ЕМИГРАНТСКИ ЖИВОТ
267

Май 1978 г., Неапол

Хотел „Хилтън" беше най-луксозният в този прекрасен
град. Там и най-капризният клиент не можеше да намери ня-
какъв недостатък в обзавеждането, обслужването или в ня-
кое друго отношение, защото просто всичко беше перфектно.
Именно тук отседнаха Александър, Роберто и семействата им.
Алек отдавна не беше идвал в Италия - тази приказна държа-
ва с нейния темпераментен народ. Италианците в много не-
ща си приличаха с неговите сънародници. Подобно на бълга-
рите бяха топли и отзивчиви хора, обичаха да пеят, да танцу-
ват в различна обстановка. Когато човек искаше например на
улицата да му покажат даден адрес, те подробно обясняваха,
като усмивката не слизаше от лицата им. Бяха дошли с Роберто
и семействата си преди два дни в Неапол и вече бяха успели
да се видят с повечето приятели и познати. Той си припомни
с умиление първите дни в морския град, когато разполагаше
само с няколко банкноти в джоба си, но беше зареден с огро-
мен ентусиазъм за бъдещето. Сега това време беше останало
в миналото, а пред Александър Георгиев имаше друго предс-
тоящо събитие, което го караше да се чувства много напрег-
нат и същевременно изпълнен с радостно вълнение. Днес в
Неапол пристигаха най-близките му хора от България, с ко-
ито не се беше виждал десетки години. Просто не му се
вярваше, че е възможно! Резервира най-скъпите апартаменти
в „Хилтън" за своите роднини. Искаше му се да направи мно-
го повече за тях, защото бяха преживели големи страдания
заради неговото имигриране от комунистическа България, но

268

Кирил СТОЯНОВ

за съжаление тези страдания не можеха да се компенсират с
нищо. В същото време цялата му душа беше изпълнена с ог-
ромна благодарност към Висшия разум за шанса, който му
беше предоставен -да види на живо своята майка и сестри.
От години тъгуваше, че не може да се върне в своята страна,
а сега съдбата му предлагаше компромисно решение.

На аерогарата чакаха около петдесет посрещачи. Освен от
София по същото време кацаше самолет и от Виена. Алек-
сандър, Мери и трите им деца (Джон специално беше доле-
тял от Лондон) стояха в радостно очакване пред изхода на
пътниците. Децата за първи път щяха да видят българската
си баба. Баща им много пъти беше говорил за нея с толкова
любов, че всички я обичаха, дори без да я познават.

Започнаха да излизат пътниците от София. Алек внима-
телно се взираше в лицата им, но не можеше да види своите
хора. Изпълни го безпокойство, че в последния момент може
да са им забранили да пътуват. Тревогата му се оказа излиш-
на, защото накрая видя една беловласа жена, две дами на сред-
на възраст и висок мъж до тях. Това бяха дългоочакваните
гости. Те също го забелязаха. В очите на майка и син бликна-
ха сълзи. Александър с любов прегърна жената, която го беше
дарила с живот, и се разрида като дете.

-   Мамо! Майчице! Щастлив съм, че дочаках този миг!

-   Скъпи синко! Старата ти майка изгуби отдавна надежда,
че ще те види, но Бог явно е решил друго.

-   Мамо, запознай се със своята снаха и с внуците си.

Мери пристъпи с широко отворени обятия към своята све-
кърва. След нея прегърнаха баба си и Маргарет, Джон и Питър.
Всички стояха с насълзени очи. Цялото семейство на
Александър Георгиев знаеше добре български език и в този
тържествен момент нямаше езикова бариера. Сестрите и зе-
тят на Алек също разчувствано плачеха. Всички пътници и

ЕМИГРАНТСКИ ЖИВОТ

269

посрещани отдавна бяха излезли от аерогарата. Вътре оста-
наха само близките на Александър. Служителите на летището,
които видяха сърцераздирателната среща, разбраха за какво
става въпрос. Някои от тях също забърсваха очите си с носни
кърпички.

Трите дни, които Александър, Мери и децата отделиха на
българските гости, отминаха като сън. На следващата сутрин
рано те трябваше да летят обратно за България. Роднините на
Алек успяха да се запознаят за краткото си време с Роберто,
Паола и техните близки. Последната вечер италианците так-
тично ги оставиха сами с Александър. Бяха се събрали в апар-
тамента на Алек, където се готвеха за предстоящата раздяла.
Александър, Мери и останалите седяха разстроени. Всички
мълчаха замислено, докато изведнъж Алек не се обади:

-   Мамо, защо не останете? Аз съм достатъчно богат, за да
ви осигуря до края на живота ви.

-   Не можем, синко. Ако направим това, ще пострадат мно-
го хора в България. Освен твоите роднини ще си изпати и
приятелското семейство на зет ти. Мъжът е висш полицай и е
дал гаранция, че ще се върнем. Не можем да си сложим грях
на душата.

-Добре, мамо, разбирам ви. Мога ли да направя нещо за вас?

-   Алек, не се притеснявай - зет му се опитваше да скрие въл-
нението си. - Аз печеля добре. Имаме собствен дом с твоята
сестра, където живее и майка ти. Липсва ни само свободата да
пътуваме по света, но съм убеден, че ще дойде и този момент.

-   Благодаря ти, зетко, че се грижиш добре за моите близки
хора. Съжалявам, че аз не мога да ви посетя, защото тогава
моето семейство ще осиротее.

-   Не се отчайвай, Алек. Несправедливостта не може да про-
дължи вечно. Ще дойде ден и слънцето на свободата ще изг-
рее и над България.

270

Кирил СТОЯНОВ

Самолетът излетя за София точно на минутата. Алек, Мери,
Джон, Маргарет и Питър го изпратиха с тъжен поглед от отк-
ритата площадка на аерогарата.

-   Мери, няма вече да видя майка си - очите на Александър
плуваха в сълзи.

-   Не говори така, скъпи. Не трябва да губиш надежда.

-   Чувствам го вътре в душата си, Мери. Бог ми даде тази
възможност - да се сбогувам с моята майка. Смятам, че ще
видя пак другите си роднини, но не и мама.

-   Скъпи, обичам те! - плачеше неутешимо Мери.

ЕМИГРАНТСКИ ЖИВОТ

271

Юни 1978 г., Лондон

Лондонският университет се намираше в северната част
на града. Около него бяха разположени впечатляващи сгради
като Британския музей, хотели, театри, галерии и др. Самото
учебно заведение изглеждаше отвън възхитително. Строен
преди повече от сто години, Лондонският университет пред-
ставляваше величествена сграда, будеща възхищение сред слу-
чайните минувачи. Целият двор пред него беше потънал в
зеленина. До централния вход имаше голяма площадка, коя-
то днес беше украсена със специална трибуна. Срещу нея бяха
наредени десетки столове, заети от щастливите абсолвенти и
от техните близки. Всички, които очакваха да вземат така же-
ланата диплома от авторитетното висше учебно заведение,
бяха облечени с традиционните за университетите във Вели-
кобритания (а и за други страни по света) тоги. Джон и Франк
също завършваха и се чувстваха много щастливи. Родителите
им, доволни от своите деца, очакваха с не по-малко нетърпе-
ние тържествения момент. След малко на трибуната се качи
ректорът на университета Майкъл Партън, за да произнесе
празничната си реч в чест на поредния випуск, който завърш-
ваше под негово ръководство. След приключването й ректо-
рът започна да вика един по един щастливците и да им връч-
ва заслужените дипломи. Джон и Франк с огромно вълнение
очакваха да чуят имената си.

- Джон Георгиев и Франк Гринели - възрастният ръково-
дител свали очилата си и се вгледа В идващите момчета. -
Дами и господа, искам да ви съобщя един много любопитен

272

Кирил СТОЯНОВ

факт. Двамата млади мъже, които стоят пред вас, са първите
чужденци в историята на нашия университет, които се дип-
ломират със златен медал. Интересното в случая е, че младе-
жите през по-голямата част от обучението си трябваше да ра-
ботят, за да се издържат и въпреки трудностите успяха да си
вземат всички изпити с отличен. От сърце изказвам своята
благодарност към техния труд и уважението си към родите-
лите им, възпитали чудесно своите деца.

Публиката избухна в аплодисменти. Франк и Джон, при-
теснени, но безкрайно щастливи, благодариха на Майкъл Пар-
тън. Мислено благодаряха в този момент и на родителите си,
особено на своите бащи. Благодарение на тяхната строга спра-
ведливост сега се чувстваха много по-самостоятелни и уве-
рени в своето бъдеще.

След официалната церемония дипломираните банкери и
техните близки от Канада отидоха да празнуват в новия рес-
торант на семейство Робинсън. Бети и Сара стояха плътно до
приятелите си. Дъглас Джейкъб заедно със съпругата си съ-
що уважиха щастливото събитие. На следващия ден предсто-
еше още едно - откриването на банка „Робърт и Александър"
в лондонското Сити. Дъглас беше използвал най-големите си
връзки в английската столица, за да намери подходящо място
за строеж на банка. В началото не беше ентусиазиран от
предложението, защото там беше забранено да се използват
тежки строителни машини. В сърцето на Сити нямаше въз-
можности за нови солидни строителства, но Алек и Роберто
направиха строително чудо по нова технология. Фирмата им
построи само за 50 дни висока сграда от стъкло и метал. Този
метод събуди интереса на много бизнескръгове в Лондон. Най-
впечатляващото беше, че тази величествена сграда можеше
да се разглоби за 25 дни и отново да се сглоби на някое друго
място на планетата. С първата решителна стъпка Роберто и

ЕМИГРАНТСКИ ЖИВОТ

273

Алек се ангажираха сериозно вече и в Западна Европа. Бяха
предвидили да инвестират десетки милиони долари на Стария
континент. Най-интересното при тези предприемачи беше, че
никога не проявяваха алчност за големи печалби. Най-
голямото удовлетворение получаваха от факта, че осигуряват
препитание на хиляди хора без значение от националността
им. За тях човешките същества се определяха на две групи. В
едната попадаха трудолюбивите, честни и способни личности,
а в другата - мързеливите и алчните. Впечатляващото беше,
че голяма част от втората група се променяха коренно, след
като започнеха работа в строителната империя. Световната
преса периодично отделяше внимание на канадската компа-
ния и специално подчертаваше честите благотворителни ак-
ции на „Робърт и Александър", чиято стойност в пари се из-
числяваше на милиони. Нямаше бедна държава по света, ко-
ято по един или друг начин да не беше усетила благотвори-
телната дейност на фирмата. Въпреки огромните средства,
отделяни за нуждаещите се, тя ежегодно откриваше стотици
работни места в различни кътчета на земята. Без да се съсре-
доточават единствено върху приходите си, парите просто ва-
ляха върху Алек и Роби. Тези мъже явно бяха обречени на
успех от Висшия разум.

274

Кирил СТОЯНОВ

Май 1981 г., Торонто

От няколко години строителната компания „Робърт и Алек-
сандър" рязко увеличи в световен мащаб периметъра на своя
бизнес. Участваше и често печелеше обекти на търгове в раз-
лични краища на света. След като през 1978 г. се настани трай-
но в Западна Европа, тя навлезе и в Африка, в арабския свят и
дори в Сидни (Австралия), където построи величествен
небостъргач на 102 етажа. Това разширение на дейността сил-
но изчерпи физическите сили на Александър Георгиев и
Роберто Гринели и те взеха твърдо решение да се оттеглят за
постоянно от активна работа. Бяха назначили квалифицира-
ни управленски екипи навсякъде където беше нужно, а ос-
новният контрол се извършваше от хора в управителния съвет,
който вече наброяваше 28 души. Всеки от тях притежаваше и
собствени акции от преуспяващата компания, но основния
пакет държаха двамата й основатели. Тяхната дума винаги бе-
ше решаваща. Причината за това беше не само, че са основни
акционери, а защото личностите им отдавна се бяха превър-
нали в пример на честност, коректност и благотворителност.
Бяха обичани както от децата в Канада, така и от техните ро-
дители, баби и дядовци. Често им се случваше да получават
примамливи предложения за държавни постове от различни
партии, но винаги вежливо ги отклоняваха. Казваха обикно-
вено, че като частници се чувстват значително по-полезни за
обществото. В действителност ако някой от тях решеше да
стане например кмет на Торонто или да се кандидатира за по-
висок пост, никой не се съмняваше, че ще го спечели още от

ЕМИГРАНТСКИ ЖИВОТ

275

първия тур на евентуални избори. Но политиката не ги прив-
личаше. Тяхното желание сега беше да отделят време за ду-
ховното си развитие. Всичко, което милиони хора мечтаят да
постигнат в материалния свят, за тях беше факт отпреди мно-
го години. Имаха намерение в близко бъдеще да посетят Тибет
и да получат учителски степени по рейки лично от ученик на
д-р Микао Усуи - човекът, върнал тази древна лечителска сис-
тема на хората. Този преподавател (за него получиха подроб-
на информация от Радж Ананд) живееше в отдалечен манас-
тир в Тибет. Наричаше се Свами Мирам. От десетилетия той
се беше посветил да обучава в рейки хора от цял свят. За раз-
лика от други стари методи (като йога, акупунктура, суджок,
мокса-терапия и др.) при рейки не се изисква някаква специ-
ална подготовка. Най-важното при тази методика е посвеще-
нието (наричано още инициация или настройка), което се из-
вършва от квалифициран учител. При него се отварят енер-
гийните канали на обучаемия и той има възможност да акти-
визира божествената енергия в помощ първо на себе си, а
след време и на други хора. Най-впечатляващото при рейки е,
че освен пациента се лекува същевременно и лечителят, за-
щото преди да попадне в нуждаещия се, енергията премина-
ва през човека, посветен да я предава.

Обучението в Традиционно рейки е разделено на три сте-
пени. В първата степен лечителят може да работи само на
място, а във втора вече има възможност да помага и от раз-
стояние, като си служи със специални символи и мантри. Рей-
ки действа благотворно освен на физическото и на фините
енергийни тела на човека, разположени на пластове около
него, като етерното, емоционалното, менталното и други тела.
Винаги преди да попадне във физическото тяло дадено забо-
ляване започва в енергийните и ако една личност, посветена
в рейки, работи редовно върху себе си, ще успява да изчисти

276

Кирил СТОЯНОВ

всяко заболяване още на енергийно ниво, защото там е много
по-лесно, отколкото при допускане във физическото тяло.

Александър Георгиев и Роберто Гринели отдавна имаха
първа и втора степен в рейки и често си помагаха с нея. За
разлика от други бизнесмени, които не се занимаваха с древ-
ни методи и се принуждаваха често да се лекуват с различни
лекарства, двам