МИСТЕРИЯТА НА ЖИВОТА

ИЛИ ЗАЩО ОНОВА, КОЕТО МИСЛИМ, Е ТОВА, КОЕТО НИ СЕ СЛУЧВА

“Управлявай мислите си и ще управляваш съзнанието си.
Управлявай съзнанието си и ще управляваш живота си.
Управлявай живота си и ще управляваш съдбата си.”
Робин Шарма

ПОЗНАНИЕТО – ОТ ДНЕВНОСТТА ДО ДНЕС

“…и най-хубавият филм на този свят пак си остава илюзия. Кадрите дори не се движат, само създават представа за движение. Променлива светлина, която сякаш се движи по плоския екран, опънат в тъмното... хората ходят на кино, за да се забавляват, за да научат нещо или и заради двете.
- А един филм е като живота, нали?
- Защо тогава се случва някой да избере тежък живот, филм на ужасите?
- Ти не си длъжен да гледаш техните филми и те — твоите. На това му викаме свобода. Някои са щастливи, други нещастни. Нещастни са, защото са предпочели да са нещастни - Ние сме същества, които си играят и се забавляват, ние сме галениците на Вселената. Ние не можем да умрем, ние можем да бъдем уязвени точно колкото илюзиите върху екрана. Но затова пък можем да повярваме, да си втълпим, че сме уязвени. Можем да повярваме, че сме жертви, че сме убити или че убиваме, че се люшкаме между късмета и несретата...
Купуваме си билети за тези филми, плащаме си, след като сме приели да повярваме, че пространството, времето са нещо реално… Нито времето, нито пространството е реално, но който не иска да плати цената, не може да се появи на нашата планета, в никоя времева и пространствена система. Не с ли странно да откриваме, че знаем толкова много именно когато питаме себе си, а не някой друг!

-Кой ги пише тези филми? Кой играе в тях? Кой е оператор, киномеханик, директор на киното, контрольор, разпоредител, кой гледа всичко това? Кой има свободата да си излезе по средата, по всяко време, да промени сюжета, ако намери за добре, кой има свободата да гледа един и същ филм до премала?
- Все ние! Защото инстинктивно знаем, че филмите са аналог на живота ни.
-Какво представлява прожекционният апарат?
- Нашето въображение.
- Ами филмът?
- Може би онова, което приемаме да вкараме във въображението си? Можеш да подържиш в ръце ролката с филмовата лента с готовия филм, който си има начало, среда и край. И те съществуват едновременно, в една и съща секунда, в милионна част от секундата. Филмът съществува извън времето, което е запечатал, и ако знаеш за какво е, си наясно какво в общи линии ще се случи още преди да си влязъл в киносалона - знаеш, че ще има битки и приключения, победители и победени, любов, ужасии; знаеш всичко от игла до конец. Но за да се залисаш, за да се прехласнеш, за да получиш най-голяма наслада, трябва да пуснеш лентата през прожекционния апарат и да я изгледаш открай докрай… За да изживееш илюзията, се искат време и място. Така, че си плащаш билетчето, настаняваш се на мястото си, забравяш какво става извън киносалона и за теб филмът започва...”

Ричард Бах

Кои сме? От къде идваме? Къде отиваме?

   Първият мъдрец, задал си тези въпроси, слага начало на философията като един вечен стремеж, любов към мъдростта /гр. fileo + sofia/. От тогава до ден днешен човечеството продължава да гради хипотези и да търси отговорите. И истински ценното в случая, не е дали някога ще бъдат намерени от-говорите, а това, че търсенето не престава. Нали в стремежа за откриване на отговори се корени прог-ресът? А всяка хипотеза създава теория, в основата на която стои желанието за познание. Важно ли е да е вярна? Разбира се, че не. Дори и невярна, тя отново е един поглед към познанието. Според физиците в един отрицателен резултат понякога се съдържа повече информация, отколкото може да се открие в положителния. Древните шумери са имали богове на астрономията, земеделието, напояването, а жреците били изследователи и технолози, разследващи тези полета на познанието.
    В Древна Гърция – философи задават въпроса защо сме тук, развиват теорията за атома, движението на небесните тела и човешката етика. В Средновековна Европа - западната църква се издига във върховен господар, създател на крале, земевладелец и носител на истината. Църквата се провъзгласява за единствения, знаещ всичко. Догмата била закон. Науката, обаче, също продължила напред и оспорила догмата, че Земята е център на Вселената. Така Църквата и науката си поделили познанието, изобретявайки дуализма. Църквата взела невидимото, науката - видимото и се родил материализмът. Едно нелеко примирие - науката вече не била ограничавана и потърсила мъст. "Всичко невидимо е фантазия, заблуда! Ние сме едни предвидими машинки в една предвидима механична Вселена, управлявана от строги универсални закони." Църквата отвърнала на удара и проклела учените да горят в ада. Дарвин контрирал -"Създателят е нищо, няма го." "Ние сме управлявани от мутации, в ненаситните приключения на ДНК в една безсмислена Вселена." Междувременно и науката, и религията, си блъскали главите над въпроса - "Ако всичко е механично и Бог е Създател, какво се иска тогава от нас, хората?" Науката задълбавала все повече в една мъртва Вселена и се натъкнала на една загадка. В скрити ъгълчета на пространството и времето учените открили необятна енергия и зашеметяващи загадки, предполагащи, че всички ние сме свързани, че физическата Вселената по същество е нефизическа, а времето и пространството са само понятия за тази нематериалност.

 ЕДИНСТВО

   Духовността има научно обяснение. Звучи смислено, че протосъзнанието, платоновите ценности, добротата, истината съществуват на фундаменталното ниво на времепространствената геометрия и могат да влияят на действията ни, ако сме открити към тях. Те ни свързват с всички останали същества и Вселената като цяло. Науката създава историите, с които живеем. Само, че тя ни представя една много мрачна история. Казва ни, че сме някаква генетична грешка, че имаме гени, които ни използват, за да ги предадем на следващото поколение и че мутираме на случаен принцип. Казва ни, че сме аутсайдери в тази Вселена, че сме сами, отделени, че сме една самотна грешка на една самотна планета в една самотна Вселена. Това формира възгледа ни за света и самите нас. Възглед на самотници. А сега разбираме, че този възглед за отделеността е едно от най-деструктивните неща, което създава всички проблеми в света. Осъзнаваме, че тази парадигма е погрешна, че не сме отделени, а сме едно цяло, всички сме за-едно. В най-дълбоката си същност ние сме свързани. Затова сега се опитваме да разберем и осмислим следствията от това. Нужен ни е един нов духовен възглед за човешкото същество. Защото старите начини, митологии, монархии, царе, Бог, старият научен начин да се върши всичко - са мъртви и трябва да бъдат погребани. Нужен ни е един нов възглед. Квантовата физика ще ни помогне да направим крачка във вярната посока. Истината, до която науката и философията достигат е теорията за единството. Всъщност ние всички сме едно цяло и има невидима връзка между всичко. Някаква "обвързаност".
    Дали всички реалности в квантовото поле съществуват едновременно? Ние съществуваме буквално в различни индивидуални светове. Това е макроскопичния свят, който виждаме, светът на нашето аз, светът на нашите атоми, на нашите атомни ядра. Това са напълно различни светове със собствен език и математика. И всеки е съвсем различен от останалите. Но те взаимно се допълват, защото аз съм моите атоми, но и клетките ми, аз съм и макроскопичната ми физиология, всичко това е истина. Това просто са различни нива на истина. Пристъпвайки към това ниво на разсъждение, възникват въпросите: Защо сме тук? От какво е направена мисълта? Има ли мисловна субстанция?

ХОЛОГРАМАТА

    Физиката и неврофизиологията са всъщност науките за двете страни на реалността – външната и вътрешната. На мястото, където те се пресичат, имаме възприятие за един тримерен свят от твърди обекти, където времето тече линейно от минало през настояще към бъдеще. Двама учени – квантовият физик Дейвид Бом и неврофизиологът Карл Прибрам, независимо един от друг стигат до революцио-нен пробив отвъд границите на познатата наука. Те събират експериментални доказателства, че това, което се случва в пресечната точка, всъщност конструира светът. Възприятието поражда реалност, и тя е уникално различна за различните форми на живот. В търсене на подходяща метафора, с която да изразят сложността на своите открития, и двамата учени прибягват до езика на холографията.
    Едно от най-големите открития на миналия век, холографският образ представлява триизмерен обект, “сътворен” с помощта на лазерен лъч. За да се получи смайващо реалният образ, лазерният лъч минава през холографска плака, върху която по специален начин е заснет оригиналния обект. Чрез холографията може да се сътворят иначе невъзможни визии – например рееща се във въздуха чаша. Плаката не изглежда като обикновен негатив, още по-малко като истинската чаша. С просто око тя прили-ча по-скоро на повърхност на езеро, върху която капки дъжд рисуват разширяващи се и пресичащи се един друг концентрични кръгове. Холографското чудо на техниката става още по-удивително, когато натрошим плаката. Дори и с най-малкото парченце от нея, пак можем да пресъздадем цялата холограма . Това свойство на нелокалност, или “частта-е-цялото”, е основно правило и в теориите на съвре-менните квантова физика и неврофизиология.
    Друго изненадващо свойство на техниката за триизмерни снимки е, че на една и съща плака могат да се запечатат различни образи, които после да бъдат проявени като се променя ъгъла на лазерния лъч. По този начин, въртейки многослойна плака, можем да накараме нашата чаша да пребивава на място над главите ни.
    Как точно описват Бом и Прибрам своите открития чрез сравнения с холографията? Карл Прибрам бил недоволен от доскорошният възглед, че мозъкът съхранява всеки бит информация в отделни мрежи от клетки. Все пак когато хората изпаднат в някакъв вид амнезия не забравят само половината от името си. След опити с плъхове Прибрам открил, че спомените се съхраняват в целия мозък, а не в отделни негови зони. Например това обяснява защо при нарушени мозъчни центрове човек не забравя отделни операции от мозъчната програма за шофиране, например. Той или я губи изцяло като умение, или я възпроизвежда пълноценно. Новата научна теория за паметта твърди: подобно на холографска плака, мозъкът запечатва информацията нелокално и я възпроизвежда на цели пакети, дори да са разрушени отделни негови части. И пак подобно на плаката, която на квадратен инч съхранява ин-формация, равна на петдесет Библии, сивото вещество спокойно може да кодира холографски около 280 000 000 000 000 000 000-те бита информация на един средно дълъг живот. Холографските прояви на мозъка обясняват и ейдетичните спомени (или т. нар. фотографска памет). Това е способността на някои хора да описват детайлно картини, показани им за секунда в миналото. В експерименти с такива хора, очите им извършват движения, сякаш сканират образи пред тях, в момента. Ясното събуждане на стари събития в цялата им пълнота е доказателство за силата на паметта да проектира холографски сцени. Друга недобре обяснена функция на мозъка, преди Прибрам да предложи своя модел, е самото триизмерно възприятие. Интересно как съзнанието ни конструира триизмерни обекти вън от нас, след като ретината на окото, обработваща зрителната информация, е двуизмерна, и би трябвало да доставя двуизмерни образи на ума ни? Защо в огледало тяло ни се струва обемно, когато то е просто отражение на лъчи върху плосък пласт живак зад стъкло?
   Още по-неудобен въпрос – как мозъкът трансформира биоелектрически импулси от периферните нерви, така че ни кара във всеки момент да възприемаме себе си като твърд обект сред други твърди обекти? Та нали тези импулси са само биовибрации с определена честота в ума – по какъв начин той сглобява това (усещане за) тяло в пространството? За-що понякога нервната система на сакатите хора ги лъже, че усещат липсващия си крайник? Налага се изводът, че “обективността” на обектите около нас е една доста изкусна, твърда холограма, проекти-рана специално за нас от собственото ни съзнание. Ако затворим очи, ще усетим местоположението на обектите на мястото, където сме. Зрителна информация или пряк контакт с тях липсва, рационално погледнато това усещане не би трябвало да се появява. Мозъкът ни постоянно проектира подобен на холограма пространствен модел на най-близката среда. С отпускане на въображението, запис от стъпки на човек могат да доведат дори до усещане за физическо присъствие. Всички тези познати, но необяснени прояви на ума, всъщност водят до теорията на Прибрам. Мозъкът не е просто машина за регистиране на реалността-такава-каквато-е. Информацията се кодира, обработва и съхранява на холографски принцип – като мозъчни вълни, ня-мащи нищо общо с “оригиналния” образ. Съзнанието /като носител на световъзприятието, познатото за нас/ е лазерният лъч, който проектира през холографската плака от сиво вещество един гениален, уникално подробен материален свят. Чрез промяна на “ъгъла” на вниманието, мозъкът може да осветява отдавна забравени неща или да сътворява нови холообрази.

“...Ние сме фокусиращи точки съзнание, които притежават огромна творческа енергия. Когато навлезем в създадената от нас холограмна арена, която сме нарекли време-пространство, ние веднага започваме в неистов непрестанен фойерверк да генерираме творящи частици, наречени фантазиони. фантазионите нямат свой собствен заряд, но лесно се поляризират от нашето отношение и силата на нашия избор и желания и образуват облаци от концептони - еднородни восокоенергийни частици, които могат да бъдат положителни, отрицателни или неутрални. Към положителните концептони спадат екзалтроните, вълнероните, възторгоните и добротроните.
Обикновено отрицателните концептони включват: мъкотроните, меланхоните, унилоните, агоните и мизероните. Неограничено количество концептони се създава в един непрестанен взрив, в един творчески изблик от всеки център на индивидуалното съзнание. Те образуват концептонни облаци, които могат да бъдат неутрални или да притежават силен заряд - жизнерадостен, безтегловен или тежък като олово, в зависимост от природата на преобладаващите в него частици. Всяка наносекунда безкрайно количество концептонни облаци се струпват и достигат критична маса, след което чрез квантови взривове се превръщат във високоенергийни вероятностни вълни, които се излъчват със скорост по-голяма от скоростта на светлината и достигат до вечния резервоар от свръхконцентрирани възможни събития. В зависимост от заряда и характера на тези вероятностни вълни, те водят до изкристализиране на някои от тези потенциални събития в съответствие с мисловния поляритет на сътворилото ги съзнание и получават холографско проявление. Материализиралите се събития стават част от опита на сътворилото ги съзнание. Те притежават всички аспекти на физическа структура, които са необходими, за да изглеждат реални и за да може сътворилото ги съзнание да си извлече уроци от тях. Този автономен процес е изворът, от който произтича всеки обект и събитие в театъра на време-пространството. Всеки лично може да се убеди в правдоподобието на хипотезата за фантазионите. Според тази хипотеза, когато ние насочим съзнанието си в положителна и жизнеутвърждаваща посока, когато обвържем мислите си с тези положителни ценности, ние натоварваме с положителен заряд големи маси от концептони, реализираме благотворни вероятностни вълни и те насочват към нас полезни потенциални събития, които в противен случай щяхме да приемем за несъществуващи. Обратното е вярно по отношение сътворяването на негативни събития, както и на безлични. Несъзнателно или съзнателно, ние не само избираме, но и създаваме външните условия, които най-добре резонират на нашето вътрешно състояние...”

Ричард Бах

Страница 2 от 2

НОВО ВИЖДАНЕ

    Съзнанието е реално и оказва въздействие върху действителността. То съдържа нашите ежед-невни мисли. Свързвайки се с подсъзнанието, където е мястото на цялата налична информация /според холографския принцип, че частта Е цялото , ние сме част от Енерго Информационната Система, наречена Вселена/, то получава всичко необходимо да сътвори реалност, според собственото си желание и нагласи. Трябва само да преминем отвъд сетивата си, за да създадем новата парадигма. Когато погледнем през прозореца, ние си мислим, че виждаме образите чрез очите си, или по-скоро това е начинът, по който сме научени да мислим. В действителност обаче това не е начинът, по който става това, защото ние не виждаме света чрез очите си. Виждаме създадените в мозъка си образи. Това не е прозрение, нито пък философска спекулация, а научен факт. Нека си припомним първата част на “Матрицата”. Филм, който разказва с езика на компютър-ните ефекти именно за това – как да се събудим. Хакерът Нео е преследван цял живот от интуитивно безпокойство, от чувство на неяснота. Търсенията му го събират със загадъчния Морфей, съпровождан от група цинични странници. Чрез необикновените си способности те го убеждават, че съзнанието му живее в илюзорен, компютърно генериран свят. Този свят е наречен от тях Матрицата. Нео е изправен пред дилема – да забрави за тях и да се върне към опростения си стар живот, или да излезе с тяхна помощ “извън” Матрицата, каквото и да означава това. В момента на избора Морфей очертава мащабите на симулиращата свят програма:
“Матрицата е навсякъде. Тя е всичко около нас, дори сега, в тази стая. Виждаш я през прозореца си или когато вк-лючиш телевизора. Усещаш я, когато отидеш на работа, като отидеш на църква или докато си плащаш данъците. Тя е светът, поставен пред очите ти, за да те заслепи за истината.

-Каква истина?

-Че ти си роб. И като всеки друг,ти си роден в окови, в затвор, които не можеш да помиришеш, вкусиш или докоснеш. Затвор за твоето съзнание.

-За съжаление, Матрицата не може да бъде обяснена на никого. Трябва да я видиш сам.”

  Тази идея би станала по-ясна, ако разберем как функционира зрителната система. Окото е от-говорно да превръща светлината в електрически сигнали посредством разположените в ретината клет-ки. Тези електрически сигнали достигат до зрителния център на мозъка. Сигналите са тези, които формират образите, които виждаме, когато погледнем през прозореца. Или, всичко, което виждаме, се формира в мозъка ни.

   Виждаме формирания в мозъка ни образ, а не гледката, видяна през прозореца. Светлината достига до окото на човека отвън. След като очните клетки превърнат тази светлина в електрически сигнали, тя преминава към малкия зрителен център, разположен в задната част на мозъка. Това, което формира картините в мозъка са именно тези електрически сигнали. В действителност, ако отворим мо-зъка на човек, ние няма да можем да видим никакви образи. Някакъв вид разположено в мозъка, съз-нание обаче приема електрическите сигнали под формата на образи. Мозъкът възприема електричес-ките сигнали във формата на образи, въпреки че няма око, очни клетки или ретина. Следователно, на кого принадлежи разположеното в мозъка съзнание?

    Всичко, което виждаме, докосваме и чуваме, просто съществува в мозъка ни. Това е научен факт, който е доказан. И тук е отговорът на споменатия по-горе въпрос, който този научен факт ни кара да си зададем: Кой е този, който няма очи, но наблюдава образи през прозореца в мозъка ни, кой-то се радва или бива обезпокоен от тази гледка?

    Ние съзнаваме, че всички индивидуални особености на света се изживяват чрез сетивните ни органи. Информацията, която достига до нас чрез тези органи, се превръща в електрически сигнали и определени части на мозъка ни анализират и преработват тези сигнали. След като този процес на ин-терпретиране протече в мозъка ни, ние виждаме, вкусваме, помирисваме, усещаме или чуваме.

    Ние сме научени, че докосваме тъкан, която е извън нашето тяло, че четем книга, която е на 30 см разстояние от нас, че усещаме миризмата на дървета, които са далеч от нас, или чуваме разклаща-нето на листата, които са високо над нас. Всичко това обаче е в нашето въображение. Всички тези не-ща се случват в мозъка ни.

    Именно тук се натъкваме на още един изненадващ факт: в нашият мозък няма нито цветове, нито звуци, нито пък образи. Всичко, което може да бъде открито в него са само електрически сигна-ли. И това е просто едно научно определение за функционирането на възприятията ни. При това положение всички сетивни стимули проникват в мозъка в по-малко или повече недифе-ренцирана форма като поток от електрически импулси, създадени от изгарянето на неврони. Това е всичко, което се случва. Не съществува обратен трансформатор, който в определен стадий да върне тази електрическа активност в светлинни вълни или молекули. Това, което превръща един поток в зрение, а друг в обоняние, зависи по-скоро от това кои неврони са стимулирани.

С други думи, всички наши усещания и възприятия за света (мирис, зрение, вкус и т.н.) се състоят от една и съща материя, а именно електрически сигнали. Нещо повече, мозъкът ни е този, който ги прави да имат смисъл за нас и интерпретира тези сигнали като усещания за мирис, вкус, образ, звук и докосване. Шокиращ е фактът, че мозъкът ни, който е само едно влажно парче месо /просто химия – въглрерод, водород, кислород, сяра и най-вече фосфор/, би могъл да знае кои електрически сигнали трябва да бъдат интерпретирани като мирис и кои като образ, както и да превръща една и съща материя в различни чувства и усещания.

    Може би онова, което става в мозъка ни, в нервната ни система, в естеството на наблюдаването, в начина на работа на мозъка и ума, всичко това, може би е вид взаимодействие между наблюдате-ля /ако се възприемем като такива/ и материята, което действително прави нещата реални за нас, въздействайки върху начина ни на възприемане на действителността. Промяната на действителността отвътре...

    Ние не променяме предметите, а начина си на възприемане на нещата, как мислим за тях, как ги чувстваме, светоусещането си. Безкрайната информация, която мозъкът обработва всяка секунда, ни казва, че светът е нещо повече от онова, което възприемаме. Във всеки един момент сме потопени в преживяването на нашите сетива. Виждаме, подушваме, вкусваме, докосваме, тъй като сме сетивно потопени в нашата реалност. И всъщност, не знаем нищо за реалността. Всичките ни усещания за т.нар. реалност се филтрират през сетивните ни органи. А това е достатъчно основание да се занимаем по-съществено със собствените си сетива и начинът им на работа.



 

Мистерията на живота - ІІ-ра част

ИЛЮЗИЯТА НА СЕТИВАТА

    Учените се опитват да изградят своите теории главно на възприетата от сетивата информация.... Но дали предадената информация от сетивата и преработена от мозъка винаги ни дава истината за зао-бикалящата ни реалност? Ето един пример за илюзията, която сетивата ни предлагат:

   Текстът гласи: Концентрирайте се в 4-те точки в средата на картината за около 30сек. После затворете очи и наклонете глава назад. Дръжте ги затворени известно време... и ще видите кръг от светлина... Продължете да гледате в кръга... Какво виждате? Може би образът на Иисус?

...Възможно ли е това?...Бъдете сигурни – тук няма никаква мистерия.

Сега нещо красиво, и като всичко подобно - илюзорно:

Роза ли виждате или влюбени?

Двама влюбени старци ли виждате, или нещо друго...?

Чаша, или...?

Стара, или млада жена...?

Коя от хоризонталните линии е по дълга...?

А вертикалните тук...?

    Невероятно, но и в двата случая те са равни! Има ли смисъл да продължавам, за да се убедим, че собствените ни сетива ни мамят...?

И още един пример:
   "Големината на луната: Това е най-голямата оптическа илюзия и една от най-интересните мистерии. И най-големите специалисти в НАСА не могат да обяснят защо луната ни изглежда по-голяма в момента, когато е на хоризонта в сравнение с позицията й високо в нощното небе. Мистерията, наблюдавана от милиони души, от векове е предизвикателство за учените. Има две основни тези. Според първата теория, мозъкът възприема размера на даден обект в зависимост от неговото обкръжение.
    Италианският изследовател Марио Понцо налага две сходни линии върху изображение на жп релси. Горната изглежда по-широка, пресичайки релсите. Така при ниска луна - на хоризонта, дърветата и къщите изглеждат по-малки отколкото са в действителност, а луната - по-голяма. Затова, ако гледаме луната през навит на руло лист - без фона, илюзията изчезва. Според другата теория ние приемаме, че нещата, които са непосредствено над нас - дори и птиците, са по-близо до нас, отколкото тези на хоризонта. Затова когато луната е на хоризонта, мозъкът не може да прецени реалните размери и разстояние. Все още обаче учените не са приели нито една от двете теории като обяснение.
    Пак според изчисленията на учените луната е на еднакво разстояние и на хоризонта, и на зенита... но на хоризонта изглежда почти два пъти по-голяма... може би това се дължи на липсата ни на опит в гледането на обекта във височина, тъй като зрението ни и погледът ни са насочени предимно хоризонтално, и сме свикнали обективно да преценяваме хоризонталните разстояния, а вертикалните - не! Например - ако погледнем обект в другият край на стаята, на около 10 метра, той ще ни се стори близо... но ако се качим на кулата за скокове над басейн, ще имаме чувството че той е много далече и ще се чудим дали ще можем дори да го уцелим. Но това е само предположение.
Да разгледаме по-обстойно работата на сетивата и как всъщност се случват нещата.

ВИЖДА МОЗЪКЪТ, НЕ ОЧИТЕ

    Всички сме свикнали с представата, че очите ни са отворените към света прозорци. Науката обаче ни показва, че ние не виждаме чрез очите. За да може да се осъществи "виждането", милиони нервни клетки, разположени в очите, трябва да изпратят съобщение, като по кабел, до мозъка.
    Светлинните снопове (фотони), които пътуват от предмета до окото, преминават през лещата, намираща се в предната част на окото, там се пречупват и падат в обърнат вид върху ретината, намираща се в задната част на окото. След известен брой химични операции, извършени от пръчиците и конусите на ретината, този образ се превръща в електрически импулс. След това този импулс се изпраща, посредством връзки на нервната система, в задната част на мозъка. Мозъкът превръща този поток в смислен триизмерен образ. Така например, когато гледаме играещи в парка деца, ние не виждаме децата и парка с очите си, защото образите на тази гледка не се образуват пред очите ни, а в задната част на мозъка ни.
    В действителност физиологията на зрението е един изключително необикновен процес. Светлинните лъчи се превръщат в електрически сигнали и след това тези електрически сигнали ни разкриват един цветен, триизмерен свят.
    Всички тези факти водят до едно и също заключение. През целия си живот ние винаги сме си мислели, че светът съществува извън нас. Той обаче е вътре в нас. Въпреки че вярваме, че светът се простира извън нас, той е в най-малката част от мозъка ни.
    Това ни показва, че всеки човек през целия си живот е очевидец за всичко в мозъка си и не може да достигне до специфичните материални предмети, които предполагаемо причиняват съществуването им. Образите, които виждаме, са копия на предмети, разположени в мозъка ни, които приемаме, че съществуват извън нас. Ние никога не можем да знаем до каква степен тези копия приличат на действителните или дали въобще действителните съществуват. Немският професор по психиатрия Хоимар фон Дитфюрт, материалист, признава този факт за научната действителност:
Без значение как излагаме аргумента, резултатът не се променя. Това, което стои пред нас в завършен вид, и това, което очите ни виждат, не е "светът". Това са само негови образи, подобие, проекция, чиято връзка с действителния свят е отворена за дискутиране.

КЪДЕ СЕ ФОРМИРА СВЕТЛИНАТА?

    Съществува още едно нещо, което не бива да пренебрегваме: светлината не може да минава през черепа. Във физическото пространство, в което мозъкът е разположен, е напълно тъмно и там е невъзможно да проникне светлина. Колкото и невероятно да изглежда обаче, в тази абсолютна тъмнина ние можем да наблюдаваме един светъл и пъстър свят. Колоритните природни красоти, бляскавите гледки, всички тонове, всичко е създадено в тъмния мозък. Светлината, която приемаме отвън, поражда определени действия на очните клетки и тези действия формират образец, от който се появяват зрителните ни възприятия. Съществува обаче и друго нещо: светлината, такава каквато я възприемаме, не съществува извън мозъка ни. Светлината, която ние познаваме и разбираме, също така е формирана в нашия мозък. Това, което ние наричаме светлина във външния свят, която се допуска, че е извън мозъка ни, се състои от електромагнитни вълни и енергийни частици, наречени фотони. Когато тези електромагнитни вълни или фотони достигнат до ретината, се появява светлината, такава каквато я знаем. Ето как се дефинира светлината чрез езика на физиката:

  Терминът "светлина" се използва за назоваване на електромагнитните вълни и фотоните. Същият термин се използва във физиологията в смисъл на чувството, което човек изпитва, когато електромагнитните вълни и фотоните проникнат в ретината на окото. Както от обективна, така и от субективна гледна точка "светлината" е вид енергия, появяваща се в окото на човек, която той усеща с помощта на ретината чрез ефектите на зрението.
    Следователно светлината се появява в резултат на ефекти, които някои електромагнитни вълни и частици предизвикват у нас. Или, извън нашите тела няма светлина, която да създаде светлината, която виждаме в мозъците си. Съществува само енергия. И когато тази енергия достигне до нас, ние виждаме един цветен, ярък и изпълнен със светлина свят.

ЦВЕТОВЕТЕ

    Цветовете също са създадени в мозъка ни. Още от момента на раждането си ние влизаме в контакт с една цветна среда и изпъстрен с цветове свят. Във Вселената обаче няма нито един цвят. Цветовете се образуват в мозъка ни. Отвън съществуват само електромагнитни вълни с различни амплитуди и честоти. Това, което достига до нашия мозък, е енергията, идваща от тези вълни. Ние наричаме това "светлина", въпреки че това не е светлината, която ние познаваме - светеща и бляскава. Тя е просто енергия. Когато мозъкът ни интерпретира тази енергия, измервайки различните честоти на вълните, ние започваме да виждаме "цветове". В действителност морето не е синьо, тревата не е зелена, почвата не е кафява и цветята не са разноцветни. Те изглеждат така поради начина, по който ги възприемаме в мозъка си. Даниел С. Денет, известен с книгата си за мозъка и съзнанието, обобщава този всеобщо приет факт:
    Споделеното знание е, че съвременната наука премахва цвета от физическия свят, като го замества с безцветно електромагнитно излъчване с разнообразни дължини на вълните.
В "Изумителният мозък" Р.Орнщейн и Р.Ф.Томпсън излагат начина, по който цветовете се формират:
   "Цветът" сам по себе си не съществува във външния свят; той съществува единствено в окото и мозъка на виждащия. Предметите отразяват много различни по дължина вълни от светлина, но самите светлинни вълни нямат цветове.
    В ретината на окото съществуват три групи конусовидни клетки, всяка от които реагира на светлинните вълни с различна дължина. За да разберем защо това е така, трябва да направим анализ на това как виждаме цветовете. Слънчевата светлина достига до предмет, всеки един предмет пък отразява светлината във вълни, които имат различни честоти. Светлината, която има променлива честота, достига до окото. ( тук терминът "светлина", в действителност се отнася до електромагнитните вълни и фотони, а не до формираната в мозъка ни светлина.) Възприемането на цвета започва в конусовидните клетки, всяка една от които реагира на различните по честота светлинни лъчи. Първата група е чувствителна към червената светлина, втората към синята светлина, а третата към зелената светлина. Различните нива на стимули към всяка една от трите групи конусовидни клетки пораждат способността ни да виждаме света изпълнен с милиони различни тонове цветове. Достигащата до конусовидните клетки светлина обаче сама не може да създаде цветове.
    Джереми Нетънс от Медицинския университет "Джон Хопкинс" обяснява по следния начин факта, че клетките в окото не формират цветовете:
   Всичко, което един-единствен конус може да направи, е да улови светлината и да ви каже нещо за нейната плътност. Той не ви казва нищо относно цвета.
   Ние виждаме електрическите сигнали като светъл свят, изпълнен с цветове, които пък са съставени от милиони цветни нюанси, и се наслаждаваме на това, което виждаме. Благодарение на пигмента си конусовидните клетки превръщат информацията, която получават относно цветовете, в електрически сигнали. Нервните клетки, свързани с конусовидните клетки, предават тези електрически сигнали до една специална област в мозъка. Мястото, където виждаме един изпъстрен с цветове свят, е тази специална област в мозъка. Това ни показва, че извън мозъка не съществуват нито цветове, нито светлина. Съществува само енергия, която се движи под формата на електромагнитни вълни и частици. Както цветовете, така и светлината съществуват единствено в мозъка ни. В действителност ние не виждаме една червена роза като червена просто защото тя е червена. Интерпретацията на достигналата до очите ни енергия, която мозъкът извършва, ни кара да възприемаме розата като такава. Далтонизмът е доказателство за това, че цветовете се формират в мозъка. Едно малко нараняване на ретината би довело до далтонизъм. Човек, който страда от далтонизъм, не може да направи разлика между червения и зеления цвят. Дали един външен предмет има цвят или не, не е от значение, защото причината, поради която виждаме предметите цветни, не е това, че те имат цвят. Това ни довежда до заключението, че всяко качество, което вярваме, че принадлежи на предметите, не е във външния свят, а в мозъка ни. Но тъй като ние никога няма да можем да преминем отвъд възприятията си и да достигнем до външния свят, то ние никога не бихме могли да докажем съществуването на материята и цветовете.

Джордж Бъркли:
    Ако едно и също нещо може да бъде червено и топло за някои и обратното за други, то това означава, че ние сме под влиянието на недоразумения и че "нещата" съществуват единствено в мозъка ни.

СЛУХЪТ

    По същия начин стоят нещата и при слуха. С други думи, ние чуваме звуците в нашия мозък по същия начин, както виждаме и образите от намиращия се в мозъка ни свят. Външното ухо събира наличните звуци чрез ушната мида и ги отпраща към средното ухо, средното ухо препраща звуковите вибрации към вътрешното ухо, като ги усилва, а вътрешното ухо изпраща тези вибрации към мозъка, като ги превръща в електрически сигнали. След това тези съобщения биват изпратени в слуховия център, където звуците се интерпретират. Точно както зрението се осъществява в зрителния център, така и чуването става в слуховия център в мозъка. В мозъка ни, който е изолиран от звук, ние можем да чуем всички звуци в един широк обхват от честоти и децибели, от шумоленето на листата до бръмченето на реактивен самолет. Когато си пеем високо, ние чуваме звука от мозъка си. Ако можехме в този момент да запишем звука в мозъка си, обаче, ние няма да чуем нищо друго освен тишина. Това е необикновен факт. Електрическите сигнали, които достигат до мозъка, се чуват в мозъка ни като звуци.

МИРИЗМИТЕ

    Ако някой бъде попитан как усеща миризмите около себе си, той най-вероятно ще отговори: "с носа си". Този отговор обаче не е правилен, въпреки че по-голямата част от хората мигновено ще направят заключението, че това е правилно.
Гордън Шепърд, професор по неврология в университета Джейл:
    "Ние си мислим, че подушваме с носа си, но това е нещо като да казваме, че чуваме с месестата част на ухото си."
     Нашето обоняние работи посредством механизъм, подобен на този на всички останали сетивни органи. Всъщност единствената функция на носа е способността му да действа като входен канал за помирисване на молекули. Летливите молекули, като ванилия или миризмата на роза, попадат върху рецептори, разположени върху косъмчетата в една част от носа, наречена епител, и започват да си взаимодействат с тях. Резултатът от взаимодействието между ароматните молекули и епитела достига мозъка под формата на електрически сигнали. Чак тогава тези електрически сигнали биват възприети от мозъка като аромат.
    Ето така всички миризми, които ние определяме като приятни и неприятни, са просто възприятия създадени в мозъка след като взаимодействието с летливите молекули бъде превърнато в електрически сигнали. Ароматът на парфюм, на цвете или на храна, която харесвате, на море, с една дума, всички миризми, които харесваме или не, се възприемат в мозъка. Самите ароматни молекули обаче в действителност никога не достигат до мозъка. При обонянието единствено електрическите сигнали са тези, които достигат до мозъка, така както става и при слуха и зрението.
    Следователно миризмата не се придвижва в някаква определена посока, защото всички аромати се възприемат от центъра за обоняние в мозъка. Извън този сетивен център не съществува понятието ляво или дясно, отзад или отпред. Въпреки че всяко едно от усещанията изглежда, че има различни последици и може да изглежда, като че идва от различни посоки, в действителност всички те се формират в мозъка.
Миризмите, които се създават в центъра за обоняние в мозъка, се приема че са миризмите на външните предмети. Все пак обаче образът на розата се създава в зрителния център, а уханието й в центъра за обоняние. Ако съществува истинска миризма отвън, то ние никога не можем да я достигнем.
Джордж Бъркли:
   "Първоначално се вярваше, че цветовете, ароматите и др. 'наистина съществуват', но след това представите от този вид бяха отхвърлени и стана ясно, че те съществуват единствено като последица от усещанията ни".

СЪНИЩАТА

    Би било полезно да разгледаме сънищата, за да разберем, че обонянието е само усещане. Когато хората сънуват, така както образите изглеждат съвсем реално, така и миризмите се усещат, сякаш са истински. Например един човек, който в съня си отива на ресторант, може да избере вечерята си посредством миризмите на включените в менюто ястия; някой, който сънува, че отива на крайбрежна разходка, може да усети мириса на море, а друг, който пък сънува, че е в градина с рози, би усетил прекрасния им аромат. По същия начин, човек, който сънува, че отива в парфюмериен магазин и си избира парфюм, би могъл да направи разлика между отделните аромати. Всичко в сънищата е толкова реално, че когато човек се събуди, се учудва от този факт. Всъщност, за да разберем всичко това, дори не е необходимо да изследваме сънищата. Достатъчно е само да си представим изображението на нещо, например поляна с рози. Ако се концентрираме върху представата за една роза, ние ще почувстваме като че усещаме аромата й, въпреки че я няма. Миризмата сега се намира в мозъка ни.
  Психологът Майкъл Поснър и Маркус Райчл - невролог във Вашингтонския университет, коментират по следния начин въпроса как възникват зрителните възприятия и другите усещания дори и при липсата на външен стимул:
    Отворете си очите и без да полагате никакви усилия, една гледка ще запълни кръгозора ви; затворете очите си и започнете да мислите за тази гледка, вие можете да призовете някакво изображение от нея, разбира се, не толкова живо, монолитно и завършено, колкото гледката, която сте видели с очите си, но все пак такова, което улавя основните характеристики на гледката. И в двата случая образът на гледката се формира в мозъка. За да отличим образа, формиран от същинския зрителен процес, от образа, който сме си представили, ще наречем първия "възприятие". Възприятието се формира като резултат от попадането на светлината върху ретината и изпращането на сигнали, които по-късно биват обработени в мозъка. Но как е възможно да създадем образ, когато никаква светлина не попада върху ретината, за да може да изпрати такива сигнали?
     Не е необходимо да съществува външен източник, за да формираме някакъв образ в мозъка си. Същото е вярно и при обонянието. Така както в сънищата си усещаме миризма, която в действителност не съществува, така също не можем да бъдем сигурни дали предметите, които подушваме в реалния си живот, съществуват извън нас или не. Дори ако приемем, че тези предмети съществуват, то ние никога не можем да осъществим контакт с действителните предмети.

ВКУСОВЕТЕ

      Усещането за вкус може да бъде обяснено по начин, подобен на този за останалите сетивни органи. Възприемането на вкус се причинява от малки пъпчици, разположени по езика и гърлото. Езикът може да улови четири различни вкуса - горчив, кисел, сладък и солен. Вкусовите луковички, след верига от процеси, превръщат сетивната информация в електрически сигнали и след това ги препращат към мозъка. По-късно тези сигнали се възприемат от мозъка като вкусове. Вкусът, който усещаме, когато се храним, всъщност е процес на интерпретиране на електрическите сигнали в мозъка. Ние усещаме само това, което мозъкът ни интерпретира от външните стимули. Никога не можем да достигнем до истинския предмет. Ако нашите нерви за усещане на вкус бъдат прекъснати, то би било невъзможно вкусът на нито едно от нещата, които ядем, да достигне до мозъка ни и ние бихме загубили напълно чувството си за вкус.

ОСЕЗАНИЕТО

     Осезанието е един от факторите, който пречи на хората да се убедят в гореспоменатата истина, т.е.,че зрението, слухът и усещането за вкус стават в мозъка. Така например, ако кажем на някого, че вижда дадена книга в мозъка си, и ако той не помисли внимателно, би отхвърлил нашата теза, сигурен във факта, че я докосва с ръка. Истината, обаче е, че осезанието също става в мозъка, така както и всички останали възприятия. Тоест, когато докосваме материален предмет, ние усещаме дали той е твърд, мек, влажен, и т.н., в мозъка. Въздействията, които идват от връхчетата на пръстите ни, биват препратени към мозъка под формата на електрически сигнали и тези сигнали биват възприети от мозъка като осезание. Например, ако докоснем грапава повърхност, ние никога няма да можем да узнаем дали тя в действителност наистина е грапава или какво всъщност представлява грапавата повърхност. Това е така, защото ние никога не можем да докоснем истинската грапава повърхност. Знанието, което имаме относно докосването на повърхността, представлява интерпретацията на определен стимул от страна на мозъка ни.
Бертранд Ръсел:
    "Що се отнася до осезанието, когато натиснем масата с върха на пръстите си, това е електрическо смущение на електроните и протоните на върха на пръстите ни, породено, според съвременната физика, от близостта на електроните и протоните на масата. Ако същото смущение на върховете на пръстите ни възникне по някакъв друг начин, ние ще имаме същите усещания, въпреки че там няма да има маса."
    Моментът, който Ръсел отбелязва тук, е изключително важен. Всъщност, ако на върховете на пръстите им бъде даден стимул по друг начин, то ние бихме почувствали напълно различни усещания. Днес това може да бъде направено посредством механични стимулатори. С помощта на специална ръкавица човек може да почувства усещането, че гали котка, ръкостиска се с някого, мие си ръцете или докосва твърд материал, въпреки че никое от тези неща не съществува. В действителност, разбира се, нито едно от тези усещания не отразява явления в реалния свят. Това е още едно доказателство, че всички усещания, почувствани от човешките същества, се формират в мозъка.

ЧУВСТВОТО ЗА ДИСТАНЦИЯ

Представете си една блъсканица на улица с магазини, сгради, коли, клаксони...
     Когато погледнем към тази картина, тя изглежда, сякаш е истинска. Това е и причината повечето хора да не могат да разберат, че картината, която виждат, се поражда в мозъка им, и погрешно предполагат, че всичко което виждат е реално. Картината е създадена толкова съвършено, че е невъзможно да разберат, че образът, който възприемат като реален, не е първоизточникът от външния свят, а само копие, което съществува в мозъка им.
   Елементите, които правят тази картина толкова убедителна и  внушителна, са дистанцията, дълбочината, цветовете и светлосенките. Тези елементи са използвани с такова съвършенство, че се превръщат в триизмерни, цветни и живи образи в мозъка. Когато към картината се прибавят безброй много детайли, то се появява един напълно нов свят, който, без да осъзнаваме, през целия си живот приемаме за реален, въпреки че ние единствено го интерпретираме в мозъка си. Представете си сега, че карате кола. Воланът е на една ръка разстояние от вас и има светофар на около 100 метра пред вас. Колата отпред е на около 10 метра разстояние, наоколо има планини, които според вас би трябвало да са на много километри разстояние. Всички тези преценки обаче са погрешни. Нито колата, нито пък планините са толкова далеч, колкото ги смятате. В действителност цялата тази картина, като на филмова лента, съществува върху една двумерна рамка, на една-единствена повърхност в мозъка. Образите, отразени в очите, са двуизмерни като тези на телевизионен екран. При това положение как би могло да стане възприемането на дълбочина и дистанция? Това, което третираме като усет за дистанция, е начинът, по който виждаме триизмерно. Елементите, причиняващи ефекта на дистанция и дълбочина в образите, са перспективата, светлосенките и движението. Формата на усещането, наречено от оптичната наука пространствено възприятие, се доставя от изключително сложна система. Накратко тази система може да бъде обяснена така: Гледката, която достига до окото, е двуизмерна. Тоест тя има височина и ширина. Усещането за дълбочина и дистанция е резултат от факта, че двете очи виждат два различни образа по едно и също време. Образът, който достига до всяко едно от очите ни, се различава един от друг от гледна точка на ъгъла и светлината. Мозъкът обединява тези два различни образа, за да формира усещането ни за дълбочина и дистанция.
Можем да направим един експеримент, за да разберем това по-добре. Първо, протегнете си дясната ръка напред и повдигнете показалеца си. Сега концентрирайте се върху този пръст, като затворите първо лявото си око, а после дясното. Тъй като в двете очи достигат два различни образа, то вие ще видите пръста да се придвижва леко в едната посока.
Сега отворете и двете си очи и докато продължавате да сте концентрирани върху десния си показалец, преместете левия показалец възможно най-близко до окото си. Вие ще забележите, че по-близкият пръст ще бъде съставен от два образа. Това е така, защото сега за по-близкия пръст е формирана различна дълбочина от тази на по-отдалечения. Ако отворите и затворите очите си едно по едно, ще видите, че пръстът, който е разположен по-близко до окото ви, ще изглежда като че се движи повече, отколкото този, който е отдалечен. Това се дължи на нарастващите различия между образите, които се явяват във всяко едно от очите. Когато се подготвя триизмерен филм, се използва тази техника; гледки, снимани от два различни ъгъла, се поставят върху един и същи екран. Публиката си слага специални очила, които имат цветен филтър и поляризират светлината. Филтрите в очилата пречистват едната от двете гледки и мозъкът ги превръща в един единствен триизмерен образ. Усещането за дълбочина в ретина с две измерения е много подобно на техниката, която художниците използват, за да създадат у наблюдаващия чувството за дълбочина в двуизмерна картина.
     Съществуват определени фактори, които дават в резултат чувството за дълбочина, като например поставянето на предмети един върху друг, атмосферната перспектива, промени в консистенцията, линейна перспектива, размерите, височината и движението.
      Причината, поради която се възхищаваме на нарисувана от известен художник картина, е предаденото й усещане за дълбочина и реалност, които са постигнати посредством използването на елементите на светлосенките и перспективите. Перспективата следва от факта, че отдалечените предмети изглеждат по-малки, съпоставени с тези, които са по-близко, в зависимост от хората, които ги наблюдават.
     Така например, когато погледнем един пейзаж, отдалечените дървета изглеждат малки, докато тези, които са по-наблизо, изглеждат големи. Подобно, на картина с планина като заден фон планината се рисува по-малка от човека, който е на преден план. При линейната перспектива художниците използват успоредни линии. Например, железопътните линии, слети в хоризонта, създават ефект на дистанция и дълбочина. Методът, който художниците използват в рисунките си, е валиден също и за образите, които се намират в мозъка. Дълбочината и светлосенките се създават по същия начин в двумерното пространство в мозъка. Колкото по-голямо е количеството на детайли в картината, толкова по-реална изглежда тя и повече заблуждава разума ни. Ние се държим, като че съществува истинска дълбочина и дистанция, като че съществува трето измерение. Всички картини обаче са като филмов квадрат върху плоска повърхност. Зрителната кора на мозъка е малка колкото кредитна карта! Разстоянията, образите на отдалечени къщи, звездите на небето, луната, слънцето, летящите в небето самолети и птици - всички те са разположени в това малко пространство. Тоест, технически не съществува никакво разстояние между чаша, която може да държите с протегната ръка, и самолет, който, ако погледнете нагоре, ще ви се стори, че е на хиляди километри разстояние над вас. Всички те са разположени на една и съща повърхност, а именно сетивния център на мозъка. Така например изчезващ на хоризонта кораб в действителност не е на множество мили разстояние от вас. Корабът е в мозъка ви. Первазът, към който гледате, намиращото се пред прозореца ви дърво, улицата пред къщата ви, морето и корабите, плаващи в него, всички те са в зрителния център на мозъка, върху една двумерна повърхност. Така както един художник, използвайки отношението на размерите, нюансите на цветовете, светлосенките и перспективите, може да изобрази усещане за дистанция върху една двумерна картина, така се формира и усещането за разстояние в мозъка. В заключение, фактът, че усещаме предметите като отдалечени или разположени наблизо, не трябва да ни заблуждава, защото дистанцията е чувство като всички останали.