Кърт Вонегът

                                   АДАМ

     Kurt Vonnegut

     Adam

     Беше полунощ, в една чикагска болница.

     - Господин Соуса - каза медицинската сестра, - жена ви роди момиченце.

Ще можете да видите бебето след около двайсет минути.

     - Знам,  знам, знам - отговори господин Соуса, намръщена горила, която

съвсем  очевидно  нямаше търпение да слуша обяснения за нещо, което му е до

болка  познато и го отегчава. Той изщрака с пръсти. - Момиче! Стават седем!

Сега  имам седем момичета! Една къща жени. Мога да изкормя червата на десет

мъже, колкото мен, а какво ми се сервира? Само момичета!

     - Господин  Нетмън?  -  обърна се сестрата към другия мъж в чакалнята.

Произнесе   името   му,   Кнехтман,  с  типичната  за  повечето  американци

небрежност,  като Нетмън. - Съжалявам. Все още нямаме новини от жена ви. Ще

ни накара да почакаме, нали? - Тя се усмихна стъклено и излезе.

     Соуса се обърна към Кнехтман.

     - Ей  такива дребни нехранимайковци, като тебе, казват, че искат момче

и,  прас!  Ето  ти  момче.  Искаш  футболен  отбор, прас, прас, прас, прас,

единайсет, ето ти ги. - Мъжът излезе ядосано от помещението.

     Онзи,  който  остана  вътре  беше  Хайнц  Кнехтман,  гладач  в  цех за

химическо  чистене,  дребен  мъж  с  тънки  китки и болен гръбнак, който го

държеше леко прегърбен, сякаш бе вечно уморен. Лицето му бе продълговато, с

дълъг  нос и тънки устни, но бе толкова пропито от добронамерена смиреност,

че  беше  чак  красиво.  Очите  му  бяха големи и кафяви, дълбоки и с дълги

мигли. Бе само на двайсет и две, но изглеждаше и се чувстваше по-възрастен.

Бе  умирал  по  малко  всеки  път,  когато членовете на семейството му бяха

извеждани  и  убивани  един  по  един  от  нацистите, докато единствен той,

десетгодишен,  остана да носи живот и името Кнехтман. Той и жена му, Авхен,

бяха отрасли зад бодливата тел.

     Вече  гледаше  стените в чакалнята в продължение на дванайсет часа, от

обяд,  когато  болките  на  жена  му  започнаха  да  се  повтарят  на равни

интервали,  а  ревът на вълните от морето на около миля разстояние, едва се

чуваше.  Това  щеше  да  е  второто  му  дете.  Последният  път бе чакал на

сламеник,  в лагер за разселени в Германия. Детето, Карл Кнехтман, наречено

така  на името на баща му, бе умряло и с него бе изчезнало името на един от

най-големите челисти, които някога са се раждали.

     Когато  вцепенението  от умората и пожеланията при това второ очакване

се  вдигна  за  миг,  в  главата  на Хайнц нахлу цял водопад семейни имена,

изчезнали, изчезнали до едно, които биха могли да се съживят чрез това ново

същество  -  ако  оживееше.  Петер  Кнехтман  -  хирургът,  Крол Кнехтман -

ботаникът,  Фредерик Кнехтман - драматургът. Смътно запомнени чичовци. Или,

ако  е  момиче  и  оживее,  щеше да е Хелга Кнехтман - майка му. Щеше да се

научи  да  свири  на  арфа като нея и напук на цялата му грозота, щеше да е

красива. Всички мъже от фамилията бяха грозни, а всички жени - красиви като

ангели,  макар  и  не всички да бяха ангели. Винаги е било така от стотици,

стотици години.

     - Господин  Кнехтман - повика го сестрата, - момче е. Жена ви е добре.

Сега  си  почива.  Ще можете да я видите утре сутринта. Бебето ще можете да

видите  след около двайсет минути. - Хайнц вдигна очи като вцепенен. - Тежи

три килограма и двеста грама.

     И тя  изчезна  отново  със  същата  нагласена  усмивка  и тържествени,

скърцащи стъпки.

     - Кнехтман  -  промърмори  Хайнц,  изправи  се и леко се поклони срещу

стената.  -  Името е Кнехтман - каза той и отново се поклони, с победоносна

усмивка.  Произнесе  името  подчертано,  както в Стария свят, като предвзет

портиер,  обявяващ  пристигането  на  благородник,  гърлен барабанен тътен,

неомекотен, за американските уши: КннннНЕХТманнн!

     - Господин Нетмън? - На вратата на чакалнята стоеше много млад лекар с

розово  лице  и  ниско  подстригана рижа коса. Под очите му имаше кръгове и

говореше с прозевки.

     - Доктор  Пауърс!  -  извика  Хайнц  и улови ръката му с двете свои. -

Слава Богу, слава Богу, слава Богу, благодаря ви!

     - Хъм - отвърна докторът и успя да се усмихне измъчено.

     - Не се е случило нищо лошо, нали?

     - Лошо?  -  учуди  се  Пауърс. - Не, не. Всичко е наред. Ако изглеждам

посърнал,  то  е  защото съм на крака от трийсет и шест часа. - Той затвори

очи  и  се  облегна на рамката на вратата. - Не, с жена ви всичко е наред -

добави  той с далечен глас. - Тя е направена, за да ражда бебета. Като тапа

от шампанско, пук и готово.

     - Така ли? - попита с недоверие Хайнц.

     Доктор Пауърс тръсна глава, за да се съвземе.

     - Боже... мозъкът ми съвсем отказа. Соуса... обърках жена ви с госпожа

Соуса.  Тя  свърши  за нула време. Вие сте Нетмън. Съжалявам, жена ви имаше

проблеми с таза.

     - Недохранване в детството - обясни Хайнц.

     - Да.  Е, с бебето всичко е наред, но ако искате да имате още едно, ще

е по-добре да се роди със секцио. Просто за всеки случай.

     - Не знам как да ви благодаря! - възкликна Хайнц развълнувано.

     Доктор Пауърс облиза устни и се напрегна, за да не затвори очи.

     - Хъм.  Всичко  е  наред  -  каза той пресипнало. - Лека нощ. Желая ви

щастие. - И той тръгна към коридора.

     Сестрата надникна в чакалнята.

     - Сега можете да видите бебето, Господин Нетмън.

     - Докторе...  - извика Хайнц и се спусна по коридора, защото искаше да

стисне  ръката  на  Пауърс още веднъж, да му каже какво величествено нещо е

направил. - Това е най-чудесното нещо, което някога се е случвало!

     Вратите на асансьора се плъзнаха между тях, преди докторът да успее да

реагира.

     - Оттук  -  каза  сестрата.  -  В края на коридора тръгнете вляво и ще

стигнете до витрината. Напишете името си на парче хартия и го покажете през

стъклото.

     Хайнц  отиде  дотам сам, без да види друго човешко същество, докато не

стигна  целта  си. Там, от другата страна на голяма стъклена преграда, видя

стотици  бебета,  сложени в малки брезентови кошчета, подредени в квадратни

блокове с прави редици.

     Хайнц  написа името си на една стара квитанция от пералнята и я залепи

на  стъклото.  Една  дебела  и добродушна сестра погледна листчето, но не и

лицето  на Хайнц - не видя широката му усмивка, пропусна горещата покана да

сподели за миг екстаза му.

     Сестрата отиде до едно от кошчетата и го избута до прозореца.

     - Здравей,   здравей,   здравей,   малък  Кнехтман  -  каза  Хайнц  на

зачервеното  като  слива  същество от другата страна на стъклото. Гласът му

отекна в хладния, гол коридор и се върна при него смущаващо силен. Хайнц се

изчерви  и  продължи по-тихо: - Малък Петер, малък Крол, малък Фридрих... у

теб  има  нещо  и  от Хелга... Малка искричка Кнехтман, малка скъпоценност.

Всичко е запазено в теб.

     - Боя  се,  че ще трябва да пазите тишина - каза някаква сестра, която

показа главата си през една врата.

     - Извинете - отвърна Хайнц. - Много съжалявам.

     Замълча  и  се  задоволи  с  леко почукване с нокът по стъклото, за да

накара  бебето  да  погледне  към  него.  Младият  Кнехтман не искаше да го

погледне,  не  искаше да сподели радостта му и след няколко минути сестрата

отново го избута на мястото му.

     Хайнц  се  спусна  с  асансьора  усмихнат, усмихнат прекоси фоайето на

болницата,  но  никой  не  му обърна внимание. Мина покрай редица телефонни

будки  и  в  една  от тях видя войникът, който беше в чакалнята преди около

час.

     - Да,  мамо,  три  килограма  и  осемстотин грама. Косата му е като на

Бъфало  Бил.  Не,  не сме й измислили още име, нямаше време... Татко, ти ли

си? Да, добре са, добре са. Три килограма и осемстотин. Не, още няма име...

Сестричке, ти ли си? Малко е късничко, за да си будна, нали? Още не прилича

на  никого.  Дай  ми  майка  пак...  Мамо, ти ли си? Е, това са новините от

Чикаго.  Мамо...  не  се  безпокой,  бебето  е  страхотно... само по косата

прилича  на  Бъфало  и  го  казах,  за да се пошегувам. Да, точно така, три

килограма и осемстотин грама...

     Имаше  още  пет  кабини,  всичките празни, очакващи разговори с всички

точки  на земното кълбо. Хайнц копнееше да влезе в една от тях и да разкаже

чудесната новина. Ала нямаше на кого, никой не я очакваше.

     Но  той  не  престана  да  се  усмихва. Прекоси улицата и влезе в едно

притихнало  барче.  В  полумрака  вътре  имаше само двама мъже - барманът и

господин Соуса.

     - Добър вечер, какво да бъде?

     - Искам  да почерпя господин Соуса и вас - отговори Хайнц с непривична

за  него  разпуснатост.  - Най-доброто бренди, което имате. Жена ми току-що

роди!

     - Така ли? - попита барманът с учтив интерес.

     - Три килограма и двеста грама - добави Хайнц.

     - Е-е-х, какво знаеш ти! - отвърна барманът.

     - Нетмън - обади се Соуса, - какво е?

     - Момче - отговори Хайнц гордо.

     - Както  и  предполагах. Винаги е така! На дребните типове като теб им

върви.

     - Момче,  момиче,  все  едно е, стига да оживее. Хората в болницата са

твърде  близо  до  това,  за  да  могат  да  оценят чудото... чудото, което

непрекъснато се повтаря. Подновяването на света.

     - Чакай,  докато  ти се изтърсят седем, пък тогава ела да ми приказваш

за чудеса - каза Соуса.

     - Седем  ли имаш? - попита барманът. - Бия те с едно. Имам осем. - Той

напълни трите чаши.

     - Ако   питаш  мен  -  отвърна  Соуса,  -  отстъпвам  ти  състезанието

доброволно.

     Хайнц вдигна чаша.

     - За здравето, щастието и бъдещето на... на Петер Карл Кнехтман. - Той

задиша учестено, развълнуван от решението.

     - Чуй го само! - възкликна Соуса. - Ще си помислиш, че детето тежи сто

килограма!

     - Петер е името на известен хирург - обясни Хайнц. - Мой чичо. Починал

е. Баща ми се казваше Карл.

     - За здравето на Пит К. Нетмън - вдигна чаша Соуса с безразличие.

     - За Пит - присъедини се и барманът и отпи.

     - И за вашето момиченце - каза Хайнц. - Новороденото.

     Соуса се усмихна уморено.

     - И за моето момиченце. Бог да го благослови.

     - А  сега  искам аз да вдигна наздравица - обади се барманът и удари с

юмрук по плота. - На крака, господа, всички прави!

     Хайнц  стана  и  вдигна  чашата си в очакване на следващата стъпка към

сприятеляването,  тост  за  целия човешки род, към който семейство Кнехтман

все още принадлежеше.

     - Пия за "Уайт Сокс"!

     - Монисо, Фокс, Меле - включи се Соуса.

     - Фейн,  Лолър, Ривера - извика барманът и се обърна към Хайнц. - Пий,

момче! "Уайт Сокс"! Само не ми казвай, че викаш за "Къбс"!

     - Не  -  отвърна Хайнц разочарован. - Не. Боя се, че не се интересувам

от  бейзбол.  -  Другите  двама  сякаш се отдръпнаха от него. - Нямах много

време да мисля за други неща, освен за бебето.

     Барманът насочи цялото си внимание към Соуса.

     - Видя ли какво направиха? - заговори той развълнувано. - Махнаха Фейн

от  първа  база  и го сложиха на трета, а на първа сложиха Пиърс. След това

Монисо, отляво...

     - Да, да - заклати глава Соуса.

     - А после онзи скапаняк Караскел...

     Хайнц  отново  остана  съвсем сам. От онези двамата го деляха само два

метра бар, но сякаш беше цял континент.

     Допи чашата си, без удоволствие и тихо си тръгна.

     На  железопътната  гара, където трябваше да изчака влака за дома, видя

един  колега  от химическото чистене и блясъкът отново се върна в очите му.

Беше с момиче. Ходеха прегърнати и се смееха.

     - Хари!  -  извика  Хайнц  и  забърза към тях. - Хари! Познай какво се

случи! - Ухили му се широко.

     Хари - висок мъж с чип нос, погледна надолу към Хайнц с изненада.

     - О, здрасти, Хайнц. Какво се е случило, момче?

     Момичето  гледаше  объркано,  сякаш  се  питаше  откъде се е взел този

странен човек в този странен час. Хайнц избегна подигравателния й поглед.

     - Имам бебе, Хари! Жена ми току-що роди!

     - О!  - отвърна Хари и му протегна ръка. - Поздравления. - Ръката беше

отпусната.  -  Това  е  страхотно, Хайнц, наистина страхотно. - Хари дръпна

ръката си и зачака Хайнц да каже още нещо.

     - Преди  около  час.  Три  килограма  и двеста грама. Никога не съм се

чувствал по-щастлив през живота си!

     - Това е много хубаво, Хайнц. Разбира се, че ще си щастлив.

     - Така е - обади се момичето.

     Последва дълга пауза, през която тримата пристъпваха от крак на крак.

     - Наистина добра новина - отбеляза Хари най-накрая.

     - Е, това е - каза Хайнц бързо. - Това е всичко.

     - Радвам се да го чуя.

     Последва още една неловка пауза.

     - Ще се видим на работа - кимна Хайнц и закрачи към пейката, но вратът

му беше зачервен и показваше колко глупашки се чувства.

     Момичето се изкиска.

     У дома,  в  два  часа  през  нощта,  Хари започна да си говори сам, да

говори  на  празната детска люлка, на леглото. Говореше на немски - езикът,

който се бе заклел повече да не използва.

     - На  тях  им  е  все  едно  - каза той. - Всички те са твърде заети и

забързани, за да забележат живота, за да чувстват каквото и да било. Родило

се  е  дете - той сви рамене - има ли нещо по-скучно от това? Кой е толкова

глупав, че да говори за това, да мисли, че е интересно или важно?

     Той  отвори  прозореца  и  се  вгледа  в осветения от луната каньон от

дървени фасади и боклукчийски кофи.

     - Родил  се  е  още един Кнехтман, още един О'Лиъри, още един Соуса...

Какво от това? Кой дава пет пари!? Защо някой трябва да се интересува? Няма

защо.

     Легна с дрехите на неоправеното легло, въздъхна дълбоко и заспа.

     Събуди  се  в  шест,  както  обикновено.  Изпи чаша кафе и, изпълнен с

мрачно  чувство за анонимност, си проби път към влака за центъра. Лицето му

беше безизразно. Приличаше на другите лица - неспособно да изпита изненада,

учудване, радост или гняв.

     Стигна  до  болницата също толкова безразличен към околния свят - сив,

безинтересен мъж, част от големия град.

     Вътре  беше не по-малко целенасочен и спокоен от сестрите и докторите,

които  сновяха  наоколо.  Когато  го въведоха в стаята, в която, зад белите

завеси,  спеше  Авхен,  той  изпита  това,  което  винаги изпитваше в нейно

присъствие - възхищение и дълбока благодарност.

     - Събудете я внимателно, господин Нетмън - каза сестрата.

     - Авхен... - Той докосна рамото й. - Авхен, добре ли си?

     - М-м-м-м-м-м?  -  промърмори  тя и го погледна през полуотворените си

клепачи. - Хайнц! Здравей, Хайнц!

     - Скъпа, добре ли си?

     - Да, да - прошепна тя. - Добре съм. Как е бебето, Хайнц?

     - Всичко е наред, Авхен.

     - Не можаха да ни убият, нали?

     - Не.

     - Все още сме живи, както всички останали.

     - Да.

     - Бебето, Хайнц... - Авхен отвори черните си очи широко. - Това е най-

чудесното нещо, което се е случвало, нали?

     - Да - отвърна Хайнц.

     Последна редакция: 10-Mar-2001