96

Кирил СТОЯНОВ

Април 1975 г., Лондон

В Лондон ресторантите, баровете, локалите и други по­добни заведения изникваха като гъби, кое от кое по-красиви. Конкуренцията между старите и новите сгради се увеличава­ше с всеки изминат ден. Всички се стараеха да привлекат но­ви клиенти с уютна обстановка и достъпни цени. В близост до ресторанта на семейство Робинсън за по-малко от месец голяма ресторантска верига изгради великолепен ресторант, който привлече почти цялата клиентела от скромното заведе­ние на семейство Робинсън. Доходите им рязко намаляха и след известно време освободиха красивата певица, пяла дос­коро само при тях. Бяха предупредили Джон и Франк, че ня­ма да могат да им плащат заплати за в бъдеще и след края на месеца най-вероятно щяха да обявят ресторанта си за продажба. Така внезапно рухнаха всички планове на работ­ливото семейство, отчаяло се до краен предел. На вечер има­ха максимум по трима-четирима клиенти. Джон и Франк съ­чувстваха на добрите хора, но с нищо не можеха да им помог­нат. Франк най-много се притесняваше за Сара. Горкото мо­миче, подобно на своите родители разчиташе на ресторанта, но всички надежди пропаднаха. Освободиха и шотландския готвач Лари Маккинли. Случайните посетители се обслужва­ха лично от господин и госпожа Робинсън.

В прохладната априлска вечер Франк, Джон и семейство Робинсън седяха на една маса и тъжно си говореха.

- Какво сте решили да правите, госпожо Робинсън, след про­дажбата на ресторанта? -трагично звучеше гласът на Франк.

ЕМИГРАНТСКИ ЖИВОТ                                                      91

- Не се притеснявай, моето момче, съпругът ми има чудес­
но място на село. Сигурно ще започнем да отглеждаме пло­
дове и зеленчуци.

Очите на Сара се просълзиха от мъка. Тя харесваше Лондон я изобщо не й се искаше да живее в провинцията.

Бащата забеляза страданието на дъщеря си и побърза да я успокои.

- Сара, недей да плачеш. Парите от продажбата на ресто­
ранта ще стигнат да завършиш образованието си, а след това
ще намерим някоя добра работа в Лондон. Но стига сме зани­
мавали момчетата с нашите проблеми.

Последните думи предизвикаха Джон твърдо да се намеси:

-   Не говорете така, господин Робинсън. Вие бяхте толкова добри към нас и се чувстваме като част от семейството ви.

-   Благодаря за топлите слова, Джон, но със сигурност ще трябва да се разделим скоро.

Внезапно разговорът се прекъсна от спирачките на мощен автомобил. Пред входа на заведението спря черен мерцедес, от който слязоха двама едри мъже, облечени в костюми. Такива клиенти никога не влизаха тук и госпожа Робинсън помисли, че са се объркали. Но те спокойно седнаха на маса и любезно се обърнаха към домакинята:

- Ще можем ли да вечеряме при вас, мила госпожо?

Госпожа Робинсън не знаеше какво да каже и само притес­нително си разтриваше ръцете. Най-накрая се овладя и с тре­перещ глас се обърна към посетителите:

~ Извинете, господа, но не мога да ви предложа почти ни­какъв избор.

- Е, ние не сме придирчиви. Нали, Алек?

Джон и Франк гледаха с вкаменени лица новодошлите и не можеха да си поемат дъх от изненада. И имаше защо -

срещу тях седяха собствените им бащи, като Алек им беше

98

Кирил СТОЯНОВ

дал знак да не се издадат, че се познават. Причината за стран­ното държание беше, че Елизабет разказа всичко за техните дела в последно време на Александър и Роберто, които, щом долетяха от Торонто и разбраха положението на синовете си, веднага побързаха да ги посетят. Дългас даде адреса на шофьо­ра си и една от собствените си коли на своите приятели и ето - те вече седяха в малкия ресторант срещу собствените си деца, предизвиквайки всеобщо учудване с посещението си. Госпожа Робинсън от вълнение не знаеше какво да предпри­еме. С големи усилия промълви няколко думи.

-    Ще ви направя омлет, ако желаете?

-    Чудесно, госпожо, ще ви бъдем много благодарни.

-    Но това е само обикновен омлет, не зная дали ще ви ха­реса.

-    Разбира се, обожаваме омлет - с усмивка каза черноко­сия мъж.

Изумлението на семейство Робинсън не слизаше от лица­та им. Не можеха изобщо да проумеят с какво бяха предизви­кали интереса на богатите мъже. За момент дори си помис­лиха, че е възможно да са изпратени от съседния ресторант за шега. Но подобни мисли не се оправдаваха, тъй като усмих­натите и открити лица на непознатите вдъхваха доверие. Гос­подин Робинсън, за разлика от своята съпруга, въпреки не­очакваното посещение се съвзе по-бързо и се опита да заго­вори мъжете:

-    Вие сигурно се занимавате с бизнес в Лондон, господа?

-    Все още не, но скоро ще открием банка тук. Идваме от Канада и искаме да вложим в този чудесен град някой друг милион.

Чуждестранни бизнесмени в Лондон се срещаха ежеднев­но и на никой лондончанин това не правеше впечатление. Английската столица като световен финансов център прив-

ЕМИГРАНТСКИ живот

99

личаше много чужди инвестиции и създаваше великолепни условия за бизнес партньорите си. След внезапното мълчание, обхванало хората в ресторанта, се разнесе спокоен глас, поз­нат отлично на Джон и Франк.

-   Искаме да се извиним, че не се представихме веднага на гостоприемните домакини и с това засилихме оправданото учудване - в гласа на Александър се чувстваше извинителна нотка.

-   Но моля ви се, господине, няма за какво да се извинявате. За нас е голяма чест да посрещнем гости от вашия ранг...

Александър с усмивка прекъсна любезните думи на дома­кина:

-  Мисля, че щом разберете кои сме, ситуацията ще ви се
изясни. Ние сме бащи на вашите работници Джон и Франк.
Казваме се Роберто Гринели и Александър Георгиев. Бяхме
ги оставили за известно време да се закалят като самостоя­
телни хора в живота и вече се уверявам, че са попаднали в
добри ръце.

Сега дори и господин Робинсън не можа да се овладее. С бързо движение се обърна към момчетата:

-  Вярно ли е това, което каза господинът?

- Абсолютно вярно, господин Робинсън.
Домакинът неочаквано се разсърди и погледна Роберто:

-   Знаете ли, господине, че вашият син се представил на Дъщеря ми за кръгъл сирак? Ние го съжаляваме и обичаме като роден син, а той в същото време си е имал заможни ро­дители, без да спомене никога за тях.

-   Наистина, в последно време го бяхме изоставили, но и аз не съм предполагал, че така може да се представя. Сигурно сам ще ни обясни какво е целял - сърдитият поглед на Роберто стрелна Франк.

Франк притеснено започна да се оправдава:

100

Кирил СТОЯНОВ

-  Прости ми, татко и вие, господин и госпожа Робинсън и
особено ти, Сара, за голямата лъжа. Исках да си намеря доб­
ро момиче, което би ме обичало само заради мен, а не заради
състоянието на родителите ми - сълзи потекоха по лицето на
младото момче.

Сара, стояла безучастно до този момент, с нежност пре­гърна любимия си.

-  Франк, обичам те, защото си мил и добър към мен, за­
щото ме привличаш физически и душевно и винаги ще те
обичам.

Госпожа Робинсън отдавна беше поставила вкусните ом­лети пред Александър и Роберто, но впечатлени от преживя­ната случка, те още не се докосваха до чиниите си. Бащата на Франк смени темата на разговор, като обичайната усмивка се появи отново на лицето му.

-   Разбрах, че имате проблеми с бизнеса в последните ме­сеци. Какви са намеренията ви за в бъдеще?

-   Господин Гринели, идвате в много тежък момент. От дъл­ги години си изкарваме прехраната с ресторанта, но се по­явиха мощни фирми от нашия бранш, които успяха да прив­лекат всичките ни клиенти. Ние нямаме финансова възмож­ност да се борим с тях и сме се решили на последна стъпка.

-   Аз мога да ви предложа помощта си...

-   Не, благодаря, господин Гринели, ние сме хора с дос­тойнство и за нас ще е унизително да вземаме подаяния, а и ресторантът вече няма шанс да оцелее в новата ситуация.

-   Моята помощ, господин Робинсън, няма да е подаяние. Искам да ви предложа съдружие. Вие ще предоставите своя терен, а аз ще изградя ново заведение със собствени средства и бъдещата печалба ще делим по 50 %. Такъв вариант смятам, че би ви удовлетворил повече от продажбата на мястото. С господин Георгиев от двадесет години се занимаваме със стро-

емигрантски живот

101

ително предприемачество и дори няма да наемаме фирма за изграждане на новата сграда.

В житейския път на всяко човешко същество има мигове, когато щастието неочаквано почуква на вратата му и ако то се възползва от такъв момент, би решило значителна част от бъ­дещите си проблеми. Този ден се оказа щастлив за семейство Робинсън и от отчаяни допреди час хора сега се изпълниха с надежда и вяра занапред. Домакинът отиде някъде и след мал­ко в ръцете си държеше бутилка шотландско уиски.

- Господа, това двадесет и петгодишно уиски го пазех за
много специален случай. За мен ще е удоволствие да го спо­
деля с вас и да пием за нашето запознанство.

Доскоро тихото заведение се изпълни с весела глъчка от радостни хора, които съдбата събра колкото неочаквано, тол­кова и навременно. Господин Робинсън като глава на семейс­твото беше особено доволен от срещата с тези мъже, вдъхна­ли му нови сили за живот.

-   Извинявайте, господин Георгиев, че не ви обърнах дос­татъчно внимание, но сам разбирате, че разговорът с госпо­дин Гринели много ме увлече и се показах неучтив спрямо вас.

-   Не се притеснявайте, господин Робинсън. Напълно раз­бирам душевното ви състояние и съм радостен за цялото ви семейство. В лицето на Роберто сте намерили отличен съдружник.

-   Малко нетактично може би ще прозвучи, но фамилията ви показва, че не сте от италиански произход - може би от

РУСКИ?

Изненадан от неочаквания въпрос на домакина, Александър замълча няколко секунди, сторили се безкрайно дълги на околните, но най-после се чу гласът му, издаващ силно въл­нение.

102

Кирил СТОЯНОВ

-   Не. Роден съм в България, но от много дълго време не съм я посещавал. Предполагам, че знаете къде се намира та­зи страна?

-   Господин Георгиев, вие се шегувате с мен. Аз зная дос­татъчно за държави от Южна Америка и Азия, а вие ме пита­те за България, намираща се в Европа. Нещо повече - преди три години бяхме цялото семейство на почивка в черноморс­ките ви курорти „Албена" и „Златни пясъци" - останахме пре-доволни от там. Българите се оказаха гостоприемни хора и искрено съжалявам, че няма демокрация в тази приказна стра­на. Надявам се, че вие също сте посещавали тези курорти.

-   За съжаление не съм ходил там, но се надявам някога да успея да отида - очите на Александър се напълниха с неудър­жими сълзи.

Госпожа Робинсън благоразумно се намеси в разговора, тъй като видя, че гостът се разстрои, вероятно от спомени по отечеството си.

-   Господин Георгиев, ще подпомогнете ли с господин Гри-нели Джон и Франк финансово, след като останаха вече без работа?

-   Не са останали без работа, ще участват в строежа на новия ресторант. Едно време с Роберто също сме започнали от стро­ителните площадки, за да достигнем днешното си равнище.

Разговорите продължиха в приятна атмосфера до ранните часове. Александър и Роберто най-накрая решиха да се при­берат в дома на Дъглас, който вероятно отдавна си беше лег­нал. Канадските му партньори го предупредиха, че може да закъснеят и да не ги чака. Минаваше три часа след полунощ, когато двамата мъже излязоха от малкия лондонски ресторант. По улиците на града движението на автомобили почти беше замряло в този ранен час и затова пристигнаха много по-бър­зо до банкерския дом, отколкото на идване.

0МИГРАНТСКИЖИВОТ

103

Още слънцето не беше изгряло, когато прислужникът на Дъглас почука по вратата на Александър.

- Господин Георгиев, събудете се. Спешно ви търсят от Канада.
Александър беше запазил службата в армията навика си да

се събужда и от най-малкия шум. Затова на прислужника не му се наложи да чука повторно.

- Благодаря, Дик. Веднага идвам.

Алек веднага наметна халата си и рязко отвори вратата. Дик явно не очакваше така бързо да събуди госта, защото под­скочи от изненада.

-   Изплашихте ме, господин Георгиев! - успя само да про­мърмори той.

-   Извинявай, Дик! Кой ме търси?

-   Госпожа Георгиева. Говореше явно много разстроена.

- Какво ти каза, Дик? За бога, кажи, човече.
Александър разбра, че се е случило нещо сериозно. Мери

никога нямаше да му звъни в такъв ранен час без основателна причина.

-  Само каза, че трябва да говори с вас по най-бързия
начин.

Докато разговаряше с прислужника, Алек неусетно влезе в гостната и с изпотена ръка вдигна слушалката на телефона:

-  Мери, здравей, скъпа! Какво се е случило?
Гласът от другата страна на жицата жално проплака:

-   Алек, днес получих заплашително писмо от анонимен подател. Донесе ми го секретарката ти. В него заплашват теб и Роби, че ще ви се случат много лоши неща, ако продължите Да строите в южните райони на Торонто.

-   Успокой се, мила, всичко ще бъде наред. Ще се кача на ^сУтрешния самолет за Торонто. Недей да плачеш. Може да е само някоя глупава шега.

-   Алек, страх ме е повече за децата, отколкото за мен.

104

Кирил СТОЯНОВ

-  Не се притеснявай, съкровище! Обещавам ти, че щом
пристигна, всичко ще се нормализира.

Александър отлично знаеше, че това не е вярно, но му се искаше да успокои своята съпруга, която обичаше все още толкова силно, колкото и преди двадесет години. В последно време по един или друг начин няколко строителни групиров­ки им намекваха да не се разпростират в южните части на Торонто, за да нямат проблеми. Заедно с Роберто винаги чес­тно печелеха търговете за строителство на нови сгради и въ­обще нямаха намерение да отстъпят от завоюваните си пози­ции. Въпреки отделните намеци, които им отправяха разни подставени лица, не очакваха, че работата може да стигне до открити заплахи.

-   Мери, уверявам те, че не си заслужава да се разстройваш. Чао засега.

-   Чао, скъпи, с нетърпение ще те очаквам.

С това приключи тревожният разговор. В душата на Алек бушуваха смесени чувства. Изпълваше го гняв към негодни­ците, които открито си позволяваха да ги заплашват и в съ­щото време се безпокоеше не толкова за бизнеса, колкото за близките му същества.

-   Дик! - гласът му звучеше гневно. Прислужникът се появи като някой дух изпод земята.

-   Слушам ви, господин Георгиев.

-   Събуди веднага господин Гринели.

-   Добре, господине.

Докато Дик отиваше към стаята на Роберто, Алек завъртя номера на бюрото за самолетни билети. Звънлив глас на мла­до момиче го посрещна по телефонната жица.

-Добро утро! Тук е билетното бюро на британските авио-линии. Какво ще обичате?

- Желая един билет до Торонто за сутрешния полет.

ЕМИГРАНТСКИ живот

105

-   Съжалявам, господине, всички билети за този полет са продадени. Имаме свободни места за вдругиден сутринта.

-   Госпожице, няма ли никаква възможност само за едно място? Спешно ми се налага да летя за Торонто.

-   Въпреки голямото ми желание не мога да направя нищо за този полет.

-  Благодаря ви, бяхте много любезна. Довиждане.
-Довиждане.

Роберто с разрошена коса се приближи:

-  Какво се е случило?

-   Мери се обади преди малко, получила е заплашително писмо от анонимен подател. Искат да се откажем от южните райони.

-   Проклети страхливци. Не могат да конкурират честно, а нанасят удари под кръста! - Роберто започна да ругае на ита­лиански.

Такива изрази не бяха привични за него, но тази вест го накара да избухне.

Гласът на Дъглас го върна в нормално състояние.

-  Роберто, не зная италиански, но ми се струва, че не по­
желаваш приятни неща някому.

Банкерът стоеше облечен в тъмносин халат и ги гледаше въпросително.

-  Извинявай, Дъглас, някакви некадърници от Торонто се
опитват да ни изместят от апетитни райони, като използват
заплахи срещу нас.

След още две-три изречения на Дъглас Джейкъб му се изясни цялата ситуация. Роберто също искаше веднага да тръгне за Торонто, но Александър го убеди засега да отиде само той, а ако проблемът се окаже по-сериозен, веднага ще му се обади. Италианецът се съгласи с неохота, но знаеше, че в Лондон трябва да се свърши доста работа в полза на

106

Кирил СТОЯНОВ

тяхната фирма. Александър се обърна с надежда в гласа към домакина си.

- Дъглас, искам да отлетя още със сутрешния полет за То­
ронто, но няма свободно място за него. Можеш ли да помог­
неш?

Дъглас високо се разсмя:

- Алек, аз съм отрасъл в Лондон и в този град имам много
приятели и още повече хора искат да ми бъдат. Жалко, че съм
безсилен да ви помогна срещу канадските изнудвани. Ако се
намираха в Лондон, още днес щяха да дойдат да се извиняват,
но при вас е по-различно. А за полета не се притеснявай -
шефът на „Хийтроу" ми е добър приятел и ако трябва, ще
пусне още един самолет за теб, но дотам, предполагам, няма
да се стигне.

Повече нямаше смисъл да обсъждат обстановката, а и ни­кой от тримата нямаше желание да говори. Александър щеше да им се обади веднага щом се запознае на място с всички подробности. Той беше изпълнен със смелост и решителност, но добре разбираше, че без доказателства не може да обвини никого.

В самолета мислите на Александър не се откъсваха от Мери, децата и проблема, който дойде малко неочаквано, въпреки че беше нормално да се допусне подобна възможност. В пос­ледно време бяха сразили много строителни фирми в търгове за изгодни обекти, а между тях имаше и такива, които не се колебаеха да играят нечестно спрямо своите конкуренти. Стро­ителна компания „Робърт и Александър" се ползваше с ог­ромно доверие както от държавните институции, така и от частните инвеститори. За осемнадесет години Александър и Роберто изгубиха само три търга за големи обекти, а няколко десетки други спечелиха благодарение на своя усет за предва­рителната оферта и идеалното качество на изпълнение. От

емигрантски живот

107

_тази замисленост го изкара помощник-пилотьт на „Боинга" от британските авиолинии, отправил се за поредния си курс зад Атлантическия океан.

-Извинете, господине, вие вероятно сте много важен човек, щом от високо място ни уведомиха, че ще ни гостувате в кабината. Надявам се, че удобно сте се разположили при нас.

-   Благодаря, че ме приютихте. Не успях да намеря свобо­ден билет за полета, а днес непременно трябва да бъда в То­ронто. Занимавам се със строителство от две десетилетия.

-   Надявам се, че за добро се връщате така внезапно в Ка­нада.

-   За съжаление има някои проблеми, които трябва да бъ­дат разрешени.

Повече от час „Боингът" летеше към Торонто, а Александър не беше казал почти дума на екипажа с изключение на учтив поздрав, който отправи при влизането си в пилотската кабина. Именно там Дъглас успя да го уреди да пътува. На вратата се почука и пред очите на Александър застана стройно девойче с табла в ръце. Така се беше отнесъл в грижите си, че не успя в началото да разбере какво желае това прелестно създание. До ушите му достигна нежният й глас.

-      Ще желае ли господинът някаква напитка?
Александър почти не употребяваше алкохол, но сега по­
сегна към чаша с „Джони Уокър" и почти нечуто поблагодари.

Помощник-пилотът беше завладян от силно любопитство Да разбере нещо повече за джентълмена, който им гостуваше им в дългия полет. От години летеше по този маршрут и сега за първи път имаше възможност да разговаря в непосредст­вена близост с такава важна особа. А той и за момент не се съмняваше, че е такава, защото в противен случай нямаше да им се обади лично шефът на летището господин Търнър да го приемат при тях. Отговорът на господина, че се занимава

108

Кирил СТОЯНОВ

със строителство, не го задоволи и направи опит да раз­бере повече неща за него.

-   Нещо голямо построили ли сте досега, господин... не разбрах името ви.

-   Георгиев. Александър Георгиев. Нищо особено - някол­ко небостъргача и неопределен брой по-малки сгради. За по­вече не ни стигнаха възможностите с моя съдружник Роберто.

Помощник-пилотът изведнъж се ококори от учудване:

-   На аерогарата в Торонто съм забелязал голяма реклама на строителна компания „Робърт и Александър". Да не би това да е вашата компания?

-   Приятно съм изненадан, че сте я запомнили. Да, наисти­на е наша.

-   В Европа строили ли сте?

-   За съжаление не. Работата ни в САЩ и Канада е толкова голяма, че засега не можем и да помислим за Европа, но се надявам в бъдеще да опитаме да построим нещо и там.

Пътуването за Алек протече неусетно в приятната компа­ния на екипажа и прелестните стюардеси, на които също се хареса визитата на неочаквания гост. Всички бяха доброже­лателни към него, защото противно на първоначалното им очакване пред тях стоеше културен, високоинтелигентен мъж, с когото беше удоволствие да се разговаря.

Командирът на самолета съобщи, че след около петнаде­сет минути ще кацнат в Торонто. В града беше слънчево вре­ме с температура на въздуха 18 °С. Александър си взе довиж­дане с целия екипаж на кацналия вече „Боинг" и със забърза­на походка се отправи към изхода на аерогарата. Напрежението от телефонния разговор със съпругата му отново взе да се връща в душата му. В летищния салон го чакаха само Мери, Паола и шофьорът, който го поздрави любезно за пристига­нето и му понесе куфара към очакващия ги „Линкълн".

емигрантски живот

109

Александър нежно целуна двете дами. Те го очакваха с нетърпение, защото се надяваха, че с идването си бързо ще премахне надвисналата над тях заплаха.

- Успокойте се, скъпи мои. Още днес ще се срещна с моя приятел от криминалния отдел на полицията капитан Фолк. За кратко време проблемът ще бъде решен, обещавам ви.

Алек успя да вдъхне надежда на двете жени, но на себе си не можа. Знаеше отлично, че тези, които са изпратили запла­шителното писмо, не са обикновени хора, а със солидни връз­ки навсякъде и че беше невъзможно да оставят улики, за ко­ито да се хване полицията. Южните райони на Торонто пред­ставляваха златна мина за строителните предприемачи. Само от построяването на един небостъргач там чистата печалба се изчисляваше на десетки милиони долари. Освен легални­те фирми огромен интерес там имаха и немалко престъпни синдикати. Много вероятно беше зад строителните групиров­ки, които се стремяха да отстранят компанията им от бизнеса там, да стои такъв синдикат. Подобни мисли измъчваха гла­вата на Александър. Добре разбираше, че ако не намерят раз­решение на проблема с Роберто, скоро щяха да бъдат прину­дени да отстъпят. Престъпниците не се спираха пред нищо, когато ставаше въпрос за огромни печалби.

Джеймс Фолк представляваше грамаден около 190 см мъж. Притежаваше черни проницателни очи, които винаги внима­телно преценяваха човека отсреща и оставяха впечатление че не може да се скрие никаква тайна от тях. Гангстерите, които си бяха имали работа с този капитан веднъж, се молеха нико­га повече да не го видят. На няколко пъти представители от Подземния свят се опитваха да го подкупят с внушителни суми да работи за тях, но той без колебание им отказваше. На Полицейски събирания големите началници почти никога не пропускаха да го дадат за пример. Сред колегите си, а и сред

110

Кирил СТОЯНОВ

бандитите беше известен с прозвището „Неподкупният". В цяла Канада нямаше полицай или престъпник, който като чу­еше това прозвище, да не изпита уважение към притежателя му. Много пъти беше рискувал собствения си живот, за да спаси десетки други. Последният му подвиг беше само преди седмица. Двама въоръжени мъже бяха взели за заложници че­тирима служители в бижутерски магазин в центъра на Торонто и искаха от собственика 600 000 долара, за да ги освободят. В противен случай заплашваха, че ще ги убият. Капитан Фолк съвсем сам успя да се промъкне при тях и за секунди да обез-вреди нападателите. За доблестната си проява беше награден от кмета на града със специален документ, с който ставаше почетен гражданин на Торонто, а собственикът на бижутерс-кия магазин тържествено го дари с 10 000 долара, които за всеобща изненада награденият даде на дом за сираци. На въп­рос на журналисти защо е постъпил така, Неподкупният от­говори просто, че тези деца се нуждаят повече от парите. Имаше някои полицейски началници, за които капитал Фолк беше трън в очите, но авторитетът сред гражданите му беше толкова голям, че никой не се осмеляваше да го критикува открито. Освен всичките си положителни качества Неподкуп­ният беше защитил и черен пояс по карате в Токио пред ко­мисия с председател живата легенда на Япония в този спорт Акира Мацумото. Александър и Роберто съвсем случайно се запознаха с тази знаменита личност. Преди две години влезе в офиса им заедно със сестра си и зет си. Искаха на семеен имот да построят двуфамилна къща. Зет му - износител на дървесина - имаше желание да вложи пари в семейния им имот, като се събори старата къща, построена преди повече от тридесет години, в която до този момент живееха семейс­твото на капитал Фолк и това на сестра му, а на нейно място да построят по-функционална сграда за две семейства. Само

ЕМИГРАНТСКИ ЖИВОТ

111

за половин година компанията на Алек и Роби направи чуде­сен дом за тях, като прибави и малък спортен комплекс - лю­бимо място на Неподкупния. По време на строежа се опозна­ха добре и станаха добри приятели. Джеймс Фолк няколко пъти гостува със семейството си на предприемачите, които от време на време също го посещаваха.

Полицейският участък приличаше на мравуняк, постоян­но влизаха и излизаха хора. Алек се обърна към близкостоя-щия сержант и го попита за кабинета на капитан Фолк. Със забързани крачки се отправи към своя приятел. Неподкупният седеше на въртящ се стол пред обикновено бюро с нахвърля­ни върху него безброй листа. Капитан Фолк отправи намръ­щен поглед към новодошлия, но като видя кой стои насреща, се появи усмивка на лицето му.

-   Я, каква изненада! Алек, идваш точно навреме за чая -Александър с удоволствие пое силната ръка на полицейския капитан. Знаеше, че може да разчита на този мъж.

-   Здравей, Джеймс, отдавна не сме се виждали.

-Така е, Алек, от полицейска работа нямам минута сво­бодно време. Жена ми дори ми постави ултиматум неделята да посветя изцяло на семейството.

-   Поздравявам те за почетното звание, което си получил.

-   Благодаря, но знаеш добре, че никога не съм си поставял подобни цели. Просто си обичам работата. Колкото и непри­ятна да е тя, на моменти се старая да си я върша съвестно.

-   Зная, Джеймс, точно затова съм дошъл да те безпокоя.

-   Да ме безпокоиш ли, приятелю? Ти се шегуваш, казвай какъв проблем имаш.

Александър накратко му обясни за заплашителното писмо, Което са получили, и за заканите от подставени лица.

-  Значи казваш, че целта на всичко това е да се откажете от строежа в южните райони на Торонто.

112

Кирил СТОЯНОВ

-   Само това е, Джеймс, но нямам никакви доказателства.

-   Разбирам те. Това е често срещано явление, когато се настъпят големи интереси, но аз имам информатори, които до ден-два ще ми дадат точни данни за източника на заплахите.

-   Ще ти бъда много благодарен, ако успееш да разбереш нещо.

-   Не се безпокой излишно, преди да ти се изясни сериоз­ността на опасността. А защо не виждам Роберто?

-   Той е в Англия по бизнес дела и засега не е необходимо да идва тук.

-   0'кей, Алек, щом разбера нещо, веднага ще ти се обадя да решим какво ще предприемем.

Двамата мъже сърдечно се разделиха и щом излезе извън полицейския участък, Алек почувства вътрешно голямо об­лекчение. Побърза да се прибере вкъщи и да успокои жените, които го чакаха с тревога.

Минаваше полунощ, когато телефонът в спалнята на семейс­тво Георгиеви продължително иззвъня. Бяха си легнали вече, но Алек бързо се събуди и преди повторното позвъняване успя да вдигне слушалката. Въпреки че се вълнуваше, гласът му проз­вуча толкова уверено, че и самият той се изненада от този факт.

-Моля ,  Алек, Джеймс се обажда. Извинявай, че те безпокоя в късен час, но преди малко разбрах откъде идват заплахите.

-   Не се притеснявай. Казвай по-бързо, че изгарям от не­търпение.

-   Чувал ли си за компанията „Бъртън"?

Александър се замисли, но не му трябваше дълго време, за да изплува в съзнанието му образът на шефа на споменатата компания. Името му беше Джак Бъртън - отвратителна личност, прегазваща всичко, което й се изпречваше на пътя. Висок и як като бивол, този тип беше способен да убие човек с голи ръце,

ЕМИГРАНТСКИ ЖИВОТ

113

без да изпита и най-малко чувство на разкаяние. Винаги ходе­ше заобиколен от цяла армия бодигардове. Официално демон­стрираше строително предприемачество, но освен с това се занимаваше и с рекет, незаконна търговия с оръжия и други престъпни дейности. Компанията „Робърт и Александър" за­губи веднъж търг за бизнес център, който трябваше да бъде по регулационен план до дванадесет етажа. Спечели го Джак Бъртън и вместо да спази определената височина на сградата, построи още осем допълнителни етажа. Между строителните фирми, участвали в търга, се говореше, че тръжната комисия е била заплашена със смърт, но нямаше никакви доказателства за подобна заплаха. Джак Бъртън никога не оставяше доказателства. Капитан Фолк извади Алек от мислите му:

-   Е, Алек, позната ли ти е тази компания или не?

-   Да, познавам шефа й Джак Бъртън.

-   Името й стои зад заплахите, отправени към вас.

-   Сигурен ли си, Джеймс?

-   Абсолютно, Алек - моят информатор не би ме подвел.

-   Какво ще правим сега? Без доказателства нищо не може Да се предприеме.

-   Утре в седем часа ще мина да те взема и ще отидем да се срещнем с този тип.

-   Добре, Джеймс, но сигурно знаеш с кого си имаме работа.

-   Много добре съм запознат, Алек, но това не ме притес­нява, а теб?

-   Лично аз не бих искал при други обстоятелства да му се изпречвам на пътя, но при сегашното положение нямам из­бор - ще те чакам в седем.

-   Браво, Алек, смело момче си ти. Чао до утре.

Александър ясно чу затварянето на слушалката от отсрещ­ната страна. Цяла нощ не можа да заспи след този разговор. При първите утринни лъчи стана и донесе закуска на жена си

114

Кирил СТОЯНОВ

в леглото. Той и залък не можеше да хапне. Имаше чувството, че ще му приседне. Цяла буца беше заседнала в гърдите му. Мери чувстваше какво става в душата на любимия й и щом влезе с подвижната масичка при нея, скришом го погледна през миглите си. Стресна я загриженият й вид.

-   Алек, защо си станал толкова рано? - добрата жена дори и не подозираше, че съпругът й цяла нощ не беше мигнал.

-   Имам работа, скъпа. Трябва да отидем с Джеймс Фолк на едно място.

-   Алек, ела и ме прегърни.

Александър седна до нея на леглото и я обгърна със сил­ните си ръце.

-   Не се тревожи, скъпа, всичко ще бъде наред.

-   Алек, обещай ми, че ще се пазиш.

-   Обещавам ти, слънчице мое.

Отвън спря лек автомобил и Александър погледна през про­зореца. Полицейският форд на капитан Фолк го очакваше. След продължителна целувка остави обичната си жена и с решителна стъпка излезе от дома си.

Къщата, в която живееше Джак Бъртън, беше заобиколена от всички страни с висока ограда. Десетина бодигардове я охраняваха денонощно, така че дори и птица не можеше да прелети вътре, без да бъде забелязана. Две камери, монтира­ни на централния портал, отразяваха кой влиза и излиза. Точно пред тях капитан Фолк спря автомобила си и изгаси двигателя. Четирима здрави мъже се отправиха неприветливо към посе­тителите. Нямаше човек в Канада, който да не познава лице­то на Джеймс Фолк. Най-малко по два пъти седмично физио­номията му се появяваше по някой от телевизионните канали или в печатната преса. Популярността му беше толкова голяма, че дори грубите юнаци, които го посрещнаха враждебно, не успяха да скрият респекта от присъствието му.

ЕМИГРАНТСКИ ЖИВОТ                                                     115

- Момчета, искам да говоря с шефа ви - капитан Фолк го­
вореше на мъжете, чийто вид би накарал обикновен човек да
ги заобиколи отдалеч, само и само да не им се изпречва на
пътя - като учител, който мъмри учениците си, че са забрави­
ли да напишат домашното си упражнение.

Това пренебрежение явно подразни охранителите и те се опитаха да го отблъснат.

- Господин Бъртън в момента не е тук, потърсете го друг
път, капитане.

Капитан Фолк с невинна усмивка се приближи до говоре­щия и най-неочаквано дясното му кроше влезе в корема на нещастника.

- А този ролс-ройс отпред сигурно е твой, хубавецо, така ли?

Едрият бодигард се свлече на земята като тежък чувал. Ос­таналите охранители се опитаха да извадят оръжието си, но в дясната ръка на Джеймс Фолк вече блестеше сребрист „Колт" - личен подарък от министъра на вътрешните работи на Канада.

- Закъснявате с реакциите, юнаци. Това може да ви струва
скъпо. А сега или ме заведете при шефа си, или ще останете
с някой другар по-малко.

Александър гледаше сцената с огромно изумление. Беше слушал много истории за подвизите на Джеймс Фолк, но пред­полагаше, че повечето са преувеличени. Сега наживо се увери, че всичко е вярно. Фолк се беше изправил срещу няколко обу­чени главорези, а се чувстваше толкова спокоен, като че ли се намираше на благотворително парти с чаша шампанско в ръка.

-   Хей, капитан Фолк, не е необходимо да стигаме толкова Далеч - до охраната се беше доближил самият Джак Бъртън с лицемерна усмивка на лицето. Човекът, който следеше каме­рите, явно му беше докладвал за събитията пред неговия дом.

-   Бъртън, аз и господинът искаме да разговаряме с теб.

116

Кирил СТОЯНОВ

- Разбира се, за мен ще е чест да ви приема. Заповядайте в
кабинета ми.

Охраната се отмести от пътя на Джеймс и Александър. Ог­ромната къща тънеше в излишен разкош, който цареше навсякъде и си личеше още от фоайето. Парапетите бяха це­лите от злато. Навсякъде по пода имаше рядък черен мрамор, който струваше цяло състояние. По всички врати бяха мон­тирани големи златни орнаменти.

-   Бъртън, имаш силно влечение към жълтия метал. -Джеймс изобщо не се вълнуваше от факта, че говори на вли­ятелен бос от подземния свят.

-   Какво да се прави, капитане, всеки човек си има слабости. Попитай и моя колега Александър, сигурно и той има.

Алек разбра намека на бандита и кръвта му кипна. Добре, че Джеймс се намеси навреме и случаят приключи без инци­денти.

Най-накрая се добраха до кабинета на Джак Бъртън. Срав­нени с него, кабинетите на Алек и Роби изглеждаха повече от скромни. Този човек със сигурност беше изхарчил пове­че от половин милион долара за обзавеждането му. Само двете картини на именити художници от Ренесанса, закаче­ни на срещуположни страни, струваха над триста хиляди до­лара.

-   Е, вече сме сами. Кажете, господа, какво ви води при мен?

-   Слушай, Бъртън, не се прави на невинна девица. Много добре знаеш причината, поради която сме тук.

Джак Бъртън се обърна към Джеймс с изкуствен смях:

- Капитане, ако тези думи ги бях чул от някой друг, сигур­
но щях много да се обидя, но тъй като познавам добре избух­
ливия ви характер, а в същото време храня уважение към вас,
считайте, че не сте ме засегнали.

имигрантски ЖИВОТ

117

Александър най-накрая реши да вземе думата от капитан фолк и с пронизващ от презрение поглед се обърна към Бър-тьн.

-   Джак, искам да те предупредя, че заплахите ти към мен и моя съдружник няма да дадат резултат. Оставаме да работим в южните райони. - Алек се беше разгорещил така, че малко оставаше да се нахвърли върху Бъртън.

-   Слушай, капитане, твоят спътник не е добре, щом гово­ри глупости.

-   Бъртън, дойдохме при теб да те предупредим да преста­неш да пречиш на тези честни бизнесмени да си вършат ра­ботата. Дано си вземеш бележка от това, което ти казвам.

-   Капитане, знаеш добре, че за да се отправят официални обвинения към някого, трябва да има доказателства.

-   Джак, считай днешното ми идване за неофициална визи­та и отвори малко тези прозорци, че ще се задушиш тук.

Капитан Фолк и Александър излязоха от къщата и се от­правиха към автомобила си. На излизане от портала Джеймс се обърна към грамадната горила, която с един удар беше сва­лил на земята.

- А ти, момче, запомни, че никога не трябва да лъжеш по-
възрастните хора.

Охранителят го изгледа кръвнишки, но не му стискаше да нападне полицейския капитан. Знаеше отлично, че куршумите му не пропускаха целта. Автомобилът бавно потегли. Подземният бос застана до охраната си, целият пожълтял от яд.

- Този Александър и неговият приятел, италианският
жабар, не ме познават добре, но скоро ще им покажа кой е
Джак Бъртън. Ще съжаляват, докато са живи, че са ми се изп­
речили на пътя.

Месец по-късно след този случай командироваха Джеймс Фолк и няколко негови колеги в Чикаго за неопределен пери-

118

Кирил СТОЯНОВ

од от време да обменят опит с американските полицаи. Там престъпността беше значително по-висока отколкото в То­ронто. Затова полицай като капитан Фолк можеше да даде добър личен пример на по-младите си американски колеги как трябва да се борят срещу увеличаващите се всеки ден прес­тъпления в многомилионния град. Десетина дни след него­вото заминаване в делничен следобед Александър седеше в офиса си и преглеждаше проектите за нов плувен комплекс на спортно дружество, което използваше до момента съоръ­жения под наем за тренировки. Бяха намерили спонсор, съг­ласен да им отпусне финансови средства за собствена база. Секретарката му го извади от работата.

-   Шефе, Бил Райт те търси по телефона.

-   Благодаря, Сюзан, свържи ме.

-   Бил, здравей, човече, отдавна не съм те чувал.

Бил Райт беше началник на един от шестте дърводелски цеха на строителна компания „Робърт и Александър".

-   Лоши новини, шефе. Преди малко взривиха сушилното помещение.

-   О, господи! Жертви има ли, Бил?

-   За радост няма, но помещението е в окаяно състояние. Полицаите ще дойдат всеки момент.

-   Слава богу, че няма убити хора. Веднага идвам към вас, Бил.

-Добре, шефе, очакваме те.

Александър разстроен подкара светлосин форд към про­изшествието. Когато пристигна там, вече имаше две поли­цейски коли. Към него се приближи цивилен полицай и се представи.

-   Лейтенант Козловски от отдел „Борба с тероризма". Вие сте господин Георгиев, нали?

-   Да, лейтенанте, аз съм.

ИМИГРАНТСКИ ЖИВОТ

119

-   В същото време очите му се спряха на мястото на атентата. Там имаше само развалини. Престъпниците не бяха пестили взривно вещество.

-   Съжалявам за случилото се, сър, но трябва да ви задам няколко въпроса - лейтенантът се обърна съчувствено към Алек.

-   Питайте, лейтенанте.

-   Имате ли врагове, които биха могли да направят това?

-   За съжаление се намират, но никого не мога да посоча със сигурност.

-   Учудвам се, че посягат на популярни хора като вас и гос­подин Гринели. Та вие сте образец за честни и коректни биз­несмени в Канада.

-   Дори и така да е, лейтенант Козловски, нашата работа явно не се харесва на някого. А сега ме извинете, отивам да видя работниците си.

В същото време Бил Райт се отправи към него.

-   Шефе, съжалявам за случилото се.

-   Не се тревожи, Бил. Важното е, че се разминахме без жертви. Пусни хората си в отпуск, докато застрахователната компания оцени щетите, а след това бързо ще изградим отново сушилнята.

-   Ако зная кой го е направил, шефе, с голи ръце ще му счупя врата.

-   Ще ти бъде трудно, Бил. Много силен човек е застанал срещу нас. Сега ще отида да успокоя работниците, че здраво са се стреснали.

Александър се приближи към работническата група, стру­пала се пред дърводелския цех. Оживено разговаряха помеж­ду си, но щом видяха големия си шеф, всички млъкнаха.

- Момчета, не се притеснявайте от мен, а спокойно си го­
ворете. Днес ни сполетя беда, но бързо ще възстановим ще­
тите и всичко ще си продължи по старому.

120

Кирил СТОЯНОВ

Думите му се отразиха ободряващо на подчинените му и те продължиха разговора си. Започваше да се здрачава, когато Алек се прибра у дома. Съпругата му вече знаеше за нещастието от новините и се отправи разтревожена към любимия си.

-   Не се измъчвай, скъпи. Важното е, че няма загинали хора.

-   И аз на това се радвам, Мери, но съм сигурен, че атаките срещу компанията ни ще продължат. Джак Бъртън няма да се откаже лесно от пъкления си замисъл. Ще опита всички ва­рианти да ни окаже натиск, но те уверявам, че няма да успее.

Роберто Гринели така се беше увлякъл по строежа на но­вия ресторант, който щеше да използва съвместно със семейс­тво Робинсън, че от няколко дни не беше звънял в Торонто. Тази вечер му се обади съдружникът.

-  Роби, как я караш в Лондон?

-Тук се чувствам отлично, Алек. Работата по новия ресто­рант върви чудесно. Вече изляхме основите на сградата. А как е в Торонто?

-   За съжаление нещата тук стават все по-лоши. Днес взри­виха част от дърводелския цех на Бил Райт.

-   Това е неприятна новина. Отново ли е работа на бандита Джак Бъртън?

-   Убеден съм, че е негово дело, но нямаме доказателства.

-   Слушай, Алек, мислех да си дойда за осемнадесетгодиш-нината от създаването на компанията, но веднага реших да се прибера.

-   А тези юнаци в Лондон ще се справят ли със строителс­твото?

-   Разбира се, тук попаднах на много ценен човек. Казва се Питър Грок. Препоръчаха ми го от бюрото по труда като висо­коквалифициран технически ръководител. Предишната му фирма е фалирала и е останал без работа. Само да го видиш с какъв размах ръководи строежа.

имигрантски ЖИВОТ

121

-   Радвам се, Роби, че си намерил този човек. Щом е толко­ва способен, предложи му след завършването на ресторанта да дойде в Торонто. Добре знаеш, че тук от работа не можем да се отдъхнем. Ще бъде жалко специалист от висока класа да остане отново на улицата.

-   И аз си го мислех, Алек, но е семеен с деца. Ще трябва да му дадем жилище.

-   Ще му предложим чудесен дом. Можем да си позволим на десетки като него да уредим великолепни условия.

-   Добре, Алек, утре ще говоря с него и веднага се приби­рам вкъщи.

-0'кей, очакваме те. Чао, приятелю.

-Чао, Алек.

Най-новият хотел на компания „Робърт и Александър" пред­ставляваше част от чудесния архитектурен вид на Торонто. Беше 35-етажна сграда, разположена в центъра на града. Функцио­нираше отпреди година и с ефектни реклами и отлично обс­лужване го бяха направили най-печелившия в центъра на града. През всички сезони в него се резервираха места от световни туристически фирми. Този ден както обикновено беше изпъл­нен с туристи и бизнесмени, дошли по работа или просто да си отпочинат в красивия канадски град, който предлагаше голя­мо разнообразие от удоволствия за всеки вкус. Персоналът на хотела работеше на пълни обороти от ранни зори в кралската приемна зала. Днес се навършваха осемнадесет години откак­то Роберто Гринели и Александър Георгиев създадоха своята компания и от неизвестни бизнесмени се превърнаха в едни от най-авторитетните хора в строителния бранш. На празненст­вото щяха да присъстват около триста официално поканени гости и трикратно повече от работещите за компанията хора.

В 19,00 часа започнаха да идват първите гости, които Алек­сандър и Роберто лично посрещаха със съпругите си. Пиколата

122

Кирил СТОЯНОВ

на хотела с нечовешки усилия успяваха да смогнат с паркира­нето на лъскавите автомобили, пристигащи постоянно. Създа­телите на строителната компания стояха пред централния вход, издокарани със смокинги и усмихващи се приятно на ново­дошлите. Получаваха многобройни поздравления и пожелания за бъдещи успехи. Изведнъж очите им светнаха от удоволствие. От току-що спрелия тъмнозелен ягуар слязоха Петър и Бригит, придружавани от очарователната им русокоса дъщеря Елза, а след тях излязоха Франц Бергер със съпругата си. Сърцата на домакините се разтуптяха от вълнение. От няколко години не се бяха виждали с връстниците си, с които заедно пристигнаха от Европа преди две десетилетия да търсят на американския континент по-добър живот. И го намериха. С много труд, уси­лия и търпение постигнаха всичко, за което мечтаеха в Италия. Добродушният немец Франц изобщо не се беше променил вън­шно. Стройната му осанка се извисяваше до по-дребната фи­гура на жена му, която го беше хванала подръка. Семействата Гринели и Георгиеви с отворени обятия се впуснаха към скъ­пите хора и сълзи на радост се появиха в очите на всички. Пръв се окопити от вълнението Франц Бергер:

-   Приятели, добре, че е това тържество да се видим, защото в противен случай изобщо нямаше да се срещнем. Годините ми­нават толкова бързо, че току-виж сме станали баби и дядовци.

-   Франц, Лиза, Петър, Бригит, Елза, радостни сме, че ви виждаме до нас. Наистина Ню Йорк не е много близо, но тряб­ва да се стараем все по-често да се срещаме. - Роберто гово­реше с въодушевление за приятната дългоочаквана среща. -Стига сте стояли отвън. Мери и Паола ще ви въведат в праз­ничната зала, а аз и Алек ще се присъединим по-късно.

В съзнанието на Александър последните двадесет години се върнаха като на филмова лента. Спомни си как уморени от пътуването с презокеански параход слязоха на нюйоркското

ИМИГРАНТСКИ ЖИВОТ

123

пристанище, отчаяни, че никой не ги чака; приятната изненада, когато Бригит заговори на немски някакъв човек, който впос­ледствие направи толкова много за всички тях, че щяха да му бъдат признателни, докато живеят на този свят. Ако съдбата не ги беше срещнала с Франц Бергер, вероятно животът им би се развил по друг начин и едва ли сега щяха да стоят пред собствен хотел и да посрещат елитни гости, дошли специал­но да ги уважат.

Александър и Роберто осигуриха за празничната вечер бо­гата забавна програма. Имаше певци и артисти от различни националности. Гостите се насладиха на френски шансони, гръцки сиртакита, английски и италиански изпълнения, юж­ноамерикански ритми и много други. Огромен интерес пре­дизвика фолклорен състав от България, който представи „Ду­навско хоро", „Ръченица" и „Родопска песен". Тук рядко гос­туваха певци и състави от Източна Европа, а преди дни в Отава беше пристигнал този състав за задокеанско турне. Въпреки големите проблеми, които го бяха налегнали напоследък, Александър замина за столицата веднага щом разбра, че там гостува български състав и се договори с ръководителя на групата да вземат участие в празника на компанията. Купи на всички самолетни билети до Торонто и им даде фантастичен хонорар, надвишаващ десетократно този, който съставът ще­ше да заработи за цялото си турне в Америка.

Настъпваше полунощ, а празникът продължаваше с пълна сила. Хората разговаряха, танцуваха, вдигаха тостове, смееха се и се веселяха с цялата си душа. „Виновниците" за събира­нето седяха редом до своите приятели от Ню Йорк. Роберто разпалено разговаряше с Франц Бергер:

- Франц, всички тези хора никога нямаше да дойдат, за да изразят уважение към мен и Алек, ако навремето не ни беше осигурил заем от петдесет хиляди долара.

124

Кирил СТОЯНОВ

-   Не говори така, Роби. Ако не бях аз, щеше да се намери друг да ви помогне.

-   Не, Франц. Никой нямаше да си мръдне пръста за нас. Тогава всеки ден идваха имигранти от всички посоки на света, а немалко от тях притежаваха предприемаческа дарба, но не можеха да си уредят начален капитал. Ще ти бъдем задължени, докато сме живи.

-   Не искам да мислите така, момчета. Всичко постигнато от вас е благодарение на собствените ви сили. Имах възмож­ност и ви уредих заем, но съм убеден, че и вие да бяхте на мое място, щяхте да помогнете на някои по-млади способни хора.

-   Моят съдружник Алек е специалист по откриване на таланти. Не го интересува дали човек идва от Европа, от САЩ или от остров Борнео; щом покаже, че е добър в своята област - става част от компанията.

-   Роби, ти също откриваш немалко полезни хора, напри­мер този Питър Грок, когото намери в Лондон.

-   О, да, останах очарован от неговите способности

-   Кой е Питър Грок и какво си правил в Лондон, Роби? -Франц го гледаше изумено.

-   Франц, не можем да те конкурираме с ресторанти в Аме­рика и решихме да построим един в Лондон.

-   Чудесна идея. Желая ви да ме надминете по техния брой.

-   А твоите, Франц, колко станаха? - Алек го гледаше с лю­бопитство.

-   Вече са двадесет и осем, но седем от тях са общи с моя съдружник Петър.

Сега вече и Роберто с изненада се обърна към Петър:

-   Приятелю, защо нищо не си ни казал досега?

-   Роби, това е твърде скромно постижение в сравнение с вашите успехи и си мислех изобщо да не споменавам за него.

ЕМИГРАНТСКИ ЖИВОТ                                                     125

-   Петър, не си прав. За нас винаги ще си останеш това момче, с което дойдохме в Америка, и живо се интересуваме от твоите дела.

-   Благодаря ви, но ако на вас Франц ви е осигурил заем, на мен ми предаде всичките си знания за ресторантьорския биз­нес. Прие ме като син и пред вас искам да благодаря на него и съпругата му за грижите към мен и Бригит, които полагат през всичките тези години.

-   Хей, момчета, я стига сте ме хвалили, че се изчервих като ученичка. Всеки човек си има собствена съдба, а на нас ни е било писано да се срещнем в Америка далеч от родните си домове. Вдигам тост за любезните домакини и им пожела­вам от сърце да не спират дотук, а смело да продължават на­пред.

Неочаквано до Александър дотича задъхан сервитьор:

- Господин Георгиев, последните етажи от хотела са обзе­
ти от пламъци. Обадихме се на пожарната, но гостите там са
в паника.

Вестта дойде толкова неочаквано, че в първия момент Алек не знаеше как да реагира.

-   Роби, хотелът ни гори - гласът му трепереше от мъка. Всички на масата веднага замълчаха.

-   Алек, веднага да се качим горе.

- Добре, Роби. А вие си стойте тук, докато се оправи поло­
жението - последните думи се отнасяха за събеседниците им.

Както си бяха по смокинги, мъжете се качиха по стълбите. След двадесетия етаж започваше да се чувства силно задуш-ливата миризма на дим. Хора панически бягаха надолу, деца крещяха, неописуем ужас беше обхванал заможните клиенти на хотела. На Роберто му се струваше, че гледа някакъв филм на ужасите. Той и Алек се опитваха да насочат хората към аварийния изход, но повечето не можеха да ги разберат от

126

Кирил СТОЯНОВ

големия хаос навсякъде по етажите. Всеки бягаше да спаси живота си, но на собствениците и през ум не им минаваше да се спасяват. Нали това беше техният хотел, построен с толко­ва труд и средства. Чувстваха се задължени да помогнат на пострадалите.Счупиха се стъкла и десетки пожарникари се втурнаха в сградата. Водни струи заляха огнената стихия, но почти не успяха да намалят силата й. Огънят бързо превзема­ше различни помещения. Един сержант помоли Роби и Алек да излязат, но те категорично отказаха и продължиха да из­мъкват заедно с пожарникарите потърпевшите. Чуха се сире­ни на линейки. Вероятно имаше много пострадали. Домакините се молеха да няма загинали. В този момент изоб­що не мислеха за финансовите си загуби. Цялото им внима­ние беше насочено към спасяването на изплашените хора, ко­ито все повече прииждаха от последните етажи. Майки тър­сеха децата си, плачейки по коридорите.

На двадесет и шестия етаж млада жена се вайкаше и тър­сеше помощ за отварянето на един апартамент. Вътре беше тригодишният й син, който явно беше превъртял ключа и се­га не можеше да се влезе. Роберто без колебание разби с рит­ник здравата врата и се спусна в стаята. В нея хлипаше свет-локос малчуган. Италианецът го сграбчи веднага и го изнесе навън при майката.

-   Благодаря ви, господине! - жената беше на седмото небе от щастие.

-   Няма нищо, госпожо. Бързо слизайте надолу, защото огъ­нят се разпространява все повече.

Димната завеса вече покриваше горните етажи, но Алек­сандър и Роберто продължаваха да се изкачват. Никога няма­ше да си простят, ако оставеха някой да умре. Хора вече не се срещаха. Явно всички бяха успели да слязат. Изведнъж на Александър му прилоша и той се свлече на пода.

ЕМИГРАНТСКИ ЖИВОТ

127

-   Помощ! Помощ! - викът на Роберто беше нечовешки. Хвана другаря си през рамо и се опита да го понесе надолу. Алек се беше отпуснал с цялата си тежест и Роберто не може­ше да го помръдне.

-   Помогнете! Тук загива човек! -лицето на Роби се обля в сълзи. През димната завеса се появиха силуетите на двама пожарникари.

-   Слизайте надолу, господине, ние ще го пренесем. След минути няма да има и капка кислород тук.

-   Няма да го оставя за нищо на света.

Единият пожарникар хвана Алек за краката, а другият за­едно с Роберто под раменете и го понесоха бързо надолу. На двадесет и първия етаж имаше достатъчно кислород. Асан­сьорите все още работеха и спасителите се качиха в най-близ­кия. Александър не даваше признаци на живот и това изпла­ши здраво Роберто. Не можеше и за миг да си помисли, че ще може да живее без своя другар. Съдбата отдавна го беше свър­зала с този човек и за него той беше повече от брат. Асансьорът слезе за минути на партера, но на Роби те му се сториха цяла вечност. Навън множеството хора оживено разговаряха и соче­ха огнените езици, излизащи от няколко етажа навън. Огне-борците и за миг не преставаха да гасят. На паркинга имаше над петнадесет пожарни коли. Когато изнесоха на улицата Алек, веднага към тях се отправиха лекари и го поеха в свои ръце. Роберто му стискаше ръката и не се отделяше и за миг от приятеля си. Качи се заедно с медицинските работници в линейката и веднага потеглиха към близката болница.

Огънят беше потушен напълно едва към шест часа сутрин­та. Великолепният хотел представляваше трагична гледка. По­лиция беше отцепила района и не пускаше никого вътре. Сле­дователи разследваха причините, довели до унищожителния пожар. Такова голямо огнено бедствие Торонто скоро не бе-

128

Кирил СТОЯНОВ

ше преживявал. За съседните сгради нямаше сериозни по­следици, но външните им стени бяха доста опушени. Луксоз­ният доскоро хотел, претъпкан от гости, беше останал пуст и единствените хора вътре бяха полицейските служители.

Измина дълга, мъчителна седмица откакто Александър спешно постъпи в болница. Размина се със смъртта, но му трябваше още време да се възстанови напълно. Мери всеки ден стоеше с часове до леглото му и разказваше за последва­лите събития след злополучната нощ. Оказа се, че пожарът е умишлено предизвикан. Полицията откри туба от бензин в една от горните стаи на хотела. Заведе се следствие срещу неизвестен извършител. Алек се чувстваше сломен от безси­лието, което го беше обхванало след нещастната случка. По всичко си личеше, че ако не прибягнат до силови мерки спря­мо Джак Бъртън, трябваше да отстъпят законно спечелените южни терени на Торонто.

Франц Бергер, жена му, Петър и Бригит, след като се увериха, че приятелят им е „прескочил трапа", си взеха до­виждане с него и поканиха всички в най-скоро време да им гостуват в Ню Йорк.

При изписването от болницата Александър беше посрещ­нат от най-близките си хора: Мери, дъщеря им Маргарет и малкият Питър, който много се притесняваше за своя татко Алек. Присъстваха, разбира се, Роберто, Паола и тяхната дъ­щеря Вероника. Всички искрено се радваха на оздравяването на скъпия им човек и изобщо не отваряха дума за хотела, до­като Алек сам не заговори за него.

-   Роби, оцениха ли вече щетите?

-   Да, Алек. Около милион и двеста хиляди долара ще тряб­ват за възстановяването в предишния му вид. Застраховател­ната компания „Маскертън" е обещала, че ще поеме цялост­но ремонта. Най-много до месец ще го възстановим напълно.

ИМИГРАНТСКИ ЖИВОТ

129

-   Това е добре, Роби, но мисля, че нашите проблеми не са приключили.

-   Слушай, Алек, предлагам ти да изпратим на почивка се­мействата ни в Ню Йорк, а след това ще ти обясня как ще се справим с Джак Бъртън.

След няколко дни отдих в къщи Александър се чувстваше отново същият силен мъж, какъвто беше преди да пострада. Започна да ходи редовно във фитнес център с Роберто. Сега двамата можеха да си позволят повече свободно време, от­колкото в първите години на бизнеса си. Във всяко звено на строителната компания „Робърт и Александър" имаше човек, който отговаряше за дадена работа. Хората, назначавани на отговорни длъжности, бяха с доказани качества и задължи­телно имаха по няколко години стаж в компанията. Те си из­пълняваха задачите безупречно и съответно се награждаваха с добри парични средства. Средното заплащане в „Робърт и Александър" беше значително по-високо от средната заплата за Канада, чийто жизнен стандарт е един от най-високите в света. Хора от десетки националности отдаваха своите сили за прогреса на авторитетната компания. Всички те знаеха, че когато се пенсионират в нея, животът им ще бъде добре оси­гурен до дълбоки старини. По тези обясними причини работ­но място се отваряше само в случай на разширяване на дейността на фирмата или при смърт. За всеки голям праз­ник Александър и Роберто устройваха тържества и томболи с големи награди. В такива моменти служителите и работ­ниците на компанията се сдобиваха със значителни придо­бивки - от хладилници, печки и телевизори до автомобили и апартаменти. Най-големите шефове бяха истински уважа­вани от своите подчинени и никой не споменаваше лоша Дума зад гърба им. Нямаше човек от тях да не знае история­та им от времето, когато самите те са били работници досега.

130

Кирил СТОЯНОВ

Общоприето схващане е, че многото пари развалят чове­ка. Може би има истина в това, но то в никакъв случай не се отнася за всички хора по земята. Ако човек събере достатъч­но сили в себе си, за да устои на големите изкушения, то той действително ще бъде истински щастлив. Никога не трябва да се забравя, че в редица държави хората живеят бедно или на ръба на мизерията. Затова морално задължение на преус­пелите човешки същества, особено израсналите в нищета, е да подпомагат според възможностите си нуждаещите се. Не всеки човек, разбира се, притежава качества на предприемач и бизнесмен, но у всеки има заложени способности, които при определени условия ще бъдат от полза на цялото общес­тво.

Александър Георгиев и Роберто Гринели успяха да устоят на многобройните изкушения и съумяха да съхранят истинс­ките човешки ценности у себе си. Никога нямаше да забравят трудните години в своите родни домове. И двамата бяха деца на бедни родители и от малки добре познаваха житейските неволи. Собствените им рожби отраснаха в разкошна обста­новка, но възпитанието, което им дадоха, беше гаранция за пълноценен бъдещ самостоятелен живот в обществото.

Самолетът от Торонто за Ню Йорк излетя точно в 18,00 часа местно време. Изливаше се пороен дъжд и изпращачите не бяха излезли на откритата летищна тераса, а зад големите витрини в чакалнята махаха с ръце на близките си. Между тях бяха Александър и Роберто, които изпращаха семействата си в Ню Йорк за неопределено време. В Торонто обстановката щеше да се нагорещи здраво и те не искаха да рискуват тяхна­та безопасност. Взеха твърдо решение да се противопоставят на Джак Бъртън. Разполагаха с достатъчно пари и влияние в този град и нямаха намерение да се подчинят на безскрупул­ния бандит. Роберто вече беше наел най-добрата детективска

ИМИГРАНТСКИ ЖИВОТ

131

агенция „Континентал" да от