Книгата е предоставена от автора за публикуване по Интернет изключително от Радио Отзвук
 

"Тази книга посвещавам на милионите  хора по света, които по една или друга причина дълги години са живели или живеят далеч от своята родина." Авторът

---

 

ЕМИГРАНТСКИ ЖИВОТ                                                         5

Началото...

Старият параход беше намалил скоростта и сега се движе­ше с умерено темпо. Навсякъде цареше спокойствие, което само от време на време са нарушаваше от заповед на капита­на към член от екипажа. В тази юлска вечер на 1952 г. имаше пълнолуние и всичко на парахода се виждаше ясно. По-голя­мата част от пътниците не излизаха от каютите си, измъчва­ни от морска болест. На палубата се забелязваха малки групи хора, разговарящи на различни езици. Това бяха по-издръж­ливите мъже, които болестта не можеше да сломи, за разлика от представителките на нежния пол, които се бяха затворили в койките и се молеха с надежда за по-бързо оздравяване. Це­лият параход беше изпълнен с хора от различни национал­ности, родени от двете страни на желязната завеса, които не се чувстваха врагове, а напротив - последните дни, в които съдбата ги беше събрала заедно в Атлантическия океан, ока­заха благотворно влияние върху техните взаимоотношения. Основното, което ги обединяваше, беше надеждата за по-до­бър живот. Втаила се в сърцата на всички, тя ги сприятеляваше. Всеки от тях беше оставил нещо скъпо на хиляди километри оттук. Това си личеше и от разговорите им, пропити с болка по раздялата с родните места и с близките хора, но в същото време от тях лъхаше решителност за бъдещ успех, очакван с огромна надежда от новото място, за което се отправяха -Америка.

Една част от имигрантите се чувстваха облагодетелствани, защото знаеха, че на американския континент ще им помогнат

8

 

Кирил СТОЯНОВ

Октомври 1948 г., България

Александър и Петър, току-що уволнили се от армията, се приспособяваха към цивилния живот в родното си село в Трънския край. Тогава селата все още бяха много оживени, но се чувстваха вече намеренията на комунистите да затворят хората във фабрики, заводи и други промишлени предприятия. Бяха започнали да национализират насилствено земята и до­машните животни на селските труженици. Решението на два­мата младежи да избягат от България се появи спонтанно. Една вечер след седянка (така се наричаха забавите на млади­те хора по селата) двамата приятели решиха да преминат българо-сръбската граница, намираща се на 4 км от селото. Не искаха да казват на родителите си, за да не се разколебаят. Отидоха в кръчмата, която работеше до късно. Щом влязоха, веднага се отправиха към кръчмаря бай Стоичко, стар другар на бащата на Александър. Когато ги видя, в сърцето на добрия човек нещо трепна. Те му съобщиха това, за което се бяха наговорили предварително. Казаха му, че на следващия ден рано призори отиват в София да търсят по-добре платена работа и ще са им нужни малко пари назаем. Бай Стоичко беше един от най-богатите хора в селото и парите за него не представляваха проблем.

- Момчета, не можете да ме излъжете, но аз ви разбирам -ако бях на вашите години, щях да постъпя по същия начин. Ето ви хиляда лева и Бог да ви пази от неприятности.

Следващите часове минаха като сън в съзнанието на два­мата смелчаци. С бързо ходене стигнаха браздата. Все още

ЕМИГРАНТСКИ ЖИВОТ

 

9

нямаше заграждения по цялата граница и те използваха едно такова място. Българската страна преминаха безпрепятствено, но на сръбска територия налетяха на патрул и бяха принудени да се предадат. Заведоха ги в щаба на заставата, където един капитан злобно ги запита:

-   Вие български агенти ли сте, бе?

-   Не, бягаме от комунистическия режим - отвърнаха мом­четата, след което ги оставиха да почиват.

На сутринта пристигна военен камион и ги отведе в лагер за чужденци, който се намираше на 200 км на юг от Белград. В него имаше около 80 човека, всичките бегълци от комунис­тически режими. В началото ги охраняваха строго, но след месец и половина нещата се промениха. На Александър и Петър им дадоха два камиона, с които превозваха пясък и дру­ги материали до близкостроящото се шосе. На четвъртия ме­сец в лагера дойде висш полицейски служител. Раздаде на повечето хора документи, с които можеха да работят легално в цяла Югославия и да я напускат, когато пожелаят. За първи път двамата другари се почувстваха свободни във всяко отношение. Заминаха за Белград и със спечелените пари на­еха две скромни стаички.

На следващия ден отидоха да си търсят работа. Езикова бариера за тях нямаше. В лагера се научиха да говорят добре сръбски език, който е близък с българския. От работа не се страхуваха. Освен да работят с автомобили и камиони, два­мата имаха много ценен занаят, наследили от бащите си. Целият Трънски край, в който бяха родени и те, се славеше със своите майстори - строители. Във всичките строителни обекти на България имаше поне по една трънска бригада.

Този ден късметът им проработи. След като се лутаха ня­колко часа нагоре-надолу, стигнаха до някакъв автосервиз. Собственикът - петдесетгодишен мъж с леко оредяваща светла

10

 

Кирил СТОЯНОВ

коса, ги изгледа въпросително. Когато му казаха проблема си, непознатият без колебание им отговори:

- Добре, ще ви назнача при мен, но да знаете - не работите
ли съвестно, ще ви изхвърля като мръсни котета.

Собственикът с име Дарко Миячич излезе добър човек. Редовно хвалеше работата на момчетата, а на следващия ме­сец им повиши заплатите. Но не им беше писано да работят дълго заедно. Един ден Александър и Петър отидоха при него.

-      Господин Миячич, за съжаление трябва да се разделим.
Предният ден се записаха в една агенция, набираща имиг­
ранти за работа в Неапол.

Сърбинът изслуша младежите и с голяма неохота се съгла­си да ги пусне. От все сърце си стиснаха ръце, след което той извади пачка банкноти от вътрешния си джоб.

- Ето ви досега изработеното, а това е от мен. Вие бяхте от
добрите монтьори, които съм имал някога.

ИМИГРАНТСКИ живот

 

11

Август 1949 г., Белград

Десет месеца отминаха, откакто Александър и Петър на­пуснаха родината си. Една августовска сутрин с чанта в ръка момчетата чакаха заедно с още стотина мъже на централния площад в Белград автобусите на сръбската агенция „Свобода", които щяха да ги закарат в Италия. Разговорите помежду им се водеха оживено. Всички коментираха предстоящото пъту­ване. Изведнъж до тях се приближи едно момче, което преди живееше в съседно на тяхното село. Наричаше се Васко и винаги ходеха заедно по седенките. Оказа се, че е преминал границата няколко месеца след тях. Сега, когато се видяха тук, на чужда територия, радостта им беше неописуема. Но веднага след първоначалния радостен прилив в очите на два­мата младежи избликнаха сълзи на мъка. Васко им каза, че техните родители, братя и сестри са изселени в другия край на България -Добруджа. Александър имаше три сестри и два­ма братя, а Петър - сестра и брат. Чувстваха се виновни (въп­реки че това не отговаряше на истината) за съдбата на близ­ките си. Комунистите ги бяха изселили, защото имаха в се­мейството си бежанци. След като напуснаха България, някол­ко пъти писаха писма на свои роднини и приятели, но те не пристигаха до получателите си. Всичко се изземваше от ко­мунистическата власт.

Започнаха да пристигат автобусите. Общо четири - два за Неапол и два за Генуа. Александър и Петър трябваше да се разделят с новия си спътник, тъй като той заминаваше за Генуа и не знаеха дали ще се видят някога отново.

12

 

Кирил СТОЯНОВ

Пътуването беше дълго и много изморително. Старите ав­тобуси се клатушкаха наляво-надясно, но не се предаваха, а макар и бавно, напредваха в желаната посока. След два дни изнурителен път имигрантите пристигнаха в Неапол - градът, в който трябваше да търсят щастие и успех. Географското му разположение беше божествено. Намираше се на крайбрежи­ето на Неаполитанския залив до Тиренско море в подножи­ето на историческия вулкан Везувий. По икономическо и кул­турно развитие се нареждаше сред водещите градове в Италия.

На определеното място вече чакаха представители на раз­лични фирми. Щом слязоха, пътниците видяха едър мъж, който се приближаваше към тях. Явно имаше намерение да им говори. До него стоеше нисичка жена на около тридесет и пет години. Тя им обясни, че ще им превежда всичко казано от господина, който започна да говори италиански със строг тон в гласа си. Жената старателно превеждаше думите му. Съобщи, че ще бъ­дат разделени на групи според работата, която умеят да вършат. Двамата българи ги отделиха с още девет човека в обща група като автомонтьори и шофьори. След като се оформиха различ­ните професии, представителите на фирмите се приближиха и започнаха да си избират нужните хора. Тъй като момчетата бя­ха най-млади, останаха между последните, които последваха работодателя си. Тях ги нае пълен нисичък италианец с малки очила на носа си. Имаше обикновен външен вид. Относно работата преводачката ги предупреди, че той е строг и взиска­телен към подчинените си. Обясни им, че господинът се казва Джани Маддини и е собственик на няколко автосервиза в Неа­пол. Заведоха ги в сграда на четири етажа и с два входа, която се оказа работническо общежитие. Дамата ги качи до третия етаж в близкия вход и като показа една врата, им подаде ключ.

- Това ще бъде вашият дом, момчета. Първият месец ще ви обучават да разговаряте италиански, а след това ще постъ-

ЕМИГРАНТСКИ ЖИВОТ
13

пите на работа. През времето, докато се учите, ще ви се даде парична помощ, с която да преживявате. Имате ли някакви въпроси?

Приятелите поклатиха отрицателно глава и нищо не отго­вориха.

- В такъв случай ви оставям на спокойствие да почивате.
Щом останаха сами, отвориха бързо вратата и с интерес

заоглеждаха обстановката. Квартирата се състоеше от стая, кухня и баня с тоалетна. Бяха скромно обзаведени, но имаше всичко най-необходимо. Месецът отмина като приятен сън. По цял ден изучаваха италиански език и към края на обучени­ето и двамата владееха сносно много думи, които щяха да са им необходими в ежедневието.

В една септемврийска утрин на 1949 г. на вратата на квар­тирата им се почука. Петър се намираше по-близо до нея и се протегна да я отвори. На прага стоеше Джани Малдини:

-Добро утро, момчета. Готови ли сте за работа?

- Разбира се, господине - в един глас казаха младежите.

- О, чувам, че вече знаете да се оправяте с италианския
език. Това е чудесно. Хайде, обличайте се и слизайте долу, аз
ще ви чакам в колата си.

За секунди новите работници бяха готови и се качиха в но­вата кола на Малдини. Автосервизът се оказа не много далеч от общежитието, в което живееха.

След около десетина минути път слязоха и веднага го забе­лязаха. Точно в това време четиридесетгодишен мъж с побеля­ла коса, облечен в тъмносин гащеризон, отваряше входната врата, но след като ги видя, се отправи към Джани Малдини.

- Анджело, запознай се с новите момчета. Казват се Петър
и Александър, а това е Анджело. Той е отговорник в сервиза
и сте длъжни да го слушате. Освен това с вас ще работи още
едно момче, което е на вашата възраст. А, ето го и него.

14

 

Кирил СТОЯНОВ

В този момент зад ъгъла на близката сграда се показа висок строен момък с черна къдрава коса и тъмни очи. Имаше ня­какво очарование в новодошлия младеж. Александър и Петър сърдечно се поздравиха с него и разбраха, че името му е Ро­берто. Въпреки че българите бяха отраснали в различни ус­ловия от техния колега Роберто, младостта и общата им ра­бота ги сближиха толкова много, че след известно време три­мата станаха неразделни приятели. Италианският им другар произхождаше от средно семейство. Майка му беше детска учителка, а баща му работеше като доставчик на хранителни продукти по магазините. Нямаше братя и сестри. Малдини в началото плащаше на новодошлите по-малко отколкото на другите, но след като се увери в способностите им, изравни заплатите.

Анджело беше доволен от младите монтьори и когато ко­лите в сервиза намаляваха, ги пускаше на своя глава по-рано, за да могат да се приготвят спокойно за вечерните забави, провеждащи се в специални заведения само за млади хора.

ЕМИГРАНТСКИ ЖИВОТ
15

Ноември 1950 г., Неапол

Повече от година вече Александър и Петър живееха в Ита­лия. Въпреки че печелеха добри пари за италианския стандарт, в никакъв случай не можеха да се нарекат богати. Парите им стигаха да се обличат модерно и да си позволяват няколко дни от месеца да посещават по-скъпи заведения. Обожаваха да ходят по дискотеки, където имаше и много момичета - не само италианки, но и от скандинавските страни, французой­ки и от други националности. От тримата Петър беше най-стеснителен с дамите. Докато другите двама се държаха мно­го свободно с тях, на него му беше неудобно да ги ухажва. Но благодарение на Александър и на Роберто стеснителността му започваше да се заменя с увереност.

В тази ноемврийска вечер той чувстваше, че ще му се слу­чи нещо приятно. Въпреки че беше сам до двамата си прияте­ли, които много не му обръщаха внимание и весело си шушу­каха, прегърнали своите момичета, Петър не се отчайваше и вярваше, че точно тази вечер ще си намери приятелка. Бяха се отправили към любимата си дискотека „При Тото". Когато влязоха, в нея, дансингът беше почти изцяло пълен. Носеше се спокойна мелодия и двойките танцуваха плътно прилепна­ли. Александър и Роберто с новите си приятелки Мериан и Паола се включиха при другите, а на Петър не му оставаше нищо друго освен да седне на свободната маса от дясната му страна. Приятното чувство започваше да се изпарява, когато неочаквано от срещуположната страна забеляза една руса гла­вица. Това беше всичко, което видя, защото танцуващите вед-

16

 

Кирил СТОЯНОВ

нага я скриха от погледа му. Любопитството го накара да ста­не от масата и да отиде до масата на русата главица. Сега вече всичко виждаше. Блондинката седеше с гръб към него и това му даде сили да се приближи до нея. Хвърли един поглед и след като се увери, че няма кавалер с нея, застана пред лицето й и подаде ръката си, като в същото време учтиво каза на италиански:

- Ще имате ли нещо против да танцувате с мен?

Две сини очи, в които видя цялата морска шир, го изгледа­ха изпитателно.

- О, не, за мен ще бъде удоволствие - тя пое с нежност
силната ръка.

Точно когато стъпиха на дансинга бавната мелодия свър­ши и Петър си помисли, че всичко ще приключи за него, но тази вечер щастието беше на негова страна. Веднага започна друга. За първи път откакто идваха в „При Тото", пускаха два пъти последователно танц за двама.

Роберто и Александър танцуваха с