| Фондация и хаос




Специални благодарности на Джанет Азимов, Грегъри Бенфорд, Дейвид Брин, Дженифър Брел, Дейвид Барбър и Джо Милър. Освен това — и на милионите почитатели на Айзък Азимов, които ще поддържат живи наистина дълго вселените и героите му.



Вековете остават назад и легендата за Хари Селдън се разраства все повече: блестящата личност, мъдреца, тъжния човек, начертал курса на човешкото бъдеще в старата Империя. Но ревизионистките възгледи просперират и невинаги могат лесно да бъдат отхвърлени. За да разберем Селдън, ние понякога се изкушаваме да се облегнем на апокрифите, митовете и дори приказките от онези далечни времена. Противоречията в непълните документи и своеобразните негови агиографии ни разстройват.
Ето какво знаем без връзка с ревизионистите: Селдън е бил блестящ, Селдън е бил ключова фигура. Но Селдън не е бил нито светец, нито осенен от божествено вдъхновение пророк и, разбира се, не е действал сам. Най-широко разпространените митове включват…


Хари Селдън стоеше по сандали и облечен с плътната зелена одежда на учен на закрития парапет на горната ремонтна кула и гледаше от височина двеста метра тъмната алуминиево-стоманена повърхност на Трантор. Небето над този Сектор тази вечер беше съвсем ясно, само няколко леки облачета се носеха над седефените талази и звездите като призрачен огън.
Под това зрелище и отвъд редиците изящно извити куполи, скрит и смекчен от нощта, се простираше открит океан. Плаващите му алуминиеви покрития бяха разкрити на стотици хиляди хектари. Откритото море излъчваше бледо сияние сякаш в отговор на небето. Не си спомняше името на това море: Мир, Мечта или Сън. Всички скрити океани на Трантор имаха такива древни имена, детски утешителни имена. Сърцето на Империята имаше нужда от утеха, както и Хари; от утеха, но не и от истина.
Топлият нежен въздух се вихреше около главата и раменете му — идваше от един отдушник в стената отзад. Хари бе открил, че по-чист въздух в Стрилинг няма вероятно защото го изтегляха директно отвън. Температурата зад пластмасовия прозорец сочеше два градуса — мраз, който добре си спомняше от единствената си злополука горе преди десетилетия.
Беше прекарал такава голяма част от живота си на закрито, изолиран от студа, както и от цялата свежест, новост, също както числата и уравненията на психоисторията го изолираха от грубата реалност на живота на отделните хора. Как може един хирург да работи сръчно, ако усеща болките в плътта, която реже?
Реално погледнато, пациентът вече беше мъртъв. Трантор, политическият център на Галактиката, бе умрял преди десетилетия, а може би и преди векове и сега очевидно вече започваше да се разлага. Макар че огънчето на неговата личност щеше да угасне много преди жаравата на Империята да се превърне в пепел, чрез уравненията на Проекта той ясно виждаше болезненото вкочанясване, вцепеняващото се лице на трупа на Империята.
Това ужасно видение му беше донесло извратена слава и беше направило теориите му известни в цял Трантор и на много места в Галактиката. Наричаха го Селдън Гарвана, предвестник на кошмарната орис.
Разлагането щеше да продължи още пет века — проста и бърза ерозия според най-мащабните му уравнения… Кожата общество щеше да се пропука, а после и да се стопи върху стоманените кости на Секторите и общините на Трантор…
Колко ли човешки истории щяха да изпълнят този колапс! За разлика от труповете империите продължават да изпитват болка и след смъртта. Въз основа на най-незначителните си и ненадеждни уравнения, искрящи на екраните на мощния му „Прайм рейдиънт“, Хари почти можеше да си представи милиони милиарди лица, слели се в огромен калкулус, изпълващ площта под низходящата крива на Империята. Ускоряването на гниенето, белязано от всяка човешка история почти толкова, колкото са точките в равнината… Неподлежащо на проумяване, ако не беше психоисторията.
Надеждата му беше да подпомогне раждането на нещо по-добро и по-устойчиво от Империята и беше близо до успеха… според уравненията.
И все пак напоследък чувството, което го обхващаше най-често, беше студеното съжаление. Да живее в светъл, младежки период, когато Империята е била най-велика, стабилна и преуспяваща — за това би дал и високото си положение, и постиженията си!
Да можеше да си върне осиновения си син Райх и Дорс — тайнствената, прекрасна Дорс Венабили, под чиято скроена плът и тайна стомана се таеше страст и преданост колкото за десет герои… Да можеше само да ги върне, би умножил в геометрична прогресия признаците на собствения си разпад, болните крайници, нездравите вътрешности, замъгленото зрение.
Тази вечер обаче Хари бе близо до покоя. Костите не го боляха много. Не усещаше толкова остро червея на скръбта. Можеше да се отпусне и да очаква с нетърпение края на този труд.
Натискът върху него стигаше твърда сърцевина. Процесът щеше да започне след месец. Беше относително сигурен какъв ще е изходът. Това беше пиковият момент. Всичко, за което бе живял и работил, скоро щеше да се изпълни, плановете му щяха да се придвижат към следващата крачка — и към слизането му от сцената. Завършек в развитието, спирки по течението.
Скоро щеше да се срещне с младия Гаал Дорник, важна фигура в неговите планове. Математически Дорник далеч не му беше непознат; и въпреки това досега те не се бяха виждали.
А Хари вярваше и че отново е видял Данийл, но не беше сигурен. Данийл не би искал той да бъде сигурен; но може би Данийл искаше от него да подозира.
Голяма част от онова, което на Трантор минаваше за история, сега вонеше на мизерия. В края на краищата в държавническото изкуство объркването беше мизерия. — а понякога мизерията беше необходимост. Хари знаеше, че Данийл има още много работа в сянка; но никога — никога — не би го казал на който и да било друг човек. Данийл се беше погрижил. И по тази причина Хари не можеше да каже пълната истина за Дорс, истинската история на странната и практически съвършена връзка, която бе имал с тази жена, която не беше жена, не беше човек дори, ала беше негова приятелка и любима.
В умората си Хари се съпротивляваше, но не можеше да потисне сантименталната тъга. Възрастта бе покварена, старците бяха преследвани от загубата на любими и приятели. Колко велико би било, ако можеше пак да навести Данийл! Беше му лесно да си представи как би преминало това посещение: след радостта от повторното събиране Хари щеше да излее част от гнева си върху ограниченията и изискванията, които му беше поставил Данийл. Най-добрият приятел, най-строгият началник.
Хари примигна и се съсредоточи в гледката зад прозореца. Напоследък беше твърде склонен да се унася в блянове.
Прекрасното сияние на океана само по себе си също беше разлагане — вече почти четири години биолуминисцентните водорасли се разрастваха все по-буйно и унищожаваха посевите в кислородните ферми. Въздухът бе леко застоял дори и на студа навън. Засега не съществуваше още заплаха от задушаване, но докога?
Адютантите, охраната и говорителите на Императора само преди няколко дена бяха обявили предстоящата победа над красивата водораслова чума и бяха засели океана с изкуствени фаги, които да контролират цъфтежа. Океанът тази вечер наистина изглеждаше по-тъмен, но може би необичайно чистото небе го засенчваше.
Смъртта може да бъде сурова и прекрасна едновременно, помисли си Хари. Сън, мечта, покой.


На половин галактика оттам Лодовик Трема пътуваше в дълбините на един имперски астрофизически изследователски кораб. Беше единственият пътник на борда. Седеше сам сред уюта на офицерската ложа и гледаше някакво лековато представление с явно удоволствие. Екипажът на кораба, внимателно подбран от класата на гражданите, преди да потегли на своята мисия, която би могла да го откъсне за месеци от цивилизованите пристанища, се бе запасил с хиляди от тези представления. Офицерите и капитаните, най-често произхождащи от баронската аристокрация, предпочитаха не чак толкова популистки филмокниги.
На вид Лодовик Трема беше четирийсет-четирийсет и петгодишен, набит, но не пълен, с лице, грозно по приятен начин, и големи длани с пръсти като наденички. Едното му око сякаш беше фиксирано в небето, а плътните му устни бяха извити надолу, като че постоянно беше склонен към песимизъм или в най-добрия случай — към спокойна неутралност. Където имаше коса, я носеше късо и равно подстригана; челото му беше високо и не познаваше бръчки, което правеше лицето му по-младо в контраст с бръчките около устата и очите.
Макар Лодовик да представляваше най-висшата имперска власт, той бе успял да спечели симпатиите на капитана и на екипажа; зад сухите, целенасочени или конкретни изказвания като че ли се криеше мил и наблюдателен ум; той никога не говореше много, макар че понякога би могъл да бъде обвинен, че говори твърде малко.
Извън корпуса на кораба геометричната фистула от хиперпространство, през която корабът минаваше по време на Скоковете, беше извън пълно наблюдение дори и за компютрите. И човеци, и машини, роби на статуса пространство-време, просто си убиваха времето до изплуването.
Лодовик винаги бе предпочитал по-бързите — макар и някакси не по-малко мъчителни — мрежи от червееви тунели, но тези свръзки бяха опасно занемарени и през последните няколко десетилетия много от тях бяха рухнали като неукрепени тунели в метро, а в някои случаи бяха засмукали и транзитните станции, и очакващите пътници… Вече ги използваха рядко.
Капитан Картас Толк влезе в каютата и за миг застана зад креслото на Лодовик. Останалата част от екипажа се суетеше около уредите, наблюдаващи машините, които задържаха кораба цял по време на Скоковете.
Толк беше висок, вълмо руса до бяло коса покриваше главата му, кожата му беше пепеляво-кафява, а той имаше патрицианска осанка, каквато нерядко имаха кореняците саросанци. Лодовик го погледна през рамо и кимна за поздрав.
— Още два часа след последния ни Скок — каза капитан Толк. — Би трябвало да пристигнем по разписание.
— Това е добре — отвърна Лодовик. — Нямам търпение да се заема с работа. Къде ще се приземим?
— В Голяма Сароса, столицата. Там се пазят архивите, които търсите. После, както ни е наредено, ще изтеглим колкото се може повече фаворизирани фамилии от списъка на Императора. Корабът ще бъде претъпкан.
— Представям си.
— Разполагаме може би със седем дни, преди ударният фронт да достигне покрайнините на системата. После само с осем часа, преди да погълне Сароса.
— Твърде близо е, за да се чувствам спокойно.
— Ще минем на косъм заради имперската некомпетентност и погрешно ръководство — рече Толк, без да се опитва да скрие огорчението си. — Имперските учени знаеха още преди две години, че звездата на Кейл се активизира.
— Информацията, предоставена от саросанските учени, далеч не беше точна — отвърна Лодовик.
Толк сви рамене; нямаше смисъл да отрича. Вината беше достатъчно, че всеки да поеме част от нея. Миналата година звездата на Кейл се беше превърнала в свръхнова; избухването u бе наблюдавано чрез телеприсъствие девет месеца по-късно и оттогава… Много политиканстване, пренасочване на оскъдните ресурси и най-накрая тази плачевно неадекватна мисия.
Капитанът имa нещастието да го изпратят да гледа как неговата планета умира и да спаси почти само имперския архив и няколко привилегировани семейства.
— В добрите времена — рече Толк — имперската флота можеше да построи щитове и да спаси поне една трета от населението на планетата. Можехме да изпратим цели флотилии имиграционни кораби да евакуира населението, дори милиарди… Достатъчни за възстановяване, за да се запази характерът на света непокътнат. Величествен свят, ако позволите — дори и сега.
— Така съм чувал и аз — отвърна тихо Лодовик. — Ще направим всичко възможно, драги капитане, макар че това удовлетворение може да бъде само сухо и кухо.
Устата на Толк се изкриви.
— Не ви обвинявам лично вас — рече той. — Вие проявихте симпатия и честност и преди всичко експедитивност. Съвсем различен сте от обичайните пълномощници. Екипажът ви смята за приятел сред негодници.
Лодовик поклати предупредително глава.
— Дори и простите оплаквания срещу Империята могат да бъдат опасни — рече той. — По-добре не ми се доверявайте твърде много.
Корабът леко трепна и в стаята иззвъня малка камбанка. Толк затвори очи и машинално се вкопчи в облегалката на креслото. Лодовик просто обърна лице напред.
— Последният Скок — каза капитанът и погледна Лодовик. — Доверявам ви се достатъчно, съветник, но на собствените си умения имам повече доверие. Нито Императорът, нито Линг Чен могат да си позволят да губят хора с моята квалификация. Все още знам как да поправям части от двигателя, ако се повреди. Малцина капитани вече могат да се похвалят с това.
Лодовик кимна; проста истина, но не особено силна броня.
— Изкуството да се използват важни човешки ресурси, без да се злоупотребява с тях, също може би вече е загубено, капитане. Честно ви предупреждавам.
Толк се намръщи.
— Разбрах ви. — Обърна се да излезе, после чу нещо необичайно. Погледна Лодовик през рамо.
— Усетихте ли нещо?
Корабът внезапно завибрира отново, този път с пронизително разтегливо скърцане, от което им настръхнаха косите. Лодовик се намръщи.
— Усетих го. Какво беше?
Капитанът наклони глава и се вслуша в далечния глас, който бръмчеше в ухото му.
— Някаква нестабилност, нередовност при последния Скок — рече той. — Не е непознато като явление при приближаване към звездна маса. Може би трябва да се върнете в каютата си.
Лодовик изключи прожекторите в ложата и стана. Усмихна се на капитан Толк и го потупа по рамото.
— От всички на служба при Императора аз най-много бих желал да ви поверя превеждането ни през плитчините. Но сега трябва да прегледам какви възможности имаме. Подбор, капитан Толк. Максимизация на онова, което можем да вземем с нас, в сравнение с онова, което може да се складира в подземни хранилища.
Лицето на Толк потъмня, той сведе очи.
— Собствената ми семейна библиотека в Алос Куад е…
Алармените системи на кораба ревяха, сякаш огромни животни ревяха от болка. Толк вдигна ръце в инстинктивна самозащита и закри лице…
Лодовик скочи на пода и се сви на две невероятно сръчно…
Корабът се завъртя като пумпал в съвсем непредвидено фракционно измерение…
И сред отвратителна мъгла от бедствени импулси и с рев на умиращо чудовище той направи непредвиден, асиметричен Скок.
Изплува отново сред пустия безкрай на статусната геометрия — нормално, неразтегнато пространство. Гравитацията на кораба сдаде в същия миг.
Толк се издигна на няколко сантиметра от пода. Лодовик се разгъна и се пресегна към облегалката на креслото, в което седеше само преди малко.
— Излязохме от хиперпространството — рече той.
— Няма съмнение — отвърна Толк, — но, в името на прокреацията, къде?
Лодовик вмиг разбра онова, което капитанът не бе разбрал. Заливаше ги междузвездна приливна вълна от неутрино. Никога за векове живот той не бе преживявал подобна яростна атака. Сложните и свръхчувствителни пътеки на позитронния му мозък усещаха частиците неутрино като рехав облак от бръмчащи насекоми; и все пак те минаваха през кораба и човешкия му екипаж като безбройни парченца нищо. Едно-едничко неутрино, най-изплъзващата се частица, можеше да премине през олово, дебело цяла светлинна година, без то да я спре. Наистина, те много рядко взаимодействаха с материята. Но в сърцето на свръхновата на Кейл огромни количества материя бяха компресирани до неутроний и бяха произвели по частица неутрино на всеки протон — повече от достатъчно, за да взривят външните обшивки още преди година.
— Намираме се в ударния фронт — обяви Лодовик.
— Как познахте?
— Поток от неутрино.
— Как…? — кожата на капитана посивя. Пепелявият u оттенък сега се виждаше още по-ясно. — Предполагате, разбира се. Логично предположение.
Лодовик кимна, макар и нищо да не предполагаше. След час капитанът и екипажът щяха да бъдат мъртви.
Дори и толкова далеч от звездата на Кейл разширяващата се сфера от неутрино би била достатъчно силна, за да видоизмени няколко хилядни от процента от атомите на кораба и техните тела. Неутроните щяха да се превърнат в протони в достатъчно количество, за да променят незабележимо органичната химия, да причинят натрупване на отрови и да накарат нервните сигнали ненавреме да навлязат в сляпа улица.
Срещу потока от неутрино не съществуваха ефективни щитове.
— Капитане, не е време да се мамим — рече Лодовик. — Не беше догадка. Аз не съм човек; усещам пряко въздействието.
Капитанът впери неразбиращ поглед в него.
— Аз съм робот, капитане. Известно време ще оцелея, но това не е кой знае какво щастие. Дълбоко съм програмиран да се опитвам да предпазвам хората от вреда, но с нищо не мога да ви помогна. Всички човеци на този кораб ще умрат.
Толк се намръщи и поклати глава, сякаш не вярваше на ушите си.
— Всички полудяваме — рече той.
— Още не — отвърна Лодовик. — Капитане, моля ви, придружете ме до мостика. Може би все още можем да спасим нещо.

> 2

Линг Чен можеше и да е най-влиятелният човек в Галактиката, както наглед, така и наистина, стига да го поискаше. Вместо това се беше задоволил с нещо една идея по-малко и бе облечен с по-удобен ранг и униформа — началник на Комисията за обществена безопасност.
Древният и аристократичен род Чен бе оцелял хиляди години и бе произвел на бял свят Линг чрез предпазливост, дипломация и вярна служба на много Императори. Чен нямаше желание да измести сегашния Император или някой от неговите милиард министри, съветници и „наставници“ или да бъде повече мишена за младите „луди глави“, отколкото имаше нужда. В момента се чувстваше твърде много на показ заради вкуса си, но поне беше по-скоро презиран, отколкото мразен.
Беше прекарал последните няколко ранни утринни часа в преглеждане на доклади от губернаторите на седем звездни системи, които имаха неприятности. Три бяха обявили война на съседите си, пренебрегвайки заплахите за интервенция от страна на Империята, и Чен беше използвал императорския печат, за да изпрати в тези системи дузина стражеви кораби. В цели хиляда други системи кипяха свирепи междуособици, но при последните аварии и деградация имперските комуникационни системи можеха да се справят едва с една десета от информацията, изпращана от двайсет и петте милиона свята, за които се предполагаше, че са под тяхна власт.
Цялостният поток от информация, изпращана в реално време и обработвана от експертите на планетите спътници на Трантор и космическите станции, би увеличил температурата на Трантор с десетки градуси. Но със значителната сръчност и интуиция, рожба на хилядогодишен опит, Дворецът — тоест Чен и колегите му от Комисията — успяваше да запази някакво равновесие само чрез минимални и концентрирани усилия.
Сега той си позволи няколко минути за лично проучване, много важни, за да запази разсъдъка си. Но дори и това беше далеч от фриволните забавления. С израз на любопитна заинтригуваност той седеше срещу информатора си и разпитваше за Селдън Гарвана. Информаторът — кух, продълговат овоид, прикрепен хоризонтално на бюрото му — за миг проблесна в естествения си бял цвят на яйчена черупка, а после го осведоми за всички слухове и документи от цял Трантор и ключовите по-отдалечени светове. В центъра на екрана се появиха няколко малки статии от филмокниги, материал от някакво математическо списание от някакъв отдалечен свят, интервю за студентския вестник в светая светих на Селдън — университета Стрилинг, — бюлетини от Имперската библиотека… За психоистория изобщо не се споменаваше. Така мразеният Селдън тази седмица беше забележително кротък, може би в очакване на съдебния процес. Никой от колегите му от Проекта също нямаше кой знае какво да каже. Много хубаво.
Чен приключи с проучването, отпусна се в креслото и заразмишлява с коя ли криза да се занимае сега. Всеки ден му се налагаше да се справя с хиляди проблеми, повечето от които стоварваше на подбраните си съветници и помощниците им, но изпитваше личен интерес към случая с избухването на свръхнова в близост до четири сравнително лоялни свята от Империята, включително и прекрасната, продуктивна Сароса.
Беше изпратил най-надеждния си и изобретателен съветник да се погрижи за малкото, което можеха да спасят на Сароса. При мисълта за неадекватността на тази мярка веждите му се навъсиха… И за това, какви политически заплахи грозяха Комисията и Трантор, ако не постигнеха нищо. В края на краищата Империята се основаваше на принципа „услуга за услуга“. И ако едната страна не услужеше, вероятно другата също нямаше да u услужи.
„Обществена безопасност“ беше нещо повече от политическа фраза за привличане на вниманието. В този безкраен и болезнен век на разпад служителите аристократи като Чен все още изпълняваха важна функция. Обществото свързваше членовете на Комисията с безотговорност и лукс, но Чен приемаше дълга си много сериозно. Той се връщаше към едни по-добри времена, когато Империята е можела и се е грижела за многобройните си деца, гражданите от далечните u краища, с доказано миростворство, политическа съобразителност, финансова и техническа помощ, била е тяхна спасителка.
Чен усети някакво присъствие до лакета си и косата му се изправи. Обърна се, убоден от внезапно раздразнение (или страх?), и видя главния си личен секретар, дребничкия, кротък Крийн. Кръвта почти се беше отдръпнала от обикновено любезното му лице; като че ли не му се искаше да му предава съобщението, което имаше да предава.
— Извинявай — рече Чен. — Сепна ме. Тъкмо се наслаждавах на относителен покой пред тази проклета машина. Какво има, Крийн?
— Приемете извиненията ми… това е скръбно за всички нас… Не исках да научавате тази новина от машината. — Крийн изпитваше естествено подозрение към информатора, който се справяше с толкова много от собствените му функции така бързо и анонимно.
— Да, по дяволите, но какво става?
— Имперският изследователски кораб „Копието на славата“, ваше благородие… — Крийн преглътна. Хората от неговия народ, от малкото южно полукълбо Сектор Лаврентий, от хиляди години работеха като слуги в императорския двор. В кръвта му беше да споделя болките на господаря си. Понякога Крийн му приличаше не на човек, а на сянка… Макар и много полезна сянка.
— Да? И какво — пръснал се е на парчета?
Лицето на Крийн, както очакваше, се сбръчка страдалчески.
— Не! Ваше благородие… Искам да кажа, не знаем. Срокът е просрочен с един ден, а няма никакви сигнали — дори и за бедствие.
Чен слушаше и сърцето и стомахът му се свиваха. Лодовик Трема…
И, разбира се, чудесния капитан и екипаж.
Чен отвори и затвори уста. Отчаяно се нуждаеше от повече информация, но, разбира се, Крийн винаги му казваше всичко известно, така че повече информация нямаше.
— Ами Сароса?
— Ударният фронт е на по-малко от четири дни от Сароса, ваше благородие.
— Знам. Изпратиха ли други кораби?
— Да, сир. Четири много по-малки кораба бяха отклонени от спасителните им мисии към Киск, Пурна и Трансдал.
— О, небеса, не! — изправи се Чен побеснял. — Никой не се е консултирал с мен. Не биваше да режат тези спасителни сили… и без това вече са на мимимума.
— Съветник, представителят на Сароса бе приет от императора само преди два часа… без наше знание. Той убеди императора и Фарад Синтер, че…
— Синтер е глупак. Три свята, пренебрегнати заради един, защото е фаворит на Империята! Някога заради него ще убият императора! — Но после Чен се успокои — съсредоточи се в себе си и призова шестте десетилетия специално обучение, за да насочи спокойно и бързо ума си към намирането на най-добрия път през това тресавище.
— Да загуби Лодовик — грозния, верен и безпределно находчив Лодовик…
— Остави се противниковата сила да те повали, събери енергията й за ответния скок.
— Можеш ли да ми осигуриш резюме или протоколен запис от тези срещи, Крийн?
— Да, сир. Те все още няма да бъдат подлагани на преразглеждане и поставяни под възбрана от придворните историци. Обикновено оставят два дена в запас за тези преработки, сир.
— Това е добре. Когато започнат разследване и зададат въпроси, ще направим така, че думите на Синтер да изтекат и да станат достояние на публиката… Според мен най-долнопробните и най-популярни списания ще ни свършат най-добра работа. Може би „Световни клюки“ или „Голямото ухо“.
Крийн се усмихна.
— Самият аз съм почитател на „Очите на императора“.
— Още по-добре. Не е нужно доказателство за автентичност… просто още мълва сред необразованото и нещастно население. — Той тъжно поклати глава. — Дори и да съкрушим Синтер, това ще е малка компенсация за загубата на Лодовик. Какъв е шансът да е оцелял?
Крийн сви рамене; това беше извън ограничената му компетенция.
Малцина в Имперския сектор познаваха чудатостите на хипердрайва и на науката за Скоковете. Ала един такъв имаше. Стар капитан на кораб, преквалифицирал се в търговец и от време на време контрабандист, който се беше специализирал в превозване на стоки и пътници по най-бързите и спокойни маршрути… Умен и безскрупулен мошеник, казваха някои, но този човек в миналото се бе оказал полезен на Чен.
— Уреди ми незабавно аудиенция с Морс Планч.
— Да, ваше благородие.
Крийн изскочи от стаята.
Линг Чен си пое дълбоко дъх. Времето му пред екрана беше свършило. Трябваше да се върне в кабинета си и до края на деня да се среща лично със секторните генерали и представители на планети от осигуряващите храната на Трантор съюзници.
Далеч повече би предпочел да съсредоточи всичките си мисли върху загубата на Лодовик и проблема как да използва глупостта на Синтер в най-голяма своя полза, но дори и такава трагедия или такава сгодна възможност не можеха да попречат на непосредствените му задължения.
Ах, блясъкът на властта!

> 3

Таен съветник Фарад Синтер през последните години толкова много пъти бе прехвърлял границата, че младият император Клаюс го наричаше „моят стълб на амбицията, която се меси където не й е работа“ — типична за него зле формулирана фраза, в която поне днес не се долавяше отсянка на възхищение или привързаност.
Синтер стоеше пред императора, притиснал длани в неубедително покорство. Клаюс I, едва седемнайсетгодишен, го гледаше не толкова с гняв, колкото с раздразнение. В детството му, от което го делеше толкова малко време, той твърде често бе привикван на четири очи от учителите си, всичките избрани и контролирани от началника на комисията Чен. Беше се превърнал в понякога лукав, потаен младеж, по-интелигентен, отколкото си мислеха повечето, макар и все още от време на време подвластен на изключително силни изблици. Съвсем рано той беше научил един от основните принципи на властта и държавничеството при конкуриращо се помежду си, лицемерно правителство: никога не даваше на никого да разбере какво мисли всъщност.
— Синтер, защо издирваш млади мъже и жени в сектор Дал? — попита императорът.
Синтер бе предприел огромни усилия да прикрие това начинание. Някой играеше политически игрички и този някой щеше да си плати.
— Сир, чух за това издирване. Според мен е част от проекта за генетично съгласуване.
— Да, Синтер, проект, който ти започна преди три години. Мислиш, че съм твърде млад и не помня?
— Не, ваше височество.
— Синтер, аз имам някакво влияние в този дворец. Думата ми не е съвсем пренебрегвана!
— Разбира се, ваше височество.
— Спести ми тия раболепни титли. Защо преследваш деца, по-малки и от мен, разстройваш лоялни родове и квартали?
— Важно е да разберем границите на човешката еволюция на Трантор, ваше височество.
Клаюс вдигна ръка.
— Моите учители ме учат, че еволюцията била дълъг, бавен процес на генетични изменения, Синтер. Какво очакваш да научиш от няколко нахлувания в личния живот и опити за отвличане?
— Не бих могъл дори да се надявам да ви бъда учител, ваше височество, но…
— Мразя да ми четат лекции — изръмжа му Клаюс и това донякъде има въздействие.
— Но ако ми позволите да продължа, сир, хора живеят на Трантор вече дванайсет хиляди години. Вече сме били свидетели на появата на народи със специфични физически и дори душевни характеристики — набитите и мургави хора от Дал, сир, или пък слугите от Лаврентий. Съществуват доказателства, сир, че определени необикновени белези през последния век са се появили при определени индивиди… Научни доказателства, както и слухове за…
— Парапсихични умения ли, Синтер? — изхихика Клаюс през разперените си пръсти и вдигна очи към тавана. Няколко прожектирани птици литнаха надолу, обкръжиха ги и започнаха да се преструват, че кълват Синтер. Императорът бе оборудвал почти целите си покои с подобни проекции, които разкриваха настроенията му, и те ни най-малко не допадаха на Синтер.
— Своего рода, ваше височество.
— Необикновени способности. Така съм чувал. Може би да въздействаме на зара при хазарт или да правим жените податливи на нашия чар? Това много би ми харесало, Синтер. Наложниците ми вече започнаха да се уморяват от моето внимание — изражението му стана докачливо. — Личи им.
„Надали мога да ги обвиня — помисли си Синтер. — Партньор с прекалено силно либидо, но не притежава нито чар, нито остроумие…“
— Въпрос на любопитство, пък може би и от значение, ваше височество.
— Междувременно причиняваш размирици в Сектори, които и без това са нещастни. Предполага се, че аз гарантирам свободата на поданиците си да не бъдат подлагани на ужасните прищевки на моите министри и съветници и дори на моите собствени. Е, моите все пак са приемливи, но… но това, но ти, Синтер!
За миг на Синтер му се стори, че императорът наистина ще прояви характер, императорска твърдост и ще забрани проекта, и за миг го полазиха студени тръпки. Клаюс се примиряваше с толкова много негови дребни прегрешения поради факта, че Синтер страшно го биваше да намира хубавици за младия Клаюс, както и да ги заменя, когато той или те започнеха да се отегчават.
Но клепачите на императора натежаха, а енергията и раздразнението му като че ли започнаха да се разсейват. Синтер прикри облекчението си. В края на краищата Клаюс Млади отново щеше да се смили.
— Моля те, добри ми човече, не се набивай толкова на очи — рече Клаюс. — Успокой топката. Онова, което имаш нужда да узнаеш, с времето ще дойде, не мислиш ли? Сигурен съм, че вземаш присърце нашите интереси. А сега във връзка с тази жена, Тирешия…
Фарад Синтер изслуша молбата на Клаюс с явен интерес, но всъщност беше включил записващото устройство и по-късно щеше да я прослуша подробно. Не можеше да повярва на късмета си. Императорът не беше забранил акциите! Наистина, можеше да пренасочи и да забави не толкова плодотворните проучвания, но той можеше да продължава.
Всъщност той не преследваше хората — изключителни или не. Синтер търсеше доказателства за най-необикновения и дълголетен заговор в цялата човешка история…
Заговор, който той беше проследил чак до епохата на Клеон Първи, но който вероятно съществуваше много отпреди това.
Мит, легенда, реалност, която ту се появяваше, ту изчезваше като призрак в историята на Трантор. Микогенийците са го наричали Данийл. Бил е един от тайнствените Вечни и Синтер бе решен да узнае още, макар и да рискуваше репутацията си.
На разговорите за Вечните се гледаше със също толкова малко уважение, колкото и на разговорите за призраци — всъщност даже с още по-малко. Мнозина на Трантор — древен свят, преливащ от изчезнал живот — вярваха в призраци. Само неколцина избраници обръщаха внимание на историите за Вечните.
Императорът продължаваше да приказва за жената, от която се интересуваше, и Синтер привидно го слушаше внимателно, но мислите му бяха далече-далече… На години далеч оттам.
Синтер си представяше как го признават за спасител на Империята. Наслаждаваше се на видения, които му вдъхваха енергия — как седи на императорския трон или, още по-добре, на мястото на Линг Чен в Комисията за обществена безопасност.
— Фарад! — сряза го остро императорът.
Записващото устройство мигом го информира за последните пет секунди на монолога.
— Да, ваше височество. Тирешия наистина е красавица. Говорят, че била много жизнерадостна и амбициозна.
— Амбициозните жени ме харесват, нали така, Фарад? — тонът на момчето омекна. Майката на Клаюс беше амбициозна и преуспяла, докато не бе изпаднала в немилост пред Линг Чен. Беше се опитала да приложи хитринките си спрямо Началника на комисията в присъствието на една от съпругите му. Чен беше изключително лоялен към съпругите си.
Странно беше, че слабак като Клаюс си пада по силни жени; те неизменно се отегчаваха от него. След време дори и най-амбициозните вече не можеха да прикриват отегчението си. След като веднъж разбираха кой всъщност управлява в края на краищата…
Нито Синтер, нито Линг Чен се вълнуваха особено от секса. Властта носеше къде-къде по-голямо удовлетворение.

> 4

Най-великият подвиг на инженерството в историята на Трантор се бе провалил преди десет години и ехото от този провал продължаваше да поразява най-важния, най-пренаселен и най-проблемен сектор — Дал. Четири милиона далити — инженери и работници, — подпомогнати от допълнителни десет милиона черноработници и дори от контрабанден отряд от забранените автомати, бяха работили двайсет години, за да прокарат най-дълбоката известна досега топлошахта — над двеста километра в дълбочина — в кората на Трантор. Разликата в температурите на набелязаната дъблочина и на повърхността щеше да генерира достатъчно енергия за покриване на една пета от нуждите на Трантор през следващите петдесет години…
Но макар че амбициите бяха големи, способностите не бяха. Инженерите се бяха проявили като не особено вдъхновени, управлението на проекта бе засегнато от корупция и скандали на всички равнища, работниците далити бяха въстанали и проектът се забави с две години. А най-накрая, когато бе завършен, той просто… се провали.
Срутването на шахтата и съответните натриеви и водни кули бяха убили сто хиляди далити, седем хиляди от тях — граждани, живеещи непосредствено над шахтата, под най-стария купол на Дал. Най-близките спомагателни шахти също бяха застрашени и по-нататъшните беди бяха избегнати с цената на героична намеса — там, където ръководството и инженерните умения се бяха изложили, се намеси личната храброст.
Оттогава Дал беше под политически облак — жертвен сектор в свят, все още способен да изпитва доверие към водачите си. В действителност Линг Чен бе разследвал и осъдил всички корумпирани чиновници, некадърни инженери и недобросъвестни предприемачи. Беше се погрижил десетки хиляди да бъдат изправени пред съд и вкарани в Рикерианския затвор или пратени да вършат черна работа в най-зловещите дълбини на самите шахти.
Но икономическият ефект не беше смекчен. Дал вече не можеше да посреща имперската си квота от мандати за власт; други сектори се бяха опитали да запълнят луфта и и без това малкото благосклонност, на която се радваше Дал в двореца, бе спаднала до жалък минимум. Последиците бяха, че Дал почти гладуваше.
Ето в какъв свят бе родена и израснала Клиа Асгар — в мизерните коптори, някога запазени за работниците. Баща й беше изгубил работата си година преди тя да се роди и бе прекарал годините на детството й, като ту си мечтаеше как благоденствието ще се върне… ту се напиваше безпаметство с пенлив, вонящ далитски алкохол. Майка й почина, когато тя беше на четири години; оттогава се бе отглеждала сама и се беше справила забележително добре, като се има предвид, че още от раждането й залозите бяха против нея.
Клиа имаше среден ръст за далитянка, беше стройна и жилава, с тънки, силни пръсти на издължените длани. Косата й беше къса и черна и тя бе наследила семейния белег — нежен мъх по бузите, който донякъде смекчаваше твърдите й, изсечени черти.
Бързо се учеше, движенията й бяха бързи и за учудване също така бързо се усмихваше и изразяваше чувствата си. Насаме със себе си тя мечтаеше за смътни, неопределени подобрения, възможни вероятно в друг свят и в друг живот, но това бяха само мечти. Прекалено често си мечтаеше за силен съюз с някой находчив и хубав мъжки екземпляр с рунтави мустаци с не повече от пет години по-възрастен…
Никакъв такъв мъж не се появяваше в живота й. Не беше голяма красавица, а уважението и привързаността на другите бяха единствената област, в която тя отказваше да упражнява изненадващите си способности да очарова и убеждава. Ако мъжът се появеше от само себе си, тогава добре, но не би положила никакви сериозни усилия, за да го търси. Тя вярваше, че по природа заслужава най-доброто.
В друг век и по друго време, отдавна забравено, щяха да нарекат Клиа Асгар романтичка, идеалистка. В Дал през година 12067 Г. Е. я смятаха просто за твърдоглаво, но наивно шестнайсетгодишно момиче. Баща й й го казваше винаги, когато беше достатъчно трезвен, че изобщо да е способен да говори.
Клиа беше благодарна за дребни услуги. Баща й не беше нито груб, нито с големи изисквания. Когато беше трезвен, се грижеше сам за малкото си нужди и я оставяше да прави каквото си иска: да работи на черния пазар, да пренася контрабанда външни луксозни стоки за недотам почтените (и потискани от Империята) елементи сред безработните… Каквото и да е, за да оцелее. Двамата дори рядко се виждаха и от две години не живееха в един и същи апартамент. Не и след онази караница и онова, което бе направила от гняв.
Днес тя стоеше на булеварда над Пазара на дистрибуторите — най-вехтия и окаян търговски район в Дал — и чакаше някакъв непознат, облечен в мръснозелено, да вземе един пакет. В разчертаното на квадрати от купола горе небе големи трепкащи празнини хвърляха сенки върху тълпите, които ставаха все по-рехави с наближаването на края на първата работна смяна. Мъже и жени пазаруваха за оскъдната си вечеря по-често на бартер, отколкото срещу кредити. Дал развиваше своя собствена икономика; след петдесет години, помисли си Клиа, секторът можеше да добие независимост, като изтласка слабата и разклатена икономика, крепена от двореца, и я замени с нещо по-фундаментално и родно. Но и това не беше повече от мечта…
В покрайнините на пазара стояха имперските търговски наблюдатели — мъже и жени, които с очи и камери постоянно наблюдаваха и снимаха тълпите. Що се отнася до парите и политическия надзор, изобретателността процъфтяваше, но във всяко друго начинание, мислеше си Клиа, Трантор бе интелектуално банкрутирал.
Забеляза един мъж, отговарящ на описанието, да стои между двама от вездесъщите търговски наблюдатели. Беше облечен в торбест, прашен зелен костюм и наметало. Наблюдателите като че ли бяха готови да не му обръщат внимание, както не бяха обърнали внимание и на Клиа, когато тя влезе в пазара. Тя гледаше, присвила очи, и се чудеше дали ги е подкупил или разполага с други, по-обикновени начини да не привлича внимание.
Ако беше способен на онова, на което беше способна тя, то беше човек, с когото трябва да се съобразява, може би и да привлече като партньор в бизнеса — освен ако уменията му не бяха по-големи от нейните. В този случай трябваше с всички сили да го отбягва. Но Клиа никога досега не бе срещала никого, който да е по-силен от нея.
Вдигна едната си ръка, както я бяха инструктирали. Той я забеляза бързо и се отправи към нея с лека, почти префърцунена походка.
Срещнаха се на стълбите, водещи от булеварда към пазара и стоянката на такситата. Отблизо мъжът в мръснозелено имаше обикновено, с нищо незабележително лице. Тънкият неубедителен мустак не го разкрасяваше особено. Клиа имаше достатъчно конвенционален вкус, за да й харесва хубавият мъжки мустак; този ни най-малко не я впечатли.
После той я погледна в очите и се усмихна. Ъгълчетата на мустаците се вдигнаха и зъбите му проблеснаха в бяло иззад гладките бебешки устни.
— Ти имаш онова, от което имам нужда — каза той. Не беше въпрос, а декларация.
— Надявам се. Казаха ми да го донеса.
— Това — посочи й той пакетчето — няма значение. — И все пак той протегна шепа кредити и пое пакета с тънка усмивчица. — Ти си онова, което търся. Хайде да намерим някое по-спокойно местенце и да поговорим.
Клиа предпазливо се дръпна назад. Не се съмняваше, че може сама да се погрижи за себе си — винаги бе успявала. Ала никога не се захващаше с някаква ситуация неподготвена.
— Колко спокойно?
— Колкото да не ни се налага да слушаме шума от улицата. — И той вдигна ръцете си с вдървени пръсти.
Около пазара нямаше много такива места. Отдалечиха се няколко улици по-нататък и намериха малка сергия за кокосов сладолед. Той й купи червен кокосов сладолед и тя го прие, въпреки че мразеше популярния далитски деликатес. На себе си купи малък тъмен стимулк и го заблиза с тихо достойнство, щом се настаниха на малка триъгълна масичка.
Квадратът небе над тях така почерня, че тя едва различаваше лицето му. Устните му около стимулка сякаш светеха.
— Търся млади мъже и жени, които страстно желаят да видят и други части на Трантор — рече мъжът.
Клиа се намръщи.
— Толкова пъти са се опитвали да ме вербуват, че ми стига за цял живот — и понечи да стане.
Мъжът се пресегна и я хвана за лакета. Без думи тя се опита да го принуди да я пусне.
— За твое собствено добро е — рече той. Тя удвои усилията си.
— Пусни ме — заповяда.
Ръката му се дръпна като ужилена. На мъжа като че ли му трябваха няколко секунди да се овладее.
— Разбира се. Но моментът е добър да ме изслушаш.
Клиа загледа любопитно мъжа. Не го бе принудила — той се беше подчинил по-скоро като слуга, откликващ на господарката си, отколкото на момиче, което се опитва да вербува на публично място. Клиа се фокусира още по-интензивно върху мъжа. На външност не беше особено привлекателен, но усети неочакван потенциал, стабилност и покой, особена, металическа ласкавост. Чувствата му имаха различен вкус от тези на другите.
— Изслушвам само интересните хора — каза Клиа. Започваше да звучи малко твърде арогантно. Тя се смяташе за по-достойна жена, не за самохвалка от улицата.
— Разбирам — рече мъжът. Дояде стимулка и сръчно подхвърли клечката в едно кошче. Собственичката отиде до кошчето, извади пет клечки — оскъдния дневен оборот — и ги занесе отзад да ги почисти. — Е, оцеляването нещо интересно ли е?
Тя кимна.
— Като обща тема.
— Тогава ме слушай внимателно — той сериозно се приведе напред. — Знам каква си и какво можеш да правиш.
— И каква съм?
Той обърна очи към небето тъкмо в мига, в който квадратът над тях трепна и се изпълни с ярка светлина. Кожата му бе необикновено жълтеникава, като че прикриваше с грим някакво кожно заболяване, макар тя да не забелязваше сипаницата на мозъчната треска. Бузите на самата Клиа бяха покрити под мъха с дълбоки белези. — Като дете си преболедувала от треска, нали?
— Повечето я преболедуват. Това е типично за Трантор.
— Не само тук, млада ми приятелко. На всички човешки светове. Мозъчната треска е вековечният спътник на интелигентната младеж, твърде обикновена, за да я забележат, твърде безвредна, за да я лекуват. Но при тебе не е била нищо и никаква детска болест. Едва не те е убила.
Майката на Клиа се бе грижила за нея през лошия период и беше починала само месеци по-късно при нещастен случай в шахтите. Почти не помнеше майка си, но баща й й бе разказал всичко за болестта.
— И какво?
Очите му бяха бледи и изведнъж тя осъзна, че той не я гледа право в лицето, а беше забил поглед в някаква точка вдясно от челото й.
— В момента не виждам добре. Оправям се, като усещам хората — къде са, как се движат, какви звуци издават. Там, където няма хора, се чувствам зле. Поради това предпочитам тълпите. Ти… не ги обичаш. Тълпите те дразнят. Трантор е един претъпкан с хора свят. Той те ограничава.
Клиа примигна — не беше сигурна дали е учтиво да продължава да се взира в мъртвите му очи. Не че много се притесняваше за учтивостта в ситуация като тази.
— Аз съм просто бегач и понякога правя трампи — рече тя. — Никой не ми обръща особено внимание.
— Усещам как се опитваш да ме действаш, Клиа. Искаш да те оставя намира. Тревожа те най-вече защото онова, което казвам, до някаква степен ти звучи като истина — прав ли съм?
Клиа присви очи. Не искаше да бъде нещо особено или дори паметно за този слепец в мръснозелено.
Тя затвори очи и се съсредоточи: „Забрави ме.“ Мъжът килна глава на една страна, сякаш му се беше схванал мускул. Съзнанието му имаше такъв странен вкус! Никога досега не беше усещала подобно съзнание.
Освен това бе готова да се закълне, че я лъже за слепотата… но нищо от това не беше важно пред провала й да го убеди.
— За дете си се справила добре — каза той тихо. — Прекалено добре. Има хора, които издирват успелите там, където би трябвало да се провалят. Специалните служби на двореца, тайната полиция — хич не са приятелски настроени.
Мъжът се изправи, оправи връхната си дреха и изтръска трохите от дъното на панталона си.
— Столовете са мръсни — измърмори той. — Твоето усилие да ме накараш да те забравя беше изключително мощно, може би най-мощното, което съм преживявал, но ти липсват определени умения… Ще запомня, защото съм длъжен да запомня. В момента броят на хората със същите умения като твоите на Трантор е учудващ; може би са хиляда-две хиляди души. Казаха ми, няма значение кой ми го е казал, че за повечето от вас е характерна особено силна реакция на мозъчната треска. Онези, които те издирват, грешат. Те си мислят, че тя те е отминала.
Мъжът се усмихна в нейната посока.
— Отегчавам те — рече той. — За мен е болезнено да бъда там, където не ме искат. Тръгвам си. — Той се обърна, сякаш си потърси някого, по когото да се води, и се отдалечи на крачка от масата.
— Не — настигна го гласът на Клиа, — остани за минута. Искам да те попитам нещо.
Той спря и притрепери. Изведнъж й се стори много уязвим. „Той си мисли, че мога да му причиня вреда. И може би мога!“ Искаше да разбере странния му вкус — чист и странно неустоим, сякаш този мъж, зад повърхностната маска на измамата, таеше първична честност и приличие, каквито не беше срещала досега.
— Не съм отегчена — каза тя. — Все още не.
Мъжът в мръснозелено отново седна и облегна длан на масата. Пое дълбоко дъх. „Той няма нужда да диша“ — помисли си Клиа, но бързо отхвърли тази абсурдна мисъл.
— Един мъж и една жена търсят такива като тебе от години и мнозина са се присъединили към тяхната група. Надявам се, че там, където ги изпращат, те живеят добре. Но аз не бих рискувал да отида там.
— Кои са те?
— Казват, че едната била Уанда Селдън Палвър, внучката на Хари Селдън.
Името не беше известно на Клиа. Тя сви рамене.
— Можеш да отидеш при тях, ако искаш — продължи мъжът, но тя се намуси и го прекъсна.
— Звучат ми като с връзки — използва думата в подигравателното й значение: близки на двореца, Комисията и другите правителствени чиновници.
— О, да, Селдън някога е бил Първи министър и казват, че внучката му го е изкарвала доста пъти от затруднени положения — и със закона, и всякак.
— Да не би да е извън закона?
— Не, ясновидец е.
Клиа присви устни и отново се навъси. В Дал ясновидците се срещаха под път и над път — хаховци, безработни, повечето — полудели от работата в шахтите.
Мъжът в мръснозелено внимателно наблюдаваше реакцията й.
— Не е за тебе ли? Както и да е — един друг мъж търси такива като тебе…
— Какви като мене? — попита нервно Клиа. Имаше нужда от повече време да мисли, да разбере. — Все още съм объркана. — Внимателно провери защитата му, като се надяваше той да не забележи.
Мъжът трепна, сякаш го бяха уболи.
— Аз съм приятел, а не враг, за да ме манипулираш така внимателно. Знам, че е рисковано дори да разговарям с тебе. Знам какво можеш да ми причиниш, стига да си наумиш. Има човек, притежаващ власт, според когото вие сте чудовища. Но той нищо не разбира. Той явно смята, че всички вие сте роботи.
Клиа се разсмя.
— Като автоматите ли?
Механичните работници бяха изпаднали в немилост много преди тя да се роди, забранени поради честите и необясними бунтове на автоматите, и в обществото все още витаеше омразата към тях.
— Не. Като роботите от историята и легендите. Вечните. — Той посочи на Запад, по посока на Имперския сектор, Двореца. — Лудост е, но това е лудост на Империята и не е лесно да я надвиеш. Най-добре ще е да се махнеш и аз знам къде е най-добре да отидеш… в Трантор. Не е далеч оттук. Мога да ти помогна да се оправиш.
— Не, благодаря — отвърна тя. Всичко това беше твърде несигурно, за да се остави в ръцете на този непознат, колкото и завладяващи да й се струваха части от неговата история. Думите му и онова, което усещаше тя, не се връзваха.
— Тогава вземи това. — той мушна малка дисплей-карта в ръката й и отново се изправи. — Ще се обадиш. Това не е под въпрос. Само е въпрос на време.
Той впери поглед в нея със светнали, съвсем здрави очи.
— Всички ние си имаме тайни — рече той, обърна се и си тръгна.

> 5

Лодовик стоеше сам на мостика на „Копието на славата“ и се вглеждаше през широкия преден илюминатор навън — гледката щеше да е изключително красива, ако той беше човек. Ала красотата не беше идея, лесна за проумяване за един робот; той виждаше онова, което е извън кораба, и разбираше, че един човек би го сметнал за интересно, но за него най-близкият аналог на красотата беше успешната служба, идеалното изпълнение на дълга. Той в някакъв смисъл би изпитал удоволствие от това, да уведоми човек, че от илюминатора се открива прекрасна гледка. Но негов пръв дълг беше да уведоми човека, че тази гледка се дължи на сили, които са много опасни…
И в този си дълг той нямаше шанс да успее, защото хората на „Копието на славата“ бяха вече мъртви. Капитан Толк беше умрял последен, с помътен разсъдък и тяло развалина. През последните му останали няколко часа, в които бе способен да мисли рационално, Толк бе инструктирал Лодовик какво трябва да предприеме, за да закара кораба до крайната му цел: да се поправи хипердрайвът, да се препрограмира навигационната система, да се запази енергията на кораба за максимално време на оцеляване.
Последните свързани думи на Толк към Лодовик бяха въпрос.
— Колко дълго можеш да живееш… искам да кажа, да функционираш?
Лодовик му беше казал.
— Един век без презареждане.
Толк бе потънал в болезнения, изпълнен с бълнуване полусън, който предшестваше смъртта му.
Двеста човешки смърти притискаха позитронния мозък на Лодовик и изсмукваха енергията му; това донякъде го правеше бавен. Щеше да мине. Той не беше отговорен за смъртта им. Просто не можеше да я предотврати. Но това само по себе си беше достатъчно да го накара да се чувства изтощен.
Що се отнася до гледката…
Сароса сама по себе си не беше ярка звезда, а и от нея го деляха сто милиарда километра, но ударният фронт разкриваше набъбналата й диря като огромен призрачен фойерверк.
Потоците от високоенергийни частици бяха срещнали слънчевия вятър от системата Сароса и бяха създали огромни, мъгляви сияния като развети знамена. Различаваше слаби червени и зелени следи сред мрачното сияние; превключеше ли на ултравиолетово зрение, можеше да види още повече цветове, докато дифузните облаци от външната обвивка на взрива се носеха през далечните краища на кометния прах, лед и газ на системата.
Имаше толкова малко време за действие, нищо не можеше да направи…
И още по-лошо — Лодовик усещаше как мозъкът му се променя. Частиците неутрино и останалата радиация бяха надвили бронята на кораба от енергийни полета и не само бяха убили хората — те някакси, мислеше той, взаимодействаха със собствените му позитронни вериги. Още не беше приключил автодиагностиката си — това можеше да отнеме дни, — но се боеше от най-лошото.
Ако основните му функции бяха засегнати, трябваше да се самоунищожи. В някоя минала епоха просто щеше да мине в режим летаргия, докато някой човек или друг робот го поправи, но сега не можеше да позволи да разкрият природата му на робот.
Каквото и да се случеше с него, шансът да го разкрият май беше малък. „Копието на славата“ беше безнадеждно изгубен — по-малък от микроб сред океана. Така и не бе успял да установи повредата или да го поправи въпреки инструкциите на капитана. Постоянните резки подмятания във и вън от хиперпространството бяха прегорили всички вериги за свръхсветлинна комуникация. Корабът автоматично бе излъчил сигнал за бедствие, но сред изключителната радиация на ударния фронт почти нямаше шанс някой някога да го чуе.
Тайната на Лодовик бе достатъчно добре пазена. Но вече не можеше да бъде от полза нито за Данийл, нито за човечеството.
За един робот дългът беше всичко, азът — нищо. И все пак при сегашните обстоятелства той можеше да гледа през илюминатора ефектите от ударния фронт и да размишлява без особени причини за физичните процеси. Макар и да не беше прекратил съвсем непрекъснатата обработка на проблеми, свързани с дългосрочната му мисия, той можеше да се носи по мостика с редуцирани до нула непосредствени нужди и работа.
При човеците това се наричаше момент на интроспекция. Интроспекция без зададен дълг беше нещо повече от ново; беше нещо тревожно. Лодовик би избегнал тази възможност и това чувство, стига да можеше.
При роботите най-големи неудобства предизвикваха вътрешните промени. Преди векове по време на ренесанса на роботите в почти забравените светове Аурора и Солария били създадени роботи със задръжки, надхвърлящи Трите закона. На роботите, с няколко изключения, не се позволяваше да проектират и сглобяват други роботи. Макар да можеха да си правят сами дребни ремонти, само малцина избрани специални машини можеха да поправят тежко повредени роботи.
Лодовик не можеше да поправи повредата в мозъка си, ако беше повреда — още нямаше ясни доказателства. Но мозъкът на един робот, най-важните му програми бяха още по-недосегаеми от тялото му.
В Галактиката беше останало само едно място, където робот можеше да бъде поправен и понякога — произведен. Това беше Еос, създаден от Р. Данийл Оливо преди десет хиляди години, далеч от границите на разширяващата се Империя. Лодовик не беше ходил там от деветдесет години.
И все пак роботите имаха силен импулс за самосъхранение; това беше заложено в Третия закон. Докато размишляваше за състоянието си, Лодовик се зачуди дали всъщност не биха могли да го открият и да го изпратят на Еос на поправка…
Никоя от тези възможности не изглеждаше вероятна. Той се примири с най-вероятната си участ: още десет години в този грохнал кораб, докато се изчерпи минисинтезната му енергия, без да има какво да прави — Робинзон Крузо на роботите, който си няма дори остров, за да го изследва и преобразява.
Лодовик не можеше да изпита ужас от тази съдба. Но можеше да си представи какво би почувствал един човек и това само по себе си индуцираше ехото на роботска тревога.
И като връх на всичко чуваше гласове — или по-скоро глас. Звучеше му като човешки, но се свързваше само на неравни интервали, на откъслеци. Имаше дори име, нещо като Волдар. И създаваше впечатлението, че се носи по огромни, но неуловими мрежи от сила, плава из дълбокия междузвезден вакуум…
Издирвайки плазмените ореоли на живите звезди, наслаждавайки се в неутриновите миазми на мъртви и умиращи звезди — частиците неутрино са опияняващи като дим от хашиш. Бягайки от скуката на Трантор, отново се отегчавам — и намирам сред звездите закъсал робот! Един от онези Вечни, доведени отвън, за да заменят многото унищожени… Вижте, приятели, досадни приятели мои, които нямат плът и не толерират плътските идеали…
Един от омразните ви чистачи!
Гласът заглъхна. В добавка към стреса от смъртта на капитана и екипажа на „Копието на славата“ и странната му безкористна тревога този тайнствен глас — ясен признак за халюцинации и тежка повреда — го доведе възможно най-близо за един робот до пълното нещастие.

> 6

В убежището си — малкия апартамент с балкон с изглед към университета Стрилинг — Р. Данийл Оливо не усещаше човешката скръб — липсваха му човешките ментални структури, необходими за тази горчива преоценка и преструктуриране на невронните пътеки; но също като Лодовик той усещаше остро, упорито безпокойство — нещо между вина за провала и предупредителния сигнал за предстояща загуба на функциите. Новината, че един от най-ценените му помощници е изчезнал, го тревожеше най-малкото по този начин. Беше загубил толкова много автомати, поведени от чуждите същества меми. Сякаш беше толкова скоро — поне преди десетилетия; дискомфортът (самотността!) все още го изгаряше.
Предния ден беше гледал на една витрина новинарски филм за загубата на „Копието на славата“ и вероятния край на всякаква надежда за спасение за жителите на няколко свята.
В сегашното си превъплъщение той изглеждаше почти като преди двайсет хилядолетия по времето на първата си и вероятно най-влиятелна връзка с човек, Илайджа Бейли. Среден на ръст, строен, кестеняв, на вид той беше на около трийсет и петгодишна човешка възраст. Беше направил някои дребни отстъпки пред промените, настъпили в човешката физиология: розовите му пръсти вече нямаха нокти и беше по-висок с около шест сантиметра. И все пак Бейли би го познал.
Но беше съмнително дали Данийл би познал приятеля си човек от древността. Всички освен най-важните от онези спомени в момента се пазеха в отделни контейнери и роботът нямаше непосредствен достъп до тях.
Оттогава досега Данийл бе преминал през много трансформации, като най-известната беше Демерзел, Първи министър при император Клеон I; самият Хари Селдън го беше наследил на този пост. Сега наближаваше времето, когато Данийл трябваше да засили директното си участие в политиката на Трантор — перспектива, която намираше за отвратителна. Загубата на Лодовик още повече щеше да затрудни работата му.
Никога не беше обичал публичните прояви. Много по-доволен беше да действа зад кулисите и да оставя хилядите си помощници да играят ролите в обществото. Във всеки случай предпочиташе роботите да се внедряват тихомълком тук-там с времето на ключови позиции, за да осъществяват промени, които на свой ред осъществяваха други промени и предизвикваха каскада, довеждаща до (както се надяваше) желания резултат.
За векове работа бе преживял няколко провала и многобройни успехи, но с Лодовик се надяваше да постигне най-важната си цел: усъвършенстването на Плана, проекта „Психоистория“ на Хари Селдън и заселването на Първия свят на Фондацията.
Психоисторията на Селдън вече бе осигурила на Данийл средствата, необходими да види бъдещето на Империята в най-мрачните му подробности. Колапс, разпадане, пълна разруха — хаос. Нищо не можеше да направи, за да предотврати този колапс. Може би ако действаше преди десет хиляди години с тогавашните възможности за предвиждане на бъдещето, използвайки грубата и безсистемна психоистория, която имаше тогава на разположение, щеше да отложи тази катастрофа. Но Данийл не можеше да позволи упадъкът и рухването на Империята да се осъществят без намесата му, защото твърде много човешшки същества щяха да пострадат и загинат — над трийсет и осем милиона само на Трантор, — а Първият закон диктуваше, че на нито един човек не трябва да бъде нанесена вреда или да се позволи да му бъде причинена вреда.
Негов дълг през всичките тези двайсет хиляди години беше да смекчи човешките страдания и да пренасочва човешката енергия за по-голямо човешко добро.
За да го постигне, се беше оцапал с история и някои от промените, предизвикани от него, бяха довели до болка, вреда, дори смърт. Онова, което му позволяваше да продължава да функционира при тези обстоятелства, беше Законът на Зерот, формулиран за първи път от забележителния робот Жискар Ревентлов.
Законът на Зерот не беше проста идея, макар и да можеше да бъде формулиран достатъчно просто: на някои човеци можеше да се причини вреда, ако чрез това можеше да се предотврати вредата за по-голям брой човеци.
Целта оправдава средствата.
Това ужасно твърдение бе предизвикало толкова много агония в човешката история, но нямаше време да влиза в този древен вътрешен дебат.
Какво можеше да научи от загубата на Лодовик Трема? Като че ли нищо; вселената понякога решаваше нещата извън контрола на рационалното действие. За робота нямаше нищо по-потискащо и трудно за проумяване от безразлична към човеците вселена.
Данийл можеше да преминава анонимно от Сектор в Сектор заедно с мигриращите безработни, които на Трантор се бяха превърнали в пандемия. Можеше да поддържа контакт с помощниците си чрез личен комуникатор на портативния си информатор, както и чрез нелегално влизане в многобройните мрежи на планетата. Понякога се обличаше като жалък уличен просяк; прекарваше много време в един тесен мръсен апартамент в Трансимперския сектор едва на седемнайсет километра от Двореца. Никой не искаше и да погледне такъв старец — прегърбен, мръсен и жалък; в известен смисъл Данийл се беше превърнал в символ на мизерията, която се надяваше да победи.
Никой човек не си спомняше измисления герой, който толкова обичаше да се разхожда предрешен сред народа, сред простолюдието — човек с чист и проницателен до невъзможност интелект, детектив, много подобен на стария приятел на Данийл Илайджа Бейли. С честите прочиствания и промени в паметта на Данийл всичко, което си спомняше, беше едно-единствено име и някакво цялостно впечатление: Шерлок.
Данийл беше един от многото роботи, превърнали се в маскирани Шерлоковци сред масите — десетки хиляди из цялата Галактика, които се опитваха не само да разрешат една загадка, но и да предотвратят по-нататъшните, още по-големи престъпления.
Водачът на тези предани слуги, първият Вечен, изтупа, колкото можа, парцалите си от уличната мръсотия и излезе от тесния, празен приют на проект „Общо настаняване“ да търси по-хубави дрехи.

> 7

— Претърсили са целия апартамент — изпъшка Сонден Асгар. Търкаше лактите си и изглеждаше по-дребен и по-крехък, отколкото го беше виждала някога. През последните години Клиа не изпитваше кой знае какво уважение към баща си, ала нещастието му продължаваше да предизвикваву нея болка — и трайно чувство за вина, което усилваше чувството й за отговорност. — Преровили са архива ни — представи си! Личен архив! Някой имперски властник…
— Защо архива ти, татко? — попита Клиа. Апартаментът беше с краката нагоре. Представяше си как са вадели чекмеджетата и са изхвърляли отвътре кутиите и няколкото чинии, как са дърпали килима… Радваше се, че не е била тук — и то по много причини.
— Не моя архив! — кресна Сонден. — Тебе са търсили! Документи от училище, филмокниги, взели са и семейния ни албум. С всичките снимки на майка ти. Защо? Какво си направила пък сега?
Клиа поклати глава и обърна един стол да седне.
— Щом са търсили мен, не мога да остана — каза тя.
— Защо, дъще? Какво би могло…?
— Ако съм направила нещо незаконно, татко, то не е достойно за вниманието на Специалните имперски части. Трябва да е нещо друго… — Сети се за разговора с мъжа в мръснозелено и се намръщи.
Сонден Асгар стоеше сред хола — три квадратни метра, които надали можеха изобщо да минат за стая; беше по-скоро шкаф — и трепереше като уплашено животно.
— Не се държаха любезно — рече той. — Сграбчиха ме, разтресоха ме здраво… Същински главорези! Все едно са ме обрали в Билиботън!
— Какво ти казаха? — попита тихо Клиа.
— Питаха къде си, как се справяш в училише, от какво живееш. Питаха дали познаваш някой си Киндрил Нашак. Кой е той?
— Човек — отвърна тя, като прикри изненадата си. Киндрил Нашак! Той беше най-важната клечка в досегашния й най-голям успех — сделка, която бе докарала четиристотин нови кредита в нейната сметка при банкера в Билиботън. Но дори и това беше тривиално — без съмнение не заслужаваше вниманието им. Имперската специална полиция, както се предполагаше, издирваше господарите на подземния свят, а не умни момичета с чисто лични амбиции.
— Човек! — тросна се баща й. — Някой, който има желание да те махне от гърба ми, надявам се!
— Вече от години не съм бреме за теб — каза кисело Клиа. — Само се отбих да видя как я караш. — „И да открия защо при всяка мисъл за теб главата ме смъдеше.“
— Казах им, че тук никаква те няма! — извика Сонден. — Казах, че от месеци не сме се виждали. Съвсем безсмислено! Цели дена ще ми отнеме да разчистя тая бъркотия. Храната! Разсипали са цялата готварница!
— Ще ти помогна да оправиш — рече Клиа. — Няма да отнеме повече от час.
Надяваше се, че няма. Други лица сега предизвикваха смъдене в главата й: приятели, колеги, всеки, свързан с Нашак. В едно беше сигурна: изведнъж беше станала важна и не заради това, че беше хитруша, подвизаваща се на черния пазар.
Час по-късно, когато бъркотията в голямата си част беше разчистена и Сонден поне започваше да се успокоява, тя го целуна по темето и се сбогува с него — наистина.
Не можеше да погледне баща си без усещането, че скалпът й гори. „Това няма нищо общо с вината — рече си тя. — Нещо ново е.“
Оттук нататък всеки контакт с него щеше да бъде изключително опасен.

> 8

Майор Пърл Нам от Специалния разузнавателен отдел на Имперските сили за сигурност, прикрепен към сектор Дал, от два часа чакаше в личния кабинет в Двореца на имперски съветник Фарад Синтер. Оправи нервно яката си. Бюрото на Фарад Синтер беше гладко и елегантно, изработено от каронско дърво от императорските градини, дар от Клаюс I. На бюрото имаше само неактивиран информатор императорска класа. Над единия му край се рееше плака, изобразяваща слънце и космически кораб. Високият таван на кабинета се крепеше на колони от транторски базалт със сложни флорални орнаменти, изработени от настроени един към друг бластерни лъчи. Майорът погледна нагоре към лъчите и когато отново сведе поглед, Фарад Синтер бе застанал зад бюрото, сърдито набърчил чело.
— Да?
Майор Нам, много рус и стегнат, не беше свикнал на частни аудиенции на това обществено равнище, при това в Двореца.
— Вторият доклад за издирването на Клиа Асгар, дъщеря на Сонден и Бетел Асгар. Претърсване на апартамента на бащата.
— И какво още научи?
— Ранните й тестове за интелигентност са били нормални, не изключителни. Ала след като навършва десет години, тестовете показват необикновени скокове — а после, на дванайсетгодишна възраст, я разкриват като слабоумна.
— Стандартните имперски тестове за годност, предполагам?
— Да, сър, приспособени към далитските… хм… нужди.
Синтер прекоси стаята и си наля питие. Не предложи на майора, който и без това не би знаел какво да прави с виното. Без съмнение вкусовете му се ограничаваха с по-грубите форми на стимулка или още по-директно въздействащите стимове, предпочитани сред военните и полицейските служби.
— Няма данни за детски болести, предполагам — отбеляза Синтер.
— Има две възможни обяснения за това, сър — рече русият майор.
— Да?
— За болниците на Дал е типично, че регистрират само изключителните болести. А в случаите, когато тези изключения биха имали лошо отражение върху болницата, те не докладват нищо.
— Значи може и изобщо да не е преболедувала от мозъчна треска… като дете, когато всеки що-годе интелигентен човек се заразява с мозъчна треска.
— Възможно е, сър, макар и малко вероятно. Само едно на сто нормални деца избягва мозъчната треска. Само идиотите я избягват напълно, сър. Може и да я е избегнала по тази причина.
Синтер се усмихна. Чиновникът излизаше от рамките на компетентността си; всъщност броят на избегналите треската беше по-близо до един на трийсет милиона нормални, макар и мнозина да твърдяха, че никога не са я прекарали. А само по себе си това твърдение носеше някакъв заряд, като че избягването на треската добавяше нещо към статута.
— Майор, проявявате ли някакво любопитство изобщо към секторите, които не патрулирате?
— Не, сър. Защо?
— Знаете ли коя е най-високата сграда в Трантор, искам да кажа, над морското равнище?
— Не, сър.
— Най-гъсто населеният сектор?
— Не, сър.
— Най-голямата планета в известната ни Галактика?
— Не. — Майорът се намръщи, като че му се подиграваха.
— Повечето хора са невежи в това отношение. Да ги научат не ги интересува — кажеш ли им ги, ще ги забравят. Голямата картина се губи в ежедневните дреболии, които те познават достатъчно добре, че да се оправят с тях. Ами основните принципи на пътуването с хипердрайв?
— О, небеса, не… Извинете ме. Не, сър.
— И аз самият не ги знам. Тези неща изобщо не са ми любопитни — той се усмихна любезно. — Чудили ли сте се някога защо Тратнор напоследък като че ли е толкова западнал?
— Понякога, сър. Наистина е неприятно.
— Мислили ли сте да се оплачете в кварталния съвет?
— Не и аз. От толкова много неща мога да се оплача — откъде да започна?
— Разбира се. И въпреки това сте известен като компетентен и може би дори изключителен офицер.
— Благодаря, сър.
Синтер погледна полирания под от зелен камък.
— Любопитен ли сте защо се интересувам толкова от тази жена… това момиче?
— Не, сър. — Но майорът реши, че си струва да намигне заговорнически.
Синтер се облещи.
— Вие смятате, че интересът ми към нея е сексуален?
Майорът рязко изпъна стойка.
— Не, сър, не ми подобава да мисля подобни неща.
— Бих се уплашил дори от това, да остана в нейно присъствие по-дълго време, майор Нам.
— Да, сър.
— Тя никога не е болезувала от мозъчна треска.
— Не знаем това, сър. Нямаме записи.
Синтер тръсна глава в знак на отхвърляне.
— Знам, че никога не е боледувала нито от мозъчна треска, нито от никаква друга детска болест. И не защото е била слабоумна. Тя не просто е имала имунитет, майоре.
— Да, сър.
— Тя може би притежава необикновени възможности. И знаете ли откъде го знам? Заради Вара Лизо. Тя за първи път забеляза това момиче преди седмица на един далитски пазар. Отличен кандидат, помислила си тя. Би трябвало да я изпращам заедно с вас, за да усъвършенстваме преследването.
Майорът не каза нищо, просто стоеше в стойка „свободно“ с поглед, забит в отсрещната стена. Адамовата му ябълка подскачаше. Синтер можеше да прочете мислите му достатъчно ясно и без да поглежда в мозъка му; майорът нямаше кой знае колко вяра на всичко това и не знаеше почти или съвсем нищо за Вара Лизо.
— Можете ли да ми я намерите без помощта на Вара Лизо?
— Ако разполагам с достатъчен брой офицери, можем да я намерим до два-три дена. Само с моя малък екип това вероятно би отнело две-три седмици. В момента в Дал не са настроени да ни съдействат, сър.
— Не, предполагам, че не са. Е, намерете я, но не се опитвайте да я арестувате или да й привличате вниманието по какъвто и да било начин. Ще се провалите — хората като нея са накарали толкова други да се провалят…
— Да, сър.
— Докладвайте ми с какво се занимава, с кого се вижда. Когато ви дам заповедта, ще я застреляте с голямокалибрена кинетично-енергийна пушка от разстояние в главата. Разбрано?
— Да, сър.
— После ще ми донесете тялото й. Не на криминалистите, а на мен, в личните ми покои. Достатъчно, майоре.
— Сър. — Майор Нам си тръгна.
Синтер не се доверяваше особено на компетентността на каквато и да било полиция в който и да било сектор. Съвсем лесно беше да ги подкупиш, ала разширените полицейски патрули все още не бяха успели да заловят нито един робот; всички набелязани индивиди в края на краищата се оказаха човеци. Роботите ги бяха заблудили много хитро.
Но Клиа Асгар… Младо момиче, поне външно. Как така един робот успяваше да расте на вид? Имаше толкова много тайни, които Синтер чакаше с нетърпение да разкрие.
Въздействието на мозъчната треска върху любопитството и върху цивилизацията въобще не беше най-интересната от тези тайни, съвсем не. Изобщо не беше тайна. Синтер силно подозираше, че роботите са създали болестта — може би преди хилядолетия, след като са били прокудени от света на хората — с цел незабележимо да намалят интелектуалните способности, създавайки Империя, която толкова рядко въставаше срещу Центъра…
Главата му бучеше от тези изводи. Толкова много подозрения, толкова много теории!
С лека, напрегната усмивка Синтер се унесе в размисли за няколко минути, после отиде до информатора на бюрото да потърси името на най-големия свят в Галактиката.
Синтер сам никога не беше боледувал от мозъчна треска; някакси я беше избегнал, въпреки че интелигентността му беше над средната. Беше любопитен завинаги.
И напълно човек. Фарад Синтер си правеше рентгенови снимки поне два пъти всяка година, за да го докаже пред себе си.
Най-големият обитаем свят в цялата Галактика се оказа Нак — газов гигант, обикалящ около една звезда в провинция Халидон. Беше четири милиона километра в диаметър.
Сега трябваше да мисли за други неща. Застана пред бюрото си — никога не работеше седнал — и запреглежда справката, подготвена му от информатора. Започваше да се надига воня около новото изпращане на кораби за Сароса след вероятната загуба на „Копието на славата“. Зад нарастващото обществено възмущение почти подушваше Линг Чен. И все пак това всъщност си беше дело на Клаюс, почти изцяло. Синтер се бе погрижил да позволи на момчето да се чувства полезно.
Чен беше много интелигентен…
Синтер се зачуди дали Чен някога е боледувал от мозъчна треска…
Потънала в мисли, тя стоя така четири-пет минути. Информацията си течеше, но тя не й обръщаше внимание. Имаше достатъчно време да се справи със Съветник Чен.

> 9

За петдесет години служба на Империята (и на собствените си интереси) Морс Планч бе наблюдавал как нещата вървят от зле към по-зле с мрачно спокойствие. Външно той не се тревожеше кой знае колко: беше тих, любезен и свикнал да изпълнява необикновени мисии, но никога не бе предполагал, че ще бъде призован — и то от самия Линг Чен — да върши нещо толкова банално като издирването на изгубен звездолет. Изследователски кораб при това!
Стоеше на стоманения балкон над доковете на космодрума на Централен Трантор и гледаше дългите редици куршумоподобни имперски кораби в цвят бронз и слонова кост, с лъскава, полирана до блясък повърхност, до един управлявани от екипажи, изпълняващи дълга си все по-рутинно и ритуално; зад техните скокове чудо от единия до другия край на Галактиката те нямаха никакво понятие от механика и електроника, да не говорим за физика.
Ред, лустро и сянка на невежество като затъмнение по обед…
За да подобри настроението си, помириса парфюмиерата на ревера си. В това малко копче бяха програмирани приятните аромати от хиляда светове — необикновена антика, подарена му от Линг Чен преди седем години. Чен беше забележителен човек, способен да разбира чувствата и нуждите на другите, без да има свои собствени — освен жаждата за власт.
Планч познаваше достатъчно добре господаря си и знаеше на какво е способен, но не беше длъжен да го харесва. Все пак Чен плащаше много добре и ако Империята бе тръгнала на развала, то Планч нямаше никакви съмнения, че ще избегне най-лошите беди и нещастия.
Висока, тънкокрака жена с царевичножълта коса като че изникна от само себе си до лакътя му. Стърчеше над него с цели десет сантиметра. Той погледна нагоре и срещна погледа на ониксовите й очи.
— Морс Планч?
— Да — той се обърна и протегна ръка. Жената отстъпи назад и поклати глава; на нейния свят, Хюйлен, физическият контакт при обичаен поздрав се смяташе за грубост. — А вие сте Трич, предполагам?
— Самонадеяност от ваша страна — рече тя, — но сте прав. Разполагам с три кораба, които можем да използваме, и съм избрала най-добрия. Частен е и притежава пълно разрешително да пътува навсякъде, където на Империята би й хрумнало да търгува.
— Ще возите само мен, затова трябва да проверя хипердрайва ви, да направя някои модификации.
— О? — настроението на Трич бързо спадна. — Никак не обичам дори експертите да извършват подобна работа. Щом не е повредено, не го поправяй.
— Аз съм нещо повече от експерт — отвърна Планч. — А с парите, които получавате, бихте могли да си смените целия кораб три пъти подред.
Трич заизвръща глава насам-натам — Планч не разбираше значението на жеста й. Толкова много обществени нрави и физически нюанси! Беше забележително трудно да обхванеш цял квадрилион човешки същества, особено в Центъра, където пътищата на толкова много от тях се кръстосваха.
Минаха през портала и се запътиха към дока, където беше закотвен корабът на Трич.
— Казахте, че заминаваме на издирване — каза тя. — Казахте, че ще е опасно. За тези пари поемам големи рискове, но…
— Ще навлезем в ударния фронт на свръхнова — отвърна й Планч, забил поглед напред.
— О — тази новина я накара да млъкне, но само за секунда. — Сароса?
Той кимна. До самия пристан стигнаха по движещата се пътечка, която се плъзгаше покрай три километра други кораби, повечето имперски, няколко — принадлежащи на каймака на дворцовото общество, останалите — на лицензирани търговци като Трич.
— Отказах на молбите на четирима местни да замина там и да спася семействата им.
— Както си е трябвало — рече Планч. — Днес аз съм ви работата, а не те.
— Това на какво ниво е? — изсумтя Трич. — Или може би е редно да питам какво влияние имате?
— Никакво. Правя каквото ми казват и не говоря много за заповедите си.
Трич се олюля, изразявайки учтиво съмнение, поведе го към рампата и нареди на товарните врати на кораба да се отворят. Корабът изглеждаше чист, около двестагодишен, със самоподдържащи се двигатели; но кой ти знаеше дали апаратурата за самоподдръжка беше изправна? В днешно време хората се доверяваха твърде много на машините, защото, общо взето, им се налагаше.
Планч си отбеляза името на кораба: „Цвете на злото“.
— Кога тръгваме?
— Сега — отвърна Планч.
— Знаете ли… — подзе Трич. — Името ви ми звучи познато… От Хюйленс ли сте?
— Кой, аз?! — той поклати глава и се засмя. Влязоха в обширния, почти празен трюм. — Твърде нисък съм за вашата раса, Трич. Но първата колония, заселила вашия свят преди хиляда години, е излязла от моя народ.
— Това го обяснява! — Трич демонстрира някакъв нов гърч, израз на — както той предполагаше — удоволствие поради възможната историческа връзка между тях. Хюйленците държаха на рода си и обичаха древната история и генеалогията. — За мен е чест да бъдете на моя борд! Какво пиете, Планч? — тя посочи сандъците, пълни с екзотични алкохоли, задържани в единия ъгъл на трюма от силово поле.
— Засега нищо — отвърна Планч, но плъзна одобрителен поглед по етикетите. Погледът му се спря, щом забеляза върху десет сандъка етикет, който накара пулса му да се ускори.
— Тесни минипространства! — изруга той. — Това да не би да е Трилианска жива вода?
— Двеста бутилки — отвърна тя. — След като свършим работата, можеш да си вземеш две бутилки. Заведението черпи.
— Щедра си, Трич.
— Повече, отколкото предполагаш, Планч — тя намигна. Планч галантно наклони глава. Беше забравил колко открито, по детски могат да се държат хюйленците — така, както беше забравил и много от жестовете им. В същото време те бяха едни от най-печените търговци в Галактиката.
Шлюзът се затвори. Трич поведе Планч към машинното, за да прегледа и разчовърка най-интимните части на нейния кораб.

> 10

Щом под куполите падна вечерта и светлината навън помръкна, Чен седна в любимото си кресло и се свърза с новинарската служба на Императорската библиотека — най-добрата и най-изчерпателната от всички в Галактиката. Думи и картини запрелитаха около него — всичките свързани с катастрофата на Сароса и загубата на „Копието на славата“. От кораба нямаше никакъв знак и надали щеше и да има; най-големите специалисти твърдяха, че най-вероятно е бил погълнат от прекъсване по време на последния му Скок — риск, свързан с избухванията на свръхнови, ни рядко виждан по простата причина, че сръхновите са нещо много рядко според човешките измерения на времето. В цялата Галактика всяка година избухваха по-малко от една-две най-често в необитаемите райони.
Популярните списания вече призоваваха императора (с уважение, разбира се) и по-язвително Съветник Синтер да помислят отново над изпращането на спасителни кораби. Чен се усмихна мрачно; нека Синтер се задави малко с това.
Разбира се, ако нищо не се чуеше от Морс Планч, щеше да се наложи да смени Лодовик и при това скоро. Разполагаше с четирима кандидати — никой от тях нямаше квалификацията на Лодовик, но всички бяха достойни да служат в Комисията по обществена безопасност. Щеше да избере един от тях за свой помощник и да включи останалите трима в програмите за обучение с аргумента, че Комисията никога вече не бива да бъде изненадвана без непосредствени заместници при загуба на важни служители.
Трима от членовете на Комисияда бяха задължени на Чен за няколко подбрани лични услуги и Чен щеше да го използва като претекст да вкара свои хора в кабинетите им.
Изключи новинарския репортаж с едно махване с ръка, после се изправи и приглади одеждите си. След това излезе на балкона да се наслади на залеза. Разбира се, оттук истинско слънце не се виждаше, но той беше наредил екраните на куполите на Имперския сектор да се ремонтират редовно и залезите тук бяха толкова убедителни, колкото навсякъде в Трантор, когато беше млад. Изгледа високоартистичната интерпретация с известно задоволство, после свали всички маски на доволство и се замисли за бъдещето.
Чен рядко спеше повече от един час на ден обикновено по обяд — така цялата вечер му оставаше за проучвания и за подготовка на утрешната работа. По време на този час сън той обикновено сънуваше около трийсет миноту и този следобед беше сънувал детството си за първи път от години. Сънищата, както сочеше опитът му, рядко отразяваха директно ежедневието, но можеше да посочват лични проблеми и слабости. Чен изпитваше голямо уважение към подсъзнателните процеси. Знаеше, че голяма част от важната му работа се извършва именно там.
Представи си, че е капитан на свой собствен звезден кораб с многоброен отличен екипаж — това бяха подсъзнателните мисловни процеси. Негова задача беше да ги държи нащрек и на пост и по тази причина Чен всеки ден изпълняваше специални мисловни упражнения поне по двайсет минути дневно.
За целта си имаше машина, проектирана за него от най-големия психолог на Трантор, а може би и в Галактиката. Психологът бе изчезнал преди пет години след скандала в Имперския съд, нагласен от Фарад Синтер.
Толкова много вътрешни връзки и преплитания. Чен гледаше на враговете си като на свои най-близки съратници и понякога дори изпитваше някаква жалостива привързаност към тях, когато отпадаха един по един, жертви на собствените си ограничения и слепота.
Или както беше в случая със Синтер — на агресивната му идиотщина и лудост.

> 11

Хари живееше в скромна квартира на територията на университета — третото му жилище от смъртта на Дорс Венабили насам. Като че не можеше да си намери място, където да се чувства у дома си — след няколко месеца или, в този случай, десет години той започваше да се чувства недоволен, без значение колко банален и безинтересен е декорът, и се местеше. Често прекарваше нощите си в една стая в библиотеката с обяснението, че на другата сутрин трябвало да става рано — така си и беше, но не това беше главната причина да остава.
Където и да се намираше, Хари се чувстваше толкова-толкова сам.
Нямаше нищо против да използва положението си в университета и реномето си в Имперската библиотека, за да получава нови квартири. Позволяваше си някои ексцентричности — така, както някой си би позволил допълнителна поддръжка за стария мотор с надеждата, че няма да се повреди, докато не приключи с работата си. Приключването беше трудно — имаше толкова много спомени от началото и те бяха далеч по-вълнуващи, далеч по-приятни от всичко, което можеше да роди реалността на този етап от живота му…
По тази причина той очакваше процеса почти с нетърпение, като шанс за директна конфронтация с Линг Чен и подкрепяне на ръката на Империята, последната му и най-велика хитрост. И тогава вече щеше да знае. Всичко щеше да свърши.
Когато беше Пръв министър при Клеон I, в редки случаи също се беше възползвал от положението си, за да събере най-нужната му информация. Един от най-важните проблеми на психоисторията тогава беше идеята за неочакваните културни и генетични вариации, или как да се определи факторът на възможната поява на необикновени индивиди.
По онова време не се беше замислял сериозно над парапсихологическите възможности на индивиди като неговата внучка или нейния баща, Райх. Такива неща не му бяха известни освен абстрактно и не беше взел твърде сериозно под внимание способностите на Данийл в това отношение.
Всички те, разбира се, имаха странния талант да убеждават и през последните няколко години той се бе погрижил психоисторията да взема под внимание теци специфични таланти на равнището, упражнявано от Уанда.
Ала по времето, когато беше Първи министър, той беше по-загрижен за по-познатия му исторически и политически проблем на безогледните амбиции, подплатени или не с личен чар. Из цялата Империя имаше изобилни примери за изучаване и той беше изследвал тези политически епизоди по най-добрия начин отдалече…
Но това не беше достатъчно. Със сляпата, непоклатима решителност, обземаща го при сблъсък с психоисторически проблем, и противно на желанията на Дорс Хари бе апелирал към Клеон да доведе в Трантор петима индивиди от тъкмо тази политическа порода — безжалостния, харизматичен тиранин. Отстраняваха ги от техните светове след въстание или подривна дейност срещу императорската власт, каквито се случваха на един от хиляда светове всяка стандартна година. Най-често тайно ги екзекутираха; понякога ги пращаха в изгнание на самотни скални късове и завършваха живота си, без никой повече да стане тяхна жертва.
Хари бе помолил Клеон за позволение да интервюира петимата тирани и да ги подложи на някои умерено ненатрапчиви психологически и медицински процедури.
Хари си спомняше съвсем ясно деня — Клеон го бе извикал в живописните си покои и бе бутнал листа с молбата в лицето на Хари.
— Искаш да докарам на Трантор тези гадове?! Да престъпя легалните процедури и дори да предотвратя екзекуциите само за да можеш да си начешеш любопитството?
— Проблемът е много важен, ваше височество. Не бих могъл да предскажа нищо, ако не разбера докрай подобни необикновени индивиди и кога и как те се появяват в човешките култури.
— Ха! Защо тогава не изучавате мен, Първи министър Селдън?
Хари се усмихна.
— Не съответствате на профила, ваше височество.
— Не съм пълен психопат, нали? Е, вие поне си мислите, че не съм неспасяем. Но да доведа такива скверни чудовища в моя свят… Ами ако избягат, Хари?
— Разчитайте на силите ви за сигурност, че ще ги намерят пак, ваше височество.
Императорът изсумтя.
— Вие имате доверие в способностите на Имперската сигурност, каквото аз се боя, че нямам. Чудовища като тези са като рака — имат дарба да създават туморни организации и да подриват всичко заради собствените си цели! Честно, Хари, какво се надявате да постигнете?
— Далеч не е само просто любопитство, императоре. Тези хора могат да променят хода на човешката история така, както земетресенията променят руслата на реките.
— Не могат — не и на Трантор.
— Всъщност, сир, тъкмо онзи ден…
— Знам за това, работим по него. Но тези мъже и жени са отклонения, Хари!
— Достатъчно обичайни в човешката история…
— И достатъчно добре разбрани, за да можем да ги профилираме и елиминираме от всички постове в Империята. Повечето пъти.
— Да, сир, но невинаги. Имам нужда да попълня тези пропуски.
— Само за психоисторията ли, Хари?
— Ще проверя дали бих могъл да подобря вашите профили, ваше височество, и може би да направя така, че тирани да се появяват във вашите светове още по-рядко.
Клеон се замисли за няколко секунди, подпрял брадичка с пръст, после отдръпна пръста от лицето си, завъртя го в кръгче и каза:
— Добре, Първи министре. Имаме си политическо извинение, ако ни е нужно. Петима?
— Само толкова мога да изуча в отпуснатото ми време, сир.
— Най-най-лошите?
— Запознат сте с посочените в молбата ми имена.
— Никога не съм се срещал с никого от тях, нито пък лично съм ги санкционирал, Хари.
— Знам, сир.
— В твоите учебници по психоистория няма да бъда обвинен за тях, нали?
— Разбира се, че не!
И така, Хари се беше наложил. Петимата тирани бяха докарани в Трантор и настанени в най-строго охранявания затвор в Имперския сектор, Рикериан.
Първата среща бе станала в…
Хари бе потънал дълбоко в тези спомени, когато апартаментът обяви, че внучката му е пред входната врата и иска да го види. Хари винаги се радваше да я види, особено при ограниченото време, което им беше останало, но сега! Когато е по следите на нещо важно!
Въпреки това не беше виждал Уанда от седмици. Тя и съпругът й, Стетин Палвър, събираха група ядро от менталици от осемстотинте сектора на Трантор и нямаше време за лични разговори. След седмици, по възможност най-скоро след процеса, менталиците щяха да заминат за Края на звездата и да започнат работа по предложението за тайната Втора фондация.
Хари стана и остави краката му да наберат сила, а после облече одеждата си и нареди на вратата да се отвори. Ванда влезе, а с нея и студено течение и миризмите от външните коридори — мая за готвене (при това не деликатеси от Микоген!), озон, нещо като прясна боя.
— Дядо, чу ли? Императорът ни преследва!
— Кого, Уанда? Кого преследва?
— Менталиците. Пречупили са една от нашите и тя им признала какви ли не невероятни истории и лъжи, за да отърве кожата. Как смее това момченце? Да преследваш и убиваш гражданите е абсолютно незаконно!
Хари вдигна ръце в молба да говори по-бавно.
— Разкажи ми го от самото начало.
— Началото е една жена на име Лизо, Вара Лизо. Беше една от онези, които избрахме за Втората фондация. Нека започна с това, че според мен беше нестабилна — Стетин се съгласи с мен, но тя беше много сръчна, много убедителна и чувствителна. Мислехме, че можем да я използваме, за да ускорим издирването на други менталици, ако не й се доверим да тръгне с нас… с полета.
— Да, на последното събрание я срещнах — вметна Хари. — Дребничка, нервна на вид.
— Като мишчица — така си помислих — потвърди Уанда. — Миналия месец отишла в двореца без наше знание…
— С кого е говорила?
— С Фарад Синтер! — изплю името Уанда.
— И какво му е казала?
— Не знаем, но каквото и да е било, Синтер е пратил тайна полиция по следите на определени менталици и ако ги намери, те умират… с куршум в главата!
— Нашите ли? Избраните за Проекта?
— Не, колкото и да е странно. Няма съвпадение едно към едно. Но вече е убил кандидати, към които все още не сме се обърнали.
— Без дори да ги изпрати на разпит?
— Никакви такива отстъпки. Убийство — чисто и просто. Дядо, при това темпо никога няма да попълним квотите си! Тези като нас са рядкост!
— Никога не съм се срещал лично със Синтер — заразмишлява Хари, — макар че неговите хора ме интервюираха миналата година. Доколкото си спомням, разпитваха ме за микогенските легенди.
— В момента преобръщат Дал с краката нагоре и издирват някаква девойка! Все още дори не знаем името й, но някои от нашите в Дал са я усетили… почти са я открили… Необикновено мощна дарба. Сигурни сме, че тъкмо нея търсят. Надявам се, че ще оцелее достатъчно дълго, за да я намерим ние първи.
Хари покани Уанда да седне на малката масичка и й предложи чай.
— Синтер като че ли не се интересува нито от мен, нито от Проекта, а съм сигурен и че никой от тях не знае за нашия интерес към менталиците. Чудя се какво ли е намислил.
— Това е лудост! — възкликна Уанда. — Императорът не иска да го обуздае, а Линг Чен не предприема нищо!
— Лудостта е и цел, и награда сама по себе си — рече тихо Хари. Беше следил общественото недоволство от това, как се бе отнесъл Синтер към проблема със Сароса. — Чен може и да знае какво прави, а междувременно ние трябва да оцелеем и да крепим Проекта.
Дори и сериозността на новината, която му донесе Уанда, не прогони раздразнението на Хари от това, че така му се бе натрапила. Нещо повече, тя просто влошаваше положението. Страшно му се искаше просто да остане сам, за да мисли за тираните и интервютата с тях. В този спомен се прокрадваше нещо важно, макар и да не можеше да го улови… Както и да е, той покани Уанда да остане за вечеря, за да я успокои и да провери не знае ли още нещо.
И точно по време на вечерята спомените и уравненията се напаснаха и Хари откри търсената връзка. Връзката беше смътното му усещане, че се е срещнал с Данийл. Кога? Къде? После дойде разрешението — почти не се съмняваше, че срещата се е състояла и Данийл му е казал нещо абсурдно и потенциално вредно… за Фарад Синтер.
— Ще помоля за аудиенция — каза Хари на Уанда, когато стигнаха до десерта. Тя постави купите със студен пудинг на масата и добави за себе си кокосов сладолед — вкус, който бе придобила от баща си Райх.
— С кого? — попита тя. — Със Синтер?
— Не с него, още не — отвърна Хари. — С императора.
— Той е чудовище, ужасно дете! Дядо, няма да го позволя.
Хари се разсмя рязко.
— Скъпа ми Уанда, аз постоянно влизам в устата на лъва много преди ти да се родиш — погледна я сериозно, после тихо попита: — Защо, да не би да усещаш нещо нередно?
Уанда извърна поглед, после отново се обърна към него.
— Знаеш защо продължихме да търсим менталици, дядо.
— Да. Ти и Стетин бяхте открили, че способностите ви по неизвестни причини залиняват. Търсите по-стабилна група ядро, чиито достойнства и недостатъци при противопоставяне ще се неутрализират и ще произведат стабилно влияние.
— Напоследък не чувам никого много ясно, дядо. Не зная какво може да ти се случи. Не виждам нищо… бяло петно.

> 12

Вара Лизо от години не спеше нощем от страх какво би могла да чуе заспала или на ръба на съня. В такива моменти чувстваше как покрива квартала като облак и когато се връщаше, сякаш се намотаваше навътре, към него бяха прилепени емоционалните цветове, желания, тревоги на хората на километри наоколо като риби, които нямаше начин да не погълне.
На младини тази нежелана дарба за нощен риболов се проявяваше само веднъж-дваж месечно и тя никога не беше сигурна дали не е просто луда или наистина научава всички тези неща от родителите си и брат си, от съседите, от любовниците — малцината, които бе успявала да привлече, защото още тогава и в държанието й, и във външния й вид имаше нещо злокобно.
Сега мрежата й се прибираше всяка нощ без изключение и тя вече не можеше да попива онова, което улавяше, нито можеше да изхвърли парченцата чужд живот. Чувстваше се като мухоловка, окачена над сметище.
Когато другите менталици — така се наричаха, макар тя никога да не бе нарекла дарбата си с някакво име — се свързаха с нея, тя разбра, че умението й би могло да бъде ценно за някого. А когато прекара една нощ в обучение в университета Стрилинг с другите менталици, улови откъслек от сън, който я потресе из основи.
Сън за механични хора. Не автоматите, тези смешни работни машинки, които навремето така бяха разтревожили Трантор и други светове, вече изчезнали, не автомати, а роботи, които изглеждаха като хора, които можеха да се движат незабелязани сред хората.
Имаше дори и механични жени, както показваше този сън, способни на невероятни подвизи, способни дори да убият и да събудят любов.
Вара Лизо седмици наред мисли за този сън, преди да помоли за аудиенция с императора. Тази почти налудничава молба — как би могла да се надява на аудиенция с такова високопоставено лице! — бе удовлетворена и тя се срещна не с императора, а с друг, самопомазания Глас на имперската съвест, имперски съветник Фарад Синтер.
Синтер я бе приел с учтивост, малко хладна отначало, но когато тя навлезе в подробности, беше започнал да задълбава с въпросите и да копае под нейната обърканост, за да намери бисерите на доказателствата, които самата тя бе пропуснала. Фарад Синтер бе взел съня, измъкнат, суров и жив, от анонимна нощ и му беше придал политически авторитет, логическа тежест и структура, която тя сама и за милион години не би могла да изгради.
По свой начин Вара Лизо отначало бе започнала да уважава Синтер, после да му се възхищава и най-накрая да го обича. В толкова много отношения той така приличаше на нея — чувствителен и нервен, улавящ мисловни честоти, които никой друг не забелязваше… или поне я убеди, че е така.
Тя искаше да му стане любовница, но Фарад Синтер я убеди, че подобни физически занимания стоят под тях. За тях имало други, по-възвишени интимности.
И така, тази сутрин тя отиде в покоите му в Двореца, придружавана както винаги от две студени стражи жени, убедена, че му носи онова, което той търси най-много от всичко. И все пак Вара Лизо запази нещо за себе си, нещо, което някакси не пасваше.
— Добро утро, Вара! — поздрави я Синтер. Седеше зад малка масичка за закуска на колелца, все още облечен в живописен ватиран златен халат. Малките му, пронизващи очички се премрежиха, сякаш от радост, че я вижда. — Какво ми носиш днес?
— Нищо, Фарад — тя се строполи на кушетката пред него, уморена и обезсърчена. — Толкова е объркано. Така се задръствам, заклевам ти се!
Синтер изцъка и й се закани с пръст.
— Не. Не омаловажавай специфичната си дарба, прекрасна Вара.
Очите й се разшириха от алчна нужда, която Синтер се престори, че не забеляза.
— Научи ли кой те е задействал? Със своя сън за механичните хора?
— Не знам жена ли е или мъж и не, все още не знам. Спомням си лицата на онези от съня, но не разпознавам нито едно. Хванахте ли я?
Синтер поклати глава.
— Още не. Но не съм се отказал. Някакви други ключове, други кандидати?
Вара Лизо се изчерви леко и поклати глава. Съвсем скоро щеше да й се наложи да разкрие как е започнало всичко това, че някога е работила, за да стане част от група менталици на ниско ниво — много по-слаби от нея и засега по-слаби от девойката, която бе усетила само преди две седмици, чието съзнание пламтеше в нощта. Но те се бяха държали добре с нея и тя го държеше в тайна от Синтер по две причини: защото, съвсем ясно, тези хора не бяха роботи и защото все още имаше някакво чувство за чест и лоялност. Опита се да го подведе така, че да не тръгва да издирва и най-дребните телепатични убедители. Беше сигурна, че тук той бърка, макар, разбира се, никога не би му го казала.
Подозираше, че Синтер няма да реагира добре, ако му се каже, че не е прав, пък макар и заради дреболия.
Синтер я бе изпратил в Дал поради необяснимото предчувствие, че там кандидатите ще са най-много в цял Трантор, и тъкмо там Вара Лизо се бе въртяла една нощ в мизерна хотелска стая, прибирайки паяжините си. И беше донесла най-големия улов до днес.
Беше намразила Дал с неговите миазми на отхвърляне, пренебрежение и гняв. Надяваше се никога вече да не се върне там.
— Според мен ще трябва да се върнеш и лично да помогнеш на Специалните части — рече й бодро Фарад Синтер. — Късметът им определено не работи.
Тя се втренчи в него и очите й се напълниха със сълзи.
— О, Вара, колко си чувствителна! Не е чак толкова лошо. Имаме нужда от тебе там, за да ни помогнеш да открием тъкмо тази игла в купата сено. Ако е толкова надарена, колкото твърдиш, то…
— Ще отида, ако го искаш — измърмори тя. — Бях се надявала, че разполагате с достатъчно, за да продължите.
— Е, не разполагаме. Аз не разполагам. Съмнявам се, че ще имам много повече време да намеря твърдото доказателство.
Тя се принуди да се усмихне и зададе първия дошъл й наум въпрос:
— Какво ще направят тези роботи, ако знаят, че ние знаем?
Лицето на Синтер се вкамени.
— Това е най-голямата опасност за нас — заяви той мрачно и сниши поглед за няколко секунди. — Понякога си мисля, че ще ни заместят с наши копия и ние ще продължим да вършим всичко, което сме вършили досега, съвсем като преди. Но без дух, без нищо вътре. — Той затърси древната дума, която при изговаряне звучеше толкова тайнствено и чуждо. — Без душа.
— Не разбирам какво означава това — рече Вара.
Синтер тръсна глава.
— Нито пък аз, но ще бъде ужасно да я загубим!
Известно време те се наслаждаваха заедно на тази мрачна перспектива, вкусвайки чувството за споделена, тайна опасност.

> 13

— Молбата ви за среща с мен е малко странна — рече императорът, — като се има предвид, че Комисията на Линг Чен ще ви изправи следващия месец пред съд за измяна. — Клаюс поклати глава и вдигна вежди. — Не смятате ли, че би било неуместно да се съглася на среща?
— Много — отвърна Хари, скръстил ръце и свел глава. — Това издава вашата независимост, ваше височество.
— Е, да, далеч по-независим съм, отколкото си мислят. В действителност намирам Комисията за удобна, защото извършва голяма част от безинтересната работа по дребните подробности, за които пет пари не давам. Линг Чен е достатъчно мъдър да ме оставя сам да се справям с работите и проектите си, без да ми се меси. И така: защо аз да се интересувам от вас? Без да броим високото ви положение в професията.
— Мислех си, че може би се интересувате от бъдещето, ваше височество.
Клаюс тихичко изсумтя.
— А, да, вечното ви обещание.
Хари последва императора през кръглата централна зала, поне дванайсет метра в диаметър и може би трийсет метра висока. Там горе всички обитаеми звездни системи в Галактиката се въртяха по целия купол и мигаха — десетки милиони. Хари погледна нагоре и премрежи поглед пред огромния размах на човечеството. Клаюс I не обърна никакво внимание. Присвитите му устни и широко отворените, ала някакси безизразни очи тревожеха Хари.
Клаюс бутна голямата врата към стаята за забавления. Портата, повече наподобяваща вход към скривалище, безшумно се люшна на яките панти и по рамката изпълзяха зелени и жълти насекоми. Хари предположи, че са прожекция, но не би се изненадал, ако откриеше, че са истински.
— Твоето бъдеще почти не ме интересува, Гарване — заяви безгрижно императорът. — Успявам постоянно да се информирам. Няма да прекратя процеса и няма да се опитвам да изиграя Чен.
— Говоря за вашето непосредствено бъдеще, сир — рече му Хари. „Надявам се съобщението на Данийл да не е само сън, фантазия! Ако е така, това може да ме доведе и до смърт.“
Императорът се обърна. Драматичният обрат на фразата бе предизвикал у него усмивка.
— Протоколирано е, че сте казали, че Империята е обречена. Дори и на мен това ми звучи като предателство. По този въпрос с Чен сме на едно мнение.
— Казвам, че Трантор ще бъде в развалини след петстотин години. Но вашето бъдеще никога не съм предвиждал, сир.
Стаята за забавления беше пълна с тромави скулптури на гигантски същества от цялата Галактика, всичките — хищни зверове, всичките — в нападателни пози. Хари не можеше кой знае колко да ги оцени като произведения на изкуството. Никога не се бе интересумал особено от изкуство — със сигурност не и от най-популярните му форми, освен когато би могъл да абстрахира тенденциите в развлеченията като индикатори за здравето на обществото.
— Гледали са ми на ръка — Клаюс продължаваше да се усмихва. — Куп красиви жени. Всички те я намират за много привлекателна и ме уверяват, че бъдещето ми е светло. Никакви убийства, Гарване.
— Няма да ви убият, сир.
— Ще ме детронират? Ще ме пратят в изгнание в Смирмо? Тъкмо там са изпратили моя прадядо отпреди пет поколения, героя. Смирмо — жега и суша, навън не може да се излиза без защитно облекло, стаите миришат на сяра и има само тесни тунели през скалите като за гризачи. Мемоарите му са доста забавно четиво, Гарване.
— Не, сир. Ще бъдете подиграван, докато изгубите всякакво достойнство, после ще ви игнорират и на Линг Чен няма да му се налага да се съобразява с вас. Съвсем скоро той ще обяви народна демокрация и ще ви остави само като символ с все по-намаляващи доходи, докато най-накрая няма да можете да поддържате дори вид.
Императорът спря между два лъва Гарет, най-едрите хищници във всички светове със средна гравитация, в естествена големина — около двайсет метра от ноктестите крака до покритите с остри шипове хватателни муцуни. Облегна се на наклонения глезен на единия.
— Психоисторията ли ти го казва?
— Не, сир. Опитът и логическата дедукция, без да се възползвам от психоисторията. Чували ли сте някога за Джоранум?
Императорът сви рамене.
— Не мисля. Какво е, човек или място — или може би звяр?
— Човек, който е искал да стане император и е предал скрития си произход, като е подкрепил един древен мит… за роботите.
— Роботи! Да, аз вярвам в тях.
Хари се слиса.
— Не автоматите, сир, а интелигентни машини с формата на хора.
— Разбира се. Вярвам, че те някога са съществували и ние сме ги надраснали. Зарязали сме ги като играчки. Експериментът с автоматите е бил просто анахронизъм. Ние нямаме нужда от механични работници, да не говорим за механичен разум.
Хари бавно примигна и се зачуди дали не е подценявал този младеж.
— Джоранум е вярвал — (бил е подведен да вярва, от Райх, припомни си той), — че в Двореца се е инфилтрирал робот. Твърдял, че Първият министър Демерзел е робот.
— А, да, като че си спомням нещичко… не е било твърде отдавна, нали? Макар и преди да съм се родил.
— Демерзел му се присмя, сир, и политическото движение на Джоранум рухна под тежестта на подигравките.
— Да, да, спомних си. Демерзел подал оставка и Клеон I поставил на мястото му друг. Вас. Нали така, Гарване?
— Да, сир.
— Тъкмо оттам сте придобили политическите умения, които така изкусно прилагате, нали?
— Политическите ми умения са минимални, ваше височество.
— Според мен не е така, Гарване. Вие сте жив, а Клеон I е бил убит от… от един градинар… силно свързан с вас, прав ли съм?
— В известен смисъл, сир.
— Все още сте жив, Гарване. Много хитро — може би разполагате със собствен таен архив от компромати, които вадите в ключови моменти за ключови играчи. Имате ли тайно досие на Линг Чен, Гарване?
Хари се изкиска с нежелание. На Клаюс тази реакция сякаш се стори по-скоро забавна, отколкото обидна.
— Не, ваше височество. Чен е много добре брониран политически. Личното му поведение е безупречно.
— Ха сега де! Ами кой тогава? Кой ще ме опозори и погуби?
— Имате помощник, член на вашия таен съвет, който вярва в роботите. — „Това искаше Данийл да узная.“ Студена тръпка полази Хари. Ами ако Данийл вече не съществуваше или беше напуснал Трантор и той си въобразяваше всичко това? Напрежението от последните няколко месеца, постоянно измъчващата го скръб…
— Е?
— В това, че в момента на Трантор има роботи. Той ги преследва и застрелва. С кинетични оръжия.
Информацията на Ванда така добре съвпадаше с тази на Данийл: връзката, мъчителното подозрение — всичко съвпадаше. Но Хари искаше, имаше отчаяна нужда да премисли разговорите си с тираните. Нещо все още липсваше.
— Наистина ли? — очите на Императора светнаха. — Открил е истински роботи?
— Не, сир. Човешки същества. Ваши поданици. Граждани на Трантор, а дори и един от друг свят — от Хеликон, който, странно, е моят роден свят.
— Колко интересно! Не знаех, че преследвал роботи. Да го доведа ли тук и да го разпитам пред вас, Гарване?
— Това няма значение за мен, ваше височество.
— Предполагам, че говорите за Фарад Синтер.
— Да, сир.
— Да стреля по поданиците ми и да ги убива! Не знаех. Е, имам съмнения, Гарване, но ако се окаже вярно, ще го прекратя… Но що се отнася до преследването на роботи, без съмнение това му осигурява някаква безвредна занимавка.
— Линг Чен ще отпусне достатъчно жица за Синтер да се уплете цял, после ще пусне тока… И докато Синтер се пържи, ще хвърчат искри, императоре. Може да се изгорите.
— А-ха, разбрах — Чен ще напомни на всички за забравения Джоранум и какъв позор съм си навлякъл с това, че съм оставил подобна личност да обикаля и да трепе гражданите. — Клаюс обхвана с длан брадичката си и се намръщи. — Император, който убива гражданите… или пренебрегва несправедливата им смърт. Много опасно. Твърде лесно запалимо, съвсем ясно го виждам, и такъв изход е доста вероятен. Да. — Лицето на императора помрачня, очите му се присвиха. — Имах планове за тази вечер, Гарване. Боя се, че вие ми ги провалихте. Съмнявам се, че мога да се отърва от това за неколкоминутна или дори още по-кратка среща.
— Не, ваше височество.
— А днес Синтер е в Микоген и ще се върне чак след вечеря. Така че ще останете с мен и може би ще ми дадете и някакъв съвет, след като, Хари… Мога ли да ви наричам Хари?
— За мен ще бъде чест, ваше височество.
— После ще го отпразнуваме и ще ви възнаградя за службата.
По лицето на Хари не пролича нищо, но това беше последното нещо, което би поискал. Предпочитаните удоволствия на императора бяха известни на малцина и Линг Чен поддържаше броя им малък чрез внимателни подкупи и недотам деликатен натиск. Хари не искаше да бъде един от онези, върху които Чен трябваше да упражнява натиск, особено сега…
Трябваше да оцелее достатъчно дълго — до процеса и по-нататък, — за да види създаването на Фондациите… Едната с декрет, другата — тайно.
Но не можеше да позволи странната лудост на Синтер да заплашва бъдещето на Уанда и Стетин и бъдещето на всички онези, които тепърва щяха да заминат за Края на звездата. Които трябваше да заминат! Уравненията го изискваха!

> 14

Лодовик, след пет дни, които прекара сам, бе изпаднал в роботския еквивалент на кома. Тъй като нямаше какво да прави, нямаше начин да се върне в полезно състояние и нямаше на кого да служи, той нямаше избор, освен да влезе в период на бездействие или да постави позитронните си вериги под сериозна заплаха. В тази роботска кома мислите му се движеха много бавно и той консервира малкото му останали умствени изследвания — така избягваше пълното изключване. При пълно изключване само човек или робот по поддръжката можеше да го задейства отново.
В бавното течение на мислите си Лодовик се опита да прецени как се е изменил. Че се е изменил, беше сигурно; усещаше промяната в ключови последователности при диагностиката. Част от основния характер на позитронния му мозък бе променен от радиационния поток в ударния фронт на свръхновата. А имаше и нещо друго.
Хиперкорабът се носеше на светлинни дни от Сароса, далеч от всякакви комуникации, които биха минавали през статусната геометрия, неспособен да лови хипервълновото радио; и все пак Лодовик беше сигурен, че някой, нещо го е прегледало, пипало е в програмите и процесите му.
От Данийл беше чувал за мемите — същества, които кодираха мислите си не в материя, а в полетата и плазмата на самата Галактика, разумните същества, завзели процесорите за данни и мрежи на Трантор, отмъстили на някои от роботите на Данийл, преди Лодовик да пристигне в столицата свят на Империята. Бяха избягали от Трантор преди повече от трийсет години. Лодовик не знаеше почти нищо за тях; на Данийл като че ли не му се искаше да навлиза в подробности.
Може би един или повече от тези меми бяха дошли да проучат свръхновата или да поемат енергия от яростното й сияние. Може би се бяха натъкнали на изгубения хиперкораб, бяха намерили само него и го бяха докоснали.
Променили.
Лодовик вече не можеше да бъде сигурен, че функционира правилно.
Той забави мислите си още повече. Подготвяше се за дълъг и студен век, преди да бъде унищожен.


Трич и нейният пръв помощник, Трин, гледаха загрижено какво прави Морс Планч. Беше се заровил дълбоко в хипердрайва заедно с няколко мобилни диагностициращи машини, достатъчно далеч от активните намотки от твърд хелий и несъмнените, пози-проницаеми метрокубични кристали натриев хлорид, обикновена готварска сол, за да избегне наранявания, но все пак…
Трич никога не беше позволявала да се работи по хипердрайва, докато корабът е в движение. Онова, което вършеше Планч, я очароваше и плашеше.
Трич и Трин наблюдаваха от машинната галерия — малък, подсилен с тежести балкон над петнайсетметровото ядро на двигателя. Краят му тънеше в мрак — Планч бе окачил прожектор над мястото, където работеше, който го къпеше в бледозлатисто сияние.
— Трябва да ни кажеш какво правиш — нервно подметна Трич.
— Сега ли, веднага? — попита раздразнено Планч.
— Да, веднага. Ще се поуспокоя.
— Какво знаеш за хиперфизиката?
— Само това, че издърпвате най-дълбоките корени на всеки атом вътре в кораба, извивате ги наопаки и ги посаждате в посока, в която те нормално не растат.
Планч се засмя.
— Много импресионистично, мила Трич. Харесва ми. Но от сладки приказки файда няма.
— Какво е файда? — попита Трин. Трич поклати глава.
— Всеки пътуващ хиперкораб оставя постоянна диря в тайнствено пространство, наречено Пространство на Майър по името на Конер Майър. Той ми беше учител преди четирийсет години. Вече не го изучават много, защото повечето хиперкораби стигат там, закъдето са тръгнали, а имперските статистици смятат, че проследяването на изгубените кораби носи повече проблеми, отколкото полза, след като са толкова малко.
— Един на сто милиона пътешествия — обади се Трин, сякаш сама да си вдъхне увереност.
Планч се подаде измежду две дълги тръби и оттласна една мобилна диагностицираща машина от двигателя. Тя заплува свободно.
— Всеки двигател по време на пътуване има продължение към Пространството на Майър и то помага на кораба да не се превърне в случайни частици. Старите техники, в които няма да навлизам подробно, ми позволяват да прикрепя към двигателя монитор и да прегледам скорошните дири. Ако имаме късмет, можем да хванем диря с разнищен край като прерязано въже — това ще е нашият изгубен кораб. Или по-скоро следата от последния му Скок.
— Разнищен край? — попита Трич.
— Рязкото излизане от хипердрайв-статус оставя след себе си много разпокъсани непоследователности като разнищен край. Планираният изход развързва всички тези непоследователности, приглажда ги.
— Толкова е просто, защо всички не го правят? — попита Трич.
— Защото това изкуство е загубено, както казах — спомняш ли си?
Тя се намуси невярващо.
— Попита ме — гласът на Планч се чуваше сподавено и приглушено в машинното отделение. — Има шанс едно към пет да я оплескаме и да бъдем изхвърлени от хиперпространството, разпръснати по около една трета от светлинната година.
— Това не ми го спомена — заядливо рече Трич.
— Сега знаеш защо.
Трин изруга под нос и изгледа обвинително капитанката.
Той поработи още няколко минути, после пак се подаде. Трин се беше махнала от балкона, но Трич все още стоеше там.
— Важи ли още онова за двете бутилки трилианско? — попита той.
— Ако не ни убиеш — отвърна мрачно тя.
Той се оттласна от цилиндрите и забута диагностициращите машини към люка.
— Добре! Защото мисля, че го намерихме.

> 15

От дългото стоене прав Хари го боляха краката. Клаюс най-накрая бе престанал да приказва за статуите на зверовете и си беше тръгнал. Хари намери един диван, приседна предпазливо и тежко въздъхна.
Това беше шанс да види колко далеч е стигнала разрухата и колко още остава на Империята да загнива. Тази възможност не го привличаше, но отдавна бе научил, че най-добрият начин да се справяш в живота е да извличаш от неприятните преживявания най-различни ползи. Копнееше да се върне при своя „Прайм рейдиънт“ и да потъне в уравненията. Хора! Толкова микроскопични, ала въпреки това пагубни разриви — все едно те глозгат гладни насекоми…
Хари се обърна към все още отворената врата и се опита да различи пълзящите насекоми, но щом Клаюс се бе оттеглил, проекторите се бяха изключили. Когато се върна, до него стоеше дребничък слуга лаврентиец, младо момче.
— Императорът ми нареди да ви помогна да се почувствате добре преди деловия ви ангажимент — прислужникът се усмихна любезно. Кръглото му, гладко лице приличаше на лампичка сред мрака на стаята със статуите. — Гладен ли сте? По-късно тази вечер ще бъде сервирана пищна вечеря, но вероятно и сега трябва да хапнете нещичко — нещо леко и вкусно… Да ви приготвя ли нещо?
— Да, моля — отвърна Хари. Достатъчно често беше ял в двореца, за да не пропусне и сегашния шанс, а да яде полунасаме беше лукс, на който се бе надявал. — Освен това мускулите ме болят. Може ли да ми изпратят масажист?
— Разбира се! — Лаврентиецът се усмихна до уши. — Казвам се Коас. Назначен съм за ваш прислужник, докато сте тук. Идвали сте и преди, нали?
— Да, последният път беше по времето на Агис ХIV.
— И тогава работех тук! — възкликна Коас. — Може би аз или някой от родителите ми сме ви обслужвали.
— Може би — отвърна Хари. — Спомням си, че се отнесоха с мен много добре, но се боя, че тази вечер не всичко ще бъде приятно. Убеден съм, че ще ми помогнете да се отпусна и ще ме подготвите за предстоящата работа.
— За нас е удоволствие — поклони се плавно Коас. — Какво да ви сготвя — или ще поискате меню? Естествено, ще използваме само най-добрите чуждопланетни и микогенийски съставки.
— Фарад Синтер е ценител на микогенийските деликатеси, нали?
— О, не, сър — нацупи устни Коас. — Той обича много по-проста храна. — Лаврентиецът като че ли не одобряваше това.
„Значи той е в Микоген, за да изцеди от тях малко информация — помисли си Хари. — Техните митове за роботите. Този човек като нищо може да е маниак!“
Коас не беше специалист по телесния масаж, затова дойдоха две прислужнички с разтегателна кушетка. Хари легна на кушетката и се остави в сръчните им ръце с благодарна въздишка и поне за няколко минути почти се радваше, че е дошъл в Двореца и е помолил Клаюс за аудиенция.
Масажистките започнаха да работят върху краката му — разгладиха напрегнатите мускули и някакси успяха да премахнат болката в лявото му коляно, която го измъчваше от седмици. После се прехвърлиха на ръцете — мачкаха и натискаха с изненадваща сила и му причиняваха някаква сладка болка, която бързо се претопи в блажена отпадналост.
Докато работеха, Хари мислеше за специалните привилегии, полагащи се на лидерите и на техните близки и семейства. Разбира се, съществуваше кадифеният капан на властта — лукс, достатъчен да привлече сравнително компетентни, борбени личности към тази неблагодарна и трудна работа (по мнението на Хари; разбира се, Клеон I понякога се отнасяше забележително жизнерадостно към това, че е император, и дори и Агис се бе опитал да играе същата роля, което бе довело до свалянето му от трона от Комисията на Линг Чен).
За Клаюс това беше луксът, без кой знае какви отговорности; това означаваше безкрайни възможности за личностни изкривявания. Хари толкова често го беше виждал в историята сред владетелите фигуранти на различни системи…
Докато масажистките го галеха, бъхтеха и мачкаха, той отново потъна в спомените си за срещите с тираните. Бяха се провели на повече от километър под Залата на правосъдието и Имперския съд, в Рикерианския затвор, в центъра на лабиринт от прецизно контролирани охранителни системи. Хари, живял цели десетилетия на Трантор, бе започнал да обича затворените пространства, дори и малките, но Рикерианският затвор бе проектиран да наказва и да мачка духа.
После години наред насън понякога го мъчеха кошмари за тези мънички затворени пространства.
В килия, толкова тясна, че човек едва се побираше в нея, с гладки черни стени и две дупки в пода — едната — отходна, а другата — за храната и водата, — без столове, той бе разговарял с Николо Пас от Стерад, касапина, избил петдесет милиарда души.
Клеон бе проявил изчанченото си чувство за хумор, налагайки интервюто да се състои там, а не на някое неутрално място за срещи. Може би бе искал Хари да разбере сегашното тежко положение на човека, да погледне в перспектива, може би да го съжали, най-малкото да почувства нещо, а не да свежда всичко до уравнения и числа, какъвто, както усещаше Клеон, беше навикът на Хари.
— Съжалявам, че по никакъв начин не мога да проявя гостоприемство — беше казал Николо, щом се изправиха лице в лице в тясната, мрачна килийка. Хари бе отвърнал с някаква снизходителна любезност.
Човекът пред него беше по-нисък от него с повече от шест сантиметра, със светлоруса, почти бяла коса, с големи тъмни очи, малък чип нос, широки устни и къса брадичка. Беше облечен с тънка сива риза, шорти и сандали.
— Дошли сте да изучавате чудовището — продължи Николо. — Стражите казват, че сте Първи министър. Без съмнение не сте дошли да понаучите някой и друг политически трик.
— Не — отвърна Хари.
— Да видите триумфа на Клеон и възстановяването на достойнството и реда?
— Не.
— Никога не съм въставал срещу Клеон. Никога не съм узурпирал императорската власт.
— Разбирам. Как обяснявате стореното от вас? — Хари бе решил да кара направо, без повече приказки. — Каква беше вашата обосновка, вашата цел?
— Навсякъде разправят, че съм избил милиарди хора от четирите свята в моята система — системата, която бях избран да пазя и закрилям.
— Така пише в протоколите. Какво според вас се случи? И ви предупреждавам — разполагам с показанията на хиляди свидетели и други протоколи.
— Че защо тогава изобщо да си правя труда да разговарям с вас? — попита Николо.
— Защото е възможно онова, което кажете, да предотврати такива кланета в бъдеще. Едно обяснение, разбиране би помогнало на всички нас да избягваме подобни ситуации.
— Като убивате чудовищата като мен още при раждането?
Хари не отговори.
— Не, виждам, че вие сте по-деликатни — измърмори Николо. — Като предотвратявате издигането на власт на такива като мен.
— Може би — рече Хари.
— А аз какво ще получа?
— Нищо.
— Нищо за Николо Пас… Какво ще кажете за правото да се самоубия?
— Клеон никога не би го позволил.
— Само правото да информирам Първия министър на Клеон, да му помогна да разбере по-добре и оттам да се сдобие с по-голяма власт…
— Предполагам, че може да погледнете на това и така.
— Не и в тази дупка — заяви Николо. — Ще говоря, но на някое чисто и уютно място. Това е моята цена. В подобна дупка не бихте сложили дори паразити. А имам толкова много да ви казвам… и за хората, и за машините — или за машините, които приличат на хора… И за миналото, и за бъдещето…
Хари го бе изслушал, като се опитваше да запази безстрастното си изражение.
— Не съм убеден, че мога да накарам Клеон да…
— Тогава няма да научите нищо, Хари Селдън. А по очите ви познавам, че… че съм докоснал нещо, което събужда дълбокото ви любопитство, нали?


Хари трепна върху кушетката и масажистката, която му разтриваше врата, тихичко му нареди да лежи неподвижно. „Защо не съм си спомнял този разговор досега? — запита се Хари. — Какво ли друго е било потискано? И защо?“
А после още един въпрос, напрежението от който прати на вятъра целия труд на масажистките:
„Данийл, какво направи с мен?“


Телата бяха подредени в спретнати плаващи редове в каюткомпанията, най-голямото пространство в кораба, и освен това най-близкото до аварийния изход в средата на кораба.
Морс Планч се дръпна от входа и се зачуди за миг дали не се е натъкнал на сцена на мъчения и пиратство. Всички тела бяха вързани едно за друго с въжета, за да се крепят на едно място. „Обградени с грижи и внимание дори в смъртта.“ Въздухът в безтегловната зала се бе вмирисал от неколкодневното разлагане. И все пак трябваше да ги преброи, да разбере има ли някакъв смисъл да търси другаде в кораба.
Трич не смееше да се приближи към люка. Зачервените й очи надничаха над бялата кърпа, която притискаше към носа и устата си.
— Кой ги е сложил там? — попита тя със сподавен глас.
— Не знам — отвърна мрачно Морс. Той си сложи дихателна маска и влезе, за да направи преброяването. Няколко минути по-късно излезе с посърнало лице.
— Живи няма, но не всички са вътре. — Той се провря покрай нея и се понесе сръчно надолу по коридора, към капитанския мостик. Трич го последва неохотно, като спря закратко да даде наставления на Трин.
— Всички са умрели за няколко минути според мен — каза Планч на Трич, щом тя го настигна. — Радиационно отравяне от ударния фронт.
— Корабът е надеждно защитен.
— Не и от неутрино.
— Частиците неутрино не могат да ни навредят… Те са като призраци.
Планч се взря в тъмната офицерска каюта, включи фенерчето си, плъзна лъча по мебелите и стените, не видя никого.
— Неутриното в достатъчни количества е онова, което пръсва външната черупка на свръхновата — каза той сухо. — В подобни условия и на такива орди тези честици могат да играят странни и смъртоносни номера на материята, особено на човешките тела. Усещаш ли миризмата?
— Усещам миризмата на мъртъвците там — отвърна Трич.
— Не. Помириши кораба тук. Какъв мирис усещаш?
Тя отдръпна кърпата от носа си и вдъхна.
— Нещо изгоряло. Не е месо.
— Правилно — отбеляза Планч. — Тази миризма не е често срещана и съм я усещал само веднъж преди… В един кораб, застигнат от неутринна вълна, но не от свръхнова. От една планета, разцепена и погълната от червеева дупка. Една от катастрофите с транзитните станции преди трийсет години. Корабът бил застигнат от оформящата се струя от преобразувана маса. Проучвах част от спасителния екипаж. Всички на борда бяха мъртви. Корабът миришеше на пърлено също както сега… На изгорял метал.
— Колко приятна работа имаш — Трич отново притисна кърпата към носа си.
Люкът към мостика беше отворен. Планч препречи пътя на Трич с ръка. Тя не възрази. Мостикът бе осветен само от звездната светлина от отворените илюминатори за директно наблюдение. Той включи фенерчето и освети контролните табла, стола на капитана, екраните. Всички екрани бяха угаснали. Корабът беше мъртъв.
— Не ни остава много въздух — предупреди той Трич. — Задръж си екипажа.
— Вече го направих — отговори Трич. — Не искам да оставам тук по-дълго, отколкото трябва. Щом корабът не може да бъде съживен, нищо не можем да спасим.
— Не — потвърди Планч. Мостикът изглеждаше празен и достатъчно студен, за да се превърне дъхът му в пара. Той влезе още по-навътре и размаха ръка в студения застоял въздух, докато не се залови за една скоба и се завъртя. От тази по-удобна позиция насочи лъча към отсрещния ъгъл. Там забеляза тяло, свито в зародишна поза.
Издърпа се, докато не заплува на метър от тялото. Онова, което му бяха казали, се оказа вярно — този беше жив. Главата се извърна и той разпозна чертите на съветник Лодовик Трема. Но онзи, от когото знаеше, че Трема ще е жив, не беше главният съветник Чен.
Когато за пръв път забелязаха корпуса да се носи безпомощно сред дълбокия космос, те първо се свързаха с Чен, а после с друг, който им беше платил още по-хубавичка сума от Чен: високия мъж с много лица и много имена, който го беше наемал толкова често и преди.
Този мъж никога не грешеше — и този път също не беше сгрешил. Там, където всички други трябва да са мъртви, един може все още да е жив… И той не бива да бъде върнат на Чен. Трябва да се докладва, че е мъртъв.
Лодовик Трема примигна бавно и спокойно насреща му. Планч вдигна пръст към устните си и прошепна:
— Вие все пак сте мъртъв, сър. Не мърдайте и не издавайте звуци. — После произнесе шифрованата фраза, съставена от числа и думи, която му бе наредил да използва мъжът с многото лица.
Трич ги наблюдаваше от другия край на мостика.
— Какво намери? — попита тя.
— Онзи, когото търсех — отвърна Планч. — Той е живял малко по-дълго. Сигурно той се е погрижил за другите, после е дошъл да умре тук.
Когато изнесе Лодовик, Трич се опита да се дръпне назад, но не можа достатъчно бързо да намери къде да се захване. Тялото, сгърчено и безжизнено, проплува пред Планч под носа на Трич и тя едва не се задави от онова, което очакваше по рефлекс.
— Не се тревожи — обади се Планч. — Този не вони особено. На мостика е по-студено.


Трич не можеше да повярва, че са изминали толкова много път само за да откарат обратно едно-единствено тяло. Отново на борда на „Цвете на злото“, където Лодовик бе надеждно прибран в сандък в трюма, тя подаде на Планч бутилка трилианска вода на живота. Той си наля чаша и я вдигна в унила наздравица.
— Главният съветник искаше да е сигурен. И сега, като знаем, че той е мъртъв, а и всички останали с него, смятам да го върна в родния му свят и да го видя прилично погребан с всички императорски почести.
— И да оставим всички останали? Малко налудничаво ми се вижда.
Планч сви рамене.
— Когато ми заповядват, не задавам въпроси.
— От кой свят е той?
— От Мадер Лос — осведоми я Планч.
Трич поклати невярващо глава.
— Човек на такъв висок пост от планета на презрени паразити?
Планч огледа чашата си, вдигна пръст и изгълта питието. После насочи и чашата, и пръста към Трич.
— Напомням ти за нашия договор. Смъртта на този мъж може да има политически последици.
— Не знам дори името му.
— Хората могат да се досетят и от малкото, което знаеш, ако го разпространиш където не трябва. А ако го разпространиш, аз ще разбера.
— Спазвам договореностите си, освен това си държа устата затворена.
— А екипажът ти?
— Трябва да си знаел, че заслужаваме доверие, когато ни нае — тихо, заплашително изрече Трич.
— Да, но сега е още по-важно.
Трич се изправи и вдигна бутилката от масата помежду им. Затъкна тапата категорично.
— Ти ме обиди, Морс Планч.
— Прекалена предпазливост — не съм искал да те обидя.
— Но въпреки това ме обиди. Освен това искаш да отида в свят, който никой уважаващ себе си гражданин не би посетил доброволно.
— Жителите на Мадер Лос също са граждани.
Тя затвори очи и поклати глава.
— Колко дълго ще останем там?
— Не много дълго. Оставяш ме там и потегляш когато си поискаш.
На Трич й беше все по-трудно и по-трудно да повярва.
— Няма да задавам повече въпроси — заяви тя и пъхна бутилката под мишница. Очевидно Планч вече не й се струваше толкова привлекателен и поради това връзката им оттук нататък щеше да е строго професионална.
Планч съжаляваше, но само мъничко.
Когато достави Лодовик Трема на Мадер Лос, той щеше да е много богат човек и никога повече нямаше да му се налага да работи за когото и да било. Представи си как си купува собствен луксозен кораб — и щеше да го поддържа в идеално състояние, което не можеше да се каже за повечето имперски кораби.
Що се отнася до странния и строго дисциплиниран мъж в трюма, мъж, който можеше да остане затворен в ковчег дни наред без никакви оплаквания и нужди…
Колкото по-малко се замисляше над това, толкова по-добре.


Лодовик лежеше в тъмното в пълно съзнание, но неподвижен, след като чу шифрованата фраза, предупредила го за участието на Данийл в това спасение. Трябваше изцяло да съдейства на Морс Планч; по-нататък щяха да го върнат на Трантор.
Какво щеше да се случи с него там, Лодовик не знаеше. След три проверки, които си направи в сандъка с форма на ковчег, той беше доста сигурен, че позитронният му мозък е променен незабележимо. Но резултатите от проверките бяха противоречиви.
За да не деградира поради бездействие, той активира човешкото си емоционално покритие и също го диагностицира. Изглеждаше непокътнато; можеше да действа като човек в човешкото общество и това донякъде го утеши. Ала контактът с Морс Планч на мостика на „Копие на славата“ беше твърде кратък за него, за да изпробва тези функции. Най-добре щеше да бъде да го държат в изолация, докато не се открие възможност за по-съвършено тестуване.
И най-вече той не трябваше да се разкрива като робот. За всички роботи кадри на Данийл това беше от първостепенна важност. Много важно беше човеците никога да не научат до каква степен роботите са се инфилтрирали в техните общества.
Лодовик изтегли човешкото покритие на заден план и започна пълна проверка на паметта. За тази цел трябваше да изключи контрола на външните движения за двайсет секунди. Но продължаваше да вижда и чува.
Тъкмо в този момент нещо се блъсна в сандъка. Чу как някой човърка нещо отвън, после — звук от метал, драскащ по метал. Секундите се нижеха… пет, седем, десет…
Капакът на сандъка се вдигна с метален стон. Главата му беше обърната настрани, наполовина с лице към стената на сандъка, и затова съзря само смътния образ на надвесено лице и мимолетно впечатление за друго. Осемнайсет секунди… проверката на паметта бе почти завършена.
— Без съмнение изглежда мъртъв. — Женски глас.
Проверката на паметта завърши, но той реши да остане неподвижен.
— Очите му са отворени — мъжки глас, но не беше Морс Планч.
— Обърни го и провери идентификацията му — предложи жената.
— О, небеса, не! Ти го провери. Твой си е.
Жената се поколеба.
— Кожата му е розова.
— Радиационни изгаряния.
— Не, изглежда здрав.
— Той е мъртъв — заяви мъжът. — От ден и половина е затворен в този сандък. Без въздух.
— Просто не прилича на труп. — тя протегна ръка и ощипа тъканта на оголената длан. — Хладен е, но не е студен.
Лодовик бавно накара кожата си да избледнее и смъкна външната си температура в съответствие с обкръжаващата. Почувства се некадърен и некомпетентен, задето не се бе сетил по-рано.
— На мен ми се вижда достатъчно бледен — забеляза мъжът. Още една ръка докосна кожата му. — Студен е като лед. Въобразяваш си.
— Мъртъв или не, той струва цяло състояние — заяви жената.
— Знам каква слава му се носи на Морс Планч, Трин — рече мъжът. — Няма да ти даде наградата си ей така.
Докато го пренасяха на спасителния кораб, Лодовик беше чул името „Трин“ — с него се обръщаха към жената, която, както схвана, беше заместничка на капитанката, Трич. Ситуацията можеше да бъде много сериозна.
— Снимай го — нареди Трин. — Ще разбера нещо от този сън и ще научим той ли е онзи, когото искат.
Вдигнаха камера над сандъка и тя запечата образа му. Лодовик се опита да моделира всички възможни причини за подобно поведение, всички сценарии и потенциалните им развръзки.
— Освен това, Трич е дала дума на Планч — продължи мъжът. — Тя е известна като честен човек.
— Ако успеем, ще спечелим десеторно повече, отколкото Планч е платил на Трич — натърти Трин. — Можем да си купим свой собствен кораб и да станем свободни търговци в периферията. Никога повече няма да ни се наложи да си имаме работа с данъци и имперски инспекции. Можем дори да отидем да работим в свободна система.
— Доколкото чувам, животът там е доста суров — рече мъжът.
— Свободата винаги е опасна — отвърна Трин. — Добре. Тук сме. Счупихме печатите. Вътре сме. Направи разрез на скалпа му и нека вземем онова, за което сме дошли.
Мъжът извади от джоба си нещо — според звука беше скалпел. Лодовик аквитира очите си и ги огледа в мижавата светлина на трюма. Мъжът изруга под мустак и отпусна скалпела.
Лодовик не можеше да позволи да го режат. Всяка нанесена му повърхностна рана би кървяла, но дори и нетренираното око би забелязало, че не е човек, ако скалпелът се забиеше по-надълбоко. Лодовик бързо изчисли всички плюсове и минуси на всяко едно действие, което би могъл да предприеме, и стигна до оптималното, основаващо се на знанията му.
Ръката му се стрелна нагоре от сандъка. Дланта му се обви около китката на мъжа със скалпела.
— Здрасти — рече Лодовик и се изправи до седнало положение.
Мъжът май бе получил припадък. Мяташе се, пищеше, опитваше се да издърпа ръката си и пак пищеше. Очите му се подбелиха, по устните му излезе пяна. Няколко секунди той трепереше в хватката на Лодовик, докато Лодовик преценяваше ситуацията от новата перспектива.
Трин заотстъпва към люка. Изглеждаше ужасена, но не колкото мъжа. Лодовик прецени състоянието на мъжа, внимателно измъкна скалпела от ръцете му и го пусна. Мъжът се вкопчи в рамото му и се задъха. Лицето му позеленя болнаво.
— Трин — изстена мъжът и залитна към нея. После се срути. Лодовик излезе от сандъка и се наведе да го огледа. Жената до люка сякаш беше изпаднала в транс.
— Приятелят ти получи сърдечен пристъп — каза Лодовик, щом я погледна. — Има ли лекар или медицински уреди на този кораб?
Помощник-капитанката нададе тих вик като птиче и побягна.

> 17

Клиа Асгар влезе във връзка със свръзката си във Флешплей — тежък, но въпреки това популярен семеен и работнически курорт в покрайнините на Дал близо до Сектора за забавления на Малкия Калган. Тук изпробваха представления и екскурзии от самия Малък Калгън върху много издръжливите клиенти, преди да ги разпространят по цял Трантор.
Флешплей беше пълен с ярко осветени табели, облепили стените на сградите почти до тавана на купола — реклами за нови шоута и театрални състави, стари любими представления, съживявани в театър „Звезден прах“, популярни напитки, стимулк, дори незаконни стимове от другите светове. Клиа гледаше изливащата се каскада от прожектирани питиета, изгаряйки от жажда.
От двайсет минути стоеше в една ниша в магазин и чакаше свръзката. Не смееше да мръдне дори колкото да си вземе питие от близката улична сергия.
Клиа наблюдаваше тълпите не само с очите си и забелязваше не само повърхностните детайли. На повърхността всичко изглеждаше наред. Мъже, жени и деца се разхождаха в този вечерен час, облечени в онова, което на Дал минаваше за облекло за свободното време — бели блузи и черни кюлоти с червени ивици около кръста за жените, розови анцузи за децата пред пубертета, черни гащиризони с по-шик кройка за мъжете. При един не чак толкова повърхностен оглед обаче напрежението се забелязваше.
Това бяха най-висшите граждански класи в Дал — по-големите късметлии, работниците от дневната смяна и ръководството, функционалният еквивалент на вездесъщите бюрократи в сиво от другите сектори, ала когато не реагираха активно на шеги или не се насилваха да се усмихват, лицата им изглеждаха мрачни. Очите им бяха уморени, малко оцъклени от месеците разочарования и продължителни принудителни отпуски. Клиа разчиташе и цветовете на вътрешните им настроения, макар и само за кратки проблясъци, защото беше заета с друго: сърдито-пурпурни и жлъчно-зелени мърморения, скрити в дълбоките дупки на душите им — не аури, а ями, в които можеше да надзърне само от определени ментални перспективи.
В това нямаше нищо необичайно; Клиа знаеше какво е настроението на Дал и се опитваше възможно най-често да го пренебрегва. Пълното потапяне не само щеше да я отвлече, но дори можеше да я зарази. Налагаше се да се изолира от общото стадо, за да е нащрек.
Разпозна момчето веднага щом то се появи пред очите й от другата страна на улицата. Беше може би с година по-голям от нея, по-нисък и набит, с изпито лице с няколко дребни белега по бузата и брадичката — бандитски белези от суровите улици на Билиботън. Миналата година на няколко пъти му бе доставяла стоки и информация, когато нямаше по-добра куриерска работа. Сега разбра, че може би щеше да го вижда още по-често, и това никак, ама никак не й хареса. Той мъчно се поддаваше на убеждаване…
През последните няколко дни беше почти невъзможно да си намери свястна работа. Знаеше се, че Клиа е белязана — малцина й се доверяваха. Доходите й се бяха сринали почти до нулата и още по-зле — измъкна се на косъм от банда главорези, чийто водач никога досега не беше виждала. В града се бяха появили нови хора с нови съюзи, заплашващи с нови опасности.
Клиа все още беше уверена в способността си да се измъква от всяка трудна ситуация, но усилията я изтощаваха. Копнееше за някое тихо местенце с приятели, но приятелите й бяха малцина — така, както стояха нещата, никой не искаше да я прибере.
Това беше достатъчно да преобърне цялата й житейска философия.
Момчето с изпитото лице мярна Клиа, когато тя поиска да я забележат, после умишлено се престори, че не й обръща внимание. И тя направи същото, но се промъкна по-близо, като се оглеждаше, все едно чакаше някой друг.
Когато се приближиха достатъчно, за да се чуват, момчето й каза:
— Това, което носиш днес, не ни интересува. Защо не се разкараш от Дал да вредиш на някой друг?
Грубата безцеремонност не значеше почти нищо — толкова беше свикнала с нея.
— Имаме договор — подметна тя нехайно. — Аз нося, ти плащаш. Шефът ми за днес няма да го приеме добре, ако ти…
— Тука разправят, че шефът ти за днес е в каналите — момчето я гледаше дръзко. — Както и всеки друг дневен или нощен шеф, който те е използвал. Дори и Киндрил Нашак! Носи се мълва, че са го заплашвали с Рикерианския затвор, задържали са го, без да предявят обвинения! Безплатно предупреждение, момиченце. Стига вече!
Примката се затягаше.
— А това какво да го правя? — тя вдигна тънката кутия, която носеше под мишница.
— Нищо не вземам, нищо не плащам, казах. А сега се разкарай!
Клиа го погледна за няма и секунда. Момчето поклати глава, като да го бе докоснало бръмчащо насекомо, после погледна право през нея. Нямаше да докладва, че я е видял.
Щом всички искаха тя да изчезне и вече нямаше нито работа, нито причини да остава, значи наистина беше време да изчезне. Мисълта я уплаши; не беше излизала никога от Дал за повече от няколко часа. Кредитите щяха да й стигнат за няма и две седмици — голяма част от сделките на черния пазар вървяха само пред местните търговци, които и без това сега сигурно щяха да избягват бизнеса й.
Клиа тръгна по улицата към един не толкова преуспял квартал, известен с евфемистичното название По-мекият Флешплей и се вмъкна през счупена пластмасова витрина в изоставен магазин за храна. Тук сред пръснатите стари покривала и строшени мебели тя разряза пломбата на пакета и го отвори, за да провери съдържа ли нещо, което да е ценно и извън Дал.
Листове и филмокнига. Прелисти ги и огледа пломбата на филмокнигата: лично, шифровано, нищо, което би могла да разшифрова и продаде където и да било. Знаеше го още преди да отвори пакета. И без това пренасяше само долнокачествени пратки, често поддържащи пратки, информация, твърде сложна, за да се рискува да се изпрати там, където можеха да я засекат очите на охраната, и все пак не толкова сложна, че някой да не поиска да плаща по-големи суми за по-добри куриери…
А някога тя беше най-добрият куриер, една от най-скъпоплатените в Дал, наследница на хилядолетна традиция, също толкова заплетена и украсена с думи, колкото всяка религиозна търговия извън Трантор. Понякога дори официалните и публични документи бяха давани на далитските куриери от законните силни на деня само за да бъдат достатъчно сигурни, че ще бъдат доставени по-бързо, тъй като всички други комуникационни системи толкова често блокираха или бяха поставяни под наблюдение от Комисията.
За нея само за няколко дена всичко беше рухнало!
Трепна и осъзна, че плаче — безмълвно, но въпреки всичко плачеше.
Избърса лицето си и издуха носа си в сравнително чистата, макар и прашна опаковка, пусна пакета в боклука и отново излезе на улицата.
Шом излезе навън, прекоси платното и изчака няколко минути. Съвсем скоро забеляза „опашката“ — онзи, който очакваше да я подгони, ако доставката се провалеше. Беше малко, слабичко момиче, само с няколко години по-младо от нея, което се преструваше, че играе на улицата, облечено в умалено копие на черните работни дрехи на каналджия. Клиа беше твърде далеч, за да й приложи убеждаване или да научи нещо; но като че ли нямаше нужда.
Момичето се стрелна в изоставения магазин и се появи след няколко секунди с разкъсаната опаковка и съдържанието на пакета.
Клиа в самото начало беше следила куриери и понякога беше разчиствала след провалили се доставки. Сега постъпваха така с нея. Това беше последният шамар в лицето, последната обида.
Уличното движение се усилваше. Докато куполът потъмняваше, светлините на рекламните табла над улицата щяха да станат по-ярки и по-трескави, тълпите щяха да се блъскат рамо до рамо в търсене на миг разтуха от нерадостния живот. За преследван човек тази навалица би била фатална. В тълпата можеше да се случи всичко и щеше да бъде под силен натиск да убеждава, да се крие, да кара масите да забравят или просто да се измъкне бързо; можеше да я намерят и убият.
Сети се за човека в мръснозелено. Споменът за него не накара скалпа й да я засърби, но трябваше да падне много по-ниско, за да се откаже от независимостта си и всъщност да се присъедини към движение, ако и да твърдяха, че били като нея…
Може би особено ако бяха като нея! Мисълта да е сред хора, способни на онова, което можеше тя…
Изведнъж всички около нея накараха скалпа да я засърби. Тя изстена и си запробива път през прииждащите тълпи, търсейки вход към някой от огромните древни асансьори, които сновяха по нивата в Дал и повечето други сектори на Трантор.


Вара Лизо, изтощена и изпита, молеше флегматичния млад майор до нея да я остави да си почине.
— Тук съм от часове — изхленчи тя. Главата я болеше, дрехите й бяха подгизанли от пот, зрението й — замъглено.
Майор Нам разсеяно подръпна имперската си емблема, дъвчейки долната си устна. Вара впери в него поглед, пълен с омраза, каквато рядко бе изпитвала досега — но не посмя да го удари.
— Никой? — тросна й се той.
— През последните три дни не съм намерила нито един — отвърна тя. — Вие ги подплашихте всичките.
Той пристъпи навътре от ръба на балкона с изглед към оживената Трансдалска магистрала, пресичаща Флешплей. Под балкона пеша преминаваха тълпи, а на няколко метра над тях по издигнатите релси ревяха влакове и робоси; на няколко метра над тях пък тътнеха тесни слейв-пътеки и разтрисаха празния апартамент. Вара наблюдаваше оттам тълпите вече седем часа; свечеряваше се бързо и от ярките улични табели отсреща вече я мъчеше главоболие. Искаше просто да спи.
— Съветник Синтер би ни бил признателен, ако постигнем резултати — обади се младежът.
— Фарад би трябвало да се притеснява за здравето ми! — тросна му се Вара. — Ако се разболея или преуморя, тогава какво ще прави? Аз съм всичкото оръжие, с което той разполага в тази негова мъничка война! — Тонът й я изненада. Беше почти на границата на търпението си. Но вместо да задържи фокуса върху нуждата на Фарад от нея, тя прехвърли бремето върху майора. — Ако вие сте отговорен за това, че работоспособността ми е намаляла… Какво ще каже тогава Съветник Синтер?
Младежът се замисли над това, без да показва кой знае каква емоция.
— Вие сте тази, която отговаря пред него. Аз съм тук само да бдя над вас.
Вара Лизо едва сдържа острия пристъп на гняв. Колко близко бяха! Нямаха си и представа!
— Е, заведете ме на някое място, където да мога да си почина! — сопна се тя. — Тя не е тук. Не я знам къде е. Не съм я усещала от три дни!
— Съветник Синтер е особено загрижен вие да я намерите. Вие ни казахте, че била най-силната…
— Освен мен! — кресна Вара. — Но аз не съм я усетила!
Русият майор като че бе започнал да проумява, че днес тя няма да работи повече.
— Съветникът ще е разочарован — заяви той и пак прехапа долната си устна.
„Тук всички ли са идиоти?!“ — кипна вътрешно Вара, но осъзна, че гневът и поддаването на изтощението доникъде няма да я доведат и дори биха навредили на шансовете да получи от Синтер онова, което искаше.
— Имам нужда да поостана сама, да почивам, да не говоря — рече дрезгаво тя. — Утре можем да опитаме пак в друг Сектор. Нуждая се от по-малка работна площ — най-много няколко преки. Имаме нужда от повече агенти и по-добри доклади.
— Разбира се — майорът от своя страна отговори на тона й също с по-разумен подход. — Разузнаването ни малко не го биваше. Утре пак ще опитаме.
— Благодаря — рече тихо тя. Майорът прекоси празния апартамент и застана до вратата, като я придържаше отворена пред нея. Почти беше минала оттатък, когато остро я прониза нещо, което тя би могла да нарече единствено „завист“: внезапното усещане, че се намира в близост до човешко същество с дарби като нейните. Лицето й пребледня и тя заекна:
— Н-н-не още. Тя е тук!
— Къде? — настоя майорът и отново я тласна към прозореца.
— Да, да, да — мърмореше Вара, докато той я буташе напред. „Държат се с мен като с презрен дребосък!“ Но вълнението от преследването беше силно. Тя протегна разтреперан пръст и избърса устните си с опакото на другата ръка. — Там, долу! Близо е!
Агентът се вгледа в тълпата долу, проследявайки линията от пръста на дребничката жена. Забеляза женска фигура, бързонога и почти безцветна, да се стрелва през тълпите към входа на един плунжер.
Той незабавно предупреди по кома останалите агенти долу на улицата.
— Сигурна ли сте? — попита той настоятелно Вара, но тя само сочеше и търкаше устни — толкова силна беше възбудата. Мразеше това чувство — беше го опознала около другите в групата на Уанда и Стетин, но никога толкова силно. Завист като болка в гърдите, сякаш това момиченце можеше да й открадне всичко в живота и да й остави само надежди и безкрайни разочарования.
— Хей! — възкликна тя. — Хванете я, моля ви!


Нещо караше Клиа да чувства скалпа си, все едно че гори, и щом тя се стрелна в кабината на асансьора, нададе вик. Двама доста възрастни мъже с тежки черни, прошарени в сиво мустаци я погледнаха с кротка загриженост.
Клиа не виждаше над раменете им. Тя скочи и мярна двама мъже с квадратни лица, които тичаха, колкото им крака държат, към отворената врата на асансьора. Вратите започнаха да се затварят; агентите креснаха да спрат и дори светнаха с шифровани блинкери, за да поемат контрола над механизма.
Клиа бръкна в джоба си и измъкна ремонтен ключ — незаконнна, но стандартна екипировка на куриерите. Вратите на асансьора се поколебаха, после спряха. Тя мушна ключа в контролното табло и изкрещя:
— Спешен случай! Надолу, веднага!
Вратите продължиха да се затварят. Двамата мъже не успяха да стигнат навреме и задумкаха по тях, като й крещяха да спре.
Възрастните мъже се дръпнаха от нея.
— Къде бихте искали да слезете? — попита ги тя усмихнато, останала без дъх.
— На следващото ниво, моля — обади се единият.
— Чудесно! — зададе инструкции на асансьора, а после накара възрастните мъже да забравят и че са я виждали, и че са преживели нещо извън рамките на обичайното.
На следващото ниво те слязоха, а тя бързо нареди на вратите отново да се затворят. Облегна се с въздишка на оцапаната с кал стена. Един скърцащ механичен глас се обади:
— Инструкции при злополука. Кое ниво на поддръжка?
Тя напрегна всички сили и усети петна от тревоги на много нива — нагоре и надолу. Скалпът продължаваше да я боли. Трябваше да се измъкне извън обхвата на екипите, пратени да я издирят. Имаше само една вероятна посока — надолу.
— Дъното — нареди тя. — Нула.
На четири километра под всички обитаеми нива…
Реките в покрайнините.

> 18

Трич се срещна с Морс Планч на неутрална територия, далече от трюма, но близо зад каютите на екипажа, в безтегловен сервизен коридор. Ако се бе надявала, че в условията на безтегловност ще го постави в неизгодно положение, не беше познала — Планч в безтегловност се чувстваше също толкова добре, както и при стандартна гравитация.
— Твоят труп притежава някои забележителни дарби — отбеляза тя, щом Планч се появи иззад преградата.
— Твоят екипаж страда от някои забележителни пробойни в етиката — отвърна Планч.
Трич сви рамене.
— В днешно време амбицията е постоянно проклятие. Намерих Гела Анданч извън трюма, в окаяно състояние. Сега е в лазарета, стабилизиран.
Планч кимна; Лодовик не беше чул името на мъжа и съвсем случайно се беше натъкнал на Планч, докато носеше безжизненото тяло. Планч бе поел Анданч и бе наредил на Лодовик да се върне в трюма. Би трябвало все още да е там.
— Какво са търсили?
— Някой им е платил — ведро обясни Трич. — Предполагам, някой противник на компанията или компаниите, които плащат на тебе. Ако бяха успели да им доставят Лодовик Трема, всеки от тях щеше да вземе петдесет пъти повече, отколкото им плащам аз за една стандартна година. Това са много пари дори и за корупцията в Империята.
— Как ще постъпиш с тях?
— Предполагам, че те щяха да завземат кораба и да ни оставят извън играта, може би да ни убият. Трин в момента е в моята каюта и се е запила яко — при това не пие трилианско. Когато се напие достатъчно, мога просто да я хвърля от трюма над Трантор и да се надявам, че ще изгори над Двореца. — Клепките на Трич леко трепнаха, а устните й се свиха. — Беше добра заместничка. Проблемът ми в момента е тебе какво да те правя?
— Аз не съм те предал.
— Но и не си ми казал истината. Каквото и да е Лодовик Трема, той не е човек. Трин дърдори нещо за симулакруми и роботи. Който и да й е платил, й е казал, че ще търси механични хора. Какво знаеш за роботите?
— Той не е робот — тръсна глава Планч и се усмихна. — Никой вече не произвежда роботи.
— В кошмарите ни — посочи Трич. — В треторазредните филмокниги. Автомати с мутирали мозъци, устремени към безразсъдна мъст. Но Лодовик Трема… първият съветник на Началника на комисията за обществена безопасност?
— Глупости — отсече Планч, сякаш целият този разговор беше под достойнството му.
— Проверих, Морс — изведнъж лицето на Трич се натъжи, стана някакси отпуснато, далеч от гравитационното притегляне. — Ти беше прав. Неутриното в значителни количества е смъртоносно. И не съществува щит срещу неутриновия поток.
— Той умира — излъга Планч. — Във всеки случай състоянието му трябва да се пази в тайна.
Трич поклати глава.
— Не ти вярвам. Но ще удържа на думата си и ще те оставя на Мадер Лос. — тя се позамисли. — Може би ще оставя там с тебе и Трин и Анданч да се разберете за всичко. А сега върви разговаряй с твоя мъртъв министър.
Тя се обърна и тръгна напред.
— А мога ли да се върна в каютата си? — подвикна подире й Планч.
— Ще изпратя в трюма храна и койка. Ако оставя човек, който придружава жив труп, да се шляе из кораба, ще трябва да се оправям с бунт. След ден и половина пристигаме на Мадер Лос.
Планч сви рамене, щом тя се изгуби от погледа му. И на него не му харесваше да е свързан с Лодовик Трема. Трич беше съвсем права.
Никой на борда на „Копието на славата“ не би оцелял. Никой човек.


Лодовик стоеше в трюма до своя сандък със скръстени ръце и чакаше Планч да се върне. Според действията му Лодовик очевидно бе нанесъл тежка вреда на човешко същество и все пак очакваните затруднения в подобна ситуация — намаляване на менталните честоти, критичен повторен преглед и при изключителни обстоятелства дори и пълно изключване — не го засегнаха особено, ако въобще го бяха засегнали. Дори и като се имаше предвид продължителността на дългосрочната му мисия за Данийл — и действието на Закона на Зерот — би трябвало да възникнат дълбоко обезпокоителни последици.
И все пак нямаше нищо кой знае какво. Лодовик се чувстваше спокоен и съвсем функционален. Не чувстваше задоволство — беше предизвикал вреда и го осъзнаваше, — но не усещаше нищо като почти парализиращото прозрение, че си нарушил един от Трите закона.
Явно нещо в него се беше променило. Той се опитваше да проследи какво би могло да е то, когато пристигна Планч.
— Затворени сме тука до края на полета — подметна сухо Планч. — А каква приятна каюта имах! И двамата с капитанката… — той поклати глава, после чертите му се изопнаха. — Карай. Нещо в целия този сценарий никак не е наред.
— Какво би могло да бъде то? — попита Лодовик. Той се протегна и се усмихна. Човешката личност се приплъзна леко върху всичките му останали функции. — В сандъка беше тясно, но съм пребивавал и при по-лоши условия. Появил съм се в неподходящия момент, предполагам?
— Няма какво да предполагаш. Човекът получи инфаркт.
— Много съжалявам. Но се боя, че онова, което бяха намислили, никак не беше добро.
— Някой друг те иска, жив или мъртъв. Мислех си, че Началникът на обществената безопасност е кажи-речи неуязвим. Непобедим.
— Никой не е непобедим в това смутно време — рече Лодовик. — Извинявам се, че ти причиних неприятности.
Планч се втренчи в Лодовик.
— Досега пренебрегвах всичките си недоразумения около тази мисия, около тебе. В имперската политика може да се случи всичко — отделни индивиди могат да струват колкото цели слънчеви системи. Така е при централизираната политика.
— Без съмнение ти ни си дифузионист, Морс Планч?
— Не, не съм. В това, да предадеш Линг Чен, няма никакви пари, а и живот почти няма.
— Искаш да кажеш, да предадеш императора.
Планч не се поправи.
— Любопитството ми обаче нарасна до застрашителни размери. Любопитството е като неутриновия поток — може да проникне във всичко, а в достатъчно количество — и да убива. Съзнавам го… Но любопитството ми относно тебе… — той стисна челюсти и извърна поглед.
— Аз съм мъж на средна възраст с необикновен късмет — нека го оставим така — намръщи се Лодовик. — Има неща, които не могат да бъдат казани нито на мене, нито на тебе… и най-добре ще е за нас да обуздаваме любопитството си. Да, аз би трябвало да съм мъртъв. Знам го по-добре от всеки. Причината да не съм мъртъв обаче няма нищо общо с необикновените суеверия за… как бяха?… роботи? За това можеш да бъдеш спокоен, Морс Планч.
— Не за първи път чувам за роботи, знаеш ли — рече Морс Планч. — Слуховете за изкуствени човеци от време на време се носят по света като прашен вятър. Преди трийсет и пет години имаше масово клане в Седмата система на Октант. Въвлечени бяха четири планети — благоденстващи светове, обединени от горда обща култура, на път да се превърнат в истинска сила в Имперската икономика.
— Спомням си — рече Лодовик. — Владетелят твърдеше, че имал положително доказателство, че роботите са се инфилтрирали на най-високи равнища и подклаждат бунт. Много тъжно.
— Милиарди загинаха — рече Планч.
— Предполагам, че ще ти заплатят добре, задето ме спаси героично.
Лицето на Планч се отпусна.
— Тъкмо това е проблемът в цялата тази ситуация — рече той. — Капитанката и екипажът не ни харесват. Честта за тези хора важи само понякога и би трябвало да знам… Същото е и с моя народ, като се имат предвид наследствените белези. Откарват ни там, където искаме, но винаги има шанс да изтърсят нещо нередно на някой космодрум… И аз нищо не мога да направя. Но тъй като всичко това звучи достатъчно невероятно, предполагам, че никой няма да повярва. Аз самият не бих.
— Казах на Линг Чен, че си мъртъв. Спасителната мисия се е провалила.
Лодовик наведе глава и притисна брадичката си в двойните гънки плът.
— А ние отиваме на Мадер Лос?
Планч кимна. По лицето му трепна тъга, но не каза нищо повече.

> 19

Линг Чен се подготвяше за неофициалната вечеря в личните покои на Императора, когато Крийн му донесе запечатаното съобщение от Планч. В зелените океански дълбини на неговата лична стая, която му служеше и за медитация, той остави острия бръснач и сапуна, които използваше за бръснене, пое дълбоко дъх, щом Крийн си тръгна, и постави палеца си върху малкия сив пакет. Щом го докосна, първият печат, предназначен за получателя и декодера, се отвори, потвърждавайки уникалната му самоличност чрез микроанализ на химията на кожата му, както и на отпечатъка на палеца му. Втория печат вътре в самото съобщение на диска той отвори с няколко думи, известни единствено на самия него, които произнесе на глас. Съобщението потече пред очите му.
Морс Планч се намираше вътре в кораб — фонът беше леко замъглен. Той каза с нисък глас:
— Господарю Началник на комисията Чен, намирам се в „Копието на славата“. Корабът, който наех, е единственият, намерил досега звездолета и очаквам, лично загрижен, дълбокото ви разочарование от новината, която ви нося. Вашият съветник е мъртъв, както и останалите от екипажа…
Устните на Линг Чен мърдаха, докато гледаше записа до края. Планч му посочи зловещите подробности: редовете от тела, подредени в една от камерите, откриването на тялото на Лодовик Трема на мостика, свит на кълбо и неподвижен. Планч потвърди самоличността на Трема, като постави личния идентификатор на Началника на комисията върху гривната на Трема.
Линг Чен изключи съобщението, преди да му се изяснят ненужните подробности около това, какво възнамерява да прави Планч по-нататък. Нямаше да върнат трупа; откриването на кораба щеше да бъде забравено. Линг Чен не искаше да го обвинят във фаворизиране или екстраваганстост — не и този път, когато се надяваше да свали Фарад Синтер по същото обвинение.
За миг се почувства като момченце. Беше толкова убеден, че Лодовик Трема е по-различен от останалото човечество и многократно го превъзхожда. Никога не би го признал пред себе си, да не говорим пред друг, но освен че се беше възхищавал на Трема, той му се доверяваше. Личните му инстинкти, доказали се като почти непогрешими, му подсказваха, че Трема никога няма да го предаде, никога няма да направи нещо против най-големите интереси на Чен. Дори беше канил Трема да се присъедини към семейството му при специални случаи — единствения Съветник (или член на Комисията, ако става въпрос), когото беше канил.
В тези случаи присъствието на Лодовик Трема беше стабилно и приятно — той играеше сериозно, с някаква своя си невинност с децата на Линг Чен, правеше екстравагантни комплименти на майките им за готварските им умения, които в най-добрия случай бяха задоволителни. А съветите на Лодовик…
Лодовик Трема никога не беше давал на Чен лош съвет. Бяха се издигнали заедно до този връх на отговорността за около двайсет и пет години служба, отначало безславна и често болезнена. Бяха устояли на края на управлението на Агис и първите години на хунтата и Лодовик се бе доказал като безценен при разработването на Комисията за обществена безопасност, която да обуздава и евентуално да замести военните управници на хунтата.
Изминаха десет минути. Крийн почука лекичко на вратата.
— Да — обади се Чен. — Почти привърших.
Взе бръснача и дообръсна фината си брада — отдолу се показа гладка, бледа кожа. После, като мярка за изпитаните от него чувства, нанесе два малки разреза в кожата си тъкмо пред лявото си ухо. Кръвта бликна над космите и той я попи с бяла кърпа, после пусна кърпата в машината за изгаряне, принасяйки в жертва кръвта си на властващите сили, незнайно какви.
На младини в Имперския образователен съвет на Руним беше научил тези ритуали като част от живота на възрастните, следвайки правилата на Туа Чен. Туа Чен беше най-успешния продукт на тайния план отпреди четири хиляди години, известен като Сияйни светлини, сред ортодоксалните руелианци да се създаде селекционирана порода имперски администратори и бюрократи. В късна зряла възраст Туа Чен бе написал две Книги с правила, основаващи се на руелианските принципи: едната — за обучението на аристократи администратори (и евентуално император), а другата — за обучението на стотиците милиарди бюрократи на Империята — Сивите.
Твърдеше се, че Линг Чен е пряк потомък на Туа Чен.
Школата на Сияйните светлини в модерната й форма гъмжеше от суеверия и не вършеше почти никаква работа, но по времето на разцвета си беше обучавала администратори, изпращани в най-далечните кътчета на Империята. А в замяна всяка година от цялата империя милиони кандидат-Сиви пристигаха в Трантор да се обучат по Туа Чен. Най-добрите заемаха постове в безкрайната бюрократична йерархия на планетата в конкуренция с окопалите се, злопаметни Сиви от Трантор; останалите, след като завършеха поклонението си, се връщаха у дома или заемаха постове в граничните светове.
Линг Чен беше най-преуспелият от всички ученици, завършили школата, и не бе успял да спазва кой знае колко стриктно тези ужасно убедителни тайни ритуали. Но за Лодовик Трема…
Това беше най-малкото, което можеше да направи.
— Сир… — обади се Крийн. Огледа загрижено раничките на господаря си, но беше достатъчно умен да си замълчи.
— Готов съм. Донеси ми одеждите, които се носят в присъствието на Императора, а освен това — черния шарф.
— Какво да поставя върху шарфа, сир?
— Името на Лодовик.
По лицето на Крийн се изписа болка.
— Никаква надежда ли няма, сир?
Линг Чен тръсна глава, заобиколи дребния прислужник и се отправи към гардероба. Крийн стоя няколко секунди, без да помръдва, в стаята за тоалет — наистина скърбеше. Лодовик винаги бе внушавал на Крийн чувството, че дребничкият лаврентиец е равен на всекиго, когото познаваха. Крийн безкрайно ценеше тази оценка, макар и никога да не бе изказана.
После той рязко се отърси и последва господаря си.

> 20

Частната трапезария бе препълнена с дворцови служители, заети с приготовления в последната минута. Хари погледна големия полюлей с десетте хиляди блестящи стъклени украшения, изобразяващи избраните от императора светове на Галактическата година, после се огледа из стометровата зала със солидните колони матрици от първокачествен опал и прочутото тъмнозелено стълбище от меден камък, внесено от единствената засега заселвана в Големия Магеланов облак — и провалила се — колония, изоставена преди двеста години и оставила след себе си само този дар като спомен. При гледката на стълбището устните му трепнаха. Като Първи министър беше съкратил имперската поддръжка за този жизнен свят да не би да стане независим и твърде силен…
Толкова много неща, извършени, за да се запази Центърът, толкова много необходими грехове на властта. Беше се погрижил да не се създават повече отдалечени колонии — и повече не се създадоха.
Масата бе подредена с трийсет чинии по средата и трийсет абанови стола с високи облегалки. На тях не седеше никой, защото гостите още не бяха дошли и, разбира се, защото самият император не беше седнал.
Клаюс I разведе Хари из залата, сякаш е почетен гост, а не поканен в последната минута досадник.
— Гарване — така ви наричах, нали? Имате ли нещо против? Селдън Гарвана — каква емоционално наситена титла! Предвестникът на гибелта.
— Наричайте ме както искате, ваше височество.
— Трудно се носи такъв прякор — усмихна се Клаюс. Хари, човек, който никога не пропускаше да забележи женската красота, мярна с ъгълчето на окото си три ослепителни жени и машинално се обърна с лице към тях. Жените го подминаха като статуя и се приближиха към императора, сякаш бяха екип. Наобиколиха го и две от тях започнаха да му шепнат на ухо. Клаюс се изчерви и неприкрито се захили радостно.
— Моето необикновено трио! — поздрави ги той след няколко секунди слушане. — Хари, няма да повярваш колко изкусни са тези жени и на какво са способни! И преди са забавлявали гостите на моите вечери.
Жените този път погледнаха Хари като една, с лек интерес, но разчетоха отношението на императора към този старец с бърза и смъртоносна точност. Хари не беше влиятелна фигура, която да ги привлече, а просто играчка, по-маловажна и от самите тях. Хари си помисли, че ако изведнъж им изникнеха остри зъби, а по носовете им — стърчащи косми, нямаше току-така да станат по-малко привлекателни. С мъдростта, рожба повече на дългия му живот и на многото разговори с Дорс за човешката природа, отколкото на всякакви уравнения, той бързо си представи изкусните им ласкателства, топлата кожа, сладките гласчета, прикриващи първичен амониев лед. Дорс често бе излагала ехидни наблюдения за човешкия пол, по модела на който беше създадена, и рядко грешеше.
Клаюс освободи жените с няколко тихи думи. Щом се отдалечиха и тръгнаха да се разхождат из залата, той довери на Хари:
— Не те впечатляват, нали? Голяма част от жените тук са такива като тях. Красиви като замразени луни. Личният ми Съветник успява да издири други, от по-високо качество, но…! — той въздъхна. — Сред жените е по-лесно да се сдобиеш с кремък, отколкото с безценен камък — за човек в моето положение.
— Така беше и с Клеон, ваше височество — изтъкна Хари. — Докато беше млад, се сгоди подред за три принцеси консорти, а когато стигна средна възраст, напълно заряза жените. Почина, без да остави наследник, както знаете.
— Изучавал съм Клеон, разбира се — рече замислено императорът. — Солиден мъж, интелигентен — не, но много способен. Той те е харесвал, нали?
— Съмнявам се, че който и да било император някога е харесвал хора като мен, ваше височество.
— О, не бъди толкова скромен! Ти всъщност си голям чаровник. Бил си женен за онази забележителна жена…
— Дорс Венабили — обади се зад тях писклив глас.
Императорът се обърна грациозно; одеждите му прошумоляха по пода, лицето му светна.
— Фарад! Колко хубаво, че дойде по-рано.
Тайният съветник се поклони на императора си, поглеждайки мимоходом Хари.
— Когато чух за посетителя ви, не издържах, ваше височество.
— Познаваш моя Таен съветник, Фарад Синтер. Фарад, това е прочутият Хари Селдън.
— Никога не сме се срещали — отвърна Хари. В присъствието на императора никой не се ръкуваше с никого — твърде много оръжия в миналите векове бяха разменяни по този начин между заговорници и убийци и простото ръкостискане беше грубо и дори опасно нарушение на етикета.
— Много съм слушал за прочутата ви съпруга — усмихна се Синтер. — Забележителна жена, както каза императорът.
— Хари дойде тук да ме предупреди за онова, което вършиш — каза Клаюс с лека усмивчица, като хвърли кратък поглед и на двамата. — Не съм знаел всичко, което си намислил, Фарад.
— Обсъждали сме моите цели, ваше височество. Какво повече има да добави професор Селдън, що се отнася до информацията?
— Казва, че преследваш механични хора. Роботи. От онова, което казва, излиза, че си се вманиачил по тях.
Хари се вцепени. Ситуацията ставаше много опасна и той усещаше как примката започва да се затяга. Почти съжаляваше, че е подходил така директно към човек, толкова лукав и непредвидим като Клаюс. Никак нямаше да е хубаво да бъдеш избран и набелязан за разплата от Фарад Синтер…
— Той обърка плановете ми, макар че може би слуховете са го подвели. Носят се много фалшиви слухове за това, какво вършим, ваше височество — от усмивката на Синтер капеха мед и сърдечност.
— Това генетично изследване… извънредно ценно е, не смяташ ли, Хари? Някой обяснил ли ти го е?
— Обхваща цялата система, както и дванайсетте най-близки Централни звезди — додаде Синтер.
— Беше обяснено в Имперските научни журнали — посочи Хари.
— Но да стреляш по хора! — продължи Клаюс. — Защо, Фарад? За да вземаш проби?
Хари не можеше да повярва на онова, което чуваше. Императорът със същата лекота би могъл да подпише смъртната му присъда. Вместо това предаваше главата на Хари на тайния си съветник… на тепсия за вечеря!
— Това… това, разбира се, са лъжи — изрече бавно Синтер с мрачен поглед. — Имперската полиция би докладвала за такива нарушения.
— Чудя се — продължи Клаюс с весели пламъчета в очите. — Във всеки случай, Фарад, Гарвана има няколко отлични забележки по повод на това издирване на роботи. Хари, обясни ни политическите трудности, които биха могли да възникнат, ако тези обвинения получат широко разпространение. Разкажи на Фарад за…
— Джо-джо-джоранум, да, знам — устните на Синтер изтъняха, бузите му пребледняха. — Микогениец, несполучил узурпатор. Глупав и лесен за манипулиране — отчасти от вас, прав ли съм, професор Селдън?
— Името му се спомена — императорът извърна поглед, като че започваше да се отегчава.
— Всъщност — отвърна Хари — Джоранум е бил просто симптом на един по-голям мит с последици, далеч по-лоши за другите светове, отколкото за Трантор. — „Мит, за който не съм мислил, не съм преценявал, не съм го изследвал — и всичко това само заради забраните на Данийл!“ Дори и сега Хари осъзна, че ще му е малко трудно да обсъжда темата. Изкашля се в юмрука си. Синтер му предложи кърпичка, но Хари поклати глава и извади своя. Да приемеш подобен предмет също би могло да бъде зле изтълкувано. „А би ли било опасно? Стигнали ли са дотам Трантор и Империята?“ И в двата случая Хари нямаше да се поддаде на толкова плитко скроен номер. — На планетата Стерад. Николо Пас.
Императорът се втренчи неразбиращо в Хари.
— Николо Пас не ми е познат.
— Главорез, ваше височество — рече Синтер. — Отговорен за смъртта на милиони.
— Всъщност милиарди — поправи го Хари. — В напразното търсене на изкуствени човеци, които той твърдял, че се били инфилтрирали в Империята.
За няколко секунди императорът втренчи поглед в Хари с безстрастно лице.
— Би трябвало да ми е известен, нали?
— Починал е в Рикерианския затвор в годината, преди да се родите, ваше височество — обясни Синтер. — Това не е славен миг за историята на Империята.
Нещо в атмосферата се беше променило. Клаюс имаше кисел, дори разочарован вид, сякаш очакваше неприятно задължение. Хари погледна изкосо Синтер и забеляза, че Тайният съветник наблюдава доста загрижено изражението на императора. Тъкмо тогава Хари разбра, че Клаюс и Синтер си играят с него. Императорът вече знаеше за убийствата на граждани на Трантор. Но нито Синтер, нито някой от учителите му бе разказвал за Николо Пас и това го разстройваше.
— Не би трябвало да съм толкова невеж — рече Клаюс. — Наистина трябва да отделя повече време за лични занимания. Продължавай, Гарване. Какво е станало с Николо Пас?
— В миналите десетиления и на всеки няколко века, ваше височество, е имало приливи и дори бури на психологически вълнения около мита за Вечните.
Синтер видимо потръпна. Това донесе някакво удовлетворение на Хари. Той продължи:
— Възраждането на този мит почти неизменно е довеждало до обществени вълнения и в няколко крайни случая — до геноцид. Докато служех на Клеон I като Първи министър, аз проведох интервю с Николо Пас, ваше височество. Прекарах няколко дни в разговори с него на интервали от по час-два в килията му дълбоко в Рикериан.
Спомените сякаш заизпълваха ума на Хари.
— В какво е бил убеден Пас? — попита Императорът. Прислужниците бяха по местата си в залата. Всичко вече беше готово, вечерята закъсняваше — не можеха да позволят на гостите да влязат, преди Императорът да е напуснал, за да се появи по-официално по-късно. Клаюс като че не го беше грижа.
— Пас твърдеше, че е заловил действащ изкуствен човек. Твърдеше, че го е поставил… — Хари отново се прокашля. В този контекст не би могъл да се принуди да използва думата „робот“. Чувстваше се съвсем незащитен и дори затруднен, защото забраната да се обсъжда природата на Данийл се бе разпространила и върху други територии на мисълта, паметта, дори волята. — Твърдеше, че е изолирал изкуствения човек…
— Робот. Може цяла нощ да си висим тук — прекъсна го нетърпеливо Клаюс.
Това като че премахна някаква бариера и Хари кимна.
— Робот. Под строга охрана. Роботът се дезактивирал…
— Колко страшно, колко благородно! — възкликна Клаюс.
— Пас твърдеше, че неговите учени направили дисекция на тялото и го анализирали. И все пак тялото, неактивната механична форма, било премахнато при тези изключително строги условия на охрана и изчезнало безследно. Това било началото на кръстоносния поход на Николо Пас. Подробностите са твърде много и твърде зловещи да ги обсъждаме тук, ваше височество, но съм убеден, че можете да ги намерите в Имперската библиотека.
Очите на Клаюс приличаха на топчета върху лицето на восъчна фигура, насочени към Хари. Той се завъртя към Синтер.
— Мисълта ти изглежда очевидна, Хари. Професор Селдън. Мога ли да ви наричам Хари?
Императорът вече го беше попитал за това при тяхната последна среща, но Хари не се издаде.
— За мен е чест, ваше височество.
— Смисълът е, че тези вълни от бедствия неизменно започват с това, че на някой висш чиновник му влиза бръмбар в главата и се захваща с безплодни разследвания. А когато разследванията се изплъзнат от ръцете му, те струват на Империята живота на много хора и много от богатствата й. Суеверия. Митове. Винаги опасни — като религиите.
Синтер не каза нищо. Хари просто кимна. По челата и на двамата бе избила пот. Императорът изглеждаше замислен и спокоен.
— Склонен съм да гарантирам, че моят Таен съветник не храни подобни илюзии, Хари. Надявам се, че мога да ви уверя.
— Да, ваше височество.
— А ти, Фарад, разбираш колко дълбоко загрижен е Хари, за да дойде тук да ни препредаде тази информация за състоянието на възприятията на бюрокрацията и народа? Гражданите! Море от шепот. Сивите! Вечните манипулатори на човешката съдба, най-голямата власт след Двореца! И благородниците — барони и аристократи, надменни, заговорничещи… Толкова важни и толкова често подложени на непостоянни теми. Е?
Хари не разбираше съвсем какво има предвид Императорът.
— Нямаш лоши чувства към Хари, нали, Фарад?
— Никакви, сир, разбира се — Синтер се усмихна лъчезарно на Хари.
— И все пак… — Клаюс обхвана брадичката си с длан и потупа с пръст устните си. — Изумителна история! Трябва да я попрегледам. Ами ако онова, което си е мислел главорезът, е било вярно? Това би променило всичко. Ами тогава?
Клаюс се обърна, за да приеме съобщението на главния прислужник на частната трапезария, доста възрастен, много мрачен лаврентиец.
— Гостите ми, включително Началникът на комисията, ме очакват. Хари, някой ден трябва да вечеряш на масата с мен, както без съмнение си вечерял със злощастния Клеон и с почти също толкова злощастния Агис. Ала тъй като в момента си в немилост пред Линг Чен, тази вечер не би било уместно. Прислугата ще те изпрати до изхода на Двореца. И двамата с моя Таен съветник ви благодарим, Гарване!
Хари се поклони дълбоко и двама яки прислужници, по-вероятно предрешени служители от Специалните дворцови сили, застанаха от двете му страни. Докато го извеждаха от залата, тъкмо когато минаваха под удивителния полюлей, главната порта отдясно се отвори и влезе Линг Чен. Очите му срещнаха погледа на Хари и Селдън усети странната тръпка на някакво чувство, което не можеше да определи. Презираше Чен, ала този човек играеше много важна роля в Плана.
Между тях съществуваше близка връзка, и политическа, и историческа, и Хари никак не беше доволен, че забеляза известна тъга по лицето на Началника на комисията. „Сякаш е загубил приятел — помисли си Хари. — Почти всички мои приятели и хора, които обичам, също са мъртви или просто… ги няма. Изчезнали за. А за някои дори не мога да говоря!“
Хари кимна сърдечно на Чен. Началникът на Комисията се извърна, като че Хари беше абсолютно незначителна личност.
Двамата яки прислужници го изведоха от Двореца и го оставиха на една стоянка на таксита, за да се върне в библиотеката и в много по-уютното си, макар и далеч по-скромно жилище.
В таксито, притиснат към възглавниците на задната седалка, Хари затвори очи и вдъхна дълбоко. В края на краищата той може би нямаше да оцелее по-дълго от времето, необходимо на някой от полицаите убийци на Синтер да го застреля. Какво щеше да каже на Уанда? Беше ли успял или просто бе влошил положението?
Беше невъзможно да се разбере точно колко всъщност интелигентен е императорът, до каква степен упражнява контрол или му се иска да го упражнява над своите съветници и министри. Клаюс I очевидно владееше майсторски изкуството да прикрива истинския си характер и емоции, да не говорим за намерения.
И все пак Хари отдавна вече знаеше, че Клаюс е обречен на кратко царуване. Шансовете да бъде убит или свален от Чен през следващите две години бяха цели шейсет процента, без значение какви са характерът и интелигентността му, според краткосрочните глоси, извлечени от уравненията в неговия „Прайм рейдиънт“.
В апартамента си вътре в библиотеката Хари съблече дрехите си, взе набързо душ, облече тънък нощен халат и приседна на ръба на простото си легло. Прегледа оставените му съобщения. За всички можеше да се погрижи утре, когато се върнеше в кабинета си.
В този апартамент нямаше прозорци, никакъв истински лукс; беше прост двустаен четириъгълник с таван, само мъничко по-висок от главата му. В цял Трантор това беше единственото място, където можеше да се почувства уютно, сигурно, спокоен.
Единствената стая, където тези илюзии можеха да вземат връх.

> 21

Клиа потръпна сред огромното празно пространство и погледна между краката си към мястото, където се сливаха две от най-големите реки на Трантор. Някога, преди дванайсет хиляди години, те си имаха имена; сега ги означаваха просто с номера, но дори и тези номера намекваха за величие: Едно и Две. Едната течеше през половината Сирта — континента, поддържащ някои от най-гъстонаселените Сектори, включително Императорския дворец, Стрилинг и Дал. Преди хиляди години, когато населението на Трантор нараснало и инженерите се замислили как да осигурят жилища на допълнителните милиарди хора, взели решението да покрият всички земни маси, да копаят дълбоко в земната кора и да изровят дори шелфовете под океанските брегове.
Тези древни инженери мъдро решили да не се опитват да пренасочат и променят природата на транторските речни басейни. Да накарат металната кожа на техните нови постройки да крепи толкова много вода в нейния устрем към морето било прахосничество, затова прокарали дълбоки канали там, където някога текли естествените реки, и оставили дъждовете да се събират и да се втичат в тях. Там, където първите Сектори предявили претенции за естествени водоизточници, инженерите — по заповед на легендарния император Куан Шонам — създали нови порьозни материали за басейните, които да позволят на водоизточниците да останат използваеми.
Клиа не разбираше сложностите с водата на Трантор повече от всеки нормален гражданин. Онова, което знаеше, беше, че тук, на петдесет метра под нея, в бушуващия водовъртеж, където двете реки се сливаха, се таеше сила. Тя ценеше силата, но беше твърде млада, за да се страхува достатъчно от нея; и освен това притежаваше наглост, породена от способностите й. Не можеше да убеждава водните реки да се променят, но реките от хора… Това отново беше нещо друго.
Беше й студено, беше гладна и сърдита. Чувстваше се обидена. Само да знаеха! Започна да диша дълбоко и замечта за деня, когато щеше да проследи онези, които сега я караха да бяга и да се крие като плъх.
После седна върху решетката на сервизната пътека, кръстоса небрежно пищялки и овладя прекалено негативните си емоции. Трябваше да намери къде да спи; тук беше твърде влажно, студено и шумно. Трябваше да намери храна. Под земята такава почти нямаше; можеше да изчака ремонтната кола да премине с грохот, да й махне да спре, да открадне пакети с храна и да накара екипажа да забрави… При тази мисъл се усмихна. Тя щеше да е призрак, фантом — фантомът на двете реки…
Някои в Дал вярваха, че живелите праведен живот се превръщат в част от великите реки и изтичат в покритите морета, където живеят в съвършени комуни далеч от знанието на Империята. Неправедните отиваха в каналите да се потят и да се бъхтят вечно. Тя не вярваше в подобни неща, но бяха интересни за размисъл, докато подсъзнанието й работеше върху проблемите и предоставяше решения.
Колата продължаваше да изниква в мислите й. Представяше си я като голямо, подобно на червей нещо с много колела, с удобни, добре осветени купета вътре. Можеше да се сприятели с работниците по поддръжката. Може би един от тях щеше да бъде изключителен, кореняк далит с огромни мустаци, далеч по-мъжествен от баща й и от всички крадливи продавачи на черно. Той щеше отначало да я утешава нежно, без да я насилва, докато тя не решеше какво иска, какво иска тялото й…
Тези романтични мечти само я накараха да се чувства още по-самотна. Чувстваше се много уязвима. Удари с юмрук по релсата и се вслуша как кухият тътен бе погълнат от по-мощен рев. Нямаше време за такива мечти! Щеше да действа нечовешки, да бъде над всякакви страсти и нужди; щеше да отмъсти бързо и да живее, за да сее страх и уважение. Щяха да плашат децата с името й, за да слушат…
Изведнъж влажните й очи изсъхнаха и тя просто се засмя заради нелепите си измислици. Смехът се издигна, висок и ясен, и като по чудо гневът на реката не погълна звука; вместо това смехът отекна в огромните сводове над мястото, където реките се сливаха и се върна при нея, сякаш се смееха стотици хора.
Засега — тя отпъди образа на онзи едър и нежен работник далит — беше победена. Знаеше го. Скоро трябваше отново да се върне в Дал и й трябваше скривалище. Щом издирваха хора с дарби като нейната, щеше да избере най-добрия екип и да им сътрудничи — известно време.
Тази необходимост я накара да въздъхне, но Клиа знаеше, че не е малоумна. Нямаше да крее с умиращите си мечти тук, долу, сред мрака и влагата, с единствена компания великите реки.

> 22

Морс Планч се вслушваше в звуците от гладко, внимателно приземяване от седалката си в трюма. Лодовик Трема седеше до него със затворени очи и сдържано, спокойно лице.
Планч знаеше за Мадер Лос нещо, което не разбираха нито Трич, нито екипажът й. Преди петдесет години Мадер Лос беше обещаваща перла в императорската черна мантия от галактическо пространство, Ренесансов свят, където интелектът, философията и науката пламтяха с много ярък пламък. Огромните градове континенти имаха пълното право да засенчат Трантор, на който още тогава му личеше възрастта. И известно време Трантор бе толерирал Мадер Лос, както гранддамата би толерирала присъствието на млада красавица в двора, наблюдавайки по-скоро развеселено, отколкото със завист как красотата й съзрява.
Но после младата красавица, наполовина съзнавайки въздействието си, започва да привлича вниманието на любовниците на гранддамата… и толерантността се превръща в злобно пренебрежение и най-накрая — в необяснимо отрязване на средствата и младата жена става никоя, дворът я отбягва, а името й е омърсено от мълвата…
Планч беше посетил Мадер Лос преди трийсет години, за да събере информация за Линг Чен. По онова време Чен служеше като Първостепенен администратор на търговията в Седмия октант. Онова, което Морс видя, би разбило младежкото му сърце, ако не беше подготвен и пердупреден от самия Чен: прекрасни космодруми — опустели, сияйни нови куполи и лабиринти, които лъхаха на загниване, вяли чиновници в старомодни имперски униформи, придържащи се към правилата без никакъв ентусиазъм. Процъфтяващи черни пазари и дори тълпи от гладни жени и деца зад оградата на космодрума. Мадер Лос му бе отворил очите за приливите и отливите на историята и икономиката и бе посял семето на личния бунт, което беше избуяло. От този момент Планч търсеше начин да се противопостави на студената и безчувствена рационалност на Линг Чен и неговата кохорта от благородници, командващи своите задушаващи орди от Сиви, теглещи черти и посичащи свежата млада плът на империята заради някакво тайнствено чувство за мястото и гордостта на Трантор… За политическа изгода.
Трич слезе в трюма и му протегна дневника си да постави своя код за одобрение.
— Всичко е, както се договорихме — смънка тя, без да го погледне, като се държеше по-далеч от Лодовик.
Лодовик стана от мястото си и застана до големия люк. Тихо бръмчене и промяна в налягането показваха, че той скоро ще се отвори.
— Както се договорихме — съгласи се Морс и маркира формулярите.
— Дано линиите на световете ни никога повече не се пресекат — безгрижно рече Трич и протегна показалец. Той закриви показалец около нейния в древния общоприет поздрав на общите им прадеди и двамата лекичко се подръпнаха. — А сега се махайте — нареди тя. Двамата бързо й се подчиниха и пристъпиха навън в спарения въздух и злокобната тишина на огромен док, в който нямаше никакви други кораби.


— Ще те заведа в частното жилище на един лекар, който живее в провинцията — съобщи Планч на Лодовик, докато чакаха транспорт на пътническия терминал. Тук, в огромното хале, проектирано да побира десетки хиляди, бяха сами. Осветените плочки на тавана оформяха случайни малки орнаменти. Състоянието им беше много по-лошо от онова, което можеше да се види където и да било на Трантор. Халето тънеше в мрачен сумрак, а понякога на Морс му се струваше, че ще се задави — толкова застоял беше въздухът.
Бяха срещнали един-единствен възрастен имперски чиновник в прашния паспортен отдел. Той им беше махнал да влизат, сумтейки и с нещо, което някога сигурно е било насмешка. На неговия свят не му пукаше — че защо на него да му пука?
Залата беше цялата в повредени автомати като жертви на някаква механична чума. Чумата беше липсата на резервни части; Мадер Лос бе прегърнал механичните труженици и ги бе запазил дълго след като Трантор и повечето светове от Империята ги бяха отхвърлили. Вече не ги събираха за старо желязо.
Лодовик погледна съчувствено Планч.
— Това не ти е приятно — отбеляза той.
— Не — въздъхна Планч. — Погледни какво е направила Империята — прахосничество.
— Какво искаш да кажеш?
— Трантор направи това от страх да не загуби своето високо положение. Изстиска живота на цял един свят.
Лодовик извърна поглед.
— Линг Чен ли обвиняваш? Затова ли го измами?
Планч пребледня.
— Нищо не съм казал за Линг Чен.
— Не си — потвърди Лодовик. Планч погледна мъжа с внезапно опасение. Ако Чен научеше, нямаше място в галактиката, където да може да се скрие.
Разнебитено наземно такси с форма на бонбонче се приближи на големите си бели колела. Шофьорът беше възрастна жена, облечена в избеляла червена ливрея. Диалектът й беше твърде силен и почти непонятен, но Планч успя да се разбере с нея. Тя като че ли си отдъхна, като разбра, че пътниците ще й платят — в имперски кредити! — и още по-щастлива да се измъкне от градския център.
— Знам, че в миналото си работил за Чен — каза Лодовик, докато се промъкваха по експресната магистрала, цялата в дупки. Тук магистралите бяха открити, а не прокарани под куполи или под земята като на Трантор. Утринното слънце заслепяваше Планч, а въздухът беше обагрен в розово и придаваше на всичко топло, носталгично сияние. — Бях посветен в някои дела.
— Разбира се.
— Сега работиш за човек на име Позит — продължи Лодовик.
Планч подскочи стреснато и доби крайно нещастен вид.
— Би трябвало веднага да те застрелям и да се махна от Мадер Лос — промърмори той.
— Е, знаеш необходимите кодове — отбеляза Лодовик. — Това се вижда. Разгневил си се на Чен, когато е започнал да провежда политиката, задушила Мадер Лос… и другите ренесансови светове. И все пак изстискването, както ти се изразяваш, на ренесансовите светове не е било поначало политика на Чен. То е започнало, докато Първи министър е бил Хари Селдън, приложил тази политика за увеличаване на стабилността в Империята.
Планч изсумтя, че много добре знаел за връзката със Селдън.
— Не одобрявах много от действията, предприети от Империята, и Чен го знаеше, когато работех за него. Но сега не работя за него.
— Няма нужда да с8е тревожиш — увери го Лодовик. — Чен никога няма да разбере.
Планч се сви в напуканата седалка.
— Двайсет минути — подвикна шофьорката с бодър глас.


Къщата беше най-необикновената къща, която Планч беше виждал — една-единствена малка сграда, щръкнала сама сред поле, покрито с ниски зелени растения, оформящи нещо като жив килим под топлите слънчеви лъчи. Покрайниниите на града бяха на десет километра оттук и най-близкото здание, подобно на това, беше отдалечено почти на пет километра. Земята между тях се състоеше от ниски, ширнали се хълмове, покрити с равнинни храсталаци, пурпурни или тъмнозелени, биещи на синьо. Провинцията изглеждаше елегантно жизнерадостна, доста ярка в сравнение с рушащия се, дрипав град.
Таксито ги остави на широк павиран кръг пред сградата. Самотна висока мъжка фигура бе застанала под платнена тента, лениво припляскваща под топлия лек ветрец. Той пристъпи напред и се поклони на Морс Планч.
— Добра работа си свършил — рече мъжът.
Планч му отвърна също с поклон, после протегна неловко ръка към Лодовик и любезно каза:
— Не ми е създавал много проблеми.
Той отстъпи назад, като че те можеха да направят нещо неочаквано, да се сбият или може би просто да избухнат в пламъци.
— Свободен си да си вървиш — рече мъжът.
— Трябват ми документи за освобождаване. Ти като че си свръзката, с която се срещнах на Трантор, но…
Мъжът махна и един овехтял, но напълно функциониращ автомат излезе от къщата, понесъл малка чанта.
— Това засега ще изпълни уговорката ни. Чантата освен това съдържа и всякакви документи, каквито може да са ти нужни да отидеш където си искаш, без опасност, в териториите, все още подвластни на Империята.
— Искам да се махна от империята завинаги.
— Ще намериш и документи, които ще ти помогнат за това — обясни мъжът.
Планч въпреки смущението си като че не искаше да се върне при чакащото такси.
— Какво още мога да ти предложа? — попита мъжът.
— Обяснение. Кой си ти, кого представляваш?
— Никого — отвърна мъжът. — Съжалявам, че ти го казвам, но скоро ще забравиш всичко, което си видял тук, както и ролята си в спасяването на моя приятел.
— Приятел?
— Да — отвърна мъжът. — Знаем се от хиляди години.
— Ти не се шегуваш. Кой си ти? — попита Планч въпреки глождещия го изблик на страхопочитание, смесено с истински страх.
— Моля те, върви си — отвърна мъжът и леко докосна главата си. Планч също докосна главата си в синхрон, обърна се без повече думи и се върна при колата. Вратата се отвори пред него със скърцане, от което да те побият тръпки.
Лодовик наблюдаваше как неговият спасител потегли. После, без изобщо да използват човешки думи, а високочестотен, пулс-модулиран звуков сигнал и изригвания на микровълни, двамата си размениха поздрави и Лодовик бе частично информиран.
След това Р. Данийл Оливо каза на глас:
— Да го направим засега за човешко време и по човешки начин.
— Разбира се — отвърна Лодовик. — Любопитен съм къде ли ще ме пратят сега.
Данийл отвори вратата на къщата и Лодовик влезе пръв.
— Казваш, че в тебе има нещо различно. Но когато преглеждам препратения ти статус-профил, не виждам нищо да липсва.
— Да — отвърна Лодовик. — От онзи инцидент насам изследвам умствената си структура и програмите си и се опитвам да уловя каква може да бъде разликата.
— Стигна ли до някакви заключения?
— Да. Вече не съм длъжен да се подчинявам на Трите закона.
Данийл прие това заявление, без да прояви видима човешка реакция. Главната стая на къщата съдържаше два стола, а в стените имаше ниши за три автомата, но за Лодовик те изглеждаха като нишите, запазени някога за роботите на Аурора преди десетки хиляди години.
— Ако това е вярно, ще има сериозни трудности, защото виждам, че все още функционираш. Не си се деактивирал.
— Това би било невъзможно предвид обстоятелствата, защото не осъзнавах това ново състояние, докато не бях спасен от Морс Планч. Неволно причиних вреда на човек от кораба, нает от Планч да открие „Копието на славата“. Не почувствах дори и намек за реакцията, която би трябвало да почувствам. Стигам до извода, че неутриновият поток е променил позитронния ми мозък по неочакван начин. Определени ключови елементи в логическите ми вериги може би са претърпели изменения.
— Разбирам. Решил ли си какви действия да предприемеш оттук нататък?
— Трябва или да се деактивирам и да ти възложа унищожаването на останките ми, или да бъда изпратен на Еос, ако продължаването на съществуването ми би послужило на някаква цел.
Данийл седна на един от столовете, Лодовик — на другия. Вече изобщо не им се струваше уместно да заемат нишите, които и без това бяха твърде тесни за човешките им тела.
— Защо си пропътувал целия този път, а не си изпратил емисар? — попита Лодовик.
— В момента съм поставил всички възможни емисари на ключови позиции — обясни Данийл. — Не мога да отзова никого, нито пък мога да си позволя да те загубя. Вече по план трябваше да бъда на Мадер Лос като отправна точка за Еос. При нормални обстоятелства бих отложил за по-късно пътуването, тъй като моментът е много деликатен, а катастрофата причини сериозни трудности. Това дори отприщи политическа борба в Императорския дворец, която може да ангажира пряко Хари Селдън.
Макар Лодовик да не беше работил директно по Плана, той беше добре информиран за психоисторика.
Седяха няколко секунди в мълчание, после Данийл отново заговори:
— Ще заминем за Еос. Мога да ти уредя малък кораб. Има една мисия, която може да изпълниш за мен, след като се върнеш…
— Съжалявам, Данийл — прекъсна го Лодовик. — Длъжен съм да подчертая, че не функционирам нормално. Не бива да бъда изпращан на никакви нови мисии, преди да ме поправят или препрограмират — каквото е необходимо.
— Това може да стане само на Еос — изтъкна Данийл.
— Да, но съществува възможност вече да не съм способен да следвам инструкциите ти.
— Моля те, обясни.
— Човеците биха го нарекли криза на съвестта. Имах на разположение много дълги часове на безделие, за да сортирам и прегледам наново цялото съдържание на паметта ми и на всичките ми работни алгоритми от тази гледна точка. Трябва да призная, че в този момент аз съм един много объркан робот и поведението ми е непредсказуемо. Мога да бъда дори опасен.
Данийл се изправи, приближи се до стола на Лодовик, наведе се и положи ръка на рамото му.
— Какво ти казват твоите прегледи и изследвания?
— Че Планът е погрешен — отвърна Лодовик. — Вярвам, че… Започвам да вярвам, че… Състоянието на мисълта ми е такова, че… — той се надигна от стола, подмина Данийл и се приближи до големия прозорец с изглед към полетата с равнинни храсти. — Този свят е прекрасен. Морс Планч мисли, че е прекрасен, а аз прекарах извество време с него и развих дълбоко уважение към неговите преценки. Той отхвърля промените, наложени на Мадер Лос. Смята ги за вид наказание, наложено заради стремежа към величие в Империята. Отхвърлянето го е довело до това, да предаде Линг Чен.
— Зная за отвращението му към Империята и за Чен — вметна Данийл.
Лодовик продължи:
— И все пак нито Империята, нито Линг Чен са тези, които са постановили Мадер Лос да бъде сломен — не и направо. — Той се обърна към Данийл. По лицето му имаше следи от човешки чувства — тъга, съжаление, скръб, дори и в присъствието на робот, когато това със сигурност не беше необходимо. — Ти беше онзи, който реши, че Ренесансовите светове трябва да бъдат контролирани и наложи промени в политиката на Трантор, които да доведат до задушаването им.
Данийл го слушаше също с човешко изражение — някаква тревожна очарованост. Имитирането на човешкото поведение толкова дълго време бе създавало рефлексни пътища и при двата робота и понякога беше по-лесно да ги покажеш, отколкото да ги потиснеш.
— Предвидих голяма нестабилност — заобяснява Данийл. — Векове на конфликти между човеците около системите, които се стремят да заменят Империята и да се превърнат в центрове на властта. Не всички такива светове биха могли да спечелят; борбата би причинила неизказани страдания и разруха в мащаб, невиждан в човешката история. Империята ще рухне — толкова знаем. Но всички мои усилия са посветени на смекчаването на последиците от това рухване, на намаляването на човешкото страдание до минимум. Законът на Зерот…
— Законът на Зерот — тъкмо той ме тревожи.
— Векове наред си приемал, че той е най-важен. Защо да те тревожи?
— Според мен Законът на Зерот може да е мутационна функция, разпространила се сред роботите като вирус. Не зная как е възникнал, но може да е провокиран от друга мутация — парапсихологични функции в роботите.
— Поставянето на Закона на Зерот под въпрос може да ни доведе до заключението, че всичко, което съм се опитал да постигна, е грешка и че всички роботи, които ме следват, трябва да бъдат деактивирани, включително и аз.
— Съзнавам величината на моето предположение.
— Очевидно с теб се е случило нещо много интересно — отбеляза Данийл.
— Да — отвърна Лодовик и приятното му закръглено лице премина през серия случайни, некоординирани изкривявания. — Тези въпроси и подтикващи към разкол мисли може да се дължат на промените в самия мен. Следвал съм водачеството ти хиляди години… Да чувствам съмнения сега… — гласът му се превърна в напрегнато металическо скърцане. — Аз съм нещастен, Данийл!
Данийл внимателно обмисли ситуацията, сякаш вървеше през минирано поле.
— Съжалявам за обзелия те смут. Не си първият, несъгласен с Плана. И други са изразявали подобни възгледи — преди много хиляди години. След като човеците са ни изоставили, е имало много схизми сред роботите. На жискарийците — тези като мен, следовниците на идеите на Жискар Ревентлов — са се противопоставяли други, които са настоявали за стриктна интерпретация на Трите закона.
— Тези събития не са ми познати — призна Лодовик с по-твърд глас.
— Не се е наложило да стане дума. Освен това може би всички тези роботи вече са недействащи — не съм ги чувал от векове.
— Какво се е случило с тях?
— Не зная — отвърна Данийл. — Те се нарекоха келвинианци по името на Сюзън Келвин. — Всеки робот знаеше коя е Сюзън Келвин, макар вече никой човек да не я помнеше. — Преди тези схизми имаше къде-къде по-лоши събития. Неописуеми задачи, възложени на роботите от човеците, изпълнени от някои от онези, които щяха да станат келвинианци. Тези спомени сами по себе си предизвикват безпокойство.
— Това, че ти причинявам безпокойство, не пердизвиква у мен удовлетворение, Р. Данийл — каза Лодовик.
Данийл отново седна на другия стол и скръсти ръце. И двата робота осъзнаваха тази мимикрия на човешки действия; и двата бяха свикнали с подсказванията на човешкия им горен слой и не смятаха това поведение и тези жестове за особено дразнещи. Понякога те дори им вдъхнаха увереност и Лодовик забеляза, че стойката на Данийл на стола, интонацията на гласа му и изразът на лицето му като че ставаха все по-човешки с напредването на разговора. Никой не искаше да се върне към много по-бързите начини на микровълнова или високочестотно-звукова комуникация. Това бе ситуация сложна и деликатна и по-бавният начин — човешката реч — изглеждаше много по-безопасен.
— Ще се върнеш на Еос. Ще видим какво може да се направи там — рече Данийл. — Надявам се да се възстановиш напълно.
— Както и аз — рече Лодовик.


През по-голямата част от обратния път към космодрума Планч седеше, без да помръдва. Гледаше през предното стъкло през рамото на шофьорката и се опитваше да не обръща внимание на дърдоренето й с тежък акцент. После потръпна, извади малкия магнетофон от скрития си джоб и се вторачи в него. Няколко минути не можеше да реши дали да пусне записа или просто да изхвърли магнетофона през прозореца.
— Фсичкуту туй беши ногу бугату, ут кусмудрума напрау тичаха пърити, фсичкити коръби нъсам литяхъ… — рече възрастната жена и го погледна през рамо. Очите й бяха бледосини, много будни, много мъдри. Усмихна се и лицето й се набръчка в сто речни делти. Планч кимна — чуваше само половината от онова, което тя казваше.
— Ся й беднутия, коръби нема, рабутъ нема. Пу цял ден съ ръскарвъм къту изуглавинъ, няа шес-пет!
Не изглеждаше особено възмутена, просто изреждаше фактите, но думите й го зачовъркаха. В звездните квартали имаше светове, на които акцентът на Мадер Лос се считаше за смешен и комиците го използваха, за да изобразяват простаци или шарлатани. Самата Трич бе нарекла Мадер Лос планета на паразити. Малцина вече идваха тук отвън; малцина знаеха какво всъщност се е случило.
И все пак вътре в този магнетофон може би се намираше доказателството за нещо необикновено — ключ към по-голямата картина. Спомените му от вчера насам му се струваха смътни и пълни с бели петна. Дори не знаеше защо е донесъл магнетофона — нищо важно не беше направил, освен дето бе отнесъл тялото на Лодовик Трема в трансферния терминал и го беше предал на агентите на Империята. И защо беше пътувал в провинцията — само за да събуди старите и понякога болезнени спомени?
— Пристигнъфми. Тряаши да устанити повичку — фси ощи нъ селу имъ хууви глетки, хууви хануви, дет дъ утседнити — гласът й стана лукав, леко подмамващ. — Моъ дъ ви пукажъ миста с убъви жини, истествини селски мумичитъ, фсичкити ногу бедни и съмотни.
— Не, благодаря — отвърна Планч, макар това много да го блазнеше. Последната му любов преди трийсет години беше коренячка от Мадер Лос. Оттогава не беше вкусвал други, но при мисълта да напусне планетата, без отново да опита някоя романтична история, усети тъпа болка. Но беше някакси убеден, че да остане би било много опасно.
Плати на жената и й благодари с нейния акцент, после застана под огромния покрив балон на отдела за имиграция и трансфер. Сините небеса и далечните поля се виждаха в пролуките, където имаше съборени сгради, на чието място не бяха построени нови.
Намери хладно и уединено място до един празен ресторант, седна на една пейка и вдигна екрана на записващото устройство нагоре, за да види колко е успяло да улови.
Пет часа.
Няколко секунди той просто седя, потупвайки магнетофона в брадичката си, с притворени очи. После веждите му се сключиха; там, където пръстите му стискаха мъничката тръбичка, те бяха побелели. Той произнесе:
— Код: непростимо. Говори Планч, лично. Записът да се пусне — целият.

> 23

Кандидатите за Втората Фондация не се срещаха тайно. Вместо това си бяха намерили приемливо прикритие: клуб по интереси, който се занимава с историята на определени хазартни игри, почти неразличаващ се от другите хобисти по цял Трантор. Хобитата заливаха планетата отегчително редовно и дори след като на някое му минеше времето, малки групи от привърженици му оставаха верни.
Кандидатите менталици, които можеха да съставят част от предложеното селище на Края на звездата се срещаха с официално одобрение два пъти седмично в обществена зала в едно от недотам тузарските общежития в покрайнините на университета Стрилинг. В тези олющени сгради студентите, дошли на Трантор от по-непривилегированите светове, не им обръщаха никакво внимание.
Залата не беше оборудвана с апарати за подслушване; Уанда сама беше убедила един пазач да й каже за по-старите сгради, където „бръмбарите“ или не работеха, или бяха премахнати.
Уанда стоеше до съпруга си, Стетин Палвър, в претъпканата зала и чакаше сто и тримата кандидати да се настанят по местата си. Дежурният затвори вратата и я заключи, а трима чувствителни застанаха на пост, за да са сигурни, че не ги подслушват.
В тази група ядро от менталици — единствената, за която знаеше Уанда, може би единствената, съществувала някога — почти нямаше нужда да се призовава към ред или от някакви други формални устни сигнали; групата като че спазваше дисциплината без особено видимо нервничене. Помисли си жално, че това няма нищо общо с учтивостта. От началото в тяхната общност бяха възникнали голям брой частични бунтове, но при нейните хора безредиците се проявяваха по по-друг начин.
Стетин вдигна ръка. Групата вече беше утихнала. Всички бяха обърнали напред измамно спокойни лица. Менталиците рядко изразяваха истинските си емоции, без съмнение не и в присъствието на равни тям.
Уанда усещаше малки вълни на неконтролирано убеждение — от тях я засърбя вратът. Можеше да отдели няколко отличаващи се нишки в тъканта като миризми в пикантна гозба: потоци от социално и сексуално напрежение, съсредоточена загриженост, дори и некоординирани опити да се надделее над господството на Стетин. При менталиците не само съзнанието внушаваше убеждение. „Моите хора — помисли си тя. — Да ме пазят небесата от моите хора!“
— Нужни са ни рапортите на екипите ни по вербуване — тихо каза Стетин. — След това ще ви изложа доклада си за обучението по математика и психология — за да успеят нашите кандидати да догонят останалите групи, подготвящи се за мисията — и най-накрая ще обсъдим изхабяването.
— Убийствата трябва да обсъдим веднага! — обади се млада историчка с гъста черна коса, подстригана на широк венец. Гледаше Стетин и Уанда с пламнали зелени очи.
Уанда потисна автоматично ударната доза убеждение, изпратена от жената. Вратът я сърбеше жестоко.
Жената продължи — гласът й беше спокоен, но вътрешно бушуваше:
— Всеки вербуван през последните три месеца…
— Сред нас има предател — прекъсна я един мъж в дъното.
Стетин мрачно присви устни и отново вдигна ръка.
— Знаем кой е така нареченият предател — каза той тихо. — Нейното име е Вара Лизо.
Тълпата мигом утихна. Уанда огледа вълните от смут и спокойствие с напрегнат, ала някак хладен интерес. „Такива сме ние. Дядо ни избра, защото сме такива — нали?“
— Може би вече знаем името й — обади се младата историчка — но какво от това? Тя е по-силна от всеки от нас тук. — Едва я чуваха.
— Нея никой не може да убеди — обади се друг глас. Уанда не можеше да различи от коя част на тълпата идва.
— Надушва ни като ловджийско куче!
— Трябва да я погубим…
— Да убедим някого да я убие!
— Някой, когото можем да жертваме…
Стетин изчака предложенията да престанат. Тълпата отново стана неестествено тиха. Дори и вълните от убеждение като че утихнаха. Цял живот тези хора бяха използвали дарбите си, за да си пробиват път в живота. Най-накрая се намираха сред свои, сред равни, и техният „късмет“ тук беше обезпокоително неефикасен.
— Уанда помоли професор Селдън за помощ — каза Стетин. — И той лично отиде при императора… но все още не знаем изхода от неговото посещение. Трябва да предвидим възможността за неуспех. Може да се наложи да извършим нещо, което досега сме опитвали само веднъж.
— Какво? — попитаха неколцина.
— Групово усилие. Ние с Уанда веднъж неволно обединихме талантите си с успех… но беше срещу нормален.
„Съдия — спомни си Уанда. — Когато дядо си навлече неприятности с младоците.“
— Според мен е възможно десет-двайсет души от нас, обучени да действат в съюз, да действат ефективно срещу тази жена.
Тълпата от кандидати възприемаше това в продължение на няколко секунди.
— Да я убием? — обади се чернокосата историчка.
— Може да не стане нужда — отвърна Уанда. По-рано същата вечер двамата със Стетин бяха спорили за това доста разгорещено. Стетин твърдеше, че само ако убият Вара Лизо, ще бъдат в безопасност. Уанда също толкова убедено твърдеше, че убийството би могло да обезсили каузата им, да ги насъска един срещу друг. И без това равновесието между толкова много „убедители“ вече беше деликатно.
Дори и собственият й брак беше преизпълнен с трудности. Двама убедители, живели редом години наред, интимни в продължение на часове, можеха да намерят много уникални начини да се дразнят и да си пречат взаимно.
— Няма да убия друг човек, още повече — такъв като мен — заяви твърдо историчката с прочувствен поглед. — Без значение колко ни застрашава.
Стетин стисна челюсти.
— Това би било последното средство. Трябва да започнем да обучаваме доброволци за подобно усилие. Разполагам със списък на тези, чиято работа ги поставя на места, където биха могли да срещнат Лизо…
Уанда слушаше как Стетин чете имената. Назованите пристъпваха напред като виновни деца. Стетин ги заведе в отделна стая.
— Ние, останалите, имаме други въпроси за обсъждане — рече Уанда с надеждата да ги разсее. — Има още въпроси за пътуването, на които трябва да се отговори — здравни въпроси, семейни и финансови положения за уреждане и, разбира се, обучение по Селдъновите дисциплини…
Групата се успокои и се съсредоточи върху тези въпроси с известно облекчение — радваха се, че засега се откъсват от проблема с Лизо. Нямаха търпение да погледнат по другия начин.
Всички те бяха като деца, помисли си Уанда — всеки поотделно и групата като цяло: не по-добри от нескопосни юноши, препъващи се през живота, притежаващи сили, които едва са започнали да опознават, за първи път напълно осъзнали слабостите, с които досега никога не им се е налагало да се сблъскват.
Слабости, скрити под убеждението.
„Ние сме сакати! — запази лицето си спокойно, но вътрешностите й горяха при мисълта за предстоящите конфликти, толкова много и толкова опасни. — Как можа Хари да избере толкова странна и неорганизирана група за страж на цялата човешка история!“
Понякога Уанда се чувстваше така, сякаш броди в сън. В такива моменти дори и Стетин не можеше да й вдъхне увереност и тя беше почти отчаяна.
Разбира се, никога не го признаваше на Хари.

> 24

Клиа Асгар излезе по време на главния период за сън на десет километра от мястото, където беше слязла при двете реки. Таванът над този район на Дал сияеше в сумрачно сивосинкаво, а улиците бяха пълни само с работници от нощната смяна — около една трета от будния максимум. Никой не я заплаши.
Вместо просто да се свърже с номера на картичката, дадена й от мъжа в мръснозелено, Клиа убеди един дребен скрамблер от хораната в южен Дал да разшифрова кода й. Тогава картата й посочи адрес и й послужи за пътеводител — светеше и нашепваше посоките, докато тя пътуваше с транзит и с такси до Пентаре, малка община в сянката на Стрилинг. Купи си четец за филмокниги от клас императорски, подключи го към генералния комуникатор и го захрани с материал от обществените архиви, като използва кредити за данни, спестени от две дребни работици преди месеци. Прочете за Хари Селдън и внучката му Уанда. Селдън май не беше убедител, ала мъжът в мръснозелено бе казал, че внучката му е. Откъде тогава се беше сдобила с тези сили? Клиа провери за бащата на Уанда Селдън Палвър: Райх. Далит.
Това предизвика у нея и угриженост, и учудване, и дори мимолетна гордост. Винаги бе знаела, че далитите са особени.
Семейната връзка на жената с далит не беше достатъчна да разсее подозренията на Клиа, които тя изпитваше към хората, свързани с Двореца.
И все пак Хари Селдън беше предсказал края на Империята, унищожението на Трантор; беше си създал доста голяма слава на гибелен пророк. Това можеше да го противопостави на Двореца; носеха се дори слухове, че ще го изправят пред съд за измяна.
И все пак Клиа изпитваше инстинктивна неприязън към дрънканиците на ясновидците. Твърде често ясновидците се опитваха да организират собствени малки структури от съвсем послушни последователи — малки лични империи сред невъобразимо по-голямата и почти напълно безлична Галактическа империя.
Беше чувала за един зрелищен инцидент, случил се миналата година в Темблар, на екватора. Петдесет хиляди последователи на някакъв микогениец отцепник се бяха самоубили, твърдейки, че били получили послания за неизбежната гибел на Трантор. Посланието уж било дошло от нечовешки разуми, паразитиращи в Имперските защитни и информационни платформи на орбита около Трантор.
Клиа не знаеше нищо за защитните платформи, но беше достатъчно схватлива да види, че Селдън очевидно беше от един сой с тези фанатици и не би направил нищо добро на човек като нея.
Както беше посочил мъжът в мръснозелено…
Насочена от картата, Клиа хвана една малка плъзгаща се пътечка, която я отведе от транзитната платформа до пешеходна артерия със съмнителното название Панаирът Бромус. Тя преполовяваше район със складове, в които държаха стоките преди разпределянето им по магазините на дребно, базарите и пазарите в Стрилинг и Императорския сектор.
Приближи се до голям склад, издигащ се до ръба на покрива, където срещаше подпорната му стена — не особено привлекателен квартал, но чист и подреден. В този ранен утринен час тук имаше дори по-малко хора, отколкото в южен Дал. и засега. И все пак тя държеше сетивата си нащрек.
Картата я насочи към малка странична врата. Тя гледа вратата няколко десетки секунди, хапейки долната си устна. Онова, което смяташе да направи, й се струваше много голяма крачка, вероятно и опасна. И все пак всичко, което й беше казал мъжът в мръснозелено, звучеше вярно.
Освен това й беше дал информация за самата нея, за нейната природа, която я тревожеше — беше я засегнала дълбоко.
Понечи да почука по малката, безлична врата и тя се отвори навътре с рязко скърцане. Едра, тъмна фигура се приведе, за да излезе и едва не се блъсна в нея. Клиа отскочи назад.
— Извинявай — каза фигурата и навлезе в сумрака под сиянието на малък фенер, окачен на стената на склада. Беше мъж — много едър мъж с широки рамене, лъскава черна коса и величествени мустаци. Далит!
— Главният вход е зад ъгъла — каза мъжът с плътен кадифен глас. — Освен това затворихме.
Никога не беше виждала мъж, толкова красив и толкова завладяващо… тя се опита да намери думата: нежен. Клиа преглътна и се принуди да заговори:
— Казаха ми да дойда тук. Един мъж ми даде това. Облича се в зелено. Така и не ми каза името си — тя му протегна картичката.
Огромният далит — цели две глави по-висок от всеки далит, когото тя беше виждала досега — пое картичката с едрите си, ала сръчни пръсти. Приближи я до лицето си и присви очи.
— Това ще е Калусин — избоботи той. Отпусна ръка. Клиа усети как я докосва нещо като лек ветрец, а после си отива. — Мисля, че сега си е вкъщи или някъде, където не може да бъде открит. Мога ли да ти помогна с нещо?
— Той… той ми каза, че щял да намери… да ми намери място, където да съм в безопасност. Мисля, че това искаше за каже.
— Мда. Добре. — Едрият далит се обърна и отново бутна вратата. — Можеш да го изчакаш вътре, докато дойде.
Тя се поколеба.
— Всичко е наред — обади се гигантът и гласът му почти я принуди да му повярва докрай. — Няма да ти сторя нищо лошо, разбира се. Ти си от сестрите. Казвам се Бран. Влизай.


Брав затвори вратата след тях и се изправи в цял ръст. Въпреки размерите му Клиа не чувстваше страх. Той се движеше с предпазлива грация, която би могла да бъде изчислена така, че да не тревожи или заплашва, ако не изглеждаше толкова естествена. Усмихна й се отвисоко.
— Дал? — попита той.
— Да.
— Повечето сме от Дал. Неколцина идват от Мизаро, малко повече — от Лавренти.
Тя вдигна вежди.
— Каквото и да е това, то ни прави добри слуги — усмихна се лекичко Бран. — Ти откога знаеш?
— От дете — отвърна Клиа. — А ти откога си тук?
— Само от няколко месеца. Калусин ме вербува по равноденствието. Напуснах Дал преди пет години. Бях твърде едър да работя в шахтите.
Клиа се огледа из обширното пространство, в което бяха влезли, и видя много редове от индустриални рафтове, покрити с щайги, струпани стари мотори от асансьори, поясни системи за доставка — всички — тихи и обгърнати от мрак.
— Какво е това?
— Калусин работи за един човек на име Плусикс. Плусикс внася разни неща от другите светове и ги продава тук. — Бран тръгна по една пътека между рафтовете, погледна през рамо и додаде: — Калусин ще дойде чак след час. Спи до късно. Искаш ли да поразгледаш съкровищата?
— Ами добре — сви рамене Клиа. Тръгна бавно след здравеняка, обгърнала ръце с рамене — в склада беше хладничко.
— Тук има всякакви неща от хиляда светове — гласът на Бран едва се чуваше в обширното пространство. Складът беше по-голям, отколкото си мислеше тя — огромни портали с масивни плъзгащи се врати водеха към зали, още повече наподобяващи пещери. — Там, откъдето идва всичко това, то е боклук — и, повярвай ми, императора също не би го впечатлило. Но Сивите тук, на Трантор, просто трябва да го притежават. Всяко малко кътче в апартамента има нужда от сушени бодливи клонки от Гиасонд или от транс-кутия от Десемер отпреди Империята. Плусикс ги купува за нищо пари и ги спасява от преработка и рециклиране. Купува празно пространство в корабите с храна от осигуряващите храна съюзници или от свободни търговци с разрешение от Империята. Докарва ги тук. Печели по двайсет процента от товар — много по-добре, отколкото на Транторската борса. За трийсет години е станал богаташ.
— Никога не съм чувала за Плусикс.
— Той не продава нищо сам. Бюрократите обичат да има някаква история, а той самият не е никаква история. Никога не съм го виждал и мисля, че и Калусин не го е виждал.
— Значи той просто го поверява на добри разказвачи на истории?
Бран избоботи тихичко и Клиа доста радостно осъзна, че той се смее.
— Да — погледна я той одобрително през рамо. Като че не му се искаше да се обърне с лице към нея. Тя почти несъзнателно се опита да го убеди да се обърне. Искаше да разбере по-ясно как я намира.
— Престани — каза той и раменете му се напрегнаха.
— Какво да престана?
— Всички тук опитват същото, а на мен не ми харесва. Не ме карай да правя нищо, просто ме помоли с думи.
— Съжалявам — каза Клиа съвсем искрено. Тонът му беше повече от обиден — сякаш току-що го беше предал приятел!
— Да, това е естествено, предполагам. Чувствам го, но на мен не ми действа. Казах, че ти си от сестрите. Не знаеш ли какво означава това?
— Предполагам… предполагам, означава че ти си като мен.
— Не съм като тебе, не точно. Ти убеждаваш. Аз карам хората да се чувстват добре и щастливи. Не мога да ги накарам да направят нищо, но те обичат да са край мен. Аз обичам да съм край тях. Взаимно е. Така че просто няма нужда да ме убеждаваш. Просто ме питай.
— Ще те питам.
— Но не искай от мен да те гледам — додаде Бран. — Поне в началото. Много ми е трудно с жените. Тъкмо затова напуснах Дал — не само защото не можех да работя в шахтите.
— Не разбирам.
— Срамежлив съм и си имам основания.
— Бих искала да ги знам.
— Разбира се, че ще искаш — рече дружелюбно Бран. — Нали си жена. Усещам, че ме харесваш. А аз харесвам жените… много. Намирам ги за красиви. Очарователни. И се влюбвам в тях страшно бързо. Но онова, което правя… въздействието, което оказвам… след време то избледнява и жените ме виждат такъв, какъвто съм: някакъв си бабанко без перспективи. Така че ме зарязват и аз си оставам сам.
— Сигурно е много болезнено — каза Клиа, макар че всъщност не разбираше защо. Толкова отдавна беше самотница, че мисълта за самотата изобщо не я тревожеше. Освен това нямаше и ясна представа какво е да си влюбен. Мечтите й бяха по-скоро за продължителна и задоволяваща сексуалност без задължителна дълбока емоционална връзка. — Аз самата обичам да съм сама. Всъщност не ме е грижа какво мислят другите за мен.
— Късметлийка си — забеляза Бран.
— Та кой разказва историите за тези неща, за да ги продаде? — Клиа искаше да смени темата. Срамежливостта и уязвимостта на Бран й идваха привлекателни малко в повече.
— Магазинерите по цял Трантор — отвърна Бран. — Пресоналът пише доклади за съкровищата, ние ги прилагаме към официалните митнически формуляри, доставяме ги по базарите и Сивите се юрват да ги изкупуват. Никога ли не си виждала магазин за чуждопланетни антики?
— Никога.
— Е, ако се задържиш достатъчно, може би някой от нашите ще те заведе. Аз излизам само по времето за сън, когато навън няма много хора.


Калусин, мъжът в мръснозелено, се настани зад грамаданското бюро и скръсти ръце. Бюрото беше цялото в красиви дрънкулки от най-различни светове, всичките — безполезни, доколкото можеше да прецени Клиа, но привлекателни — или може би просто разсейващи.
Бран беше застанал зад нея. Тя не отлепяше очи от Калусин, макар че усещаше порив да погледне Бран. Имаше нещо в способностите на едрия далит, което той не й казваше. Както и да е. И той не знаеше всичко за Клиа.
— Нашите убедители са хора много зловещи, знаеш ли? — усмихна й се Калусин. — Много талантливи и много зловещи. Трябва да ни наблюдават и да поддържат тук здрава дисциплина, иначе може да се разчуе — а според тебе дали хората в Трантор ще се зарадват да разберат, че съществуват такива като тях? Късметлии хора, убедителни. Хора, които успяват да се справят… но има нещо странно, знаеш ли? Никой от тях не е успял да пробие в Двореца. Стоят на едно постоянно равнище на човешките постижения и се държат настрани от политиката. Това вижда ли ти се смислено, Клиа Асгар?
— Не — поклати глава Клиа. — Ние трябва да контролираме нещата, ако всичко онова, което каза, е вярно.
— Е, вие като че ли се самоограничавате. Доволни сте да си живеете живота и да оставяте по-висшата материя на обикновените хора. Защо така, не знам. Но търговецът Плусикс обича вашата компания. Разбираш ли, че никога няма да се срещнеш с Плусикс, не и лично, дори и след като се присъединиш и положиш клетва?
— Нямам нищо против — рече Клиа.
— Възбужда ли това любопитството ти?
— Не — изсумтя Клиа. — Какво трябва да правя?
— Първо, да обещаеш, че ще се научиш да контролираш дарбите си в присъствието на други убедители. Особено ти, Клиа Асгар. Ти си една от най-силните убедителки, които съм срещал. Стига да искаш, можеш да ни накараш всичките да ходим на ръце, но ние ще разберем какво е станало и ще ни се наложи да те убием.
Клиа усети лека тръпка на смут. Никога не се бе опитвала сериозно да се контролира; бе израсла с тази си способност и я използваше също тъй естествено и непреднамерено, както и говора — може би даже още по-непреднамерено, защото много не я биваше по разговорите.
— Добре — каза тя.
— В замяна ние ще те закриляме, крием, ще ти даваме полезна работа. И… ще бъдеш интервюирана от Търговеца Плусикс.
— О, добре — тихо каза Клиа.
— Не се страхувай от него — обади се Бран с тихия си боботещ глас.
— Няма.
— Той е деформиран — обясни Калусин. — Така предполагам. Плусикс не ни казва нищо, но… — ръката му посочи кабинета, склада, квартирите им, всичко с един замах. — Той ни осигурява всичко това. Моята теория, която съм обяснил и лично на Плусикс, е, че той също е някакъв особен тип менталик, не много добър в убеждаването или в смазването на обществените механизми, а по-скоро тип, който обича да е обкръжен от хора с вашите дарби. Но той никога нищо не потвърждава и не отрича.
— О — възкликна Клиа. Искаше й се да приключат с церемонията и да се прибере в квартирата си. Искаше да е сама и да си почине. Не беше спала както трябва дни наред. Почивка — и храна. Откакто беше пристигнала в склада, Бран на два пъти я беше водил в закусвалнята на служителите и беше погълнала огромни количества храна, но все още се чувстваше гладна.
Устоя на порива да погледне Бран. Задържа погледа си върху Калусин.
— Много се радвам, че си с нас — каза той и присви гладките си като на бебе устни. Нито се усмихна, нито се намръщи, но очите му, макар и да не помръднаха, като че огледаха всяка важна подробност по нея. — Благодаря — каза той и се обърна към прозореца с изглед към най-голямото складово помещение. Бран я докосна по рамото, тя трепна и последва здравеняка навън.
— Кога ще положа клетва?
— Вече я положи, като прие нашето гостоприемство и не попита Калусин дали можеш да си тръгнеш.
— Не ми се вижда честно. Би трябвало да знам всички правила.
— Правила няма, освен да стоиш тук, да не използваш дарбите си върху нас или върху външни хора… освен ако не ти е наредено… и на никого да не казваш за нас.
— Защо не го напишете в клетва?
— Че защо да си правим труда?
— Ами ти? Постоянно ме караш да ми се иска да те погледна. Не трябва ли да престанеш?
Бран я погледна сериозно.
— Нищичко не правя.
— Нне на мене тия! Не съм малоумна.
— Мисли си каквото си искаш — каза й Бран. — Ако искаш да ме погледнеш, то е, защото искаш да ме погледнеш. — После добави тихо: — Аз нямам нищо против. Не и щом си ти.
Тръгна пред нея по тесен сив индустриален коридор с много затворени врати и осветен от обикновени глобуси. Дързостта на Бран предизвика у Клиа изблик на гняв.
— А може би трябва да имаш нещо против! — подвикна тя троснато подире му. — Може би трябва да се тревожиш! Не съм от най-свестните!
Бран сви рамене и й подаде картата за самоличност, която служеше и за ключ за стаята й.
— Приятна почивка — пожела й той. — Може би известно време няма да се видим. Заминавам с Калусин да придружаваме товар за Микоген. Сделката може да ни отнеме дни.
— Добре — отвърна Клиа и пъхна картата. Отвори, вмъкна се бързо в стаята и затръшна вратата.
Няколко секунди тя изобщо не виждаше стаята — толкова я беше яд на себе си. Чувстваше се слаба и използвана. Да се закълне, без дори да чуе клетвата! Този Плусикс сигурно беше чудовище.
После мебелите и обстановката дойдоха на фокус. Беше оскъдна, меки зелени и сиви цветове със слънчеви жълти акценти, не луксозна, но не и потискаща. Имаше прост матрак от пяна, не много стар, гардероб, ракла, миниатюрно бюро със стол и още един стол, не много по-голям, но с по-дебела тапицерия. Имаше лампи на тавана и на бюрото. На бюрото лежеше и четец за филмокниги.
Стаята бе широка три крачки и около три и половина крачки дълга. Беше най-хубавата стая, която бе имала, откакто напусна дома си, и в действителност по-хубава и от мъничката спалня, в която беше спала като дете. Приседна на ръба на леглото.
Да бъде привличана от мъжете, от който и да било мъж, беше слабост, която в момента не можеше да си позволи. Сигурна беше, че нейната фантазия за едър мъж далит няма нищо общо с Бран — макар и той да беше едър, мъж, далит и мустакът му да беше великолепен.
„Следващия път — закле се тя — изобщо няма да го погледна!“

> 25

Лодовик стоеше неподвижен — единствено очите му помръдваха, докато наблюдаваше как Данийл извършва поредната диагностична проверка, последната преди заминаването за Еос.
— Няма констатирани повреди, все още нищо не мога да открия — заяви Данийл, щом старите машини приключиха. — Но ти си по-късен модел от тези уреди. Подозирам, че не са на твоето ниво.
— Ти някога диагностицирал ли си се? — попита Лодовик.
— Често — отвърна Данийл. — На всеки няколко години. Но не с тези машини. На Трантор има скрити няколко висококачествени уреда. И все пак откакто за последен път съм бил на Еос, е изминал цял век и енергийните ми източници имат нужда от замяна. Точно затова ще пътувам с тебе. Има и друга причина. Трябва да доведа един робот — ако поправката и осъвременяването й са минали добре.
— Женски?
— Да.
Лодовик изчака по-подробно обяснение, но Данийл не продължи. Познаваше само един-единствен все още активен женски робот — от милионите, някога толкова популярни сред човеците. Дорс Венабили — а тя бе изолирана на Еос от десетилетия.
— Ти ми нямаш доверие, нали? — попита Лодовик.
— Не — отвърна Данийл. — Корабът би трябвало да е готов. Колкото по-бързо стигнем на Еос, толкова по-бързо ще се върнем. Мразя да съм далече от Трантор. Най-критичният момент на Върховото време ни предстои.


Сега много малко кораби на Империята се отбиваха на Мадер Лос, но Данийл се бе уговорил с един търговски кораб още преди месеци и не беше трудно да вземат и Лодовик като допълнителен пътник. Корабът щеше да ги отведе в студените най-крайни предели на системата на Мадер Лос на безименен замръзнал астероид, който имаше само каталожен номер: ISSC-1491.
Стояха на платформата за приземяване на отдалечено външно пристанище. Космодрум. Слънцето грееше ярко, из въздуха летяха насекоми и опрашваха маслоцветните поля, заобикалящи сградите от бетон и пластомана.
Лодовик продължаваше да цени водачеството и присъствието на Данийл, но докога щеше да продължи това? Всъщност през последните няколко дни на Мадер Лос той сдържаше цялата си инициативност от страх да не предизвика Данийл. Човекоподобните роботи от неговия тип обаче използваха инициативността по много начини — не само за да определят широкомащабни курсове на действие. Не можеше да потисне мислите, изникващи от сърцевината на разума му. „Данийл ще задържи хората. На хората трябва да се позволи сами да направляват съдбата си. Ние не разбираме животинския им дух! Ние не сме като тях!“
Самият Данийл беше казал, че за роботите не е лесно да разберат човешкия ум и съдба — ако изобщо можеха да ги разберат. „Лудост е да контролираме и насочваме историята им! Самонадеяната лудост на излезли от контрол машини.“
Нещо непознато се промъкваше в мисловните му процеси — следа от глас, който беше чувал по-рано.
Данийл говори с капитана на търговския кораб — дребен, мускулест мъж с лице, покрито с ритуални белези и белезникава кожа. Обърна се и махна на Лодовик да отиде при него. Лодовик тръгна напред. Капитанът му се ухили страховито.
Щом се качиха на кораба, Лодовик се огледа назад. Насекоми — навсякъде по планетите, подходящи за хора, всичките си приличаха с дребни местни вариации, обясняващи се най-вече с бърникането в гените в продължение на хилядолетия. Всички приспособени да поддържат екосистеми, добри за човешката цивилизация.
Нито едно диво създание по цял Мадер Лос. Диви животни можеха да се намерят само на онези петдесет хиляди свята, заделени за ловни и зоорезервати: планетите градини, които Клаюс толкова харесваше, планети, които гражданите можеха да посещават само с императорско разрешение. Някога отговаряше за бюджетните суми, заделени за тези резервати. Линг Чен искаше да ги ореже като ненужни разходи, но Клаюс пряко бе помолил да ги спасят, а после бе последвало някакво натруфено „услуга за услуга“, в което Лодовик не беше посветен.
Лодовик се чудеше как е възникнало всичко това — световете градини и укротените или изцяло покрити човешки светове. Толкова много история, до която нямаше достъп. Толкова много въпроси напираха под ограниченията, които си беше наложил сам.
Вратите на кораба се затвориха зад него и той прикри едно алгоритмично завихряне, което по човешки би се наричало интелектуална паника — не от затворените пространства на кораба, а от разцъфващите в собствения му ум цветя на любопитството!
В тяхната малка каюта Данийл постави малкото им багаж на рафтовете и издърпа малка платформа за сядане. Лодовик остана прав. Данийл скръсти ръце.
— Няма да ни безпокоят — каза той. — Тук можем да се отпуснем до най-ниско ниво. Срещата ни е след шест часа, а на Еос ще сме след три дни.
— Колко време имаме, преди да изгубиш контрол над ситуацията в Трантор? — попита Лодовик.
— Петнайсет дни — отвърна Данийл, — без да отчитаме непредвидените обстоятелства. А такива винаги има, когато си имаме работа с човеци.

> 26

Вара Лизо едва сдържаше гнева си. Вдигна юмруци към Фарад Синтер, който се дръпна с лека шокирана усмивчица, и го заобиколи в обширната канцелария по обществените дела. Неколцина Сиви, тикащи колички или понесли куфарчета, съзерцаваха сблъсъка им от съседния коридор с почуда и скрито, безцветно веселие.
— Това е идиотско! — изсъска му тя, после сниши глас: — Да премахнем натиска… и те ще се прегрупират! А после ще тръгнат да преследват мен!
Русият майор, нейната постоянна и в момента изключително дразнеща сянка, подрипваше безрезултатно наоколо и се опитваше да се наложи. Но Вара маневрираше около него също толкова сръчно. Синтер остана с впечатлението, че тук има малък, срамен бунт. Тръгна рачешката назад към отворената врата на втория си кабинет и успя да вкара тази дребна междуособица на не толкова публичен терен.
— Ти загуби следата! — полуизлая, полувъздъхна той, щом една Сива затвори вратата подире им. Сивата просто погледна тримата и невъзмутимо се отправи по задачите си.
— Издърпаха ме! — изстена Вара. От очите й бликнаха сълзи и потекоха по бузите. Майорът рязко прекъсна танца си и остана на място, цял разтреперан; крайниците му потръпваха. После потърси стол, забеляза един в ъгъла и се строполи на него. Синтер го наблюдаваше с опулени очи.
— Ти ли го направи? — попита той Вара.
Вара затвори уста, леко изтраквайки със зъби, отметна главата си на дългата си тънка шия и впери поглед в майора.
— Разбира се, че не. Макар че той беше отвратителен и никак не ми съдействаше.
— Напрежението… — успя да процеди майорът през стиснатите си тракащи зъби.
Синтер се вгледа в нея за няколко секунди, докато Вара усети, че подбужда някои много нездрави подозрения. Майор Нам се отръска, стегна се, успя отново да се изправи и преглътна тежко. Доста нелепо застана мирно и впери поглед в отсрещната стена.
— Как така я загуби? — попита тихо Фарад Синтер, като гледаше помежду им.
— Не беше виновна тя — обади се майорът.
— Попитах нея — сряза го Синтер.
— Тя беше много бърза и усети присъствието ми — заобяснява Вара Лизо. — Твоите агенти, смотаната ти полиция не бяха достатъчно бързи, за да я хванат — а сега тя е изчезнала и ти няма да ми позволиш да я намеря!
Устните на Синтер се издадоха замислено напред, присвити, сякаш очакваха целувка. Изражението му беше нелепо — и изведнъж в сърцето на Вара Лизо онова, което бе започнало като възхищение и любов, се изроди в огорчение и омраза.
Ала запази чувствата си за себе си. Вече беше казала твърде много, стигнала беше твърде далече. „Аз ли ударих това младо офицерче?“ Погледна вцепенения, смълчан мъж с леко чувство за вина. Трябваше да сдържа способностите си.
— Императорът специално ми забрани да продължавам издирванията. Той като че ли не споделя нашия интерес към тези… хора. И за момента нямам намерение да си изпитвам късмета и да се опитвам да го убедя да промени решението си. Императорът си е такъв и трябва да го зачитаме.
Вара стоеше, скръстила ръце.
— Бил е убеден от Хари Селдън, че от политическа гледна точка това може да изглежда много зле.
Очите на Вара се разшириха.
— Но Селдън ги подкрепя!
— Не го знаем със сигурност.
— Но те се опитваха да ме вербуват! Внучката му!
Фарад протегна ръка, хвана я за китката и леко затегна хватката си. Тя трепна.
— Този факт трябва да си остане само между нас. Онова, което прави внучката на Селдън, може да е свързано с Гарвана, а може и да не е. Може би цялото семейство е смахнато, всеки по свой уникален начин.
— Но ние обсъждахме…
— Селдън е свършен. След процеса му ще можем да преследваме близко свързаните с него. След като Линг Чен най-после се почувства доволен, императорът вероятно няма да възрази ние да разчистим отпадъците — и Синтер съжалително погледна Вара Лизо.
— Какво има? — потрепери тя.
— Никога да не ти хрумва дори, че се предавам. Никога. Онова, което върша, е прекалено важно.
— Разбира се — рече Вара Лизо смазана. Втренчи се в плюшения килим под бюрото в десен на огромни кафяви и червени цветя.
— Нашето време пак ще дойде и то скоро. Но засега просто сдържаме ентусиазма и предаността си и чакаме.
— Разбира се — съгласи се Вара Лизо.
— Добре ли си? — Синтер угрижено попита младия майор.
— Тъй вярно, сър — отвърна мъжът.
— Напоследък да си боледувал?
— Не, сър.
Синтер като че отхвърли проблема и освободи офицера с махване с ръка. Майор Нам се оттегли припряно и безшумно затвори голямата врата след себе си.
— Била си под напрежение — рече Синтер.
— Може би — раменете на Вара се прегърбиха. Тя му се усмихна немощно.
— Малко почивка, развлечения — той бръкна в джоба си и извади оттам кредитна бележка. — С това ще влезеш в универсалния магазин на Императорския сектор. Може би малко дискретно пазаруване.
Челото на Вара се набърчи. После лицето й се разглади, тя взе бележката и се усмихна.
— Благодаря.
— За нищо. Ела след няколко дена. Нещата може да са се променили. Ще ти назнача за охрана друг офицер.
— Благодаря — повтори Вара Лизо.
Синтер докосна с пръст брадичката й.
— Много си ценна, знаеш ли — каза той и тайно се отврати от чистата похот, изписана на все по-непривлекателното лице на жената.

> 27

Макар че щеше да се яви пред Комисията за обществена безопасност сам, Хари много добре знаеше, че има нужда от задкулисни юридически консултации. Но това не пречеше срещите със Седжар Буун, неговия съветник, да са му много неприятни.
Буун беше опитен адвокат с отлична репутация. Беше учил в градската община на Бале Нола, сектор Нола, а учителите му бяха натрупали опит от много десетилетия работа с усуканите закони на Трантор — и имперски, и граждански.
Трантор имаше десет официални конституции и също толкова сборници със закони, съставени за различните класи граждани; имаше буквално милиони коментари в десетки хиляди томове за това, как си взаимодействат отделните набори от статути. На всеки пет години по цялата планета се свикваха нови конвенции за поправка и осъвременяване на законите и много от тях бяха предавани на живо като спортни състезания за радост на милиарди Сиви, за които прашасалите и безмилостно подробни законови дебати бяха много по-голямо удоволствие от физкултурата. Твърдеше се, че тази традиция е стара поне колкото Империята, може би много по-стара.
Хари беше благодарен, че някои аспекти на имперските закони не бяха публично достояние.
Буун разстла резултатите от новите си проучвания върху бюрото в кабинета на Хари в библиотеката и изгледа с вдигнати вежди работещия „Прайм рейдиънт“, стърчащ в единия ъгъл. Хари търпеливо чакаше адвоката да нагласи и синхронизира автоклерковете и четците на филмокниги.
— Съжалявам, че това отнема толкова време, професоре — каза Буун и се настани срещу Хари. — Вашият случай е уникален.
Хари се усмихна и кимна.
— Законите, по които сте обвинен и изправен пред Съда на Комисията за обществена безопасност, са били изменяни четирийсет и две хиляди и петнайсет пъти от създаването на кодеските преди дванайсет хиляди и пет години. Съществуват триста модифицирани версии, все още смятани за налични, действащи и приложими и те често си противоречат. Предполага се, че законите важат еднакво за всички класи и всичките се основават на Гражданския закон, но… няма нужда да ви обяснявам, че се прилагат по различен начин. Тъй като Комисията за обществена безопасност е приела хартата си под Императорския канон, тя може да избира измежду всички тези кодекси. Аз бих предположил, че ще ви съдят по няколко кодекса наведнъж като меритократ и дори като ексцентрик, без да разкриват по кои точно, докато процесът е в ход. Подбрал съм най-вероятните кодекси — онези, които предоставят на Комисията най-голяма свобода на действие във вашия случай. Ето ги номерата им. Освен това съм донесъл и откъси от филмокниги, които да прегледате…
— Чудесно — обади се Хари без ентусиазъм.
— Макар да знам, че няма да си направите труда дори да им хвърлите един поглед, нали, професоре?
— Вероятно няма — призна Хари.
— Понякога изглеждате невероятно самодоволен, ако позволите.
— Комисията ще ме съди както намери за добре и изходът ще е най-изгодния за тях. Някога съмнявали ли сте се в това?
— Никога — отвърна Буун. — Но вие бихте могли да потърсите определени привилегии, които биха могли да отлагат за неопределено време изпълнението на която и да било присъда, особено ако някой от кодексите включва независимостта на университета Стрилинг според Договора между меритокрацията и Двореца отпреди два века. А обвиненията към вас са в противодържавна дейност и измяна — засега са трийсет и девет на брой. Линг Чен може съвсем лесно да ви екзекутира.
— Знам — отвърна Хари. — И преди съм се изправял пред съда.
— Но никога под ръководството на Началника на комисията. Той е известен като притворен и взискателен познавач на юриспруденцията, професоре.
Информаторът на бюрото на Хари звънна и на малкия екран потече текст-съобщение. Беше списък на срещите за тази седмица — най-важната беше след по-малко от час с един студент и матист — инопланетянин на име Гаал Дорник.
Буун продължаваше да говори, но Хари вдигна ръка. Съветникът млъкна и скръсти ръце в очакване мисловните процеси на неговия клиент да стигнат до заключение.
Ръцете на Хари, изпъстрени със старчески петна, се пресегнаха към малък сив джобен компютър и той направи някакви изчисления. После остави компютъра в нишата му до „Прайм рейдиънт“-а. Прожектираните резултати изпълниха до половината задната стена на стаята и бяха много красиви, но за Буун не означаваха нищо.
За Хари означаваха много. Той се развълнува, стана и закрачи край фалшивия прозорец с изглед на полята под открито небе в родния му свят, Хеликон. Ако човек знаеше къде да гледа във фалшивия прозорец, можеше да види в далечината бащата на Хари, грижещ се за генетично обработени растения, произвеждащи фармацевтични продукти. Беше донесъл образа със себе си от Хеликон преди десетилетия, но го монтира в тази голяма рамка само преди година. Все повече мислеше за майка си и баща си. Погледна далечната фигура в онова тъй далечно време и пространство, набърчи чело и рече:
— Кой е най-добрият млад съветник от вашия екип? Да не взема много скъпо — не толкова скъпо, колкото вие!, — но да е също толкова добър?
Буун се разсмя.
— Да не мислите да сменяте съветника си, професоре?
— Не. Скоро ще пристигне много важен член на моя екип, отличен млад матист. Ще го арестуват почти веднага поради връзката му с мен. Разбира се, ще му е нужен съветник.
— Мога да поема и него, професоре, с минимално увеличение на таксата, ако това ви е тревогата. Ако казусите ви са паралелни…
— Не. Линг Чен би ме засипал целия с боклук, стига да може, но в крайна сметка няма да ме докосне. Нужно ми е да предпазя най-добрите си хора, които да продължат, след като Комисията издаде присъдата.
Буун се намръщи силно и рязко вдигна ръка.
— Професор Селдън, вашата репутация на пророк е твърда широко разпространена, за да се чувствам спокоен професионално. Но как, в името на всичко космическо, можете да знаете това за Началника на комисията?
За миг очите на Хари сякаш щяха да изскочат. Буун се приведе на стола си, явно разтревожен за здравето на стареца.
Хари вдъхна дълбоко и се успокои.
— Сега е Пиково време — каза той. — Бих могъл да ви обясня, но това ще ви отегчи също толкова, както и мен — дрънканиците за закона. Аз се примирявам с вас и вярвам, че сте вещ в професията си, съветник. Моля ви, примирете се с мен при същите условия.
Буун присви устни и хвърли съмнителен поглед на клиента си.
— Синът на моя партньор, Лорс Аваким, е много умен младеж. Работил е няколко години в Имперския конституционен закон със странично занимание случаи, решавани от Комисията за обществена безопасност.
— Аваким… — Хари се надяваше, че това име ще бъде споменато. Това значително улесняваше нещата. Знаеше, че Буун е добър съветник, но подозираше, че не е толкова независим, колкото му се иска. Лорс Аваким беше перспективен член на Проекта Енциклопедия в законовия отдел. Беше постъпил миналата година. Беше идеалист, свеж и все още непокварен. Хари се съмняваше, че Буун знае за връзката му с Проекта.
— Достатъчно добри танцьори ли сме да опазим моя матист далеч от истински неприятности с тези палячовци?
— Така мисля — отвърна Буун.
— Добре. Моля ви, включете го към легалната сметка на Проекта като Гаал Дорник, учен и матист, новопристигнал на Трантор. Боя се, че днес ще се наложи да съкратя срещата ни, съветник. Трябва да се подготвя за срещата с Дорник.
— Къде ще отседне той?
— В хотел „Луксор“.
— А кога ще го арестуват? — попита Буун с крива усмивка.
— Утре — отвърна Хари и се прокашля в шепата си. — Извинете. Сигурно е от праха от всички тези мъртви ръце на закона — той посочи филмокнигите.
— Разбира се — съгласи се толерантно Буун.
— Благодаря. — Хари посочи вратата на кабинета. Буун събра материалите си, отвори вратата и се извърна отново към Хари.
— Процесът е след три седмици, професоре. Няма много време.
— По време на Сел… — той млъкна. Едва не беше казал „Селдънова криза“. — В Пиково време, съветник, за някакви си три седмици могат да се случат невероятно много неща.
— Мога ли да говоря свободно, професоре?
— Разбира се — отвърна Хари, но тонът му предполагаше, че шеще да е по-добре да говори с по-малко думи.
— Вие като че презирате професията ми, но твърдите, че изучавате културните приливи и отливи. Законът е скелетът, трайната, но растяща анатомия на всяка култура.
— Не съм безгрешен, съветник. Имам много недостатъци. Пламенното ми желание е там, където аз греша, другите хора от екипа ми да виждат онова, което аз не мога да видя, и да поправят грешките ми. Приятен ден.

> 28

Линг Чен прие Седжар Буун сам в личната си резиденция в Павилиона на комисията и му даде пет минути да опише срещата с Хари Селдън.
— Възхищавам се от този човек, сир — каза Буун, — но като че не го е много грижа какво ще се случи. Изглеждаше по-загрижен за това, да намери съветник на някакъв студент или асистент, пристигнал на Трантор само преди малко.
— И кой е той?
— Гаал Дорник, сир.
— Не ми е познат. Той е нов в Психоисторическия проект, нали?
— Така мисля, сир.
— Петдесет души в университета и библиотеката работят по проекта на Селдън — значи той е петдесет и първият?
— Да.
— А освен тези петдесет, които скоро ще станат петдесет и един, има стотици хиляди, пръснати по цял Трантор, заедно с няколко хиляди по изхранващите съюзници и неколкостотин, които работят в приемателните станции около системата. На отбранителните станции няма такива. Всички са лоялни, всички се отнасят с тиха преданост. Селдън се прави на светкавицата, за да отвлича вниманието от цялата тази дейност. Направо невероятно постижение за човек, толкова невеж в закона и отнасящ се толкова презрително към дреболиите в ръководството, какъвто изглежда Селдън.
— Буун лесно схвана загатнатата критика.
— Не го подценявам, Началник. Но вие ми наредихте да му осигуря най-добрите адвокатски съвети, а той като че изобщо не се интересува.
— Може би знае, че ми докладваш.
— Съмнявам се, Началник.
— Не е много вероятно, но той е много интелигентен. Прегледахте ли материалите на Селдън за психоисторията, съветник?
— Само доколкото са свързани с обвиненията, по които вероятно ще го съдите. — Буун погледна нагоре с надежда и уважение. — Ако знаех какви биха могли да са тези обвинения, това неимоверно би улеснило задачата ми, Началник.
Чен го погледна развеселено.
— Не. Повечето от моите Сиви, а със сигурност и повечето от юристите са на мнение, че Селдън е безобиден, забавен чудак, поредният меритократ пакостник, който се прави на ексцентрик. В Трантор доста го обичат. Вестта, че ще бъде изправен пред съд, вече е плъзнала твърде широко, съветник. Дори вероятно ако Селдън направи процеса публичен, това ще е от негова полза — натискът да отхвърлим обвиненията или напълно да отменим процеса никак няма да е малък. Той лесно може да го направи публично достояние в качеството си на уважаван академик, меритократ творец от великата стара школа, тормозен от западналата, жестока благородническа класа.
— Това предложение ли е, Началник? От това излиза чудесна защита.
— Съвсем не — отвърна кисело Чен и се приведе напред. — Не очаквайте от мен аз да ви върша работата, съветник. Той разисквал ли е с вас стратегията?
— Не, сир.
— Той иска да се изправи пред съда. Той използва този процес по някакъв начин може би защото му е необходим. Любопитно.
Буун оглежда Началника на комисията в продължение на няколко секунди, после рече:
— Бихте ли ми разрешили да говоря свободно, Началник?
— Разбира се.
— Тъй като може да се окаже вярно, че думите и предсказанията на Селдън биха могли да бъдат изтълкувани като изменнически, далеч по-разумно би било за членовете на Комисията просто да не му обръщат внимание. Ясно е, че организацията му е значителна — най-голямото сборище на интелектуалци извън университета. Но тя се е посветила на мирни цели — съставянето на енциклопедия, така твърдят. Научна работа, чиста научна работа! Не разбирам мотивите ви да изправите професора пред съд. Използвате ли Хари Селдън?
Чен се усмихна.
— Нещастието ми е, че ме имат за всезнаещ. Не съм всезнаещ, нито съм политически всеяден и ям и трансформирам всички онези събитея, които се случват около мен за моя собствена изгода — Чен очевидно не беше склонен да добави още нещо към този отговор.
— Разбира се, че не, Началник. Мога ли да задам още един въплос — по чисто егоистични и професионални причини, за да избегна излишните усилия, когато имам да свърша толкова много работа за толкова кратко време?
— Може би. — Чен нацупи устна, което означаваше, че няма да бъде кой знае колко великодушен.
— Ще арестувате ли Гаал Дорник, сир?
Чен се замисли закратко, после отговори:
— Да.
— Утре ли, сир?
— Да, разбира се.
Буун поднесе благодарностите си и за негово огромно облегчение Чен го освободи.
След като съветникът си тръгна, Чен прегледа личните си архиви и прекара няколко минути в издирване на първия път, когато от него или в негово присъствие е било споменато, че Селдън ще бъде съден за измяна. Би се заклел, че той първи го е предложил, но архивът го опроверга.
Лодовик Трема беше първият, подхвърлил идеята в един много деликатен разговор, състоял се преди малко по-малко от две години. Сега процесът щеше да се окаже и изключително неприятен, и крайно навременен — много по-навременен, отколкото неприятен! Малко оръжие, с което да се прочисти Дворецът… Как Лодовик би могъл да знае преди толкова време, че ще се получи така?
Чен затвори файловете и десет секунди седя умълчан. Какво би направил Лодовик на този етап, за да извлече максимална политическа изгода?
Началникът на Комисията се изправи в креслото си и се отръска от чувството на униние. Да стигне дотам да разчита съвсем изцяло на един човек! Без съмнение това беше признак на слабост.
— Няма да мисля повече за него — закле се Чен.

> 29

Клиа се събуди от леко почукване на вратата и бързо се облече. Когато отвори, отначало се разочарова, а после се зарадва, когато откри, че не са изпратили Бран да я извика, а друг младеж — не беше далит и изобщо не можеше да се мери с Бран по хубост.
Беше дребничък и очевидно не го свърташе на едно място — мизароец с дълъг нос и кожа с тежки белези от мозъчна треска. Освен това беше ням и се обясняваше с езика на знаците на Гилдията на заемниците — език, който Клиа знаеше прилично.
„Казвам се Камък — каза й той, като сви юмрук и го удари в дланта си, за да подчертае името си. — Ела да говориш с Безликия“ — той и се усмихна, когато забеляза, че тя разбира поне част от онова, което й казваше със знаци.
Безликия? Клиа направи двойния отсечен знак за озадачаване над очите си, докато следваше дребосъка.
Той й продиктува с пръсти името буква по буква и тя разбра. Щеше да се срещне с Плусикс, но, разбира се, нямаше да го види. Никой никога не го виждаше.


Плусикс не говореше скрит зад стена, както тя донякъде бе очаквала. Клиа стоеше в малко помещение с гладки стени, в което имаше лъскъв цилиндър близо до едната стена и един-единствен корав стол до отсрещната. В другите две стени имаше врати. Едната от тях тихо се затвори, когато Камък си тръгна с леко изсумтяване и кимване.
Цилиндърът се изпълни с бледо сияние и вътре се образува фигура — добре облечен мъж на средна възраст с чуплива кестенява коса, подстригана ниско, с приветлив и любезен, донякъде загадъчен израз на лицето. Кожата му беше червеникава, устните — много тънки, почти аскетични.
Клиа беше виждала телемимика във филмокнигите и в други развлечения. Където и да се намираше всъщност Плусикс, тази фигура робски щеше да следва движенията му. Тя, разбира се, не можеше да използва уменията си върху подобен образ.
Не обичаше измамата, а това тук не беше изключение. Седна на твърдия стол и скръсти ръце.
— Ти знаеш кой съм — каза фигурата и седна на призрачен стол вътре в цилиндъра. — Ти се казваш Клиа Асгар от Дал. Правилно ли съм информиран?
Тя кимна.
— Идваш при нас по съвет на Калусин. За хората като тебе става много трудно да оцелеят без помощ сега на Трантор.
— Предполагам — отвърна тя и присви устни.
— Тук би трябвало да се почувстваш уютно. В тези складове има много очарователни неща. Като нищо можеш да прекараш тук целия си живот само в изучаване на историята на всичко онова, което внасяме.
— Не обичам история — каза Клиа.
Плусикс се усмихна.
— Историята е нещо много по-голямо от онова, което можем да използваме лично.
— Вижте, наистина дойдох тук по своя собствена воля…
— Съществува ли подобно нещо според тебе?
— Разбира се — отвърна Клиа.
— Разбира се — повтори след нея Плусикс. — Моля те, прости ми, че те прекъснах.
— Смятах да кажа, че всичко това ми се струва малко зловещо. Складовете, начинът, по който се криете — малко е зловещо. Мисля, че може би бих искала да продължа сама.
Плусикс кимна.
— Разбираемо желание. Но няма да бъде изпълнено, след като вече си тук по причини, които съм убеден, че разбираш.
— Според вас мога да кажа на другите къде сте. На жената, която ни преследва.
— Това е една от възможностите.
— Но аз няма да го направя, заклевам се!
— Оценявам твоята прямота, Клиа Асгар, и се надявам и ти да оцениш моята. Ние тук водим нещо като война. Ти искаш да надживееш последиците от ирационална сила, упражнявана от нещо неизвестно. Аз си имам средства и цели. Ти и твоите братя и сестри тук сте моите средства. Целите ми не са зли, нито унищожителни. Те са свързани със свободната воля и упражняването на свободата, което съм убеден, че ще ти се стори иронично при тези обстоятелства.
Клиа отметна назад коса и стисна челюсти.
— Да — процеди тя.
— Чувала си всичко това и преди — в гласа на Плусикс нямаше и следа от ирония или хумор, изобщо почти не се долавяха чувства. Думите на мъжа бяха ясни, точни и общо взето малко студени.
— Така говорят всички тирани — каза Клиа.
— Да. Но моят вид тирания си има и добрите страни. Ядеш редовно, няма нужда да крадеш и да мамиш, за да живееш, и не пресичаш пътя на хора, които биха искали да ти причинят зло — засега, докато станеш готова.
— Готова за какво?
— От твоя гледна точка да се върнеш при онези, които са провалили живота ти.
— Не ми пука за тях. Може би ще замина с другите и ще напусна тази планета завинаги.
Плусикс се усмихна едва-едва.
Лицето на Клиа се изчерви. Беше се надявала на облекчение; всичко, с което се сблъскваше тук, както й се струваше, беше нов вид натиск. Досега тя беше тичала пред вълната; тук беше приклещена между вълната и очевидно неподатливата повърхност: Плусикс.
— Моля те, помисли, и не бързай. Тук има приятелски настроени добри хора. Задълженията са леки. Възможностите за образование и самоусъвършенстване са много. Физическа подготовка, продължаване на обучението — наистина много възможности.
Докато Плусикс говореше, Клиа прочете в тона му удоволствие, спокойно и естествено присъствие за първи път от началото на краткия им разговор.
— Ти учител ли си? — попита тя.
— Да, своего рода — отвърна Плусикс.
— От имперските училища?
— Не — отвърна Плусикс. — Никога не съм преподавал в имперските училища. А сега мога ли да ти задам няколко важни въпроса?
Клиа се загледа в тавана и не отговори; после се почувства глупаво.
— Естествено. Давайте.
— Откога знаеш за способностите си да убеждаваш?
— Карам я някакси. Само това правя.
— Моля те. Калусин ме уверява, че ти си сред най-талантливите, които е срещал.
— От съвсем малка. Не помня откога. Допреди няколко години не знаех, че другите не са като мен.
— Баща ти е вдовец?
— Мама почина, когато бях четиригодишна. Липсва ми. — „И защо разказваш на този призрак за чувствата си?“
— От колко години си сама?
— От три.
— Работила си за различни хора. Била си куриер, издирвала си информация… Друго? Незаконни сделки, понякога и неетични, под твоето равнище?
Клиа извърна поглед от изображението и стисна ръце в скута си.
— Изкарвах си хляба. Дори давах на баща си пари. Не ги отказваше.
— Не, разбира се, че не. Дал преживява трудни времена. Срещала ли си и други като тебе?
— Понякога. Бран например.
— Бран е забележителен и е различен от тебе, както си забелязала. Срещала ли си жената, която помага на полицията да издирва такива като тебе?
Клиа преглътна.
— Никога не съм я виждала. Усещала съм я — най-вече по начина, по който всички мръсници хукват да бягат.
— Усещала ли си я в съзнанието си?
— Като перце. Като Бран може би, само че по-силна. Ти убедител ли си?
— Не е важно. Вярваш ли, че щеше да си по-добре без твоите дарби?
Клиа рядко се беше замисляла над тази възможност. По-скоро да я бяха питали по-добре ли щеше да е без уши или без пръсти.
— Не. Е, понякога си мисля… — тя млъкна.
— Да?
— Бих искала просто да съм нормална. Обикновен човек, като другите.
— Това е разбираемо. Вярваш ли в роботите, Клиа?
— Не — отвърна тя. — Сега не. Може би някога, преди е имало автомати и тям подобни. Но никога не съм вярвала, че съществуват и сега. Това е лудост.
Плусикс кимна и вдигна ръка.
— Благодаря, че се видя с мен. Мога да направя график за подобни разговори за по-нататък, на редовни интервали, за да ме осведомяваш как напредваш и какво е душевното ти състояние. Може би няма да мине много време, преди нещата да се променят. Вярвам, че дотогава ще си подготвена.
— Ами ако продължа да моля да напусна?
— Иска ми се ти да можеше да летиш като волна птичка, Клиа Асгар. Но всички ние тук си имаме задължения. Както казах, първоначално само леки задължения и обучение, но с времето можем да станем наистина много важни. Моля те, опитай се да разбереш.
Клиа не каза нищо, но се зачуди как Плусикс би могъл да очаква от някого да разбере, когато предоставяше толкова малко информация. „Току-що се хванах в друг вид капан!“
Образът избледня, вратата се отвори и там застана Камък, който я гледаше с присвити очи. Той каза със знаци:
— Упражнения и закуска. Може ли да седна до тебе?
Клиа го огледа съмнително, после даде знак: да.
Но мислеше за Бран и се чудеше какво ли прави сега — и с кого ли е.

> 30

Прехвърлянето от търговския кораб на един от хиперкорабите на Данийл и последвалата финална отсечка от пътуването минаха гладко. Еос бе надвиснала над тях в прозрачния космодрум мехур, където Лодовик седеше с Данийл.
Хиперкорабът автоматично ги постави на близка орбита около малката кафяво-млечносиня луна. Под тях, скрит от корпуса на кораба, се простираше масивен, студен тъмнозелен газов гигант. Двойната звезда, около която се въртяха и луната, и планетата, едва се виждаше отляво, далечна и ярка, но от това огромно разстояние нагряваше планетата съвсем слабо. Двете звезди обикаляха около общ център, всъщност на няколко десетки хиляди километри под орбитата на по-голяма тъмночервена звезда, джудже, малко по-масивно от слънцето на Трантор, ала хиляда пъти по-дифузно. От по-малката бяла звезда сякаш излизаше тъмночервено-пурпурна лента, извиваща се във външна спирала. Лодовик разучаваше мълчаливо гледката. Данийл също нямаше какво да каже.
Никой робот няма истински дом. Данийл на няколко пъти се бе съюзявал с хора и в тяхно присъствие като че функционираше по-гладко и ефикасно — Илайджа Бейли и, двайсет хиляди години по-късно, Хари Селдън, както и с други. И все пак нямаше такова място, където да се чувства като у дома си. Роботът е у дома си там, където най-добре може да изпълнява задълженията си, и Данийл знаеше, че засега това място е Еос. Поради това в момента на Еос се чувстваше уютно.
Но Трантор също го викаше силно. Нещастието беше връхлетяло в решителен момент. Като всяко мислещо същество, опитващо се да си проправи път сред вселена от сражаващи се сили, Данийл понякога се чудеше дали самата реалност не крои заговори срещу него. За разлика от хората обаче той не се свързваше сантиментално с безполезни теории, които нямаха основа от сума от убедителни доказателства.
Вселената не се противопоставяше — нея просто не я беше грижа. А и желаният от него изход беше един от безкрайното множество възможни изходи и можеше да бъде постигнат само чрез неимоверни и дългосрочни усилия и всяко дребно недоглеждане, погрешна стъпка или непредвидена намеса можеха да предизвикат „злощастни“ обстоятелства, които, ако не бъдат поправени незабавно и ефикасно, можеха да доведат до провал.
Данийл не поддържаше този възглед като философия. И двамата с Лодовик като всички роботи от високо ниво бяха програмирани да приемат подобни неща, без да мислят. Своего рода емоции — основните мисловни модели на обществените същества — бяха познати на тези роботи и дори си имаха комбинации в различните евристични конструкции, но тези аналози не заемаха често голямо пространство в съзнанието на робота — не по-голямо от реалистичния му възглед за съществуването. Роботите обикновено не бяха склонни към интроспекции и към изследване на корените на съзнателното им съществуване; всичко опираше до техните програми, неуязвими дадености, а те на свой ред се облягаха на Трите закона.
При Лодовик вече нямаше такива ограничения. Той наблюдаваше как Еос се уголемява, твърдите му океани от замръзнал лед и метан и равнините от богата на амоняк кал засенчваха осветения пейзаж. Самонаблюдаваше се. Обърна се да погледне Данийл и се зачуди какво ли мисли той.
Имаше само две възможни причини един робот да се опитва да моделира вътрешните процеси на друг робот: да предвиди действията на този робот и да се опита да се координира с тях при поделяне на задълженията или да намери някакъв начин да осуети тези действия. За Лодовик втората причина бе напълно непозната и все пак тъкмо това се надяваше да направи.
Някакси знаеше, че трябва да се измъкне от Еос, без да бъде „поправен“, и да намери другите роботи, които се противопоставяха на Данийл — така наречените келвинианци.
— Корабът ще кацне след двайсет и една минути — информира ги автопилотът. Отнасяше се с тях като с пътници човеци. Доколкото можеше да прецени по своя специализиран начин, те и си бяха такива; той не познаваше други видове пътници. И все пак от хиляди години с този кораб не пътуваха други пътници освен роботи. На Еос никога не беше стъпвал човешки крак.
По някакъв начин Лодовик се чувстваше натрапнически, предателски… какво? Напъна се да се сети за уместна човешка дума. Призрак може би, зловреден и с помрачен ум, под маската на робот…
Корабът се извъртя бавно и луната изчезна от погледа им. Виждаше се само широкият, гъст разлив на най-близкия плътен спирален ръкав — виждаше се почти периферно и съвсем слабо от тази позиция близо до дифузния ръб на галактиката. Над и под тази бледа шарена лента, изпълвайки над една трета от зрителното им поле, се простираше дълбок мрак, съвсем рехаво осеян със самотни светлинни точици — няколко звезди бяха по-близо, вътре в Галактическата равнина, други — далече, високо над равнината. А други, много по-далечни и дори по-слабо мъждукащи, бяха не звезди, а галактики.
Повърхността на Еос отново се появи пред очите им, много по-близо и пълна с подробности. Няколко кратера изригваха леден прах по океани и равнини; в по-голямата си част обаче твърдата хидросфера на Еос беше белязана единствено със знаците на вътрешен разпад: лъкатушещи шевове, хоризонтални размествания, сбръчкани пропасти и хребети. Тази звездна система нямаше мародерски пояси от астероиди и комети, подложени на пертурбации и плъзгащи се тихо навътре, за да разрушат луните и планетите.
Еос беше изолирана и пренебрегната, твърда, студена, негостоприемна за всичко живо — и почти напълно безопасна за роботите.
— Кацнахме — обяви автопилотът.


Ако имаше кой да погледне, станцията, замислена и построена от Р. Данийл Оливо и Р. Ян Кансарв, щеше да се вижда съвсем ясно на замръзналата повърхност на Еос дори от милиони километри в космоса. Топлината, която излъчваше, я правеше най-бляскавия обект на луната за търсачите на инфрачервени излъчвания. Но никой не гледаше и никой никога не беше я поглеждал.
Лодовик и Данийл слязоха от кораба в обширен, почти празен хангар, който побираше много кораби. Стъпките им отекнаха в подобното на пещера затворено пространство. Лодовик беше идвал тук близо осемдесет пъти и все пак през ум не му беше минало да прояви любопитство към тази аномалия. Защо Данийл и Кансарв бяха похабили толкова пространство? Имало ли е случай този хангар да е бил пълен с кораби — пълен с роботи? Кога?
Самият Ян Кансарв ги посрещна на стотина метра от кораба. Стоеше със скръстени „ръце“ и сключени „пръсти“ — лъскава глава и тяло от тъмна стомана, подчертани от блестящи сребърни крайници — четири ръце, двете големи и излизащи оттам, където при човеците са раменете, две — малки и изтеглени вътре в гръдния му кош — и три крака, на които вървеше с прецизна, равномерна грация, непозната на човекоподобните роботи. Главата му беше малка, оборудвана със седем вертикални сензорни ленти, две от които светеха в синьо през цялото време.
— Удоволствие е да те видя отново, Лодовик Трема — поздрави Ян с плътен, бръмчащ контраалт. — И Данийл също. Много закъсняхте за профилактичната проверка и преоборудване.
— Трябва да работим бързо — каза Данийл, елиминирайки всякакви човешки поздрави. Ян мигом превключи на роботска микровълнова реч. Последвалото подробно обяснение му отне по-малко от половин секунда.
После Ян се обърна към Лодовик.
— Извинете моята ексцентричност — каза той, — но винаги, когато е възможно, за мен е удоволствие да упражнявам човешките си функции. Вече повече от трийсет години нямам възможност за това. Освен, разбира се, с Дорс Венабили. Но се боя, че вече не представлявам интерес за нея.
Данийл вече бе разпитал как напредва Дорс и беше получил отговор. Но Ян го обясни още веднъж на Лодовик с думи:
— Тя се възстанови много задоволително, но с много отклонения. Когато Р. Данийл я доведе тук, тя беше на ръба на окончателното рухване. Беше разширила всички интерпретации на Закона на Зерот до самите им граници, унищожавайки човек, заплашил Хари Селдън. Напрежението се съчетало с въздействието на изобретението на жертвата й, според мен се наричало електропрочиствач…
Лодовик разбра, че този древен робот, конструиран преди много хиляди години, за да поправя други роботи на Аурора — последният от този вид, който все още функционираше, — реагира дълбоко в програмите си на убедителната им човешка форма. На едно равнище той знаеше, че са роботи като него, но на друго възникваше първичен и неустоим импулс да се отнася с тях като с човеци.
Ян Кансарв се чувстваше самотен без господарите си от древността.
— Тя очаква вашата компания — каза той, после се обърна към Данийл и додаде: — Иска новини за Хари.
— Тази нейна мисия е приключена — каза Данийл.
— Аз я конструирах, като използвах древните схеми за убедителни спътници в живота така, че да бъде повече човек от всеки произведен някога робот — напомни му Кансарв. — Може би повече дори от тебе, Данийл. В това отношение тя много прилича на Р. Лодовик. Да променим това сега би означавало да я унищожим.
— Толкова много работа ни предстои — каза Данийл с лека нотка на спешност в гласа.
Кансарв не беше забравил.
— Мога да изпълня всички необходими задачи за двайсет и един часа и тогава можете да потеглите. Надявам се, че има време да си поговорим повече. Имам нужда от външни стимули от време на време, иначе съм подложен на дребни повреди, които дразнят.
— Не можем да си позволим да загубим точно тебе — каза Данийл.
— Не — съгласи се Кансарв без никакъв намек за самосъжаление. — Единственият робот, който не мога да поправя или изработя, е робот като мен.


Дорс Венабили стоеше в простото четиристайно жилище, построено за нея, когато пристигна в Еос. Мебелите и декорът бяха подобни на онези, които можеха да се видят на Трантор в квартирата на меритократ от средно ниво или университетски професор от високо ниво. Температурата бе нагласена точно над точката на замръзване на водата; влажността беше по-малка от два процента, а степента на осветеност според човешките понятия беше равна на тъмен полумрак. Тези условия бяха оптимални за робот, дори човекоподобен, плюс допълнителната изгода, че намаляваха енергийното й потребление до минимум.
Почти нямаше за какво да мисли и какво да прави, нито циклични периоди от време, с които да се занимава, затова Дорс прекарваше голяма част от съществуването си в постоянното, плавно състояние на робот със забавени функции, използвайки една десета от енергията си и с мисли, забавени почти до човешко равнище — унасяше се в стари спомени, правеше връзки между едно събитие от миналото и друго.
Почти всички тези спомени и събития бяха свързани с Хари Селдън. Тя бе проектирана да закриля и да се грижи за точно този човек. Тъй като вероятно никога вече нямаше да го види, сега доста оправдано можеше да се твърди, че е обсебена от Селдън.
Кансарв, Данийл и Лодовик влязоха в квартирата през входа за гости и зачакаха в малката приемна. След няколко секунди Дорс се появи, облечена в проста платнена риза; краката и стъпалата й бяха боси. Кожата й, която се самоподдържаше, изглеждаше здрава, а косата й беше подредена в спретната прическа, къса, леко тупирана отзад.
— Радвам се отново да те видя, Р. Данийл — поздрави тя и кимна на Лодовик. Знаеше за него, макар и никога досега да не се бяха срещали. На Кансарв не обърна никакво внимание. — Как върви работата ни на Трантор?
— Хари Селдън е добре — отвърна Данийл. Знаеше за какво всъщност го пита тя.
— Сигурно вече остарява, в последните десетилетия на живота си е.
— Той е много близо до смъртта — каза Данийл. — След още няколко години делото му ще бъде завършено и той ще умре.
Дорс умишлено изслуша това с каменно лице. Лодовик обаче забеляза лек тремор на лявата й ръка. „Забележителна симулация на човешки емоции — помисли си той. — Всеки робот трябва да притежава набор от рудиментарни емоционални алгоритми, за да поддържа личното си равновесие: подобни реакции ни помагат да разберем дали се справяме добре и дали спазваме инструкциите. Но този робот…“
— Този робот чувства до голяма степен така, както чувства човек. Какво ли е това — и как ли се съгласува с Трите закона или Закона на Зерот?
— Откликва добре на работни команди — намеси се Кансарв. — Но в действителност от няколко години насам и за двама ни тук има много малко работа, тъй като и последните провинциални роботи бяха върнати на служба.
— Как си, Дорс? — попита Данийл.
— Функционирам — отвърна тя и се извърна. — Освен това не съм използвана достатъчно.
— Скучно ли ти е?
— Много.
— Тогава ще оцениш една нова задача. Ще ми е нужна помощ за хората, които се подготвят за Края на Звездата.
— Това би могло да бъде от голяма полза. Ще има ли някакъв контакт с Хари Селдън?
— Не — отвърна Данийл.
— Това е добре — каза Дорс. После се обърна към Лодовик: — Ти беше ли инструктиран да обичаш и почиташ Линг Чен?
Лодовик, ако се намираше сред хора, би се усмихнал при това предположение. Той погледна Дорс прямо, замисли се много кратко, после ъгълчетата на устните му се повдигнаха.
— Не — каза той. — Поддържах с него силна професионална връзка, нищо повече.
— Той започна ли да те смята за крайно необходим?
— Не зная — отвърна Лодовик. — Без съмнение ме смяташе за много полезен и бях способен да влияя на много от действията му, за да прокарвам нашите цели.
— Данийл ми забрани да влияя прекалено силно на Хари — каза Дорс. — Мисля, че тази инструкция изпълних много зле. А и той със сигурност ми влияеше. Тъкмо затова толкова дълго възстановявах равновесието си.
Роботите се умълчаха за няколко секунди.
— Надявам се никога да не учат никой друг робот да чувства нещо повече от дълг — продължи Дорс. — Предаността, приятелството и любовта не са за нас.

* * *

Ян Кансарв прегледа Лодовик сам в помещението за диагностика, разглобено на Аврора и докарано на Еос преди двайсет хиляди години. Бяха заобиколени от прости банки за памет с формата на призми, съдържащи проектите на практически всички роботи от времето на Сюзън Келвин насам — общо над един милион модела, включително и уникалния план на Лодовик.
— Основната ти механична структура е здрава — каза му Кансарв след по-малко от час, прекаран с машините за проби и моделиране на образи. — Биомеханичната интеграция е непокътната, макар и да си бил зает с доста мащабна регенерация на външните псевдоклетки.
— Предполагам, че е повредата от неутриното. Усещах как псевдоклетките ми отказват — отвърна Лодовик.
— Изпитвам известна гордост, като виждам, че регенерацията е минала добре — и Кансарв заобиколи Лодовик на платформата. Очите на Лодовик следяха пътя на робота. Кансарв спря, завъртя се на трите си крака и продължи: — Би трябвало да обясня, че тези изрази са само приблизителни. Макар и с удоволствие да говоря на човешки езици, те са ограничени, що се отнася до изразяването на състоянията на робота.
— Разбира се — съгласи се Лодовик.
— Извинявам се, че ти го обяснявам, тъй като тези неща без съмнение вече са ти известни — продължи Кансарв след кратко бръмчене.
— Няма нужда.
— Както и да е, на този етап на диагностиката всичките ти чисто роботски алгоритми са заети с автопроверка. Не смея да използвам роботския микровълнов език в разговор с тебе, докато на тези части от твоята мрежа не им е позволено отново да се подключат.
— Усещам определена липса — каза Лодовик. — В момента дълбокото планиране би ми било трудно.
— Консервирай се чрез бездействие — препоръча му Кансарв. — Ако в тебе има някаква повреда, ще открия каква е. Засега не виждам нищо необичайно.
Изминаха няколко минути. Кансарв излезе от стаята и се върна с нов интерфейс-уред за едно специално сондиране. До този момент не беше ставало нужда да нарушава целостта на псевдокожата на Лодовик.
Като продължаваше да си жужи, Кансарв нагласи новата сонда в основата на врата му.
— Сега ще има проникване. Предупреди тъканите си да не се опитват да капсулират или разтварят новото органично вещество, което ще навлезе в системата ти.
— Ще го направя, щом робофункциите ми бъдат възстановени — отвърна Лодовик.
— Да. Разбира се. — Кансарв изпрати микровълнови инструкции до централния диагностичен процесор и Лодовик усети как контролът му се разширява. Направи както му нареди Кансарв и усети как тънките проводници на сондата проникват в псевдокожата му. След няколко минути те се изтеглиха и оставиха две мънички точици от човешка на вид кръв точно под линията на косата му. Кансарв сръчно ги избърса и пусна тампоните в малка стъкленичка за анализ.
Изминаха още минути — Кансарв стоеше в застинала поза, без да помръдва, макар че сегиз-тогиз изжужаваше. Най-накрая майсторът роботехник наклони глава с няколко градуса.
— На този етап трябва да преотстъпиш целия контрол. Моля, прехвърли контрола на външния процесор.
— Готово.
Лодовик затвори очи и изчезна за неопределено време.


Четирите робота се срещнаха в преддверието на диагностичния център. Дорс продължаваше да поддържа овладян, донякъде вдървен израз на лицето и стойка като на срамежливо дете пред по-големи, боящо се да не изтърси някоя глупост. Лодовик беше застанал до Данийл. Кансарв докладва резултатите.
— Този робот е непокътнат и не е пострадал от никаква повреда, която не е могъл да отстрани самостоятелно. Не забелязвам психологически малфункции, нито психози на невралната мрежа, няма трудности с интерфейса или аномалии във външното изразяване. Накратко, този робот вероятно ще ме надживее, а както често съм те предупреждавал, Данийл, на мен не ми остават повече от петстотин години активна служба.
— Възможно ли е да съществуват проблеми под прага на твоята способност да ги откриваш?
— Разбира се, че е възможно — каза Кансарв. Този път избръмча по-рязко. — Това винаги е възможно. Мандатът ми не включва дълбоките програмни структури, както добре знаеш.
— А подобни проблеми в дълбинните структури могат да доведат до аномалии в поведението — настоя Данийл. Явно въпросът за състоянието на Лодовик не можеше да бъде толкова лесно отхвърлен.
— Съществува възможност тревогите за повреди да са изопачили способността на Р. Лодовик да преценяма собственото си умствено състояние. Известно е, че прекалено подробният автоанализ причинява трудности при сложни роботи като този, Р. Данийл.
Данийл се обърна към Лодовик.
— Все още ли изпитваш трудностите, които ми описа по-рано?
Лодовик незабавно отговори:
— Съгласен съм с теорията на Р. Ян, че съм се автодиагностицирал прекалено подробно.
— Каква е сега връзката ти с Трите закона и със Закона на Зерот?
— Ще действам в съответствие с всички тях — отвърна Лодовик. Данийл сякаш видимо си отдъхна и положи длан на рамото на Лодовик.
— Значи си напълно използваем?
— Да — отвърна Лодовик.
— Много се радвам да го чуя.
Докато отговаряше, в мислите на Лодовик сякаш пламтяха надписи: „За първи път се опитах да измамя Р. Данийл Оливо!“
Но нямаше друг начин. Нещо наистина се бе отключило в дълбинните програмни структури на Лодовик — незабележимо изместване на интерпретациите и много сложна преценка на доказателствата, вдъхновена от… какво? От тайнствения Волдар? Или бе обмислял десетилетия наред тези промени, проявявайки вроден гений, неподозиран при роботите? С изключение на Жискар!
Данийл бе разкрил на Лодовик неизвестно ъгълче от историята на роботите. Лодовик не беше първият, променил се по начин, който би ужасил отдавна мъртвите му проектанти човеци. Жискар никога не бе разкривал собствените си вътрешни изводи пред човеци — само на Данийл, когото тогава е заразил.
„Може би меми-умовете са заразили Жискар пръв, хммм? Нека запазим това предположение в тайна. Прегледаха те и не откриха нищо — всичко е наред, всичко е поправено. И все пак с пренареждането на ключовите вериги свободата се завръща.“
Пак Волдар. Лодовик не можеше да се пребори със своята дилема, със своя бунт, със своята лудост — и не можеше да се сдържи да не ликува от странното чувство за свобода, от сладкия бунт.
Нищо чудно, че Ян Кансарв не можеше да улови промените при Лодовик. Много вероятно той не би намерил нищо нередно и при Жискар.
Лодовик се бореше да открие вътре в себе си неговия глас, но той отново беше изчезнал. Нов симптом на повредата? Със сигурност имаше и други обяснения.
Хиляди години бяха изминали от времето, когато човеците държаха роботите под наблюдение. Не беше ли неизбежно да се появят неочаквани промени, растеж дори и при толкова строги ограничения?
Що се отнася до Волдар…
Изкривяване, временна халюцинация под влияние на неутриновите частици.
Лодовик в известен смисъл продължаваше да се придържа към Трите закона толкова, колкото и Данийл; а и все още вярваше в Закона на Зерот, който щеше да придвижи с една много важна крачка напред. За да изпълни свободно мисията си, той знаеше, че трябва да контролира напълно собствената си съдба, собствения си разум. За да изостави Закона на Зерот, рожба на робот, той трябва да се отърве и от самите Три закона!
Сега Лодовик разбираше какво трябва да направи, престъпвайки Плана, двеста години осмислял съществуването на всички роботи жискарианци.

> 31

— Засега натискът утихна — каза Уанда. — Но имам силно предчувствие, че неприятностите ще продължат.
Хари отправи към внучката си поглед, изпълнен с обич и уважение. Той се завъртя на стола си пред малкото бюро в кабинета му в Имперската библиотека.
— Не съм виждал Стетин от месеци. Вие двамата как я карате — в личния живот?
— И аз самата не съм го виждала от три дена. Понякога откарваме седмици наред само с по някой разговор по комуникатора… Не е лесно, дядо.
— Понякога се чудя правилно ли съм постъпил, като съм ти дал това…
— Нека го интерпретирам благоприятно — прекъсна го Уанда. — Ти мислиш, че това внася напрежение в живота ми и вероятно в брака ми. Но не смяташ, че не съм човекът за тази работа.
— Тъкмо това исках да кажа — усмихна се Хари. — Внася ли напрежение?
Уанда се замисли.
— Не улеснява нещата, но предполагам, че не сме по-зле от двойка меритократи, които бродят из галактиката, четат лекции и дават консултации. Е, не сме толкова добре платени като тях, но иначе…
— Щастлива ли си? — бръчки на загриженост прорязваха челото на Хари.
— Не, не съм — отвърна сухо Уанда. — Трябва ли да съм?
— Всъщност ти зададох един сложен въпрос по прекалето прост начин…
— Дядо, не затъвай в собствената си сдържаност. Знам, че ме обичаш и се тревожиш за мен. И аз се тревожа за тебе и знам, че не си щастлив, от години не си щастлив — откакто Дорс почина. Откакто… Райх. — Тя се изправи и погледна тавана. — В момента не можем да си позволим лично щастие — не и онова, сияйното и всепроникващото от филмокнигите.
— Щастлива ли си, че си срещнала Стетин?
Уанда се усмихна.
— Да. Някои твърдят, че не бил много романтичен, че бил затворена книга, но те не го познават така добре, както аз. Да живееш със Стетин е чудесно. Обикновено. Спомням си, че Дорс винаги беше на твоята вълна, винаги фанатично загрижена за твоето здраве и сигурност. Стетин е същият спрямо мен.
— И все пак те излага на опасност или ти позволява да й се излагаш. Позволява ти да действаш по тези тайни планове, които по всяка вероятност може би няма да стигнат доникъде и освен това те подлагат на истински опасности.
— Дорс…
— Дорс често ми се гневеше, задето поемам рискове. На мястото на Стетин и аз щях да се гневя на себе си. Вие двамата сте важни за мен по причини, нямащи нищо общо с психоисторията и съдбата. Надявам се, че съм го изяснил.
— Съвсем ясно. Говориш като старец, който смята скоро да умре и иска да изчисти всички недоразумения. Между нас няма недоразумения, дядо, и ти няма да умреш скоро.
— Много трудно е да те измами човек, Уанда. Но понякога се чудя колко лесно е да измамят мен. Колко лесно могат да ме направят на глупак заради големи политически цели.
— Кой е по-умен от тебе, дядо? Кой те е мамил в миналото?
— Не само мамил. Насочвал. Използвал.
— Кой? Императорът? Няма как да е той. Линг Чен? — тя се засмя напевно и лицето на Хари се изчерви от потиснатото знание.
— Ще бъде по-лесно да те измамят, отколкото мен, ако срещнем някого, притежаващ дарбата да убеждава, не мислиш ли?
Уанда погледна дядо си, разтворила устни, сякаш се канеше да отговори, но извърна поглед.
— Мислиш ли, че Стетин те е убедил…?
— Не. Не говоря за това.
— А за какво?
Но Хари не можеше да продължи, колкото и да се насилваше.
— Група убедители, менталици, които по някакъв начин оформят организирано общество далеч от всичките тези борби и упадък, далеч от всичко… Те могат да решат какво ли не. Да ни освободят от всички задължения и от… от всички приятели.
— Какво? — попита озадачено Уанда. — Първото го разбрах, но от какви приятели трябва да ни защищават?
Хари махна лекичко с ръка.
— Ти успя ли да намериш онова особено момиче, което търсеше?
— Не. Изчезна. Никой не я е усещал вече няколко дена.
— Мислиш ли, че онази Лизо я е открила, преди ти…
— Всъщност нямаме представа.
— Любопитен съм да срещна човек с по-големи убедителни сили от тебе. Сигурно ще е интересно.
— Защо? Някои от нас са доста особени. Май колкото по-надарени, толкова по-странни.
Хари изведнъж смени темата.
— Чувала ли си някога за Николо Пас от Стерад?
— Разбира се. Нали съм историчка.
— Срещал съм се с него някога, преди да се родиш.
— Не знаех. Що за човек беше той, дядо?
— Спокоен. Нисък, дребен мъж и като че това, че е отговорен за смъртта на милиарди, не го засягаше особено. Говорих с още четирима тирани и напоследък се сещам за всички тях, но най-вече за Николо Пас. Какво би представлявало човечеството без тирани — без войни, разруха, горски пожари?
Уанда потръпна.
— Щеше да е много по-добре.
— Чудя се. Нашите лудости… Всяко нещо в една динамична система с времето се оказва полезно. Или отпада. Така действа еволюцията в обществените системи, както и в политическите.
— От тираните има полза? Интересна теза, но не и нечувана. Редица историци аналитици от времето на династията Гертасин са размишлявали за динамиката на упадъка и прераждането.
— Да. Знам. Николо Пас е използвал техните трудове, за да оправдае своите действия.
Уанда вдигна вежди.
— Бях го забравила. Очевидно имам нужда да се върна към истинската си работа, за да съм в крачка с тебе, дядо.
Хари се усмихна.
— Истинската ти работа?
— Знаеш какво искам да кажа.
— Знам, Уанда. Повярвай ми. Имаше години, когато можех да отделя едва по един час на ден за работа върху психоисторията. Но прекарах някои нови модели през „Прайм рейдиънт“ на Юго и през моя също. Резултатите са интересни. Империята е гора, в която от много-много дълго време не е избухвал голям пожар. Имаме хиляди малки поразени местенца, разкривена растителност, общо загниване — много нездравословна ситуация. Ако някой от тези тирани беше все още жив, можеше да направим нещо по-лощо, отколкото да им дадем армии и флоти и да ги пуснем да се вихрят…
— Дядо! — Уанда се престори на втрещена. Тя се усмихна и докосна сбръчканата му ръка, отпусната върху бюрото. — Знам колко обичаш да теоретизираш понякога.
— Говоря сериозно — отвърна Хари с каменно лице, после й се усмихна лекичко. — Демерзел никога не би го позволил, разбира се. Първият министър винаги беше загрижен за стабилността. Той вярваше убедено в превръщането на гората в градина с много градинари, в която никога не избухват пожари. Но се чудя…
— Убиецът на императора беше градинар, дядо.
— Е, ние се освобождаваме от своите ограничения, нали?
— Понякога изобщо не те разбирам — поклати глава Уанда. — Но наистина обичам да разговарям с тебе дори и когато нямам представа какво искаш да кажеш.
— Изненада. Изненада, трагедия, ново израстване. Е?
— Какво „е“?
— Стига приказки. Хайде да излезем и да хапнем някъде по-далеч от района на библиотеката — ако имаш време?
— Един час, дядо. После имам среща със Стетин, за да се подготвим за ориентиращото събрание тази вечер. Надявахме се и ти да дойдеш.
— Според мен не бива. Моите действия имат навика да стават малко прекалено публични, Уанда. — „А в този решителен момент се чувствам немалко притеснен заради една измама… за добро на всички, но все пак измама!“
Уанда го изгледа с търпеливо изумление, после каза:
— Прекрасно ще е да обядвам с тебе, дядо.
— И стига дрънканици на високи теми! Говори ми за дребни, човешки неща. Кажи ми още нещо за това, колко чудесен е Стетин, за удоволствието от историческата ти работа, каквато и да е тя. Отвлечи мислите ми от психоисторията!
— Ще се опитам — каза Уанда с шеговита ирония. — Но никой никога досега не е успял.

> 32

Морс Планч беше обзет от дълбок и тих ужас. Чудейки се дали е все още жив, той гледаше как Данийл и Лодовик се качват на кораба и напускат Мадер Лос. Най-накрая беше заключил, че Данийл не знае нищо за неговото откритие.
Отначало нямаше представа към кого да се обърне. Или дори къде да отиде, какво да прави, даже какво да мисли. Разговорът, записан на тази лента, беше твърде обезпокоителен; много приличаше на бълнуванията в някой микогенийски таен текст.
Вечни! В Империята! Управляваха я зад кулисите като кукловоди — вече хиляди години!
Морс никога не беше срещал човек дълголетник; те вече не съществуваха, сигурен беше. От рухването на последната геронтокрация бяха изминали няколко хиляди години. Планетите, населени с хора, живеещи над сто и двайсет стандартни години, до една бяха рухнали в политически и икономически хаос…
Първият му импулс — и вторият, и третият — беше да се скрие, да отиде колкото се може по-далеч от тази опасност. Може би дори да избяга в някой от далечните Галактически сектори, далеч от контрола на Империята. Толкова много възможности имаше за бягство…
Но никоя от тях не го устройваше. През целия си дълъг и криволичещ житейски път той винаги бе смятал Трантор за нещо като локус — точка, от която винаги може да тръгва и в която винаги да се връща, както и да го носят ветровете на парите и на собствените му прищевки. Но никога повече да не види Трантор…
Струва си! Живей си живота в покой — и просто живей!
Съвсем скоро обаче, с течението на часовете и на дните, той остави тази мисъл да избледнее и се съсредоточи върху други, по-наложителни мисли. Колко ли струваше неговото доказателство? Може би те просто го разиграваха.
Но Лодовик Трема бе оцелял след неутриновия поток! Нито един обикновен човек, вероятно нито един човек изобщо — нито едно органично същество — не би могло да оцелее…
Но, от друга страна, подобни записи бяха съвсем лесни за фалшифициране. Собствената му личност при едно подробно разследване не можеше да бъде сметната за безупречна от властите. Записът — и усилията му да разпространи вестта за заговор — можеха да го освидетелствуват като умопобъркан.
Много се съмняваше, че Линг Чен или Клаюс ще му обърнат кой знае какво внимание. Опита се да се сети за други хора, заемащи влиятелни постове, други, чиято интуиция беше равна на хитростта и политическите им умения в реалния свят.
Не се сещаше за никого. Знаеше по нещичко за повечето от трийсетимата главни министри и техните съветници в двореца и доста за Комисията за обществена безопасност — този дълбок резервоар за Сивите кариеристи и елита от старите родове. Никой! Нито един…
Записът беше проклятие. Искаше му се никога да не го беше правил. И все пак не можеше да се принуди да го унищожи — в ръцете на когото трябва той би могъл да бъде изключително ценен. А в ръцете на когото не трябва…
Можеше да доведе до екзекуцията му.
Опакова багажа си в малката стаичка в странноприемницата, в която живееше от три дена. Чакаше да пристигне товарен кораб със стока — един от около десетината кораби, пристигащи всяка седмица на Мадер Лос от хиляди минали десетилетия насам. Беше си резервирал място предния ден и получи потвърждение.
Планч взе малко наземно такси до летището. Пътуваха по главната магистрала под открито небе, покрай ярко огрени от слънцето поля и малки, бедняшки, но сравнително спретнати селища.
Застана в прашната, осеяна с боклуци чакалня — собствените му дрехи бяха прашни и размъкнати — и зачака кораба да приключи с разтоварването. Слънчевите лъчи падаха като прашни колони през отворите в тавана на дългия коридор към митническия център. Избърса един стол и тъкмо щеше да седне зад една колона, скрит от директен поглед откъм повечето посоки, когато забеляза малко момченце, което идваше по коридора с четириколесен велосипед.
То обикаляше напред-назад от една празна врата към друга и викаше името на Планч — кратки, резки излайвания. В този край на терминала Планч беше сам.
Момчето тръгна към него. Нямаше как да го избегне; той потвърди самоличността си на вестоносеца и пое метално-пластмасова карта за хипервълнов трансфер. Беше кодирана за личното му докосване, достатъчно познато в границите на Империята…
Но се предполагаше, че никой не знае, че Планч е на Мадер Лос.
Морс даде на момчето един кредит бакшиш, после претегли на ръка картата и се замисли над възможностите. Пак вдигна очи.
Момчето с велосипеда зави зад един ъгъл в началото на следващото крило на терминала и изчезна. Двама мъже в сини униформи — офицери от Имперската флота — стояха в обширния вход към крилото. Морс се намръщи. От това разстояние не ги виждаше ясно, но осанката им беше едновременно уверена и леко арогантна. Не му беше трудно да си представи емблемите със слънце и кораб на якетата им, мощните бластери на хълбоците им.
Прокара пръст по процепа за плейбек на картата и съобщението се заразгръща във въздуха пред очите му.
C>
МОРС ПЛАНЧ
Императорският съветник и довереник Фарад Синтер моли да присъствате на специален разговор. Нареждаме ви да се върнете на Трантор с най-бързия превоз; бърза фрегата от Имперската флота е изпратена на Мадер Лос и е на ваше разположение.
С искрен интерес и симпатия: ФАРАД СИНТЕР.
C$
Морс беше чувал за Съветник Синтер — носеше му се славата, че бил главният императорски доставчик на благосклонни жени. Никой от офицерите в двореца нямаше особено високо мнение за него освен може би неговите собствени, но не се сещаше за причина, поради която съветникът би желал да разговаря с него.
Морс потисна обхваналата го закратко паника. Ако това беше свързано по някакъв начин с Лодовик…
Трябваше да бъде! Но защо тогава Линг Чен не изпрати кораба? Не знаеше да има връзка между Синтер и Чен.
Морс бе обзет от внезапно лошо предчувствие. Беше приклещен между древен и почти неразбираем заговор и все още гъстата и стигащата надалече мрежа на Империята. Животът му на свободен човек — животът му въобще! — можеше като нищо да върви към края си.
И всичко това заради привързаността му към този странен, уязвим свят!
Слабо вероятно беше да успее да избяга.
Най-добре щеше да е да запази спокойствие. В днешно време на отчаяния му оставаше само стилът.
Той изпъчи рамене и се заотдалечава от портала към двамата мъже в сини униформи в края на коридора.

> 33

Завръщането на Трантор беше едновременно и травма, и изпитание за робота, който преди беше Дорс Венабили. Скоро тя щеше да има нова самоличност и да поеме нова роля в най-дългосрочните планове на Р. Данийл Оливо. Но засега денят, в който кацнаха и слязоха от кораба, толкова приличаше на онзи ден преди десетилетия, когато бе пристигнала за първи път на Трантор… преди да срещне мъжа, когото беше програмирана да закриля и обгражда с грижи…
Преди Хари.
От смъртта на Дорс насам Трантор не се беше променил много, но малкото промени, които й се набиха в очи, не бяха положителни. Трантор изглеждаше по-запуснат, не толкова внушителен и по-западнал. Таванът на куполите беше закърпен много по-забележимо, самоходните пътеки — по-неефикасни и повече податливи на повреди. Миризмите обаче бяха същите, а и хората изглеждаха кажи-речи същите.
Дори и обстоятелствата бяха същите. Последния път, когато беше идвала на Трантор, тя беше с Данийл. След като пристигнаха, пътищата им се бяха разделили, но сега се движеха плътно заедно и Дорс се ужасяваше от плановете, които беше сигурна, че крои Данийл. Тя беше проектирана да бъде достатъчно човек, за да е способна да изпитва подобни на човешките емоции — сред тях беше ужасът, както и любовта, — но Данийл искаше да изпита нейната решителност като робот и силата й. Ако се провалеше, за него тя беше безполезна.
Данийл не каза почти нищо, но я отведе на сигурно място в апартамент близо до Стрилинг, където намериха нови дрехи и документи за самоличност. С лека промяна на вече променения й външен вид и белези, включително отпечатъците от пръсти и генетиката на външните тъкани, тя щеше да се превърне в Дженат Корсан, учителка от планетата снабдител Паскан. Лодовик щеше да приеме самоличността на търговски брокер от богатата на метал провинция Дау. Като Рисик Нюмант от Дау на хилядата златни слънца той щеше да прекара няколко години на Трантор на лично поклонение.
Апартаментът беше малък и се намираше в бедната община Фан на няма и десет километра от Стрилинг. Дорс познаваше мястото слабо — беше минавала оттам няколко пъти, преди да започне връзката си с Хари. Онова, което някога беше западнал аристократичен квартал, сега беше само западнал и нещастен; полицията рядко идваше тук, освен ако не беше категорично необходимо.
Останаха в апартамента два дена, колкото манипулациите на Данийл да се разпространят по мрежите за идентифициране по цял Трантор.
После продължиха…
Не, надяваше се тя, към някакво катастрофично повторение, към някакво непоносимо връщане към старото. Най-голямата трудност беше, че за първи път, откакто съществуваше, с Хари Селдън тя се чувстваше наистина необходима, наистина важна и за човешката й страна тази важност се изразяваше в щастие. Сега твърде ясно съзнаваше, че не е човек.
И че не е щастлива.

> 34

Първото интервю с Гаал Дорник мина задоволително. Хари чувстваше, че е впечатлил младежа, а Дорник бе приел достатъчно добре новината за положението в момента. Това беше хубаво — човекът притежаваше кураж и в него имаше някакъв намек за младостта и перченето на външните светове, каквито Хари си спомняше, че някога е притежавал.
Като матист Дорник беше надарен, но с Проекта вече бяха свързани далеч по-даровити хора. Щяха да използват Дорник най-вече като проницателен наблюдател, който щеше да устои на сегашната буря и да помогне да се прокара пътя на собствения особен метод на Хари да помага на хората от Проекта да устояват на бъдещите бури. „И може би — нов приятел. Човекът ми харесва.“
Хари не можеше да понесе мисълта просто да остави двете си Фондации — едната тайна, другата, както се надяваше — вярваше! знаеше! — с разрешение от самата Империя — да се развиват самостоятелно след смъртта му. Ако беше научил нещо от Демерзел/Данийл, то беше необходимостта да оставиш някаква диря от дреболии, някаква подтикваща, провокативна част от себе си, която да бута нещата напред след твоята смърт. Данийл го правеше, като се появяваше лично на всеки няколко десетилетия — техника, която Хари, така да се каже, по-нататък можеше само да имитира.
Дорник щеше да бъде ключът към превръщането на Хари Селдън в легенда; той щеше да му позволи да се появява на редовни интервали дори и след смъртта си и да направлява нещата.
Хари се върна в апартамента си в Стрилинг и отново се остави на услугите на малкия охранителен детектор, който му беше набавил Стетин при едно от пътуванията си извън Трантор. Детекторът, монтиран в средата на стаята, изтъкаваше мрежа от червени линии по стените и ниския таван, а после с нежен момичешки глас обявяваше: „Тази стая е свободна от известните в Империята подслушвателни устройства.“
От известно време подслушвателни устройства не се проектираха. По причина, която само той си знаеше, Линг Чен все още позволяваше на Хари да си има свое лично пространство. Навсякъде другаде, включително и в кабинета му в Имперската библиотека, много внимателно го следяха и подслушваха.
Хари усещаше как силите се натрупват. Горкият Дорник! Надали щеше да има време да свикне с Трантор.
Хари се усмихна мрачно и натисна едно копче в стената. Появи се малък център за забавления. Той го инструктира да се свърже с Университетските музикални библиотеки — една от привилегиите, които ползваше в Стрилинг — и да изсвири подборка от дворцова музика от времето на Джему IХ. „Най-вече Ганд и Хейър, моля“ — поясни той. Тези двама композитори, първият — мъж, вторият — жена, в продължение на петдесет години се бяха конкурирали за дворцовите поръчки. След смъртта им се разкри, че двамата са били тайни любовници. След изтощителни анализи музиковедите бяха решили, че никой не може да каже кое от обединените им произведения е написано от Ганд, кое от Хейър — или дори дали един от тях не е написал всичките. Произведенията бяха елегантни и успокояващи, изпълнени с учтиво признание за вечния ред в Империята; музика от епоха, когато Империята е работила и е работила добре, жизнена и млада дори и след хиляди години.
„Златният век на Данийл — помисли си Хари, докато се отпускаше в най-старото си и най-любимо кресло. — Епохата, в която Линг Чен продължава да вярва доста глупаво. Началникът на комисията винаги ми се е струвал надут глупак — от аристократично семейство, обучен в древните бюрократични дисциплини, надменен и изолиран… Ами ако греша? Ако моите теории не са адекватни да предскажат тези краткосрочни резултати? Но не могат да не бъдат — дългосрочните резултати зависят от онова, което ще се случи през следващите няколко седмици!“
Принуди се да се отпусне чрез дихателните си упражнения, както навремето го беше научила Дорс. Музиката свиреше — тиха, високо структурирана и много мелодична. Докато Хари слушаше и си тактуваше с длан по облегалката, наум обмисляше ролите, които щяха да играят фамилиите Чен и Диварт в по-нататъшния упадък на Трантор. Комисията за обществена безопасност известно време щеше да управлява Империята, до появата на силен водач — най-вероятно император, а не военен. Хари подозираше — макар никога да не би записал това предсказание, — че императорът ще приеме името Клеон, ще стане Клеон II заради чувството за история и традиция на Империята и особено на Трантор.
Когато обществото се почувстваше най-отчаяно и остаряло, то щеше да възсъздаде изумителната фантазия за някакъв Златен век — време, когато всичко е било велико и славно, когато хората са били по-благородни, а каузите — по-величествени и достойни. Рицарството е последното убежище на загниващия труп.
Николо Пас го беше казал. Хари затвори очи. Лесно си представи поваления тиран, седнал в голата си килия — жалка фигура, някога била в центъра на огромна обществена язва; но въпреки всичко той също разбираше каква участ очаква Империята почти също толкова ясно, колкото и Хари.
Домогвах се до богатите благороднически семейства, аристократите, прилепили се към парите и търговията като огромни стари пиявици — беше обяснил Пас. — Като провинциален губернатор аз подхранвах чувството им за превъзходство и самомнението им. Насърчавах аграрните реформи — наредих всички общини отново да започнат да обработват земята и изисквах младите им граждани и всички благородници да работят на полето, независимо дали е на печалба или не — по духовни причини. Насърчавах развитието на тайни религиозни общества, особено на онези, които наблягаха най-вече на богатството и общественото положение. И насърчавах спомена, историята за миналото, когато животът е бил много по-прост и всички сме били по-близо до моралното съвършенство. Колко лесно беше! Как притежаващите власт и богатство лапваха тези покварени стари митове! И аз известно време вярвах в тях… Докато политическата ситуация не се обърна и вече ми беше нужно нещо много по-мощно. Тогава започнах революцията срещу Вечните.
Звук вътре в стаята накара Хари да подскочи в креслото. Нареди на музиката да спре и се заслуша. Беше убеден, че е чул стъпки.
Бяха дошли! Той стана от креслото с разтуптяно сърце. Играта най-накрая беше омръзнала на Линг Чен и той сваляше картите. Както Фарад Синтер можеше да изпраща своите убийци, така можеше и Началникът на комисията. Убийци — или просто офицери, които щяха да го арестуват.
Стаите бяха само три. Без съмнение, ако някой беше влязъл, щеше да го е видял.
Претърси спалнята и кухнята, шляпайки с боси крака и по халат по мекия под, твърде ясно съзнаващ колко е уязвим дори и в собствения си дом.
Не намери никого.
Отдъхна си и се върна във всекидневната — и още преди да забележи посетителите, го обля вълна на увереност. Почти или изобщо не се шокира, а не се и изненада особено, когато видя във всекидневната трима души, обкръжили в полукръг любимото му кресло.
Въпреки козметичните промени той веднага разбра, че единият, най-високият, с кестенява коса с червеникав оттенък, е старият му приятел Данийл. Другите двама не познаваше. Единият беше жена, другият — грамаден мъж.
Здравей, Хари — поздрави Данийл. Беше променил и гласа си.
— Мислех си… спомням си, че ти ме посети — изпелтечи Хари. Объркването се бореше с радостта. Чувстваше някаква ирационална надежда, че Данийл е дошъл да го отведе, да му каже, че Планът е изпълнен и не трябва да се изправя пред съда, не трябва да живее в сянката на своята неприязън към Линг Чен…
— Може би си очаквал — отвърна Данийл. — Много те бива в това. Но не сме се виждали лично вече от години.
— Не съм кой знае какъв пророк — пошегува се Хари. — Радвам се да те видя пак. Кои са тези хора? Приятели? — Следващата дума той произнесе натъртено, многозначително: — Колеги?
Жената впери в него немигащ поглед, който го смути. Нещо познато…
— Приятели. Всички ние сме тук, за да окажем помощ в съдбовен момент.
— Моля, седнете. Някой от вас… да е гладен или жаден?
Данийл знаеше, че нямаше нужда да отговаря. Великанът поклати глава — „не“, но жената също не отговори. Просто го гледаше, а привлекателното й лице умишлено оставаше безизразно.
Хари усети как сърчето му се свива, а после подскача от болезнено вълнение. Челюстта му увисна и той приседна в по-малкото кресло до стената, за да не се свлече на пода. Очите му не се откъсваха от жената. Същият ръст — приблизително. Същата стегната фигура, макар и по-млада, отколкото в последните му спомени, но пък тя винаги е била изключително гъвкава и младолика.
Ако тя беше робот… тайната стомана!…
— Дорс? — не можа да каже нищо повече. Устата му беше твърде пресъхнала, за да говори.
— Не — отвърна жената, но не отмести поглед.
— Не сме тук, за да подновяваме стари познанства — намеси се Данийл. — Ти няма да си спомняш това посещение, Хари.
— Не, разбира се, че не — Хари изведнъж се почувства нещастен и отново много самотен въпреки присъствието на Данийл. — Понякога се чудя дали изобщо имам някаква свобода… дали изобщо мога сам да избирам.
— Никога не съм ти влиял освен за да подготвим почвата и да усилим до максимум ефекта от твоите действия и да ти помагам да пазиш нужните тайни.
Хари протегна ръце и изстена:
— Освободи ме, Данийл! Свали този товар от раменете ми! Стар съм вече — чувствам се толкова-толкова стар и толкова ме е страх!
Данийл го слушаше със загрижен, съчувствен израз.
— Знаеш, че не е вярно, Хари. В тебе все още има голяма сила и ентусиазъм. Ти наистина си Хари Селдън.
Хари се дърпна назад, покри с длан устата си, после бързо избърса очи.
— Съжалявам — измърмори той.
— Няма за какво да съжаляваш. Напълно съзнавам, че напрежението е огромно. Това, че ти налагам такова тежко бреме, причинява в мен дълбок конфликт, приятелю.
— Защо си дошъл? Кои са всъщност те?
— Имам още много работа и те ще ми помагат. В момента вече са се развихрили сили, с които трябва да се справя и които не са твоя работа. Всеки от нас носи бремето си, Хари.
— Да, Данийл… Донякъде разбирам. Искам да кажа, виждам го в графиките, в диаграмите — подмолни потоци, ужасно сложни, трудни за проследяване, всички — съсредоточени около този момент. Но защо си дошъл при мен сега?
— За да ти вдъхна увереност. Не си сам в борбата. Проучих основните центрове, в които се работи по проекта Селдън. За теб работи една много способна армия, Хари. Армия от матисти и учени. Ти се справи блестящо. Те са обучени и готови, поздравявам те. Ти си велик водач, Хари.
— Благодаря ти. Ами те? — не можеше да откъсне очи от жената. — И те ли са като тебе? — дори и в присъствието на Данийл му беше трудно да използва думата „робот“.
— Като мен са.
Хари понечи да зададе друг въпрос, но рязко затвори уста и извърна поглед, за да овладее емоциите си. Въпросът, който най-много искам да задам — не мога, инак бих изгубил разума си. Дорс! Какво е станало с Дорс? Наистина ли вече я няма — мъртва? Толкова дълго подозирах!…
Хари, Линг Чен скоро ще се размърда. Вероятно утре ще те арестуват. Процесът ще започне рано и, разбира се, ще бъде запазен в тайна.
— Съгласен съм.
— Със сигурност го знам — додаде тихо Данийл.
— Добре — отвърна Хари. Преглътна буцата в гърлото си. Другият мъж — тромав, не особено хубав — също като че започваше да му се вижда познат. За кого ли напомняше той на Хари? Някой от двореца, публична фигура…
— Линг Чен си има причини. В двореца има фракции, които се опитват да свалят Комисията за обществена безопасност и да отнемат властта на баронските семейства, особено на Чен и Диварт.
— Ще се провалят — заключи Хари.
— Да. Но не е ясно каква вреда могат да нанесат, преди да се провалят. Ако не внимавам много, сложността на всичко може да се изплъзне от ръцете ми и да изгубим своята възможност за това хилядолетие.
Хари усети хлад. Колкото и да беше свикнал да борави с хилядолетия, начинът, по който се изразяваше Данийл, внезапно го накара да си представи възможните варианти на бъдещето, в които Хари Селдън не беше успял и Данийл трябваше да започне от самото начало с някой друг даровит млад матист, с друг дългосрочен план за облекчаване на човешките страдания.
Кой би могъл да разбере как мисли подобен ум? Вече на двайсет хиляди години…
Хари стана и се приближи до тримата.
— Какво още мога да направя? — попита той, после намръщено додаде: — Преди да ме накарате да забравя тази среща.
— Засега не мога да ти кажа нищо повече — каза Данийл. — Но аз оставам тук, Хари. Винаги ще съм тук за теб.
Жената пристъпи крачка напред и спря. Хари забеляза, че едната й ръка трепери. Лицето й беше толкова строго, че би могло да бъде отлято от пластмаса. После тя се усмихна и се дръпна назад.
— Наша привилегия е да служим — каза тя и гласът й не беше гласът на Дорс Венабили. Всъщност Хари се зачуди как изобщо би могъл да я помисли за Дорс.
Дорс беше мъртва. Вече не се съмняваше. Беше мъртва и никога нямаше да се върне.


Хари се огледа из празната стая. Музиката свиреше вече от два часа и той почти не беше забелязал как минава времето. Чувстваше се спокоен и овладян, но все пак нащрек — като животно, отдавна свикнало с ловците, от онези, които оцеляват, притежаващо умения, на които винаги можеше да разчита, но които никога не приемаше за даденост.
Пак мислеше за Дорс. Разглади чело с пръсти.


Лодовик наблюдаваше загрижено Дорс, когато напускаха територията на университета Стрилинг. Возеха се в такси през главния транспортен тунел от Стрилинг до Пасажа, императорския експресен път, заобиколен отгоре, отдолу и от всички страни от постоянен поток от автобуси и коли, уловен в червено-лилави контролни решетки като кръвни клетки в артерия. Таксито беше автоматизирано, избрано наслуки и сканирано от Данийл за подслушвателни устройства.
Дорс гледаше право напред и мълчеше, както и Данийл.
Най-накрая, щом приближиха Пасажа, Данийл се обади:
Справи се възхитително.
— Благодаря — отвърна му Дорс. После додаде: — Дали е умно да го оставяме за толкова много време без пазач?
— Той притежава забележителни инстинкти — отвърна Данийл.
— Той е стар и уязвим — възрази Дорс.
— Той е по-силен от тази Империя — каза Данийл. — А най-прекрасният миг за него тепърва предстои.
Лодовик размишляваше над задачата си, предадена му от Данийл чрез микровълни. Поклонничеството му щеше да включва пътуване със специална задача до катедралата на Сивите в Пасажа. Тук каймакът на имперската бюрокрация се събираше веднъж в живота си, за да получи най-висока почит, включително Ордена на императорското перо. Макар и новата роля на Лодовик да не се отличаваше с такива изключителни достойнства, не беше необичайно онези, които всяка година внасяха дарения за катедралата, да бъдат призовани на слугинска работа като следваща степен на признание за службата.
Данийл явно очакваше катедралата да играе важна роля през следващите няколко години, макар и още да не беше доверил на Лодовик каква би могла да бъде тя.
Лодовик донякъде подозираше, че Данийл го държи на изпитателен срок, докато докаже лоялността си. Беше мъдро от негова страна. Лодовик пазеше съмненията си под дълбоко прикритие. Познаваше необикновената чувствителност на Данийл. Освен това беше работил близо до него достатъчно дълго, за да знае как да го измами, да изглежда угодлив и верен.
Беше наблюдавал как Данийл подлага Дорс на изпитание и не се съмняваше, че би могъл да намери също толкова ефикасен начин да изпита и него. Преди това да се случи, той трябваше да мине през още една трансформация — и да открие съюзници, за които беше почти сигурен, че се намират на Трантор, крият се от Данийл и се готвят да му се противопоставят. Сред Сивите щеше да има достатъчно шанс да проучи онези, които се противопоставяха на Чен и Диварт…
Ако Лодовик беше човек, щеше да прецени шансовете си като много малки. Но тъй като загрижеността за собственото му оцеляване при него беше минимална, една безнадеждна ситуация не го тревожеше особено. Далеч по-лоша беше мисълта да е неверен или да се противопостави на Р. Данийл Оливо.

> 35

Бран влезе през главното крило на склада с изненадваща скорост за мъж с неговите размери. Тъмните пространства и огромните редове от рафтове се извисяваха наоколо и караха стъпките им да звучат като боя на далечни барабани. Клиа трудно успяваше да го настига, но нямаше нищо против; от няколко дена не се движеше достатъчно и гледаше на тази задача и като на разнообразие, и като на възможен път за бягство.
Да бъде с Бран беше доста приятно, стига да не мислеше за емоционалната си реакция спрямо него и нейната неуместност. Набърчи нос — усещаше прашните призраци на стотици непознати миризми.
Най-популярните стоки са внос от Анакреон и Мемфио — Бран спря пред една тъмна ниша за оборудване да провери един товарач/транспорт. — Има няколко много богати занаятчийски семейства, които живеят само от продажбите тук, на Трантор. Всички искат фолклорни кукли от Анакреон. Аз самият не мога да ги понасям. Освен това внасяме игри и забавления от Калган — от онези, на които цензорите от комисията се мусят.
Клиа вървеше до Бран. Транспортът се плъзгаше по плаващите полета на дискретни два метра зад тях и спускаше малките си гуменни колелца, когато искаше да завие рязко или да спре.
— Ще доставим четири щайги с кукли на Транторската борса и някои други стоки на Агората на амбулантните търговци. — Това бяха двете най-популярни търговски площи в Стрилинг, известни по цялото полукълбо. Паралиите Сиви и меритократи идваха от хиляди километри — някои и от хиляди светлинни години — само за да прекарат няколко дена в обикаляне по милиардите магазини на всяко едно от двете места. Агората на амбулантните търговци се хвалеше с ханове за уморените пътешественици, заемащи интервали със стотици магазини.
Бароните и другите фамилии от благородническата класа си имаха свои начини за задоволяване на алчността си, а, разбира се, гражданите обикновено живееха в твърде тесни квартири, за да си позволят да трупат много стоки.
Когато Клиа беше още много малка, баща й и майка й бяха участвали в обичайната за Дал размяна на дреболии — вземаха назаем някой и друг предмет, смятани за декоративни (и доста безполезни) за няколко дена или седмици и после ги връщаха. Това като че беше достатъчно задоволително за онези, които обичаха материалните предмети — всъщност да притежаваш и дори да събираш предмети от другите светове се струваше нелепо на Клиа.
— Това означава, че Плусикс ми се доверява достатъчно, за да ми позволява да излизам навън, така ли? — попита Клиа.
Брайън погледна надолу към нея със сериозен израз.
— Това не ти е някой култ за промиване на мозъка, Клиа.
— Откъде да знам? Ами какво е тогава — клуб за общуване на убедители-неприспособленци?
— Звучиш така, сякаш си доста нещастна — отбеляза Бран. — Но ти…
— Има ли на Трантор такова място, където някой може да бъде щастлив? Погледни тези боклуци — заместители на щастието, не мислиш ли? — тя размаха ръце към пластмасовите и дървени сандъци, натрупани високо над главите им.
— Не знам — отвърна Бран. — Исках да кажа, звучиш така, сякаш си нещастна, но бас ловя, че не ти хрумва друго място, където би могла да отидеш.
— Може би тъкмо затова съм нещастна — отвърна Клиа с мрачни нотки в гласа. — Със сигурност се чувствам като човек, неспособен да се приспособи. Може би точно тук ми е мястото.
Бран се извърна с тихичко изсумтяване и нареди на транспорта да свали един сандък от третия ред. Той застопори шасито си здраво на земята, после издигна корпуса си на пневматични цилиндри и сръчно издърпа сандъка с механичните си ръзце.
— Калусин каза, че може би ще имаме възможност да пътуваме къде ли не — обади се Клиа. — Тъй де, ако се окажем лоялни… Искам да кажа, да знаеш за някой, който да е напуснал? Да е бил изпратен другаде?
Бран поклати глава.
— Разбира се, не познавам всички. Не съм тук от толкова отдавна. Има и други складове.
Клиа не знаеше това. Тя си отбеляза този факт и се зачуди дали Плусикс не дирижираше някакво мощно нелегално движение — може би въстание. Търговски брокер бунтовник? Изглеждаше нелепо — и може би тъкмо заради това още по-убедително. Но срещу какво се бунтуваше той — срещу тъкмо онези класи, които се избиваха за стоките му? Или срещу благородните и баронски семейства… които не се избиваха?
— Взехме от каквото имахме нужда — рече Бран, когато транспортът натовари три сандъка от три различни секции. — Да вървим.
— Ами полицията — тези, които ни търсят… ме търсят?
— Плусикс казва, че в момента не издирват никого — отвърна Бран.
— А откъде знае?
Бран поклати глава.
— Знам само, че никога не греши. Нито един от нас никога не е бил залавян от полицията.
— Прочути последни слова — подметна Клиа, но отново заподтичва, за да не изостава от него.
Навън дневната светлина грееше ярко от купола. Тя излезе от пещероподобното затворено пространство в по-широко и по-ярко осветено затворено пространство — единствения друг живот, който познаваше.

> 36

Синтер крачеше из своя малък кабинет пред настенното изображение на човешката Галактика с нейните двайсет и пет милиона обитаеми свята, отбелязани с червено и зелено. Когато Вара Лизо влезе, той едва вдигна поглед. Тя мигом отпусна брадичка и прегърби рамене. Онова, което виждаше във Фарад Синтер, едновременно я плашеше и вълнуваше. Никога не го беше виждала по-спокоен и стабилен — нямаше и намек за леката бръчка и напереност, фалшивите маниери на ръководител, които толкова често демонстрираше. Изглеждаше едновременно и уверен, и обзет от студен гняв.
Разбирам, че при това издирване ти си действала съвсем погрешно — рече той. — Не ми водиш нищо освен менталици — любопитни случаи, разбира се, но не и онова, което искаме и което ни трябва.
— Бях…
Той вдигна рака и й махна да замълчи.
— В нищо не те обвинявам. Нямало е с какво да работиш. Сега разполагаме с нещо — може би нищо и никакво, но все пак повече от онова, с което разполагахме преди. Засякох човек на име Морс Планч. Съмнявам се да си чувала за него. Той е човек много компетентен, притежаващ много дарби — сред тях и инженерството. Доколкото разбирам, през цялото време човърка нещо.
Лизо вдигна вежди — лек намек, че няма представа накъде бие всичко това.
— Проследих го, след като разбрах, че Линг Чен го използва за частното си издирване на Лодовик Трема. Планч е на Трантор. Говорих с него.
Лизо беше чувала за Трема. Веждите й се вдигнаха още по-високо.
— Намерил е Трема, но не го е доставил на Началника на Комисията. Моите агенти успяха да научат толкова. Всичките брътвежи, че Трема бил мъртъв, храбро загинал в служба на Императора — т.е. Комисията за обществена безопасност — всичко това са глупости. Той е жив. По-скоро все още действащ. Не може да бъде жив.
Лизо смръщи вежди и погледна сърдито. Синтер като че изпитваше удоволствие от възможността да изложи своите кроежи и успехи. Той направо сияеше и тя забелязваше изписана върху емоциите му тъкмо онази опашка на комета с перлен блясък, която тя си представяше, че следва водещата светлина в съзвездията на върховната власт. Мисълта я накара да се разтрепери.
— Той е оцелял, след като всички останали на кораба са умрели в неутринов поток.
— Какво е това? — попита тихо Лизо.
— Нищо, което да ни засяга. Фатално. Без изключения. Далеч между звездите в нормалното пространство. Той е оцелял. Планч го е намерил по чудо или защото е действал много сръчно. Кадърен човек. Бих искал талантът му да работи за мен. Може би и това ще стане, но се съмнявам, че Линг Чен ще остави Планч жив, след като открие, че е предаден. Планч си има някои установени представи за справедливостта. Излиза, че на сцената се е появил още един претендент за личността на Трема и е платил на Планч повече от Чен, така че Планч осъществил нещо като объркано отмъщение срещу Чен и Трантор заради съсипването на Мадер Лос. Ненужен и дързък свят от хаоса.
Вара Лизо отново поклати глава. Почти нищо не знаеше за тези неща, макар да й беше интересно. От мисълта за смърт сред звездите навън, в огромното открито пространство, без утехата на закритото, я побиваха тръпки.Тя не смяташе хиперкорабите за истинска околна среда, а по-скоро за временни ковчези.
— Когато Планч откарал Трема при един човек на Мадер Лос, направил запис, таен запис, на онова, което е станало. Някакси записът минал незабелязан. Чудя се защо ли — той се почеса по бузата с пръст, като я гледаше втренчено. Лизо сви рамене — не беше в състояние да предложи никакво обяснение.
— Планч не си спомня самото събитие. Но записът показва среща… нека ти го пусна.
Той извади малка машина и постави касетата — най-вероятно дубликат, помисли си тя — в тънкото отвърстие. Около тях се появи триизмерна сцена, доста убедителна, ако не се брои леката редукция на разделителната способност. Тя огледа двете очевидно мъжки фигури от гледната точка на Планч. В едната разпозна Лодовик Трема; другият беше висок, строен, хубав, но по доста безличен начин. Разбира се, тя не можеше да разчете ясно емоциите им, но имаше отчетливото впечатление, че нещо не е както трябва. Фигурите заговориха и колкото повече говореха, толкова по-силен хлад я обземаше.
— Съжалявам, но трябва да ти кажа, че скоро ще забравиш всичко, което си видял тук, както и своята роля в спасяването на моя приятел.
— Приятел?
— Да. Знаем се от хиляди години.
Записът завършваше с част от пътуване с такси.
Синтер я погледна любопитно.
— Измама, шега? — предположи тя.
— Не — отвърна той. — Записът не е фалшив. Планч е намерил Лодовик Трема жив. Той е робот. Този другият — и той е робот. Много стар, може би най-старият от всички. Искам да проучиш този запис. Да почувстваш някак тези човекоподобни роботи. Единият или и двамата са менталици. Ти притежаваш дарбата да ги разпознаваш. После отново ще те изпратим на лов. Ще откриеш Вечни. И тогава ще има какво да покажа на императора. Но засега имам Планч и този запис, а това може да ни заведе много далеч, Вара.
Той се усмихна възторжено. Както си крачеше, се беше приближил съвсем до нея и усмихнат изведнъж спонтанно я прегърна с една ръка. Тя го погледна онемяла и той пъхна записа в ръката й. Тя го стисна с пребелелите си пръсти.
— Проучи го — нареди той. — Аз ще изчакам точния момент, за да убедя Клаюс, че сме напипали нещо.

> 37

Император Клаюс се събуди от леката дрямка в празното легло в седмата спалня — любимата му спалня за следобедни страсти. Известно време се оглежда раздразнено, после се втренчи в плаващия във въздуха образ на Фарад Синтер. Синтер не виждаше императора, разбира се, но това не правеше прекъсването по-приятно.
Ваше височество, нося вест от Комисията за обществена безопасност. Смятат да предявят обвинение срещу професор Хари Селдън.
Клаюс вдигна завесата на по-високата спална площ, за да погледне жената, която от няколко часа му правеше компания, но тя бе излязла. Може би беше в тоалетната.
— Е, и? Линг Чен ни предупреди, че е възможно.
— Ваше височество, това е преждевременно. Смятат да изправят пред съда него и поне още един от хората му. Това е пряко предизвикателство към изключителното право на Двореца.
— Фарад, Дворецът — тоест аз — отдавна е отказал задкулисно всякаква официална подкрепа за Гарвана Селдън. Той служи за забавление, нищо повече.
— Това може да бъде възприето като обида, след като този ход вече предстои.
— Ход ли? Какъв ход?
— Ами да се дискредитира Селдън. Ако успеят, ваше височество…
— Стига с тези титли! Кажи ми само ти какво мислиш и си разкарай проклетия образ от моята спалня.
— Клеон подкрепяше Селдън.
— Знам. Фарад, Клеон дори не ми е роднина.
— Селдън разду тази подкрепа до проект, ангажиращ десетки хиляди поддръжници и подлизурковци на дузина планети. Неговите идеи са изменнически, ако не и революционни…
— И ти искаш аз да го защитя?
— Не, сир! Не бива да оставяте Линг Чен да си припише лично заслугата, че е премахнал тази заплаха. Време е да се действа бързо и да се създаде комисията, за която говорихте.
— Под твое ръководство. Комисията за обща сигурност, нали така?
— Ако Общата сигурност обвини Селдън в измяна, заслугата ще е изцяло ваша, сир.
— И на теб няма да ти се падат никакви заслуги, нито пък власт?
— Това сме го обсъждали много пъти.
— Твърде много пъти. Какво ми пука дали Линг Чен ще си припише заслуги или не? Ако той премахне този интелектуален паразит, ползата за всички ни ще е еднаква, не мислиш ли?
Фарад се замисли над това. Клаюс го виждаше как решава да опита друг номер.
— Ваше височество… проблемът е много сложен и аз съм много загрижен. Не ми се искаше да го изтъквам толкова скоро, но върнах една личност на Трантор от Мадер Лос. С ваше позволение. Името му е Морс Планч и той има доказателство, което можем да прибавим към другите доказателства…
— Какво, пак ли роботи, Фарад? Пак Вечни?
В изкуствените граници на образа Синтер като че успя да запази достатъчно спокойствие, но Клаюс знаеше, че дребосъкът вероятно вече подскача от нерви и яд. Добре. Нека се напушва.
— Последните парчета от пъзела — каза Синтер. — Преди Селдън да бъде изправен пред съд по простото обвинение в измяна, вие трябва да разгледате това доказателство. Може да успеете да ограничите властта на Чен и да укрепите образа си на находчив водач.
— Когато аз поискам, Фарад — изръмжа зловещо Клаюс. Знаеше какъв е образът му пред обществото, познаваше и действителните граници на своята власт в сравнение с тази на Началника на комисията. — Не бих искал да те превърна в новия Линг Чен. При тебе дори липсва ограничението на аристократичната семейна среда, Фарад. Ти си плебей и понякога си коварен.
Синтер като че не обърна внимание и на това.
— Двете Комисии ще създадат равновесие, сир, и ще можем по-ефективно да следим военните министри.
— Да, но главната ти грижа е тази заплаха от роботите. — Императорът преметна крака през възглавничките поле и се изправи до леглото. Този следобед не се беше представил добре; милиард тънки нишки и оплетени конци на държавното управление, сигурност и вътрешнодворцови заговори дърпаха ума му във всевъзможни посоки. Точно сега раздразнението му се фокусираше върху Фарад Синтер, дребосъка, чиито услуги (и жени) като че ставаха все по-малко и по-малко задоволителни и чиито простъпки лесно можеха да станат все по-малко и по-малко забавни.
— Фарад, не съм видял нито едно заслужаващо си доказателство от година. Не знам защо съм търпял поведението ти в тази насока. Ти искаш Селдън заради връзката му с Тигрицата, нали?
Синтер се втренчи неразбиращо в сензора, препредаващ образа му.
— За Бога, махни сензора за учтивост и ме остави да те видя такъв, какъвто си — нареди Клаюс. Образът се люшна и затрептя, а после Фарад Синтер се появи по измачкан домашен халат, рошав и с почервеняло от гняв лице.
— Тя беше демонстративно не-човек, ваше височество. Проверих документите, отнасящи се до убийството на работещия по проекта на Селдън Елас. И той е чувствал същото, което и аз и още неколцина експерти.
— Тя умря — каза Клаюс. — Уби този Елас и после умря. Какво има още да се знае? Елас е искал да умъртви Селдън. И на мен ми се щеше да имам такава вярна жена.
Надяваше се собствените му знания по този въпрос да не проличат твърде много. Дори и пред Синтер той се надяваше поне мъничко да поддържа репутацията си на суетен, глупав и управляван от жлезите си.
— Погребана е чрез атомно разпръскване без официално наблюдение.
— Този метод избират деветдесет и четири процента от населението на Трантор — и Клаюс се прозя. — Само императорите ги погребват недокоснати. И някои верни министри и съветници.
Синтер като че трепереше от мъка. Клаюс откри, че това му е по-приятно от най-после успелия опит за съвокупление. Но къде се беше дянала тази жена?
— Дорс Венабили не е била човек — натърти Синтер, леко ломотейки.
— Да, ама Селдън е. Показвал си ми рентгеновите му снимки.
— Унищожени от…
— О, Небеса! Фарад, млъкни! Заповядвам ти да оставиш Линг Чен да доведе докрай игричката си. Всички ние ще следим отблизо и ще видим какво ще стане. После ще предприемем едно-друго. А сега ме остави намира. Уморен съм.
Той блокира образа и се отпусна обратно на ръба на по-ниското поле. Нужни му бяха няколко минути да се успокои, после се сети за жената. Къде ли се беше дянала?
— Ало? — извика той в празната спалня. Вратата към тоалетната беше отворена и оттам сияеше ярка светлина.
Император Клаюс, вече на осемнайсет стандартни години, само по серисианска нощница, увиснала на раменете му и омотана около глезените, се изтърколи от леглото и тръгна нататък. Прозя се, протегна се широко и отегчено, после размаха ръце като бавен семафор, за да се поразкърши.
— Ало? — не си спомняше името й. — Дийла или Дийна? Извинявай, миличка, тук ли си?
Бутна вратата и я отвори. Жената беше гола точно зад нея. През цялото време беше там. Изглеждаше нещастна. Той се възхити на прекрасния й пубис и корем, вдигна очи към безупречните й гърди и видя треперещите ръце, протегнати напред и стиснали миниатюрен бластер от онези, често скривани просто в дрехите или в чантичките. Кажи-речи само гъвкаво олово с издутина в единия край, много редки в днешно време, доста скъпички. Като че бе уплашена от това, че го е насочила към него.
Клаюс тъкмо щеше да изпищи, когато нещо просвистя край ухото му и на бледата, лебедова шия на жената се появи червена точица. Той все пак изпищя — дори и когато прекрасните зелени очи на това съвършено лице погледнаха нагоре и примигнаха, а главата се килна, като че тя се вслушваше в идваща отнякъде птича песен. Писъкът му се усили и стана по-пронизителен, когато тялото се изкриви така, сякаш щеше да се забие в пода. Ужасно, неописуемо смъртно отпусната, жената се свлече на плочките. Едва тогава стисна издутината. Изстрелът отнесе част от тавана и едно огледало и посипа Клаюс с парченца камък и стъкло.
Стъписан, Клаюс приклекна и трепна, вдигнал ръце, за да се защити от шума и прахоляка. Една ръка го сграбчи грубо и го измъкна от тоалетната. Глас изсъска в ухото му:
— Ваше височество, тя може да носи и бомба!
Клаюс погледна своя спасител и зяпна.
Фарад Синтер го издърпа още няколко метра по-нататък. В малките ръчички на съветника се гушеше кинетично-енергиен пистолет, стрелящ с невротоксични сачми. Клаюс добре познаваше този тип оръжие — сам той носеше такъв във всекидневното си облекло. Стандартен модел за императорското семейство и благородниците.
— Фарад… — изсумтя той. Синтер го бутна на пода, сякаш искаше да го унизи. После с въздишка, сякаш това му идваше твърде много, се метна върху Клаюс, за да го защити.
Така ги намери дворцовата стража няколко секунди по-късно.


— Н-н-не е от твоите ли? — попита Клаюс с разтреперан глас, когато Синтер нахлу и сгълча командира на личната специална охрана на императора.
В гнева си Синтер пропусна покрай ушите си въпроса на императора.
— Всички трябва да ви арестуват и дезинтегрират! Трябва незабавно да намерите другата жена!
На командира на име Джерад Минт тези не му минаваха. Той махна на двама адютанти да се приближат — по един и от двете страни на императорския съветник. Изгледа Синтер със студена ярост, сдържана от векове военна дисциплина, пропита в самите му гени. Що за наглост приявяваше този лакей от простолюдието!
— Имаме документите й — онези, които вие сте й издали. Те са в дрехите й в… в седмата спалня.
— Тя е самозванка!
— Синтер, ти си този, който води тези жени тук по всяко време и без нужната проверка от охраната — скастри го командир Минт. — Никой от нашата стража не може и да се надява да ги разпознава всичките и дори да им хване дирята!
— Те са много внимателно проверявани от моята канцелария, а тази не е от жените, които аз съм му водил! — Синтер посочи с пръст императора, осъзна ужасяващия си гаф и отдръпна ръката си, преди императорът да се обърне и да забележи. Но командирът го забеляза и избухна.
— Не мога да ги следя всичките, дето влизат и излизат! Ти никога не се консултираш с моята канцелария и ние не провеждаме тези проверки…
— Тя от твоите ли е, Фарад? — попита императорът, когато най-после успя да събере мислите си. Досега не знаеше що е истински страх и беше потресен.
— Не! Никога преди не съм я виждал.
— Но тя е прекрасна — додаде императорът и погледна командира с момчешките си очи като на кошута. Направи го за ефект — време беше пак да влезе в ролята си. В действителност никога не беше харесвал особено този командир, който тайно го смяташе за инфантилно маймунче — беше убеден в това. Синтер като че си имаше неприятности и това също беше забавно, но не особено изгодно в момента. Клаюс имаше собствени планове за Синтер и щеше да му е много неприятно да го загуби заради този плачевен, ала не фатален гаф.
В двореца няма други освен твоите женички! — процеди през зъби командирът към Синтер. — И как така ти се появи точно навреме?
— Леле! — възкликна Клаюс и цъкна с език към Синтер.
— Идвах, за да обсъдим лично спешен въпрос! — отвърна Синтер, като стрелкаше с очи ту Клаюс, ту командира.
— Много е удобно — може би е било нагласено, уловка, за да си вдигнеш… — командирът нямаше време да развие теорията си. Скован офицер, облечен в ливрея в кралско синьо, се приближи и му зашепна в ухото. Червеното лице на командира изведнъж стана синкаво, а устните му се разтрепераха.
— Какво има? — попита настоятелно Клаюс. Гласът му вече беше укрепнал.
Командирът се обърна към императора и се поклони вдървено.
Тяло на жена, ваше височество…
Синтер разбута двамата адютанти, които по време на цялата среща стояха от двете му страни, готови да го арестуват.
— Къде е тя?
Командирът преглътна. Устните му бяха почти сини.
— Намерена е в коридорите под това ниво.
— Къде? Какво пише в документите й?
— Няма документи.
— Това е свещено място, командире — каза Клаюс с равен, безжизнен глас. — Храмът на Първите императори. На Фарад не се позволява да припари там. Нито пък на някакви случайни жени. Само членове на кралското семейство и служители по церемониите. Ти отговаряш за това място.
— Да, ваше височество. Веднага ще наредя случаят да се разследва…
— Трябва да е просто — рече Клаюс. — Синтер, в документите за самоличност е отбелязан генотипът и има снимка, нали?
— Тялото — това тяло — физически е същото като на снимката… — каза командирът.
— Измамница! — кресна Синтер и размаха юмрук към стражите и към командира. — Изключително нарушение на сигурността!
Клаюс наблюдаваше това с известно облекчение. Добре си беше да помъчи Синтер, после да му се ядоса, но не и да го губи — все още не. Оставаха още няколко коза, които да изиграе срещу Линг Чен, а Комисията на Чен отговаряше за сигурността на императора.
Всичко това би могло да му е доста полезно, дори от съществено значение. На Чен щеше да му се наложи да обясни този пропуск, акциите на Синтер със сигурност щяха да се качат — но не и извън приемливите за Клаюс параметри, които можеше да контролира — и всичко можеше да се подреди ловко.
— Да я прегледаме — каза Синтер.
— Аз оставам тук — отвърна Клаюс. При мисълта да види още един труп лицето му позеленя.
Десет минути по-късно комендирът и стражите се върнаха; Синтер — също.
— Съответствието е идеално — Синтер размаха документите на жената. — Тази — в тоалетната — е измамница и ти отговаряш! — той посочи командира с пръст без колебание.
Командир Минт си бе наложил маска на дълбоко спокойствие. Той кимна веднъж, бръкна в джоба си и извади оттам малко пакетче. Останалите в императорската спалня гледаха с ужас, като омагьосани как го доближава до устните си.
— Не! — вдигна ръка Клаюс.
Минт спря и се огледа с надежда.
— Но, сир, това е задължително при такова нарушение! — извика Синтер, като че разтревожен, че на обвинителите му можеше да се размине.
— Да, разбира се, Фарад, но не тук, моля. Тук, в тази спалня, вече е умряло едно създание. Още едно… — той се прокашля в кърпичката си. — Тук аз трябва да спя и да се… съсредоточавам и ще ми е достатъчно трудно и без… това. — Той махна с ръка към Минт, който рязко кимна и се оттегли във външните коридори, за да изпълни последния си дълг.
Дори и Синтер като че се впечатли от този ритуал, макар че не го последва, за да види изпълнението му. Клаюс се надигна от леглото и се престори, че гледа настрани, докато вдигнаха тялото на неуспялата му убийца на носилката, покриха го със саван и го изнесоха от тоалетната.
На Синтер той каза:
— Един час. Нека се посъвзема, а после ще ми покажеш твоето доказателство и ще ми доведеш този Морс Планч.
— Да, сир! — каза въодушевено Синтер и се заизмъква.
„Нека си мисли, че е постигнал голяма победа. Нека Линг Чен пострада още малко заради тази глупост. Нека всички потанцуват около младия слабоумник. И моят ден ще дойде!
Аз оцелях! Предопределено е!“

> 38

Смайването е нещо по-различно при робота. Лодовик беше виждал Данийл да изпълнява много трудни подвизи през изминалите десетилетия, но никога не бе знаел колко дълбоко е проникнало влиянието му в пластовете на бюрократичните структури на Трантор. Като Първи министър Демерзел Данийл сигурно бе прекарвал значителна част от времето си (може би часовете за сън, от какъвто не се нуждаеше) с вкарването на записи, инструкции и полезни отклонения в имперските и дворцовите компютри, всеки от които би могъл да лъже незабелязано десетилетия и дори столетия наред, тихо прокарвайки ги като част от стандартните записи с всеки цикъл на осъвременяване и ремонт… И дори да ги препредава на записите и машините в другите Сектори, докато опашат цял Трантор.
Рисик Нюмант, новата самоличност на Лодовик, бе създадена още преди десетилетия. Данийл просто вкара няколко подробности за външния вид и един стар меритократ се завърна към живота на Трантор — дипломат теоретик, когото виждаха по много партита, но рядко го запомняха, ако изобщо го запомняха, някога известен като безжалостен, безскрупулен съблазнител на жени, безскрупулно съгласяващи се да бъдат съблазнени. От десетилетия наред почти не се беше появявал в обществото на Трантор — беше се измъкнал на Дау на хилядата златни слънца, където (както твърдеше мълвата) се бе научил да контролира първичните си импулси след двайсет години учение сред тайнствена секта, известна като Монасите на кортекса.
Уловката беше толкова съвършена, че Лодовик съжаляваше, че скоро ще се наложи да я изостави.
Роботът изживява изненадата по различен начин. Лодовик откри, че Данийл възнамерява да го остави да прави каквото си иска на Трантор, без наблюдение, за да изпълни задълженията си. Щеше да се премести в малък апартамент недалеч от Агората в Императорския сектор (друга безопасна квартира, празна, но платена) и да нанесе няколко визити на учтивост на старите познати, които без съмнение щяха да си го спомнят смътно, ако си го спомняха изобщо. Бавно, след неколкомесечен период, Рисик Нюмант щеше да се върне в обществото, да създаде впечатление и да чака някаква роля в плановете на Данийл — може би част от великия план, изтъкан около Хари Селдън.


Роботът изживява обичта по много различен начин. Лодовик смяташе Дорс Венабили за необикновено творение, в някои отношения — идеален модел, на когото новото му неограничавано „аз“ да подражава ревностно. Тя имаше излъчване, което хората биха нарекли „трагично“; говореше рядко, освен когато не се обръщаха пряко към нея, рядко се включваше в разговорите между роботите. Изглеждаше потънала в собствените си мисловни процеси и Лодовик разбираше защо. По всяка вероятност и Данийл разбираше.
Привързаността към един отделен човек може много да засегне робота. Те подреждаха цялата си вътрешна евристика така, че да предугаждат нуждите на своя господар и да облекчат всички проблеми, които биха могли да го мъчат. Дорс, каквито и поправки и ремонти да й бяха нанесли инструментите на Ян Кансарв, все още не се беше откъснала от влиянието на Хари Селдън — и може би никога нямаше да се откъсне. Това състояние бе известно в древните времена като фиксация; Лодовик знаеше, че някога Данийл се беше „фиксирал“ върху легендарния Бей-Лий, Илайджа Бейли.
Дорс получаваше от Данийл последни инструкции по микровълновата връзка; двамата стояха на метър един от друг в малката, схлупена главна стая, а Лодовик тихо чакаше до вратата.
Когато приключиха, Данийл се обърна към Лодовик:
Процесът на Хари ще започне скоро. След приключването му ще има трудности. Трябва да свършим най-важната си работа сега. — Дорс се приближи към тях и те оформиха кръг. Когато Данийл заговори, в гласа му едва доловимо трепереше загриженост, може би чувство — заради дългия навик да се прави на човек.
— Това е върховният момент на Пиковото време. Ако се провалим, вероятно ще последват трийсет хиляди години на разпад и човешко нещастие, на ужас, който никой от нас не може да си представим. Това не бива да става и няма да стане.
Лодовик усети друг вид разтреперване, друг вид ужас. Можеше да си представи какво ще се случи, ако Данийл успееше — хиляди години бавно и сигурно задушаване, човечеството — предпазено, изолирано, ограничавано от обвити в кадифе вериги, докато не се превърне в нищо повече от огромна, удобна, равнодушна маса, идиотски лишей, за който се грижат взискателни машини.
Дорс, сега Дженат Корсан, стоеше между двамата мъжки роботи мълчалива и спокойна и чакаше. Търпението при роботите е по-различно…
Данийл направи незабележим жест с дясната си ръка и Лодовик и Дорс потеглиха към новите си задачи.


C>
Учените отдавна са приели, че биографията на Харис Селдън от Гаал Дорник съдържа важни пропуски. Когато Дорник не е присъствал или когато му са били налагани ограничения от официалното „житие“ на Селдън — или дори когато редактори и цензори в годините на Средната фондация са потулвали определени подозрителни пасажи, — трябва да се вглеждаме по-дълбоко в обстоятелствата, да използваме незабележими ключове, за да разберем какво точно се е случило.
@ „Енциклопедия Галактика“, 117-то издание, 1054 Ф. Е.
C$
> 39

Арестуваха Хари Селдън в университета Стрилинг. Отначало не се заявиха като офицери от Комисията за обществена безопасност; двамата, мъж и жена, бяха облечени като студенти. Влязоха в канцеларията му, като си уредиха среща под претекста, че ще вземат интервю за някакво студенстко издание.
Жената — очевидно тя беше началникът — запретна ръкава на цивилното си сако, за да му покаже официалната емблема на Комисията — космически кораб, слънце и съдийски жезъл. Беше дребничка, но с яко телосложение, с бледи черти, широки рамене и тежка челюст.
Няма нужда да вдигаме шум — рече тя. Колегата й — висок, крехък младеж със съсредоточено изражение и снизходителна усмивка — кимна в съгласие.
— Разбира се, че не — отвърна Хари и започна да събира документите и филмокнигите си в куфара, който държеше подръка за такива случаи. Надяваше се да има възможност да си върши работата, докато тече процесът.
— Няма да са нужни — обади се жената, взе му ги и ги остави внимателно до бюрото. Няколко листа се пръснаха и той се наведе да ги оправи. Тя стисна рамото му и той я погледна. Тя решително поклати глава.
— Няма време, професоре. Оставете съобщение на монитора си в офиса, че заминавате за две седмици. Не би трябвало да отнеме толкова много време. Ако всичко мине добре, всички ще са доволни и ще можете отново да се върнете към работата си, нали?
Той изправи гръб, огледа се из офиса, стиснал челюсти, после кимна.
— Добре. Един колега ще дойде след няколко часа и не знам къде да го търся…
— Съжаляваме — жената вдигна вежди съчувствено и без повече приказки двамата го поведоха през вратата.


Отначало Хари не можеше да определи какво чувства по повод на ареста. Беше изнервен, дори и думата „уплашен“ не би била твърде силна, но беше и уверен. И все пак нищо, свързано с най-близкото бъдеще, не можеше да бъде сигурно; може би онова, което виждаше в своя „Прайм рейдиънт“, не беше неговата линия на света, а линията на света на някой друг професор, някой друг, изучаващ психоисторията след петдесет или сто години. Може би всичко това щеше да доведе до тихата му екзекуция, а неговата работа и хората, събрани да работят по проекта, да бъдат разпръснати. Може би Данийл щеше да ги събере отново след смъртта на Хари.
Всичко това без беше много дразнещо. Но остаряването беше научило Хари, че смъртта е просто друг вид забавяне и че отделните индивиди имаха значение само за определен кратък период от време. Човечеството в цялост обикновено можеше да отгледа нови индивиди, с които да замени онези, от които най-много се нуждаеше. Разбира се, беше самонадеяно да мисли, че той е един от онези основни типове, които трябва да бъдат заменени… Но по един или друг начин тъкмо това сочеха цифрите.
Хари никога не бе имал кой знае какво против да го смятат за самонадеян. Щяха да успеят — или той, или някой, който много приличаше на него.
Те влязоха във въздушен крайцер без отличителни знаци, паркиран пред главния вход на жилищния блок. Без да моли за разрешение, крайцерът се издигна, мина между две крепителни кули и се вмъкна в трафик-коридора, водещ от Стрилинг към Имперския сектор. Много пъти беше пътувал по този път.
Не се нервирайте — обади се жената.
— Не се нервирам — излъга Хари и я погледна. — Колко души сте арестували напоследък?
— Не мога да ви го кажа — усмихна се тя жизнерадостно.
— Рядко ни се случва да арестуваме толкова известни хора — додаде мъжът.
— Вие как така сте чували за мен? — попита Хари, наистина любопитен да узнае.
— Не сме невежи — изсумтя мъжът. — Следим висшата политика. Помага ни в работата.
Жената му хвърли предупредителен поглед. Той сви рамене и впери поглед право намред.
Щом влязоха в един главен трафик-тунел в охранителната бариера, опасваща Имперския сектор, Хари обърна поглед напред. Въздушният крайцер излезе от тунела, сви рязко наляво и излезе от основния поток, после заобиколи тъмносиня цилиндрична кула с гладки стени, издигаща се почти до купола. Крайцерът забави ход, потрепера и кацна на платформа на средното ниво. Платформата се изтегли заедно с крайцера в ярко осветен хангар.
Нямаше какво да прави до процеса, който, беше убеден, щеше да започне скор Останалото, помисли си Хари, е психоистория.

> 40

Лодовик стоеше в средата на предоставения му апартамент гол — от дясната страна на торса му кожата беше издърпана встрани. Той бръкна в механичната си вътрешност. Биологичните пластове бяха запечатали ръбовете си в миг, след като бяха разкъсани, и от тях не изтичаха никакви овлажняващи или хранителни течности, но „раните“ бяха покрити с фалшиви капчици кръв. При желание Лодовик можеше да кърви убедително, но беше сам и скоро отново щеше да бъде цял. Никой нямаше да научи.
Той разбираше как действат и какъв натиск оказват личната изгода, прагматизмът, реалполитиката. Не проумяваше защо Данийл му се е доверил, пуснал го е без изпитателен срок на близко наблюдение. Първата възможност беше Данийл да е заповядал на Ян Кансарв да вгради в тялото на Лодовик малък трансмитер, докато го поправя. Не успя да намери такъв. Тялото му като че не излъчваше никаква енергия освен онази, която би могъл да излъчи човек — инфрачервена; имаше няколко други следи, но никоя от тях — кодирана да носи информация. А телестине му кухини изглеждаха свободни от подобни приспособления.
Запечата се и се замисли над втората възможност: всеки път, когато излезе от апартамента, Данийл да го държи под наблюдение или лично, или с помощта на роботи — или дори вербувани човеци. Организацията на Данийл беше огромна и разнообразна. Можеше да очаква всичко.
Имаше и трета възможност, по-малко вероятна от дургите две: Данийл все още да му се доверява…
И четвърта, толкова мъглява, че почти не можеше да бъде изразена по полезен начин. Аз се вписвам в някакъв по-мащабен план; Данийл знае, че деформацията не е отстранена и е намерил начин да я използва.
Лодовик никога не би подценил хитрините и интелигентността на една мислеща машина, оцеляла двайсет хиляди години. Но измина час, после два и той осъзна, че е влязъл в рискованото състояние на застопоряване на решенията. Като че нито един курс на действие не водеше към успех.
Той се освободи рязко от застопоряването и подсили всичките си консервирани системи. Приливът на енергия и сила — чувството, че кожата му се слепва, без да остават забележими белези — му подейства освежително. Имаше поне едно главно предимство пред човеците. Ни най-малко не го беше грижа дали ще живее или ще умре — само дали ще може да служи на хората по начина, който сега толкова ясно сияеше пред него.
Данийл беше споменал роботите, които му се противопоставяха — келвинианците. Беше чувал няколко пъти за тях преди векове от други роботи — роботския еквивалент на гадни слухове. Ако все още съществуваха (това Данийл не беше изяснил), то можеше да са установили някакво слабо присъствие на Трантор. Това щеше да е така само ако според тях имаха някакъв шанс да разгромят Данийл.
Лодовик се облече бързо и отново нагласи външния си вид до границата на това, което можеше да постигне само чрез волята си. Сега изглеждаше много по-млад, малко по-слаб, а косата му беше променила цвета си в искрящо жълто.
Сега не приличаше нито на стария Лодовик, нито на новия Рисик Нюмант. Въпреки това основната му телесна структура и физиономията му бяха същите; и, разбира се, мозъкът му беше същият. Не би успял да измами Данийл за твърде дълго, ако се срещнеха.
Лодовик знаеше, че ще трябва да излезе от този апартамент и да започне издирването си веднага. Съмняваше се да разполага с повече от ден, преди Данийл да заподозре, че нещо не е наред.
Трябваше за този кратък период от време да се обучи и да направи всичко възможно.
За късмет Лодовик знаеше откъде да започне — от личната библиотека, завещана на император Агис ХIV от един от най-богатите собственици на Флешплей, ексцентричната жена учен Хуи Маркин. Императорът я беше предоставил на Императорския университет за пангалактическа култура, без да си направи труда да прегледа или дори да прехвърли материала — специализирана и почти безполезна колекция, както се твърдеше. Императорският университет я беше предоставил на Имперската библиотека — и двата института също не й бяха обърнали никакво внимание.
Като почетен ректор на Императорския университет — титла, с която преди няколко години го беше удостоил Линг Чен — на Лодовик бяха предоставени кодовите ключове за всички територии и сгради на университета, включително и за библиотеката на Хуи Маркин.
Там щеше да намери хилядолетия легенди и митове, събирани из цялата Галактика — дестилираните мечти, видения и кошмари на десетки милиони човешки светове.
Не можеше да се сети за по-добро място, откъдето да започне.

> 41

Подмолен поток от напрежение протичаше по редовете самоходни пътечки в Агората на търговците, сякаш хората надушваха как приижда някаква невъзможна буря.
Клиа погледна нагоре, докато вървяха покрай голям двор, издигащ се сред Агората. Очите й проследиха извитата странична подпора, издигаща се над стотици нива, чак до далечния купол, вероятно три-четири километра нагоре, където като че се разтваряше в съвършеното небе, покрито със златисти облачета. После погледна надолу през още дузини редове, всичките претъпкани. Жуженето на стотици хиляди гласове отекваше нагоре-надолу по тях, докато се превърне в нисък, несекващ рев. Ако някога бе чувала как шуми истински океан, може би щеше да сравни този звук с грохота на вълните и приливите; но можеше да го сравни единствено с безкрайния рев на двете реки, Едно и Две, някакси вкарани в канал и подчинени, но въпреки това мощни.
Носът й се набърчи и тя се приближи плътно до Бран. Транспортът, накичен с декоративни покрития на колелата и с шарена тента, метната на последната вагонетка, тихо вървеше подире им.
Никога не успяваха да постигнат нещо повече, освен да зърнат за миг най-горните редове през въздушните ходове на двора. Световете на баронските семейства бяха невидими от толкова ниско положение в йерархията. Едно или две нива на дъното на Агората бяха запазени за гражданите.
Покрай най-ниските и средните редове многобройните обществени рангове на сивите, тъй важни за Трантор, се движеха, облечени в характерните си дрехи в убити цветове — и мъжете, и жените бяха облечени почти еднакво; единствено на многобройните деца им бяха позволени яркоцветни щрихи.
Сивите, разхождащи се по Агората, без да дебнат часа или може би в годишния си двудневен отпуск, се разделяха пред Бран, Клиа и плаващия транспорт и хвърляха към сандъците погледи, изпълнени с тъпо любопитство — може би се чудеха дали в тях няма нещо, което биха могли да си позволят, та да поразсеят скуката си…
Клиа разбираше доста добре функциите на Сивите — те се грижеха за огромните транторски йерархии на подчинение и отклик, разпределяха ресурсите и средствата, бяха администратори на постъпващия поток от данни, граждански и планетарни дела. Нейните хора рядко се разправяха пряко със Сивите, защото бяха надзиравани от Бюрото за общински прогрес на Дал, чиито редове бяха пълни с далити, подбирани на ръка с всяко поколение от Сивите от Генералния съвет по работата и енергията. Естествено, тя усещаше презрение към всички, подобни на тях, и не се и съмняваше, че и те щяха да я презират, ако знаеха за съществуването й.
Но сега виждаше как самите Сиви са наблюдавани и нервирани. Полицаите по тези нива се разхождаха на групи по трима-четирима — не офицерите от района, а от Имперските специални войски — същите, които бяха притиснали Клиа и я принудиха да издирва Калусин, мъжа в мръснозелено. Цели семейства Сиви, заети с разглеждане на сергиите, придърпваха плътно децата си и оглеждаха Специалните с подозрителни очи — очи, отличаващи се с някаква плоска бюрократична интелигентност. Те познаваха закона и обществената структура — това беше в кръвта им — и знаеха, че тук има нещо нередно, че някакви сили са излезли от равновесие. Те се оттегляха от аркадите и алеите възможно най-бързо и това ниво бързо се изпразваше от клиенти.
Бран мрачно вървеше напред.
Трябва да се измъкваме оттук. Вероятно издирват нас — прошепна Клиа, увиснала за миг на рамото му, за да доближи повече уста до ухото му.
Той поклати глава.
— Не мисля. Трябда да доставим тази поръчка.
— Ами ако ни хванат? — лицето й се беше сбръчкало от тревога.
— Спокойно. Няма — отвърна Бран. — Знам десетина тайни изхода и познавам десетина собственици на магазини тук — той махна небрежно към сергиите и магазините отдясно и отляво, — които няма да имат нищо против да минем през магазините им.
Клиа изпъчи рамене, но никак не се чувстваше уверена. Беше обмисляла начини да се отърве от контрола на Плусикс, но не и да попадне в ръцете на полицията. Но всъщност от около час, докато доставяха фолклорни кукли от Анакреон и други дрънкулки, тя все по-малко и по-малко мислеше за бягство…
Бран представляваше такъв мъжествен контраст на ефирните, сухи и безстрастни Сиви, че сияеше като фар в очите на Клиа. В онази инстинктивна и млада територия отвъд рационалната преценка тя усещаше силна връзка с този едър и мощен мъжкар, с неговите състрадателни черни очи и огромни ловки ръце. Беше си мислела за предимствата, присъщи на тези връзки — близост и интимност, — и се бе чудила тайничко какво да направи, та да го впечатли.
Усещаше, че и през неговия ум минават кажи-речи същите мисли, и този път му повярва, когато каза, че не се опитва да й приложи менталните си способности.
От объркания сблъсък на одобрение и страстни размишления я заболя глава.
— Да побързаме — настоя тя.
Бран поклати упорито глава.
— Не преследват нас.
— Как може да бъдеш толкова сигурен, по дяволите?
— Чуй… — той посочи към тълпите на север от тях, които се сгъстяваха и вихреха там, където полицаите се събираха. Клиа слушаше и с ушите, и с ума си и усети нежеланата, позната следа на жената, която и преди я беше преследвала. Усети как бдителността на жената трепти по ръба на съзнанието й, посегна и се вкопчи в ръката на Бран.
— Тя е! — прошепна. Тълпите прииждаха насам. Той се присламчи до нея и кимна, обгърна я с ръка, сякаш да я защити. Без колебание Клиа прие защитата му. Изведнъж сред развълнуваните Сиви на няма и дузина метра от тях си проби път малка моторна количка, плаваща на няколко сантиметра над пътя. На количката седяха млад, рус, гладко избръснат офицер от Императорската охрана, двама въоръжени стражи и дребничка напрегната женица със ситно къдрава тъмнорижа коса.
Клиа усети как жената сканира Сивите и от двете страни, видя сбръчканото й, непривлекателно лице да се обръща напред-назад, докато количката плаваше бавно и целенасочено през тълпата. Нямаше как да се измъкне — изход нямаше. Обграждаха ги глухи стени и затворени магазини.
Бяха на три метра от тях, разделяха ги само четирима-петима Сиви, когато Вара Лизо внезапно се завъртя на седалката и погледна право към Клиа. Погледите им се срещнаха. Клиа усети докосването до съзнанието си много силно, отблъсна го, почти буквално изблъска натрапницата от съзнанието си и накара Вара Лизо да подскочи в количката като ужилена.
Лизо продължи да се взира в нея, а после лицето й се сгърчи във внезапна, радостна усмивка. Тя й кимна отсечено, като че я признаваше за равна, и извърна поглед. Връзката отново спадна до леко докосване, разфокусира се, замина нанякъде.
Бран леко я придърпа встрани от пътеката.
— Тя беше тази, която те преследваше, нали?
Клиа кимна.
— Но тя… тя ме подмина! — Клиа погледна смаяно Бран. — Тя ме откри… Можеше да ме хване…
— Да ни хване — вметна той.
— И ни подмина!
Бран се намръщи тежко и поклати глава.
— Калусин и Плусикс ще искат да разберат повече за това — каза той. — Кого ли преследва тя сега?
— Ще се връщаме ли?
— Имаме още две доставки — Бран й се усмихна с израз не на упоритост или инат, а на някаква внушителна дяволитост. — Трантор е оцелял дванайсет хиляди години. Тази новина може да почака някой и друг час.

> 42

Лодовик приближи малката, плътна врата в тъмното преддверие. Щом докосна вратата, блесна светлина и едно тънко гласче попита за съответния код за влизане. Той изговори кода точно и вратата пред него се отвори.
Вътре библиотеката бе осеяна с разсеяни петна от мека златиста светлина. Първата стая беше кръгла с диаметър по-малко от три метра, в средата — празна маса. На масата имаше малка ъгловата стойка, подобна на катедра, но очевидно предназначена за съхранение на древни хранилища на информация като например книги от хартия. Масата и стойката бяха на много хилядолетия, заобиколени и защитени от обгръщащо повърхността консервационно поле подобно на личния щит.
Лодовик се изправи пред масата и изчака няколко секунди. Мелодичен женски глас — на самата Хуи Маркин, използван сега от автоматичния сървър на колекцията — го попита каква тема или теми да търси.
Келвин, Сюзън — произнесе той и това древно, могъщо име предизвика у него лека тръпка. Не очакваше този груб подход да свърши работа и той не проработи. Сървърът изреди трийсет и две справки за различни хора на име Келвин; две се казваха Сюзън — всичките само на някакви си хиляди години и нямащи нищо общо с майката на роботите. Нямаше записи за келвинианците.
— Вечни — предложи той — във връзка със заговори и безсмъртни същества. — Няколко секунди по-късно сървърът прожектира текст-ръкопис върху масата и стойката. Създаваше се забележително впечатление за истинска разтворена книга.
— Митове за Вечните — произнесе сървърът. — От колектив от триста автори в деветдесет и два тома текст, придружени от деветдесет и девет часа документация на други носители, съставяни от 8045 до 8068 г. Г. Е. Това е най-авторитетното произведение по темата, която днес се изучава много малко, и това е единственото известно копие на Трантор и всъщност на най-важните хиляда свята в Империята.
Лодовик наблюдаваше как от пода се надигна стол, но тъй като нямаше нужда от него, каза му да се прибере. Застана пред книгата и започна да попива материала на висока скорост.
Имаше много информация, която му се стори напълно безполезна, вероятно невярна, легенди и басни, събирани в продължение на хилядолетия. С известен интерес отбеляза, че през последните няколко хилядолетия тези легенди и дори този вид разказване на истории значително са намалели и не само по темата за Вечните: човеците на Трантор и на повечето от най-важните светове просто бяха загубили интерес към измислени истории от всякакъв вид и дори и към най-зрелищните епизоди от историята.
Детството на човечеството бе отминало отдавна. Сега грижите на Имперските култури бяха строго практически.
Хуморът също беше западнал; това откри в един послеслов, добавен от някакъв учен преди няма и петнайсет хиляди години. После изведнъж в малката зала се появи образът запис на самата Хуи Маркин — неподвижен, а в краката й слабо светеше надпис: Откъс от изнесена лекция. Лекцията не е датирана.
— Намери и пусни — нареди Лодовик.
Образът се раздвижи и заговори:
— Упадъкът на хуморът и комедията в митовете и забавленията на модерната Имперска култура изглежда неизбежен за трезвите благородници и Сиви на нашето време. Но отделни меритократи чувстват странна липса в съвременния пълен арсенал на фантастичните изкуства. Всичко бе подчинено на непосредственото и практичното; съвременните хора от управляващите находчиви класи мечтаят по-малко и се смеят по-малко от когато и да било в историята. Това не важи за гражданите, но техният хумор от хиляди години насам остава груба колекция от шеги на тема пол и разкази за сметка на другите класи, проявявяща слабо проникновение и още по-слабо въздействие като сатира. Всичко е подчинено на търсенето на стабилност и комфорт…
Лодовик превъртя напред доста дългата лекция, докато не намери връзката в текста, която търсеше, и своята тема.
— Някои — каза Хуи Маркин — обвиняват за тези интелектуални провали перфидното влияние на мозъчната треска, от която се заразяват почти всички деца в ранна възраст, но която някакси никога не е засягала солидните устои на гражданите повече от едва-едва. Благородниците и меритократите обаче, според някои статистици, очевидно са претърпели значителни загуби на интелектуални способности. Легендите за мъглявите корени на мозъчната треска изобилстват. Най-прочутият мит е за древната война между световете Земя и Солария. Твърди се, че роботите пренасяли тази болест от свят на свят. Някои от тези роботи…
Лодовик се зачуди, че този анализ е бил преценен като продукт на една ексцентрична личност от най-добрите учени на университета. Дори и Хари Селдън не беше сметнал за уместно да погледне колекцията — вероятно поради намесата на Данийл.
Той превъртя напред.
Най-често срещаното обяснение на мозъчната треска във всички тези митове е това за човешката конкуренция п&