Димитър Димов

 

ОСЪДЕНИ ДУШИ

 

 

 

Роман

На майка ми

 

 

ПЪРВА ЧаСТ

 

КРАЯТ НА ЕДНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ

 

 

Когато Луис Ромеро мина Бидасоа и видя отново родината си, не изпита угризение, задето тъй малко си бе спомнял за нея, а само горчива насмешливост към вълнението, което очакваше да го обземе. Той изпита тази насмешливост, едно, защото подобно вълнение изобщо не се яви у него, и, друго, поради това, че Испания ни най-малко не бе се променила през време на скитането му по света.

Той видя същата Espana tradicional, която бе оставил преди петнадесет години - надута, горда, благородна, но вежлива и чудновато смешна в своята лицемерна демократичност и със спомена за славно минало, което изтъкваше навсякъде. Тази Испания сега приличаше На обеднял идалго, постъпил на дребна службичка, но запазил в обноските си всичката гордост на своя древен род. В тоя дух поне се проявиха митничарите и граничният полицейски инспектор, когато видяха върху паспорта на Луис едно историческо фамилно име и си спомниха за височайшата телеграма, която бяха получили преди два дни от министерството. Надменното безпристрастие, с което се отнасяха към всички пътници, се удави веднага в редица церемониални поклони пред знатната особа с такова високо покровителство, сякаш искаха да кажат: "Ние виждаме, че сте благородник, сеньор!... Ние ви почитаме и знаем как да се държим с вас, защото сме чиновници на аристократична държава и се гордеем с това." Така те побързаха да спестят досадните гранични формалности и отказаха да прегледат многобройните куфари на дон Луис Родригес де Ередиа и Санта Крус, който в Довил и Ривиерата бе известен под по-демократичното име Луис Ромеро, В тия куфари на знатния дон Луис се намираха немалко килограми от една напълно забранена за свободно търгуване стока, чието съществуване впрочем лицето, което бе изпратило телеграмата от Мадрид, едва ли подозираше.

И така дон Луис Родригес де Ередиа и Санта Крус премина благополучно границата - едно преминаване, което основателно го изпълваше с тревога въпреки високото покровителство. Като отдъхна с облекчение, той се настани удобно в спалното купе на вечерния влак за Мадрид и търпеливо зачака тръгването му, понеже не искаше да се отделя от куфарите си.

Да се твърди, че Луис Ромеро водеше живот на политически емигрант, за какъвто се представяше обикновено, бе чиста лъжа, на която вярваха само добродушни стари господа пред чаша коктейл в казината на Виши или Биариц, с дъщерите на които играеше тенис. Да се каже, че скиташе из модните летовища като мошеник, бе по-точно. Въпреки това Луис Ромеро мислеше сериозно, че излизането му от Испания и не много почтеният живот, който водеше, се дължеха на обществени причини (които му дадоха идеята да се представя за политически емигрант). Тези причини бяха републиканството на Луис и феодалната строгост, с която някои испански благородници пазеха предбрачната добродетел на дъщерите си. Преди петнадесет години Луис Ромеро намираше тази строгост съвсем вредна за развитието на Испания. Той мислеше така, защото бе човек с напредничави убеждения, за какъвто впрочем го считаше и един републикански кръг в Гранада, макар в никоя система от прогресивни идеи да не бе казано, че промяната на обществото трябва да почне с промяна в отношенията ни към жените. Той считаше (в което собствено бе прав) съвсем глупаво и недостойно за един мъж да се ожени непременно за някоя Инес или Кармен само за това, че я бе погледнал или държал две вечери ръцете й през решетката на пътната врата, както правеха кавалерите преди три века. Но на всички тия глупости под горещото слънце на Андалузия възмутените бащи реагираха с оплакване до краля, а понякога и с куршуми. След известно число неприятни инциденти от тоя род Луис Ромеро напусна Испания.

Той се установи в Париж, където животът му се стори много приятен. В нощните клубове прахоса с щедростта на всеки идалго малкото наследство, което получи от баща си, почтения, Но не много богат благородник дон Порфирио Родригес де Ередиа, от къщата на маркизите Роканегра. Това наследство Луис получи, след като гранадският нотариус дон Пио Бермудо продаде старинната къща на рода Ередиа в Кордова и няколко маслинови гори в подножието на Сиера Невада (латифундията се намираше в провинцията Гранада, а маркизите Роканегра произхождаха от Кордова) и след като раздели сумата на петнадесет дяла, т.е. на толкова, на колкото възлизаха членовете на многобройната челяд на дон Порфирио - образец на съпружеска вярност - и на другарката му - плодовитата доня Кармен Ривера де Санта Крус от къщата на графовете Пухол. Всичките дъщери на дон Порфирио и доня Кармен се омъжиха щастливо за местни благородници, а всичките им синове заеха достойни места в армията, в кортесите и в черквата. Това бяха трите поприща, в които всеки испански благородник можеше да разгърне своите способности, без да урони достойнството си с плебейски труд в държавна канцелария, търговска кантора или индустриално предприятие. Всички Ередиевци бяха много достойни мъже, със строг морал, с боязън от бога и с непоколебима вярност към Бурбонската династия. Така и бе досега. По един-двама от всяко поколение редовно ставаха монаси, по един-двама редовно стигаха чин адмирал или генерал и по един-двама редовно представляваха земевладелците от провинцията Гранада в кортесите. Само Луис, за първи път от два века, опетни честта на рода, като стана републиканец и скандализира няколко благородни девойки.

След като прахоса и последния франк от бащиното си имане, Луис почна да се издържа със заеми, които не връщаше, а после неусетно премина към контрабанда на иглути, за да процъфти и намери призванието си в търговията с наркотични вещества. Как и защо стигна до тази срамна търговия, не представлява голям интерес. Можеше да се каже само, че причината бе пак жена. Луис се влюби в една кабаретна артистка на име Жоржет Киди, която по-късно преценяваше като глупава и вулгарна. Тя бе левантинка, с неопределима народност, един от тия мелези, които скитат из вертепите около Средиземно море и съединяват в себе си пороците на много раси. Лицето й бе матово, с маслинен оттенък, както у испанките, но в чертите й нямаше нито следа от изтънчеността на тези приветливи и целомъдрени жени. Очите й, студени, черни и вероломни, гледаха с втренчената неподвижност на змия, а от тялото й се излъчваше някакво лениво сладострастие, което превръщаше любовта в мръсна оргия. Тази жена - приличаше на горчиво-сладък банан - измисли един плитко скроен обир на американци, благодарение на който Луис попадна в затвора.

Като излезе от затвора, Луис отиде в Персия, където пак Жоржет Киди го уплете наново в мрежите на една банда от по-способни мошеници. Тази банда пренасяше опиум по дългия път между Цариград и Бомбай. Предприятието успя. Луис спечели пари и доби голяма опитност.

Всичко това не бе тъй просто и схематично, както фигурираше в показанията на Луис пред криминалните инспектори. Някогашният идалго - сега контрабандист - преживя нравствени сътресения, натрупа горчива мъдрост и стана мизантроп. Все пак той почувствува странно съжаление, когато изгуби Жоржет Киди. Закла я един пиян морски капитан в Бейрут.

Луис Ромеро пристигна в Мадрид на другия ден към обяд. Синьото небе, познатите улици, родният говор го настроиха до известна степен жизнерадостно. В съзнанието му нахлу рой от спомени. Ето "Ретиро" - разкошен парк и любовно гнездо на кралете, което човек можеше да разгледа само по благоволението на монарха. Сега паркът бе превърнат в обществена градина, наглеждана от пазачи в живописни дрехи, които напомняха някогашните бандити от Сиера Невада. Тук ставаха приказни летни балове, в които човек можеше да се почувствува оскърбен от неравенството дори ако бе благородник. На един такъв бал Луис Ромеро в повишено настроение от напитките в бара бе извикал за голям ужас на всички присъствуващи: "Долу монархията!" Ето "Кастеляна" и "Алкала", по които половината Мадрид се изливаше в митингите на "Пуерта дел Сол". Тук Луис бе опозорил рода Ередиа, като бе тичал, гонен от жандармите,- викал с всичка сила: "Да живее републиката! Долу кралят!" Ето "Пасео де Реколетое", където в часа на модната разходка човек можеше да види най-красивите жени в света. Ето Прадо, "Сан Херонимо", "Площадът на лоялността", хотел "Риц", хотел "Палас". .. Колко познати му бяха тия улици, тия площади, тия здания!. . . С какъв трепет пристигаше винаги от Гранада в Мадрид! Как го вълнуваха тогава жените, уличните безредици, конните надбягвания, боят с бикове! Защо не можеше да се радва така и сега?

Изведнъж той се почувствува стар, уморен, разочарован и преситен от живота. Преди го дразнеше само монархията, сега - всичко. Родината му се струваше пъстър и глупав панаир, комична сцена, върху която жестикулираха и говореха с надутия патос на Гонгора побъркани от гордост благородници, облечени в брокат и дантели архиепископи, тореадори и севилски циганки. Вестниците предаваха с огромни заглавия речта на един генерал и програмата за поколение пред мощите на някакъв светия. Ето афиши за една нова звезда на бикоборския небосклон - някой си Манолете, - огромни пъстри плакати за андалузки песни на Кончита Пикер, за танци на Лола Флорес. Испания си оставаше същата, както преди петнадесет години, или, по-точно, някой отново я бе върнал назад след възхода през републиката. Но какво го интересуваше всичко това? По дяволите този панаир и всички зяпльовци в него! Луис Ромеро никак не бе виновен за глупостта на своите съотечественици, които още продължаваха да търпят олигархията на миналото, да се гордеят с живописните дрипи на традицията, да показват на света само цирковия блясък на религиозни тържества, на бой с бикове и андалузки танци - блясък, с който кюрета и благородници развличаха народа, за да не вижда нищетата си, за да заглушават протеста му, който заплашваше да им отнеме привилегиите. Но докато мислеше така, докато се откъсваше презрително от народа си, Луис Ромеро почувствува горчивата самотност на човек без отечество, тъгата на скитник който остаряваше и когото вятърът на съдбата гонеше по света като пожълтял от есента лист. В душата на Луис Ромеро царуваше пустота и студ. Сърцето му бе смразено от егоизъм и мизантропия. Всъщност Луис не притежаваше ни близки, ни отечество, въпреки многобройните роднини, които имаше тук, и поклоните, с които властта го посрещна. Никога с по-ледени тръпки на меланхолия и по-ясно отсега той не бе усещал, че не е нищо друго освен международен мошеник, освен пропаднал идалго, освен нищожество, което бе прахосало младините си да тича подир жени и да кокетира с прогресивни идеи, да мами хората и върши срамна търговия под маската на политически емигрант, освен един най-вулгарен криминален тип, когото дори испанската полиция въпреки високите му покровителства веднага би поставила в затвора, ако знаеше с какво се занимава.

Таксито спря пред входа на хотел "Палас". Няколко безработни дрипльовци се спуснаха веднага към автомобила и отвориха вратичката. След това с протегнати ръце мълчаливо зачакаха бакшиш като разорените грандове на Испания през Наполеоновото нахлуване, Може би това бяха бойци от барикадите на гражданската война. И вълнение, подобно на срам, раздвижи гърдите на Луис, когато спусна пари в шепите им.

Като си почина от пътуването, Луис Ромеро се изкъпа, преоблече и слезе в ресторанта. Чиновниците в хотела записаха името му с особена почтителност, момчетата от асансьора се покланяха дълбоко, пиколите следяха с благоговение дали знатният сеньор няма да им възложи някоя дребна поръчка. Като мина през разкошния хол, който блестеше от злато, абанос, огледала и скъпи килими, жените лакомо впиваха погледи в неизвестния мургав красавец, а господата, изпускайки лениво дим от пурите си, с привидно равнодушие се помъчиха да отгатнат професията му. Дипломатите от оста го определиха снизходително като испански благородник (семитски черти, важна походка), неколцина англичани го взеха за италианец (мина гордо покрай тях), докато един търговец от балканските страни го помисли с възхищение за марокански раджа, при все че в Мароко нямаше раджи, а само султани и шейхове. Най-точно беше определението на една проститутка от висшето общество, която си спомни, че бе виждала непознатия в чакалнята на полицейския инспектор в Перпинян, и му се усмихна едва забележимо в знак на солидарност, защото и двамата с еднакво изкуство се преструваха на почтени. Всички останали жени, напротив, изпитаха чувство на горестна обида. Този франт не благоволяваше дори да ги погледне. Все така затворен в себе си и разменяйки погледи само с келнерите, които развяваха полите на фраковете си и наблюдаваха внимателно клиентите, защото получаваха двойни заплати - една от хотела и друга от полицията. - Луис Ромеро се наобядва спокойно, после изпи едно кафе в хола и се прибра в стаята си. Легна и заспа.

Когато се събуди, осени го пак чувство на самотност и пустота. Стана, отвори прозореца и погледна навън. Слънцето клонеше към запад и дневната горещина бе намаляла. По "Сан Херонимо" и "Пасео дел Прадо" звънтяха трамваи, претъпкани с чиновници, които отиваха на работа, след като бяха разисквали в тертулията1 на кафенето всички злободневни политически, бикоборски и спортни въпроси. Тълпи от гувернантки с деца отиваха към "Ретиро" и сенчестите платани, които заобикаляха паметника на Даоис и Веларде всред "Площадът на лоялността". Скъпи американски лимузини и разнебитени таксита тръгваха от "Риц" и спираха пред "Палас", изкачваха се нагоре по "Сан Херонимо" или завиваха към "Кастеляна". Вестникопродавците крещяха имената на вечерните вестници. Мадрид бавно се събуждаше от следобедния си сън.

Луис Ромеро започна да се бръсне и докато вършеше това, уточни работите, които му предстояха. В куфарите си той мъкнеше около петдесет килограма морфин, които, продадени в Южна Америка, представляваха цяло богатство. Държането на тая стока в хотел не представляваше никаква опасност, първо, защото едва ли щеше да се намери полицейски агент, който да прерови багажа на един Ередиа, и, второ, защото Луис имаше официално позволително от френското правителство да изнесе този артикул до една фиктивна фирма в Барцелона. Цялото изкуство сега се състоеше да вкара морфина без митнически преглед в Аржентина. Доверените и опитни хора, които можеха да свършат тази работа, бяха налице. Оставаше само да се организират. След като се обръсна и излезе от хотела, Луис отиде право в пощата, където подаде няколко телеграми до

Компания в кафене.

три съвсем почтени лица: едното в Барцелона, другото в Кадикс и третото в Буенос Айрес. Господата от Бар целона и Кадикс Луис молеше да дойдат в Мадрид, а на сеньора от Буенос Айрес предлагаше да влезе във връзка с две фирми, износителки на замразено месо, и да му съобщи дали се нуждаят от хладилни машини за складовете си. Фирмите бяха, естествено, двама изпитани мошеници от бандата на Луис.

Като подаде телеграмите, Луис тръгна по "Алкала" с намерение да пие кафе в "Молинеро" и мина покрай Военното казино. На тротоара пред казиното имаше маси, край които бяха насядали вече старчета в жакети, рединготи и лачени обувки с бели гамаши, бели ръкавици и колосани яки. Тия почтени господа, повечето дребни благородници, с монокли, бастуни и старомодна елегантност от времето на Алфонс XIII, която поддържаха ревниво, доколкото позволяваха пенсиите им и оцелелите ренти след прахосничеството на буйната младост, бяха ветераните на монархическа Испания. Те се бяха сражавали в джунглите на Куба и Филипините за господ, за краля и за Испания. Живееха със спомена за миналото, огорчени малко от настоящето, защото каудильо все още не се решаваше да отстъпи властта на претендента дон Хуан, но все пак доволни, че поне бе смазал републиката. Сега те продължаваха да се наливат със спирт и да пушат хавански пури и чакаха старческата инфлуенца, която щеше да ги отнесе в рая. Че щяха да отидат в рая, а не при Луцифер, за тях нямаше съмнение, тъй като бяха добри католици и всеки ден редовно ходеха на литургия. Тия кавалери с артериосклероза бяха запазили освен пиенето още един навик от младостта, да закачат хубавите жени, които минаваха по тротоара, поради което последните кой знае защо ги наричаха "рибоците от Коруня".

Като видя тия рибоци, Луис помисли за братята си, които живееха в Мадрид и които трябваше да посети. Това бяха дон Индалесио де Ередиа, адмиралът, и дон Франсиско де Ередиа, депутатът. Тъкмо сега бе много удобно да се обади на дон Индалесио в Министерството на марината, което се намираше на две крачки оттук. И Луис излезе отново на "Пасео дел Прадо". Пред входа на министерството се движеха като махала на стенни часовници двама часовои в униформи на морската пехота. Те се срещаха -точно пред средата на входа, опрели пушките си на рамо, заставаха за миг неподвижно един срещу друг, след това се обръщаха кръгом и така продължаваха маховите си движения с бавна стъпка. Между тези подвижни автомати стоеше, изправен до колоната, един подофицер, също на пост. Луис се приближи до него и каза кого иска да види. Подофицерът се обади по телефона. Веднага дотърча един дежурен мичман от Протокола в параден тъмносин жакет-униформа, който любезно поведе брата на високия началник. Минаха през дълги коридори и мрачни зали, украсени с бюстовете на множество славни адмирали от епохата на Лепанто и Непобедимата армада чак до черните дни при Куба и Филипините. В това министерство витаеше сега ако не настоящето, поне споменът от миналото морско господство на Испания, което една дълга серия от неразумни алфонсовци бе опропастила.

Мичманът въведе Луис в кабинета на дон Индалесио.

Двамата братя, Ередиа адмиралът и Ередиа контрабандистът, се затичаха един към друг и се прегърнаха развълнувано.

- Луизито!. . . - просълзен, захълца адмиралът. - Луизито!. . . Ти ли си?. . . Господи!. . .

- Скъпи братко!. . . - развълнувано почна да повтаря Луис. - Скъпи братко!. . .

И после млъкна, защото всъщност никак не се вълнуваше и не знаеше какво друго да каже. А мичманът, трогнат от срещата, побърза да излезе, за да разкаже на другарите си как адмиралът се бе разплакал.

Като се напрегръщаха и натупаха продължително по гърбовете, както изискваше испанският обичай, братята седнаха един срещу друг в дълбоките кожени кресла, л статуята на дон Хуан Австрийски, победителя при Лепанто, гледаше намръщено тази сцена между един адмирал от испанската флота и един вулгарен контрабандист. След това те се успокоиха и почнаха да разговарят за братята и сестрите си. Понеже семейството не беше малко и можеха да пропуснат някого, дон Индалесио предложи да говорят последователно и да почнат от най-стария. И така те говориха за Доминго епископа, за Франсиско депутата, за Енрике полковника и за Гилермо земевладелеца. Между тях, разбира се, по низходяща степен на възрастта дон Индалесио споменаваше

и сестрите: Мария-Кристина, РозаАмалия, Мария-Пилар, Емилия-Кармен и още няколко други. За омъжените през отсъствието

на Луис дон Индалесио разправяше подробно за кого са се омъжили, какво състояние и какви навици имаха съпрузите им, а също и по колко деца бяха народили. Съдбата бе запазила всички изброени досега живи и здрави. Но когато стигнаха до най-младия член на това изобилно потомство, Рикардо монаха, гласът на дон Индалесио се помрачи.

- Ти вече знаеш за Рикардо, нали? - тъжно попита адмиралът.

- Писа ми Доминго.

- Какво ти писа?

- Че е умрял от петнист тиф.

- О, не се знае нищо положително! - произнесе дон Индалесио. - Никой не знае всъщност как е умрял Рикардо. . . От персонала на цялата болница е оцелял само един побъркан монах, който говори несвързани глупости, и една болнична сестра. . .

- Бедният Рикардо! - каза Луис.

И той почувствува угризение, задето тъй малко се вълнуваше от смъртта на най-младия си брат. Той си спомняше смътно за него: едно слабичко мургаво дете с огнени очи и хлътнали бузички, което носеше расо на .ученик от йезуитската семинария в Алхесирас и винаги бягаше от играта и веселието. Той обичаше това дете заради странния огън, който светеше в очите му, и го презираше заради кръстовете и молитвеника, които постоянно стискаше в ръцете си.

- Рикардо беше много способен - тъжно продължи адмиралът. - Може би не знаеш: свърши медицина, философия и теология. . . Още съвсем млад стигна висока степен в йерархията на ордена. Отец Педро, графът на Сандовал, го сочеше като свой заместник и бъдещ генерал на ордена. . .

- На кой орден?

- На йезуитския.

- Ах... да! - каза Луис.

И двамата братя запазиха половин минута тъжно мълчание, за да подчертаят един пред друг скръбта си за Рикардо йезуита.

- А ти какво правиш? - попита адмиралът, като преглътна скръбта.

- Пътувам насам-натам! - отговори Луис,

- С какво се занимаваш?

- С търговия.

Щръкналите и вече посивели вежди на дон Индалесио трепнаха от леко недоволство. Търговията стоеше под достойнството на испански благородник. Един Ередиа не трябваше да се занимава с търговия,

- С какво търгуваш?

- С медикаменти - невинно отвърна Луис. Това бе вярно, Имаше зарегистрирана фирма и за търговия с медикаменти.

- Колко време ще останеш тук?

- Около един месец.

- Hombre!.,. Hombre!1... - неодобрително почна да ръмжи идалго. - А после?

- Заминавам за Аржентина.

За дон Индалесио нещастията, които постигаха Испания, се дължеха на това, че благородниците й от векове насам напущаха родината си и емигрираха в Америка.

- А вие как сте? - на свой ред попита Луис, за да предотврати по-нататъшните въпроси на брат си, - Как прекарахте гражданската война?

- Слава богу!., - набожно отвърна дон Индалесио. - Господ запази всички ни. Бяхме събрани в Кордова, Спасихме кожата, но се проля много благородна кръв.., Червените щяха да изколят цялата аристокрация!

Луис не отговори. Набожният глас на брат му го раздразни и вместо да изрази зарадване, той помисли хладно: "Трябваше да го направят."

Те поговориха за чичовците и лелите, които също не бяха малко, а после, както се случва често между роднини, се поотегчиха донякъде един от друг. Луис записа в бележника си адресите на Доминго епископа и на Франсиско депутата, за да им направи посещение в най-скоро време. След това прегърна още веднъж брат си и си тръгна от министерството.

-

* Възклицание, което изразява упрек или радост

II

Заредиха се горещите слънчеви и ослепително ярки дни на мадридското лято.

Южноамериканските красавици в хотела, които понякога се заглеждаха в Луис Ромеро, изчезваха една след друга с приятелите и бащите си към Сан Себастиан и към другите летовища по Атлантика. Останаха само делови хора, предимно испанци, обзети от новата треска за износ на волфрамова руда, и по-дребни чиновници от легациите на воюващите страни. Всички се потяха мъчително от тропическата горещина и търсеха прохлада в бара.

Денем небето трептеше в тежка оловносиня омара, а вечер придобиваше портокален и изумруденозелен цвят, върху който се очертаваха небостъргачите на "Гран Виа", куполите на пощата и обелискът на Веларде и Даонс. Големи купове от хора седяха под сенките на "Пасео дел Прадо" и на площада "Кановас", разговаряха, пушеха, ядяха банани или четяха тъжни повести за севилски циганки и бандити от Сиера Невада. Кафенетата гъмжеха от чиновници, които негласно си бяха извоювали привилегията да отиват на работа един час по-късно, защото в тая горещина не можеше да се работи. По високите столчета на баровете, където бе прохладно, но напитките струваха много скъпо, дремеха кокотки с цикламени устни, с оранжево напудрени лица и синкавочерни коси. Те приличаха на ярки екзотични цветя, приготвени за нощния пазар, които вулгарната публика щеше да разграби на безценица. В тия барове миришеше възбудително на потни женски тела, на алкохол и сладострастни парфюми.

Нажеженият въздух по търговските улици "Моптера" и "Севиля" бе наситен с изпарения на бензин, с дъх на автомобилни гуми и манифактурни стоки. Всички обитатели на центъра чакаха с нетърпение залеза на слънцето, когато от Сиера де Гуадарама щеше да полъхне лек, освежителен ветрец, а от откритите дансинги и сладкарници щяха да гръмнат джазове, китаристи и андалузки певци. Тогава на масите пред "Молинеро", "Аквариум" и "Марфил" щяха да насядат мъжете и кокотките от богатия, деловия, търговския Мадрид, мъже,

които използуваха приятното отсъствие на жените си, изпратени да летуват, и с които рибоците от Коруня не желаеха да се смесват, защото се дразнеха от лукса на тия парвенюта и защото те - дребните идалговци и рибоците - бяха нещо съвсем друго, имаха прадеди, които се бяха сражавали под заповедите на Франсиско Инсаро и херцог Алба, и затова трябваше да си стоят в своето грозно, напечено от слънцето, но аристократично казино, да си бъдат отделно от народа.

Такава бе гледката през деня и вечерта по "Гран Виа", "Алкала" и "Пасео дел Прадо". Но ако човек надникнеше в предградията Чамбери, Саламанка и Чамартин, в комунистическите квартали зад Браво Муридьо и около Сиудад Университариа, щеше да види защо испанците бяха изгонили последния Алфонс и защо дори сакатите бяха наскочили да бранят републиката. Тук под синьото небе, под безмилостното слънце, стърчеха развалините на гражданската война. Тук имаше само дрипи, скръб и нищета. Инвалиди от барикадите, които кретаха с патерици и търсеха сянка зад порутените зидове, вдовици на мъже от работническите батальони, майки, чиито синове бяха избити поголовно с италиански картечници, туберкулозни деца, които още играеха на valuntarios,1 девойки с черни коси и кехлибарени лица, които бяха пели Интернационала и носили патрони в окопите и които въпреки глада пазеха още достойнството на телата си. Всички тия обитатели на тъжните квартали проклинаха еднакво с дрипите, с патериците, с мизерията и скръбта си лицемерната набожност и средновековното мракобесие, богатството и егоизма на другия, блестящия Мадрид. Никое благочестиво кюре, никой знатен синьор не удостояваше с любопитството си този страшен Мадрид, защото се бояха от обитателите му. Само привечер, когато слънцето залезнеше и вечерните сенки се удължаваха и когато към мръсните бакалнички се отправяха мълчаливи жени, за Да купят с припечелените през деня пари малко престояла риба и долнокачествен зехтин, по улиците минаваха конни патрули от цивилната гвардия с карабини на гърба и тежки кожени бичове в ръце, за да вдъхнат почит към властта между обитателите на тези подозрителни квартали.

Доброволци.

Един следобед, воден от любопитството да види местата, по които се бяха развихрили сраженията за Мадрид, Луис обиколи тези печални улици, макар да съзнаваше, че нямаше нищо общо с тях, че бе само вулгарен контрабандист, само нищожество. Но все пак изпита доволство, че бе скъсал завинаги с класата на потисниците.

Господата от Барцелона и Кадикс (единият бе представител на немска фирма за химикали, а другият - морски капитан) пристигнаха и уговориха с Луис подробностите на оная част от предприятието, с която приеха да се натоварят. След това отнесоха забранената стока с достойнството на почтени търговци, в чийто pun d'honor2 можеше да се вярва, тъй като носеха солидарно, заедно с Луис, криминалната отговорност на предприятието и бяха вложили пари в него. При себе си той задържа само десетина килограма, които мислеше да остави в Рио де Жанейро, за да поддържа връзките с един тамошен доставчик. Стоката бе разпределена в малки пакетчета между двойните стени на куфарите. С опаковането на голямата пратка се натовари сеньор Дитрих, представителят на немската фирма в Барцелона, който отдавна практикуваше един остроумен начин на измама: той поставяше морфина в стъкла за химикали, които носеха невинни надписи и които след това запечатваше с фалшивия печат на фирмата, която да ги бе произвела. Така стъклата стигаха благополучно предназначението си с товарния кораб, в който служеше капитанът от Кадикс сеньор Кинтана. Пратката трябваше да замине, след като се получи телеграма от Буенос Айрес. Но тая телеграма не идваше и Луис Ромеро почна да се отегчава.

За да убие времето си, той усвои навика да ходи сутрин в Прадо, най-вече в залата на Веласкес, чиито картини го изпълваха с някаква ведрина, с усещане за действителност, която задоволяваше душата му, така че Луис, след като бе стоял пред "Пияниците", "Предачките" и "Менилите", не изпитваше досада да се разходи после по "Пасео де Реколетос" и да погледа хората. Същото чувство изпитваше той, когато препрочиташе Дон Кихот" и "Ласарильо де Тормес". В музея

1- книгите, в квартала около Сиудад Университариа Лунс усещаше истинското достойнство на народа си.ето една каста от побъркани мистици, от лицемери и самохвалковци потискаше безмилостно и обличаше за извлечение на цяла Европа в палячовските дрипи на традицията. Но каква стойност имаше да съзнава това, и гато стоеше тъй далеч от народа си, когато оставаше безучастен към неправдата, когато не се интересуваше от съдбата на нищо друго освен на мръсната си търговия? И той почувствува за лишен път, че бе пропаднал човек, че не можеше да излезе вече от себе си, че угризенията, които изпитваше, бяха само слаб и никому ненужен порив срещу неправдата, само жалък фарс на остатъците от предишното му нравствено съзнание. Липсваше му воля. Не можеше да направи нищо. Изворът на нравствената енергия, който осмисля съществуването

бе пресъхнал вече у него.

"Та що от това?" - Той си зададе въпроса и се надяваше погрешно на себе си. Глупавата сантименталност, в която бе изпаднал, се дължеше сигурно на бездействието му от забавянето на телеграмата. Да пристигнеше веднъж тази дяволска телеграма! ... Разнообразието на

гътуването, рисковете, възбудата, която го обземаше при допир с други мошеници, подобни на него, щяха да го измъкнат от това състояние, да запълнят отново съществуванието му. Но колкото повече чакаше телеграмата, толкова по-голямо ставаше нетърпението му. Престана да посещава музея. Почна да лежи по цял ден в стаята

и да чете глупави детективски романи, като пиеше много и проклинаше бавността на аржентинеца.

Един следобед телефонът в стаята му позвъня и го изтръгна от това състояние.

Един женски глас питаше малко неуверено за Луис. Коя от "лелите" - помисли той с досада. Донинда навярно бе разпръснал вече новината за пристигането му между всички роднини. Гласът обаче имаше

чужд акцент и питаше за известния само вън от страната сеньор Ромеро. Кой може да бъде? Значи, в хотела имаше лице, което го познаваше от чужбина!

И Луис почувствува тревога.

- Кой е? - попита той.

- Една позната.

- Името ви, моля?

- Не е необходимо.

-Какво обичате?

- Бих желала да се срещна с вас. . .

Луис ядосано затвори телефона. "Глупачка!". . . - помисли той. Жените често го безпокояха по такъв идиотски начин. Ала после му дойде на ум, че това бе навярно гласът на някоя от жриците на любовта, които конкуренцията бе изгонила от Сан Себастиан. Луис изобщо не мразеше тия жени. Всички проявяваха една и съща слабост да се влюбват в него и да му помагат самотвержено в контрабандата. Той почувствува известно съжаление, като помисли, че това е може би гласът на някоя от тези не винаги безскрупулни и вечно унизени жени.

Телефонът позвъни отново. Непознатата не се отчайваше.

- Казвай! ... - произнесе Луис бащински.

- Искам да те видя!

- Къде сме се виждали по-рано?

- Не сме се виждали изобщо.

- Лъжеш! . .. Коя си ти?

- Една англичанка - троснато отвърна гласът.

- Да не си Едит с фалшивите бисери?

- Не съм никаква Едит!. .. - още по-сърдито отвърна гласът.

- Е, не мога да те позная! . . - добродушно заяви Луис. - Кажи, коя си? . . .

- Не е важно - упорито отвърна непознатата.

- Тогава върви по дяволите и ме остави на мира! . .. След вечеря ще бъда в "Негреско". Обади ми се да ти дам малко пари.

И Луис пак затвори телефона. Нямаше никакво съмнение, че това бе Едит - една изнудвачка на възрастни мъже, която бе скитала из Южна Америка, та знаеше малко испански. И тя обичаше Луис и даже си позволяваше да го ревнува. Имаше смешни пориви на порядъчна жена. Най-голямото й удоволствие бе да бродира кърпички и да зашива скъсаните копчета на дрехите му. Тя често проявяваше нахалството да се влачи след него и да го изненадва с подобни тайнствености. Но сега Луис не се разсърди. През главата му мина мисълта да я вземе със себе си до Рио де Жанейро и да я натовари с риска да носи куфарите. Ако попаднеше в ръцете на полицията, Едит би предпочела по-скоро да й изтръгнат езика, отколкото да каже от кого е получила стоката. Да, това бе сигурно Едит! И Луис се зарадва, когато телефонът позвъня пак.

- Слушай, негоднико!... - сърдито призна гласът най-после. - Тук е Едит.

- Не можеш да ме излъжеш. Кога пристигна?

- Снощи.

- Откъде?

- От Сан Себастиан. Ела веднага в стаята ми!

- Ще почакаш, докато се обръсна. В кой номер си?

- В 102, Луис! ...

Гласът на Едит спря неуверено.

- Какво има? ...

- Донеси ми малко стока!

- За кого?

- За мене. В 102, запомни ли?

И на свой ред Едит троснато затвори телефона. Тя имаше сприхав, шотландски характер, който я спасяваше от раболепието на другите пропаднали жени, и така ставаше по-симпатична на мъжете.

Луис се изкъпа, обръсна, облече и приглади грижливо черната си лъскава като антрацит коса. След това се напарфюмира с "Gato neqro"1 - парфюма на прелъстителите. Едит проявяваше голяма придирчивост към любовниците си, дори към тия, които обичаше истински. По външност Едит не бе особено красива, но се обличаше изискано и приличаше на благородница поради усърдното четене на викториански романи. За какъв дявол сега й бе дотрябвал морфин? Може би искаше само едно пакетче, за да го подари някому. Тя също имаше мрежа от предприятия и помощници от подземния свят, които трябваше да възнаграждава. И Луис мушна в джоба си едно пакетче от сто грама. След това хвърли доволен поглед в огледалото и излезе от стаята. Беше малко развълнуван. Тялото на Едит напомняше смътно горчиво-сладкия вкус на Жоржеткада, която морякът заклал в Бейрут. С едри, нетърпеливи крачки той забърза към първия етаж. Шумът от стъпките му се удави в дебелите килими. Бе часът на следобедния сън и по коридорите,осветени от матови лампи, чиято светлина се отразяваше в тъмночервеното полирано дърво на вратите, не се мяркаше никой. Дори момчетата, които обслужваха асансьорите, лениво дремеха на столчетата си. Луис стигна пред 102 и почука жизнерадостно. Вратата се отвори. Зад нея се показа една жена в убитозелен копринен пеньоар. Но тази жена не бе Едит.

В първия миг Луис изпита усещането, че бе сбъркал номера на вратата, и с едно смотолевено "простете, сеньора" направи движение да се върне назад. Той никога не бе виждал тази жена и очите й - две студени зеленикави очи, които святкаха в полумрака на антрето - го изпълниха с внезапно смущение. Тя имаше бледо лице и пепеляворуса коса, която бе опънала зад ушите си. Смущението на Луис се засили и от уплахата, с която жената на свой ред се дръпна назад. Тя нададе слаб вик, тялото й потрепера, а очите й се разшириха от ужас, сякаш виждаше пред себе си дявола. "Карамба! ... - помисли Луис. - Това е една побъркана жена!" И бе обзет от разочарование, задето не виждаше пред себе си Едит.

- Вие ли бяхте на телефона? - попита Луис.

- Да - отговори жената.

Тя се бе съвзела почти тъй мигновено, както се уплаши, и му направи знак да влезе вътре. След това го измери с поглед от глава до пети и се усмихна презрително.

- Влез в стаята - каза тя, говорейки му на "ти".

"Изнудвачка - помисли Луис с неприятна изненада - или делегатка за преговори." Може би зад тая жена стоеше бандата на ирландеца ОТреди, съперник на Луис, който правеше опити да проникне в богатия аржентински пазар.

Луис влезе и без да иска, попипа с ръка малкия револвер, който носеше в задния джоб на панталоните си. Но веднага се успокои. Стаята, в която влезе, бе салон и през отворената врата се виждаше съседния кабинет, а още по-нататък - спалнята. Жената заемаше цял апартамент, за който плащаше най-малко двеста пезети на вечер. Следователно разполагаше с много пари и не изглеждаше от бандата на ОТреди. Последният проявяваше безсмислено скъперничество във всичките си

предприятия и надали би се разпуснал да издържа такава скъпа агентка. Още по-малко приличаше тя на ония жени, които обядваха в ресторанта сами и с мълчалив поглед предлагаха тялото си срещу заплащане. Но тогава каква бе всъщност? Пак го осени подозрението, че тя е побъркана. Жълтеникавият полумрак в стаята все още му позволяваше да я разгледа добре. Той имаше само усещането, че очертанията на лицето, раменете, цялото й тяло бяха красиви или по-скоро съблазнителни. Може би тази жена го бе зърнала отнякъде и сега искаше да го направи свой любовник. Дявол да го вземе, тя не бе лоша! ... Богатите и разглезени жени от северните раси го изненадваха често с подобни предложения. Но Луис презираше най-много тъкмо тия жени.

Тя продължаваше да го разглежда с предишната напрегнатост, сякаш искаше да се увери, че не бе призракът, от който първоначално се уплаши.

- Къде си ме виждала? - попита той остро.

- В Монте Карло.

- Не съм ходил никога в Монте Карло.

- Лъжеш! ... - каза тя презрително. И после добави: - Ти си испанец, нали?...

- Да, от най-лошите - предупреди Луис.

- Имаш ли роднини?

- Цял куп.

- С какво се занимават?

- Молят бога да върне монархията. Лицето й потрепера. После тя се разсмя.

- Искаш да ме увериш, че си Ерегиа ли? - попита тя с внезапна ирония.

- Искам да те предупредя, че няма да ти се случат хубави неща, ако дрънкаш много.

- Простак... Всеки момент мога да те издам на

полицията!

С бързо движение Луис я пипна за ръката и свирепо

изви китката й.

- Това ли искаше да ми кажеш? - попита той

наивно?

- Не!.,. - простена тя болезнено. - Търся морфин,

И после, като раздра кожата му с ноктите на другата си ръка, изхриптя диво:

- Пусни ме, гангстер! ... Ще викам за помощ! ...

Луис презрително пусна ръката й. Значи, тази жена бе просто една морфиноманка... Но и това бе пак обезпокоително. Тя можеше да раздрънка за търговията му и да го изложи тук, в самата Испания. Каква дивотия! ...

- Кой те излъга, че продавам морфин? - попита той грубо.

- Един познат от Биариц.

- Това е лъжа! ... Аз не продавам морфин

- Обеща го на Едит!

- Не си разбрала, глупачке!

- Седни да поговорим спокойно - предложи тя, като задуши гнева си.

Луис седна срещу нея. Тя го разглеждаше с отвращение, злобно усмихната, сякаш искаше да каже: "Ти си мръсник!... Ти си противен тип от кабаретата! . .." От лицето й лъхаше ненавист, която внезапно озлоби Луис. "Ще ти платя" - помисли той хладнокръвно.

- Как се казва твоят познат от Биариц? - попита той, като запали цигара.

- Ставаш нетърпим! - каза тя с нервна усмивка.

Луис не настоя повече. Жената от висшата класа не искаше да слезе до нивото на плебея, до жалкия, вулгарен контрабандист. Навярно и се стори недопустимо да го осведомява за познатите си, но, от друга страна, не желаеше да го дразни и затова се усмихна. Луис я остави да приказва. Тя се стараеше наивно да му внуши, че порокът й е невинна страст, дребна прищявка, нещо като тютюна у хора, на които лекарят е забранил да пушат. Същевременно му даде да разбере, че не ще позволи да я изнудва. Познавала и други търговци, но не искала да се пъха из мръсните барове, по които някога се намирала добра стока. Дали продуктът, който Луис й предлага, не е фалшифициран? Не? Ще видим. Вземала морфин само в момент на настроение и когато пожелавала, се отказвала от употребата му.

Докато мърмореше надменно и лъжеше така, Луис успя да я изучи по-добре. Общият вид на личността й напомняше мрачния колорит на английските портрети в Прадо. Светлината, която идеше от прозореца и падаше върху гърба й, оставяше лицето й в полусянка. Тя имаше зеленикави северни очи с хладен блясък, на кои

то пепеляворусата коса придаваше акварелен оттенък. Тънките почти безкръвни устни издаваха гордост и сурова меланхолия. Можеше да се каже, че тя бе един великолепен екземпляр от расата си. Минута след това в сянката под очите, във восъчната измършавялост на бузите й, в говора, движенията и рефлексите й Луис откри хроничните разрушения на отровата. Тя употребяваше морфин в страшни дози и колко отдавна! . . . Навярно само добрата храна я спасяваше от пълно грохване. И все пак тя изглеждаше необикновено красива в гордостта, в студенината и меланхолията си, в тая затвореност, присъща на англичаните, чиято упоритост оставаше дори всред разложението и дрипите на порока. Имаше нещо разкъсващо и тъжно в контраста между безгрижните маниери, които симулираше, и вътрешната драма на личността й. За първи път в живота си Луис виждаше такава трагична фигура. И може би щеше да почувствува състрадание към нея, ако тя неволно, несъзнателно, с всеки жест и всяка дума не изразяваше дълбокото презрение, което изпитваше към него. Нямаше основание да й се сърди - с какво право можеше да изисква почит, - но в погледа й, в тия надменни зелени очи имаше някакъв презрителен блясък, който се забиваше в гордостта му като нож. И Луис реши твърдо да постъпи безмилостно.

Най-сетне след общите фрази разговорът взе по-конкретна форма. Луис почна да хвали стоката си със сдържани изрази като почтен търговец. Увери я, че прахът е съвършено чист, без примеси от хероин, който действувал вредно (сякаш самият морфин щеше да й бъде полезен). Тя го попита с какво количество разполага и тогава, като извади пакетчето, Луис каза, че то тежи сто грама. Въпреки усилието й да се покаже равнодушна към стоката, очите й блеснаха алчно, очи, в които Луис прочете страшната и безнадеждна страст към отровата.

- О! ... - изтърва тя. - Ще стигне за три месеца.

- Според дозата, която употребяваш.

- Да, разбира се. . . Смятам като готвачка. Ще стигне ,за цяла година! И повече!... Вземам съвсем малки

дози.

Лъжеше. Първото указание - рефлекс на радостна изненада, който не можа да овладее - изглеждаше по-

точно. Навярно бе стигнала до осемдесет или повече сантиграма дневно - последни дози, зад които стояха лудостта и смъртта. Слабата й жълтеникава ръка сграбчи конвулсивно пакета. Тоя жест и болезненият пламък в очите й подсказаха на Луис, че в момента тя не разполага с морфин. Навярно бе свършила последния си запас и от много часове нервите й гладуваха. Въпреки усилието, с което се преструваше, потиснатостта на организма й бе явна. Всичко това подсказа на Луис колко хубава сделка можеше да направи, ако търгуваше на дребно. Но дори и в тоя случай не алчността щеше да определи постъпките му, а само омразата. Той изпитваше към тази жена някаква необяснима, жестока и почти несправедлива омраза. Тя разглеждаше пакета с дива радост, с животинско доволство, което не можеше да скрие. Особеният израз на очите, трескавата бързина, с която пръстите и опипваха стоката, можеха да предизвикат при друг случай у Луис само съжаление. Сега обаче той наблюдаваше напрежението и със злобно доволство. Пакетът бе облепен с разни фалшиви етикети, с печати и подписи, които трябваше да уверят жертвата, че морфинът е минал през анализи и контроли. Можеше да се добави на всеки случай, че стоката наистина бе много чиста въпреки фалшивите етикети. След това тя съзна вероятно, че не трябваше да показва вълнение, за да избегне изнудването. Прие безразличен вид и постави пакета върху абаносовата масичка по-близо до Луис, отколкото до себе си, сякаш не би се подвоумила да го върне. От ранните години на занаята, когато продаваше на дребно, Луис познаваше тоя похват у жертвите си и се престори, че не го забелязва. Двубоят за цената почваше.

- Колко искаш за "това"? - попита тя с небрежен топ, в който все пак прозвуча скрита тревога.

- Пет хиляди пезети - спокойно отговори Луис.

Гласът му прозвуча непоколебимо. Сумата, която искаше, бе действително чудовищна. При това той нямаше намерение да се пазари, но бе уверен, че тя щеше да я плати, макар и с дива омраза срещу него, защото гибелната страст, порокът, липсата на морфин я изгаряха. Или ако не можеше да я плати, щеше да се унижи, щеше да почне да се моли, а тъкмо това желаеше Луис, В тишината, в тая напрегнатост, с която очакваше да

чуе цената, тъжните й зеленикави очи изразиха безнадеждност, после мъка, после отчаяние и най-сетне у тях блесна надменност и подигравка. Имаше нещо у тази жена, което не можеше да се определи, но което изпълваше Луис с непреодолима омраза, нещо, което бе скрито в характера й, нещо твърдо, надменно, неуязвимо и предизвикателно.

- Hijo1 - извика тя със смях. - Това е безобразие! ...

- Hijo!... Тя го нарече hijo.. . Изразът бе пълен с оскърбителна снизходителност, която вбеси Луис. Исланците казваха галено hijo на синовете, на приятелите си, но това бе също тъй обръщение, с което викаха носачите по гарите или пропъждаха просяците. В убийствения тон, с който произнесе думата hijo, прозвуча пак онова странно и тайнствено нещо в характера й, което свеждаше хората към същества без достойнство, което ги тъпчеше и унижаваше безнаказано. Омразата, сега още по-силна отпреди, отново задуши гърдите на Луис.

- Слушайте!... - изръмжа той на английски. - Нищо не ви задължава да купите морфина.

Тя направи гримаса на изненада, която после покри с презрително равнодушие. Нямаше нищо чудно, ако Луис говореше английски. Типове като него можеха да владеят свободно по пет езика.

- Ти си луд! - каза тя пак на испански, като че не желаеше да слуша родния си език, говорен от негодници. - От дълго време ли упражняваш професията си?

- От десет години.

- Значи, не ти липсва опитност. Сериозно ли допускаш, че аз съм тъй глупава да платя тази сума?

- Аз искам тази сума тъкмо защото не ми липсва

опитност. Клепките й, подпухнали и синкави, замигаха възмутително.

- Това е изнудване!... - изхриптя тя.

- Кой се хвали с честност?

Върху клетите й мършави бузи се появи лека руменина, която веднага се замести с предишната мъртвешка бледност.

Момче, синко.

- Добре! - каза тя. - Аз не желая да платя. .

- .Ще платиш - произнесе Луис невъзмутимо, ако искаш да имаш морфин.

- Но аз мога да мина без него.

- О! ... Не можеш!

Луис се усмихна жестоко. След това протегна ръка и прибра пакетчето в джоба си. Върху жълтеникавото лице на англичанката пробягна израз на мъка и отчаяние.

- Слушай!... - произнесе тя глухо. - Кажи една разумна цена!

- Казах! Нито сантим по-долу!

- Досадно. Ще ме накараш да обикалям вертепите.

- И да обикаляш, няма да намериш. Испанците не употребяват наркотици дори когато се подлагат на операция.

- Глупости! . . . Защо?

- Защото искат да понасят страданието като Христа! - каза Луис със смях.

- Отегчаваш ме с лъжите си!

- Мога да си отида веднага.

- Нека поговорим още малко! . .. Искам да купя само една част от морфина. Да кажем . .. десет грама!

- Не го продавам на части.

Тя се облегна безпомощно върху гърба на креслото си. Лицето й, с полузатворени очи, изразяваше пълна безнадеждност. Маската, която поддържаше с усилие върху него, се смъкна изведнъж. Непознатата дори не направи опит да я постави отново. Луис разбра - тя нямаше или не разполагаше с пари - и поради необяснимата омраза, която изпитваше към нея, това го изпълни със злорадство. Очевидно, роднините я бяха поставили под попечителство: плащаха всичко, но не й позволяваха да държи голяма сума у себе си, за да не купува отрова. Луис едва ли можеше да изтръгне пари от нея, но това не го ядосваше никак. Парите и печалбата в момента не съществуваха за него.-Той изпитваше само тъмното необяснимо желание да стъпче тази жена заради тия устни, чиято презрителна извивка го оскърбяваше.

С огромно усилие тя се овладя и зеленият неуязвим блясък отново пламна в очите й.

- Предлагам друга комбинация - каза тя; - Ще ти платя сумата на части.

- Не продавам на кредит.

- Може би искаш да разиграваме сцената между Шейлок и. . .

- Между Шейлок и Антонио - поправи Луис. - Ти си Антонио.

- Не ти липсват литературни знания.

- Човек може да получи известно образование навсякъде.

- На всеки случай заслужаваш да те издам на полицията - каза тя злобно.

- Ще бъде чисто по английски! . .. Но и да го направиш, не се боя.

Тя го погледна озадачено.

- Имам официално зарегистрирана фирма за търговия с наркотични вещества - обясни Луис.

Тя пак се облегна на креслото с израз на крайна отпадналост. Жаждата за морфин я изгаряше, причиняваше на организма й тъпа болка, която я изтезаваше и задушаваше като стая без въздух. Но дори в това състояние надменността и свирепата гордост не изчезваха от гримасата на безкръвните й устни. Да, тия презрително свити устни! . . . Ето кое възбуждаше и ожесточаваше Луис. Внезапно тя стана бързо, обзета от някакво решение, и след като му направи знак да чака, отиде в спалнята си. Луис чу отваряне на гардероба и минута след това гласът й извика високо на испански:

-Hi jo!...

Пак го нарече hijo със същото презрение, както преди. Не, у тази жена имаше нещо отвратително, някакъв неописуем и зъл стремеж да унижава, който се проявяваше дори сега, когато бе грохнала от порока и притисната от необходимостта да си достави морфин, без който не можеше да диша, да живее. .. Луис бе виждал и други наркомани, които в момент на кризи като нейните все пак запазваха човешкия си облик, не викаха и не оскърбяваха така. В борбата, която се развиваше помежду им, тя проявяваше не само неврастенията на порока си, но и някаква безчовечна надменност, някакво чудовищно незачитане на хората. Да, ето защо Луис я мразеше! ... В първия миг, когато чу вика й, той реши Да не мърда от мястото си. После съзна, че почваше последният рунд от борбата, в който щеше да я повали напълно. Стана от мястото си и мина през работния кабинет, в който тя навярно не сядаше никога, и влезе в спалнята й. Тя стоеше до разтворения гардероб, пълен със скъпи дрехи и кожи. ..

- Гледай, hijo!. . . - каза тя с най-оскърбителен тон, като му посочи гардероба. - Трябва да призная, че в момента не разполагам с пари. Ако имах, бих ги хвърлила веднага в лицето ти, за да се отърва от чакал като тебе!...

Тя признаваше, че нямаше пари, но оставаше арогантна, горда, неуязвима в безпаричието и в падението на порока си, изпълнена с презрение към Луис и към всичко, което не съставляваше част от нейното благородно, привилегировано "аз". . . Човек изпитваше желание да смаже тази жена, да я смаже като змия. .. тъй, без нужда, само от отвращение. С неимоверно усилие Луис запази спокойствието си. След това произнесе невъзмутимо, сякаш думите и не го засягаха ни най-малко:

- Какво искаш да кажеш?

- Това, че вместо пари можеш да вземеш каквото искаш от тия неща.

- Не съм търговец на вехтории!

- О, мръсник!. .. Това не са вехтории!

- Може би очакваш да тръгна да ги предлагам от магазин на магазин?

- Тогава да видим друго! ... Сделката трябва да стане. Аз ще пукна, ако до довечера не намеря морфин. Нямам сила да гоня други търговци. . . Виждаш много добре това!

- Да, виждам! - злобно потвърди Луис.

- Подлец! - бързо произнесе тя. - А как ти се струва това?

Тя му подаде една гривна от масивно злато, украсена с диаманти, която измъкна от някаква кутия за скъпоценности.

- Не е лоша - каза Луис.

- Дай ми пакета и се махай с нея!

Луис равнодушно остави гривната на масата.

- Какво!... - възмутено извика тя. - Вижда ти се недостатъчно ли? Вземи и това!

Тя хвърли пред него един пръстен и чифт платинени обеци.

- Нямам нищо повече - заяви тя с трезгав глас. Ти!... Нищо!... Нищо!... Ето, виж! - Вдигна куфара тя и го изтърси с дъното нагоре. - Можеш да претърсиш целия гардероб, всички стаи! Дай пакета!...

Без да обръща внимание на думите и жестовете

и които ставаха все по-трескави, все по-безумни, Луис

събра скъпоценностите и ги постави отново в кутията.

- Невъзможно!. . . - каза той. - Не мога да разменям или продавам тия неща. Не искам да имам неприятности с полицията. Ти си под попечителство.

- Ще ги продадеш по-скъпо.. . другаде. Диамантите

са доста скъпи.

- Не желая. Искам парите веднага.

- Тогава дай ми само един грам. .. за тази вечер. Ще полудея без него.

С изкривено от отчаяние лице тя седна на леглото и немощно подпря брадичка в дланите на ръцете си. Луис виждаше как палещата жажда за морфин дращеше по

мозъка й, пъплеше по всяка фибра на нервите й. Представи си нощта, която щеше да прекара, нощ на гърчове и мъки, черна, безсънна, ужасна... Тя се намираше в състояние, което можеше да предизвика жал, но зад презрителната линия на устните й продължаваше да трепти тъмната и студена гордост, която оскърбяваше хората.

- Не мога да ти дам - каза Луис. - Трябва да разкъсам етикетите и да разваля целия пакет. Стоката се

обезценява.

Тя повдигна глава и го погледна с безмълвна омраза. След това залитна и намери опора в таблото на кревата. Невъзможността да получи морфин я смазваше напълно. Мисълта за адския ден, за адската нощ, която можеше да прекара без отровата, я изпълваше с отчаяние. Свърши се, нямаше какво повече да предложи!... Но дори всред тая безнадеждност дивата злоба към Луис я накара да изсъска:

- Мръсно куче!... Дрипа!... Презирам те! Юмруците й се свиха конвулсивно. Бузите й затрепераха. Нещо й подсказа, че Луис не бе точно такъв, какъвто го смяташе, че думите й не го засягаха. Искаше да го унижи, но се бе унижила сама много повече Сякаш двамата бяха разменили ролите си. Той, плебеят, негодникът от вертепите, запазваше спокойствие, владееше нервите си, докато тя, благородницата, под

влияние на дивия глад за морфин кряскаше като улична Жена. Какво падение за нея, още по-голямо от порока, на който се бе отдала!. . . Но пак тая надменност, тая дяволска гордост, която се гърчеше в развалините на волята и като пребита змия, я накара да вдигне високомерно глава.

- Презираш ме!. . . - произнесе Луис с хладен смях. - Но каква нужда има да ми казваш това?. Може би си въобразяваш, че аз продължавам да стоя тук, за да спечеля благоволението ти, за да те ухажвам?. . .

Лицето й се сви болезнено, но в думите на Луис сякаш имаше намек, който й внуши нова идея. Вместо да загуби самообладание, да кресне, както преди, тя се замисли, после го погледна косо.

- Защо не?... - процеди тя тихо. - Не би ли направил и това?

Луис я погледна, поразен от внезапната примирителност в гласа й. Тя се усмихваше горчиво, но върху лицето й се бе появило странно оживление. Не мислеше ли пак за морфина? О, тя разполагаше с още нещо, което можеше да предложи, и това бе тялото й - спортното, гъвкаво тяло на Диана, което някога мъжете сигурно бяха обожавали и което сега един негодник също пожелаваше!

- Да, защо не?. . . - потвърди Луис.

Погледите им се срещнаха, погледи, с които размениха мълчаливо съгласие, ако злобната радост, с която Луис се готвеше да й нанесе последния удар, можеше да се нарече съгласие.

- Ще ми дадеш ли после морфина? - попита тя.

Пак проявяваше своя дивашки характер - въпросът не бе от недоверие, - пак искаше да подчертае презрението си към Луис, неуязвимостта си дори в калта на падението. И продължаваше с оскърбително равнодушие, сякаш всичко, което щеше да стане, не я засягаше ни най-малко.

- Ти си съвършен мръсник!. . . Сега разбрах защо искаше такава фантастична сума. Умееш да използуваш обстоятелствата. Не ти липсва такт. И подлост също тъй!. .. Изглежда, че кокотките ти са омръзнали. Отдавна ли имаш наклонност към жени, които не принадлежат към твоята тиня?...

Тя почна да изува пантофите си, но с движение на ръка Луис я предупреди да не прави това. Тя го по гледна тревожно, почти умолително, сякаш изгарящият мираж на морфина изчезваше отново от погледа й. Спокойно той извади пакета от джоба си и го хвърли върху нея. След това се усмихна презрително и каза равнодушно: - Не ми харесваш! Той тръгна към вратата, но един крясък, един вик на пронизваща истерия го накара да се обърне. С разкривено лице, обезумяла от гняв, тя стана от леглото, държейки морфина в ръка. Удари го с пакета по лицето, като крещеше яростно:

- Негодник!. . . Куче от вертепите! Аз плащам с всичко, но не приемам подаръци. . . Разбра ли? Махай се със стоката си!

Приличаше на пантера. За първи път Луис виждаше как един по-силен ефект - бясната гордост у тази жена - побеждава страстта към морфина. Луис се наведе и взе пакета. Когато се изправи, лицето й бе застинало в мрачна неподвижност. Зеленикавите й очи, все още налети с кръв, гледаха втренчено пространството, но без предишната ярост, тъжни и студени. Луис сложи пакета в джоба си и излезе от стаята. Знаеше, че след едно денонощие липсата на морфин щеше да я накара да полудее. И след всичко един вътрешен глас му прошепна сурово: "Нека полудее!". . .

Излезе от хотела и по "Маркес де Куба" тръгна към "Гран Виа" с намерение да седне в "Молпнеро". Въпреки ранния час и горещината кафенето бе пълно. Поръча коняк и докато леката замаяност на алкохола

го облекчаваше от случката, почна разсеяно да наблюдава навалицата. Дори в тая непоносима юлска жега мъжете бяха намерили за необходимо да излязат с колосани яки и ръкавици, докато жените, с екзотични златистомургави лица, с черни коси и ярко боядисани устни, смучеха лениво цитронада и вееха с ветрилата си. Луис неволно съпостави яркостта, както и спокойствието им, с призрачната бледност и истерията на англичанката в хотела. Стори му се, че тази жена би изпъквала между испанките като стоманен кинжал сред куп от пъстри безобидни ветрила. Сега той изпитваше към нея тревожна смес от любопитство, отвращение и гризене на съвестта. Мъчеше се да определи какво точно би могло да я тикне тъй безнадеждно към порока: снобизмът, безделието или нещо друго, което в тоя миг вземаше облика на мрачна тайна. Какво щеше да прави тя без морфин? Луис можеше да предскаже с пълна сигурност, че утре у нея щеше да настъпи припадък - бясно помрачение, което щеше да изплаши мирните обитатели на хотела и да свърши с отвеждането й в клиниката. Знаеше много добре, че в тоя стадий морфинизмът е неизлечим и че единственото, което можеше да се направи, бе да се отдалечават с нови дози лудостта и самоубийството. Трябваше да я потърси пак, да и даде пакета. Въпреки дивия си характер в края на краищата тя щеше да го приеме.

Но докато разсъждаваше така, наред с нейното падение Луис съзна и грозотата на собствения си занаят. Докога щеше да продава отрова на нещастници като нея? Не бе ли всъщност пропаднал като тази жена? Изведнъж го осени мисълта, че съдбата им бе някак обща, че и двамата се намираха в едно и също състояние на пълна невъзможност да се върнат към нормалното съществуване на другите хора. Тя щеше да продължава да взима морфин до пълно разрушение на организма си, както Луис да го продава, да се занимава с тъмни сделки, да води тоя живот на бандит, на човек без дом, без отечество, без нито едно същество, което би могло да го отърве от ужасното чувство на самотност, от приближаващия и леден дъх на старостта. И двамата - всеки от тях в своята среда и по своя начин на живеене - се движеха по една и съща наклонена плоскост, която водеше към пропаст. Пред нея стоеше лудницата, а пред Луис - затвор, нерадостно скитане по света, всекидневната напрегнатост на престъпник и горчивата, неутешителна мъдрост на мизантропията. Разликата между двамата бе само тази, че тя го бе изпреварила. Ако Луис отиваше бавно към меланхолията на безотечественик, към неврастенията на човек, който не съзира никакъв смисъл в съществуването си, тя галопираше стремглаво към лудостта, към самоубийството или смъртта в някоя клиника за душевно болни. Нищо не можеше да забави или предотврати това търкаляне към гибелта у двамата, нищо - нито прохладата на атлантическите плажове ,нито катедралите, нито музеите, нито слънцето и лазурното небе на Испания!. .. Навярно Ескориал и Алхамбра събуждаха у нея същите тръпки на досада, както у Луис. Те бяха едмакво проядени от миналото си или от начина, по който живееха, еднакво пропаднали, еднакво безполезни за себе си и за другите. Единственото, което им оставаше, бе да извървят пътя, по който бяха тръгнали. Никога не можеха да се върнат назад. Не знаеха защо живеят. В тях нямаше нито следа от някаква вяра, от някакъв мироглед, който да подкрепи или утвърди живота им. Те съзнаваха само, че бяха пропуснали нещо в съществуването си, нещо, което трябваше да бъде неговата цел, неговото оправдание, и това ги дравеше пусти, мрачни, жестоки. Да, нямаше никаква разлика между двамата. Само че Луис не търсеше забрава в отровите и все още пазеше грижливо равновесието на нервите си, докато тази жена вече загиваше. Нейната гибел бе тъй близка, тъй неминуема, тъй естествена, както температурата на болен от тифус или редовните революции в Испания. Месеците, седмиците й бяха преброени.

Но какво го интересуваше всичко това? Понякога Луис се гордееше със съзнанието, че животът бе изстискал от сърцето му всякаква сантименталност. Понякога той изпитваше мрачно доволство от своето безстрастие пред най-ужасни драми. Но като разсъждаваше така, той не съзнаваше или съзнаваше едва по-късно, че в такива моменти влагаше, без да иска, неизкоренимата си театрална поза на идалго, тъпото заинатяване на тоя аристократичен атавизъм, който противоречеше на разума и се отказваше да разбере живота и който потискаше човешкия порив на съчувствието. Днешният случай му доказа за лишен път това. Защо го обзе коравосърдечие към тази нещастна и разстроена от морфина жена? Трябваше да не обръща внимание на дъркането й, да разбере, че е болна и ненормална, да не я унижава докрай, да й продаде спасителния прах на една разумна цена. Откъде бликна внезапната му омраза към нея? От това, че го презираше ли? Та коя жертва не би презирала търговеца, който хладнокръвно и съзнателно й продава отровата? А на всичко отгоре тя бе разстроена, нервите й бяха непоправимо разрушени. Но всички тия размишления, докато гълташе коняка, се удавиха постепенно в горчивия смях на мизантропията

му. Та нима не друг, а Луис трябваше да се вълнува, да изпитва върху себе си угризенията от порока, от извратеността и истерията на всички пропаднали индивиди, които употребяваха морфин! По дяволите тази жена!

Той повика келнера и плати сметката. След това излезе от кафенето и по "Алкала" тръгна към "Пасео де Реколетое". За да си докаже колко малко го засягаше онова, което се бе случило, той почна да тананика един моден португалски шлагер и да заглежда упорито по-хубавичките жени. Повечето бяха облечени в черно. Лицата на младите блестяха като лица на статуи от слонова кост, а косите, устните и тъмните им очи върху кехлибарения фон на кожата образуваха прекрасно съчетание от черно и розово. Имаше нещо мирно и целомъдрено в спокойствието на погледите им, във вървежа и черния цвят на облеклото им. Луис знаеше, че тия жени от средното съсловие, както и благородните девици, някога го отегчаваха и изпълваха с презрение. По традиция семействата им не им даваха достатъчно образование и това ги правеше да изглеждат глупави, каквито всъщност не бяха. Но сега те му се струваха кокетни и мили. Наистина, едва ли съществуват някъде по-почтени жени от испанките. Мина му през ума, че все още не бе късно да намери едно момиче от народа - не благородница, която веднага след сватбата щеше да прояви скритите космополитни пороци на съсловието си, - да се ожени за него и да заживее спокойно в Гранада.

Изведнъж Гранада изплува в съзнанието му такава, каквато я познаваше от детинство: бели къщи с вътрешни дворове, черните кули и дантелените стени на Алхамбра, вечно снежните върхове на Сиера Невада, които изпъкваха с ослепителен блясък върху огнения лазур на андалузкото небе. Представи си религиозните процеси на страстната седмица и тържествените великденски дни, когато баща му отвеждаше цялото семейство на бой с бикове. Всичко това изглеждаше блестящо, цветно и красиво. На арената, посипана с жълт пясък, изскачаха грамадни разярени бикове, които тореадорът Бомбита убиваше с неподражаема вещина. Колко прекрасна, слънчева и жизнерадостна бе в такива дни Гранада!. . . И когато Бомбита забиваше блестящо шпагата си в сърцето на бика, когато огромното и страшно животно се разтреперваше и рухваше на земята, колко тържествен бе победният марш на тореадорите и колко неудържим възторгът, с който мъжете размахваха и хвърляха широкополите си кордовски шапки, докато жените със зачервени от възбуда лица грациозно люлееха ветрилата си!. . .

Като вървеше по булеварда и мислеше за Гранада, спомените от детинството един след друг продължаваха да нахлуват в съзнанието му. По онова време той имаше малка братовчедка, която наричаха Мерседес. Като дете Мерседес бе тънка, суха, почти грозничка, но после разцъфтя като портокалов цвят и доби сочната и южна прелест на жените под андалузкото слънце. Луис си спомни как я целуна веднъж и как извърши това светотатство върху девствената буза на девойката не на друго място, а в катедралата, използувайки набожната съсредоточеност на леляда. която я придружаваше. Много години след това Луис узна. че Мерседес е постъпила в един кармелитски манастир и че това постъпване в манастира съвпадаше със заминаването му вън Франция. Франция!. .. Ах, тогава се появи в живота му Жоржет Кидн, която го завлече във вертепите на Северна Африка и Близкия изток. Крачейки по все още нажежения паваж, Луис почна да мисли за Жоржет Киди и за пияния френски моряк, който я закла в Бейрут. Ударът бе предназначен всъщност за шията на Луис. който отиде да изтръгне любовницата си от ръцете на пияния грубиян. Каква противна и сладостна жена бе всъщност Жоржет Киди! Тя го мамеше и все пак се жертвуваше за него на всяка крачка. Нейната чувственост го подчиняваше тогава със същата неумолимост, с която сега той бе готов да отхвърли от пътя си всяка срещната жена. Той пропъди с досада образа на Жоржет Киди и като стигна паметника на Колумб, обърна се обратно и отново почна да мисли за Мерседес. Той си представи живописно зрялата и вече красота върху фона на черно расо в мраморната галерия на някой андалузки манастир, всред палми, мимози и розмарини. Но после съвсем равнодушно допусна, че тя можеше да има истеричния вид на плесенясала девственица, която приближаващият климактериен период щеше да обвие скоро с воала на тъпо, вегетативно спокойствие. Мерседес!... Нима тя го вълнуваше? Каква глупост! Приближавайки хотела, Луис съзна как образът й дори в перспективата на юношеските спомени бе избледнял, бе станал карикатурно смешен. И когато влизаше в хотела, друг образ завладя изведнъж съзнанието му: това бе призракът на пепеляворусата жена със зеленикави, жестоки, уморени очи - очи, които изгаряха от адската жажда за морфин. Влезе направо в бара и пропъди видението с много чаши алкохол.

Фани Хорн, родена в Солт Медоу, 1912 година. Тези сведения, взети от паспорта й, Луис научи на другия ден от книгата за пътниците в хотела, която чиновникът почтително предостави на разположението му. След това реши да не се интересува повече от нея. Името й му трябваше само дотолкова, доколкото бе необходимо да се пази, ако й хрумнеше да му създава неприятности с полицията. Куфарите с двойните дъна за всяка евентуалност той пренесе още сутринта в дома на дон Индалесио, който го задържа на обед. Уморен от празното бъбрене на брат си за необходимостта да се върне монархията и от отегчителни семейни анекдоти, той се прибра в хотела през най-горещите часове на деня и легна да спи.

Събуди се към пет часа и слезе в бара да пие кафе. Имаше билет за бой с бикове, но се отказа от зрелището, защото в бара влезе Фани Хорн.

По масите все още нямаше посетители. Клиентите на хотела продължаваха да се излежават в стаите си или предпочитаха да пият кафето в хола, докато келнерите, очаквайки вечерната навалица, шепнеха лениво помежду си. Атмосферата, прочистена от дима на следобедните пури, бе прохладна и приятна, но вероятно изпълни Фани с неприятното чувство за предстоящо идване на хора. Щом влезе, тя погледна неспокойно часовника си, а след това се озърна уморено и безнадеждно, като преследвано животно, което не можеше да намери убежище. Тя бе в хубав сив костюм и елегантната дреха прикриваше донякъде безредието, което лъхаше от останалата част на външността й. Косата й бе раздиплена около жълтеникавото лице, което двете пусти, блуждаещи очи правеха още по-безцветно и по-призрачно, сякаш бе лице на старинен портрет, избелял от праха, от влагата и от вековете, портрет, който трябваше да се разпадне сам поради разрухата на тъканта си

като ония фрески, които никаква техника не можеше повече да поддържа.

Тя се отправи към една маса в ъгъла, сякаш искаше да се скрие колкото можеше по-добре от хората, и докато отиваше към масата, Луис забеляза много добре, че това окаяно същество вървеше с огромно усилие, залиташе и се опираше върху столовете като боксьор, изправен след нокаут, или като пиян, който всеки миг заплашваше да се строполи на пода. Като стигна до ъгловата маса, тя се отпусна върху стола и с хриплив глас поръча кафе. След това със същия задушен глас тя поиска кафето да бъде двойно, а келнерът отговори със

звънливото испанско "si senora"1, чиято жизненост изпъкна в поразителен контраст със звука, който издаваше нейният разрушен от морфина организъм. И едва тогава Луис съзна, като съпостави вървежа и външността й с онова, което знаеше от вчера, че тя бе пияна, мъртвешки пияна от алкохол, за да сподави изгарящата жажда за морфина, който й липсваше.

Навярно тя бе излязла рано следобед, за да обиколи всички подозрителни кафенета и барове на Мадрид с надежда да намери поне един грам от спасителния прах. Навярно бе разпитала унизително келнери, проститутки и сводници за спасителната отрова, която можеше да успокои нервите й. Навярно, скитайки из тия дупки, някой дебелак й бе предложил цигара или чаша вино и тя е трябвало да приеме ухажванията му и да му обяснява, че търси само морфин, морфин, морфин. . . заради който е готова да плати с парите, с накитите, с тялото си. Но всичките й усилия бяха отишли напусто. Поквареният и жизнерадостен Мадрид не познаваше еуфориите, защото предпочиташе любовта, виното, бой с бикове, защото разсейваше угризенията си с изповеди и ходене на литургия. По-лесно бе да поникнат банани в Шотландия, отколкото да намери тук поне половин грам от отровата, за която жадуваше. и след всичко това, уморена, измъчена, отчаяна, тя бе пила алкохол, пила до смърт, за да утоли по-страшната жажда, която я изгаряше. След това навярно бе дошла

в хотела с такси, бе слязла от него, но още при входа е почувствувала парализиращото действие на алкохола,

пълната невъзможност да поиска ключа от апартамента си, да измине изпълненото с любопитни безделници пространство на хола, да стигне до стаите си. И бе влязла в бара, който се намираше до самия вход, с надеждата, че едно силно кафе можеше да я отрезви, да й помогне да дойде на себе си. Но всичко това бе съвсем безполезно, защото именно сега алкохолът почваше действието си. Дори като сядаше на стола, тя залитна. Келнерите разбраха, че е пияна, и подигравателно усмихнати, почнаха да шушукат помежду си.

Когато съзря Луис, изражението на лицето и стана още по-трагично и безпомощно. Към унижението пред келнерите, чиято иронична почтителност тя вече долавяше, сега се прибави новото унижение пред човека, който вчера я бе пронизал тъй оскърбително с великодушието си. И Луис пак видя върху лицето й дяволската надменност, неуязвимата от нищо гордост, която я правеше тъй предизвикателна. Като изпи кафето си, тя хвърли на келнера една банкнота и с презрителен жест, сякаш келнерът бе куче, го пропъди да не я занимава с остатъка. След това се изправи с неимоверно усилие и за миг лицето й, гледайки към Луис, доби студен, насмешлив, равнодушен израз, като че всичко, което се бе случило вчера, не я засягаше ни най-малко и като че сега бе пълна господарка на себе си. Тя не задържа погледа си върху него повече от секунда и дори не намери за нужно да отвърне на коректния поздрав, който той й отправи. Вместо това се усмихна с израз на ексцентрично благоволение на специалиста, който приготовляваше коктейлите, като че искаше да каже: "Само ти си интересен за мене тук, защото правиш добри коктейли!". ..

"Не съм те смачкал достатъчно!" - помисли Луис и в гърдите му отново се надигна предишната омраза срещу нея. Той изпита същинско злорадство, когато видя, че след първите няколко крачки тя се залюля и ръцете й безпомощно потърсиха опора в ръба на масата. Тя бе пияна, ужасно пияна. Ставането раздвижи коняците, вината и ликьорите, които бе погълнала през следобедното скитане из мръсните барове, и сигурно я обзе желание да повърне, защото лицето й изрази неимоверно усилие, с което стисна устните и гърлото си. Тя едва се крепеше на краката си и остана тъй наведена, опряна на масата. Келнерът й се притече на помощ, като й помогна да се изправи. За миг тя остана, подкрепена от ръката му, изправена пред скандалната перспектива да се сгромоляса на пода или да продължи вървежа си с негова помощ пред очите на няколкото посетители, които бяха влезли вече в бара, и на навалицата в хола. Тя направи усилие да се овладее, но не можа и тогава Луис прочете в очите й пълно поражение, резигнацията на отчаянието. Около нея се разнасяше противна миризма на алкохол и навярно всички бяха разбрали вече, че е пияна. Сега тя трябваше да извърви разстоянието до стаите си под учудените, подигравателни или скандализирани погледи на всички присъствуващи, подпомогната по задължение само от един презрян келнер, защото нямаше никакъв близък, защото бе скарана с целия свят. Сега тя бе една беззащитна, слаба жена. Зелените й очи се спряха върху Луис с пустотата и мъката на същество,-извергнато от света.

В следващия миг Луис стана машинално, отиде при нея и каза високо на келнера, тъй че всички, които бяха наоколо, можаха да чуят:

- На дамата й е лошо!... Повикайте веднага камериерката от 102!

След това улови Фани подръка и я поведе между масите съвсем ловко и естествено, че всички наоколо не можаха да предположат нищо особено, сякаш двамата бяха обикновена двойка, която излизаше от бара, Тя промърмори едно глухо и машинално "Thanks"1, а той й каза:

Мисля, че в стаята ще ви стане по-добре. Сега се постарайте да не повърнете.

- Няма да повърна - отговори тя. - Но в един глупав бар пих лошо уиски.

Тя вървеше кротко, спокойно, опирайки се на ръката му. Удивително бе самообладанието, с което си Даваше вид, че всичко, що ставаше, не я засягаше ни най-малко, сякаш искаше да каже: "Аз се напих съвсем случайно. . . тъй. . . понеже ми хрумна", и сякаш всичко това нямаше друга, по-дълбока причина. Като влязоха в стаята и, той я постави на леглото и покри със

завивката. Тя следеше движенията му със своите уморени,

блуждаещи, но в тоя миг някак удивени очи.

- Благодаря!

- Най-добре е да заспите - каза той. А тя отвърна:

- Да, ще гледам да заспя.

И притвори клепките си, които бяха подпухнали и сини и придаваха на лицето й съвсем мъртвешки вид.

Той постоя още малко до леглото и, докато умората и алкохолът я принудиха да заспи, като удавиха морфиновата жажда в тежък сън. След това се обърна към камериерката, която стоеше изправена до вратата:

- Сеньората е болна. Ако се събуди и позвъни за тебе, извикай ме веднага по телефона!

Той знаеше, че Фани Хорн щеше да се събуди след няколко часа и тогава мъчителната жажда за морфин щеше да я обхване с нова и по-страшна сила. Той искаше да бъде в този момент до нея и да я спаси от припадъка с няколко инжекции. Като излезе от стаята й, той отиде в една дрогерия и купи спринцовка, спиртна лампа и някои други принадлежности, които бяха необходими, за да приготви стерилен разтвор от морфина и да го инжектира без опасност от инфекция. Везни той имаше в куфара си. След като приготви грижливо всичко, той се навечеря в ресторанта, а после послуша струнния оркестър в хола и се прибра в стаята си. Стори му се, че във всички тия грижи към Фани Хорн имаше нещо странно и вълнуващо, което сякаш го бе изтръгнало от студената пустота на живота, който водеше досега. Обзе го желание да отиде в стаята й, да седне до леглото и да чака събуждането й, за да не я остави нито миг под пристъпа на мъката и лудуването, които щяха да настъпят. Успокоена от морфина, с нея можеше да се разговаря разумно. Би могъл да я посъветва да опита лекуване с постепенно намаление на дозите, да се отдаде на спорт, да кали волята си. Но всички тия размишления го накараха да почувствува насмешливо съжаление към себе си. Той, контрабандистът на наркотици, обмисляше как да се излекува една морфинистка! Дойде му на ум, че приличаше на някогашните бандити от Сиера Невада, които вършеха всякакви злодеяния, а след това в някоя пещера раздаваха правосъдие и част от плячката си на бедните. Откакто се върна в Испания,

постъпките му ставаха всеки ден една от друга по-глупави. Нямаше да бъде чудно, ако скоро почне да ходи на литургия. "Трябва да замина по-скоро за Буерто Айрес!" - помисли той, като че столицата на Аржентина със своите вертепи и кабарета бе някакъв нравствен санаториум, който щеше да го прочисти.

Настроен все тъй саркастично към себе си, той изпуши една цигара, след това облече пижамата си и легна, но не можа да заспи. Пред него отново изпъкна лицето на Фани Хорн и пак го обзе настойчивото желание да й помогне преди настъпването на кризата, преди да я отведат в някоя клиника, където състоянието й щеше да се влоши. "Жоржет Киди" - горчиво помисли Луис, - същото беше и с Жоржет Киди." И нея той искаше да измъкне от пороците, от падението, от физическата разруха на вертепите, но не успя. Защо го привличаха само такива прокълнати от съдбата жени? И той отново почна да се смее на себе си.

Някой тихо почука на вратата. Бе камериерката от първия етаж. Гласът й произнесе:

- Сеньората се събуди и мисля, че е твърде зле.

- Идвам! - каза Луис.

Знаеше какво ще види и все пак картината, която

завари, го накара да потрепере. Мисълта му възстанови бързо трагичната сцена, която се бе развила в стаята. преди малко: тя се е събудила и решила героично да изтърпи остатъка от нощта; угарките от цигари и една празна бутилка вермут показваха усилието й да

се бори докрай, но мъката на жадния за отрова мозък

се бе събудил и шумът от припадъка накарал камериерката да изтича при него. Сега тя лежеше съвършено изтощена, почти в безсъзнание върху вишневочервения плик, докато разните части на облеклото й се търкаляха навсякъде по стаята. Косата й бе разпиляна в безпорядък, полата на костюма измачкана, а от блузата й висяха само парцали. Имаше нещо грозно и покъртително в разхвърляните предмети из стаята, в обърнатите столове, в разбитото огледало на гардероба, в съборените завеси, в кървавите бразди по лицето й, което бе издраскала с ноктите си, и в голотата на раменете и ръцете й, които от време на време потреперваха. Но по-мъчителни от всичко бяха разширените очи, който още блуждаеха по тавана с беса на делириума.

- Всичко това прилича на Светивитово хоро - каза камериерката, като се прекръсти.

- Помогни ми да я сложим в леглото - заповяда Луис.

Двамата поставиха тялото на Фани върху широкото легло. Под ярката светлина на лампата върху нощното шкафче драскотините по лицето на нещастницата изпъкнаха още по-ясно.

- Pobrecita!1. . . - изохка камериерката. - Лекува ли се тази болест?

- Сигурно! - отговори Луис. - Утре ще повикаме лекар.

- Ако това е Светивитово хоро, по-добре е да дойде свещеник!

- Не, това не е Светивитово хоро - сухо каза Луис. - Отдавна ли познаваш сеньората?

- От три месеца. По-рано живееше в "Риц". Сеньората е чужденка и, струва ми се, не е много щастлива.

- Така изглежда - отвърна Луис. - Дружи ли с някого?

- Не. Не дружи с никого. . - Как се отнася с тебе?

- Много зле, сеньор, при все че дава щедри бакшиши. Впрочем, когато човек е беден, предпочита второто.

- Нали!. . . - разсеяно се усмихна Луис. След това извади една банкнота и я подаде на жената. - Ако никой не научи, че сеньората е имала припадък, ще бъде много по-добре за тебе. Утре рано нареди стаята и закачи завесите. За огледалото ще кажеш, че е счупено случайно.

- Много добре сеньор!. ..

- Сега си свободна.

След излизането на камериерката Луис отиде при Фани, като държеше спринцовката и стерилизирания разтвор в ръка. Като видя спринцовката, очите й светнаха от дива радост.

- Би ли могла да си направиш инжекцията сама? - попита той.

- Бедничката.

Мисълта да забие сам иглата в тялото й го отвращаваше.

- Да, разбира се - прошепна тя.

- Колко сантиграма?

- Тридесет.

Луис потрепера. Дозата спокойно можеше да умъртви здрав човек, но за нея бе нормална. Той отмери исканото количество и като й подаде спринцовката с памука, натопен в спирт, извърна глава. Не искаше да види как тя щеше да забие иглата в бедрото или в ръката си. Когато се обърна към нея отново, тя бе оставила празната спринцовка на нощното шкафче и лежеше неподвижно. Движението я бе изтощило, но тя все пак намери сили да погледне Луис с признателност и да произнесе на испански едно съвсем слабо ""racias"1.

След няколко минути морфинът почна да й действува и тя потъна в еуфорията на отровата. Луис знаеше, че това бе за нея връщане към нормалното самочувствие. Върху мъртвешките й бузи се появиха две розови петна, които после се разляха върху цялото лице, а ужасната обтегнатост на чертите й се изгуби, за да стори място на мек, унесен и блажен израз. Тя остана в това състояние неподвижно около половин час, а после се изправи, подпряна с лакът върху възглавницата, и втренчи в Луис очите си, които пак бяха ледени и тъжни, но някак успокоени, очи, в които нямаше вече нито следа от предишната дива истерия и кървави пламъци. И тогава гласът й произнесе още веднъж едно слабо "gracias", и на Луис се стори, че тя навярно бе творила и гледала така със северната и спокойна хладина на гласа и очите си отдавна, преди много години, когато е била съвсем младо момиче. Тя не каза нищо повече, отпусна се върху възглавницата и заспа, а Луис излезе от стаята й, като скри морфина и спринцовката в нощното шкафче до леглото й.

III

На другия ден Луис почувствува нетърпеливо желание да види по-скоро Фани Хорн. Но той не я потърси

-

1 Благодаря.

веднага по телефона, защото се боеше да не я събуди от полезния и укрепителен сън. За да убие времето до часа, в който предполагаше да се събуди, той отиде в "Ретиро" и пи кафе във "Флоридабар". След това се разходи из парка, гледайки как безбройни орляци от испански деца, които щяха да заместят жертвите на революцията, играеха с обръчи и топки по алеите. Когато се върна в хотела, казаха му, че англичанката е излязла преди малко, след като бе питала за него. Учуди го обстоятелството, че Фани Хорн сама показваше признаци на общителност. Но може би това щеше да се изрази само с няколко думи на суха благодарност. "Ще я видя на обед в ресторанта" - помисли той. И понеже сега бе още единадесет часът, реши да отиде в Прадо.

Влезе в музея и заскита из залите между портретите на крале и светии, лицата на които човек не можеше да гледа без известен ужас, тъй като всички имаха един и същ израз на грешници, изтерзани от мисълта за бога и оня свят. Студенти от академията копираха бездарно платна на велики майстори, а редките посетители - провинциалисти и чужденци - се навеждаха с невежеството на профани да четат надписите под картините.

Като стигна до Веласкес, той видя с изненада Фани Хорн, седнала на канапето в средата на залата. С гръб към Луис, тя гледаше съсредоточено галерията от картините на великия майстор.

- Тук ли си? - попита Луис, като отиде при нея и докосна леко рамото й.

- Hombrei ... - извика тя, като се извърна и подаде бледата си като мрамор ръка.

Възклицанието й бе приветливо, естествено, дори малко радостно. Сега от външността й лъхаше елегантност и кокетство, но драскотините върху лицето й напомняха все още за припадъка през нощта. Зеленикавите й очи играеха с мек изумруден блясък. Дълбокият сън, банята, коафьорът и сутрешната инжекция с морфин (лицето й показваше лека хиперемия) я бяха разхубавили. Сега тя носеше друг, по-светъл костюм, който засилваше акварелния колорит на бледо-русата й глава.

- Всъщност аз те чаках - каза тя.

- Така ли? - с изненада попита Луис.

И като изгледа овала на лицето й, фините й нервни очертания на челото, шията и ноздрите й, съзна че тя бе извънредно хубава.

- Ти често идваш тук - обясни тя. - Виждала съм те няколко пъти. Човек може да те запомни лесно.

- Това е цяло нещастие.

- Защо?

- Защото и полицията ме запомня лесно.

- Сега боиш ли се? - попита тя насмешливо.

- Не.

- Ще съжалявам, ако сега те уловят.

- Аз още повече. Но тук е невъзможно да ме уловят. Докато Луис се усмихваше самоуверено, тя го погледна изведнъж с мрачна и напрегната сериозност.

- Надявам се, че си по-добре - каза той и седна

до нея.

- Почти съм съвсем добре - потвърди тя с горчивина. - Благодаря ти за пакета. Ти си джентълмен и сега мога да го приема като подарък, ако настояваш да не го платя.

- Настоявам да не го плащаш.

- Защото нямам пари ли?

- Отегчаваш ме с гордостта си.

- Това е единственото, което ми остава.

- Пази го пред другите.

- Защо не и пред тебе?

- Защото и двамата сме еднакво пропаднали.

- Ти не си пропаднал - каза тя замислено. И после попита:

- Какъв си всъщност?

- Какъвто изглеждам. Криминален тип,

- Не ти липсва жестокост.

- Според случая.

- Имаш право. Защо не ме смаза докрай?

- Защото ми хареса твърдостта ти.

- Постъпката ти е признак на сила. Някога аз не уважавах това качество у хората и затова сега съм

развалина.

- Какво значи това?

- Нищо... - произнесе тя разсеяно, като устреми

очи в картините.

II

След това го погледна и каза живо:

- Тази сутрин питах за тебе в хотела. Изглежда, че си успял да минеш за благородник. Не е ли дръзко?

- Дръзко, но забавно.

- Как трябва да те наричам?

- Както другите: Луис Родригос де Иредна и Санта Крус.

- Какво изобилие на "р"!...

- Виновни са прадедите ми.

- О! .. . Стана дума и за прадеди?!...

- Защо не? - попита той, като се помъчи да проникне зад двусмислената усмивка върху лицето и. - Аз съм испанец, католик и благородник.

- Идалго без меч и пелерина.

- Заменил съм ги с револвер и тренчкот. А ти каква си?

- Аз съм от Пикадили - отговори тя, като стисна весело устните си.

- Така и предполагах - каза Луис със същия тон. - От нощните клубове навярно?

- Да. Разочарован ли си? ; - Никак. Живея без предразсъдъци. Кой те издържа?

- Богати приятели.

- Откровеност, която буди уважение.

- И която липсва у тебе, благороднико от Тарагона!. . .

- От Гранада - поправи Луис сериозно.

- Или от Кордона, все едно.

- Не е все едно. Нима не правиш известна разлика между мъжете.

- Сега, да!... Но знаеш ли, че ми харесва гротескният начин, по който се забавляваме!

- Тогава да обядваме заедно в "Палас".

- При едно условие: да не ме заблуждаваш повече.

- В какво?

- В това, че не си Ерегия.

Луис трепна, но се окопити бързо:

- Добре. Нека бъда Ередиа.

- Много важно за мене е да зная истината - каза тя нервно и веждите й се свиха болезнено.

Изненадата на Луис премина в леко безпокойство.

- Аз съм фалшив Ередиа - заяви той дрезгаво и поправи гласа си, когато се изкашля.

- Лъжеш. Приличаш много на истинските. .

- Познаваш ли ги?

- Да.

Използувам именно тази прилика.

- Не би рискувал да правиш това в Мадрид.

- Рискът води към успех.

- Какъв успех?

- В предприятието.

- Ти си пропаднал морално, но това не ти пречи да бъдеш Ередиа.

- Решила си на всяка цена да бъда благородник - каза той презрително. - Какъв снобизъм!...

- Не е снобизъм. Спомняш ли си как те посрещнах?

- О! ... Едва ли ще го забравя.

- Държах се тъй, защото не допусках, не исках да бъдеш Ередиа!...

- Изглежда, че това семейство се е опитало да ти извади очите - произнесе той гневно. - За последен път ти казвам, че не съм Ередиа.

- О! ... Не ставай зъл! - помоли тя тихо. И после каза бързо: - Да погледаме Веласкес! . . . Виж каква серия от идиоти... Тази грозота ме успокоява повече от чувствените богородици на Мурильо.

Станаха от канапето и обиколиха залата. Луис погледна часовника си. До затварянето на музея оставаха двадесет минути.

- Искаш ли да видим Греко? - предложи той.

Кой беше Греко? - попита тя тъпо и клепките й замигаха дяволито.

- Един грък, побъркан от испанците.

- Ах... спомням си! Астигматичният художник на задгробните души ли? Оня, който рисуваше дълги тънки светии с глави като топлийки?

Не ти липсват изрази за тълкуване на Греко. Но защо се преструваш на американка?

Не се преструвам - каза тя и клепките й пак задигаха бързо. - Може би съм по-глупава и от американка.

- Искаш да ме увериш в това? - Глупаво е да се сърдиш на грубостта ми.

- Напротив. Спестяваме баналности.

- Тогава свали маската си.

- Свалих я - каза тя! - Остава да направиш това и ти!...

В бара на "Палас" двамата станаха център на клюкарско внимание от страна на публиката, която по това време изпълваше заведението. Повечето бяха свикнали да ги виждат поотделно и сега се учудваха на познанството им. Както Луис, така и Фани възбуждаха известна неприязън поради своята саможивост. Оскърбени от равнодушието на Луис, жените твърдяха, че Фани го е привлякла с парите си. Напротив, забогателите спекуланти с волфрамова руда намираха, че той е прелъстил англичанката с мухлясалото си достойнство на благородник. Като минаваха през навалицата, Луис поздрави разсеяно няколко познати и един братовчед на майка си. Последният бе прахосал отдавна едно имение в Андалузия. Сега живееше от подаянията на роднините си, не работеше нищо и даже понякога нямаше какво да яде, но считаше за унизително да пие аперитива си на друго място освен в "Риц" или "Палас".

- Откъде познаваш този конквистадор? - попита Фани.

- Не мога да си спомня - излъга Луис. - Дори забравих името му.

- Това е маркизът на Tope Бермеха - каза тя. - От Палма дел Рио.

- Трудно запомням аристократи. Ти откъде го познаваш?

- От гражданската война.

- Къде си била през гражданската война?

- Тук. в Мадрид.

- О! ... Почваш да печелиш уважението ми. При кого живееше?

- Работех в посолството.

- Как се подвизаваше тоя тип?

- Не заслужава да го наричаш тип. Разнасяше помощи и храни на благородниците, които се криеха вграда. Едно доста опасно занятие. Републиканците можеха да го уловят и застрелят всеки момент.

- Жалко, че са го изтървали.

- Якобинец! ... - извика тя. - Какво искаш да кажеш? Спасил е от гладна смърт много хора. Искаш ли да му предложим нещо? Той е съвсем беден и не смее да си поръча повече от чашка коняк.

Тогава защо идва тук? - злобно попита Луис. - За да види познатите си. Да го поканим ли? Луис отказа енергично.

За нещастие обаче маркизът на Tope Бермеха, като чу гласа на своята познайница от гражданската война и още повече като видя кръвния си племенник, побърза сам да дойде на масата им. Той представляваше дребно пъргаво старче, подобно на катеричка, в извехтял, но добре изгладен костюм. От джоба на сакото му се подаваха чифт грижливо сгънати ръкавици. Той носеше монокъл, бастун с дръжка от сребро и слонова кост, а реверът му бе украсен с лентичката на някакъв орден и значката на почестите. Най-напред той целуна ръката на Фани и обсипа с водопад от комплименти "най-прекрасната от всички сеньори в света". След това прегърна своя племенник и почна да го тупа по гърба, като го наричаше hiyMno и радостно "mi sobrinito"1, тъй че Фани и всички наоколо разбраха за близкото им родство.

"Свърши се" - помисли Луис с внезапното усещане, че се бе провалил напълно. Мистификацията му пред Фани рухваше. Сега тя бе стигнала най-после до истината. Занапред Луис щеше да бъде за нея един пропаднал аристократ, едно нищожество, една кукла като маркиза на Tope Бермеха, който поне бе запазил достойнството да не стигне до криминалната тиня на живота. Да знаят, че си преследван от полицията търтовец на наркотични вещества, бе унизително, но да

виждат, че си стигнал до това падение от висотата на аристократично семейство, бе непоносимо. И за първи

път в живота си Луис почувствува срам, който го разстрои и докара дребни капчици пот върху челото му, срам от това, че бе Ередиа и контрабандист на морфин, благородник и мръсен търгаш с човешките пороци. Сега той погледна Фани със същата унизеност, със същата безпомощност, с която тя го гледаше, когато вчера седеше на масата пияна в бара. Сега тя виждаше падението му със същата яснота, с която той бе видял нейното. Сега тя го разбираше напълно по силата на онова, което се бе случило вече между тях, но силата на обстоятелството, че тя бе проникнала вече is драмата на живота му с остротата на ума си, с предусещането на интуицията си. Но сега и тя постъпи също

така великодушно като него. Мигновената насмешливост, която светна в очите и, изчезна веднага зад съчувствието; към унизения, съчувствие, което се изрази в добродушната, изпълнена с весел упрек усмивка на лицето й, сякъш искаше да каже: "Ти ме лъжеш, но сега си изобличен!... Е добре, всичко това е много забавно." И за да докаже това по-добре, тя свали ръката си под масата и стисна приятелски китката на Луис, което значеше: "Ти си мил, приятен лъжец!... Не се безпокой! Покани това весело старче да седне при нас!"

И Луис го покани.

Сега Фани му се струваше още по-хубава и вълнуваща отпреди. Той я погледна с дълбоко вътрешно облекчение. Не, тя не го презираше, тя бе умно и мило същество, което го разбра веднага. Но в дъното на погледа й, във внезапната бледност, която бе покрила лицето й, той долови у нея смущение и забърканост от откритието, което бе направила. Това смущение и тази мигновена вцепененост на личността й приличаха поразително на уплахата, която тя бе изпитала при първата си среща с него.

Но Луис нема време да помисли върху това, защото маркизът заля масата с пороя на думите си. Комплиментите, които продължаваше да прави на Фани, се надпреварваха с радостни възклицания от пристигането на Луис. Коментариите на роднините за това пристигане се смесваха със собствените преценки на маркиза. Съветите му към Луис да направи посещение у едно или друго аристократично семейство се преплитаха с упреците, че не бе сторил това досега. И така, дори за дървото на масата стана ясно, че Луис е един от седемте синове на славното семейство Ередиа, който след дълго странствуване по чужбина се бе прибрал в Испания. Всичко това Фани прие с вида на човек, комуто тия неща бяха известни.

След като изяде два големи рака и изпи десетина чаши силен коняк, андалузкият идалго стана още по-жизнерадостен и бъбрив.

.- Луизито - попита той неочаквано, озарен от щастливата идея, когато забеляза, че Фани и Луис си говорят на "ти", - откога познаваш тази сеньора?

- Отдавна - излъга Луис.

- Но тогава... - И гълтайки единадесетата чаша,

идалго съзна, че отива малко далеч. -Тогава... -Гласът му пресекна от вълшебния вкус на коняка и това го спаси от рискованото доброжелателство, ала засмените му очи довършиха мисълта: "Тогава защо не се ожените? - искаше да каже идалго. - Вие с нея един за друг!"

Ние се познаваме отдавна - мило потвърди Фани. - Но не знаем нищо един за друг.

Така ли? . . . Маркизът на Tope Бермеха съзнаваше, че стогодишният коняк бе замъглил малко разсъдъка му, но възхитен от идеята си, реши да каже каквото трябва. Като продължаваше да пие коняк и да унищожава стръвно раците, той разправи всичко, каквото

таеше поотделно за двамата. Най-напред той описа заслугите на сеньора Хорн за аристократите през време на обсадата на Мадрид. "Най-благородната" от всички сеньори разнасяла лично масло, шоколад и витамини, получавани в английското посолство за благородниците, скрити по изби и тавани, за да не бъдат

зачислени в републиканската армия. По онова време в Мадрид върлувал глад и челюстите на обсадените гинели от скорбут.. . В града имало за ядене само леща и нищо друго освен леща, която дори самите червени наричали "ханчетата на Негрин". Само това било достатъчно да издигне сеньората като светица в обществото ( santa rnujer) пред очите на всички благородни семейства в Испания независимо от другите й подвизи.

Подвизи! ... - удивено произнесе Луис. Разбира се, подвизи! . . . Забележката на Луис накара маркиза на Tope Бермеха да изтърве монокъла си от вълнение. Господи! . . . Идалго щеше да пропусне най-важното. Та нима Луис не знаеше, че сеньора Хорн е работила в лагера за болни от петнист тиф на Рикардо монаха? Не?... Карамба!... Смайването на маркиза бе тъй силно, щото не знаеше как да почне. Като се поокопити малко, той разправи всичко подробно, И така, Рикардо монахът (господ да успокои душата му) по заповед на ордена си организирал лагер за болни от петнист тиф в Пеня Ронда. В тоя лагер постъпила като доброволка и сеньора Хорн. Революцията избухнала и заварила лагера тъкмо през най-силното развитие на епидемията. Какъв ужас! ... Не се знаело дали Рикардо е умрял от петнист тиф, или

е бил застрелян от червените. На всеки случай героичната сеньора намира сили у себе си, дори след тия изпитания, да дойде в Мадрид и да помага чрез посолството на други нещастници. Да, това е подвиг! . .. И в чест на подвига маркизът изпи още една чаша коняк. Докато вълните на красноречието му звънтяха над масата, Луис нервно палеше цигарите една от друга, а Фани смъртнобледа и мълчалива, гледаше втренчено пред себе си. Сега той съпоставяше напрегнато думите й: "Много важно е да зная истината", с уплахата й при първото им виждане и със спомена за Рикардо. Но той едва си спомняше за Рикардо. Той дори не знаеше как е изглеждал като възрастен, защото не го бе виждал възрастен. Толкова години го отделяха от спомена за най-малкия му брат! Но какво общо имаше Фани с Рикардо? Защо бе отишла в лагера при Пеня Ронда? Въпросите един след друг почнаха да изскачат в съзнанието му, да се преплитат, да си противоречат. . .

А маркизът на Tope Бермеха продължаваше да пие и да говори с онова неуморимо, цветисто, идалговско красноречие, което четиридесет години бе упражнявал по аристократични клубове, по монархични събрания и стрелбища за гълъби. Като свърши с похвалите за Фани, той се залови със своя драг Луизито: намекна неопределено за дребните грешки в младостта и побърза да изтъкне сегашните му качества на зрял и съвършен идалго.

- Обществото те чака - произнесе той тържествено. - Обществото иска да те види! Още един Ередиа трябва да блесне върху небосклона на възродена Испания! ...

И на края. можеше да се заключи, че обществото щеше да загине, ако Луис не благоволеше да се появи в него.

Като изяде още един рак и изпи приблизително цяла бутилка коняк, маркизът на Tope Бермеха стана най-после да си върви и да разнесе новината за познанството на своя скъп Луизито с най-m,eu,dikdjd от всички сеньори в света. Барът бе почти празен. Луис плати сметката. На славния и беден идалго се удаваше да хапне и пийне така само когато плащаха роднини.

- Сега сме без маски!... - каза Луис на Фани, когато седнаха в ресторанта.

Напълно - глухо потвърди тя.

- Човек би казал, че се срамуваме от произхода си. което не е вярно. Срамуваме се само от себе си.

- Аз не се срамувам даже от себе си - каза тя.

- Не бива да говориш така! Това значи да затвориш вратата към живота.

- Аз съм я затворила вече.

- Очаквах да помислиш, преди да кажеш това. Не съзнаваш ли, че те обичам?

- Ти не трябва да ме обичаш!

Тя задържа вилицата си и го погледна с упрек, сякаш той вършеше нещо осъдително срещу себе си, като я обичаше. От очите й лъхаше хладина и пустота на мъртво същество. Оживлението, което показа в Елрадо, бе изчезнало от тях.

- Значи, да се разминем? Всеки да продължи пътя си? Така ли?

- Тъй ще бъде най-добре.

- Кога трябва да се махна от тебе? - попита той горчиво.

- О! ... Ти си като децата! - отвърна тя и в погледа й пак светна мек изумруден блясък, кокетството и радостта на ухажвана жена. - Аз съвсем не желая да се махнеш от мене.

- Тогава защо да се разминем?

- Защото няма какво да ти дам. Аз съм мъртва. Аз съм жена без тяло. Нима можеш да обичаш жена

без ТЯЛО?

- Но ти ме обичаш. .. Ти ще се върнеш към живота.

- Не. Аз не те обичам. .. поне по тоя начин, по който би могъл да очакваш. И не зная дали е възможно да се върна към живота.. . да прекъсна инжекциите. Видя какво стана оная нощ. Мисля, че е късно.

Лицето й продължаваше да бъде все тъй бледо и в резигнацията, с която говореше, имаше някакво мъртвешко спокойствие.

- Не зная дали ме разбираш.

- Утре ще почнем лекуването - каза той решително.

А тя отвърна:

- Ще бъде безполезно. Опитвала съм толкова пъти.

Келнерът носеше ястията, до които двамата едва се докосваха, и после оскърбено прибираше чиниите. Защо тази двойка от испанец и англичанка, най-изисканата в целия хотел, не харесваше менюто? И келнерът отиде да направи бележка на готвача. А Луис и Фани впиваха погледите си един в друг с горчивото съжаление на хора, които се бяха срещнали твърде късно.

- Значи, ти познаваш Рикардо? - попита той след дълго мълчание.

- Да - отговори тя.

И бузите й потрепереха.

- Аз пък едва си спомням за него. Когато заминах, беше дете. Едно съвсем особено, набожно дете... Нямам представа как е изглеждал като възрастен.

- По външност той приличаше на тебе - каза тя с дрезгав глас.

- Какъв беше характерът му?

- Непреклонен и жесток.

- Но вероятно снизходителен към себе си!

- Той бе неумолим и към себе си.

Фани конвулсивно стисна юмруците си и дишането й се ускори, сякаш някаква ръка я бе стиснала за гърлото.

- И ти отиде да работиш при болните от петнист тиф в Пеня Ронда!... Защо направи това?

- За да бъда с него.

- Романтичка! ... - произнесе той с усмивка. - Любов ли беше това?

- Не зная.

- Какво стана после?

Лицето на Фани доби цвета на синкав мрамор. Последната капчица кръв бе изчезнала от него. Челюстта й потрепера сякаш от студа на някакъв ужасен спомен. Но тя се овладя веднага.

- Не е необходимо да ми говориш повече за Рикардо - каза Луис.

- Напротив! . . . Трябва да ти кажа всичко. Но не сега! ... Не още!

- Мъртвите изобщо не представляват интерес - заяви Луис непочтително, като свърши беленето на един портокал и го подаде на Фани.

Вярваш ли в безсмъртието на душата? - попита

- Не. Трудно мога да се съглася, че готвачът на хотела Алфонс XIII или маркизът на Tope Бермеха грябва да бъдат безсмъртни.

- И аз също - каза Фани с нервен смях. - Но маркизът на Tope Бермеха заслужава да бъде безсмъртен.

Но ти не намираш Защо?

Защото свали маските ни - каза Луис. те пак впиха погледите

си един в друг. В очите

на Луис светеше надежда, а Фани отново почувствува острата, пронизваща болка на отчаянието. Никога, никога повече отсега тя не бе усещала по-силно пълната си физическа разруха.

Когато свършиха обеда и излязоха от ресторанта, тя се оплака от лека умора. Луис разбра веднага, че това се дължеше на обичайната, постепенно настъпваща депресия на нервите й. Действието на сутрешната инжекция се изчерпваше и сега тя имаше нужда от нова доза морфин.

- Много глупаво е да пием кафе в хола - каза тя. - Предлагам да изпушим по една цигара в моята стая. Имам и бутилка истинско бренди.

- Да, но забранено е на господа да влизат в стаите на дами и обратно - весело забеляза Луис.

- Нима си тъй наивен да изпълняваш наредбите?

- Тогава да опитаме брендито.

Апартаментът й бе топъл и задушен. Веднага щом влязоха, тя отвори вентилатора и спусна персианите, които ленивата прислуга бе оставила вдигнати. Стаята потъна в полумрак. Сънливата тишина се нарушаваше само от рядкото звънтене на трамваите или клаксона на някой автомобил, който минаваше по нажежения паваж на "Сан Херонимо". Сега бяха най-горещите часове на деня.

- Защо не отидеш в Сан Себастиян? - попита той.

- Сега там е пълно с англичани - произнесе тя с досада. - Освен това парите ми са на свършване.

- За колко време имаш още?

- За няколко месеца. . . О! ... Предостатъчно! И зловещото спокойствие на това "предостатъчно" прониза болезнено.

- Un momentito - каза тя (испанският език се бе вече установил помежду им) и като отиде при нощното шкафче, извади от него кутията с принадлежностите за инжектиране.

След това тръгна към банята.

- Десет сантиграма по-малко! - заповяда Луис-строго.

А тя отвърна:

- Не. Няма смисъл.

- Ще опиташ! - каза той, като отиде бързо при нея и я улови за раменете. - Ще инжектираш по-малко, ако ме обичаш наистина.

- Аз те обичам, но не мога да направя това... Днес искам да бъда спокойна. Има да ти говоря много неща.

- Не искам да ми говориш нищо.

- Трябва да знаеш всичко. .. Трябва да научиш как е загинал Рикардо. Ти си длъжен да знаеш това. Аз никога не бих ти го разправила, ако не беше негов брат.

- Тогава обещай ми: ще почнем опита от утре.

- Добре. Обещавам - каза тя с пуста усмивка. И гласът й подсказа колко безнадежден щеше да бъде опитът.

- Стерилизираш ли спринцовките и разтвора?

- Аз никога не правя това.

- Защо? - попита той гневно.

- Защото в Испания няма микроби. Витамините и слънцето убиват всичко.

- Кой ти каза това?

- Един испански лекар.

- От Кралската академия навярно. Подлеците успокояват съвестта си, за да не мислят за миазмите на бедността.

- О! ... Ти си червен! - каза тя с усмивка.

Той изтръгна кутията от ръцете й, след това постави щепсела на електрическия котлон, за да извари спринцовката. Фани влезе в банята и се върна оттам, навлякла копринения убитозелен пеньоар, в който я видя за първи път. Единият й ръкав бе запретнат. Когато всичко бе готово, тя си направи инжекцията сама.

За момент Луис пак извърна главата си настрана, за да не гледа ужасното забиване на иглата в бледата плът на ръката й.

- Хвърли сакото си. Тук е много горещо - каза тя.

А после, като разтриваше леко подутината от инжекцията с пръстите на другата си ръка, отиде при леглото и полегна върху него.

Луис я наблюдаваше с отчаяние.

- Не ме гледай така - произнесе тя умолително,- Брендито е в гардероба. Пий го с водната чаша, защото нямам друга.

Той съблече сакото си и намери брендито, от което изпи наведнъж половин чаша. След това със замаяна глава почна да разглежда безпорядъка върху масата в спалнята й. Между стъклата с одеколон, пудрите и лекарствата за сън той видя две книги: "Лекуване на нервни разстройства чрез самовнушение" и "Ръководство за стрелба по гълъби" от славния маркиз на Tope Бермеха. Последната книга бе издадена наскоро и захвърлена тук с оная апатия към безредието, която отличаваше наркоманите. Под името на маркиза се изреждаха, напечатани с дребни буквички, заслугите му в тая област: бивш национален първенец, бивш председател на клуба в Сантандер, бивш секретар на международната федерация за стрелба по гълъби. Книгата беше надписана с едрия идалговски почерк на маркиза пак за "най-m,eu,dikdjd от всички сеньори в света". Този автограф му спомни за пребиваването на Фани в Пеня Ронда и обсадения Мадрид. Понеже оттогава тя продължаваше да живее в Испания, мина му през ума, че причината на порока й трябваше да бъде свързана с някаква преживелица тук. Той почна да фантазира и да обмисля всичко онова, което би могло да се случи в Пеня Ронда между нея и Рикардо, но не можа да дойде до никакво сериозно предположение. В главата му се загнезди само слабото подозрение, че тя трябва да бе сантиментална безделница - една от тия малко вдетинени англичанки, които, щом пристигнат в Испания, почват да мислят, че трябва да им се случи нещо драматично и необикновено. Романът с Рикардо и стоенето й в обсадения Мадрид навярно бяха израз на тази глупава сантименталност. Но веднага съзна, че това, което мислеше, бе само гневно предположение, последица от абсурдната ревност, която го обзе към Фани от мъртвия Рикардо. "Защо ме повика тук? - бе помислил той преди малко. - За да ми разправи блудкавото си приключение с един монах ли?" Но това не го интересуваше никак, при все че Рикардо, този монах, бе неговият собствен брат!

Той изпи още половин водна чаша бренди и погледът му падна върху унесеното от еуфорията лице на Фани. Не, в това лице нямаше нито следа от глупостта, която му приписваше и която изобщо, ако съществува, личи върху всяко лице. Кожата й бе зачервена, очите полузатворени. Във високото чело със синкави вени, в правилния нос, в рисунъка на устните и овала на брадичката й - всичко това, заобиколено с ореол от пепеляворуса коса - прозираше финесът на интелигентно същество, темпераментът на мозъчен тип. В целия израз на лицето й се долавяше остатък на воля, която някога трябва да е била много силна, воля остра и стоманена, направлявана от сигурен ум.. . В това лице имаше и остатъците на някаква дива, но угаснала вече пламенност, трагичният порив на същество, което се устремяваше към нещо - добро или лошо, - но без да го постигне. Не, подобна жена никога не би могла да се отдаде на евтино приключение, на глупава сантименталност. У нея нямаше нито следа от кухата филмова, красота на светска глупачка. Тя бе красива по съвсем особен начин. И Луис почувствува, че тя го привличаше неотразимо.

Той глътна още малко бренди. След това стана от креслото и отиде при нея, за да гледа от по-близо лицето й, за да усеща по-силно тая неотразимост. Унесена, с полуспуснати клепки, изпод чиито мигли прозираше тайнствен зеленикав блясък, може би на границата между дрямката и будното състояние, тя плуваше в блаженството на отровата, като че откъсната напълно от тялото си и от всякаква земна връзка. Може би имаше зрителна халюцинация и виждаше ярки, страстно желани образи на възбудената си фантазия, на онова, което бе желала и не е могла да постигне, или пък изпитваше само приятното дифузно усещане, че лети в пространството като ефирен дух. Но заедно с това действието на морфина разкриваше и сигурната неизбежност на близка гибел. Това блаженство, това спокойствие, тя постигаше с осемдесет сантиграма на ден. Спаси я - шепнеше му един вътрешен глас, - спаси я от физическата разруха, от отчаянието, от жизнената тъпота, в която потъва все по-дълбоко след всяка нова инжекция." Но това бе само смешният, безпомощният глас на любовта му. Той съзна изведнъж, че наистина бе твърде късно, че разрухата не можеше да се поправи, че костеливите ръце на смъртта вече държаха Фани и бавно, в продължение на няколко месеца, щяха да я въвлекат в гроба. Никакво намаление на дозите, никаква клиника, никакъв санаториум не можеха да й помогнат. И тогава Луис почувствува пустотата, ледените тръпки на самотността, всред които отново трябваше да се върне.

Докато стоеше изправен пред нея така, той видя как клепачите й се повдигнаха, как тя го забеляза и направи движение с ръка, сякаш искаше да го пропъди от себе си.

- Остави ме още малко - произнесе тя с далечен глас. - В чекмеджето на масата има цигари... Опитай ги, не са лоши! Той се отдалечи бавно, потресен до дъното на душата си от това, що виждаше, и седна отново в креслото, без да търси цигарите. Той не знаеше колко време е седял тъй, защото мислеше за нея и бе замаян от алкохола. Стресна го лек шум. Когато вдигна глава, видя, че тя идеше към него, държейки голямата кутия цигари в ръцете си. Сега тя пак бе слязла на земята от висините на своя гибелен рай и пак имаше същото настроение, както в музея сутринта: спокойно и приятно възбудена от отровата, готова да разговаря, да се шегува. Мършавата й ръка му протегна кутията и той видя, че тази ръка дори в своята страшна бледност е изящна и красива като веждите, като ноздрите, като фините очертания на устните и всичко останало у нея. Мисълта, че под пеньоара и тъй близко до него се намираше едно също такова тяло, едно чисто и гладко като мрамор тяло на любима жена, замъгли изведнъж разсъдъка му.

В следващия миг той се изправи и като се подчини на неотразимата сила, с която го привличаше, я сграбчи в ръцете си. Тя не оказа никакво съпротивление, после го прегърна, и остана в ръцете му тъй, съвършено

неподвижна и отпусната, като че тази прегръдка не я засягаше ни най-малко, като че бе някакво случайно блъсване от негова страна, от което тя се залюля. Той погледна очите й, очаквайки да види в тях дълбок копнеж, мекия и сладостен изумруден блясък, с който го гледаха в ресторанта. Но сега тия очи бяха стъклени и неподвижни. В тях нямаше дори приятелската игривост, с която преди малко му предлагаха цигарите. Сега той видя в тях само пуста и мъртва хладина, безкрайна печал, безмълвно и тихо отчаяние. .. И тогава Луис съзна, че Фани имаше право, че той държеше в ръцете си една жена без тяло. Той я пусна веднага и бавно, смазан от откритието, което направи, седна отново в креслото, а тя хвърли . незапалената цигара и се отдалечи тихо към леглото си. Минута след това той чу гласа и.

- Луис!... - произнесе тя с далечен глас. - Луис! . . . - И потупа с ръка мястото до себе си, канейки го да отиде при нея, за да му даде страстта, която не съществуваше, на умъртвеното си от морфин тяло.

Но Луис не мръдна.

И тогава тя почна да говори. Отначало говореше бавно, нерешително, с дълги паузи, сякаш се колебаеше или срамуваше дали да му каже всичко, а после думите й потекоха с искреността на отчаянието, като изповед на душа, която знаеше близката си гибел, която стоеше изправена пред черните води на Ахерон.. .

 

ВТОРА ЧАСТ

 

ФАНИ И ЛОИОЛА

 

I

През едно дъждовно априлско утро на 1936 година Фани се събуди по-рано от обикновено и като разтърка очите си, почувствува лек пристъп на досада от едномесечното си пребиваване в Испания. Самата страна не бе нито варварска, нито романтична, нито тъй смешна колкото я бяха описали Готие и Дюма в книгите си миналия век и колкото искаха да бъде мнозина съвременни автори, които превъзнасяха набожността и традициите й с не по-малко въодушевление от боя с бикове и съмнителния стил на страстното Canto fla-1. Напротив, всичко изпълваше Фани с някакво особено, трагично любопитство към нещата, хората и събитията в тая страна, където блясъкът на живота и гонките на смъртта бяха тъй остри. Досадата й се дължеше на това, че тя бе поканила на гости неколцина приятели, с които досега се чудеше какво да прави. Двама от тях - Джек Уинки и Клара Саутдаун - бяха американци и я отегчаваха с глупостта си, а третият - Жак Мюрие - я обичаше и страдаше мълчаливо, което също бе отегчително. Американците тя понасяше от чувство на признателност, задето бяха улеснили с лъжесвидетелство развода й с мистър Морис Лойд, скотовъдец от Йоркшайр - един развод, който се бе проточил благодарение на желязната упоритост на мистър Лойд цели три години. Колкото за французина, с него я свързваше едно ефимерно приключение при зимна обстановка в Баварските Алпи. Фани го намира като Андалузка песен. Беше много "мозъчен" - един израз, който бе усвоила от книгите. С това прилагателно тя упрекваше нетърпимия му навик да разсейва илюзията на приятните неща, навик, който постоянно го тикаше да разсъждава подигравателно и който убиваше всичката му пламенност. След приключението той й се струваше незаменим като приятел, но, уви, той не можеше да разбере нито вътрешната нужда, която тя изпитваше, да го има постоянно до себе си, нито обстоятелството, че не можеше да му бъде вечно любовница.

След развода роднините на мистър Лойд пуснаха по адрес на Фани известни слухове, които, за жалост, не бяха съвсем измислени, и тя съзна необходимостта да потуши мълвата, като излезе за известно време от Англия. Тя прекара около шест месеца ту в Париж, ту в Южна Франция и през пролетта на следващата година дойде в Сан Себастиян. Тук през ранната пролет пейзажът запазваше разводнените акварелни цветове на крайбрежието около Биариц, но хората изглеждаха по-жизнени и по-ярки.

Тя направи една бърза обиколка с автомобил на юг и остана удивена от това, що видя: тази страна имаше свой облик, пъстрота и форми, които минаха пред очите й като цветен филм, зад чиито блясъци и театрална фантастика обаче прозираше жестоката трагедия на един народ, който се бореше със себе си, за да тръгне по нови пътища на развитие. Разбира се, всичко това Фани долавяше съвсем бегло и се вълнуваше от него само дотолкова, доколкото й се струваше забавно и доколкото изпитваше една остра и парлива възбуда, подобна на вълнението, което обзема чужденеца, когато рогата на бика разкъсват корема на някой нещастен, облечен в злато и коприна тореро. Тук нямаше нито помен от филистерското спокойствие на другите страни. Нещата преминаваха от една крайност в друга без меките полусенки на компромиса и от сблъскването на тия крайности изникваха нови устреми. Старинни катедрали се редуваха с клубове на анархисти, работнически митинги с поклонения пред мощи на светии. След почернелия от фабричен дим Билбао тя видя Толедо, потънал в сънлива романтика. В Мадрид се запозна с аристократи, които още вярваха в архангели и статуи на чудотворни Богородици, а в хотела прислужниците четяха Енгелс и Дарвин. В Барцелона работата кипеше с американско темпо, в Севиля свиреха на китари и животът се влачеше със сладостна нега като ленивите води на Гуадалквивир. По радиото кънтеше огненото красноречие на Пасионариа, в Авила жените ходеха два пъти дневно на литургия. Аристократите конспирираха срещу републиката, пролетариите се заканваха да ги изколят, но все отлагаха решението си. Фани бе напълно противоустойчива срещу романтиката (така поне обичаше да се хвали сама) и контрастите на сегашна Испания й се струваха много по-интересни от плесенясалото величие в Толедо и Нскориал. Тя разбра веднага истинската причина на това, що виждаше: и тук, както в Англия, едни имаха всичко, а други нищо; само че, за разлика оттам, тия, които нямаха нищо, тук се бунтуваха и протестираха. Един слуга тук не искаше да остане цял живот само слуга и децата му да бъдат пак слуги, защото това оскърбяваше човешкото достойнство. Впрочем, както бе втълпено на Фани от детинство, това заплашваше съществуването на цивилизацията. Но сега тя ни най-малко не бе наклонна да се тревожи за цивилизацията. На нея само й се струваше забавно да поживее малко в тази страна, където хората бяха настръхнали и всеки ден се очакваше да избухне революция и където времето, докато се успокои злобата на семейство Лойд, можеше да мине по-бързо.

В Мадрид Фани видя един приятел от детинство - мистър Блеймър, когото тя наричаше просто Лесли. Пред него Фани изрази намерението си да остане за известно време в Испания.

- Какво ще правиш тук? - попита той.

- Мисля да се забавлявам - отвърна тя с всичката сериозност, която налагаше въпросът. - Освен това да проуча страната, катедралите, боя с бикове...

- Добре, но не се увличай! - предупреди я Лесли.

Фани се върна в Сан Себастиан и нае за три месеца вилата на маестро Фигероа - художник, потънал в пиене. Маестро Фигероа бе на младини доста известен артист, при все че славата му не можа да излезе вън от границите на Испания като тая на Пикасо и Сулоага. Платната му въпреки сполучливия колорит бяха опорочени от театралност в композицията и предизвикваха усмивка върху лицата на критиците. Вилата бе малко усамотена, но имаше хубаво положение върху един скат до самия бряг на океана. Фани се настани в нея заедно с шофьора си и една възрастна прислужница, препоръчана от самия маестро Фигероа. След това почна да взема всеки ден уроци по испански и да чете книгите, които бе донесла от Париж. Но скоро се отегчи. Тогава тя покани приятелите си. И когато последните пристигнаха, пак се отегчи.

Тя се събуди върху старинно легло в стаята до обширното н светло помещение, което по-рано бе служило за студио на художника. Протегна се в леглото, ням свидетел на много страстни нощи от младините на артиста, и лениво запали цигара. Изпуши я, като спрягаше глагола tener (бе решила сериозно да научи испански). След това стана замаяна и с приятен гъдел по тялото си, защото в цигарите имаше опиум. Не трябваше да пуши повече от тия цигари! . . . Наклонността и към тях ставаше опасна. Тя ги вкуси за първи път в мансардата на един смахнат монмартърски поет, който наричаше школата си есенциализъм. Защо той наричаше лудостта си така, Фани не можа да разбере никога.

Тя се облече бързо и се отказа от сутрешната баня, тъй като предстоеше пътуване, пък и самата баня, построена по каприза на маестрото в мавритански стил, не бе никак привлекателна с нечистите пукнатини на басейна си. Потрепера от студ, защото в стаята бе хладно въпреки отворената врата на студиото, в което пламтеше голяма камина. В горещата Испания през зимата и пролетта човек винаги трепереше от студ. Наближаваше време за закуска и вилата скоро щеше да екне от гръмливите шеги на Джек и нетърпимия смях на Клара. Фанн се почувствува още по-отегчена от мисълта за този смях, когато размисли за предстоящото отиване до Авила - една глупава екскурзия, за която се съгласи по настояване на американците.

Като влезе в студиото, погледът на Фани падна върху една от картините на маестро Фигероа, която вчера бе пожелала да купи и която маестрото в пристъп на испанско великодушие й бе подарил. Картината бе доста зловеща и упражняваше въздействие дори върху американците. За да не я гледа, когато пиеха чай, Клара сядаше с гръб към нея. Сюжетът бе чисто иберийски. Смъртта, някакъв ужасен полускелет-полумумия, водеше към ада мъртвешко хоро, съставено от един император, един папа, един рицар и една куртизанка. Платното беше от младите години на художника и представляваше, очевидно, студия върху някой от класиците.

Фани почна да се грее на огъня и докато правеше това, гледаше втренчено картината. Сюжетът бе съвсем обикновен, а от техническо гледище таблото не издържаше никаква критика. Фигурите приличаха на дървени кукли, движенията им дразнеха окото с недопустими грешки. Дори хроматичният ефект, оригиналността и славата на маестрото, тук бе изтърван в явно подражание на Греко: студени сивосини тонове и фосфорна светлина, която идеше от невидим източник. Ала и тая небрежност, ако не на гений, поне на истински талант, Фани долови трагичното усилие на маестрото, който бе забравил анатомията и критиците, за да изрази мисиЯта си на философ. И той я бе изразил удивително. Докато смъртта се кискаше зловещо и долната половина от лицата на осъдените участвуваше в това принудително хоро с тъпо, цинично хилене, погледът им бе смразен от уплаха. Това бяха съзнателни грешници, които не се разкайваха, които сякаш искаха да измамят дори смъртта и тръгваха след нея с угодническа усмивка, но с таен ужас в очите си. Никакви ангели, никаква надземна любов, тъй присъщи у набожните класици, не утешаваха окото. Хоризонтът, към който водеше смъртта, тънеше в мрак и безнадеждност. О, идеята на това платно бе тъй съвременна!... И по тялото на Фани пропълзяха студени тръпки, защото в картината видя отразено нещо от собствения си живот. Внезапно тя почувствува нужда да види жив човек, да се изтръгне от въздействието на тази ужасна картина.

- Пилар! ... - извика тя нервно. - Пилар!... Старата прислужница на маестро Фигероа влезе в студиото.

- Събуди ли се дон Сантияго1?

Жак на испански.

- Quien1 - попита испанката. - El frances o el americano?2

- El frances - каза Фани.

- He! Още не се е събудил, сеньора!...

- Тогава иди си! Няма нужда да го събуждаш!

И леко разстроена, Фани седна на едно кресло с гръб към картината. Пилар излезе, като хвърли съчувствен поглед към сеньората. Тя бе забелязала отдавна как всички наематели на вилата седяха обикновено по тоя начин, за да не гледат картината.

Жак Мюрие се бе събудил отдавна, но седеше до прозореца в лошо настроение и гледаше разсеяно как желязносивите маслени вълни на океана се разливаха като пенести езици по широкия плаж, осеян с черни скали. По професия той бе лекар и в това дъждовно пролетно утро анализираше живота си със същата суровост, с която някога поставяше диагнози в парижката болница "Сен Лазер". През последните две години той бе престанал да работи и сега се намираше пред пълно разорение. Паричното му състояние бе почти катастрофално. Осемдесет хиляди франка спестени пари и други сто от наследството на майка му в Прованс се стопиха безсмислено по хотелите, игралните казина и дансингите на Ривиерата. Защо и как стана всичко това, Мюрие не бе в състояние да си даде ясен отговор. Можеше да се каже само, че всичко почна с Фани. Той я обичаше с горчива, саркастична, извратена любов, защото тялото й бе прекрасно, а духът - фин и покварен. Цели две години тя го бе влачила след себе си само за това, че имаше нужда от другар в безделието си, от лекарство срещу сплина, който я обземаше в мрачни дни, от присъствието на тялото му в минути на каприз. .. Колко пуста, смешна и жалка история бе всичко това! Сега с няколко хиляди франка, които бяха останали в джоба му, той искаше да се махне, да изчезне, да потъне някъде. Като гледаше вълните на океана, пред него изпъкна внезапно кошмарният призрак на колониите. Мисълта да замине в колониите като последен, единствен изход от положението, в което се намираше, го преследваше натрапливо отдавна.

1 Кой?

2 Французинът или американецът?

Колониите бяха резервоарът, който поемаше пропадналите и неспособни лекари на Франция. Да стопи живота си в Сайгон или някъде из Африка, да удави горчивината си в някоя джунгла, да прекарва безсънни тропични нощи в пиене на уиски, в игра на покер с колониални чиновници и да лекува жените им от неврастения - ето какво заслужаваше!... Ала дори това е все пак по-достойно от унизителното стоене при Фани, която скоро щеше да го превърне в окаян жиголо. Последни се събудиха Клара и Джек. Двамата водеха незаконно съжителство под благословията на един евангелски пастор, който още не бе загубил надеждата да ги венчае и постоянно им изпращаше писма с морал. С напътствия. Поканата на Фани ги завари в Париж. Защо сега се намираха в Сан Себастиан, а не в Париж или Сан Франциско, това те също не можеха да обяснят. Те се запиляваха там, където им хрумнеше, тикани от свежата и дивашка енергия на духа им, която американците, принудени да работят, се изразяваше в материални постижения, а у тях - в лудории, понеже нямаше защо да работят. Те сновяха насам-натам, подчинени на импулс към непрекъснато движение, като че животът не бе нищо друго освен глупаво и безсмислено движение. Тяхната активност в спорта и пътуването наподобяваше индустриалната активност на бащите им, мистър Уинки и мистър Саутдаун, съдружници и притежатели на фабрики за самолетни мотори, двама благодетели на човечеството, които чакаха с нетърпение втора световна война, за да увеличат стократно или ако бе възможно, хилядократно богатството си.

Веднага щом станаха, Клара се залови с хубостта си. Всеки ден специално за нея идваше с такси една Фризьорка от Сан Себастиан, за да постави в ред къдрите й. Джек отиде в съседната стая, където надяна боксови ръкавици и почна да нанася свирепи удари върху една кожена топка, опъната на пружини между пода и тавана, като синхронизираше ударите си с правилно дишане. Докато изпълняваха тези обреди - единият към красотата си, другият към силата си, - Мюрие мина по коридора и блъсна силно полуотворената врата на стаята, в която се разхубавяваше Клара. Той

направи това без нужда, просто тъй, от внезапна омраза към спокойствието на американците и от презрение към тяхното самодоволство. Увлечен в тренировките си, Джек не чу трясъка, а Клара се сети веднага, че това не можеше да бъде друг освен сприхавия и чудноват Мюрие.

- Monsieur Jacques! ... - извика тя звънливо. - Защо не влезете?

Но мосю Жак не отговори, а продължи по стълбите. Той бе потиснат от една внезапна мисъл по отношение на Клара, мисъл, подла и унизителна, която засегна гордостта му и която именно го бе накарала да блъсне така гневно вратата.

Като не получи отговор, Клара въздъхна с известна тъга. Тя изпитваше към него смесено чувство на почит и страх. Почит към знанията му - той знаеше хиляди полезни неща за витамините, за хигиената на кожата, за избягване на бременност и затлъстяване - и страх от погледа му - в тоя поглед имаше нещо студено, аналитично и подигравателно, което изведнъж я забъркваше, сякаш французинът предвиждаше всичките й мисли и действия. За да се отърве от този страх, тя се опита да му даде аванси, които Мюрие отхвърли презрително. Тогава тя почна да се вълнува още по-силно от него, без да може да определи точно защо. Тя изобщо мъчно определяше нещата, поради което я изключваха от компании за бридж. Впечатленията за нея се изпаряваха като лак за нокти и в главата оставаше само утайката на глупостта.

След половин час Джек и Клара слязоха в студиото. Облечен в тренинга си, Джек приличаше на професионален боксьор, а Клара се бе превърнала в гладка, идеално фризирана порцеланова кукла.

Като закусиха с шунка и пържени яйца, четиримата се загърнаха в мушамите си и слязоха на пясъчната тераса пред вилата, където чакаше колата на Джек. Колата имаше специална конструкция. Моторът й представляваше нещо средно между мотор на обикновена кола и такъв на самолет-изтребител. По асфалтираното шосе той развиваше сто и четиридесет километра в час и зловещото му виене докарваше в ужас всички автомобилисти в околностите на Сан Себастиан

и особено когато Джек решаваше да се пошегува и профучаваше само на няколко сантиметра от калниците на бавни като костенурки нещастници.

Равнодушен към автомобилните суетности Джек предлагаше да му покаже как се правят завои при максимална скорост с удар върху спирачките. Мюрие седна на едно от задните седалища. Той се безпокоеше от мисълта да не харчи повече от триста пезети през тази екскурзия - мисъл, потискаща и неприятна, защото

чичото, от когото беше поискал с писмо пари назаем, още не бе отговорил. Клара и Фани се качиха в автомобила след известно спречкване. В спортната кола имаше само четири места и ни една от тях не искаше да бъде отпред. Когато Мюрие предложи да отстъпи мястото си и да седне при Джек, двете се възпротивиха едновременно. Клара използува залисията и се намести до Мюрие, а Фани с горчив гняв седна на предното място. Тя бе раздразнена от подновените аванси, които Клара хвърляше на Жак, и от опитите й да му говори на "ти". Каква дивотия!... Нима тази гъска си въобразяваше, че можеше да го съблазни в нейно присъствие? Но всъщност Фани беше раздразнена повече от обстоятелството, че през време на закуската Мюрие почна да отвръща на тия аванси и някак безсмислено, но настойчиво поддържаше разговора с нея. След това тя бе сравнила изящната фигура на Мюрие,

породистата му глава на провансалски рицар и красивите му устни с хамалските плещи, кръглото като месечина лице и дебелите бърни на Джек Уинки. Без

съмнение, Клара отдавна бе направила същото сравнение и сега продължаваше да атакува Мюрие. Тази девица съвсем не бе толкова безобидно глупава, колкото изглеждаше.

Като се ослуша за последен път в бумтенето на мотора и така с опитно ухо определи неговата изправност, Джек натисна амбреажа. Предпазливо, за да не счупи ресорите в трапищата по изровения път, който водеше до вилата на маестро Фигероа, той изкара колата на шосето за Витория и я пусна, както си знаеше. Зелените хълмове около Сан Себастиан скриха сивата ивица на океана, а после изчезнаха на свой ред в мъглата на облачния ден. Джек вече караше със сто километра в час. Като минаха Панкорбо, небето стана изведнъж ясно и те навлязоха в безплодния, монотонен, и червеникав пейзаж на Стара Кастилия. В продължение на няколко часа степта ги потисна, но в Byproci настроението им се оживи. Докато ядяха пилета, пържени в зехтин, и ориз, приготвен a la yalenciana, те, почнаха да разискват дали кюретата остават девствени през цял живот. Клара се интересуваше да знае може ли херцог Алба да се срещне на равни начала с Йоркския херцог. Фани я погледна враждебно и каза, че не може. Тя продължаваше да наблюдава с горчивина как Мюрие не се подиграваше вече на американката. Той й разправи историята на граф де Вилянуева, живял през осемнадесетия век, от лудориите на когото пропищели придворните дами на кралица Изабела. Увлечени в яденето и в такива разговори, те забравиха да разгледат града и нито подозираха даже, че в него има прочута катедрала.

След това продължиха към Паленсия по асфалтираното шосе из тази земя на рицари, на светии, на гладни селяни и мършави мулета. Пейзажът бе монотонен и потискащ. От двете страни на шосето, дорде око стигне, се простираше безплодна и пуста равнина, пресечена от дълбоки каньони и осеяна с черни скали, с жълтеникави и оранжеви пясъци. Туктам стърчаха останките на разрушени замъци или се виждаха купчинки от хижите на малки бедни селца, чиито жители използуваха тесните ивици обработваема земя но течението на реките.

Привечер времето се развали и внезапно заваля дъжд. Каньоните на реките се превърнаха в огромни порои, пътуването стана неприятно. За да стигнат по-скоро в Авила, Джек увеличи скоростта. Тъкмо когато отминаха някаква черна фигура, която яздеше на муле, Джек забеляза до завоя на шосето един полицай от цивилната гвардия, който отчаяно махаше с ръка. Този индивид навярно искаше да го глоби за непозволена скорост. В такива случаи Джек обикновено засилваше бързината, но сега някакъв добър дух го накара да натисне спирачките навреме. Когато спря, всички видяха, че пред колата зееше пропастта на един отвлечен мост. Жълтите талази на пороя се пенеха около разрушените опори на моста и с глух тътнеж влачеха камъни

и дървета. Даже почна да ругае испанските инженери. Господи!... Какво ще правим сега? - извика Клара.

Мисълта, че в Авила може би липсват добри фризьори, които да поправят накърнената й от дъжда красива коса,- я изпълни с тревога. Тъкмо сега, когато Мюрие почнал да се държи с нея мило, тя изпитваше особена нужда да бъде безупречно красива.

Дъждът бе престанал и всички слязоха от колата. Фани даде сто пезети на човека, който ги спаси, и се опита да приложи познанията си по испански език, като го разпита за друг, страничен път. Но полицаят говореше на някакъв ужасен диалект, от който не можеше да се разбере нищо. Явно бе, че трябваше да се върнат до първото населено място, и това ги отегчи страшно. Всички бяха изморени от пътуването и студеният вятър, който духаше от степта, засилваше лошото им настроение. Джек бе шофирал през деня повече от четиристотин километра, което надминаваше издръжливостта и на най-добрия шофьор. Мюрие имаше само най-повърхностни понятия от автомобилното дело, а Клара и Фани не се решаваха да седнат зад кормилото, понеже се бояха от специалната конструкция и внезапните напъни на силния мотор. Всяко понататъшно шофиране от Джек ставаше опасно поради умората му. Въпреки това нямаше друг изход и Фани предложи да се върнат обратно.

- Нямам намерение да си разбивам главата - заяви Клара.

- Тогава ще спиш под дъжда! - изруга Джек.

- Идиот! ...

- Задето те понасям от сутринта ли?

Джек бе забелязал вече флирта между Клара и Мюрие. Той не я ревнуваше отдавна и искаше да се отърве от нея, - но го нервираше глупостта й. Тази глупачка не можеше да разбере, че Мюрие искаше да засегне Фани. Впрочем той не бе много сигурен дали работата стоеше именно така.

- Не се карайте! - каза Фани, доволна от реакцията на Джек. - По-добре е да попитаме за пътя онова попче!

Едва сега те забелязаха, че ездачът на мулето, когото бяха отминали и който сега ги настигаше, бе духовно лице. Непознатият се клатушкаше върху мулето, което бе вървяло часове наред с философско спокойствие под проливния дъжд. И сега то продължаваше да върви по същия начин. Фани не можеше да си представи нищо по-странно от този измокрен до кости човек. Дрехите му приличаха на сюнгер, напоен с вода. Широките поли на шапката му бяха извити вълнообразно и висяха надолу. От расото и черния плащ, с който беше загърнал долната част на лицето си, се стичаше вода. Бурята беше обърнала чадъра му наопаки и навярно, след безуспешни усилия да го оправи, стискаше тази рядко употребявана в Испания вещ под мишницата на едната си ръка, докато с другата държеше повода на мулето. Не можеше да се види нищо от лицето му, скрито под плаща и периферията на широкополата шапка. Така загърнат, той имаше смешен и същевременно малко зловещ вид, който веднага се разся от поздрава му. Като се приближи достатъчно и видя, че пътят е прекъснат, той спря мулето си, а след това кимна с глава и произнесе вежливо:

- Buenas tardes, senores!1. . .

- Попе, разбираш ли английски? - попита Джек, вместо да поздрави на свой ред, докато останалите, включително и Клара, все пак отговориха на поздрава на испанеца.

Джек отправи въпроса по-скоро от досада и гняв, почти без надежда да получи отговор на родния си език.

- Да, господине - неочаквано отговори кюрето.

- Чудесно! - извика Джек. - Тогава, сър - продължи той по-любезно, - бихте ли могли да ни кажете как можем да стигнем до Авила? ...

- Единственият начин е да се върнете до Астига рагуа и да продължите през Деспеняторос.

- Кой може да запомни тия дяволски имена? - изтърва Фани.

- Има надписи при всяко селище, мис! .. .- кротко поясни кюрето.

Непознатият стоеше на десетина крачки от тях върху мулето си, все тъй невидим в лицето. Говореше английски много добре и в гласа му звучеха металически

-

* Добър вечер, господа! . ..

нотки, които издаваха енергия и пълна липса на умора.

А вие накъде отивате? - попита Джек. И аз отивам към Авила. Ще продължите ли? Мисля да нощувам в един хан на два километра

от тук.

Същото можем да направим и ние - предложи Фани.

Чист ли е ханът? - попита Клара. Испанецът не отговори. Джек погледна сърдито към Клара, след това се обърна към него и каза вежливо:

- Много ви благодарим, господин свещеник. С ваше позволение ще тръгнем кротко зад мулето ви, да нощуваме и ние в тази странноприемница.

Стана тъй, както предложи Джек. Кюрето потегли пръв а те се качиха в колата и го следваха с възможно най-бавен ход. Човекът от цивилната гвардия, след като целуна ръката на свещеника и получи от него някаква благословия, остана при моста да предупреждава шофьорите с червен фенер. Понеже бе станало съвсем тъмно, Джек запали фаровете, които осветяваха задницата на мулето, и с бумтенето на мотора подплаши малко животното. Последното постепенно ускоряваше хода си, докато най-сетне колата го принуди да галопира и тялото на свещеника, който сигурно не бе свикнал на такава езда, почна да се мята безпомощно върху седлото. Всичко това се стори много забавно на компанията. Настроението й се подобри отново.

Не трябваше да му казваш господин свещеник, а p.'uire1! ... - каза Фани.

Какво значи това?

Значи отец.

Може би е редно да му целунем ръка! - предложи Мюрие, като обхвана в полумрака талията на Клара. Американката се притисна силно до него и двамата се целунаха.

- Първо трябва да го изстискаме от водата! продължи Фани, без да подозира изневярата.

-

1 Буквално значи татко. Обръщение към кюретата и монасите в Испания.

- Клара ще направи това! - каза Джек.

- И ще ти сваря чай от нея - отвърна американката.

Като изтезаваха с гонене мулето и бедния човек, те стигнаха най-после до хана, разположен усамотено всред степта.

Това бе старовремска посада, един от тия испански ханове, за които Готие казва, че в спалните им се влизало през обора, и в които може би някога са нощували Сервантес и Лопе де Вега. Минаха през първия етаж, в който няколко дрипльовци пиеха вино, и се качиха на втория, определен за по-висши същества. В средното помещение на тоя етаж гореше камина, а покривките и приборите на масите в него блестяха от чистота. Една петролна лампа заливаше всичко с бяла светлина. От кухнята идеше миризма на печено. Зад тезгяха стоеше съдържателят - мургав шишко, облечен в кадифена жилетка, със запретнати ръкави и червена кърпа на главата. На едното му ухо висеше златна обеца. Тая външност показваше веднага умишлената стилизация на обстановката, предназначена за туристи. Поради дъждовното време и срутването на моста съдържателят очакваше посетители. Обецата той бе поставил именно по тоя случай - да се възхищават чужденците. Всъщност декорите на цялата посада бяха доста издържани. Само радиото и портретът на Алкала Самора издаваха търговската фалшификация на тази Espana tradicional.

Те се разположиха удобно и понеже бяха изгладнели, поръчаха специална вечеря. Докато пиеха мансаниля и унищожаваха лакомо крехките пилета, егоизмът им попречи да си спомнят за човека, който ги беше довел тук. Когато влязоха в посадата, те забравиха да му благодарят, а след донасянето на вечерята изобщо не си спомниха за съществуването му. Той се появи съвсем неочаквано, когато почнаха да пият херес, и появата му нямаше да ги смути, ако не им се бе сторил съвършено друг. Отначало всички имаха усещането, че са поставени под похлупак. Смеховете и шегите им замлъкнаха изведнъж, а после ги обзе чувство на виновност. Сега Фани можа да види лицето му напълно открито, без плаща и шапката, под ярката светлина на петролната лампа. Първото нещо, с което поразяваше това лице, бе красотата.

То бе някак смущаващо, греховно, почти кошмарно красиво, за да бъде лице на монах или свещеник. От фините очертания на веждите, на носа, на устните му лъхаше безстрастна замечтаност и спокойствието на езически бог, но в матовия тен на кожата, в черните му като въглен очи гореше темпераментът и знойният климат на Андалузия, нещо пламенно и страстно, което издействуваше по-силно от всичко останало, но което не бе земна чувственост, а по-скоро фанатизъм, в който прозираше дори нещо жестоко и зловещо. Може би това бе чисто испанският фанатизъм на религията му, или пък това усещане се дължеше на расото му, на интелигентността, спокойствието и желязната воля, които светеха в очите на монаха и които изпъкваха в странен контраст с младото му, почти юношеско лице.

Той се поклони леко, свободно и усмивката му показа два реда ослепително бели зъби, които светеха върху фона на матовото му лице. Фани веднага съзна, че този човек бе напълно сигурен в себе си. У него нямаше забърканата стеснителност пред жени, която други католически свещеници скриваха под маската на надута строгост.

Първа се окопити Клара, защото бе най-малко възприемчива към всичко необикновено.

- Как сте? - изчурулика тя, поглъщайки с тъпите си очи красотата на монаха.

- Тъкмо се питахме за вас! ... - излъга Мюрие, който почувствува угризение от егоизма на цялата компания.

Монахът обясни, че бил в обора, за да разтрие със слама мулето си. Животното могло да простине. А после отишъл в готварницата да изсуши на огъня дрехите си. Всичко това той обясни без никаква досада, сякаш дъждът и пътуването не му бяха неприятни ни най-малко.

- Защо пътувате с муле? - удиви се Клара.

- Обикалям из планините.

- Вечеряхте ли? - попита Джек.

- О, не! . .. Ще вечерям сега - каза монахът жизнерадостно.

- Покани го при нас! - прошепна бързо Фани.

Джек отправи поканата с възможно най-изискан тон и все пак в нея прозвуча нотка на снизходителност, която можеше да го оскърби. Монахът отговори, че съжалявал много, но не можел да приеме любезната покана. Правилата на ордена, към който принадлежал, го задължавали да вечеря скромно и да не сподели удоволствието на благородната им компания. Отказът смая четиримата в най-висша степен и произведе неприятно впечатление. Монахът забеляза това и без да се смущава, добави откровено:

- Бих седнал при вас на драго сърце, но трябва да спазвам правилата на ордена...

Правдивостта и твърдото убеждение, с които говореше, бяха удивителни. Мюрие и Фани го разбраха отлично, но същото не можеше да се каже за американците. Джек се намръщи, а Клара произнесе ухилено:

- Ние сме доста покварена компания за вас! . . .

- Остави човека на мира! - кипна Фани.

- Не се сърди, мила! - звънливо произнесе Клара. - Ти предложи да го поканим.

За щастие, монахът не чу разправията им. Малко преди това бяха донесли вечерята му и в момента, когато двете се караха, той се изправи до масата и почна да чете молитвата си.

- Положително ще влезе в рая! - ниско каза Джек.

- Фани, защо не пиеш виното си?. . . Изглежда, че външността на негово преподобие почва да ти действува?

- Защо не? - каза Фани, като изпи чашата си наведнъж. А после внезапно почувствува меланхолия от това, че след половин час лицето на монаха щеше да изчезне и никога нямаше да го види пак.

- Прилича на Франшот Тон - авторитетно установи Клара. - Само че е по-нисък!

- Сега, вярвам, би го изстискала с удоволствие! - забеляза Фани.

Американката се усмихна покровителствено и не счете за нужно да отговори. Тя бе изтръгнала вече Мюрие от ръцете на Фани и тази постъпка я изпълваше със суетна гордост, но заедно с това и с известно съчувствие към приятелката й. Бедната Фани! Когато човек се роди безинтересен, нищо не може да му помогне.

В това време монахът свърши молитвата си и спокойно седна да яде. Вечерята му бе от най-евтините, такава, каквато навярно си заръчваха бедняците и ..птиците в долното отделение на хана. Тя се състоеше от малко варен грах, зеле и сланина - всичко, поставено в една чиния. Докато той ядеше, а Фани водеше спор с приятелите си, защото настояваше да останат

по-дълго в Авила, от шосето пред хана се чу врява

и шум от камионен мотор. Съдържателят неспокойно изтича навън, но никой не обърна внимание на това. Джек, който не бе нито злобен, нито ревнив, а само избухлив и разглезен, отново върна разположението си към монаха и като размени няколко думи с него, въпреки противопоставянето на Фани, реши да му изпрати бутилка вино. Монахът я прие с благодарност, но поиска позволение да я изпие утре. Между четиримата пък се поведе полугласен ироничен разговор, който испанецът не чуваше поради отдалечеността на масата му. Той бе седнал в противоположния ъгъл на стаята.

- Обзалагам се, че няма да я изпие въобще - каза Джек гневно.

- Тогава какво ще я прави?

- Може да я подари някому.

- Или ще я изкърка на лягане - предположи Клара.

- Та що от това? - попита Фани.

- Ти му ставаш адвокат, мила? . . .

- С какво ни е оскърбил?

- Как с какво? ... - попита Джек, който бе вече доста пиян от мансанилята. - Можеш ли да си представиш по-дръзка надменност от неговата?

- Глупости!. .. Човекът се държи съвсем нормално.

Бяха почти готови да се скарат, когато монахът свърши вечерята си и се облегна с лакът върху масата. Стана явно, че искаше да си иде, но от вежливост бе решил да разговаря няколко минути с тях. Или може би правеше това по силата на навика си да изучава хората. Красивите му очи се втренчиха последователно в четиримата.

- Вие... навярно сте туристи?... - попита той

вежливо.

- Такова нещо!... - гаменски отвърна Джек. - Търсим смехории из Испания.

- Това правят повечето чужденци, които не познават страната ни - кротко забеляза монахът.

- Ние сме от тях,

- Може би се гордеете с това? - внезапно попита испанецът.

- Положително! - отвърна Фани вместо Джек. - Защото не сме свикнали да понасяме мансанилята.

Тя произнесе думите на испански за изненада на монаха, който се усмихна и промърмори снизходително:

- Ya lo veo!1...

Той я погледна с острите си блестящи като черен диамант очи, сякаш искаше да каже: "Благодаря ви, но аз не се засягам от този сеньор!" Фани почувствува вълнение от мигновената солидарност, която се бе установила помежду им. Присъствието на монаха бе задушило изведнъж раздразнението, което изпитваше от флирта между Клара и Мюрие.

Той й действуваше като мансанилята или, по-точно - заедно с мансанилята правеше обстановката някак магнетична, възбудителна и приятна... Това матово испанско лице, святкането на зъбите му, нервната и южна красота, аскетично свитите устни и твърдият блясък на очите му, съчетани тъй странно с християнско смирение, бяха всъщност очарователни, проникваха и завладяваха цялото й същество. Мълчанието, което настъпи след глупавата заядливост на Джек, щеше да изгони монаха, ако Фани не бе направила усилие да го задържи още малко.

- Вие към кой орден принадлежите, отче? - запита тя почтително.

- Оле, тя го нарича "отче"! ... - изтърва Клара и прихна да се смее високо, защото бе също пияна.

- Аз съм от Дружината на Христа - отговори монахът, без да обръща внимание на смеха й.

- Какво е това дружество? - попита Джек. - Това не е дружество, сър, а религиозен орден, основан от нашия духовен баща Лойола.

- О-хо-о! .. . Значи, вие сте били йезуит? - тържествено установи Клара, а после погледна цялата компания, сякаш искаше да каже: "Уловихме го най-сетне!"

- Това съществително у нас не звучи много ласкаво заяви Джек.

- Причината са враговете ни - отговори монахът.

- А защо имате врагове?

- Защото дори самият Христос е имал малко приятели.

- Какви са целите на вашия орден?

- Те са прости, но не ми е позволено да ги излагам по кръчмите.

- Ликьори произвеждате ли? - попита Клара.

- Не, благородна мис.

- Вие не сте длъжен да отговаряте на глупави въпроси - произнесе Фани решително.

- Зная - кротко отговори монахът. - Но аз не считам господата за глупави.

- Ние сме само нечестиви - каза Джек.

- И разглезени - допълни Фани.

Клара и Джек избухнаха срещу нея с иронични упреци, но Фани не им обърна внимание. Тя наблюдаваше монаха, който пак я погледна с известна изненада, сякаш се учудваше, че тя реагираше по тоя начин и тъй решително бе готова да се скара със спътниците си заради него. Между погледите на двамата се установи отново мълчаливото съгласие, че Клара и Джек бяха разглезени деца, на чиято дързост не трябваше да се обръща внимание. Но нахалството им бе преминало вече всякаква граница! И все пак в търпението на монаха нямаше безразличие, а само достойнството на човек, който ги превъзхождаше неизмеримо. Може би към това поведение го принуждаваха само правилата на ордена. Може би ако този човек - властните и някак жестоко свити устни, острият поглед, в който горяха непримирими, фанатични пламъчета, финесът на цялата личност издаваха белезите на идалго, навлякъл расото рог conviccion1, - може би ако този човек се намираше в някой клуб, на някое игрище, щеше да отговори на Джек с дуел, с юмручен удар в челюстта. Но сега се бе въздържал дори от всяка по-силна дума, бе направил това умело, красиво, със силата на оная вътрешна дисциплина, която изискваше орденът.

Едно внезапно засилване на врявата, която идваше

Ясно.

-

*По убеждение.

отдолу, накара компанията да отклони вниманието си от монаха. Чуха се високи заплашителни викове на испански и секунда подир това удари върху пътната врата.

- Какво става? - попита Фани на испански келнера.

-Много неприятно, сеньора!... Работници отиват на митинг в Сеговия.

- Та какво от това?

- Искат да влязат вътре.

- Че нека влязат!

- Как? . .. Тук ли? - смаяно попита келнерът. Мисълта да се смесят господа и хора от народа му се стори скандална. - Значи, митинг? .. . Срещу какво? - попита Джек.

- Срещу възстановяването на една стара черква в Сеговия - обясни Мюрие.

В Бургос, докато пиеха кафе, той бе успял да хвърли поглед върху заглавията на вестниците.

- Та нали Испания е прогресивна република?

- Там е работата! Прогресивна, но прекалено набожна и работниците протестират.

- Мълчете да чуем! - каза Фани.

Шумът и виковете продължаваха. Отнякъде дотърчаха две слугини, които уплашено се притискаха една към друга.

- Madrecifai1. . . - захленчи по-младата от тях, чупейки ръце.

- Не се бой. Рамонсита! - утеши я другата. - Господарят изпрати Хоселито да повика цивилната гвардия.

- Какво може да направи цивилната гвардия?.., Половината от нея са антихристи! ... - продължаваше да хленчи Рамонсита.

Селският свещеник й бе внушил отдавна, че всички, които не признават краля, са антихристи.

Любопитството на компанията се превърна в тревога, когато по стълбите към трапезарията нахлуха хора с тежки стъпки. Чу се гласът на собственика, които убеждаваше умолително:

Майчице.

- Muchachos! ... Muchachos!1... Тези стаи са за господа. Тук има чужденци... англичани...

Един друг глас, подобен на ерихонска тръба, изрева ужасно:

- Дяволе, а ние да не сме кучета? . . . Днес то има равенство!

Човекът, който така свирепо настояваше за равенство, се показа на вратата. Той бе млад, чернокос, с грамадно телосложение и добродушни кафяви очи, чийто израз никак не отговаряше на сърдитите викове, с които цепеше посадата. Носеше чистичък работнически комбинезон и ако се съдеше по виковете му, бе малко пийнал. Зад него нахлуха другарите му, около десетима души, с вехти дрехи и баски шапчици. Всички имаха вид на работници или бедни интелигенти, въодушевени от идеята да манифестират заедно в Сеговия омразата си срещу средновековна Испания. Веднага щом влязоха, едрият обиколи с поглед трапезарията и когато очите му съзряха монаха, в тях блеснаха пламъчета на фанатична омраза.

- Другари! . . .- мрачно изръмжа той. - Ето- един

чернокапец!

И тръгна заплашително към представителя на реакцията. Но останалите бяха далеч по-трезви от другари си. Един от тях схвана .веднага опасността, която заплашваше монаха, и като улови широкоплещестия за лакътя, предупреди разумно:

- Карлито!... Без глупости!

Карлито премигна няколко пъти. След това съсредоточи мисълта си с известно усилие и реши, че наистина беше съвсем безсмислено да изхвърли това кюре от посадата. Те бяха с хиляди, тия черни паразити в расо! . .. Най-добре бе първо да се вземе властта и после да се изпратят с параходи - подарък от Испанската република на Ватикана. И Карлито укроти гнева си. Той даде воля само на идейното си въодушевление, като удари с все сила по масата и изкрещя, колкото му глас държи:

- Viva el anatquismo'A ..

*1 Момчета.

* 2 Да живее анархизмът!

След това внушително изявление пред кюрето и компанията от капиталисти, която вечеряше с печени пилета, Карлито и другарите му заповядаха на съдържателя да съедини две маси и .насядаха около тях. Понеже испанската чест не им позволяваше да консумират, без да плащат, те извадиха кесиите си и провериха по колко пари имат. Половината от съботната надница бе пожертвувана за синдикални цели, част от другата половина бе оставена в семействата на съпругите и децата. За вечеря и дума не можеше да става, но все пак с остатъците от надницата можеше да се направи кооперация за нова бутилка мансаниля. Не стигаха само петдесет сантима. Даде ги един тънък младеж с високо чело и замрежен поглед - най-заможният от групата и същият, който предупреди Карлито да не върши глупости. Той бе основен учител в Аранда и макар да чертаеше пред учениците планове, как да си направят икономична бомба, бе като всички интелектуалци - изплашваше се, когато идваше момент за действие.

Силният вик и ударът по масата, с който Карлито пожела живот на анархизма, бяха разтърсили цялата посада. Фани забеляза, че те предизвикаха идването на една друга пролетарска личност, облечена също в комбинезон. Новодошлият, изглежда, не спадаше към групата на анархистите, но притежаваше известна власт, може би като пазител на реда в утрешния митинг. Върху баската му шапчица лъщеше червена звезда. Той обиколи с поглед трапезарията, при което очите му се спряха подозрително и враждебно върху един дребничък червенокос работник с антипатично лице.

- Какво има, другарю Льоренте? - сухо попита Карлито в настъпилата тишина.

- Нищо - отговори Льоренте, като се намръщи. - Вдигате много шум.

- Че да не отиваме на литургия? - забеляза червенокосият и произношението -му издаде веднага, че бе чужденец. - Когато плутократите влизат в кръчма, вдигат повече шум!

- Ти какъв си? - внезапно попита Льоренте, като отиде при него.

- Безвластник! - гордо отговори червенокосият.

- Покажи картата на братството!

- Омръзна ми да я показвам на полицаи.

- Ще я покажеш ли? - повтори Льоренте и в гласа му прозвуча заплашителна нотка.

- Гилермо, покажи я! - каза учителят от Аранд, - Другарят е от комитета на Конфедерацията.

Червенокосият недоволно измъкна някаква карта и я хвърли върху масата. Без да се дразни, другарят Льоренте прегледа внимателно картата и по същия немного вежлив начин я върна на притежателя й.

- Лека нощ, другари! - произнесе той, като поздрави с вдигнат юмрук и тръгна към вратата. Почти никой не отвърна на поздрава му.

- Докога ще търпим своеволията на тия комунисти? - попита червенокосият след излизането на Льоренте. - Къде остана свободата на действията ни, другари безвластници? .. .

Въпросът бе зададен патетично и удари безвластниците тъкмо в най-чувствителното място на сърцата им, но донасянето на мансанилята им попречи да порицаят Льоренте. Учителят от Аранда, най-кръвожадният от всички атентатори в света, раздели братски виното, като на себе си сипа най-малко. От единствената бутилка десетте чаши се напълниха едва до половината което изпъкна в неприятен контраст с изобилните разнообразни вина и остатъците от богатата вечеря върху масата на плутократите. Тоя именно факт бе отбелязан неволно с горчива размяна на погледи от работниците.

- Мирише ми на тупаница - произнесе Джек.

- Няма да стане нищо - раздразнено каза Фани.

Тя бе много разстроена от неприятното усещане на виновност, което обстановката създаваше у нея, виновност за това, че по-миналата вечер бе загубила с пълно равнодушие в казиното на Сан Себастиан три хиляди пезети," докато на света имаше хора, които събираха сантими, за да си поръчат бутилка мансаниля. А тия хора цяла седмица бяха работили в задушната атмосфера на леярниците в Билбао, докато тя не вършеше нищо. Стори й се, че всичко това бе подло, много подло, за да бъде прието като естествено.

- Мюрие, умееш ли да се боксираш? - попита Джек.

- Не - презрително отвърна французинът.

- Тогава, ако стане нужда, докато аз действувам, ти ще изведеш жените, нали?

- Какво мислиш да правиш? - с досада попита Мюрие.

- Възнамерявам да ги изгоня оттук.

- Глупости! ... - гневно каза Фани. - Да не си въобразяваш, че това са негри?

- Негрите са по-дресирани. Знаят си мястото.

Джек бе напълно сигурен, че тия испанци не си знаеха мястото, макар да се намираха в собствената си страна. Говорът и смехът им го дразнеха, възбуждаха у него почти физическо отвращение към тях, към работническата класа изобщо, която не знаеше никаква мярка в претенциите си. Накъсо, той не можеше да понася присъствието им. Към възбудата и съсловната ненавист срещу работниците се прибавяше и лошото му настроение от сутринта. Клара и Мюрие продължаваха да флиртуват и да го мислят за глупак, който не забелязва нищо. Фани се бе захласнала по монаха и Джек почна да се чувствува на масата като пето колело. Каква дивотия!. ..

Той си наля чаша вино и я изпи наведнъж, но това се изтълкува твърде зле от пролетариите.

- Видиш ли, Карлито! .. . Това се казва пиене! - горчиво забеляза червенокосият.

Думите му, пълни с правдивост, накараха металурзите да погледнат празните си чаши не толкова със съжаление, колкото с чувство на унизеност. Погледите им се отправиха враждебно към масата на плутократите.

- Докато ние се потим, думбазите живеят ли, живеят! ... - продължи червенокосият, насърчен от ефекта на забележката си.

Това бе също трагична истина, която работниците знаеха отдавна, но тя не предизвика въздействието, което очакваше червенокосият. Повечето от другарите му не обърнаха внимание на забележката, а останалите изпитаха чувство на досада. Понякога Гилермо говореше банални неща. Та нали за това се борят!... По-важно бе да каже нещо за тактиката на борбата или да вземе сам участие в решителната акция. Умните очи на другаря от Аранда погледнаха Гилермо с недоволство. Гилермо, който бе от немски произход, предизвикваше винаги инциденти и несъгласия. Дори у комунистите съществуваше подозрението, че той е провокатор. В общото нареждане на Конфедерацията бе казано да не се излага борбата на работниците с произволни насилия над единични лица. Сега думите на Глермо можеха да възбудят другарите и да предизвикат нежелателно насилие над чужденците.

Вниманието на работниците бе погълнато от компанията на плутократите и така те забравиха напълно монаха, който спокойно продължаваше да седи на масата си. Сега всички гледаха чужденците, сякаш едните бяха артистична трупа, която се готвеше да играе в кабаре. За да избави дамите и господата от това плебейско любопитство, съдържателят почна да върти копчето на радиото и намери някаква станция, която

предаваше шлагери. Той мислеше, че танцовата музика ще отвлече вниманието на работниците. Но тази музика ги възбуди в друго направление.

Пет бутилки херес от мене! - високо поръча червенокосия, като хвърли надменен поглед към аристократите.

- Гилермо! ... - уплашено попита учителят от лоанда: - Имаш ли пари да ги платиш?

Червенокосият важно потупа джоба на синята си блуза.

Жестът му бе тъй неочакван и другарски, щото възхити всички. Впрочем Гилермо бе ерген, получаваше висока надница като специалист по производството на стомана и можеше да си позволи разточителство. Другарите му изразиха възторга си -с шумно тупане по гърбовете си. Те бяха испанци, буйни пламенни мъже с южна кръв, които обичаха живота, борбата и виното. Мисъеха, че след тежката работа в леярниците щяха да пият и това ги омая напълно. Така те забравиха да се попитат откъде Гилермо имаше пари, за да бъде тъй щедър. Сумите, които пръскаше за черпни, надминаваха много пъти седмичните сборове от надниците му. Само през главата на учителя от Аранда мина смътно подозрение.

Между това келнерът донесе бутилките и виното оказа въздействието си. Гилермо се трогна пак и поръча още пет бутилки от силното вино, от истинския херес, който можеха да пият само плутократи... Дори учителят от Аранда, който отначало бе раздразнен от

постъпката на Гилермо, забрави недоволството си и пламенно почна да обяснява на двама другари необходимостта да се отстъпи временно по известни точки от доктрината, за да се запази съюзът с комунистите. Борбата на работниците трябва да бъде единна!... Нека другарите безвластници разберат това.

И така, в тази трапезария за caballeros1 бе чисто и приятно: камината пламтеше, радиото свиреше, хересът се лееше! Колко хубав бе животът, колко приятно беше, след като си работил цяла седмица в леярните, да седнеш тъй, в чиста посада пред чаша херес, и да разговаряш с другари! .. . Как преливаха от щастие тия прости и чисти испански души, тия страшни анархисти от Билбао, чието име докарваше в ужас кюретата, аристократите, банкерите, индустриалците!... Сега те не мразеха плутократите от съседната маса, които вечеряха с омари и печени пилета. Равенството, хармонията и безвластието като че бяха настъпили най-сетне между хората! ...

След като се увери, че другарят от Аранда задълбочаваше все по-страстно разискванията върху единния фронт с комунистите (към групата се бяха присъединили и други работници), червенокосият стана от мястото си и седна до Карлито.

Сега вече можеше да се каже, че Карлито бе наистина пиян, което впрочем му се случваше рядко, защото нямаше възможност да се разпуща, макар да бе ерген. Той поддържаше майка, две сестри, а също и семейството на брат си, убит на един митинг през зимата на Примо де Ривера. Сега Карлито бе в прекрасно настроение, което изразяваше с постоянно тупане на другарите си по рамото и с въодушевено повтаряне възгласа: "Viva el anarquismo!"

- Гилермо! . .. Viva el anarquismo! ...

- Viva! ... - отговори червенокосият, като се огъна под удара на тежката лапа, която се стовари върху рамото му.

- Харесва ли ти тук?

- Ох! . .. Разбира се!

- Виното не е лошо, а?

- Ох! ... Чудесно е!

*1 Господа.

- А как ти се струват дамите отсреща?

Макар да бе пиян, Карлито се засрами от въпроса, който му зададоха. Виж, от жени той не разбираше. .. Той можеше да крещи на митинг, да се бие с фалангисти, да стреля от барикади и даже да държи реч, но жените винаги го смущаваха. Пък и пари трябваха за тях, а надницата му едва стигаше да изхранва братовите си деца. Той беше само танцувал с няколко работнички на забави в клуба на комунистите и това бе всичко!

- Бива си ги, а? - каза червенокосият, като цъкна с език.

Карлито хвърли нерешителен поглед към дамите, но веднага срамежливо наведе глава. Наистина, Гилермо имаше право. Такива жени човек виждаше рядко. Те бяха фини, бели, руси, ослепително красиви. Но нима тия жени са да бъдат гледани от работници? Те са за богатите. Впрочем Карлито си харесваше повече испанките. Какви другарки бе виждал той по митингите на "Пуерта дел Сол" в Мадрид! ... Имаше особено две от Бадахос! Но пак липсата на пари и смущението, което го обземаше, му пречеха да завърже приятелство. Не разбираше той от жени и това си е. Виж, когато трябваше да се барикадира срещу полицията, да изложи на опасност живота си заради идеята, Карлито не се смущаваше, това знаеха всички.

- Я гледай!... Пълничката ти се усмихва!... - каза Гилермо.

Карлито се засрами още веднъж. Ами, усмихва се!... Все пак той провери, като хвърли нов, бегъл поглед към чужденката. Да, тя наистина се усмихваше. Ако добрият Карлито знаеше колко неверни могат да бъдат усмивките на благородните сеньори, може би нямаше да се развълнува до такава степен. В тоя момент Клара весело коментираше с Мюрие смешните и целомъдрени рефлекси у работника. Впрочем тя имаше и навика да се усмихва винаги когато забелязваше, че я гледат мъже.

- Ти танцувал ли си с благородни сеньори? - внезапно попита червенокосият.

- Не, разбира се! - обидно отвърна Карлито.

Въпросът на Гилермо му се стори глупав и оскърбителен. Все едно да го питаха: "Ти поддържаш ли връзки с плутократи?"

- Защо не я поканиш за танц? - безразлично попита Гилермо, сякаш ако Карлито направеше това, щеше да бъде съвсем обикновено нещо.

- Hombre! ... За танци ли сме тръгнали? - правдиво забеляза Карлито.

- Че защо? Само ще въртим чуковете ли?

- Остави!... Аз не съм по тая част.

- Глупчо!... Погледни как ти се хили! Само чака да я поканиш!

Карлито пак зърна сеньората и пак видя, че тя гледаше към него и му се усмихваше, но сега някак подигравателно... Така си е! Жените винаги ще му се смеят, задето се стеснява. И Карлито се почувствува оскърбен. Какво, да не е някой чирак?

- Хайде, ставай! - насърчи го Гилермо.

Карлито се поколеба. Как, само ще му се смеят ли? Нека другарите видят, че не се бои от жените и че даже се решава да покани за танц една благородна сеньора. Но все пак Карлито не се решаваше. Нещо му подсказваше смътно, че моментът и обстановката не подхождаха да показва смелостта си.

- Изглежда, че се боиш от плутократите? - презрително забеляза червенокосият.

Да се бои от плутократите ли? ... Карлито на свой ред погледна подигравателно другаря си. Ей сега ще види! Осени го суетното доволство как след танца другарите му щяха да кажат: "Браво, Карлито!... Не се смути да поканиш една благородна сеньора!" Разбира се, той нямаше никакви непочтени намерения спрямо сеньората, например да я притисне или отегчава с блудкави любезности. Той искаше само да докаже пред нея и пред другарите си, че не е свенлив като чирак, като селско кюре и не се смущава от плутократите.

И Карлито се изправи самоуверено. С твърди стъпки той се отправи към масата на чужденците и застана пред сеньората. Поклонът му бе изискан като на кино. Би ли желала сеньората да танцува с него този фокстрот? Той беше напълно сигурен в съгласието й. Но сеньората не мръдна. Сините й кукленски очи го гледаха студено. Предишната усмивка бе изчезнала от лицето й. Нима ще откаже? Карлито се изчерви от срам и смущение. Той остана така няколко секунди съвсем забъркан и после безпомощно погледна другата

сеньора със зелените очи. Карамба!. . . Той беше сгрешил! Трябваше да покани тази сеньора, а не синеоката. Отблизо Карлито видя, че тя бе много по-красива от оная, към която го насочи Гилермо, не изглеждаше никак надменна и в тоя момент му се усмихваше весело. Но не можеше да се обърне към нея, след като бе поканил вече първата. И Карлито продължаваше да стои все тъй забъркан пред масата на чужденците.

- Попитай господата!... - подсказа му на испански сеньората със зелените очи.

Вярно, хей! .. . Карлито беше забравил да поиска позволение от господата. Ама че е дебелак!... Та това му е първото условие, което спазваха и другарите му, когато канеха непознати девойки по работническите вечеринки. Кани ли се току-тъй! ... И Карлито смотолевено изпълни салонния протокол.

- Какво иска този идиот? - попита Джек. - Иска позволението да танцува с Клара - весело преведе Фани.

- Ще го получи непременно! - каза американецът. Той се изправи бързо, като постави едната си ръка в джоба, а с другата блъсна грубо работника.

- Джек! - извика Фани. Но бе късно.

Карлито по