Джани Родари

          Приказки по телефона

             Човечето от нищо

             Имало някога едно човече от нищо. Имало нос от нищо, уста от нищо, дрехи от нищо и винаги се обувало в нищо. Тръгнало на път по едно шосе от нищо, което не водело никъде. Срешнало една мишка от нищо и я попитало:

            — Не се ли страхуваш от котката?

            — Не, разбира се — отговорила мишката от нищо — в тази страна от нищо ям само котки от нищо, които имат мустаци от нищо и нокти от нищо. Освен това aз уважавам кашкавала. Ям само дупките. Нямат никакъв вкус, но са много сладки.

            — Главата ме заболя — казало човечето от нищо.

            — Това е глава от нищо: даже да я удариш в стената, няма да те заболи.

            Човечето от нищо искало да опита, потърсило стена, за да си блъсне главата, но стената била от нищо и тъй като се било засилило — паднало от другата страна. И от другата страна нямало съвсем нищо. Човечето от нищо така било уморено от всичко това, че заспало. И докато спяло, сънувало, че е човече от нищо и вървяло по един път от нищо и срешнало една мишка от нищо и започнало и то да яде дупки от кашкавал и излязло, че мишката имала право: просто нямали никакъв вкус.

            Страната без остриета

            Джованино Денгуба бил голям пътешественик. Пътувал той, пътувал и ето че попаднал в някаква страна където ъглите на къщите били заоблени, а покривите не завършвали с остър връх, а с мека гърбица. По дължината на улицата били засадени розови храсти и на Джованино му хрумнало да закачи роза на петлицата си. Докато откъсвал розата внимавал да не се убоде, но забелязал че бодлите били сякаш от гума: само гаделичкали по раката.

            — Я гледай! — възкликнал Джованино.

            Иззад храста е показал един общински пазач и му се усмихнал.

            — Не знаете ли че е забранено да се берат рози?

            — Много съжалявам, но и не помислих за това.

            — Добре, тогава ще платите само половин глоба — казал пазачът така вежливо, сякаш бил асленото човече, което завело Пинокио в страната на игрите. Джованино забелязал, че пазачът пише разписка за глоба с молив без връх и не се сдържал:

            — Извинете може ли да погледна сабята Ви?

            — С удоволствие ще Ви я покажа — отговорил пазачът.

            Разбира се, и сабята била без острие.

            — Страната без остриета — отвърнал пазачът толкова учтиво, сякаш думита, които изговарял, били написани с главни букви.

            — Апирони употребявате ли?

            — Отдавна сме ги забранили, всичко лепим с лепило. А сега моля, ударете ми два плесника.

            Джованино зяпнал, сякаш се готел да глътне цяла торта наведнъж.

            — Моля Ви се! Не искат да ме бутнат в дрънголника за посегателство на служебно лице. По-скоро на мен би трябвало да ми ударят два плесника, а не аз да ги удрям.

            — Но тук е прието така — обяснил вежливо пазачът — Цяла глоба — четири плесника, половин глоба — два плесника.

            — Ама на пазача!

            — На пазача.

            — Но това е несправедливо, това е ужасно!

            — Разбира се, че е несправедливо, разбира се че е ужасно — отговорил пазачът — Това е толкова противно, че хората за да не бъдат принудени да удрят плесници на невинните, внимават и невършат нищо противозаконно. Хайде, ударете ми два плесника и друг път внимавайте.

            — Но аз не бих желал и да Ви потупам по бузата, най-много да Ви погаля.

            — Щом е така — репил пазачът — трябва да Ви придружа да границата.

            И Джованино, засрамен, бил принуден да напусне Страната без остриета. И днес той още мечтае да се върне в страната с най-вежливи обноски и да поживее в някоя къщичка с покрив без връх.

            Бърканица в приказките

            — Имало едно време едно момиченце, кото се наричало Жълтата Шапчица.

            — Не, Червената!

            — А, да, Червената. Майка й я извикала и й казала: Слушай Зелена шапчице:

            — Ама не, Червена!

            — А, да, Червена. Иди при леля Диомира да й занесеш тази обелка от картоф.

            — Не: върви при баба си да й занесеш тази пшеничена питка.

            — Добре: момиченцето отишло в гората и срешнало един жираф.

            — Каква бъркотия! Срешнала вълк, не жираф.

            — И вълкът я попитал: Колко прави шест по осем?

            — Нищо подобно. Вълкът я попитал: Къде отиваш?

            — Имаш право. И Черната шапцица отговорила:

            — Червената шапцица, Червената, Червената!

            — Да, и отговорила: Отивам на пазар да купя доматено пюре.

            — И на сън не й минало това през ума: отивам при баба, която е болна, но не мога да си спомня пътя.

            — Точно така и конят казал:

            — Какъв кон? Това бил вълкът.

            — Да. И казал така: вземи трамвай номер 65, слез на площада на катедралата, завий на дясно, ще видиш три стъпала и една паричка на земята, остави на мира стъпалата, вземи паричката и си купи дъвка.

            — Дядо, ти изобщо не знаеш да разказваш приказки, всичко объркваш. А дъвка пак ще си купя.

            — Добре, ето ти паричка.

            И дядо отново зачел вестника си. 

            КРАЙ