|
Кърт Вонегът
СЪСЕДНАТА ВРАТА
Kurt Vonnegut Next Door
Старото жилище беше разделено на две само от тънка стена, която напълно достоверно препредаваше шумовете и в двете посоки. От северната страна живееха семейство Ленард, а от южната - семейство Харгър. Семейство Ленард - съпруг, съпруга и осемгодишен син - току-що се бяха нанесли. Съобразявайки се със стената, те внимаваха да не повишават глас, докато спорят дали момчето им - Пол - е достатъчно голямо, за да остава вечер само вкъщи. - Ш-ш-шт! - сложи показалец пред устните си бащата. - Да не би да викам? - объркано попита майката. - Говорех със съвсем нормален глас. - Щом чувам как Харгър отпушва бутилка, сигурно и той ни чува добре. - Не съм казала нищо, от което да ме е срам - възрази госпожа Ленард. - Нарече Пол бебе - въздъхна г-н Ленард. - Това сигурно е унизително за Пол, пък и за мен. - Аз просто така си говоря - оправда се съпругата му. - Говориш си, но трябва да престанем - продължи той. - И можем да го направим още тази вечер. Казваме му довиждане, излизаме и отиваме на кино. Г-н Ленард се обърна към Пол. - Не те е страх да останеш сам, нали, момче? - Ще се справя - отвърна той. Беше висок за годините си, слаб, по натура - нежно-мечтателен. В това приличаше на майка си. - Хич не ми пука. - Точно така! - окуражи го бащата, като го потупа по гърба. - Приеми го за истинско приключение. - Ще съм по-спокойна, ако извикаме детегледачка - намеси се майката. - Ако този проблем ще ти развали киното - възрази бащата, - да го вземем с нас. Г-жа Ленард го погледна изненадана. - О, но филмът не е за деца! - Все ми е едно - рече сговорчиво Пол. Защо не му даваха да гледа някои филми, списания, книги, както и определени телевизионни предавания, беше загадка, с която той се съобразяваше дори с известно удоволствие. - Нищо няма да му стане от един филм - рече бащата. - Знаеш какъв е филмът - настоя тя. - Какъв е? - попита невинно Пол. Съпругата погледна мъжа си за помощ, но не я получи. - За едно момиче, което подбира неразумно приятелите си - рече тя. - О, не звучи интересно - каза Пол. - Ще ходим ли или няма да ходим!? - нетърпеливо попита господин Ленард. - Прожекцията започва след десет минути. Госпожа Ленард прехапа устни. - Добре! - реши най-сетне тя. - Ти затвори прозорците и задната врата, а аз ще напиша телефоните на полицията, пожарната, киното и д-р Фейли. После се обърна към Пол: - Можеш да се обаждаш по телефона, нали, скъпи? - Прави го от години! - провикна се господин Ленард. - Ш-шт! - смъмри го тя. - Съжалявам - поклони се към стената съпругът. - Моите извинения. - Пол, миличък - подхвана госпожа Ленард - какво ще правиш, докато ни няма? - Сигурно ще се занимавам с микроскопа си - отвърна Пол. - Надявам се, няма да наблюдаваш микроби, нали? - рече тя. - Не, само коса, захар, пипер, такива неща. Майката скептично сбърчи вежди. - Е, не е съвсем лошо, какво ще кажеш? - обърна се тя към съпруга си. - Чудесно! - отвърна господин Ленард - Само да не се разкиха от пипера! - Ще внимавам - обеща Пол. - Ш-шт! - намигна му баща му.
Скоро след като излязоха родителите на Пол, в жилището на Харгър засвири радио. Отначало едва се чуваше - Пол, който се бе заел със своя микроскоп на масата в дневната, не можеше да чуе думите на говорителя. Музиката беше много тиха и неопределена. Постепенно, като на игра, Пол се опита да се заслуша по-скоро в музиката, отколкото в гласовете на мъжа и жената, които се караха оттатък. Пол присви око над визьора на микроскопа, намести стъкълцето и завъртя копчето за фокусиране. Сега косъмчето на него изглеждаше като кафява, лъскава змиорка, тук-там с малки петна от светлината. Ето, гласовете на мъжа и жената пак станаха силни и заглушиха радиото. Пол нервно завъртя копчето и лещата на обектива слезе до стъклото с косъмчето. Сега викаше жената. Пол откачи лещата и я провери за драскотини. Мъжът започна да й отговаря - крещеше ужасни, невероятни неща. Пол донесе от стаята си специална кърпа за лещи и избърса мястото, където лещата се бе допряла в стъклото. Монтира я обратно. У съседите отново се възцари тишина. Чуваше се само радиото. Пол погледна в микроскопа, в бялата мъглявина на ударената леща. Скандалът избухна пак - все по-гръмогласен, жесток, направо безумен. Разтреперан Пол ръсна малко сол върху ново стъкълце и го сложи в микроскопа. Жената изкрещя - силно, дрезгаво, ужасно. Пол врътна копчето много силно. Новото стъкло се счупи и падна на парчета върху пода. Момчето се изправи разтреперано, с желание също да крещи, да крещи от ужас и отчаяние. Трябваше да спре този скандал. Каквото й да се случи, трябваше да ги накара да престанат! - Ако ще викаш, усили радиото! - извика мъжът. Пол чу потропване на женски токчета по пода. Радиото се усили толкова, че от бумтящите ниски тонове момчето се почувства като затворено в барабан. - А сега - гъгнеше водещият, - поздрав за Кейти и Фред! За Нанси от Боб, защото смята, че тя е страхотна! За Артър от един човек, който го обожава, макар и далеч от него за цели шест седмици! Свири оркестърът на Глен Милър и вечното парче "Звезден прах"! Ако имате желание, обадете се! Търсете нощната птица Сам, царят на вашите желания! Музиката заля къщата - направо я разлюля. У съседите се тръшна врата. После някой почна да чука на нея. Пол отново погледна в микроскопа - там нямаше нищо. По кожата му пролази сковаващо усещане. Даваше си сметка, че мъжът и жената ще се избият, ако той не ги възпре. Заудря с юмрук по стената. - Господин Харгър! Престанете! Господин Харгър, спрете! - За Оли от Лавиния! - отвърна му нощният Сам. - За Рут от Карл, който никога няма да забрави миналия вторник! За Уилбър от Мери, която е самотна тази вечер! Чуйте парчето "Какво правиш с моето сърце?" В краткия миг на радиопаузата у съседите се счупи нещо порцеланово. После музиката като вълна заля отново всичко. Пол стоеше до стената и трепереше от безпомощност. - Господин Харгър! Госпожо Харгър! Моля ви! - Помните ли телефона? - намеси се нощният Сам. - Едно, три, хиляда! Замаян Пол отиде до апарата и избра номера. Обади се телефонистката. - Свържете ме моля със Сам от нощното шоу - настойчиво каза момчето. - Ало! - в слушалката прозвуча гласа на водещия - ядеше нещо и говореше с пълна уста. Чуваше се и оригинала на нежната музика, от която кънтеше съседния апартамент. - Мога ли да поръчам един поздрав? - попита Пол. - Може, разбира се - отвърна Сам. - Стига да не сте от някоя забранена организация! Пол се замисли за миг. - Не, сър, не съм. - Давай! - От господин Лемуел Харгър за госпожа Харгър - рече Пол. - Какво е съобщението? - попита Сам. - Обичам те - отвърна Пол. - Да се сдобрим и да започнем отначало. Женският глас беше толкова пронизителен и изпълнен със страст, че проби шума на радиото и дори Сам го чу. - Момче, да нямаш проблеми? - попита водещият. - Вашите ли се карат? Пол се боеше, че Сам ще затвори, ако разбере, че не е кръвен роднина със семейство Харгър. - Да, сър - отвърна Пол. Сам се развълнува. - Добре, моето момче - рече той дрезгаво. - Ще направя, каквото мога. Току виж свърши работа. Веднъж така спасих един от самоубийство. - Как го направихте? - обнадежден попита Пол. - Той се обади и каза, че ще си тегли куршума - отвърна водещият, - а аз му пуснах "Птицата на любовта". Сам затвори. Пол също остави слушалката. Музиката спря и след миг, косата на момчето просто настръхна. За първи път той усещаше фантастичната скорост на модерните комуникации. Тя просто го смая. - Приятели! - рече Сам.- Знам, че всеки от нас понякога се чуди какво, по дяволите, прави с живота, който Всевишният му е отредил! Сигурно ви се виждам странен, защото обикновено си давам весел вид, независимо какво чувствам вътре. Но и аз често недоумявам! После сякаш дочувам някакъв ангел, който ми нашепва "Давай, Сам, давай!". И сега се случи нещо подобно... - Приятели - продължи водещият. - Помолиха ме да сдобря един мъж и една жена с чудото на радиото! Няма смисъл да се майтапим с брака! Не е цвете за мирисане! Има възходи и падения. Но понякога не се вижда път напред! Пол се смая от мъдростта и внушителността на Сам. Сега гърмящото радио беше тъкмо на мястото си, защото водещият говореше така, сякаш бе дясната ръка на Бога. Когато той замълча за миг, Пол усети, как в съседната стая настъпи тишина. Чудото вече действаше! - Човек с моята професия трябва да е наполовина музикант, наполовина философ, малко психиатър и електроинженер! И ако съм научил нещо от съвместната си работа с вас, прекрасни мои слушатели, то е, че човек трябва да потиска гордостта и егоцентризма си, за да няма повече разводи! Отвъд стената се чу пламенно гукане. В гърлото на Пол заседна буца при мисълта за опасното дело, което вършат със Сам. - Приятели! - продължи водещият. - Толкова за любовта и брака! Повече не е и нужно! А сега... за госпожа Харгър с много любов от господин Лемюел Харгър! И с пожелание да се сдобрят и да започнат отначало... пее Ърта Кит. "Някой открадна сватбената камбана"! Радиото оттатък замлъкна. Настъпи пълна тишина. Душата на Пол се изпълни с възвишени чувства. Детството остана назад, а той сякаш застана на прага на живота богат, силен и щастлив. Зад стената се чуха бавни, провлечени стъпки. - Така значи?! - рече жената. - Шарлът, - започна смутено мъжът - скъпа, кълна ти се. - Много любов! - сряза го тя саркастично. - Да се сдобрим и да започнем отначало... - Миличка - мъжът звучеше отчаяно, - това е друг Лемюел Харгър. Няма начин! - Искаш жена ти да се върне? - продължи тя. - Добре, няма да й преча. Бъди нейн... Лемюел, безценно съкровище такова! - Сигурно тя се е обадила в радиото - рече мъжът. - Върни се при нея, безпътен Дон Жуан! Но не ти завиждам на положението. - Шарлът, махни този пистолет - отвърна мъжът. - Не прави неща, за които ще съжаляваш. - Няма да съжалявам за нищо, скапан червей! - сряза го тя. Прокънтяха три изстрела. Пол изтича в коридора и се блъсна в жената, която излизаше от апартамента на Харгър. Беше едра блондинка, добре оформена и мека като неоправено легло. Двамата с Пол изкрещяха едновременно, после, когато той понечи да избяга, тя го сграбчи и рече: - Искаш ли бонбон? - гласът й звучеше налудничаво. - А колело? - Не, благодаря - отвърна Пол дрезгаво. - В момента не. - Не си чул и не си видял нищо! - настоя тя. - Нали знаеш какво става с доносниците?! - Да! - кресна Пол. Тя бръкна в чантата си и извади шепа парфюмирани боклуци - кърпички, фиби и пари. - На! - рече жената задъхано и набута всичко това в джоба на панталона му. - Вземи! И още ще има, ако си държиш устата затворена. Изгледа го свирепо и изчезна. Пол изтича обратно в апартамента, мушна се в леглото и се зави през глава. Разрева се в горещата тъмна пещера, защото със Сам бяха помогнали за убийството на един човек.
Полицаят дотропа с дебелите си подметки много скоро и почука на двете врати с палката си. Онемял, Пол изпълзя от душната пещера и отключи. Точно в този момент отвориха и отсреща. На вратата се показа самият господин Харгър, измъчен, но цял. - Да, моля. Какво обичате? - беше дребен, плешив мъж с тънки мустачки. - Съседите са чули изстрели - рече полицаят. - Наистина ли? - вежливо попита Харгър и навлажни края на мустачките с върха на малкия си пръст. - Странна работа. Не съм чул нищо. Той погледна строго към Пол. - Пак ли си играл с пистолетите на баща си, а, момче? - Не, сър! - отвърна сащисан Пол. - Къде са вашите? - попита полицаят. - На кино - рече Пол. - И си съвсем сам, така ли? - Да, сър! - папагалски повтори момчето. - Това е истинско приключение. - Съжалявам, че казах за пистолетите - рече Харгър - Щях да знам, ако се беше стреляло в къщата. Стените са тънки като картон, а аз не съм чул нищо. Пол го погледна благодарен. - Ти също не си чул изстрели, така ли, малкият? - обърна се към него полицаят. Още преди Пол да намери отговор, от улицата долетя глъчка. От някакво такси слизаше едра, добродушна жена, която викаше с все сила: - Лем! Скъпи! Жената се дотътри в коридора с куфар, който се блъскаше в краката й и правеше чорапите й на нищо. Най-сетне го пусна на земята, завтече се към Харгър и го прегърна с две ръце. - Чух твоя поздрав за мен, скъпи - започна развълнувано тя. - Направих това, което заръча Сам. Преглътнах гордостта си и ето ме тук! - Роуз, Роуз, моя малка Роуз! - рече Харгър. - Не ме оставяй никога вече! Те се вкопчиха страстно един в друг и като се олюляваха, поеха към своето жилище. - На какво е заприличал апартаментът! - възкликна госпожа Харгър - Мъжете просто са загубени без жените си! Докато тя затваряше вратата, Пол забеляза, че е много доволна от бъркотията. - Наистина ли не си чул изстрели? - попита го отново полицаят. Топката банкноти в джоба му се изду като диня. - Не, сър - дрезгаво отвърна Пол. Полицаят си отиде. Пол затвори входната врата, дотътри се до стаята си и се строполи на леглото.
Когато отново чу гласове, те идваха отсам стената. Звучаха ведро - гласовете на неговите майка и баща. Майка му пееше приспивна песен, а баща му го събличаше. - Нани, нани, мило бебче - тананикаше майка му. - Легнал си с чорапи. Едната обувка несъбута... Нани, нани, бебче... Полуотвори очи. - Здрасти, голямо момче - рече баща му - Легнал си облечен. - Как мина приключението? - попита майка му. - Добре - отвърна сънено Пол. - А киното? - Не беше за деца, скъпи - рече майка му. - Но щеше да ти хареса документалният филм. Разказваше за мечките. Имаха такива сладки мечета... Бащата на Пол й подаде панталоните му. Тя ги изтръска и ги преметна грижливо на облегалката на единия от столовете. Пръстите й напипаха издутината в джоба му. - Тези момчешки джобове! - доволна рече тя. - Пълни са с детски тайни! Омагьосана жаба или вълшебно ножче, подарено от някоя красива принцеса? - тя погали издутината. - Той не е вече малко момче - рече баща му. - Доста е голям, за да мисли за подобни неща. Майката на Пол вдигна ръце. - Не бързай, не бързай толкова! Като го видях как е заспал, си помислих, колко ужасно кратко е детството. - Тя бръкна в джоба и въздъхна многозначително. - Момчетата така съсипват дрехите си и най-вече джобовете. После извади съдържанието му и го поднесе към Пол. - Би ли казал на мама какво е това тук? - рече тя закачливо. Топката приличаше на увяхнала хризантема с листа от банкноти по един, пет, десет, двайсет долара и омазани с червило кърпички. От тях се носеше задушаващ мирис на парфюм, който съвсем объркваше детското съзнание на Пол. - Каква е тази миризма? - рече баща му, душейки въздуха. - Това е табу - промълви майката на Пол и съзаклятнически вдигна очи към тавана.
Последна редакция: 10-Mar-2001 |