Книгата е предоставена от автора за публикуване по Интернет изключително от Радио Отзвук
 

"Тази книга посвещавам на милионите  хора по света, които по една или друга причина дълги години са живели или живеят далеч от своята родина." Авторът

---

 

ЕМИГРАНТСКИ ЖИВОТ                                                         5

Началото...

Старият параход беше намалил скоростта и сега се движе­ше с умерено темпо. Навсякъде цареше спокойствие, което само от време на време са нарушаваше от заповед на капита­на към член от екипажа. В тази юлска вечер на 1952 г. имаше пълнолуние и всичко на парахода се виждаше ясно. По-голя­мата част от пътниците не излизаха от каютите си, измъчва­ни от морска болест. На палубата се забелязваха малки групи хора, разговарящи на различни езици. Това бяха по-издръж­ливите мъже, които болестта не можеше да сломи, за разлика от представителките на нежния пол, които се бяха затворили в койките и се молеха с надежда за по-бързо оздравяване. Це­лият параход беше изпълнен с хора от различни национал­ности, родени от двете страни на желязната завеса, които не се чувстваха врагове, а напротив - последните дни, в които съдбата ги беше събрала заедно в Атлантическия океан, ока­заха благотворно влияние върху техните взаимоотношения. Основното, което ги обединяваше, беше надеждата за по-до­бър живот. Втаила се в сърцата на всички, тя ги сприятеляваше. Всеки от тях беше оставил нещо скъпо на хиляди километри оттук. Това си личеше и от разговорите им, пропити с болка по раздялата с родните места и с близките хора, но в същото време от тях лъхаше решителност за бъдещ успех, очакван с огромна надежда от новото място, за което се отправяха -Америка.

Една част от имигрантите се чувстваха облагодетелствани, защото знаеха, че на американския континент ще им помогнат

8

 

Кирил СТОЯНОВ

Октомври 1948 г., България

Александър и Петър, току-що уволнили се от армията, се приспособяваха към цивилния живот в родното си село в Трънския край. Тогава селата все още бяха много оживени, но се чувстваха вече намеренията на комунистите да затворят хората във фабрики, заводи и други промишлени предприятия. Бяха започнали да национализират насилствено земята и до­машните животни на селските труженици. Решението на два­мата младежи да избягат от България се появи спонтанно. Една вечер след седянка (така се наричаха забавите на млади­те хора по селата) двамата приятели решиха да преминат българо-сръбската граница, намираща се на 4 км от селото. Не искаха да казват на родителите си, за да не се разколебаят. Отидоха в кръчмата, която работеше до късно. Щом влязоха, веднага се отправиха към кръчмаря бай Стоичко, стар другар на бащата на Александър. Когато ги видя, в сърцето на добрия човек нещо трепна. Те му съобщиха това, за което се бяха наговорили предварително. Казаха му, че на следващия ден рано призори отиват в София да търсят по-добре платена работа и ще са им нужни малко пари назаем. Бай Стоичко беше един от най-богатите хора в селото и парите за него не представляваха проблем.

- Момчета, не можете да ме излъжете, но аз ви разбирам -ако бях на вашите години, щях да постъпя по същия начин. Ето ви хиляда лева и Бог да ви пази от неприятности.

Следващите часове минаха като сън в съзнанието на два­мата смелчаци. С бързо ходене стигнаха браздата. Все още

ЕМИГРАНТСКИ ЖИВОТ

 

9

нямаше заграждения по цялата граница и те използваха едно такова място. Българската страна преминаха безпрепятствено, но на сръбска територия налетяха на патрул и бяха принудени да се предадат. Заведоха ги в щаба на заставата, където един капитан злобно ги запита:

-   Вие български агенти ли сте, бе?

-   Не, бягаме от комунистическия режим - отвърнаха мом­четата, след което ги оставиха да почиват.

На сутринта пристигна военен камион и ги отведе в лагер за чужденци, който се намираше на 200 км на юг от Белград. В него имаше около 80 човека, всичките бегълци от комунис­тически режими. В началото ги охраняваха строго, но след месец и половина нещата се промениха. На Александър и Петър им дадоха два камиона, с които превозваха пясък и дру­ги материали до близкостроящото се шосе. На четвъртия ме­сец в лагера дойде висш полицейски служител. Раздаде на повечето хора документи, с които можеха да работят легално в цяла Югославия и да я напускат, когато пожелаят. За първи път двамата другари се почувстваха свободни във всяко отношение. Заминаха за Белград и със спечелените пари на­еха две скромни стаички.

На следващия ден отидоха да си търсят работа. Езикова бариера за тях нямаше. В лагера се научиха да говорят добре сръбски език, който е близък с българския. От работа не се страхуваха. Освен да работят с автомобили и камиони, два­мата имаха много ценен занаят, наследили от бащите си. Целият Трънски край, в който бяха родени и те, се славеше със своите майстори - строители. Във всичките строителни обекти на България имаше поне по една трънска бригада.

Този ден късметът им проработи. След като се лутаха ня­колко часа нагоре-надолу, стигнаха до някакъв автосервиз. Собственикът - петдесетгодишен мъж с леко оредяваща светла

10

 

Кирил СТОЯНОВ

коса, ги изгледа въпросително. Когато му казаха проблема си, непознатият без колебание им отговори:

- Добре, ще ви назнача при мен, но да знаете - не работите
ли съвестно, ще ви изхвърля като мръсни котета.

Собственикът с име Дарко Миячич излезе добър човек. Редовно хвалеше работата на момчетата, а на следващия ме­сец им повиши заплатите. Но не им беше писано да работят дълго заедно. Един ден Александър и Петър отидоха при него.

-      Господин Миячич, за съжаление трябва да се разделим.
Предният ден се записаха в една агенция, набираща имиг­
ранти за работа в Неапол.

Сърбинът изслуша младежите и с голяма неохота се съгла­си да ги пусне. От все сърце си стиснаха ръце, след което той извади пачка банкноти от вътрешния си джоб.

- Ето ви досега изработеното, а това е от мен. Вие бяхте от
добрите монтьори, които съм имал някога.

ИМИГРАНТСКИ живот

 

11

Август 1949 г., Белград

Десет месеца отминаха, откакто Александър и Петър на­пуснаха родината си. Една августовска сутрин с чанта в ръка момчетата чакаха заедно с още стотина мъже на централния площад в Белград автобусите на сръбската агенция „Свобода", които щяха да ги закарат в Италия. Разговорите помежду им се водеха оживено. Всички коментираха предстоящото пъту­ване. Изведнъж до тях се приближи едно момче, което преди живееше в съседно на тяхното село. Наричаше се Васко и винаги ходеха заедно по седенките. Оказа се, че е преминал границата няколко месеца след тях. Сега, когато се видяха тук, на чужда територия, радостта им беше неописуема. Но веднага след първоначалния радостен прилив в очите на два­мата младежи избликнаха сълзи на мъка. Васко им каза, че техните родители, братя и сестри са изселени в другия край на България -Добруджа. Александър имаше три сестри и два­ма братя, а Петър - сестра и брат. Чувстваха се виновни (въп­реки че това не отговаряше на истината) за съдбата на близ­ките си. Комунистите ги бяха изселили, защото имаха в се­мейството си бежанци. След като напуснаха България, някол­ко пъти писаха писма на свои роднини и приятели, но те не пристигаха до получателите си. Всичко се изземваше от ко­мунистическата власт.

Започнаха да пристигат автобусите. Общо четири - два за Неапол и два за Генуа. Александър и Петър трябваше да се разделят с новия си спътник, тъй като той заминаваше за Генуа и не знаеха дали ще се видят някога отново.

12

 

Кирил СТОЯНОВ

Пътуването беше дълго и много изморително. Старите ав­тобуси се клатушкаха наляво-надясно, но не се предаваха, а макар и бавно, напредваха в желаната посока. След два дни изнурителен път имигрантите пристигнаха в Неапол - градът, в който трябваше да търсят щастие и успех. Географското му разположение беше божествено. Намираше се на крайбрежи­ето на Неаполитанския залив до Тиренско море в подножи­ето на историческия вулкан Везувий. По икономическо и кул­турно развитие се нареждаше сред водещите градове в Италия.

На определеното място вече чакаха представители на раз­лични фирми. Щом слязоха, пътниците видяха едър мъж, който се приближаваше към тях. Явно имаше намерение да им говори. До него стоеше нисичка жена на около тридесет и пет години. Тя им обясни, че ще им превежда всичко казано от господина, който започна да говори италиански със строг тон в гласа си. Жената старателно превеждаше думите му. Съобщи, че ще бъ­дат разделени на групи според работата, която умеят да вършат. Двамата българи ги отделиха с още девет човека в обща група като автомонтьори и шофьори. След като се оформиха различ­ните професии, представителите на фирмите се приближиха и започнаха да си избират нужните хора. Тъй като момчетата бя­ха най-млади, останаха между последните, които последваха работодателя си. Тях ги нае пълен нисичък италианец с малки очила на носа си. Имаше обикновен външен вид. Относно работата преводачката ги предупреди, че той е строг и взиска­телен към подчинените си. Обясни им, че господинът се казва Джани Маддини и е собственик на няколко автосервиза в Неа­пол. Заведоха ги в сграда на четири етажа и с два входа, която се оказа работническо общежитие. Дамата ги качи до третия етаж в близкия вход и като показа една врата, им подаде ключ.

- Това ще бъде вашият дом, момчета. Първият месец ще ви обучават да разговаряте италиански, а след това ще постъ-

ЕМИГРАНТСКИ ЖИВОТ
13

пите на работа. През времето, докато се учите, ще ви се даде парична помощ, с която да преживявате. Имате ли някакви въпроси?

Приятелите поклатиха отрицателно глава и нищо не отго­вориха.

- В такъв случай ви оставям на спокойствие да почивате.
Щом останаха сами, отвориха бързо вратата и с интерес

заоглеждаха обстановката. Квартирата се състоеше от стая, кухня и баня с тоалетна. Бяха скромно обзаведени, но имаше всичко най-необходимо. Месецът отмина като приятен сън. По цял ден изучаваха италиански език и към края на обучени­ето и двамата владееха сносно много думи, които щяха да са им необходими в ежедневието.

В една септемврийска утрин на 1949 г. на вратата на квар­тирата им се почука. Петър се намираше по-близо до нея и се протегна да я отвори. На прага стоеше Джани Малдини:

-Добро утро, момчета. Готови ли сте за работа?

- Разбира се, господине - в един глас казаха младежите.

- О, чувам, че вече знаете да се оправяте с италианския
език. Това е чудесно. Хайде, обличайте се и слизайте долу, аз
ще ви чакам в колата си.

За секунди новите работници бяха готови и се качиха в но­вата кола на Малдини. Автосервизът се оказа не много далеч от общежитието, в което живееха.

След около десетина минути път слязоха и веднага го забе­лязаха. Точно в това време четиридесетгодишен мъж с побеля­ла коса, облечен в тъмносин гащеризон, отваряше входната врата, но след като ги видя, се отправи към Джани Малдини.

- Анджело, запознай се с новите момчета. Казват се Петър
и Александър, а това е Анджело. Той е отговорник в сервиза
и сте длъжни да го слушате. Освен това с вас ще работи още
едно момче, което е на вашата възраст. А, ето го и него.

14

 

Кирил СТОЯНОВ

В този момент зад ъгъла на близката сграда се показа висок строен момък с черна къдрава коса и тъмни очи. Имаше ня­какво очарование в новодошлия младеж. Александър и Петър сърдечно се поздравиха с него и разбраха, че името му е Ро­берто. Въпреки че българите бяха отраснали в различни ус­ловия от техния колега Роберто, младостта и общата им ра­бота ги сближиха толкова много, че след известно време три­мата станаха неразделни приятели. Италианският им другар произхождаше от средно семейство. Майка му беше детска учителка, а баща му работеше като доставчик на хранителни продукти по магазините. Нямаше братя и сестри. Малдини в началото плащаше на новодошлите по-малко отколкото на другите, но след като се увери в способностите им, изравни заплатите.

Анджело беше доволен от младите монтьори и когато ко­лите в сервиза намаляваха, ги пускаше на своя глава по-рано, за да могат да се приготвят спокойно за вечерните забави, провеждащи се в специални заведения само за млади хора.

ЕМИГРАНТСКИ ЖИВОТ
15

Ноември 1950 г., Неапол

Повече от година вече Александър и Петър живееха в Ита­лия. Въпреки че печелеха добри пари за италианския стандарт, в никакъв случай не можеха да се нарекат богати. Парите им стигаха да се обличат модерно и да си позволяват няколко дни от месеца да посещават по-скъпи заведения. Обожаваха да ходят по дискотеки, където имаше и много момичета - не само италианки, но и от скандинавските страни, французой­ки и от други националности. От тримата Петър беше най-стеснителен с дамите. Докато другите двама се държаха мно­го свободно с тях, на него му беше неудобно да ги ухажва. Но благодарение на Александър и на Роберто стеснителността му започваше да се заменя с увереност.

В тази ноемврийска вечер той чувстваше, че ще му се слу­чи нещо приятно. Въпреки че беше сам до двамата си прияте­ли, които много не му обръщаха внимание и весело си шушу­каха, прегърнали своите момичета, Петър не се отчайваше и вярваше, че точно тази вечер ще си намери приятелка. Бяха се отправили към любимата си дискотека „При Тото". Когато влязоха, в нея, дансингът беше почти изцяло пълен. Носеше се спокойна мелодия и двойките танцуваха плътно прилепна­ли. Александър и Роберто с новите си приятелки Мериан и Паола се включиха при другите, а на Петър не му оставаше нищо друго освен да седне на свободната маса от дясната му страна. Приятното чувство започваше да се изпарява, когато неочаквано от срещуположната страна забеляза една руса гла­вица. Това беше всичко, което видя, защото танцуващите вед-

16

 

Кирил СТОЯНОВ

нага я скриха от погледа му. Любопитството го накара да ста­не от масата и да отиде до масата на русата главица. Сега вече всичко виждаше. Блондинката седеше с гръб към него и това му даде сили да се приближи до нея. Хвърли един поглед и след като се увери, че няма кавалер с нея, застана пред лицето й и подаде ръката си, като в същото време учтиво каза на италиански:

- Ще имате ли нещо против да танцувате с мен?

Две сини очи, в които видя цялата морска шир, го изгледа­ха изпитателно.

- О, не, за мен ще бъде удоволствие - тя пое с нежност
силната ръка.

Точно когато стъпиха на дансинга бавната мелодия свър­ши и Петър си помисли, че всичко ще приключи за него, но тази вечер щастието беше на негова страна. Веднага започна друга. За първи път откакто идваха в „При Тото", пускаха два пъти последователно танц за двама.

Роберто и Александър танцуваха с дамите си в непосредс­твена близост един до друг. Италианецът гледаше към масите и се опитваше да види на някоя от тях Петър.

-   Алек, изглежда нашият приятел се е усамотил някъде, защото не го виждам. - Не мислиш ли, че трябва да го запоз­наем с някоя красавица?

-   Мисля, че не е необходимо, Роби - каза Александър. -Погледни отляво.

Роберто рязко погледна в указаната посока и изненадан възкликна:

-   Мама миа, но това е страхотно гадже.

-   Хей, Роби, аз сигурно съм ти омръзнала вече, така ли? -изведнъж се обади Паола.

-   О, скъпа, не говори глупости. Просто е много неочаквано за мен, че Петър е успял да се запознае с такава хубавица.

ЕМИГРАНТСКИ ЖИВОТ
17

Дискотеката завърши в 24 часа и всички младежи се отп­равиха към изхода. Алек и Роберто търсеха Петър с поглед, но не успяваха да го забележат.

-  Ето го, идва към нас. - Мери го посочи хладнокръвно.
Действително към тях важно крачеше Петър, хванат под

ръка от непознатата.

- Дами и господа, искам да ви представя новата си при­
ятелка Бригит. Тя е от Германия, но работи от известно време
в Неапол като гувернантка.

Щом излязоха на улицата, ги лъхна студен вятър. Тук се разделиха и всеки отиде да изпрати своето момиче.

18

 

Кирил СТОЯНОВ

Май 1952 г., Неапол

Един месец вече Роберто и Паола живееха като съпрузи. Родителите на италианката бяха бедни хора и младоженците решиха да живеят в къщата на Робертови. Те им бяха отдели­ли две стаи, които горе-долу им осигуряваха самостоятелен живот. В една от тях се събираха винаги когато на гости им идваха най-близките приятели, а това, разбира се, бяха Петър и неговата Бригит и Алек с Мери, между които отношенията станаха много сериозни и отиваха към брак. Мериан беше бременна във втория месец и двамата единодушно решиха да задържат бебето. Александър никога нямаше да забрави как отидоха една вечер в дома на леля й и й казаха за очакваната радост. Той отлично се разбираше с нея, но въпреки това не се чувстваше много уверен. Всички скрити опасения у него веднага се стопиха, след като казаха новината. С усмивка ле­лята ги попита кога ще се оженят, а съпругът й - един жизне­радостен неаполитанец - подхвана чудесна песен, подходя­ща за случая. От началото на връзката между младите те бя­ха приели Алек с голяма резервираност, защото знаеха, че идва от комунистическа държава, но след като го опознаха добре и се увериха в неговите искрени чувства към Мери, отношението им коренно се промени и те го заобичаха като син.

Един майски следобед Роберто се прибра в къщи по-рано и още от вратата се обърна към Паола.

- Скъпа, тази вечер поканих нашите приятели. Знаеш ли, че след броени дни Алек и Мери ще се женят?

ИМИГРАНТСКИЖИВОТ

 

19

-   Това е чудесно, Роби, искрено се радвам за тях. А какво става с Петър и Бригит?

-   Не знам. Отношенията им са отлични, но за сватба не съм чул нищо.

Вечерта беше съдбовна за тримата приятели. След като ве­черяха вкусна лазаня, приготвена от домакинята, Роберто пред­ложи на другарите си да оставят насаме дамите, а те да си поговорят в съседната стая. След като се разположиха сами, Алек изведнъж каза:

-   Момчета, искате ли да сменим начина си на живот?

-   Какво имаш предвид? - запитаха го те в един глас.

-   Ами огледайте се. В този чудесен град си имаме добра работа, парите ни стигат за необходимите нужди, но никога няма да бъдем истински богати.

- Ти какво предлагаш? - остро го попита Петър.
-Америка!

-Америка! - възкликнаха едновременно Роберто и Петър. -Ти си полудял.

-  А вие какво предпочитате - цял живот да работите за
друг? Господин Малдини е добър човек, но ние работим за
него. Аз ви предлагам да работите за себе си. Всеки способен
човек ще преуспее в Америка. Не забравяйте, че тя е страна,
създадена от имигранти.

След тези ентусиазирано изречени думи Роберто и Петър изпаднаха в дълбок размисъл. Имаше истина в словата на Алек, но това си беше огромен риск, за който трябваше да бъдат подготвени както физически, така и психически.

Пет дни след този разговор тримата взеха окончателно ре­шение за заминаване. Роберто и Алек бяха разговаряли със своите половинки, които нямаха нищо против да опитат къс­мета си в Америка. Единственото нещо препятствие беше Петър. Той все още не можеше да намери сили да поговори с

20

 

Кирил СТОЯНОВ

Бригит, но след като разбра, че Паола и Мери са съгласни, реши да й го каже.

Бригите беше пристигнала в Неапол година преди Александър и Петър. Беше родена в източната част на Берлин и получи от­лично възпитание от своите родители, които й предадоха всич­ки свои положителни качества. Красотата си наследи от майка си Ингрид, която работеше като научен сътрудник в известен берлински институт. Баща й Петер беше машинен инженер, който с голяма радост се отдаваше на своята професия. Никога може би нямаше да помисли за напускане от страната си, ако кому­нистическата власт не беше дошла и там. Майка й успя да я вклю­чи в един курс за гувернантки, които след завършването му оти­ваха да работят в Италия. У Бригит винаги щяха да останах пос­ледните думи, които чу от родителите си, преди да замине.

-  Дъще, винаги ще те обичаме и желаем от все сърце да
бъдеш щастлива. Пиши ни, щом пристигнеш, за да разберем
как си се устроила. Тук, в Берлин, ще стане страшно, а ние
искаме да живееш в свободна страна, където ще можеш да се
развиеш като личност.

Носталгични мисли я измъчваха, когато на вратата на ста­ята й се почука и същевременно леко се отвори. Пред нея стоеше любимият човек. Още в дискотеката „При Тото", ко­гато той за първи път я беше заговорил, Бригит почувства силно влечение към това момче. Много й напомняше за ней­ния баща не само с името, но и с държанието си, което поня­кога беше много стеснително.

-   Бригит, трябва да поговорим за много важно нещо - каза Петър.

-   Цялата съм в слух, скъпи.

-   Слушай, мила. Роберто и Алек са решили да заминат за Америка. Мери и Паола са съгласни да тръгнат с тях. Те ми предложиха...

ИМИГРАНТСКИЖИВОТ

 

21

-   Нищо друго не ми казвай, Петер. Ти си дошъл да ми съ­общиш за своето желание да отидеш с тях, нали?

-   Е, да, но не искам сам. Желая те до мен.

Бригит се замисли. Паола и Мери бяха най-добрите прия­телки, които някога е имала. Обичаше силно Петър и знаеше колко много е привързан към Алек и Роберто. От друга стра­на пък, животът в Неапол започваше по малко да й дотяга. Не обичаше много работата си.

-   Петер, обещаваш ли, че ще се грижиш за мен на далеч­ния континент, че няма да ме изоставиш...

-   Скъпа, как можа да ти мине през главата подобно нещо! Обещавам, че ще бдя над теб ден и нощ.

- Не знам, Петер, просто се страхувам от неизвестността.
На очите й се появиха сълзи. Петър страстно я прегърна и

устните им се сляха. Бригит беше започнала да се възбужда.

- Петер, искам да се любим.

Любиха се страстно и продължително с желание, на което са способни само хора, свързани с истинска любов помежду си. След това си взеха разхладителен душ, който ги ободри след приятната умора от половия акт. Облякоха се и отидоха да намерят най-близките си хора, които имаха в този очаро­вателен град.

22

 

Кирил СТОЯНОВ

Юли 1952 г., на парахода „Италия"

-   Хей, момчета, защо сте толкова унили? - запита ги един украинец на име Василий Савченко, който се беше прибли­жил неусетно до тях. Той беше около четиридесетгодишен и все още ерген. Запознаха се в деня на отплаването.

-   Спомени, Василий, далечни спомени - отвърна Алек.

-   Разбирам ви. Преди да дойда в Италия, и аз имах много близки и приятели в Киев, а сега вече сигурно по-голямата част от тях са ме забравили.

-   Василий, ти спомена, че в Италия е било добре за теб, защо тогава си се решил на това пътуване към Америка? -запита го Роберто.

-   Ами, Роберто, преди известно време получих писмо от мой братовчед, преживяващ от дванадесет години в Ню Йорк. Станал е собственик на супермаркет. Пише, че бизнесът му процъфтява и се нуждае от сигурен човек за помощник. Обе­щава високо заплащане и аз реших да опитам. Толкова много съм страдал, че този риск не е нищо за мен.

-   От колко време си напуснал Украйна? - намеси се Петър.

-   Девет години и три месеца, но това за мен е цяла вечност. Не знам дали са живи родителите ми. Имах и две сестри, по-малки от мен. В началото ми беше много тежко. Не можех да спя нощно време, постоянно мислех за тях, но вече претръпнах. Живея само с надеждата, че един ден тази смазваща система ще падне и аз ще мога да се завърна като свободен гражданин в родния Киев. А сега ме извинете, ще се поразходя.

ИМИГРАНТСКИЖИВОТ

 

23

Тримата приятели съчувстваха на Василий Савченко, но с нищо не можеха да му помогнат. Самите те бяха в подобно душевно състояние. У всички имигранти се спотайваше дълбоко в сърцата им скритата носталгия по родния край, но за разлика от западноевропейските, имигрантите от Източна Европа не можеха да се върнат свободно в родината си, защото щяха да бъдат преследвани и наказвани от комунистическата власт. Но всеки от тях вярваше, че ще дойде ден, когато тази срамна за човечеството система ще рухне и на нейно място ще дойде друга, демократична, както в страните от Западна Европа. Тогава всеки жител на източноевропейска страна ще може да отиде където си пожелае, без да се страхуа за своето завръщане.

Настъпи дългоочакваният момент. Най-после Ню Йорк. Върховете на безкрайните небостъргачи се извисяваха като митични великани над огромния град - съкровена мечта на милиони хора по света. Ню Йорк град, разположен на брега на Атлантическия океан, представляваше една великолепна гледка. Освен високите небостъргачи очите на новопристигналия имигрант веднага се отправяха и към една от най-големите световни забележителности - величествената Статуя на свободата, символ на демокрацията и свободното мислене на американските граждани.

Подобно на посрещането в Неапол тук също имаше агенти на фирми, но повечето от тях държаха листа в ръцете си и поименно търсеха някого от новопристигналите. Последна от парахода слезе група от трима загорели мъже с три жени, на които им личеше, че са понесли много лошо пътуването. Пред тях се отличаваше русокоса дама, която се държеше се с последни сили за ръката на един от мъжете. Те се оглеждаха за някой фирмен агент, който да им обърне внимание, но всеки от тях беше ангажиран със своите задачи. След известно

24

 

Кирил СТОЯНОВ

време към групата се приближи висок рус мъж с елегантен костюм. Запита ги нещо на английски. Всички отправиха пог­лед към Мери, тъй като само тя владееше този език.

-   Интересува се от нашата националност - каза тя.

-   Интернационална група сме - беше отговорът.

-   Името ми е Франц Бергер. Притежавам верига от ресто­ранти и се нуждая от работници мъже и жени.

-   Вие сте германец, нали? - изведнъж го запита на немски Бригит.

Немецът ококори очите си, но веднага се овладя от изне­надата.

-  Да, радвам се да чуя родна реч на това толкова отдалече­
но от Германия място.

Разговорът между Франц и Бригит продължи още няколко минути, през които тя му разказа накратко преживелиците на всички. Явно на американеца от немски произход му се бяха понравили тези млади хора, защото след малко Бригит им каза, че той ще се радва, ако останат да работят за него.

-  Алек, видя ли, че и тук е същото както в Италия, пак ще
трябва да работим за друг - обади се Роберто.

-  Така ще бъде само в началото, уверявам те, Роби.
Новият им работодател ги настани в една къща с малка

градина пред нея, състояща се от три стаи, кухня и баня с тоалетна.

- Разполагайте се удобно, нуждаете се от голяма почивка -
каза той и си замина.

Франц Бергер беше семеен мъж с две дъщери близначки -Кристин и Грета. Съпругата му Лиза също беше от немски произход. Шестнадесет години бяха изминали откакто два­мата се бяха установили тук заедно с децата, но никога няма­ше да забравят първите дни от пребиваването си в Америка. Когато пристигнаха в Ню Йорк, бяха на възраст приблизител-

имигрантскиЖИВОТ

 

25

но колкото тази на новопристигналите младежи, но в джобо­вете си имаха прилична сума пари от продажбата на семейния си дом в Кьолн. Пет месеца преди да вземат решението за заминаване, Франц без успех се опитваше да намери някаква по-добре платена работа в родния си град. Спестяванията им се топяха като сняг под пролетни лъчи, а трябваше да помис­лят и за своите рожби, тогава двегодишни малки човечета, неразбиращи финансовите проблеми на мама и татко. Добри пари успяха да вземат за своята красива къща с градина от кьолнска фирма за недвижими имоти, след което веднага се заеха да уредят документите си за пътуване.

Когато стъпиха на американска земя, те бяха посрещнати гос­топриемно от имигрантските власти. Предоставиха им малък апартамент, оборудван с всичко необходимо за живеене. След като започна да се справя с английския език, Франц си намери работа със съдействието на бюрото по труда в италиански рес­торант като сервитьор. Заплащането не беше много голямо, но му стигаше да издържа семейството, даже да спестява някой долар. Сега той не се притесняваше, защото зад гърба си имаше добър финансов влог. Всичките си марки беше обърнал в дола­ри и си откри банкова сметка в реномирана нюйоркска банка.

Изминаха още няколко месеца и една ранна утрин, както си четеше „Ню Йорк таймс", погледът му беше привлечен от кратка обява:

„Продава се малка сграда, подходяща за ресторант, мага­зин и др."

Под нея бяха отпечатани адресът и телефонът на продавача.

Този ден беше почивен за него и той реши веднага да оти­де да я види. Когато пристигна на определеното място, разбра, че е първият клиент. След кратък разговор със собственика, седемдесетгодишен човек, пожела да погледне вътре. Някога навярно е било уютно заведение, но сега в него имаше само

26

 

Кирил СТОЯНОВ

няколко стари маси и столове пред полуразпаднат барплот. Подът беше застлан жълтеникав стар мокет, обгорен на места от цигари. Пред големите прозорци бяха спуснати дълги завеси, чийто оригинален цвят не можеше да се установи от продължително подлагане на слънчевите лъчи. Въпреки ока­яния интериор самата сграда беше солидна - след добър ре­монт и набавяне на ново оборудване можеше да се превърне в приятен ресторант - и Франц оцени този факт. Имаше и едно голямо предимство - намираше се на оживена улица и със сигурност нямаше да липсват клиенти. След неголям па­зарлък Франц се споразумя със собственика за продажната цена, която беше почти 2/3 от техните спестени с Лизи пари, а с останалите смяташе да направи ремонт и да закупи необ­ходимото оборудване за бъдещия ресторант. Това беше пър­вата стъпка на коравия германец в собствен бизнес на амери­канска земя и тя се оказа трамплин за неговия бъдещ успех. Шестнадесет години по-късно притежаваше верига от осем ресторанта в границите на Ню Йорк, като последния откри преди месец. Именно за част от неговия персонал предвиди интернационалната група младежи, пристигнала от Европа.

ИМИГРАНТСКИЖИВОТ

 

27

Септември 1952 г., Ню Йорк

Втори месец минаваше, откакто Алек, Роберто, Петър и де­войките пристигнаха в Америка. През това време всички се на­учиха сносно да се оправят с английския език, като имаха и час­тен преподавател - италианец, нает от Франц специално за тях. От мъжете най-добре го разбираше Алек, защото още в Неапол имаше огромно желание да го научи и ползваше помощта на Мери, която с удоволствие и търпение го обучаваше винаги когато останеха сами и мъжът й пожелаваше. Петър, Бригит и Паола работеха вече в кухнята на най-новия ресторант на Франц. Това беше голямо, разкошно заведение с кристални полилеи и с нови маси и столове, изработени от масивно дърво. Подът беше застлан с дебели персийски килими, които заглушаваха шума от стъпките на клиентите (предимно богати хора), които тук се чув­стваха уютно и обикновено даваха добри бакшиши на обслуж­ващия ги персонал. Последния ресторант от своята верига пре­успелият немец беше нарекъл на името на родния си град. В ресторант „Кьолн" работеха и Алек и Роберто. Те се грижеха за доставките на хранителни продукти, като работеха на смени с товарен „Форд". От всички само Мери не работеше, тъй като бременността вече й личеше и Франц категорично й забрани, но обеща да изплаща на Александър допълнителна сума в помощ на бъдещия член на тяхното семейство.

28                                                                      Кирил СТОЯНОВ

Декември 1952 г., Ню Йорк

Времето минаваше неусетно, след 7 дни настъпваше Коле­да - един от най-популярните празници в САЩ и в повечето страни по света. В Ню Йорк хората също се стягаха да пос­рещнат достойно светлия празник. По улиците имаше голе­ми коледни елхи, по които нощно време светеха безброй раз­лични светлини, отразяващи се в пухкавия сняг, отрупал града. В огромните магазини можеха да се видят мъже, преоблече­ни като Дядо Коледа - голямата атракция за децата. Те раз­даваха безплатно бонбони и дребни подаръци на палавите малчугани. Навсякъде се чувстваше предпразнично настроение.

Алек и Роберто заедно с техните съпруги също излязоха от къщи, за да се любуват на веселата, празнична атмосфера. Вече живееха сами в къщата на Франц, тъй като Петър и Бригит се преместиха в самостоятелен апартамент. Семейство Бергер се отнасяше добре и с разбиране към всички, но се чувстваше тяхната особена привързаност към Бригит. Тя стана любимка на Лиза и голяма приятелка с нейните дъщери. Те често я канеха на гости в къщи заедно с Петър.

В началото на декември той и Бригит най-накрая се реши­ха да сключат брак, като поканиха за кумове Франц и съпру­гата му. Именно от тях по този случай получиха самостояте­лен дом като сватбен подарък. Другите две млади семейства с искрена радост приветстваха младоженците. Бяха приели то­ва разделяне нормално, защото добре знаеха, че не могат веч­но да живеят неразделни. Всеки си имаше свой собствен път в живота, а сега съдбата подаваше благосклонно ръка на тех-

имигрантскиЖИВОТ

 

29

ните приятели, с които ги свързваха незабравими житейски мигове.

Коледните празници бързо отминаха и пак се върна обик­новеното ежедневие. В петия ден от януари Алек и Мери се сдобиха със своето първо чедо - красиво здраво момченце, което нарекоха Джон. Сега, след появата на новия член на семейството, Александър почувства още по-силно своята го­ляма отговорност към най-близките си същества. Единствено на него се разчиташе да им осигури нормални условия за жи­вот, а под това той разбираше да бъде богат и независим, да не разчита на благодеянието на друг. Въпреки че с Роберто се трудеха съвместно и кухнята винаги беше навреме заредена с необходимите продукти те не можеха да разчитат на допъл­нителни парични средства, освен когато собственикът реше­ше да им отпусне някой долар отгоре при по-голяма посеща-емост на заведението. Понякога, когато оставаха сами, два­мата приятели си споделяха всички проблеми и дори на мо­менти почти съжаляваха, че са напуснали Италия. Бяха се спо­разумели да не безпокоят засега съпругите си с настоящите трудности, защото те и без това бяха много по-уязвими.

Най-накрая след продължителната и сурова зима настъпи та­ка дългоочакваната от всички пролет. Започнаха да разцъфтяват дърветата, чиито клони все по-силно се огласяха от весели пти­чи чуруликания. Откритите водни площи с приятен пукот се отър­ваваха от покриващата ги ледена покривка. Гигантският град се събуждаше от зимен сън. Хората, зажаднели за слънчева топли­на, все по-дълго се задържаха по улиците, за да се насладят на гальовните пролетни лъчи.

В една топла пролетна вечер Роберто и Алек седяха на ве­рандата на дома, в който бяха настанени, и възбудено разгова­ряха. Последният път, когато италианецът беше отишъл да дос-^ави продукти за ресторанта, се беше заговорил случайно със

30

 

Кирил СТОЯНОВ

собственика на един от магазините, с които заведението има­ше договор за редовни доставки. Той беше нисък евреин с ос­тър поглед. Този ден прояви голяма заинтересованост към най-чувствителния им проблем. Търговецът на хранителни продук­ти се познаваше вече добре и с него, и с колегата му, тъй като контактуваха ежедневно. Обясни му, че сега в Ню Йорк е мно­го трудно за новодошъл имигрант да преуспее, защото всички доходни сфери на бизнеса в града са завоювани от гигантски фирми и е невъзможно да се пробие между тях. Все пак, когато видя отчаяната физиономия на младежа, се опита да му вдъхне надежда. Каза, че на север в Канада конкуренцията не е така силна и човек може с по-голям шанс да опита късмета си в търговията, строителството или в някоя друга област.

Роберто беше завладян от тази идея и с нетърпение я спо­дели^-със своя другар.

-   Алек, това е може би последната ни възможност да нап­равим нещо по-голямо в живота си.

-   Роби, съгласен съм да опитаме и там, но трябва да пого­ворим с Франц и Петър. Нашият приятел добре се устрои тук и сигурно скоро господин Бергер ще го повиши. Убеден съм, че няма да има желание да тръгне с нас.

-   Няма да го караме насила, а ще поддържаме връзка. САЩ и Канада са приятелски държави и няма да имаме проблеми да го посещаваме. По-трудно ще бъде да говорим с Франц. Не зная дали ще се отнесе с разбиране към тази идея.

На сутринта приятелите отидоха рано в офиса на Франц и седнаха в чакалнята пред кабинета му. Той пристигна с немс­ка точност в седем часа и остана изненадан, като ги видя там. Разбра, че причината за тяхното посещение е много важна.

-   Е, момчета, влизайте, явно искате да си поговорим.

-   Господин Бер... - започна Алек, но немецът го прекъсна:

-   Алек, казал съм ви хиляди пъти да ме наричате Франц.

ИМИГРАНТСКИживот

 

31

-   Извинявай, Франц, дошли сме при теб по много важен въпрос, отнасящ се за семействата ни.

-   Няма проблеми, ако желаете повишение на заплатите. Доволен съм от вас и с удоволствие ще ги увеличим.

-   Не е това, Франц, искаме да си опитаме късмета в Канада. Искаме да започнем собствен бизнес.

Лицето на работодателя помръкна за момент, но след това се овладя.

-   В кой град сте решили да отидете и какво ще опитате?

-   С ново строителство и ремонти, но града още не сме го избрали. Може би отначало в някой от близките до американ­ската граница.

След тези думи младите мъже се вгледаха в лицето на респек­тиращия мъж. В него видяха, че той им мисли доброто и че не му е приятно да се раздели с тях. След броени секунди, които на Роберто и Алек се сториха цяла вечност, Франц проговори:

-Ако трябва да съм откровен, много ме изненадахте с ва­шето решение и въпреки че сега с неохота се съгласявам, ис­кам да ви уверя, че моята врата винаги ще бъде отворена за вас, ако не успеете в Канада.

Той ги погледна право в очите и прочете тяхната твърда решителност. Интуицията му подсказа, че раздялата ще бъде окончателна.

- От днес излизате в платен отпуск, докато оправите доку­
ментите за заминаване, а аз през това време ще ви напиша
характеристики и едно препоръчително писмо до кмета на
1 оронто. Казва се Дейвид Хил и е мой личен приятел. Ако
решите да се установите там, ще му го покажете и ще го поз­
дравите от мен. Можете да разчитате на неговата помощ.

С това завърши разговорът между тях. Големият бизнесмен ащински прегърна вече бившите си служители и от все сърце м пожела успех в живота. В очите на всички блеснаха сълзи.

32

 

Кирил СТОЯНОВ

Точно след седмица семействата на Александър и Роберто бяха готови за път. Франц им беше подарил един ползван, но запазен осемместен микробус „Форд", в който събраха цяла­та си покъщнина. Вечерта преди заминаването всички се съб­раха в дома на Петър и Бригит. Раздялата беше тежка, особе­но между Алек и Петър. След като пет години бяха нераздел­ни в странство и бяха минали през безброй трудности в Югославия, Италия и най-накрая отвъд Атлантика в необят­ната страна САЩ, беше дошло време пътищата им да се раз­делят. Двамата излязоха сами на терасата.

-   Алек, съжалявам, че не мога да дойда с вас, но за Бригит ще бъде много тежко да се отдели оттук.

-   Петьо, ние предварително знаехме, че няма да пожелаете и го приемаме напълно нормално.

-   Всеки от нас, ако беше на ваше място, щеше да постъпи по същия начин. Радостни сме за вас и ви желаем скоро рабо­тите ви да тръгнат още по-добре.

-   Алек, чувствам се виновен пред теб и Роби, защото...

-   Хей, момче, я се стегни, никой не е виновен за нищо. Просто смятаме, че в Канада може да постигнем нещо пове­че от тук, това е единствената причина. Ще поддържаме пос­тоянно връзка помежду си, а ако успеем там, ти ще бъдеш първият, който ще научи тази вест.

Двамата истински приятели, на които животът поднесе сво­ите големи изпитания и от млади момчета ги превърна в зре­ли мъже, готови да преодолеят всякакви бъдещи житейски препятствия, сега плачеха като деца от предстоящата раздяла.

На сутринта освен Петър, Бригит и семейството на Франц Бергер да изпратят заминаващите бяха дошли и някои от но­вите им приятели, с които се запознаха през недългото си пребиваване в Ню Йорк. Преди да тръгнат, Франц им даде последен съвет:

имигрантскиЖИВОТ

 

33

 Момчета, опитайте в Торонто, ако сте умни и имате шанс в работата, с която сте решили да се заемете, със сигурност ще постигнете успех.

След броени минути микробусът потегли на север към Канада. Преди известно време пътниците бяха прочели за та­зи страна от нюйоркски справочници и затова знаеха по мал­ко за нейната история и за развитието на стопанските й отрасли.

Канада е най-голямата по територия държава в Северна Америка и втора в света след СССР. Подобно на САЩ е изг­радена предимно от имигранти, главно потомци от Европа. Първите европейци достигат до Канада чрез експедицията на Джон Кабот през 1497 г., но чак през 1605 г. французите и през 1623 г. англичаните основават на нейна територия пър­вите си селища. През периода 1756-1763 г. в резултат на се­демгодишна война страната става британско владение. Окон­чателното оформяне на границите и устройството на колони­алните владения на Великобритания в Северна Америка за­вършва през 1791 г. с приемането на конституционния акт. Съгласно акта за Британска Северна Америка, приет през 1867 г. от английския Парламент, Канада получава статут на доминион. През 1931 г. английското правителство признава пълната самостоятелност на Канада във вътрешната и външ­ната й политика. Тази огромна държава е надарена щедро от Бога с природни богатства. Разполага с гигантски енергоре-сурси - петрол, газ, водни източници. Богата е и с много гори, ;оето е основен факт за силно развитата горска и целулозно-хартиена промишленост. Голяма част от канадските милионе-и са постигнали своя финансов успех благодарение на тези божи природни дарове.

И сега, 22 години след извоюването на независимост за ази безкрайна земя, двете млади семейства на Алек и Роберто

34

 

Кирил СТОЯНОВ

подобно на хиляди други имигранти се бяха отправили към нея изпълнени с надежда, разчитащи на своите умения и зна­ния и вярващи, че именно тук ще постигнат своите житейски планове, които в този момент им изглеждаха трудно дости­жими. След повече от две денонощия път вече се намираха в един от най-големите и развити канадски градове - Торонто, тяхната крайна цел.

Името на града произлиза от индиански език и означава „място за събор". В края на XVIII век е наречен Йорк от побе­дителите в Седемгодишната война. По време на Англо-американската война (1812-1814) той е опожарен, но след нейния край отново е възстановен. През 1834 г. бил преименуван в Торонто. Градът е разположен в южната част на провинция Онтарио - най-развитият индустриален район на страната. Близостта му до източници на хидроенергия и възможността да получава по удобни пътища минерални суровини, продук­ти на горското и селското стопанство, са спомогнали за него­вото икономическо развитие. Пристанището му представля­ва лагуна с площ от около 5 кв. км. В него могат да влизат дори и океански параходи. Промишлеността на града е мно­го разнообразна. Има силно развито машиностроене (селскостопанско, авто-, корабо- и самолетостроене). Въпреки многото си производствени и преработвателни заводи Торонто е чист и отлично подреден град. Правите улици и булеварди, зданията със строга архитектура, панорамата на езерото Онтарио и красивите паркове придават на този забележителен град своеобразна живописност.

„Фордът" спря пред малък хотел. Роберто слезе да попита за свободни стаи и след малко направи знак на Алек да разто­варят багажа. Собственикът на хотела се оказа белгиец. Той прие много любезно гостите и ги настани в две чудесни стаи, чиито прозорци гледаха на юг. Мъжете се заеха да качат по-

емигрантски живот

 

35

тежкия багаж, а Мери и Паола заедно с Джон отидоха напра­во да си починат от изнурителното пътуване. Вече беше за­почнало да се смрачава и хотелиерът предложи да им донесат вечеря направо в стаите, но Роби отказа, тъй като им беше останала храна от САЩ. След като качиха целия багаж, два­мата видяха, че останалите вече спят. Стаите им се намираха една до друга и Роби покани Алек в своята да си поговорят. Вечерта беше топла и те излязоха на балкона, където бяха раз­положени плетени тръстикови маси и кресла. Приятелите чак сега почувстваха умора и се наместиха удобно в креслата. Роберто извади от близката чанта започната бутилка силно американско уиски да се подкрепят. Не си направиха труд да търсят чаши, тъй като ровенето в многобройните куфари и чанти, които съдържаха цялото им имущество, можеше да продължи часове. Двамата никога нямаше да забравят тази лятна вечер, посрещнала ги в големия непознат град, към кой­то бяха отправени всичките им надежди.

-   Алек, как се чувстваш в този момент?

-   Изпълнен съм с вяра за нашето бъдеще, Роби, и не искам Дори да си помисляш, че няма да успеем тук. Още от утре ще започнем да се аклиматизираме към тукашния живот. В гла­вата си имам цял списък от неща, които трябва да свършим в близките дни.

Роберто стоя дълбоко замислен известно време, но след малко се обърна към другаря си.

- Алек, не ме е страх от работа, но знаеш, че от строителст-
^во и ремонти разбирам малко. Единственият опит, който съм
придобил, е от Неапол, където помагах на роднини при стро­
еж на дома им. Разчитам ти да си водещата фигура в началото.

-  Роби, за нас ще бъде двойно по-трудно, защото нямаме
ачален капитал, но съм оптимист, че постепенно ще успеем

Да стъпим стабилно финансово на земята.

36

 

Кирил СТОЯНОВ

Когато решиха вече да си лягат, минаваше полунощ. Цяло­то небе беше изпъстрено с безброй звезди, а луната осветява­ше улиците ярко, все едно че беше ден. Старите хора казват, че ако човек намисли някое желание при такова пълнолуние, то рано или късно се сбъдва. А двамата мъже със сигурност имаха много желания за сбъдване.

На следващия ден всички се събраха заедно в стаята на Алек и Мери за закуска. Мери изцяло се занимаваше със сво­ята рожба и само когато бебето спеше, успяваше да си отпо-чине. След закуската мъжете решиха да се поразходят из града, за да потърсят някоя къща под наем, тъй като престояването им в хотел дори от по-ниска категория излизаше много соле­но за скромния финансов бюджет, с който разполагаха. При­ятелите установиха, че имат общо 1600 долара и в близките дни решиха да намерят временно някоя работа. Те очакваха скоро да се сдобият с още едно бебе, а това означаваше да осигурят допълнителни средства. Тук нямаше кой да ги поеме, както се случи в Ню Йорк, но затова пък двамата знаеха вече отлично английски език, а това беше голямо предимство спря­мо другите имигранти, които прииждаха всеки божи ден от всички краища на света. Имигрантът, живеещ в Канада дори от един ден, се успокоява с мисълта, че след него са пристиг­нали и други хора в подобно положение. През тези години голямата страна беше благосклонна към всички желаещи да отдадат своите умствени и физически сили за нейното иконо­мическо процъфтяване. Работа се намираше за всички желаещ. Обяви във вестниците ежедневно подсказваха на безработни­те къде да се ориентират, а който не можеше, се обръщаше към бюрата по труда. Те, от своя страна, след като биваха уве­домени за възможностите на безработния човек, в кратък срок му намираха подходяща работа. Някои от тях даже организи­раха курсове за различни специалности на дърводелската

емигрантскиЖИВОТ

 

37

промишленост, строителството и др. Двамата приятели се за­писаха да изкарат курс за зидаро-мазачи и кофражисти именно в такова бюро. В тяхната група имаше още двадесет и седем души - американци, италианци, германци и др. От социалис­тически страни присъстваха само трима поляци. След едно­седмично занимание по теория водещите курса ги изпратиха в новостроящ се търговски център, където главен изпълни­тел беше една от трите гигантски строителни компании в Канада „Хамър Брос". Веднага ги поеха техническите ръко­водители на компанията и им показаха определени места за работа. Роберто и Алек се паднаха в една бригада от седем души с отговорник брадат петдесетгодишен англичанин. След като набързо се запознаха без повече излишни думи двамата се включиха с всички сили да помогнат на новите си колеги. В края на работния ден въпреки своята младост бяха капнали от умора. Англичанинът, който се наричаше Браян, остана много доволен от новодошлите и сподели впечатлението си с техническия ръководител, отговарящ за техния участък от обекта.

- Е, момчета, ако продължавате в същия дух, след месец компанията ще сключи трудов договор с вас - с усмивка им каза началникът.

На Александър и Роберто им трябваше цял час, за да се Доберат до новия си дом. Бяха се спрели на къща в покрайни­ните на Торонто, тъй като там наемите значително се разли­чаваха от централната част на града. Споразумяха се със соб­ственика да плащат по 120 долара на месец, при условие че поддържат в идеален вид градината пред къщата. Домът им -е намираше на тясна улица и представляваше двуетажна сгра-Да в квадратна форма. На първия етаж беше разположено го-ямо помещение, служещо за всекидневна. Срещу него се на-ираха две други значително по-малки, преградени помежду

38

 

Кирил СТОЯНОВ

си с барплот. Едното представляваше кухнята, а другото се използваше за трапезария. Там сега работеше предимно Мери, тъй като Паола очакваше след броени дни дете и въпреки го­лямото си желание да помага Мери не й разреши, а в замяна италианката повечето време наглеждаше Джон, когото чувс­тваше вече като свое чедо. Всеки ден при тях се отбиваше лекар от близката болница, отговарящ за родилките от техния район. Паола знаеше много добре къде трябва да отиде, кога­то започнаха родилните болки. Откъдето и да погледнеше чо­век си личеше, че тази страна има отлична организация за подпомагане на хората тук. Всеки човек, който работеше за благото на Канада с честен труд, се чувстваше абсолютно уверен, че и тя от своята страна ще направи всичко възможно и той да е добре.

До втория етаж по вита стълба се отиваше пред четири стаи, разположени успоредно две по две. Семействата се бя­ха разположили в по-големите, а в другите държаха багаж, който не им беше необходим за ежедневието. Хазяинът от няколко години се занимаваше с търговия на плодове, зелен­чуци и други хранителни стоки, но чак сега беше забогатял достатъчно, за да си позволи красива къща в елитен квартал на Торонто. Бившият му дом на практика не му беше нужен, но засега не смяташе да го продава. Въпреки че работеше в търговията с хранителни стоки, много добре знаеше, че нед­вижимата собственост е сигурна инвестиция, която в ника­къв случай няма да се обезцени при възможна бъдеща инфла­ция, а напротив - цената й ще продължава да расте. Двете семейства му се видяха почтени и той реши да им я предоста­ви. Външните страни на къщата не бяха измазани с варов разтвор, който използваха голяма част от европейските се­мейства за своите домове, а изцяло бяха направени от еди­нични фасадни тухли, иззидани равномерно. Ако пуснеше ко-

ЕМИГРАНТСКИ ЖИВОТ__________________________ 39

нец от единия до другия край, човек щеше да разбере, че ця­лата стена е идеално права. Домът като площ беше напълно нормален за американския и канадския стандарт, но младите семейства никога досега не бяха живели в такова пространс­тво. Особено впечатлен беше Алек. Той с носталгия си спом­ни за своя живот в родното си село, където дълго време спе­ше в една стая заедно с родителите си, с брат си и с двете си сестри. След като се роди третата му сестра Катя, баща му го извика една вечер и му каза:

-Александър, виждаш, че семейството ни порасна и мал­ката ни къща вече отесня. Решил съм със семейните спестя­вания да построим още една до нея. Уговорил съм се с шес­тима мъже да дойдат, да помагат, разчитам също и на теб. Ти имаш опит в строителството и ще бъдеш от полза. Вярно, няма да е изградена с такива материали, с каквито работихме в София, но ти гарантирам, че ще бъде не по-малко здрава.

Алек си спомни радостното вълнение, което го беше обх­ванало тогава. Новата къща беше готова точно след двадесет и девет дни. Представляваше две стаи една до друга, под ко­ито беше разположено помещение, наречено зимник. В него щяха да се съхраняват плодовете и зеленчуците, събирани от техния имот. По време на целия строеж Алек заедно с брат си Станой спяха в плевнята върху сеното. Тухли не се ползваха в този край на България не защото хората нямаха желание да работят с тях, а защото се произвеждаха в големите градове и по ограничени количества, недостатъчни за самите тях. По тази причина домове се градяха от камъни, кал и дърво. След като стените се вдигнеха с тези природни материали, следва­ше мазилка от гасена вар. Покривите задължително се покриваха с гредоред и керемиди, които за разлика от тухлите се произвеждаха в по-голямо количество. Въпреки всички трудности получаваха здрави и уютни домове, задържащи вът-

40

 

Кирил СТОЯНОВ

ре цялата топлина от печките през суровите зими и приятна хладина през горещите лета. Трънските майстори правеха чу­десни сгради от нищо и затова бяха търсени из цяла Бълга­рия. Това, че е израсъл в трънския край, беше и една от при­чините Алек да се посвети на строителството, което не само даваше покрив над главата, но представляваше и много дохо­доносен бизнес, както щеше сам да се увери след години.

имигрантскиЖИВОТ

 

41

Юли 1953 г., Торонто

Изминаха две седмици откакто Роберто и Паола станаха ро­дители на чудесно момченце. Когато се роди, то тежеше почти четири килограма и викаше толкова силно, че огласяше целия етаж на родилното отделение. Нарекоха го Франк. С новия член на семейството къщата рядко оставаше спокойна, а ко­гато той решеше да си почине, го заместваше Джон.

Една вечер Александър седеше замислен в дървената беседка на двора пред дома им, която построиха заедно с Ро­берто (разбира се, с разрешение на собственика). Той така се беше унесъл, че не усети как приятелят му седна до него.

-   Алек, какво пак не е наред при теб? Изглеждаш така ся­каш идва краят на света.

-   Моето положение е по-различно от твоето, Роби. Ти си пишеш редовно с близките си, разбираш как живеят и вът­решно се успокояваш, а аз не мога.

-   Приятелю, и в България нещата ще се променят, ще мо­жеш лично да я посетиш.

-   Дори това да стане някога, Роби, няма да е скоро, дори си мисля дали ще се случи, докато аз съм жив. Откакто напуснах

България, написах десетки писма и на нито едно не получих отговор. Разбираш ли, на нито едно.

- Алек, съжалявам. Искам да облекча с нещо душевната ти
мъка.

Благодаря ти. Знам, че на теб винаги мога да разчитам.

,е продължавам да пиша писма и вярвам, че ако близките

са се върнали в родния дом, все някога ще получат мое

44

 

Кирил СТОЯНОВ

на Франц Бергер. Голямата служебна ангажираност и малки­те деца бяха причината приятелите да не могат да си отидат на гости, но се надяваха, че ще настъпи и такъв момент. Франц също лично им се обажда няколко пъти, като се интересува­ше от делата им. Когато разбра, че не са ползвали още него­вото препоръчително писмо, им се разсърди, но Роберто и Алек му обещаха, че ще се възползват скоро от това предим­ство. Така си мислеха те, но уви - мандатът на кмета Дейвид Хил свърши, а за новия избраха друг човек.

Вечерта след като се разделиха с братята Хамър, Алек и Роби позвъниха в дома на Франц Бергер. Извадиха късмет, че го улучиха вкъщи, защото в последно време беше постоянно в движение.

-   Франц, привет от Торонто, на телефона е Алек.

-   Здрасти, момче, вие ме забравихте. По гласа ти разбирам, че се нуждаете от съвет.

-   Така е, Франц. Твоят човек Дейвид Хил вече не е кмет, а на нас сега ни трябва неговата помощ.

-   Какъв ви е проблемът?

-   Искаме да вземем заем от банка, но не разполагаме с тол­кова голямо имущество, което да ипотекираме. Става въпрос за около 50 000 долара.

-   Това е голяма сума, Алек, но ви познавам добре и ще ви помогна. Въпреки че вече не е кмет, Дейвид е много влиятел­на личност. Още тази вечер ще се опитам да се свържа с него и утре ще ви се обадя.

-   Благодаря ти, Франц, от името на всички. Ще чакаме с нетърпение да позвъниш.

Цяла нощ нито Александър, нито Роберто успяха да заспят. И двамата мислеха за разговора с Франц. За първи път се из­правяха пред такъв финансов риск. Бяха почти сигурни, че немецът ще успее да им уреди по някакъв начин заем от 50 000

ЕМИГРАНТСКИ ЖИВОТ__________________________ 45

долара, но те трябваше да го върнат до една-две години заедно с обичайните банкови лихви, неразривно свързани с всеки отпуснат кредит. Приятелите имаха намерение да купят мяс­то и да построят върху него луксозна къща с всички удобства. Те знаеха добре, че за да си пробият път в строителния бизнес, съществено значение щеше да има първият им собствен обект. От него щеше да зависи и евентуалното набиране на следва­щи клиенти. Строителството не беше като търговията със сто­ки. Всяка сграда, построена от дадена фирма, оставаше годи­ни наред пред очите на хората. Красивата сграда е и най-доб­рата реклама за изпълнителя. Всеки строител е много по-убе­дителен пред бъдещите си клиенти, когато им покаже свой завършен обект.

Следващият ден премина страшно бавно за Александър и Роберто. Постоянно бяха в очакване телефонът да позвъни и Франц да им съобщи положителен или отрицателен отговор. Въобще нямаха апетит и след дълго увещаване от страна на съпругите се съгласиха да хапнат малко към обяд. Дълго­очакваното позвъняване дойде към 17,00 часа. Франц беше кратък:

- Слушайте ме внимателно. Утре в 9,00 часа трябва да сте
в офиса на Дейвид. Трудно ми беше да го убедя за това, което
ме помолихте, но обеща да направи всичко възможно, за да
ви помогне.

След добрата новина им продиктува адреса, където тряб­ваше да отидат. Роберто се опита да благодари, но Франц го прекъсна:

-  Рано е за благодарности, още нищо не е сигурно. Оттук
нататък всичко зависи от Дейвид и от вас, разбира се. Трябваше да затварям, че днес съм ужасно зает.

Няколко минути след това приятелите не можеха да дойдат на себе си.

46__________________________________ Кирил СТОЯНОВ

-   Алек, нашият момент настъпи - или ще изплуваме на повърхността, или отиваме на дъното, от което излизане няма.

-   Прав си, Роби - ще рискуваме и дано Бог бъде с нас в този решителен миг от живота ни.

Часът беше девет без пет минути. Слънцето се намираше високо вече в небето, по което весело си играеха бели облачета. Александър и Роберто бяха облечени в най-запазените си костюми, които притежаваха. Външно изглеждаха спокойни, но в душата си имаха силно вълнение от предстоящата среща, което трудно успяваха да потиснат. Дейвид Хил очакваше по­сетителите и щом секретарката му съобщи, че господата Гринели и Георгиев са дошли, й каза веднага да ги покани. Бившият кмет на Торонто представляваше шейсетгодишен ви­сок мъж с гъста, но цялата побеляла коса. Едрото му тяло беше облечено в скъп тъмносив костюм, от малкото джобче но което се показваше червена кърпичка. Пред него застана­ха двама прилично облечени мъже.

- Господа, радвам се да се запознаем. Вие изглеждате мно­
го по-добре, отколкото си ви представях.

След като се ръкуваха, Дейвид любезно ги покани да сед­нат в кожените кресла пред бюрото му.

- Разбрах, че имате нужда от пари. За какъв срок смятате
да ги върнете?

Алек се изкашля леко и заговори с уверен глас.

-   Ако трябва да бъдем точни, за две години и половина.

-   Добре, нека да бъдат три- Дейвид се усмихваше приятел­ски. Секретарката ми е написала препоръчително писмо до бан­ка „Петрини". Там ще потърсите собственика. Нарича се Ник Петрини и ще му го дадете лично. Моята помощ е дотук и ис­крено се надявам, че ще оправдаете доверието на Франц.

Изминаха петнадесет минути откакто Роберто и Александър седяха в кабинета на Дейвид Хил, но те им се сториха цяла

емигрантскиЖИВОТ

 

47

вечност. Чувстваха се неудобно, че трябваше да искат пари назаем, но нямаха никакъв избор. След като приключиха всичко, с голяма охота излязоха на улицата и побързаха да влязат в първия бар за подкрепителна напитка.

Банка „Петрини" беше от първите частни банки в Канада. Тя също беше и една от най-богатите в момента. Нейни кли­енти бяха хора от всички слоеве на населението - от обикно­вените работници, търговци, индустриалци до членове на пра­вителството. Банка „Петрини" даваше в неограничен размер кредити срещу ипотека на недвижими имущества. Собстве­никът на тази огромна банка с филиали в цялата страна и в САЩ беше човек на средна възраст с добре сложена фигура. Алек и Роби чакаха вече половин час пред кабинета му, тъй като имаше заседание на управителния съвет. Секретарката -красиво русокосо девойче - ги успокои, че всеки момент за­седанието ще свърши и господин Петрини ще ги приеме. Наистина, след малко отвътре започнаха да излизат елегант­но облечени мъже и жени. Блондинката влезе за момент в кабинета с писмото на посетителите и след минута учтиво ги покани. Ник Петрини седеше пред голямо махагоново бюро и вече четеше писмото на новодошлите. Той ги поздрави и им даде знак да седнат.

-  Разбирам, че нямате никакво имущество за ипотекиране
срещу заема, който искате.

Настъпи тягостна тишина.

-  Но пък имате препоръка от човек, на когото не мога да
откажа. Ще получите 50 000 долара за три години с минимал­
на лихва.

Разписа се на някаква бланка и с приятелски жест я подаде към посетителите.

-  С това ще слезете на долния етаж при касиера - ще ви
лати в брой. Желая ви успех в бъдещото начинание.

48

 

Кирил СТОЯНОВ

След тези думи всички си стиснаха ръцете и Александър и Роберто напуснаха щастливи уютния кабинет.

Седмица по-късно приятелите имаха вече регистрирана фирма. Наеха си и офис, представляващ канцелария от 18 кв. м. Намираше се в район, където се бяха установили предимно малки фирми. Въпреки това за месечния й наем плащаха 80 долара. Канцеларията беше скромно обзаведена. Вътре имаше две стари бюра, поставени едно срещу друго. На отсрещната страна имаше голям диван, отстрани на който бяха поставе­ни два стола. По средата между тях стоеше малка правоъгъл­на масичка. Обзавеждането завършваше с една подвижна за­качалка във формата на гъба, стояща върху стар килим. Слънчева светлина влизаше единствено през двойния южен прозорец. Първите дни Роберто и Александър нямаха никак­во време да се застоят вътре. Основната им грижа беше да намерят подходящо място за строеж на къща, което да заку­пят. Всяка сутрин взимаха всички вестници, публикуващи обя­ви за продажби на земя. Обикаляха близките фирми за недви­жими имоти. След дълго колебание се спряха на чудесно мяс­то в източната част на Торонто. Собственикът искаше в нача­лото 20 000 долара, но след часове пазарлък склони на 16 800 долара, като новите собственици се ангажираха да поемат раз­ходите по прехвърлянето в нотариата. При регистрирането на своята фирма „Робърт и Александър" начинаещите биз­несмени изрично се разбраха всеки от тях да притежава 50 % от всички бъдещи приходи и недвижими имущества, които биха били собственост на тяхната фирма. Това условие се впи­са ясно в регистрационните документи. Адвокатът, нает за тази работа, ги предупреди, че е виждал много съдружници, някои от тях дори заедно израснали от деца, коренно да се променят при натрупване на капитали във фирмите си и тази промяна в повечето случаи водела само до едно разпадане на

ИМИГТАНТСКИЖИВОТ___________________________ 49

_съответната фирма и делба по съдебен ред на всичко прите­жавано от нея. Алек и Роберто чувстваха вътрешно, че и ми­лиони не биха могли да застанат между тях, но послушаха адвоката си. Толкова добре се познаваха вече, че много често се разбираха само с поглед. Споделяха си взаимно, когато ги измъчваше някакъв проблем. Дори и със съпругите си не го­вореха за всичко свързано с тях. Особено за бизнеса си почти нищо не им казваха. От една страна се чувстваха ма