БЯГСТВО ОТ СИГУРНОСТТА

Ричард Бах

 

Моята истина дълго се усъвършенстваше. Аз търсех задълбочено с надежда и интуиция, мислех напрегнато, за да отделя същественото и да му при­дам концентриран вид. Чак след това я изпробвах, първо­начално внимателно, за да видя какво ще се получи.

Случиха се някои провали, една-две експлозии по трасето, докато разбера колко опасна е всяка самоука философия. Поопушен от саждите, но помъдрял, наскоро аз отворих очи и си дадох сметка, че съм захранвал ума си с това специфично гориво през целия си живот. Дори и днес, умерено дързък, аз капка по капка повишавам количеството октан.

Аз не си съчинявах теории за развлечение обаче, ни­то за да запълня някаква празнота. Страстно желаех да открия смисъла на съществуването, идеите, с които да живея и това ме накара да се интересувам от религии ка­то тийнейджър, да изследвам Аристотел, Декарт и Кант във вечерни колежи още като редови пилот във военно­въздушните сили.

След последния курс, стъпвайки тежко и бавно по тротоара, аз бях обхванат от необяснима депресия. Всич­ко, което научих от уроците бе, че онези господа са знае­ли по-малко и от мен самия за това кои сме и защо сме на тази земя, а аз имах съвсем смътна представа.

Това бяха тежки мислители, които кръстосваха стратосферата далеч над тавана, до който можеха да дос­тигнат моите правителствени бойни самолети. Аз най-нахално исках да си заема от техните прозрения, за да си изградя свое виждане, но едва успявах да се сдържа в класа да не извикам: „Кой се интересува от всичко то­ва?"

Възхищавах се на Сократ в живота заради неговия избор да умре за принципите си, когато съвсем лесно е можел да се изплъзне. Другите не ми въздействаха чак толкова. Толкова добре подвързани страници, микроско­пични букви и най-накрая онова мъдро заключение: Сам трябва да намериш своята истина, Ричард. Откъде да знаем какво е валидно за твоя живот?

След като свърших учението, поех безцелно в нощ­та. Стъпките ми отекваха в опразнената учебна сграда, не знаех накъде отивам.

Изучавах този курс, за да намеря вярната посока, мислех си аз, нужен ми беше компас сред джунглата. Ор­ганизираните религии бяха за мене люлеещи се мостове, едва сплетени клончета, които те плясваха по лицето при първото побутване. Детските въпроси бяха за тях неведо­ма мистерия. Защо религиите толкова много обичат Безответните Въпроси? Нима не разбират, че твърдението: Това е безответен въпрос, не може да бъде отговор?

Всеки път, когато се запознавах с една нова Теоло­гия, винаги настъпваше време на изпитание: Може ли тази вяра да стане част от моя живот?

Всеки път, когато си задавах този въпрос, и я изп­робвах, крехките паяжинни нишки, с които ме беше оп­лела, се прекъсваха и разпадаха пред очите ми, а аз се из­търсвах без никаква опора.

Едва се задържах в света, уловил се за ръба на безд­ната и благодарен, че не съм загинал при падането. Как бихте се почувствали, ако отдадете сърцето си на една религия, която ви гарантира, че планетата ще изгори в пламъци на 31 декември, само за да се събудите в ново­годишния ден и да чуете песните на северноамериканс­ките птици? Възглупаво, ето как бихте се почувствали.

Както се шляех, долових женски стъпки зад мен.

Свърнах вдясно, за да я пусна да мине.

Завърших курсове в областта на двайсетина фило­софски системи, мислех си аз, най-ярките звезди в исто­рията, и ето че всички се оказаха провал. Аз не исках дру­го, само да ми покажат един подход към вселената, кой­то да ме ръководи в делничния живот - което не би след­вало да е кой знае колко трудна задача за Тома Аквински или Георг Вилхелм Фридрих Хегел. Техните отговори може би са били валидни за тях, но те са живели на раз­лична от моята планета.

- Напразно ли мислиш, че е било цялото ти учение? - каза тя. - Току-що научи онова, което се надяваше да узнаеш през всичките онези години, а дори не разбра то­ва?

Пристъп на раздразнение... тази жена не си вървеше покрай мен, тя подслушваше мислите ми!

- Моля? - изрекох с цялата непристъпност, на която бях способен.

Тъмни коси с един непокорен рус кичур, двайсет го­дини по-възрастна от мен, с нищо незабележима, не мно­го добре облечена, без да си дава сметка как постъпвам с онези, които си позволяват да нарушат моето усамоте­ние.

- Те ти дадоха всичко онова, което имаше нужда да узнаеш! - заяви тя. - Твоят живот претърпява прелом та­зи нощ, нима не чувстваш това?

Аз огледах тротоара, никой друг не се виждаше нао­коло. Явно се припознаваше в мен. Не беше от класа по философия, нито някога я бях виждал.

- Мисля, че не се познаваме - казах аз. Вместо да се стъписа, тя се засмя.

- „Не мисля, че се познаваме" - размаха тя ръка пред очите ми. - Ти научи, че философите нямат отговор за теб! Нима не разбираш? Никой няма отговор за теб, освен един!

Боже, помогни - казах си аз. Сега ще започне да ми говори, че Исус Христос е моят Спасител и трябва да се умия в кръвта на Агнеца. Дали да не я засипя с библейс­ки цитати, дано я прогоня? Въздъхнах.

- Когато Исус казва „Никой не отива при Отца, ос­вен чрез мене", той не е имал предвид бившия дърводел­ски чирак, а онзи, който търси духа в...

- О, моля те, Ричард! - възкликна тя.

Аз спрях, погледнах я в лицето и зачаках. Усмивка­та й бе все така широка, очите й блестяха като звезди. Тя е далеч по-красива от обикновено, помислих си аз, защо не го бях забелязал досега? Дали раздразнението ми ме кара да намирам хората безинтересни?

Както я наблюдавах, уличното осветление сякаш се промени... тя не бе просто хубава, тя беше красива.

Тя изчака, докато привлече цялото ми внимание. Дали тя се променя, питах се аз, или светлината? Какво ставаше?

- Исус не притежава отговора, който ти търсиш -каза тя. - Нито го притежава Лао-Дзъ или Хенри Джеймс. Онова, което ще откриеш тази вечер, ако отво­риш очите си, за да видиш нещо повече от едно красиво лице, е... какво?

Тя зачака.

- Аз те познавам, нали? - промълвих аз. За първи път тази вечер тя се намръщи.

- Напълно си прав, че ме познаваш!

Винаги ставаше така, откакто се помнех. Винаги ня­кой върви по петите ми, блъска се в мен, когато завивам зад някой ъгъл, появява се в метрото или в самолетната кабина, за да ми каже какъв е урокът зад всяко странно събитие.

Отпърво си мислех, че тези същества са фантоми, конструкции на собственото ми въображение и в начало­то наистина беше така. Каква изненада бе за мен да отк­рия, че поредните няколко от тези души учители се ока­заха смъртни човеци, така твърдо установени в трииз­мерния свят, както и аз, и също така изненадани да ме открият посред собствените си приключения, колкото и аз бях изненадан да открия тях.

След време вече не можех да различавам дали чове­кът, който наблюдаваше мен и моите уроци, бе смъртен човек или не, докато днес приемам, че това са обикнове­ни хора, докато не се случи да изчезнат насред изречени­ето или да ме пренесат светкавично в алтернативен свят, за да илюстрират някоя сложна метафизична идея.

В края на краищата, няма значение кои са. Някои хора са ангели, които не се представят за такива. Други съм познавал години наред, преди да забележа техните пера, а някои биват считани от мен дълги години за жи­ви благовестници, преди да разбера, че носят лоши нови­ни.

Тази книга е историята на една от тези срещи в мо­ята малка мисловна рафинерия, на онова, което научих от нея и как наученото промени моя живот.

Дали моите уроци съответстват на вашите? Дали съм ваш ангелски събрат от същия колодрум или поред­ният непознат, който си говори сам по улицата? Някои отговори никога не ще ми станат известни.

Но да побързаме, защото ще закъснеем за първа глава.

Бях застанал навръх планината и съзерцавах вятъра. Далеч към хоризонта той нежно накъдряше езерото и се спускаше в посока към мен. Наклони няколко

колони дим от комините на града, който се намираше две хиляди фута надолу, и пораздуха смарагдовозелените листа на дърветата в подножията на планината. Изящни планери кръжаха недалеч от зъбера на скалата, носени от топлите въздушни потоци, ту плавно и отпуснато, ту забързано.

По-добре да изчакам да задуха, преди да скоча от скалата, реших аз, по-добре да почакам вятъра.

- Ти ли си глупакът днес или съм аз?

Обърнах глава и се усмихнах на Сиджей Стьртвант, една жена летец, която едва ми достигаше до рамото, увързала ремъците на безмоторния си самолет, със за­вързана каска и обуща, с едно мече-амулет, което се по­даваше от джоба на летателния й костюм. Зад нея крило­то, оставено внимателно на земята, приличаше на пъс­тър найлонов вир.

- Чакам още малко вятър - казах й аз. - Ако искаш, мини пред мен.

- Благодаря, Ричард - отвърна тя. - Може ли? Аз й направих път.

- Може.

Тя спря за секунда, загледа се в хоризонта, след кое­то внезапно се спусна към скалата. В първия момент то­ва изглеждаше като сигурно самоубийство, тя явно лете­ше към своята гибел върху камънаците долу. В следващия миг обаче крилата на нейния планер изплющяха и се издуха като вихрушка в яркожълто и неоново розово. Облак прозрачна тъкан се изви над главата й и внезапно се появи огромното китайско хвърчило, сякаш дошло й на помощ, за да я спаси от нелепа гибел.

Когато застана над бездната, тя вече летеше в люл­ката на вървите, които излизаха от колана й към гигант­ското крило.

Съпругът й я наблюдаваше, докато затягаше собст­вените си колани.

- Давай, Сиджей! - викна той. - Открий подемния поток!

От планината се спуска първо планер за изпробване на вятъра, докато всички ние гледаме и се молим за из­дигащи въздушни потоци над склоновете, защото това бе ден само за продължителни, високи полети. Молитвите ни не бяха чути. Времето е тихо, можеш само да се спус­каш надолу към долината, а след това да се изкачваш пе­ша или да помолиш някой добронамерен шофьор да те закара нагоре по планинския път.

Яркото платнище се преобърна и започна да се из­дига. Това бе посрещнато с поздрави и възклицания от нас шестимата, които очаквахме да полетим. После то отново се заспуска и отдалечи. Недоволство. Това, изг­лежда, бе един от онези дни, когато само най-умелите ще могат да се задържат във въздуха половин час след изли­тането.

Известно време останах загледан в Сиджей, след ко­ето зърнах моя термален поток да се издига над плани­ната: листата потрепваха, клоните се надигаха във въз­душния поток. Време бе за излитане.

Обърнат с гръб към вятъра, аз рязко дръпнах връз­ващите въжета и крилото ми се издигна от сивата пръст с леко шумолене, сякаш платноходно платнище, опънато на вятъра.

Сякаш си бях привързал един перест облак на мачтата, подобно копринена дъга трийсет фута от края на едното до края на другото крило, лимоненожълт неразт­ворен парашут плющеше отзад в края на пистата. Той пулсираше над главата ми, докато аз стоях изложен на вятъра: без восъчни пера - това бе тъкмо хвърчилото, с което Икар би могъл да полети без да падне. Закъсняло с три хиляди години за него, помислих си тъкмо навреме, преди да стане късно и за мен.

Присвих очи срещу дъгата, проверих привързващи­те въжета да не са оплетени, обърнах лице срещу вятъра.

Прекрасен живот. Отпуснах се на ремъците и прид­вижих своето хвърчило до края на скалата бавно и теж­ко, както гмуркач се навежда, за да се спусне под водата. Накрая решително пристъпих във въздуха отвъд хълма. Вместо да падна в бездната, дъгата ме издигна и ние по-летяхме със скоростта на обикновен ход над върхарите на дърветата.

- Давай, Ричард! - извика някой.

Дръпнах леко едната спирачка, извърнах се и се ус­михнах през внезапно отворилата се въздушна бездна между мене и тях, петимата планеристи, обгърнати в коприна и паяжинни нишки, и очакващи с нетърпение да метнат своите воали по вятъра и да се понесат нататък, където небето би ги повело.

- Тук са много подемни потоци - извиках им.

След което подемната въздушна струя отмина.

Пред очите си виждах как летците на върха се изди­гат над мене, докато аз се снижавах, търсейки топло въз­душно течение. Северно от мен летеше Сиджей, спускай­ки се спираловидно, като едва запазваше височина. Под мен планинският склон се снижаваше, откривайки се ка­то бездна под крехката ми въздушна лодка.

Преди две години това щеше да бъде изключително възбуждащо преживяване, рисковано самостоятелно спускане на половин миля към земята. Сега това бе спо­койно и мечтателно летене: без двигател, без обвивката на пашкула от метал и стъкло наоколо ми, просто един изблик на цветове над главата ми, който се носи по въз­духа.

Един гарван внезапно се появи встрани от мен на средно разстояние между страха и любопитството. Трес­кави черни очи, глава, удивено кривната пред тази глед­ка: Каква житна сеялка, уловена от дъгата!

Аз се отпуснах в ремъците като дете във висока люлка и се загледах как планинският склон се издига над мен, отказал се да търся подемна въздушна струя. За то­ва бях мечтал, когато бях дете сред ливадата с моето книжно хвърчило в ръка. Мечтаех да бъда по-бърз от орел, но също така и по-бавен от пеперуда, мечтаех за любов и приятелство с небето.

Долу се появи зелената поляна, която използвахме навремето за приземяване. Край пътя бяха паркирани колите на онези, които бяха спрели да погледат планеристите. Когато се насочих надолу за приземяване, все още сто фута над земята, преброих пет спрели коли и още една, която забавяше ход, за да спре. Странно, че ня­кой от земята би погледнал нагоре и би ме забелязал, то­ва правеше публично достояние едно толкова лично за­нимание. Като се изключат въздушните показни, аз ви­наги съм се чувствал невидим, когато летя.

Десет минути, след като бях излетял, аз се спусках бавно, превключих скоростта на нула току над връхчета­та на тревите, стъпих с единия крак на земята, после и с другия. Крилото се разстилаше над главата ми закриля­що, чак докато сигурно се приземих. После, когато из­дърпах задните обтегачи, то се превърна отново в купчи­на коприна и се спусна като цветен облак до мен.

Сиджей и останалите изглеждаха като точици в не­бето, задържаха се във въздуха, упорито търсейки подем­ни въздушни потоци, полагаха усилия и преминаваха от един термичен поток на друг. Те бяха по-упорити летци от мене и наградата им бе, че още бяха във въздуха, докато аз вече стоях на земята.

Аз опънах платнището и започнах да го сгъвам от краищата към средата, докато то се превърна в пухкав квадрат върху сеното; изкарах целия въздух от него и го пъхнах обратно в калъфката.

- Искаш ли да те закарам на върха? Гласът идваше като от небето, обещавайки да ми спести час и половина вървене пеша.

- Благодаря! - обърнах се аз и видях дребничък чо­век с посивяла коса и добродушния поглед на колежански преподавател, който ме наблюдаваше, облегнат на колата си със скръстени ръце.

- Това е спорт - каза той, - изглеждате като фойер­верки във въздуха.

- Забавно е - потвърдих аз, като метнах калъфа през рамо и приближих към колата. - Много съм ви благода­рен, че сте готов да ме закарате.

- Предполагам - отвърна той и ми подаде ръка. -Приятно ми е. Казвам се Шифърд.

- Ричард - представих се аз.

Оставих калъфа с крилото на задната седалка и се настаних на мястото за пътници в поочукания форд мо­дел 1955 година. Една книга лежеше върху изтърканата тапицерия на предната седалка до него.

- Свийте вляво по шосето - казаха аз, - после има една миля до следващия завой.

Той запали мотора, върна малко назад, излезе на шосето и сви вляво.

- Хубав ден, нали? - вметнах аз. Когато някой е бил толкова любезен, че да ме вземе с колата си до върха, аз считам за учтиво да си бъбря с него.

Той не отвърна в първия момент, сякаш се бе съсре­доточил върху пътя.

- Срещали ли сте някога хора като тези от книгите ви? - попита накрая той.

Сърцето ми се обърна. Не е чак толкова страшно, когато непознати хора знаят името ти. Онова, което те прави поклонник на анонимността е, че не си уверен да­ли тъкмо този непознат го знае и какво може да послед­ва от това. Настръхнеш ли срещу едно цвете, ти се прев­ръщаш в надут глупак. Прегърнеш ли някой кривоглед особняк, все едно да държиш в обятията си взривоопас­на мина.

За една стотна от секундата ми мина през ума, че Шифърд е някой смахнат и аз трябва да отворя вратата на колата и да скоча на пътя. В следващата стотна от се­кундата обаче реших да видя какво ще стане. Все едно, можех да скоча и по-късно, ако се наложи, а и да се хвър­ля от колата му съвсем не бе подходящият отговор на не­говия въпрос.

- Всеки герой от моите книги е реален - отвърнах аз, надявайки се, че с искреност мога да се измъкна от поло­жението, - макар че някои от тях не съм срещал в това време-пространство.

- А Леели реална ли е?

- Любимият й въпрос.

Какво искаше този човек? Разговорът с всяка мину­та ставаше все по-малко невинен.

- Можете да свърнете тук по планинския път. Мал­ко е прашен и стръмен на места, но, общо взето, не е тру­ден за каране. Като се изкачим на върха обаче трябва да внимавате, защото делтапланеризмът е голяма наслада -може да се хванете на въдицата преди да слезете обрат­но с колата и вече никога няма да бъдете същия.

Шифърд не обърна внимание на опита ми да откло­ня вниманието му.

- Причината, поради която ви питам, е, че аз съм един от онези хора, за които пишете в книгите си. С вас съм още от времето, когато бяхте момче. Аз съм ангел-наставник.

Превключих на „Повишено внимание", издигнах си стените със скоростта на светлината.

- Достатъчно въпроси - казах аз. - Кажете направо. Какво искате?

- Не става дума аз какво искам, Ричард. Въпросът е за това какво ти искаш.

Колата се движеше достатъчно бавно, за да скоча без да се убия. И все пак, мислех си, нали не ме е наре­къл антихрист и безбожник. Освен това изглежда невъо­ръжен, а и първото ми впечатление от него беше много приятно. Наистина говореше малко смахнато, но въпре­ки това ми беше симпатичен.

- Ако си ангел-наставник, сигурно знаеш отговори­те на някои мои въпроси - казах аз.

Той се извърна към мен и изненадано се усмихна.

- Точно така! Разбира се, че ги зная! Та нали затова съм тук! Как разбра?

- Имам някои въпроси - казах аз. - Аз ще питам, а ти ще отговаряш, може ли?

Възнамерявах да установя дали Шифърд наистина бе герой от моите книги.

- Разбира се - съгласи се той.

- Имах две препарирани животни като дете. Как се казваха?

- Камилата беше Ками - отвърна той, - а зебрата Зиби.

- Какъв беше първият двигател, който конструирах? - Този въпрос беше уловка.

- Осемнайсетинчов постояннотоков въздушнореактивен двигател - отвърна той, - с четириинчов диаметър, заваръчни спойки, поставен върху петфутова противоте­жест. Знаеш, че от топлината спойките ще се размекнат и двигателят ще се взриви след минута-две, но преди то­ва искаш да разбереш дали идеята ти може да се реали­зира. За гориво използваш спирт. И двигателят наистина се взриви. Целият заден двор е в пламъци...

Той говореше, докато шофираше, описвайки моите реактивни двигатели, къщата ми, приятелите, семейст­вото и кучето ми; разказваше ми в най-големи подроб­ности епизоди от ранните ми години, за които бях забра­вил, докато го чух да ми ги припомня.

Характерите в книгите ми наистина са реални, това е така, но някои от тях са като тахиони... те съществу­ват в свое измерение и всеки от тях е толкова могъща проява на живота в своя свят, колкото сме и ние в нашия. В книгите те се появяват в моето измерение и го проме­нят.

Шифърд или беше един от тези характери, или беше най-големият ясновидец в света.

- ... олеандъра зад ъгъла на стената. На една коса подпора до комина стои апаратът, който бе заварил от един меден лист. Това са закривени елипси - наричаше го Радар. В гаража парчета въглени и рисунки - домаш­ната работа на майка ти за нейните курсове по изобрази­телно изкуство. Дървеният отвор на тавана, който из­ползваш за таен вход към къщата...

- Имам един въпрос.

Той млъкна веднага и ние продължихме да пътува­ме мълчаливо, засенчвани по пладне от огромни веч­нозелени дървета. Старата кола се тътреше бавно по стръмните планински завои.

- Ти не говориш в минало време, сякаш това става сега - казах аз. - Нали става дума за моето детство. За теб сякаш то е все още реалност. Говориш за мене, ся­каш сега искам нещо, но имаш предвид Дики, мене от моето минало.

Той кимна.

- Разбира се. Онова време е на отсрещната страна на улицата.

Ангелите-наставници не са опитни шофьори. Един от

завоите на пътя из Тигровата планина свива рязко

-към края на урвата и обикновено човек трябва да се

хване в колата за нещо, за да не падне. Обаче Шифърд остави следи от гумите си така, че те могат да се видят и досега, черните гуми са се впили в отчаяна извивка вър­ху голата скала.

- Извинявай - каза той. - Не съм карал доста отдав­на.

Опитах се с всички сили да се задържа на краката си като се придържах в прокъсаната облегалка.

- Само след малко пътят става по-лек. Лек или труден, за моя шофьор нямаше никакво значение; друго бе важно за него.

- Ти не си спомняш много неща от времето, когато бе малък, нали?

- Когато ми разказваш, си ги спомням. Иначе не.

- Добро момче си ти. Решиш ли нещо да научиш, за­лавяш се съвсем сериозно. Спомняш ли си как се учеше да пишеш?

Спомних си за часовете по творческо писане на Джон Гартнър в гимназията. Дали човек може да се на­учи да пише, или това познание просто докосва онзи, който успява да осъзнае силата на зачеркнатата дума?

- Не - каза той. - Имах предвид краснописа. Майка ти сядаше на кухненската маса да пише писма, а ти сяда­ше до нея с лист и молив и започваше да изписваш О-та и Л-та, и Е-та. Чертаеше лулички, криви и кръгчета страница след страница.

Спомних си. Червеният молив. Р-тата и С-тата. Чув­ствах се толкова голям, когато изписвах тези равни, под­редени знаци от ляво на дясно върху листа. Майка ми казваше, че са много красиви и това ме караше да се уп­ражнявам още по-старателно. А днес имам най-лошия почерк на света.

- Значи, ти познаваш Дик доста добре, така ли? -попитах аз. Той кимна.

- Доста по-добре, отколкото познавам теб.

- Защото той се нуждае от помощ, а не аз, така ли?

- Защото той търси помощ, а ти не.

Фордът направи един последен завой и ние се изка­чихме на върха на планината, дърветата се отдръпнаха пред внезапно ширналите се хоризонти на северозапад. Той паркира колата на стотина метра от площадката за излитане и аз протегнах ръка да отворя вратата.

- Радвам се, че се грижиш за него - казах аз. - Пре­дай му от мен много поздрави.

Той нищо не отвърна. Аз слязох от колата, вдигнах калъфа с моя планер и го преметнах през рамо. Вятърът беше лек, както и преди. Ако не успея и този път да се задържа по-дълго във въздуха, просто ще скоча за после­ден път и ще се стягам за вкъщи.

Наведох се и му махнах през прозореца.

- Удоволствие бе за мен да се запознаем, господин Шифърд - обърнах се аз към него. - Благодаря, че ме взе с колата си.

Той кимна и аз тръгнах да се отдалечавам.

- Ей, само още нещо - извика той след мен. Аз се обърнах.

- Имаш ли нещо против да ми дадеш автограф на една книга за Дики?

- Съвсем не.

Дори и не ми мина през ум, че това е невъзможно.

Онова, което ни позволява да прескочим оградата на времето е надеждата и интуицията, а не топовете хартия и мастило.

Оставих вързопа на земята, отворих вратата на ко­лата и седнах отново в нея.

Шифърд докосна книгата, която бе оставена на предната седалка между нас.

- Ти му даде обещание - каза той. - Сигурно не си го спомняш.

- Прав си, не си го спомням.

Като дете аз бях пълен с фантазии: копнежи и меч­ти, планове за това как трябва да се живее. Нямаше да се учудя, ако някои от мечтите си съм запомнил като фак­ти, а някои от фактите - като мечти.

- Това бе твърде отдавна, господин Шифърд. Дики за мен е толкова далечен сега, че ми се струва друг чо­век. Забравил съм кой е.

- Да, но ти за него не си друг човек. Той си мисли, че ти никога не би го забравил, че ще направиш всичко възможно, за да му помогнеш да разбере как да живее. Той отчаяно иска да научи онова, което ти знаеш.

- Той сам ще го открие - отвърнах аз.

- Но дотогава ще бъде на твоите години. Ти му обе­ща един експеримент - да видиш какво ще стане от него, ако не му се наложи да изживее петдесет години на изпи­тания и грешки.

- Нима съм обещавал такова нещо? Шифърд кимна с глава.

- През 1944 година. Както ти казах, за мен времето не е такава преграда, каквато е за теб. Ти обеща, че след петдесет години ще напишеш книга, която да предадеш назад в годините на момчето, което си бил. Ще му ка­жеш всичко, което си познал. Към какво да се стреми, как да бъде щастлив, как да опази живота си, изобщо всичко онова, което сам би желал да знаеш, когато си бил на негово място.

- Не може да бъде. Наистина ли? - Неразтвореният парашут прошумоля от един термичен поток, който се надигна към върха. - Каква прекрасна идея.

Шифър д се прокашля.

- Петдесет години изминаха, Ричард - и той се размърда неловко на седалката си. - Онова момче, кое­то беше, те чака там, назад във времето. Ти му обеща.

- Не си спомням да съм обещавал.

Ангелът ме погледна така, сякаш бях продал душа­та си на дявола. Може думите ми да са прозвучали мал­ко рязко, но нито момчето, нито ангелът знаят колко трудно е да се пише.

- Кажи му, че съм забравил за обещанието си, но всичко ще се нареди за него много добре и няма за как­во да се тревожи.

Шифърд въздъхна.

- Ех, Ричард - каза той. - Нима обещанията, дадени на едно дете, не значат нищо за тебе?

- Не, когато да удържа на обещанието си означава да смажа душата му! Той няма да иска да знае, че му предстоят бурни години, че не след дълго ще остане единсттвен от цялото семейство, той не иска да знае ни­що за развод, предателство и банкрут, и че няма да се ожени за жената на сърцето си още трийсет и пет годи­ни. Шифърд, за деветгодишно момче една-единствена година - това е цяла вечност. Прав си, това обещание не означава нищо за мен!

- Знаех, че сигурно ще се почувстваш така - отвър­на той и се усмихна тъжно. - Добре ми е известно колко е трудно да се напише книга. Знаех, че няма да я напи­шеш, затова я написах вместо теб.

Трябва само да напишеш автографа - каза анге­лът и ми подаде книгата. - Това, че не си имал време да я напишеш, ще си остане тайна между

нас. Дики няма защо да узнава това. Той те смята за Бог, въпреки всичко.

- Няма да лъжем момчето - отвърнах аз, - Кажи му най-откровено: Той няма дори и представа какво всъщ­ност иска. Предай му от мен, че когато стане на моята възраст сам ще разбере, че книгите не се пишат по при­щявка или в изпълнение на стари обещания. Книги се пишат след години, в които си бил изгарян от една идея, която не те напуска, докато не я изразиш на хартия. Но дори и тогава писането е последното нещо, към което прибягваш, отчаян откуп, който трябва да платиш, за да си върнеш живота. Чудесно е, когато свършиш и всичко, което имаш да кажеш, вече е написано. А сега съм си заслужил този следобед на планинския връх с моя пла­нер!

- Ще му кажа това, което трябва да му кажа - отвър­на той, не особено обезкуражен. - Аз, разбира се, зная какво можеш да напишеш. Просто подпиши книгата, не че си я написал, а в знак, че я приемаш, че потвържда­ваш нейната истинност. После ще си вървя.

Той извади една писалка от джоба си.

- Само една дума за кураж: Имай вяра\ - и подпис.

За първи път погледнах към книгата, която ми по­даваше. Горскозелена подвързия, заглавие с едри бели букви. ОТГОВОРИ - Някои напътствия какво да вършиш и как да мислиш, за да живееш успешно. Резултати­те гарантирани, от Ричард Бах.

Сърцето ми се сви. И все пак, казах си, много добри книги имат наистина тъпи заглавия.

Разгърнах корицата, погледнах съдържанието.

Семейство

Училище

Образование

Започване на работа

Пари

Отговорности

Задължения

Служене

Грижи за другите

Продължих да чета заглавията на главите, разполо­жени на цели две страници дребен шрифт. Ако Дики има проблеми със съня, помислих си аз, те ще бъдат решени тутакси.

Разгърнах книгата напосоки. Съществена част на работната среда са добрите условия на труд. Осигурява­нето на добра почивка е също толкова важно, колкото високата заплата, регулацията на стандарта на живот се равнява на пари в банката.

Уф, изпъшках аз. Ами какво става с проблема да от­криеш любимото си занимание и да го направиш своя професия?

Я да опитам пак. Всичко, което вършиш, рикошира в семейството ти. Преди да извършиш нещо, което мо­же да ги постави в неудобно положение, помисли си: Ще бъде ли семейството ми щастливо, ако ме хванат да върша това?

О, Господи. Третият път може би ще попадна на не­що по-добро. Бог те вижда. Ще дойде време и Той ще те попита: Беше ли ти добър гражданин? Дано да можеш да Му кажеш, че поне си опитал.

Едва преглътнах и заобръщах страниците, обзет от внезапна нервност. Това дете иска да знае какво съм на­учил през тези петдесет години и ето че получава това? Как е възможно един ангел да напише такива дяволски идеи?

Ти сам създаваш собствената си реалност, тъй че трябва да направиш всичко възможно, за да я направиш щастлива. Жертвай себе си за другите и те ще бъдат мили с теб.

Учудих се колко ми бе трудно да разкъсам книгата на две, но когато най-сетне успях, натиках едната жалка половина пред лицето на Шифърд.

- Сам създаваш собствената си реалност и те ще бъдат мили с тебе, така ли? Не разбирам дали ти си толкова луд, че да вярваш в това, или имаш безумието да мислиш, че аз го вярвам! И в двата случая трябва да си напълно смахнат да напишеш такива неща в книга за ед­но невинно дете... за Дики! Той да чете това! Значи реал­ността е това, което вижда с очите си, така ли? Що за дя­волски... дракон е този, на когото служиш?

Спрях се, защото гласа ми не позволяваше да крещя по-силно и забелязах, че ръката ми трепереше, докато стисках страниците на сантиметри от носа на ангела.

- Нали не е бетонирано, мога да го променя, ако ис­каш... - предложи той.

- Шифърд, онова момче имаше своите мечти\ То живееше с една велика идея, да открие какъв би бил не­говият живот, ако не му се налагаше да прекара половин век, за да отсейва лъжата от истината! Как можеш да вземеш тази мечта и да я превърнеш в добри условия на труд? А на всичко отгоре смяташ да му кажеш, че това е от мене, така ли?

- Ти му обеща - отвърна той с глас, който беше са­мата правота. - Знаех, че си безразличен към такава кни­га, затова исках да те облекча.

Почувствах се повлечен от реката на гнева с предуп­реждения на брега: Опасност. Стръмни водопади насреща. Какви ти тук водопади? В тази минута бях по-ярос­тен от всякога. Можех да удуша това същество със собс­твените си ръце.

Изведнъж се овладях и казах съвсем тихо:

- Шифърд, ти си свободен да направиш каквото ис­каш. Но ако дадеш на онова невинно дете тази блудкава камара листа и му кажеш, че това е резултатът на поло­винвековно познание, което носи моето име - тук очите ми светнаха като върховете на нажежени секири - аз ще те намеря дори и в ада и ще те задуша с всичките тези листа.

Струва ми се, че не заплахата му въздейства, а моя­та искрена решителност.

- Е, добре - каза той. - Радвам се, че не ти е безраз­лично.

Това е то ангелът - винаги ще погледне откъм свет­лата страна на нещата.

Вдигнах си чувала и се отдалечих, като поклащах гла­ва. Още един урок, помислих си. От това, че някой се явява пред тебе от друго измерение, Ричард, не си

въобразявай, че е по-мъдър за каквото и да било или че може да върши нещата по-добре от тебе. Независимо да­ли са безплътни или смъртни съществата, за всички тях е важно качеството на познанието, до което са достиг­нали.

Развих крилата на върха, готов за полет, докато си мърморех сърдито защо трябва някакви си ангели да се занимават с миналото ми. Когато вдигнах глава, фордът и неговият водач се бяха изгубили от погледа.

Молех се Шифърд да изчезне, вместо да се опитва да кара надолу по склона. Ако реши да кара, мислех си, че ще го открия, провиснал на някой клон недалеч от пътя, когато следващия път тръгна да се изкачвам.

Сложих си ремъците и ръкавиците, проверих ката­рамите и шлема. Останалите планери бяха излетели от­давна и три от тях се бяха приземили. Три от планерите още се задържаха във въздуха като пеперуди над вечно­зелените дървета в очакване на подемна въздушна струя.

Нямаше вятър, който да ме понесе при старта и аз се понесох право към скалата, като вдигнах поглед към пъстроцветното крило и се понесох във въздуха.

Дики щеше да бъде щастлив да полети с мене сега... Това щеше да му покаже кое има смисъл в живота! Чо­век открива онова, което обича, и научава всичко за не­го. Залогът на човека е целият му живот и той зависи от онова, което разбира. Човек бяга от сигурността, доверя­вайки се на Принципа на Летенето, за да се издигне в по­демните потоци, които не могат да се видят с просто око.

В този момент, като продължение на собствената ми мисъл, крилото бе подето от възходящ въздушен по­ток. Натиснах дясната ръчка надолу и обърнах така, че да се задържа на терм ала и заедно с дъгата-крило се за-издигах леко към небето.

Отвъд възвишенията на западния хоризонт се очер­таваше Сиатъл, който приличаше на Смарагдовия град от страната на Оз. Слънцето проблясваше над Пъджет Саунд, а отвъд него Олимпийските планини оставаха студени под своите снежни качулки. Толкова много не­ща ми се иска да видя в този момент.

Една пеперуда се появи на десет фута вдясно от мен, като упорито размахваше криле, за да лети наравно с мен. Обърнах се към нея, тя свърна встрани, след което се върна обратно към мен и профуча покрай каската ми, изчезвайки някъде в южна посока.

Дали Дики, който толкова много обичаше всичко, което лети, би искал да узнае нещо повече за една пепе­руда, която лети в посока на юг на две хиляди фута висо­чина?

В края на краищата, казах си аз, детето, което съм бил, живее не в мисълта на Шифърд, а в моята. Спомням си толкова малко неща от детството, докато Дики пом­ни всичко. Всички мои ценности и мотивация се коренят в неговия ежедневен живот. Ако намеря начин да стигна до него, може би самият аз ще науча много неща, а и ще му дам да узнае много за изпитанията, които му предсто­ят и грешките, които може да направи.

Подемният въздушен поток затихна и само след миг Сиатъл отново се скри зад хълмовете. Първият от плане­рите, които се бяха приземили, вече се бе изкачил отно­во на площадката за излитане и се спусна надолу.

Ако сега се отпусна във въздуха, питах се аз, ако отворя вратата между мен и онова дете, какво ли ще ста­не? Толкова отдавна дори не бях помислял за него! Ако не беше Шифърд и неговата книга, пълна с лъжи, едва ли щях да си спомня за него изобщо.

Представих си една врата дълбоко в моето минало, вдигнах тежкото дървено резе и със скърцане я отворих. Вътре бе тъмно и студено - каква изненада. Може би спи.

- Дики - извиках мислено, - това съм аз, Ричард. Петдесет години изминаха, момчето ми! Не искаш ли да ме посрещнеш?

Той ме очакваше в мрака, сочейки към една огнеп-ръскачка. Само след части от секундата цялото място бе озарено от алени пламъци и той яростно изкрещя:

- ВЪН ОТ ТУК! МАХАЙ СЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ, ЖАЛКО БЕЗСРАМНО ПОДОБИЕ НА ВЪЗРАСТЕН. ОМРАЗНО ЧОВЕЧЕ, В КОЕТО СЕ НАДЯВАМ НИКО­ГА ДА НЕ СЕ ПРЕВЪРНА! МАХАЙ СЕ И НИКОГА ПОВЕЧЕ ДА НЕ СЪМ ТЕ ВИДЯЛ!

Аз зяпнах, потреперах в каската и тряснах вратата зад гърба си, като се върнах към ремъците и планера, който се издигаше над дърветата на Тигровата планина.

Ух! - възкликнах мислено аз. Дали пък умът ми не си прави лоши шеги с мен? Бях очаквал онова дете да се спусне в обятията ми, да излезе от мрака на светлина, преливащо от въпроси, открито за мъдростта, която мо­га да му предам. Отварям вратата за едно ново велико­лепно приятелство, а той без всякакво предупреждение едва не ме опече жив!

Това значело да обичаш вътрешното си дете. Добре че тази врата има голяма и яка ключалка. Никога пове­че няма дори да доближа до това място, а още по-малко да се докосна до тази бомба със закъснител отново.

Когато се приземих, останалите планери бяха гото­ви да излетят отново, независимо дали имаше вятър или не. Все едно, казах си аз. Сгънах крилото, оставих го в багажника на колата си, запалих мотора и през целия път към къщи си мислех за онова, което се бе случило.

Леели ми махаше от една слива с ножица за кроене в ръце. По земята долу бяха посипани връхчета от клони.

- Здравей, скъпи! - викна тя. - Как мина летенето? Приятно ли беше?

Съпругата ми е любяща и красива жена, моята срод­на душа, която открих, след като вече се бях отказал да я търся. Тя бе дълбока, загадъчна, бе истинско предизви­кателство. Приятно ли беше? Как бих могъл да отвърна на подобен въпрос?

-Огнеиръскачка ли?

Всяка жена би се разсмяла, ако съпругът й се

върнеше и разкажеше подобна история. Тя се

сви на дивана до мен, завила стъпалата си с одеяло с чаша чай от джоджен, за да стопли ръцете си. Да под­рязваш дърветата напролет е сигурен начин да се прос-тудиш.

- Какъв смисъл крие за теб огнепръскачката?

- Представям си я, когато съм разстроен - отвърнах аз. - Когато ми се иска да забравя за някого. Не просто да го унищожа, но направо да го превърна на пепел.

- Ако така се чувстваш, когато си разстроен, какво би станало, ако си разярен? - удиви се тя.

- Е, добре, Леели. Той не беше просто разстроен, бе­ше направо бесен.

Когато завърших разказа на цялата история, бях я променил от тревожна в смешна. Шифърд се беше пре­върнал в чудак и фанатик, който сигурно бе прочел нещо в някоя книга, което бе привлякло интереса му към ме­не, после бе измислил някаква история и беше написал онзи ужасен ръкопис, който се надяваше да му помогна да публикува.

Дали наистина беше ангел-наставник? Ние всички сме ангели-наставници, всички сме научили нещо, което някой някъде се нуждае да си спомни. Трябваше просто да му кажа, че не съм си сложил академичната шапка за днес, че имам намерение да повървя пеш до върха, да му благодаря за любезността и толкова.

Жена ми не бе толкова склонна да приеме на смях разказа за срещата ми с детето, което съм бил. Тя отдав­на си мислеше, че това дете е жива част от мен самия, отхвърлено, нуждаещо се да бъде намерено и обичано. В лицето на Шифърд тя бе открила съюзник.

- Можеш ли да предположиш защо Дики ти е тол­кова ядосан?

- Там долу беше мрачно и студено, приличаше на затворническа килия - казах й аз. - Ако си мисли, че аз съм го затворил там, че съм се махнал, оставяйки го без­помощен в мрака... - представих си какво би могъл да из­питва. - Предполагам, че може да се е подразнил малко.

- Да се е подразнил ли? - тя се намръщи насреща ми.

- Е, добре. Предполагам, че е готов да ме нареже на парченца и да ме хвърли на мишките.

- А дали е прав? Ти ли си този, който е затръшнал вратата?

Аз отпуснах глава на рамото й и въздъхнах с поглед към тавана.

- А нима трябва да го водя навсякъде с мен? С вся­ка изминала седмица се добавяше цяла група нови лица, които съм бил, в добавка към предишните. Утре и мое­то днешно Аз ще се причисли към тях. Нима настоящи­ят Аз трябва да влачи цялата тази тълпа със себе си, да внимава да не нарани чувствата им и всеки път да се съ­образява с тяхното мнение за всичко, което решава да предприеме?

Дори и аз чувствах, че заемам отбранителна пози­ция.

- Не става въпрос за цялата тълпа - отвърна тя. - Но ако ги отблъснеш всичките, ако дори не си спомняш за своето детство, нима можеш да имаш някакво минало?

- Аз имам спомени - запротестирах аз и знаех, че тя чува и останалото, което не изрекох: толкова редки са те­зи спомени, като пръснати зелени оазиси в пустинята на живота. А трябваше да бъде страна на чудесата, помис­лих си. Ала е толкова пусто, когато обърна поглед назад, сякаш съм жител на Сега, който случайно се е промък­нал в миналото с фалшив паспорт.

- Разкажи ми сто от своите спомени - каза тя.

Миналото на Леели също си има своите черни дуп­ки, чуждите домове са опразнени в съзнанието й, липсват спомени за раните на малкото момиченце, които биха се показали ясно при една рентгенова снимка. И все пак нейният ежедневен живот е богат на спомени за детето, което е била, и това старо знание й помага да взема ре­шения днес и да прави избора си утре.

- Да се споразумеем за два?

- Е, добре, два - съгласи се тя.

- Забравил съм.

- Хайде. Можеш да си спомниш, ако поискаш.

- Обичах да гледам облаците. Лягах по гръб, скрит сред дивата зелена пшеница недалеч от къщи. Когато гледах небето, имах чувството, че съм зареян сред неве­роятно дълбоко море, а облаците бяха плаващи острови.

- Добре - каза тя. - Наблюдавал си облаците. Нещо друго?

Но това е съществено, помислих си аз. Защо трябва да се пренебрегва наблюдаването на облаците? Небето беше моето бягство, то беше моята любов, то се оказа моето бъдеще и продължава и сега да бъде моето бъде­ще. Не казвай „нещо друго", небето означаваше всичко за мен!

- Водната кула - споменах аз.

- Какво означава водна кула?

- Когато бях малък, живеехме в Аризона. В едно ранчо, където имаше водна кула.

- Какво бе интересното във водната кула? Защо си я спомняш?

- Не зная - отвърнах аз. - Сигурно защото беше най-огромното нещо в околността.

- Добре. Следващият спомен?

- Станаха два.

Тя чака дълго, сякаш очакваше да чуе и трети спо­мен, след като й бях разказал не сто, а два спомена.

- Прекарах веднъж цял следобед на едно дърво, чак до мръкнало - вметнах аз. Ето, казах си на ума, спомени­те ми са повече, отколкото бях обещал.

- Защо си бил на дървото?

- Не зная. Нали искаше спомени, а не причините им.

Мълчанието продължи. Още няколко образа се прокраднаха във фокуса на колебливата, нестабилна ма­кара, която наричах свое детство, но както дървото и водната кула, това бяха паметници без никакъв смисъл: разходка с колела с един приятел; малка скулптурка на смеещ се Буда. Ако й разкажа за тях и тя ме попита как­во се крие зад тези спомени, аз няма да мога да й обясня.

- Трима от моите дядовци и баби са починали преди раждането ми, последният - след раждането ми. Брат ми също умря. Но ти знаеш това.

Статистика, казах си наум, а не спомени.

Самата Леели бе преживяла изключително тежко смъртта на своя брат и не можеше да повярва, че аз не съм бил съкрушен, когато загубих своя брат. В интерес на истината обаче, случилото се почти не ме засегна.

- Май това е всичко.

Мислех си, че тя отново ще вметне: Как може брат ти да умре и ти да наречеш това статистика, а не дори спомен?

- Спомняш ли си, че си обещал на Дики да му напи­шеш книга?

Думите й звучаха толкова безпристрастно, че бях си­гурен, че преследва някаква тайна цел. Нищо, което се случи днес, не е намек за края на света, помислих си аз. Най-страшната част от него, детето с огнепръскачката, така и не ми излизаше от главата.

- Не ставай глупава - отвърнах й аз. - Та как бих могъл да си спомням подобно нещо?

- Представи си, Ричард. Само си представи, че си де-ветгодишно момче. Баба и дядо Шоу са мъртви, баба и дядо Бах са мъртви, брат ти Боби току-що е умрял. Кой ще бъде следващият? Не се ли боиш, че утре ще дойде и твоят ред? Не се ли тревожиш за бъдещето? Какво из­питваш"?

Какво ли искаше да ми каже с всичко това? Много добре знае, че не се тревожа. Ако нещо ме заплашва, ще се опитам да го избегна, а ако не мога, ще го посрещна с изправена глава. Човек или планира какво ще му се слу­чи, или се бори срещу него; да се тревожи, значи да си гу­би времето.

Въпреки това, заради нея аз затворих очи и си пред­ставих, че съм онова деветгодишно момче и зная какво си мисли.

Веднага го открих, проснало се неподвижно на лег­лото, със затворени очи и свити юмруци. Момчето не бе разтревожено, то бе ужасено.

- Ако Боби, с неговия блестящ ум, не успя да наджи­вее единайсет години, тогава не знам за какво да се мо­ля - казах на Леели каквото виждах. - Може и да е безс­мислено, но съм убеден, че ще умра на десет години.

Какво странно чувство - да се озова отново в стаята си от онова време! Двете легла едно над друго край про­зореца, горното си стоеше още и след смъртта на Боби; бялото чамово бюро; от тавана на конци висяха модели на хартиени комети; на лавиците сред книгите се подава­ха моделите на самолети, направени от оцветено дърво. Веднага си спомних часовете, които бях прекарал над тях. Това бяха JU-88 в кафяво, Пайпър Къб в жълто, Локхийд Р-38, едната перка на който бе счупена при едно па­дане от горното легло... Бях забравил, че през детството си съм имал толкова много самолети. Метални самоле­ти модел Р-40 и FW-190, излети грубо, бяха паркирани върху бюрото до настолната лампа.

- Виж тази стая - казах аз. - Как мога да си я спом­ням толкова ясно след всичките тези години, когато бе за мен в пълна мъгла!

Над бюрото имаше две врати на шкафове, където знаех, че се намира комплектът „Монополи", масичката за викане на духове, Ками и Зиби и зимните одеяла. Трябваше да се стъпва много внимателно върху старата тъкана черга на дървения под, защото тя се плъзгаше из­под краката при невнимание.

- Искаш ли да поговориш с него? - попита Леели.

- Не. Просто гледам.

Защо ли толкова се боях да го заприказвам?

Той носеше джинси и карирана бархетна риза с дъл­ги ръкави на черни и тъмночервени квадрати и съвсем бледи тънки жълти райета.

Какво младо лице! Лунички около носа, издадени скули; коса по-светла от моята, кожата по-тъмна благо­дарение на времето, прекарано на слънце. Лицето е по-широко и кръгло, от затворените очи се стичат сълзи. Едно красиво дете, уплашено до смърт.

О, Дик, успокой се, моля те. Всичко ще мине.

Внезапно той отвори очи, видя, че го гледам и отво­ри уста да извика.

Аз внезапно се върнах в настоящото време и момче­то изчезна за мен в същия миг, в който вероятно аз бях изчезнал за него.

- Здравей! - промълвих аз твърде късно.

-На кого казваш здравей? - попита Леели. - Глупаво се получи - казах й аз. - Той ме ви­ня.

- И какво ти каза?

- Нищо. И двамата се стреснахме. Чудно нещо.

- Какво изпитваш към него?

- Всичко ще му мине. Предстоящото за него е неиз­вестно и това го плаши.

- Какво изпитваш към него?

- Всичко ще бъде наред. Той ще има успех в учили­ще, ще прекара щастливи мигове, изучавайки най-раз­лични неща - самолети, астрономия, ракетно дело, плу­ване с лодка, гмуркане...

Леели докосна ръката ми.

- Какво изпитваш към него?

- Сърцето ми се разби! Исках да го взема, за Бога, да го прегърна и да му кажа, не плачи, нищо страшно ня­ма да ти се случи, ти няма да умреш!

Скъпата Леели, моята любима и най-истинска при­ятелка. Тя не каза нито дума. Остави ме да се вслушам в собствените си думи отново и отново.

Отчаяно се борех да запазя присъствие на духа. Не обичам да давам израз на чувствата си, смятам ги за лич­на принадлежност на всеки човек и в повечето случаи ги потискам. Имаше какво да потискам наистина, помис­лих си аз. И все пак не е невъзможно. Нали всичко, в края на краищата, беше само в главата ми.

- Ти държиш в ръцете си неговото бъдеще - промълви тя в настъпилата тишина.

- Неговото най-вероятно бъдеще - уточних аз. - Той има и други възможности.

- Ти си този, който знае онова, което на него му е нужно да узнае. За да може един ден животът му да се из­дигне по-високо от твоя, ти си този, който трябва да му помогне сега.

В този миг аз истински обичах онова момче. И кога­то бях с него, детството ми не беше за мен обгърнато в мъгла, то ми бе кристално ясно, в него не липсваше ни­що.

- Аз държа в ръцете си неговото бъдеще - казах аз, - а той държи моето минало.

В онзи миг изпитах странното чувство, че те се нуж­даят един от друг - Дики и Ричард - ако всеки от тях ис­ка да бъде цялостен. Не трябваше ли, въпреки неговата омраза, сам да направя крачката към това момче, след като се бях отдалечил от него? Не трябваше ли да му по­кажа, че го обичам, въпреки всичко? По-скоро щях да стигна до Орегон, пълзейки върху счупени стъкла.

Но имаше ли друг начин? Като навита филмова лен­та моето съзнание съхраняваше смътен монохромен метраж от времената, от които бях дошъл. Дики краче­ше сред слънчеви коридори, картините изпъкваха в пъл­ни подробности, нищо не липсваше.

Но той продължаваше да трепери от бъдещия мрак, независимо от това колко ясно разбирах аз, че този мрак е само сянка на приключенията, които му предстояха да преживее, на откритията, които щяха да го окрилят и да го научат всичко, което копнееше да узнае.

Погледни откровено собствените си страхове, иска­ше ми се да му кажа, опознай ги добре и ги отсечи из ко­рен. Ако не го направиш, те ще се умножат, Дики, ще се разраснат като гъби, докато те наобиколят и ти препре­чат пътя към онзи живот, който би искал да имаш. Все­ки завой, на който се страхуваш, е празен въздух, който само изглежда като озъбен дявол.

Лесно ми беше да го кажа; аз бях надживял всички тези страхове. За него обаче съвсем не бе толкова лесно.

Ако днес съм уплашен, какво най-много би ми се ис­кало да чуя от мъдрия мой бъдещ Аз?

Когато дойде време за борба, Ричард, аз ще бъда с теб и оръжието, от което ще се нуждаеш, ще ти бъде да­дено.

Дали можех да му кажа това сега с някаква надеж­да, че ще ме разбере?

Едва ли, помислих си аз, та нали аз съм този, с кого­то смята, че трябва да се бори.

-Лесли, защо не мога просто да забравя за всичко това? Има толкова други по-полезни неща, кои-то бих могъл да правя, вместо да си играя със

собственото си въображение.

- Прав си - отвърна тя, като се протягаше доволно. - Например ориз за вечеря?

- Не, говоря най-сериозно. Каква полза от това да си затворя очите и да се правя, че се сприятелявам с онова момче, което е господар на моето детство? Какво ме ин­тересува нещо толкова отдавна отминало?

- Това не е отдавна отминало, то е сега - каза тя. -Ти знаеш кой си, а той знае защо. Ако сте приятели, мо­жете да си помагате. Но никой не е казал, че трябва да правиш каквото и да било. Аз те обичам такъв, какъвто си.

Прегърнах я за тези думи.

- Благодаря ти, скъпа.

- За мен няма значение - продължи тя. - Не ме ин­тересува дали си безгръбначен страхливец, който се пла­ши да си признае, че може да притежава дори и намек за чувство, грижа или някакво друго преживяване. Не ме интересува, че не си даваш сметка, че някога си бил де­те, а си мислиш, че си някой пришълец от космоса. Ти умееш да готвиш добре, а това е всичко, което е важно за един съпруг.

О, Боже, казах си аз. Тя си мисли, че е за Мое Доб­ро да се върна назад във времето и да отворя вратата на Пандора, която води към килията на Дики. Друга жена би казала, че няма никакво желание мъжът й да се рее часове наред из мрака на собственото си съзнание, опит­вайки се да се сприятели с някакво си измислено дете.

Децата си измислят въображаеми възрастни за при­ятели, помислих си аз, дали възрастните могат да си из­мислят въображаеми деца за свои приятели? В собстве­ните ми книги Чайката Джонатан е въображаема, и До­налд Шимода, и Пай... три от моите четирима най-близ­ки приятели и най-скъпи учители не са от плът. Дали пък Дики също няма да промени моя живот?

Започвам да губя чувство за реалност, казах си, за­ради онзи побъркан Шифърд и неговите чудати фанта­зии. Ако видя още веднъж онзи стар форд, първото нещо, което ще направя, е да си запиша номера му и да разбе­ра нещо повече за този човек. Как е възможно един особ­няк да обърне наопаки добре уредения ми живот?

- Ориз да бъде - казах най-сетне аз.

Оставих Леели на дивана с изстиналия й чай в ръка, сложих тенджерата на печката, запалих газта, измъкнах целината, лука, пипера и джинджифила от хладилника и ситно ги надробих.

От какво чак толкова се страхувам? Кой в края на краищата, кой друг е господар на моето съзнание, ако не аз самият? Сега ще си представя, че онова момче се дър­жи малко по-любезно с мен... Може да се приближи до мен и да ми се извини за огнепръскачката, да запълни някои празноти относно детството ми, а подир туй да си поеме по свой самостоятелен въображаем път, да се пра­ви на по-щастлив, на по-мъдър - тогава никой няма да загуби от срещата.

Изсипах в тенджерата нарязаните на кубчета зелен­чуци, вчерашният ориз зацвърча подир тях, забърках со­са, прибавих зелен фасул.

Щом ми доставя такова голямо удоволствие да пос­тигам физически рекорди, мислех си аз - да пробягам ед­на миля за десет минути, вместо за десет минути и трийсет и пет секунди, или да се задържа във въздуха с пла­нера два и половина вместо два и четвърт часа - щом се стремя да развивам физическата си обвивка, какво тол­кова лошо има да развия също така и емоционалната?

Наредих на масата чиниите, сини и бели, с рисувани цветя, които отиваха на живите цветя, които Леели бере­ше за у дома.

Няма защо да го правя, никой не ме принуждава, казвах си аз. Но ако съм любопитен да узная какво съм оставил зад себе си в детството и как бих могъл да се променя, ако го открия, нима има нещо лошо в това? На­ли полицаите няма да похлопат на вратата ми и да ме арестуват за това, че не съм безразличен? Смее ли някой да ми каже, че не мога да се върна към миналото ей та­ка, просто за развлечение?

- Вечерята е готова, Уки - викнах аз.

По време на вечерята си говорехме за деца и за как­во ли не. Аз й казах колко се гордея с децата, които ня­кога съм бил, че са направили изборите, които бяха нап­равили, и колко се радвам, че не съм дете отново и не ми се налага да се озова в най-трудните, най-жестоките, най-безсилните, най-пропилените години, които преживяват повечето хора.

- Прав си - каза Леели, когато откъснах по една ягодка за десерт. - Колко е позорно, че оставяме децата сами да се справят с всичко това.

Никога не съм страдал от безсъние. Целувам жена си за лека нощ, издълбавам дупка във възглавни­цата, отпускам се в нея, и още щом главата ми я

докосне, и съм заспал.

Не и тази нощ. Два часа, след като Леели бе потъна­ла в сънищата си, аз продължавах да зяпам тавана и да преживявам за тринайсети път случилото се през деня.

Когато последния път погледнах към часовника, бе­ше един часа след полунощ - още шест часа до изгрев слънце. Към обяд ще изляза да поправя „Дейзи", нашата господарка на небето от марката „Чесна".

Дано утре да вали, мислех си в мрака. Трябва време­то да ме принуди да изтъркам ръждата от инструменти­те си. Може да тръгна към Бейвю като се ориентирам по сигналната радиостанция там, после да намина към Порт Анжел...

Където ще да е, само да мога да поспя.

Да не би да се страхуваш, че Дики може да влезе с факла през вратата и да те изгори в леглото ти?

Но това е глупаво? От какво има да се страхувам? Когато Леели ми е ядосана, нима бягам от нея? Разбира се. Е, не толкова, колкото навремето. Защо тогава искам да избягам от онази дървена килия? Вярно е, че аз съм го затворил там и това е несправедливо, съжалявам, до­ри и през ум не ми е минавало какво правя. Това не е би­ло съзнателно действие и най-малкото, което мога да сторя в този момент, е да отворя вратата и да пусна мом­чето на свобода.

След половин час, почти заспивайки, пред очите ми отново се изпречи тази врата, по-хладна и тъмна от вся­кога.

Трябва да погледна откровено собствените си стра­хове, да ги опозная добре и да ги отсека из корен. Всеки завой, на който се страхувам, е празен въздух, който са­мо изглежда дяволски.

Вдигнах резето, но оставих вратата затворена.

- Дики, това съм аз, Ричард. Просто не съм знаел какво правя. Сбърках, Дики. Моля те да ми простиш за това, което съм ти сторил.

Чух го, че се размърда отвътре.

- Е, добре! - каза. - А сега ела тук и ме остави да те заключа зад тази врата през следващите петдесет годи­ни. След това ще се върна и ще ти кажа колко много съ­жалявам. Тогава ще разбереш как се чувства човек. Справедливостта си е справедливост, нали така?

Аз отворих вратата.

- Справедливостта си е справедливост - казах аз. -Наистина съжалявам. Бях глупак да те откъсна от себе си. Моят живот обедня поради това, което направих. Се­га е твой ред. Можеш да ме заключиш.

Синият запалител на дулото на неговата огнепръскачка просветна насреща ми. Той го насочи право в ли­цето ми в мига, когато отворих вратата. Каквото и да става, помислих си аз, няма да избягам. Той има правото да ме убие, ако иска.

Той не се помръдна от мястото си на пейката срещу вратата.

- Заключи ме тук и ме остави сам! Не те интересу­ваше, че мога да плача и викам, нито ме чу, нито те ин­тересувах - каза той.

- РИЧАРД, ТА АЗ МОЖЕХ ДА ТИ ПОМОГНА! Можех да ти помогна, а ти не ме искаше, не ме обичаше, дори не се ИНТЕРЕСУВАШЕ от мен!

- Върнах се, за да те помоля да ми простиш – казах аз. - Аз съм най-големият, най-тъпият идиот на света.

- Мислиш си, че само защото живея в твоето съзна­ние, аз нямам значение, не ме боли, не се нуждая да ме закриляш, да ме учиш и да ме обичаш. Е, НУЖДАЯ СЕ! Мислиш си, че не съм реален, че не съм жив, че не ме е страх какво ще ми сториш. Е, СТРАХ МЕ Е!

- Аз не зная много какво е да се грижа за другите, Дики. Когато те заключих тук, аз заключих и голяма част от своите чувства заедно с теб, живях в света глав­но разчитайки на интелекта. До вчера дори не знаех, че си тук, а щом разбрах, веднага дойдох. - Аз отворих очи в тъмното. - В момента ти ме плашиш също както и аз теб. Имаш пълното право да ме подпалиш. Но преди да го направиш, искам да ти кажа, че те видях как лежеше на леглото, когато Боби умря. Искаше ми се да ти кажа, че всичко ще се оправи. Исках да ти кажа, че те обичам.

Очите му проблеснаха по-тъмни от тъмнината в ки­лията.

- Това ли е твойта любов? Да ме оставиш заклю­чен? Да ме отстраниш да не бъда част от твоя живот? Аз преживях най-трудните времена заради теб, ЗАСЛУЖА­ВАМ да зная онова, което ти знаеш, а АЗ НЕ! А ТИ МЕ ЗАКЛЮЧИ! НЕ МИ ОСТАВИ ДОРИ И ПРОЗОРЕЦ, ЗАТВОРИ МЕ В МРАКА! ЗНАЕШ ЛИ КАК СЕ ЧУВС­ТВА ЧОВЕК?

-Не.

- Чувстваш се като диамант, заключен в сейф. Чув­стваш се като пеперуда, окована във вериги. Чувстваш се без-жизнен. Знаеш ли какво е това без-жизнен? Знаеш ли какво е студ? Знаеш ли какво е мрак? Знаеш ли какво е някой, който би трябвало да те обича повече от всичко на света, а той не се интересува дали си жив или си мър­тъв?

- Самотно е - казах аз.

- Самотно, а! Нека някой, когото обичаш, нека аз да те хвана насила и да те натикам в затворена дървена клетка и да окача голям катинар на вратата* без храна, без вода, без добра дума в продължение на петдесет го­дини! Нека да ти се случи това, а после пак ела да се из­виняваш! Мразя те! Ако има нещо, от което се нуждаеш, нещо, което мога аз да ти дам, нещо, без което ще ум­реш, то аз ще те оставя без него, докато издъхнеш, а пос­ле нека да те чуя как ще се извиняваш! МРАЗЯ ТВОИ­ТЕ ИЗВИНЕНИЯ!

Аз не разполагах с нищо друго, освен с разумните си аргументи.

- Тази минута, Дики, е първата от милионите мину­ти, които можем да прекараме заедно, ако ти искаш. Не зная колко минути имаме на разположение. Ти можеш да ме подпалиш, можеш да ме заключиш тук и да си из­лезеш за остатъка от живота ни и ако това ще компенси­ра моята жестокост към теб, направи го. Но аз имам да ти разкрия много неща за света. Искаш ли още сега да узнаеш онова, което ще научиш едва подир петдесет го­дини? Това съм аз и стоя в този момент пред теб. За по­ловин век изпитания много съм грешил, но от време на време се натъквах и на по някоя истина. Заключи ме, ако искаш, или ме използвай, за да направиш така, че няко­гашните ти мечти да се сбъднат. Изборът е твой.

- Мразя те - каза той.

- Имаш пълното право да ме мразиш. Няма ли на­чин да поправя стореното? Няма ли нещо, за което си мечтал, което да мога да ти покажа? Щом аз съм го из­вършил, преживял, познал, то ти принадлежи.

Той се втренчи в мене в тъмното, отпусна огнепръскачката и тъмните му очи се изпълниха със сълзи.

- О, Ричард - промълви той. - Как се чувства човек, когато лети?

Лесли изслуша разказа ми още веднага, щом се събу­ди, и когато свърших, продължи да седи на леглото, загледана в цветната си градина през прозореца, безмълвно замислена.

- Ти си оставил в миналото си толкова много неща, Ричард. Никога ли не си обръщал поглед назад?

- Не са много хората, които го нравят, струва ми се. Детството не е нещо, което бях научен да ценя. Всичко, към което се стремях, беше да го понеса някак си. Доб­ре беше да науча колкото мога от него, но най-важното бе да се сниша, да задържа дъха си, да се спусна надолу по този хълм на безсилие и зависимост, докато набера достатъчна скорост, за да поема управлението в свои ръ­це.

- Деветгодишен ли беше, когато брат ти умря?

- Приблизително - отвърнах аз. - Какво общо има?

- Дики е бил деветгодишен - отвърна тя. Аз кимнах.

- Сигурно ти е било много трудно?

- Не. Смъртта на Боби не ми се отрази. Не е ли странно това? Чувствам, че трябва да те излъжа, да ти кажа, че ми е било много трудно, да. Но не ми беше, Уки. Той постъпи в болница и умря, а всички ние продължих­ме да си живеем живота. Никой не плака, поне не видях никой да плаче. Няма смисъл да се плаче, когато нищо не можеш да промениш.

- Повечето хора биха били съкрушени.

- Защо? Нима тъгуваме, когато някой, вървейки, се скрие от погледа ни? Те са не по-малко живи от нас са­мите. Трябва ли да скърбим само защото не са ни пред очите? Това е безсмислено. Ако сме безсмъртни същес­тва...

- На деветгодишна възраст ти считаше ли се безс­мъртно същество? Мислил ли си, че Боби просто се е из­губил от погледа по пътя си, когато е умрял?

- Не помня. Но човек притежава дълбока интуиция за това. Не бих се учудил.

- Аз бих се учудила. Струва ми се, че си открил до голяма степен тази интуиция след като брат ти е отишъл в болница и не се е върнал никога вече.

- Възможно е - казах аз. - Записките ми от онова време се изгубиха.

Тя се обърна към мен с широко отворени сини очи.

- Нима си си водил записки? Когато брат ти...

- Само се пошегувах, скъпа. Не съм си водил запис­ки. Едва съм запомнил, че въобще е умрял. Тя не се усмихна.

- Дики е запомнил, мога да се обзаложа за това.

- Не мисля, че държа да разбера дали е така, В този момент просто искам да се сдобря с него и да си продъл­жа по пътя.

- Отново ли смяташ да го затвориш?

Отново легнах по гръб и се загледах в петънцата пс дървените греди над главата си. Те приличаха на очерта­нията на паяк, който се е вкопчил в тях с пипалата си Не, нямам намерение никого да затварям.

- Какво ли имаше той предвид, Леели, когато ми йа-за: „Аз можех да ти помогна?"

- Когато тръгваш да полетиш - започна тя, - да предположим, че е един хубав ден и ти искаш да поле­тиш, ей така, просто за удоволствие. Нима отиваш на летището, за да си купиш билет на най-задната седалка е най-големия и тежък стоманен пътнически самолет?

Нямах ни най-малка представа какво иска да ми каже с всичко това.

- Не. Изкачвам се с планера на планината или из­важдам „Дейзи" от хангара, избирам най-красивото пар­че небе и ставам част от крилете, а после от въздуха, до­като от мен остане само една душа, носеща се в лъчите на слънцето. Сигурно това искаше да знаеш.

- Спомняш ли си какво правиш, за да посрещнеш проблем, който не можеш да избегнеш?

- А какво бих могъл да направя? Намалявам ско­ростта до минимум, затварям клапаните, затварям очи и карам с четири мили в час, докато премине опасността.

- Дали когато Дики ти е казал: „Можех да ти по­могна", той не е имал предвид, че ако се беше сприяте­лил с него, би могъл да си отвориш очите?

Когато се настаних в „Дейзи с мислите за Дики в ума си, се почувствах така, сякаш бях отново дете. Бях се сприятелил с момчето от миналото не пове-

че, отколкото с някое миещо мече, което съм спасил от капана, но когато то видя самолета през моите очи за първи път, аз също го видях през неговите и чух гласа му в съзнанието си.

- Ооо! Виж ти какви циферблати, какви копчета! Това какво е?

- Това е уред за отчитане местоположението - от­върнах аз. - Виждаш ли онова самолетче там? Това сме ние, а ето го хоризонта в умален вид, така че, когато сме в облаците, знаем къде...

- Ами това какво е?

- Това са лостове за регулиране на височината, по един за всеки двигател. Дърпаме ги напред при излита­не, а по време на летенето...

- А какво е това?

- Това посочва къде има светкавици по време на бу­ря. За да знаем къде не трябва да летим.

- Нека аз да повъртя кормилото!

Усмихнах се при тези думи. Почувствах се така, ся­каш за първи път хващам кормило през живота си. Теж­ко е, но лесно се върти. Толкова е сериозна тази работа, такова голямо удоволствие.

- За какво служат копчетата?

- Това е за микрофона. Това е за уравновесяване на товара. Това са скоростните лостове, прекъсвачът за автопилот, с тези се определя местоположението по карта­та...

- Включи двигателя! Натиснах горивото докрай.

- Мога ли аз?

Какво ли изпитваше това дете до мен? Да седи до пилота на истински самолет за първи път и вече да знае как да го запали\ О, небеса!

Включвам таблото, натискам газта за предния дви­гател.

- ПУСК НА ПРЕДНО ВИТЛО! - извиквам. Включ­вам магнето на СТАРТ и... О, небеса, чуйте го как пали този двигател!

Сякаш паля кухи фишеци; гръм и трясък.

Забравил бях как самолетът потръпва и танцува в мига, когато се пали двигателя, сякаш не може да повяр­ва, че е отново жив.

- ПУСК НА ЗАДНО ВИТЛО! - Включвам магнето на СТАРТ.

ВТОРИ ПЪТ гръм и трясък.

Той ми посочваше всеки уред, чиято стрелка се дви­жеше, а аз отговарях на безмълвния му въпрос.

- Тахометри! Налягане на маслото! Подаване на го­риво! Регулиране на горящата смес!

Колко дълго бях летял, колко много години, без да се наслаждавам на свежестта на всеки един момент в та­зи кабина, както правеше той? Такава истинска, спокой­на радост. О, жалко е да бъдеш възрастен.

- Слушам! - викнах аз и натиснах копчето на радио­предавателя за информация на натовареността на лети­щето. Слушам? - повторих си на ума.

- ... вятър един седем нула градуса при един пет въ­зела - говореше гласа в слушалките - писта за излитане и кацане едно шест дясно, дайте знак, че сте получили информацията...

Натиснах копчето на микрофона и момчето просто не можеше да се сдържи от радост. Та той говореше от контролно-диспечерска кула!

- Поздрав, Земя, тук Скаймастър Едно Четири Че тири Четири Алфа, от западен хангар...

Неговият дух говореше чрез моя глас, и то както говори един истински пилот, и той просто не беше на себе си.

- Чиста работа! - възкликна той, докато заемахме положение за излитане. За първи път осъзна, че вече ня ма тялото на момче. Можеше да достигне до регулационното табло и педалите за управление без да се налага да използва възглавници. Виждаше през защитното стъкло и можеше да наблюдава цялата писта като истински пилот!

Натискайки копчетата, той за първи път в живота си имаше досег с такава огромна мощ. Гърмът и трясъците преминаха във вихър, „Дейзи" се засили напред И ние застинахме облегнати на местата си при нейния устрем към небето.

Бялата прекъсната лента по средата на пистата за излитане скоро се превърна в неясна светлинка, стрелка ща се на седемдесет мили под нас.

- Високо! Високо! Високо!

Той хвана кормилото и самолетът издигна нос нагоре. Ние се заиздигахме, подобно снежно-лимонена ракета, изстреляна към небето.

- Вдигни колелата! Вдигни предкрилките! - викаше той. - Давай, „Дейзи"! Давай напред!

За мен това беше издигане във въздуха със скорост хиляда и шестотин фута в минута, което се отчиташе от индикатора за вертикална скорост. За него това бе осво бождаване от веригите, откъсване от земята, която оста ваше назад като малка точица, а ние се издигахме в. без крайния простор. Най-сетне бе свободен!

Аз поех далеч от летището, далеч от всички въздушни маршрути, далеч от всякакъв диспечерски въздушен конпрол. Той ни насочи към огромен остров перести об­лаци над планините. Това надминаваше всичките му мечти, бе милиони пъти по-прекрасно от това да лежиш сред пущинаците и да си представяш, че летиш върху един от онези облаци.

Когато навлязохме сред облаците, вече летяхме със скорост 220 мили в час с цялото вълнение от това да ле­тиш сред мраморната белота без да предизвикваш смъртта да ти отнеме радостта от преживяването.

- Ох! Ох! Ох!

Неравен бе полетът сред облака, но не можехме да задържим такава скорост за дълго. Излязохме от друга­та страна като нагорещена до бяло ракета. Спирали мъг­ла се носеха покрай крилете.

- Божичко!

Обръщаме, издигаме се над снежната кула, рязко се насочваме към врящия й връх, който никой на света не е виждал, нито някога ще види, после прелитаме покрай отвесния й склон - всеотдайни поклонници на небето - и се измъкваме от другата страна.

-ДАВАЙ, ДЕЙЗИ!

Невероятно, казах си аз. Та той е едно малко момче!

- Над планините! - изкомандва той. - Там, където никой не е стъпвал!

Следях за сигурността на полета, оглеждах се за все­ки случай за площадка за приземяване при нужда, хвър­лях поглед към нивото на горивото, налягането на мас­лото и температурата на мотора.

Той гледаше през защитното стъкло и управляваше полета на „Дейзи".

Долу под нас отвъд линията на горите просветваха планински езера като разтопен светъл кобалт, стекъл се тук от високите снежни простори. Не се виждаше път, нито пътечка, нито дръвче. Островърхи копия от гранит неочаквано пробождаха небето, широките каменни па­ници и котли, бяха препълнени от снежни преспи и тънки ручейчета с небесен цвят бурно се хвърляха към безд­ната.

- МЕЧКА! Виж, Ричард, вижвижвиж! МЕЧКА!

Знаех, че не може да има никакви мечки толкова ви­соко в планините, но се хванах, че ми-сля прекалено като възрастен, който за всичко търси разумни основания и отказва да види гризлито, което направо ще му избоде очите.

Мечката се бе изправила на задните си крака и ду­шеше към нас, докато ние правехме кръгове над нея.

- Дики, ти наистина си прав! Та това е мечка!

- Маха ни!

Ние залюляхме криле в отговор и в следния миг се понесохме светкавично над билото на планината и се заспускахме към долината - аз и детето, което бях навре­мето и което досега не бе имало шанса да полети.

Час по-късно ние се бяхме приземили и бавно се на­сочвахме към хангара, когато Дики се откъсна от мене и аз отново го видях в собственото му тяло, нетърпелив да слезе от кабината, за да разгледа как изглежда „Дейзи" отвън. Той отвори вратата, скочи долу и прокара ръце по самолета, сякаш не му бе достатъчно да го разглежда на стъпка разстояние от него.

Аз стъпих на земята, наблюдавайки го известно вре­ме.

- Какво виждаш?

- Този метал, тази боя са били сред самите о6лаци\ Намирали са се по-високо и от най-високите планини\ Наистина! Можеш сам да почувстваш това!

Имах чувството, че нещо магическо е полепнало все още по кожата на „Дейзи" и Дики не искаше да изпусне дори и капчица от тази магия. Аз също.

- Благодаря ти, „Дейзи" - казах по стар навик на любезност.

Дики се втурна пред самолета, обгърна с ръце пред­ното витло и целуна блестящия обтекач.

- Благодаря ти, „Дейзи" - каза той, - благодаря за чудното прекрасно щастливо чудесно чудесно чудесно пътуване, мое огромно бързо прекрасно самолетче, оби­чам те!

Какво от това, че имаше следи от пръсти и от целув­ки по излъсканата боя на „Дейзи"? Аз си бях спомнил какво означава да летиш!

Когато се прибрах у дома, Леели все още беше пред компютъра. Спрях до вратата на кабинета й и тя вдигна поглед усмихната.

- Привет, У к. Как мина полетът с Дики/

- Чудесно - отвърнах аз. - Беше много интересно.

Оставих летателната чанта до вратата, хвърлих са­кото си на стола и се загледах в пощата. Защо ми бе тол­кова трудно да й разкажа колко вълнуващ бе полетът?

- При всеки полет е много интересно - каза тя. -Случило ли се е нещо?

- Нищо. Толкова е... детинско, че имам чувството, че ще изглеждам като глупак, ако взема да го разказвам.

- Ричард, напълно естествено е да бъде детинско. Та нали сам си поканил детето в съзнанието си, където пре­ди го е нямало!

- Нали няма да ме вземеш за луд, ако ти разкажа?

- Винаги съм те вземала за луд - каза тя. - Не ме ка­рай да си променям мнението.

Разсмях се и й разказах всичко - какво усещане бе отново да се почувстваш дете, как всичко бе ново за мен, сякаш не бях летял никога преди, сякаш всичко ми е за първи път.

- Това е чудесно, любими - каза тя. - Колко хора са в състояние да постигнат онова, което ти си направил днес? Гордея се с теб.

- Но това не може да продължава вечно. Какво ще стане, когато поискам да му разкажа за живота на въз­растните, какво го интересува всичко това? Жените, браковете, как да си печелиш прехраната, как да си изгра­диш своя религия - ще престане да му бъде интересно и аз се страхувам, че насред разговора ще почне да се про­зява и ще ми поиска захарно петле. Аз нищо не знам за децата преди да се превърнат във възрастни.

- А може би той е също като теб, както ти опреде­ляш себе си - абсолютно невеж и безкрайно интелиген­тен? - предположи тя. - Ако се надява да му напишеш книга за всичко, което си научил за петдесет години, той вероятно се стреми към нещо повече от захарни петлета.

Кимнах с глава, спомних си времето, когато бях на негово място... Исках да зная всичко за всичко, освен за бизнеса, правителственото управление и медицината, и продължавам да искам същото и досега.

Замислих се за миг - какво означаваха тези изклю­чения? За мен това са скучни неща днес, когато всеки из­тъква някакви социални договори, а за мен няма нищо по-досадно от единодушието с една апатична тълпа. Той сигурно е изпитвал същото. Възможно ли е между нас да има повече общи неща от едно общо минало? Възможно ли е да споделяме едно общо ядро на ценности, което още не сме открили? По какъв начин той е формирал то­зи човек, който съм сега? Какви ли са тези ценности?

Зяпах невиждащо в килима. Едно деветгодишно момче да има ценности? Не се увличай твърде много, Ричард!

Леели видя, че потънах в мислите си и отново се обърна към своя компютър.

Той иска да знае същото, което и аз. Няма да бъде трудно да му се обясни, но зад всички тези подробности ще липсват чувствата, емоционалното усещане на цяла­та картина за живота. Той едва ли ще може нещо да про­мени, но няма нищо лошо да опитам аз да го науча, а той да ме изслуша. Това не е задължително да бъде двустра­нен процес.

Без да вдига очи от екрана на своя компютър, Лесли попита:

- А къде е сега?

- Нека да видя.

Затворих очи. Нищо. Никакви представи. Детето, което съм бил, го нямаше. Всичко бе празно, безформе­но и тъмно.

- Уки, може да ти се стори нелепо, но той е избягал!

Когато тази нощ се хвърлих в леглото и затворих очи, първото място, където потърсих, бе онази зат­ворническа килия.

- Дики - извиках аз. - Извинявай! Забравих! Отворих масивната врата.

- Дики? Къде си!

Вътре нямаше никого. Пейка, детско креватче, хладна огнепръскачка. Той бе прекарал тук цели десети­летия, само защото аз бях решил да не се поддавам на чувствата си, да не се мятам в безсилие насам-натам, до­като разумът ми бездейства. Защо толкова здраво се бях вкопчил в това свое решение? От какво се налагаше та­кова самоунищожение - дали защото не бях съвсем сигу­рен кой съм в действителност?

Този въпрос не стои пред мене сега, мислех си аз, и днес аз мога да се върна и да смекча самоунищожителния удар. Наистина малко късно откривах своето човеш­ко лице. Но по-добре малко късно, отколкото да влача този емоционален товар като скала, която се търкаля по нанадолнището.

- ДИКИ!

Отвърна ми само ехото.

Той е някъде в дълбините на моето съзнание, по­мислих си аз. Има достатъчно тъмни кътчета, където да се скрие, ако не иска да се появи. Защо ли не иска да бъ­де с мен? Може би, защото е оцелял сам някак си през всичките тези години и е разбрал, че не е особено умно да се доверяваш на собствения си палач?

Измъкнал се е, когато престанах да си говоря с него по пътя от летището към къщи. Когато престанах да се отнасям към него като към жив човек, а започнах да го възприемам като мисловен експеримент, той просто си е отишъл, а аз дори не съм и забелязал.

Но какво е това, нима трябва да си говоря непрес­танно с това дете, за да не хукне да бяга?

Може би не да си говоря, може би трябва просто да разчистя мислената пътека между нас от шипове и пая­жини. Може би вниманието ми ще бъде достатъчно.

- ДИКИ!

Никакъв отговор.

Издигнах се в съня си на височината на хеликоптер, за да огледам по-голямо пространство. Суров хълмист пейзаж, каменната пустиня на Аризона, зноен пладнеш­ки пек.

Приземих се в края на обширно пресъхнало езеро. Наоколо, докъдето поглед стигаше, повърхността му на­подобяваше напукани керемиди.

Доста надалеч, някъде по средата на тази огнена пещ, се очертаваше дребна фигурка.

Разстоянието бе по-голямо, отколкото изглеждаше. Докато тичах към него, питах се откъде се е взел този неприветлив пейзаж. Дали той го е избрал или пък аз?

- ДИКИ!

Той се обърна към мен, гледаше ме, докато се приб­лижавах към него, но нито се помръдна, нито проговори.

- Дики - извиках задъхано аз. - Какво правиш тук?

- Пак ли смяташ да ме затвориш?

- Не! Никога! Нима можеш да допуснеш подобно нещо, след като летяхме заедно? Това бе най-красивият полет в моя живот, и то защото ти беше там и летя с мен!

- Ти ме изостави! Още щом поехме към къщи, прес­тана дори да мислиш за мен! Аз имам избор за разлика от теб и не си въобразявай, че не мога да си отида! Мога да те напусна и да не се върна никога повече! И тогава какво ще стане с теб?

Той говореше така, сякаш съм длъжен да отговарям пред него, сякаш ще бъде истинска катастрофа, ако ме напусне, сякаш не бях живял без него през по-голямата част от живота си и не се бях справял съвсем добре.

- Съжалявам. Моля те, не си отивай.

- Готов съм да забравя.

- Наистина искам да те опозная. Нима не можем да бъдем приятели?

Все някак си ще оцелея, мислех си аз. Но страшно не ми се ще да го загубя тъкмо сега. толкова невинен, тол­кова непознат, не ми се искаше да изчезне сред травми­те и пожарите на моя вътрешен мир.

Той нищо не отвърна. С този упорит малък човек ще трябва да извървя дълъг път, но той не може да бъде такъв глупак, че да избяга от мен. Макар че защо да се довери на някой, който го е натикал в затвора и си е оти­шъл завинаги? Ако някой от двама ни е глупак, това не е момчето.

Седнах върху сухото напукано дъно на езерото и се загледах към далечните хълмове.

- Къде сме? - запитах го аз. Той отвърна с тъга.

- В моята страна.

- Твоята страна ли? Но защо тъкмо това място, Дики? Можеше да си избереш всяко място, което същест­вува в ума ми, можеше да си избереш най-подходящото от всички места, само ако бе поискал.

- Това е най-подходящото място - отвърна той. -Погледни.

- Но то е мъртво! Избрал си най-голямото пресъх­нало езеро от южните пустини и наричаш това своя стра­на, наричаш го най-съвършеното място, така ли?

- Не е пресъхнало езеро.

- Поне това е, което аз виждам - казах аз. – Равно като пещ, със спечена и напукана пръст докъдето поглед стига. Ако това не е Долината на смъртта, какво друго може да бъде?

Той отвърна поглед от мене и се загледа в далечина­та.

- Това Не е напукана пръст - отвърна той. - Всяко квадратче от нея е различно. Това са твоите спомени. Та­зи пустиня е твоето детство.

Всяка дума в съзнанието ми се разби. Бях безсилен да отговоря. Той е напълно прав, казах си най-сетне, това е неговата страна. В онези редки случаи, кога-

то съм се връщал към някой стар спомен, съм се озова­вал ето къде: в тази пресъхнала, мъртва пустош; всичко, което е било, се беше превърнало в прах. След време се бях отърсил от всичко, след като и щастливото детство се бе оказало само ужасен спомен, и се бях научил да жи­вея без младост. Тя бе погребана тук.

Той се обърна към мен и изгледа възрастния, в кой­то се беше превърнал, за първи път лично.

Аз успях да си върна дар-слово.

- И за теб ли спомените са мъртви?

- Разбира се, че не, Ричард.

- Защо тогава изглеждат така?

- Защото са погребани. Всички спомени. Мога да ги изровя, ако искаш.

Усмихна се така, сякаш току-що бе излял ведро сту­дена вода върху главата ми, а имаше още стотици таки­ва ведра.

- Цялото ми детство ли?

- Да - отвърна той. - Когато ти се отричаш от мен, и аз се отричам от теб.

Докоснах твърдата земя, опитах се да откъртя пар­че суха коричка. Глината беше твърда като отлята от стомана.

Има ли я още водната кула? Кое ме кара да я пом­ня още? Какво означава тя?

Той се разсмя и се опита иронично да имитира гла­са ми.

- Тя е най-огромното нещо в околността, затова, предполагам.

- Моля те, Дики, имам нужда да разбера. Аз ще те разходя със самолета, а в замяна ти ще ми покажеш вод­ната кула, може ли?

- Със самолета вече летяхме - отвърна той. - Ти ми дължеше този полет. И ми дължиш още милион други.

Никой не твърди, че трябваше да се харесваме един друг, помислих си аз, но не бях и подозирал, че ще се стигне до подобни бездушни преговори на желязната ма­са. Това до нищо нямаше да ни доведе.

- Така е, Дики. Прости ми. Наистина ти дължа ми­лион полети и повече от това. Дължа ти всичко, което съм научил от времето, когато бяхме едно цяло, и смя­там да изплатя своя дълг, обещавам ти. Запази си твои­те спомени. Не си ми длъжен за нищо.

Той зяпна от изненада.

- Сериозно ли говориш?

- Можеш да избягаш, където си искаш. Аз ще про­дължавам да се връщам и да се опитвам да поправя сто­реното, докато съм жив.

В този момент той извърши нещо изключително странно. Отстъпи няколко фута встрани, протегна ръка към пресъхналата глина и докосна едно квадратче от мо­зайката, което по никакъв начин не се отличаваше от ос­таналите. Докоснато от него, парченцето лесно се пов­дигна и изпод него се появи прозрачно-кехлибарен крис­тал.

Ето ти я твоята водна кула - каза той и хвърли чупливото парче, което се разби на земята пред мен.

 

Още щом стената на спомена се разби и се разлетя на парченца, светът наоколо ми цял се промени. Спом­них си всичко. Около къщата човек можеше да се

натъкне на гърмяща змия, вътре на скорпиони, стонож­ки пъплеха в банята. За едно момче, което живее в ран­чо в Аризона обаче, това бяха предизвикателства, с кои­то може да се справи.

Просто трябваше да изтърси на пода обущата си, преди да ги обуе, за да може, ако някоя животинка се е настанила в тях през нощта, да се измъкне. Преди да ско­чиш на някой камък или върху купчина дърва, трябваше да провериш дали няма някой, който да те сметне за нат­рапник и да реши да напада в отговор.

Пустинята приличаше на море от камънак и пелин, а планините - острови на хоризонта. Всичко останало протичаше монотонно, времето сякаш бе спряло в пя­съчния часовник.

Това, както се виждаше, не бе водна кула, а вятърна мелница. За мен единствената представа за вертикално измерение бе тази огромна конструкция. Всеки ден ня­кой се изкачваше по дървената стълба на мелницата, за да провери равнището на водата в открития резервоар, който се извисяваше високо над покрива. За братята ми това беше едно досадно ежедневно задължение. Що се отнася до мен, високата стълба приличаше на ешафод на осъден. Плашех се не от самата височина, а от това, че можех да падна от такава височина. Това беше за мен не­що необяснимо.

Боби се опита веднъж да ме накара да изкача стъл­бата.

- Твой ред е, Дики. Върви да провериш нивото на водата.

- Не е мой ред.

- Все не е твой ред! Рой се изкачва, аз се изкачвам. Налага се и ти да го правиш.

- Малък съм аз, Боби. Остави ме.

- Страх те е, а? - опита се да ме подразни той. - Пла­шиш се д!*високото като бебе, нали?

Цели петдесет години не съм разбирал колко много обичах своя брат. Но имаше моменти като този, когато бях готов да пожелая смъртта му.

- Много е високо.

- Момченцето е малко и се страхува да се изкачи.

И той изкачваше стълбата, без да му мигне окото, надникваше в резервоара, извикваше например, че ниво­то е 525 галона, след което слизаше обратно и се приби­раше в стаята ни, за да си чете книга.

Колко по-лесно щеше да бъде да си призная: Прав си, Боб, аз съм малко момче, страхувам се да се изкача, сигурен съм, че ще се подхлъзна и ще падна, че може би ще се ударя три-четири пъти в стълбата, ще загубя край­ниците си, а после ще падна с главата надолу върху ня­кой остър камък. Благодаря, бих предпочел да отложа това преживяване за по-късни години.

Днес мога да изрека тези думи и ми се струва, че брат ми щеше да ме приеме и такъв. По онова време оба­че, да се признаеш за малък бе немислимо дори и за най-малките и кулата ми изглеждаше като гигантски удиви­телен знак след думата страхливец.

Мразех това високо място, както карфицата мрази магнита. Грубата дървена стълба се бе превърнала за мен в паметник на презрението към малките деца, към разтрепераните пъзльовци, към момчетата, които са ве­че неудачници още преди да преминат във втори клас.

От време на време през първата година, откакто жи­веехме в ранчото, аз се озовавах сам на първото стъпало на стълбата, което беше дванайсет инча над земята. Вто­рото стъпало бе малко по-тясно от първото и се издига­ше на двайсет и четири инча във въздуха. На третото стъпало ставаше малко страшничко и аз обикновено за­почвах да слизам именно там.

Ако само се одързостявах да се кача на четвъртото стъпало и да погледна нагоре, стълбата се превръщаше за мен в дървена железопътна линия, която отиваше право в небето. Стълбата бе леко наклонена, затегната с болтове към тесния дерек-кран на кулата, но нямаше па­рапети. С всяко следващо стъпало ръцете ме държаха все по-слабо от страх.

Пред петото стъпало се вцепених, оставаха още двайсет стъпала до върха. Нямаше никой наоколо, мо­жех чисто и просто да падна и да умра. Ами ако имаше някой, нима това можеше с нещо да ми помогне? Пак бих могъл да се убия. Не мога да разчитам на никого, ос­вен на себе си, и е време да слизам. Има едно предимст­во в това да си стоиш на земята: Няма никаква опасност да паднеш.

Предпазливо, изключително предпазливо аз се свля­кох от едното стъпало, после от следващото и се отпус­нах в пясъка. Усетил земята под краката си, аз целия потръпнах от облекчение и ярост.

Ненавиждам този свой страх! Ужасявам се, че може да умра. Защо трябва да рискувам живота си в тази пус­тош, където няма никой, който да се заинтересува от ме­не, щом никой не иска от мен да се катеря по тази иди­отска стълба?

Облегнах се на едно дърво. На третото стъпало не беше чак толкова страшно. Мога да се изкача на трето­то стъпало и да се опитам да свикна, а после, ако искам, ще се върна, ако искам ще продължа. Ако мога да се из­качвам до третото стъпало и да си свиркам, добре. Ако не мога да си свиркам, ще остана там, докато се науча, или пък ще си сляза, без никой да разбере.

Да ругаеш една кула никак не е лесно, когато един­ствената ругатня, която ти е известна, е „дявол да го взе­ме" и запасите ми от ругателства се ограничаваха до нея още дълги години. „Дявол да го вземе" не превръща страха в гняв така, както днешните ругатни - тъй че от петото стъпало ме разделяше много дълъг път.

Но идеята ми даде резултат. Сближавах се с всяко стъпало едно след друго. Представях си всяко от тях ка­то нещо живо... Ако се задържа така, че да мога да си го­воря с него, може би ще съумея да се изкача.

Когато вече можех да си подсвирквам на петото стъпало, пристъпих към шестото. Тук се задържах дъл­го... беше ми трудно да дишам, а още по-малко пък да подсвирквам. Защо имам чувството, че е толкова висо­ко? Та аз съм само на шест стъпки от земята...

... стъпалата ми са на шест стъпки от земята. Гла­вата ми, съсредоточие на моето съзнание, на живота и съществуването ми, е почти на десет стъпки височина! Не ми стига въздухът, за да си подсвирквам.

Но да! Щом е така, не се налага да изкачвам още де­ветнайсет стъпала! Трябва да изкача само толкова, кол­кото е нужно, за да погледна в резервоара - не със стъпа­лата си трябва да стигна резервоара, а с очите и няма да ми се наложи да изкачвам три и половина стъпала!

Подсвирнах си на шестото стъпало и стъпих на сед­мото.

Никога не поглеждай надолу, бяха ме предупрежда­вали братята ми.

Леко подсвирване и аз се почувствах така приятно, както когато видех някой скорпион да пропълзява към мен в леглото ми. Дори предпочитах да стоя на тази стълба, вместо да гледам някакъв скорпион да пълзи насреща ми, с извадено жило и разтворени пипала. Под­свиркване. Още едно стъпало.

Почувствах как ръцете ми отслабват и не ме държат здраво. Обгърнах горното стъпало с дясната си ръка и го притиснах до гърдите си. Ще падна едва ако ръката ми изневери.

Ами ако стъпалото се откърти..., ще полетя право надолу. Но какво правех тук? Ще се пребия, и то напъл­но безсмислено! Защо правя всичко това?

Вече се намирах на седемнайстото стъпало, вкопчил се с две ръце в дървената стълба, която тук беше по-тяс­на и от две стъпки. До рамото ми се надигаше тъмната грамада на водния резервоар. Той е голям и надежден, но ако стъпалата се срутят изпод краката ми, няма да има за какво да се хвана, за да се задържа. Тук не успях да си подсвирна. Не можех да правя нищо друго, освен да стис­кам с всички сили дървената стълба и да се старая да не извикам от ужас, а ми оставаха още две стъпала.

Още две стъпала, казах си аз. Само още две стъпа­ла. Не са три, а само две. Няма да гледам надолу надолу надолу. Ще гледам нагоре. Ще издигна очи към хълмове­те... Така се моли татко преди вечеря, когато никой до­ри и не мисли да пада. Господи, каква височина! Още две стъпала.

След тези две стъпала свят ми се зави при вида на ръба на резервоара. Не толкова от вида му, колкото от мисълта, че този ръб е толкова близо, че мога да се хва­на за него с две ръце. Но ако го направя, ще увисна и ня­ма да успея да стъпя отново на стълбата. Ще остана да вися, докато пръстите ми изтръпнат и бавно се пусна...

Защо ми идват наум всякакви подобни мисли? Как­во става с ума ми? Спри спри спри. Помисли си, че има само още едно стъпало.

Ръбът на резервоара целият е намазан с катран. Ня­кой се бе качвал тук! И не само че беше се качвал, но е държал кофа с катран в едната ръка и четка в другата, тъй че да покрие с катран отвора на резервоара, за да не загние! Дали се е страхувал? Той се бе качвал тук преди мен, без да се бои, че може да падне. Безпокоял се е за дървото, да не изгние... Сигурно е седнал на ръба на ре­зервоара, обиколил го е отвсякъде и го е мазал с катран, докато катранът се свърши. После пак е слязъл, взел е още катран, качил се е по стълбата и си е довършил ра­ботата!

От какво толкова се страхувам? Нали не ми се нала­га да боядисвам нищо, не ми се налага да правя каквото и да било. Трябва само да изкача още едно стъпало и да погледна вътре в този резервоар.

Това последно стъпало беше широко петнайсет ин­ча. Аз се покатерих и погледнах нагоре към колелото на мелницата. То бе огромно и вече се издигаше на шест фута над главата ми.

Ето ги болтовете и нитовете на мелничните крила, приличащи на ръждиви петънца. Лек ветрец помръдна крилата на един инч, а само след секунда те се спряха и се обърнаха с още един инч назад. Колелото, което се из­висяваше толкова близо пред погледа ми, ме накара да се почувствам още по-зле, ако това изобщо беше въз­можно. Всички размери бяха съвсем неочаквани за мен... Това колело трябваше да бъде малко, и при това най-ви­сокото нещо в цялата околност. Как може да е такова грамадно, и то непосредствено над мойта глава, сякаш едва ли не и аз съм най-високо и ако падна, ще падна от такава гигантска височина.

Какво ще стане, ако някой ме зърне тъкмо сега? О, не, ако някой ме извика, аз няма да мога да отговоря и едновременно да се задържа и ще падна. Моля те, Боби, моля те. Рой, моля ви, не идвайте точно сега.

Мъчително наведох глава инч след инч и погледнах в резервоара. От вътрешната му страна бяха изрисувани бе­ли цифри - в дъното малки, на върха големи числа. А на дъното на резервоара, колкото и странно да е за такава ви­сока точка във въздуха: вода! Зелена прозрачна вода, не особено дълбока, неподвижна вода малко под цифрата 400.

Рой беше стоял тук и бе виждал тази цифра, Боби също бе стоял тук, на същото това място, където се на­мирам аз в тази минута. Зная, че може да умра само след секунди, ако земята се разтърси под мене или ме духне вятърът. Но а:) съм също толкова смел, колкото са и мо­ите братя!

Предстоеше ми дълъг път назад, стъпка по стъпка, но сега, тъкмо в този момент, аз ПОБЕДИХ!

Аз вече ПОБЕДИХ! Аз се насилих да се усмихна при целия си ужас и впих поглед в небето като гладна пи­явица. Те вече НИКОГА няма да могат да ме нарекат страхливец!

Неописуемо бавно аз извърнах глава от резервоара и кулата и погледнах надолу.

Докато съм се изкачвал, някой бе преобразил света. Пътят долу в ниското, покривът на нашата къща, сажди­те в комина, тук-таме разместените керемиди. Това бе чудесен дом-играчка с всичките му подробности за чове­чета за игра, не по-големи от пръста ми. Кактусите не бяха вече онези великански часовои, а безобидни джу­джета - възглавнички за топлийки. Ето ги магаретата -пасяха на ливадата, подобни на пухкави катерици, ето я портата и дори минаващия покрай къщата път, който свързваше Бисби с финикс със сто мили помежду им. Само ако можех да летя!

Отсреща се издигаха планините. Макар че и аз бях нависоко, те все пак ме превъзхождаха. Един ден, Дики, когато ни видиш от високо, нима целият свят няма да бъ­де играчка за теб? И тогава, каква игра ще избереш?

Целият треперех, изпитвах леден ужас при всяко до­ри и най-дребно помръдване на очите и врата, тръпнех без да мога да се овладея. Сигурно ще падна и ще умра, преди да стигна отново земята, но никога не съм виждал...

От въздуха... всичко се променя! Прекрасно е! Как е възможно животът да изглежда толкова обикновен на земята, а така великолепен от въздуха?

Дики ме наблюдаваше отгоре, както бях седнал на езерното дъно. На лицето му се появи едва доловима следа на облекчение. Една тежест

бе вдигната от товара на хилядите спомени.

- Кога беше това? - попитах аз, все още зашеметен от видяното.

- Бяхме на седем години, ти и аз. Ти се превърна във възрастен и сам пое по пътя си, когато беше на девет го­дини, когато Боби умря. След това само бъдещето започ­на да има значение за теб, ти искаше да порастеш, да бъ­деш свободен и да вървиш по пътя си без излишен товар.

Той не се оплакваше, а само констатираше онова, което вече знаех.

- Остави ми всички спомени, които не желаеше да имаш. Ето ги тук, всеки един от тях, но на мен не ми слу­жат за нищо, аз не мога да ги разбера без тебе - гласът му стихна дотолкова, че го чувах с голямо усилие в пус­тинната тишина. - Само ти можеш да ми разкриеш тех­ния смисъл.

Той мълчаливо ме изгледа, все още окован от тай­ните, които ме бяха направили безчувствен през детство­то. Нима аз съм единственият, който може да преодолее неговото невежество, помислих си. Нима съм единствени­ят, който може да изтръгне камшика от неговите ръце, единственият спасител, който би могъл да има?

Помогни ми да разбера! - възкликна той. - Нужно ми е да зная! Спомням си всичко, но нищо няма смисъл за мен!

Вместо да се разтопя от мъка, аз се навъсих.

- Разбира се, че няма смисъл, Дики. Нищо няма ни­какъв смисъл.

- Но за теб това не са празни спомени! - той отчая­но се мъчеше да преодолее тази стъклена стена, която си мислеше, че го отделя от мен и която бе станала хлъзга­ва от въпроси. - Онази водна кула, Ричард! Ти знаеш какво означава тя!

Както седях, аз протегнах ръка и го хванах за рамо­то.

- Аз зная какво значи тя за мен, Дики. Но водната кула има милиони още значения, които аз не съм пред­почел, значения, които не са моята истина за водната ку­ла. Нищо няма никакъв смисъл, ако не промени мисле­нето ни и нас самите.

- Говориш като възрастен - каза той. - Как така ни­що да няма смисъл?

- Докато не осмислиш станалото в съзнанието си -отвърнах аз. - Изкачването на водната кула не означава нищо, докато не го осмислиш. Ако докато висиш във въздуха, решиш, че урокът на всичко това е, че височи­ната е равнозначна на ужас, това променя целия ти жи­вот. Нима би могъл да мислиш за бъдеще, в което да ле­тиш? Никога! И дума да не става за височини, о, не, мно­го благодаря!

- Това решение, този урок, който сам си избрал -продължих аз, - създава условията за хиляда възможни форми на бъдеще и премахва още хиляда други възмож­ности, включително и мене като една твоя бъдеща въз­можност. Никакви височини означава никакви самоле­ти, а това означава никакви полети, никакви планери, никакъв Шифърд, никакъв спомен за Дики, никакво от­варяне на килията, в която си затворен, никаква наша среща посред това езеро на спомените.

- Ти не реши, че височината е равнозначна на страх.

- Толкова е прекрасно това, Дики! От върха на вятърната мелница думата ужас бе изписана с малки бук­ви, а ЧУДОТО с главни. От тук аз извлякох смисъл, кой­то промени целия ми живот: Преодолееш ли страха, от­криваш чудото. Това си остава вярно и досега. Погледнах го в очите.

- Само ти едничък можеш да решиш дали онова, ко­ето е вярно за мен, е истина и за теб или пък чиста глу­пост - продължих аз. - Принципите, за които аз съм го­тов да умра, върховната справедливост, която ми е поз­ната - за теб това са само предполагаеми възможности. Ти правиш избора между тях и животът, който ще изжи­вееш, ще бъде последствие от този твой избор. Всяко твое да, не, може би, създава онази житейска школа, ко­ято хората наричат личен житейски опит.

Мислех, че сериозността на думите ми ще го накара да се замисли, но само след секунди той отново се спус­на с въпрос към мене:

- За тези петдесет години ти сигурно си разбрал, за себе си, разбира се, какъв е смисълът на всичко, какво става в света?

-Общо взето, повечето неща съм разбрал - потвър­дих скромно аз.

Откакто онзи смахнат Шифърд ми каза за книгата, която съм обещал да напиша за момчето, което ня­кога съм бил, някаква част от съзнанието ми нес-

пирно мислеше над нея.

- Разкажи ми всичко простичко - каза Дики.

Какъв бе този страх, който се прокрадваше в гласа му? Дали не се боеше, че мечтата му да узнае смисъла може да се осъществи, но той да не успее да го разбере?

И друг път ми се е случвало подобно нещо, когато съм се опитвал да изложа възгледите си за света без осо­бен успех. Налагаше ми се отначало да изложа известни теоретически възгледи, за да положа основите. Но всеки път без изключение след два-три часа теория моите слу­шатели се вцепеняваха като каменни идоли с изцъклени очи, зареяни невиждащо в пространството. И тъкмо ко­гато вече съм стигнал до интересната част, всички вече са престанали да ме слушат.

С Дики поне всичко щеше да бъде различно. Онова, което за мен е трудно да разбера, винаги е било най-въл­нуващо на всяка възраст.

- За да откриеш своя път на земята - започнах да го­воря аз, като седнах на пресъхналото езерно дъно, - тряб­ва да разбереш две неща: силата на съгласието и смисъ­ла на щастието. Но преди да ги разбереш, трябва да уз­наеш принципа на самата вселена. А той е прост. Заклю­чава се в две думи: Животът е. Всичко останало следва от това в логическа последователност. Ето как става...

Той се отпусна на колене на земята, очите му бяха на нивото на моите.

- Какво е да си стар?

- Моля?

Нима това интелигентно дете не разбираше какво му говоря?

- Как се чувства човек, когато е стар? - повтори въпроса си той.

Аз се вторачих насреща му.

- Не се ли интересуваш от принципите на вселена­та?

- Ти сам си ги измисляш - отвърна той. - Аз искам да зная онова, което ти знаеш.

- Ца ги измислям ли? Това, за което ти говоря, е мо­ят живот, това е всичко, което твърдиш, че искаш да раз­береш! Струва ми се, че е дяволски важно човек да раз­бира принципите на вселената. Когато бях на твое място, бях готов на всичко, за да ги разбера. А и освен това, ни­що не зная за възрастта. Аз не вярвам във възрастта.

- Не можеш да не вярваш! - възкликна той. - На колко си години?

- Престанах да ги броя преди много време. Опасно е.

-Опасно ли?

Той не се интересуваше от моята самоука филосо­фия, но възрастта беше важна за него. Как се променят хората!

- Опасно е да се броят годините - потвърдих аз. -Когато си дете е забавно да ставаш все по-голям. Праз­ненства, подаръци, рождени дни и шоколадени торти. Но внимавай, Дики. Всяка прибавена година към тортата е въдица и ако погълнеш твърде много въдици, биваш уло­вен от една представа, от която не ще можеш вече да се отскубнеш.

- Наистина ли?

Той сигурно си мислеше, че се шегувам.

- Как умират децата? - попитах аз.

- Падат от някое дърво или ги прегазва тролейбус, или пък биват затрупани в някоя пещера... - отвърна той.

- Точно така - казах аз. - Как беше фамилията ти? Той сбърчи чело и вдигна глава към мене. Дали не бе забравил?

-Бах.

- Грешиш - констатирах аз. - Това е твоето прези­ме. Истинската ти фамилия в тази култура е номер и то­зи номер е твоята възраст. Ти не си Дики Бах, ти си...

- ... Дики Бах, Девет.

- Поздравления! - казах му. - А хора с малки номе­ра за фамилия обикновено умират при Нещастни Случаи - все са където не трябва и когато не трябва. Джими Мъркъл, Шест, държал твърде голяма връзка балони, вятърът ги духнал над морето и той никога повече не се завърнал. Ани фишър, Четиринайсет, потънала заедно с една каросерия, която се търкулнала от брега и паднала в морето. Дики Бах, Дванайсет, се взриви, докато при­готвяше хидрозиново гориво за своята ракета в химична­та си лаборатория.

Той кимна, опитвайки се да разбере накъде бия.

- А хората с големи номера за фамилия умират от Неизбежни Случаи, от които не може да се избяга. Гос­подин Джеймс Мъркъл, Осемдесет и четири, завърши своя път миналата седмица с терминална летаргия. Гос­пожа Ан фишър-Стоувъл, Деветдесет и седем, бе покосена от Лотманова болест. Господин Ричард Бах, Сто четирийсет и пет, почина от безнадеждно напреднала въз­раст.

Той се разсмя на последното - възраст сто четирийсет и пет години е невъзможна.

- Е, добре, и какво от това? - запита той. - Какво толкова лошо има в рождените дни?

- Когато броят им е малък, смъртта не е неизбежна. Когато броят им стане голям...

-... тя става.

- Висок последен номер, налага се да се умира. На това му се казва сляпа вяра - когато приемаш нравилата, без да мислиш, когато вървиш по течението така, както се очаква от тебе. Ако не бъдеш бдителен, животът ти ще се превърне в низ от подобни неизбежни събития.

- А сляпата вяра е нещо лошо, така ли? - попита той.

- Не всяка сляпа вяра. Ако не приемаме никакви об­щоприети убеждения, просто няма да можем да същест­вуваме в това време-пространство. Но ако не вярваме във възрастта, смъртта за нас няма да бъде задължител­на, само защото последният ни номер се променя.

- Но аз обичам тортите - каза той.

- По една свещичка за всяка година. Обичаш ли да ядеш свещички?

Той направи гримаса.

-Не!

- А торти обичаш да ядеш всеки ден. Не са ти нуж­ни никакви свещи.

- Обичам да получавам подаръци.

- Ако се откажеш от рождените дни, ще можеш сам да си правиш подаръци всеки ден през годината.

Той помълча една минута, размисляйки над онова, което бях казал. Всички, които познаваше, празнуваха рождените си дни.

- Да нямаш деменция? - попита.

Аз отметнах глава назад и се разсмях. Спомням си, че в семейството ни интелектуалните ценности бяха ви­наги на първо място. Първата сериозна дума, която нау­чих, бе речник. Мама ме бе научила да чета преди първи клас и аз се чувствах толкова горд, че родителите ми це­нят интелекта повече от чувствата. Чувствата трябваше да се владеят, докато интелектът да се разгръща на воля.

В моя речник фигурираше не само думата „демен­ция", но аз знаех и думи като „конфиденциален", „пре­възходен" и „полисилабичен". Когато исках да се пока­жа, използвах думите „антидизистаблишментарианизъм" и „дизобутилфеноксиполиетоксиетанол". Не дър­жах особено на първата от тези показни думи, но и до днес ми прави удоволствие звучността на втората и я из­ползвам при всеки удобен случай.

- Разбира се, че имам деменция, Дики, в най-добрия смисъл на думата.

- Просто си ме лишил от рождените ми дни. Това ли ти е добрият смисъл?

- Да. Хубавото е свободата от условностите. Отнел съм ти и още нещо.

- Какво?

- Когато човек не вярва в рождените дни, той се ос­вобождава от представата за възраст. Не изпадаш в трав­ма от шестнайсетия си рожден ден или от тринайсетия или от края на хилядолетието. Измерваш живота си спо­ред онова, което си научил, а не според това колко кален­дара си сменил. Ако така и така ще се травмираш от не­що, то нека поне това да бъде фундаменталният принцип на вселената, а не някаква си дата, която може да се предвиди като следващия юли.

- Останалите деца ще ме сочат с пръст като Момче­то без Рожден Ден.

- Да, така е. Сам решаваш. Ако смяташ, че има се­риозна причина да броиш колко пъти си обиколил с та­зи планета около слънцето, пази си рождените дни, съоб­разявай се със своето малко часовниче. Налапвай въди­цата всяка година и си плащай цената за това, както всички останали.

- Това е натиск върху мене - каза той.

- Щеше да е натиск върху тебе, ако те заставя да се откажеш от рождените си дни, когато ти искаш да ги за­читаш. Ако не си се отказал от тях, значи не съм те зас­тавял да го правиш.

Той ме изгледа накриво, за да ме предупреди, че въпросът му е сериозен.

Ти наистина ли си възрастен?

- Опитай се сам да си отговориш - казах аз. - Ти на­истина ли си дете?

- Предполагам, че съм, но се чувствам толкова мно­го по-стар! Ами ти имаш ли чувството, че си възрастен?

- Никога - отвърнах аз.

- Значи това объркано усещане остава? Докато си млад, се чувстваш стар, а когато остарееш, се чувстваш млад?

- Според мен ние сме същества, които нямат въз­раст. Това объркване на усещанията, чувството, че сме по-млади или по-стари от собственото си тяло, се дължи на противоречието между общоприетото мнение, че съз­нанието трябва да се чувства на възрастта на тялото, и истината, че съзнанието изобщо няма възраст. Нашият ум не може да съгласува това противоречие чрез никак­ви норми на материалния свят и вместо да се опита да открие други норми, той просто се отказва от тези свои опити. Винаги, когато се почувстваме на различна въз­раст от онази, която номерът ни обозначава, просто си казваме „Странно усещане!" и започваме да мислим за друго.

- Ами ако не започнем да мислим за друго? Какъв е отговорът?

- Не си слагай етикет с възрастта. Недей да казваш: „Аз съм седемгодишен" или: „Аз съм деветдесетгоди-шен". Щом си кажеш: „Аз нямам възраст!" - и противо­речието изчезва, както и странното усещане. Наистина е така. Просто опитай.

Той затвори очи.

- Аз нямам възраст - промълви той и след миг се ус­михна. - Интересно.

- Вярно ли е?

- Получава се.

- Щом тялото ни е съвършено проявление на собст­вените ни представи за него - продължих аз, - а те са, че състоянието на тялото не зависи от времето, а от вътрешната ни нагласа, никога няма да се притесняваш, че си прекалено млад или да се плашиш, че си прекалено стар.

- Кой казва, че тялото е съвършено проявление на нашите представи? Откъде е дошло това?

- Аз се ударих по челото.

- А! Това е философия! Нали ми каза, че аз си я съ­чинявам и че е прекалено непонятна и досадна за едно момче само на девет години?

Той спокойно ме погледна и едва забележимо се ус­михна.

Кой е на девет години?

 

Дики, позволи ми да ти разкажа една история.

- Обичам историите - каза той.

- Това е история от моите спомени, не от твои-

те. Ти си спомняш моето минало, а аз твоето бъдеще. Помнено твое възможно бъдеще. Но вместо да ти я раз­казвам, аз ще ти я разкрия пред очите, съгласен ли си?

- Да - отвърна той, повече любопитен, отколкото уплашен. - Пак ли ще има философия?

- Това е една случка. Истинска история от твоето бъдеще. Влез в моите мисли и наблюдавай какво става. После ще кажеш дали е философия или не.

Постепенно Дики започваше да става мой приятел, съучастник в приключенията.

- Внимание, започваме.

Аз затворих очи и започнах да си припомням.

В празното ми вътрешно пространство на сребърна нишка висеше стоманена везна, тежка и уравновесена. Години наред аз бях живял, учил, играл върху тази везна, задържайки се по средата, без да нарушавам равновесие­то или когато това ставаше, то бе съвсем незабележимо.

Но в юношеските години всички ценности се подла­гат на проверка.

- Зная какво трябва да направим - каза Майк. Бе ле­тен ден по пладне, в неговия дом. Баща му беше на рабо­та, майка му за покупки. И тримата с Майк и Джак ску­чаехме. Аз дори тайничко си мислех, че няма да е лошо да можеше да започнем училище час по-скоро.

Какво да направим? - попитах аз.

- Ами да пийнем по нещо!

Внезапно се почувствах напрегнат. Той нямаше предвид лимонада.

- Какво да пийнем?

- Да пийнем БИРА!

- Говориш празни приказки! - възкликна Джак. -От къде ще я вземем тази БИРА?

- Има с тонове бира. Може ли да пропуснем да пий­нем по глътка?

Изведнъж ме тласкаха в посока, която не исках да поемам... Най-неочаквано се озовах толкова далеч от вътрешния си център, колкото никога не съм бил. Везна­та, която за мен означаваше покой и равновесие се нак­лони опасно под краката ми.

- Идеята не ми се вижда много умна - казах аз. - Ба­ща ти ще разбере. Когато се върне и не открие бирата...

- А, не - отвърна Майк. - Ще имат гости довечера. Купили са толкова много бира, че няма да забележи, ако липсва малко.

Майк изчезна в кухнята и се върна с три бутилки в едната ръка и три чаши в другата. Отварачката държеше между зъбите си. Постави чашите върху масичката.

Това е пълно безумие, мислех си аз. Не трябва да пия, та нали не съм възрастен!

- Мислиш ли, че ако те хване, ще те осакати или са­мо ще те пребие от бой? - попитах аз.

- Няма да ме хване - отвърна моят приятел. - Хай­де, хайде, нали рано или късно ще трябва да се научим да пием. Колкото по-рано, толкова по-добре! Нали, Джак?

- Разбира се...

- НАЛИ ТАКА, ДЖАКИ?

- ТОЧНО ТАКА!

- НАЛИ ТАКА, ДИК?

- Не зная. Може би...

- Е, да налеем тогава за двама мъже и едно бебе.

Е, добре, хайде - склоних и аз.

Кой знае, мислех си аз. Може пък бирата да се ока­же вкусна. Добре е да пийнем нещо разхладително в та­къв горещ ден. Всички мъже пият бира с изключение на баща ми. Едва ли ще се напия от една чаша, а ако е тол­кова вкусна, колкото разправят, какво от това, че съм няколко години по-малък?

Вътрешното ми равновесие бе толкова разклатено, че едва можах да се задържа да не рухна. Не знаех какво можеше да се случи, ако падна, но и не исках да разбера.

Майк отвори бутилките и пенливата течност преля от чашите.

Пръв вдигна своята и облиза устни.

- Е, момчета, наздраве!

И ние отпихме.

Едва отпих и гърлото ме стегна. За студена, беше студена. Но вкусна? Беше направо отвратителна. Твърде съм малък наистина за бира.

- Гадост! - възкликнах аз. - На това ли му се казва вкусно?

- Разбира се! - възкликна Майк с високо вдигната чаша и ни изгледа подред.

- Да - потвърди Джак. - Бих могъл да свикна с то­ва.

- Я не се шегувайте - казах аз. - Да не сте се побър­кали? Това нещо има вкуса на химикалите от моята ла­боратория - изсипали са го в съда и са го оставили да из-гние.

- Това е ферментация - става дума за ферментация. Майк беше забравил, че сме приятели.

- Това е истинска бира, разбираш ли? Няма значе­ние дали ти харесва или не! Колкото повече пиеш, тол­кова повече ще ти харесва! Но сега, длъжен си да я изпи­еш.

Аз застинах от ужас... Нима съм длъжен да сторя то­ва, независимо как се чувствам? Това ли значи да си въз­растен, да правиш онова, което правят всички останали?

Никак не ми харесва тази работа. Как ли да се измъкна? Помощ!

Отговорът дойде от дълбините на съзнанието ми. Нещо в мен се взриви, вратите бяха изкъртени от панти­те, неимоверна енергия нахлу в главата ми и закипя:

Тази мижитурка си въобразява, че може да ми каз­ва какво да правя и какво да не правя! Какво значи това „Длъжен си"? Нищо не съм длъжен, щом не искам! То­зи палячо се опитва да ми казва НА МЕНЕ какво ТОЙ иска да правя?

Ударих чашата в масата и бирата се разля навсякъ­де.

- Изобщо НЕ СЪМ длъжен да я пия, Майк! НИКОЙ не може НИЩО да ми налага!

Двамата се опулиха насреща ми, без да могат и ду­ма да обелят, със замръзнали чаши във въздуха.

- НЕ СЪМ длъжен! - Скочих на крака толкова бе­сен, че никой не би посмял и с пръст да ме докосне, за да ме спре. - НА НИКОГО!

Затръшнах вратата и изскочих на улицата. Аз сами­ят бях не по-малко изумен, отколкото онези момчета вътре. Кой беше този дивак, който беше се пробудил в мен? Това не бе някой, който просто е попрекалил, това бе един напълно непознат, изникнал някъде изотзад, който ме сграбчи и ме изхвърли от пътя си, без ни най-малко да се заинтересува от мен, нито от когото и да би­ло. Това бе един пълен БЕЗУМЕЦ!

Закрачих надолу по улицата към къщи и бързо изс­тивах. Внезапно забелязах, че гигантската везна под ме­не бе придобила стабилността и равновесието на грани­тен блок. Удивено запримигах, поусмихнах се, после се разсмях на висок глас и закрачих по-бързо. Онзи младеж май е доста буйничък! Но това съм аз! Той е на моя стра­на! Слушай, младеж, кой всъщност си ти?

Никой не може да те заставя да правиш каквото и да било. Разбираш ли, Дик? Никога и никой! Нито Майк, нито Джак, нито мама и татко, нито никой в живота ня­ма право да ти налага какво да правиш и какво да не пра­виш!

Направо зяпнах от удивление. Той се интересува от мен!

Да. И други хора се интересуват от мен, ще ги срещ­неш в живота си. Ти имаш значение, момче, и ако се ока­жеш съвсем беззащитно и не можеш само да се защи­тиш, аз ще ти помогна!

Почакай малко, казах си аз. Та нали Майк е мой приятел? Защо трябва да се защитавам от собствените си приятели?

Глупак си ти, глупак. Чуй ме, защото няма да ме ви­диш отново, докато пак не загубиш равновесие и не се уплашиш. Майк не е твой приятел. Още сега трябва да проумееш, че най-добрият приятел, когото имаш, това е Дик Бах. В теб се крият много лица и щом поискаш, мо­жеш да ни извикаш. Никой не те познава, никой не те познава истински, освен нас. Ти можеш да се самоуни­щожиш или да полетиш отвъд звездите, но никой не се интересува, никой няма да те съпътства във всичко, как­то ние!

След минута си мислех: Благодаря, че ме спаси в он­зи момент. Извинявай, че се държах като такъв глупак. Има да уча още толкова много неща.

Никой не ми отговори.

Казах благодаря, не чуваш ли? Говоря сериозно!

Никакъв отговор. Моят непристъпен вътрешен те­лохранител си бе отишъл.

Нима това ще се случи с мен? - попита Дики, объркан и малко уплашен от бъдещето. - Със сигурност ще се случи, ако направиш по-

редицата от избори, която съм направил аз. Но като следствие на онзи момент се случи нещо, за което тряб­ва да узнаеш.

- Покажи ми го - каза той.

Недалеч от къщи забавих крачка и свърнах към един пущинак, обрасъл с високи, зелени пиреи и легнах сред тревите, маскиращи убежището, което си бях изко­пал миналото лято.

Легнах по гръб и се загледах в небето. Летните обла­ци плуваха над главата ми на големи купове и се носеха по вятъра.

Винаги си бях мислил, че всеки глас в съзнанието ми не може да бъде нищо друго, освен собственият ми вътрешен глас, отекващ сякаш в куха пещера. Това поня­кога бяха съзерцателни размисли, друг път празно бръщолевене, на което не обръщах никакво внимание, ся­каш духът си прави гимнастика с думите, за да не му бъ­де студено.

Но да мисля за различни нива, които живеят в ме­не? За такива страни от собствената ми личност, които още не познавам? Целият горях от любопитство.

Ако тези вътрешни гласове не са просто ехо, нима не бих могъл да превърна тази компания от бърборковци в учители и наставници?

Навъсих се. Невъзможно. Как така сам ще възпи­там собствения си учител? Това не може да стане.

Това приличаше на изследване под гигантски мик­роскоп. Отговорът се намираше под обектива, но все още извън фокус. Бях на ръба да го открия, малко да помръдна тук, внимателно...

Ами ако учителите ми са тук, в този момент?

Вместо съзнанието ми непрестанно да бръщолеви, какво би станало, ако за малко млъкне и се 'заслуша"?

Никога досега светът не беше ми се струвал толко­ва отчетлив, никога цветовете му не са били толкова чис­ти. Тревата, небето и облаците, дори и вятърът бяха яр­ки и откроени.

Моите учители съществуват вече!

Какво ако всички тези нива вътре в мен са мои при­ятели и знаят много повече, отколкото зная аз? Би било сякаш...

„... сякаш сте капитан на параходна фрегата, сър, много млад капитан на великолепен бърз кораб."

Мигновено в съзнанието ми небето и облаците пре­минаха в друга сцена: ето го момчето в синя униформа и златисти еполети, застанало на палубата на абаносовия корпус на боен параход, платната, които се издуваха ка­то облаци на мачтата.

Дали тази картина се бе родила в моето съзнание, или някой я бе изрисувал там със светкавичен замах?

Корабът се носеше, носен от вятъра, порещ вълни­те: едно момче стоеше на палубата, униформени моряци работеха наблизо.

Очарован от тази мисловна игра, аз нямах търпение да видя какво ще стане по-нататък. Наближавахме под­водни плитчини, чудовищни корали се издигаха под во­дата.

- Огромни вълни! - извика наблюдателят. – Съвсем пред носа!

Корабът продължаваше пътя си, всяка дъска, всяко въже, всеки метър платно и всеки човек на борда бяха съсредоточени в движението напред, в неизменния курс.

- Където има вълни, там има и рифове, нали така? - казах аз, като схванах мигновено какво става, превръ­щайки се в онова момче. - Ако не сменим курса, ще се ударим в рифовете, нали?

- Да, сър, ще се ударим - раздава се гласът на пър­вия помощник; загорялото от слънцето лице на стария моряк е съвършено безстрастно.

- Кажи им да сменят посоката!

- Сам поемете кормилото, капитане, или дайте на­реждане на кормчията - отвърна помощникът. - Той не се подчинява на други нареждания.

От горната палуба виждах как сините вълни кипят и се разливат в бяла пяна на дузина корабни дължини пред нас.

Никой няма право да дава разпореждания на кораба, освен капитана.

Отправих се към румпела по-скоро уплашен, откол­кото готов да давам заповеди.

- Смени курса!

Спиците на колелото мигновено се завъртяха, кора­бът обърна, окъпан в пелена от пяна, сякаш мустанг бе преминал с пълна скорост по вълните.

Екипажът се спусна към въжетата и платната, кога­то фрегатата се понесе по посока на вятъра, сменяйки ляв курс с десен, и платната заплющяха в небето.

На главната палуба офицерите гледаха какво става, без да се противопоставят на капитана. Няма значение на каква възраст е той, нито последиците от заповедите му. Дълг на екипажа е да изпълнява заповедите му безп­рекословно. Коментар може да се направи само по иска­не на капитана.

Представата ми бе по-ярка и отчетлива от цветен филм и на екрана течеше моят живот.

Тази представа не беше плод на собственото ми въ­ображение. Бях помолил да ми се яви, но не я бях измис­лил аз. Дали наоколо ми няма някакъв невидим екип? Кой ми представяше това видение?

- На ваше разположение, сър.

Дали и този глас, ясен като самата представа, бе съ­що плод на моето въображение?

- Да, сър. Ние говорим език, който ти за известно време си изоставил. Твоето въображение превежда на­шето познание в образи и думи, с които си служиш по време на това пътешествие.

- А вие говорите само когато човек се обърне към вас, така ли?

- С думи, да. През останалото време се проявяваме като чувства, интуиция, съвест.

Фрегатата свистеше и се носеше напред, готова да поеме ту в тази, ту в друга посока според желанието ми. Аз отидох на кърмата, обхванах бизана с двете си ръце и го притиснах към себе си. Моят скъп кораб! Защо една идея, която чувствам толкова близка, изглежда толкова трудна за вярване?

- Аз се разпореждам тук - повторих аз, за да се убе­дя напълно в това.

- Да, сър.

- А вие сте тези, които ме спасихте от Майк и бира­та, така ли?

- Не, сър. Това беше... във видението ти това беше вторият помощник. Ние сме готови да дадем живота си за тебе, сър, но по различни начини. Вторият помощник вижда нещата повече в черно-бели краски в сравнение с останалите от нас. Когато ви грози опасност, той просто се изстъпва напред, без да се страхува от нищо, сър.

- А вие не постъпвате ли така?

- Всеки от нас е различен.

През целия си живот съм се чувствал самотен. Бях тихо дете, което чувстваше в себе си нещо непонятно, не­що силно и добро, което се стаяваше в мен по някакъв непонятен начин.

И в този миг аз разбрах. Това нещо бе моят кораб и неговият таен екипаж. Никога досега не бях съзнавал, че аз се разпореждам с абсолютна власт с кораба на своя живот! Аз решавам неговата мисия, правилата и дисцип­лината в него. Всяко съоръжение и платно, всяко оръдие и всяка жива душа на борда. Аз съм капитанът на един екипаж, който е способен да ме преведе през челюстите на ада още на минутата, когато кимна в тази посока към кормчията.

- Защо не сте ми казали за своето съществуване? -попитах аз. - Толкова много неща имам да уча! Та аз се нуждая от вас! Защо не сте ми казали, че сте с мене?

Лежах сред тревите, заслушан във вятъра.

- Не сме ти казали, сър, защото не си ни попитал -достигна отговорът им до мене.

Отворих очи след дълго мълчание. Дики седеше наблизо със затворени очи и разглеждаше кораба.

- Е, как ти се струва, момчето ми? - попитах аз. -философия ли е това или не? Той отвори очи.

- Не зная - отвърна, като ме наблюдаваше. - Но от­сега нататък, наричай ме Капитане.

Докоснах го с юмрук съвсем лекичко, за да потвър­дя, че идеята му съвсем не е лоша.

Това е извън моите интереси, мислех си аз, докато гледах невиждащо в огледалото и нанасях по лицето си лосион след бръснене. Медицината - това е неправилен път.

Аз съм стъписай от лицемерието на медицината и ужасен от нейните догми. Хапче за всичко - та това е лу­дост. Всяка таблетка, независимо дали е придобита ле­гално или не, предписана или не, купена открито или из­под тезгяха, всяка таблетка ни откъсва от познанието на собствената ни цялостност и от възможността да постиг­нем истината. Най-доброто лечение е да се откажем да приемаме всякакви лекарства без изключение. Престъп­ление е от моя страна да поддържам една тълпа от хора, които се отнасят към тялото като към механизъм, а не като към изявление на мисълта и която не успява да над­никне зад привидностите.

Леели е моята противоположност. На шкафчето до леглото й са натрупани медицински книги, които тя мо­же да чете с часове с широко отворени очи. Понякога смръщва вежди и си мърмори: „Ами храненето! Упраж­ненията! Как може да ги пренебрегват?" - но като цяло сложните медицински заключения й доставят голямо удоволствие.

Тя е свободна да чете каквото си поиска, напомням си аз, може, ако ще, да изучава черна магия, щом това я интересува. Но то!? Нима мога аз да поддържам една система на обсебени от хапчетата бели престилки, които са твърде заети със своите мании, за да си дадат сметка, че ние предизвикваме собственото си внимание чрез цял спектър от творчески заболявания? В никакъв случай!

В това настроение се обличах за благотворителния бал на медиците.

Леели смяташе, че поканата към нас е привилегия да дадем своя, макар и незначителен принос за напредъ­ка на познанието в борбата срещу смъртоносните болес­ти и мъчителна агония.

- Да отидем! - съгласих се аз. Рядко виждам своята съпруга облечена за танци. Това, че бях пренебрегнал собствените си принципи в подкрепа на едни изследва­ния, които дърпаха човешкото съзнание назад - нима то­ва е висока цена за подобна гледка?

Аз се облякох в най-тъмния си костюм, сложих си малка значка с изображение на „Чесна" на ревера и я из-лъсках с палеца.

- Ще ми помогнеш ли да си закопчая ципа, скъпи? -провикна се тя от банята. - В кръста ми е добре, но наго­ре или платът се е събрал, или аз пълнея.

Винаги ми е приятно да предложа помощта си и вед­нага се спуснах към банята.

- Най-сетне! Благодаря ти! - каза тя и хвърли пог­лед към огледалото. Пооправи ръкава. - Как мислиш? Подходяща ли е?

Тя чу тъпия удар на падащо тяло и след миг се обър­на да ми помогне да се изправя, като ме подпря на каса­та на вратата и зачака да чуе критиката ми.

Роклята беше от мека черна коприна с дълбоко де­колте и цепка отстрани, обгръщайки тялото й в дълга чувствена прегръдка.

- Хубава е - едва можах да промълвя аз. - Много е хубава.

Върнах се с усилие и сложих една четка на косата си. Да положа известно усилие поне малко да изглеждам достоен за тази жена, когато влезем в балната зала.

Тя се наблюдаваше в огледалото, оценявайки своя образ по стотици най-строги критерии. После се обърна разколебана.

- Не е много предизвикателна, нали? Гласът ми изневери.

- Ако не излизаш от спалнята - едва успях да про­мълвя аз, - е много добре.

Тя ми хвърли намръщен поглед в огледалото. Кога­то Леели се облича официално, в нея заговорват ценнос­тите на безкомпромисното й холивудско минало, а това е сериозна работа.

- Моля те, Ричи, кажи ми наистина какво мислиш. Ако е прекалено предизвикателна, ще я сваля...

Свали я, помислих си аз. Нека си останем тази вечер у дома, Леели, просто да се вмъкнем в другата стая и малко по малко, съвсем бавно да свалим твоята удиви­телна рокля от церемониите по връчване на „Оскар" и да забравим за следващата седмица да излезем оттам.

- Недей - казах й аз, въпреки че съжалявах за про­пуснатия шанс. - Тя е направо чаровна. Много подходя­ща, даже изключително подходяща за този бал. Пълно­луние е и Полицията сигурно няма да отговаря на телефо­на.

Тя продължи със своя скептицизъм.

- Купувала съм я преди да се запознаем, Ричи, има повече от двайсет години - каза тя. - Дали бялата копри­нена рокля не е по-подходяща?

- Може би е по -подходяща - отвърнах аз в огледало­то. - Поне не се хвърля толкова в очи. Никой в този град не е виждал през живота си подобна рокля.

Двайсет години, а дори от любезност не можех да се въздържа да не я гледам прехласнат. Тя ме е пленила, помислих си. Ако поиска, Леели може да се облече така, че да те убие, но това щеше да бъде направо масово убийство!

Спомням си една бележка, която бях написал преди да се срещнем и която намерих години след това под купчина книжа: „Когато двама влюбени приемат идеалите един на друг, те започват още повече да се привличат с времето."

И ето че тези думи се сбъдваха. Тя стоеше и мисле­ше дали да си сложи огърлицата единично или двойно. И тази жена беше моя съпруга!

Гледах я прехласнат и удивен. Дали изглежда толко­ва прекрасна, защото има един субективен ореол около любимите ни хора, независимо как те се променят в очи­те на света - един за друг винаги си остават красиви? Или това става вследствие на съзнателния ни избор да изглеждаме все по-красиви с всяка изминала година ка­то един вид подарък за другия?

Никакво пушене и пиене, никакви наркотици, ни­какви интимни връзки с други. Никакво месо, кафе, за­хар, мазнини, шоколад, никаква преумора и стрес. Рабо­та без бързане, по-малко храна, повече спорт, градинарство и планеризъм, плуване и йога, чист въздух и пресни сокове, музика, учене, разговори и сън. Всеки бе водил упорита борба с лавина от обстоятелства и пречки, всич­ко бе резултат на съзнателна победа след повече или по-малко отчайващи провали. Шоколадът бе моят най-лош демон, безжалостните работни дни беше онова, което Леели трябваше да преодолее.

- Човек не може да пожертва толкова много без ни­каква награда - казах си аз.

- Моля?

Време беше да тръгваме. Кичурче руса коса искаше да се завие наляво, а тя търпеливо го приглаждаше на­дясно. Беше станало късно за преобличане. Убийствена­та рокля щеше да дойде с нас. Как ли правеха женските дрехи така че да очертават такива невероятни форми?.

- Толкова си красива, че едва мога дъх да си поема. Тя извърна глава от огледалото и ми се усмихна.

- Сериозно ли говориш? - и тя протегна ръце към мен. - О, Уки, благодаря ти. Извинявай, че понякога обръщам толкова внимание на това. Не искам да се сраму­ваш от мен, когато излизаме заедно.

Прегърнах я и после я пуснах, за да довърши тоале­та си. Защо външността е от такова голямо значение? На времето смятах, че физическата красота не е задължи­телно условие за човека до теб. Търсех красота, но не знаех защо... Нима онова, което е вътре в нас, не е най-важното?

Трябвало е навремето да зная какво търся, преди да питам защо. Ако ние с жена ми не бяхме красиви един за друг, нямаше да преживеем онези бури, когато всичко друго изглеждаше загубено.

- Не мога да я разбера - стенех аз не един и два пъ­ти. - Упорита луда перфекционистка! Ако не беше тол­кова красива, кълна се, че щях да я напусна завинаги!

И въпреки това, имаше красиви жени в миналото, които напусках, без дори да се замисля, когато бяхме на­учили всичко, което имахме да научим едни от други. Някои поразителни на пръв поглед жени се правръщат в нещо съвсем обикновено, след като ги опознаеш по-доб­ре. А други, които са единствени по рода си, наши срод­ни души, те стават толкова по-красиви, колкото повече се сближаваме с тях.

Дали ние с Леели бяхме такива сродни души? Нима бих могъл дори да си представя, че Нейно Величество Красотата може да се приюти при нас и да остане зави­наги, и да става дори още по-блестяща? Това никога не ми се беше случвало преди и ето я, че стоеше тук пред мен.

Тя приключи тоалета си пред огледалото, заметна един черен копринен шал на раменете си и се протегна за чантичката.

- Готова съм!

- Чудесно!

- Обичаш ли ме?

- Да - отвърнах аз.

- Не мога да разбера защо...

- Защото си прекрасна, сърдечна, умна, добра, лю­бознателна, чувствена, интелигентна, изобретателна, уравновесена, многостранна, свободна, открита, пряма, отзивчива, бляскава, практична, забавна, красива, поло­жително мислеща, талантлива, изразителна, акуратна, проницателна, загадъчна, изменчива, любопитна, безг­рижна, непредсказуема, силна, решителна, предприемчи­ва, сериозна, искрена, безстрашна и мъдра.

- Гледай ти! - каза тя. - Отсега нататък ще се пос­тарая никога да не закъснявам!

Почувствах се като преоблечен Робин Худ, когато влязохме в балната зала, която бе точно копие на тази в Нотингам. Хората си кимаха с глава, смееха

се и се стремяха да блеснат, като отпиваха шампанско от кристални чаши с дълги столчета. Ето че успяха да ме уловят, мислех си аз; мене, воинстващия противник на медицината, да ме заобикалят медици от всички страни. При първия тост в чест на аспирина с мене е свършено -аз ще излея чашата си и всички ще надигнат глас срещу мене и ще ме сочат с пръст.

В този момент си спомних за стълбата. Ще се пока­теря на върха, ще разбия високите френски врати, нався­къде ще се посипят трески и стъкълца, ще прескоча през балкона на перваза, ще се покатеря по готическата стена до покрива и ще се изгубя в нощта.

Аз съм самоук отшелник, работил съм като авиатор за развлекателни полети по ливадите на Средния Запад, банкрутирал човек, който едва се бе измъкнал от най-бедните съсловия... Какво общо бих могъл да имам с всички тези светила? Защо аз, който си бях пробил път сред малцинството на света - сред привържениците на идеята Всички-лекарства-са-зло - трябваше да учавствам в Бала на Мнозинството? За да се насладя на вида на мо­ята съпруга, припомних си аз.

Очите на Леели блестяха. Аз вдигнах копринения шал от раменете й.

Хванах я за ръка, почаках един-два такта, докато по­да под нас се превърна в просторни житни поля и двамата се понесохме, прекрасни и грациозни, сливайки се с изящните австрийски мелодии в интерпретация на Щра­ус, Не може да се опише как изглеждаме, когато танцу­ваме с Леели, но се чувстваме слети с музиката.

- Човек би помислил, че на тези доктори трябва да им е омръзнало от тяхната анатомия - казах, въртейки се в танца.

- Да? - възкликна тя царствено. Косата й се развя­ваше в такт с танца.

- Не. Откакто ти влезе, не съм забелязал нито един мъж, обърнат с врат към нас.

- Глупости - каза тя, макар че думите ми бяха на­пълно верни.

Колко спокоен се чувствах, преди да се науча да тан­цувам! За да бъдеш майстор-любител на танца, не се изисква нито риск, нито усилие и за мен това е по-лесно от всичко.

Любителският танц обаче не е така вълнуващ, човек не чувства как тялото се носи в потока на музиката. За да изпитам това вълнение, аз трябваше да стигна до ис­тински подиум и наистина да се науча да танцувам. Тя­лото ми известно време се препъваше в една танцова за­ла, обгърната от огледала. Каква неприятна мисъл. Не съм стигнал дотук, бях казал на жена си, за да започвам като неопитен новак в каквото и да било.

Леели не беше съгласна с мен и вземаше уроци са­ма. Прибираше се у дома така озарена след нейните ве­черни уроци по танци, че аз бях учуден. Какво толкова приятно може да има в танците?

Тя ми показа една-две стъпки и само след миг над­менното ми самочувствие загуби значение пред удоволс­твието да уча с нея.

Страховете ми се оказаха съвсем основателни. Сед­мици наред се чувствах като Франкенщайн, измъкнал се от някакво мазе, че и по-лошо. Електродите в неговия мозък едва ли са просветвали толкова ярко, колкото моите чудовищни обувки, тъпчейки всичко пред себе си. Ако не се откажеш обаче, рано или късно...

Сега целият се отдадох на музиката, не виждах ни­кой друг в залата, освен нея. Благодаря ти, млади Ри­чард, за смелостта да напуснеш сигурните си стени! Имах чувството, че съм на небето, докато бях носен от музиката и жена ми сигурно си мислеше същото.

- Когато си бил малко момче, Уки, не си ли си мис­лил, че си дошъл тук някъде от звездите?

- М-м. Знаех това със сигурност.

Спомних си изобретените от мен самия телескопи. Когато гледах през техните лещи, имах чувството, че гле­дам през прозорците на космически кораб, търсейки ис­тинския си дом.

- Аз също мислех така - каза тя. - Не че съм от ня­коя съществуваща планета, а просто от Там.

Аз кимнах и я въртях сред другите танцуващи двой­ки ту вляво, ту вдясно. '

- Ако някой ме помоли да му посоча пътя към дома - казах аз, - аз бях готов да посоча нагоре, без дори да зная защо, до не много отдавна.

Тя вдигна глава.

- Не можех да посоча навътре към себе си: вътре в мен имаше едно тясно пространство натъпкано, с телес­ни части така, че едва можех да дишам. Не можех да по­соча нито наляво, нито надясно: тези посоки не биха ме отвели до нищо друго, освен едно преместено тук. Един­ствената посока, която ми оставаше, бе нагоре, далеч от земята и аз дълго време изпитвах носталгия към звезди­те.

- Аз все още я изпитвам - каза тя. - Ако същества от летяща чиния се спуснат и кацнат на покрива, нима няма да им кажем да ни заведат с тях у дома?

Тази представа ме накара да се усмихна. Нашият покрив не е достатъчно здрав, за да издържи космически кораб. Дали ще бъдем готови да отлетим с посетителите от космическото пространство, след като те са изравни­ли кухнята ни със земята?

- Те няма как да ни заведат у дома - казах аз. - Ние не сме дошли от звездите. Как биха могли едни посети­тели отвъд това време-пространство да ни посочат пътя към дома?

- Може да разполагат с карти.

Не можах да намеря отговор, замислих се над думи­те й, докато музиката засвири началните пасажи, въздъх­на и спря.

Съществуват карти, мислех си аз. В онзи период от миналото аз не сочех звездите, а само нещо, което е от­къснато от земята. Когато вътре в душата си разбрах, че моят дом не е на определена планета, аз се опитвах да покажа сам на себе си, че домът не е никое място, но не бях успял да проумея това доскоро.

Седнахме на една маса, срещнахме непознати: лекар с неговата съпруга, болнична директорка с нейния съп­руг. Питах се, какво да кажа след първоначалното „здра­вейте".

Не се ли чувствате отговорни по някакъв начин за това зависимо от хапчетата общество, което ни заобика­ля? Чувствате ли се щастливи като вярвате, че ние сме безпомощни пътници в нашите тела? Вярно ли е, че ле­карите се боят от смъртта повече, отколкото представи­телите на останалите професии и че при тях се регистри­рат далеч повече случаи на самоубийства?

Дойде ми наум да попитам има ли сред присъства­щите някой умбролог.

Умбролог ли?

Лекар, който се занимава със заболяванията на сян­ката, бих обяснил аз: прекършена сянка, изкривена сян­ка, липсваща сянка, хиперумбрия - прекомерна актив­ност на сянката. С други думи, умбролог! Има ли тук ня­кой умбролог?

Това е безумие, биха се разсмели те. Сянката просто имитира движенията на тялото.

По същия начин, безумно е да се забравя, че тялото имитира състоянието на вярата. Нито един умбролог ли няма тук? При толкова много лекари в залата? След те­зи думи бих си излязъл.

- Доколкото зная, вие летите на „Скаймастър"! -възкликна директорката.

Погледнах към нея. Дали лекарите могат да четат мисли?

- Значката на ревера е на „Чесна Скаймастър", нали така? - попита тя.

- О! Да, разбира се - отвърнах. - Малцина забеляз­ват.

- Аз карам „Чесна 210" - каза тя. - Почти като „Скаймастъра" е. Едномоторен „Скаймастър".

- „Чесна", „Чесна", „Чесна" - възкликна лекарят. -Аз ли съм единствен на тази маса, който кара „Пайпър"? Не си и представям как някой от вас би приземил „Туин Команч".

- С пълна газ и леко спускане - казах аз. - Не е чак толкова трудно.

Усмихнах се, за своя собствена изненада.

След малко погледнах към Леели и тя невинно сви рамене: човек никога не знае... една вечер, прекарана в танци и разговори за самолети не е чак толкова зле.

И така, вечерта премина. Танцувахме много. Запом­них това, че мнозина лекари са също така и авиатори, за­лата бе пълна с лекари-пилоти. До полунощ се бяхме за­познали с десетки и бяхме изпитали удоволствие от това познанство. И колкото и невероятно да бе, аз се чувствах като у дома си.

Това, че те имат различни възгледи, не означава края на света. Те дават най-доброто от себе си, не насил­ват хората да ползват услугите на медицината въпреки волята им, за всички ни има място под слънцето.

Тостът в чест на аспирина така и не се състоя, не ми се наложи да бягам на покрива сред пръски от френско стъкло. Това беше фантазия на деветгодишно момче, по­мислих си, може би на Дики, който ме гледаше напрег­нат зад завесата право в очите, готов да се бори или да избяга.

Убийствената рокля на Леели бе великолепна, но не предизвика припадък у мъжете, нито смъртоносна за­вист у жените, всяка от които бе по своему елегантна.

- Толкова много научих тази вечер! - каза жена ми по пътя към дома.

- Казвай едно по едно. Тя се усмихна.

- Първо, това как танцуваме. В сравнение с преди, днес ние сме просто съвършени. Напредваме и това ми е много приятно.

- Това се отнася и за мен.

- Второ, това се отнася и за теб. И на теб, както се оказва, ти беше приятно да се облечеш и да отидеш на бал! И то с хора, които вярват в медицината! Аз, разби­ра се, не дадох вид, но очаквах през цялото време, че ще започнеш неравна битка на смърт с всички наоколо за това, че тялото е съзнание и защо трябва да се третира с химикали, когато промяната в мисленето, и така ната­тък и така нататък.

- Въздържах се - отвърнах.

- Само защото много от тях летят със самолети. Ако не бяха пилоти, щеше да ги вземеш за слуги на дяво­ла на фармацевтиката, обречени да горят в ада. Но след като са летци, ти погледна на тях като на хора като тебе, без нито веднъж да им викнеш в лицето Дяволски Бели Престилки!

- Не, аз по природа съм възпитан човек.

- Освен когато се чувстваш заплашен - каза тя. – А престана да се чувстваш такъв, когато разбра, че и те ка­то теб обичат да летят.

- Е, да, така е.

- Трето, хареса ми онзи разговор за завръщане у до­ма. Наистина съм се чувствала като чужденец през по-голямата част от живота си. Не защото много често съм сменяла местожителството си, а защото бях чужденец. Не мислех като останалите там, където израснах, не мис­ля като майка ми, нито като баща ми или другите от се­мейството.

- Ти мислиш като другите от семейството си, скъпа - казах й аз. - Само че твоето семейство не са тези, кои­то си мислиш.

- Вероятно си прав - каза тя. - Докато разбрах, че и извън семейството съм много самотна. И тогава наме­рих теб.

- Мен ли? - учудено възкликнах аз. - Ти си се омъ­жила за човек-който-в-много-отношения е твой брат!

- И бих го сторила отново - каза тя без никакъв свян. - Колко са хората, Ричи, които си мислят, че са осо­бени и различни от другите, че са самотни чужденци, са­мо защото не са срещнали своето семейство?

- Ако не сме били особени и различни - казах аз, -ако не сме били далеч, ние никога не бихме узнали ра­достта да се завърнеш у дома.

- Ето, отново заговорихме за дома. Кажи ми, какво е домът за теб?

Започнах изречението, без да зная как ще го завър­ша.

- Домът според мен е онова, което познаваш и оби­чащ.

, Почувствах, че думите ми отекнаха в мен, както все­ки верен отговор отеква в съзнанието.

- Не е ли така? Когато седнеш пред пианото, за да посвириш просто за себе си, когато познаваш тази музи­ка и я обичаш, не е ли това едно завръщане у дома? Когато аз седна пред командното табло на малък самолет, това за мен е завръщане у дома. Ние сме заедно, ти и аз, тъй че в този миг нашият дом е този автомобил в движе­ние; следващият месец той би могъл да бъде някой друг град. Когато сме заедно, ние сме си у дома.

- Нима нашият дом не са звездите?

- Домът не е място. Познатото и обичаното не е не­що, което може да се закове, сложи под покрив или заса­ди. Можем д а се. привържем към гвоздеите и покривите, но ако някой размени познатия ни ред, когато се завър­нем, ще възкликнем: каква е тази купчина съчки тук? Домът е определен порядък, който ни е скъп, където се чувстваме сигурни и където можем да бъдем такива, каквито сме.

- Звучи много хубаво, Уки - каза тя.

- И мога да се обзаложа, че преди да изберем живо­та на земята, е имало порядък, който сме обичали и, поз­навали и от който сме дошли, нямащ нищо общо с вре­мето и пространството, и с молекулите въобще!

- И от това, че сме тук, не следва, че сме забравили за него - каза тя. - Не ти ли се е случвало, скъпи, поня­кога... почти... да си спомниш?

- В шести клас!

В този миг в колата, редом до моята жена, без дори и следа от присъствието на Дики, аз имах чувството, че никога не съм забравял.

Шести клас бе огромен, Леели, какво ли правех аз сред тази тълпа от деца? Вече го нямаше ранчото, водната кула бе

останала само спомен, морето от пелин и камънаци изт­ля, докато се превърна в море от спретнати къщички, зе­лените поля се смениха от лекото вълнение на калифор­нийския бряг.

Толкова много деца има в това училище, мислех си аз. Никой от тях не може да оседлае и поведе товарно магаре, но все пак повечето не са лоши. Ограничени са, но не и лоши.

На свой ред те ме наблюдаваха любопитно в начало­то, но да дойдеш в Калифорния от Аризона не е като да идваш от Ню Йорк или Белгия. Аз бях напълно безоби­ден, не се различавах кой знае колко от тях и след време престанах да им бъда интересен и се превърнах в един от многото.

- Бъджи, не мислиш ли, че съм малко луд?

-Да.

Ние бавно карахме надолу по пустата есенна улица своите велосипеди след училище. Гумите им мачкаха листата на смокините.

- Не бързай да казваш „да", преди да съм ти обяснил какво имам предвид. Защото аз наистина си мисля, че съм малко луд, но това се отнася и за тебе.

- Не си луд.

Възможно е в основното училище „Марк Твен" да имаше някой и по-умен от Антъни Зербе, макар че малко ме съмнява. Със сигурност обаче нямаше по-досет­лив, по-силен и по-бърз от него, нито по-всеотдаен прия­тел, когато си в беда.

- Според теб, Бъджи, ти дете ли си? - попитах го.

- Да. Външно погледнато, съм дете. И двамата сме деца. -

- Точно така! Външно погледнато е така. Но вътре в душата си, нима си дете? Нима се чувстваш дете?

- Разбира се, че не - отвърна той, скръсти ръце и продължи да кара без да държи кормилото. И при това ме изпревари. - Мисленето ми е по-зряло от това на ня­кои възрастни, които познавам. Бих споменал... госпо­дин Андерсън например. Само дето тялото ми е още малко. Не зная как да печеля пари или да се оженя и да купувам къщи. Не съм и достатъчно висок. Липсва ми голям обем информация, каквато още не съм придобил. Но вътре в душата си, като личност, съм зрял човек.

- Значи според теб ни считат за деца, не защото сме по-малоценни, а защото ни е нужно време, за да станем по-информирани и по-високи. А когато пораснем, ще се чувстваме по същия начин, както и сега, само дето ще знаем повече подробности как да се справяме с живота.

- Обзалагам се, че си прав - каза той като нещо съв­сем естествено. - В душите си ще се чувстваме, както и сега.

- А това не те ли тревожи?

- Защо?

- Ние сме досущ като възрастните, но сме безсилни, Бъдж! Не ти ли е неприятно да бъдеш безсилен?

- Не. Безсилен съм, но за разлика от теб, аз...

Той се прекъсна насред изречението и се спусна по нанадолнището на улица „Блекторн", като вдигна крака на кормилото, при все по-увеличаваща се скорост.

- За разлика от мен ти си какво?

- Аз съм търпелив! - викна той срещу вятъра. - Ня­мам нищо против баща ми да печели парите, а не аз. Нямам нищо против да съм дете. Има толкова много неща, които да научи човек. За всяко дребно нещо в живота има толкова много неща да научиш!

- На мен пък това положение не ми е приятно. Искам да бъда свободен. Ако си възрастен по душа... трябва да се направи така, че като минеш определен тест, да получиш права на възрастен, независимо на колко си години.

- Всяко нещо с времето си - каза той.

Приятелят ми отново върна краката си на педалите и хвана кормилото, и в последния момент преди да се удари, вдигна предното колело и се качи на тротоара. Дните, когато се плашех от колела, бяха безвъзвратно отминали. Тогава тичах при мама да намеря закрила, ко­гато Рой ме слагаше на високата седалка и ме блъскаше да карам сам.

Свърнах по алеята зад Зербе, погълнат от мисли за различията помежду ни.

- Не мислиш ли, че си особен човек?

- Аха! - каза той, като скочи от велосипеда в движе­ние и спря на тревното пространство пред дома си. - Ами ти?

Спрях до него и аз и останах на педалите, докато ко­лелото се наклони на една страна, след което скочих и го оставих на тревата.

- Разбира се, че съм особен - казах аз. - Всеки е осо­бен! Кажи ми поне един човек от нашия клас или дори от цялото училище „Марк Твен", който има намерение, когато порасне, да се превърне в неудачник!

Зербе кръстоса крака и седна на ливадата, облегнат на седалката на колелото си.

- И все пак се случва, нали така? Става нещо между сегашния момент, когато знаем че сме особени и следва­щия, когато си казваме, че сигурно не сме чак толкова особени и се превръщаме в неудачници.

- Но това няма да се случи с мен - казах аз. Той се разсмя.

- Откъде знаеш? Защо си толкова сигурен? Може би не сме всъщност толкова зрели. Може би ставаме истин­ски зрели, когато разберем, че не сме кой знае колко осо­бени. Може би провалът е нещо, с което само истински зрелите хора могат да се справят.

- Нищо подобно! - възкликнах аз. - Може и да сме деца, но в душите си сме завършени, а не сме просто... нищожества!

- Продължавай - каза той. - Нямам нищо против то­ва, което казваш. Но откъде разбираш, че си особен човек?

- Има някои утрини - започнах аз. - Утрини, в кои­то се събуждам и излизам навън, а въздухът е толкова... зелен, разбираш ли ме? Въздухът сякаш ти казва: „Днес ще се случи нещо! Нещо потресаващо ще се случи!" И ма­кар нищо особено да не се случва, то някак си витае във въздуха. Не се случва, но всъщност се случва. Ти сигурно не разбираш какво искам да кажа, нали?

- Това може би е твоето желание нещо да се случи.

- Не си въобразявам, Бъдж! Кълна ти се, че не си въобразявам. Чувствам нещо... Нещо като призвание. И ти сигурно го долавяш, нали? Имам предвид не буквал­но, но го усещаш по някакъв начин, не е ли така?

Той ме погледна право в очите.

- Чувствам вътрешна светлина - каза той, - сякаш съм погълнал звезда.

- ЕТО ВИДЯ ЛИ! И каквото и да правиш, тази звез­да не е вън от теб, тя не може да се открие дори и с те­лескоп, голям колкото къща.

Приятелят ми лежеше облегнат на колелото и съ­зерцаваше как здрачът се спуска над дърветата.

- Човек не вижда звезди на дневна светлина. Трябва да затвориш очи и да привикнеш към мрака, за да видиш бледата светлина на тази звезда много, много далеч. И ти ли я виждаш, Дик?

Само приятели се осмеляват да водят помежду си подобни разговори, помислих си аз.

- Виждам тази светлина като сребърна верига, като верига на котва в съзнанието си, която се губи някъде в дълбоки води.

- Дълбоки води! - възкликна той. - О, точно така! И ние сме гмурци, които се спускаме все по-надолу и по-на-долу, а сребърната верига ни води към тази потънала звезда. Тя е нашата котва...

Чувствах се като делфин, скочил високо във въздуха от някакъв резервоар, където е бил затворен, и спуснал се в открито море, за да намери другар, подобен на него. Не бях единственият, който знаеше, че Нещо ни зове, Нещо неизразимо с думи!

- Значи и ти познаваш това усещане, Бъдж! Котва от светлина! Аз плувам надолу и колкото и лошо да е всич­ко наоколо, пак всичко е добре. Намирам се в дълбоки води, лодката ми вече не се вижда на повърхността, но та­зи котва е по-светла от всякакъв фар и е вътре в мен!

- Да - въздъхна той. Бе станал сериозен и замислен. - Да, наистина вътре в теб.

- И какво мислиш да правиш във връзка с това? Знаеш, че... Светлината... я има там, дълбоко в теб, и какво мислиш да правиш?

- Мисля да чакам.

- Да чакаш ли? За Бога, Бъдж, как можеш да знаеш, че е в теб и да чакаш?

Надявах се той да разбере, че гласът ми трепереше от безпокойство, а не от гняв.

- А какво друго да правя? Какво правиш ти, Дик, през твоите зелени утрини?

Той откъсна стръкче трева и го сдъвка.

- Ще ми се да избягам. Имам чувството, че съвсем наблизо, само ако зная в коя посока да изтичам, ще от­крия скрития космически кораб с отворена врата. И ня­кой, който знае кой съм, ще ме посрещне, ще ме вземе на борда и вратата „тряс!" ще се затвори и „фююю!" ко­рабът ще се издигне, къщата ми ще остане далеч назад и никой няма да ме види, нито ще види как корабът се из­дига все ио-нагоре и по-нагоре и ме отнася сред звездите в моя истински дом.

Приятелят ми завъртя предното колело с пръст ка­то бавна празна ролетка.

- За това ли питаше дали не си малко луд?

-Донякъде.

- Е, наистина си луд.

- Така е. Ти също.

- Аз не съм - каза той.

- Разкажи ми пак за погълнатата звезда, моля те! Той се разсмя.

- Само на тебе мога да говоря за това.

- Благодаря.

- Добре е и ти да не говориш много - предупреди ме той.

- Да не мислиш, че го разказвам на всеки? - възк­ликнах аз. - Никога не ще и спомена. Но ти също знаеш, че сме особени, нали? Не само ти и аз. Всеки човек.

- Това е, докато пораснем - каза той.

- О, моля те, Бъджи, не можеш да мислиш така. Вече притъмняваше, той се изправи, хвана колелото и го закара в задния двор.

- Не бързай толкова - каза той. - За всичко това се иска време. Ако искаш да си спомниш кой си наистина, трябва да намериш начин да не ставаш възрастен.

Докато карах велосипеда си към къщи, размишлявах върху тези думи в здрача. Може би моят космически кораб нямаше да ме намери. Може би аз ще трябва да го намеря.

Леели въртеше кормилото, докато ме слушаше. Свърна в една пресечка, изчака червената светлина и пое надолу по широка странична улица.

- Никога не си ми разказвал за това - каза тя. - Тъкмо започна да си мисля, че те познавам и ти си спомниш някой подобен епизод.

- Може би никога няма да ме опознаеш. Мога да си спомням и още, ако искаш.

- Наистина ли? Разкажи ми тогава.

- Онези зелени мигове! Те идваха и аз познавах същ­ността на всичко, кой съм, защо съм, къде съм, какво предстои. Това не беше познание с думи. Познавах го чрез чувствата си. Имах усещането, че да, това е, към ко­ето съм се стремил. И ето ме сега на тази малка плане­та в света на илюзиите. Само да вдигна завесата и ще от­крия истинския си дом. Само да отключа съзнанието си.

- Но завесата отново се спускаше, нали? - каза тя. -Поне с мен ставаше така.

- Да. Завесата винаги се спускаше като покрив, кой­то затваря моя личен кинотеатър и падаше отново мрак. М единственото, което се виждаше, беше течението на живота в две измерения, макар да изглеждаха четири.

Почувствах как детето в моето съзнание слуша ду­мите ми.

- Веднъж, когато бях пилот във военновъздушните сили във Флорида, докато се връщах към поделението след нощния полет, се случи така, че погледнах небето. И тогава тази огромна завеса, покриваща целия Млечен път, се вдигна за половин минута и аз останах на място­то си вцепенен и не можех да откъсна поглед от небето.

- И какво имаше отвъд завесата? - попита тя. - Как­во видя?

- Нищо! Нима не е странно това? Видях само как та­зи светла завеса се вдига и се разкрива не гледка, а усе­щане на огромна радост: Това е прекрасно. Всичко е прек­расно. После завесата се спусна отново и се виждаха са­мо звездите такива, каквито винаги съм ги познавал, а аз продължавах да стоя в тъмното.

Погледнах към нея, спомняйки си.

- Това чувство никога не ме е напускало, Уки. Дори до този миг то никога не е изчезвало напълно.

- Аз съм те виждала ужасно вбесен, скъпи - каза тя. - Виждала съм те в такива състояния, че бих могла да се закълна, че не намираш всичко за прекрасно.

- Разбира се. Но не става ли същото и с теб: да ка­жем, че играеш някаква игра и толкова много се увли­чаш в нея, та забравяш, че това е само игра.

- Много пъти забравям, че е игра - каза тя. - Започ­вам да си мисля, че реалният живот е реален. Ти също си го мислиш.

- Признавам, че понякога наистина изглежда така. Разстройвам се, когато нещо ми се изпречи на пътя. Ядосвам се, което значи, че изпитвам страх, когато оно­ва, което искам да направя, или онзи, който искам да бъ­да, е застрашен от нещо. Но такива са правилата на иг­рата. Ако бъда изваден от играта, ако в най-гневната ми минута някой ми каже: Животът ти свърши, Ричард. Времето ти изтече, гневът веднага ще ме напусне. Как­вото и да го е причинило, вече няма да има значение, и аз отново ще намеря себе си.

- Трябва да запомня тези думи - каза тя. - Животът ти свърши...

Разсмях се, защото знаех, че ще чуя тези думи след­ващия път, когато избухна.

- Тези думи мигновено ти връщат вярната перспек­тива. Не е ли така?

Тя зави покрай ъгъла и продължи по пътя към дома ни. Любовта се запазва по време на брака, мислех си аз, докато съпругът и съпругата уважават онова, което мис­ли другият.

Тя спря колата и изключи мотора.

- Точно това иска той, нали? - каза тя.

- Кой?

- Дики. Той иска да си върне вярната перспектива. Каквото и да се случи, той иска да знае, че всичко е прек­расно.

 

Май бе валяло в тази пустиня, защото пресъхналото езерно дъно бе обрасло с трева и на местата на на­пуканите линии на неговата памет бяха останали

едва забележими следи, едно дърво се издигаше на хори­зонта. Как е възможно така бързо да се промени този пейзаж?

Той ясно се виждаше от другата страна на езерото, в подножието на малък хълм, и се втурнах тичешком нас­реща му.

- Беше ли там, Капитане? - попитах го.

- На бала ли? - каза той. - Където беше толкова уп­лашен? Да.

- Не съм бил уплашен.

- Ами какво ще кажеш за моя план за бягство в слу­чай, че вдигнат тост в чест на Аспирина...

- Това беше прекрасен план, Дики. Почти се надя­вах да вдигнат такъв тост.

- Много благодаря - каза той. - Спокойно би могъл да се осъществи.

- Да. Нямаше да мине без последици.

- Моята работа беше да те измъкна от там. Работа на възрастните е да се занимават с последиците.

- Но това съвсем не беше наложително - казах аз. -Можех най-спокойно да си изляза по същия начин, по който бях влязъл. Без обяснения, просто да си отида, за­щото не ми е приятно да остана. Без преследване и без­редие, без да чупя врати и да пръскам стъкла, без да се изкачвам по готически стени шест етажа при моите обувки и без да се чудя как да сляза от покрива и да се върна при Леели. Без последици. Той сви рамене.

- Ти просто си възрастен.

- Прав си. Твоят план можеше да бъде много успе­шен, щеше да бъде прекрасно преживяване.

Той се заизкачва нагоре по хълма, сякаш там имаше нещо, което искаше да ми покаже.

- Наистина ли нямаш никаква вяра в медицината? -понита.

- Наистина.

- Дори и в аспирина ли? Поклатих глава.

- В нищо.

- Ами ако се разболееш?

- Аз не се разболявам - отвърнах.

- Никога ли?

- Почти никога.

- Но какво все пак правиш, когато се разболееш? -попита той.

- Допълзявам до аптеката и се връщам с цели кама­ри лекарства. Започвам с ацетаминофен и не спирам да пия лекарства, докато не ги свърша всичките.

- Ако тялото ти е съвършено проявление на онова, което мислиш за него - каза той, - защо тогава си пле­шив като билярдна топка? И защо използваш очила, за да разчиташ картите по време на полет?

- НЕ СЪМ ПЛЕШИВ КАТО БИЛЯРДНА ТОПКА! - сопнах му се аз. - В своите мисли по отношение на тя­лото си, аз съм решил да направя косата си малко по-лесна за сресване. А и няма нищо лошо в това, че по-сит­ните букви изглеждат слети и аз ги разчитам с очила, за­щото така е по-разумно. Може би ми е хрумнала тази ми­съл, защото когато бях като теб, забелязах, че косата на татко е по-оредяла от моята и те двамата с майка ми, си слагат очила, когато четат.

Той нищо не отвърна.

- Аз наистина смятам, че тялото ми е огледало на моите мисли - продължих,.- но това не означава, че не проявявам леност и не винаги живея на нивото на свои­те убеждения. Но в момента, когато моята мисъл-форма по отношение на тялото ми създаде сериозен проблем и стане наложително да я променя, ще я променя.

- Ами ако истински се разболееш? - попита той. -Съвсем сериозно.

- Това не ми се случва. Може да се случи веднъж на много, много години. Когато се научих да летя, бях убе­ден, че летците не се разболяват никога. И това е вярно. Не познавам нито един летец, който да боледува често.

Той ме погледна въпросително.

-Защо?

Как става така, че не знаем отговорите, преди да се натъкнем на въпроса, помислих си аз. Още щом си отво­рих устата и вече можех да кажа защо авиаторите са здрави хора.

- За повечето от нас летенето е една фантазия. А ни­ма има фантазии, в които да се съдържа представата за болест? Ако изживееш повечето неща, за които си меч­тал, няма да ти остане време да се чувстваш зле,

Той се усмихваше, докато вървеше нагоре по хълма, сякаш четеше моите мисли.

- Ти се шегуваш, Ричард - каза той. - Същия си ка­то татко. Шегуваш се с такова сериозно лице, че човек никога не може да те разбере.

- Не е нужно да ми вярваш. Можеш и сам да разбе­реш това, Капитане. Има едно изследване, в което срав­няват здравето на хора, които са обичали работата си, със състоянието на хора, които са нещастни с нея. Кои смяташ, че са по-здрави?

- Лесно е да се досетя.

Докоснах го по рамото, както вървяхме.

- Ами ако нямаше такова изследване? - казах аз.- По-трудно ли щеше да ти бъде да се досетиш?

Той ме погледна широко усмихнат, напълно свалил маската, която ни разделяше.

- Това е мисловен експеримент - казах аз. - Начин да откриеш онова, което вече знаеш.

- Мисловен експеримент! - възкликна той. - Чудес­но!

- Нужно ли ти е да имаш моите отговори?

- Разбира се, Ричард. На всяка цена!

- Съвсем не е така - казах аз.

- Защо да не искам да узная отговорите ти?

- Защото отговорите се променят - отвърнах аз. -На теб не са ти нужни милиони отговори, а по-скоро ти трябват няколко вечни въпроса. Въпросите са диаманти, които човек поднася на светлината. Дори и цял живот да ги изучаваш, винаги ще виждаш различни цветове в един и същ диамант. Всеки път, когато задаваш отново и от­ново все същите вечни въпроси, ти получаваш отговори­те, от които се нуждаеш, тъкмо в минутата, когато имаш потребност от тях.

Той свъси вежди и отправи поглед към върха на хълма, който изкачвахме.

- Кои са тези въпроси?

- Например въпросът: Кои съм аз? Той съвсем не остана впечатлен.

- Един пример.

- Да предположим например, че си изправен пред следния проблем. Всички в училище правят какво ли не, за да предизвикат вниманието на другите. Ами ти? Ти би ли се обличал в модни дрехи, би ли споделял модни пре­ценки, предразсъдъци и възгледи, за да бъдеш като дру­гите и да се чувстваш сигурен?

- Не зная. Иска ми се да имам приятели...

- И това е твоят проблем. Тогава оставаш насаме със себе си и си задаваш въпроса: Кой съм аз1?

Докато се изкачвахме, пресъхналото езеро зад нас се открояваше в нежнозелени цветове. Дали и моят вът­решен пейзаж ставаше все по-зелен сега, когато бях отк­рил това дете и исках да му върна свободата?

- Кой съм аз - повтори той. - И какво следва от то­ва?

- Следва, че се заслушваш. И докато се вслушваш, си спомняш. Ти си този, който е пожелал да се спусне на земята, за да извърши нещо забележително, нещо значи­мо в своите собствени очи. Включва ли това нещо забе­лежително да приемаш глупавите убеждения на всяка популярна безличност, само за да се правиш, че имаш приятели?

- Ами...

- Кой съм аз е въпрос, който никога не остарява, Дики. Той ти помага да правиш своя избор всеки път, през целия свой живот.

- Кои са мои приятели?

- Позна! - възкликнах аз. И наистина се гордеех с него.

Той спря да се изкачва и ме погледна.

- Какво съм познал?

- Кои са мои приятели? Ето това е вечен въпрос! Следващия път, когато те заобиколят дузина изгубени овце, които се възхищават от модното ти сако, от при­ческата и слънчевите ти очила, задай си въпроса: Кои са мои приятели, моите истински приятели, другите .като мен, които са дошли от звездите? Къде ли са те в този миг и какво правят? Дали аз съм приятел на самия себе си, когато отравям своето звездно съзнание с това мърт­во и кално стадно чувство, надигайки с „приятелчетата" си чаша бира?

Дики се протегна и ме хвана за ръка разтревожен.

- Ричард, но аз съм само дете...

- Въпреки това - говорех аз, когато продължихме изкачването си, - разбираш какво искам да кажа. Помни кой си и ще имаш своя отговор. Какво общо има един звезден човек с някакви си изтъркани ценности? Той се обърна към мен и се усмихна.

- А ти ще се разтревожиш ли. ако реша да стана пи­яница?

Аз го погледнах стъписай.

- Дики?

- Да предположим, че от мене излезе един пушач-гълтащ таблетки-развяващ флаг-стаден безделник-жен-кар-и-пияница - каза той. - Това ще те разтревожи ли?

- Ако направиш такъв избор, Капитане, едва ли много жени ще се заинтересуват от теб. Ще трябва да за­черкнеш „женкар".

- Да кажем, че ще го зачеркна - настояваше той. -Какво би казал?

В миг се почувствах разстроен, дали бях ядосан? Гневът е винаги страх, казах си наум, а страхът е винаги породен от опасението, че можем да загубим нещо. Дали щях да загубя себе си, ако той направеше такъв избор? Нужна ми бе само секунда, за да се успокоя: нищо няма­ше да загубя. Това щяха да бъдат негови желания, а не мои, и той е свободен да прави, каквото си ще. Загубата щеше да дойде, ако посмея да го принуждавам, да се пос­тавям на негово място и да живея неговия живот. Това би ме направило по-нещастен, отколкото ако прекарах живота си на въртящ се стол в бара.

Достатъчен ми бе този миг и тази представа, за да се изпари целият ми гняв и аз отново да дойда на себе си.

- Забрави да споменеш само две качества - строго казах аз, -критичен и деспотичен. Тези качества прите­жавам аз, а ти не. Що се отнася до останалото - то си е твоя лична работа.

- А ти няма ли да страдаш заради мен?

- Не мога да страдам за нещо, което не зависи от мен, - заявих аз. - Но виж какво ще ти кажа, Дики. Ако ми дадеш власт над своя живот, ако следваш стриктно моите указания, ако мислиш, говориш и вършиш онова, което аз ще ти кажа, тогава аз ще бъда отговорен за твоя живот.

- Но няма да бъда Капитан, така ли?

- Не - отвърнах. - Аз ще поема командването.

- А гарантираш ли ми, че ще успея?

- Няма гаранции за нищо. Но ако разбиеш живота си, обещавам ти, че много ще се разстроя. Той спря на пътеката.

- Какво? Вземаш нещата в свои ръце, вземаш реше­ния вместо мен, аз следвам твоите указания и когато ко­рабът ми се разбие в скалите, всичко, което ти ми обе­щаваш, е да бъдеш разстроен, така ли? Не, благодаря, ако ще си разбивам живота, предпочитам сам да си го разбия!

Аз му се усмихнах.

- Започваш да помъдряваш, Капитане.

Когато стигнахме върха на хълма, той спря пред ед­на грубовата, забита в земята облегалка, която явно му служеше за сядане. Веднага разбрах защо си беше избрал това място: то му създаваше усещане за полет, без да има нужда от криле или сънища.

- Красиво е тук - казах аз. ~ В твоята страна е про­лет, а?

Свенлива усмивка.

- Бавно се запролетява.

Защо да не му кажа направо, мислех си аз, защо просто да не му кажа, че го обичам и че ще бъда негов приятел до края на живота си? Дали онова, което иска да каже сърцето, се влива в потока на нашия разговор и да­ли то е най-важното, когато го съзерцаваме в дълбоките води и без никога да го уловим на повърхността?

- Май има малко нужда от дъжд - казах аз.

- Малко - каза той. За миг се загледа в далечината така, сякаш събираше кураж. После се обърна към мен: - И твоята страна се нуждае от дъжд, Ричард.

- Сигурно.

Какво ли имаше предвид? Удоволствие е за мен да му дам като подарък всичко, което съм научил, без да очаквам нищо в замяна.

- Не зная от какво значение е това за теб - каза той, - но вероятно голямо.

Преди да мога да го запитам какво по-точно има предвид, той силно разклати облегалката насам-натам и най-сетне успя да я откърти от земята и ми я подаде та­ка, сякаш детето Мойсей ми подаваше избледнелите скрижали.

Това не беше облегалка, а надгробна плоча, само­ръчно издялан надгробен паметник. В дървото не беше издълбана нито дата, нито епитафия. Имаше само чети­ри думи:

Боби Бах

Моят врат

След половинвековна забрава, всичко изплува отно­во в паметта ми.

Защо си такъв умен?

Брат ми вдигна поглед от книгата и погледна

на мен от висотата на тази година и половина,

която ни разделяше, като ме изпитваше с поглед.

- Какво говориш, Дики? Съвсем не съм умен. Аз се замислих над думите му, а той продължи да че­те.

- Но всички те смятат за умен, Боби.

Всеки друг брат на негово място щеше да загуби търпение и да ми викне да се махна. Всеки друг, но не и той.

- Добре, може и да са прави. Налага ми се да съм умен, защото трябва да бъда винаги първи, за да пропра­вям път и за теб.

Ако се шегуваше в този момент, то по нищо не му личеше.

- Ами Рой проправял ли е твоя път? Той остави книгата настрани за момент.

- Не. Рой е почти пораснал, а и е различен. Аз не умея да конструирам и майсторя като него. А и не мога да рисувам като Рой.

- И аз не мога.

- Но ние с теб можем да четем заедно, нали? - и той се дръпна от едната страна на големия си стол. - Искаш ли да се упражниш да почетеш малко?

Аз седнах до него.

- Затова ли си толкова умен, защото четеш много?

- Не. Чета много, защото трябва да напредвам. За да проправя път, нали трябва да напредвам? - и той отгър­на книгата на коленете си. - Предполагам, че не си чел още тази книга! Сигурно още не си стигнал дотам.

Погледнах страниците, които бяха наистина много умни и се усмихнах.

- О, разбирам какво пише тук... Той посочи главните букви.

- И какво?

- Никак не е трудно - казах аз. - ГЛАВА ТРИНАЙ­СЕТ. ОТВЪД СЛЪНЧЕВАТА СИСТЕМА.

- Много добре! Прочети първия параграф.

В семейството ни децата получаваха много похвали, но най-много се поощряваше хубавото четене, „изрази­телно", както казваше мама. Само да изречеш печатни­те думи и вече си чудесен син.

И така през онзи ден аз четох пред брат си, полагай­ки всички усилия да звуча така, сякаш му разказвам за звездите, а не чета за тях. Но дълбоко в съзнанието ми се запечатаха неговите думи, в които повярвах: „Аз трябва да прокарам пътя за теб."

Върнах се от училище прегладнял и се втурнах през задната врата към кухнята. Ако имам късмет, ще си от­крадна три-четири филийки ръжен хляб, които според майка ми щяха да ми разбият вечерята.

Ядец... Баща ми се беше върнал по-рано от работа и заедно с Боби и мама вече седяха на кухненската маса.

Те си говориха сериозно и тихо, сякаш че брат ми беше някакъв гост, а не техният син. Такова нещо нико­га не се беше случвало досега - моят баща да се върне у дома толкова рано.

- Здравей, татко - поздравих аз, като прикривах тре­вогата си. - Пак ли ще се местим? Да не би да предстои нещо важно или имате някакво съвещание?

 

- Имаме разговор с Боби - каза баща ми. - По-добре е да останем насаме, ако нямаш нищо против?

Аз гледах неразбиращо повече от секунда, после се обърнах към мама. Тя ме изгледа сериозно, без да каже нито дума. Явно бе станало нещо ужасно.

- Разбира се - казах аз. - Ще ида при Майк. До ско­ро.

Блъснах летящата врата, която водеше от кухнята към хола, оставяйки я да се затвори след мен и излязох през входната врата на къщата.

Но какво става, за Бога? Те никога досега не са во­дили разговор, на който да не мога да присъствам. Та на­ли и аз съм част от това семейство. Но може би не съм! Дали пък не кроят планове как да се отърват от мен? Но защо?

В съседство до къщата на Майк растеше дърво, иде­ално за катерене. Това беше бор с клони, които прилича­ха на спираловидна стълба, стигаща чак до върха. Бяха толкова гъсти, че нямаше как да паднеш. Ако успееш да стигнеш първите огромни клони, които се издигаха на височина шест фута, останалото беше лесно.

За какво биха могли да си говорят? И защо не жела­еха аз да го чуя?

Засилих се и скочих. Закрепих се за кората с обувки­те си за тенис и след още един полускок успях да стъпя на клона. И така, скрит сред клоните, започнах спокой­но и решително да се изкачвам нагоре.

Каквото и да си говорят, сигурно не е нещо приятно. Явно не ми готвеха някаква изненада. Ако беше така, можеха просто да престанат да говорят или да сменят те­мата, когато влязох - да заговорят за работата, за Библи­ята или за каквото и да е.

При върха на дървото клоните бяха по-къси и може­ха да се видят покривите на къщите. Гледката оттам бе­ше най-хубава, но клоните бяха нестабилни и самият ствол бе доста тънък и се люлееше.

Не се изкачих чак до върха... Нямах намерение да извършвам катерачески подвизи. Имах нужда да размис­ля, а това бе най-усамотеното място, което познавах.

Когато се връщах от училище, мама винаги ме пита­ше, как е минало училището и какво сме учили днес. Ис­ках да й кажа, че бях научил закона за средните стойнос­ти, исках да я попитам дали го знае, а ето че тя изобщо не се интересуваше. А и баща ми, защо ли се беше приб­рал толкова рано? Дали пък някой не беше умрял? Как­во толкова се беше случило?

Единственият човек, за когото знаех, че е умрял, бе­ше баба ми и когато това стана, те ми съобщиха. Бях се виждал с нея само веднъж и тя изглеждаше много стро­га и белокоса, не много по-висока от мен и аз не плаках за нея. Мама също не плака, нито татко, разбира се.

Никой не е умрял. Ако беше така, щяха да ми кажат.

На четвърт миля от тук, по-голямата част от наша­та къща беше скрита зад боровите иглички, но аз знаех къде е онази част на покрива, която е над кухнята. Това не беше кой знае колко трудно да се разбере. Всички ос­танали къщи в Лейкуд имаха наклонени покриви, докато нашият бе плосък.

Какво ли ставаше там?

Лек ветрец леко залюля дървото и аз здраво прегър­нах ствола с две ръце.

Сигурно си говореха нещо за мен - размишлявах аз. Ако не беше така, защо ме накараха да ги оставя сами? Явно се отнася за мен и никак не е приятно.

Но това не е възможно. Дори когато директорът ме вика в кабинета си, поводът е винаги приятен: Поздрав­ления, избран си за отговорник; съгласен ли си да влезеш в ученическия комитет; постигнал си най-висок успех на олимпиадата в щата, в сравнение с всички останали, ос­вен брат ти.

Спусна се здрач, а аз все още стоях сгушен сред кло­ните на дървото, като уплашено мече, и продължавах да бъда в неведение. Колкото и да се тревожех обаче, бях решен нищо да не питам. Ще ги оставя сами да ми кажат какво става, когато решат. Та аз нямам избор. Не мога нищо да направя. Това е нещо важно, нещо, което не трябва да зная и толкова.

Слязох от ствола и поех към къщи, като си залепвах борова смола по джинсите.

Когато блъснах летящата врата към кухнята, татко го нямаше, а мама приготвяше вечерята. Не просто вече­рята, а слагаше в печката да се пече една домашна тор­та.

- Здравей, Дики - поздрави ме тя, както обикнове­но. - Какво учихте днес в училище?

- Нищо - отвърнах й аз със същия тон, имитирайки нейното настроение.

Боби започна често да отсъства от училище и таки­ва тайни срещи отново се случваха от време на време.

В такива моменти аз оставах сам в спалнята, където спяхме заедно с Боби и до мен долитаха тихи гласове от­въд стената. Най-често говореше баща ми, понякога ма­ма, а Боби се чуваше толкова рядко и тихо, че не бях си­гурен дали е той.

Веднъж преди лягане, докато се качваше по стълба­та към горното легло, аз не издържах и реших да го по­питам.

- Какво става, Боби? - казах аз. - Какво си говори­те с мама и татко? Нещо за мен ли?

Той не се надвеси от леглото, за да ме види, както правеше понякога.

-Това е тайна - отвърна той. - Не се отнася за теб. Не е нещо, което трябва да знаеш.

Винаги сме разговаряли за всичко с Боби, а ето че сега имаше нещо, за което не можем да разговаряме. По­не е сигурно, че няма да дойдат при мен през нощта, да ме метнат в някаква затворена камионетка и да ме зап­ратят по дяволите. А може би брат ми се шегуваше. Ни­що чудно да дойдат да ме вземат. Но щом не иска да ка­же, не иска.

На другия ден намерих една кожена торбичка на бю­рото в нашата стая, колкото пиратско портмоне. Никога не бях я виждал преди...

Когато разхлабих вървите и я отворих, открих вътре не злато, а една статуетка, фино изработена от черен абанос, тя представляваше фигурата на засмян Буда, с ръце вдигнати над главата с длани нагоре и едва докос­ващи се пръсти. Какво по дяволите...

Чуха се стъпки, Боби си идваше! Аз върнах статует­ката в торбичката, хвърлих се на леглото и отворих кни­га, „Ракети, снаряди и космически полети" от Уили Лий.

- Здравей, Боби.

Вдигнах поглед от книгата, когато влезе и пак про­дължих да си чета.

- Здравей.

Четях напълно съсредеточен и запомних всичко та­ка, че мога да го възпроизведа и сега: ракетните двигате­ли с твърдо гориво не трябва да се напълват до горе с ди­намит, а само около конусообразната камера за горене. Колкото но-голяма е площта на горене, толкова по-си­лен е тласъкът. Ако е прекалено голяма, ракетата ще експлодира - БУМ! - като динамит.

- Довиждане - каза брат ми и изчезна, като си граб­на палтото и кожената торбичка и потегли нанякъде с колата, заедно с татко.

Две седмици по-късно Боби, който изглеждаше много изтощен, бе закарай от баща ми в болницата. Ка­заха, че няма нищо сериозно.

След седмица, без никакво сбогуване, брат ми умря.

Разбира се, казах си аз, като един деветгодишен Шерлок Холмс от улица „Бейкър", ето каква била тайна­та! Онези дълги усамотени разговори: всички са знаели, че Боби умира, освен мен! Сметнали са, че по този начин могат да ми спестят болката.

Абаносовият Буда трябваше да даде своя отговор, а аз не можех да зная дали брат ми го е намерил.

Трябваше да ми каже. Аз нямаше да се натъжа. Щях да имам възможност да го попитам как се чувства човек, когато умира, боли ли, къде отива човек, когато умира, Боби? Можеш ли да не умреш, ако не искаш? Идват ли ангели в съня ти? Леко ли е да се умре? Страх ли те е?

Поне пред мен мама не плака и Рой не плака, татко, разбира се, също. Така че и аз не плаках, поне пред дру­гите. Единствената промяна бе, че стана ужасно тихо и самотно в спалнята.

Местният вестник на Лонг Бийч, „Прес-телеграм", публикува кратка жалейка, в която се казваше, че татко, мама, Рой и аз сме надживели Боби. Аз закачих колон­ката на вратата си с игличка от модел за самолети, по­ласкан, че един вестник е забелязал и отпечатал нашите имена.

На другия ден изрезката бе паднала, намерих я обър­ната върху бюрото си. Закачих я отново и на следващия ден тя пак беше паднала. Тогава разбрах намека. Мама може и да не плачеше, но предпочиташе да не й се на­помня от вестниците, че Боб е мъртъв. Веднъж, докато бършеше чиниите и ги подреждаше в шкафа, тя най-сетне ми каза истината.

- Боби умря от левкимия.

Аз мигновено запомних тази дума.

- Това не се лекува. В последните си дни, Дик, той беше толкова спокоен, толкова умъдрял!

Нямаше сълзи, вече не ми казваше Дики, а Дик.

- „Всичко е предопределено, мамо" - каза ми той. -„На мен ми е предопределено да умра сега. Не ме е страх, моля те да не тъгуваш и да не страдаш. Не бих мо­гъл да понеса да плачеш".

Една сълза се отрони от очите й и разговорът беше прекратен.

Аз наистина бях момче с късмет. Какъв по-сигурен живот от този да се нося леко и удобно по преправената от брат ми пътека? Той води, аз го следвам.

А сега, вместо хоризонтален полет и леки завои пред мен, Боби бе надул мотора докрай и се бе изстрелял право нагоре, за да изчезне в слънцето.

Душата ми бе изпълнена с ужас. Ридаех нощем под завивките и крещях във възглавницата. Моля те, Боби, МОЛЯ ТЕ! Не ме оставяй сам тук. Нали обеща да ми по­кажеш пътя! Та ти ми обеща! Не си отивай! Не зная как да живея без брат!

Разбрах, че плачът с нищо не помага. С чувствата нищо не можеш да промениш. Само разбирането е от значение, а аз имах много още да разбера.

Погледнах" речника на думата смърт: там нямаше нищо, освен безстрастна констатация на очевидното.

Прочетох и в енциклопедията: никакъв отговор.

Боби беше толкова ведър, помислих си аз, в него ня­маше страх. Сякаш беше решил да тръгне с отворени очи към смъртта, сякаш се готвеше за някакво изпитание. Когато изпитанието дойде, когато вратата се отвори, той изправи рамене и премина през нея с вдигната глава, без да погледне назад.

Добре се справи, братко, мислех си аз, благодаря, че ми показа пътя.

Но знаеш ли какво, Боби? Аз изведнъж се промених. Изведнъж аз станах амбициозно копеле и, кълна ти се, че няма да умра, преди да разбера защо съм живял.

Онзи ден се простих с онова момче, което плачеше от ужас, след смъртта на брат си, сбогувах се с него и продължих живота си сам.

Дики взе надгробната плоча от ръцете ми. - Кажи ми отново - каза той - Какъв е смисълът? Аз примигнах насреща му. Току-що преживях

един от най-разтърсващите моменти в живота си. Пре­живях го с неговата истинска болка. Нима това е той, този хладен непознат?

Той сякаш отвърна на мислите ми.

- А защо не? Нали ти направи точно това от мен?

- Благодаря за съпоставката - казах аз.

- Ти знаеш отговора на моя въпрос: Какъв е смисълът?

Аз се овладях, което се постига лесно с практика, и му казах:

- За мен смисълът е онова, което променя нашето мислене и следователно променя и живота ни.,

- Какъв е за теб смисълът на смъртта на Боби? -Той хвърли надгробната плоча в праха и тя падна. - По какъв начин тя промени живота ти?

- Така и не разбрах, чак до този момент. Просто престанах да мисля за нея и забравих.

Той се опита пак да изправи плочата, но тя падна и той я остави на земята.

- Но какъв е нейният смисъл?

В мига, в който ми зададе този въпрос, аз изведнъж разбрах. Когато извадих скрития спомен на светло, аз ся­каш отприщих таен бент и водата рукна като порой.

- Смъртта на Боби за първи път в живота ми ме на­учи да разчитам само на себе си. Вече половин век аз си въобразявам, че винаги съм разчитал само на себе си, но съм забравил времето преди. Каква грешка! Когато бях на твоите години, Боби ми обеща, че той ще открива онова, което трябва, че той ще поема ударите на живота преди те да стигнат до мен. Обеща ми дати омекотява, да ми обяснява смисъла им, така че да ми е по-леко. Да проправя моята пътечка сред дивата пустош. От мен се искаше само да следвам брат си и всичко щеше да бъде наред.

Той седна тихо на тревата, а аз закрачих напред-на-зад край него като хрътка, готова всеки момент да побег­не.

- В онзи ден всичко се промени. Когато Боби умря, неговият брат, пътуващ в задния вагон, трябваше ведна­га да скочи напред и сам да поеме водачеството.

С бясна скорост се връщах назад в годините.

- От този момент нататък Дики, всичко, което раз­брах, ме научи, че отделният човек има способността да променя собствената си съдба. Познах силата на индиви­дуалния избор. Всичко, което се случи след това: Рой отиде в армията, татко се затвори в себе си, мама започ­на да се занимава с политика, аз се научих да летя със са­молет... Всеки се научи да разчита на себе си. Всеки си каза, че не трябва никога да очаква някой друг да му по­каже пътя или да го направи щастлив.

Той отправи поглед към далечния хоризонт.

- Мама и татко не мислят така.

- Вярно, те мислят точно обратното. Мама - мисионерката, социалният работник, съветничката; татко -пасторът, свещеникът, служителят на Червения кръст -те изповядваха, че трябва да се живее за другите, но гре­шаха, Дики!

Той настръхна.

Не казвай, че мама е грешала - викна насреща ми. - Можеш да говориш, че е различна, Ричард, но не смей да казваш, че не е била права!

Колко силно обичах своята майка и колко малко от нейните ценности бях възприел! Да живеещ за другите, мамо, това е най-тежкият удар, който можеш да нанесеш на онези, на които искаш да помогнеш ако дърпаш тех­ните каруци нагоре по планините, ще свършиш с разби­то сърце. Ти се опита да ме предпазиш от собствените ми чувства, когато Боби умря. М ето че изминаха петдесет години, за да се изправя пред тях сам. Как си могла да направиш такава грешка и защо все пак толкова много те обичам?

- Радвам се, че мама не ми каза, че Боби може би ще умре - казах аз. - Не мога дори да си представя, какъв щях да бъда днес, ако беше го направила.

- Може би мисионер? - допусна той.

- Аз, мисионер? Невъзможно! Кой знае...

- А не би ли могъл сега да станеш мисионер? Той каза това, сякаш се надяваше да утеши посмър­тно майка ни.

Аз се разсмях на висок глас.

- Нали тъкмо свещеникът уби Бога за мен, Дики! Не си ли спомняш?

- Не.

Естествено, казах си аз. Той е Пазителят на Забраве­ното, а аз си спомням този случай така, сякаш че е ста­нал днес.

- След като Боби умря - каза той, - у мен се появи­ха някои прости детски въпроси за живота, които зада­дох на вътрешния си свещеник, и които разбиха моя Бог-такъв-какъвто-го-познавах и ме доведоха до пълното прозрение за моята лична истина.

Дики дори не можеше да си представи, че си спом­ням нещо съществено от детството.

- За какъв свещеник говориш, какво се е случило?

Ще ти покажа какво се случи - казах аз. - Застана ли тук, ще бъда аз, застана ли там, ще бъде моят вътре­шен свещеник. Да започвам ли?

Той се усмихна, предусещайки да се разиграе голямо шоу на върха на хълма.

- Всемогъщ ли е Бог? - попитах аз, малкото момче, всезнаещия старец.

Преместих се и се обърнах, за да погледна надолу към момчето, което някога съм бил. Сега бях истински свещеник в тъмнозелена роба с кръст на дълга верига около врата ми.

- Разбира се! Ако не беше така, Той нямаше да бъ­де Бог, нали синко?

- А Бог обича ли ни?

- Та иска ли питане. Бог ни обича, обича всеки от нас!

- Защо прекрасни хора, които Бог обича, загиват убити във войни или по жесток начин, в безсмислени убийства и нелепи нещастни случаи, защо невинни, умни деца безмилостно страдат и загиват, защо умря моят брат?

А сега, трябва да внимавам да не ме издаде моят глас, трябва да скрия своята неувереност.

- Някои неща са отвъд нашите възможности да ги разберем, дете мое. Нашият Отец изпраща най-големите злини на онези, които обича най-много. Той има нужда да се увери, че по-важен за тебе е Той, а не твоят брат по плът. Имай вяра и доверие във Всемогъществото на Бог...

- ВИЕ ДА НЕ БИ ДА СТЕ СЕ ПОБЪРКАЛ?? ДА НЕ БИ ДА МЕ ВЗЕМАТЕ ЗА НЯКАКЪВ ДЕВЕТГОДИШЕН ИДИОТ? ИЛИ ТРЯБВА ДА ПРИЗНАЕТЕ, ЧЕ БОГ НЕ Е ПО-ВСЕМОГЪЩ, ОТКОЛКОТО СЪМ АЗ, ЧЕ Е НАПЪЛНО БЕЗПОМОЩЕН ПРЕД ЗЛОТО, ИЛИ В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ, ОНОВА, КОЕТО БОГ НАРИ­ЧА ЛЮБОВ, НИЕ ГО НАРИЧАМЕ НАЙ-САДИСТИЧ­НА ОМРАЗА ОТ СТРАНА НА НАЙ-КЪРВАВИЯ МА­СОВ УБИЕЦ!

- Е, добре - казва отецът, внезапно станал откровен.

- Аз греша, нрав си ти. Исках да ти дам утешение, а на теб ти трябва истината. Както мнозина Божии чеда, ти отхвърляш организираната религия, господин Рациона­лен Мислителю. Знаеш, че аз не мога да отговоря на те­зи въпроси, никой свещеник не може да им отговори. А сега ще трябва да си изградиш своя собствена религия.

- Но защо? - питам аз. - Аз не се нуждая от религия. Мога да мина и без нея.

- А ще оставиш ли загадката защо сме дошли на то­зи свят без разрешение?

- Да оставя тази загадка без разрешение - обърнах се към Дики от сцената - би означавало да призная, че съществува нещо, което не мога да разбера. А знаех мно­го добре, че ако достатъчно силно искам да зная, не съ­ществува нищо, което да не успея да разбера. За неофитите това бе първият принцип на моята религия.

Върнах се към своята сценка.

- Никак няма да ми бъде трудно - казвам аз. - Вся­ко дете може да предложи нещо по-добро от свят, който е касапница и Бог с нож в ръка.

- Но това си има своя цена - предупреждава ме све­щеникът. - Ако изградиш своя собствена теология, ти ще бъдеш различен от всички останали...

- Това не е никаква цена - надсмивам му се аз. - То­ва е награда! А и освен това, нали никой не вярва в един безсилен Бог, в един убиец? Няма да е никак трудно.

Моят вътрешен отец се усмихва при тези думи със снизходителна усмивка и изчезва.

Дики ме гледаше, захласнат от моята сценка.

- Щом той си отиде, аз бях обзет от безпокойство -продължих аз, - Дали не проявих привързаност и прека­лена емоционалност като избухнах по този начин? През следващите десет години аз съвсем хладнокръвно и вни­мателно изграждах това свое разбиране, без главни бук­ви, без възклицания. Толкова дълго време ми беше необ­ходимо, но най-сетне отломките бяха сглобени и основата положена. Благодарение на брат си, аз възстанових Бога. Помогни ми да разбера всичко това, Дики, покажи ми къде греша.

Той кимна, готов да участва в изграждането на ед­на индивидуална религия.

- Представи си, че съществува един Всемогъщ Бог, който вижда смъртните и техните беди на земята - бав­но произнесох аз.

Той кимна.

- Но ако е така, Дики, Бог трябва да е отговорен за всички катастрофи, трагедии, за страха и смъртта, които съсипват човечеството.

Той вдигна ръка.

- Само поради това, че Бог става свидетел на наши­те нещастия, не означава, че Той е отговорен за тях.

- Помисли внимателно. Защото Той е всемогъщ. С други думи, Той има силата да прекрати злото, ако поис­ка. Но Той предпочита да не го прекратява. След като допуска съществуването на злото, значи Той е причина­та да го има.

Той се замисли над тези думи.

- Може би... - промълви той предпазливо.

- В такъв случай, по определение, щом невинните продължават да страдат и умират, всемогъщият Бог не е просто безотговорен, Той е жесток.

Дики отново вдигна ръка, по-скоро за да му дам вре­ме да разбере думите ми, отколкото да зададе въпрос.

- Може би...

- Не си много убеден.

- Звучи странно, но не мога да разбера къде е греш­ката.

- И аз не мога. За теб светът променя ли се при ед­на такава мисъл, че Бог е... зъл и жесток, както се про­мени за мен?

- Продължавай - каза той.

- По-нататък. Представи си един Вселюбящ Бог, Който наблюдава смъртните и знае техните нещастия на земята.

- Става ми ясно. Аз кимнах.

- Значи този Бог наблюдава състрадателно как не­винните биват потискани и унищожавани от злото неп­рекъснато, биват унищожавани от множеството, докато се молят напразно за помощ век подир век...

Той вдигна ръка.

- Сега ще кажеш, че понеже невинните страдат и умират, нашият вселюбящ Бог е безсилен да им помог­не.

- Точно така! Кажи ми, когато бъдеш готов да ти за­дам един въпрос.

Той имаше нужда само от миг, за да прецени онова, което бяхме казали. После кимна:

- Добре, готов съм да чуя въпроса ти.

- Кой е истинският Бог, Дики? - попитах аз. - Жес­токият или безсилният?

Той се замисли за дълго, после се разсмя и поклати

глава.

- Та това не е никакъв избор! Ако трябва да се избира между Жесток или Безсилен Бог, то защо въобще е нужен?

Наблюдавах го и си представях как съм изглеждал преди години.

- Подобен избор просто не е избор - казах аз. - Ни­то едното, нито другото е реално.

- Нека се върнем от самото начало - предложи той. - Дали въпросът е бил погрешно поставен?

Дали съм бил толкова впечатлителен, когато бях на неговите години?

- Добре! Онова, което прави избора нереален, е въп­росът: Представи си, че Бог, който вижда тленните хо­ра и знае техните нещастия на земята. Както и да го въртиш, както и да го сучеш - а аз съм правил това годи­ни наред - все пак, в мига, щом си представиш, че Бог гледа на нас като на смъртни в беда, няма друга възмож­ност, освен избор - Бог е Жесток, или Безсилен.

- И какво остава тогава? - попита той. - Значи няма Бог?

- Ако твърдиш, че това време-пространство е реал­но..., че това време-пространство е било и ще бъде вина­ги, значи, че или няма Бог, или си изправен пред горния избор.

- Ами ако не твърдя, че това време-пространство е реапно?

Взех едно камъче и го запратих ниско надолу по склона. Спомних си онзи момент, в който раших да се от­кажа от това твърдение - ей така, за да видя какво би станало.

- Тогава не зная - отвърнах.

- О, престани! - Той изтръгна парче пръст с тревата и го запрати безцелно в пространството. - Много добре знаеш!

- Помисли върху това, а ще го обсъдим следващия път.

- Да не си помислил да си тръгваш тъкмо в този мо­мент, Ричард! КЪДЕ МИ Е ОГНЕПРЪСКАЧКАТА?

- Знаеш ли, Дики, че този хълм е идеален за планеризъм? Май обикновено духа от юг?

- Тук изобщо не духа, освен ако аз му заповядам -заяви той. - А сега, след като току-що уби Бог, съветвам те да го възкресиш от мъртвите, защото аз ти обещавам, че няма да имаш никакъв сън!

- Е, добре. Но не мога да Го възкреся от мъртвите, защото Той не е Той.

- Да не би да е Тя?

- Не може да се изрази с местоимение, а с глагол -Бъда - казах аз.

- Готов съм, започвай! - каза той и ми освободи сце­ната.

- Добре. Аз отказвам да приема един Бог, който е безпомощен или му липсва волята да преодолее злото. Но не отказвам да приема, че съществува една всемогъ­ща, вселюбяща реалност.

- Ето че се връщаме на изходните позиции!

- Не. Чуй ме. Много е просто - Аз прокарах мисле­на линия във въздуха. - Ето тук си представи една врата. На вратата са изписани две думи. Животът Е. Ако вле­зеш през тази врата, ще ти се открие свят, в който това твърдение ще бъде вярно.

- Но от нищо не следва, че съм длъжен да вярвам в това, че Животът Е - заяви той, решен да не се поддава на предположения.

- Не си. Но ако не вярваш в това или ако вярваш, че Животът Не Е или че Животът Понякога Е, а Поняко­га Не Е, или в това, че Смъртта Е, тогава светът тряб­ва да бъде такъв, какъвто изглежда - без смисъл и цел. Всички сме оставени сами на себе си, някои са родени с късмет, на други им се налага доста да страдат, докато умрат, и няма значение кой кой е. Добър шанс.,

Изчаках го, докато той чукаше на всички тези вра­ти, отваряше ги, докато загуби интерес към онова, което беше зад тях.

- Голяма скука - констатира той и се приведе така, сякаш се готвеше за скок. - Е, добре, нека се спрем на „Животът Е".

- Сигурен ли си?

- Готов съм да опитам...

- Запомни, че надписът на тази врата гласи Живо­тът Е - предупредих го аз. - Няма шега. Под него, с не­видими букви, ако щеш, е изписано: Независимо от всич­ки привидности.

- Животът Е.

- ХА, ДИКИ! - викнах аз като самурай и размахах бляскав меч в ръка. - ТУК, В ТОЗИ КОВЧЕГ ЛЕЖИ ТЯЛОТО НА БРАТ ТИ! НАИСТИНА ЛИ НЯМА СМЪРТ?

- Животът Е - каза той с дълбока вяра. - Независимо от всичко.

Аз надянах черна роба, скрих глава в качулката, из­правих се на пръсти и заговорих зловещо и глухо:

- Аз съм самата смърт, дете, и ще дойда и за теб, ко­гато настъпи часът и нищо няма да може да ми устои...

Аз мога да бъда много страшен; уплаших се, че мал­ко съм попрекалил.

Той обаче продължи да настоява на истината, която |изпробваше.

- Животът Е - каза той. - Независимо от всичко.

- Ей, момче - подхванах аз, като отново се намерих в жълтото си спортно сако. - В живота няма нищо трай­но. Нали не очакваш обувките ти да са вечни, или кола­та ти, животът ти? Здравият разум говори, че всичко от­минава!

- Животът Е - каза той. - Независимо от всичко. После, маскиран като самия себе си, аз казах:

- Всичко видимо се променя.

- Животът Е - отвърна той.

- Лесно е да го кажеш, когато си добре и си щастлив, Капитане - казах аз. - Но какво би казал, ако си наранен, болен, или потиснат, защото любимата ти те е напусна­ла, защото жена ти не разбира истинската ти същност или си загубил работата си, или си банкрутирал и си стигнал самото дъно на живота?

- Животът Е.

- А Животът влияе ли се от привидностите? Той се замисли за момент. Всеки въпрос би могъл да бъде подвеждащ.

-Не.

- Животът познава ли привидностихе? Настъпи дълго мълчание.

- Подскажи ми малко.

- Светлината познава ли мрака? - попитах аз.

- Не'.

- Ако Животът Е, Той, познава ли Сам Себе си?

-Да?

- Нямаш право на досещане.

- ДА!

- Той познава ли звездите?

- ...не.

- Имали начало и край - попитах аз, - време и прос­транство?

- Животът Е. Вечно и завинаги. Не.

Защо простите неща са толкова трудни за разбира­не? - мислех си аз. Е си е Е. Не е Беше, нито Ще Бъде, ни­то Може Да не е Бил, нито Би Могъл да Угасне Утре. Е.

- Животът познава ли Дики Бах? Дълго мълчание.

- Той не познава моето тяло.

Ето че започваш да разбираш, помислих си аз.

- Познава ли... твоя адрес? Дики се разсмя.

-Не!

- Животът познава ли твоята... планета?

-Не.

- Животът познава ли твоето... име?

-Не.

Анкетата продължаваше.

- Животът познава ли тебе самия?

- Той познава... моя живот - каза той. - Познава моя дух.

- Сигурен ли си?

- Каквото и да казваш, не ме интересува. Животът познава моя живот.

- Може ли тялото ти да бъде унищожено? - попитах аз.

- Разбира се, че може Ричард.

- Може ли животът ти да бъде унищожен?

- Никога! - отвърна той, учуден от самия себе си.

- О, моля те, Дики, да не би да искаш да кажеш, че не можеш да бъдеш убит?

- Да бъдеш убит може да се разбира двояко. Всеки може да убие моята видимост. Никой не може да отнеме моя живот. - Той се замисли за миг. - Щом Животът Е.

- Така - казах аз.

- Какво така? - попита той.

- Урокът свърши. Ти току-що върна Бога към Жи­вот.

- Всемогъщия Бог ли? - попита той.

- А Животът всемогъщ ли е? - попитах аз.

- В неговия свят, да. В Реалния свят, Животът Е. Нищо не може да унищожи Живота.

- И в света на Привидностите ли?

- Привидностите са си привидности - отвърна той. -Нищо не може да унищожи Живота.

- Животът обича ли те?

- Животът ме познава. Аз не мога да бъда унищо­жен. И аз съм един прекрасен човек...

- Ами ако не си? Ако Животът не познава привид­ности, ако Животът няма отношение към пространство­то и времето, ако Животът вижда само Живота, ако Жи­вотът не познава Условностите, може ли Животът да те познава теб като добър или лош човек?

- Значи ли това, че Животът ме вижда съвършен?

- Ами ти как мислиш? - попитах аз. - Може би това означава любов? Чакам идеи.

Той мълча дълго, присвил очи с вдигната глава.

- Какво има? - попитах аз.

Той изглеждаше така, сякаш държи в ръката си ек­сплозив, но не му е приятно да взриви цялата моя краси­ва конструкция, която бях изграждал цял живот. И все пак аз не бях единственото му възможно бъдеще. Цели­ят живот беше пред него, а човек не може да живее с идеи, на които не вярва достатъчно.

- Кажи ми какво има - обърнах се към него аз, с раз­туптяно сърце.

- Не ме разбирай погрешно - каза той. - Признавам, че така, както е изложена, логически твоята религия мо­же би е вярна - той се замисли. - Но...

- Но какво...?

- Но какво общо има това с моя живот, като При­видно Човешко Същество, тук върху тази Привидна Планета? Твоето Е, е много хубаво, Ричард - каза той, -но какво от това?

Засмях се сам на себе си в тишината. Нима ми се е случвало често нещо, което друг реши да направи, да бъде от значение за мен? Чувствах се така, сякаш някаква спойка на вътрешния ми кораб се беше пробила под водата и ме залива напрежение и тревога и аз започ­вам да затъвам в морето. Не съм толкова лек, бърз и подвижен, както ми се ще, а и не зная защо е така.

- Никога ли не си си казвал: „и какво от това"? -пита Дики. - Сигурно си си задавал този въпрос!

Наведох се и хвърлих един тежък лъскав камък на­долу по склона. Ако достатъчно повярваш, мислех си аз, почти всичко може да полети.

- Нали затова изпрати Шифърд - обърнах се към него аз, - защото искаше да усвоиш онова, което съм познал.

- Не съм изпращал никакъв Шифърд... Вдигнах друг камък и продължих своите проучва­ния по аеродинамика на скалните отломки.

- Да - каза той. - Исках и продължавам да искам да усвоя онова, което си познал. Извинявай, ако съм засег­нал чувствата ти с моето „и какво от това".

Аз бях предпочел да мълча, за да не му натрапвам моя начин на мислене... Той обаче бе изтълкувал моето мълчание като засегнати чувства от един несправедлив въпрос. Колко е трудно за хората да се разбират взаим­но, освен когато вече са постигнали съгласие, помежду си!

- Имам нужда от твоята помощ при един проблем -казах аз. - Искам да ти покажа какво съм научил, но ис­кам и да ти дам свобода на избор, защото ти ще използ­ваш това познание по свой начин, различно от мен, и си­гурно все някак ще успееш да ми дадеш да разбера как си го направил и защо. Искам да бъде така. Вярваш ли ми?

Той кимна.

- Но има и още нещо, което съм разбрал и то е ни­кого в нищо да не убеждавам. Когато ти ме попита: „И какво от това?", този въпрос ми се видя като предупре­дителен знак: ако решиш да му доказваш своята истина, той няма да повярва на думите ти!

- Не, не исках да кажа това...

- Нямам нищо против да ти разкажа каквото зная, да ти го обясня, колкото мога по-ясно, но помни, че аз не поемам отговорност за някого, над когото нямам власт... тоест, за никой друг, освен себе си.

- Но аз...

- Да се осланяш на другите, за да познаеш нещата, Дики, е същото, както да се осланяш на лекарствата, за да оздравееш. От тях може да има полза, само когато ги има и когато са подходящи... Когато ги няма или са не­подходящи, те не служат за нищо. Но при положение, че цял живот се учим да разбираме онова, което познаваме, тогава онзи вътрешен познаващ Аз ще бъде винаги с нас и когато греши, ще можем да го поправим, докато се усъвършенства и започне винаги да ни служи.

- Ричард, аз...

- Запомни, Капитане: причината, поради която съм тук, не е да те убеждавам в нещо или да те направя мой последовател, нито пък да те превърна в онова, което съм аз самият. Достатъчно ми беше трудно да направя от Ричард това, което съм аз. Не искам да бъда водач на никого, освен на самия себе си. Ще се почувствам искре­но по-добре, ако ти престанеш да се интересуваш от това кой съм, в какво вярвам и защо съм различен от вся­ко друго твое възможно бъдеше. Длъжен съм да ти дам информация и да откликна на твоето любопитство. Не съм длъжен обаче да те накарам да мислиш като мен. Защото моите убеждения могат да се окажат пълна заб­луда.

Той дълго мълча в отговор на моята лекция. Съв­сем основателно мълчание, помислих си аз, и също ни­що не казах.

Накрая въздъхна.

- Много добре разбирам, че не си ми водач и не но­сиш отговорност за нищо, което мога да направя или да не направя за останалата част от този свой живот или от всички свои животи във вечността. Приемам да не те обвинявам за никоя болка, реална или въображаема, ко­ято би могла да бъде породена от някоя твоя дума, коя­то аз правилно или неправилно съм приложил в някоя ситуация, в някое бъдеще или алтернативно бъдеще, ко­ето избера. Разбираш ли ме?

Аз поклатих глава.

- Нима не разбираш? Как така? ТИ НЕ СИ МОЙ ВОДАЧ, НИТО НАСТАВНИК, НИТО УЧИТЕЛ, НЕ­ЗАВИСИМО...

- Това уверение не ми е достатъчно - казах аз. - Ис­кам го писмено.

На лицето му се изписа пълно изумление.

- КАКВО? Нали ти казвам, че те разбирам, че не искаш да бъдеш наставник на никого? Как така това да не ти е достатъчно...

Аз му подадох едно гладко камъче да го хвърли.

- Само се пошегувах - казах аз. - Не говорех сери­озно, Дики. Искам да бъда напълно сигурен, че ме раз­бираш. Не ми трябва писменото ти съгласие.

Той се загледа в камъка в шепата си: нито го Хвър­ли, нито го пусна. ,

- Добре - съгласи се накрая. - Да поговорим за: „Животът Е". И какво от това.

- Какво знаеш от аритметиката? - попитах аз.

- Какво знае един ученик в четвърти клас от арит­метиката? - понита ме на свой ред той, защото знаеше, че му задавам въпроса с определена цел, надявайки се, че не се шегувам отново. - Същото, каквото и другите.

- Много добре - казах аз. - Мисля, че Животът, се изявява в Привидността по същия начин, както числата се изявяват в материалния свят. Да вземем например числото девет. Или може би ти предпочиташ друго чис­ло?

- Осем - предложи той, за да не ми даде възмож­ност да го подведа, ако съм избрал девет с определена цел.

- Добре, да вземем числото осем. Можем да изпи­шем осмица с мастило върху хартия и можем да излеем осмица от бронз, можем да я издълбаем в камък, да под­редим в един ред осем глухарчета, да натрупаме осем дванадесетостенника един върху друг. По колко различ­ни начини можем да изразим представата за осмица?

Той сви рамене.

- Има билиони начини за това. Безкрайно много на­чини.

- Почакай обаче - казах аз. - Виждаш ли тази фак­ла или онзи чук? По същия начин ние можем да изго­рим страницата, да разтопим бронза, да стрием камъка на прах, да духнем глухарчетата, да разбием дванадесетостенниците.

- Разбирам. Можем да унищожим числата.

- Не. Можем да унищожим привидността ла числата материалния свят. Можем да създаваме привидности и да рушим привидностите.

Той кимна.

- Но още отпреди началото на времето, Дики, и чак до тази минута, а и след като времето и пространството завинаги изчезнат, реалността на идеята за осмица остава неунищожима от привидностите. Когато Големият взрив завърши с Големия крах и целият материален свят се разбие на толкова дребни частици, че да не мо­гат повече да съществуват, осмицата ще продължи да съществува като идея, съвършена и абсолютно безраз­лична.

- Безразлична ли?

- Ето ти една секира — казах аз. - Разбий идеята за числото осем на части, така че тя да престане да същес­твува. Разполагаш с колкото време поискаш. Кажи ми, когато свършиш.

Той се разсмя.

- Аз не мога да разбивам идеи, Ричард!

- Аз също не мога.

- Значи така, тялото ми не е по-реално отколкото написаното на хартия число е реалното число - заключи той.

Кимнах с глава.

- Но аз бих стигнал до този извод малко по-бавно от теб. Почакай. Той почака.

- Кое друго число прилича на числото осем? - по­питах аз. За миг се зачудих дали се надявам той да по­вярва в моята идея. Не ме интересува дали ще повярва, казах си наум. Важното за мен е да разбира.

- Седем?

- Колко осмици съществуват в аритметиката? Той се замисли за секунда

- Една.

- И на мен така ми се струва. Идеята на всяко чис­ло е единствена по рода си, няма друга такава идея в би­тието. Целият Принцип на Числата зависи от тази осми­ца, без която той на часа би се разпаднал.

- Е, добре но...

- Не си ли съгласен? Да допуснем, че сме успели да унищожим числото осем. Бързо ми отговори: Колко е четири плюс четири? Шест плюс две? Десет минус две?

- Ох, - възкликна той.

- Ето че разбра. Съществува безкраен брой числа, всяко от които е различно от всички останали и всяко е съществено за Принципа, както Принципът е съществен за всяко "число.

- Принципът се нуждае от всяко едно число! - възк­ликна той. - Никога дори не бях помислял за това.

- Пред теб е животът - казах аз. - Истинският, неунищожимият Живот, Животът отвъд привидностите - и в същото време всяко число може да бъде изразено ед­новременно, във всеки от безкрайно многото светове на формите.

- Но как става така, че ние променяме своята фор­ма? - попита той. - Откъде се появява вярата? Как така изведнъж забравяме всичко, което е истина, и се прев­ръщаме в безсловесни младенци?

Аз прехапах устни.

- Не зная.

- Какво? Подредил си целия този пъзел, а си оста­вил едно парченце да липсва, така ли?

- Зная, че сме свободни да повярваме, в което си по­искаме жизнено измерение - отвърнах аз. - Зная, че пра­вим това, за да изживеем насладата от познанието и си­лата да си припомним кои сме. А как забравяме? Добре дошли в това време и пространство, но отърсете се от спомените пред вратата? Става нещо, което още не съм разбрал. И то изличава нашите спомени, когато преминаваме от един свят в друг.

Той се усмихна на моето неведение с една странна усмивка, която не можех да разбера, и след малко ким­на.

- Мога да продължа, въпреки липсващата част -съгласи се той. - Нещо Става. Забравяме. И по-нататък?

- Във всеки случай, щом попаднем в определено из­мерение на пространството и времето - продължих аз, - ние сме свободни да вярваме, че живеем самостоятелно и откъснато, свободни сме да твърдим, че Принципът на Числата е безсмислица.

Той кимна, опитвайки се да свърже нещата.

- Принципът не се съобразява с време-пространството, защото време-пространството е илюзия. Затова Принципът не чува нашите измъчени молитви и злобни проклятия, за него не съществува светотатство, ерес, бохулство, безбожие, непочтителност и ненавист. Прин­ципът не гради храмове, не наема мисионери, не води войни. Той не обръща внимание и не се интересува от това, че символите на неговите числа биват разпъвани и посичани от други символи или изгаряни до пепел."

- Да, безразличен е - каза той, не много убеден в то­ва.

- Мама интересува ли се от теб? - попитах аз.

- Тя ме обича!

- А интересуваше ли се, когато ти играеше на вой­ници и апаши и падаше мъртъв по десет пъти на час?

-Хм.

- Същото е и с Принципа - казах аз. - Той не се ин­тересува от игрите, които имат такова голямо значение за нас. Направи един опит. Обърни гръб на Вечния Принцип на Числата, на Безсмъртната Реалност на Числовото Битие.

Той се помести на върха на хълма, обърна се малко наляво.

- Кажи: Аз мразя Принципа на Числата!

- Аз мразя Принципа на Числата - заяви той, не особено убеден в това.

- Опитай сега да кажеш следното: Мерзкият глупав Принцип на Числата яде рафинирана захар, рафинирано олио и червено месо!

Той се разсмя.

- А сега внимавай, Капитане. Нужен е голям кураж, за да извикаш думите, които ще ти казвам, защото ако не са верни, можеш жив да бъдеш опечен: ТОЗИ ГНИЛ, ЛЪЖЛИВ, НИКОМУ НЕНУЖЕН И МЕРЗЪК ТАКА НАРЕЧЕН ПРИНЦИП НА ЧИСЛАТА Е ПО-ТЪП И ОТ КОНСКА МУХА! ТОЙ ДАЖЕ НЕ Е В СЪСТОЯ­НИЕ ДА НИ ПОРАЗИ С ГРЪМ, ЗА ДА НИ ДОКАЖЕ СВОЕТО МНИМО СЪЩЕСТВУВАНИЕ!

След думата мерзък той се обърка и сам съчини ос­таналото, но завърши с такова енергично проклятие срещу Принципа, че можехме да станем на жар, ако на Него му беше до това.

Не ни се случи нищо.

- Значи, можем да игнорираме Принципа, да го мразим, да го проклинаме, да тръгнем на кръстоносен поход срещу него, да го осмиваме - казах аз. - Няма да последва дори и следа от небесен гняв. А защо е така?

Той дълго размишлява над тези думи.

- Защо .Принципът на Числата е безразличен към всичко това? - попитах отново.

- Защото не ни чува - отвърна най-сетне той.

- Значи, можем да го проклинаме безнаказано?

- Да - отвърна той.

- Грешиш.

- Какво? Та той не чува!

- Той не чува, Дики - казах аз, - но ние чуваше! Ко­гато обърнем гръб на Принципа.на Числата, какво ста­ва с нашата аритметика?

- Май нищо няма да се получи?

- Нищо. Всеки път ще получаваме различни отгово­ри, производството и науката ще се разпадат. Ако изос­тавим Принципа, няма да пострада той, а ние!

- Боже мой! - възкликна Дики.

- Но щом си спомним Принципа, и на мига всичко отново започва да работи, както трябва. Няма нужда да му се извиняваме, Той няма да ни чуе, дори ако крещим. На никого не се изпращат никакви изпитания, никой не бива наказван, не пада гръм от небето. Спомнянето води до мигновено изцеление на всичките ни членове, за­щото дори и на илюзорния терен за игра на привиднос-тите, Принципът е реален.

- Това е интересно - каза той, не много убедено, но разбиращо.

- И ето, стигаме до твоя извод, Дики. Нека да ка­жем вместо Принципа на Числата, Принципа на Живо­та.

- Животът Е - каза той.

- .. чист живот, чиста любов, познание на собстве­ната ни чиста същност. Можем да кажем, че всеки от нас е уникално проявление на този Принцип и ние съ­ществуваме отвъд време-пространството, ние сме безс­мъртни, вечни, неунищожими.

- Да приемем, че е така. И какво от това?

- От това следва, че сме свободни да правим всич­ко, което си поискаме, освен две неща: Ние не можем да сътворим реалността, нито да я унищожим.

- А какво можем да правим?

- Едно Великолепно Нищо, във всичките му безцен­ни форми. Когато постъпим във фирмата „Живот Под Наем", какво бихме могли да очакваме да наемем? Можем да прегледаме неограничено количество светове на привидностите, можем да си купим раждания и смърт можем да пазаруваме трагедии, радости и нещастия, по­кой и страх, благородство и жестокост, рай и ад. Можем да си занесем у дома нашите вярвания и да ги разглеж­даме до най-дребните микроскопични подробности. Но преди времето и след него, както и във всеки отделен момент, Животът Е и Ние Сме. Единственото, от което най-много се страхуваме, е единственото, което не е въз­можно: Ние не можем да умрем, не можем да бъдем унищожени. Животът Е, Ние Сме.

- Ние Сме - повтори той, не особено впечатлен. - И какво от това?

- Ти ми кажи, Дики, каква е разликата между жертвите на обстоятелствата, уловени в капана на живот, какъвто не искат да водят, и господарите на своя избор, които могат да направляват живота си по собствена во­ля?

- Жертвите са безпомощни - каза той. - А господа­рите не са.

Кимнах с глава.

- Ето „какво от това".

Той ми бе дал възможност да му кажа, каквото исках и имаше над какво да размишлява. Тъй че аз реших да го оставя за известно време насаме със себе си. Огледах пейзажа, питайки се дали ще изглежда по

същия начин, когато го видя отново следващия път.

- Доскоро - промълвих.

- Ти господар ли си? - попита той.

- Разбира се, че съм господар! И аз, и ти, и всеки един човек - всички сме господари. Но често забравяме това.

- Как го правят? - попита той.

- Как кой прави какво?

- Как господарите променят живота си по собствена воля?

Този въпрос ме накара да се усмихна.

- Имат си техники.

- Моля?

- Една друга разлика между господарите и жертви­те е тази, че жертвите нямат усвоени техники, докато господарите притежават такива през цялото време.

- Може би бормашини? Или триони?

Той беше объркан и търсеше моята помощ. Добри­ят учител в този случай би го оставил сам с тази загадка, но аз съм твърде приказлив, за да бъда учител.

- Никакви триони. Избор. Изборът е вълшебното острие, което оформя целия живот. Ако обаче се страху­ваме да изберем каквото и да било, освен онова, което имаме, каква полза от такъв избор? Със същия успех бихме могли да се откажем от всякакъв избор, да го ос­тавим в кутийката му и да не прочетем дори инструкци­ите за употреба.

- Кои са онези, които се плашат от избора? - попи­та той. - Какво толкова страшно има в него?

- Изборът ни прави различни.

- О, продължавай...

- Е добре, недей да правиш никакъв избор - казах аз. - Върши винаги онова, което вършат останалите през всяка минута от своя живот. Какво става тогава?

- Ходя на училище.

- Да. И?

- Завършвам училище.

- Да. И?

- Започвам работа.

- Да. И?

- Оженвам се.

- Да. И?

- Имам деца.

- Да. И?

- Помагам им да завършат училище.

- Да. И?

- Излизам в пенсия.

-Да. И?

- Умирам.

- А когато умираш, какви са твоите последни думи? Той се замисли

- И какво от това?

- Значи дори когато правиш всичко онова, което другите очакват от тебе: живееш като почтен гражданин, добър съпруг и баща, гласуваш, вършиш благотворител­ност, ти не се различаваш много от животните. Живееш, както се очаква и умираш с мисълта: „И какво от това?"

-Хм.

- Така е, защото никога не си правил избор в живо­та си, Дики! Никога не си искал промяна, не си търсил онова, което обичаш и не си го откривал, не си се пота­пял в света, който е изпълнен със смисъл за тебе, не си се борил с дракони, които си мислил, че ще те погълнат, не си ходил на ръба на бездната с риск всеки миг да по­паднеш в нея, само и само да се избавиш от страха! Из­борът е всичко, Дики! Ако избираш онова, което обичаш и го следваш с всички сили, то аз, който съм твоето.бъдеще, най-тържествено ти обещавам, че никога няма да умреш, питайки се „и какво от това"!

Той ме изгледа с ъгълчето на очите си.

- Да не би да се опитваш да ме убеждаваш в нещо?

- Опитвам се - казах аз, - да те отклоня от Общия Поток. Длъжен съм да направя това.

- А какво ще стане, ако се науча да избирам самос­тоятелно, независимо от това какво казват хората и стиг­на там, до ръба на бездната? Ще ми помогне ли твоето магическо острие да се самосъхраня?

Въздъхнах.

- Дики, кога самосъхранението стана твоя амбиция? Бягството от сигурността е едничкият начин да кажеш своето „Да!" на живота.

- Смокиновото дърво - каза той.

-Моля?

- ... на двора. То е винаги там, то е винаги сигурно. Когато се страхувам, съм готов да дам всичко, за да бъ­да онова дърво. Когато не се страхувам, не съм в състоя­ние да понеса скуката на такъв живот.

Онова дърво още живее там, помислих си аз, израс­нало е по-голямо, отколкото той го знае и се е разлисти­ло още повече, оцеляло още половин век, забивайки ко­рените си дълбоко в земята.

- Бягството от сигурността не означава самоунищо­жение - казах аз. - Не е нужно да се качиш на състезате­лен самолет, преди още да си се научил да караш учебен. По-малките избори, по-малките приключения предшестват големите. Но идва ден, когато посред някое летателно състезание, посред чудовищния рев на самолета, кога­то светът не е нищо повече от зелена мъглявина на пет­десет фута долу в далечината, ти най-внезапно си спом­няш: аз съм избрал всичко, което в тази минута се случ­ва с мен! Аз сам изградих своя живот! Исках го повече от всичко друго, пълзях, вървях и тичах, за да го постигна и ето, това е той!

- Не съм сигурен - каза той. - Нима се налага да рискувам живота си?

- Разбира се, че се налага! С всеки един избор ти из­лагаш на риск онзи живот, който би могъл да имаш, ако не направиш избора; с всяко свое решение ти рискуваш живота, който би имал без да вземаш решения. Разбира се, един алтернативен Дики в един алтернативен свят по­ема по друг път и изживява онова, което ти би могъл да избереш, но това си е неговият избор, не твоя. В учили­ще, в работата и в брака, и във всяко приключение, кое­то би могъл да избереш, ако помниш какви би искал да бъдат последните ти думи и се опираш на истината, мо­жеш смело да поемеш към своята надежда.

- А ако сбъркам - каза той, - ще умра.

- Ако търсиш сигурност - казах му аз, - сбъркал си мястото. Единствената сигурност идва от това „Живо­тът Е" и само то е от значение. Абсолютно, неизменно съвършен. Но да търсиш Сигурност сред Привидности-те? Дори и смокинята един ден ще се превърне в прах.

Той сбърчи лице, обхванат от паника, и дори зъбите му затракаха.

Разсмях се, като го видях такъв.

- Светът се руши, символът изчезва, но не и духът на живота. Твоята вяра в тялото може и да умре, но не и вярващият, който я е формирал.

- Духът ни може и да обича промяната - каза той. -Но тялото ни я мрази.

Спомних си. Свит на топло и сигурно под завивките, в най-дълбокия сън в шест и половина през зимните утрини и ето че се раздава глас: „БОБИ! ДИКИ! БЪРЗО СТАВАЙТЕ! ТРЯБВА ДА СЕ ПРИГОТВИТЕ ЗА УЧИ­ЛИЩЕ!" Аз мъчително се пробуждах, заклевайки се, че когато порасна, никога няма да ставам от леглото преди обяд. Същото беше и във военовъздушното училище: за­виваше сирена и звукът й стигаше до ушите ми в два ча­са сутринта: ГОНГ-ГОНГ-ГОНГ! Нима се очаква от ме­не да се събудя? Да летя? Да се кача на самолет? В то­ва тъмнило? Тялото: Невъзможно! Духът: Направи го! Веднага!

- Тялото наистина мрази промяната - кимнах аз. -Но погледни това свое тяло... То с всеки изминал ден става малко по-високо и се променя по малко; Дики пос­тепенно изчезва, за да се превърне в Ричард, обречен да стане възрастен човек! Тялото се разрушава най-много, когато детето се превръща във възрастен, Капитане. Тя­лото на детето си отива без следа, без ковчег и дори без пепел, над която да плачеш.

- Помогни ми - каза той. - Нуждая се от всички тех­ники, за да бъда господар!

-Ти вече ги притежаваш. Какво ще кажеш на всяка привидност?

-Животът Е.

- И още?

- Какво още? - попита той. Подсказах му:

- Избор.

- Значи, тогава ще мога да променям привидностите.

- Може би все пак в определени граници?

- Ами - граници! - възкликна той. - Ако не искам да дишам, няма да дишам! Какви ти граници? Свих рамене.

- Когато се случи така, че господарите на живота не приемат нещата такива, каквито изглеждат, Ричард, за­що чисто и просто не спрат да дишат? Защо не напуснат този свят на Привидности, щом се сблъскат с наистина сериозен проблем? Защо не предпочетат да се върнат у дома?

- А защо човек трябва да бяга, когато може да про­мени света? Кажи си „Животът Е" право в лицето на привидността, обърни се към чудотворния Избор и след известно време на усилия, светът ще се промени.

- Винаги ли става така?

- В повечето случаи, да. Той остана изненадан.

- В повечето случаи ли? Даваш ми магическа фор­мула и ми гарантираш, че в „повечето случаи" тя ще има успех, така ли?

- Ако няма, тогава се проявява Принципът на Слу­чайността.

- Значи, принципът на случайността - повтори той.

- Да вземем следния пример: Решаваш да извър­шиш някаква жизнеутвърждаваща промяна в света на привидностите, който те заобикаля. Решението ти ще до­веде до промяна.

Той кимна.

- Заявяваш, че „Животът Е" с пълна увереност в истиността на това твърдение и от душа и сърце полагаш усилия, за да преобразиш онова, което желаеш.

Той отново кимна с глава.

- Но ето, че няма промяна - казах аз.

- Тъкмо смятах да те попитам какво става тогава.

- Ето какво правиш в такъв случай: продължаваш да полагаш усилия и започваш да търсиш внимателно онези случайни съвпадения, които могат да възникнат. Бъди бдителен, защото случайното съвпадение винаги се явява под прикритие.

Той кимна.

- Осланяй се на случайността да те води! Дики не остана въодушевен от думите ми.

- Дай ми някакъв пример - каза той.

- Например: искаме да преминем през тази тухлена стена, защото тя ни държи в границите на един привиден живот, който предпочитаме да променим.

Той кимна.

- Работим като луди, за да го променим, но стената си остава тухлена и по-твърда от всякога. Проверили сме всичко: няма нито таен изход, нито стълба, нито лопата, за да направим изход надолу... Само твърда стена.

- Само твърда стена - съгласи се той.

- И тогава, смълчи се и се вслушай. Не дочуваш ли приглушен звук на някакъв мотор оттатък стената? Да­ли пък водачът на булдозера не е оставил мотора да бръмчи, прекъснал работата си за малко на обяд и ма­шината случайно е превключила на първа скорост? Мо­же би по една щастлива случайност булдозерът бумти и с пълна скорост се приближава насам?

- А нима трябва да разчитам на случайността?

- Спомни си, че този свят не е реален. Той е терен за игра на привидностите, където ние усвояваме практика­та да преодоляваме онова, което ни се струва, че е, с по­мощта на онова, което знаем, че е истинската реалност. Принципът на Случайността е мощно оръдие, което ни позволява на този терен на привидностите да се прехвър­лим от другата страна на стената.

- Помагал ли ти е някога този Принцип на Случай­ността?

- Какво ли не дължа на него? Всеки основен поврат в моя живот е бил предизвикан от някаква случайност.

- О... - възкликна подигравателно той. - Дай ми по­не един пример.

- Помниш ли как ходеше с велосипеда си до летище­то, хващаше се за мрежестата ограда и дълго висеше до табелата с надпис: „Вход само за пилоти и пътници"!

Той кимна.

- Случвало се е безброй пъти.

- Помниш ли как мечтаеше да летиш, как обичаше да рисуваш самолети, как си правеше модели на самоле­ти и пишеше съчинения за самолети в училище, обеща­вайки си, че един ден непременно ще станеш летец?

Той широко отвори очи, удивен, че аз, възрастният човек, помня.

- Летенето бе една твърда стена - казах аз. - Когато поисках да се науча да летя, нищо не се получи. Нямаше пари за уроци по летене, нямах приятели със самолети, никаква кръстница-вълшебница не се появи изневидели­ца, никакви семейни традиции. Татко мразеше самоле­тите. Завърших гимназия и влязох в колеж, занизаха се часове но химия, по аналитична геометрия, по творческо писане и ихтиология. Но имаше и един предмет, който промени целия ми живот: уроците по стрелба.

- С лъкове и стрели ли?

- физическото възпитание беше задължителен предмет и стрелбата ми се стори най-лесна, Той кимна.

- Когато дойдеше понеделник сутрин, аз се строявах в един клас от двайсет момчета на открито. Точно до мен по една случайност се нареждаше едно по-голямо момче, което вземаше последните си часове преди дип­ломиране. Веднъж, както двамата се бяхме изправили и решително запращахме стрелите си в мишената, случай­но над нас прелетя самолет на път към летището на Лонг Бийч. Вместо да изстреля поредната си стрела, Боб Кийч отпусна лъка си и вдигна поглед към самолета. То­зи поглед промени целия ми живот.

- Само един поглед ли?

- Никой в Лонг Бийч дори и не поглежда самолети­те. Там те са нещо обичайно. Това момче, казах си аз, си­гурно се интересува от самолети, щом се заглежда така. По един съдбовен начин аз изрекох светкавично, преди още да осъзная абсурда на думите си: „Боб? Мога да се обзаложа, че си летателен инструктор и търсиш някой, който да мие и лъска самолета ти, а в замяна на това ти да го научиш да лети".

- И той каза „да" - досети се Дики.

- Не. Той ме погледна учуден и каза: „Откъде зна­еш?"

- Не може да бъде - усъмни се Дики. - Нима е въз­можно това? Звучи невероятно.

- Напълно вероятно е. Боб Кийч току-що бе полу­чил свидетелство за летателен инструктор и трябваше да обучи петима ученика, преди да получи постоянен серти­фикат.

- Но откъде си могъл ти да знаеш, че трябва да учи някого да лети?

- Може би някаква интуиция? Надежда? Тогава си мислех, че е късмет. Само след шест месеца Боб Кийч ме научи да летя. Избягах от училище, за да постъпя във во­енновъздушните сили и да прекарам остатъка от живота си във въздуха. Принципът на Случайността бе подредил съдбата ми, но аз разбрах за съществуването на този принцип едва двайсет години по-късно.

- Как действа този принцип?

- Сходните неща се привличат. Този принцип ще продължи да те изненадва през целия живот. Избери онова, което обичаш и работи, за да го осъществиш и не­що непременно ще се случи, нещо, което не би могъл да планираш, ще се появи, за да съчетае сходните неща, да те освободи, да те насочи по пътя, докато се изправиш пред поредната стена.

- Поредната стена! Отново ли ще бъда изправен пред стена?

- Това не е толкова тежко, колкото изглежда. Не е нужно никакво усилие, за да изпаднем в най-тежката си­туация, която можем да си представим... Винаги, когато забравяме за своите чудотворни способности, това става от само себе си. Интересното е не да се оставиш да по­паднеш в беда, а да излезеш от нея. Играта се състои в това да си спомним кои сме и да използваме своите могъщи възможности. Но как можем да се научим на това, без да го практикуваме?

Той не бе съвсем убеден.

- Не зная...

Дали пък не се стреми към едно безметежно бъде­ще? - питах се аз. Защо тогава е избрал това измерение на пространството и времето, след като търси безметежност.

- Предлагам ти един мисловен експеримент - казах аз. - Представи си, че не искаш да промениш нищо в своя свят, че той не би могъл да бъде по-добър, отколкото е.

Дики се замисли за момент.

- Ура! - възкликна. - Би било прекрасно.

- Е добре. Опитай се да останеш в този свят един ме­сец. Два месеца. Една година. Две години. Три. Е, как се чувстваш?

- Ще ми се да науча нещо ново. Искам да извърша нещо по-различно.

- Виждаш ли, ти самият си причината за този свят на привидностите.

- Значи ние обичаме да научаваме нови неща, така ли?

- Обичаме да си спомняме онова, което вече знаем. Когато слушаш любимата си музика или гледаш един ху­бав филм повторно, или пък препрочиташ любимия си разказ, ти знаеш предварително какво ще се случи, нали? Удоволствието е в това да го преживееш отново толкова пъти, колкото пожелаеш. Същото става и с нашите тех­ники. Първоначално ние си спомняме съвсем смътно своята същност и смирено изпробваме техниката на Из­бора; Принципа на Случайността; Въплъщаването-на-мисълта-в-опитност; Привличането на сходните неща; експериментираме със Закона за Промяна на Привид­ностите, за да превърнем външния си свят в отражение на вътрешния.

- Страхотно.

- И когато променим света веднъж, три пъти, десет пъти, ставаме малко по-смели и сигурни в себе .си. Спо­собностите ни действат! С практиката започваме да им се доверяваме напълно, спомняме си всичко, което мо­жем да постигнем с тях - да променяме привидностите според вътрешните си желания и да се отправим на нови приключения, подчинени на различни закони.

- Разкажи ми за други такива способности - помоли той.

- Колкото желаеш! В сърцата ни се проявяват всич­ки космически закони. Достатъчно е да усвоиш само ня­кои от тях, и то добре, и нищо не би могло да застане между теб и личността, която желаеш да бъдеш.

- Но нали точно за това и говоря с теб! Не съм си­гурен кой именно искам да бъда!

Настъпи мълчание и аз се замислих над тази загад­ка, която не можех и сам да разреша.

- Това може да бъде сериозна пречка - промълвих.

С всеки от нас се случва това, мислех си аз. Събираме всичко, което сме научили до определен момент, и оставяме познатото зад гърба си. Това болезнено откъсване не е никак приятно, но някъде дълбоко в сърце­то си ние смътно долавяме, че сбогуването със сигур­ността е единствената сигурност, която някога можем да познаем.

Колко ли пъти се случва това през нашия живот, мо­же би стотици?

Ние напускаме сигурността на семейството, за да отидем сред непознатите на игралното поле. Напускаме сигурността на приятелите от съседната врата, за да се хвърлим в казана на училището. Отказваме се от сигур­ността да слушаме в училище и със страх даваме своите собствени отговори. Хвърляме се от платформата за ско­кове, за да направим две и половина превъртания във въздуха. Откъсваме се от лекия и прост английски, за да се потопим в дълбоките дебри на немския. Избягваме от уютното състояние на зависими деца сред ледения хлад на живота, оставени сами на себе си. Напускаме какавидата на обучението и се впускаме във вихъра на работа­та. Напускаме защитеното си съществуване на земята за­ради чудесните предизвикателства на полета. Отказваме се от сигурността на самотния живот, за да се впуснем с вяра сред бурите на брака. Скъсваме с изтърканите удоб­ства на живота, за да поемем страшното приключение на смъртта. Всяка стъпка във всеки живот, изживян с дос­тойнство, представлява бягство от сигурността към непознатото и можем да се доверим единствено на онова, което в този момент смятаме за истина.

Откъде зная всичко това, питах се аз. Къде съм го научил?

Нямаше нужда да чакам да дойде сънят, нямах нуж­да от Дики, да ми изтръгва отговорите. Още в мига, в който зададох въпроса, разбрах.

Преди да осъзная, че нашият истински дом е онова, което познаваме и обичаме, аз го бях почувствал. Това усещане беше като магнит отвъд думите. Ко-

гато напуснах военновъздушните сили, мястото, което най-много се доближаваше до моята представа за дом, бе Лонг Бийч, Калифорния.

Преместих се там и недалеч от града си намерих ра­бота като автор на техническа литература, в пресцентъ­ра на Дъгласката самолетна компания. Пишех ръковод­ства за управление на самолети „DС-8" и „С-124". Това бе една добра възможност да си изкарвам прехраната, като съчетавам пишещата машина със самолетите. Как­ва по-добра работа от това?

Пресцентърът представляваше обширна сграда, ко­ято наричаха А-23. Разположена като гигантски метален остров посред море от паркирани коли, тя бе обградена от телена ограда, дълга половин миля.

Влизах през вратата, подпечатвах картата си и се озовавах сред обширна равнина от чертожни маси, която се простираше до хоризонта и едноцветен пейзаж от бе­ли листове, които изглеждаха чаено белезникави на флуоресцентната светлина.

От чертожните маси идваха схемите в инструкциите за самолети; ние съставяхме текстовете. Вземахме под­робното изложение на конструктора за това например какво става, когато клапите се отворят, представяхме си ситуацията точно и я описвахме така, че пилотът да мо­же, когато прочете инструкцията, да я разбере.

Пилотите имат осмокласен ценз, беше ни казано, но не е необходимо да разчитате на това. Не трябва да се из­ползват много гласни звуци, изреченията трябва да бъ­дат кратки, инструкциите да бъдат ясно написани.

Да вземем например „Издигане след опит за призе­мяване" на „С-124". В инструкцията за пилота трябваше да напишем, че ако командирът на полета промени на­мерението си в последната минута и вместо да се призе­ми, реши отново да набере височина, той трябва да изви­ка на бордовия инженер: „Подай мощност!", при което бордовият инженер трябва да отвори докрай всички кла­пани за подаване на газ, включвайки двигателя на мак­симална мощност, както при излитане.

След известно време, когато самолетът започне да набира височина, пилотът дава следваща команда: „Вдигни шасито!" и вторият пилот вдига ръчката за при­биране на шасито и самолетът започва да се издига още по-бързо.

Веднъж се случило така, че един самолет „С-124" се бил спуснал твърде ниско, за да се приземи и пилотът ре­шил отново да набере височина и да опита пак.

- „Подай мощност!" - извикал той според инструк­циите. Бордовият инженер, готов за приземяване, си по­мислил, че самолетът е на инч от пистата, и чувайки „Подай мощност!", на него му се сторило, че чува, „От­дай мощност!" и... изключил подаването на газ във всич­ките четири двигателя.

И така, един от най-големите самолети в света, се стоварил на земята на половин миля от летището и още цяла минута хвърчал сред оризовото поле, сеейки части наоколо си, докато най-сетне тъпият нос ударил земята на няколко инча от пистата.

Едно остро оплакване от въздушните сили на Съе­динените щати достигнало по този повод до директора на пресцентъра на Дъгласката самолетна компания. Ние бързо променихме в инструкцията за „С-124" командата „Подай мощност" с командата „Пълна мощност!" и си дадохме сметка, че трябва внимателно да обмисляме последиците от всяка своя дума. Писането на технически инструкции е работа със сериозни последствия.

Повечето от нас, авторите на технически инструк­ции в Дъглас, бяхме бивши военни пилоти, писари на но­вото време, преписвачи на новата Библия. Можехме да говорим директно с Дизайнера, да превеждаме замисъла му на прост език, който ни помагаше да живеем. Това е не само отговорна, но и много полезна работа. Една бла­годарна работа за цял живот.

След няколко месеца обаче аз почувствах смътно безпокойство. От време на време се случваше редактори­те да не приемат моя синтаксис. Решаваха, че знаят по-добре от мен къде трябва да стоят запетаите.

- Спокойно, Ричард, спокойно - утешаваха ме оста­налите ми колеги, седнали зад своите пишещи машини. - Става дума само за една запетая, та нали не пишем най-великия американски роман тук? Дъгласката ком­панията плаща добре, а и това е работа, която няма да изгубиш, благодари на Бога и не коментирай пунктуацията на редакторите.

Аз с голямо усилие се опитвах да се приспособя. За­що трябва да тъпча тази суха слама тук, когато съвсем наблизо, отвъд оградата, е пълно със свежа зелена дете­лина? Ако започна да пиша самостоятелно, никой няма да ми налага къде да слагам запетаите, запетаите, ще, си идат, точно там, където, аз, по,искам, да, б,ъ,д,а,т,!

Ето как постепенно се зараждаше древната дилема: в мен тупкаше сърце на примадона в тялото на бик.

- Решил съм да напусна Дъгласката самолетна ком­пания - заявих веднъж на обяд, седнал на предната бро­ня на своята кола трета употреба. - Ще мина на свобод­на практика за момента, имам идеи за разкази, които ня­ма да бъдат публикувани в техническото описание 1-С-124 С-1, независимо къде ще сложа запетаите.

- Разбира се - каза Бил Кофин, дъвчейки своя чипс до мен. - Всички имаме намерение да напуснем Дъгласката самолетна компания. Заг ще го повикат следващия месец във военновъздушните сили и след година ще ста­не капитан; Уили Пиърсън ще получи патент за своето автоматично устройство и скоро ще стане богат човек; романът на Марта Дайър отново пътува по пощата и то­зи път сигурно ще се продаде и ще стане бестселър. - Той разбърка кесията, където си държеше обяда. - Не са мал­ко такива. Искаш ли чипс?

- Не, благодаря.

- И аз мисля, че могат да се изкарат добри пари ка­то продаваш свободно труда си, както твърдят всички. Но забележи, Ричард, че никой от нас не е прескочил ог­радата. „Дъглас" може и да не предлага слава и блясък, както ако тръгнеш по море с четирийсет и осем футов траулер, но Дъгласката компания ти дава сигурност, раз­бираш ли?

Аз кимнах.

- Когато казвам сигурност, ти разбираш какво имам предвид, нали? Това не е най-тежката работа на света. А и сега, когато никой не ни слуша, можем да си признаем, че ние сме платени много повече за много по-малко ра­бота от всички, които познавам. Освен това, докато Аме­рика има нужда от самолети и военновъздушните сили използват товарни самолети, ние с теб няма как да загу­бим работата си.

-Да...

Аз си ръфнах от чипса по-скоро от любезност, от­колкото от глад.

- Убеден си в думите ми и все пак искаш да взривиш кафеза, така ли? Аз не отвърнах.

- Наистина ли си мислиш, че можеш да печелиш толкова пари от свободна практика? Колко разказа трябва да издадеш, за да спечелиш парите, които получаваш сега?

- Доста - отвърнах аз. Той сви рамене.

- Пиши си разкази за развлечение, но продължавай да работиш в Дъглас за пари. Ако разказите ти не се про­дават, поне няма да умреш от глад. А ако се продават, можеш да напуснеш.

Сирената зазвуча, за да оповести края на обедната почивка и Бил разпръсна остатъка чипс на земята като моряк, който се грижи за чайките.

- Ти си едно голямо дете и не чуваш какво ти гово­ря - каза той. - Ще напуснеш, но някой ден ще даваш ми­ло и драго да се върнеш тук, в А-23 и с удоволствие ще се съгласяваш да слагаш запетайки, където ти казват ре­дакторите. - Той посочи към паркинга. - Погледни тук. Готов съм да се обзаложа на една монета, че един ден ще застанеш пред тази врата отвън, ще погледнеш насам и ще си спомниш що е това сигурност.

Не! - помислих си аз. Не се опитвай да твърдиш, че моята сигурност зависи от някой друг. Аз сам съм си от­говорен за нея. Моята сигурност е страничен резултат на това, че давам своите умения, своите знания и своята лю­бов като дар на света. Сигурността се ражда от една идея, на която си посветил време и внимание. Това е мо­ята истина. Независимо колко стабилни чекове бих мо­гъл да получавам от счетоводството на Дъгласката са­молетна компания. О, Боже, мислех си аз, не те моля за работа, а те моля за идеи и позволи ми да се махна оттук заедно с тях!

Разсмях се, събрах си трохите и скочих от бронята.

- Може и да си прав, Уили. Един ден аз ще застана пред тази врата отвън и ще надникна вътре.

На следващия ден подадох заявление и в края на ме­сеца бях свободен писател, на път към глада.

Двайсет години по-късно, макар и не с точност до деня, веднъж пътувах за Лос Анджелис и свърнах на юг по магистралата „Сан Диего", където зърнах познат над­пис, обърнах инстинктивно към булевард „Хоторн" и след това малко на изток.

Как умее тялото да си спомня какви движения да из­върши! Тук завой наляво, сега отново Наляво, после нап­раво по тази дълга алея, обградена с евкалипти.

Беше почти обяд и слънцето ярко грееше, когато стигнах до мястото без никакво отклонение. Там все още си стоеше блестящата метална ограда, около същия ог­ромен паркинг и същата метална сграда, издигнала се по-висока, отколкото си я спомнях. Спрях пред вратата и излязох от колата с разтуптяно сърце. Цялата сцена бе­ше пред очите ми.

Паркингът беше застлан със сиви каменни плочи, между които бе поникнала трева. Никъде не се виждаше нито една кола.

Тежки вериги висяха на вратите, здраво заключени с огромни катинари.

Времената са трудни за свободните писатели, спом­них си аз. Но те могат да станат трудни и за големите са­молетни компании също.

Някъде в далечината ми се мярна призракът на Бил Кофин, който се бе обзаложил с онзи, който бях навреме­то, и ето че бе спечелил баса. Спомних си що е това си­гурност и стоях сам пред заключената врата и празно гледах в нищото.

Подхвърлих през плета една монета на моя приятел и след дълго усамотение, подкарах колата обратно, пи­тайки се къде ли е той сега.

 

Светът е разтърсен от войни и тероризъм - гово­реше коментаторът, още щом светна телевизи­онният екран. - Днес за съжаление сме принудени да констатираме, че се шири смърт и глад, суша, на­воднения и болести, епидемии и безработица навсякъде по света. Морето загива и нашето бъдеще заедно с него. Климатът се променя, горите стават жертви на пожари­ща и ненавистта в обществото достига своя апогей -имащите срещу нямащите, консервативно настроените срещу хипитата, икономически спад, озонови дупки, пар­ников ефект и хлорофлуоровъглеводороди, редица живо­тински видове изчезват, извинете, изчезнаха, наркомани­ята рязко се увеличи, образованието е мъртво, градовете се рушат, планетата е пренаселена, престъпността завла­дява улиците, банкрутират цели държави, въздухът е за­мърсен, почвата радиоактивна, валят киселинни дъждо­ве, реколтата спада, пожари, градушки, вулкани и земет­ресения, урагани, наводнения и торнадо, разливи на нефт, неблагоприятна радиационна обстановка - всичко става според предсказанието в Книгата на Предупрежде­нията. А освен това един гигантски астероид се прибли­жава към земята. В случай на стълкновение с него, жи­вотът на планетата ще бъде унищожен.

- Да превключа ли на друг канал? - запитах аз.

- Не, този е добър - отвърна Леели. Дики се сгуши от страх в душата ми.

- Значи, всички ще умрем.

- Така се говори.

Продължавах да гледам този Армагедон на екрана.

- Ти никога ли не се отчайваш? - попита ме той. -Не се ли чувстваш зле? Не изпадаш ли в депресия?

- А има ли някаква полза от това? Защо да изпадам в депресия?

- Ами от това, което виждаш! От това, което чуваш! Та те говорят за Края на Света! Да не би да се шегуват?

- Не - отвърнах. - Нещата вървят доста по-зле, от­колкото те могат да обобщят в трийсет минути.

- Но тогава няма надежда! Какво тогава правиш ти тук?

- Няма надежда ли? Разбира се, че няма надежда, Капитане! Няма никаква надежда, че нещата такива, каквито са били вчера, ще бъдат и утре. Няма никаква надежда, че нещо, освен реалността, може да остане веч­но. А реалността не е време, нито място. Ние наричаме това място тук Земя, но неговото истинско название е Промяна. Хората, които имат нужда от надежда, или не бива да избират земята, или не бива да приемат игрите, които играем тук, прекалено сериозно.

Докато му говорех това, се почувствах като турист на тази планета, след което си дадох сметка, че е именно така.

- Но това са ужасни новини!

- Това е, както при летенето, Дики. Понякога си ре­шил да летиш, а метеорологичната прогноза предупреж­дава, че ще има буря, че се очаква градушка, че са въз­можни пясъчни бури, че върховете на планините са обви­ти в мъгла и че индексът на подемната сила на самоле­та е нисък и че си пълен глупак, ако решиш да тръгнеш при тези условия. А ти излиташ и полетът минава прек­расно.

- Прекрасно ли минава?

- Новините са също като метеорологичната прогно­за. Ние не летим през метеорологичната прогноза, а през времето такова, каквото е.

- А времето е винаги хубаво, така ли?

- Не. Понякога е ужасно. Понякога е по-лошо, от­колкото предвиждат.

- И какво правиш тогава?

- Опитвам се се справя с небето, което ме заобика­ля в момента, по най-добрия начин, който ми е познат. Не отговарям за това как може да се оцелее при всякак­ви климатични условия навсякъде. Моята отговорност се простира дотам, да преодолея неблагоприятните условия в малкия отрязък от върха на едното до върха на друго­то крило на самолета и от колелата му до горните рада­ри. Моята отговорност е в това, че сам съм избрал тък­мо тези климатични условия, като съм решил кога да ле­тя и накъде да насоча носа на „Дейзи". И до този момент не съм загинал.

- Ами какво ще стане със света? В очите му се четеше истинска загриженост. Той имаше нужда да разбере.

- Светът не представлява сфера, Дики. Той е огромна плуваща пирамида. В основата на пирамидата са най-нисшите форми на живот, които можеш да си предста­виш. Изпълнени с омраза, зли, унищожаващи заради са­мото унищожение, лишени от състрадание, издигнали се едва на една стъпка от съзнанието, което е толкова при­митивно, че се саморазрушава още в самия миг на раж­дането си. Този тип съзнание е широко разпространен тук, на тази триизмерна трета планета.

- А какво се намира на върха на пирамидата?

- На върха е едно толкова усъвършенствано съзна­ние, че не познава нищо друго, освен светлината. Същес­тва, които живеят в името на своята любов, в името на върховното си право, същества със съвършена перспек­тива, които умират с любяща усмивка, отправена към всяко чудовище, което би могло да ги убие заради удо­волствието да гледа как някой умира. Мисля, че китове­те са такива. А също и повечето делфини. И някои хора - истински човешките същества между нас.

- А между двете крайности сме ние - каза той.

- Ти и аз, дете,

- А не можем ли да променим света?

-Абсолютно - потвърдих аз. - Можем да променя­ме света по всякакъв начин.

- Нямам предвид нашият свят, а света. Не можем ли да го направим по-добър?

- Това, което е по-добро за теб и мен - казах аз,- не е по-добро за всички.

- Мирът е по-добър от войната.

- Съществата на върха на пирамидата сигурно биха се съгласили. Мирът би ги направил по-щастливи.

- А онези, които са близо до дъното...

- ...обичат битките! Те винаги намират повод за вой­на. В най-добрият случай си измислят идеална кауза: та­зи война водим в името на Бога, тази война водим за за­щита на своята родина, тази за прочистване на расата, за разширяване на империята, за да получим достъп до оло­вото и волфрама. Воюваме, защото ни плащат добре, за­щото е по-вълнуващо да унищожаваш живота вместо да го създаваш, защото войната ни носи препитание, защо­то всички други воюват, за да докажем че сме хора, или защото ни харесва да убиваме.

- Но това е ужасно - възкликна той.

- Не е ужасно - казах аз. - Това е напълно в реда на нещата. Когато на една планета има място за толкова широк спектър от различни нива на познание, може да се очакват големи конфликти. Не си ли съгласен?

Той се навъси.

- Не.

- Следващият път да си избереш планета с по-огра­ничени възможности.

- Ами ако следващ път не съществува? - попита той.

- Какво, ако грешиш, когато говориш, че има и други животи?

- Това е без значение - казах аз. - Ние изграждаме лично своя свят, спокоен или жесток, в зависимост от то­ва, какво искаме да изживеем. Ние можем да постигнем съвършен душевен мир посред хаоса, можем също така да се отдадем на разрушение посред самия рай. Всичко зависи от това, каква посока ще дадем на собствения си дух.

- Ричард, всичко, което мислиш, е толкова субек­тивно! Нима не можеш да си представиш, че съществу­ват неща, които не са ти подвластни? Че може да същес­твува напълно различен модел - например, че животът се е появил като нещо случайно, без никаква причина, независимо от това, какво мислиш или не мислиш ти, или че цялата ни планета е експеримент, заложен от из­вънземни същества, които ни наблюдават през телескоп.

- Това би било твърде скучно, Капитане, нещата да не ти бъдат подвластни, прекалено е досадно. Когато се оставя да бъда влачен от течението, аз се чувствам изли­шен и неудовлетворен. Не е интересно да летиш, ако не можеш да управляваш самолета. В такъв случай по-добре да излезеш и да вървиш пеш. Докато онези извънзем­ни са достатъчно хладнокръвни и хитри, за да ме оставят да си мисля, че аз съм господар на собствената си незна­чителна съдба, готов съм да играя тяхната игра. Но само да посмеят да започнат да ми дърпат конците, веднага ще ги отсека.

- Те може би ти дърпат конците м-н-о-г-о в-н-и-м-а-т-е-л-н-о - каза той.

Аз му се усмихнах.

- Досега не са се издавали. Усетя ли конците, забе­лежа ли вързани китките си, веднага ще извадя ножица­та.

В края на документалния материал за всички све­товни катастрофи, коментаторът ни пожела приятен ден и изрази надеждата да се видим утре.

Лесли се обърна към мен:

- Тук е Дики, нали?

- Откъде знаеш?

- Безпокои се за бъдещето.

Тя е направо ясновидка - помислих си аз.

- Да не би да си разговаряла с него?

- Не - отвърна тя. - Но ако не е бил разтревожен от това, което гледахме току-що, щях да си помисля, че ти просто започваш да губиш разсъдък.

На сутринта Леели седеше пред компютъра и си тананакише нещо. Спрях пред вратата и почуках. - Няма никой, само аз.

- Ти не си никой - вдигна поглед от компютъра тя. - Ти си твърде много! Моят любим!

Явно, работата й вървеше добре, защото когато не­що не се получаваше, тя не си тананикаше, не вдигаше глава, тя просто откриваше допълнителна траектория на съзнанието си за мен и продължаваше да си върши рабо­тата.

- Колко тежиш? - попитах аз. Тя вдигна ръце над главата си.

- Сам виж.

- Чудесно. Превъзходно. Може би си малко по-лека, отколкото трябва, не мислиш ли?

- Май си решил да пазаруваш - каза тя.

Въздъхнах. Беше време, когато ми стигаха няколко минути да я убедя, като й докажа каква анорексия над-висва като заплаха над работещите жени или предскажа, че с наближаването на нов ледников период ще се съкра­тят световните хранителни запаси. Леели вече може да разбере и най-умелите ми уловки.

Въпреки това, трудът ми не отиде напразно, защото ми се удаде да разбера колко тежи.

- Искаш ли нещо по-специално? Надявах се да каже: „Да! Прав си, кекс и палачинки с течен шоколад".

- Зеленчуци и ядки - отвърна тя, без да се замисля.

- Има ли нужда от още моркови?

- Записал съм си - отвърнах аз.

В навечерието на деня, когато решим да се възнесем от нашите тела, помислих си аз, ще направя две торти с лимон за всеки от нас и ще й предложа да ги изядем го­рещи. Моята съпруга сигурно ще откаже, възмутена от собствената ми недисциплинираност, и аз ще трябва сам да ги изям и двете.

Той ме откри близо до лавиците за ориз, между ре­довете с ядки.

- Вярно ли е, че летенето е цяла философия на жи­вот?

Обърнах се и се зарадвах, че го виждам отново.

- Разбира се, Дики! За да можем да летим, трябва да повярваме в онова, което е невидимо за очите, нали та­ка? И колкото повече научаваме за невидимия Принцип на Аеродинамиката, толкова по-свободни се чувстваме във въздуха, докато накрая почувстваме вълшебството на летенето...

- Има също така философия на боулинга. Този внезапен преход така ме порази, че аз повторих на глас:

- Боулинг?

Една жена, която бе застанала до рафта с пшеница­та, се извърна към мен, който си говорех сам с пакет ка­фяв ориз в ръка. Аз кимнах с глава и в миг й се усмихнах: виждате ли, аз съм си малко странен.

Дики не обърна внимание на това.

- Логично е - каза той. - Щом има философия на ле­тенето, трябва да има и философия на боулинга за онези хора, които не обичат самолети.

- Капитане - обърнах се мълчаливо към него, дока­то насочвах пазарската си количка към щанда със зеленчуците, - такова нещо като хора, които да не обичат са­молети, не съществува. И все пак. има философия на боулинга: всеки от нас избира своята пътека и смисълът е в това да я разчисти от кеглите, които са нашите изпита­ния в живота и на които се натъкваме все отново и отно­во. Кеглите са проектирани така, че да могат да се съба­рят, те са конструирани специално за тази цел. Те обаче ще стоят на нашия път дотогава, докато не решим да предприемем съзнателни действия и да ги разчистим. Когато паднем със седем на десет, това не е беда, а удо­волствие. То е нашият шанс да демонстрираме дисцип­лина, умение и благородство, когато сме поставени при трудни обстоятелства. Онези, които ни гледат, също из­питват удоволствие.

- Градинарството също е философия - каза той.

- Каквото посееш, това и ще пожънеш, разбира се. Мисли какви семена засяваш, защото техните плодове един ден ще трябва да ядеш...

Аз бях толкова погълнат от неговите въпроси, че минах покрай щанда с шоколадите, без дори да ги пог­ледна, съчинявайки своите метафори за слънцето, буре­ните и водата и опитвайки се да предвидя неговите въп­роси за философията на овчарския скок, философията на ралитата, на амбулантната търговия. В онова призвание, което обичаме повече от всичко, мислех си аз, можем да открием и най-ясната метафора и най-лекия начин да разберем защо сме избрали земята за своя игрална пло­щадка.

- Но как действа всичко това, Ричард? - той ведна­га си прехапа езика, ужасен от грешката си. - Как според теб действа?

- Вселената ли? Вече ти казах.

Взех торбичка с ябълки от един открит щанд.

- Не вселената. Семената. Как и защо се случва всичко. Разбирам, че не е толкова важно, щом казваш, че всичко е привидност, но как така невидимите идеи, в които сме повярвали, се превръщат във видими обекти и събития?

- Понякога ми се иска да си пораснал, Дики.

- Защо?

Интересно, мислех си аз, докато вземах връзка цвек­ло. Не прояви ни най-малко недоволство при мисълта за такава невъзможна промяна. Наистина ли съм бил не са­мо умен, но и емоционално зрял като дете?

- Защото щях да мога да ти обясня всичко това е много по-малко думи, ако познаваше квантовата меха­ника. Аз мога да сведа физиката на съзнанието до не по­вече от стотина думи, но на теб ще ти бъде нужно безк­райно много време, за да ги разбереш. Ти никога няма да бъдеш възрастен и аз никога няма да мога да ти връча моя трактат, който се побира на една страница.

Любопитството му надделя.

- Представи си, че съм възрастен, който обича кван­товата механика - каза той. - Как ще обясниш на една страница функционирането на съзнанието? Вярно е, че съм малък, за да разбера, но ще ми бъде интересно да го чуя. Можеш да го изразиш толкова сложно, колкото си искаш.

Това е предизвикателство, помислих си аз. На него сигурно му се струва, че блъфирам. Обърнах количката към касата.

- Първо ще ти кажа заглавието. „физика на съзнанието, или Анализ на време-пространството".

- А след това, надявам се, да ми кажеш и резюмето - каза той.

Изгледах го. Аз не знаех какво е това резюме чак до времето, когато избягах от училище. Откъде ли можеше да знае той?

- Точно така - казах аз. - А сега ще трябва да изра­зя своите мисли на висок стил, както в американско спи­сание по приложна наука. Слушай внимателно и може да разбереш някоя и друга дума, въпреки че си дете. Той се разсмя.

- Значи, въпреки че съм дете.

Аз се прокашлях, забавих ход и спрях количката пред касата, зарадван на тази минута, която имах още, докато изчакам опашката.

- Значи, искаш да изслушаш всичко веднага, така ли?

- Все едно, че съм квантов механик - отвърна той. Аз не поправих езиковата му грешка, а започнах да излагам своята система.

- Ние сме фокусиращи точки съзнание, ко­ито притежават огромна творческа енергия. Когато навлезем в създадената от нас холограмна арена, която сме нарекли време-пространство, ние веднага започваме в неистов неп­рестанен фойерверк да генерираме творящи частици, наречени фантазиони. фантазионите нямат свой собствен заряд, но лесно се поляризират от нашето отношение и силата на нашия избор и желания и образуват облаци от концеп-тони - еднородни восокоенергийни частици, ко­ито могат да бъдат положителни, отрицателни или неутрални. Той ме слушаше и се правеше, че разбира.

- Към положителните концептони спадат екзалтроните, вълнероните, възторгоните и добротроните. Обикновено отрицателните концептони включват: мъкотроните, меланхоните, унилоните, агоните и мизероните.

- Неограничено количество концептони се създава в един непрестанен взрив, в един твор­чески изблик от всеки център на индивидуално­то съзнание. Те образуват концептонни облаци, които могат да бъдат неутрални или да прите­жават силен заряд - жизнерадостен, безтегловен или тежък като олово, в зависимост от при­родата на преобладаващите в него частици.

- Всяка наносекунда безкрайно количество концептонни облаци се струпват и достигат критична маса, след което чрез квантови взри­вове се превръщат във високоенергийни вероятностни вълни, които се излъчват със скорост по-голяма от скоростта на светлината и дости­гат до вечния резервоар от свръхконцентрирани възможни събития. В зависимост от заряда и характера на тези вероятностни вълни, те водят до из кристализиране на някои от тези потенци­ални събития в съответствие с мисловния поляритет на сътворилото ги съзнание и получават холографско проявление. Следваш ли мисълта ми, Дики? Той кимна и аз се засмях.

- Материализиралите се събития стават част от опита на сътворилото ги съзнание. Те притежават всички аспекти на физическа структура, които са необходими, за да изглеж­дат реални и за да може сътворилото ги съзна­ние да си извлече уроци от тях. Този автономен процес е изворът, от който произтича всеки обект и събитие в театъра на време-пространството.

- Всеки лично може да се убеди в правдоподобието на хипотезата за фантазионите. Спо­ред тази хипотеза, когато ние насочим съзнани­ето си в положителна и жизнеутвърждаваща посока, когато обвържем мислите си с тези по­ложителни ценности, ние натоварваме с поло­жителен заряд големи маси от концептони, ре­ализираме благотворни вероятностни вълни и те насочват към нас полезни потенциални съби­тия, които в противен случай щяхме да приемем за несъществуващи,

- Обратното е вярно по отношение сътво­ряването на негативни събития, както и на без­лични. Несъзнателно или съзнателно, ние не са--мо избираме, но и създаваме външните усло­вия, които най-добре резонират на нашето вът­решно състояние.

- Край. Той изчака, докато платих покупките.

- Това ли е всичко? - попита.

- Не си ли съгласен? Да не би да си забелязал някак­ва грешка?

Той се усмихна, защото си спомни как татко ни уче­ше да се отнасяме сериозно към думите си.

- Как да съм забелязал някаква грешка, когато съм само дете?

- Можеш да ми се надсмиваш, ако искаш, можеш да ме наречеш откачалка, но няма да минат и сто години, когато някой ще публикува тези разсъждения в статия под название „Съвременна квантова теория" и никой ня­ма да го вземе за луд.

Той стъпи на рамката на количката за пазаруване, за да се повози малко, докато стигнахме до колата.

- Ако не попаднеш в капана на мизероните, това мо­же и да се случи.

 

Правех пробен полет с „Дейзи", като набрах двайсет хиляди фута височина, за да проверя турборегулаторите. Напоследък моторът бе започнал да буксува при по-големи височини и аз се надявах, като смажа клапите за изхвърляне на изгорелите смеси, да се опра­ви.

Светът долу бавно се движеше на две мили разстоя­ние, после потъна на четири. Планините, реките и крайб­режието отвисоко изглеждаха като пастелна рисунка на ангел на неговите родни места. „Дейзи" развива по-висо­ка скорост на издигане в сравнение с много други леки самолети, но когато от високо погледнеш надолу, имаш чувството, че бавно се движиш сред дълбоко синьо въз­душно езеро.

- Кажи ми от всичко, което си научил, едно нещо, което е задължително да зная. Нещо, което не бива ни­кога да забравям.

Замислих се.

- Само едно ли?

- Само едно.

- Какво знаеш за шаха?

- Обичам да играя на шах. Татко ме научи, когато бях седемгодишен.

- Ти обичаш ли татко? Той се свъси.

-Не.

- Преди да умре, ще го обикнеш заради това, че е любопитен към всичко в света, че притежава чувство за хумор и съумява да следва в живота своите строги прин­ципи. Засега, обичай го заради това, че те е научил да играеш шах.

- Но това е само една игра.

- Игра е и футболът, тенисът, баскетболът и хокеят на лед. Игра е и животът. Той въздъхна.

- Това ли е изключителното нещо, което трябва да зная? Очаквах нещо малко по... загадъчно - каза той. -Надявах се да ми разкриеш своята тайна. Всички казват, че животът е игра.

На шестнайсет хиляди фута височина задният мотор започна да пулсира - съвсем незабележимо ту да увели­чава, ту да намалява оборотите си, въпреки че подаване­то на горивото оставаше равномерно. Аз отпуснах ръчка­та за контрол на витлото и двигателят заработи малко по-устойчиво.

- Искаш ли да споделя с теб една тайна? - попитах. - В някои редки случаи онова, което казват всички, мо­же да се окаже вярно. Какво би било, ако всички се ока­жат прави, че вярата в този живот, вярата в тази земя е наистина една игра? Тогава...?

Той ме погледна, като мислеше над въпроса ми.

- Тогава... какво?

- Нека приемем, че сме дошли тук заради спорта, да усвоим определен набор от избори, които биха довели до положителни последици в дългосрочен план. Това е тру­ден спорт, Дики. Не е леко да спечелиш тази игра. Но ако животът е игра, кажи ми тогава кое е истината в жи­вота?

- Може би правилата? - предположи той.

- Да - потвърдих аз. - Кои правила?

- Трябва да си готов...

- Абсолютно съществено правило. Трябва да сме го­тови за играта, да сме приспособили своето съзнание. Той свъси вежди.

- Моля?

- Ако съзнанието ни не е приспособено, Капитане, не можем да играем на земята. Всезнаещото проявеление на съвършения Живот тук на земята се налага да от­хвърли .своето съзнание'И да се опира само на петте си сетива. После се налага да ограничи и тези пет сетива до възприемането на определени честоти, без да може да възприема друго. То чува честотите в диапазона от двай­сет до двайсет хиляди херца и нарича това звук; вижда в спектъра между инфрачервеното и ултравиолетовото^ и нарича това цвят; приема линейното време, което проти­ча от минало към бъдеще в едно триизмерно пространс­тво, в едно двуного, сухоземно тяло на млекопитаещо, приспособено за живот в слънчевата енергийна система върху една планета от клас М, която се върти около еди­ничната звезда от клас Г. И ето че сме готови за играта.

- Ричард...

- Това са правилата, Дики, и ние с теб също ги след­ваме!

- Не мога да твърдя нищо за теб, но аз...

- Приемай го, както искаш - казах аз. - Предлагам ти един мисловен експеримент: Какво би станало, ако не си налагаш ограничения? Какво би станало, ако можеш да виждаш инфрачервена и ултравиолетова светлина и рентгеновите лъчи наред с онова, което виждат всички наоколо? Смяташ ли, че къщите, парковете и хората ще ти изглеждат такива, каквито изглеждат на мен? Ще мо­жем ли двамата да видим даден пейзаж по един и същ начин? Какво би казал, ако твоето виждане може да раз­личи такива детайлни очертания, че масите изглеждат като планини, а мухите като птици? Ще бъде ли твоето ежедневие еднакво с моето? Какво би станало, ако чува­ше всеки звук, всеки разговор в радиус от три мили раз­стояние? Как ще успееш да се съсредоточаваш в учили­ще? Как би се чувствал, ако тялото ти не минава за чо­вешко тяло? Как би се чувствал, ако можеш да си спомниш бъдещи животи още преди да си роден и минало, ко­ето никога не е било осъществено? Смяташ ли, че ще бъ­деш добре приет да играеш с нас, останалите, ако не следваш правилата? Кой мислиш, че ще реши да играе с теб?

Той отпусна глава наляво, после надясно.

- Е, добре - съгласи се той, не чак толкова заинтри­гуван от правилата, колкото бях аз, но готов за изпита­нието.

- Играта си има определен терен. Игрална дъска, поле или двор.

- Да? И после?

- Има играчи. Или отбори.

- Да. Без нас, играта е невъзможна - казах аз. - Как­ви са останалите правила?

- Има начало. Среда. И край.

- Да. И после?

- Развитие - каза той.

- Да. И после?

- И това е всичко - каза той.

- Пропусна едно основно правило - казах аз. - Роли­те. При всяка игра, която играем, ние приемаме опреде­лена роля, с която се идентифицираме по време на игра­та. Всеки решава дали да бъде спасител, жертва, всезна­ещ лидер, пасивен изпълнител, умен, смел, достоен, та­лантлив, безличен, безпомощен, живеещ ден за ден, де­моничен, безгрижен, достоен за съжаление, сериозен, бе­зотговорен, солта на земята, марионетка, комик, герой... Нашата роля зависи от случая и съдбата, но във всеки момент ние можем да я сменим.

- Каква е твоята роля в този момент? - попита той. Аз се усмихнах.

- В този момент аз играя ролята на Доста-Добър-Човек-от-Твоето-Бъдеще-с-Някои-Любопитни-Идеи-По-лезни-за-Детето. Ами твоята?

- Аз се преструвам на Момчето-от-Твоето-Минало-Което-Има-Нужда-да-Знае-Как-Е-Устроен-Светът.

При тези думи той ме изгледа много особено, сякаш бе свалил за малко маската си и аз можех да проникна отвъд ролята му, в неговата истинска същност. Аз обаче бях твърде погълнат от собствената си роля, твърде ув­лечен от насладата на урока, за да забележа това.

- Добре - казах. - Сега опитай се да се издигнеш над играта, но я наблюдавай и ми казвай какво става. Той се усмихна, после се навъси.

- Какво имаш предвид?

Аз завих със самолета надясно и се насочих към зе­мята на три мили под нас.

- Знаеш ли как изглеждат игрите, когато ги наблю­даваш от такава височина? Той погледна надолу.

- О! - възкликна. - Много игри се играят едновре­менно. В различните стаи, в различните дворове, на раз­лични площадки, в различни градове, в различни държа­ви... ^

- ... на различни планети, галактики и вселени - до­бавих аз. - Точно така! Друго?

- И времето е различно! - откри той. - Играчите-може да играят една след друга много игри.

Наблюдавайки нещата от горе, той започваше да разбира.

- Ние можем да играем за различни отбори, да игра­ем за удоволствие или печалба, да играем срещу някой, когото е лесно да победим или пък срещу някой, срещу когото нямаме шанс да спечелим...

- Човек обича да играе, когато знае, че не може да изгуби, нали?

- НЕ! Колкото е по-трудно да спечелиш, толкова насладата е по-голяма! - той преосмисли отговора си. -Стига да печеля.

- Ако не съществуваше риск, ако знаеше, че не мо­жеш да изгубиш, ако знаеше какъв ще бъде краят, щеше ли да изпиташ същата наслада от играта?

- Удоволствието е в неведението. Той рязко се обърна към мен.

- Боби знаеше края.

- Трагедия ли беше животът на Боби, след като той умря толкова млад?

Той погледна през прозореца на самолета надолу към земята.

- Да. Така и никога няма да узная какво щеше да стане от него, какво щеше да стане от мен, ако той не бе­ше умрял.

- А ако приемем, че животът е игра, дали животът на Боби щеше да бъде трагедия?

- Нека да направим един мисловен експеримент. Усмихнах се на това предложение.

- Вие с Боби играете шах в една приятна къща с много различни стаи. Насред играта брат ти вижда как тя ще завърши, той не вижда възможност за никакъв друг резултат, отказва се от играта и тръгва да разгледа къщата. Дали си мисли, че е станала някаква трагедия?

- Не му е интересно, след като знае резултата и предпочита да разгледа останалите стаи. За него това не' е трагедия.

- За теб трагедия ли е това, че е излязъл от стаята?

- Аз не плача - каза той, - когато някой излиза от стаята.

- Сега да се приближим към шахматната дъска. Вместо да играеш играта, ти си играта. Шахматните фи­гури се наричат Дики, Боби, мама и татко и вместо от дърво, те са от плът и кръв и вие сте се познавали през целия си живот. Вместо шахматни квадратчета, има къ­щи, училища, улици и магазини. И ето че играта се раз­вива така, че фигурата, наречена „Боби" е взета. Той из­чезва напълно от шахматната дъска. Има ли нещо тра­гично в това?

- Да! Той не е просто в друга стая, него го няма! Никой не може да го замести и аз ще трябва да живея сам без него през целия си живот.

- Следователно, колкото повече се приближаваме към играта - казах аз, - толкова повече се вживяваме в нея и загубата започва да ни се струва трагедия. Но загу­бата е трагедия само за играещите, Дики, само когато забравим, че играем шах, когато забравим защо го игра­ем, когато започнем да мислим, че нашата шахматна дъска е единствената.

Той ме гледаше с внимание.

- Колкото повече забравяме, че това е игра и ние сме играчите, толкова по-безсмислен става животът за нас. Но земният живот е подобен на бейзбола и фехтовката - щом играта свърши, ние си спомняме... О, та аз играех заради удоволствието от играта!

- Значи, когато забравя - каза той, - трябва само да се издигна над дъската и да погледна от горе, така ли? Аз кимнах.

- Сигурно на това са те научили самолетите - каза той.

- Научила ме е височината. Издигам се тук и гледам от горе множество шахматни дъски по целия свят.

- Когато някой умре, не ти ли е жал?

- Не, не ми е жал за него - отвърнах аз. - А вече и за себе си не ми е жал. Скръбта означава да се отдадеш на самосъжаление и всеки път, когато съм се отдава. на скръбта, съм излизал не изцелен, а хладен и мокър. Не можах да се заставя да мисля, че смъртта във време-пространството е по-реална от живота във време-пространството и най-накрая престанах да правя подобни опи­ти.

Установих самолета на височина двайсет хиляди фу­та и превключих на крайцерска скорост. Отделителните клапани на турбогенераторите бяха напълно затворени, насочвайки белите пламъци право в турбините. Навън бе минус двайсет градуса, а тук пламъците бяха достатъчни да разтопят сребро. При такива контрасти, помислих си аз, се лети.

- Повечето хора са на мнение, че жалейката е от значение, Дики, че скръбта е по-здравословна от сока от моркови и планинския въздух. Аз съм устроен твърде елементарно, за да разбирам подобна позиция. Скръбта ни помага да понесем смъртта също толкова, колкото страхът ни помага да се научим да летим. Защо да оплак­ваме някой, който не е умрял?

- Така е прието? - попита той. - Трябва ли да скър­бим, когато хората си отидат.

- Защо?

- Защото човек трябва да престане да мисли и да се отдаде на онова, което вижда, и да се чувства... нещастен по този повод! Това е част от правилата, Ричард! Всички правят така!

- Не всички, Капитане. Дори и скръбта трябва да има смисъл и ако това не е така, защо да скърбим? Ако трябва да ти кажа едно-единствено нещо за живота, то е - никога недей да забравяш, че той е една игра.

В този момент задният мотор започна отново да бръмчи, при което едновременно се покачиха показате­лите на налягането на горивото и тахометъра.

- По дяволите! - възкликнах аз, объркан от ситуаци­ята.

- Това е само игра, Ричард.

- По дяволчетата! - казах аз, малко поомекнал. На­тиснах ръчката напред и започнахме да се спускаме.

- Кажи ми още нещо, което трябва да зная. Някои максими, от които да се ръководя в живота.

- Максими - повторих аз.

Винаги съм се наслаждавал, когато в няколко думи се концентрира огромен смисъл.

- Завъртиш ли витлото под налягане, не се учудвай, когато моторът запали.

Той се обърна към мене, сбърчил чело от въпроси.

- Ще ти кажа едно авиационно правило - споменах аз. - Закон за Непредвидимите Последици. След двайсет години ще разбереш колко е дълбок.

- Всеки истински учител, това съм аз зад маска.

- Истина ли е това? - попита той.

- Дики, искаш ли да знаеш някои максими от пър­востепенна важност?

- Разбира се.

- В този момент правя равносметка на живота си, за да ти дам наготово най-доброто, което съм разбрал с це­ната на дните си. Ти си безкрайно интелигентен. Сега не разбираш, но когато му дойде времето, всичко ще ти ста­не ясно.

- Да, сър - отвърна той смирен, като Дзен-ученик.

- Ако искаш да си купиш сигурност вместо щастие, ще трябва да го платиш с йената на щастието.

-Дървото пада без звук сред гората, нечуто от ни­кого; време-пространството не би могло да съществува, без съзнание, което да го осмисли.

- Вината е притеснение, което изпитваме, когато искаме да променим своето минало, настояще или бъде­ще заради някой друг.

- Определени избори правила не веднъж, а хиляди пъ­ти отново и отново, за да ги запомним за цял живот.

Щастливи сме, че не си спомняме предишните съ­ществувания, помислих си аз. Не бихме могли да вървим напред в живота, парализирани от спомени.

- Ние не знаем нищо, докато интуицията ни не го приеме.

Задният мотор се стабилизира, когато слязохме на шестнайсет хиляди фута височина. Не е голяма беда проблемът с турбогенератора, помислих си аз, нещо дребно е.

- Запомни отрано: Ние никога не порастваме.

- Всичко, което виждаме у даден човек, е само мо­ментна синмка на живота му, в богатство или бедност, в радост или скръб. Моментната снимка не разкрива милионите решения, които са го довели до този мо­мент.

- Благодаря, Ричард - каза Дики. - Много са хубави твоите максими. Мисля, че са ми достатъчни.

- Най-мекото предложение за промяна, може да из­глежда като смъртна заплаха за нашето статукво.

- И най-очевидното разумно основание не би могло да бъде достатъчно убедително за сляпото чувство.

- Животът не изисква от нас да бъдем последова­телни, жестоки, търпеливи, отзивчиви, гневни, разумни, неразумни, обичащи, прибързани, открити, изнервени, внимателни, груби, толерантни, разточителни, богати, отчаяни, нежни, болни, съобразителни, забавни, глупави, здрави, алчни, красиви, мързеливи, отзивчиви, тъпи, със­традателни, потиснати, задушевни, хедонистични, тру­долюбиви, манипулативни, прозорливи, капризни, мъдри, егоистични, добри или жертвоготовни. Животът изиск­ва обаче от нас да живеем с последиците от нашия из­бор.

- Добре - каза той. - Сигурен съм, че много си се потрудил в живота, за да достигнеш до тези максими. Благодаря. Това ми е достатъчно.

- Алтернативните животи и пейзажите, които се отразяват в нашия прозорец... те са също толкова реал­ни, колкото и ежедневния ни живот, но не така ясно ви­дими.

- Ако никога не признаем грешката си, няма да по­емем отговорност за нея. Ако не поемем отговорност за нея, винаги ще бъдем нейни жертви.

- Благодаря, Ричард.

-Истинската ни родина е страната на нашите цен­ности - продължих аз. - И съзнанието ни е изразител на нашия патриотизъм.

- Нямаме права, докато не предявим претенции за тях.

- Трябва да се отнасяме с респект към драконшпе, които ни нападат, да ги окуражаваме да бъдат достой­ни унищожшпели, да очакваме от тях да ни победят. Те­хен дълг е да ни направят смешни, тяхна работа е да ни унижат, да ни принудят, ако могат, да престанем да бъ­дем различни! И когато продължил да следваме пътя си, въпреки огъня, които бълват по нас и въпреки цялата тяхна ярост, нашите дракони ще свият рамене, когато се загубим от погледа им, ще си продължат играта на карти и ще си кажат философски: „Е, не можем в края на краищата всички да ги направим на въглени, я!"

- Когато приемем една ситуация, която не сме при­нудени да приемем, то е не защото сме тъпи. Ние я при­емаме, защото урокът, които тя ни предлага, ни е по-скъп от свободата.

- Щастието, е наградата, която получавала за то­ва, че сме живели според най-високите критерии, които ни са известни.

- ДОСТАТЪЧНО! ПРЕКАЛЕНО СА МНОГО, РИ­ЧАРД! ПРЕСТАНИ С ТЕЗИ СЕНТЕНЦИИ! АКО КА­ЖЕШ ОЩЕ ЕДНА, ЩЕ ЗАПОЧНА ДА ВИКАМ!

- Добре - казах аз. - Внимавай за какво се молиш, Дики, защ...

- ААААААААААААЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЕЕЕЕЕЕЕ-ЕЕЕЕЕЕ!!!!!!!

Докато аз се борех с вечерята, Леели седеше на висо­кия въртящ се стол и слушаше в захлас приключе­нията ми с Дики.

- Отсега нататък той е мой въображаем приятел и аз всичко споделям с него, заради удоволствието да си го спомня сам.

Изсипах в тигана нарязаните зеленчуци.

- Защо трябва да се криеш зад думата „въобража­ем"? - попита Леели. - Може би имаш нужда от извест­на дистанция, за да не се чувстваш застрашен? Страху­ваш ли се от него?

Тя бе спряла насред преобличането на градинарския си костюм - бели панталони, дълга и широка риза, широ­копола сламена шапка. Беше свалила шапката, но бе тол­кова заинтригувана, търсейки скрития смисъл на всичко станало, че явно преобличането трябваше да почака.

- Да се страхувам ли? - казах аз. - Възможно е. Съмнявах се, но понякога е добре да провериш не­щата, в които си убеден, да се престориш, че не са верни.

- Има ли нещо, с което може да ме засегне? Добавих нарязания ананас в тигана на печката, после покълналата пшеница и бързо разбърках пет-шест пъти.

- Той спокойно би могъл да реши, че си плод на не­говото въображение, че си само едно въображаемо бъде­ще и да те остави заедно с всичко, което имаш нужда да му кажеш.

Аз вдигнах поглед към нея напълно сериозно, забра­вих да наклоня шишето със соевия сос, тъй че то естествено нищо не пусна.

- Няма да направи това. Не може точно сега да пос­тъпи така.

Навремето щеше да ми бъде безразлично, ако ме на­пуснеше, помислих си аз. Но вече не.

Тя остави този въпрос и премина на следващия.

- Той забелязва ли, че ти готвиш, а аз не? Как се от­нася към това?

- Казвам му, че готвя за своята жена, но, общо взе­то, съм много мъжествен, дори и кексовете ми са такива твърди!

Това не беше вярно. Преди да се откажа от захарта, правех кексове. Препечените им корички бяха крехки ка­то облаче, но аз съм по-скромен и от Бога. Най-много се гордея със съвършената ми липса на его.

Много е важно житото добре да се задуши; топлина­та му придава приятен привкус. За всеки случай намерих половин пакетче смлени орехи и ги изсипах в тигана.

Леели познава моите необичайни принципи така добре, както и всеки друг, който не вярва в тях. Но тя е толерантна и понякога обича да ги изслушва.

- Какво си му разказал за брака? - попита тя,

- Нищо не ме е питал. Смяташ ли, че това го инте­ресува?

- Той знае, че му предстои да се ожени. На твое мяс­то, би попитал - отвърна тя. - Какво ще му кажеш?

- Ще му кажа, че това е най-щастливото и най-труд­но дългосрочно предизвикателство в неговия живот.

Взех една лъжица от запечената вечеря и й дадох да я опита. Още не е готова, помислих си, но няма нищо ло­шо в това да проявиш внимание към своята сродна душа.

- Вкусно ли е?

- Твърде хрупкаво - каза тя. - Много е сухо.

- Мм.

Взех тигана и му налях малко вода, за да го оставя да ври още десет минути.

- Може ли да ти помогна с нещо? - попита тя.

- Прекрасна моя. Ти си се уморила в градината. По­чивай си.

Тя отиде до шкафа и извади чинии и вилици.

- Какво смяташ да му кажеш?

- Първо ще му издам моята тайна за успешен брак, а после ще му дам пример.

Взех сокоизстисквачката и извадих моркови от хла­дилника.

Тя ми се усмихна.

- Колко си мъдър! Каква е твоята тайна за успешен брак?

- Моля те, Уки, не ми се подигравай на тема мъд­рост. Обещах му, че ще му кажа, каквото зная. Поставих една чаша пред сокоизтисквачката.

- Е, добре, не си мъдър - каза тя. - Каква е твоята тайна за успешен брак?

Включих копчето и поставих първия морков. Сокът може да е райски, но нашата машина вдига адски шум.

- ЧОВЕК ТРЯБВА ДА ПОСТЪПВА ТАКА, КАК­ТО НАМЕРИ ЗА ДОБРЕ - извиках аз, докато сокоиз­стисквачката се въртеше, - ЖЕНА ТИ СЪЩО ТРЯБВА ДА ПОСТЪПВА, КАКТО НАМЕРИ ЗА ДОБРЕ. И АКО НЕ СТЕ СЪГЛАСНИ ПОМЕЖДУ СИ, ТОВА Е НОР­МАЛНО.

- НЕ СЪМ СЪГЛАСНА! - каза тя. - СПОРЕД ТА­ЗИ МАКСИМА НЯМА НИЩО ЛОШО В ТОВА ДА СЕ ЛЪЖЕМ, ДА СЕ УНИЖАВАМЕ, ЩОМ НАМЕРИМ ЗА „ДОБРЕ"! ТРЯБВА ДА ДОБАВИШ, ЧЕ ТВОЯТА ТАЙ­НА ДАВА ДОБЪР РЕЗУЛТАТ, ЗАЩОТО НИЕ СМЕ ГРАДИЛИ ДОВЕРИЕТО ПОМЕЖДУ СИ С ГОДИНИ, С ГОДИНИ СМЕ ОПОЗНАВАЛИ ЧОВЕКА ДО СЕБЕ СИ! АЗ ЗНАЯ, ЧЕ ТРЯБВА ДА ПОСТЪПВАШ ТАКА, КАКТО НАМЕРИШ ЗА ДОБРЕ, ЗАЩОТО ТВОЕТО ЧУВСТВО ЗА ТОВА КАКВО Е ДОБРО ДО ГОЛЯМА СТЕПЕН СЪВПАДА С МОЕТО!

Сокоизстисквачката е толкова шумна, колкото и ек­спедитивна. Втората чаша се напълни и аз изключих копчето.

- Не си ли съгласен? - попита тя изведнъж тихо.

- Не - аз отпих от сока си. - При всички случаи тряб­ва да вършим онова, което смятаме за правилно. Без изключение.

Тя се засмя на моето упорство и аз дори неволно се усмихнах.

- Тази твоя тайна можеше ли да спаси първия ти брак?

Поклатих глава.

- Беше прекалено късно. Когато човек загуби чо­вешкия си облик в брака, време е да го прекрати. Между нас липсваше съгласие до такава степен, че ние не мо­жехме вече да бъдем такива, каквито искахме. Не само престанахме да се обичаме, но не можехме да се търпим. Това не може да се поправи.

- Спомням си някои моменти, в които и ние не сме могли да се търпим - подразни ме тя. Беше вдигнала ка­пака на тигана и отново пробваше вечерята. - Смяташ ли, че е трябвало да се разделим?

- Гладна ли си? - попитах.

Тя кимна с широко отворени очи.

- Горещо е...

- Само още минута - казах й аз и изключих котлона по-рано. - С тебе бе различно, Уки. Дори и в дните, кога­то съм бил бесен от яд срещу теб, така и не успявах да забравя колко си страхотна. Случвало се е да изляза от къщи смазан от това, че не разбираш кой съм, какво мис­ля и какво чувствам. Викал съм в колата докато карам: Мили Боже, наистина ли искаш от мен да живея с Лесли Париш? Но това е невъзможно! Това не може да бъде! До­ри и в такива моменти аз знаех, че си дяволски умна и че си все така до болка красива. Разводът бе неизбежен, но аз въпреки това те обичах. Нима не е странно?

Взех тигана до масата и сервирах ястие на двама ни.

- О, Ричи, разводът никога не е бил неизбежен - ка­за тя. - Това е било мисъл на отчаяние.

Да се отстояват позиции от миналото не свидетелс­тва за голяма мъдрост. Но въпреки това, бях готов да ги отстоявам. Каквото и да е било, разводът е бивал неиз­бежен.

Ако изгубим съпруга или съпругата си, когато се опитваме да живеем на нивото на своите разбирания, ние губим всъщност един нещастен брак, но се връщаме към себе си. Когато обаче се ражда брачен живот между два­ма души, които са намерили себе си, какво великолепно приключение е това, с всичките му бури и урагани!

- Когато престанах да очаквам винаги да ме разби­раш - казах аз, - когато разбрах, че си в правото си да имаш различни представи и че всеки от нас има право сам да решава за себе си, намерих изход от сляпата ули­ца. Твоите изводи престанаха да бъдат ограничение за мен, ти престана да се чувстваш засегната от това, че аз съм различен.

- Точно така - каза тя. - Благодаря за вечерята. Много е вкусна.

- Нали не съм я прегорил, не е ли много гореща?

- Сега е по-добре - тя отпи от своя сок от моркови.-А и Дики може да не те попита за брака.

- Ще ме попита. Ще каже: „Защо според теб, сме дошли на тази земя?" А аз ще му отговоря, че сме тук, за да изявим любовта. Подложени сме на милиони различ­ни изпитания, за да я проявим и в още милиони случаи бихме могли да не успеем или просто да отминем тази възможност. И никъде няма повече изпитания ежеми­нутно, всеки ден, година след година, отколкото в интим­ното ежедневие, което споделяш с друга душа.

- Много си мил - каза тя. - Не знаех, че смяташ бра­ка за нещо толкова важно.

- Не брака, а любовта е важното.

- Радвам се да го чуя, смятам, че ти си чудесен, но понякога си най-лишеният от любов мъж, когото позна­вам. Не съм срещала друг човек, мъж или жена, който е способен да прояви такава студенина и безразличие като теб. Превръщаш се в бодливо парче лед, когато се чувс­тваш заплашен.

Свих рамене.

- Е, значи имам да извървя още път. Не казвам, че винаги издържам на изпитанията, зная само, че същест­вуват. Имай търпение, в някой друг живот ще стана та­къв прекрасен човек, както мнозина други. Засега съм по-щастлив такъв, какъвто съм. Подозрителен, затворен в защитната си броня, готов винаги да се защитава...

- Е, чак толкова лош не си - заяви тя жизнерадост­но. - Не си бил подозрителен доста отдавна.

- Благодаря за комплимента! Може би все пак тър­пя малко критика?

- Кажи на Дики, че според мен не си най-лошият чо­век на света.

- Когато те вбеся, ме смяташ за най-лошия.

- Не съм си го помисляла дори - каза тя. - Какво друго смяташ да му кажеш за брака?

- Че бракът, това не е церемонията. Ще му кажа, че истинският брак, това не са двама души, които минават по мост, отрупан с панделки и цветя. Бракът е открити-ето в края на живота, че те са изградили моста заедно със собствените си ръце.

Тя остави вилицата.

- Колко красиво го каза!

- Май трябва да говоря с теб, а не с Дики - казах аз.

- Говори и с двама ни, щом това те прави щастлив, а аз ще живея с един щастлив човек.

- А ето какво още ще му кажа. Съпругът или съпру­гата не може да те направят щастлив или нещастен, то­ва е индивидуална способност. Човек може да направи щастлив само себе си.

- На някакво ниво това е вярно, но ако твърдиш, че нищо, което правим не може да повлияе върху другия, тогава напълно не мога да се съглася с теб.

- Това доколко единият се влияе от другия, е изпи­тание за него самия. Ти можеш да решиш да бъдеш щас­тлива, независимо какво правя аз, и когато си щастлива това ме радва, защото обичам да те виждам щастлива; но не ти, а аз правя себе си щастлив.

Тя поклати глава и ми се усмихна, сякаш бе самото търпение.

- Странен подход.

Тя смяташе, че това е някаква чудата особеност на моята логика, която ми пречи да приема дара на нейна­та любов, а аз се чувствах като динозавър на лед, но все пак реших да изясня това положение докрай.

- Ако ти не се чувстваш добре - казах аз, - но ре­шиш, че ще ме направиш щастлив, ако приготвяш вече­рята или излезеш заедно с мен, мислиш ли, че по този на­чин ще постигнеш нещо? Нима очакваш да бъда щаст­лив, когато зная, че се чувстваш ужасно.

- Няма да ти дам да разбереш, че се чувствам ужас­но и ще очаквам да бъдеш щастлив.

- Но това значи да приемеш ролята на мъченица, го­това си „да ме направиш щастлив" като пожертваш себе си, като ме излъжеш, като се преструваш на щастлива заради мен. Ако успееш, аз ще бъда щастлив, не защото ти си щастлива, а защото си мисля, че си щастлива. Не ти, или онова което правиш за мен, а моето убеждение ще ме направи щастлив. А за моите убеждения съм отго­ворен аз, а не ти.

- Това звучи толкова хладно - каза тя. - Но щом е така, значи въобще не бива да се стремя да ти доставя удоволствие.

- Ако не ти е приятно, не бива! Помниш ли, когато работеше по осемнайсет часа над нашата работа?

- Работата наистина беше наша, но аз я вършех сама - мило каза тя. - Да, спомням си.

- А помниш ли аз колко ти бях благодарен и приз­нателен?

- Разбира се, че помня. Седеше там намръщен, мър­морещ и ядосан, сякаш че си се преуморил до смърт.

- А спомняш ли си колко време продължи това?

- Все едно бяха години.

- И понеже ти вършеше работата вместо мен, спом­няш ли си колко много се обичахме?

- Май си спомням, че към края на онзи период, изобщо не можех да те понасям! Аз работех от зори до полунощ, а ти безгрижно заявяваше, че отиваш да поле­тиш малко, защото си се преуморил, имаш късмет, че не съм те убила в такъв момент.

Колкото повече време прекарваме над работа, коя­то мразим, помислих си аз, толкова повече радостта от брака ни убягва.

- Но най-сетне търпението ти се изчерпа - напомних й аз. - Ти си каза: по дяволите тази работа, по дяволите този скапан егоист Ричард Бах, аз искам отново да живея собствения си живот. Не се интересувам от него, интере­сувам се от себе си и искам да се радвам на живота.

-Точно така! - възкликна тя и в очите й припламна дяволито пламъче.

- И какво стана? Тя се разсмя.

- Колкото бях по-щастлива, толкова по-приятно ти беше на теб.

- Ето, виждаш ли! Чу ли какво каза, ти сама реши да бъдещ щастлива!

- Да, така е.

- Но това ме направи и мен по-щастлив - казах аз, -въпреки че не се опитваше Мен Да Направиш Щастлив.

- Точно така.

Почуках с пръст, като с чукче, по масата.

- Случаят е приключен.

- Струва ми се, че и ти се стараеше да ме направиш щастлива - каза тя. - Все ми казваше да не работя до толкова късно, да не се преуморявам.

- Така беше, отмина времето, когато се опитвах да решавам твоите проблеми, вместо теб.

- По онова време беше глупаво да ме подканяш да не работя - каза ти. - Сега аз мога да си позволя да не ра­ботя и да се забавлявам днес, защото сме на друг етап от живота си. Ние сами сме избрали работата, която имаме днес, тя не е работа на живот и смърт. Можем да я вър­шим или не, според желанието си, но по онова време на­шата работа бе нещо сериозно. Ставаше дума за това да се измъкнеш от юридическите и финансови проблеми, които имаше, когато се запознах с теб, ако си спомняш. Без моята работа тогава, ти нямаше да бъдеш в такова благоприятно положение сега. В най-добрия случай, ще­ше да ти се наложи да напуснеш страната, а в най-лошия, не искам дори да си помисля. При такъв голям залог, аз избрах да работя като луда, затова ако искаше да ме нап­равиш щастлива тогава, трябваше да се хванеш на рабо­та заедно с мен!

- Но нима не разбираш? Аз не исках да върша тази работа, защото тя не бе от значение за мен. Изобщо не ме интересуваше. В редките случаи, когато се опитвах да ти помогна, аз се чувствах нещастен, сърдит и ставаше още по-лошо.

- И аз, разбира се, предпочетох да свърша сама ра­ботата, отколкото да имам до себе си един враждебен трол, който се опитва да ми „помогне", като още повече обърква всичко, само защото е сърдит.

- Разбира се, че не. Ти имаше и друг избор, но както виждаш, опитвайки се да направя теб щастлива, аз само влошавах нещата, защото сам бях нещастен.

- Прав си, имах и друг избор. Трябваше да те оставя проблемите ти да те затрупат и да те смажат. Тогава ти щеше да получиш урока, който ти е бил необходим, вместо аз да получавам урок, който вече съм усвоила. От всичко аз разбрах ето какво: ако отново попаднеш в по­добна каша, няма да те лиша от възможността да си по­лучиш урока. Но фактически ти не се опитваше да нап­равиш мене щастлива, опитваше се да направиш себе си щастлив, такъв, какъвто си сега.

О-о! - казах си. Дали този разговор не предвещава буря?

- Разликата между сега и тогава е тази, че нашият живот се промени и при днешното спокойствие и удобс­тва и двамата имаме възможност да бъдем щастливи. Ти, изглежда, си мислиш, че това е така, защото аз вне­запно съм предпочела да работя по-малко и да се забав­лявам повече. Ти предпочиташ да живееш с убеждение­то, че съм работила заради самата работа и най-сетне съм се осъзнала. Аз пък мисля, че ти предпочиташе да живееш в своя измислен свят през онези години, защото не можеше да се справиш с огромните проблеми, които сам беше създал. Каквато и да е истината, аз се чувствам твърде щастлива в момента, за да продължавам този спор.

Замълчах за момент, обмисляйки своя отговор. Бях­ме живели толкова години заедно, но нашите убеждения си оставаха така различни, че всеки от нас е запазил в па­метта си свое отделно минало.

- Ще разкажеш ли за това на Дики, или си остава между нас? - попита тя, вперила сините си като море очи в мен. - Ще му разкажеш ли за нашите противоре­чия?

- Може би не. Може би трябва да му кажа, че съвър­шеният брак не крие противоречия. Съвършенство е, ко­гато двама души се обърнат един към друг и кажат: „Зна­ехме всичко това отпреди. Между нас няма противоре­чия, няма изпитания. Никой от нас не се е променил за петдесет години. Не сме научили нищо ново".

Тази представа я накара да се усмихне.

- Смъртна скука - каза тя. - Ако човек избягва проблемите, той никога няма да може да ги превъзмог­не.

- Той трябва всичко да узнае. Моите разкази за бра­ка ще бъдат едно напомняне за мен самия. Дики може да възприеме, каквото му е необходимо, а останалото да от­хвърли. Аз ще му кажа главното от онова, което ми се удаде да разбера: Никога не предполагай, че твоята жена умее да чете мисли и да разбира кой си, какво мислиш и какво чувстваш. Такова предположение неизбежно води до болезнено разочарование. В някои случаи тя наистина може да те разбира и да те познава, но не очаквай от нея по-голямо разбиране от онова, което проявяваш ти. Пос­тарай се да бъдеш щастлив, като действаш според свои­те желания. Ако твоето щастие поражда у нея озлобление и ако ти не обичаш да я виждаш щастлива, то вие ня­ма да имате брак, а експеримент, който от самото нача­ло е обречен на провал.

- Звучи така, сякаш бракът е нещо като скок от ви­сока скала. Това ли искаш да му внушиш?

- Ще му кажа, че бракът е несравним с нищо друго в живота. Той е търсене на сродни души, които са се от-крили по един мистичен и романтичен начин, но които трябва да преодоляват заедно редица проблеми. Това са очарователни проблеми, прекрасни изпитания, които траят година след година, но изгубиш ли чувството за романтика, ти губиш способността да преодолееш трудни­те моменти и да се научиш да обичаш. Изгубиш ли чувството за романтика, ти ще се провалиш в изпитанието на любовта, а провалиш ли се в любовта, останалите изпи­тания нямат значение.

- А по въпроса за децата?

- По този въпрос съм некомпетентен - отвърнах аз. - Следващият?

- Какво означава некомпетентен? Ти имаш деца и си­гурно си научил нещо от тях! Какво смяташ да му кажеш?

Моето слабо място, помислих си аз. По отношение на децата съм толкова полезен, колкото наковалня в ясли.

- Ще му кажа, че вътрешният учител не идва само при възрастните - отвърнах аз. - Че ние преживяваме онова, което сами предизвикваме, независимо от въз­растта. И че единственото ръководство, което даваме на своите деца, това е нашият собствен пример като висше развито човешко същество в съответствие с нашите раз­бирания. Децата могат да разберат или да не разберат. Те могат да ни обичат заради нашия избор или да прок­линат земята, по която стъпваме. Но децата не са наша собственост и ние не можем да ги държим под своя кон­трол, така както ние не сме собственост на нашите роди­тели и те не могат да ни контролират.

- Не се ли чувстваш като някакъв айсберг като ми говориш това - каза Леели - или само на мен ми се стру­ва, че звучи като четирийсет градуса под нулата?

- Нима не е истина?

- Може би в основата си е истина - каза тя по-меко. - Вярно е, че децата не са ни подвластни, но имам усеща­нето, че нещо тук липсва. Може би малко нежност.

- Да, разбира се, ще му кажа това съвсем нежно. Тя поклати глава, загубила надежда и продължи с въпросите си.

- В брака има и още една тайна.

- Каква?

Аз си имам своя тайна, помислих си, защо и тя да няма.

- Когато човек погледне нас - каза тя, - или друга щастлива двойка, той разбира, че ние сме обичали вед­нъж или два пъти в живота си. Тази любов трябва съкро­вено да се пази, това е моята тайна.

Когато се навечеряхме и прибрахме чиниите, аз сло­жих планера в колата и потеглих към планината. По пътя се съсредоточих в себе си, търсейки моя

малък приятел.

Намерих го седнал на същия хълм, но този път има­ше дървета по склона, това бяха млади дървета сред по­ляна, която достигаше до зеления хоризонт.

Още щом го видях, той се обърна към мен.

- Кажи ми, каквото знаеш за брака.

- Разбира се, но защо питаш?

- Никога не съм мислил, че мога да имам брак, но сега когато зная, че ще се оженя, се чувствам неподгот­вен.

Постарах се да скрия усмивката си.

- Няма нищо в това да си неподготвен. Той се навъси, горящ от нетърпение.

- Какво трябва да зная?

- Само една дума - отвърнах аз. - Запомни тази ду­ма и всичко ще бъде наред. Запомни думата различен. Ти си различен от всеки друг на света, а също и от жената, за която ще се ожениш.

- Мога да се обзаложа, че ми казваш нещо просто, защото самият ти си мислил, че е просто, а се е оказало, че не е.

- Просто не означава очевидно, Капитане. Ние сме различни е откровение, до което много бракове не успя­ват да достигнат. Редица умни хора стигат до това разби­ране едва много години след като пепелта от развода им се е утаила.

- Различни, но равноправни, така ли?

- В никакъв случай - казах аз. - Бракът не е арена на равенството. Леели например е много по-добра в му­зиката, отколкото съм аз. Никога няма да успея да науча онова, което тя е знаела на тринайсет години, а още ио-малко пък онова, което знае сега. Бих могъл да изучавам музика през целия си живот, но никога да не се науча да разбирам музиката като нея, нито да свиря. От друга страна, тя вероятно никога няма да може да кара само­лет по-добре от мен. Започна двайсет години по-късно и не може да ме настигне.

- И във всичко друго ли съществува неравенство?

- Във всичко. Аз не съм организиран като нея, тя не е търпелива като мен. Тя е готова да се бори за своите каузи, аз предпочитам да бъда дистанциран наблюдател. Аз съм егоист,.което от моя гледна точка означава, че действам според своите дълготрайни интереси; тя мра­зи егоизма, което според нея означава непосредствено самопожертвувание, въпреки всички последици. Поняко­га тя очаква от мен да пожертвам своите възгледи за то­ва какво е правилно в името на нейните и много се учуд­ва, ако откажа.

- Значи сте различни - каза той. - Не са ли различ­ни всички съпрузи?

- Да, но почти всички забравят това. Когато аз заб­равя и очаквам от Леели да прояви егоизъм, когато тя забрави и очаква от мен да бъда организиран, ние очак­ваме от другия да владее умения, които вече сами сме придобили. Но това не може да стане. Бракът не е състе­зание да превъзхождаме качествата на другия, а сътруд­ничество, което се гради на взаимните ни усилия.

- И все пак мога да се обзаложа, че понякога разли­чията могат да ви накарат да побеснеете - каза той.

- Не, понякога това, че забравяме различията по­между си ни кара да побесняваме. Когато си мислех, че Леели, това съм аз в друго тяло и че тя знае всичко, кое­то си мисля всяка секунда, и че споделя всички мои цен­ности и предпочитания, това бе все едно да се спускам с бъчва от някакъв огромен водопад. Приемех ли това, следващата минута се оказвах в подножието на водопа­да, чудейки се какви са тези дъски и обръчи около шия­та ми, докато се опитвах да се задържа за някоя скала, мокър и съсипан като гъба. Чувствах се виновен за всич­ко, докато си спомня, че сме различни, и го приема. Той присви очи.

- Виновен ли? Но защо виновен?

- Спомни си максимите, които ти казах. Вината е притеснение, което изпитваме, когато искаме да проме­ним своето минало, настояще или бъдеще заради някой друг. Вината е за брака онова, което е бил айсбергът за „Титаник". Натъкнеш ли се на нея в тъмното, и потъ­ваш.

- Надявах се жената, за която ще се оженя, да при­лича на мене - каза той с копнеж в гласа.

- Не! Надявай се да не прилича на теб, Дики! Ние с Леели си приличаме само по две неща: и двамата сме съгласни, че имаме някои безусловни стойности и прио­ритети. Съгласни сме също, че двамата се обичаме мно­го повече, отколкото когато се срещнахме. Във всичко останало сме повече или по-малко различни.

Той остана не докрай убеден.

- Не съм сигурен в това, че като премина през реди­ца водопади, любовта ми към някого може да стане по-силна.

- Не Леели ме натикваше в бъчвата, Капитане, а аз самият! Въобразавях си, че съм я познавал, но сега, кога­то се връщам назад... Как съм могъл да бъда толкова глупав? И тя си имаше някои заблуди по отношение на мен, но каква радост е да извървиш толкова дълъг път заедно с човек, когото обичаш! Година след година, заед­но с нея дори бурите ми носеха светлина, когато отминат. Понякога я прегръщам нощем и имам чувството, че току-що сме се срещнали, че едва сега сме се запознали!

- Трудно ми е да си го представя - каза той.

- Не мисля, че въобще е възможно човек да си го представи. То трябва да се преживее. Желая ти да имаш търпение и умение.

Оставих го насаме, за да размисли над думите ми. Едва по-късно си дадох сметка, че съм забравил да му ка­жа моята тайна за щастлив брак.

Всяко нещо притежава съзнание. Самолетите са жи­ви същества, когато повярваме в това. Когато се грижа за „Дейзи", мия го и го лъскам, ще дойде

един ден, когато и той може да ми се отблагодари - да излети внезапно много високо или да се приземи на не­вероятно тесен терен. За четирийсет години летене това ми се бе случвало веднъж и аз не съм сигурен дали няма отново да имам нужда от подобен жест.

Затова и нямаше нищо странно в това, че сутринта лежах на циментовия под на хангара, за да бърша алуми­ниевия корпус на „Дейзи" след тричасовия полет и по­лепналото масло.

Всяка нощ преминаваме в друго съзнание, мислех си аз, докато натопявах парцала си в бензин, но и всеки ден можем да го променяме винаги, когато вършим едно, а мислим за друго. Съня и събуждането, сънищата и меч­танията по сто пъти на ден - кой гледа на тях като на преминаване в други нива на съзнание?

Видях джинси от колената надолу, но краката бяха обути в старомодни тенис-обувки и аз разбрах кой се за­дава.

- Всичко в живота ли е твоя лична отговорност? -попита Дики. - Нима човек носи целия този товар?

- Всичко - отвърнах аз, щастлив, че ме е открил. -Не съществува такова нещо като масите. Съществуваме само ние - най-обикновени отделни хора, които живеем своя най-обикновен отделен живот така, както в обикно­вения случай си поискаме. И това не е никакъв товар, Дики. Удоволствие е да носиш отговорност за всичко и ние с удоволствие си помагаме.

Той седна на пода с кръстосани крака и започна да гледа как работя.

- Например как?

- Като например продавачът в магазина ти помага да си избереш храна, филмовият режисьор ти разказва забавни истории, дърводелецът изковава покрив над гла­вата ни, самолетостроителят създава „Дейзи", за да я продаде.

- Ами ако „Дейзи" не съществуваше, ти щеше ли да си я построиш сам?

Ако сам трябваше да си построя самолета, той си­гурно щеше да бъде по-малък от този. Щях да направя нещо леко от типа на делтапланер.

Натопих парцала в горивната смес. Съвсем малко е нужно, за да лъсна петната.

- Нима смяташ, че човек е длъжен, да си осигурява храна, дори ако няма магазини.

- А кой друг да го направи?

- Може би сам си готов да убиваш крави.

Докато лъсках самолета, забелязах пукнатина на стьклопласта, която започваше със следа от удар, неда­леч от антената на далекомера. Не беше нещо сериозно, но си казах, че трябва да запълня пукнатината и да я за-поя.

- Леели и аз вече не ядем крави Дики, тъй като не желаем те да бъдат убивани. Смятаме, че ако не участва­ме с нищо в процеса на избиването на животните, също така не би трябвало и да използваме животински продук­ти.

Той се замисли над думите ми.

- А не носите ли кожени дрехи?

- Никога вече не бих си купил кожено палто или ко­жен колан, но мисля, че ще продължа да нося кожени обувки, ако нямам друг избор. Но може някой ден да се изправя пред щанда с кутията с обувки и да не намеря си­ли да ги купя. Принципите се променят бавно и ние така и не разбираме дали са се променили, докато не го по­чувстваме на практика. Когато нещо, което ни се е стру­вало съвсем в реда на нещата, престане вече да ни изг­лежда такова.

Той кимна, сякаш бе очаквал, че така ще кажа.

- Всичко е индивидуално.

-Да.

- А носиш ли отговорност за своето образование? -попита той.

- От мен самия зависи дали ще получа образовани­ето, което желая.

- А за твоите забавления?

- Можеш да продължиш - казах аз.

- За въздуха, който дишаш, за водата, която пиеш, за работата, която работиш...

- ...за моите пътувания, отношения, връзки, здраве, сигурност, цели, за моята философия и религия, за моя успех и провал, за моя брак, за моето щастие, за моя жи­вот и смърт. Отговорен съм сам пред себе си за онова, което мисля, за всяка дума, която казвам, и за всяко свое действие. Това е така, независимо дали ми харесва или не. Затова отдавна съм взел решение, да го приемам.

Какво ли целеше с тези свои въпроси - питах се аз. Дали ме изпитваше.

Намазах полировката с восък, като внимавах да не засегна вихровите генератори и радиоантените, а всичко останало покрих с широк замах. Независимо дали ме из­питва или се интересува, бях готов да му кажа каквото зная.

- Значи така, всичко в света на привидностите човек си създава сам - обобщи той. - Ти лично си изградил ця­лата своя цивилизация?

- Да, благодаря - отвърнах аз. - Не искаш ли да раз­береш как?

Той се разсмя.

- Няма да ми повярваш, ако ти кажа, че не искам.

- Все едно ми е - казах аз. - Е, може би няма да ти повярвам.

- Кажи ми. Как така ти лично изграждаш своята ци­вилизация?

- Ти и аз Дики, сме се родили с тази илюзия за вре­ме и място. После сме застанали в преддверието на съз­нанието, решавайки дали да вземем участие, или да се оттеглим от всяка възможност, от всяка идея, от напре­дъка или разрухата, които това време ни предлага. Каза­ли сме да на четенето, но и на бягството от къщи, да на плюшените животни, да на доверието към родителите, да на вярата във военната пропаганда, да на самолетни­те модели, не на груповите спортове, да на точността, да на сладоледа, не на морковите, да на домашните упраж­нения, не на пушенето, не на пиенето, да на егоизма, не на наркотиците, не на бягането от училище, да на любез­но поведение, да на себеупованието, не на лова, да на стрелбата, не на тайфите, да на момичетата, не на учи­лищната атмосфера, не на колежа, да на военната служ­ба, не на политиката, не на служенето на другите, да на брака, да на децата, да на развода, не на повторния брак, да на повторния брак, да на морковите... Ние изгражда­ме съвършен уникален дигитален портрет на самите се­бе си и всяко да и всяко не е малка точица в нашия пор­трет. Колкото сме по-решителни, толкова по-ясна е кар­тината.

- Всичко в света на моето съзнание, което е единст­веният свят, който съществува за мене на земята, е пос­тигнато с моето собствено съгласие. Каквото не искам, мога да променя. Няма защо да хленча или да страдам, защото някой друг ме е подвел. Аз сам трябва да си по­могна, не те.

- Ами ако някой те подведе, какво правиш тогава?

- Убивам го и продължавам нататък.

Той нервно се засмя.

- Сигурно се шегуваш.

- Ние не можем да унищожим живота, също както не можем да го създадем - казах аз. - Спомни си, че жи­вотът Е.

Почистих корпуса на самолета и взех стълбата, за да стигна до вертикалните стабилизатори, които се намира­ха на девет фута височина.

- В света на привидностите убивал ли си някого? -попита той страхливо.

- Да. Убивал съм мухи, убивал съм комари, убивал съм мравки и за съжаление трябва да кажа, че съм уби­вал също така и паяци. Убивал съм риба, когато бях не много по-голям от теб. Всичко това са неунищожими проявления на живота, но аз си мислех, че ги убивам и още съжалявам за това, докато си спомня истината.

- Убивал ли си човешки същества в света на привид­ностите? - постара се той да подбере внимателно думите си.

- Не, Дики, не съм.

По прекрасно стечение на обстоятелствата, помис­лих си. Ако бях постъпил няколко години по-рано във во­енновъздушните сили, щях да убивам хора в Корея. А ня­колко години по-късно, сигурно щях да убивам хора във Виетнам, ако не бях казал не на това други хора да ме ко­мандват.

- А тебе убивали ли са те?

- Никога. Аз съм преди времето и ще бъда след не­го.

Той се вбеси, ядоса се.

- В света на привидностите, дали твоята вяра за теб самия като ограничено...

- О, ако става дума за света на привидностите! - въз­кликнах аз. - Убивали са ме хиляди, милиони, трилиони пъти, безкрайно много пъти!

Дики се изкачи по стълбичката до хоризонталния стабилизатор и седна с лице към мен, като кръстоса пе­ти и се наведе, погълнат от любопитство. Никое друго дете не би могло да се качи там, без да се уплаша, че обувките му за тенис могат да се подхлъзнат от боята или стабилизаторът да се повреди, или че може да падне от пет фута височина върху циментовия под. Но Дики можеше да сяда където си поиска. Това им е хубавото на безплътните, помислих си, чудно защо не ги каним по-често.

- Ти говориш за прераждане - каза той. - Вярваш ли в прераждането?

Аз напръсках горната половина на радара с течен восък и го излъсках.

- Не. Прераждането е поредица от животи, които следват един след друг на тази планета. Това ми се стру­ва малко ограничаващо, някак стегнато около раменете.

- А какво ти приляга по-добре?

- Неограничен брой жизнени опитности, които избираме, някои в тяло, а други не. Някои на планети, а други не. И всички те едновременни, защото няма тако­ва нещо като време. И всички те нереални, защото само единият Живот съществува.

Той се навъси.

- Защо безкрайните жизнени опитности да са исти­на, а прераждането да не е?

Навремето спомних си, това бе моят любим въпрос: защо така, а не иначе. С него карах мнозина възрастни да побесняват, но исках на всяка цена да разбера.

- Вярата в безкрайните жизнени опитности, не е ис­тина в по-голяма степен, отколкото е прераждането - ка­зах аз. - Докато не разберем че Животът Е, ние не прос­то вярваме в прераждането или безкрайните жизнени опитности, или в рая и ада, или в това, че всяко нещо умира. Ние изживяваме тези системи... Те са нашата ис­тина и всяка минута ние им придаваме сила.

- Не разбирам тогава, защо да не признаем, че Животът Е и да престанем с всякакви игри.

- Аз обичам игрите. Ако някой се съмнява, че живо­тът се живее за удоволствие, дай му подробна информа­ция за неговото бъдеще...За всяко събитие, за всеки ре­зултат, години преди да се осъществи. Колко време ще мине, преди да те помоля да спреш? Не, е забавно, ако знаеш какво предстои да се случи. Аз обичам шаха, въп­реки че зная, че това е само игра. Обичам време-пространството, макар да разбирам, че то не е реално.

- Помощ! - каза той. - Защо предпочиташ да гово­риш за безкрайните жизнени опитности, вместо за пре­раждане или за това, че всички стават ангели, след като нито едното, нито другото, нито третото е реално.

- А защо човек предпочита шах, а не дама? - попи­тах аз. - Защото има повече комбинации за игра! Ако например вярвам, че всички мои животи са едновремен­ни, тогава може да се допусне, че има начин лично да се срещнат. Трябва да има някакъв начин да достигнат до Ричард, който е предпочел да живее в Китай, в онова се­га, което аз наричам седем хиляди години по-рано. Или с онзи Ричард, който през 1954 година стана лодкар, а не летец, с онзи, който избра да участва в космическата флота на Кентавър четири, в настоящия миг след били­он години. Ако цялото време е Сега, трябва да има начин да осъществим връзка помежду си. Какво знаят те, кое­то не зная аз.

Лицето му изразява любопитство, прикрита усмив­ка.

- Някакъв успех досега?

- Има проблясъци от време на време - казах аз.

-Хм.

Той се усмихна отново със същата странна усмивка, сякаш той бе учителят в този момент, а не аз.

Трябваше да го попитам тогава какво му е толкова смешно. Аз обаче отминах усмивката му незабелязано, защото си помислих, че сигурно се съмнява в думите ми ме-пространството, за теб престава да има значение, да­ли ще бъдеш убит или не.

След минута Дики отвори очи и се премести от ста­билизатора да лъсна и мястото, където бе седял.

- Интересно дали и обратното е вярно, колкото по­вече се стремя към самосъхранение, толкова по-малко изпитвам безусловна любов?

- Искаш ли да разбереш?

- Добре.

Той затвори очи и зачака.

- Представи си, че си мирен и благороден фермер -казах аз. - Три неща обичаш в живота си: твоето семейс­тво, земята и твоите поляни с нарциси. Двамата с жена ти отглеждате своите деца и своите цветя всред полята, които твоите родители са разчистили и разорали. Родил си се на тази земя и се надяваш да умреш на нея.

- Охо - каза той. - Тук има нещо да става.

- Да. Явяват се превозвачи на добитък, които искат да прекарат път през твоята ферма, за да стигат по-бър­зо до железопътната гара. Ти отказваш да им продадеш земята си, те те заплашват, но ти оставаш. Накрая, съв­сем ясно те предупреждават: Днес на обяд ще превземем фермата ти насила. Омитай се от земята си, остави цве­тята си да умрат или ще умреш и ти.

- О, Боже - възкликна Дики със затворени очи, пре­несъл се въображаемо в тая ситуация.

- Страх ли те е?

-Да.

- Наближава пладне, Дики. И ето ги те идват, въз-седнали коне, дузина въоръжени мъже, обгърнати в об­лак от прах, стрелят с пистолетите си, подгонили стадо овни, през твоите зелени поля. Изпитваш ли безусловна любов към тези мъже?

- НЕ! - каза той.

- Виждаш ли...

- Накарал съм съседите да стоят на пост - каза той.

- Всеки от нас има заредени пушки, около оградата съм поставил динамит, само да посмеят да стъпят на цветята ми и ще получат такъв удар, че бързо ще се обърнат на­зад. Само да се опитат да ни докоснат и това ще им е за последен път!

- Сега разбираш - казах аз, като се усмихнах на свет­кавичната му самозащита. - Виждаш колко различно от безусловната...

- Не ме прекъсвай - каза той. - Остави ме да ги сма­жа!

Разсмях се.

- Дики, това е мисловен експеримент, а не клане. Той отвори очи.

- Бум...сърдито възкликна той. - Няма да позволя на никой да ми взема земята!

Усмихнах се на сърдитата му физиономия и го качих на корпуса, след което преместих стълбата, и започнах да лъскам дясното крило на „Дейзи".

- Сам виждаш, че единственият начин Любовта да бъде безусловна, това е, когато не се интересува от наши­те игри.

- Не се интересува от нашите игри и не се интересу­ва от преходни цели - казах аз. - Нито от самосъхране­ние, нито от справедливост, нито от спасение, нито от морал, нито от усъвършенстване, нито от образование, нито от прогрес. Тя ни обича такива каквито сме, а не каквито претендираме да бъдем. Затова смъртта е такъв шок според мене. Контрастът между ролята и реалност­та е най-остър именно тогава. Хората, които са имали преживявания близки със смъртта, казват че любовта е като светлинен удар.

- И любовта е еднаква, както за превозвачите на животни, така и за фермерите с техните цветя?

- За убийците и убитите, за смирените и за чудови­щата. Еднаква. Абсолютна. Всеобхватна. Безусловна. Любов.

Дики се бе отпуснал върху корпуса, "опрял лице в хладния метал и гледаше как работя.

- И ти ми казваш всичко това? Как си могъл да го научиш?

- Мислех, че знаеш - отвърнах аз. - Откакто се пом­ня, .винаги съм се питал: как съществува тази вселена? Къде е нейното начало?

Очаквах той да си спомни кога се е породило моето любопитство, но той нищо не каза.

- Откъде знаеш, че това, което ми говориш, е вяр­но? - попита.

- Не зная. Но всеки въпрос за мене е като електри­ческа искра, която ме разтърсва, докато не открия отго­вора. Когато въпросът получи отговор, той се основава на интуицията, просветва синя искра и напрежението спада. Знам, че съм получил отговор, но не ми се казва дали е верен, или не.

- Дай ми "един пример.

Аз леко лъсках крилото докато си спомнях.

- Когато си изкарвах прехраната, давайки развлека­телни полети с „флийт", моя биплан, имаше един пери­од, когато се чувствах виновен. Справедливо ли е, казвах си аз, да живея така, да летя свободно като вятъра и да се препитавам от това, когато на другите хора им се на­лага да работят от девет до пет, за да си изкарват прех­раната? Не може всеки да бъде пътуващ летец, мислех си аз.

- Това ли е бил въпросът ти? - попита той.

- Това бе напрежението, което не ме напускаше сед­мици наред, както когато съм изправен пред даден въп­рос: не може всеки да бъде пътуващ летец. Защо не съм изложен на стрес като всички останали? Нима е справед­ливо да бъда толкова привилегирован?

На Него тази картина не му се струваше толкова привлекателна. Да спи криво-ляво под мръсното от бен­зин платнище заедно с плъховете под крилото на самолета и да развежда пътници за по един долар, той не мо­жеше да разбере защо трябва да е най-щастливият човек на света.

- И до какъв отговор стигна? - понита той сериозен като бухал.

- Мислех над това вечер, останал съвсем сам, дока­то си стоплях филийките на огъня. Да бъдеш странстващ летец, е великолепна романтична професия, казах си аз, но също такава професия е правото и актьорското майс­торство. Ако всички станат актьори, когато отгърнем професионалния справочник, ще открием само една ка­тегория: а, за Актьор. Няма да има летателни инструкто­ри, кукловоди, следователи, полицаи, лекари, няма да има амбулантна търговия, конструкторски компании, студиа, продуценти. Само актьори. Най-сетне разбрах. Не може всеки да бъде странстващ летец. Но всеки не може да бъде и адвокат или актьор, или бояджия. Не мо­же всеки да върши само едно нещо.

- И това ли е бил твоят отговор?

- Сякаш кит, който е изскочил дълбоко изпод вода­та, ме взриви този отговор, Дики: Не могат всички да вършат едно и също, но могат всички да вършат, какво­то поискат.

- О - моето вълнение се предаде и на него.

- Оттогава нататък престанах да мисля, че не е справедливо да бъда такъв, какъвто ми харесва.

Продължих да лъскам крилото мълчаливо, но той се вслушваше в мълчанието, обмисляйки идеята.

- Аз мога ли да бъда такъв, какъвто си поискам? -попита той. - Дори ако не искам да бъда като теб.

- Особено ако не си като мен - казах му аз. - Аз пра­вя някаква промяна от време на време, но моето място е вече заето. Всяко място е вече заето, Капитане, освен твоето.

 

Шепот в тъмното.

- Нали няма да го учиш на егоизъм?

Три и двайсет и пет след полунощ, сведеше часовникът. Как е могла Лесли да разбере, че съм буден? Как сърната усещаше падането на лист в притихналата гора? Чуваше промяната на дишането ми. '

- На нищо не го уча - прошепнах. - Само му казвам, каквото смятам за истина, а той сам трябва да си реши на какво да вярва и на какво не.

- Защо шептиш? - попита тя.

- За да не те събудя.

- Ти вече ме събуди - прошепна тя. - Започна да ди­шат като буден преди минута. Мислиш за Дики.

- Ами какво правя сега? - поисках да я изпитам аз. Тя се вслуша в тишината.

- Примигваш с клепачи.

- НО НИМА Е ВЪЗМОЖНО НЯКОЙ ДА РАЗБЕ­РЕ ДАЛИ НЯКОЙ ДРУГ МИГА С КЛЕПАЧИ, КОГА­ТО Е ТЪМНО!

Тишина. После шепот.

- Трябва ли да се извиня, задето имам добър слух?

Въздъхнах.

Тих, предизвикателен шепот.

- Е, нямам намерение да се извинявам.

- А сега какво правя? - попитах я.

- Не зная.

- Усмихвам се.

Тя се обърна с лице към мен и взе ръката ми, обви­вайки я около тялото си в нощта. - Какви мисли са те събудили по това време?

- Ще ми се смееш.

- Няма да ти се смея. Обещавам.

- Мислех за доброто и злото.

- О, Ричи! Да се събудиш в три часа през нощта от мисли за доброто и злото?

- Подиграваш ли ми се? - попитах. Тя омекна.

- Само питам.

-Да.

- И какво мислеше?

- Че сега най-сетне разбирам... те не съществуват.

- Доброто и злото не съществуват, това ли искаш да кажеш?

- Това.

- А какво съществува тогава?

- Щастие и нещастие - отвърнах,

- Значи щастието е добро, а нещастието е зло?

- Абсолютно субективно. Всичко идва от главата ни!

- Какво тогава е щастие и нещастие?

- Какво означават те за теб самата?

- Щастието е радост! Огромно удоволствие! Нещас­тието е потиснатост, безнадеждност, отчаяние.

Трябваше да се досетя. Предполагах, че тя ще каже онова, което мисля и аз: щастието е чувство за благоден­ствие, нещастието е отсъствието на такова чувство. Но моята жена винаги е била по-емоционалната от нас два­мата. Казах й моето определение.

- Мислиш ли, че чувството за благоденствие е дос­татъчно, за да бъде човек щастлив? - попита тя.

- Нужно ми е определение, в което да не се чувства петдесетфутова пропаст между върха на щастието ц дъ­ното на нещастието. Ти как би нарекла междинното със­тояние между едното и другото?

- Бих го нарекла добруване.

- Аз не признавам добруване, признавам само благо­денствие.

- Добре, и по-нататък?

- Помогни ми да открия поне една ситуация, при ко­ято понятие като Добро да не се определя по същността си чрез онова, което „ме нрави щастлив", както и ситуа­ция, при която Злото не се определя като онова, което ме „прави нещастен".

- Любовта е добро - каза тя.

- Любовта ме прави щастлив - отвърнах аз.

- Тероризмът е зло.

- Можеш да дадеш и по-добър пример, скъпа. Теро­ризмът ме прави нещастен.

- Добро е, когато се любим - каза тя и се притисна до мен в тъмното със своето топло тяло.

- Това ни прави щастливи - казах аз, като отчаяно се борех да запазя разсъдъка си. . Тя се отдръпна.

- О, Ричи, какво искаш да докажеш?

- Както и да го мисля, излиза, че моралът се опре­деля от нас самите! '

- Разбира се, че се определя от нас - каза тя. - И за­това ли си се събудил посред нощ?

- Не разбираш ли, Уки? Доброто и злото не са оно­ва, което ни казват нашите родители, нито онова, което проповядва църквата, нито държавата, нито който и да било! Всеки от нас решава въпроса за доброто и злото сам, автоматично, избирайки онова, което желае да пра­ви.

- Охо! - възкликна тя. - Моля те никога да не пи­шеш нито една дума по този въпрос.

- Само си мисля. Струва ми се странно, че не мога да намеря начин да престана да мисля за това.

- Моля те...

- Виж например какво пише в Книга Битие по повод сътворението: И Бог видя, че това бе добро.

- Искаш да кажеш, че Бог е бил щастлив?

- Разбира се!

- Ти не вярваш дори в това, че Бог вижда света - ка­за тя - и че е способен да чувства. Как така може да бъ­де щастлив?

- Авторът на Битие е бил толкова глупав, че да не се посъветва с мен преди да вземе писалката. В неговата книга Бог е изпълнен с чувства. - Той е доволен и тъжен, гневен и отмъстителен. Доброто и злото не са абсолют­ни, те са мерило на Божието щастие. Когато авторът на Битие е писал своя разказ, казвал си е ето какво: Ако аз мисля, че Бог би бил щастлив по повод еди какво си, ще го нарека добро. Яд ме е, че е такъв ранен час. Трябват ми примери, в които хората използват понятията добро и зло, но не мога да погледна в книгите, защото е тъмно.

-Добре.

- Значи си щастлива от това? - казах аз.

- Разбира се. Иначе щеше да светнеш, да започнеш да търсиш книги, да включиш компютъра, да си гово­риш с мен и така ще будуваме цялата нощ.

- Ето защо си щастлива, че е тъмно. Щом няма да те безпокоя през цялата нощ с моите разговори за добро и зло, естествено е да кажеш добре.

- Само, моля те, недей да пишеш за това - каза тя. -Ще накараш всеки екстремист... не, всеки разумен човек в тази страна да вземе книгите ти и да ги разкъса на пар­ченца!

- Леели, това ме интересува от чисто любопитство. Ако разберем, че моралът е нещо субективно, това не оз­начава, че той внезапно се превръща в своята противопо­ложност. Ние няма да станем маниакални убийци на се­кундата, щом разберем, че това зависи само от нашето желание. Ние сме предвидливи, добри, внимателни, из­пълнени с любов един към друг, готови да рискуваме жи­вота си, за да спасим някого от беда, защото искаме да в тази минута".

- Ваше Превъзходителство, трябва да се приеме, че щом този подсъдим не е щастлив да стои в тази съдебна зала, значи, че той не е действал фактически в името на своите собствени най-добри интереси, когато е пъхнал локомотива в своята торба. Той стои тук но обвинение в неразумност, тъй като излиза, че кражбата му е била ед­на недобра идея.

- Много остроумно - каза Леели. - Но не мислиш ли, че понятието за добро получава своя смисъл чрез ед­но всеобщо споразумение. Че добро е онова, което бол­шинството от хората в течение на векове са установили като положително и жизнеутвърждаващо? А и не мис­лиш ли, че никак не е в твой интерес и следователно е зло, да прекараш целия си останал живот като привеж­даш подобни аргументи в съдилищата? И не е ли по-добре да оставим нещата така и да поспим?

- Ако болшинството от хората смятат, че е добро да се убиват паяците, нима ние, които ги пускаме, вършим зло? Нима трябва да преживеем живота си, съобразявай­ки се с онова, което мислят другите?

- Знаеш какво искам да кажа.

- Виж речника - казах аз. - Всяка дума, свързана с ценностната система, бива пояснявана чрез тавтология. Добро, това е правилно е морално е подходящо е справед­ливо е добро. Но когато погледнеш какви примери се да­ват, ще видиш, че те съвсем не са тавтологични: всеки казва добро е това, което ме прави щастлив! Ей сега ще ти донеса речника!

- О, моля те, недей - възкликна тя.

- Ти как си се отнесла към войната във Виетнам, Уки? Според президента тази война е била нещо добро и така са я възприемали по-голямата част от хората. Аз съ­що гледах на нея така, преди да се срещнем. Повечето от нас се чувствахме щастливи, въобразявайки си, че защи­таваме една невинна страна от някакъв зловещ агресор.

Но ти не! Онова, което си разбрала за войната, не те е карало да се чувстваш щастлива - и ти си организирала антивоенен комитет, концерти и демонстрации...

- Ричи?

-Да?

- Може би си прав за доброто и злото. Хайде да по­говорим утре за това.

- Всеки път, когато кажем: „Чудесно!" имаме пред-вид, че нашето чувство за благоденствие се е повишило и всеки път, когато кажем: „Проклятие!" или „О, не!" ис­каме да кажем, че чувството ни за благоденствие е нама­ляло. Всеки час ние проверяваме кое е добро и кое зло, правилно и неправилно. Можем да се вслушваме в себе си всяка минута и да проследим собствената си етика!

- Сънят е нещо добро - каза тя. - Сънят би ме нап­равил щастлива.

- Ако тихо си лежа и обмислям всеки пример, за който мога да се сетя, като установявам „Прави л1е щас­тлив" за всичко добро, правилно, чудесно, прекрасно, страхотно и „Прави ме нещастен" за всичко зло, лошо, неправилно, ужасно, грешно, некрасиво - това ще ти попречи ли да заспиш?

Тя се сви до мен и зарови глава във възглавницата.

- Не, особено ако не мигаш. Аз тихо се усмихнах в тъмното.

 

Едва се бях унесъл в сън и главата ми още гъмжеше от примери за добро и зло...

- Направо не мога да повярвам, че мислиш нещо по­добно! Значи доброто е това, което те прави щастлив, та­ка ли?

- Можеш да вярваш или не, Дики - казах аз. - Да мислиш не е престъпление.

- Но ако беше, пак нямаше да се откажеш от него.

Хълмът бе по-зелен от всякога и надолу по склона цъфтяха цели лехи от дребни цветенца, повечето жълти и сини, които Леели би могла веднага да разпознае.

- Откъде знаеш какво мисля? - попитах. - Нима съм ти дал ключ към своето съзнание? Да не би да наблюда­ваш всичко, което правя?

Вместо камък, той безмълвно ми подаде модел на планер с дължина на крилата дванайсет инча и бучка глина на носа за равновесие.

- Нищо не наблюдавам - отвърна той. - Не мога да видя нищо в твоя живот, освен ако ти не ми позволиш. Но напоследък зная онова, което научаваш. Това не ми се беше случвало преди.

Дали не беше някакво нарушаване на личната ми свобода, че той толкова се приближаваше към моето съзнание? Дали не бях неспокоен от това, че той започва да разбира нещата, които разбирам аз в момента на научаването им? Усмихнах се.

- Значи растем.

Той ме погледна изненадан.

- Не и аз. Не помниш ли, аз съм деветгодишен, Ри­чард, и ще остана такъв.

- Защо тогава искаш да знаеш всичко, което зная аз, ако не за да го изпробваш в живота с всички предимст­ва, но без грешките?

- Не съм казвал, че искам да живея по този начин, казах само, че искам да зная, как се чувства човек, кога­то живее така. За мъжа, в който ще се превърна аз, вследствие на това, което съм научил от теб, аз ще бъда деветгодишен, както съм и за теб. Кажи ми истината... Не зная как да се отнасям към доброто и злото, а ми е необходимо да разбера.

- Какво не ти е ясно? - попитах аз. - Доброто е оно­ва, което те кара...

- Това е много... опростителско! - заяви той, като изпита удоволствие, че употребява такава дума. - И аз мога да ти дам такова определение!

- О, престани, Капитане. Първо, ти съвсем не си глупав, второ, най-простите неща са обикновено най-ис­тински, трето, аз съм петдесет години по-стар и съм тък­мо човекът, който може да те научи на онова, което ис­каш. Нима е опростителство, когато чуеш някой да въз­кликва „Добре!", да се запиташ кой е този, който се чув­ства щастлив и защо?

Аз взех планера и го подхвърлих във въздуха, той по­литна самостоятелно и се спусна право към земята от че­тири фута височина. Носът му е малко тежичък, както ми се стори.

- Доброто не може да бъде само това, което те пра­ви щастлив.

- Наистина. Краткотрайното удовлетворение може да не означава дългосрочно щастие и ние трябва да уме­ем да правим това разграничение. Във всеки сюжет, в който се разказва за човек, продал живота си на дявола, договорът със Сатаната е все един и същ: Продавам ти дълготрайното си щастие за краткотрайно удоволствие и поуката е винаги: Не много умна сделка*.

~ Но освен това съществува консенсус по отношение доброто и злото, ценности, които се споделят от много хора. В различните култури те могат да бъдат различни, но в рамките на една култура те обикновено съвпадат.

- Защо всичко е толкова мъгляво? Не може ли да се каже по-ясно? Аз имам ясни определения.

- Убийството е...

- Зло - каза той без колебание.

- Благотворителността е...

- Добро.

Махнах малко глина от носа на планерчето.

- Да бъдеш съзнателен пацифист по време на война, това е...

-Хм.

- Добро или зло е - попитах отново, - да бъдеш съз­нателен пацифист по време на война?

- Каква война? В защита на своята родина или сре­щу някоя беззащитна малка страна?

- Ето, виждаш ли? - казах аз. - Щом може да се от­крие дори една ситуация, при която доброто и злото за­висят от обстоятелствата, цялата концепция става субек­тивна и ние преставаме да бъдем изправени пред ясния избор, пред който сме си мислили, че сме изправени. Съ­що както по отношение на другите ценности, налага ни се да кажем: това е добро за мене, това е зло за мене.

Отново пуснах във въздуха малкия планер много внимателно. Той рязко се издигна, задържа се във възду­ха и после плавно се спусна на тревата.

- Едно изключение не променя правилото.

- Не - казах аз, като вдигнах отново планера, мръщейки се, задето намирах, че има проблем с равновесно­то тегло, и сложих обратно малко глина на носа му. -Там е работата, че едно изключение насочва към мили­они други.

- Дай ми пример.

- Ако ти се налага да убиеш в самозащита, това зло ли е? Зло ли е да се убива, когато сме изправени пред врагове по време на война? Неморално ли е убийството, когато един лекар удовлетвори желанието на свой паци­ент, който страда от нелечима болест и търпи непоноси­ми болки?

- Нали според теб убийството е невъзможно? - каза той. - Животът Е и ние не можем да го създаваме или рушим.

- Животът Е, Дики. В него няма правила. Но ти и аз говорим за игрите, за настоящия момент, за време-пространството, споделяме възгледи за привидностите, за ин­ституционалното добро и злото според културните пред­стави. Ние говорим за общества, където за реално се приема онова, което е привидно, а Принципът остава не­забелязан.

- Значи няма реално добро и зло.

- Няма абсолютно Добро и Зло. Единственият абсолют е: Животът Е.

- Означава ли това, че мога да правя каквото си по­искам, без никакви последици от това? Нима имам пра­вото да мамя, да крада и убивам без последици, ако мо­ят личен морал ми подсказва, че това е нормално.

- Разбира се, че можеш - казах аз. - Но съществуват последици, които могат и да не ти харесат.

- Например?

- Например деянието ти остава да ти тежи през це­лия твой живот. Или попадаш в затвора за седем до два­найсет години. Или пък учуден умираш: мислил си, че жертвата ти е безпомощна, а тя се е оказала въоръжена. В света на привидностите съществуват безкрайно много последици, които произтичат от всеки твой избор.

- Независимо от избора, така ли? - попита той.

- От всеки избор, независимо какъв е той. Той щракна с пръсти.

- Значи за всеки отделен, дори и най-малък избор.

- Изпробвай сам - казах аз. - Кой е този избор, кой­то няма последици?

Пуснах малкото планерче за трети път. То се поне­се към земята, задържа се леко над връхчетата на трева­та и се спусна нежно като пеперуда. Не е лошо постиже­ние само за три опита.

- Има ли последици от това да си писател?

- Да - отвърнах аз. - Всеки ден мога да спя до обяд.

- О, престани...

Отидох да вдигна планера от тревата.

- Дики, нима не можеш да разбереш. Винаги същес­твува някакъв ...резултат, добър или лош...

- ... който ме прави щастлив или ме прави нещас­тен... - обясни той вместо двама ни.

- ...от нашия избор - довърших аз, - от решението да бъдем такива, каквито сме.

- Какви са лошите последици от това да бъдеш пи­сател? - попита той.

Връщайки се назад, аз не можех да разгадая неговия поглед, не можех да разбера защо ме пита.

- Преди трийсет години написах книга за диетите и там споменавах, че е добре човек да свали пет килогра­ма.

- И това ли е лошата последица?

- Не - отвърнах аз. - Последицата, която ме напра­ви нещастен, бе, че един от моите читатели, възприел ав­торитетното ми мнение и си отсякал главата, за да загу­би съответното тегло.

Той ококори очи като чинии.

-КАКВО?

- Той така и не разбра какво съм писал, Дики, но загуби пет килограма.

- Шегуваш се!

- Не особено - казах аз. - Написах книга преди годи­ни за човек, който не се е боял от смъртта. Един младеж прочел книгата, решил, че и той не се бои от смъртта и се самоубил.

- Пак се шегуваш.

- Не, историята е истинска.

Седнах на тревата, като държах самолетчето в ръце.

- Но защо го е направил?

- Бил влюбен, родителите на момичето не искали да го приемат и заплашили, че ще изпратят дъщеря си ня­къде далеч, за да могат двамата никога повече да не се видят. Влюбените решили да се самоубият и с огромна скорост се блъснали в една стена. Тя оцеляла след катас­трофата, но той не.

- Но защо просто не са избягали заедно?

- Добър въпрос.

- Ако аз съм готов да умра за нещо, Ричард, то си­гурно бих бил могъл да преодолея пречки, които са далеч по-малки! Например бих могъл да извърша някои доста драстични действия.

- Какво например?

Какво ли ми се е струвало драстично, когато съм бил деветгодишен?

- Например бих могъл да си взема джобния нож и кибрита и малко храна и да поема с нея в планините.

Спомних си едно от последните си бягства. Поех из дивата пустош, която се простираше чак до хоризонта, отвъд пределите на моя роден град. Очаквах1 още предло­жения от него.

- Ако знаех, да карам, щях да замина с нея в щата Монтана. Или бихме могли тайно да се качим на товарен кораб за Нова Зеландия.

Нищо чудно, че първото нещо, за което се сеща, то­ва е бягството. Ако днес на мен ми се наложеше да извърша нещо драстично, също щях да избера бягството.

- Бих могъл да поговоря с нейните родители - про­дължи той, - да им предложа да кося техните ливади до края на живота им, да им покажа какви добри препоръ­ки имам и да накарам петдесет приятели да отидат при тях и да им обяснят какво чудесно момче съм.

Аз кимнах.

- Боже Господи, та нали майка й и баща й не са би­ли нейни собственици!

- Във всеки случай не завинаги - казах аз. - Не дори и за секунда не са имали власт над живота й, ако искаш да знаеш какво мисля. Но те сигурно не са били на също­то мнение.

- Бих могъл да я оставя да се пресели - продължи той. - Щях да й пиша писма, където и да е, и да продъл­жа да ги пиша, докато порасна достатъчно, за да отида и да я взема при себе си.

- Би могло да се получи.

- Бих могъл да работя и да й изпращам пари, за да ми се обажда винаги, когато поиска. Бихме могли да из­мислим план по телефона и отново да се съберем.

Аз чаках.

- Спокойствие. Рано или късно, двамата ще бъдем самостоятелни хора и нито родителите, нито който и да е, би могъл да ни попречи да бъдем заедно.

Само за пет минути момчето имаше пет плана, раз­лични от самоубийството, за да посрещне изпитанието, на което биха го подложили родителите на момичето. Това означаваше по един план всяка минута, Ако моят млад читател бе помислил поне един ден, дали нямаше да си даде сметка за същите възможности?

Ако горкото момче е висяло на въже, опънато над езеро, пълно с алигатори и въжето се бе скъсало, бих мо­гъл да допусна, че възможностите му за избор са ограни­чени, но дори и в този случай смъртта никога не е напъл­но неизбежна. На мен ми се е случвало да плувам заедно с алигатори във Флорида; те не всички са човекоядни. Но дори и да са, ако не са гладни или ако са унесени, ко­гато ти се озовеш наблизо, ти би паднал в езерото без особени последствия.

Пуснах самолетчето, то се издигна, установи се на определена височина, после прехвърли хълма и се загуби от погледа.

Човек може да умре веднъж в живота, мислех си аз, и как ми се искаше моят неразумен читател да е тук за­едно с мен и Дики. Да се самоубиеш на шеснайсет годи­ни, това не говори, че си спечелил играта, за която си до­шъл.

-И запомни добре, обърнах се аз мислено към него: Ако искаш да използваш моята книга, за да оправдаеш самоубийството, трябва да получиш писменото ми разре­шение по препоръчана поща, преди да го извършиш. В противен случай не бих простил на никой читател, който забравя, че време-пространството е игра и се кланя тол­кова ниско на един свят на огледалата.

Аз се смълчах, замислен над избора, който е напра­вил.

- Как ли се чувства човек, Дики? Да се самоубие, ка­то се блъсне с кола, а после се изправя до премазаното си тяло край колелата и в този момент разбира: О, не! Та ние бихме могли да избягаме в Оукланд! Как съм могъл да бъда такъв глупак?

- Много е късно - каза той. - Според твоята теория, в такъв случай на човек му се налага да започне всичко от самото начало, отново да се роди като младенец, да­леч по-безпомощен от всеки тийнейджър, да учи всичко отначало: да се учи да говори, да се учи да ходи, да се учи да брои, да ходи на детска градина, да върши онова, кое­то му казват големите, защото той е малък, а те са голе­ми...

Не сме длъжни да започнем всичко отново, помис­лих си аз, нищо не сме длъжни. Ние го правим отново, защото сме поискали така, защото решаваме да опитаме този път да постъпим както трябва, да поправим нера­зумното си действие.

За първи път, откакто сме се срещнали, момчето, което някога съм бил, изпита съчувствие към мъжа, кой­то съм сега.

- Какви бяха последиците - каза тихо той, - от това, че си написал книга, която някой не е разбрал?

- Почувствах огромен товар, Дики, и все още го чув­ствам. Ще ми се да мога да поговоря с него, да чуя от не­го какви други възможности за избор е имал.

- Невъзможно. Той е мъртъв.

Кой знае, помислих си аз. Може пък, когато довър­ша следващата книга, да е пораснал и да може вече да чете.

Дики си тръгна, без да се сбогува. Когато с нас се слу­чи нещо ужасно или не виждаме изход от ситуацията, в която сме попаднали, винаги е добре да чуем

някой да ни каже „Всичко е наред", дори ако ще това да е собственият ни вътрешен глас.

Всичко е наред - това е космическа истина, мислех си аз и чувствах как товарът ме напуска. Моят непознат самоубиец е имал да научи един урок, както всички нас. Всичко е наред. Ако нямаме какво да научим тук, няма­ше да си правим труда да платим цената.

Загледах се към планините отвъд възвишението. Въздухът бе чист като диамант. Когато летим, ние не чувстваме разстоянието. Можем да отидем на всяко мяс­то на земята: в отдалечено селце, сред снежни и самотни планини, коралови острови, над грамадите на облаците. Това е космическият закон, който се открива на летците, за да бъде доказан в обикновения живот.

Време е да се събуждам, казах си аз, време е за пре­минаване в друг сън.

Докато се подготвях за преминаването, зърнах теме­то на Дики на възвишението. Той се приближи с малко­то планерче в ръка.

- То полетя наистина, Ричард! Беше отишло много, много далеч надолу по склона! Ти наистина умееш да уп­равляваш самолети! Как го правиш?

- Практикувал съм много - казах аз, като се опитвах да скрия зад скромността си това, че просто бях имал късмет.

- Името тайна ли е? - попита той, знаейки много добре, че не зная за какво име пита. Просто искаше да ме накара да му задам този въпрос.

- Кое име?

- Името на твоята религия.

- Тя няма име, Дики, и никога няма да има. А и не става дума за религия. Във всеки случай не и за органи­зирана религия. Организираната религия, това е Бог в паяжинна мрежа, с Великия Паяк, поставен сред хиляди доктрини, ритуали и задължителни вярвания. Хората умират, омотани в такава паяжина. Никакви организа­ции, ако обичаш!

Той ми се усмихна.

- Значи ти имаш една безименна, неорганизирана религия, така ли? Имаш си нещо, в което вярваш. Имаш... какво?

- Имам начин да откривам своята собствена истина, но още не съм я открил изцяло. Това е... това е експери­ментална лична философия и тя никога няма да има име. И ти знаеш защо.

Аз много добре знаех, че той не знае защо, но заслу­жаваше тази любезност от моя страна, да му дам право­то сам да се досети.

- Защото названието означава един вид етикет - ка­за той, - а щом се появи етикетът, идеите изчезват и ние започваме да се покланяме на етикета и да заклеймява­ме етикета и вместо да живеят с набор от идеи, хората започват да умират заради етикетите. Последното нещо, от което се нуждае светът, това е една нова религия.

Погледнах го.

- Съвсем вярно.

- Има ли някакъв символ твоята неназована експе­риментална индивидуална лична философия?

- Разбира се, че не. Символите са не по-малко ло­ши...

- Разбирам - каза той. - Но не мислиш ли, че ще бъ­де добре просто ей така, за удоволствие, да имаш един символ, който да олицетворява твоя начин на мислене, да ти напомня, че той няма име и никога няма да има? Това може би ще бъде и по-сигурно. Нещо, което не мо­же да бъде изразено с думи, не би могло да се превърне в етикет.

- Умна идея - казах аз. - Важното обаче е как аз из­ползвам онова, което зная, всяка минута в ежедневието си. По какъв начин го използвам в играта.

Той не се отказваше от въпроса.

- Ако имаше някакъв символ в съзнанието ти, ка­къв щеше да бъде той? Вероятно не звезда или полуме­сец, или пък кръст?

Засмях се.

- Не, Дики, няма да бъде кръст. Кръст, но без нап­речната кръстачка, не обичам кръстачки.

- Кръст без напречната кръстачка, това е числото едно.

- Позна - казах аз. - Едно в двоичната аритметика означава Не-Нищо, Е, вместо Не е. Едно е 'числото на Живота, независимо от сънищата. - Кръст без напречната кръстачка - това е главно I.

- Напомнянето на тази безименна пътека изразява моя индивидуален начин на мислене. То нищо не говори на никого, освен ако той ме попита и аз имам желание тъкмо в този момент да отговоря, каквото желание аз нямам, освен що се отнася до теб.

- Кръстът без напречника е и малко.

- За да ми напомня, че съществува изпитание в края на съня и то се заключава във въпроса: Доколко този път успя да изявиш любовта?

- Наистина - каза той. I е съвършеният символ.

- Никакви символи, никога - казах аз. - Не и в твоя живот.

- Разбира се, че не в моя живот - каза той. - Има са­мо един живот.

Държейки планера, той седна на тревата на няколко инча от коляното ми.

- Трябва да взема едно решение, Ричард, и то скоро.

- Какво решение?

Той ме изгледа учуден, сякаш трябваше да зная, но после се примири... всъщност нямаше основание да мис­ли така.

- Трябва да взема решение да си отида - каза той. -Нужен ми е съвет.

В гласа му се прокрадна нещо, което ми напомни моя брат и това малко ме разтревожи.

Дики е един аспект на живота, толкова реален и толкова нереален, колкото всеки друг аспект на Ричард Бах, мислех си аз. И той не може да умре, както и аз. А и аз го обичам, ние се сближихме и се доверяваме един на друг, вече сме приятели и имаме толкова много неща да си кажем. Какви са тези приказки, че трябвало да си отиде?

- Не зная дали това се случва с всеки или не - каза той. - Но по отношение на нас двамата е дошло времето аз да реша дали да остана тук с теб, или да изчезна отно­во. Аз, заедно с цялото ти детство.

- Нима съм научил толкова малко - попитах аз, - че ти можеш бързо да го усвоиш и да си заминеш?

- Нима няма никакви последици от това, че си ме оставил заключен петдесет години? - отвърна той.

Почувствах се така, сякаш бе запратил камък по главата ми. Примигнах от удара, преди да разбера, че не се ръководи от чувство на отмъщение. Просто задаваше въпроса, изпробваше вероятностите.

- Напълно си прав - каза той. - Не съм усвоил всич­ко. Но съвсем добросъвестно изслушах всичко онова, ко­ето смяташ за истина - и той ми подаде самолетчето. -Благодаря ти, Ричард.

Дики не е брат ми, казах си. Как ли бих могъл да по­неса чувствата, които изпитах, когато Боби умря?

„Никога не си споменавал за никакво решение да си отидеш - казах аз. - Ти си едно въображаемо дете, едно въображаемо мое Аз, ти не си реален. Как можеш да си отидеш!

- А ти си един въображаем възрастен - каза той, -казваш ми, че си една от моите бъдещи възможности. Аз ти се доверявам, вярвам ти, приемам, че може би си прав. Но ако промениш мнението си сега и започнеш да твърдиш, че всеки, който не е в тяло, включително и ти в момента, не е реален, значи нищо не съм разбрал от ду­мите ти. Нима смяташ да започнеш отначало и да ме убеждаваш, че реално е онова, което виждам с очите си? Доста се съмнявам в това, Ричард, още повече, че не съм възрастен.

Когато сме съпричастни към някого, когато почувс­тваме неговите чувства със собственото си сърце, нас за­почва да ни свързва любов: към една кукла, към дома­шен любимец, към дете, с което сме се срещнали в съз­нанието си. Когато това стане, какво може да разруши връзката, споена с любов?

- Съжалявам - казах аз. - Глупаво е да говоря това. Ако е време да вървиш, значи е време. Държах се като дете.

При тези думи той ме изгледа с любопитство и на­дигна глава, за да се увери, че не се шегувам.

- Сега, когато зная онова, което ти знаеш, мога да започна живот, толкова различен от твоя, че ти няма ни­кога да се досетиш, че това съм аз, когато отново се срещнем лице в лице. Ще бъде много забавно.

- Да - казах аз. Настъпи дълго мълчание. - Както разбирам, за теб е време да поемеш по своя собствен път.

- Това се налага и заради теб - каза той. - През по-голямата част от живота си ти се опитваше да се отър­сиш от детството си, то ти се струваше като излишен то­вар. Аз не ти позволих да го направиш. Не исках да умра в своята клетка и да те пусна да си вървиш. Но ти отво­ри вратата. Макар и малко късно, но отвори вратата.

Благодаря за дъжда в тази моя пустиня.

- Не си отивай - казах аз. - Нали сме приятели?

- Ричард, но ти си наистина на шейсет години! Ни­ма не искаш да продължиш да усвояваш уроците на жи­вота? Не искаш ли да се освободиш от излишния си то­вар? Твоето детство е един товар, който аз зная как да разтоваря!

- Аз съм какво? Наистина какво?

- Ти си близо шейсетгодишен. А аз съм на девет и ти си петдесет години напред в бъдещето ми. Ти си близо шейсет.

Дали тази негова усмивка бе заявка за независи­мост?

- Аз не вярвам в годините, знаеш това - нито в де­вет, нито в шейсет. Ние не сме създания, които се изг­раждат от времето...

Той ме наблюдаваше търпеливо, сякаш бях дете.

- Дики, кегли, шах, рапира, шпаги или саби, футбол, басейн или бягане - ти сам избираш изпитанията, ти сам избираш възрастта. Вземи деветнайсет години или двай­сет и осем например. Четирийсет. Ще те пренеса във вся­ка възраст, в която повярваш и кълна се... хубаво ще те напердаша! Почти шейсет - какво означава това?

Той ме наблюдаваше, все още усмихнат. Това мом­че бе по-скоро мой приятел, а не дете. После нещо се промени в погледа му. Сякаш бе ударил неговият час. Той ми кимна в знак на благодарност и се върна към сво­ето решение.

- Шейсет - каза той. - това е твърде напреднала въз­раст, за да влачиш със себе си едно детство, което едва си спомняш. Позволи ми да направя едно нещо за теб. Позволи ми да вдигна от тебе този товар. И ще си оти­дем един от друг.

 

Лесли остави книгата настрана: Няколко полезни начина да се избавим от болестите по градинските растения.

- За какво мислиш, скъпи? - попита тя. - Какво те тревожи?

Лежах до нея в леглото и гледах в тавана.

- Нищо. Просто мисля.

- О, добре.

Тя мълчаливо се върна към четивото си.

Реших да не споменавам за решението на Дики, преди да го обмисля добре, преди да прекарам още един час или десет часа, спомняйки си това странно приятелство, защо то значеше толкова много за мен, какво възможно бъдеще би могло да се осъществи, ако той бе решил да не си отива.

Както ми беше обещал, почувствах, че ми стана по-леко, когато детството престана да ме преследва. Колебанията, които продължаваха десетилетия наред, ме бяха напуснали, както и това мъчително усещане, че съм забравил нещо болезнено важно от предишния си живот като дете. С негова помощ бях преодолял онова време, смътният, далечен пейзаж от вчера най-сетне бе далеч от погледа ми.

- Бързо е усвоил всичко - каза Леели, както си четеше.

-Кой?

- Дики, Научил е всичко, което искаше от теб и си е отишъл?

- Какво те кара да мислиш така?

- Просто предположих - каза тя. - Но трябва да съм скала, за да не доловя твоето излъчване на отчаяние от нещо незавършено.

Интересно би било някой ден да преживея едно приключение сам, да му дам време да отлежи, после да избера подходяща минута и да го разкажа на моята жена цялото от началото до края. Но това сигурно щеше да стане толкова, колкото и адът да се екове от лед.

- Е, добре, така е.

- Дали дойде, за да ти даде нещо, или за да отнесе нещо от теб?

Тя изрече тези думи така, сякаш вече знаеше отговора.

- Искаше да учи и беше приятно да му кажа, каквото зная. Вече разбра почти всичко, каквото съм разбрал и аз и има право да реши какво да прави с наученото. Аз съм част само от това негово възможно бъдеще.

- Ти не означаваш нищо повече за него - каза тя. Въпросът й се обърна на смирена констатация. - Липсва ли ти?

- Няма да е съвсем справедливо, ако кажа, че не означавам нищо повече - отвърнах аз. - Ще си спомням за него. Ще мисля за него.

Тя се усмихна на отношението ми.

- Трудно ли ти беше да го научиш да осмисля всяка страна на чувствата или и това усвои така бързо?

- О, Уки, престани! Аз наистина съм рационален и не мисля в скоро време да се променям. Но ако се променя, първо ти ще пострадаш от това. Сега ние сме в равновесие, ти и аз, на малките си везнички. Нали не искаш с пълна сила да се стоваря на твоята страна?

- Няма значение дали си рационален или се отдаваш на чувства - каза тя. - Решила съм, че ще остана с теб.

- Благодаря, скъпа.

Приближих до нея, изключих своята лампа, пъхнах ръка под възглавницата й и затворих очи за сън.

- Би било толкова студено без теб.

- Ти се учиш, нали?

- Не, скъпа - промълвих аз. - За първи път в живота си аз бях учителят, а не ученикът.

- М-хм.

Тя се върна към книгата си и продължи да чете, докато аз почти заспах.

- Когато го срещнеш следващия път, кажи на Дики, че и аз го обичам.

Тази нощ в три часа аз се събудих внезапно в тъмно­то и с широко отворени очи се загледах в мрака, спомнил си с два месеца закъснение: Дики помни

детството, което аз съм забравил! Той помни всичко от първата минута!

Ние бяхме двата края на живота, стремейки се към центъра, който никой от нас не би могъл да намери сам. В часовете, които прекарахме заедно, помислих си аз, единственото, което трябваше да направя, е да го попи­там! Той все още съхранява спомена за онова единстве­но приключение, което се явява ключът към всичко, в което вярвам, към онзи епизод, до който ми е необходи­мо да се докосна още веднъж, за да стана възрастен.

Той не може да си е отишъл!

Притворих очи, наложих се да се отпусна, предста­вих си лицето му, ясно и светло, слях се с него.

След миг се озовах на един хълм, където горичката преминаваше в поляна и цяла галактика от сребристи цветя грееше наоколо ми. Долу в далечината се прости­раше океан, тъмен като небето, а към него водеше, бле­щукайки, една диамантена река. От другата страна, докъдето ми поглед стигаше, се простираше обширна равнина, обкръжена от хоризонти с хълмове и долини. Усамотен и тих, това бе самият Рай.

Знаех, че това е същият хълм, който познавах, но твърде променен. Къде преди съм виждал това място? Дики сигурно беше някъде наблизо.

Открих го на върха на една скала. Беше си все това неизменно момче и пускаше планера. Той политна, ся­каш е някакъв малък летец, понесе се над зеленината, попадна във възходящ топъл поток в края на хълма и рязко се издигна към небето.

Гледката бе впечатляваща. Как успя да го постигне? Аз нямах търпение да гледам отстрани.

- Ти помниш моето детство! - казах аз без да позд­равя. - Цялото, нали?

- Разбира се, че го помня - каза той. - Само защото ти си го изхвърлил, това не означава, че е изчезнало.

- Значи помниш и своето раждане!

Той през цялото време е знаел отговора, помислих си аз. Дики знае какво променя нашия чист дух от състо­яние на жива светлина в онова дете, което плаче, че ни­кога не е искало тъкмо това в тъмното. Той помни връз­ката, която аз не можех да намеря и не можех дори да си представя.

- Нуждая се от този спомен - казах му. Той бе искрено изненадан.

- Не очаквах никога да попиташ за това.

Потърси нещо в джоба на ризата си и измъкна от там малка кристална, бледокехлибарена полусфера, кол­кото малък лимон.

- Това е нещо, което трае вечно - каза той. - Нищо не може да я отвори, освен твоето желание за познание - подаде ми я той. - Внимавай, че може да се счупи от до­косването ти. Сигурен ли си, че искаш да узнаеш това?

Аз я поех от шепата му. Тя бе по-лека от яйчена че­рупка. А защо да не позная тайната на моя първи, изпъл­нен с мир полет през първия ми ден на тази земя, загър­ната в розови венчелистчета. И толкова нежна!

Едва докоснах крехката повърхност с върха на пръс­тите си и кристалът се разсипа в ръката ми. Часът пре­ди моето рождение.

 

По онова време, спомням си, всичко изглеждаше

толкова великолепно. Приключение! Романтика!

Отново да се срещна с приятелите си, да се хвърля

в една последна битка с моите големи врагове. Този път

те ще пълзят в краката ми! Най-лошото, което би могло

да ми се случи - някоя и друга драскотина, ако забравя за

момент кой съм и затворя очи пред тяхната въображае-

ма реалност.

Но това едва ли ще се случи. Та аз помня! Никога

няма да се повторят старите нещастия, когато забравях

онова, което зная, борех се цял живот с фантоми, бивах

стриван на прах, питах се в последния момент защо ли

съм се родил.

Никога повече. Познанието ми е дало такава сила,

че никой враг не може да се изправи насреща ми. Живо-

тът във време-пространството - това е една игра, траеща

колкото моментна снимка! Толкова съм находчив в тази

игра, толкова съм неуязвим спрямо всякакви оръжия,

толкова сигурно е познанието, което притежавам, че ще

прелетя с усмивка през този обръч на дракони, които са

ме изпепелявали толкова пъти преди. Отдъхнал, възста-

новен, въоръжен с неизказано разбиране за реалността

за разлика от старите фикции, нима може нещо на земя-

та да ме нарани?

Неустрашим - това не е точната дума... Това ще бъ-

де едно УДОВОЛСТВИЕ!

Един последен живот във време-пространството, ед-

но последно участие в играта, за да докажеш своята по-

беда, не би могло да бъде особено трудно. Трябва да по-

кажа. че съм усвоил завинаги спокойното изящество ни

познанието, което е в основата на всеки истински три-

умф.

Запомни кои си, приятел, и никога недей да вярваш

на онова, което ще те заобикаля- Тогава всичко ще бъде

като ПАРЧЕ ТОРТА!

Въоръжен така, презрял всякакви дракони, аз ско-

чих от ръба на бездната и всичко потъна в мрак.

 

Колко странно е да се родиш!

Само преди часове бях в безопасност, носех се в топ-

лина и уют, а ето че сега губя контрол над съзнанието си,

пълна катастрофа. Стотици ярки от страх смъртно-чер-

вени предупредителни сигнали: или ще дишаш, или ще

умреш; или ще ядеш, или ще умреш; падането е смърто-

носно; огънят е смъртоносен; водата е смъртоносна; в

тъмното е пълно с врагове; кучето изглежда кротко, но

яде бебета.

Никога не съм виждал толкова ярки сигнали за тре-

вога. Сега съм беззащитен пред целия свят- У-ЯЗ-ВИМ,

тоест безсилен и дори не мога да извикам членоразделно

„Помощ!"

Един човек е близо до мен. Мамо, мразя да бъда та-

къв егоист, но моля те, бъди редом с мене, докато не ми-

нат всички тези опасности, докато не бъда въоръжен н

брониран, докато стана поне на трийсет години, моля те.

А междувременно, кажи ми защо съм тук? Забравил

съм... аз ли съм си избрал този живот или ти си го избра-

ла и по каква смахната причина?

Тя знаеше отговорите на моите въпроси, но те изли-

заха като викове и думите „Спи, радост моя", не са голя-

ма утеха, когато навън е минус трийсет градуса, а аз за-

почвам да треперя при шейсет и осем градуса над нула-

та. Единственият ми избор е да затворя очи, да изключа

от външния свят и ла спя.

М в съня да се върна към меките абаносови склоно-

ве. без да надам, а просто да се нося. като светло глухар-

че по въздуха. Сънят ме връща отново у дома, аз отново

съм умен, спомнил си своя език без думи, и тук всички

сме и учители, и ученици едновременно, смисъл и цел на

всичко.

- НЯМА ДА ПОВЯРВАТЕ! - казвам им. - Следва-

щия път, когато започна да говоря, че един нов живот

във време-постранството ще бъде удоволствие, трябва

да ме хванете в мрежа и да не ме пускате! Нима не виж-

дахте, че съм ПОЛУДЯЛ? Тук изведнъж те затискат с

всякакви ограничения още на секундата, когато докос-

неш Земята... ограничения в пространството, ограниче-

ния във времето: Аз съм отделен и различен от всички

останали, окован във формата на ДРЕБНО създание с

неугледно миниатюрно палячовско телце, по-малко от

всичко друго наоколо, не мога да общувам, не мога да се

върна, не мога дори да летя. а гравитацията е огромна,

по-тежък съм от слон в смола, по-крехък съм от пеперу-

да, всичко навсякъде е лед и стомана, освен мама, и до-

ри пелените ме ограничават като кинжал в гърлото, не

зная правилата, вдигнали са се завесите на една игра, в

която сам трябва да напиша собствената си роля с думи,

които не познавам, и съзнание, което се опитва да нака-

ра устата ми да проговори, а тя не може да каже дори да

ме пуснат оттук.

Време-пространството дори само на теория изглеж-

да безумие... На практика то е лудост. Това, което за въз-

растните е минута, за мен е цял ден: кланк-кланк-кланк:

всяка секунда се разпадат вселени и никой не забелязва,

постоянно се разбиват милиони избори и се свеждат са-

мо до един - всички се оказват погребани в неизменното

минало, за да се изправят пред едно бъдеще, за което все-

ки може да се досети.

Това е някаква игра, нали? Бях предупреден, че е не-

реална, но това е повече от нереално, то е немислимо: да

превърна това инфантилно съчетание на тяло-съзнание в

човек, който в най-добрия случай ще може малодушно

да разсъждава за това кой е, а в най-лошия - да се пре-

върна в сламчица сред водопада, която никога не ще се

добере до някаква здрава почва под краката си и ще се

носи по водата, питайки се какво е всичко това. Кой мо-

же да си спомни сред цялата тази шумотевица?

Беше безумие от моя страна да избера всичко това,

но нали мога и да се върна назад? Най-лошото, което мо-

же да ми се случи, е ако имам късмет да ме изръфат ку-

четата и аз ще изляза от тази клетка и ще се върна у до-

ма.

Когато се събудих, дори не си спомнях всичко това.

 

Бях наблюдател, току-що дошъл от духовния свят.

Тези, които виждах, също ме виждаха. Чудесно дете, каз-

ваха те на майка ми, дълбоко в душите си благодарни, че

никога няма да бъдат отново на моята възраст. Щастли-

вец! Погледнете тези големи очи... невинни, щастливи,

спокойни.

Не е истина, не е истина, не е истина.

Водех най-голямата борба в живота си в онези пър-

ви часове и губех, ред по ред падаха моите позиции.

- Аз съм - заявявах на света. - Аз съм нероден, неу-

миращ, индивидуално проявление на вечния живот, изб-

рал време-пространството за своя учебна и игрална пло-

щадка. Дошъл съм тук заради удоволствието да се срещ-

на със старите си приятели, да предизвикам отново сво-

ите скъпи стари врагове...

Като удар в лицето с железен ботуш - такива бяха

моите врагове. Нямаше нужда да използват думи, няма-

ха нужда от тях.

Каква болка! Добре дошъл във време-пространство-

то, в тази Земя, която не предлага алтернативен избор.

Каквото виждаш, това е, приятел. Сега ти се струва мно-

го смътно, но колкото повече очите ти се приспособяват,

толкова по-лошо става. Тук е мраз, тук е глад, тук е жаж-

да, тук е твоето тяло, което е всичко, останало от теб.

Няма го вече всеобхватния вечен живот. Всичко, което

стои между тебе и смъртта са двама смъртни, които поч-

ти не познаваш, двама смъртни, които не са съвсем си-

гурни, че желаят да бъдат твои родители.

- Но аз си спомням живота преди да дойда тук! Ня-

мах нужда да дишам, нито да ям, нямах нужда от тяло, за

да живея, н въпреки това бях жив! Аз съм избрал своите

родители и те са ме избрали! Аз съм избрал това време!

Спомням си...

Всичко, което си спомняш, е сън! Отблясъци в праз-

ния ти детски ум. Покажи ни този живот, посочи ни го.

Не можеш ли? Опитай се! Забравил ли си къде е? Толко-

ва скоро?

Опитай, дете... задръж дъх три минути, премини

през ледовете за пет, заспи в снега за десет, напусни май-

ка си за един ден. Опитай, а после ела и ни разкажи за

Вечния Живот!

Мъглявото новородено съзнание кръжи и губи вся-

ка минута по една битка. Няма време да мисли, времето

е принадлежност на физическия свят. Светът води бит-

ката със собствени средства - няма нищо истинно, освен

онова, което можеш да видиш с очите и да докоснеш с

пръстите. Няма други доказателства, освен физическите,

всичко останало е повод за насмешки.

Губя равновесие, притиснат съм до стената. Децата

не знаят коя страна на сабята да хванат. Дори и най-ть-

пата от тези зли армии ме превъзхожда по численост и

може да ме разкъса на парченца като малък метежник,

преди още да прогледна.

Този свят е раняваш като остър камък. Наранен съм

до кръв, а мама дори не знае, че водя борба на живот и

смърт.

- Всичко е наред, милото ми, не плачи. Всичко е на-

ред...

- Мамо! - безмълвно ридаех аз. - Помогни ми!

Човек може да говори не само с думи и майките по-

някога казват на децата си повече, отколкото знаят, ко-

гато децата им плачат.

Тя ме галеше но главата.

- Мъничкото ми. Драконите са повече от тебе и си

служат с измама. Но ти имаш избор. Два избора. Първи-

ят: не обръщай внимание на техните лъжи. не се съобра-

зявай с техните ограничения, детето ми. Затвори очи.

въздигни духа си, спомни си кой си, отвъд това простран-

ство, отвъд времето, нероден, неумиращ...

Аз се успокоих, отпуснах се.

-... и физическият свят ще издигне победно юмрук:

Ура' Мъртъв! Всички очи ще видят малкото ти телце

бездиханно, всички пръсти ще усетят, че няма пулс и ще

подпишат свидетелство, където ще нарекат твоята побе-

да смърт.

Тя ме притисна до лицето си.

- Но имаш и друг избор: Да спечелиш като загубиш.

Преди да срутиш външните си стени, което трябва да се

случи, ако решиш да останеш, изгради си едно вътрешно

пространство, където твоята истина да бъде защитена.

Помни в себе си, че ти си вечният живот, избрал този

свят за игрална площадка; помни, че светът, който позна-

ваш, съществува с твое съгласие и за твое добро; помни,

че твоята цел и твоята мисия е да излъчваш любов по

собствения си очарователен начин в моментите, които

считаш за най-драматични. Драконите са твои приятели!

Аз се вслушвах в майка ми и си спомнях, нейната

жизнена призма отразяваше лъчите така, че веднага ме

свързваше със светлината, от която идвах в това място

на мрак и нападения преди зори.

Тя ме гледаше с широко отворени очи.

- Запомни ли истината добре? - попита тя шепнеш-

ком тайната помежду ни. - Създай кристал около центъ-

ра на твоето същество, огради го дебело и силно във вре-

ме-пространството, излей една обвивка, която нищо да

не може да разруши...

Но, майко, примигвах аз, слушах я и се чувствах из-

губен. Дори и ти си във времето и пространството. Ти си

тук, а не там. Сега си с мен, а един ден ще умреш...

- Така е - мълвеше тя. - Слушай твоите дракони. Аз

съм закотвена във време-пространството също както и

ти. Аз ще умра, ще умрат братята ти, баща ти също. И ти

ще останеш сам. Предай се. Покори се. Позволи на сте-

ните ти да се сринат, нека станат на прах. Остави се све-

тът да те залее, усвои лъжите му, плувай в тях. не се съп-

ротивлявай. Но някъде дълбоко в себе си запази истина-

та, която си заключил и забравил, и един ден, може би

след двайсет, може би след шейсет години, ще се върнеш

към тази истина и ще се смееш...

Доверих й се, отпуснах се, предадох се на драконите

само дни, след като бях роден, гледах как стените ми се

взривяват н стават на прах пред приливите, надигнали се

като сини планини: без избор, без въпроси, животът е

мизерен, недостатъчен, несправедлив, безсмислен; ние

сме пиленца, изхвърлени от гнездата им, ние сме лемин-

ги, изхвърлени на скалите на случайността, без никаква

цел и причина. Заповядайте на земята, глупаци.

- Хей! Уа! - възкликнах аз. - Та тук е чудесно!

Ето, така е по-добре, съскаха моите дракони и се

скупчваха все по-близо. Животът е много по-лек, когато

човек не се съпротивлява. Няма какво да си спомняш,

трябва да учиш всичко от самото начало.

Очите ти не ни виждат - отвори ги сега.

Тялото ти е отпуснато - стегни го сега.

Съзнанието ти е толкова всеобхватно - свий го сега.

Душата ти е толкова спокойна - предай душата си

сега.

Те говореха подред, без прекъсване.

Ти се намираш в дълбок сън. С всяка наша дума по-

тъваш все но-дълбоко и но-дълбоко в шумния и неспоко-

ен свят. Не се чуди, не си задавай въпроси.

Нещо таиш в душата си. Изкажи го и ще потъваш

все по-дълбоко и все по-дълбоко...

- Благодаря - казах аз. - Толкова много има за узна-

ване!

Добре. Да. Смъртните хора обичат да учат и наши-

ят дар за теб е, че ти винаги ще обичаш да учиш. Научи

това:

Привидността е реалност. Онова, което виждаш, то

е реално. Онова, което докосваш, то е реално. Онова, ко-

ето чуваш, вкусваш, долавяш с обонянието си, то е реал-

но. Онова, което мислиш, не е реално. Онова, на което се

надяваш, то не съществува. Проверка Номер Едно: Как-

во е реалност?

- Привидността е реалност - казах аз.

Добре. Отличен ученик. Спи дълбоко. Имаш толко-

ва много да учиш:

Реалността се променя с времето.

Атомите изграждат живота, владеят живота, прек-

ратяват живота.

Съдбата е шанс.

Някои хора имат късмет, а други нямат.

Да живееш, означава да печелиш, да придобиваш, да

бъдеш някой; да умреш, означава да загубиш, да изчез-

неш, да станеш никой.

Проверка Номер Две, сега ще бъде малко по-труд-

но: Какво променя реалността?

- Времето - казах аз. - И пространството.

Времето е отговорът, защо споменаваш и простран-

ствоти?

- Защото реалността е различна на различните мес-

та.

Много добре! ..Времето^ е отговорът, но и простран-

ството също е верен отговор. Започваш ла разбираш!

Мислиш творчески. Разбираш ли какво е творчеството?

-Да. Нищо не съществува, преди да бъде сътворено

във физическия свят. в пространството и времето. Преди

да бъде сътворено, то е нереално. След като бъде унищо-

жено, пак става нереално. Всичко се създава, всичко се

руши. Само въпрос на време.

Какво има отвъд пространството?

- Нищо.

Какво има отвъд времето?

- Нищо.

Майка ти ще те научи да ходиш. Защо винаги ще

преминаваш през врати, а никога през стени?

- Стените са граници. Никой не преминава през сте-

ните, защото стените са непробиваеми и аз не мога да

преминавам през непробиваеми стени без да загина. Ма-

ма и татко не преминават през стените, а те са големи и

силни. Никой не е толкова могъщ, че да надскочи грани-

ците на пространството и времето, най-малко аз.

Добре. Всичко си има своите граници. Средствата за

живот са ограничени. Ограничена е храната, въздухът,

водата, подслона, идеите. Колкото повече ползваш ти,

толкова по-малко има за останалите. Другите са по-въз-

растни, по-силни и по-мъдри от теб, те са дошли тук пре-

ди теб и имат старшинство. Ето защо, запомни:

Хората рядко забелязват децата, а когато ги забеле-

жат, те едва ли са готови да ги изслушат. Децата никога

не трябва да дразнят по-възрастните-

Децата не умеят да мислят, а когато го правят, мис-

ленето им е толкова рудиментарно и неправилно, че

умът им прилича на пуст чакъл без нито една златна пе-

съчинка. Детето не може дори да си представи нещо но-

во. различно или значително.

Стои си на мястото. Винаги се съобразявай: Какво

ше кажат хората? Не ядосвай никого, защото си толкова

крехък, като паяжина, че в първите години на живота си

дори и децата ще могат да те убият с голи ръце.

Насилието е власт.

Гневът е единственото предупреждение.

Страхът няма да те спаси.

Проверка: Кой е светът, който е бил и ще бъде ви-

наги?

- Светът, който виждам с очите си.

Откъде си дошъл?

- Идвам от никъде и съм се отправил за никъде. Ни-

що няма смисъл.

Чудесно! Произходът е въпрос на късмет. Тялото е

механизъм; състои се от въглерод, водород, кислород,

храни се с органична храна. Тялото управлява съзнание-

то, съзнанието е произволен електрически заряд, който

протича през мозъка.

Съществува една физическа реалност, която не се

нуждае от твоето съгласие, за да съществува. Тя същест-

вува откъснато от твоето съзнание и от твоя живот. Мис-

лите ти оказват нулево въздействие върху реалността на

физическия свят. Извън физическа реалност не съществу-

ва.

Ако не приемеш тези идеи, ще умреш. Други въпро-

си?

- Искам да уча още.

Светът и без теб си има достатъчно проблеми. Ни-

кой не го интересува кой си и какво мислиш. Всяка важ-

на идея вече е позната, всяка значима книга е вече напи-

сана, всяко откритие е направено, всички песни са изпе-

ти, филмите са създадени, разговорите проведени. Всеки

значителен живот е вече изживян. Ти нямаш никакво

значение и никога няма да имаш.

Проверка: Кой се интересува от теб?

- Аз се интересувам от мен самия!

Грешка. Да повторим: Кой се интересува от теб?

- Никой не се интересува от мен, а ла се интересу-

ваш от себе си е егоистично. На тази планета живеят би-

лиони хора, аз съм дошъл тук без ла бъда поканен и ос-

таналите ще ме оставят ла си живея, ако бъда тих, поко-

рен и не ям много. Най-вече трябва да бъда тих.

Правилно. Всеки е нещо отделно от всички остана-

ли. Познанието се предава посредством думите и числа-

та. Нищо не можеш да узнаеш сам, ако някой не те нау-

чи. Всички по-възрастни са по-умни от тебе. Всеки, кой-

то е по-голям, е по-силен.

Стойностите се преценяват обективно чрез опреде-

ления като лош-по-лош-най-лош и добър-по-добър-най-

добър. Съществува Добро и Зло, съществува Редно и Не-

редно. Доброто и Редното заслужават живот. Злото и Не-

редното заслужават смърт.

Ти не живееш за себе си, а за да се харесваш на дру-

гите и да им служиш.

Много са народите и езиците на света. Ти си се ро-

дил сред най-добрата нация, нейният език е най-добрият

език, нейната политическа система е най-добрата систе-

ма, нейната армия е най-добрата армия. Трябва да се

подчиняваш на диктата на твоята страна, на всяко ниво

на властта, да се бориш и да умреш за своя народ, той ви-

наги да бъде за теб Номер Едно.

Който е послушен, печели, който е непослушен, гу-

би.

- Но нали всички умират, значи и добрите в края на

краищата са губещи?

Добрите хора наистина умират, но те отиват на не-

бето и са щастливи.

- Но нали небето не може да се види с очи, а нищо,

което не може да се види, не съществува! Сами го казах-

те!

Небето е лъжа, за да прикрие истината, че смъртта

е провал на всичко. Вярвай в тази лъжа.

Справедливост е, когато умре лош човек, трагедия е,

когато умре добър човек, смъртта е край на живота.

Не всичко има своя отговор. Вселената е непознава-

ема. В нея няма никакъв смисъл.

- Но как е възможно това?

Това е истината. Това е реалността.

- Разбира се.

Само десет часа, прекарани на тази планета, и бях

разоръжен, ключът, който бях намерил с цената на хиля-

ди животи, бе заровен толкова дълбоко под наложените

масови представи за сигурност, заключаващи се в това,

което е известно на всички: животът е нелепа случай-

ност, която продължава докато не му се изплъзнем и ум-

рем.

Но някъде дълбоко в подсъзнанието ми остана дру-

га истина: Светът действително не се нуждае от един глу-

пак повече. Защо отново реших да играя ролята на Иван-

чо Глупака, какво мога да получа от безкрайната хипно-

тична илюзия, че човек може да се доверява само на очи-

те си? Защо да отричам всичко, което зная? Аз израст-

вам като всяко друго дете на планетата, поглъщам наго-

тово всичко, което светът ми предлага и не след дълго

ще бъде вече късно да си спомня. А помня ли сега, в то-

зи момент? Защо изобщо съм се появил тук?

Битката е завършена. Детето спи.

 

Онова, което си научил, преди да се родиш, не е изгубено. Гласът му бе тих като ветреца на хъл­ма.

- Само е останало скрито, докато преминеш изпита­нията, докато дойде време да си спомниш. Със сигур­ност, когато пожелаеш, можеш да намериш великолепен и чудесен начин да го откриеш отново.

Седнах до него на заравнената скала, със свити до брадичката колене и се опитвах да разбера какво се беше променило в него.

Гледах Дики в очите почти цяла минута и се питах как съм могъл да зная толкова много, когато съм бил на неговата възраст. Бях умно момче наистина, но също та­ка имаше още много неща да науча, не бях чак толкова умен.

И накрая, бавно като охлюв, стигнах до истината.

Дики също ме гледаше в очите, без дори да мигне, четейки мислите ми и бавничко в ъгълчето на устните му се прокрадна усмивка.

- Позволи ми да отгатна - казах му аз. - Ти през ця­лото време си знаел всичко, което ти казвах, нали? Ис­кал си аз да си спомня всичко, което зная, не заради теб, а заради себе си. През всички тези месеци всяка минута с теб е била изпитание.

Той нито потвърди, нито отрече думите ми.

- Пай?

След известно време кимна веднъж, като едва пом­ръдна глава.

- Доналд Шимода?

Едва забележимо кимване.

- Чайката Джонатан.

Леката усмивка се запази, едва доловимо кимване, очи, вперени безмълвно в моите.

Внезапно ми мина една ужасна мисъл, но не можах да се въздържа да не я задам на глас.

- Дики, да не би ти да си Шифърд, който бе написал книгата, която ми даде да подпиша, и в която се казва­ше, че най-сигурно е да имаш пари в банката?

Той се усмихна по-широко.

Аз се хванах за косите. Не знаех да се смея ли, да плача ли.

- Боже мой, момче! Нима не разбираш какво си направил? Но това е измама!

Той явно се наслаждаваше на гледката, криейки се зад маската на детето, което някога съм бил.

- Нима е възможно животът да измами някой, кой­то има такива мощни техники? - каза той - Нима е въз­можно животът да предложи половинчати отговори на човек, който е издържал на изпитаl