МОСТ ПРЕЗ ВЕЧНОСТТА

Ричард Бах

Има моменти, когато ни се стру­ва, че и един-единствен дракон, че дори и един храбър рицар не е останал на света. Никоя принцеса не броди сред тайнствените гори, за да омагьоса сърни и пеперуди със своята усмивка.

Има такива мигове, когато ни се струва, че сме зах­върлени отвъд пределите на приказното и никакви въл­шебства и приключения не могат вече да се случат с нас. Съдбата - това е път, който се простира отвъд хоризон­та. Светлите призрачни видения са потънали далеч в ми­налото и изчезнали завинаги.

И какво щастие е за човека да разбере, че това съв­сем не е така. Принцесите, рицарите, вълшебствата и драконите, тайнствата и приключенията... Те всички не само съществуват тук й сега, но те са всичко, което ня­кога е съществувало на земята!

В нашия век, разбира се, одеждите им са различни. Драконите днес са облечени в официални костюми, скрити зад маската на високи постове и служби. Само да посмеем да вдигнем погледа си, който все е забит в земя­та, или да свием надясно вместо наляво, както ни се за­повядва, и веднага демоните на обществото ще завият и зафучат насреща ни. Толкова лукави са станали външни­те форми на нещата, че принцесите и рицарите понякога могат да останат скрити едни за други, дори скрити от самите себе си.

И все пак учителите на истината все още ни посеща­ват в нашите сънища, за да ни уверят, че никога не ще изгубим своята броня срещу драконите; че в нас протича свещен огън, който ще ни позволи да променим този свят според своето желание. Интуицията вярно ни на­шепва: ние не сме прах, ние сме магически същества!

Това е разказ за един рицар, който умираше, и за принцесата, която дойде и спаси неговия живот. Това е разказ за красотата, за зверовете, магиите и крепостите, за силите на мрака, които са илюзия, и силите на живо­та, които са действителност. Това е приказка за едно приключение едно от най-значимите приключения на нашата епоха според мен.

Всичко се случи в действителност точно така, както съм го описал. Позволих си да променя само последователността на някои събития, има някои събирателни ха­рактери, повечето имена са фиктивни. Всичко останало не бих могъл да измисля, дори и да се опитам. Реалност­та бе толкова неправдоподобна, че никой не би могъл да я измисли.

Читателите винаги проникват зад маските на писа­теля. Така и вие ще разберете онова, което ме подтикна да разкажа тази история. Но понякога при определена светлина писателят също може да види онова, което се крие зад маските на читателите. И в тази светлина аз мо­же би ще открия вас и вашата любов, която, докато че­тете тези страници, съпътства мен и моята любов.

Днес тя ще се появи.

Поглеждам от кабината надолу, където вие вятърът и перките на моя биплан оставят въздушна диря след се­бе си и където на половин миля в далечината се откроя­ва ливадата, която съм наел, с табелка пред входа: ПО­ЛЕТ ЗА ТРИ ДОЛАРА.

Край табелата от двете страни на пътя всичко пъл­но с коли. Това са поне шейсетина коли и цялата тълпа е наизлязла да наблюдава полетите. Може би и тя е там долу, може би пристига в същия този миг. Тази мисъл ме кара да се усмихна. Нищо чудно! Превключвам двигате­ля, насочвам леко нагоре носа на биплана, за да може съпротивлението на крилата да понамали скоростта. После завъртам кормилото и дърпам ръчката назад.

Зелена земя, зрели жита и соя, ферми и притихнали по пладне ливади - всичко това се люшва и сякаш се взривява във въздушния вихър зад биплана. От долу си­гурно всичко изглежда така, сякаш някоя стара летател­на машина внезапно е излязла изпод контрол.

Носът рязко се насочва надолу, светът се завихря в пъстроцветен калейдоскоп и се върти ли_г върти пред мо­ите тъмни очила.

Колко отдавна ми липсваш, скъпа моя сродна душа, мисля си аз, скъпа моя загадъчна прекрасна любима? Може би именно днес най-сетне случаят ще те доведе в Ръсел, щата Айова, аз ще те хвана за ръка и ще те пове­да из полята със сено от люцерна и ние дълго ще вървим така. Ти ще преминеш през тълпата, без дори да знаеш защо, любипитна да погледаш как оживява нещо от ми­налото, как ярките цветове кръжат във въздуха.

Бипланът се спуска надолу с гръм и трясък. Всяка секунда вихърът става все по-неудържим, плътен и гръ­мък,

Превъртам още веднъж... ето така... спирам.

Издърпвам ръчката напред, натискам десния педал и превъртам кормилото отляво напред. Размитите очер­тания започват да се открояват по-ясно, един кръг, пос­ле два, след което въртенето прекратява и ние се спуска­ме право надолу с най-голяма скорост.

; Днес тя трябва да се появи, мисля си аз, защото си­гурно тя също е самотна. Вече е усвоила уроците, които е трябвало да усвои сама. И защото на света има един чо­век, към когото съдбата я води, и той в момента лети на този биплан.

Рязко спирам, газта е на нула, изключвам двигателя, перката престава да се върти... спускам се плавно и без­шумно към земята, точно пред тълпата от хора.

Щом я видя, веднага ще я позная, мисля си аз в свет­ло очакване, разбира се, че на минутата ще я позная. Около биплана са се скупчили мъже и жени, цели се­мейства с раници за пикник, деца на велосипеди - и всич­ки са вперили поглед към мен. Недалеч от децата - две кучета.

Измъквам се от кабината, оглеждам хората, които са ми много симпатични. Вслушвам се във вътрешния си глас, някак странно дистанциран, и в същото време тър­ся с поглед да я зърна някъде сред тълпата.

-Елате насам да се насладите на Ръсел от въздуха! Порадвайте се на това как плува сред полята на Айова! Последен шанс, преди да паднат снеговете! Елате горе, където летят само птиците и ангелите...

Неколцина от хората се разсмиват и започват да ръ­копляскат на някого, насърчавайки го пръв да се качи. Някои от лицата изразяват подозрителност, удивление; други са нетърпеливи, готови за приключение; едни са красиви, любопитни, заинтригувани. Но лицето, което търся, го няма.

-Убеден ли сте, че този полет не крие никаква опас­ност? - пита една жена. - Гледах ви и ми се стори, че е доста рисковано да се качи човек на този биплан!

Лицето й има тен, очите са кафяви и ясни - тя май копнее забележката й да се окаже основателна.

- Давам ви пълни гаранции, мадам, ще полетите ле­ко като пухче от магарешки бодил. Моята „Стрела" из­вършва полети от 24 декември 1928 година насам - все ще издържи още едно кръгче, преди да грохне съвсем...

Жената насреща ми примигва стъписано.

- Е, хайде, хайде, само се пошегувах - успокоявам я аз. - Този биплан ще си лети още дълго, след като нас от­давна вече няма да ни има. Гарантирам ви!

- Откога мечтая да се повозя на някой от тези...

- Много ще ви хареса, ще видите.

Завъртам витлото, за да включа двигателя, превеж­дам я в предната кабина и й помагам да си сложи пред­пазния колан.

Това не е възможно, мисля си. Не е възможно да я няма!

Всеки ден ставам с убеждението, че днес вече ще се появи, а все се оказва, че греша!

След първия полет следват още трийсетина, и ето че слънцето вече залязва на хоризонта. През цялото време летях, приказвах си с хората, докато най-сетне всички си тръгват към къщи, за да вечерят и да споделят нощите си, а аз оставам сам.

Сам.

Дали тя не е моя измислица?

Мълчание.

Минута преди водата да заври, свалям тенджерката от огъня, изсипвам шоколад на прах и го разбърквам с клечка. Мръщя се и си говоря:

- Що за глупак съм аз. Та нима е възможно тя да се появи на някакво такова място.

Набучвам кифличка от миналата седмица на една пръчка и я запичам на останките от огъня.

Що за авантюра е това да скиташ ту тук, ту там с ня­какъв си стар биплан през 70-те години на XX век, мисля си аз. Навремето това бе рисковано приключение за мен. Сега обаче ми е толкова познато, че сякаш живея сред снимките на стар семеен албум. След стотното пре­въртане вече мога да го правя със затворени очи. След хилядната тълпа започвам да се съмнявам, че сродните души могат да се открият сред ливадите със сено.

Добри нари се изкарват от тези полети. Едва ли ще умра от глад. Но и нищо ново не научавам. Тъпча все на едно място.

Последния път, когато наистина научих нещо, беше преди две лета. Сред полето се стрелна един златистобял биплан, с който се приземи друг странник, Доналд Шимода

 - един Месия, който се бе оттеглил, бивш Спасител на света. Станахме приятели с него и през последните месеци от своя живот той ми разкри някои от тайните на особеното си призвание.

Дневникът, който си водех през онзи сезон, се пре­върна в книга, която изпратих на един издател и публи­кувах неотдавна. Опитах се да приложа на практика ня­кои от уроците, които бях научил от него, и наистина из­питанията ми станаха по-редки, но така и не можах да реша проблема със сродната душа, която търсех.

Недалеч от опашката на „Стрелата" нещо тихо прошумоля, сякаш стъпки се прокрадват в сеното. Заслуш­вам се, те спират, после бавно отново пропълзяват и ме карат да застана нащрек.

Взирам се в тъмното.

- Кой е там?

Може би пантера? Или пък леопард? В Айова - ед­ва ли. В Айова не са се срещали леопарди от...

Бавните стъпки отново прошумоляха в сеното. Си­гурно е... сив горски вълк! Втурвам се към сандъчето с инструментите, грабвам ножа, готов да нападна, но е късно. Само след миг иззад колелото на самолета се по­дава черно-бялата маска на бандита, със светнали очи, които внимателно ме изучават, и рунтава муцуна, душе­ща кашона с продукти.

Не е сив горски вълк.

- Ей ти... здравей... - казвам аз и се присмивам на се­бе си, задето сърцето ми бие така силно. Правя се, че и намерение не съм имал да се отбранявам. Осиротели ми­ещи ме.чета се издирват и отглеждат като домашни лю­бимци, а след като навършат една година, ги пускат на свобода, но те си остават питомни животни за цял живот. Та нима има нещо лошо в това - да се скиташ по по­лето и да спреш по мръкнало край някой човек, останал да нощува на открито, и да му поискаш нещо вкусничко за гризкане, докато мине нощта?

- Е, добре дошъл, приятел! Не си ли гладен?

Не бих отказал нещо сладичко, парче шоколад или... малко бонбони? Сигурен съм, че имаш бонбони.

Миещото мече се изправя на задните си крака и за­почва да души, загледано в мен.

Бонбони наистина са ти останали, можеш да ми ги дадеш, ако не ти трябват.

Вземам торбата и изсипвам посипаните с пудра кубчета върху спалния чувал.

- Хайде, вземи...

Малкото мече шумно се спуска към десерта и си на­тъпква устата, дъвчейки доволно.

То веднага се отказа от курабиите, които бяха мое производство, но бонбоните изяде докрай, както и пше­ницата с мед, след което надигна съда с вода. Поседя, загледано в огъня, докато накрая подсмъркна в знак, че е време да си върви.

- Благодаря, че се отби при мен - казвам му аз.

То сериозно ме поглежда с черните си очи.

Благодаря, че ми даде да похапна. Ти хич не си лош човек. До утре вечер. Курабиите ти бяха отвратителни.

С тези думи пухкавото създание се обръща и започ­ва да се отдалечава, докато опашката му на пръстеновидни ивици се скри в тъмното, а шумът от стъпките му пос­тепенно стихна в сеното, оставяйки ме сам с моите мис­ли и копнежа по незнайната ми любима.

Мислите ми непрестанно се връщат към нея.

Не е толкова невъзможно да я срещна, казвам си аз. Надеждите ми не може да са чак дотам нереални.

Какво ли щеше да каже Доналд Шимода, ако тази нощ бе тук с мен, под крилото на биплана, ако беше раз­брал, че още не съм я намерил?

Сигурно нещо, което се разбира от само себе си. Най-странното в неразрешимите загадки е, че отговори­те им са до един прости.

Как ли щеше да реагира Шимода, ако му кажех, че съм я търсил, без да мога да я открия? Сигурно щеше да остане дълго загледан в канелената кифла, за да се със­редоточи, щеше да прокара пръсти по черната си коса и да каже:

- Тъй както си летиш и гониш вятъра, Ричард, от град на град, не ти ли е хрумвало някога, че вместо да я намериш, по-скоро можеш да я загубиш?

Толкова просто. А после щеше да зачака безмълвно да чуе моя отговор.

А пък аз, ако беше тук, ето какво щях да му кажа:

- Е, добре. Щом като няма да я намеря, като летя над хоризонта, предавам се. Ти кажи, какъв е начинът.

А той щеше да присвие очи, подразнен, че питам не­го, а не себе си.

- Отговори ми, тъкмо в този момент - щастлив ли си? Нима се занимаваш с онова, което най-много искаш да вършиш на този свят?

А аз по навик щях да му отговоря, че това е така. Живея живота си по най-добрия начин, който ми харесва.

Спуска се нощният хлад и аз отново си мисля за съ­щия негов въпрос, и ето че внезапно нещо се обръща в мен. Нима наистина правя точно онова, което най-много желая на света?

-Не!

- Каква изненада! - би възкликнал Шимода. - И как да разбирам това?

Аз започвам да мигам, преставам да си въобразявам и заговарям на глас:

- Ами разбирай, че прекратявам със скитането! Ето в този миг съзерцавам последния си огън на открито. Онова момче от Ръсел, което се качи в биплана по мрък­нало, беше моят последен пътник!

Опитвам се отново да изрека това:

- Приключвам със своя скиталчески живот. Стъписано онемявам. Главата ми е гъмжило от във първия момент изпитвам вкуса на неизвестността, пред която се изправям, нещо непривично за мен. Какво ще правя отсега нататък? Какво ще стане с мен?

След чувството, че губя сигурността на своето ски­талческо съществуване, изведнъж усещам ново, неизпитано удоволствие от неизвестността, което се надига в мен от дълбините на моето същество и ме облива като прохладна вълна. Та аз не зная какво ще правя утре!

Когато се затваря една врата,, друга, казват, се отва­ря. И ето че виждах да се затваря вратата с надпис СТРАНСТВАЩ ПИЛОТ и зад нея остават кошове и ку­тии с приключения, които бяха променили досегашния ми живот и ме бяха превърнали в онова, което съм. Дош­ло беше времето да поема по-нататък. И къде ли е она­зи отворена врата, която ме очаква?

Ако точно в този момент бях една напреднала душа, казвам си, ако аз самият, а не Шимода, бях напреднала душа, какво ли щях да кажа сам на себе си?

Само след миг вече знаех, какво щях да си кажа: „Огледай се наоколо, Ричард, и се запитай: Кое в тази картина не ти харесва?"

Аз се огледах наоколо в мрака. Не ставаше дума за небето. Какво може да не харесва на човека, когато виж­да звездите като избухнали диаманти на хиляди светлин­ни години над главата си, а той гледа на целия този бля­сък, сгушен на сигурно? Какво можеше да не харесва на човека в един толкова стар и верен самолет като „Стрела­та", който е готов да те заведе по всяко време където си поискаш? Тук не можеше да има място за недоволство.

Онова, което липсваше в картината, бе ето какво: Нея я няма до мен\ И аз спешно трябва да направя нещо!

По-спокойно, Ричард, казах си аз. Поне веднъж не постъпвай в типичния си стил - не прибързвай, моля те! Много те моля. Първо помисли. Помисли внимателно.

Едно беше сигурно. Имаше още един въпрос, въп­рос, който не бях задал на Доналд Шимода, въпрос, на който той не беше ми отговорил.

Защо най-посветените личности, тези, чиито учения се превръщат в религии, просъществували векове наред, защо тъкмо те винаги са живели сами?

Защо никога не ги виждаме край сияйни съпруги или съпрузи, нито мистични сродни души, които да спо­делят духовния им път и тяхната любов? Те всички са били обкръжени от ученици и последователи, както и от любопитни - онези, малцината, на които толкова много се възхищаваме, те са били обградени само от хора, дош­ли да получат от тях лек и светлина. Но често ли се случ­ва да Видим до тях сродните им души, възхитителните и силни техни любими,, които да споделят пътя им? Може би все пак това става понякога? Може би е известен ня­кой и друг такъв случай?

Опитвам се да преглътна, гърлото ми изведнъж е пресъхнало.

Никога.

Най-посветените души, мисля си аз, те са и най-са­мотни!

На небето постепенно надвисват облаци. Дали тези съвършени същества живеят без сродни души, защото са се издигнали над човешките потребности?

Никакъв отговор не идва от синята Вега, чийто звез­ди потрепват като струните на арфа.

Аз самият съм твърде далеч от съвършенството, ко­ето е много животи напред, но нали тези съвършени ду­ши трябваше да ни посочват как да живеем. Дали те не искаха да ни кажат: Забравете за всякакви сродни души, сродни души не съществуват?

Щурците тихо просвирват: може би, може би.

Изправен срещу тази каменна стена, аз си блъсках главата до късно през нощта. Ако са искали да кажат то­ва, говорех на себе си аз, то сигурно са грешали.

Питах се дали и тя би се съгласила с мен, където и да се намираше в този миг. Те грешат, нали, моя скъпа непозната?

Където и да беше в този момент, тя не отговаряше.

Когато на другата сутрин скрежът се бе стопил от крилете на биплана, аз вече бях прибрал термичното -одеяло, сандъчето с инструменти, кашона с продукти и газовия котлон на предната седалка, свалил бях покрива­лото от биплана и здравото бях завързал. Останките от закуската оставих на миещото мече.

Сънят ми бе дал отговора: Онези просветени и съ­вършени души могат да предложат, да намекнат каквото си искат, но аз трябва да решавам сам за себе си. А аз ве­че съм решил, че няма да изживея живота си в самота.

Сложих си ръкавиците, задвижих витлото, включих двигателя за последен път и се настаних в кабината.

Какво ли щях да направя сега, ако я видя да върви през сеното? Някакъв глупав импулс, странен хлад в ти­ла ме накара да се обърна и да се огледам.

Полето бе пусто.

„Стрелата" забумтя и се издигна над земята в посо­ка на изток, за да се приземи на летището в Канкаки, Илинойс. Продадох биплана още същия ден за единайсет хиляди долара в брой и натъпках парите в спалния чувал.

Останал сам, докоснах витлото в една дълга минута, благодарих на моя биплан, казах му сбогом и бързо изля­зох от хангара, без да се обръщам назад.

Вече бях на земята, богат и бездомен. Тръгнах да скитам из улиците на една планета, където живееха чети­ри билиона и петстотин милиона души, и от този момент нататък бях готов да посветя цялото си време да търся жената, която според най-съвършените хора, живели ня­кога на земята, не можеше изобщо да съществува.

Онова, което ни възхищава, също ни води и закриля. Когато с цялата си страст сме от­дадени на една любов - независимо дали това са платноходки, самолети, идеи - магическа лавина проправя пътя пред нас, надмогва законите, здравия смисъл и разногла­сията, превежда ни през всички трудности, страхове и съмнения. Без силата на тази любов...

- Какво пишете? - тя ме поглежда с такова удивление, сякаш никога не е виждала човек, който пише с писалка в бележника си, пътувайки с автобуса на юг към Флорида.

Опита ли се някой да наруши уединението ми с въп­роси, аз му отвръщам рязко, за да го стресна и да го на­карам да млъкне.

- Пиша писмо до самия себе си отпреди двайсет го­дини: „Онова, което исках да зная, когато бях на твое място."

Подразни ме, но въпреки това лицето й бе привлека­телно, озарено от любопитство, което бе храбро решила да удовлетвори. Тъмнокафяви очи, гладко вчесани тъм­ни коси, спускащи се по раменете.

- Прочетете ми - каза тя, без да се стресне ни най-малко.

Прочетох й последния параграф дотам, докъдето прекъсваше.

- Наистина ли?

- Назовете нещо, в което сте били влюбени - казах аз. - Нямам предвид просто харесване. Имам предвид страст, която те обладава целия, която не можеш да преодолееш...

- Конете - отвърна веднага тя. - Навремето обичах конете.

- А когато сте били с вашите коне, нима светът не ви се е струвал по-различен? Тя се усмихна.

- Да. Бях кралицата на Южен Охайо. Майка ми трябваше да ме изтегля с ласо от седлото, за да се прибе­ра у дома. Да се страхувам? Ни най-малко! Щом възседнех големия си кон Санди, чувствах, че имам приятел и никой не може нищо да ми стори, докато съм с него. Обичах конете. И Санди обичах.

Помислих, че вече е свършила разказа си, но тя до­бави:

- Вече няма нищо, което да ме накара да се почувс­твам така.

Не й отговорих и тя потъна в себе си, върнала се към спомените за Санди. Аз пък се върнах към своето писане.

Без силата на тази любов ние сме като лодки, клатушкани по вълните на море от скука, което е страшно...

- А как смятате да изпратите писмо двайсет години в миналото? - попита тя.

- Не зная - отвърнах аз, докато довършвах изрече­нието на страницата. - Но нали ще бъде ужасно, ако Дой­де такъв ден, когато ще узнаем как се изпраща нещо на­зад във времето, а ние нямаме какво да изпратим? Тъй че реших за всеки случай да приготвя пратката. После ще се грижа как ще го изпратя.

Толкова пъти съм си казвал: жалко, че не знаех то­ва, когато бях на десет години, или: ако това ми бе извес­тно на дванайсет години, колко време щях да си спестя, преди да го разбера двайсет години по-късно!

- Закъде пътувате? - попита тя.

- В географски смисъл ли?

-Да.

- По-далеч от зимата - отвърнах аз. - На юг. В Сред­на Флорида.

- Къде във Флорида?

- И аз не зная. Тръгнал съм да търся една приятелка, но не зная къде точно се намира.

Ето, това беше лайтмотивът на деня, помислих си аз.

- Ще я намерите.

При тези нейни думи аз се разсмях и я погледнах:

- Давате ли си сметка какво казвате всъщност с то­ва „Ще я намерите"?

-Да.

- Обяснете ми тогава.

- Не - усмихна се загадъчно тя. Очите й блестяха толкова тъмни, че бяха почти черни. Имаше гладка ко­жа с цвят на орех, без нито една бръчица, без следа, коя­то да намеква за истинската й същност; толкова млада, че лицето й още не се бе оформило.

- Значи не, така ли? - отвърнах на усмивката й аз.

Автобусът фучеше по магистралата покрай ферми и от двете страни на пътя пъстрееше цялата палитра от цве­тове на есента. Това поле е удобно за приземяване с моя биплан, казах си аз. Вярно, че имаше телефонни жици покрая, но „Стрелата" щеше да се промъкне и да се приземи...

Коя ли бе непознатата до мен? Дали бе изпратена като космическа насмешка над страховете ми, като слу­чайност, която да разсее моите съмнения? Може би. Всичко е възможно. Възможно е да е Шимода зад маска.

- Обичате ли да пътувате със самолет? - попитах аз между другото.

- Ако обичах, щях ли да съм в този автобус? Само като си помисля и ме обзема страх - отвърна тя. - Само­лет ли! - тръпка премина през нея и тя тръсна глава. -Мразя да летя. И тя отвори дамската си чантичка и по­нечи да измъкне нещо оттам.

- Имате ли нещо против да запаля цигара? Аз инстинктивно потръпнах.

- Нещо против цигара ли? Моля ви, госпожо...! -опитах си да й обясня, без да я засегна: - Нима искате да кажете... че ще бълвате дим сред малкото въздух, който ни е даден? Че ще ме принудите, мен, който нищо лошо не съм ви сторил, да дишам този дим? - Ако тя беше Ши-мода, това щеше да й бъде достатъчно, за да разбере как­во е отношението ми към цигарите.

Думите ми направо я смразиха.

- О, извинете - пророни накрая тя. Взе си чантичка­та и се премести някъде по-далеч. Беше обидена, ядоса­на и разочарована.

Жалко. Такива тъмни очи.

Взех отново писалката, за да продължа да пиша на момчето от миналото. Какво можех да му разкажа за то­ва как човек да намери своята сродна душа? Писалката дълго стоя неподвижна над листа хартия.

Израснал съм в къща, оградена с плет и в плета има­ше бяла врата от гладко дърво с две дупки, изрязани долу в дървото, за да вижда кучето през тях. Една нощ, когато лу­ната се бе издигнала високо и аз се прибирах късно от учи­лищните танци, спомням си, че спрях с ръка на вратата и тихо промълвих на себе си и на жената, която щях да оби­чам - толкова тихо, че дори и кучето да не може да ме чуе:

- Не зная къде се намираш в този момент, но зная, че живееш някъде на земята и един ден ще докоснеш та­зи врата точно тук, където я докосвам аз сега. Ръката ти ще докосне същото дърво ето тук! После ще влезем два­мата и наше ще е цялото бъдеще и минало и ще бъдем единствени един за друг. Не можем да се срещнем сега, не зная защо. Но един ден ще постигнем отговора на сво­ите въпроси и ще бъдем обладани от нещо толкова сияй­но.... И всяка моя стъпка ме приближава до моста, кой­то трябва да прекосим, за да се срещнем. Дали това ще стане скоро? Моля те, отговори.

Толкова неща от детството ми са потънали в забра­ва, но онзи миг пред вратата се е запечатал в паметта ми дума по дума.

Какво мога да кажа на онова момче за нея? Скъпи Дик: Знаеш ли, двайсет години минаха отдавна, а аз съм още сам.

Оставих бележника и се загледах през прозореца, без да виждам. Сигурно неуморното ми подсъзнание има вече готови отговори за него. За мене.

Но онова, което имаше, бяха предимно извинения. Трудно е да откриеш истинската жена, Ричард! Вече не си толкова доверчив, както навремето, съзнанието ти ве­че е отворено за нещо повече от наличната реалност. Не­щата, в които вярваш и за които си готов да умреш, за повечето хора са просто странни или налудничави.

Моята любима сигурно е трябвало да стигне до съ­щите -тези неща по свой начин, мислех си аз. Сигурно е разбрала, че светът не е това, което изглежда, че мисли­те ни раждат нашата реалност, че чудесата съвсем не са нещо невероятно. Ние с нея никога няма да можем да постигнем общ език, освен ако... аз примигнах с очи: Тя ще трябва да бъде също като мен!

Много по-красива от мен, разбира се, защото аз оби­чам красотата, но ще трябва да има същите разбирания, да споделя моите пристрастия. Не можех дори да си пред­ставя, че ще живея с жена, която бълва дим и пепел нав­сякъде подире си. Ако се нуждае от празненства и коктей­ли, за да бъде щастлива, или от наркотици, ако се страху­ва от самолети или от каквото и да било, ако не е напъл­но самостоятелна и уравновесена и няма усет за приклю­чения, ако не може да се разсмее над всички глупости, ко­ито наричам хумор - нищо няма да се получи. Ако не умее да споделя с другите парите, които имаме, и да меч­тае за нещата, които нямаме, ако не обича миещи мече­та... О, Ричард, никак няма да ти е лесно. Без всичко изб­роено и повече дори, най-добре е да си живееш сам!

Както пътувахме по магистрала 65 между Луисвил и Бирмингам около 300 мили, аз обърнах на гърба на бе­лежника и започнах да правя списък на качествата, кой­то озаглавих: Съвършената жена. Към деветата страни­ца започнах да се отчайвам. Всеки ред, който изписвах, беше особено важен, всеки ред беше задължителен. Но никой не можеше да бъде... аз самият не можех да бъда на нивото на тези изисквания!

Обективната реалност ме засипа като с неочаквани конфети по главата: аз не ставам за най-тривиална връз­ка, а какво остава за съвършена любов. Колкото по-нап­реднала е една душа, толкова по-малко бих могъл да й бъда партньор.

Колкото по-просветлени ставаме, толкова ни е по-трудно да намерим хора, които да ни разбират. Колко­то повече познания постигаме, толкова по-вероятно е да живеем сами.

Написах тези думи много забързано. В празното пространство в долния край на листа добавих -почти не­забележимо: Това се отнася за мен.

Но нима бих могъл да променя нещо в моя списък с изисквания? Нима бих могъл да твърдя, че нещо в него не е задължително? Да се примиря с това, че може да пу­ши, да мрази самолетите и да не-може да се сдържи да изпие чаша кокаин от време на време?

Не, не мога да приема това.

Слънцето грееше от моята страна на автобуса; и ето че вече навсякъде бе мръкнало. Знаех, че далеч в мрака покрай пътя се намират малки триъгълни ферми, поле­та, които можеха да послужат за полигони, където „Стрелата" да се приземи.

На човек никога не му се дава желание, без в същото време да му се даде и силата да го осъществи.

О, Наръчника на Месията, мина ми през ума - къде ли се намираше сега? Сигурно бе някъде разкъсан под плевелите, където го захвърлих в деня, когато загина Шимода. Страниците му винаги се отваряха точно на мястото, което на човек му беше най-нужно да прочете. Навремето го бях кръстил магическа книга, а Шимода ми се ядосваше. Човек можел да получи отговорите си отвсякъде, дори и от миналогодишния вестник, твърде­ше той. Затвори очи, задръж въпроса в ума си, докосни каквото и да било написано - и ето ти отговора.

В автобуса ми беше подръка сигналната бройка от книгата, която бях написал за него - нещо като последен шанс, който издателят дава на автора, за да си припомни например, че дума като „дизел" се пише със „з" а не със „с". Можех.с пълна сигурност да твърдя, че това е един­ствената в англоезичната литература книга, която ми се щеше да свършва не с точка, а със запетая.

Оставих книгата на коленете си, затворих очи и по­питах. Как да намеря моята единствена «ай-скъпа, най-съвършена жена? Задържах въпроса в ума си, опитах се да се изпълня със светлина, отворих книгата, посочих с пръст и погледнах.

Страница 114. Пръстът ми сочеше думата „постиг­неш": За да постигнеш, нещо в живота си, представи си, че вече го имаш.

Тръпки ме полазиха по гърба. Не бях практикувал това правило много отдавна; бях забравил какво въз­действие имаше то.

Загледах се през прозореца, в който се озърташе нощта и светлините над седалките в автобуса, и се опитах да си представя отражението й в него. Стъклото си оста­ваше празно. Никога не бях срещал сродна душа, не зна­ех как да си я представя. Дали трябваше да извикам в съз­нанието си някаква визуална представа? Например висо­ка, с дълга тъмна коса, морско или небесносини очи, с удивително очарование, променяща се красота всеки час?

А може би трябваше да си представя нейните качес­тва? Ослепително въображение, интуиция, сякаш помни поне стотина прераждания, кристална искреност и же­лязна безстрашна решителност? Но как можех да си представя подобни черти?

Днес ми е лесно да си ги представя; но тогава не бе­ше така. През ума ми пробягваха образи и изчезваха, ма­кар да знаех, че трябва да задържа образите ясно в съз­нанието си, за да ги превърна в реалност.

Упорито се опитвах да я видя, но успявах да постиг­на само сенки, призраци, които едва пробягваха покрай периферията на моето съзнание. Аз, който можех да си представя в най-големи подробности всичко, което поис­кам, само смътно можех да визуализирам най-важния човек, когото се надявах да срещна в своя живот.

Опитах още веднъж да си я представя.

Нищо. Само светлини като проблясъци в счупено огледало. И пак нищо.

Не мога да видя коя е!

След известно време се отказах от опитите си.

Човек може да се кълне в интуитивните си способ­ности, но не и когато най-много му трябват.

Едва бях задрямал в автобуса, смъртно уморен от пътуването и от опитите си да визуализирам, когато ня­какъв вътрешен глас ме стресна и разтърси:

- Хей! Ричард! Ако това ще ти помогне да се почув­стваш по-добре, чуй ме! Искаш да намериш единствена­та жена на света, така ли? Твоята сродна душа? - казва­ше гласът. - Ти вече я познаваш!

Слязох от автобуса в осем и четирийсет сутринта. Намирах се в Средна Флорида. Бях гладен.

Парите не бяха проблем за мене. Те не биха били проблем за никого, който носи толкова много пари в брой в спалния си чувал. Тревожеше ме друго: какво ще стане занапред? Ето че се намирах в топлата Флорида. Никаква сродна душа не ме чакаше на автобусната спир­ка, нямах приятел, нямах дом, нямах нищо.

В кафенето, в което влязох, имаше надпис, че си за­пазват правото да откажат обслужване.

Ти си запазваш правото да направиш каквото си ис­каш, абсолютно каквото си искаш, помислих си аз. Защо трябва за това да се слагат табели? Притеснително е. От какво има да се боят? Може би тук нахлуват хулигани и чупят разни неща или кафенето се посещава от крими­нални престъпници? Възможно ли е - такова малко ка­фене?

Келнерът ме изгледа, а после и спалния ми чувал. Синьото ми дочено яке беше малко скъсано на ръкава. Беше се закачило в една пружина, докато оправях само­лета. Върху спалния чувал имаше няколко петънца от смазка и масло, прокапали от двигателя на „Стрелата", и аз си дадох сметка, че келнерът тъкмо се чуди дали не трябва да откаже да ме обслужи. Усмихнах му се вместо поздрав.

- Как върви работата? - попитах.

- Добре - кафенето беше почти празно. Той реши, че може да ме пусне, - Да ви предложа ли кафе?

Кафе за закуска ли? О, не! Онази горчилка... дето я приготвят от дървесни кори или нещо подобно.

- Не, благодаря - отвърнах. - Може би парче лимо­нова торта, позатоплена в микровълновата печка. И ча­ша мляко.

- Разбира се - прие поръчката келнерът.

Преди време бих си поръчал бекон или наденица за закуска, но напоследък не. Колкото повече се убеждавах, че животът е неунищожим, толкова не ми се щеше да допринасям, дори и невинно, за унищожението на живи същества. Ако едно прасе има дори и шанс едно на ми­лиони за някаква еволюция, ако не бъде изпечено за мо­ята закуска, все пак струва си човек да се откаже от ме­сото. Всеки ден - само лимонова торта.

Поръсих тортата с подправки и се загледах през про­зореца към града. Дали можех да се надявам да срещна своята любима тук? Не беше много вероятно. Никое място не е много вероятно, когато става дума за шанс ед­но на милиони.

Как е възможно вече да я познавам?

Според мъдреците ние познаваме всекиго навсякъ­де, без дори да сме се срещали с него - което не е голя­мо облекчение, когато се опитваш да стесниш периметъ­ра на търсенията си.

- Хей, госпожице. Помните ли ме? Щом съзнанието не е ограничено от пространството и времето, сигурно ще си спомните, че сме стари приятели...

Не е много подходящо за запознанство, помислих си аз. Всички млади госпожици знаят, че има някои стран­ни личности на света, с които трябва да бъдат малко по-внимателни, и че подобен начин на запознанство е доста странен.

Извиках в съзнанието си всяка жена, която бях сре­щал, връщайки се години назад. Те всички бяха обвърза­ни или с кариерите си, или с някои мъже, или с различен от моя начин на мислене.

Понякога омъжените се развеждат, казвах си аз, хо­рата се променят. Можех да се обадя на всяка от жените, които познавам...

- Здравей - би ми казала тя.

-Здравей.

- Кой е на телефона?

- Ричард-Бах.

-Кой?

т- Спомняте ли си, че се запознахме в търговския цен­тър? Вие четяхте книга, а аз ви казах, че е страхотна, вие ме попитахте откъде зная, а аз ви отвърнах, че аз съм я написал?

- О, здравейте.

- Здравейте. Вие омъжена ли сте?

-Да.

- Е, беше ми приятно да си поприказваме. Приятен ден.

.- Аааа... вие сигурно...

- Чао.

Трябваше да има по-добър подход от този да водиш подобен разговор с всяка жена - непременно трябваше да има по-добър подход... Най-сетне си казах, че когато настъпи моментът, ще я открия и това не може да стане дори и секунда по-рано.

Закуската ми излезе 75 цента. Платих и излязох да се поразходя на слънце. Щеше да бъде горещ ден. И си­гурно довечера щеше да има много комари. Но какво ме интересува това? Довечера щях да спя на закрито!

При тази мисъл си спомних, че съм си забравил спалния чувал на стола в ресторанта.

Съвсем е различен животът на земята. Човек не си завързва нещата сутрин, за да ги остави на предната се­далка в кабината и да лети през целия ден. Трябва да държи всичко в ръка, да си търси подслон и да нощува там. Без моята „Стрела" аз вече нямах място сред скосе­ните ливади.

В кафенето бе влязла друга посетителка и седнала на моето място. Тя вдигна очи, леко смутена, когато тръгнах направо към масата й.

- Извинете - казах аз и небрежно вдигнах спалния чувал, от съседното място. - Забравих това преди малко. И главата някъде ще си забравя, ако не е закрепена на раменете.

Тя се усмихна и обърна отново поглед към менюто.

- Не си поръчвайте лимонова торта - добавих аз. - Освен ако я обичате с прекалено много лимон.

Отново тръгнах да се разхождам на слънце, като размахвах спалния си чувал в ръка, когато изведнъж си спомних, че във Въздушните сили на Съединените щати ме бяха учили никога да не размахвам ръка, в която дър­жа нещо. Дори и да носиш дребна монета във войската, не трябва да размахваш ръце.

Зърнах телефонна кабина и изведнъж реших да про­веда един делови разговор, какъвто не бях водил отдав­на. Издателската фирма, която публикува книгата ми, се намираше чак в Ню Йорк, но какво ме интересуваше разстоянието? Можех да позвъня за тяхна сметка. Всяка професия си има своите предимства - странстващите пи­лоти получават пари за това, че летят, вместо да плащат. Писателите пък могат да се обадят на своите издатели за тяхна сметка.

Позвъних.

- Здравей, Елеонор.

- Ричард! - извика тя. - Къде се губиш толкова вре­ме?

- Чакай да помисля - отвърнах аз. - Откакто гово­рихме последния път ли? Бях в Уискънсин, Айова, Небраска, Канзас, Мисури, после обратно в Индиана, Охайо, отново Айова и Илинойс. Продадох биплана. Сега се на­мирам във Флорида. Искаш ли да се досетя какво е вре­мето в града: шест хиляди фута слоеста облачност, по­лумрак, видимост три мили мъгла и смог.

- Направо се побърках да те търся! Знаеш ли какво стана?

- Може би мъглата и смогът са само две мили? , - Твоята книга! - възкликна тя. - Продава се изклю­чително добре! Просто страхотно!

- Знам, че ще ти се стори глупаво, но ми хрумна не­що - казах аз. - Можеш ли да погледнеш през прозореца?

- Да, Ричард. Разбира се, че мога да погледна през прозореца.

- На какво разстояние?

- Има мъгла. Виждат се десет-петнайсет блока. Не чуваш ли какво ти казвам? Книгата ти е бестселър! Има­ше представяния по телевизията, искат да я включат в телевизионните програми, вестниците те търсят за ин­тервюта, за радиопредставяния; книжарниците искат да ги посетиш и да раздаваш автографи. Продаваме стоти­ци хиляди екземпляри! По целия свят! Сключихме дого­вори с Япония, Англия, Германия, франция. Откупени са правата за издание с меки корици. Днес ще сключим до­говор с Испания...

Какво може да каже човек, когато чуе нещо подоб­но по телефона?

- Добри новини! Поздравления!

- Поздравления за теб - каза тя. - Как си могъл да не разбереш? Зная, че живееш в пущинаците, но си в спи­съка на бестселърите на „Ню Йорк таймс" и във всички други списъци. Превеждахме ти чековете в банката, не си ли си проверявал сметката?

-Не.

- А би трябвало. Звучиш ми страшно далече, чуваш ли ме добре?

- Чувам те прекрасно. Тук не са никакви пущинаци. Не всичко западно от Манхатън, Елеонор, е пущинак.

- От приемната в Ню Джърси се вижда реката и от­въд нея всичко ми изглежда доста диво.

Значи приемната. Тя сякаш живееше на съвсем раз­лична планета!

- Казваш, че си продал биплана? - попита тя, сякаш не беше ме чула добре. - Нима смяташ да се откажеш от летенето?

- Не, разбира се, че не - отвърнах аз.

- Е, това поне е добре. Не мога да си те представя без летателната ти машина.

Каква ужасна мисъл: никога повече да не летя!

- Е, добре - върна се тя към деловия тон. —Кога смя­таш да дадеш интервютата за телевизията?

- Не съм сигурен, че искам да давам интервюта - от­върнах аз.

- Помисли добре, Ричард. Ще бъде много полезно за книгата. Ти можеш да разкажеш на малцина какво се е случило. Разкажи цялата история.

Телевизионните студиа са в градовете. Аз предпочи­там да живея по-далеч от повечето градове.

- Остави ме да помисля - отвърнах. - Ще ти се обадя.

- На всяка цена, моля те. Говорят, че си феномен и всеки иска да те види. Бъди така добър да ме информи­раш веднага, щом можеш.

-Добре.

- Поздравления, Ричард!

- Благодаря - отвърнах.

-Не си ли щастлив?

- Да! Не зная какво да кажа. 

- Помисли за телевизионните предавания - повтори тя. - Надявам се да се съгласиш да участваш поне в ня­кои от тях. В най-големите.

- Добре - отвърнах, - Ще се обадя.

Оставих телефонната слушалка и погледнах през стъклото. Градът си беше такъв, какъвто и преди, но всичко се беше променило.

Виж ти, помислих си - онзи дневник, страниците от който изпратих ей така, между другото, в Ню Йорк, да се превърне в бестселър!.Ура!

И все пак - градовете? Интервютата? Телевизията? Не зная....

Почувствах се като нощна пеперуда, уловена в лампион - изведнъж пред мен се разкриваха прекрасни въз­можности, но аз съвсем не бях сигурен накъде искам да поема.

Вдигнах автоматично телефона и набрах цяла серия номера, за да се свържа с банката в Ню Йорк. Успях да убедя служителката, че се обаждам лично аз и искам да зная какво е състоянието на сметката ми.

- Само за минута - каза тя. - Трябва да направя справка в компютъра.

Каква ли може да ми е сметката? Двайсет хиляди, петдесет хиляди долара? А може би сто хиляди долара? Двайсет хиляди. Плюс единайсет хиляди в спалния ми чувал. - та това е цяло състояние!

- Господин Бах? - обади се служителката.

-Да, госпожо.

- Сметката ви възлиза на един милион триста деветдесет и седем хиляди триста петдесет и'пет долара и шей­сет и осем цента.

Последва дълго мълчание.

- Напълно ли сте сигурна в това? - попитах аз.

- Да, господине.

Още известно мълчание.

- Това ли е всичко, господине? Мълчание.

- Хм? О, да. Благодаря....

Във филмите, когато се затвори телефонната слу­шалка, по линията продължава да се чува продължите­лен сигнал. Но в живота, когато човек затвори телефона, той просто заглъхва в ръката му. Става ужасно тихо. Аз дълго стоях със заглъхналата телефонна слушалка в ръ­ка.

След малко окачих телефонната слушалка, взех си спалния чувал и тръгнах да се разхождам.

Случвало ли ви се е да гледате някой поразителен филм, с прекрасна драматургия, актьори и операторска работа, след който си излизате от киносалона щастлив, че сте човек, и си казвате: Искрено се надявам всички да получат много пари за този филм. Надявам се актьори­те, режисьорът да спечелят милион долара за това, кое­то са направили и което гледах тази вечер. После се връ­щате отново да видите филма и се чувствате щастлив, че сте частица от тази система, която награждава хората с всеки билет... Актьорите, които виждам на екрана, ще получат двайсет цента от същия този долар, който пла­щам сега; ще могат да си купят сладолед от всеки вид, който пожелаят, само от моята част на билета!

Върховни моменти в изкуството, в книгите, филми­те и балета - те са така великолепни, защото ни дават възможност да се огледаме в огледалото на съвършенст­вото. Купуването на книги, купуването на билети - това са начини да ръкопляскаме, да благодарим за великолеп­ната работа. Изпитваме огромно задоволство, когато един филм или книга, която обичаме, влезе в листите на бестселърите.

Но аз да получа милион долара? Изведнъж разбрах какво е сам да получиш подаръка, който множество ав­тори ми бяха подарявали на мен, който четях книгите им още от деня, когато за първи път прочетох на срички: „Бамби. От Феликс Сол-тън".

Почувствах се също като сърфист преди старта. Вне­запно някаква чудовищна енергия се надига, сграбчва го, без да пита готов ли е, и навсякъде политат пръски, от носа на борда и от кърмата. Той е въвлечен в тази могъ­ща енергия и устните му се отварят в усмивка срещу вя­търа.

Наистина е вълнуващо, когато разбереш, че много хора четат твоята книга. Човек може и да забрави, поне­съл се със скорост миля за минута срещу някоя гигантс­ка вълна, че ако не е ужасно умел, следващата изненада може да се нарече потъване.

Пресякох улицата, попитах в един магазин как да стигна, където желаех, и поех по улица „Лейк Робърт" под клони, обрасли с испански мъх, дока­то стигнах библиотеката „Гладис Хътчинсън".

Всичко, което ни е нужно да знаем, можем да го на­учим от някоя книга. Когато я прочетем внимателно и усвоим написаното в нея, само малко Практика ни е нуж­на, за да мятаме умело ножове, да правим пълен ремонт на двигатели, да говорим есперанто като роден език.

Да вземем книгите на Невил Шут. В тях може да се открие всичко, което един уважаващ себе си човек е нуж­но да знае: „Началник на цех", „Дъга и роза". На всяка страница от своята книга писателят е изобразил самия себе си и ние можем да приложим неговите знания в соб­ствения си живот и да го превърнем в част от нас сами­те в уединението на библиотеките.

Голямата, стихнала зала, цели стени от книги -всичко тук сякаш копнее за шанса да ме научи на нещо. Бях целият нетърпение да се заровя в страниците на кни­га под заглавие „Ето че имате един милион долара!".

Колкото и странно да беше това, не намерих такова заглавие. Погледнах в каталога на думата „ето", после на думата „имате" и на „милион"; но нищо не открих. Ако пък заглавието е „Какво да правим, ако внезапно забогатеем", аз потърсих на думите „какво", „внезапно" и „за­богатеем".

Опитах се да потърся по друг начин. В справочника „Книги под печат" ставаше ясно, че книгата не липсва в библиотеката, а просто я няма издадена.

Това не е възможно, помислих си аз. Щом аз внезап­но съм забогатял, това трябва да се е случвало на мно­жество хора преди мен. Все някой от тях трябва да е на­писал книга. Интересуваха ме не стоковите борси и бан­ките, а как се чувства човек, когато забогатее, какви въз­можности се откриват пред него, какви заплахи го гро­зят, какви хищници може би го дебнат точно в този мо­мент. О, дано се намери някой, който да ми подскаже какво да правя, молех се аз.

Никакъв отговор от каталога.

- Извинете, госпожо... - обърнах се към информаторката.

- Да, господине?

Усмихнах се и помолих за помощ. От четвърто отде­ление не ми се беше случвало да видя дървен молив, с който се вписва датата върху печат, и ето че виждах как тя с такъв молив вписва днешната дата.

- Трябва ми книга за това как да бъдеш богат човек. Не как да спечелиш пари. По-скоро как да се справи чо­век, ако получи много пари. Бихте ли могли да ми пре­поръчате нещо...?

Тя явно беше-свикнала с най-странни изисквания. А може би моето изискване не беше чак толкова странно... Флорида е пълна с цитрусови магнати, крупни собстве­ници, с хора, които ставаха милионери за една нощ.

Издадени-скули, очи с лешников цвят, коса, която падаше по раменете на вълни с цвета на шоколад. Дело­ва и резервирана с хора, които не познава.

При въпроса ми тя погледна към мен, после извър­на поглед нагоре вляво, както когато човек си припомня нещо отдавна забравено. Ние поглеждаме горе вдясно (и това съм прочел в една книга), когато искаме да разбе­рем нещо ново.

- Не мога да си спомня... - каза тя. - Интересуват ли ви биографии на богати личности? Имаме много от кни­гите на Кенеди, една книга на Рокфелер. Имаме също „Богат и свръхбогат".

, - Не, мисля, че не точно това. Нещо от типа „Какво да правим, ако внезапно забогатеем'"?

Тя поклати глава сериозно и замислено. Дали всич­ки хора са красиви, когато са замислени?

Натисна копчето на бюрото си и каза в микрофона:

- Сара-Джин? „Какво да правим, ако внезапно забо­гатеем ". Да знаеш за такова заглавие?

- Никога не съм чувала. Имаме три екземпляра от „Как да направим милиони от търговия с недвижимо имущество"...

Пак ударих на камък.

- Ще седна тук да помисля малко. Направо не мога да повярвам. Не може да няма такава книга.

Тя погледна спалния ми чувал, който точно в този момент изглеждаше доста мръсен и покрит с петна, пос­ле отново обърна очи към мен.

- Ако нямате нищо против - тихо каза тя, - не бих­те ли оставили прането си на пода? Наскоро поставяхме нова тапицерия навсякъде...

- Да, госпожо.

Не можеше по целите тези лавици, отрупани с кни­ги, да няма поне една за онова, което се очаква от мене в момента. Единствената сентенция, която веднага ми идваше наум, без да съм направил справка в книга, беше, че глупаците и парите много скоро се разделят.

Аз нямах равен на себе си, когато трябваше да при­земя биплана си „Стрелата" на малка окосена ливадка. Но тъкмо в този момент в библиотеката „Гладис Хът-чинсън" си мислех, че когато става дума за това да се справиш с богатството си, нямах равен на себе си по не-кадърност. Никога не съм успявал да се справя с какви­то и да било документи и бях сигурен, че няма да мога да се справя и с парите.

Така да е, казах си аз. Познавам се добре и знам със сигурност, че не ще мога да променя недостатъците си, нито достойнствата си. Едва ли нещо толкова незначи­телно като някаква си банкова сметка ще може дотолко­ва да ме промени, че да престана да бъда онзи нехаен ле­тец, който винаги съм бил и съм искал да бъда.

След още десет минути ровене из каталога най-сет-не стигнах до заглавието „Добрият късмет " и дори „Лошият късмет". Накрая се отказах. Направо не беше за вярване! Нямаше я книгата, която търсех!

Обхванат от всякакви съмнения, излязох навън на слънце, чувствайки как фотоните и бета-частиците и космическите лъчи се роят и рикошират със скоростта на светлината, като безмълвно преминават през утрото и през мене.

Почти бях стигнал до онази част на града, където се намираше кафенето, когато се сетих, че спалния ми чу­вал отново го няма. Въздъхнах дълбоко и поех обратно към библиотеката. Станало бе още по-топло и аз едва се довлякох, за да си взема чувала от пода пред каталога.

- Извинете-обърнах се към библиотекарката.

- Много се надявах, че не сте го забравили - каза тя с такова облекчение, сякаш през цялото време се беше бояла да не й се наложи да носи спалното ми бельо в бю­ро „Изгубени вещи".

- Много ви моля да ме извините - повторих аз.

При толкова много книги - все още да има такива, които не са написани. Като съблазнителни сливи, оста­нали по върха на дървото. Малко е трудничко да се по­катериш по някоя разклатена стълба, да се промушиш през клоните, за да стигнеш до тях, но за сметка на това - колко е вкусно.

Ами телевизията, дали пък тя не предлага подобни наслади? А може би опитът да се направи книгата ми публично достояние само ще засили фобията ми от пуб­личност? И как ще мога да избягам тогава, когато го ня­ма моя биплан да се издигна над дърветата и да отлетя?

Тръгнах към летището, където всеки пилот се чувс­тва като у дома си, в който и непознат град да попадне. Установих къде се намира по дирите, оставяни в небето от самолетите, които се снишаваха, за да се приземят. Летището не се оказа далеч. Можеше да се стигне пеша до него.

Парите са едно, но тълпите от хора, това да те раз­познават, когато искаш да останеш насаме - това е нещо съвсем друго. Но не означава ли то висока чест, не озна­чава ли слава? Може да е и малко приятно, но ако не ус­пееш да се отървеш? Какво ще стане, ако след тези телевизионни интервюта, където и да ходиш, някой все ти казва: „О, аз ви познавам! Вие бяхте авторът на онази там книга!"

Хора префучаваха покрай мен с колите си, други се разхождаха малко преди обяд, но никой не ме и поглеж­даше. Все едно че бях невидим. Никой не ме познаваше. Знаеха само, че съм някой, който е тръгнал към летище­то, понесъл добре привързания си спален чувал; някой, който е свободен да върви, без да привлича всички пог­леди към себе си.

Когато човек поиска да стане известен, той трябва да се откаже от подобна привилегия. Но на писателя не му се налага да го прави. Книгите на писателите могат да се четат от много хора, имената им да се знаят, но те самите да си остават непознати навсякъде. За актьорите това не е възможно. За телевизионните говорители - съ­що. Писателите обаче могат да си го позволят.

Ако някога се превърна в знаменитост, дали бих съ­жалявал за това? Мигновено знаех отговора: Да. Може би в някой друг свой живот съм се опитвал да бъда извес­тен. Това не е вълнуващо, не е привлекателно, идваше предупреждението от онзи живот. Появиш ли се пред те­левизията, горчиво ще съжаляваш.

Отдалеч се вижда светлинният сигнал. Прожекто­рът със сменяща се зелена и бяла светлина постоянно се върти нощем, за да маркира летището. Видях да се при­земява „Аеронка-Чемпиън" - двуместен тренировъчен самолет с лакирана обшивка и задно колело под кила, вместо носово колело отпред. Летището ми стана прият­но още преди да съм го видял - само като гледах как „Чемпиън" се приземява.

Ако стана малко по-известен, как ли ще се отрази това на моето търсене на любимата ми? Първият отго­вор възникна мигновено без никакво колебание: Смър­тоносно! Никога няма да разбереш дали обича теб или парите ти. Чуй ме, Ричард - ако искаш да д намериш, в никакъв случай, никога не ставай знаменитост. По ника­къв начин.

Всичко това мина през съзнанието ми на един дъх. И на минутата беше забравено.

Вторият отговор беше толкова разумен, че остана единственият, в който се вслушах. Моята светла, прек­расна сродна душа едва ли пътува от град на град, за да търси по пасбищата някой, който предлага обиколки с биплана. Нима ако имах някакъв шанс да я намеря, той нямаше да се увеличи, когато тя узнае за моето същест­вуване? Ето че ми се предлагаше една прекрасна въз­можност точно в момента, в който имах нужда от това!

Сигурно случайността щеше да накара моята извечна любима да включи точно на тази телевизонна програ­ма в съответния момент и да й подскаже по какъв начин да се срещнем. И тогава публичното признание щеше да отстъпи на заден план. Можехме да се скрием за седми­ца в Ред Оук, Айова, или в Естрела Сейлпорт в пустиня­та южно от феникс и аз щях отново да бъда в уединение, но вече с нея, след като съм я открил! Нима бе толкова лошо това?

Отворих вратата на офиса на летището.

- Здравейте - обърна се момичето към мен. - С как­во мога да ви бъда полезна?

Тя попълваше някакви квитанции зад гишето и ус­мивката й беше ослепителна. Моето „добър ден" увисна между усмивката и въпроса. Не знаех какво да кажа.

Не знаех как да й обясня, че съм вътрешен човек -че летището, светлинният сигнал, хангарът и „Аеронка", та дори и този навик да кажеш приятелски здрасти, след като си се приземил, са част от моя живот, че са били част от моя живот много дълго и че едва напоследък то­ва не е така, макар че не съм сигурен дали искам да се променя. Защото всичко това ми бе така добре познато, че се бе превърнало в мой втори дом на земята.

С какво би могла тя да ми бъде полезна? Да ми на­помни, че домът е това, което познаваме и обичаме, че нашият дом е в нас навсякъде, накъдето и да решим да поемем? Или пък да ми каже, че познава човека, когото търся, или че един мъж в златистобял биплан се е призе­мил само преди час и е оставил името и адреса на една жена за мен? А може би да предложи някакъв план как човек да стопанисва един милион и четиристотин хиля­ди долара? С какво можеше тя да ми бъде полезна?

- Не съм съвсем наясно с какво можете да ми по­могнете - казах аз. - Малко съм объркан. Дали имате стари самолети в хангара?

- „Потърфилд" е доста стар - той принадлежи на Джилд Хендли. Тук е също „Тигровата пеперуда" на Чет Дейвидсън. Морис Джексън има „Уако", но го държи в т-образен хангар... - засмя се тя. - „Чемпиъните" са вече доста остарелички. Да не би да търсите „Чемпиън"?

- Това е най-добрата марка в историята на света -казах аз.

Очите й се разшириха от удивление.

- Не, шегувам се! Не допускам, че мис Рийд ще за­почне да си продава „Чемпиъните".

Сигурно съм изглеждал като купувач. Дали хората усещат, когато някой непознат разполага с милион дола­ра?

Тя продължи да попълва своите квитанции и аз за­белязах сватбения й пръстен от ковано злато.

- Може ли да погледна хангара за минутка?

- Разбира се - усмихна се тя. - Механикът е Чет и си­гурно е някъде наоколо, ако не се е отбил отсреща за обяд.

- Благодаря ви.

Отправих се към дъното на залата и отворих вратата, която водеше към хангара. Направо съм като у дома си. Тук е „Чесна 172" в кремавочервен цвят, докаран за еже­годна проверка: клапите на двигателя са отворени, свещи­те извадени, маслото сменено наполовина. „Бийч Бонанда", сребриста със синя ивица отстрани, беше вдигната на високи жълти стойки за проверка на подемния механи­зъм. Най-различни леки летателни машини - всички те ми бяха добре познати. Имаха много какво да ми кажат и аз имах да им разказвам много. В тишината на хангара чо­век чувства същото леко спотаено очакване, както сред поляна в дълбоката гора - сякаш е наблюдаван, сякаш всичко се е спотаило, сякаш животът е притаил дъх.

Имаше един огромен хидросамолет „Граман Уиджънд" с два радиални двигателя, всеки с мощност 300 конски сили. С ново цялостно предно стъкло и с огледал­ца в края на крилете, тъй че пилотът да може да прове­ри дали колелата са вдигнати, преди да се приземи върху водна повърхност. Ако някой хидросамолет се призе­ми в залива със спуснати колела, се надига такъв плисък, все едно пред очите на пилота са се разбили хиляди мал­ки огледалца.

Застанах до „Уидж" и погледнах в кабината, почти­телно хванал ръцете си отзад. Никой в авиацията не оби­ча непознати да пипат самолетите без разрешение - не толкова, че самолетите могат да бъдат повредени, кол­кото защото това е неоправдана фамилиарност, все едно някой непознат да мине покрай жена ти и да я докосне, за да види как ще реагира.

Далеч от мен, близо до вратата на хангара, се нами­раше „Тигровата пеперуда" - горното й крило се извися­ваше над другите самолети, както приятел, помахал с кърпичка над тълпата. Крилото бе с цветовете на само­лета на Шимода - златистобяло! Колкото повече се приближавах, проправяйки си път през лабиринта от криле, опашки и други съоръжения, толкова по-удивен оставах от цвета на тази летателна машина.

Тези „Хавиландски пеперуди"! Каква история крие­ха те! Мъже и жени, които в моите очи бяха герои, са пъ­тували с „Тигрови пеперуди", с „Пеперуди скитници" и „Лисичи пеперуди" от Англия по целия свят. Ейми Лорънс, Дейвид Гарнет, франсис Чичесър, Константин Шак Лин, та дори самият Невил Шут - всички тези име­на и приключенията, които са преживели, ме накараха да приближа до „Пеперудата". Какъв прекрасен малък биплан! Целият бял със златисти шаврони, широки око­ло десет инча и заострени в предната част като стрели, които достигаха до края на крилете и хоризонталния ста­билизатор.

Запалителят на двигателя е от външната страна и ако може да се вярва на възстановката... да, в долната част на кабината има огромен британски военен компас! Трябваше ми усилие, за да не протегна ръце да го докос­на, беше толкова красиво устройство. А педалите за уп­равление трябва да са...

- Май това самолетче ви харесва, нали?

Едва не извиках, толкова ме стресна. Мъжът беше стоял до мен около половин минута, бършейки ръцете си от маслото с кърпа, и ме бе наблюдавал как съм се зах­ласнал по неговата „Пеперуда".

- Да ми харесва ли? - казах аз. - Та тя е направо ве­ликолепна!

- Благодаря. От година вече излезе от употреба. Сменил съм всичко, като се започне от колелата.

Погледнах по-внимателно обшивката... под боята се забелязваше съвсем леко материята отдолу.

- Изглежда като секонит - казах аз. - Изящна изра­ботка.

Това беше всичко, което бе необходимо, за да се за­познаем; човек не се научава за един ден да различава първокачествена памучна материя от секонитовата обшивка на старите самолети. - А откъде намерихте компаса?

Той се усмихна, щастлив, че съм го забелязал.

- Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че го открих в един най-обикновен магазин в Дотан, Алабама? Истинс­ки компас от Кралското военно въздухоплаване от 1942 година. Седем долара и петдесет цента. Не знам как е по­паднал там, но аз го измъкнах!

Ние пообиколихме „Пеперудата". Той слушаше оно­ва, което му разказвах, докато аз си дадох сметка, че ни­как не ми се ще да се разделям с миналото, с така добре познатия ми и прост живот на летец. Дали не се подда­дох на погрешен импулс, когато продадох „Стрелата" и . прерязах мостовете към миналото, за да тръгна да търся някаква неизвестна любов? Тук, в хангара, се чувствах така, сякаш целият ми свят се е превърнал в музей или стара фотография; един сал, пуснат да плува свободно по течението, който бавно се отдалечаваше в историята...

Тръснах глава, за да прогоня мислите си, смръщих се и прекъснах механика.

- Продава ли се „Пеперудата", Чет? Той не прие въпроса ми на сериозно.

- Всеки самолет се продава. Както се казва, важно­то е колко струва. Аз съм повече самолетостроител, от­колкото летец, но ще ти кажа, че доста пари ще поискам за „Пеперудата".

Аз клекнах и погледнах отдолу под самолета. Няма­ше и следа от масло по обтекателя на мотора.

Значи възстановен напълно преди година от самоле­тен механик, мислех си аз, и е затворен в този хангар от­тогава. Тази „Пеперуда" е наистина голяма находка. Ни­кога дори и за миг не съм си помислял да спра да летя. С тази „Пеперуда" можех да прелетя цялата страна. Мо­жех да отивам с този самолет на телевизионни интервю­та и да измина целия път, който е необходимо, за да от­крия сродната си душа!

Оставих спалния си чувал долу, за да седна на него.

- Какво значи много пари, ако са в брой?

Чет Дейвидсън отиде на обяд след час и половина, А аз взех формуляри и технически инструкции за „Пеперу­дата" и се отправих с тях към канцеларията.

- Извинете, госпожо. Мога ли да се обадя по телефо­на? ,

- Разбира се. В града ли ще звъните?

-Не.

- Има автомат точно пред вратата, господине.

- Благодаря ви. Имате хубава усмивка.

- Благодаря, господине! Много добра практика са тези брачни халки. Позвъних на Елеонор в Ню Йорк и й казах, че ще дам интервютата за телевизията.

Да спиш под крилете на самолет сред полето, ти помага да научиш съвсем непосредстве­но много неща: звездите, дъждът и вятърът превръщат сънищата в реалност. Хотелите от своя страна не могат да те научат на нищо, в тях няма простота и истинност.

Една от най-истинските и полезни храни се получа­ва, като смесиш брашно за палачинки с изворна вода сред дивата природа на фермерска Америка. Да нагъваш фъстъци, докато пътуваш с такси, съвсем не е толкова полезно, нито естествено.

Човек изпитва известна гордост, когато пътниците це­ли и невредими стъпят от стария биплан на земята и стра­хът им от височините се е превърнал в победа. Измъчени­те телевизионни интервюта в промеждутъка между комер­сиални реклами и тиктакането на стрелката на секундарника - на тях им липсва това чувство на споделен триумф.

Тя обаче си заслужава и хотелите, и фъстъците, и интервютата, в които се отброяват секундите, тя - моята сродна душа, която все ми се изплъзва, но която аз неп­ременно ще срещна, ако продължа да се движа, да наб­людавам, да търся из телевизионните студиа на много градски центрове.

Изобщо не ми идваше наум да се съмнявам в нейно­то съществуване, защото навсякъде срещах толкова ней­ни подобия. От дългото си скитане като пилот знаех, че Америка е на първо място по изключително привлека­телни жени, защото техните дъщери сигурно вече са милиони. Аз бях един скитник и ги познавах единствено ка­то прекрасни пътнички, които бе изключително приятно да наблюдаваш, докато пътуващ с биплана.

С тях бях водил само практически разговори: Самолетът е много по-сигурен, отколкото ви се струва. Ако си вържете косата с панделка, госпожице, преди да полетим, после ще ви бъде по-лесно да я срешите. Да, наистина е малко ветровито - това са десет минути в открита кабина, при скорост 80 мили в час. Благодаря ви. Три долара е це­ната, моля. Заповядайте! И на мен също ми беше приятно.

Дали заради интервютата, дали заради успеха на книгата ми или заради новата ми банкова сметка, и то­ва, че вече не летях от място на място неспирно - извед­нъж започнах да срещам толкова привлекателни жени, каквито не бях срещал никога преди. Насочил пялото си внимание към тази, която търсех, аз срещах всяка жена през призмата на надеждата: за мен беше именно тя, до­като не се окажеше, че съм сгрешил.

Чарлин, която бе телевизионен модел, спокойно би могла да бъде моята сродна душа, ако не беше толкова ху­бавичка. И най-лекият недостатък, когато се вгледаше в огледалото, идваше да й напомни, че бизнесът е суров, че само няколко години й остават, за да заработи за пенсия и да поспести нещичко. Понякога говорехме и за друго, но не за дълго. Тя все се връщаше на темата с бизнеса. Дого­вори, пътувания, пари, агенти. По този начин тя казваше, че е уплашена и не знае как да се измъкне от това убийс­твено огледало, което отразяваше външния блясък.

Джейни пък не се страхуваше от нищо. Тя обичаше да се събира с приятели, обичаше да си попийва. Чаров­на като изгрева, тя се мръщеше и въздишаше, когато от­криеше, че аз не знам за някое светско събитие.

Джаклин не пиеше и не посещаваше светски забав­ления. Тя имаше блестящ ум, но не можеше да повярва в това.

- Изключиха ме от гимназията - разказваше тя, .-така и не получих диплома.

А без диплома човек не може да е образован, нали, както и без ценз. Трябва да се примиряваш с каквато ра­бота ти попадне, да гледаш да не изпуснеш сигурната работа като сервитьорка на коктейли, колкото и да е затъпяващо това. Казваше, че получавала добри пари. Нало­жило се да прекъсне образованието си. Трябваше да пре­късна училище, нали разбираш.

Лайан изобщо не се интересуваше нито от образова­ние, нито от работа. Тя искаше да се омъжи, а най-доб­рият начин да се омъжи според нея беше да я видят да излиза с мен, за да може бившият й съпруг да я изревнува и отново да прояви интерес към нея. От ревността ще­ше да дойде и щастието.

Тамара обичаше парите и изглеждаше толкова осле­пителна, че наистина си струваше цената. Лицето й беше като модел на художник, умът й правеше сметки дори и когато се смееше. Бе чела много, бе пътувала много, зна­еше много езици. Бившият й съпруг беше инвеститорски брокер и Тамара искаше да отвори собствена брокерска къща. Сто хиляди долара щяха да й бъдат достатъчни, за да започне бизнес. Само сто хиляди долара, Ричард. Не можеш ли да ми помогнеш?

Само да можех, мислех си из. Само да можех да на­меря жена с лицето на Шърлин, с тялото на Лайан, със способностите на Джаклин, с очарователността на Джейни и спокойната самоувереност на Тамара. Това щеше да бъде моята сродна душа, не е ли така?

Целият проблем беше в това, че лицето на Чарлин беше съпътствано от страховете на Чарлин, а тялото на Лайан - от проблемите на Лайан. В началото всяко за­познанство ми се струваше интересно, но само след ден цветовете ставаха сиви, интригата изчезваше в гората от идеи, които не бяха споделени. Бяхме като отделни пар­чета от торта, не се допълвахме.

Нима няма нито една жена, мислех си най-сетне аз, ко­ято в рамките на един ден да не успее да ми докаже, че не е онази, която търся? Все попадах на жени със сложно ми­нало, потънали в проблеми, търсещи помощ, повечето все се нуждаеха от повече пари, отколкото имаха. Проявявахме търпимост към своите странности и недостатъци и> едва запознали се, вече се наричахме приятели. Беше някакъв безцветен калейдоскоп и всяка частица се променяше и бе­ше точно толкова сива, колкото можете да си представите.

По времето, когато телевизията най-сетне се умори от мен, вече бях си купил биплан с мощен двигател и скъпи перки, който да прави компания на „Пеперудата". След като тренирах упорито известно време, започнах да давам срещу заплащане демонстрации на висш пилотаж.

Хиляди хора се струпват през лятото да гледат по­добни въздушни демонстрации, мислех си аз, и ако не мога да я открия, като се представям по телевизията, то може да се случи по време на въздушна демонстрация.

Срещнах Катрин след третата демонстрация, в Лейк Уейл, Флорида. Тя излезе от тълпата и приближи до само­лета така, сякаш се познавахме отдавна. Усмихна се леко и интимно;, сдържана и затворена, колкото можеше да бъде.

Погледът й беше спокоен и уверен, дори и в ярката светлина на обедното слънце. Дълга коса_? тъмнозелени очи. Колкото по-тъмни са очите, казват, толкова по-мал­ко могат да бъдат засегнати от слънчевите лъчи.

- Това изглежда много забавно - каза тя и посочи с глава биплана, без да се интересува от шума и тълпата.

- Не може да се умре от скука - казах аз. - Ако имащ самолет, какъвто ти е необходим, няма опасност да ску­чаеш.

- Как се чувства човек, когато се премята така във въздуха? Вие правите ли полети, или само демонстрации?

- В повечето случаи демонстрации. Не правя много полети, но понякога се случва. Когато човек веднъж се увери, че няма да падне, му става забавно да прави тези резки превъртания.

- Ще ми позволите ли да се повозя на вашия само­лет, ако ви помоля? - попита тя.

- За вас, да, след демонстрацията.

Не бях виждал такива зелени очи.

Тя не се откъсна от мен през целия следобед, поня­кога изчезваше сред тълпата, но отново се появяваше със своята усмивка и тайно заговорничество. Когато слънцето вече залязваше, беше останала край самолета сама. Помогнах й да се качи в предната кабина на мал­ката летателна машина.

- Не забравяйте да си сложите двата предпазни ко­лана - предупредих я аз. - Един е достатъчен, за да се задържи човек в самолета, каквито и акробатически номе­ра да правим, но за всеки случай ние слагаме по два.

Казах й как се използва парашута, ако се наложи да скочи, и опънах предпазните ремъци на раменете й, за да ги закопчае във втората закопчалка на предпазния ко­лан. Имате хубави гърди, едва не казах като компли­мент. Вместо това промълвих:

- Трябва ремъците да са опънати колкото се може повече. Щом самолетът започне да се преобръща, ще ги почувствате доста по-хлабави, отколкото сега.

Тя ми се усмихна така, сякаш бях й казал компли­мента.

Машината бръмчи, слънцето е избухнало в огнени пламъци на края на света, ние летим над облаците и пра­вим тройни превъртания във въздуха. Тя е сякаш родена за летец. Цялата е прехласната от полета.

Приземихме се по здрач и тя скочи от кабината, до­като аз спра двигателя. Преди изобщо да осъзная какво става, тя вече бе обгърнала шията ми и ме целуваше.

- ОБИЧАМ ТОВА! - възкликна тя.

- О, Боже... - смотолевих аз. - Е, нищо особено...

- Вие сте великолепен пилот.  Аз привързах самолета към стойките в тревата.

- Ласкателството, госпожице, може да ви заведе, къ­дето си поискате.

Тя настояваше да ме покани на вечеря, за да ми се отблагодари за полета. Поговорихме си още час. Разказа ми, че е разведена и че работи в ресторант, недалеч от къщата при езерото, която бях купил. С работата и изд­ръжката, която получавала, парите й стигали. Сега мис­леше да се върне към учението и да завърши физика.

- физика ли?! Какво ви кара да се занимавате с фи­зика...?

Поразителен човек - положителен, прям, мотивиран. Тя посегна към чантичката си.

- Имате ли нещо против да си запаля цигара? Ако въпросът й ме стъписа, то моят отговор напра­во ме накара да онемея.

- Съвсем не.

Тя си запали цигара и започна да говори за физика, без да забелязва какъв смут бе предизвикала в съзнание­то ми. РИЧАРД! КАКВО ГОВОРИШ? КАКВО ЗНАЧИ ТОВА „НЯМАМ НИЩО ПРОТИВ, СЪВСЕМ НЕ"? Гос­пожицата иска да си запали ЦИГАРА! Знаещ ли какво говори това за нейните ценности и за бъдещето й в твоя живот? Това говори „Пътят е затворен"...

Млъкнете - казах аз на моите принципи. Тя е блес­тяща, различна от другите, с ум като светкавица и зеле­ни очи, забавна, красива, сърдечна, вълнуваща, а аз съм толкова уморен да мисля за всичко все сам и да спя с красиви непознати. По-късно ще си поговоря с нея във връзка с пушенето. Тази вечер не.

Принципите ми се оттеглиха толкова бързо, че чак се стреснах.

- ...Е, няма да бъда богата, но все някак ще се опра­вя - говореше тя. - Ще си купя собствен самолет, дори и да е стар и използван! Нали няма да съжалявам?

Димът се виеше на кълба, както обикновено точно в лицето ми. Аз спуснах мисловен екран срещу него, опи­тах се да си изградя мисъл-форми, които да ми бъдат щит, и бързо се овладях.

- Първо ще си купите самолет, а после ще се научи­те да летите, така ли? - попитах аз, като гледах очите й.

- Да. Тогава ще трябва да плащам само за инструктор, а не и за да наема самолет. В крайна сметка това ще ми из­лезе по-евтино, нали? Не ви ли се струва разумна идея?

Разисквахме известно време идеите й и аз предложих понякога да идва, за да лети с някой от моите самолети. Новият хидроплан „Езерна амфибия" беше толкова добър, сякаш направен да те пренася в бъдещето и миналото, във въздуха и водата. Тя щеше да го хареса, мислех си аз.

Два часа по-късно лежах в леглото си и си предста­вях как ли ще изглежда, когато се появи.

Не трябваше дълго да чакам. Тя изглеждаше съб­лазнителна, гъвкавото й загоряло тяло увито в хавлия.

После хавлията падна и тя се промушна под завив­ките й се наведе да ме целуне. Целувката и не казваше „Познавам те и те обичам", а „Хайде да бъдем любовни­ци и да видим какво ще излезе от това".

Приятно беше да се отдадеш на удоволствието и да ' не търсиш някой, когото така и не можеш да намериш!

-Бих предпочел да не пушиш в къщата, Кати.

Тя остана изненадана и запалката й замръзна на сантиметър от цигарата.

- Но миналата нощ нямаше нищо против.

Аз оставих чиниите в умивалника, забърсах с гъбата кухненския плот. Вън вече беше топло, само няколко об­лачета дим щяха да се разнесат в утринния въздух. Има­ше разсеяна облачност на шест хиляди фута височина, видимост петнайсет мили с лека мъглица. Пълно безвет­рие.

Тя бе все така привлекателна, както и вчера. Щеше ми се да я опозная по-добре. Дали цигарите щяха да ме разделят с тази жена, с която се бях сближил и можех да разговарям по-дълго от минута?

- Нека ти кажа какво мисля за цигарите - обърнах се към нея аз.

Дълго й обяснявах.

- ...С цигарите човек казва на всеки наоколо си - за­върших думите си аз, - казва му: „Не ме е грижа за теб, въобще не ме интересува дали можеш да дишаш. Ако ис­каш, умирай, аз ще си запаля цигара!" Никак не е учтив навик пушенето. Това не е нещо, което човек трябва да прави край хората, които обича.

Вместо да се разгневи и да тръгне към вратата, тя кимна с глава.

- Да, зная, че е ужасен навик. И без това мисля да се откажа.

Затвори чантичката си с цигарите и запалката.

След време физиката отпадна - сега искаше да опи­та да работи като модел. После се появи пеенето. Имаше чудесен глас, упоителен като гласа на сирена сред морс­ките мъгли. Но винаги, щом трябваше да премине от же­ланието към работа, за да го реализира, тя губеше инте­рес и се насочваше към друга мечта. Най-сетне опря до мен - не мога ли да й помогна да си отвори малък бутик?

Кати беше безгрижна, остроумна; обичаше хидроп­лана, влюби се в летенето на момента, но си оставаше непреодолимо чужда за мен. Беше чуждо тяло в моята система, колкото и да бе прекрасна, и системата ми пос­тепенно я изтласкваше, колкото се може по-внимателно.

Никога нямаше да бъдем сродни души. Ние бяхме две лодки, срещнали се посред океана, всяка от които бе сменила за известно време курса си, за да поплуваме за­едно в една посока сред пустото море. Бяхме различни лодки, които плуваха към различни пристанища и знаех­ме това.

Аз имах странното чувство, че тъпча на едно място и изчаквам- нещо да се случи, за да тръгне моят живот в предопределената му посока, да получи смисъл и цел.

Ако имах сродна душа, разделена от мен, можех да очаквам, че тя ще се развива без мен, доколкото може, докато дойде времето да се срещнем. А междувременно, моя скъпа, неоткрита любима, може би очакваш същото и от мен? Докъде имаме право да допускаме близките непознати?

Близостта с Кати е нещо приятно за момента, но тя не трябва да ме обвързва, да ми пречи и да застава на пъ­тя ми към моята любов, когато и да реши'да се появи тя.

Имаше нещо вълнуващо и вечно ново в моето тър­сене на съвършената жена. Откъде идваше това потиска­що чувство, че рано ме спохожда зимата? Колкото и бър­зо да препускаше реката на времето по камъни и дълбо­ки вирове, моят сал бе уловен в поредица от зимни бър­зеи. Няма нищо страшно да стоиш на едно място извес­тно време - щеше ми се да чувам сред гърма на водата - няма нищо страшно. Но аз съм избрал тази планета и то­ва време, за да науча някакъв трансцендентален урок, макар и да не зная какъв, да срещна онази жена, която няма да прилича на никоя друга.

Въпреки всичките ми надежди обаче един вътрешен глас ме предупреждаваше, че зимата може да ме превър­не в лед, ако не се отскубна от мястото, на което съм за­седнал, и не я намеря.

Имах чувството, че съм бил по­канен на масата, а след това изритан през вратата. В един миг съм в самолета, в следващия вече падам, макар че все още мога да се хвана с ръцете за него, ако отчая­но искам. .

Следващия миг обаче е вече късно, вече съм 50 фу­та надолу и падам със 100 фута в секунда. Пропадам сам и право надолу. Приближавам до земята с шеметна ско­рост.

О, Божичко, мисля си. Дали наистина искам точно това?

Когато човек живее за момента, свободното падане може да му достави удоволствие. Но започне ли да се тревожи за следващия миг, удоволствието изчезва.

Чувствах се така, сякаш пропадам в огромна про­паст и гледах как земята става все по-голяма и изглежда плоска и твърда, а аз самият се чувствах ужасно малък и нямаше нищо, за което да се хвана.

Не се тревожи, Ричард, мислех си. Нали за гърдите ти е привързан шнурът на парашута? Можеш да го отвориш, когато си поискаш. А има и един резервен, ако основният не се отвори, Можеш да го издърпаш още сега, ако това ще ти помогне да се почувстваш по-добре. Но пък ще се лишиш от удоволствието на свободното падане.

Погледнах висотомера на китката си. Осем хиляди фута. Седем хиляди и пет...

Под мене на земята се виждаше бялата пясъчна ивица, където смятах да се приземя след известни секунди. Но каква празнота се откриваше пред мен дотогава! О, Боже...

Някаква част от нас винаги взема позицията на наб­людател, независимо какво правим. С една страна от се­бе си ние винаги се наблюдаваме. Тя не се интересува да­ли сме щастливи или нещастни, болни или здрави, дали живеем или умираме. Единствената й работа е да седи там на рамото ни и да преценява дали сме достойни чо­вешки същества.

И ето че наблюдателят в този момент се е хванал за моите резервни ремъци, облечен в собствен костюм за скачане и със свой парашут и си води бележки за моето поведение.

Далеч по-нервен, отколкото би следвало на този етап. Очи широко отворени; пулс ускорен. Ясната възбу­да е съпроводена с твърде много страх. Качество на по­лета далеч по-лошо от досегашните. Оценка С минус.

Наблюдателят ми е суров в оценките.

Височина пет хиляди и двеста... четири хиляди и осемстотин.

Ако протегна ръце напред сред вихъра, ще успея да се приземя на краката си; ако държа ръцете си отзад, ще се спусна стремглаво към земята. Сигурно точно така ле­тят без самолети, мислех си аз, само дето нямат такова безнадеждно желание да се издигат също така бързо, както се спускат. Да се издигаш нагоре, дори и с една трета от скоростта, би било чудесно.

Витае в облаците по време на свободното падане. Съзнанието му безцелно блуждае. Промяна в качество­то: Д плюс.

Височина три хиляди и седемстотин фута. Още съм доста високо, но ръката ми хваща въжето на парашута, навива го на десния палец и силно дърпа. Чувам шум зад гърба си и парашутът започва да се отваря.

Рано отваря парашута, няма търпение да се почувс­тва по-сигурен. Д.

Шумоленето продължаваше. Сега трябваше да по­чувствам как платното зад мен се отваря. Вместо това обаче продължавах да падам свободно. Без никаква при­чина тялото ми започна да се върти.

Нещо... мислех си, дали има нещо не наред?

Погледнах през рамо. Вместо да се отваря платното на парашута, виждаше се смачкан найлон на червени и жълти ивици, премятай от вятъра на всички страни.

Шестнайсет секунди... петнайсет... Трябваше да го оправя, преди да съм се ударил в земята. Както се вър­тях, струваше ми се, че е някак си неудобно да падна в та­зи оранжева гора. Можеше да падна върху някое дърво, но беше малко вероятно.

От практика знаех, че сега трябва да се освободя от главния парашут и да отворя резервния, който беше при­вързан към гърдите ми. Нима е справедливо да претър­пя злополука заради парашута по време на двайсет и де­ветия си скок? Съвсем не ми се вижда справедливо!

Не може да овладее мислите си. Липса на дисципли­на. Д минус.

Имах късмет, че времето започна да тече сякаш по-бавно. Една секунда се равняваше на минута.

Но защо ми беше толкова трудно да вдигна ръце и да се освободя от този парашут, който не иска да се отвори?

Ръцете ми тежаха сякаш тонове и аз с огромно уси­лие ги повдигнах, за да откопчая закопчалките на раме­нете си, наистина с огромно усилие.

Дали си струваше цялото това напрежение? Не бях инструктиран колко трудно е да се достигнат тези закопчалки! Изпитах огромен яд към инструкторите, докато най-сетне успях да откача парашута.

Бави се, бави се. Много е бавен.

Престанах да се въртя и се обърнах, за да отворя ре­зервния парашут, когато за моя най-голяма изненада ви­дях, че увързаният найлон продължава да лети с мене! Приличах на фойерверк, както бях превързан за яркото платно, и падах като ракета^ хвърлена от небето.

- Внимавайте, курсанти - бе говорил навремето инс­трукторът. - Вероятно такова нещо няма да ви се случи, но недейте забравя: Никога не отваряйте резервния пара­шут, преди да сте се Освободили от главния, ако той се е заплел, защото резервният също може да не се отвори. Ще се омотае около вимпела и дори няма да ви забави, дока­то падате стремглаво към земята. НЕПРЕМЕННО ПЪРВО СЕ ОСВОБОДЕТЕ ОТ ОТКАЗАЛИЯ ПАРАШУТ!

Но аз не се бях освободил и той продължаваше це­лия оплетен да се мотае на гърба ми!

Наблюдателят направо изкрещя от недоволство.

Загубва самообладание, когато е поставен на изпи­тание. П, което означава „Провалил се".

Чувствах как земята под мен се приближава все по­вече. Щях да си ударя врата в тревата, при 125 мили в час. Това беше сигурен начин да умреш бързо. Защо ли не виждам целия живот да преминава като светкавица пред очите ми, защо не излизам от тялото си, преди да се ударя в земята, както пише, че ставало в книгите? ОТ­ВОРИ РЕЗЕРВНИЯ ПАРАШУТ!

Забавени действия. Задава неадекватни въпроси. Твърде несъвършено човешко създание.

Дръпнах аварийното въже и резервният парашут мигновено се отвори пред лицето ми, изскочил от паке­та като сребърна снежнобяла раковина, изстреляна в не­бето, Той се издигна до увързаното платно на основния парашут. Бях сигурно завързан за два фойерверка, които падаха устремно към земята.

Последва ослепително бял изстрел и парашутът бе отворен, напълно отворен, при което аз увиснах във въз­духа на 400 фута над оранжевата горичка като счупена кукла, която виси на конците си, спасена в последната минута.

Времето отново се върна към нормалния си ход, дърветата се блъснаха наоколо ми и аз скочих на земята на крака, след което се търкулнах в тревата - не мъртъв, но с доста затруднено дишане.

Дали вече не се бях разбил при падането, след което някакъв спасителен парашут ме бе издигнал на две се­кунди време над земята и ме бе спасил? Смъртта' беше едно алтернативно бъдеще, което за малко не бях изб­рал. И докато то се отдалечаваше от мен, щеше ми се да му помахам за сбогом. Да му помахам почти с тъга. В то­ва бъдеще, което беше вече едно алтернативно минало, може би щях да намеря мигновените отговори на отдав­нашното си любопитство относно смъртта.

Успя да оцелее. Спаси го късметът му и възхитителното поведение на ангелите му хранители. Ангели хранители: А. Ричард: П.

Събрах резервния парашут, сгънах го с любов на ед­на купчинка до онзи, който бе отказал. След това седнах на земята до дърветата и преживях в мислите си послед­ните минути отново, записах в джобния си бележник какво се бе случило, какво бях видял и какво си бях по­мислил, какво бе казал подлият наблюдател, тъжното сбогуване със смъртта и всичко, което можах да си спом­ня. Докато пишех, ръката ми нито веднъж не потрепери. Или не бях изпитал никакъв шок при това скачане, или най-отмъстително го бях потиснал.

Върнак се у дома същия ден, но там не ме чакаше никой, с когото да споделя приключението си, никой, който да ми зададе въпроси, които да ми подскажат ня­кои ценни наблюдения, останали от мен незабелязани. Кати бе излязла с някого през свободната си вечер. Де­цата на Бриджид имаха представление в училището. Джил беше уморена от работа. Единственото, което мо­жех да направя, бе да се обадя на Рашел в Южна Каролина. Колко е приятно да говори с мен, каза тя, да заповя­дам винаги, щом мога. Не споменах нищо за скока, за не-отворилия се парашут и за алтернативното бъдеще, за възможната ми смърт в оранжевата горичка.

За да отпразнувам случилото се, реших да си пригот­вя картофен специалитет по рецепта на моята баба: кар­тофи и суроватка, яйца, индийско орехче и ванилия. Всичко това се покрива със захарна глазура и се залива с течен шоколад. Изядох една трета от специалитета сам.

Отново си мислех за скока и накрая реших, че така или иначе не бих казал на никоя жена за случилото се. Та нали щях да изляза някакъв си герой, едва избягнал смъртта? А и какво можеха да ми кажат? „О, Боже, как­во си преживял!", „Трябва да бъдеш по-внимателен!"

Наблюдателят отново зае мястото си и започна да пише. Аз го поглеждах с ъгълчето на окото си.

Променя се. Всеки изминал ден става все по-затво­рен в себе си, дистанциран и недостъпен. Иска да поста­ви сродната си душа, която не е открил, на всякакви из­питания, обгражда се със стена, с лабиринт и крепост като планина и очаква тя да се осмели да го намери в най-скрития център на всичко това. Заслужава оценка А по чувство за самосъхранение от единствената на света, която би могъл да обикне и която би могла също да го обича някой ден. Вече не може да си намери място... Да­ли тя ще успее да го открие, преди да се самоунищожи?

Да се самоунищожа ли? Да се самоубия? Понякога дори и вътрешният ни наблюдател не знае кои сме всъщ­ност. Аварията не беше по моя вина. Такова нещо няма да се случи повече.

Не исках да си дам сметка, че аз бях този, който бе свил парашута така, че да не може впоследствие да се от­вори.

Седмица по-късно се приземих, за да налея бензин & късния следобед, след като цял ден все нещо не беше на­ред с моя „Мустанг Р 51". Радиовръзката бе отказала, ля­вата спирачка едва работеше, генераторът изгоря, тем­пературата на охладителя бе достигнала червената линия без никаква причина, след което без никаква причина се нормализира. Това определено не беше добър ден. Това определено беше най-лошият полет, който съм имал.

Някои самолети човек опитва, но с други просто не може да се пребори.

Приземявам се, наливам гориво, .стягам ръчката и политам колкото се може по-бързо отново. Полетът е дълъг. Двигателят проявява особености, които не са съв­сем редни. Всяка част на този самолет струва не по-мал­ко от сто долара, а когато частите започнат да се чупят, както се превиват тръстики, това струва с хиляди.

Колелата на големия боен самолет са само трийсе­тина сантиметра над пистата в Мидланд, Тексас, след ко­ето я докосват. Внезапно лявата гума изскача встрани и самолетът свива към края на пистата и излиза от настил­ката в пръстта.

Няма никакво време, все още се движа с много го­ляма скорост, натискам спирачката докрай и издигам са­молета отново във въздуха.

Това не беше правилно действие. Инерцията не е достатъчно голяма, за да излетя.

Самолетът надига нос нагоре за секунда-две, но ни­що повече. Пелиновите храсти се открояват под нас, ко­лелата отново се спускат и внезапно лявата ръчка за приземяване се счупва. Гигантската перка удря в земята, машината се накланя и се разтърсва от силен взрив.

Имах усещането, че това, което става, ми е познато - този момент, когато движението постепенно се забавя. А ето кой бил тук! Моят наблюдател с бележник и мо­лив! Как си човече, отдавна не съм те виждал!

Бъбри си с наблюдателя, докато самолетът се раз­бива сред храсталаците пелин. Това е най-некадърният пилот, когото познавам.

Много добре знаех, че катастрофите с „Мустанг" не са обикновена самолетна авария. Тези машини са толко­ва огромни, бързи и опасни. Те помитат всичко пред се­бе си и се взривяват на хиляди фойерверки жълт и оран­жев пламък като динамит, който се превръща в смърто­носен черен дим, и в радиус половин миля от взрива нав­сякъде се разлетяват всякакви бурмички и частици. Пи­лотът при това нищо не успява да почувства.

Взривът се приближаваше към мен със скорост 80 мили в час... Оранжево-белият клетъчен корпус на дизе­ловия генератор, който се намираше в самия център на целия този хаос, си въобрази, че може да уцели в момент на авария свръхскоростен самолет. Съвсем неосновател­но.

Още няколко труса по пътя, всички останали съоръ­жения за приземяване се изпочупиха, половината от дяс­ното крило липсваше....

Защо още не бях напуснал тялото си? Във всички книги се казваше...

Аз се наклоних напред, придърпвай от предпазния колан през раменете си, когато се ударихме в земята и всичко пред очите ми притьмня.

В продължение на няколко секунди нищо не виждах. Никаква болка.

Тихо е тук на небето, помислих си, като се поизпра­вих и отърсих глава.

Няма никаква болка. Спокойно тихо прошумолява-не... Какво ли може така да шумоли на небето, Ричард?

Отворих очи и установих, че небето много наподобя­ва смачкан дизелов генератор, следствие на катастрофа на огромен самолет....

Умът му е като на жаба, ако се съди колко разбира какво става.

Почакай малко! Възможно ли е... да не се намирам на небето? Аз не съм мъртъв! Седя вътре в разнебитена­та кабина и, както изглежда, самолетът още не се е взри­вил. Изглежда ще се РАЗБИЕ! след две секунди, а аз съм тук като хванат в капан... Явно няма да умра от експло­зия, изглежда, че просто ще изгоря!

Само след секунди вече бягах и се намирах на сто метра от димящата развалина, която съвсем доскоро бе­ше един красив самолет, дори и да не може да се твърди, че е много надежден, евтин или приятен за каране. Пре­пънах се и се пльоснах с лице върху пясъка^ както съм виждал да правят пилотите във филмите, преди взривът да залее целия екран. Забил лице в пясъка, покрих тила си с ръце и зачаках взрива.

Развива забележителна скорост, когато най-сетне разбере какво става.

Половин минута. Нищо. Още половин. Вдигнах гла­ва и се огледах.

После се изправих, изтръсках пясъка и пелиновите клонки от дрехите си. Кой знае откъде в ума ми започна да се върти някаква мелодия на рокендрол. Аз нищо не забелязвах. Може би се опитвах да бъда равнодушен?

Какъв съм глупак. Никога не се е случвало самолет от този тип да катастрофира, без да се взриви като буре, пълно с барут. Единственото изключение беше тази раз­валина, която доскоро пилотирах. И ето че сега трябва­ше да давам показания, да запълвам цели папки с хар­тия... Щях да се бавя с часове, преди да мога да се кача на самолет и да замина на запад. Мелодията продължа­ваше да се върти в главата ми.

Не е много разстроен от преживения шок. Б плюс за хладнокръвие, когато всичко е свършило.

Поласкан от оценката и подсвирквайки си мелодия­та, аз тръгнах обратно към останките от мустанга, наме­рих торбата с дрехите си и несесера за бръснене и ги взех.

Здрава се оказа кабината, трябва да се признае.

Да, разбира се! Самолетът не беше се взривил, за­щото газта бе изключена при приземяването.

Наблюдателят вече бе избледнял и изчезнал, кла­тейки глава, и аз видях няколко пожарни коли да приб­лижават насам. Те никак не се интересуваха от онова, ко­ето им говорех относно отсъствието на гориво. Заляха останките от самолета с пяна за всеки случай.

Жал ми беше за радиоапаратурата, част от която бе­ше останала незасегната в кабината и всеки апарат от която ми струваше цяло състояние.

- Гледайте да не залеете с пяна и кабината, момче­та. Там апаратурата....

Твърде късно. Като предпазна мярка те запълниха кабината с пяна до върха.

А сега какво? - мислих си аз безпомощно. Сега как­во, сега какво?

Изминах пеша милята, която ме делеше от летище­то, купих си билет за следващия самолет, който излита­ше, попълних колкото се може по-сбито информацията около инцидента и казах на аварийните служители къде да откарат останките от изпочупената машина.

Тарам-тарам... Ей-я, ей-я.

Защо ли в главата ми се въртеше все тази песен? Удивително. След двайсет години защо трябваше да си спомня за нея сега?

Песента продължаваше да бучи в главата ми, без да се интересува защо: Животът щеше да е сън (тарам), ако политнем двама в рая (тарам).

Ех, че песен! Като че ли призракът на „Мустанг" пе­еше с всички звукови ефекти на песента!

Животът щеше да е сън, любима...

Разбира се, че сън щеше да е животът, метално пла­шило такова! За малко и мен да ме отнесеш в рая със се­бе си! Тарам, негодна развалина такава!

Няма нищо, което да ни мине през ума и да няма ни­какъв смисъл. Този самолет така и никога не ме взе на сериозно.

Пътническият самолет се стрелна покрай пелина, преди да излети. Аз гледах през прозорчето до мястото си.

Обленият с пяна корпус на „Мустанг" вече беше ка­чен върху платформата, с която трябваше да бъде изтег­лен и кранът издигаше счупените му криле.

На теб ти се поиска да си поиграеш, а, самолетче? Беше ти приятно да си чупиш по нещо при всеки полет, докато най-сетне реши съвсем да се противопоставиш на волята ми?

Загубата е само твоя! Може да се намери някой, който да забрави миналото ти и да те сглоби отново след сто години. Тогава спомни си този час и бъди мил с не­го! Заклевам те, машинке, защото аз нямам никакво намерение да те възстановявам.

Първо инцидент с парашута, сега и самолетна катас­трофа. Замислих се над всичко това и реших, че явно имам някакво Божествено ръководство, което ме пази така, че да няма и драскотина върху мене, когато прик­лючението стане малко по-рисковано, отколкото съм възнамерявал.

Всеки на мое място щеше да си мисли точно обрат­ното. Катастрофата съвсем не беше знак, че съм закри­лян. Знак за това щеше да бъде, ако можех да избягвам катастрофите.

Парите направо ме заливаха. Хо­рата по целия свят четяха книгата ми, купуваха си други мои книги. Парите от всяка продадена книга идваха към мене.

Със самолети мога да се оправям, мислех си аз, но парите някак си ме изнервят. Може ли опари да се ка­тастрофира?

Палмови клонки махаха пред прозореца на кабине­та, слънчеви лъчи огряваха репортажите на бюрото.

- Аз мога да се заема вместо теб с всичко това, Ри­чард. Това не е проблем, спокойно мога да го направя, ако искаш.

Той стоеше, малко по-висок от метър и половина; косата и брадата му от червеникави бяха станали бели с годините, тъй че той от един талантлив елф се бе превър­нал във всезнаещ светец.

Това беше приятел от времето, в което сътрудничех на разни списания, редактор, който си беше сменил поп­рището и бе станал съветник по имуществените въпроси. Беше ми станал симпатичен още от първия договор за разказ, който бях сключил с него, и аз се възхищавах от спокойната му деловитост още от първия ден, в който се запознахме. Имах му пълно доверие и нищо, което каза този следобед, не можа да разклати доверието ми.

- Стен, не мога да ти опиша колко се радвам... - ка­зах аз. - Не можеш да си представиш до каква степен не се оправям с парите, с цялата тази бумащина, с плащането на данъци. Нищо не разбирам от това и ми е крайно неприятно. Назначавам те за свой финансов агент, тъй че спаси ме, моля те, от всичко това.

- Не искаш ли поне да те запозная с онова, което трябва да се прави, Ричард?

Погледнах графиките с инвестициите, които смята­ше да направи. Всички линии вървяха право нагоре.

- Не искам - отвърнах аз. - Е, може би трябва да зная, когато вземаш някакво важно решение. Но аз тол­кова малко неща разбирам от работата ти...

- Не говори така - каза той. - Тук няма нищо слож­но, най-обикновен технически анализ на стоковия пазар. Повечето хора не успяват на стоковата борса, защото не могат да покрият разходите, когато пазарът се развива неблагоприятно.Ти, т. е. ние двамата няма да имаме то­зи проблем. Ще инвестираме предпазливо, като си оста­вим голям капитал в резерва. Като спечелим повече па­ри с подобна стратегия, ще можем да си позволим пове­че спекулации. Когато следваме правилата на стоковата борса, можем да спечелим много пари и да натрупаме цяло състояние. И не е нужно никъде да се задържаме, много хора забравят за това. И лесно губят парите си.

Той се усмихна, забелязвайки, че вече започвам да не го разбирам. После посочи една графика:

- Вземи например тази диаграма, която показва це­ните на шперплата на чикагската стокова борса. Тук вдясно виждаш началните вложения. Трябва да се вни­мава, както разбираш, защото те падат, това е за пре­дишния април. В този момент би трябвало да продаваме шперплата колкото се може повече. Когато цената пад­не, ние ще сме продали голяма част от него. Да се про­дава, когато цената е висока, и да се купува, когато е нис­ка, е същото, както да се купува, когато е ниска, и да се продава, когато е висока... Разбираш ли?

Как можем да продаваме...     

- Как можем да продаваме, преди да сме купили? Не трябва ли първо да купим, преди да продадем?

-Не.

Той обясняваше спокойно - като директор на ко­леж.

Това са бъдещи инвестиции. Ние се ангажираме, да продаваме по-късно на тази цена, знаейки че, преди да дойде моментът на продажбата, ,вече ще сме купили шперплата - или захарта, или медта, или зърното - на много по-ниска цена.

-Оу!

- След това реинвестираме капитала. Влагаме капи­тала в различни предприятия в офшорни инвестиции. Ед­на офшорна корпорация е много добра идея всъщност. Чикагската стокова борса е само място, от което може да се започне. Аз бих предложил да се купи брокерско място в западната стокова борса. След това да не се пла­ща участието в търговете. След това би било умно да се вложат инвестиции в малка компания, преди тя да раз­вие своята дейност. Аз ще направя проучване. Но с пари­те, с които разполагаме в момента, и една по-далновид­на стратегия по отношение на пазара, трудно можем да се провалим.

Той бе твърде убедителен. Какво облекчение бе за мене това - да зная, че финансите ми няма да се оплетат като парашута.

Никога няма да мога да се науча да се оправям с па­рите като Стен. Липсва ми търпение, липсва ми мъд­рост, липсва ми далновидност.

Но все пак съм достатъчно умен, за да зная слабос­тите си и да потърся стар приятел, на когото мога да се доверя и да му възложа да управлява парите ми.

Двамата с Дона лежахме на слънце на палубата на платноходката ми и се носехме по течението трийсет мили северно от Киуест.

- Никоя жена в моя живот не ме е притежавала — го­ворех й тихо, търпеливо аз - и аз не съм имал такива пре­тенции към никоя жена. Това за мен е от изключително значение. Обещавам ти никога да не посегна на твоята свобода, да не бъда ревнив.

- Приятно ми е да чуя това за първи път - каза тя. Имаше къса и черна коса, кафявите й очи бяха притворени срещу слънцето. Тя имаше тен с цвета на лакирано тиково дърво, след многото лета, откак се бе развела, да­леч на север.

- Повечето мъже не могат да разберат това. Аз жи­вея както си поискам. Живея с един мъж, когато искам, и си отивам, когато искам. Това не те ли плаши?

Тя повдигна ивиците на бикините си, за да не се от­разят на тена.

- Да ме плаши ли? Това може само да ме радва! Ни­какви вериги, въжета и усложнения, никакви спорове и цялата тази досада. Един подарък, който идва от самото сърце: Тук съм не защото съм длъжен, не защото съм закрепостен, а защото искам да съм с теб повече от всичко на света.

Водата нежно се плискаше. Ярка светлина пробляс­ваше в платното вместо сенки.

- В мое лице ще намериш най-сигурния си приятел - заявих аз.

- Най-сигурния ли?

- Аз ценя твоята свобода, защото ценя своята. И съм изключително чувствителен. Ако се засегна или поискам от тебе нещо, което ти не желаеш, трябва само да про­шепнеш най-тихото не. Аз презирам натрапниците, хора­та, които нарушават неприкосновеността на другия. До­ри само да намекнеш, че аз съм такъв човек, ще се мах­на; преди да си изказала намека докрай...

Тя се обърна на другата страна, подпряла главата си с ръка, и отвори очи.

- Това не ми звучи като предложение за женитба, Ричард.

-И не е. .- Благодаря.

- Често ли получаваш подобни предложения? - по­питах аз.

- Дори и няколко само са ми много - отвърна тя. -Една женитба ми беше достатъчна. И тя ми беше в пове­че. Някои хора се чувстват по-добре женени; за мен това не се отнася.

Разказах й някои неща за бившия си брак, за щастли­вите години, които станаха трудни и мъчителни. Бях по­лучил същите уроци, които е трябвало да преживее и тя.

Огледах се във водната повърхност на залива, който бе гладък като огледало. Морето бе гладко като размекнат сладолед.

- Що за срам, Дона, няма нито едно нещо, за което да не сме съгласни.

Носехме се по течението още един час, когато вятъ­рът задуха в платната и платноходката бързо се понесе напред. Когато за втори път седнахме да се храним на су­шата, вече се познавахме добре, прегърнахме се за сбо­гом и си пожелахме отново да се видим някой ден.

Както с Дона, така беше и с всяка друга жена в жи­вота ми. Уважение на личната независимост на частния живот, безусловна свобода. Деликатни споразумения срещу самотата бяха това. Разумни и хладни любовни връзки без любовта.

Някои от моите жени приятелки не бяха се женили никога, но повечето бяха разведени. Някои едва бяха преживели своите нещастни връзки, пребивани от агре­сивни мъже, уплашени, въвлечени от масовата психоза в постоянни депресии. За тях любовта бе нещо непонятно с трагически последици; любовта бе празна дума, след като е била лишена от смисъл от съпруг, превърнал се във властник, или любовник, превърнал се в тьмничар.

Ако проследя тази своя мисъл докрай, може би щях да се изправя пред гатанка: Любовта между мъжа. и же­ната се е превърнала в дума, лишена от смисъл. Но дали всъщност има смисъл, Ричард?

Отговорът ми се изплъзваше.

Месеците се нижеха и аз все повече губех интерес към любовта, към това какво е любов и какво не, и загу­бих мотива да търся своята неизвестна сродна душа. Постепенно мястото й бе заето от възникването на нова идея, идея толкова рационална и блестяща, колкото се бяха оказали моите делови реализации,

Ако съвършеният партньор, мислех си аз, е онзи, който удовлетворява всички наши потребности през ця­лото време, и ако една от нашите потребности е именно непрекъснатото разнообразие, това значи, че никой човек никъде не може да бъде нашият съвършен партнъор!

Единственият истински духовен партньор може да се открие сред много различни лица. Моята съвършена жена има плътта и интелекта на тази моя приятелка, сърдечността и красотата на друга, смелия приключенски дух на трета. Ако никоя от тези жени не е с мен един ден, то значи, че моята сродна душа се изявява в пълния си блясък в други тела на друго място; да си съвършен, не означава да бъдеш недостъпен.

„Ричард, пялата тази идея е много мъглява! Нищо няма да излезе от нея!" - Ако това беше вътрешният ми глас, който крещеше насреща ми - а то беше - просто му натъпквах устата с парцали.

„Докажи ми, че тази идея е неправилна - казвах му аз. - Докажи ми, че не води до нищо. И го направи, мо­ля те, без да използваш думи като любов, женитба, всеотдайност. Направи го решително и категорично, преди аз да съм ти изкрещял по-високо, отколкото можеш ти. че имам намерение сам да определям живота си!"

Какво знаеш ти? Проектът „съвършената жена в образа на многото жени" спечели конкурса.

Безкрайно много пари. Да летя колкото си искам Да имам съвършената жена. Ето това е щастието!

Не може да има никаква грешка. Събитията, които ние сами привличаме в живота си, не­зависимо колко са неприятни, са ни необходими, за да научим онова, което трябва да научим; всяка наша стъп­ка е необходима, за да вървим в посоката, която сме си избрали.

Лежа на пода, потънал в дебелия жълтеникаво-кафяв килим, и размишлявам над всичко. Тези три години не може да са били някаква грешка. Всяка от тях съм градил най-внимателно, с милиони решения, вземани във всеки момент, с всички самолетни полети, интервю­та, екскурзии с лодки и пътувания, с филмите, деловите ангажименти, лекциите и телевизионните предавания, ръкописите и банковите сметки, с осигуреното бъдеще. През деня въздушни демонстрации с новия малък само­лет, нощем разговори и милувки с много жени, всяка от които прекрасна, но никоя не тя.

Убеден бях вече, че тя не съществува, но сянката й все още ме преследваше.

Дали и тя вече е убедена, че аз не съществувам? Да­ли моят призрак не нарушава от време на време нейните убеждения? Дали точно в този миг една жена не лежи някъде на плюшения килим в къща, построена над хан­гар с пет самолета в него, докато три други са на ливада­та, а привързан до брега се люлее хидросамолет?

Съмнявах се в това. Но дали пък не е възможно тя да е сама посред нови идеи за книги и телевизионни предавания, сама, обградена от любовници и пари, от наети помощници, с които се сприятелява, от агенти, адвокати и Мениджъри и счетоводители? Това беше възможно.

Може би нейният килим е с различен цвят, но всич­ко останало... Тя може би е от другата страна на огледа­лото, намирайки своя съвършен мъж сред петдесетина мъже - и все пак сама.

Присмях се на себе си. Колко трудно умира старият мит за единствената любов!

Чу се шум от двигателя на самолет, който забръмча долу на поляната. Сигурно беше Слим, който караше „Туин Чесна". Компресорът пропуска от дясната страна. Тези компресори от стария вид не са наред, мислех си аз. Защо трябва да ги монтират в отлични съвременни ма­шини?

„Рапид" и моторният планер са долу само да съби­рат праха. И „Рапид" ще се нуждае от ремонт не след дълго, а това ще бъде много трудна работа, като се имат предвид размерите на този кабинков биплан. По-добре е да го продам. И без това не летя много на него. На нищо не летя много. Всичките тези самолети са ми чужди, как­то и всичко друго в живота ми. На какво ли трябва да ме научи това? Че след време и когато са ми в повече, ма­шините започват да ме владеят?

Не - помислих си - урокът трябва да е следният: Да получиш много пари, е все едно да получиш стъклен меч с острието напред. Най-добре е да се стопанисват внима­телно и бавно да се харчат, докато не разбереш за какво всъщност са ти дадени.

Забръмча друг мотор, явно проверката на земята е преминала успешно и той е решил да направи проверка във въздуха. Вятърът донесе до мене шума от задвижва­щата се машина, след което любимият за мен самолетен грохот стихна, когато се отдалечи по пистата.

Какво още бях научил? Това, че не успях да понеса известността, без да се променя, както ми се беше стру­вало. Никога преди не бих си и помислил, че хората мо­гат да са любопитни какво мисля и говоря, как изглеж­дам, къде живея, какво правя с времето и парите си. Ако го бях допускал, непременно щях да потърся някоя пещера, където да се скрия.

Всеки, попаднал пред камерата или в печата, мислех си аз, няма право да греши. Независимо дали си дават сметка или не, тези хора са избрали да бъдат пример за останалите, които ги гледат, те доброволно са влезли в ролята на образци. Един има прекрасен живот; на друг животът му е пълен провал и трябва да започва всичко отначало. Един понася стоварилите се над него нещастия или таланта си мъдро и спокойно, друг изпада в истерия, трети се самоубива, четвърти се надсмива над всичко.

Ежедневно светът подлага знаменитостите на про­верка и на всякакви изпитания, а ние гледаме това, без да можем да извърнем очи. Не можем да не ги наблюда­ваме, защото изпитанията, на които са подложени наши­те любимци, са изпитания, с които всички ние се сблъс­кваме. Те обичат, те се влюбват, женят се, получават своите уроци, разделят се и започват живота си отново, разоряват се. Те ни увличат със своето поведение на ек­рана или от страниците на книгите, а ние пък въздейст­ваме на тях.

Единственото изпитание, на което са подложени те, а другите не са, това е изпитанието на известността. Но ние наблюдаваме как понасят и него. Един ден и ние мо­жем да излезем в светлините на прожекторите, и този опит ще ни бъде от полза.

Какво стана, мислех си аз, с онзи пилот, който лете­ше из полята на Средния Запад? Нима той успя толкова бързо да се превърне от най-обикновен летец в наперен плейбой?

Станах от килима и прекосих празната си къща, за да отида до кухнята. Видях голямата купа с царевичен чипс, който постепенно избаятяваше, после се върнах и седнах в разкошния стол до мозаичния прозорец и се загледах към езерото.

Нима се бях превърнал в плейбой? Но това е смеш­но. Вътрешно не съм се променил ни най-малко.

Но дали пък всички наперени плейбой не си казваха същото, Ричард?

Един „Пайпър Къб" от близкото училище по воден планеризъм се обучаваше да се спуска над земята леко...

Спускаше се бавно и продължително, постепенно нама­ляваше мощността, докато леко се докосваше до блестя­щите води на езерото Тереза. После обръщаше и отново набираше скорост, за да излети.

Известността ме научи да се крия, да се обграждам със стени. Всеки човек си има своята желязна броня и прикритие от бодли, които използва в определени слу­чаи.

В началото известността те ласкае. Нямаш нищо против камерите, а зад камерите стоят толкова чудесни хора. Ще бъда мил с тях, докато и те са мили и дори ня­колко минути след това.

Дотам стигаха стените, които си изградих онзи ден във Флорида. Повечето от хората, които ме познаваха от някое интервю или от корицата на списание или вестни­карски репортаж, дори и не си представяха колко им бях благодарен, че са така вежливи да зачитат моето уедине­ние и право на частен живот.

Останах удивен от пощата, която започнах да полу­чавам. Радвах се на своето семейство от читатели, за ко­ито любимите ми странни идеи явно имаха смисъл. Това бяха много и различни хора, от различна раса, възраст и народност, които проявяваха интерес и желание да усво­ят уроците на чуждия опит. Това семейство бе далеч по-голямо, отколкото си бях представял!

Наред с писмата, които ми доставяха радост и удо­волствие, се получаваха и някои странни писма: Опише­те в книга моята идея; помогнете ми да публикувам; дай­те ми пари или ще горите в ада.

Изпитвах щастлива, сърдечна топлота към хората от моето семейство, изпращах им в отговор пощенски картички. Срещу онези, другите, издигах още по-силна желязна стена, изковавах мечове и временно дръпвах гостоприемната рогозка пред портата си.

Оказа се, че за мене уединението и личната свобода бяха нещо много по-важно, отколкото си бях представял. Дали преди не съм се познавал добре, или бях започнал да се променям? Все повече предпочитах да си стоя сам у дома по цели дни, по цели месеци и дори години. Зат­ворен в огромната си къща, със своите девет самолета и цяла мрежа от предразсъдъци, можех така и никога да не се пробудя.

Вдигнах поглед от пода към снимките по стената. Това бяха снимки на самолети, които обичах. При тях нямаше нито един жив човек, нито едно човешко същес­тво. Какво бе станало с мен? Някога аз се харесвах та­къв, какъвто съм. Дали продължавах да се харесвам?

Слязох по стълбите към хангара, измъкнах оттам биплана за демонстрации във въздуха и влязох в кабина­та. С този биплан срещнах Кати, мина ми през ума.

Слагам си ремъците през раменете и предпазните колани, отварям смесителя, паля двигателя и съм готов за полет. Толкова бе многообещаваща тази връзка, а ето че сега тя се опитва да ме накара да се оженя за нея. Ся­каш никога не съм й говорил за всички онези беди, кои­то произлизат от брака, сякаш не й бях показал съвсем ясно, че аз мога да бъда само една страна на онзи съвър­шен мъж, който й е потребен.

- „Пускам витлото!" - викнах аз по навик в празно­то пространство и натиснах копчето за старт.

Половин минута след излитането аз бързо набирах скорост, издигайки се с шест хиляди метра в минута. Вя­търът свистеше над каската ми и покрай очилата. Оби­чах това усещане. Много бавно превъртане, после още едно и така до шестнайсет. Чисто ли е небето? Готов? Ето така!

Зелената равна земя на Флорида; езера и блата, ко-. ито се простират величествени и огромни отдясно, изг­леждат обширни и необятни над главата ми, след това се озовават вляво.

Политам хоризонтално. После ХОП! ХОП! ХОП! ХОП! - земята се превърта пред очите ми шестнайсет пъти. Рязко дърпам спирачка и натискам левия педал, спускайки се право надолу. Вятърът свисти в жиците между късите и широки криле, след което натискам лос­та напред, за да възстановя скорост шейсет километра в час, спускайки се надолу. Отметнах глава назад и поглед­нах към земята. Рязко дръпнах лоста до отказ, натиснах левия педал. Бипланът се превъртя обратно и пред очи­те ми небето пробягна зелено, а земята - синя. Отново лостът напред, натискам ляв педал и ето че самолетът отново е сменил местата на сянката си.

За по-малко от секундата аз се лепвам към седалка­та, сякаш съм пет пъти по-тежък, и виждам само една ясна дупка пред очите си, цялата заобиколена в сиво. Спускам се на трийсет метра над тренировъчната площ на височината, на която правя демонстрации.

Това прояснява съзнанието ми. Имам чувството, че към стъклото на кабината хвърчи испански мъх и плато­то, обрасло в кипариси, се върти при скорост триста гра­дуса в секунда около каската на главата ми.

Сърцето остава самотно, както винаги.

Дълги минути двамата не проронвахме нито дума.

Лесли Париш тихо седеше от своята страна на шах­матната дъска, направена от орех и бор, а аз седях от мо­ята. В продължение на девет хода по време на играта, ко­ято ни бе накарала да затаим дъх, в стаята бе тихо, като се изключи лекият шум от преместването на някой офи­цер или царица и от време на време по някое „хм" или „аа" при по-рязък сблъсък на силите.

Когато хората играят шах, те проявяват характера си чрез начина, по който движат фигурите. Госпожица Париш не блъфира, нито позволява да бъде измамена. Тя играе честно и открито и е силна в шахмата.

Аз я наблюдавам крадешком и се усмихвам, въпре­ки че тя току-що ми взе офицера и заплашваше със след­ващия ход да ми вземе един кон, който не можех да си позволя да загубя.

Виждал бях това лице много години преди да се срещнем, по най-характерния начин. Случайно.

- Нагоре ли сте? - викна тя и тичешком се спусна към асансьора.

- Да - задържах вратата аз, докато тя се качи. - На кой етаж сте?

- На третия - отвърна тя.

Аз също бях за третия етаж.

Вратата спря за секунда, след това шумно се затвори.

Тя обърна към мен синьо-сивите си очи в знак на благодарност. Аз задържах погледа й не повече от чет­върт секунда, за да изразя, че удоволствието да почакам беше мое, след което учтиво се загледах встрани. Прок­лета учтивост, помислих си. Какво прелестно лице! Дали не я бях виждал в някой филм? Или по телевизията? Не се осмелих да попитам.

Изкачвахме се с асансьора мълчаливо. На ръст тя ми стигаше до рамото, златистите й коси бяха завити и прибрани под тъмнозелена шапчица. Не беше облечена като кинозвезда: носеше ежедневна блуза под леко яке, сини джинси и кожени обувки. Какво прекрасно лице!

Сигурно е тук за снимки от натура на филма, помис­лих си аз. Може би е техническо лице от екипа.

Щеше да ми бъде много приятно да се запозная с нея. Но тя изглежда толкова далечна... Не е ли интерес­но това, Ричард, колко безкрайно далечна изглежда тя? Двамата сме на трийсет сантиметра един от друг, а няма как да прокараме мост над пропастта, която ни разделя и да си кажем „здравей".

Само ако можеше някой да измисли такъв начин, мислех си аз, само ако живеехме в свят, където непозна­ти хора да могат да си кажат: „Вие сте очарователна, бих искал да ви познавам". С код: „Не, благодаря", ако дру­гият не е очарован от теб.

Но такъв свят още не е създаден. Ние пътувахме по­ловин минута, без да си кажем нито дума. С тих шум вра­тата се отвори.

- Благодаря ви - каза тя. Почти тичайки, тя се спус­на през коридора към своята стая, отвори вратата, влезе и "затвори след себе си, оставяйки ме в коридора сам.

Така ми се щеше да не тръгваш така бързо, мислех си аз, докато влизах в собствената си стая през две врати от нейната. Щеше ми се да не бърза толкова.

Ако преместя коня тук, имам шанс да променя раз­пределението на силите и да отбия атаката й. Вярно, че има предимство, но нали още не е спечелила.

Разбира се! Така си и знаех. N-QN5! Заплаха на КР, Преместих фигурата и я погледнах отново в очите, изпитвайки удоволствие от нейната красота, която оста­на напълно несмутена от атаката ми.

Една година след като се бяхме срещнали в асансьо­ра, аз бях завел дело срещу режисьора на онзи филм за­ради известни промени, които той бе направил в сцена­рия, без да поиска моето съгласие. Въпреки че съдът бе поискал от него да свали името ми от афишите и да поп­рави някои от най-големите промени, аз едва се сдържах да не разбия някои мебели, докато обсъждах въпроса с него. Налагаше се да намерим посредник, чрез който да можем да преговаряме.

Този посредник се оказа актрисата Лесли Париш, онази жена, която бе пътувала заедно с мен в асансьора от първия до третия етаж.

Ядът ми се стопи, щом поговорих с нея. Тя бе урав­новесена и разумна - и аз изпитах веднага доверие към нея.

Сега Холивуд искаше да направи филм по последна­та ми книга. Аз се кълнях, че съм по-скоро готов да я из­горя, отколкото да видя как бива изопачена на екрана. Ако трябва да се филмира, може би е най-добре това да стане с мое участие? Лесли беше единственият човек в Холивуд, на когото имах доверие, и отидох със самолет до Лос Анджелис, за да поговоря с нея.

На една малка масичка в кабинета й имаше шахмат­на дъска.

Шахматните дъски в кабинетите обикновено са ди­зайнерски хрумвания, декоративни кралици, които при­личат на офицери, които приличат на пионки, произвол­но поставени на най-неподходящи места. Този шахматен комплект беше състезателен, направен от дърво. Кралят бе с размери три и половина инча върху дъска от четиринайсет инча и с бяло квадратче от дясната страна на иг­рачите и пешки, подредени отпред.

- Имате ли време за една игра?_- попитах, след като разговорът ни приключи. Аз не бях кой знае колко добър шахматист, но не и много лош. От седемгодишен играех на тази игра и бях нахално уверен в себе си, застанех ли пред шахматната дъска.

Тя си погледна часовника,

-Добре.

Направо застинах от учудване, когато тя спечели иг­рата. Начинът, по който спечели, логиката й върху шах­матната дъска ме очарова и ме извади от вцепенението.

При следващата ни среща изиграхме две блестящи партии.

На другия месец бяхме съдружници. Тя се зае да ми помогне да направя филма без голям риск от провал и ние изиграхме единайсет партии, от които шест бяха блестящи.

След това нямаше нужда от повече срещи. Аз се качвах на най-новия си самолет, осемтонния реактивен самолет, бивша собственост на Военновъздушните сили, издигах се на трийсет и пет хиляди фута височина и прелетявах разстоянието от Флорида до Лос Анджелис, за да прекарам деня в игрална шах с Лесли.

Игрите"ни вече нямаха толкова състезателен харак­тер, позволявахме си да говорим по малко, на масата имаше курабии и мляко.

- Ричард, Ти си истински звяр - мръщеше се тя, гле­дайки своите фигури. Грозеше я сериозна заплаха.

- Да - отвърнах самодоволно. - Аз съм много умен звяр.

- Но... шах с пешката - каза тя, - и с офицера. Пази си царицата! Много добър ход, нали?

Направо изстинах. Бях очаквал, че ще ми обяви шах. Но останах изключително изненадан, че трябва да си па­зя царицата.

- Да, наистина - отвърнах аз, защото се бях научил да се владея в извънредни ситуации. - Божичко... хм... .този ход трябва да се сложи в рамка, толкова е хубав. Но аз ще се изплъзна като призрак. Ще успея като призрак, госпожице Париш, да се изплъзна, какъвто съм звяр...

Понякога звярът успяваше да се изплъзне, друг път влизаше в клопката и претърпяваше мат, за да се възро­ди отново, след като изяде половин курабия и започне отново да й създава клопки.

Колко странна бе алхимията на нашите отношения! Предполагах, че тя е имала връзка с много мъже, както и аз с много жени. Но си оставах с предположенията. Ни­кой от нас не проявяваше любопитство, всеки се отнася­ше с най-дълбок респект към личния живот на другия.

Веднъж насред партията тя каза:

- Тази вечер в Академията ще прожектират филм, който трябва да видя. Можем да помислим за този ре­жисьор, искаш ли да дойдеш?

- С удоволствие - казах аз, без да се замислям, опит­вайки се да отблъсна нейната атака към моя цар.

Не бях влизал в киносалона на Академията; винаги съм имал чувството за някакъв романтичен ореол, кога­то минавах покрай тази сграда. Но ето че сега бях вътре и гледах нов филм с цяла тълпа от филмови звезди. Кол­ко е странно това, мислех си аз. Обикновеният ми живот на летец изведнъж да ме доведе в Холивуд благодарение на една книга и една приятелка, която често ме бие на любимата ми игра.

След филма, докато тя караше на изток по булевард „Санта Моника" в здрача, внезапно ме осени една идея:

- Лесли, имаш ли нещо против да...

Мълчанието стана толкова мъчително, че тя каза:

-Какво дали имам против?

- Лесли, не искащ ли да хапнем сладолед с карамел? Тя направо подскочи.

-Какво?

- Сладолед с карамел... и партия шах?

- Що за нелепост! - каза тя. - Имам предвид сладо­леда с карамел. Не си ли забелязал, че се храня само с яд­ки, сурови плодове и кисело мляко и дори рядко си взе­мам по някоя курабийка по време на шаха.

- Ммм. Забелязал съм. Ето защо имаш нужда от един сладолед с карамел. Откога не си яла сладолед? Честно ми кажи. Ако от миналата седмица, така и кажи - от миналата седмица.

- Миналата седмица ли? Миналата година! Нима изглеждам така, сякаш ям сладолед с карамел? Поглед­ни ме!

За първи път аз наистина я погледнах. Облегнах се назад и свих очи, за да открия най-сетне онова, което и най-глупавият мъж би видял от пръв поглед - пред мен стоеше една изключително привлекателна жена и про­мисълът на Твореца, който бе създал това изключител­но лице, й бе дал също така и тяло в хармония с него,.

През месеците, в които я познавах, за мен тя бе оча­рователна, безплътна нимфа, едно съзнание, което неп­рестанно ме изправяше пред предизвикателства, енцик­лопедия на филми, класическа музика, политика, балет.

- Е, какво ще кажеш? Можеш ли да твърдиш, че се храня със сладолед?

- Възхитително! В никакъв случай не може да се ка­же! Това съвсем определено не е тяло, което се поддър­жа със сладолед! Позволявам си да твърдя...

Започнах да се изчервявам. Що за глупост за един възрастен мъж... .Ричард, веднага смени темата!

- Един малък сладолед - казах бързо аз - няма да ти навреди. Той ще бъде само удоволствие. Ако успееш да свърнеш сега, скоро ще държим в ръце по един малък сладолед...

Тя ме погледна и грейна в усмивка, за да ме увери, че приятелството ни си остава непокътнато. Беше разб­рала, че за първи път забелязвам тялото й, но нямаше нищо против това. Но нейните мъже, помислих си аз, те може би щяха да имат нещо против и това да създаде проблеми.

Без повече обсъждания, без и дума да кажа, аз изт­рих всякаква мисъл за тялото й от съзнанието ей. Кога­то ставаше дума за любовни авантюри, аз имах своята съвършена жена; исках да запазя Лесли Париш като при­ятел и делови партньор, такава, каквато беше.

Не е станало нещо фатално -тихо каза Стен още преди да седна от другата страна на бюрото му. - Става дума за малка загуба. Стоковата бор­са на Западния бряг вчера претърпя банкрут. Загубихме известно количество пари.

Моят финансов мениджър винаги омаловажаваше нещата, ето защо при неговите думи аз стиснах зъби.

- За какво количество пари става дума, Стен?

- Около шестстотин хиляди долара - отвърна той, -по-точно петстотин деветдесет и нещо хиляди.

- И сме загубили цялата тази сума, така ли?

- Е, след време може да получиш по няколко цента на долар чрез съда - отвърна той. - Бих казал, че сме за­губили напълно.

Аз преглътнах с усилие.

- Добре, че имаме и други вложения. Как стоят не­щата с търговската палата в Чикаго?

- И там имаше някои загуби. Сигурен съм, че е вре­менно. Ти претърпяваш най-дългата поредица от загуби, крито някога съм регистрирал. Това не може да продъл­жи вечно, но за момента положението никак не е розово. Загубите ти възлизат на осемстотин хиляди долара.

Той говореше за повече пари, отколкото аз изобщо имах! Нима е възможно да загубя повече, отколкото имам? Сигурно е имал предвид, че съм ги загубил на книга. Човек не може да загуби повече пари от тези, с ко­ито разполага.

Ако въобще съм способен да науча нещо за парите, сигурно ще трябва да обърна повече внимание на този въпрос. Но това означава да му отделя месеци наред - да се занимаваш с пари, съвсем не е като да летиш. Можеш да се задушиш от досада, дори и таблиците е трудно да се разчетат.

- Нещата не са чак толкова лоши, колкото изглеж­дат - каза той. - Загуба от милион долара свежда данъци­те ти до нула, а ти си загубил повече, тъй че няма да пла­тиш нито цент данък върху приходите тази година. Разби­ра се, ако имах избор, бих предпочел да не ги загубиш.

Не изпитах нито гняв, нито отчаяние, сякаш бях по­паднал в някаква комедия на ситуациите. Имах чувство­то, че ако бързо се завъртя в стола си, ще се озова пред телевизионните камери и публиката в някое студио, а не пред стената в офиса на Стен.

Неизвестен писател спечелва милиони и ги губи за едно денонощие. Не е ли клишето твърде изтъркано? Нима това е наистина моят живот? Аз си задавах тези въпроси, докато Стен ми обясняваше подробности около претърпените загуби.

Хората, които имат доходи от милион долара, нямат нищо общо с мен. Аз от своя страна съм си аз. Аз съм са­молетен пилот, който пътува от място на място и пред­лага на хората полети сред ливадите, с което си изкарва хляба. Пиша колкото се може по-рядко, само когато съм принуден от някоя прекрасна идея, която просто е жалко да остане несподелена. За какво му е на такъв като мене банкова сметка с повече от сто долара, които са му дос­татъчни, за да покрият непосредствените му нужди?

- Трябва да ти кажа и още нещо, докато си тук -продължи Стен тихо. - Онази инвестиция, която направи чрез Тамара - онова вложение зад граница с високи ди­виденти, ако си спомняш? Клиентът й изчезна заедно с парите. Беше само петдесет хиляди долара, но трябва да те информирам.

Направо не можех да повярвам.

- Но той беше неин приятел, Стен! Тя му имаше до­верие! Нима е изчезнал?

- Без да остави адрес, както се казва - той внимателно се вгледа в мен. - А ти имаш ли доверие на Тамара? О, не. Само не тази изтъркана история! Хубавичка жена, която измъква от някакъв богат глупак петдесет хиляди?

- Стен, да не би да искаш да кажеш, че Тамара има нещо общо...?

- Напълно възможно. Струва ми се, че нейният по­черк е на гърба на чека. Името е различно, но почеркът е същият.

- Не говориш сериозно.

Той отключи едно чекмедже с документи, измъкна оттам един плик и ми подаде погасен чек. „Компания Сикей", гласеше подписът, „на Уенди Смит", Едри пе­чатни букви, написани със замах и с изящни окончания на у-то. Ако ги бях видял върху плик, бих могъл да се за­кълна, че това е бележка от Тамара.

- Този почерк може да бъде на всеки - казах аз и му подадох чека.

Стен не каза нито дума повече по въпроса. Той бе­ше убеден, че Тамара е взела парите. Но въпросът каса­еше лично мен и не можеше да се прави никакво разс­ледване, ако аз не подам жалба. А аз нямах намерение нито да питам, нито да говоря с нея по въпроса. Просто никога повече нямаше да й имам доверие.

- Останала ти е известна сума - каза Стен. - А и все­ки месец има постъпления. След тази дълга поредица от неудачи пазарът сигурно ще се обърне в наша полза. Мо­жеш да вложиш останалите активи в чужда валута. Имам чувството, че доларът ще пада спрямо германска­та марка всеки момент, тъй че можеш да си възвърнеш загубите за една нощ.

- Аз не мога да се оправя с този проблем - казах аз. - Направи онова, което смяташ, че е най-добре, Стен.

Като се имат предвид всички предупредителни ог­ньове и камбани, биещи тревога, явно моята империя бе­ше на път всеки момент да се взриви.

Най-сетне станах и си взех летателното сако от об­легалката на дивана.

- Някой ден ще си спомняме за случилото се като за отправна точка - казах аз. - Нали оттук нататък нещата могат само да се подобряват?

Той продължи, сякаш не беше ме чул:

- Исках и още нещо да ти кажа. Никак не ми е лес­но. Нали знаеш тази поговорка: „Властта корумпира, но голямата власт корумпира много"? Е, наистина е така. Струва ми се, че това е вярно и за мен.

Нямах дори представа какво иска да каже, а се стра­хувах да попитам. Лицето му си оставаше невъзмутимо. Възможно ли е Стен да се корумпира? Струваше ми се напълно невъзможно. Уважавах го от дълги години и не бих могъл да се усъмня в неговата почтеност. „Това е вярно и за мен" можеше да означава само, че в някой мо­мент по погрешка е попрехвърлил разходния отчет. След това го е коригирал, разбира се, но е продължил да се чувства виновен и е решил да ми признае. А щом ми признава, значи, че няма никакво намерение да повтори грешката си.

- Няма нищо, Стен. Важно е какво ще стане отсега нататък,

- Така е - каза той.

И аз напълно забравих за случилото се. Оставих Стен да се разпорежда с останалите ми пари, заедно с хо­ра, на които се доверяваше и познаваше и на които плащаше добре за техните услуги. Нима такива хора може ха да се откажат да се занимават с финансовите ми дела особено сега, когато нещата се бяха поусложнили? На всеки се случва да има неудачи, но мениджърите могат бързо да намерят решение в подобни ситуации.

Реактивен самолет „Едно Пет Пет Х" - съобщавам аз, натиснал копчето на микрофона - се отправя от ниво три пет нула на две седем нула.

Погледнах изпод кислородната си маска седем мили под себе си. Долу в късния следобед се простираше рав­ното и пусто поле на Южна Калифорния. Проверих дали небето е чисто.

Пътувах на запад за лекция със студенти и препода­ватели в университета в Лос Анджелис, но бях тръгнал няколко дни по-рано.

- Внимание, „Роджър Пет Пет Х" - отвърнаха ми от центъра в Лос Анджелис. - Свободно е на две пет нула. Можете да се спускате.

Спусках се с четиристотин мили в час, но това ми се струваше бавно. Щеше ми се да се приземя и да се видя с Лесли по-скоро, отколкото това можеше да стане със самолет.

- „Пет Пет Х", за вас е чисто трасето едно шест хи­ляди.

Приех съобщението и насочих носа на самолета още по-ниско, спускайки се по-бързо. Стрелката на висотомера се превъртя надолу.

- Самолет „Пет Пет Х" се намира на височина едно осем нула - казах аз. - Прекратявам предаването.

- „Роджър Пет Х", прекратява се предаването на ви­сочина нула пет. Леко приземяване.

По лицето ми още не бяха изчезнали следите от кис­лородната маска, когато почуках на вратата на къщата й в края на Бевърли Хилс. Отвътре се чуваше симфонична музика така силно, че чак вратата се тресеше. Натиснах звънеца, музиката поутихна. Ето я и нея - с очи, които напомняха море и слънце, цялата грейнала. Не се и до­коснахме, дори не се ръкувахме и това на никой от нас не направи впечатление.

- Имам една изненада за теб - каза тя, усмихвайки се на себе си при тази мисъл.

-Лесли, никак не обичам изненадите. Извинявай, че не съм те предупредил, но направо ненавиждам изнена­дите и презирам всякакви подаръци. Каквото ми е нуж­но, сам си го купувам. Ако нямам нещо, то е, защото не го искам. Това е принцип - категорично отсякох аз. -Ако си ми подготвила подарък, трябва да знаеш, че не го искам. Нали нямаш нищо против да ти го върна?

Тя тръгна към кухнята, а косата й проблясваше по раменете и гърба й. Насреща й с важна походка се появи старият котарак, убеден, че е време за вечеря.

- Още е рано - ласкаво му каза тя. - На пухинорите още не им се полага вечеря.

- Направо е чудно, че не си се сетил да си купиш -отвърна тя през рамо, усмихната, за да покаже, че не се е засегнала. - Непременно трябва да имаш нещо подоб­но, но ако не го искаш, можеш да го изхвърлиш. Ето го...

Подаръкът не беше опакован. Това беше най-обик­новен голям бокал от някакъв много евтин магазин, на който от вътрешната страна бе нарисувано прасе.

- Лесли! Ако бях го видял, непременно щях да си го купя! Направо удивително! Какво е това прекрасно... не­що?

- Знаех, че ще ти хареса! Това е прасешки бокал. И... прасешка лъжица!

И ето че в ръката ми се озова метална лъжица от 88 цента, с нещо като прасе, щамповано на дръжката.

- Ако погледнеш в хладилника...

Отворих тежката врата и видях, че там стоят две ог­ромни купи с етикет ГОРЕЩ КАРАМЕЛ, всяка от кои­то завързана на фльонга с червена панделка. От камерата излизаше хладна пара и като в забавен кадър се спус­каше надолу към пода.

-Лесли!

- Да, Прасчо?

- Ти... аз... искаш да кажеш...

Тя се разсмя повече на себе си за щурата си приуми­ца, отколкото на звуците, които се раждаха в ума ми, за-буксувал на място.

Не толкова подаръкът й ме накара да онемея, кол­кото цялата му неочакваност. Тя, която се хранеше само с ядки и леки салати, бе поръчала толкова екстравагант­ни лакомства в своя хладилник само за да се наслади как аз ще се натъкна на тях и ще загубя дар слово.

Взех кутиите от хладилника, занесох ги в кухнята и ги отворих. Бяха пълни догоре с шоколадов сладолед.

- Надявам се, че има лъжица и за теб - заявих аз и забих лъжица в сладоледа. - Това, което си направила, е невъобразимо, но след като вече е сторено, не ни остава нищо друго, освен да заличим следите. Заповядай. Яж.

Тя взе една миниатюрна лъжичка от едно чекмедже в кухнята.

- Да не би да си престанал да харесваш горещ кара­мел?

- Направо съм луд по него. Но след днешния ден май и двамата няма да можем да понасяме думите „го­рещ карамел" до края на живота си.

Всичко; което прави човек, изявява неговия харак­тер, мислех си аз, докато гребях сладоледа. Дали тази нейна непредсказуемост бе нещо характерно за нея? Колко наивно от моя страна да си мисля, че я познавам!

Когато се обърнах, забелязах, че тя гледа към мен с лъжица в ръка и се усмихва.

- Наистина ли можеш да вървиш по вода? - попита тя. - Както пишеш в книгата за Доналд Шимода?

- Разбира се. И ти също можеш. Още не съм го пробвал в това време-пространство. По-точно в това, ко­ето смятам за настоящото време-пространство. Е, малко е сложно да се обясни. Но се опитвам.

Разбърках карамела и напълних лъжицата си.

- Случвало ли ти се е да излезеш извън тялото си?

Тя не запримига неразбиращо при този въпрос и не помоли за обяснение.

- Два пъти. Веднъж в Мексико и още веднъж в До­лината на смъртта, на един хълм в звездна нощ. Вдигнах глава към небето и се почувствах сред звездите...

Внезапно очите й се наляха със сълзи.

Аз тихо заговорих:

- Помниш ли там, сред звездите, как всичко изглеж­да толкова естествено, просто и леко, как няма нищо не­обичайно и всичко е истинско, сякаш си у дома си?

-Да.

- Същото е, когато стъпваш по водата. Всички при­тежаваме тази способност... То е резултат на силата, ко­ято ни е дадена. Леко и естествено. Ние обаче имаме трудни уроци за усвояване. Не трябва да използваме си­лите си за земни цели, защото ще започнем да манипу­лираме онова, което трябва да усвоим като урок. И ние толкова много сме си повтаряли, че не трябва да се въз­ползваме от силата си, че накрая сме я забравили напъл­но. Когато бях с Шимода, всичко ми се струваше съвсем естествено и не пораждаше у мен никакви въпроси. Но когато него го нямаше вече, престанах да практикувам. Запазил съм все пак някакъв спомен от онова усещане.

- Като от вкус на горещ карамел. Аз я изгледах изпитателно. Дали не се подиграваше с мен?

Карамелът в тенджерата започна да кипи.

- Не. Споменът от вкуса на горещ карамел се запаз­ва малко по-дълго от спомена за основните духовни ис­тини. Горещият карамел е ТУК! Горещият карамел не застрашава с нищо онези разбирания за света, които са ни удобни. Горещият карамел е пред тебе и СЕГА! Гото­ва ли си да опиташ малко горещ карамел?

- Съвсем малко - отвърна тя.

Когато приключихме с десерта, вече бяхме доста за­къснели и се наложи да чакаме на огромна опашка, за да си купим билети за филма.

Вятърът идваше откъм морето и навяваше нощна прохлада. Искаше ми се да я защитя от студа и я прегър­нах през рамо.

- Благодаря - каза тя. - Не предполагах, че ще се за­държим толкова дълго навън. Студено ли ти е?

- Никак - отвърнах аз.

Говорихме си за филма, който щяхме да гледаме; по-скоро тя говореше, а аз слушах: на какво да се обърне внимание, как да забележа кога за един филм се прахос­ват пари и кога се спестяват. Тя не обичаше да се прахос­ват пари. Докато стояхме на опашката, говорихме и за някои други неща,

- Как се чувства една актриса, Лесли? Това винаги е било загадка за мен.

- Значи как се чувства Мери Кинозвездата, това ли искаш да знаеш? - присмя се тя на себе си. - Сериозно ли питаш?

- Да, за мене е истинска загадка що за живот е това.

- Зависи. Понякога може да бъде прекрасно - кога­то сценарият е добър и работиш с хора, които наистина искат да направят нещо значимо. Но това рядко става. В повечето случаи е като всяка друга работа. Човечеството едва ли има много полза от нея - тя погледна към мен въпросително: - Наистина ли не знаеш? Никога ли не си наблюдавал как се снима?

- Присъствал съм на снимки на открито. Но не и в истинско студио.

- Искаш ли да дойдеш да погледаш, когато имам снимки?

- Разбира се! Благодаря ти!

Колко ли още неща ще науча от нея, мислех си аз. На какво ли я е научила популярността... Дали я е про­менила, наранила, дали и тя е започнала да се огражда със стена? Тя излъчваше едно уверено, положително от­ношение към живота, в което имаше нещо магнетично, изключително привлекателно. Стоеше на високи върхо­ве, които аз можех да зърна само отдалеч; бе видяла светлините, знаеше тайни, до които аз не бях се домог­вал.

- Но ти не ми отговори на въпроса - казах аз. - Ос­вен правенето на филми - какъв е животът на една ки­нозвезда, как се чувства?

Тя ме изгледа. След известно колебание реши, че може да ми се довери.

- В началото е много вълнуващо. Човек се чувства различен, мисли си, че е особен и има какво да даде на другите. После си спомня, че си е същият, какъвто вина­ги е бил; и единственото, което се е променило, е, че най-неочаквано снимката му започва да виси навсякъде, във вестниците пишат кой е, какво е казал, какви са бъдещи­те му планове и хората се спират и се заглеждат по него. Това означава да си знаменитост. По-точно казано, да се озовеш в центъра на хорското любопитство. Тогава си казваш: Но аз не заслужавам цялото това внимание!

Тя се замисли и добави:

- Хората не се интересуват от тебе самия, когато те превръщат в знаменитост. Интересува ги нещо съвсем друго — ти символизираш нещо за тях и само това е от значение.

Когато разговорът засегне нещо, което дълбоко ни интересува, ние потръпваме от вълнение и се изпълваме с вдъхновение. Слушай внимателно, Ричард, чуй колко истина се крие в думите й!

- Хората си въобразяват, че те познават. За тях ти олицетворяваш славата, секса, парите, властта, любовта. Но това са само мечтите на някой рекламен агент от пресата, които нямат нищо общо с тебе самия. Може до­ри да се отнасят до неща, които мразиш - но така или иначе всички те възприемат в тази светлина. Хората те наобикалят от всички страни, въобразяват си, че само да се докоснат до теб - и ще се сдобият с всичко онова, ко­ето олицетворяваш за тях. В това има нещо плашещо, тъй че ти се ограждаш с дебели стъклени стени и се опитваш да си поемеш дъх, едва успявайки да запазиш разсъдък. Дълбоко в себе си много добре знаеш кой си, но хората виждат в теб нещо съвсем различно. Можеш да предпочетеш да се идентифицираш с образа, който те са си изградили, и да изневериш на самия себе си, или да продължиш да бъдеш това, което си, чувствайки се неискрен, докато разиграваш техните представи. А може да предпочетеш да избягаш. Мислила съм си понякога, ако е толкова хубаво да бъдеш кинозвезда, защо в този град на знаменитости има толкова пияници, наркомани, разводи и самоубийства? - Тя погледна към мене открито, незащитено. - Реших, че не си струва да се играе тази иг­ра. На път съм да скъсам с киното.

В този момент изпитах желание да я взема в ръце и да я прегърна за това, че проявяваше такава искреност към мен.

- - Нали и ти си ИЗВЕСТЕН ПИСАТЕЛ - каза тя. -Нима не се чувстваш по същия начин? Означава ли из­вестността нещо за теб?

- Много неща. Иска ми се да разбера всичко, което мога, за тази дивотия. Случвало ли ти се е понякога да на­печатат във вестника нещо, което никога не си казвала?

Тя се разсмя.

- Печатали са не само неща, които не съм казвала, но които не съм си и помисляла дори; неща, в които не съм вярвала и никога не бих извършила. Цяла статия от цита­ти, които никога не съм изричала. Белетристика. Не съм виждала дори и репортера... И по телефона даже не съм го­ворила с него, и ето ме в пресата! Човек се моли читатели­те да не повярват на онова, което четат в някои вестници.

- Аз съм новак в тази област, но си имам теория.

- И каква е твоята теория?

Казах й за своята теория, че знаменитостите са об­разци, които ние, останалите, искаме да съзерцаваме в моменти, в които животът ги подлага на изпитания. Те­орията ми обаче не звучеше толкова ясно и убедително, колкото нейната.

Тя вдигна глава към мен и се усмихна. Забелязах, че при залез-слънце очите й променяха цвета си и придоби­ваха цвят на море, в което се оглежда луната.

- Интересна теория/ Значи образци - каза тя. - Но нали всеки човек е един образец? Нали всеки човек е портрет на онова, което е неговото мислене, на всички решения, които е вземал до този момент?

- Вярно. Но аз не познавам всеки човек. Аз обръ­щам внимание на даден човек, ако съм се запознал с не­го или съм чел за него, или съм го гледал на екрана. Нас­коро по телевизията представяха един учен, който изс­ледваше как се постига звукът на цигулката. Тогава се запитах нима на света му е нужно всичко това? Милиони хора гладуват, кой се нуждае от някакво изследване на цигулката? И тогава разбрах: не е работата в цигулка­та. Светът се нуждае от модели за подражание, от хора, които живеят интересно, изучават света, променят ритъ­ма на времето. Как живеят хората, които не са налегна­ти от мизерия, престъпност, войни? Ние всички имаме нужда да познаваме хора, направили избор, какъвто бих­ме могли да направим и ние, за да живеем достойно. В противен случай дори и да разполагаме с цялата храна на света, какво от това? Модели за подражание! Ето какво ни е нужно на нас! Не си ли съгласна?

- Може и така да е - отвърна тя. - Но не ми харесва думата модел.

- А защо не? - попитах аз, но внезапно сам разбрах отговора. - Може би ти самата си работила като модел?

- В Ню Йорк - отвърна тя, сякаш това беше някак­ва срамна тайна.

- И какво лошо има в това? Моделът е образец на хората за особена красота!

- Тъкмо това му е лошото. Трудно е да бъдеш такъв образец. Тъкмо от това се страхува Мери Кинозвездата.

- Но защо? От какво има да се страхува?

- Мери Кинозвездата стана актриса, защото студио­то я сметна за много красива и тя оттогава все се страху­ва, че светът може да разбере, че съвсем не е толкова красива, нито някога е била. Стига й това, че бе станала модел. Да бъде образец на красота, още повече отежнява положението й.

- Но, Лесли, ти наистина си красива! - аз се изчервих. -Ти несъмнено си... ти си... невероятно привлекателна...

- Благодаря, но в случая няма значение какво ще ка­жеш. Каквото и да й кажеш, Мери Кинозвездата си мис­ли, че красотата е някаква представа, която друг й е на­ложил. Тази представа е нейната клетка. Дори и до ма­газина да отиде, непременно трябва да е гримирана, ей така. Ако не е, все някой ще я познае и ще каже на при­ятелите си: „Само да я видиш на живо! Не е и наполови­на толкова красива, колкото си мислиш!" И ето че ки­нозвездата ги е разочаровала - и тя се усмихна малко тъжно. - Всяка актриса от Холивуд и всяка красива жена, която познавам, се стреми да се представи за краси­ва. Тя се страхува, че рано или късно светът може да от­крие истината за нея. В това число и за мен. Аз поклатих глава.

- Но това е глупост. Пълна глупост.

- Глупаво е отношението на света към красотата.

- Аз самият смятам, че ти си красива.

- Аз пък смятам, че ти си луд. Ние и двамата се разсмяхме, но аз знаех, че тя не се шегува.

- Дали е истина, че красивите жени имат трагична съдба? - попитах аз.

Бях стигнал до този извод благодарение на моята съвършена жена зад много лица. Е, може би невинаги трагична, но доста трудна. Незавидна. Болезнена.

Тя се замисли.

- Ако те си мислят, че красотата е истинската им същност, сами си избират празен живот. Когато всичко зависи от начина, по който изглеждаш, ти посвещаваш цялото си време да се гледаш в разни огледала и никога не намираш истински себе си.

- Ти изглежда си намерила себе си.

- Не знам доколко съм се намерила, но това не се дължи на красотата ми. »

- Разкажи ми тогава как си го постигнала.

Тя започна да разказва, а аз я слушах и първоначал­ното ми учудване все повече се превръщаше в изумле­ние. Тази Лесли, която беше намерила себе си, не беше Лесли от екрана, а участничка в движенията за мир, в ко­митета за гласност, който бе създала и оглавяваше. Съ­щинската Лесли Париш бе държала речи, участвала в по­литически кампании и в борбата против войната във Ви­етнам, водена от американското правителство.

Докато аз съм летял на изтребителите на Военно­въздушните сили, тя е организирала антивоенни демонс­трации на Западния бряг. Задето бе се осмелила да се противопостави на военната институция, тя е била под­лагана на съдебно преследване, заплашвана от десните екстремисти. Но продължавала своята дейност., органи­зирайки все по-масови акции и придобивайки все по-широка обществена подкрепа.

Бе участвала в предизборните кампании за конгрес-мени, сенатори и на новия кмет на Лос Анджелис. Бе участвала като делегат в президентските съвети.

Взела участие в основаването на телевизионния канал КУ8Т на телевизионната станция на Лос Анджелис, Този канал бил предназначен за най-бедните малцинства на града. Когато каналът се оказва в неблагоприятно по­ложение, тя става негов президент. Телевизионната ком­пания се озовава затънала в дългове, а кредиторите не искат да чакат и ден повече. На нея й се налага да изпла­ща сметките от собствените си доходи като актриса и ка­налът успява да оцелее и дори започва да просперира. Хората го гледат, появяват се прегледи в национален ма­щаб относно този благороден експеримент. Заедно с ус­пеха идва и борбата с властта. Хвърлят й обвинения, че е расистка богаташка; опитали се да стрелят по нея. КVST бил свален от ефир още същия ден, когато тя напуснала и предаванията никога повече не се възобновили. Тя спо­дели, че и до ден днешен не може да погледне празния екран на канал 68, без да изпита болка.

Мери Кинозвездата отваря пътя на Лесли Париш Убеден борец за справедливост и за промяна на света Лесли бе вървяла сама в късните нощи на политически събрания в такива части на града, над които аз не бих се осмелил да летя дори по обяд. Стояла бе в стачен кордон за защита на интересите на фермерските работници участвала в стачки в тяхна защита, събирала помощи за семействата им. Беше хвърлила всичките си сили в някои от най-жестоките битки на съвременна Америка.

Отказала обаче да играе в голи сцени в киното.

- Аз не бих се разхождала гола сред приятелите с някой неделен следобед. Откъде накъде ще го правя пред тълпа непознати от снимачния екип? За мен да вър шиш нещо толкова противоестествено за пари, означава проституция.

Когато се оказва, че всяка филмова роля предполага гола сцена, тя се отказва от филмовата си кариера I преминава на работа в телевизията.

Слушах я и имах чувството, че невинната сърна, която бях зърнал в ливадата, е израснала сред пламъците на ада.

- Веднъж преди мирна демонстрация в Торанс, кога­то вече бяхме се сдобили с разрешение и планирали всичко, получихме предупреждение от десните екстре­мисти, че ако се осмелим да проведем демонстрацията, ще убият един от нашите лидери. А беше късно да се от­мени демонстрацията...

- Никога не е късно да се отмени една демонстра­ция! - възкликнах аз. - Не е трябвало да го правите!

- Вече прииждаха много хора, не можехме да инфор­мираме всички в последната минута. Ако само малцина се бяха изправили срещу екстремистите, това щеше да прилича на самоубийство, нали? Затова решихме да по­каним репортери от вестниците и телевизията, казахме им да дойдат и да видят как ни убиват в Торанс! Тръгнах­ме на своята демонстрация, направихме жива верига около човека, когото се канеха да убият, наобиколихме го от всички страни и потеглихме. Трябваше да убият всички, за да се доберат до него.

- Ти... те стреляха ли?

- Не. Да извършат убийство пред телевизионните камери не влизаше в техния план - тя дълбоко въздъхна при спомена за това. — Това бяха тежки времена, не мис­лиш ли? ;,

Не знаех какво да кажа. В онзи момент, застанал на опашката за кино, аз бях прегърнал човек, какъвто ряд­ко бях срещал в живота си, човек, пред когото изпитвах огромна възхита.

Аз, който винаги бях склонен към уединение и индивидуализъм, останах поразен от това колко противопо­ложни бяхме двамата с нея. Винаги съм си мислил, че ако другите искат да се борят и да умират в битки и про­тестни акции, това си е тяхно право. Единственият свят, който имаше значение за мен, бе светът на отделния чо­век, на индивида, светът, който всеки от нас създава сам за себе си. По-скоро бих се опитал да променя хода на ис­торията, отколкото да се занимавам с политика, да убеж­давам другите да пишат протестни писма, да гласуват, да демонстрират или да правят каквото и да било, което сами не чувстват, че трябва да правят.

Тя беше толкова различна от мен. Защо ме караше да изпитвам към нея такова благоговение?

- Май си се замислил за нещо много сериозно - ка­за тя и направи насреща ми сериозна физиономия.

- Да, така е. Напълно си права,

В този момент ми се струваше, че я познавам толко­ва добре и тя толкова много ми харесваше^ че споделих с нея какво мисля.

- Мислех си, че именно различието между нас ме ка­ра да те чувствам като най-близкия си приятел.

-Оо?

- Ние имаме някои неща, които ни свързват - шах­мата, горещия карамел, филма, който искаме да напра­вим заедно - но във всяко друго отношение сме толкова различни, че с теб не чувствам същата заплаха, каквато усещам у други жени. Те понякога мислено таят надежда за брак. Но един брак лично на мен ми е предостатъчен. Това никога няма да се повтори.

Опашката бавно се преместваше напред. Щяхме да влезем в киносалона след по-малко от двайсет минути.

- И с мене е така - каза тя и се засмя. - Не искам да те плаша, но това е още едно нещо, което е общо помеж­ду ни. Аз съм се развела отдавна. Преди това не бях из­лизала с никого, но след развода излизах често с различ­ни мъже! По този начин не можеш да опознаеш истинс­ки един човек, не мислиш ли?

Възможно е да го опознаеш малко, помислих си аз но предпочетох да чуя какво мисли тя.

- Излизала съм с едни от най-изисканите, блестящи богати мъже - каза тя, - но с никой от тях не съм се чувствала щастлива. Повечето ще спрат пред вратата ти кола, по-голяма от собствената ти къща, облечени са според последната мода, канят те в най-реномиран ресторант, където са се събрали всички най-реномирани хо ра, там се снимаш и всичко изглежда великолепно, приятно, блестящо! А аз все си мисля, че предпочитам да отида в добър ресторант, а не в реномиран, да се обли чам в дрехи, които ми харесват, а не в дрехи, които дизайнерите решат, че са на мода тази година. Но най-вече предпочитам да поговоря с някого на тихо място или да отида на разходка в гората. Въпрос на ценности.

- Трябва да се посвещаваме на нещата, които имат стойност за нас - продължаваше тя, - защото в противен случай никакъв успех в света няма да ни удовлетвори, нито ще ни направи щастливи. Ако някой ти обещае да ти плати един милион петачета, за да пресечеш улицата, но петачетата нищо не значат за тебе, ще го направиш ли? Дори и да ти обещаят сто милиона петачета, какво от това? Чувствах се по този начин по отношение на всичко, което представляваше особено голяма ценност в Холивуд - струваше ми се, че имам работа с такива пе­тачета. Имах всичко, което се смяташе за най-модно, но се чувствах някак празно, то не ме интересуваше. Какво може да струва един пукнат петак? - питах се аз. И все се страхувах, че ако продължавам да излизам по този на­чин, рано или късно ще улуча джакпота, който ще ми да­де милион пукнати петачета.

- Какво би могло да бъде това?

- Ами да се оженя за реномиран господин, да нося дрехи най-последна мода през целия си останал живот, да оказвам гостоприемство на всички хора на модните събирания - на неговите събирания. Аз да бъда неговият трофей и той - моят. Скоро щяхме и двамата да започ­нем да се оплакваме, че бракът ни започва да губи сми­съл, че не се чувстваме така близки, както би трябвало -когато преди всичко не сме били близки и смисълът е липсвал от самото начало. Има две неща, които аз осо­бено ценя - способността за интимна близост и за радост от живота. Но никога не съм забелязвала другите да ги ценят. Чувствах се чужденка в една чужда земя и реших, че по-добре е да не се женя за някой от местните хора. Така се отказах от още едно - от излизанията си с мъже. И сега... - продължи тя, - ...искаш ли да споделя с теб ед­на тайна?

- Разбира се.

- Сега предпочитам да бъда с приятеля си Ричард, вместо с когото и да било друг!

- Ах... - аз я прегърнах за тези думи, макар и свенли­во с една ръка.

Лесли беше нещо изключително в моя живот: красива сестра, на която се доверявах и от която се възхищавах, с която прекарвах вечери наред над шахматната дъска, но никога в леглото.

Тогава й разказах за моята съвършена жена. Колко успешна се беше оказала моята идея. Почувствах, че тя не е съгласна, но ме изслуша с интерес. Преди да може нещо да отговори, опашката се придвижи и ние влязохме в киносалона.

Когато се оказахме във фоайето и вече не беше така студено, аз свалих ръката си от; рамото й и повече не я докоснах.

филмът, който гледахме онази вечер, се оказа филм, който впоследствие гледахме още единайсет пъти до края на годината. В този филм се разказваше за голя мо рунтаво синеоко създание от друга планета, което бе попаднало тук след катастрофа на космически кораб. Това създание се наричаше Уки. Ние се влюбихме в него така, сякаш самите бяхме две укита и виждахме своя идол на екрана.

Когато следващия път отидох със самолет до Лос Анджелис, Лесли ме посрещна на летището. Щом излязох от кабината, тя ми подаде кутия, завързана с панделка.

- Зная, че мразиш подаръците - каза тя. - Ето защс ти приготвих един подарък.

- Аз никога не ти правя подаръци - изръмжах аз с удоволствие. - Това е моят подарък към теб - никога да не ти правя подаръци. Защо...?

- Отвори го - каза тя.

- Е, добре, този път ще го отворя, но...

- Отвори го - повтори тя нетърпеливо.

Подаръкът представляваше съвършена маска т уки, която се надяваше на главата и стигаше до шията, с дупки на очите и леко открити зъби - пълно подобие т нашия филмов герой.

- Лесли...! - възкликнах аз. Маската беше прекрасна.

- Вече можеш да забавляваш всичките си приятели с това меко, рунтаво лице. Сложи си маската.

- Тук, на летището, където всички могат да ме видят, искаш да...?

- О, слагай я! Направи го заради мен.

С нейното очарование тя ме накара да преодолея не­удобството. Аз сложих маската, за да й доставя удоволс­твие, и изръмжах един-два пъти като уки, а тя се разсмя до сълзи. И аз се разсмях зад маската си и си помислих колко скъпа ми бе тази жена.

- Хайде, уки - подкани ме тя, докато бършеше сълзи­те си и импулсивно ме хвана за ръката. - Ще закъснеем.

Вярна на думата си, тя потегли с колата от летище­то към киностудията, където завършваше снимките за един телевизионен филм. Докато пътувахме, забелязах някои хора, които гледаха изплашено към колата, и сва­лих маската.

За човек, който никога не е бил на снимачна пло­щадка, да се озове там, беше все едно да бъде поканен на спътник Усложнения, който се въртеше около планета­та фатален срок. Кабели, стойки, операторски пултове, операторски колички, стълби, тесни пътечки, прожекто­ри... Таванът бе целият осеян с огромни тежки прожек­тори и аз можех да се обзаложа, че всеки момент ще се срути. Стрелкаха се хора навсякъде, нагласяваха съоръ­женията, настройваха апаратурата или чакаха, застанали по средата, да се подаде сигнал за снимки.

Тя се показа от гримьорната, облечена в мантия от златисто ламе или поне нещо, което наподобяваше ман­тия, и се промъкна до мене, минавайки покрай кабели и всякакви препятствия по пода така, сякаш бяха шарките на килима.

- Виждаш ли оттук добре?

- Много добре.

Неприятни ми бяха погледите, които й хвърляха сце­ничните работници; тя обаче не им обръщаше никакво внимание. Аз бях нервен, притеснен, като прериен кон в тропическа джунгла. Тя се чувстваше като у дома си. На мене Ми беше горещо, не можех да си намеря място; тя бе спокойна, свежа и сияйна.

- Как се справяш с всичко това? Нима можеш да иг­раеш, докато всички ние стоим наоколо и гледаме. Вина­ги съм си мислил, че актьорската игра е нещо интимно...

- ГОТОВИ ЗА СНИМКИ! Погледите към мен!

Двама мъже мъкнеха едно дърво на снимачната площадка и ако тя не ме бе докоснала по рамото да се отдръпна, щях да се блъсна в клоните и рисуваните деко­ри, които трябваше да изобразяват улица.

Тя ме погледна и хвърли поглед също към хаоса на­около ми.

- Ще се .наложи голямо чакане, докато приготвят спе­циалните ефекти - каза тя. - Надявам се да не скучаеш.

- Да скучая ли? Та тук е толкова интересно! А ти из­глеждаш напълно спокойна - не си ли малко напрегната, не се ли страхуваш дали ще се получи както трябва?

Техникът, застанал на една дъска над нас, я поглед­на и й викна от тавана: '

- Този път планините се виждат доста добре, Джордж! Много са хубави! О, госпожице Париш, какво правите там долу?

Тя вдигна поглед и закри със златистото ламе гър­дите си.

- Хей, момчета, нямате ли си друга работа? - разс­мя се тя.

Техниците ми намигнаха и поклатиха глава.

.- И ние трябва да си оплакнем очите!

Тя леко се понамръщи и продължи да си говори с мен, сякаш нищо не бяха казали.

- Продуцентът е много напрегнат. Закъснели са ден и половина с графика. Тази вечер може да се наложи да сто­им до късно, за да наваксаме. Ако се умориш, а аз съм по средата на снимките, можеш да се върнеш в хотела. Ще ти позвъня, когато свършим, ако не е прекалено късно.

- Съмнявам се, че ще се уморя. Не се чувствай длъжна да говориш с мене, ако трябва да си припомниш думите...

Тя се усмихна.

- Няма проблеми - отвърна и отправи поглед към снимачната площадка. - Сега трябва да отивам. Прият­но прекарване.

Един човек, застанал до камерата, извика:

- Първи екип! Моля по местата!

Защо изобщо не беше притеснена дали си спомня думите? За мен е голям късмет, ако мога да си спомня думи, които самият аз съм написал, без да ги чета отно­во и отново. Защо тя не изпитваше никакво напрежение, когато й се налагаше да помни толкова много?

Снимките започнаха. Заснеха една сцена, след нея друга, трета. Тя нито веднъж не погледна в сценария. Аз се чувствах като приятелски дух, който наблюдава роля­та, която тя играе в драмата на снимачната площадка. Тя не пропусна нито ред. Да я наблюдавам как работи, бе за мен сякаш да наблюдавам приятел, който в също­то време ми е непознат. Изпитвах необикновена топлота и възхищение - Моята сестра сред светлините на прожек­торите и камерите!

Дали нещо в отношението ми към нея се беше про­менило от това, че я виждам в качеството й на актриса?

Да. Имаше нещо магическо в това. Тя притежава способности и умения, които аз не съм усвоил и никога няма да притежавам. Едва ли щях да я харесвам по-мал­ко, ако не беше актриса, но я харесвах повече заради то­ва, че е. Винаги изпитвах определено възхищение, вина­ги ми бе особено приятно да срещам хора, които прите­жаваха умения, каквито аз не притежавах. И ми доставя­ше истинско удоволствие, че Лесли е една от тях.

На другия ден в кабинета й я помолих да ми напра­ви услуга.

- Мога ли да използвам телефона ти? Трябва да се обадя в писателската гилдия...

- Петдесет и пет, нула едно, нула нула - каза тя, без въобще да се замисля и подаде телефона към мен, дока­то четеше някаква финансова обява от Ню Йорк.

- Какво е това? Тя вдигна очи.

- Номерът на писателската гилдия.

- И ти знаеш номера, така ли?

- Хмм.

- Но откъде го знаеш?

- Аз зная много номера.

И тя се върна към финансовата справка.

- Как така знаеш много номера?

- Просто ги зная - отвърна мило тя.

-Ами, ако бях поискал да се обадя например... в Парамаунд? - попитах аз, доста усъмнен в думите й,

- Четирийсет и шест, трийсет, сто. Аз присвих очи и я изгледах.

- Ами някой добър ресторант?

- „Маджик Пан" е добър. Има зала за непушачи. Двайсет и седем, четирийсет и пет, двеста двайсет и две.

Аз се протегнах да взема телефонния указател и обърнах на служебните номера.

- Гилдията на киноактьорите - казах аз.

- Осемдесет и седем, шейсет и три, нула три нула. Номерът беше същият. Започнах вече да разбирам.

- Ти нямаш визуална памет, Лесли. Нали така? Не може да си запаметила... целия телефонен указател?

- Не, паметта ми не е визуална - отвърна тя. - Не си представям нищо, просто си спомням. Ръцете ми запаме­тяват номерата. Попитай ме за някой номер и наблюда­вай ръцете ми.

Отворих една огромна книга и запрелиствах страни­ците.

- Лос Анджелис, канцеларията на кмета?

- Двайсет и три, трийсет и едно, четиристотин пет­десет и пет.

Тя започна да движи пръстите на дясната си ръка, ся­каш набираше телефонния номер, натискайки бутоните.

- Актьорът Денис Уивър.

- Един от най-симпатичните хора в Холивуд. До­машният му номер ли?

-Да,

- Обещала съм да не го казвам на никого. Не искаш ли да ти дам телефона на „Хубав живот" - магазина за природосъобразна храна, който държи жена му?

-Добре.

- Деветдесет и осем, шейсет и осем, седем пет нула. Погледнах номера; тя, естествено, беше и този път безпогрешна.

- Лесли, започваш да ме плашиш!

- Няма нищо за плашене, уки. Това е едно от забав­ните неща, които стават с мен. Когато бях малка, запомнях нотите и всички номера на къщите в града. Когато дойдох в Холивуд, започнах да запомням сценарии, тан­цови стъпки, телефонни номера, разговори и какво ли не. Номерът на твоя прекрасен жълт реактивен самолет е Н едно пет пет Х. Номерът на телефона в хотела ти е двайсет и седем, осемдесет и три, триста четирийсет и четири; стаята ти е двеста и осемнайсета. Когато снощи си тръгнахме от студиото, ти каза; „Напомни ми да ти разкажа за сестра ми в шоубизнеса." А аз ти казах: „Мо­га ли да ти напомня сега?", а ти ми отвърна: „Да, защо­то много ми се ще да ти разкажа." Ала аз казах: „Аз поз­навам ли..."

Тя престана да си спомня и се разсмя, като видя кол­ко съм изумен.

- Ти ме гледаш, сякаш съм някакво странно създа­ние, Ричард.

- Такава си. Но такава те харесвам.

- Аз също те харесвам - отвърна тя.

В късния следобед работех върху една телевизионна пиеса. Преписвах последните няколко страници на пише­щата машина на Лесли, а тя излезе в градината, за да се погрижи за цветята си. И в това отношение бяхме раз­лични. Цветята наистина са хубаво нещо, съгласен съм, но не и да им отделяш толкова време, да ги правиш за­висими от твоето напояване, торене, плевене и всичко останало, от което се нуждаят цветята... Не ми харесва­ше подобна зависимост. От мен никога нямаше да стане градинар, тя пък не можеше да живее без своите цветя.

Сред цветята в кабинета й бяха наредени полици книги във всички цветове на дъгата, които отразяваха нейната същност. Там над бюрото й бяха окачени цита­ти и сентенции, които особено харесваше:

Нашата страна маже да бъде права или не. КОГА­ТО Е ПРАВА, ДА СЕ ПОДКРЕПИ; КОГАТО НЕ Е ПРА­ВА, ДА СЕ ПОПРАВИ. - Карл Шурц.

Пушенето забранено тук и навсякъде.

Хедонизъм не значи удоволствие.

Страхувам се за бъдещето на своята страна, кога­то размишлявам над това, че Бог е справедлив. – Томас Джеферсън.

Представете си, че обявят война, но никой не прие­ме да участва?

Последната сентенция бе нейна. Тя я бе написала на един лозунг и после сентенцията бе подета от движение­то за мир и разпространена от телевизията по целия свят.

Заглеждах се от време на време в сентенциите й между параграфите на моя сценарий и я опознавах все по-добре, с всеки звук, който достигаше до мен от гради­ната, където тя работеше с лопата, гребло и кроячка, с приглушения шум на водата в маркуча, докато тя нежно утоляваше жаждата на своето семейство от цветя. Тя познаваше и обичаше всеки отделен цветец.

Толкова е различна, различна, различна, мислех си аз, докато завършвах последния параграф. Но Боже мой, колко ме възхищаваше тази жена! Нима при всичките наши различия съм имал някога приятел като нея!

Станах от стола, протегнах се и минах през кухнята и задната врата, за да отида в градината. Тя беше с гръб към мене и поливаше лехите с цветя, сплела дългата си коса на плитка, за да не й пречи. Приближих тихо и зас­танах на няколко стъпки от нея. Тя нежно припяваше на своята котка.

- „Мило мое малко коте,/ звездичка пухкавичке моя,/ решиш ли някога да си отидеш;/ недей да тръгваш надалеч..."

Явно котаракът й одобряваше песента, но аз имах чувството, че съм се прокрадвал в някакъв интимен момент и заговорих така, сякаш в момента приближавам.

- Как са днес твоите цветя?

Тя се обърна с маркуча в ръка. В сините й очи пробягна уплаха, че някой я е изненадал в уединението ш градината. Краят на маркуча стигаше на височината на гърдите ми, но струята му имаше обсег около метър, тъй че можеше да ме изпръска от устата до кръста. Никой от нас не пророни ни дума, нито се помръдна, докато чучурът изливаше вода насреща ми, сякаш бях високо пламнало чучело.

Тя още повече се уплаши - първо от неочакваното ми появяване и след това от начина, по който водата мокреше ризата и сакото ми. Аз пък стоях неподвижен, защото ми се стори неприлично да се развикам и да из­бягам. И се надявах, че скоро тя може да реши да обър­не маркуча в някаква друга посока, преди съвсем да е на­мокрила градските ми дрехи.

Картината се е запечатала и до днес в паметта ми... Слънчевата светлина, градината, очите й, разширени от изненада пред тази полярна мечка, която се бе намъкна­ла сред цветята й, маркучът, който бе единствената й са­мозащита. Изглежда си мислеше, че ако достатъчно дъл­го облива с вода полярната мечка, тя ще се обърне и ще избяга.

Аз обаче съвсем не се чувствах като полярна мечка, освен че бях целият прогизнал и залян с ледено студена вода. Забелязах, че най-сетне тя с ужас откри, че не съм полярна мечка, а нейният приятел и делови партньор, който гостуваше в дома й. Въпреки че бе се смразила от ужас, успя да се овладее и да отклони струята вода.

- Лесли! - наруших аз неловкото мълчание. - Това съм аз...

В следващия момент тя вече се смееше до сълзи и очите й умоляваха за прошка. Прималяла от смях и съл­зи, тя падна в обятията ми и се притисна до сакото ми, от джобовете на което се стичаше вода.

-Кати се обажда днес от Фло­рида -.. каза Лесли -, докато подреждаше шахматните си фигури за поредната партия,.— Да не би да ревнува?

- Невъзможно - отвърнах аз. - Ревността не влиза в договореностите ми с никоя жена.

Смръщих се на самия себе си. След толкова години още ми се налагаше да си казвам наум „царицата се пос­тавя на квадратче с нейния цвят", за да подредя фигури­те правилно.

- Питаше дали нямаш някоя специална връзка с же­на тук, защото й се струвало, че идваш твърде често в Лос Анджелис напоследък.

- Хайде, хайде - казах аз. - Не говориш сериозно.

- Съвсем честно.

- Ами ти какво й каза?

- Казах й да не се безпокои. Уверих я, че когато си тук, не излизаш с никого, защото прекарваш цялото си време с мен. Струва ми се, че се успокои, но за всеки слу­чай трябва да преразгледаш твоите договорености с нея, за да си сигурен, че не ревнува.

Тя стана от масата за минутка и отиде при касетите си, чудейки се какво да избере.

- Имам Първа симфония на Брамс в изпълнение на Озава, на Орманди и на Мета. Някакви предпочитания?

- Нещо, което най-много ще те разсее, за да загубиш партията.

Тя помисли, след което избра една от касетките и я включи в сложната електроника на своята аудиосистема.

- Това е за вдъхновение - поправи ме тя. - За разсей­ване имам друга музика.

Играхме в продължение на половин час една още от първия ход доста оспорвана игра. Тя наскоро бе препре­чела „Нови идеи за начални ходове в шаха", което щеше да ме доведе до пълен провал, ако аз на свой ред не бях прочел „Хитроумни ходове в шахматната игра" само пре­ди два дни. Играта клонеше към равен резултат, но един блестящ ход от моя страна наклони везните в моя полза.

Доколкото виждах, тя имаше само един ход, който можеше да я спаси. Единственият й шанс бе да мести пешката, за да затвори полето, около което бях изградил сложната си нападателна стратегия. Ако беше затворен този квадрат, всичките ми усилия щяха да пропаднат.

Онази част от мен, която гледаше сериозно на шах­мата, се надяваше тя да забележи този ход и да осуети плановете ми, като ме принуди, да се боря за оцеляване, въплътено в дървените фигурки (аз играя най-добре, ко­гато съм изправен до стената). Не знаех как щях да се из­мъкна, ако тя успееше да възпрепятства моя замисъл.

Онази част от мен, която знаеше, че това е просто игра, се надяваше Лесли да не забележи спасителния за нея ход, защото моят замисъл бе толкова красив и еле­гантен, че ми се искаше да го осъществя. Щях да й взема царицата и след пет хода да направя мат.

Притворих очи, докато тя размишляваше над шах­матната дъска, после ги отворих и изведнъж ме споходи удивителна мисъл.

Ето я нея, седнала на масата отсреща, а прозорецът искри от цветове. Отвъд се виждат късните следобедни проблясъци на Лос Анджелис, последните лъчи на този юнски ден потъват в морето. Сред всички тези проблясъ­ци и светлини се откроява силуетът на Лесли, потънала в размисъл над шахматната дъска, сякаш сърна, предуп­редена за опасност. Очертанията й постепенно се стопя­ват в припадащия мрак на вечерта. Колко нежна, колко топла представа, мислех си аз. Откъде ли идваше тя, кой я беше породил? ,

Думите ме връхлитат и аз вадя писалката и бележника си, преди идеята да е изчезнала.

Понякога е интересно да затвориш очи и да си ка­жеш в тъмното: „Аз съм вълшебник - и когато отворя очи, ще видя един свят, който сам съм сътворил и за който аз и само аз съм напълно отговорен." После бавно отваряш клепачи, сякаш завеса се вдига над сцената. И наистина: ето го пред теб света, точно такъв, какъвто сам си го създал."

Аз много бързо записах това в сумрака. После отно­во затворих очи, за да го изпробвам още веднъж: Аз съм вълшебник... и бавно отворих очи.

Опряла лакти на масата и облегнала лицето си на дланите, Лесли Париш седеше срещу мен с широко отво­рени очи и гледаше право в моите.

- Какво написа, уки? - попита тя. Аз й го прочетох.

- Това е кратък ритуал - поясних аз, - чрез който можем да си напомним кой дава представлението. Тя реши да опита;

- „Аз съм вълшебница" - когато отвори очите си, тя се усмихна. - Сега ли ти хрумна това? Аз кимнах.

- Значи аз съм те създала? - удивляваше се тя. - Аз съм те повикала на сцената? Както и филмите? Сладоле­дите, шахматните игри, разговорите?

Аз кимнах отново.

- Така е, не мислиш ли? Ти си породила мен такъв, какъвто ме познаваш. Никой друг на света не познава този Ричард, който присъства в твоя живот. Никой друг не познава Лесли, каквато е тя за мен.

- Това е хубава мисъл. Ще ми кажеш ли и други не­ща, които си записвал, ако не ти се струва нетактично такова желание?

Аз запалих лампата.

- Радвам се, че разбираш, че тези размисли са нещо много лично...

Казах това между другото, но беше самата истина. Дали тя съзнаваше, че това изгражда още един мост ни доверие помежду ни: първо, че при цялото зачитане на моята лична неприкосновеност бе поискала да й прочета записките си, а второ, че аз се бях съгласил да й ги про­чета. Струва ми се, че много добре го съзнаваше.

- Тук имам някои възможни заглавия на книги - ка­зах аз. - „Проскубани пера: обвинението на една птица". А ето и едно заглавие, върху което могат да се напишат пет тома - „Кое вкарва длъжниците в дълг?".

Обърнах страницата, отминах един списък с продук­ти, обърнах друга страница.

-„Единственото, което е сигурно, когато се поглед­неш в огледалото, е, че онзи, когото виждаш,, не си ти." Това беше след нашия разговор, в който ти ми говореше за огледалата, спомняш ли си?

- „Когато се обърнем към миналото, разбираме, че времето е изтекло мигновено. Времето е нетрайно и на никого не му стига! НЕЩО проправя мост през времето - какво? Какво? Какво?" Това е недовършена наброска...

- „Най-добрият начин да се отплатиш за един кра­сив момент е да му се насладиш".

- „Единственото, което може да унищожи мечти­те, е компромисът".

- „Защо не си представим, че сме напълно разумни същества? Как ли щяхме да живеем, ако бяхме съвърше­но духовни¹^"

Стигнах първата страница на бележките си от този месец.

- „По какъв начин да спасим китовете? КАТО ГИ ИЗКУПИМ! Ако изкупим всички китове и ги направим американски граждани или пък френски, австралийски или японски, никоя страна на света няма да посмее да вдигне ръка срещу тях!"

Вдигнах очи от бележките си и погледнах към нея.

- Дотук завършвам за този месец.

- Защо трябва да ги изкупуваме? - попита тя.

- Още не съм разработил подробностите на този план. Всеки кит ще бъде под знамето на страната, на ко­ято принадлежи. Ще притежава нещо като гигантски паспорт - разбира се, водоустойчив. Парите от продаж­бата на гражданството на всеки кит ще постъпват в не­що като китовъден фонд. Това може да се окаже успеш­на инициатива.

- А по-нататък?

- Ще ги пуснат на воля да живеят своя живот, да развъждат малки китчета... Тя се разсмя.

- Имах предвид твоите бележки.

- Ааа. В края на всеки месец ги изчитам и се опит­вам да установя какво мога да науча от тях, какво имат да ми кажат. Някои могат да се разгърнат в разказ или книга, други - не. Бележките са в доста неустойчиво със­тояние.

- А бележките, които прочете тази вечер, какво ид­ват да ти кажат?

- Още не знам. Някои от тях ме навеждат на мисъл­та, че може би тази планета не е нашият истински дом. Никога ли не ти се е случвало да се чувстваш като турист на тази земя? Вървиш си по улицата и изведнъж всичко наоколо започва да ти се струва като някаква пощенска картичка? Виж ти, как хората живеят тук, в големи квадратни кутии, които наричат къщи, за да се подслоняват от „дъжда" и „снега", с дупки по стените, за да могат да виждат навън. Движат се в по-малки кутийки, боядисани в различни цветове, с колела отстрани. Те се нуждаят от тази кутиечна култура, защото всеки възп­риема себе си като затворен в кутия, наречена „тяло", с ръце, крака и пръсти, с които да държат моливи и инст­рументи. Те владеят езици, защото са забравили как да общуват помежду си, имат очи, защото са забравили да виждат. Странна малка планета. Приятно ми бе да те посетя. Скоро се връщам у дома. Случвало ли ти се е ня­кога да се чувстваш така?

- От време на време, макар и с леки вариации - от­върна тя.

- Искаш ли нещо от кухнята? -попитах аз. - Слад­киши или друго нещо?

- Не, благодаря.

Станах, намерих тавата със сладкишите и подредих в две чинии шоколадови сладки за всеки от нас.

- Мляко искаш ли?

- Не, благодаря.

Занесох сладкишите и млякото на масата.

- За мен бележките са едно припомняне. Те ми пома­гат да си спомня, че съм турист на тази земя, напомнят ми за странните порядки тук и колко много съм се при­вързал към това място, В такива случаи мога почти да си припомня откъде съм дошъл. Има един магнит, който ни привлича, и то въпреки всички ограждения, които очер­тават границите на този свят. Аз имам странното усеща­не, че ние произхождаме от другата страна на оградата.

Лесли имаше въпроси във връзка с това, както и от­говори, за които не бях и подозирал. Тя имаше толкова реална представа от това какъв би трябвало да бъде све­тът, че аз бях сигурен, че го познаваше от някакво пара­лелно измерение. И двамата бяхме погълнати от тази идея и не усетихме как минава времето.

Взех един шоколадов сладкиш, представих си го то­пъл и започнах да ям. Лесли се бе облегнала назад със за­интригувана усмивка - тя явно бе наистина увлечена от размислите, които за мен бяха толкова важни.

- Говорили ли сме някога за писателската работа? -попитах аз.

-Не.

Тя най-сетне си взе един сладкиш, не можа да устои на любимите си лакомства.

- Наистина ми се ще да чуя. Обзалагам се, че си за­почнал отрано.

Колко е странно, мислех си аз, че ми се иска да й го­воря за себе си!

- Да. Когато бях дете, навсякъде у дома имаше кни­ги. Когато се научих да пълзя, виждах книгите на равни­щето на носа си. Когато вече можех да стоя на краката си, забелязах книгите, които бяха по-високо, отколкото можех да стигна. Това бяха книги на немски, латински, еврейски, гръцки, английски, испански.

- Баща ми беше свещеник, израснал в Уисконсин. От детството си говорел немски, научил английски, когато бил на, шест години, и изучил всички библейски езици, ко­ито ползва и до днес. Майка ми бе работила дълги години в Пуерто Рико. Татко ми четеше приказки на немски и ми ги превеждаше; майка ми ми говореше на испански още преди да мога да я разбирам. Тъй че словото бе естествената среда, в която израснах. И това бе наистина вълнува­що! Обичам да разгръщам книгите в началото. Писатели­те създават своите книги, както човек създава своя живот. Писателят може да накара героя си да преживее-едно или друго, за да предаде някакво познание за света. И аз си за­давах въпроса: изправен пред празната първа страница, как подхожда той? С какво успява да увлече моята мисъл и дух? Дали ме обича или презира, а може би съм му на­пълно безразличен? Установих, че някои писатели са съ­щинска'отрова, други - животворен балсам.

- После постъпих в гимназията, намразих английс­ката граматика. Изпитвах такава досада от Нея, че ми се е случвало да се прозея седемдесет пъти в час, който тра­еше едва петдесет минути, и се налагаше да си удрям ша­мари, за да се пробудя. Настъпи последната ми година в гимназията „Удроу Уилсън" в Лонг Бийч, Калифорния. Избрах творческо писане, за да се измъкна от мъчител­ните часове по английска литература. Това беше шести час, провеждаше се в четиристотин и десета стая.

Тя отмести стола си от масата за шах, погълната от разказа ми.

- Преподаваше ни Джон Гартнър, треньорът по фут­бол. Но Джон Гартнър, Лесли, бе също така и писател! Истински, жив писател. Пишеше разкази и статии за различни списания и книги за юноши: „Рок Тейлър -футболният треньор", „Рок Тейлър - бейзболният треньор". Приличаше на мечка - висок близо два метра, с ей такива ръчища. Беше строг и справедлив, понякога забавен, понякога зъл, но ние знаехме, че обича работа­та си и нас също.

-Съвсем неочаквано в окото ми бликна сълза и аз бързо я изтрих. Толкова странно ми се стори това. От­давна не бях си спомнял за големия Джон Гартнър... Ве­че десет години, откакто бе починал, а ето че при споме­на за него някаква буца заседна на гърлото ми. Бързо продължих да разказвам, като се надявах да не е забеля­зала моментната ми слабост.

- Е, момчета - обърна се той към нас първия ден. -Много добре зная, че сте тук, за да се измъкнете от анг­лийската литература.

По класа премина вълна от виновен шепот и всички гледаха някак си да извърнат поглед встрани.

- Длъжен съм да ви предупредя, че може да се надя­вате на оценка А в бележника само ако ми покажете чек от ваша авторска публикация през семестъра.

Надигнаха се протести, въздишки, охкания и викове:

- Но, господин Гартнър, това никак не е честно, ние сме обикновени ученици, как така ще трябва да публику­ваме разказите си - никак не е честно, господин Гартнър.

Той направо изръмжа, за да ни накара да млъкнем.

- Е, и Б никак не е лоша оценка. Б е оценка над сред­ното. Значи ще бъдете оценени над средното равнище, ако сте написали нещо хубаво, макар и да не сте го пуб­ликували. Но А - това е отличен. Нали ще се съгласите, че да публикувате, е нещо чудесно и значи, че сте си зас­лужили отличната оценка?

Аз взех предпоследния сладкиш от чинията.

- Дали не те занимавам с неща, които не те интере­суват? - попитах аз. - Кажи ми честно.

- Ако поискам да спреш, ще ти кажа - отвърна тя. -А дотогава разказвай, може ли?

- Добре. По онова време аз бях страхотен бележкар. Все исках да получавам високи оценки.

Тя се усмихна, спомняйки си вероятно за своите бе­лежници,

- Започнах да пиша много и да изпращам статии и разкази по вестници и списания и точно преди края на семестъра изпратих един разказ в неделния брой на Лонг Бийч прес телеграм. Това беше разказ за един клуб на любители астрономи: „Те познаваха Лунния човек". И представи си каква изненада! Връщам се от училище, да­вам храна на кучето, а майка ми поднася плик от Прес телеграм! Направо се вцепених! Отварям го, целият раз­треперан, жадно поглъщам всяка дума, започвам да го чета пак отначало. Разказът ми бе приет за публикуване! Изпращаха ми и чек за двайсет и пет долара! Не мога да спя, не мога да дочакам да дойде време за училище. Най-сетне училището започва, идва шестият час и аз патетич­но приближавам до катедрата: „Ето ви и чека, господин Гартнър!" А лицето му... то така просия и той така силно разтърси ръката ми, че цял час след това не можах да я мръдна. Обяви пред целия клас, че са приели за публи­куване един разказ на Дик Бах, така че на мене направо ми пораснаха крилца. Заслужих си „А" по творческо пи­сане и нямаше за какво повече да си правя труда. Пред­полагах, че всичко се е свършило с това.

Замислих се за онзи ден... Дали беше преди двайсет години или е било вчера? Какво става с времето в наше­то съзнание?

- Но не се е - каза тя.

- Какво не се е?

-Не се е свършило.

- Не. Джон Гартнър ни показа какво значи да бъ­деш писател. Работеше над някакъв роман за учители: „Плач през септември". Питам се дали го е завършил, преди да умре...

Отново буца заседна на гърлото ми. Помислих си, че най-добре е по-бързо да приключа с този разказ и да сме­ня темата. -

- Всяка седмица носеше по една глава от книгата, четеше я на глас и ни питаше как бихме искали да я на­пишем по-добре. Това беше първият му роман за възрас­тни. В него имаше любовна история и той силно се из­червяваше, когато четеше части от нея. Понякога се раз­смиваше и поклащаше глава по средата на някое изрече­ние, което смяташе за особено вярно и лирично, за да може един футболен треньор да го споделя с класа си по творческо писане. Когато трябваше да опише някоя же­на, за него настъпваха наистина минути на изпитание. Щом малко се отдалечеше от спорта и улицата, това вед­нага се забелязваше в писането му. Да разказва за жени, беше за него все едно да се движи по лед, който всеки мо­мент щеше да се пропука. И ние с радост то критикувах­ме. Казвахме му: „Господин Гартнър, тази дама не ни из­глежда толкова реална, колкото Рок Тейлър. Не можете ли да я накарате да оживее пред очите ни, а не просто да я описвате?" А той се превиваше от смях, бършеше се с носната кърпичка по челото и се съгласяваше, да, съгла­сяваше се. Защото Големия Джон вечно ни втълпяваше все това - удряше с юмрук по бюрото и заявяваше: „Не ОПИСВАЙ, а ПОКАЗВАЙ! Дай ПРИМЕР! СЛУЧКА!"

- Ти много го обичаше, нали?

Аз тайничко избърсах още една сълза.

- О... той наистина беше добър учител, един малък уки.

- Но щом си го обичал, защо просто не кажеш, че си го обичал? Нима има нещо лошо в това?

- Обикновено не мисля по този начин. Наистина го обичах. Обичам го и сега.

И ето че без да зная как стана това, коленичих пред нея, обвих краката й с ръце, отпуснах глава на скута й и заплаках за един учител, за чиято смърт бях научил от пета ръка, без дори да ми мигне окото преди години.

Тя ме галеше по главата.

- Успокой се - говореше ми нежно, - успокой се. Той сигурно много се гордее с теб и с това, което пишеш. Сигурно и той те обича.

Какво странно усещане, мислех си аз. Значи така се чувства човек, когато плаче! Толкова отдавна се бях нау­чил да стискам зъби и да не давам израз на своята тъга, да я посрещам хладнокръвно. Кога ли бях плакал за после­ден път? Не можех да си спомня. Може би в деня, когато майка ми умря. Месец преди това бях постъпил като кур­сант в Авиационното училище и напуснах дома си, за да се обучавам във Военновъздушните сили. От деня, в който свързах своя живот с армията, започнах с всички сили да се стремя да се владея: Господин Бах, оттук нататък ще отдавате чест на всички мухи и пеперуди. Защо да отда­вам чест на всички мухи и пеперуди? Ще отдавате чест на всички мухи и пеперуди, защото те имат криле, а вие - не. Ей там, на прозореца, господин Бах, е кацнала пеперуда. Кръгом, господин Бах, марш на място, стой! С лице към нея! Равнис! Мирно! Отдай чест! Махнете тази усмивка от лицето си, господине. Стъпкайте усмивката, убийте ус­мивката. УБИЙТЕ Я! А сега я вземете, изнесете я на ули­цата и я погребете там. Може би си мислите, че се шегу­вам? Кой трябва да владее вашите емоции вместо вас, господин Бах? Ето, в това се състоеше цялото ми обуче­ние. Най-важното беше да се владеят емоциите.

Ами кой може да овладее моите емоции? Разбира се, че аз! Аз, рационалният. Аз, логичният. Аз, който мо­жех да анализирам всичко, да го преценявам, да решавам как да постъпвам, как да живея. Никога рационалният ми „Аз" не трябваше да допусне да се съобразява с емо­ционалния. Той трябваше да презира всичко по-низше, да не му позволява да вземе превес.

Всичко това до тази вечер, когато споделих част от миналото си с моята най-добра приятелка и сестра.

- Прости ми, Лесли - изправих се аз, бършейки ли­цето си. - Не мога да си обясня какво стана. Никога не съм си позволявал това. Наистина съжалявам.

- Какво не си си позволявал? Да тъгуваш за загуба­та на близък или да плачеш?

^ Да плача. Не съм плакал много отдавна.

- Бедничкият ми Ричард... Може би трябва по-често да си поплакваш.

- А, не, благодаря. Никак нямаше да се харесвам, ако плачех твърде често.

- Сигурно смяташ, че един мъж не трябва да плаче. Аз се върнах на стола си.

- Мъжете могат да си плачат колкото искат. Но аз самият не бих приел това за себе си.

- О! - възкликна тя.

Почувствах, че размишлява над думите ми и ги осъж­да. Кой може да те осъжда, задето владееш емоциите си? Може би една любяща жена> която знае повече от мене за света на чувствата и за това как да ги изразяваме. След минута, без да изрази гласно присъдата си, тя попита:

- И после?

- Това беше моята първа и последна година в шко­лата, която се оказа напълно пропиляна. Е, не съвсем. Записах се в курс по стрелба с лък и там срещнах Боб Кийч, моят инструктор по летене. Школата бе за мен на­пълно изгубено време, но уроците по летене промениха целия ми живот. Но след гимназията спрях да пиша, до­като не се уволних от Въздушните сили, ожених се и ус­танових, че не мога да се задържа на никаква постоянна работа. Направо полудявах от досада и напусках. Пред-; почитах да гладувам, вместо да живея по определена щампа, подчинявайки се на часовника два пъти на ден.

Тогава най-сетне разбрах на какво ни бе научил Джон Гартнър. Той ни бе показал какво означава да продадеш разказа си за публикуване! Години след като бе починал, аз проумях неговото послание към мен. Ако един гимназист може да отпечата свой разказ и да получи пари срещу то­ва, защо и възрастният да не може да го направи?

Говорех и не можех да се начудя сам на себе си. С никого не бях разговарял по такъв начин.

- И Така започнах да колекционирам откази, Про­дам някой и друг разказ, след което получа множество откази, докато писателската ми лодка съвсем затъне и започна да гладувам. После си намирах някоя работа - да разнасям писма, да правя бижута, да чертая, да пиша тех­ническа документация - и оставах на нея, докато не мо­жех повече да издържам. После се връщах към писането, продавах за печат някой и друг разказ, получавах откази, докато лодката потъне отново, намирах си друга рабо­та... И това се повтаряше непрекъснато. Всеки път писа­телската ми лодка потъваше все по-бавно, докато най-сетне успях някак си да свързвам двата края и повече не се обърнах назад. Ето, така станах писател.

В нейната чиния си стояха непокътнати почти всич­ки сладкиши, докато от моите бяха останали само трохи­те. Облизах си пръстите и една по една изядох и трохите. Без нищо да каже, докато ме слушаше, тя премести слад­кишите от своята чиния в моята и остави за себе си само един.

- Винаги съм искал да имам интересен живот, из­пълнен с приключения - продължих аз. - Но ми трябва­ше много време, преди да разбера, че само от мене зави­си дали ще направя живота си интересен. И така, започ­нах да върша онова, което ми се искаше, и да описвам преживяното в разкази и книги.

Тя ме слушаше с най-голямо внимание и ме изуча­ваше, сякаш бях човек, когото е познавала преди хиляда години.

Внезапно се почувствах виновен.

- Аз все говоря ли, говоря - прекъснах се. - Но как­во направи ти с мен? Винаги съм твърдял, че предпочи­там да слушам, отколкото да говоря, а ето че ти вече няма да ми повярваш.

- И двамата слушаме, и двамата говорим - каза тя.

- Хайде по-добре да си довършим играта -предло­жих аз, - Ти си на ход.

Бях забравил за елегантния си капан и ми беше нуж­но доста време, за да си го припомня. Тя също имаше нужда от време, за да прецени положението и да реши коя фигура да мести.

Не мести пешката, която единствено можеше да я спаси. Това едновременно ме натъжи и зарадва. Ето че щеше да види великолепния ми капан. И аз си мислех -това е познанието: не дали ще изгубим играта, а по ка­къв начин ще приемем загубата, какво ще научим от нея, какъв опит ще извлечем за следващите игри. Колкото и странно да ни се струва, загубата е всъщност печалба.

И все пак малко ми беше жал за нея. Местих царица­та и взех нейния кон, макар че тя го пазеше. Сега тя ще­ше да ми вземе царицата с една пешка. Е, вземи я, дявол такъв, и й се наслаждавай, докато не е станало късно...

Тя обаче не ми взе царицата. Вместо това само след миг офицерът й прелетя от единия ъгъл на шахматната дъска до другия и тя ме погледна с тъмносините си очи, за да види как ще реагирам.

- Мат - прошепна тя.

Аз останах като гръмнат. После съсредоточено ог­ледах онова, което бе направила, взех си бележника и из­писах цяла страница.

- Какво написа?

- Нещо много хубаво - отвърнах аз. -„ Това е позна­нието: не дали ще изгубим играта, а по какъв начин ще приемем загубата, какво ще научим от нея, какъв опит ще извлечем за следващите игри. Колкото и странно да ни се струва, загубата е всъщност печалба."

Тя се настани удобно на дивана, свали обувки и подгьна крака. Аз опънах моите на малката масичка, стара­ейки се да не изцапам стъклото.

Да виждаш как Лесли овладява конски латински, беше все едно да наблюдаваш как новак в карането на водни ски още от първия път се плъзга безупречно по водата. Веднага щом разбра принципа, тя започна да гово­ри безпогрешно. А аз като дете трябваше дълго да го ус­воявам за сметка на алгебрата.

- Еив, Леивслиив, разивбииврашив лиив каивквоив тиив казиввамив?

- Разив...бцивраив сеив, чеив... теив разивбиив... ра-мие! - отвърна тя.

- Ноив тоивваив еив Пуивхиивнорив, есивтесивтве-ивноив!

Колко бързо го усвои, какъв блестящ ум има тази жена! Единственият начин да бъдеш на нейното ниво е да познаваш нещо, напълно неизвестно за нея, да установиш нови правила на общуване или просто да се осланяш на интуицията си. Тази вечер аз рискувах да заложа на нея.

- Само като те гледам, мога със сигурност да твър­дя, че дълго си свирила на пиано, госпожице Париш. Достатъчно е да погледна тези пожълтели ноти на сона­тите на Бетовен, по които има бележки с молив. Нека отгатна... Може би от гимназията?

Тя поклати глава отрицателно!

- Преди това. Когато бях момиченце, си Изрязвах клавиатура от хартия, за да се уча на нея, защото нямах­ме пари за пиано. Още преди да проходя, както твърди майка ми, съм допълзяла до първото пиано, което съм видяла някога, и съм се опитала да свиря. Оттогава и до­сега музиката е всичко, което съм желала. Дълго обаче не можех да имам пиано. Родителите ми бяха разведени, майка ми се разболя и ние с брат ми известно време се подвизавахме от приют на приют.

Аз стиснах зъби. Толкова мрачно детство, помислих си. Какво ли е трябвало да преживее?

- Когато станах на единайсет години, майка ми из­лезе от болницата и ние се настанихме в нещо, което приличаше на довоенен хамбар. Огромни дебели камен­ни стени, плъхове, дупки по пода, импровизирана ками­на. Наехме го за дванайсет долара на месец и майка ми се опита да го оправи, доколкото можа. Един ден чула за някакво старо, разнебитено пиано, което се продавало, и ми го купи! Беше дала цяло състояние за него - четирийсет долара. Но то промени целия ми свят и аз никога повече не бях същата. Аз смених темата.

- А можеш ли да си припомниш някой предишен живот, когато си свирила на пиано?

- Не - отвърна тя. - Не съм съвсем убедена, че има прераждане. Но забелязах нещо странно. Музиката пре­ди Бетовен, преди началото на деветнайсети век е нещо, което имам чувството, че не уча наново, а просто си при­помням. Струва ми се, че я познавам от пръв поглед. Бе­товен, Шуберт, Моцарт - те ми звучат като среща със стари приятели. Но не и Шопен, не Лист... Тяхната музи­ка е нова за мен.

- Ами Йохан Себастйан? Той е композитор от по-ранно време, от началото на осемнайсти век...

- Не, нето също трябва да изучавам.

- Ако някой е свирил на пиано в началото на девет­найсети век, сигурно непременно е трябвало да познава Бах, не е ли така? — попитах аз.

Тя поклати глава.

- Не. Неговата музика е била изгубена и забравена до средата на деветнайсети век, когато нотните му ръко­писи са били открити отново и публикувани. През 1810-1820 година никой не е знаел нищо за Бах.

Косите на тила ми се изправиха.

- Искаш ли да разбереш дали си живяла тогава? Че­тох В една книга за система, чрез която човек може да си припомни своите минали прераждания. Искаш ли да опиташ?

-Може би някой друг път...

Откъде идваше тази неохота? Нима е възможно един интелигентен човек да не бъде убеден, че животът ни е не- що повече от краткотраен проблясък във вечността?        

Малко след това, някъде след единайсет часа, случайно хвърлих поглед на часовника си. Беше четири сутринта. |

- Лесли! Знаеш ли колко е часът?

Тя прехапа устна и вдигна поглед към тавана:

- Може би девет?

Никак няма да ми е приятно да стана в седем, за да летя за Флорида, помислих си аз, след като тя ме остави в хотела и потегли с колата обрат­но в тъмното. За мен бе необичайно да си лягам след де­сет. Това бяха навици от времето, когато бях странстващ пилот и си лягах под крилото на самолета час след залез-слънце. Да си легна в пет сутринта и да се събудя в се­дем, за да летя в продължение на три хиляди мили - за мен това бе истинско изпитание.

Но имах толкова много неща да кажа на Лесли, тол­кова много да чуя от нея!

Няма да умра, ако не се наспя веднъж, мислех си аз. Колко са хората на света, с които мога да си говоря и да ги слушам до четири часа сутринта, дълго след като и последният сладкиш е изчезнал от чинията, без да почув­ствам ни най-малка умора? Освен Лесли имаше ли друг такъв човек? - питах се аз.

Сънят ме обори, преди да си дам отговор на този въпрос.

Лесли, извинявай, че ти се обаждам толкова рано. Будна ли си?

Беше същият ден малко след осем по моя часовник.

- Вече да - отвърна тя. - Как си тази сутрин, уки?

- Свободна ли си днес? Снощи не можахме да пого­ворим достатъчно и аз си помислих, че ако програмата ти позволява, бихме могли да обядваме заедно. А може би да вечеряме?

Настъпи мълчание. Веднага разбрах, че съм се натрапил и запримигах. Не трябваше да се обаждам.

- Нали каза, че днес трябва да летиш за Флорида?

- Промених си намерението. Ще замина утре.

- О, Ричард, толкова съжалявам. Уговорих се да обяд­вам с Ида, а следобяд имам друга среща, И вечерта също. Наистина съжалявам, бих предпочела да съм с теб, но мис­лех, че заминаваш.

Това ще ме научи, помислих си аз, да не се осланям на предположения. Откъде накъде ми бе хрумнало, че тя няма какво друго да прави, освен да седи и да си говори с мен? ,

Внезапно се почувствах самотен.

- Не се безпокой - казах аз. - И без това е по-добре да замина. Но искам да ти кажа колко ми бе приятно да бъда с теб снощи. Бих могъл да те слушам и да разгова­рям с теб, докато и последният сладкиш на света се свър­ши и останат само трохите. Знаеш ли? Ако не го знаеш, позволи ми,да те уверя в това!

- И с мен е така. Но всички тези сладкиши, с които Прасчо ме храни, ще ме накарат да гладувам цяла седми­ца, за да ме познаеш. Толкова съм надебеляла. Не мо­жеш ли да минеш на ядки и целина?

- Следващия път ще донеса ядки и целина.

- И не забравяй.

- Поспи още малко. Извинявай, че те събудих. Бла­годаря ти за снощната вечер.

- Аз ти благодаря - отвърна тя. - Довиждане.

Затворих телефона и започнах да си събирам дрехи­те. Дали е вече късно да тръгна от Лос Анджелис далеч на изток, за да стигна, преди да се е мръкнало?

Не смеех да летя през нощта в Т-33. Ако двигателят откаже, всяко принудително кацане с такъв тежък и бърз самолет ще бъде трудно дори през деня, а нощем на тъмно би било истинско изпитание.

Ако излетя към обяд, мислех си аз, ще бъда в Остин, Тексас, към пет часа местно време, мога да излетя оттам в шест и ще стигна във Флорида в девет и половина - в десет местно време. Дали към десет часа може да е поне малко светло? В никакъв случай.

Какво да правя тогава? До този момент самолетът „Т" винаги е бил много надежден... Единственият проб­лем, който не съм отстранил, е едно слабо протичане в хидравлическата система, което не знаех на какво се дължи. Но дори и да изгубя цялата хидравлична течност, няма да е страшно. Спирачките няма да работят добре, спирачките на колелата ще отслабнат. Но ще мога да ов­ладея положението.

Изпитвах някакво недобро предчувствие. Вече бях опаковал всичко и премислях подробно полета. Не мо­жех да си представя как се приземявам във Флорида. Какво ли би могло да се случи? Дали времето няма да бъде лошо? Бях се зарекъл никога повече да не летя по време на буря, тъй че ако се зададе буря, щях да се при­земя. Може да откаже захранването.

Това би ми създало проблеми. Ако падне електри­ческото напрежение в самолет от типа „Т" и загубя по­демната сила от помпите на главното крило и основния резервоар, ще трябва да разчитам на страничните резервоари и на гориво от корпуса. По-голямата част от при­борите излизат от строя. Всички радиоприемници и на­вигационното оборудване не включва, спирачките на скоростта отказват. Една електрическа авария означава, че ще трябва да се приземя с висока скорост, а за това е нужна дълга писта. И всичко това, разбира се, по тъмно.

Досега генераторите и електрическата система ни­кога не са отказвали, нямаше и намек, че могат да отка­жат. Този самолет не е „Мустанга". За какво толкова се тревожа?

Приседнах на края на леглото, затворих очи, отпус­нах се и си представих самолета, представих си го да ле­ти. Огледах го най-подробно, опитвайки се да забележа дали няма нещо нередно. Оказаха се съвсем дребни не­достатъци... Протекторът на една от гумите се бе прот­рил, еластичният уплътнител на клапана на един от ци­линдрите бе износен, хидравлическата система слабо пропускаше отнякъде, но още не бяхме установили откъ­де. Определено не забелязвах нищо, което да предупреж­дава телепатично, че електрическата или някоя друга система може да откаже. Въпреки това, когато се опит­вах да си представя как се приземявам във Флорида та­зи вечер, все не успявах.

Естествено. Просто нямаше да се приземя във Фло­рида. Сигурно щях да се приземя някъде другаде, преди да мръкне.

И така да е, все пак не можех да се видя как слизам от самолета си този следобед където и да било. Да си представя и визуализирам събитията предварително ни­кога не ме е затруднявало, умеех да правя това. Слизам, затварям машината - не можеш ли да си го представиш, Ричард? Представи си как изключваш двигателя на ня­какво летище, където си се приземил...

Не можех да си го представя.

Може би да опитам за последен път? Представи си как приближаваш пистата и тя се откроява величествено пред погледа ти, колелата са спуснати - не виждаш ли?

Нищо не виждах.

Все едно, казах си аз, май днес отказва не електри­ческата ми система, а интуитивните ми способности.

Вдигнах телефона и се обадих в метеорологическата служба. По целия път до Ню Мексико времето ще бъде добро, каза служителката. По-нататьк се надига студен фронт и ще има буря, достигаща височина трийсет и де­вет хиляди фута. Можех да избегна гребена на бурята, ако успея да издигна самолета на четирийсет и една хи­ляда фута. Защо не можех да извикам в съзнанието си представата за успешно приземяване?

Да се обадя на още един телефон - до хангара.

- Ти ли ей, Тед? Здрасти, обажда се Ричард. Ще бъ­да при теб след около час. Можеш ли да откриеш само­лета и да провериш дали има достатъчно гориво? И да­ли всичко с кислорода и маслото е наред. Би ли налял четвърт литър хидравлична течност?

Разтворих картите на леглото и набелязах навигаци­онните честоти, направленията, географските ширини, които щяха да ми трябват при полета. Изчислих какво гориво щеше да ми трябва. Ако се наложеше, можех да се издигна на четирийсет и една хиляда фута, но не бива­ше да го допускам - освен само в краен случай.

Взех всички карти и багажа си, освободих хотела и наех такси до летището. Ще се радвам да се срещна с приятелките си от Флорида. Поне така си мислех.

Натоварих багажа в самолета, затворих двете врати на багажника и проверих тяхната надеждност и се изка­чих по .стълбата, за да седна в кабината. Извадих каска­та от калъфката и я окачих наблизо. Трудно ми беше да повярвам. Само след двайсет минути щях да съм се изка­чил с този самолет на четири мили височина_и да преко­сявам границата на Аризона.

- Ричард! - провикна,се Тед от вратата на офиса. -Търсят те по телефона! Ще дойдеш ли?

- Не! Кажи им, че съм отлетял! После ей така от любопитство попитах:

- Кой ме търси?

Тед отиде на телефона да попита и пак се провикна:

-Лесли Париш!

- Кажи й, че ей сега идвам!

Оставих каската и кислородната маска и се завтекох към телефона.

По времето, когато тя вече беше при мен на летище­то, всички детайли от наземното обслужване на самоле­та си бяха по местата. Въздушните клапи и смукателна­та тръба на помпата бяха затворени, кабината бе също затворена и покрита и огромната машина - върната в хангара за още една нощ.

Ето защо все не успявах да си представя как се при­земявам, помислих си аз. Не можех да визуализирам то­ва, защото нямаше да се случи!

Оставих багажа в колата й и се настаних на предна­та седалка до нея.

- Как си, мъничко уки, което толкова много прили­ча на всички други укита, само дето е доста по-малко -казах аз. - Толкова се радвам, че те виждам! Как успя да се освободиш от ангажиментите си за деня?

Лесли караше много комфортна кола с пясъчен цвят и кадифена тапицерия. След като гледахме филма за укитата, нарекохме колата Банта, по името на един покрит с пухкава козина мамот от същия филм, който живееше сред пясъците. Колата леко потегли, отдалечавайки се от тротоара, и ни понесе сред река от други такива Бан-ти в най-различни цветове, които изведнъж ни заобико­лиха от всички страни.

- Реших, че мога да променя някои уговорки, защо­то имаме толкова малко време, в което да бъдем заедно; Ще трябва да взема някои неща от Академията, след ко­ето съм свободна. Къде ще ме заведеш за обяд?

- В „Меджик Пан" например, ако не е много пре­тъпкан. Мали каза, че там имало зала за непушачи?

- По обед там ще ни се наложи да чакаме поне час.

- А ние с колко време разполагаме?

- Ти с колко искаш? - попита тя. - Вечеря? Кино? Шах? Разговори?

- О, скъпа! Целия ден ли си освободила заради мен? Нямам думи да ти кажа колко много значи това за мен.

- Значи, че предпочитам да бъда с един уки, който идва понякога тук, отколкото с когото и да било другиго. Но край на горещите шоколади, сладкиши и всякак­ви вредни навици! Ти можеш да ядеш каквото си поис­каш, но аз се връщам към диетата си, за да си платя за греховете!

Докато пътувахме, разказах й за своите странни пред­чувствия тази сутрин, за мислената проверка, която нап­равих на самолета и за онези странни случаи в миналото, когато успявах точно да предугадя какво ще се случи.

Тя ме слушаше вежливо и внимателно, както вина­ги, когато й говорех за експерименти от сферата на парапсихологичното. Чувствах обаче зад нейната вежли­вост желанието й да намери обяснение за събития и инте­ресни случайности, над които по-рано не се бе осмелява­ла да се замисли. Слушаше ме, сякаш бях някакъв Лайф Ериксън, който се бе завърнал от пътешествие със сним­ки по места, за които тя бе слушала, но не познаваше.

След като паркира колата в непосредствена близост до зданието, където се помещаваше администрацията на Академията по кинематография, тя каза:

- Няма да се бавя повече от минута. Как предпочи­таш - да ме почакаш, или да влезеш с мен?

- Ще те почакам, не бързай.

Наблюдавах я отдалеко и виждах как върви сред множеството хора по озарения от слънцето тротоар. Бе скромно облечена.- само с една бяла блузка и бяла пола - но, Боже мой, как привличаше погледите на минувачи­те! Всеки мъж в радиус от сто фута забавяше ход, за да я зърне. Косите й с цвят на мед и житен клас се спускаха лъскави по раменете й. Забърза, за да не изпусне зелена­та светлина за пешеходци. Махна за благодарност на един шофьор, който я изчака, и той й помаха на свой ред, поласкан от вниманието.

Каква пленителна жена, мислех си аз, колко жалко, че не си приличаме повече.

.Тя изчезна вътре в сградата, аз се изтегнах на седал­ката и се прозях. Мога да използвам времето, помислих си, защо да не поспя, за да компенсирам малко пропус­натия сън от тази нощ. Нужна ми беше само кратка ре­лаксация от около пет минути, за да се отморя.

Затворих очи, поех си дълбоко дъх. Тялото ми е на­пълно отпуснато. Отново вдишване. Съзнанието ми е напълно отпуснато. Вдишвам. Потъвам в дълбок сън. Ще се събудя в мига, когато Лесли се върне, освежен като след осемчасов дълбок, нормален сън.

Автогенната релаксация за почивка има особено си­лен ефект, когато човек не е спал повече от два часа през нощта. Съзнанието ми се отпусна и потъна в мрак, шу­мът от улицата заглъхна. Обгърнат в тази дълбока, катраненочерна тъма, времето за мен спира да тече. И из­веднъж сред тъмата: .

СВЕТЛИНА!!

Почувствах се така, сякаш върху ми бе паднала звез­да, десетки пъти по-ярка от слънцето, и този светлинен удар бе толкова силен, че направо ме накара да оглушея.

Ни сянка ни цвят ни топлина ни светлина ни тяло ни небе ни земя нито пространство нито време нито хора нито думи просто

СВЕТЛИНА!

Понесох се, занемял и оглушал сред това сияние. Знаех, че не беше светлина това невероятно, необятно неспирно лъчение, което преминаваше през някогашно­то мое аз. Не е светлина. Това озарение само изразява, въплъщава нещо друго, по-сияйно от светлината. Тя въплъщава Любовта! - Толкова е всеобхватна, че самата представа за всеобхватност бе най-незначителна мисъл в сравнение с огромната любов, която ме заля.

АЗ СЪМ!

ТИ СИ!

И ЛЮБОВТА... Е ВСИЧКО... КОЕТО ИМА ЗНА­ЧЕНИЕ!

„Такава радост избухна в мен, че аз целият се разтво­рих атом по атом в любовта, като клечка кибрит, попад­нала на слънцето. Радост, която бе толкова огромна, че не можех да я понеса дори и миг! Задушавах се. О, не!

Щом поисках, и Любовта се оттегли и изчезна в нощта на пладнето над Бевърли Хилс на северното полу­кълбо на третата планета, която се въртеше около една малка звезда във второстепенна галактика на една мал­ка вселена на едно въображаемо времепространство, ко­ето бе една от възможните реалности, в които човек мо­жеше да си представи, че съществува. Аз бях едно мик­роскопично проявление на живота, което е в действител­ност безкрайно велико. Спотаил се зад кулисите на сцената в този вселенски театър, в продължение на една на-носекунда бях видял истинската своя реалност и едва не се бях изпарил от потреса, който изпитах.

Събудих се в Банта със силно разтуптяно сърце, це­лия облян в сълзи.

- Ай!! - възкликнах гласно аз. - Ай-ай-ай!

Любов! Толкова силна любов! Ако беше зелена, то­ва щеше да бъде такова трансцендентално зелено, че би затъмнило дори самата Идея за Зеленина... Сякаш стоиш върху огромна топка... Сякаш стоиш на слънцето, но то­ва не е слънце, няма край, няма хоризонт. Всичко е обля­но в светлина, но това НЕ Е СВЕТЛИНА, гледаш с отво­рени очи ослепителния блясък:.. Но нямаш очи. НЕ МО­ЖЕХ ДА ИЗДЪРЖА РАДОСТТА на тази Любов... Ся­каш съм изпуснал последната си свещ в тъмна пещера и моята приятелка, за да ми помогне да виждам отново, за­палва водородна бомба.

Редом с тази светлина този свят.... редом с тази свет­лина представата за живота и смъртта е просто... неумес­тна.

Седях в колата, мигах често с очи и едва можех да си поема дъх. Божичко! Трябваха ми десет минути, за да възстановя дишането си. Какво... защо... Господи!

В далечината се мярнаха познатата усмивка и руси­те коси, след които всички се обръщаха, и само след миг Лесли отвори вратата на колата, остави цял куп писма на задната седалка и седна зад кормилото.

- Извинявай, уки, че се забавих толкова. Имаше много хора, сигурно ти е досадило до смърт да Ме чакаш.

- Лесли, трябва да ти разкажа. Нещо най... нещо се случи...

Тя ме погледна разтревожено.

- Ричард, добре ли си?

- Добре! - казах аз.— Добре, добре, добре, добре.

Веднага започнах да й разказвам, успях да опиша от­къслечно какво се бе случило, после потънах в мълча­ние.

- След като ти тръгна, аз останах тук, затворих очи и ме обгърна светлина, но не всъщност светлина. Нещо по-ярко от светлина, сияние без блясък, което не ослепя-ва. ЛЮБОВ, но не това, което наричаме с жалката дума любов, А САМОТО БИТИЕ НА ЛЮБОВТА! Любов, каквато човек не може дори да си представи. И чух думи­те И ЛЮБОВТА... Е ВСИЧКО... КОЕТО ИМА ЗНАЧЕ­НИЕ! Но това не бяха всъщност думи, нито дори идеи. Случвало ли ти се е някога това?

- Да - каза тя. Замисли се дълго, спомняйки си, и продължи: - Горе, сред звездите, когато излязох от тяло­то си, тогава преживях такова единение с целия живот, цялата прелест на вселената, такава могъща любов, че съм плакала от радост.

- Но защо ме споходи подобно състояние? Мислех просто да релаксирам и да поспя няколко минути. Пра­вил съм това стотици пъти. Но този път! Можеш ли да си представиш такава радост, че да не си в състояние да я понесеш и молиш да се прекрати?

- Да - отвърна тя, - това ми е познато.

Известно време поседяхме двамата, без да кажем нито дума, после тя запали Банта и ние потънахме всред потока на движението, вече предусещайки удоволствие­то на времето, което щяхме да прекараме заедно.

Освен че играем шах, ние не предприемаме никакви други начинания. Не се изкачва­ме по планините заедно, не излизаме с лодка по реката, не предприемаме авангардни действия, не излагаме на риск живота си, дори не пътуваме със самолет. Най-го­лямото приключение, което предприемаме, е да пътува­ме по булевард „Ла Синега", след като сме обядвали. За­що все пак тя толкова ме очарова?

- Забелязала ли си - питам аз, докато тя свива запад­но по булевард „Мелроуз" на път за вкъщи, - че нашето приятелство е напълно... пасивно?

- Пасивно ли? - поглежда ме тя толкова стъписала, сякаш съм я докоснал. - Ех, ти, понякога е трудно да раз­бере човек кога се шегуваш. Значи пасивно!

- Да, наистина, не трябва ли да ходим на ски в пла­нината или да караме сърфинг в Хаваите. Въобще да предприемем нещо по-енергично? Най-тежкото упраж­нение, което извършваме, е да вдигнем царицата и да обявим шах. Казвам го само като констатация. Досега не съм имал такава приятелка. Не работим ли прекалено с. мозъците си? Не ти ли се струва, че разговаряме твърде много?

- О, Ричард, моля те, само шах и разговори, ако оби­чаш! Не искам да се пилеем по забавления, да пръскаме пари, което е модният начин за прекарване на времето в този град.

Тя свърна в една странична уличка, където паркираше колата си, и спря.

- Извини ме само за минутка, Лесли, веднага отивам вкъщи и ще изгоря всички пари, които имам, до послед­ния долар, няма да се бавя и минутка...

Тя се усмихна.

- Не исках да кажа да ги изгаряш, няма нищо лошо. в това да имаш пари. Онова, от което една жена се инте­ресува, е дали се опитваш да ги използваш, за да я купиш. Бъди внимателен и никога не се опитвай да го правиш.   

- Много е късно - отвърнах. - Правил съм го вече неведнъж.

Тя се обърна към мен, облегна се на вратата на ко­лата си, но не понечи да я отвори.

- Ти ли? Това наистина ме изненадва, някак си не мога да си те представя... Кажи ми, успял ли си да купиш някоя свястна жена?

- Парите са странно нещо. Става ми страшно, кога­то гледам и виждам, че това се случва именно с мен, не с герой от някой филм, а с жив човек от реалния свят. Чувствам се като трето лице в някакъв любовен триъ­гълник, сякаш се опитвам да се натрапя между една же­на и моите пари. За мен е все още ново да разполагам с пари и ето че срещам някоя красива жена, която няма с какво да живее, едва ли не е разорена и не може да се разплати със задълженията си, нима трябва да й кажа, че не давам пукнат грош, за да й помогна?

Наистина имах нужда от отговор на този въпрос. Част от моята съвършена жена точно в този момент включва­ше три симпатични приятелки, които едва успяваха да се справят със затрудненото си материално положение.

- Можеш да постъпиш както смяташ за редно - от­върна тя, - но не бъди толкова глупав да мислиш, че някоя жена може да те обича, защото й плащаш наема или й купуваш продуктите. Можеш да бъдеш напълно сигу­рен, че жените няма да те обичат, ако зависят от твоите пари. Много добре знам какво приказвам.

Аз кимнах. Как така знаеше дали нямаше мъже, ко­ито й предлагат парите си?

- Не става дума за любов - отвърнах аз, - никоя от тях не ме обича, ние просто прекарваме времето си заедно и си доставяме наслада като щастливи взаимни паразити.

-Уф.

- Моля?

- Уф. Това е израз на неприязън. Когато казваш щастливи взаимни паразити, представям си хлебарки.

- Извинявай, още не съм решил този свой проблем.

- Следващия път просто не казвай, че имаш пари -посъветва ме тя.

- Не става. Въобще не умея да лъжа. Протегна се да си извадя бележника - и ето че от него на масата изпа­дат стодоларови сметки и тя пита: „Защо, по дяволите, ми каза, че нямаш средства." Какво мога да направя в такъв момент?

- Явно вече имаш опит, но трябва да бъдеш много внимателен. Няма друг град, който може толкова добре да ти покаже, как хората си разбиват целия живот, ако не умеят да се оправят с парите.

И тя най-сетне отвори вратата на колата.

- Не искаш ли салата, нещо здравословно? Или и то­зи път Прасчо ще предпочете горещ шоколад?

- Прасчо вече се отказа от горещия шоколад. Не ис­каш ли една салата, която двамата да си разделим?

Когато влязохме в дома й, тя пусна тихо соната на Бетовен, направи огромна зеленчукова салата със сире­не и ние отново потънахме в разговор. Не забелязахме как слънцето залезе, как изпуснахме един филм, играхме шах и времето ни заедно свърши.

- Мисля си, че трябва да ставам рано утре сутринта -казах аз. - Не ти ли се струва, че съм излязъл от форма? Загубих три от четири игри. Просто не зная какво ми ста­ва.

- Играеш добре, както винаги - смигна ми тя, - но аз се усъвършенствам. Единайсети юли е ден, който ще запомниш с това, че си спечелил последната си шахмат­на игра срещу Лесли Париш.

- Можеш да ми се присмиваш колкото си щеш, дра­ка такава. Следващия път, когато се изправиш пред този бляскав интелект насреща си, той ще е научил наизуст „Сложни уловки в шахматната игра" и всички те ще те дебнат на дъската. - И аз отроних една ненадейна въздишка. - Налага се да тръгвам. Дали Банта ще има нещо против да ме закара до хотела?

- С удоволствие ще го стори - каза Лесли, но не пом­ръдна от масата.

За да й благодаря за този ден, аз хванах ръката й и я задържах сърдечно и нежно. Ние останахме дълго загле­дани един в друг, без никой нищо да каже, без да забеле­жим, че времето е спряло. Самата тишина изрази онова, за което дори и не бяхме помислили.

Й тогава, без сами да знаем как, двамата се озовах­ме в прегръдките си. Целувахме се нежно, невероятно нежно. В онзи момент и през ум не ми мина, че влюбвай­ки се в Лесли Париш, аз губех единствената сестра, коя­то бях имал.

Когато се събудих на сутринта, слънцето блестеше и позлатяваше косите й, които се стичаха като водопади по възглавниците. Събудих се и видях нейната усмивка.

- Добро утро, уки - промълви тя, толкова близка и нежна, че едва можах да схвана какво ми казваше. - Доб­ре ли спа?

- М! Божичко! Да! Да, благодаря! Спах много доб­ре. Сънувах най-вълшебния сън тази нощ, когато се очакваше ти да ме закараш до хотела. Аз не можах да се сдържа и те целунах, а после... Какъв прекрасен сън!

Един-единствен път, един-единствен благословен път, жената в леглото до мене не ми беше чужда. За пър­ви път в моя живот жената до мен бе на мястото, което й принадлежи, аз - също.

Докоснах лицето й.

-. Имам чувството, че всяка минута можеш да изчез­неш, да се стопиш. Или будилникът, или телефонът ще звънне и ти ще ме попиташ: „Добре ли спа?" Не искам този звън все още, моля те, нека да посънувам още мал­ко.

- Зънн... - пропя тя с тъничко гласче. Отметна за­вивките и поднесе невидима слушалка към ухото си. Слънцето озаряваше нейната усмивка, голите й рамене и гърди ме разбудиха окончателно.

- Зънн... Здравей, Ричард, добре ли спа? А?

В миг тя се преобрази в невинна съблазнителка, чиета и непорочна - блестящ ум в тялото на богиня. Аз да­же примижах с очи от тази съкровена интимност, която тя създаваше с всяко свое движение, дума, с мимолетния блясък в очите си. Живот с актриса! Не си бях дори и представял колко много различни Лесли могат да се кри­ят в нея единствена. Колко различни същества можех да докосна и позная зад нейния образ при различно освет­ление на прожектора на сцената на нейната душа.

- Толкова си... красива! - едва можах да промълвя. -Защо не си ми казала, че си толкова... прекрасна.

Телефонът се изпари от ръката й и невинната съблазнителка се обърна към мен със загадъчна усмивка.

- Защото никога не си се интересувал.

- Може и да те учудя, но най-добре е да свикнеш от самото начало - нали знаеш, моят занаят са думите и аз от време на време не мога да се сдържа да не избълвам нещо поетично. Такава ми е просто природата, не мога иначе: Ти си страхотна!

Тя закима бавно и много сериозно.

- Много добре казано, ти наистина си майстор на ду­мите. Благодаря. Аз също мисля, че си страхотен - за час от секундата тя явно беше осенена от нова идея. - А сега да опитаме да кажем същото без думи.

Дали ще умра от щастие в този момент - помислих си аз - или ще издържа още известно време.

Предпочетох да издържа, плувах на ръба на състоя­нието, в което човек умира от радост, почти безмълвен вече, но все още жив.

Дори и да исках, не бих могъл да измисля жена, тол­кова съвършена, а ето я жива пред мен, криеща се от го­дини зад маската на моята добра позната, госпожица Лесли Париш. Маскирана като моя делова партньорка, моя най-добра приятелка. Това мимолетно удивление ед­ва изплува в съзнанието ми, за да изчезне мигновено пред вида й под светлината на слънцето.

Светлина и съприкосновение, нежни сенки и шепот, и утрото стана обяд, стана вечер и ние открихме пътека- та да се. срещнем отново, след като сме били разделени цял живот. Житени питки за вечеря. И вече отново можем да говорим с думи.

Колко думи и колко време е нужно, за да кажеш кой си. Колко време е нужно да кажеш защо си такъв, какъв­то си. Много по-дълго от времето, което имахме до три часа през нощта, до изгрев-слънце. Декорите на времето изчезнаха. Дали бе светло навън или не, дали валеше или бе сухо, часовниците показваха десет, а ние не знаехме десет кой ден, коя седмица може да е, утрините, в които се будехме, бяха озарени от звезди над смълчания притьмнял град; среднощ, когато се държахме в обятията си и сънувахме, бяха най-натоварените обедни часове в Лос Анджелис:

Невъзможно е човек да има сродна душа, това бях научил през годините, откакто продадох „Стрелата" и издигнах високите стени на своята империя. Невъзмож­но е да има сродна душа човек, който върви в десет по­соки с десет различни скорости наведнъж. Невъзможно е за човек, който просто си пилее живота ей така. А мо­же би не съм бил прав.

Отправих се към спалнята й през една от нашите ут­рини около полунощ - с поднос от ябълкови резени, си­рене и бисквити.

- О! - възкликна тя, седна, примигна с очи, за да се събуди, приглади коса, тъй че тя падаше съвсем леко разпиляна по голото й рамо. - Чудесен си! Колко си съ­образителен!

- Щях да бъда още съобразителен, ако в кухнята ти имаше картофи и сметана за картофени сладки.

- Картофени сладки! - възкликна тя удивено. - Ко­гато бях малка, майка ми правеше картофени сладки. Мислех си, че съм последният човек на света, който си спомня за този специалитет! Умееш ли да го правиш?

- Рецептата се пази на най-сигурно място в този из­ключителен ум, предадена му от баба Бах. Ти си единст­веното човешко същество, което съм срещал през пос­ледните петнайсет години и което знае какво означава този специалитет. Трябва да видим имаме ли достатъч­но продукти...

Аз натрупах няколко възглавници и се разположих така, че да я виждам по-ясно. Боже мой, мислех си аз -колко съм влюбен в нейната красота!

Тя забеляза, че наблюдавам тялото й, остана непод­вижна за момент, докато аз едва успях да си поема дъх, след което дръпна чаршафите до брадичката си.

- Смяташ ли, че отговаряш на една обява? - попита тя свенливо и неочаквано.

- Да, каква е тя?

- В раздел „Търси се" - тя постави съвсем тъничко парче сирене върху половин бисквита. - Знаеш ли какво се казва в обявата?

- Слушам те.

Моята бисквита едва не се счупи под тежестта на си­ренето, но аз прецених, че е достатъчно здрава.

- „Търси се: стопроцентов мъж. Да бъде умен, да притежава творчески способности и чувство за хумор, способен на дълбоки чувства и наслади. Да споделям с не­го музика, природа, мирен, спокоен и радостен живот. Да не пуши, да не пие, да не употребява наркотици. Да се стреми към познание и вечно духовно развитие. Красив, висок, елегантен, с изящни пръсти, чувствителен, нежен, способен на обич. Страстен и сексуален."

- Страхотна обява! Но разбира се! Аз отговарям до последната дума!

- Още не съм свършила - каза тя. - „Да бъде емоци­онално уравновесен, честен. Да може да се разчита на не­го, да заслужава доверие. Положителна, конструктивна личност. Високо духовен човек, но непринадлежащ към официално вероизповедание. Да обича котките."

- Но това съм самият аз, до последната подробност! Дори обичам котарака ти, макар че май чувствата ми не са много взаимни.

- Остави му малко време - каза тя. - Този котарак може и да ревнува в началото.

- Ах, издаде ли се най-сетне?

- В какво съм се издала? - полита тя, остави чарша­фа да падне и се наведе напред, за да оправи възглавни­ците.

-Това най-просто действие, това навеждане напред ме хвърли отново в лед и огън. Докато беше неподвиж­на, тя бе толкова съблазнителна, че едва можех да й ус­тоя, но само да помръднеше, при всяка най-дребна промяна на формите и очертанията на тялото й, на светли­ните, всички думи в съзнанието ми се сриваха в щастли­ва разруха.

-Хм...? -пророних аз, загледан в нея.

- Животно такова. Попитах те: „В какво съм се из­дала?"

- Моля те, ако стоиш неподвижна, бихме могли да поговорим. Но трябва да ти кажа, че ако не си облечена, дори и малко да помръднеш, за да оправиш възглавници­те, съвсем ме разконцентрираш.

Веднага съжалих за думите си. Тя дръпна чаршафа, за да прикрие гърдите си, като го придържаше с две ръ­це и строго ме изгледа с бисквита в ръка.

- О, да, спомних си - казах аз. - Като каза, че кота­ракът ти ще ревнува известно време, ти според мен се из­даде, че аз удовлетворявам изискванията на твоята обява.

- И без това смятах да се издам - отвърна тя. - Рад­вам се, че си го разбрал.

- Не се ли страхуваш, че като знам това, мога да се възползвам?

Тя отпусна малко чаршафа и повдигна вежди.

- А нима ти искаш да се възползваш? С огромно душевно усилие аз протегнах ръка и пов­дигнах бялото платно малко по-нагоре.

- Забелязах, че пада, госпожо, и в интерес на това да поговорим за минутка, бих искал да съм сигурен, че ня­ма да се смъкне по-надолу.

- Колко мило от твоя страна.

- Ти вярваш ли - попитах аз, - в ангели хранители?

- Които ни закрилят, пазят и насочват ли? Поняко­га да.

- Кажи ми тогава, защо един ангел хранител трябва да се грижи за нашия любовен живот? Мислиш ли, че те трябва да бдят над интимните ни връзки?

- Отговорът на този въпрос е лесен - отвърна тя. -За един ангел хранител любовта е по-важна от всичко ос­танало. За тях нашият любовен живот е по-важен от всички други сфери на живота! Та за какво друго би трябвало да се грижат ангелите?

Разбира се, помислих си, та тя е наистина права!

- Мислиш ли, че е възможно - попитах аз, - ангели­те хранители да приемат човешка форма и понякога да се срещат като влюбени?

Тя отхапа от бисквитата си, замислена над думите ми.

-Да.

И след миг добави:

- Смяташ ли, че един ангел хранител може да отк­ликне на обявата ми?

- Да, сигурен съм. Всеки ангел хранител от мъжки пол в тази страна би откликнал на такава обява, ако знае кой се крие зад нея.

- На мен ми е нужен само един - каза тя и след мал­ко добави: - Ами ти имаш ли обява?

Аз кимнах за своя собствена изненада.

- Пиша я от години: „Търси се стопроцентов ангел хранител от женски пол с човешко тяло. Да бъде самос­тоятелна, да обича приключенията, да притежава забе­лежителна мъдрост. Инициативна и способна творчески да откликва в много форми на общуване. Да може да го­вори конски латински."

-Това ли е?

- Не - отвърнах аз. - „Трябва да бъде ангел с блес­тящи очи, удивителна фигура и дълга златиста коса. Бляскава любознателност, глад за познание. Предпочита се професионалистка в няколко творчески и делови сфе­ри, с опит от високи организационни постове. Блестяща, готова на риск. Гарантирам й трайно щастие."

Тя внимателно ме слушаше.

- Това за съвършената фигура с дълга златиста коса не е ли малко земно изискване за един ангел?

- А защо един ангел хранител да няма съвършена фигура и дълга коса? Нима това ще я направи по-малко ангелска или не толкова идеална за нейния смъртен и неспособна да се справи с работата си?

Защо наистина ангелите хранители да не могат да бъдат такива? - мислех си аз, копнеейки за своя бележ­ник. Защо цялата планета да не бъде населена с ангели, които да озаряват живота един на друг с тайнственост и приключения? Или поне да има малцина, които поняко­га да се откриват взаимно?

- Значи ние приемаме такава телесна форма, каква­то смъртният, когото покровителстваме, смята за най-очарователна? - каза тя. - Когато учителката е красивичка, човек обръща повече внимание, така ли?

- Точно така! - заявих аз. - Само за секунда.

Аз затьрсих бележника и го намерих на пода до лег­лото и записах думите й, като ги подписах с Л - от Лесли.

- Забелязала ли си как външният вид на човека се променя за теб, след като го познаваш известно време?

- Дори ако е най-красивият мъж на света - потвър­ди тя, - започва да ти изглежда обикновен като пуканка, ако няма какво да ти каже. А и най-обикновеният човек, когато сподели с теб онова, което го вълнува, което го интересува, може да ти се стори толкова красив, че да ти се прииска да го прегърнеш.

Аз полюбопитствах:

- Излизала ли си с много обикновени мъже?

- Не с много.

- Защо не, ако са ти се стрували красиви?

- Защото, съдейки от екрана, те виждат в Мери Ки­нозвездата само изискана красавица и си мислят, че нея може да я заинтересува само Хари Красавеца. Такива хо­ра рядко ми предлагат срещи, Ричард.

Нещастни глупаци - помислих си аз. Рядко й предла­гали. Толкова сме се вторачили във външното и повърх­ностното, че сме забравили, че не външността определя истинската ни същност. Когато един ангел осени мисли­те ни, лицето й започва да ни изглежда още по-красиво и тогава: „О, между другото - казва ми тя, - аз имам и ей такова тяло...."

Записах тези свои мисли в бележника.

- Един ден ще те помоля да ми прочетеш повече от твоите записки - каза тя и премести подноса със закус­ката на нощното шкафче.

При това движение чаршафът отново се свлече. Тя вдигна ръце и доволно се протегна.

- Нищо повече няма да питам - приближи тя до мен - стига въпроси за днес.

Много добре, защото аз не можех повече да мисля.

Звучеше нещо, което не беше му­зика, а някакво дисхармонично стържене. Още преди да се обърне от стереоуредбата, след като я усили колкото се може повече, аз я обсипах с жалбите си,

- Но това не е никаква музика!

- МОЛЯ? - възкликна тя, а гласът й едва се чуваше от звуците.

- КАЗАХ, ЧЕ ТОВА НЕ Е НИКАКВА МУЗИКА!

-ТОВА Е БАРТОК!

- КАКВО? - попитах аз.

- БЕЛА БАРТОК!

- НЕ МОЖЕШ ЛИ ДА Я НАМАЛИШ, ЛЕСЛИ?

- КОНЦЕРТ ЗА ОРКЕСТЪР!

- НЕ МОЖЕШ ЛИ ДА Я НАМАЛИШ МАЛКО ИЛИ МНОГО? НЕ МОЖЕШ ЛИ ДА НАМАЛИШ КОЛКОТО СЕ МОЖЕ ПОВЕЧЕ?

Тя не ме чуваше, но разбра какво искам да й кажа и намали музиката.

- Благодаря - казах аз. - Уки, ти наистина ли смя­таш, че това е музика?

Ако бях по-наблюдателен, щях да забележа зад крех­ката фигура в хавлията на цветя, с коса, увита в кърпа на тюрбан, за да съхне, щях да забележа разочарованието в очите й.

- Не ти ли харесва? - попита тя.

- Ти обичаш музиката, занимавала си се с музика през целия си живот, как можеш да наричаш тази дисхармония, която чуваш, това мише стържене, как можеш да го наричаш музика?

- Бедничкият Ричард - каза тя. - Щастливецът Ри­чард! Имаш какво да научиш още от музиката. Толкова прекрасни симфонии, сонати, концерти ти предстои да чуеш за първи път!

Тя спря касетата, пренави я и я свали от уредбата,

- Може би ти е малко раничко за Барток. Но обеща­вам ти - ще дойде ден, когато ще слушаш това, което чу току-що, и ще го наричаш великолепно.

Тя огледа касетите, спря се на една от тях и я поста­ви на мястото на Барток.

- Не искаш ли да послушаш малко Бах...? Да чуеш какво е композирал прапрадядо ти?

- Сигурно ще ме изхвърлиш от къщата си с главата надолу за това, което ще ти кажа, но мога да го слушам не повече от половин час; след което преставам да го разбирам и се чувствам малко отегчен.

- Отегчен ли? Когато слушаш Бах? Значи не знаеш как да слушаш, никога не си се научил да слушаш музика!

Тя натисна копчето и касетата започна да се върти. Това явно беше музиката на прадядо ми на някакъв чу­довищен орган.

- Първо трябва да седнеш правилно, ела тук, седни между колоните. Така се сяда, ако искаш да чуеш музи­ката цялостно.

Това ми заприлича на някаква музикална детска градина, но ми беше приятно да седя заедно с нея, толко­ва близо до нея.

- Самата сложност на музиката ще я направи неот­разима за теб. Виж, повечето хора слушат музиката в хо­ризонтален план, следвайки мелодията. Но тя може да се слуша и структурално. Слушал ли си някога музика така?

- Структурално ли? - попитах аз. - Не.

- В началото музиката е била линеарна - заговори тя посред лавината от органови звуци. - Прости мело­дии, изпълнявани една след друга, с примитивни теми. Твоят прадядо обаче е въвел сложни теми с трудна рит­мика и ги е преплел през определени интервали по такъв начин, че те са формирали сложни структури, така че да създадат усещане за вертикалност - хармония! Някои от хармониите на Бах са дисонансни, като тези на Барток, и Бах е изпреварил времето си с тях поне със сто години, преди някой изобщо да помисли за дисонанс.

Тя спря касетата, седна пред пианото и без да й трепне окото, изсвири последния акорд, който бе прозву­чал от колоните.

- Ето - акордът прозвуча на пианото по-ясно, откол­кото от колоните. - Виждаш ли, това е единият мотив... - и тя то изсвири. - А ето друг... и още един. Сега виж как се изгражда цялото. Започваме с тема А с дясна ръка. След това А се включва отново четири такта по-късно с лявата ръка, чуваш ли? И вървят заедно... докато се включи тема В. А сега тема А се подчинява на нея. И ето че А отново встъпва отдясно. А сега... С!

Тя въвеждаше темите една след друга, след което ги свързваше в едно цяло. В началото бавно, после все по-бързо. Едва успявах да я следвам. Онова, което за нея бе проста аритметика, за мен бе висша математика. Затво­рил очи и притиснал чело с две ръце, аз с усилие успявах да я разбера.

Тя започна отново да ми обяснява последователно всяка стъпка. Докато свиреше, една светлинка започна да просветва в моята вътрешна симфонична зала, оста­вала мрачна през целия ми досегашен живот.

Тя наистина бе права! Имаше теми, вплетени в дру­ги теми, в един общ танц така, сякаш Йохан Себастиан бе заключил в своята музика тайни, за да достави лично удоволствие на всички онези, които се бяха научили да виждат под повърхността.

- Ти си чудесна! - възкликнах аз, развълнуван, че можех да разбера какво ми казва. - Та аз го чувам! На­истина го чувам.

Тя бе не по-малко радостна от мен и дори забрави да се облече и да среши косата си. Измъкна едни музикални ноти от задната част на купчината върху пианото и ги разгърна пред себе си. Надписът гласеше Йохан Себасти­ан Бах и следваше ураган от ноти и диези, точки, ченгел-чета, бемоли и трели и внезапни команди на италиански.

В самото начало, преди пианистката още да набере сили и да се впусне в тази буря, тя се сблъскваше с командата соп brio, което, доколкото разбирах, означаваше, че тя трябва да свири или ярко, или плавно, или тържествено.

Бях изпълнен с благоговение. Моята приятелка, с която току-що бях излязъл от топлите чаршафи сред призраците на чувствени преживявания, с която говорех английски с лекота, испански - през смях, немски и френски - със замисляне и творческо експериментиране, тази моя приятелка внезапно запя на нов и напълно не­познат език, който чувах за първи път.

Музиката рукна от пианото като кристално чиста и прохладна вода от скала, докосната от някой пророк, и се разля наоколо под пръстите й, които подскачаха, разтва­ряха се, свиваха се, замръзваха, изчезваха и отново проб­лясваха като в магия, подобно две светкавици по клави­атурата.

Никога досега не бе свирила пред мен, твърдеше, че е излязла от форма и се притесняваше дори да отвори клавиатурата в мое присъствие. Но ето че нещо се беше случило, не зная дали защото бяхме станали любовници, се бе отпуснала да свири, или защото като учител така отчаяно искаше да помогне на своя глух ученик, че беше готова на всичко.

Очите й не изпускаха нито една дъждовна капка от този ураган върху хартията. Тя напълно бе забравила, че, има тяло и бяха останали само ръцете, вихърът на пръс­тите, и душата, открила своята песен в сърцето на един мъж, умрял преди двеста години и по нейна воля триум­фално излязъл от гроба, за да оживее в музиката.

- Лесли! Боже мой! Та коя си ти?

Тя само леко вдигна глава към мен и се усмихна едва-едва, а с очите, съзнанието и ръцете си продължаваше да се носи в урагана на музиката.

После ме погледна, музиката рязко спря и само ня­кои струни вътре в пианото продължаваха да отекват ка­то струните на арфа.

- И така нататък, и така нататък... - каза тя. Музи­ката проблясваше в очите и в усмивката й. - Виждаш ли какво прави той? Забеляза ли какво направи?

- Виждам малко - казах аз. - Мислех си, че те поз­навам! Ти просто ми взе ума! Тази музика е... тя... ти си...

- Аз съм малко излязла от форма - каза тя - и ръце­те не ме слушат, както...

- Не, Лесли, не, престани. Чуй ме. Онова, което току-що чух, е чисто.. слушай!... чисто сияние, което си взе­ла от краищата на облаците и слънчевите изгреви и си превърнала в капка светлина, за да ме научиш да чувам! Разбираш ли колко прекрасно, колко великолепно е то­ва, което свириш на пианото!

- Как ми се иска да е така! Знаеш, че мечтата на жи­вота ми бе да стана пианистка.

- Знаех го на думи, но ти никога не си свирила пред мен! И ето че ми откриваш друг, съвършено различен... рай!

Тя смръщи вежди.

- ТОГАВА ДА НЕ СИ ПОСМЯЛ ДА СКУЧАЕШ С МУЗИКАТА НА ПРАДЯДО СИ!

- Никога вече няма да скучая - отвърнах й смирено.

- Разбира се, че никога вече - каза тя. - Вие твърде много си приличате по начин на мислене, за да не мо­жеш да го разбираш. За всеки език си има определен ключ, а това се отнася и за езика на твоя прадядо. Скуч­но му било! И таз добра!

Тя прие обещанието ми да се поправя и оставяйки ме в благоговеен трепет, отиде да си избърше косата.

Извърна глава от пишещата ма­шина и ми се усмихна, докато аз седях е чаша течен шо­колад и черновата на един сценарий в ръце.

- Не е нужно да я изгълташ наведнъж, Ричард, мо­жеш да си отпиваш бавно от шоколада. Така ще имаш по-дълго.

И аз се засмях на себе си заедно с нея. В очите на Лесли, помислих си, сигурно изглеждам като купчина разхвърляни пръчици за игра по дивана на кабинета й.

Нейното бюро беше в пълен ред, всяка папка си зна­еше мястото, нямаше дори и кламерче, което да не е на място. И тя също изглеждаше съвсем спретната: бежови панталони с прозрачна блузка, прибрана в тях, сутиен, прозрачен като блузата, с едва открояващи се бели цветчета. Златистите й коси бяха добре вчесани. Тя е самата спретнатост, мислех си аз,

- Нашите напитки не са преспапие - заявих. - Пове­чето хора пият горещия шоколад. Ти обаче се сприятеля­ваш с него. Докато се запознаеш с една малка чашчица, аз мога да излоча толкова горещ шоколад, че да намра­зя вкуса му до края на дните си.

- А не смяташ ли, че е за предпочитане да изпиеш нещо, към което се отнасяш приятелски, отколкото не­що, с което едва си се запознал? - попита тя.

Тя е на интимни начала с шоколада, с музиката, с градината си, с котарака, с къщата, с работата. Аз от своя страна бях свързан с всички неща в живота си като с мрежа от копринени конци; докато тя бе сплетена с тях като със сребърни въжета. За Лесли всичко, което й бе близко,, имаше специална стойност.

Сценичните й костюми и тоалети висяха в гардеро­бите, сортирани по цвят и дори по нюансите на цветове­те, като всеки бе поставен в найлонов плик, за да се пред­пазва от праха. Съответните му обувки бяха поставени долу под него, шапките - горе на лавицата.

Книгите на етажерките бяха подредени по теми; грамофонните плочи и касети - според композитора, ди­ригента и изпълнителите.

Ако някой нещастен несръчен паяк попаднеше в умивалника й? Всичко се прекратяваше. На помощ на паяка се спускаше паячна стълба, направена от хартиена кърпичка, и когато бедното създание стъпеше на нея, то биваше издигнато вън от умивалника и нежно изведено на градината на безопасно място с утешителни думи и нежен упрек за това, че умивалниците не са най-безопас­ното място, където един паяк може да си играе.

Аз бях пълна противоположност в това отношение. За мен редът съвсем не стоеше на първо място в моите прио­ритети. Паяците наистина трябваше да бъдат спасявани от умивалника, но нямаше защо човек да проявява нежности към тях. Трябваше да се благодарят на късмета си, ако бъ­дат измъкнати от умивалника и изхвърлени на верандата.

При мен всяко нещо можеше да се изгуби, без да ми мигне окото; вещите се губеха така, все едно че вятър ги беше издухал. А нейните сребърни въжета... Когато ние силно се привързваме към нещата и хората, а те си оти­дат, не си ли отиваше с тях и частица от нас самите?

- По-добре е да се привързваме към мислите, които са вечни, отколкото към нещата, които сега са тук, а пос­ле ги няма - обърнах се към нея, докато тя караше по пъ­тя към Музикалния център. - Не си ли съгласна?

Тя кимна, карайки с пет мили превишена скорост, като хващаше в последния момент зелените светофари.

- Музиката е нещо вечно - каза тя.

Аз като един спасен котарак бях захранван с най-доброто от класическата музика, за която според нейни­те твърдения имах и слух, и усет.

Тя включи радиото и внезапно се разля цигулкова серенада по средата на някаква весела мелодия. Чака ме поредната загадка, помислих си. Харесваха ми нашите загадки.

- Барок, класика, съвременна музика - какво е това? - попита тя, вливайки се в широката магистрала, водеща към центъра на града.

Заслушах се в музиката, разчитайки на интуицията си и на новопридобитите си познания. Твърде дълбока бе структурата й, за да бъде барок, недостатъчно изваяна във формално отношение, за да бъде класическа, и не-достатъчно витиевата, за да бъде съвременна. Романтич­но, лирично, леко...

- Неокласика - предположих аз.- Изглежда е от го­лям композитор, но тук той просто се забавлява. Напи­сано е може би през 1923 година?

Бях напълно убеден, че Лесли знае епохата, година­та, композитора, произведението, направлението, оркес­търа, диригента и концертмайстора. За нея бе достатъч­но да чуе някакъв музикален откъс, за да го познае вед­нага; тя можете да пее заедно с всеки от хилядите си събрани записи. Стравински например за мен бе непред­сказуем като див кон по време на родео, а тя си го тана­никаше съвсем несъзнателно.

- Почти отгатна! - каза тя. - На прав път си! Кой е композиторът?

- Съвсем определено не е немец.

За немец не беше достатъчно тежко, не бяха вклю­чени достатъчно много инструменти. Бе твърде игриво, за да бъде'руско. Нямаше я френската атмосфера, нито италианската чувствителност, нито английската визуалност. Нямаше колорита на Австрия, липсваше златисто­то. Усещаше се нещо родно и близко, но това не беше американското чувство за родност. Беше някакъв танц.

- Полско ли е? Звучи ми като нещо писано в полята на изток от Варшава.

- Удачен опит! Но не е полско. Малко по на изток. Руско е!

Тя остана доволна от мен.

Банта позабави ход. Зелените сфетофари покорно й се подчиняваха.

- Руско ли? Но къде е копнежът, къде е патосът?

Руско' Боже мой!

- Не бързай с обобщенията, уки - каза тя. - Още не си слушал достатъчно жизнерадостна руска музика. Прав си в едно - че това наистина е нещо игриво.

- И кои е композиторът?

- Прокофиев.

- И през ум не би ми минало! - възкликнах аз. - Рус...

- ПРОКЛЕТ ИДИОТ! - Спирачките изскриптяха, Банта рязко свърна встрани и успя на метър да се разми­не с един внезапно изникнал като черна мълния камион.

- Видя ли какво направи този кучи син? Направо на чер­вена светлина! Та той едва не уби... Какво, по дяволите, си мисли....

Тя бе проявила рефлекси на автомобилен състеза­тел, за да не се сблъска с камиона. И ето че той бе отми­нал и може би вече се намираше на четвърт миля далеч от нас по булевард „Креншоу". Онова, което ме порази обаче, беше не камионът, а нежният речник.

Тя погледна към мен още смръщена, видя лицето ми, учуди се и се опита да потисне усмивката си, но не успя.

- Ричард! Май те шокирах! Може би не си очаквал да чуеш от мен думи- като „дявол го взел"? - Тя с огром­но усилие се постара да не избухне в смях. — О, горкичко-то ми момче! Да ругая пред него! Много съжалявам!

Аз се ядосах и присмях на себе си едновременно.

- Е, добре, Лесли Париш, да сложим край на това! Наслаждавай се на този момент, защото за последен път ме виждаш да се шокирам от думи като „дявол го взел"!

В момента, в който произнесох тези последни думи, те прозвучаха някак странно, съвсем необичайно от моята ус­та. Както в устата на непияч звучи дума като "пиячка" или в устата на непушач - дума като „фас", или „да се друсам"

- в устата на човек, който не използва наркотици. Незави­симо каква е думата, ако никога не я използваме, тя звучи твърде странно в нашите уста. Дори и думата „фюзелаш" звучи твърде странно в устата на човек, който няма отно­шение към самолети. Но една дума си е само дума - най-обикновен звук във въздуха - и няма защо да се чувствам като магаре само защото съм казал някаква си дума.

Няколко секунди, докато тя ме стрелкаше с поглед, Как ли може човек да се научи да ругае? Под звуци­те на Прокофиев, които още звучаха по радиото, аз ти­хичко започнах да се упражнявам.

- О... дявол, дявол го взел, дявол-дявол-дявол го взеллл/дявол-дявол-го взел, о, дявод-дявол-го-го-дявол-дявол-взел-о-дяво-дяво-взел-взел. Дявоол; О дявоооол... ВЗЕЛ!

Когато тя чу какво пея с такава сериозна съсредото­ченост, направо се преви на кормилото от смях.

-»• Смей ми се колкото си щеш, дявол да го вземе, уки - казах аз. - Решен съм хубавичко да усвоя тези прокле­ти ругатни! Дявол да го вземе! Какво, по дяволите, ще слушаме тази вечер?

- О, Ричард - тя едва успяваше да си поеме дъх, бър­шейки си сълзите. - „Ромео и Жулиета"...

Аз продължих да тананикам своята песничка, макар че след няколко повтаряния думите съвсем естествено загубиха всякакъв смисъл. Още няколко пъти да ги бях изпял, и щях с най-голяма лекота да пръскам ругатни и проклятия навсякъде! А можеше да усвоя и по-върли! За­що не ми беше хрумнало да усвоя практиката на ругат­ните още преди трийсет години?

Когато влязохме в концертната зала, тя ме застави да прекратя своето богохулство.

Едва след като се намерихме отново в колата, след вечерта, прекарана на първия ред в концертната зала, където звучаха Чайковски и Самюъл Барбър под диригенството на Зубин Мета, в изпълнение на филхармони­ята на Лос Анджелис и солист Ицхак Пърлман, аз можах да дам израз на чувствата си.

- Това беше адски, дяволски хубава музика! Не мис­лиш ли, че беше боже... искам да кажа дяволски хубава? Тя вдигна умоляващ поглед към небето.

- Какво направих аз? - възкликна тя. - Какво насътворих?

- Каквото и да си сътворила, по дяволите - отвърнах й аз, - дяволски добре се получава!

Продължавахме да бъдем и делови сътрудници, тъй че и двамата държахме да свършим някаква работа през тези седмици, докато бяхме заедно. Избрахме един филм, който да проучим, и излязохме значително по-рано, за да се наредим на опашка за билети за следобедна­та прожекция. Колите бръмчаха и до нас достигаше шу­мът от улицата, докато чакахме на опашката. Ние обаче нищо не забелязвахме, сякаш бяхме обгърнати от въл­шебна мъгла на една ръка разстояние около нас и всич­ко ни се струваше призрачно, докато ние си водехме на­шите разговори на своята уединена планета.

Не бях забелязал една жена, която ни наблюдаваше немного далеч отвъд мъглата, но тя внезапно реши да направи нещо, което ме изплаши. Отправи се към Лесли, докосна я по рамото и разруши нашия свят.

- Вие сте Лесли Париш!

Мигновено светлата усмивка на моята приятелка се промени. Продължаваше да бъде усмивка, но внезапно застина; тя мигом се затвори в себе си, предпазлива и внимателна.

- Извинете, но аз съм ви гледала в „Голямата рав­нина" и „Стар Трек" и... много ми харесва вашата игра. Вие сте толкова красива...

Жената бе искрена и свенлива, тъй че стените поизтъняха.

- О, благодаря!

Жената отвори чантичката си.

- Бихте ли могла... ако не ви затруднява, да ми даде­те автограф за дъщеря ми Кори? Тя направо ще ме убие, ако разбере, че съм била толкова близо до вас и не съм...

Жената не успяваше да намери хартия, на която да пише.

- Тук имаше нещо...

Аз й предложих моя бележник и Лесли кимна и прие.

- Заповядайте - обърна се тя към дамата. - Благода­ря, господине - към мене.

Написа посвещение на Кори и го подписа с името си, след което откъсна листа и го подаде на жената.

- Играхте и Дейзи Май в „Лил Абнер" - добави же­ната, сякаш Лесли може да е забравила. - А също и в „Кандидатът от Манджурия ". Много ми хареса.

- Нима го помните след толкова време? Много ми­ло от ваша страна...

- Много ви благодаря. Кори ще бъде много щастлива!

- Прегърнете я от мен.

Двамата мълчахме известно време, след като жена­та се бе върнала на мястото си на опашката.

- Да не си казал нито дума - сопна ми се Лесли.

- Но това бе наистина вълнуващо! - казах аз. - Не се шегувам.

Тя малко омекна. .

- Тази жена бе мила и искрена. Не като онези, кои­то хукват по петите ти и те питат „Вие не бяхте ли еди-коя си?". Ти Им казваш „не" и се опитваш да си продъл­жиш пътя, а те ти отговарят: „А, вие сте еди-коя си, зна­ем, че сте еди-коя си, какви са вашите заслуги?" И искат да си изброиш заслугите... - Тя недоумяващо поклати глава. - Какво да се прави? Няма учтив начин да се дър­жиш с натрапниците. Не е ли така?

- Интересно. Аз нямам такъв проблем.

- Нямаш ли, уки? Нима никога някой нахалник не се е натрапвал безцеремонно в личния ти живот?

- Лично — не. До писателите натрапниците обикно­вено изпращат своите искания, често свои ръкописи. Но те са някъде около един процент, не са толкова много. Останалата част от пощата е много интересна. -

Възмущаваше ме скоростта, с която се придвижваше опашката за билети. След по-малко от час ние се бяхме от­къснали от своите открития, бяхме влезли в киносалона с делови намерения и седнали да гледаме филма. На колко много неща се уча от нея, мислех си аз и държах ръката й в тъмното, докосвайки се до рамото й. Толкова много не­ща имам да й кажа! А сега помежду ни бе оживяла неисто­вата нежност на секса, която ни променяше, създаваше.

Не съм срещал такава жена в своя живот, мислех си аз и я гледах в тъмнината. Не мога дори да си представя какво би могло да разруши, да застраши онази топла близост между нас. Това е единствената жена измежду многото жени, които познавам, с която никога не може Да има въпрос или съмнение за онова, което ни свързва до края на живота ни.

Не е ли странно това, че увереността винаги идва преди сътресенията?

Ето го езерото, Флорида отново грее под моите прозорци. Хидросамолети, подобни на слънчеви водни пеперуди, се плъзгат по водата и във въз­духа. Тук нищо не се е променило, помислих си аз, и ос­тавих куфара на канапето.

С крайчеца на окото си забелязах нещо да се движи и подскочих от онова, което видях пред вратата - моят втори аз, за който бях забравил: добре защитен в своята обичайна броня и в момента дълбоко възмутен. Сякаш се бях върнал от разходка сред поляните, с маргаритки в косата и джобове, изпразнени от ябълките и бучките за­хар за сърните, за да се изправя пред суровия въоръжен воин, който ме очакваше у дома.

- Закъсня цели седем седмици! -. заяви той. - Не ме предупреди къде отиваш.- Ще те заболи от това, което трябва да ти кажа, а можех да ти спестя тази болка. Ри­чард, ти бе доста дълго с Лесли Париш, нима си забравил всичко научено досега? Не виждаш ли каква заплаха те грози? Тази жена застрашава целия ти начин на живот.

Металните вериги на късата му пелерина се размър­даха, доспехите проскърцаха.

- Тя е много красива жена - казах аз, но веднага раз­брах, че той няма да приеме този аргумент и ще ми на­помни, че познавам доста много красиви жени.

Мълчание. Отново проскърцване на доспехи.

- Къде ти е щитът? Предполагам, че си го изгубил. Цяло щастие е, че си успял да се завърнеш жив!

- Започнахме да разговаряме...

- Глупак! Може би си мислиш, че броните са ни да­дени за развлечение - очите му святкаха под шлема. Пръстът му показа следи от удари и драскотини по ме­талната ризница. — Всеки белег тук е дело на жена. Бра­кът едва не те унищожи, измъкна се като по чудо. И ако не беше защитната ти броня оттогава насам, щеше да се окажеш десетократно сразен от връзките ти с жени, ко­ито се превръщат в задължение, а след това в робство. Но чудото се случва само веднъж, не разчитай на десет­ки чудеса.

- Бронята ми се износи - оплаках се аз. - Но нима искаш да я нося... през цялото време! Във всеки един мо­мент? Нима не трябва да има време и за цветя. А Лесли е нещо особено.

- Лесли била нещо особено! Всяка жена е нещо осо­бено за не повече от ден, Ричард. Но това особено се превръща в нещо най-обикновено, идва досадата, изчез­ва уважението, човек губи свободата си. А изгубиш ли свободата си, какво друго ти остава?

Той имаше огромна фигура, но по време на битка беше бърз като котка и невероятно силен.

- Ти ме създаде, за да бъда най-близкият ти приятел, Ричард. Не си ме създавал красив, усмихнат, сърдечен, нито покорен. Създаде ме, за да гарантирам твоята за­щита от връзки, които се превръщат в нещо опасно; съз­даде ме, за да ти гарантирам възможността да оцелееш като свободна душа. Но аз мога да те спасявам само ако вършиш каквото ти казвам. Можеш ли да ми покажеш поне един щастлив брак, поне един. Измежду всичките мъже, които познаваш, има ли един, който няма да ста­не значително по-щастлив, ако мигновено се разведе и замени брака със свободна връзка?

Аз бях принуден да призная, че не познавах такъв.

- Тайната на моята сила е в това, че аз никога не лъ­жа - каза той. - Докато твоят разум не ме отхвърли, до­като ти не решиш, че фактът на моето съществуване е" една измислица, аз ще бъда до теб, за да те водя и закри­лям. Днес Лесли е красива за теб, вчера бяха красиви други жени. Всяка измежду тях би те унищожила, ако се ожениш за нея. Има една съвършена жена, предназначе­на за теб, но тя съществува в много различни тела...

- Зная. Зная.

- Да, знаеш. Когато намериш една жена на света, която може да ти даде повече, отколкото многото жени, аз ще изчезна.

Не ми беше никак приятно онова, което ми говоре­ше, но бях принуден да призная, че е прав. Той ме бе спа­сявал от атаки, които щяха да убият онзи, който бях в мо­мента. Не ми харесваше неговата самонадеяност, но самонадеяността му изхождаше от сигурно убеждение. Беше неуютно да стоиш с него в една стая, но да го помоля да изчезне, означаваше да се превърна в жертва на отк­ритието, че моята сродна жена не се крие зад многото жени, с които общувах.

Откакто се помнех, за мен свободата бе равнознач­на на щастие. Известна самозащита беше най-голямата цена, която трябваше да платя за своето щастие.

Естествено, мислех си, Лесли сигурно също си има своя човек в броня, който да я пази... Много повече бяха мъжете, които са замисляли да я обвържат с брак, откол­кото жените по отношение на мен. Ако тя е живяла без броня, досега щеше да се е омъжила, без дори и намек за онази радостна, любов, която двамата с нея открихме. Нейното щастие също се основаваше на свободата.

Как и двамата се дразнехме от женени хора, които понякога се опитваха да имат извънбрачни отношения с нас! Човек трябва да прави онова, в което вярва, незави­симо какво е то - ако вярваш в брака, живей в него чес­тно. Ако не вярваш, освободи се от него колкото се мо­же по-скоро.

Но дали аз не се обвързвах твърде много с Лесли, след като й посвещавах толкова много от свободата си?

- Извинявай - казах аз на бронирания си приятел, -няма да забравям повече.

Той ме изгледа дълго и мрачно, преди да изчезне.

Занимавах се около час с пощата, поработих върху една статия за списание, която не беше спешна. После, не можейки да си намеря място, тръгнах надолу по стълбите към хангара.

В огромното празно пространство смътно се долавя­ше нещо, което не е както трябва... Нещо смътно, без да се откроява какво.

Малкият реактивен самолет имаше нужда да лети, за да се изчистят паяжините от контролното табло.

И. по мен е полепнала паяжина, помислих си. Не е разумно човек да губи уменията си да управлява самолет, да не ги практикува толкова дълго. Това малко самолет-че — единственото, за което излитането е по-опасно от кацането - искаше да лети. Дванайсет фута от носа до опашката, той бе изблъскай на колела от хангара, подоб­но количка за хотдог без чадъра. Не е съвсем безжизнен, помислих си. По-скоро е мрачен. И аз щях да съм мра­чен, ако ме оставят сам седмици наред да се разхождат паяци по приборите ми за приземяване.

Отворих люка, проверих горивото, направих пълен оглед преди полета. По крилете му бе полепнал прах.

Трябва да наема някого, който да бърше праха от са­молетите - помислих си аз и неприязнено изсумтях. Що за мързеливец съм станал - да наема някого, който да бърше праха от самолетите ми!

Преди се привързвах към своя самолет, а ето че се­га имах цял харем; приличах на шейх, който идва от вре­ме на време, когато поиска. „Туин Чесна", „Уиджън", „Майърс", „Пеперудата", „Рапид", „Езерната амфйбия", „Питс"... Най-много по веднъж месечно, ако не и по-мал­ко, се случваше да ги запаля. Напоследък само „Т-33" има нещо отбелязано в бордовия дневник, защото летях с него обратно към Флорида.

Внимавай, Ричард, казах си аз, да бъдеш чужд на са­молета, с който летиш, не способства за удължаването на неговата жизнеспособност. Влязох в кабината на мал­кия самолет и огледах командното табло, от което бях отвикнал.

Навремето прекарвах всеки ден със „Стрелата", пълзях нагоре-надолу по кабината, целите ми ръкави бя­ха изпоцапани с масло, докато чистех двигателя, оправях вентилите, затягах болтовете на цилиндъра. Днес аз съм толкова близък с многото си самолети, колкото и с многото си жени.

Какво ли щеше да си помисли Лесли за всичко това - тя, която има специално отношение към всички неща? Нима не бяхме близки тя и аз? Как исках да е тук сега.

- Витло - старт! - извиках аз по привичка и натис­нах копчето за потегляне.

ЦИК! ЦИК! ЦИК! И накрая - бумтене на запалено­то реактивно гориво. Температурата в задната турбина достигна нужното ниво, двигателят набра скорост по миниатюрната си скала.

Колко много означава навикът. След като веднъж си опознал самолета, ръцете и очите помнят как да го из­дигнат във въздуха още дълго, след като съзнанието е забравило. Ако някой бе застанал до мен в кабината и бе ме попитал как да включи двигателя, аз нямаше да мога да му кажа... Само след като ръцете ми изпълнят всички последователни действия по пускането, бих могъл да му обясня какво съм направил. Тръпчивата миризма на за­палено гориво проникна в кабината. И заедно с това нах­луха спомените за хиляди други полети. Този ден бе част от цял един живот, прекаран в непрестанно летене.

Знаеш ли какво е другото значение на думата лете­не, Ричард? Бягство. Спасение. От какво бягах? От как­во се опитвах да се спася и какво търсех?

Излязох на пистата за излитане и забелязах няколко коли, които бяха спрели край оградата на летището, за да наблюдават полетите. Нямаше какво толкова да ви­дят. Този самолет беше тъй малък, че ако не бе димната система за демонстративни полети, щеше да се изгуби от погледа, преди още да достигне другия край на пистата.

С този самолет излитането е критичен момент, пом­ни .това. Внимавай в ръчките за управление, Ричард, на­бирай скорост постепенно. Ускорение 85 възела, след ко­ето носовото колело се повдига един инч и самолетът сам се откъсва от пистата. Ако го форсираш, изгубен си. Насочих се по бялата линия в центъра на пистата. Люкът бе затворен и заключен и аз натиснах на пълна скорост, при което малката летателна машина потегли. Със своя неголям двигател самолетът набираше скорост не по-бързо от индийска волска каруца. Преминал вече половината писта, той все още не се беше събудил... 60 възе­ла беше твърде малко, за да полети. Дълго след това ние достигнахме 85 възела и пистата остана зад нас.

Издигнах носовото колело от бетона и само подир няколко секунди вече бяхме във въздуха и, макар и бав­но, се отделяхме от пистата, опитвайки се да се издигнем над дърветата.

Колелата са вдигнати.

Клоните, обрасли с мъх, проблясваха десет фута под нас. Скоростта достига 100 възела, 120 възела, 150 възела. И най-сетне машината се събужда и аз си позволявам да се отпусна в кабината. При скорост 180 възела това само-летче е готово да направи всичко, което поискам от него. Трябваше само да достигне летателна скорост и да има чисто небе - и беше направо удоволствие да летиш с него.

От каква изключителна важност бе за мен да летя! Обичах го повече от всичко. Да летиш, може да прилича на нещо магическо, но то е усвоено практическо умение с партньор, който можеш да опознаеш и да обикнеш. То има свои принципи, които можеш да овладееш, закони, когото да следваш, й дисциплина, която, колкото и да е чудно, води към свобода. Летенето толкова много прили­ча на музиката! Лесли щеше наистина да го обикне.

Далеч на север се очертаваха купести облаци, които предвещаваха буря. Само след десет минути вече се плъзгахме по гладката им повърхност, след което изля­зохме от тях, пътувайки две мили над необитаемите пространства.

Когато бях дете, обичах да се крия сред буренаците и да наблюдавам облаците, да си представям своя втори аз, издигнал се високо и кацнал на една ей такава купчи­на от облаци, който махаше със знаменце на момчето в тревата и му викаше: ПРИВЕТ, ДИКИ! - макар и да не можех да го чуя толкова отвисоко. В очите - сълзи: как му се искаше да поживее поне за миг на някой облак.

Самолетът се подчини на волята ми, издигна се и се насочи към върха на облаците, след което направи авст­рийски скок надолу. Потънахме за малко в гъстата мъг­ла, после се издигнахме и преобърнахме. Зад нас облаци­те се размърдаха като плющящо бяло знаме, което ни поздравяваше за скока. Привет, Дики! - помислих си, но мислите ми прокънтяха по-силно, отколкото ако бях из­викал. „Привет, Дики!" - крещя аз отвъд изминалите трийсет години на онова някогашно дете на земята. -„Съхрани своята любов към небето, дете, и аз ти обеща­вам: онова, което обичаш, ще те издигне високо над зе­мята, където ще намериш щастливите отговори на всеки въпрос."

Край нас като ракети, стрелкащи се хоризонтално, се носеха с огромна скорост променливите пейзажи на облаците.

Дали онова момче можеше да ме чуе?

Спомням ли си да съм чувал това обещание, което току-що дадох на момчето, което някога ме съзерцава­ше, легнало сред тревите? Може би. Може би не точно думите, но твърдата увереност, че един ден непременно щях да летя.

Забавихме скорост, направихме странично преобръщане и се спуснахме право надолу. Каква мисъл! Само ако можехме да си говорим от време на време - Ричард-сега, който да вдъхва увереност на Дики-тогава - дости­гайки до него не с думи, а посредством дълбоки спомени за приключенията, които предстояха. Нещо като психотронно радио, което излъчва желания и долавя интуитив­ни предчувствия.

Колко много неща можем да научим, ако прекараме поне час, поне двайсет минути със самите себе си от бъ­дещето! Колко много бихме могли да кажем на себе си от миналото!

Плавно-плавно, с най-леко докосване с един пръст до контролната ръчка, малкият самолет излезе от пики­рането. На пределната скорост по време на полет нищо неочаквано не трябва да се предприема, защото самоле­тът може да се превърне в горящи отломки, които да се посипят тук и там сред блатата.

Ниските облаци преминават като кълба дим от по­бедни изстрели; долу под нас се появява самотен път и скоро изчезва.

Може да проведа експеримент - да предам поздрав на всеки бъдещ Ричард, който ме е изпреварил във времето, и да чуя какво има той да ми каже! Да изслушам какво биха ме посъветвали всички мои алтернативни личности във всички възможни бъдещи времена - онези превъплъщения на моето Аз, които са вземали различни решения от мене, които са свърнали наляво там, където аз съм предпочел да поема надясно. Дали техният живот е по-добър от моя, или не? Как ли биха го променили, ако тогава са знаели онова, което вече знаят? А какво да кажем за всички превъплъщения на Ричард от други жи­воти, от далечното бъдеще и далечното минало на вечно­то Сега. Ако всички ние живеем Сега, защо не можем да общуваме със своите превъплъщения!

По времето, когато пред мен вече отново се очерта­ваше летището, малкото самолетче ми бе простило за небрежността, с която се бях отнесъл към него, и ние от­ново бяхме приятели. По-трудно ми беше аз сам да си простя, както става обикновено.

Забавихме скорост и навлязохме в зоната за призе­мяване - същата, която бях видял през онзи ден, когато слязох от автобуса и се отправих към летището. Мога ли да се срещна с него сега? С онзи, който тогава вървеше пеш със спалния си чувал и новината, че е милионер? Какво трябва да му кажа? О, Господи, какво бях длъжен да му кажа!

Приземяването бе така леко, както трудно бе изли­тането. ВВ-5 приближи до пистата, докосна с миниатюр­ните си колела земята и дълго се плъзга право напред към последното трасе. След като се приземи превъзход­но, само след минута беше обратно в хангара с изключен двигател и турбина, която се въртеше все по-бавно и по-бавно, докато накрая спря.

Потупах го по извивката на люка, благодарих му за полета, както е обичайно за всеки пилот, който е летял повече, отколкото заслужава.

Останалите самолети ни наблюдаваха със завист. Те също искаха да летят, имаха нужда да летят. Тук беше горкият „Уиджън", на който десният двигател пропуска­ше масло. Изолацията бе пресъхнала от дългото преби­ваване без движение.

Дали мога да се вслушам в бъдещето на самолетите, както в собственото си бъдеще? Ако тогава се бях опи­тал и бях разбрал бъдещето му, нямаше да изпитвам та-тсава тъга. Той щеше да стане самолет - телевизионна звезда, с който щеше да започва всеки епизод на безум­но популярен телевизионен сериал, щеше да лети до един прекрасен остров, да се приземява върху вода, да се спуска блестящ и прекрасен, без течове отникъде. И то­зи самолет не би могъл да има подобно бъдеще, без нас­тоящето, без онова, което беше тъкмо сега - целият пок­рит в прах в моя хангар, след като е летял с мен няколкостотин часа.

Така и на мен ми предстоеше бъдеще, което не би могло да се случи, без да преживея първо това свободно самотно настояще, в което живеех сега.

Изкачвах се по стълбите на дома си, погълнат от размисли, свързани с възможностите за контакт с други аспекти на самия себе си, с Ричард от миналото и Ричард от бъдещето. С моето Аз от други животи на други пла­нети, в други хипотетични време-пространства.

Дали някой от онези алтернативни мои превъплъщения би копнял да намери своята сродна душа? Дали някой от тях я е намерил?

Интуицията - вечното бъдеще/минало Аз - ми про­шепна в отговор тогава на стълбите:

Да.

Отворих шкафа и извадих от него кутия консервирана супа и малко макарони с намерение­то бързо да си приготвя хубава италианска закуска. Не беше задължително да е съвсем италианска, но трябваше да бъде гореща и питателна, което беше важно за мен, във връзка с разследването, което се канех да извърша.

Огледай се, Ричард, и виж. Това ли е животът, към който наистина се стремиш?

Ужасно е самотен, помислих си, докато слагах супа­та в една тенджера на печката, забравил да включа кот­лона. Лесли много ми липсваше.

Чу се прошумоляване на защитна ризница и аз въз­дъхнах.

Не се безпокой - помислих си - нямай грижа за ни­що; много добре зная какво ще кажеш, не мога с нищо да оборя твоята логика. Съвместният живот е бавно са­моубийство. Предполагам, че ми липсва не самата Лесли. Липсва ми онова, което тя олицетворява за мен точ­но сега.

Воинът се оттегли.

На негово място дойде друга, съвсем различна по ха­рактер мисъл: Противоположното на самотата, Ричард, това не е съвместният живот, а душевната близост.

Тази дума се изплъзна и политна като сребрист ме­хур, откъснал се от тъмното дълбоко дъно на морето.

Това е!

Което ни липсва!

Моята съвършена жена в много тела е топла като лед от фризера. Тя предлага общуване, лишено от грижа за другия, секс, лишен от любов, приятелство, лишено от вярност.

Така както не може да страда, нито да ти причини страдание, така също не може да обича, нито да бъде обичана. Тя е напълно неспособна да изпита душевна близост. Но дали душевната близост е по-важна за мен от самата свобода? Може би затова прекарах с Лесли се­дем седмици, докато три дена с друга жена ми се вижда­ха много.

Оставих супата да изстива на печката, намерих един стол и седнах на него, свил колене до брадичката, и се загледах през прозореца към езерото. Купестата облач­ност се беше превърнала в дъждовна и слънцето остава­ше напълно скрито зад облаците. Лятно време във Фло­рида можеш да си свериш часовника по летните бури.

Двайсет минути по-късно продължавах да седя и да гледам дъждовната стена, без дори да забелязвам това.

Днес ми се бе удало да поговоря с Дики от моето да­лечно минало; успях да му предам послание. Но как да вляза във връзка с Ричард от бъдещето? Какво може да знае той за душевната близост? Дали се е научил да оби­ча?

Несъмнено нашите двойници от миналото и бъде­щето са ни по-близки приятели от когото и да било... Та кой друг може да ни бъде по-близък от самите нас в дру­ги превъплъщения, от самите нас в духовни форми? Ние всички сме свързани с една вътрешна златна нишка, ко­ято преминава през мен, както и през всички останали.

Чувствах, че натежавам все повече и повече, отпус­кайки се в стола и в същото време - издигайки се над не­го. Какво странно усещане, мислех си. Не трябва да му се съпротивлявам, не трябва дори да помръдвам, нито да мисля. Нека то ме поведе накъдето желае. Ще ми бъде от голяма полза да се срещна...

Излязох по мост, изтъкан от сребристо нежна светлина, и пристъпих на огромна арена, около която в полуокръжност имаше редове с празни места. Свободните алеи вяха разположени радиално като спици от цен­търа на сцената. Не точно на сцената, но близо до нея се очертаваше самотният силует на човек, подпрял бра­дичка на коленете си. Сигурно бях прошумолял, защото той вдигна поглед, усмихна се, изправи се и ми махна за поздрав.

- Не само че си точен - каза ми той, - а направо си подранил!

Не виждах лицето му съвсем ясно, но това бе човек горе-долу колкото мене на ръст, облечен в нещо, което ми се стори като снегозащитен костюм. Това беше че­рен найлонов комбинезон, на жълти и оранжеви ленти на гърдите и по дължината на ръкавите. Имаше ципове на джобовете и на кожените ботуши. Всичко това ми беше познато.

- Разбира се - отвърнах му аз като на свой добър познат. -Май представлението няма да започне скоро. Какво можеше да бъде това място?

- Представлението вече е започнало. То вече е във въздуха. Имаш ли нещо против да се махнем оттук?

- Нищо против - отвърнах аз.

На тревата в парка извън амфитеатъра се намира­ше малък като паяк самолет, който би тежал двеста паунда, ако се напълни догоре. Имаше високи криле, пок­рити с оранжево-жълт найлон, високи и ярки рулове в края на всяко от крилата, хоризонтален стабилизатор от същия цвят, разположен върху алуминиеви тръби, а отзад се намираше неголям двигател за изтласкване. Бях виждал множество самолети, но не и нещо подобно.

Мъжът се оказа облечен не в снегозащитен костюм, а в летателен костюм с цветовете на самолета.

-Заповядай на лявата седалка, ако обичаш. Колко мило от негова страна, каква проява на дове­рие да ми предложи мястото на пилота!

- Ще седна вдясно - отвърнах аз и се добрах до мяс­тото за пътници. Това не беше лесно, защото всичко в този самолет бе много мъничко.

- Както искаш. Можеш да управляваш от всяка страна. Управлението е стандартно, но както виждаш, няма педали за руля. За целта се използва лост. Хоризонталният стабилизатор е много чувствителен. Пред­стави си, че е чувствителен като цикличната ръчка на хеликоптер, и ще се справиш.

Той извика, че витлото е готово за старт, пресегна се към една ръчка над главата си, дръпнал веднъж и дви­гателят се задейства тихо като електрически вентила­тор. После се обърна към мен:

- Готов ли си?

- Потегляй - отвърнах аз.

Той дръпна напред една ръчка, по-малка от ръчката на малкия ми реактивен самолет и, беззвучно като при шума на лек бриз, машината се спусна напред. След пет­десет фута се издигна, накланяйки се леко назад и започ­на да набира височина, подобно голям, високоскоростен самолет. Земята остана назад като обширен зелен ки­лим, от който се откъснахме със скорост хиляда фута в минута. Той натисна напред ръчката на управлението, пусна газта и витлото тихо зашумоля на вятъра. Тога­ва той вдигна ръце от управлението и ми даде знак, че, ако желая, мога да управлявам аз.

- Сега е твой ред.

-Благодаря.

Имах чувството, че летя с парашут, само дето не падахме надолу. Летяхме вероятно с трийсет мили в час, ако се съди по скоростта на вятъра. Това беше вели­колепна машина, която напомняше повече люлка от те­зи за осем долара, отколкото самолет. Стените и по­дът бяха прозрачни и кабината изглеждаше толкова светла и отворена, че бипланите в сравнение с нея прили­чаха на гробници. Направих завой със самолета и се из­дигнах на по-голяма височина.Наистина, той се оказа много чувствителен, както пилотът ме бе предупредил.

-Можем ли да спрем двигателя?Възможно ли е та­зи машинка да лети като планер?

- Разбира се.

Той докосна копчето на газовия регулатор и мото­рът спря. Ние безшумно започнахме да се плъзгаме по не­що, което трябва да беше издигащ се въздух... Не регист­рирах никаква загуба на височина.

- Каква съвършена летателна машина! Наистина нещо прекрасно! Как бих могъл да се снабдя с такава? Той някак странно ме изгледа.

- Нима не се досещаш, Ричард?

-Не.

- Не знаеш ли кой съм?

- Съвсем смътно долавям. Почувствах, лек страх.

- Опитай се просто от любопитство да преодолееш бариерата, която ти пречи да изразиш, онова, което ве­че знаеш - каза той. - Направи го и ми кажи чий е този самолет и кой е човекът, с когото летиш в момента.

Дръпнах лоста за управление надясно и самолетът направи плавен завой и се насочи към купести облаци, ка­то се носеше над топлата въздушна струя. Беше ми станало втора природа да търся всякакви възможности за издигане, когато моторът не работи. Бях забравил, че този лек като перушина самолет съвсем не губи висо­чина.

-Ако трябва да се досетя, бих казал, че този само­лет принадлежи на мене в бъдещето, а ти си човекът, в когото ще се превърна.

Най-сетне се осмелих да го погледна.

-Добре се справяш - отвърна той. -Ако правилно се досещам, това е точно така.

-Да се досещаш ли? Нима не знаеш със сигурност?

- Всичко е много сложно, ако се замисли човек. Аз съм едно от твоите бъдещи проявления, ти си едно от моите минали. Доколкото мога да предположа, ти си Ричард Бах от времето, когато бе попаднал сред вихъра на парите, нали? Току-що си станал знаменитост на ли­тературния небосклон? С девет самолета, нали така, и една напълно безупречна идея, която си си измислил за съвършената жена? Ти си всецяло верен на тази жена, а тя те оставя равнодушен?

Ние попаднахме с дясното крило във възходящия по­ток и аз рязко свърнах нататък.

- Не завивай прекалено рязко — посъветва ме той. -И бездруго този самолет има малък радиус на обръщане, тъй че съвсем леко да обърнеш, ще се задържиш във въз­ходящия въздушен поток.

-Добре.

Аз щях да изпитам насладата да притежавам то­зи самолет! Аз щях да се превърна в този човек, който стои сега пред мен. Сигурно знае много неща.

-Виж, имам някои въпроси, които искам да ти за­дам - казах аз. - Колко напред в бъдещето ми се нами­ращ ти? Предполагам, около двайсетина години?

- Малко повече от пет. Макар че ми се струват петдесет. Бих могъл да ти спестя четирийсет и девет от тях, ако .ме послушаш. В това е разликата между нас. Аз имам отговорите, от които се нуждаеш, но ти не си готов да чуеш нито дума, преди да минеш ПОД ОГ­РОМНИЯ ВАЛЯК НА ОПИТА.

Сърцето ми се сви.

- Наистина ли мислиш, че ще се уплаша от това, което ще ми кажеш.? Сигурен ли си, че няма да те послу­шам?

-А нима ще го направиш?

- На кого друг бих могъл да. се доверя, ако не на теб - казах, аз. - Разбира се, че ще те послушам.

- Може и да ме изслушаш, но няма да направиш оно­ва, което ще те посъветвам. Успяхме да се срещнем, за­щото и двамата сме любопитни, но аз лично се съмня­вам, че ти ще ми дадеш възможност дати помогна.

- Разбира се, че ще ти дам.

- Не, няма - каза той. - Това е както случаят с то­зи самолет. По твое време той няма свое име, защото не е бил още изобретен. Когато бъде изобретен, ще го на­рекат свръхлек самолет и той ще направи революция в спортната авиация. Ти обаче няма да купиш тази маши­на готова, Ричард, нито ще наемеш някой да ти я пост­рои. Сам ще сия построиш част по част - Стъпка Пър­ва, Стъпка Втора, Стъпка Трета. Същото се отнася и за въпросите, на които търсиш отговор, съвсем същото е. Не можеш да си ги купиш наготово. Няма да можеш да ги възприемеш, ако ти ги дам, без да си ги платиш, ако ти ги кажа сега дума по дума.

Бях сигурен, че не е прав.

- Но ти си забравил - казах му аз - колко бързо усво­явам всичко! Дай ми един отговор и ще видиш какво ще пия си глас, а не своите страхове...

- Не ти вярвам.

- Може и да си прав - каза той. - Аз съм само една от твоите бъдещи възможности, но не единствената.

Той се извърна на мястото си, протегна ръка към мотора и дръпна ръчката на смесителя.

-Въпреки това твърде е възможно, според мен, мо­ята жена, Лесли, да бъде един ден твоя жена. Тя спи в момента тук в моето време, както твоята приятелка Лесли спи в момента в твоето време на цял континент разстояние от теб. Всичко, което си научил от много­то си жени, е било само за да получиш дара на тази един­ствена жена. Не го ли разбираш? Желаеш ли още отгово­ри?

- Ако всичко се свежда до онова, което говориш, не съм сигурен, че ме интересува - казах аз. -Да се откажа от свободата си ли? Уважаеми господине, та ти нямаш дори и представа кой съм аз. Спокойно мога да мина и без отговори като този, ако обичаш!

-Не се безпокой, ти ще забравиш всичко от този по­лет. Едва много късно ще си го спомниш.

-Аз нищо не забравям -заявих. - Паметта ми ме държи като в желязна хватка.

- Стари приятелю - тихо каза той. - Толкова доб­ре те познавам. Нима никога не се умори вечно на всичко да се противиш?

- Уморен съм до смърт. Но ако се налага, за да жи­вея живота си така, както аз го разбирам, вечно ще се противя.

Той се засмя и отмести летателната машина от термалния поток. Ние бавно се заспускахме над земната повърхност, по-скоро като балон, отколкото като са-молет. И пет пари не давах за неговите отговори. Те по-скоро ме плашеха и ядосваха. Но подробностите на свръхлекия самолет, алуминиевата тръба и арматура, извивката на крилото, кабелите от неръждаема стома­на и дори странната емблема на птеродактил, изрисува­на на корпуса, се запечатиха в паметта ми. Можех да го изградя още сега, ако трябва.

Той намери потока на низходящ въздух и започна да се спуска спираловидно по него, както преди се бе изкач­вал по възходящата струя. Явно срещата ни беше към своя край.

- Е, добре - казах аз, - можеш, да ме сразиш с още ня­кой и друг отговор.

- Няма смисъл - отвърна той. - Щеше ми се да те предупредя, но виждам, че няма никакъв смисъл.

- Моля те. Извинявай, че ти противоречах. Спомни си, че това съм аз.

Той дълго се колеба, но най-сетне реши да говори.

- С Лесли ще бъдещ по-щастлив, отколкото можеш да си представиш -каза той. -И това е твоят шанс, Ри­чард, защото всичко друго отива направо по дяволите. Двамата заедно ще бъдете подложени на съдебни прес­ледвания, защото ти ще трябва да върнеш парите, кои­то твоите мениджъри са изгубили. Няма да можеш да пишеш, защото данъчните служби ще искат да сложат ръка на всяка дума, която напишеш, на хартия. Няма да остане нищо от онова, което имаш. Ще банкрутираш напълно. Ще загубиш самолетите си до един, къщата си, парите си, всичко. Няма да можеш да си стъпиш на кра­ката години наред. Това ще бъде най-доброто, което ня­кога ти се е случвало. Най-доброто, което Някога ще ти се случи.

Устата ми направо пресъхна, докато го слушах.

- Това отговор ли е?

-Не, от него сам ще си намериш отговора.

Той се спусна над поляна на билото на един хълм и погледна надолу. На края на поляната го чакаше жена. Тя гледаше към нас и помаха с ръка на самолета.

- Искаш ли ти да го приземиш? - попита той и ми предложи управлението.

- Мястото е малко тясно за първо приземяване, ти го направи.

Той мигновено спря мотора, направи широк кръг и се спусна надолу. Преминахме над последните дървета преди ливадата и той наведе носа надолу, спусна се над тревите, после съвсем леко пак го вдигна. Вместо да за­почне да се издига, свръхлекият самолет се понесе, ся­каш плуваше, още секунда и после докосна земята с колелата си, плъзна се по тревата и спря до Лесли, която бе­ше дори още по-пленителна от онази, която бях оставил в Калифорния.

- Здравейте и двамата - каза тя. - Помислих, си, че може би ще те открия тук с твоя самолет - и тя се на­веде и целуна другия Ричард и поразбърка косата му. -Бъ­дещата му съдба ли му разкриваше?

- Разказвах му, че едно ще загуби, друго ще намери -каза той. ~ Толкова вълшебно и скъпо! Направо ще мис­ли, че си сън.

Косата й бе по-дълга, отколкото я познавах, лице­то - по-нежно. Тя бе облечена в лимоненожълта коприна, широка блузка с висока яка, която би изглеждала малко строга, ако коприната не беше толкова тънка. Широк и ярък като слънце колан бе пристегнат на кръста й, пан­талони от бял моряшки плат покриваха целите й крака освен пръстите. Сърцето ми за малко да се пръсне. Всич­ки защитни стени, които си бях изграждал^ направо се сринаха на прах. Ако трябва да прекарам остатъка от живота си с една жена, то нека това да бъде тя.

- Благодаря - каза тя. - Облякох се специално за слу­чая. Човек не се среща често със своите предходници... Особено насред живота.

Когато той слезе от самолета, тя го прегърна, а после се обърна към мен и ми се усмихна.

- Как си Ричард? ' - Преизпълнен със завист - отвърнах аз.

-Няма защо да завиждаш - каза тя. - Този самолет ще бъде твой.

-Аз не завиждам на съпруга ти за самолета, завиж­дам му за жената.

Тя цялата се изчерви.

-Но нали ти си този, който мрази брака?Бракът е „скука, застой и неизбежна загуба на уважение един към друг"!

-Може и да не е винаги така.

- Това дава някаква надежда - каза тя. - Не мислиш ли, че някой ден можеш да промениш отношението си към брака?

-Ако се вярва на съпруга ти, ще го променя, но не виждам как може да стане това, освен когато те гле­дам.

.    -Иза тази среща няма да си спомняш утре - каза Ричард от бъдещето. - За доброили лошо - сам ще тряб­ва да стигнеш, до своите отговори. Аз го погледнах:

- В богатство и в бедност.

Той едва забележимо се усмихна към нея.

-Докато смъртта още повече ни сближи. Те нежно ми се присмиваха, но аз ги обичах и двама­та.

След малко той се обърна към мене и каза:

- Времето ни заедно свършва. Ето че имаш един от­говор, който можеш да забравиш. Ако искаш, иди да по­летиш малко със самолета. Ние трябва да побързаме да се върнем в страната на будното състояние. В една го­дина, която е толкова отдалечена от твоето настоя­ще, но в същото време и толкова близо. В момента пи­ша новата си книга и ако имам късмет, щом се събудя ще взема първото нещо за писане, което ми попадне и ще запиша този сън.

Той протегна ръка към нейното лице като от заба­вен кадър, сякаш искаше да я докосне, после изчезна.

Жената въздъхна, тъжна, че времето ни заедно бе свършило.

- Той се събуди, ай аз само след минута ще се събу-дя.

Тя плавно пристъпи към мен и, за мое собствено удивление, нежно ме целуна.

- Никак няма да ти бъде лесно, бедни Ричард - каза тя. -Ина нея също няма да й е лесно, на онази Лесли, ко­ято бях. Предстоят ви много трудни времена! Но ти не­дей да се страхуваш. Ако искаш чудото да се случи в твоя живот, откажи се от бронята. Чудото е много по-силно от всяка стомана!

Очите й бяха като вечерно небе. Тя знаеше толкова много!

Така, както се усмихваше, изчезна. Останах сам на поляната със свръхлекия самолет. Не се качих да полетя отново. Останах в тревата, припомняйки си всичко случило се,'опитвайки се да го запечатам като клеймо в съзнанието си. Лицето й, думите, всичко изчезна.

Когато се събудих, прозорецът бе тъмен, целият осе­ян в дъждовни капчици, а на отсрещната страна на езе­рото се очертаваше като извита дъга редицата от нощни светлини. Аз протегнах крака в тъмнината и се опитах да си спомня онова, което ми се бе присънило. До стола си имах бележник и писалка.

Летях на сън. Праисторическо летящо същество с пъстроцветни пера ме понесе и ме остави пред най-кра­сивата жена, която някога съм виждал. Тя каза една-едничка ду ма: „чудо". Най-красивото лице...

Чудо. Знаех, че бях сънувал нещо повече от това, но не можех нищо да си спомня. Чувството, което остана в мен, бе любов, любов, любов. Тя не бе сън. Имах усеща­нето, че съм се Докоснал наистина до тази жена! Облече­на в слънчева светлина. Тази жена живееше някъде, а аз не можех да я открия!

Къде си?

Обхвана ме чувство за безизходност и аз захвърлих бележника срещу прозореца. Той отскочи и страниците му се разлетяха на всички страни, докато накрая падна върху летателните ми карти на Южна Калифорния.

- Сега, по дяволите! Къде си СЕГА?

Когато се случи това, се намирах в Мадрид и се забавлявах, като пътувах от място на мяс­то - по време на публичните представяния на испанско­то издание на книгата - и давах интервюта на испански, което караше телевизионните служители и репортерите да се усмихват. Защо пък не? Нима на мен не ми беше приятно, когато някой испанец на посещение в Америка, или някой немец, французин, японец или руснак, се отка­же от преводачите и дава интервюта на английски. Вяр­но, че говори малко странно, думите не са точно подбра­ни, но колко приятно е да наблюдаваш как тези хора смело, сякаш ходят по въже, се опитват да се обърнат не­посредствено към нас.

- Вярвате ли в събитията и идеите, за които пишете, сеньор Бах, потвърждават ли се те във вашия живот?

Камерата съвсем леко бръмчи в очакване, докато аз си превеждам въпроса наум.

- Няма такъв писател на света - заговорих аз неве­роятно бавно, - който да напише книга с идеи, в които не вярва. Ние можем правдоподобно да опишем нещо само ако наистина вярваме в него. Аз не съм много добър в... как се казва на испански „потвърждаването"... Да живея според идеите си както искам, но всеки изминал ден то­ва става все по-добре.

Езиците са като огромни пухени възглавници, пос­тавени между народите. Онова, което другите казват, се заглушава и почти се губи в тях, а когато се опитаме да говорим с тяхната граматика, имаме усещането, че цяла­та ни уста се натъпква с пера. И все пак си струва. Как­во голямо удоволствие е това да предадеш с думи една идея. Дори и с детински думи да я изречеш съвсем бавно и да я пуснеш като платноходка по течението на един друг език към разноезично човешко същество!

Телефонът в хотела иззвъня късно вечерта и преди да успея да помисля за испанския, вече бях казал „здра­вей" на английски.

Чуваше се съвсем тихо един слаб глас, от много, много далеч.

- Здравей, уки, аз съм.

- Каква приятна изненада! Колко мило, че се обаж­даш!

- Боя се, че възникнаха някои ужасни проблеми и се наложи да се обадя.

- Какви проблеми?

Не можех да си представя какви толкова важни проблеми могат да възникнат, които да накарат Лесли да позвъни в Мадрид посред нощ.

- Твоят счетоводител се опитваше да се свърже с теб - каза тя. - Знаеш ли нещо за Държавните данъчни служ­би? Някой споменавал ли ти е за това? Твоят мениджър не ти ли е говорил?

Далечната линия бе силно смущавана.

- Не, съвсем не. Каква е тази Държавна данъчна служба? Какво става?

- Искат от теб да платиш един милион долара до по­неделник, защото в противен случай ще конфискуват ця­лото ти имущество.

Това бе толкова ужасна заплаха, че направо не мо­жех да повярвам, че е истина.

- Да ми конфискуват всичко ли? - възкликнах аз. -И то до понеделник? Защо точно понеделник?

- Изпратили са официално предупреждение преди три месеца. Твоят финансов мениджър не ти е съобщил, за да не те тревожи...

Тя беше толкова тъжна, когато ми съобщаваше то­ва, че веднага разбрах, че не се шегува. Защо тогава бях наемал финансов мениджър, бизнесмениджър... Каква им беше работата на всички тези професионалисти? По­ложително не се налагаше да наемам експерти за нещо толкова просто, като това да ми конфискуват имущест­вото данъчните власти. Това можех и сам да го постиг­на. Можех и сам да се справя с нещо подобно.

- Мога ли с нещо да ти помогна, Ричард? - попита тя.

- Не зная.

Колко странно би било да видя катинари на самоле­тите си и на къщата.

- Ще направя всичко, което искаш - каза тя. - Все нещо трябва да може да се направи. Мисля, че трябва да потърся адвокат.

- Това е добра идея. Обади се на моя адвокат в Лос Анджелис и виж дали той има в кантората някой, който да е запознат с данъчните дела. И не се тревожи, сигур­но е някаква грешка. Можеш ли да си представиш - един милион долара да отиват в ДАНЪЦИ? Най-вероятно е да съм загубил един милион долара и да нямам никакви данъци. Връзката стана лоша. Когато се върна, ще пого­воря с данъчните власти да разбера какво става и ще оп­равим цялата тази работа.

- Добре - каза тя, но не звучеше много убедено. -Ще се обадя на адвоката ти веднага. Гледай да се върнеш колкото се може по-скоро.

Тя звучеше много напрегната и уплашена.

- Налага се да остана още два дни, не се тревожи, всичко ще се оправи и скоро ще се видим.

- И ти не се тревожи - каза тя. - Сигурна съм, че ще мога нещо да направя...

Колко странно, мислех си, когато отново се пъхнах под завивките си в Мадрид. Колко сериозно се отнася тя към случилото се! Нима то е толкова важно за нея? Ни­ма наистина толкова много се тревожи за мен!

Замислих се за мениджърите, които бях наел. Ако всичко това се окажеше истина, значи, че се бяха прова­лили до един. Можех да се обзаложа, че тази жена има повече делови усет в панделката на косата си, отколкото всички нас взети заедно.

Какво да се прави - с доверчивостта си не бях успял да си купя хора, заслужаващи доверие. Нито с големите заплати, които им давах, нито със службите и постовете, нито със сметките си в банката. А когато хората, които си наел, се провалят, ти изведнъж осъзнаваш, че не те, а лично ти самият отиваш по дяволите!

Ех, Ричард, que tonto! Estoy un burro, estoy un urro estapido!

Интересно, помислих си. По-малко от две седмици съм в Испания, а вече започвам да мисля на този език!

Върху бюрото й имаше папка с надпис Ричард и аз реших, че е за мене и я отворих.

Изгрява мирно слънцето в лъчиста синева, все по-лъчиста и по-синя, синя като самото щастие в преливащата радост на озарени бели облачета.

Докато ни обгърне залезът

в своето нежно розово

и нашата прегръдка

на сбогуване засвети пурпурна.

Земната душа се слива

с Космическата душа,

избухнали в красота.

Настъпи нощ.

Новородената луна ни се усмихна

с ъгълчетата на устните си в мрака

и аз отвърнах на усмивката й

и си казах:

На другия край на света твоето небе изпълва същия този златен смях

и, надявам се, че вие

сини очи чувате и виждате -

И ето че сме трима, обединени в радостта всеки в своето пространство далеч един от друг и заедно превърнали в нищожност разстоянието

И аз заспивам

в свят,

изпълнен със усмивки.

Прочетох стихотворението веднъж, после отново и отново по-бавно.

- Мъничко уки - извиках аз. - Кой е написал това стихотворение с новородената луна, която се усмихва с крайчеца на устата си в тъмното? В онази папка на бю­рото ти. Ти ли си го написала?

Тя ми отговори от хола, където се беше заобиколи­ла с цели планини от бланки за инвестиционни сделки, с прерии от разходно-приходни ордери, с реки от погасени чекове; като заселник във враждебна страна, заобиколен от вагони хартия.

Тя бе успяла да предотврати непосредственото кон­фискуване на имуществото ми от данъчните служби и се­га работеше с всички сили, за да систематизира фактите, тъй че да започнат преговори две седмици, считано от вторник нататък.

- Какво? - попита тя. - Аз. О, МОЛЯ ТЕ, НЕ ГО ЧЕТИ!

- Късно е - казах аз тихо, така че тя не успя да ме чуе.

Понякога човек се пита Дали познава най-близкото си същество, онова, което мисли и чувства дълбоко в сърцето си, за да открие един ден, че е изляла цялото си сърце тайно върху хартията, чисто като планински из­вор.

Прочетох стихотворението отново. Ако се съдеше от датата, беше написано в деня, когато аз бях тръгнал за Испания, и ето че сега, когато се завръщах, научавах как тя се бе чувствала, без да сподели това с никого освен с хартията. Тя беше истински поет! Способна да излее ду­шата си на хартия. Нежна, без да се страхува. Всяко на­писано нещо ме затрогва дълбоко, когато е интимно и близко. Същото е с летенето, филмите, разговорите. То­ва са съприкосновения, които изглеждат случайни, но съвсем не са такива.

Не бях срещал никого освен нея, с когото да се ос­меля да се държа като дете, каквото наистина се чувст­вах понякога. Не бях срещал никого, с когото да бъда глупав, знаещ, сексуален, близък, никого, е когото да из­питвам такова интимно съприкосновение. Ако думата „любов" не беше толкова изкривена от посегателства и лицемерие, ако тази дума означаваше онова, което исках да означава, аз бях почти склонен да повярвам, че съм влюбен в нея.

Прочетох отново стихотворението й.

- Това стихотворение е прекрасно, Лесли.

Това ми прозвуча слабо и снизходително. Дали тя разбира, че искрено го мисля?

Гласът й отекна като силно разтьрсена сребърна ве­рига.

- По дяволите, Ричард! Нали те помолих да не го че­теш! Това е нещо лично! Ако искам да го прочетеш, ще ти кажа! А сега няма ли да излезеш от онзи кабинет? Моля те, ела да ми помогнеш.

Стихотворението веднага изчезна от съзнанието ми като глинен диск, срещу който е стреляно от упор. Из­бухнах в ярост. Коя си ти, че да ми крещиш, госпожице! НИКОЙ, никой не ми е крещял, освен ако иска да ме ви­ди за последен път! Щом като не ти харесвам, няма да ме има! Сбогом... сбогом... СБОГОМ... СБОГОМ!

Този изблик на гняв трая две секунди, след което се вбесих на себе си. Аз, който толкова уважавам всичко лично, бях прочел едно нейно лично стихотворение! Бях си напъхал носа в нещо лично, написано от нея - ами как щях да се почувствам аз, ако тя бе направила същото? Такова нещо ми се струваше направо немислимо. Тя имате пълно основание да ме изхвърли от дома си зави­наги, а аз не исках всичко да свърши така, защото тя бе най-близкият човек, до когото съм се докосвал...

Стиснах зъби и без да кажа нито дума, отидох в хо­ла.

- Много съжалявам - казах аз. - Искрено те моля да ми простиш. Направих нещо непростимо и това няма да се повтори. Гарантирам ти.

Яростта ми се охлади, като разтопено олово, поста­вено в лед. Стихотворението се разпиля като прах.

- Не те ли интересува всичко това? - тя бе ядосана и отчаяна.— Никой адвокат не може да ти помогне, ако няма факти, на които да се опре. А... цялата тази бърко­тия!... Виж на какво приличат финансовите ти докумен­ти!

Тя преподреждаше документите, сортираше една; купчина тук, друга там.

- Имаш ли копия от данъчните си квитанции? Зна­еш ли къде са ти данъчните квитанции?

Нямах и понятие от това. Ако изпитвах отвращение към нещо, освен войната, официалната религия и брака, това беше финансовата документация. Да видя някаква данъчна квитанция, за мене беше като да се срещна ли­це в лице с медуза: мигновено се вкаменявах.

- Тук някъде трябва да са - произнесох неуверено. -Ей сега ще ги потърся.

Тя преглеждаше един дълъг списък на скута си с вдигнат молив.

- Какъв е бил доходът ти миналата година?

-Не зная.

- Приблизително. Плюс-минус десет хиляди долара.

- Не зная.

- Ричард! Хайде, спомни си! Плюс-минус петдесет хиляди, сто хиляди долара?

- Съвсем честно, Лесли, наистина не зная!

Тя отпусна молива и ме погледна,"сякаш бях няка-къв рядък биологически екземпляр, извлечен от аркти­ческите ледове.

- В рамките на един милион долара - изрече тя бав-но и ясно. - Ако имаш доход по-малко от един милион!

долара миналата година, кажи „по-малко от милион". Ако имаш доход по-голям от един милион долара, кажи „повече от милион".

Тя изричаше думите много търпеливо, сякаш гово­реше на някакво глупаво дете.

- Може да е било повече от милион - казах аз, - но може да е било и по-малко. А може би и двете. Тя изгуби търпение.

- Но моля те, Ричард! Това не е шега! Не разбираш ли, че се опитвам да ти помогна?

- А ТИ НЕ РАЗБИРАШ ЛИ, ЧЕ НЕ ЗНАЯ? НЯ­МАМ НИ НАЙ-МАЛКА ПРЕДСТАВА КОЛКО ПАРИ СЪМ СПЕЧЕЛИЛ, ВЪОБЩЕ НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА КОЛКО ПАРИ СЪМ СПЕЧЕЛИЛ!... ИМАМ... ИМАХ ХОРА, НА КОИТО СЕ ДОВЕРЯВАХ И КОИТО ТРЯБ­ВАШЕ ДА СЕ ЗАНИМАВАТ С ВСИЧКО ТОВА. АЗ МРАЗЯ ДА СЕ ЗАНИМАВАМ, НЕ ЗНАЯ КАК!

Всичко това звучеше като сцена от сценарий.

-Не зная.

Тя докосна ъгъла на устата си с гумичката на моли­ва, погледна ме и след дълго мълчание каза:

- Значи ти наистина не знаеш.

- Не - почувствах се потиснат, неразбран и самотен.

- Вярвам ти - каза нежно тя. - Но как може да не знаеш дохода си в рамките на един милион долара?

Тя видя лицето ми и махна с ръка, сякаш да си вър­не думите назад.

- Все едно. Не знаеш - не знаеш.

Известно време аз с отвращение се ровех из папки­те. Толкова много излишна хартия. Цифри, попълвани с почерците на кой знае кого, на различни машини, а всич­ки те трябваше да имат нещо общо с мене. Инвестиции, борсови книжа, оценки, такси, банкови отчети...

- Ето тук има отчети! - казах аз. - Цяла папка с от­чети!

- Добро момче! - похвали ме тя, сякаш бях кокершпаньол, който бе изровил изгубена гривна.

-Джав! - отвърнах й аз.

Тя не ми обърна внимание, заела се да преглежда данъчните квитанции, заглавията им и онова, което беше вписано в тях.

Настана тишина, докато тя четеше, и аз се прозях, без да си отварям устата - трик, който бях усвоил в часо­вете по английски в гимназията. Нима от мен, който толкова много мразех всички тези книжа, повече дори от граматиката, можеше да се иска да се науча да боравя с тях? Защо? Аз не бях проявил небрежност към цялото това деловодство, наел бях хора да го движат! След като съм наел хора, на които плащах, защо трябваше аз да се занимавам с цялата тази бъркотия, за да търся данъчни квитанции; защо Лесли трябваше да проверява цялата тази тежка документация, оставена от шест високоплатени служители? Това не беше справедливо!

Когато някой напише бестстелър или изпее велико­лепна песен, или играе в прекрасен филм, трябва да по­лучи тежък сив наръчник заедно с чековете, писмата от почитатели и купищата пари:

ВСТЪПИТЕЛНИ ПРАВИЛА И ПРЕДУПРЕЖДЕНИЯ

Поздравяваме ви за онова, което сте направили, за да спечелите тези пари. Вие си мислите, че те ви принадлежат, и то съвсем основателно, задето сте дарили обществото с направеното от вас - но само една десета е действително под ваш контрол, и то АКО ВЛАДЕЕТЕ УМЕНИЕТО ДА СЕ СПРАВЯТЕ С КНИЖА.

Всичко останало отива в агенти, данъци, счето­водители и адвокати, служители, правителство, гил­дии и персонал; който трябва да наемете, за да сле­ди всичко. А трябва да плащате данъците и на този персонал. Няма значение, че не знаете откъде да на­емете хора, за да вършат всичко, нито на кого да се доверите. Няма значение, че не знаете всички служ­би, на които трябва да платите - ще ви се наложи да им платите безусловно.

Моля ви, започнете да четете от Страница Едно и прочетете всичко до страница 923, като се поста­раете да запомните всеки ред. После можете да отидете на вечеря и да поканите някой делови човек, с когото да си поговорите за бизнес, водейки си бе­лежки и отчети за всичко. Ако не правите това, ще се окаже, че в действителност сте похарчили двойно повече от онова, което сте си мислили, че сте похар­чили.

Оттук нататък ще трябва да живеете, придър­жайки се стриктно към изложените правила, и ние, вашето правителство, ще ви позволим да поживеете още малко. Ако ли не - надежда всяка тука оставете.

Това не звучи дори като памфлет. Всеки, който е на­писал песен, която ни очарова и вдъхновява, е длъжен да бъде компетентен в сметките и счетоводството. Да умее да борави с кредити и да знае всички задължения, които трябва да бъдат платени на кой знае какви градски, дър­жавни- и национални агенции. Ако един-двама от тези хо­ра нямат способностите да се справят с тези задачи и не са благословени с организиран ум, който знае как се во­ди грижливо счетоводство, тяхната звезда на небосклона бива уловена в мрежата и натикана в килията на затво­ра. Там такива хора могат да използват целия ей талант, за да се научат на затворническите порядки и да се спра­вят с цялата тази предосадна работа, колкото и неприят­на да е тя; ще им се наложи да прекарат години в душния мрак, преди звездата им да изгрее отново, ако й е остана­ла още светлина.

Каква огромна енергия се прахосва така! Какви дру­ги филми, книги, песни остават неосъществени, докато цели часове, месеци и години се пропиляват сред плюше­ните миши дупки на адвокати, счетоводители, съветници и консултанти, на които им се плаща в отчаяната надеж­да да се явят на помощ?

Спокойно, Ричард. Това е бъдещето, което те очак­ва. Ако решиш да останеш в тази страна, трябва да обръ­щаш грижливо внимание на парите и на отчетите и да си имаш това като верижка на врата. Ако се опиташ да се дърпаш, да се съпротивляваш, тя ще те задуши. Просто я приеми спокойно и послушно, недей да бързаш, бъди съгласен с всяко бюро и агент, с който се срещнеш, усмихвай се мило... и ще ти позволят да дишаш, без тази верижка да те задуши.

Но какво ще стане със свободата ми! - дърпах се аз. - Аааа! - хриптях. - Ох, та това е жесток ярем!

За да бъда свободен, в момента имах два избора -или да избягам в друга страна, или бавно и внимателно да залепя цялата тази купчина от счупени отломъци, в които се бе превърнала моята империя. Ричард от мина­лото бе вземал някои слепи решения и бе направил глу­пави грешки, които Ричард от настоящето се налагаше да плати.

Наблюдавах как Лесли проучва данъчните квитан­ции и изписва страница след страница бележки за адво­катите. .

Ричард от настоящето, мислех си, не се опитва да направи каквото и да било. Всичко, което е необходимо, го прави Лесли от настоящето, а тя не носи дори и най-малка отговорност за случилото се. Лесли не е летяла с бързите ми самолети; тя дори не е имала шанса да спаси империята от рухване. Тя се бе наела да събере отломки­те, ако може. Каква награда за това, че бе приела Ричард Бах като свой приятел!

А на всичко отгоре той дори й се ядосва, задето му е повишила тон, защото е прочел стихотворение, което е лично!

Ричард, помислих си аз, никога ли не ти е минавало през ум, че ти всъщност си един безполезен, нищо незаслужаващ кучи син? За първи път в живота си аз сериоз­но се замислих по този въпрос.

Тя изглеждаше както обикновено, но по-притихнала, което аз не забелязах.

- Не мога да повярвам, Лесли, че си нямаш самолет. Една среща в Сан Диего е само на половин час път оттук!

Проверих дали в машината има достатъчно масло. Бях летял с „Майърс-200" този път, когато пристигнах да я посетя. Проверих дали затворите за горивото са затег­нати..

Тя ми отговори почти шепнешком. Стоеше в топло­то озарение на слънцето, до лявото крило на самолета. Беше облечена в костюм в пясъчен цвят, който сякаш бе излят по нея, но изглеждаше доста притеснена в близост до моя самолет.

- Извинявай, уки - викнах аз. - Не те чух. Тя се прокашля.

- Казах, че досега все съм се справяла и без самолет.

Аз оставих куфара в задната част на самолета, оти­дох на лявата седалка и й помогнах да се качи отдясно, след което затворих вратата отвътре и започнах да й раз­казвам:

- Когато за първи път видях това командно табло, казах си: „Охо! Виж ти, какви циферблати, превключва­тели, прибори, радиосвръзки и какво ли не още!" Наис­тина „Майърс" има повече прибори от други подобни са­молети, но когато човек свикне, всичко отново започва да изглежда много просто.

- Хубаво - промълви тя със съвсем отслабнал глас.

Гледаше командното табло горе-долу така, както аз бях гледал снимачната площадка, когато тя ме заведе в киностудиото. Не чак с такъв страх и благоговение, но във всеки случай като човек, за когото това е твърде не­обичайно.

- ВИТЛОТО - СТАРТ! - извиках аз и тя ме поглед­на с ей такива разширени очи, сякаш бе станала авария и затова крещя. Явно е виждала самолет само в анима­ционните филми - помислих си аз.

- Всичко е наред - обясних й, - дори когато няма ни­кой около самолета, един летец е свикнал да извика „Старт!" Или „Пуск!" - или нещо подобно, тъй че всеки, който го чуе, знае, че самолетът потегля и се маха от цистата. Това е стара привичка в авиацията.

- Разбирам - кимна тя.

Включих захранването, топлинната смес стигна гра­ницата на насищане, натиснах газта, включих помпата за горивото (показах и манометъра за налягането на гори­вото, за да види, че налягането на горивото е повишено), включих двигателя, натиснах копчето за старт.

Витлото се завъртя; двигателят веднага запали - в началото четири цилиндъра, после пет, шест и накрая доволно забръмча като лъв, който за сетен път се про­бужда. Стрелките на всички измервателни уреди по ця­лото командно табло започнаха да се движат: показате­ля за налягане на маслото, уреда за измерване на вакуу­ма, амперметъра, волтметъра, индикатора на направле­нието, навигационните индикатори. Появиха се светлин­ни сигнали, който показваха радиочестотите; по говори­телите започнаха да се чуват гласове. В тази сцена бях участвал поне десет хиляди пъти с един или друг самолет още откакто бях момче, току-що завършило гимназията, и тя все още продължаваше да ми харесва, както и тога­ва.

Получих информация за излитане от летището, по-бъбрих си с диспечера и се пошегувах, че карам „Майърс", а не някакъв мъничък „Навион", отпуснах спирач­ките и ние изминахме половин миля до пистата. Лесли наблюдаваше таблото, останалите самолети, които потегляха, приземяваха се иди излитаха. Наблюдаваше и мен.

- Не разбирам нито дума от онова, което говорят -призна ми тя.

Косите й бяха вчесани и опънати назад, прибрани с бежова панделка. Почувствах се като пилот на авиоком­пания, чиято красива президентка за първи път се качва на самолета.

- Това е нещо като кодов език, на който си говорят авиаторите - обясних й аз. - Ние се разбираме помежду си, защото точно знаем какво ще си кажем: номерата на самолетите, номерата на пистите, команди за излитане, посоката на ветровете и информация за движението на самолетите. Ако кажеш нещо, което диспечерът не очак­ва, например: „Тук „Майърс-3", при нас има сандвичи със сирене, гответе майонезата", диспечерката ще отвър­не: „Какво, какво, повторете!" Сандвич със сирене не е ду­ма, която се използва в авиационния език.

До голяма степен онова, което чуваме, помислих си аз, се определя от онова, което очакваме да чуем, като отсейваме всичко останало. Аз съм привикнал да чувам въздушни съобщения; тя е привикнала да чува музика, която аз дори не можех да приема за такава. Дали също­то се отнася и за виждането? Дали ние виждаме онова, към което са настроени очите ни - дали същото може да се каже за вътрешните видения, за НЛО, за привидения­та? Дали не настройваме по същия начин,вкусовете си и всички други сетива, докато най-накрая установим, че физическият свят е такъв, какъвто очакваме да бъде, и в него няма вече чудеса? Как ли би изглеждал нашият дел­ник, ако можехме да виждаме инфрачервени и ултравио­летови лъчи или ако се бяхме научили да виждаме аури­те, неоформеното бъдеще, миналото, с което не сме скъ­сали?

Лесли съсредоточено слушаше радиопредавателя и се чудеше какво би могъл да означава разговорът от дис­печерската станция. А на мен за секунда ми мина през ум колко много се разширява диапазонът от спокойни приключения, които имахме заедно.

Всеки друг в този момент щеше да види в нея една красива делова жена, която най-акуратно отива на сре­ща, за да обсъди финансовите проблеми на една филмо­ва продукция, разходите и икономиите, програмата за снимки и местностите, където щеше да се снима. Аз оба­че като присвиех очи, можех да си я представя такава, каквато изглеждаше само преди час, обгърната само от топлия въздух от двата сушоара за коса, след като беше взела душ; виждах я как ми намигна, когато се появих на вратата и как се разсмя секунда след това, когато се блъснах в стената.

Колко жалко» помислих си, че такива прекрасни преживявания водят след себе си неминуемо чувството, че другият ти принадлежи, след което следват сръдните, пререканията и всички жалки дрипи на брака, независи­мо дали човек е женен или не.

Натиснах копчето на микрофона...

- Майърс Две, Три, Девет Майк е готов да се издиг­не на Две-Едно.

- Три Девет Майк, полетът разрешен, моля побър­зай. Друг самолет излиза на пистата.

- Майк, прието - казах аз. Протегнах ръка покрай президентката на компанията, за да проверя дали врата­та й е затворена и заключена.

- Готова ли си? - попитах.

- Да - отвърна тя, вперила поглед право напред.

Шумът на мотора премина в грохот с мощност трис­та конски сили. Ние залепнахме по местата си, докато самолетът се носеше с пълна сила по пистата. Асфалтът с белите линии по него се превърна в дълго неясно пет­но и „Санта Моника" остана далеч назад.

Преместих ръчката на шасито във вдигнато положе­ние.

- Колелата се вдигнаха - обърнах се аз към Лесли, -а сега предкрилията.... Виждаш ли ги как се свиват към крилото? Сега малко ще забавим оборотите, за да набе­рем мощност, и тук ще стане по-тихо...

Намалих газта няколко степени, след това и оборо­тите на витлото, после регулатора за наситеност на топ­линната смес, за да приведа в нормата температурата на изгорелите газове.

Три червени лампички светеха върху контролното табло. Колелата бяха вдигнати напълно. Шасито поста­вих в неутрално положение, за да изключи хидравлична­та помпа. Самолетът започна да набира височина със скорост по-малко от хиляда фута в минута. Този самолет не се издигаше както Т-33, но също така и не гореше по шестстотин галона гориво на час.

Под нас се очерта брегова ивица със стотици хора на плажа. Ако сега моторът откаже, помислих си аз, набра­ли сме достатъчно височина, за да обърнем и да се при­земим на игрището за голф или да се върнем на пистата. Направихме голям завой над летището, след което се на­сочихме към първия промеждутъчен пункт към Сан Ди­его. Преминахме над международното летище на Лос Анпжелис и Лесли ми посочи няколко самолета, които бяха готови за приземяване.

- Не им ли препречваме пътя?

- Ни най-малко - отвърнах аз,- над летището има коридор и ние летим по него. Най-безопасното място за нас е точно над пистите, защото, както виждаш, всички големи самолети се насочват от една страна, когато трябва да се приземят, а от другата - при излитане. Дис­печерите ги наричат „перлен кордон". Нощем те изглеж­дат като диамантен кордон с техните светлини.

Аз намалих мощността до крайцерска скорост и мо­торът още повече стихна. Всеки път, когато правех нещо по самолета, тя ме питаше с поглед какво е то и аз й обяснявах какво става.

- Сега сме в хоризонтално положение след изкачва­нето. Виждаш ли как се движи стрелката на спидометъра? Ще стигне примерно ей дотук - около сто и деветдесет мили в час. А този циферблат показва височината. Малка­та стрелка показва хилядите; голямата - стотиците. Мо­жеш ли да кажеш на каква височина се намираме сега?

- Три хиляди... и петстотин?

- А сега го кажи без въпросителна интонация. Тя се наведе към мене, за да погледне висотомера.

- Три хиляди и петстотин.

-Правилно!

Един самолет „Чесна-182" летеше в посока към нас, в коридора на 1000 фута над нашата височина.

- Виждаш ли там? Този самолет лети на височина 4500 фуга в противоположна посока. Има определени правила, които следваме, за да не летим твърде близо един до друг. Въпреки това, посочвай ми всеки самолет, който'виждаш, дори ако си сигурна, че и аз също го виж­дам. Ние винаги се стараем да гледаме наоколо, тъй че да виждаме и да бъдем виждани от останалите. Имаме светлинни сигнали на горната част на опашката и среда­та на корпуса, за да могат останалите самолети да ни виждат.

Тя кимна с глава и затърси с очи за самолети наоко­ло. Въздухът беше спокоен като млечно езеро - ако не беше шумът на двигателя, спокойно бихме могли да си представим, че сме в нискоскоростна космическа капсу­ла, която преминава покрай планетата Земя. Протегнах ръка и настроих тримера на контролното табло. Колко­то с по-висока скорост лети един самолет, толкова пове­че се нуждае да се настройва тримерът, за да не се изди­га носът му и да не получава по-голяма височина.

- Искаш ли ти да го управляваш малко? Тя се дръпна, сякаш ей сега щях да й връча управле­нието на машината.

- Не, уки, благодаря. Не зная как да управлявам.

- Самолетът си лети сам. Пилотът само го насочва в каква посока да лети. Съвсем внимателно и леко. Сло­жи ръка на кормилото пред теб, съвсем леко, само с па­леца и два пръста. Точно така, обещавам ти, че няма да допусна да направиш нищо не както трябва.

Тя съвсем плахо докосна с пръсти кормилото, сякаш това беше някакъв метален капан, поставен там, за да притисне ръката й.

- Всичко, което трябва да направиш, е да натиснеш съвсем лекичко кормилото от дясната страна. Тя ме изгледа доста колебливо.

- Хайде, продължавай. Повярвай ми, че самолетът обича това. Натисни леко надясно. 5

Колелото се смъкна половин инч от нейното докос-ване и, разбира се, Майърс бавно започна да обръща надясно. Тя притаи дъх.

- А сега натисни лявата страна на колелото, Тя направи каквото и казах така, сякаш осъществя­ваше физически експеримент, чийто резултат бе съвър­шено неизвестен. Двете крила се уравновесиха и тя ми се усмихна като щастлив откривател.

- А сега се опитай да дръпнеш малко назад корми­лото, само на половин инч...

Когато летището на Сан Диего се показа на хори­зонта, тя бе към края на първия си урок по летене и мо­жеше да посочва самолети, които изглеждаха като пра­шинки на петнайсет м&#