Холографската вселена

Майкъл Толбот

На Алигзандра, Чед, Райън, Лари Джоу и Шон с любов

Благодарности

Писането е винаги съвместно усилие и постижение и много хора по един или друг начин са допринесли за създаването на книгата. Не е възможно да назова всички, но заслужаващите специално да бъдат отбелязани са:

Дейвид Бом, доктор по философия, и Карл Прибрам, доктор по философия, които щедро споделиха и времето, и идеите си, и без чиято работа тази книга не би била написана.

Барбара Бренан, магистър по точни науки, д-р Ла-ри Доси, Бренда Дън, доктор по философия, Елизабет У. фенске, доктор по философия, Гордън Глобъс, Джим Гордън, д-р Станислав Гроф, д-р франсин Хоуланд, Валери Хънт, доктор по философия, Робърт Джен, доктор по философия, Роналд Уонг Джуи, доктор по философия, Мери Орсър, ф. Дейвид Пийт, доктор по философия, Елизабет Раушер, доктор по философия, Беатрис Рич, Питър М. Ройсевиц, доктор по философия, Абнър Шимони, доктор по философия, д-р Бърни С. Сийгъл, д-р Т. М. Шринивасан, Уитли Стрийбър, Ръсел Тарг, Уилям А. Тилър, доктор по философия, д-р Монтъгю Улман, Лайъл Уотсън, доктор по философия, д-р Джоуел Л. Уитън, доктор по философия, Фред Алън Улф, доктор по философия, и Ричард Дзаро - всички те бяха щедри да отделят от времето си и да споделят идеите си.

Каръл Ан Драйър, за нейното приятелство, проницателност и подкрепа, както и за безкрайната й щедрост, когато споделяше своя необикновен талант.

Кенет Ринг, доктор по философия, за часовете увлекателни разговори и за това, че ме запозна с трудовете на Анри Корбен.

Стенли Крипнер, доктор по философия, за това, че отделяше време да ми позвъни или да ми остави бележка винаги, когато попаднеше на някакви важни новости за холографската идея.

Тери Олесън, доктор по философия, за отделеното време и за това, че любезно ми позволи да използвам неговата диаграма на „човечето в ухото".

Майкъл Гроссо, доктор по философия, за стимулиращите мисленето разговори и за помощта при издирването на няколко справочника за чудесата с неясни библиографски данни.

Брендан О’Ригън от Института по духовни науки за неговия важен принос по темата за чудесата и за помощта му при издирването на информация за същите.

Моят дългогодишен приятел Питър Брънджис, доктор по философия, който използва университетските си връзки, за да ми помогне да намеря няколко трудни за откриване справочници.

Джудит Хупър, която ми зае многобройни книги и материали от нейната голяма сбирка с материали за холографската идея.

Сюзън Коулс, магистър по точни науки, от Музея на холографията в Ню Йорк, за помощта й при намирането на илюстрации за книгата.

Кери Брейс, която сподели схващанията си за холографската идея по отношение мисленето на индусите и от чиито съчинения аз заех идеята да използвам холограмата на принцеса Лея от филма Междузвездни войни като начало на книгата.

Мерилин фъргюсън, основателят на бюлетина „Брейн/Майнд" („Мозък/Ум"), която беше един от първите автори, които оцениха и писаха за значимостта на холографската теория, и която също щедро сподели с мен време и идеи. Наблюдателният читател ще забележи, че моят обзор на възгледа за вселената, който се появява в края на втора глава при разглеждане на заключенията на Бом и Прибрам заедно, е всъщност леко перифразиране на думите, с които Фъргюсън обобщава същото гледище в нейния бестселър Съзаклятието Водолей. Моята неспособност да предложа по-различен и по-добър начин за обобщаване на холографската идея трябва да се разглежда като доказателство за ясния и лаконичен изказ на фъргюсън като писател.

Персоналът на Американското общество за пси-изследвания за помощта при издирване на справки, материали и имена на подходящи хора.

Марта Висър и Шарън Шуйлър за тяхната помощ при проучванията за книгата.

Рос Уецстиън от „Вилидж Войс", който ме помоли да напиша статията, с която започна всичко.

Клеър Зион от „Саймън енд Шустър", която първа предложи да напиша книга за холографската идея.

Люси Крол и Барбара Хогенсън - възможно най-добрите агенти.

Лорънс П. Ашмед от „Харпър Колинс" за това, че повярва в книгата, и Джон Мичъл за неговото деликатно и проницателно редактиране.

Ако непреднамерено съм пропуснал някого, моля да ме извини. На всички, поименно посочени и неспоменати, които ми помогнаха да създам тази книга, моите искрени благодарности.

 Новите данни са от такова голямо значение и с толкова важни последици, че те могат да революционизират нашето разбиране за човешката психика, за психопатологията, както и за лечебния процес. Някои от наблюденията надхвърлят по своята значимост рамките на психологията и психиатрията и представляват сериозно предизвикателство за съвременната парадигма на западната наука, основана върху идеите на Нютон и Декарт. Те могат драстично да променят нашите общоприети представи за човешката природа, за културата и историята, както и за реалността.

Д-р Станислав Гроф

за холографските феномени

в Приключението да откриеш себе си *

 Въведение

Приключенията на Люк Скайуокър във филма „Междузвездни войни" започват от момента, в който роботът Арту Дету излъчва сноп светлина и прожектира миниатюрен триизмерен образ на принцеса Лея. Люк наблюдава изумен как призрачната скулптура от светлина започва да моли някого на име Оби-Уан Кеноби да й се притече на помощ. Образът на принцесата е холограма - триизмерно изображение, сътворено с помощта на лазер, а технологичната магия, потребна за създаването на такива образи, е удивителна. Още по-поразителното е, че някои учени започват да смятат самата вселена за сво-его рода гигантска холограма, великолепно разработена до най-малките подробности илюзия - ни повече, ни по-малко реална от образа на принцеса Лея, с който започват приключенията на Люк.

Иначе казано, има данни, които навеждат на мисълта, че нашият свят и всички неща в него - от снежинките до кленовите дървета, от падащите звезди до въртящите се електрони - са също само призрачни образи, прожекции от едно равнище на реалността, което е толкова отвъд нашето, че буквално е отвъд времето и пространството.

Главните архитекти на тази изумителна идея са двама от най-изтъкнатите световни мислители: ученият от Лондонския университет Дейвид Бом, един от най-уважаваните квантови физици, насърчаван в развитието си лично от Айнщайн, и Карл Прибрам, неврофизиолог от Станфорд и автор на класическото невропсихологическо ръководство Езици на мозъка.

 Любопитното е, че Бом и Прибрам достигат до своите заключения независимо един от друг и при това работят в две твърде различни направления. Бом се убеждава в холографската природа на вселената едва след дългогодишна неудовлетвореност от неспособността на стандартните теории да обяснят всички феномени, срещани в квантовата физика. Убедеността на Прибрам идва като резултат от неуспеха на общоприетите теории за мозъка да обяснят различни неврофизиологически загадки.

След като достигат до своите възгледи обаче, Бом и Прибрам бързо осъзнават, че холографският модел обяснява и редица други мистерии, включително очевидната неспособност на всяка теория, без значение колко обхватна е тя, да даде обяснение на всички природни явления; способността на хора, които чуват само с едното си ухо, да определят посоката, от която идва звук; както и нашата способност да разпознаваме лицето на човек, когото не сме виждали много години, дори ако междувременно той се е променил значително.

Но най-потресаващото в холографския модел е, че той неочаквано придава смисъл на широк кръг явления, които до такава степен се изплъзват от всякакви възможни модели за обяснението им, че биват категоризирани като излизащи извън сферата на научното разбиране. Сред тях са телепатията, прекогницията (предсказване на бъдещо събитие, което не може да бъде осъществено на базата на настоящи познания или да бъде изведено с помощта на логиката), мистичното чувство за единство с вселената и дори психокинезата, или способността на ума да движи физически обекти, без те да бъдат докосвани.

За все по-увеличаващия се брой учени, които възприемат и започват да използват холографския модел бързо става ясно, че той действително помага да се обяснят всички паранормални и мистични преживявания, а през последните 5-6 години продължава да подтиква изследователите и да хвърля светлина върху все повече необясними преди явления. Например:

През 1980 г. психологът д-р Кенет Ринг от Университета на Кънектикът допуска, че преживяванията на прага на смъртта могат да бъдат обяснени чрез холографския модел. Ринг, който е президент на Международната асоциация за изследване на състояния на прага на смъртта, смята, че подобни изживявания, както и самата смърт, не са нищо друго, освен преместване на нечие съзнание от едно равнище на холограмата на реалността на друго ниво.

През 1985 г. д-р Станислав Гроф, ръководител на психиатричните изследвания в Мерилендския център за психиатрични изследвания и асистент по психиатрия в медицинския факултет на университета „Джон Хопкинс", публикува книга, в която стига до извода, че съществуващите неврофизиологически модели на мозъка са неадекватни и само някакъв холографски модел може да обясни неща като архетиповите преживявания, неочакваните срещи с колективното несъзнавано и други необичайни явления, които настъпват при изменени състояния на съзнанието.

През 1987 г. на годишното събрание на Асоциацията за изследване на сънищата, проведено във Вашингтон, физикът Фред Алън Улф направи изказване, в което твърдеше, че холографският модел обяснява осъзнатите сънища (необичайно ярки сънища, в които спящият осъзнава, че е буден). Улф смята, че такива сънища в действителност са посещения на паралелни реалности, а холографският модел в крайна сметка би ни позволил да развием една „физика на съзнанието", която ще ни даде възможност да започнем да изследваме по-цялостно тези нива на съществуване в други измерения,

През 1987 г. д-р ф. Дейвид Пийт, физик от Кралския университет на Квебек (Канада), твърди в книгата си, озаглавена Синхроничност: Мостът между материята и ума, че синхроничностите (съвпадения, които са необичайни и толкова психологически значими, че не изглежда да са резултат само на случайност) могат да бъдат обяснени чрез холографския модел. Пийт вярва, че такива съвпадения са всъщност „цепнатини в тъканта на реалността". Те разкриват, че нашите мисловни процеси са свързани с физическия свят много по-тясно, отколкото се подозираше досега.

Това са само няколко от провокиращите мисленето идеи, които ще бъдат разисквани в тази книга. Голяма част от тях са извънредно спорни. В действителност самият холографски модел е във висша степен дискусионен и в никакъв случай не е приеман от множество учени. Въпреки това, както ще видим, мнозина видни и влиятелни мислители наистина го подкрепят и смятат, че той е може би най-точната картина на реалността, с която разполагаме за момента.

Холографският модел получи в някаква степен и мощна експериментална поддръжка. Многобройни изследвания в областта на неврофизиологията подкрепиха различни прогнози на Прибрам относно холографската природа на паметта и възприятието. По подобен начин през 1982 г. един впечатляващ експеримент, осъществен от изследователски екип под ръководството на физика Ален Аспе в Института по теоретична и приложна оптика в Париж, показа, че сложната плетеница от елементарни частици, които изграждат нашата физическа вселена - същинската тъкан на самата реалност, - притежава нещо, което изглежда да е неоспоримо „холографско" качество. Тези открития също ще бъдат разгледани в настоящата книга.

Освен експерименталните данни има и някои други фактори, които придават тежест на холографската хипотеза. Може би най-важните сред тях са характерът и постиженията на двамата мъже, които са автори на идеята. В началните години на тяхната кариера и преди холографският модел дори да е проблеснал в мислите им всеки от тях натрупва постижения, които биха подтикнали мнозина изследователи на тяхно място да прекарат остатъка от своя академичен живот удобно излегнати върху лаврите си. През 40-те години на XX в. Прибрам осъществява една пионерска работа върху лимбическата система, дял от мозъка, който регулира емоциите и поведението. Работата на Бом също е оценявана като повратна точка в областта на физиката на плазмата.

Но още по-важно е, че всеки от тях се откроява и по един друг начин. А този начин дори най-изтъкнатите мъже и жени рядко могат да припознаят като свой, защото не се измерва просто с интелигентност или дори с талант. Той се измерва със смелост, със страхотната решителност и непоколебимост, които се изискват, за да отстояваш своите убеждения дори при сблъсъка с невероятно силно противопоставяне. Като студент Бом работи върху своя докторат с Робърт Опенхаймър. По-късно, през 1951 г., когато Опенхай-мър става обект на криещото рискове разследване на комисията за антиамериканска дейност на сенатора Джоузеф Маккарти, Бом е призован да свидетелства срещу него и отказва. В резултат губи работата си в Принстън и никога повече не преподава в Съединените щати, като отива първо в Бразилия, а след това в Лондон.

В началото на своята кариера и Прибрам се сблъсква с подобна проверка за смелост. През 1935 г. един португалски невролог на име Егаш Мониз изнамира метод, който смята за съвършеното лечение на психически болести. Изследователят открива, че след като пробие черепа с хирургически инструмент и прекъсне връзката на предфронталната кора с останалата част от мозъка може да превърне и най-немирния пациент в хрисим човечец. Той нарича процедурата префронтална лоботомия и през 40-те години на XX в. тя става толкова популярна медицинска техника, че на Мониз е присъдена Нобеловата награда *. През 50-те години процедурата продължава да се радва на популярност и става инструмент, който, подобно на изслушванията в комисията на Маккарти, служи за справяне с културно нежелани елементи. Толкова общоприета била нейната употреба за тази цел, че хирургът Уолтър фрийман, най-откритият защитник на процедурата в Съединените щати, пише безсрамно, че лоботомиите „създават добри американски граждани" от неприобщени хора - „шизофреници, хомосексуалисти и радикали".

Именно по това време Прибрам се появява на медицинската сцена. Но за разлика от мнозина свои колеги той смята за погрешно да прави такива безразсъдни експерименти с нечий друг мозък. Толкова дълбоки са убежденията му, че докато работи като млад неврохирург в Джексънвил, щата Флорида, Прибрам се противопоставя на общоприетите тогава медицински теории и отказва да позволи извършването на каквито и да е лоботомии в повереното му болнично отделение. По-късно в Йейл той отстоява своята позиция и неговите тогава радикални възгледи едва не му струват загуба на работата.

Ангажираността на Бом и Прибрам да отстояват това, в което вярват, без оглед на последствията, е видна и в холографския модел. Както ще видим, да заложиш своята съвсем не незначителна репутация за такава спорна идея не е най-лесният път, по който всеки може да поеме. Смелостта и далновидността, които те показват в миналото, придават допълнителна тежест на холографската идея.

Последен щрих към доказателствата в подкрепа на холографския модел е самото паранормално. Това не е маловажен момент, защото през последните няколко десетилетия се натрупа забележителен масив от данни, които подсказват, че нашето съвременно разбиране на реалността, солидната и удобна картина на света, която сме изучавали в колежите, е погрешна. Тъй като тези открития не могат да бъдат обяснени от който и да е от нашите общоприети научни модели, науката в повечето случаи ги пренебрегва. Обаче обемът на данните достигна точката, в която положението вече става неудържимо.

Само един пример - през 1987 г. физикът Робърт Джен и клиничният физиолог Бренда Дън, и двамата от Принстънския университет, обявяват след десетилетие на упорито експериментиране в тяхната Принстънска лаборатория за изследване на машинни аномалии, че са натрупали неоспорими доказателства за способността на ума психически да взаимодейства с физическата реалност. По-точно Джен и Дън откриват, че и само чрез съсредоточаване на ума хората са в състояние да повлияят на начина, по който действат определени машини. Поразяващо откритие, което не може да бъде обяснено и вписано в нашата стандартна картина на света.

То обаче може да бъде обяснено чрез холографския възглед. Щом паранормални събития не могат да бъдат разяснени в рамките на нашите съвременни научни разбирания, значи те изискват нов начин за виждане на вселената, нова научна парадигма. В допълнение към това, да покаже как холографският модел може да обясни паранормалните явления, книгата ще изследва и как увеличаващите се данни в подкрепа на паранормалното на свой ред действително като чели налагат съществуването на подобен модел.

Фактът, че паранормалното не може да бъде обяснено в рамките на нашия съвременен научен светоглед, е само една от причините, поради които то остава толкова оспорвано. Друга причина е, че често е твърде трудно екстрасензорната дейност да бъде установена в лабораторията, а това води мнозина учени до извода, че следователно тя не съществува. Очевидното й изплъзване също ще бъде обсъдено в книгата.

Една още по-важна причина е, че противно на това, което мнозина от нас смятат, науката не е свободна от предразсъдъци. Аз го научих за първи път преди доста години, когато запитах известен физик какво мисли относно един конкретен парапсихологиче-ски експеримент, физикът (който имаше репутацията на скептик относно паранормалното) ме погледна и много авторитетно ми каза, че резултатите разкриват „липсата на данни за каквато и да е екстрасензорна дейност". Аз все още не бях виждал резултатите, но тъй като уважавах интелигентността и репутацията на физика, възприех неговата преценка без въпроси. По-късно, когато проверих резултатите, със смайване открих, че експериментът дава твърде впечатляващи доказателства за екстрасензорни способности. Тогава разбрах, че дори известните учени могат да имат пристрастия и предубеждения.

За съжаление тази ситуация често се повтаря при изследванията на паранормалното. Наскоро в статия, публикувана в списание „Америкън Сайколъджист", психологът от Йейл Ървин Л. Чайлд анализира как една известна серия от проведени експерименти (в Медицинския център „Маймонидес" в Бруклин, Ню Йорк) за наличие на екстрасензорни феномени (ЕСф) по време на сън е била третирана от научната върхушка. Въпреки изключително силните доказателства в подкрепа на ЕСф, събрани от експериментаторите, Чайлд открива, че тяхната работа е почти напълно пренебрегната от научната общност. Още по-тъжното е, че дори и в малкото научни публикации, които коментират тези експерименти, изследванията са били толкова „силно изкривени", че тяхната значимост е била напълно затъмнена1.

Как е възможно това? Една от причините е, че науката не винаги е толкова обективна, колкото ни се иска да вярваме. Ние гледаме на учените с малко страхопочитание и, когато те ни кажат нещо, сме убедени, че то трябва да е вярно. Забравяме обаче, че и те са хора - и като нас са подвластни на същите религиозни, философски и културни предразсъдъци. Това е достойно за съжаление, защото, както тази книга ще покаже, налице е голям масив от данни, че вселената съдържа много повече неща, отколкото нашият сегашен светоглед ни позволява да видим.

Но защо науката така се съпротивлява, когато стане дума за паранормалното? Този въпрос е по-труден. Като коментира съпротивата, на която се е натъкнал поради намиращите се в разрез с общоприетото свои възгледи за здравето, д-р Бърни С. Сийгъл, хирург от Йейл и автор на бестселъра Любов, медицина и чудеса, твърди, че причината е в пристрастеността на хората към техните убеждения *. Сийгъл казва, че затова, когато се опитваш да промениш убежденията на хората, те реагират като наркомани.

Изглежда в наблюдението на Сийгъл се съдържа голяма доза истина, особено като си припомним колко много велики прозрения и открития в историята на цивилизацията първоначално са били посрещнати с такова страстно отхвърляне. Ние сме пристрастени към нашите вярвания и се държим като наркомани, когато някой се опита да ни отнеме мощния опиум на нашите догми. И тъй като западната наука през последните няколко века гледа с недоверие към паранормалното, тя не иска да се откаже от своята наркомания толкова леко.

Лично аз съм късметлия. Винаги съм знаел, че на света има повече неща от общоприетите. Израснах в семейство на екстрасенси и още в ранно детство започнах да преживявам непосредствено много от феномените, за които ще се говори в тази книга. От време на време, когато това е уместно при обсъжданата тема, аз ще разказвам за някои от моите преживявания. Въпреки че те могат да бъдат разглеждани само като анекдотични свидетелства, на мен ми дават най-убедителното доказателство, че ние живеем във вселена, която едва започваме да проумяваме, и аз ги включвам заради прозренията, които те ни дават.

В заключение, тъй като холографската концепция е все още идея в процес на формиране и представлява мозайка от множество гледни точки и разпръснати данни, някои твърдят, че тя не може да бъде наречена модел или теория, докато посочените несъизмерими възгледи не бъдат интегрирани в някаква по-единна цялост. В резултат някои изследователи наричат тези идеи холографската парадигма. Други предпочитат холографска аналогия, холографска метафора и т. н. В тази книга и в името на разнообразието аз използвам всички тези изрази, включително холографски модел и холографска теория, което не означава, че холографската идея е достигнала статута на модел или теория в най-строгия смисъл на тези термини.

В същия дух е важно да се отбележи, че макар Бом и Прибрам да са основоположниците на холографската идея, те не приемат всички възгледи и изводи, представени в настоящата книга. По-скоро това е книга, която се вглежда не само в теориите на Бом и Прибрам, но и в идеите и заключенията на мнозина изследователи, които са повлияни от холографския модел и са го интерпретирали по свои, понякога противоречиви, начини.

В цялата книга аз обсъждам също различни идеи от квантовата физика - дял от физиката, който изучава елементарните частици (електрони, протони и пр.). Тъй като съм писал по тази тема и преди, аз осъзнавам, че някои хора ще бъдат уплашени от термина квантова физика и ще се боят, че няма да бъдат в състояние да разберат понятията, с която тя борави. От опит знам, че дори хора, които не знаят каквато и да било математика, са в състояние да разберат тези идеи от физиката, които са засегнати в настоящата книга. Не ви е потребно някакво предварително знание в тази област и в науката изобщо. Всичко, което е необходимо, е да държите ума си открит, ако се случи да погледнете на някоя страница и да видите научен термин, който не познавате. Старал съм се да сведа тези термини до минимум, а в случаите, когато употребата им беше необходима, винаги ги обяснявам, преди да продължа с основния текст.

Така че не се бойте. Щом веднъж преодолеете „страха от водата", мисля, че плуването сред странните и очарователни идеи на квантовата физика ще бъде много по-лесно, отколкото сте си представяли. Вероятно също ще откриете, че размишлението върху някои от идеите би могло дори да промени светогледа ви. Всъщност надеждата ми е, че идеите, представени в следващите глави, със сигурност ще променят светогледа ви. С това скромно желание аз представям книгата на вниманието ви.

Част I

Един

ЗАБЕЛЕЖИТЕЛЕН НОВ ВЪЗГЛЕД ЗА РЕАЛНОСТТА

Приемете факта безропотно като малко дете и бъдете готов да отхвърлите всяко предубеждение, следвайте смирено Природата накъдето и към каквато и бездна да ви води - или вие нищо няма да научите.

Т. Х. Хъксли

                                                            Глава първа

Мозъкът

КАТО ХОЛОГРАМА

Не че светът на явленията е повреден, не в ред, лъжлив; не че няма обекти извън нас, на някакво равнище на реалността. Но ако проникнете и се взрете във вселената с една холографска система, ще достигнете до различен възглед, до различна реалност. И тази друга реалност може да обясни неща, които досега оставаха научно необясними: паранормални феномени, синхроничности, очевидното многозначително съвпадение на събития.

Карл Прибрам

в интервю за Сайколъджи Тудей

Загадката, от която Прибрам тръгва по пътя към формулирането на своя холографски модел, е въпросът как и къде в мозъка се съхраняват спомените. В началото на 40-те години на XX в., когато той за пръв път се заинтересува от тази мистерия, общоприетото схващане е, че спомените са разположени на определено място в мозъка. Смятало се е, че за всеки спомен, примерно за последния път, когато сте видели баба си, или за аромата на гардения, която сте помирисали, когато сте били шестнадесетгодишен, има определено място някъде в мозъчните клетки. Такива следи от спомени се наричали енгра-ми и въпреки че никой не знаел от какво е направена една енграма - дали е неврон или може би специален вид молекули - повечето учени били убедени, че е само въпрос на време това да бъде открито.

Тяхната увереност имала основания. Изследвания на канадския неврохирург Уайлдър Пенфийлд през 20-те години на XX в. предоставят убедителни данни, че определени спомени имат определени места в мозъка. Едно от най-необичайните качества на мозъка е, че самият обект не усеща пряко болката. Ако се приложи местна упойка към скалпа и черепа, могат да бъдат извършвани хирургически манипулации върху мозъка на човек в пълно съзнание, без той да усети някаква болка.

В серия от експерименти с голяма научна значимост Пенфийлд използва това обстоятелство в своя полза. Докато работи върху мозъците на епилептици, той стимулира с електричество различни области на техните мозъчни клетки. За негово изумление открива, че когато стимулира темпоралните лобове (областта на мозъка зад слепоочията) на своите пациенти в пълно съзнание, те преживяват наново минали епизоди от живота си в ярки детайли. Един от тях неочаквано преживява наново разговор със свои приятели в Южна Африка; момче чува майка си, която говори по телефона, и, след няколко докосвания от електрода на Пенфийлд, е в състояние да възпроизведе целия неин разговор; жена се оказва в кухнята си и може да чуе своя син, който свири отвън. Дори когато Пенфийлд се опитва да подведе своите пациенти, като им разказва, че стимулира друга област, докато всъщност не го прави, той открива, че когато докосва едно и също място, винаги възниква един и същи спомен.

В книгата си Загадката на ума, публикувана през 1975 г., малко преди смъртта му, той пише: „Веднага стана ясно, че това не са сънища. Имаше електрически активирания на последователния запис на съзнанието, запис, който е бил осъществен в по-ранно преживяване на пациента. Пациентът „пре-живяваше" всичко, което е осъзнавал през този по-ранен период, така както гледаме ретроспективни кадри във филм."1

От своето изследване Пенфийлд стига до извода, че всичко, което сме преживяли някога, се записва в нашия мозък - от лицето на някой непознат, който сме зърнали сред тълпата, до всяка паяжина, която сме съзерцавали в детството си. Той заключава, че именно затова при неговите проби ненадейно изникват спомени за толкова много незначителни събития. Ако паметта ни е пълен запис на дори най-рутинните действия от нашия всекидневен живот, то основателно е да се предположи, че произволно потапяне в хроника с такъв широк обхват ще извади наяве голямо количество незначителна информация.

Като млад стажант по неврохирургия Прибрам няма основание да се съмнява в теорията на Пенфийлд за енграмите. Но тогава се случва нещо, което завинаги променя мисленето му. През 1946 г. той отива да работи с големия невропсихолог Карл Лешли в Лабораторията по биология на приматите „Йеркс", тогава в Ориндж-Парк, щата Флорида. Повече от тридесет години този учен е посветил на своите все по-интензивни търсения на изплъзващите се механизми, отговорни за паметта, а Прибрам има възможността да се запознае от първа ръка с плодовете на неговата работа. Поразителното е не само, че Лешли не успява да намери доказателства за енграмата, но в действителност неговото изследване като че ли престава да подкрепя всички открития на Пенфийлд.

Лешли тренира плъхове да изпълняват разнообразни задачи, докато преминават през лабиринт. След това хирургически отстранява различни части на мозъците им и отново ги подлага на проверка. Целта му е буквално да изреже частта от мозъците на плъховете, която съдържа спомена за уменията, добити при преминаване на лабиринта. За своя изненада открива, че която и част от мозъците им да изреже, той не може да унищожи техните спомени. Често се случва двигателните умения на плъховете да намалеят и те тромаво да се препъват през лабиринта, но даже с отстранени масивни части от мозъците им техните спомени остават напълно непокътнати.

За Прибрам това са невероятни открития. Ако спомените имат определени места в мозъка по същия начин, по който книгите имат определени места на библиотечните рафтове, защо хирургическите грабежи на Лешли изобщо не им въздействат? Единственият отговор за Прибрам изглежда е, че спомените не са разположени в точно определени мозъчни области, а по някакъв начин са разпилени или разпръснати из целия мозък. Проблемът е, че той не познава механизъм или процес, който може да обясни такова състояние на нещата.

Лешли е още по-малко убеден и по-късно пише: „Понякога чувствах, докато преглеждах данните за локализирането на следите на паметта, че логичният и неизбежен извод е: запаметяването и научаването на нещо изобщо са невъзможни. Но въпреки това, въпреки наличието на такива данни против него, научаването наистина понякога се осъществява."2 През 1948 г. Прибрам получава работа в Йейл и, преди да напусне, помага за подробното описване на монументалните тридесетгодишни изследвания на Лешли.

 Пробивът

В Йейл Прибрам продължава да обмисля идеята, че спомените са разпръснати навсякъде в мозъка, и колкото повече размишлява, толкова по-убеден става. В края на краищата, пациенти, на които са отстранени части от мозъка по медицински причини, никога не страдат от загуба на определени спомени. Отстраняването на голяма част от мозъка може да направи спомените по-смътни, но никой не излиза от хирургията със загуба на някаква избрана част от спомените си. По същия начин хора, получили травми по главата при автомобилни катастрофи или други инциденти, никога не забравят половината от семейството си или половината от романа, който са чели. Даже отстраняването на отрязъци от темпоралните лобове, областта от мозъка, която толкова се откроява при изследванията на Пенфийлд, не създава празноти в спомените на човека.

Мнението на Прибрам се затвърждава впоследствие от невъзможността той и други изследователи да повторят резултатите на Пенфийлд, когато стимулират мозъци на хора, които не са епилептици. Дори самият Пенфийлд не е в състояние да повтори резултатите си при такива пациенти.

Въпреки натрупващите се данни, че спомените са равномерно разпръснати, Прибрам все още недоумява как може мозъкът да извърши подобен подвиг, който изглежда направо магия. И тогава, в средата на 60-те години на XX в., той прочел в „Сайънтифик Америкън" поразила го като гръм статия, в която се описва първото конструиране на холограма. Не само идеята за холографията го поразява, но и това, че тя предлага решение на загадката, с която се е борил.

фиг. 1. Холограма се създава, когато излъчваната от единичен лазер светлина се раздели на два отделни лъча. Първият лъч се отразява от обекта, който трябва да бъде фотографиран, в случая ябълка. Тогава на втория лъч се позволява да се сблъска с отразената светлина от първия и появилата се в резултат на това интерференчна картина се записва на филм.

За да разберем защо Прибрам толкова се развълнува, е необходимо да научим малко повече за холограмите. Сред нещата, които правят холографията възможна, е явление, известно като интерференция. Интерференцията е структура на пресичане, която се получава, когато две или повече вълни, примерно водни, се пресрещат. Например, ако хвърлите камъче в езеро, то ще породи серия от концентрични вълни, които се разширяват. Ако хвърлите две камъчета в езерото, ще имате две серии вълни, които се разширяват и преминават една през друга. Сложното подреждане на гребени и падини на вълните, които се получават при такива сблъсъци, е известно като интерференчна картина.

Всеки вълноподобен феномен може да създаде интерференчна картина, включително светлина и радиовълни. Тъй като лазерната светлина е извънредно чиста, кохерентна форма на светлина, тя е особено добра за сътворяване на интерференчни картини. По същество тя предоставя съвършеното камъче и съвършеното езеро. Затова и холограмите, каквито ги знаем днес, станаха възможни след изобретяването на лазера.

Холограма се създава, когато излъчваната от единичен лазер светлина се раздели на два отделни лъча. Първият лъч се отразява от обекта, който трябва да бъде фотографиран. Тогава на втория лъч се позволява да се сблъска с отразената светлина от първия. Когато това стане, те създават интерференчна картина, която тогава се записва на фотоплака (вж. фиг.1).

За невъоръженото око образът върху филма като че ли няма нищо общо с фотографирания обект, фактически той дори малко прилича на концентричните кръгове, които се образуват, когато хвърлите шепа камъчета в езеро (вж. фиг. 2).

Но щом друг лазерен лъч (или в някои случаи просто ярък светлинен източник) мине през филма, триизмерният образ на оригинала отново се появява. Три-измерността на подобни образи често пъти е страхотно убедителна. Вие действително можете да обикаляте една холографска прожекция и да я разглеждате от различни ъгли, както бихте направили с реален обект. Ако се опитате да я докоснете обаче, ръката ви ще мине през нея и ще откриете, че там реално няма нищо (вж. фиг. 3).

фиг. 2. Парче холографски филм съдържа някакъв закодиран образ. За невъоръженото око образът върху филма не изглежда като фотографиран обект и е съставен от неравномерни вълнички, известни като интерференчни картини. Ако обаче филмът се освети от друг лазер, отново се появява триизмерен образ на оригинала.

Триизмерността не е единственият забележителен аспект на холограмите. Ако холографска фотоплака, която съдържа образа на ябълка, бъде разрязана наполовина и след това осветена с лазер, всяка половинка ще съдържа цялостния образ на ябълката! Дори ако половинките отново и отново се разделят, от всяко малко парченце от филма може да се възстанови образът на цяла ябълка (макар че образът ще става все по-неясен с намаляването на частите). За разлика от нормалните снимки, всеки малък фрагмент от холографския филм съдържа пълната информация, записана върху целия филм (вж. фиг. 4) *.

фигура 3. Триизмерността на една холограма е често пъти толкова страхотно убедителна, че можете действително да обикаляте около нея и да я разглеждате от различни ъгли. Но ако се приближите към нея и се опитате да я докоснете, вашата ръка ще мине през нея. [„Несресаната Селеста". Холографска стереограма от Питър Кло-диъс, 1978. фотограф - Брад Кантос, колекция на Музея на хологра-фията. Използвана с разрешение.]

Именно това е характерната черта, която предизвиква такава възбуда у Прибрам, тъй като тя най-накрая предлага начин за разбиране на това, как спомените могат да бъдат разпръснати, а не разположени на определено място в мозъка. Щом е възможно всяко парче от холографски филм да съдържа пълната информация, потребна за създаване на цялостен образ, тогава изглежда също толкова възможно всяка част от мозъка да съдържа информацията, необходима за възкресяване на цялостен спомен.

фиг. 4. За разлика от обикновената снимка, всяка част от холографската фотоплака съдържа цялата информация за цялото. Затова, ако една холографска плака се накъса на парчета, всяко от тях може да бъде използвано за възстановяване на целия образ.

И зрението е холографско

Споменът не е единственото нещо, което мозъкът може да обработи холографски. Друго откритие на Лешли е, че зрителните центрове на мозъка са също удивително устойчиви на хирургическо изрязване. Той открива, че дори след като се отстрани до 90% от зрителната кора (частта от мозъка, която възприема и тълкува това, което окото вижда) на плъх, животното все още може да изпълнява задачи, изискващи сложни зрителни умения. По същия начин проведено от Прибрам изследване разкрива, че до 98% от оптичните нерви на котка могат да бъдат прерязани, без сериозно да се накърни нейната способност да изпълнява сложни зрителни задачи3.

Това е все едно да вярваме, че публиката в някое кино може да се наслаждава на филма дори и след като 90% от филмовия екран липсва, а неговите експерименти отново са предизвикателство спрямо стандартното разбиране за принципите на работа на зрението. Според водещата тогава теория между образа, който вижда окото, и начина, по който той е представен в мозъка, има абсолютно (едно към едно) съответствие. С други думи, смята се, че когато гледаме квадрат, електрическата активност в нашата зрителна кора също приема формата на квадрат (вж. фиг. 5).

Въпреки че открития от типа на тези, направени от Лешли, като че ли слагат край на тази представа, Прибрам не е доволен. Докато е в Йейл, той замисля серия експерименти, за да разреши въпроса, и прекарва следващите седем години във внимателно измерване на електрическата активност в мозъците на маймуни, докато те изпълняват различни зрителни задачи. Той открива, че не само не съществува никакво съответствие едно към едно, но липсва дори забележим модел на последователността, в която електродите се възбуждат. Той пише за своите открития: „Тези експериментални резултати са несъвместими с възгледа, че един подобен на снимка образ се проектира върху повърхността на кората."4

фиг. 5. Теоретиците на зрението смятаха, че има съответствие едно към едно между образа, който окото вижда, и начинът, по който той е представен в мозъка. Прибрам открива, че това не е вярно.

Щом устойчивостта на зрителната кора към хирургическо изрязване показва, че подобно на паметта зрението също е разпръснато, и след като Прибрам се запознава с холографията, той започва да се пита дали и то не е холографско. Характерният за природата на холограмата принцип „цялото във всяка част" несъмнено изглежда обяснява как може да бъде отстранена толкова голяма част от зрителната кора, без това да повлияе на способността за изпълняване на зрителни задачи. Ако мозъкът обработва образите, като използва някакъв вид вътрешна холограма, дори едно малко парче от холограмата може все още да възстанови целостта на онова, което окото вижда. Това обяснява също липсата на каквото и да е абсолютно съответствие между външния свят и електрическата активност на мозъка. Освен това, ако мозъкът използва холографски принципи за обработване на зрителната информация, тогава не би имало по-голямо абсолютно съответствие между електрическата активност и вижданите образи отколкото това между безсмислената спирала от интерференчни картини върху една холографска фотоплака и образът, закодиран в нея.

Остава само въпросът какъв вълноподобен феномен би могъл да използва мозъкът, за да създава такива вътрешни холограми. Веднага щом си задава този въпрос, Прибрам се досеща за един възможен отговор. Известно е, че електрическите съобщения между нервните клетки на мозъка (невроните) не протичат самостоятелно. Подобно на малки дървета, невроните имат клончета, и когато дадено електрическо послание достигне края на едно от тези клончета, то го излъчва навън, както вълната в езеро. Тъй като невроните са много плътно натъпкани, тези разширяващи се електрически вълнички - също вълноподобен феномен - постоянно се наслагват една върху друга. Когато Прибрам си припомня това, той осъзнава, че те несъмнено създават едно почти безкрайно и калейдоскопично множество от интерференчни картини, а те на свой ред може би придават на мозъка неговите холографски свойства. „Холограмата си е била там през цялото време, предвид вълноподобната природа на свързването между мозъчните клетки -отбелязва Прибрам. - Просто ние не сме били наблюдателни и съобразителни, за да го разберем."5

 Други загадки,

изяснявани чрез

холографския

модел на мозъка

Прибрам публикува първата си статия за възможната холографска природа на мозъка през 1966 г. и продължава да разширява и усъвършенства своите идеи през следващите няколко години. Докато го прави и след като други изследователи се запознават с неговата теория, бързо става ясно, че разпръснатата природа на паметта и зрението не е единствената неврофизиологична загадка, която може да бъде обяснена чрез холографския модел.

Необятната човешка памет

Холографията обяснява също как нашите мозъци могат да съхраняват толкова много спомени върху такова малко пространство. Блестящият физик и математик от унгарски произход Джон фон Нойман веднъж пресмята, че в хода на един средно дълъг човешки живот мозъкът запаметява информация от порядъка на 2,8 х Ю20 (280 000 000 000 000 000 000) бита. Това е потресаващо количество информация и изследователите на мозъка отдавна се стараят да се доберат до механизъм, който да обяснява подобни огромни възможности.

Интересно е, че холограмите също притежават фантастичен капацитет за съхраняване на информация. Чрез променяне на ъгъла, от който двата лазера облъчват холографската плака, става възможно да се запишат множество различни образи върху една и съща повърхност. Всеки записан по такъв начин образ може да бъде възстановен просто като се освети фотоплаката с лазерен лъч под същия ъгъл, под който е бил записан от първоначалните два лъча. Като прилагат този метод, изследователите са изчислили, че на един квадратен инч (= 6,45 кв. см) филм може да се съхрани количеството информация, което се съдържа в петдесет Библии6!

Способността

За припомняне и забравяне

Холографски фотоплаки, които съдържат многобройни образи като описаните по-горе, предоставят също и начин за разбиране на нашата способност да си припомняме и да забравяме. Когато такава фотоплака се постави под лазерен лъч и се накланя назад-напред различните образи, които тя съдържа, се появяват и изчезват в един блестящ поток. Твърди се, че нашата способност да си припомняме е аналогична на осветяването с лазерен лъч върху подобно парче филм и извикването на определен образ. По същия начин, когато не сме в състояние да си припомним нещо, това може би е равносилно да насочваме различни лъчи към парче филм с много образи, но да не успяваме да намерим точния ъгъл, за да възкресим образа/спомена, който търсим.

Асоциативната памет

В романа на Пруст „На път към Суан" глътка чай и хапка от малък кейк във формата на раковина, известен като petite madeleine, карат по-вествователя да се окаже неочаквано потопен в спомени от своето минало. Отначало той е озадачен, но след това бавно, след много усилия от негова страна си припомня, че леля му често го е черпила с чай и същите мадлени, когато е бил малко момче и именно тази асоциация раздвижва неговата памет. Всички сме имали подобни преживявания - слаб мирис на приготвяна храна или бърз поглед към някакъв отдавна забравен обект ненадейно извикват някаква сцена от нашето минало.

Холографската идея предлага допълнителна аналогия за асоциативните нагласи на паметта. За илюстрация служи друг вид техника за холографско записване. Първо, светлината от единичен лазерен лъч отскача едновременно от- два обекта, да речем фотьойл и лула. На отразената от всеки обект светлина след това се дава възможност да се сблъска с другата и получената в резултат интерференчна картина се улавя върху филма. Впоследствие винаги, когато фотьойлът се осветява с лазерна светлина и светлината, отразена от него, мине през филма, ще се появява триизмерният образ на лулата. Обратно, винаги когато същото се прави с лулата, ще се появява холограма на фотьойла. Така че ако нашите мозъци функционират холографски, един подобен процес може да бъде отговорен за начина, по който определени обекти предизвикват точно определени, характерни спомени от миналото.

Способността за разпознаване на познати неща

На пръв поглед нашата способност да разпознаваме познати неща може да не изглежда чак толкова необичайна, но изследователите на мозъка отдавна са разбрали, че тя е твърде сложна. Например абсолютната убеденост, която изпитваме, когато зърнем познато лице сред множество от некол-костотин души, не е само субективна емоция, но изглежда се дължи на извънредно бърза и надеждна форма на обработка на информация в нашия мозък.

През 1970 г. физикът Питер ван Хирден публикува в английското списание „Нейчър" статия, в която изказва предположение, че един тип холография, известен като разпознаваща холография, ни дава начин за разбиране на тази способност *. При разпознаващата холография холографски образ на обект се записва по обичайния начин, с изключение на това, че лазерният лъч се отразява от специален вид огледало, наричано фокусиращо огледало, преди да му се даде възможност да докосне неекспонирания филм. Ако втори обект, подобен, но не идентичен с първия, бъде окъпан в лазерна светлина и тя се отрази от огледалото и попадне върху филма, след като той е проявен, върху него ще се появи ярко светлинно петно. Колкото по-ярко и по-ясно очертано е светлинното петно, толкова по-голяма е степента на сходство между първия и втория обект. Ако двата обекта са съвършено различни, то светлинно петно няма да се появи. Като се постави светлочувствителна фотоклетка зад холографския филм, устройството може да бъде използвано като механична система за разпознаване7.

Една подобна техника, известна като интерференчна холография, също може да обясни как ние разпознаваме и познатите, и непознатите черти на даден образ, като например лицето на човек, когото не сме виждали от много години. При тази техника един обект се разглежда през парче холографски филм, което съдържа неговия образ. Когато това се направи, всяка черта на обекта, която се е променила, откакто образът е бил първоначално записан, ще отразява светлината различно. Човек, гледащ през филма, незабавно ще осъзнае доколко обектът се е променил и до каква степен е останал същият. Техниката е толкова чувствителна, че даже натискът с пръст върху гранитен блок ще се открои незабавно, а на процеса са намерени практически приложения в индустрията за изпитване на материали8.

Фотографска памет

През 1972 г. двама изследователи на зрението от Харвард - Даниъл Полен и Майкъл Трактенбърг - изказват предположение, че холографската теория на мозъка може да обясни защо някои хора притежават фотографски спомени (известни също като ейдетически спомени). Обикновено на хората с фотографска памет са им достатъчни няколко мига, за да сканират сцената, която искат да запаметят. Когато искат да видят сцената отново, те „прожектират" неин умствен образ, като си затворят очите или като концентрират погледа си върху бяла стена или екран. При едно изследване на такъв човек - професор по история на изкуството в Харвард на име Елизабет - Полен и Трактенбърг откриват, че умствените образи, които тя проектира, са толкова реални, че когато чете образ на страница от Гьотевия „фауст" очите й се движат, като че ли тя чете реална страница. Като отбелязват, че образът, съхраняван върху холографска фотоплака става все по-мъгляв с намаляването на размера му, Полен и Трактенбърг твърдят, че може би такива хора имат по-ярки спомени, защото по някакъв начин те имат достъп до много големи области от холограмите на спомените си. И обратно, може би мнозина от нас имат по-малко ярки спомени, защото достъпът ни е ограничен до по-малки области от холограмите на спомените9.

Прехвърлянето

на придобити умения

Прибрам смята, че холографският модел хвърля светлина и върху нашата способност да прехвърляме придобити чрез обучение умения от една част на тялото към друга. Както си четете тази книга, спрете за момент и напишете малкото си име във въздуха с вашия ляв лакът. Навярно ще откриете, че е сравнително лесно да го сторите, а все пак по всяка вероятност то е нещо, което никога преди не сте правили. Тази способност може и да не ви изглежда удивителна, но за класическия възглед, според който различни области на мозъка (като например областта, контролираща движенията на лакътя) са „пряко свързани", или способни да изпълняват задачи само след обучение чрез повторение, посредством което да бъдат установени съответните нервни връзки между мозъчните клетки, това е нещо като загадка. Прибрам отбелязва, че проблемът става много по-податлив на решаване, ако мозъкът би бил в състояние да обърне всичките си спомени, включително спомените за придобитите чрез обучение способности, като например писането, в един език на интерфериращи вълнови форми. Подобен мозък би бил много по-гъвкав и би могъл да прехвърля съхранената в него информация със същата лекота, с която един изкусен пианист транспонира някоя песен от една музикална тоналност в друга.

Същата тази гъвкавост може да обясни способността ни да разпознаваме нечие познато лице, без значение от какъв ъгъл го виждаме. Освен това, щом мозъкът е запаметил едно лице (или някакъв друг обект или сцена) и го е преобразувал в език на вълнови форми, той може, в известен смисъл, да превърта тази вътрешна холограма от всички страни и да я изследва от каквато си иска перспектива.

Усещанията за илюзорен крайник и как създаваме „свят извън нас"

За повечето от нас е очевидно, че чувствата ни на любов, глад, гняв и т. н. са вътрешни реалности, а звукът на свирещ оркестър, топлината на слънцето, мирисът на изпичащ се хляб и т. н. са външни реалности. Не е толкова ясно обаче как нашите мозъци ни дават възможност да разграничаваме двата вида реалности. Прибрам например отбелязва, че когато погледнем някого, образът му в действителност е върху повърхността на нашата ретина. Но все пак ние не възприемаме този човек като съществуващ върху ретината. Ние го възприемаме като съществуващ в „света извън нас". По същия начин, когато си ударим пръст на крака, усещаме болката в него. Но реално тя не е там. В действителност болката е неврофизиологически процес, който протича някъде в мозъка ни. Как тогава нашият мозък е в състояние да предаде множеството неврофизиологични процеси, проявяващи се като наше преживяване, които са все вътрешни, и да ни подлъже да мислим, че едни са вътрешни, а други са разположени извън границите на нашето сиво вещество?

 Да създава илюзията, че нещата са разположени там, където не са, е най-типичният признак на една холограма. Както бе споменато, ако погледнете някоя холограма, тя като че ли има пространствена про-тяжност, но ако прекарате ръката си през нея, ще установите, че там няма нищо. Въпреки това, което ни казват сетивата ни, никакъв инструмент не ще улови присъствието на някаква ненормална енергия или вещество там, където холограмата изглежда да виси. Така е, защото холограмата е виртуален образ - образ, който изглежда разположен някъде, където не е, и пространствената му протяжност е не по-голяма от тази на триизмерния ви образ, който виждате, когато се погледнете в огледалото. Точно както този образ е разположен в живачната амалгама, нанесена върху задната повърхност на огледалото, така действителното местоположение на една холограма е винаги във фотографската емулсия върху повърхността на филма, на който е записана.

Допълнително доказателство, че мозъкът е в състояние да ни подлъже да мислим, че вътрешни процеси са разположени извън тялото, идва от физиоло-га Георг фон Бекеши, носител на Нобелова награда. В серия от експерименти, проведени в края на 60-те години на XX в., Бекеши поставя вибратори върху коленете на участниците в тях, като те са с превръзка на очите. След това променя честотата на вибриране на инструментите. Докато го прави, той открива, че може да накара подопитните да преживеят усещането, че източникът на вибрацията се прехвърля от едното коляно на другото. Ученият установява, че дори може да накара участниците в експеримента да усетят източника на вибрация в пространството между техните колене. Накратко, той показва, че хора имат способността да изпитват привидни усещания в места на пространството, където те нямат абсолютно никакви сетивни рецептори1".

Прибрам смята, че работата на Бекеши е съвместима с холографския възглед и хвърля допълнителна светлина върху това как интерефериращите вълнови фронтове - или както е при Бекеши, интерфериращи-те източници на физическа вибрация - дават възможност на мозъка да определи местонахождението на някои от своите преживявания извън физическите граници на тялото. Той смята, че този процес може да обясни и феномена „илюзорен крайник", или усещането, което имат хора, претърпели ампутация, че липсващият крак или ръка все още са на мястото си. Често те преживяват свръхестествено реалистични гърчове, болки и пробождания в тези илюзорни придатъци, но може би преживяваното е холографският спомен за крайника, който все още е записан в интерференчните картини в техните мозъци.

Експериментална

Подкрепа

За холографския мозък

За Прибрам повечето сходства между мозъка и холограмата будят интерес, но той знае, че неговата теория е без стойност, докато не бъде подкрепена от по-солидни доказателства. Един учен, който осигурява нови доказателства, е биологът Пол Пайч от Университета на Индиана. Любопитното е, че отначало Пайч упорито не вярва в теорията на Прибрам. Той е особено скептичен към твърдението му, че спомените нямат някакво определено място в мозъка.

 За да докаже, че Прибрам не е прав, Пайч разработва серия от експерименти, в които използва сала-мандри като подопитни животни. При предишни изследвания той е открил, че може да отстрани мозъка на саламандър, без да го убие, и въпреки че той остава вцепенен, докато мозъкът му липсва, неговото поведение напълно се нормализира, щом мозъкът му бъде възвърнат.

Пайч разсъждава по следния начин - ако поведението при хранене на един саламандър не е свързано с някакво специфично място в мозъка, то не би било от значение как е поставен мозъкът в главата му. Ако е от значение, тогава теорията на Прибрам би била опровергана. Затова той преобръща лявата и дясната полусфера на мозъка на саламандъра, но за негов ужас, щом той бъде възвърнат в този му вид, сала-мандърът бързо възобновява нормалното си хранене.

Той взема друг саламандър и му обръща мозъка наопаки (с главата надолу). Когато го поставя отново, нормалното хранене се възобновява. Чувствайки се все по-обезсърчен, той решава да предприеме по-драстични мерки. В серия от над 700 операции той реже на филийки, стръсква, разбърква, изважда и дори накълцва мозъците на своите нещастни подопитни, но винаги когато постави отново това, което е останало, тяхното поведение се нормализира11.

Тези и други открития превръщат Пайч в привърженик на теорията на Прибрам и привличат достатъчно внимание, поради което неговите изследвания стават обект на част от телевизионното предаване 60 минути. Той описва своите преживявания и дава подробен отчет за експериментите си в своята проникновена книга Разбърканият мозък.

 Математическият език на холограмата

Докато теориите, които дават възможност за разработването на холограмата, са формулирани за пръв път през 1947 г. от Денис Габор (който по-късно спечелва Нобелова награда за своите постижения), в края на 60-те и началото на 70-те години на XX в. теорията на Прибрам получава още по-убедителна експериментална подкрепа. Когато Габор формулира за пръв път идеята за холографията, той не е мислил за лазери. Целта му е да подобри електронния микроскоп, тогава примитивен и несъвършен уред. Неговият подход е математически, по-конкретно той използва дял от висшата математика, изнамерен от един французин на име Жан Б. Ж. Фурие през XVIII в.

Опростено казано, това, което разработва Фурие, е математически начин за превръщане на всеки модел, без значение колко сложен, в език на прости вълни. Той показва също как тези вълнови форми могат да бъдат обратно превърнати в първоначалния модел. С други думи, също както телевизионната камера превръща един образ в електромагнитни честоти, а телевизионен приемник превръща тези честоти обратно в първоначалния образ, Фурие показва как подобен процес може да бъде постигнат математически. Уравненията, които той разработва, за да превърне образи във вълнови форми и обратно, са известни като преобразувания на Фурие.

Преобразуванията на Фурие позволяват на Габор да обърне образ на даден обект в мъглявината на ин-терференчни структури върху холографска плака. Те му дават също възможност да изнамери начин за превръщане на тези интерференчни структури обратно в образ на първоначалния обект, фактически необикновеното цяло-във-всяка-част на холограмата е един от страничните продукти, които се получават, когато образ или модел се преведе на Фурие-езика на вълновите форми.

В края на 60-те и началото на 70-те години на XX в. различни учени установяват контакт с Прибрам и му разказват за открити от тях доказателства, че зрителната система работи като вид анализатор на честоти. Тъй като честотата е мярка за броя трептения, които претърпява една вълна за секунда, това убедително показва, че мозъкът може да функционира като холограма.

Но не е така до 1979 г., когато неврофизиолозите Ръсел и Карън Девалоа от Бъркли правят откритието, което решава въпроса. Изследване от 60-те години показва, че всяка мозъчна клетка в зрителната кора е приспособена да реагира на различен модел - едни мозъчни клетки се включват, когато окото вижда хоризонтална линия, други, когато окото вижда вертикална линия, и т. н. В резултат много изследователи стигат до заключението, че мозъкът приема входяща информация от тези високо специализирани клетки, наречени детектори на признаци, и по някакъв начин я съгласува (сглобява), за да ни снабди с нашите визуални възприятия на света.

Въпреки популярността на този възглед, Девалоа смятат, че това е вярно само отчасти. За да проверят своето предположение, те използват уравненията на Фурие за превръщане на десени с шотландско каре в прости вълнови форми. След това проверяват как мозъчните клетки в зрителната кора реагират на тези нови образи във вълнова форма. Това, което откриват, е, че мозъчните клетки не реагират на първоначалните модели, а на фурие-преобразуванията на моделите. Заключението може да бъде само едно. Мозъкът използва математиката на фурие - същата математика, която прилага и холографията, - за да преобразува зрителни образи във Фурие-езика на вълновите форми12.

Откритието на Девалоа впоследствие е потвърдено от редица други лаборатории в цял свят и макар да не дава абсолютно доказателство, че мозъкът е хо-лограма, то предоставя достатъчно доказателства, за да убеди Прибрам, че неговата теория е правилна. Подтикнат от идеята, че зрителната кора реагира не на модели, а на честоти на различни вълнови форми, той започва да преоценява ролята, която играят честотите при другите сетива.

Не му отнема много време да разбере, че важността на тази роля може би е недогледана от учените през XX в. Повече от век преди откритието на Девалоа немският физиолог и физик Херман фон Хелм-холц показва, че ухото е честотен анализатор. По-съвременни изследвания разкриват, че нашето обоняние се основа на т. нар. осмотични честоти. Работата на Бекеши ясно показва, че нашата кожа е чувствителна към честотите на вибриране, а той дори привежда някои данни, че вкусът може да включва честотен анализ. Любопитно е и друго - Бекеши разкрива, че математическите уравнения, които му дават възможност да предвиди как неговите подопитни ще реагират на различни честоти на вибриране, са също от фурие-вида.

Танцьорът

Като вълнова форма

Но може би най-изумителната находка на Прибрам е откритието на руския учен Николай Бернщайн, че дори нашите физически движения може би са закодирани в мозъците ни на един език от фурие-вълнови форми. През 30-те години на XX в. Бернщайн облича хора в черни трика и изрисува бели петна върху техните лакти, колене и други стави. След това ги разполага срещу черен фон и заснема с камера извършваните от тях различни физически дейности като танцуване, ходене, подскачане, коване и печатане на пишеща машина.

Когато проявява филма, върху него се появяват само белите петна, движещи се нагоре-надолу и от единия до другия край на екрана в различни сложни и плавни движения (виж. фиг. 6). За да изрази количествено своите открития, той анализира чрез математиката на Фурие различните линии, които чертаят белите петна и ги обръща в един език на вълнови форми. С изненада открива, че вълновите форми съдържат скрити модели, които му позволяват да предвиди следващото движение на участниците в експеримента с точност до 2,5 см.

 Фиг. 6. Руският изследовател Николай Бернщайн изрисува бели точки върху танцьори и ги заснема на черен фон как танцуват. Когато преобразува техните движения на езика на вълновите форми, той открива, че те могат да бъдат анализирани посредством математиката на Фурие, същата, която Габор използва, за да изнамери холограмата.

Когато Прибрам се натъква на работата на Берн-щайн, той незабавно оценява нейните последствия. Може би причината, поради която скрити модели излизат наяве след анализа, който извършва Бернщайн на движенията на участниците в експеримента чрез преобразуванията на фурие, е че именно по този начин движенията се съхраняват в мозъка. Това е една вълнуваща възможност, защото ако мозъкът анализира движенията, като ги разлага на техните честотни компоненти,, това обяснява бързината, с която ние се справяме с много сложни физически задачи. Например ние не се научаваме да караме велосипед чрез усърдно запаметяване на всеки малък детайл от процеса. Учим се, като схващаме цялото плавно движение. Трудно може да се обясни плавната цялост, характерна за начина, по който се учим на толкова много физически дейности, ако нашите мозъци съхраняват информацията бит по бит. Но тя става много по-лесна за разбиране, ако мозъкът ни анализира чрез преобразуванията на фурие подобни задачи и ги усвоява като едно цяло.

Реакцията

На научната общност

Въпреки наличието на подобни доказателства, холографският модел на Прибрам остава крайно дискусионен. Част от проблема е, че има множество популярни теории за това, как работи мозъкът, и доказателства в подкрепа на всички тях. Някои изследователи смятат, че разпръснатата природа на паметта може да бъде обяснена чрез отлива и прилива на различни мозъчни химически вещества. Други твърдят, че електрически колебания между големи групи неврони могат да обяснят паметта и ученето. Всяка школа има своите ревностни поддръжници и вероятно бихме могли да кажем със сигурност, че повечето учени все още не са убедени от аргументите на Прибрам. Например невропсихологът франк Ууд от медицинския институт „Боуман Грей" в Уинстън-Салем, щата Южна Каролина, смята, че „има ужасно малко експериментални открития, за които холографията е необходимото, или даже предпочитаното обяснение"13. Прибрам е озадачен от подобни изявления и възразява, като отбелязва, че в момента има книга под печат с над 500 отпратки за такива данни.

Други изследователи са съгласни с Прибрам. Д-р Лари Доси, бивш административен ръководител на болницата „Медикъл Сити" в Далас, признава, че теорията на Прибрам е предизвикателство за много отдавна установени схващания за мозъка, но отбелязва, че „мнозина специалисти по функциониране на мозъка са привлечени от идеята, ако не за друго, то заради крещящите несъответствия в сегашните ортодоксални възгледи"14.

Неврологът Ричард Рестак, автор на сериала Мозъкът по кабелната телевизия Пи Би Ес, споделя мнението на Доси. Според него въпреки поразителните доказателства, че човешки способности са холистич-но разпръснати в целия мозък, повечето изследователи продължават упорито да поддържат представа-та, че може да бъде установено мястото на дадена функция в мозъка по същия начин, по който градове могат да бъдат намерени върху карта. Рестак смята, че теориите, основани върху тази предпоставка, не само са „свръхопростяващи", но реално функционират като „концептуални усмирителни ризи", които не позволяват да се оцени истинската сложност на мозъка15. Той смята, че „холограмата е не само възможният, но в момента представлява може би най-добрият „модел" за функционирането на мозъка16.

Прибрам се среща с Бом

Що се отнася до Прибрам, през 70-те години са се натрупали достатъчно доказателства, за да го убедят, че неговата теория е правилна. Покрай това той е изпробвал идеите си в лабораторията и е открил, че единични неврони в двигателната кора реагират избирателно на ограничен по ширина сектор от честоти, откритие, което допълнително потвърждава неговите изводи. Въпросът, който започва да го безпокои, е: „Ако картината на реалността в нашите мозъци изобщо не е картина, а холограма, на какво е холограма тя?" Дилемата, поставяна от този въпрос, е аналогична на това да снимате с фотоапарат „Полароид" група хора, седящи около маса и, след като проявите снимката, да откриете, че вместо хора има само някакви мъгляви облаци на интерференч-ни картини, разположени около масата. И в двата случая е основателно да се попита: „Коя е истинската реалност - привидно обективният свят, преживяван от наблюдателя/фотографа или мъглявината от интерференчни структури, записани от камерата/мозъка?"

Прибрам разбира, че ако холографският модел на мозъка бъде доведен до неговия логически край, той отваря вратата за възможността обективната реалност - светът на чашките с кафе, планинските изгледи, брястовете и настолните лампи, - дори да не съществува или най-малкото да не съществува по начина, по който ние смятаме, че го прави. Възможно ли е, пита се той, да е вярно това, което мистиците твърдят от векове, че реалността е мая, илюзия, а това, което е извън нас, да е реално една безбрежна, резо-нираща симфония от вълнови форми, едно „царство на честотите", което се трансформира в света, какъвто го познаваме, само след като навлезе в нашите сетива?

Съзнавайки, че разрешението, което търси, може да лежи извън територията на неговата научна област, той се обръща за съвет към своя син физик. Той му препоръчва да се запознае с работата на друг физик на име Дейвид Бом. Когато Прибрам го прави, той целият се наелектризира. Защото не само намира отговора на своя въпрос, но и открива, че според Бом цялата вселена е холограма.

                                                            Глава втора

Космосът

КАТО ХОЛОГРАМА

Не можеш да не се изумиш от степента, в която [Бом] е способен да избяга от тесните калъпи на научната условност и да се изправи сам с една съвършено нова и буквално необятна идея, която притежава и вътрешна съгласуваност, и логическата сила да обясни твърде многообразни феномени на физическия опит от една напълно неочаквана гледна точка.

...Това е една теория, която е толкова интуитивно удовлетворяваща, щото много хора смятат, че ако вселената не е, каквато я описва Бом, то тя би трябвало да стане такава.

Джон П. Бригз и ф. Дейвид Пийт

Огледалната вселена

Пътят, който води Бом до убеждението, че вселената е структурирана като холограма, започва от самата граница на материята, в света на елементарните частици. Неговият интерес към науката и към начина, по който работят нещата, се появява рано. Като момче, израснало в Уилкис-Бар, щата Пенсилвания, той изобретява некапещ чайник и баща му, преуспяващ бизнесмен, го подтиква да се опита да извлече полза от идеята. Но след като научава, че първата стъпка в подобно начинание е да ходи от врата на врата по домовете, за да провери пазарния интерес към изобретението, интересът на Бом към бизнеса намалява1.

Не изчезва обаче интересът му към науката и неговата изумителна любознателност го кара да търси нови висоти за покоряване. Най-предизвикателната от тях той открива през 30-те години на XX в., когато постъпва в Пенсилвания Стейт Колидж, защото именно там за пръв път бива омаян от квантовата физика.

Не е трудно да разберем как се случва това. В сърцевината на атома физиците откриват скрита чудна нова земя и в нея неща, много по-удивителни от тези, с които се сблъскват Кортес или Марко Поло. Това, което прави този нов свят тъй интригуващ, е, че всичко в него изглежда толкова противоречащо на здравия разум. Той изглежда повече като земя, управлявана чрез магьосничество, отколкото като разширение на природния свят, една реалност от типа Алиса-в-страната-на-чудесата, в която тайнствени сили задават нормата и всичко логическо е преобърнато.

Едно от поразителните открития на квантовите физици е, че ако разбиваме материята на все по-малки и по-малки парченца, в крайна сметка ще стигнем точката, в която тези парченца - електрони, протони и т. н. - повече не притежават отличителните черти на обекти. Например мнозина от нас си представят електрона като някаква миниатюрна сфера или като сачма за въздушна пушка, която се движи в кръг с голяма скорост, но нищо не може да бъде по-далеч от истината. Макар че един електрон може понякога да се държи сякаш е компактна малка частица, физиците са открили, че той буквално не притежава измерение. За повечето от нас е трудно да си го представим, защото всичко на нашето равнище на съществуване притежава измерение. И все пак, ако се опитате да измерите ширината на един електрон, ще откриете, че това е невъзможна задача. Електронът просто не е обект от рода на тези, които ние познаваме.

Друго откритие на физиците е, че електронът може да се проявява или като частица, или като вълна. Ако изстреляте един електрон към екрана на изключен телевизор, когато той докосне фосфоресциращите химически вещества, които покриват стъклото, ще се появи миниатюрна светлинна точка. Единичната точка на въздействие, която оставя електронът върху екрана, ясно разкрива типичната за частица страна на тяхната природа.

Но това не е единствената форма, приемана от електрона. Той може да се разтвори в мъгляв облак енергия и да се държи като вълна, разпространяваща се в пространството. Когато един електрон се проявява като вълна, той може да върши неща, които никоя частица не може. Ако бъде изстрелян към бариера, в която са направени два процепа, той може да премине едновременно и през двата. Когато вълноподобни електрони се сблъскат, те дори създават интерференчни картини. Електронът, като някакъв герой от приказките, който непрекъснато си мени формата, може да се проявява или като частица, или като вълна.

Тази типична за хамелеона способност е обичайна за всички елементарни частици. Тя е присъща и на всички неща, за които някога се е мислело, че се проявяват изключително като вълни. Светлината, гама лъчите, радиовълните, рентгеновите лъчи - всички те могат да се променят от вълни в частици и обратно. Днес физиците смятат, че елементарните явления не следва да бъдат класифицирани като само вълни, или само частици, а като някаква отделна категория неща, които са винаги някак си и двете. Тези неща са наречени кванти, а физиците смятат, че те са основният материал, от който е направена вселената *.

Може би най-изумителното от всичко са наличните неопровержими доказателства, че единственото време, в което квантите се проявяват като частици, е когато ние ги наблюдаваме. Експерименталните открития показват, че когато примерно един електрон не е наблюдаван, той винаги е вълна, физиците са в състояние да стигнат до това заключение, тъй като са изнамерили хитроумни стратегии за проследяване как се държи един електрон, когато не е наблюдаван (трябва да се отбележи, че това е само една интерпретация на данните и не е заключението на всички физици - както ще видим, самият Бом предлага различно тълкуване).

Отново това изглежда повече като магия, отколкото като вида поведение, който ние сме свикнали да очакваме от природния свят. Да си представим, че имате топка за боулинг, която е топка само докато я гледате. Ако поръсите с талк цялата пътечка за боулинг и изтъркаляте такава „квантова" топка към кег-лите, тя ще трасира единична линия през талка, докато я наблюдавате. Но ако мигнете, докато тя се търкаля, ще откриете, че за секунда или две, в които не я гледате, топката за боулинг престава да трасира линия и вместо това оставя широк вълнов шлейф, подобно на вълнообразните ивици на пустинна змия, докато се движи на верев по пясъка (вж. фиг. 7).

Подобна ситуация е сравнима с тази, в която попадат квантовите физици, когато за пръв път откриват данни, че квантите се сливат в частици само когато са наблюдавани, физикът Ник Хърбърт, който подкрепя тази интерпретация, казва, че това понякога го кара да си представя, че зад гърба му светът е винаги „една напълно неопределена и непрестанно течаща квантова супа". Но винаги, когато се обърне и се опита да види супата, неговият поглед мигновено я замразява и тя се превръща в обикновена реалност. Той смята, че това ни прави малко като Мидас, легендарният цар, който никога не познал усещането при допир на коприна или от ласката на човешка длан, защото всичко, до което се докоснел, се превръщало в злато. „По същия начин хората никога не могат да изпитат истинската текстура на квантовата реалност - казва Хърбърт, - защото всичко, до което се докоснем, се превръща в материя."2

Бом

И взаимосвързаността

Един аспект на квантовата реалност, който Бом намира за особено интересен, е странното състояние на взаимосвързаност, което изглежда съществува между привидно несвързани субатом-ни събития. Също толкова озадачаващо е, че повечето физици се стремят да отдадат малко значение на този феномен. Всъщност толкова малко е направело в това отношение, че един от най-знаменитите примери за взаимосвързаност остава скрит в едно от основните допускания на квантовата физика много години, преди някой да го забележи.

 Това допускане е направено от един от основателите на квантовата физика - датският физик Нилс Бор. Той отбелязва, че ако елементарните частици се появяват само в присъствието на наблюдател, тогава е също толкова безсмислено да се говори за свойствата и характеристиките на частиците като налични, преди те да бъдат наблюдавани. Това е обезпокоително за мнозина физици, защото в по-голямата си част науката е основана върху разкриването на свойствата на явленията. Но ако актът на наблюдението действително помага да бъдат създадени такива свойства, какво означава това за бъдещето на науката?

фиг. 7. физиците откриват непреодолими доказателства, че единственото време, в което електрони и други „кванти" се проявяват като частици е, когато ние ги наблюдаваме. По всяко друго време те се държат като вълни. Това е толкова странно, колкото да притежавате топка за боулинг, която очертава единична линия върху полето, докато я наблюдавате, но оставя вълнова следа всеки път, когато премигнете.

 Сред обезпокоените от твърденията на Бор бил Айнщайн. Въпреки ролята, която играе в основаването на квантовата физика, той изобщо не е доволен от посоката, в която новооперената наука поема. За него заключението на Бор, че свойствата на една частица не съществуват, докато не бъдат наблюдавани, е особено осъдително, защото, когато то се съчетае с друга находка на квантовата физика, то води до извода, че елементарните частици са взаимосвързани по начин, който Айнщайн смята просто за невъзможен.

Тази находка е откритието, че субатомните процеси водят в резултат до създаването на двойка частици с еднакви или много сходни свойства. Да разгледаме един крайно нестабилен атом, когото физиците наричат позитроний. Атомът на позитрония се състои от един електрон и един позитрон (позитронът е електрон с положителен заряд). Тъй като позитронът е ан-тичастицата на електрона, в крайна сметка двете се взаимоунищожават (анихилират) и разпадат на два кванта светлина или „фотони", които се разлитат в противоположни посоки (способността да променя формата си от една частица в друга е още една способност на кванта). Съгласно квантовата физика няма значение колко далеч отлитат фотоните - когато бъдат измерени, винаги ще се открива, че те имат еднакви ъгли на поляризация. (Поляризация е пространствената ориентация на вълновия аспект на фотона при разлитането от източника.)

През 1935 г. Айнщайн и неговите колеги Борис По-долски и Натан Розен публикуват една знаменита днес статия, озаглавена „Може ли квантово-механичното описание на физическата реалност да бъде смятано за завършено?" В нея те обясняват защо съществуването на такива двойки частици доказва, че не е възможно Бор да бъде прав. Както те отбелязват, две такива частици, да речем излъчваните фотони при разрушаването на позитрония, могат да бъдат създадени и да им се позволи да отлетят на значително разстояние *. Тогава те могат да бъдат пресрещнати и техните ъгли на поляризация измерени. Ако поляризациите се измерят точно в един и същ момент и се открие, че те са идентични, както квантовата физика предсказва, и ако Бор е прав и свойства като поляризацията не възникват, докато не са наблюдавани или измервани, това показва, че по някакъв начин двата фотона трябва мигновено да обменят помежду си информация така, че да знаят кой е ъгълът на поляризация, за който да се уговорят. Проблемът е, че съгласно специалната теория на относителността на Айнщайн нищо не може да пътува по-бързо от скоростта на светлината, да не говорим да пътува мигновено, защото това е все едно да се разруши бариерата на времето и би отворило вратата за всякакви видове неприемливи парадокси. Айнщайн и неговите колеги са убедени, че няма „разумна дефиниция" на реалността, която би позволила съществуването на такава по-бърза-от-светлината взаимосвързаност, а следователно Бор не е прав3. Техният аргумент сега е известен като парадоксът на Айнщайн-Подолски-Розен, или, за краткост, АПР.

Аргументът на Айнщайн не смущава Бор. Той съвсем не смята, че някакъв вид комуникация със ско-рост-по-голяма-от-светлината би могла да се осъществи, но предлага друго обяснение. Ако елементарните частици не съществуват, докато не са наблюдавани, тогава за тях повече не може да се мисли като за независими „неща". Следователно Айнщайн основава своя аргумент върху грешка, когато разглежда двойките частици като отделни. Те са част от една невидима система и е безсмислено да мислим за тях по друг начин.

След известно време повечето физици вземат страната на Бор и се съгласяват, че неговата интерпретация е правилна. Един от допринеслите за триумфа на Бор фактори е, че квантовата физика се оказва толкова грандиозно успешна в предсказването на феномени, щото малцина физици са в състояние дори да разглеждат възможността за някаква нейна погреш-ност в едно или друго отношение. Освен това когато Айнщайн и неговите колеги изказват за пръв път своето предположение за двойките частици, технически и други причини не позволяват да бъде осъществен подобен експеримент. Така можем дори по-лесно да си го избием от ума. Любопитното е, че макар Бор да изработва своя аргумент, за да отрази атаката на Айнщайн срещу квантовата теория, както ще видим възгледът на Бор, че субатомните системи са неделими, има също толкова дълбоки неявни следствия за природата на реалността. По стечения на обстоятелствата тези скрити последствия също са пренебрегнати и още веднъж потенциалната значимост на взаимосвър-заността е потулена.

Живо море от електрони

През ранните години от развитието си като физик Бом също приема позицията на Бор, но остава озадачен от липсата на интерес у него и неговите последователи към взаимосвързаността. След като завършва Пенсилвания Стейт Колидж, той постъпва в Калифорнийския университет в Бъркли и преди да получи своя докторат през 1943 г. работи в лабораториите по радиация „Лоурънс" в Бъркли. Тук той се натъква на друг впечатляващ пример за квантова взаимосвързаност.

В лабораторията по радиация в Бъркли Бом започва изследване, което става негов епохален принос в изучаването на плазмата. Плазмата е газ с висока плътност на електрони и позитивни йони - атоми с положителен заряд. За негово удивление той открива, че когато електроните са в плазма, те престават да се държат като отделни частици и започват да се държат като че ли са част от по-голямо и взаимосвързано цяло. Макар техните индивидуални движения да изглеждат произволни, огромни количества електрони са в състояние да породят впечатлението, че са изненадващо добре организирани. Като някакво амебо-идно създание плазмата постоянно се възобновява и обгражда, изолира всички нечистотии върху една стена по същия начин, по който един биологичен организъм може да обвие чуждо тяло в киста4. Бом е толкова впечатлен от тези органични качества, щото по-късно отбелязва как често пъти е имал впечатлението, че електронното море е „живо"5.

През 1947 г. Бом приема асистентско място в Прин-стънския университет - един показател за това, колко високо е оценяван, и тук той продължава изследванията си от Бъркли с изучаване на електроните в метали. Отново открива, че привидно случайните движения на отделните електрони успяват да създадат високо организирани цялостни ефекти. Подобно на плазмите, които изучава в Бъркли, това вече не са ситуации, в които участват две частици, всяка от които се държи така, като че ли знае какво прави другата1, а цял океан частици, всяка от които се държи така, като че ли знае какво правят несметните трилиони други частици. Бом нарича подобни колективни движения на електрони плазмени, а откриването им утвърждава репутацията му на физик.

Разочарованието на Бом

Преценката за значимостта на вза-имосвързаността, както и нарастващата неудовлетвореност от някои други господстващи възгледи във физиката, карат Бом да се чувства все по-недоволен от дадената от Бор интерпретация на квантовата теория. След три години преподаване на предмета в Принстън той решава да подобри разбирането си, като напише учебник. Когато го завършва, открива, че все още не изпитва задоволство от твърденията на квантовата физика и изпраща копия до Бор и Айнщайн с молба да му съобщят мнението си. От Бор не получава отговор, но Айнщайн установява контакт с него и му казва, че тъй като и двамата са в Принстън, то трябва да се срещнат и да обсъдят книгата. По време на първия, както се оказва, от шестмесечна серия оживени разговори, Айнщайн ентусиазирано казва на Бом, че никога не е виждал по-ясно представяне на квантовата теория. Въпреки това той признава, че все още е напълно неудовлетворен от теорията, както и Бом.

По време на техните разговори двамата мъже откриват, че всеки от тях е възхитен от способността на теорията да предсказва явления. Това, което ги безпокои е, че тя не дава реален път за схващане на базисната структура на света. Бор и неговите последователи също твърдят, че квантовата теория е завършена и не е възможно да се стигне до някакво по-ясно разбиране на това, какво ще се случи в квантовата реалност. То е все едно да се каже, че няма по-дълбинна реалност отвъд субатомния пейзаж, никакви допълнителни отговори не могат да бъдат открити, което също дразни философската чувствителност на Бом и Айнщайн. В хода на техните срещи те обсъждат много други неща, но тези пунктове особено изпъкват в мислите на Бом. Вдъхновен от взаимодействията с Айнщайн, той приема валидността на неговите опасения за квантовата физика и решава, че би трябвало да има някакъв алтернативен възглед. Когато неговият учебник Квантова теория е публикуван през 1951 г., той е възторжено приветствай като класика, но класика за един предмет, на който Бом повече не е напълно предан. Неговият ум, винаги активен и всякога дирещ по-дълбоки обяснения, вече усилено търси по-добър начин за описване на реалността.

Нов вид поле и

куршумът, убил Линкълн

След разговорите си с Айнщайн Бом се опитва да намери приложима алтернатива на интерпретацията на Бор. Той започва чрез допускане, че частици като електроните наистина съществуват в отсъствието на наблюдатели. Приема също, че съществува една по-дълбока реалност зад неприкосновената стена на Бор, едно субквантово равнище, което все още очаква да бъде открито от науката. Като се опира на тези предпоставки той открива, че ако просто предположи съществуването на нов вид поле на това субквантово равнище, той би бил в състояние да обясни откритията на квантовата физика, както би могъл Бор. Бом нарича предполаганото от него ново поле квантовият потенциал и теоретизира, че подобно на гравитацията то обхваща целия космос. Обаче за разлика от гравитационните полета, магнитните полета и т. н., неговото въздействие не намалява с увеличаване на разстоянието. Неговите ефекти са фини, но той е еднакво мощен навсякъде. Бом публикува своята алтернативна интерпретация на квантовата теория през 1952 г.

Реакцията към неговия нов подход е главно негативна. Някои физици са толкова убедени, че подобни алтернативи са невъзможни, щото без колебание отхвърлят идеите му. Други предприемат страстни атаки срещу неговите разсъждения. В края на краищата всички подобни аргументи всъщност се основават предимно върху философски различия, но това няма значение. Гледището на Бор така се е окопало във физиката, че на алтернативата на Бом се гледа само като на ерес.

Въпреки остротата на тези атаки Бом остава непоколебим в убеждението си, че има нещо повече в реалността, отколкото допуска възгледът на Бор. Той също смята, че науката е твърде много ограничена в своето становище, когато тя оценява нови идеи като неговата собствена, и в издадената през 1957 г. книга, озаглавена Каузалност и случайност в модерната физика, ученият изследва няколко от философските предпоставки, отговорни за тази мисловна нагласа. Широко поддържано е допускането, че е възможно всяка единична теория, каквато е квантовата, да бъде цялостна и завършена. Бом критикува това допускане като отбелязва, че природата може би е безкрайна. Тъй като не би било възможно за която и да е теория да обясни напълно нещо, което е безкрайно, Бом смята, че откритото научно търсене може да върши по-добра работа, ако изследователите се въздържат да правят подобни допускания.

В книгата той твърди, че начинът, по който науката разглежда каузалността, е също прекалено ограничен. За много следствия се смята, че имат само една или няколко причини. Обаче Бом смята, че един резултат може да има неограничен брой причини. Например ако запитате някой какво е причинило смъртта на Абрахам Линкълн, той може да отговори, че това е куршумът от пистолета на Джон Уилкс Бут. Но един пълен списък на причините, които допринасят за смъртта на Линкълн, би трябвало да включва всички събития, които водят до усъвършенстването на пистолета, всички фактори, които карат Бут да иска да убие Линкълн, всичките стъпки в еволюцията на човешката раса, които дават възможност за развитието на ръка, способна да държи пистолет и т. н., и т. н. Бом признава, че в повечето случаи човек би могъл да пренебрегне безбрежната каскада от причини, които водят до даден резултат, но той все пак смята, че е важно за учените да помнят, че никое единично причинно-следствено отношение никога реално не е отделено от вселената като цяло.

Ако искате да знаете къде сте,

 попитайте нелокалните

По време на същия този период от живота му Бом продължава да усъвършенства своя алтернативен подход към квантовата физика. Когато се вглежда по-внимателно в смисъла на квантовия потенциал, открива, че той има редица черти, които предполагат едно още по-радикално отклонение от ортодоксалното мислене. Сред тях е значението на целостта. Класическата наука винаги разглежда състоянието на една система като цялост, която е просто резултатът от взаимодействието на нейните части. Обаче квантовият потенциал разпердушинва този възглед и посочва, че поведението на частите в действителност е организирано от цялото. Това не само придвижва една стъпка напред твърдението на Бор, че елементарните частици не са независими „неща", а част от една неделима система, но дори подсказва, че целостта е в някои отношения по-първичната реалност.

Това обяснява също как електроните в плазмите (и други специализирани състояния като например свръхпроводимостта) могат да се държат като взаимосвързани цялости. Както казва Бом, такива „електрони не се разсейват, защото, чрез действието на квантовия потенциал, цялата система преминава през едно съгласувано движение, което прилича повече на балетен танц, отколкото на движението на множество неорганизирани хора". Той отбелязва също, че „подобна квантова цялостност на дейността е по-близо до организираното единство при функционирането на частите на живо същество, отколкото до вида единство, който се постига чрез сглобяване на частите на машина"6.

Още по-удивителна черта на квантовия потенциал са неговите последици за природата на местонахождението. На равнището на нашия всекидневен живот нещата си имат много определени местонахождения, но дадената от Бом интерпретация на квантовата физика показва, че на субквантовото равнище, нивото, на което действа квантовият потенциал, местонахождението престава да съществува. Всички точки в пространството стават равни на всички други точки в пространството и е безсмислено да се говори, че нещо било отделено от друго нещо. физиците наричат това качество „нелокалност".

Нелокалният аспект на квантовия потенциал позволява на Бом да обясни връзката между двойките частици, без да нарушава забраната на специалната теория на относителността срещу възможността да се пътува по-бързо от скоростта на светлината. За да го илюстрира, той предлага следната аналогия. Представете си риба, плуваща в аквариум. Представете си също, че никога преди не сте виждали риба или аквариум и единственото ви знание за тях идва от две телевизионни камери, едната насочена към предната част на аквариума, а другата към страничната му част. Когато гледате в двата телевизионни монитора, погрешно можете да допуснете, че рибата върху екраните са две отделни неща. В крайна сметка, тъй като камерите са разположени от различни ъгли, всеки от образите ще бъде леко различен. Но когато продължите да наблюдавате, в края на краищата ще разберете, че има връзка между двете риби. Когато едната се завърти, другата прави леко различно, но съответстващо завъртане. Когато едната застане към лицевата част, другата застава към страничната и т. н. Ако не сте запознат напълно със ситуацията, можете погрешно да заключите, че рибите мигновено си обменят информация, но случаят не е такъв. Никакъв обмен на информация не се осъществява, защото на едно по-дълбоко равнище на реалността - реалността на аквариума - двете риби в действителност са една и съща риба. Точно това, казва Бом, се извършва между частици, като например два фотона, излъчени при разрушаване на един атом на позитрония (вж. фиг. 8).

Тъй като квантовият потенциал пронизва цялото пространство, всички частици са нелокално взаимосвързани. Все повече изображението на реалността, което разгръща Бом, не е картина, в която елементарните частици са отделени една от друга и се движат през празното пространство, но картина, в която всички неща са част от една неразпокъсана тъкан и са поставени в пространство, което е толкова реално и богато с процеси, колкото материята, която се движи през него.

фиг. 8. Бом смята, че елементарните частици са свързани по същия начин както образите на рибата върху двата телевизионни монитора. Макар частиците, примерно електрони, да изглеждат разделени една от друга, на едно по-дълбоко равнище на реалността - равнище, аналогично на аквариума - те в действителност са просто различни аспекти на едно по-дълбоко космическо единство.

 Идеите на Бом все още не са убедили повечето физици, но събуждат интереса на неколцина. Един от тях е Джон Стюърт Бел, физик-теоретик от ЦЕРН, център за ядрени изследвания за мирни цели, разположен близо до Женева в Швейцария. Подобно на Бом, Бел също не е удовлетворен от квантовата теория и смята, че трябва да има някаква алтернатива. Както той казва по-късно: „Тогава през 1952 г. аз видях статията на Бом. Идеята му бе да завърши квантовата механика като каже, че има няколко променливи в допълнение към тези, които всеки знае. Това ме впечатли твърде много."7

Бел разбира също, че теорията на Бом подразбира съществуването на нелокалността и се чуди дали има някакъв начин за експериментално потвърждаване на нейното съществуване. Въпросът се затаява някъде в ъгълчетата на ума му задълго, докато една от свободните му от лекции години не му предоставя свободата да съсредоточи цялото си внимание върху проблема. Тогава той бързо предлага едно елегантно математическо доказателство, което разкрива как може да бъде проведен подобен експеримент. Остава единствено проблемът, че потребното равнище на технологическа точност все още не е достигнато. За да се уверим, че частици като тези в АПР парадокса не използват някакви нормални средства за комуникация, основните действия по експеримента трябва да бъдат проведени в такъв безкрайно кратък миг, че дори да няма достатъчно време за лъч светлина да премине разстоянието, отделящо двете частици. Това означава, че използваните в експеримента уреди трябва да изпълнят всички необходими операции в рамките на няколко хиляди милионни части от секундата.

Влизане в холограмата

Към края на 50-те години Бом вече има проблеми с маккартизма и става учен стипендиант в Бристълския университет в Англия. Там, заедно с един млад студент на име Якир Ааронов, той открива друг важен пример за нелокална взаимосвър-заност. Бом и Ааронов откриват, че при подходящи обстоятелства един електрон е в състояние да „усеща" наличието на магнитно поле в област, в която вероятността да се открие друг електрон е нулева. Това явление сега е известно като ефектът на Ааронов-Бом, а когато двамата за пръв път публикуват своето откритие, мнозина физици не повярвали, че такъв ефект е възможен. Дори днес има достатъчен остатъчен скептицизъм, който, въпреки потвърждаването на ефекта в безброй експерименти, води от време на време до появата на статии, които все още като че ли твърдят, че такова нещо не съществува.

Както винаги, Бом стоически приема непрекъснато да изпълнява ролята на гласа в тълпата, който храбро забелязва, че царят е гол. В интервю, взето няколко години по-късно, той предлага едно просто обобщаване на философията, която стои в основата на неговата смелост: „В дългосрочен план е далеч по-опасно да оставаш верен на една илюзия, отколкото да погледнеш в лицето това, което реалният факт е."8 Въпреки всичко, ограниченият отклик на неговите идеи за целостта и нелокалността и неспособността му да намери продължение го карат да насочи вниманието си в други посоки. През 60-те години това го води към по-внимателно вглеждане в реда. Класическата наука обикновено разделя нещата на две категории: едни, чиито части са наредени в определен ред, и други, чиито части са в безпорядък или случайно имат някаква подредба. Снежинки, компютри и живи същества са все подредени. Картината, образувана от шепа разпилени зърна кафе на пода, отломките след една експлозия и серия числа, които излизат при завъртането на рулетка, са все безпорядъчни.

Когато Бом навлиза по-дълбоко в същината на проблема, той разбира също, че има различни степени на подреденост. Някои неща са по-подредени от други и това подсказва, че може би йерархиите на реда, които съществуват във вселената, нямат край. Оттам на Бом му хрумва идеята, че може би нещата, които ние възприемаме като безпорядъчни, изобщо не са такива. Може би техният ред е от толкова „безкрайно висока степен", че те само ни изглеждат произволни (любопитно е да се отбележи, че математиците не могат да докажат случайността и макар някои поредици от цифри да се категоризират като произволни, това са само образователни предположения).

Докато бива погълнат от тези мисли, Бом вижда по телевизионната програма на ББС един уред, който му помага да развие по-нататък идеята си. Уредът е специално проектиран буркан, в който е поместен голям въртящ се цилиндър. Тясното пространство между буркана и цилиндъра е изпълнено с глицерин - гъста, прозрачна течност, върху чиято повърхност неподвижно е застинала капка мастило. Интересът на Бом е привлечен от обстоятелството, че когато ръчката на цилиндъра се завърти, капката мастило се разпръсва в подобния на сироп глицерин и като че ли изчезва. Но щом ръчката се завърти в противоположната посока, бледата следа от мастилото бавно се сгъстява и отново образува една капчица (вж. фиг. 9).

Бом пише: „Бях много впечатлен от видяното и веднага оцених, че то е твърде важно по въпроса за реда, тъй като когато капката мастило се разстила, тя все пак съхранява един „скрит" (т. е. неявен) ред, който се разкрива, когато тя се възстанови. От друга страна, на нашия обичаен език ние казваме, че капката е в състояние на „безпорядък", когато тя се разпръсва сред глицерина. Това ме накара да видя, че тук трябва да бъдат въведени нови идеи за реда."9

Откритието силно развълнува Бом, защото му позволява да види по нов начин много от проблемите, над които е размишлявал. Скоро след като попада на уреда с мастило и глицерин, той се натъква на една още по-добра метафора за разбиране на реда, която не само му дава възможност да сближи и обедини всичките различни нишки на изминалите в размисъл години, но го прави с такава сила и обяснителна мощ, че изглежда почти като специално скроена за целта. Тази метафора е холограмата.

фиг. 9. Когато капка мастило се постави в буркан, пълен с глицерин, и един цилиндър в буркана се завърти, капката като че ли се разстила и изчезва. Но когато цилиндърът се завърти в противоположната страна, капката възвръща предишния си слят вид. Бом използва това явление като пример за това как редът може да бъде или проявен (експлицитен), или скрит (имплицитен).

Щом Бом започва да размишлява върху холограмата, той вижда, че тя също предоставя нов начин за разбиране на реда. Подобно на мастилената капка в нейното разпръснато състояние, интерференчната картина, записана върху холографска плака, също изглежда безпорядъчна за невъоръженото око. И двете притежават ред, който е скрит или забулен до голяма степен по същия начин, по който е забулен редът в плазмата в привидно произволното поведение на всеки от нейните електрони. Но това не е единственото прозрение, до което води холограмата.

Колкото повече Бом размишлява върху нея, толкова повече се убеждава, че вселената, действително използваща холографски принципи при нейните действия, сама е вид гигантска, разливаща се холограма, а това разбиране му позволява да кристализира всички свои разнообразни прозрения в едно всеобхватно и съгласувано цяло. Той публикува първите си статии по холографския възглед за вселената в началото на 70-те години, а в 1980 г. представя един отлежал дестилат на своите мисли в книга, озаглавена Целостта и имплицитният ред. В нея той не просто обединява безбройните си идеи, а ги преобразява в нов начин за виждане на реалността, който е колкото смайващ, толкова и радикален.

Забулени редове

и разбудени реалности

Едно от най-поразителните твърдения на Бом е, че осезаемата реалност на нашия всекидневен живот е в действителност вид илюзия, подобна на холографския образ. Под нея остава скрит един по-дълбок ред на съществуване, едно необятно и по-първично равнище на реалността, което поражда всичките обекти и явления на нашия физически свят по приблизително същия начин, по който дадена холографска плака поражда холограма. Бом нарича това по-дълбоко равнище на реалността имплицитен (което означава „загънат, загърнат, забулен, неявен, скрит") ред, а нашето равнище на съществуване обозначава като експлицитвн, или разгънат, разгърнат, разбулен, явен, открит ред.

Той използва тези термини, защото вижда проявлението на всички форми във вселената като резултатът от безбройни забулвания и разбулвания между тези два реда. Например Бом смята, че електронът не е нещо единично, а цялост, обгръщаща (забулваща) от край до край цялото пространство. Когато инструмент открие присъствието на единичен електрон, то е просто защото един аспект от целостта на електрона се е разбулил (подобно на начина, по който една мастилена капка се разбулва от глицерина) в това конкретно място. Когато изглежда, че един електрон се движи, това се дължи на една непрекъсната серия от подобни забулвания и разбулвания.

Казано по друг начин, електроните и всички частици не са по-постоянни или по-трайни, отколкото формата, която приема гейзер вода, когато избликва от извор. Те са поддържани от един постоянен приток от имплицитния ред и когато изглежда, че дадена частица е разрушена, тя всъщност не е изгубена. Просто се е забулила обратно в по-дълбокото ниво, от което е изникнала. Една холографска фотоплака и образът, който тя поражда, са пример за имплицитен (забулен, неявен) и експлицитен (разбулен, явен) ред. фотоплаката е неявен ред, тъй като закодираният в нейните интерференчни картини образ е скрита цялост, напълно забулваща цялото. Прожектираната от филма хо-лограма е явният ред, защото тя представя разбуле-ната и достъпна за възприятието версия на образа.

Постоянният и плавен обмен между двата реда обяснява как частици, като например електронът в атома на позитрония, могат да променят формата си от един вид частици на друг. Такива изменения могат да бъдат наблюдавани, когато една частица, да кажем електрон, се забулва обратно в неизявения ред, докато друга, фотон, се разбулва и заема нейното място. Според Бом и двата аспекта са винаги забулени в един квантов ансамбъл, но начинът, по който наблюдателят взаимодейства с ансамбъла определя кой аспект ще се разкрие и кой ще остане скрит. Сама по себе си ролята, която един наблюдател играе в определянето на формата на един квант, не изглежда по-мистериозна от факта, че начинът, по който даден ювелир обработва скъпоценен камък, определя кои от неговите фасети ще станат видими и кои не. Тъй като терминът холограма обикновено обозначава образ, който е статичен и не предава динамичната и винаги активна природа на неизброимите забулвания и разбулвания, които миг след миг създават нашата вселена, Бом предпочита да описва вселената не като холограма, а като „холодвижение".

Съществуването на по-дълбок и холографски организиран ред обяснява също защо реалността става нелокална на субквантовото равнище. Както видяхме, когато нещо е организирано холографски, всяко подобие на местоположение изчезва. Да кажем, че всяка част от една холографска плака съдържа цялата информация, притежавана от цялото, е в действителност друг начин да речем, че информацията е разпределена нелокално. Следователно, ако вселената е организирана съобразно холографски принципи, би следвало да се очаква, че тя също има нелокални свойства.

Неделимата цялостност

на всички неща

Най-слисващи са напълно развитите идеи на Бом за целостта. Тъй като всичко в космоса е направено от безшевната холографска тъкан на неявния ред, той смята за толкова безсмислено да се разглежда вселената като съставена от „части", колкото да се разглеждат различните гейзери в един извор като отделни от водата, от която те извират. Електронът не е „елементарна частица". Той е само име, дадено на определен аспект от холодвижението. Разделянето на реалността на части и наименуването им след това е винаги произволно, продукт на условност, тъй като елементарните частици (и всичко друго във вселената) не са по-отделени една от друга повече, отколкото различните шарки в един богато орнаментиран килим.

Предположението е проницателно и мъдро. В своята обща теория на относителността Айнщайн смайва света, когато казва, че пространство и време не са отделни неща, а са плавно свързани и част от едно по-голямо цяло, което той нарича времепространст-вен континиум. Бом придвижва тази идея гигантска крачка напред. Той казва, че всичко във вселената е част от един континиум. Въпреки привидната отде-леност на нещата на равнището на явния ред, всичко е едно безшевно продължение на нещо друго, а в края на краищата дори неявният и явният ред взаимно се преливат и сливат.

Нека за момент поразсъждаваме върху това. Погледнете ръката си. Сега погледнете светлината, идваща от лампата над вас. Отправете поглед и към кучето, излегнало се в краката ви. Вие сте не просто направени от едни и същи неща. Вие сте едно и също нещо. Едно нещо. Цяло, неразчупено. Едно огромно нещо, което разширява своите неизброими ръце и израстъци във всичките видими обекти, атоми, неспокойни океани и премигващи звезди в космоса.

Това не означава, предупреждава Бом, че вселената е една гигантска недиференцирана маса. Нещата могат да бъдат част от едно неделимо цяло и все пак да притежават свои собствени уникални качества. За да илюстрира мисълта си, той посочва малките вър-топчета и водовъртежи, които често се образуват в една река. На пръв поглед тези въртопчета изглеждат отделни и притежават много индивидуални характеристики като размер, скорост, посока на въртене и т. н. Но внимателното вглеждане разкрива, че е невъзможно да се определи къде завършва даден водовъртеж и къде започва реката. Следователно Бом не твърди, че разликите между „нещата" са без значение. Той просто иска да осъзнаваме непрекъснато, че да се подразделят различни аспекти на холодвижението на „неща" е винаги една абстракция, начин за създаване на тези аспекти, които изпъкват във възприятието ни поради нашия начин на мислене. В опит да поправи това вместо да нарича различните аспекти на холодвижението „неща", той предпочита да ги назовава „относително независими подцялости"10.

Всъщност Бом смята, че нашата почти универсална наклонност да фрагментираме света и да пренебрегваме динамичната взаимосвързаност на всички неща е отговорна за много от проблемите ни, не само в науката, но и в живота и в обществото ни. Например ние смятаме, че можем да извлечем ценни части от земята, без да засегнем цялото. Вярваме, че е възможно да лекуваме части от нашето тяло и да не се занимаваме с цялото. Убедени сме, че можем да се занимаваме с различни проблеми в нашето общество, каквито са примерно престъпленията, бедността и наркоманията, без да адресираме проблемите към обществото като цяло и т. н. В своите трудове Бом страстно отстоява, че нашият съвременен начин на разделяне на света на части не само не върши работа, но дори може да доведе до нашето изчезване.

 Съзнанието като по-фина форма на материята

В допълнение към обяснението защо квантовите физици намират толкова много примери за взаимосвързаност, когато проникват в дълбините на материята, холографската вселена на Бом изяснява много други загадки. Една от тях е въздействието, което изглежда има съзнанието върху субатомния свят. Както видяхме, Бом отхвърля идеята, че частиците не съществуват, докато не са наблюдавани. Но по принцип той няма нищо против да се опита да обедини съзнанието и физиката. Той просто смята, че повечето от физиците се залавят с него по погрешния начин, като отново се опитват да фрагментират реалността и да казват, че едно отделно нещо - съзнание, взаимодейства с друго отделно нещо - елементарна частица.

Тъй като всички подобни неща са аспекти на хо-лодвижението, той смята, че няма смисъл да се говори за съзнание и материя като взаимодействащи. В известен смисъл наблюдателят е наблюдаваното. Наблюдателят е също измерителното средство, експерименталните резултати, лабораторията и бризът, който подухва извън лабораторията. Всъщност Бом е на мнение, че съзнанието е по-фина форма на материя, а основата за каквото и да било отношение между двете не лежи в нашето равнище на реалност, а дълбоко в неизявения ред. Съзнанието е представено в различни степени на забулване и разбулване в цялата материя, което може би обяснява защо плазмите притежават някои черти на живи същества. По израза на Бом: „Способността на формата да бъде активна е най-характерната черта на ума, а при електрона ние вече имаме нещо, което е подобно на ум."11

 По същия начин той смята, че разделянето на вселената на живи и неживи неща е лишено от смисъл. Одушевената и неодушевената материя са неотделимо преплетени, а животът също е обгърнал от край до край целостта на вселената. Даже един камък е по някакъв начин жив, казва Бом, защото животът и ра-зумността са представени не само в цялата материя, но и в „енергията", „пространството", „тъканта на цялата вселена" и всичко друго, което ние абстрахираме от холодвижението и погрешно разглеждаме като отделно нещо.

Идеята, че съзнание и живот (и всъщност всички неща) са цялости, обгърнали от край до край вселената, има една също толкова смайваща разтърсваща страна. Точно както всяка част на една холограма съдържа образът на цялото, всяка част на вселената обгръща цялото. Това означава, че ако ние знаем какъв подход да изберем към нея, можем да открием галактиката Андромеда върху нокътя на палеца на лявата си ръка. Можем също да открием Клеопатра, когато среща за пръв път Цезар, защото по принцип цялото минало и неявните следствия за цялото бъдеще са също забулени във всяка малка част на пространството и времето. Всяка клетка в нашето тяло обгръща целия космос. Същото прави и всеки лист, всяка дъждовна капка и всяка прашинка, което изпълва с нов смисъл известното стихотворение на Уилям Блейк:

Да видиш свят в пясъчно зрънце

И рай в диво цвете,

Задръж безкрайността в дланта си

И вечността в час един.

Енергията на трилион атомни бомби във всеки кубичен сантиметър пространство

Ако нашата вселена е само бледа сянка на един по-дълбок ред, какво друго лежи скрито, забулено в основата и вътъка на нашата реалност? Бом има едно предположение. Според сегашните ни разбирания в областта на физиката всяка област от пространството е наводнена с различни видове полета, изградени от вълни с различни дължини. Всяка вълна винаги има поне известно количество енергия. Когато физиците изчисляват минималното количество енергия, което една вълна може да обладава, те откриват, че всеки кубичен сантиметър от празното пространство съдържа повече енергия, отколкото сумарната енергия на цялата материя в познатата вселена!

Някои физици отказват да приемат това изчисление на сериозно и смятат, че трябва да има някаква грешка. Бом е на мнение, че този безкраен океан от енергия наистина съществува и ни казва поне малко за необятната и скрита природа на неявния ред. Той смята, че повечето физици пренебрегват съществуването на този чудовищен океан от енергия, защото, подобно на рибата, която не усеща водата, в която плува, те са научени да се съсредоточават главно върху обектите, закрепени в океана - върху материята.

Възгледът на Бом, че пространството е толкова реално и богато с процеси, колкото материята, която се движи през него, достига пълна зрялост в идеите му за неизявеното море от енергия. Материята не съществува независимо от морето, от т. нар. празно прост-

 ранство. Тя е част от пространство. За да обясни какво разбира под това, Бом предлага следната аналогия: Един кристал, охладен до абсолютната нула, ще позволи на поток от електрони да премине през него, без да ги разсее. Ако температурата се повиши, различни цепнатини в кристала ще изгубят своята прозрачност, така да се каже, и ще започнат да разсейват електрони. От гледна точка на електрона такива процепи ще изглеждат като парчета „материя", плаващи в някакво море на празнотата, но всъщност не е така. Празнотата и парчетата материя не съществуват независимо едно от друго. И двете са част от една и съща тъкан, от по-дълбокия ред на кристала.

Бом смята, че същото е вярно и за нашето собствено равнище на съществуване. Пространството не е празно. То е пълно (пълнота, противоположна на вакуум) и е основата за съществуването на всичко, включително на нас самите. Вселената не е отделна от този космически океан от енергия, тя е вълничка върху неговата повърхност, относително малка „структура на възбуда" в средата на един невъобразимо необятен океан. „Тази структура на възбуда е относително автономна и поражда приблизително повтарящи се, стабилни и отделими проекции в един триизмерен експлицитен ред на проявеност", казва Бом12. С други думи, въпреки своята очевидна материалност и огромен размер, вселената не съществува в и за себе си, а е доведеното дете на нещо много по-необятно и по-неизразимо. Нещо повече, тя дори не е един по-важен, главен продукт на това по-необятно нещо, а само една преминаваща сянка, едно просто хлъцване в по-голямата схема на нещата.

Това безкрайно море от енергия не е всичко, което е загърнато в неявния ред. Тъй като неявният ред е основата, която поражда всичко в нашата вселена, той най-малкото съдържа всяка субатомна частица, коя-

 то е била или ще бъде; всяка конфигурация на материя, енергия, живот и съзнание, която е възможна, от квазарите до мозъка на Шекспир, от двойната спирала до силите, които управляват размерите и формите на галактиките. И дори това не е всичко, което той може да съдържа. Бом признава, че няма основание да смята, че неявният ред е краят на нещата. Може би съществуват други невъобразими редове отвъд него, безкрайни етапи на по-нататъшно развитие.

Експериментална подкрепа за

холографската вселена на Бом

Поредица възбуждащи интереса открития във физиката подсказват, че Бом може би е прав. Дори да пренебрегнем неизявеното море от енергия, пространството е изпълнено със светлина и други електромагнитни вълни, които постоянно се пресичат и интерферират помежду си. Както видяхме, всички частици са също и вълни. Това означава, че физическите обекти и всичко други неща, което ние възприемаме в реалността, са изградени от интерфериращи структури - факт, който има неоспорими холографски последствия.

Друга непреодолима част от доказателствата идва от едно скорошно експериментално откритие. През 70-те години наличната технология вече позволява да се проведе експеримента с двете частици, замислен от Бел, и мнозина изследователи опитват да решат задачата. Въпреки че откритията са обещаващи, никой не е в състояние да получи убедителни и окончателни резултати. Най-сетне през 1982 г. физиците Ален Аспе, Жан Далибар и Жерар Роже от Института по оптика при Парижкия университет успяват. Първо те създават серии от двойки фотони, като загряват калциеви атоми с лазери. След това позволяват на всеки фотон да отлети в противоположни направления през тръба с дължина 6,5 метра и да преминава през специални филтри, които го насочват към един от два възможни анализатора на поляризацията. 10 билионни части от секундата отнема на всеки филтър превключването от единия към другия анализатор, около 30 билионни части от секундата по-малко, отколкото отнема на светлината да пропътува целите 13 метра, отделящи всеки набор фотони. По този начин Аспе и неговите колеги са в състояние да изключат всяка възможност за комуникация между фотоните посредством някой от познатите физически процеси.

Аспе и неговият екип откриват, че, както предсказва квантовата теория, всеки фотон все пак е способен да съотнася (корелира) своя ъгъл на поляризация с този на неговия двойник. Това означава, че или Айн-щайновата забрана за комуникация със скорост по-голяма от тази на светлината бива нарушена, или двата фотона са нелокално свързани. Тъй като повечето физици се противопоставят на допускането за процеси със скорост по-голяма от тази на светлината, експериментът на Аспе обикновено се разглежда като действително доказателство, че връзката между двата фотона е нелокална. Освен това, както отбелязва физикът Пол Дейвис от университета на Нюкасъл на Тайн *, Англия, тъй като всички частици са постоянно взаимодействащи и отделящи се, „нелокалните аспекти на квантовите системи са следователно общо свойство на природата"13.

Откритията на Аспе не доказват, че моделът на вселената, предложен от Бом, е правилен, но те наистина му дават страхотна подкрепа. Всъщност, както отбелязахме, Бом не смята никоя теория за правилна в един абсолютен смисъл, включително своята собствена. Всички са само приближения до истината, крайни карти, които ние използваме, за да картографираме територия, която е и безкрайна, и неделима.Това не означава, че той смята своята теория за недоказуема. Той е уверен, че в някакъв бъдещ момент ще бъдат развити техники, които ще позволят да бъдат проверени неговите идеи (когато Бом е критикуван в този пункт, той отбелязва, че има редица теории във физиката, като например „суперструнната теория", които вероятно няма да е възможно да бъдат проверени в течение на няколко десетилетия).

Реакцията на общността на физиците

Повечето физици са скептично настроени към идеите на Бом. Например физикът от Йейл Лий Смолин просто не намира теорията на Бом за „много завладяваща, от гледна точка на физиката"14. Въпреки това, налице е един почти повсеместен респект към интелигентността на Бом. Мнението на физика от Бостънския университет Абнър Ши-мони е представително за този възглед. „Страхувам се, че не разбирам неговата теория. Тя несъмнено е една метафора и въпросът е как буквално да приемем метафората. Все пак той действително мисли много задълбочено по темата и аз мисля, че е направил огромна услуга, като е поставил тези въпроси на предната линия на физическото изследване, вместо да ги потули. Той е един смел, дързък и с богато въображение човек."15

Въпреки този скептицизъм, има и физици, които симпатизират на идеите на Бом, включително такива светила като Роджър Пенроуз от Оксфорд, създателят на модерната теория за черната дупка; Бернар д'Еспан от Парижкия университет, един от водещите световни авторитети по идейните основания на квантовата теория; Брайън Джоузефсън от Кеймбридж, носител на Нобелова награда за физика през 1973 г. Джоузефсън смята, че неявният ред на Бом може някой ден да доведе до включването на Бога или Духа в рамката на науката - идея, която Джоузефсън поддържа16.

Прибрам и Бом заедно

Разгледани заедно, теориите на Бом и Прибрам предоставят напълно нов начин за вглеждане в света: Нашите мозъци конструират математически обективната реалност чрез интерпретиране на честоти, които са в крайна сметка прожекции от друго измерение, от един по-дълбок ред на съществуване, който е отвъд пространството и времето: Мозъкът е холограма, забулена в една холографска вселена.

Този синтез кара Прибрам да осъзнае, че обективният свят не съществува, най-малкото не по начина, по който сме свикнали да вярваме. Това, което е „извън нас", е необятен океан от вълни и честоти, а реалността ни изглежда действителна само защото нашите мозъци са в състояние да възприемат тази холографска мъглявина и да я обърнат в пръчките, камъните и другите познати обекти, които изграждат нашия свят. Как мозъкът (който сам е изграден от честоти на материята) е в състояние да възприеме нещо толкова невеществено като мъглявината от честоти и да я превърне в нещо, което изглежда твърдо при допир? „Видът математически процеси, който Бекеши симулира с неговите вибратори, играе основна роля в начина, по който нашите мозъци конструират образа на един външен свят", казва Прибрам17. С други думи, гладкостта на едно парче фин порцелан и усещането на пясъка под краката ни при разходка по плажа са в действителност само разгърнати версии на синдрома на илюзорния крайник.

Според Прибрам това не означава, че няма порцеланови чашки и зрънца пясък извън нас. Това просто означава, че една порцеланова чашка има два различни аспекта на нейната реалност. Когато преминава през филтъра на лещите на нашия мозък, тя се проявява като чаша. Но ако можем да се отървем от нашите очни лещи, ние ще я преживеем като една ин-терференчна картина. Кой от тези аспекти е реален и кой - илюзия? „И двата са реални за мен - казва Прибрам - или, ако искате да го изрека, нито един от тях не е реален."18

Това положение на нещата не се ограничава само до порцелановите чашки. Ние също обладаваме два твърде различни аспекта на нашата реалност. Можем да разглеждаме себе си като физически тела, движещи се през пространството. Или можем да се разглеждаме като мъглявина от интерференчни структури, за-булили от край до край космическата холограма. Бом смята, че тази втора гледна точка може да бъде дори по-правилна, защото да мислим себе си като холографски ум/мозък, гледащ към една холографска вселена, е отново абстракция, опит за отделяне на две неща, които в крайна сметка не могат да бъдат отделени19.

Не се измъчвайте, ако това е трудно за схващане. Относително лесно е да разберем идеята на холизма в нещо, което е външно за нас, като ябълка в холограма. Това, което създава затруднения в случая е, че ние не гледаме холограмата. Ние сме част от холограмата.

Трудността е и друг показател за това, колко радикални са измененията, които Бом и Прибрам се опитват да внесат в нашия начин на мислене. Но това не е просто едно коренно преразглеждане. Твърдението на Прибрам, че нашите мозъци конструират обекти, бледнее пред друг от изводите на Бом: че ние дори конструираме пространството и времето20. Последствията от този възглед са само една от темите, които ще бъдат обсъдени, когато изследваме въздействието, което идеите на Бом и Прибрам имат върху работата на изследователи в други области.

                                                Част II

УМ  И  ТЯЛО

Ако се взрем внимателно в някое отделно човешко същество, ние незабавно ще забележим, че само по себе си то е уникална холограма - самостоятелна, самопораждаща и самопознаваща се. Все пак ако откъснем това същество от неговия планетарен контекст, бързо ще разберем, че човешката форма не се различава от една мандала или символична поема, защото вътре в нейната форма и енергиен поток съществува изчерпателна информация за различните физически, социални, психологически и еволюционни контексти, в рамките на които тя е създадена.

Д-р Кен Дайчтуалд

в Холографската парадигма

(под редакцията на Кен Уилбър)

Глава трета

Холографският

МОДЕЛ И ПСИХОЛОГИЯТА

Докато традиционният модел на психиатрията и психоанализата е строго персоналистичен и биографичен, модерното изследване на съзнанието прибавя нови равнища, области и измерения и показва човешката психика като същностно съизмерима с цялата вселена и с всичко съществуващо.

Станислав Гроф

Отвъд мозъка

Сред повлияните от холографския модел научни области е и психологията. Това не е изненадващо, защото, както отбелязва Бом, самото съзнание ни дава съвършен пример за това, което той разбира под неделимо и плавно движение. Приливът и отливът на нашето съзнание не е точно определим, но може да бъде разглеждан като една по-дълбока и по-фундаментална реалност, от която нашите мисли и идеи се разбулват. На свой ред, тези мисли и идеи не се различават от вълничките, въртопчетата и водовъртежите, които се образуват в някой поток и, подобно на водовъртежите в едно течение, някои могат да се повтарят и устояват по един повече или по-малко стабилен начин, докато други са мимолетни и изчезват почти толкова бързо, както се и появяват.

Холографската идея хвърля светлина и върху необяснимите връзки, които понякога се осъществяват между съзнанията на двама или повече души. Един от най-известните примери за такава връзка е въплътен в понятието колективно несъзнавано на швейцарския психолог Карл Юнг. Още в началото на своята кариера Юнг започва да се убеждава, че сънищата, изкуството, фантазиите и халюцинациите на неговите пациенти често съдържат символи и представи, които не могат да бъдат обяснени изцяло като продукти на развитието на болестта, отразено в медицинското им досие. Вместо това подобни символи много близко наподобяват образите и темите на големите световни митологии и религии. Юнг заключава, че митове, сънища, халюцинации и религиозни видения възникват от един и същи източник - колективното несъзнавано, споделяно от всички хора.

През 1906 г. Юнг има преживяване, което го води към този извод - то е свързано с халюцинацията на млад мъж, страдащ от параноидна шизофрения. Един ден, докато минава на визитация, Юнг намира младия мъж да стои до прозореца и да гледа втренчено слънцето. При това той си движи главата от едната страна към другата по странен начин. Когато Юнг го запитва какво прави, той обяснява, че гледа пениса на слънцето, а когато си движи главата от едната страна към другата, пенисът на слънцето се движи и кара вятъра да духа.

Тогава Юнг възприема твърдението на мъжа като продукт на халюцинация. Няколко години по-късно обаче той се натъква на писан преди 2000 години персийски религиозен текст, който променя мнението му. Текстът съдържа серия от ритуали и молитви (заклинания), предназначени да предизвикат видения. Описва се едно от виденията и се казва, че ако участникът гледа слънцето, той ще види една тръба, която виси от него, и когато тръбата се движи от едната страна към другата, това кара вятъра да духа. Тъй като обстоятелствата правят извънредно невероятно мъжът да е познавал текста, в който е описан ритуалът, Юнг стига до извода, че видението на мъжа е не просто продукт на неговото подсъзнание, а е избликнал от едно по-дълбоко равнище, от колективното несъзнавано на самата човешка раса. Юнг нарича тези образи архетипове и смята, че те са толкова древни, сякаш всеки от нас има памет на човек на възраст 2 милиона години, спотаена някъде в дълбините на нашите подсъзнания.

Макар понятието колективно несъзнавано на Юнг да оказва изключително въздействие върху психологията и днес се приема от несметен брой психолози и психиатри, нашето съвременно разбиране на вселената не ни дава механизъм за обяснение на неговото съществуване. Взаимосвързаността на всички неща, предсказвана от холографския модел, предлага обаче едно обяснение. Във вселена, в която всички неща са безкрайно взаимосвързани, всички съзнания са също взаимосвързани. Въпреки външния си облик, ние сме същества без граници. Или както казва Бом: „В дълбините си съзнанието на човечеството е едно."1

Ако всеки от нас има достъп до несъзнаваното познание на цялата човешка раса, защо тогава всички ние не сме ходещи енциклопедии? Психологът Робърт М. Андерсън-младши от Политехническия институт „Ринсилър" в Трой, щата Ню Йорк, смята, че е така, защото ние сме в състояние да проникнем само в тази информация в неявния ред, която е от пряко значе-, ние за нашата памет. Андерсън нарича този селективен процес персонален резонанс и като илюстрация посочва, че един вибриращ камертон ще резонира с (или ще предизвика вибрация в) друг камертон само ако вторият камертон има сходна структура, форма и размер. „Благодарение на персоналния резонанс, относително малко от почти безкрайното многообразие от „образи" в неизявената холографска структура на вселената са налични за индивидуалното персонално съзнание - казва Андерсън. - Затова, когато просветлени личности са надзъртали преди векове в това обединено съзнание, те не са написали теория на относителността, защото не са изучавали физика в контекст, подобен на този, в който я е изучавал Айнщайн."2

Сънищата

и холографската вселена

Друг учен, който смята, че неявният ред на Бом има приложение в психологията, е психиатърът Монтъгю Улман, основателят на лабораторията за изследване на сънищата в медицинския център „Маймонидес" в Бруклин, Ню Йорк и заслужил професор по клинична психиатрия в медицинския колеж „Алберт Айнщайн", също в Ню Йорк. Първоначалният интерес на Монтъгю към холографската идея води началото си също от неговото предположение, че всички хора са взаимосвързани в холографския ред. Интересът му е съвсем основателен. През 60-те и 70-те години той отговаря за множество ЕСФ експерименти, споменати в увода. Дори днес ЕСФ изследванията, провеждани в „Маймонидес", си остават едно от най-добрите емпирични доказателства, че, най-малкото в сънищата си, ние сме в състояние да общуваме помежду си по начини, които понастоящем не могат да бъдат обяснени.

 В типичен експеримент платен доброволец, който потвърждава, че не притежава никакви екстрасензор-ни способности, бил помолен да спи в стая на лабораторията, докато човек в друга стая се съсредоточава върху една произволно подбрана картина и се опитва да накара доброволеца да сънува образите, които тя съдържа. Понякога резултатите били неубедителни. Но друг път доброволците имат сънища, които са очевидно повлияни и от картините. Например, когато избраната картина е „Животни" на Тамайо, на която са изобразени две кучета, оголили зъби и виещи над три кокала, изследваната сънува, че тя е на банкет, където няма достатъчно месо и всеки внимателно наблюдава другия, докато лакомо яде отредената му порция.

В друг експеримент избраната картина е „Париж от прозореца" на Шагал, на която с ярки цветове е изрисуван мъж, гледащ през прозореца към силуета на Париж. Картината съдържа и няколко други необичайни черти, включително котка с човешко лице, няколко малки фигури на хора, носещи се във въздуха, и стол, покрит с цветя. В течение на няколко нощи изследваният сънува много пъти различни френски неща, френска архитектура, шапка на френски полицай и човек във френско официално облекло, гледащ към различните „нива" на едно френско село. Някои от образите в тези сънища изглежда съдържат и специфични отпратки към вибриращите цветове на картината и необичайните й черти, като например образа на рояк пчели, жужащ над цветя, и един ярко-цветен празник от типа на карнавала, в който хората носят костюми и маски3.

Макар Улман да смята, че подобни открития са доказателство за стоящото зад тях състояние на взаимосвързаност, за което говори Бом, той смята, че дори по-убедителен пример на холографска цялост може да бъде открита в друг аспект на сънуването. Това е способността на нашите двойници в съня да бъдат често далеч по-мъдри от нас, когато сме будни. Улман казва например, че в неговата психоаналитична практика се е случвало да има пациент, който изглежда съвършено непросветлен в будно състояние - подъл, егоистичен, арогантен, използвач и манипулатор; човек, който е фрагментирал и дехуманизирал всичките си междуличностни взаимоотношения. Обаче без значение колко духовно сляп може да бъде един човек или неспособен да признае своите собствени недостатъци, неизменно сънищата честно обрисуват неговите падения и съдържат метафори, които са като че ли предназначени да го подтикнат към състояние на по-голямо самоосъзнаване.

Нещо повече, подобни сънища не са единични случаи. В течение на своята практика Улман забелязва, че когато един от неговите пациенти не успява да разпознае или да приеме някаква истина за себе си, тази истина се появява отново и отново в сънищата му, в различни метафорични маски и свързана с различни преживявания от неговото минало, но винаги в очевиден опит да му предложи нови възможности да се примири с истината.

Тъй като човек може да пренебрегне съвета на своите сънища и да си живее така до сто години, Улман смята, че този процес на самосъветване е насочен към нещо повече от добруването на индивида. Той смята, че природата се грижи за оцеляването на видовете. Съгласен е с Бом за важността на целостта и смята, че сънищата са природният начин да се опитаме да се противопоставим на нашия непреодолим импулс да фрагментираме света. „Един индивид може да се откъсне от всичко, което е свързано с дух на сътрудничество, на любов, на осмисленост на живота, и все пак да оцелее, но народите не могат да си позволят този лукс. Ако не се научим как да преодоляваме всички начини, по които фрагментираме човешката раса, национално, религиозно, икономически и по всякакъв друг начин, ние ще продължаваме да се намираме в положение, в което можем случайно да унищожим цялата картина - казва Улман. - Единственият начин, по който можем да го направим, е да се взрем в начина, по който фрагментираме съществуването си като индивиди. Сънищата отразяват нашия индивидуален опит, но мисля, че е така, защото има по-голяма същностна необходимост да се запазят видовете, да се поддържа свързаността между тях."4

Какъв е източникът на безкрайния поток от мъдрост, който извира в нашите сънища? Улман твърди, че не знае, но изказва едно предположение. Предвид на това, че неявният ред е в известен смисъл някакъв безкраен информационен източник, може би той е източникът на този по-голям фонд от знания. Може би сънищата са мост между достъпните за възприятието и неявните редове и представляват „една естествена трансформация на неизявеното в проявено"5. Ако Улман е прав в предположението си, то преобръща традиционния психоаналитичен възглед за сънищата, защото вместо сънищата да съдържат нещо, което се издига в съзнанието от един първичен субстрат на личността, точно обратното би трябвало да е вярно.

Психозата и неявният ред

Улман смята, че някои аспекти на психозата също могат да бъдат обяснени чрез холографската идея. И Бом, и Прибрам отбелязват, че преживяванията, описани от мистиците през вековете -като усещане за космическо единство с вселената, чувство на единение с всичко живо и т. н. - са твърде много сходни с описанията на неявния ред. Те предполагат, че може би мистиците са в състояние по някакъв начин да надзъртат отвъд обичайната проявена реалност и да съзират нейните по-дълбоки, по-холографски качества. Улман смята, че болните от психоза също са в състояние да преживяват някои аспекти от холографското равнище на реалността. Но тъй като те не могат да подредят преживяванията си рационално, тези надзъртания са само трагични пародии на описаното от мистиците.

Шизофрениците например често описват необятни усещания на единство с вселената, но по магически, илюзорен начин. Те описват усещането за липса на граници между тях и другите, вярване, което ги кара да мислят, че техните мисли повече не са лични. Те смятат, че са способни да четат мислите на другите. И вместо да разглеждат хора, обекти и понятия като индивидуални неща, те често ги разглеждат като членове на все по-големи и по-големи подкласове, тенденция, която изглежда да е начин за изразяване на холографското качество на реалността, в която те се намират.

Улман смята, че шизофрениците се опитват да предадат своето усещане за неделима цялост по начина, по който те виждат пространството и времето. Изследванията показват, че шизофрениците често разглеждат обратното на някое отношение като тъждествено на отношението6. Например според начина на мислене на шизофрениците да кажеш, че „събитие А следва събитие Б" е същото като да кажеш, че „събитие Б следва събитие А". Представата, че едно събитие следва друго в някакъв вид времева последователност е безсмислено, защото всички точки на времето са разглеждани като еднакви. Същото важи и за пространствените отношения. Ако главата на човека е над раменете му, тогава неговите рамене са също над главата му. Подобно на образа върху холографска плака, нещата повече нямат точни местоположения и пространствените взаимоотношения губят значението си.

Улман смята, че определени аспекти на холографското мислене са още по-изразени при страдащите от манийно-депресивна психоза. Докато при шизофрениците има само полъх от холографския ред, манийно болният е дълбоко обвързан с него и се отъждествява с неговия безкраен потенциал. „Той не може да се справи с всички мисли и идеи, които нахлуват в него по такъв зашеметяващ начин - твърди Улман. - Той трябва да лъже, да се преструва и да изопачава тези мисли и идеи, които се отнасят до него, така, че да ги приспособи към своята разширяваща се перспектива. Крайният резултат, разбира се, е повече хаос и объркване, примесени със случайни изблици на творчество и успех във взаимната реалност."7 Манийно болният се депресира, след като се завърне от тази сюрреална отпуска и отново се сблъска със събитията на всекидневния живот.

Ако е истина, че всички ние се сблъскваме с аспекти на неявния ред, когато спим, защо тези сблъсъци нямат същия ефект върху нас, както става при болните от психоза? Една от причините, казва Улман, е, че ние оставяме уникалната и предизвикателна логика на съня зад себе си, когато бодърстваме. Поради своето състояние болният от психоза е принуден да се бори с него, докато едновременно се опитва да действа във всекидневната реалност. Улман теорети-зира също, че когато спим, повечето от нас имат природен защитен механизъм, който ни предпазва от влизане в контакт с част от неявния ред, по-голяма от тази, с която можем да се справим.

 Осъзнати сънища и паралелни вселени

През последните години психолозите все повече се интересуват от осъзнатите сънища - вид съновидения, в които сънуващият поддържа напълно будно съзнанието си и осъзнава, че спи. Освен фактора съзнателност, осъзнатите сънища са уникални и в няколко други отношения. За разлика от нормалните сънища, в които сънуващият е предимно пасивен участник, в един осъзнат сън сънуващият често е в състояние да контролира съня по различни начини - да обръща кошмарите в приятни преживявания, да променя обстановката на съня и/или да извиква определени хора или ситуации. Осъзнатите сънища са също много по-живи и заредени с жизненост от нормалните сънища. В един осъзнат сън мраморните подове изглеждат съвсем солидни и реални, а цветята яркоцветни и ароматни, всичко е вибриращо и странно наситено с енергия. Учените, които изследват осъзнатите сънища смята, че те могат да доведат до нови начини за стимулиране на личностното израстване, повишават самоувереността, увеличават психическото и физическото здраве и улесняват решаването на творчески проблеми8.

През 1987 г. на годишното събрание на Асоциацията за изследване на сънищата, проведено във град Вашингтон, физикът Фред Алън Улф направи изказване, в което твърдеше, че холографският модел може да помогне за обяснението на този необичаен феномен. Улф, който понякога сам има осъзнати сънища, отбелязва, че една холографска плака реално поражда два образа - виртуален, който изглежда разположен в пространството зад филма, и реален, който идва на фокус в пространството пред филма. Една разлика между двата е, че светлинните вълни, които образуват един виртуален образ, изглеждат така, сякаш се отделят от един видим фокус или източник. Както видяхме, това е илюзия, защото виртуалният образ на една холограма има протяжност в пространството не по-голяма от тази на образа в огледало. Но реалният образ на една холограма се образува от светлинните лъчи, които идват на фокус и това не е илюзия. Реалният образ наистина обладава протяжност в пространството. За съжаление, малко внимание се обръща на този реален образ в обичайните приложения на холографията, защото един образ, който идва на фокус в празното пространство, е невидим и може да бъде видян само когато през него минат прашинки или бива издухай дим.

Улф смята, че всички сънища са вътрешни холо-грами, а обичайните сънища са по-малко живи и ярки, защото те са виртуални образи. Той обаче смята, че мозъкът има и способността да поражда реални образи, а именно такъв е случаят, когато ние сънуваме осъзнато. Необичайната жизненост на осъзнатите сънища се дължи на факта, че вълните са събиращи се, а не отделящи се. Ако има „наблюдател", в който тези вълни се събират, той ще бъде потопен в сцената, а сцената, която идва на фокус, ще го „съдържа в себе си". По този начин преживяването на съня ще изглежда „осъзнато", отбелязва Улф9.

Подобно на Прибрам, Улф смята, че нашият ум създава илюзията на реалността „извън нас" чрез същия вид процеси, изучени от Бекеши. Той смята, че тези процеси са също това, което позволява на осъзнато сънуващия да създава субективни реалности, в които неща като мраморни подове и цветя са толкова осезаеми и реални като техните т. нар. обективни съответствия. Всъщност според него нашата способност да сънуваме осъзнато подсказва, че може би няма голяма разлика между света като цяло и света в главите ни. „Когато наблюдателят и наблюдаваното могат да се отделят и да се каже, че това е наблюдателят и това е наблюдаваното, което изглежда е ефектът при осъзнатите сънища, тогава аз мисля, че е съмнително дали (осъзнатите сънища) трябва да бъдат разглеждани като субективни", казва Улф10.

Улф предполага, че осъзнатите сънища (а може би всички сънища) са в действителност посещения в паралелни вселени. Те са само по-малки холограми в рамките на по-голямата и по-обхватна космическа хо-лограма. Той даже предполага, че способността за осъзнато сънуване е може би по-добре да бъде наречена осъзнаване на паралелна вселена. „Аз го наричам осъзнаване на паралелна вселена, защото смятам, че паралелни вселени възникват така, както другите образи в холограмата", заявява Улф11. Тази и други подобни идеи относно висшата природа на сънуването ще бъдат разгледани по-задълбочено малко по-късно.

На автостоп

в безкрайния тунел

Представата, че ние сме в състояние да се доберем до образи от колективното несъзнавано или даже да посещаваме паралелни сънувани вселени, бледнее пред изводите на друг изтъкнат изследовател, повлиян от холографския модел. Той се казва Станислав Гроф, ръководител на психиатричните изследвания в Мерилендския център за психиатрични изследвания и асистент по психиатрия в медицинския колеж на университета „Джон Хопкинс". След повече от тридесет години изследвания на необикновени състояния на съзнанието Гроф стига до извода, че пътищата за проучване, достъпни за нашите души посредством холографската взаимосвързаност, са повече от необятни. Те действително са безкрайни.

За пръв път Гроф се заинтересува от необикновени състояния на съзнанието през 50-те години, докато изследва клиничните приложения на халюциноге-на ЛСД в Психиатричния научен институт в родния му град Прага (Чехословакия). Целта на изследването му била да определи дали ЛСД има някакво терапевтично приложение. Когато Гроф започва работата си, мнозина учени смятат, че ЛСД-преживяването е само една стресова реакция, начин на реагиране на мозъка спрямо вредния химикал. Но когато Гроф изучава записите на преживяванията на пациентите, той не открива доказателство за някаква повтаряща се стресова реакция. Вместо това, налице е определена приемственост между сеансите на пациента. „Вместо да бъдат несвързани и произволни, съдържанието на преживяванията изглежда представя последователно разбулване на все по-дълбоки равнища на несъзнаваното", казва Гроф12. Това показва, че повтаряните ЛСД сеанси имат важни последици за практиката и теорията на психотерапията и дават на Гроф и неговите колеги стимула, от който те се нуждаят за продължаване на изследването. Резултатите са впечатляващи. Бързо става ясно, че серията от ЛСД-сеанси е в състояние да ускори психотерапевтичния процес и скъсява времето, необходимо за лечение на много болести. Травматизиращите спомени, които с години преследват пациентите, са изваждани наяве и подлагани на терапия, а понякога дори сериозни заболявания, от рода на шизофрения, са излекувани13. Но още по-изумителното е, че мнозина от пациентите бързо прескачат отвъд свързани с тяхното заболяване проблеми в области, които са неизследвани от западната психология.

Едно обичайно преживяване е възкресяването на усещанията в утробата. Отначало Гроф мисли, че това са само въображаеми преживявания, но тъй като данните продължават да се натрупват той разбира, че познанията за ембриологията, които се съдържат в описанията, често пъти далеч надвишават образованието на пациента в тази област. Пациентите точно описват определени характеристики на сърдечните тонове на тяхната майка, природата на акустичните явления в перитонеалната кухина, специфични подробности относно кръвообращението в плацентата и даже детайли за различните клетъчни и биохимични процеси, които се извършват. Те също описват важни мисли и чувства, които има тяхната майка по време на бременността, и събития от рода на физически травми, които тя е преживяла.

Винаги, когато е възможно, Гроф разследва тези твърдения и в определени случаи е в състояние да ги провери, като разпитва майката и други хора, които имат отношение. Психиатри, психолози и биолози, които преживяват пренатални спомени по време на своето участие в програмата (всички терапевти, които участват в изследването също трябва да преминат през няколко сеанса на ЛСД-психотерапия) изразяват сходно удивление от очевидната автентичност на преживяванията14.

Най-смущаващите сред всички били тези преживявания, в които съзнанието на пациентите изглежда се разширява отвъд обикновените граници на его-то и изследва това, което като че ли засяга други живи същества и дори други обекти. Например Гроф има една пациентка, която неочаквано се изпълва с убеждението, че е приела самоличността на едно женско праисторическо влечуго. Тя не само дава богато на детайли описание на това, което е усещала, докато е пребивавала в подобна форма, но отбелязва, че частта от анатомията на мъжкарите от този вид, която тя намира за най-сексуално възбуждаща, е зона от цветни люспи върху страничната част на главата им. Въпреки че жената не притежава предварително познание за такива неща, един разговор, който Гроф провежда по-късно със зоолог, потвърждава, че при определени видове влечуги оцветените области върху главата наистина играят важна роля като пускови механизми на сексуалното възбуждане.

Пациентите са в състояние да проникнат в съзнанието на техни сродници и предшественици. Една жена преживява това, което вероятно е изпитвала нейната майка на тригодишна възраст и точно описва събитие, което е изплашило и сполетяло майка й по това време. Жената дава и точно описание на къщата, в която майка й е живяла, както и на бялата прес-тилчица, която е носила - все детайли, които майката по-късно потвърждава и твърди, че никога не е говорила за това преди. Други пациенти дават също толкова точни описания на събития, които сполетяват техни предшественици, живели десетилетия и дори столетия по-рано.

Други преживявания включват в себе си достъп до расова и колективна памет. Хора от славянски произход имат преживяването като че ли участват в завоевателните походи на монголските орди на Чингис хан, танцуват в транс с бушмените от Калахари, биват подложени на ритуалите на инициация на австралийските аборигени и умират като жертви в жертвоприношения на ацтеките. И отново описанията често съдържат неизвестни исторически факти и степен на познания, която често изобщо не се връзва с образованието на пациента, с расата му и с предишни изложения по темата. Например един необразован пациент дава богато на подробности описание на техниките, използвани в египетската практика за балсамиране и мумифициране, включително формата и значението на различни амулети и саркофази, списък с материали, използвани за придаване на трайност на дрехата на мумията, размера и формата на превръзките на мумията и други езотерични страни на египетските погребални церемонии. Други лица се настройват на вълната на културите от Далечния Изток и не само дават впечатляващи описания на това, което изглежда да е японска, китайска или тибетска душа, но също разясняват различни даоистки или бу-дистки учения.

Всъщност изглежда, че няма никаква граница, отвъд която ЛСД-пациентите на Гроф да не могат да проникнат. Те като че ли са способни да узнаят какво е да е си някакво животно и дори растение от еволюционното родословие, да преживеят какво е да си кръвна клетка, атом, термоядрен процес в слънцето и даже съзнанието на целия космос. Нещо повече, те демонстрират способността да преминават отвъд пространство и време и понякога разказват свръхестествено точна ясновидска информация. В едно още по-странно разположение на духа те понякога се натъкват на нечовешки разум по време на своите интелектуални пътешествия, безплътни същества, духовни водачи от „по-висши планове на съзнанието" и други свръхчовешки същества.

Понякога участниците в експеримента пътешестват в области, които изглежда да са други вселени и други равнища на реалността. В един определено разстройващ сеанс млад мъж, страдащ от депресия, се озовава в нещо, което изглежда да е друго измерение. Той е обгърнат от страхотна бляскава светлина и въпреки че не може да види никого, усеща, че е заобиколен с множество безплътни същества. Изведнъж усеща нечие присъствие много близо до него и за негово удивление то започва да общува с него телепатичес-ки. То го моли да установи връзка с едно семейство в моравския град Кромериц и да им каже, че за техния син Ладислав се грижат добре и всичко е наред. След което му дава името на семейството, адреса и телефонния номер.

Информацията не говори нищо нито на Гроф, нито на младия мъж и изглежда абсолютно несвързана с проблемите на пациента и с неговото лечение. Все пак Гроф не може да си го избие от главата. „След известно колебание и със смесени чувства, най-накрая реших да направя това, което несъмнено щеше да ме превърне в мишена за шегите на моите колеги, ако те разберат - казва Гроф. - Аз отидох до телефона, набрах номера в Кломериц и попитах дали може да говоря с Ладислав. За мое изумление жената от другата страна на линията започна да плаче. Когато се поуспокои, тя ми каза с пресеклив глас: „Нашият син вече не е с нас; той си замина, ние го загубихме преди три седмици."15

През 60-те години Гроф получава работа в Центъра за психиатрични изследвания в Мериленд и се премества в САЩ. Центърът също извършва контролирани изследвания на психотерапевтични приложения на ЛСД и това позволява на Гроф да продължи своите изследвания. В допълнение към проучването на въздействията на повтарящи се ЛСД-сеанси върху хора с различни психични заболявания, центърът изследва и въздействията върху „нормални" доброволци - лекари, медицински сестри, художници, музиканти, философи, учени, свещеници и теолози. Все така Гроф открива същия вид феномени, които отново и отново се появяват. Почти изглежда като че ли ЛСД дава на човешкото съзнание достъп до своего рода безкрайна тунелна система, лабиринт от тунели и странични пътища, налични в потайните пространства на несъзнаваното, и която буквално свързва всичко във вселената с всичко останало.

След като лично ръководи над три хиляди ЛСД-сеанса (всеки от които трае поне пет часа) и изучава записите на повече от две хиляди сеанса, проведени от колеги, Гроф става непоколебимо убеден, че се случва нещо изключително. „След години на идейна борба и объркване, аз стигнах до извода, че данните от ЛСД-изследванията показват настоятелната необходимост от драстично преразглеждане на съществуващите парадигми на психологията, психиатрията, медицината и може би на науката изобщо - казва той. -Понастоящем за мен няма съмнение, че нашето съвременно разбиране на вселената, на природата на реалността и особено на човешките същества е повърхностно, неправилно и непълно."16

Гроф изковава термина трансперсонален, за да опише подобни явления, преживявания, в които съзнанието трансцендира обичайните граници на личността, а в края на 60-те години той се свързва с неколцина други професионалисти единомишленици, включително психологът и педагогът Абрахам Мас-лоу, за да основе нов клон на психологията, наречен трансперсонална психология.

Ако нашият съвременен възглед за реалността не може да обясни трансперсоналните събития, какво ново разбиране може да заеме неговото място? Гроф смята, че това е холографският модел. Както отбелязва той, същностните характеристики на трансперсоналните преживявания - чувството, че всички граници са илюзорни, липсата на разграничение между част и цяло и взаимосвързаността на всички неща - са все качества, за които се очаква да са налични в една холографска вселена. В допълнение той смята, че разбудената природа на пространството и времето в холографската област обяснява защо трансперсоналните преживявания не са обвързани с обичайните пространствени или времеви ограничения.

Гроф мисли, че почти безкрайната способност за съхраняване и обработване на информация, присъща на холограмата, обяснява и факта, че всички видения, фантазии и други „психически гещалти" съдържат огромно количество информация за личността на индивида. Един единствен образ, преживян по време на ЛСД-сеанса, може да съдържа информация за нагласата на човека към живота изобщо, за травма, която е преживял по време на детството си, за това, доколко се самоуважава той, какво мисли за родителите си и какво за своя брак - всичко това въплътено във всеобхватната метафора на сцената. Такива преживявания са холографски по друг начин, по това, че всяка малка част на сцената може да съдържа и цялостен комплекс информация. По такъв начин свободните асоциации и други аналитични техники, изпълнявани върху най-дребните детайли на сцената, могат да предизвикат допълнителен поток от данни за участващия в нея индивид.

Сложната съставна природа на архетиповите образи може да бъде моделирана посредством холографската идея. Както отбелязва Гроф, холографията прави възможно натрупването на поредица от експона-ции, примерно образите на всеки член от голямо семейство, върху една и съща плака. Когато се направи това, обработената част от плаката ще съдържа образа на индивид, който не е член на семейството, а е всеки един от тях едновременно. „Тези наистина сложни образи представят един изящен модел на определен вид трансперсонално преживяване, каквито са ар-хетипните образи на Космическия човек, Жена, Майка, Баща, Любовник, Трикстер, Глупак или Мъченик", казва Гроф17.

 Ако всяко експониране се прави под малко по-различен ъгъл, вместо да доведе до получаване на сложна картина, фотоплаката може да бъде използвана за създаване на серия от холографски образи, които сякаш се преливат. Гроф смята, че това илюстрира друг аспект на преживяването на видения, а именно тенденцията за разбулване на безброй образи в бърза последователност, всеки от които се появява и след това се разтваря в следващия сякаш чрез магия. Той мисли, че успехът на холографията в моделирането на толкова много различни аспекти на архетипното преживяване подсказва, че има дълбока връзка между холографските процеси и начина, по който се създават архетипите.

Гроф е убеден, че данните за скрит, холографски ред действително се разкриват всеки път, когато човек преживява някакво необичайно състояние на съзнанието:

Идеята на Бом за разбудения и забуления ред, както и че определени важни аспекти на реалността не са достъпни за преживяване и изследване при обикновени обстоятелства имат непосредствено значение за разбирането на необичайните състояния на съзнанието. Хора, които преживяват различни необичайни състояния на съзнанието, включително добре образовани и вещи учени от различни научни дисциплини, често съобщават, че те навлизат в скрити области на реалността, които изглежда са автентични и в някакъв смисъл са съдържащи се във всекидневната реалност и от по-висок порядък спрямо нея18.

Холотропната терапия

Може би най-значимото откритие на Гроф е, че едни и същи феномени, описани от хора, приели ЛСД, могат да бъдат преживяни и без прибягване до наркотици от какъвто и да е вид. За тази цел Гроф и съпругата му Кристина разработват проста, ненаркотична техника за предизвикване на тези хо-лотропни, или необичайни, състояния на съзнанието. Те определят холотропното състояние на съзнанието като състояние, в което е възможно навлизането в холографския лабиринт, свързващ всички аспекти на съществуването. Те са биологичната, психичната, расовата и духовната история на човека, миналото, настоящето и бъдещето на света, други равнища на реалността и всичките други опитности, вече обсъждани в контекста на ЛСД-преживяването.

Станислав и Кристина Гроф наричат своята техника холотропна терапия и използват бързо и контролирано дишане, емоционално наситена музика, масаж и физическа тренировка, за да предизвикат променящи се състояния на съзнанието. До днес хиляди хора са посетили техните курсове и описали преживявания, които са също толкова поразителни и емоционални дълбоки, колкото описаните от изследваните хора в предишната дейност на Гроф с прилагане на ЛСД. Гроф описва своята сегашна работа и представя подробен преглед на своите методи в книгата си Приключението да откриеш себе си.

Водовъртежите на мисълта и

множествените личности

Редица изследователи използват холографския мо-Дел, за да обяснят различни аспекти на самия мисловен процес. Например психиатърът Едгар А. Ливин-сън от Ню Йорк смята, че холограмата дава ценен модел за разбиране на внезапните и преобразяващи промени, които хората често преживяват по време на психотерапията. Той основава своето заключение върху факта, че такива промени настъпват независимо каква техника или психоаналитичен подход използва терапевтът. Следователно, смята той, всички психоаналитични подходи са чисто церемониални, а промяната се дължи изцяло на някакъв друг фактор.

Ливинсън смята, че този фактор е резонансът. Един терапевт винаги знае кога лечението върви добре, отбелязва той. Налице е силно чувство, че парчетата от един изплъзващ се модел се обединяват. Терапевтът не казва нищо ново на пациента, но вместо това изглежда се получава резониране с нещо, което пациентът вече подсъзнателно знае: „Като че ли един огромен, триизмерен, пространствено закодиран образ на преживяването на пациента се разгръща в хода на терапията, преминава през всеки аспект на неговия живот, на историята на заболяването му и на взаимодействието му с терапевта. В някаква точка се получава своего рода „претоварване" и всичко си идва на мястото."19

Ливинсън смята, че тези триизмерни изображения на преживяванията са холограми, заровени дълбоко в душата на пациента, а един резонанс на чувства между терапевта и пациента ги кара да изплуват в процес, подобен на начина, по който лазер с определена честота възсъздава образ, създаден посредством лазер със същата честота, от холограма с множествен образ. „Холографският модел предлага радикално нова парадигма, която може да ни предостави нов начин за възприемане и свързване на клиничните явления, за които винаги се е знаело, че са важни, но са били препращани към „изкуството" на психотерапията - казва Ливинсън. - Този модел предлага една възможна теоретическа матрица за промяна и практическа надежда за проясняване на психотерапевтична-та техника".20

Психиатърът Дейвид Шейнбърг, декан на докто-рантската психоаналитична програма в Института по психиатрия „Уилям Алънсън Уайт" в Ню Йорк, смята, че твърдението на Бом, че мислите са като водовъртежи в река, трябва да бъде възприето буквално и обяснява защо нашите мисловни нагласи и вярвания понякога се втвърдяват и стават неподатливи на промяна. Изследванията показват, че тези водовъртежи са често пъти удивително стабилни. Голямото червено петно на Юпитер, гигантски водовъртеж от газ с широчина над 40 000 километра, остава непокътнато, откакто за пръв път е открито преди повече от 300 години. Шейнбърг смята, че същата тази тенденция към стабилност кара определени водовъртежи на мисълта (нашите представи и мнения) понякога да се циментират в съзнанието ни.

Той смята, че действителната неизменност на някои водовъртежи е често пагубна за нашето израстване като човешки същества. Един особено мощен водовъртеж може да господства над нашето поведение и да накърнява способността ни да усвояваме нови идеи и информация. Той може да ни прави хора стандартни, повтарящи се, да създава блокирания в творческия поток на съзнанието ни, да не ни позволява да видим нашата собствена цялост и да ни кара да се чувстваме несвързани с човешкия род, откъснати от него. Шейнбърг смята, че тези водовъртежи могат дори да обяснят процеси от рода на надпреварата в ядреното въоръжаване: „Да погледнем на надпреварата в ядреното въоръжаване като на водовъртеж, възникващ от алчността на хора, които са изолирани в техните обособени личности и не чувстват връзката си с други човешки същества. Те изпитват една особена празнота и стават алчни за всичко, което може да ги изпълни. Следователно ядрените индустрии се развиват, защото те предоставят голямо количество пари и алчността е толкова нарастваща, че подобни хора не ги е грижа какво може да произлезе от техните действия."21

Подобно на Бом, Шейнбърг смята, че нашето съзнание непрестанно се разбулва от неявния ред, а когато допуснем постоянно да се формират едни и същи водовъртежи, смята той, ние издигаме бариера между нас и безкрайните положителни и обновяващи взаимодействия, които можем да осъществим с този безкраен извор на всичко съществуващо. За да добием смътна представа какво губим, той предлага да погледнем едно дете. Децата все още не са имали времето да формират водовъртежи, а това се отразява в открития и гъвкав начин, по който те взаимодействат със света. Според Шейнбърг искрящата жизненост на едно дете изразява самата същност на забулващо-раз-булващата природа на съзнанието, когато то не е възпирано и спъвано.

Ако искате да осъзнаете вашите собствени замръзнали мисловни водовъртежи, Шейнбърг ви препоръчва да обърнете специално внимание на начина, по който се държите при разговор. Когато хора с втвърдени и непроменливи вярвания говорят с други, те се опитват да оправдаят своята самоличност, като демонстрират привързаност към своите мнения и стремеж да ги отстояват. Техните съждения рядко се променят под въздействие на някаква нова информация, на която те попадат, и с цялото си поведение те показват, че малко ги интересува дали в разговора ще се осъществи някакво реално взаимодействие. Човек, който е открит към бликащата природа на съзнанието, е по-склонен да види замразеното състояние на взаимоотношенията, налагано от такива мисловни водовъртежи. Такива хора поемат риска да участват в динамичното взаимодействие при разговора, а не да застават в статичната позиция на безкрайно каканижене на едни и същи свои мнения. „Човешкият отклик и из-говарянето на този отклик, обратната връзка с реакциите към такъв отклик и проясняването на отношенията между различни реакции са начинът, по който хората участват в потока на неявния ред" - казва Шейнбърг22.

Друг психически феномен, който носи няколко белега на неизявеното, е разстройството на множествената личност или РМЛ. РМЛ е чудат синдром, при който две или повече различни личности обитават едно тяло. Жертвите на това разстройство, или „мно-жествениците", често не осъзнават състоянието си. Те не разбират, че контролът над тяхното тяло се движи напред-назад между различни личности и вместо това смятат, че страдат от някакъв вид амнезия, объркване или краткотрайни загуби на съзнание. Повечето множественици имат между осем и тринадесет личности, макар че така наречените супермножественици могат да имат повече от сто подличности.

Една от най-красноречивите статистики относно множествениците е, че 97 процента от тях са преживели тежка травма в детството си, често под формата на чудовищна психологическа, физическа и сексуална злоупотреба. Това води много изследователи до извода, че превръщането в множественик е начинът, по който психиката се справя с извънредна и съкрушителна за душата болка. Като се разделя на две или повече личности, душата е в състояние да раздели и разпредели болката по някакъв начин, а няколкото личности носят това, което би се оказало твърде трудно за издържане от само една личност.

В този смисъл превръщането в множественик е може би крайният пример на това, което Бом разбира под фрагментация (раздробяване). Интересно е да се отбележи, че когато душата се самораздробява, тя не става съвкупност от счупени и нащърбени глинени късчета, но съвкупност от по-малки цялости, завършени и самоподдържащи се, с техни собствени черти, мотиви и желания. Въпреки че тези цялости не са идентични копия на оригиналната личност, те са свързани с динамиката на автентичната, оригиналната личност, а това само по себе си показва, че е включен някакъв вид холографски процес.

Твърдението на Бом, че раздробяването винаги в крайна сметка се оказва разрушително, е също очевидно при синдрома. Макар превръщането в множест-веник да позволява на човека да преживее едно иначе непоносимо детство, то носи със себе си куп неприятни странични ефекти. Сред тях са депресия, тревожност и пристъпи на паника, фобии, сърдечни и дихателни проблеми, необяснимо гадене, мигреноподоб-ни болки, склонност към самоосакатяване и много други физически и умствени разстройства. Поразително, но точно като по часовник повечето множестве-ници получават диагнозата си, когато са на между 28 и 35-годишна възраст, едно „съвпадение", което показва, че някаква вътрешна алармена система може би зазвънява на тази възраст, предупреждавайки ги, че е наложително да им бъде сложена диагноза и по такъв начин да получат помощта, от която се нуждаят. Тази идея изглежда възниква от факта, че мно-жествениците, които достигат 40 години, преди да им се постави диагноза, често съобщават за усещането си, че ако скоро не потърсят помощ, всякакъв шанс за оздравяване ще бъде изгубен23. Въпреки временните предимства, които измъчената психика е получила от раздробяването, ясно е, че умственото и физическото добруване и може би дори оцеляване все пак зависи от целостта.

 Друг необичаен признак на РМЛ е, че всяка от личностите на множественика притежава различна структура на мозъчните вълни. Това е удивително, защото както психиатърът от Националния здравен институт франк Пътнам, който е изследвал този феномен, отбелязва, нормално структурата на мозъчните вълни на човека не се променя дори в извънредно емоционални състояния. Картината на мозъчните вълни не е единственото нещо, което варира от личност до личност. Картината на кръвообращението, мускулният тонус, пулсът, позата и даже алергиите могат да се променят, когато един множественик преминава от една личност в следващата.

Тъй като картината на мозъчните вълни не е свързана с отделен неврон или с група неврони, а е общо качество на мозъка, това подсказва, че някакъв вид холографски процес също може да е замесен. Точно както една холограма с множествен образ може да съхранява и проектира десетки цели сцени, може би мозъчната холограма може да складира и да поражда подобно множество от цели личности. С други думи, може би това, което ние наричаме „Аз", е също холограма, а когато мозъкът на един множественик превключва от един холографски „Аз" към следващия, тези подобни на смяната на диапозитиви в диапроек-тор движения напред-назад се отразяват в общите промени, които стават в мозъчно-вълновата дейност, както и в тялото изобщо (вж. фиг. 10). физиологически-те промени, които се извършват, когато един множественик превключи от една личност на друга, също имат съществени последствия за отношението между ум и здраве и ще бъдат обсъдени по-подробно в следващата глава.

Цепнатина в тъканта

на реалността

Друг голям принос на Юнг е определянето на понятието синхроничност. Както споменах в увода, синхроничностите са съвпадения, които са така необичайни и толкова значими, че едва ли могат да бъдат приписани на случайността. Всеки от нас е преживял синхроничност в някакъв момент от своя живот, например когато научим странна нова дума и след това я чуваме по новините няколко часа по-късно или когато размишляваме по някаква тъмна и неясна тема и след това забележим други хора да говорят по нея.

Преди няколко години аз преживях серия синхро-ничности, в които участваше шоуменът Бъфало Бил. Веднъж, докато правех лека тренировка сутринта, преди да започна да пиша, включих телевизора. През тази януарска утрин на 1983 г. аз правех лицеви опори, докато по телевизията вървеше някаква игра и аз неочаквано извиках името „Бъфало Бил!". Отначало бях озадачен от моя изблик, но след това осъзнах, че водещият на играта е задал въпроса „Под какво друго име е известен Уилям Фредерик Коди?" Въпреки че не бях обърнал съзнателно внимание на шоуто, по някаква причина моето подсъзнание бе насочил всичките си усилия към въпроса и бе му отговорило. Тогава аз не мислих много върху случилото се и продължих с работата си през деня. Няколко часа по-късно един приятел ми телефонира и ме попита дали мога да реша един приятелски спор относно някаква дреболия от театралната сфера. Аз предложих да опитам, след което последва въпросът: „Вярно ли е, че предсмъртните думи на Джон Баримор са били „Не сте ли незаконен син на Бъфало Бил?" Помислих си, че тази втора среща с Бъфало Бил е странна, но все пак я отбелязах като съвпадение, докато по-късно този ден не пристигна по пощата последният брой на списание „Смитсониън" и аз не го отворих. Една от водещите статии беше озаглавена „Последният от големите скаути се завърна". Тя беше за... познахте: Бъфало Бил (между другото аз не бях в състояние да отговоря на дребния въпрос на моя приятел и все още нямах представа дали тези са били предсмъртните думи на Баримор или не).

фиг. 10 Картини на мозъчните вълни на четири подличности на един човек, страдащ от разстройство на множествената личност. Възможно ли е мозъкът да използва холографски принципи, за да складира огромното количество информация, необходима за при-ютяването на дузини и дори стотици личности в едно-единствено тяло? (Прерисувано от автора от оригинала в една статия от Бенет Дж. Браун в „Америкън Джърнъл ъф Клиникъл Хипноузис" (American Journal of Clinil Hypnosis).

Колкото и невероятно да беше това преживяване, единственото нещо, което изглежда смислено в него беше неговата невероятна природа. Има обаче и друг вид синхроничност, която е забележителна не само поради нейната невероятност, но и заради очевидната връзка на събитията, които протичат дълбоко в човешката психика. Класическият пример е историята със скарабея на Юнг. Юнг лекува една жена, чийто твърдо рационален подход към живота я затруднява да извлече полза от лечението. След поредица обезсърчаващи сеанси жената разказва на Юнг сън, в който участва един бръмбар скарабей. Юнг знае, че в египетската митология скарабеят символизира прераждане и се учудва дали подсъзнанието на жената не показва символически, че тя претърпява някакъв вид психологическо прераждане. В момента, в който й разказва това, нещо почуква по прозореца и той вдига очи, за да види един златистозелен скарабей от другата страна на стъклото (това е единственият случай, когато скарабей се появява на прозореца на Юнг). Той отваря прозореца и пуска скарабея да лети из стаята, когато представя своята интерпретация на съня. Жената била толкова слисана, че смекчава своята рационалност и от този момент нейната отзивчивост към лечението се подобрява.

Юнг се натъква на много такива значими съвпадения по време на своята психотерапевтична работа и отбелязва, че те почти винаги съпровождат периоди на емоционална интензивност и трансформация: фундаментални промени във вярата, неочаквани и нови прозрения, смърт, раждане, дори професионални промени. Той забелязва, че те достигат върха си, когато новото разбиране или прозрение се появи на повърхността на съзнанието на пациента. Когато новите идеи стават по-широко известни, други терапевти започват да описват своите собствени преживявания със синхроничността.

Например работещият в Цюрих психиатър Карл Алфред Майер, който от дълго време си сътрудничи с Юнг, разказва за една дългогодишна синхроничност. Американка, страдаща от сериозна депресия, изминава целия път от Учън в Китай, за да бъде лекувана от Майер. Жената била хирург и оглавявала мисионерска болница във Учън от двадесет години насам. Тя се интересува от местната култура и става познавач на китайската философия. По време на своето лечение лекарката разказва на Майер сън, в който вижда болницата, като едното от крилата й е разрушено. Тъй като нейната самоличност е твърде тясно свързана с болницата, Майер смята, че сънят й показва загуба на нейното усещане на Аза, нейната американска идентичност, и това е причинило депресията й. Той я посъветва да се върне в Щатите и, когато тя го прави, депресията бързо изчезва, както той предрича. Преди жената да отпътува, той я кара да начертае подробна скица на разрушената болница. Години по-късно японците атакуват Китай и бомбардират Учън-ската болница. Американката изпраща на Майер копие от списание „Лайф", в което на двойна страница има снимка на частично разрушената болница и тя е идентична с рисунката, която лекарката е направила преди девет години. Символичното и твърде лично послание на нейния сън се разплисква отвъд границите на нейната психика и преминава във физическата реалност24.

Тъй като подобни случаи са впечатляващи, Юнг се убеждава, че такива синхроничности не са случайни произшествия, а са факт, свързан с психологическите процеси в индивидите, които ги преживяват. Тъй като той не може да разбере как нещо, което се случва дълбоко в психиката, може да причини събития или серия събития във физическия свят, най-малкото в класическия смисъл, той предполага, че някакъв нов принцип трябва да бъде включен, един акаузален свързващ принцип, досега неизвестен за науката.

 Когато Юнг издига за пръв път тази идея, повечето физици не я приемат на сериозно (въпреки че един изтъкнат за времето си физик, Волфганг Паули, намира идеята за достатъчно значима, тъй че става съавтор на Юнг за една книга по темата, озаглавена Интерпретация на природата и душата). Но щом се установява съществуването на нелокални връзки, някои физици придават на идеята на Юнг друг вид *, физикът Пол Дейвис заявява: „Тези нелокални квантови ефекти са всъщност форма на синхроничност, в смисъл, че те установяват връзка - по-точно взаимна зависимост - между събития, за които всяка форма на причинно-следствена връзка е забранена."25

Друг физик, който приема синхроничността сериозно, е ф. Дейвид Пийт. Пийт смята, че синхронните от Юнгов тип са не само реални, но предлагат още едно доказателство за неявния ред. Както видяхме, според Бом очевидната отделеност на съзнанието и материята е една илюзия, творение на човешкия ум, което се появява само след като и двете се разбулят в проявения свят на обекти и последователно протичащо време. Ако няма разделение между ум и материя в неявния ред, основата, от която всички неща възникват, тогава не е необичайно да очакваме, че реалността може също да бъде пронизана от следи на тази дълбока свързаност. Пийт смята, че синхроничностите следователно са „цепнатини" в тъканта на реалността, краткотрайни процепи, които ни позволяват да хвърлим бегъл поглед към необхватния и единен ред, който стои в основата на всичко в природата.

Казано по друг начин, Пийт мисли, че синхроничностите разкриват отсъствието на разделение между физическия свят и нашата вътрешна психическа реалност. По такъв начин относителната рядкост на синхронистични преживявания в нашия живот показва не само степента, в която ние сами се фрагментираме от общото поле на съзнанието, но също степента, в която се самоизолираме от безкрайния и удивителен потенциал на по-дълбоките редове на ума и реалността. Според Пийт когато ние преживяваме една синхроничност, това, което реално изпитваме, „е човешкият ум, действащ за момент в своя истински ред и разпростиращ се навсякъде в обществото и природата, движещ се през редове на увеличаваща се изтънченост, достигащ източника на ума и материята в самата творческа способност"26.

Това е една смайваща идея. Действително всички наши обусловени от здравия разум предразсъдъци за света са основани върху предпоставката, че субективната и обективната реалност са твърде много разделени. Затова синхроничностите изглеждат толкова объркващи и непонятни за нас. Но ако в края на краищата няма разделение между физическия свят и нашите вътрешни психически процеси, тогава трябва да сме готови да променим нещо повече от нашето обичайно разбиране на вселената, защото подразбиращите се следствия са зашеметяващи.

Едно подразбиращо се следствие е, че обективната реалност е в по-голяма степен подобна на сън, отколкото ние някога сме подозирали. Да си представим например, че сънуваме как си седим на маса и вечеряме с нашия шеф и съпругата му. Както знаете от опит, всички различни опорни точки на съня - масата, столовете, чиниите, солничките и пипернички-те - изглеждат като отделни обекти. Да си представим също, че вие преживявате една синхроничност в съня; може би са ви сервирали някое особено отблъскващо ястие и когато вие попитате сервитьора какво е това, той ви казва, че името на ястието е „Вашият шеф". Като осъзнавате, че противността на ястието издава вашите истински чувства към шефа ви, вие сте смутен и се чудите как един аспект на вашия „вътрешен" аз успява да разкрие „външната" реалност на сцената, която сънувате. Разбира се, щом се пробудите, вие ще разберете, че синхроничността изобщо не е толкова странна, защото реално няма разграничение между вашия „вътрешен" аз и „външната" реалност на съня. По същия начин вие разбирате, че очевидната разделеност на различните обекти в съня е също илюзия, защото всичко се създава от един по-дълбок и по-фундаментален ред - неразрушимата цялост на вашето собствено подсъзнание.

Ако няма разделение между умствения и физическия свят, същите качества са в сила и за обективната реалност. Според Пийт това не означава, че материалната вселена е една илюзия, защото и неизяве-ното, и проявеното играят роля в създаването на реалността. Нито пък означава, че се губи индивидуалността, не повече отколкото образът на една роза се изгубва, когато тя се запише върху холографска плака. Това просто означава, че ние отново сме като водовъртежи в река, уникални, но неотделими от потока на природата. Или както Пийт се изразява: „Азът живее само като един аспект на по-финото движение, което включва реда на цялото съзнание."27

И така ние описахме пълен кръг - от откритието, че съзнанието съдържа целостта на обективната реалност - цялостната история на биологичния живот върху планетата, световните религии и митологии и динамиката, както на кръвните клетки, така и на звездите - до откритието, че материалната вселена може също да съдържа вътре в своята основа и вътък най-съкровените процеси на съзнанието. Такава е природата на дълбоката свързаност между всички неща в една холографска вселена. В следващата глава ние ще изследваме как свързаността, както и други аспекти на холографската идея, засягат сегашното ни разбиране за здравето.

Глава четвърта

Възпявам

ХОЛОГРАФСКОТО ТЯЛО

Едва ли ще познаеш кой съм или

какво искам да ти кажа,

Но все пак ще ти нося здраве *...

Уолт Уитман

Песен за себе си

На един 61-годишен мъж, когото ще наречем Франк, поставят диагнозата рак на гърлото, която почти винаги означава фатален изход, и му казват, че шансовете да остане жив са 5%. Теглото му намалява от 59 на 44 кг. Той е крайно изнемощял, едва си преглъща слюнката и трудно диша. Лекарите спорят дали изобщо да го подлагат на радиационна терапия, защото е твърде възможно лечението само да увеличи мъките му, без значимо да увеличи шансовете му за оцеляване. Въпреки всичко те решават да го подложат на терапията.

След това, за голям късмет на франк, д-р О. Карл Саймънтън, радиационен онколог и медицински директор на Онкологичния консултантски и изследователски център в Далас, щата Тексас, е помолен да участва в неговото лечение. Саймънтън предполага, че самият франк може да повлияе върху хода на своето заболяване. Той го обучава на няколко техники за релаксация и визуализация, разработени от самия него и колегите му. От този момент, три пъти на ден, Франк си представя облъчването, което получава, като състоящо се от милиони малки енергийни куршум-чета, бомбардиращи неговите клетки. Освен това визуализира своите ракови клетки като по-слаби и по-объркани от нормалните си клетки и поради това неспособни да възстановят загубите, които претърпяват. След това той визуализира как неговите бели кръвни телца, войниците на имунната система, идват, струпват се около мъртвите и умиращите ракови клетки и ги пренасят към черния дроб и бъбреците, за да бъдат изхвърлени от тялото.

Резултатите са поразителни и далеч надминават това, което обикновено се получава в такива случаи, когато пациенти биват лекувани единствено с радиация. Лечението с радиация върви като по магия. Франк не изпитва почти никой от негативните странични ефекти - увреждане на кожата и слизестите мембрани, - които нормално съпровождат подобна терапия. Той възвръща загубеното си тегло и своята сила - само за два месеца всички признаци на неговия рак изчезват. Саймънтън смята, че забележителното възстановяване на франк се дължи до голяма степен на всекидневните упражнения по визуализация.

Саймънтън и колегите му упорито продължават изследванията си и обучават на техните визуализиращи техники 159 пациенти с рак, смятани за медицински нелечими. На такива пациенти им се дава живот от 12 месеца. Четири години по-късно 63 от пациентите са все още живи. От тях 14 не показват признаци на заболяването, при 12 ракът регресира и при 17 болестта си остава устойчива. Средната продължителност на живот за групата като цяло е 24,4 месеца, над два пъти по-дълго от националната норма1.

Оттогава Саймънтън провежда поредица подобни изследвания, всички с положителни резултати. Въпреки тези обещаващи открития работата му все още се смята за спорна. Критиците му например твърдят, че хората, които участват в изследванията на Саймънтън, не са „средностатистически" пациенти. Мнозина от тях са потърсили Саймънтън с нарочната цел да научат неговите техники и това показва, че те вече имат един извънредно бояк дух. Въпреки това мнозина изследователи намират резултатите на Саймънтън достатъчно убедителни, за да подкрепят неговата работа, а самият той основава Раков център „Саймънтън", една преуспяваща институция за изследвания и лечение в Пасифик Пелисейдс, щата Калифорния, в която се преподават техники с използване на въображението при пациенти, борещи се с различни заболявания. Терапевтичната употреба на въображението завладява въображението на публиката и едно скорошно проучване показва, че алтернативно лечение на рака се прилага четири пъти по-често2.

Как така някакъв си образ, формирал се в ума, може да оказва въздействие върху нещо толкова страховито като нелечим рак? Не е изненадващо, че холографската теория за мозъка може да бъде използвана за обяснение и на този феномен. Психологът Джийн Ахтърбърг, директор по изследванията и рехабилита-цията в Центъра по здравна наука на Тексаския университет в Далас и един от учените, които спомагат за доразвиване на техниките с използване на въображението, прилагани от Саймънтън, смята, че именно холографските способности на мозъка ни дават ключа към загадката.

Както беше отбелязано, всички преживявания са в крайна сметка просто неврофизиологически процеси, протичащи в мозъка. Според холографския модел причината да преживяваме някои неща, например емоциите, като вътрешни реалности, а други, примерно песните на птиците и лаенето на кучетата, като външни реалности, се крие в обстоятелството, къде мозъкът ги разполага, когато ги създава като вътрешна холограма, която ние преживяваме като реалност. Както видяхме обаче, мозъкът не може винаги да прави разлика между това, което е „отвън", и това, което той смята, че е „отвън", и поради това хората с ампу-тирани крайници понякога изпитват усещания за илюзорен крайник. Казано по друг начин, в един мозък, който действа холографски, припомняният образ на нещо може да има по-голямо влияние върху сетивата, отколкото самото нещо.

Той може да има и еднакво мощен ефект върху фи-зиологията на тялото, състояние, преживявано непосредствено от всеки, който понякога е усещал как пулсът му се ускорява, след като си е представял как притиска любимата в прегръдката си. Или всеки, който е усещал как му се изпотяват дланите, след като е извикал във въображението си спомена за някакво необичайно плашещо преживяване. На пръв поглед фактът, че тялото не може винаги да прави разлика между въобразено и реално събитие, може да изглежда странен, но като се вземе предвид холографският модел - който твърди, че всички преживявания, били те реални или въобразени, се свеждат до един и същ език на холографски организираните вълнови форми, - ситуацията става много по-малко озадачаваща. Или както казва Ахтърбърг: „Когато образите се разглеждат в светлината на холографската идея, тяхното всемогъщо въздействие върху функционирането на тялото е съвсем логично. Образът, поведението и физио-логическите изменения, които ги съпътстват, са единен аспект на един и същи феномен."3

 Бом използва своята идея за неявния ред, или по-дълбокото и нелокално равнище на съществуване, от което възниква цялата наша вселена, за да изрази повторно гледището си: „Всяко действие започва от едно намерение в неявния ред. Въобразяването е вече създаването на формата; то вече има намерението и зародишите на всички движения, които е необходимо да бъдат извършени. А това засяга тялото и т. н., така че, когато сътворяването се осъществява по този начин от по-фините нива на неявния ред, то преминава през тях, докато се прояви в явния ред."4 С други думи, в неявния ред, както и в самия мозък, въображение и реалност са в крайна сметка неразделими и затова не трябва да ни изненадва, че образите в ума могат в крайна сметка да се проявят като реалности във физическото тяло.

Ахтърбърг намира, че физиологическите ефекти, добивани с помощта на въображението, са не само мощни, но могат да бъдат и извънредно точни. Например терминът бяло кръвно телце в действителност обозначава голям брой различни видове клетки. В едно изследване Ахтърбърг решава да види какво ще стане, ако може да тренира хора да повишат броя само на един определен тип бели кръвни телца в своето тяло. За да го направи, тя обучава група колеги студенти как да си представят една клетка, известна като неутрофил, главната съставка в общата маса на белите кръвни телца. Обучава втора група да си представят Т-клетки, един по-специализиран вид бели кръвни телца. В края на изследването групата, която се научила да си представя неутрофила, имала забележимо нарастване на броя на неутрофили в телата си, но никаква промяна в Т-клетките. Групата, която се учила да си представя Т-клетки, имала забележимо нарастване на броя на този вид клетки, но броят на неутрофилите си оставал същият5.

 Ахтърбърг казва също, че вярата е от решаващо значение за здравето на индивида. Както посочва тя, действително всеки, който е имал контакт със света на медицината, знае поне една история за пациент, изпратен да си умре вкъщи, но тъй като той „смята" друго, смайва своите лекари с пълно оздравяване. В нейната блестяща книга Въображение в лечението тя описва няколко нейни срещи с подобни случаи. В един от тях жена била в кома, парализирана и с поставена диагноза масивен мозъчен тумор. Тя претърпява хирургическа операция за „смаляване" на нейния тумор (отстраняване до степента, в която е безопасно), но тъй като се смята, че е близо до смъртта, жената е изпратена у дома, без да бъде подложена на радиационна или химиотерапия.

Вместо незабавно да умре, жената от ден на ден укрепва. Като неин наблюдаващ терапевт Ахтърбърг е в състояние да проследи напредъка й и към края на шестнадесетия месец жената не показва признаци на рак. Защо? Въпреки че е природно интелигентна, тя е само умерено образована и реално не знае какво е значението на думата тумор - или на смъртната присъда, която тя изрича. Затова тя не смята, че ще умира и преодолява своя рак със същата увереност и непоколебимост, които използва за преодоляване на всяка друга болест в нейния живот, казва Ахтърбърг. Когато Ахтърбърг я вижда за последен път, жената повече не показва и следа от парализа, захвърлила е бандажите за краката и бастуна и дори два пъти е танцувала6.

Ахтърбърг подкрепя твърдението си чрез наблюдението, че хората със забавено умствено развитие и емоционално неуравновесените - които не могат да разберат смъртната присъда, произнасяна от обществото с диагнозата рак, - също имат значително по-ниска заболеваемост от рак. Четиригодишно наблюдение в Тексас показва, че само около 4% от смъртните случаи в тези две групи са от рак, докато нормата в щата се движи от 15 до 18 процента. Любопитно е, че няма регистриран случай на левкемия между 1925 и 1978 г. в тези две групи. Изследвания показват подобни резултати в Съединените щати като цяло, както и в различни други страни, сред които Англия, Гърция и Румъния7.

Поради тези и други открития Ахтърбърг е на мнение, че при заболяване, дори при обикновена хрема, човек трябва да се подсили с колкото е възможно повече „невронни холограми" на здравето - във формата на вярвания, образи на добро живеене и хармония, както и образи на активизирани конкретни имунни функции. Тя смята, че ние трябва също да изгоним всякакви вярвания и образи, които имат негативно последствие за здравето ни и да разберем, че нашите телесни холограми са нещо повече от просто образи. Те съдържат други видове информация, включително интелектуални разбирания и тълкувания, съзнателни и несъзнателни предразсъдъци, страхове, надежди, тревоги и т. н.

Препоръката на Ахтърбърг, че ние трябва да се отървем от негативните образи, се приема добре, защото има данни, че въображението може да причини заболяване по същия начин, по който може да лекува. В Любов, медицина и чудеса Бърни Сийгъл казва, че често се е натъквал на случаи, в които умствените образи, използвани от пациентите, за да опишат себе си или своя живот, изглежда играят роля в причиняването на техните заболявания. Сред примерите е една пациентка, претърпяла операция за изрязване на гърдите, която му разказва, че тя „усещала потребност да свали нещо от гърдите си", както и пациент с множествен миелом на гръбначния си стълб, който му казва, че „винаги се е смятал за безгръбначен", а също и мъж с карцином на ларинкса, чийто баща го наказвал като дете с постоянно хващане за гърлото и му заповядвал „млъкни!".

Понякога връзката между образа и болестта е толкова впечатляваща, че е трудно да разберем защо тя не е явна за страдащия от нея човек, както в случая с един психотерапевт, който претърпява операция в спешното отделение. При нея му изрязват няколко фута безжизнени черва и след това той казва на Сийгъл: „Радвам се, че вие сте моят хирург. Аз бях подложен на акредитация на моите качества като преподавател. Не можех да се оправям с всичките лайняни тъпотии, които изникваха, или да смеля боклука в моя живот."8 Случаи като този убеждават Сийгъл, че почти всички болести възникват поне в някаква степен в ума, но той не мисли, че това ги прави психосома-тични или нереални. Той предпочита да ги нарича со-матозначими, термин изкован от Бом, за да обобщи по-добре връзката, и извлечен от гръцката дума сома, която означава тяло. Това, че всички болести могат да произлизат от ума, не смущава Сийгъл. Той го разглежда по-скоро като знак за огромна надежда, индикатор, че щом имаме силата да причиним болест, то имаме също мощта да сътворим и добро здраве.

Връзката между образ и болест е толкова силна, че въображението може да бъде използвано дори за прогнозиране на перспективите за оживяване на пациента. В друг забележителен експеримент Саймън-тън, съпругата му - психоложката Стефани Матюс-Саймънтън - и психологът Г. франк Лоулис изследват поредица от кръвни проби на 126 пациенти с напреднал рак. След това те подлагат пациентите на също толкова обстойни психологически тестове, включително упражнения, в които ги карат да обрисуват своя образ, раковото си заболяване, своето лечение и имунната си система. Кръвните проби дават някаква информация за състоянието на пациента, но не водят до някакви по-големи разкрития. Обаче резултатите от психологическите тестове, особено обрисуваните образи, дават енциклопедична информация относно здравния статус на пациента. Всъщност просто чрез анализ на тези обрисувани образи Ахтърбърг по-късно постига 95% точност в предсказването кой ще умре след няколко месеца и кой ще победи своята болест или ще навлезе в период на ремисия9.

Баскетболните игри на ума

Колкото и невероятни да са данните, подбрани от споменатите по-горе изследователи, те са само върхът на айсберга, когато става въпрос за контрола, който холографският ум упражнява над физическото тяло. А практическите приложения на подобен контрол не са строго ограничени до въпросите на здравето. Многобройни изследвания, проведени в целия свят показват, че въображението има огромно въздействие върху физическата и атлетическата форма.

В един скорошен експеримент психологът Шломо Брезнич от Еврейския университет в Ерусалим наблюдава няколко групи израелски войници, които преминават в марш четиридесет километра, като на всяка група дава различна информация. На някои им казва, че са изминали тридесет километра и им остават още десет. На други съобщава, че те ще изминат шестдесет километра, но в действителност те изминават само четиридесет. На някои позволява да виждат километрични знаци, а на други не дава знаци колко са изминали и колко още им предстои да извървят. В края на изследването Брезнич открива, че равнищата на стресовия хормон в кръвта на войниците винаги отразява тяхната преценка, а не действителното разстояние, което са изминали10. С други думи техните тела не реагират на реалността, а на това, което те си въобразяват, че е реалност.

Според д-р Чарлз А. Гарфийлд, бивш изследовател в НАСА и сегашен президент на Института по приложни науки в Бъркли, щата Калифорния, руснаците обстойно са изследвали връзката между въображение и физическо действие. В едно изследване фаланга съветски атлети от световна класа била разделена на четири групи. Първата група прекарва 100% от тренировъчното време в тренировки. Втората прекарва 75% от времето в тренировки и 25% от времето във визуализиране на точните движения и постиженията, които те искат да постигнат в своя спорт. Третата прекарва 50% от времето в тренировки и 50% във визуализиране, а четвъртата отделя 25% за тренировки и 75% за визуализиране. Невероятно звучи, но на Зимните олимпийски игри през 1980 г. в Лейк Плесид, щата Ню Йорк, четвъртата група показва най-голямо подобрение на формата, следвана от група 3, 2 и 1 - в този ред11.

Гарфийлд, който прекарва стотици часове в интервюиране на атлети и спортни изследователи по целия свят, казва, че руснаците са включили усъвършенствани техники за използване на въображението в много от техните атлетични програми и смятат, че умствените образи действат като прекурсори * в процеса на генериране на невромускулни импулси. Гарфийлд смята, че въображението работи, защото движението се записва холографски в мозъка. В своята книга Върхова форма: Психически тренировъчни техники на най-големите световни атлети той казва: „Тези образи са холографски и функционират предимно на подсъзнателното равнище. Холографският механизъм на въобразяване ни позволява бързо да разрешим пространствени проблеми като например сглобяването на сложна машина, хореографската разработка на един танц или преминаването на визуални образи на игри през вашия ум."12

Австралийският психолог Алън Ричардсън постига подобни резултати с баскетболисти. Той взема три групи баскетболисти и проверява тяхната способност да изпълняват свободни хвърляния. След това инструктира първата група да прекарва 20 минути на ден в изпълнение на свободни хвърляния. На втората група казва да не практикува, а на третата - да прекарва 20 минути на ден във визуализиране как забиват съвършени кошове. Както може да се очаква, групата, която нищо не прави, не показва и подобрение. Първата група отбелязва 24% подобрение, но само чрез силата на въображението третата група бележи подобрение с изумителните 23%, почти колкото при практикуващата група13.

Липсата на разлика между здраве и болест

Физикът Лари Доси смята, че въображението не е единственият инструмент, който холографският ум може да използва, за да постигне изменения в тялото. Друг инструмент е просто признаването на неделимата цялост на всички неща. Както отбелязва Доси, ние имаме склонност да разглеждаме болестта като нещо външно спрямо нас. Болестта идва отнякъде си и ни обсажда, като разстройва нашето благоденствие. Но ако пространството и времето и всички други неща във вселената са наистина неотделими, тогава ние не можем да правим разлика между здраве и болест.

Как можем да приложим това знание за практически цели в нашия живот? Когато ние престанем да гледаме на болестта като на нещо отделно и вместо това я разглеждаме като част от по-голяма цялост, като например една среда на поведение, начин на хранене, сън, типове физически упражнения и различни други отношения със света изобщо, ние често ще се справяме по-добре с нея, казва Доси. Като доказателство той привлича вниманието към едно изследване, в което страдащи от хронично главоболие са помолени да водят дневник, в който да вписват каква е честотата и остротата на техните болки. Въпреки че регистрирането било замислено като първа стъпка в подготовката за по-нататъшното лечение, повечето от пациентите откриват, че когато започват да водят дневник, тяхното главоболие изчезва14!

В друг експеримент, цитиран от Доси, група страдащи от епилепсия деца и техните семейства били заснети с видеокамера как взаимодействат помежду си. Понякога имало емоционални изблици по време на сеансите, които често са последвани от действителни припадъци. Когато показват на децата записите и те виждат връзката между тези емоционални събития и своите припадъци, те почти престават да получават пристъпи15. Защо? Като водят дневник или гледат видеофилм, пациентите са способни да видят своето състояние във връзка с по-голямата картина на своя живот. Когато това се случи, болестта повече не може да бъде разглеждана „като една неканена гостенка, която се е появила отнякъде, а като част от един процес на живеене, който може да бъде точно описан като неделимо цяло - казва Доси. - Когато ние се съсредоточим върху принципа на свързаност и единство и избегнем раздробяването и изолацията, здравето идва"16.

Доси смята, че думата пациент е също толкова подвеждаща, колкото и думата частица. Вместо да бъдем отделени и фундаментално изолирани биологически единици, ние сме по същество динамични процеси и структури, които са податливи на анализ като части не повече, отколкото електроните. Нещо повече, ние сме свързани, съединени със силите, които създават и болестта, и здравето, с вярванията на нашето общество, с мисловните нагласи на нашите приятели, на семейството си и на нашите лекари, както и с образите, вярванията и дори със самите думи, които използваме, за да схванем вселената.

В една холографска вселена ние сме свързани с нашите тела, а в предходните страници разгледахме някои от начините, по които тези връзки се проявяват. Но има и други, може би дори безкрайно много други. Както казва Прибрам: „Ако действително всяка част на нашето тяло е отражение на цялото, тогава трябва да има всевъзможни видове механизми, за да се контролира случващото се. Нищо не е твърдо установено по този въпрос."17 Предвид нашето невежество по въпроса, вместо да питаме как умът контролира холографското тяло, може би по-важният въпрос е: Каква е степента на този контрол? Има ли някакви ограничения и ако има, какви са те? Това е въпросът, към който сега ще насочим нашето внимание.

 Лечебната сила на пълното нищо

Друг медицински феномен, който ни дава възможност да надзърнем в областта на контрола, упражняван от ума над тялото, е плацебо ефектът. Плацебо се нарича всяко медицинско лечение, което не оказва специфично въздействие върху тялото, но се прилага или за да се покаже внимание към пациента, или като контролно средство в даден двойно прикрит експеримент, т. е. в изследване, в което на една група хора се прилага реално лечение, а на друга лечението е фиктивно. При такива експерименти нито изследователите, нито участниците, които биват проверявани, знаят кой към коя група принадлежи, така че ефектите на реалното лечение могат да бъдат оценени по-точно. Често използвани като плацебо при изследвания на лекарства са таблетки захар. Също и солен разтвор (дестилирана вода със сол в нея), въпреки че плацебото не винаги е непременно лекарство. Мнозина смятат, че каквато и да е медицински значима полза, извлечена от кристали, медни гривни и други нетрадиционни лечебни средства също се дължи на плацебо ефекта.

Дори хирургията е използвана като плацебо. През 50-те години на XX в. стенокардията (пристъпи от болки в гръдния кош, излъчващи се към лявата ръка, които се дължат на намаляване на кръвния поток към сърцето) обикновено се лекува оперативно. Тогава някои находчиви лекари решават да проведат експеримент. Вместо да изпълняват обичайната операция, която се състои в освобождаване на гръдната артерия, те отварят пациентите и след това просто зашиват разреза. Пациентите, които са подложени на симулативната операция, показват облекчение в същата степен, в която и болните, подложени на пълната операция. Пълната операция, както се оказва, създава само един плацебо ефект18. Въпреки всичко успехът на симулативната операция показва, че някъде дълбоко в нас ние притежаваме способността да контролираме стенокардията.

И това не е всичко. През последния половин век плацебо ефектът е изследван в най-големи подробности в стотици различни проучвания в целия свят. Днес знаем, че средно 35% от всички хора, които получават дадено плацебо, изпитват значим ефект, въпреки че този брой може да варира в голяма степен от ситуация в ситуация. В допълнение към стенокардията заболявания, които реагират на плацебо лечението, са мигрени, алергии, треска, хрема, акне, астма, брадавици, различни видове болки, гадене и морска болест, стомашни язви, психиатрични синдроми като депресия и тревожност, ревматоиден и дегенеративен артрит, диабет, лъчева болест, паркинсонова болест, множествена склероза и рак.

Очевидно диапазонът на тези заболявания е от недотам сериозни до застрашаващи живота, но плацебо ефектът дори върху най-леките заболявания може да включва физиологични промени, които са почти чудотворни. Да вземем например скромната брадавица. Брадавиците са малки туморни израстъци върху кожата, причинени от вирус. Те също са извънредно лесни за лечение чрез плацебо. Доказват го почти безкрайното многообразие от народни ритуали - ритуалът сам по себе си е вид плацебо, - които са използвани за отстраняването им в различни култури. Люис Томас, почетен президент на Раковия център „Сло-ън-Кетъринг" в Ню Йорк, разказва за един лекар, който редовно избавял пациентите си от брадавици, като просто изрисувал някакво безвредно лилаво петно върху тях. Томас смята, че обяснението на това малко чудо само чрез работата на подсъзнанието не отдава дължимото на плацебо ефекта. „Ако моето подсъзнание може да проумява как да манипулира механизмите, необходими за излекуването на този вирус и за разгръщането на всички разнообразни клетки в правилния ред за целите на тъканното отхвърляне, тогава всичко, което трябва да кажа, е, че моето подсъзнание е отишло много по-напред от мен самия", казва той19.

Ефективността на дадено плацебо при дадени обстоятелства също се колебае в широки граници. В деветте двойни прикрити изследвания, в които се съпоставят различни видове плацебо с аспирина, се оказва, че в 54% от случаите те са също толкова ефективни, колкото реалният аналгетик20. Може да се очаква, че тези видове плацебо биха били по-малко ефективни, когато се сравнят с един много по-силен болкоуспокоител като морфина, но не е така. В шест двойно прикрити експеримента различните видове плацебо се оказват в 56% от случаите също толкова ефективни в облекчаването на болката, колкото и морфинът21!

Защо? Един фактор, който може да влияе върху ефективността на дадено плацебо е методът, по който то се дава. В общия случай инжекциите се възприемат като по-мощни, отколкото хапчетата, и затова даването на плацебо чрез инжекции може да повиши неговата ефективност. По същия начин капсулите често се смятат за по-ефективни от таблетките, а дори размерът, формата и цветът на едно хапче могат да играят роля. В изследване, предназначено да определи сугестивната ценност на цвета на хапчетата, изследователите откриват, че хората са склонни да смятат жълтите или оранжевите хапчета като манипулатори на настроението, било то стимуланти или антидепресанти. Тъмночервените хапчета се възприемат като успокоителни, бледолилавите - като халюцино-творни, а белите - като болкоуспокояващи22.

Друг фактор е нагласата, която лекарят предава, когато предписва плацебото. Д-р Дейвид Собел, специалист по плацебо в болницата „Кайзер" в щата Калифорния, разказва историята за лекар, лекуващ болен от астма пациент, за когото било необичайно трудно да поддържа бронхите си отворени. Лекарят поръчва мостра от ново мощно лекарство от една фармацевтична компания и го дава на човека. В рамките на минути човекът показва поразително подобрение и започва да диша много по-лесно. Обаче следващият път, когато той има пристъп, лекарят решава да види какво ще се случи, ако му даде плацебо. Този път човекът се оплаква, че има нещо сбъркано в предписанието, защото затрудненията в дишането му не са изчезнали напълно. Това убеждава лекаря, че мострата от новото лекарство е наистина мощно ново средство против астмата - докато получава писмо от фармацевтичната компания, която го информира, че вместо новото лекарство те случайно са му пратили плацебо! Очевидно именно несъзнателният ентусиазъм на лекаря при даването на първото плацебо, който липсва при предписването на второто, обяснява противоречието23.

От гледна точка на холографския модел забележителната реакция на човека спрямо лечението на астма чрез плацебо може отново да бъде обяснена чрез неспособността на ума и тялото да правят разлика между въобразена и действителна реалност. Човекът вярва, че е получил ново мощно лекарство против астма и тази вяра оказва толкова драматично физиологично въздействие върху неговите бели дробове, като че ли му е дадено истинско лекарство. Предупреждението на Ахтърбърг, че невронните холограми, които влияят върху нашето здраве, са променливи и многолики, е подчертавано и от факта, че даже нещо толкова фино като леката разлика в мисловната нагласа на лекаря (и може би в езика на тялото), докато предписва двата вида плацебо е достатъчна, за да накара едното да работи, а другото да не успее. От това е видно, че дори получаваната подсъзнателно информация може да допринесе в голяма степен за вярванията и умствените образи, които влияят върху нашето здраве. Колко ли лекарства работят (или не работят) поради нагласата, която лекарят предава при назначаването им!

Тумори, топящи се

като снежни топки

върху гореща печка

Разбирането на ролята, която подобни фактори имат по отношение на ефективността на дадено плацебо, е важно, защото показва как нашата способност да контролираме холографското тяло е отлята в калъпа на вярванията ни. Нашият ум има мощта да премахва брадавици, да изчиства бронхите и да наподобява болкоуспокояващата способност на морфина, но тъй като ние не съзнаваме, че притежаваме силата, трябва да бъдем подлъгани да я използваме. Това може да изглежда почти комично, ако не бяха трагедиите, които често настъпват в резултат на невежеството ни по отношение на нашата собствена сила.

Нищо не може да илюстрира по-добре това от един знаменит случай, описан от психолога Бруно Клопфер. Той лекува мъж на име Райт от напреднал рак на лимфните възли. Всички стандартни лечения били изчерпани и изглеждало, че на Райт му остава малко време. Неговата шия, мишници, гръден кош, корем и слабини са изпълнени с тумори с размер на портокал, а черният му дроб и далакът са толкова уголемени, че два литра млечна течност трябва да бъде дренирана от неговите гърди всеки ден.

Райт обаче не иска да умира. Той е чул за някакво страхотно ново лекарство, наречено кребиозен, и започва да моли своя лекар да му го приложи. Отначало лекарят отказва, защото лекарството е прилагано само върху хора, на които им се дава живот поне три месеца. Но Райт бил толкова непримирим в своите настойчиви молби, че лекарят му накрая се съгласил. Инжектирал му кребиозен в петък, но дълбоко в себе си не очаквал Райт да изкара уикенда. След това докторът си отишъл у дома.

За негова изненада в понеделник той открива, че Райт е станал от леглото и се разхожда. Клопфер отбелязва, че неговите тумори „са се стопили като снежни топки върху гореща печка" и са се смалили до половината от първоначалния си размер. Това е далеч по-бързо смаляване, отколкото дори най-силното рентгеново лечение може да постигне. Десет дни след първото лечение на Райт с кребиозен той напуска болницата и е, доколкото лекарите могат да кажат, без рак. Когато постъпва в болница, му е била необходима кислородна маска за дишане, а при напускането бил достатъчно добре, за да лети със своя самолет на 3600 м височина, без да изпитва някакви неудобства.

Райт остава добре за около 2 месеца, но тогава се появяват статии, които твърдят, че кребиозенът в действителност няма ефект върху рака на лимфните възли. Райт, който е праволинейно логичен и научен в своето мислене, изпада в силна депресия, пак заболява и е върнат в болницата. Този път неговият лекар решава да направи един експеримент. Той казва на Райт, че кребиозенът е също толкова ефективен, колкото е изглеждал, но че качеството на някои от първоначалните доставки на лекарството се влошило при транспортирането.

Обяснява му обаче, че разполага с нова силно концентрирана версия на лекарството и може да го лекува с нея. Разбира се, лекарят няма никаква нова версия на лекарството и възнамерява да инжектира Райт с чиста вода. За да създаде подходящата атмосфера, той дори разработва една усложнена процедура, преди да инжектира Райт с плацебото.

Отново резултатите са впечатляващи. Туморните маси се топят, течността от гръдния кош изчезва -Райт бързо се изправя на крака и се чувствува превъзходно. Той остава без симптоми още два месеца, но тогава Американската медицинска асоциация обявява едно представително национално изследване за кребиозена, което разкрива, че това лекарство е безполезно при лечението на рака. Този път вярата на Райт е напълно разклатена. Неговият рак отново се развива с пълна сила и той умира след два дни24.

Историята на Райт е трагична, но в нея се съдържа едно мощно послание: Когато имаме достатъчно късмет да заобиколим нашето неверие и да се доберем до жизнените сили вътре в нас, ние можем да накараме туморите да се стопят за една нощ.

В случая с кребиозена е въвлечен само един човек, но има подобни случаи, в които участват множество хора. Да вземем химиотерапевтичният агент, наречен цисплатин (Платинол). Когато цисплатинът за пръв път става достъпен, той се рекламира шумно като чудодейно лекарство и 75% от хората, които го вземат, получават подобрение след лечението. Но след като първоначалната вълна на възбуда преминава и употребата на цисплатина става по-рутинна, неговата степен на ефективност спада до около 25-30%. Очевидно по-голямата част от благотворното въздействие на цисплатина се е дължало на плацебо ефекта25.

Вършат ли лекарствата

изобщо някаква работа?

Подобни случаи повдигат важен въпрос. Ако лекарства като кребиозенът и цисплати-нът действат, когато ние вярваме в тях, и спират да работят, когато спрем да им вярваме, какво означава това за природата на лекарствата изобщо? Трудно е да намерим отговор, но имаме някои ключове за решаването на загадката, физикът Хърбърт Бенсън от Харвардския медицински факултет отбелязва например, че повечето лечения, предписвани преди този век, от пиявиците до пиенето на гущерова кръв, са безполезни, но поради плацебо ефекта те несъмнено са били полезни поне за известно време26.

Бенсън, заедно с д-р Дейвид П. Макколи-младши от лабораторията „Торндайк" в Харвард, правят преглед на изследванията за различни лечения на стенокардия, предписвани през годините, и откриват, че макар лекарствата да идват и да си отиват, степента на успешност - дори за лечения, които сега са дискредитирани - остава винаги висока27. От тези две наблюдения е очевидно, че в миналото плацебо ефектът е играл важна роля в медицината, но дали още играе роля днес? Отговорът, изглежда, е да. федералният Офис за технологична оценка изчислява, че почти 75% от всички медицински лечения, ползвани в момента, не са подлагани на достатъчно подробно критично изследване, цифра, която показва, че лекарите все още могат да дават плацебо и да не го знаят (Бенсън например смята, че, най-малкото, голям брой продавани без рецепта лекарства действат предимно като плацебо)28.

Предвид изложените дотук данни почти не бихме се учудили, ако всички лекарства са плацебо. Очевидно не е така. Множество лекарства са ефективни, независимо дали вярваме в тях или не: витамин С премахва скорбута, а инсулинът подобрява състоянието на диабетиците дори когато те са скептично настроени. Но все пак проблемът не е толкова лесен, колкото може да изглежда. Да разгледаме следното.

В експеримент, проведен през 1962 г. от лекарите Хариет Линтън и Роберт Лангс, те разказват на участниците, че ще вземат участие в изследване за ефектите на ЛСД, но вместо това им дават плацебо. Въпреки това половин час след вземане на плацебото участниците започват да изпитват класическите симптоми на реалната дрога, загуба на контрол, мнимо проникване в смисъла на съществуването и т. н. Тези „плацебо пътешествия" траят по няколко часа29.

Няколко години по-късно, през 1966 г., скандалният днес харвардски психолог Ричард Алперт пътешества на Изток, за да търси свети хора, които могат да му предложат проникване в ЛСД преживяването. Той намира няколко, готови да пробват дрогата и, което е по-интересно, реагиращи по различни начини. Един пандит му казва, че това нещо е добро, но не толкова колкото медитацията. Друг - един тибетски лама - се оплаква, че е получил само главоболие.

Но реакцията, която най-много очарова Алперт, идва от един съсухрен дребен светец в подножието на Хималаите. Тъй като той бил над 60-годишен, Алперт първоначално бил склонен да му даде мека доза от 50 до 75 микрограма. Но човекът се заинтересовал повече от 305-микрограмовите хапчета, които Алперт но^ сел с него, относително доста голяма доза. Неохотно Алперт му дава едно от хапчетата, но човекът все още не бил удовлетворен. С блясък в очите той поискал още и още и поставил всичките 915 микрограма на своя език, огромна доза по всеки стандарт, след което ги поглъща (за сравнение Гроф използва при своите изследвания средни дози от по около 200 микрограма).

Втрещен, Алперт гледа напрегнато, очаквайки мъжът да започне да вие своите ръце и да крещи като банши *, но вместо това той се държал все едно, че нищо не се е случило. Той остава такъв през целия ден, неговото поведение било толкова спокойно и невъзмутимо, каквото било винаги, с изключение на блесналите погледи, които той от време на време отправя на Алперт. ЛСД очевидно има малък или никакъв ефект върху него. Алперт е толкова впечатлен от преживяването, че зарязва ЛСД, променя името си на Рам Дас и се обръща към мистицизма30.

И така, вземането на плацебо може да произведе същия ефект като реалното лекарство, а приемането на действително лекарство може да не окаже въздействие. Това преобърнато състояние на нещата е демонстрирано в експерименти с амфетамини. В едно изследване в две стаи са разположени по десет души. В първата стая деветима получават стимулиращ амфетамин, а на десетия се дава сънотворен барбитурат. Във втората стая ситуацията е обърната. И в двата случая десетият се държи точно като останалите в компанията. В първата стая самотният консуматор на барбитурат вместо да заспи става оживен и забързан, а във втората единственият, който взема амфетамин, заспива31. Има регистриран случай на човек, привикнал към стимуланта риталин, чиято пристрастеност е пренесена към плацебо. С други думи, неговият лекар му дава възможност да избегне всички неприятни странични ефекти на приемането на риталина, като тайно го замества със захарни таблетки. За съжаление, след това човекът започва да проявява пристрастеност към плацебото32!

Подобни събития не са ограничени само в експериментални ситуации. Различни видове плацебо играят роля и в нашия всекидневен живот. Дали кофеинът ви държи будни през нощта? Изследванията показват, че дори инжекция с кофеин не поддържа чувствителни към кофеина хора будни, ако те смятат, че са получили успокоително33. Някога помагал ли ви е антибиотик да се справите с хрема или гърлобол? Ако е така, вие се изпитали плацебо ефекта. Всички хреми се причиняват от вируси, както и някои типове гърлобол, а антибиотиците са ефективни само срещу бактериални инфекции, но не и срещу вирусни. Изпитвали ли сте някога неприятен страничен ефект след вземане на някое лекарство? В изследване на транквиланта мефенезин изследователите откриват, че 10 до 20 процента от участниците преживяват отрицателни странични ефекти - включително гадене, сърбежи и сърдечни смущения, - независимо дали са получили реалното лекарство или плацебо *34. По същия начин в едно скорошно изследване на нов вид химиотерапия на 30% от хората в контролната група - на които се дава плацебо, - им опада косата35. Затова, ако познавате някой, който се лекува чрез химиотерапия, кажете му да бъде оптимистичен в своите очаквания. Умът е нещо мощно.

  Освен че ни дават възможност да надзърнем в полето на тази сила, различните видове плацебо подкрепят и един по-холографски подход към разбирането на взаимовръзката ум/тяло. Както отбелязва в една статия в „Ню Йорк Таймс" журналистката Джейн Броди, водеща рубрики за здравето и храненето: „Ефективността на плацебото дава силна подкрепа на един „холистичен" възглед за човешкия организъм, възглед, който се радва на нарастващо внимание в медицинските изследвания. Според този възглед умът и тялото непрекъснато взаимодействат и са твърде тясно свързани, за да бъдат разглеждани като независими неща".36

Плацебо ефектът може да ни засяга по много повече начини, отколкото осъзнаваме, както се вижда от една скорошна и извънредно загадъчна медицинска мистерия. Ако изобщо сте гледали телевизия през последната година, вие без съмнение сте видели един блицкриг (светкавична война) на рекламите, превъзнасящи способността на аспирина да понижава риска от сърдечен инфаркт. Има много убедителни данни в подкрепа на това, иначе телевизионните цензори, които са действително педанти по отношение на точността, когато става дума за медицински претенции в рекламите, едва ли биха позволили такива рекламни текстове да излязат в ефир. Всичко това добре. Единственият проблем е, че аспиринът изглежда няма същия ефект върху хората в Англия. Едно изследване, провеждано в течение на шест години от 5139 британски лекари не показва данни, че аспиринът понижава риска от сърдечен инфаркт37. Дали има пропуски в някое от изследванията или съществува възможността някакъв масиран плацебо ефект да носи вината? Какъвто и да е случаят, не преставайте да вярвате в профилактичната полза от аспирина. Той все пак може да спаси вашия живот.

 Здравни последствия от

Множествената личност

Друго състояние, което нагледно илюстрира силата на въздействие на ума върху тялото, е разстройството на множествената личност (РМЛ). Освен че притежават различни картини на мозъчните вълни, подличностите на един множественик са психически силно отделени една от друга. Всяка си има свое собствено име, възраст, спомени и способности. Често всяка има свой собствен почерк, обявен пол, културна и расова история, артистични таланти, познания по чужди езици и коефициент на интелигентност.

Още по-забележителни са биологичните промени, които протичат в тялото на множествениците, когато те превключват личностите. Често пъти медицинско състояние, присъщо на една личност, мистериозно изчезва, когато друга личност вземе връх. Д-р Бе-нет Браун от Международното общество за изследване на множествената личност в Чикаго е документирал случай, в който всички от подличностите на един пациент били алергични към портокалов сок, освен една. Ако човекът пиел портокалов сок, когато някоя от неговите алергични личности е поела управлението, той получавал ужасен обрив. Но ако превключел към своята неалергична личност, обривът незабавно започвал да избледнява и той можел свободно да си пие портокалов сок38.

Д-р Франин Хоулънд, психиатърка от Йейл, специализирала се в лечение на множественици, разказва още по-впечатляващ случай, свързан с реакцията на един множественик към ужилване от оса. Във въпросния случай мъжът идва на уговорената с Хоулънд среща с око, напълно затворено от оток, вследствие на ужилване от оса. Като разбира, че той се нуждае от медицинска помощ, Хоулънд вика офталмолог. За съжаление офталмологът можел да види човека най-рано след час и тъй като човекът изпитва остра болка Хоулън решава да пробва нещо. Както се оказва, една от личностите на мъжа била „анестезична личност", която изобщо не усеща болка. Хоулънд кара анестезичната личност да поеме управлението на тялото и болката се прекратява. Но се случва и още нещо. По времето, когато пациентът отива на преглед при офталмолога, отокът е изчезнал и окото му е станало нормално. Като вижда, че няма какво да лекува, очният лекар го изпраща у дома.

Не след дълго обаче анестезичната личност отстъпва контрола върху тялото и първоначалната личност на човека се завръща, заедно с цялата болка и подпухването от ужилването на осата. На другия ден той отива обратно при офталмолога, за да бъде най-накрая лекуван. Нито Хоулънд, нито нейният пациент казват на очния лекар, че човекът е множественик и след като го лекува, офталмологът се обажда на Хоулънд. „Той мислеше, че сме му скроили номер - смее се Хоулънд. - Искаше да се увери, че аз действително съм му се обадила предния ден и той не си го е въобразил."39

Алергиите не са единственото нещо, което множе-ствениците могат да включват и да изключват. Ако съществува някакво съмнение относно контрола, който подсъзнанието упражнява върху ефектите на лекарствата, то изчезва при фармакологичното магьосничество на множественика. Като променя личностите си, един множественик, който е пил, може незабавно да стане трезвен. Различните личности реагират различно на различни лекарства. Браун регистрира случай, в който 5 милиграма диазепам - един транквилант - успокояват една личност, докато 100 милиграма са малко или изобщо не въздействат върху друга. Често една или няколко от личностите на множественика са деца и ако някоя зряла личност е взела лекарството, а след това управлението поеме детска, дозата за възрастния може да дойде твърде много за детето и да се получи предозиране. Трудно е също да се анестезират някои множественици, а са описани и случаи, когато множественици се събуждат на операционната маса, след като една от техните „неподлежащи на упойка" подличности вземе връх.

Сред състоянията, които могат да се менят от личност в личност, спадат белези от рани, от изгаряния, кисти, служене предимно с лявата или с дясната ръка. Остротата на зрението също може да бъде различна, а някои множественици си носят два или три чифта различни очила, за да се приспособяват към своите променящи се личности. Една личност може да бъде далтонист, а друга не, като дори и цветът на очите може да се променя. Има случаи на жени, които имат два или три менструални периода всеки месец, защото всяка една от техните подличности си има свой собствен цикъл. Логопедът Кристи Лъдлоу открива, че гласовата картина на всяка личност на множественика е различна, изключително постижение, което изисква такава дълбока психическа промяна, че дори и най-съвършеният актьор не може да си променя гласа достатъчно, за да прикрие своята гласова картина40. Една множественичка, приета в болницата за лечение на диабет, смайва своите лекари като не показва симптоми, когато една от нейните недиабетич-ни личности поема управлението41. Има описания на епилепсия, която идва и си отива с промените в личността, а психологът Робърт А. филипс-младши докладва, че дори тумори могат да се появяват и да изчезват (въпреки че не уточнява какъв вид тумори)42.

 Множествениците освен това оздравяват по-бързо от нормалните хора. Например има регистрирани няколко случая на изгаряния от трета степен, излекувани с невероятна скорост. Най-потресаващото от всичко е, както поне един изследовател - д-р Корне-лия Уилбър, чието пионерско изследване на Сибил Дорсет е представено в книгата „Сибил" - твърди, че Множествениците не стареят толкова бързо, колкото останалите хора.

Как е възможно да се случват подобни неща? На един от последните симпозиуми за синдрома на множествена личност множественичка на име Касандра дава един вероятен отговор. Касандра приписва своята способност за бързо излекуване и на визуализаци-онните техники, които тя практикува, и на нещо, наричано от нея паралелно обработване. Както тя обяснява, даже когато нейните променящи се личности не контролират тялото й, те все пак са будни. Това й дава възможност „да мисли" по множество различни канали наведнъж, да прави неща, като примерно да работи върху няколко различни статии едновременно, и даже да „спи", докато другите личности приготвят вечерята и почистват нейния дом.

Следователно, докато нормалните хора правят лечебни упражнения с използване на въображението само два-три пъти на ден, Касандра ги практикува денонощно. Тя дори има една подличност на име Силес, която има пълни познания по анатомия и физио-логия и чиято единствена функция е да прекарва двадесет и четири часа в денонощието в медитиране и въобразяване на едно напълно здраво тяло. Според Касандра именно това денонощно внимание към нейното здраве й дава предимство пред нормалните хора. Други множественици също правят подобни заявления43.

 Ние сме дълбоко привързани към неизбежността на нещата. Ако зрението ни е лошо, смятаме, че така ще е цял живот, а ако страдаме от диабет, нито за момент не си помисляме, че заболяването ни може да изчезне при промяна в разположението на духа или в мисленето. Но феноменът на множествената личност отправя предизвикателство към това вярване и предлага още доказателства за това, колко много от нашите психически състояния могат да засегнат биологията на тялото. Ако душата на човек с РМЛ е вид холограма с множествен образ, изглежда че и тялото е такова и може да се превключва от едно биологично състояние към друго толкова бързо, колкото раздаването на колода карти.

Системите за контрол, които трябва да бъдат в състояние да обяснят подобни способности, са слисва-щи и пред тях нашата способност да премахваме брадавици направо бледнее. Алергичната реакция спрямо ужилване от оса е сложен и многостранен процес и включва организираната дейност на антитела, произвеждането на хистамин, разширяването и спукването на кръвоносни съдове, прекомерното освобождаване на имунни субстанции и т. н. Какви неизвестни пътища на въздействие дават възможност на ума на един множественик да замрази всички тези процеси в тяхната поредност? Или какво им позволява да отменят ефектите на алкохола и други лекарства в кръвта, или да включват и изключват диабета? В момента ние не знаем и трябва да се утешим с един прост факт. Щом един множественик претърпи лечение и по някакъв начин стане отново цялостен, той или тя може да извършва тези превключвания по желание44. Това подсказва, че някъде в нашата психика всички ние имаме способността да контролираме тези неща. И все пак това не е всичко, което можем да сторим.

Бременност,

Трансплантация

На органи и проникване

В генетичното ниво

Както видяхме, едно просто всекидневно вярване може също да има мощен ефект върху тялото. Разбира се, повечето от нас нямат умствената дисциплина, за да контролират напълно вярванията си (ето защо лекарите трябва да използват пла-цебо, за да ни подлъжат да се доберем до лечебните сили вътре в нас). За да си възвърнем този контрол, трябва първо да разберем различните типове вярвания, които могат да ни влияят, защото те предлагат своя уникален прозорец, от който може да се наблюдава пластичността на взаимовръзката ум/тяло.

Културни вярвания

Един тип вярвания ни налага обществото. Примерно хората от племето, населяващо Тробриандските острови, встъпват свободно в сексуални връзки преди брака, но на предбрачната бременност се гледа със силно неодобрение. Те не използват никаква форма на контрацепция и рядко прибягват, ако изобщо го правят, към аборт. И все пак предбрачната бременност е действително непозната. Това показва, че поради техните културни вярвания неомъжените жени несъзнателно се предпазват от забременяване45. Има данни, че нещо подобно може би се случва и в нашата собствена култура. Почти всеки познава някоя съпружеска двойка, която се е опитвало неуспешно в течение на години да си има дете. Най-накрая те си осиновяват, а скоро след това жената забременява. Това отново показва, че сдобиването с дете позволява на жената и/или на нейния съпруг да преодолее някакъв вид задръжка, която блокира действието на нейната/или неговата фертилност.

Страховете, които споделяме с останалите членове на нашата култура, също могат силно да ни въздействат. През XIX в. туберкулозата убива десетки хиляди, но след 80-те години на XIX в. смъртността започва рязко да спада. Защо? Преди това десетилетия никой не знае какво причинява ТБ, което я обкръжава с аура на ужасяваща тайнственост. Но през 1882 г. д-р Роберт Кох прави много важното откритие, че ТБ се причинява от бактерия. Щом това познание достига до масовата публика, смъртността спада от 600 на 100 000 до 200 на 100 000, въпреки факта, че близо половин век преди това е било открито едно ефективно лекарствено лечение46.

Страхът очевидно е значим фактор и за успеха при трансплантацията на органи. През 50-те години на XX в. бъбречните трансплантации са само примамлива възможност. След това един лекар в Чикаго прави трансплантация, която изглежда успешна. Той публикува своите открития и скоро след това други успешни присаждания се извършват по целия свят. След това първият пациент с присаден бъбрек умира. Всъщност лекарят открива, че бъбрекът реално е бил отхвърлен още в самото начало. Но това няма значение. Щом пациентите, които се подлагат на трансплантация повярват, че могат да оцелеят, те го правят, и степента на успешност надминава всички очаквания47.

Вярванията, които

Въплъщаваме в нашите мисловни нагласи

Друг начин, по който вярването се проявява в живота ни, е посредством нашите мисловни нагласи. Изследванията показват, че нагласата, която една бъдеща майка има към своето бебе и към бременността изобщо, пряко кореспондира с усложненията, които тя преживява по време на раждането, както и с медицинските проблеми, които нейното новородено ще има след като се е родило48. През изминалото десетилетие се изля порой от изследвания, в които се демонстрира ефекта, който нашите нагласи имат върху множество заболявания. Хора с високи показатели при тестове за измерване на враждебността и агресията са седем пъти по-застрашени да умрат от сърдечни проблеми, отколкото хората, които събират малко точки49. Омъжените жени имат по-силна имунна система от самотните или разведените, а щастливо омъжените жени имат още по-силна имунна система50. Хора със СПИН, които показват бояк дух, живеят по-дълго от серопозитивни с пасивна нагласа51. Хора с рак също живеят по-дълго, ако поддържат духа си бояк52. Песимистите хващат хрема по-често от оптимистите53. Стресът понижава имунната реакция54, заболеваемостта при хора, които току-що са загубили своя брачен партньор55, е повишена и т. н.

Вярванията, които изразяваме

Чрез силата на нашата воля

Типовете вярвания, които проследихме дотук, могат да бъдат разглеждани главно като пасивни - вярвания, които ние допускаме да ни бъдат наложени от нашата култура или от нормалната за нас мисловна нагласа. Съзнателно вярване във формата на твърда и непоколебима воля също може да бъде използвано за извайване и контролиране на холографското тяло. През 70-те години на XX в. роденият в Холандия автор и лектор Джек Шварц изумява изследователите в лабораториите из целите Съединени щати със своята способност да контролира волево вътрешните биологични процеси на своето тяло.

В изследвания, проведени във фондацията „Менингър", невропсихиатричния институт „Ленгли Портър" към Калифорнийския университет и другаде, Шварц смайва лекарите, като промушва огромни петнадесет-сантиметрови игли за шиене на корабни платна напълно през своите ръце без кървене, без трепване и без пораждане на бета мозъчни вълни (типът мозъчни вълни, които нормално възникват при болка). Дори когато иглите биват отстранени, Шварц не кърви, а дупките плътно прилепват. Освен това Шварц променя своите мозъчновълнови ритми волево, угасява цигари в тялото си без увреждания и дори носи живи въглени в шепите си. Той твърди, че е придобил тези способности, когато е бил в нацистки концентрационен лагер и е трябвало да се научи да контролира болката, за да устои на ужасяващите побои, които изтърпява. Той смята, че всеки може да се научи на волеви контрол върху своето тяло и така да поеме отговорността за собственото си здраве56.

Колкото и да е странно, но през 1947 г. друг холандец демонстрира подобни способности. Името му е Мирин Дайо, а при публичните си изпълнения в театър „Корсо" в Цюрих той оставя публиката зашеметена. Пред очите на всички асистентът на Дайо го промушва през тялото с една шпага, очевидно пронизвайки жизненоважните органи, но без да причини на Дайо някаква вреда или болка. Както и при Шварц, когато шпагата бива извадена, Дайо не кърви и само една бледа червена линия отбелязва мястото, където шпагата е вкарана и изкарана.

Спектакълът на Дайо обаче толкова опъва нервите на зрителите, че накрая един от тях получава инфаркт и на Дайо му е забранено да дава представления пред публика. Но един швейцарски лекар - Ханс Наегели-Осйорд - научава за способностите, приписвани на Дайо, и го помолва да се подложи на научно изследване. Дайо се съгласява и на 31 май 1947 г. постъпва в цюрихската кантонална болница. Освен д-р Наегели-Осйорд, присъства д-р Вернер Брунер, шеф на хирургическото отделение в болницата, и множество други лекари, студенти и журналисти. Дайо оголва своя гръден кош и се съсредоточава, а след това, пред очите на събралите се, той кара своя асистент да забие шпагата в тялото му.

Както винаги, кръв не потича и Дайо остава напълно спокоен. Но той е единственият, който се усмихва. Останалите са се вкаменили. По всички правила жизненоважните органи на Дайо би трябвало да бъдат сериозно увредени, а доброто здраве, което той излъчва, се оказва почти непоносимо за лекарите. Изпълнени с недоверие, те карат Дайо да мине през рентген. Той се съгласява и без видими усилия се изкачва, съпроводен от тях, до рентгеновата лаборатория, като шпагата е все още в корема му. Рентгеновата снимка е направена и резултатите са неоспорими. Дайо действително е прободен. Накрая, цели 20 минути след като е бил пронизан, шпагата е отстранена, като оставя само два бледи белега. По-късно Дайо е проверяван от учените в Базел и дори оставя докторите сами да го прободат с шпагата. Д-р Наегели-Осйорд по-късно разказва целия случай на немския физик Алфред Щелтер, който пък го описва в книгата си Пси-лечението57.

Такива свръхнормални постижения на контрол не са по силите само на холандците. През 60-те години на XX в. Гилбърт Гросвенър, президент на Националното географско дружество и съпругата му Дона, заедно с екип фотографи на „Нешънъл джиографик", посещават село в Цейлон, за да присъстват на чудесата, за които се говори, че прави един местен чудотворец на име Мохотти. Изглежда че като малко момче Мохотти се е молил на цейлонското божество, наречено Катарагама, като му казва, че ако оправдаят баща му по обвинението в убийство, то той, Мохотти, всяка година ще извършва покаяние в чест на Катарагама. Бащата на Мохотти бил оправдан и, верен на своята дума, всяка година Мохотти изкупва своя грях.

Изкуплението се състои в ходене по огън и горещи въглени, пронизване на бузите му с шишове, прекарване на шишовете в ръцете му от рамото до китката, забиване на големи куки дълбоко в гърба му и влаченето на една огромна шейна около двора с пръти, прикрепени към куките. Както съпрузите Гросвенър по-късно докладват, куките опъват плътта на гърба на Мохотти твърде напрегнато, а отново няма и знак от кръв. Когато Мохотти завършва и куките се отстраняват, няма дори и следи от рани. Екипът на „Джиографик" фотографира тази разстройваща проява и публикува снимките и отчет за случая в априлския брой на „Нешънъл Джиографик" през 1966 г.58

През 1967 г. „Сайънтифик Америкън" публикува доклад за подобен ежегоден ритуал в Индия. В този случай всяка година е избиран различен човек от местната общност и след големи церемонии две куки, достатъчно големи, за да се окачи на тях говежди бут, се забиват в гърба на жертвата. През ухото на куките се прекарват пръти, които се завързват към гика на една волска каруца и жертвата след това бива влачена в една огромна дъга през полето като свещено приношение към боговете за плодородие. Когато куките се отстранят, жертвата е съвършено невредима, няма кръв и буквално няма знак за каквито и да е пробождания в самата плът59.

Нашите несъзнателни вярвания

Както видяхме, ако нямаме щастието да притежаваме самообладанието на един Дайо или на един Мохотти, друг начин да се доберем до лечебната сила вътре в нас е да заобиколим дебелата броня на съмнение и скептицизъм, която съществува в нашето съзнание. Да бъдем подлъгани с плацебо е един от начините за осъществяването на това. Друг начин е хипнозата. Както хирургът прониква в някой вътрешен орган и променя състоянието му, така един умел хипнотерапевт може да проникне в нашата психика и да ни помогне да променим най-важния тип от всички убеждения - нашите подсъзнателни вярвания. Многобройни изследвания са доказали неопровержимо, че под хипноза човек може да влияе върху процесите, обикновено разглеждани като подсъзнателни. Примерно подобно на един множественик дълбоко хипнотизираните хора могат да контролират алергичните реакции, кръвообращението и късогледството. Освен това те могат да контролират сърдечния пулс, болката, телесната температура и дори да премахнат някои видове родилни петна. Хипнозата може да бъде използвана и за постигане на нещо, което, само по себе си, е също толкова забележително, колкото да не получиш нараняване, след като шпага е пронизала корема ти.

 Става дума за едно ужасно обезобразяващо заболяване, познато като болест на Брок *. Жертвите на това заболяване развиват една дебела, роговидна обвивка върху кожата си, която наподобява люспите на влечуго. Кожата може да стане толкова втвърдена и корава, че дори най-лекото движение да причинява разкъсване и кървене. Мнозина от така наречените хора с крокодилски кожи в цирковите странични атракции са в действителност хора, страдащи от болестта на Брок и поради риска от инфекция жертвите на заболяването живеят относително кратко.

Болестта на Брок беше нелечима до 1951 г., когато един 16-годишен юноша с напреднал стадий на този недъг е насочен като последна възможност към хип-нотерапевта А. А. Мейсън в лондонската болница „Кралица Виктория". Мейсън открива, че юношата особено добре се поддава на хипноза и може лесно да бъде поставен в състояние на дълбок транс. Докато той се намира в това състояние, Мейсън му казва, че неговата болест на Брок е излекувана и скоро ще изчезне. Пет дни по-късно люспестият слой, покриващ лявата ръка на момчето се олющва, а под него се показва мека, здрава плът. Към края на десетте дни ръката става напълно нормална. Мейсън и момчето продължават да работят върху различни части на тялото, докато всички люспи са премахнати. През следващите пет години юношата не показва симптоми на болестта, след което Мейсън изгубва връзка с него60.

Това е нещо изключително, защото болестта на Брок е генетично заболяване и премахването му изисква нещо повече от контрол върху автономните процеси от рода на кръвообращението и различните клетки на имунната система. Това означава проникване във всеобхватния ръководен план, в самата ДНК програма. Така изглежда, че когато ние достигнем до подходящите слоеве на вярванията си, нашият ум може да преодолее дори генетичната ни природа.

Вярванията,

въплътени в нашата вяра

Може би най-мощният тип вярвания е този, който изразяваме чрез нашата духовна вяра. През 1962 г. един мъж на име Виторио Мичели е приет във военната болница на италианския град Верона с голям раков тумор върху левия хълбок (вж. фиг. 11). Толкова злокобна била прогнозата, че той е изпратен у дома без лечение, а в течение на десет месеца бедрото му напълно се разпада, като тазовата кост плува в някаква маса от мека тъкан. Той, съвсем буквално, се е разпаднал. Като последно средство Мичели пътува до Лурд и е изкъпан в извора (по това време е в гипс и движенията му са твърде ограничени). Веднага след потапянето си в извора той има усещане, че през тялото му преминава топлина. След банята апетитът му се възвръща и се усеща наново изпълнен с енергия. Още няколко пъти е изкъпан и след това се връща у дома.

фиг 11. Рентгенова снимка от 1962 г. показва степента, в която тазовата кост на Виторио Мичели се разпаднала в резултат на злокачествен сарком. Толкова малко кост е останало, че ябълката на горната част на крака му плува свободно в маса от мека тъкан, отразена като сива мъгла на рентгеновата снимка.

В течение на следващия месец той има толкова усилващо се усещане за оздравяване, че настоява лекарите отново да го изследват на рентген. Те откриват, че туморът му е станал по-малък. При това са толкова заинтригувани, че документират всяка стъпка на неговото подобрение. Това е добре, защото след като туморът на Мичели изчезва, костта му започва да регенерира - нещо, което медицинската общност обикновено смята за невъзможно. В рамките на два месеца той се изправя и започва отново да ходи, а през следващите няколко години костта му напълно се възстановява (вж. фиг. 12).

Едно досие на случая Мичели е изпратено до Ва-тиканската медицинска комисия, международна група лекари, организирани за изследвания на такива случаи, и след проучване на данните комисията решава, че Мичели действително е преживял чудо. Както комисията съобщава в своя официален отчет: „Станало е забележително възстановяване на хълбочната кост и кухина. Рентгеновите изследвания, проведени през 1964, 1965, 1968 и 1969 г. потвърждават категорично и без съмнение, че е настъпило непредвидено и изумително възстановяване на костта, което е от тип, непознат в историята на световната медицина ."*61

фиг. 12. След серия от бани през пролетта в Лурд, Мичели преживява чудотворно изцеление. Неговата тазова кост се възстановява напълно в течение на няколко месеца, подвиг, който за момента е смятан за невъзможен от медицинската общност. Тази рентгенова снимка от 1965 г. показва чудотворно възстановената тазобедрена става. [Източник: Мишел-Мари Салмон, Невероятното изцеление на Витори Мичели. Използвани с разрешение.]

Дали излекуването на Мичели е чудо в смисъл, че то нарушава някой от известните закони на физиката? Въпреки че журито не се спира на този въпрос, изглежда няма ясна причина да смятаме, че някакви закони са нарушени. По-скоро е възможно излекуването на Мичели просто да се дължи на естествени процеси, които все още не разбираме. Като се има предвид диапазона от лечебни възможности, разгледани дотук, е ясно, че има много пътища за взаимодействие между ума и тялото, които ние все още не разбираме.

Ако излекуването на Мичели може да се отдаде на някакъв неоткрит природен процес, може би е по-добре да запитаме: Защо възстановяването на кост е толкова рядко явление и какво задейства процеса в случая с Мичели? Може би възстановяването на кост се случва рядко, защото изисква добирането до твърде дълбоки равнища на душата, нива, които обикновено не се достигат при нормални състояния на съзнанието. Като че ли това обяснява защо хипнозата е необходима за предизвикване на ремисия при болестта на Брок. Колкото до това какво задейства излекуването на Мичели, като се има предвид ролята, която вярата играе в толкова много случаи, които демонстрират пластичността на ум/тялото, тя несъмнено първа попада под подозрение. Възможно ли е чрез вярата си в лечебната сила на Лурд, по някакъв начин, съзнателно или случайно, Мичели да е повлиял върху своето лечение?

Има силни доказателства, че вярата, а не божествената намеса, е първичният двигател при поне някои от т. нар. чудеса. Да си припомним, че Мохотти придобива своя свръхнормален самоконтрол чрез молитва към Катарагама и независимо дали ние приемаме, че Катарагама съществува или не, способностите на Мохотти изглежда намират по-добро обяснение в неговата дълбока и трайна вяра, че той е покровителстван от божеството. Същото изглежда важи и за много чудеса, извършвани от християнски чудотворци и светци.

Сред християнските чудеса, които като че ли са породени от силата на ума, е появата на белези, подобни на раните на Христос. Повечето теолози са съгласни, че първият човек, при когото спонтанно са се появили раните от разпятието, е св. франциск от Аси-зи, но след неговата смърт има буквално стотици подобни случаи. Въпреки че при кои да е двама аскети раните не се появяват по един и същи начин, между тях има нещо общо. След св. Франциск всички имат рани по дланите и стъпалата, които представят местата, където Христос е прикован към кръста. Това е нещо, което не би се случило, ако раните се появяваха поради божествена намеса. Както отбелязва парапси-хологът Д. Скот Рого от факултета за следдипломна квалификация в университета „Джон Кенеди" в Орин-да, щата Калифорния, римският обичай е да се забиват гвоздеите през китките, а скелети, запазени от времето на Христос, го потвърждават. Гвоздеи, забити през дланите, не биха могли да носят тежестта на тяло, увиснало на кръст62.

Защо св. франциск и всички други стигматисти след него смятат, че дупките от гвоздеите преминават през дланите? Защото по този начин те са изобразявани от художниците от VIII в. насам. Че положението и дори формата на белезите са повлияни от изкуството е особено видно в случая с италианския стигматист на име Гемма Галгани, който умира през 1903 г. Раните на Гемма с огледална точност отразяват белезите върху собственото му любимо разпятие.

Друг учен, който смята, че белезите са предизвикани от самите стигматисти, е Хърбърт Търстън, английски свещеник, който пише няколко тома, посветени на чудеса. В находчивата си книга физическите феномени на мистицизма, публикувана посмъртно през 1952 г., той изброява няколко основания за мнението си, че белезите са продукт на самовнушение. Размерът, формата и разположението на раните се мени от стигматист до стигматист, една последователност, която показва, че те не са извлечени от общ източник, например от действителните рани на Христос. Едно сравнение на виденията, преживени от различни стигматисти, също показва слаба съгласуваност, което показва, че те не са възстановки на историческото разпъване на кръста, а са продукти на ума на стигматистите. И може би най-важното, един изненадващо голям процент стигматисти също страдат от хистерия, факт, който Търнстън интерпретира като още един показател, че стигмите са страничният ефект на една изменчива и ненормално емоционална психика, а не непременно продуктът на една просветлена душа63. Предвид тези данни не е толкова за чудене, че дори някои от по-либералните членове на католическото ръководство смятат стигмите за продукт на „мистично съзерцание", т. е., че те са създавани от ума по време на периоди на интензивна медитация.

Ако стигмите са продукти на самовнушение, диапазонът на контрола на ума над холографското тяло трябва да бъде още повече разширен. Подобно на раните на Мохотти, стигмите също могат да заздравяват със смущаваща скорост. Почти безграничната пластичност на тялото е доказвана и от способността на някои стигматисти да получават подобни на гвоздеи израстъци в средата на техните рани. Отново св. франциск е първият, който демонстрира този феномен. Според Томас от Челано, очевидец на стигмите на св. франциск и негов биограф: „Неговите длани и стъпала изглеждаха като да са прободени в средата от гвоздеи. Тези белези бяха около вътрешната страна на дланите и издължени до външната част, а някои малки парчета плът изглеждаха като краища на гвоздеи, закривени и забити обратно, стърчащи от останалата плът."64

Друг съвременник на св. Франциск - св. Бонавентура - също свидетелства за стигмите на светеца и казва, че гвоздеите били толкова ясно очертани, щото човек можело да плъзне пръст под тях и в раните. Въпреки че гвоздеите на св. Франциск изглеждат изградени от почерняла и втвърдена плът, те притежават друго, характерно за гвоздеите качество. Според Томас от Челано, ако някой гвоздей се натисне от една страна, той незабавно се подава от другата, точно както би станало, ако действителен гвоздей бъде по-бутван назад и напред през средата на дланта!

Тереза Нойман, известна баварска стигматистка, починала през 1962 г., също има подобни на гвоздеи израстъци. Подобно на тези на св. Франциск, те очевидно са формирани от втвърдена кожа. Израстъците били внимателно проучени от неколцина лекари, които откриват, че това са структури, които преминават изцяло през нейните длани и стъпала. За разлика от раните на св. Франциск, които са постоянно отворени, тези на Нойман се отварят само периодично, а когато спират да кървят, една мека, мембрано-подобна тъкан бързо израства върху тях.

И при други стигматисти се наблюдават подобни дълбоки изменения в тялото. Падре Пио, известният италиански стигматист, починал през 1968 г., има стигми, които преминават изцяло през дланите му. Една рана била толкова дълбока, че лекарите, които я изследват, се уплашили да я измерят, за да не би да му увредят вътрешните органи. Достопочтената Джо-ванна Мария Солимани, италианска стигматистка от XVIII в., има рани по ръцете си, достатъчно дълбоки, за да се мушне ключ в тях. Както и при раните на всички стигматисти, нейните никога не загниват, не се инфектират или дори възпаляват. А друга стигматистка от XVIII в. - св. Вероника Джулиани, игумен-ка на манастира в Чита ди Кастело в Умбрия (Италия), имала дълбока рана отстрани на тялото си, която можела да отваря и затваря по команда.

Образи, проектирани

извън мозъка

Холографският модел събужда интереса на изследователи в Съветския съюз и двама съветски психолози, д-р Александър П. Дубров и д-р Вениамин Н. Пушкин, пишат пространно за идеята. Те смятат, че способностите на мозъка да обработва честоти сами по себе си не доказват холографската природа на образите и мислите в човешкия ум. Двамата обаче показват как може да се конструира подобно доказателство. Дубров и Пушкин смятат, че ако може да бъде открит случай, в който мозъкът проектира образ извън себе си, холографската природа на ума ще бъде убедително демонстрирана. Или, да използваме техните думи: „Регистрирането на излъчването на психофизически структури извън ума ще даде пряко доказателство за мозъчни холограми."65

Всъщност св. Вероника Джулиани като че ли дава такова доказателство. През последните години на живота си тя се изпълва с убеденост, че образите на мъките Христови - корона от тръни, три гвоздея, кръст и меч - са изрисувани върху нейното сърце. Монахинята ги нарисува върху хартия и дори отбелязва къде те са разположени. След смъртта й аутопсията разкрива, че символите наистина са отпечатани върху нейното сърце, точно както тя ги е обрисувала. Двамата лекари, които извършват аутопсията, подписват под клетва официалния отчет, свидетелстващ за техните открития66.

Сходни преживявания имат и други стигматисти. Св. Тереза от Авиля има видение на ангел, пронизващ сърцето й с меч, и след като умира, в сърцето й бива открита дълбока фисура (цепка). Нейното сърце, с раната от чудотворния меч, все още ясно видима, сега е изложено като реликва в Алба де Тормес, Испания67. Френската стигматистка от XIX в. на име Мари-Жули Жаени държи образа на цвете в ума си и в крайна сметка върху гърдите й се появява образ на цветето. Той остава там 20 години68. Подобни способности не се ограничават със стигматистите. През 1913 г. всички вестници пишат за една 21-годишна девойка от селото Бюсю-Бю-Сюел, близо до Абевий, Франция, когато се открива, че тя може съзнателно да разпорежда образи, като например изображения на кучета и коне, да се появяват върху нейните ръце, крака и рамене. Тя може също да създава думи и когато някой й зададе въпрос, отговорът незабавно се появява върху нейната кожа69.

Несъмнено подобни демонстрации са примери на излъчването на психофизически структури извън мозъка. Всъщност по някакъв начин самите стигми, особено тези, в които плътта образува подобни на гвоздеи изпъкналости, са примери за излъчването на образи от мозъка извън него и отпечатването им върху меката плът на холографското тяло. Д-р Майкъл Грос-со, философ от колежа в Джърси, който отдавна пише по проблема за чудесата, също стига до този извод. Гроссо, който пътува до Италия, за да изследва стигмите на Падре Пио от първа ръка, казва: „Една от категориите, които въвеждам в моя опит да анализирам Падре Пио, е способността му символично да трансформира физическата реалност. С други думи равнището на съзнанието, на което той оперира, му позволява да преобразува физическата реалност в светлината на определени символични идеи. Например той се отъждествява с раните на разпятието и неговото тяло става проницаемо за тези физически символи, постепенно придобива тяхната форма."70

Така изглежда, че чрез тези образи мозъкът може да каже на тялото какво да прави, включително да му каже да създаде още образи. Образите създават образи. Две огледала взаимно се отразяват до безкрайност. Такава е природата на взаимовръзката ум/тяло в една холографска вселена.

Закони

познати и непознати

В началото на тази глава аз казах, че вместо да изследваме различните механизми, които умът използва, за да контролира тялото, главата ще бъде посветена преди всичко на изследването на диапазона (обхвата) на този контрол. Това не означава, че аз отричам или подценявам значението на подобни механизми. Те са от решаващо значение за нашето разбиране на взаимовръзката ум/тяло, а в тази област нови открития се появяват като че ли всеки ден.

Например на една конференция по психоневрои-мунология - нова наука, която изследва начина, по който умът (психо), нервната система (невро) и имунната система (имунология) взаимодействат - Кендей-си Пърт, шеф на отдела по мозъчна биохимия в Националния институт по психично здраве, обявява, че имунните клетки имат невропептидни рецептори. Невропептидите са молекули, които умът използва, за да общува, телеграмите на мозъка, ако щете. Имаше време, когато се смяташе, че невропептиди могат да бъдат открити само в мозъка. Но съществуването на рецептори (получатели на телеграмата) върху клетките в нашата имунна система подсказва, че имунната система не е отделена, а е продължение на мозъка. Невропептиди са открити и в различни други части на тялото, което кара Пърт да приеме, че тя повече не може да каже къде свършва мозъкът и къде започва тялото71.

Аз няма да се спирам върху такива частни проблеми, не само защото смятам изследването на степента, в която умът формира и контролира тялото за по-важна за обсъждане, но и защото биологичните процеси, отговорни за взаимодействията между ума и тялото, са твърде обширна тема за тази книга. В началото на раздела за чудесата аз казах, че няма ясна причина да смятаме, че възстановяването на костта на Мичели не може да бъде обяснено от сегашното разбиране на физиката. Още по-малко това важи за стигмите. Изглежда също, че то не е много вярно за различни паранормални феномени, описани от заслужаващи доверие хора през вековете, а в наши дни от биолози, физици и други изследователи.

В тази глава направихме преглед на смайващи неща, които умът може да върши, които, въпреки и не напълно разбирани, не изглежда да нарушават някой от познатите закони на физиката. В следващата глава ще разгледаме някои от нещата, които умът може да прави, но не могат да бъдат обяснени от съвременното научно разбиране. Както ще видим, холографската идея може да хвърли светлина и върху тези области. Дързостта да навлезем в тези територии понякога ще включва вървене по това, което може на пръв поглед да изглежда неустойчива почва, и изследване на феномени, които са дори по-зашеметяващи и невероятни, отколкото бързо зарастващите рани на Мо-хотти и изображенията върху сърцето на св. Вероника Джулиани. Но отново ще открием, че въпреки тяхната обезкуражаваща природа, науката също е започнала да заема пространства в тези територии.

Микросистемите

на акупунктурата

и човечето в ухото

Преди да приключим, заслужава си да споменем още една последна част от данните за холографската природа на тялото си. Древното китайско изкуство на акупунктурата се основава върху идеята, че има връзка между всеки орган и кост в тялото и точно определени точки върху повърхността на тялото. Смята се, че чрез активиране на тези аку-пунктурни точки, било с игли или чрез някаква друга форма на стимулиране, болестите и неравновесията, засягащи частите на тялото, свързани с точките, ще бъдат облекчени и дори излекувани. Има над хиляда акупунктурни точки, организирани във въображаеми линии по повърхността на тялото, наречени меридиани. Макар и все още оспорвана, акупунктурата се възприема от медицинската общност и дори се използва успешно за лечение на хронични болки в гърба при ездитни коне.

През 1957 г. един френски лекар и акупунктурист на име Пол Ножие публикува книга, наречена Трактат по аурикулотерапия, в която оповестява своето откритие, че освен главните акупунктурни системи съществуват и две по-малки акупунктурни системи върху ушите. Той ги кръщава акупунктурни микросистеми и отбелязва, че когато човек играе с тях игра от вида „свържи точките", те образуват анатомична карта на миниатюрен човек, обърнат с главата надолу като зародиш (виж фиг. 13). Незабелязано от Ножие: китайците са открили „малкият човек в ухото" близо 4000 години по-рано, но карта на китайската ушна система не е публикувана преди обявяването на идеята от Ножие.

Малкият човек в ухото не е просто едно очарователно странично нещо в историята на акупунктурата. Д-р Тери Олесън, психобиолог в клиниката за справяне с болката във факултета по медицина на Калифорнийския университет в Лос Анджелос, открива, че ушната микросистема може да бъде използвана за точно диагностициране на това, какво става в тялото. Например Олесън открива, че повишената електрическа активност в една от акупунктурните точки в ухото общо взето показва някакво патологично състояние (минало или сегашно) в съответната област на тялото. В едно изследване са били проучвани 40 пациенти, за да се определят областите на тяхното тяло, в които те изпитват хронична болка. Докато трае изследването всеки пациент бил загърнат в чаршаф, за да се прикрият всякакви видими проблеми. След това един акупунктурист, който не познава резултатите, изследва само техните уши. Когато резултатите били изчислени, се открива, че изследванията на ушите съответстват на преди установените медицински диагнози в 75,2% от случаите72.

Ушните изследвания могат да разкрият и проблеми с костите и вътрешните органи. Веднъж, когато Олесън карал лодка с един познат, той забелязал едно ненормално люспесто петънце върху ухото му. От своите изследвания Олесън знаел, че петънцето съответства на сърцето, и препоръчва на човека да си провери сърцето. Онзи отива на лекар на следващия ден и той му открива сърдечен проблем, който изисква незабавна хирургическа операция73.

(К) - Китайска ушна акупунктура (Е) - Европейска аурикулотерапия

Фиг. 13. Човечето в ухото. Акупунктуристите откриват, че акупунктурните точки в ухото образуват очертанието на едно миниатюрно човече. Д-р Тери Олесън, психобиолог във факултета по медицина на Калифорнийския университет в Лос Анджелос, смята, че това е така, защото тялото е холограма и всяка от неговите части съдържа образ на цялото.

Олесън използва електрическата стимулация на акупунктурни точки в ухото, за да лекува хронична болка, проблеми с теглото, загуба на слух и действително всички видове пристрастяване към нещо. В едно изследване на 14 пристрастени към наркотици лица Олесън и неговите колеги използват ушната аку-пунктура, за да елиминират зависимостта от дрогата при 12 от тях средно за 5 дни и при само минимални симптоми на абстиненция74. Ушната акупунктура се оказва наистина толкова успешна за бърза наркотична детоксификация, че клиниките в Лос Анжелос и Ню Йорк използват техниката, за да лекуват улични наркомани.

Защо акупунктурните точки в ухото са очертани във формата на миниатюрен човек? Олесън смята, че е така поради холографската природа на ума и тялото. Точно както всяка част от една холограма съдържа образа на цялото, така всяка част на тялото също може да съдържа образа на цялото. „Ушният холограф е, логично, свързан с мозъчния холограф, който на свой ред е свързан с цялото тяло - твърди той. - Начинът, по който ние използваме ухото, за да влияем върху останалото тяло, е като работим чрез мозъчната холограма."75

Олесън смята, че вероятно съществуват и други акупунктурни микросистеми в други части на тялото. Д-р Ралф Алън Дейл, директор на Центъра за обучение по акупунктура в Норт Маями Бийч, щата Флорида, е съгласен с него. След като прекарва последните две десетилетия в издирване на клинични и изследователски данни от Китай, Япония и Германия, той натрупва данни за 18 различни микроакупунктурни холограми в тялото, включително в дланите, стъпалата, ръцете, шията, езика и дори венците. Подобно на Олесън, Дейл смята, че тези микросистеми са „холографски повторения на голямата анатомия" и смята, че има други такива системи, които очакват своето откриване. В една идея, напомняща твърдението на Бом, че всеки електрон по някакъв начин съдържа космоса, Дейл формулира хипотезата, че всеки пръст и дори всяка клетка, може да съдържа своя собствена акупунктурна микросистема76.

Ричард Левитън, редактор в списание „Ист Уест", който е писал за холографските следствия от наличието на акупунктурните микросистеми, мисли, че алтернативните медицински техники - като например рефлексологията, тип масажна терапия, която включва проникване във всички точки на тялото чрез стимулиране на стъпалата, и ирисовата диагностика, при която се изследва ириса на окото, за да се определи състоянието на тялото, - също могат да бъдат признаци за холографската природа на тялото. Левитън допуска, че никоя област не е експериментално доказана (изследвания на ирисовата диагностика, в частност, са дали извънредно противоречиви резултати), но смята, че холографската идея предлага начин за разбирането им, ако тяхната правомерност се установи.

Левитън мисли, че нещо подобно може да се каже и за хиромантията. Под това той не разбира типа гледане на ръка, практикуван от гледачки, които седят в стъклени кабини и махат на хората да идат при тях, но за старата 4500 години индийска версия на тази наука. Той основава своето предположение върху своята собствено задълбочено познанство с един индийски хиромант в Монреал, който притежава докторат в тази област от университета в Арна в Индия. „Холографската парадигма дава на по-езотеричните и спорни претенции на хиромантията контекст за потвърждаване" - казва Левитън77.

Трудно е да се оцени типа хиромантия, практикуван от споменатия индийски хиромант, но науката започва да приема, че поне някаква информация за тялото се съдържа в линиите и завъртулките върху нашите длани. Херман Уайнреб, невролог в Ню Йоркския университет, открива, че един вид рисунък на отпечатък от пръсти, наричан улнарна примка, се среща много по-често при болните от болестта на Алцхаимер, отколкото при хора, които не страдат от нея (вж. фиг. 14). В едно изследване на 50 пациенти, страдащи от болестта на Алцхаимер, и 50 нормални индивиди, 72 % от групата с Алцхаимер има рисунъка върху поне 8 от пръстите си, в сравнение с 26% от контролната група. От тези, които имат улнарна примка върху всичките 10 пръста, 14 са страдащи от Алцхаимер, но само при 4 от контролната група е налице същият рисунък78.

Днес е известно, че десет обичайни генетични увреждания, включително синдрома на Даун, също се свързват с различни очертания върху дланта. Лекари от Западна Германия използват тази информация в наши дни, за да анализират очертанията върху дланите на родителите, което им помага да определят дали бъдещите майки трябва да бъдат подложени на ам-ниоцентеза, една потенциално опасна процедура за генетично изследване, в която игла се вкарва в утроба-та, за да се извлече околоплодна течност за лабораторно изследване.

фиг. 14. Невролозите са открили, че при пациенти, страдащи от Алцхаимер, по-често се среща един отличителен рисунък на отпечатъците на пръстите, известен като улнарна примка. Най-малко десет други обичайни генетични увреждания също се свързват с различни рисунъци върху дланта. Такива открития могат да осигурят доказателства за твърдението на холографския модел, че всяка част от тялото съдържа информация за цялото. [Прерисувано от автора от оригиналната илюстрация в списание „Медисин"]

Изследователи от западногерманския институт по дерматоглифика в Хамбург дори разработват компютърна система, която използва оптоелектрически скенер за изготвяне на цифровизирана „снимка" на дланта на пациента. След това дланта се сравнява с 10 000 други отпечатъци в неговата памет, сканира се за почти 50 отличителни структури, за които е известно, че се свързват с различни наследствени заболявания, и бързо се пресмятат рисковите фактори за пациента79. Затова може би не трябва да бързаме чак толкова да махнем с ръка на хиромантията. Възможно е линиите и завъртулките върху нашите длани да съдържат повече информация за целия ни аз, отколкото ние разбираме.

Впрягането на силите

на холографския мозък

Две са главните послания, които изпъкват в тази глава от книгата. Според холографския модел ум/тялото в крайна сметка не може да направи разлика между невронните холограми, чрез които мозъкът преживява реалността, и тези, които то извиква, докато си въобразяваме реалност. И двете имат поразителен ефект върху човешкия организъм, ефект толкова мощен, че може да модулира имунната система, да дублира и/или да обезсилва ефектите на мощни лекарства, да зараства рани с изумителна бързина, да стопява тумори, да преодолява нашето генетично програмиране и да преоформя нашата жива плът по начини, които почти не са за вярване. Ето първото послание: че всеки от нас притежава способността, поне на някакво равнище, да влияе върху здравето си и да контролира своята физическа форма по начини, които е малко да бъдат наречени смайващи. Ние всички сме потенциални чудотворци, непрояви-ли се йоги и е ясно от представените доказателства в предходните страници, че е наше задължение и като индивиди, и като човешки вид да посветим далеч повече усилия в изследването и овладяването на тези таланти.

Второто послание е, че елементите, които участват в създаването на тези невронни холограми, са много и фини. Сред тях са образи, върху които ние медитираме, нашите надежди и страхове, мисловните нагласи на нашите лекари, нашите подсъзнателни предразсъдъци, нашите индивидуални и културни вярвания и вярата ни в неща, които са както духовни, така и технологични. Това не са просто факти, а важни ключове, пътепоказатели, които сочат към нещата, които ние трябва да осъзнаваме и да овладеем, ако искаме да се научим как да разгръщаме и управляваме тези таланти. Без съмнение има и други фактори, които вземат участие, други влияния, които формират и определят границите на тези възможности, но едно нещо е очевидно. В холографска вселена, в която лека промяна в мисловната нагласа може да е равносилна на разликата между живот и смърт, в която нещата са толкова фино взаимосвързани, че един сън може да предизвика необяснима поява на бръмбар ска-рабей, а факторите, от които зависи дадена болест, могат да предизвикат определени рисунъци върху линиите и завъртулките на дланта, ние имаме основание да подозираме, че всяко следствие има многобройни причини. Всяка връзка е началната точка на още дузина, защото по думите на Уолт Уитман „Безмерно сходство съединява всичко".

Глава пета

Пълен

ДЖОБ С ЧУДЕСА

Чудеса се случват не противно на Природата, а противно на онова, което ние знаем за Природата.

Св. Августин

Всяка година през месеците май и септември огромна тълпа се събира в Дуомо Сан Дже-наро, главната катедрала на Неапол, за да наблюдава едно чудо. Чудото е в малко мускалче, което съдържа кафяво твърдо вещество, представяно като кръвта на Сан Дженаро, или св. Януари, обезглавен от римския император Диоклециан през 305 г. Според легендата, след като светецът бил измъчван, една слугиня събрала малко от кръвта му като реликва. Никой не знае какво точно се е случило след това, като изключим обстоятелството, че кръвта не се появява отново докъм края на XIII век, когато тя е поставена на видно място в сребърна мощехранителница в катедралата.

Чудото е, че два пъти годишно, когато тълпата крещи на мускалчето, кафявата твърда субстанция се променя в пенлива, яркочервена течност. Няма съмнение, че течността е реална кръв. През 1902 г. група учени от Неаполския университет правят спектроскопичен анализ на течността, като пропускат светлинен лъч през нея, удостоверявайки, че тя е кръв. За съжаление, тъй като мощехранителницата, в която се пази кръвта, е твърде стара и чуплива, църквата не позволява да бъде отворена, така че да бъдат направени други проверки и затова феноменът никога не е бил изследван напълно.

Но има още едно доказателство, че преобразуването на веществото си е съвсем обичайно събитие. Понякога, както сочат историческите данни (първият регистриран случай на публично случване на чудото датира от 1389 г.), когато мускалчето се изважда, кръвта отказва да се втечни. Макар и да се случва рядко, това се смята за много лошо предзнаменование от гражданите на Неапол. В миналото неслучва-нето на чудото пряко предшества изригването на Ве-зувий и нахлуването на Наполеон в Неапол. В наши дни, през 1976 и 1978 г., то предшества съответно най-тежкото земетресение в италианската история и избирането на доминиран от комунисти общински съвет на Неапол.

Дали втечняването на кръвта на Сан Дженаро е чудо? Така изглежда, поне в смисъла, че като че ли е невъзможно да бъде обяснено от познатите научни закони. Дали втечняването се причинява от самия Сан Дженаро? На мен ми се струва, че е по-вероятно то да се причинява от интензивната преданост и вяра на хората, събрали се да присъстват на чудото. Казвам това, защото почти всички чудеса, изпълнявани от светци и чудотворци от големите световни религии, са били повторени от екстрасенси. Това показва, че, както при стигмите, чудесата се създават от сили, които лежат дълбоко в човешкия ум, сили, които са латентни във всички нас. Хърбърт Търстън, свещеникът написал Физическите феномени на мистицизма, сам е осъзнал това сходство и се отказва да приписва всяко чудо на някоя наистина свръхестествена причина (противоположна на екстрасензорна или паранормална причина). Друго доказателство в подкрепа на тази идея е, че много стигматисти, включително Падре Пио и Тереза Нойман, са били прочути заради своите способности на екстрасенси.

Една екстрасензорна способност, която изглежда играе роля в чудесата, е психокинезата, или ПК. Тъй като чудото на Сан Дженаро включва физическа промяна на материя, ПК е един вероятен заподозрян. Ро-го смята, че ПК е отговорна за някои по-впечатляващи аспекти на стигмите. Той твърди, че е в рамките на нормалните биологични възможности на тялото да причини спукване на малки кръвоносни съдове под кожата и след това да произведе повърхностно кърве-не, но само ПК може да обясни бързата поява на големи рани1. Дали това е вярно, или не, остава да видим, но ПК несъмнено е фактор в някои от феномените, които съпровождат стигмите. Когато кръвта тече от раните по стъпалата на Тереза Нойман, тя винаги тече към нейните пръсти на краката - точно както е текла от раните на Христос, когато е бил разпнат, -без значение в какво положение са нейните стъпала. Това означава, че когато тя лежи отвесно на леглото, кръвта реално тече нагоре и против силата на гравитацията. Това е наблюдавано от многобройни свидетели, включително множество американски военнослужещи, разположени в Германия след войната, които посещават Нойман, за да се уверят в нейните чудотворни способности. Отхвърлящото гравитацията течение на кръв е регистрирано и в други случаи на стигми2.

Подобни събития възбуждат любопитството ни, защото нашият съвременен светоглед не ни дава контекст, в рамките на който да разберем ПК. Бом смята, че разглеждането на вселената като холодвижение ни предоставя този контекст. За да обясни схващането си, той ни моли да си представим следната ситуация. Представете си, че ходите по улицата късно през нощта и една сянка неочаквано се изправя застрашително отнякъде. Вашата първа мисъл може да бъде, че сянката е убиец и вие сте в опасност. Информацията, която се съдържа в тази мисъл, на свой ред поражда диапазон от въображаеми дейности - вие се виждате например как бягате, бивате наранен или се биете. Присъствието на тези въображаеми дейности във вашия ум обаче не е чисто „психичен" процес, защото те са неотделими от множество свързани биологически процеси, като например нервна възбуда, учестен пулс, отделяне на адреналин и други хормони, напрягане на мускулите и т. н. Обратно, когато вашата първа мисъл е, че сянката си е само сянка, ще последва друг набор от мисловни и биологически реакции. При това едно кратко размишление би разкрило, че ние реагираме и мисловно, и биологично на всичко, което преживяваме.

Важният според Бом извод, който може да бъде направен от това, е че съзнанието не е единственото нещо, което може да реагира на осмисляне. Тялото също може да откликне и това разкрива, че осмислянето е едновременно умствено и физическо по природа. Това е странно, защото ние нормално мислим осмислянето като нещо, което може да има активен ефект само върху субективната реалност, върху мислите в главата ни, а не като нещо, което може да предизвика реакция във физическия свят на вещите и обектите. Осмислянето „може по такъв начин да служи като връзката или моста между тези две страни на реалността - казва Бом. - Тази връзка е неделима, в смисъл, че информацията, съдържаща се в мисълта, която ние смятаме, че е откъм „умствената" страна, е в същото време неврофизиологична, химична и физическа активност, която е очевидно откъм това, което ние мислим за „материална" страна."3

Бом смята, че примерите на обективно активно осмисляне могат да бъдат открити в други физически процеси. Един от тях е функционирането на компютърен чип. Чипът съдържа информация, а осмислянето на информацията е активно - в смисъл, че определя какви електрически потоци протичат през компютъра. Друг пример е поведението на елементарните частици. Общоприетият възглед във физиката е, че квантовите вълни действат механично върху дадена частица, контролирайки нейното движение до голяма степен по същия начин, по който вълните в океана могат да контролират една топка за пинг-понг, носеща се по неговата повърхност. Но Бом не смята, че този възглед може да обясни например съгласуваното движение на електроните в плазмата в по-голяма степен, отколкото вълновото движение на водата може да обясни хореографски добре поставеното движение на топки за пинг-понг, ако такова движение бъде открито по океанската повърхност. Той е на мнение, че отношението между частица и квантова вълна е нещо подобно на кораб на автопилот, управляван от радарни вълни. Една квантова вълна не движи електрона повече, отколкото радарната вълна тласка кораба. По-скоро тя снабдява електрона с информация за неговата среда, която електронът след това използва, за да маневрира самостоятелно.

С други думи, Бом смята, че електронът е не само подобен на ума, но е твърде сложна единица, което е много далеч от стандартния възглед, че електронът е проста, лишена от структура точка. Активното използване на информация от електрона, а в действителност от всички елементарни частици показва, че способността да се реагира на осмисляне е характерна не само за съзнанието, но и за цялата материя. Именно тези вътрешно присъщи общи черти, казва Бом, предлагат възможно обяснение за ПК. Той твърди, че „на тази основа може да възникне психокинезата, ако психичните процеси на един човек или повече хора се фокусират върху осмисляния, които са в хармония с тези, управляващи базовите процеси на материалните системи, в които тази психокинеза се извършва"4.

Важно е да се отбележи, че този вид психокинеза не се дължи на някакъв каузален процес, т. е. на причинно-следствено отношение, включващо която и да е от познатите сили във физиката. Вместо това тя е резултатът на вид нелокален „резонанс на осмисляния" или вид нелокално взаимодействие, подобно, но не същото като нелокалната взаимовръзка, която позволява на двойка фотони да манифестира един и същи ъгъл на поляризация, както ние видяхме в глава 2 (по технически причини Бом смята, че простата квантова нелокалност не може да обясни ПК или телепатията, а само една по-дълбока форма на нелокалност, някакъв вид „свръхнелокалност" би предложила подобно обяснение).

Дяволчето в машината

Друг изследовател, чиито идеи относно ПК са подобни на тези на Бом, но който прави стъпка напред, е Робърт Г. Джен, професор по космически науки и почетен декан на факултета по инженерни и приложни науки в Принстънския университет. Той се включва в изследването на ПК съвсем случайно. Бивш консултант за ПАСА и Министерството на отбраната, неговата първоначална област на интереси е тягата на дълбокото пространство. Всъщност той е авторът на физика на електрическата тяга, водещ учебник в областта, и дори не е вярвал в паранормалното, когато една студентка отива при него и го моли да надзирава един ПК експеримент, който тя иска да извърши като независим изследователски проект. Джен неохотно се съгласява, а резултатите са толкова провокативни, че го вдъхновяват да основе Лабораторията за изследване на инженерни аномалии в Принстън през 1979 г. Оттогава учените от лабораторията не само откриват убедителни доказателства за съществуването на ПК, но събират и повече данни по предмета от който и да било друг в страната.

В серия от експерименти Джен и сътрудничката му, клиничният психолог Бренда Дън, използват уред, наречен генератор на случайни събития (ГСС). Като се опира върху един непредсказуем естествен процес, какъвто е радиоактивният разпад, ГСС е в състояние да произвежда поредица от случайни бинарни числа. Такава поредица може да изглежда примерно така: 1, 2, 1, 2, 2, 1, 1, 2, 1, 1, 1, 2, 1. С други думи, един ГСС е вид автоматичен хвърляч на монети, способен да произведе извънредно голям брой числа от хвърляния на монети за много кратко време. Както всеки знае, ако подхвърлите монета със съвършено еднакво тегло 1000 пъти, резултатите ще бъдат 50/50 разделени между ези и тура. В действителност, при 1000 хвърляния разделението може да варира малко в една или друга посока, но колкото по-голям е броят на хвърлянията, толкова по-близо до 50/50 съотношение ще се стигне.

Това, което Джен и Дън правят, е да поставят доброволци пред ГСС, които да се концентрират върху създаването на ненормално голям брой резултати ези или тура. В хода на буквално стотици хиляди опити те откриват, че доброволците действително, само чрез концентрация, оказват малко, но значимо влияние върху резултата на ГСС. Откриват и две други неща! Способността да се произвеждат ПК ефекти не се ограничава до неколцина надарени индивиди, но е присъща на повечето доброволци, които те проверяват. Това подсказва, че повечето от нас притежават някаква степен на ПК. Те откриват също, че различни доброволци създават различни и последователно отличаващи ги един от друг резултати, които са толкова своеобразни, че Джен и Дън започват да ги наричат „подписи"5.

В друга серия от експерименти Джен и Дън използват уред, подобен на познатата ни игра пинбол, при която с ръчка се изтласква топче, преминаващо през различни препятствия и цели. Този уред позволява 9000 топчета за игра с диаметър 2 см да се завъртат около 220 найлонови щифта и да се разпределят в 19 съда на дъното. Уредът е поместен в една плитка вертикална рамка три метра висока и метър и осемдесет широка с прозрачно стъкло отпред, така че доброволците да могат да виждат топчетата, когато те падат и се събират в съдинките. Нормално е повече топчета да падат в централните съдинки, отколкото в крайните, а цялостното разпределение изглежда като камбановидна крива. Както при ГСС, Джен и Дън разполагат пред машината доброволци, които се опитват да вкарат повече топчета в крайните съдинки, отколкото в централните. И отново, в хода на голям брой игри, операторите били в състояние да създадат малка, но измерима промяна в разпределението на топките. В експериментите с ГСС доброволците само упражняват един ПК ефект върху микроскопични процеси - разпадът на радиоактивно вещество, - но експериментите с топчетата разкриват, че участниците могат да използват ПК, за да въздействат върху обектите и във всекидневния свят. Нещо повече, „подписите" на лицата, които участват в ГСС експериментите, отново се проявяват в експериментите с топчетата, което показва, че ПК способностите на дадено лице остават същите при различни експерименти, но са различни при отделните хора, също както варират и талантите. Според Джен и Дън: „Докато малки сегменти от тези резултати могат основателно да не бъдат взети под внимание, тъй като се приближават твърде близко до случайното поведение, за да оправдават преразглеждане на господстващите научни догми, взет в своята съвкупност целият масив от данни установява неоспоримо отклонение в съществени пропорции."6

Джен и Дън мислят, че техните открития могат да обяснят предразположението, което някои хора като че ли имат, да влияят зле на машините и да карат апаратурата да работи лошо. Един такъв човек е физикът Волфганг Паули, чийто талант в тази област е толкова легендарен, че физиците шеговито го наричат „ефекта на Паули". Твърди се, че самото присъствие на Паули в някоя лаборатория кара стъклени апарати да експлодират или чувствителни измерителни уреди да се разцепват на две. В един особено знаменит инцидент физик пише на Паули, за да му каже, че не може да го обвини поне за последното и мистериозно разпадане на сложна част от оборудването, тъй като Паули не е бил там. С изненада обаче разбрал, че Паули е преминавал край лабораторията с влак точно в момента на злополуката! Джен и Дън смятат, че известният „ефект на дяволчето", тенденцията внимателно изпитани части от оборудването да претърпяват необясними неизправности в най-абсурдно неподходящите моменти, често описван от летци, самолетни механици и военни оператори, може също да бъде пример за несъзнателна ПК активност.

Ако нашият ум може да протяга ръка и да променя движението на каскада от топчета или действието на дадена машина, каква странна алхимия би могла да обясни подобна способност? Джен и Дън смятат, че тъй като всички познати физически процеси притежават двойственото измерение на вълна/частица, не е неоснователно да приемем, че съзнанието работи по същия начин. Когато е подобно на частица, то изглежда се локализира в нашите глави, но в неговия вълноподобен аспект съзнанието, като всички вълнови феномени, може също да влияе от разстояние. Те смятат, че един от тези ефекти на далечното повлияване е ПК.

Но Джен и Дън не спират тук. Те смятат, че самата реалност е резултат от интерференцията между вълновите аспекти на съзнанието и вълновите структури на материята. Обаче, както и Бом, те не вярват, че съзнанието или материалния свят могат да бъдат продуктивно представени в изолация, или дори, че ПК може да бъде мислена като трансмисия на някакъв вид сила. „Поуката е може би по-тънка" - казва Джен. - Може би тя е, че такива понятия са просто неприложими, че няма полза да говорим за дадена абстрактна среда или за някакво абстрактно съзнание. Единственото нещо, което ние можем да преживеем, е вза-имопроникването на двете по някакъв начин."7

Ако ПК не може да бъде смятана за предавката на някакъв вид сила, каква терминология може по-доб-ре да обобщи взаимодействието между ума и материята? Обмисляйки това, подобно на Бом Джен и Дън предполагат, че ПК действително включва една размяна на информация между съзнанието и физическата реалност, обмен, който следва да бъде мислен най-малкото като поток между материалното и психичното, а повече като резонанс между двете. Значимостта на резонанса се усеща и коментира дори от доброволците в ПК експериментите, в това че най-често споменаваният фактор, свързван с успешното изпълнение е достигането на чувство за „резонанс" с машината. Един доброволец описва усещането като „състояние на потапяне в процеса, което води до загуба на самоосъзнаването. Аз не чувствам да имам някакъв пряк контрол върху машината, по-скоро някаква мар-гинално влияние, когато резонирам с нея. Аз съм в резонанс с машината. Това е като да бъдеш в кану: когато то върви накъдето искам, аз плавам с него. Когато не го прави, аз се опитвам да прекратя плаването и да му дам възможност да се върне към резонанс с мен."8

Идеите на Джен и Дън са сходни с тези на Бом в няколко други отношения от ключово значение. Подобно на Бом те смятат, че понятията, които ние използваме, за да опишем реалността - електрон, дължина на вълната, съзнание, време, честота - са полезни само като „организиращи информацията категории" и не притежават независим статут. Те смятат също, че всички теории, включително тяхната собствена, са само метафори. Въпреки че не се отъждествяват с холографския модел (а тяхната теория фактически се различава от начина на мислене на Бом в няколко много значими отношения) те наистина признават припокриването. „В степента, в която ние говорим за едно значимо опиране върху вълновото механично поведение, има известна общност между това, което ние предполагаме, и холографската идея -казва Джен. - Тя придава на съзнанието способността да функционира в един вълново механичен смисъл и така да се възползва, по един или друг начин, от цялото пространство и време."9

Дън е на същото мнение: „В някакъв смисъл холографският модел може да бъде възприеман като назоваващ механизма, чрез който съзнанието взаимодейства с тази вълново механична, първична, осезаема голяма степен и по някакъв начин я превръща в използваема информация. В друг смисъл, ако си представите, че индивидуалното съзнание има свои собствени характерни вълнови структури, вие можете да го видите - разбира се, метафорично - като лазерът с една определена честота, която се припокрива с една конкретна картина в космичната холограма."10

Както може да се очаква, работата на Джен и Дън е посрещната със значителен отпор от ортодоксалната научна общност, но тя е приемана в някои краища на света. Една голяма част от финансирането на лабораторията идва от фондацията „Макдонъл" създадена от Джеймс С. Макдонъл III, от корпорацията „Макдонъл Дъглас", а „Ню Йорк Таймс Мегъзин" посвети наскоро една статия на работата на Джен и Дън. Те самите остават непоколебими, поради факта, че са посветили толкова много време и усилия, за да изследват параметрите на един феномен, смятан за несъществуващ от повечето други учени. Както казва Джен: „Усещането ми за значимостта на тази тема е много по-високо от всичко друго, което някога съм работил."11

Психокинеза

в по-голям мащаб

Досега ПК ефектите, създавани в лаборатория, бяха ограничени до относително малки обекти, но данните показват, че поне няколко души могат да използват ПК, за да предизвикат дори по-големи промени във физическия свят. Биологът Лайъл Уотсън, автор на бестселъра Свръхприрода и учен, който изследва паранормалните явления в целия свят, се натъква на такъв човек, докато посещава Филипините. Той бил един от така наречените филипински лечители екстрасенси, но, вместо да докосва пациента, единственото, което прави, е да държи дланта си на около 25 см над тялото на пациента, насочена към кожата му, при което незабавно се появява разрез. Уотсън не само е свидетел на няколко прояви на психокинетичните хирургически умения на мъжа, но веднъж, когато лечителят направил по-широк замах с пръстите си, отколкото обикновено, Уотсън получава разрез върху горната част на дланта си. Той носи белега си до днес12.

Има доказателства, че ПК способностите могат да бъдат използвани и за зарастване на кости. Някои случаи на подобно лечение са регистрирани от д-р Рекс Гарднър, лекар в болницата на английския град Сън-дърланд. Интересен аспект от статия, публикувана през 1983 г. в „Бритиш медикъл джърнъл", е, че Гарднър, един ненаситен изследовател на чудеса, представя съвременни чудотворни изцеления в съпоставка с примери за действително идентични изцеления, събрани от английския историк и теолог от XVII в. Беда Достопочтени.

В съвременното изцеление участват една група лю-терански монахини, които живеят в Дармщат, Германия. Калугерките строят параклис, когато една от сестрите пропада през прясно циментирания под и пада върху дървена носеща греда по-долу. Тя е откарана в болница, където рентгеновата снимка показва, че има сложна фрактура на таза. Вместо да се уповават на стандартните медицински техники, монахините устройват бдение с молитви през цялата нощ. Въпреки настояването на лекарите, че сестрата трябва да остане в тракция за доста седмици, монахините си я прибират два дни по-късно и продължават да се молят и да полагат ръце върху нея. За тяхна изненада непосредствено след полагането на ръцете сестрата става от леглото, без да изпитва мъчителните болки от фрактурата и видимо излекувана. Само две седмици отнема пълното възстановяване, след което тя отива в болницата и се представя на своя изумен лекар13.

 Въпреки че Гарднър не се опитва да обяснява този или друг случай на излекуване, които той разглежда в своята статия, възможното обяснение изглежда е ПК. Като се има предвид, че естественото лечение на една фрактура е продължителен процес и даже чудотворното възстановяване на таза на Мичели отнема няколко месеца, това показва, че може би подсъзнателните ПК способности на полагащите ръце монахини, решават задачата.

Гарднър описва подобно изцеление, което се случва през XVII в. по време на изграждането на църквата в Хексхам, Англия, в което участва св. Уилфрид, тогава епископ на Хексхам. По време на изграждането на църквата един зидар на име Бодълм пада от голяма височина, при което си счупва краката и ръцете. Когато той е на смъртно легло, Уилфрид се моли над него, като призовава и другите работници да се присъединят към него. Те го правят, „духът на живота се възвръща" у Бодълм и той бързо оздравява. Тъй като изцелението очевидно не настъпва, докато св. Уилфрид не помолва другите работници да се присъединят към него, въпросът е дали св. Уилфрид е бил катализаторът или е имало комбинирана несъзнателна ПК на цялата група?

Д-р Уилям Тафтс Бригъм, уредник на Епископския музей в Хонолулу и известен ботаник, който посвещава много от свободното си време на изследване на паранормалното, записва инцидент, в който счупена кост била незабавно излекувана от местен хавайски шаман - кахуна. Свидетел на случая е приятел на Бригъм на име Дж. А. К. Кумбз. Майката на тъщата на Кумбз е смятана за една от най-мощните жени кахуни на островите и веднъж, докато присъства на едно парти в къщата на жена си, Кумбз има възможност непосредствено да наблюдава нейните способности.

 Във въпросния случай един от гостите се подхлъз-ва и пада върху крайбрежния пясък, като си счупва крака толкова лошо, че краищата на костта видимо се притискат до кожата. Като оценява сериозността на счупването, Кумбз препоръчва човекът да бъде откаран в болница незабавно, но възрастната кахуна не иска и да чуе за това. Като коленичи до човека, тя изпъва крака му и притиска областта, където счупената кост опира в кожата. След като се моли и медитира няколко минути, тя се изправя и обявява, че лечението е завършило. Човекът се изправя учудено на краката си, прави крачка и след това друга. Той е напълно излекуван и кракът му не показва никакви следи от каквото и да е счупване14.

Масова психокинеза във Франция през XVIII в.

Една от най-изумителните прояви на психокинеза и една от най-забележителните демонстрации на чудотворни събития, които някога са записвани, се случва в Париж през първата половина на XVIII в. Събитията се развиват около пуританска-та секта на повлияните от Холандия католици, известни като янсенисти, и са ускорени от смъртта на един свят и почитан янсенистки дякон на име Франсоа дьо Пари. Въпреки че днес малцина са чували за янсенистките чудеса, те са едни от най-обсъжданите събития в Европа през по-голямата част от века.

За да разберем напълно янсенистките чудеса е необходимо да знаем малко за историческите събития, които предхождат смъртта на Франсоа дьо Пари. Ян-сенизмът възниква в началото на XVII в., и от самото си начало той е в конфликт с римската католическа църква и с френската монархия. Много от вярванията в него силно се разминават с установената църковна доктрина, но той е народно движение и бързо печели последователи сред френското простолюдие. Най-осъдителното в него както за папството, така и за Луи XIV, един предан католик, е че те го разглеждат като протестанство, което само се е маскирало като католицизъм. Като резултат и църквата, и кралят постоянно лавират, за да подкопаят силата на движението. Пречка за тези лавирания и един от факторите, които допринасят за популярността на движението е, че янсенистките водачи изглеждат особено изкусни в чудотворното изцеляване. Въпреки всичко, църквата и монархията упорстват, предизвиквайки остри дебати, които бушуват в цяла франция. В разгара на тази борба за надмощие, на 1 май 1727 г., умира Франсоа дьо Пари. Погребан е в енорийското гробище Сен-Медар в Париж.

Поради репутацията на абата като светец, край неговия гроб започват да се стичат поклонници и от самото начало започват да се регистрират поредица от чудотворни изцеления. Сред изцеляваните болести са злокачествени тумори, парализа, глухота, артрит, ревматизъм, язвени рани, постоянна (персистентна) треска, продължителна хеморагия и слепота. Но това не е всичко. Опечалените (присъствалите на погребението) също започват да преживяват странни неволеви спазми или конвулсии и да претърпяват най-изумителни кълчения на своите крайници. Тези конвулсии бързо се оказват заразни, разпространяват се като огън по улиците, пълни с мъже, жени и деца, всички извиващи се и гърчещи се, като че ли са обхванати от някаква сюрреалистична магия.

Докато били в това спазматично и трансоподобно състояние, „конвулсионистите", както започнали да ги наричат, демонстрират най-феноменалните си таланти. Един от тях бил способността да издържат без увреждане цял ред почти невъобразими физически мъчения. Сред тях са жестоки побои, удари с предмети, които са едновременно тежки и остри, както и душене - всичко това без никакъв знак за нараняване или дори и най-леката следа от рани или синини.

Уникалното на тези свръхестествени събития е, че техни свидетели са буквално хиляди наблюдатели. Неистовите сборища около гроба на Абат дьо Пари в никакъв случай не отминали бързо. Гробището и улиците около него били ден и нощ изпълнени с тълпи в продължение на години и дори две десетилетия по-късно все още се съобщава за чудеса (за да дадем някаква представа за огромните мащаби на явлението, трябва да кажем, че през 1733 г. в общинските регистри се отбелязва, че са необходими над 3000 доброволци просто за да придружават конвулсионистите и да се погрижат, щото жените участнички да не се раз-голват неприлично по време на техните гърчения). В резултат свръхестествените способности на конвулсионистите стават международна сензация и хиляди се тълпят да ги видят - хора от всички социални слоеве и служещи от всички образователни, религиозни и държавни институции, които можете да си представите; многобройни доклади, официални и неофициални, за наблюдаваните чудеса са записани в документите от това време.

Освен това мнозина от свидетелите, например следователите от римокатолическата църква, имат законен интерес да отрекат янсенистките чудеса, но те все пак си заминават, като ги потвърждават (по-късно римокатолическата църква излиза от неудобното положение, като признава съществуването на чудесата, но ги определя като дело на дявола, с което удостоверява, че янсенистите са покварени).

Единият следовател, член на Парижкия парламент на име Луи Базил Каре дьо Монгерон става свидетел на достатъчен брой чудеса, за да напълни четири дебели тома по темата, които публикува през 1737 г. по заглавие La Verite des Miracles. В труда си той привежда многобройни примери за очевидната неуязвимост на конвулсионистите при изтезания. В един от примерите двадесетгодишна конвулсионистка на име Жана Моле е опряна на каменна стена, докато един доброволец от тълпата, „много силен мъж", й нанася сто удара в стомашната област с петнадесеткилогра-мов чук (самите конвулсионисти молели да ги измъчват, защото по думите им така се разтоварвали от мъчителната болка на конвулсиите). За да изпита силата на ударите, самият Монгерон след това взел чука и го опитал върху каменната стена, на която се било опряло момичето. В резултат отбелязва: „На двадесет и петия удар камъкът, върху който удрях и който беше вече разклатен от предишните удари, внезапно се раз-хлаби и падна от другата страна на стената, като се отвори над петнадесетсантиметрова дупка."15

Монгерон описва друг пример, при който една конвулсионистка била извила гърба си назад в дъга, така че долната част на гърба й се опирала само върху „острия връх на едно колче". След това тя помолила един двадесет и пет килограмов камък, прикрепен към пръчка, да бъде издигнат „извънредно високо" и да бъде пуснат да падне с цялата си тежест върху стомашната й област. Камъкът бил издиган и оставян да пада много пъти, но жената изглеждала напълно незасегната от него. Тя поддържала без усилия изкривеното си положение, без да изпита болка или да претърпи някакво увреждане. След което си тръгнала от изпитанието, без дори по гърба й да се забелязва някакъв белег. Монгерон отбелязва, че по време на самото изпитание тя крещяла: „Удряй по-силно, по-силно!"16

 Всъщност изглежда, че нищо не може да нарани конвулсионистите. Те не могат да бъдат увредени от удари с метални пръти, с вериги или с греди. Най-силните мъже не могат да ги удушат. Някои били разпъвани на кръст и след това по тях не се забелязвали никакви следи от наранявания17. Най-слисващото от всичко било, че те не могат да бъдат срязани или про-мушени с ножове, мечове или сатъри! Монгерон цитира един случай, в който изостреното острие на желязна бургия било поставено върху стомаха на един конвулсионист и след това забито толкова силно с чук, че изглеждало „сякаш ще излезе от гърба и ще разкъса вътрешностите му". Нищо подобно не се случило и конвулсионистът запазил „израза на съвършен екстаз", като крещял: „О, колко ми е хубаво! Смелост, братко; удряй ме два пъти по-силно, ако можеш!"18

Неуязвимостта не била единствената дарба на ян-сенистите, която те демонстрират по време на техните гърчове. Някои станали ясновидци и били в състояние да „съзират скрити неща". Други можели да четат със здраво завързани очи, съобщава се и за случаи на левитация. Един от левитаторите, абат на име Бешеран от Монпелие, така „устремно се издигнал във въздуха" по време на конвулсиите си, че дори когато свидетелите на случилото се опитали да го издърпат надолу, те не успели да го свалят на земята19.

Макар ние днес да не помним янсенистките чудеса, те съвсем не са били пренебрегвани от интелигенцията по това време. Племенницата на математика и философа Паскал имала тежка язва на окото, която изчезнала за часове в резултат на янсенистко чудо. Когато крал Луи XV неуспешно се опитал да спре конвулсионистите, като затворил гробището Сен-Медар, Волтер саркастично отбелязва: „На Бог му беше забранено, по заповед на Краля, да твори чудеса тук." А в своите философски есета шотландският философ Дейвид Хюм пише: „Сигурно никога не е имало толкова много чудеса, приписвани на един човек, както тези, за които напоследък се казва, че се случват във Франция край гроба на абат Пари. Много от чудесата са били незабавно доказани на място, пред хора, които се ползват с несъмнено доверие и способности за разсъждение, в зряла възраст и върху сцената на най-прочутият театър днес в света."

Как могат да се обяснят чудесата, извършвани от конвулсионистите? Макар Бом да е готов да обсъжда възможността за ПК и други паранормални феномени, той предпочита да не спекулира с конкретни събития, от рода на свръхестествените способности на янсенистите. Но още веднъж, ако ние приемем свидетелствата на толкова много очевидци сериозно, освен ако не сме готови да допуснем, че Бог отдава предпочитание на янсенистите католици пред римокатолиците, то ПК изглежда вероятното обяснение. Че тук е налице някакъв вид екстрасензорна дейност съвсем явно се вижда от появата на такива екстрасензорни способности, като ясновидство, по време на гърчовете. Освен това ние вече разгледахме голям брой примери, в които силна вяра и истерия задействат дълбоките сили на ума и те биват представени в обилни порции. Всъщност вместо да бъдат дело на един отделен човек, психокинетичните ефекти могат да бъдат създавани от съчетания религиозен плам и вяра на всички присъстващи, а това би могло да обясни необичайната яркост на проявленията. Тази идея не е нова. През 20-те години на XX в. психологът от Харвард Уилям Макдугъл също изказва предположение, че религиозните чудеса може би са резултат от колективните психични сили на голям брой вярващи.

ПК би могла да обясни до голяма степен неуязвимостта на конвулсионистите. В случая с Жана Моле би могло да се твърди, че тя несъзнателно използва ПК, за да блокира ефекта от ударите с чук. Ако конвулсионистите са използвали несъзнателно ПК, за да контролират веригите, гредите и ножовете, и да ги спрат в по техния път в точния момент на въздействието, това би могло да обясни също защо тези предмети не оставят белези или синини. По подобен начин, когато хората се опитват да удушат янсенистите, може би техните ръце са задържани на място от ПК и макар да усещат, че стискат плът, те реално само огъват ръце в нищото.

Препрограмиране на космическата киномашина

ПК обаче не обяснява всички аспекти от неуязвимостта на конвулсионистите. Тук трябва да разгледаме проблема за инерцията - тенденцията на всеки движещ се обект да остава в движение. Когато двадесет и пет килограмов камък или парче греда падат строшени надолу, те носят със себе си много енергия и когато бъдат спрени по пътя си, енергията трябва да отиде някъде. Например ако човек в броня бъде ударен с петнадесеткилограмов чук, макар металът на бронята може да отклони удара, човекът все пак бива забележимо разтърсен. В случая с Жана Моле изглежда, че енергията по някакъв начин заобикаля нейното тяло и се предава на стената зад нея, защото както Монгерон отбелязва, камъкът бил „разклатен от ударите". Но в случая с жената, която се огъвала и двадесет и пет килограмов камък бил спускан върху корема й, случаят не е толкова ясен. Можем да се запитаме защо тя не била забивана в земята като скобите при игра на крокет или защо, когато са удряни с греди, конвулсионистите не са били събаряни? Къде отива отклонената енергия?

Отново холографският възглед за реалността ни дава един възможен отговор. Както видяхме, Бом смята, че съзнание и материя са само различни аспекти на едно и също фундаментално нещо - нещо, което води началото си от неявния ред. Някои изследователи са на мнение, че това предполага съзнанието да може да върши много повече от няколко психокине-тични промени в материалния свят. Например Гроф мисли, че ако неявният и проявеният ред са точно описание на реалността, „допустимо е някои необичайни състояния на съзнанието да могат да опосредстват непосредствено преживяване на, и намеса в, неявния ред. Би било възможно тогава да видоизменяме явленията във феноменалния свят чрез въздействие върху пораждащата ги матрица"20. С други думи, в допълнение към психокинетично раздвижваните обекти умът може да получи достъп и да препрограмира космическата киномашина, която първоначално е възсъздала тези обекти. Така не само традиционно признаваните природни закони, от рода на инерцията, могат да бъдат заобиколени, но умът е в състояние да променя и да преоформя материалния свят по начини, далеч по-впечатляващи, отколкото дори психокинезата предполага.

Че тази или някоя друга теория трябва да е вярна, се доказва от друга свръхестествена способност, демонстрирана от много хора в течение на цялата човешка история: неуязвимостта от огън. В книгата си физическите феномени на мистицизма Търстън дава многобройни примери за светци, които са обладали тази способност, като един от най-известните е бил Св. франциск от Паула. Той не само можел да държи живи въглени в ръцете си, без изобщо да се изгори, но при неговото канонизиране през 1519 г. осем очевидци потвърдили, че са го виждали да ходи невредим през буйните пламъци на една пещ, за да поправи една от разрушените й стени.

Разказът напомня за старозаветната история за Седрах, Мисах и Авденаго. След като завладял Ерусалим, цар Навуходоносор заповядал на всички да се кланят на една негова златна статуя. Седрах, Мисах и Авденаго отказали, затова Навуходоносор наредил да ги хвърлят в една пещ, толкоз „премного нажежена", че пламъците й дори опърлили хората, които ги хвърляли в нея. Поради своята вяра обаче тримата оцелели в огъня здрави и читави, излезли от там без нито един изгорял косъм, без дрехите им с нещо да се изменили и дори миризма на огън не била преминала върху тях. Това изглежда предизвикателство към вярата, каквото Луи XV отправя към янсенистите, предизвиквайки по този начин не едно, а множество подобни чудеса.

Макар кахуните от Хавайските острови да не ходят из пламтящи пещи, има съобщения, че те могат да разхождат бавно, да се шляят по гореща лава не-вредими. Бригъм разказва, че срещнал три кахуни, които му обещали да изпълнят този подвиг за него. Той ги следвал в дълъг преход до един поток от лава, близо до изригналия вулкан Килауеа. Те избрали поток, широк 45 метра, в който лавата била достатъчно охладена, за да издържи тежестта им, но все пак толкова гореща, че нажежени до бяло парчета плавали по нейната повърхност. Както отбелязва Бригъм, кахуните свалили сандалите си и започнали да рецитират дълги молитви, необходими за предпазването им, когато те се разхождат по едва втвърдената разтопена скала.

Както се оказало, кахуните били казали по-рано на Бригъм, че те могат да удостоят и него с тяхната неприкосновеност от огъня, ако той иска да се присъедини към тях. Той храбро се съгласил. Но като видял нагорещената като фурна лава, той премислил веднъж и дваж. „Резултатът от моите размишления беше, че аз седнах напрегнат и отказах да си сваля обувките" - пише Бригъм в разказа си за случая. След като те престават да призовават боговете, най-старата кахуна подскоква върху лавата и изминава четиридесет и петте метра невредима. Впечатлен, но все още твърдо решен да не ходи по лавата, Бригъм се изправил, за да наблюдава следващата кахуна, но усетил силен тласък, което го принудило да затича, за да не падне по лице върху нажежената до бяло скала.

И Бригъм настина затичал. Когато стигнал до отсрещния край, той открил, че една от обувките му е изгоряла, а чорапите му горят. Но като по чудо стъпалата му били напълно незасегнати. Кахуните също никак не пострадали и се превивали от смях, като гледали в какъв шок е Бригъм. „Аз също се засмях - пише Бригъм. - Никога в живота си не съм чувствал такова облекчение, както когато открих, че съм в безопасност. Не мога да разкажа много за преживяването си. Имах усещането за силна топлина по лицето и тялото ми, но почти никакво усещане по стъпалата ми."21

Конвулсионистите също понякога демонстрирали пълен имунитет спрямо огъня. Двама от най-известните сред тези „човешки саламандри" - през Средновековието терминът саламандър обозначава митичен гущер, за когото се вярвало, че живее в огъня - били Мари Соне и Габриел Моле. Веднъж в присъствието на няколко свидетели, сред тях и Монгерон, Соне се изтегнала върху два стола над пламтящ огън и останала така половин час. Нито тя, нито дрехите й пострадали по някакъв начин. В друг случай тя седяла, като стъпалата й били в един мангал с горящи въглища. Както и в случая с Бригъм, обувките и чорапите й изгорели, но стъпалата й останали невредими22.

Подвизите на Габриел Моле били още по-зашеметяващи. Освен дето била непроницаема за промуш-вания със саби и удари, нанесени с лопата, тя можела да си пъхне главата в пламтящо огнище и да я държи там, без да пострада по какъвто и да било начин. Очевидци съобщават, че след това дрехите й били така топли, че не можели да ги докоснат, но при това косите, миглите и веждите й никога не били опърляни23. Несъмнено тя е била сред главните атракции на приемите.

Всъщност янсенистите не са първото конвулсио-нистко движение във Франция. В края на XVII в., когато крал Луи XIV се опитвал да прочисти страната от безсрамните протестанти хугеноти, група съпротивляващи се хугеноти от долината на Севен, известни като камизарди, също демонстрирала подобни способности. В един официален отчет, изпратен до Рим, един от гонителите, свещеник на име абат дю Шайла, се оплаква, че каквото и да прави, не успява да навреди на камизардите. Когато заповядвал да стрелят по тях, куршумите от мускетите били откривани сплескани между дрехите и кожата им. Когато слагал ръцете им над горящи въглища, те оставали невредими, а когато ги опаковал от глава до пети с памучно платно, напоено с мазнина, и ги хвърлял в огъня, те не горели24.

Не стигало това, ами Кларис, водачът на камизардите, наредил да стъкнат една клада и след това се качил на върха й, за да произнесе екстатична реч. В присъствието на шестстотин свидетели той заповядал кладата да бъде запалена и продължил да произнася гръмки тиради, докато пламъците се виели над главата му. След като кладата изгоряла напълно, Кларис останал здрав и читав и без никакъв белег по косата или дрехите си. Началникът на френските войски, изпратени да усмирят камизардите, един полковник на име Жан Кавалие, бил по-късно изгнаник в Англия, където през 1707 г. написал книга за събитието, озаглавена Вик от пустинята25. Колкото до абат дю Шайла, накрая той бил убит от камизардите по време на една акция за отмъщение. За разлика от някои от тях, той не притежавал особена неуязвимост26.

Съществуват буквално стотици заслужаващи доверие съобщения за неприкосновеност от огъня. Докладва се, че когато Бернадет от Лурд била в екстаз, тя също била неуязвима от огъня. Според свидетели, веднъж нейната ръка се отпуснала толкова близо над една горяща свещ, докато тя била в транс, че пламъците ближели пръстите й. Сред присъстващите бил д-р Дозу, общинският лекар на Лурд. Той бързо съобразил и засякъл времето - цели десет минути, преди тя да излезе от транс и да си отстрани ръката. По-късно той пише: „Видях всичко с очите си. Но кълна се, ако някой се беше опитал да ме накара да повярвам в подобна история, аз бих му се изсмял презрително."27

В броя си от 7 септември 1871 г. вестник „Ню Йорк Хералд" съобщава, че Натан Коукър, един стар чер-нокож ковач от Ийстън, щата Мериленд, може да пипа нажежен до червено метал, без да пострада от това. В присъствието на един комитет от няколко лекари, той накалил една желязна лопата до бяло и след това я държал долепена до табаните на ходилата му, докато се охладила. Той също облизал ръба на една нажежена до червено лопата и излял разтопен оловен куршум в устата си, като го оставил да прелива към зъбите и венците му, докато не се втвърдил. След всеки от тези подвизи лекарите го преглеждали и не установили никакви следи от увреждане28.

 По време на лов в планините на Тенеси през 1927 г. К. Р. Уисън, лекар от Ню Йорк, среща дванадесетгодишно момче, което по съшия начин било неуязвимо. Уисън видял момчето да вади нажежено до червено желязо от огнището, без да пострада. Момчето казало на Уисън, че е открило тази си способност при един случай, в който вдигнало накалена до червено подкова в ковачницата на чичо си29. Жаравата, по която ходи наблюдаваният от съпрузите Гросвенърс Мохотти, била дълга 7,5 м, а измерената от термометрите на екипа на „Нешънъл Джиографик" температура била 1328 градуса по фаренхайт (720 по Целзий). В майския брой на списание „Атлантик Монтли" д-р Леонард фейнберг от Университета на Илинойс докладва, че е наблюдавал нестинарски ритуал в Цейлон, по време на който местните жители носят нажежени до червено тенджери върху главите си, без изобщо да пострадат. В една статия на списание „Сайки-атрик Куотърли" психиатърът Бертолд Шварц докладва, че е наблюдавал в Апалачите петдесетници, които държат ръцете си в ацетиленов пламък, без да получат някаква вреда30 и т. н., и т. н.

Законите на физиката

като навици и реалности –

потенциални и реални

Точно както ни е трудно да си представим къде отива отклонената енергия в някои от разгледаните случаи на ПК, също толкова трудно е да разберем къде отива енергията от нажежената до червено тенджера, поставена върху косата и плътта на главата на някой от цейлонците. Но ако съзнанието може да посредничи пряко в неизявения ред, проблемът става по-податлив на разрешаване. Освен това по-скоро той не се дължи на някаква неоткрита енергия или закон на физиката (от рода на някакво изолиращо силово поле), който действа в рамката на реалността, а е резултат от дейността на едно дори по-фундаментално равнище и включва процеси, които сътворяват и физическата вселена, и законите на физиката на първо място.

Погледнато по друг начин, способността на съзнанието да се премества от една цялостна реалност към друга, показва, че обикновено ненарушимото правило огънят да изгаря човешката плът може би е само една програма в космическия компютър, но програма, която е била така често повтаряна, че става един от навиците на природата. Както беше споменато, според холографската идея материята е също вид привичка и тя се поражда непрестанно наново от неявния ред, точно както формата на един фонтан се създава наново от постоянния изблик на водата, който му придава форма. Пийт шеговито нарича повтори-телната природа на този процес една от неврозите на вселената. „ Когато имате невроза, вие повтаряте един и същи модел на поведение във вашия живот, или извършвате едни и същи действия, като че ли е изградена една памет и нещото е забодено с нея - казва той. -Склонен съм да мисля, че неща като столове и маси са същият случай. Те са вид материална невроза, повторение. Но тук протича нещо по-фино, едно непрестанно забулване и разбулване. В този смисъл столовете и масите са само навици в този енергиен поток, но енергийният поток е реалността, дори ако ние сме навикнали да виждаме само навика."31

И действително, предвид че вселената и физическите закони, които я управляват, са също продукти на този енергиен поток, тогава те също трябва да бъдат разглеждани като навици. Очевидно те са навици, които са дълбоко вкоренени в холодвижението, но свръхестествените дарби, от рода на неуязвимост от огъня, показват, че въпреки тяхната привидна кон-стантност поне някои от законите, които управляват вселената, могат да бъдат временно преустановени. Това означава, че законите на физиката не са издя-лани в камъка, а са подобно на въртопите на Шайнбърг, водовъртежи с такава огромна инерциална сила, че те са толкова твърдо установени в холодвижението, колкото нашите собствени навици и дълбоко отстоявани убеждения са твърдо установени в мислите ни.

Предположението на Гроф, че може да са потребни изменени състояния на съзнанието, за да се осъществят подобни промени в неявния ред, се засвидетелства също от честотата, с която имунитетът към огъня е свързан със засилена вяра и религиозен фанатичен плам. Моделът, който започна да се очертава в последната глава, продължава и неговият смисъл става все по-ясен - колкото по-дълбоко и по-емоционално заредени са нашите вярвания, толкова по-големи са промените, които ние можем да извършим и в нашите тела, и в самата реалност.

В този пункт ние можем да запитаме, дали съзнанието може да извършва такива свръхестествени изменения при специални обстоятелства, каква роля играе наистина то в сътворяването на нашата всекидневна реалност? Мненията са извънредно разнообразни. В личен разговор Бом допусна предположението, че вселената е изцяло „мисъл" и реалността съществува само в това, което мислим32, но отново предпочита да не спекулира относно свръхестествените случаи. По същия начин и Прибрам се сдържа да коментира конкретни събития, но смята, че съществуват голям брой различни потенциални реалности и съзнанието има свобода на действие в определена степен при избора какво да прояви. „Аз не вярвам, че всичко е възможно - казва той, - но има множество светове извън нашия, които не можем да разберем."33

След години на непосредствени преживявания на свръхестественото Уотсън е по-дързък. „Аз не се съмнявам, че реалността е в много голяма част построение на въображението. Не говоря като физик, специализиран в частиците, или дори като някой, който е напълно наясно какво става на предния фронт на тази научна дисциплина, но аз мисля, че ние притежаваме способността да променяме света около нас по твърде фундаментални начини" (Уотсън, който някога беше ентусиазиран по холографската идея, вече не е убеден, че която и да е съвременна теория във физиката може адекватно да обясни свръхестествените способности на ума)34.

Гордън Глобъс, професор по психиатрия и философия в Калифорнийския университет в Ървин, има различен, но все пак сходен възглед. Глобъс смята, че холографската теория е коректна в нейното твърдение, че умът конструира конкретната реалност от суровия материал на неизявеното. Той обаче е също силно повлиян от антрополога Карлос Кастанеда и неговите днес световноизвестни преживявания с индианския шаман дон Хуан. Глобъс рязко се различава от Прибрам по убедеността си, че привидно безкрайният ред от „отделни реалности", които Кастанеда преживява под ръководството на дон Хуан - и всъщност дори еднакво безкрайният ред от реалности, които ние преживяваме по време на обичайното сънуване, - показва, че има безкраен брой от потенциални реалности, забулени в неявния ред. Освен това, тъй като холографските механизми, които мозъкът използва, за да конструира всекидневната реалност, са същите като тези, които той прилага, за да конструира нашите сънища и реалностите, които ние преживяваме по време на кастанедианските изменени състояния на съзнанието, той вярва, че всичките три типа на реалността са в основата си едни и същи35.

Създава ли

Съзнанието субатомни частици

или не създава -това е въпросът

Тази разлика в мненията показва още веднъж, че холографската теория е все още повече идея в процес на формиране, която не се отличава от един новопоявил се остров в Тихия океан, чиято вулканична активност не му позволява да има рязко откроени брегове. Макар някои може би ще се изкушат да използват тази липса на общо съгласие като повод за критики, трябва да се припомни, че Дарвиновата теория на еволюцията, несъмнено една от най-мощните и успешни идеи, които науката някога е създавала, е също все още до голяма степен в състояние на постоянна промяна и теоретиците на еволюцията продължават да спорят относно нейния обхват, тълкуване, регулаторни механизми и последици.

Разликата в мненията разкрива също колко сложна загадка са чудесата. Джен и Дън предлагат все пак различно мнение за ролята, която играе съзнанието в създаването на всекидневната реалност, и въпреки че то се различава от една от основните предпоставки на Бом, поради възможните прозрения, които тя предлага в процеса, чрез който чудесата се случват, тя заслужава нашето внимание.

За разлика от Бом, Джен и Дън смятат, че суба-томните частици не обладават отчетлива реалност, докато в картината не се появи съзнанието. „Мисля, че отдавна отминахме мястото във физиката на високите енергии, в което ние изследвахме структурата на една пасивна вселена - казва Джен. - Смятам, че навлязохме в областта, в която взаимодействието на съзнанието в средата играе толкова първостепенна роля, че ние наистина създаваме реалност във всяка разумна дефиниция на термина."36

Както споменахме, това е възглед, поддържан от много физици. Позицията на Джен и Дън обаче се различава от общата по един значим начин. Повечето физици биха отхвърлили идеята, че взаимодействието между съзнание и субатомния свят може по някакъв начин да бъде използвано, за да обясни ПК, какво да говорим за чудеса. Всъщност мнозинството физици не само пренебрегват всяко последствие, което това взаимодействие може да има, но на практика се държат все едно, че такива неща няма. „Повечето физици са развили един донякъде шизофреничен възглед - казва квантовият теоретик Фриц Рорлих от Сира-кузкия университет. - От една страна, те приемат стандартната интерпретация на квантовата теория. От друга, отстояват реалността на квантовите системи, дори когато тези системи не са наблюдавани."37

Тази чудата не-мога-да-го-мисля-това-дори-кога-то-знам-че-е-вярно нагласа предпазва мнозина физици от разглеждането на философските последствия на повечето невероятни открития на квантовата физика. Както физикът от Корнелския университет Н. Дейвид Мърмин отбелязва, физиците се делят на три категории: малко малцинство, което се притеснява от философските последствия; втора група от хора, които изтъкват сложни и претенциозни основания защо не се притесняват, но техните обяснения „напълно не схващат същността на въпроса"; и една трета група, които нямат сложни и претенциозни обяснения, но също отказват да кажат защо не ги е грижа. „Тяхната позиция е непоклатима", казва Мърмин38.

Джен и Дън не са толкова плахи. Те смятат, че вместо да откриват частици, физиците може би действително ги създават. Като доказателство те цитират една наскоро открито елементарна частица, наречена аномалон, чиито свойства варират от лаборатория в лаборатория. Представете си, че имате кола, която има различен цвят и различни външни белези в зависимост от това кой я кара! Това е много любопитно и изглежда подсказва, че реалността на един аномалон зависи от това кой я открива/създава39.

Подобни данни могат да бъдат намерени и за друга елементарна частица. През 30-те години на XX в. Паули предполага съществуването на една лишена от маса частица, наречена неутрино, за да разреши важен проблем в областта на радиоактивността. В продължение на години неутриното е само идея, но през 1957 г. физиците откриват доказателства за съществуването му. В последно време обаче физиците разбраха, че ако неутриното има някаква маса, то би разрешило някои дори по-трънливи проблеми от тези, с които се е сблъскал Паули, и - я гледай ти, - през 1980 г. започват да се появяват данни, че неутриното има малка, но измерима маса! Това не е всичко. Както се оказва, само в лабораториите на Съветския съюз се открива, че неутриното има маса. В лабораториите на Съединените щати подобно нещо не се открива. Така е през по-голямата част от 80-те години и, макар че други лаборатории днес повтарят съветските открития, ситуацията все още не е разрешена40.

Възможно ли е различните свойства, демонстрирани от неутриното да се дължат най-малкото отчасти на променящите се очаквания и на различните културни среди на физиците, които ги търсят? Ако отговорът е положителен, подобно състояние на нещата повдига интересен въпрос. Ако физиците не откриват субатомния свят, но го създават, защо наистина някои частици, от рода на електрона, изглежда имат стабилна реалност, без значение кой ги наблюдава? С други думи, защо един студент по физика без познания за електрона ще открива същите характеристики, които открива и един опитен физик?

Един възможен отговор е, че нашите възприятия на света не могат да се основават единствено на информацията, която получаваме чрез петте 'си сетива. Колкото и фантастично може би да звучи, един много добър случай може да допринесе за подобен възглед. Преди да обясня, бих искал да разкажа една случка, на която бях очевидец в средата на 70-те години на XX в. Баща ми нае професионален хипнотизатор да забавлява група приятели у дома му и ме покани да присъствам на събитието. След като бързо определи кой от присъстващите доколко се поддава на хипноза, хипнотизаторът избра един приятел на баща ми на име Том като негов подопитен. Това беше първият път, когато Том срещаше хипнотизатор.

Том се оказа много добър подопитен и за няколко секунди хипнотизаторът го потопи в дълбок транс. След това той продължи с обичайните номера, изпълнявани от сценичните хипнотизатори. Убеди Том, че в стаята има жирафа и Том я зяпаше изумено. После му каза, че един картоф е ябълка и Том я изяде с удоволствие. Но гвоздеят на програмата беше, когато той каза на Том, че щом излезе от транс, то дъщеря му, тийнейджърката Лора, ще бъде напълно невидима за него. После, след като накара Лора да застане точно срещу стола, на който седеше Том, хипнотизаторът го събуди и го попита дали може да я види.

Том се огледа из стаята и изглеждаше, че погледът му минава право през неговата кикотеща се дъщеря. „Не" - отвърна той. Хипнотизаторът го попита дали е сигурен в това и още веднъж, макар Лора все по-силно да се кикотеше, той отговори, че не я вижда. След това хипнотизаторът застана зад Лора, така че беше скрит от погледа на Том, и извади нещо от джоба си. Той държеше предмета грижливо скрит, така че никой в стаята не можеше да го види и го притискаше към талията на Лора. После помоли Том да разпознае предмета. Том се наклони напред, като че ли гледаше направо през стомаха на Лора, и каза, че това е часовник. Хипнотизаторът кимна и попита дали Том може да прочете надписа върху часовника. Том присви очи, като че ли се мъчеше да разчете написаното, и издекламира името на притежателя на часовника (който се оказа човек, когото никой от присъстващите в стаята не познаваше) и надписа. След това хипнотизаторът ни показа, че предметът действително е часовник и обиколи цялата стая, така че всеки да може да види, че Том е прочел гравирания надпис правилно.

Когато говорих с Том след случая, той ми каза, че дъщеря му е била абсолютно невидима за него. Всичко, което той виждал, било хипнотизаторът, който стоял и държал в шепата си един часовник. Ако хипнотизаторът си беше отишъл, без да му разкаже за случилото се, той никога нямало да узнае, че не е възприемал нормалната консенсусна реалност.

Очевидно възприятието на часовника не се основаваше на информация, която Том е получил чрез петте си сетива. Откъде тогава дойде тази информация? Едното обяснение е, че той я е получил телепатично от нечий друг ум, в случая на хипнотизатора. Способността на хипнотизирани хора да „проникват" в сетивата на други хора е била докладвана и от други изследователи. Английският физик сър Уилям Барет открива доказателство на феномена в серия експерименти с момиченце. След като го хипнотизира, той му казва, че тя ще вкусва това, което той вкусва. „Като застанах зад момиченцето, чиито очи здраво превързах, аз сложих в устата си малко сол; веднага тя пръсна слюнка и възкликна: „За какво ми слагате сол в устата?" След това аз опитах захар; тя каза „Това е по-добре"; като я запитах на какво прилича, тя отговори: „Захар." След това опитах горчица, черен пипер, джинджифил и т. н.; всяко от тях беше назовавано и очевидно вкусвано от момиченцето, когато аз слагах нещо в устата си."41

В своята книга Експерименти по дистанционно въздействие съветският физиолог Леонид Василиев цитира немско изследване, проведено през 50-те години на XX в., което води до подобни открития. В това изследване хипнотизираният човек не само вкусвал вкус-ваното от хипнотизатора, но и мигал, когато светлина била насочвана към очите на хипнотизатора, кихал, когато хипнотизаторът смъркал амоняк, чувал тиктакането на часовник, долепен до ухото на хипнотизатора, и усещал болка, когато хипнотизаторът се боцвал с игла - всичко това било направено по такъв начин, че да бъде изключено получаването на информация от нормалните сетивни източници42.

Нашата способност да проникваме в сетивата на други не се ограничава до хипнотичните състояния. В една знаменита днес серия експерименти физиците Харълд Патхоф и Ръсел Тарг от Станфордския изследователски институт в Калифорния откриват, че почти всеки от участниците в експеримента има способност, която те наричат „далечно гледане" - способността да се описват точно нещата, които един намиращ се на далечно разстояние подопитен вижда. Те откриват, че човек след човек могат да виждат на далечно разстояние просто чрез релаксиране и описване какви образи им идват на ум43. Откритията на Патхоф и Тарг са повторени от множество лаборатории из целия свят, което показва, че далечното гледане е вероятно широко разпространена способност у всички нас.

Лабораторията за изследване на аномалии в Прин-стън също потвърждава откритията на Патхоф и Тарг. В едно изследване самият Джен е в ролята на възприемател и се опитва да си представи какво наблюдава негов колега в Париж, където той никога не е ходил. Освен че вижда оживена улица, в ума му се появява образът на рицар в броня. По-късно се оказва, че изпращачът на информацията е стоял пред едно държавно учреждение, украсено със статуи на исторически военачалници, един от които бил рицар в броня44.

Така че изглежда ние сме дълбоко взаимосвързани помежду си по един или друг начин, ситуация, която не е толкова странна в една холографска вселена. Освен това тези взаимовръзки се проявяват дори когато ние не ги осъзнаваме. Изследванията показват, че когато в една стая човек получава електрошок, това се регистрира в показанията на полиграфа *, към който в другата стая е свързан друг човек45. Светване в очите на един подопитен ще се регистрира в елект-роенцефалограмата на друг подопитен в друга стая46, и дори обемът на кръвта в пръста на един подопитен се променя - измерван с плетизмограф, един чувствителен индикатор за функционирането на автономната нервна система, - когато един „изпращач" в друга стая попадне на името на някой, когото те познават, докато чете списък, в който са включени предимно непознати за тях имена47.

Като се има предвид и дълбоката взаимосвърза-ност, и нашата способност да конструираме напълно убедителни реалности от информация, получена чрез тази взаимосвързаност, каквато създаде Том, какво би се случило, ако двама или повече хипнотизирани се опитат да конструират една и съща въобразена реалност? Любопитното е, че на този въпрос е отговорено в експеримент, проведен от Чарлз Тарт, професор по психология в кампуса Дейвис на Калифорнийския университет. Тарт намира двама студенти, Ан и Бил, които могат да навлязат в дълбок транс и самите те били изкусни хипнотизатори. Той накарал Ан да хипнотизира Бил и след като той бил хипнотизирай, накарал Бил на свой ред да хипнотизира Ан. Тарт предположил, че и без това мощната връзка между хипнотизатор и подопитен ще бъде усилена чрез прилагане на тази необичайна процедура.

Той се оказал прав. Когато те отворили очи в това двустранно хипнотично състояние, всичко изглеждало сиво. Сивотата обаче бързо отстъпила място на ярки цветове и пламтящи светлинки и за няколко мига те се оказали на един плаж с неземна красота. Пясъкът проблясвал като диаманти, морето било пълно с огромни мехури пяна и искряло като шампанско, а бреговата ивица била осеяна с прозирни кристални скали, пулсиращи с вътрешна светлина. Макар Тарт да не можел да види онова, което Ан и Бил виждали, от начина, по който те говорели, той бързо разбрал, че те преживяват една и съща халюцинираш реалност.

Това, разбира се, незабавно станало очевидно за Ан и Бил и те се заели да изследват този новооткрит свят, да плуват в океана и да изучават блестящите кристални скали. За съжаление на Тарт, те спрели и да говорят, или най-малкото престанали да говорят от гледна точка на Тарт. Когато той ги запитал защо се е възцарила такава тишина, те му казали, че в техния споделян бленуван свят те си говорят, феномен, в който според Тарт е замесен някакъв вид паранормална комуникация между двамата.

Сеанс след сеанс Ан и Бил продължават да конструират различни реалности и всички били толкова реални, достъпни за петте сетива и реализирани в измерения, като всяко нещо, което те преживяват в тяхното нормално състояние на бодърстване. Тарт действително се убеждава, че световете, които Ан и Бил посещават, са наистина по-реални, отколкото бледата, лунна версия на реалността, с която повечето от нас трябва да се задоволяват. Както казва той, след „като те си говориха помежду си за своите преживявания и откриха, че обсъждат подробности от преживявания, които са били споделени и за които е нямало никакви словесни стимули върху касетките, те сметнаха, че действително ще да са били „в" неземните места, които са преживявали."48

Океанският свят на Ан и Бил е съвършен пример за холографска реалност - триизмерно построение на мисълта, сътворено от взаимосвързаност, поддържано от потока на съзнанието и в крайна сметка толкова пластично, колкото мисловните процеси, които го пораждат. Тази пластичност е видна в няколко от неговите отличителни черти. Макар да е триизмерно, неговото пространство е по-гъвкаво, отколкото пространството на всекидневната реалност, и понякога придобива такава еластичност, за която Ан и Бил не намират думи, за да я опишат. Още по-странното е, че макар те очевидно да са били много изкусни в извай-ването на един споделен свят извън тях самите, те често забравят да скулптират своите собствени тела и съществуват по-често като плаващи лица или глави. Както съобщава Ан, в един случай, когато Бил й казва да му подаде ръката си, „аз трябваше да бъда така добра да си въобразя ръка"49.

Как завършва този експеримент по взаимно хип-нотизиране? За съжаление представата, че тези поразителни видения са по някакъв начин реални, може би дори по-реални, отколкото всекидневната реалност, така стресва и двамата, че те стават все по-нервни относно вършеното от тях. Накрая и двамата спират своите изследвания, а Бил дори напълно се отказва да се занимава с хипноза.

Екстрасензорната взаимосвързаност, която позволява на Ан и Бил да конструират тяхната споделена реалност, може почти да бъде разглеждана като вид полеви ефект между тях, една „реалност-поле", ако щете. Питам се какво ли би се случило, ако хипнотизаторът, поканен от баща ми, беше потопил всички ни в транс? В светлината на изнесените дотук данни имаме всички основания да смятаме, че ако нашата връзка беше достатъчна дълбока, Лора щеше да бъде невидима за всички нас. Ние щяхме колективно да конструираме реалност-поле за един часовник, да четем гравирания върху него надпис и да бъдем абсолютно убедени, че възприеманото от нас е реално.

Ако съзнанието играе роля в създаването на суба-томни частици, възможно ли е нашите наблюдения на субатомния свят да са също своего рода реалнос-ти-полета? Ако Джен може да възприеме рицарска броня чрез сетивата на негов приятел от Париж, дали е пресилено да смятаме, че физиците из целия свят са несъзнателно взаимосвързани помежду си и използват някаква форма на взаимна хипноза, подобна на използваната от участниците в експеримента на Тарт, за да създадат консенсусните характеристики, че те наблюдават електрон? Тази възможност може да бъде подкрепена от един друг необичаен признак на хипнозата. За разлика от други изменени състояния на съзнанието, хипнозата не се свързва с някакви необичайни очертания на електроенцефалограмите. От физиологична гледна точка психичното състояние хипноза е най-близо до нашето нормално състояние на бодърстване. Означава ли това, че нормалното будно съзнание е само по себе си вид хипноза, а ние постоянно проникваме в реалности-полета?

Нобелистът Джоузефсън твърди, че нещо подобно може би се случва. Подобно на Глобъс, той приема на сериозно дейността на Кастанеда и се опитва да я отнесе към квантовата физика. Той предполага, че обективната реалност се създава от колективните спомени на човешката раса, докато аномалните събития, от рода на тези, описани от Кастанеда, са проявление на индивидуалната воля50.

Човешкото съзнание може би не е единственото нещо, което взема участие в сътворяването на реалнос-тите-полета. Експериментите по далечно гледане показват, че хората могат точно да опишат отдалечени места, дори когато там няма никакви наблюдатели51. По същия начин подопитни могат да разпознаят какво има в запечатан сандък, произволно подбран от група запечатани сандъци, чието съдържание е поради това съвършено неизвестно52. Това означава, че ние можем и нещо повече от това да проникваме в сетивата на други хора. Можем също да проникваме в самата реалност, за да добиваме информация. Колкото и чудато да звучи, не е толкова странно, когато си спомним, че в една холографска вселена съзнанието прониква в цялата материя и „осмислянето" има едно активно присъствие както в мисловния, така и във физическия свят.

Бом смята, че вездесъщността на осмислянето предлага възможно обяснение както за телепатията, така и за дистанционното виждане. Той мисли, че и двете може да са само различни форми на психокинеза. Точно както ПК е резонанс на осмисляне, предавано от нечий ум към един обект, телепатията може да бъде разглеждана като резонанс на осмисляне, предаван от нечий ум към друг ум, казва Бом. По подобен начин дистанционното виждане може да бъде разглеждано като резонанс на осмисляне, предаван от един обект към нечий ум. „Когато хармония или резонанс на „осмисляния" бъде установена, действието е двустранно, така че „осмислянията" на отдалечената система могат да действат в разглеждащия, за да създадат своего рода обърната наопаки психокинеза, която ще предаде, в резултат на това, един образ на системата към него" - казва той53.

Джен и Дън имат подобни схващания. Макар да смятат, че реалност се установява само при взаимодействието на едно съзнание с неговото обкръжение, те са твърде либерални при дефинирането на съзнанието. Както те го виждат, нещо, което е в състояние да поражда, получава или използва информация, може да се определи за съзнание. По такъв начин животните, вирусите, ДНК, машините (с изкуствен интелект и пр.) и т. нар. неживи обекти могат да имат необходимите качества, за да участват в създаването на реалност54.

Ако такива твърдения са верни и ние можем да придобием информация не само от умовете на други хора, но и от една жива холограма на самата реалност, то психометрията - способността да добиваме информация за един обект просто като го докоснем -също ще бъде обяснена. Вместо да е неодушевен, такъв обект би бил изпълнен със свой собствен вид съзнание. Вместо да бъде „нещо", което съществува отделно от вселената, той ще бъде част от взаимосвързаността на всички неща - свързан към мислите на всички хора, които някога са влизали в контакт с него, свързан със съзнанието, което пронизва всяко животно и обект, които някога са били свързани с неговото съществуване, свързан чрез неявния ред със своето собствено минало и свързан с ума на психометриста, който го държи.

Вие можете да получите

нещо за нищо

Играят ли някаква роля физиците в създаването на елементарни частици? Засега тази загадка си остава неразрешена, но нашата способност да се свързваме помежду си и да си въобразяваме реалности, които са толкова реални, колкото и нашата нормална реалност в състояние на бодърстване, не е единственият ключ, че може би случаят е именно такъв. Всъщност данните за свръхестественото показват, че ние едва сме започнали да проумяваме своите таланти в тази област. Да разгледаме следното удивително изцеление, за което съобщава Гарднър. През 1982 г. една английска лекарка на име Рут Когин, работеща в Пакистан, била посетена от 35-годишна пакистанка на име Камро. Тя била бременна в осмия месец и през по-голямата част от бременността си страдала от кървене и протичаща с прекъсвания коремна болка. Когин й препоръчала да иде незабавно в болница, но Камро отказала. Въпреки това, след два дни кървенето станало толкова силно, че тя била откарана в спешно отделение.

Прегледът на Когин разкрива, че Камро е изгубила „твърде много" кръв, а ходилата и корема й са патологично подути. На следващия ден Камро има „още една тежка кръвозагуба", което принудило Когин да прибегне до цезарово сечение. Щом Когин отворила матката, още по-обилни потоци тъмна кръв рукнали и продължили да изтичат толкова изобилно, че станало ясно - Камро на практика няма никакво кръво-съсирване. Докато Когин успее да оброди здравото бебе (дъщеричка) на Камро, „дълбоки локви от несъсирена кръв" изпълнили леглото и продължили да изтичат от разреза. Когин успяла да намери два литра кръв, за да прелее на тежко анемичната жена, но това не било достатъчно, за да компенсира изумителната кръвозагуба. Тъй като възможностите били изчерпани, Когин прибягнала до молитва.

Тя пише: „Ние се молехме с пациентката, след като й обясних за Иисус, в чието име ние се молехме за нея преди операцията и който е велик лечител. Аз също й казах, че не трябва да се тревожим. Виждала съм как Иисус е излекувал такова заболяване и преди, и съм сигурна, че Той ще излекува и нея."55

След това те зачакали.

През следващите няколко часа Камро продължава да кърви, но вместо влошаване, общото й състояние се стабилизира. Тази вечер Когин отново се моли заедно с Камро и макар нейното „бързо кървене" да продължава неотслабващо, тя изглежда незасегната от кръвозагубата. Четиридесет и осем часа след операцията кръвта й най-сетне започнала да се съсирва и възстановяването й започнало напълно. След десет дни тя си отишла вкъщи със своето бебе.

Макар Когин да нямала възможност да измери кръвозагубата на Камро, тя не се съмнявала, че младата майка е загубила повече от общия си обем кръв по време на операцията и последвалото я обилно кървене. След като Гарднър изучил документацията по случая, той бил на същото мнение. Проблемът с това заключение е, че човек не може да произвежда нова кръв достатъчно бързо, за да покрие такива катастрофални загуби; ако това беше възможно, много по-малко хора щяха да умират от кръвозагуба. Поради това остава единственото несигурно заключение, че новата кръв на Камро ще да се е материализирала изневиделица.

Способността да се създават една-две безкрайно малки частици бледнее в сравнение с материализацията на десет-дванадесет литра кръв, необходими, за да се възстанови средното човешко тяло. И кръвта не е единственото нещо, което може да се създаде изневиделица. През юни 1974 г., докато пътувал в Тимор Тимур, малък остров в най-източната част на Индонезия, Уотсън се натъква на също толкова объркващ пример на материализация. Въпреки първоначалното си намерение да посети един прочут матан до'l