| Един драм от езика | Босненска народна приказка Живеел в Сараево един младеж — Омер го казвали. По-голям безделник в целия град нямало от него. Денем гуляел по кръчмите, а нощем скитал от къща на къща да свири на момите под прозорците със своята тамбура. Ала трябва да признаем, че свирел и пеел хубаво, пък и на вид бил левент момък. Бащата често съветвал непрокопсания си сия: — Стига си ходил по кръчмите, синко! Стига си се усуквал край момите! Време е да се заловиш за работа, че ние вече одъртяхме и не можем сами да се изхранваме! Ала Омер нехаел и за да си плаща гуляите, изнасял от къщи каквото му падне и го продавал. От мъка и срам пред хората родителите му без време отишли в гроба. Останал Омер сам в опразнената къща — с трън да завъртиш, няма що да закачиш! Замислил се той за пръв път в живота си: „Кой сега да преде и тъче, къщата да мете и да ми на готви? Време е, види се, да оставя скитнята. Май че друго не остава, освен да се оженя“. Пъхнал Омер тамбурата под елечето си и се запътил към къщата на хубавата Мейра. Било вече късно вечер, минал бил и часът на яцията — последната молитва на правоверните. В стаята на Мейра горяла свещица, чувал се тих говор. Похлопал Омер на прозореца — говорът пресекнал; ударил струните, запял — свещта угаснала. Значи хубавицата не иска и да знае за Омер! Три нощи подред ходил той да свири под нейния прозорец и натъжен се връщал: нито веднъж Мейра не откликнала на неговата песен. На четвъртата нощ младият безделник пак отишъл, като си мислел: „За последен път ще й попея и ако и сега не ми се обади, кракът ми няма вече тук да стъпи!“ Засвирил Омер с тамбурата и тъжно запял: P> „Моя вълшебнице, тихо свири! Тичай по струните, лък веселяк! Неведнъж, жаден и гладен, сте ме поили и хранили и с песента си девойките кръшни край мен сте събирали. Моя вълшебнице, тихо свири! Тичай по струните, лък веселяк! Тук под прозореца на Мейра напразно денем и нощем въздишам, но не поглеждат към мене очите красиви…“ P$ Свещта в стаята пак угаснала, ала ненадейно прозорецът се отворил. От радост на Омер главата се завъртяла: „Най-сетне — мисли си горкият — успях да и стопя сърце то“. — Луд ли си, Омер, или ще полудяваш? — рекла му строго Мейра. — Защо висиш по цяла нощ под прозореца ми да ме срамиш? Запиши си на челото: от това, що си на мислил, нищо няма да излезе! Мигом надеждата на Омер се изпарила. Мъка навела главата му. Видяла момата колко е натъжен и добавила по меко: — Ах ти, неразумнико! Да не би да си намислил за мен да се жениш? — Да! — отвърнал Омер едва чуто. — Избий тая глупост от главата си — рекла му момата. — Коричка хляб нямаш у дома си, пък искаш да се жениш. Зная, че ще речеш — ние сме от един дол дренки! Вярно е, че и аз съм бедна. Ала ти знаеш, че в цяло Сараево няма да се намери мома по-хубава от мене — туй всички го казват. Значи, аллах — да бъде вечна славата му! — ми е отредил по-добър живот. Ще се намери за мен никой мъж от богат род. Ама, чуй ме, Омер! Скъпо е не среброто и златото, а онова, що е на сърцето мило. Аз не бих те за менила и с най-първия ерген в града, ала свята е родител ската забрана. Не смея да я престъпя. Аз трябва да се омъжа за оногова, който ще може не само мен да храни, ами да даде спокойни старини и на родителите ми. Защото цялата им надежда е в мене. От тия думи на младежа малко му просветнало и рекъл: — Ако е до туй, кажи ми колко откуп иска баща ти за тебе? — Не е чак толкова много! Отвори си едно дюкянче, завърти търговия, та да можа да ни храниш и обличаш. — Добре, щом е само това! Утре ще дойда да ти кажа какво съм сторил. Довиждане и лека нощ, Мейра! — сбогувал се Омер. На заранта той се запътил при лихварина Искар, който бил приятел на покойния му баща. Разправил болката си и поискал назаем тридесет кесии пари. — Ще се радвам, ако хубавата Мейра стане твоя жена — рекъл Искар. — Само че кога смяташ да ми върнеш парите? — Подир седем години — отговорил Омер без много много да му мисли. — Тъй! Ами какво ще стане, ако подир седем години не ми върнеш парите? Защото приятелството си е приятелство, а сметките са си сметки! — Ако те излъжа, отрежи ми езика! — разпалил се Омер. — Добре! — склонил Искар. — Да идем при кадията да го запишем. Ако подир седем години не ми върнеш шестдесет кесии пари — такава е лихвата — ще ти отрежа един драм от езика. Отишли при кадията, подписали запис. Лихварят наброил на Омер тридесет кесии пари и му пожелал щастлив живот. Застягал се момъкът за сватба: накупил скъпи дрехи, меки килими, сребърни съдове — подредил си дома богато-пребогато. След месец направили сватбата. Наредил Омер тежки трапези, извикал музиканти и танцувачки — цяла седмица трая ла сватбената гощавка. Всички се чудят на богатата наредба на стаите, на скъпите ястия. И заживял си Омер с жена си като бей — съвсем не мисли как ще върне такъв голям дълг. Когато похарчил половината пари, досетил се най-сетне да залови търговия, както бил обещал на Мейра. Ала не напразно казват старите хора: „Не се захващай за работа, която не умееш“. А пък на Омер не му била присърце търговията и я карал през куп за грош. Бърже минали шест години. Като видял Омер, че парите са се стопили и почти нищо не му е останало, закахърил се и тежка мъка го замъчила. По цяла нощ се върти и въздиша; измършавял, превил се като кука. Пита го Мейра какво му е, а той: — Остави ме — казва — на мира! Пропаднах аз… Пък тя знаела за записа още от първия ден, ала си мълчала — все се надявала, че мъжът и някак си ще изплува. Като останало само една седмица до крайния срок, Мейра се замислила: „Вижда се, че моят Омер нищо няма да стори, ами я аз да се опитам да омилостивя кадията, че инак защо ми е мъж без език!“ Отишла тя при кадията. Сторила му три поклона до земята, оставила на пода скъп подарък и си отишла без дума да продума. Така направила и на другия ден. „Тази жена, както се вижда, много ме тачи — рекъл си кадията на ума. — Сигурно иска да ме помоли нещо, ама не смее да ми каже, горката.“ На третия ден Мейра пак отишла, поклонила се, оставила подаръка и си тръгнала. А кадията наредил на слугата да я върне. — О, жено! Ето, трети ден идеш при мен и не можеш да надвиеш своята боязън. Кажи каква милост чакаш от мен? Говори! — рекъл и кадията. А Мейра само това и чакала. Сторила дълбок поклон, целунала полата на кадията и му рекла: — О, кадийо! Твоята добрина ми развърза езика. На истина имам една молба към тебе: позволи ми идния петък да поседя в съда на твоето място само един час. — О, жено! Кълна се в аллаха, молбата ти ще изпълня. Пък ако щеш, остани и през целия ден! Мейра целунала чехъла на кадията, поблагодарила му и с леко сърце си отишла. Ето че доносил уреченият ден. Рано-рано пратил Искар един свой човек да иска парите. Ама къде у Омер пари? Той се изплезил на слугата и му рекъл: — Ей тъй ще се наплатя на твоя господар! — и горко заплакал. Върнал се слугата и разправил на лихваря какво е казал Омер. — А, така ли! — развикал се Искар. — Скоро при кадията! В това време Мейра отишла в съда. Кадията и дал халата си, нахлупил и бялата кадийска чалма и влязъл в съседната стая да гледа през една дупчица какво ще стане по-нататък. Ето ти пристига лихварят и влачи за врата разплакания Омер. Кланят се двамата на безбрадия кадия, а той мълчи, смуче си наргилето. Подир някое време пита: — Какво, о почтени търговци, ви води при мен? — Да ни съдиш и отсъдиш, справедливи ефенди — отговорил лихварят и веднага започнал да му разправя за заема и уговорката. Изслушал лъжекадията Искар и запитал Омер: — Така ли е, Омер, както почтеният Искар говори? Омер се разплакал още повече и потвърдил, че работата е точно така, както лихварят казва. Тогава младият кадия разтворил книгата на законите, започнал да я прелиства и след няколко страници спрял, замърдал си устните — ужким чете. Накрай затворил за конника и рекъл на Искар: — Да, да, ти имаш пълно право! Точно тъй пише и в тая свещена книга. Ами бръснач донесе ли? — Разбира се! — отвърнал лихварят. Извадил остър бръснач и го размахал под носа на клетия Омер. — Ей, почтени! — викнал му кадията строго. — Внимавай да не сбъркаш. Ти трябва да отрежеш от езика на длъжника си точно един драм. Иначе — тежко ти! Сепнал се лихварят: — Праведни кадийо! — рекъл той. — Защо така говориш? Ако без да ща отрежа на Омер малко повече, ще му додам злато за щетата. А пък ако отрежа по-малко — да смятаме че съм му го подарил. — Мълчи, неразумни! — изкряскал сърдито кадията. — Виж го ти — свой закон намислил да налага! Режи веднага! И да знаеш, ако отрежеш повече или по-малко от един драм, ще кажа на джелатина да ти отреже главата. Тъй пише в свещената книга. Изплашил се Искар не на шега, паднал на молба: — Прости ми, праведни кадийо! Не исках да се меся в твоите съдийски работи. Не искам на моя длъжник езика. Подарявам му и тридесетте кесии пари. Ами че ние бяхме с баща му — аллах да му отреди добро място в рая! — първи приятели. От тия думи кадията още повече се разсърдил и викнал: — Я веднага да дойде джелатинът! Сега ще науча аз тоя лихвар да почита запис, подписан в съда! Изтичал джелатинът, размахал ятагана. Паднал Искар на колене, целува полата на кадийския халат и моли за милост. Пък кадията не скланя и повтаря: — Или режи драм от езика на Омер, или прости се с главата си! Разбрал лихварят, че без подкуп не ще се отърве, и казал: — Праведни кадийо! За твоята справедливост вземи и ти тридесет кесии от мен. А на длъжника си прощавам и дълга, и лихвите. Не искам да го осакатявам. Извади ме от тая каша, в която сам се забърках. Дяволът ме подбутна такъв запис с такава уговорка да сторя. — Сечи главата на това куче! — изкрещял кадията. Джелатинът повлякъл разтреперания Искар, а той здраво се хванал за халата на кадията и запищял: — Милост, ефенди! Нали си правоверен… Изтичал и Омер. Целува чехъла на кадията. Моли го да прости на лихваря. — Тъй да бъде! — отсякъл важно голобрадият кадия. — Прощавам ти, Искар, само защото длъжникът ти ме моли. Ала нека се знае, че мюсюлманският закон е по-корав от камък! Наброил лихварят на кадията тридесет кесии пари, а кадията го накарал да целуне Омер. — Пък сега ще запиша в съдебния тефтер, че работата е уредена по съгласие и никой никому нищо не дължи — рекъл накрай кадията. Зарадвали се двамата, поблагодарили на младия кадия за великодушното и справедливо решение и побързали да си идат. А още едната врата не се затворила зад гърбовете им, отворила се втората и влязъл истинският кадия. Като се тресял от смях, той рекъл на Мейра: — О, жено! В главата ти има повече мъдрост, отколкото в корана — да ме прости аллах! Истина, ако беше мъж, по-добър кадия не би се намерил по цялата земя на падишаха! Мейра поблагодарила на кадията за сторената милост и му предложила да вземе петнадесет кесии от парите, що била получила от лихваря. Ала кадията не само че не ги приел, ами й дал още една кесия, заради нейния ум и разум. Мейра, както се полагало, целунала полата на халата му, спуснала на лицето си белия яшмак и побързала да си иде дома, преди да се върне мъжът и. Той пък бил отишъл с Искар в кафенето да се почерпят по случай щастливото избавление. По обяд Омер се завърнал радостен. Като отворил пътната вратичка, жена му го видяла през прозореца и започнала да го дразни: — Ей го, иде си Омер с отрязан език! — Не позна! — отвърнал мъжът и. Мейра се престорила на учудена — виж ти, мъжът й може да приказва, както преди! А Омер и заразправял: — Аллах — да пребъде името му! — и умният кадия — да му даде аллах много радостни дни занапред! — ме избавиха от бедата. Пък на жадния Искар му излезе доста солено. Ама този кадия е такъв млад и хубав, румен като ябълка… — Мигар е по-хубав от мене? — попитала хитро Мейра и му показала парите, що донесла дома. От радост Омер заплакал, коленичил пред своята разумна жена и три пъти я целунал по челото. Когато пък Мейра му разправила всичко поред, тя му станала още по-драга. Оттогава Омер винаги се вслушвал в мъдрите съвети на жена си. Той заработил, както трябва, и подир няколко го дини двамата успели да съберат такова богатство, че си изплатили дълга с лихвите. КРАЙ