До Непал и Назад

Пътуващ пътепис - “До Непал и назад” Глава 1, част 1

Автор - Славей Караджов. Невероятното му пътуване до Непал и назад.

До Непал и назад

- Как е вдига ли се нивото на адреналина — ме попита Татяна малко преди заминаването ни за Непал.
- Единственото което се вдига е нивото на мързела — отговорих аз.

Което си беше и самата истина. Преди Непал с Илиян упражнявахме само две неща — да разтягаме локуми, за да можем да ви шашкаме с истории като се върнем в България и второто беше да походим два-три пъти по планините.

Както си личи физическата ни подготовка беше под всякаква критика, но въпреки това се справихме прекрасно. Надявам се и с разтягането на следващата история да се справя що годе добре.

Съдържание:

  1. 4-6 септември
  2. Катманду — ден първи (6-ти септември)
  3. Полет до Лукла ( 7-ми септември)



 

4-6 септември

Вечерта на 4-ти септември потеглихме за Непал. Станимир реши да ме изпрати до спирката от където с Илиян взехме автобус до Истанбул. Пътуването беше добре. Е, на границата не пропуснаха да ни проверят из основи и да ни държат към 3 часа. Тръгнахме в 9 вечерта от София и пристигнахме в Истанбул на развиделяване. Криво ляво се усетихме на къде да поемем за да стигнем до международното летище. Когато стигнахме там с все екипировката ни, щеките, батериите на фотоапарата и т.н създадохме фурор. Цялата охрана се събра за да провери дали щеките не са оръжие, а батериите на фотоапарата патроните за оръжието. Поне Илиян така се опита да ми обясни големия интерес към нас. Когато влезнахме в летището чакахме 5-6 дълги часа до полета и тъй като не намерихме гардероб на летището, където да оставим подозрителния си багаж решихме да се опитаме да поспим. Проблемът на летището беше че климатика работеше здраво и беше доста хладно. Което ни държа бодри до потеглянето ни със самолета на Гълф Еър. Който спря в Бахрейн, нещо което очаквахме и в Мускат, нещо което не очаквахме. В Бахрейн някак си турските туристи в самолета взеха да изглеждат мега европейски и цивилизовани спрямо типовете които се качиха от там. Разни хора с традиционно бели, леко мръсни дрехи. Свалиха си джапанките и си сложиха краката на седалката в тесния самолет. Което, ако сте пътували в тесни самолети, означава че си навират краката почти в носа ти. Още не мога да преценя — дали ми миришеха на вмирисани крака или на крака които са били топени в някакви билкови отвари.

В Мускат трябваше да сменим самолета с друг и там стана още по-интересно. Чакахме на дълга опашка за да се качим в самолета и когато стигнахме почти до изхода разпределителя реши че сме се прередили и искаше да ни изрита отново обратно на опашката. Добре че тоя полет беше за Непал. Там хората са добри и знаят английски. Та те се застъпиха за нас и се лишихме от удоволствието да повисим още 20 мин. на веселата опашка. По-интересното което ви обещах всъщност беше в самолета. Всички тия хора като взеха да се мотат напред назад из самолета, да пипат тук и там, да се заключват по грешка в тоалетната, да им падат багажите по главите. Чудо ви казвам. Стюардесите обаче се държаха мъжката и явно знаеха как да се справят с това положение. Пуснаха индийски филм. Хората се поуспокоиха и залепнаха за мониторите. Филма беше към 3-4 часа. Точно колкото да стигнем до Катманду.

На летището в Катманду Сутринта на 6-ти кацнахме в Катманду и с това завърши серията ни от полети за последните дни. Още с пристигането в Катманду усещаш някакво спокойствие. Няма блъсканица, служителите от визовия отдел са вежливи, жените с точки по челата, мъжете метър и петдесет и още два три сантима. За нула време получихме визата си за 30 дни, подпечатаха ни паспортите и ни пуснаха … на подивялата тълпа отвън.Интересно как за секунди могат да избият от главата ти цялата тая идея за мир, любов и разбирателство в древния Непал. Като се спуснаха от всякъде едни непалчета да ти предлагат такси, превоз до хотел, хотел с хеликоптер и кво ли още не се чудиш какво да правиш. От незнаене какво да правим ние само се усмихвахме — много полезна тактика да ви кажа. Усмихнеш ли се и те ти се усмихват. Засмееш ли се даже могат за малко да те оставят на мира. Ама ние си бяхме абсолютни шарани и лапнахме въдицата бързо бързо.

Така започна първия ни ден в Непал.


 

Катманду — ден първи (6-ти септември)

Из улиците на Катманду В тетрадката си записвах по нещо от всеки ден, за да не забравя да го спомена после. Записките ми започват от 14:00 часа същия ден.

Записал съм си че сме отседнали в хотел „Лъки Стар“ и сме спазарили да спим за сравнително добра цена — 8 долара на човек в стая за двама. О, заблудените ние. В последствие разбрахме че цената обикновено е 7 долара за цялата стая, но тогава бяхме доволни и на тази цена. Собственика на хотела също, както може да се досетите. Тук пазарлъка е голям спорт, който не знам дали изобщо успяхме да овладеем до края на нашия престой. От летището вместо да ни закарат веднага в хотела ни грабнаха в една агенция.

Носач носи 3 метров хладилник без да се задъха.
Там ни обещаха куп прекрасни неща — като презаверяване на билета за връщане, нещо което е абсолютно наложително дори и да имате фиксирана дата на връщане, разрешително за националния парк Сагамарта — този в който е Еверест, купуване на билети за самолета за Лукла за утре и куп други неща. Говорехме си със приятен благ тон с човека, когато усетих че работата не е точно както трябва. Стояхме повече от час и тоя човек само ни агитираше да си наемем водач. Нещо което не е задължително но е хубаво да имате. Явно това беше основното в тая сделка — да ни пробутат водач. Ама ние се опънахме като магарета на мост. Той ни лъже за това как ТРЯБВА да наемем водач от неговата агенция, ни го лъжем колкото сме оправни в планините и НЕ ни ТРЯБВА водач. Беше си чисто изнудване от негова страна, защото вече му бяхме в ръчичките — наивно му бяхме дали паспортите си и по 200 долара на човек за самолетния билет до Лукла. Най-накрая човека се отказа от нас. Може да се каже че ни се размина, защото и той можеше да се запъне като магаре на мост и после върви се оплаквай в полицията пред полицая който е близък роднина на нашия изнудвач. Така че ако мислите да ходите в Катманду моя съвет е да казвате че идвате само за фестивала — няма значение кой — те имат фестивали през ден и хич не казвайте че идвате да изкачвате планините. Взимате от летището такси до даден хотел — примерно Тибет и това е. Не искате да ви занимават с нищо друго.

Рикша по улиците на КатмандуКато казах такси да ви предупредя — такситата изглеждат като oбикновени малки коли или в най-добрия случай бусове (за жалост съм забравил да им направя снимка). Просто хората се опитват да си изкарват прехраната с тия брички. Таксиджията който ни взе ни обеща стая с изглед към градината на хотела и куп екстри. Когато стигнахме в хотела видяхме градина, само че тя беше на съседния хотел. Нашият нямаше никаква градина и беше сбутан между куп други сгради. Но като си уморен не обръщаш много внимание на тия неща. Гледаш час по скоро да си подремеш.

Катманду ни посрещна със слънце, много хора по улиците и демонстрация на маойстите. Видяхме ги когато пътувахме от летището към хотела, чухме ги и когато бяхме решили да подремнем. Демонстрантите повтаряха едно и също нещо в продължение на половин час. Дори успяха да задържат за малко изморените ми очи отворени и уморения ми мозък буден. Казват че маойстите не закачали чуждите туристи, но били доста агресивни спрямо официалното правителство. Подозрителна работа ви казвам.

Кой кран е за топлата вода? След като отпочинахме, доколкото шума от улицата позволяваше това, решихме да разгледаме Тамел — това е квартала в който отсядат туристите. Но преди това решихме да си теглим по един душ и заварихме ей това чудо на техниката. Май нарочно го бяха направили така, че да не знаеш къде е топлата вода. Даже заподозряхме, като всеки здравомислещ българин, че пак са ни измамили хитреците и така и няма да видим топла баня. А за нас беше важно да се изкъпем преди да потеглим за Хималаите, защото не се знаеше дали там изобщо ще се къпем. 22 дни без баня, при положение че ходиш и се потиш обилно всеки ден не е шега работа. Аз набързо се замих със студена, само колкото да се освежа за разходката в Тамел. За Катманду Илиян мъдро заключи: Все едно си във циганския квартал Факултето и трябва да се разхождаш в него, да спиш там и там да се храниш. Само че тоя квартал е с размерите на столицата на Непал — Катманду.

Фестивал в Катманду

Хората на фестивала и крава

Тази вечер имаше фестивал — нещо което ви казах че се случва почти през ден. Това което не ви споменах е че фестивала е нещо като национален празник и по това време хора, крави и мухи са в особено приповдигнато настроение и не работят. Освен мухите, които не бяха много. Когато си легнахме вечерта се радвахме че утре ще сме далеч от Катманду.


 

Полет до Лукла ( 7-ми септември)

Станахме в 5 сутринта за да се доберем по-рано до летището. Чакахме към седем часа, кажи речи колкото и на летището в Истамбул, но полет така и нямаше заради лошото време. Това е един от недостатъците да се появиш в началото на септември в Непал. Дъждовният сезон току що е приключил, но и времето не е много слънчево. Този ден беше доста мъгливо. На летището се запознахме с новозеландеца Лес, един от първите хора който ни светваха за интересни места който могат да се посетят в Непал и трикове който да улеснят живота ти тук. Интересното място което ни показа Лес беше покрива на нашия хотел — пак оня от предишния ден — Лъки Стар. Само че тоя път направихме голяма сделка — договорихме се за 7 долара на човек. И ние радостни и собственика радостен. Това му е хубавото на доброто пазарене — без значение колко си прецакан в мига в който си даваш парите се чувстваш добре.

Гледката от покрива на хотела в Катманду

Та покрива се оказа интересно място. От него можехме да видим цяло Катманду. От тесните улички замотани между сградите не можеш да разбереш изобщо къде си. На обяд в Катманду отново беше слънчево и решихме да удавим мъката от днешния неуспех с няколко бири — Еверестки стандарт — по 650 милилитра. Докато я давехме Лес ни помоли да видим защо не може да изпрати SMS от сателитния си телефон. Аз пробвах до моя GSM номер в България и успях. Илиян пробва да изпрати на Константина и даже получи отговор от нея. Ама това беше. Като пробвах да пратя до Германия — не стана. Лес пробва до Китай, Нова Зеландия и Австралия — и там не стана. Явно са му пробутали сателитен телефон със софтуер правен в България.

Илиян, Лес, момата и аз в местно заведениe. Евтино и с вкусна храна

Като пийнеш две бири и си готов за лудории. Поне така си мисля че му подействаха на Лес, който нещо взе да задява една непалска мома която работеше в хотела. Доколкото бях чувал в Непал няма такова нещо като проституция, но нали знаете колко бяхме наивни. Тая мома ни заведе в едно заведение където хапват местните и там разбрахме, че цените на храната в Катманду са много по-ниски сравнени с България. Просто ние пак сме минали предния ден по тарифата за заблудени туристи. За около три лева се нахраних предоволно. А и храната беше вкусна. Аз ядах момо, което е като палмени, и риба. Опитах и от ориза и лютото телешко на Илиян, и от странната храна на момата. Обаче с нейната храна ударих на кокал — оказа се че нейното месо е пилешко мляно с кокалите. Мисля си че поне бяха махнали перушината. Ама не ми се щеше да проверявам по обстойно.

Накрая Лес плати сметката на момата и тя си замина. Тоест Лес май остана на сухо. Ама и там не ми се щеше да знам какво е станало.

Илиян ми предлага да запиша в дневника за днешния ден: Пълен провал Точка Гледане на плочките и мухите Точка

 

Пътуващ пътепис - “До Непал и назад” Глава 1, част 2

Написано на: 22.10.2007 · 4 коментара

Ето и втората част от първа глава на пътуващия пътепис “До Непал и назад” на Слави Караджов. Прочетете първата, ако сте я пропуснали, а другата седмица ще може да прочетете втора глава при Георги Чорбаджийски (Допъление: Ето я и нея). Ако някой има желание да публикува някоя от следващите глави — да пише, а на останалите — приятно четене.

Съдържание:

  1. Полет до Лукла / Втори опит (8-ми септември)
  2. Лукла — Фак Динг (8-ми септември)
  3. Фак-Динг — Намче Базар (9-ти септември)



 

Полет до Лукла / Втори опит (8-ми септември)

Планините са над облаците Денят започна както вчера — с чакането и отменянето на полетите едно след друго. По едно време обаче ни се усмихна късмета. Бързо и експедитивно се метнахме на автобусчето, което ни натовари на бързо на самолета и полетяхме. За нула време. Лес, а и Емил ми бяха разкали че летището в Лукла всъщност е едно картофено поле където пасат кравите и ги разбутват само като идва време да каца самолет. Също така Лес ми каза че дори и да е минало добре пътуването до Лукла кацането пак изправя косите на всички. Нашето пътуване наистина мина добре. Пилотите ловко маневрираха между облаците.

Това е самолета с който летяхме Седнахме от лявата страна на самолета — от тази може да се наблюдават планините които стърчат над облаците. Там направих снимката която виждате от ляво. И като стана време за кацане реших да гледам отблизо опасната писта. Всъщност не ми се стори толкова опасно. Пилотите бяха доста сръчни и на писта дълга 100 метра успяха да спрат, да изведат самолета извън пистата точно на време преди другия самолет след нас да кацне. Докато ни разтоварваха, започнаха да качват хората за обратно и 5 минути след кацането си самолета полетя за Катманду. Хората бързаха защото както ви казах по това време на годината, а и на това място времето се сменя бързо и трябва да излетиш докато все още имаш някакъв шанс. След обяд е твърде късно. А и май има голяма опасност за самолета ако остане на летището в Лукла. Но виж за това не съм сигурен.


 

Лукла — Фак Динг (8-ми септември)

Мъгла, къщи и зеленина ни чакаше по пътя. На летището в Лукла ни очакваше голяма тълпа от носачи, но за наша приятна изненада те не бяха толкова настойчиви да ни помагат както таксиджиите в Катманду. От Лукла до първата ни спирка за чай само си въртяхме главите като побеснели и снимахме де какво мърда или е зелено. За чай спряхме защото Лес ни го препоръча. И наистина чая беше чуден на вкус. Хот Лемън — така му викаха на това нещо. Тогава видяхме и друг наш нов познайник — Дейвид от Канада. Дейвид ни каза че се занимава с правене ръчно на книги. Сам си прави хартията шрифтовете, всичко. Дейвид ни каза и няколко непалски лафа:

джан-джан — хейде, мърдай
миро нам  — името ми е
купа ку нам киро — как се казваш
тани ба, или още дани ба — благодаря
рамбру  — добро, хубаво. Като нашето „яко“
намасте  — здравей, което всъщност значи моля се или молитва
таши дилей — което е как си/всичко най-хубаво и т.н само че на тибетски

Почивка за снимка до Фак ДингИнтересен човек е Дейвид. Май го видяхме още веднъж за малко в Намче Базар. А може би имаше още много да покаже. Без да се усетим се оказа че сме се мотали към 3-4 часа без да изминем особено голямо разстояние. Но това ни беше и част от плана — бавно, или по-скоро бааааааавноооо ходене, граничещо с лазене. Преди да спрем за почивка и спане в първата лоджия Илиян беше направил към 200 снимки. Първото ни спане в Хималаите всъщност беше малко над Фак Динк, което май се произнася от местните като Пак Динг, но англоговорящите много се кефят да го наричат Фак.

Молитвени камъни. Надписите са молитви написани на санскрит - Записал съм името на лоджията „КонгДе Пийк Гест Хаус“ и надморската височина — 2625 метра. Там ми се случи една интересна история. Една от тези дето не сте очаквали да ви разказвам от Непал. Става дума за едно момче дето търсеше компютърна помощ за Аутокад от мен в дън гори тилилейски. Ето и цялата история на кратко: Докато се разхождахме с Лес се спряхме до един строеж на Хидроцентрала. Техника на строежа беше горд защото това щеше да е източника на ток за няколко села в района. Тика и моя милост пред хидроцентралата.

След като ни разведе из целия строеж Тика реши да ни покаже и къщата в която живее. Тя се пада доста извън туристическите пътеки забутана в планината заобградена с гъста гора. И тук на това място дето не очакваш да видиш жива душа, се оказа че има ток и компютър. Компютърът беше в стаята за молитва — ето и малко снимки от тази стая с молитвените колела и другите му будистки атрибути.

Стаята за молитва където беше и компютъра.

Ето го и компютъра.

На този компютър тестовата версия на Аутокада на младежа беше спрял да работи. А тази програма е основната за неговите чертежи. Реших да помогна на човека — не очаквах да се занимавам на това място и на тая височина с компютъри ама няма как. Съдба. Борих го тоя Аутокад към час и нещо, два. Стъмни се. Лес се изниза набързо към лоджията докато беше още светло, а аз така и не успях да помогна на човека. Ако имах интернет щях да разбера как става номера за минути. Даже по едно време си мислех да сляза до нашата хижа, да помоля Лес да ми даде сателитния си телефон да пратя SMS до Жижо в България с молба да ми прати информацията за Аутокад. Ама си представих Жижо как се звери на тоя SMS и ми отговаря — „Абе вие луди ли се?!“, с интонацията с която той го казва това изречение обикновено, и се отказах.

Много се засрамих от себе си, а имах голямото желание да бъда полезен. Даже като ме помоли да даря пари за строежа на някакъв храм, дали от срам дали от нещо друго взех че му дадох 500 рупии, което е към 10 лева. На тръгване от къщата забелязах че всъщност на първия етаж тя е като обор за кравите, а на горния спят хората. Много полезно когато се застуди защото така животното топли и стопаните си.

Другата интересна история е разказал стопанина на лоджията на Илиян. Става дума за група български туристи предишната година които изумили цяло село като изпили де що алкохол има и пяли и се веселили до сутринта. Много беше весел стопанина като си спомняше за тази случка. На тази височина хората почти не пият алкохол, а и местните са доста религиозни и пак не им се занимава с алкохол. Е ние не се представихме така колоритно като българската група, но пихме от местното алкохолно питие — чанг — нещо като вино от ориз сервирано топло. Една чаша ставаше криво ляво. Поне бързо ни приспа.

И бързо ни обезводни — поне мен. През нощта се събудих адски жаден. За първи път пробвах таблетките за пречистване на водата, които трябваше да чакам 20 мин докато се разтворят. Пих няколко глътки и заспах.


 

Фак-Динг — Намче Базар (9-ти септември)

На един от мостовете по които минахме през деня.

Шерпски Информационен Център. Или седянка по нашему.

До 7 сутринта спах добре. Направихме бърза закуска с тибетски хляб, нещо като нашите мекици, с мармалад и поехме по стръмния път за Намче базар. Естествено в типичното за нас „лазещо“ или „хималайско“ темпо. Отборът на охлювите, както сами се кръстихме, пристигна в 14:50 спокоен и без задъхване пред входа на Намче. Лес се опита да ни наплаши че изкачването днес ще е много трудно, но с нашето темпо почти не го усетихме. Минахме през няколко красиви моста над буйната река и отново се дивяхме на носачите — как аджеба са такива дребни, а носят огромни товари на гръб. По пътя снимахме няколко от тях и разбрахме част от техниките им. За да почиват носят със себе си нещо като тояга, която я слагат под коша с багажа. Така отдъхват и продължават напред. Близо до Намче имаше едно място където се бяха спрели да почиват доста носачи. После видях че на картата това място е отбелязано като „Шерпски Информационен Център“.

Така ни посрещна Намче Базар. Намче ни посрещна с мъгла и така беше през всичките дни през които бяхме там — към 3 на отиване и два на връщане мисля. Казват че имало страхотни гледки от там. Ние само за секунди видяхме някои от върховете и това беше. Като красива жена, която само за малко загатва за своите прелести. Без да ги показва естествено.

Носач който си почива. В Намче пристигнахме в пазарния ден, но с нашето темпо бяхме закъснели с няколко часа. Добре че имахме на връщане втори шанс, но за пазара в Намче ще ви разкажа по-нататък. Установихме че въпреки мъглата през целия ден сме почерняли. Слава богу без да изгорим.

Лоджията в която отседнахме „Намче Гест Хаус“ се намира на 3330 метра, според високомера на Илиян. Тук нямаха течаща вода и ми беше съвестно да си измия чорапите с водата, която са носили на гръб. Докато беше още светло видях чешми на които се перат, така че реших вечерта да се изпера на някоя от тези чешми. В лоджията започнахме нов вид забавление — да смятаме кои вид термос с чай ще ни излезе по на сметка. Оказа се че в тази лоджия големия термос е много изгоден — пиеш като побеснял черен чай. И пикаеш като побеснял след това.

Ще отворя малка скоба тук за да ви обясня защо го правим това упражнение. Определено не е защото се кефим нощно време да ходим до тоалетна. Та, на голяма височина най-големия враг на туриста е обезводняването и височината болест. За да се пребори човек и с двете трябва да пие повече течности. Така се ускорява метаболизма и се форсира организма да привикне по-бързо към разредения въздух и ниското атмосферно налягане.

 Жената която е шефка на лоджията почти не говори английски, но някак си успяваме да се разберем. Доколкото се разбрахме с нея предлагат пържола от як и Илиян смята да опита. Да го видим как ще му се отрази. Добре му се отрази — аз също си взех една пържола и един чанг — алкохолната им напитка. Като си легнахме се навлякохме в термо бельото (една секси снимка с него може да видите от дясно) и се завихме само с техните юрганчета без да използваме спалните си чували.

 

До Непал и назад, Втора глава

В Хималайте има хиляди начини по които може да се почустваш като у дома.
Един от тях е всичко да е обвито в мъгла и нищо да не се вижда.
Чувстваш се точно като на разходка във Витоша и това усещане те напуска само
като се раздигне малко мъглата или видиш някой от местните.

Намче Базар - Таме - Намче Базар (10-ти септември)

Така беше и през трите аклиматизационни дни в и около Намче Базар. Днес бяхме решили да се разходим до Тамо, или както местните му викат Таме. Сравнително близко и даже май малко по-ниско от Намче. Лесна работа. За да усложни донякъде задачата ни моята глава реши леко да ме стегне. Може би от чанга, може би от височината.

Мъглата ту леко се раздигаше ту пак обвиваше всичко. В 12 най-късно сме планирали да потеглим за Таме.

Снощи се записахме с Илиян в книга, целта на която е по-лесно да проследят движението ти, ако недай си боже се загубиш някъде из чукарите. Книгата е създадена от родителите на едно момче, което безследно е изчезнало преди няколко години. Днес открих че в лоджията има нещо като библиотека от която може да си вземеш книга за четене. Нещо особено полезно когато се чудиш на коя страна да се излегнеш докато мързелуваш и чакаш да се раздигне мъглата.

Исландският мъх за който ви говорех.
Исландският мъх за който ви говорех.
Къщи в Таме. Много ми заприличаха на родопските.
Къщи в Таме. Много ми заприличаха на родопските.
Най-накрая потеглихме за Таме - разходката беше приятна и с риск да се повторя ще кажа че ми напомняше на разходка по панорамната патека на Витоша от Железница до Бистрица. Растителността беше малко по-различна - боровете бяха с разни сини шишарки и множество исландски мъх по дърветата. Къщите също бяха по-различни. За този район се говори, че е населен с бегълци от Тибет. А където има тибетци има монаси и манастир. Малко след като влязохме в селцето се появи един монах. Както си говорехме с Илиян монаха ни настигна с бърза крачка и ни заговори на английски. Че и добре говореше монаха му с монах. Докато говореше дойде при мен и взе да ми гали ръката, както си бях по къс ръкав.

Зачудих се каква е тая работа. Дали е някакъв ритуал за даване на сили и пожелаване на всичко най-добро, дали монаха е ... знаете какво имам предвид, или пък просто си бърше ръцете в мен. След няколко дни мисля, че открих правилния отговор. Имайте търпение и това ще ви кажа.

Молитвени камъни. Рядко се срещат такива. Предимно са с молитвата на санскрит.
Молитвени камъни. Рядко се срещат такива. Предимно са с молитвата на санскрит.
Крайната ни цел в Таме беше манастирът. В момента обаче го ремонтираха и нямаше какво да му се снима. Мисля че манастира беше женски, защото видяхме само монахини. Имаше и една монахиня, май беше американка, която съвсем разби очакванията ми за това какво ще видя тука.

На връщане в края на селото за първи път видяхме дивите им сърни. Изпратих една снимка на моя приятел Кольо да го питам какви са тия животни и той ми отговори така:

За животните, какво да ти кажа - май са някакви местни козирози, изглеждат женски.
Нашият е Capra ibex, а тези май са Capra nubica, но не съм сигурен
Животинките за които ви говоря.
Животинките за които ви говоря.
Както и да е. Там им викаха musk dear. Интересното беше че тия животни си стоят мирно и кротко и си хрупат от нивите на хората а човека, който е на 10-20 метра от тях, изобщо не ги притеснява. След няколко дни насмалко да се сблъскаме челно в мъглата отново с тия животни. В някоя от следващите части ще видите и снимки на животните от съвсем близо.

Връщането беше изпълнено с надежда, че ще видим нещо през мъглата, която така и си остана само надежда. За този край бях чувал, че се виждат много красиви върхове и има високи проходи които са предизвикателство за всеки. Допълнително от тук идват тибетците по пътя си към Намче Базар за седмичния базар.

Когато се върнахме установих че доста съм се изморил. Уж ходихме бавно, а се задъхвахме по нанагорнищата като парни влакове.

След като стъпихме в Намче реших да се обадя по сателитния телефон, ама знаете как работят тия джаджи като има мъгла - точно никак. Вечерта прекарахме в почивка и пиене на чай.

Намче - Кунг Джунг - Намче (11-ти септември)

Днес се събудих в добра физическа форма и добро настроение. Лекото стягане в кратуната премина или просто свикнах с него. Настроението може да е породено и от непалските клипове, които гледахме снощи, или от лютото ястие което хапнах вечерта.

Ще се опитам да опиша накратко клиповете - нежни, романтично-любовни, еднообразни. Сюжетът на непалски клип е следния: момъка върти главата и пее нежно на фона на красива природа. Тук се позволява на сценариста или режисьора да избере от следните неща: джунгла, планина или просто зелена поляна, ако екипа няма пари да се мота из Непал. Препоръчително е да има и водопад. Продължавам с развитието на сюжета - Момата гледа непристъпно и не дава никакви надежди за успех на нашето момче. Той се увърта около нея, пее, танцува. Може да е и с приятелите си за по-сигурно. Доколкото забелязах има и изисквания за облеклото на нашите герои - момъка може да е облечен в западни дрешки, но момата задължително трябва да е в носия. След което идва кулминацията - двамата са заедно, пеят танцуват - заедно с цялата тумба приятели (на режисьора). И задължително пада голямо въртене на глави, както и показване на коремчето на момата, кулминация е това все пак, но за малко, Непал е това все пак. За малко да забравя - сред героите може да има и слон, ама не е задължително. Един слон много утежнява бюджета. Голяма забава е с тия клипове. Забелязах на телевизора(да в лоджията в която сме има телевизор и ток), че дори телевизионните репортери от време на време си въртят главите като в клиповете. Може преди да се доберат до репортерското място да са си изкарвали парите с такива клипове.

Също така голяма забава пада и с лютото. Както ви казах вчера хапнах малко и като взеха да ми текат сълзите, че и сополите барабар с тях, да ми става топло, да ме отпуска главата. И най-хубавото е че на сутринта нямах проблеми със стомаха, както обикновено ми се случваше в България след ядене на нещо люто. Така че моя съвет е ако ходите там задължително да похапвате люто - освежава, ободрява и развеселява. Мисля че е добре и за аклиматизацията. И да не е - поне не и вреди.

Днешната разходка беше от Намче до Кун Де, после до Кун Джун и обратно в Намче през "летището". Няма нужда да ви казвам - отвсякъде само мъгла. Но какво да се прави - свикваш и с това. В Кун Де на път за Кун Джун една жена както си чоплеше нещо на полето взе, че ни заговори на много добър английски. Май тя печели наградата за най-добре английско говорящ човек в района. Не помня за какво си говорехме с нея, но помня че много се смяхме. Така е в Непал - хората обичат да се смеят. През мъглата Кун Джун успяхме да видим оградата и двора, донякъде, на училището построено с усилията на Едмън Хилари. Имаше доста ученици и повечето от тях бързаха по уличките с отворен учебник в ръка.

Летище или картофена нива?.
Летище или картофена нива?.
На връщане минахме през "летището". Написал съм го в кавички защото ето това летище е картофена нива. Ако не засякохме следи

от наскоро кацнал самолет изобщо нямаше да забележим, че се разхождаме така спокойно по единствената "писта". Минахме и през точката от която за първи път се открива гледка към Еверест. Това ви го казвам защото го прочетох в пътеводителите - ние такава точка не видяхме.

В дневника за днешния ден съм отбелязал и няколко непалски думи. Вадете листовете и химикалките и записвайте:

хате - слон
каля - гарван, също и черен

Хате. Може покрай клиповете да съм я научил тая дума.

Домакинката на лоджията. На снимката се вижда телевизора и на него дават един от клиповете, за които ви споменах.
Домакинката на лоджията. На снимката се вижда телевизора и на него дават един от клиповете, за които ви споменах.
Преди да приключа с писаниците за този ден искам да ви разкажа и за нашата домакинка - чевръста непалска бабичка.

Явно беше по-консервативна и не беше облечена с дънки, като повечето хора тук, а с традиционните си дрехи, които много ми напомниха за българските дрехи. Вечерта успях да я склоня да си направим една снимка заедно така както си беше с кърпата, но суетата е голямо нещо и вирее дори и на тези височини. Та докато Илиян успее да щракне с фотоапарата бабата си свали кърпата от главата и набързо си вчеса косите. Както виждам от снимката в дясно даже е и успяла да си сложи кърпата. Бърза бабичка. Или ние пак сме пили чанг тая вечер. Не мога да си спомня. Въпреки че не знаеше добре английски с нея успяхме винаги да намерим общ език. Е, вярно не сме си говорили за поезия и политика. Не можах да разбера точно, но май бабичката беше майка на Таши Тензинг, който е написал книгата за шерпите и по специално за шерпите от рода Тензинг. Най-известният от които е Норгей Тензинг, който заедно със Едмънд Хилъри са първите хора покорили Еверест. По стените имаше сума ти снимки на тензингъновци. Някои от тези снимки ги видяхме отново в лоджията в Лобуче, та тогава се зачудиш да не би всички тия планински хора да са един голям задружен род.

Заснежен връх над Намче.
Заснежен връх над Намче.

Виж в лоджията в Намче не видяхме никой, който може да се нарече част от "живата история" на Хималайте. След два дни обаче попаднахме в Тянгбоче на ценен албум със снимки от тази история.

Вечерта, малко преди да стане съвсем тъмно, за малко се показа един от върховете около Намче. Мисля че беше Кузум Кангру. Според картата трябва да е Тамсерку, но мъглата се раздигна само колкото да направим една бърза снимка. Та като питахме домакините кой е тоя връх, той вече не се виждаше и те ни казаха кой може да е, но не и кой точно е.


 

До Непал и назад, Трета глава

 

Някои неща трябва да ги видиш за да повярваш, че съществуват.

Намче Базар — Тянгбоче (12-ти септември)

Най-накрая продължихме нагоре. Три нощи престой в Намче Базар взеха да ме правят нетърпелив и затъжен за ново изкачване и нов гърч.

 

Хелокоптерът. Снимал съм го отдалеч защото от близо има войници които не дават да се снима

 

Когато потеглихме времето беше леко слънчево и сякаш мъглата щеше да се раздигне. Пътеката за Тянгбоче, целта ни за днес, започва с плавно изкачване и се чувстваш като на разходка.

При излизане от Намче се вижда и един хеликоптер, който се е повредил при опит да излети. Причината — разредения въздух. Колкото и всичко в мъглата да ми изглеждаше като Витоша все изникваха такива малки детайли, като хеликоптера, които ме караха да се съмнявам, че съм точно на Витоша.

Ако всичко мине наред с предхода днес ще се качим на 3800 метра надморска височина.

Още от началото на пътеката започна да мирише на нещо по-особено. Оказа се, че миризмата идва от един храст. Като си сетя за тая конкретна миризма и направо я надушвам във въздуха. Миризма от която се отървахме чак над 5000 метра — защото на тая височина нямаше почти никаква растителност. Но защо тая миризма ни преследва ще ви разкажа по-късно.

Първи срещи с яковете

Преходът беше почти като преходите предходните дни — мъгла, от време на време по някоя лоджия да изникне и отново тюхкане, че от тука би трябвало да се вижда Еверест за първи път и Амада блан, а не пак тая мъгла. Минахме през много лоджии с имена като „Amadablan view lodge“ или в превод „Лоджия с гледка към Амадаблан“. Направихме снимки за спомен. На надписите на лоджиите.

Веселите дечурлига

По едно време едни деца се появиха някъде от мъглата и взеха да любопитстват около нас. Като ги видях децата пак се появи онова чувство, че не съм съвсем разходка във Витоша. Децата бяха с монголоидни черти. Позираха ни и може да видите снимката с тях горе. Всички бяха с едни червени бузи, кръгли лица, кой със сопол, кой без сопол в носа, но всички весели и шумни.

Докато им правехме снимки най-голямо дете се приближи до мен и ме пита колко е часа. Аз му показах часовника на ръката си, но той изобщо не погледна към него, а погали косматата ми ръка. Явно беше много изненадан. Другите деца решиха и те да пробват да погалят ръката ми. Голяма забава падна — очите им станаха ей такива големи от изненада. Явно космат човек по тия краища е голяма атракция. Добре че бях с дълги панталони, че иначе щеше да падне цял час чудене как ги произвеждам тия косми. Това обясни и загадката с монаха в Таме, за който ви споменах преди.

След космо-атракцията децата решиха да вървят с нас, без значение къде отиваме. Ние като спрем и те спират. Ние като забързаме и те забързват. Чудна гледка бяха. С червените бузи, чадърчета, с издути пухени якета.

Както си ходехме децата започнаха да викат повече и по-възбудено от обичайното. Шумотевица беше заради сърните. От същия вид който видяхме в Таме. За жалост животните се подплашиха и избягаха от пътеката. Допълнително децата както си бяха миролюбиви и весели награбиха по камък и взеха да мятат по сърните. А върви им обясни да не мятат камъни и да бъдат тихи. Не разбират и това си е.

Продължихме с монотонното ходене в мъглата. Тя се сгъсти и с нея и малкото гледка която се виждаше изчезна. Изчезнаха и децата. Само ние и от време на време разни носачи се движехме по пътеката. Като казвам движехме, имам в предвид лазехме. Носачите въпреки, че носеха багажи все ни настигаха и подминаваха.

Манастирът в Тянгбоче обвит в гъста мъгла

Привечер пристигнахме в Тянгбоче. От мъглата се виждаше съвсем малко от манастира. Пред него разни непалци като мравки трошаха огромен камък за да го използват за строежа на нова будистка постройка. Като ги погледах малко от столовата на лоджията разбрах, че всъщност не мравките, а хората са тия които като се захванат с нещо правят чудеса.

Каменотрошачите пред манастира.

Лоджията в която сме отседнали се казва „Tashi Delek Lodge“. 3876 метра надморска височина. Препоръча ни я една туристка, която видяхме по пътя днес. Сравнително уютна и не много скъпа. Домакинът на лоджията ми прилича на кунг-фу учител от някой китайски филм. Много примерен. Обръща се към нас на сър — да сър, това сър, онова сър. Чак почваш да се чувстваш като британски колонист.

Детайл от входа на манастира.

Тук с Илиян за пореден път подхванахме спора дали Непал е бил британска колония. Според него е бил. Движението по улиците, някои сгради, близостта с Индия. Всичко това говореше в полза на доводите на Илиян. Аз обаче бях чел някъде, че благодарение на Гурките, Непалците са успели да запазят независимостта си. Поне официално. То като се замисля за колониално нашествие над 4000 метра и почвам да се чудя дали войниците ще имат достатъчно силици в края на деня за мислят за глупости на следващия ден. Ще погледна в Интернет повече по въпроса и ще споделя с вас.

Но да се върна към домакина. Опитах се да му направя една снимка, но беше бърз като учителите от кунг-фу филмите и на снимката остана само размазания му образ. Човекът е и доста набожен. На определен интервал обикаля с нещо като кандило и мърмори разни молитви под носа си. Питахме го дали е участвал в някоя експедиция до Еверест, защото имаше доста снимки в столовата. Човекът каза че е бил само веднъж и повече никога не е повтарял и не иска да си спомня. Било много тежко. Мисля че ставаше дума за 197 и някоя година. Предполагам, че като другите шерпи е бил зле екипиран, вършел е много тежка работа и е получавал голяма заплата, но сравнена единствено с непалския стандарт. Като се заприказвахме с него ни обеща да покаже и албум със снимки.

Тази вечер се появиха и други туристи в лоджията. До сега бях свикнал да сме сами с Илиян в лоджиите. Даже и леко недоволство се надигна в мен — ама защо тия ни се пречкат тука. Туристите бяха от Англия — момче и момиче, както и техния водач Шива. Свестни хора, свестен водач. Хората се връщаха вече. Разказваха ни как са били на Кала Патар и от там са видяли Еверест. Ние само въздъхвахме тъжно и обяснявахме как всичко което сме видяли е “дъ факън фог”(проклетата мъгла). Питахме ги и дали са имали проблеми със здравето. Момата весело ни разказа как повръщала и я цепело нечовешки главата. Явен признак, че страда от височинна болест и сигурен знак, че ако се задържи на тая височина с нея е свършено

На вечеря реших отново да хапна нещо люто. Против болки в главата и евентуални повръщания. Гооляма веселба падна — изядох де що има люто, даже си взех и допълнително. Бях се загрял все едно съм седнал до запалена камина, а англичаните само цъкаха с език.

На сутринта се наговорихме да станем рано, към 5 сутринта и да ходим на молитва в манастира. Било голяма атракция. От всякъде тичали малки и големи монаси, а други монаси надували дълги музикални рогове.

Тянгбоче (сутринта на 13-ти септември)

Ние роговете ги чухме сутринта, ама много валеше, много ни се спеше и май много ни мързеше та отново заспахме.

Доволен и усмихнат пред манастира.

По едно време домакина ни затропа по вратата — Ставайте бързо, вижте манастира, вижте Еверест. Брей — както става бе. Да не би пак да се е запалил манастира, както това се е случило преди няколко години. Само бърз поглед през прозореца ни беше достатъчен на двамата с Илиян да изтичаме навън.

Нямаше ги. Облаците ги нямаше. Най-накрая чувството, че съм на Витоша изчезна. Започнахме да снимаме като луди — манастира, района наоколо, върховете на планините в далечина. Нямаше грешка, в Химайте сме! И района наоколо е доста красив. Някои неща трябва да ги видиш за да повярваш, че съществуват.

Заснежените върхове на Хималайте.

Манастира от далеч.

   

Разтрошения камък пред манастира.

     

Пред входа на манастира.

Детайл от покрива на входната арка.

Входът на манастира.

   

По стълбичките на манастира.

     

За строежа на тази свещена постройка трошаха големия камък.


 

 

Монасите пред чешмата

След като премина първоначалната еуфория дойде време за сутрешните занимания — тоалетна, миене на зъби, наливане на вода. Вода може да се налее от една чешма близо до манастира, която в момента беше окупирана от монасите. Повечето от тях по бански, перящи дрехите си и къпещи се. Слънцето препичаше приятно, беше ми топло, все още приповдигнато и реших и аз да се изкъпя като тях. Студената вода ме разсъни окончателно. Монасите ми викат — как е. Перфектно е — бях готов за левитация направо.

Домакинът беше много доволен — хубаво време означава и повече туристи. Ние също бяхме предоволни. За да допринесе към цялата тая хармония и радост домакина реши да ни покаже и албума със снимките.

Ей тоя албум си е направо част от историята. Имаше снимки от първата успешна експедиция, както и оригиналните документи подписани от британската кралица. Не е за вярване. Снимахме няколко от снимките да си ги имаме за спомен. Ако минавате през Тянгбоче горещо ви препоръчвам да отседнете в тази лоджия — заради домакина и заради снимките.

Попитахме домакина откъде ги има снимките и той ни каза, че бащата на жена му — Дава Тензинг е участвал като сердар в тази експедиция. Това ще рече шеф на шерпи. На снимките дедето изглеждаше много печен.

Участниците в първата
успешна експедиция — 1953-та.

Писмо от краля.

Писмо от сър Едмънд Хилъри.

Среща след години на стари приятели.

Дедето с Райнхолд Меснер — най-големия алпинист на нашия век.

Бодри и доволни след обяд потеглихме към следващата ни цел — Фериче.

Край на трета глава
 
До Непал и назад, Четвърта глава
12.11.2007 г. Славей Караджов

Понякога се случва като се събудиш всичко да ти е криво. Вратата да ти крива, леглото да ти е криво, масата да ти е крива, даже щеките да са ти криви. И знаеш - днес целия ден ще ми е криво. И почти винаги познаваш.

Виж обаче обратното се оказа, че не е толкова вярно. Ако деня започне добре в Хималаите, това не означава че ще продължи така до края. Ние обаче не знаехме това.

Тянгбоче - Динг Боче (следобяд на 13-ти септември)

Вървяхме смело напред и леко забавяхме крачката с всеки 100 метра надморска височина. Някъде по пътя видяхме нашите познати - сърните. Или козите. Бяха толкова близо до нас, че направо може да ги докоснеш. Направихме им няколко снимки.

Продължихме през поля, гори, хора, каменни паметници и смело се бухнахме в мъглата. И така постепенно се уморявахме все повече и повече и достигнахме обичайното си лазещо темпо. "Лазииим" викахме весело, с интонацията на "Газзззиииим", без да знаем какво ни чака ей там отпред в мългата. А знаете, че обратите в една история се случват точно когато главните герои не ги очакват.

През това време злодеят, с формата на мутирала крава и със силата на парен влак кротко си похрупвал трева до нас. Млад, силен, надарен с елегантни, остри като хирургически уред рогове и леко напечен сутринта от слънцето. Стоеше си той така, риеше си нервно в пръстта и чакаше някой да се появи за да му покаже какви чудеса може.

Точно навреме сме се появили и ние на хоризонта. Опитващи се да разбутат кротките якове от пътеката, за да могат да продължат. Облечени в червено, бавни като мравки. Перфектните мишени - това бяхме ние. И младият нервен як реши да не губи време.

Ейй! Такова нещо само в сънищата се случва. Да се засили срещу вас три-четири тона жива сила, да ръмжи и да ви се плези. И бяга пущината по нанагорнището като атлет, а ние успяхме да пролазим тридесет метра и се приготвихме да срещнем съдбата в очите. Но явно не ни е било писано. На пет метра от нас животното така неочаквано се отказа от нас, както и ни бе атакувало. После разбрахме че факта, че ние сме били десетки метри НАД него на наклонената поляна ни е спестила използването на познанията ни, научени от каубойските филми. Защо ли? Ами защото при такава надморска височина дори и като си млад и як да бягаш НАГОРЕ е много изморително и е само до време. Примерно десет секунди.

При нас якът май беше по-издържлив и ни гони към минута. И да съм излъгал с няколко секунди не ми се сърдете. На мен с Илиян това ни се стори цял следобед. Така за нас днес бе разбит първия мит, че яковете са кротки животни, хрупат трева и дават безценни лайна за отопление.

Не знаехме, че ще подобрим и рекорда за разбиване на митове днес - два за ден. Но второто разбиване го забелязахме доста по-бавно отколкото първото.

Вървяхме много, даже повече от колкото изобщо се предполагаше и все още бяхме някъде по пътя. Бяхме сигурни че сме по път, защото пътеката по която вървяхме си беше хубава и широка и водеше все нагоре. Даже до едно време срещахме хора и разпалено ги предупреждавахме за агресивния як. Сега обаче около нас има само мъгла - която от обичайното "мляко" взе да става черна със залязването на слънцето. Нещо не беше на ред - според картата отдавна трябваше да сме на отбивката за Фериче. Свикнал на чай, стомахът ми взе да къркори и да иска своето. Краката и те решиха, че е време след спринтовете днес да се отдадат на заслужена почивка. Само че къде - тука на пътеката в нищото не ставаше.

Досетихте се - бяхме се загубили. В България Емо ни разказваше - "Абе момчета, това е пътеката на хилядите нозе. Къде ще се загубите!? Невъзможно".

Невъзможно, ама се оказа че ние и това можем. След справка с картата дружно стигнахме до заключението, че сме някъде много близо до Фериче, само че от другия край на един хълм. А тука знаете, че хълмовете са по 4000 метра. Оставаше ни единствено да вървим напред към селцето Динг Боче. Така и направихме.

По някое време долазихме до една къща, която изникна в мъглата, после се откри и друга и решихме, че сме в Динг Боче. Нямаше значение всъщност дали сме там или някъде съвсем другаде. Важното беше да има топла храна, вода и покрив над главата ни.

След няколко минути се бяхме разположили около печката на една лоджия и започнахме обичайното - да пием чайчета. Сега наред беше чай от жасмин. Да разнообразим малко, че само черен взе да ми омръзва. Записал съм си в тетрадката, че сме на 4370 метра надморска височина. В лоджията обаче пише, че е 4358. Към 100 метра повече от очакваното. Имах известни притеснения след вълненията днес, допълнителното натоварване, и по-голямата височина от очакваното, да не ме хване височинна болест. Само това оставаше, за да ознаменувам подобаващо края на един изключително разнообразен ден. Но явно вече бях привикнал и слава богу неволите на височинната болест си ги оставих за по-нагоре. Илиян също ми се струва в страхотна форма. Даже има сили разпалено да пита дали яковете нападат и да се чуди на отговорите на хората. Мисля, че ще се опита да изкара един интензивен курс за защита от якове. Присламчвам се и аз да слушам заинтригуван от изненаданите гримаси и възклицания, които прави Илиян. Както и очаквах хората твърдяха, че яковете почти не нападат (местните). Сръбваме по една кана чай. Е, казват те, всяка година се случва да има по някой загинал от як. Нещастен случай, не че нещо. Сръбваме още една кана чай. Ако се случи нещастието да ви нападне як - ако сте на крива поляна сте късметлии. Сръбвам бързо и два-три черни чая. Спасението е да бягате нагоре докато се умори якът.

"А да го праснем със щеките по главата?" - питам аз надут от чайове и бързащ за пореден път към тоалетната навън.

"Ами най-много да си изкривите щеките преди яка да ви изкриви главата."

Бам - изпихме де що чай има. За наше здраве. А и щеките са здрави и прави. Не е хубаво в планината човек да се мота с криви щеки.

До Непал и назад, Четвърта глава
12.11.2007 г. Славей Караджов

Понякога се случва като се събудиш всичко да ти е криво. Вратата да ти крива, леглото да ти е криво, масата да ти е крива, даже щеките да са ти криви. И знаеш - днес целия ден ще ми е криво. И почти винаги познаваш.

Виж обаче обратното се оказа, че не е толкова вярно. Ако деня започне добре в Хималаите, това не означава че ще продължи така до края. Ние обаче не знаехме това.

Тянгбоче - Динг Боче (следобяд на 13-ти септември)

Вървяхме смело напред и леко забавяхме крачката с всеки 100 метра надморска височина. Някъде по пътя видяхме нашите познати - сърните. Или козите. Бяха толкова близо до нас, че направо може да ги докоснеш. Направихме им няколко снимки.

Продължихме през поля, гори, хора, каменни паметници и смело се бухнахме в мъглата. И така постепенно се уморявахме все повече и повече и достигнахме обичайното си лазещо темпо. "Лазииим" викахме весело, с интонацията на "Газзззиииим", без да знаем какво ни чака ей там отпред в мългата. А знаете, че обратите в една история се случват точно когато главните герои не ги очакват.

През това време злодеят, с формата на мутирала крава и със силата на парен влак кротко си похрупвал трева до нас. Млад, силен, надарен с елегантни, остри като хирургически уред рогове и леко напечен сутринта от слънцето. Стоеше си той така, риеше си нервно в пръстта и чакаше някой да се появи за да му покаже какви чудеса може.

Точно навреме сме се появили и ние на хоризонта. Опитващи се да разбутат кротките якове от пътеката, за да могат да продължат. Облечени в червено, бавни като мравки. Перфектните мишени - това бяхме ние. И младият нервен як реши да не губи време.

Ейй! Такова нещо само в сънищата се случва. Да се засили срещу вас три-четири тона жива сила, да ръмжи и да ви се плези. И бяга пущината по нанагорнището като атлет, а ние успяхме да пролазим тридесет метра и се приготвихме да срещнем съдбата в очите. Но явно не ни е било писано. На пет метра от нас животното така неочаквано се отказа от нас, както и ни бе атакувало. После разбрахме че факта, че ние сме били десетки метри НАД него на наклонената поляна ни е спестила използването на познанията ни, научени от каубойските филми. Защо ли? Ами защото при такава надморска височина дори и като си млад и як да бягаш НАГОРЕ е много изморително и е само до време. Примерно десет секунди.

При нас якът май беше по-издържлив и ни гони към минута. И да съм излъгал с няколко секунди не ми се сърдете. На мен с Илиян това ни се стори цял следобед. Така за нас днес бе разбит първия мит, че яковете са кротки животни, хрупат трева и дават безценни лайна за отопление.

Не знаехме, че ще подобрим и рекорда за разбиване на митове днес - два за ден. Но второто разбиване го забелязахме доста по-бавно отколкото първото.

Вървяхме много, даже повече от колкото изобщо се предполагаше и все още бяхме някъде по пътя. Бяхме сигурни че сме по път, защото пътеката по която вървяхме си беше хубава и широка и водеше все нагоре. Даже до едно време срещахме хора и разпалено ги предупреждавахме за агресивния як. Сега обаче около нас има само мъгла - която от обичайното "мляко" взе да става черна със залязването на слънцето. Нещо не беше на ред - според картата отдавна трябваше да сме на отбивката за Фериче. Свикнал на чай, стомахът ми взе да къркори и да иска своето. Краката и те решиха, че е време след спринтовете днес да се отдадат на заслужена почивка. Само че къде - тука на пътеката в нищото не ставаше.

Досетихте се - бяхме се загубили. В България Емо ни разказваше - "Абе момчета, това е пътеката на хилядите нозе. Къде ще се загубите!? Невъзможно".

Невъзможно, ама се оказа че ние и това можем. След справка с картата дружно стигнахме до заключението, че сме някъде много близо до Фериче, само че от другия край на един хълм. А тука знаете, че хълмовете са по 4000 метра. Оставаше ни единствено да вървим напред към селцето Динг Боче. Така и направихме.

По някое време долазихме до една къща, която изникна в мъглата, после се откри и друга и решихме, че сме в Динг Боче. Нямаше значение всъщност дали сме там или някъде съвсем другаде. Важното беше да има топла храна, вода и покрив над главата ни.

След няколко минути се бяхме разположили около печката на една лоджия и започнахме обичайното - да пием чайчета. Сега наред беше чай от жасмин. Да разнообразим малко, че само черен взе да ми омръзва. Записал съм си в тетрадката, че сме на 4370 метра надморска височина. В лоджията обаче пише, че е 4358. Към 100 метра повече от очакваното. Имах известни притеснения след вълненията днес, допълнителното натоварване, и по-голямата височина от очакваното, да не ме хване височинна болест. Само това оставаше, за да ознаменувам подобаващо края на един изключително разнообразен ден. Но явно вече бях привикнал и слава богу неволите на височинната болест си ги оставих за по-нагоре. Илиян също ми се струва в страхотна форма. Даже има сили разпалено да пита дали яковете нападат и да се чуди на отговорите на хората. Мисля, че ще се опита да изкара един интензивен курс за защита от якове. Присламчвам се и аз да слушам заинтригуван от изненаданите гримаси и възклицания, които прави Илиян. Както и очаквах хората твърдяха, че яковете почти не нападат (местните). Сръбваме по една кана чай. Е, казват те, всяка година се случва да има по някой загинал от як. Нещастен случай, не че нещо. Сръбваме още една кана чай. Ако се случи нещастието да ви нападне як - ако сте на крива поляна сте късметлии. Сръбвам бързо и два-три черни чая. Спасението е да бягате нагоре докато се умори якът.

"А да го праснем със щеките по главата?" - питам аз надут от чайове и бързащ за пореден път към тоалетната навън.

"Ами най-много да си изкривите щеките преди яка да ви изкриви главата."

Бам - изпихме де що чай има. За наше здраве. А и щеките са здрави и прави. Не е хубаво в планината човек да се мота с криви щеки.

 

3:15 сутринта. 4358 метра надморска височина. Всичко е утихнало, а от мъглата няма и помен. Аз стоя зъзнещ на двора и се дивя на огряните от луната заснежени планини. Някак си вчера не забелязах, че света около нас се е променил. Вече сме в царството на Химайте. Няма нито едно дърво. Всичко е високи планини и безкрайни реки.

Динг Боче (сутринта на 14-ти септември)

Когато се събудих сутринта се опитах да обясня на Илиян на какво невероятно място спим, но това не беше никак лесно. Мъглата пак се беше спуснала ниско и който видял видял. Събхрахме си багажа и потеглихме към Фериче. Момчето от лоджията ни обясни как да стигнем и каза, че той това разстояние го взема за 30 минути. Хм. Щом ще е толкова лесно да усложним малко. Наблизко се намира най-високия будиски “манастир” с ниши за медитация. Вчера в коридора забелязах една рекламна брошура за него. Поемаме към него и след това към Фериче.

Илиян припка напредКатеренето беше бавно и славно. Спирахме доста често и по едно време забелязахме един от пътниците в самолета с който бяхме и ние. Беше си наел водач и смятал до ден-два да бъде на Кала Патар. На нас с Илиян тая работа ни се стори доста прибързана, а знаете че не обичаме прибирзаните работи.

Продължихме все така бавно нагоре към манастира, но в мен започна да се заражда някакво странно подозрение. И то не беше свързано с яковете които се оказа че препречват пътя. С Илиян дадохме всичко от себе си за да ги заобиколим от далеч. Което ми костваше и доста задъхване рано сутрин. След заобикалянето на яковете забравих всякакви подозрения и мисли.

Част от манастирския “комплекс”.По едно време започнахме да вървим по една сравнително равна пътека. На равно е лесно и настроенито на човек се вдига значително, особено ако е в разредения въздух и слънцето започва да разбутва облаците. Малко по малко слънцето избута де що облак имаше и пред нас се откри гледка, дето само сме си мечтали да видим. АмаДаблан - в цялата си прелест, Макао в далечината, Айлънд Пийк отляво. И този път това не бяха имена на лоджии, а истинските върхове. Гааааз - удивително бързо извадихме фотоапаратите и снимахме де що мръдне. Скоро стигнахме и до манастира - малка каменна постройка в една ниша в скалата. Това беше и кулминацията на деня. Всичко за което сме си мечтали като гледки до момента беше пред нас. Илиян и аз снимахме непрекъснато, с малки паузи да си поемем въздух. Буквално и преносно бяхме останали без дъх от гледките.

В рекламната брошура пишеше, че монасите от Тянгбоче идвали тук да медитират с месеци. Напълно ги разбирам. Опитахме се да поговорим с ламата на манастирчето и да си изпросим едно чайче. Оказа се обаче че той тоя месец не говори и само медитира. Това естествено не ни го каза той а човека който се грижеше за хранителните провизии на ламата. Мда, на такова място думите не са много силни. Затова ви показвам повече снимки:

Манастирът Амадаблан - името означавало майка и дете. Гледка към другите върхове наоколо.
Амадаблан - малко по-отблизо. Аз - доволен. Илиян - доволен :)

Картинка

Фериче (следобяд на 14-ти септември)

Времето напредваше и трябваше да потегляме към Фериче. Облаците отново пребориха вятъра и слънцето и покриха всичко около нас. Пътят беше само надолу до стигането ни във Фериче. По пътя видяхме и няколко носачи които сладко се излежаваха. Питахме ги дали е далеч селото, а те ни викат че е ей там. Няма и десет минути път. За първи път нашето ходене да съвпадне като време с времето което ни дадоха носачите. Толкова бързо стигнахме до Фериче, че първоначално отказахме да повярваме, че сградите които виждаме под нас са селото. Имайте предвид че трябваше да сме във Фериче преди ден, по план. Скоро обаче видяхме надписите по покривите на лоджиите и разбрахме че сме стигнали. Тук се намира и последната “болница” по пътя към Еверест. Очаквах да е нещо по-голямо от краварника със сателитната антена. В момента нямаше никой в болницата тъй като не бе започнал активния сезон. Което означаваше едно - стане ли някакъв проблем в планината трябва сами да се спасяваме. В двора на болницата имаше и един монумент с плочки на всички загинали до момента алпинисти на Еверест. Някъде към 200 и няколко човека. На всеки загинал бе отделена по една плочка от монумента с неговото име, държава и трагична дата. Имаше и свободни плочки. Това надявам се действа отрезвяващо на всички луди глави тръгнали да качват Еверест мислейки го за махленския хълм.

Лоджията в която сме отседнали се казва “Белия Як”(White Yak) и за мен това е най-високия хотел в света. Макар да се води лоджия предлага хотелски конфорт - душ с топла вода. Не просто кофа със затоплена вода. Тоалетни има на всеки етаж, а не само една дупка нейде в градината. Всичко изглежда ново и сравнително чисто за Непал. Стаите са с имена на върхове вместо номера. Нашата се казва Еверест, естествено.

Отвън в градината има нещо като лятна кухня и там заседнахме да пием обичайните дози чай. Когато пече слънцето вътре е топло и приятно, много по-топло от температурата в стаите. Използваме чаената церемония за записване на по интересните неща от деня, както и надморската височина. В случая тя е 4278, което се пада по-ниско от Динг боче. Запланували сме да останем допълнителен ден за аклиматизация.

Тихо и кротко дойде вечерта. Грешка - с неспирно духане на вятъра. На това място вятъра духа почти непрестанно. Момчето от лоджията ни обясни че след 9 сутринта като задуха вятъра спира чак през нощта по някое време. Перфектно място за хвърчила. Ако имате път натам си вземете и едно малко хвърчило. Да си разнообразявате деня във Фериче, защото тука друго няма какво да се прави. След гледките днес към АмаДаблан Фериче ми се струва малко скучно.

В кухнята бяхме само ние с Илиян и персонала на лоджията. Както обичайно през последните дни. Подхванахме разговор с момчето което се падаше нещо като управител на лоджията и от приказка на приказва се разбра, че вече шест дена не е кацал самолет в Лукла. Аха - това било значи. Спомних си че днес при изкачването към манастира заподозрях нещо такова. Защото единствени туристи които видяхме и които не бяха в самолета с нас се връщаха към Лукла. А като се има предвид нашето бавно темпо отдавна трябваще да бъдем настигнати и задминати от дузина спецове.

Може да се каже че изкарахме голям късмет. Шест дни чакане в Катманду нямаше да ни се отразят добре.

Край на пета глава.



 

До Непал и назад (шеста глава) Печат Е-мейл
Автор Славей Караджов   
неделя, 25 ноември 2007
first.jpg   

Това е поредната част от пътуващия пътепис на Славей Караджов. Невероятното му пътуване до Непал и назад се публикува всяка седмица в различен интернет сайт. Информация за предишните и следващите части, както и за лиценза за публикуване, ще намерите на официалната страница на автора: http://nepal.linux-bg.org. Пътеписът очаква своите следващи домакини, които могат да се свържат със Славей чрез официалния му сайт.

 

 

15-ти септември: Денят в който научихме много за свещения "Гобар".

Лайното от як („гобар") е нещо свещено в Хималаите. То е живот, топлина, съкровище. То е голяма радост, ако го откриеш, и голяма мъка, ако го настъпиш. Днес научихме няколко интересни неща за тези специални лайна.

 

Оказва се, че има точно определен период за събирането им. Пада се някъде от началото на септември, след края на мусоните до към началото на октомври - времето, през което яковете слизат на по-ниско и се подготвят за зимата. В този период се наемат специално обучени професионалисти, които всеотдайно се разхождат около хълмовете и между яковете по цял ден и събират лайната в плетени кошове. Да си събирач на гобарите е една от достойните професии по тези височини. Самото събиране си е цяло изкуство.

2.jpg 

Защо ли, ще попитате вие. Ами защото цял ден разхождане напред назад над 4200 метра е изморително, да не говорим че трябва да носите и пълния кош с гобарите. За повечето от нас това е равносилно на подвиг.

Събирачите на лайна, които бяха наети на работа в лоджията, бяха едни от най-добрите в района. Те бяха две момичета, които по цял ден щъкаха напред назад, все с пълни кошове се връщаха и все бяха весели. По нищо не личеше да са изморени. След доходоносното събиране на гобари те засядаха в градината и започваха весело да сортират "ценностите". Междувременно си приглаждаха косите, бъркаха си в носа и все неща, които само подобряваха тяхната имунна система. Илиян заподозря че може тайно и нашата имунна система да подобряват защото тези две момичета отсъстваха от столовата винаги когато трябваше да ни направят нещо за хапване.

След като се съберат, лайната се подреждат в специални форми и се разстилат в градината за да съхнат. Ако са още много "влажни" със засилка се пльосват на мястото на някоя дупка в каменната ограда. Красота е да слушаш тоя звук - „пльок".

1.jpg 

 

 

Когато лайното е достатъчно сухо то се премества в специални торби от зебло и се използва като гориво в студените вечери. Именно във Фериче имахме възможност за първи път да се насладим на топлина, която отделят тези лайна. Обикновено лайното е голямо, та се налага да се разчупи на две, за да се вкара в печката. Едно цяло лайно топли качествено повече от час. И миризмата в стаята не е ужасна, както може би очаквате. Мирише на оня вид храст на който се натъкнахме за първи път над Намче Базар. Предполагам се досещате защо - това е единственото по-сочно нещо, което става за ядене от яковете и което те обожават да хрупат.

Лайната имат и множество други предназначения, освен за гориво. Може да ги използвате за наторяване. Ако поради някаква причина се окаже, че не са достатъчно качествени за отопление просто ги сритвате в някой ъгъл на градината и там засаждате цвете или картоф.  

Съществуването на гобарите има и още едно полезно последствие. Не се изсичат горите в по-долната част, за да се използват за отопление в по-горната. Може да се каже, че гобарът е дар от якове с цел запазването на природата в района.

клон пред яковете и техните лайна.

 

“До Непал и назад”, втора част на 7 глава
Славей Караджов

Съдържание

3 Лобуче - Горак Шеп - Калапатар (18-ти септември) - Горак Шеп
4 Горак Шеп - Калапатар - Базов лагер (19-ти септември)
4.1 Базов лагер на Еверест
4.2 Отново в лоджията

Лобуче - Горак Шеп - Калапатар (18-ти септември) - Горак Шеп

По-свежи от мариновани моркови и по-весели от дружина подпийнали дядо мразовци потеглихме с Илиян бодро напред. Към най-високата част където има лоджии - Горак Шеп и където ни чакаше Еверест. Пътят ни беше познат от предишния ден. Видяхме доста туристи, побъбрихме, обменихме клюки, пожелахме си добър път. На всеки обръщахме внимание. Снимки правехме на всяко камъче и хълмче. На мравките правехме път. Пардон - яковете.

Nepal
Почти като предходната снимка, само че с малко променен ъгъл

В Горак Шеп се настанихме в една от двете лоджии. Височина за момента - 5160 метра. Тъй като времето е едно хубаво, решаваме да хапнем по някой тибетски хляб, демек мекица, или чапати, демек палачинка. Докато сърбахме чая в столовата, се запознахме с една израелска двойка, които са по-млади от нас. Уговорихме се да потеглим заедно към Калапатар и вече сме на път.

Nepal
Потегляме за Калапатар

Има ли смисъл да ви казвам, че Калапатар изглежда като ниска кафява купчина, която обаче като почнеш да изкачваш, ти се струва безкрайна. Евреите първи се качиха и това май им беше единствения преход, без да се загубят.

Доколкото разбрах мъжете и жените в Израел карат по три години казарма, така че няма какво да се учудвам, че се качиха за нула време. Когато достигнахме връхната точка, времето започна да се разваля.

Непал
За първи път на Калапатар. Връзвам шалче, дадено ми от един от хижарите

Както беше лято, преди 10 минути стана зима. Заваля сняг и задуха лек вятър. Човек може да се подлъже да тръгне само с една тениска и после ще страда много. Калапатар е мястото с добра гледка към Еверест. Този ден имахме късмета да го видим с малко облаци и бяхме доволни.

На връщане решихме да се разходим и до Базовия лагер, преди да се върнем в лоджията. Естествено решихме и да съкратим малко пътя, като минем напряко през ледници и каменопади. Явно бяхме започнали да затъпяваме.

След няколко часа лутане знаехме със сигурност къде е посоката за базовия лагер, къде е лоджията, но не и къде е пътеката, която ги свързва. Времето ставаше все по-лошо и в крайна сметка по живо по здраво се прибрахме в лоджията.

Непал
Температурата е над нулата, но на мен нещо ми стана студено

Хапнахме, говорихме, пихме чай. Само дето аз не можех да се сгрея. Бях си сложил сноубордистката шапка, та да се постопля. Добре че към 4 и половина хижарят започна ритуала с лайната от як. Много топлят тия лайна, ей.

В тази лоджия забелязвам нещо друго - всички се задъхват. Преди май само аз се задъхвах. Сега съм на равно с другите.

Хижарят отново е пъргаво момче, но и той се задъхва. “Такава ще е” - реплика, която често си подмятахме с Илиян по пътя. Евреите ни убедиха да останем и на другия ден в Горак Шеп и след това да се върнем надолу и да се пробваме да минем заедно през прохода Чо Ла и да посетим езерата Гокьо. И на двама предложението ни се стори добро. Тъкмо щяхме да видим Базовия Лагер и отново Калапатар.

Преди лягане пробвах да си измия лицето. Уви, не стана. Водата беше замръзнала.

Горак Шеп - Калапатар - Базов лагер (19-ти септември)
 

Непал
Сутринта беше натрупало малко сняг, който бързо се стопи

На другата сутрин всичко беше покрито с тънък сняг и мястото изглеждаше различно.
Експедитивно потеглихме за Калапатар. Бързахме, за да имаме време и за Базовия лагер. Както си бързахме, видяхме пак дедето, за което ви споменах в Лобуче. Вика ни - ние тука с колегата ще хапнем, ще пием чай и ще се качим също на Калапатар.

Така и направиха, даже по средата ни настигнаха и на върха ни чакаха около час докато се появим. Чудна работа беше това деде. В последствие се оказа, че е най-възрастният алпинист изкачил Чо Ю и бивш финансов министър на Швейцария. Интересни хора може да срещнеш по тия географски ширини и височини. За цифроманите - височината е към 5600.

Непал
Илиян с кърпа вместо слънчеви очила

Днешното изкачване обаче премина с лек инцидент. Илиян си забрави слънчевите очила. За да се предпази, уви кърпа около очите си, прави и други магарии, които помагаха докато слънцето не изгря нацяло. Предложих му да носим моите глетчерки и да си ги сменяме на по 20 минути. В началото не се съгласи но накрая прие, за малко.

Трябва да отбележа, че Илиян е машина днес - без крем против изгаряне (за сравнение - аз се бях намазал с 50+ фактор), без слънчеви очила, само с гел за устни.

Непал
Ние, отдадени на съзерцание

От Калапатар гледката беше по-добра и от вчера. Всички, които се бяхме покатерили, бяхме доволни. Направихме и доста снимки, разбира се.

След около час почивка и съзерцание потеглихме за сухото езеро, до което са построени лоджиите, по пътя ни към Базовия лагер. Гледахме да се доберем преди да ни е завалял снега.

Непал
Еверест - без облаци около него и огрян от слънце

Базов лагер на Еверест
Базов лагер
Приближаваме базовия лагер

Пътят до Базовия лагер е през безкрайни каменопади. По едно време човек се отклонява и от там пътя му върви само върху ледника Кхубму, върху който се намира и Базовият лагер. Пак да повторя - Базовият лагер не е върху твърда равна скала, а върху пукащ и движещ се ледник.

Ледник
Пукнатина като тази са често явление по пътя към Базовия лагер

Докато ходехме, по ледника видяхме много неща. Първото е всякакви боклуци. От какви ли не експедиции. Явно на никой не му се дават пари за връщане на отпадъците. Другото, което може да се види, е части от разни неща. Като части от катастрофирал хеликоптер. (Вижте снимките)

Непал
Разбит хеликоптер върху ледника

Изглеждаше като руски, но не съм сигурен. Ледникът явно го е мъкнал известно разстояние, след като е паднал и сега изглеждаше още по-окаян. Имаше части и от нещо друго. Може би животни, може би хора. От време на време в ледника се пръкваше по някой кокал. Бяха малки, за да бъдат от як и големи, за да са от пиле. Някои като нищо пасваха идеално на човешки. Тях не съм ги снимал. За жалост и така може да завърши славният път на някой алпинист. Грешки тук не се толерират. Всичко може да се окаже смъртоносно.

Базовият лагер беше пъстра смесица от палатки. В момента имаше две експедиции, за които в последствие разбрахме, че са завършили успешно и без човешки жертви. В лагера очаквах да видя хора да ходят насам-натам. Не знам какво съм очаквал - може би поне да разговарят оживено.

Освен един шерп не видяхме други хора. Доколкото разбрахме, алпинистите са потеглили за аклиматизация на по-високо. Не питахме и шерпа, защото сигурно му е писнало от такива като нас - дето само идват, гледат и задават въпроси. На връщане времето отново се навъси, заваля сняг и общо взето нищо необичайно.

Непал
Палатките на корейската експедиция

Отново в лоджията

Голямо ходене падна днес. Коремът ми стърже от глад, но нямам апетит. Не ми върви храната, а и от черен чай вече ми е дошло до гуша. В дневника си съм записал “Виж друго щеше да е биричка, кавърма, пълнени чушки със сирене и яйце.” За боб нищо не се споменава.

Може да се каже, че привършихме с по-интересните неща. Остава само ходенето до Гокьо. След това такова ходене ще падне до Лукла, че чак ми се насълзяват очите. Може и от печката да е.

 

До Непал и назад, осма глава

Горак Шеп - Джонгла (20-ти септември)
   


    Тази сутрин станахме с размотаване и закъснение. Сякаш не ни се тръгваше. Но това беше до мига в който започнаха да се изсипват безчет туристи. Мисля че улучихме момента в който да дойдем и да си тръгнем от тук. От днес може да се каже че районът се превръщаше от мистично място в една обикновена туристическа атракция.
    Към 9 си стегнахме багажа, взехме си сбогом с Еверест, Лортсе и другите грамади наоколо и потеглихме по нашия път надолу и назад. В България Емо ни беше казал че пътят надолу е песен "Слизайки имаш чувството че едвам стъпваш по земята. Раницата ти олеква и ти ставаш машина." Това очаквахме и ние да се случи с нас. И някак весело и с трепет слизахме надолу. Заедно с нас бяха и израелците. Крайната цел за днес бе Джонгла. От там планирахме утре рано сутринта да се пробваме да преминем през прохода ЧоЛа. Чухме различни истории за преминаването на прохода и неговата трудност и като цяло в главите ни се оформи впечатлението, че преминаването на прохода няма да е лесна задача, но не и непосилна.
   
    За нас си бяхме решили, че ако не намерим водач, който да ни преведе през прохода, по-добре да не го минаваме изобщо. Погледнахме на картата и видяхме че има езеро, което обаче не се споменаваше от хората които го бяха преминали, защото беше затрупано със сняг. Това правеше преминаването още по-коварно, защото евентуално навлизане в езерото и пропадане във водите му означаваше край. На всичко.
   
    Слизайки надолу донякъде си повярвахме че почваме да ставаме по-леки и едвам да стъпваме по земята. Е, не подскачахме като астронавтите на луната но поне не се задъхвахме.
   
    Израелците отново набраха преднина, но това не ни притесняваше особено. Знаехме че има се полага средно на ден да се губят по два пъти, а до момента не бяха успели да се загубят. Времето беше прекрасно, слънчево, лайната бяха разпръснати навсякъде да съхнат, направо идилия. Пътят за сега ни бе познат и не толкова интересен.
    На път за Джонгла

Слезнахме до каменните мемориали които се намират между Лобуче и Фериче и от там поехме към Джонгла.
    От тук насетне обаче раницата взе да ми тежи повече от когато и да е било. Започнах да се задъхвам и въобще трудно да се движа. Илиян намали малко скоростта за да мога да го настигам и почивам, но уви. По едно време вече не издържах и се проснах без дъх да си почивам. Илиян само си свиркаше и правеше снимки. Брех, викам си, какво става. Ставаше това че за няколко часа бяхме минали пътя който преди ни отнемаше два дни, а отгоре на това ни чакаше още не малко път за днес. Починах, започнах да разсъждавам нормално и пак продължехме напред. Там някъде осъзнах предупреждението на Емо че всеки грам в раницата тежи. До сега това изобщо не беше вярно за нас, Илиян носеше "кофа със желязо", както нежно наричаше фотоапарата, аз носех два комплекта резервни батерии за моя фотоапарат плюс зарядно за тях, за всеки случай и куп други малки не особено нужни в този момент неща.
   
    До някъде трябва да призная че слизането надолу беше лесно, но и малкото изкачване което ни чакаше до Джонгла ни разказа играта. Поне на мен.
   
    Така разбит и натежал успях с Илиян да стигна до реката преди Джонгла. И тук ни отне около час и половина да пресечен едни вир. Както бях изморен гледах да го мина максимално лесно. Без да топна във вода с все раницата. Че щях да страдам много ако това се случеше. Много повече от колкото сега. По едно време се появи един носач. Нагази с босите крака във водата и за нула време прецапа от другия край подскачайки върху камъните като котка. Ние гледахме и не вярвахме. За мен беше ясно, че не мога да направя такова нещо, но май и Илиян беше изумен. Човекът ни подвикна ако искаме да го последваме, ама така лесно уморен
    охлюв следва дива коза.
   

По едно време точно както бяхме по-средата на пресичането на реката, широка не повече от пет метра и дълбока не повече от метър и половина, и то май в най-дълбоката си част, зад гърба ни се появи стадо якове. Нямаше връщане назад - трябваше да минем реката колко се може по-бързо иначе бяхме да бъдем разбутани от якове. Тъкмо се покатерихме на отсрещния бряг и първия як успешно премина реката. Успях да извадя фотоапарата за втория. С Илиян малко хаотично се опитвахме да се махнем от пътя на якове. Отсрещният бряг беше стръмен и животните набираха скорост преди да го изкачат. И така с нулева видимост и с добра начална скорост радостно се изстрелваха към нас, а ние като на електронна игра се опитвахме да ги избегнем. След това премеждие вече се завлачихме съвсем размазани към хълма, където очаквахме да са лоджиите.
   
    Когато стигнахме там израелците вече ни чакаха. Казаха че са пристигнали преди час което ме накара да се замисля че май са точни като швейцарски часовници и пак са се загубили някъде за поне два часа. А може и те като нас са се завлачили по някое време.
   
    Двете лоджии в Джонгла са краварници. Действащи. В двора се разхождат част от яковете с които днес пресичахме реката. Това допълнително усложнява нашето ходене до тоалетната, която е дупка в земята, пълна с нещо повече от миризми и заобградена от ламарина. След второто ходене до тоалетната се притеснявах повече да не стъпя в тъмното с единия крак в дупката, отколкото че някой як може да ме избута от пътя си.
   
    Леглата са уникални за момента. Каменни нарове застлани с лист шперплат и одеяло. Хората обаче са страхотни. Нагостиха ни, отговориха на въпросите ни за прохода и ни помогнаха да си отдъхнем.
   
    Утре потегляхме с френска група от другата лоджия към Джонгла. Илиян и Габриел, единия от израелците, ги попитали дали ще ходят бавно и французите им отговорили че ще бъдат доста бавни, даже може ако искаме да се движим пред тях. Някой даже спомена, че единият от французите имал проблеми защото бил в баро-душек. С други думи щяхме да сме весела група, която се промъква през прохода. Такова беше всеобщото мнение в нашата весела четворка, но аз вътрешно се притеснявах. В лоджията имаше сателитен телефон и след десетина опита успях да се свържа с България. Майка ми звучеше притеснена, а аз по никакъв начин
    не успях да оправя положението. Вечерта си легнах с усещането че утре ще е истинския труден ден, а не престоят ни в Горак Шеп.
   
    Джонгла - Проход ЧоЛа - Езерата ГоКьо (21-ви септември)
   
    В пет сутринта бяхме в пълна бойна готовност. През нощта не спах много, а сутринта ми се наложи да се позадържа в тоалетната. Французите изглеждаха нормални. Но само първите пет минути. Не знам на шампиони алпинисти ли попаднахме. Какво беше това чудо. Направо ми се отели вола. Ако за някой

болката и умората е прекрасен начин да прекара деня си, то ние може да се каже че изкарахме великолепно. Преди прохода не спряхме нито за миг. Преди изкачването към прохода спряхме за малко колкото да пием вода, да свършим това онова и да полетим с бясна скорост нагоре по хълма. ЧоЛа е на пет хиляди и нещо метра и преминаването му не е лесно. Всъщност дори влизането в прохода си е сериозно изпитание. Не спряхме никъде и не остана време никъде да извадим фотоапаратите и да снимаме. Сутринта времето беше чисто и обещаваше да е слънчево, но сега сме в прохода и лека мъгла е надвиснала над целия проход. Ходим без да спираме дори за миг почивка. Но и никой от нашата група нямаше желание
    да спира. Ако спрем със сигурност нямаше да настигнем лудите французи, а и те сякаш искаха да го преминат за рекордно време. Според часовника ми до два часа щяхме да минем прохода, което е много по-бързо от каквато и информация която бях получавал до сега.
   

Нали си спомняте какво споменах преди малко за болката. В момента всички преживявахме луд купон. Имах чувството че сме го ударили на спринт на пет хиляди метра. По едно време взе да му се вижда края.

Направихме няколко ловки маневри и зигзаци из снега, колкото да забележа че заобикаляме езерото, от което се виждаше само едно малко крайче. До тук времето ни беше рекордно.
   


    Цялата група спря преди слизането. За малко отдих и наслаждаване на гледката. Французите изкараха от някъде една камера и взеха да правят нещо като документален филм. Тази част от филма беше интервюто с непалския им водач.
   
    Не знам между какви хора бяхме попаднали, но докато стояхме там и почивахме едно чувство на гордост че съм преминал прохода взе да ме изпълва. С Илиян си направихме няколко снимки и може да видите една от тях тук. Трудното на ЧоЛа е че изкачването и слизането от прохода не са за всеки. Това е и една от причините прохода да не може да се премине от впряг с якове и да не е особено използван от туристите.
    Всъщност слизането беше голямо подскачане по закръглени хлъзгави камъни. Някъде в тази точка французите включиха на още по-висока скорост и съвсем ги загубихме от поглед.

 

Криво-ляво се измъкнахме от морените. По това време и мъглата покри всичко. Израелците предложиха няколко възможности за верния път, но ние решихме да погледнем картата имайки предвид тяхното "блестящо" представяне последните дни.
   
    След кратко обсъждане и загуба на време отново бяхме на верния път. До няколко часа стигнахме до лоджия на която за жалост съм забравил да запиша името. Влезнахме да си починем и да напълним стомасите и познайте кой заварихме да преяжда там - нашите приятели французите.
   


    В дневника за този ден съм записал само няколко изречения, но всъщност това беше един от най-интересните дни в Непал. За това определено допринесе и ледника върху който продължехме нашия път. Ледникът е по-различен от Кумбу. Изглежда така сякаш се разхождаме в пустиня с пясък който малко сивее. Може и да е заради мъглата която е обгърнала това място. Навсякъде по ледника има объркващи ориентири. Не знам дали ми дойде повечко кислорода, но мястото наистина ме впечатли. Пясъчни дюни и езера бяха разпръснати навсякъде около нас. Взех за спомен няколко камъчета от там за подарък на приятелите.
   
    В края на ледника спряхме да почакаме израелците, ама май им беше дошло за часът по загубване. Чакахме не малко но никакви ги нямаше. От ледника има хиляди изхода така че можеше те да са попаднали на някой от тях и сега напразно да ги чакаме. Потеглихме бавно към лоджиите на ГоКьо. Името на местността идва от езерата - доста красива гледка казват. Ние отново бяхме в мъгла и не можахме да видим много. Утре ако е хубаво времето ще покатерим ГоКьо Ри от където се откривала страхотна гледка към Еверест. На снимките изглежда наистина добре.
    Ходехме, бъбрехме, гледахме езерата и по едно време взехме че стигнахме лоджиите. Някой ни беше препоръчал една от лоджиите там, така че като видяхме името и се запътихме директно към нея.
   
    И там заварихме чехите. Не знам дали защото на практика свършихме ходенето за деня живи и здрави, дали защото виждах познати, но се почуствах много добре. Ако някъде съм имал подозрения че ме е обхванала еуфорията, то това е именно в ГоКьо. Израелците дойдоха след няколко часа. Всички седнахме около камината и започнахме весело да си говорим. Всичко ми се струваше прекрасно, топло, сладко, красиво и обещаващо. Отново се заговорихме за Бахрейн и аз вече си представях как доволно хрупам боб. Фактът че времето беше мъгливо и утре се очертаваше да е пак такова изобщо не ни притесняваха с Илиян. Трудното вече бе минало. Бяхме напълнили дневниците си с истории за разказване.
   
    Край на 8-ма глава.
 


  

До Непал и назад, девета глава

Гокьо—Намче Базар (22-ри септември)

Първоначално мислех да опиша с едно изречение този ден, но си спомних че все пак се случиха неща, различни от обичайната мъгла и изтощително предвижване напред. Всичко започна по план—мъгла, закуска в топлата столова, след което с раници на гръб потеглихме надолу и отвъд и деня можеше така да си протече до края ако не бяхме се засекли с трима местни, които бързаха за пазара в Намче Базар. Срещнахме ги в селцето, което е отбелязано на картата като мястото, където преди време Йети напада животни и тяхната пастирка. Спътниците ни бяха една жена и момче и момиче. Доста млади, доколкото можех да преценя, боси и много бързи в краката. Допълнително всеки от тях имаше по един голям кош с багаж. Ние, с нашите леки раници и щеки, бяхме направо мухи спрямо тях. Само че те сякаш не ходеха, а тичаха. В началото беше интересно да ги следваме—имахме силици и ги чакахме да се изморят. Ама май докато ги чакахме, взехме че се уморихме ние. Препускахме, буквално ви казвам, през поля и гори и нищо не можеше да ни спре. Добре че и те са хора, та им се наложи да спрат за тоалетна. Ние използвахме паузата да направим същото и докато отново се стегнем психически и физически за пътя, нашите хора бяха преминали отсрещния хълм. От тук насетне може да се каже, че ние бяхме догонващия отбор с нулеви шансове за настигане на хората. Мисля че издържахме така около 2 часа и половина преди аз да капна тотално.

След това бавно бавно продължехме надолу през пътеката, която ставаше все по-зелена и треволяка преминаваше от храсти за да стигне до дървета с исландски мъх. По растителността усещах, че се приближаваме. Само че вече бе близо 4 часа, а ние от 9 сутринта, до сега правехме само едно нещо—здраво ходене. Илиян искаше да се доберем до Намче Базар още днес, а и аз исках да хвана пазарния ден за да купя подаръци на близките. Веднъж вече го бяхме изпуснали, ако и този път го изпуснехме следващия опит може би щеше да е след няколко години.

Спомних си и още нещо от историята за Йети, което нападнало стадото—няколко яка били убити, онези огромни, непобедими, живи локомотиви, но тяхната пастирка се разминала само с уплаха. Като нищо жената е била по-яка от яковете.

Към 5 и нещо ни живи, ни умрели се добрахме до Монг. Едно закътано местенце с място за отдих и хапване. Няма да ви казвам, колко много ми се услади всичко, което хапнахме тук. Също толкова, колкото и пържолата след два часа в старата лоджия в Намче Базар.

Намче Базар (23-ти септември)

В дневника за този ден съм записал—„Анти-аклиматизационен ден“. Всичко, което не се препоръчва да се прави, като се качваш нагоре решихме да си го позволим сега. Даже започнахме от снощи—пържоли от як, бири, мързелуване, дремене на обяд.


Атракцията в Намче днес бе пазара—за него си изпотрошихме краката да бързаме и сега където да се пипна ме боли. Обаче си заслужаваше—разгледахме целия пазар, пазарихме се на дълго и нашироко, колкото да го вплетем в нашата мързелива анти-аклиматизационна програма, купихме сума ти малки подаръци и като цяло се забавлявахме. А, да—купихме и малко бира Еверест. За анти-… вие-знаете-каква програма.

Докато стояхме в хижата похапвахме поредната пържола от як, се замислих над факта, че май вече доста дни се събраха без сериозно къпане. Единствено мокрите кърпички ни помагаха да не се вмирисваме, но май и тяхната чудотворна сила имаше своите граници. Вариантите бяха два—или сега да се изкъпем със студена вода или да се пазим за Бахрейн. Аз реших да се пазя за Бахрейн и използвах поредната доза мокри кърпи.

Ех, тоя Бахрейн. Чехите така ни го описаха че сега мисълта за боб там не ми излиза от главата. За всеки случай ще си взема спалния чувал в ръчния багаж—ако не дай си боже се наложи да спим през нощта на летището.

Забелязах и че скоро не съм ви давал нови непалски думи за учене. Ето ви едни много използвани думи—дните от седмицата. Ще забележите и че много хора носят имена на дни от седмицата. Да, така е. Просто ако се родиш в сряда, например, те кръщават на деня, в който си роден. И преди да съм се отплеснал, да ви дам дните от седмицата

Ngima, Dhawa, Mingma, Lakpa, Phuru, Pesang, Pemba
съответно неделя, понеделник, вторник и т.н до събота

Момичето в лоджията ми написа дните на латиница и сега изпитвам известни затруднения да ги прочета, така че може да има някоя и друга грешка, за което моля да ми бъде простено, както и на момичето в лоджията.

Забелязал съм по себе си, че ако съм в анти-аклиматизационно настроение, като днес, появата на други туристи може малко да ме подразни. Допълнително туристите бяха двойка млади англичани и досаден и по-детски наивен водач, който само се опитваше да ни впечатли какво чудо на вселената е. Брех, казахме си с Илиян. До сега видяхме какви ли не хора-чудо, ама такова плямпало самохвално не бяхме виждали. Чак малко се притесних да не пострадат англичаните от безценния си водач и дори ми мина не много основателното раздразнение към тях.

Както и да е. Вечерта водача им заспа преял, а ние най-накрая си поговорихме спокойно с тях. Оказа се, че идват от Тайланд и странстват близо 6 месеца по тези географски ширини. Точнo като други туристи, които засякохме. Започвам да откривам доста общи неща във всички туристи—включително и нас. Едно от тях е—всеки има малък дневник, в който старателно изографисва нещо тайно. Ако ще някой прекрасно дегизиран като местен да се появи в лоджията, извади ли бележника веднага ще го разкрия като турист.

Такива сме.

Намче Базар—Лукла (24-ти септември)

Тръгнахме си от Намче, а така и не видяхме красотите около него. Явно не ни е било писано тая година да ги видим. След време може да дойдем, но кога и дали ще се познаем с хората от лоджията, това трудно може да се предскаже.

Анти-аклиматизационната програма даде своите резултати и вече се чувствахме по-добре. Минахме отново през познати места и си вземахме довиждане с тях. Темпото ни беше доста внушаващо за идващите от долу туристи, които ние иронично и с наслада наричахме новобранци. Но не толкова внушаващо, че да ни помогне да избегнем от дъжда, който валя през целия ден.

Колко по-близко бяхме до Лукла толкова повече се изморявах и ми се разваляше настроението. Когато стигнахме в Лукла мисля че бях станал като взривоопасна бомба. Нервите ми проскърцваха като опънати корабни въжета. Даже леко си изпуснах нервите и добре, че Илиян е мъдър и умен човек, та се постара да уталожи моя гняв. Само да беше казал нещо кисело или в тона му да беше се появила нотка на заяждане, щеше да има Хирошима и Нагазаки и … после да съжалявам за това цял живот. Всъщност Емо ни беше предупредил за този момент. И при мен той беше настъпил сега и бушува около 5 минути с пълна сила. Вие също трябва да сте подготвени за това. Не знам дали споменах, но Емо даде предложение, как може да се тествате дали се понасяте, преди да сте поели на дълъг път. А то е: затормозвате мозъка, примерно с напиване, и гледате на къде ще ви поведат емоциите. Тук си спомних и една поука—раните зарастват лесно, но обидите много трудно.

С последни сили се настанихме в лоджия точно до летището. Мисля, че си заслужаваше усилията. Домакина беше много приятен човек. Показа ни снимки от времето когато летището наистина е било картофено поле с крави по него. Както и снимки с Едмън Хилари. В библиотечката му имаше доста книжки, една от които успях да прочета до края на деня. Просто разкош. Допълнително, през този ден имахме време да полежим малко на леглата, докато не ни събудиха бойните викове на войниците. До летището, където бяхме отседнали, е и казармата. И след обяд войниците имаха тренировка по карате в салона за заминаващи пътници. Около час и нещо слушахме тренировка преди те и ние да се уморим и да задрямаме. Забелязвам и друга положителна черта на лоджията—храната е много добра и евтина. Ако сте заинтригувани—казва се Sherpa Lodge and Restaurant.

Лукла (сутринта на 25-ти септември)

От рано сме станали и сме се наредили в летището но самолети така и не пристигат от Катманду. Времето е мъгливо и започвам да се опасявам че ще минат няколко дни в чакане. Прекарахме багажа през „скенера“—момче с пъргави ръце което бърка на произволни места в багажа. Не попадна на малките камъни, които си бях взел от базовия лагер на Еверест и от ледника до Гокьо. Не ме накара да си извадя целия багаж, както ни бяха предупредили, че може да се случи. Оставаше само самолетите да почнат да идват от Катманду.

Чакахме си ние, сума ти народ се изсипа на летището и мен започна да ме обхваща безпокойството, че дори и да дойде самолет, то ние няма да успеем да се качим в него. Дори и да не успеехме да потеглим днес за Катманду имахме още няколко резервни дни преди обратния полет до Истанбул, но вече си бяхме взели довиждане с планината и искахме малко да сменим обстановката.

По едно време взе отдалеч да се чува вой на самолет. Някои от чакащите ни казаха, че по-надолу има друго летище, така самолета може да не е за тук. Времето взе да става все по-мъгливо, но изведнъж от облаците се появиха два самолета. Вторият беше за нас. Кацнаха, изплюха товара си от хора и раници и за нула време бяхме натъпкани в тях и готови за излитане. Вън валеше, облаците все повече се сгъстяваха, а аз мен започна да ме облива студена пот още на пистата. Самолета се засили и докато снимах този момент забелязах, че стюардеса, която стоеше до мен, здраво се е хванала за седалката, а в миговете когато не се опитваше да я изкриви мълвеше молитви. Виж пилотите бяха друго нещо—с бели ризи, с ръкавички с отрязани пръсти, весело сменяха лостове и сладко си бъбреха. През това време самолета се гънеше, тресеше и пропадаше и на мен все повече ми се гадеше. Когато кацнахме в Катманду бях на крачка от повръщането. Зашеметен успях да си взема багажа и с Илиян смело потеглихме да се срещнем с чакащата ни отвън тълпа. Отново сменихме световете.

Край на 9-та глава.

До Непал и назад, десета глава

 

Катманду, 25-ти септември, към 2 следобяд

Не помня точно кога се опомних, но помня много добре защо. Бях в банята, най-накрая след сума ти дни, погледнах към корема си и не
можах да повярвам. Беше залепнал за гърба. Буквално. Всички тияпрекрасни закръгляния които имах и които се виждат на някои от снимкитев началото бяха изчезнали. Ооооо, не! Извиках аз почти гласно и реших да действам незабавно.

С Илиян изградихме блестящ план да противодействаме на загубата на килограми. Потегляме към “Еверест Стейк Хаус”. Пържолите там
били огромни, бирите близо един литър едната, и всичко просто било прекрасно. Не исках стомаха ми да се разяде от потеклите в мен стомашни сокове затова много скоро бяхме навън. От хотела в който бяхме отседнали до заведението нямаше и 30 метра но тогава ми се сториха безкрайни.
Още с влизането и преди да седнем на масите поръчахме. За да не е мъчително чакането отпивахме от бирите. Хладни, приятни и
ободряващи. Като цяло успяха да пропъдят гаденето от сутринта. Когато храната пристигна ние и се нахвърлихме като невидяли.
Някак си се опитахме две седмици ядене само на треви и ориз да компенсираме с това хапване. Не забелязах кога заведението се е напълнило и кога разни групи весело взеха да го изпълват с глъч.

Част от храната

Мислите си че огромни буци месо с много картофи, зеленчуци, бира и т.н ще се отразят пагубно на стомаси дето са гладували толкова време. И аз така мислех, но се оказа че можем още - поръчахме си разни десерти и като цяло преядохме.
Прекрасно усещане. Перфекционистите биха казали - “сега и едно шкембе(чорба) да можеше да хапнем”. Но ние не сме перфекционисти и се задоволихме с това. Жалко че не остана място къде да сложим по още една бира. За да освободим място решихме да се поразходим из района.

 Май сега е времето да ви спомена и за хотела в който се настанихме. Ако си спомняте бях ви посъветвал като се качите на таксито да кажете за хотел Тибет. Ние така направихме. Спряха ни до хотел Тибет, даже искаха вътре в хотела да ни вкарат, но като го видяхме отвън сметнахме че твърде много пари, които могат да се използват за храна и бира, биха отишли погрешно за плащане на скъп наем.
Затова се разходихме с раниците из близките до Тибет хотели и попаднахме на “Sunrise Cottage”. Приятно хотелче, с градина - този път в собствения двор, а не в двора на съседния хотел, с тераса която окупирахме още от първата вечер и с много зеленина навсякъде - даже и пресъздадена като мухъл по влажните стени в стаята и банята.

Разходката и бирата ни отпуснаха и създадоха у нас впечатлението че може да вечеряме в “Еверест Стейк Хауз”. Така и
направихме- този път хапвахме по умерено, но отново огромни количества. Докато хапвахме видяхме наши познати от трека и се уговорихме на другия ден да се видим отново на същото място и да разкажем един на друг кой какво е преживял.

От този ден имам само две снимки - едната е на една от порциите с месо, другата е от самостоятелната ми разходка из нощно Катманду.

Ако не сте виждали как се правят скъпите тарамбуки може да погледнете снимката по долу. В нея ще забележите работилничката и
майстор + чирак работещи нощна смяна.

Работилница за тарамбуки.

Край на 10-та глава.
 

До Непал и назад, единайсета глава

Катманду, 26-ти септември

Досега бяхме разгледали само една част от Катманду - квартала Тамел, но Катманду предлага множество други интересни неща за гледане, като храмове например.

Денят беше слънчев, печеше ужасно и влагата във въздуха само спомагаше целия да лепнеш, веднага след като се покажеш по улиците. Не казвам асфалтирани, защото това важи за малък процент от улиците, които видяхме.

Целта на деня беше храма на маймуните. Попитахме тук и там как да стигнем до него и ето вече уверено вървяхме през планини от боклук и реки, НЕВЪОБРАЗИМО замърсени от какво ли не, сред чиито миризливи води весело се къпеха деца.

img_7800.jpg 

Река с деца. Предполагам са лишени от обоняние. Иначе миризмата е нетърпима.

Мисля, че новозеландецът ни беше обяснил, че в Непал боклук не съществува. Просто няма такава дума и голяма част от населението не го смята за нещо, което трябва да се събира на определени места, да се отделя, рециклира или сортира.

Е, как тогава се справят с боклука, ще попитате вие. Ами как. Много лесно - боклук ли е - тогава бух в реката. И предполагам този прост метод за решаване на проблема е бил ефективен дълго време, преди реките тотално да се задръстят от боклуци и да почнат да миришат. Не видях рибари да щъкат в реката. Може би рибата не е така имунизирана срещу цялата тая отрова вътре, както децата.

img_7740.jpg

Хората се разхождат безгрижно по улиците.

Но кой ти обръща внимание на такива неща в прекрасен ден като този, в който слънцето реши най-накрая да покаже че може да пърже здраво, нещо което започнахме да се съмняваме докато бяхме из планината.

Ако трябва да бъда откровен с вас, трябва да си призная, че разходката този ден за мен беше много интересна. Срещата с древни култури ме кара да се чувствам приятно, а днес се потопихме в атмосферата на два храма, единия по грешка.

img_7747.jpg

 Маймуна се опитва да “припечели” по нещо от чуждите джобове

Самият храм на маймуните е едно красиво и пъстро място. Пълно с крадливи маймуни. Видяхме как бъркат по джобовете на хората и се опитват да отмъкнат де каквото могат. Но тук маймуните са свещени. И своеобразни господари. Нахвърлят се да гонят всичко, което се опита да им отмъкне плячката. Тук кучета, гълъби и други животни редовно отнасят по някой пердах от маймуна. Ние станахме свидетели на няколко подобни случки за часовете, в които бяхме в храма.

Единият от входове към храма е по широки стръмни стълби. Докато се изкачвахме, забелязахме освен маймуни и няколко човека легнали по пътя ни нагоре с доста нездрав цвят. Не знам дали извършваха някакво свещенодействие или просеха. Ние побързахме нагоре по стълбите преди да са долазили до нас.

В храма може да прекарате цял ден. Има толкова много красиви неща, малки, големи, по-големи. От всякъде се чувства успокояващата будистка мантра “Ом мани падме …”. Но нека ви покажа и сами да се уверите:

 

Внимание…

Погледнете специално тази снимка в ляво. Едва ли забелязвате нещо странно или интересно. Спокойна атмосфера на мир и разбирателство, красота, весели хора и усърдни работници. Напълно в синхрон с моите чувства в момента. Но да се върна на предишното изречение. Последната дума. Работници. Един от които изсипа част от кофа пълна с вар върху мен! Малеее. В тоя миг ми идваше неееежно и ефирно да ритна бамбуковата стълба и да се разхвърчат работници и вар навсякъде. Добре че бях със шапка с голяма периферия, та варта попадна предимно там и по крачолите ми, а не порази мозъка ми. Мисля, че се разстроих за около половин минута преди да ми мине. Какво пък - тука повечето изглеждат така и едва ли има жив българин, който да ме види или да ме разпознае по тениската с думи на български.

Но за беда, не бях прав - имаше поне две жени, стоящи до мен които, на перфектен български ми снесоха тяхното виждане за ситуацията с варта. Чак малко се стреснаха като им проговорих на български. По този случай си спомних една поговорка която баща ми често повтаря - “Не си мислете че сте сами в пустинята”.

Катманду, вечерта на 26-ти септември

img_7802.jpg

Чертаят ни карта на тибетското заведение. Иначе няма откриване.

Всичко негативно лесно минава с хубава храна и добра компания. Отново сме в Еверест Стейк Хаус и сме се събрали хорица от трека - евреите, един чилиец, немец, швейцарец. Тази вечер беше време да посетим и не толкова познати места за хапване. Оказа се, че са под път и над път. Няма табела, минава се през тесни тъмни коридори като подземия и общо взето, ако някой не те заведе, не можеш да го намериш. Но тук може да пробваш доста интересна храна - индийска, непалска от района около Катманду, тайландска и каква ли не. Аз опитах няколко манджички и много ми хареса. Даже за следващия ден си уговорихме среща в типично тибетско заведение.

Така, като се замисля, в Катманду може да се живее много приятно в хотел, да се хапва доволно на корем и пак да ти излиза по-евтино, отколкото в София. Важното е да знаеш къде може да отседнеш и къде са заведенията за местните. Ако пак имам път към Непал ще гледам да остана поне седмица, за да опитам всичките им видове храни. Мда, така си мислех докато четях някакво списание на терасата и се наслаждавах на нощта в Катманду.

Край на 11-та глава.

До Непал и назад, 12-та глава

Катманду, 27-ми септември

Днес денят мина в пазаруване. Аз предимно гледах, Илиян предимно се опитваше да се пазари, а евреите предимно го завършваха пазарлъка с много изгодна цена. В Катманду може да намериш всякакви невъобразими неща на азиатската индустрия. От кич до мега кич. Аз май си купих предимно плодове, които нямам и идея как се казват. Може да се каже, че пазарлъкът за плодовете мина много добре. Бях се навил на една цена, която беше наполовина цената от предишния ден, докато не дойде една жена на помощ  и не смъкна от воле цената с още половина. Т.е една четвърт спрямо вчера.

Цялото пазарене взе леко да ме уморява. А знаем, че за да е доволен един човек трябва да е сит и да пийва бира. Този път щяхме да опитаме тибетска бира. В онова заведение, за което ни чертаеха карта вчера. Заведението криво ляво го открихме. Беше по-голямо отколкото очаквах и имаше даже втори етаж. Ние решихме да се настаним точно на втория етаж, без да обръщаме внимание на факта, че макар доста просторен и по приятен от първия, е почти празен. Може би това се дължеше на факта, че като готвят нещо люто то така плъзва из целия втори етаж, че на нас, бедните чужденци, ни оставаше само да си бършем сълзите и да кихаме. И така няколко пъти.

Както и преди имената на манджите бяха странни, вкусът странен, но отново добър. Това, с което искам да ви запозная днес обаче е тибетската бира.

img_7804.jpg 
Сръбваме тибетска бира.

Тя може да се опише нагледно като малка каца с джибри в която е бодната една сламка. Джибрите са от някаква непозната за мен житна култура. Заедно с кацата получавате и кана с топла вода. Пиенето на бирата представлява обиране на фермента, след това доливане на топла вода, отново отпиване на фермента и така. Аз опитах и самите джибрички - не бяха зле. Тибетската бира е голяма атракция, но след няколко глътки просто омръзва.

img_7820.jpg
Пазар насред центъра.

Тъй като днес ни беше последния ден в Катманду, решихме да се разходим отново напред-назад из пъстрия център. Направихме и няколко снимки преди да се скрием на хлад на терасата на хотела.

Тук може да видиш всякакви занаятчии и отново да се начудиш на уличния трафик. Чиста магия е как така нито веднъж не станахме свидетели на някоя катастрофа, примерно крава с носач на хладилник в комбинация с рикша, скъп джип и двама трима минувачи за по-интересно. Изумителна работа.

Вечерта се запознахме с непалец, който е учил в Техническия университет в България. Много свеж тип и говори доста добре български. Той ни разнообрази вечерта и си обещахме ако пак дойдем в Катманду да му се обадим непременно.

Катманду, 28-ми септември

Дойде и този ден. Без значение дали го чакахме с нетърпение или не, той се появи без да ни пита. Днес потегляхме обратно за България. Пътят отново щеше да е с няколко прекачвания и индийски филм, така че решихме да се улежавахме до късно, за да срещнем отпочинали новите предизвикателства.

На летището чакахме доста. Закъснението тук може би го смятат за такова ако е повече от един ден. Знам ли. Преминавахме бавно и славно от едно помещение в друго и слушахме как охраната весело си гугука, че май днес пак няма да има полети. Когато попаднахме в помещението което е директно преди изхода за пистата бяхме уверени, че днес ще се лети.

Докато чакахме се огледах наоколо. Кой спеше, кой четеше, кой медитираше. Всички бяха улисани в нещо и не забелязаха огромната хлебарка, която се появи от някъде. А тя беше колкото половината ми телефон. Не посмях да го сложа до нея за да придобиете представа за големината й, за което малко съжалявам. Тъкмо мислех да попритесня хлебарката, когато обявиха, че нашият полет е наред.

Ние чакахме зяпнали през прозорците на стайчето, но единствено забелязахме самолета на Австрийските авиолинии. От тях слизаха едни меки, изкъпани и приятни туристи, които от първия миг започнаха да разбират какво ги чака. Нямаше автобусче, което да ги посрещне и те объркано взеха да се щъкат по пистата, като по едно време се смесиха с пътниците от друг самолет. Беше интересно да наблюдаваш изненаданите им лица.

Най-накрая и нашият самолет пристигна. Натовариха ни и така през Оман до Бахрейн. Оказа се, че поляците бяха прави, да са живи и здрави.

Бахрейн, 28-ми септември

Тази вечер оставахме в Бахрейн! Оле! От кога чаках този момент. Когато кацнахме в Бахрейн беше полунощ и докато ни возиха с буса до хотела не успяхме да видим много повече от хубави хотели, перфектни улици и много светлини.

img_7831.jpg
Проснати върху огромните легла в хотела.

Хотелът обаче си го биваше. Стаята беше просторна и от тази снимка може да разберете нашето одобрение. Имаше и басейн навън, който обаче беше затворен за жалост и щяха да го отворят утре малко преди да потеглим за Истанбул. Е, какво пък, рекох си аз - ще си лежа в просторната вана. И даже в първия момент не проумях защо и този план ще пропадне.

Имаше вана, имаше топла вода, но нещо не беше наред. Ами да, нямаше тапа за ваната. Търсих я навсякъде, но не я намерих. Много ме беше яд. Утре за закуска мислех да отмъстя за тази подигравка с ваната. От друга страна водата в тоя край е по-скъпа от бензина, така че може да не са ни дали стая за важни гости. През нощта климатика работи без да може да го спрем и се наложи при плюс 40 градуса навън да се завиваме през глава. Сутринта Илиян като се събуди каза - “Е, това чудо баке ми отвя главата”.

Край на 12-та глава

Ето и последната глава, с която пътеписа завършва:

Бахрейн — Инстанбул — София (29-ти септември)

Бахрейн и новостроящия се символ на града. Няма и седем сутринта, а аз ям поредната порция боб. Трета, ако трябва да съм точен. Не, това не е сън. Напълно буден съм, навън слънцето започна да напича безмилостно, вятъря разнася фин пясък напред назад и го пъха упорито в заключения басейн. Моята мечта се сбъдна. Толкова бях изгладнял за боб, че даже не обръщах внимение на разните ядки, сладка, меса и тем подобни неща на общата маса. Е, след четвъртия боб реших и тях да ги пробвам, но това едва ли можеше да промени прекрасното начало на този ден.
 

Утрото се познава от сутринта, казват. Да видим този ден какви приятни изненади ни е подготвил. След хапването имах желание да се топна в пълния с пясък басейн отвън, но за жалост от рецепцията ми обясниха че го отварят в осем, а нашия полет беше в осен и половина, което означаваше че след като се разминах с ваната, сега се разминавам и с басейна.

Пустиня, море и багери бързащи да построят нови хотели Добре че поне с боба не се разминах. Илиян сериозно ми каза, нейде по средата на петата паница боб, че може и нещо друго да не ми се размине и да имам проблем по летищата тъй като вече съм потенциална газова заплаха. Хм, чак пък. Може да се окаже, че боба е направен по специална, не толкова музикална рецепта. На път за летището бусчето ни предложи нещо като панорамна разходка из Бахрейн — навсякъде ново строителство, пустиня и море. Хора по улиците не видяхме. И при тези температури си мисля, че така е по-разумно.

Пред входа на летището ми направи впечатление охраната. Състояща се от един мъж, или машина, с автомат, висок около два метра, сух, жълтеникав на цвят като пустинята и изгледащ по-заплашително и от Арнолд Шварценегер в най-добрия му период. Перфектно би му паснало прозвището Пустинния Плъх. Проверките на летището минаха добре. Стомаха ми се чустваше перфектно. Мислех си че Илиян се майтапи за боба, но в самолета при първата възможност се отдалечи колко се може повече от мен. Гледката била по-хубава от там. Така каза.

След няколко часа полети над пустинни и незнайни местности кацнахме в Истамбул. Без да губим време се запътихме към автогарата с идеята да вземем колкото се може по-скоро рейс за България. Потърсихме тук и там и попаднахме на няколко бюра. Изнанада — никой от тях не говореше английски. Ами сега? Ами сега на Български — оказа се че разбират достатъчно. Даже в една македонска фирма май ни разбраха прекалено добре. Спираме се при тях и питаме имате ли рейс за 18:15. И те — да точно до София. Колко места искате и т.н. Брех, казвам си аз доверчиво, колко прекрасно — точно за 18:15 ни трябваше рейс. Купихме си билетите, разходихме се да вземем по нещо за хапване и вода. Естествено хапнахме и по дюнер и май и на двама ни с Илиян се стори, че цените в Истамбул са се вдигнали значително от предишните пъти когато сме били там. Доста по-скъпо от Катманду, смея да отбележа.

Стана 18:00. Заредихме се пред спирката и зачакахме рейса за София. Нямаше обаче нито един човек, освен нас двамата, чакащ рейс за София. Към 18:11 Илиян взе да става подозрителен и в 18:14 се оказа че рейс за София няма. Ей така — няма. Има рейс за Македония, който може да ни спре посред нощ нейде близо до София. И таз добра?! След бурен спор в полза на Илиян ни върнаха парите и се затичахме към друга превозваческа компания. Те имаха рейс в 18:45. Този път казахме, че ще купим билети само ако ни кажат къде е рейса, има пътници в него до София и т.н. Аз още не бях осъзнал долната измама на предишната превозваческа компания, когато шофьора на новия рейс ни разпредели кой да купува цигари, кой да носи кожени палта, кой не знам какво си друго да прави. Е, не. Не издържах. Казах си — сега вече ще наказвам. Помолих Илиян да се отдалечи и започнах. Пет боба и без да има жертви — така не може. Бях близо до шофоьора и мисля, че той разбра намека ми и изобщо се отказа от мен да му купувам цигари или каквото и да е там. Бях небръснат, ядосан от подлата измама, не обичащ да го манипулират и все още не вярващ, че този тип контрабанда продължава да цъфти и то в България, която тогава беше на прага на Европейския съюз.

Все едно се бях върнал доста години назад, когато единственото с което човек можеше да се прехранва що годе сносно бе контрабанда. Повечето от хората в рейса говореха за алъш-вериш, прецакване на дребно и подобни нещо които явно им доставяха удоволствие. Две млади момичета пред мен пък изглеждаха сякаш са глътнали по една касова машина и само обсъждаха пари в разговорите си. Интересно дали стремежа им към пари ги е направил по-добри в математиката. Едва ли. Всеки си избира своя път и те май временно бяха избрали този.

Илиян вече беше разстроен. Буквално и преносно. По едно време той се престраши и приближи моя периметър. Попита ме дали ми е лошо. Не, просто бобът се обажда, казах аз. Ставало дума за друго — коремът го скъсал от болки. Може би от дюнера който ядохме, може би от водата която си купихме. За момента проблема беше само при него, но очаквах да се появи и в моя стомах.

Докато пътувахме в нощта през България се замислих за още нещо. Казаха ни че в Непал ще ни натровят, излъжат, ограбят. Странно обаче, че това се случи тук на Балканите… В Непал, горе по планините, хората бяха бедни, но горди и с достойнство. Щяха да ти помогнат и дума не можеше да стане да те излъжат. Какво караше хората в рейса да мислят и да се държат толкова по-различно. Дали бяха само парите?

Няма да повярвате, но отново исках да се върна там в разредения въздух.

Край