| Ковачът в рая
| Сръбска народна приказка


Един селски ковач си имал хубаво лозе. Всяка година то му давало кога малко, кога много, а понякога — и над сто бурета вино наливал. Една година се случила добра родитбата, ама тъкмо преди гроздобер паднала градушка и всичко убила. Отишъл той да види пакостта:
„Ех — рекъл си той, — бог дал, бог взел.“
Па събрал няколко грозда, що били оцелели тук-таме. Като ги смачкал, излязла пет оки шира, налял я в едно буренце и решил:
„Като ми дойде тая беда на главата, ще взема това сладко вино и ще го изпия с първия, когото срещна по пътя за дома.“
Тръгнал си ковачът. Насред път гледа — насреща му иде една непозната жена. Без да дочака да я поздрави, тя се приближила и му заговорила:
— Ковачо! Тъкмо при тебе ида. Бях у дома ти, ама ми рекоха, че си на лозето, та се запътих да те диря.
— Коя си ти и защо съм ти дотрябвал? — пита ковачът.
— Аз съм смъртта. Дошла съм да те прибера.
Стреснал се човекът, ала скоро се съвзел от страха и й рекъл тъй:
— Ах, драга смърт! Тая година градушка уби лозето ми. Някога то ми даваше по стотина бурета вино, пък виж сега — само едно буренце. Та като си тръгнах за дома, обещах си, че ще изпия този гроздов сок с първия срещнат по пътя за негово и мое здраве. Затова, моля те, не ми отказвай — седни да го изпием, па сетне прави с мене, каквото си намислила.
Смъртта се съгласила. Седнали двамата край пътя. Ковачът надигнал буренцето за здравето на смъртта, а после и го подал и тя да пие. Така поред те отпивали от буренцето и си приказвали за това-онова. Ама ковачът пие и все си мисли как да се отърве от голямата беда. По едно време попитал неканената си гостенка:
— Вярно ли е, гдето хората казват, че никаква пречка не те спира — можела си да се провреш и през най-мъничката дупчица? Като те гледам тъй, доста си едра, та не ми се вярва да е истина.
— Истина е! Истина е! — отвърнала смъртта. — Вредом минавам. И с девет кофара да се заключиш, пак ще се вмъкна при тебе.
— Ще ми се да видя такова чудо, преди да умра. Можеш ли да влезеш, да речем, в това буренце?
— Ей сегинка ще ти покажа, че мога.
Рекла така смъртта и почнала да тънее, накрай се вмъкнала през дупката в буренцето. А ковачът това и чакал: бърже запушил дупката и понесъл буренцето към дома. Отвътре смъртта се завайкала, замолила се да я пусне. Обе щава да не му взима живота, ама той не и вярва. Отнесъл ковачът буренцето дома си, окачил го на един гвоздей високо — никой да не го докача.
И престанали хората да умират — нали смъртта била затворена в буренцето! Гледа дядо Господ: навъдили се хората толкова, че на земята и дотежало да ги носи. Изпратил той дявола при ковача: нека да дойде и да каже как тъй е посмял да заключи смъртта!
Отишъл дяволът при ковача и му рекъл:
— Хей, ковачо! Изпрати ме Господ-бог за тебе. Да дойдеш и да му кажеш защо си запрял смъртта, та не може да си върши тя работата? Ако не дойдеш с добро, насила ще те завлека!
А ковачът му рекъл:
— Ще се покоря на волята божа. Ама моля те, дяволе, да ме оставиш да доизкова за децата мотиката, гдето съм започнал, а сетне ще дойда с тебе да се оправям пред милосърдния бог. И още за едно добро ще те моля: да ми помогнеш да разпаля огъня, та да свърша работата по-скоро.
Съгласил се дяволът, ама поискал ковачът да му покаже какво да прави. Отишли в ковачницата и човекът рекъл на дявола:
— Влез в меха и духай през духалото, пък аз ще кова!
Щом влязъл дяволът в меха, ковачът бърже затулил устата на духалото, па като почнал с чука — по главата, по гърба, по задника — та го сплескал така, че дяволът едва се довлякъл до пъкъла.
Не минало много време, дядо Господ изпратил тоя път три дявола — да доведат ковача, да каже той, безумният, как тъй е посмял да заключи смъртта в буренцето и да пребие дявола. Отишли те, гледат: ковачът цепи дърва на двора.
— Хей, ковачо! — викнали те. — Изпрати ни Господ-бог да те заберем, при него да те водим. Ако не дойдеш с добро, насила ще те завлечем!
А ковачът:
— Ще се покоря на волята божа. Само че ще ви моля, дяволи, да ми помогнете да нацепя дървата, та да не ми мръзнат децата зимъс.
— Харно! — съгласили се дяволите. — Само че да ни покажеш какво да правим, че ние никога не сме цепили дърва.
— Ето, един от вас да си мушне ръцете в процепа на тоя пън, гдето цепя, наместо клин.
Послушал го единият дявол, пъхнал си ръцете в процепа. А ковачът извадил брадвата и дървото му стиснало ръцете като клещи.
— Стой сега така, дордето разцепя от другия край! — рекъл ковачът.
Ударил с брадвата той пъна от другия край и накарал втория дявол да си мушне ръцете в процепа. И нему дървото стиснало ръцете. Тогава ковачът ударил пъна в средата и така стегнал ръцете и на третия дявол. Повикал сега той своята челяд, дал на всички по една цепеница, па като почна ли да бият дяволите — ха, бре! де, бре! — ощавили им козината от бой. Паднали дяволите на молба, обещали, ако ги пусне, да не го закачат повече. Смилил се ковачът — пуснал ги. А те едва се довлекли до пъкъла на четири крака.
Отървал се ковачът от неканените гости, пък се замислил: „С Господа шега не бива — рано-късно ще ми вземе мярката.“ Откачил буренцето от гвоздея и го поразклатил. Отвътре се чуло писък: „Олеле, зъбите ми изпопадаха, костите ми се потрошиха!“
— Потрай, миличка — рекъл ковачът. — Дошъл съм да те освободя. Разбрах, че не е проста и твоята работа. Само искам да ми обещаеш, че никому не ще взимаш душата без време. Защото ти дойде при мен, когато бях в силата си, дребна челяд, млада жена имах и съвсем не ми беше омръзнал животът…
— Обещавам ти и признавам, че сбърках — отвърнала с хрисим глас смъртта. — А сега, ако си човек разумен, пусни ме на воля, че сигурно мнозина страдащи ме чакат да ги отърва от мъките.
Отпушил ковачът буренцето. Смъртта, както била изтъняла, сега в тясната си тюрма съвсем постала станала. Извлекла се из дупката, отърсила си полата и на раздяла му рекла:
— Добър урок ми даде ти, ала не ти се сърдя и скоро няма да дойда да ти додявам. Нито на теб, нито на домашните ти.
И си тръгнала да навакса изостаналата си работа. А ковачът си заживял спокойно. Доживял до дълбока старост.
Пък когато му омръзнало вече да живее, запътил се за пъкъла. Дошъл пред портата и зачукал. Дяволът-вратар открехнал един прозорец в портата и го попитал:
— Ти кой си?
— Ами че аз съм ковачът от онова село, гдето бяхте идвали да ме водите при дядо Господ да се оправдавам, загдето бях затворил смъртта в буренцето.
Като чули това, дяволите много се изплашили. Втурнали се да затискат портата, да не би ковачът да влезе при тях, че голяма поразия може да стори. — Махай се! Няма тук място за тебе! — викнал му вратарят и тропнал прозореца, затворил го и го залостил с резето.
Запътил се тогава ковачът за рая. Чука на райските врата, а отвътре свети Петър пита:
— Ти кой си?
— Аз съм ковачът от онова село, който беше затворил смъртта в едно буренце. Та дошъл съм сега да се оправдавам пред дядо Господ.
— Върви си! Върви си! Няма тук място за тебе! — отвърнал му свети Петър.
— Моля те — казва ковачът, — позволи ми само с едно око да надзърна да видя как живеят в рая.
Открехнал свети Петър райските двери, а ковачът — хоп! — мушнал се под ръката му и влязъл. Видял наблизо една камара парцаливи дрехи. Измежду тях познал старите си гащи, що преди години бил дал на един просяк. Седнал той върху тях, а свети Петър го пъди:
— Махай се оттук, бре!
— Няма да се махна! — отвърнал упоритият ковач. Ще си остана тук, на тия мои гащи.
Видял се в чудо райският ключар. Отишъл при дядо Господ да му каже, че ковачът, който бил затворил смъртта в едно буре, насила е влязъл в рая и не ще да си иде.
— Намери — казва свети Петър — едни свои стари гащи, които бил подарил на един просяк. Сега е седнал връз тях и не мърда.
— Ти не го закачай — рекъл дядо Господ, — че той е много лют. Може голяма поразия да стори, ако се разсърди. Нека остане!
Ето тъй хитрият ковач отишъл в рая.


КРАЙ