ЧЕТИРИ ДНИ ОТ ЖИВОТА НА ПЕТИМА МЪЖЕ   

 

 

 

 

                 

            Вече втори ден се движехме в непроходимият тропически лес. Огромни дървета сплитаха клони от които се спускаха обвивни растения и те  вплетени в по ниски храсти образуваха плътна зелена стена.

Единствената възможност да стигнем до каньона на Рио Грандебеше да следваме пътеката на карбонеросите (1) която те от поколения бяха прокарали в този девсвен лес до техните табани. Всеки опит да съкратим пътя си както изглеждаше по картата по която се водехме значеше да преминем на сеч с мачете(2) в този зелен ад което беше непосилна работа въпреки , че бяхме петима яки мъже.

            Пътеката по която се движехме не беше запустяла.  Личаха стъпки на хора и копита на катъри. Явно наблизо трябва да има табани на карбонеросите.

            Вървяхме в колона един зад друг защото просеката беше тясна. Тук долу цареше зелен сумрак. Беше влажно,горещо и задушно. Москитосите(3) усетили присъствието на топла кръв ни жилеха безмилосттно.

           

 

    Ношта ни завари близо до един изоставен табан където решихме да принощуваме. Тук под една голяма каоба(4) накладохме огън да опечем последното парче сланина и с надежда ,че димът ще прогони москитосите.

            Не се сбъдна нито едното нито другото. Сланината вече миришеше отвратително и я захвърлихме в храсталака а димът правеше много малко впечетление на тези крилати кръвопиици които налитаха със същото настървение. Отворихме три консерви от неприкосновенния запас. Оставаха още две.  Почнах да мисля,че бяхме збъркали в разчета но да се връщаме беше невъзможно. Базата вече се беше изнесла от другата страна на каньона където  Рио Гранде се влива в Океана. Така ,че единствената ни възможност беше да се движим напред и да преминем през каньона , което беше и целта на нашето рисковано пътешествие.

            До сега се движехме добре.  Ако тази пътека води през каньона до брега требваше утре да пристигнем.

            Нощта беше кошмарна. Неможахме да мигнем докато утринния хлад на серено(5) не прогони москитосите и ние сме заспали около загасналия оган.

            Утринната роса ни беше намокрила обилно и ние мъчително се раздвижвахме със схванати мускули  търсейки места огрети от първите слънчеви лъчи да стопрят вдървените ни тела.

            Потеглихме отново на път. Пътеката ставаще все по стръмна и тясна. Задухът днес беше нетърпим и атмасферата натежала от зной предвещаваше буря. За обяд изядохме и последните две консерви и с това приключихме с припасите си и останахме на Божия милост,както Хорхе се пошегува на фотосинтеза.  Вече бях сигурен ,че няма да можем да се доберем до базата нито днес нито утре.Беше  късно след обяд когато срешнахме стар карбонеро който водеше десетина катъра натоварени с човали с въглища. Човекът ни поздрави, изненадан спря керванът си и се заприказвахме.

- Уплашихте ме. Тук от както се помня не съм срещал чужди хора.  Къде по това време по този див край момчета?

Подадох на старецът една пура,запалихме и му обясних,че искаме да

преминем по тази пътека през каньона на Рио Гранде

-Как по тази пътека ? Та тя свършва след миля(6).  Те е до моя табан и от там вече е непроходимо.  Планината вече става много стръмна , реката е до самия скат и гората е тъка гъста ,чесамо да имате крила можете да преминете. Каньона е лошо место. От там никой до сега не е минавал.  Ние живеем тук. Тук е живял дядото на моя дядо  и от тях се знае ,че в каньона живее сам дяволът.

Я оставете тази работа момчета.  Вървете с мен ще ви заведа в къщи да пренощувате и утре по живо, по здраво се върнете.  Вижте какво време е ; тази нощ ще има буря.

Горкия добър стар човек колко слисан остана когато му обясних ,че ние сме твърдо решени да менем през каньона.  Той се прекръсти Бог да ви закриля момчета и подкара кервана  си.

   След малко се обърна.

-Бързайте да стигнете табана.Да не ви стигне бурата.Там съм оставил  малко въглени огън под камъните на сушина.Има много насечени дърва запалете си оган.Бързайте!Внимавайте да не ходите близо да реката . След буря тя приижда.

                                                                      *

 

Тъмни облаци като демони разперили крилезабулиха небето.Едва стигнахме до табана на стареца и страшна светкавица с гръм раздра небето.

Рукна  дъжда.Не, рукна не е точното определиние.От небето се изливаха потоци вода като от водопад, падаше плътна водна завеса.

 Светкавиците и трясъкът се сливаха вече в един постоянет блясък и тътен.

 

 Вятърът беснееше ,  трошеше клони , изтръгваше дървета  с корените и ги попращаше в дола където сърдито бучеше реката.  Петтимата опрели гърбове в една мощна каоба, шибани безмилостно от водните струи се молехме нашата закрилница каобата да издържи на напорите на вятъра и да не ни отнесе заедно с нея.

   Този апокалисис не трая повече от час.  Хаосът на бурята се осмири тъй бърже както и ни връхлетя.  По небето се гонеха последните облаци и през тях занича стахливо луната.

    Гладни ,мокри, потънали в кал не смеехме да се отлепим от ствола на каобата въпреки ,че от нея продължаваше да вали дъжд от отичащите се струи от могъщата и корона.

   Възбудени от дъжда нашите мъчители москитосите ,като по сигнал се нахвърлиха върху нас този път предружени и от хехени(7),малки почити микроскопични които се завират в порите на кожата и впечетлението е ,че си запален жив. Нищо не помагаше.Оставаше да търпиш или да подлудееш

                                     *

 

 

 

Сутринта рано още при първите сланчеви лъчи решихме да се спуснем към реката. Преиждането беше отминало и сега тя течеше отново спокоина и дори ленива.

Беше ширака около десет- петнадесет метра и дъното се виждаше.  Наистина нямаше никаква пътека и ние требваше да нагазим и се движим по течението.Дъното беше каменисто и водата ни стигна до пояс. Беше топла и първото нещо беше да се потопим целите така със  дрехите да изчистим калта и листата полепнали по нас.

 

Един след друг заплувахме като внимателно опипвахме дъното. Гледката от каньона беше импозантна, титанична.  Вертикални стени се спускаха от въз Бог. Страшни зъбери се надвисваха. Пещери зееха и от тъмната им паст струеха пенливи потоци.  На некой места се откриваха каменни площадки, но повърхноста им беше така нарязана от водата че приличаше на бръсначи.  Да стъпиш върху тях рискуваш да нарежеш и обувките и краката си дори.

            Пътешествието ни започна да среща първите препятствия които Дяволът изглежда от хилядолетия беше градил специално за първите си гости. Реката внезапно се превръщаше в дълбок вир, които можеше да се премине само плувайки. На един пуснахме въжето и измирихме ,че дълбочината му е около тридесет метра. Това ни застави да бъдем много внимателни и забавихме напредването.

            Изведнъж слад един завой течението стана силно повлече ни и първият водопад ни хвърли от височината на триетажна сграда в един кипящ котел.Водата ни въртеше и блъскаше в черните ,лигави скали полепнали с мухъл

                                    *

            Привечер от широките разливи на реката преди да се влее в Океана обрасли с тръстика се чу жален човешки вопъл.

            Минавали на близо миньори и чули.   Те ни спасиха.

            Отнесли са ни до близкия фар на Пунта Горда

            Първата чаша ром  ни свести за общ възторг на нашите спасители.

            Бяхме в окаяно състояние.  От дрехите ни бяха останали жалки парцали.

            По едно войнишко канче с гарбансо(8) ни изправи на крака.

            После миньорите ни разправяха ,че разливите пъкали от каймани.

-Голям късмет имате ,че не са ви подушили преди да ви чуем.

Само това ни трябваше

Боже упази ни

                         *

            След много години минах по тези места.Исках да видя въплатен трудът си.  До стената на язовира който бях проектирал в началото на каньона се стигаше по хубав асфалтов пат изсечен в стените му.  Гледах от горе и си спомнях за нашето приключение, което едва ни ни коства живота.

            От върхът на стената се откриваше просторно море което заливаше цялата долина на Рио Гранде.

 

Къде ли остана боиьото(9) на старият карбониер?  Лабиринтът от пътеките в девствение лес сега не водят за никъде.  На веки всичко е на дъното на езерото.

            Колко приятно бях изненадан когато към мен се приближи един понапълнял мъж с леко прошарени коси.Познах го веднага.Беше Хорхе.

Останал на работа по експлоатацията на стената.

Оженил се.  На поляната пред спретната къща играеха три-четири деца.  Седнахме на верандата с поглед към езерото на чаша ром.  Спомените изплуваха сами.

            А другите момчета..?

            Енрике бил не добре. Постоянно плачел.  Сега бил в лудницата.  Иванес изчезнал; Запилял се е по други места на работа.  Нищо се не знае за него. Марио се поминал преди години.

            Спомените се редяха.Спомените за живота на петтима мъже които съдбата беше събрала за четири дни.

 

                                       

 

 

 ІІ част    ВМЕСТО БИОГРАФИЯ

 

 

AGUA  

 

 

 

 

 "Flight of Freedom, Bald Eagle, Alaska"  SuperStock, Inc.


            Направихме последните замервания, натоварихме багажа , инсрументие и поехме  да се завръщаме.

            Цял месец бехме работили геодезичните работи по този обект и то в най-тежкото време; жегата беше изсушила и последната капка  пот от телата ни. Започвахме работа сутрин рано докато въздухът е спокоен,после когато маранята обърка образите в окулярите - правехме само линейните измермания и така до късно- докато е видело.

            Бяхме установили базата си при боийото(2) на дядо Феликс.Старецът живееше там къдeто в Рио Гранде се влива Гуаниникум. 

От север това парче земя е откъснато от света от безразборно разхвърлени скали от бели мрамори, голи, без растителност; създаваха впечетление на застинало  разбушувано море.

През тази пустиня нямаше път, дори пътеки по които да се предвижиш в този хаос от хълмове и ние бяхме принудени да обикаляме около двадесет километра за да излезем на централния път.

              Дядо Феликс живееше тук,той сам не можеше да каже от кога.

Той самият определяше приблизително възраста си над осемдесете, но твърдеше със сигурност ,че си спомня , че са били още роби когато са се поселили тук баща му и майка му;това ще рече преди 1905 година , когато е отменено робството в Куба.

            Беше висок ,слаб негър,за годините си силен и във добро здраве. Казваше ,че никога не е ходил на лекър и не е вземал некъкви лекарства.Живееше сам и нашето присъствие беше най-голямата атракция в живота му.
            Вечер ни чакаше с нетърпение да се приберем при него.
            Първото нещо което правеше,посипваше върху една голяма тепсия  прясно кафе и почваше да го пече.  Аромата се разнасяше около бойото. Старецът с вещина наблюдаваше как се сменя цвета на зърната,как подскачат,разтилаше ги постоянно и знаеше точно кога да ги свали от огъня. После в един  издълбан ствол като черешовото топче или както ние по селата му викаме чутура започнаше да груха пресно опеченото кафе.  Аромата който се разнасяше събираше всинца ни около огнището на дядо Феликс.  Варенето и прецеждането през коладора(3) беше специална работа.Подслаждаше го със сок от току що отсечена канья(4).  Настъпваше сюблимния момент;дядо Феликс ни раздаваше саморъчно направените от него пури ,които по качества далеч надхвърлеха и най-луксозните предлагани на пазара. Пиенето на кафе и запалването на пурата има една особенна тънкост която дядо Феликс ни научи Този който не знае да запали пурата и да пие кафето по добре да не ги хаби! Според него след като отхапеш края на пурата трябва да го потопиш в димящото кафе на чашата си и да броиш до седем,след това трябва да я запалиш от пламък на каоба(5) иначе всичко се разваля.  Изпълнявахме ритуала който дядо Феликс изискваше и развързвахме торбата с приказките.

Старецът всяка вечер ме караше да му разправям какво нещо зимата.

- Нима цялата земя се покрива с лед?

- Цялата дядо Феликс.-му обяснявах аз.

- Колко е дебел?

- Зависипалма мано(6),пие(7) а може да надмине ярд(8).

- Целата земя..?

- Цялата.

- И по къщите..?

- И по къщите .

- И по дърветата..?

- И по дърветата!

- Не може да бъде! И става студена като в хладилник ?

- И много повиче понякога.

- Е как живеете..?

- Греем се в къщи и се обличаме яко като ще трябва да излизаме.

- И как се греете..?

- С дърва ,с въглища.

- Значи трябва да си приготвити дърва и да копаете въглища,да ги  носите у дома да ги палите за да се греете..?О това е загубена работа.Защо не дойдете тук да живеете.Тук е винаги топло и няма сняг.

Не ми харесва това дето ми разправяш Педро. Гледам ви не сте глупави хора пък незнаете да си уредите живота.

- Може би си прав дядо Феликс.Ние не само,че не знаем да си уредим  живота ами се изтребваме като кучета.

- Защо?Земята ли не ви стига та няма какво да ядете..?

- Не дядо Феликс.За идей

- Как?

- Например аз искам всички да мислят тъй както аз мисля и да  правят това което аз им казвам

- Вие наистина сте глупави хора!-отсичаше напълно уверен в заключението си дядо Феликс, което не беше далеч от истината и хвърляше някакви треви в огъня за да се прогонят москитосите(9) да не ни хапят.

- Дядо Феликс теб защо не те хапят москитосите?

- Казват ,че който е изкарал Денгепосле москитосите не го хапят.Аз  като съм бил малък сам го изкарал и затова.

- Какво е това Денге?

- О това е много лоша треска;както казват като те хване Денге или  умираш или оставаш жив- и старецът се смееше от сърце на глупавата шега.

(В интерес на истината аз може би след година изкарах Денге.Цяла  седмица температурата ми не падна под четиридесет градуса.  Нищо не  помагаше. Пиеш само аспирин, повечето само да пиеш нещо за кураж и вода, много вода иначе ще изсъхнеш и ще пукнеш за два дни.  Температурата изведнъж те оставя дори става ниска и ти става студено но те почва един ужасен сърбеж по щярото тяло. Сърби те и под ноктите както казват.  И този ужас трае три- четири дни и след това ако си още жив вече си приятел на москитосите и те никога повече не са кацали върхе мен.) 

                                         *

  Збогувах ме се.Стана ми мъчно за стареца. Подадох му сто долара.

- Защо е това Педро?

- За главоболията които ти причинихме цял месец дядо Феликс.

- Какви главоболия,та на мен ми беше толкова приятно с Вас.

- Нищо ,да си купиш нещо дядо Феликс.

- Но какво да си купя,мен нищо не ми трябва. Синът или внукът на  всеки три месеца идват от Сантяго и ми донася сол, некое друго въже да вързвам кравите или синджири.Този панталон и тази риза ми ги донесоха преди пет години и още ми служат

- Нищо,да си ги имаш,бели пари ,за черни дни-казва нашия народ.

- Хубава приказка Педро.Но тези пари аз ще ги дам на правнучката,тя  е едничка ембра(10) всички други са мачо(11).  Тя е млада,нещо да си купи да се докара,нали е женско

            Прегърнахме се и целунах дядо Феликс.

-Нали скоро ще се върнете?Ще Ви чакам..!

 Как да му кажа ,че може би вече никога няма да се видим.

Представих си как старецът ще стои край огънят при боийото си ,ще  приготвя кафе и ще ни чака.  Мъка сви сърцето ми

-Ще се върнем дядо Феликс,разбира се ,че ще се върнем-с пълно  съзнание го излъгах,но не исках да убия вярата му.  Нека Бог да ми прости ,но има понякога лъжи които важат много повече от истината

                                       *

            Бяхме стигнали до завоя от където се виждаша цялата пустиня от скалисти хълмове която ни делеше вече от боийото на дядо Феликс.  Хрумна ми мисълта, че бях забелязъл върху картата с която работех, в центъра на тези хаотично разхвърлени скали маркирана една триангулачна(12) точка; да отида и да запиша номера и координатите й за всеки случай за референция(13).

            Спрях камиона.  Беше единадесет часа сутринта.  Жегата беше почнала да се усилва.  До точката имаше приблизително пет километра път,значи при моят ход мога да стигна за час, да се забавя тами още един час за връщане приблизително два часа и половина.  Обясних на момчетата,казах им да почиват и поех.

                                       *

            Едва се движех половин час и разбрах,че съм збъркал в разчетите си.

            Това беше наестина дяволско место.  Нямаше никакви пътеки опитвах се да се движа по улеите които водата беше издълбала между хълмовете когато се оттичала при циклоните(14).

            Хълмовете бяха само скални грамади от бели мрамори, които така силно отразяваха с белотата си лъчите на слънцето,че мен скоро почнаха да ме парят очите а след малко това парене се превърна в страшна пронизваща болка.  Нямаше ни трева, ни храст да се подслониш поне малко на сянка.

            Стигнах с последни сили до проклетата точка. Записъх бързо данните гравирани върху месингоната плочка. Погладнах часовникът си.  Беше един след обяд-значи цели два часа съм се блъскал в този ада ми предстоеше завръщане

            Слънцето сипеше жаравата си безмилосно. Дълбаеше като със свредел главата ми въпреки сомбрерото(15) което носех.

            Сянката ми се беше свряла в краката ми а скалите бяха така нагряти ,че топлината която излъчваха сякъш  ме печеше жив.

            Вървях по улеите и с полу-отворени очи които с пронизваща болка, дълбаеха мозъка ми и се стараях да не се объркам в този адски хаос от скали и хълмове, които вече толкова си приличаха,че аз не знаех на къде вървя.

             Силите ме напуснаха. Легнах под една скала която правеше малко сянка колкото за главата ми.  Пред очите ми се въртяха червени кръгове. Тогава в тези червени кръгове видях над мен да се реят три тиньоси.  Тези гадни орли лешояди с червени голи вратове бях гледал как разкъсват полу-разложени трупове на смазани кучета по пътя и сега си представех, че ето аз вече съм им в острите клюнове;те ме калвът месата ми ,очите ми които ме боляха сякаж от тяхните клюнове.

Те ставаха все по смели и прелитаха над мен

            Трябва да се движа иначе те наистина ще ме закълвът жив.  Нямах сили, започвах да лазя. Улеите бяха гладки и на места се свличах на долу и отново започвах да дращя отчаено.

            Но Боже мойаз се движа в кръгето същата скала под която лежах.  На нея вече беше кацнала една от тиньоситекакво... чакаше ли ме..?

            Вече не чувах и не виждах нищомозъкът ми може би все още работеше защото чувствах страшна болка в дланите и коленети си.  Като през сън видях,че са раздрани от камъните и кървяха.

             Отново съзнанието ме си помрачи и аз видях дядо сиБях малък и ходехме да се пързаляме с кънки по леда на един гьол. Ледът се пропука и аз пропаднах в студената вода; краката ми едва опираха в тинята на дъното но аз пропадъх и не можех да се измъкна от леда.  Тогава се появи дядо и ми подаде бастуна сието сега той пак ми подава бастуна сичуствах отново ,че лазявече сякъш не ме боляха дланите и колената.

            Там дълеч на север между хълмовете видях една черна точкабеше камиона камиона камионаповтарях налудничаво и лазех, лазех дано да мога да стигна да ме  чуят

            Бях вече на стотина метра.Момчетата спяха.

            Опитах се да викам.  Езикът ми беше надебелял, устата ми беше изсъхнала и гърлото ми издаде само едно свистене изтръгнато от изсушените ми дробове и нищо

            Загубил съм съзнаниечувах бучене сякаш че се потапям във водаотново прогледнах.  Виждах камиона обърнат,виждах хоризанта вертикалензапочнах да лазя към обърнатия камионЕто я ето я задната джанта нагрята до бялои гумата е нагрята. Напрегнах всичко каквото беше останало в мен мускули, сили,мозъкот изгорялото ми гърло изригна последен вик-AGUA (вода б.р)!

 

 Написано от Роженски
  Канада

КРАЙ

02.01.06 Флорида; Радио Отзвук