| Окончателната диагноза

> 1

В горещото лятно утро животът в бърлингтънската болница „Три общини“ пулсираше с ритъма на океански прибой около самотен остров. Навън жителите на Бърлингтън*, щат Пенсилвания, се потяха при 33 градуса на сянка и 78 процента влажност на въздуха. Ако някой си направеше труда, щеше да открие, че тези цифри са още по-високи в покрайнините на града, при завода за стомана и железопътни релси, където сянка почти нямаше, а термометри изобщо липсваха.

[* Неголям град разположен на брега на река Делауер. — Б. р.]

В болничната сграда беше по-прохладно. Но напълно спасени от жегата бяха само шепа избрани пациенти, които опитните специалисти преглеждаха зад вратите на кабинети с климатична инсталация.

В приемната на партера липсваше такава инсталация и Мадж Ренолдс извади книжна салфетка — петнадесета от сутринта насам. Избърса лицето си и помисли, че скоро отново ще трябва да отскочи до тоалетната, за да се напръска с дезодорант. Тридесет и осем годишна, мис Ренолдс беше началник на приемното отделение и запалена читателка на всички брошури по въпросите на женската хигиена. Това я бе превърнало в маниачка на тема чистота, което обясняваше редовните й прескачания до тоалетната в дъното на коридора особено сега, в летните горещини. Но за момента реши да изчака — първо трябваше да определи четиримата нови пациенти, които болницата щеше да приеме в следобедните часове.

Само преди няколко минути беше получила дневната сводка за положението в различните отделения, която показваше, че са били изписани 26 пациенти вместо 24, както бе очаквала. Като прибави към сметката снощните два смъртни случая, мис Ренолдс видя, че ще може да отметне още четири имена от дългия списък на чакащите да постъпят в болницата Четирима души в Бърлингтън или околностите му, които със страх или надежда очакваха това обаждане, щяха да се стегнат надве-натри и доверчиво да се оставят в ръцете на медицината — такава, каквато се практикуваше в болница „Три общини“. С шестнадесетата салфетка в ръка мис Ренолдс разтвори папката пред себе си и вдигна телефонната слушалка.

Пациентите, които чакаха пред поликлиниката в другото болнично крило на партера, бяха по-добре от служителите в приемното отделение. Макар и за кратко, те можеха да се скрият от жегата и това ставаше, след като им дойдеше редът да влязат в някой от шестте кабинета с климатична инсталация, разположени симетрично около общата чакалня. Вътре шестима специалисти раздаваха безплатно съветите си на хора, които не можеха или не желаеха да плащат таксата, определена от същите тези специалисти в частните им кабинети, намиращи се в сградата на „Медикъл Артс“ в центъра на града.

Старият Руди Хърмънт, общ работник, когото семейството му успяваше да накара още да се потруди, доволно се разположи в хладната стая, докато доктор Макюан, специалист по уши, нос и гърло, се мъчеше да открие причината за прогресиращата му глухота. Всъщност Руди не страдаше кой знае колко от нея. Тя дори представляваше предимство в някои случаи — например когато майсторите искаха да ю натоварят с допълнителни задачи или да го накарат да работи по-бързо. Но най-големият му син реши, че има нужда от преглед, и ето ю тук.

Раздразнен, Макюан измъкна отоскопа от ухото му и изръмжа:

— Да бяхте поизмили поне част от мръсотията вътре!

Подобна грубост не беше в стила на Макюан. Но сутринта на закуска жена му продължи започната от снощи кавга за ежедневните разходи и до такава степен го ядоса, че излизайки на заден ход от гаража, той смачка задния десет калник на новия си „Олдс“.

Руди погледна неразбиращо:

— Какво било?

— Казах, да бяхте… О, нищо, нищо! — Макюан не можеше да разбере дали състоянието на стареца се дължеше на напредналата му възраст или на някой малък тумор. Случаят беше любопитен и професионалното му любопитство взе връх над раздразнението.

— Не ви чувам — повтори старецът.

— Няма значение, казах… Нищо! — повиши глас Макюан. В този момент благославяше глухотата на стария Руди и малко се срамуваше от собствената си невъздържаност.

В клиниката по общи болести дебелият доктор Тойнби запали цигара от фаса на току-що изпушената и погледна седналия насреща му пациент. Докато премисляше случая, той почувствува лек световъртеж и реши, че ще трябва да се откаже от китайската кухня за седмица-две; във всеки случай нямаше да му е много лесно, тъй като вече беше получил две покани за вечеря през седмицата, а наближаваше и вторник с традиционното посещение в „Гурмет“*…

[* Верига от ресторанти, известни с пикантното си меню. — Б. пр.]

Определи диагнозата, спря строг поглед върху пациента си и каза:

— Имате излишни килограми и трябва да ви предпиша диета! По-добре да зарежете и цигарите!

На стотина метра от приемната завеждащата болничния архив мис Милдред забързано крачеше по оживения коридор. Без да обръща внимание на обливащата я пот, тя се опитваше да догони току-що изчезналата зад ъгъла фигура.

— Доктор Пирсън! Доктор Пирсън!

Старият патолог спря едва когато мис Милдред се изравни с него. Премести голямата пура в крайчеца на устата си и раздразнено изръмжа:

— Какво има пак?

Дребничката, петдесет и две годишна стара мома, метър и петдесет на най-високите си токове, потрепери пред разсърдения поглед на лекаря. Но най-важното нещо в живота й бяха протоколите, папките и архивите, та тя набра кураж:

— Трябва да подпишете тези протоколи за аутопсия, доктор Пирсън. От здравната комисия искат допълнителни екземпляри.

— Друг път, сега бързам. — Джо Пирсън беше в отвратително настроение, но мис Милдред не отстъпи:

— Моля ви, докторе! Ще ви отнеме само минутка! Три дена се опитвам да ви хвана!

Пирсън изръмжа и се предаде. Взе книжата и химикалката от ръцете й, пристъпи към близката маса и замърмори под носа си:

— Нямам никаква представа какво подписвам! Какво е това?

— Случаят Хоудън, доктор Пирсън.

Пирсън продължаваше да фучи:

— Има толкова много случаи! Не си спомням!

— Работникът, който бе паднал от скелето… — търпеливо започна мис Милдред. Ако си спомняте, компанията твърдеше, че е паднал вследствие на сърдечен удар, защото мерките им за безопасност били отлични и…

— Аха… — проточи Пирсън, без да спира да пише, а мис Милдред продължи.

— Но аутопсията показа, че сърцето на човека е било здраво и общото му физическо състояние изключва възможността.

— Зная, зная — прекъсна я Пирсън.

Извинявайте, докторе, мислех си…

— Нещастен случай. Ще трябва да отпуснат пенсия на вдовицата. — Пирсън прелисти заключението, намести пурата си и продължи да подписва. Натискаше толкова силно, че почти разкъсваше хартията. „Капките рохко яйце по вратовръзката му са повече от друг път“ — помисли си мис Милдред. После се запита откога ли не бе сресвал сивата си буйна четина. Външният вид на Джо Пирсън беше направо скандален. Съпругата му беше починала преди десетина години и оттогава насам дрехите на стария лекар придобиваха все по-плачевен вид. Шестдесет и шест годишният Пирсън приличаше повече на някой скитник, отколкото на завеждащ отделение в голяма болница. Под бялата престилка се виждаше плетена вълнена жилетка с оръфани илици и две големи дупки, вероятно причинени от някаква киселина. Измачканите му сиви панталони се свличаха непрекъснато, а олющените му обувки просто плачеха за боя.

Джо Пирсън подписа последния екземпляр и тръсна цялата купчина в ръцете на миниатюрната мис Милдред.

— Сега може би ще успея и да поработя, а? — Пурата му подскачаше нагоре-надолу и сипеше пепел по престилката му. Пирсън беше работил достатъчно дълго в „Три общини“ и хората му прощаваха грубости, които биха били непростими у един по-млад човек. А надписът „Пушенето забранено“, който се срещаше почти на всяка крачка, изобщо не му правеше впечатление.

— Благодаря, докторе. Много благодаря!

Той кимна едва-едва и продължи към фоайето, откъдето възнамеряваше да вземе асансьора за приземието. Но и двата асансьора бяха някъде по етажите. Пирсън ядно изруга и пое по стълбите към отделението по патология.

В хирургията три етажа по-горе атмосферата беше значително по-спокойна. Хирурзи, интернисти и сестри — всички по бельо под зелените си престилки — работеха значително по-леко в операционните, където температурата и влажността на въздуха бяха под постоянен контрол. Някои хирурзи, вече приключили с първите си за деня операции, се влачеха към служебната стая за чаша кафе. От стерилно изолираните операционни, разположени от двете страни на коридора, започнаха да изкарват все още упоените пациенти. Насочваха ги към реанимацията, където щяха да бъдат обект на непрекъснато наблюдение през следващите няколко дни.

Между две глътки кафе Люси Грейнджър, хирург ортопед, разпалено защищаваше фолксвагена, който си беше купила предния ден.

— Извинявай, Люси, но имам чувството, че мога да го настъпя, без да го забележа! — обади се доктор Бартлет.

— Това не е беда, Гил — отвърна тя. — Ти бездруго имаш нужда от разходката, която правиш, докато обикаляш детройтското си чудовище!

Гил Бартлет, един от специалистите по обща хирургия, беше известен с огромния си кремав кадилак, по чиято блестяща повърхност не можеше да се види нито едно петънце. Всъщност колата отговаряше точно на спретнатия външен вид на своя собственик, един от най-елегантните лекари в „Три общини“. Бартлет беше единственият в болницата, който носеше Вандайкова брадичка, винаги подстригана и оформена с вкус. Люси се забавляваше да наблюдава как тя подскача нагоре-надолу, когато Гил говори.

Към тях се приближи Кент О’Донъл, главен хирург и председател на медицинския съвет в болницата. Бартлет го поздрави:

— Кент, трябваш ми. Идущата седмица ще изнасям лекция пред сестрите — „Тонзилектомия при възрастни“. Имаш ли някой диапозитив, който да показва възпаление на горните дихателни пътища или пневмония?

О’Донъл прехвърли наум цветните снимки от лекторските си материали. Ясно му беше какво иска Бартлет — някои от по-малко известните усложнения след отстраняване на сливици при възрастни. Както повечето хирурзи, О’Донъл добре знаеше, че и при най-внимателната операция можеше да се случи парченце от сливицата да се изплъзне от форцепса и да попадне в белите дробове, където предизвикваше бърз абсцес. Спомни си, че има цял куп снимки на трахея и бял дроб, които отразяват точно това състояние.

— Мисля, че ще се намери нещо — отвърна той на Бартлет. — Довечера ще потърся…

— Ако нямаш трахея, дай му ректум* — намеси се Люси Грейнджър. — Той никога няма да открие разликата!

[* Крайната част на дебелото черво. — Б. пр.]

Цялата стая се разтърси от смях.

О’Донъл също се усмихна. С Люси бяха стари приятели, на моменти дори се питаше дали между тях не би могло да има и нещо повече, разбира се, при подходяща за това възможност… Много неща харесваше у нея, но най-много му допадаше начинът, по който се държеше сред хирурзите — това мъжко царство. И съумяваше да не изгуби нищо от женската си привлекателност. Поизтърканият халат, в който беше облечена в момента, я правеше безформена и малко безлична — както повечето от тях. Но той знаеше, че под него се крие стройна и добре сложена фигура, облечена може би малко консервативно, но с вкус.

Леко почукване прекъсна мислите му и миг по-късно в стаята влезе една от операционните сестри.

— Доктор О’Донъл, отвън чакат близките на пациента ви.

— Кажете им, че идвам веднага — отвърна той, след което влезе в съблекалнята и започна да развързва хирургическите си доспехи. Току-що бе завършил единствената си за деня операция. Набързо успокои близките на оперирания (отстраняване на жлъчни камъни, преминало без усложнения) и се отправи към канцеларията на главния администратор.

Един етаж над хирургията, в стая 48, Джордж Андрю Дънтън бе вече изгубил способността да усеща горещина или студ — от смъртта го деляха петнадесет секунди. Доктор Макмахън беше хванал китката му и следеше бавно замиращия пулс, а сестра Пенфийлд пусна вентилатора на максимални обороти, защото в стаята беше станало тясно и задушно от присъствието на цялото семейство. „Това се казва добро семейство“ — помисли си тя. Съпругата на умиращия тихо плачеше, дъщерята не издаваше нито звук, но по бузите й се стичаха сълзи, а синът стоеше гърбом — само раменете му потреперваха. „Дано се намери някой да поплаче и за мен, когато умра — помисли си Елейн Пенфийлд, — това е най-добрият некролог…“

Доктор Макмахън пусна ръката на болния и вдигна очи към останалите. Думите бяха излишни и сестра Пенфийлд акуратно отбеляза часа на настъпилата смърт — 10 часа и 52 минути предобед.

Това беше най-спокойното време за останалите болнични стаи на етажа. Сутрешните лекарства вече бяха раздадени, визитациите — приключени. Настъпилото затишие щеше да продължи до разнасянето на обеда, когато движението и суматохата достигаха своя връх. Някои от сестрите бяха слезли до кафенето, а други използуваха затишието, за да попълнят болничните картони.

„Оплакване от хронични болки в корема“, написа в картона на поредната пациентка сестра Уайлдинг. Тъкмо се готвеше да добави още ред, но изведнъж остави писалката.

За втори път тази сутрин прошарената петдесет и шест годишна мисис Уайлдинг — една от най-възрастните сестри в болницата, бръкна в джоба на престилката си и извади писмото. Беше пристигнало рано сутринта заедно с купищата болнични книжа. От плика изпадна снимка на млад лейтенант от морския флот, прегърнал красиво момиче. Погледна я за миг, после отново зачете познатите вече редове:

„Мила мамо, вероятно ще се изненадаш, но в Сан Франциско се запознах с едно момиче и вчера се оженихме. Зная, че това ще те огорчи, защото винаги си казвала, че искаш да присъствуваш на моята сватба… Но вярвам, ще разбереш“…

Сестра Уайлдинг прекъсна четенето и се замисли за момчето, което помнеше и което толкова рядко виждаше напоследък. След развода беше поела цялата издръжка на Адам — колежа, после в Анаполис*, няколко кратки неделни свиждания, ваканциите… После флотата и ето го вече мъж, принадлежащ на друга, напълно непозната жена… Ще трябва да им изпрати поздравителна телеграма. Дълги години вярваше, че ще се пенсионира веднага след като Адам стъпи на крака и стане самостоятелен. Все намираше поводи за отлагане… Но сега това време настъпи. Сложи писмото и снимката обратно в джоба на престилката си и взе писалката. Под първото изречение добави с акуратния си четлив почерк: „Слабо повръщане и разстройство. Доктор Ройбенс е уведомен.“

[* Градът, в който се намира Военноморската академия на САЩ. — Б. пр.]

Никой не можеше да предскаже кога ще настъпи час на затишие в родилното отделение на четвъртия етаж. Бебетата имат влудяващия навик да се появяват на този свят групово, мислеше си доктор Чарлс Дорнбъргър, докато търкаше с четка ръцете си редом до двама свои колеги. Случваха се часове, дори и дни, в които всичко вървеше тихо и спокойно — децата се раждаха чинно, едно по едно. После сякаш изведнъж се отприщваше някакъв бент и половин дузина започваха да напират едновременно. Какъвто беше днешният случай.

Една от неговите пациентки — миловидна, все усмихната негърка, раждаше десетото си дете. Бяха я докарали на носилка от „Спешни случаи“, тъй като раждането практически беше започнало. Докато миеше ръцете си, Дорнбъргър се заслуша в разговора й със стажанта, който (както се полагаше при такива случаи) беше опразнил асансьора, за да я докара с максимална бързина.

— К’ви добри хора, да отстъпят асансьора само зарад мен — бъбреше тя. — Нивга не съм бивала толкоз важна!

Дорнбъргър чу как лекарят й каза да се отпусне и да не мисли за нищо.

— Да се отпусна ли, синко? Че аз съм си отпусната! Най-хубаво си почивам, като раждам… Няма пране, няма готвене, няма мръсни чинии. За мен това си е чиста отпуска! — Болезнената контракция я принуди да млъкне за миг, след което със стиснати зъби продължи. — Девет ги имам, туй е десетото! Най-голямото е кат тебе, синко… Брой една година оттук нататък и пак ще се видим! — Смехът й заглъхна по посока на операционната, където я поеха сестрите, а стажантът се върна да дежури в „Спешни случаи“.

Измит и стегнат в стерилния си халат, доктор Дорнбъргър я последва. Почувствува, че отново започва да се поти.

В болничната кухня топлината не представляваше кой знае какъв проблем — хората й бяха свикнали. Хилда Строфън, главен диетолог, опита парче кейк със стафиди и кимна одобрително на сладкаря. Тревожеше се, че под тези ежедневни калории домашният й кантар скоро щеше да се счупи, но успокои съвестта си, като си каза, че няма друг изход — главният диетолог е длъжен да опитва колкото се може повече храна. Пък и беше малко късно да се замисля за калории и тегло — общият резултат от безброй дегустации в миналото си личеше най-ясно, когато стъпеше на кантара — стрелката отскачаше далеч отвъд границата на 80-те килограма. Основната част от тези килограми се изразяваше в един величествен бюст — истински „двоен Гибралтар“, както го наричаха в болницата. Движението й по коридорите наподобяваше плъзгането на гигантски самолетоносач в спокойни води, пред който в почетен ескорт се движеха два крайцера.

Но освен в храната мисис Строфън беше влюбена и в професията си. Огледа с неподправено задоволство своята империя — блестящата стомана на фурните и масите за сервиране, излъсканите прибори, снежнобелите престилки на готвачите и техните помощници… Душата й се стопляше от тази гледка.

По това време на деня в кухнята беше напрегнато. Обедът беше най-голямото изпитание, тъй като освен пациентите в болницата се хранеше и целият персонал. След около двадесет минути към отделенията щяха да потеглят диетичните ястия, а разнасянето на храната щеше да продължи цели два часа след това. По-късно, още докато миячите привършваха с обедните съдини, готвачите започваха подготовката за вечеря.

Мисълта за съдините накара мисис Строфън да се намръщи и да придвижи могъщото си тяло към дъното на кухненските помещения, където се намираха две големи автоматични машини за миене. Това беше онази част от царството й, която значително отстъпваше по блясъка си на останалите. Не за пръв път си помисли, че ще се почувствува истински щастлива чак след като и този отдел бъде модернизиран. Но проявяваше разбиране и съзнаваше, че не всичко може да стане отведнъж. И без това през двете години от постъпването си в болницата беше вкарала администрацията в значителни разходи, принуждавайки я да закупи доста нова и модерна кухненска техника. Независимо от това, проверявайки затоплящите плотове на бюфета, тя реши, че е време отново да повдигне въпроса за автоматите за миене пред главния администратор.

Не само главният диетолог мислеше за храна в този момент. В рентгена на втория етаж Джеймс Бладуик, вицепрезидент на една от трите най-големи компании за продажба на автомобили в Бърлингтън, изпитваше „адски глад“, по собствените си думи.

По нареждане на своя домашен лекар мистър Бладуик не беше ял от обед на предния ден и сега се намираше в кабина номер едно, готов за рентгенови снимки на стомаха, които щяха да потвърдят или отхвърлят съмненията за язва на дванадесетопръстника. Джим Бладуик се надяваше, че предположението за язва ще се окаже невярно, нещо повече, той отчаяно се молеше да бъде здрав сега, когато тригодишната му упорита работа започваше да дава резултат. Това просто не можеше да бъде язва — сигурно е нещо далеч по-обикновено, нещо, което ще изчезне за ден-два. Бладуик беше вицепрезидент едва от месец и половина и добре знаеше, че импозантната титла изисква двойно по-усилена работа отпреди, за да се задържи на върха. А за да работиш, трябва да си във форма — здрав, винаги енергичен, винаги налице. Намалееха ли продажбите, нямаше да му помогне никакво медицинско свидетелство.

Джим Бладуик беше отлагал този момент достатъчно дълго. За пръв път усети неразположение и усилващи се болки в стомашната област преди около два месеца. После болките зачестиха, започнаха да го спохождат и в най-напрегнатите минути, пред клиенти. Известно време си внушаваше, че няма нищо особено, но накрая се наложи да потърси лекарски съвет. Така се стигна до тазсутрешната проверка, която — надяваше се той — щеше да свърши бързо. Сделката с „Фаулър“ за шест фургона се запичаше, а компанията твърде много разчиташе на тази продажба… Господи, колко е гладен!

За доктор Ралф Бел, известен сред колегите си като „Динг-донг“, това беше обикновен случай, подобен на стотици други. От време на време той се обзалагаше със себе си — дали ще отгатне предварително диагнозата на поредния пациент — „да“ или „не“. В случая предвиждането му беше „да“. Този човек имаше вид на язваджия. Бел скришом го наблюдаваше иззад дебелите си рогови очила. Беше неспокоен тип, личеше му как се яде отвътре. Рентгенологът постави екрана пред Бладуик и му подаде чаша с бариев разтвор.

— Ще изпиете това, щом ви кажа — нареди той. После пусна апарата, приближи още по-плътно екрана и каза: — Хайде!

Бладуик изпразни на един дъх чашата, а на екрана доктор Бел започна да следи пътя на бариевия разтвор: първо хранопровода, после стомаха и оттам — в дванадесетопръстника. Течността релефно очертаваше всеки орган. Бел заснемаше необходимото с помощта на един бутон. После пулпира корема, за да се разнесе барият. Миг по-късно го видя — кръгъл кратер на стената на дванадесетопръстника. Ясна и безспорна язва. Отбеляза, че отново е спечелил облога със себе си, а на глас каза:

— Това е всичко, мистър Бладуик. Благодаря.

— Е, док… Каква е присъдата? Ще живея ли?

— Ще живеете. — Повечето от тях искаха да знаят какво точно е видял на екрана. „Огледалце, огледалце, я кажи кой е най-здрав на земята?“ Но поставянето на диагнози в присъствието на пациентите не влизаше в служебните му задължения. — Утре вашият лекар ще има снимките и тогава ще разговаряте с него.

„Малшанс, приятелю — помисли си той. — Надявам се, че обичаш продължителните почивки и варени яйца с мляко.“

На двеста метра от главния болничен комплекс имаше една запусната мебелна фабрика, сега превърната в пансион за медицински сестри. Стажант-сестрата Вивиан Лобъртън се мъчеше да се справи с един цип, който упорито отказваше да се затвори.

— Да се провалиш в пъклото дано! — изруга момичето, неволно повтаряйки любимата фраза на баща си, дървосекач, който не виждаше защо вкъщи трябва да използува един език, а в гората — друг.

Деветнадесетгодишната Вивиан представляваше странна смесица от грубостта на баща си и изключителната деликатност на майка си, която дори продължителните контакти с орегонските секачи не можеха да променят. Сега, четири месеца след постъпването си в пансиона, Вивиан откриваше у себе си все повече черти и от двамата. Това, с което се сблъскваше в голямата болница, ту я привличаше и очароваше, ту я отблъскваше и отвращаваше. Допускаше, че близките контакти с болестите и страданието са шок за всеки новак, но това съвсем не й помагаше, когато стомахът й се свиваше в конвулсии и напрегнала до крайност воля и сила, тя се мъчеше да издържи, да не избяга.

След такива моменти й се искаше да промени обстановката, да вземе някаква противоотрова, да забрави. Донякъде успяваше да намери убежище в музиката — стара нейна любов. Изненадващо за градче от такъв калибър, Бърлингтън имаше отличен симфоничен оркестър. Тя бързо го оцени и често добрата музика се оказваше единственият балсам за разклатените й нерви. Сега оркестърът беше в лятна ваканция. И напоследък чувствуваше нужда от нещо, с което да го замени.

Но в момента не разполагаше с време за размисъл. И без това паузата между сутрешните занятия и следобедното дежурство в някое от отделенията беше достатъчно кратка. И Този цип! Дръпна отново с ядно стиснати зъби и ципът изведнъж се затвори. Момичето скочи и с облекчение се втурна към вратата, като спря за момент да избърше лицето си. Каква горещина, божичко!

Така мина сутринта — сутрин като всяка друга в болницата „Три общини“. Животът пулсираше с приливите и отливите на хуманността и медицината.

Беше единадесет часът, 15-и юли.

> 2

Камбаните на църквата „Христос Спасител“, намираща се на две преки от болницата, нестройно удариха единадесет в Момента, в който О’Донъл се отправи към кабинета на администратора. Странен и някак приглушен му се стори познатият звук, долетял от отворения прозорец наблизо. Отмести се за да даде път на забързана група лекари, които шумно се изкачваха по служебното стълбище насреща му, после машинално погледна часовника си. Групата утихна и всички отправиха почтителното „добро утро, докторе“ към председателя на медицинския съвет. На втория етаж О’Донъл отново спря, този път за да мине една сестра, тикаща пред себе си инвалиден стол На него седеше десетгодишно момиченце с превързано око, а на крачка встрани бързаше млада жена, по всяка вероятност майката.

Сестрата, на която се усмихна, без да я познае, го изгледа със скрито възхищение. Малко над четиридесетте, О’Донъл все още спираше женските погледи. Беше запазил фигурата, направила го преди години несменяем защитник във футболния отбор на колежа — висок, изправен, с широки рамене и здрави мускулести ръце. И до днес беше запазил навика да изпъва рамене назад преди вземането на някое важно решение сякаш преценяваше как да спре коварната атака на противника. Въпреки значителното си тегло той се движеше леко и пъргаво, а редовното занимание със спорт — тенис през лятото и ски през зимата, го поддържаше в отлична физическа форма.

О’Донъл не отговаряше на класическата представа за мъжка красота. В замяна на това притежаваше онова грубо и малко неправилно очертано лице, което жените често и малко странно намират за особено привлекателно. Единствено косата му бе докосната от хода на годините. До неотдавна гарвановочерна, напоследък тя бързо посивяваше. Сякаш пигментът изведнъж се беше предал и отстъпваше с широки крачки.

Отзад някой го повика по име и той отново спря. Беше Бил Руфъс, един от опитните хирурзи в болницата.

— Как си, Бил? — О’Донъл харесваше този човек — съзнателен и добросъвестен хирург с голяма клиентела. Пациентите му имаха доверие, защото излъчваше непоколебимо спокойствие и хладнокръвие. Болничният персонал също го уважаваше по-нисшестоящите лекари го ценяха особено високо заради колегиалния начин, по който даваше разпорежданията си, без да засяга професионалното им достойнство. А това качество решително липсваше на повечето хирурзи.

Единствената му чудатост (ако това можеше да се нарече така) беше навикът му да носи невъзможно екстравагантни вратовръзки О’Донъл вътрешно потръпна, като видя днешния избор на колегата си — тюркоазени кръгчета и яркочервени зигзагообразни линии върху фон от бледомораво и лимоненожълто. Руфъс беше обект на безкрайни шеги заради вратовръзките си — неотдавна един от психиатрите подметна, че те са „гноен кратер на врящ вулкан, добре прикрит под маската на консерватизма“. Единствената реакция на Руфъс беше искреният и добродушен смях.

Днес обаче изглеждаше разтревожен.

— Кент, искам да поговорим.

— Да отидем ли в кабинета? — заинтригувано попита О’Донъл, защото знаеше, че Руфъс няма да го безпокои за дреболии.

— Не, може и тук… Ето каква е работата, Кент. Става въпрос за следоперативните патологоанатомични заключения.

Отидоха до един от прозорците, за да избягнат оживеното движение по коридора. „Точно от това се страхувах“ — помисли си О’Донъл, след което запита:

— Какво имаш предвид, Бил?

— Заключенията се бавят. Прекалено дълго се бавят.

О’Донъл познаваше проблема много добре. Руфъс, както и повечето хирурзи, често пристъпваше към незабавна операция на пациентите с различни тумори. Веднъж изрязан, туморът се изпращаше за изследване от патологоанатома на болницата доктор Джоузеф Пирсън. Той правеше два вида изследвания. Първото ставаше в малка лаборатория, разположена непосредствено до операционната, още докато пациентът е под упойка. Замразяваше малко късче от тумора и го изследваше под микроскоп. Тази процедура даваше един от двата възможни отговора — злокачествен, което означаваше рак и налагаше разширение на операцията, или доброкачествен — присъда, която в повечето случаи означаваше, че с изваждането на тумора се прекратява и оперативната намеса, а пациентът се изпращаше в реанимацията.

— При замразените проби няма закъснения, нали? — О’Донъл не беше чувал оплаквания в тези случаи, но искаше да бъде сигурен.

— Не — отговори Руфъс. — Ако имаше, щеше да чуеш доста вой. Бавят се резултатите от пълния хистологичен анализ.

— Ясно. — О’Донъл искаше да спечели малко време, за да подреди мислите си. Припомни си целия цикъл: след замразяването всеки тумор се изпращаше в патологоанатомичната лаборатория, където някой лаборант внимателно го разделяше на тънки срезове. По-късно патологоанатомът ги изследваше и даваше окончателното си заключение в писмена форма. Понякога тумор, изследван в замразено състояние, изглеждащ доброкачествен или съмнителен, се оказваше злокачествен след пълния лабораторен анализ. При такива случаи промяната на патологоанатомичното заключение се приемаше като нещо нормално и пациентът се връщаше в операционната за съответната по-обширна хирургическа интервенция. Ето причината, поради която второто заключение трябваше да бъде дадено в максимално кратки срокове. О’Донъл беше убеден, че оплакването на Руфъс е именно в тази връзка.

— Ако се беше случило веднъж, нямаше изобщо да го споменавам — продължи Руфъс. — Зная, че в патологията са много натоварени, и не се опитвам да злепоставям Джо Пирсън. Но това започва да става практика, Кент.

— Говори конкретно, Бил. — О’Донъл не се съмняваше, че Руфъс има достатъчно факти в подкрепа на своето оплакване, но искаше да ги чуе.

— Добре. Миналата седмица оперирах една пациентка, мисис Мейсън. Диагноза — тумор на гърдата. Извадих го и след замразяването Джо Пирсън го обяви за доброкачествен. По-късно обаче в хирургическото изложение той промени диагнозата си и го обяви за злокачествен. — Руфъс сви рамене. — Не се оплаквам — зная, че не винаги е достатъчен един поглед под микроскопа.

— Е, и? — Макар и да знаеше какво ще последва, О’Донъл искаше да го чуе от устата на колегата си.

— Бедата е там, че Пирсън изпрати заключението си след осем дни, а междувременно пациентката беше изписана.

— Ясно. — „Ето го тежкия случай“ — помисли си О’Донъл. Случай, който не можеше да бъде подминат.

— Не е лесно — тихо продължи Руфъс — … да повикаш обратно една жена и да й кажеш, че си сбъркал… Че всъщност има рак и трябва отново да бъде оперирана.

Наистина не е лесно, О’Донъл добре го разбираше. Някога, още преди идването му в „Три общини“, и той беше имал подобен случай. Искрено се надяваше, че този случай никога няма да се повтори.

— Бил, ще ми позволиш ли да се занимая със случая, както аз намеря за добре? — О’Донъл беше доволен, че това се беше случило на Руфъс — с всеки друг от хирурзите нещата биха били по-трудни.

— Разбира се, стига да се направи нещо. — Руфъс имаше право да бъде настоятелен. — Имай предвид, че това не е изолиран случай. Просто този е по-лош от другите.

О’Донъл знаеше, че и това е истина. Но съществуваха и други неща, за които Руфъс дори не подозираше.

— Следобед ще говоря с Джо Пирсън — обеща той. — Ще го хвана след заседанието за смъртността при оперативно лечение. Ти нали ще присъствуваш?

— Да — кимна Руфъс.

— Е, там ще се видим, Бил. Благодаря ти, че ме извести. Обещавам да направя нещо.

„Нещо — помисли си О’Донъл, отдалечавайки се по коридора. — Но какво точно?“ Продължаваше да мисли за това, когато отвори вратата на администратора Хари Томасели.

Обичайното му място зад широкото бюро беше празно, но от дъното на облицования с брезова ламперия кабинет долетя гласът му:

— Тук съм, Кент.

Томасели се беше навел над широка, застлана с чертежи маса. О’Донъл се приближи безшумно по дебелия мокет.

— Мечтаеш ли, Хари? — докосна една от скиците той. — Знаеш ли, тебе ще те настаним във фантастична мансарда ето тук — на върха на източното крило.

— Нямам нищо против, стига да убедиш и съвета — усмихна се Томасели. Свали очилата си и започна да ги бърше. — Ето го… новия Ерусалим…

О’Донъл се загледа в проекта. „Три общини“ щеше да изглежда съвсем друга с внушителното си ново крило, чийто проект вече беше доста напреднал. Всъщност то представляваше цяла отделна болница с пансион за медицинските сестри.

— Нещо ново? — попита той.

Томасели постави очилата си.

— Тази сутрин говорих с Ордън.

Ордън Браун беше президент на втория по големина стоманодобивен завод в Бърлингтън и председател на управителния съвет на болницата.

— Е?

— Сигурен е, че през януари ще получим половин милион долара за фонд строителство. Това оначава, че изкопните работи могат да започнат през март.

— А другите петстотин хиляди? Миналата седмица Ордън ми каза, че ще бъдат налице към средата на декември. — Още тогава О’Донъл си помисли, че председателят е настроен прекалено оптимистично.

— Браун ме помоли да ти предам, че е променил мнението си — отговори Томасели. — Вчера отново е говорил с кмета. Стигнали са до извода, че сумата може да бъде събрана до началото на лятото, а цялата кампания ще бъде приключена до есента на следващата година.

— Това се казва добра новина! — О’Донъл реши да забрави предишните си опасения. Щом Ордън е успял да се измъкне от най-неизгодното положение, значи, щеше да се справи докрай.

— О, и между другото — с привидно равнодушие добави Томасели — Ордън и кметът са уговорили среща с губернатора за следващата сряда. Изглежда, ще получим обещаното увеличение на щатската помощ…

— Още нещо? — с престорена острота запита О’Донъл.

— Та това малко ли е? Мислех, че ще бъдеш доволен — отвърна Томасели.

„Повече от доволен“ — помисли си О’Донъл. Една мечта, зародила се у него още с постъпването му в „Три общини“ преди три и половина години, беше на път да се осъществи. Странно как човек свиква с мястото! Ако навремето, в Харвардския медицински факултет, или по-късно, като главен хирург в „Кълъмбия презбитериън“*, някой му беше казал, че ще се задържи в една второразрядна болница от рода на „Три общини“, той щеше да го сметне за смахнат. Специализацията в лондонската „Бартс“** само подсили намерението му да си намери място в някоя от най-добрите болници — „Джон Хопкинс“ или „Масачусетс Дженеръл“ например… Високата квалификация му даваше право на широк избор. Но преди да настъпи времето за решение, в Ню Йорк той се срещна с Ордън Браун, който го склони да посети Бърлингтън и да разгледа „Три общини“.

[* Една от болниците към Колумбийския университет в Ню Йорк. — Б. р.]

[** Разговорното наименование на най-старата английска болница — „Св. Вартоломей“ в Лондон, основана през 1132 г. — Б. р.]

Беше потресен от това, което видя. Болничната сграда беше занемарена, организацията на работата — лоша, а нивото на медицинското обслужване (с малки изключения) — под всякаква критика. Завеждащите хирургията и вътрешното отделение не помръдваха от местата си с очевидната цел да запазят това приятно статукво завинаги. Администраторът — ключова фигура при отношенията между управителния съвет и медицинския персонал на всяка болница — беше един некомпетентен дърдорко. Програмата за квалификация на кадрите направо будеше насмешка. Бюджет за изследователска работа липсваше, а условията, при които работеха и живееха медицинските сестри, бяха почти средновековни. Ордън Браун не скри нищо и го разведе навсякъде. После отидоха у дома му, разположен на един от хълмовете край Бърлингтън. О’Донъл прие да остане за вечеря, след което възнамеряваше да хване първия самолет за Ню Йорк. Беше толкова ужасен, че дори не му се мислеше за Бърлингтън и „Три общини“.

По време на вечерята в тихата, украсена с гоблени трапезария на Ордън Браун той научи цялата история. Всъщност такива истории беше чувал и преди. Някога модерна и преуспяваща, измежду първите в щата, болницата „Три общини“ бе станала жертва на безотговорност и бездушие. Председателят на съвета бил застаряващ индустриалец, който предпочитал да прехвърля задълженията си на когото завари, и се появявал в болницата от празник на празник. Липсата на здраво ръководство не можело да не се отрази. Повечето завеждащи отделение — дългогодишни кадри — се противопоставяли на всякакви опити за промяна. По-младите им подчинени отначало се опитвали да се борят, после вдигали ръце и напускали. Накрая репутацията на болницата стигнала дотам, че никой млад лекар с висока квалификация не желаел да постъпи в нея. Това от свря страна довело до назначаването на по-слабо подготвени лекари.

Единствената промяна дошла с назначението на самия Ордън Браун. Преди три месеца старият председател бил починал и група влиятелни граждани убедили Браун да го наследи. Изборът не бил единодушен, защото старата гвардия в болницата имала свой кандидат — дългогодишния член на съвета Юстас Суейн. Браун все пак получил необходимото мнозинство и сега се опитвал да накара някои от останалите членове на съвета да възприемат неговите идеи за модернизация на болницата.

Борбата се оказала мъчителна. Предвожданите от Суейн консерватори и група стари лекари образували съюз, който ожесточено се противопоставял на предлаганите промени, и Браун бил принуден да прибягва до тънки дипломатически маневри.

Едно от нещата, за които се борел, било да разшири съвета и да привлече в него нови, по-активни членове. Имал предвид някои млади и енергични хора от деловите кръгове на Бърлингтън. Но поради липса на единодушие въпросът бил замразен.

Ако искал, откровено сподели Ордън Браун, можел да прокара решенията си със сила, като използува влиянието си, за да принуди някои от старите и пасивни членове да си подадат оставката. Но това би било недалновидно, тъй като повечето от тях били богати хора и всеки споменавал болницата в завещанието си. Прогонени, тези хора биха променили последната си воля. Юстас Суейн, собственик на цяла империя универсални магазини, вече намеквал, че нещата отиват натам. Затова Ордън Браун трябвало да действува предпазливо и тактично.

Все пак председателят получил пълномощия за намирането на нов главен хирург.

Тогава О’Донъл бе поклатил глава:

— Боя се, че тази работа не е за мен.

— Може би — бе отвърнал Браун. — Моля ви само да ме изслушате докрай.

Не му липсваше убедителност на този предприемчив мъж, който, макар и от заможно семейство, беше извървял дългия и труден път от обикновен работник до ръководител и най-накрая до президент на завода. Имаше усет към хората и това се дължеше на дългите години ежедневни контакти с най-различни личности. Може би именно в този усет трябваше да се търси причината, поради която беше поел нелекото задължение отново да издигне престижа на „Три общини“. И малкото време, което тогава прекараха заедно, беше достатъчно на О’Донъл да усети искрената всеотдайност на този човек.

— Ако решите да дойдете тук — беше казал Браун в края на онази вечеря, — няма да мога да ви обещая нищо определено. Изкушавам се да кажа, че ще можете да работите на спокойствие, но истината е, че ще трябва да се борите за всичко, което искате. Ще се сблъскате с открит отпор, с чужди интереси, с равнодушие. Ще има проблеми, по които няма да мога да ви подкрепям и ще трябва да се изправяте сам срещу всички… — Тук млъкна за момент; после тихичко добави: — Мисля, че единственото привлекателно нещо в подобна ситуация за човек като вас е предизвикателството — предизвикателство, което не всеки среща в живота си.

С това Ордън Браун беше приключил обсъждането на въпроса. После говориха за други неща — Европа, предстоящите избори, зараждането на близкоизточния национализъм. Браун беше пътувал много и беше добре информиран. По-късно го беше закарал на летището.

— Приятно ми беше да разговарям с вас — каза на сбогуване председателят, а О’Донъл се качи на самолета с твърдото намерение да забрави Бърлингтън и пътуването си до него да отчете като един полезен и навременен опит.

По време на полета се беше опитал да чете някаква статия за шампионата по тенис, която го интересуваше, но мозъкът отказваше да възприеме смисъла й. Мислите му продължаваха да се връщат към „Три общини“, към онова, което беше видял, и това, което трябваше да се направи. После, за пръв път от доста години, се беше запитал какво е собственото му отношение към медицината, какво значи тя за него и какво иска да направи от себе си… Какво трябва да й даде и какво ще остави след себе си… Не беше се оженил досега и едва ли щеше да го направи тепърва. Разбира се, любовни връзки не му липсваха, но нито една не беше постоянно… Накъде води тази пътека, запита се той. Харвард, презвитерианската болница, Бартс — добре. А после? Отговорът дойде някак си изведнъж, твърд и непоколебим. Мястото му е именно в Бърлингтън с неговата второразрядна болница! Веднага след приземяването си на летище „Ла Гуардия“ той изпрати телеграма на Браун с една-единствена дума:

„Приемам.“

Сега, загледан в плановете, които администраторът шеговито нарече „нов Ерусалим“, О’Донъл още веднъж прехвърли в съзнанието си трите и половина години, които го деляха от онази нощ. Браун излезе прав, че няма да му бъде лесно. Всички главоболия, които му предрече навремето, се изпълниха. Макар и бавно, най-сериозните от тях бяха вече преодолени.

След пристигането на О’Донъл предишният главен хирург си подаде оставката без излишен шум. Кент бързо обедини около себе си хирурзите, които имаха желание да работят за по-добро медицинско обслужване. Преразгледаха правилата за работа в операционните и създадоха комисия да следи за тяхното спазване. Беше възстановена дейността на тъканната комисия, която до този момент почти не съществуваше.

Нейно основно задължение бе да не допуска оперативно отстраняване на здрави органи. Учтиво, но твърдо по-слабите хирурзи бяха поканени да работят в рамките на възможностите си. На няколкото некадърни резачи на апендикси се, даде възможността да подадат оставка без много разправии или да бъдат уволнени. Повечето предпочетоха да напуснат без усложнения, въпреки че се лишаваха от основния си доход. Между тях имаше и един (О’Донъл вече не помнеше името му, който беше отстранил бъбрека на възрастен пациент, без дори да разбере, че другият му бил отдавна изваден при предишна операция. Ужасната грешка се разкри едва при аутопсията.

Отстраняването на този хирург беше лесно. Но с други не беше така. Окръжният медицински съвет беше отрупан с жалби, а двама от уволнените заведоха дело срещу управата на болницата. О’Донъл очакваше с неприятно чувство предстоящото съдебно разследване и неизбежната вестникарска шумотевица около нето.

Но въпреки трудностите той и хората му постигнаха своето. Постепенно личният състав се попълни с нови висококвалифицирани специалисти, някои от тях възпитаници на неговата алма матер, отстъпили пред настойчивите му увещания.

Междувременно отдел „Медицина“ в градския съвет беше оглавен от доктор Чандлър — бивш кадър на „Три общини“, настроен критично към старото ръководство. Чандлър беше специалист по вътрешни болести. Мнението му по въпросите на болничното ръководство беше доста различно от това на О’Донъл, но макар и да го считаше за доста надут и славолюбив човек, О’Донъл оценяваше положителните му качества. Особено когато ставаше въпрос за нивото на медицинското обслужване.

През тези три и половина години настъпиха значителни промени и в административното управление на болницата. Няколко месеца след своето назначение О’Донъл беше споменал пред Ордън Браун за един изключително способен помощник-администратор. Председателят взе самолета и след два дни се върна с договор в джоба си. След месец старият началник на административния отдел, щастлив, че ще може да се разтовари от неимоверно нарасналите си задължения, беше пенсиониран с всички почести. На мястото му дойде Хари Томасели и оттогава пелият административен отдел заработи с компетентната деловитост на своя ръководител.

Преди около година О’Донъл беше избран за председател на медицинския съвет при болницата и това го направи старши сред практикуващите лекари в „Три общини“. С помощта на Томасели и доктор Чандлър той направи много за квалификацията на младите и по-възрастни лекари, което от своя страна доведе до набъбване на купчината молби за постъпване на работа.

Но им предстоеше дълъг път. О’Донъл добре съзнаваше, че са още в началото на обстойната програма, обхващаща трите основни принципа на медицинската практика — обслужване, обучение и изследователска дейност. Самият той беше на четиридесет и две, след няколко месеца навършваше четиридесет и три години. Едва ли щеше да успее да приключи с всичко, с което се беше захванал. Но началото бе добро. Оказа се, че импулсивно взетото преди три и половина години решение е било правилно.

Разбира се, не можеше да се каже, че новата структура е без пукнатини. Това не е възможно. Високите цели не се постигат нито лесно, нито бързо. Някои хора сред старшия медицински персонал все още се противопоставяха на промените, а тяхното влияние в съвета съвсем не беше незначително. Тях както и преди ги ръководеше вездесъщият Юстас Суейн, известният на всички твърдоглавец. Тази група продължаваше да се оплаква от „неразумното бързане“ на младите, обвиняваше ги в липса на опит. „Може би това не е толкова лошо“ — мислеше си О’Донъл, докато възприемаше тактиката на търпеливото изчакване, въпреки недоволството на по-младите и енергични лекари.

След разговора си с Бил Руфъс той още веднъж се замисли върху сложността на ситуацията. Патологоанатомичното отделение на „Три общини“ беше главната крепост на стария режим. А доктор Джоузеф Пирсън, който ръководеше отделението като своя лична собственост, работеше в болницата цели тридесет и две години. Познаваше отблизо повечето членове на съвета, а негов редовен партньор по шах беше Юстас Суейн. Тук трябваше да се има предвид и друго: Джо Пирсън съвсем не беше лош специалист. Напротив — имаше име на отличен патолог. Преди години минаваше за един от най-активните привърженици на изследователската работа и известно време беше заемал поста президент на Щатската асоциация на патолозите. Трудностите произлизаха от факта, че работата в отделението нарасна неколкократно и вече не беше по силите на един човек. О’Донъл подозираше, че хистологичната лаборатория има нужда от основен ремонт.

Но тук на преден план отново излизаха средствата за бъдещото строителство. Търканията между О’Донъл и Пирсън щяха пряко да засегнат Юстас Суейн, а оттам — и плановете на Браун за събиране на необходимите средства до есента на следващата година. Личното дарение на Суейн беше толкова голямо, че загубата му би представлявала тежък удар, да не говорим за влиянието на стария богаташ върху някои от най-видните граждани на Бърлингтън. Малко или много, този човек беше в състояние да провали или подпомогне непосредствените им задачи.

О’Донъл се надяваше, че проблемите на патологията могат да почакат още известно време. Толкова много важни неща чакаха разрешението си. Все пак той трябваше да действува, и то бързо, по повдигнатия от Руфъс въпрос. Вдигна глава от чертежите и каза:

— Хари, мисля, че скоро ще ни се наложи да се сражаваме с Джо Пирсън.

> 3

За разлика от горещината и оживлението, които царяха по горните, етажи, облицованият с бели плочки коридор на приземието беше хладен и тих. Спокойствието му беше нарушено от малката процесия, която излезе от асансьора. Начело вървеше сестра Пенфийлд, а след нея обут в гуменки санитар буташе висока количка с гумени колела.

Колко ли пъти беше извървявала този маршрут, запита се сестра Пенфийлд и хвърли бегъл поглед към покритата с бял саван фигура върху количката. Сигурно поне петдесет пъти за последните единадесет години. А може и да са повече — това не е нещо, за което човек си води статистика. Последното пътуване от отделението към моргата, от територията на живота към тази на смъртта.

По традиция за него избираха най-безлюдния час и най-затънтените болнични коридори, които водеха към товарния асансьор, за да не се разстройват живите от срещата си със смъртта. Това беше и последното задължение на сестрата към нейния пациент, едно уважение към човека, на когото медицината не е успяла да помогне; уважение, което щеше да продължи и след края и което се извършваше с грижа, съпричастие и малко тъга…

Стигнаха мястото, където белият коридор се разклоняваше. Отдясно долиташе приглушеният моторен шум на машинното отделение на болницата — отопление, електрически табла и генератори за собствено захранване. Под стрелката, която сочеше в обратна посока, стоеше надпис: „Патолого-анатомично отделение. Морга.“

Уайдман, санитарят, насочи количката наляво, а един от пазачите, надигнал бутилка кока-кола, престана да пие и се отдръпна встрани. Обърса устни и посочи към белия саван:

— Не можа да прескочи трапа, а? — Забележката беше предназначена за Уайдман. Приятелска закачка в познат и за двамата диалог.

— Излязъл му е номерът, Джек — отвърна санитарят.

Пазачът кимна и надигна бутилката.

„Колко кратък е пътят от живота до залата за аутопсии“ — помисли си сестра Пенфийлд. Преди по-малко от час тялото под бялата покривка все още беше Джордж Андрю Дънтън, петдесет и три годишен строителен инженер, жив човек. Неволно в съзнанието й изплуваха подробности от заболяването му, отбелязани в болничния картон, който стискаше под мишницата си.

Семейството му се беше държало твърдо и след настъпването на смъртта. Неизбежното беше прието със сдържана мъка, без истерии. Това улесни доктор Макмахън, който искаше да получи разрешение за аутопсия.

— Мисис Дънтън — меко беше започнал той. — Зная, че моментът не е много подходящ, но искам да ви помоля нещо…

Последваха обикновените в такива случаи думи — как диагнозата на лекаря трябва да бъде проверена и как това допринася за напредъка на медицината, как това е и една предохранителна мярка за семейството и за всички, които тепърва ще постъпват на лечение…

— Добре — беше го прекъснал синът. — Пригответе каквото трябва и майка ми ще подпише!

Сестра Пенфийлд беше попълнила бланката за аутопсия и ето го Джордж Андрю Дънтън, петдесет и три годишен инженер, мъртъв и готов за патологическия нож.

Вратата на залата за аутопсии широко се разтвори и Джордж Рин, негърът, от моргата — Мършопазителя — както му викаха — вдигна глава. Тъкмо беше приключил с почистването на масата и плотът й блестеше ослепително бял.

Уайдман го поздрави с обичайното:

— Карам ти нов пациент.

Рин оголи зъби в ослепителна усмивка, сякаш за пръв път чуваше тези думи. Посочи бялата емайлирана маса:

— Насам, моля.

Уайдман приближи количката с тялото тяло на Джордж Андрю Дънтън и Рин дръпна чаршафа. Внимателно го сгъна и го подаде на санитаря. Смъртта си е смърт, но чаршафът трябва да се върне обратно в отделението. После, с едно-единствено ловко движение, двамата прехвърлиха трупа върху масата.

Джордж Рин изпъшка под тежестта — Дънтън беше едър, висок близо метър и осемдесет човек, позатлъстял на старини.

— Остаряваш, Джордж — ухили се санитарят. — Скоро ще дойде и твоят ред.

Рин поклати глава:

— Не преди да кача и теб на тази маса…

Спектакълът вървеше гладко след толкова много представления. Може би двамата бяха измислили мрачните си шеги с надеждата да вдигнат бариера между себе си и смъртта, с която съжителствуваха ежедневно. Така или иначе, всичко беше отдавна забравено. Сега гледаха на това като на работа, която трябва да се свърши, като на необходима формалност, и нищо повече. Вече бяха свикнали със смъртта и отдавна не изпитваха притеснение или страх.

Специализант-патологът доктор Макнийл навличаше престилката си в дъното на залата, когато влезе процесията на сестра Пенфийлд. Той пое картона и останалите документи на починалия и докато ги преглеждаше, осезателно долови близостта и топлината на тялото й до себе си. Усети мириса на току-що изгладена престилка, примесен с лек дъх на парфюм. Погледна меката, добре сресана коса и изведнъж му се прииска да зарови ръцете си в нея. С усилие успя да се съсредоточи върху документите, които държеше в ръка:

— Добре, изглежда, всичко е налице.

Дали все пак да не опита? Вече станаха шест седмици, а когато човек е на двадесет и седем години, шест седмици са дълъг период на въздържание. Пенфийлд, малко над тридесетте, беше много приятна жена — достатъчно млада, за да бъде интересна, и достатъчно възрастна, за да има богат опит. Умна, любезна, с отлична фигура.

Макнийл започна да пресмята. „Ще трябва поне няколко пъти да изляза с нея, преди да се съгласи — помисли той. Това автоматично решаваше въпроса — сега е зле с парите, предложението се отлага за следващия месец. — Пази се за мен, скъпа сестричке! Ти пак ще ми дойдеш, защото и други пациенти ще умират!“

— Благодаря, докторе — усмихна се тя и тръгна да си върви.

— Пак да ни докарате някого — извика след нея той. — Трябва да поддържаме формата си! — Отново изтърканата шега, защитното лекомислие пред лицето на смъртта. Макнийл почувствува, че работата с тази сестричка ще се уреди.

Следвайки санитаря, Елейн Пенфийлд излезе от залата. Традицията беше спазена, последната непоискана услуга — направена.

Сега отново се връщаше към страданията на живите. Усети, че доктор Макнийл искаше да й предложи нещо… Може би другия път ще го чуе…

Джордж Рин подложи парче дърво под главата на трупа и изпъна ръцете му отстрани, докато Макнийл започна да подрежда необходимите за аутопсията инструменти — ножове, форцепси, специални резачки за ребрата, електрическо трионче за черепа. Всичко беше идеално чисто — Рин си гледаше съвестно работата, — но не беше стерилно, както бяха инструментите четири етажа по-горе, в операционните. Тук никой не се тревожеше, че пациентът на масата може да получи инфекция. Обратното — патолозите трябваше да внимават.

Джордж Рин вдигна въпросителен поглед и специализантът кимна.

— Вече можеш да позвъниш на сестрите, Джордж. Нека прашат стажантките. Уведоми и доктор Пирсън, че започваме.

— Добре, докторе — кимна негърът и излезе.

Макнийл имаше авторитет в качеството си на специализант-патолог, въпреки че заплатата му беше съвсем малко по-голяма от тази на портиера Но не след дълго разликата между двамата щеше рязко да се увеличи. С три и половина години специализация зад гърба си Макнийл вече можеше да получи права за свободна практика. Оставаха му някакви си шест месеца, след изтичането на които щеше да се заинтересува за няколкото вакантни длъжности в щата. За негово щастие при специалистите-патолози търсенето все още далеч превишаваше предлагането. Тогава вече нямаше да се пита дали ще може да си позволи разходите, свързани с жени като Пенфийлд!

При тази мисъл Роджър Макнийл се усмихна на себе си, но лицето му остана непроменено. Хората около него често го вземаха за намръщен саможивец, какъвто често биваше, приписваха му пълна липса на чувство за хумор, което обаче не отговаряше на истината. Затова пък много жени го намираха привлекателен — нещо, което той навреме бе усетил и не пропускаше да го използува. Още като стажант смайваше колегите си: уж мрачният и недодялан Макнийл често пленя-ваше жени, за които останалите не смееха и да мечтаят!

Вратата се отвори и в залага връхлетя Майк Седънс, специализиращият хирург, който временно помагаше в патологията. Червеникавата му коса стърчеше по странен начин, сякаш разрошена от невидим вятър. Откритото му момчешко лице бе вечно огряно от приятелска усмивка. Макнийл ю считаше за ексхибиционист, макар и да го уважаваше поради готовността, с която прие да дойде в патологията.

— Пак работа! — Седънс погледна тялото на масата и пое подадения от колегата му болничен картон. — От какво е умрял? — Прочете заключението и сам си отговори: — А, сърдечен инфаркт…

— Така пише там — каза Макнийл.

— Ти ли ще го вземеш?

— Пирсън — отвърна специализантът.

Седънс учудено го изгледа:

— Самият шеф? Какво му е толкова специалното на този случай?

— Нищо. — Макнийл прикрепи формуляра за аутопсии към специалната поставка на масата. — Ще идват сестричките — тези, дето се учат, а старият ще използува случая да се поперчи…

— Галапредставление — ухили се Седънс. Не трябва да го изпускам!

— Щом е така, свърши нещо. Попълни някои от данните… — Макнийл му подхвърли купчината бланки.

— Готово — Седънс взе една писалка и започна да попълва графите за състоянието на трупа, като мърмореше под носа си:

— Изпипан и елегантен белег от операция на апендикс. Бенка на лявата ръка… Повдигна ръката и продължи: — Леко вкочанен… я да видим зениците… кръгли, с диаметър 0.3. А сега зъбките… — Ръката му с всичка сила натисна втвърдената вече челюст.

Зад вратата се чу шум и след миг надникна една сестра от подготвителния курс.

— Добро утро, доктор Макнийл. — Зад нея надничаха няколко любопитни лица.

— Добро утро, можете да влезете — отвърна специализантът.

Стажантките бяха шест и до една хвърлиха уплашени погледи към проснатото на масата тяло. Майк Седънс се ухили.

— Побързайте, момичета, запазили сме ви най-хубавите места!

Огледа внимателно групата и установи, че две от момичетата вижда за първи път. О, тази брюнетка е нещо наистина специално! Това си личеше дори под спартанската униформа. Той прекоси с преднамерена небрежност залата, после се върна обратно и съвсем нехайно се вклини между момичето и останалата група. Пусна широката си усмивка и каза:

— Май че не съм ви виждал друг път.

— От началото съм с тази група. — Тя го погледна със смесица от откровеност и любопитство, после подигравател-но добави: — И доколкото знам, лекарите никога не поглеждат стажантките-първокурснички!

Той се престори на замислен:

— Е, това е общото правило. Но понякога правим изключения… според случая, разбира се. — И със светнали от възхищение очи добави: — Казвам се Майк Седънс, между другото…

— Вивиан Лобъртън — отвърна тя и се засмя В следния миг млъкна, усетила неодобрението в погледа на ръководителката. Този червеноглав млад лекар й хареса от пръв поглед, но на това място шегите и приказките изглеждаха съвсем неуместни. Все пак на масата тежеше мъртвец… Умрял току-що, както им казаха, преди да влязат. А сега ще наблюдават аутопсията. „Дали ще издържа“ — запита се Вивиан. Вече усещаше как се стягат коремните й мускули. Надяваше се някога да свикне със смъртта, но сега я обзе страх. По коридора се чуха стъпки.

— Скоро ще се видим — прошепна Седънс и леко я докосна по ръката.

Вратата се отвори и стажантките почтително се отдръпнаха, за да направят път на доктор Джоузеф Пирсън. Той измърмори някакъв поздрав и се отправи към шкафа в ъгъла на помещението Свали бялата си престилка и облече халат, който измъкна отвътре. Направи знак на Седънс, който се приближи и завърза колана на гърба му После, подобно на добре тренирана двойка, двамата отидоха до умивалника и Седънс поръси ръцете на стария лекар с прах от някаква кутия. Младежът взе предварително приготвените гумени ръкавици и Пирсън мушна в тях разперените си пръсти. Всичко това беше извършено в пълно мълчание. Накрая старият благоволи да благодари под носа си, от което димящата пура в устата му се разклати.

След това се приближи до масата и пое картона от Макнийл. Зачете го съсредоточено. До този момент не беше погледнал трупа на масата. Седънс оприличи разиграващата се пред очите му сцена на симфоничен оркестър, който трепетно очаква маестрото да се изправи на пулта. Липсваха само аплодисментите.

Пирсън изчете картона, след което насочи вниманието си към трупа и започна да сравнява своите впечатления със записаното от Седънс. После върна формуляра на мястото му, извади Пурата от устата си и спря поглед на групичката стажантки:

— За първи път присъствувате на аутопсия, нали?

Момичетата се раздвижиха.

— Да, докторе… да, сър… — долетяха откъслечните им отговори.

Пирсън кимна.

— Тогава да ви се представя — аз съм доктор Пирсън, главен патолог на болницата. Господата тук са доктор Макнийл — специализант-патолог, и доктор Седънс — специализант-хирург… трета година, ако не се лъжа. — И се обърна към Седънс. — Така ли беше?

— Точно така, докторе — усмихна се Седънс.

— Трета година, добре… Изпратен е да помага в патологията — продължи Пирсън, после погледна изпод вежди младия лекар: — Скоро доктор Седънс ще завърши специализацията си и ще бъде пуснат сред нищо неподозиращата общественост като пълноправен хирург!

Момичетата се разсмяха, усмихна се и Седънс. Допадаше му начинът, по който Пирсън използуваше всяка възможност да ухапе някой представител на хирургията. Не ще и съмнение, че за това си имаше причини — кой знае колко груби хирургически грешки бе откривал тук, на тази маса през дългогодишния си стаж. Хвърли поглед към Макнийл, който нещо се мръщеше. „Не е доволен — помисли си Седънс, — Мак предпочита патологията си без словесните украшения.“

Пирсън отново поде:

— Патологът е известен като лекаря, който пациентът никога не вижда. И въпреки това в сравнение с останалите болнични отделения патологията прави повече за него.

„Превъзнасянето започва“ — отбеляза Седънс и следващите думи на стария лекар потвърдиха предположението му:

— В патологията се изследва кръвта на пациента — продължи Пирсън, — тя оглежда екскрементите му, проследява хода на болестите му, определя дали туморите му са злокачествени, или не. Патологията е тази, която сигнализира за наличието на определена болест, и то тогава, когато цялата останала медицинска наука е безпомощна. — Пирсън спря и многозначително погледна към тялото на Джордж Андрю Дънтън. — И най-накрая не друг, а патологът поставя окончателната диагноза!

Последва нова пауза. „Какъв актьор е старият — помисли си Седънс. — Безсрамен комедиант!“

— Искам да ви обърна внимание — отново поде Пирсън, разпалено размахвайки пурата си — върху думите, които ще срещнете в много зали за аутопсия. — Очите на момичетата проследиха пръста му, който сочеше латинската сентенция, окачена на стената зад него.

— Mortui vivos docent. — Пирсън прочете на глас сентенцията, а след това я преведе: — „Мъртвите учат живите.“ — После погледи му отново се спря на тялото пред него: — Точно това ще стане сега. Този мъж вероятно е починал от коронарна тромбоза… — Наблегна на думата „вероятно“, после продължи: — Чрез аутопсията безпогрешно ще установим дали наистина е било така.

След тези думи старият патолог дръпна дълбоко от пурата си, а Седънс се изправи до него, предусещайки какво ще последва. В тази сценка му беше отредена ролята на незначителен статист, но въпреки това той възнамеряваше да я изиграе добре. Пирсън изхвърли облак син дим от устата си и с царствен жест подаде пурата на Седънс, който почтително я пое и отнесе встрани. Главният патолог плъзна бърз поглед по наредените пред него инструменти и избра един масивен нож. Насочи блестящото острие и с едно-единствено енергично и отмерено движение направи първия разрез.

Макнийл тайно наблюдаваше стажантките. Аутопсията не е гледка за несвикнали хора, а дори и привикналите понякога трудно понасяха първия разрез. До този момент тялото на масата поне привидно е свързано с живота. След първия разрез обаче изчезва и последната илюзия. Това, което е било мъж, жена или дете, се превръщаше в месо и кости, нямаше нищо общо с живота. Това беше неотменната истина, неизбежният за всички край. Тук проличаваше мъдростта на вехтия завет: „Защото от пръст си и в пръст ще се върнеш.“

Със сръчност, лекота и бързина — плод на дългогодишна практика, Пирсън започна аутопсията с Т-образен разрез. Три силни удара на ножа му бяха достатъчни за разтварянето на гръдния кош от едното до другото рамо и надолу до края на корема. Кожата зейваше под острието със съскащия звук на разцепваща се материя, за да разкрие намиращия се под нея слой жълтеникави мазнини.

Макнийл продължаваше да наблюдава момичетата и забеляза как две от тях видимо пребледняха, а друго пое дълбоко въздух и се извърна. Останалите три стоически гледаха. Специализантът задържа поглед върху пребледнелите — в такива моменти припадъците бяха нещо обикновено. Но тези май щяха да се оправят — цветът на лицата им постепенно се възвръщаше, а третата отново се обърна към масата, сложила кърпичка пред устата си.

— Ако някоя от вас почувствува нужда да излезе за малко, нека не се притеснява — обади се Макнийл — Първия път винаги е трудничко…

Момичетата го погледнаха с благодарност, но никоя не помръдна. Той знаеше, че не всички патолози биха допуснали стажантки в залата, преди да направят първия разрез. Пирсън обаче не беше от тях. Не щадеше никого и смяташе, че всичко трябва да се види. От началото до края. По този въпрос бяха на едно мнение с Макнийл. В своята практика сестрата се сблъсква с какви ли не неща — рани, счупени крайници, разложена плът… Затова колкото по-скоро тези момичета свикнат да възприемат медицината с всичките й ужасни гледки и неприятни миризми, толкова но-добре за самите тях.

Макнийл намъкна чифт ръкавици и се присъедини към Пирсън. Старият лекар вече беше стигнал ребрата и със сигурни движения отстраняваше тъканта около тях. С помощта на специални ножици той преряза две ребрени кости и отвори гръдната кухина, в която се намираха перикардът и белите дробове. Ръкавиците, инструментите и масата бързо започнаха да се покриват с кръв. От другата страна Седънс обработваше коремния отвор. C няколко движения извади стомаха и червата, огледа ги за миг, после ги пусна в кофата до себе си. Миризмата вече трудно се понасяше.

Пирсън и Седънс едновременно завързаха, а после и прекъснаха главните артерии — това щеше да помогне на човека, който подготвяше тялото за предаване на близките. От рафта над главата си Седънс взе малък пластичен сифон и започна да промива корема. Пирсън му кимна и той повтори процедурата над гръдната кухина.

Междувременно Макнийл се залови с главата. Направи разрез на кожата към върха на черепа, като започна едновременно от двете страни, малко зад ушите. Разрезът минаваше през косата и на погребението нямаше да си личи. После с всичката сила на пръстите си смъкна скалпа напред върху лицето и оголи целия череп. Патологът взе в ръка електрическото трионче и отново погледна към момичетата. Срещна изпълнени с изумление и ужас погледи. „Спокойно, момичета — помисли си той. — Още малко и всичко ще свърши“.

После включи триончето.

Залата се изпълни от острия писък на прорязващите костта метални зъби. Макнийл вдигна поглед и видя как момичето с кърпичката потрепера. „Дано не повърне тук“ — помисли си той. Продължи да натиска, докато острието опря във върха на черепа, после остави машинката — Джордж Рин щеше да я почисти от кръвта. Много внимателно отстрани пре-рязаната кост и под нея се откри меката обвивка, поддържаща мозъка. Отново хвърли поглед към стажантките. Засега се справяха добре — ако издържат на това, ще издържат на всичко.

Отстранил изцяло горната част на черепа, Макнийл взе една остра ножица от поставката и преряза широката вена — горният стреловиден синус, който идваше отзад и стигаше до центъра на обвивката. Кръвта бликна като фонтан и обля ръцете му. Съвсем течна, без никакви признаци на тромбоза, отбеляза механично той. Огледа внимателно обвивката, след това я сряза и оголи мозъка под нея. Отдели го от гръбначния стълб с помощта на малък нож, после ловко го извади. Пусна го в един пълен до половината буркан с формалин, който му поднесе Седънс.

Като наблюдаваше сръчните и сигурни движения на по-младия патолог, Майк Седънс отново се запита какво ли мисли този човек. Познаваше го вече две години — отначало само като малко по-старши от него в болничната йерархия, а после и по-отблизо — вече като колега в непосредствената работа. Патологията беше интересна на Седънс, но той все пак се радваше, че не тя е основната му специалност. Нито за момент не беше се съмнявал в правилността на избора си да стане хирург. След няколко седмици с радост и облекчение щеше да се завърне в операционната зала. За разлика от това царство на смъртта операционната беше територия на живота. Тя пулсираше и кипеше с поезията на жизнеността и му носеше удовлетворение, което никъде другаде не би могъл да изпита. „Всяка жаба да си знае гьола — помисли си той. — Нека оставим патологията на патолозите.“

При патологията имаше и нещо друго. Тук твърде лесно можеше да изгубиш чувството си за реалност, убедеността си, че медицината е призвана да служи на хората. Ето този мозък например… Та само преди броени часове той е бил център на съзнанието на един човек. Координирал е усещанията му — докосване, мирис, вкус… Имал е мисли, познавал е любовта, страха, победата… Вчера, дори днес, този мозък е карал очите да плачат, устата да говори… Човекът е бил строителен инженер. Следователно този мозък е боравел с математически категории, понасял е умствено натоварване, строил е жилища или пък пътища, язовири, катедрали… Помагал е на други човешки същества да живеят по-добре. А какво представлява сега? Известно количество тъкан, която ще бъде нарязана на филии, изследвана и после изгорена.

Седънс не вярваше в бога и недоумяваше как е възможно образовани хора да вярват. Знанието, науката, мисълта — ето ги най-важните неща на този свят. И колкото повече се развиваха те, толкова по-малко влияние щяха да имат различните религии. Но той вярваше в нещо, което поради липса на поточно определение наричаше „искра на хуманността, верую на личността“. Естествено като хирург той не се занимаваше с личности, дори невинаги познаваше пациентите си. Но и когато ги познаваше, погълнат от техническите проблеми, те му се изплъзваха като хора. Ето защо отдавна, още преди да направи първите си стъпки в избраната професия, той беше взел решение никога да не забравя простия факт, че под ножа и маската на анестезиолога лежи живо човешко същество, една личност. Още по време на обучението си беше забелязал как пашкулът на самоизолацията — тази бариера срещу по-близките контакти с личността на болния, започва да обгръща колегите му. За повечето от тях това беше отбранителна мярка, надеждна преграда срещу емоционалното ангажиране. Той самият обаче не възприе тази позиция, чувствуваше се достатъчно сигурен и без нея. Нещо повече — за да я елиминира, нарочно си налагаше да мисли за пациента така, както мислеше сега. Подобни разсъждения сигурно щяха да изненадат повечето негови колеги, които гледаха на Майк Седънс като на жизнерадостен веселяк, като на повърхностен и неспособен да прикрива мислите си младеж. А можеше и да не ги изненада — мозъкът, съзнанието, или каквото щете там — е една чудна машинка, от която всичко може да се очаква.

А Макнийл? Дали чувствуваше подобно нещо, или и той се беше затворил в непроницаема обвивка? Седънс не беше съвсем сигурен, но допускаше, че този млад лекар вече е вдигнал бариерата около себе си. Пирсън? Тук вече нямаше място за съмнение, Джо Пирсън винаги беше студен и клиничен. Независимо от прочувствените речи, които държеше, годините в патологията го бяха изсушили. Майк вдигна очи към него.

Старият беше извадил сърцето и внимателно го оглеждаше. След миг се обърна към стажантките:

— Спорел картона този пациент е прекарал първия си инфаркт преди три години, а втория — преди седмица. Ето защо сега ще насочим вниманието си преди всичко върху артериите.

Сестрите внимателно наблюдаваха как Пирсън разтваря сърцето.

— Тук някъде трябва да търсим областта на тромбозата… да, ето я. — Той посочи с върха на пинсетата.

В долната част на лявата артерия, на около три сантиметра от началото й, можеше да се види блед, дълъг около сантиметър съсирек. Той го показа на момичетата.

— Нека изследваме и самото сърце. Пирсън постави органа на дисекционната табла и с бързо движение го разряза на две. Постави половинките една до друга, огледа ги и после направи знак на стажантките да се приближат. Те колебливо пристъпиха.

— Виждате ли този белег върху мускула? — Пирсън им посочи няколко бели жилки.

— Това е доказателство за прекарания преди години инфаркт — раната е стара и отдавна зараснала. — Старият лекар направи кратка пауза, после продължи — Следите от новия инфаркт са тук, в лявата камера Обърнете внимание на централната зона и кръвоизлива около нея. — Посочи малкото тъмночервено петно със светъл център, което контрастираше с останалата сърдечна тъкан, после се обърна към хирурга-специализант.

— Доктор Седънс, ще се съгласите ли с мен, че диагнозата за смърт вследствие на коронарна тромбоза е поставена правилно?

— Да, разбира се — отвърна учтиво Седънс В това нямаше никакво съмнение. Тънък съсирек, не по-голям от парченце — ето всичко, което ни трябва, за да изчезнем завинаги.

Вивиан се чувствуваше малко по-добре, усещаше, че започва да се контролира. В началото, а по-късно, когато трионче-то захапа черепа на мъртвия, тя усети как кръвта се отдръпва от главата й, цялата зала заплува пред очите й. Знаеше, че е на крачка от припадъка, но беше решила да издържи на всяка цена. После, някак без видима причина, в съзнанието й изплува забравен инцидент от далечното детство. По време на един излет в горите на Орегон баща й падна и лошо сряза крака си на туристическия нож, който носеше. Изненадващо за здравеняк като него, той беше припаднал при вида на собствената си кръв. Тогава майка й, жена домоседка, беше показала неподозирана сила. Сама направи турникет, спря кръвта и изпрати Вивиан да търси помощ. По-късно, когато помощта пристигна и непознати хора носеха баща й на измайсторена от клони носилка, майка й периодически отпускаше турникета, за да може кръвта да циркулира нормално. После лекарите казаха, че именно това е спасило крака от ампутация. Вивиан отдавна беше забравила тази случка, но в този момент тя й даде допълнителна сила. Вече знаеше, че ще издържи до края на аутопсията.

— Въпроси? — попита доктор Пирсън.

Вивиан имаше един:

— Органите, които вадите от тялото… Какво правите с тях, докторе?

— Пазим ги около седмица. Не всички, разбира се. Само най-главните — сърце, бял и черен дроб, стомах, панкреас, мозък. Минават на хистологично изследване и резултатите се вписват в специален дневник. Обикновено такова изследване правим на няколко комплекта органи едновременно.

Колко безчувствено и клинично звучи всичко, помисли си Вивиан. Но сигурно всеки би станал като Пирсън, ако ежедневно се занимава с тази работа. Неволно потръпна. Срещна погледа на Майк Седънс, който й се усмихваше през масата. Дали й съчувствуваше, или само се забавляваше?

Едно от останалите момичета също имаше въпрос:

— А тялото? В този вид… в този вид ли се погребва?

Пирсън беше готов с отговора:

— Зависи. Болници с образователни програми, каквато е нашата, често извършват по-пълни аутопсии от останалите. Фактически оттук връщаме на роднините само външната обвивка… — Помълча, после замислено добави: — Няма кой да ни благодари, ако връщаме обратно и органите… Най-много да ни вдигнат скандал, като усетят миризмата…

Напълно вярно, помисли си Макнийл. Може би Пирсън не го обясни много деликатно, но всичко, което каза, беше истина. Сам понякога се чудеше дали опечалените близки си дават сметка колко малко е останало от техния мъртвец след аутопсията. А извадените от тялото органи чакаха. Понякога седмици и месеци — това зависеше от натовареността на патологоанатомичното отделение. Значително „надживяваха“ външната си обвивка.

— Няма ли изключения понякога? — Момичето, изглежда, живо се интересуваше от този въпрос.

Пирсън не показа признаци на раздразнение. Май днес му е хубав ден, помисли си Макнийл. От време на време на стария му се случваха и такива дни.

— Има, разбира се — отвърна Пирсън. — За всяка аутопсия искаме разрешение от семейството на починалия. В някои случаи, като днешния например, разрешението не съдържа никакви ограничения и ние можем да изследваме цялото тяло. Най-често обаче близките настояват да не се пипа черепната кутия. И ние не я пипаме. В тази болница желанията на близките са закон.

— Благодаря, докторе. — Момичето изглеждаше доволно от изчерпателния отговор.

Но Пирсън не беше свършил:

— Имаме и други случаи. Когато по религиозни съображения органите трябва да бъдат погребани заедно с тялото, съобразяваме се и с тези молби.

— Католиците? Те ли настояват за това? — попита друго момиче.

— Повечето от тях — не, но има и католически болници, в които това е задължително. В повечето случаи…

Тук старият патолог се усмихна и погледна Макнийл. И двамата знаеха за какво става дума. Една от големите католически болници в другия край на града се задължаваше да връща обратно в тялото изследваните органи. Но това затрудняваше анализите и колегите им бяха измислили странна, но ефикасна система — винаги разполагаха с готов комплект органи, които поставяха в поредното аутопсирано тяло. Така можеха на спокойствие да изследват новоизвадените органи, без да се притесняват от кратките срокове на погребението. После тези органи отиваха в следващото тяло и така нататък.

Макнийл знаеше, че макар и да не е католик, Пирсън не одобрява подобни методи. Каквито и да бяха другите му недостатъци, старият беше изключително стриктен при спазването на формалностите. Имаше една фраза, която патолозите често употребяваха в документите за аутопсия — „ограничено коремно изрязване“. През корема можеш да стигнеш и до езика, стига да имаш достатъчно акъл и сръчност, казваха някои негови колеги. За чест на Пирсън тук това не можеше да се случи. В „Три общини“ „коремно изрязване“ означаваше изследване на органите в коремната кухина и нищо повече.

Междувременно Пирсън отново се беше заел с тялото.

— Сега ще изследваме… — Изведнъж спря, взе един нож и го насочи надолу: — Макнийл, Седънс… погледнете тук!

Макнийл се надвеси над посоченото място.

Видя и кимна. Плеврите, които при нормално състояние представляват прозрачно и блестящо мембранно покритие на белите дробове, тук бяха покрити с дебела матова тъкан — един от сигурните признаци за наличие на туберкулоза. След минута щяха да узнаят дали това е старо заболяване или скоротечен процес. Отстъпи настрана и даде път на Седънс.

Хирургът се пресегна и внимателно опипа белия дроб.

— Палпирайте го, Седънс — каза Пирсън. — Предполагам, че вътре ще открием нещо.

С краищата на пръстите си Майк усети дълбоките кухини. Имаше каверни. Погледна Пирсън и кимна, а Макнийл взе болничния картон на мъртвия и започна да разлиства страниците с върха на един чист нож.

— Правена ли е рентгенова снимка в момента на постъпването? — попита Пирсън.

— Не — поклати глава специализантът. — Тук е отбелязано, че е бил приет по спешност, в състояние на шок.

— Ще направим вертикално сечение. — Пирсън отново говореше на стажантките. После приближи до масата, повдигна дробовете и разряза единия от тях. Фиброказеозна туберкулоза* — никакво съмнение. И то в напреднал стадий. Вътрешността на дроба приличаше на лунна повърхност, осеяна с малки кратери. Сякаш безброй малки топчета за пинг-понг бяха плътно залепени едно о друго. Едно фатално за всеки организъм образувание, което води до сигурна смърт. Но е било изпреварено от сърдечния удар…

[* Смъртоносна форма на туберкулоза. — Б. пр.]

— Виждате ли?

— Да — отвърна Седънс. — Било е нещо като надбягване между две разновидности на смъртта.

— Болестите, които заплашват живота ни, рядко са една или две — обърна се Пирсън към стажантките. — Този човек е имал туберкулоза в напреднал стадий и както отбеляза доктор Седънс, тя много скоро е щяла да го убие. Вероятно нито той, нито неговият лекар са подозирали за съществуването и.

Старият лекар започна да сваля ръкавиците си. Представлението свърши, помисли си Седънс. Статистите и сценичните работници ще довършат останалото. Той и Макнийл ще сложат най-важните органи в надлежно номерирана пластмасова торба.

Празните места ще бъдат запълнени с памук, после ще зашият тялото с груба игла, а останалото щяха да прикрият официалният костюм и цветята. Накрая — ковчег и хладилна камера, в която останките на Джордж Андрю Дънтън щяха да дочакат погребението си.

Пирсън облече бялата манта и вече палеше поредната си пура. Фасовете от тези пури маркираха пътя му из цялата болница, тъй като рядко попадаха в пепелниците.

Обърна се към стажантките, очевидно решил да приключи урока с кратко слово:

— Ще имате какви ли не случаи в бъдещата си работа. Ще ви се налага да искате разрешение за аутопсия. Ще срещате съпротива — хората трудно се съгласяват тялото на любимия им човек да бъде нарязано за изследване. И това е напълно разбираемо.

Пирсън млъкна, а Седънс за миг допусна, че старият не е чак такъв сухар какъвто изглеждаше. Нима и в него беше останала някаква човешка топлота?

— Спомняйте си това, което видяхте днес, когато се наложи да ги убеждаваме. — Патологът посочи масата с димящата си пура: — От много месеци този човек е боледувал от туберкулоза. Нито чудно да е заразил много хора около себе си — семейство, колеги, дори и някого от болничния персонал. Ако беше погребан без аутопсия, тези хора вероятно щяха да развият туберкулоза и тя може би щеше да остане скрита до последния момент… като тази тук.

Две от момичетата инстинктивно се отдръпнаха назад. Пирсън забеляза това и побърза да ги успокои:

— Опасност от зараза вече няма — туберкулозата е болест на дихателните пътища. Но това, което научихте днес, ми дава основание да поставя под наблюдение всички, които са имали някакви контакти с болния през последните месеци. По всяка вероятност ще ги викаме на периодични прегледи в продължение на години…

За своя изненада Седънс почувствува, че думите на Пирсън го вълнуват. Умее да говори, помисли си той. И което е най-важното — говори с дълбоко вътрешно убеждение! В този момент Майк изпита дълбока симпатия към възрастния патолог.

Сякаш прочел неговите мисли, Пирсън топло му се усмихна:

— Патологията също има своите победи, доктор Седънс.

После кимна и напусна залата сред облаци синкав дим.

> 4

Заседанието, на което хирурзите ежемесечно обсъждаха завършилите със смъртен изход операции, беше насрочено за два и половина следобед. Три минути преди този час в приемната на административния отдел забързано влезе д-р Люси Грейнджър.

— Закъсняла ли съм? — попита тя секретарката.

— Мисля, че още не са започнали, доктор Грейнджър. Току-що влязоха. — Момичето посочи двойната тапицирана врата в дъното, иззад която долитаха приглушени гласове.

Първият човек, когото видя в просторната, застлана с дебел мокет зала с голяма заседателна маса от орехово дърво по средата, беше Кент О’Донъл, увлечен в разговор с непознат младеж. Наоколо всички оживено бъбреха, а в залата едва се дишаше от гъстия тютюнев дим. Тези месечни заседания бяха важни и никой от близо четридесетте хирурзи на болницата не си позволяваше да отсъствува. Тук бяха и повечето специализанти и стажанти.

— Люси! — веднага я забеляза О’Донъл. — Ела да те запозная с доктор Роджър Хилтън, нашия нов колега. — Сигурно си спомняш, че говорихме за него.

— Спомням си, разбира се — усмихна се тя и подаде ръка на младия лекар.

— Това е доктор Грейнджър, ортопед — обясни О’Донъл, който винаги държеше да представя лично новоназначените лекари.

Човекът срещу нея беше млад, на около двайсет и седем години, с изправена стойка и момчешка усмивка.

— Ако вече не ви е втръснало да го чувате — усмихна се Люси, — нека ви го кажа и аз: добре дошъл!

— Напротив, много ми е приятно — отвърна с неподправена искреност Хилтън.

— Това е първото ви назначение, така ли?

— Да — кимна той. — Досега бях специализант в „Майкъл Рийс“.

Чак сега Люси си спомни. Кент държеше да привлече този човек на всяка цена. Което със сигурност означаваше, че квалификацията му е отлична.

— Люси, ела за момент. — Кент се отправи към един от големите прозорци встрани от глъчката.

Люси се извини на Хилтън и го последва.

— Тук е много по-добре, ще можем да се чуваме — усмихна й се О’Донъл. — Как си? Доста време не съм те виждал… извън болницата, искам да кажа.

Тя се замисли:

— Какво да ти кажа… Пулсът ми е нормален, температурата — около 36.6. Само кръвното не съм си мерила скоро…

— Да ти го премеря аз — рече О’Донъл. — По време на една вечеря например.

— Не зная дали е разумно. Да не изпуснеш апарата в супата!

— Тогава дай да се разберем за вечерята, пък другото ще отпадне.

— С удоволствие, Кент — отвърна Люси. — Но първо трябва да погледна програмата си за близките дни.

— Добре, а аз ще ти звънна по телефона. Може би следващата седмица. — О’Донъл леко я докосна по рамото, после се извърна: — Май е време да открия представлението.

Люси се загледа след него. И отново, както безброй пъти досега, си помисли колко много харесва Кент О’Донъл. И като колега, и като мъж. Поканата за вечеря не беше нещо ново. И друг път бяха прекарвали заедно по някоя вечер. Дори в един момент и се струваше, че отношенията им вървят към нещо доста по-интимно. И двамата не бяха семейни, Люси беше на трийсет и пет, седем години по-млада от главния хирург. Но до този момент О’Донъл с нищо не беше показал, че за него тя е нещо повече от приятна компаньонка. Дълбоко в Себе си Люси съзнаваше, че чувствата й към този човек можеха лесно да прераснат в нещо много по-лично и много по-дълбоко. Тя самата не взимаше инициативата, защото не обичаше да насилва нещата. Нека всичко следва естествения си ход — каквото имаше да става, ще стане, и толкоз. Ето го главното преимущество на зрелостта — научаваш се да не бързаш…

— Господа, да започваме. — О’Донъл се изправи пред заседателната маса и се опита да надвика общата глъч. Беше приятно възбуден от краткия си разговор с Люси, радваше се, че скоро ще излязат заедно. Всъщност колебанието му по отношение на тази жена беше напълно съзнателно. Даваше си ясна сметка, че от ден на ден я харесва все по-силно, но не беше убеден, че една бъдеща връзка би донесла полза на някой от двамата.

Отдавна беше свикнал с живота, който водеше. Човек с лекота приема своята независимост и доста трудно се разделя с нея. Подозираше, че и Люси е стигнала до същото заключение. Пък и много проблеми биха възникнали от това, че двамата работят заедно… Въпреки всичко нейната компания му беше много по-приятна от компанията на всички жени, които беше познавал досега. Тя излъчваше особена топлота, която го успокояваше и ободряваше едновременно. Знаеше, че и другите се чувствуват така с нея — това с особена сила важеше за пациентите й.

Привличаше го и външността й, осезаемата й женственост. Погледна я и видя как отмята косата от лицето си, току-що приключила разговора с някакъв колега. Косата й беше златиста, късо подстригана, с няколко едва забележими сребърни нишки. Изглежда, всички хора от професията побеляват рано. Това му напомни, че годините си вървят. Дали не бърка, като продължава да се колебае? Не беше ли чакал достатъчно дълго? Е, добре, нека почакаме още малко — до вечерята през следващата седмица, каза си той.

Шумът не стихваше и О’Донъл повтори изречената преди минута фраза.

— Джо Пирсън още го няма — извика в отговор Бил Руфъс, чиято невероятна вратовръзка отдалеч биеше на очи.

— Не е ли дошъл? — О’Донъл изненадано огледа залата: — Някой да е виждал Пирсън?

Повечето от лекарите до него поклатиха отрицателно глава. За миг лицето на главния хирург помръкна ядно, но той веднага се овладя. После тръгна към вратата:

— Смъртни случаи не се обсъждат без патолог. Ще видя защо се бави Джо.

Но ненаправил и крачка, на вратата се появи Пирсън.

— Тъкмо тръгвах да те търся, Джо. — Тонът на О’Донъл беше спокоен и дружелюбен, без следа от раздразнение.

— Аутопсия. Продължи повече, отколкото очаквах. После се отбих за един сандвич. — Старият патолог изфъфли отговора си с пълна уста, а Люси забеляза, че нахапаният сандвич се подава заедно с папките изпод мишницата му, и това я развесели. Едва ли някой друг освен Джо Пирсън би могъл да се появи на заседанието по смъртните случаи заедно с обяда си!

О’Донъл му представи Хилтън. Старият патолог му протегна ръка, при което една папка се изплъзна изпод мишницата му и подът се покри с хартии. Руфъс с усмивка се наведе, събра пръснатите документи и отново ги тикна под мишницата му. Пирсън кимна в знак на благодарност, после се втренчи в новоназначения специалист и рязко попита:

— Хирург?

— Точно така, сър — любезно отвърна другият. Добре възпитан младеж, забеляза Люси. Отнася се почтително към по-възрастните.

— Значи, ново попълнение в редиците на кърпачите. — Думите на Пирсън прозвучаха неочаквано гръмко в настъпилата за момент тишина. Обикновено подобни забележки се приемаха като невинна шега, но от устата на Джо Пирсън звучаха съвсем другояче — мнително и злобно.

— И така може да се каже — засмя се Хилтън, но Люси долови изненадата му.

— Не му обръщайте внимание — намеси се с добродушен тон О’Донъл. — Джо винаги си има „едно наум“ по отношение на хирурзите. Е, да започваме ли?

Всички се приближиха към масата. Някак естествено местата около нея се заеха от по-старшите лекари, а останалите се разположиха на наредените отзад столове. Люси беше до масата. О’Донъл седна на председателското място, а от лявата му страна се настани Пирсън с папките си. Без да показва каквито и да било признаци на смущение, старият патолог отхапа ново парче от сандвича си.

Люси обиколи с поглед насядалите около масата и очите й се спряха на Чарли Дорнбъргър, един от най-опитните акушери в „Три общини“, който бе погълнат от деликатната операция по пълненето на лулата си. „Където и да видя този човек — помисли си тя, — той винаги се занимава с тази лула — пълни я, почиства я, пали я. От всичко това май не му остава време да попуши…“ До доктор Дорнбъргър беше седнал Гил Бартлет, а срещу него — рентгенологът Бел и Джон Макюан. Сигурно някой от предстоящите за разглеждане случаи представлява специален интерес за Макюан — обикновено специалистите по уши, нос и гърло не участвуваха в подобен род заседания.

— Господа, добър ден — О’Донъл изчака да настъпи пълна тишина, после хвърли поглед на бележките пред себе си: — Първи случай, Самюъл Лобиц, бял, от мъжки пол, петдесет и три годишен… Моля, доктор Бартлет.

Облечен както винаги безупречно, Гил Бартлет разтвори бележника си. Люси по навик спря поглед на кръглата брадичка, очаквайки да започне ритмичното й подскачане.

— Поех пациента на 12 май — започна тихо той, но веднага беше прекъснат:

— Малко по-високо, ако обичаш!

— Ще се опитам — повиши тон Бартлет. — Но по-добре да отидете на преглед при Макюан!

Групата около споменатия доктор се разхихика, усмихна се и той.

Люси искрено завиждаше на онези свои колеги, които можеха да се шегуват на събрание като това. Тя самата не беше от тях, особено ако в дневния ред предстоеше разглеждането на някой от нейните случаи. Имаше нещо жестоко в начина, по който хирургът описва диагнозата и лечението на вече мъртвия пациент, след това слуша какво биха направили на негово място другите и накрая тръпне смутен пред присъдата на патолога, която се осланяше на резултатите от аутопсията. А Джо Пирсън е безпощаден.

В медицината винаги е имало грешки, които могат да струват живота на пациента. И които никой лекар не може да избегне, колкото и да е опитен… Ето защо се свикваха тези съвещания — всеки от присъствуващите се поучаваше от грешките на другите, които утре можеха да станат и негови. Много рядко се намираше оправдание за тези грешки. А когато провинилият се хирург се мъчеше да стори това, настъпваше неудобно мълчание и всички избягваха погледа му. До открита критика почти не се стигаше. Първо, защото тя съвсем не беше необходима, и второ, защото никой не беше сигурен в собствената си безпогрешност и не знаеше дали на следващото заседание нямаше да се занимават с негов случай.

Люси си спомни за един известен хирург от болницата, в която работеше преди. Беше оперирал по предположение за рак в чревния тракт. Стигнал до засегната област и решил, че оперативното отстраняване на образуванията е невъзможно. Тогава прибягнал до байпас — свързване на червата извън мястото на туморите. Три дни по-късно пациентът починал и аутопсията категорично доказала отсъствието на каквито и да било злокачествени образувания. Пациентът имал спукан апендикс, вследствие на което получил чревно възпаление. Хирургът не успял да открие това… и издал смъртната присъда. Люси добре си спомняше ужасения шепот в залата след изчитането на патологичното заключение.

Естествено, подобни случаи никога не ставаха обществено достояние. Всички, които имаха нещо общо с медицината, съзнаваха, че много по-уместно е да се запази професионалната тайна. Но в добрите болници това означаваше край за кариерата на провинилия се лекар. Тук, в „Три общини“, доктор О’Донъл се ограничаваше с един сериозен разговор насаме с виновника, след което той оставаше под зорко наблюдение за доста продължителен период. Самата Люси не беше стигала до подобно положение, но беше чувала, че главният хирург бил доста груб при тези разговори на четири очи.

Междувременно Гил Бартлет отново започна да описва случая:

— Пациентът ми беше изпратен от доктор Симбалист. — Люси познаваше този интернист на свободна практика. Самата тя често беше приемала негови пациенти.

— Повикаха ме по телефона — продължи Бартлет. — Симбалист допускаше наличието на перфорирана язва. И действително описаните от него симптоми навеждаха на подобно заключение. По това време пациентът вече беше в линейката на път за болницата. Обадих се на дежурния и го предупредих да има готовност за спешна операция. — Бартлет за миг погледна в бележника си и продължи:

— Самият аз прегледах пациента след около половин час. Имаше остри болки в горната част на корема и беше в шоково състояние. Кръвното му налягане беше седемдесет на четиридесет, целият беше посивял и облян в студена пот. Наредих кръвопреливане за борба с шока и морфин за успокоение на болките. Коремът му беше твърд, на места с меки области.

— Направи ли снимка на гръдния кош? — запита Бил Руфъс.

— Не. Прецених, че пациентът е твърде зле, за да бъде разкарван до рентгена. Потвърдих първоначалната диагноза — спукана язва, и незабавно пристъпих към операция.

— И никакви съмнения. Така ли, докторе? — обади се Джо Пирсън, който до този момент ровеше книжата пред себе си. Сега се беше изправил и гледаше Бартлет право в очите.

Хирургът за момент се поколеба и Люси разбра, че нещо не е в ред. Сигурно диагнозата е била погрешна и сега Джо Пирсън го чака да падне в капана. После се сети, че това, което знае Пирсън, се знае и от Бартлет. Изненадата бе изключена, тъй като Гил положително е присъствувал на аутопсията, както правят повечето от съзнателните хирурзи.

След кратка пауза Бартлет учтиво отвърна:

— Всеки има съмнение при спешните случаи, доктор Пирсън Тогава реших, че всички симптоми оправдават проучвателната оперативна намеса. Извърших я и установих, че няма наличие на перфорирана язва. Изпратих пациента в реанимацията и позвъних на доктор Тоинби с молба за консултация. Но още преди да пристигне, пациентът почина.

Гил Бартлет затвори бележника си и очите му бавно обходиха масата Значи, погрешна диагноза Гил вероятно страдаше, но добре се прикриваше зад спокойния глас и сдържано поведение. На базата на документираните дотук симптоми щеше да му бъде изключително трудно да защити решението си за оперативна намеса.

— Доктор Пирсън, имате думата за патологоанатомичното заключение. — Люси почувствува, че О’Донъл знае какво ще последва. Всъщност така и трябваше да бъде — всички шефове на отделения получаваха копия от засягащите ги аутопсионни заключения.

Пирсън разрови купчината документи пред себе си и измъкна необходимия му формуляр. Прониза с поглед седналите Около масата лекари и започна:

— Както правилно заключи доктор Бартлет, не е имало никаква перфорация Практически коремът е бил в напълно нормално състояние. — Спря, за да подсили драматичния ефект, и натъртено добави: — Това, което многоуважаемият доктор Бартлет е търсил, се намираше в гръдния кош и се нарича начален стадий на пневмония. Без съмнение острата болка в горната част на корема е била плеврална болка!

Значи, ето какво било! Люси за миг си припомни симптомите. Да, почти идентични и за двете заболявания.

— Кой друг ще се изкаже? — подкани О’Донъл.

Мълчание. Грешката беше налице и повечето от присъствуващите добре съзнаваха, че едва ли биха я избегнали, ако бяха на мястото на Бартлет.

После се обади Бил Руфъс:

— Бих казал, че според така описаните симптоми оперативната намеса би могла да се оправдае…

Сякаш само това и чака, Пирсън саркастично проточи:

— Така ли?… Не зная… не зная… — После изведнъж остро изстреля: — Всички знаем, че доктор Бартлет рядко вижда нещо повече от корема!

Лекарите смаяно се спогледаха, докато Пирсън невъзмутимо продължаваше да фиксира хирурга срещу себе си:

— Прегледахте ли изобщо гръдния кош?

Въпросът, както и предхождащата го забележка бяха абсолютно недопустими. Дори и да заслужаваше мъмрене, Бартлет трябваше да го получи от О’Донъл, а не от Пирсън. Главният хирург положително нямаше да спести неприятните мигове на Бартлет в предстоящия им разговор на четири очи, въпреки че последният съвсем нямаше репутацията на небрежен лекар. Обратно — всички, които бяха работили с него, познаваха добре изключителната му, дори прекалено предпазлива добросъвестност. Случаят явно е трябвало да се решава за броени минути.

Бартлет скочи със зачервено лице, столът му отхвръкна назад:

— Разбира се, че го прегледах! — Думите му се застъпваха, а брадичката нервно подскачаше. — Вече казах, че пациентът не беше в състояние за рентген, а дори и да беше…

— Господа, господа! — предупреди ги О’Донъл, но Бартлет не позволи да бъде прекъснат:

— Много е лесно да правиш преценки, след като всичко е свършено, и в това отношение доктор Пирсън не пропуска нито един случай!

— Не мисля, че доктор Пирсън е искал… — размаха лулата си от другата страна на масата Чарлс Дорнбъргър.

— Разбира се, че не мислите — ядосано го прекъсна Бартлет. — Вие сте му приятел, пък и той не гони гарез на акушерите!

— Наистина няма да позволя всичко това! — О’Донъл скочи на крака и удари по масата. Раменете му се опънаха, а атлетическата му фигура застрашително се наведе напред: — Доктор Бартлет, бъдете така добър и седнете на мястото си!

Остана в тази поза, докато Бартлет бавно се отпусна на стола си. „Какъв мъж, божичко“ — вътрешно въздъхна Люси.

Този Пирсън няма никакво право да обръща заседанието с главата надолу, кипеше вътрешно О’Донъл. Много му струваше да се овладее и да не го постави на мястото му пред всички. Обаче съзнаваше, че ако го направи, положението ще стане още по-лошо.

Той самият съвсем не споделяше мнението на Бил Руфъс и не считаше, че постъпката на Бартлет е правилна. Ключовият фактор при разглеждания случай беше отсъствието на рентгенова снимка. Ако още при приемането Бартлет беше настоявал за снимка на гръдния кош, без съмнение щеше да потърси върху нея дребните мехурчета газ около черния дроб и под диафрагмата — неопровержимото доказателство за наличие на перфорирана язва. Липсата им сигурно щеше да го накара да се замисли. Освен това снимката положително би показала и известно затъмнение в основата на белите дробове, което би го навело на мисълта за пневмонията, която Пирсън открива след аутопсията. Единият или другият от тези фактори щеше да го накара да промени диагнозата, което пък рязко повишаваше шансовете за оцеляване на пациента.

Твърдението на Бартлет, че пациентът е бил твърде зле, за да бъде изпратен на рентген, също беше лишено от състоятелност. Защо изобщо го е оперирал, щом е било така?

О’Донъл, както и всеки от присъствуващите, знаеше, че при наличието на язвена перфорация хирургическата интервенция трябваше да се осъществи в срок от двадесет и четири часа. След този срок операцията само повишава опасността за живота на болния. Това е така, защото първите 24 часа са решаващи. Ако организмът издържи този период, значи, собствената му защитна система е твърде активна и сама ще съумее да се справи с перфорацията. От всичко, което описа Бартлет, ставаше ясно, че пациентът е бил близо, а може би и отвъд тази критична граница. В подобна ситуация О’Донъл би хвърлил силите си за укрепване на общото състояние на организма и не би и помислил за операция. А поставянето на окончателната диагноза щеше да отложи за по-удобен момент. Същевременно обаче си даваше ясна сметка, че анализирането на даден случай дни след неговото приключване коренно се различава от напрегнатия момент, в който лекарят буквално за минути трябва да постави своята диагноза, да сложи на карта живота на един човек…

Главният хирург възнамеряваше да изложи всички тези свои съображения спокойно и обективно, без излишен шум. Естествено, щеше да остави Бартлет сам да стигне до някои от изброените заключения — той е достатъчно честен, за да го направи открито. Е, нямаше да му бъде много приятно, но пък нямаше и да се чувствува унижен. И тогава О’Донъл би постигнал основната си цел — да се направят практически изводи, всеки от присъствуващите да разбере и анализира опасността, която крият в себе си две различни диагнози, предшествувани от почти идентични симптоми.

Но това вече не можеше да стане. Защото ако в този момент О’Донъл се опиташе да изложи собствените си мисли, щеше да излезе, че подкрепя Пирсън и окончателно заклеймява Бартлет. Разбира се, все още можеше да проведе един разговор насаме с хирурга, но идеята за ползотворна и открита дискусия бе безвъзвратно провалена. Ама че проклетник е този Пирсън!

Залата отново притихна — това беше последица от необичайното за О’Донъл избухване. Бартлет седна на мястото си със зачервено лице, а Пирсън изглеждаше погълнат от своите бумаги.

— Колеги! — О’Донъл съзнаваше, че думите му трябва да бъдат категорично ясни. — Не е нужно да казвам, че подобни инциденти ще бъдат напълно неприемливи при бъдещите ни срещи. Събрали сме се тук, за да обсъдим отделни случаи и да извлечем някакви поуки от тях. На подобни съвещания няма място за никакви спорове и лични нападки! Доктор Пирсън, доктор Бартлет, надявам се, че съм достатъчно ясен! — Изгледа поред и двамата, после добави: — Минаваме на следващия случай.

Останалите четири случая, при които нямаше нищо особено, бяха обсъдени в спокойна атмосфера. Ето така трябва, помисли си Люси Грейнджър. В подобни моменти личните нападки не носят никому полза. Вярно е, че поставянето на незабавна диагноза изисква голяма доза решителност. Всеки лекар знае, че в случай на грешка ще отговаря. Но личната обида е нещо съвсем различно! Никой, дори и най-небрежният и некадърен хирург не би търпял подобно нещо!

Дали зад нападките на Джо Пирсън не се крие някакво лично отношение? Люси неведнъж си беше задавала този въпрос. Днес той беше изключително груб, без да взема под внимание, че случаят съвсем не е бил от лесните. От Друга страна, Гил Бартлет не беше от лекарите, които често допускат подобни грешки. Напротив, той минаваше за един от най-способните хирурзи на „Три общини“ — всички помнеха няколкото направо виртуозни операции, които беше извършил за отстраняване на злокачествени образувания.

Пирсън, разбира се, също знаеше това. Откъде тогава тази злоба? Може би завист… Гил Бартлет беше всичко, което старият патолог не можеше да бъде — преуспяващ лекар в разцвета на силите си. Тя погледна към Бартлет. Лицето му все още беше намръщено, но иначе той беше любезен и общителен човек. Той и съпругата му бяха много популярни сред бърлингтънския хайлайф. Люси често го беше срещала по коктейли в домовете на най-влиятелните граждани, а клиентелата му беше отлична.

Не се ли криеше тук причината за заяждането на Джо Пирсън? Той самият никога не е достигал успехите и популярността на добрите хирурзи, макар и да беше отличен специалист. Работата му беше важна, но никой не я познаваше, Хората често се питаха с какво всъщност се занимава един патолог, докато работата на хирурзите бе ясна за всички. Мнозина мислеха, че патолозите са нещо като помощен персонал, никой не си даваше сметка, че в действителност тези хора са висококвалифицирани специалисти, които се превръщат в добри медици едва след многогодишна практика в хладните приземия.

Парите също си казваха думата. Гил Бартлет, Люси Грейнджър и голяма част от присъствуващите в залата лекари работеха в „Три общини“ без заплата — доходите им зависеха от броя на пациентите. А Джо Пирсън беше на заплата в болницата с доход, приблизително два пъти по-малък от този на добрите хирурзи, в повечето случаи значително по-млади и по-неопитни от него хора.

Тук Люси си спомни прочетеното някъде цинично сравнение за хирурзи и патолози: „Хирургът получава 500 долара за изрязването на тумор, което му отнема няколко минути, а патологът получава 5 долара за работа, която му отнема дни — изследване, поставяне на диагноза, препоръки за лечение, а дори и прогноза за шансовете на оперирания пациент.“

Самата Люси беше в добри отношения със стария патолог. По известни само нему причини Джо Пирсън я харесваше и на драго сърце й помагаше в трудни минути. Тя неведнъж беше прибягвала до съветите му при поставянето на някоя трудна диагноза. А и не криеше от себе си факта, че старият лекар винаги й е бил симпатичен.

Междувременно събранието беше свършило. Люси изненадано погледна колегите си, които вече ставаха от столовете, и съзна, че не е чула нито дума от обсъждането на последния случай. Друг път ще трябва да внимава повече.

Джо Пирсън събра пръснатите по масата документи и се насочи към вратата. Люси видя как О’Донъл го настигна с няколко бързи крачки и го дръпна настрана.

— Джо, искам да поговорим. Нека влезем за минутка тук. — О’Донъл се пресегна и отвори вратата на намиращата се в съседство малка канцелария, в която от време на време заседаваше медицинският съвет. Пирсън неохотно го последва.

С преднамерено небрежен тон главният хирург каза:

— Мисля, че трябва да престанеш да тормозиш хората, Джо. Особено когато сме се събрали да обсъждаме хирургически грешки.

— Защо? — открито запита Пирсън.

Добре, щом искаш, ще си го получиш, ядоса се О’Донъл, след което остро заяви:

— Защото това не води доникъде! — Беше дошъл моментът да му покаже, че той именно е по-старшият и разликата в годините временно ще бъде забравена. Всъщност в качеството си на главен хирург той нямаше пряка власт над Пирсъновото отделение — можеше да се намесва само когато задълженията им се преплитаха.

— Посочих една грешна диагноза, това е всичко! — Пирсън на свой ред ставаше агресивен. — Или предлагаш да си мълчим при подобни случаи?

— Отлично знаеш за какво става въпрос! — рязко отвърна О’Донъл с леден глас. Видя, че старият доктор се поколеба — може би разбра, че е отишъл твърде далеч.

— Не исках да го обидя… думите сами излетяха — поотстъпи той.

Кент не можа да сдържи усмивката си. Да се извинява, съвсем не беше в стила на Джо Пирсън. Кой знае какви усилия му е струвало! Овладя се и вече по-спокойно продължи:

— Мисля, че има и други начини да се посочи една грешна диагноза, Джо. Искам да те помоля при следващите ни заседания да се ограничаваш само върху заключенията от аутопсията. Обсъждането е моя работа. Мисля, че можем да го направим и без да нарушаваме добрия тон.

— Не виждам защо някои се ядосват. — Пирсън продължаваше да се мръщи, но явно отстъпваше.

— Няма значение, Джо. Искам само да знаеш, че тези заседания ще се провеждат така, както ги виждам аз! Това е! — Някак не му се искаше да ю притиска точно в този момент, но веднъж завинаги нещата трябваше да се изяснят.

— Е, това си е твое право — сви рамене старият патолог.

— Благодаря ти, Джо. — Окуражен от лесната победа, О’Донъл незабавно пристъпи към по-деликатния въпрос.

— Има и нещо друго, което искам да обсъдим.

— Чака ме работа. Не може ли друг път? — Старият явно му даваше да разбере, че съвсем не възнамерява да губи независимостта си поради току-що направената отстъпка.

— Не, мисля, че не… Става въпрос за следоперативните заключения.

— По-точно? — Агресивността се върна в гласа на Пирсън.

— Има оплаквания, че някои заключения прекалено дълго се бавят — каза спокойно О’Донъл.

— Руфъс, предполагам — жлъчно го прекъсна Пирсън. Не беше трудно да се отгатнат мислите му: още един хирург се опитва да ми мъти водата!

— Случаят на Руфъс е само един от многото — пренебрегна предизвикателството О’Донъл. — Оплакванията не са едно и две и ти добре го знаеш, Джо.

Пирсън замълча и за момент хирургът го съжали. Как минават годините, отново си помисли той. Джо Пирсън беше вече на шейсет и шест, и колко ли му оставаха? Не повече от пет-шест години активен живот. Някои хора приемаха старостта като нещо естествено и отстъпваха място на младите. Но Пирсън не беше от тях — той щеше да се бори до последния си дъх. Може би защото работата беше единственият смисъл на неговия живот. Понякога О’Донъл се питаше какво се крие зад враждебността му към, хирурзите. Дали не усещаше, че вече губи почва под краката си и изостава от последните достижения на медицината? Дори и да беше така, Джо Пирсън си оставаше голям специалист, притежаваше редица ценни качества и още дълги години можеше да бъде полезен.

— Вярно е — примирително въздъхна Пирсън.

Точно в неговия стил, помисли си с възхищение О’Донъл. Признава фактическото положение на неата без всякакво колебание, честно и открито. После си спомни колко силно го беше впечатлила прямотата на Пирсън, когато пристигна на работа в Бърлингтън. Спомни си и как успешно я беше използувал. Един от главните проблеми, които стояха пред него тогава, беше свързан с прекратяването на ненужните операции. В болницата се извършваха смайващо количество хистероктомии*, в повечето случаи на съвсем здрави органи. Една малка групичка хирурзи беше превърнала професията си в доходен занаят и ножът беше единственото, което предлагаха на болните си пациентки. При проведеното по-късно разследване се установи, че дори в случаи, при които и най-обикновени лекарства биха помогнали, тези хора бяха прибягвали до операция. Патологоанатомичното заключение се прикриваше зад воала на диагностични евфемизми като „хроничен миометрит“, „фиброзна маточна дегенерация“ и пр. Спомни си и думите, които каза на Пирсън тогава: „Отсега нататък състоянието на всеки изследван орган трябва да бъде отразявано в патологическото заключение с истинското му име — здравата матка да е здрава матка, и толкоз!“ Отговорът на патолога беше само една усмивчица, след която обаче последваха такива зашеметяващи заключения, че ненужните операции секнаха за броени дни. Хирурзите Никак не държаха да видят отстранения от тях орган в списъка на Джо Пирсън.

[* Хистероктомия — оперативно отстраняване на матката. — Б. пр.]

— Виж какво, Кент. — Гласът на Пирсън отново прозвуча примирително. — Напоследък съм затънал до уши. Не можеш да си представиш колко много работа имам!

— Представям си, Джо — О’Донъл се надяваше да чуе точно това. — Не само аз, всички виждаме, че работата е прекалено много за един човек. — Понечи да добави „на твоята възраст“, но навреме се спря. Вместо това каза: — Какво ще кажеш за някои подкрепления?

Реакцията на Пирсън беше мигновена:

— Помощ ли ми предлагаш? Та кой месеци наред настоява за още лаборанти? Трябват ми най-малко трима, но вие ми отпускате един! А машинописка, а стенограф? Имам заключения, които седмици наред чакат да бъдат преписани! Аз ли да седна на машината? — Старият лекар вече крещеше: — Знаеш ли колко неща могат да се оправят, ако администрацията поне малко се размърда? Тогава отново можем да говорим за следоперативните заключения! Господи! Дочаках да го чуя! Трябвала ми помощ!

О’Донъл търпеливо изчакваше.

— Свърши ли, Джо?

— М-даа… — Пирсън изглеждаше засрамен от избухването си.

— Нямах предвид помощен персонал — започна със спокоен тон главният хирург. — Като казах помощ, имах предвид още един патолог, който да ти помага в работата, да модернизира някои неща.

Като чу думата модернизация, Пирсън веднага настръхна:

— Виж какво…

Но О’Донъл го прекъсна:

— Аз те изслушах, Джо. Моля те сега и ти да ме изслушаш. — Изчака за момент, после продължи: — Мисля, че имаш нужда от някой способен младеж, който да поеме част от работата, да те облекчи.

— Няма нужда от втори патолог — отсече той яростно и категорично.

— Защо, Джо?

— Защото долу няма достатъчно работа за двама квалифицирани специалисти. Мога и без чужда помощ да се оправям с цялата работа. Още повече, че в отделението имам и един специализант…

О’Донъл говореше тихо, но в гласа му се долавяше упоритост:

— Специализантите са при нас на стаж, Джо. За определено време. Вярно е, че поемат част от работата. Но не и отговорността. Именно тук се нуждаеш от помощ!

— Остави ме сам да преценя това! Дай ми няколко дни и всички закъснели заключения ще бъдат на бюрото ти!

Беше ясно, че Джо Пирсън няма намерение да отстъпи. Макар и да я очакваше, О’Донъл остана леко изненадан от неотстъпчивостта му. Интересно дали тя се дължеше на нежеланието на стария да се раздели с неограничената си власт в отделението, или пък той просто си пазеше хляба — един Млад и енергичен човек можеше лесно да го засенчи. Всъщност О’Донъл никога не беше мислил за отстраняването на Пирсън. Беше убеден, че не ще намери заместник, който да притежава огромния му опит и почти енциклопедичните му познания в областта на патологоанатомията. Искаше да подсили отделението, а чрез него — и цялата организация на труда в болницата. Май ще е по-добре отново да му го обясни:

— Джо, не става въпрос за никаква генерална промяна Никой не иска такова нещо. Ти все така ще продължиш да ръководиш…

— Щом ще ръководя, остави ме да го правя както намеря за добре! — върна му го Пирсън.

О’Донъл усети, че търпението му се изчерпва, и реши да прекрати разговора. И без това достатъчно го беше притиснал. Ще изчака някой и друг ден, после отново ще повдигне въпроса. Не му се искаше да стават скандали и по този повод.

— На твое място бих си помислил — посъветва го той.

— Няма какво да се мисли! — Пирсън кимна и тръгна към вратата.

Ето, това е, въздъхна О’Донъл. Оръдията са заредени и генералното сражение е неизбежно. Известно време остана неподвижен на мястото си, замислен за предстоящите маневри в голямата битка.

> 5

Бюфетът в „Три общини“ беше място за срещи на болничния персонал. Естествено, то беше и мястото, откъдето тръгваха всевъзможни слухове и коментари на всички по-важни събития — повишения, скандали, уволнения и назначения… Тук всичко се знаеше далеч преди официалното му обявяване.

Лекарите често използуваха бюфета за набързо свикани съвещания, тук търсеха консултациите на онези свои колеги, които почти не виждаха из коридорите на болницата. Нерядко на масите се обсъждаха важни проблеми и опитните специалисти даваха научно мотивирани съвети на по-младите си колеги. Съвети, за които на друго място биха получили тлъст хонорар. А пък пациентите изобщо не подозираха причините за внезапно променения курс на лечение и последвалото бързо възстановяване.

Разбира се, имаше и изключения. Няколко души упорито отказваха да коментират работата си на чаша кафе, въпреки че колегите им не преставаха да ги подпитват. Измъкваха се, общо взето, с една и съща фраза: „Отбий се в кабинета ми и там ще поговорим. Сега искам да си почина.“

Един от тези лекари беше Гил Бартлет. Любезен и възпитан, той ставаше направо груб, ако някой се опиташе да подхване разговор на професионална тема. Според мълвата жертва на грубостта му станала една известна сред висшите кръгове на Бърлингтън дама. По време на някакъв коктейл тя успяла да притисне Бартлет в ъгъла и го обсипала с подробности относно женското си заболяване. Подробности колкото действителни, толкова и въображаеми. Гил послушал известно време, след което гръмовитият му глас накарал цялата зала да притихне:

— Госпожо, от това, което ми разказахте, разбирам, че имате менструални проблеми. Съблечете се, ако обичате, ще ви прегледам веднага!

И други лекари, подобно на Бартлет, категорично отказваха консултации по време на почивка. Но за разлика от него те охотно приемаха колегиалните дискусии в бюфета, съзнавайки, че са им от полза в пряката работа.

„Ще бъда в другия си кабинет“ — този израз беше получил широка популярност в болницата и всеки знаеше за какъв кабинет става дума.

В бюфета цареше демокрация и титлите, макар и без да се забравят, временно се пренебрегваха. Край масите, определени за лекарския състав, често се навърташе диетоложката мисис Строфън от страх да не си навлече упреците на болничния съвет поради някое недоглеждане в хигиената или обслужването. С едно-две изключения всички свободно практикуващи лекари също използуваха тези маси. Останалият болничен персонал, специализантите и стажантите свободно се смесваха със сестрите и другите служители в „Три общини“.

Това беше причината, поради която без всякакво притеснение Майк Седънс се разположи срещу Вивиан Лобъртън. В момента тя обядваше след поредното си дежурство.

Десет дни бяха изминали от първата им среща в залата за аутопсии. На няколко пъти Вивиан беше зървала за миг рошавата му глава и широката му усмивка продължаваше да я привлича. Усещаше, че и Майк търси начин да я срещне. Имаше предчувствие, че нещо ще се случи.

— Здрасти — поздрави я Седънс.

— Добър ден. — Тя позабави отговора си, после посочи към пълната си уста и измърмори: — Извинете.

— Нищо, нищо — отвърна Седънс. — Хранете се спокойно. Дошъл съм с едно предложение.

Тя успя да преглътне пилешкото:

— Не е ли твърде рано за предложения?

— В ерата на реактивните скорости — усмихна се той няма време за умуване! Така че ето го и предложението: театър, а преди него вечеря в „Кубински грил“!

— Можете ли да си го позволите? — полюбопитствува Вивиан Липсата на средства беше постоянна тема за мрачни шеги между стажантите, независимо дали са сестри или лекари.

Седънс се наведе към нея и доверително прошепна:

— Ще ви кажа нето, което никой не знае… Имам допълнителни източници на доходи… от пациентите, дето ги режем. Измъквам им по някоя и друга златна коронка… Става много лесно.

— О, стига! Ще ми развалите обяда! — Тя отново се залови с пилешкото а Седънс посегна към пастите в другата и чиния.

— Не са лоши — отхапа едно парче той. — Трябва да се храня от време на време! — После бръкна в джоба си и извади два билета и подписан чек. — С благодарностите на пациента!

Билетите бяха за представление на някаква гостуваща бродуейска трупа, а чекът покриваше вечеря за двама в известния ресторант „Кубински грил“.

— Какво сте направили? — продължаваше да любопитствува Вивиан. — Да не би сърдечна операция?

— Е, още не. Миналата седмица Франк Уърт ме помоли да го заместя за половин час в интензивното. Падна ми се да закърпя ръката на някакъв тип и това е всичко… А после по пощата пристигнаха тези неща. — Седънс се ухили: — Уърт, разбира се, побесня. Каза, че никога вече няма да мърда от мястото си по време на дежурство. Е, отиваме ли?

— С удоволствие — отговори Вивиан.

— Чудесно! Значи, пред пансиона — точно в седем. Добре ли е? — Като продължаваше да говори, Майк се вгледа в нея с нов интерес. Изведнъж осъзна, че това момиче е нещо много повече от симпатично лице и стройна фигура. Топлата й усмивка го вълнуваше. Прииска му се да се видят още днес, това вдругиден му се струваше ужасно далеч! В този момент чу предупреждението на вътрешния си глас: „Избягвай обвързването. Не забравяй тактиката — люби и бягай! Остави ги да живеят със спомените. Раздялата е сладка мъка, но освен това е и най-практичното нещо на света!“

— Добре — кимна тя. — — Няма да закъснея повече от пет минути.

От деня, в който Хари Томасели и Кент О’Донъл обсъждаха проблемите по строителството на новото болнично крило, бяха изминали десет дни. Сега в кабинета на Томасели бяха пристигнали О’Донъл и председателят на управителния съвет Ордън Браун с намерението да обсъдят предстоящите задачи.

Заедно с архитекта те отдавна бяха уточнили и най-малките подробности за отделенията в новата сграда. Изискванията на отделните завеждащи бяха внимателно съчетани с финансовите възможности на управата — О’Донъл даваше мнение по подробностите от медицински характер, а Ордън Браун вземаше окончателните решения. Председателят на съвета беше стегнат и непреклонен човек, но тънкото му чувство за хумор донякъде смекчаваше това впечатление. В някои случаи исканията на специалистите се приемаха безпрекословно, но в други след щателна проверка всички елементи на неопрадвано разточителство биваха отстранявани.

Шефът на фармацевтичния отдел Например упорито настояваше за отделна тоалетна в бъдещия си кабинет. Според архитекта обаче това нямаше да бъде целесъобразно, тъй като само на десетина метра оттам щеше да има обида тоалетна. Фармацевтът твърдеше, че понякога и десет метра са голямо разстояние за хроническото му разстройство. Ордън Браун прекрати спора, като лаконично му препоръча да се лекува.

От друга страна, няколко наистина добри идеи трябваше да бъдат отхвърлени поради липса на средства. Една от тях принадлежеше на главния рентгенолог доктор Бел, който настояваше да се оборудва специален кабинет по кинорадиология — нещо, което рязко би подобрило откриването и лечението на сърдечните заболявания Ала апаратурата струваше 50 хиляди долара, като в тази цена не беше включено оборудването на съответния кабинет. Макар и със съжаление, идеята беше отхвърлена.

Но този етап беше вече приключен, сега вниманието им бе съсредоточено върху практическото набиране на средствата. Строго погледнато, това беше работа на управителния съвет, но Браун искаше да чуе мнението и на практикуващите лекари.

— Предлагам следните вноски за лекарите — поде той. — Шест хиляди за специалистите на свободна практика, четири хиляди за асоциираните и две за асистиращите.*

[* В САЩ съществуват няколко системи за организация на лекарския труд. В случая става въпрос за болница на обществени начала — в нея най-добро е положението на свободнопрактикуващите лекари, които ползуват болничните кабинети и оборудване срещу известен процент от хонорара си. Асоциираните лекари обикновено имат по-малък стаж и отношенията им с болницата се базират на договор — по правило тя им осигурява 30 процента от доходите. Същото се отнася и до асистиращите лекари, които помагат на утвърдени специалисти. — Б. пр.]

О’Донъл тихо подсвирна:

— Боя се, че дебатите ще бъдат доста разгорещени.

— Ние пък ще направим всичко, за да ги охладим — усмихна му се Браун.

— Сумата може да бъде разпределена на равни вноски, които ще се събират в продължение на четири години — обади се Томасели. — Банката ще ни отпусне заем срещу писмени декларации от страна на нашите хора.

— Има и друго — каза Браун. — В града ще се разчуе, че лекарите внасят толкова пари… и някои хора сигурно ще развържат кесиите си. Това, надявам се, значително ще увеличи общия ни фонд.

— А вие ще имате грижата да се разчуе, така ли?

— Естествено — усмихна се Браун.

Задължението да съобщи тази новина на лекарския състав ще бъде негово, разбира се, помисли си О’Донъл. Представи си какви физиономии ще направят хората. Повечето от колегите му, пък и всички, които познаваше, харчеха толкова, колкото печелеха. Вноските, разбира се, щяха да бъдат доброволни, но той мислеше, че никой няма да се откаже направо. Всички бяха наясно, че разширението на болницата е в тяхна полза. О’Донъл можеше да предвиди какво ще стане — повечето лекари щяха да дадат въпросната сума и пак те щяха да убедят колебаещите се да сторят същото. Такава е човешката природа — ощетеният понася нещастието си по-лесно, когато знае, че и останалите страдат. От друга страна, в болницата се преплитаха най-различни интереси и взаимоотношенията бяха твърде сложни. Ето защо основната маса винаги можеше да направи тежък живота на отцепниците и непокорниците.

Интуитивен както винаги, Томасели го успокои:

— Не се тревожи, Кент. Ще ти подготвя толкова аргумен-ти, че някои може да поискат и увеличение на вноската си!

— Не разчитай на това — усмихна се О’Донъл. — Ще засегнем хората в най-чувствителното им място — чековата книжка.

Томасели се засмя. Знаеше, че щом главният хирург ще твори на хората, той ще го направи по най-добрия начин. Продължаваше да благодари на съдбата, че го е събрала с човек като О’Донъл. В болницата, в която беше работил, преди да постъпи в „Три общини“, председателят на медицинския съвет беше слаб и безволев човек без собствено мнение. Това, разбира се, се отразяваше твърде зле на ежедневната работа и болницата едва-едва креташе.

Хари Томасели обожаваше прямотата и вземането на бързи решения, може би защото в това се състоеше и собственият му метод на работа. Вярно, че понякога бързите решения водят до грешки, но цялостно погледнато, сполучливите удари бяха много повече… А и с годините грешките намаляваха, отстъпвайки място на натрупания опит. Хари беше възприел този начин на работа отдавна, още като юрист, в годините, когато нито за миг не беше допускал, че ще намери истинското си призвание зад болничните стени. След колежа той без колебание се бе насочил към правните науки — още докато следваше, работеше в една адвокатска кантора. Но дойде войната и той се записа доброволец в морския флот. Там за пръв път попадна в болнична среда — беше назначен за административен ръководител на голям флотски лазарет. Никак не му беше лесно в онези години — болницата беше пълна до покрива с ранени, напрежението на лекарите и административния персонал беше изключително. Но именно там, в лазарета, младият лейтенант научи много неща, там започна да усеща невидимата линия, която разделяше практическата медицина от управлението на едно болнично заведение.

След края на войната той трябваше да избира — да продължи с юридическото си образование, или да остане във вече познатата му територия на болничната администрация. Избра второто и се записа в курса за болнични администратори към Колумбийския университет. Завърши точно навреме — тази професия, вече беше спечелила популярност и ръководителите на големите болници започнаха да разбират, че за този пост не са нужни хора с медицинско образование. Търсенето на болнични администратори рязко нарасна и енергичният Младеж за по-малко от две години стигна до най-високото стъпало.

Днес Хари Томасели беше един влюбен в работата си човек. Бързо възприе възгледите на Браун и О’Донъл и заработи с всички сили за доброто медицинско обслужване във всяко звено на „Три общини“. За ръководители на различните отдели привлече млади и способни хора, а самият той с жив интерес следеше за всичко в болницата. Нищо не убягваше от погледа му. Късата му, набита фигура можеше да се срещне навсякъде Спираше да разговаря със сестри, пациенти, санитари, лекари, готвачи, изобщо с всеки, който би могъл да му посочи някаква нередност или да направи някакво предложение.

Въпреки разностранната си дейност Томасели рядко прибягваше до водене на записки. Тренираната му от юридическата практика памет имаше способността да възприема всички факти и да ги подрежда в зависимост от тяхната важност. Но след всяка проверка той се изправяше до секретарката си и започваше да диктува — порой от значителни и незначителни забележки с единствената цел да се подобри административната дейност в „Три общини“.

Гласът на Ордън Браун го върна към действителността:

— Предстои ни много разяснителна работа — обърна се той към О’Донъл. — Кент, какво ще кажеш, ако те изпратим в „Ротари Клъб“? Ти най-добре ще можеш да им обясниш какво означава новата болнична сграда за Бърлингтън, ще ги запознаеш и с бъдещите ни планове…

О’Донъл никак не обичаше подобни лекции, дразнеше се от всякакви клубове и трудно понасяше престореното добродушие на техните членове — в повечето случаи сухи и надути сноби.

— Ако мислиш, че ще има някаква полза — успя да овладее гримасата си той.

— Един от моите хора е в ръководството на „Ротари“ — продължи Браун. — Той ще уреди всичко. Ще е най-добре, ако беседата ти бъде през първата седмина на кампанията. След това ще опитаме и в „Киуанис“…

А практическата ми работа, запита се О’Донъл. Обществените задължения отнемаха почти всичкото му време и той беше с най-малък брой операции. По всяка вероятност точно той щеше да има най-големи трудности по покриване на бъдещата си вноска. Понечи да се оплаче на председателя, но размисли и се отказа.

— Между другото свободен ли си вдругиден вечерта? — попита Браун.

— Да — бързо отвърна хирургът. Винаги с удоволствие гостуваше в тихата и красива къща на хълма.

— Защото искам да те помоля да дойдеш с мен у Юстас Суейн — изненада го Браун. — Поканен си лично, разбира се.

О’Донъл се беше срещал на няколко пъти със Суейн, но, общо взето, го познаваше съвсем бегло.

— Всъщност аз му предложих да те покани и той прие. Искам да поговориш с него по болничните проблеми, да го накараш да приеме някои от твоите идеи. Нали знаеш колко трудности ни създава този човек понякога!

— Ще направя каквото мога — отвърна О’Донъл Беше наясно какво се иска от него Винаги беше успявал да избягва управителния съвет — стигаха му и собствените му проблеми. Но в случая нямаше как да откаже на Браун.

Председателят взе куфарчето си и се приготви да тръгва. Томасели и О’Донъл се изправиха заедно с него.

— Ще бъдем съвсем тесен кръг хора — поясни Браун. — Не повече от пет-шест души Знаеш ли, ще ти звънна и направо ще мина да те взема!

О’Донъл измърмори някаква благодарност, след което председателят кимна и излезе от стаята.

В следващия миг в кабинета влезе секретарката на Томасели Кати Коън.

— Моля да ме извините.

— Какво има, Кати?

— Един човек настоява да говори с вас — обърна се тя към Томасели. — Казва се Райън и чака на телефона…

— В момента съм зает с доктор О’Донъл. Вземете номера, аз ще го потърся. — Хари погледна малко изненадано секретарката си. Обикновено не се налагаше да й обяснява толкова елементарни неща.

— Предложих му, мистър Томасели — обясни тя. — Но той продължава да настоява. Казва, че е съпруг на наша пациентка. Помислих, че може би ще искате да сте в течение…

— Може би наистина ще трябва да поговориш с него, Хари — усмихна се на момичето О’Донъл. — Спести това главоболие на Кати. Аз ще почакам.

— Добре — кимна администраторът и посегна към единия от телефоните на бюрото си.

— Четвърта линия. — Момичето изчака, докато шефът й влезе във връзка, и излезе.

— Администраторът слуша — представи се любезно Томасели.

Слушалката веднага затрещя, а Томасели се намръщи. О’Донъл долови думите „срамно положение“, „излагане на семейството“ и накрая „разследване“.

Хари закри с длан мембраната и се обърна към хирурга:

— Този не е на себе си. Нещо с жена му… Още не мога да схвана… — Той отново заслуша, после каза: — Вижте какво, мистър Райън, предлагам ви да започнете отначало, ако обичате. — Пресегна се за хартия и писалка: — Да… слушам, да. Кажете ми сега кога точно е постъпила съпругата ви. — Телефонът отново затрещя. О’Донъл долови думите „никакво успокоение“, после Томасели отново се обади:

— Не, мистър Райън, не си спомням случая. Но ви обещавам да го проуча… — Млъкна, за да чуе какво казва другият, после добави: — Да, сър, зная какво означава една болнична сметка за семейния бюджет. Но искам да ви напомня, че болницата начислява разходите без никаква печалба за себе си.

Гласът на човека от другата страна на линията все още долиташе до О’Донъл, но вече звучеше с една октава по-ниско, неволно поддал се на успокоителния тон на Томасели.

— Единствено лекарят решава колко да остане в болницата даден пациент. Отново трябва да поговорите с лекаря на жена си, а аз междувременно ще поискам от счетоводството да прегледа още веднъж сметката ви. Точка по точка. — Заслуша се за момент, после приключи: — Благодаря, мистър Райън, довиждане.

Постави слушалката, откъсна листовете, на които си беше записал необходимото, и ги постави в подноса с надпис „за диктовка“.

— Какво беше това? — О’Донъл зададе въпроса повече от учтивост — знаеше, че оплакванията срещу обслужването и високите такси са нещо обикновено.

— Твърди, че държим жена му прекалено дълго и трябвало да сключи заем, за да и плати лечението.

— А откъде знае колко трябва да лежи жена му? — ядосано попита О’Донъл.

— Каза, че бил поразпитал — отговори замислено Томасели. — Кой знае къде и кого? Може и да е било наложително, но жената е тук цели три седмици!

— И какво от това?

— Не бих обърнал внимание, ако напоследък тези оплаквания не се бяха увеличили чувствително. Не всички са чак като това… — Той махна към телефона. — Но всички са в този дух.

Внезапно в съзнанието на О’Донъл се вряза една-единствена дума: патология!

— Кой е лекуващият лекар? — попита той.

Томасели погледна листчето, на което беше нахвърлил няколко цифри и имена:

— Рубънс.

— Я да се опитаме да го открием и веднага да изясним нещата!

Администраторът кимна и включи дискона пред себе си:

— Кати, опитай се да ме свържеш с доктор Рубънс.

Умълчаха се, а от коридора долетя усиленият от високоговорителя глас на секретарката: „Доктор Рубънс, доктор Рубънс при администратора.“

След по-малко от минута телефонът иззвъня. Томасели вдигна слушалката и след миг я подаде на О’Донъл.

— Руб? На телефона Кент О’Донъл.

— Слушам те — отвърна тънкият и ясен глас на Рубънс, един от старшите хирурзи в „Три общини“.

— Имаш ли пациентка на име Райън? — Кент хвърли поглед към листчето, което му бутна Томасели.

— Да, имам. Какво се е случило? Да не би съпругът й…

— Значи, знаеш?

— Знам, разбира се — ядосано отвърна Рубънс. — И мисля, че човекът има пълно право!

— Каква е тази работа, Руб?

— Много е проста. Мисис Райън беше приета по мое настояване. Подозирах карцином на гърдата и незабавно я оперирах. Туморът се оказа доброкачествен. — Хирургът насреща замълча.

— И въпреки това я държиш цели три седмици? — Човек винаги трябва да измъква с ченгел думите от устата на тоя Рубънс!

— По-добре говори с Джо Пирсън. Той знае отговора.

— Ще бъде по-просто, ако ти ми го кажеш, Руб — меко настоя О’Донъл. — Все пак жената е твоя пациентка.

Няколко секунди тишина, след което в слушалката отново се разнесе тъничкият отчетлив гласец:

— Добре. Вече ти казах, че туморът се оказа доброкачествен. Но преди да науча това, минаха две седмици и половина. Седемнадесет дни, ако искаш да бъда съвсем точен. Толкова време беше необходимо на Джо Пирсън, за да го сложи под микроскопа.

— Напомни ли му да побърза?

— Колко пъти! Ако не бях го натискал, сигурно и до днес нямаше да е готов!

— И затова мисис Райън е трябвало да стои три седмици в болницата?

— Естествено. — Гласът в слушалката придоби саркастичен оттенък: — Да не би да искаш да ми кажеш, че е трябвало да я изпиша?

Рубънс имаше основание да бъде язвителен. Бил е поставел в неловко положение, подобно на онова, което му беше описал преди време Бил Руфъс. Но всеки допълнителен ден в болницата означаваше и допълнително финансово бреме за близките на пациентката.

— Не съм казал такова нещо, Руб — примирително отвърна О’Донъл. — Просто проучвам нещата.

— Тогава няма да е зле да поговориш и с другите — каза Рубънс. — Аз съвсем не съм единственият, на когото се случват подобни неща напоследък. Знаеш за Бил Руфъс, нали?

— Да, зная. Откровено казано, мислех, че нещата са се пооправили.

— Де да беше така! А какво ще правим със сметката на Райън?

— Съмнявам се дали нещо може да се направи. Все пак жената е била тук три седмици, нали? В болничния бюджет не се предвиждат отстъпки при подобни случаи…

„Как ли ще реагира Рубънс, когато му поискат шест хиляди долара за новото крило“ — запита се О’Донъл.

— Лошо Съпругът е скромен човечец — дърводелец или нещо подобно. Работи частно и няма никакви осигуровки. Тази сметка ще го съсипе.

О’Донъл замълча. Мисълта му вече бягаше напред, трескаво търсеше най-доброто разрешение.

— Това ли е всичко?

— Да, Руб. Благодаря ти. — Главният хирург затвори телефона и погледна Томасели.

— Хари, искам да свикаш събрание днес следобед. — Решението вече зрееше в главата му. — Пет-шест души измежду старшите лекари. Ако е удобно, нека се съберем тук. Ще присъствуваш и ти.

— Готово — съгласи се Томасели. О’Донъл започна да изброява на глас:

— На първо място Харви Чандлър като шеф на отдела. Още — Бил Руфъс, Рубънс… — за момент се замисли, после добави: — И Чарли Дорнбъргър, разбира се. Може да ни бъде полезен. Колко станаха дотук?

Администраторът погледна бележника пред себе си:

— С теб и мен — шестима. А какво ще кажеш за Люси Грейнджър?

О’Донъл се поколеба, после кимна:

— Добре. Нека бъдем седем.

— Дневен ред? — вдигна писалката си Томасели.

— Без дневен ред — поклати глава О’Донъл. — Точката ще бъде само една — промени в патологията.

Подхвърленото от администратора име на Люси Грейнджър беше достатъчно — снощната им среща изплува в съзнанието му до най-малки подробности.

Вечеряха в салона с палми на хотел „Рузвелт“ — приятни и спокойни часове с приятен и спокоен разговор — за общи познати, за различни случки и преживявания, за болницата…

После О’Донъл я откара до дома й. Неотдавна Люси се беше нанесла в „Бенвенуто Грейндж“ — голям и модерен блок в северната част на града.

— Ще се качиш за един последен коктейл, нали? — непринудено го покани тя.

Той остави колата си на портиера, който щеше да я закара в подземния паркинг, и тръгна след нея. Блестящ и безшумен асансьор ги изкачи до петия етаж. Дългият, облицован с брезова ламперия и застлан с дебел мокет коридор го накара да повдигне вежди.

— Страхотно, нали? — усмихна се Люси. — Самата аз още не съм му свикнала.

От вратата се влизаше направо в просторния, нареден с вкус хол. Люси натисна едно копче и над тях се разля мека дискретна светлина.

— Ще приготвя две чаши — каза тя и се насочи към ъгъла, където се намираше малък бар. До нея се виждаше полуотворена врата, вероятно на спалнята. О’Донъл долови мекия звън на леда в стените на кристалните чаши и внезапно залита:

— Никога ли не си била омъжена, Люси?

— Не — отвърна тя, без да се обръща.

— Понякога се питам… защо?

— Отговорът е много прост. — Люси се обърна и донесе готовите коктейли. — От доста време насам не съм получавала никакви предложения. — Подаде му чашата и се отпусна в удобното кожено кресло срещу него.

— Всъщност — каза замислено тя — май съм имала една-единствена възможност… искам да кажа — единствената възможност, на която съм държала… Беше преди доста години.

О’Донъл отпи една глътка.

— Предложение, на което си отговорила отрицателно?

— Исках да стана лекар. Тогава това беше най-важното нещо на света за мен. А то изцяло се разминаваше с брака.

— Не съжаляваш ли?

Люси се замисли.

— Не, предполагам, че не. Постигнах мечтата си. И в повечето случаи се чувствувам доволна, възнаградена… Е, понякога човек започва да се пита какво би станало, ако… Но това е човешко, нали?

— Предполагам, че е така. — О’Донъл изпитваше странно вълнение. Обхващаше го дълбока и малко непонятна нежност към Люси, домът й му действуваше успокоително, имаше чувството, че след дълги странствувания най-накрая се е върнал в собствения си дом. „Тази жена би трябвало да има деца“ — помисли си той, а гласно попита:

— И сега ли имаш същото мнение за брака и медицината?

— Вече не съм толкова догматична — усмихна се тя. — Това поне успях да науча…

О’Донъл отново се запита как ли би изглеждал един негов брак с Люси Грейнджър. Щеше ли да има любов и топлота? Не беше ли вече твърде късно за промени? Как ли щяха да прекарват свободното си време? Дали щяха да говорят за обикновени, човешки неща, или непрекъснато щяха да обсъждат болничните проблеми? Историята на едно заболяване за ордьовър, а диагнозата за десерт…

— Винаги съм мислил, че между нас има много общи неща — каза той.

— И аз, Кент.

О’Донъл изпразни чашата си и стана. Усещаше, че и двамата си бяха казали много повече от това, което изразяваха думите. Сега искаше да преосмисли този разговор — твърде сложно беше всичко, за да си позволява прибързани решения.

— Ако искаш, можеш да останеш, Кент — простичко промълви тя.

За миг му се прииска да забрави всичко и да я притисне в прегръдките си. Да остане в тази уютна стая, да обича и да бъде обичан. Но постепенно предпазливостта и силата на навика надделяха.

— Лека нощ, Люси. Нека още веднъж премислим — взе ръцете й той.

Влезе в асансьора и като се обърна, видя, че тя стои на вратата и гледа след него.

> 6

— Поканих ви тук, защото се нуждая от подкрепата ви — каза О’Донъл и огледа хората, седнали около широката заседателна маса. Всички внимателно слушаха. От поканените липсваше само доктор Рубънс, който имаше насрочена операция.

— Всички знаем, че в патологията съществуват доста проблеми — продължи О’Донъл. — И вярвам, ще се съгласите с мен, че те са колкото медицински, толкова и персонални.

— Какви no-точно са тези проблеми? — обади се старият гинеколог Чарли Дорнбъргър, докато пълнеше лулата си. — Не разбирам за какво говориш, Кент.

О’Донъл очакваше нещо от този род, тъй като не забравяше, че Дорнбъргър и Пирсън са близки приятели.

— Бих искал да ме изслушаш, Чарли — любезно отвърна той. — Ще се постарая да ги разясня.

После методично започна да излага всичко — закъсненията на патологоанатомичните заключения, нарасналите изисквания към отделението, собствените си съмнения относно способността на Джо Пирсън да се справя с всичко сам. За илюстрация приведе случая с пациента на Бил Руфъс, а после цитира и сутрешния си разговор с Рубънс. Накрая разказа и за личната си среща с Пирсън, за отказа на стария да приеме втори патолог. В заключение каза:

— Убеден съм, че се нуждаем от още един човек, който да бъде в помощ на Джо. Искам подкрепата ви за да назначим такъв човек.

— Аз също съм загрижен за състоянието на патологията. — Харви Чандлър побърза да вземе думата веднага след О’Донъл, сякаш за да се спази протоколът. Думите му прозвучаха тежко и тържествено като адвокатска пледоария — както винаги дори и най-простите изречения излизаха надуто и патетично от устата му. — Но мнението на Джо Пирсън по въпроса може да усложни нещата. Все пак той е завеждащ отделение и ние трябва да внимаваме и да не подроним авторитета му.

— Съгласен съм — отвърна О’Донъл. — Точно за това искам да ми помогнете. — Пръстите му забарабаниха по масата, за да усилят тежестта на казаното: — Да ми помогнете да убедим Джо Пирсън в необходимостта от промени.

— Не съм сигурен, че това е начинът — обади се Бил Руфъс.

— Защо, Бил? — О’Донъл отбеляза, че днес колегата му носеше една от най-скромните си вратовръзки — само в три, вместо в обичайните четири разцветки.

— Мисля, че нямаме никакво право да обсъждаме евентуални промени в патологията в този състав и по този начин. — Руфъс огледа останалите, после продължи: — Аз самият имам търкания с Джо Пирсън, предполагам, че и останалите са в подобно положение. Но това съвсем не означава, че съм готов да се присъединя към някакъв тайнствен заговор за изритването му от болницата!

О’Донъл се зарадва. Беше предвидил подобна реакция и се беше подготвил.

— Преди всичко искам дебело да подчертая, че нито аз, нито който и да било друг от присъствуващите тук заговорничим, нека употребя твоите думи, за изритването на Пирсън!

Останалите посрещнаха думите му с одобрителен шепот.

— Погледнете на нещата така — продължи О’Донъл. — Всички сме на мнение, че работата в патологията трябва да се подобри. Да вземем например следоперативните заключения. Всеки ден закъснение означава неоправдан риск за пациента, на когото предстои операция… Впрочем не е нужно да ви обяснявам това.

— И нека не забравяме, че тези закъснения се отразяват и върху заетостта на болничните легла — намеси се Томасели. — Списъкът на чакащите пациенти продължава да е прекалено дълъг.

— Разбира се, вместо този разговор аз можех да свикам заседание на изпълнителния съвет — продължи О’Донъл. — И пак ще го направя, ако е необходимо, но вие добре знаете какво може да се случи. Джо е член на този съвет и познавайки характера му, няма да мине без скандали. Какво ще спечелим от подобно развитие на нещата? Ще докажем на Пирсън, че той вече не е в състояние да ръководи отделението си. А от медицинска гледна точка ще подроним собствения си авторитет и този на болницата, както правилно отбеляза Харви.

О’Донъл си помисли и за неща, които не можеше да изтъкне. Той държеше сметка и за влиянието на Пирсън сред старите лекари — членове на болничната управа, за неминуемата поляризация на силите след един открит скандал.

— Не казвам, че не съм съгласен с теб, но какво предлагаш?

Въпросът беше на Чарли Дорнбъргър. Всяка негова дума излизаше обвита в облак тютюнев дим.

— И по-живо, защото тук скоро няма да може да се диша сбърчи нос Руфъс. Вносна ли е камилската фъшкия, която пушиш, Чарли?

Хората около масата се усмихнаха, а О’Донъл реши да отговори без всякакви увъртания.

— Чарли, предлагам ти да поговориш с Джо от името на всички нас.

— В никакъв случай! — отсече Дорнбъргър. О’Донъл не се учуди на реакцията му, но беше решил да настоява докрай.

— Чарли, всички знаем, че си близък приятел на Джо. Точно затова те поканих тук. Само ти можеш да го убедиш.

— С други думи, да вадя кестените от огъня вместо вас — язвително отвърна Дорнбъргър.

— Помисли и ще видиш, че не е така, Чарли.

Доктор Дорнбъргър се поколеба. Усещаше погледите на останалите и знаеше, че чакат отговора му. Дали да приеме предложението на О’Донъл? В душата му се бореха две противоположни чувства — загрижеността му за доброто на болницата и личните му отношения с Джо Пирсън.

Той не се изненада от това, което чу за състоянието на патологията — отдавна подозираше, че там не всичко е наред. Но случаите с Рубънс и Руфъс, които О’Донъл цитира, направо го шокираха. Дорнбъргър знаеше, че О’Донъл не би свикал подобно съвещание, ако нещата не бяха сериозни. А той вярваше в преценката на главния хирург.

Същевременно Чарлс Дорнбъргър искаше да направи всичко възможно, за за помогне на Джо Пирсън. В този момент просто физически усещаше тежестта на вълната от неприятности, която заплашваше да погълне стария патолог, въпреки че О’Донъл, изглежда, искрено твърдеше, че не възнамерява да изхвърли Пирсън, пък и останалите споделяха, поне външно, мнението му. Накрая реши да приеме посредническата мисия. Огледа присъствуващите и запита:

— Всички ли са на същото мнение?

Първа се обади Люси Грейнджър:

— Аз много обичам Джо — замислено каза тя. — И Мисля, че всички го обичаме. Но въпреки това съм убедена, че промените в патологията са наложителни. — От началото на заседанието Люси не се беше обаждала. И тя изпитваше странно чувство след срещата си с О’Донъл. Искрицата, която припламна между тях предната вечер, я развълнува така, както отдавна не беше се вълнувала. Дали пък не беше влюбена в Кент О’Донъл, запита се тя. После веднага си каза, че подобни думи не отиват на възрастта й, че подхождат повече на пламенните младежи, а не на зрелите и самостоятелни хора с години професионален живот зад гърба си. В момента тя също се разкъсваше между лични и професионални проблеми, но съумя да се съсредоточи върху проблемите на патологията. В медицината човек се научава да изхвърля от съзнанието си всичко странично да се концентрира върху непосредствените задачи.

О’Донъл погледна към Руфъс:

— Бил?

— Ако Чарли приеме, аз съм съгласен — кимна хирургът.

Следващият беше Харви Чандлър. Шефът на отдел „Медицина“ спря поглед върху Дорнбъргър и надуто започна.

— По мое мнение това е най-доброто разрешение на въпроса, Чарли. Ще направиш голяма услуга на болницата, а и на всички нас.

— Добре тогава — каза Дорнбъргър — Ще видя какво мога да сторя.

За миг настъпи мълчание и О’Донъл усети всеобщото облекчение в залата. Знаеше, че остротата на проблема е разбрана от всички, и сега оставаше да се действува. Ако начинанието им се провали, той ще има пълното основание да прибегне до други средства. Нещата биха били много по-прости, ако не съществуваше този обременителен медицински протокол, помисли си той. Ако човек, който работи в някое промишлено предприятие, не изпълнява своите задължения, него просто го уволняват. Ако искат да му дадат помощник, дават му го и въпросът е приключен. Но в медицината нещата не могат да са толкова елементарни. Периметрите на началниците не са толкова ясно очертани и веднъж назначен, завеждащият отделение ръководи хората и организира работата си както намери за добре. И което е по-важно — човек не може да предприеме драстични мерки срещу него, тъй като не става въпрос само за длъжността като такава, а и за специалиста, който я заема и който, подобно на всички останали в болницата, държи най-вече на професионалната си репутация, защото тя е всичко за него. Проблемите са твърде деликатни, тъй като едно-единствено решение може да повлияе върху цялото бъдеще и живот на колегата практик. Ето защо трябва да се пипа предпазливо и без излишен шум.

— Доколкото разбирам, ще трябва да търсим някой свободен патолог — каза Хари Томасели.

— Няма да е зле да се поогледаме — отвърна О’Донъл и хвърли поглед към останалите. — Повечето от нас имат много познати в медицинските кръгове и не е зле да поразпитат. Ако чуете за някой млад, току-що завършил стажа си лекар, моля веднага да ме уведомите.

— В днешно време трудно се намират патолози — каза Бил Руфъс.

— Знам, че е така — въздъхна О’Донъл. — Това е още една причина да се отнасяме внимателно с Джо.

Хари Томасели отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и измъкна някаква папка.

— Тук имам нещо, което може да ви заинтересува.

— Какво е то? — запита Харви Чандлър.

— Наскоро получих „отворения списък“ на лекарите патолози — отвърна Томасели. — Откровено казано, имах чувството, че ще ни потрябва, и специално го изисках. Това име се появи преди една-две седмици.

— Дай да видя. — О’Донъл взе хартията от ръцете на Томасели. Знаеше, че този „отворен“ списък периодически се предлага на различните болници. В него се поместваха имената и данните на неработещите патологоанатоми с изричното им съгласие, разбира се. Съществуваше и друг, „затворен“ списък, който беше на разположение единствено на Асоциацията на патолозите. Той съдържаше имената на онези лекари, които, неудовлетворени от заеманите места, дискретно търсят нова работа. В тези случаи се процедираше по обратния път — болницата съобщава на дружеството за нуждата си от съответния специалист и тази информация се препредаваше на самите лекари. Направил избора си, кандидатът вече можеше директно да, се обърне към съответното здравно заведение. Но О’Донъл знаеше, че въпреки цялата тази сложна система повечето назначения се осъществяваха все пак на базата на личните контакти и препоръки.

Той хвърли поглед върху листа. На него беше написано името на някой си доктор Дейвид Колман, 31-годишен. Веждите му учудено се повдигнаха, като видя изредените под името му отличия. Завършил университета на щата Ню Йорк, стажант в клиниката „Белвю“. Две години в армията, през които непрекъснато се занимава с патология, и цели пет години практика в три от най-добрите болници на страната. Ето един човек, който явно е търсил най-добрата възможна квалификация.

Той подаде листа на Руфъс и се обърна към Томасели:

— Съмнявам се, че такъв човек ще се съгласи да дойде при нас. Началната заплата, която можем да му предложим, далеч не отговаря на неговата квалификация.

— Съгласен съм с теб — погледна го Руфъс. — Това е човек за някоя от най-големите болници. — После подаде листа на Харви Чандлър.

— Даа — проточи Томасели, после замълча, сякаш се колебаеше дали да продължи.

— Какво щеше да кажеш, Хари? — полюбопитствува О’Донъл.

— Исках да кажа, че всъщност доктор Колман проявява интерес към нашата болница. — Томасели отново замълча, после бавно продължи: — Предполагам, че е чул нещо за неотдавнашната ни реорганизация, както и за бъдещите ни планове…

Внезапно настъпилото мълчание беше нарушено миг по-късно от О’Донъл:

— Откъде знаеш?

— Ами… Ние си разменихме по едно писмо.

— Не е ли малко странно всичко това, Хари? — запита Руфъс.

— Може би съм избързал, но когато получих това — Томасели посочи хартията, която вече беше в ръцете на Люси Грейнджър, — аз реших да пиша на доктор Колман. Нищо определено, разбира се. Просто исках да установя контакт… да извърша нещо като предварително проучване — Той се обърна към О’Донъл — Това стана веднага след разговора, който водихме преди около две седмици. Спомняш си, нали, Кент?

— Да, спомням си — О’Донъл би желал да бъде предварително информиран, макар че в длъжността си на главен администратор Томасели имаше правото да кореспондира с когото си иска. В случая нямаше нищо нередно, тъй като Хари не беше се ангажирал с името на болницата, а беше писал от свое име. Възможно е ходът да се окаже сполучлив.

— И казваш, че той проявява интерес? — запита О’Донъл.

— Да. Пожела да дойде и да разгледа. Щях да те уведомя, ако днес не се бяхме събрали да разглеждаме този въпрос.

Листът беше в ръцете на Дорнбъргър. Той го почука с показалеца си и запита:

— Какво трябва да направя във връзка с това? О’Донъл потърси одобрение в погледите на останалите, после каза:

— Мисля, че трябва да остане у теб, Чарли. Предлагам да го покажеш на Джо Пирсън.

> 7

В малкото помещение, непосредствено до залата за аутопсии, специализантът Роджър Макнийл привършваше подготовката си за предстоящото цялостно изследване. Всъщност то можеше да започне веднага след появата на доктор Джоузеф Пирсън.

В „Три общини“, както и в повечето големи болници, цялостно изследване наричаха втория и заключителен етап на всяка аутопсия. Преди половин час санитарят Джордж Рин беше донесъл органите, извадени по време на последните три аутопсии през седмицата. Два пълни комплекта чакаха реда си в белите емайлирани кофи, а зад тях блещукаха стъклениците с потопените във формалин мозъци. Третият комплект беше поставен в широкия вграден умивалник и над него се лееше силна водна струя. Тя трябваше да отстрани остатъците от формалина, както и поне част от отблъскващата миризма.

Макнийл огледа всичко още веднъж, защото добре знаеше как реагира Пирсън и на най-малката нередност. Каменната маса блестеше от чистота, но само няколко минути след началото на дисекцията цялото помещение щеше да заприлича на касапница. За разлика от някои други болници патологоанатомичното отделение на „Три общини“ отстоеше на светлинни години разстояние от последните достижения в областта на специализираното оборудване. Херметизиращи съдове, снабдени с апарати за дълбоко замразяване, климатични инсталации — всички тези неща са една непостижима мечта, горчиво си помисли Макнийл, бърчейки нос от все по-осезаемата миризма.

Отвън се чуха познатите провлечени стъпки и на вратата се появи Пирсън, обгърнат от неизбежния облак тютюнев дим.

— Няма време за губене! — Както винаги старият не си правеше труд да поздравява. — Седмица и половина, откак си имах оная разправия с О’Донъл, и още не можем да наваксаме! — Пурата му нервно подскачаше нагоре-надолу. — Като свършим с това, ще почнем да ровим бумагите — всички следоперативни заключения трябва да се изчистят! — Докато говореше, беше успял да навлече престилката и ръкавиците от черна губа.

— Давай първия случай! — седна до масата старият патолог. Макнийл се настани насреща му и сведе поглед към купчината документи.

— Жена, петдесет и пет годишна. Причина за смъртта — карцином на гърдата.

— Дай да видя — пресегна се Пирсън. Понякога се задоволяваше да слуша кротко описанията на специализанта, а понякога внезапно решаваше, че трябва да прочете всичко със собствените си очи. Това беше само една от многобройните чудатости на стария патолог.

— Хм. — Той остави документите и спря шуртящата струя. После бръкна в емайлираната кофа, извади сърцето и разтвори двете му предварително срязани половини.

— Ти ли си го рязал?

Специализантът поклати глава.

— Така си и помислих. — Пирсън внимателно разглеждаше половинките. — Значи, Седънс?

Макнийл неохотно кимна. И той беше забелязал нескопосаното отваряне.

— Оставил е знака на Зоро! — ухили се Пирсън. — Като че ли се е дуелирал с него! А къде между впрочем е самият Седънс?

— Отиде в операционната. Някаква операция, която непременно искал да наблюдава…

— Предай му, че щом един специализант е изпратен на работа в патологията, неговото място е тук и никъде другаде! Особено когато предстои цялостно изследване! Хайде да почваме.

Макнайл постави бележника на коляното си и се приготви да записва.

— Сърцето показва леко надебеляване и набръчкване на клапите — започна да диктува Пирсън. — Ето, виж! — Той пъхна органа под носа на специализанта, после продължи: — Свързващите корди са скъсени и нееластични — по всяка вероятност жената е страдала от ревматизъм, но не той е бил причината за смъртта.

Отряза малко парче тъкан и го пусна в надписано шишенце, не по-голямо от обикновена мастилница. Щеше да го изследва под микроскоп в някой от следващите часове. Ръката му ловко подхвърли органа и той изчезна в дупката на масата, под която беше подложен голям метален варел. С него ненужните вече органи се пренасяха до специалната пещ, която ги превръщаше в пепел.

Премина на белите дробове. Разтвори ги, сякаш прелистваше голяма книга, и отново започна да диктува:

— Дробовете показват наличието на многобройни метастази…

В този момент вратата се отвори и на прага се показа главата на Карл Банистър, най-стария лаборант в отделението.

— Зает ли сте, доктор Пирсън?

— Зает съм, разбира се! Какво искаш? — отвърна полусърдито старият патолог. Разговорите му с Банистър винаги се водеха по този начин — една странна смесица от караница и мрачен хумор. И двамата бяха свикнали с нея през дългите години съвместна работа.

Без да се смути от сърдития отговор, лаборантът отвори по-широко вратата и каза:

— Искам да ви представя Джон Алегзандър, нашия нов лаборант. Днес е първият му работен ден, ако си спомняте…

— О, да. Бях забравил — омекна Пирсън. — Нека влезе.

Макнийл забеляза значителното смекчаване на тона. Не иска да плаши новака още от първия ден! Огледа с любопитство влезлия младеж Двадесет и две, не повече, прецени той. (По-късно разбра, че е познал с абсолютна точност.) От това, което беше дочул, знаеше, че Алегзандър току-що е завършил колеж и притежава диплома за медицински лаборант. Отдавна имаха нужда от такъв човек, защото Банистър съвсем не беше Луи Пастьор!

Макнийл измести погледа си върху възрастния лаборант. По външен вид той беше един второразреден Пирсън. Късото му шкембесто тяло беше отчасти обвито от изцапана престилка без копчета, а под нея се виждаха похабени и измачкани дрехи. Малкото останала върху главата му коса беше безнадеждно занемарена.

Макнийл беше чувал някои неща за него. Дошъл в „Три общини“ година или две след Пирсън. Нямал никакво специално образование и старият го използувал като писар, куриер, дори и като мияч на стъкленици. С течение на годините Банистър постепенно усвоил работата в лабораторията и полека-лека станал дясната ръка на Пирсън. Официално се занимаваше със серологическите и хистологични изследвания, но на практика можеше да се справя с всякакви лабораторни анализи и често го правеше. Пирсън от своя страна му беше прехвърлил цялата организационна работа в лабораториите и той беше нещо като негласен шеф на останалите лаборанти.

Сигурно преди години е бил способен човек, помисли си Макнийл. И с едно специализирано образование би стигнал много по-далеч. Но сега не беше нищо повече от един добър практик, работеше интуитивно, без да мисли. Отлично се справяше и с най-сложните серологични и химични проби, но изобщо не разбираше научната им страна. Макнийл често си мислеше, че в някои случаи това може да им поднесе неприятни изненади.

Без съмнение Алегзандър беше нещо съвсем различно. Беше изминал задължителния за повечето лаборанти път — три години колеж, като последната от тях е изцяло в специализираната школа за медицински лаборанти.

Пирсън махна с пурата си към свободния стол отсреща:

— Сядай, Джон.

— Благодаря, докторе — учтиво отвърна младежът. Външният му вид ярко се различаваше от вида на Банистър и Пирсън — престилката беше чиста и добре изгладена, панталоните — с безупречен ръб, а косата — подстригана и сресана.

— Е, как мислиш, ще ти хареса ли тук? — Пирсън продължаваше да премята белия дроб в ръцете си.

— Сигурен съм, че ще ми хареса, докторе.

Изглежда добро момче, помисли си Макнийл. Може пък и наистина да му хареса.

— Добре, Джон — продължи Пирсън. — Скоро ще разбереш, че тук сме възприели определени начини на работа. Може и да се различават от това, което си учил в колежа, но за нас те са най-добрите.

— Разбирам, докторе.

Дали наистина разбираш, запита се Макнийл. Дали разбираш какво всъщност ти качва старият? Че не иска никакви инициативи, че училищните идеи трябва да бъдат забравени, че и най-незначителната промяна в лабораторията е невъзможна без предварителната му благословия?

— Някои хора биха казали, че сме старомодни продължаваше Пирсън, по своему дружелюбен към новия служител. — Но ние вярваме в старите и изпитани методи. Нали, Карл?

— Разбира се, докторе. — Банистър беше необичайно бърз, когато трябваше да потвърди чуждо мнение.

Пирсън приключи с дробовете и ръката му отново потъна в кофата. Не се знаеше какво ще измъкне — този ритуал малко приличаше на лотария. Извади стомаха. Показа един разкрит сектор на Макнийл и изръмжа:

— Това тук виждаш ли го?

— Да, запознат съм — кимна младият лекар. — Описано е.

— Добре… — Пирсън махна по посока на бележника му и продължи да диктува: Пептична язва, разположена малко над пилорния пръстен на дванадесетопръстника.

Джон Алегзандър се измести, за да вижда по-добре Пирсън забеляза това и плъзна стомаха към него.

— Интересува ли те дисекцията, Джон?

— Винаги съм проявявал интерес към анатомията, докторе — почтително отвърна младежът.

— И към лабораторната работа, предполагам. — Макнийл усети задоволството в гласа на стария лекар. Патологоанатомията беше голямата му любов.

— Да, сър.

— Такаа… Това тук са органите на една 55-годишна жена. — Пирсън отгърна историята, на заболяването пред себе си, а Алегзандър внимателно то следеше. — Интересен случай… вдовица, починала от рак на гърлата. Цели две години преди смъртта децата и са виждали, че нещо не е наред, но не са успели да я убедят да се прегледа. Изглежда, не е вярвала на лекарите…

— Някои хора са така и не знам дали не са прави — захили се Банистър, но веднага се сви, срещнал погледа на стария патолог.

— Недей да остроумничиш! Това, което казвам на Джон, и за теб няма да е излишно. — Всеки друг на мястото на Банистър би се засегнал от жлъчта в гласа на стария, но лаборантът не му обърна никакво внимание, дори се усмихна.

— Какво е станало после, докторе? — запита Алегзандър.

— Тук пише, че преди две години дъщерята забелязала слузоотделяне от гърдата на майката. Година и два месеца преди постъпването й в болницата на същото място се появило кръвотечение. Никакви други отклонения в здравето. — Пирсън обърна страницата и тъжно се усмихна: — Ходила при някакъв знахар, но, изглежда, късметът й не проработил. В болницата я довели едва след първия припадък.

— Твърде късно, предполагам.

„Това не е любезност, помисли си Макнийл. Момчето наистина се интересува.“

— Да — отвърна Пирсън. — Ако още в началото беше отишла при лекар, щяха да й направят радикална мамектомия — това е цялостно изрязване на гърдата.

— Да, сър, зная.

— И сигурно още щеше да е жива. — Пирсън хвърли стомаха в дупката.

Алегзандър изглеждаше неудовлетворен. След кратко колебание попита:

— Не казахте ли преди малко, че има язва на хранопровода, докторе?

„Добре, момче“ — мислено реагира Макнийл.

Пирсън незабавно оцени интереса на новия лаборант и се обърна към Банистър:

— Гледай и слушай, Карл! Това момче си държи ушите добре отворени. Ако не внимаваш, лесно ще ти вземе хляба!

Банистър отново се усмихна, но личеше, че не му стана много приятно. Думите на Пирсън лесно можеха да се сбъднат.

— Е, Джон — Пирсън вече беше в стихията си, — може и да е страдала от нея, а може и да не е…

— Искате да кажете, че може и да не е подозирала съществуването й?

Макнийл реши, че е време да се включи в разговора.

— През целия си живот хората носят у себе си учудващо голям брой болести, за които изобщо не подозират. Извън онази — единствената и фаталната, която причинява смъртта. Тук често ще се натъквате на този куриозен факт.

— Напълно вярно — кимна Пирсън — Знаеш ли, Джон, човешкото тяло е истински забележително с онзи куп болести, който крие у себе си, и въпреки това продължава да живее… а не с онази единствена болест, която го убива — Млъкна за момент, после без всякакъв преход запита: — Женен ли си?

— Да, сър.

— Тук ли е съпругата ти?

— Още не. Ще пристигне идущата седмица. Първо трябва да намеря подходящо жилище.

Макнийл си спомни, че Алегзандър беше изпратил молбата си от някъде другаде. Чикаго или нещо подобно.

Младежът се поколеба, след което продължи:

— Има нещо, за което бих искал да ви помоля, доктор Пирсън.

Старият лекар веднага стана неспокоен:

— Какво е то?

— Жена ми е бременна, докторе. А тук никого не познавам… — Алегзандър направи нова пауза, след което тихо добави: — Това дете е много важно за нас. Вече изгубихме едно, знаете… Един месец след раждането.

— Разбирам. — Пирсън беше прекъснал работата си и внимателно слушаше.

— Докторе, дали не бихте могли да ми препоръчате някой добър акушер?

— Това е най-лесното — отвърна с нескрито облекчение старият. — Доктор Дорнбъргър е точно този, който ти трябва. Приема тук, в болницата. Искаш ли да му се обадя?

— Ако това не ви затруднява. Пирсън погледна към Банистър:

— Провери дали е тук.

Лаборантът вдигна телефона и поиска номера на родилното. След секунда подаде слушалката на Пирсън:

— Тук е.

Старият вдигна ръцете си с мокрите гумени ръкавици и ядно изръмжа:

— Дръж я де, дръж я!

Банистър приближи слушалката до ухото му.

— Ти ли си, Чарли? — изкрещя в мембраната старият лекар — Имам един пациент за теб!

Три етажа по-горе доктор Чарлс Дорнбъргър се усмихна и отдалечи слушалката от ухото си:

— Какво може да помогне един акушер на твоите пациенти? — шеговито запита той, а после си помисли, че това обаждане идва точно навреме. Тъкмо се чудеше как да съобщи на Пирсън решението на вчерашното заседание, свикано по настояване на О’Донъл.

В патологията Пирсън предъвка пурата и я премести в ъгъла на устата си. Винаги му беше приятно да размени по някоя дума с Дорнбъргър:

— Не става въпрос за мъртвец, стари глупако! Жив, съвсем жив пациент — съпругата на един от моите лаборанти, мисис Джон Алегзандър. Нови са, не познават никого тук.

Дорнбъргър издърпа чекмеджето пред себе си и извади един празен картон. Притисна слушалката до лявото си рамо и написа с красивия си равен почерк: „Алегзандър, мисис Джон“. В отлично организираната му работа завеждането на картон за всяка пациентка беше железен закон.

— Готово, записах си — каза в слушалката той. — С удоволствие ще я приема, нека само ми се обадят предварително.

— Добре. Това ще стане някъде през следващата седмица, защото мисис Алегзандър още не е пристигнала. — Пирсън се усмихна на Джон, после отново се разкрещя в слушалката: — Ако искат близнаци, ще трябва да им ги осигуриш, Чарли! — Изслуша с усмивка отговора на Дорнбъргър, после изведнъж се сети: — Хей! И още нещо! Да не вземеш да им пратиш някоя от фантастичните си сметки! Не искам утре момчето да почне да се моли за увеличение на заплатата, за да може да ти плати!

— Бъди спокоен — усмихна се Дорнбъргър, а в картона отбеляза: „болничен служител“. Това означаваше, че всички прегледи на тази пациентка щяха да бъдат безплатни. После добави:

— Джо, има нещо, за което бих искал да поговорим. Кога мога да дойда да те видя?

— Днес няма да мога, Чарли — отвърна Пирсън. — Затрупан съм. Какво ще кажеш за утре?

Дорнбъргър погледна календара си.

— Утре пък аз съм блокиран. Хайде да остане за вдругиден. Около десет ще дойда в кабинета ти.

— Добре — съгласи се Пирсън, после любопитно добави: — Щом не искаш да говорим още сега…

— Не, Джо. По-добре да се видим.

— Е, хубаво тогава. Ще се видим, Чарли, довиждане. — Пирсън махна нетърпеливо към Банистър, който затвори телефона, и се обърна към Алегзандър:

— Всичко е наред. Съпругата ти ще бъде приета в болницата в момента, в който има нужда от това. Като наш служи-тел можеш да разчиташ най-малко на 20-процентно намаление от тарифата за прегледи.

Алегзандър разцъфна в радостна усмивка, а Макнийл си помисли: „Радвай се, момче, радвай се! Хвана стария в настроение. Но бъди сигурен, че ще има и други настроения, а тях с положителност няма да харесаш!“

— Само за момент — усмихна се Дорнбъргър на влязлата в кабинета му сестра. Приключи разговора с Джо Пирсън и посочи на момичето стола срещу бюрото си.

— Благодаря, докторе. — Вивиан Лобъртън беше донесла поискания от Дорнбъргър болничен картон. Обикновено лекарите не получаваха услуги от подобен род — те сами си търсеха интересуващите ги документи. Но Дорнбъргър беше друго — той беше любимецът на всички сестри в болницата и те с удоволствие му правеха дребни услуги.

— Стига да мога, обичам да върша нещата спокойно и едно по едно — каза той, докато вписваше оскъдните данни, които му съобщи Пирсън. По-късно, когато сам прегледаше пациентката, щеше да изтрие тези бележки, а на тяхно място, вече с мастило, щеше да нанесе окончателните данни.

Без да вдига глава от бележките си, той попита:

— Вие сте нова при нас, нали?

— Да, докторе — отвърна Вивиан. — Стажувам четвърти месец.

Приятен глас, хубавичко личице, отбеляза възрастният лекар. Дали вече е успяла да спи с някой от младите лекари? Или от неговите университетски години насам нещата се бяха променили? Понякога му се струваше, че сегашните млади лекари — специализанти и стажанти — стават все по-консервативни в това отношение. Жалко, ако е така. Изпускат много неща, които едва ли ще наваксат по-нататък.

— Разговарях с доктор Пирсън, нашия патолог. Предполагам, че вече сте го виждали.

— Да — отвърна Вивиан. — Присъствувал на една негова аутопсия.

— О, горкичката! Как ви… — искаше да добави „хареса“, но в последния момент се поправи: — Как я намерихте?

Вивиан за момент се замисли:

— Отначало бях шокирана. После някак си се стегнах… и издържах.

Той кимна с разбиране и побутна вече попълнения картон. Днешният ден беше необичайно спокоен — имаше рядката възможност да приключи с един въпрос, преди да бъде притиснат от следващия. Протегна ръка и пое картона, който носеше Вивиан.

— Благодаря. Ако изчакате за минутка, ще можете да го върнете обратно.

— Разбира се, докторе. — Вивиан с удоволствие се отпусна на стола — няколко минути спокойствие след онази лудница в отделението щяха да й дойдат добре. Още повече, че тук имаше климатична инсталация — недостижим лукс за старата сграда на пансиона.

Загледа се в доктор Дорнбъргър, погълнат от донесения картон. Не по-млад, но съвсем различен от Пирсън. Патологът имаше кръгло лице с масивна челюст, а лицето на доктор Дорнбъргър беше тясно и продълговато. Различаваха се и по други неща — бялата коса на акушера беше прилично подстригана и сресана на път, ръцете му бяха поддържани изключително добре, а бялото му болнично сако блестеше без нито едно петънце.

Дорнбъргър приключи и й подаде картона.

— Благодаря. Много мило, че ми го донесохте.

Има някакъв живец в него, отбеляза Вивиан. Беше чувала, че пациентките му са луди по него, и това никак не я изненадваше.

— Предполагам, че от време на време ще се виждаме. — Дорнбъргър стана и любезно й отвори вратата. — Успех в учението.

— Довиждане, докторе. — Момичето излезе и след нея остана едва доловим дъх на парфюм. След някой кратък контакт с младостта като току-що приключилия Дорнбъргър често се улавяше, че започва да мисли за себе си, за изминатия път, за бъдещето. Върна се на въртящия се стол пред бюрото си и замислено се облегна назад. Извади лулата си и с привичен жест започна да я пълни.

Чарлс Дорнбъргър се занимаваше с медицина вече 32 години, след една-две седмици започваше тридесет и третата. Това бяха добри, плодоносни години. Никога през живота си не беше имал финансови затруднения. И четирите му деца бяха отдавна задомени, а двамата със съпругата му биха могли да живеят добре дори и той да се откажеше от медицинската си практика. Сполучливо направените преди години инвестиции му даваха възможност за това. Но щеше ли да бъде доволен, ако прекрати работата си? Нямаше ли да се покрие с ръжда като забравена в градината и никому ненужна лопата?

Чарлс Дорнбъргър се гордееше, че винаги с бил в крак с последните достижения на медицината. Още в средата на кариерата си беше решил, че няма да позволи на младите да го превъзхождат — пито по вещина, нито по технически сръчности. Постигаше това чрез неутолимата си жажда за знания. Четеше много беше абониран за почти всички медицински издания, и нерядко името му се появяваше под проблемни статии в най-добрите от тях. Посещаваше всички медицински конгреси и симпозиуми, вземаше участие във всички работни сесии.

Още в началото на кариерата си, далеч преди появата на сегашните строги граници, той беше предсказал нуждата от тясна специализация. Изборът му падна върху акушерството и гинекологията и досега нямаше случай да е съжалявал за това. Точно обратното — професията му беше онзи животворен фактор, който му помагаше да запази бодростта на духа си.

И когато в средата на тридесетте години беше създаден Американският съвет на лекарите-специалисти, името на Дорнбъргър отдавна беше утвърдено. Беше признат за един от първите тясно специализирани лекари и новообразуваният съвет му издаде съответното удостоверение, без да го подлага на изпит, както беше редът. И до ден-днешен се гордееше с този документ, получен благодарение на труда и доброто му име. Той непрекъснато му напомняше, че винаги трябва да бъде в крак с новото.

Но Дорнбъргър не изпитваше неприязън към младите си колеги. Напротив, често зарязваше собствената си работа, за да помогне на някой изпаднал в затруднение младеж. Уважаваше О’Донъл и се възхищаваше от него. Смяташе, че той е най-големият късмет на „Три общини“ от дълги години насам. Неговите нововъведения, издигнали нивото на медицинското обслужване в болницата, повдигаха и собственото му самочувствие.

Имаше много приятели и в болницата и вън от нея. Понякога хората се чудеха на странните му познанства с всевъзможни типове. Мнозина се учудваха и на приятелството му с Джо Пирсън. И имаше защо. Възгледите им за медицината бяха коренно противоположни. Дорнбъргър знаеше, че Пирсън отдавна е престанал да чете, че е изостанал — резултатът от вчерашното заседание например беше пряка последица от това. Но въпреки всичко с течение на годините отношенията им ставаха все по-близки. Самият Дорнбъргър трудно си даваше сметка как и защо взима страната на Пирсън, когато се критикува работата на патологията.

Така се беше получило и преди десет дни на заседанието за хирургическите грешки. Хората добре знаеха за отношенията им. „Вие сте му приятел“, беше казал Гил Бартлет. До този момент не си беше припомнял тези думи, но сега съзна цялата им правдивост. Бартлет е добър лекар и Джо наистина го нападна некоректно. Чарлс Дорнбъргър си науми да бъде по-любезен с него при следващата им среща.

Но възрастният акушер имаше и свой личен проблем. Да напусне ли работа, или да продължава? И ако реши да напусне, кога да стане това? Напоследък, въпреки усилията да поддържа физическото си състояние, той започваше да се изморява. Цял живот го бяха вдигали по всяко време на нощта и мислеше, че отдавна е свикнал. Но вече на няколко пъти тялото му отказа да се подчини на заповедите на мозъка. Вчера по обед чу, без да иска, как дерматологът Кърш каза на един от стажантите: „Защо не се включиш в нашата игра с епителните заболявания? Вече петнадесет години не помня някой да ми е звънял нощем!“ Дорнбъргър се засмя заедно с останалите, но в себе си усети нещо като тайна завист.

В едно беше сигурен — усети ли, че не го бива, начаса ще напусне болницата. Засега още беше в отлична форма. Умът му бе бистър, ръцете — здрави, а очите — силни. Непрекъснато се наблюдаваше и вярваше, не без колебание ще се оттегли още при първите симптоми на умора. Ще разчисти бюрото и ще си отиде. Знаеше с какво око се гледа на възрастните, които продължават да се напъват, а в резултат работата страда. Не искаше да бъде един от тях.

Засега продължава, а след два-три месеца от ново ще премисли нещата.

Лулата отдавна беше натъпкана и Дорнбъргър посегна към кибритената кутийка. В същия момент иззвъня телефонът. Остави лулата и вдигна слушалката: — Доктор Чарлс Дорнбъргър слуша.

Беше една от пациентките му. Преди час получила първите болки, а сега усетила, че водата й изтича. Млада, около двадесетгодишна жена, първо раждане. Беше толкова уплашена, че гласът й едва се долавяше.

Доктор Дорнбъргър даде разпорежданията си със спокоен глас. Така, както го беше правил стотици пъти досега.

— Съпругът ви там ли е?

— Да, докторе.

— Тогава съберете нещата си и го помолете да ви докара тук. Ще ви прегледам, като пристигнете.

— Добре, докторе.

— Кажете на съпруга си да кара внимателно и да спира на всички червени светофари. Имаме предостатъчно време, сама ще се уверите в това.

Дори по телефона се усещаше как жената се успокои. Той правеше това толкова често, че отдавна го считаше за неразделна част от своята работа. Но усети как той самият се стяга — всеки нов случай му действуваше по този начин. Логично погледнато, това чувство отдавна би трябвало да е изчезнало. С натрупването на годините лекарите неизбежно загрубяват, започват да работят механично и не изпитват никакви емоции. С него не ставаше така. Може би защото дори и днес обичаше работата си повече от всичко на света.

Посегна към лулата си, но после размисли и отново хвана слушалката. Трябваше да предупреди в отделението за пристигащата пациентка.

> 8

— Не съм убеден, че изобщо е необходимо да се борим с паралича — обади се Юстас Суейн, основателят на могъщата империя от универсални магазини, милионерът-филантроп, член на директорския съвет на „Три общини“. Беше се разположил пред огромната библиотека от масивен дъб в малко остарялата си, но все още внушителна къща в средата на красив 50-акров парк в източните покрайнини на Бърлингтън.

— Не говорите сериозно — възрази му Ордън Браун и се усмихна на двете жени, които седяха до него. Едната беше собствената му съпруга Амилия, а другата — омъжената дъщеря на Суейн, Дениз Куанц.

Кент О’Донъл отпи от чашата с коняк, която му поднесе безшумно приближилият се камериер, после с удоволствие се отпусна в дълбокото кожено кресло. Имаше нещо средновековно в сцената, на която беше свидетел. Бавно огледа дискретно осветения кабинет, в който се бяха оттеглили след вечерята. Погледът му се задържа на отрупаните с книги лавици, които заемаха цялата стена зад бюрото на домакина, после се премести върху огромната камина до тях, заредена и готова да пламне всеки миг въпреки топлата юлска вечер, оттам върху тежката дъбова мебел. После очите му се спряха върху собственика. Юстас Суейн седеше царствено отпуснат върху тесен стол с висока облегалка, а гостите бяха насядали в полукръг около него, подобно на придворни около могъщ властелин.

— Говоря сериозно. — Суейн остави чашата на поставката до себе си и се наведе напред. — Естествено, и аз като много други ще посегна към чековата си книжка, ако ми покажат едно нещастно, подпиращо се на патерици дете. Но сега говоря по принцип. Защото нашето цивилизовано общество прави всичко възможно да изнежи човешкия род. Готов съм да споря с всеки, който мисли другояче.

Доводът беше добре познат. С вежлив тон О’Донъл се намеси в настъпилата за миг тишина:

— Значи, според вас трябва да прекратим изследователската си дейност, да замразим медицинските познания и опит и да спрем борбата си срещу болестите?

— Не бихте могли да го направите, дори и да искате.

— Тогава защо говорите така? — засмя се О’Донъл.

— Защо ли? — Суейн леко удари с юмрук по облегалката на стола си. — Защото всеки има право да изкаже неодобрението си от някои неща, въпреки че не може да се пребори с тях.

— Разбирам. — О’Донъл не беше сигурен, че иска да продължи подхванатата тема. Едва ли един спор би допринесъл за сближаването му със стария богаташ, което беше главната цел на тазвечершното им посещение. Амилия Браун, която той добре познаваше от честите си гостувания в дома на председателя, срещна погледа му и се усмихна. Тя живо се интересуваше от разнообразната дейност на съпруга си и беше в течение на всичко, свързано с болницата.

Омъжената дъщеря на Суейн, Дениз Куанц, седеше изправена и внимателно слушаше.

По време на вечерята О’Донъл на няколко пъти неволно беше поглеждал към мисис Куанц. Трудно му беше да открие някаква прилика между нея и грубия нервен човек, заел почетното място. На седемдесет и осем години Юстас Суейн все още притежаваше много от твърдостта, с която беше побеждавал съперниците си в жестоката борба за място под слънцето. Грубите и двусмислени закачки, които от време на време подхвърляше на гостите си, имаха една-единствена цел — да предизвикат спор, състезание! Старото момче все още си пада по битките, помисли си хирургът. Па макар и да са само словесни. Пресилената разпаленост, с която Суейн изказваше мнението си за медицината, потвърждаваше това. Наблюдавайки го прикрито, О’Донъл постави и първите си диагнози; подагра и може би ревматизъм.

Дениз Куанц беше пълна противоположност на баща си. Любезна и сърдечна, тя имаше странния навик да подхваща някоя от фразите на баща си и да я допълва с една-две думи. Вероятно го правеше, за да смекчи грубостта му. Красива е, помисли си О’Донъл. Притежаваше онази толкова рядко срещаща се зряла хубост, която понякога озарява жените, наближаващи четиридесетте. Разбра, че често посещава стария си баща — съпругата на Суейн беше починала отдавна и той живееше сам. От разговора стана ясно, че Дениз прекарва по-голямата част от времето си в Ню Йорк, където са и децата й. За съпруг не се спомена нито дума — вероятно беше разведена или живееше отделно от мъжа си. О’Донъл се улови, че я сравнява с Люси Грейнджър. Разделя ги един цял свят, помисли си той. Люси — лекар с опит, наясно със сложния свят на болницата, способна да говори с хора като него от позицията на добър специалист; и Дениз Куанц — заможна светска дама, несъмнено добре позната в обществото и все пак способна да превърне всеки дом в място на топлина и уют — той безпогрешно долавяше това. Запита се кой ли от двата типа жени е по-подходящ за мъж като него — тази, която е близо до професията, или пък тази, която няма нищо общо с нея и е отдадена единствено на домашните грижи.

Мислите му бяха прекъснати от самата Дениз. Тя се наведе напред и каза:

— Разбира се, вие няма да се предадете толкова лесно, доктор О’Донъл. Не оставяйте баща ми да си мисли, че е прав.

— Няма какво да си мисля — изръмжа старият. — Положението е абсолютно ясно. Природата по естествен път е контролирала прираста на населението в продължение на хиляди години. Когато раждаемостта е била прекалено висока, ограничавали са я епидемиите.

— Това невинаги е било дело на природните сили — вметна Ордън Браун. — Забравяте стотиците и хиляди войни, които е водило човечеството.

— Имаш известно право — великодушно махна с ръка Суейн. — Но все пак елиминирането на слабите няма нищо общо с политиката.

— Слабите или несретниците? — запита О’Донъл, решил все пак да приеме предизвикателството на стария.

— Като казвам слабите, имам предвид точно тях — остро отвърна старият богаташ. Играта явно му допадаше. — При чума, холера и други епидемии измират именно слабите. А силните оцеляват! И останалите болести правят същото — поддържат едно определено ниво — нивото на природата. И затова силните осигуряват продължението на човешкия род! Те дават живот на всяко следващо поколение.

— Наистина ли мислиш, че човечеството се е изродило чак толкова, Юстас? — Въпросът беше зададен от Амилия Браун и О’Донъл успя да види усмивката й. „Знае, че Суейн харесва всичко това“ — помисли той.

— Вървим към деградация — отвърна й старият човек. — Поне Западът върви натам. Спасяваме инвалидите, хилавите и болните. Обременяваме обществото с допълнителния товар на непроизводителни, негодни да създадат каквото и да било индивиди, превръщаме собствения им живот в низ от непрекъснати страдания! Можете ли да ми кажете за какво служат различните там санаториуми и домове за неизлечимо болни? Това, което твърдя, е абсолютна истина — днес медицината запазва хора, на които милостиво трябва да се позволи да умрат. Но не — ние им помагаме да живеят, позволяваме им да се размножават, прехвърляме тяхната безполезност върху децата им и върху децата на децата им!

— Връзката между болест и наследственост далеч не е доказана — припомни му О’Донъл.

— Силата не означава само едно здраво тяло — възрази Суейн — Тя е и дух, ум… Не наследяват ли децата умствените и духовните качества на родителите си? Заедно с всичките им слабости и несъвършенства?

— Невинаги — Разговорът вече се водеше изключително между О’Донъл и стария богаташ. Останалите внимателно слушаха.

— Но в повечето случаи, нали?

— Има известни факти, които подкрепят вашата теза-призна с усмивка лекарят.

— И затова страната ни е пълна с психиатрични болници — продължи старият — Болници, чиито пациенти непрекъснато се увеличават.

— Но това може да се дължи на факта, че обръщаме все по-голямо внимание на психическото здраве!

— А може да се дължи и на това, че отглеждаме слабите. Слабите! — Последната си дума той почти изкрещя, след което се разкашля.

„Я по-полека — каза си О’Донъл, прибавяйки още една към първоначалните си диагнози, — вероятно наличие на хипертония.“

— Не се опитвайте да ме щадите, младежо с медицински познания! — безпогрешно отгатна мислите му Юстас Суейн. Отпи глътка коняк и ожесточено добави: — Мога да оборя всичките ви аргументи без всякакво усилие!

О’Донъл реши да продължи, но в по-умерен тон:

— Мисля, че има нещо, което пропускате, мистър Суейн. Казахте, че болестите са регулаторите на природата. Но повечето от тях не са ни дадени от нея. Те са резултат на човешкото развитие, на човешката среда, която им е създала благоприятни условия за развитие. Липса на хигиена, немотия, отровен въздух — това не са творения на Природата. Те идват от човека.

— Те са част от еволюцията, а еволюцията е част от природата! Като цялост всичко спомага, за да се поддържа равновесието.

„Не се дава лесно старият разбойник“ — с възхищение си помисли О’Донъл. Но веднага откри слабото място на доводите му:

— Тогава и медицината трябва да бъде част от процеса по поддържане на равновесието.

— Как ще докажете това? — запита Суейн.

— Много просто — медицината е част от еволюцията! — Въпреки добрите си намерения О’Донъл усети как се разгорещява. — Всяка извършена от ръката на човека промяна в околната среда поставя нови проблеми пред медицината. И ние никога не можем да ги разрешим изцяло, винаги сме крачка назад. Колкото и бързо да се справяме с даден проблем, зад ъгъла вече ни чака друг — непознат и сложен.

— Но това са проблеми на медицината, а не на природата! — Очите на Суейн ядно заблестяха. — Ако бяха оставили природата на мира, тези проблеми щяха да са решени още преди да възникнат! Чрез естествения подбор — както е било в продължение на десетки хиляди години!

— Грешите и ще ви кажа защо! — О’Донъл вече не се грижеше за впечатлението, което ще остави у събеседника си. Усещаше само, че трябва да говори, да изясни мисълта си. Колкото заради другите, толкова и заради самия себе си.

— За медицината винаги е съществувал и ще съществува само един проблем — проблемът за оцеляването на човешкия индивид! — За момент замълча, после тихо добави: — А оцеляването е най-старият закон на природата!

— Браво! — импулсивно плесна с ръце Амилия Браун.

Но О’Донъл не беше свършил:

— Ето защо се борим с паралича, мистър Суейн. И с холерата, и с чумата, и с коремния тиф, и със сифилиса. Ето защо продължаваме да търсим средства срещу рака, туберкулозата и всички останали болести. Ето защо издигаме санаториуми и домове за неизлечимо болни. И се борим за живота на всеки. Вършим това в името на една-единствена цел — оцеляването. Това именно е целта на медицината. Друга поне аз не познавам!

Очакваше незабавна реакция от страна на Суейн, но старият мълчеше. Така изминаха няколко минути, после домакинът погледна дъщеря си:

— Дениз, налей малко коняк на доктор О’Донъл.

Тя взе кристалната гарафа и се наведе към поднесената от О’Донъл чаша. Дрехите й леко прошумоляха, облъхна го мекото ухание на непознат парфюм. За момент изпита абсурдното и хлапашко желание да погали меката тъмна коса, надвесена на сантиметри от лицето му.

Дениз се отдръпна и тръгна към баща си.

— Ако наистина мислиш това, което твърдиш… — тя допълни чашата му — какво тогава търсиш в управата на болницата?

Старият се захили:

— Стоя там за успокоение на Ордън и някои други. Ако напусна, ще си помислят, че може да променя и завещанието си. — Той погледна към Браун и закачливо добави: — А така са спокойни — пресмятат годинките и знаят, че няма да чакат кой знае колко дълго!

— Не си справедлив към приятелите си, Юстас — отвърна Ордън Браун с някаква смесица от дяволитост и сериозност.

— А ти си лъжец! — Старият отново възвърна доброто си настроение. — Ти ме попита нещо, Дениз… Ще ти отговоря. Членувам в болничната управа, защото съм практичен човек преди всичко. Не мога да променя света, макар и да виждам кое му е лошото. И тогава? Какво друго остава на човек като мен, освен да се превърне във възпираща сила? О, много добре зная какво си мислите в момента — че съм просто един стар инат и невъзможна контра.

— Някой да ти е казвал нещо подобно? — бързо попита Ордън Браун.

— Не е нужно да ми го казват — изгледа го презрително Суейн. — Но аз мисля, че всяка дейност има нужда от известна спирачка. И аз съм именно това — спирачка, стабилизираща сила. А когато си отида, ти и приятелите ти може би ще откриете, че такава сила ви е била необходима.

— Говориш несериозни неща, Юстас. В случая си несправедлив не само към приятелите си, а и към собствените си подбуди. — Очевидно Ордън Браун също беше решил да приеме хвърлената ръкавица: — Ти си направил за Бърлингтън повече от всеки друг!

Старият се облегна назад:

— Знае ли някой от вас какви са истинските подбуди за постъпките ми? — Погледна към председателя и подхвърли: — А от мен очаквате едно внушително дарение за новото болнично крило, нали?

— Откровено казано — да — отвърна Браун. — Очакваме щедрата ти помощ, както винаги досега…

Настъпи тишина, после Юстас Суейн тихо каза:

— Предполагам, че четвърт милион е една приемлива сума.

О’Донъл чу как Браун почти изхълца. Такова дарение би било нещо изумително — много повече от това, на което се бяха надявали и в най-смелите си предположения.

— Не мога да се преструвам, Юстас — отвърна Ордън Браун. — Просто съм стъписан!

— Не е нужно… — старият човек отново млъкна и се загледа в чашата си, чийто кристал меко отразяваше светлината. — Още не съм решил окончателно този въпрос, ще научите отговора ми след седмица-две. — Обърна се рязко към О’Донъл и запита:

— Играете ли шах?

— Не — поклати глава лекарят. — За последен път съм играл като студент…

— Ние с доктор Пирсън често играем. — Очите на Суейн не се отделяха от лицето на О’Донъл: — Вие, разбира се, познавате доктор Пирсън…

— Да, много добре.

— Аз го познавам от много години — продължи Суейн. — От болницата и извън нея… — Произнасяше думите бавно и отчетливо. Не бяха ли те някакво предупреждение? Все още беше трудно да се каже.

— По мое мнение доктор Пирсън е един от най-квалифицираните лекари в болницата — продължи Суейн. — Надявам се, че още дълги години ще оглавява своето отделение. Уважавам способностите му и приемам безрезервно всичките му преценки!

Ето каква била работата, помисли си О’Донъл. Получи си го открито и без всякакви увъртания. Един непробиваем ултиматум, отправен едновременно към председателя на болничната управа и към шефа на медицинския съвет: „Искате ли моите 250 хиляди, няма да закачате Джо Пирсън!“

Амилия и О’Донъл седнаха в открития „Линкълн“ и Ордън Браун подкара към града. Известно време пътуваха мълчаливо, после Амилия проговори:

— Мислите ли, че наистина ще даде четвърт милион?

— Това е напълно във възможностите му — отвърна Браун. — Стига да е достатъчно предразположен…

— Ясно ти е за какво ни предупреди, нали? — запита О’Донъл.

— Да. — Браун не показа желание да обсъжда този факт и О’Донъл му беше благодарен за това. Проблемът засягаше само него.

След няколко минути пристигнаха пред хотела, в който Кент О’Донъл държеше малък апартамент. Сбогуваха се и О’Донъл се канеше да си тръгва, когато Амилия неочаквано се обади:

— Между другото, Кент, Дениз живее разделена с мъжа си, но не е разведена. Мисля, че там има някакъв проблем, макар че никога не сме говорили. Има две деца, които учат в колеж. Тридесет и девет годишна.

— Защо му обясняваш всичко това? — учуди се Ордън Браун.

— Защото иска да го знае — усмихна се Амилия и докосна ръката на съпруга си. — Никога няма да можеш да се поставиш на мястото на една жена, скъпи. Дори и да те оперират!

Как ли е усетила, запита се О’Донъл, загледан в светлините на отдалечаващата се кола. Може би е дочула част от думите, които той и Дениз си размениха на сбогуване. На неговото учтиво пожелание да се видят отново тя беше отвърнала:

— Живея в Ню Йорк заедно с децата си. Защо не ми се обадите, когато дойдете там?

Дали пък да не приеме поканата? И без това през следващия месец в Ню Йорк щеше да се състои някакъв конгрес на хирурзите…

После си спомни, че доскоро нямаше намерение да присъствува на този конгрес. Помисли за Люси и се почувствува странно нелоялен към нея. Стана му неприятно.

— Добър вечер, доктор О’Донъл. — Познатият глас го спря на крачка от остъклената врата. Огледа се и срещна усмивката на един or практикантите в болницата, Седънс. До него стоеше красива брюнетка със смътно познато лице. „Някоя от сестрите“ — помисли си той, докато усмихнато им кимаше.

Изглеждаше разтревожен — каза Вивиан.

— Едва ли — отвърна Майк, който продължаваше да се усмихва. — Когато човек постигне това, което е постигнал О’Донъл, повечето от неприятностите са вече зад гърба му.

Театърът беше свършил и двамата бавно се прибираха към „Три общини“. Представлението беше добро — един пищен и шумен мюзикъл, който повдигна настроението им. Смяха се много, държаха се за ръце, а на няколко пъти Майк непринудено обгръщаше раменете й, без тя да прави видими опити да се освободи.

По време на вечерята преди театъра те разговаряха за себе си. Вивиан го разпита за бъдещите му професионални планове, а той на свой ред я запита защо е решила да стане медицинска сестра.

— Не зная дали ще мога да ти го обясня, Майк — беше отговорила тя. — Зная само, че винаги съм го искала. — После му каза, че първоначално родителите й били против, но впоследствие отстъпили пред нейната упоритост. — Предполагам, че исках да се реализирам по някакъв начин и професията на медицинската сестра ми се стори най-подходяща за това.

— Още ли си на това мнение? — запита я Седънс.

— Да. Е, от време на време човек се уморява, нещата, които вижда в една болница, му идват до гуша… В такива моменти си мисля за дома, питам се струва ли си да понасям толкова неприятности, когато на света има и далеч по-лесни професии… Мисля, че всеки изпада в такива настроения. Но аз съм решителна личност, Майк — усмихна се тя. — Ще стана сестра, и толкоз!

„Вярвам ти“ — помисли си той. От нея наистина се излъчваше някаква вътрешна сила, без съмнение зад приятната външност се криеше твърд характер. Отново изпита странен, почти болезнен интерес към това момиче. И отново чу предупреждението на вътрешния си глас: „Без увлечения! Помни, че всичко, което изпитваш, е чиста биология.“

Наближаваше полунощ, но Вивиан беше предупредила, че ще закъснее. Някои от старите сестри, които бяха преминали собственото си обучение при спартански режим, бяха на мнение, че днешните ученички имат твърде много свобода. На практика обаче малко от тях злоупотребяваха с нея.

— Хайде да минем през парка — предложи Майк и докосна ръката й.

— Стар номер, чувала съм го много пъти — засмя се Вивиан, но покорно го последва към широките железни врати. Тревата беше мека, а отстрани смътно се очертаваха стройните силуети на няколко тополи.

— Имам си солиден запас от стари номера! — заяви Майк. — Искаш ли да ти покажа още някой?

— Например? — леко потрепера гласът й.

— Ами например този! — Майк се спря, обърна я към себе си и впи устни в нейните.

Вивиан почувствува как сърцето й лудо заби, но умът й остана достатъчно хладен, за да може да направи светкавична преценка на положението. Дали веднага да прекрати всичко това, или мъничко да го удължи? Ясно съзнаваше, че ако сега не предприеме нещо, после може да бъде късно.

Вивиан не криеше от себе си факта, че харесва Майк Седънс и тази симпатия лесно можеше да се превърне в нещо повече. Външният му вид беше привлекателен, а и двамата бяха млади. Почувствува как желанието запълзя по тялото й, а устните й отвръщат на целувката. Майк я притисна още по-плътно към себе си и през тънката си лятна рокля тя усети силните му бедра. Прекрасно знаеше, че още малко и няма да може да се спре. Но предупрежденията на разума идваха отдалеч, сякаш през някаква пелена. „Още секунда, само още една секунда“ — помисли си тя.

После изведнъж й се стори, че е свободна, че се е откъснала от всичко, което я заобикаля. Затвори очи и потъна в топлината и нежността — толкова редки гости през последните месеци на самота. Откакто дойде в „Три общини“, тя непрекъснато трябваше да се самоконтролира. А това беше трудно, много трудно нещо, когато си млад, неопитен и мъничко уплашен. Напрежението, което се трупаше в нея, имаше твърде малко отдушници. Защото сестрата, дори и по време на обучението си, се сблъсква с прекалено много страдание, вижда прекалено много от тъжната страна на човешкото съществуване. Нима е престъпление, че иска да продължи мъничко един от редките моменти на радост и щастие? За миг отново се превърна в малкото момиченце, намерило спокойствие и закрила в майчината прегръдка.

Майк поотслаби прегръдката си и се взря в лицето й:

— Колко си хубава!

Тя импулсивно зарови лице в рамото му, а той повдигна брадичката й и устните им отново се сляха. Ръката му бавно се плъзна надолу и се спря върху гърдите й. Усети как всяка фибра на тялото й затрептя от лудо и неподдаващо се на контрол желание. Искаше да обича и да бъде обичана!

Сега ръката му беше на яката на роклята й. Тя се отваряше отпред и той се мъчеше да разкопчее най-горното копче. Останала без дъх, тя едва успя да прошепне:

— Не, Майк… Моля те, недей!

Но не успя да убеди дори себе си. Ръката му вече нежно опипваше младата гръд, тя потръпна от задоволство и се предаде. Вече не можеше, а и не искаше да се спре…

— Скъпа Вивиан! — шепнеше той с пресекващ от възбуда глас.

За миг женското й чувство за самосъхранение взе връх и тя уплашено промълви:

— Не тук, Майк. Ще ни видят!

— Да отидем под дърветата — прошепна той и я прегърна през рамо. Тя отново потрепера, желанието й се смеси с болезнено любопитство. Не искаше да мисли за последствията — Майк е лекар и сигурно знае да бъде внимателен!

Стигнаха до малка полянка, заобиколена от дървета и храсталак. Майк се спря и тя разпалено отвърна на целувките му. „Ето къде било писано да се случи — Отбеляза тя с помътено съзнание. — Истинското и неповторимото.“ Вивиан не беше девствена — за пръв път беше спала с мъж още в гимназията, след това в колежа опита още веднъж. Но и двата пъти не й донесоха очаквания трепет — всичко беше набързо и по детински нескопосано. Сега знаеше, че всичко ще бъде както трябва. Просто го усещаше.

— Побързай, Майк, моля те, побързай! — усети как възбудата й преминава в него.

— Ей там, мила! — каза той и двамата се насочиха към края на полянката.

Изведнъж тя усети зашеметяваща болка. Беше толкова остра и ненадейна, че в първия момент не можа да разбере откъде точно идва… В следващия момент болката се локализира и тя разбра — беше лявото й коляно. Спря се и неволно извика.

— Какво става? Вивиан, какво ти става? — Тя видя озадаченото му лице и с помътено съзнание си помисли, че той сигурно ще го вземе за номер. Момичетата често прибягват до подобни сценки, за да се измъкнат.

Болката беше изгубила малко от първоначалната си острота, но все още се връщаше на горещи вълни.

— Нещо стана с коляното ми, Майк! Няма ли някоя пейка наблизо… — Тя отново се сгърби от болка.

— Вивиан! — В гласа му се промъкна раздразнение. — Не е нужно да правиш театър! Кажи, че искаш да се прибереш, и веднага ще те изпратя!

— Моля те, повярвай ми, Майк! — Тя взе ръката му. — Коляното ме боли ужасно! Трябва да седна.

— Ела! — В гласа му все още се чувствуваше недоверието, но той я подхвана и я поведе обратно между дърветата. След няколко крачки откриха дървена пейка и Вивиан се отпусна върху нея.

Почина си няколко мига, после проговори:

— Съжалявам, Майк. Не беше нарочно.

— Наистина ли?

Тя хвана ръката му:

— Нима не усети, че исках… не по-малко от теб? Но това… — Новият пристъп на болка отново я преви.

— Извинявай, Вивиан. Помислих си, че…

— Зная какво си си помислил. Но не е така. Честно!

— Добре. Кажи ми сега какво ти е! — Той отново беше лекарят Седънс. Страстта и възбудата се бяха уталожили.

— Коляното ми… страшна болка… изведнъж…

— Дай да видя — клекна пред нея той. — Кое от двете?

Тя повдигна роклята и му посочи лявото си коляно. Той леко го опипа, напълно забравил, че пред него е момичето, което допреди миг искаше да люби. Чувствата на младия мъж отстъпиха място на аналитичния ум на специалиста. Методично, както го бяха учили, започна да прехвърля всички възможности. Тънкият найлон на чорапите му пречеше.

— Свали чорапите си, Вивиан.

Тя го направи и пръстите му отново заопипваха коляното.

„От него ще излезе добър лекар — помисли си момичето. — Хората ще го търсят, а той ще им помага. Какво ли биха представлявали двамата с него, свързани за цял живот? Опитът й на медицинска сестра сигурно щеше да му бъде от полза.“ Прекъсна този ход на мислите си и скришом се усмихна. „Глупости! Та те почти не се познаваха!“

Болката отново се върна и тя изохка.

— Това случвало ли се е друг път? — запита той.

Тя отново почувствува абсурдността на положението и се засмя.

— Но какво става, Вивиан? — Майк изглеждаше напълно объркан.

— Мислех си… какво щяхме да правим преди пет минути… а сега — лекарят приема в кабинета си!

— Слушай, дете! — отвърна сериозно той. — Имала ли си и друг път подобни болки, или не?

— Само веднъж — каза тя. — Но не бяха така силни.

— Кога?

— Преди около месец.

— Ходи ли да те види лекар? — Гласът му звучеше вече напълно професионално.

— Не. А трябвало ли е?

— Може би — предпазливо отвърна той, после добави: — Утре обаче ще отидеш. Според мен най-добре при доктор Грейнджър.

— Майк, има ли нещо сериозно?

— Сигурно не — увери я той. — Но напипах една малка бучка, която не би трябвало да е там. Люси Грейнджър ще те прегледа. Утре сутринта ще поговоря с нея. А сега трябва да вървим.

Нищо не беше останало от предишното им настроение. И двамата знаеха, че няма никакъв смисъл да се опитват да го върнат.

Майк й помогна да се изправи. Прегърна я през кръста и отново усети, че иска да я закриля и да й помага.

— Можеш ли да ходиш?

— Да — кимна тя. — Болката стихна.

— Ще отидем до вратата на парка — каза той. — Оттам лесно ще вземем такси. — Видя тъжното й лице и закачливо добави: — Все пак онзи пациент се оказа най-обикновена стипца — не е предвидил никакви средства за такси!

> 9

— Подробностите! — Доктор Джоузеф Пирсън се беше навел над окуляра на микроскопа, а думите му бяха предназначени за Роджър Макнийл.

Практикантът погледна към пръснатите по масата документи.

— Четиридесетгодишен мъж, опериран от апендикс.

Пирсън смени препарата под микроскопа и запита:

— Как изглеждаше тъканта при цялостното? Макнийл, който беше осъществил цялостното изследване непосредствено след отстраняването на апендикса в операционната, сви рамене:

— Съвсем нормално според мен.

— Хм. — Пирсън премести парчето и отново започна да го оглежда: — Чакай, тук май има нещо… — Взе ново парче тъкан, постави го под окулярите и след кратко изследване каза: — Ето, го! Начало на възпаление… Кой е хирургът?

— Доктор Бартлет.

— Хванал го е съвсем навреме — кимна Пирсън. — Ела да погледнеш.

В работата си с практикуващия лекар, Пирсън стриктно се придържаше към изискванията на болничната образователна програма, като в същото време използуваше помощта му за разчистване на натрупалите се следоперативни заключения.

Но въпреки усилията си и двамата знаеха, че продължават да изостават. Препаратите, които изследваха сега, бяха от апендикса на опериран преди няколко седмици пациент. Човекът отдавна е изписан и в случая патологоанатомичното заключение щеше да послужи единствено за потвърждаване или опровергаване на поставената от хирурга диагноза. Гил Бартлет е бил на висота, открил е заболяването в ранната му фаза и по този начин е спестил на пациента доста усложнения.

— Следващият — каза Пирсън и отново зае мястото си пред микроскопа, докато Макнийл се връщаше обратно към противоположния край на масата.

Практикантът му подаде една папка, а сам разтвори бележника си. След малко в стаята влезе и Банистър. Той хвърли поглед към потъналите в работа лекари, после мина тихо зад тях и се зае да подрежда един шкаф с документи.

— Този случай е текущ — каза Макнийл — Дойде преди пет дни и горе очакват заключението ни.

— Такива неща ми давай с предимство — нервно каза Пирсън. — Иначе онези горе пак ще вдигнат вой до бога!

Макнийл понечи да му каже, че преди няколко седмици му предложи точно такъв порядък на работа, но тогава Пирсън отхвърли предложението му, настоявайки да изследват препаратите по реда на пристигането им. Но практикантът се овладя и си замълча. Нямаше никакъв смисъл да си хаби нервите. Погледна в бележника си и продължи:

— Петдесет и шест годишна жена. Възпаление на кожата вследствие на активизирана бенка. Въпросът е злокачествено ли е образуванието, или не.

Пирсън постави първия срез под окуляра и го завъртя След това включи най-силните лещи и залепи око над микроскопа.

— Би могло да бъде и злокачествено — промърмори той Разгледа още няколко препарата, после замислено се облегна назад.

— Но има вероятност да е и синя пъпка… Я да видим ти какво ще кажеш…

Макнийл се приближи със съзнанието, че това е нещо от изключителна важност. Злокачествената меланома е извънредно опасен тумор. Смъртоносните му клетки могат да се разсеят из тялото за броени дни. Ако малките тъканни проби потвърдят неготово наличие, жената начаса трябва да бъде подложена на основна операция. От друга страна, туморът, известен под наименованието „синя пъпка“, е напълно безвреден и може да си стои в тялото на жената до края на живота й, без да й причини каквото и да било зло.

От собствен опит Макнийл знаеше, че злокачествената меланома не се среща много често, но пък синята пъпка е далеч по-рядко явление. Математически погледнато, шансовете за злокачествено образувание в този случай бяха значително по-големи. Но това не беше математика, а патология, и то в най-чист вид.

Макнийл започна да си припомня сравнителните характеристики на двата вида тумори, които бяха отчайващо близки. И двата имаха формата на белези от стари рани с разширени клетъчни ядра и наситена пигментация. И при двата клетъчната структура беше изключително ясно очертана Макнийл добре помнеше всичко това. Но помнеше и друго — трябва да бъде честен. Внимателно огледа всички препарати, след което вдигна глава и каза:

— He мога да се произнеса.

Помисли малко, после добави:

— А нямаме ли някой стар случай, за да направим сравнение?

— Трябва да го търсим години. Вече не си спомням кога за последен път съм имал случай на синя пъпка — изръмжа Пирсън, после навъсено продължи: — Някой ден ще трябва да заведем дневник… Иначе е невъзможно да сравняваме съмнителните случаи.

— Това го слушам вече пет години — долетя сухият глас на Банистър и Пирсън рязко се извърна:

— Ти какво правиш тук?

— Подреждам — лаконично отвърна старият лаборант. — Върша работата на чиновниците, които ни липсват.

„Само дето не я вършиш както трябва“ — помисли си Макнийл. Отделението изпитваше остра нужда от хора, компетентни в областта на библиотекарското дело, тъй като досиетата се подреждаха по безнадеждно остаряла система. Думата дневник го подсети за бездната, която зееше в административната им работа. Всички сериозни болници разполагаха със своя собствена справочна документация. Някъде тази документация съществуваше под името „дневник на поразените органи“, но независимо от наименованията тя служеше на една-единствена цел — да помага при диагностиката на тежките и съмнителни случаи.

Пирсън отново заразглежда срезовете. Подобно на повечето патолози и той разсъждаваше на глас.

— Недоразвит… липса на кръвотечение, липсва некроза на тъканта… негативен, без индикации… да, ясно.

Изправи се, отстрани последния препарат от микроскопа и затвори пликчето с нарязаните проби. Махна с ръка към бележника на практиканта и продиктува:

— Диагноза — синя пъпка!

Патологията милостиво спасяваше пациентката от сложна операция.

Пирсън методично изброи причините за своето решение, тъй като искаше да изясни всичко на Макнийл. После плъзна пликчето към него и добави:

— Не е зле да ги изследваш внимателно. Такива проби не се срещат всеки ден.

Макнийл нито за миг не се усъмни в заключението на Пирсън. В случаи като този дългогодишният опит си казваше тежката дума, а младият лекар отдавна се беше научил да уважава преценките на Пирсън в областта на патологоанатомията. „Но тук ще изпитат остра нужда от справочник, когато ти си отидеш.“ — помисли си той, загледан в профила на възрастния лекар.

Следващите два случая не представляваха трудност, но Пирсън изведнъж се намръщи и бутна микроскопа настрана:

— Доведи ми Банистър!

— Аз съм тук. — Спокойният глас на лаборанта долетя някъде иззад шкафовете на картотеката.

— Я ела да погледнеш! — рязко се извърна Пирсън. Гласът му беше остър и строг. — Колко пъти трябва да ти обяснявам как да се режат препаратите? Какво става с онези в хистологията? Глухи ли са или са просто глупаци?

Макнийл вече добре познаваше гневните изблици на стария. Ето защо се отпусна назад и се приготви да наблюдава.

— Какво има пак? — попита Банистър.

— Ще ти кажа! — Пирсън измъкна препарата от микроскопа и го плесна върху масата. — Как мога да поставя точна диагноза по това тук?!

Старият лаборант вдигна парчето тъкан и го обърна към светлината.

— Малко дебеличко, а?

— Точно така — дебеличко! — Пирсън измъкна друг препарат от същия комплект. — Ами това? Ако имах филия хляб, щях да си направя сандвич!

— Ще проверя микротома* — усмихна се Банистър. — Създава ни трудности от известно време насам. — После посочи комплекта и попита: — Искате ли да ги режем наново?

[* Механичен нож за тънко нарязване на тъканите. — Б. пр.]

— Не, нямам време за губене, ще трябва да се оправям така… — Агресивността беше изчезнала от гласа на стария патолог. — Не е зле по-често да се навърташ из хистологията!

Мърморейки недоволно, Банистър тръгна към вратата:

— Само това ми липсва сега…

— Стига! — извика след него Пирсън. — Тази плоча вече сме я слушали!

На вратата се почука и в пролуката се появи лицето на доктор Чарлс Дорнбъргър:

— Мога ли да вляза, Джо?

— Разбира се, Чарли. — Лицето на Пирсън мигом се преобрази. — Тъкмо ще научиш някои неща…

Акушерът любезно кимна на Макнийл и отвърна:

— Бяхме се разбрали да се видим тази сутрин. Забрави ли?

— Забравил съм, разбира се. — Пирсън отстрани наченатия комплект и погледна към специализанта: — Колко остават?

Макнийл преброи пликовете с готови за изследване препарати:

— Осем.

— По-късно ще ги оправим.

Специализантът започна да събира формулярите на вече изследваните препарати, а Дорнбъргър извади лулата си.

— Тук е страшна влага, Джо — огледа се той, неволно потръпвайки с рамене. — Дойда ли при тебе, имам чувството, че настинката ми е в кърпа вързана.

Пирсън се ухили:

— Така е, защото всяка сутрин ръсим с грипни бактерии. Те ни спасяват от нежеланите посетители.

Макнийл прекоси стаята и излезе. Пирсън изчака затварянето на вратата и попита:

— Какво имаш да ми казваш, Чарли?

— Изпратен съм при теб със специално поръчение — пристъпи направо към целта Дорнбъргър. — Беше ми обяснено, че трябва да бъда тактичен и внимателен…

— Пак ли някоя неприятност? — вдигна глава Пирсън.

Очите им се срещнаха, после Дорнбъргър бавно отвърна:

— Зависи… Във всеки случай май ще се сдобиеш с нов помощник…

Дорнбъргър очакваше гневно избухване, но Пирсън остана учудващо спокоен.

— Независимо дали го искам, или не, така ли?

— Да, Джо — твърдо отвърна Дорнбъргър. След въпросното заседание той имаше възможност да обмисли нещата и стигна до заключението, че ще е най-добре, ако постави въпроса с цялата му тежест, без излишни увъртания.

— Предполагам, че зад цялата тази работа стои 0’Донъл. — В гласа на Пирсън се долови лека горчивина, но той остана спокоен.

— Отчасти — отвърна Дорнбъргър.

— И какво според теб трябва да направя аз? — смирено запита старият патолог. Въпрос на приятел към приятел.

Дорнбъргър остави незапалената си лула в някакъв пепелник на бюрото. Беше доволен, че Пирсън приема нещата по този начин. Значи, е бил прав, а сега трябва да му помогне да приеме новото положение, да свикне с него. На глас продължи:

— Мисля, че нямаш кой знае какъв избор, Джо. Изоставаш със следоперативните заключения, нали? Както и с някои други неща…

За момент си помисли, че е отишъл твърде далеч. Това бяха деликатни неща. Видя как лицето на другия се опъна и зачака началото на бурята. Но буря не последва. Вместо това Пирсън отговори с укрепнал глас, в който звучеше разумът:

— Няма съмнение, че някои неща тук действително се нуждаят от промяна. Това мога да ти призная. Но няма нищо, с което да не мога да се справя сам… стига да намеря време.

„Преглътна го — помисли си Дорнбъргър. — Опитва се да го скрие, но го преглътна!“

— Единственият начин да намериш това време, е като ти помага един нов патолог — небрежно подхвърли той. После все така небрежно бръкна в джоба си и извади хартията, която беше получил от администратора.

— Това пък какво е? — запита Пирсън.

— Още нищо определено, Джо. Просто едно име, което Хари Томасели има в своите папки. Млад човек, който би дошъл при нас.

— Не си губят времето — промърмори Пирсън и взе листчето.

— Нали знаеш, че нашия администратор си го бива — шеговито додаде Дорнбъргър.

Очите на Пирсън пробягаха по хартията.

— Доктор Дейвид Колман.

Помълча, после с глас, в който се прокрадваха горчивина, изненада и лека завист, тихо добави: — Възраст: тридесет и една години!

В дванадесет и двадесет болничният бюфет беше препълнен. Повечето от лекарите, сестрите и персонала идваха да обядват по това време и пред гишетата с храна се беше образувала опашка.

Както обикновено в този час мисис Строфън стоеше встрани и внимателно следеше за ритмичното подаване на храната, от което зависеше бързото изтегляне на опашката. Днес менюто включваше задушено по ирландски, агнешки котлети и печена риба. Главната диетоложка забеляза, че котлетите нещо не вървят, и реши да ги опита. Месото не беше достатъчно крехко и онези, които се бяха подлъгали да го вземат, бързаха да предупредят останалите. Погледът на мисис Строфън се спря на една от пристигащите от кухнята чинии. Бързо пристъпи и я грабна. Ето так! По чинията имаше следи от предишното ядене. Отново проклетите автомати за миене на съдове! Явно не бяха в ред и пак ще трябва да се разправя с администратора.

Откъм масите за лекарския персонал гръмна силен смях. В центъра на шумната групичка седеше рентгенологът доктор Ралф Бел*.

[* На английски „бел“ означава звънец, камбана. — Б. пр.]

Гил Бартлет остави на масата пълния си поднос и тръгна към него с протегната ръка:

— Честито, Дзън-дзън! Току-що научих…

— Какво си научил? — запита зад него интернистът Луис Тойнби, който също носеше пълен поднос.

Сияещият Бел подаде една пура на Бартлет, а Тойнби изненадано възкликна:

— Господи! Нима пак?!

— Разбира се, че пак! И защо не? — Рентгенологът извади нова пура: — Сядай при нас, Луис. Стават точно осем камбанки…

— Осем! Кога бе, човек?

— Тази сутрин — спокойно отвърна Бел. — Още едно момче за футболния отбор!

— Не го осъждай строго, Луис — намеси се Бил Руфъс. — Човекът прави каквото може. В края на краищата той е женен само от осем години!

Луис Тойнби протегна ръка:

— Не стискай прекалено силно, Дзън-дзън, че може да изтриеш част от тази плодовитост!

— Брониран съм срещу завистта — отвърна добродушно Бел, отдавна свикнал със закачките на колегите си.

— Как е жена ти? — попита Люси Грейнджър.

— Добре е, благодаря.

— А как се чувствува самият сексуален маниак? — Това беше Харви Чандлър, шефът на отдел „Медицина“.

— Не съм никакъв сексуален маниак — отвърна Бел. — В нашата къща със секс се занимаваме един път в годината. Просто няма празно!

Люси Грейнджър се присъедини към новата вълна весел смях, после каза:

— Ралф, следобед ще ти изпратя една от нашите сестрички. Името й е Вивиан Лобъртън.

Смехът стихна.

— Какво трябва да търся? — запита Бел.

— Искам няколко снимки на лявото й коляно — отвърна Люси. — Има някаква подутина, която не ми харесва.

Върнал се обратно в кабинета си, доктор Чарлс Дорнбъргър взе слушалката и в подробности разказа на О’Донъл за разговора си с Джо Пирсън. Накрая добави:

— Казах му и името на човека, с когото преговаряте.

— Как го прие? — запита О’Донъл.

— Не бих казал, че остана очарован. Но мисля, че няма да е против назначаването на този Колман. Предлагам все пак да го държите в течение на всичко, до най-малките подробности.

— Можеш да бъдеш сигурен в това — отвърна О’Донъл. — Благодаря ти, Чарли. Много ти благодаря.

Дорнбъргър постави слушалката на мястото й, после отново я вдигна. Искаше да се свърже с мисис Джон Алегзандър, която го беше търсила сутринта и беше оставила номера си. Преди да го набере, старият лекар прегледа картона й и се сети, че това е съпругата на новия лаборант в патологията, за когото ходатайствува Джо Пирсън. От последвалия разговор той научи, че мисис Алегзандър току-що е пристигнала в града. Уговориха се за преглед в градския кабинет на Дорнбъргър през следващата седмица.

Докато мисис Алегзандър разговаряше с Дорнбъргър, нейният съпруг се запознаваше с лошите черти в характера на Джо Пирсън. Ето как се стигна до това.

След скандала по повод лошо нарязаните препарати Банистър отиде в серологическата лаборатория и разказа на Джон какво се беше случило. Старият лаборант кипеше от яд и си го изкара на двете лаборантки и техния помощник от хистологията. Алегзандър добре чу всичко през отворената врата.

Младежът знаеше, че за лошото качество на препаратите вината не беше само на лаборантите от хистологията. Макар и още нов в болницата, той вече се, беше ориентирал в обстановката. Ето защо се намеси:

— Знаеш ли, Карл, вината не е изцяло тяхна. Претрупани са с работа.

— Всички сме претрупани — гневно възрази Банистър, после добави с груб сарказъм: — След като знаеш толкова много, може би ще поемеш и част от тяхната работа?

Алегзандър не се поддаде на провокацията:

— Няма да мога. Но мисля, че те имат нужда от една добра машина за обработка на тъканите, вместо да правят всичко на ръка.

— Момче, по-добре забрави за това. То не е твоя работа — надменно и малко снизходително отвърна Банистър. — Още повече, че всичко, свързано с парични разходи, е предварително обречено на провал.

Алегзандър си замълча, но реши при подходящ случай да поговори с доктор Пирсън.

Същия следобед трябваше да занесе няколко лабораторни заключения в кабинета на Пирсън. Старият патолог трескаво преглеждаше купчината писма пред себе си. Той погледна влезлия младеж, кимна му да остави документите върху бюрото и продължи да чете. Алегзандър се поколеба и старият нетърпеливо изръмжа:

— Какво има?

— Доктор Пирсън, мога ли да направя едно предложение?

— Точно сега ли?

По-опитен служител би предпочел да се оттегли. Тонът на стария лекар недвусмислено говореше: „Махай се и ме остави на мира!“

— Да, сър — отговори Алегзандър.

— Слушам те тогава — недоволно изръмжа Пирсън.

— Докторе, става въпрос за ускоряване на работата по следоперативните заключения — малко нервно започна младежът.

Споменаването на следоперативните заключения накара Пирсън да остави писмото и рязко да вдигне глава.

— Не може ли да се достави машина за обработка на тъканта? — продължаваше Алегзандър.

— На теб пък за какво ти е такава машина? — В гласа на Пирсън ясно се долавяше заплашителна нотка. — Доколкото си спомням, назначихме те в серологията.

— В училището за лаборанти съм минал пълния курс по хистология — напомни му Алегзандър. Пирсън не каза нищо и след кратка пауза младежът продължи: — Работил съм на такава машина, сър. Много е добра… Би ни спестила поне един ден при подготовката на препаратите. Вместо да обработваме тъканта ръчно, просто я зареждаме в машината за през нощта. А на сутринта…

— Знам как работят. Виждал съм ги — прекъсна го Пирсън.

— Много добре, сър. И не мислите ли…

— Казах, че съм виждал тези машини за обработка на тъканта, и нямам добро мнение за тях. — Гласът на Пирсън беше дрезгав и груб. — Качеството на срезовете не може да се сравнява с ръчното. Освен това машините са прекалено скъпи. Това тук виждаш ли го? — Ръката му потъна в купчина попълнени на машина формуляри, струпани в ъгъла на бюрото.

— Да, сър.

— Това са молби за доставка на различни неща, от които имаме нужда. Но всеки път трябва да се боря с администратора, който казва, че харчим прекалено много.

Първата грешка на Алегзандър бе, че направи своето предложение въпреки нежеланието на Пирсън да го изслуша. Сега допусна и втора — прие обясненията на Пирсън като покана за дискусия.

— Но ще пестим цял ден, а може би и два… — После реши да бъде по-откровен: — Доктор Пирсън, аз съм виждал срезове, направени от машината. Много са добри. Може би онази, която вие сте виждали, не е била манипулирана правилно.

Пирсън се надигна от стола си. Вече не мислеше за повода — Алегзандър беше престъпил границата, която разделя лекаря от лаборанта. С издадена напред глава той изкрещя:

— Толкоз по въпроса! Казах, че тези машини не ме интересуват, и край на спора! — Бавно заобиколи бюрото и се изправи лице в лице срещу Алегзандър: — Има и нещо друго, което искам добре да запомниш: тук аз съм патологът и аз ръководя това отделение. Нямам нищо против предложенията, стига те да са разумни. Но всеки трябва да си знае мястото! Ясно ли е?

— Да, сър.

Оклюман и нещастен, Алегзандър се върна на работното си място, без да разбира защо е бил наругай.

През целия ден Майк Седънс беше тревожен и необичайно разсеян. На няколко пъти трябваше да мобилизира волята си, за да се съсредоточи върху непосредствената си работа. Наложи се Макнийл, с когото извършваха поредната аутопсия, да внимава и заради него:

— Ръката ти е точно под среза, който се готвиш да направиш! Тук имаме обичай да връщаме стажантите с толкова пръсти, с колкото са дошли!

Седънс бързо отдръпна ръката си. Нямаше да е първият новак, саморъчно отрязал пръста си с острите като бръснач ножове на патологията, с огорчение си помисли той.

Въпреки всичко не успяваше да се съсредоточи. Не можеше да разбере защо толкова много го безпокои Вивиан. Тя е красива й съблазнителна и той горещо желае да я има — Майк Седънс беше сигурен в това. Момичето изглеждаше искрено и той се увери, че болката в коляното не беше номер. Надяваше се, без да е сигурен, разбира се, че при следващата им среща тя ще бъде същата. Някои момичета са така — веднъж си позволяват всякакви екзотични интимности, а следващия път се държат, сякаш нищо не е било: студено и непристъпно.

Но дали помежду им нямаше и нещо повече от полово привличане? Нито една от предишните му връзки не го беше карала да се замисля толкова много. После му хрумна друго — може би ако отстрани сексуалния фактор, нещата ще станат по-ясни. Реши, че още тази вечер трябва да я види.

Вивиан намери бележката на Майк Седънс в края на следобедните си занятия. Някой я беше оставил в обозначената с буква „л“ преградка за писма на входното табло. Той пишеше, че ще я чака в десет без четвърт на четвъртия етаж на болницата, срещу входа на педиатрията. Помисли, че трябва да е луда, за да отиде. Ако някоя от отговарящите за стажантките старши сестри я види в болницата по това време на денонощието, щеше да си има сериозни неприятности. Но после откри, че страшно й се иска да отиде, и в десет без двадесет вече крачеше по дървения тунел между пансиона и главните болнични сгради.

Майк нетърпеливо се разхождаше напред-назад по коридора. Щом я видя, той й посочи една врата и изчезна зад нея. Вивиан го последва. Вратата водеше към вътрешна шахта, в която се виеше тясна желязна стълба. По това време на нощта стълбището беше тихо и безлюдно, а ако някой се появеше, щяха да имат достатъчно време да се скрият. Майк я хвана за ръката и двамата слязоха на междинната площадка. После той се обърна и я прегърна, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

Целунаха се и ръцете му здраво я притиснаха. Магията на предишната вечер се съживи и у двамата. В този момент тя разбра защо толкова много искаше да дойде на необичайната среща. Този млад мъж с разрошена червена коса внезапно й беше станал безкрайно скъп. Искаше да бъде с него, да го прегръща, да му говори, да ю люби. Изпитваше някакво необикновено приятно, наелектризиращо сетивата й чувство, непознато за нея до този момент. Той я целуваше по бузите, по очите, по ушите. Заровил лице в косите й, тихо прошепна:

— Вивиан, скъпа! Цял ден мисля само за теб, нищо друго не мога да правя! — Взе лицето й в двете си ръце и попита: — Знаеш ли какво правиш с мен? Знаеш ли? — Тя поклати глава. — Ти ме съсипваш!

— О, Майк, скъпи! — притисна се в него тя.

На стълбището беше горещо. Плътно притиснатите им тела горяха. Ръцете му отново станаха настойчиви. С треперещ от възбуда глас тя прошепна:

— Майк, няма ли къде да отидем?

Усети как ръцете му застинаха и той се замисли.

— Живея в една стая с Франк Уърт. Тази вечер го няма и сигурно ще закъснее. Ще рискуваш ли да дойдеш в крилото на специализантите?

— А какво ще стане, ако ни хванат? — колебливо запита тя.

— Ще изхвръкнем от болницата! — целуна я той. — Но това не ме интересува! Хайде!

Спуснаха се по стълбата. В коридора на долния етаж срещнаха един от практикантите, който само се усмихна. После отново стълбища, друг коридор… На крачка от тях една врата се отвори и сърцето на Вивиан замря. Беше нощната старша сестра, тръгнала на поредната си обиколка. За техен късмет тя изглеждаше твърде заета и забързано влезе в следващата врата, без да повдигне глава. Накрая стигнаха тесния и тих коридор, от двете страни на който се намираха стаите на практикантите. Под някои от вратите се виждаха ивици светлина, чуваше се тиха музика. „Прелюдия в ми-минор от Шопен“ — механично помисли тя. Преди месец-два я беше слушала в изпълнение на местния симфоничен оркестър.

— Тук! — Майк отвори една врата и бързо я дръпна навътре. В тъмнината едва се виждаха очертанията на две легла и креслото между тях. Чу как изщрака ключалката зад нея.

Прегърнаха се страстно и нетърпеливо. Пръстите му трескаво разкопчаваха униформената й дреха. Нейните също. За момент той я задържа в пламенните си обятия, наслаждавайки се на сладостното и мъчително очакване. Тя изрита обувките си и се намери в леглото. След секунда и той беше до нея:

— Вивиан, скъпа Вивиан!

Гласът му достигаше до съзнанието й някъде отдалеч.

— Побързай, Майк! Моля те, побързай!

Усети поривистото му тяло. Отговорът на нейното беше всеотдаен и невъздържан. Светът изчезна, пропадна някъде далеч, остана само един връх на стихийния екстаз, който ту се приближаваше, ту се отдалечаваше…

После притихнали се отпуснаха един до друг, вслушвайки се в нежната музика, която продължаваше да се лее някъде наблизо. Отново Шопен, но този път етюд в ми-мажор. Струваше й се безкрайно странно, че в моменти като този може да обръща внимание на музиката, но живата и ободряваща мелодия, идваща от тъмнината, отлично прилягаше на изпълващото я задоволство.

Майк се наведе над нея и нежно я целуна.

— Вивиан, скъпа… Искам да се оженя за теб!

— Наистина ли? — тихо попита тя.

Думите излетяха от устата му толкова неочаквано, че дори и той самият се изненада. Беше ги казал импулсивно, но в същия миг разбра, че те са истината. Правилата за избягване на всякакво обвързване, към които се беше придържал години наред, сега му изглеждаха безсмислени и смешни. Този път той искаше да се обвърже! Вече знаеше какво го беше тревожило през последните дни.

— Наистина! — шеговито отвърна той. — А ти? Ти искаш ли?

Тя го прегърна и тихо каза:

— В живота си не съм желала нищо по-силно от това!

— Хей! — Майк рязко се повдигна на лакът. — Аз съвсем забравих! Какво стана с коляното ти?

— Тази вечер нямахме неприятности с него, нали? — закачливо се усмихна тя.

Той я целуна и каза:

— Кажи ми какво мисли Люси Грейнджър.

— Нищо. Днес следобед ме изпрати на снимки при доктор Бел. Ще ме потърси след два дни.

— Ще се радвам, когато всичко това се изясни — каза Майк.

— Не ставай глупав, мили — отвърна Вивиан. — Нима мислиш, че една толкова малка подутинка може да бъде нещо сериозно?

> 10

L>

До г-н X. Н. Томасели

Главен администратор

Болница „Три общини“

Берлингтън, Пенсилвани

@@ Бостън, Масачусетс

@@ 7 август

Уважаеми г-н Томасели,

Обстойно обмислих Вашето предложение за работа в патологоанатомичното отделение на „Три общини“, което получих по време на краткото си пребиваване в Бърлингтън.

С настоящото писмо Ви уведомявам, че приемам Вашите условия за назначението.

По време на нашия разговор споменахте, че желаете новият лекар да започне работа колкото е възможно по-скоро. Тук нищо не ме задържа и мога да бъда в Бърлингтън след седмица, т.е. на 15 август. Надявам се, че срокът Ви задоволява. Позволявам си да Ви помоля да резервирате стая в някой от градските хотели за гореспоменатата дата и да Ви припомня, че на драго сърце бих получил една от новите ергенски квартири, за които спомена доктор О’Донъл.

Що се отнася до работата, бих се радвал, ако до моето пристигане, съвместно с доктор Пирсън, успеете да определите сферите на бъдещата ми работа.

Мисля, че болницата само ще спечели, ако бъда наясно с областите, в които ще мога да действувам самостоятелно, и за които съответно ще нося пълна отговорност. Моите собствени предпочитания в това отношение са свързани най-вече със серологията, хематологията и биохимията, като естествено с готовност ще помагам на доктор Пирсън в областта на патологоанатомията.

Уверявам Ви, че ще отдам всичките си сили за издигане нивото на патологоанатомичната работа в болницата „Три общини“.

@ Искрено Ваш

@ Дейвид Колман

@ Доктор на медицинските науки.

L$

Колман внимателно прочете чисто напечатаното писмо, сложи го в плик и го залепи. После отново седна пред портативната си пишеща машина и написа подобно, но малко по-късо писмо до доктор Джоузеф Пирсън.

Дейвид Колман излезе от мебелирания апартамент, който беше наел за краткия си престой в Бостън, и отиде да пусне писмата. Продължаваше да мисли върху съдържанието им. Сам не знаеше защо измежду седемте получени напоследък предложения беше избрал именно „Три общини“. Тя далеч не беше най-добрата болница. От финансова гледна точка предложението от Бърлингтън се нареждаше едва във втората половина на списъка. Тамошната болница съвсем не беше „име“, особено на фона на две от предложенията, дошли от медицински, заведения с международна известност. „Три общини“ беше болница, за която едва ли някой извън околностите на Бърлингтън бе чувал.

Защо тогава? Дали защото се опасяваше, че в един голям медицински център може да се изгуби, да потъне? Едва ли. Досегашната му практика сочеше обратното. Или пък се надяваше, че в една по-малка болница ще има повече време за изследователска работа? Той наистина разчиташе на това, но сред предложенията фигурираше и името на един научноизследователски институт, където изцяло можеше да се отдаде на научна дейност. Дали пък изборът му не се дължеше на предизвикателството, което представляваха неуредиците в „Три общини“? Може би. В патологията на тази болница съществуваха цял куп нерешени проблеми — беше видял много от тях при беглото си посещение миналата седмица. Съвместната работа с доктор Джоузеф Пирсън също така предлагаше широка гама изпитания. Петминутната им среща беше достатъчна, за да усети враждебността на стария лекар, а после Томасели сподели, че Пирсън бил човек с чепат характер.

И така, значи, предизвикателството? Или имаше нещо друго? Например желанието за самобичуване — кошмар, който продължаваше да го преследва.

Дейвид Колман добре знаеше, че страда от прекомерна гордост. Считаше я за недостатък, страхуваше се от нея, ненавиждаше я. Но беше достатъчно честен, за да признае пред себе си, че никога досега не е успявал да я пречупи. Всичко бе опитал, но тя неизменно се връщаше — силна и непобедима.

Съзнаваше превъзходството на интелекта си и това подхранваше гордостта му. В компания лесно можеше да се увери в качествата на своя ум. Това предимство беше напълно реално — всичко, което беше извършил през живота си, го доказваше по неоспорим начин.

Още от най-ранна възраст Дейвид с лекота усвояваше даровете на познанието. За него учението беше просто като дишането. В училището, в колежа, а по-късно и в Медицинския факултет той неизменно стоеше далеч над останалите, а отличните оценки приемаше като нещо напълно в реда на нещата. Умът му беше едновременно възприемчив, аналитичен и прозорлив. И горд.

Осъзна тази гордост в един от последните класове на гимназията. Като всяко по-надарено момче и той беше приет с подозрение от съучениците си. След като не направи никакъв опит да прикрие чувството си за превъзходство, това подозрение се превърна в неприязън, бързо прераснала в омраза.

Започна да усеща всичко това, но продължаваше да не му обръща внимание. Накрая директорът на училището, сам великолепен учен и проницателен човек, го дръпна настрана. И до днес Дейвид Колман чуваше думите му:

— Мисля, че си достатъчно голям, за да ме разбереш. Тук, между тези четири стени, ти нямаш нито един приятел освен мен!

Отначало възнегодува, но после, благодарение на изключителната си честност, призна правотата им.

— Ти си изключително умен — беше продължил директорът. — Знаеш го и няма смисъл да го крия от теб. Можеш да станеш блестящ учен, можеш да станеш всичко, което пожелаеш. Признавам ти откровено, че през всичките си години на учителствуване не съм срещал по-способен младеж. Но искам да те предупредя: желаеш ли да живееш сред хората, ще трябва да прикриваш превъзходството на ума си.

Тези думи бяха истинско предизвикателство за впечатлителния младеж. Но учителят не беше подценил ученика си. Колман се вслуша в съвета, премисли го, анализира го и накрая започна да се презира.

От този момент нататък системно заработи върху характера си. Програмата му беше сурова, почти убийствена. Тръгна от спорта, който ненавиждаше, откакто се помнеше. Дотогава не беше опитал никакъв спорт и поддържаше мнението, че хората, които спортуват, и онези, които ги зяпат, са инфантилни глупаци. Сега обаче сериозно се залови да спортува — бейзбол през лятото и футбол през зимата. Въпреки вътрешното си отвращение бързо стана майстор. Утвърди се сред фаворитите на най-добрите отбори, а когато не играеше, винаги можеше да бъде открит сред най-гръмогласната част от публиката.

Никога обаче не успя да се встрасти в спорта — в мачовете участвуваше с неизменно, макар и добре прикрито безразличие, а на трибуните не можеше да се освободи от чувството, че се държи детински. Всичко това го караше да мисли, че не е успял да се справи с гордостта.

И с хората беше същото. Преди, когато срещнеше немного умен човек, той изобщо не си правеше труд да прикрива отегчението си. После започна да се държи по-сърдечно и резултатът не закъсня — в колежа започнаха да го вземат за един приятелски настроен „умник“. „Хайде при Дейвид Колман да ни напълни главите“, си викаха всички, на които преподаваният материал не се удаваше.

Всичко това би трябвало да вкара отношенията му с хората в едно по-приятелско русло. Времето и придобитият опит би трябвало да го направят по-търпелив към ненадарените. Но това не ставаше. Все още изпитваше старото си презрение към умствено несъвършените. Криеше го, гонеше го от себе си с помощта на желязна самодисциплина и майсторски преструвки, но с минимален успех.

Медицината избра по две причини — отчасти защото баща му, вече покойник, беше провинциален лекар, и отчасти защото той самият искаше да стане такъв. Специализира патология, защото беше най-малко популярната и най-скучната специалност. Изборът му беше част от програмата за усмиряване на вездесъщата му гордост.

Известно време мислеше, че е успял. Патологията е съвсем откъсната наука, далеч от вълненията и грижите, които неизбежно съпътствуват преките контакти с пациентите. Но по-късно, паралелно с познанията, нараснаха и интересите му, той отново започна да изпитва познатото вече презрение към онези, които по-трудно от него разгадаваха тайните, свенливо разбулващи се под окуляра на мощния микроскоп. Безспорно това презрение беше изгубило част от силата си поради факта, че в медицината срещна и умове, който с нищо не му отстъпваха. Още по-късно откри, че не е нужно непрекъснато да живее в хватката на железния си самоконтрол. Все още считаше повечето от хората за глупаци — дори и в медицината се намираха такива. Но дългият период на строги ограничения все пак започна да тава плслсве и с течение на времето той им обръщаше все по-малко внимание. В подобни моменти на отпускане се питаше дали все пак не е успял да победи стария си враг.

Но продължаваше да бъде нащрек. Знаеше, че не е възможно отведнъж да се отърси от програмата си за превъзпитание, към която се беше придържал цели петнадесет години.

Ето защо се питаше какво го бе накарало да избере „Три общини“. Това ли му трябваше наистина — една средно голяма второразредна болница без репутация и блясък, или пък решението му дойде в резултат на старото подсъзнателно чувство, че тази болница е най-доброто място за изтезание на гордостта му?

Пусна писмата с явното съзнание, че единствено времето може да отговори на тези въпроси.

На седмия етаж на клиниката „Медикъл Артс“ в центъра на Бърлингтън Елизабет Алегзандър се дооправяше в съблекалнята до лекарския кабинет. През последния половин час доктор Чарлс Дорнбъргър беше извършил обичайния си щателен преглед и сега я чакаше зад бюрото в кабинета си.

— Елате тук, след като се приготвите, мисис Алегзандър — подвикна той към открехнатата врата на съседната стаичка.

— Само за минутка, докторе — отвърна жизнерадостно тя и нахлузи комбинезона през главата си.

Дорнбъргър се усмихна. Обичаше пациентките, които се радваха на бременността си, а Елизабет Алегзандър беше от тях. „Ще бъде добра и разумна майка“ — помисли си той. Беше привлекателно момиче, може би лишено от стандартната красота, но с умно и одухотворено лице. Той погледна към картона пред себе си — двадесет и три годишна. Когато беше по-млад, държеше да извършва прегледите си в присъствието на някоя сестра. Беше чувал грозни обвинения по адрес на лекари, които не се бяха придържали към това правило. Днес този въпрос не го безпокоеше. „Ето едно от предимствата на старостта“ — помисли си той.

— Мисля, че ще имате здраво и хубаво бебе — подвикна той към съседното помещение. — Не очаквам усложнения.

— Същото каза и доктор Кросан. — Елизабет влезе в кабинета и седна до бюрото, закопчавайки колана на зелената си лятна рокля.

Дорнбъргър отново погледна бележките си:

— Вашият лекар в Чикаго, нали?

— Да.

— Той ли акушира при първото ви раждане?

— Да. — Елизабет отвори портмонето си и извади сгънато на две листче. — Това е неговият адрес, докторе.

— Благодаря Ще му пиша да изпрати стария ви картон. — Дорнбъргър прикачи листчето към останалите документи, после непринудено попита: — А от какво почина първото ви дете, мисис Алегзандър?

— Бронхит. Не беше навършила и месец — спокойно отвърна Елизабет. Преди една година тези думи биха й стрували много усилия и сигурно нямаше да сдържи сълзите си. Сега c друго бебе на път, загубата се приемаше някак си по-леко. Този път детенцето й ще живее — тя твърдо вярваше в това.

— А раждането? Беше ли нормално? — запита Дорнбъргър.

— Напълно.

Той отново потъна в бележките си, после внимателно подхвърли:

— Разбрах, че току-що сте пристигнали в Бърлингтън.

— Точно така — живо отвърна тя. — Съпругът ми работи в „Три общини“.

— Да, да… доктор Пирсън ми каза… — Дорнбъргър продължаваше да пише. — А харесва ли му новата работа?

За момент Елизабет се замисли:

— Джон не ми разказа кой знае колко за нея. Но мисля, че му харесва. Той е влюбен в професията си.

Дорнбъргър попи написаното и каза:

— Патологията имаше остра нужда от такъв човек. — Вдигна глава и усмихнато добави: — Всички ние зависим извънредно много от работата на лабораториите.

Гинекологът отвори едно чекмедже на бюрото си и измъкна кочан с непопълнени формуляри. — Говорим за лаборатории и се сетих — ще трябва да ви изпратим за кръвна проба.

Започна да пише, но Елизабет го прекъсна:

— А, ето какво забравих да ви кажа, докторе. Аз съм с отрицателен, а съпругът ми — с положителен.

Той се засмя.

— Аз пък трябваше да не забравям, че сте съпруга на клиничен лаборант. Ще трябва да направим едно подробно изследване. — Откъсна листа и й го подаде: — С това ще отидете в поликлиниката на „Три общини“, когато ви е удобно.

— Благодаря, докторе. — Тя сгъна хартията и я прибра в портмонето си.

Дорнбъргър понечи да стане и да изпрати пациентката си, после размисли. Както повечето лекари, той добре знаеше, че пациентите често имат погрешни представи за медицината. Когато попаднеше на такъв човек, той правеше всичко възможно да му изясни истинското състояние на нещата. Дори и тогава, когато трябваше да отделя от времето си за почивка. Това момиче отсреща беше изгубило първото си дете, следователно тази бременност е двойно по-важна за нея. Негово задължение беше да разпръсне всичките й страхове.

Преди малко спомена фактора и очевидно не беше престанала да мисли за него. Дорнбъргър подозираше, че не всичко около това наименование й е ясно. Реши да поговори е нея.

— Мисис Алегзандър — започна той. — Искам да ви уверя, че въпреки различните фактори във вашия случай не е речено, че детето непременно ще има проблеми. Разбирате ли ме?

— Да, донякъде… — Колебанието в гласа й доказа, че правилно е отгатнал опасенията й.

— Разбирате ли напълно значението на термините „положителен“ и „отрицателен“? — търпеливо попита той.

Тя отново се поколеба:

— Е, мисля, че не. Поне не напълно.

Той не се учуди. Помисли за момент, после продължи:

— Ще се опитам да ви го обясня по най-простия начин. В кръвта на всички ни има определени фактори, или нека ги наречем съставки за по-голяма яснота.

Елизабет кимна. Усети как се концентрира, как умът й се приготвя да попие всичко, което щеше да каже доктор Дорнбъргър За миг си спомни с мъничко тъга за училищните години. Винаги се беше гордяла със способността си бързо да вниква в нещата, да концентрира вниманието си върху отделния проблем, бързо попивайки фактите чрез изключването на всичко останало от съзнанието си. Благодарение на тази си способност тя беше една от най-добрите ученички. Сега й беше любопитно да разбере дали я е запазила.

— Различните човешки организми имат различни кръвни съставки — продължи Дорнбъргър. — Досега на медицината са известни четиридесет и девет вида. Но повечето хора — вие или аз например, имаме между петнайсет и двайсет.

Мозъкът на Елизабет бързо прищрака. Въпрос номер едно:

— А каква е причината хората да се раждат с различни кръвни съставки?

— Обикновено ги наследяваме, но не това е важното сега. Важното е да знаем, че някои фактори са съвместими помежду си, а други — не.

— Искате да кажете…

— Искам да кажа, че когато всички тези фактори се смесят, някои от тях се разбират чудесно, а някои започват да се бият и съвсем не могат да се понасят. Ето защо внимаваме изключително много за кръвните групи, когато правим кръвопреливане. Трябва да сме сигурни, че преливаме най-подходящия тип кръв на нуждаещия се.

Елизабет замислено сбърчи чело:

— И тези, които се бият… несъвместимите… причиняват неприятности? Когато хората ще имат деца, искам да кажа… — Отново прибягна до старото ученическо правило: изяснявай си всичко, преди да минеш по-нататък.

— Само в някои случаи — отвърна Дорнбъргър. — Обикновено всичко минава нормално. Нека вземем за пример вас и вашия съпруг. Казахте, че той е с положителен Rh, нали?

— Точно така.

— Е добре, това означава, че неговата кръв съдържа една съставка, нека я наречем главно „Д“. А вие нямате това главно „Д“, защото сте с отрицателен.

Елизабет бавно кимна: отрицателен означава, че липсва главно „Д“. После прибягна до един свой стар трик, с чиято помощ бързо запаметяваше, и веднага състави мнемониката си:

C>

C$

Откри, че Дорнбъргър я наблюдава.

— Толкова интересно разказвате! — възкликна тя. — Никой досега не ми е обяснявал нещата по този начин.

— Много добре. Сега да поговорим за вашето бебе. — Той махна с ръка по посока на добре очертания й корем. — Още не знаем дали то е с положителен или отрицателен. С други думи, не знаем дали притежава главно „Д“.

— А ако го има? — Разтревожена, Елизабет за момент изостави умствената си игра. — Това означава ли, че неговата кръв ще се бие с моята?

— Подобна възможност винаги съществува — меко отвърна той, после се усмихна: — А сега ме слушайте внимателно.

Тя кимна и незабавно се съсредоточи.

— Кръвта на детето винаги е разделена от тази на майката — бавно и отчетливо започна той. — Но е възможно по време на бременността малки количества кръв от детето да преминат в майчиното кръвообръщение. Това разбирате ли го?

— Да — кимна Елизабет.

— Много добре. Ако майката е с отрицателен, а бебето — с положителен, нашият стар познайник главното „Д“ може да проникне в кръвообръщението на майката като нежелан гост. Ясно ли е?

Елизабет отново кимна.

— Когато това стане — бавно продължи той, — кръвта на майката произвежда така наречените антитела. Тези антитела започват да се бият с главното „Д“ и в повечето случаи го побеждават.

— Тогава къде е проблемът? — учуди се Елизабет.

— Няма проблем… но за майката. Ако антителата, създадени от нейното кръвообръщение, за да се бият с главното „Д“, преминават през плацентата и попадат в кръвообръщението на детето, тогава вече може да говорим за проблем на детето. Понякога това се случва, въпреки че кръвта на майката и детето са надеждно разделени.

— Сега разбирам — бавно изрече Елизабет. — Искате да кажете, че антителата ще започнат борба с кръвта на детето и ще я унищожат.

Умът й си представи ясно цялата картина.

Дорнбъргър я погледна със симпатия. „Умно момиче — помисли си той. — Нищо не изпуска.“

— Антителата могат да разрушат кръвта на детето или поне част от нея — отвърна той. — Ако им позволим, разбира се. Това състояние наричаме Erythroblastosis Foetalis.

— Но как можете да ги спрете?

— Не можем да ги спрем, когато вече са навлезли в детската кръв. Но можем да се борим с тях. Чрез кръвен тест установяваме наличието или липсата на антитела в организма на майката още на много ранен етап. Точно такова изследване ще направим и на вас — сега, както и в по-напреднал стадий на бременността.

— Как става това?

— Много сте любопитна — усмихна се гинекологът. — Не бих могъл да опиша лабораторния анализ. Във всеки случай съпругът ви знае повече от мен по този въпрос.

— Но какво друго се прави за бебето?

— Най-важното е да се осъществи обменно кръвопреливане — продължи търпеливо Дорнбъргър. — На детето да се прелее кръвта с най-необходимите за него съставки, и то веднага след раждането. Обикновено това е достатъчно. — Той умишлено пропусна да спомене, че често болното от еритробластоза дете се ражда мъртво и лекарите са принудени да предизвикат изкуствено раждане няколко седмици преди крайния срок. Разговорът беше стигнал достатъчно далеч и Дорнбъргър реши да го приключи:

— Разказах ви всичко това, мисис Алегзандър, защото имах чувството, че този фактор ви тормози и защото сте интелигентно момиче, а аз винаги предпочитам пациентките ми да знаят цялата истина, вместо част от нея.

Тя се усмихна. Допускаше, че наистина е интелигентна. Ако не друго, поне все още притежаваше стария си ученически навик да вниква в нещата и да ги запаметява. После веднага се упрекна: „Не бива да бъдеш самодоволна, тук става въпрос за бъдещото ти дете, а не за някакъв си изпит!“

Доктор Дорнбъргър продължи:

— Нека ви припомня най-важните неща. — Лицето му беше сериозно и той се наведе напред: — Първо: вашето бебе може изобщо да няма положителен Rh. Нито сега, нито по-късно. При такова развитие на нещата проблеми няма да има. Второ: вашият организъм може да приеме без всякаква съпротива наличието на главното „Д“ в кръвта на детето. И трето: ако детето има еритробластоза, шансовете му за лечение и възстановяване са изключително големи. — Той я погледна право в очите и запита: — Сега вече всичко е ясно, нали?

Елизабет сияеше. Бяха се отнесли с нея като с възрастен човек и от това се чувствуваше много добре.

— Мисля, че вие сте прекрасен човек, доктор Дорнбъргър!

Той смутено се пресегна за лулата си и бавно започна да я тъпче:

— Да. Понякога и аз се чувствувам като вас.

— Джо, може ли да поговорим?

Люси Грейнджър се беше отправила към патологията, когато мерна набитата фигура на Пирсън в коридора на приземния етаж.

Той се спря и я изчака.

— Проблеми ли имаш? — Както обикновено гласът му беше дрезгав и ръмжащ, но тя със задоволство отбеляза, че в тона му липсва недружелюбност. Надяваше се още дълго да запази имунитета си по отношение на сприхавия му нрав.

— Да, Джо. Искам да видиш една моя пациентка.

Той се мъчеше да запали неизменната си пура. Успя и доволно погледна разгорелия се край.

— За какво става въпрос?

— Една от нашите стажант-сестри. Вивиан Лобъртън. Познаваш ли я?

Пирсън поклати глава, а Люси продължи:

— Този случай малко ме тревожи. Подозирам тумор на костта и вдругиден ще направя биопсия*. Разбира се, пробата ще дойде при теб, но си помислих, че няма да е зле, ако прегледаш момичето.

[* Малка операция за вземане проба от болни органи. — Б. пр.]

— Добре. Къде е тя?

— Приех я в моето отделение за наблюдение — отвърна Люси. — На втория етаж. Можеш ли веднага?

— Защо не — кимна Пирсън.

Двамата прекосиха широкия входен вестибюл и се отправиха към асансьорите.

Молбата на Люси не беше нещо необичайно. В случаи, при които се допускаше наличието на злокачествен тумор, патологът беше този, който даваше окончателното заключение. При диагностиката на всеки тумор се вземат предвид много и често противоречиви фактори, а квалификацията на костните образувания беше една от най-трудните задачи за всеки патолог. Люси добре знаеше това. Често предварителното познаване на случая носеше голяма полза — патологът научаваше симптомите от устата на самия пациент, вземаше под внимание и мнението на рентгенолога. Всичко това му помагаше при поставянето на вярна диагноза.

На влизане в асансьора Пирсън се хвана за гърба и се намръщи, а Люси натисна бутона за втория етаж. Изчака затварянето на автоматичните врати и попита:

— Пак ли те мъчи?

— Човърка ме от време на време. — Той с усилие се изправи. — Май много вися над микроскопа.

Тя го погледна загрижено:

— Защо не дойдеш да те прегледам?

Старият дръпна от пурата и се ухили:

— Ще ти кажа. Твоите сметки не са ми по джоба!

Вратата се отвори и те слязоха на втория етаж. Тръгнаха по коридора и тя отговори:

— Ще минеш гратис… Колега си все пак.

Той я погледна с престорено изумление:

— Значи, не си като психиатрите?

— Не, не съм — засмя се тя. — Чух, че те изпращали сметка на всеки, та дори и на колегата си, който работи в същата стая!

— Вярно е — продължаваше да се усмихва Пирсън. Люси рядко го беше виждала в такова добро настроение. — Твърдят, че това било част от терапията.

— Стигнахме. — Тя отвори една врата и пропусна стария патолог пред себе си.

Стаята беше малка, само с две легла. Люси поздрави жената на първото от тях и се насочи към другото, на което лежеше Вивиан със списание в ръка.

— Вивиан, това е доктор Пирсън.

— Здравей, Вивиан — разсеяно поздрави Пирсън, докато поемаше болничния картон от ръцете на Люси Грейнджър.

— Добър ден, докторе — учтиво отвърна младото момиче.

Тя все още се чудеше защо я държат в тази стая.

Наистина, коляното я наболяваше от време на време, но болката беше епизодична и според нея съвсем не заслужаваше такова внимание. Но почивката прие с нескрито задоволство — програмата й в курса беше пренатоварена и много я изморяваше. Майк току-що й се беше обадил. Изглежда, това, което чу, го разтревожи и той обеща да прескочи при първа възможност.

Люси дръпна завесата между двете легла, а Пирсън каза:

— Искам да видя и двете колена.

Вивиан отметна чаршафа и повдигна полата на леката си нощница. Пирсън остави картона и се наведе над нея. Люси наблюдаваше как късите му космати пръсти внимателно опипваха краката на момичето и се позачуди. Тези движения бяха неестествено нежни и внимателни за човек, който беше известен с грубостта си. В един момент Вивиан леко изохка и Пирсън вдигна глава:

— Тук боли ли?

Момичето кимна.

— От това, което е записала доктор Грейнджър, разбирам, че си ударила коляното преди около пет месеца.

— Да, докторе. Бях забравила за това. Ударих се в дъното на един плувен басейн. Твърде дълбоко се бях гмурнала.

— Тогава много ли те боля?

— О, да, докторе. Много! Но после болката стихна и аз я забравих. Поне доскоро…

— Добре, Вивиан. — Той махна на Люси и тя покри краката на момичето с чаршафа.

— Рентгенови снимки? — Въпросът му беше предназначен за лекарката.

— Ето ги. — Люси извади голям жълт плик. — Два комплекта. Първият не показа нищо, а на втория забулихме изображението на мускулите и тогава се видя малката деформация на костта.

Вивиан слушаше с интерес. Изпитваше нещо като гордост, че е обект на такова внимание.

Пирсън и Люси се приближиха до прозореца и патологът повдигна негативите срещу светлината. Люси му посочи нещо на единия от тях.

— Ето тук… Виждаш ли я?

— М-даа — проточи старият, после изръмжа: — Бой на негри в тъмна нощ! — Върна снимките на Люси и попита: — Какво е мнението на рентгенолога?

Пирсън отново се извърна към леглото:

— Знаеш ли какво е биопсия, Вивиан?

— Имам някаква идея. — Тя се поколеба: — Всъщност само съм чувала тази дума.

— Още не сте стигнали дотам, а?

Тя поклати глава.

— Доктор Грейнджър ще извади едно малко парченце тъкан от коляното ти — обясни старият патолог. — Точно от мястото, което те боли. После ще ми го изпрати долу и аз ще го изследвам.

— И от това ще можете да кажете какво ми е?

— В повечето случаи успявам. — Той тръгна да излиза, после се сети за нещо и се върна: — Спортуваш ли много?

— О, да, докторе! Тенис, плуване, ски. — Тя помълча, после добави: — Страшно много обичам да яздя. В Орегон често яздех…

— Орегон ли? — Той изглеждаше замислен, думите сякаш случайно излязоха от устата му. Обърна се и каза: — Това е всичко засега. Довиждане, Вивиан.

Люси й се усмихна и започна да събира пръснатите снимки.

— По-късно пак ще намина.

Вратата се затвори след тях, а през тялото на Вивиан внезапно премина смразяващата вълна на страха.

В края на коридора Люси проговори:

— Какво е мнението ти, Джо?

— Може би е костен тумор — замислено отвърна той.

— Злокачествен?

— Възможно е.

Спряха пред вратата на асансьора и Люси замислено промълви:

— Ако се окаже злокачествен, ще трябва да ампутирам целия крак…

— Да… — кимна Пирсън. — И аз това си помислих. В този миг изглеждаше ужасно състарен.

> 11

Турбовитловият „Висконт“ меко легна по посока на вятъра и започна да се снижава. Със спуснати колесници и въздушни спирачки той се насочи към писта номер едно на общинското летище в Бърлингтън. Като наблюдаваше приближаването му от остъкления мецанин, разположен под кулата на летището, доктор Кент О’Донъл си помисли колко много общи черти съществуват между авиацията и медицината. И двете бяха рожби на науката; и двете променяха света и бързо разрушаваха старите представи за него; и двете се стремяха към неизвестностите, които криеше бъдещето. Имаха и други общи черти. Съвременната авиация например трудно вървеше в крак със собствените си открития и нововъведения — спомни си думите на негов познат авиоконструктор който казваше: „Всеки самолет във въздуха е вече остарял.“

О’Донъл закри очите си с длан от яркото лятно слънце и си помисли: точно така е и с медицината. Болниците, клиниките и самите лекари не смогват да вървят в крак с новото. Независимо от усилията им експериментирането и развитието на новата техника ги изпреварват понякога с години. Днес хората продължават да умират независимо от факта, че лекарството, което ще ги спаси, е вече създадено и дори някъде използувано. Популяризирането и приемането на новите открития изисква време. Това с особена сила важи за хирургията. Отделен специалист или група хирурзи могат да изобретят нова техника за спасяване на човешкия живот. Но преди тази техника да се превърне в масова практика, тя трябва да бъде усвоена, специалистите трябва да предават опита си един на друг. Понякога това е твърде продължителен процес. Сърдечната хирургия например е вече широко разпространена и достъпна за всички. Но дълго време преди това само шепа хирурзи са били квалифицирани в тази област.

Новостите винаги са свързани с въпроса: добро и разумно ли е това, което правим? Защото не всяка промяна означава прогрес. В теорията на медицината нерядко се тръгва по лъжлива следа, създават се противоречащи на фактите системи, поривите и маниите на отделни индивиди често подлъгват десетки и стотици техни последователи. Понякога е трудно да се държи златната среда. В „Три общини“ добри специалисти съществуват и в двата лагера — както в този на консерваторите, така и в онзи на напредничавите. И за човек в положението на О’Донъл никак не е лесно да определя кога и в кой момент да се присъедини към едните или към другите.

Мислите му бяха прекъснати от оглушителния рев на приземилия се „Висконт“, който тромаво се приближаваше. О’Донъл изчака заглъхването на моторите. Щом зърна фигурата на доктор Колман сред тълпата слизащи пътници, той веднага се отправи към голямата зала на долния етаж, за да посрещне новия заместник-завеждащ на болничната патология.

Дейвид Колман с изненада забеляза високия и загорял от слънцето главен хирург, който го очакваше с протегната ръка малко настрани от тълпата посрещачи.

— Радвам се да ви видя — каза О’Донъл. — Джо Пирсън не можа да се освободи, пък решихме, че все някой трябва да ви каже „добре дошъл“. — Главният хирург естествено премълча факта, че Джо Пирсън категорично беше отказал да се занимава с посрещане, а поради отсъствието на Томасели от града той беше единственият човек в болницата, който би могъл да го направи.

Тръгнаха към изхода на горещото и шумно помещение. Колман любопитно се оглеждаше и О’Донъл усети, че младият човек иска да се ориентира в обстановката колкото е възможно по-бързо. „Може би това е навик — помисли си О’Донъл. — При това добър.“ Крадешком разглеждаше новия си колега. Въпреки тричасовия полет габардиненият му костюм беше без нито една гънка. Добре подстриганата му коса беше сресана и пригладена, а лицето — свежо избръснато. Не носеше шапка и това го правеше да изглежда по-млад от своите тридесет и една години. Беше висок почти колкото О’Донъл, но малко по-слаб. Чертите му бяха правилни, а лицето — продълговато, с волева брадичка. Носеше малко куфарче, което му придаваше професионална тежест. „Типичен млад учен“ — помисли си О’Донъл. Поведе го към багажното, където електрокарът вече беше докарал куфарите от последния полет. Двамата се смесиха с тълпата нетърпеливи пътници.

— Това е онази част от пътуването със самолет, която най-малко харесвам — опита се да завърже разговор О’Донъл.

Колман само кимна леко и се усмихна. Сдържан човек, помисли си О’Донъл, после погледна стоманеносивите му очи и се запита какво ли се крие зад непроницаемия им израз.

Колман се беше изправил неподвижно сред тълпата и бавно се оглеждаше. Като по команда към него веднага се втурна един носач, пренебрегвайки подвикванията на останалите пътници.

Десет минути по-късно О’Донъл измъкна своя „Буик“ от задръстения с коли паркинг на летището и двамата поеха към града.

— Настанихме ви в хотел „Рузвелт“ — каза той. — Удобен колкото всеки друг, но тих и спокоен. Мисля, че нашият администратор ви е писал какво е положението с квартирите.

— Да, писа ми — проговори Колман. — Ще ми се да разреша този въпрос в най-скоро време.

— Няма да срещнете затруднения — отвърна О’Донъл, после добави: — Може би, ще имате нужда от ден-два да се настаните, да се поогледате…

— Не, благодаря. Мисля да започна работа утре сутринта — учтиво, но твърдо отвърна младият лекар.

Това е човек, който първо обмисля, а после говори, помисли си О’Донъл. И едва ли лесно променя веднъж взетото решение. О’Донъл се хвана, че започва да прави догадки относно бъдещата съвместна работа на Джо Пирсън и Дейвид Колман. На пръв поглед стълкновението на характерите им изглеждаше неизбежно. Но човек никога не може да бъде сигурен при подобни ситуации. Болничната обстановка влияе на хората по странен начин — понякога коренно противоположните характери така си пасват, че се сприятеляват за цял живот.

Дейвид Колман с интерес заоглежда покрайнините на Бърлингтън, в които вече навлизаха. Усети, че се вълнува от това, което му предстои в този град. Това състояние беше необичайно за него — обикновено приемаше нещата такива, каквито са, особено в случаите, когато всичко е обмислено предварително. Но това в края на краищата беше първото му назначение в голямо болнично заведение. „Няма нищо срамно в някои съвсем обикновени човешки чувства, приятелю“ — каза си той. Скрито се усмихна на интуитивната си вътрешна самокритика — старите навици трудно се променят.

После се запита какво ли представлява седналият до него О’Донъл. Всичко, което беше слушал за главния хирург на „Три общини“, беше добро. Но защо ли лекар с неговите качества е избрал място като Бърлингтън? Дали и неговите мотиви са били сложно преплетени, или имаше някаква друга причина? Може би просто му харесва тук. Сигурно има и хора, които не изпитват никакво колебание в избора си.

О’Донъл се изнесе вляво, за да задмине един трактор с ремарке, после продължи:

— Бих искал да спра вниманието ви на някои неща, ако разрешите…

— Моля — учтиво отвърна Колман.

— През последните няколко години в „Три общини“ се правят някои основни промени. — Хирургът внимателно подбираше думите си. — Хари Томасели ми каза, че вече сте запознат с някои от тях, както и с бъдещите ни планове.

— Точно така — усмихна се Колман.

О’Донъл натисна клаксона и колата пред тях се прибра в дясното платно.

— Самият факт, че сте тук, е вече една голяма промяна. А предполагам, че и вие самият ще искате да промените някои неща в ежедневната си работа…

Впечатленията на Колман от неотдавнашното му кратко посещение в патологоанатомичното отделение още бяха пресни в съзнанието му.

— Да, сигурен съм, че ще искам да направя нещо — отговори той.

О’Донъл помълча, после пак поде:

— Когато можем, правим промените си без излишен шум. Зная, че понякога това не е възможно — аз самият не съм от тези, които жертвуват принципите си в името на спокойствието. — Той хвърли кос поглед към младежа до себе си. — Искам да сме наясно по този въпрос.

Колман мълчаливо кимна, а О’Донъл продължи:

— Но въпреки всичко съветът ми е да действувате кротко, когато това е възможно — усмихна се той. — Постъпвайте, както считате за необходимо, но пестете барута за големите сражения.

— Ясно — хладно отвърна Колман. Не беше сигурен какво точно се опитваха да му внушат — все още не познаваше добре О’Донъл. Дали впечатленията му от този човек не бяха погрешни? Не беше ли той в крайна сметка само един любител на спокойствието? Ако е така, скоро ще открият, че изборът им е паднал върху неподходящ човек. Дейвид Колман си отбеляза наум да не предплаща наема на бъдещото си жилище за дълъг период от време.

О’Донъл от своя страна се питаше дали не сгреши с този разговор. Бяха имали късмет да ангажират човек като този Колман и той съвсем не желаеше да го разочарова още в началото. Но през цялото време си мислеше за Джо Пирсън и влиянието му върху Юстас Суейн. Искаше му се да бъде и лоялен спрямо Ордън Браун — доколкото може. Добре помнеше как председателят на съвета го беше подкрепял в миналото. Знаеше, че Браун иска да получи на всяка цена обещаните от стария богаташ 250 хиляди долара, без които строителството на новото болнично крило би било невъзможно. А това означаваше специално отношение към Джо Пирсън и О’Донъл беше решил да му го осигури — в рамките на определени граници, разбира се.

Но къде свършваше политиката и къде започваше отговорността му на практикуващ лекар? Този въпрос го тревожеше и той добре знаеше, че все някой ден ще му се наложи да постави ясна разграничителна черта. Не играеше ли той самият на политика в този момент? Май че да. Защото, ако не беше така, той едва ли би говорил с доктор Колман по този начин. Властта покварява, горчиво си помисли той. Никой не може да избегне това независимо от принципиалността си.

Запита се дали не е по-добре да продължи разговора, да се опита да спечели доверието на младия лекар. Но реши, че е по-добре да замълчи. В края на краищата, Колман е съвсем нов тук и О’Донъл чувствуваше, че не е успял да преодолее преградата на тези хладни сиви очи.

Вече навлизаха в центъра на града. Улиците на Бърлингтън бяха прашни и напечени от лятното слънце, асфалтът се беше размекнал и от него лъхаше непоносима жега. Паркираха пред главния вход на хотел „Рузвелт“. Един носач отвори вратата и започна да събира багажа от задната седалка.

— Искате ли да дойда с вас? — попита О’Донъл, — Да се уверя, че всичко е наред?

— Не е необходимо — отвърна младият лекар, докато слизаше от колата. Още един любезен, но твърд отказ.

— Добре. — О’Донъл се наведе през седалката. — Утре ви очакваме. Всичко хубаво.

— Благодаря.

Портиерът затвори вратите и О’Донъл плавно насочи колата към оживения булевард. Погледна часовника си. Беше два следобед. Реши да намине към градския си кабинет, а след това да се върне в болницата.

Седнала на облечената в кожа скамейка до вратата на лабораторията за недиспансеризирани пациенти, Елизабет Алегзандър се чудеше защо стените на болничните коридори са боядисани в две разновидности на кафявия цвят, вместо в нещо по-светло и по-весело. И без това тази част на болницата беше по-мрачна от останалите. Малко жълто или светлозелено би освежило обстановката.

Откакто се помнеше, Елизабет харесваше ярките цветове. Още помнеше първите пердета, които собственоръчно окачи в детската си стая — тъмносиня басма с щамповани върху нея звезди и луни. Не знаеше дали сега би я харесала, но тогава й се струваше чудесна. Спомняше си как дълго се рови из магазина на приземния етаж, докато открие всичко необходимо — подходящ прът, метални кукички, винтове, отвертки. Баща й все не намираше стоката, която му искаха купувачите — нямаше навика да подрежда нещата и всичко беше струпано накуп.

Беше шила своите пердета около две години преди смъртта на баща си, още живееха в Ню Ричмънд, Индиана. Или може би три… Вече не беше сигурна. Времето лети толкова бързо! С положителност знаеше, че с Джон се срещнаха шест месеца преди смъртта на баща й. Запознаването им от части се дължеше именно на цветовете. Той беше във ваканция и беше дошъл да си купи червена боя от магазина. По същото време Елизабет помагаше на баща си и по цял ден стоеше зад щанда. Тя бързо го разубеди и вместо червена, му продаде зелена боя. Или може би беше обратното? Вече не помнеше подробностите.

Но помнеше, че начаса се влюби в този младеж. Може би му беше предложила друга боя само и само да го задържи още малко. Оттогава насам те никога не бяха изпитвали съмнение във взаимността на чувствата си. Бяха неразделни цели шест години, но се ожениха чак след като завършиха гимназия и Джон постъпи в колежа. Колкото и странно да звучи, никой не се противопостави на брака им, макар че и двамата бяха без средства. (В колежа Джон получаваше стипендия.) Всички близки и познати приеха женитбата им като нещо естествено и закономерно.

Хората може би смятаха, че не им е било лесно през първата година на брака, но Джон и Елизабет бяха безкрайно щастливи. Предната година Елизабет беше постъпила във вечерно училище за секретарки, а след като завърши, се премести в Индианополис при Джон. Започна работа като стенографка и заплатата й стигаше за двамата.

През тази година те надълго и нашироко обсъждаха бъдещето на Джон. Не бяха сигурни дали да кандидатствува в Медицинския факултет, или да се задоволи с по-краткото обучение за медицински лаборант. Елизабет настояваше за института, макар и да знаеше, че ще трябва да работи още няколко години, преди Джон да започне да печели. Той обаче се колебаеше. Винаги беше искал да следва медицина, бележките му от колежа бяха добри и можеше да кандидатствува От друга страна обаче, чувствуваше, че трябва да започне работа и да издържа семейството си. Нали той беше мъжът.

После откриха, че Елизабет е бременна, и това реши въпроса. Въпреки нейните протести той се записа в школата за медицински лаборанти и двамата се преместиха в Чикаго.

Там се роди дъщеричката им, която кръстиха Памела. Четири седмици по-късно детето почина от бронхит и Елизабет рухна въпреки цялата си психическа стабилност и здрав разум. За нея светът престана да съществува. Джон правеше всичко, което беше по силите му, беше мил и грижовен, но като че ли напразно.

Един ден тя се махна и замина при майка си в Ню Ричмънд. Но само след седмица й домъчня за Джон и бързо се върна в Чикаго. От този момент започна бавно, но сигурно да се възстановява. Шест седмици преди дипломирането на Джон откри, че отново е бременна, и от това се почувствува по-добре. Възвърна предишната си жизненост и мисълта за детето в утробата й я вълнуваше приятно.

В Бърлингтън намериха малък, но много приятен апартамент на приличен наем. С малкото спестявания, които имаха, изплатиха по-голямата част от сумата за мебелите, а останалите вноски щяха да заделят от заплатата на Джон. „Всичко се нарежда отлично — помисли си Елизабет. — Само да не бяха тези ужасни, боядисани в кафяво стени!“

Вратата на лабораторията се отвори и оттам излезе пациентката преди Елизабет. След нея се появи лаборантка в бяла престилка.

— Мисис Алегзандър?

— Аз съм — изправи се Елизабет.

— Заповядайте.

Вътре лаборантката любезно й посочи стол:

— Седнете, мисис Алегзандър. Бързо ще свършим.

— Благодаря.

Лаборантката хвърли поглед върху попълнения от доктор Дорнбъргър формуляр:

— Rh-фактор и кръвна група. Моля, сложете ръката си тук и стиснете юмрук.

Хвана я за китката, дезинфекцира мястото и внимателно затегна гумения турникет. Избра спринцовка от подноса до себе си и разкъса пликчето на стерилната игла. После бързо напипа най-удобната вена и сръчно вкара иглата. Изтегли колкото кръв беше необходимо и затисна мястото с парченце марля. Цялата процедура свърши за по-малко от петнадесет секунди.

— Като гледам, не ви е за пръв път — пошегува се Елизабет.

— Нито за последен — усмихна се момичето.

Елизабет видя как тя надписа една празна епруветка и преля вътре взетата кръв. Сложи я на подноса и каза:

— Това е всичко.

— И какво ще стане сега? — Елизабет посочи пълната епруветка.

— Ще я изпратим в серологичната лаборатория. Там някой от нашите лаборанти ще извърши необходимите изследвания.

„Може би това ще бъде Джон“ — помисли си Елизабет.

Самотен и угрижен, Майк Седънс седеше в определената за практикантите всекидневна. Ако само преди месец някой му беше казал, че толкова ще се притеснява за момиче, което едва познава, той щеше да го сметне за смахнат. Но от момента, в който прочете картона на Вивиан, окачен в стаята на дежурните сестри, загуби всякакво спокойствие. През изминалата нощ почти не спа. Пред очите му непрекъснато изплуваха думите, написани с почерка на Люси Грейнджър: „Вивиан Лобъртън — съмнение за остеогенна саркома* — да се подготви за биопсия.“

[* Злокачествено костно образувание. — Б. пр.]

В деня, в който я видя за пръв път — деня на аутопсията, — той я възприе просто като една хубавичка стажантка. Дори и при втората им среща (преди случката в парка) продължаваше да си мисли за нея единствено като за интересно и възбуждащо желанията му момиче. Майк Седънс никога не се беше заблуждавал относно собствените си намерения и действия. Не го направи и сега.

За пръв път в своя живот той беше истински и силно влюбен. И измъчван от ужасен, вледеняващ страх.

Когато онази нощ й каза, че иска да се ожени за нея, той не беше имал време да помисли върху смисъла на собствените си думи. Дотогава винаги си беше казвал, че за брак и дума не може да става, преди да си създаде име, да улегне и да обезпечи бъдещето си от финансова гледна точка. Но в мига, в който изрече онези думи, той разбра, че те са истина. Оттогава си ги беше повтарял наум стотици пъти, но нито веднъж не му хрумна да ги промени.

После се случи това ужасно нещо.

За разлика от Вивиан, която смяташе, че малката подутинка под коляното й е дреболия, която скоро ще бъде излекувана и забравена, Майк Седънс добре разбираше смисъла на фразата „съмнение за остеогенна саркома“. Ако диагнозата се потвърди, значи в тялото на Вивиан се развива твърде опасен тумор, чиито злокачествени клетки могат да се разпространят или вече са се разпространили навсякъде. Знаеше, че ако не се прибегне до незабавна операция, едва ли ще живее повече от година. А операцията представляваше ампутация на крака с надеждата, че смъртоносните клетки все още не са се разнесли твърде далеч от огнището. Но и в тези случаи шансовете на остеогенните пациенти не бяха големи — след хирургическата намеса оцеляват едва около двадесет на сто от тях. Другите постепенно влошават състоянието си и в много случаи изкарват само няколко месеца след операцията.

Но това не можеше, не трябваше да бъде остеогенна саркома! Можеше спокойно да бъде някой напълно безвреден малък тумор на костта! В подобни случаи шансовете са петдесет на петдесет. Ези или тура! Майк Седънс се изпоти при мисълта за биопсията, от чийто резултат зависи целият му бъдещ живот, животът на Вивиан! По едно време мислеше да отиде и да разкаже всичко на Люси, но после се отказа. Като обикновен и незаинтересован лекар щеше да научи повече, много повече. Покаже ли личен интерес, веднага ще изгуби повечето си източници на информация. Другите ще внимават в думите си, ще го щадят. Той не искаше това. Искаше да знае истината!

Не беше лесно да прикрива тревогата си от Вивиан. Предната вечер беше при нея и тя веднага забеляза помръкналото му настроение. Бяха сами, тъй като съседката й по стая беше изписана преди няколко дни. Тя хрупаше гроздето, което й беше занесъл, и закачливо говореше:

— Зная какво те мъчи! Страх те е, че се върза, и сега няма да можеш да прескачаш от легло в легло!

— Никога не съм скачал от легло в легло — опита се да влезе в тона й той. — Не мисли, че това е толкова лесно! Жива мъка си е!

— Но при мен не се измъчи кой знае колко, нали?

— С теб беше друго. Просто трябваше да стане!

— Да, зная — За миг стана сериозна, после отново се върна към закачливия си тон: — Но във всеки случай няма да се измъкнете, доктор Майкъл Седънс! Нямам никакво намерение да разхлабвам примката!

Той я целуна, а прегръдката му донесе ново, неизпитвано досега чувство на пълнота. Тя завря нослето си във врата му и продължи да мърмори: — И още нещо, докторе… Пазете се от младите стажантки! Те нямат задръжки!

— Така ли? — Той я отдалечи от себе си и с престорено безгрижие попита: — А нямаше ли кой да ми каже това по-рано?

Беше облечена в тънка синя нощница с голямо деколте. Под нея можеше да се види тънък найлонов комбинезон в същия цвят. Останал без дъх, той изведнъж почувствува, просто физически усети невероятната й свежест и красота.

Вивиан погледна към затворената врата:

— Тази вечер сестрите са ужасно заети, сами ми го казаха. Най-малко още час никой няма да си покаже носа насам…

За момент Майк се вцепени, после избухна в луд смях:

— Искаш да кажеш тук?!… Сега?!

— Защо не?

— Ако някой влезе, аз моментално изхвръквам от болницата!

— Онази вечер не беше толкова притеснен — тихо отвърна тя и докосна лицето му. Той импулсивно се наведе и я целуна по шията. Устните му слязоха по-надолу и той усети как дишането й изведнъж се учести, а пръстите й се впиха в рамото му.

За момент се почувствува силно изкушен, но после благоразумието надделя. Обгърна я с ръце и нежно прошепна:

— Когато всичко това свърши, ще бъдем наистина сами, скъпа! Ще разполагаме с много време!

Това беше вчера.

А днес, точно в този миг може би, Люси Грейнджър й правеше биопсия. Майк Седънс погледна часовника си. Два и половина. Ако програмата на операционната се спазваше стриктно, значи, вече са започнали. А ако патологията работи бързо, резултатът може да бъде известен още утре. С усещането, че губи реална представа за действителността, Майк Седънс започна да се моли:

— Господи! Моля те, господи! Нека бъде доброкачествен!

— Готови сме, Люси. Чакаме теб — кимна анестезиологът.

Доктор Люси Грейнджър се доближи до операционната маса. Беше с гумени ръкавици, маска и зелен хирургически халат. Усмихна се на Вивиан и ободрително каза:

— Няма да трае дълго и няма да усетиш нищо.

И Вивиан се опита да й се усмихне, но не успя. Знаеше, че това се дължи на успокоителните, които й бяха дали, а вкараната в гръбначния й стълб упойка беше направила долната половина на тялото й напълно безчувствена.

Люси кимна на практиканта, който й асистираше. Той по-вдигна левия крак на Вивиан и тя започна да отстранява превръзките около коляното. Още сутринта кракът беше измит, избръснат и намазан със специална антисептична паста. Сега Люси повтори цялата тази процедура, но стерилните превръзки постави под и над коляното.

От другата страна на масата една сестра държеше в ръце нагънат зелен чаршаф. Люси пое единия му край и двете заедно го разгърнаха върху тялото на Вивиан. Кръглата дупка в средата на чаршафа попадна точно върху голото коляно. Анестезиологът закрепи горния му край на металната рамка над главата на момичето, скривайки от погледа й цялата операционна.

— Стойте спокойно, мис Лобъртън — каза й той. — Цялата работа прилича на вадене на зъб, само дето е далеч полека.

— Скалпел, моля. — Люси протегна ръка и сестрата постави в нея дръжката на острия нож. Първия разрез направи с широката част на острието — малко под коляното. Изтегли ножа към себе си и кръвта бликна от 4-сантиметровата рана.

— Кохер*. — Сестрата беше готова и Люси бързо спря двете малки струйки. — Бихте ли ги завързали? — Тя се отдръпна и направи място на асистента, който сръчно постави тампони около двете щипки.

[* Специален кръвоспиращ инструмент, шипка. — Б. пр.]

— Ще продължим с разрез на периоста*. — Асистентът кимна и Люси доближи скалпела до дебелата влакнеста тъкан над костта. Новият разрез беше направен с едно-единствено рязко движение.

[* Плътна влакнеста тъкан, обвиваваща костите на крайниците. — Б. пр.]

— Готови за осцилатора*. — Сестрата веднага й подаде малката машинка, а колежката й внимаваше кабелът да не се докосва до масата.

[* Електрически нож с особена форма, чрез който се изрязват проби от труднодостъпни места на тялото. — Б. пр.]

Люси продължи да обяснява на младия практикант:

— Ще изрежем триъгълна проба. Не повече от сантиметър и половина — два. — Тя хвърли поглед към рентгеновите снимки, които бяха поставени на осветен екран в дъното на залата. — Разбира се, трябва да сме сигурни, че вземаме пробата именно от тумора, а не от здравата тъкан около него.

Включи машинката и я доближи до розовата кост. Мек, хрущящ звук изпълни помещението. След няколко секунди отдръпна осцилатора, изключи го и го подаде на сестрата.

— Мисля, че е достатъчно. Пинсети!

Безкрайно внимателно измъкна отрязаната костна частица и я пусна в пълния с безцветна течност буркан, който й поднесе сестрата. Оттук материалът — надписан и придружен от съответното хирургическо предписание — щеше да замине за патологията.

— Добре ли се чувствувате? — обърна се анестезиологът към Вивиан.

Тя кимна, а той продължи:

— След малко всичко ще свърши. Пробата е взета, остава да зашият коляното ви.

На масата Люси вече беше започнала да зашива периоста, използувайки непрекъснат шев. „Колко ще е добре, ако с това се свърши всичко“ — помисли си тя. Знаеше обаче, че току-що извършеното беше само едно проучване. Оттук нататък всичко ще зависи от присъдата на Джо Пирсън.

Мисълта за Джо й припомни за новината, която Кент О’Донъл донесе сутринта: днес в Бърлингтън трябваше да пристигне новият патолог, помощникът на Пирсън. Искрено се надяваше, че този човек ще съумее да се сработи с шефа на отделението в името на общото благо.

Люси уважаваше усилията на главния хирург да подобри работата в болницата без големи катаклизми, но от лични наблюдения знаеше, че той никога няма да заобиколи проблемите, които трябва да се посрещнат открито. Ето пак, отбеляза тя. Пак мисли за Кент О’Донъл! Странно, или не, но напоследък мислите й непрекъснато се въртяха около него. За това може би спомагаше и общата им месторабота — малко бяха дните, в които не се срещаха поне веднъж на етажа или из операционните. Люси вече се питаше кога ли ще дойде следващата му покана за вечеря. Помисли си, че може би ще е по-добре да не я чака, а да организира малка вечеря в собствения си апартамент. Отдавна искаше да покани на гости няколко души, а между тях спокойно можеше да бъде и Кент О’Донъл.

Отстъпи назад и даде възможност на практиканта да зашие сам подкожната тъкан.

— Използувай отделни шевове — каза му тя. — Три ще бъдат достатъчни.

Внимателно наблюдаваше бавните му, но точни движения. Добре знаеше, че някои от хирурзите в „Три общини“ не дават почти никаква работа на асистиращите им практиканти. Не беше от тях, понеже добре помнеше безкрайните часове, през които бездействуваше край масата в операционната и си мечтаеше да й позволят да направи поне един шев.

Това беше при престоя й в Монреал, преди повече от тринадесет години. Беше постъпила като стажант-хирург в болницата „Монреал Дженеръл“, а след като стажът й изтече, остана, за да специализира ортопедия. Често си мислеше, че всеки лекар, който имаше желание да специализира, малко или много предоставя избора си на шанса. Много зависеше и от това кой с какви случаи се сблъсква по време на стажа си. Тя самата дълго не можеше да избере подходяща специализация. В подготвителните курсове, а след това и в Медицинската академия на Торонто интересът й скачаше от една област на друга. Дори и след като постъпи в монреалската болница, не беше решила дали да специализира, или да се отдаде на обща практика. Точно тогава шансът я събра с една изключителна личност. Стана асистент на хирурга, когото всички в болницата наричаха Стария кокал поради интереса му към ортопедията.

Когато Люси се запозна с него, Стария кокал беше надхвърлил шестдесетте. Беше невероятна личност. Повечето големи болници с образователни програми имат своите „при-мадони“. Стария кокал беше обединил в себе си най-лошите навици и странни капризи на всички примадони, взети заедно. С еднаква бруталност обиждаше стажанти, сестри, пациенти и колеги. Да бъдеш в една операционна с него, беше истинско преживяване — ругаеше сестрите и асистентите си на език, който се говореше в пристанищните кръчми, а ако се случеше да му подадат не този инструмент, който бе поискал, той най-често го запращаше по провинилата се сестра. Когато беше по-спокоен, просто го забиваше в стената.

Но въпреки всичко Стария кокал беше изключителен хирург. Занимаваше се с корекции на вродени костни деформации у децата с такъв успех, че името му бе известно в целия свят. До края на активната си дейност този човек не промени отношението си към хората — дори и с децата беше груб. Но кой знае защо, те рядко се страхуваха от него. Люси често се питаше дали пък детският инстинкт не е по-верен барометър от разума на възрастните.

Но именно влиянието на Стария кокал се оказа решително за професионалното и бъдеще. Когато на практика се запозна с огромните възможности на ортопедията, тя обикна тази специалност. Искаше й се да постигне поне част от онова, което беше постигнал учителят й. Трите години стаж под негово ръководство й дадоха много. Копираше го във всичко освен в обноските. През цялото време и тя, подобно на всички останали, получаваше порядъчна порция ругатни, но в края на стажа с гордост забеляза, че броят им намалява.

Много време измина оттогава. Люси също постигна някои успехи. Колегите й в Бърлингтън я считаха за най-добрия ортопед в района, а чакалнята й винаги беше препълнена с пациенти. В Монреал се върна само веднъж — преди две години, за да изпрати Стария кокал до вечното му жилище. Хората разправяха, че дотогава градът не бил виждал по-грандиозно погребение на лекар. В църквата присъствуваха всички, които поне по веднъж са били хулени от стария доктор.

Умът й се върна в настоящето. Биопсията беше почти приключила. Стажантът вече шиеше кожата, като отново използуваше отделни шевове. В момента довършваше последния. Люси погледна към стенния часовник над главата си. Точно три. Цялата процедура беше продължила тридесет минути.

В пет без седем минути в серологическата лаборатория влезе 15-годишният хлапак, който разнасяше дребни пратки из болничната сграда. Той си подсвиркваше с уста и въртеше задник, защото знаеше, че това дразни Банистър, с когото бяха в постоянна война. Както обикновено възрастният лаборант побърза да му се скара:

— За последен път ти казвам да престанеш с този адски шум!

— Радвам се, че е за последен — невъзмутимо отвърна хлапакът. — Да ти кажа право, твоето непрекъснато мърморене започна да ми действува на нервите! — Подсвирквайки, той вдигна таблата с кръвни проби, която носеше от поликлиниката. — Къде да оставя вашата кръв, господин Дракула?

Джон Алегзандър се усмихна, а Банистър невъзмутимо отговори:

— Много добре знаеш къде, умнико. — И махна с ръка по посока на рафтовете: — Някъде там.

— Слушам, капитане! — Хлапакът внимателно положи таблата на един от рафтовете и козирува. После отново завъртя задника си и тръгна към вратата, като тананикаше:

P>

„О, искам дом, гдето вируси вилнеят,

гдето микроби и бактерии гъмжат…

Гдето кръвопиецът беснее,

а епруветките не спират да смърдят!“

P$

Вратата хлопна и гласът му заглъхна в коридора.

Алегзандър прихна, а Банистър наставнически го посъветва:

— Няма да се смееш, когато е тук. Иначе нещата стават по-лоши.

Отиде към рафта, вдигна таблата с кръвните проби и хвърли небрежен поглед към придружителния документ. Изведнъж се спря:

— Ха! Тук има една проба от някоя си мисис Алегзандър… Да не е жена ти?

Алегзандър остави пипетката, с която работеше, и се приближи.

— Вероятно е тя. Доктор Дорнбъргър щеше да я праща на изследване. — Вдигна придружителния документ и добави: — Да, това е Елизабет.

— Тук пише кръвна група и реактивност — каза Банистър.

— Мисля, че доктор Дорнбъргър иска да бъде съвсем сигурен. Елизабет има негативен Rh-фактор, а аз положителен.

— О, в повечето случаи това не е от значение — бащински и малко снизходително каза Банистър.

— Зная… Но човек иска да бъде съвсем сигурен, нали?

— Е, добре. Ето ти пробата. — Банистър извади епруветката с надпис „Алегзандър, Е.“ и му я подаде. — Предполагам, че ще искаш сам да я обработиш.

— Да, стига да нямаш нищо против…

Банистър никога не протестираше, когато някой поиска да свърши негова работа:

— Не се притеснявай. — Хвърли поглед към часовника и добави: — Но днес няма да смогнеш — време е да си ходим. — Постави епруветката на мястото й и подаде подноса на Алегзандър: — По-добре прибери всичко това… Утре сутринта ще ги оправим.

Алегзандър пое пробите и ги постави в хладилника на лабораторията. Затвори вратичката и замислено се спря:

— Карл, исках да те питам нещо.

Банистър вече разчистваше работното си място. Обичаше да напуска точно в пет.

— Казвай — отвърна той, без да извръща глава.

— Мисля си за реактивните проби, които правим тук…

— Какво по-точно?

Алегзандър внимателно подбираше думите си. Още от първия си работен ден имаше чувството, че специализираното му образование предизвиква неприязън у хора като Банистър, и затова сега се опитваше да говори така, че да не го засегне:

— Забелязах, че правим само две такива проби — едната във физиологичен разтвор, а другата — в обогатен протеин…

— Е?

— Мислех си… не сме ли малко изостанали в това отношение?

Банистър беше привършил с разчистването. Заобиколи централната маса и се приближи с книжна салфетка в ръка:

— Предполагам, че ще ми обясниш какво имаш предвид…

Алегзандър не обърна внимание на острата нотка в гласа му:

— Напоследък повечето лаборатории правят и една трета проба след физиологичния разтвор… по индиректния метод на Кумс.

— На кого?

— Кумс.

— Това пък какво е?

— Ама ти шегуваш ли се? — Още преди да изрече думите, Алегзандър разбра, че е направил тактическа грешка. Но не можеше да допусне, че съществува медицински лаборант, който да не знае какво е метод на Кумс!

— Я не се прави на много умен! — ядосано каза старият лаборант.

— Извинявай, Карл… — Младежът непохватно се опита да заглади неприятното впечатление. — Не исках да те обидя.

Банистър смачка книжната салфетка и я хвърли в кошчето:

— Но точно това направи! — Наведе се напред и от светлината на крушката над него голото му тебе блесна: — Виж какво, приятелче! Ще ти кажа нещо за твое добро! Още си зелен и не знаеш, че не всичко, на което са ви учили в училище, може да се приложи на практика!

— Но тук не става въпрос за суха теория, Карл. — Алегзандър се беше освободил от чувството си за неудобство: — Доказано е, че някои антитела в кръвта на бременната жена не могат да се открият нито във физиологичен разтвор, нито в обогатен протеин!

— И колко често се случва това? — небрежно запита Банистър, предварително сигурен в отговора.

— Много рядко наистина.

— Е, тогава?

— Независимо от това третата проба е важна! — Джон се опитваше да накара Банистър да го проумее. — Става много просто… Като свършиш с физиологичния разтвор, вземаш същата епруветка и…

— Дай да отложим урока за някой друг път — прекъсна го Банистър, който беше свалил престилката си и навличаше сакото си.

Алегзандър разбра, че е изгубил, но въпреки това продължи: — Не е кой знае каква работа. С удоволствие ще я върша сам. Нужен ни е само малко серум Кумс. Вярно, малко по-скъпичко става…

Попаднал на позната почва, Банистър вече знаеше отговора:

— Така ли? — саркастично проточи той. — Точно работа за Пирсън! Той много обича нещата, дето са „малко по-скъпички“!

— Но не разбираш ли, че иначе не е сигурно докрай? — В гласа на Алегзандър се промъкна нервна нотка. — С двете проби, които правим тук, ние можем да получим негативен резултат и въпреки това кръвта на майката да е опасна за детето! Така можем да убием някое новородено.

— Не е твоя работа да мислиш за това! — остро и почти грубо отвърна Банистър.

— Но…

— Никакво но! Пирсън не обича нововъведенията, особено когато са свързани с допълнителни разходи! — Банистър се поколеба, после смекчи тона си Беше пет без една минута и реши да приключи разговора, за да си тръгне навреме: — Ще ти дам един съвет, момче… Ние не сме лекари и не ни с работа да се правим на такива. Ние сме само лаборанти и вършим това, което ни наредят!

— Но това не означава, че не трябва да мисля, нали? — повиши глас Алегзандър. — Искам пробата на жена ми да бъде както трябва, и толкоз! Тебе може да не те интересува, но това бебе е много важно за нас!

На вратата възрастният лаборант се спря и изгледа Алегзандър. Чак сега проумя какво не му харесва в това момче — то просто беше размирник! А размирниците имат лошия навик да вкарват и околните в беля. По-добре да го остави сам да завре главата си в примката.

— Казах ти това, което мисля — добави той. — Ако не си доволен, можеш да отидеш при Пирсън и да му кажеш, че не одобряваш начина ни на работа тук.

Алегзандър го гледаше право в очите.

— Може би ще го направя — тихо отвърна той.

— Моля. — Устата на Банистър се изкриви в иронична усмивка. — Но помни, че съм те предупредил!

После хвърли последен поглед към часовника на стената и излезе. Джон Алегзандър остана сам в лабораторията.

> 12

Доктор Дейвид Колман спря пред главния вход на „Три общини“ и се огледа. Едва минаваше осем, но вече се чувствуваше, че денят ще бъде душен и зноен. По това време около болницата нямаше голямо оживление. Освен него наблизо се виждаха само още двама души — един санитар миеше пред главния вход с дълъг маркуч, а възрастна сестра забързано изтича от спрелия автобус. „Оживлението ще настъпи след около час“ — помисли си той.

Дейвид Колман огледа болничните постройки. „Строителите съвсем не могат да бъдат обвинени в разточителство“ — помисли си той. Стените на всички блокове бяха голи, без никаква украса. Еднообразие от гладки червени тухли, нарушавано единствено от редиците на квадратните прозорци. Вдясно от вратата паметна плоча от сив гранит гласеше: „Основите бяха положени от почитаемия кмет Хюго Стаутинг. Април 1918 г.“

„Какъв ли е бил този отдавна забравен местен големец“ — запита се Колман, докато изкачваше стълбите пред портала.

Карл Банистър подреждаше документите по бюрото на Пирсън, когато Дейвид Колман почука и влезе.

— Добро утро.

Старият лаборант изненадано вдигна глава. По това време почти никой не идваше в патологията. Повечето хора в болницата знаеха, че Джо Пирсън рядко се появява преди десет.

— Добро утро — отвърна малко навъсено той. Сутрин винаги му беше криво. — Доктор Пирсън ли търсите?

— Донякъде да. Всъщност аз от днес започвам работа тук. — Видя как другият се сепна и добави: — Казвам се доктор Колман.

Сякаш някой хвърли бомбичка в полога на кокошка — Банистър остави хартиите да се разпилеят и тичешком заобиколи бюрото. Голата му глава лъщеше:

— О, извинете ме, докторе! Не разбрах веднага… Знам за вашето назначение, но не предполагах, че толкова скоро…

— Доктор Пирсън ме очаква — спокойно каза Колман. — Впрочем той тук ли е?

Банистър изглеждаше объркан:

— О, за него още е рано! Ще се появи след около два часа. — Лицето му се изкриви в подобие на мазна усмивка, зад която се четеше: „Зная, че и вие ще възприемете същото работно време, само да се поотракате!“

— Ясно.

Колман се огледа, а Банистър се сети, че е пропуснал да се представи.

— Между другото, докторе, аз съм Карл Банистър, старши лаборант. — Поколеба се, после с престорена сърдечност добави: — Често ще се виждаме. — По правило Банистър се придържаше към поведение на учтива сервилност с по-старшите от себе си.

— Да, и аз мисля така. — Колман не изглеждаше въодушевен, но все пак стисна ръката на Банистър, след което се огледа за закачалка. Носеше лек шлифер, тъй като според сутрешната прогноза за времето се очакваха гръмотевични бури в следобедните часове. Банистър отново се превърна в самата любезност:

— Моля, дайте ми дрехата си. — Измъкна отнякъде метална закачалка, нагласи внимателно шлифера върху нея и я постави на ръба на един от железните рафтове.

— Благодаря ви — каза Колман.

— За нищо, докторе. Искате ли да ви разведа из лабораториите?

Колман се поколеба. Може би е по-добре да изчака доктор Пирсън. Но, от друга страна, какво да прави още цели два часа? Така или иначе, отсега нататък лабораториите щяха да бъдат под негово ръководство, защо да не ги разгледа.

— Преди няколко седмици видях част от тях заедно с доктор Пирсън — каза той. — Но бих ги погледнал и с вас, ако не сте много зает.

— Тук винаги сме заети, докторе. Но ще се радвам да ви бъда в услуга. Всъщност това е удоволствие за мен. — Мислите на Банистър бяха прекалено лесни за разгадаване.

— Оттук, моля. — Лаборантът отвори вратата на серологията и се отдръпна. Джон Алегзандър вдигна глава от центрофугата, в която току-що беше вкарал поредната кръвна проба. Не беше виждал Банистър от предната вечер.

— Докторе, това е Джон Алегзандър. Отскоро е при нас. — Карл Банистър започна да се вживява в ролята си на гид. — Пресен-пресен от школата за лаборанти… Нали така, Джон?

— Щом казваш… — Алегзандър не искаше да бъде неучтив, въпреки че добре усети предизвикателството в думите на другия.

Колман се приближи и протегна ръка:

— Името ми е Дейвид Колман.

Джон Алегзандър пое ръката му и с нескрит интерес запита:

— Значи, вие сте новият патолог?

— Аз съм. — Погледът на лекаря обходи помещението. Онова, което беше забелязал по време на краткото си предишно посещение, се потвърждаваше — тази лаборатория се нуждаеше от основни промени.

— Разглеждайте, докторе — свойски се намеси Банистър. — Всичко е на ваше разположение.

— Благодаря — кимна Колман и се обърна към Алегзандър: — Над какво работите?

— Кръвни тестове. — Младежът посочи центрофугата и добави: — По една случайност онзи там е от пробата на жена ми.

— Така ли? — „Този млад лаборант е далеч по-симпатичен — помисли си Колман. — Поне на външен вид.“ — Кога ще ражда съпругата ви?

— След четири месеца и малко, докторе. — Алегзандър балансира центрофугата и я включи, после се пресегна и нагласи времеизмервателя.

„Сръчно работи този младеж“ — отбеляза Колман, впечатлен от бързите му икономични движения.

— А вие женен ли сте, докторе? — любезно запита Алегзандър.

— Не — поклати глава Колман.

Лаборантът понечи да попита още нещо, но замълча.

— Искахте да ме питате нещо?

За момент настъпи тишина, после Джон Алегзандър се реши:

— Да, докторе.

Ще разкажа всичко, помисли си той, пък нека после си имам неприятности След снощната разправия с Банистър беше решил да не повдига повече никакви въпроси. Добре помнеше как Пирсън се бе отнесъл към първото му предложение. Но този нов лекар изглеждаше друг. Дори и да му каже, че греши, едва ли ще му направи скандал. Пое дъх и започна:

— Става въпрос за кръвните тестове, които правим тук.

Банистър, който до този момент мълчеше и само местеше погледа си от единия на другия, гневно се намеси с явното намерение да постави младежа на мястото му:

— Виж какво! Недей да започваш снощната разправия отново!

— За какво става дума? — любопитно попита Колман.

Банистър не обърна внимание на въпроса му, а продължи да хока Алегзандър:

— Не желая да занимаваш доктор Колман с подобни глупости още при пристигането му! Ясно ли е? — Той се обърна към Колман и устните му автоматично се изкривиха в угодническа усмивка: — Нещо му е влязло под шапката, докторе… Сега, ако ме последвате, ще ви покажа хистологията… — Той го подхвана за ръката.

В продължение на няколко секунди Колман не реагира. После бавно се пресегна и отмести пръстите на Банистър от ръката си.

— Почакайте за момент — спокойно каза той, после се обърна към Алегзандър: — Нещо от медицинско естество ли? Свързано с лабораторната работа?

— Да — отвърна Алегзандър, без да обръща внимание на сърдитите погледи, които му хвърляше Банистър.

— Нека го чуем тогава.

— Всъщност въпросът възникна поради пробата на жена ми — започна Алегзандър. — Тя е отрицателен, а аз съм с положителен.

— При много хора е така — усмихна се Колман. — Няма страшно, стига пробата да покаже негативен резултат.

— Точно тук е въпросът, докторе. Пробата…

— Какво по-точно? — озадачено го погледна Колман. Не можеше да разбере от какво се вълнува младият лаборант.

— Аз мисля, че всички постъпили кръвни проби трябва да се тестират и по индиректния метод на Кумс — продължи Алегзандър. — И то след тестовете във физиологичен разтвор и обогатен протеин.

— Естествено.

Настъпи тишина, после Алегзандър тихо помоли:

— Бихте ли го повторили, докторе?

— Казах — естествено. Разбира се, че трябва да се извърши тест по индиректния метод на Кумс. — Колман все още не можеше да разбере защо изобщо се води този разговор. Това бяха елементарни неща, които се знаеха във всяка серологична лаборатория.

— Но ние не прилагаме този метод! — Алегзандър хвърли тържествуващ поглед към Банистър и продължи: — Тук всички кръвни тестове се правят единствено във физиологичен разтвор и обогатен протеин. Серумът Кумс изобщо не се използува!

В началото Колман помисли, че младежът нещо греши. Отскоро е в лабораторията, сигурно не е доразбрал. Но казаното звучеше толкова убедително, че той се обърна към Банистър и запита:

— Вярно ли е това?

— По този начин извършваме всичките си изследвания. По нареждане на доктор Пирсън! — Банистър изстреля отговора си по начин, който недвусмислено показваше, че счита цялата дискусия за безсмислено губене на време.

— Може би доктор Пирсън не знае, че изследванията се извършват така?

— Много добре знае! — Банистър вече не прикриваше враждебността си. Винаги е така с новаците! Още непристигнали, и вече създават неприятности! Беше се опитал да бъде любезен с новия лекар, а ето какво се получи. Все пак беше сигурен в едно — Джо Пирсън твърде скоро ще го научи да знае мястото си. Банистър се надяваше да бъде наблизо в този момент!

Колман реши да не обръща внимание на тона, с които беше казано всичко това. Поне за известно време ще му се налага да работи с този човек, независимо дали това му харесва, или не. Но недоразумението, за което току-що стана дума, трябва веднага да се изясни.

— Страхувам се, че не ви разбирам добре — обади се той. — Без съмнение знаете, че някои антитела в кръвта на бременните жени не могат да се установят само с физиологични и протеинови тестове. Но това е изключено, когато се прибегне и до теста по метода на Кумс.

— Точно това казвам и аз — вметна Алегзандър.

Банистър мълчеше. Колман изчака малко, после продължи:

— Ще поговоря с доктор Пирсън по този въпрос. Сигурен съм, че той просто не е в течение.

— А какво Да правим с тези проби? — запита младият лаборант. — И с всички, които тепърва ще идват?

— Подлагайте ги задължително и на трите вида изследвания — отвърна Колман. — Физиологичен разтвор, протеин и серум Кумс.

— Но, докторе, в лабораторията няма серум Кумс. — Алегзандър вече се радваше, че е повдигнал въпроса. Този нов патолог му харесваше. Сигурно ще въведе промени. Господи, колко много неща просто плачат за преустройство, помисли си той.

— Тогава ще си набавим — рязко отвърна Колман. — Не съм чувал да е станал дефицитен.

— Не можем да закупуваме каквото ни хрумне — намеси се Банистър. — Трябва да се попълни искане за доставка — усмивката му издаваше превъзходство. Тия новаци нищо не разбират!

Колман внимаваше да не избухне. Очевидно този Банистър ще трябва съвсем скоро да бъде поставен на място. Нямаше никакво намерение да търпи подобно държане. Първият работен ден обаче не е най-подходящият момент за това:

— В такъв случай донесете формуляра. Предполагам, че мога да го подпиша. Нали затова съм тук.

За момент старият лаборант се поколеба. После отвори едно чекмедже, измъкна някакъв кочан и го подаде на Колман.

— Писалка, моля!

Банистър извади писалка и с нежелание му я подаде. После заядливо добави:

— Доктор Пирсън предпочита сам да подписва всички поръчки!

Колман попълни формуляра, подписа го и хладно се усмихна:

— Мисля, че отговорността ми тук ще бъде доста по-голяма от това да подпиша молба за доставка на заешки серум за 15 долара. Ето, вземете! — Той тикна формуляра и писалката обратно в ръцете му. От дъното на лабораторията долетя телефонен звън. Банистър се забърза не толкова за да вдигне слушалката, колкото за да скрие зачервеното си от яд лице. Послуша известно време, без да отговори, след което смънка нещо и затвори телефона.

— Ще трябва да отида до поликлиниката. — Смутолевените му думи несъмнено бяха предназначени за Колман.

— Вървете — с леден глас разреши патологът.

Чак сега Колман усети колко много се е нервирал. Що за дисциплина, щом един лаборант може да си позволява подобно нахалство? Непълните процедури са достатъчно сериозно нарушение, а възраженията на този Банистър са направо недопустими! Ако положението и в останалите лаборатории е като това тук, значи, представата му за патологията на „Три общини“ е била прекалено розова!

След като Банистър излезе, той продължи да оглежда лабораторията. От пръв поглед си личеше, че оборудването е старо и похабено. Но имаше и нещо друго — мястото се нуждаеше от специалист, който да си разбира от работата. Масите и пейките бяха отрупани с най-различни материали и апаратура. Виждаха се куп неизмити стъкленици, камара пожълтели вестници. Приближи се до една отдавна неизползувана маса и откри, че е покрита с плесен. В другия край на помещението Алегзандър сконфузено наблюдаваше проверката.

— Това ли е обичайният вид на лабораторията? — попита Колман.

— Не е много чисто, нали? — В гласа на Алегзандър се долови смущение. Не можеше, пък и не искаше да се защищава, макар че отдавна беше предложил на Банистър да се заеме с подреждането. Но старият лаборант категорично му беше забранил да пипа каквото и да било.

— За чистота и въпрос не може да става — каза Колман, като разглеждаше посивелия си от прах пръст, с който бе докоснал една от лавиците. „Това наистина трябва да се промени час по-скоро“ — с погнуса си помисли той, като същевременно ясно съзнаваше, че едва ли ще стане бързо. За себе си реши да бъде предпазлив, да потиска чувствата си, особено при бъркотии като тази тук.

Вече няколко минути Джон Алегзандър внимателно наблюдаваше Колман. Този човек му се стори познат още щом го видя на вратата заедно с Банистър. Беше млад, може би само няколко години по-възрастен от него, но не беше само това.

— Извинете ме, докторе, но имам чувството, че някъде сме се виждали.

— Възможно е — преднамерено нехайно отвърна Колман. Съвсем не възнамеряваше да фамилиарничи с младия лаборант само защото го бе подкрепил в един спор. После си помисли, че е ненужно груб, и добави:

— Изкарах практиката си в „Белвю“, след това бях в „Уолтър Рийд“ и „Масачусетс Дженеръл“.

— Не — поклати глава Алегзандър. — Трябва да е било по-рано. Били ли сте някога в Индиана, Ню Ричмънд?

— Да, разбира се — изненада се Колман. — Там съм роден!

— Трябваше по-рано да се сетя! — засия Джон. — Името ви… баща ви беше доктор Байрън Колман, нали?

— Но откъде знаете всичко това? — продължаваше да се чуди Колман. От много години никой освен него самия не беше споменавал името на баща му.

— Аз и съпругата ми също сме от Ню Ричмънд — поясни Джон.

— Наистина ли? — запита Колман. — И сме се познавали?

— Не, просто съм ви виждал няколко пъти.

В Ню Ричмънд средата на Джон Алегзандър доста се отличаваше от тази на лекарския син. В този момент времеизмервателят на центрофугата звънна и той извади готовата проба.

— Баща ми беше фермер и ние живеехме на няколко мили извън града — поясни той. — Но може би ще си спомните жена ми — нейното семейство държеше магазина за железария в центъра. Казва се Елизабет Джонсън.

— Май че си спомням — замислено отвърна лекарят. — Нямаше ли нещо около нея… нещо, свързано с някаква катастрофа?

— Точно така. Влакът уби баща й на жп прелеза… В колата била и тя.

— Да, бях слушал за това. — Колман ясно си припомни кабинета, в който баща му беше лекувал толкова много хора. Докато накрая той самият не издържа. — По това време съм бил в колежа, но баща ми ми разказа за нещастието.

— Едва спасиха Елизабет. Направиха й няколко кръвопреливания. Тогава за пръв път стъпих в болница и цяла седмица почти не излязох оттам. — Алегзандър помълча, после добави: — Ако някоя вечер сте свободен, минете у дома. Сигурен съм, че жена ми ще се радва да ви види… — Млъкна, защото усети, че макар и земляци, между тях съществува доста голяма разлика.

В ума на Колман също светна предупредителна лампичка: „Внимавай при отношенията си с подчинените дори и в случай като този. Това не е снобизъм — оправда се мислено той. — Тук става въпрос за дисциплина и здрав разум, нищо повече.“ На глас каза:

— Нека засега да не предприемаме нищо. Предполагам, че ще имам доста работа тук… особено в началото.

Веднага почувствува колко празно и фалшиво прозвучаха думите му. „Можеше и по-любезно да откажеш — упрекна се той. — Никак не си се променил, приятелю“ — горчиво помисли Дейвид Колман.

За момент Хари Томасели пожела мисис Строфън да изчезне по посока на проклетата си кухня и никога да не излезе оттам. Но веднага се овладя — добрият диетолог е толкова рядко явление напоследък, че човек трябва да го пази като зеницата на окото си. А мисис Строфън беше отличен специалист.

Въпреки това понякога се чудеше дали Хилда Строфън гледа на „Три общини“ като на едно органично цяло. Защото при повечето от разговорите им излизаше, че всъщност болницата е една голяма кухня, към която са прикрепени останалите, много по-маловажни звена. Разбира се, такива възгледи имат обикновено хората, които се отнасят сериозно към професията си. И ако това е слабост, той лично я предпочиташе пред безразличието и небрежността. И още нещо: добрият ръководител на отдел винаги се бори за нещата, от които се нуждае; а мисис Строфън беше борец до последния кубически сантиметър на обемистото си тяло.

В момента това тяло беше наведено застрашително напред, а собственицата му беше пуснала в атака всичките си оръжия:

— Питам се дали разбирате цялата сериозност на положението, мистър Т. — Както винаги мисис Строфън се задоволяваше само с първата буква от името на събеседниците си. Дори собствения си съпруг неизменно титулуваше като „мистър С.“

— Мисля, че да — отвърна Хари Томасели.

— Автоматите от кухнята ми трябваше да бъдат бракувани още преди пет години! Оттогава насам слушам все едно и също: догодина непременно ще имате нови! Догодина идва, а моите автомати ги няма — съобщавате ми, че трябва да чакам нови дванадесет месеца. Така не може да продължава, мистър Т., просто не може!

Като говореше за повереното й кухненско оборудване, мисис Строфън неизменно прибягваше до местоимението „мой“. Томасели не възразяваше. Възразяваше обаче, когато Хилда Строфън отказваше да уважи проблемите, които не я засягаха пряко. Той се приготви още веднъж да повтори всичко, което й беше казал преди една-две седмици:

— Мисис Строфън, автоматите ще бъдат сменени. Зная за затрудненията, които ви причиняват, но това са големи и скъпи машини. Ако си спомняте, съвсем наскоро обновихме цялата инсталация за топла вода и това ни струваше почти единадесет хиляди долара.

Мисис Строфън се наведе над бюрото на администратора и помете някакви папки с могъщия си бюст:

— А нима мислите, че разходите ви ще намалеят, като продължавате да отлагате?

— Зная, че няма да намалеят. За съжаление. — Непрекъснатото поскъпване на болничното оборудване беше ежедневна грижа на Томасели. — Но точно сега бюджетът на болницата е най-ограничен. Знаете, че ни предстои ново строителство, а освен това трябва да степенуваме нещата. А тук предимство има медицинското оборудване.

— За какво ви е медицинското оборудване, щом пациентите ви ядат в мръсни чинии?

— Мисис Строфън — твърдо каза Томасели, — положението не е чак толкова нетърпимо. И двамата добре знаем това.

— Но всеки момент може да стане! — Главната диетоложка отново се наведе напред и от това пострадаха канцеларските принадлежности върху бюрото на администратора.

— Вече на няколко пъти забелязвам, че от машините излизат цели партиди зле измити чинии — продължи тя. — Правим опити да ги доизмиваме на ръка, но вие знаете, че във върховите часове това е невъзможно.

— Да, зная.

— Тревожи ме опасността от зараза, мистър Т. Напоследък доста хора от персонала на болницата страдат от стомашно-чревни заболявания и няма да бъда изненадана, ако вината за това се стовари върху кухнята.

— Ще ни трябват доста повече факти, за да докажем едно такова обвинение. — Хари Томасели усети, че търпението му се изчерпва. Мисис Строфън беше нахлула точно когато имаше най-много работа. Следобед предстоеше заседание на директорския съвет, а преди него той трябваше да реши няколко неотложни въпроса. С надеждата да прекрати разговора, той запита:

— Кога за последен път патологията е изследвала автоматите за миене на съдове срещу болестотворни бактерии?

Мисис Строфън се замисли:

— Преди около шест месеца, доколкото си спомням.

— Тогава ще ги помолим да повторят изследването си. По този начин ще разберем какво е положението.

— Добре, мистър Т. — въздъхна мисис Строфън, разбрала най-накрая, че ще трябва да отстъпи. — Аз ли да говоря с доктор Пирсън?

— Не, няма нужда. Аз ще свърша тази работа. — Администраторът си записа новата задача в бележника. „Нека поне Джо Пирсън бъде спасен от една подобна среща“ — помисли си той.

— Благодаря, мистър Т. — Главната диетоложка бавно се изправи. Хари Томасели я изчака да затвори вратата след себе си, а после се наведе и започна да събира разпръснатите от огромния бюст предмети.

Дейвид Колман приключи обяда си в бюфета и тръгна обратно към патологията. Докато вървеше по многобройните коридори и стълби, които щяха да го отведат в приземието, той си мислеше за досегашните контакти с доктор Джоузеф Пирсън. Намираше ги незадоволителни и неясни.

Засега Пирсън се държеше колегиално. Открил, че Колман е вече в кабинета му, старият лекар беше възкликнал:

— А, значи, наистина сте вече тук! Още на първия ден от пристигането си!

— Не виждам защо да изчаквам — беше отвърнал Колман. — Огледах лабораториите, докато ви нямаше. Надявам се, че нямате нищо против — любезно бе добавил той.

— Това е ваше право — беше изръмжал старият патолог, но думите му бяха прозвучали по-скоро като: „Не ми е много приятно, но няма как.“ После, очевидно усетил собствената си нелюбезност, бе добавил:

— Предполагам, че трябва да ви кажа „добре дошъл“. — Двамата бяха стиснали ръцете си и старият патолог продължи: — Преди всичко трябва да поразчистя малко — и махна към големия куп книжа върху бюрото си. — А след това може би ще помислим как да уплътняваме времето ви.

Колман бе седнал да чете някакво медицинско списание, а Пирсън се зае с неотложната си работа. После в кабинета влезе едно момиче, за да й продиктуват неотложните заключения, а накрая двамата бяха отишли в дисекционната, където предстоеше поредното цялостно изследване. Колман бе седнал между Макнийл и Седънс и през цялото време се чувствуваше стажант като тях. Не свърши абсолютно нищо и с нищо не бе показано, че отделението вече има помощник-завеждащ.

По-късно бяха отишли да обядват и Пирсън го запозна с неколцина лекари. После се извини, че имал работа, и излезе. И ето сега Колман бавно се връщаше към патологията, замислен върху положението си.

Той беше подготвен за известна съпротива от страна на доктор Пирсън. От малкото, което беше успял да научи, разбра, че Пирсън не е искал назначаването на втори патолог, но все пак не очакваше чак такова посрещане. Беше предполагал, че ще има поне отделен кабинет и няколко ясно очертани служебни задължения. Не хранеше илюзии относно първоначалната си отговорност и нямаше нищо против евентуалните проверки, но положението се оказа съвсем различно. Очевидно никой не беше обърнал внимание на писмото, в което той настояваше за своевременно разпределение на задълженията, и Пирсън щеше да го държи около себе си и да му възлага какви ли не дребни задачи… ако, разбира се, намери време за това. Но тези идеи съвсем скоро ще бъдат избити от главата му, в случай че наистина има такива намерения. Колман беше сигурен в това.

Така както познаваше недостатъците на характера си, Дейвид Колман знаеше и неговите положителни страни. Между най-главните от тях поставяше способностите си на лекар и патолог. Кент О’Донъл беше казал чистата истина, когато го нарече висококвалифициран специалист. Въпреки младостта си Колман притежаваше познания и опит, на които биха завидели много патолози с дългогодишна практика. Нямаше абсолютно никакви причини да се чувствува новак пред лекар като Пирсън и макар да беше твърдо решен да уважава другия поради старшинството и напредналата му възраст, той нямаше никакво намерение да се оставя да го третират като дилетант.

У него имаше и нещо друго, което му вдъхваше увереност. И то беше по-силно от всякакви лични съображения и опити да променя характера си. Това беше твърдата му решимост да практикува медицина безкомпромисно, чисто и честно… дори точно, доколкото точността е възможна в тази материя. Към всички, които имаха друго отношение към медицината — разните му нагаждачи, мързеливци и кариеристи, които въпреки малката си практика вече бе срещал в доволно големи количества, Дейвид Колман питаеше единствено гняв и отвращение.

Ако някой го попиташе откъде се е появило това чувство у него, той едва ли би могъл да отговори. В никакъв случай не беше сантиментален човек и не беше избрал медицината поради някаква вътрешна нужда да помага на хората. Безспорно баща му беше оказал някакво влияние върху него, но Дейвид Колман подозираше, че то е било нищожно. Сега вече знаеше, че баща му е бил един средно добър лекар и нищо повече. Същевременно двамата бяха много различни. Старият Колман беше топъл и дружелюбен човек с много приятели, а синът — хладен, затворен и саможив. Бащата се шегуваше с пациентите си и рядко им даваше всичко от себе си. Синът — напротив (като специалист по вътрешни болести, преди да избере патологията) — никога не се шегуваше, но пациентите му винаги се радваха на всеотдайно и задълбочено професионално отношение. И макар че като патолог нямаше непосредствена връзка с болните, отношението му към тях не се бе променило.

В моменти на откровен самоанализ Колман допускаше, че винаги би поддържал подобно становище независимо от професията си. В основата си то беше комбинация от вродена изпълнителност и нетърпимост към грешки и провали, подплатена от разбирането, че който ще ползува услугите ти, има право да получи най-доброто, на което си способен. Може би тези чувства изглеждаха малко противоречиви, но един негов състудент ги беше формулирал блестящо, като вдигна шеговит тост за „Дейвид Колман — човека със стерилното сърце“.

Влезе в коридора на приземието и мисълта му се върна в настоящето. Имаше чувството, че конфликтът не е далеч.

В дъното на патологическия кабинет Пирсън се беше навел над микроскопа. До него лежеше разтворен плик с препарати.

— Елате да хвърлите един поглед — вдигна глава старият лекар. — Искам да чуя мнението ви.

— Каква е клиничната история? — Колман взе пинсетите и ловко нагласи парче тъкан под окуляра.

— Пациент на Люси Грейнджър. Тя е нашият ортопед, скоро ще ви запозная. — Пирсън се консултира с Някакви бележки: — Случая г е деветнадесетгодишно момиче, казва се Вивиан Лобъртън, стажант-сестра при нас. Бучка под коляното. Остра болка. Рентгенът показва известно изменение. Това тук са материалите, взети чрез биопсия.

Препаратът беше нарязан на осем тънки ивички и Колман започна да ги изследва една по една. Веднага разбра защо Пирсън иска мнението му — случаят беше изключително труден за диагностициране. Накрая се изправи и каза:

— Намирам, че туморът е доброкачествен.

— Аз пък мисля, че е злокачествен — тихо отговори Пирсън. — Остеогенна саркома.

Колман мълчаливо посегна и отново взе първото късче. Търпеливо и внимателно го огледа отвсякъде, после направи същото и с останалите седем. Още при първия си оглед беше допуснал наличието на остеогенна саркома; сега отново се зае да търси признаците й. Бавно оглеждаше синкаво-червените ивици на отделената костна тъкан — ивици, които говореха много на всеки опитен патолог. Мозъкът му автоматично отчиташе вероятностите — за и против… Във всички препарати ясно личеше наличието на новообразувана костна тъкан — остеобластична активност с островчета хрущял в средата. Трябва да се има предвид и травматичният ефект. Дали травмата е предизвикала счупване? Дали новообразуваната тъкан е резултат от регенерацията, от естествените усилия на организма да се справи с болестното състояние? Ако е така, образуванието положително е доброкачествено. А имаше ли признаци на остеомелит в микроскопичните пространства между костните клетки, който мнозина бъркаха с далеч по-опасната остеогенна саркома. Но не — не се виждаха полиморфонуклеарните левкоцити. Липсваше и проникване на кръвоносни съдове. Така. Значи, всичко опира до изследване на остеопластите — новите костни образувания. И тук пред него с цялата си тежест се изправяше вечният за всеки патолог въпрос: дали поражението е резултат от естествената отбранителна реакция на организма, или пък се развиваше като неоплазма и следователно беше злокачествено? Едното или другото… Лесно можеше да се сгреши. Внимателната преценка беше единственото, което можеше да се направи на този етап. Една изключително внимателна преценка на всички признаци.

— Страхувам се, че все още не приемам становището ви — учтиво каза Колман. — Продължавам да мисля, че тази тъкан е доброкачествена.

Старият патолог мълчеше. Дълбоко замислен, той претегляше собствените си аргументи и ги противопоставяше на аргументите на младия си колега. Накрая бавно проговори:

— Все пак ще се съгласите, че има много място за съмнение. И в двете посоки.

— Вярно е. — Колман знаеше, че в такива случаи съмнението остава до самия край. Патологията не е точна наука, при нея липсват математическите формули, категорично доказващи прав ли си или грешиш. Понякога всичко, което си в състояние да предложиш, е една добре обмислена прогноза, някой би я нарекъл „научно предположение“. Разбираше добре колебанието на Пирсън — отговорността за окончателното решение на случая падаше изцяло върху него. Подобни решения са неразделна част от работата на патолога — той е вечно изправен пред тях и няма начин да ги избегне.

— Ако предположението ви за наличие на остеогенна саркома е вярно, това означава ампутация — продължи Колман.

— Зная! — Отговорът беше сърдит, но не и враждебен. Колман видя, че независимо от състоянието на отделението му Пирсън е достатъчно опитен патолог, за да оспорва честното, макар и различно от неговото професионално мнение. Освен това и двамата знаеха, че се намират в деликатно положение — единствените компетентни специалисти в болницата са на диаметрално противоположни мнения.

Пирсън нервно закрачи из стаята. Блъсна натрупаните върху бюрото папки и гневно изръмжа:

— По дяволите тези мъгляви случаи! Мразя ги, не мога да ги понасям! Как да решиш, като знаеш, че решението може да бъде и погрешно?

— Не е ли така в повечето случаи? — тихо попита Колман.

— Но кой се интересува от това? Ето къде е въпросът! — Отговорът беше сприхав и ядосан, сякаш младият лекар се беше докоснал до чувствителен нерв. — Обществеността? Не! Това поне е сигурно. Хората са виждали патолог на кино или по телевизията Това е човек на науката в бяла престилка. Пристъпва към микроскопа, хвърля един поглед и обявява: „злокачествен“… или „доброкачествен“. Толкоз! Всички си мислят, че там — той махна с ръка към микроскопа — виждаме точно определени шарки, които пасват на мястото си като тухла в стена. Не знаят, че често пъти не сме в състояние да се произнесем дори с приблизителна сигурност!

Същите мисли неведнъж бяха спохождали и Дейвид Колман, макар че той никога не беше ги изразявал толкова открито. „Изглежда, много му се е насъбрало“ — помисли си той за стария лекар. В тези моменти може да те разбере единствено колега-патолог.

— Бих казал, че в повечето случаи се оказваме прави — внимателно подхвърли той.

— И какво от това? — Пирсън отново тръгна из стаята. — Помага ли ни това в случаите, при които грешим? В този случай например? Ако кажа „злокачествен“, Люси Грейнджър ще ампутира, защото няма друг изход. А ако греша? Едно деветнадесетгодишно момиче губи крака си за нищо! В случай че все пак туморът е злокачествен и няма ампутация, същото това момиче ще умре за по-малко от две години! — Той си пое дъх и с огорчение добави: — Впрочем смъртният изход е много вероятен и след ампутацията. Малко са остеогенно болните, които оживяват…

За тази страна от характера на стария патолог Колман не беше и подозирал. Това дълбоко вживяване в отделния случай. Не че имаше нещо лошо — в патологията е добре да помниш, че не работиш с парчета тъкан, а с хора, чийто живот зависи от твоето решение. Помниш ли това, съзнанието ти ще бъде будно, но трябва да внимаваш, тъй като емоциите лесно могат да попречат на научното ти заключение. Макар и много по-млад, Колман вече беше изпитал чувствата, които вълнуваха Пирсън. Той имаше навика да ги потиска дълбоко в себе си, но това съвсем не означаваше, че те не съществуват. После продължи на глас:

— Ако е злокачествен, нямаме никакво време за губене.

— Зная. — Пирсън отново потъна в размисъл.

— Нека направим сравнение с някои подобни случаи в миналото.

— Не става — поклати глава старият. — Ще ни отнеме прекалено много време.

— Защо? Ако потърсим в класификатора…

— Ние нямаме класификатор — тихо отвърна Пирсън, а Колман помисли, че не е чул добре. Но веднага, сякаш усетил недоверието му, старият продължи:

— Все се каня да създам такова нещо и все не ми остава време.

— Искате да кажете, че не можем да проучим нито един предишен случай?! — не можа да повярва Колман.

— Ще ни трябват седмици да го открием. — В гласа на Пирсън безпогрешно се долови раздразнение. — А точно като този нямаме кой знае колко.

Нищо не можеше да шокира Дейвид Колман повече от това, което току-що чу. За него, а и за всички патолози, с които беше работил, класификаторът беше основно професионално помагало. Той бе скъпоценният източник на сравнения, учебник, допълнение към професионалния им опит и знания, детективът, който претегля симптомите и предлага решенията, средство за подсигуряване в моменти на съмнение.

Да, класификаторът беше всичко това, но беше и много повече. На първо място беше доказателство за добрата работа на патологията. Предлагаше пряка помощ във всекидневната работа, съхраняваше постигнатото за бъдещето. Беше един вид гаранция, че при утрешните пациенти няма да се повтарят стари грешки. Патологоанатомичните отделения на новите болници считаха завеждането на класификатор за своя първа задача. В по-старите и вече утвърдени центрове имаше няколко типа класификатори. Някои бяха лаконични и опростени, други — многословни и комплексни, предлагащи научни разработки и статистически данни ведно с текущата информация. Но прости или сложни, всички служеха на една цел — даваха възможност за сравнение, помагаха за, изясняване на отделния случай. Липсата на класификатор в болницата „Три общини“ можеше да бъде окачествена единствено като престъпление!

До този момент въпреки твърдото си убеждение, че патологичното отделение на болницата има нужда от сериозни промени, той се беше опитвал да не дава лична оценка на доктор Джоузеф Пирсън. В края на краищата старият лекар дълго време е работил сам, а работата в болница като тази съвсем не е по силите на един човек. На това напрежение се дължаха и слабостите, които бе забелязал в лабораториите. Слабости, за които нямаше оправдание, но поне имаше обяснение.

Беше допускал, че силата на Пирсън е другаде. Въпреки собственото си мнение, че добрата организация и добрата медицина вървят ръка за ръка, той знаеше, че по-важното е медицината. Беше виждал достатъчно блестящи палати, в които първостепенно внимание се обръщаше на излъсканите хромови части и канцеларщината, а конкретната медицинска дейност едва креташе. В един момент беше помислил, че тук вероятно е обратното — лошо ръководство, но добра патология. Точно по тази причина се въздържаше да си съставя окончателно мнение за стария патолог. Но сега вече не можеше да се преструва — доктор Джоузеф Пирсън бе занемарил основните си задължения и се бе превърнал в опасен невежа!

Опита се да прикрие обхваналото го презрение и попита:

— И какво предлагате?

— Имаме една-единствена възможност. — Пирсън се върна зад бюрото си и вдигна слушалката: — Пратете ми Банистър!

Затвори телефона и се обърна към Колман:

— Познавам най-добрите в тази област — доктор Чолингъм от Бостън и доктор Ърнхарт от Ню Йорк.

— Чувал съм за тях — кимна младият лекар.

В този момент влезе Банистър.

— Викали сте ме? — Погледът му старателно избягваше Колман.

— Вземи тези препарати. — Пирсън затвори пликчето и го плъзна по бюрото. — Ще изготвиш два комплекта, въздушна поща, препоръчано. Единия ще изпратиш на доктор Чолингъм в Бостън, а другия — в Ню Йорк, на доктор Ърнхарт. С обичайните придружителни писма и копия от историята на заболяването. Искай да телеграфират по най-бърз начин заключенията си.

— Добре. — Банистър взе пликчето и излезе.

Това поне беше направено както трябва, помисли си Колман. Да се потърси мнението на двамата най-изтъкнати специалисти, беше добра идея дори и при наличието на класификатор.

— Отговорът вероятно ще пристигне след два-три дни — каза Пирсън. — Ще трябва да поговоря с Люси Грейнджър, но какво ли мога да й кажа… Само това, че сме на различно мнение. — Той остро погледна Колман: — И се нуждаем от външни консултанти.

> 13

Вивиан остана да лежи напълно неподвижна. Беше зашеметена, мозъкът й отказваше да приеме чутото. Не, това не можеше да бъде вярно, не можеше да се случи точно на нея! Сигурно доктор Грейнджър говореше за някой друг! Мисълта й бясно препускаше… Да, така е! Разменили са документите! И друг път са ставали подобни неща! Доктор Грейнджър е твърде заета, лесно може да се обърка. Може би в момента казват на някоя друга болна, че…

Тя рязко прекъсна хода на мислите си и се опита да се съсредоточи. Не, грешка нямаше. Разбра това от израженията на доктор Грейнджър и Майк Седънс, които седяха от двете страни на болничното й легло.

Обърна се към Люси Грейнджър и попита:

— Кога ще знаете… със сигурност?

— Най-късно след два дни. Тогава ще бъде готов доктор Пирсън.

— Все още не знае дали…

— Не, Вивиан, още не — отвърна Люси. — Още не е сигурен в нищо.

— О, Майк! — Тя импулсивно потърси ръката му: — Мисля, че… мисля, че ще заплача!

Седънс я прегърна, а Люси се изправи на крака:

— Ще намина по-късно. — Погледна към Седънс: — Вие ще останете, нали?

— Да.

— Бъдете убедителен, накарайте я да повярва, че още нищо не е окончателно. Искам да бъде готова… за всеки случай.

Той кимна и разроши буйната си червена коса:

— Разбирам.

„Вярвам ти, че разбираш“ — помисли си Люси, докато напускаше стаята.

Вчера следобед, след като научи как стоят нещата след краткия си телефонен разговор с Пирсън, тя просто не знаеше какво да прави. Не знаеше дали да каже всичко на Вивиан, или да изчака крайния резултат. Ако изчака и туморът се окажеше доброкачествен — добре. Но ако след два дни патологията кажеше „злокачествен“, тогава ампутацията щеше да се окаже спешна и жизненоважна. Не беше сигурна, че Вивиан ще може да понесе известието без предварителна подготовка. Внезапният шок можеше да се окаже прекалено силен за нищо неподозиращото момиче. И сигурно щяха да са необходими дни, преди Вивиан да бъде готова психически за тежката операция. Дни, които те нямаха право да губят.

И още нещо. Фактът, че Джо Пирсън прибягва до външна помощ, бе сам по себе си достатъчно красноречив. Ако туморът беше очевидно доброкачествен, той веднага щеше да каже. Фактът, че не го направи, а и по време на разговора им избягваше да се ангажира с каквито и да било прогнози, говореше, че злокачествеността е най-малкото една твърде голяма вероятност.

Преценявайки всичко това, Люси стигна до извода, че незабавно трябва да разговаря с Вивиан. Разбира се, в случай на благоприятна присъда предварителните страдания щяха да се окажат напразни. Но това при всички случаи беше за предпочитане пред изненадващия удар.

Решението й беше подпомогнато и от появата на доктор Седънс. Късно снощи младият практикант дойде при нея и й разказа всичко. Призна, че отначало мислел да остане в сянка, но после променил решението си. Разказа й, че те с Вивиан искат да се оженят. Люси се зарадва, че той се бе обадил. Това означаваше, че момичето няма да е само, ще има на кого да се облегне в тежкия миг.

А мигът без съмнение щеше да бъде тежък По възможно най-внимателния начин Люси й беше разказала за съмненията си и за тежките последици, ако те случайно се потвърдят. Но както и да го каже човек, едва ли има начин да се смекчи подобен удар. Припомни си неотложните неща, които й предстояха. На първо място трябва да информира родителите на момичето. Хвърли поглед към листчето, което държеше в ръка. На него беше адресът им — Салем, щат Орегон. Вече имаше съгласието на Вивиан да ги потърси. Сега оставаше по-трудното — да им съобщи неприятната вест по телефона.

Умът й вече предугаждаше какво ще стане по-нататък. Вивиан бе малолетна. Това означаваше, че хирургът трябва да има съгласието на родителите за евентуална ампутация. Такъв беше щатският закон. Ако родителите на Вивиан решат да вземат първия самолет от Орегон, тя ще може да получи писменото им съгласие след пристигането. Но ако откажат да пътуват, ще трябва на всяка цена да ги убеди да изпратят съгласието си телеграфически.

Погледна ръчния си часовник. Днес имаше много претоварена програма — предстояха й прегледи в градския й кабинет. Май ще е по-добре веднага да поиска връзка с Орегон. Влезе в малкия си кабинет на втория етаж, който разделяха с Гил Бартлет. Стаичката приличаше на кутийка и беше толкова тясна, че двамата рядко я използуваха по едно и също време. В момента мястото изглеждаше претъпкано — освен Бартлет вътре седеше и Кент О’Донъл.

Щом я видя, той незабавно се изправи:

— Извинявай, Люси, излизам. Това място не е строено за трима.

— Няма нужда да излизаш. — Тя се промъкна край двамата и седна зад малкото си бюро. — Искам да си взема едно-две неща и веднага изчезвам.

— По-добре остани. — Брадата на Гил Бартлет пое обичайния си курс нагоре-надолу. — Тая сутрин с Кент сме философски настроени. Обсъждаме бъдещето на хирургията.

— Някои хора биха казали, че тя изобщо няма бъдеще — влезе в тон Люси. Беше отворила едно чекмедже и си преписваше резултатите от анализи, които щяха да й трябват по-късно в града. — Твърдят, че всички хирурзи са на път да изчезнат… Че след няколко години ще бъдем толкова демоде, колкото са днес магьосниците и знахарите.

Нищо не действуваше по-добре на Бартлет от подобни разговори.

— А кой, питам аз, кой ще реже и ще кърпи крехките ни кървящи тела?

— Никакво кърпене. — Люси постави бележките си в малко куфарче. — Всичко ще бъде диагностика. Медицината ще използува силата на природата срещу собствените й недостатъци. Психическите заболявания ще се лекуват с физическо укрепване, ракът — с психотерапия, а подаграта — с приложна психология. — Тя дръпна ципа на куфарчето и закачливо добави: — Привеждам цитати, както сигурно се досещате.

— Аз лично не мога да чакам, докато дойде това време — усмихна се Кент О’Донъл. Както винаги близостта на Люси му носеше неподправено удоволствие. Не беше ли проява на детинщина и чудатост от негова страна, че не позволява на връзката им да се задълбочи? От какво в крайна сметка се страхува? Може би ще трябва да прекарат още една вечер заедно, но този път ще остави събитията да следват естествения си ход. Разбира се, в присъствието на Гил Бартлет този въпрос не можеше да бъде уреден.

— Аз пък се съмнявам дали някой от нас ще живее толкова дълго — каза Люси и посегна към рязко иззвънелия телефон: Долепи слушалката до ухото си, после я подаде на Бартлет: — Гил, теб търсят.

— Да?

— Доктор Бартлет? — Напрегнатият женски глас ясно се долавяше из цялата стаичка. — Обажда се мис Роусън от интензивното. По молба на доктор Клифорд.

— Кажете какво има.

— Доктор Клифорд ви моли незабавно да слезете в нашата операционна. Тежък случай на премазан гръден кош. На бариерата е станала катастрофа, докараха няколко сериозно пострадали…

— Идвам веднага. — Бартлет постави слушалката и каза: — Много се извинявам, Люси, но друг път ще довършим този разговор. — Тръгна към вратата, после се спря: — Но ще ти кажа едно: аз лично не се страхувам от безработица. Докато продължават да произвеждат бързи коли, мястото на хирурзите е запазено!

Той излезе, а О’Донъл приятелски й кимна и го последва. Останала сама, Люси за момент се облегна назад, после вдигна слушалката. Чу гласа на телефонистката и каза:

— Моля ви, междуградски разговор. Салем, Орегон…

С уверена стъпка О’Донъл прекоси оживения болничен коридор и влезе в кабинета си. И неговата програма за деня беше прекалено натоварена. След по-малко от половин час му предстоеше операция, а след нея беше заседанието на медицинския изпълнителен съвет. Следобед трябваше да се срещне с няколко свои пациенти в градския си кабинет. Програма, която едва ли щеше да приключи преди настъпването на вечерта.

Хвана се, че отново мисли за Люси Грейнджър. Всяка близост, всеки контакт с нея неизменно насочваше мислите му към бъдещето. Сега обаче, когато не беше край него, старите му съмнения, че общата им професия изключва постоянната връзка, го заглождиха отново.

Не знаеше защо напоследък мислите му непрекъснато се въртяха около Люси, пък и изобщо около жените. Може би защото след четиридесетте мъжете по правило стават неспокойни. Усмихна се вътрешно, като се сети с каква лекота му се удаваха любовните игри от всякакъв род навремето. Сега вече ги беше поразредил. Освен това по необходимост му се налагаше да бъде по-дискретен, отколкото на младини.

От Люси мисълта му се насочи към Дениз Куанц. Предвид поканата й при последната им среща той беше потвърдил присъствието си на конгреса на хирурзите в Ню Йорк. Датата беше някъде през следващата седмица и ако наистина искаше да се срещне с мисис Куанц, най-добре е да организира всичко по-отрано.

Влезе в кабинета и погледна стенния часовник. До началото на операцията му оставаха двадесет минути. „Нещата се уреждат най-лесно в момента, в който човек мисли за тях“ — каза си той и вдигна слушалката.

Чу как местната телефонистка предаде искания номер на централата в Ню Йорк. След няколко секунди се чу сигналът за свободно, последван от леко изщракване.

— Междуградски разговор за мисис Куанц — каза бърлингтънската телефонистка.

— Мисис Куанц в момента не е тук — отвърна учтив мъжки глас.

— А знаете ли къде е?

— Намира се в Бърлингтън. Пенсилвания. Искате ли номера?

— Ако обичате.

— Хънтър — 65735.

— Благодаря ви, Ню Йорк. — Нещо отново прещрака и телефонистката каза: — Чухте ли номера, сър?

— Да, благодаря. — О’Донъл затвори и посегна към телефонния указател на Бърлингтън. Намери името Суейн, Юстас Р. и както очакваше, номерът му съвпадаше с продиктувания от Ню Йорк. Отново вдигна слушалката.

— Домът на мистър Юстас Суейн. — Гласът отсреща отново беше мъжки.

— Бих желал да говоря с мисис Куанц.

— Един момент, моля.

Настъпи тишина, после в слушалката прозвуча познатият глас:

— На телефона Дениз Куанц.

О’Донъл отново усети странната привлекателност на ниския дрезгав глас, който придаваше неповторима грация и на най-обикновените думи.

— Чудя се дали ще си спомните — каза той. — Обажда се Кент О’Донъл.

— Разбира се! Доктор О’Донъл! Колко се радвам, че се обадихте! — Той си я представи със слушалката в ръка, с меката й тъмна коса, разпиляна по раменете.

— Току-що ви търсих в Ню Йорк и оттам ми дадоха тукашния ви номер.

— Долетях снощи — отвърна тя. — Баща ми има тек бронхит и мисля да остана край него ден-два.

— Не е нещо сериозно, надявам се — каза той.

— О, не — засмя се тя. — Баща ми е здрав като муле… И инатът му е същият!

„Това последното го вярвам“ — помисли си той, после отново проговори:

— Исках да ви поканя на една вечеря в Ню Йорк, идущата седмица ще бъда там.

— Все още можете да го направите — спокойно отвърна тя. — Дотогава ще се върна.

— А мога ли да избързам — импулсивно попита, — ако имате свободна вечер тук, в Бърлингтън…

След моментна пауза тя каза:

— Май само тази вечер съм свободна…

О’Донъл бързо започна да пресмята. Задълженията му ще приключат до седем, ако не се появи нещо ново.

— О, чакайте! — Възклицанието на Дениз Куанц прекъсна хода на мислите му. — Забравих, че баща ми е поканил на вечеря доктор Пирсън. Ще трябва да остана с тях… — Помълча, после добави: — Ако желаете, можете да се присъедините и вие.

Той се засмя наум. Каква ли физиономия ще направи Джо Пирсън, ако го завари там! Но здравият му разум отхвърли предложението.

— Благодаря ви. По-добре да отложим за друг път.

— О, божичко! — Гласът й прозвуча с искрено разочарование, после тя отново се оживи: — Знаете ли, може да се срещнем след вечеря. Татко и доктор Пирсън ще заседнат пред шахматната дъска и едва ли ще усетят липсата ми.

Той се зарадва:

— Чудесно. По кое време ще се освободите?

— Около девет и половина, предполагам.

— Да мина ли да ви взема?

— Ще спестим време, ако се срещнем направо навън. Кажете къде.

Той помисли за секунда, после каза:

— „Риджънси Рум“.

— Добре. В девет и половина. Довиждане засега.

О’Донъл остави слушалката и почувствува как го обзема приятно нетърпение. После отново погледна часовника. Трябваше да тръгва за операционната.

Партията шах, която Юстас Суейн и доктор Джоузеф Пирсън започнаха непосредствено след вечерята, продължаваше вече четиридесет минути. Двамата възрастни мъже бяха седнали пред ниска масичка от палисандрово дърво в същата библиотека, в която преди три седмици се разгоря спорът между О’Донъл и Суейн. Светеха само две лампи — едната очертаваше ярък кръг над игралната масичка, а другата беше над вратата за хола. Лицата им бяха в сянка — чертите им се долавяха само когато някой от двамата се наведеше напред за поредния ход.

В момента и двамата бяха неподвижни, дълбоката тишина обвиваше като мека мантия стаята и цялата огромна къща. Юстас Суейн се беше облегнал назад с кристална чаша в ръка, а очите му бяха приковани върху фигурите.

Последният ход беше на доктор Джоузеф Пирсън — само преди минута бялата дама се беше придвижила с един квадрат напред по изключително майсторски гравираното игрално поле от индийска слонова кост.

Юстас Суейн остави коняка си, взе една пешка от десния фланг на своите фигури и я придвижи с два квадрата напред. После тишината беше нарушена от дрезгавия му глас:

— Чувам, че в болницата има промени.

Отвъд кръга ярка светлина Джо Пирсън преценяваше игровата обстановка. След миг се наведе и премести една пешка от левия си фланг, пресичайки пътя на противника си. Едва след това отговори:

— Има.

Отново настъпи тишина, времето сякаш беше спряло. След няколко минути мълчание старият богаташ отново се размърда:

— Ти одобряваш ли ги? — После посегна и придвижи надясно офицера си, хвърляйки лукав поглед към Пирсън. „Хайде, разбий тази линия, ако можеш!“ — говореше изражението на лицето му.

Този път Джо Пирсън отговори, преди да направи ответния ход:

— Ненапълно. — Лицето му си оставаше в сянка, само очите му проблясваха, докато изучаваше отбранителната линия на противника. Пресегна се и придвижи един топ към свободното поле вляво.

Юстас Суейн изчакваше. Мина минута, после още една. Накрая насочи и своя топ в същата посока, след което каза:

— Имаш правото на вето… стига да искаш да го използуваш.

— Какво вето? — Въпросът беше зададен небрежно, но действията, които го придружиха, бяха бързи и точни. Белият му офицер се изнесе далеч напред.

Суейн проучи хода му, огледа своята позиция и кача:

— Казах на Ордън Браун и на вашия главен хирург, че имам намерението да отпусна четвърт милион долара за новото ви строителство… — С тези думи и неговият офицер се вклини в противниковата защита.

Този път мълчанието се проточи. Накрая Пирсън придвижи топа си напред, взе една самотна пешка и каза:

— Шах! — Помълча, после добави: — Това са много пари!

— Поставих им обаче и едно условие. — Суейн премина в отбрана, премествайки царя си един квадрат назад. — Ще получат парите само ако те оставят да ръководиш отделението си както намериш за добре и докогато намериш за добре!

Пирсън не направи никакъв ход. Изглеждаше зашеметен и погледът му безцелно се рееше из стаята. После се овладя и простичко продума:

— Трогнат съм.

Очите му се върнаха към игралната маса. Взе коня си и подхвана нова атака към притеснения цар на Суейн.

Старият богаташ внимателно следеше действията му. Посегна към гарафата и напълни двете чаши.

— Този свят е на младите — проговори той. — И предполагам, че винаги е било така… Само че понякога старците имат власт… и желание да я използуват! — Очите му заблестяха, той вдигна пешката, която прикриваше царя му, и взе нахалния кон на противника.

Пирсън замислено потърка брадичката си. После придвижи дамата си с цели шест квадрата напред. Взе пешката пред черния цар и попита:

— Значи, Ордън Браун и О’Донъл знаят това?

— По недвусмислен начин им дадох да го разберат. — Старият богаташ прибра и втория кон на Пирсън с диагонален ход на офицера си.

Джо Пирсън внезапно се изсмя. Не стана ясно какво го е развеселило — играта или разговорът. Но реагира светкавично — постави дамата си пред черния цар и тържествено обяви:

— Мат!

Въпреки вероломния ход, с който беше победен, Юстас Суейн го погледна с нескрито уважение. Кимна, сякаш в потвърждение на вътрешните си мисли:

— Джо! — каза той. — Няма никакво съмнение! Във форма си, както винаги!

Музиката спря и двойките започнаха да напускат дансинга на неголемия, но изискан нощен клуб — един от малкото в Бърлингтън.

— Кажете за какво мислите в момента — каза Дениз Куанц и му се усмихна през ниската масичка, която ги разделяше.

— Честно казано, мисля си колко ли ще е приятно да потанцуваме пак — отвърна О’Донъл.

Тя леко вдигна чашата си, в която имаше два пръста от втория й за вечерта коктейл.

— За повече подобни мисли!

— И аз пия за тях! — Той пресуши уискито си и махна към келнера да повтори поръчката. Музиката отново засвири.

— Ще танцуваме ли?

— С удоволствие. — Тя стана и тръгна към малкия полутъмен дансинг. Той протегна ръце и тя плавно се отпусна в тях. Танцуваха плътно притиснати. О’Донъл съвсем не беше от добрите танцьори — медицината му оставяше твърде малко свободно време за светски забавления. Но Дениз Куанц следваше и най-малките му движения и той усещаше тялото й с всеки такт — високо, тънко и невероятно гъвкаво. За миг косата й докосна лицето му и той отново усети полъха на познатия му вече парфюм.

Петимата музиканти на подиума внимателно градираха силата на своята музика и това създаваше допълнителна задушевност. Изпълняваха балада, много популярна преди няколко години:

P>

„Погледни пирамидите около Нил,

посрещни изгрева на тропическия остров,

но помни, мила, винаги помни, че си моя…“

P$

За момент той изпита странното усещане, че се движи във вакуум. Медицината, болницата, всички неща от ежедневието му останаха някъде далеч, безкрайно далеч. После музиката смени ритъма си и той се усмихна на собствената си сантименталност. Тръсна глава и попита:

— Често ли идвате тук? В Бърлингтън, искам да кажа…

— Не, не много често — отвърна тя. — От време на време, за да видя баща си. Честно казано, не харесвам този град. — Засмя се и добави. — Надявам се, че не засегнах местния ви патриотизъм.

— Не — отвърна той. — Не изпитвам подобни чувства. Но нали тук сте родена, все пак… Дениз, ако позволите.

— Разбира се, че позволявам. Нека изоставим официалностите — Тя го погледна в очите, а устните й разцъфнаха в ослепителна усмивка. — Да, наистина съм родена тук. Посещавах училището и живеех в къщата, която вече познавате… Майка ми беше още жива.

— А защо се преселихте в Ню Йорк?

— Мисля, че съм нюйоркчанка по природа и вътрешно убеждение. Освен това мъжът ми живееше там… Всъщност той и сега си живее там. — За пръв път споменаваше за брака си, но говореше с лекота, без следа от смущение: — След като се разделихме, открих, че никак не ми се ще да напусна града. Според мен няма друг град като Ню Йорк!

— Предполагам, че е така — отвърна той, наслаждавайки се на красотата й. Тази жена се държеше така спокойно и непринудено, както малко жени умеят. И каква запленяваща женственост! Изпита непреодолимо желание да стисне в прегръдката си това невероятно чувствено тяло.

О’Донъл с нежелание си наложи друг ход на мислите. Съзнаваше, че прекалено много избързва. Отново спря вниманието си върху дрехата, с която беше облечена. Не можеше да определи модела, но яркочервената материя се спускаше на прелестни вълни през рамото и, обхващаше плътно талията и бедрата, после отново падаше свободно надолу. Беше дискретна, скъпа и изтънчена.

Тя му напомни и за нещо, което осъзна едва тази вечер — Дениз беше очевидно богата жена. Това му стана ясно още пред входа на „Риджънси Рум“, където пристигнаха почти едновременно. Той вече беше паркирал колата си и наближаваше заведението, когато пред него спря блестящ кадилак, от който пъргаво изскочи униформен шофьор и отвори вратата. Поздравиха се, след което тя се обърна към дискретно отдалечилия се шофьор:

— Благодаря ти, Том. Няма нужда да се връщаш за мен. Предполагам, че доктор О’Донъл ще поеме грижата да ме върне у дома.

— Благодаря, госпожо, довиждане, сър. — Шофьорът се поклони и замина.

Разбира се, ако се беше замислил, той без съмнение щеше да стигне до заключението, че дъщерята на Юстас Суейн е наследница на значително богатство. Но този факт не го засягаше кой знае колко — неговите собствени доходи бяха съвсем достатъчни за един комфортен живот, пък и за много повече от това. Но богатата жена беше нещо ново в личния му опит. Мозъкът му отново започна да прави сравнения между Дениз и Люси Грейнджър.

С мелодичен акорд оркестърът сложи край на подборката си от популярни мелодии. О’Донъл и Дениз изръкопляскаха, после се отправиха към масата си. Келнерът ги очакваше с ръце върху стола на Дениз, след което сервира поръчаните от О’Донъл напитки.

Дениз отпи от новия коктейл и каза:

— Досега говорихме за мен. Хайде, кажете нещо и за себе си.

Той доля сода в уискито си. Обичаше порядъчно разредените напитки, за ужас на повечето келнери.

— Около мен всичко е твърде обикновено.

— Аз съм добър слушател, Кент. — Част от съзнанието й беше ангажирано с произнасянето на учтивата фраза. А другата му част си мислеше: това е мъж, истински мъж! Очите й пробягаха по едрото тяло и широките рамене, после се спряха на решителните и малко груби черти на лицето му. Запита се дали ще я целуне тази вечер и какво би станало след това. Стигна до заключението, че при всички случаи доктор Кент О’Донъл може да предложи някои интересни възможности.

Той й разказа за „Три общини“, за работата си там, за онова, което се надяваше да постигне. Тя му задаваше въпроси за миналото, за хората, които е познавал, и през цялото време се възхищаваше от дълбочината на мисълта му, от убедеността, с която излагаше схващанията си.

След това отново танцуваха, а келнерът донесе нови на-питки. Говориха, танцуваха, келнерът пак се върна. Това се повтори още няколко пъти. Дениз му разказа за брака си — беше се омъжила преди осемнадесет години, а съвместният им живот продължил кръгло десет. Имаше две деца-близнаци — Алекс и Филипа, за които се грижеше сама. След няколко седмици навършват седемнадесет години.

— Съпругът ми е съвършено рационално същество — каза му тя. — Ние двамата сме просто несъвместими, но загубихме много време, за да стигнем до това очевидно заключение.

— Сега срещате ли се с него?

— О, често. На разни приеми, пък и от време на време обядваме заедно. В някои отношения Джефри е напълно приемлив. Сигурна съм, че би ви харесал.

И двамата разговаряха вече по-свободно. Келнерът постави нови напитки пред тях, макар че никой не ги беше поръчвал. О’Донъл я запита за развода й. Дали не съществува някаква пречка?

— Всъщност не — откровено отвърна тя. — Джефри положително иска да се разведем, но настоява аз да предоставя уликите. А знаете, че според законите на щата Ню Йорк те непременно трябва да включат наличието на прелюбодеяние — Тя се засмя: — А пък досега не съм успяла да го хвана!

— Вашият съпруг никога ли не е поискал да се ожени отново?

— Джефри? — Изненадата й изглеждаше искрена. — Не мога да го допусна. Той е женен за закона.

— Ясно.

Дениз разклати чашата си.

— Джефри винаги е считал леглото за най-подходящо място за четене на юридически документи — каза тя нежно, с някаква странна интимност. И О’Донъл разбра една от причините за разпадането на брака й. Кой знае защо, от тази мисъл му стана добре.

Келнерът беше до рамото му.

— Извинете ме, сър, но след малко барът приключва с поръчките Ще желаете ли още нещо?

О’Донъл изненадано погледна часовника си. Минаваше един. Бяха прекарали заедно повече от три часа и половина, въпреки че въобще не ги усетиха. Погледна Дениз, която поклати глава.

— Благодаря, беше достатъчно — каза той на келнера и подписа предоставената му сметка. После допиха чашите си и станаха. Доволен от щедрия бакшиш, келнерът учтиво ги изпрати до вратата и им пожела лека нощ. О’Донъл се чувствуваше в отлично настроение.

Във фоайето, докато изчакваше Дениз, един от хотелските портиери отиде да докара колата му от паркинга. Когато се върна, тя улови ръката му:

— Срамота е да се прибираме толкова рано! Почти съжалявам, че не приех онзи последен коктейл!

За момент той се поколеба, после небрежно предложи:

— Можем да се отбием в моя апартамент, ако желаете. Барчето ми е добре заредено, а освен това ни е на път.

За миг си помисли, че е сбъркал. Усети как от нея полъхна внезапна студенина, примесена с изненада. Но след миг тя разсея опасенията му с простичкия си отговор:

— Защо пък да не го направим?

Отвън буикът тихо бръмчеше с отворени врати. Преминаха през града бавно, по-бавно от обикновено, тъй като 0’Донъл добре си даваше сметка за броя на изпитите питиета. Нощта беше топла и те свалиха прозорците. От другата седалка до него отново стигна едва доловимото ухание на познатия парфюм. Паркира пред хотела и двамата се отправиха към асансьора.

Той размеси напитките и подаде чашата на Дениз. Тя стоеше изправена пред отворения прозорец на хола и гледаше навън, към светлините на Бърлингтън под тях.

Той застана до нея:

— Доста отдавна не съм правил коктейли. Надявам се, че не е много сладък.

Тя отпи една глътка и отвърна:

— Точно както трябва да бъде! Както и всичко останало у вас, Кент.

Очите им се срещнаха и той бавно взе чашата от ръцете й. Постави я на масата, а тя пристъпи напред и нежно се отпусна в обятията му. Той я притисна към себе си и я целуна.

И в този миг от съседната стая долетя настойчивият звън на телефона.

Дениз леко се освободи.

— Мисля, че трябва да се обадите, скъпи — леко докосна с устни челото му тя.

Докато пресичаше хола, той забеляза, че тя започна да събира чантата и ръкавиците си. Очевидно вечерта за нея беше приключила. Вдигна ядно слушалката, послуша за миг, после кимна. Звъняха от болницата — един от неговите пациенти беше развил обезпокоителни симптоми. Той зададе няколко бързи въпроса и накрая каза:

— Добре. Веднага идвам. Междувременно се обадете в кръвната банка и подгответе болния за кръвопреливане.

Прекъсна разговора, после, без да оставя слушалката, се свърза с нощния портиер и поръча такси за Дениз.

> 14

Обикновено доктор Джоузеф Пирсън си лягаше рано. Закъсняваше само когато гостуваше на Юстас Суейн — партиите шах често се проточваха до малките часове, а на следната сутрин той беше недоспал и раздразнителен. В момента беше в точно такова състояние.

Освен това се занимаваше с работа, която мразеше дори и да си беше доспал. Трябваше да подпише солидна купчина молби за доставка на клинични материали. Отдели един формуляр и изсумтя. Подписа още няколко листа, после пак изсумтя и заканително сви вежди. Всеки, който го познаваше, щеше да разбере, че старият лекар е на крачка от поредния си яростен пристъп.

И той не закъсня. Пирсън отдели още един от документи-те, после захвърли писалката, грабна цялата купчина и се отправи към вратата. Нахлу като виелица в серологията и очите му потърсиха Банистър. Откри го в ъгъла — точно привършваше с подготовката на проба екскременти.

— Зарежи всичко и ела веднага! — Пирсън тресна книжата на масата в центъра на лабораторията. Няколко хартии се разпиляха и намиращият се наблизо Джон Алегзандър се наведе да ги събира. Младежът с облекчение видя, че яростта на стария е насочена не към него, а към Банистър.

— Какво има? — Банистър бавно се приближи. Беше толкова свикнал с яростните изблици на шефа си, че понякога дори му действуваха успокоително.

— Ще ти кажа какво има! Става въпрос за всичките тия хартийки! — Гласът на Пирсън прозвуча малко по-сдържано, сякаш част от спокойствието на лаборанта неусетно се беше прехвърлила у него. — Изглежда, от време на време започваш да си мислиш, че сме клиниката „Майо“*!

[* Известна с разкоша си клиника в Чикаго. — Б. пр.]

— Лабораториите трябва да се снабдяват, нали?

Без да обръща внимание на казаното, старият се озъби:

— Понякога се питам дали не изяждаш всичко това! Бях те предупредил да прилагаш обяснителни бележки към всички извънредни искания!

— Сигурно съм забравил — отвърна примирително Банистьр.

— Добре, тогава започвай да си спомняш! — Пирсън вдигна първата поръчка: — За какво ти е този калциев двуокис? Никога не сме използували подобно нещо тук!

Лицето на Банистър се изкриви в саркастична усмивка:

— Вие го поискахте! Не ви ли трябваше за градината? — Старши лаборантът спомена нещо, което и двамата отлично знаеха, но никога не дискутираха. Джо Пирсън беше известен в целия град с отглеждането на редки видове рози и често изписваше за сметка на лабораторията значителни количества почвени стимуланти.

Сега се почувствува неудобно и смънка:

— А, да… Нека върви тогава… — Остави поръчката в купчината и измъкна следващата: — А какво ще кажеш за това? Откъде изникна този серум Кумс? Кой го е поръчвал?

— Доктор Колман — с готовност отвърна Банистър, който тайно се надяваше, че Пирсън ще обърне внимание на тази поръчка. До него Алегзандър беше обзет от лоши предчувствия.

— Кога? — остро запита Пирсън.

— Вчера. Той вече е разписал искането. — Банистър посочи документа и отмъстително добави: — На мястото, на кое-то обикновено се разписвате вие!

Пирсън погледна още веднъж формуляра. Беше пропуснал да види, че вече е подписан.

— И за какво му е?

Старши лаборантът доволно въздъхна. Колелото се беше завъртяло. Оставаше му да се наслаждава на сцената. Обърна се с лека усмивка към Алегзандър и каза:

— Хайде, кажи му ти.

Алегзандър притеснено се раздвижи, после измърмори:

— За кръвните тестове, доктор Пирсън. По-точно за пробата на жена ми. По нареждане на доктор Дорнбъргър…

— А защо серум Кумс?

— За индиректен тест, докторе.

— Я ми кажи какво и е толкова специалното на твоята жена? — саркастично проточи Пирсън. — Какво не им достига на тестовете с физиологичен разтвор и протеин? Тестове, които правим на всички останали пациенти!

Настъпи тишина. Алегзандър нервно преглътна, без да може да продължи.

— Чакам отговор! — прогърмя гласът на стария патолог.

— Сър… — Алегзандър се поколеба, после се отпусна: — Аз предложих на доктор Колман и той се съгласи, че ще бъде по-сигурно, ако след двата обичайни теста правим и…

— _Ти_ предложи на доктор Колман, а? — Начинът, по който беше зададен въпросът, не остави никакво съмнение за това, което щеше да последва.

Алегзандър безпогрешно го усети и реши да го изпревари:

— Да, сър. Като взехме предвид факта, че някои антитела не могат да k