202

Кирил СТОЯНОВ

-   Всички погледнаха към посоченото място, а Александър
и Роберто изтръпнаха.

-   Слушай, Тоширо, не искаме с Роберто да си слагаме грях
на душата. Не си длъжен да се намесваш в нашите дела. Ако
не успея да победя този индианец, ще докарам специални ко-
мандоси тук и ще освободя Роби, но ако пострадаш, няма да
си простя до края на живота си.

-   Алек е прав, Тоширо. Противникът ти изглежда действи-
телно като някоя мечка гризли - Роби беше отчаян.

-   Момчета, в случай че не бях сигурен в победата си, нико-
га нямаше да се противопоставя на индианския воин, но ви
уверявам, че след два часа условието на племето ще бъде из-
пълнено. Сега ви оставям, защото трябва да се подготвя доб-
ре за двубоя.

Малко след японеца навън излезе и Макаренги. Двамата
приятели останаха сами, с изключение на красивата индианка,
която явно много се беше влюбила в чужденеца, определен
от нейния вожд за съпруг.

Александър я погледна изпитателно, но Роберто леко го
потупа за успокоение:

-Тя е безобидно същество, Алек, а и не разбира английски.
Много съм й благодарен за грижите, които полага за мен.

-   Как няма да ги полага, приятелю, като счита, че ще й
станеш мъж в близките дни.

-   Алек, тя е прекрасно момиче. Нарича се Наоши, но нико-
га не бих я заменил с моята Паола. Не знам, но вътрешно съм
спокоен и искрено се надявам, че японецът ще излезе побе-
дител.

-   Дори и да загуби, не искам да се безпокоиш. За броени
дни ще доведа елитна десантна част тук и ще те освободя.

-   Знаеш ли, Алек, изобщо не се съмнявам, че си способен
на подобно нещо, но не искам да се стига до там. Хората Мй

ЕМИГРАНТСКИ ЖИВОТ

203

спасиха живота и ще съм бъда благодарен, докато съм жив.

-  Вярно е, приятелю, но какъв е смисълът да те спасят, щом
са решили да те държат като заточеник. Аз също не обичам
насилствени мерки, но ако нямам избор, не бих се поколебал
да ги използвам, за да те измъкна. За всички ще бъде най-доб-
ре Тоширо по някакъв начин да победи индианската горила. В
такъв случай изобщо няма да се разчуе за твоето изчезване.

Роберто Гринели изненадан погледна другаря си.

-   Да не искаш да кажеш, че ръководителят на туристичес-
ката фирма не е разбрал за моето изчезване?

-   Засега не, но ако не успеем да се присъединим скоро към
тях, ще стане страхотен скандал.

Роберто сведе замислено очите си към пода и едва долови-
мо промълви:

-   И за всичко ще бъда виновен единствено аз с моята необ-
мислена постъпка.

-   Роби, не се обвинявай повече, няма смисъл. Аз също със
сигурност щях да се изкуша да тръгна на лов за ягуар. Бъди
благодарен на господ, че те запази жив. Не зная какво бихме
правили всички, които те обичаме, ако беше загинал.

-   Благодарен съм, Алек, разбира се, че съм благодарен. Да
знаеш как ми се иска по-бързо да се прибера у дома! Струва
ми се, че не съм виждал Паола и децата цяла вечност. Желая
Да се видя и с Франк. Те с твоя Джон сигурно вече са в пос-
ледния стадий на строежа на ресторанта в Лондон.

-   И на мен ми е мъчно за тях, Роби, особено когато се на-
мират на другия край на света.

-   Сигурен съм, че ще излязат достойни мъже и с размах ще
продължат нашия бизнес след години. Щом успяха да се спра-
вят без парична помощ в чужда държава, съм убеден, че за в
бъдеще и в най-трудните моменти ще успяват да намират
Разрешение.

204

Кирил СТОЯНОВ

През цялото време, докато приятелите се връщаха в споме-
ните си назад, чаровната Наоши ги гледаше внимателно. През
своя млад живот беше виждала няколко пъти бели мъже.
Всичките бяха ловци - приятели на вожда Шанека, но тези ин-
тересни чужденци изобщо не приличаха на останалите.
Държанието им беше коренно различно. Показваха съвсем дру-
ги обноски към жените, нямаше я грубостта, срещана у ловците.
Непознатите й се струваха като пришълци от друга планета.
Наоши изглеждаше безкрайно щастлива, че можеше да полага
грижи за такъв мъж. Вождът й беше обещал, че има вероятност
да се омъжи за него. Досега си общуваха само със знаци, защото
гостът не владееше родния й език, а и тя нищо не разбираше от
неговия. Въпреки това се чувстваше привързване към него.

Отвън се чуха звуци от индианските рамталити, представ-
ляващи музикални инструменти подобни на европейските
барабани, само с че по-малки размери. Рамталитът е свързан
с ремък от двете си страни и се окачва на врата на музиканта,
което му позволявала свири дори в движение. Цялото племе
барили започнаха да се струпват около импровизираната аре-
на, където щяха да се срещнат двамата бойци.

-   Алек, ти върви, аз още се чувствам отпаднал. С всички
сили ще се моля да успеете.

-   Добре, Роби, ще изляза.

Двамата се прегърнаха и Александър се присъедини към
приятелите си. Роберто покани с жестове и Наоши да погледа
интересното зрелище, но девойката отказа. Искаше й се да
бъде близо до своя гост.

-   Алек, виждал ли си Тоширо? Никъде го няма. - Виктор
беше видимо притеснен.

-   Тук е. Сега ще се покаже.

-   Няма да се учудя, ако японецът се е изплашил и се е пок-
рил някъде - португалецът започваше да нервничи.

емигрантски ЖИВОТ

205

-  Имам ли вид на изплашен човек, Виктор? - Тоширо из-
никна пред тях като изпод земята, облечен в снежнобяло ки-
моно.

В първия момент тримата му спътници го погледнаха
учудено, а след това Виктор избухна в нервен смях.
-Тоширо, защо си се облякъл така?

-   Това е бойното ми облекло. Винаги в багажа ми се нами-
ра място за едно кимоно, но виждам, че зрителите чакат са-
мо мен. Ще побързам, за да не помислят и те като теб, че съм
се изплашил.

-   Тоширо, желая ти успех. - Александър за първи път пре-
гърна японеца като близък човек.

-   Благодаря ти, Алек.

Макаренги си подаде ръката и на свой ред пожела победа
на Тоширо. Едрият португалец също се здрависа с шампиона
по айкидо, но по погледа му се разбираше, че изобщо не се
надява да успее, да сломи силния индианец. На Виктор Алонсо
не бяха познати източните бойни изкуства. Той беше научен
да разчита единствено на физическата си сила. Всичко друго,
което се опитваше да му обясни Тоширо, му се струваше
невероятно.

Внезапно се чуха силни одобрителни възгласи от индиан-
ската публика. Страшният Таненга вече беше пристъпил в
заградения от бамбукови колчета правоъгълник, който
оформяше бойната арена. Гол до кръста, приличащ на огром-
на планина от мускули, индианецът със смразяващ поглед тър-
сеше своя противник.

Шанека се приближи до чужденците и с насмешка се обърна
към португалеца:

-   Виктор, какво става с твоя боец? Според мен навярно е
размислил.

-   Ето го, вожде, излиза.

206

Кирил СТОЯНОВ

С леки подскоци Тоширо Накаяна се отправи към против-
ника. След секунди се озова сам срещу него. Гледката, която
се откри пред индианците, ги накара да избухнат в смях. Япо-
нецът достигаше едва до гърдите на Таненга и в тези необик-
новени дрехи (става въпрос за кимоното) изглеждаше много
смешен на барилите. Всеки от тях си мислеше, че няма да
има равностоен двубой, а просто техният Таненга ще смаже
като комар странно облечения чужденец.

Вождът Шанека даде знак за хората си да запазят тишина и
се обърна като опитен оратор към всички.

Виктор Алонсо превеждаше думите му на своите спътници.

- Казва, че лично той е поставил условие за освобождава-
нето на Роберто. Ако някой от нас успее до победи Таненга,
приятелят ни ще може да си замине с почести по индианския
обичай. В случай че не успеем обаче, той завинаги ще се при-
съедини към племето.

Вождът приключи обръщението си и даде сигнал на бойци-
те да започнат боя.

Таненга с нетърпение очакваше този сигнал и веднага се
спусна като разярена мечка към своя противник. Имаше наме-
рение да хване Тоширо през кръста и да го удари в земята.
Японецът до последния момент изчака „горилата" да се добли-
жи до него и изведнъж рязко отскочи встрани. Таненга беше
уверен, че ще хване противника си и затова при неочакваната
му маневра не успя да запази равновесие и се строполи по корем.
Тоширо спокойно застана от лявата му страна и настойчиво го
прикани да стане. Видя, че в очите на индианеца загоряха ог-
ньове от гняв и беше сигурен, че ако му позволи да се домогне
до него, ще бъде загубен. Таненга се изправи и с вдигнат висо-
ко нагоре юмрук отново се нахвърли върху японския боец. Целта
му при новото нападение беше да нанесе железния си юмрук
право в горната част на главата, но остана пак разочарован.

ИМИГРАНТСКИ ЖИВОТ

207

Точно когато се чувстваше сигурен, че ще размаже черепа на
ниския си противник, усети бързото му подсичане с крак и от
силния си замах изгуби равновесие. Зрителите чуха страхотен
трясък подобен на този, издаван от голямо отсечено дърво.
Само за минути най-силният им воин два пъти се приземи
тежко. Смехът на индианците беше заменен с безкрайно учуд-
ване от развитието на двубоя. В началото си мислеха, че Таненга
без усилие ще победи, но вече все по-малко им се вярваше, че
това е възможно. Наблюдаваха едни и същи сцени. Техният
воин със силата на див звяр се впускаше към странния чужденец,
а той дори без да го докосва постоянно го караше да пада на
земята. Такова чудо индианците никога не бяха виждали.
Таненга с всеки изминал миг губеше своите сили, а японецът -
напротив, като че ли ставаше все по-жизнен. Дори вождът
Шанека, който познаваше много бели мъже, не можеше да си
обясни как този човек в странни дрехи, без да докосне против-
ника си, успява да го срази. Леко се доближи до своите гости и
тихо заговори на Виктор Алонсо:

-   Приятелю, какво прави твоят човек с Таненга?

-   Направи го за смях, Шанека.

-   Добре де, а как успява да постигне успех, без дори да го
докосне?

-Това е източно бойно изкуство, вожде. Нарича се айкидо.
Чел съм за него, но сега за първи път го виждам на живо.
Честно казано, не ми се вярваше много, че има някакъв ефект,
но като наблюдавам бойците, съм изненадан не по-малко от
теб.

Шанека с огромно вълнение посочи арената.

-  Гледай, Виктор, какво прави странният човек. Застана с
гръб към Таненга.

Действително Тоширо стоеше с гръб към противника си в
единия край, а индианският воин с последни сили се устреми

208                                                                    Кирил СТОЯНОВ

към него със стиснати юмруци, големи като ковашки чукове.
В последния момент японският майстор направи задно салто,
прелитайки над тялото на индианеца и преди да се приземи
от другата му страна, нанесе светкавичен саблен удар в тила
на великана. Таненга за миг застина на място, след което се
строполи тежко. По всичко личеше, че няма да може да се
изправи. Тоширо с усмивка се приближи към вожда и Виктор,
които го гледаха с възхищение.

-   Е, Виктор, Шанека ще удържи ли на думата си.?

-   Разбира се, Тоширо! Разреши ми да те поздравя - извър-
ши истински подвиг.

-   Моят учител не би го определил така. Неговото мнение
щеше да бъде, че това е лека тренировка.

Александър и Макаренги също дойдоха да поздравят по-
бедителя.

-   Тоширо, цял живот ще помня стореното от теб днес.

-   Хайде, Алек, стига сте ме хвалили. Вече цял месец не
съм тренирал и започвам да губя спортна форма.

-   По-добре да съобщим на Роберто добрата новина, че ве-
че не е пленник.

Дълго време племето на Шанека не стана от местата си
около бойната арена. Таненга вече се беше свестил от единс-
твения саблен удар на японеца и гузно се отдалечи от мястото
на боя. Часовете този ден минаваха много бързо и скоро слън-
цето започна да залязва.

Пътешествениците останаха още три дни в лагера на гос-
топриемните барили, докато Роберто Гринели възстанови сво-
ите сили и стане годен да преодолее пътя през джунглата. В
деня на заминаването индианците приготвиха тържествено
изпращане на своите гости. Вождът Шанека подари лично на
Роби кожата на ягуара, който сам беше застрелял при самоот-
брана. Италианецът с благодарност прие ценния подарък под

ИМИГРАНТСКИ ЖИВОТ

209

възторжените възгласи на племето, но неочаквано направи
нещо, което накара всички да замълчат. Беше се приближил
до прекрасната Наоши, с ловък замах постави кожата на хищ-
ника върху нежните й рамене и я целуна по устните.

След този благороден жест се обърна към Виктор Алонсо
с молба да превежда думите му. Португалецът с поглед му
показа, че е готов и Роберто се обърна към племето на бари-
лите.

- Искам да изразя голямата си благодарност към всички
вас, които спасихте живота на един съвсем непознат чужденец.
Аз никога няма да забравя грижите ви за мен, благодарение
на които отново се чувствам абсолютно здрав.

Вождът Шанека, явно трогнат от словата на спасения, с
леко треперещ глас взе думата:

-Ти, Роберто Гринели и всички твои приятели, които са
тук, трябва да знаят, че винаги могат да разчитат на гостопри-
емството на барилите. На мястото, където живеем в тази част
на безкрайната бразилска джунгла, ще има запазени места за
всички ви, в случай че някой ден решите да се върнете.

След прощалния обяд, който се състоеше от печено месо и
екзотични плодове, белите хора поеха обратния път. Роберто
преодоляваше трудното придвижване наравно с другарите си
и не показа умора, докато стигнаха горската къща на Виктор.
Там смелите пътешественици бяха посрещнати от Изабела.
Красивата домакиня с радост се хвърли на врата на своя съпруг.
Въпреки суровата си външност Виктор Алонсо имаше меко
сърце и сега разчувстван вдигна крехкото тяло на половинка-
та си. Дори и ден да не я беше виждал, му се струваше цяла
вечност. Толкова много беше свикнал с нея, а и тя се чувства-
ше щастлива със своя ловец.

Оставаха само десет дни отдих на туристите от агенция
«Екзотика", след който летяха обратно за Ню Йорк. Паола

210

Кирил СТОЯНОВ

Гринели беше казала на Алек, че ще остави телефонния но-
мер на хотелската си стая в Рио де Жанейро веднага щом се
настанят там. Алек и Роберто можеха да го получат от рецеп-
цията на хотел „Кинг" в град Куяба. Роберто много се притес-
няваше за жена си и след няколко часа почивка всички се ка-
чиха на огромния джип и потеглиха към града. Александър
предварително беше резервирал няколко стаи в хотел „Кинг".
Заедно с туристите за Куяба замина и Виктор с цялото си
семейство. Няколко скъпи кожи бяха останали и той се надя-
ваше на другия ден да ги продаде изгодно. Когато влязоха в
града, вече беше започнало да се смрачава. След дълги уве-
щания Виктор Алонсо се съгласи да отиде в луксозния хотел.
Във фоайето ги посрещнаха пикола и щом се разбраха номе-
рата на стаите, Макаренги и португалското семейство побър-
заха да се качат. Пред рецепцията останаха Алек, Тоширо и
върналият се след кратко отсъствие в цивилизацията Роберто.
Веднага щом разбра телефона на Паола, се свърза с Рио де
Жанейро. На около 1500 км от него се намираше най-скъпо-
то му същество, което със сигурност преживяваше болезне-
но изчезването му. Ръката му трепереше от вълнение. От дру-
гата страна на телефонната линия се чу познат нежен глас:
-Моля.

-   Скъпа, здравей! - сълзи потекоха по очите му.

-   Ало, кой се обажда?

-   Паола, любов моя! Аз съм Роберто.

-   Роби, къде изчезна, съкровище? Само да знаеш как се
чувствах досега!

-   Случи ми се нещастие, скъпа. Вече всичко е наред и утре
вечер ще съм при теб. Тогава ще ти разкажа преживелиците си.

-   Ще те чакам с нетърпение Роби.

-   Чао, принцесо моя.

-   Чао, скъпи.

ИМИГРАНТСКИ ЖИВОТ

211

Щом разговорът приключи, Роберто се приближи до при-
ятелите си.

- Знаете ли, въпреки екзотиката на дивия живот никога не
бих го заменил за цивилизования...

Всички избухнаха в смях. Само за няколко дни у тях се
беше събрало толкова голямо напрежение, че сега, когато
всичко завърши благополучно, душите им се освободиха и се
почувстваха истински щастливи. Алек и Роберто се отправи-
ха към стаята на Макаренги, а Тоширо - в своята.

Канадските бизнесмени искаха да се отблагодарят на
Виктор Алонсо, без чиято помощ двамата дългогодишни прия-
тели никога нямаше да се срещнат отново. Възникваше обаче
проблем поради факта, че смелият португалец категорично
отказваше всичко, което му предлагаха. Мъжете чудесно
знаеха, че той не е богат, по-скоро беше много беден по аме-
риканския стандарт. Той беше доволен, ако вземеше на паза-
ра в Куяба стотици долари за кожите си, но и цент не би взел
за това, че е помогнал да се спаси човешки живот. Въпреки
отказа му Александър и Роберто упълномощиха Макаренги
още на другата сутрин да отиде в най-добрата агенция за нед-
вижими имоти и да закупи хубава къща в елитен район на
името на Виктор Алонсо.

По една от добре поддържаните писти на летището в Куяба
всеки момент щеше да излети малък самолет в посока Рио де
Жанейро. Пред личната машина на Александър Георгиев сто-
яха пътниците и изпращачите. Виктор със своята съпруга и
двете си деца приятелски разговаряха с четиримата мъже. Пор-
тугалецът чувстваше, че е спечелил нови истински приятели,
въпреки че запознанството им стана при малко странни об-
стоятелства. Когато се съгласи да им помогне, той го направи
единствено заради човешкия си дълг, без да знае, че са богати.
Даже след като разбра този факт, им отказа категорично всичко,

212

Кирил СТОЯНОВ

което му предлагаха, само че те се изхитриха и дадоха нов нота-
риален акт за великолепна къща на съпругата му, а на нея вече не
можеше да откаже. По нейно настояване отиде да види новата
си придобивка. В този квартал на града, дори на същата улица,
се намираше и красивият имот на губернатора на щата. Виктор
не беше и мечтал за подобен дом. Досега с Изабела живееха
скромно, но съдбата реши да промени живота им.

-   Господа, вие променихте представата ми за богаташите.
Мислех си, че всички са скъперници, но явно съм се лъгал.

-   Виктор, уверявам те, че това е подарък от сърце. Без тво-
ята помощ сигурно никога не бих имал възможност да се върна
в цивилизацията - каза Роберто радушно.

-   Благодаря ви за големия дар. Моята Изабела вероятно
няма да иска да се върне в горската ни къща. Тя отдавна има-
ше желание да се пренесем в града, а и децата след някоя
година ще тръгнат на училище.

-   Вярно е, мили. И аз съм ви благодарна за чудесната къща.
Досега само си мечтаех за подобен дом в града, но никога не
го споделях с моя съпруг. Твърде много го обичам, за да си
позволя да го нараня с женски капризи.

-   Виктор, ако пожелаеш да ни дойдеш на гости в САЩ или
Канада, трябва да знаеш, че винаги ще бъдеш добре дошъл
със своето семейство. С моя съдружник Роби решихме да ви
дадем и малка парична сума, с която да обзаведете изцяло
дома си и ако решите, да подхванете някакъв собствен бизнес.
Това е чек, който без проблеми можете да осребрите в
„Бразилиан банк" в града. С тези думи Александър му подаде
ценната хартийка.

Виктор посегна без желание и я взе.

- Но това са сто хиляди долара! С тази сума мога да купя и
имота на губернатора! Вие ще се разорите.

Роберто и Александър се засмяха от сърце.

ИМИГРАНТСКИ ЖИВОТ                                                    213

-   Приятелю, в случай, че решиш да се запознаеш по-отб-
лизо с айкидо, ела в Ню Йорк и ще бъда на твое разположение.
Заповядай визитката ми. - Японецът му я подаде и сърдечно
си стиснаха ръцете.

-   Тоширо, да знаеш - моите приятели барилите никога ня-
ма да забравят как смачка най-силния им воин.

-   Ами ако имаш желание, вземи и някой от тях. Моите
инструктори ще ги обучат на основни хватки за кратко време.

-   Изпращането продължи още няколко минути. Роберто
Гринели си взе довиждане накрая. В последно време на този
мъж му се събраха доста преживявания и той се чувстваше
неудобно, че толкова хора се ангажираха с него. Сега той се
обърна към съпругата на португалеца.

-   Госпожо, трябва да се гордеете със своя мъж. Той риску-
ва живота си, за да помогне на напълно непознат, а това биха
направили малко хора.

-   Зная, господине. Въпреки че ежедневно се бори, за да
има храна вкъщи, никога досега не ми е казал лоша дума.
Действително съм горда със съпруга си.

Виктор нежно я прегърна през раменете. Погледът му слу-
чайно попадна на спрения до пистата джип.

-   Роберто, на кого оставяте красивата машина. С нея Ма-
каренги разхожда всяка година богати туристи.

-   Виктор, джипът вече е твой. В багажника ще намериш
две модерни ловни карабини и други необходими неща за ло-
веца. С него ще ви е по-удобно да прескачате до горската си
къща, отколкото с автобуса.

Макар и да беше човек с твърд характер, Виктор Алонсо се
просълзи след думите на италианеца.

- Роби, заклевам се в семейството си, че като се съгласих
Да те търсим, изобщо не съм имал намерение да искам нещо
в замяна на помощта си. Благодаря ви за всичко, което ни

214

Кирил СТОЯНОВ

подарихте. Вероятно ще ми трябва време, за да свикна с но-
вото си положение.

-   Не се притеснявай, приятелю. На по-добър живот човек
бързо свиква, по-важното е да остане човешкото му отноше-
ние към хората. Аз и моят съдружник Алек дълго вече се стре-
мим да не се променяме като личности и мисля, че засега
успяваме. Нашите родители са били бедни, Виктор. Всичко
постигнато досега е благодарение на самите нас. Нямахме въз-
можност да учим в елитни университети, но нашите деца имат.
Искам със съпругата ти да знаете, че когато дойде време и
вашите да постъпят във висше заведение, дори и аз и Алек да
не сме между живите, наследниците ни ще поемат всички раз-
ходи по обучението им. Никога не трябва да забравяте това.

-   Вие богове ли сте, господине, че ни давате толкова много?
- Изабела плачеше на глас.

-   Госпожо, не можем и да си помислим да се сравняваме с
богове. Просто сме успели в живота повече отколкото други
хора, но каквото и да направим за вас, няма да е достатъчно.
Човешкият живот е най-ценното нещо в този свят и той не
може да се замени с нищо друго.

Виктор и Изабела се сбогуваха със своя благодетел и с тъга
в очите проследиха излитането на самолета.

Рио де Жанейро - перлата на Южна Америка. Тук има та-
кова голямо разнообразие от величествени гледки, каквито
не може да се видят никъде на друго място по света. Веднъж
посетил този град, човек остава завинаги негов почитател.
Никога не се забравя невероятното съчетание между екзотич-
ната тропическа природа и постиженията на съвременната
техника. Разположен е на брега на залива Гуанабара. Порту-
галските мореплаватели го кръщават през януари 1502 г. и
това име носи и до днес. На португалски език означава яну-
арска река. Рио впечатлява и с пъстроцветното си великоле-

ИМИГРАНТСКИ ЖИВОТ

215

пие от хора и архитектурни шедьоври. До исполинските не-
бостъргачи са разположени шарени ориенталски улички, ги-
гантски административни сгради, негърски колиби. Чужде-
странният турист, пожелал да се полюбува на препълнените
със стока малки магазинчета в някой квартал от предградията,
внезапно попада между огромни феодални дворци със сто-
летни градини. Да скиташ из малките тесни улички на този
град, значи да скиташ из миналите векове, да се върнеш в
колониалната епоха. От брега на бляскавия океан за двадесе-
тина минути можеш да се изкачиш на някой планински връх.
От царството на разкоша за миг попадаш в най-първобитната
беднотия на кирпичените колиби и пак се връщаш от пъстро-
цветната среда на потъналите в потоци от светлина кафенета
между върволица от автомобили. Бедно и богато, ново и старо,
първобитна природа и култура, колиби и небостъргачи, негри
и бели - всичко е преплетено тук. И всичко това блести с ед-
накво ослепителни багри. Никога не ти омръзва, никога не се
насищаш да гледаш. Никога не успяваш да видиш истинския
лик на града, неговото живописно многообразие, защото има
десетки ликове, не - стотици. Той винаги е различен - излъч-
ва вълшебство от всяка страна, от всяка точка.

Около 17 часа местно време частният самолет на Алексан-
дър Георгиев се приземи върху летище „Сантос Дюпон", раз-
положено между няколко острова, най-близкият от които беше
остров Кобрас. Пред самолетната стълба чакаше луксозна
лимузина с включен двигател. Пред нея стояха две привлека-
телни жени на средна възраст, представителки на различни
раси, но излъчващи еднакво очарование. Те с нетърпение очак-
ваха своите мъже, които бяха на борда на самолета. Това бяха
Паола Гринели и Мичико Накаяна. Пръв по стълбата слезе
Роберто и съпругата му с радостен вик се хвърли на врата му.

- Скъпи, само да знаеш какви тревоги ми причини!

216

Кирил СТОЯНОВ

- Съжалявам, Паола, постъпих много неразумно. Обещавам
повече да не се повтаря.

-  Не говори сега, в хотела ще ми разкажеш подробностите.
Мичико силно прегърна своя Тоширо. Той накратко й беше

разказал по телефона за одисеята си в бразилската джунгла,
като само спомена за битката с индианския воин. След Тоширо
слезе Макаренги, а последен се появи Александър Георгиев.
Мичико го погледна с голяма изненада.

-> Тоши (така се обръщаше галено към мъжа си), кой е този
красавец?

- Роберто, съдружникът на нашия приятел. След като той
изчезна, Паола му позвъни от Куяба и за броени часове чове-
кът пристигна да спасява другаря си.

Алек се поздрави сърдечно с Паола, а Тоширо му предста-
ви своята половинка. Мичико с нескрит интерес наблюдава-
ше елегантния мъж.

-   Скъпа, не се заглеждай много по Алек, че ще започна да
ревнувам.

-   Тоши, ама той наистина прави впечатление, същото като
Роберто, когато се запознахме, но нали знаеш, че не те сме-
ням и за Супермен.

-   Добре, а сега ми се иска да се приберем в хотела, защото
сме уморени от полета. Имам желание да се отпусна в оста-
ващите ни десетина дни в Рио.

Половин час по-късно лимузината докара пътниците до
внушителния хотел „Гуанабара", който разполагаше с повече
от петстотин стаи и апартаменти. Александър си нае хубав
апартамент с изглед към Атлантическия океан. Макаренги и
Роберто се отправиха към ръководителя на групата, който в
последните дни непрекъснато разпитваше Паола за завръща-
нето на съпруга й. Намериха го във фоайето на хотела да раз-
говаря с управителя на ресторанта, който беше резервиран

ИМИГРАНТСКИ ЖИВОТ

217

динствено за богатите туристи. Щом го видя, на лицето му
се изписа изкуствена усмивка.

-   А, господин Гринели, вие се появихте най-накрая - на
очилатия мъж явно му се смъкна голяма тежест от душата. -
Нали знаете, че аз отговарям за вас през цялото пътешествие.

-   Простете за своеволието, но не можах да издържа на ек-
зотиката при лабадите.

-   Да, Макаренги ми е разказвал за тях. Хубаво е, че вече
сте при нас. Пожелавам ви приятни дни в най-колоритния
град на света.

С видимо повишено настроение екскурзоводът продължи
да уточнява подробностите около храната на взискателните
гости, а италианецът и Макаренги се отправиха към апарта-
ментите си.

- Мак, не мислиш ли, че много лесно успокоихме строгия
гид?

-Да, Роби, чудесно е за всички, че приключението ти за-
върши с добър край. Не искам да си представям какъв скан-
дал щеше да избухне, ако не те бяхме намерили.

-   Всичко е добре, когато завършва добре. Чао засега, Мак,
искам да обърна повече внимание на съпругата си.

-   Чао, Роби, пожелавам ти да останеш доволен от Рио, както
преди години аз останах от Венеция. Никога няма да забравя
този италиански град.

Паола очакваше вече своя съпруг в апартамента, който им
беше предоставен до края на почивката в Рио де Жанейро.
Роберто й разказа всичко отначало за своите преживелици.
Паола поемаше всяка дума с голямо внимание и ако срещу
нея не стоеше мъжът й, щеше да си помисли, че това са пъл-
ни измислици. Толкова невероятно й се струваше всичко, ко-
ето слушаше, но беше и много увлекателно. Едва когато Роби
завърши разказа си (тактично не спомена за грижите на ча-

218

Кирил СТОЯНОВ

ровната Наоши), забелязаха, че са изпуснали вечерята. На вра-
тата им се почука и след малко влязоха Тоширо и Мичико. Те
също не слязоха да вечерят. Нямаха апетит, а и Тоширо също
беше влязъл в ролята на сладкодумен разказвач.

-   Роби, Паола, казаха ли ви, че утре вечер кметът на града
прави тържествен прием в наша чест? - изчурулика весело
Мичико.

-   Не, Не сме излизали оттук.

-   Тогава да знаете, утре на приема ще присъства целият
елит на Рио.

-   Но това е чудесно, Мичико. Да знаеш само как съм се разтъ-
жила за светско парти! - Паола остана много доволна от новината.

-   Роби, нали с твоя съдружник се занимавате основно със
строителна дейност?

-   Да, Тоширо. Защо питаш?

-   От тукашната камара на строителните предприемачи са
изпратили официални покани до ръководителя на групата ни,
че ако някой от нас е в този бизнес, ще бъде добре дошъл на
тяхното събрание сутринта в хотел „Империя". Председателят
на камарата се казва Хосе Мартинес. Ако имате желание да
присъствате, се обадете на Макаренги.

-   Не зная. Ще предам на Алек и в случай че се заинтересува,
ще отидем. Разбираш, че след толкова преживени събития в
последно време още не мога да вляза в бизнес ритъм.

-   Добре, ние с Мичико си тръгваме. Ще се видим на кмет-
ския прием.

Александър прие поканата за среща със строителните бо-
сове с удоволствие и на сутринта, вече отпочинали, поеха с
Макаренги към хотел „Империя". Водачът им предложи да
наемат кола от „Гуанабара", но Роберто и Алек отказаха. Щяха
да се придвижат с такси и пеш, искаха да почувстват по-осе-
зателно пулса на милионния град.

ИМИГРАНТСКИ ЖИВОТ

219

Макаренги спря едно такси пред хотела и указа желаната
посока, като помоли шофьора да кара по-бавно, за да могат
спътниците му да се полюбуват на Рио. Не след дълго излязо-
ха на широк булевард, построен успоредно на плажната ивица.
Навсякъде се виждаха безброй хълмове, разположени в жи-
вописно многообразие в града. Макаренги им посочи един
от по-големите.

-   Тази височина, която прилича на планина сред града, се
нарича Корковаду. Изкачи ли се на нея, човек обхваща с пог-
лед целия град със залива му, с многото езера и острови, но
не може да се фотографира всичко, защото цялата величест-
вена картина е разгъната твърде нашироко.

-   А това какво е, Мак? - Роберто сочеше друго интересно
възвишение с конусовидна форма.

-   Това е друга голяма забележителност, нарича се Пам де
Ашукар, което в превод ще рече „Захарна глава" - името му
произлиза от факта, че в миналото захарта не се е произвеж-
дала на бучки или на пясък, както е сега, а на едри късове с
конусовидна форма.

-   Как се стига до него, Мак? - явно по суша не може да се
доближи.

-   То е свързано с града чрез въздушна линия, по която се
движи, така нареченият въздушен тролей. Особено е атрактивен
през нощта. Човек има усещането, че някаква грамадна светулка
е долетяла от амазонските джунгли и спокойно си лети над града.

Пътуването за туристите премина като сън. Спряха пред
някакъв хотел, който във всяко отношение можеше да съпер-
ничи на най-луксозните хотели в Ню Йорк.

Огромен надпис „Империя", поставен над входа, посре-
щаше своите клиенти.

Портиерът бързо ги упъти към залата, където щеше да за-
почне събранието на водещите строителни фирми в Бразилия.

220

Кирил СТОЯНОВ

Макаренги влезе пръв и потърси шефа на предприемачите.
Бързо го откри и след малко срещу Алек и Роберто стоеше
висок мустакат мъж с вече оголено теме. С видимо удоволст-
вие им подаде ръката си.

-   Радвам се да се запозная с вас, господа - Макаренги вече
ги беше представил.

-   В нашите среди сме слушали за преуспяващата канадска
строителна компания „Робърт и Александър". Поласкан съм,
че сте изявили желание да дойдете на сбирката ни. Тъй като
има още време до началото, ви каня да слезем до ресторанта.

Хосе Мартинес демонстрираше изключително уважение
към чужденците. От стая в близост до залата за събрания из-
лезе млад човек, целият облят в сълзи. Този факт озадачи мно-
го Алек и Роберто, но Хосе спокойно им обясни:

-   Ние като водеща строителна организация в Бразилия има-
ме възможност да отпускаме и заеми на по-малки предприе-
мачи, но явно този господин не е дал достатъчно гаранции,
за да получи своя дял. Предполагам, че и в Канада е подобен
начинът за отпускане на кредит?

-   Разбира се, макар че има и изключения.

Роберто Гринели и Александър Георгиев мислено се вър-
наха назад в годините, когато с препоръката на Франц Бергер
бившият кмет на Торонто Дейвид Хил им беше издействал
заем без никакви гаранции от тяхна страна. Имаха желание
да заговорят този младеж, но Хосе Мартинес настоятелно
ги поведе към ресторанта. Там се почерпиха по едно уиски
и след кратък обмен на впечатления се запътиха обратно към
залата за събрания. Разплаканият момък седеше на едно крес-
ло във фоайето и гледаше замислен нанякъде. Този път оба-
че гостите решиха да го заговорят. Шефът на бразилските
строители ги помоли да го извинят, защото искаше да си
подготви речта за началото на събранието. Отчаяният мла-

имигрантски ЖИВОТ

221

деж изведнъж се стресна, като видя двама мъже да стоят
пред него.

- Синко, проблем ли имаш? -Роберто доброжелателно го
потупа по рамото.

Младият мъж за първи път виждаше непознатите, но ин-
туитивно разбра, че му мислят доброто.

-   Може и така да се каже. Ако ми бяха отпуснали заем,
нямаше да съм тъжен. На мен разчитат майка и две сестри.

-   А какви гаранции можеш да дадеш в замяна на заема?

-   Лошото е, че нямам такива. Единственото, което мога да
предложа, е честната си дума и мнението на клиента, на кого-
то построих красива къща.

-   Но щом си построил някаква сериозна сграда, сигурно
си спечелил и пари, момче.

-   Така е, господине, но от половин година не мога да на-
меря друг обект, а готови пари бързо се харчат. Всеки месец
кандидатствам за заем, с който да купя земя и да построя къща,
с чиято продажба ще мога да го изплатя и да изплувам ма
повърхността. Ако сте от този бранш, вие със сигурност ще
разберете какво искам да ви кажа.

-   Добре те разбираме, синко...

-  Алек, Роби, хайде влизайте, че ще обидим домакините.
Макаренги прекъсна думите на Роберто.

-Добре, Мак, сега идваме.

-  А ти, ако имаш желание, изчакай, докато свърши събра-
нието, може пък да ти помогнем с някой съвет.

Двамата мъже последваха Макаренги, В залата вече се бя-
ха събрали много строителни „акули". Събранието продължи
няколко часа, които минаха неусетно за канадските предпри-
емачи. Подобни събрания и самите те често организираха в
Торонто. В залата на хотел „Империя" и по-късно, на тържес-
твения обяд в ресторанта, даден от Хосе Мартинес в тяхна

222

Кирил СТОЯНОВ

чест, размениха десетки визитни картички. С някои предпри-
емачи беше възможно да започнат съвместни гигантски про-
екти в Бразилия. Тази страна имаше голям потенциал и всеки
инвестиран долар щеше да донесе неколкократна печалба в
близко бъдеще. Вече се приготвиха да се връщат в хотел
„Гуанабара", когато Роберто се плесна по челото:

-  Алек, ама ние забравихме разплакания младеж. Той си-
гурно си е помислил, че сме го оставили и си е тръгнал.

Момъкът обаче си седеше там, където го бяха оставили.
Щом ги видя, им се усмихна. Непознатите мъже му направи-
ха приятно впечатление.

-   Синко, ти търпеливо ни чакаш!

-   Разбира се, обещахте да ми дадете ценен съвет, който ще
мис от полза.

-   Как се казваш, момче?

-   Павел Бониек.

-   Ти си от полски произход, нали, приятел? - Алек веднага
познаваше по имената от каква националност произхождат
повечето хора.

-   Познахте, господине. От пет години сме в Рио с майка
ми и сестрите ми. Започнах като общ работник по строежите
и с много труд стигнах до предприемач, но за съжаление ка-
тегория „цаца". А мога ли да узная вашите имена?

Да. Аз съм Александър Георгиев, а приятелят ми е Роберто
Гринели. Ние също сме строителни предприемачи, но в Се-
вер! 1а Америка.

-   Значи, затова се заинтересувахте от някакво разплакано
момче.

-   Павел, стига сме говорили, а да действаме. Далече ли
живее човекът, за когото твърдиш, че преди половин година
си му построил къща?

-   На час път оттук с кола.

ИМИГРАНТСКИ ЖИВОТ

223

-   Имаш ли автомобил?

-   За съжаление го продадох, но ще наема такси, ако имате
желание да видите плода на моя труд.

Александър, Роберто, Макаренги и новият им познат Павел
Бониек слязоха пред една впечатляваща къща с висока ограда
отпред.

Това ли казваш, че си построил, момче?

-   Да, господине, сега ще ви запозная със собственика.

-   Не е необходимо, аз и приятелят ми сами ще се запознаем,
а ти с нашия гид ни чакай в таксито.

-   Роберто продължително натисна звънеца за автомобили
на централния вход. Навън излезе привлекателна млада жена.

-   Какво ще обичате, господа?

-   Извинете ни, госпожо, вашият дом ни направи голямо
впечатление. Бихме желали да поговорим със съпруга ви за
изпълнителя на сградата. - каза Роберто с невинно израже-
ние на лицето.

-   За съжаление той не е вкъщи, но човекът, с когото склю-
чихме договор, се казваше Боник или нещо подобно. Остави
ни визитка, но най-вероятно сме я изгубили. Не мога да ви
помогна повече. Извинете ме.

Госпожата направи опит да се прибере в дома си, но
гласът на Алек я принуди отново да се обърне с лице към
тях.

-     Още нещо последно искаме да ви попитаме.
Стопанката на къщата вече започваше да губи търпе-
ние, но се овладя и погледна с усмивка костюмираните

мъже.

-   Питайте, но наистина да е последно. Не обичам да разго-
варям дълго с непознати.

-   Този предприемач сигурно е бил някой възрастен човек с
голям опит.

224

Кирил СТОЯНОВ

-   О, не, беше младо момче, дори на мен много не ми вдъх-
на доверие, че ще се справи с построяването на сградата, но
мъжът ми го предпочете заради по-ниската оферта, която ни
даде в сравнение с другите строители. Останахме много до-
волни от него, но оттогава не сме го виждали.

-   Благодаря ви за откровеността, госпожо. Със своите ду-
ми вие осигурихте бъдещето на един млад човек.

Домакинята на красивия дом учудено проследи двамата не-
познати. Вече не ги видя, но завинаги запомни благородния
им вид.

Младият Бониек ги посрещна с нетърпение. Докато чакаха,
Макаренги накратко му разказа що за хора са Александър и
Роберто. Обясни, че доколкото ги познава, само могат да по-
могнат в бъдещия му бизнес. Младежът не подозираше как
ще помогнат на напълно непознат, но когато ги доведе до
изградения от него дом и чу разказа на събеседника си, на-
деждата му се увеличи. Собствениците, с които преди време
сключи договор за строеж, останаха много доволни от из-
пълнението и затова се изненада, че мъжете си идваха с мрач-
ни лица. Александър и Роберто се разбраха да помогнат на
непознатия млад предприемач, защото това беше в техния
стил. Откакто станаха финансово независими, бяха помогна-
ли със значителни суми на повече от сто непознати души,
които имаха способности да бъдат бизнесмени, но не можеха
да си осигурят начален капитал. Дори и за момент не забра-
виха помощта, която им оказаха Франц Бергер и Дейвид Хил.
Тя беше безкористна, без да се търсят някакви дивиденти от
нея - особено помощта на Франц. Години по-късно и те по-
магаха чисто по човешки на изпаднали в нужда хора. Повечето
от тях след време успяваха и с благодарност идваха да им вър-
нат парите, дори с лихвите. Александър и Роберто приемаха
това само от много успелите и веднага ги предоставяха в бла-

ИМИГРАНТСКИ ЖИВОТ

225

готворителни фондове. Бяха станали много богати и можеха
да си позволяват подобни неща. Удовлетворението за тях беше,
че всички им ставаха верни приятели. Между хората, на ко-
ито бяха помогнали, имаше представители на различни раси.
Най-често се виждаха с двама червенокожи индианци, потом-
ци на коренното население на Канада. Те откриха огромен
резерват за диви животни недалеч от Торонто, където обита-
телите живееха в условия близки до естествената си среда.
След добра реклама в САЩ и Европа този резерват започна
да се посещава от над два милиона туристи годишно. Тъй
като потомците на канадското коренно население бяха осво-
бодени със специален закон от всякакъв вид данъци, по съвет
на финансовите си благодетели те даваха част от своята пе-
чалба за благотворителни цели. Компанията „Робърт и Алек-
сандър" беше известна не само с високия си професионали-
зъм и коректност, но и със своята благотворителност. Павел
Бониек не знаеше всички тези факти, но вътрешно се надява-
ше на тяхната помощ. Роби и Алек се договориха замалко да
се направят на сериозни, за да видят реакцията на младия
човек. Влязоха в таксито мълчаливи и казаха на шофьора да
кара до някой хубав ресторант до плажа „Копакабана".

През целия път не пророниха нито дума, само Роби намиг-
на тайно на Макаренги. Павел Бониек започваше да се отчайва.
Мислеше си, че щом слязат, тези представителни мъже ще му
кажат едно „чао", с което всичките му надежди ще рухнат. Не
стана така, а го поканиха в ресторант „Елдорадо".

-   Павел, ти си бил голям хитрец - отбеляза Роби със сери-
озен тон.

-   За.. .що, господине? - успя да смънка младежът.

-   Как защо! Дал си много ниска оферта на собствениците,
1 което си елиминирал другите кандидати.

Напрежението у поляка изчезна и той избухна в смях.

226

Кирил СТОЯНОВ

-   Вие бихте ли се доверили на двадесетгодишен хлапак,
ако имате избор от доказани предприемачи, по друга причина
освен по тази?

-   Ние с моя съдружник - да, но признавам, че повечето
хора не биха имали доверие.

Вече привършваха със специалитета на ресторанта, когато
Роберто вече ласкаво заговори Павел Бониек.

-   Виж, синко, съдбата е благосклонна към теб. С моя съд-
ружник решихме да ти отпуснем сума, с която да се развиеш
като предприемач. Уверихме се, че притежаваш нужните ка-
чества.

-   Но аз не мога да гарантирам с нищо тази сума.

-   Не е необходимо. Все едно че си я намерил на улицата. -
Роби извади чек, написа някаква сума, сложи подписа си и
приятелски му подаде важния документ. С невярващи очи
Павел посегна към чека и като видя изписаната сума, целият
пребледня:

-   Това са много пари, но се кълна, че най-късно до няколко
години ще ги върна с лихвите.

-   Не се притеснявай, приятелю. Можеш да благодариш на
съдбата си и да ни забравиш веднага щом си тръгнем.

-   Ще ви върна парите. Кълна се в най-близките си, че ще
ви ги върна. Дайте ми някакъв адрес, където мога да ви намеря.

Роберто Гринели извади красива визитка и му я подаде. С
жест повика сервитьора и плати сметката. Тримата доскоро не-
познати за Павел Бониек благодетели му подадоха ръка за до-
виждане и излязоха навън. Младият предприемач поседя още
половин час на масата, размисли и потегли към къщи. От най-
отчаяния човек сутринта сега той се превърна в най-щастливия.
Искаше му се по-скоро да зарадва майка си и сестрите си.

Макаренги заедно със своите гости се вляха в пъстрия по-
ток на Рио. Алек и Роберто предпочетоха да се поразходят

ИМИГРАНТСКИ ЖИВОТ

227

малко пеша из колоритния град, преди да се приберат в хотел
„Гуанабара". Водачът им подробно обясняваше всичко, което
интересуваше спътниците му. Спокойно можеше да се каже,
че след преживяното в бразилската джунгла те не му бяха прос-
то клиенти, а и добри приятели. През всички години, докато
работеше за туристическата фирма, не беше срещал подобни
хора. Имаше и други клиенти с много любезно поведение, но
той винаги чувстваше дистанция, която му се налагаше да
спазва. При Роби и Алек тази дистанция липсваше. Въпреки
че в обществената стълба стояха много далеч един от друг, се
отнасяха с него като с равен. Дори и преди инцидента с
Роберто отношението към личността му беше същото.
Благородството, което се излъчваше от тях, беше несравнимо.
Да помагаш на изпаднали в беда хора, които виждаш за пър-
ви път; да даваш спечелени с честен труд пари безвъзмездно;
да си коректен с хора от всички слоеве на човешкото общество
- всичко това не беше по силите и желанието на много хора.
Според Макаренги мъжете, които идваха с него, бяха олицет-
ворение на истинските хомо сапиенс.

Излязоха на луксозна търговска улица. На нея имаше фир-
мени магазини на водещи световни компании. Човек с дебел
портфейл можеше да си купи всичко с реномирана марка - от
химикалка до суперавтомобил. Тъй като времето напредваше,
Александър и Роберто разглеждаха всичко отвън, за да успеят
да се приготвят спокойно за тържествения прием при кмета
на града. На другия ден след обяд Алек излиташе обратно за
Торонто, а Роберто очакваше няколко дни незабравима по-
чивка в Рио де Жанейро. Вече мислеха да спрат такси, когато
Алек им показа две жени пред някакъв френски булчински
магазин. Едната, на средна възраст, беше прегърнала младо
момиче и в захлас наблюдаваха красивите модели булчински
рокли, изложени на кристална витрина. Нямаше да има ни-

228

Кирил СТОЯНОВ

що чудно в тях, ако не се стичаха сълзи от очите им. По-въз-
растната жена, явно майка на девойката, я успокояваше, но в
същото време и тя плачеше. Мъжете неусетно се приближиха
до тях и Александър ги заговори.

-  Добър ден. Извинете ме, че ви притеснявам, но ми става
тежко на душата, когато видя жена да плаче. Мога ли да узная
повода за вашата мъка?

Жените едновременно се обърнаха към непознатия мъж,
но не бързаха да отговорят. Майката (както се разбра по-къс-
но) на момичето през плач каза, че единствената й дъщеря се
омъжва, а не могат да си позволят дори някоя от евтините
булчински рокли. Бяха дошли тук само да погледат и да се
полюбуват, но не можеха да сдържат сълзите си. Коя майка
не иска да види дъщеря си с най-красивата рокля на сватба-
та си?

Алек ги покани учтиво да влязат вътре в магазина. Мака-
ренги усмихнат се обърна към Роберто:

-  Роби, хайде да се обзаложим, че Алек ще купи роклята
на тази девойка.

-Не искам, Мак. Ще загубя, ако твърдя обратното.

-Добре, Роби. Въпреки че ви опознавам все по-добре, не
мога да си обясня как не сте фалирали досега с тази ваша
благотворителност.

-   Не само че не сме фалирали, но богатството на компани-
ята ни се увеличава с милиони долари всяка година. Бог ни
помага във всяко наше начинание. Нали си чувал поговорката,
че за да намери нещо пред себе си, човек трябва да хвърли
преди това друго нещо зад себе си.

-   Чудя ви се как успявате. Видях няколко богаташи в бли-
зост до жените, преди да се доближим. Всички забелязаха, че
плачат, но само вие спряхте да ги попитате защо, а те ги под-
минаваха като пътен знак.

ЕМИГРАНТСКИ ЖИВОТ

229

-   Виж, Мак, всеки на този свят е отговорен сам за своите
действия. Мен не ме интересува кой как ще избере да живее
спрямо другите хора. Аз и моят съдружник сме с еднакви
характери. Това е и причината толкова години да сме заедно
не само в бизнеса, но и в живота. Както аз съм готов да жер-
твам своя живот за него, така и той, както сам се увери, е
готов на същото. Такива сме, Мак, и до края на дните си няма
да се променим. Да сме полезни за майката природа и за хо-
рата е нашето виждане за пълноценен живот.

-   Вратата на луксозния магазин се отвори и доскоро тъж-
ните жени излязоха весело от него. Момичето държеше в ръ-
це голяма картонена кутия, а от сълзите по лицата им нямаше
и следа. Александър ги представи на своите приятели и след
няколко учтиви реплики жените се приготвиха да си вървят.
Алек им подаде няколко едри банкноти.

-   Това ще ви помогне да направите хубава сватба на ваша-
та дъщеря.

Майката отново се просълзи и посегна да целуне ръката
на благодетеля си, но той не й разреши.

-   Не е необходимо да правите това, госпожо.

-   А какво мога да направя аз, бедната жена, за да ви се
отблагодаря за сторената добрина?

-   Ако действително желаете да се отблагодарите, ще ви
помоля да направите само едно нещо, което е по силите ви.

-   Разбира се, господине. Какво е то?

-   Отидете в някоя черква, запалете свещ и се помолете за
една европейска държава, наречена България, и за нейния
народ. Тя преживява сега много труден период и всяка отпра-
вена към господ молитва ще й бъде от полза.

-   Да няма робство там, господине?

-   Не в буквалния смисъл на думата, но хората там не са
свободни - сега очите на Александър се навлажниха.

230

Кирил СТОЯНОВ

Когато ставаше дума за неговата родина, винаги се разчув-
стваше. Тя беше неговата слабост и всички хора, живеещи и
работещи с него, знаеха това.

Целият ни род ще се помоли за България, господине, а лич-
но аз и дъщеря ми винаги ще я споменаваме в молитвите си.

- Благодаря ви, а сега се прибирайте у дома. На вас, млада
госпожице, желая много семейно щастие и радости.

Бразилките се сбогуваха със своя благодетел и приятелите
му. От този момент нататък винаги когато щяха да влизат в
черква, със сигурност щяха да се молят и за едно прекрасно
кътче на земята, наречено България.

Мъжете продължиха да вървят мълчешком към по-оживе-
на улица с автомобили, за да спрат такси. Роберто Гринели
ясно чувстваше какво става в душата на другаря му, но у
Макаренги надделя любопитството и вече вътре в колата не
можа да се сдържи.

-   Алек, извинявай, но искам да те попитам. От Роби знам,
че родината ти е древна държава. Преди колко време е създа-
дена?

-   България е съществувала в различни времена на различ-
ни територии и континенти хиляди години. Днешната Дунав-
ска България е създадена през 681 година след Христа.

-   Що за страна е тя, Алек? Има ли велики моменти в сво-
ята история?

-   Разбира се, Мак. Тя е най-древната европейска държава,
която е запазила името си от древността до наши дни. Напри-
мер през IX век на стария континент е имало само три дър-
жавни образувания - Франкска империя, Византийска импе-
рия и България. Имало е периоди, когато се е разпростирала
на три морета и могъщи държави са й плащали такси, за да си
осигурят мирното съжителство с нея, но за съжаление наро-

ИМИГРАНТСКИ ЖИВОТ

231

дът на моята родина е преживял и много тежки времена, към
които бих определил и днешния комунистически режим.

Макаренги изгуби желание да пита повече. Малкото, ко-
ето чу от Алек, му беше достатъчно, за да разбере, че споме-
нът за неговата родина, където са останали да живеят негови
близки хора, му причинява огромна душевна болка. До прис-
тигането в хотел „Гуанабара" никой повече не обели и дума.

В сърцето на Рио де Жанейро се намира така нареченият
Стар град, който с широк размах е преустроен в началото на
XX век. Обликът на града се определя от обществени построй-
ки като великолепния Градски театър, Академията на худо-
жествените изкуства, Народната библиотека, Двореца „Мон-
рое" и др. Тяхната разкошна архитектура, съчетана със зеле-
нината на парковете и озеленените улици и булеварди, прида-
ва на тази централна част на Рио параден характер. Именно
тук кметът на южноамериканската „перла" организира тър-
жествено парти за влиятелните гости от Америка и местни
величия. Сградата, която щеше да приеме важните личности,
имаше прекрасна мавританска архитектура, съчетаваща се
странно с геометричните фигури на новопостроените в бли-
зост небостъргачи.

Паола, Роберто и Александър пристигнаха от последните.
Предпочетоха да се разходят по великолепно поддържаната
улица „Авенида Рио Бранко". Усещаха сладостен дъх на
въздуха, наситен с тайнствени ухания на масла и смоли.

-   Алек, защо не останеш с нас до края на почивката? Пре-
стоят в Рио е незабравим.

-   Паола, очарован съм от този феноменален град и някой
друг път се надявам да го посетя за по-дълго време, но утре
трябва да си тръгна. Мери се притеснява за мен, а и аз се
чувствам най-добре, когато сме заедно.

232

Кирил СТОЯНОВ

-   Това е истина, Паола, не го уговаряй повече - Роби брат-
ски го потупа по рамото.

-   Алек, какво става с хотела на фирма „Глория"?

-   Почти всичко сме договорили, Роби. Остана само да уточ-
ним интериора, но съм упълномощил изпълнителния ни ди-
ректор Матю Рикар да довърши сделката докрай. Дори може
строежът вече да е започнал.

-   Роби, не сте ли му дали твърде много власт на този Матю?

-   Не, скъпа, с Алек сме проверявали неведнъж неговата чес-
тност и преданост към компанията ни и досега никога не ни е
разочаровал. Случаен човек не може да разполага с големи пъл-
номощия в строителна компания „Робърт и Александър".

-   И така да е, огромната власт води до главозамайване.

-   Паола, ти си много загрижена за бизнеса ни, но не забра-
вяй, че аз и Алек изобщо не се променихме, когато станахме
известни.

-   Вие сте изключение

-   Не, скъпа, има много хора като нас, просто не ги позна-
ваш. А, ето къде ще ни приеме кметът.

Пред впечатляващата сграда бяха спрели много лъскави ли-
музини. От вътрешността й се чуваше тиха музика. Пиколото
на парадния вход им обясни как да отидат в централната зала.
Щом влязоха там, тримата си взеха по чаша шампанско от
таблата на любезен сервитьор и се отправиха към приветст-
вената трибуна, където кметът Диего Алварес се готвеше да
произнесе реч за добре дошли. Около нея вече се бяха смеси-
ли елитът на Рио де Жанейро и американските гости. Хората
с еднакво положение в обществото на различни страни бързо
се опознаваха. Разговорите се водеха предимно на английски
език. Господата обсъждаха бизнес въпроси, а дамите най-често
се интересуваха от модната вълна на съответната страна. Речта
на кмета бързо завърши и започна същинската част на тър-

ИМИГРАНТСКИ ЖИВОТ

233

жеството. Празнуващите се разпръснаха в няколко зали. Ро-
берто, Алек и Паола се видяха със семейство Накаяна в зала-
та за танци.

-   Тоширо, забавлявате ли се, приятелю? - Роби се добли-
жи усмихнат до японеца.

-   Да, чудесно парти. Тези бразилци са много темперамент-
ни хора, особено жените.

-  Я погледни тази лъвица какъв поглед хвърля на Алек.
Роберто погледна в указаната посока и действително видя

очарователна блондинка на средна възраст, която не откъсва-
ше очи от приятеля му.

-Добре познавам Алек, Тоширо, и ти гарантирам, че же-
ната няма да има успех при него.

-   Не бъди толкова сигурен, Роби. Я погледни какво пищно
тяло има. Такива гърди са наслада за всеки мъж.

-   Кое е наслада за всеки мъж, Тоширо? - Александър се
присъедини към тях.

-   Говорим за русокосата красавица. Явно не е безразлична
към теб.

-   Да, забелязах я. Сигурно е някаква близка на Диего Алва-
рес. Стоеше от дясната му страна, докато той произнасяше
реч.

-   Роби твърди, че няма да й обърнеш внимание, дори и да
продължава настоятелно да те следи.

-   Зависи какво внимание имаш предвид, Тоширо. Мога да
й кавалерствам цяла нощ, но със сигурност няма да я вкарам
в леглото.

Дамата - обект на техния разговор - дойде при тях и
заговори на безупречен английски, като гледаше страстно
Алек.

- Надявам се, че за американец не е срамно да бъде пока-
нен на танц от жена.

234

Кирил СТОЯНОВ

-   Не, госпожо. Името ми е Александър Георгиев, а аз с
кого имам честта да танцувам?

-   Казвам се Полита Алварес и съм дъщеря на кмета, но за
приятелите съм винаги Лолу. Така може да ме наричате и вие.

-   Благодаря за доверието, Лолу.

Двамата се носеха вече във вихъра на тангото. Алек добре
беше научил този латиноамерикански танц още в Неапол, а и
властната дама с него се справяше перфектно. Неусетно стана-
ха център на внимание и след края на танца дълго бяха аплоди-
рани от останалите. Александър малко се смути, но бързо се
овладя и предложи на Лолита да излязат на терасата. Прияте-
лите му не се виждаха, а и той не си даде труд да ги търси. Те се
забавляваха със съпругите си, а той щеше да скучае при тях.
Реши да се отпусне и да се повесели като нормален човек.

Уличните шумове вече затихваха, времето напредваше и
все по-малко хора се движеха по „ Авенида Рио Бранко". Само
от срещуположното заведение се чуваха екзотични ритми.
Александър се наслаждаваше с цялата си душа на Рио и си
мислеше, че на всяка цена трябва да доведе тук своето семей-
ство. Самият той беше посещавал много световни градове,
но този се различаваше от Рим, Лондон Париж, Венеция, Ню
Йорк и други великолепни туристически титани. Имаше свое
собствено очарование, строго индивидуално и неповторимо.
В него се чувстваше някаква невидима привлекателна сила,
която беше в състояние да накара всеки чуждестранен турист,
дошъл за първи път, да си обещае, че поне още веднъж ще
дойде тук.

-   Американският ми гост е много замислен. Вероятно мо-
ята компания му е досадна - Лолита направи сърдита физио-
номия.

-   О, не, Лолу! За мен е голяма чест да съм с теб, но още не
могk