Опит за животопис на Magister Ludi Йозеф Кнехт заедно с неговите съчинения
Издаден от Херман Хесе



На странствалите из Изтока


Играта на стъклени перли
Опит за общопонятно въведение в историята й


… non entia enim licet quodammodo levibusque hominibus facilius atque incuriosius verbis reddere quam entia, vermumtamen pio diligentique rerum scriptori plane aliter res se habet: nihil tantum repugnat ne verbis illustretur, at nihil adeo necesse est ante hominum oculus proponere ut certas quasdam res, quas res, quas esse neque probari potest, quae contra eo ipso, quodpii diligentesque viri illas quasi ut entia tractant, enti nascendique facultati paulunum appropinquant.

Albertus Secundus
Stract. de cristall. ed. Clangor et Collof. lib. I, cap. 28


В ръкописния превод на Йозеф Кнехт:

… и нека лекомислените смятат, че в известно отношение несъществуващото се предава с думи по-лесно, отколкото съществуващото, но все пак за благочестивия и добросъвестен летописец е точно обратното: нищо не е толкова неподатливо на словесно описание и за нищо не е по-необходимо да бъде видяно с човешки очи, отколкото нещата, чието съществуване нито е доказуемо, нито е вероятно, които обаче тъкмо с това, че благочестиви и добросъвестни люде ги разглеждат донякъде като съществуващи, се приближават, с една крачка към битието и възможността да бъдат родени.


Намерението ни е в този труд да съхраним малкото, което успяхме да издирим за житието на Йозеф Кнехт, на Ludi Magister Josephus III*, както бива наричан в архивите на играта на стъклени перли. Не затваряме очи пред обстоятелството, че опитът ни донякъде влиза, или поне така изглежда, в противоречие с господстващите закони и обичаи на духовния живот. Нали тъкмо заличаването на индивидуалното, възможното включване на отделната личност в йерархията на възпитателните инстанции и на науките е един от висшите принципи на нашия духовен живот. И този принцип, сам дълголетна традиция, е прилаган толкова широко, че днес изобщо е трудно, понякога невъзможно, да се открият подробности от биографиите или характерите на отделни лица, служили славно на споменатата йерархия; в твърде много от случаите вече не могат да се установят дори личните имена. Но към особеностите на духовния живот на нашата провинция спада и това, че в йерархическата му структура се съдържа идеалът за анонимност и той плътно се приближава до осъществяването на този идеал.
[* Магистър на играта Йозеф III (лат.). — Б.пр.]
И ако въпреки всичко бяхме настоятелни в опитите си да установим нещо за живота на Ludi Magister Josephus III и да нахвърлим и очертаем картината на неговата индивидуалност, то го правехме не от култ към личността или неподчинение на обичаите, а, напротив, както и вярваме, само в смисъла на дълг към истината и науката. Стара е мисълта: колкото по-рязко и непреклонно формулираме една теза, толкова по-неудържимо тя предизвиква антитеза. Одобряваме и почитаме идеите, в чиято основа е положена анонимността на нашите власти и на духовния ни живот. Ала един поглед към предисторията на този живот, именно към развитието на играта на стъклени перли, ни показва необоримо, че всяка фаза на еволюция, всяко обновяване, всяка промяна, всеки важен прелом, независимо дали се тълкуват като напредване или запазване на съществуващото, неотменно ни показват наистина не своя единствен и същински вдъхновител, но все пак неговия най-ясен образ тъкмо в лицето на онзи, който въвежда промяната, става оръдие на преобразяването и усъвършенстването.
Несъмнено нашето днешно разбиране за личност се отличава много от понятието, което в далечни времена са си създали биографи и историци. За тях и особено за авторите, живели в епохи, когато склонността към биографичното е силно изразена, изглежда, така би могло да се каже, същественото в личността е било това, което се отклонява от нормата или я разчупва, неповторимото, да, често направо патологичното, докато ние, съвременните хора, заговаряме за значителна личност едва тогава, когато срещнем човек, комуто се е удало без странности или каквото и да е оригиналничене, по възможност най-съвършено да включи своето „аз“ в общността и по възможност най-съвършено да служи на свръхличното. Вгледаме ли се по-внимателно, ще видим, че още древността познава този идеал: например образът на „мъдрите“ или „съвършените“ у старите китайци или идеалът на Сократовото учение за добродетелта едва се различава от нашия днешен идеал; подобни принципи са познавали и някои големи духовни организации като Римската църква по времето на най-великото си могъщество и не един от най-именитите й представители като свети Тома Аквински ни изглежда, подобно на ранногръцките скулптури, по-скоро съвършен образ на един тип, отколкото на отделна личност. Във всеки случай по времето преди реформацията на духовния живот, която започва в двадесетото столетие и чиито наследници сме ние, този истински древен идеал е почти изчезнал. Учудваме се, когато в биографиите от онова време открием подробен разказ за това, колко братя и сестри е имал героят или какви душевни рани и белези са му оставили раздялата с детството, пубертета, борбата за признание и търсенето на любов. Нас, съвременните хора, не ни интересува патологичното, нито семейната история, ни половият живот, храносмилането и сънят на един герой; не дори и духовната му предистория, за нас не е особено важно и формирането му под влияние на любими занимания и четива. Приемаме за герой и достоен за необикновен интерес само оня, който по природа и чрез възпитание е в състояние почти изцяло да претопи личността си в нейната йерархическа функция и все пак, без да загуби силната си, свежа, удивителна импулсивност, която придава аромата и стойността на индивида. И ако между личност и йерархия възникнат конфликти, то тъкмо тези конфликти ние разглеждаме като пробен камък за величината на личността. Колкото малко сме съгласни с бунтовника, когото силни влечения и страсти тласкат да скъса с реда, толкова достопочтено намираме възпоминанието за жертвата, за истински трагичното.
И ни се струва, че само по отношение на героя, на този действително образцов човек, е позволен и естествен интересът към личността, името, облика и жеста, защото и в най-съвършената йерархия, и в най-изрядната организация в никакъв случай не виждаме машинерия от мъртви, сами по себе си безжизнени части, а дишащо тяло, съставено й оживено от органи, всеки от които си има особитост и свобода и е свързан с чудото на живота. В този смисъл полагахме усилия да съберем вести за битието на Йозеф Кнехт, майстора на играта на стъклените перли, и особено всичко написано от него, сдобихме се с много от ръкописите му, които смятаме, че заслужават да бъдат прочетени.
Положително това, което имаме да споделим за живота и личността на Кнехт, е частично или напълно известно за членовете на ордена, и особено за играчите на стъклени перли, и по тази причина насочваме нашия труд не само към споменатия кръг, а се надяваме да намерим отзивчиви читатели и далеч отвъд него.
За оня по-тесен кръг книгата ни не се нуждае от въведение и тълкование. Но тъй като все пак желаем житието и съчиненията на нашия герой да имат читатели и извън ордена, падна ни се малко тежката задача за подстъп към нея да сложим кратко, лесно разбираемо въведение в смисъла и историята на играта на стъклени перли. Подчертаваме, че това въведение е и се стреми да бъде лесно разбираемо, то в никакъв случай няма претенцията да пояснява обсъжданите в самия орден въпроси за проблематиката на играта и нейната история. Скоро не ще настане време за едно обективно изложение по тази тема.
И тъй, от нас не бива да се очаква пълна история и теория на играта на стъклени перли, днес това дело не би било по силите и на по-достойни и по-умели автори. Тази задача остава за по-късни времена, в случай че още преди да настъпят, не изчезнат изворите, както и духовните предпоставки за това. Разбира се, нашият труд още по-малко трябва да бъде учебник по играта на стъклени перли, такъв никога няма да се създаде. Правилата за тази игра на игрите се изучават не другояче, а по обичайния предписан път, който отнема няколко години, но никой от посветените не би имал интерес някога да направи по-лесно усвояването им.
Правилата, езикът от знаци и граматиката на играта представляват един вид високоразвит таен език, в който участват много науки и изкуства, главно обаче математиката и музиката (респективно музикознанието), а тя е в състояние да изрази и съотнесе съдържанието и постиженията на почти всички науки. Следователно играта на стъклени перли е игра с всички идеи и ценности на нашата култура, тя играе с тях, както, да речем, художникът е можел да играе с багрите от своята палитра по време на разцвета на изкуството. С всичко възникнало в творческите столетия на човечеството като открития, познания, възвишени идеи, произведения на изкуството, което следващите периоди на научни размишления са извели в понятия и превърнали в интелектуално богатство, с целия този неизмерим материал от духовни ценности играчът на стъклени перли борави както органистът с органа и този инструмент е едва ли не невъобразимо съвършен, неговите клавиши и педали докосват целия духовен космос, регистрите му са почти безброй, теоретически с този инструмент в играта може да се възпроизведе цялото духовно съдържание на света. Всички клавиши, педали и регистри са вече определени и всъщност сега само теоретически са възможни промени в техния брой и ред, опити за усъвършенстването им: обогатяването на езика на играта, като се въвеждат нови съдържания, е под възможно най-строгия контрол на върховното й ръководство. Напротив, вътре в тази непоклатима структура или, за да не се отклоняваме от нашия образ, в сложната механика на гигантския орган за отделния играч е открит цял свят от възможности и съчетания и е почти невероятно сред хиляда строго проведени игри едва две да си приличат, и то само външно. Дори ако стане тъй, че някога случайно двама играчи внесат в съдържанието на своята игра един и същ малък тематичен избор, то техните две игри могат да изглеждат и протичат съвършено различно по начин на мислене, характер, настроение и майсторство на изпълнителя.
В края на краищата зависи напълно от желанието на историка докъде да върне назад във времето наченките и предисторията на играта на стъклени перли. Защото като всяка голяма идея и тя всъщност няма начало, а винаги е съществувала като идея. Намираме я като идея, предчувствие и въжделение, подготвена още през далечни столетия, примерно у Питагор, после при залеза на античната култура в кръговете на елинистичния гностицизъм, не по-малко и при древните китайци и пак отново при върховете на арабско-мавританския духовен живот, а по-нататък следата на нейната предистория води през схоластиката и хуманизма към математическите академии на седемнадесети и осемнадесети век, чак до философията на романтизма и руините писмена от вълшебните сънища на Новалис. В основата на всяко движение на духа към идеалната цел на една Universitas Literarum*, на всяка платоновска академия, всяко общуване на един духовен елит, всяка стъпка за сближаване на точните и хуманитарните науки, на всеки опит за примирение между наука и изкуство или наука и религия лежи същата вечна идея, която за нас доби израз в играта на стъклени перли. Без съмнение мислители като Абелар, Лайбниц и Хегел познават мечтата вселената на духа да бъде обхваната в концентрична система и живата красота на духовното и на изкуството да се обедини с магическата формулираща сила на точните науки. Във времето, когато музиката и математиката почти едновременно преживяват класически разцвет, не са рядкост взаимното обогатяване и дружеските отношения помежду им. А две столетия по-рано у Николай Кузански откриваме мисли със същите веяния. „Духът приема формата на потенциалност, за да измери всичко по нея и абсолютната необходимост, за да мери всичко чрез единството и простотата, както прави бог, и необходимостта от свързване, тъй че всичко да се мери според своеобразието му, накрая той се формира като детерминирана потенциалност, за да измери всичко по отношение на своето съществуване, но по-нататък духът измерва и символично чрез сравнение, както когато си служи с числата и геометричните фигури и се отнася към тях като към символи.“ Впрочем не само тази мисъл на Николай Кузански изглежда насочена едва ли не към нашата игра или отговаря и тласка въображението в почти същата линия, както и нейните мисловни игри; у него могат да се открият повече, дори много подобни съзвучия. И любовта му към математиката, и неговата способност и удоволствието да прилага фигури и аксиоми от Евклидовата геометрия като пояснителни символи към теолого-философски понятия видимо стоят твърде близо до характера на играта, а понякога дори неговият своеобразен латински (заемките от който нерядко са свободно измислени, но при това не биха могли да бъдат тълкувани неправилно от знаещия латински език) напомня за волногъвкавата пластичност на играта.
[* Целокупност, всеобщност на науките (лат.). — Б.пр.]
И с не по-малко право, както показва и мотото на изложението ни, към праотците на играта на стъклени перли принадлежи и Albertus Secundus. Допускаме, без да можем да подкрепим това с цитати, че идеята за играта е владеела и ония просветени музиканти на шестнадесетото, седемнадесетото и осемнадесетото столетие, които в основата на музикалните си композиции поставят математически съждения. Тук-там в древните писания човек се натъква на легенди за мъдри магически игри, измислени и играни от учени, монаси или при благосклонни към духовното владетелски дворове, например под формата на шах, чиито фигури и полета, освен обичайните, са имали и тайни значения. Общоизвестни са, разбира се, и ония мълви, приказки и сказания от младенчеството на всички култури, които приписват на музиката — свръх всичко, което притежава като изкуство — и силата да завладява души и народи, превръщат я в тайна владетелка и законодателка на хората и техните държави. От древен Китай чак до легендите на гърците има своята роля мисълта за идеален небесен живот на хората при хегемония на музиката. С този култ към музиката („все в нови образи ни среща тук на пението тайнствената сила“ — Новалис) е най-съкровено свързана и играта на стъклени перли.
И макар сега да откриваме идеята за играта като вечна, съществувала винаги и развивала се дълго преди нейното създаване, въпреки това появата й в познатата ни форма има своя история, за чиито най-важни етапи ще се опитаме да разкажем немногословно.
Духовното движение, плод на което между другото са възникването на ордена и играта на стъклени перли, води началото си от историческия период, който, след основополагащите проучвания на литературния историк Плиний Цигенхалс, носи изкованото от него наименование „епоха на вестникарските литературни притурки“. Такива названия са хубави, но опасни и постоянно ни подлагат на изкушението да оценим погрешно някое от състоянията на човешкия живот в миналото, и все пак тази епоха в никакъв случай не е лишена от дух, нито пък е духовно бедна. Но тя, така изглежда според Цигенхалс, едва ли е знаела какво да прави със своя дух или нещо повече, не е умеела да отреди на духа мястото и функцията, които му се полагат в овладяването на живота и управлението на държавата. Откровено казано, ние познаваме онази епоха твърде зле, макар тя да е почвата, върху която израства всичко, което днес представлява нашият духовен живот. Според Цигенхалс тя е била в особен мащаб „бюргерска“, епоха — привърженица на един необятен индивидуализъм, и ако ние, за да загатнем духа й, привеждаме някои нейни черти по изложението на Цигенхалс, то знаем със сигурност поне това, че тези черти не са измислени, значително пресилени или обрисувани неправдиво, защото големият изследовател ги е подкрепил с безброй литературни и други документи. Присъединяваме се към учения, който досега е единственият, посветил сериозно проучване на „епохата на вестникарските литературни притурки“, и при това не забравяме, че е лесно и глупаво да бърчим нос пред заблудите или лошите обичаи от далечни времена.
Към края на Средновековието духовният живот в Европа видимо имал две големи тенденции: освобождаване на мисълта и вярата от каквото и да е авторитетно влияние, следователно борба на чувстващия се независим и пълнолетен разум срещу господството на Римската църква и, от друга страна, тайното, но страстно домогване до узаконяване на тази свобода, до един нов, произтичащ от него самия и адекватен нему авторитет. Обобщавайки, можем да кажем: в своята цялост духът спечелил тази често чудно противоречива борба за две поначало срещуположни цели. Дали извоюваното е равностойно на безбройните изкупления, дали днешният ред на нашия духовен живот е съвършен и ще трае ли достатъчно дълго, та всички страдания, гърчове и извращения — от съдебните разправи с еретиците и кладите до съдбите на многото „гении“, завършили с безумие или самоубийство — да се видят като смислени жертви, не ни е позволено да питаме. Историята е отминала, без значение е била ли е добра и по-добре ли би било да я нямаше, а и дали бихме могли да признаем „смисъла“ й. Така са отшумели и ония борби за „свобода“ на духа и тъкмо в късната „епоха на вестникарските литературни притурки“ са довели до това, че всъщност духът на дело е изпитал една нечувана и за самия него вече непоносима свобода, като превъзмогнал напълно църковното настойничество и отчасти държавното, но все пак без още да е намерил закон, формулиран и зачитан от самия него, истински нов авторитет и законност. Примерите за опозоряване, унижаване, продажност и самоотречение на духа в онова време, разказани от Цигенхалс, в значителната си част са наистина удивителни.
Трябва да признаем, че не сме в състояние да дадем недвусмислена дефиниция на произведенията, по които назоваваме епохата, именно на вестникарските литературни притурки. Както изглежда, те са били създавани с милиони като особено популярна част от материята на всекидневната преса и представляват главната духовна храна на жадните за знания читатели, разказват или по-скоро „бъбрят“ за хиляди предмети на познанието и както изглежда, по-умните сред техните автори често се надсмиват на собственото си творение, поне Цигенхалс признава, че се е натъкнал на голям брой такива работи, които той, понеже иначе те биха били съвсем непонятни, е склонен да тълкува като изтънчена самоирония на авторите им. Напълно е възможно в тези статии, произвеждани по индустриален метод, да има много ирония и самоирония, за чието разбиране първо трябва да се намери ключ. Производителите на тези суетни занимавки отчасти принадлежали към редакциите на вестниците, отчасти били „свободни“ писатели, дори често ги наричат поети, но изглежда, че мнозина от тях са се числели към съсловието на учените, били са известни преподаватели във висши училища. Предпочитаното съдържание на такива статии били анекдотите из живота на прочути мъже и жени и тяхната кореспонденция, те можели да бъдат озаглавени „Фридрих Ницше и женската мода в 1870“ или „Любимите ястия на композитора Росини“, или „Ролята на стайните кученца в живота на куртизанките“ и тям подобни. Освен това хората обичали псевдоисторически наблюдения върху актуални теми за разговор на заможните, примерно „Мечтата за получаване на злато по изкуствен път през вековете“, или „Опитите за химико-физическо въздействие върху времето“ и стотици неща от този род. Когато четем приведените от Цигенхалс заглавия на подобни статийки, то недоумяваме, по-малко поради обстоятелството, че е имало хора, които са ги поглъщали като всекидневно четиво, и много повече от това, че автори с име, ранг и добра професионална подготовка са помагали, според характерния израз, „да се обслужва огромното потребление на незначителни занимателни писания“, между другото от израза проличава и тогавашното отношение на човека към машината. От време на време ставали много популярни, на това Цигенхалс посвещава цяла глава, интервютата с видни личности върху злободневни въпроси, при което например именити химици или пианисти виртуози се изказвали за политиката, известни артисти, танцьори, гимнастици, летци, а и поети — за изгодите или несгодите на ергенството, за вероятните причини на финансовите кризи и все от тоя род. Единственото, което се целяло, било да се свържат познати имена с нашумялата в момента тема, у Цигенхалс могат да се намерят доста поразителни примери, той привежда стотици. Както се каза, вероятно в цялото това усърдие се примесвал и голям дял ирония, може би дори демонична, отчаяна ирония, ние много трудно бихме могли да вникнем в нея; но от широките слоеве на населението, което, изглежда, четяло с удивителна любов всички тия гротескни неща, тогава без съмнение те били възприемани с наивна сериозност. Ако някоя прочута картина сменяла собственика си, скъпоценен ръкопис бил продаван на търг, изгарял вековен замък или потомък на стар благороднически род се замесвал в някакъв скандал, от много хиляди подлистници читателите узнавали не само факти, но още същия или през следните дни получавали купища анекдотичен, исторически, психологически, еротичен и друг материал върху ключовата за дадено време тема, за всяко събитие на деня се изливал поток от усърдни писания и поднасянето, подборът и обосновката на всички тези съобщения носят печата на бързо и безотговорно произвежданата стока за масово потребление. Освен това към литературните притурки спадали, така поне изглежда, и някои игри, към които подтиквала самата четяща публика и чрез които се ускорявало прехранването й с познавателен материал, това разкрива една обширна бележка на Цигенхалс върху чудатата тема „кръстословици“. Тогава хиляди и хиляди хора, които в огромната си част вършели тежка работа и водели труден живот, в свободното си време седели над квадрати и кръстове от букви, чиито празнини запълвали по известни правила. Ще се предпазим да не разглеждаме това само в светлината на смешното или налудничавото, ще се въздържим и от присмех. Хората с техните детски игри на ребуси и забавно четиво в никакъв случай не били безобидни деца или жадни за наслади феакейци, напротив, те стояли, обзети от страх, сред политически, стопански и морални кипежи и сътресения, водили многобройни ужасни войни, и междуособни, и техните малки познавателни игри не били просто мили безсмислени детинщини, а отговаряли на една дълбока потребност — да затворят очи и да избягат от неразрешените проблеми и страховитите предчувствия за гибел в един по възможност най-безобиден илюзорен свят. Те търпеливо се учели да карат автомобили, да овладяват трудни игри на карти и мечтателно се посвещавали на решаването на кръстословици, защото стояли почти беззащитни пред смъртта, страха, болката; религиите вече не им давали утеха, а духът — съвет. Те, които четели толкова много статии и слушали сказки, не си позволявали да жертват време и усилия, за да надвият страха, да се преборят с ужаса си пред смъртта, живуркали си, тръпнейки, и не вярвали в никакво утре.
Четели се и реферати, накратко трябва да поговорим и за тази благородна разновидност на литературната притурка. Специалисти, както и духовни обирджии, предлагали на бюргерите от онова време, които още много държели на ограбеното от някогашния си смисъл понятие образование, освен статийки и голям брой реферати не само като тържествени речи при особени случаи, но в дива конкуренция и в невъобразимо количество. Тогава жителят на средноголемия град или жена му поне веднъж в седмицата можели да слушат реферати, а в огромните градове почти всеки ден; в тях им поднасяли теоретически знания по някаква тема: за произведения на изкуството, за поети, учени, изследователи, пътешественици; реферати, при които слушателите оставали съвсем пасивни, но мълком се предполагало у тях някакво отношение към съдържанието, някакви предварителни познания и подготовка, способност да ги възприемат, без това в повечето случаи действително да било така. Тогава имало и забавни, темпераментни или изпълнени с остроумия реферати например за Гьоте, как в син фрак слиза от пощенската кола и съблазнява щрасбургските или вецларските момичета; за арабската култура, при което безредно, сякаш в чаша за зарове се въртели думи от интелектуалната мода и всеки се радвал, ако поне приблизително отгатнел една от тях. Слушали реферати за поети, чиито произведения никога не били чели, а и не мислели да четат, присъствали при показ на изображения посредством прожекционни апарати и се борели също както в литературните притурки на вестниците с поток от откъслечни, лишени от смисъла им образователни стойности и отломки от знания. Накъсо, вече се възправяли плътно пред онова ужасно обезценяване на словото, предизвикало първоначално тайно, и в съвсем малки кръгове, героично-аскетическо насрещно течение, което скоро след това станало открито и могъщо и дало начало на нова самоовладяност и достойнство на духа.
Несигурността и цялата лъжовност на духовния живот в онова време, в някои отношения той все пак показвал енергия и величие, ние, днешните хора, тълкуваме като симптом на ужаса, обзел духа, когато в края на една епоха на привидни победи и благополучие той изведнъж се намерил лице в лице с пълното разорение: страшна материална нужда, време на политически и военни бури и най-неочаквано избуяло недоверие към себе си, към собствената сила и достойнство, дори към личното съществуване. Но и при това в оня период на гибелна настроеност се появили още някои много високи духовни постижения, между другото, и наченките на една наука за музиката, на която сме благодарни наследници. Колкото е лесно произволно взети отрези от миналото да се подредят красиво и смислено в световната истории, толкова всяко съвремие е неспособно да потърси собственото си място; тогава, при бързото приземяване на духовните стремежи и постижения до едно съвсем скромно равнище, именно сред хората на духа се разпространили ужасна несигурност и отчаяние. Тъкмо в този момент открили (още от времето на Ницше тук и там има предчувствия за това откритие), че младостта и творческият период на нашата култура са отминали, че са настъпили старост и вечерен здрач, и това изведнъж почувствано от всички и от мнозина рязко изразено прозрение хвърля светлина върху толкова много заплашителни белези на времето: опустошително механизиране на живота, дълбоко падение на морала, безверие у народите, притворство в изкуството. И както в онази чудна китайска приказка зазвучала „музиката на залеза“, десетилетия трептенето й замирало постепенно подобно дълго ехтящ бас на орган, прониквало като корупция в училищата, списанията, академиите, просмуквало се като меланхолия и душевна болест у повечето художници и критици на времето, на които още гледали сериозно, вилнеело като дива и дилетантска свръхпродукция във всички изкуства. Проявявали различно отношение към този вече нахлул враг, той не можел да бъде прогонен със заклинания. Горчивата истина била схващана мълком и понасяна стоически, така постъпвали някои от най-добрите хора. Опитвали да я представят за лъжа, в добавка и литературните вестители на учението за залеза на културата предлагали места, открити за атака; освен това, който подемал борба срещу вдъхващите страх пророци, намирал отклик и влияел на бюргерите, защото на тях им изглеждало не по-малко дръзко и непоносимо, културата, която до вчера мислели, че притежават и с която така се гордеели, вече изобщо да не съществува, обичаното образование, обичаното изкуство повече да не е истинско образование и истинско изкуство, отколкото внезапните инфлации на парите и революциите като заплаха за капиталите им. Съществувало още едно, цинично отношение към разпространеното настроение за гибел, отивали да танцуват и обявявали за старомодна глупост всяка грижа за бъдещето, в прочувствени писания пеели за близкия край на изкуството, науката, езика, с някакво сладострастие на самоубийци в света на забавното четиво, който сами си създали от хартия, установявали пълна деморализация на духа, инфлация на понятията и се държали така, като че ли с цинично спокойствие или вакханско въодушевление наблюдавали как загиват не просто изкуството, духът, нравите, честността, а Европа и дори „светът“. Добрите хора били завладени от един мълчаливо сърдит, лошите — от злорад песимизъм; първо трябвало да се разруши всичко отживяло и чрез политиката и войната да се извърши известно преустройство на света и морала, преди културата да бъде способна за действително самонаблюдение и отново да заеме мястото си.
Все пак тази култура не изживяла преходните десетилетия в сън, а тъкмо по време на упадъка и привидното й самоотричане чрез художници, професори и писачи за литературните притурки в съвестта на отделни личности тя стигнала до най-зорко бдение и самопроверка. Още в разцвета на вестникарските литературни притурки навред имало личности или малки групи, решени да останат верни на духа и с всички сили да спасят за бъднините едно ядро от добри традиции, благонравие, методичност и интелектуална съвест. Днес, доколкото тези процеси могат да бъдат опознати, изглежда, че самопроверката, опомнянето и съзнателната съпротива срещу разрухата са протичали главно в две линии. Творческата съвест на учените се спасявала в изследванията и методите на историята на музиката, тъй като тази наука точно тогава си пробивала път, а в света на вестникарските литературни притурки два завоювали си известност кръжеца създали елитен, образцово чист и добросъвестен метод за работа. И сякаш съдбата пожелала утешително да приветства малочислената смела кохорта, тъкмо в най-мрачното време станало онова прелестно чудо, само по себе си случайност, но въздействащо като божествено потвърждение — намирането на единадесет ръкописа на Йохан Себастиан Бах, принадлежали някога на сина му Фридеман! Втора точка на съпротивата срещу израждането бил съюзът на ония, които странствали из Изтока, чиито братя залягали не толкова на интелектуалното, колкото на душевното целомъдрие, грижели се за благочестието и страхопочитанието — от тази страна нашата днешна форма на грижа за духа и играта на стъклени перли получава важни подтици, главно що се отнася до чистата съзерцателност. Странствалите из Изтока имат дял и за новите възгледи, проникнали в сърцевината на нашата култура и възможностите за по-нататъшното й съществуване по-малко чрез научно-аналитичните постижения и повече чрез способността си, почиваща върху старите тайни упражнения за магическо проникване в далечни времена и състояния на духа. Сред тях се намирали примерно музиканти и певци, които уверявали, че притежават способността да изпълняват музика от по-ранни епохи в съвършената й първозданна чистота, да речем, музикална творба от хиляда и шестстотин или хиляда шестстотин и петдесета година, да свирят и пеят тъй, сякаш още били непознати всички придошли по-късно моди, изтънченост, виртуозност. Това било по времето, когато всички занимаващи се с музика били обзети от търсаческата страст за динамика и сравнения и заради изпълнението и „тълкуването“ на диригентите почти забравили музиката, нечувано, разправя се, че когато оркестър от странствали из Изтока за пръв път изпълнил публично сюита от времето преди Хендел съвсем без кресчендо и декресчендо, с наивитета и целомъдрието на друго време и друг свят, част от слушателите не схванали нищо, а други се заслушали и мислели, че за пръв път в живота си чуват музика. Един от братството построил в съюзния салон между Бремгартен и Марбио орган, точно такъв, какъвто Йохан Себастиян Бах би поръчал да му направят, ако имал средства и възможност за това. Създателят на органа, по принцип, валиден още тогава за братството, запазил в тайна своето име, се нарекъл Зилберман като предшественика си от осемнайсетото столетие.
С това ние се приближаваме до изворите, от които е възникнало нашето днешно понятие за култура. Между най-важните били: най-младата от науките — историята на музиката и музикалната естетика, освен тях и последвалият наскоро разцвет на математиката, към всичко добавила капка елей мъдростта на странствалите из Изтока в най-тясна връзка с новото схващане и осмисляне на музиката, с онова колкото бодро, толкова и отчаяно, смело отношение към проблема за възрастта на културата.
Би било безполезно да говорим тук много за това, тези неща са известни всекиму. Най-важното постижение от тази нова нагласа, нещо повече, нова структура на културния процес, бил един, отиващ много далеч отказ от създаването на художествени произведения, постепенното избавяне на хората на духа от светския водовъртеж и не по-малко важното, цветът на всички успехи — играта на стъклени перли.
При възникването на играта върху нея упражнило най-голямото въобразимо влияние задълбочаването на музикознанието, настъпило още наскоро след хиляда и деветстотната година, в най-бурния разцвет на вестникарските литературни притурки. Ние, наследниците на тази наука, сме убедени, че познаваме по-добре, а в известен смисъл дори и разбираме по-добре, музиката на големите творчески столетия, особено от седемнадесети и осемнадесети век, отколкото хората от всички предишни епохи (включително и епохата на класическата музика). Естествено ние, потомците, се отнасяме към класическата музика коренно различно от хората, живели в творческите епохи: нашата одухотворена и невинаги достатъчно свободна от тъгата на примирението почит към истинската музика се отличава напълно от прелестната наивна радост при музикалните занимания в ония времена; склонни сме да им завиждаме като на по-щастливи, колкото пъти заради самата музика забравим състоянията и съдбите, на които я дължим. Вече от поколения, както става почти през цялото двадесето столетие, ние виждаме голямото и трайно постижение на културния период, който лежи между края на Средновековието и нашето време не във философията или в поезията, а в математиката и музиката. Откакто, поне най-общо, се отказахме да се състезаваме по творчество с нявгашните поколения, откакто скъсахме и с култа и надмощието на хармоничното и на чисто чувствената динамика в музицирането, господствала в течение на две столетия при музикалните изпълнения от времето на Бетховен и появата на романтизма — вярваме, че виждаме картината на културата, чиито наследници сме, по-чиста и поточна, разбира се, по свой начин, по нашия нетворчески, епигонски, но почтителен начин. Вече не познаваме нищо от разгулната творческа наслада на ония времена, за нас е почти неразбираема пиеса как в петнадесетото и шестнадесетото столетие музикалните стилове са могли толкова дълго да съхранят неизменна чистота, как сред гигантската маса на създадената тогава музика явно изобщо не може да се намери нищо лошо, как още в осемнадесетото столетие, столетието на начеващата дегенерация, лумва фойерверк от стилове, моди и школи, бързопреходни, сияйни, със съзнание за достойнство, но ние вярваме, че в това, което днес наричаме класическа музика, сме познали тайната, духа, добродетелта и благочестието на нявгашните поколения и сме ги взели за образец. Днес например не държим особено или никак на теологията и религиозната култура от осемнадесетия век или на философията на Просвещението, но в кантатите, пасионите и прелюдиите на Бах виждаме последното извисяване на християнската култура.
Всъщност отношението на нашата култура към музиката има още един прастар и високо почитан образец, на който играчите на стъклени перли засвидетелстват голямо уважение. Спомняме си, че в приказната страна на китайските „древни императори“ на музиката била отредена водеща роля в светския и духовен живот, благосъстоянието на музиката се отъждествявало с благосъстоянието на културата и морала, дори на империята, а диригентите трябвало строго да бдят за съхраняването и чистотата на „древните тоналности“. Замирала ли музиката, това било сигурен признак за залез на управлението и държавата. И поетите разправят страшни приказки за забранените, дяволски и отблъскващи небето тоналности, например тоналността на Цин Шан и Цин Цъ, „музиката на гибелта“, при чието греховно подемане в императорския палат небето веднага притъмняло, стените затреперали и рухнали, погълнали владетел и царство. Вместо много други думи на древни автори ще приведем тук няколко откъса от главата за музиката в „Пролет и есен“ на Лю Бу-уей:
„Произходът на музиката е твърде далечен. Тя възниква от отмереността и се корени във великото единно начало. Великото единно начало създава два полюса; двата полюса дават силата на тъмното и светлото.
Когато в света цари мир, когато всички неща са в покой и в превращенията си всички следват своя предводител, тогава музиката може да бъде съвършена. Ако страстите и ламтежите не вървят по неверни пътища, тогава музиката може да се усъвършенства. Съвършената музика има своите извори. Тя се поражда от равновесието. Равновесието се поражда от справедливостта, справедливостта — от смисъла на света. Затова за музиката можем да говорим само с човек, разбрал смисъла на света.
Музиката се крепи на хармонията между небе и земя, на съзвучието между мрачно и светло. Държавите, които клонят към заник, и хората, узрели за гибел, разбира се, също имат своя музика, но тяхната музика не е ведра. Затова: колкото по-крещяща е музиката, толкова по-меланхолични стават хората, толкова по-застрашена бива страната, толкова по-дълбоко потъва владетелят. По този начин чезне и същината на музиката.
Това, което всички свети владетели са ценели в музиката, е нейната ведрост. Тираните Дзуе и Джоу Цин държали на крещящата музика. Те смятали силните звуци за красиви и въздействието им върху масите за интересно. Стремели се към нови и странни звукови ефекти, към тонове, още нечувани от никое ухо; тези тонове се мъчели да се надвишат взаимно и прекрачвали мярка и цел.
Причината за упадъка на държавата Чжоу е в откриването на магическата музика. Такава една музика е достатъчно шумна, но в действителност много далеч от музикалната същина. И тъй като се е отдалечила от същината на истинската музика, не е ведра. А щом музиката не е ведра, то народът мърмори и на живота се нанася ущърб. Всичко това става, защото не се разбира същината на музиката и се търсят само крещящите звукови ефекти.
Затова пък музиката на благополучните векове е спокойна и ведра и управлението им — сдържано. Музиката на една тревожна епоха е неспокойна и мрачна, управлението й — погрешно. Музиката на една залязваща държава е прочувствена и тъжна, а управлението й — застрашено.“
Изразите на този китаец ни насочват и сега твърде определено към произхода и същинския, почти забравен смисъл на всяка музика. В праисторическите времена подобно на танца и всяко друго изкуство музиката била вълшебно средство, едно от старите и узаконени средства на магията. Започвайки с ритъма (пляскане с ръце, потропване, чукане с дърво, най-ранно изкуство на ударни инструменти), тя била силно и изпитано средство да „настрои“ веднага неколцина или цяло мнозинство, да приведе в еднакъв ритъм тяхното дишане, пулсирането на сърцата и състоянието на душите, да им вдъхне смелост за призив и заклинание на вечните сили, за танц, надпревара, завоевателен набег, свещенодействие. И тази първична, праначална, чиста и свръхмогъща същност, същността на вълшебството, музиката съхранила много, много по-дълго, отколкото другите изкуства, спомняме си големия брой изказвания на историци и поети върху музиката, от гърците до Гьотевата новела. На практика маршът и танцът никога не са губили значението си. Но нека се върнем отново към истинската ни тема!
За наченките на играта на стъклени перли ще разкажем накратко и най-същественото. Тя възникнала, както ни се струва, едновременно в Германия и Англия и в двете страни като упражнение за ония малки групи музиколози и музиканти, които работели и учели в новите музикално-теоретически кръжоци. И ако се сравни началното състояние на играта с по-късното и днешното, ще се види, че те не си приличат напълно, сякаш се сравнява нотно писмо от времето преди хиляда и петстотната година и неговите примитивни нотни знаци, между които липсват дори чертичките, отделящи всеки такт, с партитура от осемнадесетото столетие или дори с някоя от деветнадесетото, с объркващото множество съкращения, които обозначават динамиката, темпа, фразировката и тъй нататък и често превръщат отпечатването на такива партитури в тежък технически проблем.
Първоначално играта не била нищо повече от остроумно упражнение за паметта и комбинативните способности, увлякла студенти и музиканти, и вече се каза, играела се както в Англия, така и в Германия още преди да бъде „открита“ тук, във Висшето музикално училище на Кьолн, и да получи името, което носи и до днес, след толкова много поколения, макар че отдавна няма нищо общо със стъклените перли. С тези перли си служил откривателят й — Бастиан Перо от Калв, един малко чудат, но умен, общителен и обичащ хората музиковед; вместо букви, цифри, музикални ноти или други графични знаци Перо, който впрочем оставил и една студия върху „Разцвет и упадък на контрапункта“, заварил в кьолнския кръжец една сравнително добре развита от учащите се игра: те се обръщали един към друг, обявявайки в съкратени формули популярни мотиви от своята дисциплина или началото на класически композиции, при което призованият трябвало да отговори с продължение на творбата, а още по-добре в по-висока или по-ниска тоналност, или пък в контрастираща антитема. Това било упражнение на паметта и способността за импровизиране (както, макар и не закрепено в теоретически формули, се практикувало при свирене на чембало, лютня, флейта или при пеене), допуска се, че било широко въведено сред усърдно изучаващите музика и контрапункт по времето на Щютц, Пахелбел и Бах. Бастиан Перо, любител на заниманията с различни занаяти, който собственоръчно направил много пиана и клавесини по образеца на старите и най-вероятно се числял към странствалите из Изтока и за когото още се носи мълвата, че умеел да свири на цигулка по стария, след хиляда и осемстотната година забравен начин, с високо извит лък и ръчно регулиране на дължината му, та Перо, по образеца на простото детско сметало с топки, направил рамка с няколко десетки телове, а на тях нанизал стъклени перли с различна големина, форма и цвят. Теловете отговаряли на нотните линии, перлите на нотните стойности и тъй нататък, така със стъклени перли той претворявал музикални цитати или измислени теми, променял, преобразявал и транспонирал, развивал ги и ги противопоставял. Това било, що се отнасяло до техническата страна, наистина една играчка, но тя се харесала на учениците, възпроизвеждали я, станала мода, също и в Англия известно време музикалните упражнения се водели по този примитивно-прелестен начин. И както толкова често, и тук едно дълговечно и многозначително дело получило името си от преходно странично нещо. Това, в което по-късно се превърнала играта за участниците в кръжеца и нанизаните с перли телове на Перо, и до днес носи станалото вече широко известно име игра на стъклени перли.
Виждаме две-три десетилетия по-късно играта позагубила от известността си сред студентите по музика, но затова пък подета от математиците и за дълго време от нейната история остава характерно, че тя винаги била предпочитана, използвана и развивана по-нататък от науките, които в момента преживявали своя необикновен разцвет или възраждане. Математиците довели играта до нова висока подвижност и съвършенство и тя вече придобила нещо като съзнание за собственото си достойнство и възможностите си, това протекло успоредно с общото развитие на тогавашното културно съзнание, което преодоляло голямата криза и както се изразява Плиний Цигенхалс: „Със скромна гордост поело ролята да принадлежи към една късна култура, да отразява състояние, което отговаря примерно на късната античност, на елинистическо-александрийската епоха.“
Така казва Цигенхалс. Сега, като се опитваме да изведем докрай нашия обзор върху историята на играта на стъклени перли, установяваме: преминавайки от музикалните към математическите среди (преход, който във Франция и Англия се извършил по-бързо и по-рано, отколкото в Германия), играта била толкова развита, че с особени знаци и абревиатури можела да изразява математически процеси; играчите, развивайки я взаимно, си помагали с абстрактните формули, представяли един другиму линиите на усъвършенстване и възможностите на своите науки. Тази математико-астрономическа игра на формули изисквала голямо внимание, съобразителност и съсредоточеност и сред математиците още тогава званието добър играч на стъклени перли се ценяло високо, било равно по смисъл на много добър математик.
Идвали времена, когато почти всички науки възприемали играта, подражавали й, значи, че я приспособявали за своята област; това е потвърдено за класическата филология и логиката. Аналитичната трактовка на музикалните стойности довела до това, музикалните процеси да се обхващат във физико-математически формули. Малко по-късно с този метод започнала да работи филологията и да измерва езиковите съчетания по начин, по който физиката мери естествените процеси; присъединила се и естетиката на изобразителните изкуства, където отдавна вече, след появата на архитектурата, съществувало отношение към математиката. И сега между получените по този път формули откривали нови и нови отношения, аналогии и подобия. Всяка наука, която овладявала играта, си създавала за тази цел език от формули, абревиатури, комбинативни възможности, навсякъде сред елита на младата интелигенция били широко известни игрите с поредици от диалози и формули. Играта не била просто упражнение и не просто отдих, а изкристализиралото самочувствие на една духовна овладяност; особено математиците я упражнявали едновременно с аскетическа и спортсменска виртуозност и формална строгост, намирали удоволствие в това, което помагало да се облекчи последователно съблюдаваният още тогава отказ На хората на духа от светски наслади и стремежи. Играта на стъклени перли допринасяла значително и за пълното преодоляване духа на вестникарските литературни притурки и за онази новосъбудена радост от точните интелектуални упражнения, на която дължим появата на новото, монашески строго духовно целомъдрие. Светът се променил. Духовният живот от времето на вестникарските литературни притурки можел да се сравни с изродено растение, което пилее сили за болестно увеличени израстъци, а последвалите корекции — с изрязването на растението до корен. Младите хора, които искали да се посветят на хуманитарните науки, вече не разбирали под това повърхностни знания, уловени тук или там из университетите, където прочути и велеречиви професори без авторитет им поднасяли остатъците от някогашната висока образованост; сега те трябвало да учат също така строго, и дори още по-строго и по-методично, отколкото някога се налагало на инженерите в политехниката. Предстояло им да изминат стръмен път, трябвало да пречистят и повишат мисловните си способности чрез математиката и аристотелевско-схоластичните упражнения, освен това да се научат на самоотречение от всички блага, които преди за редица поколения учени минавали за желателни и заслужаващи да бъдат постигнати: бързо и лесно печелене на пари, слава и почести в обществото, похвали във вестниците, бракове с дъщери на банкери и фабриканти, разглезеност и разкош в материалния живот. Поетите, издавани в големи тиражи, носители на Нобелова награда и собственици на красиви вили, големите лекари с ордени и слуги в ливреи, академиците с богати съпруги и блестящи салони, химиците членове на контролните съвети на индустриални предприятия, философите с фабрики за развлекателно четиво и за въодушевени реферати в препълнени зали, където получавали аплодисменти и букети — всички тези изчезнали фигури и до днес не са се завърнали. Естествено пак имало още много надарени млади хора, за които тези фигури били завидни образци, но пътищата към обществена почит, към богатство, слава и лукс вече не водели през аудиториите, семинарите и докторските дисертации, дълбоко замрелите интелектуални професии претърпели банкрут в очите на света и затова си извоювали отново една изкупително-фанатична всеотдайност на духа. Дарованията, които се стремели повече към блясък или благоденствие, трябвало да обърнат гръб на станалата нелюбима духовност и да потърсят професиите, на които било предоставено благополучието и печеленето на пари.
Би ни отвело твърде далеч, ако поискаме да опишем подробно по какъв начин духът след своето очищение се утвърдил и в държавата. Опитът скоро показал, че по-малко поколения се задоволили с едно небрежно и безсъвестно духовно благоприличие, за да навредят твърде осезателно на практическия живот; майсторството и чувството за отговорност във всички по-високи професии, също и в техническите, ставало все по-рядко явление и така неотклонно се засилвало монополизирането на духовното развитие на държава и народ, главно на цялото учебно дело от интелектуалците, както е и днес още в почти всички европейски страни — училището, доколкото не е под контрол на Римската църква, е в ръцете на оня анонимен орден, който се формира от елита на интелектуалците. Колкото и понякога за общественото мнение да са неудобни строгостта и така нареченото високомерие на тази каста, колкото и често отделни личности да са се бунтували срещу й, нейното ръководство е все още непоклатимо, крепи я и я брани не само единството, отказът от други блага и предимства освен духовните, защищава я и станалото отдавна всеобщо убеждение и предчувствие, че тази строга школа е необходима за по-нататъшното съществуване на цивилизацията. Знае се или се предчувства: ако мисълта не е чиста и будна и почитането на духа се обезсили, то скоро вече и корабите, и автомобилите няма да вървят както трябва, тогава и за математиката, и за сметачната линия на инженера, за банката и борсата ще бъдат разклатени всяка валидност и авторитет и ще настъпи хаосът. И все пак изминало дълго време, докато си проправи път схващането, че и за външната страна на цивилизацията, за техниката, индустрията, търговията и тъй нататък е потребна общата основа на един интелектуален морал и честност.
Това, което в ония времена още липсвало на играта на стъклени перли, било способността за универсализация, за витаене над научните дисциплини. Астрономи, филолози, занимаващи се с гръцки и латински, схоластици, студенти от консерватории имали своите остроумно нагласени игри, но за всеки факултет, всяка дисциплина и нейните клонове съществували собствени език и система от правила. Изтекло половин столетие, докато бъде направен опит за хвърляне на мост над тези граници. Без съмнение причината за бавността била по-скоро от морално естество, отколкото от формално и техническо: средства за преодоляване на междите биха се намерили, но с целия строг морал на нововъзникналата духовност била свързана една пуританска плахост пред Allotria*, пред смесването на дисциплини и категории, една дълбока и напълно оправдана боязън от връщане към греха на маниерността и вестникарските литературни притурки.
[* Чуждото, странното (старогр.). — Б.пр.]
Било постижение на отделна личност, която сега с една-единствена стъпка довела играта на стъклени перли до съзнание за възможностите й, с това я изправила на прага на универсалната способност за усъвършенстване. И отново играта дължала този си напредък на връзката с музиката. Един швейцарски музиковед, едновременно фанатичен поклонник на математиката, дал нова насока на играта и с това възможност за най-просторното й разгръщане. Гражданското име на този велик човек вече не може да се издири, в съвремието му култът към личността в сферата на духовното вече е забравен, в историята той живее като Lusor (също: Joculator) Basiliensis*. Откритието му, като всяко откритие, макар негово лично постижение и чест, в никакъв случай не било израз само на лична потребност и стремеж, а било движено от един по-силен мотор.
[* Играча (също: жонгльора) от Базел (лат.). — Б.пр.]
В онова време навред у хората на духа живеело пламенно въжделение за изразителност, която да съответства на новата им мисловност; копнеели за философия, за синтез, досегашното щастие на чиста изолация в своята дисциплина смятали за недостатъчно, тук-там някой учен разчупвал рамките на своята специална наука и се опитвал да проникне в общозначимото, мечтаели за нова азбука, за нов език на знаци, чрез който би било възможно да се закрепят и обменят новите душевни преживявания. Особено убедително свидетелство за това дава трудът на един парижки учен от ония години, озаглавен „Китайски предупредителен вик“. Авторът на произведението, осмиван от много свои съвременници като Дон Кихот, впрочем виден познавач в областта на синологията, обяснява към каква опасност се приближавали науката и духовната култура, въпреки достойното си държане, щом се отказвали да създават международен език от знаци, който подобно на старите китайски йероглифи да позволява графически израз на най-сложното, без да изключва личната фантазия и изобретателност, и да бъде разбираем за всички учени в света. Най-важната стъпка за изпълнение на това изискване направил Joculator Basiliensis. За играта на стъклени перли той изнамерил принципите на нов език, именно език на знаци и формули, в който математиката и музиката участвали наравно, което давало възможност да се свързват астрономически и музикални формули, математика и музика да се привеждат под общ знаменател. Макар с това развитието й в никакъв случай да не било приключено, непознатият от Базел положил основата за всичко по-късно в историята на скъпата нам игра.
Играта на стъклени перли, някога специфично забавление ту на математици, ту на филолози или музиканти, сега все повече и повече увличала истинските хора на духа. Към нея се насочвали и някои стари академии и ложи, особено прастарият съюз на странствалите из Изтока. Няколко католически ордена също подушили тук нова духовна атмосфера и били пленени от нея. И главно в известни бенедиктински трудове към играта се проявявала толкова голяма отзивчивост, че още тогава станал актуален въпросът, който и по-късно от време на време се повдигал отново, дали всъщност тази игра, допускана от църквата и папската власт, трябвало да бъде търпяна, подкрепяна или забранена.
След великото дело на базелчанина играта бързо се развила до това, което е и днес: олицетворение на духовното и естетическото, божествен култ, Unio Mysitika* на всички обособени дялове на Universitas Literarum. В нашия живот тя е поела отчасти ролята на изкуството, отчасти на спекулативната философия и например по времето на Плиний Цигенхалс нерядко била определяна с израз, произтичащ още от поезията в „епохата на вестникарските литературни притурки“, когато с него назовавали копнежната цел на някои далновидни умове — с израза магически театър.
[* Мистичен съюз (лат.). — Б.пр.]
Независимо че от своето начало играта на стъклени перли безкрайно се разраснала по техника и обем на материала, а що се отнася до интелектуалните изисквания към участниците в нея, станала висше изкуство и наука, по времето на играча от Базел все още й липсвало нещо съществено. Дотогава всяка игра била нанизване, подреждане, групиране, противопоставяне и съсредоточаване на представи от много области на разсъдъчното и красивото, бързо припомняне на неподвластни на времето стойности и форми, чудесен мигновен полет през царството на духа. Едва значително по-късно от духовния реквизит на педагогиката и особено чрез привичките и обичаите на странствалите из Изтока в играта постепенно било привнесено и понятието съзерцание. Но проличало неблагополучието, че владеещите мнемониката, без да имат други добродетели, изпълнявали виртуозни, ослепителни игри и можели да смаят и объркат участниците с бързи, следващи едно подир друго, безбройни представления.
С времето тази виртуозност все повече и повече попадала под тежка възбрана и съзерцанието се превърнало в много важна съставка на играта, да, то вече било главното за зрителите и слушателите на всяка партия. Това означавало обръщане към религиозното. Сега същественото не било само с живо внимание и тренирана памет по интелектуален път да се следи поредността от идеи и цялата духовна мозайка на една игра, а възникнало и изискването за по-дълбоко, за по-съкровено отдаване. И именно след всеки символ, възкресен от действащия в момента ръководител на играта, било въвеждано тихо, строго наблюдение на самия знак, на величината, произхода и смисъла му, което задължавало всеки от участниците в играта напрегнато, с цялата своя същност да си припомни съдържанията му. Всички членове на ордена и на обществото на играчите усвоявали техниката и бивали подготвени за съзерцание още от елитните училища, където се отнасяли с най-голяма грижовност към изкуството на съзерцанието и медитацията. Това предпазвало йероглифите на играта от израждане в прости букви.
Дотогава впрочем играта на стъклени перли, въпреки известността си сред учените, останала чисто частно упражнение. Можела да бъде играна от един човек, от двама, четирима и само особено остроумни, добре съставени и сполучливи игри бивали фиксирани, за да бъдат опознавани и по-нататък от град на град или от страна в страна, критикувани или посрещани с удивление. Но едва сега играта бавно, превръщайки се в обществено празненство, почнала да се обогатява с една нова функция. И днес още всекиму са достъпни частните игри и се играят прилежно особено от младите. В наше време обаче при думите игра на стъклени перли всеки мисли преди всичко за тържествените публични игри. Те се устройват под ръководството на малцина превъзходни майстори, начело на които във всяка страна застава Ludi Magister или първомайстор при благоговейната заслушаност на поканените и напрегнатото внимание на слушателите от всички краища на света; нерядко тези игри продължават дни и седмици и докато някоя от тях се отпразнува тържествено, всички участници и слушатели водят заедно — по точни предписания, които обхващат дори и продължителността на съня — умерен и безкористен живот на абсолютно потъване в размисъл, сравним по строгото разпределение на часовете на деня с битието на каещите се грешници, които изпълняват един от обетите на свети Игнатий.
Остава да се добави още малко. Играта на игрите, при сменящата се хегемония ту на една, ту на друга наука или изкуство, се извисила до вид универсален език, чрез който играчите съумявали със смислови знаци да изразяват духовни ценности и да общуват помежду си. Във всички времена играта се развивала в тясна връзка с музиката и протичала главно по музикални и математически правила. Една тема, две или три бивали установени, изведени, дадени във вариациите им, те търпели развой, напълно сроден с разгръщането на темата в някоя фуга или музикалната фраза на концерт. Една игра можела да почне например по дадена астрономическа конфигурация или по тема на фуга от Бах, или по фраза на Лайбниц или Упанишадите и основната идея, породена от тази тема, според намерението и дарбите на играча или да се продължи и развие, или нейният израз да се обогати чрез отзвуци на сродни представи. И ако начинаещият бил в състояние, да речем, чрез знаците на играта да установи паралелност между класическа музикална творба и формулата на природен закон, то майсторите или овладелите играта от началната тема извеждали свободно безкрайни комбинации. Дълго време в една от школите на играта било популярно сравняването, противопоставянето и крайното хармонично съчетаване на две враждебни теми или идеи като: закон и свобода, индивид и общност; при една такава игра особено се държало две теми или тези да се разгъват напълно равностойно и безпристрастно, от тезата и антитезата да се извлече възможно най-чистата синтеза. Игри с негативни или скептични, дисхармонични последни акорди, ако не се вземат под внимание гениалните изключения, били изобщо непопулярни, навремени дори забранявани — това имало дълбока връзка със смисъла, който в разцвета си играта придобила за участниците. Тя представлявала изтънчена символична форма за търсене на съвършеното, неземна алхимия, приближаване до единствения във всичките си образи и множественост дух, следователно до бога. Примерно както благочестивите мислители от по-ранните епохи изобразявали сътворения живот като устремен към бога, а цялото многообразие на познаваемия свят виждали завършено и обмислено докрай едва в божественото единство, така и по подобен начин чрез музиката и философията фигурите и формулите на играта на стъклени перли изграждали един световен език, подхранван от всички науки и изкуства, и сам той бил във вихрен порив към съвършеното, към чистото битие, към сбъдналата се действителност. „Осъществяване“ бил един от любимите изрази на играчите и своето дело те възприемали като път от зараждането до съществуването, от възможното до действителното. Тук ни е позволено още веднъж да припомним включените по-горе мисли на Николай Кузански.
Впрочем понятията на християнската теология, доколкото, формулирани класически, изглеждат всеобщо културно богатство, естествено влезли в символния език на играта, някое от основните понятия на вярата или библейски дословен текст, изказване на църковен отец и откъс от латински текст на литургия можели също така лесно и точно да бъдат изразени и включени в играта, както аксиома на геометрията или Моцартова мелодия. Едва ли е преувеличено, ако се осмелим да кажем: в тесния кръг на истинските играчи на стъклени перли играта била почти равнозначна на богослужение, въпреки че привържениците й се въздържали от създаване на каквато и да е собствена теология.
В борбата за съществуване сред враждебни на духовното светски сили както играчите на стъклени перли, така и Римската църква извънредно много разчитали едни на други, затова и не стигнали до сблъсък, въпреки че неведнъж биха намерили повод, тъй като интелектуалната честност и искреният стремеж към остра, недвусмислена формулировка тласкали към разрив и двете страни. И все пак той никога не настъпил. Рим се задоволил с това да се отнася към играта ту благосклонно, ту отрицателно, към играчите принадлежали дори и някои от големите дарования от конгрегациите, кръга на висшето и най-висшето духовенство. И самата игра, откакто имало публични игри и Ludi Magister, била под закрилата на ордена и възпитателната колегия, а и двете в отношението си към Рим били олицетворение на любезността и рицарството. Папа Пий XV, който още като кардинал бил добър, усърден играч на стъклени перли, избран за папа, подобно на предшествениците си не само завинаги се простил с играта, но се опитал да й устрои съдебен процес; тогава тя едва не била забранена за католиците. Но папата умрял, преди да се стигне до това, и една много четена биография на този забележителен човек представя отношението му към играта на стъклени перли като дълбока страст, която той, вече глава на църквата, искал да превъзмогне само с враждебност към нея.
По-рано упражнявана свободно от отделни хора или групички, играта се превърнала в обществена институция първо във Франция и Англия, последвани сравнително бързо от други страни, но във всеки случай дълго преди това била дружески насърчавана от възпитателната колегия. По онова време във всяка страна били определени комисии и върховен ръководител на играта с титлата Ludi Magister и официалните, провеждани под личното ръководство на магистъра игри се издигнали до духовни празненства. Естествено магистърът, както всички високи и върховни деятели на духовенството, оставал анонимен; освен неколцина приближени, никой не знаел истинското му име. Официалните и международните средства за информация, като радиото и тям подобни, се поставяли на разположение единствено при публичните големи игри, за които отговарял магистърът. Освен ръководството им към задълженията му спадали насърчаването на играчите и школите за подготовката им; преди всичко обаче магистрите трябвало най-строго да бдят за по-нататъшното развитие на играта. Единствена световната комисия на магистрите от всички страни решавала (днес едва ли се случва това) приемането на нови знаци и формули във фонда на играта, евентуалното разширяване на нейните правила и дали е желано или излишно въвеждането на нови области. Ако играта се разглежда като един вид световен език на хората на духа, то комисиите на страните под ръководството на своите магистри в целостта си са академия, която бди за богатството, развитието на този език. Комисията на всяка страна притежавала архив на играта, а това ще рече, общите изпитвани и допускани знаци и ключове, чийто брой отдавна е станал много по-висок, отколкото броят на древнокитайските йероглифи. Общо взето, предварителната подготовка на един играч на стъклени перли се смятала за достатъчна при положен последен изпит във висшите училища, особено в училищата на елита, но мълком се предполагало и ще се предполага владеенето на една от сродните науки или на музиката над средното равнище. В училищата на елита почти всяко петнадесетгодишно момче лелеело мечтата някога да стане член на комисията по играта или дори Ludi Magister. Но сред хабилитираните имало една съвсем мъничка част, която сериозно и здраво се придържала в амбицията, че би могла активно да служи на играта на стъклени перли и нейното по-нататъшно развитие. Затова всички тези любители на играта изучавали прилежно нейната теория и медитацията, а при „големите“ игри представлявали оня най-интимен кръг от смирени и всеотдайни участници, който придавал тържествен характер на публичните игри и ги предпазвал от израждане в чисто декоративен акт. За тези същински играчи и любители Ludi Magister бил княз или върховен жрец, почти божество.
Но за всеки самостоятелен играч и особено за магистъра в играта на стъклени перли на първо място стояло музицирането почти в смисъла на думите, казани някога от Йозеф Кнехт за същината на класическата музика:
„Ние смятаме класическата музика за екстракт и същина на нашата култура, защото тя е неин най-ясен, характеризираш я жест и проявление. Чрез тази музика притежаваме наследството на античността и християнството, един дух на ведра и смела благочестивост, ненадминат рицарски морал. Защото в края на краищата всяка класическа самоизява на култура означава един морал, образец на човешко поведение, съсредоточен в жест. Между хиляда и петстотната и хиляда и осемстотната година е създадена всякаква музика, стиловете и изразните средства са най-различни, но духът, нещо повече, моралът навсякъде е същият. Човешкото държане, чийто израз е класическата музика, винаги е едно и също, винаги почива на еднакви познания за живота и по неизменен начин се стреми да превъзмогне случайното. Изразителността на класическата музика означава: посветеност в трагизма на човешката природа, съгласие с човешката участ, смелост и ведрост! И все едно дали това е грацията на един менует от Хендел или Купрен, или извисената до по-нежна проява чувственост, срещана у много от италианските композитори и Моцарт, или тихата готовност за смърт на Бах, у всички неотклонно има някакво упорство, отчаяна смелост, рицарство и ек от свръхчовешки смях, от безсмъртна веселост. Такова трябва да бъде и звученето на нашите игри на стъклени перли, на целия ни живот, на всичките ни дела и страдания.“
Тези думи са записани от един ученик на Кнехт. С тях завършваме нашия обзор върху играта на стъклени перли.


Животопис на Magister Ludi Йозеф Кнехт

Призванието

За произхода на Йозеф Кнехт не ни е известно нищо. Подобно на мнозина питомци на елитните училища той или е загубил рано родителите си, или е бил избавен от неблагоприятни условия за живот и осиновен от възпитателната колегия. Във всеки случай му е спестен конфликтът между училището и родния дом, помрачил младежките години на много други, затруднил постъпването им в ордена, или пък повлиял свръхнадарени млади хора да се развият като тежки и неразгадаеми характери. Кнехт принадлежи към щастливите, сякаш наистина родени и предопределени за Касталия, ордена и службата във възпитателната колегия; и макар да позна проблематиката на духовния живот, то все пак му бе дадено да понесе без лична горчивина трагизма, присъщ на всяко обречено на духа битие. И да посветим нашето обстойно изследване на личността на Йозеф Кнехт ни привлича не толкова самият трагизъм; причината е много повече в тихия, весел, дори лъчезарен начин, по който той осъществява своята съдба, дарба, предопределение. Както всеки значителен човек, той има своя Demonium* и своя amor fati**, но неговата amor fati ни се разкрива свободна от черна мъка и фанатизъм. Разбира се, ние не стигаме до съкровеното и не забравяме, че да се пише история, дори и тогава, когато се пристъпва към нея така трезво и с доброто желание за деловитост, това пак си остава поетизиране, чието трето измерение е измислицата. И така, нека се позовем на големите примери, всъщност не знаем дали наистина Йохан Себастиан Бах или Волфганг Амадеус Моцарт са водили весел или труден живот. За нас Моцарт има своеобразната вълнуваща и будеща любов прелест на човек, постигнал съвършенство рано, а Бах е облъхнат от поучително утешаващото смирение в обречеността на страдание и смърт, приети като божия бащинска воля. Но в никакъв случай не прочитаме това в техните биографии и стигналите до нас факти от личния им живот, а го разгадаваме единствено от творенията им, от тяхната музика. По-нататък към Бах, чиято биография знаем и чийто портрет си представяме по музиката му, неволно прибавяме и неговата посмъртна участ: в нашата фантазия до известна степен още приживе той знае — виждаме го да се усмихва мълчаливо на това, — че веднага след смъртта цялото му творчество ще бъде забравено, ръкописите ще потънат някъде като стара хартия и вместо той самият един от неговите синове ще стане „великият Бах“ и ще жъне успехи, че произведенията на бащата и после, при възкресяването им, ще попаднат сред недоразуменията и варварството от „епохата на вестникарските литературни притурки“ и тъй нататък. И също така сме склонни на още живия и пълния със здрави творчески сили, на цъфтящия Моцарт да припишем или измислим предчувствието за неговата защитеност в ръката на смъртта, едно предварително вникване в собствената обреченост на смърт. Там, където съществува творчество, историкът не може да постъпи другояче — свързва го с битието на неговия създател като две неразделни половини от живо единство. Така постъпваме с Моцарт или Бах, така се отнасяме и с Кнехт, макар че той принадлежи на нашата много по-несъзидателна епоха и не е оставил творчество в смисъла на ония големи майстори.
[* Вътрешен глас, божествена същност, божествен промисъл — Б.пр.]
[** Любов към съдбата си (лат.). — Б.пр.]
Когато правим опит да обрисуваме живота на Кнехт, всъщност се Опитваме да го разтълкуваме и ако като историци трябва дълбоко да съжаляваме, че почти ни липсват някакви достоверни сведения за последната част от жизнения му път, все пак тъкмо обстоятелството, че краят му се е превърнал в легенда, ни дава смелост за подобно начинание. Възприемаме тази легенда и сме съгласни с нея, независимо дали тя представлява само благочестиво поетизиране, или не. Така, както не знаем нищо за раждането и произхода на Кнехт, не ни е известен и неговият край. Но нямаме и най-малкото основание да приемем, че този край би могъл да бъде случаен. Виждаме живота му, доколкото е познат, в една ясна възходяща редица от стъпала и ако в предположенията си за неговия край по своя воля се поддаваме на легендата и я приемаме с вяра, то го правим, защото това, което тя разкрива като последно стъпало на този живот, ни изглежда в пълно съответствие с изминатия път. Признаваме дори, че преливането на живота на Кнехт в легенда ни се струва естествено и правилно, както вярата ни в по-нататъшното съществуване на една звезда не се накърнява от това, че тя изчезва от нашия поглед, „залязва“ за нас. В света, в който ние, автор и читатели на тези бележки, живеем, Йозеф Кнехт достигна и извърши мислимо най-възвишеното като Ludi Magister, предводител и пример за ония, които развиват своя дух и се стремят към духовното; той владя и умножи образцово полученото духовно наследство, върховен жрец на храм, свещен за всеки от нас. Но Кнехт не само достигна и владя сферата на майстор, мястото си на върха на нашата йерархия; той го бе превишил, бе го надраснал с едно измерение, което ние, изпълнени с чувство на почит, можем само да предполагаме и тъкмо затова краят ни изглежда напълно съобразен и отговарящ на живота му; неговата биография също надхвърля обичайните измерения и най-подир преминава в легенда. Ние възприемаме чудното в този факт и се радваме на чудното, без особено желание да го тълкуваме. Но доколкото животът на Кнехт е история, а той е такава до един строго определен ден, искаме да го разглеждаме като история и се стараем да предаваме наученото по-нататък точно както са го разкрили нашите изследвания.
От неговото детство, това значи от времето преди приемането му в училището на елита, знаем един-единствен случай, който обаче е важен, има символично значение, защото представлява първият голям призив на духа, първият акт на признанието му и е интересно, че този призив не идва от страна на науката, а на музиката. Тази частица от биографията му, както почти всички спомени от личния живот на Кнехт, дължим на бележките на един ученик на играта на стъклени перли, верен почитател, записал много изказвания и разкази на своя велик учител.

Тогава Кнехт беше на дванадесет или тринадесет години, гимназист в градчето Беролфинген в подножието на Цабервалд, което може би е и негово родно място. Наистина от дълго време момчето беше стипендиант на гимназията, а учителската колегия, и най-настойчиво учителят по музика вече два или три пъти го бе препоръчвал да бъде прието в елитно училище, но то не знаеше нищо за това, не беше се срещало с ученици от елита и още по-малко с майстори от върховната възпитателна колегия. И ето че веднъж учителят по музика (тогава Кнехт учеше цигулка и лютня) му съобщи: вероятно много скоро в Беролфинген ще дойде майсторът по музика, за да инспектира музикалното обучение в училището, нека Йозеф се упражнява прилежно, за да не изложи учителя си. Вестта развълнува момчето най-дълбоко, защото естествено то знаеше точно кой е майсторът по музика и че той не само, както явяващите се два пъти в годината училищни инспектори, идва от по-висшите сфери на възпитателната колегия, но е и един от дванайсетте полубогове, един от дванайсетте върховни ръководители на тази достопочтена колегия и за цялата страна — недостигаем авторитет по всички проблеми на музиката. Значи, самият магистър по музика, Ludi Magister, лично ще дойде в Беролфинген! На света имаше още една-единствена личност, която навярно се струваше на момчето Йозеф по-загадъчна и по-приказна — магистърът на играта на стъклени перли. Още преди да познава очаквания магистър по музика, момчето беше обзето от дълбока и плаха почит, представяше си този човек ту като крал, ту като вълшебник, ту като един от дванайсетте апостоли или някой от приказните велики творци от времето на класиката, примерно Михаел Преториус, Клаудио Монтеверди, Й. Й. Фробергер или Йохан Себастиан Бах, и мигът, в който тази звезда щеше да изгрее, му вдъхваше колкото радост, толкова и страх. Тук в градчето и в класическата гимназия ще се яви един от полубоговете и архангелите, един от тайнствените и всемогъщи властелини на духовния свят; момчето ще го види, а може би магистърът ще го заговори, изпита, укори или похвали — това бе нещо голямо, един вид чудо и рядко небесно явление; и както уверяваха учителите, за пръв път от десетилетия магистърът по музика лично ще посети града и малката гимназия. Момчето си представяше идното в много картини, рисуваше си го преди всичко като голям обществен празник и прием, какъвто имаше случай да види веднъж, при встъпването в длъжност на новия кмет, с духова музика и обкичени със знамена улици, може би дори с фойерверки, а и другарите на Кнехт имаха такива представи и надежди. Неговата предварителна радост се засенчваше единствено от мисълта, че той самият ще трябва доста да се приближи до великия мъж и може пред него, големия познавач, непоносимо да се изложи с музиката и отговорите си. Ала този страх беше не само мъчителен, но и сладък, съвсем тайно и без да го признава, Кнехт отдавна вече намираше целия очакван празник, заедно със знамената и фойерверките, не толкова красив, толкова вълнуващ, важен и въпреки всичко чудно радостен, колкото обстоятелството, че той, малкият Йозеф, ще види този човек съвсем отблизо и че магистърът прави това посещение в Беролфинген донякъде и заради него, та нали идва да провери обучението по музика и учителят му явно смята за възможно той да го изпита.
Но може би, ах, вероятно, няма да се стигне до това, едва ли е възможно, положително магистърът си има друга работа, освен тази да слуша малки момчета да свирят на цигулка, той ще иска да види и чуе само по-възрастните и по-напредналите ученици! С такива мисли момчето очакваше деня, денят дойде и започна с едно разочарование, по улиците не ехтеше музика, къщите не бяха обкичени със знамена и гирлянди и то трябваше както всеки друг ден да вземе книгите и тетрадките си и да отиде за привичните занятия; дори в класната стая не се виждаше ни най-малката следа от украса и празничност, всичко бе както обикновено. Часът започна, учителят носеше същия всекидневен костюм както винаги, никаква реч, ни дума не спомена за високия уважаван гост.
Но през втория или третия час все пак се случи нещо: на вратата се похлопа, влезе училищният прислужник, поздрави учителя и съобщи, че ученикът Йозеф Кнехт след четвърт час трябва да се яви при учителя по музика и да има грижата да се среше прилично, да измие ръцете и почисти ноктите си. Кнехт пребледня от страх, напусна училището като в шемет, изтича до интерната, остави си книгите, изми се и се среса, взе разтреперан калъфа с цигулката и тетрадката с упражненията си и като мъчително поемаше дъх, тръгна към пристройката за кабинета по музика. Един развълнуван съученик го посрещна до стълбището, кимна към стаята за упражнения и каза:
— Тук трябва да чакаш, докато те повикат.
Не се мина много, макар на него да му се стори цяла вечност, докато го избавиха от това чакане. Никой не го повика, влезе един мъж, съвсем стар, както му се видя отначало, не много едър, белокос, с красиво озарено лице и пронизителни светлосини очи, от чийто поглед човек би могъл и да се страхува, ала този поглед бе не само пронизителен, но и весел, не от смях или усмивка, а от безмълвно блестяща, спокойна веселост. Той подаде ръка на момчето, кимна му, седна внимателно на табуретката пред старото пиано за упражнения и каза:
— Ти ли си Йозеф Кнехт? Учителят ти, изглежда, е доволен от теб, вярвам, че той те и обича. Ела, нека малко музицираме заедно.
Кнехт вече беше извадил цигулката си. Възрастният мъж удари на пианото „ла“, момчето настрои инструмента, сетне погледна въпросително и плахо магистъра.
— Какво би искал да изсвириш? — попита той.
Ученикът не можеше да отговори, душата му преливаше от благоговение към стария, никога не бе виждал такъв човек. Колебливо посегна към нотната си тетрадка и му я поднесе.
— Не — каза магистърът, — бих искал да свириш по памет и не упражнение, а нещо просто, което знаеш наизуст, може би песен, която обичаш.
Кнехт беше объркан, омагьосан от това лице и тези очи, мълчеше, много се срамуваше от смущението си, но не можеше да каже нищо. Магистърът не настоя. Той изсвири с един пръст първите тонове на една мелодия, погледна въпросително момчето, което кимна и веднага я подхвана радостно, тя беше от старите песни, които често се пееха в училище.
— Още веднъж — каза магистърът.
Кнехт повтори мелодията и старецът я изсвири и на втори глас. Сега в малката стая за упражнения познатата песен прозвуча на два гласа.
— Още веднъж!
Кнехт свиреше, едновременно магистърът изпълняваше втори и трети глас. Хубавата стара песен отново проехтя в стаята тригласно.
— Още веднъж!
И магистърът изсвири и трите гласа.
— Чудесна песен — каза той тихо. — Изсвири я сега в алт.
Кнехт послуша и засвири. Магистърът му беше дал единствено първия тон, а сам изпълняваше другите три гласа. И отново старият каза:
— Още веднъж!
Този път мелодията прозвуча по-радостно. Кнехт я изсвири в тенор, придружена от два или три отпева. Двамата свириха песента много пъти, вече не бе необходима уговорка, с всяко повтаряне мелодията съвсем естествено ставаше по-богата на орнаменти и вариации. Тоновете отекваха празнично във ведрата утринна светлина на малката гола стая. След известно време старият престана да свири.
— Достатъчно ли е? — попита той.
Кнехт поклати глава и започна отново, весел, другият подхвана своите три гласа и четирите гласа изтегляха тънки ясни линии, докосваха се, подкрепяха се взаимно, пресичаха се и трептяха един над друг във весели извивки и фигури; и момчето, и старият вече не мислеха за нищо друго, отдаваха се на красивите сродени линии и на фигурите, които те, срещайки се, очертаваха и като че ли уловени в тяхната мрежа, двамата свиреха, поклащаха се леко и се подчиняваха на някакъв невидим диригент. И когато мелодията отново стигна до своя край, магистърът обърна глава назад и попита:
— Хареса ли ти, Йозеф?
Кнехт го погледна, грейнал и благодарен. Той сияеше, но не промълви нито дума.
— Знаеш ли — попита го майсторът — какво е фуга? На лицето на Кнехт се появи израз на колебание.
Беше чувал вече фуги, но още не бяха ги минали в учебните часове.
— Добре — каза майсторът, — тогава аз ще ти покажа. Ще го схванеш най-бързо, ако сами създадем една фуга. И тъй, за фугата ни е потребна преди всичко тема, няма да я търсим дълго, ще я вземем от нашата песен.
Той изсвири няколко тона, откъс от песенната мелодия, който прозвуча чудно, някак като отрязан, без глава и опашка. Изсвири темата още веднъж и продължи нататък, вече идваше първата строфа, втората превърна квинтата в кварта, третата повтори първата октава по-високо, а четвъртата — втората, въведението завърши с едно обобщение в тоналността на доминантата. Втората разработка модулира по-свободно в други тоналности и третата, клоняща към субдоминанта, завърши с вариация върху основния тон. Момчето гледаше белите пръсти на свирещия, които издаваха интелигентност, виждаше как по съсредоточеното му лице леко се отразява разгръщането на фугата, докато очите оставаха в сянката на полуспуснатите клепачи. Сърцето му преливаше от обожание, от любов към магистъра, Йозеф слушаше фугата и му се струваше, че днес за пръв път чува музика и зад възникващото в момента музикално произведение долавяше духа, ощастливяващата хармония между закон и свобода, между служене и господство, отдаде се и самообрече на този дух и този магистър, в същите минути виждаше себе си и своя живот, виждаше целия свят, ръководен от духа на музиката, подреждан и изясняван, и когато свиренето стигна до своя край, видя почитания човек, вълшебника и властелина, да стои още известно време леко приведен над клавишите с полуспуснати клепачи, а лицето му — тихо озарено от нещо вътрешно, и не знаеше дали да ликува заради блаженството на тези мигове, или да плаче, че бяха отлетели. Тогава старият мъж бавно се надигна от столчето до пианото, погледна Йозеф с весели сини очи пронизително и едновременно неизразимо дружелюбно и каза:
— Никога двама души не могат да станат приятели по-лесно, отколкото когато музицират. Това е прекрасно. Да се надяваме, че ще бъдем приятели, ти и аз. Може би ти също ще се научиш да създаваш фуги, Йозеф.
При това той му подаде ръка и тръгна, а до вратата се обърна и още веднъж се сбогува с очи и вежливо леко кимване с глава.
Много години по-късно Кнехт беше разказал на своя ученик: когато излязъл от сградата, видял града и света много по-променени и омагьосани, отколкото ако биха били украсени със знамена и гирлянди, венци и фойерверки. Кнехт преживял сбъдването на призванието, което с основание може да се нарече тайнство — явяването и приканващото саморазкритие на идеалния свят, който дотогава младото му сърце познавало отчасти от чужди разкази, отчасти от пламенни мечти. Този свят съществувал не само някъде в далечината, в миналото или в бъдното, не, той бил тук деен, излъчвал светлина и разпращал вестители, апостоли, посланици, хора като този стар магистър, който впрочем, както се струвало на Йозеф, в действителност не бил чак толкова стар. От този свят чрез един достопочтен вестител стигнали и до него, малкия гимназист, предупреждение и зов. Такова значение имало за Кнехт преживяването и изтекли седмици, докато той действително съзнал и се убедил, че магическият процес от оня благословен час отговаря на определен процес в реалния свят, че призванието не е просто ощастливяване и предупреждение в собствената му душа и съвест, а също дар и предизвестие на земни сили. Защото не могло дълго време да остане скрито, че посещението на магистъра по музика не било случайно, нито истинска училищна инспекция. Името на Кнехт от доста време, въз основа на докладите на неговия учител, било в списъците на учениците, които изглеждали достойни за обучение в елитните училища, и той всъщност бил препоръчан на върховната колегия. И тъй като момчето Кнехт било хвалено не само като латинист и приятен характер, а специално препоръчвано и прославяно от учителя по музика, то магистърът се нагърбил в случай на служебно пътуване да отдели няколко часа за Беролфинген и да види този ученик. При това за него не били толкова важни успехите му по латински, също и техниката на пръстите (в това отношение той се доверявал на бележките на учителя, чието преподаване все пак проследил в един час), колкото дали момчето с цялата си същност е родено за музикант в най-висшия смисъл, за въодушевление, подчиняване на по-висшето, благоговение, за служба на култа. Общо взето, учителите, с пълно основание, съвсем не били щедри в предложенията си към по-висшите училища за приемане на ученици в елита, но въпреки това понякога проявявали благосклонност от повече или по-малко нечисти намерения: нерядко учителят от липса на прозорливост упорито препоръчвал някой свой любимец, който освен прилежание, честолюбие и тактично държане към преподавателя едва ли имал други предимства. Тъкмо този вид ученици бил особено неприятен на магистъра по музика; той притежавал верен усет за това, дали някой, който се явява на изпит, съзнава, че сега става въпрос за неговото бъдеще и жизнения му път. И горко на ученика, който го посрещнел прекалено ловко, прекалено съзнателно и мъдро или пък се опитвал да го ласкае, в някои случаи той бивал отхвърлен още преди изпитът да е започнал.
Но сега ученикът Кнехт се хареса на стария магистър по музика, много му се хареса и продължавайки пътуването си, той със задоволство си мислеше за него; в тетрадката си не написа бележки и оценки, но носеше със себе си спомена за бодрото скромно момче и когато се върна, собственоръчно нанесе името му в списъка на учениците, които, изпитани от някой член на върховната колегия, бяха смятани за достойни да бъдат приети.
Понякога Йозеф чуваше в училището да се говори за този списък, помежду си гимназистите го наричаха „Златната книга“, но едновременно за него съществуваше и друго, неуважително определение — „каталог на кариеристите“, което се произнасяше в съвсем различен тон. Когато някой учител споменаваше този списък, това бе само за да упрекне даден ученик: момче като него естествено никога не бивало да мисли, че ще стигне дотам да бъде вписано в този списък, тогава в тона имаше нещо тържествено, някакво уважение, а и доста важничене. Ала щом учениците заговореха за „каталога на кариеристите“, те най-често правеха това по дързък начин и с по-пресилено равнодушие. Веднъж Йозеф чу някакъв ученик да казва: „Плюя на този глупав «каталог на кариеристите!» Който е човек на място, не влиза в него, в това можете да бъдете сигурни. Там учителите записват само най-големите кълвачи и подмазвачи.“
Подир хубавото преживяване настъпи забележително време. Кнехт не знаеше предварително, че сега принадлежи към „electi“*, към flos Jiuventutis**, както се казваше в ордена за учениците от елита; отначало той в никакъв случай не мислеше за практическите последствия и доловимото влияние на преживяното върху неговата съдба и всекидневие и докато за своите учители отдавна беше отличен ученик, с когото те скоро ще се разделят, сам възприемаше призванието си единствено като нещо, което протича дълбоко в душата му. Но и така то пак беше един рязък прелом в неговия живот. И ако часът с вълшебника бе приближил или влял в сърцето му нещо вече предчувствано, тъкмо този час беше разграничил ясно вчера от днес, билото от сегашното и идното, тъй както някой, който се събужда от сън и се намира в същата среда, която е сънувал, не може да се съмнява, че е буден. Има много начини и форми на призвание, но ядката и смисълът на преживяването са винаги едни и същи; душата се събужда, преобразява или извисява с това, че вместо сънища и вътрешни предчувствия изведнъж се намесва призив отвън, възправя се част от действителността. Сега тук този къс действителност беше взел образа на майстора, който бе познат само като далечната, уважавана, полубожествена фигура на майстора по музика, един ангел от най-върховните в небето се бе явил в плът и кръв, имаше всезнаещи сини очи, беше седял на столчето до пианото за упражнения, свирил с Йозеф, свирил чудесно и почти без думи му бе показал какво всъщност е музиката, бе го благословил и изчезнал отново. Отначало Кнехт не беше в състояние да разсъди какво навярно би могло да последва от това или да се прояви, защото той изобщо бе твърде много изпълнен от непосредствения вътрешен отклик на събитието, който го занимаваше. Както някакво младо растение, което дотогава се е развивало тихо и колебливо, неочаквано почва да диша по-буйно и да расте, сякаш в час на чудо изведнъж е осъзнало закона на своята природа и сега вътрешно се стреми да го осъществи, така и Йозеф, след като го бе докоснала ръката на вълшебника, взе бързо и с копнеж да събира и напряга силите си, чувстваше се променен, пораснал, усещаше нови напрежения, нови съзвучия между себе си и света, в някои часове по музика, латински и математика можеше да преодолее задачи, които бяха още много далечни за неговата възраст и за другарите му, и при това да се чувства дееспособен за всякакви начинания, а в други часове, забравяйки всичко, и с една нова за него нежност и преданост можеше да мечтае, да се вслушва във вятъра или дъжда, да не откъсва очи от едно цвете или от течащите води на реката, да не схваща нищо, всичко да предчувства, обзет от симпатия, от любопитство, от желание да проникне в същността, устремен от собственото „аз“ към другите, към света, към тайното и святото, към болезнено красивата игра на явленията.
[* Избраните (лат.). — Б.пр.]
[** Цвета на младостта (лат.). — Б.пр.]
Така при Йозеф Кнехт, започвайки отвътре и израствайки до среща и утвърждаване на вътрешното и външното, призванието се осъществи в съвършена чистота; той премина всичките му степени, всичките ощастливяващи мигове и изпита всички страхове. Несмущаван от внезапни разкрития и недискретности, благородният процес се разви като типична младежка история на един благороден дух; хармонично и отмерено се развиваха и придвижваха едно към друго носеното в душата и външното. В края на това развитие ученикът съзна своето положение и външната си съдба, когато видя, че учителите се отнасят към него като към колега, дори като към почетен гост, чието отпътуване се очаква всеки момент, че съучениците му го гледат с полуудивление, с подозрение или със завист и почти го отбягват, неколцина противници го осмиват и мразят, видя, че все повече и повече е разделен и изоставен от предишните приятели; ала в душата му същият този процес на бавно откъсване и усамотяване отдавна вече беше протекъл, по вътрешни, по собствените му чувства учителите все повече и повече от стоящи по-високо се превръщаха в другари, някогашните приятели — в изостанали придружители по една част от пътя му, в своето училище и град Кнехт вече не се чувстваше между равни и на подходящо място, но сега всичко това беше пропито от потайна мъртвина, от един флуид на недействителното, от миналото, то беше станало Бременност; някаква износена и вече съвсем омаляла дреха. И това надрастване на досега хармоничния и обичан роден край, това откъсване от една форма на живот, която вече не му принадлежи и отговаря, този живот, в който нахлуваха часове на върховно ощастливяване и лъчезарно самочувствие на отзован и сбогуващ се човек, накрая стана за него голяма мъка, едва поносимо бреме и страдание, защото всичко го изоставяше, а сам не беше сигурен дали всъщност лично той не го напуска, дали не е виновен за това отмиране и отчуждаване от милия му привичен свят поради честолюбие, самонадеяност, високомерие, невярност и липса на любов. Сред болките, които едно истинско призвание води със себе си, тези са най-горчивите. Който изпита призванието, ведно с него получава не само един дар и следва някаква повеля, той поема върху себе си и нещо като вина, също както и войникът, който бива изваден от редовете на другарите си и произведен в офицерски чин, е толкова по-достоен за повишаване, с колкото по-силно чувство за вина заплаща това повишение и дори с угризение за нечиста съвест спрямо другарите си.
Междувременно Кнехт беше решил да понесе това развитие без смут и в пълна невинност: когато накрая учителският съвет съобщи за неговото отличаване и скорошното му приемане в елитно училище, в момента той бе напълно изненадан, макар и още в следващия миг тази новост да му се стори нещо отдавна познато и очаквано. Едва сега се сети, че вече седмици наред от време на време бе чувал да викат подире му думите Electus или „елитно момче“ като присмехулни. Беше долавял това, но само с половин ухо, и никога не бе го тълкувал другояче освен като присмех. Не Electus биха искали да го нарекат, така той възприемаше това, а да му кажат: „Ей ти, дето с високомерието си се считащ за Electus.“ Понякога му беше тежко да търпи тези изблици на чувството за отчужденост между него и другарите му, но всъщност сам никога не бе смятал, не принадлежи към елита; призванието той бе осъзнал не като повишаване в степен, а само като вътрешно напомняне и изискване. И въпреки това: не го ли знаеше винаги, не беше ли го подозирал и долавял стотици пъти? Сега това бе съзряло, блаженството му бе потвърдено и узаконено, страданията му бяха имали смисъл, непоносимо остарялата и отесняла дреха трябваше да бъде свалена, беше му приготвена нова.

С приемането на Кнехт в елита животът му бе пресаден на друга почва, това беше първата и решаващата крачка в неговото развитие. Не на всички ученици се случва така, че служебното им приемане в елита да съвпадне със съкровеното откриване на призванието. Това е милост и ако искаме да го изразим банално — щастлив случай. Комуто се падне, животът му има едно предимство, така както притежава предимство оня, когото щастливият случай е надарил с особено хубави физически и душевни качества. Повечето от учениците от елита, дори почти всички, наистина възприемаха избора си като голямо щастие, като отличаване, с които се гордееха, и мнозинството от тях предварително горещо бяха желали да бъдат отличени. Но въпреки това после преходът от обикновеното родно училище в училищата на Касталия на повечето от избраниците се виждаше по-тежък, отколкото са си го представяли, и им носеше неподозирани разочарования. Преди всичко преходът бе много тежко сбогуване и лишение за всички ученици, които в бащините си къщи са били щастливи и обичани, именно поради това през първите две години на учение с елита не бяха редки случаите на връщане назад, причината не бе в липсата на дарба или прилежание, а в неспособността на младежите да свикнат с живота в интерната и преди всичко да се примирят с мисълта, че за в бъдеще връзката им със семейството и родния край все повече ще отслабва и накрая те вече няма да познават и уважават някаква друга принадлежност освен тази към ордена. От време на време се срещаха и ученици, за които, обратно, откъсването от бащината къща и от едно дотегнало им училище беше най-главното за тяхното приемане в елита; тези, които примерно се освобождаваха от строг баща или от учител, който им е бил неприятен, действително за известно време си отдъхваха, но бяха очаквали от смяната толкова големи и невъзможни новости в целия си живот, че скоро и те изпитваха разочарования. И същинските кариеристи и образцови ученици, педантичните, невинаги можеха да се задържат в Касталия: не че бяха недорасли за обучението, но при елита същността на обучението не беше в бележките, а в устремяването към възпитателни и естетически цели, пред които един или друг слагаше оръжие. В системата на четирите големи елитни училища, с техните многобройни подразделения и клонове, въпреки всичко имаше място за най-различни дарования и един усърден математик или филолог, ако наистина носеше в себе си заложбата на учен, не биваше да се чувства застрашен от липсата на музикален или философски талант. Навремени в Касталия се появяваха много силни тенденции да се насърчават чистите, трезвите научни специалности и застъпниците на тези тенденции бяха настроени критично и присмехулно не само срещу „фантастите“, това ще рече срещу музикалното и естетическото, но понякога дори и против всичко естетическо в самия техен кръг, особено играта на стъклени перли те смятаха направо за отречена и забранена.
И тъй като животът на Кнехт, доколкото ни е известен, протича изцяло в Касталия, в оня най-тих и приветлив кът на нашата планинска страна, който по-рано по един израз на поета Гьоте често бе назоваван „педагогическа провинция“, сега бихме искали съвсем накъсо и с риск да доскучаем на читателя с отдавна познати неща още веднъж да скицираме прочутата Касталия и структурата на нейните училища. Тези училища, наричани кратко елитни, бяха една умна и гъвкава система за отсяване, чрез която ръководството (така нареченият висш учебен съвет от двадесет съветници, от които десет представляваха възпитателната колегия и десет — ордена) си избираше най-големите дарования от всички краища и училища на страната като нова смяна за ордена и за най-важните длъжности на възпитателното и учебното дело. Многото обикновени училища, гимназии и други подобни в тази страна, все едно дали характерът им бе хуманитарен или естественонаучен и технически, за повече от деветдесет на сто от учащата младеж бяха подготвителни школи за така наречените свободни професии, те завършваха със зрелостен изпит за висшето училище и там, във висшето училище, се заемаха да изучат определена специалност. Това бе обикновен, познат на всеки път за обучение на нашите учащи се, тези училища предявяваха поносимо строги изисквания и по възможност изключваха неталантливите. Заедно или над тези училища обаче действаше системата на елитните, в които можеха да бъдат приети пробно само най-изтъкнатите по дарование и характер ученици. И приемането им не ставаше чрез изпити, елитните ученици биваха избирани по свободната преценка на своите учители и преподаватели от колегиите на Касталия. Така например един ден на единадесет или дванадесетгодишното момче учителят обясняваше, че от следното полугодие би могло да постъпи в някое от касталийските училища, но нека прецени дали се чувства призвано и привлечено от това. Ако след изтичане на времето за размисъл ученикът кажеше „да“, за което обаче бе необходимо и безусловното съгласие на двамата родители, то го приемаха пробно в някое от елитните училища. Ръководителите и старшите преподаватели в тези училища (не както в университетите) съставяха „възпитателната колегия“, която ръководеше цялото образование и всички духовни организации в страната. И за всеки ученик от елита, в случай че не пропаднеше през някоя от учебните години и не трябваше да бъде върнат в нормално училище, следването вече не беше възможност да се сдобие със специалност и да си припечелва хляба, защото от елитните ученици се съставяше орденът или йерархията на учебните заведения — от простия учител до най-върховните длъжности: дванадесетте директори или „майстори“ и Magister Ludi, ръководителят на играта на стъклени перли. Обикновено учениците от елита завършваха последната си учебна година на възраст от двадесет и две до двадесет и пет години, и то с приемането им в ордена. От този момент за бившите ученици от елита бяха отворени вратите на учебните заведения и изследователските институти към ордена и възпитателната колегия. На тяхно разположение бяха елитни висши училища, библиотеки, архиви, лаборатории и тъй нататък, заедно с голям щаб от преподаватели и учреждения за играта на стъклени перли. Всеки, който през учебните години проявяваше изключително дарование по някой предмет: езици, философия, математика или каквото и да е, биваше приет във висшите степени на елитните училища, предлагаше му се най-добрата почва за неговите заложби; повечето от тези ученици завършваха като преподаватели в обществените училища и университети и когато напуснеха Касталия, през целия си живот оставаха членове на ордена, това значи, че те строго спазваха дистанция от „нормалните“ (необучаваните в елита), и никога — дори и да излезеха от ордена — не можеха да бъдат „свободни“ специалисти, като лекари, адвокати, техници и така нататък, а за цял живот се подчиняваха на правилата му, към които между другото спадаше нестяжанието и безбрачието; народът ги наричаше полуиронично, полупочтително „мандарини“. По този начин мнозинството някогашни ученици от елита намираше своето крайно призвание. Но на малкия остатък, на последния и най-изискан отбор от касталийските училища бе предопределена възможността за едно свободно следване с неограничена продължителност, за един живот в съзерцателно-бездейно усърдие. Много талантливи млади хора, които обаче поради непостоянен характер или други причини — понякога и вследствие на физически недостатъци — не бяха пригодни за преподаватели или за отговорните длъжности във върховната или другите възпитателни колегии, следваха, проучваха или събираха знания цял живот, те живееха на пансион и приносът им за общото най-често се състоеше в чисто научни работи. По-нататък някои биваха изпращани като съветници в комисии, по издаването на речници, в архиви, в библиотеки, други упражняваха своята научна дейност под девиза l’art pour l’art, сред тях се срещаха и такива, които посвещаваха живота си на много отдалечени и често странни теми, като например Lodovicus crudelis*, който след тридесетгодишен труд успял да преведе всички староегипетски текстове както на гръцки, така и на санскрит. Или например чудатият Chattus Calvensis II**, оставил в четири дебели ръкописни тома, голям формат, творба „За латинското произношение във висшите училища на Южна Италия към края на дванадесетото столетие“. Това произведение, замислено като първа част от „История на произношението на латински от дванадесето до шестнадесето столетие“, въпреки своите хиляди ръкописни страници бе останало фрагмент и не беше продължено от никого. Понятно бе, че някои щяха да си правят шеги за чисто научните работи от този вид, тяхната действителна стойност за науката в идните години и за целия народ не можеше да се пресметне по никакъв начин. Но все пак за науката, както в по-ранните времена за изкуството, беше потребно едно необятно поле и понякога изследователят на тема, за която освен него не се интересуваше никой, можеше да насъбере знания, крайно полезни за съвременните му колеги, и те да им послужат, както служи един речник или архив. Доколкото беше възможно, трудове като споменатите биваха и печатани. На учения свят се предоставяше едва ли не пълна свобода да развива своите изследвания и игри и не намираха за нередно, че в момента някои научни работи не носеха непосредствена полза на народа и общността и дори в очите на останалите изглеждаха една свръхлуксозна залъгалка. Някои от тези учени, поради естеството на изследванията им, осмиваха, но никога не ги укоряваха или лишаваха от привилегиите им. Това, че народът ги уважаваше, а не просто търпеше, макар да има много вицове за тях, бе свързано с жертвата, с която всички от този учен свят заплащаха духовната си свобода. Създадени им бяха много удобства, получаваха по сравнително скромна норма храна, облекло и жилище, имаха на разположение чудесни библиотеки, сбирки, лаборатории; за това обаче се отказваха не само от охолство, брак и семейство, но подобно на монашеско братство бяха изключени от общата надпревара на света, не познаваха собственост, титли и награди и в сферата на материалното се задоволяваха с най-обикновен бит. Ако някой искаше да пропилее годините си за разчитането на един-единствен стар надпис — свободен бе, дори му се оказваше съдействие, но ако предявеше претенция за по-добър живот, за елегантни дрехи, пари или титли, се сблъскваше с неуловими забрани и оня за когото ламтежът за тези неща бе по-важен, най-често още на млади години се връщаше в „света“ и ставаше учител, частен платен преподавател или журналист, оженваше се или по някакъв друг начин уреждаше живота си по свой вкус.
[* Людовик Жестоки (лат.) — игра с прозвището, дадено от Хесе на приятеля му, художника Луи Мулье.]
[** Хат II от Калв (лат.) — Калв е родният град на Хесе.]

Когато момчето Йозеф Кнехт трябваше да се прости с Беролфинген, до гарата го придружи учителят му по музика. Сбогуването с него го натъжаваше, сърцето му бе малко развълнувано от чувство за изоставеност и несигурност, като че ли с отпътуването потъваха и изчезваха светлобоядисаното стълбище в старата кула на замъка и всичко наоколо. Някои ученици посрещаха това първо пътуване с много по-буйни чувства, отчаяни и в сълзи. Със сърцето си Йозеф беше вече по-скоро там, отколкото тук, той понесе раздялата леко. А и пътуването не беше дълго.
Определен беше за училището в Ешхолц. Още по-рано в кабинета на своя ректор бе виждал картини от това училище. В Касталия Ешхолц беше най-голямото и най-съвременното училище, всички постройки бяха от по-ново време, наблизо нямаше град, само едно малко селище, по-скоро селце, обгърнато от гора, сред нея се простираше широк равен голям четириъгълник, в средата на който бяха разположени сградите. Те бяха наредени както петицата на зар и там пет могъщи секвои извисяваха тъмните си корони. Огромният площад бе отчасти затревен, отчасти посипан с пясък и прорязан, само от два големи плувни басейна с течаща вода, към които водеха широки ниски стълбища. При входа на този слънчев площад се намираше учебната сграда, единствената висока постройка тук, с две крила и с преддверия от по пет колони към всяко. Останалите постройки, които ограждаха площада от три страни като стена, бяха съвсем ниски, плоски и без украса, разпределени на еднакви части, от всяка към площада извеждаше аркада и стълбище от по няколко стъпала, в повечето сводове на арките имаше саксии с цветя. Според касталийските обичаи при пристигането си момчето не биваше да бъде посрещнато от училищен прислужник или ректор, или представител на учителското тяло, а го приемаше другар, хубаво, високо израсло момче, облечено в дреха от син лен. Така и Йозеф беше посрещнат от младеж, няколко години по-голям от него, който му подаде ръка и каза:
— Аз съм Оскар, старши на дома „Елада“, където ти ще живееш, и ми е възложено да те поздравя с „добре дошъл“ при нас и да те приема. В училище те очакват едва утре. Имаме достатъчно време да поразгледаме всичко. Ти ще се ориентираш бързо. Моля те още, на първо време, докато привикнеш, да гледаш на мене като на приятел и ментор, а също и закрилник, в случай че някой от другарите се опита да те оскърби. Някои смятат, че винаги трябва да поизмъчат новите. Няма да бъде лошо, обещавам ти. Сега най-напред ще те заведа в дома „Елада“ в нашето общежитие, за да видиш къде ще живееш.
Така Йозеф бе поздравен по обичайния традиционен начин от Оскар, който всъщност си даваше много труд добре да изпълнява своята роля; почти винаги тази роля доставяше удоволствие на старшите и когато един петнадесетгодишен се стреми да се отнася към тринадесетгодишния с очарователен другарски тон и да го напътства леко покровителствено, то винаги му се удава. В първите дни Йозеф беше третиран от своя ментор като гост, за когото се предполага, че би могъл още утре да си замине и затова трябва да отнесе добро впечатление от къщата и домакина. Той заведе Йозеф в спалнята, която следваше да дели с две други момчета, поднесоха му сухар и чаша плодов сок и му показаха дома „Елада“ — една от жилищните сгради в големия правоъгълник, в банята му посочиха къде трябва да сложи кърпата си за ръце и в кой ъгъл може да държи саксия с цветя, в случай че това му доставя удоволствие. Още преди да се свечери, той беше заведен при домакина, където му потърсиха и премериха син ленен костюм. От първия момент Йозеф се почувства добре на това място и с удоволствие възприе тона на Оскар; в държането му можеше да се долови само леко стеснение, тъй като по-възрастният, който отдавна живее в Касталия, естествено му изглеждаше полубог. Случайните дребни самохвалства и театралниченето на Оскар също му харесаха, дори и когато той вмъкна в речта си сложен гръцки цитат, за да си спомни веднага любезно, че новият, разбира се, още не би могъл да го преведе, естествено не, пък и кой ли би искал това от него!
В останалото животът в интерната не съдържаше нищо ново за Кнехт; той се подчини на реда без усилия. Ние не знаем за важни събития и от годините, прекарани в Ешхолц; страшния пожар в училището той явно не е преживял. Неговите бележки, доколкото още можеха да се издирят, показват по музика и латински най-високите цифри, по математика и гръцки се задържат над доброто средно равнище, в дневника от време на време се срешат записки като: „Ingenium valde capax, studia non angusta, mores probantur“* или: „Ingeni-um felix et profectuum avidissimum, moribus placet offi-ciosis“**. Какви наказания са му налагани в Ешхолц, вече не може да се установи, дневникът с наказанията вероятно е станал жертва на пожара заедно с толкова много други неща. По-късно един съученик уверява, че в четирите години, прекарани в Ешхолц, Кнехт само един-единствен път бил наказан (с лишаване от седмичния излет), и то защото упорито отказвал да издаде името на другар, който направил нещо забранено. Анекдотът звучи достоверно, Кнехт, без съмнение, винаги бил добър колега и никога не угодничел на високостоящите, но че онова наказание било единственото за четири години, все пак изглежда малко вероятно.
[* Ум особено възприемчив, познания не лоши, поведение похвално (лат.). — Б.пр.]
[** Ум надарен и необикновено жаден за нови успехи, печели симпатии със своята вежливост (лат.). — Б.пр.]
И тъй като документите за първите години на Кнехт в елитното училище са твърде бедни, извличаме един пасаж от неговите по-късни лекции върху играта на стъклени перли. Всъщност не разполагаме с личните записки на Кнехт от лекциите му за начинаещи в играта, един от неговите ученици стенографирал свободната му импровизация. В този пасаж Кнехт говори за аналогиите и асоциациите в играта на стъклени перли и разграничава при последните „легитимни“, това значи общоразбираеми и „частни“ или субективни асоциации. Там той казва: „И за да ви дам пример за тези субективни асоциации, чиято стойност за индивида не се губи от това, че в играта на стъклени перли са забранени безусловно, ще ви разкажа за една такава асоциация от ученическите ми години. Тогава бях почти четиринадесетгодишен, бе в дните на предпролетта, февруари или март, един другар ме покани следобед да излезем заедно и да отрежем няколко бъзови клонки, които той искаше да използва като тръби при направата на малка воденица. И така потеглихме, а денят — трябва да е бил особено хубав за света или може би за моето сърце, защото е останал в паметта ми — ме дари с едно малко преживяване. Земята бе влажна, но безснежна, край потоците вече доста се зеленееше, в голите храсти пъпките и първите разпукани реси внасяха отсянка на оцветеност, въздухът бе наситен с ухание, едно ухание, изпълнено с живот и с противоречия, дъх на влажна пръст, на гниеща шума и млади кълнове, всеки миг човек очакваше да долови мириса на първите теменужки, макар че още не бяха поникнали. Стигнахме до бъзовите храсти, те имаха съвсем мънички пъпки, но бяха без листа и когато отрязах една клонка, ме удари горчиво-сладък силен аромат, който изведнъж побра в себе си всички други пролетни ухания, събра ги и ги подсили многократно. Бях омаян, помирисах ножа, помирисах ръцете си и бъзовото клонче; неговият сок излъчваше това ухание, толкова натрапчиво и нестихващо. Не споделихме ни дума, но и приятелят ми дълго и замислено миришеше една от цевите и нему този аромат говореше нещо. Е да, всяко преживяване има своята магия, а тук моето преживяване се състоеше в това, че още докато вървяхме по влажната пружинираща почва на ливадата, при дъха на пръст и свежи пъпки, който възприемах по-силно и ощастливяващо, идващата пролет се сгъсти и сега във фортисимото на бъзовия мирис се превърна в сетивно иносказание и една омая. Навярно и ако това малко преживяване би ми останало единствено, пак никога нямаше да забравя този дъх; нещо повече, всяка бъдеща нова среща със същия аромат може би до старост винаги щеше да събужда спомена за оня първи път, когато съзнателно преживях този мирис. Но се беше добавило и нещо друго. Наскоро след това при моя учител по пиано намерих стар том с ноти, който властно ме привлече, това бяха песни от Франц Шуберт. Прелистих го, когато веднъж трябваше малко по-дълго да чакам учителя, по моя молба той ми го зае за няколко дни. В свободните си часове живеех напълно в блаженството на откривателя, дотогава нищо не знаех за Шуберт — сега бях очарован от него. И така в деня на оня излет за бъзови клонки, или може би на следния, открих пролетната песен на Шуберт «Ароматът на липи се е събудил» и първите акорди на съпровода на пиано ме изненадаха като едно преоткриване, тези акорди ухаеха, също както и младите бъзови клонки, така горчиво-сладко, силно и наситено, облъхнати от предпролет! И от оня час за мен асоциацията предпролет — мирис на бъз — акорд на Шуберт е ненарушима, повелителна и винаги силна асоциация, със зазвучаването на акорда аз мигом и неотменно отново усещам тръпчивия дъх на зеленина, а двете заедно значат предпролет. С тази субективна асоциация притежавам нещо много красиво, нещо, което на никаква цена не бих искал да дам. Но асоциацията при всяко трепване на двете сетивни възприятия при мисълта предпролет е мое лично дело. Разбира се, може да се сподели, така както ви разказах за нея тук. Но тя не е податлива на предаване. Мога да ви обясня моята асоциация, но не съм в състояние да направя така, че дори само при един от вас тя веднага да стане валиден знак, механизъм, който безпогрешно откликва на призива и винаги протича по един и същи начин.“
Един от съучениците на Кнехт, който по-късно се издига до архивар на играта на стъклени перли, разказва, че Йозеф бил изобщо тихо и ведро момче, понякога по време на музициране имал странно задълбочен и блажен израз, буен и страстен го виждали само рядко, особено при ритмична игра на топка, която много обичал. Няколко пъти обаче това приветливо и здраво момче бивало потиснато и будело присмех, а също и загриженост, главно при немногобройните случки на изключване на ученици, както често се налагало в ниските степени на обучение на елита. Когато се случило за пръв път един съученик да отсъства от учебните часове и игрите и на другия ден да не се появи и се заговорило, че той не е болен, а отчислен, заминал и вече няма да се върне, тогава Кнехт не само бил натъжен, но дни наред сякаш изгубил и ума, и дума. По-късно, години по-късно, той сам обяснява така: „Когато някой ученик биваше връщан от Ешхолц и ни напускаше, аз всякога преживявах това като смъртен случай. Ако ме попитаха за причината на моята тъга, бих казал, че тя е от съчувствие към бедния, който чрез лекомислие и леност е провалил бъдещето си, но в нея имаше и страх, страх, че може би и мен някога ще ме сполети същото. Едва след като няколкократно преживях такива случаи и всъщност вече не вярвах във възможността да ми е отредена подобна съдба, започнах да виждам по-дълбоко. Престанах да приемам отстраняването на един ученик от елита само като нещастие и наказание, беше ми известно, че в някои случаи напускащите с особено удоволствие се връщат вкъщи. Вече долавях: нямаше просто съд и наказание, на които можеше да стане жертва един лекомислен, а и «светът» там отвън, откъдето някога бяхме дошли всички ние Electi, не бе престанал да съществува в онази степен, в която на мен ми се струваше, нещо повече, за някои той беше велика действителност, пълна с привлекателна сила, примамваше и накрая ги отзоваваше при себе си. И може би той бе такава не само за единици, а за всички, може би не беше установено, че ония, които далечният свят привличаше тъй властно, бяха по-слабите и непълноценните. Навярно привидният прелом, който те изстрадваха, не беше никакво сломяване и страдание, а скок и дело, и навярно тъкмо ние, които послушно оставахме в Ешхолц, бяхме слабите и страхливите.“ Ще видим, че малко по-късно тези мисли го занимават много живо.
Голяма радост му носеше всяка нова среща с магистъра по музика, който идваше най-малко на два или три месеца в Ешхолц, посещаваше и инспектираше часовете по музика, беше приятел с един от тукашните учители, на когото нерядко гостуваше за по няколко дни. Веднъж той лично ръководеше последните репетиции за изпълнението на една вечерня от Монтеверди. Преди всичко обаче магистърът наблюдаваше по-талантливите сред учениците по музика и Кнехт спадаше към ония, които удостояваше със своето бащинско приятелство. От време на време в една от стаите за обучение сядаше за час на пианото и минаваше с него произведение на някой от любимите си композитори или пък образци от старите школи по композиция. „Заедно с майстора по музика да създадеш един канон или пък да слушаш как друг, който е бил зле изграден, бива воден ad absurdum*, често носеше празничност или дори веселост, каквито няма в нищо друго, понякога едва възпираш сълзите си, а после не можеш да сдържиш смеха си. От един частен урок по музика с него излизаш освежен като след баня и масаж.“
[* Към абсурд (лат.). — Б.пр.]
Учението на Кнехт в Ешхолц наближаваше своя край, той трябваше заедно с десетина други ученици на същото равнище да бъде приет в училище от по-висока степен, тогава в уречен ден ректорът произнасяше пред тези кандидати обичайната си реч, в която още веднъж припомняше на завършващите смисъла и законите на касталийските училища и, така да се каже, от името на ордена предначертаваше пътя им: в края на своя път те щяха да получат правото сами да постъпят в ордена. Тази тържествена реч спадаше към програмата на празника, който училището уреждаше за своите абитуриенти и при който и учителите, и съучениците им вече се отнасяха към тях като към гости. В такива дни винаги имаше грижливо подготвени концерти, този път щеше да бъде изпълнена една голяма кантата от седемнадесетото столетие и сам магистърът по музика бе дошъл да я чуе. След речта на ректора, на път към украсената трапезария, Кнехт се приближи до магистъра с един въпрос.
— Ректорът — поде той — ни разказа как е уредено обучението извън Касталия в обикновените училища и университети, каза също, че тамошните ученици, постъпвайки в университетите, се насочват към „свободни“ професии. Ако правилно съм схванал, това са професиите, които в голямата им част ние тук, в Касталия, изобщо не познаваме. Как да разбирам това? Защо ги наричат свободни и защо тъкмо ние, касталийците, трябва да останем извън тях?
Ludi Musicae отведе младежа настрана и се спря под една от секвоите. Когато му отговаряше, почти хитра усмивка сдипли мрежата от бръчки около очите му:
— Ти носиш името Кнехт*, мили. Може би затова думата „свободен“ има толкова голямо очарование за тебе. Но в този случай не я вземай твърде сериозно! Ако некасталийци заговорят за свободни професии, то думата навярно ще прозвучи много сериозно и дори патетично. Ние обаче я схващаме в ироничен смисъл. За ония професии наистина съществува свобода дотолкова, доколкото учащият сам избира своята професия. Това дава една привидност на свобода, макар в повечето случаи изборът да се прави не толкова от ученика, колкото от неговото семейство, и някой баща по-скоро би си отхапал езика, вместо наистина да предостави на сина си свободен избор. Но това може би е клевета; да изключим този довод. Следователно свобода има, но тя се ограничава в едно, само в избора на професия. После със свободата е свършено. Още по време на следването в университета лекарят, юристът, техникът попадат в принудата на много скована учебна програма, която завършва с редица изпити. Издържи ли ги, той получава своята диплома и вече може, отново с привидна свобода, да упражнява професията си. Но с нея става роб на низки сили, зависим е от успеха, от парите, от честолюбието си, от своята жажда за слава, от това дали се харесва на хората, или не. Той трябва да се подложи на избор, трябва да печели пари, да взема участие в безогледната надпревара между касти, родове, партии, вестници. Затова има свободата да преуспява и благоденства и да бъде мразен от неуспяващите или обратно. С ученика от елита и по-късния член на ордена нещата във всяко отношение стоят напълно противоположно. Той не си „избира“ професия. Не вярва, че може да съди за своите дарби по-добре, отколкото учителите. Сам допуска в йерархията да бъде поставен винаги на мястото и определен за функциите, които му избират горестоящите, доколкото естествено работата не върви наопаки и качествата, дарбите и грешките на ученика не принуждават учителя да го постави тук или там. И сред тази привидна несвобода всеки избран още след първия курс се радва на възможно най-голяма свобода. Докато човекът със „свободна“ професия, за да изучи една специалност, трябва да следва, да се подчини на тясна и вкостеняла учебна програма, да се подложи на неизменни изпити, ученикът от елита, щом почне да следва самостоятелно, има толкова широка свобода, че мнозина по собствен избор през целия си живот се занимават с твърде откъснати и често глупави изследвания и никой не им пречи за това, стига само нравствено да не се изродят. Оня, който е годен за учител, бива използван като учител, годният за възпитател — като възпитател и годният за преводач — като преводач, всеки сякаш от само себе си намира мястото, на което може да служи и служейки, да бъде свободен. И освен това за цял живот е избавен от оная „свобода“ на професията, която означава толкова страшно робство. Той не познава домогването до пари, слава, ранг, за него няма партии, разрив между личност и длъжност, между частно и обществено, няма зависимост от успеха. Ти виждаш, сине мой, че когато се говори за свободни професии, това „свободни“ звучи доста шеговито.
[* Роб, ратай, слуга (нем.). — Б.пр.]

В живота на Кнехт раздялата с Ешхолц означаваше дълбок прелом. Ако дотогава бе живял в щастливо детство, в едно охотно и едва ли познаващо съмнение приспособяване към реда, в хармония, то сега за него започна време на борба, развитие и съмнение. Беше близо седемнадесетгодишен, когато му съобщиха за предстоящото преместване в по-висока училищна степен, нему и на редица другари, и от този момент за избраниците доста време нямаше по-важен и по-често обсъждан въпрос, отколкото въпросът за мястото, на което всеки от тях ще бъде пресаден. Според традицията то се съобщаваше на всеки чак в последната седмица преди заминаването, няколкото дни между прощалното тържество и отпътуването се смятаха за ваканция. През тази ваканция Кнехт преживя едно красиво и важно събитие: магистърът по музика го бе поканил да тръгне пеша и да го посети, да му бъде гост няколко дни. Това беше голяма и рядка чест. Заедно с един също завършващ другар, тъй като Кнехт още принадлежеше към Ешхолц, а на учениците от тази степен не се позволяваше да пътуват сами, в ранно утро той тръгна към гората и планината и когато след три часа изкачване в сенките на дърветата двамата излязоха на открит купен, видяха ниско долу вече малък и лесно обозрим своя Ешхолц, познаващ се отдалеч по тъмната маса на петте гигантски дървета, по големия, прорязан от зелени лехи правоъгълник, по огледалните езера, по високата училищна сграда, стопанските постройки, селцето и прочутата ясенова горичка. Двете момчета стояха и гледаха надолу; някой от нас може би е запазил спомен за този мил изглед, тогава той не се различаваше особено от днешния, защото след големия пожар сградите са възстановени почти без изменения, а от високите дървета три са издържали пожара. Двамата виждаха пред себе си своето училище, тяхна родина от години, с която скоро щяха да се разделят, и двамата бяха дълбоко трогнати от гледката.
— Мисля, че никога досега не съм разбирал истински колко е красиво! — каза придружителят на Йозеф. — Ах да, навярно се дължи на това, че за пръв път го гледам като нещо, което ми предстои да напусна, с което трябва да се простя.
— Така е — каза Кнехт, — имаш право, същото изпитвам и аз. Но и когато си тръгнем оттука, то пак, строго взето, не ще напуснем Ешхолц истински. Истински се разделиха с него само тези, които си отидоха завинаги, например оня Ото, който умееше да съчинява такива чудни шеговити стихове на латински, или оня наш Шарлеман, който можеше да плува под вода толкова дълго, а и другите. Те действително се сбогуваха и се откъснаха. Отдавна не бях мислил за тях, сега отново се сетих. Смей ми се, ако щеш, но у тези отцепници въпреки всичко за мен имаше нещо привлекателно, така както и във вероломния Луцифер има нещо величаво. Те може би са допуснали грешка, нещо повече, без всяко съмнение сгрешили са, но все пак са действали, дръзнали са да направят един скок, а за това е потребна смелост. Ние, останалите, бяхме прилежни, търпеливи и разумни, но не се осмелихме за нищо, не скочихме.
— Не зная — каза другият, — някои от тях нито направиха нещо, нито се осмелиха, а просто се шляеха, докато ги отпратиха. Но може би не те разбирам напълно. Какво схващаш като скок?
— Имам предвид готовността да се откъснеш, да действаш сериозно, тъкмо това е скачането. Не бих си пожелал със скок да се върна в по-раншната си родина и към по-раншния си живот, те не ме привличат, почти съм ги забравил. Но си желая някога, когато удари час и бъде потребно, и аз да мога да се откъсна и да скоча, само не назад в по-нищожното, а напред и към по-високо.
— Е да, нали натам вървим. Ешхолц беше едно стъпало, следващото ще бъде по-високо, а накрая ни очаква орденът.
— Да, но аз нямам предвид това. Хайде да тръгваме, amice*. Пътуването е така хубаво, то отново ще ни развесели. Та ние тук съвсем се натъжихме.
[* Приятелю (лат.) — Б.пр.]
В това настроение и в тези думи, предадени ни от оня другар, вече се долавя гласът на новата бурна епоха в младостта на Кнехт.
Странниците прекараха два дни в път, докато стигнат тогавашното местожителство на магистъра по музика, разположения в планината Монтпорт, където той ръководеше курс за диригенти в някогашния манастир. Другарят на Кнехт бе настанен в дома за гости, докато самият той получи малка стая в жилището на магистъра. Там едва бе извадил нещата от раницата си и се бе измил, когато домакинът вече влезе в стаята. Достопочтеният мъж подаде ръка на момчето, с лека въздишка седна на един стол, затвори за няколко мига очи, както правеше, когато биваше много уморен, а после, поглеждайки приветливо към Йозеф, каза:
— Извини ме, не съм много добър домакин. Ти си пътувал пеш и трябва да си уморен, честно казано, и аз съм уморен, денят ми е пренаситен, но ако не ти се спи, още сега бих ти предложил да се занимаем един час в моята стая. Можеш да останеш тук два дни, а утре покани и твоя придружител при мене на обяд, но за съжаление не мога да ти отделя много време, затова трябва да видим как да устроим няколкото часа, които искам да прекараме заедно. И тъй, ще започнем веднага, нали?
Той отведе Кнехт в голяма сводеста килия, там нямаше нищо друго освен старо пиано и два стола. Седнаха на тях.
— Скоро ще постъпиш в училище от по-висока степен — каза майсторът. — Там ще научиш всякакви неща, и много хубави при това, навярно скоро ще се докоснеш и до играта на стъклени перли. Всичко това е хубаво и важно, но едно е по-важно от каквото и да е друго — да се научиш на медитация. Привидно всички се учат, но невинаги това може да се провери. Искам от теб правилно и добре да я научиш, толкова добре, колкото и музиката; после всичко останало идва от само себе си. Ето защо бих желал първите две или три лекции да ти дам сам, тази бе причината за моята покана. И тъй днес, утре и вдругиден по един час ще се опитваме да медитираме, и то върху музиката. Сега ще ти дадат чаша мляко, та да не ти пречат жажда и глад, вечерята ще ни поднесат едва по-късно.

На вратата се почука и наистина донесоха чаша мляко.
— Пий бавно, бавно — предупреди го той. — Не бързай и не говори нищо.
Кнехт пиеше на съвсем малки глътки студеното мляко. Срещу него стоеше многоуважаваният мъж и отново държеше очите си затворени. Лицето му изглеждаше твърде старо, но приветливо, по него се разливаше смиреност, той се усмихваше на нещо в себе си, като че ли се бе потопил в собствените си мисли като морен пътник краката си във вода. От него се излъчваше спокойствие. Кнехт долови това и сам се успокои.
Сега магистърът се изви на стола си и положи ръце върху пианото. Изсвири една тема и продължи да я развива във вариации, тя приличаше на творба от някой италиански майстор. Той посъветва своя гост да си представи тази музика като танц, като непрекъсната поредица от упражнения по равновесие, като низ от по-малки или по-големи стъпки от средата на симетрията и да не насочва вниманието си към нищо друго освен към фигурата, която очертават тези крачки. Изсвири още веднъж тактовете, мълком се замисли над тях, повтори ги и постоя с ръце на коленете, съвсем тихо, с полузатворени очи, без никакво трепване, като повтаряше в себе си музика и я обмисляше. И ученикът я чуваше в душата си, пред очите му се появяваха откъслеци от нотни линии, виждаше нещо да се движи, да крачи, да танцува и се люлее, и в движението търсеше да разпознае и разчете извивките на птичи полет. Те отново се объркаха и загубиха, трябваше да започне отначало, за миг съсредоточеността му изчезна, беше в празнота, огледа се смутено и видя тихото, замислено лице на майстора да се поклаща бледо в здрача и Йозеф отново се намери в онова духовно пространство, от което се бе отклонил, отново чу музиката да ехти в него, видя я да крачи там, видя я да описва линията на движението си, видя и съзна танцуващите стъпки на невидимите…
Струваше му се, че е минало дълго време, когато пак се отклони от това пространство, когато усети под себе си стола, каменния, покрит с рогозка под, долови губещата се здрачна светлина зад прозорците. Почувства, че някой го следи, вдигна поглед и се взря в очите на магистъра, който го наблюдаваше внимателно. Магистърът му кимна едва забележимо, с един пръст изсвири в пианисимо вариация от онази италианска музика и се изправи.
— Остани тук — каза той, — аз ще се върна. Още веднъж потърси музиката в себе си, внимавай върху фигурата! И не се напрягай, това е просто игра. И дори да заспиш по време на нея, то с нищо не вреди.
Той излезе, чакаше го още работа, останала от неговия пренатоварен ден, работа съвсем не лека и приятна, не такава, каквато би желал. Предстоеше му да говори с един от учениците от курса по диригентство, талантлив, но суетен и надменен човек, комуто трябваше да изтъкне лошите навици, да докаже неправдата и да прояви загрижеността си като хладнокръвие, любовта си — като авторитет. Той въздъхна. Защо няма съвършен ред, няма избавление от познатите заблуди! Защо все отново и отново човек трябва да се преборва с едни и същи грешки и да изтръгва едни и същи бурени! Талант без характер, виртуозност без йерархия, това, което бе властвало някога по времето на леката забавност в музикалния живот и беше изкоренено и унищожено през музикалния ренесанс, вече зеленееше отново и разпукваше пъпки.
Когато той се върна, за да вечеря заедно с Йозеф, намери го притихнал, но доволен и без следа от умора.
— Беше много хубаво — каза момчето мечтателно. — В това време музиката изчезна за мене, тя се преобрази.
— Нека отново затрепти в тебе — каза майсторът и го заведе в една малка стая, където бе сложена маса с хляб и плодове. Нахраниха се и магистърът го покани утре известно време да присъства на диригентския курс. Преди да се оттегли и да заведе госта в неговата килия, той му каза:
— При медитацията ти видя нещо, музиката ти се яви като фигура. Опитай се, ако имаш желание, да запишеш това.
На масата в килията за гости Кнехт намери лист хартия и моливи и преди да си легне, се опита да нарисува фигурата, в която музиката се бе превърнала за него. Изтегли една линия и от нея под наклон стремително на равни разстояния — къси странични линии, това напомняше разположението на листата по клонче от дърво. Възникналият образ не го задоволи, но той изпитваше удоволствие още веднъж и още веднъж да се опитва и накрая, сякаш на игра, очерта кръг, от който като лъчи се подаваха страничните линии, подобно на цветя от венец. После си легна и заспа бързо. Насън отново преживя изкачването през горите до голия купен, на който вчера почиваха с другаря си, и в низината видя да се простира милият Ешхолц и докато гледаше надолу, правоъгълникът с училищните сгради се изтегли в овал, после в кръг, превърна се във венец, а венецът започна бавно да се върти, въртеше се с все по-голяма бързина и накрая закръжи лудо, пръсна се и се разлетя в искрящи звезди.
Когато се събуди, не помнеше съня, но по-късно, при утринната разходка, майсторът го попита дали е сънувал и на Йозеф му се струваше, че наистина е преживял насън нещо лошо или вълнуващо, замисли се, припомни си съня, разказа му го и беше удивен от неговата безобидност. Магистърът слушаше внимателно. Йозеф попита:
— Трябва ли да се обръща внимание на сънищата? Те могат ли да се тълкуват?
Майсторът го погледна в очите и отвърна кратко:
— Върху всичко трябва да се внимава, защото всичко може да се тълкува. — След няколко крачки той попита бащински: — В кое училище би искал да се учиш?
При този въпрос Йозеф почервеня. Бързо и тихо той изрече:
— Мисля, във Валдцел.
Майсторът кимна:
— И аз така смятах. Нали знаеш старата поговорка: „Gignit autem artificioam…“
С още зачервено лице Кнехт допълни познатия на всеки ученик израз: „Gignit autem artificiosam lusorum gentem Cella Silvestris“ — на немски: „Валдцел пък създава изкусните играчи на стъклени перли.“
Старият го погледна сърдечно.
— Вероятно това е твоят път, Йозеф. Знаеш, че не всички приемат играта на стъклени перли. Казват: тя била заместител на изкуствата, а играчите — белетристи, на тях вече не можело да се гледа като на истински хора на духа, били само свободно фантазиращи дилетанти в изкуството. Естествено, ще видиш доколко това е вярно, може би ти самият имаш представи за играта на стъклени перли, според които очакваш повече, отколкото тя би могла да ти даде, или обратно. Че играта крие опасности, е известно. Тъкмо затова я обичаме, по безопасните пътища се пращат само слабите. Но ти никога не бива да забравяш това, което толкова често съм ти казвал: нашето предопределение е непогрешимо да схващаме противоречията, първо, именно като противоречия, после обаче като полюси от едно единство. Така е и с играта на стъклени перли. Натурите, склонни към изкуството, са влюбени в тази игра, защото чрез нея могат да фантазират, студените учени специалисти я презират, някои музиканти също, защото на тях им липсва онази степен на строга дисциплина, която отделните науки биха могли да постигнат. Е добре, с времето ще опознаеш тези противоречия и ще откриеш, че те не са противоречия на обектите, а на субектите, че например един фантазиращ художник не избягва чистата математика или логика затова, че е опознал малко от тях или би могъл да изрази, а защото инстинктивно е склонен към нещо друго. По такива инстинктивни и буйни склонности и неблагосклонности със сигурност ще можеш да откриеш дребните души. В действителност това значи, че в големите души и в превъзходните, самоуверените умове няма такива страсти. Всеки от нас е само човек, само един опит, същество, което е все на път. Но то трябва да е на път към съвършеното, да се стреми към центъра, а не към покрайнината. Запомни: можеш да се занимаваш строго с логика или с граматика и при това да си изпълнен с фантазия и музика. Можеш да бъдеш музикант или играч на стъклени перли и при това да си въплъщение на предаността към закон и ред. Човекът, който ние си представяме и желаем, чието създаване е наша цел, ще може всеки ден да заменя своята наука или изкуство, в играта на стъклени перли той ще блести с най-чиста кристална логика и в граматиката с творческа фантазия. Такива трябва да бъдем, та всеки час да могат да ни поставят на друг пост, без да се противим или объркваме.
— Смятам, че ви разбрах — каза Кнехт, — но не са ли тъкмо ония, които проявяват толкова силни предпочитания или антипатии, по-страстни натури, а другите по-спокойни, по кротки?
— Изглежда, че е така и все пак не е — усмихна се — магистърът. — За да бъдеш прилежен във всичко и всичко да владееш добре, разбира се, не ти е потребна по-малко душевна сила, замах и топлота, а повече. Това, което ти наричаш страст, не е душевна сила, а разногласие между душата и външния свят. Там, където властва страстта, не съществува по-силна жажда и стремеж, но тя е насочена към една отделна и лъжовна цел, откъдето идва и напрежението, и душната атмосфера. Който обръща най-голямата сила на стремежа си към центъра, към истинското битие, към съвършеното, той изглежда по-спокоен от страстния, защото невинаги се вижда пламъкът на неговата жар, защото той примерно при диспути не крещи и не размахва ръце. Но аз ще ти кажа: той трябва да пламти и гори.
— Ах, ако човек можеше да се формира чрез знания — извика Кнехт. — Ако би имало наука, нещо, в което човек може да вярва! Всичко си противоречи взаимно, всичко се разбягва едно през друго, в нищо няма сигурност. Всичко може да бъде тълкувано в един, а после в напълно противоположен смисъл. Цялата световна история може да бъде изложена като развитие и напредък и също така е възможно в нея да не бъде видяно нищо друго освен упадък и безсмислие. Няма ли истина? Няма ли истинско и необоримо учение?
Никога досега майсторът не бе го чувал да говори толкова разпалено. Той повървя още малко, после каза:
— Има истина, мили мой! Но учение, за каквото ти жадуваш, учение абсолютно, което само да те прави съвършен и мъдър, няма. Ти не бива още да се стремиш към едно съвършено учение, приятелю, а към себеусъвършенстване. Божественото е в тебе, не в понятията и книгите. Истината се преживява, не се преподава. Бъди готов за борби, Йозеф Кнехт, аз виждам ясно, те вече са започнали.
През тези дни Йозеф за пръв път видя магистъра, когото обичаше, в неговото всекидневие и в работата му и много се удивляваше, макар че имаше поглед само върху малка част от дневните занимания. Повече от всичко друго обаче майсторът го спечели с това, че така се грижеше за него, че го бе поканил и че сред своята работа този претоварен човек, който толкова често изглеждаше уморен, спестяваше и му посвещаваше часове, и не само часове! И ако това въвеждане в медитацията оставяше у Кнехт така дълбоко и незаличимо впечатление, то се дължеше, както по-късно той отсъди, не толкова на особено фина или своеобразна техника, а само на личността, примера на майстора. Неговите по-късни учители, при които през следващите години бе обучаван на медитация, даваха повече указания, по-точни данни, контролираха по-строго и поставяха повече въпроси, по-добре умееха да коригират. Но магистърът по музика, уверен във властта си над това момче, почти не говореше и не поучаваше, собствено той назоваваше само темите и вървеше пред него с примера си. Кнехт наблюдаваше как неговият майстор толкова често изглежда стар и съсипан, как после с полузатворени очи се вглъбява в себе си и пак отново може така спокойно, бодро, весело и приветливо да погледне, нищо не би могло да го убеди по-съкровено от този път към изворите, път от неспокойствието към спокойствието. А едно или друго от това, което магистърът искаше да му предаде със слова, Кнехт научаваше неусетно, при някоя кратка разходка или по време на хранене.
Знаем, че тогава Кнехт получил от магистъра и няколко първи загатвания и насоки за играта на стъклени перли, но неговите думи не са ни известни. Направило му впечатление, че домакинът проявява грижа и за придружителя на Йозеф, така че у него да не се засили усещането, че е някакъв придатък. Изглежда, този човек мислел за всичко.
Краткият престой в Монтпор, трите часа за въвеждане в медитацията, присъствието на курса за диригенти, няколкото разговора с магистъра значеха за Кнехт много; магистърът със сигурност бе избрал най-въздействащото време за своята кратка намеса. Поканата му имаше главно целта младежът да вземе присърце медитацията, но тази покана бе не по-малко важна и сама по себе си като отличие, знак, че го уважават и очакват нещо от него; това беше втората степен на призванието. Откриха му поглед към един вътрешен кръг; когато някой от дванадесетте майстори допуснеше толкова близо до себе си ученик от тази степен, това не означаваше само лично благоволение. Всичко което един майстор прави, винаги е повече от нещо лично.
На сбогуване двамата ученици получиха малки подаръци, Йозеф Кнехт — тетрадка с две хорални прелюдии на Бах, а другарят му — изящно джобно издание на Хораций. Когато го изпращаше, майсторът каза на Кнехт:
— След няколко дни ще узнаеш за кое училище си определен. Там ще идвам много по-рядко, отколкото в Ешхолц, но и там ние, разбира се, ще се виждаме, стига да съм здрав. Ако имаш желание, веднъж в годината можеш да ми пишеш писмо, особено за това, как протичат твоите упражнения по музика. Няма да ти е забранена и критика по отношение на твоите учители, ала на нея аз не отдавам особено значение. Предстои ти много и надявам се, ти ще оправдаеш очакванията. Нашата Касталия не бива да бъде просто елит, тя трябва да бъде преди всичко йерархия, постройка, в която всеки камък има смисъл само чрез цялото. Отвъд това цяло не води никакъв път и който се изкачва по-нагоре и получава по-големи задачи, не става по-свободен, той става само все по-отговорен. Довиждане, млади приятелю, за мен бе радост да те посрещна тук.
Двете момчета си тръгнаха, по пътя и двете бяха по-весели и по-разговорливи, отколкото когато идваха насам, няколкото дни сред друг въздух и други картини, докосването до един нов жизнен кръг, ги бяха разведрили, направили по-свободни от Ешхолц и тамошното чувство на разлъка и двойно по-жадни за промяната и бъдещето. При няколкото почивки в гората или над някоя стръмна урва в околността на Монтпор те изваждаха от джобовете си дървените флейти и на два гласа изсвирваха една или друга песен. И когато отново стигнаха до оня купен над Ешхолц, с изгледа към училището и дърветата, и на двамата им се стори, че разговорът, който бяха водили тук, отдавна е потънал в далечно минало, сега всички неща бяха придобили нов оттенък. Момчетата не си казаха нито дума, малко се срамуваха от предишните си чувства и слова, които така бързо остаряха и се лишиха от смисъл.
В Ешхолц още на следващия ден те узнаха за къде бяха определени. Кнехт отиваше във Валдцел.


Валдцел

„Валдцел пък създава изкусните играчи на стъклени перли“ — казва една стара мисъл за това прочуто училище. Сред касталийските училища от втора и трета степен то беше най-свързано с естетическото начало, това значи, ако в другите училища съвсем открито имаше превес определена наука, както например в Койперхайм класическата филология, в Порта — философското учение на Аристотел и на схоластиците, в Планвасте — математиката, във Валдцел, обратно, бе традиционна тенденцията към универсалност и побратимяване на науката с изкуствата, а върховен символ на тази тенденция беше играта на стъклени перли. Наистина и тук, както във всички други училища, играта в никакъв случай не се изучаваше официално и като задължителен предмет; но затова пък валдцелските ученици й посвещаваха времето си за свободни занимания, а градчето Валдцел беше седалище на официалната игра и на нейните съоръжения: тук се намираше прочутата зала за тържествени игри, тук беше огромният архив на играта с неговите чиновници и библиотеки и седалището на Ludi Magister. И макар тези заведения да съществуваха напълно независимо и училището да не бе тяхно подразделение, все пак тук господстваше духът им и във въздуха на селището витаеше нещо от светостта на големите официални игри. Самото градче се гордееше много с това, че е приютило не просто училището, но и играта; населението наричаше учениците студенти, а изучаващите играта и гостите при тържества, свързани с нея — лузери, изопачено от Lusores*. Всъщност училището във Валдцел беше най-малкото от всички касталийски училища, броят на учениците едва ли някога е превишавал шест десетици и, разбира се, това обстоятелство му придаваше нещо особено и аристократично, училището изглеждаше отличено, бе едно малко ядро вътре в елита; и тъкмо от това достопочтено училище през последните десетилетия бяха излезли много магистри и всички майстори на играта на стъклени перли. Разбира се, блестящата именитост на Валдцел в никакъв случай не беше безспорна: тук и там се изразяваше схващането, че учащите се са самомнителни естети и разглезени принцове, неспособни за нищо освен за играта на стъклени перли; понякога в повечето други училища ставаше мода да се говори за Валдцел направо със зли и горчиви думи, но тъкмо остротата на тези шеги и нападки показваше, че съществуват основания за ревност и завист. В края на краищата преместването във Валдцел имаше смисъл на известно отличие; Йозеф Кнехт знаеше това и макар да не беше честолюбив в грубия смисъл, посрещна отличието с радост и гордост.
[* Играчи (лат.) — Б.пр.]
Заедно с неколцина другари той стигна до Валдцел пеш; изпълнен от голямо очакване и готовност, премина през южната порта и изведнъж беше привлечен и омагьосан от прастарото кафяво градче и разпрострелия се нашироко някогашен Цистерциензийски манастир, който приютяваше училището. Още преди да се преоблече, веднага след посрещането и закуската в залата до портиерната на училището той сам тръгна на път, за да открие новата си родина, намери една пътека, която водеше от руините на някогашната градска стена към реката, спря се на сводестия мост, вслуша се в шума на воденичния яз, мина покрай гробището, по алеята с липи, зад високия жив плет видя и позна Vicus Lusorum, малкото обособено селище на играчите на стъклени перли: празничната зала, архива, учебните сгради, домовете за учители и гости. От един такъв дом видя да излиза мъж с облеклото на играчите на стъклени перли и си помисли, че той трябва да е някой от легендарните Lusores, вероятно дори самият Ludi Magister. Долови властната омая на тази атмосфера, всичко тук изглеждаше старо, достопочтено, свято, тегнещо от традиции, тук човек беше малко по-близо до центъра, отколкото в Ешхолц. И връщайки се от селището на играчите, Кнехт долови друга омая, може би не толкова възвишена, но не по-малко вълнуваща. Това беше малкият град, част от обикновения свят, с неговото житие и битие, с кучета и деца, с миризми на магазини и занаятчийски работилници, с брадати бюргери и пълни жени зад вратите на магазините, с играещи кресливи деца, с момичета, които хвърлят присмехулни погледи. Много неща му напомняха за далечни предсветове, за Беролфинген, а мислеше, че отдавна ги е забравил напълно. Сега дълбоките пластове на неговата душа откликваха на всичко това: на картините, звуците, уханията. Изглежда, тук го очакваше един не толкова тих, а по-пъстър й по-богат свят, отколкото бе Ешхолц.

Училището, разбира се, преди всичко беше строго продължение на предишните, макар и да се добавяха няколко нови предмета. Действително ново обаче не беше нищо друго освен обучението по медитация, но магистърът по музика му беше дал да предвкуси и това. Кнехт се поддаде на медитацията охотно, първоначално, без да вижда в нея повече от една приятно отморяваща игра. Едва малко по-късно — ние ще си припомним и това — трябва да бе открил и преживял нейната същинска и висока стойност. Директор на училището от Валдцел беше един своеобразен и всяващ някакъв страх човек, Ото Цбинден, тогава вече близо шестдесетгодишен; с неговия красив и стремителен почерк са нанесени някои записки за ученика Йозеф Кнехт, които ние видяхме. Но отначало любопитството на момчето събуждаха повече съучениците му, а по-малко учителите. С двама от тях то имаше оживени и многостранно засвидетелствани отношения. Единият, към когото се привърза още в първите месеци, беше Карло Феромонте (по-късно като заместник на магистъра по музика той зае второто по ранг място в колегията), връстник на Кнехт; нему дължим между другото една история за стила на музиката за лютня в шестнадесетия век. В училището го наричаха Оризоядеца и го ценяха като обаятелен другар в играта; приятелството му с Йозеф започва с разговори върху музиката и продължава през многогодишни общи изследвания и упражнения, за които знаем отчасти посредством редките, но богати по съдържание писма на Кнехт до майстора по музика. В първото от тези писма Кнехт нарича Феромонте „специалист и познавач на богатите орнаменти, украшения, трилери в музиката“. Той свири с него Купрен, Пърсел и други майстори от времето около хиляда и седемстотната година. В едно от тези писма Кнехт говори обстойно за упражненията и тази музика, „където в някои пиеси почти над всяка нота има и украшения. Ако така — продължава той — се свири в течение на няколко часа, само с двойни удари, силни трилери и морденти, то след това пръстите сякаш са заредени с електричество.“

Всъщност през втората или третата година от престоя си във Валдцел Кнехт напредна много в музиката, четеше и свиреше нотните записи, ключовете, съкращенията, означенията на басовете, от всички векове и стилове, сравнително плавно, и се сродяваше с царството на западната музика, доколкото тя е запазена и до наше време, по оня особен начин, който тръгва от занаятчийството, не пренебрегва грижливото съблюдаване и старанието за постигане на емоционалност и техника, за да проникне в духа. И тъкмо неговото усърдие да обхване емоционалното, старанията му за емоционалното, звуковото и изненадите за ухото в различните музикални стилове и за разгадаване на техния дух очебийно дълго го задържа да не се впусне в предварителни изследвания за играта на стъклени перли. По-късно веднъж по време на своите лекции той казва: „Който познава музиката само по извлеченията, които е дестилирала от нея играта на стъклени перли, може да бъде добър играч, но той дълго няма да стане музикант и вероятно не е никакъв историк. Музиката не се състои само от онези чисто духовни трепети и фигурации, които сме извлекли от нея, през всички столетия тя е съществувала на първо място като радост от емоционалното, от излъчването на живителното начало, от ритъма и такта, от оттенъците, дисонансите и прелестта, която се поражда от смесването на гласовете, от общото звучене на инструментите. Положително главното е духът, положително откриването на нови инструменти и изменението на по-старите, въвеждането на нови тоналности, конструкции и правила на хармония или забрани винаги е само нещо външно, един жест, така както носиите и модите на народите са нещо външно; но тези външни и емоционални белези трябва да бъдат обхванати, познати емоционално и интензивно, за да се разберат епохите и стиловете, които те съдържат. Музиката се създава с ръце и пръсти, с уста и дробове, не само с ума, и дори оня, който може да чете ноти, но не умее съвършено да свири на някакъв инструмент, не бива да участва в събеседвания върху музиката. Така и историята на музиката в никакъв случай не трябва да се разбира само като отвлечена хроника на нейните стилове, например времената на упадък на музиката остават напълно неразбираеми, а и ще останат, ако всеки път не откриваме в тях превеса, който чувственото и количественото вземат над духовното.“
Дълго време просъществува възгледът, че Кнехт бе решил да не стане нищо друго освен музикант; всички други учебни дисциплини, които се предлагаха на обикновения ученик, между тях и първото въведение в играта на стъклени перли, той пропускаше за сметка на музиката дотолкова, че към края на първия семестър училищното ръководство му поиска сметка за това. Ученикът Кнехт не се изплаши, той упорито се позоваваше, настояваше за ученическите си права. Трябва да е отговорил на ръководството така: „Ако се отказвам от официалната дисциплина, вие бихте имали право да ме укорите; но не съм ви дал никакъв повод за това. Напротив, имам право, макар че посвещавам на музиката три четвърти от цялото време, с което разполагам. Позовавам се на статута.“ Директорът Цбинден бе достатъчно умен, за да не настоява упорито. Но естествено запомни този ученик и дълго време се отнасяше към него само с хладна строгост.
Повече от година, може би близо година и половина, продължи този своеобразен период от ученическия живот на Кнехт: обикновени, но не блестящи бележки и тиха — както изглежда, след случая с директора, — и някак упорита откъснатост, никакви очебийни приятелства, но затова пък необикновено страстно усърдие в музицирането, самоотричане от почти всички незадължителни дисциплини, също и от играта на стъклени перли. Няколко черти от този младежки портрет без съмнение са белези на пубертет; вероятно в този период той среща другия пол само случайно и с недоверие; вероятно също както мнозина от Ешхолц, които не са имали сестри вкъщи, е истински свенлив. И много чете, особено немските философи: Лайбниц, Кант и романтиците, а от тях най-силно го привлича Хегел.
Сега би трябвало да се спрем малко по-подробно на оня съученик, който играе определена роля в живота на Кнехт във Валдцел, на хоспитанта Плинио Десиньори. Той беше хоспитант, това означава, че минаваше програмата на елитните училища като гост, а именно без намерението да остане за дълго в педагогическата провинция и да встъпи в ордена. От време на време идваха такива хоспитанти, разбира се, доста рядко, защото естествено възпитателните колегии никога не отдаваха особено значение на обучението на ученици, които след завършване на училището възнамеряваха да се върнат в родния дом и в света. В страната обаче имаше няколко стари патрициански фамилии, много заслужили за Касталия още от времето на основаването й, за които и до днес не бе отмрял обичаят понякога да дават един син, в случай че дарбата му отговаряше, да се учи като хоспитант в училищата на елита; това право бе станало традиция за тези няколко рода. Хоспитантите, макар във всяко отношение да се подчиняваха на същите правила, на които и учениците от елита, представляваха някакво изключение вътре в групата на учащите се дори само с това, че докато другите от година на година се отчуждаваха от родина и семейство, те прекарваха всичките си ваканции при своите, сред съучениците си винаги оставаха гости и чужденци, тъй като се придържаха към нравите и начина на мислене на родния край. Тях ги очакваха: бащин дом, светска кариера, професия и женитба и само в много малко случаи такъв един ученик — гост, обзет от духа на провинцията, влюбен в Касталия, със съгласието на своето семейство накрая можеше да влезе в ордена. Обратно, в историята на нашата страна повечето известни държавници и в младостта си са били хоспитанти и във времена, когато общественото мнение по една или друга причина се отнасяло критично към училищата на елита и ордена, те настойчиво ги защищавали.
Тъкмо такъв хоспитант беше и Плинио Десиньори, с когото малко по-младият Йозеф Кнехт се срещна във Валдцел. Той беше високонадарен младеж, блестящ, особено при речи и дебати, пламенен и някак неспокоен човек, който създаваше много грижи на директора Цбинден, защото като ученик се държеше наистина добре и не можеше да бъде укорен, но в никакъв случай не се стараеше да забрави своето изключително място като хоспитант и по възможност незабелязано да се причисли към другите, а изповядаше — откровен и готов за спорове — некасталийски, светски убеждения. Между тези двама ученици не можеше да не възникне особено отношение. И двамата бяха много даровити и с призвание, това ги побратимяваше, докато във всичко друго оставаха напълно противоположни. Би била потребна появата на един учител с необикновено голяма прозорливост и майсторство, за да извлече квинтесенцията на произтичащата от случая задача и по правилата на диалектиката все отново и отново да прави възможен синтеза върху тези противоречия. Директорът Цбинден не беше лишен от дарба и воля за това, не спадаше към учителите, за които гениите са неудобни, но в случая му липсваше най-важната предпоставка: доверието на двамата ученици. Плинио, комуто допадаше ролята на аутсайдер и революционер, беше винаги нащрек по отношение на директора; а Йозеф Кнехт за съжаление, след създалото се вече настроение заради частните му занимания, също нямаше доверие на Цбинден и никога не би се обърнал за съвет към него. Но за щастие съществуваше магистърът по музика. Към него Кнехт се обърна с молба за подкрепа и съвет и този мъдър стар музикант се зае сериозно и както ще видим, майсторски да насочва играта. В ръцете на магистъра най-голямата опасност и съблазън в живота на младия Кнехт се превърна в необикновена задача и той показа, че е дорасъл за нея. Истинската история на това приятелство-вражда между Йозеф и Плинио или върху тази музика на две теми, или диалектична игра между два духа бе следната.
Отначало естествено Десиньори бе този, който направи впечатление на съперника и го привлече. Той беше не само по-възрастният, не само по-хубавият, по-пламенният и по-разговорливият младеж, преди всичко друго той идеше „отвън“, некасталиец, човек от света, с баща и майка, чичовци и лели, братя и сестри, един, за когото Касталия с всичките й закони, традиции и идеали означаваше само етап, дял от пътя, временен престой. За този бял гарван Касталия не беше светът, за него Валдцел бе училище като всички други, за Плинио връщането в „света“ нямаше да е позор и наказание, не го чакаше орденът, а кариера, брак, политика, накратко, оня „действителен живот“, за който всеки ученик от Касталия храни тайното желание да знае повече, защото за касталиеца „светът“ е същото, каквото някога е бил за каещите се грешници и монаси: наистина нещо малоценно и забранено, но не по-малко тайнствено, изкусително, привлекателно. И сега Плинио действително не криеше своята принадлежност към света, в никакъв случай не се срамуваше, а се гордееше с нея. С едно още полумомчешко и артистично, но вече осъзнато и прието като програма усърдие той подчертаваше своеобразието си и използваше всеки повод, за да съпостави своите светски възгледи и норми с касталийските и да ги покаже като по-добри, по-верни, по-естествени, по-човешки. При това много често се позоваваше на „природата“ и „здравия човешки разум“, които противопоставяше на превратния и чужд на живота дух на училището и не пестеше находчивите остроумни отговори и гръмките думи, но беше разсъдлив и имаше достатъчно вкус, за да не се впуска в груби провокации и, общо взето, да спазва обичайните за Валдцел спокойни форми на дискутиране. Той искаше да защити „света“ и простия живот срещу „високомерно схоластичната духовност“ на Касталия, ала искаше и да покаже, че е в състояние да го направи с оръжията на противника; в никакъв случай не желаеше да бъде некултурният, който сляпо тъпче из цветната градина на духовното образование.
От време на време Кнехт се бе спирал сред някоя малка група от ученици на заден план и като мълчалив, но внимателен слушател, чийто център и оратор беше Десиньори. С любопитство, удивление и плахост Йозеф слушаше словата, изречени от този оратор, в които унищожително се критикуваше всичко, което бе светиня и авторитет за Касталия, подлагаше се на съмнение, поставяше се под въпрос или се осмиваше всичко, в което той самият вярваше. Наистина забелязваше, че далеч не всички слушатели възприемат сериозно тези речи, някои видимо дават ухо само като за шега, така както се струпват около панаирджийски оратор, често той чуваше и възражения, които иронизираха нападките на Плинио или сериозно ги оборваха. Край този Плинио обаче винаги имаше събрани неколцина, той винаги беше център, независимо дали в момента се намираше опонент, или не, винаги излъчваше привлекателност и нещо като изкушение. И така, както се случваше с другите, които вкупом заобикаляха разгорещения вития и слушаха неговите тиради с удивление или смях, стана и с Кнехт; въпреки онова чувство на плахост, дори страх, което изпитваше при подобни слова, той биваше привлечен от тях по един злокобен начин не само защото бяха забавни, не, изглежда, че те сериозно го вълнуваха. И в себе си не би се съгласил със смелия оратор, но има съмнения, за чието съществуване или вероятно зараждане е достатъчно човек само да знае, за да страда от тях. Първоначално това не беше някакво тежко страдание, а само докосване, развълнуване, едно чувство, смес от бурно влечение и неспокойна съвест.
Трябваше да дойде часът, и той дойде, в който Десиньори забеляза, че сред неговите слушатели има един, за когото думите му значат повече, отколкото възбуда и шокираща беседа или утоляване на жаждата за спор, едно мълчаливо русо момче, което беше хубаво, изтънчено, някак плахо се изчервяваше и смущаваше и което отговаряше едносрично, когато го заговореше приятелски. Явно това момче отдавна вървеше подире му, спомняше си Плинио, и мислеше сега да го възнагради и спечели напълно с един приятелски жест — с поканата следобед да го посети в стаята му. Не беше твърде лесно да завоюва това свенливо и недостъпно момче. За своя изненада Плинио трябваше да изживее как то му се изплъзна и не искаше да даде обяснения, не прие и поканата; това отново раздразни по-възрастния и от този ден той се стараеше да спечели мълчаливия Йозеф, отначало явно единствено от самолюбие, по-късно сериозно, защото прозря у него партньора, може би бъдещия приятел или тъкмо обратното. Все отново и отново виждаше Йозеф да се появя в обкръжението му и долавяше, че го слуша напрегнато, и все отново и отново плахият се оттегляше още щом той поискаше да пристъпи към него.
Това държане си имаше причините. Йозеф отдавна беше доловил, че чрез този човек го очаква нещо много важно, може би красиво, едно разширяване на хоризонтите, познание, обяснение, а може би изкушение и опасност, във всеки случай нещо, което трябваше да преодолее. Първия повей на съмнение и желание за критика, докоснал го със словата на Плинио, Йозеф сподели с приятеля си Феромонте, който почти не им обърна внимание, той заяви, че Плинио е високомерен и придаващ си важност момък, който не заслужава да го слушаш, и отново се задълбочи в музикалните си упражнения. Едно чувство подсказваше на Йозеф, че директорът е инстанцията, пред която би могъл да изложи съмненията и безпокойствата си; но след онова малко разногласие той вече нямаше сърдечна открита връзка с него, страхуваше се, че не ще бъде разбран и още повече се страхуваше, че откровението му за бунтовния Плинио накрая би могло да се схване от директора като един вид донос. В тази обърканост, която при опитите на Плинио за приятелско сближаване ставаше все по-мъчителна, той се обърна към своя благодетел и добър дух — майстора по музика — с едно много дълго писмо, което е запазено. Между другото Кнехт пише: „Все още не ми е ясно дали Плинио се надява да спечели в мое лице съмишленик или само събеседник. Вярвам в последното, защото да ме спечели за неговите схващания естествено би значело да ме изкуши към невярност и да разбие моя живот, който си е вкоренен в Касталия; нямам родители и приятели отвън, при които бих могъл да се върна, ако някога действително изпитам такова желание. Но и дори неуважителните слова на Плинио изобщо да не целят преломяване и въздействие, те събуждат у мене смут, защото, за да бъда, многоуважаеми учителю, съвсем откровен, в начина на мислене на Плинио пред мен се възправя нещо отблъскващо, на което не мога да отговоря просто с «не», то призовава един глас в мене, който понякога е твърде склонен да му даде право. Навярно това е гласът на природата и той стои в остро противоречие с моето възпитание и с добре познатите ми възгледи. Когато Плинио окачествява нашите учители и майстори като жреческа каста, а нас, учениците, като послушно кастрирано стадо, това естествено са груби и пресилени думи, но те все пак навярно съдържат някаква истина, иначе не биха ме безпокоили толкова. А Плинио може да каже толкова учудващи и обезкуражаващи неща. Примерно: играта на стъклени перли била поврат в «епохата на вестникарските литературни притурки» — просто безотговорна игра с писмената, в която уж сме разтапяли езиците на различните изкуства и науки; състояла се единствено от асоциации и играела единствено с аналогии. Или: доказателство за липсата на стойност в цялото наше духовно образование и поведение била примирената ни неплодовитост. Ние анализираме, например казва той, законите и техниките на всички стилове и времена в музиката, а сами не създаваме нова музика. Четем и тълкуваме, казва той, Пиндар или Гьоте и се срамуваме сами да съчиняваме стихове. Това са обвинения, над които не мога да се смея, а те не са и най-лошите, не и тези, които най-често ме нараняват. Лошо е, когато той казва, да речем, ние, касталийците, сме водели живот на изкуствено отглеждани пойни птички, без сами да си изкарваме хляба, без да познаваме неволята и борбата за живот, без да знаем и да искаме да знаем за онази част от човечеството, чийто труд и бедност са основа за нашия охолен живот.“ И писмото завършва с думите: „Може би злоупотребих с Вашето приятелство и доброта, Reveren-dissime*, ала съм готов да бъда смъмрен за това от Вас. Укорете ме, възложете ми покаяние, само ще Ви благодаря. Но аз крайно се нуждая от съвет. В сегашното състояние не мога да издържа още дълго. Не ще успея да улесня насочването му към едно действително и ползотворно развитие, за това съм твърде слаб и неопитен, и най-лошото е, че не мога да се доверя на нашия господин директор и бих го направил само ако Вие изрично ми заповядате. Затова Ви обремених с нещо, което за мен почва да се превръща в голяма беда.“
[* Многоуважаеми (лат.). — Б.пр.]
За нас би бил необикновено скъп ответът на майстора на този вик за помощ, ако го имахме черно на бяло. Отговорът обаче бил даден устно. Наскоро след писмото на Кнехт Magister Musicae сам дошъл във Валдцел, за да ръководи един изпит по музика, и в дните на тамошния си престой най-добре се погрижил за своя малък приятел. Знаем това от по-късните разкази на Кнехт. Той не облекчил неговото състояние. Започнал с това, че подложил на точна проверка оценките на Кнехт в училище и особено личните му занимания, намерил тези изследвания прекалено едностранчиви, със становището си по тях дал право на директора на Валдцел и настоял още Кнехт да признае това пред него. И за поведението на Кнехт към Десиньори подсказал най-верни насоки и не си заминал, преди да обсъди и този въпрос с директора Цбинден. Последицата бива не само забележителният и незабравим за всички присъствали словесен двубой между Десиньори и Кнехт, но и едно напълно ново отношение между него и директора. Това отношение, както и преди, съвсем не било сърдечно и тайнствено, подобно на връзката с майстора по музика, но прояснено и без напрегнатост.
Ролята, която сега се падна на Кнехт, определи неговия живот за по-дълго време. Разрешиха му да приеме приятелството на Десиньори, да посреща неговото влияние и атаки без намеса или надзор от страна на учител. Но задачата, възложена от ментора, беше да защищава Касталия срещу нейните критици и да изведе на по-високо равнище различията във възгледите; между другото, това означаваше, че Йозеф трябва бързо да овладее принципите на реда, който господства в Касталия и в ордена, и непрестанно да си ги припомня. Споровете между двамата приятели-противници скоро се прочуха; тълпяха се да ги слушат. Агресивният и ироничен тон на Десиньори придобиваше изисканост, формулировките му ставаха по-строги и по-отговорни, критиката му — по-делова. Дотогава Плинио бе предпочитаният в тази борба; идваше от „света“, имаше своя опит и методи, средства за атака, а също и нещо от неговата непоколебимост, от разговорите с възрастните вкъщи знаеше всичко, което светът можеше да възрази срещу Касталия. Сега репликите на Кнехт го накараха да разбере, че той наистина познаваше света добре, по-добре, отколкото всеки друг касталиец, но в никакъв случай не бе вникнал в Касталия и нейния дух така дълбоко, както тези, за които тя беше и дом, и родина, и съдба. Той се учеше да прозира и постепенно да признае, че тук бе гост, не коренен жител, и че не само отвън, а и тук, в педагогическата провинция, имаше вековен опит и естествено разбиращи се неща, че и тук имаше традиция, дори една „природа“, която той познаваше само донякъде и чиято претенция за внимание сега се проявяваше чрез нейния говорител Йозеф Кнехт. Кнехт, напротив, за да изпълни ролята си на апологет, беше принуден с помощта на учение, медитация и самообладание да усвои и осъзнае все по-ясно и по-дълбоко това, което се изправяше да защищава. По отношение на реториката Десиньори запазваше превъзходство; освен честолюбието и пламенността на неговата природа му помагаха известна школовка в „света“ и остроумието; той умееше също, особено и при поражение, да мисли и за слушателите и да си осигури едно достойно или поне шеговито отстъпление, докато Кнехт, ако биваше поставен натясно от противника, можеше да каже: „Трябва да размисля още върху това, Плинио. Почакай няколко дни, ще ти напомня отново за него.“
И макар отношението между двамата да бе доведено до една достойна форма и дори за участниците и зрителите диспутите да бяха вече неотменен елемент от тогавашния училищен живот във Валдцел, то за Кнехт бедата и противоречието едва ли ставаха по-леки. Подкрепян чрез високото доверие и отговорността, която му бе възложена, той овладяваше задачата и доказателство за силата и добрата същина на неговата природа бе, че я реши без видимо увреждане. Дълбоко в себе си обаче може би страдаше много. И когато прие приятелството на Плинио, направи това не само заради предразполагащия към себе си остроумен другар, заради обиграния в света и в ораторството Плинио, а не по-малко и заради оня чужд мир, който неговият приятел и противник представляваше и който се учеше да познава или долавя във фигурата, в думите и жестовете му, оня така наречен „реален“ свят, в който имаше нежни майки и деца, гладуващи хора и бедни къщи, вестници и изборни борби, оня примитивен и едновременно изтънчен свят, в който Плинио се завръщаше през всички ваканции, за да посети родителите, братята и сестрите си, да ухажва момичета, да присъства на работнически събрания или да бъде гост в благороднически клубове, докато Кнехт оставаше в Касталия, пътешестваше с другарите си, къпеше се, упражняваше ричеркарите на Фробергер или четеше Хегел.
За Йозеф се разбираше от само себе си, че принадлежи към Касталия и по право води живот на касталиец, живот без семейство, без каквито и да е приказни и развлечения, без вестници, но живот и без нужда и глад — впрочем нали и Плинио, който можеше така настойчиво да обвинява учениците от елита, че съществуват като търтеи, никога досега не е гладувал и не си е печелил хляба сам. Не, светът на Плинио не беше по-добрият и по-правилният. Но той съществуваше, имаше го и беше, както се знаеше от световната история, съществувал винаги и винаги е бил подобен на това, което е днес, и много народи не са познавали друг свят освен този, не са знаели нищо за елитни училища и педагогическа провинция, за орден, майстори и игра на стъклени перли. По цялата земя по-голямата част от хората не живеят така, както се живее в Касталия, а по-просто, по-примитивно, по-застрашено, по-беззащитно и неустроено. И този примитивен свят е вроден у всеки човек, долавящ следата му и в собственото си сърце, едно любопитство и тъга по нещо, и състрадание. Задачата беше да бъдеш справедлив към него, да му запазиш известно право на родина в собственото си сърце и въпреки това да не се връщаш назад. Защото редом и над него имаше втори свят — касталийският, духовният, изкусният, един подреден, защитен свят, който изисква постоянен надзор и упражнение — съществуваше йерархията. Да й се служи, но без да се накърнят правата на другия свят или дори той да се презира и да се поглежда с едно око към него, без някакви неясни изисквания или носталгия, тъй трябва да е правилно. Та нали малкият касталийски свят служи на големия, на другия, дава му учители, книги, методи, грижи се за запазване чистотата на духовните дейности и морала и е открит като школа и убежище за малцина от хората, чието предопределение, изглежда, е да посветят живота си на духа и на истината. Но защо тези два свята не живеят привидно хармонично и братски редом и един в друг, защо човек не може да ги обгърне и съедини в себе си?
Веднъж едно от редките посещения на майстора по музика съвпадна с времето, когато Йозеф, уморен и изтощен от възложената му задача, полагаше големи усилия да запази равновесие. От няколко намека на момчето майсторът можа да заключи това и го прочете далеч по-ясно от неговия пренапрегнат израз, от неспокойния поглед, от общата му нервност. Той постави няколко проверочни въпроса, натъкна се на неохота и задръжки, отказа се от въпросите и сериозно загрижен, го взе в една от стаите за упражнения под предлог, че иска да сподели с него някакво малко музикално-историческо откритие. Накара го да донесе клавикорд и да го настрои и дълго го залисва с частна лекция за възникването на сонатната форма, докато ученикът позабрави своите беди, отпусна се и се поддаде, с благодарност заслуша словото и свиренето му. Магистърът търпеливо изчака Йозеф да се върне към състояние, в което с готовност би възприемал, тъй като още не го виждаше у него. И накрая, когато това пролича, изсвири една соната на Габриели, стана, тръгна бавно из малката стая и заразказва:
— Някога, преди много години, тази соната ме занимаваше особено. Беше още по времето на моето свободно следване, още преди да бъда назначен за учител, а сетне, по-късно, за майстор по музика. Тогава имах амбицията да създам история на сонатата от нов зрителен ъгъл, но настъпи време, когато не само не можех да напредвам, а все повече и повече взех да се съмнявам дали изобщо всички тези музикални и исторически изследвания имат стойност, дали действително са нещо повече от празна игра за безделници и някакъв измамно-блестящ, духовно-артистичен заместител на истинския, пълнокръвния живот. Накратко, аз трябваше да преодолея една от кризите, при които всяко изследване, всяко духовно усилие, целият дух изобщо ни изглежда съмнителен и обезценен, криза, в която сме склонни да завиждаме на всеки орач в нивата, на всяка любовна двойка в здрача или на всяка птичка, запяла на дървото, на всеки щурец, който свири в лятната трева, защото те ни се виждат толкова естествени, живеещи толкова пълно и щастливо, нали не знаем нищо за техните неволи и трудности, за опасностите и страданията в живота им. С една дума, аз почти бях загубил равновесие, това не бе приятно състояние, то беше дори много трудно поносимо. Наумявах си най-чудновати възможности за бягство и избавление, замислях да отида в света като музикант и да свиря по сватби танци за гостите и ако, както в старите романи, при мен би се явил чужденец, който набира наемници, и би ме поканил да облека някаква униформа и да постъпя в каквато и да е войска и да я последвам в каквато и да е война, бих тръгнал. И се случи така, както често става в подобни състояния: бях се объркал толкова много, че сам нямаше да се оправя, нуждаех се от помощ. — Магистърът постоя минута неподвижно, усмихна се на себе си. После продължи: — Естествено имах наставник, както е предписано, и естествено беше по-разумно и по-правилно, а и мой дълг да поискам съвет от него. Но, Йозеф, понякога се случва така: когато човек има трудности и се е отклонил от пътя и му е най-необходимо да се поправи, тъкмо тогава, напротив, не изпитва ни най-малкото желание да се върне към обичайния коловоз и да потърси логичното подобрение. Моят наставник не беше доволен от доклада ми за последното тримесечие, беше ми направил сериозни бележки, аз обаче мислех, че съм на път към нови открития или гледища и до известна степен бях засегнат от възраженията му. С една дума, не исках да отида при него, не исках да наведа смирено глава и да призная, че е бил прав. И на другарите си не желаех да се доверя, но в нашата среда имаше един особняк, когото само бях виждал и чувал, учен, занимаващ се със санскрит, с прозвището Йогата. В един час, когато състоянието ми беше вече непоносимо, отидох при този човек, чиято малко странна и самотна фигура бях осмивал толкова често, колкото и тайно й се бях удивлявал. Потърсих го в килията, исках да му говоря, но го заварих, вглъбен в себе си, да седи в ритуална индийска поза — беше недосегаем, — леко се поклащаше, усмихвайки се, в една съвършена откъснатост, не можех да направя нищо, освен да стоя до вратата и да чакам, докато той излезе от вглъбеността си. Това трая много дълго, трая час или два, накрая аз се уморих и се отпуснах на пода; седях там, облегнат на стената, и продължавах да чакам. Най-сетне видях мъжа бавно да се пробужда, той леко раздвижи глава, изопна рамене и отново бавно разтвори кръстосаните си крака, а като понечи да стане, погледът му падна върху мене.
— Какво искаш? — попита той.
Изправих се и казах, без изобщо да бях обмислил и без всъщност да знаех какво казвам:
— Сонатите на Андреа Габриели.
Той се изправи съвсем, покани ме да седна на неговия единствен стол, а сам се настани на края на масата и попита:
— Габриели? Какво ти е направил той с неговите сонати?
Започнах да му разказвам какво ми се е случило, да му изповядвам какво е състоянието ми. Той ме разпита подробно, това ми изглеждаше педантично, за моята история, за изследванията ми върху Габриели и сонатата, искаше да знае кога ставам, колко дълго чета, по колко време свиря, в какви часове се храня и лягам да спя. Доверих му се, дори се натрапих, така че трябваше да търпя и отговарям на въпросите му, но те ме засрамваха, те все по-неумолимо стигаха до подробности; така се анализираше моят духовен и морален живот от последните седмици и месеци. После той, йогата, внезапно замълча, а като и от това не разбрах нищо, потрепна с рамене и каза:
— Не виждаш ли сам къде ти е грешката?
Не, аз не можех да я видя. И учудващо точно той прецени всичко, каквото беше измъкнал с въпросите си от мене, назад, чак до първите признаци на преумора, неохота и духовно пресищане, и изтъкна, че това можело да се случи само на онзи, който се занимава твърде свободно и неудържимо, че за мен било крайно време с чужда помощ да възвърна загубения контрол над себе си и своите сили. Трябвало, така ми посочи той, щом вече съм си позволил свободата да се откажа от редовните упражнения по медитация, най-малкото, веднага след първите лоши последици да си спомня за този пропуск и да се поправя. И той имаше пълно право. Не само отдавна бях изоставил медитацията, нямах време, все ми липсваше и желание, бях разсеян или изцяло погълнат от занимания и свръхнапрегнат, с времето дори съвсем престанах да съзнавам моя отдавнашен греховен пропуск и сега, когато бях почти съсипан и отчаян, едва сега, друг трябваше да ми го напомни. И всъщност тогава най-голямата ми мъка бе да се изтръгна от това състояние, трябваше да се върна към началните упражнения по медитация и единствено така постепенно отново да придобия способността за съсредоточаване и вглъбяване. — Магистърът завърши разходката си из стаята с една лека въздишка и думите: — Ето какво ми се случи тогава, дори и днес малко се срамувам да говоря за това. Но е така, Йозеф, колкото повече изискваме от себе си или колкото повече изисква от нас някоя временна задача, толкова повече трябва да разчитаме на извора на сили, който ни открива медитацията, на непрестанно възобновяваното примирение между дух и душа, зная още няколко примера за това: колкото по-интензивно ни поглъща една задача и ту ни възбужда и насърчава, ту ни уморява и потиска, толкова по-лесно може да се случи да занемарим този извор, така както при упорита умствена работа лесно сме склонни да изоставим тялото и грижите за него. Всички истински велики мъже от световната история или са владеели медитацията, или поне несъзнателно са намирали пътя натам, накъдето ни води тя. Другите — най-надарените и най-силните — накрая всички са търпели крушение, бивали сразени, защото задачата или честолюбивата им мечта така ги завладявала, че ставали като обсебени от зъл дух, загубвали способността винаги да се откъсват и разграничават от текущото. Е да, ти знаеш това, нали то се научава още при първите упражнения. Неумолима истина е. Колко неумолима е, се вижда едва когато човек загуби пътя.
Този разказ имаше толкова силно въздействие върху Йозеф, че той долови опасността, в която сам бе затънал, и с нова всеотдайност се подложи на упражненията. Неизгладимо впечатление му направи това, че майсторът за пръв път откри пред него част от своя дълбоко личен живот, от младостта и студентските си години; за пръв път му стана ясно, че и един полубог, един майстор, някога е бил млад и е могъл да поеме по измамни пътища. Благодарен прие доверието, което уважаваният учител му засвидетелства с признанието си. Човек може да се заблуди, умори, сгреши, да наруши предписания и все пак да превъзмогне всичко, да намери пътя и накрая дори да стане магистър.
И Кнехт преодоля кризата.
През тези две-три години във Валдцел, докато траеше приятелството между Плинио и Йозеф, училището съпреживя зрелищността на тази борческа дружба като драма, в която всеки вземаше малко участие — от директора до най-младите ученици. Кнехт и Десиньори въплъщаваха двата свята, двата принципа, всеки подтикваше другия, всеки диспут се превръщаше в тържествено и представително състезание, което засяга всички. И както Плинио се връщаше с нови сили след всяко посещение през ваканциите, след всяка прегръдка на своята родна земя, така Йозеф от всеки размисъл, от всяко четиво и упражнение по медитация, от всяка среща с Magister Musicae извличаше нови сили и ставаше все по-подходящ представител и защитник на Касталия. Някога, още като дете той преживя първото си призвание. Сега позна второто и тези години изковаваха и извайваха в него образа на съвършения касталиец. Отдавна бяха минали първите му уроци по играта на стъклени перли и през ваканциите вече започна, под контрола на един от ръководителите на играта, да нахвърля собствени игри. Едва тук той откри един от най-изобилните извори за радост и вътрешно успокоение; след неговите ненаситни упражнения по чембало и клавикорд с Карло Феромонте нищо не му действаше така благотворно, не можеше да го ободри, да му вдъхне сили, упование, щастие, както тези първи прониквания в звездния свят на играта на стъклени перли.
И тъкмо от ония години произлизат стиховете на младия Йозеф Кнехт, запазени в препис на Феромонте; напълно възможно е да са били много повече от стигналите до нас и трябва да се предположи, че и тези стихотворения — най-ранното възниква, преди Кнехт да бъде въведен в играта на стъклени перли — са му помогнали да осъществи своята роля и издържи в онези трудни времена. В тези отчасти изкусни и отчасти видимо бързо нахвърлени стихове всеки читател ще открие тук и там дълбокия потрес и кризата, която Кнехт изживя тогава под влияние на Плинио. В някои стихове звучи дълбоко неспокойство, глъбинно съмнение в себе си и в смисъла на своето съществуване, докато в стихотворението „Игра на стъклени перли“ благочестивата всеотдайност изглежда постигната. Всъщност тук е съхранено и известно признание към света на Плинио, един бунтовен изблик срещу някои вътрешни касталийски закони, още със самия факт, че тези стихове са написани и дори при случай показвани на много другари. Защото, ако в Касталия изобщо бил внушаван отказ от създаването на художествени произведения (дори и музикалните продукции там били познати и търпени само във формата на стилистично, строго определени упражнения по композиция), то съчиняването на стихове минавало за напълно невъзможно, крайно смешно, било смятано и за най-неприлично. Следователно тези стихове не са забавна, безвкусно разкрасена играчка; бил потребен силен порив, за да отприщи това творчество, към който спада и непоколебимата смелост човек да напише подобни стихове и да държи на изповяданото в тях.
Не бива да се премълчи, че под влияние на своя противник и Плинио Десиньори значително се преобразява и развива, и то не само в смисъла на школовка, която облагородява неговите методи на борба. В онези години на учение, по време на дружеския и напрегнат обмен на мнения, той вижда своя партньор непрекъснато да се издига и развива като съвършен касталиец, в образа на приятеля пред него все по-ясно и живо се възправя духът на провинцията и също както той сякаш довежда другия до известна степен на кипене и го заразява с атмосферата на своя свят, сам диша въздуха на Касталия, поддава се на нейните чар и влияние. През последната учебна година, подир двучасов диспут върху идеалите и опасностите на монашеството, който те водят в присъствието на висшия клас по игра на стъклени перли, Йозеф взема на разходка Десиньори, който пътем прави признанието, въведено от нас по писмо до Феромонте: „Аз естествено отдавна зная, че ти не си най-благочестивият играч на стъклени перли и светецът на провинцията, чиято роля отлично изпълняваш. Всеки от двама ни стои на място, което в една борба е застрашено отвред, и всеки от нас също така добре знае, че това, срещу което се бори, има право на съществуване и своя неоспорима стойност. Ти стоиш на страната на върховното издигане на духа, аз на страната на естествения живот. В нашата борба ти се научи да проследяваш опасностите от естествения живот и да ги вземаш на прицел; твое задължение е да посочиш как естественият, простият живот, без духовно целомъдрие, води към блатото и животинското и би отвел още по-назад. А аз трябва отново и отново да напомням колко дързък, опасен и накрая неплодоносен би бил животът, поставен единствено на основата на духовното. Добре, всеки защищава това, в чието първенство вярва, ти духа, аз — природата. Но не се сърди, понякога, така ми се струва, ти действително и наивно ме смяташ едва ли не за враг на вашата касталийска същност, човек, за когото вашите изследвания, упражнения и игри поначало значат само лудория, макар по една или друга причина за известно време да участва в тях. Ах, мили мой, колко много се заблуждаваш, ако действително вярваш в това! Искам да ти призная, че изпитвам наистина безумна обич към вашата йерархия, че тя често ме очарова и привлича, както самото щастие. Искам да ти призная също, че преди месеци, когато за някое време бях в дома на моите родители, в едно обяснение с баща ми се наложих и постигнах той да ми разреши да остана в Касталия и да встъпя в ордена, в случай че в края на учението ми това бъде мое желание и решение; и аз бях щастлив, когато най-после той даде съгласието си. Но сега то няма да ми послужи, разбрах го съвсем наскоро. О, не, не съм изгубил влечението си! Все повече и повече обаче прозирам: за мен оставането тук при вас би значело бягство, порядъчно, може би благородно бягство, но все пак бягство. Ще се върна и ще бъда светски човек. Но светски човек, който остава благодарен на Касталия, един, който ще продължи да прави някои от вашите упражнения и всяка година ще празнува с вас при голямата игра на стъклени перли.“
С дълбоко вълнение Кнехт споделя това признание на Плинио с приятеля си Феромонте. И към разказа си в същото писмо добавя думите: „За мен, музиканта, това признание на Плинио, към когото невинаги съм бивал справедлив, беше като музикално преживяване. Противоречието свят и дух, или противоречието Плинио и Йозеф, от борбата между два непримирими принципа пред очите ми се сублимира в един концерт.“
Когато Плинио завърши четиригодишния курс на обучение и трябваше да се върне вкъщи, той поднесе на директора на училището писмо от своя баща, който канеше Йозеф Кнехт за ваканцията. Това беше необикновено дръзка претенция. Наистина, и не съвсем рядко, се разрешаваше отпуск за пътуване и престой извън педагогическата провинция, но преди всичко с учебна цел, във всеки случай като изключение и само за по-възрастните и утвърдени като добри учащи се, никога обаче за ученици. Директорът Цбинден сметна поканата, тъй като тя произлизаше от толкова високоуважаван дом и човек, достатъчно важна, за да не я отклони сам, а я представи на възпитателната колегия, която незабавно отговори с едно кратко „не“. Приятелите трябваше да се сбогуват.
— И по-късно отново ще направим опит с поканата — каза Плинио, — някога все ще ни се удаде. Трябва да се запознаеш с бащината ми къща и моите близки и да видиш, че и ние сме човеци, а не просто някакъв измет от светски хора и търгаши. Ти много ще ми липсваш. И гледай, Йозеф, бързо да се издигнеш в тази сложна Касталия; ти действително си много подходящ за член на йерархията, но според мене повече за бонза, отколкото за послушник, напук на твоето име. Предричам ти голямо бъдеще, един ден ще станеш магистър и ще се числиш към сиятелствата.
Йозеф го изгледа тъжно.
— Шегувай се — каза той, борейки се с вълнението на раздялата. — Не съм толкова честолюбив, колкото си ти. И ако някога стигна до каквато и да е длъжност, ти отдавна вече ще си президент или кмет, университетски професор или член на министерски съвет. Мисли с приятелско чувство за нас, Плинио, и за Касталия, не се отчуждавай съвсем! При вас отвъд има и някои хора, които знаят за Касталия нещо повече освен шегите, разнасяни за нея там.
Те си стиснаха ръцете и Плинио замина.
През последната година около Йозеф във Валдцел настана затишие, изведнъж приключи неговата представителна и трудна функция на значително изявила се обществена личност. Касталия вече не се нуждаеше от защитник. Тази година Кнехт посвети свободното си време предимно на играта на стъклени перли, която все повече и повече го привличаше. Тетрадчицата от онова време с бележки за значението и теорията на играта започва с изреченията: „Целостта на живота, на физическия, както и на духовния, е един динамичен феномен, от който играта на стъклени перли всъщност обхваща само естетическата страна и при това я обхваща предимно във вид на ритмични процеси.“


Години на следване

Йозеф Кнехт бе вече почти двадесет и четири годишен. Със завършването на занятията във Валдцел приключваха ученическите му години и започваше времето на неговото свободно следване. С изключение на невинните момчешки дни в Ешхолц, те явно бяха най-веселите и най-щастливите в неговия живот.
Винаги има нещо действително поновому чудно и вълнуващо красиво в лутащото се влечение за открития и завоевания на младеж, който за пръв път, свободен от училищна принуда, се устремява към безкрайните хоризонти на духовното, за когото още никоя илюзия не се е разсеяла, не е възникнало никакво съмнение нито в собствените способности за безкрайна отдаденост, нито в безграничността на духовния свят. Тъкмо за младежи със заложби, каквито имаше Йозеф Кнехт, които не са тласнати отрано чрез един-единствен талант към съсредоточаване в определена специалност, а според същината си се насочват към цялост, към синтез и универсалност, тази пролет на свободно следване нерядко бе време на пълно щастие, дори на опиянение; без предишната дисциплина от училището на елита, без душевната хигиена на упражненията по медитация и без деликатния надзор от страна на възпитателната колегия, за такива дарования тази свобода би могла да бъде тежка опасност и за мнозина да стане гибелна съдба, както се случва с безброй големи таланти във времената преди нашия днешен ред, в предкасталийските столетия. През известни периоди университетите от онова правреме просто гъмжат от млади фаустовски натури, които плуват с опънати платна в откритото море на науките и академичната свобода и претърпяват всички корабокрушения на необуздания дилетантизъм; нали самият Фауст е прототип на гениалния дилетант и на неговия трагизъм. Сега в Касталия духовната свобода на следващите бе неизмеримо по-голяма, отколкото била някога в университетите от ранните епохи, защото възможностите, предоставени за изследвания, с които се разполагаше, бяха много по-богати, освен това в Касталия напълно липсваха влиянието и ограничението на материалните съображения, на честолюбието, страховете, бедността на родителите, изгледите за прехрана и кариера и тъй нататък. В академиите, семинарите, библиотеките, архивите, лабораториите на педагогическата провинция всеки студент, що се отнася до неговия произход и изгледи за бъдеще, бе поставен на съвършено равна нога; йерархията се градеше само върху интелектуалните заложби, характера и качествата на учащите се. В материално и духовно отношение, напротив, повечето от свободите, изкушенията и опасностите, на които ставаха жертва много даровити хора в светските висши училища, в Касталия не съществуваха; ала и тук още дебнеха опасност, дяволщина и заслепение — достатъчно, — къде ли пък човешкото съществование е свободно от тях? Но касталийският студент все пак имаше някои възможности да избегне прегрешението, разочарованието и гибелта. Нему не щеше да се случи нито да се отдаде на пиянство, нито да погуби младежките си години поради шумните или тайните съзаклятнически обичаи на студентските корпорации, както известни студентски поколения от стари времена, и още: един ден той нямаше да направи откритието, че зрелостното му свидетелство е заблуда, че едва в течение на следването си се натъква на празноти в досегашното си образование, които трябва да запълва; редът на Касталия го пазеше от тези злини. И опасността да се пилее с жени или в спортни изстъпления не беше толкова голяма. Що се отнасяше до жените, то касталийският студент не познаваше нито брака с неговите изкушения и заплахи, нито предвзетото благонравие на някои предишни епохи, което принуждава студентите или към полов аскетизъм, или ги тласка към повече или по-малко продажни улични жени. И тъй като за кастилиеца нямаше брак, то нямаше и морал на любовта, насочена към брака. И тъй като за касталиеца нямаше пари, а и почти никаква собственост, за него не съществуваше и продажността на любовта. За провинцията беше обичайно бюргерските дъщери да не се женят толкова рано и в годините преди брака за тях един студент или учен бе особено желан като любим; той не питаше за произход и имот, привикнал беше да поставя най-малкото наравно духовните и виталните способности, имаше повече фантазия и чувство за хумор и трябваше, понеже нямаше пари, повече от другите да внася като залог себе си. В Касталия любимата на студент не познаваше въпроса: „Ще ме вземе ли?“ Не, той нямаше да се ожени за нея. Макар фактически и това вече да бе ставало; понякога, в редки случаи, студенти от елита по пътя на женитбата се връщаха назад към бюргерския свят и се отказваха от Касталия и принадлежността си към ордена. Но в историята на училището и ордена тези няколко случая на отцепничество едва ли играят друга роля освен на куриози.
Степента на свобода и самоопределение, в която след подготвителните училища за учениците от елита бяха открити всички области на науката и изследването, всъщност бе много висока. Свободата им се ограничаваше, доколкото дарованията и интересите им поначало не бяха по-тесни, само чрез задължението всеки от свободно следващите редовно да представя на полугодие образец от своя план за проучвания, чието осъществяване колегията тактично надзираваше. За надарените богато и проявяващи многостранни интереси, а към тях принадлежеше и Кнехт, през първите няколко години на следването им тази особено широка свобода бе нещо чудно примамливо и прекрасно. Тъкмо на студентите с многостранни интереси колегията предоставяше едва ли не райска свобода, когато не се израждаше в шляене; студентът можеше по собствено желание да се запознае с всички науки, една след друга да смесва области на знанието, едновременно да се увлича в шест или осем науки или още отначало да се придържа към един по-тесен избор; освен спазването на общите, валидни за провинцията и ордена морални норми, от него не се изискваше нищо повече, само веднъж в годината трябваше да удостовери слушаните лекции, прочетеното и работата в институтите. По-точен контрол и проверка на постиженията му започваше едва тогава, когато той посещаваше специалните курсове и семинари, към които спадаха и тези на играта на стъклени перли и на музикалната консерватория; тук естествено всеки студент можеше да положи определените изпити и да се подчини на изискванията на ръководителя на семинара, както се разбира от само себе си. Но никой не го задължаваше за този курс, той можеше семестри и години наред, както пожелае, да седи само в библиотеките и да слуша лекции. Студентите, които дълго време не се свързваха с една-единствена област на знанието, наистина забавяха приемането си в ордена, но към техните странствания из всички възможни науки и начини на изследване се отнасяха с голямо търпение и дори ги насърчаваха. Наред с високо моралното държане от тях не се изискваше друго постижение, освен всяка година да съчиняват по едно животоописание. На този стар и често осмиван обичай дължим три животописа, създадени от Кнехт по време на следването му. Тук не говорим, какъвто е случаят с възникналите във Валдцел стихотворения, за истински непринудена и поверителна, дори тайна и повече или по-малко забранена литературна дейност, а за обикновена и сдържана. Още в най-ранните времена на педагогическата провинция става обичай по-младите студенти, а това значи неприетите в ордена, от време на време да създават един особен вид съчинение или упражнение по стилистика, а именно така наречените животоописания, схващани като измислени и върнати назад в която и да е епоха автобиографии. Ученикът получаваше задачата да се пренесе в средата, културата и духовния климат на някакво далечно време и да си измисли съответстващо на тях житие; според годините и морала се предпочитаха ту императорският Рим, Франция от седемнадесетия век или Италия от петнадесетия, ту Атина на Перикъл или Австрия по времето на Моцарт, а на филолозите бе присъщо да пишат романа на своя живот на езика на страната и в стила на времето, в което се разиграваше; понякога имаше крайно виртуозни животоописания в канцеларския стил на папския Рим от хиляда и двестотнатата година, на монашески латински, на италиански в стила на „Сто новели“, на френския език на Монтен или на немския барок на „Лебеда от Боберфелд“*. Тук във волна форма, в една игра, продължаваше да живее остатък от старата азиатска вяра за прераждането и преселението на душата; всички учители и ученици бяха подвластни на представата, че сегашното тяхно съществуване може да бъде предшествано от по-ранно в други тела, в други времена, при други условия. Разбира се, това не беше вяра в строгия смисъл, а още по-малко учение; то бе едно упражнение, игра на силите на въображението, посредством която възприемаш собственото „аз“ в променени условия и среда. При това се упражняваха, както при многото семинари по стилистика и толкова често в играта на стъклени перли, внимателно да проникват в далечни култури, отминали времена и страни, учеха се да гледат на собствената си личност като на маска, като на тленно одеяние на една ентелехия. Обичаят да се създават такива животописи имаше своето очарование и някои предимства, иначе той не би могъл да се запази толкова дълго. Впрочем числото на студентите, които не само вярваха в идеята за превъплъщението, повече или по-малко, а и в истинността на своите собствени, измислени жития, съвсем не беше незначително. Защото повечето от тези въображаеми прасъществования естествено бяха не само стилистични упражнения и исторически студии, а и мечтани или преувеличени автопортрети. Създателите на повечето животоописания се рисуваха в онези костюми и характери, явяването и осъществяването в които им бе желание и идеал. По-нататък от педагогическа гледна точка тези животоописания не бяха лоша идея, а един допустим разлив за поетическия устрем на младостта. И макар от поколения същинското, сериозно поетизиране да беше забранено и заменяно отчасти с науките, отчасти с играта на стъклени перли, то младежкият порив към изкуство, към художествено творчество пак не бе заглушен. В животоописанията, които често се разширяваха до малки романи, този порив намираше едно открито поле за изява. Възможно бе при това някои съчинители да правеха първите си крачки в страната на себепознанието. Между другото, често се случваше студентите да използват своите животописи за критични и революционни нападки срещу съвременния свят и Касталия, към което учителите обикновено проявяваха благосклонно разбиране. Освен това тези съчинения, тъкмо по времето, когато студентите се радваха на по-голяма свобода, неподложени на строг контрол, бяха много показателни за преподавателите и им даваха изненадващо ясни сведения за духовния и морален живот, за състоянието на авторите.
[* Така бил наричан немският писател Мартин Опиц (1597–1639) — Б.пр.]
Запазени са три такива животописа от Йозеф Кнехт, ще ги приведем дословно и ги смятаме за навярно най-скъпоценната част на нашата книга. Възможни са известни предположения дали той е написал само тези три животоописания, дали едно или друго не е загубено. Определено знаем само, че след предаването на неговия трети „Индийски животопис“ канцеларията на възпитателната колегия препоръчала на Кнехт за възможното бъдещо животоописание да избере исторически по-близка и по-богато документирана епоха и да положи по-голямо старание за историческите подробности. От разкази и писма знаем, че после всъщност той се занимава с предварителни изследвания за животопис от осемнадесетото столетие. В него възнамерява да се представи като швабски теолог, който по-късно заменя църковната служба с музиката, ученик е на Йохан Албрехт Бенгел, приятел на Йотингер и за известно време гостува в братството на Цинцендорф. Знаем, че тогава прочита и си води бележки върху много стари, отчасти отвлечени литературни произведения за конституцията на църквата, за пиетизма и Цинцендорф, за литургиите и църковната музика от онова време. Знаем, че тогава Кнехт е истински влюбен в магическата фигура на прелата Йотингер, че изпитва искрена любов и дълбоко уважение към магистър Бенгел — сам преснема неговия портрет и известно време той стои на работната му маса, и честно се старае справедливо да оцени Цинцендорф, който колкото го интересува, толкова го отблъсква. Накрая обаче той изоставя тази работа, доволен от това, което научава при нея, ала обявява, че не е в състояние да я превърне в животоописание, защото се е отдал на прекалено много единични изследвания и събрал подробности. Това изказване ни дава пълно право в приведените тук три животописа да виждаме повече творения и изповеди на поетична натура и благороден характер, отколкото работи на учен, с което нямаме намерение да ги подценим.
За Кнехт обаче сега към свободата на ученика, комуто бе позволено сам да избира предмета на изследванията си, се прибавяха и други свободи и едно отслабване на напрежението, та нали той не бе само питомец като всички други, не само се подчиняваше на реда и строгата школовка, на точното разпределяне на времето през деня, грижовния контрол на преподавателите, тегнеше му и всичко усилно за ученика от елита. Заедно с това и свръх всичко чрез отношението си към Плинио той стана изпълнител на една роля и носител на отговорност, която отчасти го подтикваше интелектуално и душевно да стигне до границата на възможното и отчасти го обременяваше с тази дейна и едновременно представителна роля, с отговорност, която всъщност надвишаваше годините и силите му и често, достатъчно застрашен, можеше да я овладее само чрез свръхволева сила и дарование, а и без могъщата подкрепа отдалеч на магистъра по музика изобщо не би могъл да я изведе докрай.
Намираме го, почти двадесет и четири годишен, в края на своите необикновени учебни години във Валдцел много зрял за възрастта си и някак пренапрегнат, но за учудване видимо с ненакърнено здраве. Не знаем от непосредствени свидетелства колко дълбоко цялата му същност е погълната от тази роля и това бреме и доведена почти до изнемога, подозираме го обаче, разглеждайки начина, по който той се ползва от свободата, за която жадува силно в първите години след завършване на училището. Кнехт, който през последната си учебна година стои на толкова представително място и до известна степен вече принадлежи към обществеността, веднага и напълно се оттегля от нея. Когато търсим следите от тогавашния му живот, добиваме впечатлението, че с най-голямо удоволствие би се скрил и че никоя среда и общество не му изглеждат достатъчно безобидни и никоя форма на съществуване достатъчно изолирана. Така и на няколкото дълги и бурни писма на Десиньори първоначално отговаря накратко и с неохота, а после изобщо ги оставя без отговор. Прочутият ученик Кнехт изчезва и вече не може да се намери; само във Валдцел продължава да цъфти неговата слава и с времето се превръща почти в легенда.
Така в началото на студентските години поради посочените причини той избягва във Валдцел и оттук следва и временният му отказ от по-напредналите и висшите курсове по играта на стъклени перли. Въпреки това, а то значи, макар повърхностният наблюдател да би могъл да установи тогава очебийно изоставяне на играта от страна на Кнехт, знаем, че, напротив, целият привидно капризен и несвързан, във всеки случай наистина необичаен ход на неговото свободно следване е повлиян от играта на стъклени перли и го връща назад към и в служба на нея. Ще се разпрострем малко по-подробно върху това, тъй като този ход е характерен; Йозеф Кнехт използва своята свобода да следва по най-чудноват, най-своеобразен начин, по един изумителен, младежки гениален начин. През годините във Валдцел, както е обичайно, той преживява официалното въвеждане в играта на стъклени перли и повторителния курс; сетне в течение на последната учебна година, в кръга на приятелите си, вече има славата на добър играч, привлекателната сила на играта на игрите го обзема така властно, че след завършването на един по-нататъшен курс още като ученик от елита го приемат във втората степен на играчите, което означава наистина рядко отличие.
Няколко години по-късно, при официалния повторителен курс, Кнехт споделя с един от другарите си, със своя по-сетнешен помощник Фриц Тегулариус, едно преживяване, решило не само неговото определяне като играч на стъклени перли, но оказало голямо въздействие и върху хода на следването му. Писмото е запазено, пасажът гласи: „Нека ти припомня един определен ден и определена игра от онова време, когато двамата бяхме в една и съща група и толкова усърдно разработвахме първите си диспозиции за играта на стъклени перли. Ръководителят на нашата група ни даваше различни предложения и ни бе предоставил за избор всякакви теми; едва бяхме стигнали до трудния преход от астрономия, математика и физика към езиковите и исторически науки, а ръководителят беше виртуоз в изкуството да поставя уловки нам, любопитните новаци, и да ни примамва към поледицата на недопустими абстракции и аналогии, да пробутва изкусителни играчки от етимологията и сравнителното езикознание и му доставяше удоволствие, ако някой от нас се подхлъзнеше. Брояхме дължината на гръцките срички до изнемога и тогава изведнъж сякаш загубвахме почва под краката си, когато се изправехме пред възможността, не, пред необходимостта да тактуваме ударенията, а не стъпките. И все по този начин. Формално той изпълняваше работата си блестящо и съвсем точно, макар и в един дух, който не му беше приятен, сочеше измамни пътища, изкушаваше в лъжеразсъждения, наистина с доброто намерение да ни запознае с опасностите, но мъничко и с желанието да ни осмее като глупави момчета и да влее колкото може повече скептицизъм тъкмо във въодушевлението на най-запалените. Затова именно в негов час по време на заплетените му тайнствено-забавни експерименти, докато ние опипом и плахо търсехме някакъв полупът към проблемите, стана тъй, че аз неочаквано и светкавично бях обзет от смисъла и величието на нашата игра и най-дълбоко покъртен. Правехме дисекция на някаква езиково-историческа проблема и, така да се каже, съвсем отблизо виждахме върха и времето на разцвет на един език, за минути извървявахме с него път, за който са му били потребни няколко столетия, и мен властно ме сграбчваше играта на преходността: как пред нашите очи един толкова сложен, стар, достопочтен, бавно изграждащ се в живота на много поколения организъм стига до своя цъфтеж, а цветът вече съдържа кълн на упадък и целият смислено разчленен скелет почва да запада и се изражда, да залита към заника си и едновременно в един миг ме прониза радостна уплаха, че въпреки всичко упадъкът и смъртта на този език не са довели до Нищото, че младостта, разцветът и падението му са съхранени в нашата памет, в познанията ни за него и в историята му и че той продължава да живее в знаците и формулите на науката, както и в тайните изрази на играта на стъклени перли, и по всяко време би могъл отново да бъде възроден. Изведнъж схванах, че в езика, или най-малкото в духа на играта на стъклени перли, фактически всичко е всеобхватно, че всеки символ и всяко съчетание от символи води не тук или там, не към отделни примери, опити и доказателства, а към средоточието, към тайната и лоното на света, към изконното знание. Всеки преход от мажорен към минорен лад в една соната, всяко преображение на един мит или култ, всяка съвършена художническа формулировка — открих това в проблясъка на един миг — при истински вглъбено съзерцание не са нищо друго освен пряк път към лоното на световните тайни, където вечно се извършва тайнство в борбата между вдъхване и издъхване, между небе и земя, между Ин и Ян*. Наистина тогава аз вече бях присъствал като слушател на няколко добре изградени и добре проведени игри и при това споделях чувството за голяма извисеност и някои ощастливяващи прозрения: но до този момент все бях склонен да се съмнявам в същинската стойност и равнище на играта. Накрая нали и всяка добре решена математическа задача може да донесе духовна наслада, всяка хубава музика при слушане и още повече при свирене да извиси душата към досег с великото и всяка смирена медитация — да успокои сърцето и да го настрои в съзвучие с вселената; ала тъкмо затова навярно играта на стъклени перли, така ми подсказваха моите съмнения, е само едно формално изкуство, остроумна ловкост, игрива комбинация, тогава беше по-добре да не участвам в тази игра, а да се занимавам с чиста математика и хубава музика. Но сега за пръв път долових вътрешния глас на самата игра, нейния смисъл, този глас ме догони и проникна в мен и от оня час вярвам, че нашата царствена игра е действително lin-gua sacra — един свят и божествен език. Ти ще си спомниш, тъй като сам забеляза тогава, че в мене е настъпила промяна и че съм дочул един призив. Мога да го сравня само с неповторимия зов, който някога преобрази сърцето и живота ми и го издигна, когато като малко момче бях изпитан от Magister Musicae и призован в Касталия. Ти забеляза това, аз добре го долових на времето, макар да не каза нито дума; и днес няма да говорим повече. Но сега имам една молба към тебе и за да ти я обясня, трябваше да ти кажа това, което иначе никой не знае и не бива да знае, а именно, че сегашното ми изследване на всевъзможни неща не отговаря на някакъв каприз, а нещо повече, в основата му лежи съвсем определен план. Ти си спомняш, поне в общи линии, упражнението за играта на стъклени перли, което ние тогава, ученици в трети курс, изградихме с помощта на ръководителя и в чийто ход аз долових оня глас и моето призвание към играта. И тъй, сега изследвам онази игра за упражнение, която почна с ритмичния анализ на тема за фуга и в чийто център стоеше една мисъл, приписвана на Конфуций, цялата игра от начало до край, това ще рече, че разработвам основно всяка нейна фраза, превеждам я от езика на играта на нейния праезик, на математика, на орнаментика, на китайски, на гръцки и така нататък. Искам чрез нея най-малкото веднъж в живота като познавач да обхвана цялото съдържание на една игра на стъклени перли, да я проследя и конструирам отново; с първата част вече приключих и за нея ми бяха потребни две години. Естествено, ще ми струва още няколко години. Но тъй като в Касталия разполагаме с нашата прочута свобода на следване, искам да я използвам именно по този начин. Възраженията срещу това са ми известни. Повечето от нашите учители биха казали: «Ние сме изнамерили и развили играта на стъклени перли в течение на няколко столетия като универсален език и метод за изразяване на всички духовни и художествени стойности и понятия и за да ги приведем към една обща мяра. Сега ти идваш, искаш да провериш всичко дали е така. Ще ти е потребен целият твой живот и ще съжаляваш.» Е, но аз няма да похабя живота си и надявам се, не ще се разкайвам. Ето и моята молба: тъй като сега ти работиш в архива на играта, а аз по особени причини още доста дълго ще избягвам Валдцел, моля те от време на време да ми отговаряш на някои въпроси, това ще рече, понякога да ми съобщаваш в несъкратена форма официалния ключ и знаците за всякакви теми от архива. Разчитам на тебе и разчитам на това, че и ти, колчем аз мога да ти направя някаква услуга, ще се уповаваш на мене.“
[* Основни понятия в древнокитайската философия за борбата и взаимодействието между полярните сили (светло и тъмно, твърдо и меко, мъжко и женско начало) в природата. — Б.пр.]
Може би тук е мястото да приведем и един друг откъс от писмото на Кнехт, който се отнася за играта на стъклени перли, макар че съответното писмо е изпратено до магистъра по музика най-малкото една или две години по-късно.
„Мисля си — пише Кнехт на своя благодетел, — че човек може да бъде твърде добър, да, виртуозен играч на стъклени перли, навярно дори истински старателен Magister Ludi, без в действителност да прозира същинската тайна на играта и нейния най-дълбок смисъл. И би могло да се случи така, че тъкмо човек, който подозира и знае, ако стане специалист в играта или неин ръководител, да я застрашава повече от оня, който не прониква докрай в нея. Защото вътрешната страна — езотериката, — тайнството на играта като всички тайнства се стреми към единичното и всемирното, към глъбините, където властва само вечното дихание, удовлетворявайки себе си във вечно вдишване и издишване. Който би познал в душата си смисъла на играта докрай — всъщност вече би престанал да бъде играч, той би се откъснал, от многообразието и вече не би бил в състояние да изпита радост от търсенето, конструирането и комбинациите, защото ще преживява съвсем други удоволствия и радости. И тъй като смятам, че съм близо до смисъла на играта на стъклени перли, за мен и за другите ще бъде по-разумно да не я превръщам в своя специалност, а по-добре да се отдам на музиката.“
Магистърът по музика, обикновено много пестелив в писането на писма, явно обезпокоен от това изявление, откликва с една приятелски предупредителна вест. „Добре е, че сам ти не изискваш един майстор в играта да бъде «езотерик» в твоя смисъл, защото се надявам, че си го казал без ирония. Майсторът на играта или учителят, който преди всичко се и грижи за това, дали е достатъчно близо до вътрешния смисъл, би бил много лош учител. Аз например, откровено казано, през целия си живот никога не съм казвал на моите ученици нито дума за «смисъла» на музиката; ако има такъв, той няма нужда от мене. Напротив, винаги обаче съм отдавал голямо значение на това учениците ми добре и точно да броят осмините и шестнадесетините. И все едно дали ще бъдеш учител, учен или музикант, имай уважение към «смисъла», но не смятай, че той е нещо, което може да се изучи. С желанието да научат «смисъла» някога историко-философите опропастиха половината световна история, откриха път за «епохата на вестникарските литературни притурки» и са съвиновници за проливането на много кръв. И ако примерно трябваше да въведа ученици в Омир или гръцките трагици, нямаше да се опитвам да им внушавам поезията като проявление на божественото, а щях да се постарая те да проникнат в поезията чрез точно заучаване на нейните езикови и метрични средства. Грижа на учителя и учения е да изследва средствата и съхранява традициите, да опазва чистотата на методите, а не да предизвиква и ускорява онези вече неизразими преживявания, които са предопределени за избраните, които често биват сразени или жертви.“
В останалите писма на Кнехт от ония години, които бездруго не ще да са били много и, изглежда, отчасти са загубени, играта на стъклени перли и „езотеричното“ схващане не се споменават никъде; най-голямата и най-добре запазена част от тези писма са до Феромонте и в тях се засягат изключително проблеми на музиката и анализа на музикалните стилове.
Така в своеобразния зигзаг от следването на Кнехт виждаме очертани строго определени замисъл и воля да се наложи, а то самото не е нищо друго освен точно възпроизвеждане и дългогодишно основно разработване на една-единствена схема на играта. И за да усвои съдържанието на тази единствена схема на играта, която някога като ученици в продължение на няколко дни композирали за упражнение и която на езика на играта на стъклени перли би могла да се разчете за четвърт час, той губи година след година, седи в аудиториите и библиотеките, изучава Фробергер и Алесандро Скарлати, структурата на сонати и фуги, преповтаря математиката, учи китайски, разработва система за звуковите фигури и теорията на Фойстел за съответствието между скалата на цветовете и музикалните тоналности. Човек се пита защо е избрал този мъчителен, своенравен и преди всичко самотен път, нали крайната му цел (извън Касталия биха казали избраната професия) без съмнение била играта на стъклени перли? Ако той би постъпил като хоспитант и необвързан първо в никой от институтите на Vicus Lusorum, селището на играчите на стъклени перли във Валдцел, то за него биха били по-лесни всички специални изследвания, отнасящи се до играта, там биха му дали съвет и сведения по всеки отделен въпрос и във всеки час и освен това следването му би могло да протича сред другари и съратници, вместо сам и положително често да се измъчва като в доброволно изгнание. Ала той върви по своя път. Избягва Валдцел, така предполагаме, не само защото иска, доколкото е възможно, да заличи тамошната си ученическа роля и спомена за нея у другите, както и у себе си, но също и за да не се яви в нова подобна роля сред общността от играчите на стъклени перли. Защото вероятно още тогава усеща нещо като съдба, предопределение за водачество и представителност и прави онова, което е по силите му, да надхитри натрапващата се участ. Той долавя предварително бремето на отговорността, долавя го още във Валдцел по отношение на съучениците си, които му се възхищават и от които се отдръпва сам, долавя го особено спрямо Тегулариус, за когото инстинктивно разбира, че би минал през огън за него. Така Кнехт търси неизвестност и съзерцателност, докато съдбата настойчиво го тласка напред и към обществена изява. Приблизително такова, смятаме, е душевното му състояние. Но вероятно съществува още една по-важна причина или подбуда, която, внушавайки страх, го отклонява от обичайните занятия във висшите школи на играта на стъклени перли и го превръща в аутсайдер, а именно един неусмирим подтик за изследване, подхранил и някогашните съмнения в играта на стъклени перли. Разбира се, той преживява и опознава това, че играта наистина би могла да се изпълнява в най-висок и свят смисъл, но едновременно вижда, че мнозинството от играчите и учениците, дори част от ръководителите и учителите, в никакъв случай не са играчи в този висок свят смисъл, в езика на играта не виждат lingua sacra, а просто един вид остроумна стенография и самата игра водят като интересно или забавно любимо занятие, просто интелектуален спорт или състезание по честолюбие. Да, той, както показва писмото му до магистъра по музика, вече има предчувствие, че навярно качеството на играча невинаги се определя от търсенето на дълбокия смисъл на играта, че на тази игра е потребна и езотерика, че тя е още техника, наука и обществена институция.
Накратко, има съмнения и вътрешна раздвоеност, играта е въпрос на живот, за момента е най-големият проблем на съществованието му и той в никакъв случай не възнамерява да облекчи терзанията си чрез благосклонни душевни пастири или да ги омаловажи чрез приветливо отвличащи учителски усмивки.
Естествено Кнехт би могъл да направи основа на своето изследване всяка една от десетките хиляди вече играни и от милионите възможни игри на стъклени перли, знае това, но тръгва от онази, случайната, създадената в един ученически курс по схема, комбинирана от него и другарите му. Това е играта, при която за пръв път той схваща смисъла на всички игри на стъклени перли и съзнава, че е призван за играч. През тези години една схема на играта, записана с обичайната за него стенография, го придружава постоянно. В обозначенията, ключовете и сигнатурите, в абревиатурите на езика на играта тук са вложени формули от астрономическата математика, принципът на формата на една стара соната, едно изказване на Конфуций и тъй нататък. Читателят, който навярно не познава играта, би могъл да си представи една такава схема, подобна на схемата на шахматна партия, само че значението на фигурите и възможностите за техните взаимоотношения и влияния едни върху други многократно да се умножат мислено и на всяка фигура, всяко положение и всеки ход да се припише едно по-реално, свързано именно чрез този ход, конфигурация и тъй нататък символично очертавано съдържание. Студентските си години Кнехт посвещава не само на задачите, обхванати в плана на играта, съдържанията, принципите, произведенията и системите, които изучава най-точно, но в процеса на това учение изминава пътя през различните култури, науки, езици, изкуства и столетия; не по-малко той се посвещава и На непознатата за неговите учители задача по тези обекти да изучи най-точно системата и възможностите за изразяване на цялото изкуство на играта на стъклени перли.
И за да споделим резултата предварително: той открива тук и там някаква празнина, нещо, което не го задоволява, но видимо, общо взето, нашата игра на стъклени перли издържа суровото изпитание, на което я е подложил, иначе накрая Кнехт не би се върнал към нея.
Ако създавахме културно-историческа студия, то някои места и сцени от студентството на Кнехт биха били достойни за описание. Той предпочита, доколкото е възможно, такива места, където има условия да работи сам или поне със съвсем малко хора, и запазва благодарната си привързаност към някои от тези места. Често пребивава в Монтпор, понякога като гост на майстора по музика, а понякога, вземайки участие в музикално-исторически семинар. Два пъти го намираме в Хирсланд, седалището на ръководството на ордена, като участник в „голямото упражнение“, дванадесетдневния пост и медитацията. С особена радост, дори с нежност по-късно той разказва на близките си за „бамбуковата горичка“, прелестна отшелническа колиба, която е сцена на неговото изследване на И Дзин. Тук той не само научава и преживява най-решаващото и намира, насочван от странно предчувствие или предводителство, неповторима среда и един необикновен човек, именно така наречения По-стар брат, създател и обитател на отшелнически кът в китайската бамбукова горичка. Изглежда ни уместно да опишем по-подробно този забележителен епизод от студентските му години.
Кнехт започна изучаването на китайски език и на китайските класици в прочутия Източноазиатски институт, от поколения включен в учебното селище по класическа филология, назовано „Свети Урбан“. Още там той напредна бързо в четене и писане, сприятели се с няколко от работещите в института китайци, научи наизуст известен брой от песните на Шъ Дзин, когато през втората година от престоя си тук почна все по-усилено да се интересува от И Дзин, книгата за преосъществяванията. По негово настояване китайците наистина му дадоха различни сведения, но без да го въведат в нея, в института нямаше учител за подобно нещо и когато Кнехт все отново излагаше молбата си да му предоставят учител за едно основно занимание с И Дзин, му разказаха за По-стария брат и неговата постница.
От известно време Кнехт бе забелязал, че със своя интерес към книгата за преосъществяванията се насочва към област, на която в института не отдават особено значение, стана по-предпазлив в старанието си да получи по-пълни сведения за приказния По-стар брат и откри също, че този отшелник, макар да се радваше на известно внимание и дори слава, беше повече чудат самотник, отколкото учен. Долови, че в случая трябва сам да си помогне и колкото бе възможно по-бързо приключи с една започната семинарна работа и се сбогува. Тръгна пеш към местността, в която тайнственият отшелник засадил някога бамбукова горичка, може би мъдрец или майстор, а може би и безумец. Вече бе узнал нещичко за него: преди двадесет и пет години този човек бил най-надеждният студент по синология, изглеждал роден и призван за тази специалност, превъзхождал най-добрите преподаватели, все едно дали те били китайци по рождение, или произхождали от западните страни, по техника на писането с четчица, по разгадаването на старите йероглифи, правел впечатление с усърдието, с което се опитвал и външно да прилича на китаец. Така той упорито не заговарял всички висшестоящи — от ръководителя на семинар до майсторите — с титлите им, както било предписано и както постъпвали всички студенти, а с обръщението „мой по-стари брате“, което в края на краищата останало завинаги като прозвище на него самия. Той посвещавал особени грижи на оракулската игра и на И Дзин, която упражнявал майсторски с помощта на традиционните стъбла от бял равнец. След старите коментари върху оракулската книга негово любимо четиво била книгата на Чжуан Дзъ. Явно още тогава се долавял, както и Кнехт разбрал, рационалистичният и по-скоро антимистичен строго конфуциански дух в китайския отдел на института, защото По-стария брат го напуснал един ден, а там на драго сърце щели да го задържат като преподавател, и тръгнал да пътешества, взел само четка, паничка за туш и две-три книги. Насочил се към южния край на страната и скоро стигнал, като ту тук, ту там гостувал на братя от ордена, търсил и намерил подходящо място за замислената постница, след упорити писмени молби и устни настоявания си извоювал от светските власти, както и от ордена правото да засади това място като отшелник и оттогава живеел тук в една килия, устроена точно по старокитайски, ту осмиван като чудак, ту почитан като един вид светец, живеел в мир със себе си и със света, прекарвал дните си в медитация и преписване на стари ръкописни свитъци, когато не бил зает с работа в своята бамбукова горичка, която защищавала от северния вятър малката, грижливо поддържана китайска градина.
Натам вървеше и Йозеф Кнехт, като често се спираше да почине, очарован от околността, която, след като бе изкачил планинските проходи, се разкри пред него от юг; сини и ухайни, огрени от слънцето тераси с лозя, кафяви зидове, по които пълзяха гущери, пищни кестенови лесове, една особена смесица от южен и високопланински пейзаж. Беше късен следобед, когато той стигна до бамбуковата горичка; навлезе в нея и с удивление видя китайски павилион сред причудлива градина; ромонеше извор, струята се стичаше по дървен улей, който отвеждаше водата в настлана с камъчета вада, оттам пълнеше зидан басейн, в чиито пукнатини бе избуяла зеленина, а в тихата бистра вода плуваха няколко златни рибки. Тихо и леко бамбуковите клони се люлееха на високите си тънки стебла, лехите бяха прорязани от каменни плочи, по които можеха да се прочетат надписи в класически стил. Един слабичък човек, облечен в сиво-жълт лен, с очила на сините с очакващ поглед очи, се вдигна от някаква цветна леха, край която бе клекнал, бавно се приближи до посетителя и невраждебно, но с непохватна плахост, каквато понякога проявяват живеещите в самота, насочи въпросителен поглед към Кнехт и чакаше какво ще каже той. Кнехт не без смущение изговори китайските думи, които си бе приготвил за поздрав.
— Младият ученик си позволява да се представи на По-стария брат.
— Прелюбезният гост е добре дошъл — каза По-стария брат, — един по-млад колега винаги е добре дошъл за кратък задушевен разговор на чаша чай, за него ще се намери и подслон, ако го желае.
Кнехт направи дълбок китайски поклон и благодари, бе въведен в къщичката и нагостен с чай; после му показаха градината, камъните с надписи, езерото, златните рибки, чиято възраст също му бе съобщена. До вечерта седяха под полюшващото се бамбуково дърво, разменяха си любезности, стихове от песни и мисли на класиците, съзерцаваха цветята и се наслаждаваха на червения залез, който догаряше зад планинската верига. После се върнаха в къщичката, По-стария брат донесе хляб и плодове, на мъничкото огнище изпече по една чудесна питчица за себе си и за госта и когато се нахраниха, студентът бе попитан за целта на посещението му на немски и също на немски той разказа как е дошъл дотук и каква е молбата му, а именно, да остане толкова дълго, колкото По-стария брат би позволил, и да бъде негов ученик.
— Ще говорим за това утре — каза отшелникът и предложи на госта одър.
На сутринта Кнехт седна край водата със златните рибки, вглеждаше се в малкия хладен свят от мрак и светлина и вълшебно играещи багри, където в тъмносиньо-зеленото и мастилените глъбини се виеха златните тела и от време на време, тъкмо когато целият този свят сякаш бе омагьосан, притихнал завинаги и попаднал под властта на вълшебство, с едно леко гъвкаво и все пак заплашващо движение пращаха светкавици от кристал и злато през сънната тъмнина. Той сведе поглед, все по- и по-замислен и по-скоро замечтан, отколкото съзерцаващ и не усети кога По-стария брат бе излязъл от къщата с тихи стъпки, спрял пред своя тъй замислен гост и дълго го бе наблюдавал. Когато най-после Кнехт се отърси от своята вглъбеност и се изправи, другият вече не беше тук, но скоро го повика отвътре за чая. Размениха кратък поздрав, пиха чай, седяха и слушаха в утринната тишина малката водна струя на извора да звъни, мелодия на вечността. После отшелникът стана, зашета из несиметрично построената стая, междувременно поглеждаше с присвити очи към Кнехт и неочаквано попита:
— Готов ли си отново да обуеш обувки и да продължиш да пътешестваш?
Кнехт позабави отговора, но после каза:
— Щом трябва, готов съм.
— Ако освен това се налага да останеш известно време тука, ще бъдеш ли готов да се подчиняваш и да се държиш така тихо като златна рибка?
Студентът отново потвърди.
— Това е добре — каза По-стария брат. — Сега ще взема пръчиците и ще попитам оракула.
Докато Кнехт седеше и колкото с голямо уважение, толкова и с любопитство гледаше, тих като златна рибка, другият извади от една дървена чаша, по-скоро вид колчан, шепа пръчици; това бяха стъбла от бял равнец, той внимателно ги преброи, върна част от снопчето отново в чашата, остави една пръчица настрана, раздели другите на две еднакво големи снопчета, задържа едното в лявата си ръка, с дясната, с острите си чувствителни пръсти взе няколко съвсем малки стъбълца от другото, преброи ги, сложи ги настрана, и все така, докато останаха съвсем малко, последните стисна между двата пръста на лявата си ръка. След като в това ритуално преброяване бе свел снопчето до няколко стъбълца, повтори същата процедура и с другото. Слагаше настрана изброените пръчици, вземайки двете снопчета едно подир друго отново, пак ги преброяваше, стискаше малките остатъци от тях между два пръста и всичко това пръстите му вършеха с пестелива, тиха пъргавина, всичко изглеждаше като тайно съобразяване със строги правила и хиляди пъти повтаряно виртуозно движение, някакво умение, превърнато в игра на сръчност. След като няколко пъти го беше повторил, останаха три малки снопчета и по броя на техните стъбълца той разчете знак, който с остра четка нарисува на малък лист хартия. Отново започна сложната процедура, пръчиците пак бяха разделяни на две еднакви снопчета, преброени, слагани настрана, стискани между пръстите, докато накрая пак останаха три малки снопчета, в резултат на което се получи втори знак. Те се движеха като че ли в танц, потропваха съвсем леко, удряха се една в друга, сменяха местата си, образуваха снопче, биваха разделяни, отново преброявани ритмично, с призрачна увереност. На края на всяко преброяване пръстите записваха един знак и най-сетне положителните и отрицателните знаци се подредиха в шест колонки. Пръчиците бяха събрани и грижливо положени в чашата, магьосникът се бе свил на пода върху тръстиковата рогозка и наблюдаваше дълго и безмълвно резултата от оракулското дирене.
— Това е знакът Мън. Този знак носи името младежко безразсъдство. Горе е планината, долу водата, горе е Гън, долу е Кън. В подножието на планината блика изворът символ на младостта. Присъдата обаче гласи:

Младежкото безразсъдство преуспява.
Не аз търся безразсъдно младия,
младият безразсъдник ме търси.
С първото вещание предричам потребното.
Пита ли повече, той само ми досажда.
Ако ми досажда, не ще възвестя нищо.
Постоянството е насърчително.

От внимание и напрежение Кнехт бе затаил дъх. В настъпилата тишина той неволно въздъхна дълбоко. Не се осмели да попита. Но смяташе, че е разбрал: младият безразсъдник е дошъл, той може да остане. И още докато беше погълнат и очарован от непостижимата марионетна игра на пръстите и пръчиците, която толкова дълго бе наблюдавал, че му изглеждаше тъй убедителна и дълбоко символична, макар да не беше в състояние да отгатне нейния смисъл, прие резултата. Оракулът бе проговорил, решението му бе в полза на Кнехт.
Не бихме описвали епизода толкова подробно, ако самият Кнехт не го разказва много често и с явно удоволствие на своите приятели и ученици. А сега да се върнем към нашия делови доклад.
Кнехт остана за месеци в бамбуковата горичка и овладя манипулациите със стъбълцата от бял равнец почти тъй съвършено, както ги владееше неговият учител. Всеки ден по един час той го упражняваше в броенето на пръчиците, въвеждаше го в граматиката и символиката на оракулския език и го караше да се упражнява в писането и заучаването на шестдесет и четирите знака, четеше му на глас от старите тълковници, понякога, в особено добри дни, му разказваше по една история от Чжуан Дзъ. А между другото, ученикът се научи да се грижи за градината, да мие четките, да стърже тушовете, научи се също да приготвя супа и чай, да събира съчки, да наблюдава времето и да борави с китайския календар. Неговите редки опити да вмъкне в пестеливите разговори с учителя играта на стъклени перли и музиката бяха съвсем безрезултатни, сякаш ги насочваше към някой, който тежко чува. Те или биваха отхвърляни със снизходителна усмивка, или пък им се отговаряше с някаква пословица, като: „Гъсти облаци, никакъв дъжд“ или „Благородният е без недостатъци“. Когато Кнехт поръча да му изпратят от Монтпор малък клавикорд и всеки ден свиреше по един час, не последва никакво възражение. Веднъж Кнехт призна на своя учител: желае да стигне дотам, че да е в състояние да вгради системата на И Дзин в играта на стъклени перли. По-стария брат отвърна със смях: — Е, добре, опитай — каза той, — ще видим. Човек може да засади в света малка хубава бамбукова градина, но дали на градинаря ще се удаде да вгради света в своята бамбукова горичка, ми изглежда съмнително.
Достатъчно за това. Ще споменем още, че няколко, години по-късно, когато Кнехт вече бе многоуважавана личност във Валдцел, покани По-стария брат да приеме преподаването по една специалност, на което той не отговори.

После Йозеф Кнехт смята месеците от живота си сред бамбуковата горичка не само за особено щастливо време, но често ги определя и като „начало на своето пробуждане“ и оттогава символът пробуждане все по-често се явява в изказванията му със сходно, но не напълно еднакво значение, както преди той влага различен смисъл и в думата призвание. Трябва да се предполага, че за него „пробуждане“ означава свързано с времето познаване на самия себе си и своето място в касталийския и човешкия ред изобщо, но ни се струва, че с времето ударението все повече и повече се измества върху самопознанието, в смисъл, че Кнехт от началото на „пробуждането“ постепенно се приближава до чувството за своето особено неповторимо място и предопределение, докато понятията и категориите, традиционните, общите и специалните на касталийската йерархия почват да му изглеждат все по-относителни.

Дълго след престоя на Кнехт в бамбуковата горичка китайските му изследвания не приключиха, те продължиха и той се стараеше преди всичко да опознае старата китайска музика. Навред у по-старите китайски писатели се натъкваше на възхвали на музиката като един от праизворите на всеки ред, на нравственост, красота и здраве; но и това широко и нравствено схващане за музиката му бе отдавна близко и познато благодарение на магистъра по музика, когото би могъл да приеме дори като негово въплъщение. Без някога да се отказва от основния план на своите изследвания, който ни е познат от онова писмо до Фриц Тегулариус, Кнехт се втурваше великодушно и енергично навред. Щом почувстваше, че има нещо съществено за него, това значи, където му се струваше, че може да продължи поетия път на „пробуждане“. Един от положителните резултати на учението му при По-стария брат бе изразен в това, че оттогава преодоля своята боязън от връщане във Валдцел. И вече всяка година той вземаше участие в някой от по-висшите курсове там и без да знае как се беше стигнало до това, бе личност, която във Vicus Lusorum посрещаха с интерес и признание; той принадлежеше към сърцевинните и най-чувствителните органи на цялата игра, към онази безименна група от утвърдени играчи, в чиито ръце собствено бе съдбата или най-малкото сегашното насочване и модата на играта. Тази група от играчи, в която не липсваха и чиновници от учрежденията на играта, но в никакъв случай нямаха превес, можеше да се срещне главно в няколко от отдалечените тихи зали на архива, заета с критични студии, борейки се за въвеждане в играта на нови тематични области или за отдалечаването на някои от тях, в спорове „за“ или „против“ известни постоянно менящи се вкусове и насоки на формата и за външното, за спортното в играта на стъклени перли; всеки, който тук се чувстваше у дома си, бе виртуоз в играта, всекиму бяха много добре познати дарбите и качествата на всички, както в колегия на министерство или в аристократичен клуб, където се срещат и опознават тези, които ще властват и носят отговорност утре и вдругиден. Тук господстваше приглушен изтънчен тон, тук бяха честолюбиви, без да го показват, но внимателни и критични до крайност. Този елит на подрастващото поколение от Vicus Lusorum за мнозина в Касталия, а и за не един вън от страната, представляваше последният цвят на касталийската традиция, каймакът на една изключително аристократична духовност, и много младежи, обзети от честолюбие, години наред мечтаеха някога да принадлежат към нея. За други, напротив, този отбран кръг от претенденти за високите постове в йерархията на играта на стъклени перли беше нещо омразно и покварено, клика от високомерни безделници, остроумно несериозни гении, без усет за живота и действителността, самонадеяно и в основата си търтейско общество от контета с големи амбиции, за които занятие и съдържание на живота бе някаква забава, някакво неплодотворно самонаслаждаване на духа.
Кнехт се отнасяше към тези две схващания без особена чувствителност; все едно му бе дали при студентските одумки го възхваляват като чудновато животно, или осмиват като парвеню и кариерист. За него бяха важни само изследванията му, а всички те сега — включени в сферата на играта. Освен тях за него имаше значение може би само още един въпрос, а именно дали играта бе действително най-върховното за Касталия и заслужаваше ли да й посветиш живота си? Защото с навлизането във все по-загадъчните тайни на законите и възможностите на играта, с опознаването на пъстрия лабиринт на архива и сложния вътрешен свят на нейната символика съмненията му не занемяваха в себе си, той вече разбираше, че вяра и съмнение вървят заедно, че се обуславят взаимно както вдишването и издишването и че с напредването във всички области на микрокосмоса на играта естествено се повишаваха прозорливостта и чувствителността му към проблематичното в нея. За кратко време може би идилията в бамбуковата горичка го успокои — или тя също го заблуди; примерът на По-стария брат му показа, че все има излаз от цялата тази проблематика, навярно можеше като него да се превърне в китаец и да се уедини зад живия плет на една градина и да живее в съвършенство по скромен и красив начин. Навярно можеше да стане питагореец или монах и схоластик — това също беше изход, един само по-малко вероятен и позволен отказ от универсалност, отказ от днешния и утрешния ден в полза на съвършеното, но на миналото, това бе едно божествено бягство и Кнехт навреме долови, че неговият път беше друг. Но кой бе неговият път? Освен голямата си дарба за музиката и за играта на стъклени перли, той чувстваше, че в него се таят и други сили, известна вътрешна независимост, голямо своенравие, което, макар в никакъв случай да не му забраняваше да служи, все пак затрудняваше това, изискваше от него да служи само на върховния господар. И тази сила, тази независимост, това своенравие не бе просто черта в портрета му, то не беше насочено и не въздействаше само навътре, а и навън. Още през ученическите си години и особено по време на съперничеството с Плинио Десиньори Йозеф Кнехт често схващаше, че някои връстници и още повече по-младите от другарите му не само го обичаха и търсеха приятелството му, но бяха склонни да му се подчинят, да искат от него съвет и да се оставят под влиянието му; оттогава това схващане твърде често се потвърждаваше с примери. То имаше една необикновено приятна и изкушаваща страна, като опит се отразяваше добре върху честолюбието и засилваше самочувствието му. Но притежаваше и втора, съвсем друга страна — тъмна и страшна, — защото самото влечение да гледаш от високо към ония другари, които в слабостта си, в липсата на упоритост и достойнство жадуват да им дадеш съвет, да ги водиш и да бъдеш техен образец, а и изплуващата понякога тайна наслада (най-малкото в мислите) да ги направиш податливи роби, носеше в себе си нещо забранено и омразно. Освен това по времето, прекарано заедно с Плинио, му се случваше да изпита с каква отговорност, напрежение и вътрешна обремененост се заплаща всяко блестящо и представително положение; знаеше също колко тежко е понякога на майстора по музика да изпълнява задълженията си. Хубаво бе и имаше нещо примамващо в това да притежаваш власт над хората и да блестиш пред другите, но то криеше също демонизъм и опасност, та нали световната история се състои от непрекъсната редица на властници, водачи, господари и пълководци, всеки от които с много редки изключения започва хубаво и свършва зле, те всички, поне привидно, се стремят към властта с добра воля, за да бъдат след това обсебени и замаяни от властта и да почнат да я обичат заради самата нея. Най-важното беше да направи ползотворна и свята дадената му от природата власт, като я постави в служба на йерархията; това винаги му изглеждаше напълно естествено. Но къде бе полето, в което силите му биха служили най-добре и биха давали плод? Способността да привлича другите, особено по-младите, и повече или по-малко да им влияе, би имала стойност за някой офицер или политик, но тук, в Касталия, тя нямаше място, тук тези способности всъщност биха били полезни само за учителя и възпитателя, а тъкмо за такава дейност Кнехт не изпитваше особено желание. Ако би следвал само своята воля, пред всеки друг би предпочел живота на независим учен или на играч на стъклени перли. И от това той отново се изправяше пред стария мъчителен въпрос: е ли тази игра действително върховното, е ли наистина царица на духовното царство? Не е ли въпреки всичко накрая само една игра? Действително ли заслужава пълна всеотдайност и служене цял живот? Някога, преди много поколения, тази прочута игра бе започнала като заместител на изкуството и за мнозина била такъв поне в намеренията им; по-късно постепенно се бе превърнала в един вид религия, възможност за съсредоточаване, извисяване и молитвено вдълбочаване на високо развити интелекти.
Вижда се, че това бе старият спор между естетика и етика, той отново се разгаряше в душата на Кнехт. Неизговореният никога докрай, но и нивга непремълчан въпрос бе все същият, който се появяваше тук и там в ученическите му стихове от Валдцел така тайнствено и заплашително, въпросът, който не се отнасяше само за играта на стъклени перли, а изобщо за Касталия.
Тъкмо тогава, когато тази проблематика го гнетеше страшно и насън той все по-често преживяваше споровете си с Десиньори, му се случи веднъж, когато обикаляше просторния двор на Валдцел, да чуе зад себе си глас, който не позна веднага, но който му се стори добре познат, да го вика по име. Но щом се обърна, видя едър млад мъж, с брадичка, който буйно затича към него. Това беше Плинио и в един прилив на спомени и нежност той го поздрави сърдечно. Уговориха се за вечерта. Плинио, който отдавна беше завършил следването си в светския университет и вече беше чиновник, се бе явил тук и през една кратка ваканция като гост вземаше участие в курс по играта на стъклени перли, както бе направил вече веднъж преди няколко години. Вечерната среща обаче скоро хвърли в смут и двамата приятели. Плинио беше тук хоспитант, дилетант, дошъл отвън, когото търпят и който действително следваше курса с голямо старание, но курс за външни и любители, дистанцията беше твърде голяма; той седеше срещу един специалист и посветен, който дори с това, че го щадеше и се отнасяше добре спрямо интереса на приятеля си към играта, го оставяше да почувства, че тук не колега, а едно дете намира удоволствие, и то в периферията на наука, която другият познава до сърцевината й. Кнехт се опитваше да отклони разговора от играта, той помоли Плинио да му разкаже за своята служба, за работата и живота си там отвън. И сега вече Йозеф беше изостаналият, детето, което задава наивни въпроси, а другият, който едновременно го щади и поучава. Плинио беше юрист, стремеше се към политическо влияние, имаше намерение да се сгоди за дъщерята на партиен водач, говореше на език, който Йозеф разбираше само наполовина, много от често повтаряните изрази му звучаха като празни, най-малко за него бяха без съдържание. Въпреки всичко можеше да се забележи, че там, в своя свят, Плинио значи нещо, осведомен е и си поставя честолюбиви цели. Но двата свята, които някога преди десет години чрез двамата младежи любопитно и не без симпатия се бяха докоснали и опознали, сега се разделяха, несъединими и чужди. Трябваше да се признае, че този светски човек и политик бе съхранил известна привързаност към Касталия и че за втори път жертваше ваканцията си за играта на стъклени перли, но накрая Йозеф си мислеше, че не е много по-различно, отколкото ако някога той, Кнехт, се намери в служебните сфери на Плинио и като любопитен гост поиска да присъства на няколко съдебни заседания или да му покажат две-три фабрики или служби за обществено подпомагане. И двамата бяха разочаровани. Кнехт намери някогашния си приятел поогрубял и изгубил от своята задълбоченост. Десиньори, напротив, откри в отдавнашния си другар значително високомерие за неговата необикновена духовност и езотерика, струваше му се, че той действително бе станал човек, очарован от себе си и своя спорт на „чистия дух“. При това и двамата полагаха усилия да не се издадат, Десиньори имаше какво да разкаже за своето следване и изпити, за пътуването си до Англия и Юга, за политическите събрания, за парламента. Веднъж му се изплъзна дума, която прозвуча като заплаха или предупреждение, той каза:
— Ти ще видиш, че скоро ще настъпят неспокойни времена, може би войни, и е твърде възможно цялото съществуване на вашата Касталия отново да бъде поставено строго под въпрос.
Йозеф не прие това твърде сериозно, само попита:
— А ти, Плинио? Ще бъдеш ли „за“ или „против“ Касталия?
— Ах — каза Плинио с принудена усмивка, — едва ли някой ще пита за моето мнение. Впрочем аз естествено съм за несмущаваното по-нататъшно съществуване на Касталия, иначе не бих бил тука. Все пак, колкото и скромни да са вашите претенции в материално отношение, годишно Касталия струва на страната една твърде прилична сума.
— Да — засмя се Йозеф, — сумата, както ми казват, възлиза приблизително на една десета от това, което през военните времена на миналото столетие нашата страна е изразходвала всяка година за муниции и оръжие.
Те се срещаха още няколко пъти и колкото по наближаваше краят на курса на Плинио, толкова по-усърдни бяха във взаимната си вежливост. Но и двамата се почувстваха облекчени, когато двете или три седмици изтекоха и Плинио замина.
Майстор на играта на стъклени перли тогава беше Томас фон дер Траве, прочут, обиколил света и с богат житейски опит човек, сговорчив и крайно любезен към всеки, който се приближи до него, но най-бдителен и аскетично строг, що се отнася до играта, и много трудолюбив, което и не подозираха ония, които го познаваха само откъм представителната му страна, примерно, когато в празнични одежди ръководеше тържествената игра или посрещаше делегации от чужбина. Носеше се мълва, че бил хладен, дори студен човек на разума, чието отношение към естетическото било просто’ вежливост. Понякога сред младите и запалени любители на играта на стъклени перли се чуваха за него по-скоро пренебрежителни оценки, грешни, защото макар да не беше ентусиаст и в тържествените публични игри по-скоро да избягваше включването на големи, вълнуващи теми, то неговите блестящо изградени и ненадминати по форма игри разкриваха за познавачите най-близката му свързаност с дълбоките проблеми на света на играта.
Един ден Magister Ludi покани Йозеф Кнехт при себе си, прие го в своето училище, в домашно облекло, и го попита ще му бъде ли възможно и приятно през следващите дни винаги по това време на деня да идва при него за половин час. Кнехт никога досега не бе оставал сам с магистъра. Той прие тази заповед с удивление. За днес майсторът му поднесе обемист ръкопис, предложение от някакъв органист, едно от неизброимите предложения, чиято проверка спадаше към задачите на върховната служба на играта. Най-често се касаеше за молби в архива да бъдат включени нови материали: някой си например беше проучил основно и твърде точно историята на мадригала и в развитието на стила бе открил една крива, която обозначаваше музикално и математически, за да бъде приета в езиковото богатство на играта. Друг бе проучил латинския език на Юлий Цезар и неговите ритмични особености и при това бе намерил поразително съзвучие с резултатите от широкоизвестното проучване върху интервалите във византийската църковна песен. Или пък някакъв мечтател, за кой ли път, бе открил нова кабала за нотното писмо от петнадесетото столетие, да не говорим пък за бурните писма от заблудените експериментатори, както умееха да извличат най-чудновати заключения от сравняването на хороскопите на Гьоте и Спиноза и да прилагат често твърде хубави, външно убедителни многоцветни геометрични чертежи към тях. Кнехт се зае с усърдие с днешното предложение, той самият често бе имал подобни идеи в главата си, макар и да не ги беше пращал; всеки активен играч на стъклени перли естествено мечтае за едно постоянно разширяване на областите на играта, докато тя обхване целия свят, нещо повече, в представите си и в своите лични упражнения той неизменно внася тези разширения и лелее мечтата ония, които изглежда, че се утвърждават, да се превърнат от частни в официални разширения. Същественият последен финес на частната игра на много опитните играчи се състои тъкмо в това, че те дотолкова владеят изразителната, даващата имена и форма сила на законите на играта, че от всяка комбинация с обективни и исторически стойности могат да почерпят съвсем индивидуални неповторими представи. По повод на това един високоценен ботаник направи веднъж забавна забележка, като каза:
— При играта на стъклени перли трябва всичко да е възможно, дори примерно някое растение да беседва с господин Линей на латински.
И тъй, Кнехт помагаше на майстора при анализа на предложената схема, половин час измина бързо и на другия ден той се яви съвсем точно, така всеки ден в течение на две седмици Кнехт идваше, за да работи половин час сам с Magister Ludi. Още в първите дни му направи впечатление, че тези предложения — за него съвсем без стойност — грижливо се изучаваха докрай, въпреки че тяхната неприложимост се установяваше само с един изпитателен поглед. Той се учудваше, че майсторът отделяше време за тях, и постепенно започна да проумява, че тук същественото не бе да окаже услуга на майстора и да поеме малко от работата, а че тези задачи, все едно необходими или не, преди всичко бяха проверка за него, младия привърженик, направена в най-учтива форма и крайно грижливо. С Кнехт се случи нещо подобно на това, което някога в юношеството му бе възникнало след появата на майстора по музика, сега той го схвана изведнъж по държането на другарите си, което стана по-плахо, дистанцирано, от време на време дори иронично-почтително; подготвяше се нещо, той го долавяше, но вече не се чувстваше така щастлив, както някога.
Подир последните им занимания майсторът на играта на стъклени перли със своя малко висок и любезен глас, при подчертано точен изговор, без каквато и да е тържественост му каза:
— Е, добре, утре няма защо вече да идваш, за момента работата ни е приключена, във всеки случай аз скоро отново ще те обременя. Благодаря ти много за сътрудничеството, беше ми особено полезно. Впрочем аз съм на Мнение, че ти трябва да подадеш молба за приемането ти в ордена, на трудности няма да се натъкнеш, вече съм уведомил властите на ордена. Съгласен си, нали? — после, ставайки, той добави: — Още една дума между другото. Вероятно и ти си склонен, както повечето добри играчи на стъклени перли правят в младостта си, да си служиш с нашата игра като един вид инструмент за философстване. Разбира се, само моите думи няма да те излекуват от това и все пак ще ти кажа: трябва да се философства единствено със законните средства, с тези на философията. Нашата игра обаче не е нито философия, нито религия, тя е самостоятелна дисциплина и по характера си най-много се родее с изкуството, това е едно изкуство sui generis*. Напредва се, когато човек се придържа към тази същност, а не когато я съзнае едва след сто неуспешни опита. Философът Кант — вече малко го познават, но той беше умна глава — казва за теологическото философстване, че то било „вълшебна лампа на фантазията“. Не бива да превръщаме нашата игра на стъклени перли в такова нещо.
[* От особен род (лат.). — Б.пр.]
Йозеф беше изненадан и от сдържано вълнение едва дочу това последно предупреждение. Светкавично му мина през ума: тези думи означават край на свободата, завършване на студентството ми, приемане в ордена и скорошно включване в йерархията. Той благодари с дълбок поклон и скоро след това отиде в канцеларията на ордена във Валдцел, където видя, че името му действително е нанесено в списъка на тези, които ще бъдат новоприети. Знаеше, както всички студенти от неговата степен, правилата на ордена сравнително точно и си спомняше определението, че всеки член на ордена, който има служебно положение от по-висок ранг, може да извърши церемонията по приемането. Затова изказа молбата церемонията да се извърши от майстора по музика, получи разрешение и кратка отпуска и на следния ден замина при своя благодетел и приятел в Монтпор. Завари достопочтения старец малко болен, но той пак го поздрави радостно с „добре дошъл“.
— Ти идваш, сякаш съм те извикал — каза старият. — Скоро аз не бих имал право да те приемам като млад брат в ордена. Имам намерение да се оттегля от длъжността си. Моето напускане е вече разрешено.
Самата церемония беше проста. На следващия ден магистърът по музика покани, както изискваше статутът, двама братя от ордена като свидетели, преди това Кнехт бе получил като задача за упражнение по медитация един израз от правилника на ордена, а той гласеше: „Ако върховната колегия те призове за една длъжност, то знай: всяко изкачване по стъпалата на службите не е крачка към свободата, а към обвързването. Колкото по-висока е длъжността, толкова по-дълбоко е обвързването. Колкото по-голяма е властта на една длъжност, толкова по-строга е службата. Колкото по-силна е една личност, толкова по-недопустимо е своеволието.“ Тогава се събраха в стаята за музика на магистъра, същата, в която някога Кнехт за пръв път бе въведен в изкуството на медитацията; магистърът помоли свидетелите да изсвирят за тържествения час хорал от Бах, след това един от свидетелите прочете извлечение от правилника на ордена, а магистърът по музика сам постави ритуалните въпроси и прие обета на младия си приятел. Той му подари още един час, прекараха го в градината и магистърът му даде приятелски указания в какъв смисъл трябва да усвои правилата на ордена и как да живее съобразно с тях.
— Хубаво е — каза той, — че ти встъпваш в момента, когато аз се оттеглям, и запълваш празнината, сякаш съм имал син, който за в бъдеще вместо мен ще отстоява своето. — И когато видя, че лицето на Йозеф се натъжава, добави: — Само не ставай мрачен, аз също не съм. Наистина съм уморен и се радвам на отдиха, на който още ще се наслаждавам, и смятам, че ти достатъчно често ще вземаш участие в тези наслаждения, така поне се надявам. И следващия път, когато се видим, ще ми говориш на „ти“. Не можех да ти предложа това, докато още бях на длъжност.
И той го изпрати с трогващата сърцето усмивка, която Йозеф познаваше от двадесет години.
Кнехт се върна бързо във Валдцел, той беше получил оттам само три дни отпуск. С пристигането си веднага бе повикан при Magister Ludi, който го прие с някаква колегиална веселост и го поздрави с приемането му в ордена.
— И за да бъдем напълно колеги и другари по работа — продължи той, — липсва само твоето включване на едно определено място в нашата йерархия.
Йозеф леко се изплаши. Следваше, че загубва свободата си.
— Ах — каза той смутено, — надявам се, че ще съм потребен на някое скромно място. И трябва да ви призная все пак, че се надявах още известно време да мога свободно да следвам.
Магистърът се вгледа внимателно в очите му, без да скрие своята умна, леко иронична усмивка.
— Известно време, казваш ти, но колко дълго е това?
Кнехт се засмя смутено:
— Наистина не зная.
— Така и допусках — съгласи се магистърът, — ти още говориш като студент и мислиш със студентски понятия, Йозеф Кнехт, и това е правилно, но много скоро вече няма да е така, защото си ни потребен. Ти знаеш, че и по-късно, естествено и в по-висшите длъжности на нашата колегия можеш да получиш отпуск за изследователски цели, когато съумееш да убедиш колегията в стойността на тези проучвания; моят предшественик и учител например вече като Magister Ludi и възрастен мъж бе измолил и получил цяла година отпуск за изследване на Лондонския архив. Но той не го получи за „известно време“, а за определен брой месеци, седмици, дни. Трябва да се съобразяваш с това за в бъдеще. А сега имам да ти направя едно предложение: за една особена мисия ни е потребен човек с чувство за отговорност, който още не е известен извън нашия кръг.
Отнасяше се за следното поръчение: бенедиктинският манастир „Мариафелс“ — едно от най-старите огнища на просвета в страната, — който поддържаше приятелски отношения с Касталия и преди всичко от десетилетия беше благосклонен към играта на стъклени перли, сега бе помолил за известно време да му предоставят един млад преподавател, който да въведе нови монаси в играта, както и да насърчи неколцината напреднали играчи от братството. И изборът на магистъра бе паднал върху Йозеф Кнехт. Затова той беше проверен така грижливо, затова бе ускорено и постъпването му в ордена.


Два ордена

В някои отношения обстоятелствата отново се стичаха почти така, както на времето след посещението при майстора по музика, когато Кнехт беше гимназист. Че призоваването му в „Мариафелс“ бе особено отличие и значителна първа крачка по стълбата на йерархията, Йозеф едва ли мислеше, но сега той можеше с по-будно око отпреди ясно да разчете това по държането и обноските на своите колеги. Макар от известно време да принадлежеше към най-тесния кръг от елита на играчите на стъклени перли, чрез необикновеното поръчение той беше вече отличен пред всички като човек, когото върховните органи имат предвид и възнамеряват да използват. Другарите му от вчера и хората с големи амбиции край него не се оттеглиха веднага или не станаха неприветливи, в този високоаристократичен кръг пристъпваха към това с особена изтънченост, но възникна една дистанция; вчерашният другар можеше да бъде утрешният началник. А подобни степени и разграничения във взаимните връзки този кръг отбелязваше и изразяваше с най-леки трептения.
Изключение правеше Фриц Тегулариус, когото, след Феромонте, можем да наречем най-верния приятел в живота на Йозеф Кнехт. Дарованията му го предопределяха да бъде сред първите: този страдащ тежко от липсата на здраве, равновесие и самоувереност човек, връстник на Кнехт, следователно при неговото приемане в ордена почти тридесет и четири годишен, той беше срещнал преди близо десет години по време на един курс за играта на стъклени перли, веднага долови колко много тихият и някак меланхоличен младеж се чувства привлечен от него. Със своя усет за хората, който макар и неосъзнат, му бе присъщ още тогава, той схвана и особеността на тази любов; това приятелство и уважение беше готовност за безусловна преданост и подчинение, възпламенени от почти религиозна екзалтация, но засенчени и обуздавани от вътрешно благородство и предчувствие за дълбок трагизъм. Тогава, след епохата на Десиньори, още разтърсен и чувствителен, дори недоверчив, Кнехт с последователна строгост държеше Тегулариус на разстояние, макар че и него го привличаше интересният и необикновен приятел. За характеризиране ни служи един лист от тайните служебни записки на Кнехт, предназначени изключително за върховната колегия, както много години по-късно ги води. В него се казва:
„Тегулариус. С референта е в приятелски отношения. В Койперхайм многократно отличаван ученик, добър по класическа филология, с голям интерес към философията, работи върху Лайбниц, Болцано, по-късно Платон. Най-даровитият, най-блестящият играч на стъклени перли, когото познавам. Той би бил предопределеният Magister Ludi, ако поради крехкото му здраве неговият характер не го правеше съвсем неподходящ Т. не бива никога да се допуска до ръководен представителен или организаторски пост, това би било нещастие за него и за длъжността. Слабостта му физически се изразява в състояния на депресия, периоди на безсъние, невралгични болки, душевно — понякога в меланхолия, неудържима потребност от усамотяване, страх от дълг и отговорност, вероятно също и мисли за самоубийство. Така тежко застрашеният обаче с помощта на медитацията и една голяма самодисциплина се държи толкова храбро, че мнозина от неговото обкръжение и не подозират мъчителността на страданието му, само от време на време обръщат внимание на голямата му свенливост и затвореност. И ако за съжаление Т. не е подходящ за по-високите длъжности, то въпреки всичко във Vicus Lusorum той е една перла, едно наистина незаменимо богатство. Т. владее техниката на нашата игра така, както големият музикант своя инструмент, слепешком улучва най-нежните нюанси и като преподавател не бива да бъде подценен. В по-напредналите и висшите курсове — за началните би било жалко да се пилеят силите му — аз не бих могъл да мина без него. Нещо неповторимо е как той анализира изпитните игри на младежите, без да ги обезкуражи, и как разбира техните хитрини, безпогрешно разкрива и оголва всичко подражателско или само декоративно, в една добре обоснована, но още неуверена и пресилено композирана игра намира изворите на грешки и ги посочва, сякаш се отнася за безукорни анатомични препарати. Преди всичко този неподкупен и остър поглед при анализирането и коригирането му осигурява уважението на ученици и колеги, което иначе при неговото неуверено и постоянно смутено, плахо държане би било много съмнително. Това, което казах за гениалността на Т. като играч на стъклени перли — която е несравнима, — бих желал да илюстрирам с един пример. В началото на приятелството ми с него, когато в курсовете и двамата вече не намирахме какво толкова да учим от техниката, веднъж в час на особено доверие той ми даде възможност да надникна в няколко игри, които още тогава беше композирал. От пръв поглед ги намерих блестящи, някак нови и оригинални по стил, помолих го да ми заеме екипираните схеми за изучаване и видях в тези композиции — истински поеми — нещо толкова удивително и своеобразно, което, смятам, не бива да премълча и тук. Тези игри бяха малки драми с почти чиста монологична структура и отразяваха индивидуалния колкото застрашен, толкова и гениален душевен живот на своя създател като съвършен автопортрет. Те не бяха само диалектично концентрирани и спорещи, сякаш се противопоставяха две различни тематични групи, върху които играта се развиваше и чиито поредици и противопоставяния бяха много остроумни, а и синтезът, хармонизирането на противоположните гласове бе доведено до съвършенство не по обичайния, класически начин, нещо повече, това хармонизиране преминаваше в цял ред прегласи и всеки път, сякаш уморено и отчаяно, се спираше пред развръзката и замираше в тайна и съмнение. Чрез това игрите получаваха не само една вълнуваща и доколкото зная, никога досега недръзвана хроматика, но цялата игра ставаше израз на трагични съмнения и отричане, превръщаше се в пластичен образ на загадъчността на всяко старание на духа. При това по своята одухотвореност, както и в техническото си и калиграфско съвършенство, те бяха тъй необикновено красиви, че човек би могъл да плаче над тях. Всяка от тези игри така съкровено и сериозно се стремеше към развръзка, а накрая се отказваше от нея с толкова благородно самоотричане, че се превръщаше в съвършена елегия на тленността, вселена във всичко прекрасно, и най-после в елегия на загадъчността, стаена във всички цели на духа. Item*, в случай че Тегулариус ме надживее, мен или времето, в което заемам длъжността, аз го препоръчвам като необикновено нежно скъпоценно, но и застрашено богатство. Той трябва да се радва на много голяма свобода и съветът му следва да се взема под внимание при всички важни въпроси на играта. Ала никога ученици да не се оставят единствено на неговото ръководство.“
В течение на годините този забележителен човек действително става приятел на Кнехт. Към Кнехт, у когото освен на духа се възхищава и на нещо близко до властническата натура, той се отнася с трогателна преданост и нему дължим много от това, което знаем за магистъра. В тесния кръг на младите играчи на стъклени перли той е може би единственият, който не завижда на своя приятел за даденото му поръчение, и единственият, за когото отпътуването на Кнехт за неопределено време е толкова дълбока, почти непоносима болка и загуба.
[* И така (лат.). — Б.пр.]
Самият Йозеф, след като преодоля известен страх, че неочаквано загубва скъпата си свобода, прие новото състояние с радост, изпита удоволствие, че ще пътува, желание за нова дейност и любопитство към чуждия свят, в който го изпращаха. Впрочем не пуснаха младия член на ордена да замине веднага за „Мариафелс“; първо той бе вмъкнат за три седмици в „полицията“. Така студентите наричаха малкото отделение в апарата на колегията, което би могло да бъде определено като неин политически департамент или външно министерство, ако това не би било прекалено гръмко име за такова малко дело. Тука му преподаваха правилата за държане на членовете на ордена при престои във „външния“ свят и почти всеки ден господин Дюбоа, завеждащ тази служба, му посвещаваше по един час. Именно на този добросъвестен човек вдъхваше недоверие обстоятелството, че един такъв, още недоказал възможностите си и незапознат със света, младеж се изпраща на важен пост извън колегията; той не премълча, че не одобрява решението на майстора на играта и полагаше двойно по-голямо старание с приветлива грижовност да разясни на младия брат от ордена опасностите на света и средствата, с които те биха могли да бъдат преодолени. И тази бащинска загриженост на честния в убежденията си Дюбоа толкова щастливо се съчетаваше с желанието на младия мъж да се поучи от него, че в часовете, които те прекарваха заедно, докато менторът го въвеждаше в правилата за общуване със света, Йозеф Кнехт действително домиля на своя учител, който накрая, успокоен и с пълно доверие, го изпрати за мисията му. Той се опита дори повече от благоразположение, отколкото от политика и от свое име да му възложи един вид поръчение. Господин Дюбоа принадлежеше като един от неколцината „политици“ на Касталия към онази съвсем малка група от чиновници, чиито мисии и изследвания в значителната си част засягаха държавноправните и икономически проблеми за по-нататъшното съществуване на Касталия, отношенията й с външния свят и независимостта й. Мнозинството от жителите на Касталия, чиновниците не по-малко от учениците и студентите, живееха в своята педагогическа провинция и в своя орден като в непоклатим, вечен и самопонятен свят, за който естествено знаеха, че не е съществувал винаги, възникнал е някога и наистина във време на най-голяма нужда бавно и със сурова борба се появил в края на военната епоха както от едно аскетическо-героично самосъзнание и стремеж на хората на духа, така и от дълбоката потребност на проливалите кръвта си, съсипани и изоставени народи от ред, норма, разум и мяра. Те знаеха това, знаеха и за дейността на всички ордени и „провинции“ в света: да се въздържат да управляват и да не се надпреварват в света, но затова пък непоколебимо и трайно да осигуряват духовната основа на всички мерки и закони. Ала те не знаеха, че този ред на нещата в никакъв случай не се разбира от само себе си, че той предполага известна хармония между света и духа, чието нарушаване винаги е възможно, че световната история, общо взето, в никакъв случай не се стреми и не поощрява желаното, разумното и красивото, а най-много от време на време го търпи като изключение; това те не знаеха и почти всички не съзнаваха тайната проблематика на своето касталийско битие, защото тя бе предоставена тъкмо на онези няколко политически умове, един от които беше Дюбоа. От него, от Дюбоа, Кнехт получи, след като бе спечелил доверието му, едно общо въведение в политическите принципи на Касталия, което в началото му се стори по-скоро отблъскващо и неинтересно, също както и на повечето негови братя по орден, а после си спомни бележката на Десиньори за възможността Касталия да бъде застрашена и пак усети вкуса на цялата привидно отдавна отмината и забравена горчилка от младежките си спорове с Плинио, тогава изведнъж всичко това му се видя крайно важно и като едно стъпало по пътя му към неговото „пробуждане“.
В края на последната им среща Дюбоа му каза: — Вярвам, че сега можеш да потеглиш. Ще се придържаш строго към поръчението, дадено ти от достопочтения Magister Ludi, и не по-малко към правилата за поведение, на които те научихме тук. Беше ми приятно, че можах да ти бъда в помощ; ти ще видиш, че не си загубил тези три седмици, за които те задържахме при нас. И ако някога изпиташ желание да ми докажеш задоволството си от моята информация и нашето познанство, то аз ще ти покажа брод към това. Отиваш в една бенедиктинска фондация и в случай че останеш там за известно време и спечелиш доверието на отците, вероятно в кръга на тези достопочтени господа и техните гости ще слушаш политически разговори и ще доловиш политически настроения. При условие че пожелаеш да ме осведомиш за това, ще ти бъда благодарен. Разбери ме правилно: в никакъв случай не бива да се смяташ за един вид шпионин или че злоупотребяваш с доверието, оказано ти от отците. Няма да ми съобщаваш нищо, което твоята съвест не ти позволява. Това ще бъдат евентуални информации само в интерес на нашия орден и Касталия, които ще се вземат под внимание и оползотворяват, аз ти гарантирам. Не сме истински политици и нямаме никаква власт, но и ние разчитаме на света, на когото сме потребни и който ни търпи. При стечение на обстоятелствата може да ми бъде полезно да узная, ако някакъв държавник се отбива в манастира или ако папата минава за болен, или внесат нови кандидати в списъка за бъдещи кардинали. Не разчитаме само на твоите сведения, имаме различни извори, но още един малък извор в повече не ще вреди. И тъй, върви, за моето предложение днес не е нужно да казваш нито „да“, нито „не“. Не се заемай с нищо, преди добре да изпълниш своето служебно поръчение, и ни представяй с чест пред духовните отци. Желая ти добър път.
В книгата за преосъществяванията, която Кнехт, преди да предприеме пътуването си, след като изпълни церемонията със стъблата от бял равнец, отвори, той се натъкна на знака Лю, което значеше „странникът“, и на съждението: „В дребните неща ще преуспее. Упоритостта е благотворна за странника.“ Кнехт попадна втори път на шестица и отвори книгата на тълкование, което гласеше:

„Странникът намира подслон.
Цялото му богатство е с него.
И ще постигне усърдието на млад слуга.“

Сбогуването премина весело, само последната беседа с Тегулариус беше и за двамата сурово изпитание за издръжливост. Фриц се насилваше и сякаш беше вцепенен в студенината, която си бе наложил, за него, заедно с приятеля му, си отиваше най-доброто, което имаше. Характерът на Кнехт не допускаше една толкова страстна и преди всичко тъй необикновена привързаност към приятел, в случай на беда той би могъл да мине и без приятел и да обърне лъчите на симпатиите си, без задръжки, към нови обекти и хора. Сбогуването за него не беше решителна загуба; но той явно още тогава познаваше достатъчно добре приятеля си, за да прозре какво сътресение и изпитание означаваше за Тегулариус тази раздяла и да се тревожи за него. Това приятелство често бе карало Кнехт да се замисля, веднъж дори да говори с майстора по музика; той се бе научил до известна степен да обективира и наблюдава критично собствените си преживявания и чувства. При това бе осъзнал, че всъщност не голямото дарование на Тегулариус или поне не само то е, което го приковаваше към него и пораждаше нещо като страст в отношенията му, а тъкмо свързването на тези дарби с толкова тежки недъзи, с голяма слабост и че в едностранчивата и изключителна любов, с която Тегулариус го обграждаше, имаше не само красива, но и опасна прелест и оттенъци, а именно изкушението да изпитва властта си над оня, който бе по-беден на сили, но не и на любов. В това приятелство той смяташе за свой дълг голямата сдържаност и самодисциплината до краен предел. Другият, колкото и да му бе мил, не би спечелил дълбоко значение в живота на Кнехт: ако не беше дружбата му с този нежен, очарован от своя толкова по-силен и уверен приятел Тегулариус, Кнехт не би разбрал, че е надарен със силата да привлича някои хора и да има власт над тях. Той се научи да разбира, че нещо от силата да привличаш другите и да им влияеш спада към същественото в дарованието на учителя и възпитателя, но че то крие опасност и възлага отговорност. Тегулариус беше, разбира се, само един от неколцината, Кнехт се виждаше заобиколен от много погледи, които искаха да го спечелят. Същевременно през последната година той бе долавял все по-ясно и по-съзнателно крайно напрегнатата атмосфера в селището на играчите. Принадлежеше към един несъществуващ официално, но много рязко разграничен кръг или съсловие, към последния отбор от кандидати и репетитори на играта на стъклени перли, кръг, от който привличаха един или друг в помощ на магистъра, на архиваря или за курсовете на играта, но никого не препоръчваха за по-ниско или средно чиновническо, или преподавателско място; те бяха резерв за запълване на ръководните места. Тук взаимно се познаваха много точно, мъчително точно, почти нямаше заблуждения относно дарбите, характерите и постиженията. И тъй като тук, сред репетиторите на играта и кандидатите за по-високи длъжности, всеки беше над средното равнище, представляваше заслужаваща внимание сила и всеки — първоразряден по успехите, знанията и бележките си, то играеха голяма роля и се отдаваше особено внимание тъкмо на онези черти и нюанси на характера, които предопределят един претендент за водач, човек на успеха. Тук беше с голяма тежест и можеше да реши съперничеството един плюс или минус от честолюбие, от добри обноски, ръст или хубава външност, един малък плюс или минус от чар, въздействие върху по-младите и колегията и дори само вежливост. И както примерно Фриц Тегулариус в тази среда минаваше само за аутсайдер, гост, когото, така да се каже, търпят и който принадлежи към покрайнината й, защото видимо няма дарбата да властва, така Кнехт принадлежеше към най-тесния кръжец. Това, което примамваше към него младите и му печелеше привърженици, беше бодростта и още съвсем младежката прелест, по чийто облик той изглеждаше недостъпен за страсти, неподкупен, а също и по детски безотговорен, следователно — известна невинност. Това, което го правеше приятен на висшестоящите, беше другата страна на тази невинност, почти пълната липса на честолюбие и кариеризъм.
Неотдавна младият мъж бе осъзнал въздействието на своята личност, първо по низходяща линия, и едва постепенно и напоследък по възходяща, когато от тази гледна точка на „пробудил“ се огледа изминатия път, намери двете линии, назад чак до детството му, да пресичат и формират неговия живот — ласкателното приятелство, което му предлагаха другарите и по-младите, и благосклонното внимание, с което се отнасяха към него мнозина от висшестоящите. Имаше и изключения като ректора Цбинден, но и отличия като благоволението на майстора по музика, а напоследък на господин Дюбоа и Magister Ludi. Всичко беше недвусмислено и въпреки това Кнехт никога не бе го прозрял и осъзнал докрай. Видимо предначертаният му път го водеше като че ли от само себе си и без стремеж напред към елита, помагаше му да намира приятели, които му се удивляват, и високостоящи благодетели; това беше неговият път; той не допускаше да остане при подножието на йерархията, в сянка, а искаше постоянно да се приближава към нейния връх и ясната светлина, в която се издига. Той не биваше да бъде подчинен, не бе частен учен, а господар. Това, че сам го забеляза по-късно от другите, поставени в сходни на неговите условия, му придаде в повече от оня неописуем чар и от нотките на невинност. А защо го забеляза толкова късно и с такова неудоволствие? Защото не се беше стремил към всичко това и не го желаеше, защото господството не му беше потребно, да заповядва за него, не бе удоволствие, тъй като той жадуваше много повече за съзерцателен, отколкото за деен живот и би бил доволен още няколко години, ако не и през целия си път да остане скромен студент, любопитен и почтителен поклонник на светилищата от миналото, катедралите на музиката, градините и горите на митологиите, на езиците и идеите. Но сега, когато се видя неумолимо тласнат към Vita activa*, долови далеч по-силно отпреди напреженията на кариеризма, надпреварата, честолюбието в своята среда, усети, че невинността му е заплашена и че вече не е така издръжлива. Разбра, че сега трябваше да пожелае и приеме това, което му беше предоставено и определено, без да го е желал, и да преодолее чувството, че е в плен, да превъзмогне и носталгията по загубената свобода от последните десет години, и тъй като в душата си още не бе напълно настроен за това, почувства преждевременното сбогуване с Валдцел и провинцията, и пътуването към света като избавление.
[* Деен живот (лат.). — Б.пр.]
В многото столетия на съществуването си фондацията и манастирът „Мариафелс“ бяха съпреживели и изстрадали историята на западните страни, имаха своите времена на разцвет, на залез, на възраждане и нов упадък, а неведнъж години на прослава и блясък в различни области. Някога седалище на схоластичната образованост и изкуството да се дискутира, манастирът и до днес притежаваше огромна библиотека по средновековна теология и след времената на отслабване и леност бе стигнал до ново величие, този път чрез развитието на музиката и със своя много прославен хор, който изпълняваше написани от отците меси и оратории; оттогава насам той все още имаше чудесни музикални традиции, половин дузина орехови ракли, пълни с музикални ръкописи, и най-красивия орган в страната. После бе настъпила политическата ера на манастира и тя беше оставила известни традиции и опит. Във времена на най-зло военно подивяване „Мариафелс“ многократно бе превръщан в малък остров на разума и съзнанието, където най-добрите умове от враждуващите страни предпазливо се търсеха и опипом вървяха към разбирателство, и веднъж — това беше последният връх в неговата история — „Мариафелс“ стана родно място на един договор, който за известно време уталожи жаждата на измъчените народи за мир. После, когато настана нова епоха и бе основана Касталия, манастирът се отнасяше към нея с изчакване, дори я отричаше, вероятно не без предварителни наставления от Рим. Молбата на възпитателната колегия да се окаже гостоприемство на един учен, който за известно време искаше да работи със схоластичната литература в манастирската библиотека, беше вежливо отклонена, също така и поканата техен представител да вземе участие в музикално-исторически семинар. Едва след абат Пий, който в доста напреднала възраст живо се заинтересува от играта на стъклени перли, възникнаха връзки и размяна и оттогава се появи едно може би не съвсем пламенно, но приятелско отношение. Разменяха книги, оказваха си взаимно гостоприемство; на млади години и благодетелят на Кнехт, майсторът по музика, беше прекарал няколко седмици в „Мариафелс“, бе копирал нотни ръкописи и свирил на прочутия орган. Кнехт знаеше това и се радваше на престоя си в едно място, за което бе чувал дълбоко уважаваният човек да разказва с радост.
Приеха го с любезност и внимание, които надвишаваха неговите очаквания и едва ли не го смутиха. Действително за първи път Касталия предоставяше на манастира за неопределено време учител по играта на стъклени перли от елита. От Дюбоа Кнехт знаеше, че на първо време трябва да влезе в ролята си на гост не като личност, а като представител на Касталия, и да приема и отговаря на любезностите и на евентуалната сдържаност само със съзнанието на посланик. Това му помогна да надвие първата скованост и началното усещане за хладина; той превъзмогна умело и плахостта, и леката възбуденост през първите нощи, в които почти не спа, а тъй като абат Гервазиус му показа своето благодушно и топло разположение, той бързо се почувства добре в новата среда. Радваха го свежестта и първичността на природата, суровата планинска местност със стръмни скални стени и сочни ливади, пълни с хубав добитък; създаваше му отрадно чувство величието и просторността на старите постройки, по които можеше да се разчете историята на много векове, привличаха го красотата и простият уют в неговото жилище — две стаи на горния етаж на дългото крило за гости, — приятни му бяха разходките за опознаване на тази малка държава с две църкви, аркади, архив, библиотека, жилище на абата, бликащи фонтани, много стопански дворове с широки обори, пълни с добре гледан добитък, огромни сводести мази за вино и плодове, две трапезарии, прочутата колонна зала, грижливо поддържаната градина, както и работилниците на миряните: кацари, обущари, шивачи, ковачи и тъй нататък, които образуваха малко селце около най-големия стопански двор. За Кнехт беше открит достъп до библиотеката, органистът вече му бе показал чудесния орган и му беше разрешил да свири на него, не по-малко го примамваха раклите с ноти, където знаеше, че го очакват значително число непубликувани, а и доста изобщо неизвестни нотни ръкописи от по-ранни епохи.
В манастира, изглежда, не чакаха с нетърпение кога той ще започне служебната си дейност, минаха не само дни, минаха седмици, докато заговориха сериозно за целта, която го беше довела тук. Действително още от първия ден някои от отците, и особено самият абат, разговаряха с удоволствие за играта на стъклени перли, но за обучение или някаква системна дейност не се отваряше и дума. А иначе по държането, стила на живот и тона на общуване Кнехт забеляза, че господа духовниците, всички тези отци, които лично в никакъв случай не бяха лишени от темперамент, явно действат съобразно едно досега непознато нему темпо, с някаква почтена бавност и добродушно търпение. Такъв бе духът на техния орден, това беше хилядолетното дихание на утвърдил се ред и прастара привилегирована, издържала стотици пъти в щастие и беди общност, в която те вземаха участие, така както всяка пчела има своя дял в съдбата и състоянието на своя кошер, спи с неговия сън, страда със страданието, тръпне в трепета му. Сравнен със стила на живот в Касталия, на пръв поглед бенедиктинският изглеждаше не така духовен, позастинал и ненасочен, по-малко активен, но затова пък по-спокоен, по-неподатлив на влияния, по-стар, по-утвърден, като че ли тук отдавна бе станало напълно естествено да управляват духът и волята. С любопитство и с голям интерес и със също голямо удивление Кнехт събираше впечатления от живота в този манастир, който още по времето, когато Касталия не съществувала, вече бил почти такъв, какъвто бе днес, и преживял хиляда и петстотин години, когато тя се създавала, а тези впечатления тъй много отговаряха на съзерцателната страна от природата му. Кнехт беше гост, почитаха го далеч отвъд неговите очаквания и свръхзаслугите му, но той ясно чувствуваше: това бе маниер и обичай, не се отнасяше нито до неговата личност, нито до духа на Касталия или играта на стъклени перли, то беше царствената вежливост на стара велика сила срещу по-млада. Само отчасти той беше подготвен за това и след известно време се почувства, въпреки всички удобства на живота си в „Мариафелс“, несигурен и помоли своята колегия за по-точни предписания относно държането си. Лично Magister Ludi му написа няколко реда: „Не отдавай особено значение на това, колко време жертваш за опознаване на живота там, писа му той. — Използвай дните си, учи, опитай се да бъдеш обикнат и полезен, доколкото биха приели, но не се натрапвай и никога не давай вид, че си по-нетърпелив, нивга да не изглежда, че разполагаш с по-малко време от твоите домакини. И ако те цяла година се отнасят към теб така, сякаш още не е изтекъл първият ден на гостуването ти в техния дом, посрещни го спокойно и се дръж, като че ли за тебе две или десет години повече не значат нищо. Приеми това отношение като състезание по търпение. Грижливо се отдавай на медитация! Ако ти се стори, че твърде дълго си без работа, то всекидневно по няколко часа, не повече от четири, се занимавай със системна работа, примерно изучаване или преписване на ръкописи. Но не създавай впечатлението, че работиш, имай време за всеки, който желае да побъбре с тебе.“
Кнехт взе да се придържа към това и скоро отново се почувства свободен. Досега той твърде много бе мислил за поръчението да преподава играта на стъклени перли на любители, претекст за тукашната му мисия, докато отците от манастира се отнасяха към него повече като пратеник на приятелска сила, когото приемат с добра воля. И когато накрая абат Гервазиус си спомни за това задължение, първо му доведе няколко отци, които вече бяха запознати с въведението в изкуството на играта, с тях той трябваше да мине един по-нататъшен курс, тогава пролича за негово удивление, а отначало и за тежко разочарование, че в това гостолюбиво място културата на благородната игра, изглежда, се приемаше много повърхностно и дилетантски и се задоволяваха със съвсем скромни познания върху нея. А вследствие на този извод той бавно стигна до другия, че явно съвсем не изкуството на играта и неговото развитие в манастира бе това, за което го бяха пратили тук. Поръчението да насърчи тези неколцина и им създаде чувство за удовлетворение от един скромен успех, беше леко, прекалено леко, за него би бил дорасъл всеки обикновен кандидат и без да принадлежи към елита. Следователно това обучение не можеше да бъде същинската цел на неговата мисия. Кнехт започна да схваща, че го бяха пратили тук по-малко да поучава, а повече да се учи.
Във всеки случай тъкмо когато смяташе, че прозря това, авторитетът му в манастира неочаквано се повиши, а заедно с него и самочувствието му, защото въпреки цялата прелест и приятност на своята роля на гост, от време на време бе почнал да чувства престоя си тук почти като изгнание. Но случи се тъй, че един ден в разговора с абата непреднамерено се промъкна намек за китайския И Дзин, абатът се вслуша, постави няколко въпроса и когато намери своя гост така свръхочакванията си запознат с китайски и с книгата за преосъществяванията, не можа да скрие радостта си. Той имаше предпочитания към И Дзин и макар да не разбираше китайски, а познанията му за оракулската книга и другите китайски тайни да бяха безобидно повърхностни, с каквито сегашните обитатели на този манастир, изглежда, се задоволяваха в почти всичките си научни интереси, то се забелязваше ясно, че мъдрият и, в сравнение със своя гост, толкова опитен и запознат със света човек действително имаше отношение към китайската държавна и житейска мъдрост. Така се подхвана един необикновено жив разговор, който за пръв път разчупи досегашното държане между домакина и госта, което се определяше само от вежливост, и доведе до това Кнехт да бъде помолен два пъти в седмицата да чете на достопочтения отец лекции върху И Дзин.
И докато отношението на Кнехт към абата и домакина повишаваше своята живост и въздействие, укрепваше и колегиалното му приятелство с органиста, постепенно му ставаше все по-мила малката духовна държава, в която той живееше, приближаваше се към сбъдването си и предсказанието на оракула, до който се бе допитал, преди да тръгне от Касталия. Нему, странника, който носеше цялото свое имущество със себе си, се случи не само да намери подслон, както бе предречено, но също и да срещне „усърдието на млад слуга“. Това, че предвещанието се разгръщаше в действителност, странникът можеше да приеме като добър знак, поличба, че той наистина носи своето богатство със себе си, че и далеч от училища, учители, другари, благодетели и помощници, далеч от родната кърмяща и отзивчива атмосфера на Касталия, носи духа и събраните сили, с чиято помощ върви към един деен и полезен живот. Обещаният „млад слуга“ се приближи до него в образа на един послушник на име Антон и макар този млад човек сам да не играеше роля в живота на Йозеф Кнехт, то все пак в онова странно раздвоено настроение от първите му седмици в манастира той бе доказателство, вестител за новото и по-голямото, предтеча на идващите събития. Антон беше мълчалив, но наглед даровит и пламенен младеж, вече почти съзрял да бъде приет в кръга на монасите, когото играчът на стъклени перли, чийто произход и изкуство за него бяха толкова загадъчни, срещаше сравнително често, докато цялата останала малка група на послушниците, уединена в недостъпно за госта крило, му беше почти непозната, видимо държана на разстояние. На послушниците не бе разрешено да участват в курса по играта. Този Антон обаче няколко пъти седмично работеше като помощник-библиотекар; Кнехт го виждаше в библиотеката, понякога влизаше в разговор с него и все повече и повече усещаше, че младият човек с тъмните зорки очи под дебели черни вежди е обзет от оная мечтателна, услужлива и обожаваща младежка и ученическа любов, която беше срещал достатъчно често, макар всеки път да изпитваше желание да не й се поддаде, и отдавна познаваше като ярък и важен елемент от живота в един орден. Тук, в манастира, той реши да бъде двойно по-сдържан; би му се видяло като нарушение на гостоприемството, ако поискаше да влияе на този младеж, който още подлежеше на духовно възпитание; добре известна му беше и строгата повеля за целомъдрие, на която се подчиняваха, и от това му се струваше, че една момчешка влюбеност би била още по-опасна. Във всеки случай той трябваше да избегне каквато и да е възможност за подтик и се насочи към това.
В библиотеката, единственото място, където срещаше Антон по-често, той се запозна и с един мъж, когото отначало поради скромния му външен вид почти не бе забелязал, но с времето го опозна по-добре и цял живот обича с благодарно обожание, почти както стария майстор по музика. Казваше се отец Якобус, явно най-значителният историк на бенедиктинския орден, тогава почти шестдесетгодишен, слаб възрастен мъж, с ястребова глава на дълга жилеста шия, с лице, което във фас изглеждаше безжизнено и угаснало главно поради това, че той рядко даряваше някого с поглед, от профила му със смело издадената линия на челото и дълбоката гънка между веждите, от остро изрязания орлов нос и малко късата, но подчертано остра брада проличаваше една ярка и своеволна личност. Тихият стар мъж, който впрочем при по-близко познанство можеше да бъде крайно темпераментен, имаше една постоянно отрупана с книги, ръкописи и карти маса в малкото вътрешно помещение на библиотеката и, изглежда, в този манастир, който притежаваше толкова безценни книги, той бе единственият действително сериозно работещ учен. Всъщност послушникът Антон непреднамерено насочи вниманието на Йозеф Кнехт към отец Якобус. Кнехт беше забелязал, че вътрешното помещение на книгохранилището, където стоеше работната маса на учения, се приема почти като частен кабинет, малкото хора, които ползваха библиотеката, само рядко и тихо на пръсти влизаха вътре, макар работещият там отец съвсем да не правеше впечатление, че лесно може да бъде смутен. Естествено и Кнехт веднага прие същото съображение като повеля, с което обаче работливият старец убягна от погледа му. И едва един ден, когато Антон трябваше да му донесе няколко книги и да се върне от вътрешното помещение, Кнехт забеляза, че той остана за малко до отворената врата и погледна към потъналия в работа над масата с фанатичен израз на удивление и страхопочит, примесени с едно чувство на едва ли не нежно внимание и готовност за помощ, с каквото понякога добронравната младеж се отнася към плешивостта и немощта на старите. Отначало Кнехт се зарадва на този поглед, който сам по себе си беше красив, а и му показваше, че у Антон има някаква гореща увлеченост към възрастния, комуто се възхищава, без каквато и да е физическа влюбеност. В следващия миг му хрумна една по-скоро иронична мисъл, от която той почти се засрами, мисълта: колко скромно тук в този институт трябва да се развива науката, щом на единствения сериозно работещ учен младежта се удивлява така, както на някакво чудно животно или приказно същество. И все пак този почти нежен поглед на възхита и обожание, който Антон прикова в стария, отвори очите на Кнехт за фигурата на учения отец и оттогава колчем сам от време на време хвърляше поглед към него, откриваше римския му профил и постепенно едно или друго в облика на отец Якобус, което му се струваше, че издава необикновен дух и характер, че той бе историк и минаваше за най-посветения от познавачите на бенедиктинската история, вече му беше известно.
Един ден отецът го заговори, неговият тон нямаше нищо общо със спокойния, подчертано благоразположен, подчертано добронамерен и някак дядовски тон, който, изглежда, спадаше към стила на този манастир. Той покани Йозеф след вечерята да го посети в стаята му.
— В мене не ще откриете — каза той с тих, почти плах глас, но с удивително точно акцентуване — познавач на историята на Касталия и още по-малко играч на стъклени перли, но тъй като сега, струва ми се, нашите толкова различни ордени все повече се сприятеляват, не бих искал да се изключа от това и от своя страна желая понявга да извличам малка печалба от вашето присъствие тук.
Той говореше съвършено сериозно, но тихият глас и старото мъдро лице придаваха на неговите свръхвежливи думи една чудна, преливаща в различни оттенъци многозначност между строгост и ирония, угодничество и тих присмех, патос и шега, както може да се долови в играта на любезност и търпение от безкрайните поклони при поздрав между двама светци или църковни князе. Тази толкова добре позната на Кнехт от китайците смесица от надменност и присмех, мъдрост и своеобразен церемониал, бе за него удоволствие; и той съзна, че от много дълго време не беше долавял този тон, който и майсторът на играта на стъклени перли Томас владееше чудесно; зарадван и благодарен, прие поканата на стария. Когато вечерта потърси отдалеченото жилище на отеца в края на тихо странично крило на сградата и докато се сети на коя врата да почука, за своя изненада чу да се свири на пиано. Вслуша се, това беше соната на Пърсел, изпълнявана непретенциозно, без виртуозност, но чисто и с прецизност по отношение на такта; задушевно и ведро звучеше тази идилична, искрено бодра музика с нейните сладки тризвучия и му напомняше за времето във Валдцел, когато той свиреше подобни произведения на различни инструменти с приятеля си Феромонте. Вслушвайки се, Кнехт, изпълнен от доволство, изчака края на сонатата, който прозвуча в тихия здрачен коридор тъй самотен и далеч от света и толкова смел и невинен, тъй детски и самоуверен едновременно, както всяка хубава музика сред неспасяемата тъпота на света. Той почука на вратата. Отец Якобус извика: „Влез“ и го прие със своето скромно достойнство, на малкото пиано още горяха две свещи.
Да, каза отец Якобус на въпроса на Кнехт, свирел всяка вечер половин или цял час, завършвал своя трудов ден с настъпването на мрака и се отказал в часовете преди съня да чете и пише. Двамата говориха за музиката, за Пърсел, за Хендел, за прастарата традиция на бенедиктинците да насърчават музиката, този наистина поддържащ естетическото начало орден, и Кнехт изяви горещото си желание да изучи неговата история. Разговорът се оживи, докосна стотици въпроси, историческите познания на стария изглеждаха наистина чудни, но той не отрече, че историята на Касталия, касталийското мислене и тамошният орден малко го занимавали и интересували, не скри и своята критична позиция към тази Касталия, чийто „орден“ той разглеждаше като подражание на християнските конгрегации и всъщност дори като богохулствено подражание, защото касталийският орден нямаше в основата си никаква религия, никакъв бог и никаква църква. При тази критика Кнехт се държа като уважаващ слушател, въпреки всичко даде да се разбере, че извън религията, бог и църквата, извън бенедиктинските и римокатолическите схващания са възможни и са съществували и други, на които не може да се отрече нито чистотата на въжделенията и стремежите, нито дълбокото влияние върху духовния живот.
— Правилно — каза Якобус, — при това вие между другото мислите и за протестантите. Те не съумяха да запазят религията и църквата, но на времето са проявявали голяма смелост и сред тях са били много образцови мъже. Имаше няколко години в моя живот, когато предпочитаният обект на изследванията ми бяха различните опити за помирение между враждуващите християнски вероизповедания и църкви, преди всичко епохата около хиляда и седемстотната година, тогава намираме хора като философа и математика Лайбниц и после чудния граф Цинцендорф, които се стараят за ново обединяване на смразилите се братя. Изобщо осемнадесетото столетие, колкото и повърхностен и дилетантски да изглежда често неговият дух, по отношение на културната история е изключително интересно и двусмислено и тъкмо протестантите от онова време са ме занимавали най-вече. Там аз открих един филолог, учител и възпитател от голяма величина, впрочем швабски пиетист, човек, чието морално въздействие може ясно да се проследи в цели две столетия по-късно, но с това навлизаме в друга област, по-добре да се върнем към въпроса за законността и историческото призвание на същинския орден.
— Ах, не — извика Кнехт, — моля, продължете за този учител, за когото току-що заговорихте, струва ми се, че почти бих отгатнал кой е.
— Добре, отгатнете.
— Първо помислих за Францке от Хале, но тъй като става дума за шваб, не мога да мисля за друг освен за Йохан Албрехт Бенгел.
Прозвуча смях и радостен блясък озари лицето на учения.
— Вие ме изненадахте, драги — извика той буйно. — Наистина е Бенгел, него имах предвид. Откъде знаете за него? Или във вашата удивителна провинция е нещо естествено да се знаят имената на толкова далечни и забравени неща и люде? Бъдете сигурен, ако разпитате тука всички отци, наставници и послушници от нашия манастир, а и тези от последните няколко поколения, нито един няма да знае това име.
— И в Касталия той е известен само на малцина, може би на никой друг освен на мен и двама мои приятели. Веднъж изследвах областта на пиетизма от осемнадесетия век само за лични цели и тогава ми направиха впечатление няколко швабски теолози. Те спечелиха моето уважение и удивление, а сред тях особено Бенгел тогава ми се струваше идеал на учителя и младежкия наставник. Бях така завладян от този човек, че дори поръчах да фотографират портрета му от една стара книга и за известно време го бях заковал над работната си маса.
Отецът продължаваше да се смее.
— Тогава ние се срещаме под необикновен знак. Дори само това, че при изследванията си и двамата сме се натъкнали на този забравен човек, е вече забележително. А може би е още по-забележително, че на швабския протестант се е удало почти едновременно да въздейства на един бенедиктински отец и на един касталийски играч на стъклени перли. Впрочем аз си представям вашата игра като изкуство, за което е потребна богата фантазия, и се удивлявам, че един толкова строго трезв мъж като Бенгел е могъл тъй силно да ви привлече.
Сега и Кнехт се засмя с удоволствие.
— Е, ако вие си спомняте за многогодишните изследвания на Бенгел върху откровението на Йоан и неговата система за тълкуване пророчествата в тази книга, то следва да признаете, че на нашия приятел не е бил съвсем чужд и противоположният полюс на трезвостта.
— Това е така — съгласи се весело отецът. — А как си обяснявате подобни противоречия?
— Ако ми позволите една шега, бих казал: това, което е липсвало на Бенгел, това, което, без да знае, копнежно е търсил и желал, е била играта на стъклени перли. Причислявам го към загадъчните предтечи и прадеди на нашата игра.
Предпазливо и отново станал сериозен, Якобус попита:
— Малко смело ми изглежда да присвоявате към родословието на прадедите си тъкмо Бенгел. А как ще докажете това?
— Казах го на шега, но тази шега може да бъде защитена. Още на младини, преди да се занимава с онзи голям труд върху Библията, веднъж Бенгел споделил с приятелите си плана, че се надява да обхване в едно енциклопедично произведение всички науки на своето време и да ги подреди симетрично и синоптично около един център. Точно същото постига и нашата игра.
— Но това е енциклопедическата идея, с която се забавлявал целият осемнадесети век — извика отецът.
— Така е — продължи Йозеф, — но Бенгел не се стремял само към това знанието и изследването да съществуват редом, едно до друго, а едно в друго, към органичен ред и бил на път да намери общия им знаменател. А това е една от най-елементарните идеи в играта на стъклени перли. И по-нататък си позволявам да твърдя: ако Бенгел бе притежавал подобна система, каквато е нашата игра, то вероятно би си спестил голямата заблуда и грешката в своите пресмятания за пророческите числа, възвестяването на антихриста и на хилядогодишното царство. За различните дарования, които съединява в себе си, Бенгел не намира напълно желаната посока към една обща цел, математическото му дарование във взаимодействие с неговото филологическо остроумие, дава онази чудна смесица от страхотна точност и фантазия — „разграничаването на времената“, което го занимавало няколко години.
— Добре е — каза Якобус, — че не сте историк, действително проявявате склонност към фантазиране. Но аз разбирам какво имате предвид; педант съм само в моята специалност.
Разговорът беше плодовит, едно самоопознаване за двамата и после своеобразно сприятеляване. На учения изглеждаше повече от случайност или най-малкото твърде странна случайност, че те двамата, той в своята свързаност с Бенедиктин, а младежът с Касталия, са направили това откритие и са намерили бедния вюртембергски манастирски наставник, този колкото сърдечно нежен, толкова и скално твърд, колкото обигран в живота, толкова и скромен човек; в това навярно имаше нещо, което свързва двамата, на които толкова силно бе повлиял същият невидим магнит. И от вечерта, започнала със сонатата на Пърсел, всъщност се зароди „нещо“ — възникна тяхната връзка; Якобус се радваше да обменя мисли с един толкова школуван също толкова възприемчив млад интелект, това удоволствие бе рядкост за него, а за Кнехт общуването с историка и школовката чрез него, която започна отсега, беше ново стъпало по пътя му към „пробуждането“, за каквото смяташе своя живот. И за да го кажем с по-малко думи: от отеца той учеше историята, запознаваше се със закономерностите и противоречията на историческите изследвания и писания, а през следващите години освен това се научи да разглежда съвремието и собствения си живот като историческа действителност.
Разговорите им често прерастваха в истински дискусии, атаки и спорове, в началото естествено отец Якобус проявяваше по-голяма настъпателност. Но колкото по опознаваше духа на своя млад приятел, толкова по жал му беше, че този многообещаващ млад човек бе израснал без дисциплината на едно религиозно възпитание, а само с привидната дисциплина на интелектуално естетическата духовност. Това, което намираше за укорително в начина на мислене на Кнехт, пишеше за сметка на този „модерен“ касталийски дух, на неговата откъснатост от действителността, на склонността му към абстракциите на играта. И там, където Кнехт го изненадваше с неподправени, много сродни с неговия личен начин на мислене възгледи и изказвания, отецът тържествуваше, че добрата природа на приятеля му бе оказала толкова силна съпротива срещу касталийското възпитание. Йозеф приемаше критиката по отношение на Касталия много спокойно и там, където му се струваше, че в своята страстност старият господин отива твърде далеч, хладнокръвно отбиваше атаките му. Впрочем между пренебрежителните изказвания на отеца за Касталия имаше и такива, с които Йозеф донякъде трябваше да се съгласи, но по една точка, докато беше в „Мариафелс“, той напълно промени гледището си. Касаеше се за отношението на касталийския дух към световната история, за това, което отецът наричаше „пълна липса на исторически смисъл“.
— Вие, математиците и играчите на стъклени перли — подхващаше той, — така сте си нагласили и пречистили световната история, сякаш тя се състои само от история на духа и изкуството, вашата история е без кръв и действителен живот; вие сте запознати добре с упадъка на латинския синтаксис във второто или третото столетие, но нямате понятие за Александър, за Цезар или Исус Христос. Вие третирате световната история както математик математиката, където има само закони и формули, но никаква действителност, ни добро и зло време, ни вчера, ни утре, само едно вечно, плоско, математическо настояще.
— Но как може да се изучава история, без да се внесе в нея ред? — попита Кнехт.
— Разбира се, ред трябва да се внесе и в историята — каза буйно Якобус, — всяка наука между другото е систематизиране, опростяване, превръщане на несмилаемото за духа в смилаемо. Вярваме, че сме открили в историята няколко закона и се опитваме да се съобразяваме с тях при излагане на историческата истина. Приблизително така, както един анатом при дисекция на някакво тяло не застава пред напълно изненадващи го открития, предстои му само под епидермиса да намери органи, мускули, сухожилия и скелет, които потвърждават схемата, която предварително си е създал. Но ако той продължава да вижда само схемата и пренебрегне неповторимата, индивидуалната реалност на своя обект, то значи, че е касталиец, играч на стъклени перли, и подхожда математически към най-непригоден за математика обект. Който разглежда историята, според мене трябва да носи в себе си най-трогателна детска вяра в систематизиращата сила на нашия ум и методите ни, но освен и въпреки това да изпитва уважение пред необозримата истина, реалност и неповторимост на събитията. Да се занимаваш с история, драги мой, не е шега и безотговорна игра. Да се занимаваш с история, изисква предварително да знаеш, че си се устремил към нещо невъзможно, но все пак необходимо и крайно важно. Да се занимаваш с история, значи, да се оставиш на хаоса и въпреки това да съхраниш вярата си в реда и смисъла. Това е много сериозна задача, млади човече, а навярно и трагична.
От думите на Отеца, които Кнехт споделя тогава в писмо до свои приятели, може да се приведе още нещо характерно.
„За младежта великите мъже са стафидите в сладкиша на световната история, но те принадлежат и към същинската й субстанция, разбира се, а и съвсем не е толкова лесно и просто, както може да се помисли, да отличиш действително великото от привидното. Историческият момент, неговото отгатване и улавяне дава привидното величие; не липсват историци и биографи, да не говорим за журналисти, на които това откриване и хващане на един исторически момент или, с други думи — моменталният успех, им се вижда белег на великото. Подофицерът, който за една нощ става диктатор, или куртизанката, която за известно време успява да властва над доброто или лошото настроение на някой светски владетел, са любимите фигури на такива историци. Обратно, младежите, склонни към идеализация, обичат най-вече трагично неуспелите, мъчениците, които са дошли на света миг по-рано или по-късно. За мен, тъй като аз, разбира се, преди всичко съм историк на нашия бенедиктински орден, най-привлекателни, удивителни и заслужаващи изследвания в световната история не са личностите и не прийомите и успехите, не паденията, аз посвещавам любовта и ненаситното си любопитство на явления като нашата конгрегация, на онези твърде дълголетни организации, които правят опит да отберат хора с интелект и душа, да ги възпитават и преобразяват и чрез възпитание, не чрез евгеника, чрез духа, не чрез кръвта, да ги превърнат в благородници, способни да служат и да владеят. В историята на гърците не ме привлича звездното небе от герои и натрапливите викове от агората, а опитите, правени от питагорейците или академията на Платон, при китайците също ме привлича не друго, а дълголетието на конфуцианската система; и в нашата западноевропейска история ми се струва, че преди всичко християнската църква и служещите й, включени в нея ордени, са първоразредни исторически ценности. За мен отдавна не е интересно това, че някакъв авантюрист имал веднъж щастието да завладее или основе едно царство, което просъществувало двадесет или петдесет, дори цели сто години, или това, че някакъв добронамерен, идеалист, крал или император, някога се стремял към един вид почтена политика, или че се опитвал да осъществи едно културно въжделение, или че някога под страшен натиск един народ или друга общност били способни да осъществят или изтърпят нещо нечувано. Всичко това за мен отдавна не е тъй интересно, както че винаги е имало опити за създаване на институции като нашия орден и че някои от тях са могли да просъществуват хиляда и две хиляди години. За самата света църква не искам да говоря, за нас, вярващите, тя стои над каквото и да е обсъждане. Но конгрегации, като бенедиктинската, доминиканската, а по-късно на йезуитите и тъй нататък, са по на няколко столетия и след всички тези векове, въпреки различното развитие, израждане, пригаждане и поругание, тяхното лице и глас, техните жестове и неповторима душевност са се запазили, за мен това е най-забележителният и най-достойният за уважение феномен на историята.“
Кнехт се удивляваше на отеца и по време на неговите гневни, несправедливи изказвания. А тогава той и не подозираше кой е в действителност отец Якобус, виждаше в него само един задълбочен и гениален учен и още не знаеше, че освен това той е човек, който със съзнание лично участва в световната история и помага за нейното формиране, водещият политик на своята конгрегация, при когото познавачи на политическата история и на политическото настояще от много страни идват за осведомяване, съвет, посредничество. Почти две години до своята първа отпуска Кнехт се държеше с отеца като с учен и от живота, дейността, славата и влиянието му знаеше само едната, обърнатата към него страна. Този учен господин умееше да мълчи и в приятелството, а неговите братя в манастира умееха да мълчат дори по-добре, отколкото Йозеф би предположил.
След близо две години Кнехт се бе така съвършено вживял в манастира, както можеше да успее един гост и аутсайдер. От време на време той помагаше на органиста да води своя малък хор за църковно пеене, една прастара, достойна, велика традиция, която по-нататък продължаваше да се развива съвсем скромно. В манастирския музикален архив беше попаднал на няколко находки и бе снел преписи от стари произведения, които изпрати във Валдцел и особено в Монтпор. Бе привлякъл малък клас от начинаещи играчи на стъклени перли, към които сега като най-усърден ученик принадлежеше младият Антон. Той наистина не беше научил абат Гервазиус на китайски, но все пак му бе предал манипулацията със стъблата от бял равнец и една по-добра метода за медитация над мъдростите в оракулската книга; абатът беше привикнал с него и отдавна бе изоставил първоначалните си опити да изкуши госта с пиене на вино. Докладите, които изпращаше всеки шест месеца в отговор на официалните запитвания на майстора на играта на стъклени перли, дали в „Мариафелс“ са доволни от Йозеф Кнехт, бяха пълни с похвали. В Касталия много по-внимателно от тези доклади се проучваха списъците с лекциите и бележките на участниците в курса на Кнехт, намираха равнището за скромно, но бяха доволни от начина, по който учителят бе съумял да се приспособи към това равнище, и изобщо към нравите и духа на манастира. Най-доволни и истински изненадани обаче касталийските власти бяха, без естествено да допуснат да се забележи това, от честото доверително и накрая даже приятелско общуване на Кнехт с прочутия отец Якобус.
Това общуване носеше различни плодове, за които и на нас, като изпреварим малко разказа, ни е позволено да кажем, или поне за оня плод, който бе най-скъп на Кнехт. Той узряваше бавно-бавно, растеше така скромно и недоверчиво, както семената на дърветата от високите планини, когато бъдат посадени долу в щедра равнина: тези семена, пренесени в добра почва и благоприятен климат, носят в себе си заложени сдържаността и недоверието, с които са раснали техните бащи, затова бавният растеж принадлежи към наследствените им качества. Така и мъдрият старец, свикнал с недоверие да претегля всяка възможност нещо да му повлияе, позволи само бавно, стъпка по стъпка, в душата му да пусне корен онова, което неговият млад приятел и колега от другия полюс му носеше като касталийски дух. Постепенно все пак то даде кълн в душата му и от всичко добро, което Кнехт бе изживял през годините в манастира, най-доброто и най-скъпото за него беше това скъдно, пораснало от изглеждащи отначало безнадеждни издънки доверие и саморазкритие на опитния старец, бавно кълнящото и още по-бавно зреещото признание на Якобус не само на този по-млад удивителен човек, а на всичко, което той имаше като характерно касталийско изваяние. Крачка по крачка младият, на вид почти ученик, слушател и студент, водеше отеца, който отначало произнасяше думите „касталийско“ или „играч на стъклени перли“ само в ироничен тон и даже ги използваше като ругателства, отначало към търпимостта, накрая към признание и уважение на значимостта, носена от този вид духовност, на ордена и опитите му да създава благородници на духа. Отецът престана да критикува дребнаво младостта на ордена, който, разбира се, със своите малко повече от две столетия стоеше по-назад от бенедиктинския с неговите едно и половина хилядолетия, престана да вижда в играта на стъклени перли само естетическа мода, а също и да отклонява като невъзможно за в бъдеще примерно едно сприятеляване или съюзяване на двата тъй различни по възраст ордена. Кнехт още дълго време не подозираше, че в това частично спечелване на отеца, което смяташе за свое лично щастие, властите виждаха върха на престоя и постиженията му в „Мариафелс“. От време на време той безплодно мислеше за всичко, как собствено изпълнява поръчението си в манастира, дали всъщност допринася с нещо и е полезен и дали изпращането му на това място, което отначало му се струваше като издигане и отличие, за което кариеристите около него му завиждаха, с времето не става безславен тих пост, едно избутване на мъртъв коловоз. Навсякъде човек може да научи нещо, защо не и тук? Но в смисъла на Касталия тукашният манастир, като се изключи единствено отец Якобус, не бе градина и образец на учеността, той не можеше със сигурност да установи дали с изолацията от играта на стъклени перли само сред задоволяващи се с малко дилетанти не беше почнал вече да ръждясва и изостава. При тази несигурност донякъде му помагаше липсата на кариеризъм, както и още тогава сравнително процъфтяващата amor fati. В крайна сметка животът като гост и скромен учител в този старчески муден манастирски свят му бе по-приятен, отколкото последните години във Валдцел в кръга на честолюбци, и ако съдбата пожелаеше завинаги да го остави на този малък далечен пост, той наистина би се опитал да промени нещо от своя живот тук, например да се помъчи да доведе един от приятелите си или най-малкото да измоли всяка година да получава по-продължителен отпуск, който да прекарва в Касталия, а в останалото да се задоволи със съществуващото положение.
Навярно читателят на тази биографична скица очаква сведения за другата страна от преживяванията на Кнехт в манастира — за религиозната. Върху нея се осмеляваме да направим само внимателни намеци. Че в „Мариафелс“ Кнехт има една по-близка среща с религията, с всекидневната практика на християнството, е не само вероятно, но и проличава от някои по-късни негови изказвания и поведението му; и все пак трябва да оставим без отговор въпроса дали и доколко там става християнин, тези сфери не са достъпни за нашето изследване. Освен насажданото в Касталия уважение към религиите той може би изпитваше към тях и особено страхопочитание, което бихме посмели да наречем благочестиво, нали бе много добре запознат с християнското учение и класическите му форми още в училищата и специално при изследванията си върху църковната музика, но преди всичко проникна особено в тайнството на месите и ритуала на тържествената католическа литургия. Сега при бенедиктинцнте той не без удивление и зачитане опозна като още жива една религия, известна му дотогава теоретически и исторически, вземаше участие в много богослужения и доколкото прочете някои от творбите на отец Якобус и търпеше влиянието на беседите му, видя в цялата му яснота феномена на християнството, което в течение на векове толкова пъти бивало немодерно и пренебрегвано, прастаро и сковано, но все отново осмисляло своите извори и се обосновавало чрез тях и пак оставяло зад себе си модерното и побеждаващото от вчера. Той не се защищаваше сериозно и срещу внушаваните му от време на време в тези беседи мисли, че е възможно и касталийската култура да е само една добила светски и преходен характер, паралелна или късна форма на западнохристиянската култура и някога отново да бъде погълната и обхваната от нея. Би могло да бъде и така, каза той веднъж на отеца, но неговото място и служба е в касталийската, не в бенедиктинската общност, тук той трябва да сътрудничи и се утвърди, независимо дали общността, към която принадлежи, има изисквания за вечно или само задълго съществуване; едно преминаване към друго вероизповедание той би могъл да разглежда само като не съвсем достойна форма на бягство. Така на времето си уважаваният Йохан Албрехт Бенгел служи на малка и преходна църква, без при това да пропусне нещо от службата на вечното. Благочестие, това значи вярна служба и вярност до жертване на живота, то е възможно при всяко верую и всяка степен, и единствената валидна проверка за искреността и стойността на всяко лично благоденствие са тази служба и тази вярност.

Вече изтичаха две години, откак Кнехт бе дошъл при отците. Тогава в манастира се появи гост, когото много грижливо държаха далеч от него, не му го представиха дори най-бегло. Това събуди любопитството на Йозеф и той наблюдаваше чужденеца, който впрочем остана само няколко дни, но го наведе на различни предположения. В духовническите одежди, които непознатият носеше, той смяташе, че открива някакво предрешване; с абата и особено с отец Якобус непознатият беседваше дълго при затворени врати, често приемаше и изпращаше бързи вестители. Кнехт, който, разбира се, поне от слухове знаеше за политическите отношения и традиции на манастира, предполагаше, че гостът е някакъв висш държавник с тайна мисия или пътуващ инкогнито княз; след като разсъди върху наблюдението си, той си спомни, че и през миналите месеци бе имало един или друг гост, чиято поява също изглеждаше тайнствена или многозначителна. И тогава му дойде наум за Дюбоа, приветливия господин от „полицията“ и неговата молба от време на време да държи под око точно такива явления в манастира и макар още да нямаше никакво желание, нито се чувстваше призван за подобни съобщения, натежа му на съвестта, че много отдавна не беше писал на благоразположения към него мъж и вероятно съвсем го бе разочаровал. Написа дълго писмо, опита се да обясни мълчанието си и разказа, за да предаде още някои основания на писмото си, малко за своите взаимоотношения с отец Якобус. Той не подозираше колко грижливо и от кого бе четено всичко в писмото му.


Мисията

Първият престой на Кнехт в манастира трая две години, по времето, за което тук става дума, той караше тридесет и седмата си година. Към края на гостуването му в „Мариафелс“, близо два месеца след датата на неговото писмо до Дюбоа, една сутрин го извикаха в приемната на абата. Мислеше, че дружелюбният господин има желание да побеседва малко върху китайския език и незабавно се яви. Гервазиус го посрещна с писмо в ръка.
— Оказаха ми честта с едно поръчение за вас, многоуважаеми — доволен му извика той със своя покровителствен тон и веднага премина в иронично дразнещ, възникнал поради още не съвсем изяснените приятелски отношения между духовния и касталийския орден и всъщност създаден от отец Якобус. — Впрочем най-голямото ми уважение към вашия Magister Ludi. Умее да пише писма! Писал ми е на латински господинът, бог знае защо; при вас, касталийците, когато правите нещо, човек никога не знае дали възнамерявате да му окажете внимание, или да го осмеете, уважение или поучение е това. И така, този достопочтен Dominus* ми е писал на латински, и то на един латински, който сега в целия наш орден не знае никой, единствено с изключение на отец Якобус. Това е латински, сякаш излязъл непосредствено от школата на Цицерон, и към него едно добре отмерено парфюмиране с църковнолатински, за което естествено също не се знае дали е наивно — само примамка за нас, духовниците, — или е замислено иронично, а може да е възникнало просто от неукротим подтик към играта, стилизирането и декорацията. И така, многоуважаемият ми пише: там смятали за желателно отново да ви видят и прегърнат, а и да установят доколко, да речем, дългият престой Сред полувраговете ви е влиял покваряващо в морално-стилистично отношение. Накратко, доколкото правилно съм разбрал и разтълкувал просторното литературно художествено произведение, на вас ви се дава отпуск, а аз съм замолен да изпратя своя гост за все още неопределен срок във Валдцел; не завинаги, разбира се, защото бързото ви завръщане тук, доколкото и на нас ни изглежда приятно, е в намеренията на тамошните власти. Е, сега прощавайте, дълго не ще мога достойно да интерпретирам целия финес на написаното и магистър Томас едва ли очаква от мене това. Писъмцето трябва да ви предам, а сега вървете, обмислете дали и кога ще отпътувате. Ние ще чувстваме отсъствието ви, мили мой, и в случай че трябва да останете твърде дълго там, няма да пропуснем да настояваме пред вашата колегия отново да ви върне.
[* Господин (лат.). — Б.пр.]
В писмото, което той предаде на Кнехт от името на колегията, се съобщаваше накратко, че за отдих, както и за разговори с ръководството му се позволява да се върне в отпуск и че в най-скоро време го очакват във Валдцел. Нека не се съобразява със завършването на текущия курс за начинаещи, при условие че абатът не изрази особено желание за това. Поздравява го и старият майстор по музика. Прочитайки този ред, Йозеф се смая и замисли как авторът на писмото Magister Ludi бе стигнал до идеята да включи този поздрав, който бездруго не се свързваше добре със служебното писмо? Трябва да бе имало някаква конференция на цялата колегия, за която бил извикан и старият майстор. Не, не го засягаха заседанията и решенията на възпитателната колегия, но този поздрав го трогна чудно, той му прозвуча необикновено колегиално. Все едно какъв въпрос е занимавал конференцията, поздравът доказваше, че най-висшестоящите по този повод са говорили и за Кнехт. Нещо ново ли му предстои? Дали няма да бъде отзован? И ще бъде ли това издигане, или крачка назад? Но в писмото се говореше само за отпуск. Да, а на този отпуск той искрено се зарадва, с най-голямо удоволствие би тръгнал още утре. Ала трябваше поне да се сбогува с учениците си и да им даде указания. Антон щеше да се натъжи много, че той ще отпътува. Дължеше посещения за сбогуване и на някои от отците. Сега помисли за Якобус и едва ли не, за свое удивление, изпита лека болка в душата си, един трепет, който му каза, че със сърцето си е по-привързан към „Мариафелс“, отколкото сам смята. Тук му липсваше много от онова, с което бе свикнал и което му бе скъпо, но в течение на две години в представите му чрез далечината и отсъствието Касталия бе ставала все по-хубава; в този миг той ясно съзна: това, което притежава посредством отец Якобус, е незаменимо и в Касталия ще му липсва. В момента му стана по-ясно, отколкото досега съзнаваше, какво бе преживял и научил тук и го обзе радост и упование при мисълта за пътуването към Валдцел, за новата среща, за играта на стъклени перли, ваканцията, но радостта му би била по-малка, ако не беше уверен, че ще се върне тук.
Решил изведнъж, той потърси отеца, разказа му, че го отзовават в отпуск и колко сам е изненадан, дето зад радостта си от завръщането у дома и новите срещи вече изпитва предварителна радост, че после пак ще дойде тук, и тъй като тази радост се отнасяше преди всичко за него, многоуважавания отец, събра кураж и се осмели да му изложи една голяма молба: би искал, след като се завърне, ако е възможно, отецът да му преподава поне един или два часа в седмицата. Якобус отклони това усмихнат и отново изреди най-красивите и иронични любезности за ненадминатото многостранно касталийско образование, пред което един прост монах като него можел само да се вкамени в нямо удивление и да клати глава от учудване, но Йозеф вече беше забелязал, че неговият отказ не е сериозно изречен, и когато му подаде ръка за сбогуване, отецът приятелски каза да не се тревожи за молбата си, щом е възможно, на драго сърце ще направи нещо за него, и топло се сбогува.
Кнехт тръгваше с радост за дома, за ваканцията и с увереност в душата, че времето, прекарано в манастира, не бе безполезно за него. На тръгване в собствените си очи изглеждаше като момче, но все пак скоро забеляза, че вече не е момче и младеж; усети едно чувство за срам и вътрешна съпротива, което се обаждаше, щом с някакъв жест, вик или малка детинщина искаше да се поддаде на настроението, че е свободен и изпитва ученическо ваканционно щастие. Не, това, което някога бе естествено и би подействало като облекчение — един волен вик към птиците на дървото, високо подхваната маршова песен или полюшващ се ритмичен танц, — вече не вървеше. То би изглеждало сковано и изкуствено, би било глупаво и детинско. Разбра, че е мъж, млад по чувство и сила, но вече отвикнал да се увлича от момента и настроението, вече несвободен, а винаги бдителен, обвързан и задължен — с какво? С една длъжност? Със задачата да представлява сред братята от манастира своята страна и своя орден. Не, самият орден, йерархията, с която той при внезапното си самонаблюдение откри, че се бе сраснал необяснимо и че се бе включил в нея, отговорността, тази обгърнатост от общото и по-висшето, от която някои млади могат да изглеждат стари, а някои стари — млади, това е, което подкрепя човека и едновременно му ограбва свободата като колчето, към което привързват младата фиданка, то отнема невинността, докато въпреки всичко изисква една все по-ясна чистота.
В Монтпор той поздрави стария майстор по музика, който, сам някога, на млади години, гостувал в „Мариафелс“ и изучавал там бенедиктинската музика, сега го разпитваше за много неща. Наистина Кнехт намери стария някак по-притихнал и усамотен, но на вид по-силен и по-весел, отколкото миналия път, след изтриването на умората от неговото лице, откакто се бе освободил от своята длъжност, не бе станал по-млад, но по-хубав и по-изтънчен. Направи му впечатление, че той питаше за органа, за раклите с ноти и за хоровото пеене в „Мариафелс“, за дървото в градината, сред аркадата на манастирския двор, дали стои още, но не за тамошната му дейност, за курса по играта на стъклени перли, явно не проявяваше любопитство и за целта на отпуската му. И все пак преди по-нататъшното пътуване на Кнехт старият му подсказа една дума, която бе много скъпа.
— Узнах — каза той с един сякаш шеговит тон, — че си щял да станеш нещо като дипломат. Всъщност това не е хубава професия, ала, изглежда, са доволни от тебе. Мисли за това, както желаеш! Но ако на честолюбието ти не отговаря да останеш завинаги в тази професия, тогава внимавай, Йозеф, смятам, че искат да те хванат. Защищавай се, имаш право на това. Не ме питай повече, ни дума няма да ти кажа. Нали сам ще видиш.
Въпреки това предупреждение, което Кнехт понесе в себе си като жило, при своето пристигане във Валдцел изпита радост, каквато никога не бе преживявал, радост от завръщане в родината, струваше му се, че Валдцел е не само негова родина, но и най-красивото място на света и че междувременно е станало още по-хубаво и по-интересно, или пък че той сега има нови очи, зрението му е по-силно. И това не се отнасяше само за порталите, кулите и дърветата, за реката, дворовете и залите, за фигурите и отдавна познатите лица, по време на отпуска си той почувства и една повишена възприемчивост за духа на Валдцел, за ордена и играта на стъклени перли, позна онова нараснало и благодарно прозрение на завърналия се у дома, на странника, прибрал се по-зрял и по-мъдър.
— Струва ми се — каза той на приятеля си Тегулариус в края на едно живо хвалебствие за Валдцел и Касталия, — струва ми се, че всички тези години съм прекарал тук в сън, наистина щастлив, но като че ли без съзнание и сега, когато съм се събудил, виждам всичко по-остро и по-ясно, потвърдено от действителността. Как могат две години, прекарани в чужбина, така да ти изострят погледа!
Той се радваше на отпуската си като на празник и най-вече на игрите и дискусиите с другарите в кръга на елита, на Vicus Lusorum, на новата среща с приятели, на Genius Loci* — Валдцел. Но във всеки случай това приповдигнато настроение за щастие и радост стигна своя връх едва след първото му приемане от майстора на играта на стъклени перли, дотогава бе примесено с някаква плахост.
[* Добрият гений (лат.). — Б.пр.]
Magister Ludi постави по-малко въпроси, отколкото Кнехт очакваше, едва спомена курса за начинаещи в играта и изследванията на Йозеф в музикалния архив, само за отец Якобус не можеше да се насити да слуша, отново и отново заговаряше за него, нищо от това, което Йозеф разказваше за този човек, не беше излишно. Че бяха доволни от него и мисията му при бенедиктинците, да, дори много доволни, Кнехт можеше да заключи не само от необикновената приветливост на майстора, и още повече от държането на господин Дюбоа, при когото магистърът веднага го препрати.
— Ти извърши работата си отлично — каза му той и добави с лека усмивка: — Действително не проявих верен усет, когато съветвах да не те изпращат в манастира. Но това, че ти освен абата си очаровал и великия отец Якобус и си го настроил благосклонно към Касталия, е много. То е повече, отколкото който и да е би дръзнал да се надява.
Два дена по-късно майсторът на играта го покани заедно с Дюбоа и тогавашния ръководител на валдцелското елитно училище, наследника на Цбинден, на обяд и по време на разговора след яденето неочаквано се появиха новият майстор по музика и архиварят на ордена, следователно двама други членове на върховната колегия, и единият ги отведе в дома за гости на дълга беседа. Тази покана за пръв път и видимо за всички изведе Кнехт към най-тесния кръг на кандидатите за върховни длъжности и веднага издигна осезаема преграда между него и масата от елита на играчите, което той, „пробуденият“, долови болезнено. Впрочем засега му дадоха отпуск от четири седмици и паспорт, какъвто ползваха чиновниците, за да отсядат в домовете за гости на провинцията. Макар да не му възложиха никакви задачи, нито дори задължението да се регистрира, той пак можа да забележи, че е наблюдаван отгоре, защото, щом предприе няколко посещения и излети до Койперхайм, Хирсланд и Източноазиатския институт, там веднага получаваше покани от висшите служебни лица; и стана тъй, че през тези няколко седмици фактически се запозна с цялото управление на ордена и с мнозинството от магистрите и преподавателите. Ако не бяха тези многобройни официални покани и познанства, излетите биха били за Кнехт връщане в света и свободата на неговите студентски години. Той ги ограничи преди всичко заради Тегулариус, който изживяваше тежко всяко прекъсване на тяхната нова среща, но и заради играта на стъклени перли, защото много му се искаше отново да вземе участие и да се изяви в най-новите упражнения и постановки на проблемите, в това Тегулариус му оказваше незаменима помощ. Другият му близък приятел — Феромонте, принадлежеше към щаба на новия майстор по музика и в това време успя да се види с него само два пъти; намери го погълнат от работа и щастлив от нея, той се бе заел с една голяма музикално-историческа задача, отнасяща се до гръцката музика и нейния по-нататъшен живот в танците и народните песни на балканските страни; горящ от желание да споделя, той разказа на приятеля си за своите най-нови работи и находки; те засягаха епохата на постепенния упадък на бароковата музика към края на осемнадесетото столетие и проникването на една нова музикална същност от страна на славянската народна музика.
По-голямата част от това празнично ваканционно време Кнехт обаче прекара във Валдцел, зает с играта на стъклени перли, и повтори с Фриц Тегулариус по бележките му от един частен курс това, което магистърът бе преподавал в двата последни семестъра на напредналите, и след двегодишно отсъствие с всички сили се вживя в благородния свят на играта, чието вълшебство изглеждаше неразделно от живота му и абсолютно необходимо както музиката.
Едва през последните дни на отпуската Magister Ludi заговори за изпращането на Йозеф отново в „Мариафелс“ и за най-близкото му бъдеще и задачи. Отначало в тона на свободен разговор, а после по-сериозно и по-настойчиво, той му разказа за един план на колегията, на който повечето от магистрите, както и господин Дюбоа, държели твърде много, а именно планът за в бъдеще Касталия да има постоянно представителство при Светия престол в Рим. Било, така продължи по-нататък майстор Томас по своя изискан и спечелващ събеседника начин, крайно важно, бил дошъл историческият момент, или поне наближил, да се хвърли мост над старата бездна между Рим и ордена, във вероятни бъдещи опасности те без съмнение щели да имат общи врагове, да бъдат другари по участ и естествени съюзници, а досегашното състояние не бивало да продължава повече, всъщност било и недостойно: тъкмо двете власти в света, чиято историческа задача е запазването и грижата за духа и мира, да продължават да живеят така редом и почти чужди една на друга. Римската църква, въпреки тежките загуби, превъзмогнала сътресенията и кризите от последната голяма епоха на войни, била се обновила и пречистила чрез тях, докато тогавашните светски институции на науката и образованието били навлезли в залеза на културата; и първо върху техните руини били възникнали орденът и идеята за Касталия. Дори само за това и заради достопочтената й възраст, църквата трябвало да получи първенство; тя била по-старата, по-знатната, утвърдена в повече и по-големи бури власт. Първоначално се отнасяло за това да се събуди и поддържа съзнание за сродство на двете власти и в Римската, че те ще трябва да разчитат една на друга във всички допустими идни кризи.
Тук Кнехт си помисли: „Охо, значи, те искат да ме пратят в Рим и възможно е завинаги!“ И спомняйки си предупреждението на стария майстор по музика, вътрешно незабавно се приготви за защита.
Майстор Томас продължи, че чрез мисията на Кнехт в „Мариафелс“ била направена важна крачка в това толкова отдавна желано от страна на Касталия развитие. Тази мисия, всъщност само един опит, един жест на учтивост, незадължаващ към нищо, била предприета без странични намерения по покана от тамошния партньор, в друг случай естествено не биха използвали един нямащ представа от политика играч на стъклени перли, а някой млад чиновник от кръга на господин Дюбоа. Сега обаче този опит, малката безобидна мисия дала изненадващо добър резултат, благодарение на нея един от водещите умове на днешния католицизъм, отец Якобус, се запознал по-отблизо с духа на Касталия, който доскоро изобщо отхвърлял, създал си по-благосклонна представа за него. Били благодарни на Йозеф за ролята, която играл при това: И именно тук се криел смисълът и успехът на неговата мисия и от този зрителен ъгъл трябвало по-нататък да се наблюдава и развива не само целият опит за приближаване, но особено изпращането и работата на Кнехт. Осигурили му отпуска, която можела да бъде още малко удължена, в случай че той пожелае, обяснили се основно и го запознали с повечето от членовете на върховната колегия, те изразили доверие към Кнехт и възложили нему, майстора на играта на стъклени перли, да го изпрати повторно с особена задача и разширени права в „Мариафелс“, където той за щастие бил уверен, че ще намери радушен прием.
Той замълча малко, сякаш за да остави време на своя слушател за някакъв въпрос, ала Кнехт само с един вежлив жест на преданост даде да се разбере, че слуша внимателно и очаква поръчението.
— Задачата, която имам да ти възложа — каза тогава майсторът, — е следната: ние възнамеряваме, по-рано или по-късно, да създадем постоянно представителство на нашия орден при Ватикана, възможно е да бъде и на взаимни начала. Ние, като по-млади, сме готови да се отнесем към Рим в никакъв случай не сервилно, но с крайно страхопочтително поведение, на драго сърце сме готови да приемем по-ниския ранг и да му оставим първенството. Може би — аз зная това толкова малко, колкото и господин Дюбоа — папата да приеме нашата гореща молба още днес; но това, което безусловно искаме да избегнем, е един отрицателен отговор оттам. Сега има само един познат нам мъж, до който можем да се доберем и чийто глас в Рим е с най-голяма тежест — отец Якобус. И твоето поръчение е да се върнеш в бенедиктинския орден и да живееш така, както досега, да се занимаваш с изследвания, да водиш безобиден курс по игра на стъклени перли и цялото си внимание и грижовност да насочиш към постепенното спечелване на отец Якобус за нас и за това той да се съгласи и застъпи в Рим за намерението ни. Този път крайната цел на твоето изпращане следователно е строго очертана. Колко време ще ти е потребно, за да я постигнеш, не е от значение, ние смятаме, че ще трае най-малко още една година, но могат да бъдат две и повече. Ти естествено познаваш темпото в Бенедиктин и сигурно си свикнал да се пригаждаш към него. При никакви обстоятелства не бива да правим впечатление на нетърпеливи и жадни, работата трябва да съзрее от само себе си, нали така? Надявам се, че си съгласен с поръчението и моля откровено да изкажеш каквото и възражение да имаш. Ако желаеш, ще ти предоставим няколко дни за размисъл.
Кнехт, когото след някои предварителни разговори тази задача вече не изненада, заяви, че времето за размисъл е излишно, покорно прие поръчението, но добави:
— Вие знаете, че мисии от този род се удават най-добре, когато оня, на когото са възложени, не трябва да се преборва със свои вътрешни задръжки и съпротива. Аз нямам никакво възражение срещу самата задача, разбирам нейната важност и се надявам тя да ми е по силите. Но изпитвам някакъв страх и притеснение заради бъдещето си; бъдете така добър, магистър, и изслушайте моята съвсем лична егоистична молба и признанието ми. Както знаете, аз съм играч на стъклени перли, вследствие на моето изпращане при отците вече пропуснах цели две години от следването си, не научих нищо ново, занемарих изкуството си, сега се прибавя най-малкото още една година, вероятно и по-дълго. Не бих искал в това време още повече да изостана. Затова моля за по-чести краткотрайни отпуски във Валдцел и за установяване на постоянна радиовръзка при докладите и специалните занятия във вашия семинар за напреднали.
— На драго сърце съм съгласен — извика майсторът и в тона му вече звучеше нещо като сбогуване, тогава Кнехт повиши глас и разкри и другото, а именно, че се страхува, при възможност намерението относно „Мариафелс“ да завърши щастливо, да не го пратят в Рим или още по-далеч на дипломатическа служба.
— Този изглед — заключи той — ще влияе потискащо, като задръжка на старанието ми в манастира, защото да бъда за дълго изтласкан настрана в една дипломатическа служба за мен би било крайно нежелателно.
Магистърът събра вежди и вдигна неодобрително показалец:
— Ти говориш за изтласкване настрана, действително думата е лошо избрана. Никой никога не е мислил за изтласкване, по-скоро за отличие, за издигане. Нямам право да ти давам сведения за начина, по който по-късно ще бъдеш използван, нито пък обещания. Но все пак мога да разбера съмнението ти и вероятно ще ти бъда в помощ, в случай че ти наистина продължаваш да изпитваш този страх. А сега чуй: имаш една положителна дарба да ставаш приятен, да бъдеш обикван, някой зложелател би те нарекъл едва ли не магьосник; вероятно на тази дарба се дължи твоето двукратно изпращане в манастира. Но не използвай прекалено много тази дарба, Йозеф, и не се опитвай да насочваш постиженията си само нагоре. Сполучиш ли с отец Якобус, тогава ще дойде и най-добрият момент да отправиш личната си молба към колегията. Днес това ми се вижда твърде рано. Съобщи ми, когато си готов да тръгнеш на път.
Йозеф мълком изслуша тези думи, придържайки се повече в благосклонността, скрита в тях, отколкото в упрека, и наскоро след това замина за „Мариафелс“.
Там почувства много благотворно увереността, която дава една строго очертана задача. Свръхвсичко тази задача беше важна и почтена и в известно отношение дълбоко личното желание и поръчението съвпадаха: колкото може повече да се сближи с отец Якобус и да спечели пълното му приятелство. Че новата му мисия тук в конгрегацията се приемаше сериозно и че той самият сякаш бе повишен, впрочем му доказа някак промененото държане на предстоятелите на манастира, особено на абата, то беше не по-малко дружеско, но в една доловима степен по-почтително, отколкото преди. Йозеф вече не беше младият гост без ранг, по отношение на когото можеха да бъдат любезни заради произхода му и от благоразположение към неговата личност, сега го приемаха и се отнасяха към него по-скоро като висш касталийски чиновник, пълновластен посланик. И вече не така сляп за тези неща, той си направи свои заключения.
В държанието на отец Якобус във всеки случай не можа да открие никаква промяна. Приветливостта и радостта, с които той го поздрави, без да изчаква молбата или предупреждението на Кнехт — сам напомни за уговорената обща работа, — го развълнуваха дълбоко. Сега неговият план за работа и протичането на деня придобиха значително по-различен облик, отколкото преди отпуската. В работния план и кръга от задължения този път курсът по игра на стъклени перли вече не заемаше първо място и за изследванията му в музикалния архив, както и за колегиалното сътрудничество с органиста изобщо не ставаше дума. На първо място сега стоеше обучението при отец Якобус, едно обучение по много клонове на историческата наука едновременно, с което отецът въвеждаше своя любим ученик не само в предисторията и ранната история на бенедиктинския орден, но също и в науката за издирване на източници за ранното Средновековие, освен това в един специално определен час той четеше с него в оригинал старите хронисти. На отеца допадаше, че Кнехт го обсипва с молби да позволи и младият Антон да взема участие, но не му беше трудно да го убеди, че и най-добре настроеният трети значително би пречил при този вид най-частно обучение, ала все пак Антон, който нищо не подозираше за застъпничеството на Кнехт, бе поканен да участва само в четенето на хронистите и бе крайно щастлив от това. Няма съмнение, тези часове за младия брат, за чийто по нататъшен живот не знаем нищо, са едно отличие, наслада и подтик от най-висш род; като млад послушник той може да бъде слушател и да взема известно участие в обмяната на мнения и работата на двама от мъжете с най-чист дух и рядък ум на своето време. Задължението на Кнехт към отеца се изразяваше в едно текущо въвеждане в историята и структурата на Касталия и ръководните идеи на играта на стъклени перли, а когато станеше нужда и в лекции по епиграфика и по науката за изследване на източниците, при което ученикът ставаше учител, а уважаваният учител — внимателен слушател, твърде често и критик, и човек, когото трудно можеш да задоволиш с отговорите на поставяните от него въпроси. Недоверието му към целия касталийски манталитет беше винаги будно, тъй като чувстваше, че на Касталия липсва едно същинско религиозно поведение, той се съмняваше в нейната способност и честолюбието й да възпита действително сериозно вземан човешки тип, макар че в лицето на Кнехт срещу него се възправяше един толкова благороден резултат от това възпитание. Неговото недоверие никога не бе приспано напълно и когато отдавна, доколкото бе възможно чрез примера и обучението на Кнехт, бе извършен един вид прелом в схващанията му и отдавна беше решил, че трябва да се застъпи за сближаването на Касталия с Рим, бележките на Кнехт са пълни с драстични, винаги записани в момента примери и ние привеждаме един от тях:
„Отецът: «Вие, касталийците, сте големи учени и естети, мерите стойността на гласните в някое старо стихотворение и поставяте своите формули във връзка с някаква планетна орбита. Това е очарователно, но — игра. Игра е и вашата най-върховна тайна и символ, играта на стъклени перли. Искам още да призная, че правите опит да издигнете едно средство за набожно смирение. Но тайнствата не възникват от такива старания, играта си остава игра.»
Йозеф: «Вие смятате, отче, че на нас ни липсва основата на теологията.»
Отецът: «Ах, за теология не бива и да говорим, вие сте твърде далеч от това. Биха ви послужили няколко по-прости основи, примерно една антропология, една действителна наука и едно действително познание за човека. Вие не познавате човека, нито животинското в него, нито богоподобието му. Познавате само касталиеца, който е нещо специално, особена каста, едно изтънчено опитно отгледано същество.»“
За Кнехт бе необикновено щастлив случай, че посредством тези часове получи въобразимо най-благодатното и широко поле за своята задача да спечели отеца за Касталия и да го убеди в значението на едно съюзничество. Така бе поставен при стечение на обстоятелствата, което толкова съвършено отговаряше на всички негови лични желания и представи, че скоро изпита нещо като угризение на съвестта, защото му се виждаше засрамващо и недостойно, когато уважаваният човек с такова доверие и всеотдайност седеше срещу него или се разхождаха заедно под аркадите на манастирския двор, той да продължава да е обект и цел на тайни политически намерения и сделки. Кнехт не би могъл дълго да издържи това положение мълчаливо и се замисляше само над формата, която да придаде на собственото си демаскиране, ала за негова изненада старецът го изпревари.
— Мили приятелю — каза един ден той, сякаш между другото, — ние действително намерихме крайно приятна, така смятам аз, и плодотворна форма за размяна на мнения. Двете дейности, които през целия си живот най-много съм обичал, да уча и да обучавам, намериха ново, чудесно съчетание в нашите съвместни работни часове и за мене това дойде в най-подходящо време, защото старостта ми наближава и аз не бих могъл да си представя по-добро лечение и освежаване от нашите часове. Следователно, що се отнася до мене, при съвместните ни занимания във всеки случай аз съм печелещият. Напротив, не съм толкова сигурен дали вие, приятелю, и преди всичко хората, чийто пратеник сте и на които служите, ще спечелят от тази работа толкова много, колкото може би се надяват. Бих искал да предотвратя някакво по-късно разочарование и освен това да не допусна между нас да възникне някакво неясно отношение, ето защо позволете на стария практик един въпрос: престоят ви в нашето манастирче, колкото и да ми е приятен, естествено често ме е карал да се замислям. Доскоро, до неотдавнашната ви отпуска, вярвам, можах да установя, че смисълът и целта на присъствието ви при нас и вам самия в никакъв случай не бяха съвършено ясни. Правилни ли са наблюденията ми?
И когато Кнехт потвърди, той продължи:
— Добре. От завръщането ви след тази отпуска нещата се промениха. Вие вече не размишлявате и не се тревожите за целта на своето присъствие тук, а я знаете с положителност. Така ли е? Добре, значи, правилно съм отгатнал. Вероятно съм на прав път и с представата, която си създавам за целта на вашето посещение. Вие имате дипломатическа задача и тя не засяга нито нашия манастир, нито господин абата, а мене. Виждате, от вашата тайна не остава почти нищо. И за да изясня напълно положението, предприемам последната стъпка и ви давам съвет напълно да споделите с мене и останалото. И тъй, как е формулирана задачата ви?
Кнехт беше скочил и стоеше срещу него изненадан, смутен и почти объркан.
— Имате право — извика той, — но като ме улеснявате с това изпреварване, вие ме и засрамвате. От известно време аз размишлявам как да придам на нашите отношения яснотата, която вие толкова бързо постигнахте. Щастие е, че моята молба да бъда под ваше наставничество и споразумението за въвеждането ми във вашата наука са още преди датата на отпуската ми. Иначе това вероятно би изглеждало като дипломация от моя страна и нашите изследвания — само предлог!
Старецът го успокои приятелски.
— Не искам нищо, освен да помогна ние двамата да направим крачка напред. Чистотата на вашите намерения не се нуждае от потвърждение. И ако аз ви изпреварих и не причиних нищо, което да ви се струва нежелателно, то всичко е наред.
Относно съдържанието на задачата на Кнехт, което той сподели с него, отецът смяташе:
— Вашите господа в Касталия не са точно гениални, но все пак напълно приемливи дипломати, а те имат и щастие. Ще обмисля поръчението ви най-спокойно и решението ми ще зависи отчасти от това, доколко ще съумеете да ме въведете и да ми представите убедително вашия касталийски основен закон и идеен свят. Ние няма да бързаме с това. — И когато той видя, че Кнехт продължава да бъде малко смутен, засмя се рязко и продължи: — Ако искате, можете да сметнете моето изказване за един вид лекция. Ние сме двама дипломати, чиято съвместна работа винаги е борба, дори и да взема формата на дружба. В нашата борба имаше моменти, когато аз нямах предимство, беше ми се изплъзнал законът на размяната, вие знаехте повече, отколкото аз. Сега вече това е уравнено. Шахматният ход излезе сполучлив, следователно е бил правилен.
И ако на Кнехт изглеждаше значимо и важно да спечели отеца за намеренията на касталийските власти, то му изглеждаше далеч по-важно да научи колкото е възможно повече от него и от своя страна да бъде за учения и могъщ човек един надежден водач в касталийския свят. И ако някой от приятелите и учениците на Кнехт му завиждаха за много неща, то, също както е със значителните личности, му завиждаха не само за неговото вътрешно величие и енергия, но и за привидното щастие, за привидната благосклонност на съдбата. По-малкият вижда във великия тъкмо това, което е в състояние да види, и в пътя на Йозеф Кнехт, и във възхода му всъщност за всеки наблюдател има нещо необикновено блестящо, светкавично, наглед постигнато без усилие; за онова време от неговия живот бихме могли да се опитаме да кажем: той има щастие. Но не желаем да правим опити и да анализираме това „щастие“ от гледна точка на разума или на морала, независимо дали може да се обясни като причинно следствие от външни обстоятелства, или един вид възнаграждение за особена добродетел на Кнехт. Щастието няма общо нито с разума, нито с морала; по своята същност то е нещо магическо, принадлежи към ранен, младенчески стадий в развоя на човечеството. Наивният щастливец, надареният от феите, разглезеният от боговете не е обект на рационалистични наблюдения, а с това не и на биографично изследване, той е символ и стои отвъд личностното и историческото. Въпреки всичко има забележителни хора, чийто живот не можеш да си представиш без щастие, все едно дали се състои само в това, че те и задачата, която им отговаря, действително са се съчетали исторически и биографично — хората, които не са родени твърде рано или твърде късно, видимо Кнехт спада към тях. Така неговият живот, поне в един от своите отрязъци, оставя впечатлението, че всичко, което е заслужавало да бъде пожелано, някак само е падало на скута му. Не искаме да отречем този аспект или да го заличим, разумно бихме могли да го разтълкуваме с биографичен метод, който не е само наш, но е желан и позволен и в Касталия, а именно да го обясним с едно почти безгранично проникване особено в личното, в съвсем частното, в здравето и болестта, в колебанията и кривите на жизнерадостта и самочувствието. Убедени сме, за нас това не подлежи на разискване, че една такава трактовк