Хари Потър и стаята на тайните

Джоан Роулинг

 

Harry Potter and the Chamber Secrets

Joanne Rowling

 

 

 

На Шон П. Ф. Харис-

верен приятел

и спасител в трудни моменти..

 

 

Глава първа

Най-тъжният рожден ден

 

Тази сутрин на закуска на улица "Привит Драйв" номер четири пак избухна кавга. Силен крясък откъм стаята на племенника му Хари бе разбудил господин Върнън Дърсли още призори.

- За трети път тази седмица!- крещеше той през масата.- Щом не можеш да я обуздаваш тая сова, махай я оттук!

Хари се опита да обясни:

- Ама тя се отегчава в кафеза! Свикнала е да си лети на воля. Ако я пускахме поне нощем...

- Ти за какъв ме мислиш?- озъби му се вуйчо Върнън и на бухналите му мустаци увисна и се залюля парченце пържено яйце.- Много добре знам какво ще стане, ако тая птица литне.

Той и жена му Петуния си размениха свъсени погледи.

Хари се опита да възрази, но думите му бяха заглушени от дълго звучно оригване на братовчед му Дъдли, сина на господин и госпожа Дърсли.

- Искам още бекон.

- В тигана има, сладкия ми- рече леля Петуния, като погледна умилително тантурестия си син.- Трябва да те храним добре, докато още си при нас... Само като си помисля какво ви дават в училище...

- Глупости, Петуния, аз пък никога не съм гладувал в училището "Смелтингс", докато учех там- разпали се вуйчо Върнън.- Дъдли яде достатъчно, нали така, синко?

Дъдли, който беше толкова топчест, че кухненският стол не го побираше, се ухили и нареди на Хари:

- Подай ми тигана.

- Забрави вълшебната думичка- подкачи го Хари.

Тези простички слова произведоха невероятен ефект върху останалата част от семейството. Дъдли зина и така се изтърси от стола си, че кухнята се разтресе, госпожа Дърсли изписка и затули уста с длани, а господин Дърсли скочи на крака с издути на слепоочията вени.

- Имах предвид думата "моля"- побърза да обясни Хари,- не исках да кажа...

- АЗ КАКВО СЪМ РАЗПОРЕДИЛ- забоботи вуйчо му, пръскайки слюнка над масата,- ОТНОСНО СПОМЕНАВАНЕТО НА ДУМИ С "В" В НАШАТА КЪЩА, А?

- Ама аз...

- ТИ КАК СМЕЕШ ДА ДРАЗНИШ ДЪДЛИ?!- ревеше вуйчото и удряше с юмрук по масата.

- Аз само...

Хари местеше поглед от моравочервеното лице на вуйчо си към пребледнялата си леля, която се мъчеше да изправи Дъдли на крака.

- Добре- каза той,- добре тогава...

Вуйчо Върнън седна, дишайки тежко като носорог, без да изпуска Хари от поглед с крайчетата на малките си остри очички.

Откакто се бе върнал вкъщи за ваканцията, вуйчото се отнасяше с него като с бомба, която може да избухне всеки момент, защото Хари не беше нормално момче. Той всъщност беше толкова далеч от нормалното, колкото изобщо някой можеше да си представи. Хари Потър беше вълшебник, току-що завършил първи курс на Училището за магия и вълшебство "Хогуортс". И ако семейство Дърсли едва издържаше присъствието му в дома си през ваканцията, самият Хари се чувстваше там несравнимо по-зле.

"Хогуортс" му липсваше толкова много, че чак стомахът го заболяваше. Тъгуваше за замъка, за тайните коридори и духовете бродници, за уроците (с изключение може би на часовете при Снейп, учителя по отвари), за совите пощальони, за пиршествата в Голямата зала, за леглото му с балдахин на четири колони в една от спалните в кулата, за посещенията при пазителя на дивеча Хагрид в колибата му отсам Забранената гора и особено за куидича, най-популярния спорт в магьосническия свят- шест високи стълба за врати, четири летящи топки и четиринайсет играчи, яхнали дръжките на метли.

Всичките му магьоснически книги, магическата пръчка, мантията невидимка, цилиндърът и свръхскоростната метла "Нимбус две хиляди" бяха заключени от вуйчо Върнън в килера под стълбището още в минутата, когато Хари влезе в къщата. Какво ги интересуваше тримата Дърсли, че Хари ще си загуби мястото в училищния отбор по куидич, като не е тренирал цяло лято? Какво ги бе грижа, че Хари ще отиде на училище без нито едно домашно?

Защото семейство Дърсли бяха мъгъли... Така вълшебниците наричаха всички човешки същества без капчица магьосническа кръв във вените, според които да имаш вълшебник в дома си е голям позор. Вуйчо Върнън дори бе затворил Хедуиг, бялата полярна сова на Хари, в кафез, за да не може да донася вести от магьосническия свят.

Хари не приличаше на никого от семейството. Вуйчо Върнън беше едър и без врат, но пък с огромни черни мустаци, леля Петуния беше кокалеста и с конски черти на лицето, а Дъдли- русоляв, розов и сланинест. Хари пък беше дребен и слаб, с яснозелени очи и катраненочерна коса, вечно стърчаща. Носеше кръгли очилца, а над тях, на челото му, личеше белег с формата на мълния. Точно поради този белег Хари бе така необикновен- дори за магьосник. Този белег бе и единствената следа от загадъчното му минало, загатване за причината, поради която бе оставен пред прага на семейство Дърсли преди единайсет години.

Едва навършил една годинка, Хари като по чудо бе оцелял от проклятието на най-страшния черен магьосник на всички времена Лорд Волдемор, чието име повечето вълшебници все още се бояха да произнесат. Родителите на Хари бяха загинали, сразени от Волдемор, но Хари се бе отървал само с белега на челото. Самият Волдемор- никой не разбра защо- бе загубил силата си в момента, в който Хари се бе оказал неподвластен на унищожителния му гняв.

И така, Хари бе отгледан от сестрата на покойната си майка и нейния мъж. Живя десет години у семейство Дърсли, без да може да разбере защо около него все се случват странни неща. Вярваше на разказа на леля си и вуйчо си, че белегът му е останал от автомобилната катастрофа, в която са загинали родителите му.

Точно преди една година, когато Хари бе получил писмо от "Хогуортс", цялата история се изясни. Хари бе поканен да постъпи в Училището за магия и вълшебство, където децата вече бяха чували за него, а скоро се прочу и с уменията си. Но ето че учебната година свърши и той се прибра за лятото при семейство Дърсли. Тук се отнасяха към него като към куче, овъргаляло се в нещо вонящо.

Никой от тримата Дърсли не си и спомни дори, че този ден бе дванайсетият рожден ден на Хари. Не че той очакваше кой знае какво от тях, защото никога не бе получавал истински подарък, да не говорим за торта. Но съвсем да го забравят...

Вуйчо Върнън прекъсна размишленията му, прокашля се важно-важно и рече:

- Е, както вече знаем, днес е изключителен ден.

Хари го погледна, без да смее да повярва на ушите си.

- Днес може да направя най-големия удар в бизнеса.

Хари пак заби очи във филийката си. "Явно вуйчо Върнън говори за досадните гости за вечеря", помисли си той огорчен. От две седмици приказваше само за това. Някакъв богат предприемач щял да дойде с жена си и вуйчо Върнън се надяваше да получи за своята фирма за дрелки голяма поръчка от него.

- Да преговорим сега всичко отначало- каза вуйчото.- Точно в осем часа заемаме местата си. Петуния, ти си...

- В дневната, готова да ги поздравя любезно с "Добре дошли в нашия дом!"- отвърна веднага леля Петуния.

- Добре, добре. А Дъдли?

- Аз стоя готов да отворя вратата.- И като разтегли уста в угодническа усмивка, издекламира:- Мога ли да поема палтата ви, господин и госпожа Мейсън?

- Ах, колко ще го харесат!- захласна се леля Петуния.

- Браво, Дъдли!- каза вуйчо Върнън и се обърна към Хари:- Ами ти!

- Аз си седя в стаята, без да вдигам шум, и се правя, че ме няма- отвърна Хари почти без глас.

- Правилно- каза вуйчо Върнън заядливо.- Аз ще ги въведа в дневната, ще те представя, Петуния, и ще налея питиетата. В осем и петнайсет...

- ...аз ще ги поканя на масата- добави леля Петуния.

- А ти, Дъдли, казваш какво?

- Позволете да ви придружа до трапезарията, госпожо Мейсън!- И Дъдли предложи дебелата си ръка на някаква невидима жена.

- Моят галантен малък джентълмен!- изхриптя леля Петуния.

- А ти?- злобничко се обърна вуйчо Върнън към Хари.

- Аз си седя в стаята, без да вдигам шум, и се правя, че ме няма- отвърна Хари глухо.

- Именно. Да видим сега какви комплименти ще им поднесем по време на вечерята. Имаш ли идея, Петуния?

- "Върнън разправя, че сте великолепен майстор на голф, господин Мейсън... О, откъде си купихте тази рокля, госпожо Мейсън..."

- Прекрасно! Твой ред е, Дъдли?

- Става ли така: "В училище имахме да напишем есе за любимия си герой и аз писах за вас, господин Мейсън."

Това вече дойде твърде много на леля Петуния, а и на Хари. Леля Петуния избухна в сълзи и прегърна сина си, а Хари се мушна под масата да не го видят, че се хили.

- Ами ти, момче?

Хари с мъка се овладя, показвайки се отново.

- Аз си седя в стаята, без да вдигам шум, и се правя, че ме няма- каза механично той.

- Съвсем правилно- натърти вуйчо Върнън.- Семейство Мейсън изобщо не знаят за теб и не желая да узнаят. След вечерята ти, Петуния, отвеждаш госпожа Мейсън в дневната за кафето, а аз ще извъртя разговора към дрелките. Ако извадя и малко късмет, сделката ще е подписана и подпечатана преди новините в десет. А утре по това време отиваме да си изберем вила на Майорка.

Хари изобщо не беше във възторг. Едва ли в Майорка семейство Дърсли щяха да го обичат повече, отколкото тук.

- Такааа... Сега отивам в града да взема смокингите за мен и Дъдли. А ти- озъби се той на Хари- не се мотай в краката на леля си, докато чисти.

Хари се измъкна през задната врата. Беше чудесен слънчев ден. Той прекоси ливадата, отпусна се на пейката и си затананика под носа: "Честит рожден ден на мен... Честит рожден ден на мен..."

Не получи нито картички, нито подаръци, а и вечерта щеше да прекара, преструвайки се, че изобщо не съществува. Загледа се тъжно в живия плет. Никога не се беше чувствал така самотен. Но повече от всичко друго му липсваха най-добрите му приятели Рон Уизли и Хърмаяни Грейнджър- повече от каквото и да било в "Хогуортс", повече от играта на куидич дори. Те май изобщо не се и сещаха за него. Никой от тях не му беше писал през лятото, макар Рон да бе казал, че ще го покани на гости.

Много пъти Хари беше на ръба на решението да отвори с магия кафеза на Хедуиг и да я изпрати с писма при Рон и Хърмаяни, но не си заслужаваше риска. На невръстни магове не се позволяваше да използват магии извън училище. Но Хари не беше казал това на семейство Дърсли, защото знаеше, че само ужасът да не ги превърне и тримата в торни бръмбари ги възпираше да не го заключат и него в килера под стълбището при магическата му пръчка и метлата. През първите няколко седмици след завръщането си Хари се забавляваше да си мърмори безсмислици под носа, за да види как Дъдли изчезва от стаята с максималната бързина, която му позволяваха дебелите крака. Но дългото мълчание на Рон и Хърмаяни го бе накарало да се чувства толкова изолиран от света на вълшебствата, че вече дори не му правеше удоволствие да дразни Дъдли. Ето че сега Рон и Хърмаяни бяха забравили дори рождения му ден...

Какво ли не би дал за някаква вест от "Хогуортс"! От който и да е магьосник... Щеше да се радва да мерне дори най-страшния си враг Драко Малфой, само и само да се убеди, че всичко досега не е било сън.

Не че през цялата учебна година в "Хогуортс" се бяха случвали само хубави неща. В края на миналия срок Хари се бе озовал лице в лице със самия Волдемор. Лордът действително не приличаше вече на себе си, но все още беше страховит, хитър и решен да си възвърне мощта. Хари за втори път се изплъзна от проклятието му, но това стана като по чудо и той още се будеше нощем, плувнал в пот, питайки се къде ли е Волдемор в този момент, и още виждаше изкривеното от гняв лице и обезумелите разширени очи.

Хари изведнъж се надигна и седна на пейката. Както си гледаше разсеяно към плета, бе усетил, че и плетът го гледа. Между листата се бяха появили две огромни зелени очи.

Хари скочи на крака тъкмо когато през поляната се разнесе подигравателен глас:

- Аз пък знам какъв ден е днееес- пропя Дъдли, клатушкайки се като патица към него.

Огромните очи примигнаха и изчезнаха.

- Какво?- попита Хари, без да отмества своите очи от същата точка.

- Знам какъв ден е днес- повтори Дъдли, доближил се съвсем до него.

- Чудесно- отвърна Хари,- значи най-сетне си научил дните на седмицата.

- Днес е твоят рожден ден- надсмя му се Дъдли.- И защо не получи картички? Нямаш ли никакви приятели на онова шантаво място?

- Гледай да не те чуе майка ти, че споменаваш моето училище- хладно отбеляза Хари.

Дъдли придърпа панталоните си, които непрекъснато се смъкваха.

- Защо се пулиш към плета?- попита той с подозрение.

- Чудя се с коя магия най-лесно ще го запаля- отвърна Хари.

Дъдли отскочи тутакси назад и на лицето му се изписа панически ужас.

- Н-н-няма да го направиш... Тате забрани да правиш м-м-магии... щото ще те изрита от къщи, а ти няма къде другаде да идеш... като нямаш дори и приятели да те приберат...

- Абракадабра!- заканително започна Хари.- фокус-мокус... вила самовила...

- МАААМООООО!- завика Дъдли и преплитайки крака, се спусна към къщи.- Маааамоооооо! Той прави нали знаеш какво!

Хари си плати скъпо за това удоволствие. Щом нито Дъдли, нито храстът бяха пострадали, леля Петуния разбра, че той всъщност не е правил магия, но Хари все пак трябваше да си наведе главата, когато тя замахна да го удари с насапунисания тиган. После му намери работа и се закле, че няма да му даде нито залък, преди да я свърши.

Докато Дъдли се мотаеше наоколо, зяпаше и ближеше сладолед, Хари изчисти прозорците, изми колата, окоси ливадата, оплеви цветните лехи, подкастри розите, поля ги и пребоядиса градинската пейка. Жаркото слънце изгори врата му. Хари съжаляваше, че се хвана на въдицата на Дъдли, но шишкото бе изрекъл на глас онова, което самият Хари си мислеше- че сигурно наистина няма приятели в "Хогуортс"...

"Да можеха да мернат сега отнякъде славния Потър!"- ядно си мислеше

Хари, докато разстилаше тор върху лехите, а гърбът го болеше и по лицето му се стичаше пот.

Беше вече седем и половина вечерта, когато, съвсем изтощен, чу да го вика леля Петуния.

- Идвай тук! И стъпвай върху вестниците!

Хари си отдъхна на сянка в лъснатата кухня. Върху хладилника беше десертът за вечерята, украсен с цяло хълмче от бита сметана със захаросани виолетови бонбони. Във фурната цвърчеше свинско бутче.

- Яж бързо, че семейство Мейсън ще бъдат тук всеки момент!- сопна му се леля Петуния и му посочи две филийки хляб и бучица сирене на кухненската маса.

Тя вече бе облякла светлорозовата си официална рокля.

Хари си изми ръцете и изгълта набързо оскъдната вечеря. Леля Петуния дръпна чинията му, едва дочаквайки го да свърши.

- Хайде горе! Бързо!

Като минаваше покрай вратата на дневната, Хари мерна вуйчо Върнън и Дъдли с папийонки и в смокинги. Едва бе стигнал до горната площадка, когато на вратата се позвъни и в долния край на стълбището се появи яростното лице на вуйчо Върнън.

- Внимавай, момче! Само да шукнеш...

Хари стигна на пръсти до стаята си, пъхна се вътре, затвори вратата и се обърна с единственото желание да се строполи на леглото си.

За негова изненада обаче на него вече седеше някой...

 

 

Глава втора

Предупреждението на Доби

 

Хари едва се сдържа да не извика. Дребното създание на леглото му имаше големи уши като на прилеп и изпъкнали зелени очи колкото топки за тенис. Хари веднага осъзна, че точно то го беше следило през градинския плет сутринта.

Докато още се гледаха, Хари чу гласа на Дъдли в антрето:

- Мога ли да поема палтата ви, господин и госпожа Мейсън?

Създанието се смъкна от леглото и се поклони толкова ниско, че докосна пода с върха на дългия си тънък нос. Хари забеляза, че е облечено в нещо като вехта калъфка за възглавница с цепки за ръцете и краката.

- Ъъъ... Здравей!- каза Хари притеснено.

- Хари Потър!- заговори създанието с толкова висок глас, че според Хари не можеше да не са го чули и долу.- Доби тъй отдавна желаеше да ви срещне, сър... Чест такава е за мен, че...

- Б-б-благодаря ти!

Хари се промъкна покрай стената и се отпусна в стола пред писалището си до Хедуиг, която вече спеше в големия си кафез. Искаше му се да попита "Що за създание си ти?", но му се видя твърде грубо, затова просто каза:

- А кой си ти?

- Доби, сър. Просто Доби. Доби, домашно духче- каза създанието.

- О... наистина ли?- отвърна Хари.- Аз... не че искам да те обидя или нещо подобно, ама... сега не е най-подходящият момент да имам домашно духче в стаята си.

От дневната се разнесе високият пресилен смях на леля Петуния. Духчето се оклюма.

- И аз се радвам да се запозная с теб- побърза да каже Хари,- ама... ще ми кажеш ли за какво точно си дошъл?

- О, разбира се, сър!- започна Доби делово.- Доби е дошъл да ви каже, сър... трудно е, сър... Доби не знае как да започне...

- Заповядай, седни!- вежливо каза Хари и посочи леглото си.

За негов ужас духчето се разрида, и то много шумно.

- Да с-с-седна!- изхлипа то.- Никога... никога досега...

На Хари му се стори, че гласовете долу се снишиха.

- Съжалявам- прошепна той,- не исках да те обидя.

- Да обидите Доби?- хлипаше духчето.- Доби никога не е канен да седне в присъствието на магьосник... като равен...

Докато се опитваше да му даде знак да мълчи и същевременно го успокояваше, Хари помогна на Доби да се качи пак на леглото, където той продължи да хълца с вид на голяма и грозновата кукла. Най-сетне успя да се овладее и седна, вперил големите си очи в Хари, разнежен от благоговение.

- Едва ли си срещал много добри магьосници- отбеляза Хари, като се опитваше да го развесели.

Доби поклати глава. После, съвсем изневиделица, скочи и започна да си удря яростно главата в рамката на прозореца, като викаше: "Лош Доби! Лош Доби!"

- Недей... Какво правиш?- трескаво зашепна Хари и скочи да издърпа Доби пак на леглото.

Хедуиг се бе събудила с много висок писък и яростно удряше крила в пръчките на кафеза си.

- Доби трябваше да се накаже, сър- каза духчето, гледайки малко като замаяно.- Доби едва не обиди семейството си, сър...

- Твоето семейство?

- Семейството магьосници, където служи Доби, сър... Доби е домашно духче и трябва да служи на една къща и на едно семейство завинаги...

- Те знаят ли, че си тук?- полюбопитства Хари.

Доби потръпна.

- О, не, не, сър... Доби ще си наложи много тежко наказание, задето идва да ви посети, сър. За това заслужава да си прищипе ушите с вратата на фурната. Само ако разберат, сър...

- А няма ли да забележат, че си си прищипал ушите с вратата на фурната?

- Доби не вярва, сър. Доби все трябва да се наказва за нещо, сър. Те оставят Доби да го прави. Понякога дори го подсещат да се накаже допълнително.

- Че защо не ги напуснеш тогава? Не можеш ли да избягаш?

- Домашното духче трябва да бъде пуснато, сър. А семейството няма никога да ме освободи... Доби ще им служи, докато умре, сър...

Хари впери очи в него.

- Аз пък си мислех, че едва ще издържа тук още четири седмици- каза той.- Ами тогава... Дърсли изглеждат направо добри хора. Не може ли някой да ти помогне? Аз не мога ли?

Хари мигом съжали за думите си. Доби пак се разрида от благодарност.

- Моля те- трескаво шепнеше Хари,- моля те, успокой се! Ако Дърсли чуят нещо долу, ако разберат, че си тук...

- Хари Потър предлага да помогне на Доби... Доби е чувал колко сте велик, ама Доби не знаел колко сте и добър.

Хари, чието лице бе пламнало, възрази:

- Каквото и да си чувал за моето величие, са пълни глупости. Аз не съм дори и отличник в "Хогуортс", Хърмаяни е...

Но млъкна начаса, защото дори само като си помисли за Хърмаяни, го заболя.

- Хари Потър е смирен и скромен- почтително отбеляза Доби и очите му грейнаха.- Хари Потър не приказва за победата си над Онзи-който-не-бива-да- се-назовава.

- Волдемор ли?- уточни Хари.

- Ауу, не казвайте това име, сър! Не го назовавайте!

- Съжалявам!- бързо се поправи Хари.- Знам, че много хора не искат да го чуват... като моя приятел Рон например...

И пак млъкна. Мисълта за Рон също му причини болка.

Духчето се наведе към Хари със светнали като фарове очи.

- Доби чул да разправят- хрипкаво поде той,- че Хари Потър се срещнал за втори път с Черния лорд, и то само преди няколко седмици... и че Хари Потър пак успял да избяга.

Хари кимна и очите на Доби плувнаха в сълзи.

- О, сър!- ахна той и взе да бърше лицето си с ъгълчето на мърлявата калъфка, която носеше.- Хари Потър е доблестен и смел. Справил се е с толкова много опасности досега! Но Доби е дошъл да пази Хари Потър, да го предупреди... Нищо че после ще трябва да затисне уши с вратата на фурната... Хари Потър не бива да се връща в "Хогуортс"!

Настана тишина, нарушавана само от потракването на ножове и вилици долу и от далечния боботещ глас на вуйчо Върнън.

- К-к-какво?- заекна Хари.- Ама как така да не се върна?!... Нали срокът започва на първи септември! Че аз само за това живея! Ти изобщо не знаеш какво е тук. Моето място не е тук, а във вашия свят- в "Хогуортс".

- Не, не, не!- разписка се Доби, клатейки глава така силно, че чак ушите му плющяха.- Хари Потър трябва да си стои на сигурно място. Той е твърде велик, твърде добър, за да се погуби. Ако Хари Потър се върне в "Хогуортс", ще бъде в смъртна опасност.

- Ама защо?- изненада се Хари.

- Има заговор, Хари Потър. Такъв заговор, дето ще направи най-ужасни неща да се случат в Училището за магия и вълшебство "Хогуортс" тази година- прошепна Доби и изведнъж се разтрепери целият.- Доби го знае от месеци, сър. Хари Потър не бива да се излага на опасност. Той е от голямо значение, сър!

- Какви са тези ужасни неща?- направо попита Хари.- Кой крои този заговор?

Доби издаде странен гърлен звук и заблъска като луд главата си в стената.

- Престани!- викна Хари и сграбчи духчето за ръката да го спре.- Разбирам, че не можеш да ми кажеш. Но защо тогава ме предупреждаваш?- Изведнъж го осени неприятна мисъл.- Чакай малко... Да няма нещо общо с Вол... извинявай... с Ти-знаеш-кой, а?- И добави набързо, щом главата на Доби се наклони угрижено към стената:- Достатъчно е само да ми дадеш знак с поклащане или кимване на главата.

Доби бавно поклати глава.

- Не, не е Онзи-който-не-бива-да-се-назовава, сър.

Гледаше го с широко отворени очи, сякаш искаше да му даде някакъв знак. Хари обаче беше в пълно недоумение.

- Да не би да има брат, а?

Доби поклати глава с още по-широко отворени очи.

- Е, не мога тогава да се сетя кой друг може да притежава способността да предизвика случването на ужасни неща в "Хогуортс"- каза Хари.- Освен Дъмбълдор... Нали знаеш кой е Дъмбълдор?

Доби кимна с глава:

- Албус Дъмбълдор е най-великият директор, който "Хогуортс" е имало някога. Доби знае, сър. Доби е чувал, че силата на Дъмбълдор може да се мери с тази на Онзи-който-не-бива-да-се-назовава, дори и от най-добрите му дни. Само че, сър- и гласът на Доби се сниши до настойчив шепот,- има някои неща, които и Дъмбълдор не може... никой благопристоен магьосник...

И преди Хари да успее да го спре, Доби скочи от леглото, сграбчи настолната лампа и се заудря по главата, като скимтеше оглушително.

Долу внезапно настана тишина. Две секунди по-късно, когато сърцето му вече туптеше до пръсване, Хари чу в антрето стъпките на вуйчо Върнън, който се провикна: "Дъдли трябва да е оставил пак телевизора си включен, хлапашка му работа!"

- Бързо! В гардероба!- изсъска Хари и блъсна вътре Доби, затвори вратата и се хвърли на леглото точно когато дръжката се завъртя.

- Какво правиш?- процеди вуйчо Върнън през зъби, надвесен застрашително над Хари.- Развали целия ефект от вица ми за японеца, дето играел голф... Само още един звук да чуя и ще съжаляваш, че си се родил, разбра ли!

И той тромаво излезе от стаята.

Хари още трепереше, когато пусна Доби от гардероба.

- Видя ли какво е тук? Разбираш ли сега защо трябва да се върна в "Хогуортс"? Само там имам дом... е, и приятели, струва ми се.

- Приятели, които дори и не пишат на Хари Потър...- поклати глава духчето.

- Предполагам, че те просто... Я чакай- усети се Хари и се намръщи.- Ти откъде знаеш, че моите приятели не ми пишат?

Доби запристъпва от крак на крак.

- Хари Потър да не се сърди на Доби... Доби го направил за добро...

- Ти да не си ми прибирал писмата?

- Доби ги пази ето тук, сър.

И като отстъпи на безопасно разстояние, той измъкна изпод калъфката, с която беше облечен, дебело тесте писма. Хари разпозна красивия почерк на Хърмаяни, неравните букви на Рон и дори едни драскулки, които трябва да бяха от Хагрид- пазителя на дивеча в гората на "Хогуортс".

Доби примига боязливо към Хари.

- Хари Потър не бива да се гневи... Доби се надявал Хари Потър... да помисли, че приятелите му са го забравили, и да не иска да се връща в училището, сър...

Хари изобщо не слушаше. Той посегна да грабне писмата, ала Доби отскочи встрани.

- Хари Потър ще си ги получи, сър, ако даде на Доби думата си, че няма да се връща в "Хогуортс". О, сър, не бива да се излагате на такава опасност! Обещайте ми, че няма да се връщате, сър!

- Няма да ти обещая!- разгневи се Хари.- Дай ми писмата от моите приятели!

- Тогава Доби няма друг избор- тъжно рече духчето.

Преди Хари да успее да се помръдне, Доби се стрелна до вратата на стаята, дръпна я... и хукна надолу по стълбите.

С пресъхнала уста и свит стомах Хари се втурна след него, мъчейки се да не вдига шум. Взе на един скок последните шест стъпала, приземи се меко като котка на килимчето в антрето и се огледа за Доби. От столовата се чуваше гласът на вуйчо Върнън: "... разкажете на Петуния оная смешна история за американските каналджии, господин Мейсън- тя направо умира да я чуе..." Хари изтича до кухнята и там едва не припадна.

Пудингът, шедьовърът на леля Петуния, планината от сметана и захаросани бонбони, се издигаше към тавана, а върху шкафа в ъгъла се беше свил Доби.

- Недей- дрезгаво изрече Хари.- Моля те... ще ме убият...

- Хари Потър да обещае, че няма да се върне на училище...

- Доби... моля те...

- Обещайте, сър...

- Не мога!

Доби му отправи драматичен поглед.

- Тогава Доби трябва да го стори, сър, за доброто на Хари Потър.

Чинията се приземи с оглушителен трясък и сметаната от пудинга опръска стените и прозорците. Чу се звук като удар с камшик и Доби изчезна.

От трапезарията се разнесоха писъци. Вуйчо Върнън, последван от гостите, се втурна в кухнята, където завари Хари, вцепенен от ужас, сплескан от главата до петите със сметана.

Отначало изглеждаше, че вуйчо Върнън ще успее да замаже цялата работа. ("А, това е нашият племенник- не е добре, горкичкият, и се бои от непознати, та затова го държим горе...") Той изтика ужасеното семейство Мейсън обратно в трапезарията, заплаши Хари, че ще го смаже от бой, като си отидат гостите, и му връчи един парцал. Леля Петуния измъкна от фризера малко сладолед вместо пудинга и Хари, все още разтреперан, се зае да мие кухнята.

Вуйчо Върнън може би все пак щеше да има шанс да сключи сделката, ако не беше совата...

Леля Петуния тъкмо черпеше гостите с ментови бонбони, когато през прозореца влетя забулена сова, пусна едно писмо върху главата на госпожа Мейсън и излетя отново. Госпожа Мейсън изпищя от ужас и побягна навън, крещейки нещо за лунатици. Господин Мейсън я последва, но първо заяви на домакините, че жена му се плаши до смърт от птици с всякакви размери и форма, и ги попита всеки път ли устройват такива шеги на гостите си.

В кухнята Хари стискаше парцала като единствена защита срещу вуйчо Върнън, който се приближаваше с демонични пламъчета в малките очички.

- Чети това!- злобно изсъска той, размахал писмото, донесено от совата.- Хайде, чети!

Хари взе писмото. То не беше за рождения му ден.

 

Уважаеми господин Потър,

Получихме сведения, че тази вечер точно в девет часа и дванайсет минути в дома, където живеете, е била направена хвърковата магия.

Както Ви е известно, на невръстните магьосници не се разрешава да си служат с магии извън училище и ако отново нарушите тази забрана, може да бъдете изключен от съответното училище (Наредба за целесъобразно ограничаване на магьосничеството от невръстни, 1875 година, параграф В).

Напомняме Ви също така, че всякаква магьосническа дейност, която може да бъде забелязана от членове на немагьоснически общности (мъгъли), представлява сериозно престъпление по член 13 от Указа за секретност на Международната конфедерация на магьосниците.

Желаем Ви приятна ваканция!

 

Искрено ваша:

Мафалда Хопкърк, отдел "Злоупотреба с магии"

Министерство на магията

 

Хари вдигна очи от писмото и преглътна.

- Не си ни казвал, че ви е забранено да използвате магия извън училище - рече вуйчо Върнън и зловещите пламъчета заиграха в очите му.- Предполагам, че си забравил да го споменеш, а? Просто ти се е изплъзнало от ума, нали?- Той се нахвърли върху Хари като голям булдог с оголени зъби.- Чуй тогава какво ще ти кажа, момче... Заключвам те и повече никога няма да се върнеш в онова училище, никога! А опиташ ли да се измъкнеш с магия, ще те изключат оттам.

И като се разхили като луд, повлече Хари обратно нагоре по стълбите. Вуйчо Върнън не се шегуваше. На следващата сутрин той плати да поставят решетки на прозореца на Хари, а сам изряза в долния край на вратата дупка като за куче, колкото да пропуска малки порции храна три пъти на ден, и я затвори с капак. Сутрин и вечер Хари можеше да отива до тоалетната. Иначе беше заключен в стаята си през цялото денонощие.

 

 * * *

 

Три дни по-късно Дърсли не даваха никакви признаци, че ще отстъпят, и Хари не виждаше изход от ситуацията. Лежеше и гледаше как зад решетките на прозореца му слънцето залязва и тъжно се питаше какво ли ще стане с него...

Нямаше смисъл да се измъква оттам с магия, щом щяха да го изключат от "Хогуортс". Ама пък и животът на "Привит Драйв" бе стигнал до точка на непоносимост! Откакто Дърсли вече знаеха, че няма опасност да осъмнат като прилепи, той бе загубил единственото си оръжие. Доби може би беше спасил Хари от нещо страшно в "Хогуортс", но както вървяха нещата, той можеше и без това да си умре- от глад.

Капакът на кучешкия отвор изтрака и се появи ръката на леля Петуния, която избута в стаята купичка с рядка супа. Понеже вече го болеше стомахът от глад, Хари скочи от леглото си и я грабна. Супата беше леденостудена, но той изгълта половината на един дъх. После отиде до клетката на Хедуиг и изсипа разкашканите зеленчуци от дъното на купата в празната й паничка за храна. Тя се накокошини и се обърна с поглед, пълен с отвращение.

- Няма смисъл да извръщаш човка, защото друго за ядене просто нямаме- мрачно й рече Хари.

Той остави празната купа на земята до отвора и пак си легна, като че още по-гладен отпреди.

Ако все пак оживееше още четири седмици, какво щеше да стане, като не се яви в "Хогуортс"? Дали ще пратят някого да разбере защо го няма? Ще успеят ли да накарат семейство Дърсли да го пуснат?

В стаята падна здрач. Хари беше изтощен, червата му къркореха, главата му се замайваше от въпроси без отговор и той се унесе в неспокоен сън.

Сънува, че са го изложили в зоологическа градина в клетка с табелка "Невръстен магьосник". Хората се блещеха през решетките да го видят как лежи, изгладнял и немощен, на сламената си постеля. Забеляза в тълпата физиономията на Доби и му извика за помощ, ала Доби се провикна "Хари Потър е в безопасност там, сър!" и изчезна. После се появиха тримата Дърсли и Дъдли раздруса пръчките на клетката, като му се хилеше.

- Престани!- измърмори Хари, когато друсането стана нетърпимо за замаяната му глава.- Остави ме на мира... махни се... искам да спя...

Тогава отвори очи. Луната грееше през решетката на прозореца. И някой наистина надничаше вътре- някой с лунички, с червена коса и дълъг нос.

Зад прозореца беше Рон Уизли.

 

 

Глава трета

Хралупата

 

Хари ахна, добра се до прозореца и го отвори, за да могат да си говорят през решетките.

- Рон, как успя да стигнеш... как...

Но направо зяпна, щом осъзна напълно това, което виждаха очите му. Рон се бе надвесил през задния прозорец на стара тюркоазена на цвят кола, паркирана във въздуха! От предната седалка се хилеха на Хари двамата братя на Рон- близнаците Фред и Джордж.

- Е, Хари?

- Какво става?- нервничеше Рон.- Поканих те на гости поне дванайсет пъти, а после татко си идва един ден вкъщи и разправя, че си получил официално предупреждение, задето си използвал магия пред мъгълите, при които живееш.

- Не бях аз... Ама той как е разбрал?

- Работи в Министерството на магията- поясни Рон.- Ти нали знаеш, че не ни разрешават да използваме магии извън училище...

- Не е ли малко нахално точно ти да го казваш в този момент?- отбеляза Хари, без да отмества поглед от люлеещата се във въздуха кола.

- О, това не се брои!- възрази Рон.- Само си услужихме с нея, тя е на татко, не сме я омагьосали ние. Ама да правиш магии пред ония мъгъли, дето живееш с тях...

- Казах ти, че не съм. Но то е дълга история, за да ти обяснявам сега. Виж какво, можеш ли да им кажеш там, в "Хогуортс", че семейство Дърсли са ме заключили и не ме пускат да се върна в училище. Аз явно няма да мога да се измъкна с магия, защото ако в министерството разберат, че има втори случай за три дни...

- Я стига си дърдорил!- прекъсна го Рон.- Дойдохме да те вземем с нас.

- Ама и на вас не е позволено да правите магии!

- Не е и необходимо- каза Рон, като кимна с глава към предната седалка и се ухили.- Забравяш с кого съм.

- Вържи това около пръчките на решетката- нареди Фред и хвърли на Хари единия край на въжето.

- Ако семейство Дърсли се събудят, спукана ми е работата- рече Хари, като върза здраво въжето около пръчките, а Фред форсира двигателя.

- Не се бой и се дръпни назад- каза Фред.

Хари отстъпи назад в сянката до Хедуиг, която сякаш разбираше, че става нещо важно, защото беше притихнала. Колата ревеше все по-силно и по- силно, докато изведнъж решетката се изтръгна с трясък, а Фред насочи колата право нагоре... Хари се втурна към прозореца и видя как решетката се поклаща над земята. Рон се задъха, докато я вмъкна в колата. Хари се ослуша боязливо, но от спалнята на семейство Дърсли не се чуваше шум.

Щом решетката бе наместена на задната седалка при Рон, Фред даде заден ход и се приближи колкото можеше до прозореца на Хари.

- Качвай се- каза Рон.

- Ами нещата ми за "Хогуортс"?... Пръчката ми... метлата...

- Къде са?

- Заключени са в килера под стълбището, а аз не мога да изляза от тази стая.

- Няма проблем!- обади се Джордж от мястото до шофьора.- Направи ни път, Хари.

Близнаците внимателно се покатериха през прозореца в стаята. Няма как да не им се признае ловкостта, помисли си Хари, докато Джордж измъкна от джоба си обикновена фиба за коса и се залови да рови из ключалката.

- Повечето вълшебници смятат, че не си заслужава да се знаят някои от тези мъгълски трикове, но според нас те са много полезни, макар и понякога доста бавни- отбеляза Фред.

Чу се леко щракване и вратата се отвори.

- Ние ще ти донесем куфара, а ти грабвай каквото ти трябва от стаята и го подавай на Рон- прошепна му Джордж.

- Внимавайте, че последното стъпало скърца- пак шепнешком ги предупреди Хари и близнаците изчезнаха надолу по тъмното стълбище.

Хари се хвърли да събира нещата си из стаята и да ги подава на Рон. После отиде да помогне на Фред и Джордж да вдигнат грамадния му куфар по стълбите и чу как вуйчо Върнън се покашля.

Най-сетне, задъхани, те стигнаха до горната площадка, а оттам отнесоха куфара до отворения прозорец. Фред се качи в колата да го дърпа, а Хари и Джордж бутаха откъм стаята. Сантиметър по сантиметър измъкнаха куфара през прозореца.

Вуйчо Върнън пак се покашля.

- Хайде още малко- едва си поемаше дъх Фред, който дърпаше от колата.

- Натиснете един път силно.

Хари и Джордж подпряха по едно рамо и куфарът се плъзна на задната седалка.

- Хайде да тръгваме- шепнешком ги подкани Джордж.

Хари тъкмо се покатерваше на перваза, когато зад него внезапно се разнесе силен писък, последван веднага от гласа на вуйчо Върнън:

- АХ, ПРОКЛЕТАТА СОВА!

- Забравих Хедуиг!

Хари се втурна обратно в стаята и в този момент лампата на стълбището светна. Той грабна кафеза с птицата, хукна към прозореца и го прехвърли на Рон. Докато се катереше отново по скрина, вуйчо Върнън блъсна отключената врата и тя се отвори с трясък.

За части от секундата вуйчото застана в рамката на вратата, после изрева като разгневен бик, хвърли се към Хари и го сграбчи за глезена.

Рон, Фред и Джордж пък го хванаха за ръцете и задърпаха с всичка сила.

- Петуния!- ревеше вуйчо Върнън.- Той се измъква! БЯГА ОТ НАС!

Тримата Уизли дръпнаха със страхотна сила и кракът на Хари се измъкна от хватката на вуйчо Върнън. Щом Хари седна в колата и затръшна вратата, Рон викна "Давай газ, Фред!" и колата изведнъж се засили към луната.

Хари просто не можеше да повярва- беше свободен! Той смъкна надолу прозореца си и остави нощния въздух да развява косата му. Обърна се назад да погледне изчезващите покриви на "Привит Драйв". Вуйчо Върнън, леля Петуния и Дъдли се бяха надвесили от прозореца на неговата стая, крайно изумени.

- До следващото лято!- извика им Хари.

Тримата Уизли гръмко се разсмяха и той се намести удобно на седалката си, ухилен до уши.

- Пусни Хедуиг да си лети след нас- каза той на Рон.- Не си е разпервала крилете цяла вечност.

Джордж подаде фибата на Рон и след малко Хедуиг вече летеше весело след тях.

- Е, разказвай, Хари- каза Рон нетърпеливо:- Какво се случи с теб?

Хари им разказа всичко за Доби, за предупреждението му и за провала на пудинга. Като свърши, всички дълго мълчаха от изненада.

- Много странно!- каза Фред най-сетне.

- Крайно заплетено!- съгласи се Джордж.- Значи той дори не ти разкри кой крои заговора?

- Едва ли би могъл- каза Хари.- Нали ти казах, че тъкмо преди да издаде нещо, започваше да си блъска главата в стената.

Забеляза как Фред и Джордж се спогледаха.

- Какво, да не искате да кажете, че ме е излъгал?- попита Хари.

- Ами, виж какво...- започна Фред,- домашните духчета имат собствена магическа сила, но обикновено не могат да я използват без разрешението на господарите си. Предполагам, че тоя Доби е бил изпратен да ти попречи да се върнеш в "Хогуортс". Някой е искал да се пошегува с теб. Можеш ли да си спомниш кой в училище ти има зъб?

- Да!- тутакси отвърнаха в един глас Хари и Рон.

- Драко Малфой- обясни Хари.- Той ме мрази.

- Драко Малфой ли?- повтори Джордж, като се обърна.- Да не е синът на Луциус Малфой?

- Сигурно. Това име не се среща чак толкова често, нали?- каза Хари.- Защо питаш?

- Чух татко да го споменава- рече Джордж.- Бил голям поддръжник на Вие-знаете-кой.

- А когато Вие-знаете-кой изчезнал- добави Фред, проточвайки шия назад да погледне Хари,- Луциус Малфой разправял, че всъщност съвсем не бил такъв. Изобщо- голяма мръсотия... Татко е убеден, че той е бил сред най-приближените на Вие-знаете-кой.

Хари и преди беше чувал такива неща за семейството на Малфой и затова никак не се изненада. Сравнен с Малфой, Дъдли Дърсли можеше да мине за мило, умно и чувствително момче.

- Не знам дали семейство Малфой имат домашно духче...- каза Хари.

- Така или иначе, Доби служи в старо магьосническо семейство, при това богато- заключи Фред.

- Ех, мама все си мечтае да имаме домашно духче за гладенето!- въздъхна Джордж.- Ами ние си караме само с един дърт таласъм на тавана и гномчета из цялата градина. Домашните духчета се подвизават все в големите стари къщи, замъци и други подобни, та няма начин да уловиш някое в къща като нашата...

Хари мълчеше. Ако се съди по това, че Драко Малфой винаги имаше най- хубавите неща, семейството му сигурно беше затрупано с магьосническо злато. Представяше си как Малфой ходи наперено из голямата господарска къща. Нищо чудно тогава, че е изпратил семейния слуга да попречи на Хари да се върне в "Хогуортс". Как можа така глупаво да се довери на Доби!

- Добре е, че все пак дойдохме да те вземем- каза Рон.- Разтревожих се, като не отговаряше на писмата ми. Отначало мислех, че Ерол е виновен...

- Кой е Ерол?

- Нашата сова. Много е стара. Случвало се е да припада от немощ, когато разнася писма. Тогава се опитах да взема назаем Хермес...

- Кого?

- Совата, която мама и татко купиха на Пърси, когато той стана префект

- обясни Фред от предната седалка.

- Ама Пърси не ми я даде- продължи Рон.- Каза, че му трябвала.

- Пърси изобщо е някак особен това лято- посмръщи се Джордж.- Изпраща купища писма и непрекъснато седи заключен в стаята си... А пък то... прекалените работи... нали знаеш... Караш много на запад, Фред- добави той, като посочи компаса на таблото, и Фред изви волана.

- А баща ви знае ли, че сте взели колата?- попита Хари, макар че се досещаше какъв ще бъде отговорът.

- Ъъъ... не- отвърна Рон,- той е на работа тази вечер. Дано да успеем да я приберем в гаража, без мама да забележи, че сме летели с нея.

- Какво всъщност прави баща ти в Министерството на магията?

- Работи в най-скучния отдел- отвърна Рон.- Злоупотреба с мъгълски вещи.

- Каква злоупотреба?

- Абе това е, когато се омагьосат вещи на мъгъли и после се озоват пак в мъгълски магазин или дом. Например миналата година след смъртта на една стара вещица нейният чаен сервиз бил продаден на антикварен магазин. Купила го една мъгълка, занесла го у дома си и поканила на чай приятели. Било същински кошмар, та татко трябваше да работи извънредно седмици наред.

- Какво станало?

- Ами чайникът полудял и взел да пръска наоколо врял чай, а един от гостите бил закаран в болница с щипките за захар на носа. Татко направо обезумя, а в службата били само той и оня стар магьосник Пъркинс. Трябвало да правят какви ли не магии за забрава и разни други фокуси, та да потулят работата...

- Ама татко ти... тази кола...

Фред се разсмя:

- Охо, татко си пада по разни мъгълски машинки, бараката ни е пълна с тях! Той ги разглобява, прави им магии и си сглобява наново. Ако вземе да обискира къщата ни, сам ще трябва да се арестува. Мама направо изпада в ужас.

- Ей го шосето- съобщи Джордж, който се взираше през предното стъкло.

- След десетина минути сме там... Тъкмо навреме, че вече се съмва...

По хоризонта на изток се виждаше бледорозово сияние.

Фред сниши колата и Хари различи тъмните правоъгълничета на нивите с групички дървета между тях.

- Малко встрани от селото сме- отбеляза Джордж.- Това е Отъри Сейнт Кечпоул.

Колата летеше все по-ниско и по-ниско. Между дърветата вече прозираше светлината на яркочервеното слънце.

- Приземяване!- обяви Фред, когато кацнаха с леко друсване.

Бяха се приземили до порутен гараж в малък двор и Хари за пръв път видя къщата на Рон.

Тя приличаше на някогашен грамаден каменен свинарник, но явно са били добавяни допълнителни стаи тук и там, докато се получат няколко етажа. Всичко бе някак толкова разкривено, сякаш се държеше само на магия ("А може би си е точно така"- помисли си Хари). Върху червения покрив бяха кацнали четири или пет комина. На килната табелка, забучена в земята при входа, беше написано "Хралупата". Около входната врата имаше цяла камара високи гумени ботуши и един силно ръждясал котел. Няколко угоени кафяви пилета се разхождаха по двора.

- Не е кой знае какво- каза Рон.

- Великолепно е!- радваше се Хари, като си помисли за "Привит Драйв".

Четиримата едновременно слязоха от колата.

- Сега се качваме горе съвсем тихичко- започна Фред- и чакаме мама да ни извика за закуска. Тогава ти, Рон, се втурваш надолу по стълбите и викаш: "Мамо, виж кой е дошъл през нощта!" Тя толкова ще се радва да види Хари, та никой няма да усети, че сме карали колата.

- Точно така!- съгласи се Рон.- Идвай, Хари. Аз спя в една...

В следващата секунда лицето на Рон доби зеленикав цвят, а очите му бяха вперени към къщата. Другите трима веднага обърнаха погледи натам.

През двора крачеше госпожа Уизли, и то така, че разпръскваше пилците наоколо си. Беше удивително как една нисичка, закръглена и миловидна жена можеше да изглежда като саблезъб тигър.

- Ау!- тихо изрече Фред.

- Ужас!- каза Джордж.

Госпожа Уизли спря пред тях с ръце на хълбоците, местейки поглед от една виновна физиономия на друга. Носеше престилка на цветя, а от джоба й се подаваше магическа пръчка.

- Така значи...- каза тя.

- Добро утро, мамо!- каза Джордж колкото можеше по-бодро и възторжено.

- Случайно да се досещате, че се притесних?- попита госпожа Уизли със заплашителен шепот.

- Извинявай, мамо, ама нали виждаш, трябваше да...

И тримата синове на госпожа Уизли бяха по-високи от нея, но някак се снишиха, щом гневът й се стовари отгоре им.

- Празни легла! Няма бележка! Колата липсва... може да сте катастрофирали... обезумях от страх... ама вас изобщо не ви е грижа... никога, откакто се помня... Само чакайте да се върне баща ви! Как никога не сме имали такива грижи с Бил, или с Чарли, или с Пърси...

- Перфектният префект!- измърмори Фред.

- ПО-ДОБРЕ ДА БЕШЕ ВЗЕЛ ПРИМЕР ОТ НЕГО!- развика се госпожа Уизли, като мушкаше с пръст Фред в гърдите.- Ами ако бяхте умрели, ако ви бяха видели, ако баща ви беше загубил работата си заради вас...

Сигурно бяха минали часове, преди госпожа Уизли да прегракне от викане и да обърне внимание на Хари, който се беше поотдръпнал назад:

- Много се радвам да те видя, Хари, миличък! Влизай да закусиш.

Тя се обърна и тръгна към къщата, а Хари я последва, след като хвърли тревожен поглед към Рон и получи от него насърчително кимване.

Кухнята беше малка и пълна с какво ли не. В средата имаше дървена маса, изтъркана от употреба, а около нея- столове. Като седна на ръба на един от тях, Хари се заоглежда. Никога преди не бе влизал в къща на магьосници.

Часовникът на отсрещната стена имаше само една стрелка, без цифри. Вместо тях по края му пишеше "Време за чай", "Време за хранене на кокошките" или "Закъсняваш!". По полицата над огнището бяха подредени в три реда книги със заглавия като "Как да си омагьосаме сирене", "Чарът на сладкишите" или "Едноминутни блюда- какво вълшебство!". И ако не го лъжеха ушите, Хари току-що бе чул по радиото до кухненската мивка, че следва "Часът на омаята с популярната певица ясновидка Селестина Уорбек".

Госпожа Уизли трополеше, приготвяйки закуската някак разсеяно, и хвърляше сърдити погледи към синовете си, докато обръщаше наденичките в тигана. От време на време си мърмореше нещо като "не знам какво сте си въобразявали..." и "никога не бих допуснала..."

- Ти изобщо не си виновен, миличък- увери тя Хари, като изсипа осем- девет наденички в чинията му.- Ние с Артър също се тревожехме за теб. Тъкмо снощи си казахме, че ще отидем да те вземем, ако до петък Рон не получеше от теб отговор на писмото си. Но все пак...- и тя добави и три пържени яйца в чинията му- ...да се лети с незаконна кола през почти половината територия на страната... Ами можеха да ви видят...

Тя небрежно махна с пръчката си към мивката и съдовете започнаха да се самоизмиват с леко потракване.

- Беше облачно, мамо!- обади се Фред.

- Не говори с пълна уста!- скара се майка му.

- Те го държаха гладен, мамо!- каза Джордж.

- Млъкни!- нареди госпожа Уизли, но изражението й малко поомекна, когато се залови да реже на Хари филийки и да ги маже с масло.

В този момент вниманието на всички бе привлечено от малка червенокоса фигурка в дълга нощничка, която се появи в кухнята, нададе лек писък и хукна обратно навън.

- Джини- прошепна Рон на Хари.- Сестра ми. Цяло лято говори за теб.

- Да, ще ти поиска и автограф, Хари- засмя се Фред, но улови погледа на майка си и се наведе над чинията, без да проговори повече.

Никой не отрони дума, преди и четирите чинии да се опразнят, което стана удивително бързо.

- Ама че съм уморен!- прозина се Фред, като остави най-сетне ножа и вилицата.- Ще ида да си легна...

- Нищо подобно!- сопна се майка му.- Сам си си виновен, че не си спал нощес. Сега ще вземеш да обезгномиш градината, че няма оправия с тая напаст.

- О, мамо...

- И вие двамата също- добави тя и погледна строго Рон и Фред.- А ти можеш да си лягаш- обърна се тя към Хари.- Не си ги карал да хвърчат с тая загубена кола.

Но Хари, който се чувстваше съвсем бодър, бързо предложи:

- Аз ще помагам на Рон. Никога не съм виждал как се обезгномява...

- Много си любезен, миличък, ама това е досадна работа- каза госпожа Уизли.- Е, да видим сега какво пише Локхарт по въпроса.- И свали от полицата една тежка книга.

Джордж изпъшка:

- Мамо, знаем как се обезгномява градина.

Хари погледна корицата на книгата в ръцете на госпожа Уизли. На нея от край до край бе написано с красиви златни букви "Гилдрой Локхарт: Наръчник за борба с домашните вредители". От голямата снимка гледаше красив магьосник с вълниста руса коса и ведри сини очи. Както навсякъде в магическия свят, снимката се движеше: вълшебникът, който трябва да беше Гилдрой[1] Локхарт, намигаше доста дръзко на всички. Госпожа Уизли му се усмихна широко.

- О, той е великолепен!- каза тя.- Познава всички домашни вредители и е написал чудесна книга...

- Мама го харесва- пошепна Фред, но така, че да го чуят всички.

- Я не ставай смешен, Фред- отвърна госпожа Уизли, а страните й поруменяха.- Е, щом знаете по-добре от Локхарт, вървете и се залавяйте за работа, ама тежко ви, ако после намеря и едно гномче в градината, като дойда да проверя.

Като се прозяваха и мърмореха, тримата Уизли се затътриха навън, а Хари тръгна по петите им. Градината беше просторна и изглеждаше точно както трябва- според Хари. Семейство Дърсли не биха я харесали, защото имаше много плевели, а тревата не беше косена. Край зидовете бяха израсли криви чворести дървета, от всяка леха бяха избуяли растения, каквито Хари не беше виждал преди, а голямото зелено езеро беше пълно с жаби.

- Знаеш ли, че и мъгълите имат гномчета в градините си- каза Хари на Рон, като прекосяваха поляната.

- Аха, виждал съм ги ония неща, дето им викат гномчета- отвърна Рон, сгънат на две с глава между божурите.- Приличат на някакъв дебел малък Дядо Коледа с въдица...

Чу се силен шум от боричкане и тътрене, божурите се разтресоха и Рон се изправи.

- Ето какво е гномче- каза той смръщен.

- Пусни ме! Пусни ме!- квичеше гномчето.

Изобщо не приличаше на Дядо Коледа. Беше дребно и жилаво, като от кожа, с голяма кръгла плешива глава, подобна на картоф. Рон го държеше с протегната ръка, а то риташе с грубите си крачета. Тогава Рон го хвана през глезените и го обърна надолу с главата.

- Сега се прави така- заобяснява той, като вдигна гномчето над главата си ("Пусни ме!") и започна да го върти в големи кръгове като ласо. Виждайки ужасеното лице на Хари, Рон добави:- Нищо им няма, просто трябва да бъдат толкова зашеметени, че да не намерят обратния път до дупките си.

Той пусна глезените на гномчето, то излетя на шест-седем метра във въздуха и тупна в полето зад плета.

- Слабо- обади се Фред.- Бас държа, че ще пратя моето отвъд оня дънер.

Хари бързо свикна да не съжалява гномчетата. Реши просто да пусне първото, което хвана, през плета. Ала гномчето, долавяйки неговата слабост, впи острите си като бръснач зъби в пръста на Хари, който с мъка го откопчи и после...

- Лелееее, Хари... ами това са почти петнайсет метра!

Въздухът скоро потъмня от летящи гномчета.

- Добре че са глуповати- каза Джордж, хванал пет-шест наведнъж.- Щом усетят, че ги разчистваме, юрват се всички на светло да видят какво става. Дори не са се научили досега от какво трябва да се крият.

Скоро гномчетата в полето заотстъпваха безредно на тълпи, привели тесните си раменца.

- Пак ще се върнат- каза Рон, докато ги гледаха как изчезват в горичката от другия край на полето.- Харесва им тук... Татко е твърде мек с тях- те го забавляват...

Точно в този момент входната врата тракна.

- Ето че се връща!- каза Джордж.- Татко си дойде!

Те хукнаха през градината и се прибраха вкъщи.

Господин Уизли се беше отпуснал на един кухненски стол, без очила и със затворени очи. Беше слаб и малко плешив, но колкото коса имаше, бе червена като на децата му. Носеше дълга зелена мантия, прашна и изхабена от много пътуване.

- Каква нощ!- мърмореше той, докато посегна опипом за чайника, щом всички седнаха около него.- Девет обиска. Девет! А старият Мъндънгус Флечър се опита да ми направи заклинание, докато бях с гръб към него.

Господин Уизли отпи дълга глътка и въздъхна.

- Откриха ли нещо, татко?- живо се поинтересува Фред.

- Аз намерих само няколко изчезващи ключа и един хапещ чайник- прозя се господин Уизли.- Имаше и други доста неприятни неща, но не бяха към моя отдел. Мортлейк беше отведен за разпит по повод някакви много странни порове "копои", но добре че за това отговаря комисията по експериментална магия.

- Защо трябва ключовете да изчезват?- попита Джордж.

- За задявка с мъгълите- въздъхна господин Уизли.- Продаваш им ключове, които се смаляват до изчезване, и те изобщо не могат да ги намерят, като им потрябват... Много е трудно, разбира се, да се посочи виновникът, защото никой мъгъл няма да си признае, че ключовете му се смаляват, а ще настоява, че все ги губи. Добре че те за нищо на света няма да признаят, че има магия, дори тя да им вади очите... макар че направо няма да повярвате колко неща са се заели да омагьосват нашите...

- КАТО НАПРИМЕР КОЛИ!

Госпожа Уизли се бе появила с ръжен, който държеше като меч.

- К-к-какви коли, миличка Моли?

- Такива, Артър, коли- отвърна госпожа Уизли със святкащи очи.- Представи си как един магьосник си купува ръждясала стара кола и казва на жена си, че само иска да я разглоби да види как работи, а всъщност я омагьосва да лети.

Господин Уизли запримигва на парцали.

- Ами... да, мила, но все пак това не е нарушение на закона, при все че... е, по-правилно е да каже на жена си истината... А ако познаваш закона, в него има една вратичка, според която- стига да няма намерението действително да лети с тази кола- това, че тя по принцип може да...

- Артър Уизли, ти си оставил вратичката в закона, когато си го писал!- повиши тон госпожа Уизли.- За да можеш да си човъркаш ония мъгълски боклуци в бараката! И за твое сведение Хари пристигна тази сутрин с колата, с която ти изобщо нямаше намерение да летиш!

- Хари ли?- попита господин Уизли, недоумяващ.- Кой Хари?

Огледа се, видя Хари и скочи от стола си.

- О, небеса! Това ли е Хари Потър? Много се радвам да се запознаем! Рон ни е говорил толкова много за...

- Снощи твоите синове са летели с оная кола до къщата на Хари и обратно- развика се госпожа Уизли.- Какво ще кажеш за това, а?

- Ама наистина ли?- оживи се господин Уизли.- И добре ли се движеше? Всъщност... искам да кажа- запъна се той, като видя гневните искри в очите на госпожа Уизли,- че... че това е доста нередно, момчета... Много лошо сте постъпили...

- Да ги оставим, те ще се разберат- измърмори Рон на Хари, докато госпожа Уизли се издуваше като жаба.- Ела да ти покажа стаята си.

Те се измъкнаха от кухнята и тръгнаха надолу по тесен коридор до едно неравно стълбище, което водеше на зигзаг нагоре през къщата. На третата площадка бе открехната една врата. Хари зърна две светлокафяви очи, вперени в него, преди вратата да щракне затворена.

- Джини- обясни Рон.- Тя иначе не е така плаха, обикновено не можеш да й затвориш устата...

Изкачиха се още два етажа и стигнаха пред врата с олющена боя и малка табелка, на която пишеше "Стаята на Роналд".

Хари влезе, като леко докосна с глава снишаващия се таван, и запримигва. Имаше чувството, че се намира в пещ: почти всичко в стаята на Рон беше яркооранжево- и покривката на леглото, и стените, дори таванът. Чак тогава Хари осъзна, че старите тапети са целите покрити плътно с плакати на седем вещици и магьосници, облечени в ярко-оранжеви мантии, яхнали дръжките на метли и размахали весело ръце.

- Това любимият ти отбор по куидич ли е?

- "Чъдли Кенънс[2]"- отвърна Рон и посочи оранжевата покривка на леглото с два гигантски черни инициала и едно летящо гюлле.- Девети в лигата!

Учебниците на Рон по магии бяха стоварени накуп в ъгъла до цяла камара комикси, като че ли все за "Приключенията на Мартин Мигс, Лудия мъгъл". Магическата пръчка на Рон беше оставена до прозореца върху аквариум, пълен с попови лъжички, до който в едно петънце слънчева светлина дремеше дебелият сив плъх Скабърс.

Хари прекрачи през едно тесте саморазбъркващи се карти за игра на пода и погледна навън през малкия прозорец. Долу в полето забеляза банда гномчета да се промъкват едно по едно обратно през плета на двора. Чак тогава погледна Рон, който го наблюдаваше с известно нетърпение, сякаш чакаше за мнението му.

- Малко е тесничко тук- изпревари го Рон.- Не е като стаята ти там при мъгълите. А съм и точно под оня таласъм на тавана, който непрекъснато блъска по тръбите и пъшка...

Ала Хари се бе ухилил до уши, когато заяви:

- Това е най-хубавата къща, в която съм влизал!

Ушите на Рон пламнаха.

 

 

Глава четвърта

Във "Флориш И Блотс"

 

Животът в "Хралупата" нямаше нищо общо с този на "Привит Драйв". При семейство Дърсли всичко беше прибрано и подредено, а в къщата на Уизли непрекъснато ставаха странни и неочаквани неща. Хари доста се изплаши, когато за пръв път се погледна в огледалото над камината в кухнята и то му подвикна: "Я се загащи, мърльо!" Таласъмът на тавана започваше да вие и да мята по пода тръби, щом къщата поутихнеше, а малките експлозии от стаята на Фред и Джордж не правеха впечатление на никого. Но най-необичайното за Хари от живота при Рон не бе нито говорещото огледало, нито шумният таласъм, а фактът, че всички изглежда го харесваха.

Госпожа Уизли се грижеше за състоянието на чорапите му и му сипваше по четири пъти на всяко ядене. Господин Уизли обичаше да седи до Хари на масата, за да го обсипва с въпроси за живота му с мъгълите, например как работят техните пощи и електрическите контакти.

- Възхитително!- казваше той, когато Хари му обясняваше как се използва телефонът.- Направо гениално! Какви неща са измислили мъгълите, за да се справят и без магии!

Хари получи вест от "Хогуортс" едно слънчево утро около седмица след пристигането си в "Хралупата". Когато той и Рон слязоха на закуска, господин и госпожа Уизли с Джини вече седяха около кухненската маса. Щом видя Хари, момичето неволно събори купичката си с каша под масата и тя изтрополя силно. Джини като че ли имаше склонност към събаряне на предмети, когато Хари влезеше в някоя стая. Тя се мушна под масата да измъкне купичката и се появи пламтяща като огнен залез. Хари се направи, че не е забелязал нищо, седна и пое препечената филийка, която му подаде госпожа Уизли.

- Имате писма от училище- съобщи господин Уизли и връчи на Хари и Рон еднакви на вид пликове от жълтеникав пергамент с адреса, написан със зелено мастило.- Дъмбълдор вече знае къде си, Хари... на него нищо не му убягва. И вие двамата имате по едно писмо- обърна се той към Фред и Джордж, които влязоха все още по пижами.

За няколко минути се възцари тишина, докато всички четяха писмата си. В писмото на Хари му напомняха да вземе пак експрес "Хогуортс", както обикновено от гара Кингс Крос, на първи септември. Имаше и списък на новите книги, от които щяха да учат второкурсниците през тази учебна година.

 

Класически заклинания (за втори курс) от Миранда Гощрук

Пътешествия с призраци от Гилдрой Локхарт

Блуждаене с бродници от Гилдрой Локхарт

Ваканция с вещици от Гилдрой Локхарт

Туризъм с тролове от Гилдрой Локхарт

Екскурзии с вампири от Гилдрой Локхарт

Скитосване с върколаци от Гилдрой Локхарт

Излети с Йети от Гилдрой Локхарт

 

Като изчете своя списък, Фред надникна в листа на Хари.

- Я, и на теб ти трябват всички книги на Локхарт!- учуди се той.- Новият преподавател по защита срещу Черните изкуства трябва да е негов почитател. Обзалагам се, че е някоя магьосница.

При тези думи Фред улови погледа на майка си и побърза да се съсредоточи върху мармалада.

- Този списък няма да ни излезе евтино- каза Джордж и хвърли бегъл поглед към родителите си.- Книгите на Локхарт са доста скъпички...

- Е, ще се справим някак- каза госпожа Уизли, но изглеждаше обезпокоена.- Сигурно ще успеем да вземем повечето неща за Джини от втора употреба.

- А, и ти ли постъпваш в "Хогуортс"?- обърна се Хари към Джини.

Тя кимна, изчерви се до корените на огненочервената си коса и натопи лакътя си в купичката с масло. За щастие никой не забеляза това освен Хари, защото точно в този момент влезе Пърси, по-големият брат на Рон. Беше вече облечен, а значката на префект в "Хогуортс" беше закачена на плетеното му елече.

- Добро утро на всички!- смотолеви Пърси.- Хубав ден, а?

Седна на единствения свободен стол, но тутакси скочи, измъквайки изпод себе си някаква захвърлена там сива топка пера за бърсане на прах, както си помисли Хари, преди да забележи, че перушинестата топка диша.

- Ерол!- възкликна Рон, като пое от Пърси примрялата сова и измъкна писмо изпод крилото й.- Най-сетне отговор от Хърмаяни! Писах й, че ще правим опит да те освободим от ония Дърсли.

Той отнесе птицата до мястото, където кацаха совите зад външната врата, и се опита да я остави на една от пръчките, но Ерол се свлече отново и тогава Рон го настани върху сушилнята за дрехи, мърморейки "Горкичкият!". После скъса плика и зачете писмото от Хърмаяни:

 

Мили Рон и Хари, ако си там,

 

Надявам се, че всичко е минало леко, че Хари е добре и че не сте извършили нищо незаконно, за да го измъкнете оттам, защото това би създало неприятности и на самия него. Тревожа се, та ако всичко е наред, съобщете ми веднага. Може би е по-добре да използвате друга сова, защото вашата няма да издържи още една поръчка.

Аз съм много заета с подготовка за училище ("Как е възможно?- възмути се Рон.- Нали сме във ваканция!") и следващата сряда отиваме в Лондон да ми купуват новите книги. Защо не се срещнем на "Диагон-али"?

Съобщете ми какво става веднага щом можете.

 

С обич, Хърмаяни

 

- Е, чудесна идея! И ние ще идем точно тогава да ви купим нещата- обяви госпожа Уизли и се зае да разчиства масата.

Хари, Рон, Фред и Джордж възнамеряваха да отидат до малката ливада, която семейство Уизли имаха на хълма. Беше оградена с дървета и не се виждаше от селото долу. Това им позволяваше да тренират куидич, стига да не летят твърде високо. Не можеха да използват истински куидични топки, които биха предизвикали недоумение, ако се случеше да излетят и да попаднат в селото долу. Затова си подхвърляха ябълки. Редуваха се да хвърчат на метлата на Хари "Нимбус две хиляди", която без съмнение бе най-добрата- старият "Метеор" на Рон често беше задминаван дори от пеперуди.

Пет минути по-късно те вече се катереха по хълма, преметнали на рамена дръжките на метлите си. Бяха предложили на Пърси да дойде с тях, но той отказа, под предлог че е зает. Хари го виждаше само когато семейството се събираше около масата, през останалото време той седеше заключен в стаята си.

- Много съм любопитен какви ги мъти- намръщи се Фред.- Не е на себе си. Един ден преди теб дойдоха резултатите от изпитите му- дванайсет пъти С.О.В.А., а той изобщо не се радваше!

- СПЕЦИАЛИСТ ПО ОСОБЕНА ВЪЛШЕБНИЧЕСКА АКТИВНОСТ- обясни Джордж, като видя озадачения поглед на Хари.- И Бил имаше навремето толкова. Май ще се сдобием с още един отличник в семейството. Ще умра от срам!

Бил беше най-големият брат. Той и следващият, Чарли, вече бяха завършили "Хогуортс". Хари не ги познаваше, но знаеше, че Чарли е в Румъния да проучва змейовете, а Бил е в Египет и работи в банката на магьосниците "Гринготс".

- Откъде ли нашите ще намерят пари за всичките ни необходими неща тая година?- каза след малко Джордж.- Пет комплекта от книгите на Локхарт! А и Джини има нужда от мантия, пръчка и какво ли не още...

Хари мълчеше. Почувства се неловко. В подземията на "Гринготс" в Лондон се съхраняваше малко състояние, оставено от родителите му. Той, разбира се, можеше да използва тези пари само в магическия свят- тук с галеони, сикли и кнутове не можеше да се купи нищо. Но пред семейство Дърсли не бе споменал нищо за тези пари, защото знаеше, че към купчина злато не биха изпитали ужаса, който имаха към всичко магическо.

 

 * * *

 

Следващата сряда госпожа Уизли ги събуди рано. След като всеки погълна набързо по половин дузина сандвичи с шунка, облякоха палтата си, а госпожа Уизли свали от етажерката една празна саксия и надникна вътре.

- На свършване е, Артър- въздъхна тя,- трябва да купим още днес. Е, хайде, гостите са с предимство! След теб сме, Хари, миличък!- И му поднесе саксията.

Хари се стъписа пред погледите на всички.

- К-к-какво трябва да направя?- заекна той.

- Той никога не е пътувал с летежна пудра- изведнъж се сети Рон.- Извинявай, Хари, съвсем забравих!

- Никога ли?- изненада се госпожа Уизли.- А как отиде миналата година до "Диагон-али", за да си купиш нещата за училище?

- С метрото...

- Наистина?- заинтересува се господин Уизли.- Там има ли много ескалации? А как изглеждат...

- Не сега, Артър- прекъсна го госпожа Уизли.- С летежната пудра е много по-бързо, миличък, ама ако никога не си я използвал...

- Няма страшно, мамо- каза Фред.- Хари, гледай нас първо.

Той взе от саксията щипка блестяща пудра, приближи се до огъня и я хвърли в пламъците. Огънят зафуча, стана смарагдовозелен, извиси се над Фред, който пристъпи в него, извика "Диагон-али!" и изчезна.

- Трябва да говориш ясно, миличък- каза госпожа Уизли на Хари, докато Джордж загребваше от саксията.- И внимавай да излезеш през точната решетка на комина...

- През точната какво?- тревожно попита Хари, когато огънят пак лумна и отнесе Джордж.

- Ами има безброй магьоснически огнища, към които можеш да се насочиш, и трябва да произнесеш името ясно...

- Момчето ще се оправи, Моли, не се бави- каза господин Уизли, като си взе и той от пудрата.

- Но, мили, ако се загуби, какво ще обясняваме на леля му и вуйчо му?

- Те няма да съжаляват- увери я Хари.- На Дъдли ще му е много забавно, че съм се изпарил през комина. Не се притеснявайте.

- Добре... хайде... тръгвай след Артър- каза госпожа Уизли.- Щом стъпиш в огъня, кажи къде отиваш.

- И дръж лактите си прибрани- посъветва го Рон.

- И очите затворени- добави госпожа Уизли.- Саждите...

- И не шавай много, за да не излезеш през друга решетка- прибави Рон.

- Но не изпадай в паника и не излизай твърде рано. Чакай, докато видиш Фред и Джордж.

Като се мъчеше да запомни всичко това, Хари взе малко летежна пудра и се приближи до огъня. Пое си дълбоко въздух, пръсна пудрата в пламъците и пристъпи напред. Огънят го обгърна като топъл бриз, той отвори уста и веднага погълна много пепел.

- Д-д-диагон-али- разкашля се той.

 

 * * *

 

Усети, че го засмуква нещо като гигантски сифон. Струваше му се, че се върти с голяма скорост... Ушите му бучаха оглушително... Опита се да си държи очите отворени, но от вихрушката зелени пламъци му се повдигаше... Нещо твърдо го удари по лакътя и той го прибра още по-плътно, като не преставаше да се върти и върти... После като че ли нечии студени ръце му удряха шамари... Като примижа през очилата си, видя върволица от различни огнища и мерна стаите през тях... Сандвичите с шунка се надигаха в стомаха му. Отново затвори очи и си пожела всичко това да свърши... Изведнъж падна по лице върху някакъв студен камък и разбра, че очилата му се разбиха.

 

 * * *

 

Усети, че го засмуква нещо като гигантски сифон. Струваше му се, че се върти с голяма скорост... Ушите му бучаха оглушително... Опита се да си държи очите отворени, но

Замаян и ожулен, целият в сажди, той едва се изправи на крака, придържайки счупените си очила. Беше сам, но къде- нямаше представа. Разбра само, че е в каменното огнище на голям, слабоосветен магазин за магьосници...

Но едва ли нещо, което се продаваше тук, можеше да е включено в списъка на училището "Хогуортс". В една витрина имаше изсъхнала ръка върху възглавница, окървавено тесте карти и едно изцъклено стъклено око. Зловещи маски се надсмиваха от стените, на тезгяха бяха подредени различни човешки кости, а от тавана висяха ръждиви остри шипове. Но най-лошото бе, че тъмната тясна улица, която Хари видя през прашната витрина на магазина, определено не беше "Диагон-али".

Колкото по-бързо успееше да се измъкне, толкова по-добре. Чувствайки все още болката в носа там, където се бе ударил при падането, Хари се запъти бързо и безшумно към вратата. Но преди да успее да мине и половината път, от другата страна на витрината се появиха две фигури. В едната Хари разпозна личност, която най-малко би искал да види в момент, когато се е изгубил, целият е в сажди и със счупени очила- Драко Малфой...

Хари трескаво се огледа и забеляза отляво голям черен шкаф, бързо се пъхна вътре и придърпа вратите, като си остави малък процеп, за да гледа през него. Само след секунди се чу звън на камбанка и Малфой влезе в магазина.

Мъжът след него можеше да е само баща му. Имаше същото бледо лице с остри черти и точно такива студени сиви очи. Господин Малфой прекоси магазина, оглеждайки небрежно изложената стока, натисна звънеца на щанда и се обърна към сина си: "Не пипай нищо, Драко."

Младият Малфой, който вече бе посегнал към стъкленото око, отвърна:

- Ти нали каза, че ще ми купиш подарък.

- Казах, че ще ти купя състезателна метла- отвърна баща му, докато нетърпеливо барабанеше с пръсти по тезгяха.

- Какъв смисъл има, като не съм в отбора на дома?- отвърна Драко нацупен.- Хари Потър още миналата година получи "Нимбус две хиляди" със специалното разрешение на Дъмбълдор, за да играе за "Грифиндор". Той дори не е чак толкова добър играч, а само защото е прочут... заради глупавия белег на челото си...- Драко се наведе да разгледа черепите, наредени на един рафт.- И всички смятат, че е много умен и... ах, страхотният Потър с белега и метлата...

- Това съм го чувал вече поне дузина пъти- заговори господин Малфой на сина си с укор- и ще ти напомня, че не е... благоразумно да говориш друго, освен най-хубави неща, за Хари Потър, особено след като повечето от нашите го смятат за герой, принудил Черния лорд да изчезне... А, ето го и господин Боргин.

Зад тезгяха се бе появил прегърбен човек, който приглаждаше мазната си черна коса.

- Господин Малфой, какво удоволствие да ви видя отново!- каза господин Боргин с глас, мазен като косата му.- Възхитен съм... О, и младият господин Малфой!... Очарован съм! С какво бих могъл да ви бъда полезен? Ето, да ви покажа... току-що получено и на много разумна цена...

- Днес няма да купувам, а ще продавам, господин Боргин- каза Малфой.

- Да продавате?- Усмивката на лицето на Боргин едва забележимо помръкна.

- Сигурно сте чули, че министерството все по-често провежда обиски- каза господин Малфой, като извади от вътрешния си джоб един пергаментов свитък и го разстла пред Боргин.- Имам в къщи няколко... ъъъ... предмета, които биха ме злепоставили, ако от министерството решат да...

Господин Боргин прикрепи очилцата на носа си и прегледа списъка.

- Министерството едва ли ще посмее да ви безпокои, сър, сигурен съм.

Господин Малфой сви устни.

- Още не са ме посетили. Името Малфой все още буди известна почит, ала в министерството стават все по-досадни. Носят се слухове за нов Закон за защита на мъгълите- без съмнение зад него стои оня въшлив поддръжник на мъгълите Артър Уизли...

Хари усети как го обзема гняв.

- ...а както виждате, някои от тези отрови могат да създадат впечатлението...

- Напълно ви разбирам, сър- каза Боргин.- Чакайте да видя...

- Може ли да ми купиш това!- прекъсна ги Драко, сочейки изсъхналата ръка върху възглавницата.

- Ааа, Ръката на славата!- каза Боргин, остави списъка на господин Малфой и забърза към Драко.- Поставяте в нея една свещ и тя осветява вашия път. Това е най-добрият приятел на всички видове крадци и плячкосници! Вашият син има вкус, сър.

- Надявам се от сина ми да излезе нещо повече от крадец или плячкосник, Боргин- студено отбеляза господин Малфой и продавачът бързо допълни:

- Не исках да ви обидя, сър, не исках...

- Макар че, ако бележките му в училище не се повишат- продължи господин Малфой още по-студено,- може да се окаже, че наистина го бива само за това.

- Не съм виновен аз- възрази Драко.- Всички учители си имат любимци, като оная Хърмаяни Грейнджър...

- Очаквах да се засрамиш, че едно момиче от немагьосническо семейство те бие на всеки изпит- сопна му се господин Малфой.

- Ха!- каза си Хари шепнешком, доволен, че вижда Драко едновременно смутен и ядосан.

- Така е навсякъде- отбеляза господин Боргин с мазния си гласец.- Магьосническата кръв се цени все по-малко.

- Не и при мен- каза господин Малфой и широките му ноздри се издуха.

- Също и при мен- потвърди Боргин с дълбок поклон.

- В такъв случай... да се върнем към моя списък- кратко каза Малфой.- Аз бързам, Боргин. Имаме важна работа и на друго място днес.

И те започнаха да се пазарят. Хари напрегнато следеше как Драко идва все по-близо и по-близо до неговото скривалище, разглеждайки предметите за продан. Той спря пред едно дълго навито въже за бесене и прочете, доволно ухилен, картичката, поставена до прелестна огърлица от опали: "Внимание- не докосвай! Прокълната е- отнела е живота на деветнайсет мъгълски собственички досега."

Като се обърна, Драко видя точно пред себе си шкафа. Приближи се... протегна ръка към дръжката...

- Готово!- обяви господин Малфой до тезгяха.- Хайде, Драко!

Хари избърса чело с ръкава си, когато Драко се обърна към баща си.

- Приятен ден, господин Боргин! Ще ви чакам утре в имението да вземете стоката.

Щом вратата се затвори, господин Боргин свали угодническата маска.

- Приятен ден и на теб, драги ми Малфой, а ако приказките са верни, не си ми продал и половината от онова, което е скрито в имението ти...

Като си мърмореше мрачно, Боргин потъна в една от задните стаи. Хари почака малко да не би да се върне и тихичко се измъкна от шкафа, мина покрай тезгяха и излезе през вратата.

Той се заоглежда наоколо, като притискаше счупените очила към лицето си. Беше се озовал на мръсна и мрачна уличка, където изглежда нямаше нищо друго, освен магазини за Черни изкуства. Онзи, който току-що бе напуснал, "Боргин и Бъркс", беше като че ли най-големият. Точно отсреща бе изложена отвратителна колекция от сбръчкани изсъхнали глави, а две врати по-надолу в голяма клетка пълзяха гигантски черни паяци. Двама дрипави магьосници го наблюдаваха от един тъмен вход и нещо си шушнеха.

Хари усети, че го полазват тръпки, и забърза, като придържаше очилата си и се надяваше по-скоро да успее да се измъкне.

От една стара дървена табела, окачена над магазин за отровни свещи, той разбра, че се намира на улица "Мракон-али". Това не можеше да му помогне кой знае колко, тъй като никога не бе чувал за такова място. Предположи, че не бе изрекъл достатъчно ясно пред огъня къде отива, тъй като устата му се бе напълнила със сажди от огнището. Опитвайки се да запази спокойствие, той се чудеше какво да прави.

- Ти да не си се загубил, миличък?- попита някой до ухото му и той подскочи.

Пред него стоеше стара вещица и държеше табла с нещо, което ужасно приличаше на цели човешки нокти. Подигравателната й усмивка разкриваше грозни плесенясали зъби. Хари отстъпи назад.

- О, не, благодаря- каза той.- Просто си...

- ХАРИ! К'во се мотаеш насам?

На Хари направо му подскочи сърцето. Същото се случи и с вещицата и цялата й стока от нокти се изсипа върху краката й, а докато тя ругаеше, едрата фигура на Хагрид, пазителя на дивеча в "Хогуортс", вече крачеше към тях и гарвановочерните му очи святкаха над гъстата остра брада.

- Хагрид!- почти извика от радост Хари.- Аз се загубих! Тази летежна пудра...

Хагрид го сграбчи за яката и го дръпна от вещицата, събаряйки цялата й табла. Писъците й ги преследваха по завоите на тясната уличка, докато излязоха на слънце. В далечината Хари видя позната снежнобяла мраморна сграда- банката "Гринготс". Хагрид го бе извел право на "Диагон-али".

- Я, к'ъв си се омърлял!- намръщи се Хагрид и заизтупва саждите по гърба му толкова силно, че едва не го събори във варел със змейска тор пред една аптека.- Как може да се шляеш по "Мракон-али", не разбирам... Опасно място е това, Хари... Не бива никой да те вижда тука.

- Усетих такова нещо- отвърна Хари и наведе глава да избегне нов опит на Хагрид да го изтупа.- Нали ти казах, че се загубих. А ти какво правеше там всъщност?

- А, търсех си жив унищожител на голите охлюви- отвърна небрежно Хагрид.- Съсипаха зелето на училището. Ти нали не си сам?

- Тръгнах със семейство Уизли, но се изгубих- обясни Хари.- Трябва да ида да ги намеря. Двмата поеха заедно по улицата.

- 'Що не ми отговори на писмото?- попита Хагрид, докато момчето подтичваше до него и бе принудено да прави по три крачки за всяка стъпка на гиганта.

Тогава Хари му разказа всичко за Доби и за Дърсли.

- Ах, мътните да ги 'земат тия мъгъли!- изръмжа Хагрид.- Само да съм знаел...

- Хари! Хари! Насам!

Хари вдигна поглед от краката си и видя Хърмаяни Грейнджър най-горе на бялото стълбище пред "Гринготс". Тя хукна надолу да ги посрещне, а буйната й кестенява коса се вееше зад нея.

- Какво е станало с очилата ти? Здравей, Хагрид!... О, колко хубаво, че ви виждам и двамата отново! Идваш ли в "Гринготс", Хари?

- Първо трябва да намеря семейство Уизли- рече Хари.

- За туй поне няма да чакаш дълго- ухили се Хагрид.

Като се огледаха, Хари и Хърмаяни видяха как Рон, Фред, Джордж, Пърси и господин Уизли тичаха към тях през тълпата.

- Хари!- задъхваше се господин Уизли.- Толкова се надявахме, че си се отклонил само с една решетка...- Той попиваше с кърпа потното си теме.- Моли не е на себе си. Ей сега ще пристигне.

- Ти къде излезе?- попита го Рон.

- На "Мракон-али"- мрачно отвърна Хагрид.

- Страхотно!- в един глас казаха Фред и Джордж.

- Никога не са ни пускали там- отбеляза Рон със завист.

- Оставаше и да ви пускат!- изръмжа Хагрид.

Вече се виждаше и госпожа Уизли как се носи към тях с бясно мятаща се чанта в едната ръка и с Джини, увиснала на другата.

- О, Хари, миличък... Ами ако беше излязъл другаде?

Едва поемайки си въздух, тя измъкна от чантата си голяма четка за дрехи и се зае да четка от дрехите му саждите, които Хагрид не бе успял да изтръска. Господин Уизли взе очилата на Хари, докосна ги с пръчката си и му ги върна като нови.

- Аз тряб'а да бягам- каза Хагрид, докато госпожа Уизли му стискаше с всичка сила ръката.- Ше се видим в "Хогуортс"!

И се отдалечи, а главата и раменете му стърчаха над всички в навалицата.

- Познайте кого видях в "Боргин и Бъркс"!- обърна се Хари към Рон и Хърмаяни, докато се качваха по стълбите на "Гринготс".- Малфой и баща му.

- Луциус Малфой купи ли нещо?- рязко попита господин Уизли зад тях.

- Не, продаваше.

- Аха, значи е разтревожен- отбеляза господин Уизли с мрачно задоволство.- Ох, как искам да хвана Луциус Малфой с нещо...

- Ти по-добре внимавай, Артър- остро го предупреди госпожа Уизли, докато влизаха в банката, където ги въведе един кланящ се таласъм.- Всички с името Малфой са опасни хора и е по-добре да отхапеш голям залък, отколкото да кажеш голяма дума за тях.

- Значи според теб не мога да се меря с Луциус Малфой?- възмути се господин Уизли, но в следващия момент вниманието му бе привлечено от родителите на Хърмаяни.

Те стояха притеснени до парапета, който се простираше покрай стената на голямата мраморна зала, и чакаха Хърмаяни да ги представи.

- Ама вие сте мъгъли!- зарадва се господин Уизли.- Трябва да пийнем по чашка! Я, какво е това? О, вие обменяте мъгълски пари! Моли, виж!- И той възбудено посочи банкнотите от по десет лири в ръката на господин Грейнджър.

- Ще се срещнем пак тук- каза Рон на Хърмаяни, докато един таласъм отвеждаше семейство Уизли и Хари към подземните трезори.

До подземията се стигаше с малки вагончета, управлявани от служещите в банката таласъми по тънки и тесни релси, които минаваха през всички тунели. Хари се радваше на стремглавото летене надолу до трезора на семейство Уизли, но когато го отвориха, се почувства ужасно, далеч по-зле, отколкото на "Мракон-али". В него имаше много малка купчина сребърни сикли и само един галеон. Госпожа Уизли опипа всички ъгли, преди да обере и изсипе в чантата си каквото бе останало.

Хари се почувства още по-неловко, когато стигнаха до неговия трезор. Опита се да позакрие съдържанието му от погледите на другите, набързо загреба няколко шепи монети и ги изсипа в една кожена кесийка.

Като излязоха отново вън на мраморното стълбище, всички се разделиха. Пърси смънка, че му трябвало ново перо, Фред и Джордж бяха видели своя приятел от "Хогуортс" Лий Джордън, госпожа Уизли и Джини отиваха до магазина за мантии втора употреба, а господин Уизли настояваше да заведе семейство Грейнджър до "Продънения котел" за по чашка.

- Ще се срещнем всички след един час в книжарницата "Флориш и Блотс", за да купим учебниците ви- каза госпожа Уизли, повеждайки Джини.- И кракът ви да не стъпва на "Мракон-али"!- извика тя към отдалечаващите се близнаци.

Хари тръгна с Рон и Хърмаяни по виещата се калдъръмена улица. Златните, сребърните и бронзовите монети весело дрънкаха в кесийката в джоба му и сякаш викаха да бъдат похарчени. Той купи три големи сладоледа с ягоди и фъстъчено масло, които тримата излапаха набързо, докато вървяха по улицата и разглеждаха прекрасните витрини.

Рон се размечта пред една великолепна спортна мантия за куидич от екипа на любимия му отбор "Чъдли Кенънс", изложена на витрината на "Всичко за куидича", докато Хърмаяни не ги задърпа към следващия магазин да си купи мастило и пергамент.

В магазинчето за шеги и вълшебства "Играчка-плачка" срещнаха Фред, Джордж и Лий Джордън, които се запасяваха с "Вълшебни влагоустойчиви и незапалителни фойерверки на доктор Филибъстър[3]", а в едно малко магазинче за ненужни вещи, пълно със счупени пръчки, килнати месингови везни и стари мантии с петна от разни отвари, откриха Пърси, потънал в малка и дълбоко отегчителна книга, озаглавена "Префекти, сдобили се с власт".

- Разкази за префекти от "Хогуортс" и техните успехи в живота- прочете Рон на глас текста на гърба на корицата.- Звучи фантастично!

- Махайте се!- тросна им се Пърси.

- Нашият Пърси е много амбициозен. Всичко си е планирал... иска да става министър на магията- сниши глас Рон към Хари и Хърмаяни, след като оставиха Пърси на спокойствие.

След час вече вървяха към "Флориш и Блотс", макар да не бяха единствените, които си пробиваха път натам. Като наближиха книжарницата, с изненада видяха голяма тълпа да се блъска навън пред вратите и да се опитва да влезе. Причината за тази суматоха бе обявена на голям транспарант, опънат през прозорците на горния етаж.

 

ГИЛДРОЙ ЛОКХАРТ

 

ще раздава автографи

за новата си автобиографична книга

 

АЗ, МАГЬОСНИКЪТ

 

днес от 12,30 до 16,30 часа

 

- Значи ще можем да се запознаем с него!- изписка от радост Хърмаяни.

- Нали той е автор на почти всички книги от списъка!

Публиката бе съставена главно от дами на възрастта на госпожа Уизли. На вратата стоеше един изтормозен вече магьосник, който повтаряше:

- Спокойно, моля ви, дами... не се блъскайте, има... внимавайте... книгите... ето...

Хари, Рон и Хърмаяни се вмъкнаха вътре. Дълга опашка се виеше до дъното на магазина, където Гилдрой Локхарт се подписваше върху книгите. Тримата грабнаха по един екземпляр от "Пътешествия с призраци" и се промъкнаха до началото на опашката, където стояха останалите Уизли и семейство Грейнджър.

- О, ето ви и вас... добре...- каза госпожа Уизли, задъхана от вълнение, докато пооправяше прическата си.- Ей сега ще го видим.

Постепенно се приближаваха до Гилдрой Локхарт, седнал до една маса и ограден с големи снимки в едър план на собственото му лице, което намигаше и се усмихваше с ослепително бели зъби на тълпата. Синята като незабравка мантия на живия Локхарт беше точно като цвета на очите му, а островърхата му шапка бе закачливо килната над къдравата коса.

Дребен раздразнителен човек обикаляше наоколо, щракайки с голям черен фотоапарат, който пускаше облачета розов дим всеки път, когато блеснеше светкавицата.

- Я се махни от пътя ми!- сопна се той на Рон и отстъпи назад да нагласи по-добре кадъра.- За "Пророчески вести" снимам.

- Много важно!- отвърна му Рон, разтривайки крака си, защото фотографът го бе настъпил.

Гилдрой Локхарт го чу и вдигна очи... Той видя Рон, после Хари и впери поглед в него. Изведнъж скочи на крака и извика:

- Нима това е Хари Потър?

Тълпата се раздели с възбуден шепот. Локхарт се втурна напред, хвана Хари за ръката и го издърпа при себе си. Наоколо гръмнаха бурни аплодисменти. Хари силно се изчерви, когато Локхарт започна да се ръкува с него пред фотографа, който щракаше като луд и обгърна всички Уизли в гъст дим.

- Една хубава голяма усмивка, Хари- подкани го Локхарт, показвайки лъскавите си зъби.- Ти и аз заедно сме достойни за първа страница.

Когато най-сетне пусна ръката на Хари, момчето почти не си усещаше пръстите. Опита се да отстъпи назад, за да иде при семейство Уизли, но Локхарт преметна ръка през раменете му и здраво го притисна до себе си.

- Дами и господа- каза той на висок глас, като махна с ръка за тишина,- сега е моментът да ви кажа нещо, за което се готвя от доста време.- Когато младият Хари Потър прекрачи днес прага на "Флориш и Блотс", той е искал просто да купи моята автобиография, която с удоволствие ще му подаря заедно с другите си книги...- Публиката аплодира отново.- Но той не е имал и най-малка представа- продължи Локхарт, като поразтърси Хари така, че очилата му се смъкнаха до върха на носа,- че съвсем скоро ще получи много, много повече от моята книга "Аз, магьосникът". Той и неговите съученици ще получат самия мен, магьосника, на живо. Да, дами и господа, с голямо удоволствие и гордост ви уведомявам, че от септември поемам длъжността преподавател по защита срещу Черните изкуства в Училището за магия и вълшебство "Хогуортс"!

Публиката ликуваше и ръкопляскаше, а Хари най-неочаквано се сдоби с пълен комплект от книгите на Локхарт. Леко залитайки под тежестта им, той успя да се измъкне и да си пробие път до края на залата, където Джини стоеше до новия си котел.

- Тези са за теб- измърмори Хари и сложи книгите в котела.- Аз сам ще си купя моите...

- Бас държа, че си много доволен, нали, Потър?- чу Хари познат глас и като се изправи, се озова лице в лице с Драко Малфой, изкривил устни в обичайната си подигравателна усмивка.

- Хари Потър е знаменитост- продължи Малфой.- Влизането му в книжарница е вече новина за първа страница.

- Остави го на мира, той не е искал!- обади се Джини.

За пръв път Хари чуваше гласа й. Тя гледаше Малфой с ярост в очите.

- Потър, ама ти си имал приятелка!- провлачено отбеляза Малфой.

Джини стана аленочервена, докато Рон и Хърмаяни се приближаваха през навалицата, стиснали по един куп от книгите на Локхарт.

- О, ти ли си бил!- каза Рон, гледайки Малфой като нещо мръсно, залепнало на подметката на обувката му.- Обзалагам се, че не си очаквал да срещнеш тук Хари, нали?

- Не повече, отколкото съм изненадан, че виждам теб в магазин, Уизли- заяде се Малфой.- Предполагам, че родителите ти ще трябва да гладуват цял месец, за да платят всичко това.

Рон почервеня като Джини. Той изсипа и своите книги в котела и тръгна към Малфой, но Хари и Хърмаяни го сграбчиха за палтото отзад.

- Рон!- провикна се господин Уизли, пробивайки си път заедно с Фред и Джордж.- Какво правите? Тук това е лудост, да излезем навън.

- Я виж ти- Артър Уизли!

Беше господин Малфой. Той бе положил ръка на рамото на Драко със същата подигравателна усмивка.

- Добър ден, Луциус!- студено кимна господин Уизли.

- Много работа имате в министерството, чувам- продължи Малфой.- Толкова много проверки... Надявам се, че ви плащат за извънреден труд.

Той бръкна в котела на Джини и измъкна измежду лъскавите книги на Локхарт едно много старо и оръфано "Ръководство по трансфигурация за начинаещи".

- Но явно не е така- продължи той.- Чудна работа, каква ли е ползата да позориш името магьосник, щом не ти плащат добре за това?

Господин Уизли се изчерви още по-силно от Рон и Джини.

- Ние с вас имаме съвсем различно разбиране за това, кой и как точно позори името магьосник, Малфой- отвърна разпалено той.

- Очевидно- отвърна Малфой и воднистите му очи се насочиха към господин и госпожа Грейнджър, които наблюдаваха боязливо.- Като гледам с какви общуваш, Уизли... мисля, че семейството ти не може да падне по-ниско от това.

Чу се тъп удар на метал и котелът на Джини падна. Господин Уизли се бе хвърлил към Малфой и го бе блъснал назад в една полица с книги. Дузини тежки томове, пълни с магии, се изсипаха върху главите на всички. Чу се "Дръж го, татко!" откъм Фред или Джордж. Госпожа Уизли пищеше: "Не, Артър, недей!" Тълпата се люшна назад и събори още рафтове с книги.

- Господа, моля ви... моля ви!- викаше книжарят все по-високо:- Престанете, господа, веднага престанете!

Хагрид се носеше към тях през морето от книги. След миг вече бе разтървал Уизли и Малфой. Господин Уизли беше с разцепена устна, а господин Малфой бе улучен в окото от една "Енциклопедия на отровните гъби". Той още държеше старото "Ръководство по трансфигурация за начинаещи" на Джини. Подхвърли й го, а очите му святкаха от омраза.

- Дръж, момиче... вземи си книгата... баща ти едва ли може да ти купи нещо по-добро.

И като се изтръгна от хватката на Хагрид, той кимна на Драко и се измете от магазина.

- 'Що му обръщаш внимание, Артър?- каза Хагрид, като вдигна господин Уизли на крака и пооправи дрехите му.- Гнил е до корен тоя род, 'сички го знаят. Малфой няма изобщо да го слушаш. Лоша кръв имат и т'ва е. 'Айде сега да се изпаряваме оттук.

Книжарят се канеше да ги спре, но като видя, че не стига и до кръста на Хагрид, се отказа. Те забързаха нататък по улицата. Семейство Грейнджър трепереха от страх, а госпожа Уизли не беше на себе си от гняв.

- Чудесен пример даваш на децата... да правиш скандали на публично място! Какво ли си е помислил Гилдрой Локхарт...

- Беше доволен- каза Фред.- Не го ли чу, като си тръгвахме? Питаше оня фотограф от "Пророчески вести" дали ще може да вкара и боя в репортажа си. Било много добра реклама.

Но групата беше унила, докато се връщаше към "Продънения котел", откъдето през камината Хари, семейство Уизли и всичките им покупки щяха да се върнат в "Хралупата" с летежната пудра. Те се сбогуваха със семейство Грейнджър, които щяха да се отправят към мъгълската улица от другата страна. Господин Уизли понечи да попита какво се прави на автобусните спирки, но се отказа, като видя изражението на госпожа Уизли.

Хари свали очилата и ги прибра в джоба за по-сигурно, преди да си вземе от летежната пудра. Това определено не беше любимият му начин за пътуване.

 

 

Глава пета

Плашещата върба

 

Краят на лятната ваканция настъпи твърде рано за Хари. Той чакаше с нетърпение да се върне в "Хогуортс", но месецът, прекаран в "Хралупата", бе най-щастливият в живота му. Трудно му беше да не завижда на Рон, като се сещаше за роднините си Дърсли и посрещането, което го чакаше, когато следващия път се появеше на "Привит Драйв".

Последната вечер госпожа Уизли успя да устрои истинско пиршество, което включваше любимите ястия на Хари, а за десерт имаше пудинг, обилно напоен със сироп. Фред и Джордж завършиха вечерта с демонстрация на фойерверките на филибъстър- кухнята се изпълни с червени и сини звезди, които вихрено танцуваха между тавана и стените поне половин час. После дойде време за последната чаша горещ шоколад и всички отидоха да си легнат.

На другата сутрин имаха още много работа. Станаха по първи петли, но им трябваше доста време, докато се приготвят за тръгване.

Госпожа Уизли хвърчеше насам-натам, търсейки я нечий чорап, я изчезнало перо, по стълбите се сблъскваха тичащи деца, полуоблечени или с филийка в ръка. Господин Уизли едва не си счупи врата, като се спъна в едно залутано пиле, докато прекосяваше двора да занесе куфара на Джини в колата.

Хари не можеше да си представи как осем души, шест обемисти куфара, две сови и един плъх щяха да се сместят в един малък "Форд Англиа". Естествено не знаеше за особените свойства, придадени на колата от господин Уизли.

- Нито дума на Моли!- прошепна той на Хари, като отвори багажника и му показа, че е разширен с магия и побира куфарите без проблем.

Когато най-сетне всички бяха в колата, госпожа Уизли хвърли поглед към задната седалка, където удобно се бяха настанили Хари, Рон, Фред, Джордж и Пърси, и отбеляза:

- Мъгълите явно знаят повече неща, отколкото ние предполагаме, нали?- Тя и Джини се наместиха на предната седалка, която бе разтегната така, че приличаше на градинска скамейка.- Отвън тази кола изобщо не изглежда толкова широка.

Господин Уизли запали двигателя и колата се затъркаля по двора, а Хари се обърна да хвърли последен поглед на къщата. Не бе успял дори да се запита дали ще я види пак, когато се наложи да се върнат- Джордж бе забравил кутията си с фойерверки. Пет минути по-късно, все още в двора, отново се наложи да спрат, та Фред да изтича за метлата си. А когато почти бяха стигнали до магистралата, Джини писна, че си е забравила дневника. Докато най-сетне отново се подредят в колата, времето много бе напреднало и всички се бяха изнервили.

Господин Уизли погледна часовника и после жена си:

- Моли, миличка...

- Не, Артър.

- Никой няма да забележи. Това бутонче тук е за устройството за невидимост- то ще ни вдигне във въздуха и после ще летим над облаците. Там сме за десет минути и никой няма да разбере...

- Казах не, Артър, не и посред бял ден.

В единайсет без четвърт стигнаха до гара Кингс Крос. Господин Уизли се втурна през улицата да донесе колички за багажа им и после всички влязоха тичешком в гарата.

Хари вече бе пътувал с "Хогуортс" предишната година. Той тръгваше от перон Девет и три четвърти, който бе невидим за мъгълите. Просто трябваше да минат през здравата бариера между перон девет и перон десет. Нищо страшно нямаше да им се случи, но важното бе да внимават мъгълите да не забележат как изчезват.

- Най-напред Пърси- каза госпожа Уизли, като поглеждаше нервно нагоре към гаровия часовник, който показваше, че имат само още пет минути да минат незабелязано през бариерата.

Пърси бързо пристъпи напред и изчезна, след него премина господин Уизли, последван от Фред и Джордж.

- Аз взимам Джини, а вие двамата идвате след нас- каза госпожа Уизли, като хвана Джини за ръката и тръгна напред. След миг вече ги нямаше.

- Хайде заедно, че имаме само една минута- каза Рон на Хари.

Хари се увери, че кафезът на Хедуиг е здраво прикрепен върху куфара му, и забута количката си право срещу бариерата. Чувстваше се съвсем сигурен- пътуването с летежната пудра беше къде-къде по-неприятно. И двамата с Рон едновременно се приведоха ниско над багажа си и се устремиха към бариерата, набирайки скорост. На няколко крачки от нея преминаха в бяг и...

ТРЯС!

И двете колички се удариха в бариерата и отскочиха назад. Куфарът на Рон се изсипа със силен шум, Хари падна на земята, изпусна кафеза на Хедуиг върху ослепително гладкия под и тя се затъркаля, кряскайки възмутено. Хората наоколо се втрещиха, а един пазач се провикна:

- Какво ви прихвана?!

- Изплъзна ми се к-количката- заекна Хари, като опипваше ребрата си.

Рон хукна да вземе Хедуиг, която вдигаше такава врява, че тълпата наоколо започна да се възмущава от жестокостта към животните.

- Защо не можахме да минем?- процеди Хари към Рон.

- Де да знам...

Рон трескаво се озърна наоколо. Дузина любопитни все ги гледаха.

- Ще изпуснем влака- прошепна Рон.- Не разбирам защо се затвори проходът...

Хари вдигна очи към грамадния часовник с усещането, че стомахът му сякаш потъва. Десет секунди... девет секунди...

Той внимателно завъртя количката си право срещу бариерата и натисна с всичка сила. Желязото не помръдна.

Три секунди... две секунди... една секунда...

- Свърши- каза Рон, съвсем стъписан.- Влакът замина. Ами ако мама и татко не могат да се върнат обратно при нас? Имаш ли някакви мъгълски пари?

Хари отвърна с глух смях:

- Семейство Дърсли не са ми давали джобни пари от около шест години.

Рон притисна ухо в студената бариера.

- Нищо не се чува- напрегнато съобщи той.- Какво ще правим сега? Не знам колко време ще им трябва на мама и татко да се върнат при нас.

Те се огледаха. Хората още ги наблюдаваха, главно поради крясъците на Хедуиг.

- Според мен по-добре да отидем да чакаме при колата- предложи Хари.- Привличаме твърде много внима...

- Хари!- каза Рон, а очите му блеснаха.- Колата!

- Какво?

- Можем да излетим с нея до "Хогуортс"!

- Ама нали...

- Изпуснахме влака, нали така? А трябва да стигнем до училището. Дори на невръстни магьосници е позволено да си служат с магия, ако наистина са в извънредно положение- алинея деветнайсет или нещо такова от Закона за ограничаване на не знам какво си...

Паниката на Хари премина в радостна възбуда.

- Можеш ли да летиш с нея?

- Без проблем- отвърна Рон и завъртя количката към изхода.

- Хайде, давай, ако побързаме, ще можем да следваме експрес "Хогуортс".

И те забързаха през тълпата от любопитни мъгъли, напуснаха гарата и се върнаха там, където в една странична алея беше паркиран старият "Форд Англиа".

Рон отвори бездънния багажник с няколко почуквания на пръчката си. Двамата наместиха обратно куфарите си, поставиха кафеза на Хедуиг на задната седалка и се качиха отпред.

- Виж да не ни гледа някой- каза Рон и запали двигателя пак с почукване на пръчката си.

Хари подаде глава през прозореца- по магистралата напред тътнеше усилено движение, но тяхната улица бе празна.

- Всичко е чисто- каза той.

Рон натисна малко сребристо копче на таблото и автомобилът заедно с тях самите стана невидим... Хари усещаше как вибрира седалката под него, чуваше равния шум на двигателя, усещаше ръцете си върху коленете и очилата върху носа си, но от него не би могло да се види нищо друго, освен две очи, които се носеха над една кална улица, пълна с паркирани коли.

- Пълен напред!- чу се гласът на Рон отдясно.

Земята и мръсните сгради от двете страни потънаха, изчезвайки от поглед, докато колата се издигаше. След няколко секунди цял Лондон, обгърнат в дим и светлини, остана под тях.

После нещо изпука и колата, Хари и Рон се появиха отново.

- О, не!- извика Рон, докато натискаше копчето за невидимост.- Повредило се е...

Тогава и двамата се заеха да го натискат. Колата пак стана невидима. После отново се появи.

- Дръж се!- викна Рон и натисна с всичка сила газта. Врязаха се право в къделите от облаци и всичко наоколо стана сиво и влажно.

- Сега какво?- попита Хари, като примигваше в непрогледната гъстота, обгръщаща ги от всички страни.

- Трябва да видим влака, за да знаем в коя посока да се движим- каза Рон.

- Слез пак ниско... ама бързо...

Те се спуснаха отново под облаците и се завъртяха на седалките си, взирайки се надолу към земята.

- Виждам го!- провикна се Хари.- Ей го там отпред. Експрес "Хогуортс" се виеше пред тях като алена змия.

- Посоката му е на север- съобщи Рон, като погледна компаса на таблото.- Добре, трябва само да проверяваме горе-долу на половин час... Дръж се!

И те пак се врязаха в облаците. Минута по-късно се озоваха сред ослепително ярка слънчева светлина.

Това беше съвсем различен свят. Гумите на колата едва докосваха морето от пухкави облаци, а небето бе сияеща и безкрайна синева под ослепително бялото слънце.

- Сега трябва да внимаваме само за самолети- каза Рон.

Двамата се спогледаха, разсмяха се и дълго не можаха да спрат.

Сякаш бяха попаднали в приказен сън. "Това е най-прекрасният начин да се пътува", помисли си Хари- покрай кулите и спиралите от снежни облаци, в кола, изпълнена с гореща и ярка слънчева светлина, с пълен пакет карамелени бонбони в жабката и мисълта за завистта по лицата на Фред и Джордж при вида на мекото им и величествено приземяване върху широката поляна пред замъка "Хогуортс".

Те редовно следяха движението на влака, докато летяха все по на север и по на север, а всяко гмурване извън облаците им разкриваше различна гледка. Скоро Лондон остана далеч зад тях, отстъпвайки на подредени зелени ниви, които на свой ред бяха заменени от просторни морави тресавища, селца с църквички като играчки и един голям град, който жужеше от коли като пъстър мравуняк.

След няколко безсъбитийни часа Хари трябваше да признае, че вече не му е толкова забавно. От карамелените бонбони бяха ожаднели ужасно, а нямаше какво да пият. Двамата бяха свалили пуловерите си, но фланелката на Хари лепнеше на гърба му, а очилата се смъкваха по изпотения му нос. Фантастичните форми на облаците вече не му правеха впечатление и той си мислеше с носталгия за влака долу, където можеше да се купи леденостуден сок от тиква, който една пълничка вещица разнасяше на количка. Ех, защо не бяха успели да стигнат до перон Девет и три четвърти!

- Вече трябва да сме близо, нали?- прегракнало попита Рон след още няколко часа, когато слънцето започна да потъва в техния килим от облаци, оцветявайки го в наситенорозово.- Готов ли си за още една проверка на влака?

Експресът все още беше точно под тях и заобикаляше едни планини със снежни калпаци. Рон натисна газта да се издигнат отново, но моторът изведнъж започна да вие. Двамата си размениха тревожни погледи.

- Може би просто е уморена- каза Рон.- Никога не е пътувала толкова далеч...

Правеха се, че не забелязват виенето, което ставаше все по-силно и по- силно, колкото повече потъмняваше небето. На черния му фон разцъфваха звезди. Хари отново облече пуловера си и се опита да не обръща внимание, че чистачките на предното стъкло махаха все по-бавно, сякаш в израз на протест.

- Не сме далеч- каза Рон повече на колата, отколкото на Хари.- Вече наближаваме.- И потупа нервно таблото.

Когато малко по-късно пак се снишиха под облаците, трябваше да се взират в мрака, докато забележат нещо познато за ориентир.

- Виж там!- викна Хари, та Рон и Хедуиг чак подскочиха.- Право напред!

На тъмния хоризонт, високо горе върху скалата над езерото, се очертаваха силуетите на множеството кули и бойници на замъка "Хогуортс".

Ала колата вече се тресеше цялата и губеше скорост.

- Хайде- увещаваше я Рон и клатеше волана.- Ето, почти стигнахме, дай още малко...

Двигателят стенеше. Изпод капака му излизаха тънки струи пара. Хари усети, че се вкопчва здраво в седалката си, докато летяха към езерото. Колата се разтресе. През прозореца Хари видя гладката черна огледална повърхност на водата на километър и нещо под тях. Кокалчетата по ръцете на Рон бяха побелели от напрежение при стискането на волана. Колата пак се друсна.

- Недей, моля те!- промълви Рон.

Намираха се над езерото, а замъкът беше точно пред тях... Рон натисна газта. Чу се силно стържене, давене и двигателят спря съвсем.

- Ууух!- изрече Рон в тишината.

Носът на колата увисна. Те падаха, набирайки скорост, насочени право към каменната стена на замъка.

- Неееееееееее!- изкрещя Рон и завъртя волана. Минаха само на няколко сантиметра покрай черния камък, колата описа голяма дъга и се понесе над тъмните учебни оранжерии, после над мрачните поляни, като непрекъснато губеше височина.

Рон пусна волана и измъкна магическата пръчка от задния си джоб.

- СПРИ! СПРИ!- крещеше той, удряйки с нея по таблото и предното стъкло, но колата продължаваше да лети надолу, докато земята сякаш се издигаше към тях.

- ПАЗИ СЕ ОТ ДЪРВОТО!- изрева Хари и се опита да хване волана, но бе твърде късно...

ТРЯС!

С оглушителен трясък от сблъсък на метал и дърво колата се заби в дебело стъбло и се стовари на земята. Пара излизаше на талази изпод смачкания капак, Хедуиг се мяташе в ужас, цицина колкото топка за бейзбол туптеше на главата на Хари там, където се бе ударил в предното стъкло, а от дясната му страна Рон простена тихо и отчаяно...

- Добре ли си?- тревожно попита Хари.

- Пръчката ми- гласът на Рон трепереше,- виж какво стана с пръчката ми!

Тя се бе счупила почти по средата и върхът й висеше на няколко тресчици. Хари отвори уста да го успокои, че сигурно ще могат да я поправят в училището, но не успя да изрече и дума. В същия момент нещо удари колата откъм неговата страна със силата на разярен бик и го запрати встрани върху Рон точно когато не по-малко силен удар се стовари и върху покрива.

- Какво ста...

Рон се сепна и се взря през предния прозорец, а Хари погледна встрани тъкмо навреме, за да види как един клон с дебелината на питон шибна стъклото. Дървото, в което се бяха разбили, сега ги нападаше. Стволът се бе огънал почти на две и чепатите му клони налагаха всяко местенце на колата, до което стигаха.

- Ааарррррх!- изхриптя Рон, когато един крив клон блъсна и направи голяма вдлъбнатина във вратата до него.

Предното стъкло вече трепереше под градушката от удари на клонки, извити като кокалести пръсти, а един дебел клон отгоре яростно биеше по покрива като стенобойна машина и ламарината започваше да се огъва.

- Ей сега ще те науча аз тебе!- извика Рон и притисна вратата с цялата си тежест, но в следващия миг с подъл удар друг клон го събори назад в скута на Хари.

- Свършено е с нас!- простена Рон, когато и покривът хлътна, ала изведнъж подът на колата започна да вибрира: моторът бе заработил отново.

- Назад!- изрева Рон и колата се стрелна назад.

Дървото все още се опитваше да ги удари и се чуваше как корените така скърцат, че то едва не се изтръгна от земята, замахвайки към тях този път с друг клон.

- Не улучи...- задъхваше се Рон.- Браво, количке!

Колата обаче бе стигнала до предела на силите си. С два ясни звука вратите се отвориха, Хари усети как седалката му се накланя настрани и в следващия миг се намери проснат по очи на влажната земя.

Силно блъскане му подсказа, че колата изхвърля куфарите им от багажника. Кафезът на Хедуиг полетя във въздуха и се отвори, а совата изскочи от нея и със силни крясъци полетя към замъка, без да се обръща назад. След това колата- очукана, издраскана, пушеща- избръмча в мрака с гневно светещи задни фарове.

- Върни се!- викаше Рон подире й, размахвайки счупената си пръчка.- Татко ще ме убие!

Ала колата изчезна от погледа им, като изсумтя за последен път през ауспуха си.

- Ама и ние имахме един късмет!- тъжно отбеляза Рон, като се наведе да вземе плъха Скабърс.- Можехме да се ударим в толкова много дървета наоколо, а попаднахме точно на това, което бие, а?

И той погледна през рамо към прастарото дърво, което още размахваше заплашително клоните си.

- Хайде- каза Хари уморен,- време е да влизаме в училището.

Пристигането им не се оказа така триумфално, както си го бяха представяли. Сковани, премръзнали и целите в рани, те хванаха куфарите си и ги задърпаха нагоре по тревистия склон на хълма към големите дъбови входни врати.

- Празненството май вече е започнало- каза Рон, като пусна куфара си в подножието на стълбището и отиде на пръсти да надникне през яркоосветения прозорец.- Ей, Хари, ела да видиш, сега е разпределителната церемония!

Хари изтича при него и двамата с Рон занадничаха в Голямата зала. Безброй свещи се носеха в пространството над четири дълги плътно заети маси и хвърляха отблясъци върху златните чинии и бокали. Над всичко това таванът, омагьосан да отразява небето, блестеше от звезди.

През гората от островърхи черни униформени шапки Хари видя дълга редица първокурсници с уплашени лица да влизат в залата. Джини се открояваше между тях с ярката червена коса, типична за семейство Уизли. Междувременно професор Макгонъгол, магьосница с очила и силно опъната на кок коса, наместваше прочутата Разпределителна шапка на "Хогуортс" върху едно столче пред новодошлите.

Всяка година тази прастара шапка, цялата в кръпки, оръфана и мръсна, разпределяше учениците в четирите дома на "Хогуортс" ("Грифиндор", "Хафълпаф", "Рейвънклоу" и "Слидерин"). Хари много добре си спомняше как я бе наложил на главата си точно преди година и как бе чакал, примрял от страх, решението й, докато тя шепнеше в ухото му. Тогава за няколко ужасни секунди той се бе уплашил, че шапката ще го прати в "Слидерин", откъдето бяха излезли най-много черни магьосници, но в края на краищата се озова в "Грифиндор" заедно с Рон, Хърмаяни и другите момчета от семейство Уизли. После Хари и Рон имаха решителен принос "Грифиндор" да спечели състезанието по куидич между домовете.

Едно много дребно момче с мишосива коса бе извикано да наложи шапката. Погледът на Хари се плъзна там, където седеше професор Албус Дъмбълдор, директорът на училището, и наблюдаваше разпределянето от Височайшата маса на преподавателите, а дългата му сребриста брада и очилата с рамки като полумесеци даваха силни отблясъци на светлината на свещите. Няколко места по-нататък Хари видя Гилдрой Локхарт в синьо-зелена мантия. А най-накрая седеше Хагрид, огромен и тромав, и отпиваше дълги глътки от своя бокал.

- Я чакай...- прошепна Хари на Рон.- Има един празен стол на Височайшата маса... Къде ли е Снейп?

Професор Сивиръс Снейп беше преподавателят, към когото Хари хранеше най-малко симпатии. Но и Снейп не изпитваше добри чувства към него. Зъл, саркастичен и ненавиждан от всички, освен от учениците от дома "Слидерин", за който отговаряше, Снейп преподаваше по отвари.

- Може да е болен- каза Рон с надежда.

- А може и да е напуснал- предположи Хари,- след като не успя отново да се класира за мястото на преподавател по защита срещу Черните изкуства.

- Или пък може да са го уволнили- разпали се Рон.- Понеже всички го мразят де...

- Или може би- каза един леден глас зад тях- чака да чуе защо вие двамата не пристигнахте с училищния влак.

Хари се обърна назад. Там, в черна мантия, развята от студения бриз, стоеше Сивиръс Снейп. Той беше слаб, с жълтеникава кожа, гърбав нос и мазна коса, дълга до раменете, а усмивката му точно в този момент подсказваше на Хари и Рон, че са в голяма беда.

- Последвайте ме- каза Снейп.

Без да смеят дори да се спогледат, Хари и Рон го последваха по стълбите и в просторната входна зала, осветена сега от горящи факли. От Голямата зала се носеше апетитно ухание на храна, но Снейп ги поведе далеч от топлината и светлината- по тясното каменно стълбище, водещо към подземията.

- Влизайте вътре- нареди той, като отвори една врата по средата на коридора.

Те го последваха, треперещи, в кабинета му. По стените, които бяха в сянка, имаше етажерки с големи стъкленици, а в тях плуваха какви ли не отвратителни неща, чиито имена Хари не искаше да узнава точно в този момент. Камината бе тъмна и празна. Снейп затвори вратата и се обърна към тях.

- Така значи- започна той тихо,- влакът не бил достоен за прочутия Хари Потър и вярното му приятелче Уизли. Искахте да пристигнете с гръм и трясък, нали, момчета?

- Не, сър, ама бариерата на Кингс Крос...

- Тишина!- ледено нареди Снейп.- Какво направихте с колата?

Рон преглътна. Не за първи път Снейп създаваше у Хари впечатлението, че може да чете мисли. Но миг по-късно разбра защо- когато Снейп разгъна новия брой на "Вечерни пророчества".

- Видели са ви- просъска той, показвайки им заглавието: ЛЕТЯЩ "ФОРД АНГЛИА" СМАЙВА МЪГЪЛИ. После зачете на глас. "Двама мъгъли в Лондон твърдят, че са видели една стара кола да прелита над кулата на пощата... По обяд в Норфък госпожа Хети Бейлис, докато простирала прането си... Господин Ангъс Флийт от Пийбълс съобщил на полицията... Общо шест или седем мъгъли..." Твоят баща, струва ми се, работи в отдела "Злоупотреба с мъгълски вещи"- каза той, като вдигна поглед към Рон и се ухили още по- заканително.- Докъде я докара собственият му син...

Хари имаше чувството, че някой от по-дебелите клони на онова лудо дърво го е ударил право в корема. Ами ако някой откриеше, че господин Уизли е омагьосал колата... И през ум не му беше минало...

- Докато обикалях парка за проверка, забелязах, че е нанесено значително поражение на изключително ценната Плашеща върба- продължи Снейп.

- Дървото порази нас повече, отколкото...- изтърси Рон.

- Тишина!- пак го сгълча Снейп.- За голямо съжаление не сте в моя дом и изключването ви не зависи от мен. Сега отивам да доведа онези, които имат щастието да разполагат с тази власт. Вие ще чакате тук.

Двамата се спогледаха пребледнели. Хари вече не чувстваше глад. Сега му беше много зле. Опитваше се да не гледа онова голямо слузесто нещо, плуващо в зелена течност, на рафта зад бюрото. Ако Снейп беше отишъл да доведе професор Макгонъгол, ръководителката на дома "Грифиндор", едва ли ги очакваше нещо по-добро. Макар и по-справедлива от Снейп, тя беше изключително строга.

Десетина минути по-късно Снейп се върна, придружен от професор Макгонъгол. Хари и преди я бе виждал разгневена по различни поводи, но или бе забравил колко тънки могат да станат устните й, или никога не е била чак толкова ядосана.

Още щом влезе, Макгонъгол вдигна пръчката си, двете момчета трепнаха, но тя просто я насочи към празната камина и в нея изведнъж лумнаха пламъци.

- Седнете!- каза тя и двамата приседнаха на столовете край огъня.

- Обяснете!- беше следващото нареждане.

Рон се впусна да разказва, като започна от бариерата на гарата, която бе отказала да ги пусне.

- Така че нямахме друг избор, професоре, щом не можахме да се качим на влака.

- Защо не ни изпратихте писмо по някоя сова? Предполагам, че имахте сова?- обърна се хладно професор Макгонъгол към Хари.

Той само широко отвори очи. Едва след като беше чул въпроса, това му се видя най-естественото нещо, което са можели да направят.

- Аз... аз не се сетих...

- Това ми е ясно- заключи професор Макгонъгол.

На вратата се почука и Снейп отвори с явно задоволство. На прага стоеше директорът на училището професор Дъмбълдор.

Хари се вцепени. Дъмбълдор бе необичайно мрачен. Той ги погледна отгоре надолу над твърде гърбавия си нос и тогава на Хари му се дощя двамата с Рон да са все още под клоните на Плашещата върба.

Настана продължително мълчание. Наруши го Дъмбълдор:

- Моля, обяснете ни защо постъпихте така- тихо каза той.

По-добре да беше им се скарал. Хари не можеше да понесе разочарованието в гласа му. Кой знае защо, той не бе в състояние да погледне Дъмбълдор в очите и затова сякаш говореше на колената си. Разказа на Дъмбълдор всичко, освен това, че омагьосаната кола е собственост на господин Уизли- сякаш двамата с Рон случайно бяха намерили една летяща кола, паркирана пред гарата. Знаеше много добре, че професорът веднага ще усети хитруването, но Дъмбълдор не зададе никакви въпроси за колата. Когато Хари свърши, той просто продължи да ги гледа изпитателно през очилата си.

- Ще отидем да си приберем нещата- каза Рон с безнадеждност в гласа.

- За какво говориш, Уизли?- изненада се професор Макгонъгол.

- Ами... ще ни изключите, нали?- каза Рон.

Хари бързо погледна към Дъмбълдор, който каза:

- Точно днес не, Уизли. Но трябва да ви покажа колко сериозно е това, което сте сторили. Още тази вечер ще пиша на семействата ви. Длъжен съм да ви предупредя, че ако направите нещо подобно още веднъж, няма да имам друг избор, освен да ви изключа.

Снейп гледаше като дете, на което току-що са казали, че Дядо Коледа не съществува. Той се покашля и напомни:

- Професор Дъмбълдор, тези момчета са нарушили Наредбата за целесъобразно ограничаване на магьосничествата от невръстни, нанесли са сериозни поражения на древно и ценно дърво... и действия от подобен род трябва да...

- Професор Макгонъгол взема решението за наказанието на тези момчета, Сивиръс- кротко му отвърна Дъмбълдор.- Те са в дома, който тя ръководи, и следователно тя носи отговорността за тях.- После се обърна към професор Макгонъгол:- Трябва да се връщам на тържеството, Минерва, за да направя няколко съобщения. Хайде, Сивиръс, да опитаме един много апетитен сладкиш с яйчен крем.

Снейп стрелна Хари и Рон с жлъчен поглед, докато Дъмбълдор го извеждаше почти насила от кабинета му. Двете момчета останаха с професор Макгонъгол, която все още ги гледаше като разгневен орел.

- Добре е да идеш в болничното крило, Уизли, че целият си в кръв.

- Нищо ми няма- каза Рон и бързо избърса с ръкав раната над окото си.

- Професоре, много ми се искаше да видя как ще разпределят сестра ми...

- Разпределителната церемония свърши- каза професор Макгонъгол.- Сестра ти също е в "Грифиндор".

- Ооо, чудесно!- каза Рон.

- А като говорим за "Грифиндор"...- започна остро професор Макгонъгол, но Хари я прекъсна:

- Професоре, когато взехме колата, срокът още не беше започнал, така че... Така че "Грифиндор" всъщност няма да бъде лишен от точки, нали?- завърши той, гледайки я умолително.

Професор Макгонъгол го прониза с остър поглед, но той беше сигурен, че е готова да се усмихне. Във всеки случай устните й вече не изглеждаха така тънки.

- Няма да отнемам точки от "Грифиндор", но вие и двамата ще бъдете наказани с допълнителен труд.

Хари не очакваше да се отърват така леко. И какво от това, че Дъмбълдор щеше да пише на семейство Дърсли? Те просто щяха да останат разочаровани, че Плашещата върба направо не го е размазала.

Професор Макгонъгол отново вдигна пръчката си и я насочи този път към бюрото на Снейп. Нещо пукна и се появиха голямо блюдо със сандвичи, две сребърни чаши и кана леден сок от тиква.

- Нахранете се тук и отивайте направо в спалното крило- поръча им тя.

- Аз също трябва да се върна на празненството.

Когато вратата се затвори зад нея, Рон подсвирна тихо и продължително.

- Мислех, че с нас е свършено- каза той, грабвайки сандвич.

- И аз- каза Хари и направи същото.

- Ама и ние имахме един късмет!- фъфлеше Рон с пълна с пиле и шунка уста.- Фред и Джордж трябва да са летели с тая кола поне пет-шест пъти и никакъв мъгъл не ги е видял.- Той преглътна и отново отхапа голяма хапка.- Ама защо всъщност не можахме да минем през бариерата?

Хари вдигна рамене.

- От сега нататък трябва да си отваряме очите за всичко- каза той и жадно отпи от тиквения сок.- Така ми се щеше да можем да отидем горе на празника...

- Тя не искаше да правим впечатление- каза Рон мъдро.- За да не решат другите, че е много хитро да пристигнеш с летяща кола.

Когато бяха погълнали колкото сандвичи можаха, защото блюдото непрекъснато се допълваше само, те станаха и напуснаха кабинета, за да поемат по познатия път към кулата на "Грифиндор". Замъкът беше утихнал- празненството сигурно беше свършило. Те вървяха покрай мърморещи портрети и скърцащи брони и се изкачиха по тесните каменни стълби. Най-сетне стигнаха коридора, където в портрет с маслени бои на една много дебела жена с розова копринена рокля бе скрит тайният вход за кулата.

- Паролата?- попита ги Дебелата дама, като се приближиха.

- Ъъъ...- замънка Хари, почесвайки се по главата.

Те не знаеха паролата за новата учебна година, тъй като още не се бяха видели с никой от префектите на "Грифиндор", но получиха помощ почти начаса. Чуха зад гърбовете си забързани стъпки и като се обърнаха, видяха Хърмаяни да се втурва към тях.

- А, ето ви и вас! Къде бяхте досега? Ама че нелепи слухове! Някой каза, че са ви изключили, защото сте катастрофирали с летящ автомобил.

- Е, не са ни изключили- увери я Хари.

- Да не искате да ми кажете, че сте долетели дотук?- попита Хърмаяни строго почти като професор Макгонъгол.

- Остави поученията- прекъсна я Рон нетърпеливо- и ни кажи новата парола.

- Брадатко- отвърна Хърмаяни също нетърпеливо,- ама не е там работата...

Не можа да довърши, защото портретът на Дебелата дама се отвори и избухна буря от ръкопляскания. Май че целият дом "Грифиндор" бе все още буден и всички се бяха събрали в кръглата обща стая, накачулени по разкривени маси и продънени фотьойли, за да ги посрещнат. През отвора зад портрета се протегнаха ръце, които издърпаха Хари и Рон, а Хърмаяни остана сама да се прехвърли вътре.

- Великолепно!- крещеше Лий Джордън.- Гениално! Това се казва пристигане! Да налетиш с кола право в Плашещата върба! Ще има да се разправя с години!

- Браво на вас!- каза петокурсник, с когото Хари никога не бе разговарял.

Някой го потупваше по гърба, сякаш току-що бе спечелил маратон. Фред и Джордж си пробиха път през множеството и в един глас попитаха:

- Толкова ли не можахте да ни извикате да се върнем, а?

Рон бе почервенял и се усмихваше смутено, но Хари бе забелязал едно- единствено лице, на което нямаше щастливо изражение. Над главите на неколцина възбудени първокурсници той виждаше Пърси, който се опитваше да се приближи до тях двамата, за да им каже да се прибират. Хари кимна към Пърси и смушка Рон в ребрата. Той веднага разбра за какво става дума.

- Трябва да се качваме, изморени сме- каза той и двамата с Хари си запробиваха път към вратата в другия край на общата стая, която водеше към спалните помещения.

- Лека нощ!- викна Хари на Хърмаяни, която се бе намусила също като Пърси.

Докато излизаха от стаята, всички ги потупваха по раменете и едва на стълбището ги оставиха на мира. Те забързаха по него и най-сетне стигнаха до старата си спалня, на която сега имаше табелка с надпис "Второкурсници". Влязоха в познатото кръгло помещение за петима с легла с балдахини от тъмночервено кадифе и високи тесни прозорци. Куфарите им бяха донесени и оставени до шкафчетата.

Рон се усмихна виновно на Хари.

- Знам, че не биваше така да се радвам, ама...

Вратата на спалнята се отвори шумно и вътре нахлуха другите второкурсници на "Грифиндор"- Шеймъс Финигън, Дийн Томас и Невил Лонгботъм.

- Невероятно!- сияеше Шеймъс.

- Супер!- каза Дийн.

- Страхотно!- рече Невил със страхопочитание.

Хари не издържа и също се засмя.

 

 

Глава шеста

Гилдрой Локхарт

 

На следващия ден обаче Хари като че ли нямаше други поводи за усмивка. Нещата тръгнаха лошо още от закуската в Голямата зала. Под омагьосания таван, този ден с вид на мрачни сиви облаци, дългите маси на четирите дома бяха покрити със супници с каша, плата с риба, планини от препечени филийки и блюда с яйца и бекон. Хари и Рон седнаха на масата на "Грифиндор" до Хърмаяни, която бе подпряла своята книга "Екскурзии с вампири" на една каничка с мляко и четеше. Каза им "Добро утро!" някак сдържано, което подсказа на Хари, че тя все още не одобрява начина на пристигането им. Невил Лонгботъм обаче ги поздрави много весело. Невил бе кръглолико момче със склонност към злополуки и с най-слабата памет, която Хари някога бе установявал у когото и да било.

- Пощата ще бъде тук само след няколко минути, надявам се баба да ми изпрати няколко нещица, дето съм си ги забравил.

Хари едва бе започнал да яде кашата си, когато наистина нещо над главите им прошумоля и вътре нахлуха стотина сови, които кръжаха из залата и пускаха писма и пакети сред шумното множество. Голям обемист пакет отскочи от главата на Невил, а върху каничката с мляко на Хърмаяни се стовари нещо едро и сиво, което изпръска всички с мляко и пера.

- Ерол!- възкликна Рон и вдигна птицата за краката.

Ерол се отпусна в безсъзнание на масата, вирнал нагоре крачета, а в човката си още държеше влажен червен плик.

- О, не!- изпъшка Рон.

- Няма нищо, той е жив- каза Хърмаяни, като побутна нежно совата с върха на пръста си.

- Не за него, а за това...

Рон сочеше червения плик. На Хари му се видя съвсем обикновен, но Рон и Невил го гледаха така, като че очакваха да избухне.

- Какво има?- попита Хари.

- Тя... тя ми е изпратила едно конско- каза Рон едва чуто.

- По-добре го отвори, Рон- плахо прошепна Невил.- Иначе ще стане по- лошо. Баба ми изпрати веднъж едно конско, а аз не го отворих и... после... Ужас!

Хари премести очи от уплашените им лица към червения плик.

- Какво е конско?- попита той.

Ала вниманието на Рон бе изцяло погълнато от писмото, което бе започнало да дими по ъглите.

- Отвори го- подкани го Невил,- всичко ще свърши за няколко минути...

Рон протегна трепереща ръка, измъкна плика от човката на Ерол и го отвори. Невил запуши ушите си с пръсти. Само след части от секундата Хари разбра защо. За миг си помисли, че писмото наистина е избухнало: същински рев изпълни голямата зала, а от тавана се посипа прах.

...ДА ОТКРАДНЕТЕ КОЛАТА! НЯМА ДА СЕ ИЗНЕНАДАМ И ДА ТЕ ИЗКЛЮЧАТ, НО ЧАКАЙ САМО ДА МИ ПАДНЕШ... ЕДВА ЛИ ТИ Е МИНАЛО ПРЕЗ УМА КАКВО ПРЕЖИВЯХМЕ С БАЩА ТИ, КАТО ВИДЯХМЕ, ЧЕ Я НЯМА...

От виковете на госпожа Уизли, сто пъти по-силни от обикновено, чиниите и приборите по масата започнаха да тракат, а каменните стени връщаха оглушителното ехо. Всички по масите се извръщаха да видят кой е получил конско, а Рон така се бе снишил в стола си, че се виждаше само почервенялото му чело.

...СЛЕД ПИСМОТО ОТ ДЪМБЪЛДОР СНОЩИ ПОМИСЛИХ, ЧЕ БАЩА ТИ ЩЕ УМРЕ ОТ СРАМ... НЕ СМЕ ТЕ ВЪЗПИТАЛИ ДА СЕ ДЪРЖИШ ТАКА... И ДВАМАТА С ХАРИ МОЖЕШЕ ДА СТЕ МЪРТВИ СЕГА...

Хари тъкмо бе започнал да се чуди кога ли ще се появи и неговото име. Мъчеше се с всички сили да си придаде вид, че не чува гласа, който всъщност можеше да спука тъпанчетата му.

...АБСОЛЮТНО ВЪЗМУТЕНИ... НА БАЩА ТИ ЩЕ МУ ПРАВЯТ РАЗСЛЕДВАНЕ В СЛУЖБАТА... ВИНАТА ЗА ВСИЧКО ТОВА Е САМО ТВОЯ И АКО САМО ПОСМЕЕШ ДА ПОДАДЕШ ДОРИ НОСА СИ ИЗВЪН ЛИНИЯТА НА ПРИЛИЧИЕТО, ЩЕ ТЕ ПРИБЕРЕМ ПРАВО ВКЪЩИ!

Последва кънтяща тишина. Червеният плик, който бе изпаднал от ръцете на Рон, избухна в пламъци и се превърна пепел. Хари и Рон стояха стъписани, сякаш ги бе заляла шливна вълна. Няколко ученици се изсмяха и скоро жуженето на разговорите отново изпълни залата.

Хърмаяни затвори "Екскурзии с вампири" и насочи погледа си надолу към свлеклия се на стола Рон.

- Е, не знам какво си очаквал, Рон, но ти наистина...

- Само не ми казвай, че съм си го заслужил- сопна й Рон.

Хари бутна настрани кашата си. Господин Уизли щяха да го разследват в службата! След всичко, което той и госпожа Уизли бяха направили за него през това лято...

Но нямаше време за размишления- професор Макгонъгол вече обикаляше масата на "Грифиндор" и раздаваше програмата. Като взе своята, Хари видя, че първо имат два часа билкология с учениците от "Хафълпаф".

Хари, Рон и Хърмаяни излязоха заедно от замъка, прекосиха зеленчуковите лехи и се отправиха към оранжериите, където се отглеждаха магическите растения. От конското имаше поне един положителен резултат- Хърмаяни изглежда реши, че са получили достатъчно наказание, и отново се държеше приятелски с тях.

Като наближиха оранжериите, видяха, че другите от класа са вече там и чакат преподавателката професор Спраут. Хари, Рон и Хърмаяни едва се бяха присъединили към групата, когато тя се появи, крачейки през ливадата, придружена от Гилдрой Локхарт. Професор Спраут носеше цял куп бинтове и Хари отново изпита вина, като забеляза в далечината, че няколко от клоните на Плашещата върба са бинтовани и привързани към други.

Професор Спраут беше дребна тантуреста магьосница с шапка с кръпки върху рошавата си коса. По дрехите й обикновено имаше големи количества пръст, а при вида на ноктите й леля Петуния би припаднала. Гилдрой Локхарт обаче беше безупречно облечен в силно надиплена тюркоазена мантия, а златисторусата му коса грееше под изрядно нагласената шапка със златна обшивка.

- О, здравейте всички!- провикна се той и обходи в кръг насъбралите се със сияйната си усмивка.- Тъкмо показвах на професор Спраут как точно се лекува плашеща върба. Но не искам да останете с впечатлението, че съм по- добър билколог от нея. Просто имам късмет, че съм срещал някои от тези екзотични растения по време на моите странствания...

- Днес- в Трета оранжерия, ученици!- обяви професор Спраут, която обикновено бе ведра, но този път изглеждаше неузнаваемо кисела.

Разнесе се оживен шепот. Досега бяха работили само в Първа оранжерия, но в Трета се отглеждаха много по-интересни и опасни растения. Професор Спраут взе един голям ключ от връзката на колана си и отвори вратата. Хари долови миризмата на влажна почва и тор, смесена с тежкото ухание на някакви гигантски цветя с размерите на чадър, които се полюшваха от тавана. Тъкмо когато щеше да последва Рон и Хърмаяни вътре, ръката на Локхарт го спря.

- Хари! Исках да поговорим... Не възразявате да закъснее няколко минути, нали, професор Спраут?

Ако се съди по смръщеното чело на професор Спраут, тя възразяваше, но Локхарт каза "Чудесно!" и затвори вратата на оранжерията под носа й.

- Хари- каза Локхарт и големите му бели зъби блеснаха на слънцето, когато поклати глава.- Хари, Хари, Хари...

Хари бе в пълно недоумение и не каза нищо.

- Щом чух... ами, разбира се, вината е изцяло моя... Щеше ми се да се наплескам.

Хари нямаше представа за какво говори той. И тъкмо се канеше да го каже на глас, когато Локхарт продължи:

- Не знам дали изобщо някога съм бил толкова шокиран. Да летите с кола чак до "Хогуортс"! Е, аз веднага разбрах защо сте го направили. Личеше си отдалеч. Ех, Хари, Хари, Хари...

Забележително беше как успяваше да покаже всеки един от бляскавите си зъби дори когато не говореше.

- Дадох ти да вкусиш от популярността, нали?- каза Локхарт.- Май ти се услади... Появи се на първа страница на вестника с мен и нямаше търпение да опиташ отново.

- О, не... професоре, вижте...

- Хари, Хари, Хари...- продължи Локхарт, като се пресегна и го обхвана през раменете.- Разбирам те. Естествено е да поискаш още, след като си вкусил веднъж. И се обвинявам, че ти показах какво е, тъй като неизбежно щеше да те замая. Ала виж, млади човече, не може току-така да летиш с автомобил в опит да бъдеш забелязан. По-спокойно... Ще имаш време за всичко, като пораснеш. Да, да, знам какво си мислиш сега: "Лесно му е, след като вече е международноизвестен магьосник!" Но на дванайсет години аз бях точно толкова неизвестен, колкото си ти сега. Дори бих казал- още по- неизвестен от теб. Защото за теб все някой е чувал, нали? Около тая история с Онзи-който-не-бива-да-се-назовава.- Той погледна мълниевидния белег върху челото на Хари.- Е, да, да, знам, че не е като да си печелил пет пъти поред наградата на "Седмичник на магьосницата" за най-очарователна усмивка, както аз... Но все пак и това е едно начало, Хари, повярвай ми, едно добро начало.

Той му намигна окуражително и се отдалечи. Хари остана като втрещен няколко секунди, после си спомни, че всъщност трябваше вече да е в оранжерията, отвори вратата и се мушна през нея.

Професор Спраут стоеше зад една грубо скована пейка в центъра на оранжерията, върху която имаше двайсетина чифта разноцветни наушници. Когато Хари зае мястото си между Рон и Хърмаяни, професор Спраут каза:

- Днес ще разсаждаме мандрагора. Кой може да каже какви са свойствата на мандрагората[4]?

Никой не беше изненадан, че Хърмаяни първа вдигна ръка.

- Мандрагората има чародейна сила- заговори тя така гладко, сякаш беше погълнала целия учебник.- Тя помага на преобразени или прокълнати хора да се върнат в предишното си състояние.

- Отлично! Десет точки за "Грифиндор"- обяви професор Спраут.- Мандрагората е основна част на повечето противоотрови. Като чародейка обаче тя може да бъде и опасна. Кой ще каже защо?

Ръката на Хърмаяни отново се стрелна нагоре и едва не събори очилата на Хари.

- Викът на мандрагората чародейка може да е смъртоносен за онзи, който го чуе- светкавично отговори Хърмаяни.

- Точно така. Получавате още десет точки- каза професор Спраут.- Само че мандрагорите, които имаме тук, са още съвсем млади.

Докато говореше, тя посочи към един ред дълбоки сандъчета и всички ученици пристъпиха с любопитство напред. Стотина малки китки с моравозелен цвят растяха вътре на редове. Те не направиха някакво особено впечатление на Хари, който нямаше и най-малката представа какво е искала да каже Хърмаяни с "вика" на мандрагората.

- Всеки да си вземе чифт наушници- каза професор Спраут.

Настана блъсканица, защото всички се опитваха да се доберат до наушници, които да не са розови и пухкави.

- Като ви кажа да си ги сложите, гледайте ушите ви да са плътно покрити- каза професор Спраут.- Когато е безопасно да ги махнете, ще ви дам знак с палците нагоре. Готови! Поставете наушниците!

Хари притисна наушниците до ушите си. Те заглушиха напълно всякакъв звук. Професор Спраут постави на ушите си един розов пухкав чифт, нави си нагоре ръкавите, прихвана здраво едно от растенията и дръпна силно.

Хари ахна от изненада, но никой не го чу.

Вместо корени, от земята се подаде дребно, кално и много грозно бебе. Листата излизаха направо от главата му. То имаше светлозелена кожа на петна и очевидно врещеше колкото му държат дробовете.

Професор Спраут извади изпод масата една голяма саксия и пъхна в нея мандрагората, като я засипа с черна влажна почва, докато останаха да се виждат само листата й. Тогава Спраут изтупа ръце, даде им знак и си свали наушниците.

- Тъй като нашите мандрагори са едва семеначета, крясъците им още не могат да убиват- обясни тя спокойно, сякаш не е направила нещо по-особено от това да полее една бегония.- Като нищо ще ви зашеметят обаче за няколко часа, а съм сигурна, че никой от вас не иска да си загуби първия ден от новата учебна година. Затова дръжте наушниците си на местата им, докато работите. Ще ви дам знак, като стане време за тръгване. По четирима на сандъче... тук ще намерите достатъчно много саксии... почва има в чувалите там... и се пазете от отровната пипокула, защото й никнат зъби.

И докато говореше, тя цапна силно едно бодливо тъмночервено растение, за да го накара да прибере дългите си пипала, които се прокрадваха откъм гърба й. На сандъчето при Хари, Рон и Хърмаяни дойде и едно къдраво момче от "Хафълпаф" което Хари познаваше по физиономия, но не бяха разговаряли.

- Джъстин Финч-Флечли- представи се засмяно момчето и стисна ръката на Хари.- Знам кой си, естествено- прочутият Хари Потър... А ти си Хърмаяни Грейнджър, винаги първа по всичко...- Хърмаяни засия, докато разтърсваше нейната ръка.- И Рон Уизли. Летящата кола беше твоя, нали?

Рон не се засмя. Сигурно още не беше забравил конското.

- Този Локхарт е голяма работа!- весело заговори Джъстин, като започнаха да пълнят саксиите си с почва, обогатена със змейска тор.- Страхотен смелчага! Четохте ли му книгите? Щях да умра от страх, ако се окажех заклещен от върколак в телефонна кабина, но той запазил самообладание и- щрап! Направо фантастично! Всъщност аз бях в списъка за "Итън"[5], но нямате представа колко съм доволен, че все пак се озовах тук. Мама, естествено, беше малко разочарована, но като й дадох да прочете книгите на Локхарт, май се убеди колко полезно ще бъде да има образован магьосник в обикновено семейство.

Не можаха повече да разговарят. Трябваше да си сложат пак наушниците и да се съсредоточат върху мандрагорите. Работата не се оказа така лесна, както им се видя, когато им показваше професор Спраут. Мандрагорите не искаха нито да излизат от земята, нито да се връщат в нея. Те се мятаха, ритаха, размахваха остри юмручета и скърцаха със зъби. На Хари му трябваха цели десет минути, за да напъха в саксията едно особено дебело семеначе.

В края на урока и Хари, и всички останали бяха отмалели, изпотени и целите изцапани с пръст. Те се дотътриха до замъка да се поизмият и грифиндорци трябваше да бързат за час по трансфигурация.

В часовете на професор Макгонъгол винаги имаше много работа, но този ден беше особено трудно. Всичко, което Хари бе научил миналата година, сякаш се бе изпарило от главата му през лятото. Трябваше да превърне един бръмбар в копче, но всъщност успяваше само да изтощи насекомото, което непрекъснато бягаше от пръчката му, лазейки по целия чин.

Рон имаше още по-сериозни проблеми. Той бе успял след катастрофата да позалепи пръчката си с малко взет назаем магипласт, но тя изглежда бе непоправимо повредена. Трещеше и святкаше в най-неподходящия момент, а всеки път, когато Рон се опитваше да трансформира своя бръмбар, тя го обвиваше в гъст сив пушек с миризма на развалени яйца. Като работеше наслуки, Рон неволно смачка бръмбара си с лакът и трябваше да помоли за нов. Професор Макгонъгол не остана доволна.

Хари много се зарадва на звънеца за обяд. Чувстваше мозъка си като изцеден. Всички излязоха от стаята и той остана само с Рон, който яростно удряше пръчката си върху чина.

- Глупаво... ненужно... нещо...

- Пиши да ти пратят нова- предложи Хари, когато пръчката изстреля цял залп от ракети.

- Да, да, че да получа ново конско- каза Рон, напъхвайки съскащата вече вълшебна пръчка в ученическата си чанта.- "Сам си си виновен, че пръчката ти се е счупила..."

Слязоха долу на обяд, но настроението на Рон изобщо не се подобри, когато Хърмаяни им показа цяла шепа идеални копчета за палто, които бе изработила в час по трансфигурация.

- Какво имаме днес следобед?- побърза Хари да смени темата.

- Защита срещу Черните изкуства- тутакси отвърна Хърмаяни.

- Защо си оградила всички часове при Локхарт със сърчица?- попита Рон, като дръпна от ръцете й програмата.

Хърмаяни си грабна обратно програмата и силно се изчерви.

Като приключиха с обяда, излязоха навън под облаците, надвиснали над двора. Хърмаяни седна на едно каменно стъпало и заби нос в "Екскурзии с вампири". Хари и Рон стояха и си говореха за куидич, когато Хари усети, че някой го наблюдава настойчиво от няколко минути. Като се обърна, той видя, че дребничкото момче с мишосивата коса, което бе видял снощи да си слага Разпределителната шапка, го гледа като хипнотизирано. То стискаше в ръце нещо подобно на обикновен фотоапарат, какъвто ползват мъгълите, и щом срещна погледа на Хари, силно се изчерви.

- Извинявай, Хари! Аз съм... аз съм Колин Крийви- каза момчето, като едва си поемаше дъх, и плахо пристъпи напред.- И аз съм в "Грифиндор" Може ли... удобно ли е да... да ти направя снимка?- попита той и вдигна апарата си с надежда.

- Снимка ли?- механично повтори Хари.

- Ами за доказателство, че те познавам- обясни Колин Крийви разпалено и се приближи към Хари.- Знам всичко за теб. Всички за това говорят. Как си оцелял, когато Ти-зна-еш-кой се опитал да те убие, и как той изчезнал и как все още имаш белег като мълния върху челото си.- Погледът му бързо се плъзна по челото на Хари.- А едно момче от моята спалня казва, че ако проявя филма в една особена отвара, снимката ще се движи.

Колин си пое дълбоко дъх на пресекулки от възбуда и продължи:

- Ама тук е шеметно, нали? Преди да получа писмото от "Хогуортс", не съм и предполагал, че ония странни неща, които можех да правя, са магии. Баща ми е млекар и съвсем не му се вярваше. Но сега ще му изпратя цял куп снимки. А чудесно би било да има и една твоя- и той умолително погледна Хари.- Може ли твоят приятел да ни снима двамата заедно? А после да се подпишеш на снимката, а?

- О, автографи! Ще раздаваш автографи, така ли, Потър?

Висок и режещ, гласът на Драко Малфой отекна из двора. Беше застанал точно зад Колин, охраняван, както навсякъде в "Хогуортс", от двамата грамадни бандити Краб и Гойл.

- Всички да се наредят на опашка!- ревна Малфой към насъбралите се.- Хари Потър ще раздава автографи!

- Не е вярно!- ядоса се Хари и стисна юмруци.- Млъкни, Малфой!

- Ти просто завиждаш- изписка Колин, целият горе-долу колкото шията на Краб.

- Да завиждам ли?- попита Малфой, който нямаше нужда да вика повече, защото половината двор го слушаше.- За какво? Не желая гадни белези по лицето си, благодаря. Лично аз не смятам, че като ти разцепят главата, ставаш нещо особено.

Краб и Гойл се хилеха глупашки.

- Яж охлюви, Малфой- намеси се гневно Рон, а Краб заразтърква застрашително изпъкналите си като кестени кокалчета.

- Внимавай, Уизли!- озъби се Малфой.- Не си търси белята, да не се наложи да идва майка ти да те прибира от училище.- И като престори гласа си, издекламира пронизително:- "Ако си подадеш носа извън линията на приличието..."

Групичка петокурсници от "Слидерин" шумно се изсмяха.

- Един автограф и за Уизли, Потър- кривеше се Малфой.- Може да струва повече от цялата къща на родителите му.

Рон изплющя във въздуха с бинтованата си пръчка, но в този момент Хърмаяни шумно затвори "Екскурзии с вампири" и прошепна:

- Внимавайте!

- Какво става тук, какво става тук?- Гилдрой Локхарт крачеше към тях и полите на тюркоазенозелените му одежди се полюшваха зад него.- Кой раздава автографи?

Хари започна да обяснява, но беше прекъснат, когато Локхарт преметна ръка през раменете му и забоботи весело:

- Нямаше нужда да питам! Ето че пак се срещаме, Хари.

Прикован до Локхарт и изгарящ от срам, Хари видя как Малфой изчезна назад в тълпата със своята подигравателна усмивка.

- Хайде, драги ми Крийви- обърна се сияещият Локхарт към Колин.- Какво по-хубаво от един двоен портрет, върху който и двамата ще сложим автографи?!

Колин извади фотоапарата и направи снимката точно когато звънецът зад тях извести започването на следобедните часове.

- Хайде, вървете, не се бавете- викна Локхарт на насъбралите се и се запъти към замъка, без да пуска Хари, който се ядосваше, че не знае нито една добра магия за изчезване.

- Между нас казано, Хари- бащински се обърна Локхарт към момчето, като влязоха в сградата през една странична врата,- аз те поприкрих малко на снимката. Като сме заедно, твоите съученици няма да си помислят, че искаш да си в центъра на вниманието.

Глух за заекването на Хари, Локхарт го поведе бързо по един коридор с шпалир от любопитни ученици, откъдето се качиха по стълбището.

- Искам само да ти кажа, че не е много разумно да раздаваш автографи на този етап от кариерата си, Хари. Честно казано, изглежда малко самоуверено. Сигурно ще дойде време, когато и ти като мен ще трябва да си носиш винаги по цяла купчинка снимки, но...- и той се покашля многозначително- все още, струва ми се, не е дошъл този момент.

Бяха стигнали до класната стая на Локхарт и той най-сетне пусна момчето. Като си оправи дрехите, Хари се запъти да седне на последния ред и веднага се зае да подрежда пред себе си седемте книги на професора, за да не гледа автора им на живо.

Другите от класа скоро затрополиха из стаята и Рон и Хърмаяни седнаха от двете страни на Хари.

- И яйце ще се опържи на почервенялото ти лице- отбеляза Рон.- Само гледай Крийви да не срещне Джини, че ще открият двамата заедно фенклуб "Хари Потър".

- Престани!- сопна му се Хари.

Сега само това липсваше- Локхарт да чуе за фенклуб на Хари Потър!

Когато целият клас зае местата си, Локхарт шумно се изкашля и след това настана тишина. Той се пресегна, взе от Невил Лонгботъм неговия екземпляр от "Туризъм с тролове" и го вдигна, обърнат към всички, за да им покаже на корицата портрета си, от който намигаше.

- Моя милост- посочи се той и също намигна.- Гилдрой Локхарт, носител на Ордена на Мерлин[6] трета степен, Почетен член на Лигата за защита от Тъмните сили и пет пъти лауреат на Наградата за най-чаровна усмивка, присъждана от "Седмичник на магьосницата". Но не за това ми е думата- да не мислите, че съм се отървал от Бандънския призрак с усмивка!

Той ги изчака да се разсмеят, но само неколцина се усмихнаха плахо.

- Виждам, че всички сте си купили пълния комплект мои книги. Браво! Реших да започнем днес с един малък тест. Няма от какво да се притеснявате- само да проверя колко сте прочели и какво сте запомнили...

Като раздаде листовете с въпросите, той се върна пред първия чин и обяви:

- Имате трийсет минути. Започнете... сега!

Хари взе листа с теста и зачете:

 

1. Кой е любимият цвят на Гилдрой Локхарт?

2. Коя е тайната амбиция на Гилдрой Локхарт?

3. Кое според вас е най-голямото постижение на Гилдрой Локхарт досега?

 

И така, въпрос след въпрос, цели три страници, докато се стигнеше до:

 

54. Кога е рожденият ден на Гилдрой Локхарт и какъв би бил идеалният подарък за него?

 

 * * *

 

Половин час по-късно Локхарт събра тестовете и взе да ги прелиства нетърпеливо пред целия клас.

- Та-ра, та-ра! Почти никой не си спомня, че любимият ми цвят е лилавият. Написал съм го в "Излети с Йети". А неколцина от вас трябва по- внимателно да прочетат "Скитосване с върколаци". Ясно съм заявил в дванайсета глава, че идеалният подарък за рождения ми ден е хармонията между магическия и немагическия свят, макар че... не бих отказал и една голяма бутилка от старото огнено уиски "Огдънс".

И той пак им смигна палаво и дръзко. Рон гледаше Локхарт така, сякаш не вярваше на очите си. Шеймъс Финигън и Дийн Томас, които седяха отпред, едва сдържаха смеха си. Хърмаяни обаче така се бе захласнала да слуша Локхарт, че се сепна, когато той спомена името й.

- ...Ала госпожица Хърмаяни Грейнджър знае, че тайната ми амбиция е да освободя света от злото, както и да пласирам собствената си марка отвари за поддържане на косата. Браво на момичето! Наистина...- и той прегледа целия й тест- ...тя получава отличен! Къде е госпожица Хърмаяни Грейнджър?

Хърмаяни вдигна трепереща ръка.

- Отлично!- сияеше Локхарт,- Пълен отличен! Ето десет точки за "Грифиндор"! А сега, да се заемаме с работа...

Той се наведе зад бюрото си и извади оттам голяма покрита клетка.

- Внимавайте! Моята работа е да ви въоръжа срещу най-противните създания в магьосническия свят. В тази стая можете да изпитате някои от най- големите си страхове. Трябва обаче да знаете, че нищо лошо не може да ви се случи, докато съм тук. От вас искам само да запазите спокойствие.

Хари надникна против волята си иззад купчината книги, за да види клетката. Локхарт постави ръка на покривалото й. Дийн и Шеймъс вече бяха престанали да се смеят, а Невил се беше свил на първия чин.

- Трябва да ви предупредя да не издавате писъци- сниши глас Локхарт,- защото може да ги предизвикате.

Когато целият клас бе притаил дъх, Локхарт рязко отметна покривалото.

- Ето- обяви той драматично,- току-що уловени феи от Корнуол.

Шеймъс Финигън не бе в състояние повече да се владее. Той се изсмя с такова пръхтене, което дори и Локхарт не можеше да вземе за писък от ужас.

- Моля?- усмихна се той на Шеймъс.

- Ами те не са... те не са много... опасни, нали?- давеше се вече от смях Шеймъс.

- Не бъди толкова сигурен- каза Локхарт и назидателно завъртя пръст пред Шеймъс.- Дяволски хитри пакостници могат да се окажат понякога.

Феите бяха яркосини на цвят и високи около двайсет сантиметра, с остри лица и с такива пронизителни гласове, сякаш спореха поне няколко от най- устатите австралийски папагали. Щом бе отместено покривалото, те започнаха да се мятат и да подскачат, да разтърсват решетките и да правят гримаси на онези, които бяха най-близо до тях.

- Хайде сега- каза на висок глас Локхарт,- да видим как ще се справите с тях.- И отвори клетката.

Настана истинска суматоха. Феите се пръснаха във всички посоки като ракети. Две от тях веднага грабнаха Невил за ушите и го вдигнаха във въздуха. Няколко се стрелнаха право през прозореца и обсипаха задната редица със счупени стъкла. Останалите продължиха да опустошават класната стая по-успешно от вилнеещ носорог. Те грабваха мастилници и пръскаха класа с мастило, късаха книги и листа, дърпаха картините от стените, обръщаха кошчетата за боклук, взимаха чанти и книги и ги мятаха през счупените прозорци.

Само след няколко минути половината клас бе намерил убежище под чиновете, а Невил висеше на полилея, спускащ се от тавана.

- Хайде, давайте! Обградете ги, съберете ги, не се бойте от някакви си феи...- викаше Локхарт.

Той нави ръкави, размахваше пръчката си и от време на време повтаряше: "Пескипикси! Пестерноми!" Нямаше абсолютно никакъв ефект. Една от феите успя да измъкне магическата пръчка на Локхарт и я запрати през прозореца.

Локхарт се задави и сам се мушна под бюрото си, като се размина на косъм да не го смачка полилеят с Невил, стоварил се на земята секунда по- късно.

Щом удари звънецът, всички се втурнаха като луди към изхода. В настъпилото затишие Локхарт се изправи, видя Хари, Рон и Хърмаяни, които бяха почти на вратата, и им рече:

- Върнете се! От вас тримата искам просто да напъхате останалите феи обратно в клетката им.- След това той се изниза покрай тях и бързо затвори вратата на стаята зад гърба си.

- Това не е възможно!- изрева Рон, когато една от останалите на свобода феи го ухапа по ухото.

- Той просто искаше да ни даде практически урок- каза Хърмаяни, като обезвреди две феи едновременно с добре изпълнена смразяваща магия и ги напъха в клетката.

- Практически урок ли?- повтори Рон, докато се мъчеше да докопа една танцуваща фея, която все му се изплъзваше и му се плезеше.- Хърмаяни, та той нямаше и най-малка представа как да постъпи!

- Глупости!- отвърна момичето.- Нали си чел книгите му. Там пише какви изумителни неща е правил...

- Или твърди, че е правил...- измърмори Рон.

 

 

Глава седма

Смут и мътнороди

 

През следващите няколко дни Хари упорито се стараеше да изчезва от полезрението на Гилдрой Локхарт веднага щом го видеше да се приближава по някой коридор. По-трудно му беше да отбягва Колин Крийви, който изглежда знаеше наизуст програмата на Хари. За Колин явно нямаше по-голямо удоволствие от това да казва по шест-седем пъти на ден "Всичко е наред, нали, Хари?" и да чуе в отговор "Здрасти, Колин!", макар Хари да не прикриваше раздразнението си.

Хедуиг все още беше сърдита на Хари за онова катастрофално пътуване с колата, а пръчката на Рон продължаваше да своеволничи, дори в петък сутринта надмина себе си, като излетя от ръката му в час по вълшебство и уцели дребничкия стар професор Флитуик точно между очите, оставяйки му голям туптящ зелен цирей на мястото. Така се натрупаха доста неща, заради които Хари с нетърпение очакваше края на седмицата.

Тримата с Рон и Хърмаяни смятаха да гостуват на Хагрид в събота сутринта. Хари обаче бе събуден няколко часа по-рано, отколкото му се искаше- Оливър Ууд, капитан на отбора по куидич в "Грифиндор", го разтърсваше в леглото.

- Какво има?- попита Хари сънливо.

- Тренировка по куидич!- каза Ууд.- Хайде ставай!

Хари примигна към прозореца. Тънка мъглица висеше от златисторозовото небе. Вече разсънен, той се чудеше как изобщо е спал при оглушителната врява на птиците вън.

- Оливър- каза Хари с дрезгав глас,- ама то още не е съмнало!

- Именно!- отвърна Ууд, висок и як шестокурсник.- Така предвижда новата ни тренировъчна програма. Хайде, хващай метлата и да тръгваме- разпалено говореше той и очите му святкаха от въодушевление.- Никой от другите отбори не е започнал тренировки все още и тази година ще бъдем първи на старта...

Като се прозяваше и потръпваше леко, Хари слезе от леглото и се зае да търси екипа си за куидич.

- Добро момче!- каза накрая Ууд.- Ще се видим на игрището след петнайсет минути.

Като си намери яркочервения екип и сложи отгоре наметало да му държи топло, Хари надраска набързо една бележка на Рон къде отива и слезе по витата стълба до общата стая със своята "Нимбус две хиляди" на рамо. Тъкмо бе стигнал до отвора зад портрета и нещо изтрополи зад него, след което Колин Крийви се изтърколи презглава по стълбата, фотоапаратът се мяташе на шията му, а в ръката си момчето държеше нещо.

- Чух някой да споменава името ти на стълбището, Хари! Виж какво нося! Дадох да ги проявят и исках да ти покажа...

Хари се вгледа с любопитство в снимката, която Колин тикаше под носа му.

Един черно-бял движещ се Локхарт дърпаше силно ръка, в която Хари позна своята собствена. Той установи със задоволство, че фотографският му образ се съпротивява упорито и отказва да бъде вкаран в кадъра. Хари гледаше как Локхарт се умори и се облегна, леко задъхан, на белия кант на снимката.

- Ще ми я надпишеш ли?- настойчиво попита Колин.

- Не- направо му отказа Хари и се огледа да види дали в стаята няма никой друг,- Съжалявам, Колин, бързам за тренировка по куидич.

И се прехвърли през отвора в стената.

- О! Чакай ме! Никога не съм гледал как играете куидич.

Колин се покатери след него.

- Ще се отегчиш- побърза да го разубеди Хари, но Колин дори не го чу, грейнал от радост.

- Ти беше най-младият играч от този дом за последните сто години, нали така, Хари? Нали?- говореше Колин, пристъпвайки до него.- Сигурно си великолепен. Аз никога не съм летял. Лесно ли е? Твоя ли си е метлата? Това ли е най-добрият модел?

Хари не знаеше как да се отърве от него. Все едно че имаше страшно бъбрива сянка.

- Аз всъщност изобщо не разбирам от състезания по куидич- говореше Колин задъхано.- Вярно ли е, че има четири топки? И че двете летят между играчите, мъчейки се да ги съборят от метлите им?

- Да- отвърна Хари неохотно, примирен, че все пак трябва да обясни сложните правила на куидича.- Тези топки се наричат блъджъри. От всеки отбор има по двама биячи с бухалки, които отбиват блъджърите от своите съотборници. В отбора на "Грифиндор" това са Фред и Джордж Уизли.

- А за какво са тогава другите топки?- попита Колин и в същото време се спъна и полетя няколко стъпала надолу, тъй като беше зяпнал Хари с отворена уста.

- Ами с куофъла, голямата червена топка, се вкарват голове. По трима гончии от всеки отбор хвърлят куофъла едни срещу други и се опитват да го прекарат през головите стълбове в края на игрището- три високи стълба с обръчи на върха.

- Ами четвъртата топка?

- Нарича се златен снич- продължи Хари- и е много малка, много бърза и страшно трудна за улавяне. Но това е работа на търсачите, защото играта на куидич свършва едва когато бъде намерен сничът. И когато търсач хване снича, печели за отбора си сто и петдесет точки допълнително.

- И ти си търсач на "Грифиндор", нали?- попита Колин с благоговение.

- Да- каза Хари, като напуснаха замъка и поеха по наквасената от росата трева.- Има и пазач. Той пази при головите стълбове. Това е всичко.

Но Колин не престана да разпитва Хари по целия път надолу по поляните до игрището за куидич. Едва като стигнаха до съблекалните, Хари успя да се отърве от него. Колин се провикна пискливо:

- Отивам да си намеря добро място!- и хукна към трибуните.

 

 * * *

 

Останалите от отбора на "Грифиндор" бяха вече в съблекалнята. Единствен Ууд изглеждаше бодър. Фред и Джордж Уизли с подпухнали очи и рошави коси седяха до четвъртокурсничката Алиша Спинет, която задрямваше, облегната на стената. Другите гончии- Кейти Бел и Анджелина Джонсън- се прозяваха, седнали една до друга.

- Ето те и теб, Хари. Защо се забави?- попита Ууд, без да чака отговор.- А сега искам малко да си поговорим, преди да отидем на игрището, защото цяло лято съм съставял абсолютно нова програма за тренировки, която решително ще промени нещата в наша полза...

Ууд окачи на таблото голяма схема на игрище за куидич, върху която старателно бяха начертани много линии, стрелки и кръстчета с разноцветни мастила. Той извади магическата си пръчка, почука с нея таблото и стрелките започнаха да пълзят по схемата като гъсеници. Щом Ууд подхвана словото си за новите тактики, главата на Фред Уизли се отпусна на рамото на Алиша Спинет и той тутакси задряма.

Обяснението на първия чертеж отне двайсет минути. Но след него имаше втори, а после- трети. Хари изпадна в унес, докато Ууд бърбореше.

- И така- рече високо Ууд и Хари, който си мечтаеше в полудрямка какво ли би закусвал точно в този момент, ако бе останал в замъка, се сепна,- ясно ли е? Някакви въпроси?

- Аз имам въпрос, Оливър- каза Джордж който се бе стреснал.- Не можа ли да ни кажеш всичко това вчера, докато бяхме будни?

Ууд не остана доволен.

- Слушайте всички какво ще ви кажа- започна той, като ги гледаше яростно.- Трябваше още миналата година да спечелим купата по куидич. Ние просто сме най-добрият отбор! Но за жалост поради непредвидени обстоятелства...

Хари се размърда на мястото си от чувство за вина.

Предишната година той лежеше в безсъзнание в болничното крило точно когато се играеше решаващият мач, поради което "Грифиндор" имаше един играч по-малко и понесе най-тежката си загуба за последните триста години.

Ууд замълча. Поражението на отбора явно още го измъчваше.

- Затова тази година ще тренираме по-усилено от когато и да било... Хайде да вървим да приложим новите теории на практика!- викна той, грабна метлата си и се запъти към изхода на съблекалнята.

Отборът го последва с все още сковани крака и с прозявки. Бяха прекарали толкова дълго време в съблекалнята, че слънцето вече бе доста високо в небето, макар че по тревата на стадиона имаше още капчици роса. Като влезе на игрището, Хари видя Рон и Хърмаяни, седнали на трибуните.

- Още ли не сте свършили?- попита Рон в недоумение.

- Още не сме почнали- отвърна Хари, гледайки със завист препечените филийки със сладко, които Рон и Хърмаяни си бяха взели от Голямата зала.- Ууд ни учеше на нови трикове.

Той яхна метлата си, отблъсна се от земята и се издигна във въздуха. Утринният хлад щипеше лицето му и го разсъни много по-успешно от дългите приказки на Ууд. Беше му много приятно да е пак на игрището за куидич. И той се понесе над стадиона с максимална скорост, гонейки Фред и Джордж.

- Какъв е този странен звук от... щракане?- попита Фред, като префучаха наблизо.

Хари погледна към трибуните. Колин седеше на едно от най-високите места. Беше насочил към тях фотоапарата си и правеше снимка след снимка, което се чуваше особено силно на празния стадион.

- Погледни насам, Хари! Насам!- пронизително викаше той.

- Кой е този?- попита Фред.

- Нямам представа- излъга Хари и литна със скорост, която да го отдалечи колкото се може повече от Колин.

- Какво става там?- каза Ууд и се намръщи, стрелвайки се бързо към тях.- Защо снима тоя дребосък? Това не ми харесва. Ами ако е шпионин на "Слидерин", който събира сведения за новата ни тренировъчна програма?

- Той е от "Грифиндор"- побърза да каже Хари.

- А и слиндеринци нямат нужда от шпионин, Оливър- каза Джордж.

- Защо мислиш така?- полюбопитства Ууд.

- Защото самите те са тук- каза Джордж и посочи надолу.

Няколко души в зелени одежди и с метли в ръце навлизаха в игрището.

- Не е възможно!- яростно просъска Ууд.- Аз бях запазил игрището за днес! Сега ще я видим тая работа!

Той се устреми надолу и в гнева си се приземи доста по-твърдо, отколкото очакваше, дори залитна, като слизаше от метлата. Хари, Фред и Джордж го последваха.

- Флинт!- ревна Ууд срещу капитана на "Слидерин".- Това е нашето време за тренировки! Затова сме станали толкова рано. Изчезвайте оттук!

Маркъс Флинт беше още по-едър от Ууд. В изражението му имаше тролско лукавство, когато отвърна:

- Ще се намери място за всички ни, Ууд.

Дойдоха и Анджелина, Алиша и Кейти. Състезателите от отбора на "Слидерин", в който нямаше момичета, застанаха плътно един до друг срещу грифиндорци и им се хилеха.

- Но аз запазих игрището за нас!- настояваше Ууд, разпенен от гняв.- Сигурен съм, че го записах.

- О, аз пък имам специално подписана бележка от професор Снейп- каза Флинт и зачете важно:- "Аз, професор С. Снейп, разрешавам на отбора на "Слидерин" да тренира днес на игрището за куидич с оглед на необходимостта да бъде обучен новият им търсач."

- Нима имате нов търсач?- попита Ууд, явно изненадан.- Къде е?

Иззад шестимата широкоплсщести играчи се появи и застана най-отпред по- дребно момче със самодоволна усмивка върху бледото лице с остри черти. Беше Драко Малфой.

- Ти не си ли синът на Луциус Малфой?- попита Фред, гледайки Драко с неприязън.

- Добре че спомена за бащата на Драко- каза Флинт, а всички от отбора на "Слидерин" се ухилиха още по-широко.- Нека да ти покажа какъв щедър подарък направи той на отбора.

И седмината вдигнаха високо метлите си. Седем лъскави чисто нови дръжки и седем златни красиво изписани емблеми с думите "Нимбус две хиляди и едно" блеснаха на ранното утринно слънце пред погледите на смаяните грифиндорци.

- Последен модел. Излезе едва миналия месец- небрежно обясни Флинт, като избърса някаква прашинка от кранчето на дръжката на своята метла.- Предполагам, че далеч надминава старата "Две хиляди", А с тия чистометки- заядливо се ухили той на Фред и Джордж, които стискаха по една "Чистометка пет",- можете най-много да почистите пода.

Никой от отбора на "Грифиндор" не се сещаше какво да отговори в момента. По лицето на Малфой се бе разляла такава самодоволна усмивка, че от очите му бяха останали само резки.

- Я, виж- обади се Флинт,- нашественици на игрището!

Рон и Хърмаяни идваха през тревата да видят какво става.

- Какво има?- обърна се Рон към Хари.- Защо не играете? И какво прави тук този?

Рон гледаше към Малфой, озадачен от екипа му на играч от отбора на "Слидерин".

- Аз съм новият търсач, Уизли- каза Малфой самодоволно.- Точно се възхищавахме на новите метли, които баща ми купи за отбора.

Рон направо ахна при вида на седемте великолепни метли.

- Добри са, нали?- каза Малфой съвсем делово.- Е, може и отборът на "Грифиндор" да посъбере малко злато за нов модел метли. Например ако продаде на търг ония двете "Чистометка пет"- някой музей може и да прояви интерес към тях.

Отборът на "Слидерин" се запревива от смях.

- Да, но в отбора на "Грифиндор" поне никой не си е купил мястото- отряза ги изведнъж гласът на Хърмаяни.- Всички са приети заради таланта си.

Самодоволната физиономия на Малфой се промени.

- Никой не ти е искал мнението, гадно дребно мътнородче!- изтърси той.

Хари веднага разбра, че Малфой е казал нещо наистина лошо, защото думите му бяха посрещнати много бурно, Флинт скочи пред Малфой, за да спре Фред и Джордж, които се нахвърлиха отгоре му. Алиша крещеше "Как смееш!", а Рон измъкна изпод одеждите си магическата пръчка и като викаше с всички сили "Ще си платиш за това, Малфой!", яростно я пъхна под ръцете на Флинт и я насочи към лицето на Малфой.

Силен трясък се разнесе над стадиона и лъч зелена светлина изскочи от пръчката- за нещастие откъм Рон, прониза го в стомаха и го запрати по гръб в тревата.

- Рон! Рон! Какво ти е?- писна Хърмаяни.

Той отвори уста да отговори, но не можа да изрече нищо. Вместо думи, от устата му блъвнаха няколко плужека.

Слидеринци направо не можеха да си поемат въздух от смях. Флинт се бе превил на две, подпрян на новата си метла. Малфой лазеше на четири крака и удряше по земята с юмрук. Грифиндорци се бяха скупчили около Рон, който продължаваше да бълва едри и лъскави плужеци. Никой не смееше да го докосне.

- По-добре да го заведем у Хагрид, най-близо е- каза Хари на Хърмаяни, която храбро кимна и двамата подхванаха Рон под мишниците.

- Какво стана, Хари? Какво се е случило? Болен ли е? Ама ти нали можеш да го излекуваш?

Колин беше дотичал от мястото си и сега подскачаше около тях, докато напускаха игрището. Рон получи нов пристъп и от устата му потекоха още плужеци.

- Ооо!- впечатли се Колин и вдигна апарата.- Подръж така, Хари.

- Махни се от пътя ни, Колин!- разгневи се Хари.

 

 * * *

 

Двамата с Хърмаяни крепиха Рон и през поляните до края на гората.

- Почти стигнахме- каза момичето, щом видяха колибата на пазача на дивеча.- Ей сега ще се оправиш.

Бяха вече на няколко метра от целта си, когато вратата се отвори, но не се появи Хагрид. Отвътре излезе Гилдрой Локхарт, облечен този път в бледолилаво.

- Бързо, ей тук отзад- процеди Хари, дърпайки след себе си Рон към близкия храсталак. Хърмаяни ги последва малко неохотно.

- Много е просто, стига да знаеш какво правиш- говореше Локхарт на Хагрид на висок глас.- А трябва ли ти помощ, знаеш къде съм. Ще ти дам и един екземпляр от моята книга, изненадан съм, че я нямаш. Още тази вечер ще ти я надпиша и ще я изпратя по някого. Хайде, довиждане!

Хари изчака Локхарт да се изгуби от поглед, изведе Рон от храсталака и му помогна да стигне до вратата на колибата. Почукаха силно.

Хагрид отвори веднага, много намусен, но грейна, като видя кой е.

- Чудех се кога ли ще дойдете... Влизайте, влизайте! Аз пък помислих, че се връща професор Локхарт.

Хари и Хърмаяни помогнаха на Рон да влезе в единствената стая, където имаше огромен креват в единия край и огнище с весело припламващ огън в другия. Хагрид не се разтревожи от проблема на Рон с плужеците, за който Хари набързо разказа, докато внимателно настаняваше приятеля си на един стол.

- По-добре навън, отколкото навътре- пошегува се Хагрид и тръсна голям меден котел пред Рон.- Изкарай ги всичките, момчето ми.

- Май нищо друго не може да се направи, освен да се чака да спре, нали?- попита боязливо Хърмаяни.- Тази магия се прави трудно дори когато човек е в добра форма, а със счупена пръчка съвсем...

Хагрид се суетеше наоколо да им направи чай. Хрътката му Фанг се умилкваше около Хари.

- Какво търсеше при теб Локхарт, Хагрид?- попита Хари, чешейки Фанг между ушите.

- Даваше ми акъл как да вадя водни духове от кладенеца- смотолеви Хагрид, като отмести един полуоскубан петел от дървената си маса и сложи чайника.- Аз да не би да не знам?! И се фукаше с някакъв призрак, дето го бил прогонил. Ако имаше една-единствена вярна дума от туй, дето го рече, ще изям ей този котел тук.

Хари погледна с изненада Хагрид, който никога не би критикувал учител от "Хогуортс", а Хърмаяни отбеляза с по-висок от обикновения си глас:

- Мисля, че си малко несправедлив. Професор Дъмбълдор явно беше убеден, че това е най-подходящият кандидат за преподавател по защита срещу Черните изкуства.

- Той беше единственият кандидат- каза Хагрид и им предложи чиния карамелен петмез, докато Рон кашляше и плюеше в котела.- Слушайте к'во ви казвам- единственият беше. Става трудно да се намерят хора за борба с Черните изкуства. Никой вече не ще да се занимава с това. Смятат го за кутсузлийска работа. От доста време учителите не се задържат. Кажете сега- Хагрид кимна с глава към Рон- той на кого искаше да направи Черна магия?

- Малфой нарече Хърмаяни с някаква дума. Трябва да е било много лоша, защото всички побесняха- зае се да обяснява Хари.

- Лоша беше- съгласи се Рон дрезгаво, като вдигна глава, блед и изпотен.- Малфой я нарече "мътнород", Хагрид...- И веднага пак се наведе над котела си, защото избълва нова струя плужеци.

Хагрид много се ядоса:

- Не думайте!- погледна той към Хърмаяни.

- Вярно е- каза тя,- само че не знам какво значи. Явно е много обидно, защото...

- Не можеше да измисли нещо по-обидно от това!- гневеше се Рон, като се присъедини към другите.- Мътнород е върховна грубост за дете на мъгъли, немагьосници де. Такива като Малфой и неговото семейство смятат, че са по- добри от другите, защото са потомствени магьосници.- Той пак повърна, но този път само един плужек.- Всички останали знаем, че това няма никакво значение. Ами вижте например Невил Лонгботъм- уж е чистокръвен, а не знае на коя страна да постави котела си.

- Нито пък са измислили магия, която наш'та Хърмаяни да не може да направи- гордо отбеляза Хагрид, от което Хърмаяни се изчерви като домат.

- Отвратително е да наречеш някого така!- каза Рон, изтривайки потното си чело с трепереща ръка.- Чистокръвни, я виж ти! И мъгълокръвни... Щуротии! Повечето магьосници напоследък са от смесени бракове. Та ако не създавахме семейства с мъгъли, досега отдавна да сме изчезнали!

Пак му се повдигаше и той се наведе над котела.

- Аз не те осъждам, дето си се опитал да го прокълнеш, Рон- говореше Хагрид високо, за да се чува над тъпите удари на падащите в металния съд плужеци,- ама май е станало по-добре, че пръчката ти се е обърнала към теб. Няма начин Луциус Малфой да не дотича в училището, ако беше направил такава магия на сина му. Та поне не си си навлякъл тая беля.

На Хари му се щеше да каже, че едва ли има нещо по-лошо от това да бълваш плужеци, но не можа- от петмеза на Хагрид устните му лепнеха.

- А, Хари- обърна се към него Хагрид, сякаш изведнъж го беше осенила някаква мисъл,- знаеш ли, че съм ти сърдит? Чувам, че си раздавал автографи. А за мен ще има ли?

От ярост Хари успя да разлепи устните си.

- Изобщо не съм раздавал автографи!- разгорещено възрази той.- Ако Локхарт все още разпространява такива слухове...

Но в този момент видя, че Хагрид се смее.

- Шегувам се- каза великанът и приятелски тупна Хари по гърба, от което той полетя към масата.- Знам, че не си. Рекох му на Локхарт, че нямаш нужда да раздаваш снимки с автограф, 'щото и без това си по-прочут от него.

- Ама това не му се хареса, нали?- каза Хари, докато се изправяше и търкаше брадичката си.

- Ни най-малко- отвърна Хагрид и му смигна.- После взех та му казах, че не съм чел ни една от книгите му, и той реши да си ходи. Малко петмезче, Рон?- добави той, когато Рон отново дойде при тях.

- Не, благодаря- немощно отвърна Рон.- По-добре да не рискувам.

- Елате сега да видите к'во си отглеждам тук- каза Хагрид, когато Хари и Хърмаяни си изпиха чая.

В малката зеленчукова градина зад къщата на Хагрид имаше дузина тикви- най-големите, които Хари някога бе виждал. Всяка от тях беше с размерите на воденичен камък.

- Добре вървят, нали?- каза Хагрид доволен.- За Деня на Вси светии тъкмо ще са наедрели.

- С какво ги подхранваш?- попита Хари.

Хагрид се огледа, за да се увери, че наоколо няма никой друг.

- Амиии... давам им малко... нали знаеш... малко помощ.

Тогава Хари забеляза розовия чадър на Хагрид, подпрян до стената на къщата. Хари и преди имаше основания да смята, че това не е просто чадър- беше почти сигурен, че в него е скрита старата училищна пръчка на Хагрид. На пазача не му бе позволено да използва магия. Бяха го изключили от "Хогуортс" още на третата година, но Хари така и не бе разбрал защо- при всяко повдигане на въпроса Хагрид шумно се покашляше и загадъчно оглушаваше, докато не се смени темата.

- Магия за наедряване предполагам?- каза Хърмаяни, едновременно възмутена и развеселена.- Е, добре си се справил!

- Така казва и малката ти сестричка- обърна се Хагрид към Рон.- Тъкмо вчера я срещнах.- Хагрид погледна Хари изкосо и брадичката му затрепери.- Вика, че дошла да поогледа наоколо, ама мен ако питаш, се е надявала на нещо друго.- И смигна на Хари.- Тя май не би отказала една снимка с...

- Ооо, млъкни!- каза Хари.

Рон избухна в смях и земята се осея с плужеци.

- Внимавай!- избоботи Хагрид и го дръпна от скъпоценните си тикви.

Наближаваше пладне, а Хари бе хапнал само мъничко петмез от сутринта и нямаше търпение да се върне в училище да обядва. Сбогуваха се с Хагрид и тръгнаха към замъка. Рон продължаваше да хълца, но от устата му вече излизаха най-много по две съвсем дребни плужечета.

Тъкмо бяха пристъпили в студената входна зала, когато над главите им отекна глас.

- А, ето ви, Потър и Уизли!- Професор Макгонъгол крачеше към тях със строго изражение на лицето.- Вие двамата ще си понесете наказанието тази вечер.

- Какво ще правим, професоре?- попита Рон и притеснено потисна едно оригване.

- Ти ще полираш среброто в Трофейната зала с господин Филч- каза професор Макгонъгол.- И никакви магии, Уизли! Само с търкане.

Рон преглътна с мъка. Всички ученици в училището ненавиждаха пазача Аргус Филч.

- А ти, Потър, ще помагаш на професор Локхарт да отговаря на писмата на своите почитателки- каза професор Макгонъгол.

- О, не... не може ли и аз да бъда в Трофейната зала?- отчаяно попита Хари.

- Разбира се, че не- вдигна вежди професор Макгонъгол.- Професор Локхарт изрично настоя за теб. Бъдете и двамата точни- в осем часа.

Хари и Рон се дотътриха до Голямата зала в дълбоко униние, а Хърмаяни вървеше по петите им с изражение, което сякаш казваше: "Ами като сте нарушили училищните правила..." Овчарският гювеч за обяд изобщо не се услади на Хари. И двамата с Рон имаха тягостни предчувствия.

- Филч ще ме държи цяла нощ- мрачно каза Рон.- И без никакви магии! Та в тая зала има поне сто трофея! Изобщо не ме бива да чистя по мъгълски.

- Готов съм да те сменя- глухо предложи Хари.- Имам толкова опит от живота си в семейство Дърсли. Ами да отговаряш на писмата от почитателките на Локхарт?... Той направо ще ме побърка!

 

 * * *

 

Съботният следобед се стопи много бързо и до осем часа оставаха пет минути, когато Хари затътри крака по коридора към кабинета на Локхарт. Стисна зъби и почука.

Вратата веднага се отвори и Локхарт го посрещна с широка усмивка.

- А, ето го и немирника! Влизай, Хари, влизай!

Множество фотографии на Локхарт в рамки грееха по стените, осветявани от безброй свещи. На няколко от тях се виждаха дори автографи. Върху бюрото му имаше още един голям куп.

- Ти можеш да пишеш адресите на пликовете- каза Локхарт на Хари, сякаш му оказваше голяма чест.- Ето тук първият е за Гладис Гъджън- да е жива и здрава! Тя е моя голяма почитателка.

Минутите се заточиха бавно. Хари скоро престана да обръща внимание на потоците от думи, с които го обливаше Локхарт, и само от време на време отвръщаше с "Ммм..." "Добре" и "Дааа". На моменти улавяше някоя фраза, като "Славата е изменчива, Хари" или "Знаменитият се познава по делата му, помни това".

Свещите постепенно догаряха и светлината им танцуваше върху многото движещи се лица от снимките на Локхарт, които го гледаха. Китката на Хари вече го болеше, когато я премести върху хилядния според него плик, за да напише адреса на Вероника Сметли. Дали вече не наближаваше време да си тръгва, помисли си тъжно. О, дано да е вече време за...

Точно тогава той чу нещо... Нещо съвсем различно от припукването на догарящите свещи и бъбренето на Локхарт за почитателките му.

Беше глас- вледеняващ до мозъка на костите, глас на смразяваща, спираща дъха омраза.

- Ела... ела при мен... дай да те разкъсам... дай да те изкормя... дай да те убия...

Хари подскочи и голямо мастилено петно заличи адреса на Вероника Сметли.

- Какво?- попита той на глас.

- Да, наистина!- отвърна му Локхарт.- Цели шест месеца на върха на класацията за най-продавани книги! Счупих всички рекорди!

- Не!- трескаво му отвърна Хари.- Онзи глас!

- Моля?- озадачи се Локхарт.- Какъв глас?

- Онзи... онзи глас, дето каза... Не го ли чухте?

Локхарт гледаше Хари, силно изненадан.

- За какво говориш, Хари? Може би вече си се одрямал? Я виж кое време стана. Та ние сме прекарали тук цели четири часа! Просто да не повярваш, нали?

Хари не отговори. Той напрягаше слуха си да чуе отново онзи глас, но от него нямаше и следа. Чуваше само Локхарт, който го предупреждаваше да не очаква такива приятни наказания всеки път, когато извърши нарушение. Леко зашеметен, Хари си тръгна.

 

 * * *

 

Беше толкова късно, че общата стая на "Грифиндор" бе почти празна. Хари се качи направо в спалнята. Рон още не се беше върнал. Хари навлече пижамата си, пъхна се в леглото и зачака.

Половин час по-късно се прибра и Рон, който крепеше отпред сгъната дясната си ръка и разнасяше остра миризма на препарати в тъмната стая.

- Мускулите ми се схванаха!- простена той, като се строполи в леглото си.- Накара ме да лъскам четиринайсет пъти оная купа от куидичен шампионат, докато я одобри. А после взех че изповръщах плужеци върху една Награда за особени заслуги към "Хогуортс". Отне ми доста време да обера слузта... Как беше с Локхарт?

Шепнейки, за да не събуди Невил, Дийн и Шеймъс, Хари разказа на Рон какво точно беше чул.

- И Локхарт каза, че не го е чул?- попита Рон.

На лунната светлина Хари забеляза, че той се мръщи.

- Мислиш, че е излъгал? Все пак не разбирам- който и да е бил, дори да е невидим, поне щеше да отвори вратата.

- Така е- каза Хари, който лежеше на кревата си и гледаше нагоре в балдахина между четирите колони.- И аз не разбирам.

 

 

Глава осма

"Тържество за деня на смъртта"

 

Дойде октомври и разстла влажен студ над земята и в замъка. На Мадам Помфри, старшата сестра, й се отвори много работа с внезапната вълна от настинки сред персонала и учениците. Нейната пиперлива отвара изправяше веднага на крака, макар че часове наред след това от ушите на болния излизаше дим. Пърси накара сестра си Джини, която изглеждаше доста болнава, също да пие от отварата. Парата, която излизаше изпод нейната огненочервена коса, създаваше впечатление, че главата й е обхваната от пламъци.

Дъждовни капки като куршуми барабаняха по прозорците на замъка дни наред, езерото се разбуни, цветните лехи се превърнаха в кални потоци, а тиквите на Хагрид пораснаха колкото плевници. Обаче ентусиазмът на Оливър Ууд за редовни тренировки никак не спадна. По тази причина в един буреносен съботен следобед, няколко дни преди Деня на Всй светии, Хари се връщаше към кулата на "Грифиндор", мокър до кости и оплескан с кал.

Дори да не бяха дъждът и вятърът, тренировката пак нямаше да е приятна. Фред и Джордж, които бяха изпратени да шпионират отбора на "Слидерин", се увериха със собствените си очи в скоростта на новите им метли "Нимбус две хиляди и едно". Те докладваха, че от отбора на "Слидерин" се виждали само седем зеленикави петънца, носещи се по небето като изтребители.

Докато шляпаше по празния коридор, Хари се натъкна на някого, който изглеждаше не по-малко унил от самия него. Почтибезглавия Ник, духът бродник от кулата на "Грифиндор", гледаше умислен през прозореца, мърморейки си под носа: "...не съм отговарял на техните изисквания... за някакъв си сантиметър и четвърт, ако става въпрос..."

- Здрасти, Ник!- каза Хари.

- Здрасти, здрасти!- отвърна Почтибезглавия Ник, като се сепна и огледа наоколо.

Той носеше елегантна ярка шапка с перо върху дългата си къдрава коса и жакет с яка на къдрички, което прикриваше факта, че шията му бе почти прерязана. Беше прозрачен като дим и Хари можеше да вижда през него тъмното небе и поройния дъжд навън.

- Изглеждаш загрижен, млади Потър- каза Ник, докато сгъваше едно прозрачно писмо, което после пусна във вътрешния джоб на жакета си.

- Ти също- отвърна Хари.

- О, това е без значение!- махна с изящните си пръсти Почтибезглавия Ник.- Не че държах да ме приемат... рекох само да кандидатствам, но... очевидно не отговарям на изискванията им.

Въпреки ефирния глас лицето му изразяваше голямо огорчение.

- Но кой би допуснал- избухна той изведнъж, измъквайки отново писмото от джоба си,- че да те удрят четирсет и пет пъти с тъпа секира по шията не е достатъчно условие да бъдеш приет в Бандата на отрязаните глави!

- Ами... да- каза Хари, който явно трябваше да се съгласи.

- И аз самият бих искал повече от всеки друг да беше станало бързо и чисто и главата ми да се бе търкулнала от първия път, дето се казва, защото това би ми спестило много болка и подигравки. Само че...

Почтибезглавия Ник тръсна ръка да отвори писмото и зачете гневно:

- "Приемаме за членове единствено онези, чиито глави са напълно отделени от тялото. Надяваме се да проявите разбиране, че в противен случай членовете на бандата не биха могли да участват в нашите организирани занимания, като жонглиране с глави по време на езда и хокей с глави. Ето защо за най-голямо мое съжаление трябва да Ви уведомя, че Вие не отговаряте на нашите изисквания. С най-добри пожелания, сър Патрик Дилейни-Подмор."

Вбесен, Почтибезглавия Ник захвърли писмото.

- Заради сантиметър и нещо кожа и сухожилие, на които се държи главата ми, Хари! Според повечето хора това си е все едно обезглавен, но не... не и според сър Абсолютнообезглавения Подмор.- Почтибезглавия Ник въздъхна дълбоко няколко пъти, а после заговори с много по-спокоен тон:- И така, кажи какво те тревожи. Мога ли с нещо да помогна?

- Не- отвърна Хари.- Освен ако не знаеш откъде да вземем седем метли "Нимбус две хиляди и едно" за мача срещу "Слидерин"...

Остатъкът от изречението бе заглушен от силно мяучене някъде откъм глезените му. Той погледна надолу и видя две светещи като лампи жълти очи. Беше Госпожа Норис, скелетоподобната котка със сива козина, която пазачът Аргус Филч използваше като свой заместник във вечната си война срещу учениците.

- По-добре се махай оттук, Хари!- бързо каза Ник.- Филч не е в настроение. Хванал е настинка, а и някакви третокурсници случайно изплескали тавана на пето подземие с жабешки мозък, та той трябваше да го чисти цяла сутрин. И ако те види с тия кални обувки насам...

- Вярно- каза Хари и заотстъпва пред укорителния поглед на Госпожа Норис, но явно не достатъчно бързо.

Привлечен от тайнствената сила, която очевидно го свързваше с тази отвратителна котка, Аргус Филч излезе изневиделица през един гоблен на стената отдясно на Хари и като хриптеше, затърси трескаво нарушителя на правилата. Главата си беше увил с дебел кариран шал, а носът му беше необичайно морав.

- Мръсотия!- кресна той и челюстта му затрепера, а очите му изпъкнаха застрашително, като посочи калната локвичка, образувала се от мокрите дрехи на Хари.- Навсякъде безпорядък и гадост! До гуша ми дойде, да знаеш! Последвай ме, Потър!

Хари махна тъжно за довиждане на Почтибезглавия Ник и последва Филч обратно надолу, удвоявайки броя на калните стъпки по пода.

Хари никога не бе влизал в кабинета на Филч, а и повечето ученици избягваха това място. Стаята беше неуютна и без прозорци, осветявана само от една-единствена лампа, която се полюшваше от ниския таван. Лека миризма на пържена риба бе застояла във въздуха. Покрай стените бяха наредени дървени шкафове с папки, а от етикетите им Хари разбра, че съдържат информация за всеки ученик, който Филч бе наказал досега. За Фред и Джордж Уизли имаше цял рафт. На стената зад бюрото висеше колекция от добре излъскани вериги и окови. Общоизвестно бе, че Филч постоянно искаше от Дъмбълдор да му разреши да окачва учениците да висят на тавана, вързани за глезена.

Филч грабна едно перо от мастилницата върху бюрото си и затътри крака наоколо да търси пергамент.

- Змейски фъшкии- яростно мърмореше той,- едри, горещи... жабешки мозък... вътрешности на плъх... До гуша ми дойде... За назидание... Къде са формулярите? А, ето ги...

Той измъкна от чекмеджето на бюрото си голямо руло пергамент, разстла го пред себе си и потопи дългото черно перо в мастилницата.

- Име... Хари Потър. Провинение...

- Ама то беше само малко кал!- каза Хари.

- За теб, момче, може и да е само малко кал, ама за мен е още един час бърсане!- кресна Филч, а от върха на месестия му нос се проточи и неприятно се люшна един сопол.- Провинение: замърсяване на замъка... Наложено наказание...

Като обърса с пръст течащия си нос, Филч враждебно погледна изпод вежди Хари, който чакаше със затаен дъх да произнесе присъдата му. Но тъкмо когато перото доближи хартията, чу се силно ТРЯС! върху тавана на стаята, от което газената лампа се люшна и затрака.

- ПИЙВС!- ревна Филч и хвърли перото си в пристъп на ярост.- Този път ще те пипна, ах, как ще те пипна аз!

И без дори да хвърли поглед към Хари, той се затича тромаво навън с Госпожа Норис по петите му.

Пийвс беше училищният полтъргайст- ухилена летяща напаст, чиято единствена цел бе да прави суматохи и бели. Хари не си падаше много по Пийвс, но сега не можеше да не изпита благодарност към него за навременната намеса. Надяваше се, че каквото и да е извършил Пийвс- а ако се съдеше по шума, този път той беше разрушил нещо много голямо,- то щеше да отвлече вниманието на Филч.

Мислейки, че сигурно трябва да чака Филч да се върне, Хари потъна в едно от проядените от молците кресла до бюрото. Освен непопълнения формуляр, върху него имаше само едно нещо- голям гланциран морав плик със сребърен надпис. Като хвърли бърз поглед към вратата да се увери, че Филч не се връща, Хари грабна плика и зачете:

 

МАГ-ЕКСПРЕС

 

Кореспондентски курс

по магии за начинаещи

 

Обзет от любопитство, Хари веднага отвори плика и измъкна няколко пергаментови листа отвътре. На първата страница със сребърни букви с много завъртулки пишеше:

 

Ако се чувствате изостанали от света на модерната магия... Ако все по- често си търсите оправдание да не правите и най-простите магии... Ако сте като с вързани ръце с магическата пръчка...

Ние предлагаме изход от това!

"Маг-експрес" е новоразработен, напълно гарантиран, лесен за усвояване курс със светкавичен ефект. Стотици магьосници са се усъвършенствали с метода "Маг-експрес".

Мадам З. Нетълс от Топшъм ни пише: "Не можех да запомням заклинания, а с отварите си ставах за смях на цялото семейство. Но щом изкарах курса "Маг- експрес", станах център на вниманието при всякакви събирания, а приятели непрестанно ме молят за рецептата на моята отвара за сияние!"

Магьосникът Ди Джей Прод от Дидсбъри твърди: "Жена ми все се подиграваше на безобидните ми магии, но след като изкарах едномесечен курс във вашия фантастичен "Маг-експрес", успях да я превърна в як! Благодаря ви!"

 

Смаян, Хари запрелиства останалата част от съдържанието на плика. Защо ли му трябва на Филч курсът "Маг-експрес"? Значи ли това, че не е истински магьосник? Хари тъкмо се зачете в "Първи урок: Как да държа пръчката (Някои полезни съвети)", когато чу тътрене на крака- явно Филч се връщаше. Като натъпка бързо пергамента в плика, Хари го метна на бюрото точно когато вратата се отвори.

Филч влезе с вид на победител.

- Този вълшебен сандък беше толкова ценен!- говореше той злорадо на Госпожа Норис.- Най-сетне ще се отървем от Пийвс, миличка.

Погледът му падна върху Хари и тутакси се стрелна към плика, който- както установи Хари твърде късно- лежеше сега на поне половин метър от мястото, където бе оставен преди това.

Подпухналото лице на Филч стана тъмночервено. Хари се приготви да понесе изблик на ярост, Филч закуцука до бюрото си, грабна плика и го пъхна в едно чекмедже.

- Ти... успя ли... да го прочетеш?- запелтечи той, пръскайки слюнки.

- Не- моментално излъга Хари.

Филч чупеше кокалести пръсти.

- Ако допусках, че ти ще прочетеш моята частна... не че е за мен... за един приятел... Все едно за кого е... Ако обаче...

Хари го гледаше втрещен- Филч никога не бе изглеждал така обезумял. Очите му щяха да изхвръкнат от орбитите, на една от подпухналите му бузи се появи тик, който и карираният шал не можеше да скрие.

- Хайде, от мен да мине... върви си... и никому ни дума... Не че... Ако обаче не си го прочел... Отивай си, че трябва да пиша донос за Пийвс...

Удивен от късмета си, Хари бързо напусна кабинета и с бързи крачки се отправи по коридора към стълбището нагоре. Да си тръгнеш от Филч без наказание сигурно беше рекорд за училището.

- Хари! Хари! Свършихме ли добра работа?

Почтибезглавия Ник излезе от една класна стая, носейки се във въздуха. Зад него Хари забеляза парчета от голям магьоснически сандък, боядисан в черно и златно, който сигурно беше пуснат от голяма височина.

- Склоних Пийвс да го разбие точно над кабинета на Филч- обясни Ник разпалено.- Мислех, че това ще му отвлече вниманието...

- Ти ли го направи?- попита Хари с благодарност.- Аха, подейства, дори не ми определи наказание. Благодаря ти, Ник!

Тръгнаха заедно по коридора. Хари забеляза, че Почтибезглавия Ник още държеше писмото с отказа на сър Патрик.

- Иска ми се да направя нещо за теб и Бандата на отрязаните глави- каза Хари.

Почтибезглавия Ник спря изведнъж и Хари премина направо през него. Но веднага съжали- все едно че бе минал под леденостуден душ.

- Да, можеш да направиш нещо за мен- развълнувано рече Ник.- Хари... Ако не е твърде нахално от моя страна... Ама не, ти няма да искаш...

- Какво е то?- настоя Хари.

- Амиии... в Деня на Вси светии се навършват петстотин години от смъртта ми- започна Почтибезглавия Ник, като се изправи и доби достолепен вид.

- О!- каза само Хари, като не знаеше дали трябва да изрази съжаление, или да се радва на това.- Е, и?

- Организирам тържество в едно от по-просторните подземия. Ще дойдат приятели от цялата страна. Ще бъде огромна чест за мен, ако присъстваш. Господин Уизли и госпожица Грейнджър са също добре дошли, разбира се... Но предполагам, че ти ще предпочетеш да идеш на училищния празник.- Той наблюдаваше Хари с напрегнато очакване.

- Няма- веднага отвърна Хари.- Ще дойда...

- Добро момче! Хари Потър на годишнината от смъртта ми! Ами...- поколеба се той, вече силно развълнуван,- дали би споменал пред сър Патрик колко страшен и внушителен ме намираш?

- Да... Да, разбира се!- каза Хари.

Почтибезглавия Ник сияеше.

 

 * * *

 

- Тържество по случай ден на смъртта?- едновременно любопитно и жалостиво попита Хърмаяни, когато Хари най-сетне се преоблече и отиде при нея и Рон в общата стая.- Обзалагам се, че не са много живите, които могат да се похвалят, че са били на такова нещо... Сигурно ще е страхотно!

- Кому е нужно да чества деня, в който е умрял?- каза Рон, който бе направил едва до половината домашното си по отвари и беше в лошо настроение.- Звучи доста потискащо.

Дъждът още почукваше по прозорците, които бяха станали мастиленочерни, а вътре всичко изглеждаше светло и весело. Огънят хвърляше отблясъци върху многото меки кресла, в които учениците седяха и разговаряха, четяха, подготвяха домашни, или- като например Фред и Джордж Уизли- се опитваха да разберат какво ще се случи, ако се пъхне един от фойерверките на доктор Филибъстър в гърлото на саламандър. Фред бе "спасил" яркооранжевия огнелюбив гущер от часа по грижа за магически създания и сега влечугото тлееше бавно на масата, заобиколено от цял грозд любопитни глави.

Хари тъкмо се канеше да разкаже на Рон и Хърмаяни за Филч и курса "Маг- експрес", когато саламандърът внезапно изсвистя във въздуха, като хвърляше пращящи искри и се блъскаше насам-натам, въртейки се шеметно из стаята. При вида на Пърси, прегракнал от крещене по Фред и Джордж, и на фантастичния оранжев звездопад от устата на гущера, който потъна в огъня и експлодира, Хари напълно забрави и за Филч, и за "Маг-експрес".

 

 * * *

 

Когато дойде Денят на Вси светии, Хари вече съжаляваше за прибързаното си решение да отиде на честването на Почтибезглавия Ник. Цялото училище очакваше с нетърпение празненството. Голямата зала бе украсена както винаги с живи прилепи, от гигантските тикви на Хагрид бяха издълбани фенери, в които можеха да седнат трима души, а и се говореше, че Дъмбълдор е ангажирал трупа танцуващи скелети за тържеството.

- Обещанията трябва да се изпълняват- наставнически напомни Хърмаяни на Хари.- Ти вече каза, че ще ходиш на Деня на смъртта.

И така, в седем часа Хари, Рон и Хърмаяни преминаха покрай вратата на Голямата зала, която гостоприемно блестеше със златни чинии и свещи, и се запътиха право към подземията.

Коридорът, по който трябваше да вървят към тържеството на Почтибезглавия Ник, също беше осветен със свещи, но те съвсем не повдигаханастроението- бяха дълги, тънки, катраненочерни свещици, които горяха с яркожълт пламък и хвърляха мъжделива призрачна светлина дори върху лицата на тримата живи. Температурата спадаше с всяка крачка. Докато трепереше и се загръщаше по-плътно в дрехите си, Хари чу нещо подобно на драскане на хиляди нокти по огромна черна дъска.

- Това музика ли трябва да е?- прошепна Рон.

Като завиха покрай един ъгъл, видяха Почтибезглавия Ник да стои пред някакъв вход, пред който бяха спуснати черни кадифени завеси.

- Мои скъпи приятели- заяви той тържествено,- заповядайте, заповядайте... Толкова се радвам, че дойдохте!

Ник свали шапката си с перо и с поклон ги покани да влязат.

Гледката беше невероятна. Подземието бе изпълнено със стотици перленобели полупрозрачни хора, повечето от които се въртяха по пренаселения дансинг, танцувайки на страховития режещ звук от трийсет музикални триона в ръцете на оркестранти в черно-бели униформи, разположени на подиум с черна драперия. Над главите им голям полилей с още хиляда черни свещи разпръскваше среднощносиня светлина. Дъхът на тримата приятели се превръщаше в бяла мъгла пред очите им- все едно че бяха влезли във фризер.

- Да пообиколим малко, а?- предложи Хари с надежда да си постопли краката.

- Внимавайте да не минете през някого от тия- нервно каза Рон, когато тръгнаха покрай дансинга от външната му страна.

Минаха покрай група умислени монахини, после край един дрипльо с окови и заобиколиха Тлъстия монах, духа веселяк, който обитаваше "Хафълпаф", а сега разговаряше с някакъв рицар, от чието чело стърчеше стрела. Хари не беше изненадан, че другите призраци гледаха да не се доближават много-много до Кървавия барон- мършавия облещен дух на "Слидерин", целият в сребристи петна от кръв.

- О, не!- каза Хърмаяни, като спря рязко.- Връщайте се, връщайте се! Не желая да разговарям със Стенещата Миртъл...

- С кой?- попита Хари, докато бързо отстъпваха назад.

- Тя обитава момичешката тоалетна на първия етаж- обясни Хърмаяни.

- Обитава тоалетна ли?

- Да. И цялата година тя е неизползваема, защото Стенещата Миртъл я наводнява, като изпадне в ярост. Гледам никога да не ходя там, защото е ужасно да си в тоалетната и някой да ти вие непрекъснато...

- Я вижте, храна!- възкликна Рон.

В другия край на подземието имаше дълга маса, покрита също с черно кадифе. Те бързо се запътиха към нея, но скоро спряха ужасени. От масата се носеше отвратителна миризма. Големи развалени риби бяха сервирани на красиви сребърни блюда, имаше табли, пълни с изгорени до въглен сладкиши, червив хагис[7], цяла буца сирене, покрита с мъха на зелена плесен и като венец на кулинарното майсторство- огромна сива торта във формата на надгробен камък и с катраненочерна глазура с думите:

 

Сър Николас де Мимси-Порпингтън

(починал на 31 октомври 1492 година)

 

Хари гледаше изумен как един величествен призрак се доближи до масата, клекна ниско и премина през нея, а устата му бе отворена така широко, че прекоси една от вонящите сьомги.

- Можете ли да усетите вкуса й, като само минавате през нея?- попита го Хари.

- Горе-долу...- тъжно каза призракът и се отдалечи.

- Предполагам, че са го оставили да се вкисне, за да стане по-пикантно- каза Хърмаяни авторитетно и като стисна нос, се наведе да огледа отблизо хагиса.

- Хайде да се махаме, че ми става лошо- каза Рон.

Едва се бяха обърнали, когато изпод една маса изфуча дребно същество и спря във въздуха пред тях.

- Здрасти, Пийвс!- сдържано поздрави Хари.

Полтъргайстът Пийвс беше пълна противоположност на бледите и прозрачни призраци наоколо. Носеше яркооранжева карнавална шапка и папийонка на ластик и се усмихваше лукаво.

- Почерпете се!- щедро им предложи той купичка мухлясали фъстъци.

- Не, благодаря!- каза Хърмаяни.

- Чух ви да разговаряте за клетата Миртъл- каза Пийвс, а очите му танцуваха на всички страни.- Много сте груби към нея.- Той си пое дълбоко въздух и викна:- ОЙ! МИРТЪЛ!

- Не, недей, Пийвс! Не й казвай какво съм говорила, защото ще се разстрои- трескаво зашепна Хърмаяни.- Аз... не го мислех... нямам нищо против нея... А, здравей, Миртъл!

Духът на едно тантуресто момиче се бе приближил до тях. Хари не бе виждал по-тъжно лице от нейното, макар да бе полуприкрито от дълга права коса и седефени очила.

- Какво има?- каза тя намусено.

- Как си, Миртъл?- попита Хърмаяни с престорено весел глас.- Радвам се да те видя извън тоалетната.

Миртъл изсумтя.

- Госпожица Грейнджър тъкмо говореше за теб- лукаво прошепна Пийвс в ухото на Миртъл.

- Просто казах... казах... колко добре изглеждаш тази вечер- измънка Хърмаяни, вперила свиреп поглед в Пийвс.

Миртъл я погледна с подозрение.

- Знам, че ми се подигравате- каза тя и малките й прозрачни очи се наляха със сълзи.

- Не... честно... Нали точно сега казах колко добре изглежда Миртъл?- настоя Хърмаяни и ръгна силно Хари и Рон в ребрата.

- Ами да...

- Разбира се...

- Я не ме лъжете!- простена Миртъл и сълзите рукнаха по лицето й, а Пийвс се тресеше от смях зад гърба й.- Да не мислите, че не знам как ме наричат? Дебелата Миртъл! Грозната Миртъл! Стенещата, нещастната, тъжната Миртъл...

- Пропусна "пъпчивата"- просъска Пийвс в ухото й.

Стенещата Миртъл избухна в сърцераздирателни ридания и избяга от подземието. Пийвс се втурна след нея, като я замеряше с мухлясали фъстъци и крещеше "Пъпчива! Пъпчива?".

- Олелеее!- пожали я Хърмаяни.

През тълпата към тях се приближи Почтибезглавия Ник.

- Забавлявате ли се?

- О, да- излъгаха те.

- Доста хора, а?- гордо отбеляза той.- Ридаещата вдовица например е пристигнала чак от Кент... Май дойде време за моята реч. Я да ида да предупредя оркестъра...

Но точно в този момент оркестърът престана да свири. Заедно с него млъкнаха всички в подземието и се огледаха изненадано, чувайки звук от ловджийски рог.

- О, ето ги!- горчиво отбеляза Почтибезглавия Ник.

През каменните стени се втурнаха дузина призрачни коне с по един ездач без глава. Множеството заръкопляска неистово. Хари също изръкопляска, но спря веднага щом видя изражението на Ник.

Конете стигнаха в галоп до средата на дансинга и спряха, като се вдигаха на задни крака или се кланяха напред. Водачът, едър призрак, чиято брадясала глава беше под мишницата му и надуваше рог, скочи от седлото, вдигна своята глава високо във въздуха, та да вижда над тълпата, и се запъти към Почтибезглавия Ник, като постави главата си на мястото й върху шията.

- Ник!- прогърмя гласът му.- Как си? Още ли виси главата ти?

И като забоботи от смях, потупа силно Почтибезглавия Ник по гърба.

- Добре дошъл, Патрик!- сковано го поздрави Ник.

- Я, живи!- възкликна сър Патрик, когато забеляза Хари, Рон и Хърмаяни, и подскочи от изненада, високо и престорено, та главата му пак падна от раменете и тълпата вече се заливаше от кикот.

- Много забавно!- мрачно рече Почтибезглавия Ник.

- Не се сърдете на Ник!- провикна се главата на сър Патрик вече от пода.- Още е сърдит, че не го пускаме да стане член на бандата. Но все пак... вижте сами за какво става дума...

- Според мен- бързо се намеси Хари, след като Ник му хвърли многозначителен поглед,- Ник е много... страшен и... ъъъ...

- Ха- пак извика главата на сър Патрик,- обзалагам се, че той те е подучил да кажеш това!

- Моля всички за малко внимание, защото дойде време да произнеса реч!- каза на висок глас Почтибезглавия Ник, като се изкачи на подиума и застана в леденосинята светлина на един прожектор.

- Покойни мои лордове, дами и господа, за голяма моя скръб...

Ала никой не успя да чуе нещо повече. Сър Патрик и другите от бандата започнаха да играят на хокей с главите си и присъстващите се обърнаха да ги наблюдават. Почтибезглавия Ник напразно се опитваше да привлече отново вниманието на гостите, но се отказа, когато главата на сър Патрик прелетя покрай него на фона на бурни аплодисменти.

Хари не можеше вече да понася студа, какво оставаше за глада.

- Стига ми толкова!- промълви Рон през тракащи зъби, когато оркестърът се зае отново да стърже и гостите се върнаха на дансинга.

- Хайде да си тръгваме- съгласи се Хари.

Те се изтеглиха заднишком към вратата, като кимаха и се усмихваха любезно на всеки, който ги погледнеше, и след минута вече тичаха обратно по коридора, осветен с черни свещи.

- Пудингът може и да не е свършил още- каза Рон с надежда и ги поведе към стълбите.

Точно тогава Хари пак го чу.

- ...да разкъсам... да разпоря... да убия...

Беше същият глас, същият студен, убийствен глас, който бе чул в кабинета на Локхарт.

Той се спъна, спря, вкопчи се в каменната стена и се заслуша напрегнато, оглеждаше се наоколо и се взираше наляво и надясно в сумрачния коридор.

- Хари, ти какво...

- Това е пак оня глас... Млъкни за малко...

- ...тоооолкова гладен... от много отдавна...

- Слушайте!- трескаво каза Хари, а Рон и Хърмаяни се заковаха на местата си, вперили очи в него.

- ...да убия... време е да убия...

Гласът ставаше все по-слаб. Хари беше сигурен, че той се отдалечава- изкачваше се нанякъде. Обзе го смесица от страх и любопитство, като гледаше към черния таван. Как ли се движеше нагоре? Призрак ли беше, та можеше да минава през каменния свод?

- Насам!- викна Хари и хукна нагоре по стълбите към входната зала.

Нямаше смисъл да очаква да чуе нещо тук, защото от Голямата зала отекваше шумът от празненството за Деня на Всй светии. Хари изкачи на бегом мраморното стълбище до първия етаж, докато Рон и Хърмаяни трополяха нагоре след него.

- Хари, какво правим...

- ШШШШТ!

Хари бе целият в слух. Далеч някъде от горния етаж все по-слабо и по- слабо той чуваше гласа: "...надушвам кръв... НАДУШВАМ КРЪВ!..."

Стомахът му се сви.

- Ще убие някого!- викна Хари и като подмина изумените Рон и Хърмаяни, хукна и по следващото стълбище, като взимаше по три стъпала наведнъж и се мъчеше да чуе нещо друго, освен собствените си стъпки.

Обиколи тичешком целия втори етаж, а Рон и Хърмаяни го следваха задъхани, докато не спряха веднага щом завиха по последния необитаем коридор.

- Хари, защо е всичко това?- каза Рон, бършейки потта от челото си.- Не можах да чуя нищо.

Но Хърмаяни ахна и посочи нататък по коридора.

- Вижте!

На отсрещната стена в дъното нещо светеше. Те се приближиха бавно, взирайки се в полумрака. На зида между два прозореца бяха изписани букви, високи трийсетина сантиметра, които блестяха на светлината от запалените факли.

 

СТАЯТА НА ТАЙНИТЕ Е ОТВОРЕНА.

ПАЗЕТЕ СЕ, ВРАГОВЕ НА НАСЛЕДНИКА!

 

- Какво е това... дето виси отдолу?- попита Рон с леко разтреперан глас.

Докато пристъпваха предпазливо напред, Хари се подхлъзна и едва не падна- на пода имаше голяма локва вода. Рон и Хърмаяни го вдигнаха и продължиха да напредват към надписа, сантиметър по сантиметър, с очи, вперени в тъмната сянка под него. И тримата веднага разбраха от какво е тя и отскочиха, разплисквайки водата.

Госпожа Норис, котката на пазача, висеше на опашката си на скобата на една факла. Беше се вкочанила като камък, с облещени очи.

Тримата не можаха да помръднат няколко секунди. После Рон каза:

- Да се махаме оттук!

- Не трябва ли да се опитаме да направим нещо...

- Слушай какво ти казвам- настоя Рон,- не бива да ни открият тук.

Но беше вече твърде късно. Тътен като от далечна буря им подсказа, че празненството току-що е свършило. От двата края на коридора, в който стояха, проникна тропотът на стотици крака, които изкачваха стълбите, и се разнесе шумната веселба на добре нахранени весели хора. След миг-два учениците нахлуха в коридора.

Приказките, блъсканицата и шумът стихнаха изведнъж, щом първите забелязаха висящата котка. Хари, Рон и Хърмаяни стояха сами в средата на коридора, докато всички наоколо мълчаливо напираха да видят зловещата гледка.

Тогава някой изкрещя в тишината.

- Пазете се, врагове на Наследника! Мътнороди, вие сте следващите!

Беше Драко Малфой. Промъкнал се беше най-отпред на тълпата, студените му очи бяха необичайно оживени, обикновено безкръвното му лице бе пламнало и той се смееше, гледайки увисналата неподвижна котка.

 

 

Глава девета

Надписът на стената

 

Привлечен от виковете на Малфой, Аргус Филч пристигна, пробивайки си път през тълпата с лакти, като викаше:

- Какво става тук? Какво става?

Филч видя Госпожа Норис, закри лицето си в ужас и политна назад.

- Котката ми! Моята котка! Какво се е случило с Госпожа Норис?- крещеше.

А изпъкналите му очи бяха вперени в Хари.

- Ти!- хриптеше той.- Ти! Ти си убил моята котка! Ти си я убил! Аз ще те убия! Ще те...

- Аргус!

Дъмбълдор бе пристигнал заедно с още няколко учители. В следващите секунди той мина бързо покрай Хари, Рон и Хърмаяни и откачи Госпожа Норис от скобата.

- Елате с мен, Аргус- каза той на Филч.- И вие също, Хари Потър, Рон Уизли и Хърмаяни Грейнджър.

Локхарт енергично пристъпи напред.

- Моят кабинет е най-близо, господин директоре, само един етаж по- горе, моля, чувствайте се добре дошли...

- Благодаря ти, Гилдрой!- каза Дъмбълдор.

Смълчаното множество се отдръпна да им стори път. Локхарт, развълнуван и със сериозно изражение, забърза след Дъмбълдор, следван от професор Макгонъгол и Снейп. Като влязоха в сумрачния кабинет на Локхарт, нещо прошумоля и пробяга по стените. Хари видя как няколко от лицата на Локхарт по снимките се скриха, както си бяха с ролки в косите. Истинският Локхарт запали свещите на бюрото си и се отдръпна. Дъмбълдор положи Госпожа Норис на полираната повърхност и започна да я оглежда. Хари, Рон и Хърмаяни си размениха тревожни погледи и се настаниха на столове около кръга светлина.

Върхът на дългия гърбав нос на Дъмбълдор беше само на два-три сантиметра от козината на Госпожа Норис. Той я разглеждаше внимателно през очилата си с форма на полумесец, а дългите му пръсти нежно я натискаха тук- там.

Професор Макгонъгол също се бе навела почти толкова ниско и наблюдаваше с присвити очи. Зад тях наполовина в сянката стоеше изправен Снейп с особено изражение на лицето, сякаш се мъчеше да потисне усмивката си. Локхарт кръжеше наоколо и не спираше да говори:

- Определено е убита от проклятие, навярно трансмутационна магия. Виждал съм резултати от използването й много пъти. Какъв лош късмет, че не съм бил там- знам контрапроклятието, което би спасила котката!

Между бърборенето на Локхарт се чуваха сухите сърцераздирателни ридания на Филч. Той се бе отпуснал в един стол до бюрото, захлупил лицето си с шепи, и не бе в състояние да погледне Госпожа Норис. Колкото и да ненавиждаше Филч, Хари не можеше да не му съчувства, макар и далеч по- малко, отколкото съчувстваше на самия себе си. Ако Дъмбълдор повярваше на Филч, със сигурност щяха да го изключат.

Сега Дъмбълдор мълвеше някакви странни думи и потупваше Госпожа Норис с магическата си пръчка, но нищо не ставаше- тя продължаваше да изглежда като току-що препарирана.

- Спомням си, че нещо доста подобно стана веднъж в Уагадугу в Африка- продължаваше да бърбори Локхарт.- Няколко нападения поред... Цялата история е описана в автобиографията ми. Но аз дадох на населението различни амулети, които веднага разрешиха проблема...

Всички снимки на Локхарт по стените кимаха одобрително, докато той говореше. Само една от тях бе забравила да свали мрежичката от косата си. Най-сетне Дъмбълдор се изправи.

- Тя не е мъртва, Аргус- спокойно каза той.

Локхарт рязко спря да брои убийствата, които бе предотвратил.

- К-как не е мъртва?- заекна Филч, като се опита да погледне между пръстите си Госпожа Норис.- Тогава защо е цялата... скована и неподвижна?

- Вкаменила се е от ужас- обясни Дъмбълдор ("О, така си и помислих!"- веднага заяви Локхарт).- Ала не мога да разбера точно как...

- Питайте него!- кресна Филч, като обърна обляното си в сълзи лице към Хари.

- Никой второкурсник не може да стори това- твърдо възрази Дъмбълдор.

- Необходима е Черна магия от най-усъвършенстван...

- Той е! Той е!- плюеше Филч и подпухналото му лице стана моравочервено.- Нали видяхте какво е написал на стената? Той намери... в кабинета ми... той узна, че не съм... че съм...- и лицето на Филч се изкриви ужасно.- Той знае, че съм безмощен!- успя все пак да каже той.

- Изобщо не съм докосвал Госпожа Норис!- високо каза Хари, колкото и да му беше неудобно, че всички го гледат, включително многото локхартовци по стените.- Дори не знам какво е безмощен.

- Глупости!- озъби се Филч.- Той видя писмото ми от "Маг-експрес"!

- Ако ми позволите да кажа, господин директор- обади се Снейп от сянката и опасенията на Хари се засилиха. Знаеше, че каквото и да каже Снейп, няма да е в негова полза.- Потър и неговите приятели може този път просто да са се оказали на неподходящо място в лош момент- започна професорът, а устните му се извиха в лека иронична усмивка, сякаш сам се съмняваше в думите си.- Но тук има няколко подозрителни обстоятелства. Защо изобщо са се намирали в горния коридор? Защо не са били на празненството за Деня на Вси светии?

Хари, Рон и Хърмаяни се впуснаха да обясняват за честването на Деня на смъртта: "... и там имаше стотици призраци- те ще потвърдят, че бяхме там..."

- А защо след това не се върнахте в залата?- попита Снейп, а в черните му очи засвяткаха пламъчетата на свещите.- Защо сте се качили в този коридор?

Рон и Хърмаяни погледнаха към Хари.

- Защото... защото...- започна Хари и сърцето му биеше с всичка сила. Нещо му подсказваше, че ще прозвучи твърде измислено, ако разкаже, че е преследвал някакъв безплътен глас, чут при това само от него.- Защото бяхме уморени и искахме да си лягаме- каза той.

- Без да сте вечеряли?- продължи Снейп и по изпитото му лице трептеше победоносна усмивка.- Не знаех, че призраците поднасят на гостите си храна, подходяща за живите.

- Ние не бяхме гладни- обяви Рон на висок глас, а стомахът му шумно изкъркори.

Подлата усмивка на Снейп се разля по цялото му лице.

- Смятам, господин директор, че Потър не казва пълната истина- изсъска той.- Предлагам да го лишим от някои привилегии, докато не е готов да ни разкаже всичко. Моето лично мнение е, че трябва да го извадим от отбора по куидич на "Грифиндор", докато реши да бъде откровен.

- Честно казано, Сивиръс- остро се намеси професор Макгонъгол,- не виждам причина да забраним на момчето да играе куидич. Тази котка не е ударена по главата с дръжката на метла. Изобщо нямаме доказателства, че Потър е извършил нещо лошо.

Дъмбълдор гледаше Хари изпитателно. Трепкащият поглед на светлосините му очи караше момчето да се чувства като че го преглеждат на рентген.

- Невинен е до доказване на противното, Сивиръс- твърдо рече той.

Снейп изглеждаше бесен. Също и Филч.

- Моята котка е вкаменена!- крещеше той и очите му щяха да изхвръкнат.- Искам да разбера, че някой е наказан за това!

- Ще можем да й помогнем, Аргус- търпеливо обясни Дъмбълдор.- Мадам Спраут успя да отгледа доста екземпляри мандрагора. Щом пораснат достатъчно, аз ще поръчам отвара, която ще съживи Госпожа Норис.

- Лично аз ще я направя- намеси се Локхарт.- И насън мога да кажа как се смесва лек от мандрагора за съживяване...

- Извинете- ледено каза Снейп,- но ми се струва, че аз съм преподавателят по отвари в това училище.

Настана неловко мълчание.

- Вие можете да си отивате- обърна се Дъмбълдор към Хари, Рон и Хърмаяни.

Те си тръгнаха колкото може по-бързо, но без да тичат. Като се изкачиха един етаж над кабинета на Локхарт, влязоха в първата празна класна стая и тихичко затвориха вратата зад себе си. Хари се взря в помръкналите лица на своите приятели.

- Мислите ли, че трябваше да им кажа за гласа, който чух?

- Не- каза Рон без колебание.- Да чуваш гласове, които никой друг не чува, не е добър знак дори и в магьосническия свят.

Нещо в тона на Рон накара Хари да го попита:

- Но ти ми вярваш, нали?

- Разбира се!- веднага отвърна Рон.- Ама... не можеш да отречеш, че е малко странно...

- Знам, че е странно- съгласи се Хари.- Цялата история е странна. Ами за какво е тоя надпис на стената? "Стаята е отворена"... Това пък какво ли трябва да значи?

- Чакай, нещо се сещам- бавно рече Рон.- Мисля, че някой ми беше разказал историята за някаква тайна стая в "Хогуортс"... Май беше Бил...

- А какво ли е безмощен?- попита Хари.

За негова изненада Рон се изсмя подигравателно, но веднага се овладя.

- Всъщност не е смешно... ама понеже се отнася до Филч...- започн той.- Безмощен е такъв, който е роден в магьосническо семейство, но няма никакви магически сили. Тоест обратното на вълшебник, роден в семейство на мъгъли, само че безмощните са рядкост. Щом Филч се опитва да се учи на магии от кореспондентски курс, сигурно е безмощен. Това обяснява много неща. Например защо толкова много мрази учениците.- Рон се усмихна доволно.- Той просто е озлобен.

Някъде удари часовник.

- Полунощ е- каза Хари.- По-добре да си лягаме, докато не е дошъл Снейп да ни изкара виновни за нещо друго.

 

 * * *

 

През следващите няколко дена се говореше само за покушението срещу Госпожа Норис. Филч поддържаше жив спомена в съзнанието на всички, като обикаляше мястото, където е била нападната котката му, сякаш очакваше злосторникът да се върне. Хари го видя да трие надписа на стената с вълшебния универсален разтворител на петна на госпожа Скауърс, но нямаше никаква полза- думите светеха още по-ярко върху каменната стена. Когато не дежуреше при мястото на престъплението, Филч бродеше със зачервени очи из коридорите и се нахвърляше върху нищо неподозиращи ученици, като се опитваше да им наложи наказание за провинения от рода на "диша шумно" или "изглежда щастлив".

Джини Уизли беше силно разстроена от участта на Госпожа Норис и Рон обясни, че сестра му много обичала котки.

- Ама ти всъщност никога не си се сближавала с Госпожа Норис- успокояваше я Рон.- Честна дума, без нея ни е по-добре.- Устните на Джини затрепериха.- Такива неща не стават често в "Хогуортс"- увери я Рон.- Ще хванат негодника, дето го е извършил, и ще го изхвърлят оттук за нула време. Дано само да успее да вкамени и Филч, преди да напусне училището. Е, шегувам се- побърза да добави Рон, като видя как Джини пребледня.

Случката се отрази и на Хърмаяни. Тя и без това прекарваше много време в четене, но сега вече не правеше нищо друго. Хари и Рон я попитаха какво е намислила, но не можаха да разберат нищо от отговора й и трябваше да чакат чак до следващата сряда, когато нещата се изясниха.

Хари беше задържан след часа по отвари, защото Снейп го беше накарал да стърже кръглите червеи, полепнали по чиновете. След като обядва набързо, той се качи в библиотеката да се срещне с Рон и видя, че насреща му идва Джъстин Финч-Флечли, момчето от "Хафълпаф", с което си говориха в часа по билкология. Хари тъкмо отвори уста да го поздрави, когато Джъстин го видя, рязко се обърна и забързано се отдалечи в обратната посока.

Хари откри Рон в задната част на библиотеката да мери дължината на домашното си по история на магията. Професор Бинс искаше деветдесетсантиметрово съчинение на тема Средновековната асамблея на европейските магьосници.

- Не мога да повярвам, че не ми достигат някакви си двайсет сантиметра!- каза Рон и в яда си хвърли пергамента, който веднага се нави на руло.- А Хърмаяни е написала сто трийсет и пет сантиметра и смята, че това не е достатъчно.

- Къде е тя?- попита Хари, като грабна рулетката да премери своето домашно.

- Някъде тук- каза Рон и посочи към полиците,- търси си друга книга. Май се опитва да прочете цялата библиотека преди Коледа.

Хари разказа на Рон как Джъстин Финч-Флечли е избягал от него.

- Много важно! Според мен той е малко откачен- отсече Рон, като продължи да пише с колкото може по-едри букви.- Тия, дето ги приказваше, колко велик бил Локхарт...

Хърмаяни се появи измежду рафтовете с книги. Изглеждаше ядосана и най- сетне като че ли имаше желание да разговаря с тях.

- Всички екземпляри от "История на "Хогуортс" са взети- каза тя и седна до Хари и Рон.- Списъкът на чакащите е за две седмици напред. Съжалявам, че оставих своята книга вкъщи, но не се събираше в куфара заедно с всичките томове на Локхарт.

- Защо ти е?- попита Хари.

- По същата причина, заради която я търсят всички- каза Хърмаяни,- да прочета легендата за Стаята на тайните.

- Каква е тя?- веднага попита Хари.

- Там е работата, че не мога точно да си спомня- отговори Хърмаяни, като хапеше устните си.- А и не мога да я намеря никъде другаде...

- Хърмаяни, дай да прочета съчинението ти- отчаяно я помоли Рон, като погледна часовника си.

- Няма- отвърна Хърмаяни и изведнъж стана строга.- Имаше десет дена да го напишеш.

- Трябват ми още само пет сантиметра, хайде, моля те...

Звънецът удари. Рон и Хърмаяни тръгнаха към кабинета по история на магията, като продължаваха да се препират.

История на магията беше най-скучният предмет в програмата им. Професор Бинс, който я преподаваше, беше единственият дух бродник сред учителите и най-интересното в часовете му беше, че влизаше в стаята през черната дъска. Древен и съсухрен, според много хора той изобщо не бе забелязал, че е умрял. Просто една сутрин станал да влезе в час и забравил тялото си в едно кресло пред камината в учителската стая. Оттогава навиците му не се бяха променили ни най-малко.

Този час беше по-досаден от всички други досега. Професор Бинс отвори записките си и започна да чете монотонно и неразбираемо като стара прахосмукачка, докато почти всички в класа изпаднаха в дълбок унес и само от време на време се сепваха колкото да запишат някое име или дата, и пак се одрямваха. Той беше говорил около половин час, когато се случи нещо небивало дотогава. Хърмаяни вдигна ръка.

Изненадан, професор Бинс вдигна очи от листовете с убийствено скучната си лекция за Международния конгрес на магьосниците през 1289 година.

- Госпожица... ъъъ...

- Грейнджър, професоре. А бихте ли ни казали нещо за Стаята на тайните?- попита Хърмаяни с ясен глас.

Дийн Томас, който зяпаше през прозореца, изведнъж се стресна от унеса си. Лавендър Браун, която бе захлупила лице върху ръцете си, вдигна глава, а лакътят на Невил се изхлузи от чина.

Професор Бинс запримигва.

- Моят предмет е история на магията- каза той със сухия си хрипкав глас.- Аз боравя с факти, госпожице Грейнджър, а не с митове и легенди.- И професорът се покашля леко, сякаш бе изтървал тебешир, след което продължи:- През септември същата година една подкомисия от магьосници от Сардиния...

Той заекна и спря. Ръката на Хърмаяни пак разсече рязко въздуха.

- Какво има, госпожице Грант?

- Но, сър, нали легендите винаги се основават на факти?

Професор Бинс я гледаше изумен и Хари бе сигурен, че никой ученик, наяве или насън, не го бе прекъсвал никога.

- Амиии...- бавно каза професор Бинс,- да, може и така да се каже... предполагам.- Той се взря в Хърмаяни, сякаш за пръв път вижда ученик на живо.- Обаче легендата, за която говорите, е твърде сензационна, дори абсурдна история...

Вече целият клас следеше всяка дума на професор Бинс. Той се вгледа в лицата, обърнати до едно към него. Тази необичайна проява на интерес напълно го стъписа, реши Хари.

- Е, добре тогава- бавно каза професорът.- Чакайте да си спомня... Стаята на тайните... Както всички знаете, "Хогуортс" е основано преди повече от хиляда години- точната дата не е известна- от четиримата най- велики магьосници на онова време. Четирите дома на училището носят техните имена- Годрик Грифиндор, Хелга Хафълпаф, Роуина Рейвънклоу и Салазар Слидерин. Те заедно построили този замък далеч от любопитните очи на мъгълите, защото в онази епоха обикновените хора се страхували от магиите и магьосниците били подложени на гонения.- Той помълча малко, зареял поглед из стаята, и продължи:- Първите няколко години основателите работели заедно в пълно разбирателство, издирвали младежи, които имали дарба за магии, и ги взимали в замъка да ги образоват. После обаче между тях възникнали разногласия. Разривът между Слидерин и останалите се задълбочил. Слидерин държал на по-строг подбор на приеманите в "Хогуортс" ученици. Той смятал, че магическото изкуство трябва да бъде запазено само за потомствени магьоснически родове. Не бил склонен да приема ученици от мъгълски произход, защото не ги намирал за благонадеждни. Не след дълго между Слидерин и Грифиндор възникнал сериозен спор по този въпрос и Слидерин напуснал училището.- Професор Бинс отново направи пауза, сви устни и заприлича на сбръчкана стара костенурка.- Достоверните исторически източници спират дотук- каза той,- но тези правдиви факти са замъглени от фантастичната легенда за Стаята на тайните. Според нея Слидерин е построил скрита стая в замъка, за която останалите основатели дори не подозирали. Слидерин е запечатал Стаята на тайните така, че никой да не може да я отвори, преди неговият истински наследник да постъпи в училището. Единствено Наследника ще успее да отвори Стаята на тайните и да пусне ужаса отвътре, та да го използва за прочистване на училището от всички онези, които са недостойни да учат за магьосници.

Когато разказът свърши, настана тишина, но това не бе обичайната сънлива тишина, изпълваща часовете на професор Бинс. Във въздуха витаеше тревога и всички го наблюдаваха напрегнато, надявайки се, че ще продължи. Професор Бинс обаче изглеждаше леко отегчен.

- Всичко това са пълни глупости, разбира се- каза той.- Училището многократно е било претърсвано от най-посветените магьосници за следи от такава стая. Тя не съществува. С тази история просто плашат наивниците.

Ръката на Хърмаяни отново беше във въздуха.

- Сър... Какво точно имате предвид с думите "ужаса отвътре"?

- Предполага се, че е някакво чудовище, което само Наследника на Слидерин може да контролира- отвърна професор Бинс със сухия си дрезгав глас.

Учениците се спогледаха тревожно.

- Уверявам ви, такова нещо не съществува- каза пак професор Бинс, като ровеше из записките си.- Няма никаква стая и никакво чудовище.

- Но, сър...- обади се Шеймъс Финигън,- щом Стаята можела да бъде отворена единствено от истинския наследник на Слидерин, никой друг не би могъл да я намери, нали?

- Глупости, О'Флеърти!- каза професор Бинс с вече доста по-строг тон.

- Щом няколко директори и директорки на "Хогуортс" не са открили нищо...

- Но, професоре- чу се тънкото гласче на Парвати Патил,- вероятно трябва да се използва Черна магия за отварянето й...

- Ако един магьосник не използва Черна магия, това не значи, че няма да го направи, ако се налага, госпожице Пенифедър- троснато отвърна професор Бинс.- Повтарям, щом магьосници като Дъмбълдор...

- Може би трябва да си от рода Слидерин, затова Дъмбълдор не е могъл- обади се Дийн Томас, но професор Бинс вече бе загубил търпение.

- Стига толкова!- прекъсна ги той остро.- Това е мит! Стаята не съществува! Няма и следа от доказателство Слидерин да е направил дори и таен шкаф за метли! Съжалявам, че ви разказах тази глупава легенда! А сега, ако нямате нищо против, да се върнем към историята, към солидните достоверни доказуеми факти.

И само след минути класът отново бе потънал в обичайния си унес.

 

 * * *

 

- Винаги съм знаел, че Салазар Слидерин е бил смахнат налудничав старец- каза Рон на Хари и Хърмаяни, докато си пробиваха път с лакти през претъпканите коридори в края на часовете, за да оставят чантите си преди вечеря.- Но не бях чувал, че от него идва цялата тая работа за чистокръвните. Не бих живял в дома с неговото име дори и да ми плащат. Честна дума, ако Разпределителната шапка се беше опитала да ме прати в "Слидерин", щях да се върна с влака обратно вкъщи.

Хърмаяни кимна енергично в знак на съгласие, но Хари не каза нищо. Стомахът му мигновено се беше свил. Той никога не бе казвал на Рон и Хърмаяни, че Разпределителната шапка сериозно обмисляше да го прати в "Слидерин".

Спомняше си, сякаш беше вчера, онзи тъничък гласец, който говореше в ухото му, когато бе нахлупил шапката на главата си предишната година: "Знаеш ли, може да станеш велик, всичко ти е в главата, а "Слидерин" може да те изпроводи по пътя към величието, в това няма съмнение..."

Но Хари, който вече бе чул за лошата слава на дома "Слидерин"- че от него излизат черни магьосници,- отчаяно си мислеше: "Не в "Слидерин"!" И шапката каза: "Е, щом си сигурен... най-добре в "Грифиндор"...

Докато ги носеше тълпата, Колин Крийви мина покрай тях.

- Здравей, Хари!

- Здрасти, Колин!- отвърна Хари машинално.

- Хари... Хари... Едно момче от моя клас разправя, че ти си...

Но Колин беше толкова дребен, че не можеше да устои на напора на множеството, което го отнасяше към Голямата зала. Чуха го само как извика "До скоро, Хари!" и после се изгуби от погледите им.

- Какво ли разправя за теб момчето в класа си?- зачуди се Хърмаяни.

- Че съм Наследника на Слидерин, предполагам- отвърна Хари, а стомахът му съвсем се сви, като си спомни изведнъж как Джъстин Финч-Флечли бе избягал от него по обяд.

- Работата е там, че тук вярват на всичко- каза Рон с възмущение.

Тълпата се разреди и те успяха да се качат по следващото стълбище без проблеми.

- Ти наистина ли вярваш, че Стаята на тайните съществува?- обърна се Рон към Хърмаяни.

- Не знам- отвърна тя и се понамръщи.- Дъмбълдор не успя да съживи Госпожа Норис, което ме кара да мисля, че тя е била нападната от нещо, не съвсем... човешко.

Докато говореха, бяха завили зад един ъгъл и се озоваха в края на същия коридор, където бе станало произшествието. Те спряха да погледнат. Всичко си беше както през онази нощ, само че нямаше вкочанена висяща котка. А срещу стената с надписа "СТАЯТА... Е ОТВОРЕНА" имаше празен стол.

- Там сяда на пост Филч- промърмори Рон.

Те се спогледаха. Коридорът беше безлюден.

- Няма да е лошо да поогледаме наоколо- каза Хари, като пусна чантата си и се смъкна на колене, за да може да пълзи на четири крака и да търси някакви знаци.

- Белези от изгорено- каза той,- има ги на няколко места...

- Ела, погледни тук- каза Хърмаяни.- Това е странно.

Хари стана и отиде отсреща до прозореца, който бе най-близо до надписа на стената.

Хърмаяни му посочи най-горното стъкло, където двайсетина паяка се бяха скупчили и очевидно се бореха да преминат през малка пукнатина в стъклото. Един дълъг сребрист конец висеше като въже, сякаш всички те се бяха покатерили по него в желанието си да излязат навън.

- Виждали ли сте някога паяци да се държат така?- учуди се Хърмаяни.

- Аз не- отвърна Хари.- А ти, Рон?

И той погледна през рамо. Рон беше изостанал много назад и сякаш се бореше с желанието си да избяга.

- Какво има?- попита Хари.

- Ами аз... не мога... да понасям... паяци- напрегнато отвърна Рон.

- Не знаех това- каза Хърмаяни, гледайки Рон с изненада.- Толкова пъти сме използвали паяци за отварите...

- Не ми действат, когато са мъртви- каза Рон, който внимателно оглеждаше навсякъде, но не и към прозореца.- Просто не понасям начина, по който се движат...

Хърмаяни се разсмя.

- Няма нищо смешно- каза Рон яростно.- Ако искаш да знаеш, като бях на три години, Фред превърна моето... моето мече в голям гаден паяк, защото бях счупил неговата метла за игра. И на теб не би ти харесало, както си държиш мечето, изведнъж то да се сдобие с твърде много крака и...

Той млъкна и видимо потрепери. Хърмаяни все още се мъчеше да сдържа смеха си. Хари усети, че е по-добре да сменят темата, и попита:

- Спомняте ли си онази вода на пода? Откъде ли се беше появила? Някой я е избърсал.

- Тук някъде беше- каза Рон, дошъл на себе си дотолкова, че направи няколко крачки покрай стола на Филч и посочи:- Ето пред тази врата.

Той посегна към пиринчената топка, но бързо дръпна ръката си, сякаш бе изгорена.

- Какво има?- попита Хари.

- Не мога да вляза вътре- намуси се Рон,- това е момичешка тоалетна.

- О, Рон, тук няма никой!- каза Хърмаяни, като се приближи до него.- Това е тоалетната, която обитава Стенещата Миртъл. Елате да погледнем.

И без да обръща внимание на големия надпис "Не работи", тя отвори вратата. Това бе най-отблъскващата и най-потискащата тоалетна, в която Хари бе стъпвал досега. Под голямо огледало с пукнатини и петна имаше един ред нащърбени каменни мивки. Подът беше влажен и отразяваше мъждивата светлина от няколко свещи, догарящи в своите гнезда. Дървените врати на кабинките бяха олющени и издраскани, а първата от тях висеше на една от пантите си.

Хърмаяни сложи пръст пред устните си и се запъти към последната кабинка. Като стигна пред нея, извика:

- Здравей, Миртъл, как си?

Хари и Рон надникнаха вътре. Стенещата Миртъл се носеше над казанчето и чоплеше една пъпка на брадичката си.

- Тази тоалетна е за момичета- каза тя, като погледна подозрително Рон и Хари.- Тия двамата не са момичета.

- Не са- съгласи се Хърмаяни.- Просто исках да им покажа колко... ъъъ... е приятно при теб.

И тя махна неопределено към мръсното старо огледало и влажния под.

- Питай я дали е видяла нещо- опита се да каже Хари само с мърдане на устните.

- Какво й шепнеш?- попита Миртъл, вперила поглед в него.

- Нищо- бързо отвърна Хари.- Искахме да попитаме...

- Ще ми се хората да престанат да говорят зад гърба ми- изхленчи Миртъл с глас, задавен от сълзи.- Аз все пак имам чувства, разберете, макар да съм мъртва...

- Миртъл, никой не иска да те обижда- каза Хърмаяни.- Хари просто...

- Никой не искал да ме обижда! Я виж ти!- застена Миртъл.- Моят живот тук винаги е бил толкова жалък, а сега се опитват да съсипят и смъртта ми!

- Искахме да те попитаме дали си виждала нещо странно напоследък- бързо изрече Хърмаяни,- защото една котка е била нападната точно пред входната ти врата в Деня на Вси светии.

- Видя ли някого наблизо през оная нощ?- попита Хари.

- Не съм обърнала внимание- драматично отвърна Миртъл.- Пийвс ме разстрои толкова, че се върнах тук и се опитах да се самоубия. Тогава, разбира се, се сетих, че съм... че съм...

- Вече мъртва- услужливо й подсказа Рон.

Миртъл изхлипа трагично и се вдигна във въздуха. После се завъртя, гмурна се с главата надолу в тоалетната, като ги изпръска целите с вода, и изчезна от погледите им. Ако се съдеше по долитащите хлипания, тя се беше настанила някъде в чупката на тръбите.

Хари и Рон зяпнаха от изненада, но Хърмаяни отегчено вдигна рамене и каза:

- Право да ви кажа, за Миртъл това е вид веселба... Хайде да си вървим.

Хари едва бе успял да затвори вратата след гърлените ридания на Миртъл, когато един силен глас накара и тримата да подскочат.

- РОН!

Пърси Уизли стоеше като закован на последното стъпало, с бляскаща значка на префект и с изражение, което показваше пълен шок.

- Това е момичешка тоалетна!- почти изкрещя той.- Какво търсите...

- Просто оглеждахме- вдигна рамене Рон.- За знаци... нали разбираш.

Пърси се наду и така досущ заприлича на госпожа Уизли, помисли си неволно Хари.

- Веднага... да се махате... оттам...- започна да ги пъди Пърси, приближавайки се към тях и размахвайки ръце.- Не ви ли е грижа какво ще си помислят другите? Промъквате се на това място, докато всички са на вечеря...

- Защо да не може да идваме тук?- запъна се Рон, като спря и впери поглед в Пърси.- Виж какво, ние дори с пръст не сме докосвали тая котка.

- Това казах и аз на Джини- тросна му се Пърси,- но тя се бои, че ще ви изключат. Никога не съм я виждал толкова разстроена, плаче непрекъснато. Защо не помислихте за нея, като виждате, че всички първокурсници са толкова впечатлени от цялата история?

- Теб изобщо не те е грижа за Джини- каза Рон и ушите му пламнаха.- Ти просто се боиш, че заради мен може да не станеш Отличник на "Хогуъртс".

- Отнемам пет точки от "Грифиндор"!- отсече Пърси, като въртеше значката си на префект.- И се надявам да сте си взели поука! Никакви детективски опити, иначе ще пиша на мама!

След това се обърна и се отдалечи, а вратът му бе почервенял като ушите на Рон.

 

 * * *

 

Хари, Рон и Хърмаяни нарочно седнаха колкото може по-далеч от Пърси в общата стая тази вечер. Рон още беше в много лошо настроение и все правеше петна върху домашното си по вълшебство. Като посегна разсеяно към пръчката си да изтрие петната, тя запали пергамента му. Като се напуши почти колкото домашното си, Рон захвърли учебника с класически заклинания за втори курс. За голяма изненада на Хари същото направи и Хърмаяни.

- Кой ли може да бъде?- попита тя спокойно, сякаш продължаваше вече започнат разговор.- Кой ли би искал да изгони всички безмощни и потомците на мъгъли от "Хогуортс"?

- Я да видим- каза Рон, престорено озадачен.- Кой от нашите познати мисли, че потомците на мъгъли са отрепки?

Той погледна към Хърмаяни. Тя отвърна на погледа му и не съвсем убедено каза:

- Ако говориш за Малфой...

- Разбира се, че за него!- каза Рон.- Нали го чу: "Мътнороди, вие те следващите!" Хайде де, стига ти само да погледнеш лицето на този гнусен лъх, за да разбереш, че е точно той....

- Малфой да е Наследника на Слидерин?- скептично попита Хърмаяни.

- Виж семейството му- намеси се Хари, като също затвори учебниците си.- Всички от рода му са учили в "Слидерин", нали все се фука с това. Нищо чудно да са потомци на самия Салазар Слидерин. Само колко е злобен баща му!

- Може от векове да имат ключ от Стаята на тайните!- каза Рон.- И да са го предавали от баща на син.

- Ами...- предпазливо каза Хърмаяни.- Не е изключено...

- Само че как да го докажем?- мрачно попита Хари.

- Сигурно има начин- бавно и с тих глас каза Хърмаяни, хвърляйки бърз поглед към Пърси в другия край на стаята.- Ще бъде, разбира се, много трудно... И опасно, много опасно. Вероятно ще нарушим поне около петдесет училищни правила.

- Е, ако до месец, месец и нещо решиш да ни изясниш, ще се обадиш, нали?- заядливо каза Рон.

- Добре- отвърна Хърмаяни студено.- Трябва да направим следното- да се вмъкнем в общата стая на "Слидерин" и да зададем на Малфой няколко въпроса, без той да разбере, че сме ние.

- Но това е невъзможно!- възкликна Хари, а Рон се изсмя.

- Не, не е- каза Хърмаяни.- Ще ни трябва само малко Многоликова отвара.

- Каква отвара?- попитаха Рон и Хари в един глас.

- Снейп я спомена в час преди няколко седмици.

- Да не мислиш, че няма какво друго да правим в час по отвари, освен да слушаме Снейп!- измърмори Рон.

- Но тази отвара променя външния вид! Само си помислете- можем да се преобразим в трима от слидеринци. Никой няма да знае, че сме ние. Малфой сигурно ще ни каже всичко. Той навярно и сега се фука в общата стая на "Слидерин". Ех, да можехме да го чуем!

- Тая Многоликова отвара ми се струва малко съмнителна- каза Рон и се намръщи.- Ами ако си останем завинаги като трима от "Слидерин"?

- Действието й отслабва след определено време- обясни Хърмаяни и махна с ръка нетърпеливо,- но трудното ще е да се доберем до рецептата. Снейп каза, че я има в книгата, наречена "Свръхсилни отвари", която сигурно е в Недостъпния отдел на библиотеката.

Имаше само един начин да се вземе книга от Недостъпния отдел- необходимо бе писмено разрешение от учител.

- Трудно ще обясним защо искаме тази книга- каза Рон- и да отречем, че ще се опитваме да правим някоя от отварите.

- Предполагам- каза Хърмаяни,- че ако се престорим на много заинтересовани от теорията, може да имаме късмет...

- О, забрави! Никой учител няма да се хване на това- каза Рон.- Трябва да е голям глупак...

 

 

Глава десета

Лудият блъджър

 

След злополучната история с феите професор Локхарт вече не водеше живи примери в клас. Вместо това им четеше откъси от книгите си и понякога изиграваше лично по-драматичните моменти. Обикновено избираше Хари да му помага в тези нагледни уроци, така че досега на Хари му се бе налагало да бъде веднъж обикновен селянин от Трансилвания, когото Локхарт бе изцерил от дърдорковщина, друг път един йети с хрема и трети път- вампир, когото Локхарт бил подредил така, че оттогава се хранел само с маруля.

Още в следващия час по защита срещу Черните изкуства Хари пак беше изкаран пред класа, този път в ролята на върколак. Ако не трябваше на всяка цена да предразположат Локхарт този ден, Хари би отказал.

- На това място надаваш силен вой, Хари... точно така... и тогава, ако щете вярвайте, аз се хвърлих- ето така... съборих го на пода... така... успях да го задържа с едната си ръка, а с другата допрях магическата пръчка до гърлото му... После събрах колкото сила ми беше останала и извърших сложната хомоморфна магия... той нададе жален стон... хайде, Хари... още по- високо... добре... Космите му изчезнаха, зъбите се смалиха и той се превърна отново в човек. Просто, но имаше ефект и... още едно село ще ме помни като героя освободител от непрекъснатия ужас на върколашките набези.

Звънецът удари и Локхарт се изправи.

- За домашно съчинете стихотворение за моята победа над върколака от Уага-Уага! Авторът на най-доброто ще получи екземпляр от "Аз, магьосникът" с автограф.

Учениците започнаха да излизат от стаята, а Хари, Рон и Хърмаяни се събраха в единия ъгъл.

- Готови ли сте?- шепнешком ги попита Хари.

- Чакай да си тръгнат всички- каза нервно Хърмаяни.- Сега...

Тя се приближи до катедрата на Локхарт, като стискаше в ръка лист хартия, а Хари и Рон я следваха плътно.

- Ъъъ... професор Локхарт?- заекна Хърмаяни.- Исках да... да взема тази книга от библиотеката. Просто като допълнително четиво...- И тя протегна листа с леко трепереща ръка.- Само че тя е в Недостъпния отдел, затова ми трябва подписа на преподавател... Сигурна съм, че ще ми помогне да разбера какво точно имате предвид под бавнодействащи отрови във "Ваканция с вещици"...

- А, "Ваканция с вещици"!- каза Локхарт, като взе листа от ръката й и се усмихна широко.- Може би най-любимата ми книга. Хареса ли ти?

- О, да!- каза Хърмаяни много почтително.- Толкова умно... например как залавяте онзи с цедката за чай...

- Ето, едва ли някой ще има нещо против, че съм оказал на най-добрата ученичка от випуска допълнително съдействие- отзивчиво каза Локхарт и измъкна огромно пауново перо.- Да, много е красиво, нали?- каза той, като не изтълкува правилно отвращението по лицето на Рон.- Обикновено го пазя за автографи върху книгите си.

Той надраска върху листа огромен подпис със завъртулки и го върна на Хърмаяни.

- Е, Хари- поде Локхарт, докато Хърмаяни сгъна листа с треперещи пръсти и го пъхна в чантата си.- Утре е първият мач по куидич за сезона, нали? "Грифиндор" срещу "Слидерин", така ли беше? Чувам, че си бил полезен играч. И аз бях търсач навремето. Викаха ме да играя за националния отбор, ала аз предпочетох да посветя живота си на унищожаването на Тъмните сили. Но ако някога ти потрябва малко индивидуална тренировка, веднага ми се обади. Винаги бих се радвал да предам своя опит на по-младите играчи...

Хари издаде някакъв неопределен гърлен звук и хукна след Рон и Хърмаяни.

- Не мога да повярвам!- каза той, когато тримата разглеждаха подписа на бележката.- Той дори не погледна коя книга искаме!

- Защото е празноглавец- каза Рон.- Но какво значение има- нали получихме каквото ни трябваше.

- Той не е празноглавец!- направо изкрещя Хърмаяни, докато почти тичаха към библиотеката.

- Защото ти каза, че си най-добрата ученичка от випуска...

Тримата снишиха гласове, като пристъпиха в приглушената тишина на библиотеката.

Мадам Пинс, библиотекарката, беше кльощава раздразнителна жена, която приличаше на недохранен хищник.

- "Свръхсилни отвари" ли?- повтори тя с недоверие, докато се опитваше да вземе листа от Хърмаяни, но момичето не го пускаше.

- Дали не бих могла да го задържа?- попита то плахо.

- О, не се занасяй!- каза Рон, дръпна бележката от ръцете й и я даде на мадам Пинс.- Ще ти вземем друг автограф. Локхарт ще си сложи подписа върху всяко нещо, което се застои на едно място достатъчно дълго.

Мадам Пинс вдигна листа към светлината, сякаш решена да открие някаква фалшификация, но той издържа проверката. Тя се запъти нанякъде между високите рафтове и след няколко минути се върна, като носеше голяма, почти плесенясала книга. Хърмаяни почтително я пъхна в чантата си и тримата напуснаха библиотеката, мъчейки се да не вървят твърде бързо, нито да изглеждат твърде виновни.

 

 * * *

 

Пет минути по-късно те вече се бяха затворили в повредената тоалетна на Стенещата Миртъл. Хърмаяни бе надделяла над възраженията на Рон, изтъквайки, че това е последното място, където би отишъл някой здравомислещ, така че спокойствието им беше гарантирано. Стенещата Миртъл плачеше шумно в своята кабинка, но нито те й обръщаха внимание, нито тя на тях.

Хърмаяни разгърна внимателно книгата и тримата се скупчиха над страниците с петна от влага. От пръв поглед ставаше ясно защо е била поставена в Недостъпния отдел. За ефекта на някои от отварите бе твърде страшно дори само да се помисли, а имаше и няколко доста неприятни илюстрации, между които една на мъж, обърнат като че ли с вътрешностите навън, и друга- на вещица, от чиято глава бяха поникнали няколко допълнителни чифта ръце.

- Ето тук!- развълнува се Хърмаяни, като намери страницата с Многоликова отвара.

Тя бе илюстрирана с рисунки на хора в процеса на преобразяването им в други хора. Хари искрено се надяваше, че силната болка, изписана по лицата им, е плод на въображението на художника.

- Това е най-сложната отвара, за която съм чувала- каза Хърмаяни, като прегледа рецептата.- Крилца от златоочица, пиявици, речни водорасли ипача трева- мърмореше тя, прокарвайки пръсти надолу по списъка на съставките.- Е, тези са лесни, има ги в ученическия шкаф, можем да си вземем. Ооох, вижте това- стрит рог от двурог... Откъде ли ще го намерим?... Ситно нарязана кожа от дървесна змия... друга сложна задача... и, разбира се, частица от онзи, в когото искаме да се преобразим.

- Какво каза?- рязко попита Рон.- Какво значи това- в когото искаме да се преобразим? Няма да вкуся нищо, което съдържа нокти от краката на Краб...

Хърмаяни продължи, сякаш не го бе чула.

- Засега няма нужда да се тревожиш, тъй като тази съставка се добавя последна.

Рон се обърна мълчаливо към Хари, който имаше друга грижа.

- Имаш ли представа колко много неща ще трябва да откраднем, Хърмаяни? Нарязана кожа от дървесна змия... Със сигурност я няма в ученическия шкаф. Какво ще правим? Личните запаси на Снейп ли ще нападаме? Не съм сигурен, че ще успеем...

Хърмаяни затръшна книгата.

- Е, щом вие двамата искате да се измъкнете, чудесно- каза тя, а по страните й се появиха яркорозови петна и очите й грееха по-силно от друг път.- Аз съм тази, която не обича да нарушава правила. Пак аз съм тази, която мисли, че да се заплашват ученици с мъгълско потекло е много по-лошо от сваряването на една трудна отвара. Но щом не искате да разберем дали е Малфой, отивам веднага при Мадам Пинс и й връщам книгата.

- И през ум не ми е минавало, че ти ще ни увещаваш да нарушаваме правила- каза Рон.- Добре, ще го направим. Но без ноктите, ясно?

- Ама колко време ще ни е нужно все пак?- попита Хари, докато Хърмаяни, вече по-спокойна, отново разгърна книгата.

- Тъй като речните водорасли се събират по пълнолуние, а крилцата от златоочица трябва да се варят двайсет и един дни... мисля, че... отварата ще е готова до един месец, ако успеем да намерим съставките.

- Цял месец?- викна Рон.- Дотогава Малфой може да нападне половината от родените в мъгълски семейства!- Ала щом очите на Хърмаяни отново се присвиха застрашително, той побърза да добави:- По-добър план обаче нямаме, така че- пълен напред, казвам аз!

Но докато Хърмаяни проверяваше дали пътят за изтеглянето им от тоалетната е чист, Рон прошепна на Хари:

- Много по-лесно би било утре да събориш Малфой от метлата му.

 

 * * *

 

В събота сутринта Хари се събуди рано, но остана да лежи и да си мисли за предстоящия мач по куидич. Беше неспокоен, особено като си представеше какво би казал Ууд, ако "Грифиндор" загуби, и как ще играят срещу отбор, яхнал най-бързите метли, които можеха да се купят със злато. Никога не бе имал толкова силно желание да победи "Слидерин". След като лежа около половин час със свит от притеснение стомах, Хари стана, облече се и отиде рано в Голямата зала да закуси. Там завари съотборниците си, скупчени край дългата празна маса, с напрегнати лица и почти без да разговарят.

Като наближи единайсет часа, цялото училище се отправи към куидичното игрище. Беше мъглив и дъждовен ден с буря, стаена във въздуха. Когато Рон и Хърмаяни пристигнаха забързани да пожелаят на Хари успех, той тъкмо влизаше в съблекалнята. Всички от отбора облякоха яркочервените грифиндорски екипи и седнаха да слушат обичайното напътствено слово на Ууд преди мача.

- "Слидерин" имат по-добри метли от нас- започна той- и никой не го отрича. Но ние имаме по-добри играчи върху метлите. Ние тренирахме по- усилено от тях, летяхме при всякакво време... ("Съвсем вярно- измърмори Джордж Уизли,- не ми е изсъхвал гърбът на фланелката от август") Ще ги накараме да проклинат деня, в който са допуснали това малко нищожество Малфой да си купи място в техния отбор.

И като дишаше тежко от вълнение, Ууд се обърна към Хари:

- На теб се пада, Хари, да им докажеш, че за един търсач не е достатъчно само да има богат баща. Грабни снича преди Малфой или умри, защото днес трябва да спечелим!

- И не се притеснявай- добави Фред, като му намигна.

Като излязоха на игрището, ги посрещна силна врява, но насърчителните възгласи надделяваха, защото "Рейвънклоу" и "Хафълпаф" също искаха да видят "Слидерин" победени. Слидеринците в тълпата не останаха по-назад със своите дюдюкания и съскания. Мадам Хууч, учителката по куидич, накара Флинт и Ууд да си стиснат ръцете, което те направиха малко по-силно, отколкото бе необходимо, разменяйки си заплашителни погледи.

- Започвате при сигнала на свирката- каза мадам Хууч.- Три... две... едно...

Подтиквани от рева на тълпата, четиринайсет играчи се вдигнаха към оловното небе. Хари летеше най-високо от всички и се взираше за снича.

- Как е там, белязания?- извика Малфой, набирайки рязко височина, за да се изфука със скоростта на метлата си.

Хари нямаше време да отговори. В същия момент към него се бе засилил тежък черен блъджър, който мина на милиметър покрай главата му и даже му разроши косата.

- На косъм беше, Хари!- каза Джордж, прелитайки покрай него с бухалка, готов да върне блъджъра на слидеринци.

Хари видя как Джордж силно удари блъджъра към Ейдриън Пюси. Ала блъджърът сам смени посоката си по средата на пътя и отново се насочи към Хари. Той бързо се сниши, за да го избегне, а Джордж успя да го запрати силно към Малфой. Но блъджърът отново зави като бумеранг и пак се устреми към главата на Хари.

Рязко увеличавайки скоростта си, Хари полетя към другия край на игрището. Чуваше как блъджърът свисти зад него. Какво ли ставаше? Блъджърите нямаха навик да се занимават само с един играч- тяхната задача беше да се опитват да свалят колкото може повече хора...

Фред Уизли чакаше блъджъра в другия край. Хари се наведе, Фред замахна към блъджъра с всички сила и той бе запратен встрани.

- Успяхме!- израдва се Фред, но грешеше.

Привлечен сякаш от магнит, блъджърът отново се насочи към Хари и той бе принуден да се понесе с пълна скорост.

Започна да вали. Хари усети по лицето си тежки капки, които замъглиха стъклата на очилата му. Нямаше представа какъв е резултатът от мача, докато не чу коментатора Лий Джордън да казва: "Води "Слидерин" с шейсет точки на нула."

По-добрите метли на слидеринци явно даваха преимущество, а лудият блъджър от своя страна правеше каквото може, за да свали Хари от въздуха. Фред и Джордж сега летяха толкова плътно от двете му страни, че Хари не можеше да види нищо, освен размаханите им ръце, и нямаше никакъв шанс дори да забележи снича, камо ли да го улови.

- Някой... сигурно е... правил нещо... на този блъджър- изръмжа Фред и замахна с всички сили с бухалката си, щом топката отново се засили да удари Хари.

- Имаме нужда от почивка- отвърна Джордж.

Той се опита да даде сигнал на Ууд и в същото време попречи на блъджъра да счупи носа на Хари. Очевидно Ууд го разбра, защото се разнесе свирката на мадам Хууч и Хари, Фред и Джордж се насочиха към земята, опитвайки се все още да избегнат побеснелия блъджър.

- Какво става?- попита ги Ууд, когато всички от отбора на "Грифиндор" се скупчиха заедно, докато слидеринците в тълпата им се подиграваха.- Ще ни смажат! Фред, Джордж, къде бяхте, докато тоя блъджър пречеше на Анджелина да уцели?

- Бяхме десетина метра над нея, за да попречим на другия блъджър да убие Хари, Оливър- отвърна Джордж ядовито.- Някой го е омагьосал, не оставя Хари на мира и през цялата игра не се е насочил към никого другиго. Сигурно слидеринци са му направили нещо.

- Но блъджърите бяха заключени в кабинета на мадам Хууч от последната ни тренировка насам, а тогава им нямаше нищо...- разтревожено обясни Ууд.

Към тях вече крачеше мадам Хууч. Зад гърба й Хари видя как слидеринци злорадстваха и сочеха към него.

- Слушайте- каза Хари, докато тя се приближаваше,- ако продължавате и двамата да хвърчите около мен, ще мога да уловя снича само ако той случайно се пъхне в ръкава ми. Затова се върнете при другите в отбора и ме оставете да се оправям с това чудо, както мога.

- Не се инати- възрази му Фред.- Топката може да ти счупи главата.

Ууд местеше поглед от Хари към братята Уизли.

- Това е лудост, Оливър!- намеси се гневно Алиша Спинет.- Как ще оставите Хари да се бори сам с такова нещо! Нека да поискаме разследване...

- Спрем ли играта сега, ще загубим мача!- каза Хари.- Няма да се дадем на слидеринци само заради някакъв си полудял блъджър, я!

- Ти си виновен за всичко- сърдито се обърна Джордж към Оливър Ууд.- "Грабни снича или умри"- що за глупост беше да му казваш това!

Мадам Хууч вече беше при тях.

- Готови ли сте да започваме играта?- обърна се тя към Ууд.

Ууд погледна към Хари и усети неговата решимост.

- Добре- каза той.- Фред, Джордж, нали чухте какво ви каза Хари? Той ще се заеме сам с блъджъра.

Дъждът се бе усилил. Щом мадам Хууч даде сигнал със свирката си, Хари се отблъсна силно нагоре и веднага чу зловещото свистене на блъджъра зад себе си. Все по-високо и по-високо се издигаше Хари, правеше лупинги и завои, извиваше спирали, летеше на зигзаг и в кръг. Леко зашеметен, той все пак си отваряше широко очите. Капките дъжд се разливаха по очилата и влизаха в ноздрите му, когато увисваше с главата надолу, за да избегне поредното шеметно засилване на блъджъра. Чуваше как учениците долу се смеят и знаеше, че сигурно изглежда много глупаво, но полуделият блъджър бе тежък и не можеше да променя посоката си бързо като него.

Постепенно Хари започна да обикаля като въртележка покрай целия стадион, взирайки се през сребристата завеса от дъжд към головите стълбове на грифиндорци, където Ейдриън Пюси се опитваше да се промъкне покрай Ууд...

По новото изсвистяване край ухото си Хари разбра, че блъджърът пак го е отминал на косъм, извъртя се и полетя в обратната посока.

- За балета ли тренираш, а, Потър?- изкрещя му Малфой, когато Хари бе принуден много смешно да се завърти, за да избегне блъджъра.

После се опита да се отдалечи от него, ала той го догони на метър и нещо и когато се обърна да хвърли пълен с омраза поглед към Малфой, Хари видя златния снич. Той се рееше на десетина сантиметра над лявото ухо на Малфой, който не го забелязваше, защото в този миг се подиграваше на Хари.

Един мъчително дълъг момент Хари остана да виси неподвижно, като не смееше да се засили към Малфой, за да не погледне и той нагоре и да забележи снича.

БАМММ!

Беше стоял една секунда повече. Блъджърът най-сетне го уцели- удари го право в лакътя и Хари усети как ръката му се счупи. Полузаслепен, замаян от пронизващата болка, той се хлъзна по мократа от дъжда метла, като все още я стискаше с единия си сгънат крак, ала дясната му ръка висеше безпомощно покрай тялото. Блъджърът се носеше отново към него, този път явно за да го атакува в лицето. Хари успя да се извърти и да му се изплъзне, а във вцепененото му съзнание имаше само една мисъл: да стигне до Малфой!

През мъглата от дъжд и болка той се устреми към трепкащото ухилено лице под себе си и видя как очите на Малфой се разшириха от ужас- той бе помислил, че Хари го напада.

- Какво искаш да...- опита се да каже той и се накани да бяга.

Хари пусна и другата си ръка от дръжката и замахна рязко. Усети как пръстите му се свиват върху студения снич и вече се крепеше на метлата само с крака, а тълпата крещеше, докато той се носеше право надолу, напрягайки всички сили да не припадне.

Разплиска калта, когато се строполи с тъп удар и се изтърколи от метлата. Ръката му висеше под много странен ъгъл. През стрелите на болката до него стигаха сякаш от много далеч викове и свирене с уста. Цялото му внимание в момента бе насочено към снича в здравата му ръка.

- Аха- каза си тихо,- победихме...- И загуби съзнание.

 

 * * *

 

Когато дойде на себе си, все още лежеше на игрището и дъждовните капки продължаваха да падат по лицето му, а някой се бе навел над него.

- О, не, точно вие не!- простена Хари.

- Не знае какво говори- обяви Локхарт на висок глас пред тревожната тълпа грифиндорци, напираща около двамата.- Не се тревожи, Хари, ей сега ще ти оправя ръката.

- Не!- възропта Хари.- Искам си я такава, благодаря...

Опита се да седне, но болката беше страхотна. Наблизо чу твърде познато щракване.

- Не искам да ме снимаш така, Колин- високо каза той.

- Лежи си, Хари- успокояващо му говореше Локхарт.- Това е съвсем проста магия, която съм правил безброй пъти.

- Нека да отида направо в болничното крило- протестираше Хари през стиснати зъби.

- По-добре да отиде, професоре- намеси се омацаният с кал Ууд, който не можеше да сдържи доволната си усмивка, независимо че търсачът на отбора му бе ранен.- Забележително го улови, Хари, направо драматично, бих казал! Това беше най-добрата ти игра досега!

През гората от крака около себе си Хари забеляза как Фред и Джордж Уизли се мъчеха да натикат полуделия блъджър в една кутия. Той все още яростно се съпротивяваше.

- Отдръпнете се- нареди Локхарт, докато навиваше ръкавите на одеждата си с цвят на нефрит.

- Не... недейте...- немощно се молеше Хари, но Локхарт вече размахваше пръчката си и миг по-късно я насочи към ръката му.

Особено и неприятно усещане започна да пълзи от рамото надолу към върховете на пръстите му. Струваше му се, че изпомпват въздух от ръката му. Той дори и не смееше да погледне какво става. Беше затворил очи и извърнал глава, ала най-лошите му страхове се отприщиха, когато хората над него ахнаха, а Колин Крийви започна да щрака като луд. Ръката вече не го болеше, но изобщо не я чувстваше...

- Тюх...- каза Локхарт.- Е, да, случва се понякога. Важното е обаче, че костите вече не са счупени. Това трябва да се има предвид. Така че, Хари, добери се някак до болничното крило... Господин Уизли, госпожица Грейнджър, бихте ли го придружили?... Там Мадам Помфри ще те... ъъъ... пооправи малко.

Като се изправи на крака, Хари усети, че се накланя на една страна. Пое си дълбоко въздух и погледна надолу. От онова, което видя, едва не загуби отново съзнание.

Изпод одеждите му стърчеше нещо като дебела гумена ръкавица с цвета на собствената му кожа. Опита се да си размърда пръстите, но нищо не стана.

Локхарт не беше оправил счупените кости на Хари. Просто бе направил така, че да изчезнат.

Мадам Помфри изобщо не остана във възторг от това.

- Трябваше да дойдеш направо при мен!- възмущаваше се тя, вдигайки жалкия безжизнен остатък от онова, което само допреди половин час беше действаща ръка.- Мога да заздравя кости за секунда, но да ги накарам да пораснат отново...

- Ще успеете, нали?- попита Хари с отчаяние в гласа.

- Разбира се, че ще успея, но ще бъде болезнено- мрачно каза Мадам Помфри и хвърли на Хари една пижама.- Трябва да останеш и през нощта...

Хърмаяни чакаше пред завесата, опъната около леглото на Хари, докато Рон му помагаше да облече пижамата. Доста време им отне да напъхат обезкостената ръка в ръкава.

- Как можеш още да държиш на Локхарт, Хърмаяни?- подвикна й Рон през завесата, докато измъкваше меките пръсти на Хари през маншета на пижамата.- Ако Хари искаше обезкостяване, щеше да си каже.

- Всеки може да направи грешка- упорстваше Хърмаяни.- Пък и не боли вече, нали, Хари?

- Не- отвърна Хари,- но просто я няма.

Той се хвърли на леглото и остатъкът от ръката му се залюля безцелно. Хърмаяни и Мадам Помфри се появиха иззад завесата. Старшата сестра носеше голяма, пълна с нещо бутилка с етикет "КОСТРАСТ".

- Чака те тежка нощ- каза тя и наля от течността в голяма чаша.- Неприятна работа е да ти растат кости повторно.

Неприятно беше и изпиването на "КОСТРАСТ". Течността изгори устата и гърлото на Хари, докато я поглъщаше, и предизвика кашляне и давене. Като не спираше да мърмори срещу опасните спортове и несръчните учители, Мадам Помфри се оттегли, оставяйки Рон и Хърмаяни да помогнат на Хари.

- Ама все пак победихме, а!- каза Рон и на лицето му цъфна широка усмивка.- Само как го сграбчи! А лицето на Малфой изглеждаше... като че ли е готов да убива!

- Искам да знам какво е направил с оня блъджър- мрачно каза Хърмаяни.

- Ще добавим и това към списъка от въпроси, които ще му зададем, като изпием Многоликовата отвара- каза Хари и се отпусна назад върху възглавниците.- Надявам се тя да има по-добър вкус от това тук...

- Дори с частиците от слидеринци вътре? Ти майтапиш ли се?- каза Рон.

В този момент вратата на болничното отделение се отвори с трясък. Кални и подгизнали, останалите играчи от грифиндорския отбор пристигаха на посещение при Хари.

- Невероятно летене, Хари!- каза му Джордж.- Токущо чух как Маркъс Флинт крещи на Малфой, че сничът бил над главата му, а той не го бил забелязал. Драко не изглеждаше особено доволен.

Бяха донесли кексчета, бонбони и бутилки сок от тиква, наобиколиха леглото на Хари и тъкмо се приготвиха да си устроят хубавичка веселба, когато Мадам Помфри връхлетя и се разкрещя:

- Това момче има нужда от почивка, трябва да му пораснат отново трийсет и три кости! Вън! ВЪН!

И Хари остана сам, без нищо, което да отвлича вниманието му от пронизващите болки в безжизнената ръка.

 

 * * *

 

Няколко часа по-късно той се събуди внезапно в непрогледния мрак и тихо изстена от болка- усещаше ръката си като напълнена с големи трески. За миг си помисли, че от това се е събудил. Но после с ужас установи, че в тъмното някой попива челото му с кърпа.

- Махни се!- провикна се той, ала веднага смени тона:- Доби!

Домашното духче бе вперило в Хари изпъкналите си като топки за тенис очи. По дългия му остър нос се спускаше една-единствена сълза.

- Хари Потър се върнал на училище- тъжно шепнеше той.- Доби разправяше ли, разправяше на Хари Потър... Ах, господарю, защо не послушахте Доби? Защо Хари Потър не се върна у дома, след като изпусна влака?

Устните на Доби затрепераха и Хари бе обзет от внезапно съмнение.

- Ти ли... го направи?- бавно попита той.- Ти ли направи така, че бариерата да ни спре?

- Точно така, сър- отвърна Доби, кимайки енергично с глава, а ушите му клепаха.- Доби се скрил, очаквал Хари Потър и запечатал входа и после Доби гладил ръцете си с ютията...- И той показа на Хари десетте си дълги бинтовани пръста.- Но Доби не го било грижа за това, сър, защото той мислел, че Хари Потър е на сигурно място, и дори не подозирал, че Хари Потър ще стигне до училището по друг начин.

През цялото време той се люлееше напред-назад, клатейки грозната си глава.

- Доби останал толкова смаян, като чул как Хари Потър се върнал в училище, че дори изгорил вечерята на господаря си! Такъв бой Доби не бил ял дотогава, сър...

Хари се отпусна върху възглавниците си.

- Заради теб едва не ни изгониха с Рон- разгневи се той.- По-добре изчезвай, преди да ми пораснат костите, че да не те цапардосам.

Доби вяло се усмихна.

- Доби е свикнал със заплахи, сър. Доби ги получава по пет пъти на ден вкъщи.

Той изсекна носа си в ъгълчето на мърлявата калъфка за възглавница, с която беше облечен. Видът му бе толкова трогателен, че Хари усети как гневът му се изпарява дори против волята му.

- Защо носиш това нещо, Доби?- полюбопитства той.

- Това ли, сър?- запита Доби, подръпвайки калъфката.- Това е знак за робското положение на домашния дух, сър. Доби може да бъде освободен само ако господарите му подарят дрехи. Но семейството много внимава да не даде на Доби дори и един чорап, сър, защото тогава той би бил свободен да напусне къщата им завинаги.

Доби изтри плувналите в очите му сълзи и каза внезапно:

- Хари Потър трябва да си върви у дома! Доби мислеше, че неговият блъджър ще е достатъчен да...

- Твоят блъджър ли?- попита Хари и почувства как гневът отново го обзема.- Какво значи твоят блъджър? Ти ли накара тоя блъджър да се опитва да ме убие?

- Не да ви убие, сър, никога!- каза Доби шокиран.- Доби искал да спаси живота на Хари Потър. По-добре да го изпратят у дома тежко ранен, отколкото да остане тук, сър. Доби само искал Хари Потър да бъде ранен, за да го изпратят в къщи.

- Ооо, това ли било?- разгневи се Хари.- И предполагам, няма да ми кажеш защо всъщност искаше да ме изпратят у дома на парчета.

- Ах, само да знаеше Хари Потър!- простена Доби и нови сълзи покапаха по парцаливата му калъфка.- Да знаеше само какво означава той за нас- низшите, поробените, незабележимите в магьосническия свят! Доби си спомня как беше, когато Онзи-който-не-бива-да-се-назовава бе на върха на мощта си, сър. Ние, домашните духчета, бяхме третирани като паразити. Към Доби все още се отнасят така, сър- призна той, избърсвайки лице във възглавницата.- Но общо взето, сър, животът на другите като мен се подобри, откакто вие, сър, надвихте Онзи-който-не-бива... Хари Потър оживя и силата на Черния лорд бе прекършена. И отново настъпи утро, сър, а Хари Потър грееше като лъч на надеждата за онези от нас, които мислеха, че Черния лорд няма никога да се махне, сър... А ето че сега в "Хогуортс" ще се случват ужасни неща и дори може би вече се случват. Доби не може да остави Хари Потър тук, щом историята ще се повтаря, след като Стаята на тайните отново е отворена...

Доби замръзна от ужас, грабна каната за вода от шкафчето до леглото и се прасна с нея по главата, след което изчезна. Но само след секунда се покатери отново на леглото, а очите му гледаха кръстосано и той си мърмореше: "Лош Доби, много лош Доби!"

- Значи наистина има Стая на тайните- прошепна Хари.- И... как каза ти... била отваряна и преди ли? Разкажи ми, Доби!- Той хвана ръката на духчето, когато то отново посегна към каната за вода.- Та аз не съм роден от мъгъли, защо да е опасна Стаята за мен?

- А, сър, не питайте повече, не питайте повече бедния Доби!- заекна духчето с оцъклени в мрака очи.- Тъмни дела се готвят наоколо, но Хари Потър не бива да е тук, когато се случат. Вървете си у дома, Хари Потър! Вървете си. Хари Потър не бива да се намесва в това, сър, много е опасно...

- Но кой е той, Доби?- попита Хари, като държеше здраво китката на Доби, за да не се удря с каната.- Кой я е отворил сега? А кой я е отворил предишния път?

- Доби не може, сър. Доби не може, Доби не бива да казва!- пискаше духчето.- Вървете си вкъщи, Хари Потър, вървете си вкъщи!

- Никъде няма да ходя!- ядовито каза Хари.- Моя много добра приятелка е родена от мъгъли. Тя първа ще пострада, ако Стаята наистина е отворена...

- Хари Потър рискува живота си за приятелите си!- простена Доби в жалостив екстаз.- Какво благородство! Каква доблест! Но той трябва да се спаси, трябва... Хари Потър не бива да...

Внезапно Доби замръзна, а ушите му като на прилеп потрепераха. И Хари долови нещо. По коридора вън се чуваха стъпки.

- Доби трябва да изчезва!- едва чуто каза духчето в ужас. После се разнесе силен пукот и юмрукът на Хари, който се сви, остана празен. Той се облегна назад и впери очи в тъмната врата на болничното отделение, към която се приближаваха стъпките.

В следващия момент Дъмбълдор влезе заднишком в спалнята по дълъг вълнен халат и с шапчица. Държеше от единия край нещо като статуя. Секунда по-късно се появи и професор Макгонъгол с краката на статуята. Двамата заедно качиха товара си на едно легло.

- Доведете Мадам Помфри- прошепна Дъмбълдор на професор Макгонъгол, бързо мина покрай долния край на леглото на Хари и излезе.

Хари лежеше неподвижно и се преструваше, че спи. Чу тревожни гласове и после професор Макгонъгол пак се появи, следвана непосредствено от Мадам Помфри, която нав