Богомил Райнов - Господин Никой

Чекистът трябва да бъде с хладен ум, чисти ръце и горещо сърце.
Дзержински



ПЪРВА ГЛАВА

Вечерното небе над Атина е просто приказно: черно-синьо, необятно и осеяно с едри трепкащи звезди.
Впечатлението малко се променя, ако съзерцавате това небе през решетките на затворническата килия. А случаят с мене е тъкмо такъв. Блясъкът на южните звезди ми е съвсем безразличен и ако съм подал нос през решетките, то е само за да се отърва от тежкия дъх на урина, с който е пропита килията.
Ти си един жалък предател! казва някой дрезгаво и уморено зад гърба ми.
Аз не отговарям и прилепен до решетката, продължавам да вдишвам хладината на нощта.
Ние гнием тук по затворите за социализма, а предатели като тебе бягат от него! чува се зад гърба ми същият глас.
Млъкни там, животно! измърморвам, без да се обръщам.
Мръсен жалък предател, това си ти! повтаря оня от дъното на килията.
И двамата произнасяме репликите си отпаднало, защото тия реплики ние си ги разменяме на неравни интервали вече пети ден. Откак го вкараха в килията ми преди пет дни и откак имах неблагоразумието да изтърва, че съм избягал от България, тоя тип непрекъснато ме нарича мръсник и предател. Това е някакъв македонец от Солунско, който се самовеличае като революционер от голяма класа, макар че вероятно е просто провокатор, пратен да ме прислушва. Аз съвсем не се интересувам от това, какъв е той, и бих понасял дори ругатните му, ако се стараеше поне да ги разнообразява. Но когато някой ти повтаря сто пъти на ден като развалена плоча жалък предател, жалък предател, това накрая почва да досажда.
Съквартирантът зад гърба ми произнася още веднаж рефрена си, обаче аз повече не отговарям. Оня затихва. Обръщам се и се отправям към дървения одър, покрит с воняща черга, който ми служи за легло. Чистият въздух ми е подействувал като приспивателно и аз се обтягам на одъра да подремна малко, преди да са ме събудили. Защото усетят ли, че съм заспал, те винаги бързат да ме събудят. Отвеждат ме в оная гола полутъмна стая, насочват в очите ми ослепяващия лъч на настолната лампа и почват да ме обстрелват с въпроси, еднакви и неизменни като ругатните на моя съквартирант:
Кой ти нареди да прехвърлиш границата?
С кого ти е заповядано да се свържеш?
Какви задачи ти възложиха?
На всеки един от тия вечни въпроси аз отговарям с всеки един от вечните си отговори. Но отговорът винаги води до нов въпрос и следващият ми отговор до следващ въпрос, и така с часове, додето от силната светлина пред очите ми почнат да играят червени кръгове и коленете ми затреперват от изтощение. Понявга някой от разпитвачите скача внезапно и изревава в лицето ми:
А! Миналия път ти каза друго нещо!
Не съм казал друго нещо отвръщам сънливо, като се мъча да не се строполя на пода. Не е възможно да съм казал друго нещо, защото такава е самата истина.
Случва се често някой от разпитвачите да се окаже по-малко издръжлив от мене и да даде воля на нервите си с един-два шамара в лицето ми.
На балами ще ни правиш, а? Твойта мамица! Тепърва ще има да видиш как се води разпит на лъжци като тебе.
Но като се оставят настрана тия отклонения, разпитът се води, общо взето, все по същия начин вечните въпроси и вечните отговори и после пак отначало, през няколко часа, щом само усетят, че съм позадрямал на вонящия одър.
Само днеска нещата се развиха малко по-различно. Отведоха ме не в обширната полутъмна стая, а в друга по-малка. Зад бюрото стоеше нисък човек с бузесто лице и лъскаво голо теме. Човекът даде знак на пазача да излезе, показа ми един стол до бюрото и извади цигари. Първата цигара от шест месеца насам. Добре, че бях седнал. Иначе сигурно щях да загубя равновесие от виенето на свят.
Бузестият почака търпеливо да дръпна няколко пъти от цигарата, после се усмихна добродушно и каза:
Е, поздравявам ви. Вашите мъки са към края си.
В смисъл?
Връщаме ви в България.
Ужасът ми бе тъй искрен, че човекът зад бюрото, дори да беше идиот, вероятно би го забелязал. Но макар да ме наблюдаваше внимателно, бузестият не даде вид да е доловил нещо.
Е, какво, доволен ли сте?
Премълчах, като се мъчех да подтисна уплахата си. После дръпнах машинално от цигарата и произнесох бавно:
Значи, пращате ме да ме ликвидират Но кажете, за бога, какво вие ще спечелите от това
Хайде, хайде! махна успокоително с ръка бузестият. Никой няма да ви ликвидира. Най-много да ви се поскарат, че не сте изпълнили задачата. Но вие ще им обясните, че в Гърция глупаци няма. Нали така?
И отново добродушно се засмя.
Слушайте извиках развълнувано. Казвам ви, че ще ме ликвидират! Моля ви, не ме връщайте оттатък!
И така бива! съгласи се ненадейно човекът зад бюрото. Но в такъв случай ще гниете тук по затворите. На нас български комунисти не ни са нужни. Стигат ни и своите.
Не съм никакъв комунист. Иначе не бих избягал. Ако щете, пратете ме в затвора, само не ме връщайте оттатък! В затвора човек все пак живее
Дадено засмя се дебелият. Макар че това ще бъде такъв живот, та вие сам ще предпочетете да умрете.
И после изведнаж добави с променен тон:
Я по-добре признайте си. Признайте си и аз тържествено ви обещавам, че тутакси ще ви върнем. Няма какво да ви правим тука. Не сте успели да изконсумирате никакво престъпление, така че направо ще ви върнем.
Но разберете, за бога, че няма какво да признавам! изкрещях аз, излязъл от кожата си. Казах ви самата истина: избягах, за да живея свободно! Избягах, защото нямаше живот за мене оттатък! Избягах, избягах, разбирате ли!
Човекът вдигна към мене пълната си ръчица, сякаш за да се предпази от истерията ми, а с другата натисна звънеца на бюрото си.
Изведете го!
Пазачът ме изведе и ме блъсна в гърба, за да ми даде вярната посока, и аз поех по дългия пуст коридор, като се опитвах да се оправя в мислите си. А някакъв смътно познат остър глас ми шепнеше подигравателно в ухото: Върви да се оплачеш на баща си и на майка си!
Това бе станало към обед, а сега е вечер и още никой не ме е потърсил. Сякаш всички са забравили за мене освен моя съквартирант, който не пропуска да ми напомня през пет минути, че съм предател. Всички са забравили за мене. И все пак сигурен съм, че опитам ли да заспя, тутакси ще дойдат да ме събудят.
Постелката на одъра е отвратително мръсна и пропита с дълго наслояван мирис на човешка пот. Лежа по гръб, за да бъде носът ми по-далече от вонящия парцал, и се мъча да не мисля за това, което ме чака. Премислил съм вече всички възможности и съм решил как да действувам при всяка една от тия възможности, значи, свършил съм си работата. Оттук нататък мисленето не е за препоръчване, защото само изморява. Всяко ненужно повторение само изморява. Също както обвиненията на моя съквартирант.
Ставай!
Гласът идва нейде от много далече и аз не му обръщам внимание.
Ставай!
Този път гласът е по-ясен и по-осезаем. Усещам го не само като звук, но и като ритник в хълбока. Значи, познал съм. Едва успях да се унеса, и те вече ме будят.
Отварям очи. Часовоят ме блъска с тежката си обувка. До него е изправен един от вечните ми разпитвачи.
Ставай, глух ли си!
Стаята, в която ме въвеждат, е същата, дето ме бе приел бузестият, но сега бузестия го няма. Вместо него до тъмния прозорец с гръб към вратата е изправен строен мъж с посивели коси и безупречно скроен сив костюм. Хората, които са ме въвели, излизат и затварят вратата. Сивокосият продължава да се взира през прозореца още няколко секунди, сякаш не е усетил присъствието ми, после бавно се извръща и ме оглежда с любопитство:
Господин Емил Бобев?
Кимам леко учуден от титлата господин. Досега тук никой не ме е наричал господин.
Моето име е Дъглас. Полковник Дъглас обяснява мъжът в сиво.
Кимам повторно, като чакам продължението.
Продължението се явява под формата на пакетче Филип Морис.
Пушите ли?
Кимам за трети път, поемам цигарата, запалвам и за всеки случай се опирам на ръба на бюрото.
Седнете де!
Сядам на стола, същия, на който бях седнал и одеве. Сивокосият сяда на свой ред, но не на креслото, а на края на бюрото, поема дълбоко дима от папиросата си и отново ме поглежда внимателно с безцветните си очи. У него всичко изглежда безцветно, сякаш от прекалено миене: сламеноруси вежди, бледи, почти бели устни, светлосиви очи.
Превратности, нали?
Той говори правилно български, но акцентът му е ужасен.
Тоест? питам предпазливо аз.
Тоест търсехте свободата, а намерихте затвора! отвръща мъжът в сиво и ненадейно се разсмива с пълен глас, прекалено звучен за такъв безцветен човек.
Горе-долу така стана промърморвам, унесен в приятното замайване на никотиновата мъгла.
Нашият живот, господин Бобев, е верига от превратности произнася нравоучително сивокосият, като престава да се смее.
Мълча и пуша, все тъй унесен в никотиновата мъгла.
Значи, въпросът е да имаме търпение, за да можем да дочакаме следващата превратност, която може да се окаже по-приятна от настоящата.
Човекът разсъждава банално, но логично, така че не виждам причини да го прекъсвам. Той обаче, изглежда, държи на това да ме привлече като събеседник в разговора.
Бихте ли ми разказали за досегашните превратности във вашия живот така, спокойно и искрено, като на приятел
Пак ли? поглеждам го аз страдалчески.
Сивокосият вдига безцветните си вежди, сякаш изненадан от подобна реакция. Това увеличава раздразнението ми.
Чувайте, господин Дъглас: вие говорите за превратности, но тук не се касае до превратности, а до най-очебийно тъпоумие. Тия глупаци, които в продължение на шест месеца по три пъти на ден ме разпитват, още не могат да разберат, че аз не съм никакъв агент на българското разузнаване. Казах им всичко, чак до майчиното си мляко, но тия идиоти
Шшт! слага заговорнически пръст на устните си мъжът в сиво и поглежда предпазливо към стената зад бюрото, сякаш вижда през нея притаения в съседство подслушвач.
Пет пари не давам извиквам аз нервно. Нека слушат, ако щат. Нека чуят, че са идиоти
Дааа произнася неопределено полковникът. А какво бихте казали, ако продължим нашия разговор при една по-подходяща обстановка? Една уютна обстановка, която би ви позволила да се успокоите и отпуснете
Престанал съм да вярвам в чудеса отвръщам безучастно. Престанал съм да вярвам в каквото и да било.
Аз ще ви възвърна вярата казва ободрително сивокосият и става от бюрото. Вие имате приятели, господин Бобев. Приятели, за които дори не подозирате.

* * *

Заведението тъне в розов полумрак. От ъгъла на оркестъра долитат протяжните стонове на блус. Върху матовото млечно сияние на дансинга се носят сенките на танцуващи двойки. Аз седя до малка масичка и гледам през дима на цигарата си лицето на сивокосия, чиито очертания се различават и менят, сякаш отражения в ручей.
Замайването ми не се дължи на трите чаши шампанско, нито на десетината цигари, а на промяната, настъпила тъй внезапно, че я усетих като удар в носа. Превратности, както казва господин полковникът.
Всичко през последните три часа стана тъй бързо, че впечатленията са се запечатали в паметта ми не последователно, а в някаква бъркотия, като снимки, нащракани от неопитен фотограф една връз друга. Движението на шевролета с резки завои и стремително натискане на газта, прелитането на вечерни панорами от непознати улици, уверената ръка върху волана и откъслечните реплики, произнасяни с протяжен акцент: Вие сте много строг към нашите гръцки домакини Техните методи са може би малко грубички, но ефикасни Недоверчивостта, господин Бобев, е качество, заслужаващо уважение
Луксозно бяло стълбище. Асансьор с огледала. И отново гласът на Дъглас: Сега ще ви върнем човешкия образ Аз обичам да разговарям с равностойни партньори. Вътрешността на богаташки апартамент. Бюфет с разноцветни бутилки. Шум на течаща вода, идващ вероятно от банята. И отново гласът на Дъглас: Малко уиски? Наздраве А сега вземете една вана и се избръснете.
Водата в снежнобялата вана почернява при първия сапун. Всъщност аз съм отчасти в течение на одисеята ви говори Дъглас, облегнат на вратата. Затова и реших да се намеся във ваша полза. Впрочем защо ви уволниха като редактор от Радиото?
За допуснати грешки в текста на емисията отговарям машинално аз, докато се сапунисвам повторно.
А именно?
Дреболии: вместо капитализъм бе написано социализъм, вместо революционно реакционно, и две-три други от същия вид.
Значи, вие си правехте шеги с режима, използувайки официалния предавател?
Не искам да си приписвам подобен героизъм възразявам, като заставам под душа. Всъщност грешките бяха допуснати от оная глупачка, машинописката, а аз не бях прегледал текста след преписването. Оная глупачка беше виновна, но всичко се струпа на мене зарад буржоазния ми произход и поведението ми.
Поведението ви повтаря полковникът. А какво беше поведението ви?
Той ме гледа внимателно, докато се плискам под душа, и аз с известна изненада установявам, че тоя поглед върху голото ми тяло, който преди шест месеца вероятно би ме смущавал, сега не ми прави никакво впечатление. Шест месеца животински условия са достатъчни, за да те превърнат в животно. Толкова по-добре. Имам чувството, че отсега нататък ще ми се случва често да стоя като гол пред погледа на непознати хора. Значи, толкова по-добре, че навреме съм загрубял.
Вашето поведение беше предизвикателно или? повтаря въпроса си Дъглас.
Вероятно такова им се е виждало. Макар че, както вече ви казах, не искам да се правя на герой. Просто живеех, както ми харесва, и говорех каквото ми харесва, И понеже не желая да строят социализма си на мой гръб
Насапунисвам главата си и отново се подлагам под душа. Едва съм смъкнал пяната, и полковникът ме посреща с нов въпрос:
Вашият баща, мисля, е бил книжар?
Издател поправям аз, леко засегнат. Между другото, той е издавал и произведения на английската литература
Аз съм американец уточнява малко сухо Дъглас.
Също и на американската; Отнесени от вихъра, Бабит, Американска трагедия
Интересно промърморва без всякакъв интерес полковникът. Все пак не прекалявайте с къпането. Отсега нататък ще имате възможност да се къпете винаги когато пожелаете.
Оттатък има един гардероб с много костюми и мъжко бельо.
Опитайте този, вярвам да ви стане Чудесно Още малко уиски?
Усещам чистотата на собственото си тяло почти с опиянение. Също и допира на новото хладно бельо. Костюмът ми е като по мярка. Обувките малко по-широчки от необходимото, но това е по-добре, отколкото да те стягат.
Не сте ли гладен? Аз лично умирам от глад.
Отново шеметното летене в шевролета, накланящите се над нас фасади при завоите, ревът на мотора при форсирането на газта и рязкото спиране под ореола на една бяла неонова дума: Копакабана.
Сега лицето на полковника се разлива и чезне пред очите ми в дима на цигарата, а аз се мъча да се отърся от замайването и да проумея смисъла на фразите, произнасяни с протяжен акцент:
Пропуснах да ви кажа, че аз не съм полковник от пехотата, а от разузнаването
Какво значение махам великодушно с ръка и си наливам чаша шампанско, като се старая да държа здраво бутилката.
Значението е в това, че ако бях полковник от пехотата, не бих имал никаква възможност да ви помогна, а сега мога да ви предложа да работите за нас.
Готов съм да работя и за дявола заявявам аз не твърде тактично. Ще работя и за дявола, стига да не ме връщате в България или в затвора.
Ние ви предлагаме да работите не за дявола, а за свободата, господин Бобев.
Дадено, ще работя и за свободата кимам примирено. Изобщо готов съм да работя за каквото и да е, само да не ме връщате обратно.
Полковникът ме наблюдава известно време мълчаливо. Устните и очите му изглеждат странно бледи дори в розовия полумрак. В ъгъла на оркестъра една тромпета и един саксофон пръскат сребристи мълнии и сластно-протяжни звуци.
Вашите възгледи, доколкото имате такива, ми се струват по-скоро възгледите на цинизма забелязва със суха, безцветна усмивка Дъглас.
Познахте. Само не заемайте поза на превъзходство, защото и вашите възгледи биха били същите, ако бяхте прекарали живот като моя.
Добре, добре кима отстъпчиво полковникът. И все пак вие сте имали някаква подбуда, за да избягате?
Да, но не от рода на тая, да се боря за свободата на отечеството. Моята подбуда се нарича Младенов.
Чувах вече това име. Така се казва човекът, с когото сте минали границата, нали?
Вие очевидно знаете всичко
Почти всичко поправя ме сивокосият.
Тогава защо продължавате да ми задавате въпроси? Защото и недоверието продължава, така ли?
Вижте, Бобев: ако недоверието продължаваше, вие щяхте и досега да се намирате в килията си. Така че смятайте тая тема за изчерпана. Аз обаче държа да чуя всичко от собствената ви уста. Такъв ми е навикът: работя без посредници.
Чудесно свивам рамене. Питайте каквото искате. Аз вече свикнах да отговарям на всякакви въпроси.
Ставаше дума за Младенов напомня полковникът. Що за птица?
Блусовете са свършили. Тъмните двойки се разотиват от дансинга в розовия полумрак. Келнерът в бял смокинг се изправя до масата ни.
Още една бутилка? предлага Дъглас.
За мене не, благодаря отвръщам. Не обичам да прекалявам.
Чудесна привичка съгласява се полковникът и отпраща с ръка келнера. Та що за птица е, казвате, тоя Младенов?
Важна птица Имам предвид в средите на бившата опозиция. Лежал е в затвора. После го пуснали. Случайно се запознахме в кварталната кръчма. Сприятелихме се. Умен човек, някогашен министър, а сега слязъл до нивото на кръчмарски политикан. Ако успея да мина границата, ще стана асът на парижката емиграция каза ми веднъж. Че мини я, кой ти пречи? отвърнах. Нямам канал. Може да се уреди казвам, но при едно условие: да вземеш и мене. Така сключихме договор.
А вие откъде знаехте за канал? пита Дъглас, като ми поднася пакетчето Филип Морис.
В момента не знаех нищо за никакъв канал. Но аз съм по майчина линия от гранично село. Идвало ми беше и по-рано на ум да използувам един приятел от детинство, за да ме преведе през границата, обаче се сещах за тая работа само така, когато нещо ми накипеше. Аз, господин Дъглас, съм донякъде човек на разума и не обичам фантазьорствата. Ще мина границата, а после къде ще вървя по дяволите? Хамалин ли ще стана в Пирея, или какво?
Замълчавам и се взирам в полковника, сякаш чакам от него отговор на въпроса си. Лицето на сивокосия сега се очертава ясно и неподвижно в мъглата на тютюневия дим. Замайването ми е преминало. Отмествам очи встрани и погледът ми пада върху младата жена, седнала на съседната маса. Допреди минута масата бе празна, в това съм сигурен, а сега изневиделица там се е появила една чернокоса красавица в строг тъмен костюм със сребърни копчета и със снажни високо кръстосани крака.
Дъглас улови погледа ми, но без да дава вид, че е забелязал нещо, напомня:
Ставаше дума за Младенов
Именно. Едва когато се сприятелих с Младенов, мечтите ми за бягство добиха формата на реален план. Младенов е наистина знаме за част от политическата емиграция. В Париж биха го носили на ръце, а покрай него и аз бих се наредил някак. При това старецът ми беше симпатичен.
Заради идеите си или как?
О, идеите! Идеите не струват много нещо в наше време, господин Дъглас. Освен може би като прикритие на користни намерения.
Нима вие сам не изповядвате никакви идеи?
Никакви освен чисто негативни.
Например?
Очите ми отново несъзнателно се насочват към двата снажни крака, предизвикателно кръстосани на три метра от мен. Може би малко пълни под коленете, но добре изваяни. Жената е отправила тъмния си поглед някъде отвъд дансинга и не ми обръща никакво внимание.
Например аз съм против социализма казвам, като отмествам с усилие очи към събеседника си. Никой не ме е питал дали искам да се строи социализъм, или не, следователно не желая да ми го натрапват. Нямам обаче никаква идея с какво трябва да се замени социализмът и изобщо пет пари не давам за такива велики проблеми. Достатъчни ми са моите лични въпроси. Нека всеки я кара, както разбира. Това е най-добрата политическа програма.
Значи, вие сте нещо като анархист?
Не съм никакъв измърморвам, като усещам, че двата крака отново се наместват в мисълта ми като идея фикс. Ако това, че не съм никакъв, ви звучи като анархизъм, тогава смятайте ме за анархист. Все ми е едно.
А какво стана с Младенов? връща ме на темата полковникът, като долавя, че гледката на съседната маса е на път отново да ме разсее.
Всичко стана, както го бях предвидил. Може да съм слаб по великите идеи, но в практическите неща съм доста находчив. Повиках чрез трето лице приятеля от село да дойде в София, дадох му една сума, за да го ентусиазирам, и уговорихме всички подробности. В уречения ден и час двамата с Младенов се озовахме на съответното място. Приятелят от детинство се оказа опитен водач и щяхме да минем незабелязано границата, ако не бе станала една малка авария. Впрочем, на вас всичко това вероятно вече ви е известно
В общи линии да. Но не пречи да го чуя отново.
Поколебавам се. Не защото искам да премълча нещо, а понеже тъкмо в тоя миг оркестърът подема някакъв оглушителен туист. Двойките отново нахлуват върху дансинга и заиграват с такова увлечение, та имам чувството, че ще получа морска болест от тия люшкащи се задници. Дъглас ме гледа през дима на цигарата си, сякаш все още ме изучава.
Стана една авария. Надушиха ни и откриха огън. Младенов може да е голям политик, но се оказа страхливец. Загуби ума и дума и се спусна да бяга не накъдето трябваше. От гъсталака точно срещу него изскочи граничар с автомат и щеше да му свети маслото, ако не бях стрелял. Войникът падна. Повлякох Младенов и се спуснахме по урвата на гръцка територия.
Келнерът в белия смокинг отново е щръкнал пред нас. Поглеждам го неволно, защото ми закрива гледката към съседната маса.
Ще приемете ли да пием още по чаша? обръща се към мене Дъглас. Аз също съм умерен в пиенето, но за една вечер можем да направим изключение.
Вдигам безразлично рамене и Дъглас кима на келнера, като сочи празната бутилка, човекът с белия смокинг грабва кофичката с леда, изчезва като призрак, а след малко отново се появява, отваря с ловкостта на виртуоз шампанското, налива чашите, покланя се и тутакси изфирясва. Дамата на съседната маса описва бавен полукръг с тъмния си поглед, минава транзит през нас и втренчва очи към изхода.
Наздраве! казва полковникът и отпива от чашата си. Трябва да ви призная, господин Бобев, че тъкмо този инцидент при минаването на границата ме накара да се намеся на ваша страна. Вие не сте дете и вероятно се досещате, че показанията ви бяха съответно проверени. След което аз, понеже съм свикнал от малки неща да правя големи изводи, реших, че вие сте съобразителен, хладнокръвен и смел човек, следователно можете да ни бъдете полезен
Не знам какъв съм отвръщам апатично. Знам само, че Младенов навярно безпрепятствено е стигнал до Париж, докато аз шест месеца гния в тоя вонящ затвор.
Може да е за хубаво, както казват у вас усмихва се полковникът с бледите си устни.
За мене хубавото е в Париж.
Има време. Ще стигнете и до Париж. Впрочем, ако съдя по погледа ви, за вас хубави неща има не само в Париж.
А, това е друго отвръщам, като гузно отмествам очи от чернокосата. След като шест месеца не си виждал жена, и най-баналната фуста ти се струва богиня.
Вие можете да имате на разположение която фуста си изберете забелязва Дъглас.
Непременно! засмивам се саркастично. Вие, изглежда, забравяте, че даже костюмът, който нося на гърба си, не е моя собственост.
Вие говорите за днес, господин Бобев, а аз ви говоря за утре. Утре ще се събудите в една чудесна вила, с баня, с градина и всичко останало и ще можете да се храните и обличате, както ви се харесва.
А какво друго ще правя в тая вила?
Ще се научите малко на занаят отвръща неопределено полковникът, като любезно ми пълни чашата.
Ще мога ли да излизам? питам аз подозрително.
Засега не
Значи, пак затвор, но от луксозна категория.
Дъглас енергично поклаща глава.
Грешите, приятелю, грешите. Не става дума за затвор, а за професионална предпазливост. Когато му дойде времето, ще ходите, където щете. А дотогава, за да не скучаете, ще ви абонираме за някоя фуста.
Той ме поглежда хитро и прави широк жест с ръка:
Избирайте, господин Бобев! Избирайте която щете! Уверете се на практика, че полковник Дъглас не говори празни приказки.
Жестът на сивокосия обгръща цялото заведение и спира красноречиво на бара, където върху високите столчета са насядали половин дузина вакантни красавици. Отмятам ги една по една с поглед, а после отново втренчвам очи в чернокосата на съседната маса.
Достатъчно вдига ръка Дъглас и повторно се усмихва с бледата си усмивка. Разбрах предпочитанията ви.
Той кима на келнера, който пак се е появил в околностите, прошепва му няколко думи, след което оня сервилно се покланя и се отправя към чернокосата. Човекът в сиво вдига чашата си и заговорнически ми намига, без дори да погледне към съседната маса. Той знае, че волята на полковник Дъглас е закон.
Лошото е, че има и закононарушители. Дамата изслушва безразлично посланието на келнера, после се усмихва презрително и казва вероятно нещо не особено приятно, което малко подир това бива предадено доверително на сивокосия. Полковникът свива недоволно сламените си вежди, отпива от чашката си и ме поглежда:
Май че сме сбъркали. Дамата твърди, че не е от професионалните, макар че аз бих се обзаложил в обратното. Ще трябва да насочите вниманието си към бара.
Излишно е. Изобщо не се притеснявайте за мене.
Мисълта да ми бъде сервирана дама по поръчка никак не ме блазни и все пак усещам, че съм засегнат от отказа на чернокосата. Дъглас очевидно също е малко ядосан, задето не е успял да прояви всемогъществото си.
Добре казва той неочаквано. Вие ще я имате вашата избраница, та макар и наистина да не е от професията.
Моля ви се, каква избраница Оставете я тая надменна курва! възразявам пренебрежително.
Не, вие ще я имате, за да разберете, че полковник Дъглас не говори празни приказки.
Той извръща леко глава, поглежда почти неприязнено чернокосата, а после повиква с ръка келнера:
Направете сметката!

* * *

Събуждам се в една слънчева бледозелена стая. Изкъпвам се в баня, бляскаща със синия си емайл и никеловите си кранове. Закусвам в уютен розов хол, после се обтягам в мекото кресло под оранжевия навес на верандата, за да оставя очите си да отпочинат върху буйната зеленина на градината. С две думи, вилата-обещание вече е реалност.
Освен мене във вилата има само двама души градинарят и прислужникът. Те са на мое разположение и аз на тяхно, защото вероятно им е наредено да ме пазят. Иска ми се да им кажа: Гледайте си работата, не съм луд да бягам от рая. Но не казвам нищо, за да ги държа в напрежение.
Изобщо аз рядко казвам повече от необходимото. Животът ме е научил, че ако вземеш много да дрънкаш, винаги ще изпуснеш някои излишни неща, които другите ще използуват срещу тебе. Затова, ако ти се дрънка, дрънкай на ум. Приказките водят до саморазкриване, а в тоя свят колкото по-малко се разкриваш, толкова по-малко си уязвим.
Разтварям едно от пакетчетата Филип Морис, оставени от нечия грижлива ръка, запалвам цигара и отново се заглеждам към градината. Маслиновите дръвчета са сребристи, сякаш избелели от слънцето. Листовината на портокалите е гъста и тъмна, а зад тях е почти черната стена на кипарисите. Раят е достатъчно добре залесен, за да не можеш да получиш никаква представа за околността.
Отвъд стената на кипарисите се чува бучене на кола, която спира нейде наблизо. После прозвучава звънецът на пътната врата и след малко в хола зад гърба ми се раздават бързи и твърди стъпки.
Обръщам глава. Над мене се извисява полковник Дъглас с бледото си безцветно лице, сякаш току-що взето от химическо чистене.
Добро утро! Как е настроението? произнася Дъглас с протяжния си акцент.
Благодаря, добре отвръщам, като ставам.
Полковникът не е сам. От лявата му страна е изправено малко човече с бяла панамена шапка и черни очила.
Господин Харис ще бъде вашият учител обяснява сивокосият, като ни представя. Вие, доколкото разбрах, владеете добре френски?
Кимам утвърдително.
Чудесно. Господин Харис ще ви запознае с материята, свързана с бъдещата ви работа. За всичко, което ви е нужно, ще се обръщате пак към него. Аз известно време няма да ви виждам, но това не значи, че не ще мисля за вас. Сбогом и приятни занимания!
Полковникът се усмихва с бледата си усмивка, стиска ми ръка и си тръгва. Аз обаче го сподирям и го спирам в антрето.
Господин Дъглас! Само две думи още.
Разбира се отвръща той с леко отегчен вид.
Моля ви, не ме връщайте оттатък!
Ще имам предвид желанието ви казва полковникът безучастно. Но и вие имайте предвид, че аз не съм всемогъщ. Други хора решават тия неща.
Но ако ме върнете оттатък, ще ме очистят. Нали обещахте да ме пратите в Париж? Аз владея отлично езика. Ще ви бъда полезен.
Полковникът обръща към мене отегчените си безцветни очи и казва кротко, сякаш разговаря с дете:
Вижте, приятелю: вие при случай ще бъдете и в Париж, и на много други места. Ще живеете в приятни къщички като тая, ще посещавате хубави заведения, ще имате красиви приятелки и изобщо ще се радвате на свободата. Но всички тия удоволствия трябва да се заплащат с дни на напрегната работа и на известен риск, господин Бобев! Вие не сте дете и отлично разбирате, че на тоя свят нищо не се дава даром.
Той махва с ръка за поздрав и бързо излиза, преди да съм успял да го спра повторно. Впрочем излишно е да го спирам. Аз наистина не съм дете и разбирам, че съдбата ми е вече решена от някакви непознати хора в някаква непозната канцелария при някакъв разговор, чието точно съдържание никога няма да науча. Луксозната вила и всичко останало е блъф, прикриващ една студена присъда: ще бъда прехвърлен през границата в обратна посока. Кога и с какви задачи това е все още неизвестно.
Връщам се в хола. Господин Харис е сложил на масата пред себе си своята малка черна чанта и разположен на един стол, дреме зад очилата си.
Нещо неприятно? пита той любезно, забелязал разтревожения ми вид.
И без да чака отговор, добавя:
Седнете тук! Така. Мисля, че можем да почваме. Предполагам, че знаете какво е криптография.
Аз мълча, загледан в персийската покривка на масата, и последното нещо, за което мисля в момента, това е криптографията.
Според известната формула на Джон Бейли, криптографията е изкуство да се пише по начин, непонятен за всички тия, които не притежават ключа на използуваната система.
Човечето ме поглежда през тъмните си очила, очаквайки вероятно, че ще падна от изумление пред формулата на Бейли, но аз продължавам да се взирам в покривката, без да давам пет пари за тоя Бейли и неговите формули.
Криптографията обхваща различни области. Засега ние с вас ще се занимаем с тъй наречения шифър. Предполагам, че поне тази дума ви е известна
Господин Харис вероятно забелязва най-сетне, че съм твърде далеч с мислите си от проблемите на шифъра, защото се изкашля предупредително и добавя с друг тон:
Чувайте, господин Бобев: материята, която ни предстои да минем с вас, е доста сериозна, а времето ни е твърде ограничено Затова ще ви моля да ме следвате възможно най-внимателно. Ако имате някакви свои грижи, ще ми кажете по-късно.
Господин Харис отваря чантата си и изважда няколко листа, след което сменя тъмните си очила с други, безцветни, хвърля поглед на ръкописите си и ми подава единия лист:
Какво виждате тук?
Върху листа са написани на равни интервали няколко цифри: 85862 70113 48931 66187 34212 42883 76662 18984
Виждам числа отвръщам неохотно.
Петцифрени числа уточнява мистър Харис. Тия петцифрени числа представляват един шифрован текст. Пред вас се намира шифрограмата, с която съветското разузнаване е предупредило Сталин за предстоящото нападение на Хитлеровите армии. Съответно дешифрирани, тия цифри означават: Дора на директора чрез Тейлър. Хитлер окончателно е определил 22 юни за ден Д на атаката срещу Съветския съюз
Поглеждам отново цифрите, но те ми изглеждат твърде невинни и банални, за да могат да съдържат подобен драматичен смисъл.
Днес повечето разузнавания използуват за шифър петцифрени числа подема отново лекцията си господин Харис. Обаче всяко разузнаване шифрира и дешифрира текстовете с помощта на специален секретен ключ. Прочее на вас ви предстои да овладеете умението да извършвате въпросните две операции с помощта на един определен ключ. Разбира се, ще почнем с нещо най-просто

* * *

Шест часът следобед. Лежа изнемощял и с надута глава върху кушетката в хола и се взирам безсмислено в белия таван. Всъщност белият таван за мене не е бял, а обсипан с петцифрени числа, които трептят с подлудяваща упоритост пред очите ми. Спускам клепачи, за да прогоня тия числа, но те продължават да играят и в червеното под клепачите ми. Два часа занимания предобед и четири часа следобед са се оказали напълно достатъчни, за да ми вдъхнат омраза към всички видове петцифрени числа.
Звънецът оттатък иззвънява, но аз не му обръщам внимание, защото не чакам никого, поне до утре заранта, когато господин Харис отново ще се появи със зловещата си черна чанта. Вратата на хола се отваря, чуват се стъпки по килима и почти над главата ми прозвучава мек женски глас:
Спящият красавец Спете, спете, не се стеснявайте!
Отварям очи и ставам. Пред мене е чернокосата дама от Копакабана. Тя стои, сложила ръце на кръста си, и ме наблюдава с леко любопитство, като да е на посещение в зоологическата градина. Стройната физика на непознатата е поднесена в луксозен амбалаж: костюм в тютюнев цвят с някакви бежови обшивки по краищата. Тоя убит тютюнев цвят сякаш е специално поръчан за бялото лице и плавните черни вълни на фризурата.
Прощавайте казвам. Единственото ми извинение е, че сънувах тъкмо вас.
Лъжец по професия или просто любител? пита чернокосата, без да се усмихне.
Не обичам да лъжа. отвръщам сухо. Когато истината не ми отърва, само я премълчавам.
Добре, добре кима гостенката. Още е рано да говорите за характера си. По-уместно е да ми доверите как се казвате.
Емил.
Само Емил? вдига тя вежди (много красиви и съвсем естествени, между нас казано).
После пропява:
Емил, или за възпитанието Горкият Русо! Ако беше ви познавал, едва ли би свързал тия две несъвместими неща в едно заглавие.
Нека не безпокоим класиците предлагам аз. Вашето име беше?
Франсоаз.
С какво ще разрешите да изкупя вината си? Уиски или мартини? питам, като приближавам до бюфета, чието съдържание предварително съм проучил.
Всички тия приказки са абсолютна глупост, но когато един разговор почне фалшиво, трудно е да го промениш, преди да изтече маса време в празно дрънкане.
Предпочитам перно, ако имате такава наличност забелязва Франсоаз.
Това название не поражда в главата ми нещо повече от една далечна литературна асоциация. За щастие чернокосата ми се притичва на помощ и сама открива между запасите бутилка перно, на която всъщност пише Рикар. После пак с общи усилия изваждаме от хладилника в кухнята необходимия брой кубчета лед, намираме кана с вода и чаша и инсталираме находките си върху масичката на верандата.
Трудът сближава хората. Така че когато най-после сядаме всеки пред чашата си, фалшивият тон спада до по-търпими размери.
Вашият приятел се оказа страшно упорит човек доверява ми Франсоаз, като запалва предложената цигара и се отпуска в креслото си.
Не знам дали гостенката наистина се казва Франсоаз, но от произношението й личи, че действително е французойка. Впрочем в случая мене ме интересува не толкова произношението, колкото гледката на двата стройни крака, които чернокосата непредпазливо кръстосва пред очите ми. Опитвам се да отклоня погледа си встрани и неудобно се размърдвам в креслото си.
Нещо безпокои ли ви? пита невинно гостенката.
Тия крака
Да не би да ви настъпих?
Преносно казано, да. И то по сърдечния мускул.
Прощавайте. Следния път ще дойда в бална рокля. Тях, знаете, по традиция ги правят до петите.
Значи, моят приятел се оказа човек на място? запитвам, за да прекъсна глупостите.
Направо непоносим. Чудно ми е само защо трябваше да действувате чрез него, а не сам. Отпърво си помислих, че може би сте глухоням.
Свенлив съм обяснявам аз. Ужасно свенлив.
Свенливите не се хвалят със свенливостта си. Впрочем ще видим и това, когато му дойде времето.
Това време бързо ли приближава?
Жената ме поглежда бегло с тъмните си очи, но казва само:
Умирам от глад.
Тук някъде имаше един прислужник, но не знам де се е запилял измърморвам за оправдание.
Вие, изглежда, сте запознати с тоя дом горе-долу колкото мене
Улучихте кимам аз. Тук съм едва от снощи.
И по какъв повод? пита Франсоаз, като взема предложената й втора цигара.
Запалвам на нея, после на себе си, а после дърпам два пъти жадно всичко туй, за да спечеля малко време. След което обяснявам:
Това е една доста невероятна история, скъпа Франсоаз. Снощи, след като напуснахме вашата малко студена компания, решихме да се сгреем на покер и нашият общ познат загуби една вила
В която вие тутакси се нанесохте довършва чернокосата. За един човек, който не обича да лъже, не е толкова зле измислено. Надявам се, че това не е едничкото блюдо, което ще ми сервирате за вечеря.
Боя се, че да отвръщам съкрушено. Освен ако приемете да приготвим нещо с общи усилия
Емил, или за възпитанието поклаща глава жената, угасва цигарата си в пепелника и става с въздишка на досада. Горкият Русо. Но както и да е. Хайде тръгвайте, какво чакате!
Така че ние още веднаж обединяваме нашите усилия в името на едно общо дело. След половин час на масата в хола бива подредено нещо като студена закуска: колбаси, варено пиле, рибена консерва и салата. Недостигът на хранителни продукти е запълнен с няколко разнообразни по съдържание бутилки.
Трудът, както вече изтъкнах, сближава хората. Докато вечеряме, ние свободно разговаряме за туй-онуй. С присъщото на жената любопитство въпросите задава предимно Франсоаз, а аз се задоволявам да отговарям. От шест месеца насам имам известен опит в тоя стил беседи. Достатъчен, за да доловя, че въпросите на чернокосата, макар да изглеждат невинни и спонтанни и макар да са произнесени с безчувствен тон, бият в определена посока: моето минало, настояще и евентуално бъдеще. Аз я пращам по реда на номерата за зелен хайвер, като импровизирам със смелостта и лекотата на човек, който не държи непременно да му вярват.
По средата на една подобна доста дълга и доста сложна измислица Франсоаз ме прекъсна с уморен жест:
Достатъчно. Имам вече пълна представа за вас. Вие лъжете, разбира се, съвсем безсрамно, обаче забравяте, че човек, дори когато лъже, казва тук-там по някоя истина. Така че по-добре заемете се с кафето.
Подчинявам се и тръгвам към кухнята. Жената идва подире ми, за да следи действията ми. Уместна предпазливост, защото аз рядко в живота си съм пил кафе и никога не съм правил. Намирам значителни запаси от нес кафе и турско. Несът ми вдъхва повече доверие с внушителните си етикети. Изсипвам един буркан в тенджерката, добавям на око повече захар, наливам пак на око студена вода и слагам всичко това да се вари на електрическата печка.
Въпреки решителния ми вид, целящ да внуши доверие, Франсоаз наблюдава шетнята ми със скептичен поглед, сложила ръце на кръста си.
Бедни приятелю, на вас ви липсва не само възпитание, но и здрав разум казва тя, взема съдината от печката и излива сместа в умивалника. След което се заема сама да прави кафе.
Най-после кафето е сварено, а малко по-късно е изпито. Франсоаз поглежда часовника си.
Мисля, че е време да сложа край на тая дълга визита забелязва тя, като угася цигарата си.
Тая жена няма никакво чувство за спестовност. Винаги угася цигарите си недопушени.
Вие шегувате ли се? питам аз, като проверявам с поглед дали наистина се шегува. Балът едва започва.
Ах, да, забравих, че имаше още една подробност отвръща Франсоаз, като става.
Тя се изправя сред хола, вдига предизвикателно ръце към косите си, за да даде възможност на едрия бюст да покаже какво може, и произнася почти с досада:
Сама ли трябва да се съблека, или ще ми помогнете?
Поглеждам я внимателно, после отклонявам очи и също ставам.
Вие отивате малко далеч в шегите забелязвам с възможно по-безразличен тон.
Какви шеги? вдига вежди чернокосата. Нали затова ме повикахте? А сега, когато ви казвам, че съм на услугите ви, вие мислите, че си правя шеги.
Грешите казвам сухо. Не съм ви викал като жена от пиацата.
Значи, станало е недоразумение. Мислех, че тъкмо туй ви трябва.
Нямам настроение да влизам в спор. Жената разбира това и си тръгва. Съпровождам я до изхода. На вратата тя се обръща, поглежда ме бегло и произнася с мекия си безучастен глас:
Края малко го развалихме Нищо, това ще ви послужи за урок при подобни начинания да взимате предварително мнението и на другата страна.
След което ми маха за сбогом с хубавата си бяла ръка и се стапя в здрача, дето белее някаква дълга спортна кола.
Връщам се обратно в хола с настроение, което засега няма да описвам.

* * *

Ако случаят ви сблъска някога с господин Харис, съветвам ви да не се подвеждате по безобидния му вид. Историята, доколкото се простират сведенията ми, не е познавала по-страшен инквизитор от тоя дребен човечец с черна чанта и черни очила. След като дни наред ми е надувал главата с петцифрени числа и аритметични действия, той се усмихва дяволито и минава на морзовата азбука. И не само на азбуката, но и на оная гимнастика на пръста, помагаща на морзовите знаци да отлитат в етера.
Като се изключат изтезанията, на които ме подлага Харис, животът във вилата тече без всякакви събития. Градинарят и прислужникът упражняват надзора си върху мене с такава тактичност, че почти не усещам присъствието им. Свободните от цифри и морзови знаци часове минават главно под оранжевия навес на верандата. Изтягам се в креслото, гледам разсеяно избелялата зеленина на маслините, гъстозеленото на портокаловите дръвчета, а по-натам черната стена на високите кипариси и мисля за неизвестното, което ме очаква.
Всъщност това неизвестно е достатъчно известно, за да ми причини едно тягостно усещане в коремната област, онова усещане, което изпитвате, когато сте много преяли или много ви е страх.
Аз не мисля изобщо по тия неща, защото мразя да мисля изобщо, да въртя в главата си едни и същи работи безполезно и до безкрай. Мисълта ми е насочена по-скоро към необходимите действия при всички възможни изменения на положението. Защото положението без друго предстои да се измени, и то вероятно твърде скоро, и то едва ли в моя полза.
В паузите между подобни мисли често се сещам за Франсоаз. Подир толкова месеца самота образите, които витаят у мене във връзка с чернокосата, съвсем не са сънотворни. За да ги отмахна, аз си казвам, че всъщност никаква Франсоаз не ме интересува, а само една женска физика. Но това е лъжа. И макар в света, в който живеем, да не може без лъжи, много глупаво е да лъжеш себе си. Ако беше само до физика, в Копакабана имах на разположение цяла серия женски екземпляри. Но след като бях видял Франсоаз, тия екземпляри вече не ме привличаха. И все пак доволен съм, че оня ден не е спуснах да помагам на чернокосата в събличането. Нека види, че сме бедни, но честни или поне имаме амбицията да се правим на такива.
Ако някои мои подозрения се окажат основателни, Франсоаз би трябвало отново да се появи на хоризонта. Ако ли не, значи, срещнали сме се и сме се разминали при резултат нула на нула.
Минава цяла седмица от моето настаняване във вилата, додето чернокосата се появи отново. Това става една привечер оня час, в който самотата гнети дори хората като мене, дето всъщност едва ли познават нещо друго освен самота. Тъкмо сменям пижамата си с нова бяла риза, и навън се позвънява. Когато Франсоаз влиза в хола, аз съм зает с възела на вратовръзката си.
Добър вечер. Какво, ставате ли, или се готвите наново да лягате? пита тя, разглеждайки ме със снизходителен интерес.
Нито едното, нито другото. Готвех се просто да ви посрещна отвръщам скромно.
Каква интуиция Изглежда, любовта прави хората ясновидци.
Също и омразата.
В такъв случай мисля, че най-умното е да си вървя.
Позволете ми да ви предложа поне едно кафе.
Нима чак до такава степен ме мразите? Предпочитам да ми ударите една плесница.
Хубаво, няма да се караме измърморвам примирително. Аз ще ви предложа чаша перно, а кафето ще бъде от вас.
Обличам сакото си и се запътвам към бюфета. Стремя се изобщо да се ограничавам в чисто делови жестове и да не поглеждам Франсоаз, защото днес нейният вид ми действува повече от поносимото. Не знам дали това се дължи на обстоятелството, че образът на тая жена от цяла седмица се върти в главата ми, или просто на предизвикателния тоалет, но нейното присъствие ме обсебва наново като идея фикс. Франсоаз носи гълъбовосин костюм, който плътно обгръща заоблените форми, и поплинена блуза на сини и шоколадени цветчета, без да засягаме импозантните очертания на бюста. Фонът на това пастелно синьо придава на черните коси, тъмния поглед и бялото лице някаква почти фантастична ефектност. На тая жена всички цветове й отиват.
Вие всъщност май се готвехте да излизате? забеляза гостенката, додето аз се занимавам с питиетата и с чашите.
Не познахте. Аз изобщо не излизам.
Наистина ли? Че тогава защо тоя изискан вид?
Така, за самочувствие.
Днес малко мътно се изразявате.
Няма нищо мътно отвръщам аз, като слагам леда и наливам алкохола. В тоя час обикновените хора излизат, за да пийнат или да идат на ресторант, или да се видят с приятелките си. Затова и аз се приготвям, като че ще излизам. Това ми дава илюзията, че съм като всички други.
Жената ми хвърля един от обичайните си бързи и проверяващи погледи, после казва:
Мисля, че вместо целия този сеанс на самовнушение, много по-просто би било направо да излезете, щом ви се излиза.
Съвсем вярно кимам. Ще ми помогнете ли да изнесем тая цялата стъклария на верандата?
Седим известно време под оранжевия навес, пием от студените запотени чаши и пускаме струи тютюнев дим в пространството.
Вие не ми отговорихте на въпроса напомня по едно време Франсоаз.
Значи, не съм имал желание да отговарям.
Това не е учтиво
Защо? Вие също премълчавате маса неща.
Например?
Ами например какво ви води тук. Не вярвам да почнете да ме убеждавате, че не можете да дишате без мене.
Не се безпокойте. Аз лъжа по-умерено от вас.
Тогава?
Бедни приятелю! Колко години трябва още да живеете, за да разберете, че най-голямото удоволствие за една жена е да задоволява любопитството си? Вие събудихте моето любопитство. Използуването на посредник, за да ме доведе тук, отшелничеството ви в един дом, който очевидно не е ваш, без да говорим за купчината измислици, които ми сервирахте, всичко това е почти загадъчно.
Не допусках, че имам толкова загадъчен вид. Но доколкото го имам, ще се постарая да го запазя, за да не ви изтърва като клиентка.
Франсоаз става, прави няколко безцелни стъпки по верандата, после се изправя до креслото ми. Тия маневри изглеждат обмислени, но може и да се дължат на най-банално притеснение. Аз не съм от забавните събеседници. Тоя път не мога да избягна изгледа на стройната снажна фигура, защото тя запълва целия ми хоризонт в крупен план. Ставам, почти като хипнотизиран, и се изправям пред Франсоаз.
Кажете, Емил тя замълчава, сякаш й е трудно да произнесе за пръв път името ми.
Какво да кажа? питам аз с леко пресъхнали устни, като се опитвам да прозра нещо в мрачините на тъмния поглед.
Кажете наистина ли ме обичате?
Не говорете глупости. Между такива като нас не може да съществува обич отвръщам аз.
И прегръщам плътно облите силни рамене.

* * *

След морза идва ред на тайнописа и свързаните с него рецепти, химикали и технически указания. Господин Харис е неизчерпаем и непогрешим като истинска енциклопедия. Една твърде обемиста и полезна енциклопедия, която едва ли скоро ще излезе на бял свят, защото би трябвало да носи название Наръчник на шпионина. Лошото е, че някой от следващите дни Харис ще си прибере черната чанта и ще иде да предава лекции на нов дебютант, а мене ще ме пратят да полагам практически изпит по шпионаж в една страна, от която едва съм се измъкнал.
Лошо е и друго. По хода на лекциите от ден на ден ми става все по-ясно, че те са към своя край. Засега всичко се движи в областта на теорията. Но аз още в България съм чувал доста истории, подобни на моята, и знам, че много скоро на мястото на Харис ще се появи Дъглас или някой друг и ще ми предложи конкретния план на операцията, който аз не само ще трябва да науча наизуст, но и да изпълня практически.
Единствената ми утеха в тия дни на напрегнато очакване е Франсоаз. Предвиждането ми, че след първата физическа близост ще настъпи безразличие или досада, не се оправда. Може би защото, както се случва много рядко, ама наистина много рядко, Франсоаз е тъкмо жена за мене. Искам да кажа, че тя няма нищо общо с това, което се нарича сладка женичка. Сладкото винаги в края на краищата, а обикновено и в самото начало, почва да нагарча. Търсите студено освежително питие, а получавате лепнещия сироп на нежностите и глезениците. При Франсоаз няма опасност от подобни изненади, След първата ни обща нощ на безсъние и опиянение тя се задоволи да ми каже през полуотворената врата на банята:
Ти се оказа ужасно изморителен и първобитен любовник. Добре, че всички мъже не са като тебе.
Нежностите й по-късно бяха все от този род. Което бе все пак по-добре, отколкото да се обеси на врата ми и да застене: Миличък, кажи ми, че ме обичаш! Особено като се има предвид, че бе висока метър и седемдесет и два и тежеше нормално за ръста си.
Франсоаз идваше обикновено през ден и винаги привечер. Програмата на гостуванията й бе всякога една и съща умерено пиене с умерени заяждания, самодейно приготвена вечеря и любов без излишни приказки. Някой по-малко подозрителен от мене вероятно би решил, че жената здраво се е привързала и съм станал привичка на живота й. Аз обаче бях на мнение, че и двамата изчаквахме да чуем един от друг нещо, което все не произнасяхме и което бе съвсем без връзка с отношенията между двата пола.
Додето един ден господин Харис ми съобщи, че нашите занимания приключват дотук, и с безчувствен глас ми пожела успех в практическото им приложение.
Вечерта, когато седнахме по обичая си с Франсоаз под оранжевия навес и изконсумирахме привичните си дози алкохолни хапливи любезности, аз реших, че трябва да заговоря пръв. По-слабият винаги е принуден да заговори пръв. Такава е играта и срещу това нищо не може да се направи, защото не съм я аз измислил.
Скъпа Франсоаз, твоите духовитости са наистина проверени от времето, но доста еднообразни. Какво ще кажеш, ако сменим темата?
В репликата ми нямаше нищо забележително, но погледът ми бе достатъчно красноречив.
А ти какво ще кажеш, ако сменим мястото? отвърна Франсоаз. Ние така упорито лежим под тоя навес, та имам чувството, че съм станала за цял живот оранжева.
Тя се изправи, слезе по трите мраморни стъпала и тръгна из градината, където наистина досега не бе ни хрумнало да се разхождаме. Последвах я и когато стигнахме тъмната алея край кипарисите, запитах:
Смяташ, че ни подслушват ли?
А ти как смяташ?
Откъде да знам
Говори тогава каквото знаеш.
Франсоаз, искам да отида в Париж!
Че върви. Приятно пътуване.
Не мога без тебе. Исках да кажа, не мога без твоята помощ.
Защо да не можеш?
Защото съм в безизходица. Ти единствена си в състояние да ме спасиш.
Дотам ли стигна, да те спасява една надменна курва, както бе благоволил да ме наречеш пред твоя Дъглас?
Ти имаш изумително остър слух
Всъщност и най-острият слух не би могъл да долови репликата ми в шума на нощното заведение през три метра разстояние. Но аз съм чувал, че слухът понякога се изостря добавъчно посредством специална апаратура. Само че в момента нямам време да мисля по тия подробности.
Франсоаз, ти знаеш много добре за какво седя в тая вила и какво правя в нея
Да допуснем, че знам. А каква е целта?
Подготвят ме за прехвърляне в България. Едва успях да избягам оттам преди шест месеца, а те искат да ме върнат отново
И ти умираш от страх. Така ли?
Не е въпрос само до страх. Това ще означава край на всичките ми намерения, на всичките ми мечти. Цял живот съм жадувал за Париж баща ми беше френски възпитаник израснал съм с тия мисли
Добре, добре. Само не се разплаквай.
Силата бе на нейна страна и жената играеше твърдо. Нямах никакво намерение да се разплаквам, но замълчах, защото усетих, че от мене не се иска да правя изповеди, а да отговарям на въпроси, които друг щеше да подбира. Добре, че вече бях свикнал с тия упражнения.
В сянката на кипарисите смътно белееше скамейка, но Франсоаз я отмина и спря чак в края на алеята. После ми даде знак да се доближа съвсем до нея и произнесе полугласно:
Какво ще кажеш, ако почнем малко по-отначало, а?
И почнахме отначало.
Жената бе майстор в задаване на въпроси, нещо, което бях доловил още при първия ни водевилен разговор. Всеки въпрос удряше в една възлова точка и разпитът се водеше тъй ловко и напрегнато, че Франсоаз за петнайсет минути изтръгна от мене всичко това, за което гръцките полицаи губеха дълги часове.
Случаят Младенов може би ще представлява известен интерес за нас забеляза чернокосата, след като разпитът приключи. Не знам обаче от каква полза можеш да ни бъдеш ти самият
Слушай, Франсоаз, ще изпълня всяка задача, която ми поставите. Ще изпълня всички задачи, които ми поставите. Аз обичам Франция
Жената ме погледна замислено с тъмните си очи, големи и смътни в мрачината на алеята:
Един човек, който не обича собствената си страна, едва ли е способен да обича друга страна, Емил.
Замълчах. Тя знаеше къде да удря, кобрата.
Но това не е най-важното. Между такива като нас, както сам казваш, за обич не се говори. Въпросът е, че теб те е страх сега. Много е възможно, значи, да те е страх и утре. Не мисли, че страшното е само оттатък, в България.
Франсоаз, аз не съм страхливец.
В това не съм сигурна. Впрочем туй засяга главно тебе: ако се окажеш страхливец, значи ще живееш по-малко. Хайде да се връщаме. Дългите разходки винаги изглеждат подозрителни.
Чакай казах. За мене няма връщане. Подготовката ми приключи днес. Може би не по-късно от утре вечер ще ме пратят на границата.
Тя бе тръгнала вече по алеята, по при тия думи спря и отново се обърна към мене:
Сега ли ми казваш всичко туй? Можеше да почакаш още и да ми телеграфираш от границата. Какво искаш да направя за два часа?
Да ме измъкнеш оттук. Франсоаз, вече достатъчно те познавам, за да знам, че можеш да направиш всичко, ако решиш да го направиш.
Един комплимент, дори към жена като Франсоаз, винаги върши работа. Във всеки случай повече работа, отколкото разни заклинания в името на нашето приятелство и други подобни. Франсоаз втренчи поглед към черната стена на кипарисите, като размисляше нещо. Красивото лице смътно белееше в мрачината и от тъмните, грижливо подредени коси се носеше лек дъх на шанел но аз не забелязах нищо от чара на жената, защото виждах пред себе си не жена, а един анонимен представител на ведомството, което в момента решаваше съдбата ми.
Нямам време да ти издействувам никакъв документ промърмори Франсоаз, сякаш говореше на себе си.
После отново помълча и ненадейно добави:
Толкова по-зле. Ще опитаме без документ. Господин Никой, родом от Никъде. Националност: без националност.
Тя ме хвана подръка и като ме поведе бавно по тъмната алея към вилата, заговори тихо:
Аз си тръгвам. Ти ме изпращаш до вратата, вечеряш пет минути в кухнята, като вдигаш достатъчно шум, прибираш се в спалнята, загасяш, сякаш си лягаш, излизаш от прозореца и прехвърляш оградата тук, на края на алеята. Точно срещу тебе е шосето. Тръгваш вляво. Аз те чакам зад третия завой.

* * *

Белият ягуар лети по шосето със скорост, малко по-висока от позволената. В мрачината от двете страни на пътя блещукат светлините на атинските предградия. Над нас трептят големите звезди на тъмносиньото и необятно атинско небе. Прекрасно небе, чиято хубост по различни причини все не мога да вкуся. Франсоаз, втренчена пред себе си, мълчаливо следи летящата срещу нас, осветена от мощните фарове лента на асфалта. Аз също мълча, като се опитвам да сподавя неприятната тръпка в гърба, която усеща преследваният.
Всъщност не вярвам да ни преследват, поне засега. Всичко стана бързо и безшумно по дадения от Франсоаз план. Въпросът е какво ни предстои да правим оттук нататък. Но макар да мразя да се движа в неизвестност, аз не се решавам да разпитвам чернокосата и само машинално следя бялата муцуна на ягуара, която нагъва летящата срещу нас лента на пътя.
Светлините край шосето стават все по-гъсти. Колата навлиза в улиците на Атина. Франсоаз намалява скоростта излишен лукс е да търсиш разправии с полицията, когато до тебе седи човек без паспорт. Движим се със седемдесет километра в час, но мене ми се струва, че пълзим като костенурки, и това ме дразни. Поривът да избягаш колкото може по-бързо е, разбира се, само глупав атавизъм. В наши дни, ако полицията е решила да те хване, тя не те гони по петите, а просто те пресреща.
Късно е. По кръстопътищата мигат жълтите светлини на светофарите: ако искаш, премини, но си отваряй очите. Свикнали сме на това. По пътя ми в тоя живот изобщо рядко е светело зеленото. Ако не е червено, и най-добрия случай ще е жълто. Жълтото, предупредително мигащо око: минавай, но на свой риск.
Дългият булевард, на който излизаме, ми е познат от вечерната разходка с полковника. След няколко минути пред нас светва белият неон на хотел Гранд Бретан и точно насреща бялата дума Копакабана. Движим се още няколко минути, после ягуарът свива рязко в малка полутъмна уличка и спира. Франсоаз взема ключовете на колата и слиза.
Ще прескоча да телефонирам. Чакай ме тук.
Ще чакам, какво ще правя. Минава повече от четвърт час, но чернокосата още я няма. Значи, не е отишла да телефонира, а да посети някого, вероятно човека от по-горната инстанция.
Най-после Франсоаз наново се появява, сяда в колата, запалва и потегля, без да каже дума. Движим се през малки, зле осветени улички, край стобори на железарски складове и край разградени места. После отново излизаме на широк асфалтиран булевард. От едната страна на булеварда блестят витрини и пъстри фирми на заведения. От другата страна в полумрака тъмнеят корпуси на параходи, комини и мачти. Трябва да сме в Пирея. Франсоаз спира колата до слабо осветения тротоар откъм кея.
Слез тук и ме почакай.
После продължава още двеста метра нататък и спира пак, този път до бляскавата редица на витрините, слиза от колата и хлътва в едно заведение. Подир малко я виждам отново да излиза, придружена от някакъв мъж, облечен в черно и доста по-нисък от нея. Двамата прекосяват пеша булеварда и тръгват бавно насам по тъмния тротоар.
Ето ти пасажера казва Франсоаз, когато двамата се изравняват с мене. Емил, това е Жак. Оттук нататък той ще има грижата за тебе.
Вървете с мен избърборва мъжът, без дори да ме погледне, като ни повежда в сянката край корпусите на параходите.
Стигнахме съобщава след малко той.
Пред нас е ниското туловище на товарен параход с два също ниски широки комина. На кърмата ясно се чете ЕТОАЛ. Мъжът се изправя до трапа, вдига към Франсоаз ръка за сбогом и ми прави знак да го последвам.
Тръгвате утре в зори осведомява ме Франсоаз, като ме съпровожда до трапа. Човекът, при когото ще те заведат в Париж, ще бъде предупреден. Ще му кажеш само: Аз съм Емил, изпраща ме Франсоаз.
Благодаря ти отвръщам. Истински ти благодаря, макар че не мога да намеря съответните думи
Не е и нужно успокоява ме Франсоаз. Хайде, прибирай се, че ми се доспа.
Наистина сладка женичка. Стискам ръката й и тръгвам по трапа след непознатия, но когато стигам палубата, отново се обръщам и оглеждам широкия крайбрежен булевард, светлата редица на заведенията и тъмнеещите по-нататък масиви от сгради. Може би нейде там, далеч отвъд тия сгради, точно в тоя миг някой диктува някому заповедта за моето арестуване. Обаче аз съм вече върху един малък люшкащ се къс френска територия и преследвачите надали ще ме открият. Би трябвало да бъда щастлив, но чувствувам само, че в гърдите ми се разлива някакво тягостно и разяждащо усещане за празнота. Усещането, че съм сам, безнадеждно сам в тая нощ и на тоя булевард, между сенки от сгради и сенки от хора, погълнат от тъмнината и удавен в пустота.
Франсоаз стои все още на кея. Мъча се да се заловя за тоя смътен женски силует, за да се измъкна от празнотата, и вдигам ръка за поздрав. И понеже лицето на Франсоаз е заличено от сянката, опитвам да си въобразя, че то ми се усмихва. И в същия миг чувам мекия безстрастен глас:
Сбогом, господин Никой! Щастливо плаване.


ВТОРА ГЛАВА

Аз съм Емил. Изпраща ме Франсоаз.
А, добре. Хубаво ли пътувахте? пита човекът зад бюрото.
Отвратително. Предаваха ме от ръка на ръка като пощенска пратка трябва да отговоря аз. Но човекът зад бюрото очевидно пет пари не дава за това как съм пътувал, затуй отвръщам:
Благодаря. Всичко мина много добре.
Седнете прави знак човекът зад бюрото. Пушите ли?
Да, но не от тия трябва да отговоря аз, понеже вече съм опитал вкуса на Голоаз бльо. Вместо туй отново благодаря и запалвам предпазливо лютивата папироса.
Човекът зад бюрото ме наблюдава половин минута открито и делово, докато аз го изучавам само с крайчеца на окото си. Слаб мъж с остър нос, остър поглед и водоравни, сякаш пригодени за пагони рамене. Мургавата кожа и късо остриганата като четка сива коса допълват военно-цивилния вид на непознатия.
Значи, вие сте Емил. Моето име е Льоконт. Какво ще ми кажете за себе си, господин Емил?
Почвам как да е, защото знам, че монологът ми скоро ще се разбие в отговори на въпроси. Така и става. Два часа по-късно, след като въпросите са приключени и стаята е здраво задимена, а мене ми се повдига от острия тютюн, господин Льоконт отваря нова страница:
Добре. Всичко това ние вече го знаем повече или по-малко. Онуй, което ни интересува по-специално в случая, са вашите отношения с Младенов. Смятате ли, че имате възможност да станете негов доверен човек?
Аз съм негов доверен човек.
Съветвам ви да не разчитате прекалено на това, че сте му спасили живота. Човечеството, знаете, е съставено предимно от неблагодарници.
Аз бях негов доверен човек още много преди случката на границата. Обстоятелството, че той ми се довери за уреждане на бягството, вече означава нещо. И после, Младенов очакваше, че не всички тук ще го посрещнат с цветя, че някои може би ще почувствуват кариерата си застрашена от неговото идване, и тъкмо затова ми казваше, че се нуждае от предан помощник и че този помощник ще бъда аз
Добре, да се надяваме. Всъщност вашият приятел наистина е предусетил нещо от тукашната ситуация. Младенов е една голяма политическа фирма, но тъкмо това дразни някои хора, които се боят да не бъдат изместени.
Льоконт става и прави пет крачки към прозореца, който гледа към опушен, разяден от влагата калкан. От това стаята е полутъмна и въпреки обедния час в нея свети мъждива електрическа лампа с опрашен абажур. Мъжът опира костеливите си ръце на перваза и се заглежда през прозореца, сякаш там има нещо за гледане. После прави бавен кръгом и отново тръгва към мене. Аз също бих се поразходил из стаята, за да разкърша вцепенения си кръст, но понеже това е неприлично, само се взирам в изпълнения с угарки фаянсов пепелник.
Льоконт сяда зад бюрото си и вперва в мене острия си поглед.
Емигрантският център, в който ви предстои да работите, действува главно в три насоки: пропаганда сред емиграцията, издаване на списание и пр.; събиране на информации за положението в България посредством идващи на временно пребиваване в Париж сънародници; обработване при нужда на такива сънародници с цел да бъдат убедени да емигрират. Тия три вида активност представляват, разбира се, известен интерес за нас. Онова обаче, което главно ни интересува, е дейността на центъра или на известни негови представители в полза на американското разузнаване.
Льоконт разтваря чекмеджето на бюрото си със загрижен вид, сякаш търси някакъв поверителен документ, но вади оттам само нов пакет голоаз. Човекът разкъсва бавно пакета, поглежда подозрително съдържанието му, като че иска да се увери наистина ли цигарите са точно двадесет, после ми го поднася.
Благодаря. Много пуших.
Пушете, докато сте млад. На моя възраст пушенето вече е свързано с угризения промърморва Льоконт.
Тая забележка не му пречи да запали. Той дръпва дълбоко дима и го изпуска в две обилни струи през ноздрите на острия си нос.
Американците, разбира се, са наши съюзници, но това не им пречи да действуват на своя глава, без да се съобразяват с нашето мнение. А за нас съвсем не е без значение да знаем как точно действуват те, особено, когато се касае за действия на наша територия. Всичко това без друго е от областта на голямата политика, обаче то е свързано с малките задачи, които ще трябва да решим с вас. А те са следните.
Льоконт отново става, опира гръб на стената зад бюрото, дето е окачена административната карта на Франция, и почва да излага скромните ми задачи, като за по-нагледно жестикулира с ръката, държаща цигарата.
Ясно ли е? пита той.
Ясно е.
Повторете, за да видя дали сте разбрали всичко.
Повтарям.
Добре кима Льоконт. Излишно е да подчертавам, че всички ваши действия трябва да бъдат съвършено дискретни. Без да говоря за неприятностите, които разконспирирането ви би причинило лично на вас, то би създало маса неприятности и на нас самите. Надявам се, че ще можете да проявите необходимата ловкост при всеки даден случай.
Аз също се надявам отвръщам скромно.
Льоконт ме поглежда с острия си поглед.
Примерно, имате среща с мосю Пиер. Как ще се уверите, че никой не ви следи?
Ще се извърна леко, завивайки зад някой ъгъл.
Добре кима Льоконт. А ако видите зад гърба си няколко души, как ще установите кой тъкмо от тях ви следи и следи ли ви действително?
Ще спра малко по-натам и внезапно ще тръгна обратно, сякаш съм сбъркал посоката. После на следващия ъгъл ще погледна отново, за да видя дали някой от въпросните хора не ме е последвал.
Много добре кима Льоконт. А след като сте разбрали, че някой ви следи, как ще се отървете от него?
Ще се спра пред първата витрина, ще почакам да ме задмине и после ще се притая в някой вход.
Отлично кимна доволно Льоконт. Макар че аз на ваше място бих му ударил направо един юмрук в зъбите. Един такъв юмрук, че вече да не стане.
Той ме поглежда с убийствено снизхождение, угася цигарата си в пепелника и натиска звънеца на бюрото.
Бедни приятелю, вие трябва тепърва да минете една, макар и най-елементарна школовка. Иначе едва ли ще сте в състояние да установите дори номера на обувките на вашия Младенов
На вратата се показва подофицер в черна униформа.
Повикайте Мерсие заповядва Льоконт.
И като се обръща отново към мене, добавя:
Какво ще кажете за малка почивка в една виличка до Фонтенбло?
До гуша ми дойде от вилички и от школовки би трябвало да кажа аз, но премълчавам и тъжно зачаквам появата на споменатия Мерсие.

* * *

Рю дьо Паради е дълга и мрачна улица, врязана в еднообразните блокове от сиви сгради. Ако по изгледа на тая улица би следвало да се съди за изгледа на самия рай, ще излезе, че човек напразно хилядолетия наред е оплаквал изгонването си от него. Все пак Рю дьо Паради има своя отличителен белег, който я отделя от стотиците подобни мрачни парижки улици. Тук по неизвестни стечения на обстоятелствата са струпани половината магазини на града за порцеланови сервизи. Тия магазини са тъй многобройни и витрините им са тъй задръстени с крехка стока, че просто замечтаваш да видиш някой млад палав слон, тръгнал весело да се поразходи от единия до другия край на улицата.
Часът е точно дванадесет, когато аз поемам по десния тротоар на Рю Дьо Паради, разглеждайки безцелно витрините. Вниманието ми всъщност е насочено не толкова към лиможките порцелани, колкото към баналната тъмнозелена врата на една безлична сграда след втората пресечка на улицата. Стигам до вратата, продължавам следната пресечка и отново се връщам назад. Повтарям няколко пъти този маршрут, додето най-сетне зелената врата се отваря и на улицата излиза сух костелив мъж, малко не на мястото си в твърде широкия шлифер с бронзов цвят. Забързвам насреща му. Човекът ме познава едва когато почти се изравняваме.
Емиле!
Бай Марине
Той се спуска към мене и доста непохватно ме прегръща през рамото.
Какво стана с тебе бе, човек? И откога си тук?
От три дни. И от три дни обикалям насам. Срещнах един емигрант, познат от старо време, и той ми каза, че си живеел на тая улица.
Не живея тук, но тук ни е Центърът. Нейсе. А къде се губи досега?
Къде в Гърция, в затвора Тя, моята, е дълга.
А на мен ми обещаха веднага да те пуснат Е, нищо де, било каквото било. Важното е, че се събрахме!
Както ме е уловил през рамото с костеливата си ръка, той ме повежда надолу по улицата, като продължава да говори несвързано:
Тук, зад ъгъла, е кафенето, дето се събираме Таман ще те запозная с останалите Емиле, мойто момче, да знаеш само колко си ми нужен. Работа ни предстои да вършим с тебе. Но за това после. Ей го кафенето Стопанинът, знаеш, е наш, българин
Кафенето се оказва обикновено квартално бистро, леко модернизирано с розов неон и с няколко големи огледала зад тезгяха. Вътре е шумно и многолюдно поради обедния час. Младенов спира до автомата за игра при входа, където са изправени двама мъже, единият от които безжалостно блъска апарата, докато другият наблюдава действията му.
Момчета, запознайте се: това е Емил, дето бягахме заедно. Това са Тони Тенев и Милко Илиев, добри момчета, наши хора
Милко с явно неудоволствие прекъсва играта, за да ми подаде ръка и тутакси след това отново се залавя за бутоните. Тони е по-радушен и дори прави опит да подеме разговор, но Младенов ме дърпа навътре:
После, после. Ела да те представя на другите!
Другите са седнали около малка маса в ъгъла. Двама от тях вероятно са по-важни личности, защото, като ме запознава с тях, Младенов ги именува _господин_ Димов и _господин_ Кралев. Господин Димов очевидно е най-важният. Това личи по флегматичното му държане и скучаещия израз на лицето. Той е нисък и пълен, с болнав зеленикав оттенък на лицето. Кралев е мургав човек с мрачна физиономия, дебели черни вежди и мазни черни коси, прилепнали към четвъртития му череп. Той е толкова чернокос, та изглежда зле обръснат, макар вероятно заранта да е теглил две контри по бузите си. Младенов ме представя едва ли не като стълб на опозицията срещу комунизма и припомня, че аз съм същият, дето съм му спасил живота. Въпреки тия атестации нито Димов, нито Кралев ми обръщат особено внимание. Първият все пак благоволява да ми протегне инертно пълната си потна ръка, а вторият само бегло ми кима с мазния си алаброс.
На масата има още двама мъже, очевидно хора без значение, именувани фамилиарно с прозвища Гарвана и Смока. Има и една жена, навярно ползуваща се благоволението на Димов, защото е седнала до него и си позволява да го нарича Боре. Тя е с едро телосложение и с някаква пламтяща червена рокля, която по яркост може да се мери само с пурпурния руж на устните й.
Госпожица Мария Кирова, известна наша артистка представя ми я Младенов.
Мери Ламур! поправя го известната артистка и великодушно ми прави място до себе си.
Аз се усмихвам мило, за да покажа, че съм оценил великодушието, макар че от Мери Ламур заедно с уханието на острия парфюм се носи и известен дъх на женска пот.
Гарсон! извика Младенов с царствен жест, предполагащ най-малко поръчване на бутилка шампанско. Две бири!
Как е там, в България? пита Мери, решила като дама да поддържа разговора на масата.
Много зле отвръщам, като правя печална физиономия.
Това го знаем промърморва Димов. Хората недоволствуват, стоки няма, цените растат
Той говори, като свива пълните си устни, и примлясва, сякаш смуче бонбон. Дебелите му къси пръсти си играят с ключовете на колата, на които е окачена сребърна пластинка с изображение на скорпион. Шефът вероятно е роден под знака на скорпиона.
Искам друго да кажа забелязвам аз стеснително
Димов ме поглежда със сънливите си очички, сякаш учуден, че съм искал да кажа нещо, което той не е доловил.
Зле е в смисъл, че комунистите здраво са се окопали. Няма надежда скоро да се обърне
Извинете, но вие не виждате по-далече от носа си казва меко Димов, все тъй смучейки несъществуващия си бонбон.
Е, и ти пък, Борисе! намесва се добродушно Младенов. Не искам да правя комплименти, но Емил Бобев е един от нашите най-кадърни журналисти. Комунистите, ако си знаеха работата, щяха злато да дават за такива като него, а не да го уволняват
Той поема регала, който келнерът му поднася, чуква се с мене и добавя:
Мисля, че тъкмо човек като Емил ни е нужен за списанието.
За да пише, че няма начин да съборим комунизма обажда се за пръв път Кралев с нисък тръбен глас.
Хайде пък и вие! Какво го награкахте човека! взема моята страна Мери Ламур. Казал е, каквото си мисли. Аз такива, дето казват, каквото си мислят, сто пъти ги предпочитам пред онези, дето ви се докарват само за да изскубнат някой франк, а после ви се плезят зад гърба!
Благодаря ви, госпожице обаждам се аз, срещу което получавам една дружелюбна усмивка. Бил съм цял живот достатъчно праволинеен, за да имам нужда да се перча пред когото и да било. И съм изтърпял достатъчно от режима, за да е необходимо да доказвам, че го мразя. Когато пишем статии, ние ще пишем, разбира се, според задачите на нашата пропаганда. Което съвсем не значи, че трябва да вземеме собствената си пропаганда за чиста монета. Първото условие да победиш противника си е да имаш реална представа за силата му.
Тая малка лекция по политическа зрелост е произнесена спокойно, но с необходимата твърдост. Ефектът е точно тоя, който съм очаквал: Кралев ме поглежда под дебелите си вежди с открита неприязън. Затова пък Младенов е окуражен от увереното ми държане. Той демонстративно се чука повторно с мене и допива на един дъх бирата си. Димов заема средна позиция.
Не се горещете казва той меко, свил сладко устни, за да не изплюе несъществуващия си бонбон. Ние сме осведомени хора и знаем горе-долу какво е досието ви. Но тъкмо защото сме осведомени, трябва да ви кажем, че не бива да се поддавате на пораженски настроения. В България вие не сте могли да знаете някои неща, по които ние тук сме в течение. Затова и не ви обвинявам. Да се подценява врагът е, разбира се, лекомислено, но да се надценява е пагубно.
При тия думи шефът подхвърля нагоре ключовете с емблемата на скорпиона и после отново ги стиска в пълната си ръка, сякаш за да отбележи, че е казал, каквото е трябвало да каже.
Съвършено вярно съгласявам се аз и това напълно успокоява атмосферата.
Тогава да вървим да обядваме предлага Димов в неопределена посока и става.
Другите също стават. Младенов вади пари от джоба си, преброява внимателно няколко монети и ги оставя на масата.
Ще трябва и аз да вървя с тях, за да уредя положението ти прошепва ми той. Ето ти визитната ми картичка с адреса. Ела към шест, за да си поговорим. Работа ни предстои да вършим.
Седя край опустялата маса, върху която са пръснати безредно кафени чашки и зелени бутилки от перно. Разполагам с повече от пет часа време, а не зная какво да ги правя. На лавката за цигари до големия бакърен тезгях продават пощенски картички цветни снимки от Париж, с яркосиньо небе, яркобели облаци и яркозелени автобуси. Това ме навежда на мисълта, че бих могъл да драсна няколко картички до приятели, както правят всички хора, щом пристигнат на някое прочуто място. Купувам пет-шест еднакви изгледи с Айфеловата кула като по-типични за Париж, сядам отново на вече разтребената маса и почвам да фабрикувам текстове с обичайното за подобни случаи съдържание: Най-после пристигнах в Париж, Много поздрави от Париж и пр. Всъщност хората, на които пращам картичките, не са ми чак толкова интимни приятели, но самият факт, че пращам някому картички, ме изпълва със самочувствието, че не съм съвсем сам на тоя свят.
Тебе ли оставиха да плащаш сметката? запитва Тони, който се е приближил до масата, вероятно уморен да блъска автомата.
Още не отвръщам, но и това може да стане.
А бай Младенов не те ли покани поне на един обед?
Не чух такова нещо.
А колко пари ти бутна?
Николко.
Ей, че стипца човек! учудва се Тони.
Той примъква с крак един стол и сяда срещу мене. В тоя миг пристига и Милко и също сяда.
Оставиха го човека на сухо и заминаха обяснява му Тони. Е, такова нещо са шефовете, братче.
Ти как си с парите? обръща се той отново към мене.
Зле.
Язък. Значи, няма да можеш да почерпиш ухилва се Тони.
Ще почерпя, ако ме настанят на работа. Младенов каза, че ще ме настанят.
И като те настанят, ще цъфнеш, нали? Също като нас с Милко. Да не мислиш, че получаваме в хилядарки Ей, гарсон!
Гарсонът, който би могъл вероятно да бъде баща на Тони, приближава лениво до масата.
Да хапнем нещо, а? предлага Тони. И без да чака отговор, нарежда:
Три бифтека с пържени картофи и бутилка божоле! И по-бързичко, а?
Ти какво, да не си по журналистическата част? обръща се Тони отново към мене.
Нещо от тоя род.
Тогава дано те назначат. Ако ти прехвърлят на тебе списанието, ще ми светне пред очите. Тия хора нямат акъл бе! Може ли двама души да правят цяло списание!
Кой е вторият? питам.
Милко отвръща Тони, сякаш самият Милко е глухоням.
Той е към тридесетгодишен мъж с много бяло лице и мека светлокестенява коса. Повече не мога да кажа за него, понеже очите му са все наведени надолу, а гласа му още не съм чул.
Сътрудници нямате ли?
Какви сътрудници! Има един от Радио Свободна Европа, дето ни прави политическите коментарии, и един смахнат обущар, дето мъкне стихотворения за велика България. Това са ни сътрудниците.
Възрастният гарсон покрива масата с хартиени салфетки, донася и чашите, а после сервира бифтеците в пластмасови чинии. Изобщо луксът на заведението не е прекомерен.
Храним се известно време мълчаливо. Тони в качеството си на черпещ пълни чашите и в края на обеда поръчва втора бутилка. После следва кафе с по чашка коняк.
Тук, братче, паричките шефовете ги прибират, а за такива като тебе и мене остават триците връща се отново на първоначалната си мисъл Тони, като пали цигара.
Аз също запалвам, но не от неговите, защото и Тони пуши от сините. Тук всички, изглежда, пушат сините.
В Париж, за да печелиш много пари, трябва да си или шеф, или нещо като Мери Ламур продължава Тони, станал бъбрив от пиенето.
Нали тя е артистка?
Артистка, вятър! Показваше си известно време задника в едно кабаре, додето се прилепи до нашия Димов, и сега смуче от паричките му. Артистка, как не!
Ти не бива да говориш така забелязва тихо Милко.
Той има глух, малко дрезгав глас. Нищо чудно, ако се вземе под внимание, че го използува толкова рядко.
Защо да не говоря? Да не би да лъжа нещо? сопва му се Тони.
Ти не бива да го казваш настоява Милко, като натъртва на местоимението ти.
Хайде де! И защо? Да не ми е стринка или вуйна?
Милко не отговаря. Той става, отива до лавката за цигари, взема дребни пари и се отправя към автомата за игра.
Затъпял е от тия машинки обяснява ми доверително Тони. Инак не е лошо момче. Ако нямаш работа, да се поразмърдаме, а? Вкиснах се вече в това кафене.

* * *

Към пет часа, след като сме сменили няколко заведения по Големите булеварди, сядаме на терасата на Кардинал. Следобедът е влажен и сив. Вятърът мъкне по небето тъмни като дим облаци. Край масите се точи гъста навалица. Движението по кръстопътя Ришельо Друо е задръстено и полицаят напразно размахва като вятърна мелница ръцете си в бели ръкави.
Просто да пукнеш от гюрултия и от скука говори Тони, като оправя с пожълтели от тютюна пръсти дългата си коса. Няма с кого да размениш две думи. Милко е приказлив като риба. Жените само ме уморяват и отгоре на това ми скубят паричките. Ако искаш, мога да ти прехвърля някоя. Имам една руса ей с такива гърди. Келнерка е в Либр-сервиса до Шанзелизе. Ако си мераклия, мога да ти я прехвърля
Лицето на Тони е малко пребледняло от алкохола. Косите му са разчорлени тъкмо защото постоянно ги оправя с тютюневите си пръсти. Той вече е успял да изприказва всичко, което му е на душата, и това, което говори в момента, е само повторение на вече казаното.
Два рома! нарежда Тони на келнера.
Предпочитам кафе осмелявам се да възразя.
Ще пием и кафе успокоява ме Тони. Има време за всичко. Щом си тръгнал с мене, няма да останеш жаден. Аз не съм пинтия като другите.
Той наистина не е пинтия, защото щедро плаща навсякъде въпреки постоянните си оплаквания от безпаричие.
Изобщо изглежда не лош човек, ако се изключи това, че пие и дрънка повече от необходимото. Вече съм научил, че е избягал от България в петдесета година, едва завършил гимназия, за да търси авантюри, а сега, на ти авантюри! Научил съм и това, че, между нас казано, ама съвсем между нас, понякога му писва и е готов да се върне обратно, обаче го спира мисълта, че ще го насадят в затвора.
Гледай какъв е хаос и гюрултия наоколо казва Тони, като сочи навалицата край масите. Всеки гони парата и всеки гледа да подхлъзне другия
После ме поглежда със стъклен поглед и добавя без връзка:
Ако бях по-млад, щях да се опитам да стана макро. По-добре е да си макро, отколкото курва
Най-добре е да не си нито едното, нито другото възразявам предпазливо.
Добре е, ама не може. Не сме дотам богати, за да бъдем честни. Затова пишем, каквото ни кажат, и правим, каквото ни кажат, и чакаме да падне някой франк Понякога ми се иска да си вдигна чуковете и да напусна, но не ми се мъкнат сандъци на халите. Правил съм го вече. Стига ми толкова.
Келнерът донася ромовете и прекъсва един епизод от биографията на Тони, който епизод и без това вече ми е познат. Пийвам за приличие от чашката си, понеже усещам, че съм на градус, после поглеждам часовника на ръката на Тони.
Трябва да вървя
Къде, при Младенов ли? Остави я тая пинтия!
Трябва да вървя. Обещал съм.
Тогава опитай поне да го оскубеш. Спасих ти живота, кажи, не те ли е срам да се стискаш!
Ще му кажа избъбрям аз и ставам.
Пък ако пусне малко пари, обади ми се. Аз ще ти покажа как най-добре да ги изпием.
Сбогуваме се и тръгвам по булевард Осман. Минавам край някакъв пощенски клон и това ме подсеща да пусна снимките на Айфеловата кула в кутията. После продължавам нататък, следвайки дадените ми от Тони указания относно местонахождението на Младенов.
Тони е или добро момче, или добре си изпълнява задачата. Даже много добре я изпълнява за пияница като него. Не даде с нищо вид, че ме прислушва, не ми постави нито един съмнителен въпрос. Просто малък сеанс за спечелване на доверието. За нещастие на Тони тия сеанси могат да имат успех само пред доверчивите.
Рю дьо Прованс, дето живее Младенов, се оказва съвсем близо. Къщата на съответния номер е стара, опушена четириетажна постройка, каквито са впрочем и всички околни сгради. Стълбището е чисто и добре поддържано, но стъпалата са тесни и стръмни и аз стигам четвъртия етаж доста задъхан. Младенов ми отваря с гостоприемна усмивка, превежда ме през някакъв тъмен вестибюл със спуснати капаци на прозорците и ме поканва в широк хол, мебелиран с лъжестаринна мебел и доста разхвърлян.
Кокалестото тяло на домакина е загърнато в сравнително нов бежов халат, вече доста изпъстрен с мазни петна. Свойството на Младенов да се покапва изобилно при храненето ми е известно още от приятелството ни в кварталната кръчма. Тогава мислех, че той се покапва поради бързината и лакомията, с която нагъваше общото мезе, за да не бъде изпреварен. Сега установявам, че той не може да не се цапа дори и когато се храни сам.
Какво да те почерпя? пита радушно домакинът, като се приближава до масата, затрупана с чаши и съдове.
Нищо. Пил съм вече.
Тогава ще вземем по едно кафе. Малко е изстинало, но аз така го пия.
Младенов донася две водни чаши, проверява за приличие чистотата им на светлината на лампата и налива рядка, подобно на чай течност от големия кафеник.
Кафето не само е изстинало, но ако се съди по вкуса му, датира от вчера. Оставям чашата на камината, запалвам цигара и се облягам удобно в креслото. Младенов придръпва един стол по-близо до мене и също сяда.
Идваш тъкмо навреме, момчето ми. Работа ни предстои да вършим с тебе произнася доверително старецът за трети път този ден.
Макар да го наричам винаги наум стареца, всъщност Младенов изглежда доста бодър за своите шестдесет години. Малко прегърбен и костелив, но костелив като як орех.
Щом ни предстои работа, ще я вършим успокоявам го аз. А какво става с моето назначение?
Уреди се. Мъчничко беше, но се уреди. И двамата се дърпаха в началото, особено Кралев: не го знаем, вика, що за птица е, не ни трябва таралеж в гащите. Цяла България го знае, викам, само вие не го знаете. Знаете го добре, ами се правите на вчерашни. На нас тъкмо такъв човек ни е нужен! Накрая, разбира се, кандисаха.
Младенов се обляга на креслото ми и се навежда към мене:
Да ти кажа ли защо се дърпат? Защото си мой човек, затова.
Може и да не е само за това. Тони цял следобед все с мене вървя.
Тони, глупости! свива презрително лице Младенов. Остави го тоя пияница, той не е опасен. Милко също не е опасен. Гарвана и Смока са дребосъци слуги и телохранители, който им плаща, на него служат. Всичките ядове идват от ония двамата Димов и Кралев.
Старецът замълчава, вперил замислен поглед в потъмнялото огледало над камината. После произнася с известен патетизъм:
Като си помислиш само в ръцете на какви хора са поверени нашите национални идеали!
Младенов е политикан от старата школа. Затова не може да обсъжда личните си работи, без да намеси и националните идеали.
Тоя апартамент ти ли го държиш целия? питам аз, за да върна приятеля си към действителността.
Аз го държа, макар че ми е голям и плащам безбожен наем. Бих те взел при себе си тъкмо да делим разноските, но не позволяват
Той отново се накланя към креслото ми и прошепва:
Няма какво да крия от тебе: тук, разбираш ли, идват хора, които не искат да имат странични свидетели Затова държат да съм сам.
Ти си знаеш. От мене и без туй голяма полза няма да видиш. В момента, бай Марине, нямам счупена пара в джоба.
Намекът е доста ясен, но затова пък съвсем лъжлив. Аз нося в джоба си много повече пари, отколкото засега са ми необходими. Въпросът е, че нямам право да ги харча, додето не си осигуря някакви доходи от Центъра.
Младенов, изглежда, е предвидил тая страна на разговора, защото бърка в джоба на халата си и вади пет банкноти по сто франка.
Не се безпокой, няма да те оставя без пари. Аз винаги се грижа за своите хора. Вземи сега това, пък като получиш заплатата, ще ми ги върнеш.
Преброявам набързо банкнотите със сериозността на човек, който мисли да връща туй, което взема, после ги слагам във вътрешния си джоб. Младенов следи действията ми с нескрито съжаление, макар че още много преди идването ми е обмислил неизбежната жертва и се е колебал дали да ми даде десет банкноти или само пет и най-първо в прилив на сантименталност е наброил десет, а после е взел обратно петте, казвайки си, че това ще ме научи да бъда по-пестелив.
Та, значи, работа ни предстои, а? връщам се аз на темата.
Работа, мойто момче, и то сериозна. Трябва да знаеш, че Центърът фактически, макар и секретно, се издържа от американците. Хората, разбира се, ме ценят и правят разлика между един политически лидер като Младенов и някакъв си емигрант като Димов. Тъкмо това обаче не се харесва на Димов. Въртя я, сука я и най-после, изглежда, е успял да убеди ония, че макар да съм голяма фигура, нямам неговите делови качества. И всичко се нареди точно така, както той желаеше: аз съм фирмата, а фактическият шеф е Димов.
Че как може тъй? Та ти ли нямаш делови качества! учудвам се аз, макар че от деловите качества на бай Марин ми е известно само умението му да се измъква малко преди да дойде време за сметката.
Ама ха де, виж им акъла! възклицава Младенов.
А ти пък защо се съгласяваш с такова положение?
Че кой ме пита мене? Веднъж направо поставих въпроса: Кажете най-после, кой е шеф тук аз или Димов? Ти си шефът, казват, но Димов е за нас ценен помощник и не можем да го пренебрегваме. И отгоре на това ме предупредиха, че не биха желали никакво изостряне на отношенията вътре в Центъра. А когато тия, дето дават парата, ти кажат не бихме желали, то е все едно да ти кажат не ти разрешаваме.
И сега?
И сега разчитам на тебе. До днес бях сам, без доверен човек и понеже бях сам, ония просто ме изолираха. А трябва да стане обратното: ние тях да изолираме и да покажем на американците, че можем да ръководим работата по-добре от разни димовци. Разбира се, нужно е да се действува постепенно и деликатно. На първо време ще поемеш списанието. То е на такова дередже, че няма да ти е трудно да го подобриш. А това ще се забележи, където трябва. После ще навлезеш и в друг сектор. Ще привлечем Тони и Милко на наша страна. Ще накараме най-после Димов да отстъпи. Той е хитрец, но мекошав. Ще се примири с втората цигулка. Най-опасен е всъщност Кралев.
Че тя каква излиза? Ти си параван на Димов, а Димов на Кралев
Ами горе-долу така е. Поне сега-засега навъсва се Младенов.
А откъде черпи сила Кралев?
Как откъде? Че той върши цялата работа. Димов не може без него, затова му върви на гайдата, без да му идва на ум, че оня някой ден ще го измести.
Че какво толкова пък представлява тая работа, дето Кралев я върши?
Ще разбереш всичко. Има време отвръща неопределено Младенов.
Наистина има време. Затова не настоявам повече.
Тепърва ще има да си говорим казва бай Марин, като поглежда часовника си. Засега твоята цел е списанието. Оттам ще почнеш, за да си извоюваш престиж. А после, когато му дойде времето, ще минеш на друго.
Той отново поглежда часовника си и аз ставам.
Искам да излезем някъде да повечеряме, но ще дойдат хора по работа, затова вечерята ще я отложим за друг път
Не се притеснявай успокоявам го и си тръгвам.
Ти всъщност къде си отседнал? сеща се да ме попита Младенов, додето ме превежда през тъмния вестибюл.
Никъде. Откъде пари, за да отсядам?
А багажа ти?
Багажа ли? Какъв багаж? Аз, бай Марине, две седмици съм работил в Марсилия на пристанището, колкото за да изкарам пари за път и за ей тая дрипа отвръщам, като соча костюма си, който наистина не е блестящ по вид.
Е, значи, все пак оправил си се някак. А колкото за хотел, до Сен Лазар има сума хотели, и то не скъпи.
Какво е това Сен Лазар?
Гарата Сен Лазар бе, на две крачки оттук. Питай долу, всеки ще те упъти.
Добре де, лесна работа казвам аз и отварям вратата.
Но на прага се обръщам и произнасям спокойно, като гледам стареца право в очите:
А за другото бъди сигурен, че няма да оставим положението така. Всичко ще се промени и даже може би по-бързо, отколкото очакваш. Знаеш, че не съм по празните приказки.
Знам го, мойто момче, знам го! кимна Младенов. Нали затова от шест месеца все за тебе си мисля!
И той ми се усмихва бащински. Но в уморения му поглед има повече неувереност, отколкото надежда.


ТРЕТА ГЛАВА

Ако някой разчита, че ще научи от мене нещо за Париж, препоръчвам му да не си губи времето и да си купи Синият пътеводител. Там всичко е разказано може би малко скучно, но изчерпателно. Моят Париж няма нищо общо с оня пътеводител, дето фигурират Айфеловата кула, Обелискът, Мадлената и всички останали забележителности.
Една мебелирана как да е таванска стая, носеща импозантното название студио, допълнена с тясна кухня и още по-тясна баня, и рекламирана от собственика заради чудесния си изглед към цинковите покриви на града. Деветдесет и две тесни полуизтрити каменни стъпала, водещи от студиото до улицата. Самата улица с два реда саждиви, почти черни фасади и с един магазин за ортопедически механизми на ъгъла. После втора улица с хлебарница, колониал, месарница и магазин за вина. После още две улици без никакви магазини. После описаната вече Рю дьо Паради, кафенето при българина, помещенията, заемани от Центъра. Това е моят Париж.
Центърът се шири в огромен апартамент от шест полутъмни стаи, където в никой час на деня и годината не прониква слънчев лъч. На входната врата е поставена месингова плоча с надпис ИМПЕКС анонимно дружество, но това е само за декорация и за да има на какъв адрес да се изпращат сметките за електричеството. Димов, Кралев и Младенов разполагат с отделни кабинети. В две стаи се помещава тъй наречената редакция, сиреч ние тримата с Тони и Милко. Последната стая е нещо средно между склад и архива. В кухнята се разпореждат Гарвана и Смока, варят при нужда кафе за шефовете и гостите им, смазват си пистолетите и обсъждат заедно събитията, доколкото могат да разберат нещо от заглавията на утринните вестници.
Смока е обикновен грубиян с червендалесто грапаво лице и речник, съставен предимно от псувни. Гарвана обаче направо ми е антипатичен. Тази антипатия е тъй органична, че е достатъчно да съгледам високата му, облечена в неизменния черен костюм фигура, за да изпитам нещо като повдигане. Той има продълговата като пъпеш глава с рядка тъмна косица на върха на темето, едър увиснал нос, който сякаш наднича в устата му, и големи жълти конски зъби, твърде често озъбени в усмивка, в която няма нищо весело. Намразих го още като го видях, и доколкото мога да съдя по държането му, се ползувам с пълна взаимност. Нещо като любов от пръв поглед, само че обратното.
Аз съм на служба вече от месец, време достатъчно, за да сложа известен ред в работите си. Наех на фантастична за мене цена споменатото студио. Купих си три костюма, готови, разбира се, защото съм на мнение, че външният вид зависи не от кройката на костюма, а от собствената ти кройка, нещо, което подсказва, че съм скроен не зле. Превърнах една от стаите на редакцията в своя канцелария, докато в другата се настаниха без възражения Тони и Милко, защото и двамата прекарват повечето си време в кафенето. Снабдих се най-сетне със собствен ягуар, купен оказион и на изплащане.
Ягуарът ми създаде известно оживление в Центъра. Димов не се въздържа да отбележи, че който дойде тук, най-първо бърза да се обзаведе с кола, та дори тая кола да е последната бракма. Тони възрази, че, напротив, моят ягуар съвсем не е бракма, а славна кола, само че в отдавна минало време. Гарвана се задоволи само да ритне калника, колкото да опита здравината му, от което каросерията едва не се разпадна. Даже Младенов ме смъмра бащински, в смисъл че по-добре да питам, преди да си пръскам парите на вятъра.
Аз обаче бях доволен от находката си, поради една малка подробност: под старинната обвивка на ягуара се криеше съвсем нов мощен мотор и това беше една малка тайна между мене и мосю Льоконт.
Като се изключат подигравките около сделката ми с колата, престижът ми в Центъра значително се затвърди още през първия месец и особено след излизането на списанието. Младенов бе напълно прав. Това списание се съставяше и оформяше тъй неграмотно, че не бе никак трудно да се подобри изведнаж с минимални усилия и познания. Книжката, публикувана под мое ръководство, бе така различна по съдържание и външен вид от досегашните броеве, че предизвика фурор в Центъра. Дори Кралев не намери за какво да се хване и само запита:
Колко ще ни струва това удоволствие?
Колкото и по-раншните книжки.
Ясно. Разбира си човекът от занаята призна великодушно Димов, като подхвърли одобрително ключовете с емблемата на скорпиона.
А Младенов само смигна хитро, в смисъл, казвах ли ви, че това е злато момче.
Като се изключи работата по списанието, аз не правя нищо, за да си създавам преждевременно популярност в Центъра. И може би тъкмо поради това доверието в мене постепенно укрепва. Не си пъхам носа в чуждите работи, не се докарвам никому, не търся ничие приятелство и ако забележа нещо интересно, не давам вид, че съм го забелязал.
В началото ме учудваше това, че в Центъра работят само пет души, единият от които всъщност не върши нищо, а другите двама се занимават с някакво списанийце, разпращано на шепа емигранти. После разбрах, че Центърът работи с много повече хора. Това бяха анонимни субекти, различни по възраст и материално състояние доколкото можеше да се съди по състоянието на костюмите им. Те идваха, следвайки някакво неизвестно на мене разписание, и биваха приемани от Кралев или Димов, а някои и от Тони, който използуваше за своя кантора стаята склад. Посещенията бяха къси и това ме насочи на мисълта, че ако тия хора носеха в Центъра някакви сведения, то тези сведения без друго имаха писмена форма. Догадката ми се нуждаеше от проверка и аз я направих в удобния за случая ден и час. Оказа се, че съм прав.

* * *

Будилникът на масата звъни тъй пронизително, че едва се сдържам да не го замеря с възглавницата, но вместо това се надигам примирено от леглото, защото часовникът звъни по мое нареждане.
Часът е шест, а работата в Центъра почва от девет и аз бих могъл да се излежавам още най-малко два часа, ако не ми предстоеше да свърша предварително някои неща. Къпането, бръсненето и обличането ми отнемат точно двайсет минути. Влизам в килерчето до кухнята, където държа цигарите си, и изваждам една зелена кутия житан. Отварям я и поставям под цигарите няколко грижливо сгънати тънки листчета, изписани със ситен почерк. Моят почерк. Зелените житан са значително по-меки от сините голоаз, затова пуша тях Освен туй кутията им е достатъчно широка и има предимството, че не може да се отхлупи сама точно когато това е най-малко желателно, а се разтваря посредством издърпване като чекмедже.
Спускам се почти тичешком по деветдесетте и две стъпала, за да се разгрея, и излизам на улицата. Априлският ден е слънчев и ветровит, но за да разбереш, че е слънчев, трябва доста високо да вдигнеш главата си, защото улеят на улицата, както винаги, тъне в гъста сянка. Просто странно е, като си помислиш, че тая сянка се е залежала тук още от годините на Втората империя.
Улицата е пуста. Крачките ми самотно отекват по тротоара. Стигам до ъгъла и завивам край ортопедическия магазин. На витрината са изложени два изкуствени крака и една ръка, потънали в прах. Може би за нуждаещите се тия съоръжения да изглеждат като свидна мечта, но на мене ми причиняват тягост и имам чувството, че ставите им ужасно скърцат. Минавам още три улици, също пусти, и излизам при гарата Сен Лазар. Тук е вече доста оживено. Купувам си от будката Фигаро и го мушвам в джоба си. После влизам в едно от големите кафенета срещу гарата и сядам на една масичка в дъното.
Голям крем и два кроасана поръчвам на келнера.
Оставям цигарите и кибрита си на масата и разгръщам вестника. Сражения във Виетнам и гранични инциденти на израело-сирийската граница. Нищо особено. Леко повишаване цената на свинското. Аз свинско не ям. Келнерът ми донася закуската. Залавям се с нея, като оставям вестника разтворен на масата.
Свободно ли е?
Човекът, който задава въпроса, е възрастен мъж с банална чиновническа физиономия и поизносена кафява пътна чанта. Кимам утвърдително. Непознатият сяда, слага чантата до краката си, вади цигари, запалва и оставя кутията на масата. По някакво съвпадение той също пуши зелени житан.
Едно кафе вика човекът с чантата, като вдига ръка към келнера.
После забелязва разтворения вестник.
Разрешавате ли?
Наново кимам утвърдително. Непознатият взима вестника и потъва в четене. Привършвам закуската си, вземам зелената кутия и запалвам цигара. Това не е моята кутия, моята беше още непокътната, но аз не се формализирам и я слагам в джоба си.
Келнерът донася кафето на непознатия и аз използувам случая да уредя сметката си. Вестникът ми лежи сгънат на масата. Вземам го и небрежно го пъхвам в джоба си. После ставам, кимам също тъй небрежно на човека с чантата и излизам.
Седем часът. Още е рано за работа, но аз обичам да работя рано, докато наоколо ми няма хора да ми досаждат. Около гарата се блъска вече доста народ. Някои заминават, но повечето пристигат от околните селища. Тръгвам по рю дьо Шатодьон. Рю дьо Паради не с много далеч оттук, пък и една малка разходка преди началото на работния ден винаги е полезна.
Когато стигам до Центъра, вече е седем и половина. Позвънявам за всеки случай на вратата, а понеже никой не отваря, отключвам и влизам. Отварям една по една стаите. Никъде няма жива душа. Кабинетите на Кралев и Димов, както винаги, са заключени. Поглеждам за всеки случай през ключалките. Помещенията изглеждат празни. Вадя от джеба си ключ, отварям стаята на Димов, после заключвам отвътре и отново прибирам ключа. Днес е събота. В тоя ден сводката за събраните през седмицата по различни канали сведения вече лежи в чекмеджето на Димов. Сводката е изработена от Кралев, но Димов единствен има привилегията да я предава комуто трябва. Всяка събота. Винаги в събота.
Чекмеджето е заключено със секретен ключ, от който притежавам доста сполучлив дубликат. Оглеждам първо добре чекмеджето отвън, за да видя не е ли поставен белег, после отключвам и преди да извадя листовете на сводката, запомням добре как са поставени. Аз чета бързо и бързо запомням, затова четенето ми отнема не повече от десет минути. Поставям обратно страниците в чекмеджето, заключвам го и тъкмо се готвя да поема обратния път, когато навън се раздават стъпки. Отначало стъпките са глухи и далечни. Чува се отваряне и затваряне на врати. После стават по-ясни, защото се насочват насам.
Предварително съм установил, че ако някой някога ме завари в стаята, единственото място, дето мога да се скрия, е ъгълчето зад прашната тъмнозелена завеса на прозореца. Съвсем ненадеждно скривалище, но друго няма. И понеже стъпките все повече се приближават, аз се приютявам зад кадифената завеса и зачаквам. Ако е Димов, има известен шанс да влезе, да поседи, и без да ме усети, да отиде някъде оттатък. А може и да не е Димов.
Стъпките спират до самата врата. Чува се лекото натискане на бравата. Подир туй следва миг тишина, човекът може би наднича през ключалката. После стъпките се отдалечават встрани, щраква ключ и изскриптява вратата на Кралев.
Значи, Кралев е. Странно, че провери най-първо вратата на Димов. Самият Кралев няма какво да търси в бюрото на шефа, защото всичко, което се намира в това бюро, му е добре известно. Значи, съмнява се дали някой друг не е използувал мъртвия час, за да потърси вътре нещо.
Всички тия мисли минават през главата ми съвсем бегло и машинално, защото в момента нямам време за анализи. Трябва да се измъкна възможно по-бързо и по-тихо, защото подир малко ще пристигнат Гарвана и Смока и изобщо ще стане тъй оживено, че измъкването ще се окаже невъзможно.
Излизам иззад завесата и безшумно пристъпвам към вратата. После вадя ключа, поставям го предпазливо в ключалката и внимателно го превъртам, за да не издаде нито звук. Подир туй все тъй беззвучно открехвам вратата, излизам в коридора, поставям ключа от другата страна на ключалката, затварям вратата и заключвам. Едва съм сложил ключа в джоба си, когато Кралев се подава от стаята си. Вдигам тутакси ръка и почуквам на вратата на Димов. Това е глупаво, разбира се, но единствено възможното в момента.
На кого чукаш? пита подигравателно Кралев.
На Димов, на кого Трябват ми български вестници
Димов още го няма. И ти знаеш това.
Мислех, че може да е дошъл
А ти кога дойде?
Преди десет минути.
Виж ти! Че как така не съм те видял? Аз минах по всички стаи.
Бях в тоалетната.
Тоалетната е чак в дъното на апартамента и доколкото мога да съдя по звука на стъпките, Кралев не се е отбил дотам.
Черните очи под гъстите вежди ме гледат недоверчиво и неприязнено. Аз обаче издържам погледа на мургавия, без да се смущавам. Версията ми не е много убедителна, но е възможна. Ако ще, да вярва.
Ти какво, на разпит ли ме подлагаш? казвам аз и приближавам една крачка към него, просто така, за да чуя по-добре отговора му.
А ти какво, искаш да ме биеш ли? пита Кралев, като ме гледа все тъй пронизително.
Дз наистина с най-голямо удоволствие бих го светнал с ключа по ръбатия череп, но за момента не мога да си позволя подобно удоволствие.
Слушай, Кралев: аз си гледам моята работа, гледай си и ти твоята и престани да ме настъпваш, защото някой ден мога да ти разваля настроението и физиономията без да мисля за последствията
Аз говоря, сякаш едва се сдържам да не изпълня тутакси заканата си. Мургавият ме гледа, без да трепне, но това още не значи, че не вярва на думите ми. Обръщам му гръб, без да дочаквам евентуалната реплика, и се прибирам в стаята си.
Понякога не е излишно да се представиш за луда глава. Кралев се чувствува силен, защото има зад гърба си емигрантите и американците, докато зад моя гръб има само един Младенов, който незабавно ще се откаже от мене, ако интересите му го наложат. И все пак един отчаян човек, макар и сам, може да бъде доста неприятен на четири очи. Каква полза, че зад гърба ти са американците, когато оня, самичкият, те е превърнал на кайма.
Тактически погледнато, аз нямам полза да разкривам своята неприязън към Кралев, защото това ще го накара да бъде нащрек. Но понеже той и без туй е нащрек и непрестанно ме дебне и ме ненавижда до немай-къде, вредата от саморазкриването ми не е голяма.
Към девет хората почват да пристигат един по един и Центърът заживява обичайния си живот. Аз се занимавам с материалите по следващия брой и в същото време внимателно се вслушвам в движението наоколо си, за да разбера дали Кралев не се е опитал да предприеме нещо срещу мене. Всичко обаче си тече нормално. На вратата през неравни паузи звънят анонимните посетители, които Гарвана отвежда при Димов или при Кралев. Смока вари кафе в кухнята за шефовете и гостите. Тони и Милко оттатък лениво преглеждат сутрешните вестници.
Към обяд в стаята ми влиза Димов:
Как е? Броят напредва ли?
Той хвърля бегъл поглед на разпръснатите върху бюрото ми ръкописи, без да си даде труд да посегне към тях. В израза на лицето му няма нищо необичайно. Пълната ръка машинално подхвърля ключовете с емблемата на скорпиона.
Напредва по малко отвръщам.
Значи, напредва, а? пита наново Димов като човек, комуто се иска да каже нещо, а няма какво да каже.
От известно време той е възприел по отношение на мене позата на великодушна доброжелателност.
Да кимам. Повечето материали са вече готови. Остават уводната статия и
Добре, добре, това да се чува прекъсва ме той и се оттегля.
В един и нещо отивам в кафенето при българина. Всички емигранти наричат това кафене при българина, като че самите те са австралийци. Тони и Милко, както винаги, са се заловили с автомата. Обядваме заедно тримата и после, понеже е събота следобед и няма какво да правим, се запиваме. Единият келнер е болен, а другият е в почивка до вечерта, затова ни сервира лично българинът. Това е тромав мъж с обли като на жена рамене и неподвижно лице с отпуснати бузи, което странно контрастира с живите хитри очички.
Консумирайте повече, момчета! Профитирайте, додето съм сам: аз пурбоари не вземам! окуражава ни той, като по обичая си използува френски думи с български окончания.
Кажи го на Емил обажда се Тони. Днеска той е черпещият.
Не възразявам, макар да не съм казал, че аз ще бъда черпещият. Изобщо шефовете би трябвало да вземат пример от нас, защото ние тримата никога не правим истории за пари.
Ти прекалено се стараеш, братче казва ми Тони за трети път вече, когато българинът донася поредната бутилка божоле. Ако мислиш, че по този начин ще спечелиш симпатиите на Кралев, много се лъжеш. Ще те вземе за съперник и още повече ще те намрази. Карай като мене и като Милко. Ще те ругаят, но ще те търпят, понеже си безопасна игла
Аз не възразявам. Мързи ме да говоря. Милко също, както винаги, мълчи. Това дава широк простор за действие на Тони, който бъбре без прекъсване, додето минава от взаимоотношенията в Центъра към отношенията между двата пола.
Ти как я караш така без мадами бе? Почваш да ме съмняваш залавя се Тони отново за мене.
Не съм достатъчно богат за тоя спорт.
Защо трябва да си богат? Може и с малко пари. Да ти прехвърля оная, моята, русата
Ти си мръсник забелязва с ниския си дрезгав глас Милко.
Защо да съм мръсник? Защото ми е омръзнала? Харчи ми паричките, а рисковете остават за мене. Ако мъжът й надуши, в цял Париж няма да си намеря място.
Ти не дрънкай повече, щом не искаш да надуши съветвам го.
И все пак ти, братче, ме съмняваш Повече от месец без мадама
Викат те на телефона съобщава ми българинът.
Тръгвам към кабината, додето българинът говори на Тони:
Твоят дискур вече три часа продължава бе. Ама че си и ти фатигантен.
В мембраната прозвучава гласът на Младенов:
Емиле, ти ли си? А бе току-що пристигна щерка ми от България Един вид: радост в къщи Не можеш ли да прескочиш да се видим? Именно: сега, веднага.
Ето ти и мадама.

* * *

Мадамата, изглежда, е намерила време да се преоблече и освежи от пътуването, защото видът й е доста привлекателен. Знаех смътно, че Младенов има някаква дъщеря от жена си, с която отдавна е разведен. Беше ми и споменавал, че правела опити да се измъкне от България посредством някоя групова екскурзия. Не допусках обаче, че дъщерята е толкова привлекателна, може би защото имах предвид физиономията на бащата.
Ето я моята Лида казва Младенов, след като ме е въвел в познатия, разхвърлян, както винаги, хол. Запознайте се.
Запознаваме се. Лида сяда, запалва цигара от една полусмачкана и почти празна кутия Слънце и кръстосва крака, като оголва бедрата си над чорапите. Бедрата са хубави, но преднамереността на жеста дразни.
Като казах, че дъщерята е привлекателна, аз малко излъгах. Въпреки стройното тяло, тънкия кръст и хубавото лице с големи кафяви очи, в това момиче или в тая млада жена има нещо отблъскващо и аз го разбирам при номера с голите бедра. Отблъскващото е в прекалено щедро начервените устни, в прекалено прямия до наглост поглед, в прекалено високо вдигнатите от специалния сутиен гърди, които и без тоя постамент са достатъчно едри, изобщо в целия този вид, който говори, че сме минали през огън и вода, нищо не може да ни учуди и на всичко сме готови.
Аз не съм моралист и пет пари не давам за тия неща, но ако ще се фукаме с това, че сме врели и кипели, трябва на върха на обществената йерархия да поставим курвата. Затова щерката не ме сащисва с вида си, а само ме изстудява и аз бързо я класирам в графата на ония още зелени нимфоманки от кафенетата, гледащи на една любов горе-долу като на чаша коняк. Което всъщност никак не ме вълнува, защото не мисля да се женя за нея.
Младенов не чака да се уталожи трепетът на първото запознанство и бързо минава към деловата страна на въпроса: искал много да покаже на Лида нещичко от нощния Париж, но за проклетия тъкмо тая вечер му предстояла важна среща, затова няма ли да бъда тъй любезен да изведа аз гостенката.
Татко, какъв си! възклицава Лида без вълнение и очевидно само от приличие.
Защо! Много ще ми бъде приятно отвръщам й аз от приличие, като мисля на ума си, че старият хитрец е решил да спести за моя сметка някой и друг франк.
Оказва се, че Лида по някаква случайност е почти готова за излизане. Така че ние оставяме бащата да мисли спокойно за важната си среща и тръгваме надолу по тясното стълбище.
Сънародничката е леко разочарована от окаяния вид на моя ягуар, но затова пък бива поразена от ловкостта и бързината, с която се провираме в наплива от коли. На няколко пъти тя неволно се улавя за рамото ми, очакваща в следния миг да се блъснем и разпилеем на прах, но постепенно свиква и се успокоява.
Вие карате като истински виртуоз! забелязва тя, когато минаваме на два косъма от един блестящ кадилак и високомерно го оставяме зад гърба си.
Предполагах, че ще каже вие карате факирски, или вие сте фамозен.
Тук всеки е принуден да кара така отвръщам, ако не иска да го псуват от всички страни и да го наричат стара костенурка.
Баща ми вика, че сте страшно смел човек. Откакто сте му спасили живота, той ви смята за истински герой
Баща ви пресилва прекъсвам я, като свивам рязко в една пресечка. И изобщо героизмът, както бе рекъл някой, е само един трап, в който човек пада по недоглеждане.
Това скромност ли е, или скептицизъм?
По-скоро реализъм, ако трябва да използуваме речника за чужди думи. Къде бихте желали да отидем?
Вие карате така бясно, без дори да знаете къде отиваме? учудва се искрено Лида.
Аз винаги карам напосоки.
Фразата също е изтървана напосоки и затова е доста лъжлива, но девойката се хваща:
В буквалния или в преносен смисъл го казвате?
И в двата продължавам да лъжа аз.
Не съм допускала, че човек може да живее напосоки. Искам да кажа, умен човек като вас.
Дали човек е бил умен, това се разбира обикновено едва след смъртта му забелязвам аз и отново завивам рязко, като отхвърлям неволно спътницата си на другия край на седалката.
Излезли сме на плас дьо Клиши. Движението тук е задръстено. Далеч отпред светофарът мъждее на червено. Залепвам се до колелата пред нас и изключвам от скорост.
Щом вие не живеете напосоки, какво търсите тук? подхващам отново, като гледам пред себе си в очакване да светне зеленото.
Баща ми е тук.
Че какво от това? Майка ви пък е в България
Не можех да издържам повече там Ако се държиш по-свободно и живееш, както си искаш, почват да те сочат с пръст Изкарват те не знам каква си После се прибави и тази история с бягството на баща ми
На кръстопътя светва зеленото. Включвам на първа в очакване колите пред мене да потеглят.
Разбирам ви казвам. Това е вече едно обяснение. Мисълта ми е, че и вие сте се опитали да се отървете от едно положение, като сте тръгнали напосоки. Също като мене.
Колите пред нас бавно потеглят и ние с тях. Едва наближаваме ъгъла, и отново светва червено. Спирам и изключвам.
Вие при кого дойдохте тука? пита Лида.
При никого.
Вие сте дошли при никого, а аз идвам при баща си ето къде е разликата забелязва тя с известно раздразнение в гласа.
По-рано при баща си ли живеехте? питам сякаш без връзка.
Никога не съм живяла при баща си. Живеех при майка си.
Тогава тепърва ще видиш една разлика отговарям аз на ума си. Може да се лъжа, но мисля, че ще има да го проклинаш скоро любимия си татко.
Защо питате къде съм живяла?
Просто така. Вие ме интересувате обяснявам аз и отново включвам на първа.
Тоя път успяваме да прекосим площада и завиваме но булеварда към Пигал.
Щом толкова ви интересувам, заведете ме някъде да вечерям. Умирам от глад.
Тъкмо това искам да направя, но обмислям къде. А, сетих се. Ще идем в едно хубаво тихо ресторантче на Монмартър.
В началото бях решил да я инсталирам просто в едно от кафенетата на булеварда и да я нахраня с един банален шукрут или бифтек с картофи. Сега обаче променям намерението си. В края на краищата тя не е виновна за стиснатостта на баща си, значи, няма защо на нея да си отмъщавам.
Отминавам Пигал, влизам в Рошешоар и после завивам надясно по една стръмна уличка. След малко сме пред ресторанта.
Ресторантът е второто разочарование след ягуара. Едно нищо и никакво заведенийце с двор-градинка, сбутана между опушените калкани. Изобщо ни следа от лукса, който девойката е очаквала, произнасяйки на ума си фразата Първа вечеря в Париж. Бих могъл да й сервирам и такъв лукс, защото в момента в джоба ми са напластени достатъчно банкноти, но нямам никакво желание да се представям за принца от приказките. И после в това ресторантче въпреки скромния му вид хранят добре.
Вкусното ядене и трите чаши бяло бургундско поразсейват донякъде разочарованието на Лида. Изпиваме си кафето, съпроводено с по един малък шартрьоз, и аз уреждам сметката.
Ще се прибираме ли? пита девойката, очаквайки очевидно да кажа не.
Наричам я девойка само защото, доколкото знам, не е омъжена. Иначе това название съвсем не й подхожда.
Ще се прибираме, какво друго? мисля да кажа аз, но снизхождението отново надделява у мене.
Бихме могли да отидем още някъде забелязвам. Какво искате да ви покажа?
Стриптийз! отвръща тя предизвикателно.
Готово. Аз пък си мислех, че стриптийзът интересува само мъжете.
Защо пък само мъжете?
Защото жени се събличат.
Мене пък ме интересува. Смятайте ме за извратена.
Не съм казал подобно нещо промърморвам успокоително и я повеждам към дремещия навън ягуар.
Можех да й покажа Лидо и тя вероятно щеше да бъде очарована с провинциалния си вкус от цветните прожектори и розовата перушина на танцувачките, но това не влиза в сметките ми. Казах вече, че не съм принцът от приказките. Завеждам я в една вмирисана на пот и подово масло дупка под Пигал, където в продължение на половин денонощие се представя стриптийз перманан и жените една след друга се явяват изтощени върху тясната сцена, оперирайки като автомати с превърнатите на дрипи от обличане и събличане тоалети. Най-напред излиза някаква вече презряла хубавица с отпусната плът, чийто номер е да тресе гърдите си така, че вързаните за нея пискюли се въртят в кръг от ляво на дясно и после от дясно на ляво. Атракцията е вулгарна и жената също е вулгарна и отблъскваща, но Лида изтърпява номера, надявайки се, че хубавото е по-нататък. После излиза някаква туркиня или арабка, изобщо представителка на Близкия изток, която явно се прехранва чрез подвижността на тазовите си части и корема. Тя има бели тлъсти бедра, украсени с няколко сини петна от натъртване, и сводническата й физиономия предизвиква спонтанна погнуса. Следват още няколко хубавици с деформирани фигури и просташки физиономии, които тресат бюстове и разкрачват бедра, впрочем без особена надежда, че ще предизвикат някакъв друг ефект освен отвращение и скука.
Това ли е? запитва унило Лида, когато лампите светват.
Това е. Харесва ли ви?
Отвратително.
Тогава можем да тръгваме. След антракта всичко почва отново.
Излизаме навън. Вмирисаният на изгорял бензин нощен въздух ми се струва като свеж пролетен полъх след задухата на мизерното салонче.
Искате ли да се поразходим? предлагам.
Тя свива безразлично рамене. Подир третото разочарование любопитството й е почнало да се изпарява. Тръгваме бавно и напосоки, според моята привичка. После излизаме на рю Бланш. В мътното зеленикаво и виолетово сияние на баровете караулят жени с оцветени или обезцветени коси, е тесни и къси рокли и с чанти под мишниците.
Тия да не би да са
проститутки довършвам аз, като кимам.
Колко всичко е отвратително! Копнееш да видиш нещо хубаво, а намираш свинщина.
Затова недейте копня.
А иначе как може да се живее?
Много просто: в досада, но без разочарования. Искате ли да пием по едно кафе?
Тя отново свива безразлично рамене. Влизаме в близкия бар и сядаме в първото сепаре. Барът е почти празен, ако не се смятат две двойки в сепаретата и няколко жени от занаята, седнали на табуретките до тезгяха. Келнерът изпълнява поръчката ни без ентусиазъм. Тук не е прието човек да си води отвънка жена. Иначе тия до тезгяха какво ще правят.
Надявам се, че всичко в Париж не е така мизерно, както това, което ми представихте тази вечер казва почти грубо Лида, като запалва предложената й цигара.
Не, разбира се. Ако имате предвид фасадата. Иначе навсякъде е все тая мизерия; и в Париж, и зад Париж.
Не знам какво разбирате под мизерия.
Точно това, което тая дума означава.
За мен мизерия е онова неуютно ресторантче, евтините покривки, очуканите прибори, миризмата на това жалко салонче, грозотата и безсрамието на тия жени
Ясно прекъсвам я. За вас мизерията е само по фасадата. А истинската мизерия е зад фасадата. Всичко се купува и всичко се продава. Всеки гледа да катурне другия и да докопа каквото може, та дори това да коства живота на другия. Ако една жена, която се продава, не е грозна, а красива, и ако заведението, дето тя се продава, не мирише на пот, а на парфюм, това не променя картината.
Лида изпива кафето си на две глътки и с раздразнение ме поглежда:
Вие много философствувате. Може това, което го казвате, да е умно, но аз не обичам философите. До гуша ми е от философии
Пътем казано, аз също не обичам философиите. От много дрънкане ми става лошо като от преяждане. Изобщо не знам защо си губя още времето с тая млада глупачка.
Отлично ви разбирам кимам. Намерете си следния път по-интересен развеждач.
Точно така ще направя връща ми го тя. Ще намеря някой, който повече ще скъпи мъдрите си мисли и по-малко парите си.
Горката. Тя си въобразява, че такива хора тук се намират под път и над път, стига само да имаш достатъчно голям бюст.
Можем да тръгваме предлагам сухо.
Ставаме и излизаме. Лида, изглежда, иска да каже нещо, за да заглади грубостта си, но аз не я поглеждам и отварям бързо вратичката на ягуара. Жената сяда, аз хласвам вратата, обикалям от другата страна, настанявам се зад кормилото и стремително потеглям. Подир десет минути бясно каране по опустелите улици стигаме рю дьо Прованс. Слизам и със същата суха учтивост отварям вратичката и помагам на дамата да слезе, изпращам я до входа и й подавам ръка. Лида поема ръката ми и я задържа в своята, макар че аз не проявявам никаква готовност за интимност.
Ужасна бях казва тя неочаквано и ме поглежда с молба.
Само не се разплаквай предупреждавам я аз на ума си.
Не исках да ви обидя
Не си и успяла успокоявам я пак на ума си.
Просто толкова по-различно си представях всичко Толкова по-различно
Ние винаги си представяме нещата по-различно казвам аз с риск отново да бъда обявен за философ. Може би цялата беда е в това, че не разполагах в момента с повече пари. Извинете, не искам да бъда груб, но аз нямам доходите на баща ви
Прощавайте казва тя тихо, като прави крачка към мене и продължава да стиска ръката ми.
Вероятно това е знак, че аз също трябва да направя една крачка и да положа целувката си върху цикламените устни. Но аз не обичам да прехвърлям мярката. Скъпият татко, мечтаният Париж и отгоре на туй един нов любовник това ще бъде твърде много за една единствена вечер. Ето защо само измъквам ръката си и я вдигам за сбогом.
Не се тревожете. Аз не съм обидчив. Смятайте, че нищо не е станало.

* * *

Все пак трябваше да я целуна мисля си аз, додето карам бавно моята таратайка из пустите улици. Връзката с Франсоаз ме е разглезила. Едва от месец съм тук и вече почвам да усещам самотата, макар че надали познавам нещо друго освен самотата.
Все пак трябваше да я целуна казвам си, като правя широки обиколки и сложни маневри, за да се добера през бариерите на еднопосочните улици до дома си. У нея, изглежда, поквареността е повече поза, отколкото същност. Пък и каквато и да е, в края на краищата ще ми действува по-отморяващо, отколкото компанията на Тони. Една млада приятелка, и то с такава физика, това не е малко нещо за такъв като мене, дето не е галеник на съдбата.
Да я целуна ли? Откъде-накъде? възразявам си аз, когато най-после гарирам колата пред къщи. Разочарована била. Представяла си всичко по-различно. Аз също съм си представял нещата по-различно, но за това не виня другите, а собствената си глупост. Ще минеш, мойто момиче, през разочарованията, ако изобщо успееш да минеш, и тогава можеш да дойдеш да си поговорим. Може даже и да те целуна, ако все още държиш на това.
Натискам бутона в преддверието и стълбището светва. Изкачвам бавно моите деветдесет и две стъпала, отключвам вратата, заключвам отново и влизам в мизерното студио. Щраквам електрическия ключ.
В стаята мълчаливо ме очакват, насядали по креслата и леглото ми, хората от Центъра.
Всички са тук, в пълен комплект; Димов, Кралев, Младенов, Тони, Гарвана и Смока, Само Милко го няма. Вероятно не са успели да му съобщят за съдебното заседание. Защото очевидно предстои съдебно заседание. И може би екзекуция.
Я, каква изненада! казвам с най-радушния си глас. И защо така, на тъмно?
Затваряй си устата! предупреждава ме мрачно Кралев. Ще отговаряш само на въпроси.
И така може отвръщам, като се облягам на вратата. Свикнал съм.
Бобев, ти, собствено, за кого работиш? запитва меко, почти кротко Димов, като примлясква вкусно с пълните си устни.
Изведнаж ми се приисква да го плесна по пълната буза, за да изплюе несъществуващия си бонбон.
За вас работя отвръщам.
За кого работиш? повтаря малко по-бавно, но все тъй меко Димов, като ме фиксира със сънливите си очички. Мисля, че разбираш какво имам предвид.
Ако имате предвид някаква работа вън от тая, около списанието, трябва да ви кажа, че нищо не разбирам Освен че някой вероятно ви е пуснал някаква муха Иначе не мога да си обясня това нощно посещение За кого мога да работя?
Затваряй си устата! изръмжава отново Кралев. Сега ние задаваме въпросите.
Я не се ежи! казвам аз, минавайки на естествения си тон. Ти ли им пусна мухата?
Кралев се готви да ми отвърне, но Димов го спира с бялата си подпухнала ръка:
Виж какво, Бобев: за да не губим време в извъртания, ще ти кажем най-напред какво ние знаем и тогава, ако имаш малко акъл в главата, сам ще разбереш, че трябва да ни кажеш какво ти знаеш. Кралев, обясни на момчето как стоят нещата.
Какво ще му обяснявате? обажда се ненадейно Гарвана. Оставете да го изведа в банята и да се свърши
Ти мълчи срязва го Димов. Хайде, Кралев, обясни на момчето.
Аз отивам всъщност към четиридесетте, но когато Димов казва момчето, той намеква не за възрастта ми, а за моята неопитност и за самонадеяността, която ме е подвела да се намеся в играта на възрастните хора. На което в случая не виждам как мога да възразя.
Тоя тип още от началото ми беше съмнителен започва Кралев с ниския си тръбен глас.
Само на тебе ли? не се стърпява Гарвана.
Ти мълчи! срязва го отново Димов. Ако се обадиш още веднаж, ще те пратя да чакаш долу.
Гарвана озъбва жълтите си големи зъби в обидена усмивка, но премълчава и ми хвърля кръвнишки поглед: тук ще чакам, не долу, бъди спокоен.
Още от началото ми беше съмнителен, затова още от началото почнах да го наблюдавам продължава Кралев. Забелязах, че премного любопитствува, макар да се прави на абдал. Предупредих портиера също да следи кога нашият влиза и излиза. Така разбрах, че е почнал много да подранва за работа, и то в определени дни. Затова днеска и аз подраних. И го хванах на местопрестъплението
Чуках на вратата ви обяснявам аз на Димов. Това е престъплението ми.
Не е това. Ти си мислиш, че е това казва тежко Кралев. Щях да те причакам, когато излизаш от стаята, но не те видях през ключалката и не се сетих, че се криеш зад завесата. Затова помислих, че си издимил нанякъде. Само че туй виждаш ли го?
Той вади от джоба си малко късче тъмна хартия и ми го показва.
Това, за твое сведение, е фотографска хартия. Сложихме я на тъмно в дъното на чекмеджето на Димов и на тъмно я извадихме. И все пак, оказа се, че тя е осветена. Сега ясно ли ти е?
Какво чекмедже бе? казвам аз ядосано. Аз бях вън от стаята. За какво чекмедже и за какви хартии ми дърдориш?
Пребъркайте го! нарежда с мекия си гласец Димов и нетърпеливо подхвърля ключовете от колата в ръката си.
Гарвана и Смока дружно се спускат към мене и като ме блъскат и безмилостно дърпат дрехите ми, бързо и грижливо ме обискират. Ключовете, разбира се не са в джобовете ми. Може да съм новак, но не съм съвсем дете.
Откъде у тебе толкова пари? пита Димов, след като грижливо преброява банкнотите от портфейла ми с късите си пълни пръсти.
Нали оня ден ми платихте заплатата?
От оня ден са минали още пет дни. През това време да не си просил?
Той само днес плати шестдесет франка сметка обажда се Тони, като отбягва погледа ми.
Младенов, който през цялото време мълчи, се помества неудобно.
И тая вечер си водил на гуляй дъщерята на Младенов допълва Димов. Откъде толкова пари?
За тая вечер бай Марин ми даде пари отговарям. Дори ми даде повече, отколкото похарчих.
Бай Марин ще му даде пари! И то _повече_! изръмжава презрително Кралев.
Младенов, който до тоя миг седи само като фигурант, се помества тежко в креслото си:
Е, дадох му де! Специално за тая вечер му дадох. Дъщеря ми е дошла!
Старецът лъже по-убедително, отколкото може да му се надяваш.
Ако искате, подробно ще ви обясня какво съм харчил и какво ми е останало казвам аз уверено, защото винаги се старая да не нося подозрително големи суми у себе си.
Само че _това_ не можеш да обясниш! изръмжава Кралев, като вдига отново черното парченце хартия
Това ти го обяснявай. Аз не се занимавам с фотография и не ровя из чужди чекмеджета. Може _някой_ да е отварял чекмеджето, но кой ти дава право да твърдиш, че аз съм го отварял?
Виж какво, Бобев спира ме с ръка Димов. Тия извъртания са съвсем излишни. Ние всички тук добре се познаваме. Само тебе още не познаваме, но вече и ти се разкри. Ти си отварял чекмеджето ми и никой друг. Значи, точка по този въпрос. Остава да кажеш: за кого работиш?
Няма какво да казвам. Щом сте решили да я карате на вересия
Твоя работа. Ако не кажеш, толкова по-зле за тебе. Разбери, че от това, за кого работиш, ще зависи и това, как ще решим съдбата ти. Може просто да те изгоним от Центъра. А може и да те ликвидираме.
Димов замълчава и ме поглежда очаквателно с мазните си сънливи очички.
Ще има да чакаш, казвам аз на ума си и също го гледам.
Щом мълчиш, значи, избираш второто въздъхва Димов и поглежда часовника си.
После се обръща към Гарвана:
Всичко готово ли е?
Всичко е тип-топ, шефе ухилва се оня с конските си зъби.
Чакайте де, така изведнаж не става то! обажда се Младенов и отново се размърдва в креслото си.
Какво да чакаме? Нови лъжи ли? Те лъжите на тоя край нямат изръмжава Кралев.
В същия миг Димов прави едва забележим инертен жест с пълната си ръка, която стиска ключовете. Смока и Гарвана се хвърлят върху мене. Единият ми извива китките отзад, а другият наблъсква мръсната си кърпа в устата ми. Ръцете и на двамата са като железни клещи.
И както си говорихме, без гюрултия! предупреждава Димов.
Каква гюрултия! Натискаме му главата във ваната, а после в Сена. Нека докажат, че не се е удавил, като се е удавил ухилва се в лицето ми Гарвана и ме облъхва с гнилия си дъх.
Вместо отговор Димов отново прави късия жест с инертно увисналата си китка. Двамата ме повеждат към банята. Свърши се! казвам си, понеже не мога да измисля нищо по-окуражително. Върви да се оплачеш на баща си и на майка си.
В банята наистина всичко е приготвено: ваната е пълна с вода и отстрани се въргаля голям черен пластмасов чувал, очевидно предназначен за тялото ми. Като в сън чувам оттатък възраженията на Младенов, неговите не бързайте и не бива така, и като в сън съобразявам, че тия възражения едва ли ще помогнат.
Сложи му гривните! заповядва Гарвана.
В същия миг на ръцете ми, извити зад гърба, щракват белезници.
Дойде и твоят ред процежда Гарвана, като ме хваща с цяла шепа за ухото и едва не го откъсва. Как бих ти смлял мутричката Ама дип, че шефът каза да няма следи Как бих те понакълцал
Той прекъсва мечтите си, защото в тоя миг на входа пронизително зазвънява звънецът и някой почва да блъска с юмруци по вратата:
Отворете, полиция! чувам аз ясно и тая зловеща обикновено заповед сега зазвучава в нараненото ми ухо като Лазаре, стани!
Никой да не отваря! разнася се предупреждението на Кралев.
Обаче тутакси след това прозвучава мекият глас на шефа:
Тони, отвори!

* * *

Човекът, който наднича през вратата на банята, е цивилен, но зад гърба му са изправени трима души от жандармерията с черни униформи и автомати.
Цивилният оглежда внимателно обстановката, после действуващите лица, спира по-продължително очи върху мене и като се обръща към Гарвана и Смока, нарежда с властен жест:
Хайде оттатък!
И, ето Центърът отново е събран в пълния си състав в моето студио плюс четирима представители на местните власти.
Документите заповядва късо цивилният.
Всички покорно вадят книжата си с изключение на мене, тъй като ръцете ми са още в белезници, а Гарвана е успял само да махне кърпата от устата ми. Цивилният минава от човек на човек, преглежда поред документите на всеки и после ги връща с небрежен жест.
Кой е шефът на бандата?
Ние не сме бандити възразява без патос Димов.
А, значи, вие сте шефът! кима цивилният. Можете ли да обясните каква е тая екзекуция, дето я готвехте?
Каква екзекуция? отваря учудено уста Димов, тъй че аз очаквам бонбонът най-после да падне от устата му.
Вижте какво, господине, не ви запомних името: ние сме от полицията, а не от църковния хор. Човекът със запушена уста и с ръце в белезници, пълната вана с вода, пластмасовият чувал плюс тия двама души с лица и маниери на наемни убийци за нас всичко това е предостатъчно, за да задържим цялата компания и да започнем следствие по опит за убийство. Ако ли пък вие сте достатъчно изобретателен, за да измислите друго обяснение на пантомимата, хайде, изплювайте го!
Това беше просто една шега казва кротко Димов, като гледа инспектора с неподвижния си сънлив поглед.
Цивилният се обръща към мене въпросително. Аз не казвам нито да, нито не. Да се поизпотят малко тия приятелчета. Да им го върна отчасти.
Говорете де, вас чакам! подканя ме инспекторът.
Не може ли най-първо да ми освободите ръцете?
У кого е ключът от белезниците? пита инспекторът, като оглежда синедриона.
Смока дотичва сервилно и подава ключа на цивилния, който собственоръчно ме освобождава.
Е?
Оглеждам бавно хората от Центъра и с удоволствие констатирам, че всички ме следят, напрегнати до скъсване, после обръщам очи към инспектора:
Шега беше, наистина. Макар и доста глупава.
Тъй да бъде! свива рамене оня. В такъв случай и нашето идване тук може да мине като една малка шега. Само чуйте, господа: предупреждавам ви, че ако се опитате да повторите тоя род шеги, ние ще повторим нашата в такава форма, че от Центъра ви няма да остане и следа. И съвсем не си въобразявайте, че _някой_ може да ви помогне. Вие се намирате във Франция и сте длъжни да се подчинявате на френските закони. Повече предупреждения няма да има!
Цивилният прави знак на жандармеристите и напуска заедно с тях студиото, без да ни погледне повече.
Кралев, прощавай за прямотата, но ти си едно говедо! казва меко Димов и става.
Тая констатация приятно погалва ухото ми, макар в момента да не разбирам с какво точно Кралев я е заслужил.


ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Сивозеленикав проливен дъжд пада на дълги струи от надвисналото небе. Ние сме приютени под навеса на градинския бюфет и дъждът вали от трите ни страни тъй гъст и обилен, та имам чувството, че сме оградени с някакви лъскави полупрозирни завеси.
Вече два понеделника поред идвам на това предварително посочено място, поръчвам си неизменното кафе и вадя зелените житан, но човекът с баналното лице, когото именувам наум с баналното име мосю Пиер, не се явява да запита Разрешавате ли? и да извади на свой ред кутията цигари. Додето днес най-сетне се яви един човек, който седна, без да запита нещо, и вместо зелените житан извади смачкано синьо пакетче голоаз.
Ние седим, оградени от мрежата на пороя и военната физиономия на мосю Льоконт е тъй навъсена, че предпочитам да гледам вместо нея мътните потоци и дъжда.
Имаше ли някой подире ви?
Един тип, чието лице ми е смътно познато. Мисля, че е от емигрантите. Отървах се от него на Репюблик.
Сигурен ли сте, че е бил единственият?
Абсолютно.
Впрочем това няма особено значение казва безучастно мосю Льоконт. Ние смятаме мисията ви за приключена и целта на настоящото свиждане е само да ви кажа това.
Грешката не беше моя оправдавам се аз. Направих каквото можах.
Не твърдя обратното отвръща сухо мосю Льоконт. Въпросът е, че вие сте вече вън от играта. Осуетихме ликвидирането ви, но вие сте вече вън от играта.
Аз продължавам да съм на работа в Центъра
Да, но те ви държат само за да си нямат неприятности с нашата полиция. Отсега нататък не вие ще ги следите, а те ще следят вас. Вие сте амортизиран, ако разбирате какво искам да кажа.
Отлично го разбирам. Разбирам и това, че мосю Льоконт след тия думи вероятно би станал и би си тръгнал, ако дъждът не бе тъй проливен. За него аз съм вече вън от списъка. Една бракувана част от механизма, извадена и захвърлена, както се захвърлят подобно старо желязо износените коли. Утре ще ме изхвърлят и от Центъра, щом само надушат, че френските органи не се интересуват повече от мене. Върви да се обесиш. Или да мъкнеш чували с картофи на Халите. Или да се оплачеш на баща си и на майка си.
Имам едно предложение подхвърлям аз. Едно предложение за радикално решаване на задачата.
Радикалното решаване на задачата е, разбира се, да се закрие Центърът, обаче аз знам, че такова решение няма да хареса не само на американците, но и на французите. Един емигрантски център винаги може да потрябва.
Кажете все пак промърморва мосю Льоконт.
Той очевидно пет пари не дава за моето предложение, но понеже дъждът продължава да се лее, защо да не ме изслуша.
Вие сте напълно прав, че вече не съм в състояние да изпълнявам задачи от рода на досегашните. Но аз не мисля, че съм вън от играта, поне додето имаме още в ръцете си един такъв коз като Младенов.
Ако вие си въобразявате, че вашият Младенов е някакъв коз усмихва се мосю Льоконт с кисела усмивка и замълчава.
Слушайте, мосю Льоконт, не държа никак да знам повече от това, което се полага на обикновена пионка като мене, но не би ли било по-удобно за вас, вместо да следите с толкова трудности какво става в Центъра, чисто и просто сами да ръководите тоя Център?
По кой начин? запитва сухо французинът.
По тоя, който аз ви предлагам: да се отстранят Димов и Кралев и начело на Центъра да застане примерно човек като Младенов, който ще действува по моя, тоест по ваша поръчка.
Мерси за съвета усмихва се отново мосю Льоконт с кривата си усмивка. Ако ние можехме да се разпореждаме така директно с Центъра, бъдете уверен, че не бихме прибягвали до вашите услуги. Ние имаме редица съображения, които не е нужно да ви излагам и по силата на които нашата директна намеса е изключена. Ако оная вечер хората ни попритиснаха бандата, за да ви отърват, това беше само един блъф и отчасти едно леко предупреждение да не прекаляват
Льоконт замълчава, защото келнерът е излязъл от павилиона, вероятно за да ни напомни с присъствието си, че консумацията в заведението е задължителна. По тоя час и в тоя дъжд ние сме единствените клиенти на терасата.
Какво ще вземете? пита събеседникът ми.
Каквото и вие. Така поне ще бъда сигурен, че няма да ми поръчате отрова.
Две кафета и две перие съобщава Льоконт на келнера. И когато оня изчезва, добавя: Нито ще ви поръчам отрова, нито ще ви я препоръчам. Сменете просто професията и се радвайте, че сте спасили кожата. Това все пак е нещо.
Простете, казвам, но ние не се разбрахме. Като споменах, че Димов и Кралев трябва да се отстранят, аз всъщност имах предвид да се _самоотстранят_.
Как така?
Вече две седмици мисля по тоя въпрос и, струва ми се, съм се добрал до верния отговор. Имам дори разработен подробен план за разгръщане на една такава междуособица, при която и Димов, и Кралев, и всички останали, ако щете, взаимно ще се отстранят и ще се създаде възможност ние с Младенов да поемем ръководството. Вие няма да правите нищо, разбирате ли. Те сами взаимно ще се отстранят, и толкова.
Мосю Льоконт гледа замислено към парка, сякаш преценява дали в предложението ми има поне сянка от здрав смисъл. Дъждът е намалял. Вместо проливните струи вятърът носи ситен воден прах и под нас през влажната мъглявина се разкрива гъстата зеленина на Бют Шомон с полегатите тревисти склонове, изкуствените циментови скали и езерото със застояла чернозелена вода.
Келнерът донася поръчаното, поглежда недоволно към надвисналото небе и промърморва какво ужасно време, но като установява, че никой от нас не смята да подхваща разговор за времето, отново се прибира в павилиона.
Мосю Льоконт отпива от кафето си и запалва една от горчивите си сини. После поглежда към мене внимателно и малко изненадано, сякаш едва сега забелязва присъствието ми.
Е, да. Това е една идея. Не казвам нищо определено той вдига предупредително ръка, но това е една идея. За да се обсъди обаче една такава идея, необходимо е да се знае какви са реалните възможности за изпълнението й. Кажете ми с няколко думи какъв е вашият план.
Едно леко разведряване на хоризонта, обявявам аз на себе си, макар че тъкмо в тоя момент дъждът отново се засилва и полупрозирните мокри завеси на струите отново се спускат около нас, плискайки с мек шум в тревата. Запалвам на свой ред една от зелените, като си мисля с лека горчивина, че дори цигарите, които пуша, не са избрани от мене, а от по-горната инстанция. Подир което се връщам към действителността и почвам да излагам плана си.
Това е една идея повтаря мосю Льоконт, след като внимателно ме изслушва. Не казвам нищо повече и изобщо за момента не мога да вм отговоря нито да, нито не.
Дъждът отново е намалял до границите на търпимото. Французинът поглежда към небето, после спуска погледа си до леко разочарованата ми физиономия и запитва:
Тръгваме ли?
Той вади една смачкана банкнота от малкото си джобче и я оставя на масата. Ставаме и закрачваме бавно по мокрия чакъл на алеята, възлизаща към върха на хълма. Стигаме билото и спираме за малко под високите дървета, от които се сцеждат зеленикави сенки и капки вода. Отвъд хълма, долу ниско в нозете ни, се вие улеят на железопътната линия сред мрачните къщи на предградието. Край на изкуствения бедняшки оазис. Релси и тъмни насипи и саждиви зидове. Оттук почва животът.
Добре кима мосю Льоконт, като ме поглежда, сякаш аз съм казал нещо. Ако проектът ви се приеме, ще получите точни инструкции. Ако не все едно че никога не сме се познавали.
Разбрано. Как ще науча отговора ви?
За това не се грижете. Ще намерим начин да влезем във връзка с вас. Вие в коя посока сте? Защото аз съм в обратната.
Безразлично ми е.
Добре. Тогава аз тръгвам надолу.
Той ми кима и закрачва надолу по алеята, а аз оставам да гледам железопътната линия, врязана в тъмните блокове на предградието, над които отново заплющяват струите на засилващия се дъжд.

* * *

Вие сте един изверг! казва тя, като едва се въздържа да не ме зашлеви.
Възможно е отвръщам, но тук не е мястото да си правим характеристики. Елате поне до кафенето насреща.
Вие сте един изверг! повтаря тя. Не искам да ви познавам.
Щом е така
Вдигам примирено рамене и си тръгвам.
Чакайте! извиква подире ми Лида, готова да се разплаче от яд. Ще ме закарате до в къщи! Не ми е никак приятно, но нямам пари даже за такси.
Не мога да ви заведа пред баща ви в такъв вид. Елате да идем до кафенето.
Разговорът става в осем часа заранта пред задния вход на Операта, който, както е известно на познавачите, води не към кулоарите на Операта, а към оня зимник, дето задържат нощем проститутките. Това е на професионален език тъй наречената Голяма клетка, от която Лида току-що е освободена по мое поръчителство.
Опитвам се да хвана непокорницата подръка. Тя грубо изтръгва ръката си, но все пак тръгва с мене. Пресичаме задръстената от коли улици и влизаме в кафенето. Насочвам Лида към тоалетните, сядам на една маса до витрината и поръчвам обилна закуска, сиреч два големи крема с много кифли. Младата жена пристига подир няколко минути в значително по-човешки вид, измита, с оправена фризура и с пресен руж на устните. Закусваме мълчаливо, след което я почерпвам с цигара и предлагам хрисимо:
А сега разправете ми какво всъщност се случи
Нищо няма да ви разправям. Отведете ме в къщи.
Добре, както желаете. Във всеки случай искрено ви казвам, че не разбирам в какво ме обвинявате.
А, дори не разбирате? А кой ми определи среща на рю дьо Прованс? Вие, нали? А кой не дойде на срещата? Вие, нали?
Чакайте, чакайте! Нека да караме поред: рю дьо Прованс, ако се не лъжа, е улицата, на която живеете
А пък вие сте от вчера в Париж и не знаете, че това е пиаца на проститутки
Да си призная, съвсем бях забравил. Дадох ви среща там, просто защото там живеете и защото от тия ваши стъпала ми излиза дъхът
Именно. И понеже толкова си пестите скъпоценния дъх, изобщо не благоволихте да дойдете на срещата.
Не е вярно. Дойдох с някакви пет минути закъснение, просто защото на Осман и Лафайет бе станало задръстване и трябваше да чакам дълго, за да премина
Да. А в това време мене полицаите ме натикаха в камионетката заедно с всички тия жени. Боже, какъв ужас! Не съм вярвала, че ще доживея такова унижение. Цяла нощ, затворена като проститутка с тия никаквици!
Тя отново е на прага на кризата.
Чакайте казвам. И тук вината не е моя. Има маса порядъчни жени, които минават по рю дьо Прованс, и никому не минава на ум да ги вземе за проститутки, понеже нямат такъв вид
А аз имам _такъв_ вид, нали? Мене и лицето ми е лице на проститутка
За лицето не знам. Човек не си избира лицето по свое желание. Но гримът ви, ако разрешите, е малко свръхмярката. И после, откъде я измислихте тая ослепителна рокля, да не говорим за чантата
Вие сте един изверг!
Това ми напомня малко рефрена на моя някогашен съкилийник: Ти си един жалък предател, но аз продължавам да бъда търпелив.
Вижте, Лида: не е изключено и наистина да съм изверг, но не е любезно от ваша страна да ми го повтаряте, след като цяла нощ съм обикалял да ви търся по участъци и служби за бърза помощ.
Каква жертва! По-добре щеше да бъде, ако бяхте дошли навреме
По-добре щеше да бъде, ако не бяхте се контили според съветите на Мери Ламур
Мери Ламур в нищо не е виновна. Искам да ви питам аз вас, вие как бихте се облекли с тая мизерна сума, която едва се откъсна от сърцето на баща ми. Божичко, и това ми било Париж и парижки живот
Не се разплаквайте още казвам. Пестете си истериите за критическата възраст.
Но предупреждението ми идва късно. Лида изхълцва глухо, закрива с две ръце лицето си и заплаква под безразличните погледи на минувачите, движещи се в гъста навалица край витрината.

* * *

Ние седим двамата с Тони в кафенето на българина и вземаме обедния си аперитив мартини с късче лимон. Всъщност Тони пие вече четвъртото си мартини, без да смятам изпитото преди моето идване, защото има дни, в които той почва да се подготвя за обедния си аперитив от заранта. Гарвана и Смока като по-прости хора пият на съседната маса вино. От вечерта на екзекуцията тия двамата винаги се въртят около мене, додето съм в района на Центъра. Отдалеча ли се по-настрани, грижата за мене се поема от други емигранти, повечето от които вече също са ми познати по лице. Понякога аз покорно се оставям да бъда следен, а понякога за разнообразие правя на моите ангели пазители разни дребни номера. Номерата са различни, в зависимост от това, дали се движа пеша, или съм с ягуара си, но и в двата случая те имат за ефект това, че преследвачите ми остават да се пулят като маймуни, изгубили ме ненадейно и безвъзвратно от погледа си сред гъмжилото на града. Така че уроците във вилата до Фонтенбло дават резултат, макар и със закъснение. Всички тия номера на пръв поглед са истинска детинщина, след като вече нямам от никого какво да крия. Но тия хватки все пак поддържат моя престиж, като дават основание на хората от Центъра да подозират, че още съм на френска служба. И тъкмо туй разкрива целия фалш на положението ми: нарочно се правя, че развивам конспиративна дейност, за да скрия, че всъщност не върша нищо.
Мери Ламур мина и ти хвърли едно око казвам тихо на Тони, като забелязвам импозантната фигура на Мери Ламур да се мярка край витрината на кафенето.
Не говори глупости махва с ръка Тони. Мери Ламур не се интересува от такива като мене и тебе.
Защо пък? Да не сме грозни?
Много й е дотрябвала на нея красотата ти. Друго й трябва на нея, не красота.
Всъщност знаеш ли, че тя не е лоша Макар да е от тежката категория.
Тони, противно на обичая си, се въздържа от мнение.
Ти не си ли си опитал късмета с нея? настоявам на темата си.
Да не съм луд? Мене, братче, още не ми е омръзнал животът.
Откак разговорът се е насочил към Мери, Тони, въпреки че е вече добре наквасен, е снишил гласа си и от време на време хвърля бегли погледи към масата на Гарвана и Смока.
Какво искаш да кажеш? недоумявам аз.
Искам да кажа, че ако речеш да си опиташ късмета с Мери и ако Димов те надуши, и френската полиция няма да може да те спаси.
Възрастният гарсон минава край нас с празен поднос и Тони му прегражда пътя с ръка.
Гарване, ще пийнете ли още по едно?
Може, но само ако ти черпиш отвръща навъсено Гарвана.
Две мартини и две големи вина! поръчва Тони на келнера.
После се облакътява на масата и ме поглежда с помътнелите си очи:
Ти на мене, братче, не ми пробутвай диверсии: за Мери ми говориш, а на друга налиташ.
Няма такива работи.
На шапката ми ги разправяй. Във всеки случай изборът ти не е лош: бива си я щерката на дъртия
Такива само затруднения ти създават.
Колкото до затруднения, напълно си прав. Ще ги имаш, и то в излишък. Как става така, че все с Кралев се сблъскваш бе, човек!
Какво търси тук Кралев?
Какво ли? Същото, каквото и ти. И той е лапнал здраво по Лида. Два пъти вече ходи да я кани на вечеря
По-тихо казвам, че иде Младенов
Младенов наистина приближава насам, съпроводен от Димов и Кралев. Тримата се настаняват на масата в ъгъла, където сядат обикновено гостите на българина. Като се вземе под внимание, че Милко блъска автомата при входа, Центърът е в пълен състав.
Центърът е в пълен състав забелязвам.
Осем души сме Нищо, скоро ще останем седем мърмори Тони, като реши с тютюневи пръсти дългите си коси. Макар че седем е лошо число
Кой ще отпадне, аз ли?
А кой друг? Не по моя вина, разбира се.
Не се прави на скромен: и ти помогна доста. Само днес плати шестдесет франка припомням му аз репликата от оная вечер.
Казвах каквото ми бяха казали да казвам обясни Тони. И ти да беше на мое място, и ти щеше тъй да постъпиш.
Келнерът пристига с препълнена табла, оставя ни двете мартини и отминава нататък.
Ти още от началото се вкопчи в мене припомням аз безучастно. Всичките ти излияния бяха само уловки за баламата.
Казвах каквото ми бяха казали да казвам повтаря Тони. Ако си се хванал на въдицата, не съм ти аз крив.
Защо да съм се хванал?
Защото се хвана, затова!
Тони излива половината съдържание на чашата в устата си, запалва цигара и се ухилва с мократа си усмивка:
Ти се пишеш за тарикат и може един ден да станеш тарикат, ама още не си станал. Когато някой ти се лепне и почне да дрънка срещу шефовете си и да се заканва да се върне оттатък, какво можеш да на правиш? Ясно е, три неща: или да се съгласиш, или да си мълчиш, или да идеш да доложиш. Ти, вярно е, не се съгласи, защото не си предател, но и не отиде да доложиш. А трябваше да го направиш, ако беше тарикат. И тогава щеше да минеш изпита.
Затова пък ти си истински тарикат забелязвам аз и отпивам от чашата си. Ако бях доложил, знаеш ли какво щеше да стане? Кралев щеше да те накове да отричаш и да твърдиш, че всички тия неща всъщност аз съм ги говорил, а сега се опитвам да ти ги прикача на тебе. Така че и при трите случая все същото ме чакаше, защото Кралев предварително бе решил съдбата ми.
Аз нарочно на два пъти повтарям името на Кралев, за да уловя реакцията на Тони. Но реакция няма. Тони е вече на такъв градус, че пропуска да отрича връзката си с Кралев и ако се сеща да отрича, то е в друга посока.
Защо ще решават предварително съдбата ти бе, човек? Кой е имал нещо срещу тебе?
Кой ще има нещо срещу мене? Никой, разбира се. Аз съм дребна риба. Но понеже имат нещо срещу Младенов, а аз минавам за негов човек, всичко падна на моя гръб.
Не го взимай навътре успокоява ме Тони. Тебе ти сече пипето. Няма да останеш на пътя. Лошото е, че вече няма да можеш да бозаеш от две майки.
А вие какво? Да не би от една майка да бозаете? Всичките сте
Шшшт! прекъсва ме Тони, като слага пожълтелия от тютюн показалец на устните си. Трайко да ти е името! Бозай от колкото щеш майки, стига да знаеш как Нищо, има, време, ще се научиш
Ти май пак си цъфнал забелязва безучастно Милко, който сяда на масата, уморен вероятно да блъска машината.
От мъка, братче Жаля, че пак оставаме без редактор.
Милко не реагира. Той търси келнера с очи, открива го и прави безмълвната си поръчка, като сочи чашата на Тони. Очевидно Милко също е в течение. Изглежда, всички са в течение освен мене.
Вие ще вземете ли по едно? пита мълчаливият, когато гарсонът му донася чашата мартини.
Защо по едно? И по повече ще вземем отвръща с готовност Тони. Поръчай цяла бутилка, стига сме си играли на чаши.
Тебе само бутилка ти трябва измърморва Милко. И нарежда на келнера: Още две от същото.
На мене обаче не ми е писано да се възползувам от почерпката. Младенов става от масата в дъното и се запътва към нас с тромавата си походка.
Емиле, ще ме закараш ли до къщи?
Ставам и тръгвам подире му. Предстоящият разговор вече ми е известен. Затова съм дори леко учуден, когато едва потеглили с ягуара Младенов подхваща съвсем друга тема:
А бе ти акъл имаш ли, да пускаш такива мухи на Лида?
Какви мухи?
Ами че била не знам как си облечена, че само брантиите с такива парцали се докарвали и разни други от тоя род Ами че аз, Емиле, парите да не ги ровя с лопата бе?
Чакай, бай Марине, аз не съм говорил на Лида за пари, а за приличен вид. Тя може да се облече още по-евтино и пак да има приличен вид.
Че нали и аз й казах същото. Вземи си, викам, някоя и друга рокличка от моноприто*, както правят скромните жени. А тя се повлече по акъла на Мери Ламур и накупи тия ужасии. И сега, хайде, давай пари за нови тоалети. Като че аз парите с лопата ги рина.
[* Монопри магазин с евтини стоки.]
Има някои, и с лопата ги ринат подхвърлям. Например Димов.
Знам го колко получава Димов. И той не е цъфнал. Особено като има за ортак на джоба си такава разсипница като Мери.
Младенов замълча и ми хвърли бегъл поглед.
Карай по-бавно. Няма за къде да бързаме. Искам да ти кажа нещо и по друг един въпрос
Значи, идваме на темата. Всъщност аз съвсем не карам бързо, защото в тоя час движението по булевардите е такова, че и да искаш, не можеш да караш бързо. Само че разстоянието от Центъра до рю дьо Прованс е твърде късо за обстоен разговор.
На два-три пъти вече става дума за тебе с ония двамата. Аз все се опитвам да протакам, но те все напират, искат да си вървиш. Няма да го закачаме повече, казват, нека си живее спокойно, но да ни се маха от очите. Не ни е нужен надзирател.
Добре бе, бай Марине. Щом трябва, ще се махам.
Младенов ми хвърля бърз поглед, изненадан, че съм отстъпил така изведнаж. Аз се взирам пред себе си, като се старая да вмъкна ягуара между един стар ситроен и един огромен блестящ буик.
Аз, разбира се, няма да те оставя. Каквото мога да направя за тебе, ще го направя. Вече съм подхвърлил тук-там и трябва да ти кажа, че се откриват доста възможности. Можеш да постъпиш и в Свободна Европа, и на други места, стига да имаш мерак. Нашите емигранти за жалост са главно простаци, а хората тук имат нужда от подготвени момчета като тебе.
Не се безпокой за мене казвам, за да поизстудя оживлението му. Аз и сам някак ще се оправя.
Младенов отново ми хвърля бърз изпитателен поглед, но аз тъкмо в тоя момент се промъквам между двете коли и нямам време за разговор с погледи. Ситроенът леко се измества вляво, за да избегне сблъскването, което ми дава възможност да задмина буика и да го оставя подире си, покрит с позор и с облак син бензинов дим.
Емиле, не бива да ми се сърдиш и ако се сърдиш, не си прав. Имай предвид, че най-остро съм реагирал, но тия неща не зависят само от мене.
Завивам рязко и влизам в рю дьо Прованс. Въпросът сега е да се намери едно местенце за гариране сред дългата плътна редица от коли до тротоара. Додето бавно пълзим край замрелите коли, на няколко метра пред нас едно рено се измъква от редицата и потегля. Мястото е съвсем оскъдно за моя ягуар, но след няколко сложни маневри успявам да го вместя и залепя за тротоара.
Готово казвам, обаче старецът продължава да седи на мястото си.
Аз, разбира се, бих могъл с отлагания и шикалкавения да продължа още малко стоенето ти, но ти нищо няма да спечелиш от това, а аз само ще загубя. Ако ти минеш на друга работа, моята позиция в Центъра ще се укрепи.
По-рано ти май говореше обратното
По-рано положението бе едно, а сега е друго. И затова вината не е моя.
Знам, моя е кимам примирено. Затова няма да ти преча повече. Искам само да те предупредя, че с моето излизане позицията ти няма да се укрепи. Ония сега искат да се отърват от мене, а после ще решат да се отърват и от тебе. Освен ако склонят да те запазят като прост фигурант.
Младенов не е фигурант! възразява достойно старецът.
Съгласен съм. Но ония искат да те превърнат във фигурант. Както и да е. Това не е моя работа. Щом смяташ, че така е по-добре, още от утре ще изчезна.
Е, чакай де! Не става дума за утре. Свърши си работата по броя, нека книжката излезе от печат, пък тогава ще напуснеш. Достатъчно е да кажа на ония, че си се съгласил да си отидеш доброволно.
Кажи им го.
И разбери, че ако искам това от тебе, то не е за личното ми спокойствие, а за онова голямото, в името на което работим.
Американците ли имаш предвид?
Емиле, забранявам ти такива шеги. Знаеш какво имам предвид.
А вярно: националните идеали. Само че ония двамата продават националните идеали на по-изгодна цена от тебе.
Какви ги дрънкаш?
Виж какво, бай Марине! Аз се навеждам доверително към стареца, който се е приготвил да слиза, и го поглеждам в очите: Аз ти казах, че ония искат да те превърнат във фигурант, но истината е, че ти си фигурант в тоя Център още от самото начало
Аз съм шеф на Центъра прекъсва ме възмутено Младенов. Поне колкото Димов е шеф.
Лъжеш се. За това, кой е шеф и кой е фигурант, има само един показател кому колко се плаща. Ти не получаваш и една десета от това, което получава Димов.
А ти откъде знаеш кой колко получава? запитва рязко Младенов.
Направи една проверка в банката и ще се увериш подхвърлям аз и поглеждам с усмивка стареца.
Той също ме поглежда и ми връща усмивката:
Мислиш ли, че вече не съм го направил?

* * *

Спирам пред едно случайно кафене на рю Лафайет само защото тъкмо тук намирам място за гариране. Нахранвам се с един безвкусен жилав бифтек и с пържени картофи, изстинали и меки, способни за маса време да те отвратят от всякакво ядене. Като гарнитура към тоя жалък обед в главата ми се въртят и всички тия неприятни мисли, които мъкна със себе си от известно време насам.
Когато в началото поемах поставените ми от Льоконт задачи, аз се виждах наистина като някакъв господин Никой, неуловим и неуязвим, който тайно и ловко следи действията на другите. А сега се движа с чувството на човек, попаднал в обсега на вражеския прожектор, уловен и пленен от снопа студена ослепителна светлина, тъй ослепителна и разяждаща, че прониква до най-интимните ти мисли.
Всяко мое движение е предварително уловено, всяко мое начинание е в зародиш парирано, всеки мой удар пада върху мене самия. Приятелят, на когото разчитах, пръв се отказа от мене. Радушният прием, който очаквах, изобщо не се състоя. На мястото на първоначалното доверие ме посрещна първият капан. Службата ми при Льоконт завърши почти със започването си. И най-новият ми план също се осуетява, преди да съм пристъпил към изпълнението му.
Прибирам се в студиото си, след като преброявам уморено своите деветдесет и две стъпала. Изкъпвам се под хладния душ, завивам се в хавлията и лягам. Иска ми се да се отпусна, да забравя, да заспя. Но не мога да се отпусна, защото има да мисля по някои неща, а умът ми не е свикнал да заспива, додето има да мисли по някои неща. Затова лежа и пресмятам ходовете, които ми предстоят, и контраходовете, които ме очакват, с неприятното чувство, че дори сега в мислите си съм наблюдаван и следен.
Дали съм следен чак в мислите си, това всъщност не мога да кажа. Не знам дали вече са изнамерили такъв вид апарати. Но че съм подслушван в собствената си квартира, това е повече от сигурно. На две крачки от леглото ми, зад тънкия дървен бордюр на паркета, се подава почти незабележима, тънка като косъм жичка, която успях да открия още при настаняването си. Уроците във вилата до Фонтенбло не бяха отишли напразно. Именно съобразно тия уроци аз не изтръгнах жичката, а само на ум отбелязах съществуването й. Значи, всеки мой разговор ще се подслушва. Нека подслушват. Ще бъда много изненадан, ако успеят да чуят нещо, защото единствените разговори, които ми се случва да водя, са със самия себе си.
Всичко това е малко неприятно, поне докато свикнеш с мисълта, че другояче не може и да бъде. Всяка животинска порода си има своите условия за живот. На шарана не е разрешено да се разхожда в градината, а трябва до края на дните си да кисне в блатото. На мене пък не ми е разрешено да живея като обикновен човек, и толкова. Докато другите хора по улицата гледат витрините или краката на жените, аз трябва да гледам кой върви пред мене и подире ми и случайно ли върви, или нарочно. Докато маса хора първо говорят, а после съобразяват какво са казали, аз съм длъжен да обмислям предварително всяка своя дума. Докато всеки наоколо си въобразява, че разполага с личен живот, на мене ми е доверена горчивата истина, че нямам личен живот.
Най-смешното е, че макар ни за миг да не съм наистина сам, през цялото време изпитвам разяждащо чувство за самота. Вероятно подобно чувство изпитва човекът на трапеца в момента, когато се готви за смъртния скок над главите на две хиляди души.
Увлечен в мисли по тия и други подобни неща, вероятно съм позаспал, защото един остър звън изведнаж ме сепна и аз едва се сдържам да не запратя възглавницата към будилника. В случая обаче будилникът няма никаква вина. Звънът идва откъм входа. Ставам, загръщам се в още влажната хавлия и отивам да видя кой е.
Мосю Бобев?
Човекът пред вратата има къса червеникава коса и луничаво лице. В гласа му се долавя един лек, неприятен акцент.
Какво обичате?
Мога ли да вляза?
Зависи.
Идвам от страна на полковник Дъглас.
Отдръпвам се неохотно и правя път на непознатия.
Той влиза в студиото с уверена стъпка, сякаш е у дома си, съблича черния си поплинен шлифер и небрежно го хвърля на стола, после сяда, без да чака покана.
Вие ни излъгахте, мосю Бобев.
Вас лично аз изобщо не ви познавам измърморвам, и взимам кутия житан от камината.
Вие излъгахте полковник Дъглас.
Ако трябва да караме поред, най-напред полковникът излъга мене уточнявам аз и се оглеждам за кибрит.
Червенокосият вади от джеба си запалка и с отсечен жест я щраква под носа ми. Запушвам, без да му предложа цигара. Нека не мисли, че ще си бъбрем тук до вечерта.
Казах на полковник Дъглас, че искам да замина за Париж. Той ми отговори, че и това щяло да стане. Обаче вместо да стане това или нещо от същия род, бях затворен в една вила и подготвен за връщане в страната. Извинете, но като всяко живо същество и аз имам инстинкт за самосъхранение.
Вие ни излъгахте, мосю Бобев повтаря непознатият с неприятния си американски акцент.
Не. Аз само спасих живота си.
Вие се опитахте да избягате от нас продължава червенокосият, без да обръща внимание на думите ми. Вие, изглежда, не разбирате, че от нас не може да се избяга. Ние имаме една могъща организация, мосю Бобев, и тя е в състояние да сложи ръка на вас, където и да се намирате.
Добре де казвам. Не ме плашете. Сложихте ръка върху мене. После?
После това ще зависи от вас: ако се върнете към задълженията си, ще смятаме засега инцидента за приключен. Ако откажете, ще ни принудите да извършим нещо нежелателно, но необходимо.
Само не ме плашете. За мене по-страшно от това да се върна оттатък няма. Така че, ако тъкмо подобно връщане имате предвид, като говорите за връщане към задълженията, трябва да ви кажа, че няма да се съглася. Всеки работник, дори и най-скромният, има право да постави известни условия
Вие нямате такова право, мосю Бобев. Условията ние ги поставяме.
Поставяйте ги на друг. Аз съм свободен човек.
Непознатият се засмива късо с нещо подобно на ръмжене:
Вие може да станете свободен човек едва на оня свят.
Добре, и на това съм съгласен. Не ми остава, освен да пожелая и на вас да вървите по дяволите!
Всеки ще отиде но реда си отвръща спокойно червенокосият. Страх ме е само, че вашият ред е съвсем предстоящ.
Не намирам за нужно да отговоря, но внимателно следя движенията на непознатия.
Не бойте се засмива се отново оня, като улавя погледа ми. Аз не издавам паспортите за оня свят. Но у нас има хора за всичко.
Той бавно облича шлифера си, после си тръгва, обаче на вратата отново се обръща:
Всъщност не знам разбрахте ли ме добре. Ние наистина ще ви премахнем, мосю Бобев. Ще ви премахнем не от лошо сърце, а по чисто технически причини: няма друг начин да забравите това, което сте научили при нас.
Ясно казвам. Добре ви разбрах.
В такъв случай запомнете и следния телефон. Човекът бавно и членоразделно произнася три букви и четири цифри. Днеска сме четвъртък, давам ви време до неделя да си помислите. Звънете вечер. Само вечер.
Той ми кима рязко и бегло, сякаш главата му просто е трепнала от нещо, и изчезва навън.
Вадя писалката от сакото си и за всеки случай записвам номера върху кутията житан, макар че вече съм го запомнил.

* * *

Днеска наистина сме четвъртък и привечер ме очаква една задача от съвсем частно естество подобряване на отношенията с Лида. Тия отношения са горе-долу в същия батак, както и другите ми работи. Всичко се развива възможно най-зле, макар че в случая с Лида това не ме дразни прекомерно.
Срещата тоя път е определена за седем часа в едно най-порядъчно заведение и аз за всеки случай се явявам на уреченото място половин час по-рано. Това ще ми даде възможност да се поразведря от свежия бензинов въздух на Шанзелизе и да позабравя разговора с червенокосия. Сядам на терасата пред Колизе и си поръчвам един рикар. Анасонената миризма на жълтеникавото питие пробужда у мене носталгията към Франсоаз. За момент изпитвам истинско съжаление, че срещата ми е с Лида, а не с Франсоаз. Просто ненавиждам тоя тип жени, дето си въобразяват, че целият свят им е длъжен, и търсят винаги някой да ги закриля. Нямам си друга работа, та ще я закрилям.
Запалвам цигара и поглеждам към булеварда, като си мисля за терасата с оранжевия навес и за остротите, които си разменяхме с Франсоаз винаги все в тоя малко тъжен час на ранния здрач. Гледам към булеварда и ненадейно виждам Франсоаз. Тя идва право към мене, облечена в строг втален сив костюм с черна дантелена блуза. Каква жена! Всички цветове й приличат.
Скъпо видение! избъбрям аз.
Не се лигави отвръща Франсоаз, а ми подай един стол. Тия обувки са ужасно неудобни.
У тебе няма и грам човешко чувство въздъхвам, като задигам един стол от съседната маса. Кажи поне каква изненада или нещо подобно.
Каква ти изненада, когато аз идвам за тебе отвръща чернокосата. Поръчай и на мене един рикар.
Изпълнявам нареждането и отново втренчвам очи във Франсоаз. Каква жена! И какви форми! Тя също няколко мига ме разглежда внимателно.
Напълнял си малко. Нищо, пълнотата ти отива. По-рано бе прекалено изфинен. Финесът и ти това, знаеш, много не се връзва.
Знам, знам. Също както аз и възпитанието. Само не ме дръж в напрежение.
Спокойствие казва тихо Франсоаз, като сваля ръкавиците си. Дай ми една цигара. Защо пушиш тоя боклук?
Какви искаш? питам аз, понеже ми се вижда много дълго да обяснявам защо пуша тоя боклук.
Извиквам момичето с цигарите и Франсоаз, както и следва да се очаква, взема едно пакетче сини. В това време пристига и поръчаният рикар. Чернокосата запалва цигара и пуска в чашата кубче лед. Прозрачната жълтеникава течност бавно се замъглява.
Идвам от страна на нашия познат казва тихо Франсоаз, като наблюдава търпеливо как пастисът в чашата побелява. Предложението ти е прието. Ще поддържаш връзка с мене. Ще получаваш инструкции чрез мене. Никакви други контакти. Една сантиментална връзка, нищо повече.
Сантиментална връзка с тебе! Не ме разсмивай.
Тя отпива от питието, което вече е съвсем побеляло, после смуква от цигарата си и ме поглежда, но нищо не казва.
Ами ония не знаят ли, че ти си ми помогнала да избягам от Атина?
Нищо не знаят. И ти също не се опитвай да знаеш повече от необходимото. Ще хванеш някоя мозъчна треска, та ще се чудя какво да те правя.
Вярно кимам. Психическите заболявания при компания като твоята съвсем не са изключени. Кога ще получа инструкциите?
Още днес.
Слушай, Франсоаз. След пет минути тук ще дойде едно момиче. Имам среща.
Тогава плащай и да тръгваме.
Франсоаз, моля те: имам известни съображения да не провалям тая среща.
Напълно известни съгласява се Франсоаз. Аз пък те мислех за по-сериозен.
Не, наистина те моля: ако има някаква възможност, нека отложим за по-късно.
Франсоаз ме поглежда съжалително, после въздъхва лека досада:
Ако ти бяха пратили някой друг вместо мене, не знам как щеше да капризничиш. Но както и да е. За един път ще отстъпя. Къде ще вървиш оттук?
Ами ще вечеряме в Жур е нюи, после можем да идем на едно кино, после от единадесет часа ще бъдем в Крайзи хорс салон и към три часа ще си бъда в къщи.
Каква програма! Ти сам ли я измисли? Надявам че поне самичък ще се прибереш в къщи.
Разбира се. Нещата съвсем не са, както ти си въобразяваш
Не ме интересува. Добре. Знам ти адреса. Изобщо, ще намеря начин да те открия.
Тя допива питието си, изгася цигарата и става. Тъкмо навреме, защото в далечината от съседния ъгъл се задава Лида. Но аз съм такъв пропаднал тип, че гледам не толкова към Лида, колкото към отдалечаващата се стройна фигура, стегната в изящния сив костюм.
Отдавна ли чакате? пита момичето и сяда на стола на Франсоаз.
Доста отдавна, но не по ваша вина. Нарочно дойдох по-рано, за да подишам малко въздух.
То пък тука е един въздух сбръчва нос Лида. Откак съм дошла, непрекъснато ме боли глава от бензина.
Ще свикнете успокоявам я. Искам да кажа, ще свикнете с главоболието. Какво ще вземете?
Каквото пиете вие.
Поръчвам още два рикара.
Намерихте ли си вече компания? питам.
Че къде да я намеря? Единствената ми компания е Мери Ламур.
А Кралев?
Не ми говорете за него.
Да не сте се скарали вече?
Не сме се карали. Просто не мога да го понасям. Има, знаете, хора, които просто не мога да понасям. И тоя е такъв. Като го видя, мравки ми полазват по гърба.
Един съвет от мене: недейте му го казва. Кралев е опасен човек. Значи, само с Мери Ламур се разбирате?
Там е лошото, че и с нея твърде не се разбирам.
Защо? И тя ли сипе мравки наоколо си?
Не е чак дотам неприятна. Просто прекалено цинична е за моя вкус.
Какво, дрънка мръсотия или
Мръсотиите са най-дребното. Просто има цинично отношение към живота.
Че кой пък има друго отношение? Всички имат еднакво отношение, само че едни го прикриват от приличие, а други са по-искрени.
Това не е вярно! възразява тя с една нотка на заядливост, която ми е вече позната.
Не отговарям, защото келнерът в тоя момент донася питиетата. Слагам лед в чашите и наливам на Лида малко вода.
Също като мастика казва момичето, като пийва. Само че по-кофти.
Въпрос на вкус.
По-кофти е! настоява Лида.
Добре промърморвам. За вас е по-кофти, а за мене е по-хубаво. Въпрос на вкус.
И цигарите им са кофти казва момичето, като запалва от моите цигари.
Тогава не ги пушете.
Побеснявам просто, като гледам как тия наши българи се опитват да изглеждат като французи. Баща ми и той навлякъл един къс шлифер и едно бомбе, като че ли е двайсетгодишен хлапак.
Вие също не изглеждахте много блестящо онзи ден напомням аз. Обаче сега видът ви е значително по-сносен.
Всъщност тя е в една съвсем евтина поплинена рокля, на сиви и бели черти, купена навярно още тоя следобед от монопри, но поне без претенции за ослепителност. И понеже самата Лида е добре скроена, роклята изглежда, общо взето, поносима.
Не съм си променяла вида зарад вас подхвърля девойката предизвикателно.
Не си въобразявам подобно нещо.
Тя, разбира се, лъже. А аз се правя, че й вярвам. Ружът по устните е съвсем лек, а синилата и чернилките около очите напълно са изчезнали. Изобщо, вслушала се е в указанията ми.
Какво ще правим тази вечер? пита Лида, като гледа през рамото ми към навалицата по булеварда.
Съобщавам й накъсо програмата с малки бележки относно заведенията, които ни предстои да посетим.
Вие сте решили да се реванширате тая вечер
Не. Чисто и просто имам повече пари.
Тук всички говорят само за пари. Просто ужасно.
Че къде говорят за друго?
Да, но все пак трябва да има някаква мярка.
Такава ни е професията забелязвам. Ние сме търговци хора.
Аз пък мислех, че се борите за някакви идеи.
Идеи ли? Какви идеи?
Това вие по-добре знаете. Нали работите в емигрантския Център.
А вие били ли сте в Центъра?
Ами че оня ден бях. Минах да взема татко.
А фирмата на вратата не забелязахте ли?
ИМПЕКС или нещо подобно.
Точно така. Точно това ни е работата: експортираме диверсанти и импортираме поверителни сведения. Импорт-експорт. Търговия.
Вие сте ужасен.
Не повече от вашия баща. С тая разлика, че не говоря за национални идеали.
Вие биете в цинизма и Мери Ламур.
Драго ми е да го чуя от вас. Ще вземем ли още по едно?
Мерси, не обичам мастика. Особено като тая Всъщност няма ли да е по-добре да се прибирам?
Тя наистина изглежда малко отровена въпреки пищно начертаната програма.
Чакайте казвам. Тепърва ни предстои една приятна вечер.

* * *

Приятната вечер е към края си. По-точно казано, ние сме в синьорозовия полумрак на Крейзи хорс салон и програмата отдавна е минала и ние се въртим в ритъма на старо танго върху малкия дансинг.
Излиза, че когато пожелаете, можете да бъдете и мил с хората забелязва Лида, като ме гледа с големите си кафяви очи.
Не с всички хора.
Аз и не държа да бъдете мил с _всички_ хора казва момичето многозначително.
Вечерята бе минала доста добре. Филмът, някаква драма на голяма любов, също се оказа по вкуса на Лида. Големите номера в кабарето бяха ловко дозирани с хумористични скечове и после тук артистките бяха добре напарфюмирани и хубави като кукли. Изобщо нещата бяха се развили далеч по-щастливо, отколкото в началото.
Струва ми се, че бих свикнала някак с тукашния живот, ако имах до себе си един истински близък човек подхваща Лида наново, като се оставя покорно да я водя в ритъма на тангото.
Имате баща си.
Казах _истински_ близък човек.
Разбирам. Това, което вие го искате, цял свят го търси и никой не го намира. Париж е един голям пазар. Щом свикнете веднаж с мисълта, че трябва да се продавате, ще видите, че животът ще ви се стори изведнъж по-лек и поносим.
Престанете с вашите цинизми. Не ми разваляйте поне тая вечер.
Добре, добре казвам и плътно я обгръщам, като усещам тялото й под простата поплинена рокля, която за щастие много не се хвърля на очи в полумрака.
Танцът свършва я ние се връщаме на малката масичка до бара.
Още едно уиски?
Мерси. Предпочитам нещо разхладително.
Два шуепса! казвам на минаващия келнер.
И един скоч! чувам зад гърба си мек женски глас.
Обръщам се. До масата в коктейлна рокля от бледорозова дантела е застанала Франсоаз. Каква жена! Всички цветове й отиват. Но в момента това не ми прави никакво впечатление. По-точно казано, направо съм отровен.
Какво, няма ли да ме поканиш да седна? запитва Франсоаз. Или си забравил, че тази вечер си ми определил среща?
Утре вечер поправям аз, като й хвърлям убийствен поглед.
Тази вечер, а не утре вечер настоява Франсоаз, като си взема един стол и се разполага до масата. Многобройните връзки, скъпи ми Емил, водят до хаос в личния живот. Казвала съм ти го и друг път.
Тя поглежда към Лида, по-точно към жалката поплинена рокличка, с оня израз на презрително съжаление, на който са способни само жените, и добавя:
Но щом си я объркал вече, поне запази хладнокръвие. Запознай ни де!
Запознавам ги, като забелязвам с уплаха, че Лида е готова да се разплаче.
Вие май нещо се разстроихте казва Франсоаз и отново я поглежда. Не си заслужава. Правете като мене; не го вземайте много сериозно и всичко ще бъде наред.
Келнерът донася напитките и се отдалечава.
Мисля, че ще е най-добре да си ходя прошепва Лида, като едва сдържа сълзите си.
Ще те отведа казвам.
_Заедно_ ще я отведем поправя Франсоаз. Макар че тая вечер страшно ми се танцуваше.
Тя отпива от скоча си и поглежда отново към Лида:
Ще ви отведем, не се безпокойте. Колата ми е навън. Почакайте само да си поема дъх и да изпуша една цигара.
Ти седни отзад нарежда ми чернокосата, когато след малко излизаме и отиваме до новия й ситроен.
Подчинявам се и додето колата лети из нощните улици, гледам разсеяно разкошната висока фризура на Франсоаз и едва сдържам желанието си да хвана тая фризура и добре да я поиздърпам. Лида седи до чернокосата съвсем като мъртва.
Колата спира на рю дьо Прованс и аз слизам да съпроводя девойката, но тя прошепва дори без злоба, а някак съвсем апатично:
Вървете си. Не искам да ви виждам.
Дочаквам я да се прибере и се връщам в ситроена.
Франсоаз, ти си истинско чудовище! казвам аз, докато чернокосата стремително потегля.
Остави тия любовни признания спира ме тя. Аз просто си гледам работата. За разлика от тебе.
Това няма нищо общо с работата.
Напротив, това е част от работата. Иначе за какво ще го правя? Така, с един малък скандал, връзката ни изведнъж ще получи оная популярност, която в случая е за нас най-доброто прикритие.
Тя кара бързо и ловко, като гледа внимателно пред себе си. Което не й пречи да наблюдава и мене.
Ама ти май наистина си опечален забелязва чернокосата почти с изненада.
А ти сега ли откриваш, че човек може да има и някакви човешки чувства?
Не човек от нашата професия възразява Франсоаз.
И после добавя сухо:
Трябва още тая нощ да те запозная с инструкциите. От утре влизаш в действие.


ПЕТА ГЛАВА

Най-после слънце, и то не плуващо в мъгла, а ясно и топло. Крайно време беше, като се вземе под внимание, че вече сме май. Аз не съм чифличкия и за моята работа времето е без особено значение, но и най-мрачният занаят при малко слънце става като че ли по-поносим.
Слънцето обаче е само от къщи до Центъра. В самия Център можеш да се осведомяваш за времето единствено от вестниците тук е винаги усойно и полутъмно като в зимен ден. Настолната лампа в моята стая е вечно запалена. Не си давам труд дори да дръпна тежките изпрашени кадифени пердета от прозореца все едно, в стаята няма да стане много по-светло.
Върху бюрото ми са пръснати коректурите за предстоящия брой. Последните коректури на страници. Подир три-четири дни списанието ще бъде пуснато за печат, а подир още няколко дни ще излезе. Тоя ден, в който ухаещата още на мастило книжка бъде поставена на бюрото на Димов, ще бъде и денят на освобождаването ми. По това сме се разбрали. Затова вече никой не се занимава с мене и даже Кралев не ми обръща внимание.
Преглеждам набързо коректурите, после ги отнасям в съседната стая на Милко. За моя изненада мълчаливецът разговаря оживено с Лида. В интерес на истината трябва да кажа, че в момента всъщност говори Лида, но Милко я слуша с явно участие. Пак за моя изненада установявам, че двамата са минали на ти, докато ние с Лида сме още на вие и даже не на вие, а само на студени кимания.
Милко прекъсва разговора с Лида, за да чуе напътствията ми относно шрифта на заглавията, докато младата жена с безучастен вид се заглежда през прозореца, където няма нищо за гледане освен сиви стени. После мълчаливецът почва да прелиства коректурите, за да види дали ще има да се занимава с поправката на много грешки в печатницата, докато аз сядам на бюрото на Тони да прегледам корицата със съдържанието. Лида се дръпва от прозореца и отново се приближава до Милко. Но понеже той е потънал в коректурите, тя взима няколко страници и небрежно ги прелиства.
Тоя бисер ти ли го съчини? пита тя Милко, като сочи уводната статия.
Милко поглежда статията, поклаща отрицателно глава и отново се заема с коректурите.
Тогава сигурно вие сте авторът? запитва девойката, &#