1072;хвърли фаса и избърса длан в ризата си. След което изведнъж запя — тихичко, ала съвсем вярно:
„Аз съм затворник… на вечната печал…
и скитам се нещастен по света…
Обречен съм да бродя… на север скитам пак…
може би ще хвана… следващия влак…“
Веднага щом го чу, Калахан почувства как възелът в стомаха му става още по-стегнат. Естествено, че беше разпознал песента. Само че, когато Сузана я беше пяла онази вечер в Павилиона — същата вечер, в която Роланд бе спечелил сърцата на жителите на Кала с танцуването на най-вихрената комала, която навярно бяха виждали някога — тя бе заменила думата „затворник“ със „затворничка“.
— Тя му е дала пари — рече отнесено Джейк. — И му е казала… — Момчето застина с наведена глава, прехапало устни, абстрахирало се от всичко наоколо, съсредоточило цялото си внимание. Ко го наблюдаваше изпитателно, без да издаде звук; някогашният свещеник също гледаше да не го извади от унеса му. Прозрението изведнъж го осени — двамата с Джейк щяха да умрат в „Дикси Пиг“. Щяха да загинат в бой, ала със сигурност щяха да умрат.
Ала това едва ли беше толкова лошо. Е, на Роланд щеше да му е много трудно да понесе загубата на Джейк… обаче щеше да продължи напред. Докато Тъмната кула съществуваше, Стрелеца щеше да продължава да се бори. В този момент Джейк надигна глава.
— Тя му е казала: „Помни борбата.“
— Сузана ли?
— Да. Тя е пристъпила напред. Мия и е позволила. Песента е развълнувала похитителката и. Тя е заридала.
— Наистина ли?
— Наистина. Мия, ничията дъщеря, майка на едного. И докато вниманието на Мия е било другаде… докато очите и били пълни със сълзи…
Джейк се огледа. Ко последва примера му, все едно не търсеше нищо, а просто подражаваше на любимия си Ейк. Калахан си припомни онази вечер в Павилиона. Светлините. Начина, по който Ко се бе изправил на задните си крака и се беше поклонил на жителите на Кала. Песента на Сузана. Танците. Роланд, който танцуваше комала сред тези светлини, сред тези цветни светлини. Роланд, който танцуваше сред бялото. Винаги Роланд; и накрая, след като другите паднат, избити един по един в тези кървави кланета, единствено Роланд щеше да остане.
„Мога да живея с тази мисъл — помисли си някогашният свещеник. — Както и да умра с нея.“
— Тя е оставила нещо, ала е изчезнало! — извика Джейк разтревожен, сякаш всеки миг щеше да се разплаче. — Сигурно някой го е взел… или пък човекът с китарата е видял как го изпуска и го е прибрал… Шибан град! Всеки краде от другия! Ах, мамка му!
— Майната му.
Момчето завъртя пребледнялото си, изплашено лице към това на спътника си.
— Тя е оставила нещо, от което се нуждаем. Не разбираш ли колко нищожни са шансовете ни!
— Разбирам много добре — рече спокойно бившият свещеник. — Ако искаш да се откажем, Джейк, сега е моментът.
Момчето решително поклати глава и Калахан изведнъж се почувства страшно горд с него.
— Да вървим, татко — каза момчето.

>> СЕДЕМНАЙСЕТ

На ъгъла на „Лексингтън“ и Шейсет и първа отново се спряха. Джейк посочи към отсрещния тротоар, спътникът му погледна натам, забеляза зелената тента и кимна. На нея бе нарисувано прасе, което се усмихваше блажено, докато същевременно се печеше на шиш. Над него се виждаше надписът „ДИКСИ ПИГ“. Пред заведението бяха паркирани пет дълги черни лимузини със запалени фарове, чието жълтеникаво сияние прорязваше мрака. Калахан едва сега си даде сметка за мъглата, която пълзеше по улицата.
— Ето — рече Джейк, докато му подаваше рюгера. Момчето затършува из джобовете си и когато извади шепите си, те бяха пълни с патрони, излъчващи матов блясък на светлината от уличните лампи. — Сложи ги в джоба на ризата си, татко. По-лесно ще ги взимаш оттам.
Калахан кимна.
— Стрелял ли си някога?
— Не — отвърна едновремешният свещеник.
— А ти оправяш ли се с чиниите?
Устните на момчето се извиха в усмивка.
— С Бени Слайтман отмъкнахме един куп учебни чинии, след което отидохме на речния бряг и си организирахме турнир през нощта. Той не беше особено добър, ала…
— Нека да позная. Ти обаче си бил.
Джейк сви рамене и кимна. Нямаше думи, с които да изрази невероятното усещане да държи чиниите в ръцете си, чувството за хармония и завършеност, което изпитваше. Ала навярно това бе съвсем естествено. Сузана също бе усвоила изкуството да хвърля оризиите за отрицателно време. Отец Калахан се беше уверил в това със собствените си очи.
— Добре тогава, какъв е планът ни? — попита мъжът с белега на челото. След като вече бяха решили да извървят пътя докрай, той бе готов да преотстъпи водачеството на момчето. В крайна сметка то беше стрелец. Джейк поклати глава.
— Няма такъв — рече. — Аз влизам пръв. Ти се движиш плътно зад мен. Веднага след като минем през вратата, се разделяме. Трябва да се движим най-малко на три метра един от друг, татко — разбираш ли? Без значение дали са много или не, дали са близо или далеч. Поне три метра между нас, за да не може никой да ни повали едновременно.
„Няма съмнение, че Роланд го е научил на това“ — помисли си Калахан и кимна.
— Аз ще я потърся чрез интуицията си, а Ко — посредством обонянието си — продължи момчето. — Движи се редом с нас. Стреляй по всичко, което иска да бъде застреляно, и без никакви колебания, разбрано?
— Да.
— Ако сметнеш, че оръжието на някое от убитите същества може да ни бъде от полза, вземи го. Стига да успееш да го грабнеш в движение. Не бива да забавяме ход. Трябва да сме неумолими. Безмилостни. Можеш ли да крещиш?
Калахан се замисли, после кимна утвърдително.
— Тогава крещи, когато се изправят срещу нас — посъветва го Джейк. — Аз ще правя същото. И не спирай да се движиш. Върви бързо, а ако можеш, дори тичай. Не трябва да изоставаш — гледай всеки път, когато погледна надясно, да те виждам на три метра от мен.
— Ще ме виждаш — обеща Калахан и си помисли: „Поне докато някой от тях не ме повали на земята“. — След като я измъкнем оттук, Джейк, ще бъда ли стрелец?
Джейк се ухили хищно, оголвайки зъбите си. Всичките му страхове и съмнения бяха останали далеч назад.
— Кеф, ка и ка-тет — рече той. — Виж, светна зелено. Да пресичаме.

>> ОСЕМНАЙСЕТ

Шофьорското място на първата лимузина беше празно. Зад волана на втората се виждаше някакъв тип с фуражка и униформа, ала на Калахан му се стори, че човекът е задрямал. Друг мъж с фуражка и униформа се бе облегнал на третия автомобил от страната на тротоара. Пламтящото въгленче на цигарата му описа ленива дъга от бедрото до устата му, след което се спусна обратно. Той погледна към тях, ала без особен интерес. И какво интересно имаше? Застаряващ мъж, подрастващо хлапе и припкащо кученце. Голям праз.
Когато пресякоха Шейсет и първа, Калахан видя пред заведението табелка върху метален статив, на която пишеше:
„ЗАТВОРЕНО ЗА ЧАСТНО ТЪРЖЕСТВО“
Какво ли бе това частно тържество, зачуди се някогашният свещеник. Празнуване на рожден ден? Кръщене?
— Ами Ко? — попита той с приглушен глас.
— Ко ще е при мен.
Само пет думи, ала бяха достатъчни, за да убедят Калахан, че Джейк знае какво прави — че това е нощта, в която щяха да умрат. Човекът с белега не знаеше дали щяха да загинат славно и бляскаво, ала не се съмняваше, че щяха да умрат. И тримата. От полянката в края на пътя ги делеше само един завой; и тримата щяха да стигнат там заедно, рамо до рамо. И макар че никак не му се искаше да умира, при положение че дробовете му не хриптят и очите му все още не са ослепели, Калахан си даваше сметка, че нещата можеха да бъдат много по-зле. Черната тринайсетица бе заключена на едно тъмно място, където щеше да спи мъртвешкия си сън и ако Роланд бе все още жив, след като касапницата приключеше, щеше да я открие и да се отърве от нея, по какъвто начин искаше. Междувременно…
— Джейк, изслушай ме за секунда. Важно е.
Момчето кимна, ала си личеше, че изгаря от нетърпение.
— Разбираш ли, че се намираш в смъртна опасност? — попита го Калахан. — Молиш ли за опрощение на греховете си?
Джейк разбра, че му дават последно причастие.
— Да — отвърна той.
— Съжаляваш ли искрено за греховете си?
— Да.
— Разкайваш ли се?
— Да, татко.
Някогашният свещеник го прекръсти.
Ко излая. Само веднъж, ала доста развълнувано. Лаят му беше приглушен, защото бе открил нещо в канавката и сега протягаше муцунка към Джейк, стискайки намереното между зъбите си. Момчето се наведе и го взе.
— Какво е това? — попита Калахан.
— Онова, което тя ни е оставила — рече невръстният му спътник. Беше невероятно облекчен, дори изпълнен с надежда. — Това, което е изпуснала, докато Мия е ридаела над песента. О, човече — може и да ни провърви, татко. Може и да ни провърви в крайна сметка.
Той сложи предмета в дланта на спътника си. Калахан бе изненадан от теглото му, след което остана почти без дъх от красотата му. Също почувства надежда. Може и да звучеше глупаво, ала тя сякаш извираше от изящната статуетка. Той приближи костенурката до лицето си и прокара върха на показалеца си по драскотината с форма на въпросителна върху черупката и. Вгледа се в мъдрите и излъчващи спокойствие очи.
— Колко е прекрасна — възкликна. — Това ли е костенурката Матурин? Тя е, нали?
— Не знам — рече Джейк. — Най-вероятно. Сузана я нарича skolpadda и навярно тя ще ни помогне, ала едва ли ще убие опустошителите, които ни чакат там. — Кимна към „Дикси Пиг“. — Само ние можем да сторим това. Нали, татко?
— О, да — отвърна спокойно Калахан. Той пусна костенурката — така наречената skolpadda — в джоба на ризата си. — Ще стрелям, докато не свършат куршумите ми или не ме убият. Ако куршумите ми свършат, преди да ме убият, ще започна да ги млатя с дръжката на пистолета.
— Добре. Нека сега дадем и на тях последно причастие.
Те преминаха покрай знака „ЗАТВОРЕНО ЗА ЧАСТНО ТЪРЖЕСТВО“, а Ко припкаше помежду им, надигнал озъбената си муцунка високо във въздуха. Без никакви колебания изкачиха трите стъпала, водещи към двойните врати. Когато стигнаха горе, Джейк бръкна в платнената торба и извади две от чиниите. Допря ги една до друга и се усмихна, когато те прозвъннаха приглушено.
— Да видим твоето оръжие — обърна се момчето към Калахан.
Някогашният свещеник вдигна рюгера и допря цевта до дясната си буза, сякаш щеше да се дуелира. После докосна джоба на ризата си, който се бе издул от патроните в него. Джейк кимна, очевидно беше доволен.
— Влезем ли веднъж вътре, през цялото време трябва да сме близо един до друг. На три метра разстояние, с Ко помежду ни. Влизаме на три. Започнали веднъж, няма да спрем, докато не загинем.
— Няма да спрем.
— Точно така. Готов ли си?
— Да. Божията любов да е с теб, момче.
— С теб също, татко. Едно… две… три. — Джейк отвори вратата и в следващия момент тримата се озоваха сред мъждивата светлина и апетитния, силен аромат на печено прасенце в „Дикси Пиг“.
P>
Строфа: Комала-ком-дванайсет!
Настана смъртният ни час!
Куршумите летят — туй знай се,
но не скърбете вий за нас!
Отговор: Комала-ком-дванайсет!
Не плачете вий за нас!
Един се ражда, друг умира —
така устроен е Всемира.
P$

> Тринайсета станса
> „ХАЙЛ, МИЯ, ХАЙЛ, МАЙКО“

>> ЕДНО

Или ка беше сложила този автобус на пътя на таксито им, или това си беше чисто и просто съвпадение. Подобни въпроси винаги провокират размисъл — независимо дали става дума за обикновени улични проповедници (ще ми кажете ли „алилуя“?) или за най-големите светила в теологията (кажете „амин“). Някои дори могат да го сметнат за маловажен — ала грандиозните последствия, чиито сенки се мержелеят зад въпроса, опровергават напълно това — Един градски автобус, наполовина празен.
Ала ако той не беше спрял на ъгъла на „Лексингтън“ и Шейсет и първа, Мия едва ли щеше да забележи човека с китарата. И ако тя не се бе спряла да послуша песента му, кой би могъл да каже каква част от последвалите събития щяха да се развият по различен начин?

>> ДВЕ

— Еййййй, мамка му, какви ги върши този шибаняк? — изруга шофьорът на таксито и протегна ръка през сваленото стъкло на прозореца, размахвайки среден пръст. Някакъв рейс беше спрял на ъгъла на „Лексингтън“ и Шейсет и първа, дизеловият му двигател пърпореше, а примигващите му задни светлини сякаш изпращаха сигнали за бедствие (или поне така се стори на Мия). Шофьорът на автобуса стоеше до една от задните гуми, взирайки се в тъмните кълба дим, които бълваше ауспухът на превозното средство.
— Госпожо — обърна се шофьорът на таксито към чернокожата жена, — имате ли нещо против да ви спра на ъгъла на Шейсета?
— Имам ли? — обърна се Мия към Сузана. — Какво да му отговоря?
— Не, разбира се — отвърна отнесено тя. — Шейсета звучи добре.
Въпросът на ничията дъщеря я накара да се върне от нейната версия на Когана, където тя отчаяно се опитваше да влезе във връзка с Еди. Този път обаче нямаше късмет, а и бе ужасена от състоянието на контролната зала. Пукнатините в пода бяха станали още по-дълбоки, а част от панелите на тавана се бяха срутили, завличайки със себе си флуоресцентните лампи и цели гроздове електрически кабели. Някои от контролните табла бяха помръкнали, а от други се виеха струйки задушлив дим. Стрелката на дисплея „СУЗАНА-МИЯ“ вече бе потънала изцяло в червената зона. Под нозете и подът вибрираше и машините виеха. Който твърдеше, че това не е истинско, че е плод единствено на метода и на визуализация, май просто не внимаваше в картинката, нали? Тя бе съумяла да спре един сложен и могъщ процес, ала ето, че сега тялото и плащаше цената за това. Гласът на Когана я бе предупредил, че това, с което се е захванала, е опасно; че не е (все едно слушаше някаква телевизионна реклама) хубаво да се мами майката природа. Сузана нямаше представа кои от жлезите и органите и бяха подложени на най-голяма опасност, ала нямаше съмнение, че уврежданията щяха да засегнат нея. Нея, а не Мия. Беше крайно време да спре тази лудост, преди всичко да се е взривило във въздуха.
Първо обаче трябваше да се свърже с Еди, Сузана не знаеше колко пъти изкрещя името му в микрофона, носещ надписа „НОРТ СЕНТРАЛ ПОЗИТРОНИКС“, ала ефектът от усилията и беше нулев. Изкрещяването на името на Роланд също не доведе до нищо. Ако бяха мъртви, щеше да го почувства — бе абсолютно сигурна в това. Ала да не може да се свърже с тях изобщо… какво ли можеше да означава това?
— Означава, че още веднъж си била преебана, миличка — каза и Дета и се изкиска. — Така става, когато се забъркваш с бели дрисльовци.
— Мога ли да сляза тук? — попита Мия, срамежлива като момиче на първата си танцова забава. — Близко ли сме?
Сузана щеше да се плесне по челото, стига да владееше тялото си. Боже, колко сме плахи, когато става въпрос за бебето ни!
— Да, смело напред. Имаш само една пресечка — а при авенютата разстоянието между преките не е голямо. — Шофьора… колко трябва да платя на шофьора? — Дай му десетачка и му кажи да задържи рестото. Ето, аз ще му…
Сузана почувства нежеланието на Мия и се престори, че е засегната не на шега. Същевременно се стараеше да не показва, че се забавлява.
— Чуй ме добре, сладурче — измивам си ръцете и се от казвам от теб! Разбра ли? Дай му каквато шибана банкнота си поискаш!
— Не, не, всичко е наред — смири се ничията дъщеря. Беше изплашена. — Вярвам ти, Сузана. — И тя извади доларите, останали от Матс, разпервайки ги ветрилообразно — все едно бяха карти — пред очите си.
Сузана се чудеше дали да и откаже, ала после се замисли дали щеше да има някаква полза от това? Пристъпи напред, пое контрола над кафеникавите ръце, здигаше на склона на хълма, до един нужник, който някога беше чист и поддържан, а сега бе целият в развалини. Вътре в него като безполезен страж лежаха останките от онова, което преди беше Анди, многофункционалният Робот вестоносец. Росалита бавно разсъблече Стрелеца, докато той не остана гол-голеничък. Тогава легна до него и втри в кожата му специални масла — котешко масло за раните му и мек, подобен на крем, благоуханен мехлем за по-чувствителните части от тялото му. После се любиха. Достигнаха кулминацията едновременно (нищо повече от обикновена физиологична случайност, която глупаците приемат за нещо съдбовно) и се заслушаха в пукота на фойерверките и ликуващите викове на хората, насъбрани се на градския площад на Кала, по-голямата част, от които вече се бяха напили от радост.
— Спи — рече тя. — Утре няма да те видя повече. Нито аз, нито пък Айзенхарт, Овърхолсър или който и да било от Кала.
— Да не би да си имала видение? — попита Роланд. Говореше спокойно, даже развеселено, ала дори когато се намираше дълбоко в пламналите и недра, мисълта за Сузана не спираше да го терзае — една от неговия ка-тет, изчезнала без следа. Това бе напълно достатъчно да го лиши от покоя, от който имаше нужда.
— Не — отвърна жената, — ала от време на време имам предчувствия като всяка друга жена, особено, когато нейният мъж се готви да си тръгне.
— Така ли ме възприемаш? Като твой мъж?
Погледът и беше едновременно свенлив и непоколебим.
— За краткото време, през което си тук, да, така мисля. Или може би греша, Роланд?
Той веднага поклати глава. Беше хубаво да бъдеш отново нечий мъж, макар и за кратко. Росалита видя реакцията му и изражението и се смекчи.
— Срещата ни беше добра, Роланд. Срещата ни в Кала беше добра — рече тя и го погали по бузата.
— Така е, жено.
Тя докосна чуканчетата на пръстите му, после ръката и се премести върху дясното му бедро.
— Как са бележките ти?
Роланд не можеше да я излъже.
— Зле.
Жената кимна и хвана лявата му ръка, която бе успял да опази от подобните на омари чудовища.
— Ами тук? Тук боли ли те?
— Не — рече Стрелеца, ала усещаше дълбоко скритата болка. Тя дебнеше притаена, очаквайки своя час, за да го прободе. Онова, което Росалита бе нарекла „сухо разкривяване“.
— Роланд! — продума икономката на татко Калахан.
— Да?
Изгледа го спокойно. Продължаваше да държи лявата му ръка, да я докосва нежно, да извлича тайните и.
— Довърши делото си колкото е възможно по-скоро.
— Това ли е твоят съвет?
— Да, миличък. Довърши онова, с което си се захванал, преди то да те довърши.

>> ТРИ

Еди остана на задната веранда на къщата на някогашния свещеник, докато не настъпи полунощ и онова, което местните хора впоследствие нарекоха „Денят на битката при Източния път“, не стана част от историята (след което навярно щеше да се превърне в мит…, ако предположим, че светът оцелееше достатъчно дълго това да се случи). Веселбата в града ставаше все по-шумна и необуздана и Еди се запита кога ли празнуващите ще запалят главната улица? Обаче пукаше ли му изобщо за това? Ни най-малко, благодаря, вие също сте добре дошли. Докато Роланд, Сузана, Джейк, Еди и трите жени — Сестрите на Оризия, както се наричаха — се възправяха срещу Вълците, останалите жители на Кала се бяха сврели в домовете си и оризовите ниви край речния бряг. Въпреки това младият мъж бе сигурен, че само след десетина години — а може би и пет! — те щяха да разказват помежду си как един есенен ден са се осмелили да се опълчат срещу Вълците, борейки се рамо до рамо със стрелците.
Не беше честно и част от него прекрасно знаеше това, обаче никога досега не се бе чувствал толкова безпомощен, толкова отчаян и толкова незначителен. Не спираше да си повтаря, че не трябва да мисли за Сузана, да се чуди къде ли се намира сега и дали демоничното и дете се е родило, и въпреки всичко тя не му излизаше от ума. Жена му бе отишла в Ню Йорк — поне в това бе абсолютно сигурен. Ала кога? Дали хората се возеха във файтони, окичени с газени фенери, или се носеха насам-натам в антигравитационни таксита, управлявани от роботи на „Норт Сентрал Позитроникс“? Беше ли жива изобщо? Би избягал от тази мисъл, стига да можеше, но понякога съзнанието беше толкова жестоко. Пред очите му непрестанно изникваше следната картина — Сузана лежи в канавката нейде в Азбучния град със свастика, изрязана на челото, а на врата и виси табелка с надпис: „ПОЗДРАВИ ОТ ПРИЯТЕЛИТЕ ТИ В ОКСФОРД“.
Изведнъж кухненската врата зад гърба му се отвори. Чу се приглушено шляпане на стъпки на боси крака (слухът му бе станал изключително остър, подобно на другите му сетива) и потракване на нокти.
Джейк и Ко.
Момчето седна до него в люлеещия се стол на Калахан. Продължаваше да е облечено с изцапаните си дрехи от схватката. В колана му бе затъкнат рюгера, който Джейк беше откраднал от баща си в деня, когато бе избягал от къщи. Днес той беше пролял… е, не точно кръв. Още не. Машинно масло? Еди се усмихна едва-едва. Нямаше нищо смешно в това.
— Не можеш ли да заспиш, Джейк?
— Ейк — повтори Ко и се сгуши в краката на момчето, отпускайки муцунка на дъските между лапичките си.
— Не. Мислех си за Сузана — рече, след което помълча известно време и добави: — И за Бени.
Еди си даваше сметка, че това беше напълно нормално, че момчето бе видяло своя приятел буквално да експлодира пред очите му — естествено, че щеше да си мисли за него, — ала въпреки това продължаваше да изпитва горчива ревност като че ли всички мисли на Джейк трябваше да са ангажирани със Сузана Дийн.
— Хлапето на Тавъри — каза момчето. — Всичко стана по негова вина. Паникьоса се. Хукна да бяга. Счупи си глезена. Ако не беше той, Бени щеше да е жив. — След което бавно и с такъв леден глас, че щеше да смрази сърцето на момчето, за което ставаше дума, ако можеше да го чуе отнякъде, процеди: — Шибаният Франк Тавъри!
Еди се пресегна и погали хлапето по главата. Косата му бе станала доста дълга. Нуждаеше се от измиване. По дяволите, не само от измиване, ами и от подстригване. Това момче имаше нужда от майка, която да се грижи за него, която да следи в какво състояние е нейният син… друг беше въпросът, че едва ли щеше да го получи. И — о, малко чудо! — споделянето на мъката на Джейк накара Еди да се почувства по-добре. Не много, но все пак по-добре.
— Не се измъчвай — рече той. — Стореното-сторено.
— Ка — въздъхна горчиво Джейк.
— Ка — повтори Ко, без да вдигне муцунка от земята.
— Амин — заяви Джейк и се засмя. Смехът му беше обезпокоително хладен. Момчето извади рюгера от саморъчно направения кобур и се загледа в него. — Този ще премине, защото е дошъл оттам. Поне така казва Роланд. Другите оръжия вероятно също ще преминат, понеже няма да сме в тодаш. Ако не минат през вратата, Хенчик ще ги скрие в пещерата и навярно ще можем да се върнем за тях.
— Ако се озовем в Ню-Йорк — рече Еди, — там има предостатъчно оръжия. Можем да се възползваме от тях.
— Но не и като револверите на Роланд. Надявам се да успеят — да преминат, защото си мисля, че в никой от световете няма подобни пистолети.
Младият мъж си мислеше същото, ала не го изрече на глас. В града оглушително изтрещяха фойерверки, след което се възцари тишина. Явно празненството наближаваше своя край. Най-сетне. Утре със сигурност веселбата щеше да продължи, само дето пиенето щеше да е по-малко. Роланд и неговият ка-тет щяха да бъдат очаквани като почетни гости, ала ако боговете на съзиданието бяха милостиви и вратата се отвореше, те вече нямаше да са тук. Щяха да преследват Сузана. Да търсят Сузана. Да върви по дяволите преследването, важното беше да я намерят. Да я открият. Сякаш прочел мислите му (нищо чудно — той имаше силна интуиция), Джейк каза:
— Още е жива.
— Как можеш да си сигурен в това?
— Щяхме да почувстваме, ако бе умряла.
— Джейк, можеш ли да я видиш?
— Не, но…
Още не бе успял да довърши, когато изпод земята изведнъж се разнесе дълбок тътен. Верандата внезапно започна да се издига и пропада като лодка сред вълните на бурно море. Дъските около тях заскърцаха, а в кухнята задрънчаха порцеланови съдове. Шумът наподобяваше тракане на зъби. Ко мълниеносно надигна глава и изскимтя. Малката му лисича муцунка изглеждаше комично — очите му бяха ококорени, а ушите — прилепнали към черепа. В дневната на Калахан нещо падна на пода и се разби на парчета.
Първата мисъл на Еди, макар и безумно ирационална, беше, че Джейк е убил Сюз с думите си, когато каза, че жената е все още жива.
Подземният грохот се усили и земята се разтресе още по-силно. Стъклото на един прозорец се счупи, когато дървената му рамка рязко се огъна. На двора нещо се сгромоляса — Еди предположи (съвсем правилно), че това беше порутеният нужник, който най-накрая бе рухнал напълно. Младият мъж беше скочил на крака, без да осъзнава това. Джейк също се бе изправил и стискаше китката му. Еди извади тежкия револвер на Роланд и двамата се спогледаха, готови за стрелба.
От земните недра се разнесе един последен мощен трус и верандата се успокои. На определени ключови точки по протежението на Лъча хората се будеха разтревожени и се оглеждаха смутено. По улиците на Ню Йорк изведнъж се включиха алармите на няколко автомобила. На следващия ден вестниците щяха да съобщят за незначително земетресение — доста счупени прозорци, но за щастие без никакви пострадали. Само лекичко разлюляване (хайде, скъпа, разтърси ме!) на солидните земни пластове.
Джейк се взираше в Еди с широко отворени очи, в които се четеше прозрение за случилото се.
Той знаеше.
Вратата зад тях изведнъж се отвори и отец Калахан се втурна на верандата по тънки бели гащи, които стигаха до коленете му. Единственото друго нещо върху тялото му беше златното разпятие, което висеше на врата му.
— Беше земетресение, нали? — попита разтревожено той. — Веднъж усетих едно, докато бях в Северна Калифорния, ала такова нещо никога не се е случвало в Кала… поне откакто аз съм тук.
— Беше нещо много по-лошо от земетресение — въздъхна Еди и посочи на изток, където хоризонтът бе озарен от безмълвните артилерийски залпове на зелени светкавици. Недалеч от дома на отеца, малко по-надолу по хълма, вратата на бараката на Росалита изскърца и на прага се показаха Роланд и икономката. Тя бе само по долна риза, а Стрелеца — по дънки. И двамата бяха боси в росата. Еди, Джейк и Калахан се приближиха до тях. Техният дин се взираше напрегнато в зелените отблясъци на хоризонта, които вече избледняваха далеч на изток — там, където ги очакваше зловещата страна Тъндърклап, където беше дворът на Пурпурния крал и където, кацнала на самия ръб на Крайния свят, се издигаше Тъмната кула. „Ако — помисли си Еди, — ако все още се издига.“ — Джейк тъкмо казваше, че ако Сузана умре, щяхме да го усетим — рече младият мъж. — Че ще се случи нещо, което ти наричаш сигул. Веднага след това земята се разтърси и се появи това. — Той посочи към моравата пред къщата на татко Калахан, където земята бе прорязана от дълбока бразда, дълга около три метра, чиито ръбове наподобяваха набръчканите кафяви устни на кошмарна уста. Навсякъде из градчето ехтеше неистов кучешки лай, ала жителите на Кала, които вдигаха такава дандания допреди малко, сега изобщо не се чуваха. Еди предположи, че повечето са проспали случилото се, потънали в пиянския сън на победителите.
— Това не беше свързано със Сюз, нали? — попита младият мъж, обръщайки се към Роланд.
— Не пряко.
— Не беше нашият — добави Джейк. — Тогава пораженията щяха да са много по-големи, не мислите ли?
Стрелеца кимна.
Росалита изгледа хлапето със смесица от изумление и страх.
— Какво означава това „не беше нашият“, момче? За какво говориш? Това определено не беше обикновено земетресение!
— Не — поклати глава Роланд. — Не беше земетресение, а Лъчетръс. Един от Лъчите, които крепят Кулата — които крепят всичко — току-що рухна. Беше прекъснат.
Въпреки мъждивата светлина на четирите фенера, висящи на верандата, Еди успя да забележи как лицето на Росалита Муньос губи цвета си.
Жената се прекръсти.
— Един от Лъчите? Кажи ми, че не е вярно! Не може да е вярно, нали? Кажи, че не е така!
Младият мъж си спомни за един отдавнашен скандал по време на бейзболен мач. Някакво хлапе не спираше да повтаря: „Кажи, че не е вярно, Джо! Кажи, че не е така!“
— Не мога — отвърна хладно Роланд, — защото това е самата истина.
— Колко са Лъчите всъщност? — попита Калахан.
Стрелеца погледна към Джейк и му кимна лекичко с глава: „Кажи си урока, Джейк от Ню Йорк — кажи го и бъди убедителен.“
— Шест лъча, които свързват дванайсет портала — започна момчето. — Тези дванайсет портала се намират на дванайсетте края на света. Роланд, Еди и Сузана всъщност са започнали пътешествието си от Портала на Мечока, а аз се присъединих към тях нейде между него и Луд.
— Шардик — продума замислено Еди, загледан в последните отблясъци на светкавиците на източния хоризонт. — Така се казваше онази мечка.
— Да, Шардик — потвърди Джейк. — Следователно се намираме по протежението на Лъча на Мечока. Всички Лъчи се събират в Тъмната кула. От другата страна на Кулата нашият Лъч… — Момчето се запъна и вдигна очи към Роланд за помощ. Той пък на свой ред погледна към Еди Дийн. Изглеждаше, че Стрелеца не им е казал всичко за Наследството на Елд.
Мъжът на Сузана или не забеляза настойчивия взор на своя дин, или реши да не му обърне внимание. Роланд Дисчейн обаче не се отказваше толкова лесно.
— Еди? — вдигна вежди той.
— Поели сме се по Пътеката на Мечока, по Пътя на Костенурката — продума отнесено младият мъж. — Нямам никаква представа дали това има изобщо някакво значение, след като така или иначе се намираме на огромно разстояние от Тъмната кула, ала отвъд нея трябва да са Пътеката на Костенурката и Пътят на Мечока. — След което изрецитира:
P>
КОСТЕНУРКАТА огромна погледни!
Света върху черупката съзри.
Мисълта и бавно тече,
много обети и клетви е чула…
P$
От този момент Росалита продължи:
P>
… на гърба и всички истини са сбрани,
там любов и дълг са съчетани.
Обича морето, обича земята,
обича даже и децата.
P$
— Не е същото, както са ми го пели в люлката и съм го декламирал на приятелите си — усмихна се Роланд, — ала е достатъчно близко, кълна се в дедите си.
— Името на Великата Костенурка е Матурин — каза Джейк и сви рамене. — Ако има някакво значение.
— Можеш ли да разбереш кой от Лъчите е бил прекъснат? — попита Калахан, вперил поглед в Стрелеца. Той поклати глава.
— Всичко, което знам, е, че Джейк е прав — не беше нашият Лъч. Ако той бе унищожен, нищо нямаше да оцелее на стотина километра околовръст от Кала Брин Стърджис. — „Или може би на хиляда километра от градчето — помисли си Стрелеца, — кой ли можеше да знае?“ — Птиците щяха да валят пламтящи от небето.
— Все едно ми описваш Армагедон — промълви Калахан с тих, напрегнат глас.
Синът на Стивън Дисчейн поклати глава, но не, за да му противоречи.
— Не знам значението на тази дума, татко, ала говоря за чудовищна гибел и чудовищни опустошения. И някъде — навярно по протежението на Лъча, свързващ Портала на Рибата с този на Плъха — това се е случило.
— Сигурен ли си, че това наистина е станало? — попита Росалита.
Мъжът кимна. Веднъж вече му се беше случвало нещо подобно, когато настъпи упадъкът на Гилеад и на цивилизацията такава, каквато я познаваше. Когато бе изпратен да се скита с Кътбърт, Алан, Джейми и още неколцина от техния ка-тет. Тогава също бе рухнал един от шестте Лъча — и той определено не беше първият.
— Колко Лъча са останали да поддържат Кулата? — попита Калахан.
За пръв път Еди прояви известен интерес към нещо, което не беше свързано пряко с изчезването на жена му. Той се загледа в Роланд, а в очите му се четеше нещо подобно на внимание. И защо не? Това всъщност беше съдбоносният въпрос. Всичко на света служи на Лъча, обичаха да казват хората и въпреки че всъщност всичко на света служеше на Кулата, то именно Лъчите крепяха Тъмната кула изправена. Ако те бъдеха прекъснати…
— Два — рече Роланд най-накрая. — Трябва да са останали поне два, така мисля. Този, който минава през Кала Брин Стърджис, и още един. Един Бог знае колко дълго ще издържат. Дори и Разрушителите да не са се захванали с тях, се съмнявам, че ще останат непокътнати за дълго. Нямаме никакво време за губене.
Еди настръхна.
— Ако предлагаш да продължим без Сюз…
Стрелеца поклати глава нетърпеливо, сякаш искаше да каже на младия мъж да не бъде такъв глупак.
— Не можем да се доберем до Кулата без нея. Както и не можем да се доберем до целта си без дребосъка на Мия. Това лежи в ръцете на ка, а хората в моята страна обичаха да казват: „Ка няма нито сърце, нито разум.“
— Мога да се съглася с това — изрече мрачно младият мъж.
— Възможно е да се натъкнем и на нов проблем — обади се след малко Джейк.
Еди му хвърли изпепеляващ поглед и процеди:
— Нямаме нужда от други проблеми.
— Знам, по…, ами ако земният трус е затворил входа на пещерата? Или… — момчето се поколеба, после с неохота изрече онова, което го безпокоеше: — … или я е срутил напълно?
Еди се пресегна, стисна Джейк за ризата и го притегли към себе си.
— Да не си посмял да говориш така. Не си го и помисляй дори.
Вече можеха да чуят разтревожените гласове на жителите на Кала, които явно се бяха надигнали от леглата си. Те отново се събираха на площада и Роланд си помисли, че този ден и тази нощ определено щяха да се запомнят в Кала Брин Стърджис през следващите хиляда години. Разбира се, ако Кулата не рухнеше междувременно.
Еди пусна ризата на Джейк и приглади плата, сякаш се опитваше да поизглади гънките. После се усмихна на момчето, ала лицето му изглеждаше състарено и объркано. Роланд се обърна към Калахан:
— Дали манихейците ще дойдат утре сутринта? Ти ги познаваш по-добре от мен.
Калахан сви рамене.
— Хенчик е човек, който държи на думата си. Що се отнася до това, дали ще съумее да задължи останалите да дойдат след случилото се… Честно казано, не знам, Роланд.
— По-добре да успее — каза мрачно Еди. — Иначе не знам какво ще направя.
Възцари се тишина.
— Кой иска да играем на „Вижте ме“? — изведнъж предложи Стрелеца.
Еди го изгледа недоумяващо.
— Тъй или иначе ще трябва да будуваме до изгрев слънце — отбеляза Стрелеца. — По-добре да запълним с нещо времето си.
И така, те започнаха да играят на „Вижте ме“ и Росалита печелеше ръка след ръка, прибавяйки все повече точки към своята колонка върху плочата, където отбелязваха резултата, ала както забеляза Джейк, жената нито се усмихваше, нито се радваше. Лицето и си остана безизразно по време на цялата игра. Момчето се изкуши да използва дарбата си, обаче си помисли, че едва ли е редно да я прилага при подобни обстоятелства. Имаше чувството, че ако надзърне в картите на Роса, щеше да бъде все едно да я шпионира как се съблича. Или да гледа, докато тя и Роланд правят любов.
Въпреки това, докато играта продължаваше и североизточният хоризонт постепенно започна да изсветлява, Джейк си помисли, че знае за какво си мисли икономката, понеже и той самият си мислеше за същото. Умовете на всички бяха погълнати от последните два Лъча — и от това какво ли щеше да се случи с тях отсега нататък.
Щяха да треперят в очакване единият или двата да рухнат. Независимо дали техният ка-тет щеше да преследва Сузана, дали Роса щеше да приготвя вечерята си, или Бен Слайтман щеше да оплаква мъртвия си син в ранчото на Вон Айзенхарт — всички те щяха да си мислят за едно и също нещо. Как само два от шестте Лъча, крепящи Тъмната кула, са останали и как Разрушителите се трудят неуморно ден и нощ, прояждайки сърцевината им, опитвайки се да ги унищожат.
Колко ли време щеше да мине, преди всичко да свърши? И как точно щеше да свърши? Щяха ли да чуят оглушителния грохот на огромните тъмносиви камъни, докато се сгромолясват? Щяха ли небесата да се разкъсат като тънък плат, изсипвайки върху тях чудовищните същества, които обитаваха в мрака на тодаша! Щяха ли да имат време да изкрещят? Щеше ли да има задгробен живот, или дори Раят и Адът щяха да бъдат напълно заличени от сгромолясването на Тъмната кула?
Джейк погледна към Роланд и му изпрати най-ясната мисъл, на която бе способен:
„Роланд, помогни ни!“
Отговорът дойде веднага, изпълвайки съзнанието му с вледеняваща утеха (ала в крайна сметка ледената утеха бе къде-къде по-добра от никаквата):
„Стига да мога.“
— Вижте ме — каза Росалита и сложи картите си на масата. Бе успяла да подреди жезлите и беше събрала висшата колода, а на картата най-отгоре се виждаше Мадам Смърт.
P>
Строфа: Комала-ком-нов!
Има млад мъж със пищов!
Младият мъж е нещастен,
избяга гаджето само!
Отговор: Комала-ком-едно!
Избяга гаджето само!
Остави момъка самичък,
ще я последва ли? Дано…
P$

> Втора станса
> ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТТА НА МАГИЯТА

>> ЕДНО

Нямаше защо да се тревожат дали манихейците ще дойдат или не. Хенчик, намусен както винаги, се появи с четирийсетина мъже на градския площад, откъдето трябваше да потеглят. Старецът увери Роланд, че те ще бъдат достатъчно, за да отворят Неоткритата врата, ако тя изобщо можеше да бъде отворена сега, след като „тъмното кълбо“ го нямаше. Водачът на манихейците не изрече никакво извинение, задето идеше с по-малък брой мъже от обещаното, ала доста често подръпваше брадата си. От време на време и с двете си ръце.
— Имаш ли представа защо прави това, татко? — обърна се Джейк към Калахан, който седеше до него в последната кола. Хората на Хенчик се клатушкаха на изток в дузина от своите каруци, а зад тях трополеше двуколка, цялата покрита с бяло платнище, теглена от две магарета албиноси с уродливо дълги уши и розови очи. На капрата на това странно превозно средство, което приличаше на Джейк на огромна количка за пуканки, седеше Хенчик — сам и умислен, подръпващ дългата си бяла брада.
— Мисля, че прави това, защото е смутен — отговори Калахан.
— Не виждам защо. Изненадан съм, че толкова много дойдоха след Лъчетръса снощи.
— Това, което е научил той, след като земята се разтресе, е, че някои от хората му се боят повече от тези неща, отколкото от него. И поради тази причина надали е особено щастлив, особено след като заради тях е нарушил обещанието си. И то не какво да е обещание, а такова, което е направил пред вашия дин. Достойнството му страда. — След това, без да промени тона или интонацията си, подлъгвайки го да даде отговор на въпрос, за който в друг случай Джейк би си премълчал, отецът попита:
– Значи вашата девойка е жива, а?
— Да, но в момента е обхва… — започна момчето, после прикри устата си с ръка и изгледа обвинително събеседника си. Пред тях на капрата на бялата двуколка Хенчик внезапно се озърна, като че ли изведнъж бяха повишили тон и се караха. Калахан се зачуди дали всички в тази проклета история нямаха някакви свръхестествени дарби… всички, с изключение на него.
„Ала това не е някаква измислена история. Това е моят живот!“
Въпреки всичко обаче беше доста трудно да повярваш в това, особено след като си се видял като един от главните герои в книга, на чиято титулна страница се мъдреше думата „роман“. Издателство „Дабълдей“, 1975 година. Роман за вампири, а дори и децата знаеха, че вампири не съществуват. Само дето тези бяха истински. И поне в един от световете, свързани с този, все още съществуваха.
— Не се отнасяй така с мен — каза момчето. — И не ми прави подобни номера. Особено и ако продължаваме да сме от един отбор, татко. Разбрахме ли се?
— Съжалявам — въздъхна Калахан. — За прошка моля аз. На лицето на Джейк се изписа едва доловима усмивка и той погали Ко, който се бе сврял в предния джоб на пончото му. - Тя жи…
Момчето поклати глава.
— Сега не искам да говоря за нея, татко. Най-добре е дори да не си мислим за нея. Имам предчувствието — не знам дали е вярно или не, ала е много силно — че нещо я търси. Ако е така, по-добре ще е да не ни чуе какво си говорим.
— Нещо?
Джейк се пресегна и докосна кърпата, която Доналд Калахан бе вързал на врата си. Беше алена. После долепи длан върху лявото си око. Беше, само за миг. Аленото око. Окото на Пурпурния крал.
Калахан се отпусна назад на седалката и не каза нищо повече. Зад тях яздеха Роланд и Еди — безмълвни един до друг, въоръжени с револверите си. Рюгерът на Джейк беше в каруцата. Ако се върнеха в Кала Брин Стърджис след днешния ден, едва ли щеше да е за дълго.
„Обхваната от ужас“ — това щеше да каже Джейк, ала всъщност положението на Сузана беше още по-лошо. Нейде от много, много далеч, едва доловимо, ала все пак ясно, момчето я чуваше как крещи и единственото, на което можеше да се надява, беше отчаяните и писъци да не достигат до Еди.

>> ДВЕ

И тъй, те се отдалечиха от града, който, потънал в емоционално изтощение, спеше въпреки земните трусове от предната нощ. Денят беше толкова студен, че когато потегляха, виждаха как дъхът им излиза на облачета пара, а мъртвите царевични стъбла бяха покрити с тънък слой скреж. Над Девар-тет Уай се стелеше мъгла, сякаш това бе умореното дихание на реката. „Пред прага на зимата сме“ — помисли си Роланд.
След едночасова езда най-накрая стигнаха до пресъхналата река. Не се чуваха никакви звуци освен скърцането на колелата, тропотът от копитата на конете, (от време на време) присмехулният рев на магаретата албиноси и проскърцването на ръждясалите чаркове на превозните средства. Навярно трябваше да се насочат на юг, ако искаха да открият Пещерата на гласовете.
Десетина-петнайсет минути, след като земята започна да се издига вдясно от тях, начупвайки релефа си под формата на скалисти бърда, каменисти чукари и високи плата, те се върнаха на мястото, където преди двайсет и четири часа бяха дошли с децата на Кала и бяха започнали своята битка. Тук една пътека се отклоняваше от Източния път и лъкатушеше на северозапад. От другата страна на пътя се виждаше канавката, където Роланд, неговият ка-тет и сестрите на Оризия се бяха притаили в очакване на Вълците.
И като стана дума за Вълците, какво се бе случило с тях? Когато напуснаха мястото на засадата, то буквално бе осеяно с трупове. Повече от шейсет подобни на хора създания, които бяха дошли от запад, намъкнали сиви панталони, зелени наметала и озъбени вълчи маски.
Роланд скочи от седлото и тръгна към Хенчик, който смъкваше с усилия вдървеното си старческо тяло от покритата с бяло платнище двуколка. Стрелеца изобщо не си даде труд да му помогне — старецът не очакваше подобно нещо и дори можеше да се засегне от този жест.
Синът на Стивън Дисчейн го изчака да нагласи тъмното си наметало и тъкмо щеше да го попита нещо, когато си даде сметка, че няма нужда. На четирийсет-петдесет метра по-нагоре, от дясната страна на пътя се издигаше голям хълм, покрит с изкоренени царевични стъбла, там, където миналия ден имаше единствено равна земя. Това бе погребална могила, забеляза Роланд, ала издигната без никаква проява на уважение или почит. Той не си бе губил времето в чудене как жителите на Кала са прекарали предишния следобед — преди началото на празненството, заради което сега си отспиваха — и сега видя резултата от техните усилия. Дали се страхуваха, че Вълците могат да възкръснат, запита се той. На някакво подсъзнателно ниво знаеше със сигурност, че е било точно така. Ето защо бяха довлекли тежките, отпуснати тела (както на облечените в сиво същества, така и на конете им) до царевичната нива, бяха ги натрупали едно върху друго и ги бяха покрили с изкоренени стъбла. Без съмнение днес щяха да запалят тази символична клада. Ами, ако се появеше вятър и разнесеше огъня? Роланд си каза, че пак биха запалили могилата, рискувайки да изпепелят плодородната земя между пътя и реката. И защо пък не? Сезонът на посевите бе отминал и за почвата нямаше нищо по-добро от огъня, както обичаха да казват старите хора, а и жителите на Кала и бездруго нямаше да могат да спят спокойно, докато тази камара не се превърнеше в пепел. Дори и тогава малцина щяха да се осмелят да пристъпят на това място.
— Роланд, виж! — извика Еди с треперещ глас, в който се усещаха едновременно мъка и гняв. — По дяволите, виж!
Близо до края на пътеката, където Джейк, Бени Слайтман и близнаците Тавъри се бяха притаили, преди да се втурнат към безопасността, се виждаше разнебитена, изподраскана инвалидна количка, чието хромово покритие блестеше на слънцето, а седалката и бе изцапана с прах и кръв. Лявото и колело бе жестоко изкривено.
— Защо си разгневен, сай? — попита Хенчик. Към него се приближиха Кантаб и половин дузина старци от онези, които понякога на майтап Еди наричаше „Тъмните плащове“. Двама от тях изглеждаха доста по-възрастни от самия Хенчик и Стрелеца се сети какво бе казала Роса предната нощ: „Помисли си за петте дузини мъже, повечето от които са стари почти колкото Хенчик, а един-двама са слепи като прилепи, и си представи как се опитват да се изкачат по стръмнината след здрачаване.“ Е, сега не беше тъмно, ала наследникът на Елд се зачуди дали ще могат да се справят с полегатата част от пътеката, водеща към Пещерата на гласовете, да не говорим за по-стръмните и участъци.
— Те донесоха вървящия стол на жена ти тук, за да я почетат — продължаваше белобрадият старец. — Както и за да почетат и теб. Защо тогава си ядосан, сай?
— Защото не ми харесва да го гледам изпочупен, окървавен и празен — отвърна Еди. — Разбираш ли какво искам да кажа, Хенчик сай?
— Гневът е най-безполезното чувство — изрецитира водачът на манихейците. — Той е гибелен за съзнанието и само отравя сърцето.
Еди стисна устни, докато не побеляха и не се превърнаха в тънка линия под носа му, ала по някакъв начин успя да се въздържи от отговор. Той се приближи до очуканата инвалидна количка на Сузана — тя бе изминала стотици километри, откакто я бяха открили в Топика, но вече бе дошъл краят на пътешествието и — и се вгледа мрачно в нея. Когато Калахан се запъти към него, Еди му махна с ръка да не се приближава.
През това време Джейк се взираше в онзи участък от пътя, където Бени бе улучен и убит. Единствено трупът на момчето го нямаше и някой се бе опитал да скрие кървавите петна с листа. Джейк си представи откъснатата ръка на приятеля си, лежаща в праха с обърната нагоре длан… а после си спомни как бащата на загиналото хлапе бе изскочил от царевицата и беше видял сина си проснат на пътя. За известно време той не бе способен да издаде никакъв звук и Джейк предположи, че това е достатъчно време някой да каже на сай Слайтман, че са се отървали извънредно леко — само със смъртта на неговото момче, на съпругата на фермера Айзенхарт и със счупения глезен на хлапето на Тавъри. Нищо работа. Обаче никой не му каза това и Слайтман старши бе изкрещял така, че Джейк си мислеше, че никога няма да може да забрави този вик, че винаги ще вижда как Бени лежи мъртъв в мрака и кръвта шурти от грозната рана, където преди се намираше ръката му.
Недалеч от мястото, където беше паднал приятелят му, се виждаше нещо друго, покрито с пръст. Джейк се наведе и го изрови — оказа се едно от металните топчета-убийци на Вълците, наричани още прехващани или сничове. Моделът беше „Хари Потър“ според надписа върху тях. Вчера бе подържал две и беше усетил как вибрират. Беше чул едва доловимото им зловещо бръмчене. Това тук бе по-мъртво и от Вълците. Джейк се изправи и го запрати с такава сила към могилата от тела, че чак ръката го заболя. Сигурно утре щеше да е схванат, обаче изобщо не му пукаше. Не му пукаше и за засегнатия от думите на Еди Хенчик — другарят му искаше да върне жена си, а момчето — приятеля си и докато младият мъж можеше да получи някой ден онова, което искаше, желанието на Джейк Чеймбърс никога нямаше да се сбъдне. Защото смъртта беше дар, който не можеше да бъде върнат. Смъртта, също като диамантите, беше вечна.
Искаше му се да се махне оттук, да поеме към пещерата, да остави този участък от Източния път зад гърба си. Искаше му се да не трябва повече да се взира в очуканата, празна инвалидна количка на Сузана. Обаче манихейците бяха застанали в кръг около мястото, където се беше провела битката, и Хенчик се молеше на висок глас, нареждайки бързо думите, които се врязваха болезнено в слуха на Джейк като квиченето на заколвано прасе. Старецът се обръщаше към нещо, наречено Отвъдното, молейки го за безопасно изкачване до пещерата и успешно приключване на делото, без загуба на нечий живот или разсъдък (тази част на молитвата се стори особено обезпокояваща за Джейк, тъй като той никога не бе възприемал здравия разум като нещо, за което да се молиш). После се помоли на Отвъдното да влее живот в техните зидарски отвеси и магнити, като завърши с молитви за пещерата и продължителността на магията — фраза, която, както изглеждаше, имаше огромно въздействие върху тези хора. Когато приключи, всички изрекоха в един глас: „Отвъдното-сам, Отвъдното-кра, Отвъдното-кан-тах“ и пуснаха оплетените си ръце. Неколцина паднаха на колене, за да се обърнат за още нещо към най-големия шеф, а през това време Кантаб поведе четирима-петима от по-младите към двуколката с бяло покривало. След като го смъкнаха, пред погледа на Джейк се разкриха няколко големи дървени сандъка. Зидарски отвеси и магнити, каза си момчето, и излезе напълно право; само дето бяха много по-големи от онези, които манихейците носеха на вратовете си. Изглежда, бяха домъкнали тежката артилерия за това приключение. Сандъците бяха украсени с най-различни рисунки — звезди, луни и причудливи геометрични форми — които изглеждаха по-скоро кабалистични, отколкото християнски. Обаче, след като се замисли, Джейк си каза, че едва ли имаше основания да сравнява манихейците с християните — те можеха да приличат на квакери и менонити* с техните наметала, бради и кръгли шапки, можеха да използват думи като „нему“ и „нам“ в разговорите си, ала, доколкото Джейк знаеше, нито квакерите, нито менонитите имаха хоби да пътуват между световете.
[* Членове на евангелистка протестантска секта, основана през XVI век в Холандия и разпространена в САЩ и Канада. — Б. пр.]
Полираните до блясък дървени пръчки бяха извадени от друга каруца. Те бяха напъхани в металните скоби от долната страна на гравираните сандъци, наричани от тях „чеги“. Манихейците бяха носили тези сандъци като религиозни артефакти по улиците на средновековните градове и момчето предполагаше, че до известна степен те наистина бяха религиозни артефакти.
Започнаха да се изкачват по пътеката, която бе осеяна с панделки за коса, скъсани детски дрешки и играчки. Това беше стръвта, с която бяха примамили Вълците. Когато стигнаха до мястото, където Франк Тавъри си бе счупил крака, Джейк чу гласа на хубавата сестра на Франк — Франсин: „Помогни му, сай, моля аз.“ Така и бе направил. В резултат на което сега Бени беше мъртъв.
Момчето се огледа намръщено, после си помисли: „Вече си стрелец, трябваше да се справиш по-добре“ и се насили да погледне назад.
Ръката на отец Калахан се отпусна върху рамото му.
— Синко, добре ли си? — попита загрижено Калахан. — Ужасно си пребледнял.
— Нищо ми няма — отвърна момчето. В гърлото му се беше надигнала някаква буца, при това доста голяма, ала той съумя да я преглътне и повтори онова, което току-що беше казал, залъгвайки повече себе си, отколкото отец Калахан: — Всичко е наред, нищо ми няма.
Мъжът с белега на челото кимна и премести мешката си — (представляваше доста иронична гледка за човек, който уж не вярва, че ще се отправи на път) от лявото си рамо на дясното.
— И какво ще се случи, когато се качим до тази пещера? Разбира се, ако успеем да стигнем до нея.
Джейк поклати глава. Нямаше никаква представа.

>> ТРИ

Пътеката не беше толкова лоша, колкото очакваха. Отломките, които се бяха отчупили от скалистия склон и сега се търкаляха под краката им, затрудняваха движението на мъжете, понесли чегите, ала поне в едно отношение изкачването бе станало по-лесно от преди. От земния трус огромната канара, която преди блокираше пътя, се бе срутила и когато Еди погледна надолу, я видя разделена на две огромни парчета. Сърцевината и беше по-светла и това я караше да изглежда като най-голямото сварено яйце, което бе виждал през живота си.
Пещерата също беше на мястото си, само дето пред отвора и се беше натрупала истинска планина от дребни камъчета. Еди се присъедини към по-младите манихейци, помагайки им да разчистят входа. Когато привършиха, гледката на зейналата каменна паст поразхлаби малко възела, който бе стегнал сърцето на младия мъж, макар че безмълвието на пещерата (която не случайно носеше названието „Пещерата на гласовете“) му действаше обезпокоително. Предния път това място беше доста бъбриво — къде беше сега брат му Хенри, който не спираше да опява как хората на Балазар го убили и че това се случило изцяло по вина на Еди. Къде беше майка му, която винаги се съгласяваше с по-големия му брат (непоправим наркоман, но велик мислител) и нареждаше печално как чедото и умряло? Къде беше Маргарет Айзенхарт, за да се оплаче на Хенчик, нейния дядо, задето я дамгосал като блудница и я изоставил? Това място беше Пещерата на гласовете дълго преди да стане Пещерата на портала, ала ето че гласовете бяха замлъкнали. А и самият портал изглеждаше… безинтересен беше първата дума, която дойде наум на Еди. Втората бе незначителен. А някога тази пещера беше огласяна от гласовете от отвъдното; вратата пък беше обгърната от злокобна и мистериозна слава, след като прокълнатата кристална сфера — Черната тринайсетица — бе дошла в Кала чрез нея.
„Сега обаче Тринайсетицата си отиде по същия начин през нея и порталът ми прилича на нищо и никаква стара врата, която не…“
Еди се опита да потисне тази мисъл, но не успя.
„… която не води наникъде.“
Той се обърна към Хенчик, засрамен от внезапно избликналите сълзи от очите му, ала неспособен да ги спре.
— Никаква магия не е останала тук — продума. Гласът му трепереше от отчаяние. — Зад тази шибана врата няма нищо друго освен застоял въздух и изпопадали камъни. Двамата с теб сме глупаци.
Манйхейците ахнаха при тези думи, ала в очите на белобрадия старец, които бяха вперени в младия мъж, сякаш проблеснаха весели пламъчета.
— Луис, Тони! — като че ли радостно извика той. — Донесете ми бранихейския чег!
Двама мускулести здравеняци с къси бради и сплетени на плитки коси пристъпиха напред. Между тях се поклащаше сандък от желязно дърво, който бе дълъг около метър и двайсет сантиметра и тежеше доста, съдейки по начина, по който го носеха мъжете. Те го стовариха точно пред Хенчик.
— Отвори го, Еди от Ню Йорк.
Тони и Луис изгледаха учудено младия мъж, а в погледите им се долавяше и известен страх. Еди забеляза, че по-възрастните манихейци го наблюдават с нескрито любопитство. Хрумна му, че сигурно ще му трябват няколко години, за да опознае всички странности на манихейците. Луис и Тони имаха още доста да учат, докато овладеят навиците на събратята си.
Хенчик кимна малко нетърпеливо, Еди се наведе и отвори сандъка. Фасулска работа. Нямаше никаква ключалка. Вътре се виждаше копринена кърпа. Белобрадият старец я разгъна като илюзионист и пред погледа на младия мъж се показа зидарски отвес, прикрепен към изящна сребърна верижка. Той заприлича на Еди на старомоден детски пумпал и изобщо не се оказа толкова голям, колкото бе очаквал. Беше дълъг около четирийсет сантиметра от заострения си връх до по-широката си горна част, изработен от някакво жълтеникаво дърво, което изглеждаше като промазано. Сребърната верижка бе увита около един щифт на върха на сандъка.
— Извади го — каза Хенчик и когато младият мъж хвърли въпросителен поглед към Роланд, космите около устата на стареца се раздвижиха, разкривайки два реда съвършено бели зъби, а устните му се извиха в цинична усмивка. — Защо гледаш към своя дин, сополанко? Магията на това място е изчезнала, ти самият го каза! Нали всичко знаеш! Та ти сигурно си на… чакай да помисля… на цели двайсет и пет години!
Манихейците, които бяха достатъчно близо, за да чуят шегата, се закикотиха — дори и тези от тях, които нямаха двайсет и пет години.
Вбесен от държанието на старото копеле, а също и от себе си, Еди се наведе и тъкмо щеше да вземе отвеса, когато Хенчик го възпря.
— Не пипай самия отвес, ако искаш да останеш цял. Хвани го за верижката, ако ме разбираш какво искам да кажа.
Младият мъж възнамеряваше да хване самия отвес — така и така вече се беше направил на пълен идиот пред тези хора и нямаше защо да не стигне докрай — ала щом забеляза погледа на Джейк, промени решението си. Вятърът духаше силно тук горе, отнемаше топлината на изпотеното му тяло и караше кожата му да настръхва. Той се пресегна, хвана сребърната верижка и внимателно я размота от щифта.
— Сега го вдигни — нареди Хенчик.
— Какво ще стане?
Беловласият старец кимна като че ли Еди най-накрая започваше да проявява зачатъци на здрав разум.
— Това си заслужава да се види. Вдигни го.
Младият мъж се подчини. Имайки предвид очевидните усилия, с които двамата здравеняци носеха сандъка, той бе изненадан от това колко лек се оказа отвесът всъщност. Беше като да държиш перце, прикрепено към дълга около метър и двайсет сантиметра верижка. Той преметна верижката през пръстите си и протегна напред ръка — изглеждаше като кукловод, който всеки момент ще накара марионетката си да заиграе.
Тъкмо се готвеше отново да попита Хенчик какво толкова би трябвало да се случи, ала преди да успее да отвори устата си, отвесът започна да се полюшва напред-назад, описвайки малка дъга.
— Не го правя аз — рече смутено младият мъж. — Е, поне не мисля, че го правя. Сигурно е вятърът.
— Едва ли — обади се Калахан. — Доколкото усещам, няма никакви…
— Тихо! — изсъска Кантаб и дари някогашния свещеник с такъв изпепеляващ поглед, че отецът веднага млъкна.
Еди стоеше пред пещерата, а речната долина и по-голямата част от Кала Брин Стьрджис се простираха пред него. Трептяща като мираж, обагрена в сиво-синьо, в далечината се виждаше гората, през която бяха минали, за да стигнат дотук — последната граница на Средния свят, където никога вече нямаше да се върнат. Вятърът развяваше косата на младия мъж и изведнъж той чу жужащ звук.
Само дето не го беше чул. Усещаше бръмченето вътре в ръката, която бе протегнал, в дланта с разперените пръсти, около която беше омотал верижката. То бе в ръката му. И най-вече в главата му.
В долния край на верижката, някъде на височината на коляното му, отвесът започна да се люлее по-силно, наподобявайки движенията на махало. Внезапно Еди осъзна нещо необичайно — всеки път, когато отвесът стигаше до края в едната посока, той осезаемо натежаваше. Сякаш някаква необичайна центробежна сила оказваше своето въздействие върху странния предмет.
Описваната от отвеса дъга ставаше все по-голяма и по-голяма, а дърпането в края на всеки мах се усилваше. И тогава…
— Еди! — извика Джейк, а в гласа му се преплитаха възторг и безпокойство. — Виждаш ли?
Естествено, че виждаше. Сега зидарският отвес като че ли се замъгляваше, когато застиваше за миг в краищата на плавната дъга, която описваше. Същевременно натискът върху ръката му — теглото на отвеса — стремително нарастваше. Внезапно Еди си спомни къде се намираше — на около двеста метра над земята. Тази играчка като нищо щеше да го преметне отвъд ръба на скалната площадка, ако не спреше скоро да се люлее. Ами ако не успееше навреме да освободи ръката си от верижката?
Зидарският отвес се изстреля надясно, описвайки невидима усмивка във въздуха, а теглото му продължаваше да нараства, като че ли загребваше вода от някакъв невидим резервоар. Постепенно незначителното парче дърво, което бе извадил от сандъка, започна да тежи трийсет, четирийсет, петдесет килограма. Времето сякаш започна да тече по-бавно и младежът осъзна, че всеки път, когато тежестта застиваше на границата между движението и гравитацията във всяка от връхните си точки, можеше да види Източния път пред себе си — не просто по-ясно от обичайното, а увеличен като през лупа. После бранихейският отвес се понесе надолу, ставайки още по-тежък, а когато отново започна да се издига…
— Добре, зацепих идеята! — извика Еди. — Махни това нещо от мен, Хенчик. Или поне го накарай да спре!
Старецът произнесе една-единствена дума — тя прозвуча толкова гърлено, сякаш излизаше от пълна с тинести водорасли уста. Вместо да забави постепенно движението си, както очакваше Еди, необикновеният отвее изведнъж замръзна във въздуха, увисвайки абсолютно неподвижно, сочейки със заострения си връх към обувките на младия мъж. За миг бръмченето в ръката и главата му продължи, след което и то внезапно замря. Еди с изумление констатира, че нормалната му тежест се беше възстановила и проклетото нещо отново бе станало леко като перце.
— Имаш ли нещо да ми кажеш, Еди от Ню Йорк? — попита Хенчик.
— Да, сай. За извинение моля аз.
Снежнобелите зъби на стареца отново се показаха.
— Май не си толкова глупав, а, Еди от Ню Йорк?
— Надявам се, че не — отвърна младият мъж и не можа да потисне въздишката на облекчение, която се изтръгна от гърдите му, когато Хенчик манихееца взе изящната сребърна верижка от ръката му.

>> ЧЕТИРИ

Хенчик настояваше първо да направят „суха тренировка“. Еди разбираше защо, ала смяташе тези предварителни глупости за напълно излишни. Изтичащото време беше придобило почти физически измерения — бе като кърпа, която постепенно се изплъзва от дланите ти. Въпреки това не каза нищо. Вече беше успял да ядоса Хенчик веднъж и това му стигаше.
Старецът извика шест от своите амигос (петима от тях се сториха на Еди по-стари и от Господ) при себе си. Раздаде отвеси на половината от тях, а на другите трима даде магнити във формата на раковини. Бранихейския отвес, който очевидно беше най-мощният, запази за себе си. Седемте застанаха в кръг на скалистата площадка.
— Няма ли да се приближите до вратата? — попита Роланд.
— Само ако се наложи — отвърна беловласият старец. Възрастните мъже се хванаха за ръце, без да пускат отвесите и магнитите си. Веднага след като кръгът се затвори, Еди отново долови бръмченето, само че този път бе толкова силно, все едно се чуваше от увеличени до дупка стереотонколони. Мъжът забеляза как Джейк вдига ръце към ушите си, а Роланд за миг се намръщва болезнено.
Еди погледна към вратата и видя, че е изгубила онзи прашасал, маловажен вид, който бе имала преди. Йероглифите върху нея изпъкнаха ясно, оформяйки онази отдавна забравена дума, която означаваше „неоткрита“. Кристалната дръжка заблестя, очертавайки розата, гравирана в нея, с ивици ослепително бяла светлина.
„Дали ще мога да я отворя сега? — зачуди се Еди. — Да я отворя и да премина през нея?“ Вероятно не. Обаче се чувстваше много по-обнадежден от този процес, отколкото беше преди пет минути.
Изведнъж гласовете от дълбините на пещерата възкръснаха отново, ала сред такъв чудовищен безпорядък, че в първия момент Еди отстъпи стреснато назад. Когато се вслуша, успя да различи как Бени Слайтман младши крещи думата „Коган“, как майка му му натяква, че е надминал себе си в губенето на най-различни неща, изгубвайки жена си, как някакъв човек (вероятно Елмър Чеймбърс) казва на Джейк, че момчето е полудяло, че е мосю Лунатик. После се включиха още гласове, и още, и още.
Хенчик кимна рязко към шестимата манихейци. Те разделиха ръцете си и гласовете секнаха моментално. Еди не се изненада особено, когато видя как в следващия миг порталът също възстановява безличния си, скучен вид. Сега приличаше на която и да е друга врата, която човек би подминал, без дори да я погледне.
— Какво, в името на Бога, беше това? — попита отец Калахан, посочвайки към сенчестия полумрак на пещерата, където подът се бе наклонил надолу. — Преди не беше така.
— Смятам, че земният трус или изчезването на магическата сфера са накарали пещерата да обезумее — спокойно заяви Хенчик. — Това обаче няма никакво отношение към нашата работа тук. Нашата задача е вратата. — Погледна към торбата на Калахан. — Някога си бил скиталец, виждам аз.
— Да, сай.
Зъбите на стареца отново надзърнаха за момент под белите му мустаци. Еди си помисли, че дъртото копеле май се кефеше да ги дразни.
— Като гледам пътната ти торба, сай Калахан, май си му изгубил цаката.
— По-скоро ми е трудно да повярвам, че наистина ще успеем да преминем през тази врата — усмихна се Калахан. За разлика от усмивката на Хенчик неговата беше добродушна. — Пък и вече съм по-стар.
Старецът изсумтя — чу се нещо като „Фъх!“ — и присви очи.
— Хенчик — обърна се към него Роланд, — знаеш ли какво е накарало земята да се разтресе така миналата нощ?
Беловласият мъж кимна. Пред отвора на пещерата, подредили се по протежението на стръмната пътека, чакаха търпеливо три дузини манихейци. — Лъчът рухна, мисля аз.
— Така смятам и аз — изрече тихо Роланд. — Сега задачата ни става още по-трудна. Веднага бих сложил край ка празните приказки, ако поискаш. Ала си мисля, че трябва да обсъдим онова, което имаме за казване, след което да се захванем за работа.
Хенчик изгледа ледено Роланд, ала за разлика от Еди той не отмести очи. Възрастният манихеец се намръщи за миг.
— Добре — съгласи се накрая. — Както пожелаеш, Роланд от Гилеад. Вие ни сторихте голяма услуга — и на нас, манихейците, и на блудните — и ще се постараем да ви се отплатим както подобава. Магията не е изчезнала — тя все още е тук и не се е разредила. Има нужда само от една искрица, за да пламне отново. Ние можем да и дадем тази искрица, сай, това е лесно като комала. Навярно ще получите това, което желаете. От друга страна, всички заедно можем да се озовем върху камъните долу. Или в тъмнината. Разбираш ли какво искам да кажа, сай?
Роланд кимна.
— Ще продължим ли?
Стрелеца остана неподвижен за миг — навел глава, сложил ръка на дръжката на револвера си. Когато вдигна поглед, на лицето му беше изписана усмивка. Красива, изморена, отчаяна и опасна усмивка. Той описа с лявата си ръка двоен кръг във въздуха.
— Естествено.

>> ПЕТ

Чегите бяха положени на земята — внимателно, защото пътеката, водеща към онова, което манихейците наричаха „Кра Каммен“, беше доста стръмна — и съдържанието им бе извадено на показ. Пръсти с дълги нокти (манихейците имаха право да ги подрязват само веднъж в годината) почукаха по магнитите, които издадоха остър бръмчащ звук, който сякаш проряза главата на Джейк като нож. Напомняше му за камбанките по време на тодаш и това изобщо не беше изненадващо — онези камбанки се наричаха „каммен“.
— Какво означава Кра-Каммен? — обърна се момчето към Кантаб. — Къщата на камбаните?
— Къщата на духовете — отвърна мъжът, без да откъсва поглед от верижката, която размотаваше. — Не ми пречи сега, Джейк от Ню Йорк, защото имам важна работа.
Джейк не виждаше с какво толкова щеше да му попречи, ала се подчини. Роланд, Еди и Калахан бяха влезли в пещерата, обаче като че ли не се осмеляваха да пристъпят по-навътре и стояха съвсем близо до входа и. Момчето се присъедини към тях. Междувременно Хенчик бе разположил най-възрастните членове на групата си в полукръг зад вратата. Предната и страна — там, където бяха йероглифите и кристалната дръжка — беше неохранявана, поне за известно време.
Старецът се приближи до входа на пещерата, размени набързо няколко думи с Кантаб, после се запъти към редицата манихейци, които чакаха на стръмната пътека. Когато първият от тях пристъпи в пещерата, Хенчик го спря и се обърна към Роланд. Беловласият старец седна на пода и прикани Стрелеца да стори същото.
Подът на пещерата бе покрит с прах. Част от него идваше от камъните, ала повечето водеше произхода си от остатъците от костите на дребните зверчета, които бяха достатъчно глупави, че да се заврат тук. Хенчик нарисува в праха четириъгълник без долна страна, наподобяващ буквата „П“, след което я огради с полукръг.
— Портала — каза, — и мъжете от моята кра. Разбираш ли какво искам да кажа, сай?
Роланд кимна.
— Ти и твоите приятели ще завършат кръга — изрече старецът и го дорисува.
Стрелеца го наблюдаваше безмълвно.
— Момчето има силна интуиция — отбеляза Хенчик и погледна светкавично към Джейк, който подскочи стреснато.
— Да — потвърди синът на Стивън Дисчейн.
— Значи ще го поставим точно пред вратата, ала все пак на достатъчно разстояние, че ако се отвори много рязко и силно — това е напълно възможно — да не му откъсне главата. Ще издържиш ли, синко?
— Да, докато ти или Роланд не ми кажете да се отдръпна — отвърна хлапето.
— Ще почувстваш нещо в главата си — нещо като силно засмукване. Не е много приятно, да знаеш. — Старият манихеец направи кратка пауза и продължи: — Искаш да отворим портала два пъти.
— Да — рече Роланд. — Два.
Еди знаеше, че второто отваряне на вратата беше предназначено за Калвин Тауър, ала в момента изобщо не му пукаше за него. Собственикът на книжарничката не бе лишен от смелост, но бе прекалено алчен, инатлив и егоистичен — с други думи, перфектният жител на Ню Йорк от двайсети век. Това, което не излизаше от главата му, беше следното — последният човек, минал през тази врата, бе Сюз, и в момента, в който се отвореше, нейният мъж възнамеряваше да се хвърли презглава към неизвестното. Ако се открехнеше за втори път към онова малко градче в щата Мейн, където бяха избягали Калвин Тауър и приятелят му Арон Дипно, просто екстра и супер. А ако и останалите му спътници успееха да отидат там и съумееха да получат собствеността над онзи парцел с дивата роза, правейки всичко възможно, за да защитят Кулата — направо екстра и супер на квадрат. В момента най-важното за Еди беше Сузана и всичко друго беше на втори план. Дори и Кулата.

>> ШЕСТ

— Кого искаш да изпратиш при първото отваряне на вратата? — попита Хенчик.
Роланд се замисли над това, разсеяно прокарвайки ръка по горната лавица на шкафчето с книги, което Калвин Тауър бе настоял да вземат със себе си. Шкафчето, където беше книгата, разстроила до такава степен отец Калахан. Не му се искаше много да изпраща Еди, който, освен че беше твърде импулсивен, в момента бе заслепен от тревогите и любовта си към изчезналата си жена. Дали младият мъж щеше да му се подчини, ако Роланд му заповядаше да тръгне да издирва Дипно и Тауър? Едва ли. Което означаваше само едно.
— Очаквам отговора ти, Стрелецо — напомни му Хенчик.
— Първия път, когато се отвори, ще преминем двамата с Еди — отвърна Роланд. — Вратата сама ли ще се затвори?
— Да — потвърди опасенията му Хенчик. — Трябва да сте бързи като пепелянки, освен ако не искате да бъдете срязани на две. Тогава едната ви половина ще се гърчи тук, а другата — там, където е отишла тъмнокожата жена.
— Ще бъдем толкова бързи, колкото можем — заяви Роланд.
— Да, така ще бъде най-добре, сай — рече старият манихеец и зъбите му се показаха отново. Това беше усмивка (какво ли не ни казва? Дали наистина има нещо, което знае… или само си мисли, че знае?).
Чието значение Роланд съвсем скоро щеше да си изясни.
— На ваше място бих оставил револверите тук — посъветва ги беловласият манихеец. — Ако се опитате да ги пренесете през портала, може и да ги изгубите.
— Аз ще рискувам и ще задържа моя пистолет — обади се Джейк. — Така или иначе, той е дошъл от онзи свят, следователно не би трябвало да има проблеми. Ако пък стане нещо, ще си намеря друг. Все ще измисля някакъв начин.
— Предполагам, че моят револвер също ще премине — рече Роланд. Беше мислил над този въпрос и в крайна сметка реши да не се разделя с големите револвери.
Хенчик вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Както си решите.“
— Ами Ко, Джейк? — внезапно попита Еди.
— Какво ще правим с него?
Очите на момчето се разшириха от ужас и долната му челюст увисна. Стрелеца разбра, че момчето изобщо не бе помислило над това как дребничкият им четириног приятел щеше да понесе пътуването им между световете. Мъжът се замисли (не за пръв път) колко лесно беше да забравиш една от най-фундаменталните истини за Джон „Джейк“ Чеймбърс — че той беше просто едно дете.
— Когато пътувахме тодаш, Ко… — започна момчето.
— Това е нещо съвсем различно, сладурче — обади се Еди и сърцето му се сви, когато се чу да употребява едно от любимите обръщения на Сузана. За пръв път допусна мисълта, че е възможно никога повече да не види любимата си… както Джейк можеше да не види Ко, след като напуснеха тази воняща пещера.
— Обаче… — започна момчето и скунксът излая укорително, защото хлапето го бе стиснало прекалено силно.
— Ще го пазим, Джейк от Ню Йорк — внимателно каза Кантаб. — Ще се грижим добре за него, истина ти казвам. Ще оставим мъже, които да дежурят на пост тук, докато се върнете за животинчето и останалите ви неща. „Ако се върнете“, бяха думите, които той беше твърде учтив, за да изрече, ала Роланд успя да ги прочете в очите му.
— Роланд, сигурен ли си, че няма да мога да… че не мога да… не. Разбирам. Никакъв тодаш този път. Добре. Няма.
Джейк бръкна в предния джоб на пончото си, вдигна Ко и го сложи на прашния под на пещерата. После се наведе към животинчето, опрял ръце на коленете си. Зверчето погледна нагоре, извивайки вратлето си така, че носовете им почти се допряха. В този момент Стрелеца изведнъж забеляза нещо твърде необичайно — сълзите в очите на Джейк не бяха единствените. Животинчето също плачеше. Това беше досущ като онези истории, които човек можеше да чуе в някой бар — за вярното зверче, което ридае за напускащия го господар. Изобщо не вярваш на подобни врели-некипели, обаче си мълчиш, за да избегнеш кавгата (а понякога дори и стрелбата). Ала ето че сега това шантаво нещо се случваше пред очите му и Роланд изпита чувството, че ще заплаче всеки момент. Дали ставаше въпрос само за една от поредните имитации на скункса, или Ко наистина разбираше какво става? Стрелеца се надяваше с цялото си сърце на първото.
— Ко, ще трябва да останеш с Кантаб за известно време. При него ще си на сигурно място. Той е приятел.
— Таб! — повтори зверчето. Сълзите се стичаха по муцунката му и капеха по прашния под, оставяйки тъмни петна с големината на десетцентова монета. Тези сълзи се сториха на Роланд по-ужасни дори и от сълзите на дете. — Ейк! Ейк! — скимтеше четириногият им приятел.
— Не, трябва да се разделим — продума момчето и изтри страните си с длани, в резултат на което остави мръсни следи по лицето си, започващи от носа и стигащи до слепоочията му. Така заприлича на индианците, които боядисваха лицата си в цветовете на войната, преди да встъпят в битка.
— Не! Ейк!
— Трябва. Ти ще останеш при Кантаб. Ще се върна за теб, Ко — ако не умра, ще се върна. — Той прегърна отново зверчето, после се изправи. — Върви при Кантаб. Това е той — посочи момчето. — Иди при него, слушай ме какво ти говоря.
— Ейк! Таб! — Никой не можеше да отрече тъгата, стаена в този глас. За един миг Ко застина на мястото си, а после, без да спира да плаче — или да имитира сълзите на Джейк, както продължаваше да се надява Роланд — се обърна към Кантаб, доприпка до него и се разположи между прашните ботуши на манихееца.
Еди се опита да сложи длан на рамото на момчето, за да го успокои, ала то разтърси раменете си и я отблъсна. Младият мъж погледна озадачен към Стрелеца, на чието лице бе изписано непроницаемо изражение. Техният дин беше доволен — на момчето не му липсваше воля. Беше време.
— Хенчик? — подканващо рече синът на Стивън Дисчейн.
— Няма ли първо да кажеш някаква молитва, Роланд от Гилеад? — попита старецът. — Да помолиш за помощ онзи Бог, в когото вярваш?
— Не вярвам в никой Бог — отвърна мъжът. — Вярвам единствено в Кулата и нямам никакво намерение да се моля за това.
Неколцина от амигосите на белобрадия манихеец се спогледаха потресени, ала водачът им само кимна, сякаш именно това бе отговорът, който беше очаквал. Той погледна към Калахан.
— Татко?
— Господи, да бъде Твоята воля и Твоята ръка — започна да нарежда той, правейки кръст във въздуха, след което погледна към Хенчик. — Ако ще правим нещо, да започваме.
Манихеецът пристъпи напред, докосна кристалната дръжка на Неоткритата врата и впери поглед в Стрелеца, Очите му горяха.
— Чуй ме за последно, Роланд от Гилеад.
— Слушам те внимателно.
— Аз съм Хенчик от манихейска Кра Редпат-а-Стърджис. Ние сме ясновидци и пътешественици. Нас ни носи вятърът на Ка. Искаш ли този вятър да понесе теб и твоите спътници?
— Да — там, където ни отнесе.
Беловласият манихеец преметна сребърната верижка на бранихейския отвес през дланта си и Стрелеца изведнъж почувства, че някаква сила изпълни пещерата. Беше слаба, ала нарастваше. По-скоро разцъфваше — като роза.
— Колко пъти искаш да отворим вратата?
Роланд вдигна дясната си ръка, на която бяха останали само два пръста.
— Два пъти. Или дваж, както казваме на езика на Елд.
— Два пъти или дваж, все едно и също е — рече Хенчик. — Комала-ком-две — издекламира той, повишавайки глас. — Хайде, манихейци! Ком-комала, присъединете вашата сила към моята сила! Дайте да изпълним обещанието си! Дайте да платим дълга си към тези стрелци! Помогнете ми да ги изпратим по техния път! Сега!

>> СЕДЕМ

Преди някой от тях да успее да се замисли над обстоятелството, че именно ка беше променила плановете им, ка наложи своята воля върху тях. В първия момент обаче им се стори, че нищо няма да се получи.
Манихейците, които Хенчик беше избрал за изпращачи — шестимата старци и Кантаб — се разположиха в полукръг около портала. Еди пое ръката на Кантаб и сключи пръстите си около неговите. Усещаше как магнитът с форма на раковина, който държеше манихеецът, се допира до кожата му и пречи на дланите им да се докоснат. Младият мъж долавяше вибрациите му и му се струваше, че предметът е жив. А може би беше точно така. Калахан улови дясната му ръка и я стисна здраво. От другата страна на вратата Роланд сграбчи пръстите на Хенчик, усещайки как верижката на бранихейския отвес се поклаща между пръстите му. Сега кръгът бе напълно затворен, с изключение на празното място точно пред портала. Джейк си пое дълбоко дъх, огледа се наоколо, видя как Ко е застанал до стената на пещерата на около три метра от Кантаб и кимна с глава.
„Ко, остани. Аз ще се върна“ — мислено обеща момчето на своя четириног приятел и пристъпи напред. Хвана дясната ръка на Калахан, поколеба се за секунда, след което стисна лявата длан на своя дин.
Внезапно бръмченето се появи отново. Бранихейският отвес започна да се движи — този път обаче не описваше дъга, а малка окръжност. Вратата изведнъж стана по-ярка и като че ли по-реална — Джейк можеше да се закълне в това. Очертанията на йероглифите, изписващи думата „НЕОТКРИТА“, станаха по-ясни, а розата, гравирана в кристалната дръжка, заблестя. Вратата обаче си оставаше затворена. (Концентрирай се, момче!) Това беше гласът на Хенчик — Джейк го чуваше толкова силно в главата си, че имаше чувството, че думите разтърсват мозъка му. Момчето наведе глава и се вгледа в топчестата дръжка. То видя розата — тя се открои пред очите му с кристална яснота. Представи си как хваща дръжката, върху която бе гравирана, и я завърта. Някога, немного отдавна, беше обсебен от вратите и другия свят (Средният свят) който — Джейк бе абсолютно сигурен в това — се простираше зад една от тях. Сега се почувства по същия начин. В съзнанието му изплуваха всички врати, които беше виждал през живота си — врати на спални, врати на бани, врати на кухни, врати на килери, врати на тоалетни, врати на мазета, врати на гардероби, врати на зали за боулинг, врати на кина, врати на ресторанти, врати с надписи „ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН“ и „САМО ЗА ПЕРСОНАЛА“ — и си представи как ги отваря всичките едновременно.
„Отвори се!“ — мислено заповяда на вратата Джейк, чувствайки се като Али Баба от знаменитата приказка от „Хиляда и една нощ“, което си бе направо абсурдно. „Сезам, отвори се! Отвори се за мен!“
Дълбоко от търбуха на пещерата гласовете отново се надигнаха. В следващия момент се чу някакъв остър, раздиращ звук, последван от глух удар, сякаш нещо огромно се беше сгромолясало. Каменистият под потрепери под краката им, като че ли се бе прекършил още един от Лъчите. Джейк изобщо не обръщаше внимание на това. Усещането за присъствието на някаква жива сила в пещерата беше станало изключително силно — момчето можеше да долови как щипе кожата му, вибрира в носа и очите му и кара косъмчетата по тила му да настръхват. Вратата обаче си оставаше затворена. Той стисна още по-силно дланите на Роланд и отец Калахан, концентрирайки се над врати на пожарни, врати на полицейски участъци, вратата на директорския кабинет в училището „Пайпър“, дори се сети за научнофантастичния роман на Робърт Хайнлайн „Врата към лятото“, който беше чел някога. Мирисът на пещерата — на хилядолетен прах, плъзнала навсякъде плесен и древни кости — изведнъж стана много по-натрапчив. Джейк внезапно почувства ярък, мощен прилив на сигурност — Сега, ей сега ще стане, знам, че ще стане точно така — ала вратата продължаваше да си стои затворена. Вече подушваше и нещо друго — не пещерата, а металния привкус на своята пот, която се стичаше по лицето му.
— Хенчик, нищо не става. Не мисля, че…
— Не бързай толкова, Джейк от Ню Йорк — рече беловласият старец. — Недей да мислиш, че трябва да свършиш всичко сам, момко. Представи си нещо между теб и вратата… нещо като кука… или бодил… — докато говореше, Хенчик кимна към застаналите наблизо мъже от манихейците, които се бяха подредили един зад друг пред пещерата. — Хедрон, ела насам. Тони, хвани здраво раменете на Хедрон. Луис, хвани се за раменете на Тони. И така — до края на редицата. Бързо!
Подкреплението се размърда, докато хората изпълняваха заръката на предводителя си. Ко излая подозрително.
— Концентрирай се, момче! Представи си тази кука и се концентрирай върху нея! Тя е между теб и вратата! Почувствай я!
Джейк се пресегна напред със съзнанието си, докато във въображението му разцъфваха плашещо ярки картини, засенчващи дори най-ясните му сънища. Той видя участъка от Пето Авеню между Четирийсет и осма и Шейсета („онези дванайсет пресечки, където изчезва коледната ми премия всеки януари“, както обичаше да мърмори баща му). Момчето видя как всички врати от двете страни на улицата внезапно се отварят едновременно - „Фенди“! „Тифани“! „Бергдорф Гудман“! „Картие“! „Дабълдей Букс“! Хотел „Холандско вино“! Видя един безкраен коридор, покрит с кафяв линолеум, и разбра, че се намира в Пентагона. Видя вратите — най-малко хиляда от тях — видя ги как се отварят едновременно и предизвикват истински ураган.
Въпреки това вратата пред него — единствената, която имаше някакво значение — си оставаше затворена.
Да, но…
Тя потракваше в рамката си. Джейк чуваше това.
— Давай, хлапе! — извика Еди. Думите едва се процеждаха между здраво стиснатите му зъби. — Ако не можеш да я отвориш, срути шибания портал!
— Помогнете ми! — извика момчето. — Помогнете ми, дявол да го вземе! Всички вие!
Силата в пещерата като че ли се удвои. Непоносимото бръмчене сякаш се бе пренесло директно в мозъка му и сега целият му череп вибрираше. Зъбите му тракаха като кастанети. Капки пот се стичаха в очите му, замъглявайки зрението му. Той видя двама от Хенчиковци да кимат към някой зад него — Хедрон. Зад Хедрон стоеше Тони, а зад него — всички останали. Редицата им се изнизваше от пещерата и продължаваше десетина метра надолу по пътеката.
— Приготви се, момко! — каза Хенчик.
Ръката на Хедрон се плъзна под ризата на Джейк и го сграбчи за колана на дънките му. Момчето имаше чувството, че по-скоро го бутат, вместо да го дърпат. Нещо в главата му се стрелна, напред и за миг той съзря как всички врати в хиляди, десетки хиляди светове се отварят едновременно, създавайки такова все-помитащо течение, което можеше да издуха слънцето.
И тогава изведнъж устремът му беше спрян. Имаше нещо… нещо точно пред вратата…
Куката! Това е куката!
Той се наниза на нея, като че ли съзнанието и жизнената му сила бяха някаква своеобразна примка. В същото време усети как Хедрон и останалите го дръпват рязко назад. Болката бе мигновена, пронизваща, заплашваща да го разкъса. После се появи чувството, че изтръгват вътрешностите му и го изцеждат до последната капка кръв. Беше отвратително — сякаш някой бе намотал червата му около куката и сега ги дърпаше с всички сили. И както преди противното бръмчене не спираше да вибрира в ушите му, отеквайки в дълбините на черепа му.
Опита се да извика: „Не! Стига! Не мога повече! Не издържам!“ — ала не можа. Пробва да изкрещи и чу писъка единствено в главата си. Господи, беше приклещен здраво. Нанизан на куката, разкъсан на две.
Едно същество обаче все пак чу неговия вик. Надавайки яростен лай, Ко се стрелна напред и в същия момент Неоткритата врата рязко се отвори, описвайки светкавична дъга на милиметри от носа на Джейк.
— Съзрете това! — извика Хенчик, а гласът му балансираше на ръба на потреса и екзалтацията. — Съзрете как вратата се отваря! Отвъдното-сам каммен! Кан-тах, кан-кавар кам-мен! Отвъдното-кан-тах!
Останалите отвърнаха в хор на виковете му, ала в следващия миг Джейк Чеймбърс се откъсна от ръката на Роланд, който стоеше вдясно от него, и полетя към зейналия отвор. При това не беше сам. Заедно с него се понесе отец Калахан.

>> ОСЕМ

Еди едва бе успял да чуе Ню Йорк — да помирише Ню Йорк — и да разбере какво се случва всъщност. До известна степен точно това правеше ситуацията толкова ужасна — младият мъж виждаше как всичко се обръща против очакванията му, като същевременно не можеше да стори нищо, за да промени нещата.
Той видя как Джейк се откъсва от кръга и почувства как дланта на Калахан се изскубва от неговата; в следващия момент те вече се носеха стремително към портала, премятайки се едновременно във въздуха като някакви шибани акробати. После нещо космато и лаещо профуча като куршум покрай ухото му. Това беше Ко, който се въртеше като свредел във въздуха, ушите му бяха прилепнали към главата, а очите му като че ли всеки момент щяха да изхвръкнат от орбитите си.
Имаше и нещо друго. Еди си даваше сметка, че може да се отскубне от хватката на Хенчик и да се хвърли към вратата — неговата врата, която водеше към неговия град, из чиито улици навярно се скиташе неговата жена — изгубена и бременна. Даваше си сметка и за невидимата ръка, която го отблъсна назад, както и за гласа, който му проговори, макар и без думи. Онова, което Еди чу, беше много по-ужасно от каквито и да било слова. На думите поне можеше да се противоречи, с тях можеше да се спори, докато това бе някакво неизразимо отрицание и единственото, което знаеше младият мъж, бе, че чудовищният глас идеше от самата Тъмна кула.
Джейк и Калахан бяха изстреляни като куршуми от пушка; изстреляни в мрака, изпълнен с екзотични звуци като надвикващи се клаксони в претоварено улично движение. Нейде в далечината, ала същевременно ясно, като гласовете, които човек чува в сънищата си, Еди долови скорострелния, екстатичен, почти рапиращ глас, който нареждаше:
— Кажи Госпот, брато, точно тъй, кажи Госпот на Второ Авеню, кажи Госпот на Авеню Б, кажи Госпот в Бронкс, аз казвам Госпот, брато, Госпот-Бом-ба викам аз, Госпот!
Гласът на някоя стопроцентова нюйоркска откачалка — младият мъж се бе наслушал на подобни излияния, за да се трогне точно в този момент. Еди видя как Ко бива запратен през портала като вестник, който полита във въздуха пред наближаваща с голяма скорост кола…, след което вратата изведнъж се затръшна със светкавична бързина и такава сила, че той трябваше да присвие очи заради мощния повей на вятъра, стоварил се върху лицето му — вятър, напоен с грапавия, тежък мирис на костен прах и разложени животински трупчета, извиращ от мрачните недра на тази прокълната пещера.
Преди да успее да изкрещи яростта си, вратата се отвори отново и той бе поразен от гледката на мъгливата лятна утрин, огласяна от птичи песни. Усети аромата на борове и чу далечното ръмжене на нещо, което най-вероятно беше голям камион. В следващия момент Еди внезапно бе засмукан от яркия пейзаж, неспособен да изкрещи, че всичко се е прецакало, че не това е мястото, което…
Изведнъж нещо го удари по главата и за един кратък миг осъзна с болезнена яснота, че пътува между световете. След това започна стрелбата. И клането.
P>
Строфа: Комала-ком-две!
Вятърът на ка ще ви отнесе.
Ще запрати надалеч теб и твоите другари.
Трябва да вървите там, където ви стовари.
Отговор: Комала-ком-две!
Трябва да вървите — ти и твоите другари!
Трябва да вървите там, където ви стовари
вятърът на ка, който ще ви отнесе далеч.
P$

> Трета станса
> ТРУДИ И МИЯ

>> ЕДНО

Преди първи юни 1999 година Труди Дамаскъс беше една здравомислеща жена, която би ви казала, че повечето НЛО всъщност са метеорологични балони (с изключение на онези, изфабрикувани от хората, жадуващи да се покажат по телевизията), че Плащаницата на Тюрин* е чисто и просто дело на неизвестен шарлатанин от четиринайсети век и че духовете — в това число и този на Джейкъб Марли — са или плод на възприятията на душевноболните, или последствие от лошо храносмилане.
[* Парче ленен плат, върху който се вижда образът на разпънат на кръст човек, смятан от вярващите за Исус Христос. — Б. пр.]
Труди Дамаскъс беше здравомислеща жена, гордееше се с това и в главата и нямаше място за нищо спиритуалистично, докато вървеше по Второ Авеню към работното си място (счетоводната кантора на име „Гутенбърг, Фърт & Пейтъл“) с платнената си торба за покупки и чантичката си, преметната през рамо. Един от клиентите на „Гутенбърг, Фърт & Пейтъл“ беше веригата детски магазини „Кидс Плей“ и те дължаха на счетоводната кантора значителна сума. Обстоятелството, че фирмата за продажба на играчки все отлагаше изплащането на сумата, предоставяше златна възможност за Труди. Тя искаше тези 69 211 долара и 19 цента и бе прекарала по-голямата част от обяда си (в закусвалнята „Гофретите и палачинките на Денис“, която преди беше сладкарница и се наричаше „Ам-Ам мама“) в умуване над най-различни начини да се сдобие с тези пари. През последните две години жената бе предприела няколко сериозни стъпки към промяната на „Гутенбърг, Фърт и Пейтъл“ в „Гутенбърг, Фърт, Пейтьл и Дамаскъс“; ако успееше да накара „Кидс Плей“ да кихнат мангизите, със сигурност щеше да съкрати значително разстоянието до бленуваната си цел.
И така, тя пресече Четирийсет и шеста улица пред големия, покрит с тъмни стъкла небостъргач, който се издигаше сега на горния ъгъл на Четирийсет и шеста и Второ (едно време там имаше някаква закусвалня, а после — празен парцел). Докато вървеше, Труди изобщо не си мислеше за разни там богове, призраци или посетители от света на духовете. Беше се концентрирала върху Ричард Голдман, изпълнителния директор на компанията за търговия с детски играчки, и за това как да го…
Ала точно в този момент животът на Труди се промени. В 13 часа и 19 минути източно време, ако трябва да бъдем точни. Тъкмо беше стигнала бордюра от долната страна на улицата и вдигаше крака си, за да стъпи върху него, когато някаква жена изведнъж се появи на тротоара пред нея. Чернокожа жена с големи очи. В Ню Йорк имаше много чернокожи жени и сигурно голяма част от тях имаха големи очи, обаче Труди никога преди не беше виждала някой да се появи изневиделица пред погледа и, както стори тази непозната. Ала имаше и нещо друго. Само преди десет секунди счетоводителката би се изсмяла презрително, заявявайки, че няма нищо по-невероятно от това някаква жена да се появи ей-така от въздуха пред нея на тротоара в една от централните части на града, обаче имаше. Определено имаше.
Изведнъж разбра как се чувстват всички онези, които твърдят, че са видели летящи чинии (без да споменаваме привиденията, окичени с дрънчащи вериги), как биват посрещани с неверие и скептицизъм от хората като… е, от хората като Труди Дамаскъс — каквато беше в 13 часа и 18 минути през този юнски ден, когато остави зад гърба си долната страна на Четирийсет и шеста улица. Можеше да изкрещиш на хората: „Вие не разбирате, това НАИСТИНА СЕ СЛУЧИ!“ и никой нямаше да ти обърне внимание. Щяха да ти кажат нещо от рода на „Вероятно жената през цялото време е била зад автобусната спирка и просто се е приближила“ или „Сигурно е излязла от някое магазинче наоколо и вие просто не сте забелязали“. Тогава можеше да им заявиш, че на горната страна на Четирийсет и шеста няма никакви автобусни спирки (нито пък на долната, ако това имаше някакво значение) и пак нямаше да постигнеш нищо. Можеше да им кажеш, че в този район вече няма никакви магазинчета, тъй като построиха огромния търговски център „Хамаршолд* 2“, обаче дори и това едва ли щеше да ти бъде от полза. Труди съвсем скоро щеше да открие тези неща за себе си и те щяха да я приближат доста близо до лудостта. Тя не беше свикнала възприятията и да я подвеждат — не и за нещо повече от недоварен картоф или прекалено лютива горчица.
[* Търговският център е кръстен на името на големия шведски миротворец Даг Хамаршолд (1905–1961) — премиер на Швеция, председател на Нобеловия комитет и главен секретар на ООН. — Б. пр.]
Никаква автобусна спирка. Никакви магазинчета. От мястото си виждаше стълбите към „Хамаршолд 2“, където бяха приседнали да обядват неколцина мъже и жени с хартиени кесии в ръце, ала призрачната жена не се беше появила оттам. Фактите бяха следните — когато Труди Дамаскъс бе поставила лявото си стъпало върху бордюра, тротоарът пред нея беше абсолютно празен. А в мига, в който беше преместила центъра на тежестта си и бе отлепила десния си крак от уличната настилка, пред нея се беше появила чернокожата жена.
За един кратък миг Труди можеше да види Второ Авеню през нея, както и нещо друго, което и заприлича на вътрешността на пещера. После то изчезна, образът на жената изгуби своята прозрачност и стана по-плътен. Това се случи за не повече от секунда или две, доколкото Труди можеше да прецени; по-късно щеше да се замисли за онази поговорка — само да мигнеш и си го изпуснал — и и се прииска да беше мигнала. Защото негърката не просто се материализира на съвършено празния тротоар на Четирийсет и шеста улица.
На нея и пораснаха крака пред изумения поглед на Труди Дамаскъс. Точно така — пораснаха и крака.
Счетоводителката нямаше никакви проблеми със зрението си и впоследствие щеше да разказва на хората (все по-малко от които щяха да искат да я слушат), че и най-дребничкият детайл от тази кратка среща се е врязал дълбоко в паметта и като ярка татуировка. Привидението бе високо около метър и двайсет малко нисичко дори и за набита жена, освен, ако не е джудже, — ала Труди смяташе, че ръстът му беше напълно нормален за човек, чиито крака липсват от коленете надолу.
Призрачната жена носеше бяла риза, която бе изцапана или с тъмночервена боя, или с кръв, и джинси. Дънките бяха изпъкнали и заоблени на бедрата, там, където имаше крака в тях, обаче от коленете надолу крачолите им се бяха прострели по плочките като старите кожи на някакви причудливи сини змии. После изведнъж се издуха. Издуха… Труди си даваше сметка, че думата звучи налудничаво, ала точно това се беше случило. В същия миг чернокожата внезапно порасна пред очите и, издигайки се от безкракия си, не по-голям от кинта и двайсет ръст до нормалната си височина от метър и шейсет и пет или метър и седемдесет. Беше като да гледаш някой филм със специални ефекти, само дето това не беше никакъв филм. Това бе животът на Труди.
На лявото си рамо непознатата носеше торбичка с ленени кантове, която изглеждаше така, все едно бе изплетена от слама. Счетоводителката имаше чувството, че е пълна с някакви чинии или блюда. В дясната ръка на негърката се поклащаше износена червена чанта с ремък, наподобяваща спортен сак, в която имаше нещо голямо и четвъртито, очевидно тежко. Труди не можеше да прочете всичко, написано на сака, ала забеляза, че част от него гласеше: „СРЕДНИЯ УЛЕЙ“. В следващата секунда непознатата сграбчи Труди за ръката.
— Какво носиш в чантата? — попита тя. — Имаш ли обувки?
Този въпрос накара Труди да погледне към краката на негърката и да направи поредното си смайващо откритие — стъпалата на чернокожата бяха бели. Бели като нейните.
Счетоводителката беше чувала за хора, които онемяват от потрес; сега това се случваше с нея. Езикът и бе залепнал за небцето. Със зрението и обаче всичко беше наред и очите и не пропуснаха нищичко. Белите стъпала. Капките върху лицето на жената, които най-вероятно бяха от засъхнала кръв. Силната миризма на пот, сякаш появата на Второ Авеню по такъв внезапен начин бе свързана с неистови физически усилия.
— Ако имаш обувки, госпожо, най-добре ми ги дай веднага. Не искам да те убивам, ама трябва да се добера до едни хора, дето да ми помогнат за мъничето, и не мога да отида дотам боса.
Никой от присъстващите в тази част на Второ Авеню не и обърна внимание. Хората — вярно, че не бяха много — си седяха спокойно на стълбите на търговския център „Хамаршолд 2“, като някои гледаха точно към Труди и тъмнокожата жена (добре де, почти тъмнокожата жена). Погледите им обаче бяха напълно равнодушни — те не само че ни най-малко не бяха разтревожени, ами и въобще не се интересуваха от случващото се… Какво, по дяволите, им ставаше? Слепи ли бяха?
Е, в крайна сметка, не те са сграбчени от някаква луда непозната, която на всичкото отгоре я заплашва да я убие…
Платнената торба, в която се намираха обувките и за офиса (изключително удобни, от мека кожа, със средно високи токчета), бе изтръгната от рамото и. Негърката надзърна вътре, после отново впери взор в Труди.
— Какъв размер са тези? — попита.
Езикът на счетоводителката най-накрая успя да се отлепи от небцето, ала от това нямаше кой знае каква полза, понеже изведнъж натежа като оловен, потъвайки в устата и.
— Ня’а значение. Сузана разправя, че като те гледа, сигурно носиш седми номер. Тези трябва да свършат ра…
Лицето на призрачната жена изведнъж потрепери. Непознатата вдигна едната си ръка — тя се понесе неуверено във въздуха с леко разтворен юмрук (изглеждаше все едно жената не умееше да си служи с нея) и я удари по челото, точно между очите. Внезапно изражението и се промени. Навремето Труди беше ходила на доста театрални представления и това и напомни за начина, по който комиците, специализирали се в изкуството на пародията, кривяха физиономиите си. Когато тъмнокожата заговори отново, гласът и също се беше променил. Сега говореше като интелигентна, образована жена, при това (Труди можеше да се закълне в това) доста уплашена.
— Помогнете ми — каза тя. — Казвам се Сузана Дийн и аз… Аз… Аз… о, не… О, Боже…
Лицето на негърката отново се изкриви, ала този път от неизразима болка, и тя се преви, притискайки ръце към корема си. Когато пак вдигна глава, счетоводителката забеляза, че я гледат очите на първата жена — онази, която я заплашваше, че ще я убие заради един чифт обувки. Тъмнокожата отстъпи крачка назад, както си беше боса, продължавайки да стиска в ръце торбата с прекрасните обувки марка „Ферагамо“ на Труди Дамаскъс и новия брой на „Ню Йорк Таймс“.
— О, Боже! — възкликна тя. — Леле, колко боли само! Майчице мила! Трябва да го спреш. Хич не му е времето сега, особено пък на тази мръсна улица, наистина ще трябва да го забавиш за известно време.
Труди се опита да повиши глас и да изкрещи за помощ — току-виж успяла да привлече вниманието на някой полицай. Ала от устата и се отрони приглушена, хриплива въздишка.
Привидението посочи към нея.
— Ти искаш да се махнеш оттук веднага, нали? — ухили се заплашително чернокожата. — Само се опитай обаче да извикаш някое ченге или да отидеш в полицията… Гарантирам ти, че ще те спипам където и да си, и ще ти отрежа скапаните цици.
При тези думи непознатата извади една от чиниите от плетената торба. Труди с ужас забеляза, че ръбът на предмета всъщност беше от метал и бе остър като касапски нож… Счетоводителката трябваше да напрегне всичките си сили, за да не се подмокри.
„Ще те спипам и ще ти отрежа скапаните цици“, кънтеше в главата и, докато се взираше с ужас в страховития прибор за хранене, изобретен навярно от някой психопат. Със сигурност щеше да свърши работа. Клъц-клъц, незабавна мастектомия. О, мили Боже!
— Приятен ден, мадам — се чу да казва Труди. Звучеше като човек, който се опитва да говори на зъболекаря си, преди действието на новокаина да е изтекло. — Дано обувките са ви удобни и да си ги носите със здраве.
Не че привидението изглеждаше особено здраво. Със и без тези странни бели стъпала то излъчваше нещо, от което Труди искаше да се разкара час по-скоро.
След тези думи счетоводителката бавно тръгна по Второ Авеню. Опита се да си внуши (безуспешно), че не е видяла никаква жена, която да се материализира от нищото пред нея близо до „Хамаршолд 2“ — сградата на новия търговски център, наричан от работещите в него „Черната кула“. Опита се да си каже (с не по-голям успех), че така и се пада, след като се бе натъпкала с печено говеждо и пържени картофи на обяд. Трябваше да се придържа към обичайните си гофрети с яйца — човек отиваше за това в „Гофретите и палачинките на Денис“, а не за да се наплюска с тежко месо и мазни картофки, с последствията от които трябваше да се оправя сега. Ето — привиждаха и се някакви призрачни чернилки, а и… Торбата и! Платнената и торба! Сигурно я бе изпуснала някъде!
Трябваше да се успокои. През цялото време очакваше непознатата жена да се втурне след нея, надавайки смразяващ кръвта вой като ловец на глави от най-затънтените джунгли на Папуа. Имаше един участък от гърба и — там усещаше плътта си изтръпнала и схваната, — където очакваше всеки момент да се забие с хрущящ звук чинията на призрачната жена. После онази щеше да изпие кръвта и и да изяде единия и бъбрек, преди да я остави да лежи на плочките на тротоара на Второ Авеню с пречупен гръбначен стълб. Труди бе сигурна, че щеше да чуе как чинията свисти във въздуха като невинно детско фризби, преди да се вреже в плътта и и топлата и кръв да рукне по долната част на гърба и, хълбоците и задната част на бедрата и…
Не се сдържа. Мехурът и освободи съдържанието си, урината и потече и предницата на панталоните и — част от убийствено скъпия и костюм на „Норма Камали“ — издайнически потъмня. Вече бе стигнала почти до ъгъла на Второ и Четирийсет и пета. Труди Дамаскъс — която никога вече нямаше да бъде онази здравомислеща жена, гордееща се с практичността и здравия си разум — най-накрая се спря и се огледа наоколо. Вече не чувстваше гърба си толкова изтръпнал и схванат. В момента повече я притесняваше топлата влага между краката и.
Тъмнокожата жена — онова безумно привидение — беше изчезнала.

>> ДВЕ

Труди държеше някакви дрехи за софтбол — разни тениски и два чифта джинси — в кабинета си в счетоводната кантора. Когато влезе в „Гутенбърг, Фърт и Пейтьл“, първата и задача беше да смени мокрото си бельо и панталона. Втората бе да звънне в полицията. Офицерът, който прие обаждането и, се наричаше Пол Антаси.
— Казвам се Труди Дамаскъс — започна тя — и току-що бях ограбена на Второ Авеню.
Полицай Антаси се държеше изключително мило по телефона и счетоводителката си го представи като италианска версия на Джордж Клуни. За това не беше необходима кой знае каква фантазия — Труди просто събра името на Антаси и тъмната коса и очи на звездата от „Спешно отделение“. Полицаят изобщо не приличаше на прочутия актьор, ала счетоводителката и бездруго не очакваше чудеса и филмови звезди в живота си — все пак това бе реалният свят, скъпа, не забравяй това… що се отнася до срещата на ъгъла на Второ и Четирийсет и шеста в 13 часа и 19 минути…
Полицай Антаси пристигна към 15.30 и жената му разказа за всичко — за всичко, което и се беше случило, включително и за това как бе усещала гърба си вкочанен и изтръпнал, треперейки от страх чернокожата да не запрати острата си чиния по нея…
— Казвате, че чинията имала остър ръб, нали така? — попита любезно полицай Антаси, докато драскаше нещо в бележника си. Труди потвърди и той и кимна съчувствено. Нещо в жеста му и се стори познато, ала умът и беше ангажиран с разказването на историята и и тя не обърна внимание на асоциацията, която възникна за миг в съзнанието и. Впоследствие обаче се замисли как можеше да е толкова тъпа. Беше се нагледала на подобни съчувствени кимвания с глава във всички филми за откачили жени — като се започне от сравнително скорошния „Луди години“ с Уинона Райдър и се стигне до праисторическия „Лудницата“ с Оливия де Хавиланд.
Ала вече наистина се беше поувлякла. Прекалено бе заета да разказва на симпатичния офицер Антаси как крачолите на дънките на привидението се влачели по плочките от коленете надолу. Когато приключи, за пръв път чу предположението, че чернокожата жена най-вероятно е чакала зад автобусната спирка. Както и — е това вече направо ще ме разбие — че негърката навярно се е мотала из някое малко магазинче, с каквито е пълна тази част на града, и чисто и просто е излязла оттам. Тогава Труди пък за пръв път възрази, че на този ъгъл няма никакви автобусни спирки — нито там, нито на долната страна на Четирийсет и шеста, камо ли пък на горната. Що се отнася до глупавите малки магазинчета, жената заяви, че те изчезнали от района след построяването на „Хамаршолд 2“. Така се роди най-популярната песен от репертоара на Труди и през следващите месеци счетоводителката я повтаряше толкова често, че и тя, и всички около нея я научиха наизуст.
Полицай Антаси беше първият човек, който я попита какво е яла на обяд — преди срещата с негърката. Тогава Труди Дамаскъс осъзна, че менюто и представляваше съвременна версия на онова, което Дикенсовият герой Ебънизър Скрудж бе вечерял, преди да го навести отдавнашният му (и отдавна мъртъв) бизнеспартньор — картофи и печено говеждо. Без да броим няколкото лъжици горчица.
Счетоводителката изведнъж изби от главата си всички мисли как предлага на полицай Антаси да вечерят заедно. Всъщност тя буквално го изхвърли от кабинета си. Малко след това Мич Гутенбърг надникна в стаята:
— Смяташ ли, че ще успеят да ти върнат чантата, Тру…
— Разкарай се — отвърна му жената, без даже да го поглежда. — Веднага.
Гутенбърг забеляза пребледнелите и страни и здраво стиснатите устни и затвори вратата.

>> ТРИ

Труди си тръгна от кантората в 16 часа и 45 минути, което си беше доста раничко за нея. Тя отново мина покрай ъгъла на Второ Авеню и Четирийсет и шеста улица и въпреки че онова усещане за изтръпналост пак се появи (този път запълзя нагоре по краката и и се загнезди в стомаха и), щом наближи „Хамаршолд 2“, жената не се разколеба да стори онова, за което бе дошла. Застанала на ъгъла, без да обръща внимание на периодично сменящата се бяла и червена светлина на светофара, счетоводителката се суетеше на тротоара, описвайки малки кръгчета, игнорирала напълно минувачите, които на свой ред проявяваха същата липса на интерес към нея.
— Ето тук — говореше си тя. — Случи се точно тук. Знам, че беше така. Тя ме попита какъв размер нося и преди да и отговоря — щях да и отговоря, щях да и кажа дори какъв цвят са пликчетата ми, стига да ме беше попитала — бях уплашена до смърт! Та, преди да и отговоря, тя каза…
„Ня’а значение, Сузана разправя, че като те гледа, сигурно носиш седми номер. Тези трябва да свършат работа.“
Е, непознатата не беше довършила последната част, ала Труди беше сигурна, че щеше да каже точно това. Точно тогава лицето и се беше променило. Като на някой комик, който имитира Бил Клинтън или Майкъл Джаксън, или може би дори Джордж Клуни. И тъмнокожата бе извикала за помощ. Бе извикала за помощ и бе казала, че името и е… името и е…
— Сузана Дийн — рече Труди. — Така беше. Пропуснах да кажа за това на полицай Антаси.
Е, голяма работа, полицай Антаси да върви на майната си. Полицай Антаси с шибаните му автобусни спирки и магазинчета… Просто го заеби.
Тази жена — Сузана Дийн, Упи Голдбърг, Карета Скот Кинг или която и да е там — си мислеше, че е бременна. Мислеше си, че ражда. Почти съм сигурна в това. На теб изглеждаше ли ти бременна, Трудс?
— Не — отвърна Труди Дамаскъс.
На горната страна на Четирийсет и шеста белият надпис „ПРЕМИНИ“ беше заменен от червения „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Труди си даде сметка, че вече се чувства по-спокойно. Тук, близо до „Хамаршолд 2“, имаше нещо, което и действаше успокояващо. Като хладна длан върху пламнало чело или нежна дума, която те уверява, че няма нищо, ама абсолютно нищо, заради което да изтръпваш и да се вкочаняваш.
Тогава осъзна, че чува тихото жужене. Някакво приятно, едва доловимо жужене.
— Това не е жужене — си каза, докато червеният надпис на светофара за пореден път се сменяше от белия (спомни си едно свое гадже в колежа, което веднъж и беше казало, че най-ужасното кармично проклятие, което би могло да си представи, е да се прероди в светофар). — Това не е жужене, това е пеене.
И точно в този момент някъде съвсем близо до нея — Труди подскочи от изненада, ала не се изплаши — внезапно проговори някакъв мъжки глас:
— Точно така — рече той. Счетоводителката веднага се обърна и видя непознат мъж на четирийсетина години с куфарче в ръката си, който бе застанал вдясно от нея. — Редовно минавам оттук само за да послушам тази божествена песен. Ще ви кажа и още нещо, тъй като ние с вас сме като кораби, които се разминават в нощта — когато бях младеж, страдах от най-ужасния случай на акне в света. Мисля, че именно идванията ми тук го излекуваха по някакъв начин.
— Искате да кажете, че стоенето на ъгъла на Второ и Четирийсет и шеста е изцерило акнето ви? — попита Труди Дамаскъс.
Усмивката му — лека, но много добродушна потрепери за момент. — Знам, че звучи налудничаво, но…
— Аз видях как една жена се появи от нищото точно на това място — каза счетоводителката. — Това се случи преди три часа и половина. Когато се материализира пред очите ми, нямаше никакви крака от коленете надолу. После и пораснаха. Така че как смяташ, кой е лудият, приятелю?
Мъжът я гледаше с широко отворени очи — просто някакъв си нагаждач в костюм, поразхлабил вратовръзката си в края на работния ден, който случайно я бе чул какво си говори и веднага бе решил да се включи. Ала в следващия миг жената забеляза белезите от акнето по бузите и челото му и преди да може да каже нещо, непознатият я изпревари:
— Това истина ли е?
Труди Дамаскъс вдигна дясната си ръка.
— Да пукна, ако лъжа. Кучката открадна обувките ми. — После се замисли. — Не, не беше кучка. Съмнявам се, че е била кучка. Тя беше изплашена, боса и си мислеше, че ражда. Просто ми се иска да и бях дала гуменките си, които щяха да и свършат по-добра работа от проклетите ми обувки „Ферагамо“.
Непознатият я изгледа предпазливо и Труди Дамаскъс изведнъж се почувства изморена. Хрумна и, че занапред трябва да свиква с този поглед.
Светофарът отново светна бяло и човекът, с когото бе разговаряла, се завъртя към улицата и тъкмо стъпваше на платното, когато тя му извика:
— Господине!
Той продължи да върви, обаче обърна глава.
— Какво имаше тук, когато идвахте за лечението на акнето си?
— Нищо — отвърна мъжът. — Беше просто празен парцел, около който имаше ограда. Смятах, че песента ще секне, след като построят тази сграда, ала за щастие не стана така.
Труди остана на мястото си, загледана в непознатия, който прекоси улицата и стигна до отсрещния тротоар, задълбочена в мислите си, „Смятах, че песента ще секне, след като построят тази сграда, ала за щастие не стана така.“
— Защо? — попита тя и се обърна, за да разгледа по-добре сградата на търговския център „Хамаршолд 2“. Черната кула. Сега, след като вече се беше концентрирала върху него, жуженето бе станало по-силно. И по-приятно. Не само един глас, а много такива. Като църковен хор.
После изведнъж изчезна. Изчезна така внезапно, както се бе появила чернокожата жена.
„Не, не е изчезнало — помисли си Труди. — Просто изгубих способността да го чувам, това е всичко. Ако остана тук достатъчно дълго, се обзалагам, че ще се появи отново. Боже господи, това е откачено. Сигурно съм откачила.“
Дали наистина вярваше на думите си? Отговорът беше отрицателен. Изведнъж светът и се стори изключително крехък, по-скоро като идея, отколкото като нещо действително. Никога преди Труди Дамаскъс не се бе чувствала по-малко здравомислеща. Другото, което чувстваше, беше ужасната слабост в коленете, придружена от гадене и виене на свят. Жената се намираше на ръба на припадъка.

>> ЧЕТИРИ

От другата страна на Второ Авеню имаше малък парк с фонтан, чиято струя се плискаше върху изваяна от метал скулптура на костенурка. В момента обаче на Труди не и беше до никакви фонтани или костенурки — тя искаше да се добере колкото се може по-бързо до парка, защото там имаше и пейки.
Зеленият цвят светна отново и Труди закуцука по Второ Авеню като жена, която е на осемдесет и три, а не на трийсет и осем. Щом стигна до парка, тя се отпусна тежко на една пейка и започна да диша бавно и дълбоко. След няколко минути се почувства по-добре.
Недалеч от пейката имаше неголям контейнер за смет, на който беше написано: „ДРЪЖТЕ БОКЛУКА НА МЯСТОТО МУ“. Под тези букви се виждаше избелял, надраскан с розов спрей надпис, гласящ: „КОСТЕНУРКАТА огромна погледни.“ Труди погледна към металната костенурка. Изобщо не и се струваше огромна, даже напротив — размерите и си бяха повече от скромни. Забеляза обаче нещо друго — някакъв брой на „Ню Йорк Таймс“, сгънат така, както тя винаги сгъваше своя, особено ако искаше да го запази за по-дълго и носеше чанта, където да го прибере. Никой не се съмняваше, че най-малко един милион копия на „Ню Йорк Таймс“ се търкаляха из Манхатън през този ден, ала Труди знаеше, че това си е нейният вестник. Беше абсолютно сигурна в това още преди да го извади от кошчето за смет и когато отгърна на кръстословицата, която бе попълнила почти докрая със светловиолетовата си химикалка по време на обяда в „Гофретите и палачинките на Денис“, видя, че е била напълно права.
Труди захвърли вестника обратно в контейнера и се загледа към мястото, където представите и за живота се бяха преобърнали. Може би завинаги. „Отмъкна обувките ми. Прекосила е улицата, седнала е тук до костенурката и си ги е сложила. Запазила е торбата ми, но е изхвърлила вестника. За какво и е притрябвала чантата ми? Та тя нямаше обувки, които да прибере вътре…“ Ала Труди се досещаше. Чернокожата бе сложила вътре чиниите си. Току-виж някой полицай забелязал тези остри метални ръбове и полюбопитствал какви ястия се сервират в съдове, които могат на секундата да срежат пръстите ти до кокал, ако ги хванеш не там, където трябва. „Добре де, къде е отишла след това обаче?“ На ъгъла на Първо и Четирийсет и шеста имаше някакъв хотел — на мястото, където преди се издигаше сградата на Обединените нации. Счетоводителката нямаше никаква представа как се нарича сега, пък и, да си го кажем честно, това изобщо не я интересуваше. Нито пък и се искаше да отиде там и да попита на рецепцията дали една тъмнокожа жена с дънки и изцапана бяла риза не се е настанила преди няколко часа. Труди имаше силното предчувствие, че нейната версия на призрака на Джейкъб Марли е постъпила точно така, ала интуицията и също така и нашепваше, че е най-добре да не тръгва по дирите на белоногата негърка. Най-добре да престане да се занимава с нея. Градът беше пълен с обувки, ала от никъде не можеше да си купи здрав разум.
Най-добре да се прибере вкъщи, да си вземе един душ и просто да… забрави. Само дето…
— Искат да я унищожат — изрече тя на висок глас и някакъв мъж, който вървеше по тротоара, се обърна към нея и я изгледа продължително. Жената отвърна смело на погледа му. — Искат да я сринат. Тя вече се…
„Олюлява“ беше думата, която първо и дойде наум, ала счетоводителката не се осмели да я изрече на глас. Боеше се, че ако го направи, онова, което се олюляваше, щеше да се сгромоляса.
Това лято беше лятото на кошмарите за Труди Дамаскъс. В някои от тях виждаше жената, която първо се бе появила пред очите и, а после и бяха пораснали крака. Тези сънища бяха ужасни, ала имаше и по-лоши. В най-лошите стоеше сама в мрака, наоколо ехтеше зловещ камбанен звън и тя чувстваше как нещо се клати все по-силно и по-силно, заплашвайки да се сгромоляса всеки момент.
P>
Строфа: Комала-ком-три!
Кажи ми — какво виждаш ти?
Какво виждаш — някой дух или просто своя лик
в огледалото съзираш и побягваш бързо с вик?
Отговор: Комала-ком-три! Моля те, кажи ми ти!
Някой демон ли съзря или половината ти тъмна
плаши те и затова не желаеш да се върнеш?
P$

> Четвърта станса
> КОГАНЪТ НА СУЗАНА

>> ЕДНО

Паметта на Сузана бе станала обезпокоително рехава и ненадеждна, като протритите предавки на стар автомобил. Тя си спомняше битката с Вълците, както и Мия, която чакаше търпеливо края на схватката, ала…
Не, не беше така. Това не бе съвсем вярно. Не можеше да се каже, че Мия само бе чакала търпеливо. Тя насърчаваше Сузана (и останалите) със сърцето си на воин. Тя бе положила всичките си усилия, за да отложи максимално момента на раждането, докато майката-гостоприемник на мъничето и сееше смърт със своите оризии. Обаче Вълците се бяха оказали роботи, така че по-правилно би било да се каже, че…
„Напротив. Вълците определено бяха нещо повече от роботи. Много повече. Оказахме им справедлива съпротива и наритахме задниците им.“
Ала това нямаше никакво значение, защото всичко беше свършило. И след като бе приключило, тя почувства как болките от контракциите се завръщат с пълна сила. Ако не внимаваше, щеше да роди детето в някоя проклета канавка, където то щеше да умре, защото беше гладно. Мъничето на Мия беше гладно и
Трябва да ми помогнеш!
Мия. Беше невъзможно да останеш равнодушен към този вопъл за помощ. Дори и когато усещаше как Мия я избутва (по същия начин, по който Роланд бе избутал Дета Уокър навремето), бе абсолютно невъзможно да не откликнеш на този майчин вик. Сузана предполагаше, че това отчасти се дължеше на нейното тяло, което и двете споделяха — тялото, което се беше обявило в полза на бебето. Навярно не можеше и да стане другояче. Ето защо бе помогнала. Бе направила това, на което Мия не бе способна повече — беше забавила раждането за още известно време въпреки всички рискове за мъничето, които криеше подобно нещо. (Мъничето… странно как тази дума проникна в мислите и и се превърна и в нейна дума, а не само на Мия.) Тя си спомни историята, която едно момиче и бе разказало по време на женско парти в общата спалня в Кълъмбия — половин дузина девойки седяха в помещението, облечени с пижами, пушеха цигари и си подаваха бутилка ирландско уиски, наречено „Дива роза“. Това бе абсолютно забранено и — поради тази причина двойно по-приятно. Ставаше дума за някакво девойче на тяхната възраст, което пътувало с кола и се притеснявало да каже на приятелите, че има нужда от пишпауза. Според историята пикочният мехур на момичето се пръснал и то умряло от отравяне на кръвта. Това беше от онзи вид истории, за които веднага си казваш, че са врели-некипели, като същевременно им вярваш дълбоко. Какво ли щеше да стане с мъничето… тоест бебето…
Ала каквато и да бе опасността, Сузана бе способна да спре бременността. Имаше бутони, чрез които щеше да стори това. Някъде.
(в Когана)
Само че оборудването в Когана едва ли бе предназначено за това, което тя… което те…
(ние)
искаха да направят. Навярно впоследствие той щеше да се претовари и
(да се пръсне)
всички машини щяха да пламнат и да изгорят. Алармите щяха да се изключат. Контролните табла и телевизионните екрани щяха да помръкнат. С колко ли време разполагаха, преди това да се случи? Сузана нямаше представа.
Имаше някакви смътни спомени как измъква инвалидната си количка от една от каруците, докато останалите бяха заети с празнуването на победата и оплакването на жертвите. Катеренето никак не беше лесно, когато краката ти свършват до коленете, ала не беше и толкова трудно, както смятаха някои. Сузана определено беше свикнала с ежедневните препятствия — като започнем с качването и слизането от тоалетната чиния и стигнем до пътешествието за някоя книга от най-горния рафт на библиотеката посредством сгъваемата стълба, която неизменно присъстваше във всяка стая на нюйоркския и апартамент. Тя отдавна бе свикнала с подобни трудности, а и Мия настойчиво я тласкаше напред като каубой, вкарващ в пътя заблудило се теленце. Ето защо нямаше нищо чудно в това как Сузана се набра на ръце и се качи в каруцата, след което смъкна инвалидната количка на земята и се плъзна в нея. Не беше толкова лесно като да претърколиш дървена греда, ала бе като детска игра в сравнение с най-трудното нещо, което бе правила след загубата на краката си.
Благодарение на инвалидната количка успя да измине километър-километър и нещо, а може би и малко повече (никакви крака за Мия, ничията дъщеря — поне не и в Кала). После транспортното и средство се фрасна в една заострена гранитна скала и я изсипа на земята. За щастие жената съумя да се подпре на ръцете си, предпазвайки злочестата си драгоценна утроба.
Сузана си спомняше как се надигна — поправка, спомняше си как Мия надигна отвлеченото тяло на Сузана Дийн от земята и започна да се катери по стръмната пътека. Нямаше други спомени от Кала, с изключение на момента, в който се опитваше да попречи на Мия да свали кожената връв, която Сузана носеше около врата си. На нея висеше пръстен — красив, лек пръстен от дърво, който Еди бе направил за нея. Когато младият мъж беше видял, че и е прекалено голям (понеже подаръкът беше изненада, той не бе измерил пръстта и), се беше разочаровал и бе заявил, че ще и направи друг. „Прави колкото си пръстени искаш — му беше казала тя, — ала аз винаги ще си нося този.“
И така, Сузана го бе сложила на врата си — харесваше и начинът, по който го усещаше между гърдите си — а ето, че сега тази непозната жена, тази кучка искаше да го свали.
Тогава Дета пристъпи напред, вкопчвайки се в Мия. Тя не бе успяла да постигне нищо, докато се мъчеше да възвърне тялото си от Стрелеца, обаче Мия не беше Роланд от Гилеад. Пръстите на ничията дъщеря се отдръпнаха от украшението. Увереността и се разколеба. В следващия момент Сузана усети една от онези родилни болки, които сякаш разкъсваха утробата и. Жената се преви надве и изстена.
— Трябва да го махнеш. — изкрещя Мия. — В противен случай те ще надушат и неговата миризма освен твоята! Тази на твоя мъж! А ти не искаш да стане така, повярвай ми!
— Кой? — попита Сузана. — За кого говориш?
— Ня ’а значение — и без това нямаме време. Обаче, ако той тръгне след теб — а аз знам, че ти си мислиш за това — те не трябва да надушат миризмата му! Най-добре да го оставим тук, където ще го намери. По-късно, ако ка пожелае, може би ще носиш този пръстен отново.
Сузана си помисли дали да не и предложи да измият пръстена, да отмият мириса на Еди от него, ала усещаше, че не за такъв вид мирис говореше Мия. Това беше любовен пръстен и мирисът щеше да остане запечатан завинаги в него. За кого обаче я предупреждаваше Мия?
Навярно за Вълците, предположи тя. Истинските Вълци. Онези от Ню Йорк. Вампирите, за които бе разказвал отец Калахан, както и отрепките. Дали обаче имаше и други? Някои още по-ужасни?
— Помогни ми! — извика Мия и Сузана отново си даде сметка, че е неспособна да устои. Независимо дали бебето беше на Мия или не, без значение дали щеше да се окаже чудовище или напълно нормално дете, тялото и го искаше. Очите и искаха да го видят, каквото и да беше то, а ушите и копнееха да го чуят как плаче, дори и плачът му да беше вой.
Жената свали пръстена, целуна го и го остави в подножието на пътеката, където Еди със сигурност щеше да го намери. Защото — тя бе повече от сигурна в това — щеше да я последва поне дотук. А после? Какво бе станало после?
Не знаеше. Мислеше, че си спомня по-голямата част от катеренето си по стръмния склон и мъките, през които трябваше да премине, за да се изкачи до Пещерата на портала. После обаче всичко беше обвито в мрак.
(не в мрак)
Не, не в пълен мрак. От време на време проблеснаха някакви светлини. Мекото сияние на телевизионните екрани, които за известно време не показваха никакви образи, а само сива светлина. Едва доловимото бръмчене на мотори; щракането на релетата. Това беше
(Коганът, Коганът на Джейк)
някаква контролна зала. Може би тя самата го бе създала, а може би това беше просто нейната въображаема версия на постройката, която Джейк бе открил на запад от река Уай.
Следващото нещо, което ясно си спомняше, беше как отново се намира в Ню Йорк. Очите и бяха прозорците, през които наблюдаваше света, докато Мия отмъкваше обувките на ужасена жена.
Сузана отново пристъпи напред и помоли непознатата за помощ. Имаше намерение да продължи, да каже на жената, че трябва да стигне до някоя болница, че има нужда от лекар, че може да започне да ражда всеки момент и че нещо с бебето не е съвсем наред. Ала преди да успее да продума нещо друго, бе пронизана от поредния пристъп на родилни болки — този път агонията и беше чудовищна, по-силна дори от страданието, през което бе преминала, когато изгуби краката си.
— О, Боже! — се бе отронило от устата и тогава и Мия отново възвърна контрола над тялото и, преди да може да каже нещо друго. Ничията дъщеря изсъска на Сузана да спре и да каже на жената, че само да се обади на някой господин Синя Униформа, ще изгуби нещо, на което по всяка вероятност държи повече, отколкото на обувките си.
— Мия, чуй ме — започна Сузана, — веднага мога да го спра — поне си мисля, че ще мога — обаче ще ми трябва помощта ти. Трябва да седнеш за малко. Ако не си починеш малко и Господ дори няма да може да попречи на родилния прогрес да стигне до логичния си завършек. Разбираш ли? Чуваш ли ме изобщо?
Добре я чуваше. Мия остана неподвижна за момент, загледана в отдалечаващата се жена, която току-що бе освободила от излишен багаж. После почти плахо попита:
— Накъде да тръгна?
Сузана усети, че похитителката и за пръв път си дава сметка за огромните размери на града, в който се намираха, за тълпите пешеходци, щъкащи по пътеките, за пороя от метални карети (всяка трета, от които бе боядисана в крещящо жълто), заливащ улиците, и за главозамайващата височина на кулите, чиито върхове навярно се губеха от поглед в облачни дни.
Две жени се взираха в един чужд за тях град през един-единствен чифт очи. Сузана знаеше, че някога това беше нейният град, ала сега вече не бе така. Тя бе напуснала Ню Йорк през 1964. Колко години напред във времето се намираха сега? Двайсет? Трийсет? Няма значение, карай да върви. Моментът не беше подходящ да се тревожи за това.
Обединеният им поглед се спря на малкия парк от другата страна на улицата. Болезнените контракции бяха утихнали за известно време и когато светна надписът „ПРЕМИНИ“, чернокожата жена, която се бе срещнала с Труди Дамаскъс (и изобщо не изглеждаше бременна), прекоси улицата с бавна и спокойна походка.
В далечния край на парка се виждаше фонтан с метална скулптура, до който имаше пейка. Гледката на костенурката подейства успокояващо на Сузана — като че ли Роланд и бе оставил този знак, този сигул, както би се изразил Стрелеца.
— Той също ще тръгне след мен — каза тя на Мия. — Трябва да се пазиш от него, жено. Трябва да внимаваш много, ама изключително много с този мъж.
— Не се безпокой — ще сторя онова, което трябва да сторя — отвърна и Мия. — Ти искаш да разгледаш вестника на жената. Защо?
— Интересува ме времето, в което сме дошли. Вестникът ще ни каже.
Две ръце с цвят на какао извадиха броя на „Ню Йорк Таймс“ от платнената торба, разгърнаха го и го приближиха до сините очи, които бяха започнали този ден шоколадовокафяви като дланите. Сузана видя датата — първи юни 1999 година — и се замисли дълбоко. Не двайсет години, не трийсет, а цели трийсет и пет! Едва сега си даде сметка, че почти никога не се беше замисляла за реалните шансове на света да оцелее толкова дълго… Та нейните съвременници, хората, които бе познавала в предишния си живот — колегите от университета, адвокатите по гражданско право, приятелите, с които обичаше да ходи по заведения, дори и върлите почитатели на фолкрока, които разправяха, че никога няма да остареят — вече трябваше да са в края на средната възраст. А някои — нямаше никакво съмнение в това — бяха умрели.
— Достатъчно — каза Мия и захвърли вестника обратно в кошчето, където той отново се нави на руло, а после се зае да почисти босите си крака от мръсотията (именно заради тази мръсотия Сузана не забелязваше променения цвят на стъпалата си). Когато привърши, нахлузи откраднатите обувки. Бяха и малко теснички и понеже беше без чорапи, сигурно щяха да и излязат пришки, ако се наложеше да повърви повечко, ала…
— Хич да не ти пука — рече Сузана на самата себе си. — Нали не са твоите крака. — Обаче веднага след като го каза (това пак бе вид общуване, също като онова, което Роланд наричаше съвещаване), осъзна, че не бе изключено и да греши. Вярно, че нейните крака, онези, които бяха носили тялото на Одета Холмс (и понякога Дета Уокър), отдавна си бяха отишли от живота и и сигурно в момента се разлагаха или — най-вероятно — бяха изгорени в някой градски крематориум. Ала жената не забелязваше промяната в цвета им. Или не искаше да я забележи. Едва по-късно щеше да си каже: „Напротив. Забеляза, че стъпалата ти са бели, и още как! Само че веднага блокира тази мисъл и я запрати в десета глуха. Блокира я, защото щеше да ти дойде в повече…“
Преди да успее да си отговори на въпроса чии крака носеше в момента — въпрос колкото телесен, толкова и философски — внезапно бе пронизана от поредния пристъп на болка. Стомахът и се сви и се стегна като камък, като същевременно мускулите на бедрата и се отпуснаха. За пръв път почувства ужасяващата, неотложна нужда да го изтласка навън.
— Трябва да го спреш! — извика Мия. — Жено, трябва да го спреш! Както заради мъничето, така и заради нас!
Чудесно, но как?
— Затвори очи — нареди и Сузана.
— Моля? Не ме ли чу? Трябва да го…
— Чух те много добре. Затвори очи.
Паркът изчезна. Светът изведнъж потъмня. Тя бе една тъмнокожа жена, все още млада и ослепително красива, която седеше на пейка в парка близо до фонтана и металната костенурка, чиято мокра метална коруба блестеше на лъчите на следобедното слънце. Жената седеше в парка, потънала в размишления, през този топъл ден от късната пролет на 1999 година.
— Ще се махна за известно време оттук — рече Сузана, — ала ще се върна. Междувременно стой където си. Бъди тиха. Не мърдай. Болката ще се отдръпне, ала това няма да стане отведнъж. Стой неподвижно дори и да те боли. Ако се движиш, ще стане по-лошо. Разбираш ли какво искам да ти кажа?
Макар и изплашена, и твърдо решена да стане на нейното, Мия съвсем не беше глупава. Тя зададе само един въпрос:
— Къде отиваш?
— Връщам се в Когана — отвърна Сузана. — В моя коган. Този вътре в мен.

>> ДВЕ

Постройката, която Джейк бе открил на далечния бряг на река Уай, представляваше старинен наблюдателен пост, служещ и за комуникационен център. Момчето им го бе описало доста подробно, ала едва ли би го разпознало във въображаемата версия на Сузана, която се основаваше на нивото на техниката трийсетина години преди момента, когато Джейк беше напуснал Ню Йорк. По времето на Сузана, когато президентът на Съединените щати се казваше Линдън Джонсън, цветните телевизори бяха рядкост, а компютрите представляваха огромни съоръжения, изпълващи цели сгради. Е, като се имаше предвид, че Сузана бе видяла някои от техническите чудеса в Луд, в крайна сметка май имаше известна вероятност Джейк да разпознае мястото, където се бе скрил от Бен Слайтман старши и Анди — робота вестоносец.
Момчето определено щеше да разпознае покрития с прашен линолеум под, където се редуваха черни и червени квадрати, както и въртящите се столове, разположени пред контролни табла, изпъстрени с мигащи светлинки и светещи циферблати. Щеше да разпознае и скелета в ъгъла, зъбещ се над оръфаната яка на древната си униформена риза.
Жената прекоси помещението и седна на един от столовете. Чернобелите телевизионни монитори над главата и показваха най-различни картини. На някои от тях се виждаше Кала Брин Стърджис (градският площад, църквата на Калахан, големият магазин и пътят, водещ на изток от града). На други се открояваха застинали образи като огромни фотографии — една на Роланд, една на усмихнатия Джейк, взел Ко в обятията си, както и една — сърцето на Сузана се сви, когато я зърна — на която се виждаше Еди, килнал назад каубойската си шапка и стиснал ножа за дялкане в едната си ръка.
Друг монитор показа стройна тъмнокожа жена, която седеше на пейка в парка близо до металната статуя на костенурка — коленете и бяха събрани, ръцете — сключени в скута и, очите и бяха затворени, а на краката и се виждаха откраднатите обувки. Сега имаше три чанти — тази, която бе откраднала от жената на Второ Авеню, торбата, в която се намираха оризиите (заострените чинии) и сака за боулинг. Той бе с избелял червен цвят и вътре имаше нещо голямо и четвъртито. Кутия. Докато се взираше в него, наблюдавайки чернобелия монитор, Сузана изведнъж изпита гняв — нещо повече, почувства се предадена — обаче не знаеше защо.
„Преди сакът беше розов — помисли си жената. — Промени цвета си, когато преминахме през Портала, ала не драстично.“
Лицето на тъмнокожата от телевизионния екран беше изкривено в болезнена гримаса. Сузана усещаше ехото от агонията, която изпитваше Мия, макар и значително по-слабо от ничията дъщеря. „Трябва да го спра. И то бързо.“ Въпросът обаче си оставаше — как?
„Както го беше направила от другата страна на Портала, когато се бореше със зъби и нокти да се изкатери по стръмната пътека, за да достигне колкото е възможно по-скоро до скапаната врата.“
Струваше и се обаче, че това се е случило много, много отдавна — в някой друг живот. И защо не? Тя наистина бе водила друг живот в един друг свят и ако се надяваше някога отново да се завърне там, сега трябваше да направи всичко, което зависеше от нея. И тъй, какво бе сторила тогава?
„Използва онзи трик — ето какво направи. То е скрито в главата ти — онова, което професор Оувърмейър наричаше «метод на визуализация» в университета. Затвори очи.“ Сузана направи точно това. Сега и двата им чифта очи бяха затворени — очите на тялото и което се намираше в Ню Йорк и бе контролирано от Мия, и тези в съзнанието и.
„Започни да си представяш.“
Тя започна. Или поне се опита.
„Сега ги отвори.“
Помещението с мониторите отново изплува около нея. Сега на контролното табло пред нея, там, където преди имаше реостати и примигващи лампички, се виждаха два големи циферблата и едно лостче. Циферблатите изглеждаха направени от бакелит, също като тези на голямата фурна на майка и в къщата, където беше отраснала. Сузана си каза, че в това няма нищо изненадващо — всичко, което си представяш, без значение колко шантаво е всъщност, не е нищо повече от променена версия на онова, което вече знаеш.
Циферблатът от лявата и страна бе обозначен като „ЕМОЦИОНАЛНО СЪСТОЯНИЕ“. Скалата му беше разграфена от 32 до 212 (32 в синьо, а 212 в яркочервено). В момента стрелката сочеше 160. На циферблата в средата пишеше „РОДИЛНИ БОЛКИ“. Деленията бяха от 1 до 10, а уредът показваше 9. Надписът под лостчето гласеше „МЪНИЧЕ“ и при него имаше само две възможни състояния — „БУДНО“ и „СПИ“. Ръчката бе наклонена наляво, което означаваше, че бебето будува.
Сузана погледна нагоре и забеляза, че един от мониторите сега показва детето. Беше момче. Прекрасно момченце. Мъничкият му пенис се полюшваше като малко водорасло под плавните извивки на пъпната му връв. Очите му бяха отворени и въпреки че останалата част от образа му беше чернобяла, те бяха пронизващо сини. Сузана имаше чувството, че погледът на мъничето сякаш я пробожда.
„Това са очите на Роланд, помисли си тя озадачено. Но как е възможно това?“
Естествено, че не беше възможно. Защото не беше така. Всичко това бе плод на нейното въображение, просто един метод на визуализация. Но ако бе така, защо щеше да си представя сините очи на Роланд? Защо не си представяше лешниковите очи на Еди? Защо не си представяше лешниковите очи на съпруга си?
„Сега няма никакво време за подобни въпроси. Прави онова, за което си дошла.“
Сузана се протегна към циферблата с надпис „ЕМОЦИОНАЛНО СЪСТОЯНИЕ“, прехапала долната си устна (на монитора, показващ пейката в парка, Мия също прехапа своята). Жената се поколеба, после го завъртя, нагласявайки го на 72, все едно имаше пред себе си термостат. А не беше ли точно така всъщност?
Веднага усети как спокойствието се разлива вътре в нея. Тя се отпусна на стола и остави устната си да се изплъзне от хватката на зъбите и. Нямаше нужда да гледа към чернобелия монитор, за да разбере, че негърката в парка направи същото. Дотук всичко се развиваше отлично.
Ръката и застина за няколко секунди над циферблата „РОДИЛНИ БОЛКИ“, после се премести към ръчката с надпис „МЪНИЧЕ“ и я превключи надясно. Очите на бебето моментално се затвориха. Сузана изпита невероятно облекчение. Тези сини очи я смущаваха.
„Добре, сега да се върнем отново към «РОДИЛНИ БОЛКИ».“
Младата жена си помисли, че този циферблат беше най-важният от всички — навярно Еди щеше да го нарече „Голямото казино“ или нещо подобно. Тя сграбчи регулатора и се опита да го завърти наляво, както бе направила с „ЕМОЦИОНАЛНО СЪСТОЯНИЕ“. Стрелката не помръдна. Регулаторът беше като залепнал за гнездото си. Това не изненада кой знае колко Сузана. „Ще се завъртиш и още как! — помисли си тя. — Защото имаме нужда да го направиш. Трябва да го направиш.“
Тъмнокожата жена го стисна още по-силно и бавно започна да го върти в посока, обратна на часовниковата стрелка. Внезапна болка проряза главата и и лицето и се изкриви, след което почувства как гърлото и се стяга, като че ли се бе задавила с голяма рибена кост. Изведнъж обаче болките изчезнаха толкова бързо, както се бяха появили, а цяла редица лампички вдясно от нея засвети — повечето бяха кехлибарени, ала имаше и няколко червени.
— ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ! — изрече някакъв глас, който звучеше зловещо като гласа на Блейн Моно. — ТАЗИ ОПЕРАЦИЯ МОЖЕ ДА НАРУШИ ПАРАМЕТРИТЕ ЗА БЕЗОПАСНОСТ! „Сериозно ли, бе, Шерлок!“ — помисли си Сузана.
Циферблатът „РОДИЛНИ БОЛКИ“ вече сочеше 6. Когато премина цифрата 5, още един ред кехлибарени и червени лампички се включиха, а три от екраните, показващи Кала, изгаснаха със съскащ звук. Нов пристъп на болка възпламени главата и. Някъде под краката и се чу ръмжащият звук от запалването на някакви двигатели или турбини. Мощни машини, съдейки по звука. Подът под босите и стъпала (Мия бе взела обувките) вибрираше.
„Ох, добре, де — мина през ума и. — Преди нямах никакви крака, тъй че може да се каже, че сега съм на далавера.“
— ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ — продължаваше да нарежда механичният глас. — ТОВА, КОЕТО ПРАВИТЕ, Е ОПАСНО, СУЗАНА ОТ НЮ Йорк! ЧУЙТЕ МЕ, МОЛЯ АЗ. НЕ Е ХУБАВО ДА МАМИТЕ МАЙКАТА — ПРИРОДА.
Една от пословиците на Роланд изплува в паметта и: „Ти правиш това, което трябва да сториш, аз също правя онова, което трябва да сторя, и ще видим кой ще спечели гъската.“ Сузана не бе сигурна какво точно означаваше това (предполагаше, че има нещо общо с гъската, която е получавал победителят в състезанието по отгатване на гатанки в Гилеад), ала и се струваше подходящо за конкретната ситуация. Затова тъмнокожата жена не спря да си го повтаря, докато бавно, но сигурно движеше стрелката на „РОДИЛНИ БОЛКИ“ през четворката към тройката…
Имаше намерение да стигне чак до цифрата 1, ала болката, която разкъса главата и когато индикаторът на абсурдната джаджа премина двойката, беше толкова остра — толкова всепомитаща — че Сузана пусна регулатора.
За миг агонията продължи да я раздира — даже стана още по-силна — и младата жена си помисли, че ще я убие. Мия щеше да се катурне от пейката, където седеше, и двете щяха да са мъртви още преди тялото, което споделяха, да се е строполило на цимента пред металната костенурка. И още утре — или най-късно на следващия ден — тленните им останки набързо щяха да бъдат заровени в гробището за бедняци и скитници. Какво ли щяха да напишат в смъртния акт? Инфаркт? Инсулт? А може би естествена смърт, ако попаднеха при заместника на лекаря?
Болката обаче поутихна и Сузана бе все още жива, за да оцени този факт. Тя се облегна на стола и започна да диша дълбоко, докато бършеше потта от лицето си с двете си ръце. Виж ти каква излезе тя! Ако имаше състезание по „метод на визуализация“, сигурно щеше да стане световен шампион…
„Само дето това е нещо повече от визуализация — знаеш го, нали?“
Предполагаше, че е така. Нещо я беше променило — бе променило всички тях. Джейк се бе сдобил с много силна интуиция и своего рода телепатия. Еди бе развил (и продължаваше да разгръща) способността си да създава предмети с могъща сила, които бяха същински талисмани — един от тях вече бе отворил вратата между два свята. Ами тя?
„Аз… виждам. Това е всичко. Само дето, ако се концентрирам достатъчно силно, то става истинско. По начина, по който Дета Уокър стана истинска.“
Навсякъде в тази версия на Когана лампичките заблестяха в кехлибарено. Докато ги гледаше, някои от тях засветиха в червено. Под босите и стъпала — под специалните и чужди стъпала, както ги възприемаше — подът трепереше и вибрираше. Сузана бе сигурна, че ако изчака още малко, по всяка повърхност ще плъзнат пукнатини, които ще започнат да се задълбочават и разширяват, докато… Дами и господа, добре дошли в къщата на Ашър от знаменития разказ на Едгар По! Тъмнокожата жена се надигна от стола си и се огледа. Трябваше да се връща. Имаше ли още нещо, което трябваше да направи, преди да си обере крушите оттук? Хрумна и една идея.

>> ТРИ

Сузана затвори очи и си представи микрофон — като онези, каквито имаше в студиата на радиоводещите. Когато ги отвори, микрофонът беше там — стоеше върху таблото вдясно от двата циферблата и лостчето. Беше си представяла, че марката е „Зенит“ — чак до мълнията, с която завършваше буквата „З“ на Поставката му — ала се оказа, че вместо това там пише „НОРТ СЕНТРАЛ ПОЗИТРОНИКС“. Нещо се намесваше в метода и на визуализация — побиха я тръпки при тази мисъл. Върху контролното табло, точно зад микрофона, се виждаше трицветен дисплей, под който пишеше „СУЗАНА-МИЯ“. Тънката стрелка се движеше от зеленото към жълтото поле, а най-долната му част бе червена и на нея се виждаше надписът:
„ОПАСНОСТ“.
Младата жена вдигна микрофона, ала не знаеше как да го включи. Затвори отново очи и си представи бутон с индикации „включено/изключено“ отстрани на уреда. Когато ги отвори, бутонът беше там. Тя го натисна.
— Еди — започна Сузана. Чувстваше се малко глупаво, обаче въпреки това продължи: — Еди, ако ме чуваш, искам да знаеш, че съм добре — поне засега. Заедно с Мия съм в Ню Йорк. Датата е първи юни 1999 година и ще се опитам да и помогна с раждането на бебето. Не виждам какво друго мога да сторя. Ако не се получи нищо, ще се наложи да се отърва от него сама. Еди, пази се. Аз… — Очите и се насълзиха. — Обичам те, сладурче. Толкова много те обичам.
Сълзите се търкулнаха по страните и. Понечи да ги избърше, ала се спря. Нямаше ли право да поплаче за любимия си мъж както всяка друга жена?
Изчака за отговор, съзнавайки, че би могла веднага да получи такъв (методът и на визуализация за нула време щеше да го превърне в реалност), стига само да поиска. Младата жена потисна с всички сили този импулс. От това едва ли щеше да има някаква полза.
Изведнъж зрението и се замъгли и стана двойно. Тя видя Когана в цялата му ефимерност и илюзорност; за един миг той бе станал прозрачен и зад стените му се виждаха не безлюдните пущинаци от източната страна на Уай, ами Второ Авеню с безспирния поток от автомобили, сновящи по улицата.
Мия бе отворила очи. Отново се чувстваше добре — благодарение на мен, захарче, благодарение единствено на мен — и беше готова отново да поеме на път.
Сузана се завърна.

>> ЧЕТИРИ

Една тъмнокожа жена (която продължаваше да мисли за себе си като за „чернилка“) седеше на пейка в Ню Йорк Сити през пролетта на 1999. Тъмнокожа жена с пътните си чанти — нейните торби — сложени на земята до нея. Върху едната от тях — избелял червен сак за боулинг — имаше надпис, който гласеше: „УДРЯЙ САМО В СРЕДНИЯ УЛЕЙ“. В другия свят тази чанта беше розова — цвета на розата.
Мия се изправи. Сузана бързо пристъпи напред и я накара отново да седне.
— Защо направи това? — попита изумена ничията дъщеря.
— Нямам представа. Искам обаче да проведем малко съвещание. Защо не започнем с това да ми кажеш къде искаш да отидем?
— Трябва ми телефън. Очаквам да ми се обадят.
— Казва се телефон — поправи я Сузана. — И между другото, върху ризата ти има кръв, захарче. Кръвта на Маргарет Айзенхарт и рано или късно някой ще се досети от какво са тези петна. Какво ще правиш тогава, а?
Мия не отвърна — само се усмихна презрително. Сузана започваше да се ядосва. Само допреди пет минути — или може би петнайсет, човек трудно следи хода на времето, когато се забавлява — тази крадлива кучка я умоляваше за помощ. И ето, че в момента, в който я получи, всичко, с което се отплати на своята спасителка, беше една презрителна усмивка. Това, което влошаваше положението, бе, че навярно мръсницата беше права — сигурно можеше да обикаля цял ден из централната част на Ню Йорк, без някой да я попита дали петната по ризата и са от засъхнала кръв, или от любимия и шоколадов яйчен крем.
— Добре — каза тя, — ала дори да приемем, че никой няма да се интересува от изцапаната ти риза, кажи ми къде възнамеряваш да държиш нещата си? — В следващия момент обаче и хрумна друг въпрос — въпрос, с който трябваше да за почне.
— Мия, откъде знаеш изобщо какво представлява телефонът? И не ми казвай, че имате телефони там, откъдето идваш.
Никакъв отговор. Само напрегнато мълчание. Ала поне бе успяла да изтрие усмивката от лицето на тази кучка; а това никак не беше малко.
— Ти имаш приятели, нали? Или най-малкото си мислиш, че са ти приятели. Разни типове, с които си бъбриш зад гърба ми. Типове, които ще ти помогнат (или поне така си въобразяваш).
— Ти ще ми помогнеш ли или не? — отново старата песен — този път ядосано.
Под гнева и обаче се усещаше и нещо друго. Какво ли беше то? Страх? Вероятно не бе толкова силно, поне засега. Ала Мия определено беше разтревожена.
— С колко време разполагам — разполагаме — преди родилните болки да започнат отново?
Сузана предполагаше, че ще имат между шест и десет часа — най-много до полунощ, когато настъпеше втори юни — ала се опита да скрие тези свои мисли от другата жена.
— Не знам — рече. — Навярно не много.
— Значи трябва да се размърдаме. Трябва да намеря телефън… телефон — в някое уединено местенце.
Жената на Еди Дийн се сети, че на края на Първо Авеню, там, където се пресичаше с Четирийсет и шеста, имаше хотел, ала не и каза. Погледът и отново се насочи към чантата — някога розова, сега червена — и изведнъж разбра. Не всичко, ала достатъчно, за да се обезпокои и разяри.
„Най-добре да го оставим тук — бе казала Мия. — Най-добре да го оставим тук, където мъжът ти ще го намери. По-късно, ако ка пожелае, може би ще носиш този пръстен отново.“
Това не беше точно обещание — не и такова, изречено в прав текст — обаче Мия определено беше загатнала…
Яростта замъгли съзнанието и. Не, тя не беше обещала. Тя просто бе подвела Сузана в определена посока и Сузана сама бе свършила останалото.
„Тя не ме заблуди; просто направи така, че аз сама да се заблудя.“
Мия отново се надигна от пейката, при което Сузана пристъпи напред за пореден път и я накара да си седне на задника. Този път не особено нежно.
— Какво? Сузана, ти ми обеща! Мъничето…
— Ще ти помогна с мъничето — отвърна мрачно жената на Еди Дийн. Тя се наведе и вдигна червения сак от земята. Червеният сак с кутията вътре в него. Ами вътре в кутията? Какво имаше в призрачната кутия, на която пишеше с рунически знаци „НЕОТКРИТА“? Младата жена усещаше гибелните импулси, които преминаваха дори през магическото дърво и лененото платно, с което бе увито съдържанието и. Защото вътре се намираше Черната тринайсетица. Мия я беше взела, преди да премине през Портала. И ако вратата се отваряше единствено благодарение на кристалната сфера, тогава как Еди щеше да успее да я последва сега?
— Направих онова, което трябваше да сторя — нервно отговори ничията дъщеря. — Това е моето бебе, моето мъниче, а всичко е срещу мен. Всичко, освен теб…, а и ти ми помагаш само защото се налага. Помни онова, което ти казах…, че ако ка пожелае, рекох аз…
Гласът, който и отвърна, не беше на Сузана Дийн, а на Дета Уокър. Той бе груб, рязък и не понасяше възражения.
— Дреме ми на оная работа за шибаната ка — каза тя, — и най-добре запомни хубавичко т’ва. Нагазила си в големи лайна, девойче. Малкото копеленце мож’ да се роди всеки момент, а ти нямаш ник’ва идея к’во да правиш. Разправяш, че си имала нек’ви приятели, дет’ щели да ти помогнат — и знаеш ли къде са, а? Мама му стара, та ти дори не знаеш как изглеждат шибаните телефони и къде да ги намериш… Сега ще поседим тука и ти ще ми изпееш к’ви са ти намеренията отсега нататък. Ще си по-бъбрим хубавичко, девойче и ако се опиташ да шмекеруваш, ще си седим тука с тия скапани торби, докато не се стъмни — ако толкова държиш да родиш дребното си копеленце на тая изгнила пейка и после да го измиеш в шибания фонтан.
Тъмнокожата жена на пейката оголи зъби в ехидна усмивка, която определено принадлежеше на Дета Уокър.
— Само на теб ти пука за малкия дрислъо… на теб и на Сузана, ама тя си е добра душа… Аз обаче и пет пари не давам за шибаното копеленце.
Някаква жена, която буташе детска количка (изглеждаше лека като изоставения инвалиден стол на Сузана), погледна притеснено към негърката, седнала на пейката, след което ускори крачка и почти се затича, отдалечавайки се заедно с детето си.
— И тъй! — каза весело Дета. — Готино е тука, нали? И времето е супер за сладки приказки. Чуваш ли ме, мамичко?
Мия, ничията дъщеря и все още ничия майка, стоеше безмълвна. Дета обаче не се отказваше лесно; озъбената и усмивка стана още по-широка.
— Чуваш ме много добре, знам аз — чуваш ме направо сууупер. Затова хайде да си побъбрим. Да проведем съвещание.
P>
Строфа: Комала-ком-три-четири!
Що дириш пред вратата ми?
Съветвам те — кажи веднага,
за да не те простра пред прага!
Отговор: Комала-ком-три-четири!
Заплахите си зарежи!
Такива страшни работи, приятелко, ти сторих,
че май ще бъде по-добре за тях да не говоря.
P$

> Пета станса
> КОСТЕНУРКАТА

>> ЕДНО

— Разговорът ни ще протече много по-лесно — каза Мия, — както и по-бързо — ако го проведем лице в лице.
— Как можем да сторим това? — попита Сузана.
— Ще го направим в Замъка — отвърна моментално ничията дъщеря. — В Замъка над Бездната. В залата за пиршества. Спомняш ли си залата за пиршества?
Сузана се поколеба, после кимна неуверено. Спомените и за това място бяха доста бледи и неясни, ала тя не съжаляваше за това. Начинът, по който Мия се беше нахвърлила на храната там, беше…, ами, доста ентусиазиран, да не употребим друга дума. Тя беше изпразнила много чинии (предимно с пръсти), бе пресушила много чаши и бе говорила на множество фантоми с множество взети назаем чужди гласове. Взети назаем? По дяволите, направо откраднати гласове! Два от тях Сузана познаваше достатъчно добре. Единият беше нервният — и малко префърцунен — светски глас на Одета Холмс. Другият беше дрезгавото, нахакано боботене тип „к’во ми пука, бе“ на Дета Уокър. Изглежда, Мия беше похитила не само тялото на Сузана Дийн, но и всички аспекти на нейната същност — как иначе да се обясни завръщането на Дета? Арогантната кучка се бе появила отново, още по-надъхана и готова да рита задници, и заслугата за нейното възкресение беше най-вече на Мия — на Мия и на никой друг.
— Стрелеца ме видя в Замъка — рече ничията дъщеря. — Момчето също. Кратка пауза. После: — Срещала съм се с тях и преди.
— С кого? С Джейк и Роланд?
— Да.
— Къде? Кога? Как изобщо би могла да…
— Не можем да говорим тук. Нека намерим някое по-уединено местенце.
— Където има телефон, нали това имаш предвид? За да могат приятелчетата ти да ти се обадят.
— Знам съвсем мъничко, Сузана от Ню Йорк, ала щом толкова настояваш, ще ти го кажа.
И Сузана си мислеше същото, обаче не искаше Мия да го разбере. Освен това и желаеше колкото се може по-бързо да се махнат от Второ Авеню. Петната по ризата и можеха да изглеждат като лекета от яйчен крем или кафе на случайните минувачи, ала съпругата на Еди Дийн никога нямаше да забрави какъв бе произходът им — не просто кръв, ами кръвта на една храбра жена, която бе пожертвала живота си в името на децата на града си.
Ами торбите, разпилени около краката и? Тя бе видяла достатъчно торбалановци в Ню Йорк, тъй беше. Сега се чувстваше като една от тях и това усещане никак не и допадаше. Заслужаваше много повече, както би казала майка и. Всеки път, когато някой минеше по тротоара или прекосеше за по-напряко парка, и хвърляше такъв поглед, че на младата жена и се приискваше веднага да започне да обяснява, че не е някаква пропаднала клошарка или бегълка от приют за душевноболни. Видът и обаче говореше точно обратното — изцапана риза, немито лице, разрошена коса и три торби в краката и, вместо елегантна дамска чантичка. Тя наистина беше бездомница — кой друг, ако не тя, можеше да бъде наречен така? Та Сузана бе изгубила както своя дом, така и своето време. Определено трябваше да поговори с Мия и да разбере за какво беше цялата тази работа. Виж, това, което искаше, бе много по-простичко — да се измие, да си облече чисти дрехи и да се скрие от очите на другите хора поне за няколко часа…
— Що не си пожелаеш и луната, и звездите, захарче — рече Сузана на самата себе си… и на Мия, ако Мия я слушаше. — Уединението струва пари. Намираш се в такава версия на Ню Йорк, където един хамбургер струва цял долар. Знам, че звучи налудничаво, ала е така… а ти нямаш и пукнат грош. Единственото ти богатство са дузина остри чинии и някакво проклето сатанинско кълбо. Тъй че… какво възнамеряваш да правиш?
Преди да продължи тези мисли, Ню Йорк изведнъж изчезна и тя отново се озова в Пещерата на портала. Едва бе успяла да я разгледа при първото си посещение там — тогава Мия бе поела командването, а и бързаха ужасно много да преминат през вратата — ала сега погледът и обходи внимателно интериора. Татко Калахан бе там, Еди, дори и неговият брат — в известен смисъл. Сузана чу как гласът на Хенри Дийн се надига от дълбините на пещерата, едновременно подигравателен и обезпокоен:
— Аз съм в Ада, братле! Заврян съм в шибания Ад, не мога се надрусам и заради кого съм на този хал? Заради теб, братле… Заради теб и никой друг! Всичко това е по твоя вина!
Объркването на Сузана беше нищо в сравнение с яростта, която я обхвана, когато чу този противен, заядлив глас.
— Я млъквай! — изкрещя му тя. — Именно ти си виновен за онова, което се е случило с Еди! Трябваше да направиш услуга на всички и да умреш доста по-рано, Хенри Дийн!
Присъстващите в пещерата дори не погледнаха към нея. Какво ставаше всъщност? Да не би да беше попаднала тук в състояние на тодаш? Защо тогава не беше чула камбанките?
— Шшшшт. Тихо, скъпа — това беше гласът на Еди в съзнанието и, кристално ясен като синьо, безоблачно небе. — Не говори. Само гледай.
— Ти чу ли го? — обърна се жената към Мия. — Чу ли това?
— Чух го! — изсъска ничията дъщеря. — Млъквай веднага!
— Как мислиш, колко дълго ще трябва да останем тук? — попита Еди, обръщайки се към отец Калахан.
— Боя се, че дълго — отвърна мъжът с белега на челото и Сузана разбра, че вижда нещо, което вече се е случило. Еди и Калахан се бяха изкачили до Пещерата на портала, за да се опитат да намерят местонахождението на Калвин Тауър и неговия приятел Арон Дипно. Това бе станало точно преди схватката с Вълците, спомни си тъмнокожата жена. Калахан бе този, който беше преминал през вратата. Черната тринайсетица бе оплела Еди, докато отеца го нямаше, и за малко да го убие. Някогашният свещеник се беше завърнал точно навреме, за да попречи на нейния любим да се хвърли от върха на скалата в пропастта, зейнала пред тях.
В настоящия момент обаче съпругът и тъкмо измъкваше торбата — розовия сак; Сузана беше сигурна, че е запомнила цвета му, от тази страна на портала той беше розов — изпод етажерката с безценни първи издания на сай Тауьр. Мъжете се нуждаеха от сферата вътре в торбата по същата причина, поради която и Мия имаше нужда от нея — защото тя бе ключът към отварянето на Неоткритата врата.
Еди вдигна розовия сак и понечи да го обърне, ала изведнъж се вцепени и се намръщи.
— Какво има? — попита Калахан.
— Вътре има нещо — отвърна младият мъж.
— Да, кутията…
— Не, има нещо в торбата. Зашито в подплатата. Прилича на камъче или нещо подобно.
На Сузана изведнъж и се стори, че Еди гледа точно към нея… и в същия момент осъзна, че седи на пейката в парка. Гласовете от дълбините на пещерата бяха изчезнали и на тяхно място се чуваше плискането и ромоленето на водните струи върху лъскавия гръб на металната костенурка. Пещерата избледняваше. Образите на Еди и Калахан също избледняваха. Последните думи на младия мъж, които Сузана успя да долови, сякаш идваха от някакво много далечно разстояние:
— Може би има таен джоб.
После гласът на любимия и заглъхна.

>> ДВЕ

Значи не беше изпаднала в тодаш в крайна сметка. Краткото и посещение в Пещерата на портала представляваше своеобразно видение. Дали Еди и го беше изпратил? И ако беше така, означаваше ли това, че той е получил посланието, което Сузана се беше опитала да му изпрати от Когана? Младата жена не разполагаше с отговор на тези свои въпроси. Ако видеше мъжа си отново, щеше да го попита, след като го целунеше поне хиляда пъти… Да, определено щеше да го попита.
Мия вдигна червената торба и веднага започна да я опипва внимателно. Четвъртитият предмет вътре определено беше кутията с кристалната сфера, ала по средата пръстите и напипаха малка бучка. Еди бе напълно прав — приличаше на камъче.
Тя — или може би те, в момента нямаше никакво значение — завъртя сака и в същия момент нещото вътре се размърда, а мозъкът и бе прорязан от отвратителните му вибрации. Жената обаче впрегна цялата си воля и пръстите и продължиха да изучават внимателно повърхността на плата. Да, точно така, ето тук…
— Напипах го! — …
На допир създаваше впечатлението за някакъв шев.
Тя го разгледа по-отблизо и видя, че това не е шев, а нещо като печат. Никога преди не беше виждала подобно нещо — нито тя, нито дори Джейк — ала Еди веднага щеше да го разпознае. Сузана бе чувала песента на „Зи Зи Топ“ — „Цепки с лепки“, — в която възпяваха този вид копчелък. Пъхна нокът под печата, хвана го с два пръста и дръпна рязко. Капачето се отвори с пращящ звук, разкривайки малко джобче в плата.
— Какво е това? — попита Мия с изумление, което не можа да прикрие.
— Ей-сегичка ще разберем.
Сузана бръкна вътре и извади не камъче, а миниатюрна филигранно резбована костенурка. Съдейки по вида и, беше направена от слонова кост. Всеки детайл по корубата и бе изработен с изключителна прецизност и дори неголямата драскотина, която беше белязала повърхността и, изглеждаше не като дефект, а като въпросителен знак. Главичката на животинчето се подаваше наполовина от черупката му — очичките му представляваха мънички точици от някакво смолисто вещество и изглеждаха като живи. Сузана забеляза още един недостатък, този път на муцунката на костенурката. Там обаче имаше не драскотина, а пукнатина.
— Стара е — прошепна замислено. — Много стара.
— Да — отвърна Мия.
На Сузана и беше изключително приятно да държи костенурката. Статуетката излъчваше някакво блажено спокойствие и я караше да се чувства закриляна.
„Костенурката съзри — помисли си тя. — Костенурката огромна погледни, света върху черупката съзри.“ Така ли беше? Май да. Младата жена не можеше да се сети как продължаваше стихотворението нататък, ала това нямаше кой знае какво значение в момента. Изящната фигурка, която държеше в ръка, я наведе на мисли за Лъча — за Лъча, по който бяха поели към Тъмната кула. В единия му край стоеше мечокът Шардик. На другия се намираше костенурката Матурин.
Откъсна очи от мъничкия предмет в дланта си, който бе намерила в подплатата на сака, и погледна към голямата костенурка, украсяваща фонтана. Като се изключеха разликата в размера и материалите — тази до пейката бе изработена от тъмен на цвят метал, по чиято повърхност проблесваха медни жилки, — и двете бяха абсолютно идентични. Пълни копия една на друга от драскотината във формата на въпросителен знак на черупката до пукнатината в клюнестата муцуна. За миг Сузана затаи дъх, а сърцето и като че ли спря. Откакто бе въвлечена в това приключение, наблюдаваше с известно безгрижие отлитането на миговете — а и на дните — без много да му мисли, движена от хода на събитията и от онова, което според Роланд беше ка. Понякога обаче я връхлитаха моменти като този — тогава пред очите и за миг се открояваше частица от далеч по-грандиозната картина, която спираше дъха и, изпълвайки я със страхопочитание и благоговеен възторг. Тогава усещаше присъствието на сили, чиято същност не беше в състояние да проумее. Някои, като сферата в призрачната кутия от желязно дърво, бяха пагубни. Ала тази… тази…
— Охо! — възкликна някой близо до нея.
Тъмнокожата жена веднага погледна нагоре и видя някакъв бизнесмен — доста преуспяващ, ако се съдеше по костюма му, — който бе застанал до пейката. Навярно мъжът бързаше за някакъв важен ангажимент — делова среща или конференция, провеждаща се в сградата на Обединените нации (която се издигаше наблизо, освен, ако нещата не се бяха променили междувременно), и бе решил да съкрати пътя си, като мине напряко през парка. Сега обаче мъжът със скъпия костюм се беше вцепенил и само лъскавото му куфарче се поклащаше в дясната му ръка. Очите му се бяха разширили от изумление. Той се бе вторачил в мъничката костенурка, лежаща в дланта на Сузана-Мия. На лицето му бе изписана широка, отнесена усмивка.
— Веднага я скрий! — извика разтревожено ничията дъщеря. — Ще се опита да ти я открадне!
— Само да се опита — закани се Дета Уокър. Гласът и беше напълно спокоен и звучеше дори весело. Слънцето още не беше залязло и тя — всички личности, които живееха в нея — изведнъж осъзна, че денят е необикновено красив. И невероятен. И великолепен.
— Невероятно! Колко е красиво! Какво великолепие! — говореше бизнесменът (който можеше да бъде и дипломат), забравил напълно за задачите, които бързаше да свърши. Дали говореше за времето, или за миниатюрната костенурка?
„И за двете“ — помисли си Сузана. Внезапно си даде сметка, че разбира напълно как се чувства непознатият. Джейк също би разбрал — и то най-добре от всички! Тя се засмя. Вътре в нея Дета и Мия също се засмяха — е, Мия против волята си, но все пак се засмя. Това беше важното. Бизнесменът (или дипломатът) също се засмя.
— Да, и за двете — каза през смях той. Имаше лек скандинавски акцент и „двете“ се чу като „дведе“. — Какво прелестно нещо притежавате! („Гагво брелездно нещо“).
Да… наистина беше прелестно. Прелестно малко съкровище. Едно време, не много отдавна, Джейк Чеймбърс се бе натъкнал на нещо подобно. В книжарницата на Калвин Тауър момчето си беше купило книга, озаглавена „Чарли Пуф-Паф“ от Берил Евънс. Защо? Защото тя го бе повикала. По-късно — малко преди ка-тетът на Роланд да пристигне в Кала Брин Стърджис — името на авторката се беше променило на Клаудия и Инес Батчман, като по този начин и тя бе станала част от непрекъснато разширяващия се ка-тет на деветнайсетицата. Джейк беше пъхнал в тази книга сребърния ключ, който беше намерил близо до розата в пустия парцел, и Еди му бе издялкал дубликат в Средния свят. Екземплярът на момчето изпълваше с очарование всички, които го бяха видели, и ги правеше силно податливи на внушение. Също като сребърния ключ на хлапето и миниатюрната статуетка имаше своя двойник — Сузана седеше пред него. Въпросът беше дали костенурката приличаше на ключа на Джейк и в други отношения.
Съдейки по възхищението, с което скандинавският бизнесмен съзерцаваше изящния предмет, Сузана бе повече от сигурна, че отговорът е положителен. Помисли си:
P>
„Дад-а-чук, дад-а-чим, дад-а-нур-ка,
не се бой от нищо, защото имаш костенурка!“
P$
Римата беше толкова глупава, че младата жена едва се въздържа да не избухне в смях.
— Остави тази работа на мен — обърна се към Мия. — Аз ще се оправя с това.
— С кое? Не разбирам какво…
— Знам, че не разбираш. Затова остави нещата на мен. Съгласна ли си?
Не изчака отговор. Обърна глава към бизнесмена и му се усмихна приветливо, държейки статуетката така, че човекът да може да я вижда. После започна бавно да движи дланта си отляво-надясно, наблюдавайки внимателно лицето на непознатия бизнесмен. Очите му бяха като приковани и резбованата костенурка и погледът му не се отдели дори за миг от нея, макар че главата му с впечатляваща бяла грива глава не се помръдна.
— Как се казваш, сай? — попита Сузана.
— Матиесен ван Вик — отвърна мъжът. Очните му ябълки се въртяха трескаво в орбитите си, следейки дланта и със статуетката. — Втори секретар съм на шведския представител в Обединените нации. Жена ми си е намерила любовник и това много ме натъжава. Червата ми отново възвърнаха нормалния си ритъм — чаят, който масажистката в хотела ми препоръча, наистина ми помогна и това ме прави щастлив. — Кратка пауза. После: — Вашата костенурка ме прави щастлив.
Сузана не можеше да повярва на очите си. Ами ако помолеше човека да свали панталоните си и да изпразни нормализиралите ритъма си черва на тротоара, щеше ли да го направи?
Това бе извън всякакво съмнение.
Тя бързо се огледа наоколо и не видя никого в непосредствена близост до тях. Това беше добре, ала си каза, че все пак трябваше да направи всичко възможно, за да приключи по-бързо с работата си тук. Джейк беше привлякъл вниманието на доста хора със сребърния си ключ. Нямаше никакъв смисъл да прави същото, ако можеше да го избегне.
— Матиесен — започна младата жена, — вие споменахте…
— Матс — рече той.
— Моля?
— Наричайте ме Матс, ако обичате. И нека си говорим на ти.
— Добре, Матс. Ти спомена, че…
— Говориш ли шведски?
— Не — отвърна Сузана.
— В такъв случай ще говорим на английски.
— Да, бих предпочела да…
— Постът ми е доста незначителен — рече Матс. Очите му не се отделяха от костенурката. — Срещам се с много незначителни хора. Ходя по разни коктейли, където добре изглеждащи жени носят черни роклички.
— Сигурно това е доста вълнуващо за теб, Матс, ала в момента искам да си затвориш плювалника и да говориш само когато ти задам въпрос. Ще можеш ли да направиш това?
Скандинавският дипломат затвори устата си. Дори направи комичен жест, като замахна с ръка, все едно дърпаше цип през устните си, ала погледът му продължаваше да е все така прикован в костенурката.
— Спомена някакъв хотел. Там ли живееш?
— Да, отседнал съм в „Ню Йорк Плаза Парк Хаят“, който се намира на ъгъла на Първо Авеню и Четирийсет и шеста улица. Скоро ще ми осигурят собствен апартамент…
Мия усети, че мъжът пак започва да дърдори като вятърна мелница, и отново му каза да млъкне.
Сузана мислеше трескаво, протегнала дясната си длан пред гърдите си, за да може новият и приятел да се любува спокойно на костенурката.
— Матс, сега искам да ме изслушаш внимателно.
— Целият съм в слух, господарке-сай, и съм готов да ви се подчиня.
Сузана се сепна — беше доста необичайно да чуеш подобни думи от устата на скандинавски дипломат, при това с акцент.
— Имаш ли кредитна карта?
Матс се усмихна гордо.
— Имам цял куп. „Американ Експрес“, „Мастъркард“, „Виза“, „Евроголдкард“, а също и…
— Добре, много добре. Сега искам да отидеш до… — тя се замисли за името на хотела — „Плаза Парк Хаят“ и да ангажираш стая. За една седмица. Ако те попитат, кажи им, че е за един твой приятел — за една твоя приятелка. — Изведнъж съзнанието и се помрачи от неприятни мисли. Вярно, че това беше Ню Йорк — Северът — през 1999 година, и на човек му се щеше да вярва, че нещата продължават да се развиват в правилната посока, ала беше най-добре да провери сама.
— Ще ми направят ли някакъв проблем, задето съм негърка?
— Не, разбира се, че не. — Той изглеждаше изненадан.
— Ангажирай стаята на свое име и кажи на администратора, че жена на име Сузана Дийн ще се настани там. Разбра ли ме?
— Да, Сузана-Мия Дийн.
Какво друго и трябваше? Пари, естествено. Тя го попита с какви финанси разполага. Новият и приятел извади портфейла си и и го подаде. Продължаваше да държи миниатюрната костенурка в едната си ръка, така че Матс да може да я вижда, докато с другата започна да рови из портфейла му, марка „Лорд Бъкстон“. Вътре имаше цяла пачка пътнически чекове — като гледаше завъртения му подпис, едва ли щяха да и свършат някаква работа — и около двеста долара в добрите стари американски гущери. Сузана ги взе и ги напъха в торбата, която бе отмъкнала от Труди Дамаскъс. Когато погледна нагоре, с тревога установи, че две тийнейджърки на по четиринайсет години се бяха присъединили към човека със скъпия костюм и се взираха в изящната костенурка със светнали очи и влажни устни. Съдейки по зелените униформи и раниците им, това бяха гърл-скаутки. Сузана изведнъж се сети за девойките, които присъстваха сред публиката на шоуто на Ед Съливан в онази паметна нощ, когато му бе гостувал Елвис Пресли.
— Мнооооого яко! — въздъхна едната.
— Направо супер! — рече другата.
— Продължавайте по пътя си, момичета — каза им Сузана. Те се намръщиха, придобивайки почти идентично опечалено изражение. Дотолкова си приличаха, че можеха спокойно да бъдат близначки от Кала.
— Наистина ли трябва? — попита първата.
— Да! — отговори им тъмнокожата жена.
— Благодарност-сай, желая ви дълги дни и приятни нощи! — каза втората.
Сълзите и вече се стичаха по бузите. Приятелката и също плачеше.
— Забравете, че сте ме видели! — извика им Сузана, когато двете и обърнаха гръб.
Наблюдаваше ги изнервено, докато момичетата стигнаха до Второ Авеню и се отправиха към горната част на града, после насочи вниманието си отново към Матс ван Вик.
— Ти също трябва да се размърдаш, Матс — рече му тя. — Закарай задника си до хотела и ангажирай стаята. Кажи им, че приятелката ти Сузана ще се появи всеки момент.
— Какво означава да закарам задника си? Не разбирам…
— Означава да побързаш. — Младата жена му подаде портфейла, от който липсваха парите в брой. Изведнъж и се прииска да бе разгледала по-обстойно всички тези пластмасови карти, чудейки се за какъв дявол на един човек ще са му необходими толкова много. — След като уредиш въпроса със стаята, иди там, закъдето беше тръгнал. И забрави, че някога изобщо си ме срещал.
Също като двете тийнейджърки Матс изведнъж заплака.
— Трябва ли да забравя и за твоята…
— Да — беше категорична Сузана. Тя си спомни за онзи хипнотизатор, когото беше гледала навремето по телевизията в едно вариететно шоу — а може би дори в „Шоуто на Ед Съливан“. — Не си видял никаква костенурка, ала за сметка на това през целия ден ще се чувстваш прекрасно, чу ли ме? Ще се чувстваш като… — един милион долара навярно не означаваха кой знае какво за него, а доколкото знаеше, един милион крони сигурно нямаше да стигнат и да се обръснеш. — Ще се чувстваш като самия шведски посланик в Америка. И ще спреш да се тормозиш заради любовника на жена си. Да върви по дяволите с него, разбра ли?
— Да, да върви бо дяволиде с онзи мръзник! — извика Матс и въпреки че продължаваше да ридае, на устните му бе разцъфнала усмивка. В нея имаше нещо божествено и невинно — когато я зърна, Сузана се почувства едновременно щастлива и тъжна. Прииска и се да направи още едно нещо за Матиесен ван Вик, ако можеше да го стори.
— И червата ти…
— Да?
— Да бъдат като часовник през останалата част от живота ти — рече му младата жена, продължавайки да стои с протегната длан.
— Кога ходиш обикновено, Матс?
— Веднага след закуска — отвърна шведът.
— Значи да бъде по това време. През остатъка от живота ти. Освен случаите — добави бързо, — когато си зает. Ако закъсняваш за среща или за някой важен ангажимент, просто кажи… хмммм… „Матурин“, и ще отложиш нуждата за следващия ден.
— Матурин.
— Точно така. Сега върви.
— Не трябва ли да взема твоята …
— Не, не трябва. Хайде тръгвай.
Той пое с бързи крачки към хотела, ала едва бе изминал и няколко метра, когато изведнъж се закова на място и се обърна към нея. Макар че бузите му още бяха мокри от сълзите, в изражението му прозираше нещо лукаво.
— Може би все пак трябва да я взема — каза. — Навярно тя ми принадлежи по право.
„Хайде да те видим как ще го направиш, дрисльо“ — помисли си Дета Уокър, ала Сузана, която в момента се чувстваше най-силна от тази шантава троица, и изсъска да мълчи, след което попита със спокоен глас:
— Защо говориш така, приятелю? Кажи ми, моля аз.
Лукавото пламъче в очите му не изчезваше. „Не продавай краставици на краставичаря!“ — сякаш казваше погледът му, или поне тъмнокожата жена си мислеше така.
— Матс, Матурин — изрецитира шведът. — Матурин, Матс. Схващаш ли?
Сузана разбра логиката му. Тъкмо щеше да му каже, че това е чисто и просто съвпадение, когато две други думи изплуваха в паметта и: Кала и Калахан.
— Схващам — отвърна му тя, — ала тази костенурка не принадлежи на теб. Нито пък на мен.
— А на кого тогава? — попита жално Матс.
Преди съзнанието и да успее да я спре (или поне да редактира думите и), Сузана изрече истината, в която беше убедена с цялото си сърце и душа:
— Тя принадлежи на Кулата, сай. На Тъмната кула. И точно там смятам да я занеса, ако е такава волята на ка.
— Боговете да бъдат с теб, лейди-сай.
— И с теб, Матс. Дълги дни и приятни нощи.
Младата жена се загледа след отдалечаващия се шведски дипломат, после очите и се насочиха към миниатюрната статуетка в дланта и и тя тихичко продума:
— Това беше невероятно, Матс, стари друже.
Мия изобщо не се интересуваше от изящната костенурка; в момента в главата и се въртеше само едно нещо.
— Този котел — каза тя. — Там ще има ли телефон?

>> ТРИ

Сузана-Мия пусна резбованата фигурка в джоба на сините си дънки и с цената на големи усилия се застави да изчака още двайсетина минути на пейката в парка. През по-голямата част от тях тъмнокожата жена се любуваше на новите си крака (нямаше значение чии бяха, важното бе, че са страхотни) и шаваше с новичките си пръсти в новичките си (откраднати) обувки. По някое време затвори очи и извика в съзнанието си образа на контролната зала на Когана. Още табла с предупредителни лампички се бяха включили и подът, където бяха скрити незнайните машини, вече се тресеше неудържимо, ала стрелката на дисплея с надпис „СУЗАНА-МИЯ“ все още потрепваше в границите на жълтото поле. Макар че стените и подът продължаваха да бъдат прорязвани от пукнатини, те, доколкото младата жена можеше да види, не изглеждаха сериозни. Положението никак не бе розово, ала не беше и фатално.
— Какво чакаме сега? — попита нервно Мия. — Защо висим на тая смотана пейка?
— Давам възможност на шведа да уреди формалностите около стаята ни и да се разкара — отвърна Сузана.
Когато прецени, че е минало достатъчно време, тъмнокожата жена събра торбите си, изправи се, пресече Второ Авеню и пое по Четирийсет и шеста улица, която трябваше да я отведе до „Ню Йорк Плаза Парк Хаят“.

>> ЧЕТИРИ

Фоайето на хотела беше обляно от приятната светлина на следобедното слънце, чийто лъчи се отразяваха в зелените стъкла. Сузана никога през живота си не беше виждала толкова красиво помещение — като изключим интериора на църквата „Сейнт Патрик“. Същевременно хотелското фоайе и изглеждаше някак чуждо; и студено. „Сигурно защото това е бъдещето“ — помисли си тя.
Господ и бе свидетел, че наоколо имаше предостатъчно признаци за това. Колите изглеждаха по-малки и съвсем различни. Голяма част от по-младите жени, които бе видяла се разхождаха, изложили гордо на показ голите си пъпчета и презрамките на сутиените си. Сузана трябваше да се сблъска с това явление най-малко пет или шест пъти, докато вървеше по Четирийсет и шеста улица, за да се увери, че не става въпрос за недоглеждане, а за някакво шантаво модно увлечение. В нейното време, ако някоя жена разбереше, че презрамката и се е показала (да не говорим за комбинезона и — хората казваха за подобни случаи „сняг вали на юг“), щеше веднага да се скрие в най-близката обществена тоалетна, където да приведе в ред тоалета си. Що се отнася пък до голите пъпчета…
„Ще те арестуват навсякъде, с изключение на Кони Айлънд — помисли си тя. — Няма никакво съмнение в това.“
Ала онова, което и направи най-голямо впечатление, същевременно беше най-трудно за възприемане — градът изглеждаше по-голям. Той бръмчеше и бумтеше навсякъде около нея. Вибрираше. Всяка глътка въздух бе напоена с характерния му аромат. Жените, които чакаха такситата си пред хотела (независимо дали презрамките на сутиените им се виждаха или не), можеха да бъдат само нюйоркчанки; портиерите, които даваха указания на шофьорите на жълтите автомобили — единствено нюйоркски портиери; а самите шофьори (Сузана бе изумена да види каква голяма част от тях бяха тъмнокожи, а един дори носеше тюрбан) — нюйоркски шофьори. Всички те обаче изглеждаха… различно. Светът се беше променил. Сякаш нейният Ню Йорк, този от 1964 година, представляваше някакъв третодивизионен отбор, докато това бе висшата лига.
Младата жена спря насред фоайето, извади миниатюрната костенурка от джоба си и се огледа. Вляво от нея се намираше големият салон. В момента там седяха две жени, които едва ли си даваха сметка каква част от краката си показват под своите поли (поли ли? Какви поли, ха-ха!). При това не бяха тийнейджърки или някакви засукани колежанки, а жени на по трийсетина години (Сузана си помисли, че може и да бяха на шейсет, отчитайки главоломното развитие на научно-техническия прогрес през последните двайсет и пет години).
Вдясно се виждаше малко магазинче за сувенири. Скрито нейде в сенките зад него, някакво пиано свиреше мелодията на нещо адски познато — „Нощ и ден“ — и на тъмнокосата жена и хрумна, че ако тръгне по посока на звука, ще открие множество кожени седалки, купища шампанско и джентълмен в бял костюм, който ще се радва да я обслужи въпреки късния следобеден час. Там безспорно я чакаха само приятни мигове.
Право пред Сузана беше рецепцията, а зад нея се намираше най-екзотичната жена, която негърката беше виждала през живота си. В нея сякаш бяха събрани чертите на трите раси и тя изглеждаше едновременно като китайка, европейка и тъмнокожа жена. През 1964 година подобен екземпляр със сигурност щеше да бъде обявен за мелез, без значение колко красива беше въпросната госпожица. А ето че сега тази жена бе облечена с поразително елегантен костюм и стоеше на рецепцията на първокласен хотел. Тъмната кула може и да се намираше в доста нестабилно състояние, помисли си Сузана, и светът без съмнение се беше променил, ала прекрасната чиновничка представляваше неоспоримо доказателство (ако някой изобщо имаше нужда от такова нещо), че не всичко се сгромолясва или се движи в погрешната посока. В момента екзотичната дама разговаряше с някакъв клиент, който се оплакваше от сметката си за домашно кино, каквото и да означаваше това.
— Голяма работа! Изобщо не се връзвай, това е бъдещето — каза си тъмнокожата жена. — Научната фантастика ряпа да яде. Нали помниш какво беше в Луд. Най-добре остави нещата такива, каквито са.
— Хич не ми пука какво е това или кога се случва — обади се Мия. — Единственото, което ми трябва сега, е телефон. Искам да се погрижа за мъничето си.
Сузана мина покрай някаква табелка, после се обърна и прочете какво пише на нея:
S>
СЛЕД 1 ЮЛИ 1999 ГОДИНА
ХОТЕЛ „НЮ Йорк ПЛАЗА ПАРК ХАЯТ“
ЩЕ СЕ ПРЕВЪРНЕ ВЪВ ВЕЛИКОЛЕПНИЯ
ХОТЕЛ „ПЛАЗА“ НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ.
ОЩЕ ЕДИН ГРАНДИОЗЕН ПРОЕКТ НА
СОМБРА И НОРТ СЕНТРАЛ
S$
„«Сомбра»… — замисли се Сузана. — Също като в Агенцията за недвижими имоти «Сомбра», която щеше да «преобрази Манхатън» и да издигне в Търтъл Бей луксозни жилищни постройки…, които така и не бяха построени, съдейки по онзи небостъргач с тъмни стъкла на ъгъла на Второ и Четирийсет и шеста. И да пукна, ако «Норт Сентрал» няма връзка с «Норт Сентрал Позитроникс». Любопитно…“
Изведнъж острият нож на раздираща болка проряза главата и. Какъв ти нож — беше си направо ятаган! Младата жена усети как очите и се навлажняват. Знаеше много добре кой и беше причинил това. Мия. Мия, която пет пари не даваше за корпорацията „Сомбра“, „Норт Сентрал Позитроникс“ или Тъмната кула, май вече не можеше да чака. Сузана знаеше, че трябва да промени това (или поне да се опита).
Ничията дъщеря бе фокусирала цялото си внимание върху своето мъниче, ала ако искаше да го запази, трябваше да разшири поне мъничко стеснения си кръгозор.
— Тя ще се дърли с теб за всяка шибана крачка встрани, която направиш — рече Дета. Гласът и звучеше грубо, нахакано и жизнерадостно. — Даваш си сметка за туй, нъл тъй?
Сузана съзнаваше прекрасно това.
Тъмнокожата жена изчака, докато мъжът с кинопроблема обясняваше как бил поръчал съвсем случайно някакъв филм, наречен „Порно“, и не искал да плаща за него, след което пристъпи колебливо към гишето. Сърцето и туптеше развълнувано.
— Един мой приятел, Матиесен ван Вик, трябва да е ангажирал стая на мое име — рече тя. От вниманието и не убягна как елегантната чиновничка изгледа с добре прикрито неодобрение изцапаната и риза, ето защо побърза да допълни: — Нямам търпение да си взема един душ и да се преоблека. Претърпях малък инцидент. — Сузана вдигна рамене. — По обяд.
— Да, мадам. Сега ще проверя — жената се обърна към някакъв уред, който приличаше на пишеща машина, вързана с неголям телевизор. Натисна няколко клавиша, погледна към екрана и попита:
— Сузана-Мия Дийн, нали така?
„Право казвате, изричам благодарност, сай“ — беше готова да отвърне, обаче преглътна тези думи, заменяйки ги в последния момент с:
— Да, точно така.
— Ще ми покажете ли някакъв документ за самоличност?
Тъмнокожата жена изведнъж се смути за миг, ала после се наведе, бръкна в платнената торба и измъкна една от чиниите с остри ръбове, хващайки я за тъпата част. Изведнъж в паметта и изплува онова, което беше казал Роланд на Уейн Овърхолсър, най-заможния фермер на Кала: „Ние разговаряме с олово.“ Оризиите не бяха куршуми, ала определено представляваха нещо като техен еквивалент. Тя вдигна чинията в едната си ръка, докато държеше изваяната костенурка в другата.
— Това ще свърши ли работа? — попита с най-любезен глас.
— Какво по… - започна красивата администраторка, след което изведнъж замлъкна, а погледът и се премести от чинията към костенурката. Очите и се разшириха от изумление и се изцъклиха като на умрял човек. Устните и, покрити с нещо розово и лъскаво (Сузана не знаеше, че това се нарича „гланц“), се разтвориха, а между тях се промъкна тих звук, наподобяващ „ооооооо“.
— Това е шофьорската ми книжка — заяви негърката. — Виждате ли? — За щастие наблизо нямаше никого — мъжът, мърморещ за онзи филм, се беше отдалечил, сумтейки недоволно, а тези гости на хотела, които го напускаха, отдавна бяха излезли на тротоара на лов за таксита. От бара зад сувенирното магазинче мелодията на „Нощ и ден“ бе заменена с лениво и вглъбено изпълнение на „Звезден прах“.
— Шофьорска книжка — въздишайки, изрече чиновничката.
— Да. Трябва ли да впишете някакви лични данни?
— Не… Господин Ван Вик нае стаята… единственото, което ми трябва, е да установя вашата… мога ли да подържа вашата костенурка, мадам?
— Не — отвърна Сузана и красавицата заплака.
Тъмнокожата жена се изуми за пореден път от начина, по който хората реагираха, след като зърнеха изящната статуетка. Не можеше да повярва, че е накарала толкова много хора да се разплачат след катастрофалния и концерт за цигулка, когато беше на дванайсет години.
— А може би не трябва да я докосвам — изрече екзотичната дама, докато сълзите и се изливаха като два водопада. — Не, не, навярно не трябва да я докосвам, о, Дискордия, аз не трябва да я…
— Затваряй си устата! — каза и Сузана и чиновничката мигом замлъкна. — Дайте ми ключовете за стаята, моля.
Ала вместо ключ тя и подаде пластмасова карта, пъхната в нещо като бележник с кожена подвързия, ала без страници. Негърката го разтвори и видя, че от вътрешната страна (предпазна мярка срещу евентуални крадци) е изписан номерът на стаята и — 1919. Това изобщо не учуди Сузана, още по-малко пък Мия.
Изведнъж загуби равновесие и се олюля. Имаше чувството, че краката и внезапно престанаха да я държат. Размаха едната си ръка във въздуха (с другата държеше „шофьорската си книжка“), за да запази равновесие. За един миг си помисли, че ей-сега ще се строполи на земята, ала след това отново се почувства добре.
— Мадам? — попита чиновничката. Изглеждаше леко — ама много леко — загрижена. — Добре ли сте?
— Да — отговори и Сузана. — Просто… загубих равновесие.
„Какво, мамка му моряшка, се случи?“ — запита се тя, ала след малко установи, че всъщност знаеше отговора. Мия беше тази, която имаше крака. Сузана бе седнала зад волана на автобуса, след като бяха срещнали господин Не Трябва Ли Да Взема Вашата Костенурка, и тялото и просто започваше да се връща към предишното си безкрако състояние. Може да звучеше налудничаво, обаче беше вярно. Тялото и се превръщаше в Сузана заради нея.
— Мия, ставай. Поемай управлението.
— Не мога. Поне не сега. Когато останем сами, тогава.
— О, господи Исусе! — жената на Еди Дийн разпозна този тон. Кучката се срамуваше.
Сузана се обърна към красавицата: — Какво е това? Ключ ли е?
— Да, сай. Можете да използвате картата в асансьора, както и да отворите вратата на стаята си. Само трябва да го пъхнете в прореза в правилната посока, както е указано със стрелка. После го извадете бързо и когато светлината на вратата стане зелена, можете да влезете. Имам малко над осем хиляди долара в брой в това чекмедже. Ще ви ги дам всичките за това прелестно нещо, за вашата костенурка, за вашата …
— Не — прекъсна я Сузана и отново се олюля. Хвана се за ръба на плота. Равновесието и беше изчезнало. — Качвам се в стаята си. — Имаше намерение първо да посети магазинчето за сувенири и да похарчи част от парите на Матс за чиста риза — ако продаваха подобни неща — ала май това щеше да почака. Всичко щеше да почака.
— Да, сай — нямаше повече мадам. Костенурката си имаше своя ефект. Поръсваше с пясък бездната между световете.
— Ще забравиш, че си ме видяла, ясно ли е?
— Да, сай. Да включа ли функцията „Не ме безпокойте“ на телефона в стаята ви?
Мия започна да протестира бясно, ала Сузана не и обърна никакво внимание.
— Не, няма нужда. Очаквам да ми се обадят.
— Както кажете, сай. — Погледът на жената се бе спрял върху костенурката. Не се отделяше дори и за миг от нея. — Пожелавам ви приятен престой в „Плаза Парк Хаят“. Ще желаете ли пиколото да ви помогне с багажа?
„Мязам ли ти на такава, дет’ да не може да се оправи с три пикливи торби, а?“ — помисли си Дета Уокър, но Сузана само поклати глава.
— Добре тогава.
Тъмнокожата жена се обърна, ала изведнъж чиновничката зад гърба и произнесе с леден тон:
— Скоро ще дойде Кралят — Господарят на окото.
Сузана изгледа изумено жената — изненадата и граничеше с потрес. Усети как я побиват тръпки и косъмчетата по ръцете и настръхват. Красивото лице на чиновничката продължаваше да е съвършено спокойно, а тъмните и очи бяха вперени в костенурката. Устните и леко се разтвориха — в момента лъщяха както от гланц, така и от слюнката.
„Ако остана тук достатъчно дълго време — помисли си тъмнокожата жена, — лигите и ще започнат да текат по брадичката.“
Искаше и се да остане и да чуе повече за Краля на окото — това си беше нейна работа все пак — и за момент и се стори, че е в състояние да го направи. В следващия миг обаче залитна отново и разбра, че няма да може… освен ако не искаше да пълзи до асансьора с влачещи се празни крачоли зад себе си. „Навярно по-късно“ — мина и през ума, съзнавайки, че едва ли щеше да стане така — нещата се променяха с главоломна скорост.
Заклатушка се през фоайето с тренирана походка. Рецепционистката продължаваше да нарежда след нея с глас, пропит с известно съжаление:
— Когато дойде Кралят и Кулата се срине, сай, всички красиви неща като тази ваша играчка ще бъдат строшени. Ще се възцари мрак, огласян единствено от воя на Дискордия и писъците на кан той.
Сузана не каза нищо, макар че настръхването и вече се бе разпростряло по тила и и тя усещаше как скалпът и сякаш се свива. Краката и (добре де, нечиите крака) бързо изгубваха чувствителността си. Ако можеше да погледне кожата си, дали щеше да види, че чудесните и нови нозе са станали прозрачни? Дали щеше да види как кръвта циркулира из вените и, яркочервена на цвят, докато се спуска надолу, и по-тъмна и изтощена, когато се изкачва нагоре към сърцето. Преплетените нишки на мускулите?
Най-вероятно да.
Тя натисна бутона с надпис „НАГОРЕ“ и прибра заострената чиния в платнената торба, молейки се асансьорът да дойде, преди да се е строполила на пода. Невидимият пианист в момента изпълняваше „Бурно време“.
Средната врата се отвори, Сузана-Мия пристъпи вътре и натисна копчето за деветнайсетия етаж. Вратата се плъзна обратно, ала кабината не помръдна.
„Пластмасовата карта — напомни си. — Трябва да използваш пластмасовата карта.“
Видя процепа и пъхна картата в него, спазвайки указаната със стрелка посока. Този път, когато натисна копчето, асансьорът плавно тръгна нагоре. Миг по-късно Сузана бе изблъскана най-безцеремонно встрани, докато Мия пристъпваше напред.
Жената на Еди Дийн се сгуши в едно от ъгълчетата на съзнанието си, въздъхвайки едновременно от умора и облекчение. Да, някой друг бе поел управлението, но какво от това? Нека някой друг да покара автобуса за известно време. Тя почувства как силата се завръща в краката и, които отново бяха възвърнали плътността си, и в момента това бе напълно достатъчно.

>> ПЕТ

Мия може и да беше странник в непозната страна, ала усвояваше новостите с изумителна бързина. Когато излезе от асансьора и се озова във фоайето на деветнайсетия етаж, забеляза стрелка, на която пишеше: „1911 — 1923“. Жената пое с бързи крачки по коридора към стаята си. Килимът — който бе направен от някаква дебела зелена материя, възхитително мека и нежна — шептеше тихо под нейните (техните) откраднати обувки. Тъмнокожата жена пъхна картата-ключ в процепа на вратата, отвори я и пристъпи в стаята. Вътре имаше две легла. Тя остави торбите си върху едното, огледа се наоколо без особен интерес и внезапно погледът и попадна върху телефона.
— Сузана! — извика нетърпеливо.
— Какво?
— Как да го накарам да звънне?
Сузана се засмя развеселена.
— Скъпа, не си първият човек, който задава този въпрос, нито пък последният, повярвай ми. Телефонът или звъни, или не звъни. Когато му дойде времето. Междувременно защо не се поогледаш наоколо? Виж дали можеш да намериш по-добро място за мешките си — все пак не бива да стоят на леглото.
Очакваше спор, ала такъв не последва. Мия обиколи цялото помещение (единственото, което не направи, бе да дръпне завесите, а на Сузана много и се искаше да погледне града от тази височина), надзърна в банята (която се оказа великолепна — с мраморен умивалник и множество огледала), после хвърли поглед на килера. Тук на рафта до пластмасовите чувалчета за химическо чистене се виждаше метален сейф. Върху него имаше някаква табелка, ала Мия не можеше да прочете какво беше написано на нея.
Роланд също се сблъскваше с подобни проблеми от време на време, ала при него те бяха предизвикани от обстоятелството, че главните букви в английския език и този на Вътрешния свят бяха различни. Затрудненията на Мия обаче имаха къде-къде по-сериозен характер — макар че похитителката и бе наясно с цифрите, Сузана се съмняваше, че майката на мъничето може да чете.
Жената на Еди Дийн пристъпи напред, ала не докрай. За миг остана загледана в две табелки през два чифта очи — усещането беше толкова нереално, че чак и прилоша — след което образите пред погледа и се сляха в едно и тя прочете:
Този сейф е предназначен за вашите лични принадлежности. Управата на „Ню Йорк Плаза Парк Хаят“ не носи никаква отговорност за вещите, които оставяте тук. Ако разполагате с големи суми в брой или ценни бижута, можете да ги оставите в сейфа на хотела на приземния етаж. За да запишете своя личен код, наберете четири цифри и натиснете „ENTER“. За да отворите сейфа, въведете вашия четирицифрен код и натиснете „OPEN“.
Сузана се отдръпна и остави Мия да си избере четири числа. Оказаха се единица и три деветки. Това беше годината, в която бяха попаднали — и навярно една от първите комбинации, които щеше да пробва евентуалният крадец, но нали все пак не беше номерът на стаята… Пък и тези числа бяха правилните цифри. Цифрите на силата. Своеобразен сигул. И двете жени знаеха това.
Мия пробва сейфа, след като го заключи, и със задоволство отбеляза, че е сигурен. След това се опита да го отвори според инструкциите. Нещо забръмча и вратичката изведнъж зейна. Тъмнокожата жена постави вътре избелелия сак с надпис „УДРЯЙ САМО В СРЕДНИЯ УЛЕЙ“ — призрачната кутия в него направо залепна за рафта — а после прибра и торбата с чиниите. Мия затвори вратичката, заключи я отново, провери я и кимна доволно. Чантата на Труди Дамаскъс беше все още на леглото. Младата жена извади банкнотите, които беше взела от шведския дипломат, и заедно с костенурката ги натика в предния десен джоб на дънките си.
— И да не забравиш да си изпереш ризата — напомни Сузана на своята похитителка.
Мия, ничията дъщеря, изобщо не си направи труда да отговори. Не и пукаше за разните му там ризи — били те чисти или пък мръсни. Погледът и беше вперен в телефона. За пръв път, откакто бе забременяла, телефонът беше единственото нещо, от което се интересуваше.
— Сега вече трябва да си поговорим — рече Сузана. — Ти ми обеща и трябва да спазиш обещанието си. Обаче не в онази зала за пиршества. — Вдигна рамене. — Някъде навън, чуй ме, моля аз. Имам нужда от чист въздух. Тази зала за пиршества мирише на смърт.
Мия не се опита да и противоречи. Сузана имаше смътното чувство, че другата жена прелиства всички папки от паметта и — преглежда, отхвърля, преглежда, отхвърля — докато най-накрая намери нещо, което щеше да и бъде от полза.
— И как ще се доберем дотам? — попита ничията дъщеря с престорено безразличие.
Тъмнокожата дама, която в момента беше две жени отново, седна на едно от леглата и сключи пръстите на ръцете си в скута си.
— Все едно сме на шейна — каза жената, известна като Сузана. — Аз ще бутам, а ти ще направляваш посоката. И запомни, Сузана-Мия, че ако искаш да ти помагам, ще трябва да ми даваш ясни и недвусмислени отговори.
— Нямаш проблеми — отвърна другата. — Само не очаквай тези отговори да ми харесват… или да ги разбирам.
— Какво искаш да…
— Ня’а значение! Богове, никога досега не съм срещала някого, който да ми задава толкова много въпроси! Нямаме никакво време! Когато телефонът звънне, край на сладкия ни разговор! Така че, ако изобщо искаш да научиш нещо…
Сузана не си направи труда да и даде възможност да довърши. Вместо това затвори очи и се отпусна назад. Леглото зад нея не можа да спре падането и; тя премина право през него. Падаше наистина, не на шега, носейки се през пространството. Някъде в далечината долавяше слабия звън на тодашните камбанки — едва доловим и глух.
„Ето че се започва отново — помисли си. Другото нещо, което мина през ума и, беше:
— Еди, обичам те.“
P>
Строфа: Комала-ком-четири-пет!
Блажен е този, който може да се зарадва, че е жив!
Щом, във Дискордия застанал, погледне нощното небе
и види как Луната демонска зловещо свети в мрака сив.
Отговор: Комала-ком-четири-пет!
Дори когато тъмни сенки край тебе бродят в мрака сив.
Когато черна безнадеждност и леден страх царят навред.
Блажен е този, който може да се зарадва, че е жив.
P$

> Шеста станса
> ЗАМЪКЪТ НАД БЕЗДНАТА

>> ЕДНО

Изведнъж тя отново се намери в тялото си и усещането пробуди един невероятно ярък спомен — Одета Холмс на шестнайсет години, която седи на леглото само по комбинезон, огряна от топлите слънчеви лъчи, и си обува дълъг копринен чорап. За миг пред нея възкръсна уханието на парфюма „Бели рамене“ и сапуна „Езерна красота“, които бе взела от майка си — вече беше достатъчно голяма, за да и позволят да си сложи парфюм — а в главата и се въртеше радостната мисъл: „Пролетния бал! Отивам на пролетния бал с Нейтън Фрийман!“
После споменът избледня. Сладостният аромат на езерния сапун бе заменен от чистия и студен (ала малко влажен) нощен ветрец и единственото, което остана, беше странното и същевременно страхотно усещане, че се напъхва в новото си тяло, сякаш то бе копринен чорап, който опъваше по прасеца и коляното си.
Сузана отвори очи. Вятърът свистеше, запращайки ситни песъчинки в лицето и. Тя присви очи, намръщи се и вдигна ръка като че ли можеше да отблъсне порива.
— Ела тук! — извика и женски глас. Това не бе гласът, който Сузана очакваше да чуе — пронизителното, триумфално грачене, което свързваше с похитителката си. — Ела тук, където не духа толкова!
Тя се огледа и видя стройна, добре изглеждаща жена, която и махаше. Сузана за пръв път съзираше Мия от плът и кръв и гледката я порази — майката на мъничето всъщност беше бяла. Очевидно Одета имаше и европеидни черти в своята личност… Как ли щеше да реагира на това Дета Уокър, която бе пословично чувствителна на расистка тема?
Сузана отново беше без крака и седеше в някаква странна, грубо изработена едноместна количка. Тя бе паркирана в една от чупките на невисокия парапет върху крепостната стена. Гледката наоколо представляваше най-страховитият и отблъскващ пейзаж, който бе съзирала през живота си. Огромни скални образувания се зъбеха към небето, простирайки се чак до линията на хоризонта, заблестели като чудовищните кости на незнайни пришълци под студения поглед на зловещия лунен сърп. Черните небеса бяха осеяни с милиарди звезди, пламтящи като нагорещени късчета лед. Сред исполинските скали с техните изпочупени ръбове и зейнали пропасти се забелязваше тясна пътечка, която лъкатушеше в далечината и се губеше сред каменния ад. Докато я гледаше, Сузана си помисли, че ако някакви хора поемеха по нея, трябваше да вървят в индийска нишка. „И да си носят много провизии. Тук няма да намерят нито гъби, нито дребни плодове.“ Нейде в далечината проблесваше бледо, призрачно сияние — източникът му с положителност се намираше отвъд линията на хоризонта — което пулсираше в пурпурночервено, като ту се увеличаваше, ту се свиваше. „Сърцето на розата — каза си Сузана, след което си помисли: — Не, едва ли е това. Повече ми прилича на Ковачницата на краля.“ Жената се загледа като хипнотизирана в зловещото сияние, безпомощна да откъсне взора си от него. То набъбваше… и чезнеше. Нарастваше… и се свиваше. Като зараза, която предупреждаваше за застрашителното си присъствие.
— Ела при мен, ако изобщо имаш намерение да поговорим, Сузана от Ню Йорк! — извика и Мия. Тя носеше дебело вълнено наметало и нещо като кожени панталони, които стигаха под коляното и. Голите и пищяли бяха покрити със струпеи и драскотини. На краката и имаше тежки обувки с дебели подметки. Тя отново повиши глас, опитвайки се да надвика воя на вятъра:
— Идвай веднага при мен, защото Кралят може да те омае дори и от голямо разстояние — рече ничията дъщеря. — Намираме се в онази част на Замъка, известна като Дискордия. Искаш ли да намериш смъртта си върху острите шипове, които стърчат от земята в подножието на стените? Ако той те заплени и ти нареди да скочиш, ти ще го направиш, без да се замислиш. Не забравяй, че жалките ти приятелчета стрелци ги няма тук, за да ти помогнат… Съвсем самичка и безпомощна си, жено.
Сузана се опита да отмести поглед от примигващото пурпурно сияние, но не успя. Острието на паниката проряза съзнанието и (ако той те заплени и ти нареди да скочиш) и тя го сграбчи, опитвайки се да разреже с него оковите на вцепенението си. За миг нищо не се случи, а после се отблъсна назад с грубата си количка толкова рязко, че за малко да се преобърне върху каменните плочи на пода. Вятърът продължаваше да вие, запращайки песъчинки и прах в лицето и косата и, все едно и се присмиваше.
Ала онази притегляща сила… която я беше омаяла… магията… каквото и да беше, бе изчезнала.
Сузана погледна към количката си (приличаше и на онези каручки, които се теглят от кучешки впряг) и веднага разбра как трябва да я задвижи. След като нямаше кучета, налагаше се тя да влезе в тяхната роля. Превозното средство беше на километри от удобния, лек инвалиден стол, който бяха намерили в Топика и на светлинни години от способността да се придвижва на силните крака, които я бяха пренесли от малкия парк до хотела. Господи, как и липсваха нозете! Вече…
Ала сега трябваше да запретне ръкави и да се залавя за работа.
Тъмнокожата жена сграбчи дървените колела на количката и се опита да ги завърти. Никакъв ефект. Напрегна се и тъкмо когато си мислеше, че ще се наложи да се смъкне на земята и да пропълзи разстоянието, което я делеше от Мия, колелата се завъртяха с протяжно скърцане, издаващо, че отдавна не са били смазвани. Тя затрополи към ничията дъщеря, която бе застанала зад една от закръглените каменни колони, които се издигаха по крепостната стена. Сузана предположи, че някога (преди светът да се промени), стрелците са се прикривали зад тях, докато атакуващата ги войска е обсипвала Замъка със стрели и катапултите са запращали нажежения си до червено смъртоносен товар по бранителите на крепостта. После са пристъпвали встрани от укритията и са започвали да стрелят със собствените си оръжия по врага. Колко време ли е минало оттогава? Какъв ли свят е бил този? И на какво разстояние се е намирал от Тъмната кула? Сузана си мислеше, че навярно е бил доста близко.
Тя затътри тромавата си, скърцаща количка към жената с дебелото наметало, докато вятърът я брулеше безмилостно. Не бе изминала и десетина метра, а вече се беше задъхала. Тъмнокожата жена си пое дълбоко дъх от влажния — и като че ли каменен — въздух. Колоните — сега се сети, че се наричаха „зъбери“ или нещо подобно — се издигаха вдясно от нея. Вляво се виждаше овално езеро от тъмнина, заобиколено от порутени каменни стени. Две внушителни кули се извисяваха над външната стена на крепостта — ала когато Сузана се вгледа по-добре, видя, че горната част на едната е полуразрушена, сякаш от светкавица или от някаква мощна експлозия.
— Това място, където се намираме сега, се нарича „алюра“ — поясни Мия. — Пътеката опасва крепостната стена на Замъка над Бездната, някога известен като Дискордия. Каза, че искаш малко чист въздух. Надявам се, че сега си доволна, сай, както биха казали в Кала. В момента сме много далеч от там, Сузана, намираме се дълбоко навътре в Крайния свят, близо до мястото, където вашето пътешествие ще завърши — за добро или за зло. — Похитителката и направи кратка пауза, след което продължи: — За зло, най-вероятно. Изобщо не ми пука какво ще стане с вас — хич даже. Аз съм Мия и може да съм ничия дъщеря, ала съм майка. Единственото, което ме интересува, е моето мъниче. То ми е напълно достатъчно! Искаш да си поговорим? Чудесно. Ще ти кажа онова, което мога да ти споделя, и ще бъда искрена. И защо не? Това никак няма да ми навреди.
Сузана се огледа наоколо. Когато завъртя глава към централната част на Замъка — там, където би трябвало да се намира вътрешният двор — долови миризмата на разложение. Мия забеляза как тъмнокожата жена сбърчи нос и се усмихна.
— Да, те са умрели отдавна — машините, които бяха изоставени, са намерили своя покой, ала миризмата на смъртта им продължава да витае във въздуха. Миризмата на смърт никога не изчезва напълно. Най-добре питай своя приятел Стрелеца — истинския стрелец. Той знае, защото е изцапал с кръв ръцете си. Роланд е отговорен за много неща, Сузана от Ню Йорк. Вината за толкова много светове виси около врата му като разлагащ се труп. Той отиде твърде далеч и привлече погледа на висшите сили с деянията си. Роланд ще бъде унищожен, както и всички онези, които останат на негова страна. Аз нося гибелта му в утробата си и не се съмнявам, че часът му скоро ще настъпи. — Брадичката и щръкна напред, гърдите и се издигнаха и Сузана видя очертанията на изпъкналия и корем под лунната светлина. В този свят бременността на Мия недвусмислено си личеше.
Какво ти личеше — тя изглеждаше така като че ли всеки момент щеше да се пръсне.
— Задай въпросите, които имаш към мен — рече ничията дъщеря. — Само да ти напомня, че съществуваме и в другия свят — онзи, където сме неотделимо обвързани една с друга. В момента сме в леглото в странноприемницата, все едно сме заспали…, ала ние не спим, нали, Сузана? Ни най-малко. И когато телефонът звънне, когато моите приятели се обадят, напускаме това място и отиваме веднага при тях. Ако дотогава си получила отговорите на въпросите, които те интересуват, чудесно. Ако не си — пак е чудесно. Питай. Или… ти нали също беше стрелец? — Устните и се изкривиха в презрителна усмивка.
Сузана си каза, че Мия се държи доста нахакано за човек, който не може да отиде сам от Четирийсет и шеста до Четирийсет и седма улица в света, в който трябваше да се върнат.
— Тогава стреляй! Аз ще отговарям.
Сузана отново погледна към тъмния, порутен кладенец, който представляваше централната част на Замъка. Със сигурност някъде долу трябваше да има и зала за пиршества — същата онази зала, откъдето се беше снабдила с храна преди известно време. Ала дните и на омитане на богати трапези бяха свършили. Ако Мия я блъснеше малко по-силно или малко по-далеч, веднага щеше да разбере това. Междувременно си помисли, че няма да е зле да започне с нещо по-лесничко:
— Ако това е Замъкът над Бездната — започна, — къде е самата Бездна тогава? Не виждам нищо подобно наоколо — само едно минно поле от скали. Както и онова червено сияние на хоризонта. Мия посочи с ръка към далечната крепостна стена, докато разкошната и коса (която за разлика от тази на Сузана беше права и гладка като коприна) се развяваше зад гърба и. Тъмнокожата жена погледна натам и видя двете високи кули — пътечката, на която стояха, лъкатушеше между тях.
— Това е вътрешната крепост — каза похитителката. — Отвъд нея се намира безлюдният град Федик, чиито жители измряха от Алената смърт преди хиляда години, а може би и повече. А отвъд него…
— Алената смърт? — попита озадачено Сузана (изведнъж я полазиха тръпки). — Алената смърт на Едгар По? Като в разказа му „Маската на Алената смърт“? — И защо пък не? Не бяха ли се скитали — и излезли — от страната Оз на Лиман Франк Баум? Какво ли ги чакаше занапред? Белият заек и Червената кралица от „Алиса в страната на чудесата“?
— Не зная, сай. Всичко, което мога да ти кажа, е, че зад външната стена на Замъка има огромна пукнатина в земята, гъмжаща от чудовища, които искат да изпълзят оттам. Едно време над нея имаше мост, но той е рухнал много отдавна. „Преди още хората да започнат да отброяват времето“, както имаше една приказка. Това са кошмарни същества, чийто вид може да накара всеки мъж или жена, които ги зърнат, да загубят разсъдъка си.
Мия изведнъж се усмихна и погледна към Сузана, а в очите и грейна насмешливо пламъче.
— Ала това не се отнася за стрелците. Определено не се отнася за такива като вас.
— Защо ми се подиграваш? — попита тихо тъмнокожата жена.
Мия изглеждаше учудена, а после лицето и придоби мрачно изражение.
— Моя ли беше идеята да дойдем тук? Да стоим на този кучешки студ, където Окото на Краля опетнява хоризонта и замърсява дори луната с противната си светлина? Не, многоуважаема госпожо! Ти си причината за това, така че хич не ми се дръж по този начин!
Сузана можеше да и отговори, че изобщо не е била нейна идеята да зачева деца от разни демони, ала по този начин само щяха да нагазят още по-дълбоко в безсмисления спор от типа „ти си виновна — не, не съм!“.
— Не съм те обвинявала за нищо — рече тъмнокожата жена. — Само попитах нещо.
Мия пренебрежително махна с ръка, сякаш искаше да каже „Не ми се обяснявай!“, после се обърна настрани и измърмори под носа си:
— Не съм ходила в „Морхаус“, не съм ходила в „Мор и хаос“! Каквото и да стане, смятам да родя мъничето си, чу ли ме добре? Без значение какви карти ще ми се паднат! Ще го износя и ще го отгледам!
Изведнъж Сузана прозря много неща. Мия се държеше по този начин, защото умираше от страх. Въпреки всичко, което знаеше, голяма част от нея всъщност беше Сузана.
„Не съм ходила в «Морхаус» или в «Мор и хаос»“ например бе от „Невидимият човек“ на Ралф Елисън. Когато ничията дъщеря беше сключила сделка с тъмнокожата жена, тя бе получила най-малко две личности на цената на една. В крайна сметка именно Мия бе върнала Дета Уокър към живота (пробуждайки я от дълбокия и зимен сън), а това беше един от любимите изрази на нахаканата негърка. Той изразяваше дълбоко вкорененото презрение (и подозрение) на чернокожите към онова, което бе станало известно като „по-задълбоченото следвоенно образование на тъмнокожите“. Нито в „Морхаус“, нито в „Мор и хаос“; с други думи — аз знам каквото знам, чух слуховете, до мен също достигна новината, разбрах за какво става въпрос, научих го по телеграфа в джунглата.
— Мия — попита Сузана, — имаш ли представа кой демон е бащата на твоето мъниче?
Ничията дъщеря се усмихна. Усмивката и никак не се хареса на тъмнокожата жена — твърде много от Дета Уокър имаше в нея, твърде много сарказъм, твърде много горчив житейски опит.
— Значи знаеш, многоуважаема… Права си — наистина беше демон, и то много могъщ демон, право казвам аз! Човешки демон! Така и трябваше да бъде, защото истинските демони, онези, които са останали по бреговете на тези светове, които се въртят около Кулата, когато Първоначалието започна да крее, са безплодни и това е хубаво.
— Тогава как…
— Твоят дин е бащата на моето мъниче — рече Мия. — Роланд, от Гилеад, самият той. Стивън Дисчейн най-накрая се сдоби с внук, макар че лежи в гроба си и никога няма да узнае за това.
Жената в дървената количка се взираше изумено в Мия, без да забелязва ледения вятър, който беснееше из опустошените земи на Дискордия.
— Роланд…, Ала как е възможно това? Та той беше до нас с Еди, когато демонът проникна в мен, и измъкваше Джейк от къщата на Дъч Хил… Едва ли си е мислел за шибане точно в тази минута… — гласът и заглъхна и тя се замисли за бебето, което бе видяла в Когана. Припомни си очите му. Тези пронизващи сини очи. „Не. Не, отказвам да повярвам в това!“
— Вярваш или не, Роланд е неговият баща — продължаваше ничията дъщеря. — И когато мъничето се роди, ще му избера име от твоето съзнание, Сузана от Ню Йорк; оттам, откъдето си научила за зъберите, вътрешните дворове, катапултите и бар-биканите. И защо не? Името е хубаво и ще му прилегне.
„Въведение в средновековната история“ на професор Мъри — ето за какво говори тя — мина през ума на Сузана.
— Ще го кръстя Мордред — заяви Мия. — Той ще порасне много бързо — миличкото ми момченце — по-бързо от който и да е човек, благодарение на демонската си природа. Ще стане изключително силен. Истинско въплъщение на всички стрелци, които някога са съществували. И също като Мордред от твоята история ще убие баща си.
След като изрече тези думи, Мия, ничията дъщеря, вдигна ръце към обсипаното със звезди небе и изкрещя пронизително; дали обаче от мъка, от страх или от радост, Сузана не можеше да каже.

>> ДВЕ

— Гуадна съм — ухили се Мия. — Мисля да си хапна.
Тя извади чепка грозде изпод вълненото си наметало, а също и хартиена кесия, пълна с някакви оранжеви плодове, закръглени като корема и. Откъде ли, запита се Сузана, се беше сдобила с тези плодове? Дали тялото, което споделяха, се движеше като сомнамбул из парк-хотела? Навярно в стаята им е имало купа с плодове, която просто е убягнала от вниманието на тъмнокожата жена. А може би това беше само плод на въображението им?
Не че имаше особено значение. Апетитът и се бе изпарил, прогонен от думите на Мия. Обстоятелството, че това беше невъзможно, само засилваше и бездруго чудовищната същност на тази идея. Тя не можеше да престане да си мисли за бебето, което бе видяла на един от чернобелите телевизионни екрани в Когана. Тези сини очи.
„Не, това е абсолютно невъзможно, чуваш ли? Не-въз-мож-но!“ Вятърът, който свистеше покрай зъберите, я пронизваше до костите. Тя прилепи грубата количка до крепостната стена, недалеч от Мия, след което вдигна глава и се загледа в студените чужди звезди, заслушана в несекващия вой на вятъра и шумното мляскане на похитителката си.
Мия тъпчеше устата си с грозде — от ъгълчето на устните и се стичаше тънка струйка сок, докато плюеше семенцата от другия край на устата си със скоростта на картечен пистолет. Преглътна, избърса брадичката си и каза:
— Може. Не е невъзможно. Нещо повече — напълно възможно е и това е самата истина. Продължаваш ли да се радваш, че дойде тук, Сузана от Ню Йорк? Или вече ти се иска да не бе задоволявала любопитството си?
— Ако ще износвам бебе, което не съм искала, мисля, че трябва да узная всичко за него. Разбираш ли това?
Мия примигна, без да покаже, че се е засегнала от думите и след което кимна и сви рамене.
— Щом смяташ така.
— Кажи ми как може това дете да е от Роланд. И ако искаш да ме накараш да повярвам на думите ти, най-добре първо ме накарай да повярвам в това.
Ничията дъщеря заби ноктите си в ципата на един от оранжевите плодове, обели я набързо и го глътна на една хапка. Помисли си дали да не обели още един, ала когато взе следващия, само го повъртя между дланите си (тези смущаващо бели длани), затопляйки го. Сузана знаеше, че след известно време обвивката сама ще се свлече от плода. После започна да говори.

>> ТРИ

— Колко на брой са Лъчите, Сузана от Ню Йорк?
— Шест — отвърна тъмнокожата жена. — Или поне толкова са били едно време. Мисля, че сега са останали само два, които… Мия махна нетърпеливо с ръка, сякаш искаше да каже: „Не ми губи времето.“
— Шест, право казваш. И когато Лъчите са били създадени от някогашната всеобхватна Дискордия, супата на съзиданието или първичния бульон, която някои (включително и манихейците) наричат Отвъдното, а други — Първоначалието — знаеш ли кой точно ги е създал?
— Не знам — рече Сузана. — Господ ли?
— Навярно има Господ, ала Лъчите са възникнали от Първоначалието благодарение на магията, истинската магия, която е изчезнала преди много, много време. Дали Господ е създал магията, или магията е създала Господ? Не зная. Това е въпрос, над който трябва да си блъскат главата философите, а аз съм просто една майка, която се интересува само от мъничето си. Ала някога, много, много отдавна, всичко е било Дискордия и от нея са произлезли шестте Лъча. Могъщи и издръжливи, те се пресичали в една определена точка. Магията ги крепяла и трябвало да ги крепи за вечни времена, обаче, когато магията изчезнала от всички места, с изключение на Тъмната кула (наричана от някои Кан Каликс или Замъкът на обновяването), в сърцата на хората се вселило отчаянието. Когато Епохата на магията отминала, дошла Епохата на машините.
— „Норт Сентрал Позитроникс“ — измърмори Сузана. — Биполярните компютри. Свръхзвуковите влакове. — Тя замълча за момент. — Блейн Моно. Но това не се отнася за нашия свят.
— Така ли мислиш? Смяташ, че твоят свят е извън тези неща? Ами знакът във фоайето на хотела? — Оранжевият плод изскочи от кожичката си и Мия лакомо го напъха в устата си. Сдъвка го и се ухили многозначително, при което тъмнокожата жена забеляза парченца от него между зъбите и.
— Мислех си, че не можеш да четеш — рече. Това нямаше особена връзка с насоката на разговора им, ала не знаеше какво друго да каже. Съзнанието и непрекъснато се връщаше към образа на бебето — към искрящите му сини очи. Очи на стрелец.
— Така е, но познавам цифрите, а когато съм в твоето съзнание, чета много добре. Само не ми казвай, че не си спомняш табелката във фоайето на хотела. Така ли е?
Естествено, че си я спомняше много добре. Според надписа „Ню Йорк Плаза Парк Хаят“ щеше да се превърне в част от организацията, известна като „Сомбра“/„Норт Сентрал“ само след месец. И когато бе казала „Това не се отнася за нашия свят“, бе повече от ясно, че си мислеше за 1964 — света на чернобялата телевизия, абсурдно големите компютри, заемащи цели стаи, и ченгетата от Алабама, които насъскваха кучетата си по чернокожите протестанти, борещи се за правото да гласуват. Нещата се бяха променили драстично през последвалите трийсет и пет години. Например комбинацията от телевизор и пишеща машина на екзотичната рецепционистка — откъде Сузана можеше да е сигурна, че това не е биполярен компютър, захранван от някакъв незнаен източник на енергия?
— Продължавай — каза на Мия.
Ничията дъщеря вдигна рамене.
— Вие сами сте се обрекли, Сузана. Всичко винаги се свежда до едно — вярата ви се пропуква и вие я заменяте с рационално мислене. Ала забравяте, че буренът на разума задушава любовта, че нищо красиво не може да разцъфне от дедукцията и че рационализмът означава смърт.
— Какво общо има това с твоето мъниче?
— Не знам. Има много неща, които не знам. — Вдигна ръка. — Не си мисли, че се опитвам да спечеля време или да те заблудя по някакъв начин; говоря онова, което диктува сърцето ми. Ще продължиш ли да ме слушаш или не?
Сузана и кимна с безразличие. Щеше да изтърпи онова, което Мия възнамеряваше да и каже… поне за още известно време. Обаче, ако разговорът не се насочеше скоро към бебето, сама щеше да го насочи натам.
— Магията се изгуби. Мерлин се оттегли в пещерата си в един от световете, мечът на Елд отстъпи пред пистолетите на стрелците в друг и магията започна да крее. През дъгата на вековете великите алхимици се замениха от велики учени, а те на свой ред — от велики — как ли да ги нарека? — техничари. Велики мъже на мисълта, това искам да кажа — велики мъже на дедукцията — те пристъпиха на преден план и създадоха машини, които да захранват Лъчите. Това бяха огромни машини, ала все пак смъртни машини. Учените замениха магията с машините — чаткаш ли? — и сега тези машини се развалят. В някои светове страшни епидемии заличиха всичките им обитатели.
Сузана кимна.
— Видяхме последиците от нещо такова — каза тихо. — Бяха го нарекли супер грип.
— Разрушителите на Пурпурния крал само ускоряват един процес, който вече е започнал. Машините обезумяват. Със собствените си очи си видяла това. Хората непрекъснато се залъгват, че винаги ще има още хора като тях, които да правят нови и нови машини. Никой обаче не можа да предвиди това, което се случи. Това… това вселенско изтощение.
В съзнанието на тъмнокожата жена изплуваха думите, които Роланд обичаше да казва, и тя несъзнателно ги повтори:
— Светът се е променил.
— Да, многоуважаема. Право казваш. И не остана никой, който да замени машините, благодарение на които се крепи последната останала магия в цялото мироздание, защото и Първоначалието отдавна крее. Скоро и самата Тъмна кула ще се срине. Навярно ще има време колкото за един последен изблик на рационалната мисъл, преди тъмнината да се спусне завинаги. Няма ли да е чудесно това?
— Добре де, няма ли и Пурпурният крал да бъде унищожен, когато Кулата се сгромоляса? Той и всичките му поддръжници? Хората с кървящи дупки в челата си?
— Обещано му е негово собствено кралство, където ще господства за вечни времена и Ще се наслаждава на тъмните си удоволствия. — В гласа на Мия се прокрадваха погнуса и страх.
— Обещано му е? От кого? Та кой е по-могъщ от него?
— Не знам, многоуважаема. Може и сам да си е обещал това. — Ничията дъщеря сви рамене. Очите и избягваха погледа на Сузана.
— Нищо ли не може да предотврати рухването на Кулата?
— Твоят приятел стрелец дори и не се надява да предотврати това — изгледа я многозначително Мия, — а само да забави процеса, като освободи Разрушителите и — ако успее — да срази Пурпурния крал. Но да я спаси? Не ви ли е казал това? Та знаете ли изобщо каква е целта на пътешествието ви?
Сузана поклати замислено глава. Не можеше да си спомни да е чувала подобно нещо от Роланд — ако Стрелецът бе казал нещо подобно, със сигурност би го запомнила.
— Ясно — заключи ничията дъщеря. — Не ви го е казал, защото не е искал да лъже собствения си ка-тет, освен ако не е крайно наложително. Това, което иска той от Кулата, е само да я зърне. — После добави, макар и доста неохотно: — О, навярно желае също така и да влезе вътре, и да се изкачи до стаята на върха и — сигурно амбициите му се простират чак дотам. Вероятно си мечтае как стои на върха и, както ние с теб стоим на тази крепостна стена, произнася имената на падналите си другари и изброява цялото си родословие чак до Артур Елд. Но да я спаси… Не, многоуважаема. Само възвръщането на магията би могло да я спаси, а както знаеш много добре — твоят дин разрешава проблемите си единствено с олово.
Сузана никога досега не беше чувала някой да представя мисията им в подобна светлина. Докато Мия и обясняваше, че начинанието им е абсолютно безсмислено, тя усети как в гърдите и започват да кипят гняв и тъга…, ала се постара да прикрие тези чувства.
— Кажи ми как така твоето мъниче може да е син на Роланд — настоя тъмнокожата жена. — Изгарям от любопитство да науча това.
— Добре, ала си мисля, че един от жителите на Ривър Кросинг вече ти е обяснил това.
Сузана се сепна. — Откъде би могла да знаеш толкова много за мен?
— Защото си обладана от демон — изсъска и Мия — и аз съм този демон. Мога да надзърна и в най-съкровените ти спомени. Мога да чета онова, което съзират очите ти. Сега бъди тиха и слушай, ако искаш да научиш нещо, защото времето ни изтича.

>> ЧЕТИРИ

Ето какво съобщи демонът на Сузана:
— Както сама каза, има шест Лъча, но дванайсет Пазители — по един за края на всеки Лъч. Този — понеже все още се намираме върху него — е Лъчът на Шардик. Ако продължиш по него отвъд Кулата, той вече ще бъде Лъчът на Матурин, огромната костенурка, върху чиято коруба се намира светът. Тъмнокожата жена я наблюдаваше изпитателно. — Съществуват и шест Демона на стихиите, по един за всеки Лъч. Под тях се намира невидимият свят — всички онези създания, които са останали на брега на съществуванието, когато Първоначалието е започнало да крее. Това са говорещи демони, домашни демони, болестотворни демони, които някои — най-вече създателите на машини и поклонниците на лъжливия бог Разум — наричат епидемии. Има безброй дребни демони, ала само шест Демона на стихиите. Тъй като обаче има дванайсет Пазители за шестте Лъча, тези Демони имат по две проявления, което означава, че са общо дванайсет. Всеки Демон е едновременно мъжки и женски.
Сузана започна да разбира накъде върви разговорът и усети как стомахът и се свива. Нейде от пустинния пейзаж, осеян с назъбени скали, се разнесе сух, трескав кикот. Незнайният присмехулник скоро бе последван от втори, трети, четвърти и пети. Изведнъж на тъмнокожата жена и се стори, че целият свят и се присмива. Навярно имаше причина за това, ако шегата беше добра. Ала дали беше така всъщност?
Докато хиените — или каквото и да бяха там — се кикотеха в нощта, тя изрече:
— Казваш ми, че Демоните на стихиите са хермафродити. Затова ли са безплодни — защото са двуполови?
— Точно така. Там, където се срещна с Оракула, твоят дин се е съвкупил с едно от тези същества, за да получи информация — това се нарича „пророчество“ на Свещения език. Той не е имал основания да мисли, че Оракулът е представлявал нещо по-различно от сукубус, тъй като сукубусите често обитават подобни усамотени места…
— Ясно — обобщи Сузана. — Просто поредният крайпътен пункт за сексуални услуги от демон.
— Щом така ти допада повече — сви рамене ничията дъщеря. Тя изведнъж предложи от оранжевите плодове на Сузана, която се поколеба за момент, ала после си взе. Постави го между дланите си и го разтърка. Не беше гладна, но усещаше, че гърлото и е пресъхнало. Преглъщаше с усилие.
— Този Демон е взел семето на Стрелеца, докато е бил в женския си облик, и ти го е върнал в мъжкото си проявление.
— Когато бяхме в говорящия пръстен — каза мрачно Сузана. Спомняше си как проливният дъжд шибаше обърнатото и към небето лице, усещането за невидими ръце, които притискаха раменете и, както и огромното мъжество на съществото, което я изпълваше до краен предел и заплашваше да я разкъса. Най-лошото беше ледената студенина на огромния член вътре в нея. Имаше чувството, че я чукат с грамадна ледена висулка.
И как се беше справила със ситуацията? Като бе извикала Дета, естествено. Като бе призовала онази кучка, победителка в безброй сексуални схватки по паркингите на десетки крайпътни ресторантчета и кръчми. Дета, която така го беше приклещила, че…
— Онова същество се опита да се изплъзне — каза тя на Мия. — След като разбра, че е напъхал онази си работа в нещо подобно на онези китайски кутийки, от които не можеш да извадиш пръста си и колкото повече се опитваш да се освободиш, толкова повече се заклещваш, се опита да избяга.
— Ако наистина е искал да избяга — спокойно рече ничията дъшеря, — щеше да го направи.
— Защо му е трябвало да ме заблуждава? — попита Сузана, ала в следващия миг осъзна, че въпросът и е излишен. Демонът имаше нужда от нея. Нуждаеше се от нея, за да износи бебето. Бебето на Роланд. И неговата гибел.
— Вече знаеш всичко, което искаше да разбереш за мъничето — каза Мия. — Нали?
Тъмнокожата жена си помисли, че навярно беше така. Някакъв Демон бе приел семето на Роланд в женския си облик; беше успял да го съхрани по някакъв начин; и после го бе изхвърлил в утробата на Сузана Дийн чрез мъжката си половина. Ничията дъщеря беше права. Наистина бе узнала всичко, което искаше да разбере.
— Аз спазих обещанието си — рече Мия. — Хайде да се връщаме. Тук е прекалено студено за мъничето.
— Само минутка още — каза тъмнокожата жена. Тя вдигна оранжевия плод пред лицето си. Кожичката му се беше разпукала. — Само да изям това. Имам още един въпрос.
— Питай и яж, ала бързо.
— Коя си ти? Коя си всъщност? Ти ли си този Демон? Тя има ли си име? Ами той? Как се наричат двете половини на това същество?
— Никак — отговори и ничията дъщеря. — Демоните на стихиите, нямат нужда от имена. Дали аз съм този Демон? Това ли искаше да узнаеш? Да, предполагам, че съм аз. Или поне бях. Всичко това е смътно сега, като избледняващ сън.
— И ти не си аз… или си?
Жената с наметалото не продума нищо. И Сузана разбра, че навярно не знае.
— Мия? — попита тихо.
Никакъв отговор. Ничията дъщеря бе приклекнала до внушителния зъбер, а дебелото и наметало се бе нагънало между коленете и. Безногата жена видя, че глезените и са подути, и за момент изпита съжаление към събеседничката си. После се отърси от това чувство. Нямаше никакво време за съжаление, защото това не беше истинско.
— Ти не си нищо повече от една детегледачка, момиче.
Реакцията не само оправда очакванията и, но дори ги надхвърли. На лицето на Мия първо се изписа потрес, а после — гняв. Какъв ти гняв, направо ярост.
— Лъжеш! — изсъска тя. — Аз съм майката на това мъниче! И когато той се роди, Сузана от Ню Йорк, Пурпурният крал вече няма да претърсва световете за Разрушители, защото моят син ще бъде най-великият от тях! Той ще може да унищожи и двата Лъча, които са останали — съвсем самичък! — Гласът и бе преизпълнен с гордост до такава степен, че звучеше на границата на лудостта. — Моят Мордред! Чу ли ме добре?
— О, да — отвърна Сузана. — Чух те. И ти смяташ да отидеш право при онези, които са си поставили за цел да сринат Кулата, нали така? Само да те повикат и веднага ще доприпкаш при тях. — Замълча, след което продължи, вече с по-мек тон: — И когато отидеш при тях, те ще вземат мъничето ти, ще ти кажат едно мерси и ще те запратят в оная първична супа, от която си изпълзяла.
— Напротив! Аз ще се грижа за него, ще го отгледам, защото така са ми обещали! — Мия сложи ръце на корема си. — Той е мой, аз съм неговата майка и именно аз ще си го отгледам!
— Момиче, защо не помислиш малко с главата си? Нима вярваш, че те ще удържат обещанието си? Те? Как можеш да знаеш толкова много неща и да не разбираш точно това?
Сузана прекрасно знаеше отговора. Майчинството я беше заслепило.
— Защо пък да не ми позволят да си го отгледам? — попита пискливо ничията дъщеря. — Кой би се справил по-добре? Кой, ако не Мия, която е създадена за две неща — да износи в утробата си своя син и да го отгледа?
— Обаче ти не си просто себе си! — изтъкна и Сузана. — Ти си досущ като децата от Кала — ти си близначка, Мия! Аз съм твоята друга половина, твоето спасително въже. Ти виждаш света през моите очи и дишаш с моите дробове. Аз износвам твоето мъниче, защото ти не можеш, не разбираш ли това? Ти си безплодна също като онези Демони на стихиите или каквито и да бяха там! И след като получат твоето дете — тяхната атомна бомба сред Разрушителите — те ще се отърват от теб със същата лекота, с каквато ще се опитат да се отърват и от мен.
— Те са ми обещали — продължи да упорства Мия, забила поглед в земята. — Обещали са ми.
— Постави се на мое място — каза безногата жена. — Постави се на мое място, моля аз. Ако аз бях на твое място и ти — на мое какво щеше да си помислиш, ако ти говорех за подобни обещания?
— Щях да ти кажа веднага да си затваряш скапания плювалник!
— Коя си ти всъщност? Къде, по дяволите, те намериха? Може би с обява във вестника — „Търсим жена за износване на дете, добро заплащане, краткосрочен трудов ангажимент“? Коя си ти всъщност?
— Млъкни!
Сузана се приведе напред, облегнала ръце на бедрата си. Тази поза и беше доста неудобна, ала тя не обръщаше никакво внимание нито на дискомфорта, нито на недоизядения плод в ръката си.
— Хайде стига! — изграчи с арогантния тон на Дета Уокър. — Що не си свалиш дрисливата превръзка от очите и не ги отвориш, сладурано, както направи с мен преди малко? Изплюй шибаното камъче! Коя, мамка му, си ти?
— Не знам! — изкрещя Мия, а хиените сред камънаците мигом отвърнаха на нейния вик, кикотейки се подигравателно. — Не знам коя съм, нямам никаква представа, не знам, сега доволна ли си?
Тъмнокожата жена не беше доволна и тъкмо възнамеряваше да притисне по-силно ничията дъщеря, когато Дета Уокър изведнъж започна да и говори.

>> ПЕТ

Ето какво каза другият демон на Сузана:
— Съкровище, струва ми се, че трябва да напрегнеш сладкото си мозъче и да помислиш мъничко. Тя е няма като риба, не мож’ да чете, не мож’ да пише, едва различава числата, не е ходила в „Морхаус“, нито пък в „Мор и хаос“, ала ти си била, госпожица О-Дета Холмс е завършила Колумбийския университет, тра-ла-ла, Перлата на океана, не е ли супер т ’ва.
— Трябва да се замислиш как точно е забременяла. Тя каза, че първо се е шибала с Роланд, докато е имала путка, после се е превърнала в мъжки демон в говорящия пръстен и е изстреляла семето му вътре в теб. От този момент ти носиш в себе си малкото гнусно изродче… Добре. Сега обаче си седиш на тая крепостна стена и гълташ ония гнусотии, които тая кучка ти даде да ядеш, и аз се питам къде се намира тя в момента? Ей-туй искам да разбера. Как тъй си седи пред теб, увита в тоя дебел парцал, издула шкембе… Туй не е ли нещо като… как го нарече — „метод на визуализация“ ли беше?
Сузана нямаше отговор на този въпрос. Единственото, което знаеше, беше, че в момента Мия я наблюдава през зловещо присвитите си клепачи. Без съмнение тя също дочуваше нещо от този монолог. Ала до каква степен? Едва ли беше много, предполагаше безногата жена — по някоя дума тук и там, ала по-голямата част вероятно и звучеше като неразбираем брътвеж. Каквото и да си говорим обаче, Мия наистина се държеше като майка на това същество. Бебето Мордред! Все едно се бяха пренесли в комикс на Чарлс Адамс!
— Да, точно тъй — обади се отново Дета. — Държи се баш като майка — или по-скоро като момиченце, което е увило парцали около купчина клонки и си въобразява, че си има бебенце. Вживяла се е напълно е ролята си.
„Ала навярно това си е просто нейната природа — помисли си Сузана. — Може би, след като се преодолее майчинският инстинкт, няма да има никаква Мия.“
Една студена ръка се протегна и сграбчи китката на безногата жена.
— Кой е това? Онази с мръсната уста? Ако е тя, веднага я разкарай. Плаши ме.
Казано честно, Сузана също се боеше мъничко от Дета, ала това беше нищо в сравнение със страха и когато за пръв път осъзна, че арогантната негърка е истинска, а не някаква халюцинация. Двете не бяха успели да станат приятелки и навярно никога нямаше да бъдат, обаче бе повече от ясно, че Дета Уокър можеше да бъде могъщ съюзник. Ако човек се абстрахираше от идиотския и акцент, щеше да види, че освен адски хитра и отракана, тя е доста проницателна и интелигентна.
— Тая Мия също мож’ да ти стане могъщ съюзник, ако успееш да я привлечеш на своя страна. На света едва ли има нещо по-опасно от една вбесена майка.
— Връщаме се — каза Мия. — Отговорих на твоите въпроси, студът може да навреди на бебето, а и онази злобната е тук. Съвещанието ни приключи.
Сузана обаче се изплъзна от хватката и и се отдръпна малко назад, извън досега на ничията дъщеря. Когато се озова между два от зъберите, леденият вятър я проряза като нож през тънката и ризка, ала също така успя да прочисти съзнанието и.
— Част от нея съм аз, защото тя има достъп до спомените ми. Пръстенът на Еди, хората от Ривър Кросинг, Блейн Моно… Ала тя трябва да е и нещо повече от мен, понеже… понеже…
— Давай, момиче, не се справяш зле, ама си малко бавна.
— Понеже тя знае и всички тези неща за демоните — хем и за малките, хем и за Демоните на стихиите. Тя знае как са се появили Лъчите — до известна степен, знае и за онази магическа супа на първозданието — Първоначалието. Никога преди не съм чувала тази дума и просто не е възможно да я е взела от паметта ми.
Мина и през ума, че този разговор напомня начина, по който родители обсъждат новороденото си бебе. Тяхното дългоочаквано мъниче. Има твоя нос, да, обаче очите му са същите като твоите, направо ти е одрал кожата, ала откъде, за Бога, е наследил тази коса?
— И не забравяй, че Мия има някакви приятелчета в Ню-Йорк — продължи Дета, — или поне иска да ги смята за такива. — Значи тя всъщност представлява някой друг или нещо друго. Нещо от невидимия свят на болестотворните или домашните демони. Ала какво точно? Дали наистина е някой от Демоните на стихиите?
Дета се изсмя.
— Тя твърди това, обаче съм сигурна, че лъже като дърт циганин, захарче! Сигурна съм!
— Тогава какво представлява? Каква е била, преди да стане Мия?
Изведнъж телефонът, усилен до някаква невъобразима, спукваща тъпанчетата височина, започна да звъни. Звучеше толкова не на място на крепостната стена на този изоставен замък, че отначало Сузана не можа да разбере какво беше това. Тварите, които бродеха из Дискордия — чакали, хиени или каквито там бяха — тъкмо бяха поутихнали, когато пронизителният звън ги накара отново да започнат да се кикотят и да вият.
Ала Мия — ничията дъщеря, майка на Мордред — веднага се досети за произхода на необичайния за този пейзаж звук. Тя пристъпи напред и Сузана веднага почувства как светът потрепна и изгуби реалните си очертания. Сякаш всичко около нея внезапно застина, превръщайки се в нещо като лошо нарисувана картина.
— Не! — извика тя и се хвърли към Мия.
Обаче Мия — бременна или не, изподрана или не, с подути глезени или не — лесно я надви. Роланд им беше показал няколко по-специални трика от ръкопашния бой (онази част от нея, където бе живяла Дета, направо беше изцвилила от удоволствие при мръснишката им същност), ала се оказаха безполезни срещу Мия — тя съумя да ги отбие, преди Сузана дори да ги е изпълнила.
— Разбира се, много ясно, та тя знае за тия трикове, както знае за леля Талита от Ривър Кросинг и Гашър от Луд, защото има достъп до спомените ти, защото до известна степен е самата теб…
Тук потокът на мислите и секна, тъй като Мия бе извила ръцете и зад гърба и и — о, Боже! — болката беше непоносима.
— Ама ти си най-лигавата шунда на света! — каза и Дета със странна смесица от топлота и презрение в гласа си. Преди Сузана да успее да и отговори, се случи нещо удивително — светът се разкъса като тънък лист хартия. Съдраното място започваше от мръсния калдъръм на крепостната стена, минаваше през най-близкия зъбер и стигаше чак до небето. Там лъкатушеше зигзагообразно сред обсипания със звезди небосвод и разделяше сърповидната луна на две.
За секунда Сузана си помисли, че това разкъсване беше ясен знак за рухването на последните два Лъча и сгромолясването на Тъмната кула. После обаче видя през зейналия процеп как две жени лежат на едното от двете легла в стая 1919 на хотел „Плаза Парк Хаят“. Ръцете на всяка обгръщаха другата и очите им бяха затворени. Бяха облечени в едни и същи изцапани с кръв ризки и сини дънки. Чертите на лицата им бяха идентични, обаче краката на едната продължаваха и под коляното, тя имаше права, подобна на коприна коса и млечнобяла кожа.
— Не си играй с мен! — изсъска Мия в ухото и. Сузана усети как от устата на жената изхвърча слюнка. — Не си играй с мен, нито пък с мъничето ми! По-силна съм от теб, разбираш ли какво ти говоря? По-силна съм!
Нямаше никакво съмнение в това, помисли си Сузана, докато се приближаваше неумолимо към уголемяващия се отвор. Поне засега.
Тя пропадна в прореза, който щеше да я отведе в реалността. За момент почувства кожата си едновременно пламтяща и покрита с лед. Нейде, незнайно къде, се чуваше приглушеният звън на тодашните камбанки и изведнъж…
… тя се надигна от леглото и седна. Една жена, не две, но поне имаше крака. Сузана бе изблъскана безцеремонно назад и сега Мия управляваше автобуса. Ничията дъщеря се протегна към телефона, вдигна слушалката и я приближи до ухото си — първоначално наопаки, ала после я завъртя.
— Ало? Ало?
— Здравей, Мия. Казвам се…
Тя безцеремонно прекъсна непознатия:
— Ще ми позволите ли да задържа мъничето си? Защото тази кучка разправя, че нямало да стане така!
Настана пауза — отначало дълга, а после — много дълга.
Сузана почувства страха на Мия — първо бликащ като ручейче, а после — като наводнение.
„Не трябва да се държиш така — опита се да и каже. — Ти имаш онова, което искат те, това, от което се нуждаят… не разбираш ли?“
— Ало, там ли сте? За Бога, там ли сте? МОЛЯ ВИ, КАЖЕТЕ МИ, ЧЕ СТЕ ТАМ!
— Тук съм — рече спокойно мъжът. — Вече ще говорим ли нормално, Мия, ничия дъще? Или по-добре да затворя и да изчакам, докато не се почувстваш… повече като себе си?
— Не! Не, не правете това, не го правете, моля аз!
— Ще ме прекъсваш ли отново? Защото няма никакво оправдание за неприличното ти държание.
— Обещавам!
— Казвам се Ричард П. Сейър. — Сузана беше чувала това име, ала къде ли? — Знаеш какво трябва да направя, нали?
— Да! — вече звучеше по-кротко. Даже се мъчеше да се хареса. — „Дикси Пиг“. Шейсет и първа и „Лексингуърт“.
— „Лексингтън“ — поправи я мъжът. — Одета Холмс ще ти помогне да я намериш, сигурен съм в това.
На тъмнокожата жена и се искаше да изкрещи: „Не се казвам така!“, обаче не каза нищо. На Сейър щеше да му хареса тя да крещи — определено. Щеше да му хареса тя да изгуби самообладание.
— Там ли си, Одета? — Тонът му беше приятно закачлив. — Там ли си, нахална кучко?
Тя не отговори.
— Тук вътре е — рече Мия. — Не знам защо не отговаря. В момента се крие някъде.
— О, мисля, че се досещам защо — рече снизходително Сейър. — Май не и харесва много да я наричат така. — След което добави нещо, което тъмнокожата жена не можа да разбере: — „Не ме наричайте Клей повече — Клей е име на роб, наричайте ме Мохамед Али!“ Нали така, Сузана? Или това май беше след твоето време? Малко по-късничко, нали така? Съжалявам. Времето може да е толкова объркващо понякога, нали? Няма значение. Трябва да ти кажа нещичко, скъпа. Боя се, че няма да ти хареса особено, ала мисля, че трябва да го знаеш. Сузана запази мълчание. Нямаше да и бъде много лесно.
— Що се отнася до непосредственото бъдеще на твоето мъниче, Мия, изненадан съм, че изобщо смяташ за необходимо да питаш — рече Сейър. Гласът му звучеше уравновесено и гладко и беше пропит с точно толкова гняв, колкото трябваше. Какъвто и да беше този човек, владееше се до съвършенство. — Кралят държи на думата си и спазва обещанията си, за разлика от някои, които мога веднага да ти назова. И като оставим настрана въпросите, засягащи нашето сътрудничество, помисли си за практическата страна на нещата! Кой друг може да се заеме с отглеждането на най-значимото дете, което някога се е раждало… по-значимо от Христос, от Буда, от пророка Мохамед… На чия друга гръд, ако позволиш грубостта ми, можем да го поверим, за да суче от нея…
„Това е музика за ушите и — помисли си мрачно Сузана. — Всичко, което тя иска да чуе. И защо? Защото е Майка.“
— Ще го поверите на мен! — извика Мия. — На мен! Само на мен, разбира се, че на мен! Благодаря ви! Благодаря ви!
Тъмнокожата жена най-накрая проговори. Каза и да не му вярва. Естествено, беше пренебрегната по най-груб начин.
— Да излъжа пред теб би било все едно да наруша обещание, което съм дал на собствената си майка — заяви гласът в слушалката. („Имал ли си някога майка, а, захарче?“, искаше да разбере Дета.) — Макар че истината понякога боли, лъжите често се връщат обратно при нас и ни нараняват жестоко, не е ли така? Истината в този случай е, че няма да бъдеш до своето мъниче за дълго, Мия, защото детството му няма да е като на другите, нормалните деца…
— Зная! О, зная!
— … ала през петте години, през които ще се грижиш за него… или може би седем, възможно е и да са седем… той ще получава най-доброто от всичко. От теб, естествено, но и от нас. Нашата намеса ще бъде минимална…
Дета Уокър внезапно се хвърли напред, бърза и попарваща като изгаряне от врящо олио. Тя бе способна да подчини гласните струни на Сузана Дийн само за миг, ала това беше безценен миг.
— Баш тъй, скъпа, баш тъй! — закиска се тя. — Той няма да свърши в устата ти, нито пък ще ти изцапа косичката!
— ВЕДНАГА ЗАТВОРИ УСТАТА НА ТАЗИ КУЧКА! — изплющя гласът на Сейър и тъмнокожата жена почувства внезапното раздрусване, когато Мия изблъска Дета — която не спираше да се кикоти — назад, към затънтената част на съзнанието, което споделяха. В карцера.
„Да бъда проклет, как можах да направя подобно нещо! — извика Дета. — Да постъпя така с тази хубава устичка!“
— Гласът от телефонната слушалка бе леденостуден и болезнено отчетлив. — Мия, можеш ли да се контролираш, или не?
— Да! Да, мога! Мога!
— Тогава не позволявай подобно нещо да се случи отново.
— Няма!
Тогава някъде — Сузана имаше чувството, че е над нея, макар че в затънтената част на общото им съзнание нямаше истински посоки — нещо издрънча и се затръшна. Звучеше като масивна желязна врата.
„Наистина сме в карцера“ — каза тя на Дета, ала арогантната негърка не спираше да се кикоти като обезумяла.
„Вече съм почти сигурна коя е тя“ помисли си Сузана.
Сега истината и изглеждаше очевидна. Онази част от Мия, която не беше нито Сузана, нито нещо, призовано от празнотата по волята на Пурпурния крал… третата част беше Оракулът. Тъмнокожата жена не знаеше дали той бе Демон на стихиите или не, ала това определено беше онази женска сила, която първо се бе опитала да прелъсти Джейк, а после се беше съвкупила с Роланд. Този опечален, ненаситен дух най-накрая беше получил тялото, от което се бе нуждаел. Тялото, което бе в състояние да износи мъничето.
— Одета? — Гласът на Сейър, подигравателен и жесток. — Или Сузана, ако ти допада повече? Обещах ти новини, нали така? Обаче се опасявам, че са както добри, така и лоши. Искаш ли да ги чуеш?
Тъмнокожата жена не отговори.
— Лошата новина е, че мъничето на Мия навярно няма да успее да изпълни предначертаната му мисия — да убие баща си — в крайна сметка. А добрата е, че Роланд почти със сигурност ще умре през следващите няколко минути. Що се отнася до Еди, боя се, че няма какво да си говорим за него. Той няма нито рефлексите на твоя дин, нито неговия боен опит. Така че съвсем скоро ще станеш вдовица, скъпа. Това е лошата новина.
Тя не можеше да мълчи повече, а и Мия и позволи да говори:
— Лъжеш! Лъжеш за всичко!
— Изобщо не е така — спокойно отвърна Сейър и Сузана се сети откъде знаеше името му — от завършека на разказа на Калахан. Детройт. Където бе престъпил най-святата забрана на своята църква и бе извършил самоубийство, за да не попадне в ръцете на вампирите. Отецът беше скочил от прозореца на небостъргача, за да избегне тази участ. Ала вместо да умре, някогашният свещеник се беше озовал в Средния свят, а оттам се бе пренесъл в пограничните райони на Кала през Неоткритата врата. Мисълта, която го крепяла (той сам им беше споделил това), била: „Не мога да им позволя да победят. Не мога да им позволя да победят.“ И беше абсолютно прав за това, по дяволите! Ала ако Еди умреше…
— Знаем точно мястото, където твоят дин и съпругът ти ще се прехвърлят в този свят, минавайки през една точно определена врата… — информира я Сейър. — И се обадихме на някои хора, като започнем с един тип на име Енрико Балазар… Уверявам те, Сузана, че беше невероятно лесно. Безногата жена долови искреността в гласа му. Ако не вярваше в онова, което изрича, навярно Ричард П. Сейър бе най-изпеченият лъжец на света.
— Как бихте могли да разберете подобно нещо? — попита тя. Не получи никакъв отговор и понечи да отвори уста, за да зададе въпроса си отново, ала преди да успее да го стори, беше от хвърлена брутално, назад. Каквато и да беше Мия преди, изглежда, се бе сдобила с невероятна сила вътре в Сузана.
— Разкара ли я? — попита Сейър.
— Да, пратих я в карцера. — Гласът и звучеше раболепно. Отново се опитваше да се хареса на мъжа от другата страна на линията.
— Тогава ела при нас, Мия. Колкото по-скоро дойдеш при нас, толкова по-скоро ще можеш да зърнеш сладкото личице на мъничето си.
— Да! — извика ничията дъщеря извън себе си от радост и тъмнокожата жена изведнъж бе осенена от видение, ярко като светкавица. Все едно бе надзърнала изпод долния ръб на някоя циркова палатка по време на някой забележителен номер. Или по-скоро зловещ трик…
Това, което проумя, беше колкото простичко, толкова и ужасяващо — отец Калахан, който си купува парче салам от един продавач. Продавачът безспорно е янки. Собственик на магазин в малкото градче Ийст Стоунхам в щата Мейн през 1977 година. Калахан им бе разказал за това в своя дом в Кала… и Мия беше подслушвала.
Прозрението я връхлетя като алено слънце, изгряващо над поле, където хиляди бойци са намерили смъртта си. Сузана се хвърли напред, без да обръща внимание на силата на Мия, крещейки отново и отново, и отново:
— Кучка! Мръсна предателска кучка! Ти си им казала къде ще ги отведе Вратата! Къде ще изпрати Еди и Роланд! Ах, ти, проклета КУЧКА такава!

>> СЕДЕМ

Мия беше силна, ала неподготвена за тази неочаквана атака. Щурмът бе особено свиреп, понеже Дета също бе присъединила своята отмъстителна енергия към прозрението на Сузана. За миг похитителката беше запратена назад с ококорени от изумление очи. В хотелската стая телефонът се изплъзна от ръката на Мия и падна на пода. Тя се заклатушка тромаво и едва не падна върху едно от леглата, после се завъртя рязко като подпийнал танцьор. Сузана я зашлеви и на бузата и се появиха червени белези, наподобяващи удивителни знаци.
— Какво правя всъщност? Удрям себе си — помисли си тъмнокожата жена. — Все едно да трошиш оборудването — пълна глупост. — Въпреки това обаче не можеше да се спре. Чудовищният характер на онова, което Мия бе направила, отвратителната и предателска постъпка…
Нейде вътре, на някакъв ринг, който не беше материален (ала не беше и изцяло мисловен), Мия най-накрая успя да сграбчи Сузана/Дета за гърлото и да я отблъсне. Очите на похитителката продължаваха да са ококорени от изненада. „Както и от срам“ — помисли си Сузана. Безногата жена се надяваше, че ничията дъщеря е способна да изпитва срам, че не е надживяла това.
„Сторих онова, което трябваше — не спираше да повтаря Мия, докато я изтласкваше към карцера. — Става въпрос за моето мъниче — всички са против мен, всички! Затова просто сторих онова, което трябваше.“
— Ти обрече на смърт Еди и Роланд заради своето чудовище! Ето какво си направила! — изкрещя Сузана. — Според това, което си подслушала и после си изпяла, Сейър се е уверил, че ще използват Вратата, за да продължат пътешествието към Кулата, нали така? Колко души е изпратил срещу тях?
Единственият отговор беше издрънчаването на желязната врата. Само че този път звукът се повтори… и потрети. Мия бе впила ръце в гърлото на домакинята си и очевидно не искаше да поема никакви рискове. Този път вратата на карцера бе тройно залостена. Карцер? По дяволите, повече би му прилегнало Черната дупка на Калкута.
— Когато се измъкна оттук, ще се върна в Когана и ще изключа всички машини! — извика Сузана. — Не мога да повярвам, че се опитвах да ти помогна! Е, майната му! Отсега нататък се оправяй сама!
Ти не можеш да се измъкнеш оттук — отговори Мия, а тонът и беше почти извинителен. — По-късно, ако мога, ще те оставя на спокойствие…
— Колко ли ще съм спокойна, като знам, че Еди е мъртъв? Нищо чудно, че искаше да сваля този пръстен! Как би могла понесеш допира му до кожата си, след като знаеш какво си направила!
Мия вдигна слушалката и се заслуша, ала Ричард П. Сейър не я чакаше от другата страна на линията. Навярно имаше места за обикаляне и болести за разпространяване, помисли си Сузана.
Ничията дъщеря постави телефона на мястото му и огледа празната, стерилна стая така, както правят хората, които нямат намерение да се връщат повече на дадено място и искат да са сигурни, че са взели всичко, което им трябва. Тя потупа единия джоб на дънките си и почувства тънката пачка банкноти. Плъзна ръката си по другия и напипа подутината, свидетелство за наличието на костенурката — нейната skolpadda.
— Съжалявам — изрече Мия. — Трябва да се грижа за мъничето си. Всички са срещу мен.
— Не е вярно — обади се Сузана от заключената стая, където бе захвърлена. Къде ли се намираше всъщност? Може би в най-дълбоките и скрити подземия на Замъка над Бездната? Вероятно. Имаше ли някакво значение изобщо? — Аз бях на твоя страна. Аз ти помогнах. Аз спрях проклетите ти родилни болки, когато бяха нетърпими. А виж какво направи ти. Как ми се отплати. Как можеш да бъдеш толкова мерзка и долна?
Мия застина с ръка върху дръжката на вратата на стаята, а страните и се обагриха в червено. Да, тя наистина се срамуваше. Ала срамът едва ли щеше да я спре. Нищо не можеше да я спре. Поне докато не настъпеше онзи прекрасен момент, в който Сейър и приятелчетата му не и забиеха нож в гърба, предавайки я на свой ред.
Да, обаче кой знае защо мисълта за подобно неизбежно развитие на събитията не донесе никакво удовлетворение за Сузана.
— Ти си прокълната — рече тя. — Знаеш това, нали?
— Хич не ми дреме — отвърна ничията дъщеря. — И цяла вечност да прекарам в Ада, това пак ще бъде прекалено ниска цена за един-единствен поглед към лицето на моето мъниче. Чуй ме добре, моля аз.
След което, понесла Сузана и Дета със себе си, Мия отвори вратата на хотелската стая, излезе в коридора и направи първите крачки по пътя си към Дикси Пиг, където я очакваха зловещи хирурзи, за да изродят не по-малко зловещото и дете.
P>
Строфа: Комала-ком-шест!
Каква ужасна вест!
Когато на предател дланта си подадеш,
е повече от сигурно, че ще се убодеш!
Отговор: Комала-ком-шест!
Повече от сигурно е, че ще се убодеш,
когато на предател дланта си подадеш.
О, Богове! Каква ужасна вест.
P$

> Седма станса
> ЗАСАДАТА

>> ЕДНО

Роланд Дисчейн беше последният от последните велики стрелци на Гилеад и това бе напълно основателно; поради своята странно романтична природа, пълната липса на въображение и смъртоносни ръце той беше най-добрият от тях. Сега артритът пропълзяваше в крайниците му, ала очите и ушите му си оставаха недосегаеми за сухото разкривяване. Той чу как главата на Еди издумка в страничния ръб на Неоткритата врата, когато бяха засмукани от нея, и единствено благодарение на светкавичните си рефлекси успя да се сниши и да предпази собствения си череп от строшаване в горната част на касата. До слуха му достигна чуруликането на птиците — в началото неясно и далечно, все едно сънуваше — ала после звукът се избистри и придоби съвсем реални измерения. Ярките слънчеви лъчи едва не го ослепиха след сенчестия полумрак на пещерата, към който беше привикнал, ала Роланд несъзнателно присви клепачи още в първия момент, когато зърна бляскавата светлина. Ако не беше направил това, вероятно нямаше да забележи цилиндричния отблясък вдясно от него, докато се приземяваха на твърдата, покрита с тъмни мазни петна земя и Еди щеше със сигурност да умре. А може би и двамата щяха да загинат. Опитът на Роланд му нашепваше, че само две неща блестят толкова ослепително — моноклите и дългата цев на някое оръжие.
Стрелеца сграбчи Еди за ръката, без да се замисля, също както бе присвил очи срещу внезапния устрем на ярката светлина. Почувства напрежението в мускулите на по-младия мъж, докато краката им се отлепяха от осеяния с камъни и кости под на Пещерата на портала, и внезапното им разхлабване, когато главата на Еди се удари в страничната част на касата. Спътникът му изохка и се опита да каже нещо, което означаваше, че все пак не бе изгубил съзнание.
— Стой до мен, Еди! — извика му Роланд, докато се изправяше на крака. Горчивата вълна на агонията обля дясното му бедро и се разпростря до коляното му, ала той стисна зъби и не издаде нито звук. Всъщност почти не обърна внимание на изгарящата болка. Задърпа Еди след себе си към някаква близка сграда, покрай едни неща, които му заприличаха на нефтени или петролни помпи. Върху тях обаче пишеше „МОБИЛ“, а не „СИТГО“ или „СЪНОКО“ — две названия, с които Стрелеца беше запознат.
Еди бе още в полусвяст. Лявата му буза беше цялата в кръв от раната на главата. Въпреки това младият мъж правеше всичко възможно да накара краката си да му се подчиняват, опитвайки се да изкачи трите дървени стъпала на онова, което според Роланд представляваше магазин за смесени стоки. Изглеждаше по-малък от този на Тук, ала не особено различен от…
Изведнъж въздухът зад Стрелеца бе раздран от оглушителен гърмеж. Този, който стреляше, се намираше достатъчно близо до него, което накара Роланд да си помисли, че щом е чул изстрела, човекът с пушката едва ли е уцелил.
Нещо профуча на сантиметър от ухото му, издавайки пронизителен свистящ звук: „Миззззззззззззз!“ Стъклената врата на магазинчето се натроши на парчета, а табелката, която висеше там (ОТВОРЕНО Е, ТАКА ЧЕ ЗАЩО НЕ ВЛЕЗЕТЕ ДА ХВЪРЛИТЕ ЕДНО ОКО?), подскочи и се превъртя.
— Ролан… — гласът на Еди, слаб и далечен, звучеше така, все едно устата му бе пълна с киша. — Ролан… как…ко… УФФФФФ!!! — изохка накрая младият мъж, когато синът на Стивън Дисчейн го блъсна на пода и се приземи отгоре му.
Поредният гърмеж процепи въздуха; някъде там със сигурност имаше стрелец с извънредно мощна пушка. Роланд чу нещо от сорта на „Еби му майката, Джак!“, след което със скорострела — или онова, което Еди и Джейк наричаха „автомат“ — откри огън. Мръсните прозорци от двете страни на вратата се натрошиха на едри заострени късове, а хартията, с която бяха облепени, се разлетя из помещението.
Две жени и някакъв застаряващ мъж бяха единствените клиенти, които се намираха в магазина в момента. И тримата се бяха обърнали ужасени към предната част на помещението — към Роланд и Еди — като на лицата им бе изписано онова неразбиране, характерно за несвикналия да борави с огнестрелно оръжие цивилен. Стрелеца го наричаше „тревопасен израз“, защото подобни екземпляри — онези от Кала Брин Стърджис бяха почти същите — повече приличаха на овце, отколкото на хора.
— Долу! — изрева Роланд от мястото, където лежеше на пода, по-точно върху полусвестилия се (и бездиханен за момента) спътник. — В името на боговете ви, лягайте веднага ДОЛУ!
Застаряващият джентълмен, който бе облечен с карирана бархетна риза въпреки задухата в магазина, пусна консервената кутия, която държеше (на нея имаше етикет с домат) и се хвърли на пода. Жените не последваха примера му и вторият откос на автомата ги повали и двете, издълбавайки грозна дупка в гръдния кош на едната и отнасяйки горната част на главата на другата. Простреляната в гърдите се строполи като чувал с картофи. Другата направи няколко неуверени крачки към Роланд, докато кръвта изригваше от косата и като лавата на активен вулкан. Пред магазина зачаткаха втори и трети скорострел, изпълвайки въздуха над тях с оглушителен шум и дъжд от свистящи куршуми. Жената, която бе изгубила горната половина на главата си, се завъртя два пъти, все едно изпълняваше някакъв сложен пирует, разперила широко ръце, след което се строполи тежко на пода. Стрелеца посегна към оръжието си и с облекчение установи, че револверът не беше изпаднал от кобура; допирът на ръкохватката от сандалово дърво му подейства успокояващо и му вдъхна кураж. Все пак имаха късмет. Нещата можеха да се развият далеч по-зле. Роланд бе сигурен, че не са изпаднали в тодаш. Онези, които стреляха, ги бяха видели… бяха ги видели много добре.
Нещо повече. Те очакваха появата им.
— Влизайте вътре! — изкрещя някой. — Влизайте вътре, бързо, не им давайте възможност да се опомнят, влизайте вътре.
— Еди? — побутна го Роланд. — Еди, трябва да ми помогнеш! Веднага!
— Хъхххво?… — изхъхри едва-едва младият мъж. Погледът на едното му око (дясното) изразяваше изумление. Другото засега бе удавено в кръвта, стичаща се от раната в скалпа му.
Стрелеца го сграбчи здраво за раменете и го раздруса толкова силно, че от косата на Еди се разхвърчаха кървави пръски.
— Опустошители! Идват да ни убият! Да избият всички тук!
Дясното око на младия човек се проясни. Доста бързо, каза си Роланд, забелязвайки усилията, които бяха необходими за това. Не беше лесно да възвърнеш разсъдъка си, още по-трудно бе да го направиш бързо, а като прибавим и навярно нетърпимата болка в главата… Стрелеца за миг се почувства горд с Еди — той отново бе станал като Кътбърт Алгуд. Бе върнал Кътбърт към живот.
— Какво, мама му стара, става тук? — извика някой с дрезгав, развълнуван глас. — Какво, мамка му, е това?
— Долу! — нареди Роланд, без дори да се огледа. — Ако ви е мил животът, не се отделяйте от пода.
— Прави, каквото ти казва, Чип — обади се някой друг — навярно човекът, който държеше консервената кутия с домата, каза си Стрелеца.
Той запълзя през счупените стъкла, осеяли пода, усещайки как някои от тях се забиват в кокалчетата на ръцете му или порязват коленете му, ала без да им обръща особено внимание. Един куршум профуча покрай слепоочието му, но Роланд подмина и това. Навън денят беше прекрасен — лятото тъкмо настъпваше. Той се вгледа в най-близките петролни помпи, на които пишеше „МОБИЛ“. От едната им страна се виждаше стара таратайка, навярно собственост или на двете жени, или на господин Бархетна риза. Зад помпите и изцапания с петна мазут паркинг се виеше асфалтиран селски път, а от другата му страна се издигаха няколко сгради, боядисани в униформено сиво. На едната пишеше „ГРАДСКА УПРАВА“, на другата — „ПРОТИВОПОЖАРНА И СПАСИТЕЛНА СЛУЖБА — СТОУНХАМ“, а на третата (която беше и най-голямата) — „ОБЩИНСКИ ГАРАЖ“. Паркингът пред тези постройки също бе асфалтиран („постлан с чакъл“, би казал Роланд) и там стояха няколко превозни средства (едното бе голямо като каруците на манихейците). Точно в този момент зад тях изникнаха повече от половин дузина мъже, въоръжени до зъби. Този, който вървеше най-отзад, се стори познат на Роланд — щом Стрелеца се вгледа по-внимателно, видя, че това е грозният помощник на Енрико Балазар — Джак Андолини. Синът на Стивън Дисчейн беше видял как този мъж умира — първо бе прострелян от куршуми, а после — изяден от хищните огромни омари, които обитаваха плитчините на Западното море. Ала ето че сега бе тук. Безкрайната редица от светове се въртеше около вселенската ос, известна като Тъмната кула, и това бе просто поредният от тях. Само един обаче беше истински — имаше само един свят, където нещата си оставаха завършени, след като бъдеха завършени. Можеше да е този, а можеше и да не е. Какъвто и да бе случаят, не му беше сега времето да мисли за това.
Поизправяйки се на колене, Роланд откри огън, правейки бързи махови движения с дясната си длан по петлето на револвера, който бе стиснал в лявата си ръка, прицелвайки се първо в момчетата с автоматите. Той владееше до съвършенство този типично каубойски маниер, позволяващ му да стреля с изключителна бързина, която обаче ни най-малко не беше за сметка на ефективността. Един от хората на Балазар се строполи върху бялата осева линия, а от разкъсаното му гърло кръвта заклокочи като горещ минерален извор. Втори се изтърколи на банкета с грозна дупка, която зейна точно между очите му.
В следващия момент и Еди вече бе застанал до своя другар, също на колене, и започна да стреля, използвайки същия похват. Пропусна най-малко две от мишените си, което не беше кой знае колко изненадващо, като се имаше предвид състоянието му, ала после трима от враговете им се стовариха на прашния асфалт — двамата простреляни на място, а третият — пищящ неистово: „Уцели ме! Олеле, Джак, помогни ми, копелетата ме улучиха, улучиха ме в корема!“
Някой сграбчи Роланд за рамото, изглежда, без да осъзнава що за своеволие си позволяваше спрямо един стрелец, при това зает със сеене на смърт.
— Господине, какво, по дяволите, става…
Синеокият мъж му хвърли бърз поглед и видя човечец на четирийсетина години с вратовръзка и с престилка на касапин. „Продавачът, това е продавачът, навярно същият, който е упътил отец Калахан до пощенската служба“ — мина му през ума, след което Роланд безцеремонно изблъска мъжа към вътрешността на магазина. Само секунда по-късно от лявата страна на черепа на мъжа шурна кръв. Раната не беше сериозна, прецени Стрелеца — куршумът само го беше одраскал. Виж, ако Роланд не го бе изтласкал обаче…
Еди презареди револвера си. Неговият дин направи същото, бавейки се малко по-дълго заради липсващите пръсти на дясната си ръка. Междувременно двама от оцелелите опустошители се бяха прикрили зад една от таратайките от отсамната страна на шосето. Бяха прекалено близо. Това никак не беше добре. До слуха на синеокия мъж достигна ръмженето на приближаваща се машина. Той погледна назад към мъжа, който бе достатъчно съобразителен да легне веднага на пода, когато Роланд беше извикал, поради което бе избягнал участта на двете жени.
— Ти! — извика му синът на Стивън Дисчейн. — Имаш ли оръжие?
Човекът с бархетната риза поклати глава. Очите му бяха кристално сини. В тях се четеше страх, прецени Стрелеца, ала не и паника. Пред него, седнал на пода с широко разкрачени крака, продавачът се взираше с недоумение и ужас в капките кръв, които разцъфваха по бялата му престилка.
— Имаш ли оръжие, продавачо? — обърна се към него Роланд.
Преди човекът да му отговори — ако изобщо бе способен на това в момента — Еди сграбчи рамото на другаря си.
— Щурмът на леката кавалерия — каза той. Думите му прозвучаха завалено — щуума на уеката кавауеуия — ала Роланд едва ли би разбрал значението им, дори и да ги беше чул ясно. Това, което имаше значение, бе, че Еди бе видял още шестима души да пресичат бързо селския път. Този път се движеха разпръснато и на зиг-заг, за да представляват по-трудни мишени.
— Vai, Vai, Vai — излая Андолини някъде зад тях, размахвайки ръце.
— Исусе, та това е Трикс Постино — възкликна Еди. Трикс отново бе помъкнал някакво огромно оръжие, макар че младият стрелец не можеше да прецени дали това е модифицираният му скорострелен автомат М-16, наричан от собственика си, „Чудото на Рамбо“ или не. Във всеки случай Трикс имаше същия късмет, какъвто бе извадил в „Наклонената кула“ — Еди натисна спусъка и бандитът се строполи върху един от мъжете, които лежаха по очи на пътя, продължавайки да гърми по магазина с автомата си, докато умираше. Това се дължеше не толкова на някакъв изблик на свръхестествен героизъм, колкото на предсмъртния гърч, обхванал показалеца му, плод на последните импулси на гаснещото му съзнание. Еди и Роланд обаче трябваше отново да се снишат на пода, което даде възможност на петимата други бандити да достигнат до прикритието на старите коли от отсамната страна на пътя — и да влязат вътре в тях, помисли си Стрелеца. Станеше ли това, магазинът щеше да се превърне в същинско стрелбище, докато същевременно опасността, на която щяха да са изложени хората на Балазар, щеше да е минимална.
Развоят на събитията започваше да прилича много на онова, което се беше случило на Джерико Хил.
Беше време за отстъпление.
Шумът от приближаващата се машина продължаваше да се усилва — съдейки по звука, Роланд прецени, че превозното средство трябваше да е доста голямо, с бая тежичък товар. Онова, което изникна от лявата страна на шосето, бе огромен камион, натоварен с гигантски дървени трупи. Стрелеца видя как очите на шофьора се разширяват от изумление и устата му зяпва, в което нямаше нищо чудно. Колко ли пъти бе спирал тук след края на дългия изтощителен ден в гората, за да обърне бутилка бира или две? А ето, че сега пред потресения му поглед изникнаха половин дузина окървавени тела, проснати на пътя като войници, загинали в жестока битка. Роланд си помисли, че това изобщо не беше далеч от истината.
Предните спирачки на огромната машина нададоха пронизителен, протяжен вой, а от задната част на камиона се чу изпъшкването на въздушните спирачки, наподобяващо пухтенето на разгневен дракон. Големите гуми заскърцаха по асфалта, след като спряха да се въртят, оставяйки черни следи по повърхността на шосето. Товарът на превозното средство, който със сигурност тежеше поне няколко тона, започна малко по малко да се накланя. Роланд забеляза как от дървените трупи се разхвърчаха трески, когато хората на Балазар от другата страна на пътя възобновиха яростната си стрелба. Имаше нещо омагьосващо в тази гледка — беше все едно да наблюдаваш как Изгубените зверове на Елд връхлитат от небесата, разперили огнените си криле.
Предницата на камиона се вряза в първото от телата. Подобни на червени въжета черва сякаш избухнаха от спукания стомах, след което пльоснаха с противен влажен звук на прашния банкет. Ръцете и краката на мъртвеца бяха откъснати. Една от гумите размаза главата на Трикс Постино и черепът му се сцепи с пращящ звук, наподобяващ пукането на хвърлен в огъня кестен. Товарът на превозното средство се наклони още повече и заплашително започна да се поклаща. Високите до раменете на Роланд гуми заораха в асфалта и вдигнаха облаци кървав прах. Камионът се понесе покрай магазина, драстично забавил скоростта си. Стрелеца вече не можеше да види шофьора от мястото, където се намираше. За момент магазинът и хората в него бяха прикрити от огневата мощ на бандитите от другата страна на пътя благодарение на огромната машина. Продавачът — Чип — и единственият оцелял клиент — господин Бархетна риза — се взираха в накланящия се на една страна камион с изумление. Продавачът разсеяно изтри кръвта отстрани на главата си и махна рязко с длан към пода, сякаш искаше да изтръска водата от току-що измитите си ръце. Раната му бе по-тежка от тази на Еди, реши Роланд, ала човекът, изглежда, не го осъзнаваше. Навярно това беше добре.
— Да се махаме оттук — рече Стрелеца на Еди. — Веднага.
— Много добра идея.
Роланд сграбчи за ръката човека с бархетната риза. Очите на мъжа веднага се отделиха от клатещия се камион и се заковаха върху Стрелеца. Синът на Стивън Дисчейн кимна към задната част на магазина и по-възрастният мъж също му кимна в отговор. Мълчаливата му експедитивност беше неочакван дар.
Навън товарът на камиона най-накрая се преобърна, премазвайки една от паркираните коли (заедно с опустошителите, криещи се зад нея, горещо се надяваше Роланд). Първо се изтъркаляха най-горните трупи, след което и останалите ги последваха сред оглушителен грохот. Той бе придружен от противния шум от стърженето на дърво в метал, който сякаш продължи до безкрайност и бе толкова пронизителен, че на неговия фон пукотът от стрелбата изглеждаше направо жалък.

>> ДВЕ

Еди сграбчи магазинера по същия начин, както Роланд беше хванал другия мъж, но Чип не показа нито пъргавия ум, нито инстинкта за оцеляване на своя клиент. Вместо това само продължи да зяпа като хипнотизиран към назъбената дупка, зейнала на мястото на някогашните прозорци. Очите му се бяха разширили от потрес и страхопочитание, докато наблюдаваше как огромният камион изпълняваше последните стъпки от самоунищожителния си балет. Предната му част се бе откъснала от дългото ремарке и в момента се преобръщаше с трясък надолу по хълма, понесла се към недалечната горичка. Самият товар се бе изсипал върху дясната страна на пътя, вдигнал огромен облак прах, който още не се беше слегнал, оставяйки зад себе сплескан шевролет и двама премазани опустошители, прострени до дълбоката бразда, която беше изорал.
Ала бандитите, изглежда, бяха много повече. Или поне така изглеждаше. Стрелбата продължи.
— Хайде, Чип, време е да се махаме оттук — каза Еди. Този път, когато задърпа продавача към задната част на магазина, човекът го последва, надничайки от време навреме през рамо и бършейки кръвта, която се стичаше по лицето му.
Там имаше нещо като столова с голям тезгях, няколко закърпени стола, три-четири маси и кош за ловене на омари, разположен над поставката за вестници, пълен с остарели „мъжки“ списания. Когато достигнаха тази част на сградата, стрелбата отвън се усили. После отново утихна — този път заради могъщата експлозия на резервоара на камиона, както предположи Еди. Той чу как покрай ухото му избръмча куршум, след което видя разцъфналата дупка на картината, изобразяваща морски фар, закачена на отсрещната стена.
— Какви са тези отвън? — попита Чип. — Какви сте вие? Ранен ли съм? Синът ми беше във Виетнам, знаете ли? Видяхте ли онзи камион?
Еди не отговори на нито един от тези въпроси — само се усмихна, кимна и побутна напред собственика на магазинчето. Нямаше никаква представа накъде отиват или как щяха да се измъкнат от тази каша. Единственото нещо, в което бе напълно сигурен, беше, че Калвин Тауър не беше тук. Което навярно беше добре. Тауър едва ли бе виновен за обилното количество адски огън и сяра, които се бяха изсипали тук, ала младият стрелец бе сигурен, че адският огън и сярата бяха предназначени именно за стария Кал. Само ако собственикът на книжарничката беше…
Изведнъж Еди почувства как някаква огромна нажежена игла се забива в ръката му. Мъжът изкрещя от изненада и болка. Миг по-късно усети същото пробождане, само че в прасеца. Долната част на десния му крак експлодира от ужасна болка и той извика отново.
— Еди! — Роланд се обърна. — Да не би да си…
— Няма значение, продължавай напред!
Точно пред тях се виждаше талашитена стена с три врати. На едната пишеше „ГЛАРУСИ“, на другата — „ЧАЙКИ“, а на третата — „СЛУЖЕБЕН ВХОД“.
— „СЛУЖЕБЕН ВХОД!“ — извика Еди. Погледна надолу и видя кървава дупка в сините си дънки на около пет сантиметра под дясното коляно. Куршумът не беше раздробил коляното му, което беше добре, ала, мамичко, болеше като най-ужасното нещо на света.
Над главата му експлодира някакъв абажур. По главата и раменете на младия мъж се посипаха стъкла.
— Имам застраховка, обаче един господ знае дали покрива подобни щети — извика Чип. Той избърса още от кръвта по лицето си, после я изтръска на пода, където тя застина в подобие на роршахово мастилено петно. Куршумите свистяха около тях и Еди забеляза как един откъсна яката на Чип. Някъде зад тях Джак Андолини — Стария грозник — крещеше нещо на италиански. Младият мъж си помисли, че едва ли беше заповед за отстъпление.
През това време Роланд и клиентът с бархетната риза влязоха през вратата с надпис „СЛУЖЕБЕН ВХОД“. Еди ги последва, зареден догоре с горивото на адреналина, повлякъл Чип след себе си. Озоваха се в просторно помещение, което приличаше на склад. Еди успя да долови миризмата на боя, някаква остра ментова миризма и силния аромат на кафе.
Сега господин Бархетна риза беше поел водачеството. Стрелеца го следваше по петите по пътечката в центъра на помещението, от двете страни, на която се издигаха палети с консервирани стоки. Еди куцукаше след тях заедно със собственика. Старият Чип бе изгубил голямо количество кръв от раната отстрани на главата си и младият стрелец си мислеше, че той всеки миг ще припадне, ала Чип се оказа…, ами, пич. Еди се усмихна на тази игра на думи и за момент забрави изгарящата болка в крака си, ала в следващия момент продавачът го попита какво е станало с Рут Биймър и сестра и и той предпочете да не отговаря. Ако имаше предвид двете жени, които се намираха в магазина, когато започна патакламата (а Еди бе повече от сигурен, че беше така), младият мъж се надяваше паметта му да не се възвърне много бързо.
В края на склада имаше още една врата. Господин Бархетна риза я отвори и се вцепени. Роланд го хвана за яката и го дръпна назад, след което излезе приведен напред. Зад тях куршумите свистяха и се забиваха във вратата с надпис „ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН“, която вече бе станала на решето.
— Еди! — изсъска Роланд. — Ела при мен!
Младият мъж се заклатушка напред. Пред тях се виждаше товарна площадка, а зад нея — обширна площ (около четири декара) необработена, запустяла земя. Наоколо се търкаляха преобърнати кофи за боклук, ала това едва ли правеше впечатление на някого. Еди забеляза и две купчини празни бирени кутии, достатъчно големи, за да бъдат класифицирани от археолозите като погребални могили. „Нищо общо с уютната задна веранда, на която да си почиваш след натоварен ден“ — помисли си младият мъж.
Роланд сочеше с револвера си към една петролна помпа, която изглеждаше значително по-стара и ръждясала от онези пред магазина. На нея се виждаше една-единствена дума.
— Дизел — каза Стрелеца. — Това не означава ли гориво?
— Да — потвърди Еди. — Чип, тази помпа работи ли?
— Работи, работи — този път гласът му звучеше малко незаинтересовано. — Много хора зареждат баш тука.
— Мога да я пусна, господине — каза Бархетната риза. — По-добре ме оставете аз да го направя — малко е капризна. Можете ли вие и приятелят ви да ме прикривате?
— Да — каза Роланд. — Започни да изливаш ето тук — след което посочи към склада.
— Ей, я стига! — възропта изумено Чип.
Колко ли време отне всичко това? Еди не можеше да каже. Единственото, което усещаше, беше кристалната яснота на възприятията си. Бе почувствал подобно нещо само веднъж преди — докато си задаваха гатанки с Блейн Моно. Това чувство засенчи всичко друго с ослепителния си блясък, дори болката в крака му, където пищялът му навярно бе пронизан от куршума. В момента усещаше цялата смрадливост на това място — вонята на разваленото месо, на застоялата продукция, на ферментиралите джибри и гранясалата мазнина, на апатичната леност и мързел, както и божествения аромат на дърветата, които растяха недалеч от този мръсен селски магазин. До ушите му достигаше далечното бръмчене на самолет, който се носеше нейде в небесата. Младият мъж усещаше, че харесва господин Бархетна риза, защото господин Бархетна риза беше тук, беше с тях, бе свързан с Еди и Роланд посредством най-силната връзка през тези няколко минути. Колко ли време обаче им отне всичко това? Не, едва ли можеше да каже, тъй като нямаше ясно усещане за изнизването на минутите. Ала едва ли бяха минали повече от деветдесет секунди след оттеглянето им от предната част на магазина. В противен случай вече отдавна да се въргаляха изпозастреляни на земята.
Роланд посочи наляво, после се обърна в другата посока. Двамата с Еди застанаха с гръб един към друг върху площадката за товарене, на разстояние близо два метра един от друг, вдигнали оръжията си до страните си като мъже, които са си обявили дуел. Господин Бархетна риза скочи от края на площадката, пъргав като щурче, след което хвана хромирания лост от едната страна на старата дизелова помпа. Той започна да го движи енергично и цифрите в малките прозорчета се завъртяха назад, ала вместо да стигнат до нулата, замръзнаха на 0 0 1 9. Господин Бархетна риза пробва отново, но като видя, че усилията му не се увенчават с резултат, сви рамене и издърпа металния накрайник от гнездото му.
— Джон, недей! — извика му Чип. Той продължаваше да стои на прага на вратата на склада, вдигнал ръце в предупредителен жест — едната чиста, а другата оплескана с кръв чак до лакътя.
— Разкарай се веднага оттам, Чип, ако не искаш да…
Внезапно двама мъже изникнаха от страната на Еди в задната част на смесения магазин в Ийст Стоунхам. И двамата бяха с дънки и бархетни ризи, ала за разлика от тази на клиента на Чип техните бяха чисто нови — ръкавите им имаха безупречни ръбове. Еди не хранеше никакви съмнения, че са ги закупили специално за случая. Той веднага разпозна единия от гангстерите — за последен път го бе видял в Манхатън — в книжарничката на Калвин Тауър „Ресторант за мисълта“. Освен това веднъж вече Еди беше убил този човек. След десет години в бъдещето, ако можете да повярвате на това. В „Наклонената кула“, заведението на Балазар, и то със същия револвер, който стискаше сега в ръката си. Откъс от една песен на Боб Дилън внезапно изникна в съзнанието му — нещо за цената, която човек трябва да плати, за да не върши всичко по два пъти.
— Хей, Голям нос! — извика му Еди (както почти всеки път, когато се срещаше с тази отрепка). — Как я караш, пич?
Всъщност Джордж Бионди изобщо не изглеждаше добре. Дори собствената му майка не би казала, че е симпатичен (малко трудно с тази огромна човка), да не говорим, че в момента лицето му беше подпухнало и оцветено от белези, които едва бяха започнали да избледняват. Най-грозният от тях беше точно между очите му.
„Аз направих това — помисли си Еди. — В задната част на книжарницата на Тауър.“ Така беше, макар и да изглеждаше, че се е случило преди хиляда години.
— Ти — процеди Джордж Бионди. Изглеждаше прекалено изненадан, за да вдигне пистолета си. — Ти. Тук.
— Аз, тук — съгласи се Еди. — Що се отнася до теб, май трябваше да си останеш в Ню Йорк. — И след като изрече тези думи, отнесе грозното лице на гангстера с изстрела си. Същата участ сполетя и другаря на Джордж.
Господин Бархетна риза бе натиснал спусъка на ръкохватката и тъмна течност зашуртя от металния накрайник. Тя опръска Чип, който изпищя като малко дете и скочи от товарната площадка.
— Пари! — извика той. — Олеле, майчице, как пари само! Спри веднага, Джон!
Бархетната риза обаче изобщо не го послуша. Още трима мъже изникнаха от склада, този път по-близо до Роланд. След като зърнаха съвършено спокойното и вдъхващо страх лице на Стрелеца, те веднага понечиха да се върнат обратно, ала вече беше късно. И тримата умряха, преди даже да могат да отлепят подметките на новите си кубинки от земята, за да побягнат. Еди си помисли за колите, които беше видял отвън — бяха поне половин дузина — и за големия „Уинебаго“*, паркиран отвън. Колко ли мъже беше пратил Енрико Балазар на тази мисия? Едва ли всички бяха негови хора. Откъде бе намерил толкова пари, за да плати на наемници?
[* Фирма, специализирала се в производство на така наречените „къщи на колела“. — Б. пр.]
„Много лесно — каза си младият мъж. — Някой му е изсипал достатъчно мангизи и му е казал да се захваща за работата. Да събере всички отрепки, които може да намери. И по някакъв начин го е убедил, че типовете, които трябва да очистят, напълно са заслужили участта си.“
Изведнъж от вътрешността на магазина се чу глуха експлозия. От комина изригна облак сажди, които засенчиха за момент гъстата черна гъба от горящия товарен камион, който се бе преобърнал на шосето отпред. Еди си помисли, че някой е хвърлил граната. Вратата към склада се изтръгна от пантите си, полетя по пътечката между палетите и падна на земята сред облак прах. Съвсем скоро онзи, който беше хвърлил тази граната, щеше да метне още една и ако тя се изтъркулеше в онази част на склада, където подът бе покрит с дизелово гориво…
— Забави го, колкото можеш! — извика Роланд. — Настилката още е суха!
— Да забавя Андолини? — учуди се Еди. — И как според теб да направя това?
— С голямата си уста! — извика Стрелеца и младият мъж видя нещо прекрасно — Роланд се усмихваше. Почти се смееше. Същевременно погледна към господин Бархетна риза — или Джон — и направи красноречив жест с ръка, който означаваше: „продължавай да помпаш“.
— Джак! — изкрещя Еди. Нямаше никаква представа къде можеше да се намира Андолини в този момент, така че просто започна да вика името му с пълен глас.
Изведнъж стрелбата престана.
— Хей! — изрева в отговор гангстерът. Звучеше приятно изненадан. Навярно това се дължеше на предвкусваното отмъщение, помисли си младият стрелец. Той му бе разказал играта в задната част на книжарничката на Тауър, обаче това не беше най-лошото. Еди го беше унижил. — Хей, пич! Ти ли си онзи играч, дето разправяше, че щял да пръсне мозъка ми по цялата стая, след което заби дулото на шибания си револвер под брадичката ми? Човече, да знаеш само какъв белег имам!
Еди си представяше как Андолини дава указания с ръце на оцелелите главорези от екипа си, докато произнася тази жалостива реч. Колцина ли бяха? Осем? А може би десет? Ами ако бяха повече? Сигурно част от тях в момента заобикаляха магазина, други се прокрадваха покрай стените, а останалите прикриваха господин Ръчна граната. И когато Джак сметнеше, че моментът е настъпил, щеше да даде сигнал за атака. Тогава цялата тази сбирщина щеше да се хвърли към плиткото езерце от нафта. Или поне така се надяваше Еди.
— Нося същия пистолет както онзи ден! — извика на Джак. — Този път мисля да ти го навра в задника, какво ще кажеш, а?
Гангстерът се изсмя. Смехът му звучеше неподправено и разтоварващо. Отвътре обаче Андолини навярно изгаряше от напрежение — с пулс над сто и трийсет и кръвно над сто и седемдесет. Това не беше просто някаква си възможност да си го върне на онзи дрисльо, който бе дръзнал да си поиграе с него, а най-важният момент в престъпната му кариера, мачът за Суперкупата на смрадливия му живот.
Нямаше никакво съмнение, че Балазар дава заповедите, а Джак Андолини ги изпълнява — той бе неговата дясна ръка и този път работата не се състоеше в това да се посплаши някой барман, който не иска да плати рекета за заведението си, или някой чифутин, който се опъва да кихне пари за закрилата на бижутерското си ателие на Ленъкс Авеню. Това си беше война, и то истинска. Джак беше интелигентен — поне в сравнение с онези копелдаци, които Еди беше срещал, докато се надрусваше с брат си Хенри — ала същевременно Андолини беше и доста глупав по начин, който няма нищо общо с резултатите от тестовете за интелигентност. Дрисльото, който го бъзикаше в момента, веднъж вече го беше понатупал хубавичко, обаче Джак Андолини се опитваше всячески да забрави това.
Нафтата се разливаше тихичко по площадката за товарене и се просмукваше в дъските на стария склад. Джон (или така нареченият сай Янки Бархетна риза) погледна въпросително към Роланд. Стрелеца му отвърна, като първо поклати глава, а после махна с дясната си ръка, което означаваше само едно — про дължавай.
— Къде е собственикът на книжарничката, пич? — гласът на Андолини, мил както преди, ала значително по-близо. Еди предположи, че сигурно е пресякъл шосето и се намира някъде пред магазина. Ех, защо дизеловото гориво не беше по-взривоопасно? — Къде е Тауър? Предайте ни го и ще оставя теб и другия тип да си вървите… докато не се срещнем отново.
„Вярвам ти — помисли си младият стрелец, след което си спомни нещо, което Сузана казваше понякога (с дрезгавия глас на Дета Уокър), за да демонстрира тотален скептицизъм: — И няма да свърша в устата ти, нито пък ще изцапам косичката ти.“
Еди беше сигурен, че засадата бе подготвена специално за появата на стрелците. Главорезите можеха да знаят, а можеха и да не знаят къде се намира Тауър (той нито за миг не се доверяваше на думите на Джак Андолини), ала някой бе узнал точно къде и кога Неоткритата врата щеше да стовари Еди и Роланд и бе предоставил тази информация на Балазар. „Искате момчето, което попречи на вашите момчета, нали така, господин Балазар? Момчето, което разкара Джак Андолини и Джордж Бионди от Тауър, преди Калвин Тауър да капитулира и да ви даде онова, което искахте? Чудесно. Ето къде ще се появят те. Той и един друг. И между другото, ето ви достатъчно мангизи, за да съберете цяла армия от наемници с войнишки кубинки. Може да не се окажат достатъчно — все пак хлапето е кораво, а приятелчето му — още по-печено, но пък току-виж сте извадили късмет. Дори и да не успеете да ги очистите дори и онзи на име Роланд да успее да се изплъзне и да избие неколцина от хората ви — е, ами смъртта на хлапето все пак е едно добро начало. А то наемници винаги ще се намерят. Светът е пълен с такива. Световете са пълни с такива.“
Ами Джейк и Калахан? Какво ли ставаше с тях? Дали и за тяхното пристигане беше организирано подобно парти? Двайсет и две години по-късно в бъдещето? Стихотворението, което бе надраскано на оградата на празния парцел, загатваше точно за това: „СУЗАНА-МИЯ, ПСИХАРКАТА ПРОКЛЕТА, ВЪВ «ДИКСИ» СЕ ПАРКИРА ПРЕЗ 99-А.“ И ако за момчето и свещеника бяха устроили подобно посрещане, щяха ли те да оцелеят?
Еди се беше вкопчил в една идея — ако някой член на ка-тета им умреше, бил той Сузана, Джейк, Калахан или дори Ко, той и Роланд веднага щяха да разберат. А ако това беше само някаква романтична самозаблуда — да става, каквото ще!

>> ТРИ

Роланд срещна погледа на мъжа с бархетната риза и прокара длан пред гърлото си в красноречив жест. Джон кимна и веднага остави буталото на горивната помпа. Чип, собственикът на магазина, сега бе застанал пред товарната рампа — лицето му изглеждаше сиво там, където не беше изцапано с кръвта му. Стрелеца си помисли, че навярно човекът скоро щеше да умре. Нямаше да е кой знае каква загуба.
— Джак! — извика синеокият боец. — Джак Андолини! — Беше много интересно да се чуе как произнесе италианската фамилия — едновременно отчетливо и звънливо.
— Ти да не си големият брат на Играча? — попита Андолини. Звучеше така, сякаш се забавляваше. Намираше се доста по-близо. Роланд прецени, че сигурно е нейде в магазина, вероятно там, където бяха залегнали двамата с Еди. Нямаше да чака дълго, преди да направи следващия си ход — въпреки че се намираха в дълбоката провинция, все пак и тук живееха хора. Черният облак гъст дим, който се издигаше от преобърнатия камион, сигурно вече беше забелязан. Всеки момент можеха да чуят воя на сирени.
— Предпочитам да ме наричаш негов наставник — извика Роланд. Той посочи първо към пистолета в ръката на Еди, после към склада и накрая към себе си. „Очаквай сигнала ми.“
Младият мъж кимна разбиращо.
— Защо не го изпратиш отвън, mi amigo! Това не е твой проблем. Ще го отведа и ще те оставя на мира. Играча е този, с когото искам да си поговоря. Нямаш представа какво удоволствие ще ми достави да изтръгна от него отговорите, които ми трябват!
— Никого няма да отведеш — заяви най-любезно Стрелеца. — Ти си забравил лицето на баща си. Ти си просто една торба с лайна с крака. Твоят собствен ка-татко е един човек на име Енрико Балазар и ти ближеш мръсния му гъз. Всички около теб знаят за това и ти се подиграват. „Само погледни Джак — казват те, — всичкото това гъзоблизане само го прави още по-грозен.“
Настана кратка пауза. После мафиотът заговори отново:
— Имаш мръсна уста, господине — изрече привидно спокойно. — Обаче навярно знаеш за тоягите и камъните*.
[* Става въпрос за английската поговорка „Тоягите и камъните болка ще ти причинят, ада думичките нивга не ще те наранят.“ — Б. пр.]
Някъде в далечината се извиси воят на сирена. Роланд кимна първо на Джон (който го наблюдаваше напрегнато), после на Еди. „Скоро“ — сякаш казваше жестът му.
— Балазар ще си строи кулички от карти дълго след като от теб не остане нищо друго освен купчина кости в някой незнаен гроб, Джак. Някои мечти се сбъдват, но не и твоите. Твоите винаги ще си останат мечти.
— Затваряй си устата!
— Чуваш ли сирените? Времето ти почти из…
— Vai! — изкрещя Джак Андолини. — Vai! Набарайте ги! Искам главата на старото копеле, чухте ли ме? Искам главата му!
Кръгъл черен предмет описа плавна дъга през дупката, където някога се бе намирала вратата с надпис „СЛУЖЕБЕН ВХОД“. Още една граната. Стрелеца очакваше това. Той стреля от хълбок, без да вдига револвера на нивото на очите си, и гранатата избухна във въздуха, превръщайки талашитената стена между склада и столовата в трески. Разнесоха се писъци на изненада и болка.
— Сега, Еди! — извика Роланд и откри огън по плиткия слой нафта. Младият мъж се присъедини към него. Отначало Стрелеца не вярваше, че нещо ще се случи, но изведнъж от централната пътечка се надигна неуверен синкав пламък, който започна да пълзи към мястото, където се бе издигала талашитената стена. Обаче не беше достатъчно бързо! Богове, как му се искаше вместо нафта да разполагаха с горивото, наречено бензин!
Роланд отвори барабана на револвера си, изпразни го и пусна празните гилзи на земята, след което започна да презарежда.
— Вдясно от вас, господине — внезапно се обади Джон, сякаш се обръщаше към стар приятел, и Роланд мълниеносно се хвърли на земята. Един куршум проряза въздуха там, където бе допреди малко. Втори разроши краищата на дългата му коса. Беше имал време да презареди само три от шестте гнезда на барабана, но даже остана с един куршум отгоре, след като свърши неотложната си задача. Двамата главорези се строполиха на пода на склада с дупки в челата — малко под линията на косата.
Един гангстер изникна иззад ъгъла на магазина откъм страната на Еди и видя как младият мъж го чака с усмивка на окървавеното си лице. Непознатият веднага захвърли оръжието си и започна да вдига ръце, но съпругът на Сузана Дийн го простреля в гърдите, преди дланите му да стигнат до нивото на раменете му. „Бързо се учи — помисли си Роланд. — Боговете да са му на помощ, дано продължава в същия дух!“
— Този огън е малко бавничък за моя вкус, момчета — отново се обади Джон и се качи на площадката. Магазинът едва се виждаше през кълбата дим на взривилата се граната и куршумите продължаваха да свистят през гъстия пушек, ала господин Бархетна риза като че ли изобщо не ги забелязваше. Роланд благодари на ка, задето бе поставила такъв свестен човек на пътя им. Такъв храбър човек.
Джон извади някакъв сребрист четвъртит предмет от джоба на панталоните си, надигна капачето му и произведе стабилен пламък, завъртайки едно малко колелце с палеца си. После, замахвайки с ръка, запрати кутийката с прахан във вътрешността на склада. Изведнъж се чу мощно „Ууумп!“ и навсякъде изригнаха синкави пламъци.
— К’во ви става, бе? — изкрещя Джак Андолини. — Набарайте ги!
— Защо не дойдеш и не го направиш собственоръчно? — обади се Роланд. В същото време дръпна Джон за крачола. Мъжът с бархетната риза скочи от рампата и залитна, ала Стрелеца веднага го улови. Магазинерът Чип избра точно този момент да изгуби съзнание, строполявайки се на осеяната с боклуци земя с толкова тих стон, който приличаше повече на нежна въздишка.
— Да, бе, защо не дойдеш? — предизвика го и Еди. — Хайде, пич, шубе ли те е, пич, квостаатукабе, пич? Не изпращай момче да върши мъжката работа — това чувал ли си го? Колко хора ти останаха? Две дузини или повече? Ние още сме живи, пич! Така че защо не дойдеш? Защо не дойдеш и не ни разкажеш играта? Или може би искаш да ближеш гъза на Енрико Балазар през остатъка от живота си?
Още куршуми префучаха през облака от дим и пламъци, ала главорезите в склада нещо не изгаряха от желание да се хвърлят в атака през разгарящия се огън. Никой не се появи и иззад стените на магазина.
Роланд посочи към раната в долната част на десния крак на Еди, където го беше улучил куршумът. По-младият мъж жизнерадостно вдигна палци, обаче усещаше как плътта точно под коляното му се бе подула, а ботушът му жвакаше от изтеклата кръв. Болката се беше притъпила до известна степен и сякаш пулсираше в такт със сърдечния му ритъм. Все пак на Еди му се струваше, че раната не е толкова сериозна и куршумът не е засегнал костта. „Може би — призна пред себе си, — защото ми се иска да вярвам, че е така.“
Към първата сирена вече се бяха присъединили още две. Воят им се чуваше все по-близо и по-близо.
— Напред! — изкрещя Джак. Гласът му звучеше на ръба на истерията. — Напред, пъзливи копелета, не можете ли да набарате онези дрисльовци!
На Роланд му хрумна, че оцелелите главорези биха се хвърлили в атака преди няколко минути — а може би дори и преди трийсет секунди — ако самият Андолини ги бе повел напред. Сега обаче възможността за фронтално нападение бе отрязана и дясната ръка на Балазар със сигурност съзнаваше, че ако тръгне да заобикаля магазина, Роланд и Еди ще надупчат хората му като тенекиени кутии в панаирджийско стрелбище. Единствената друга тактика, която му оставаше, бе да направи продължителна обходна маневра през гората, за да изненада в гръб стрелците, но едва ли разполагаше с времето, необходимо за осъществяването и. Ако пък останеха на мястото си, съвсем скоро щяха да се запознаят с местните полицаи и пожарната команда - зависи кой пристигнеше пръв.
Роланд придърпа Джон към себе си и зашепна в УХОТО му:
— Трябва веднага да се измъкнем оттук. Можеш ли да ни помогнеш?
— Ам’, че да, така мисля.
Вятърът смени посоката си и задуха от магазина към склада. Гъстият черен пушек от горящата нафта се понесе към тях. Джон се закашля и размаха длан пред лицето си, за да разсее дима.
— Последвайте ме — каза човекът с бархетната риза и забърза през осеяното с всевъзможни отпадъци поле. Той прекрачи един разбит сандък и премина между ръждясала пещ за горене на смет и камара още по-ръждясали машинни части. На най-голямата от тях се виждаше име, което Стрелеца бе виждал и преди по време на странстванията си: „ДЖОН ДИЪР“.
Роланд и Еди започнаха да отстъпват заднишком, прикривайки гърба на Джон, като от време на време хвърляха бързи погледи през рамо, за да не се препънат в някой боклук. Стрелеца продължаваше да се надява, че Андолини все пак ще се хвърли в атака, за да може да го убие. Веднъж вече бе сторил това — на брега на Западното море — ала ето че мафиотът отново се беше изправил срещу него, при това с десет години по-млад.
„Докато аз — помисли си Роланд — се чувствам поне с хиляда години по-стар.“ Това обаче не беше съвсем вярно. Да, сега наистина страдаше — най-накрая — от болежките, които бяха напълно в реда на нещата за един възрастен човек. Обаче имаше и ка-тет, който трябваше отново да защитава, и то не просто някакъв си ка-тет, а ка-тет от стрелци, които бяха влели неподозирани нови сили в живота му. Всичко отново се изпълваше със смисъл за него — не просто Тъмната кула, ами всичко. Затова искаше Андолини да се появи. Смяташе, че ако убие гангстера в този свят, той ще си остане мъртъв завинаги. Защото този свят беше различен. Тук усещаше някакъв резонанс, който липсваше навсякъде другаде, дори в неговия собствен свят. Усещаше го във всяка своя кост и във всеки нерв. Роланд погледна нагоре и видя точно това, което беше очаквал — облаците се бяха наредили в редица. В задната част на обширното сметище се виждаше пътека, губеща се в гората, чието начало бе отбелязано с два големи гранитни камъка. Тук Стрелеца забеляза наподобяващите рибена кост очертания на сенките, които се припокриваха, ала сочеха все в една посока. Трябваше да се вгледаш внимателно, за да видиш това, но щом си го видял, не може да го сбъркаш. Също като във версията на Ню Йорк, където бяха намерили празната чанта в запустелия парцел и Сузана бе видяла странстващите мъртъвци, това беше истинският свят — този свят, където времето винаги течеше само в една посока. Навярно щяха да успеят да прескочат в бъдещето, ако откриеха врата — Роланд бе сигурен, че Джейк и Калахан са направили точно това (той си спомни за стихотворението, надраскано на оградата, и едва сега си изясни последната му част), ала никога нямаше да могат да се върнат в миналото. Това бе истинският свят; светът, където, веднъж хвърлен, зарът не можеше да се върне обратно; светът, който се намираше най-близо до Тъмната кула. И те все още се намираха на Пътя на Лъча.
Джон ги поведе по пътечката между дърветата и те поеха по нея, оставяйки зад гърба си както издигащите се стълбове гъст черен дим, така и приближаващия се вой на сирените.

>> ЧЕТИРИ

Не бяха изминали още и четвърт километър, когато Еди започна да вижда сини отблясъци между дърветата. Пътеката бе хлъзгава от нападалите борови иглички и когато стигнаха до последния склон — който се спускаше към продълговато и тясно езеро — младият стрелец забеляза, че някой бе направил парапет от брезови пръчки. Долу се виждаше малък кей, издаден напред във водата, а до него се полюшваше привързана моторница.
— Това е мое — обади се Джон. — От време на време наминавам оттук, за да си купя някои неща и да хапна. Скучна история.
— Днес май не беше така — усмихна се Еди.
— Аха, тъй си е. Ако иска да живее по-дълго, човек трябва да стои далеч от интересните неща. — Човекът с бархетната риза започна да се спуска по склона, държейки се с една ръка за парапета — той по-скоро се пързаляше, отколкото пристъпваше. Носеше изтъркани работни ботуши, които щяха да изглеждат съвсем на място в Средния свят, помисли си Еди.
Той последва примера на Джон, като внимаваше да не натоварва много ранения си крак. Роланд отговаряше за ариергарда. Изведнъж зад тях се чу мощна експлозия, пронизителна и отчетлива като първия изстрел с пушка по тях, ала далеч по-оглушителна.
— Това трябва да е пропанът на Чип — каза Джон.
— Какво рече? — попита Роланд.
— Газта — поясни тихо Еди. — Иска да каже газта.
— Аха, газта за печката — кимна водачът им. Вече бяха на кея; той се качи в лодката и рязко дръпна въжето за запалване на двигателя. Той забоботи още от първото дръпване.
— Хайде, момчета, качвайте се на борда и да се измитаме оттук.
Младият стрелец веднага го послуша, ала Роланд се спря за момент и потупа три пъти по гърлото си. Еди и друг път беше виждал как изпълнява същия ритуал преди прекосяването на открити водни площи и си напомни, че някой ден трябва да го попита за това. Така и не получи подобна възможност — преди да се сети да зададе въпроса си, смъртта вече беше пропълзяла между тях.

>> ПЕТ

Лодката се плъзгаше толкова тихо и грациозно по водата, доколкото можеше едно превозно средство, задвижвано от мотор, пързаляйки се върху собственото си отражение под лазурното кристално синьо лятно небе. Зад тях красотата на тази синева се помрачаваше от гъстите кълба мазен дим, които се издигаха от горящия магазин. Десетки хора, повечето само по шорти или бански костюми, се виждаха по бреговете на езерцето — ала вместо да се излежават безгрижно, те бяха обърнали глави по посока на пушека, заслонили очите си с длани. Малцина забелязаха малката моторница, която се движеше безшумно по средата на водоема.
— Това е езерото Кийуейдин, ако ви интересува — обади се Джон. Той посочи напред, където се виждаше дългият език на още един кей. До него имаше бял навес за лодки. Когато го наближиха, Роланд и Еди зърнаха под него едно кану и един каяк, които се поклащаха, завързани с въже.
— Лодкарницата е моя — добави човекът с бархетната риза. Начинът, по който произнесе думата „лодкарница“, напомни на двамата стрелци за говора на хората от Кала.
— Изглежда добре поддържана — рече Еди, колкото да се намира на приказка.
— Ам’, че да, тъй си е — отвърна му Джон. — Аз се грижа за всичко тука — чистя, поправям, рендосвам, боядисвам… Нямаше да е толкова зле, ако лодкарницата ми все пак креташе криво-ляво, нали?
— Сигурно — усмихна се Еди.
— Живея на около половин километър оттук. Казвам се Джон Кълъм — при тези думи той подаде дясната си ръка на Роланд, като продължи да управлява лодката с другата си ръка.
Стрелеца пое дланта му, която се оказа приятно загрубяла.
— Аз съм Роланд Дисчейн от Гилеад. Дълъг живот и приятни нощи, Джон.
Съпругът на Сузана на свой ред подаде ръката си:
— Еди Дийн от Бруклин. Приятно ми е да се запознаем.
Мъжът с бархетната риза се ръкува спокойно с Еди, ала погледът му изучаваше внимателно младежа. Когато ръцете им се разделиха, попита:
— Какво стана току-що, млади момко?
— Не знам — отвърна той не съвсем искрено.
— Май отдавна не си стъпвал в Бруклин, нали, синко?
— Не съм ходил в „Морхаус“, нито пък в „Мор и хаос“ — изрече Еди Дийн, след което продължи още по-бързо, преди да е изгубил нишката: — Мия заключи Сузана. Заключи я в 1999. Сюз може да се добере до Когана, ала това няма да доведе до никакъв резултат. Мия е блокирала всички уреди. Сюз не може да стори нищо. Тя е отвлечена. Тя… тя…
Младият мъж изведнъж замлъкна. За миг всичко беше толкова ясно, като сън в секундата преди да се събудиш. После, както често се случва със сънищата, той избледня и Еди не бе в състояние да каже дали това бе истинско съобщение от Сузана или чисто и просто плод на въображението му.
„Какво стана току-що, млади момко?“
Кълъм също го бе усетил. Значи не беше само фантазията му. Навярно бе осенен от някакво прозрение, както се случваше от време на време на Джейк заради изострената му сетивност. Кой знаеше всъщност?
Джон изчака малко и като видя, че младежът се е успокоил, се обърна към Роланд:
— Приятелят ти често ли се забавлява по този начин?
— Не често, не. Сай… искам да кажа господине… Господин Кълъм, благодаря ви, задето ни помогнахте. Казвам ви благодаря много. Ще бъде проява на чудовищно нахалство от наша страна да ви помолим за още, ала…
— Ала ще го направите. К’во да ви кажа… — Джон бе променил леко курса на моторницата, насочвайки я към навеса. Роланд прецени, че ще стигнат дотам след около пет минути. Това беше добре. Изобщо не възразяваше да се вози в тази малка, задвижвана от двигател лодка (въпреки обстоятелството, че тя бе хлътнала малко заради тежестта на тримата възрастни мъ же), ала езерото Кийуейдин беше прекалено опасно за неговия вкус. Ако Джак Андолини (или неговият наследник, в случай че Джак бе заменен) разпиташе достатъчно от зяпачите по брега, със сигурност щеше да намери неколцина, които да си спомнят за малката моторница с тримата мъже в нея. Оттам насетне връзката с навеса за лодки на човека с бархетната риза бе въпрос на броени секунди.
„Къде можи да са утишли ли? Ама, разбира съ, чи в лудкарницътъ на Джон Кълъм! Ей я къдей!“ — щяха да кажат услужливите свидетели. Най-добре двамата с Еди веднага да продължат по Пътя на Лъча, а любезният им водач да се скрие на сигурно място. Под „сигурно място“ Роланд разбираше поне сто колела оттук. Не хранеше никакви съмнения, че Кълъм, този напълно непознат за тях човек, беше спасил живота им, появявайки се в точния момент; последното нещо, което искаше, беше този човек да изгуби своя като отплата за постъпката си.
— Ам’, че ще сторя, каквото мога, за вас — рече Джон след малко. — Обаче искам да ви питам нещо, докато все още имам тази възможност.
Еди и Роланд се спогледаха.
— Ще ти отговорим, ако можем, Джон от Ийст Стоунхам — заяви Стрелеца. — Което означава, че първо ще преценим дали отговорът няма да ти причини вреда.
Лодкарят кимна. За миг изглеждаше така, сякаш събираше смелост, след което започна:
— Знам, че не сте призраци, защото всички ви видяхме в магазина, а аз дори се ръкувах с вас преди малко. Пък и виждам сенките, които хвърляте. — Посочи към лодката. — Няма съмнение, че сте истински. Та, въпросът ми е следният — вие пришълци ли сте?
— Пришълци — повтори Еди. Погледна към Роланд, ала лицето на неговия дин беше безизразно. После насочи взора си към Джон Кълъм, който бе седнал на кърмата и ги караше към своята лодкарница. — Съжалявам, но не раз…
— През последните няколко години наоколо имаше много такива — каза Джон. — В Уотърфорд, Стоунхам, Ийст Стоунхам, Ловъл, Суидън… дори и в Бриджтън и Денмарк — името на последния град прозвуча като „Денма-ааак“.
Ала на лицата на двамата мъже все още бе изписано недоумение.
— Пришълците са хора, които просто се появяват — рече той. Понякога са облечени в старовремски дрехи, тъй като идват от… от много отдавна, навярно бихте казали вие. Един бил гол като пиле и вървял по средата на шосе № 5. Ангстрьом младши го зърнал. Туй станало през миналия ноември. Понякога пришълците говорят на други езици. Един отишъл в къщата на Дон Ръсърт в Уотърфорд и седнал в кухнята му! Дони е пенсиониран професор по история от колежа „Вандърбилт“ и записал на касета бъбренето на непознатия. Той бръщолевел известно време, после отишъл в пералното помещение. Дони си помислил, че на онзи му трябвала тоалетната, и тръгнал подире му, за да го упъти, ала странникът вече бил изчезнал. Нямало врата, през която да мине, обаче изчезнал вдън земя.
Роланд и Еди слушаха внимателно.
— Дони пуснал тази касета на всички специалисти по чужди и мъртви езици в колежа, ала никой не могъл да разпознае говора на непознатия. Един колега му казал, че това сигурно е някакъв измислен, изкуствено създаден език, като есперанто (еспераааааанто). Говорите ли есперанто, момчета?
Роланд поклати глава.
Еди каза (твърде предпазливо):
— Чувал съм за този език, ала нямам никаква представа какво всъщност…
— А понякога — продължи Джон, понижавайки гласа си, докато навлизаха под сянката на навеса — понякога са ранени. Или обезобразени. Тъпоум…
Роланд внезапно подскочи толкова рязко, че цялата лодка се разклати, а устата на мъжа с бархетната риза остана отворена. Откъде би могъл човек като Джон Кълъм да знае за тъпоумните? За миг заплахата да се преобърнат беше напълно реална.
— Какво? Какво каза? Би ли го повторил, Джон, защото искам да чуя отново последните ти думи.
Джон навярно си помисли, че става въпрос за заваления му говор, ето защо се напъна да произнася думите много по-внимателно:
— Та помня, че ми приличаха на хора, дето са участвали в ядрена война или са били изложени продължително време на радиация.
— Бавните мутанти — изрече замислено Роланд. — Мисля, че говори именно за бавните мутанти. Тук, в това затънтено градче.
Еди кимна, мислейки си за Беловласите и Младите в Луд. В съзнанието му изплува и образът на деформирания кошер и чудовищните насекоми, които пълзяха вътре в него.
Джон намали скоростта на двигателя и моторницата спря, ала за момент и тримата останаха в лодката, заслушани в монотонния, успокояващ ритъм, с който езерните вълни се плискаха в алуминиевия борд.
— Бавни мутанти — продума бавно възрастният мъж, сякаш опитваше думите на вкус. — Ам’ че да, мисля, че туй име им приляга. Обаче не са само те. Има и животни, и птици, които никой не е виждал преди по тези места. Пришълците обаче най-много тревожат хората и не излизат от устата им. Дони Ръсърт се обади на някакви свои познати от университета „Дюк“, а те от своя страна се свързаха с една жена от Катедрата по паранормални изследвания — удивително е как имат подобна катедра в университета — и тя каза, че подобни същества се наричат точно така — пришълци. А после, когато изчезнат отново — те винаги правят това, с изключение на един странник в Ийст Конуей Вилидж, който умря — вече се наричали пътници. Дамата каза, че някои учени, които се занимават с подобни неща — мисля, че можем да ги наречем учени, макар че доста хора биха оспорили това — вярвали, че пришълците всъщност били извънземни, чиито космически кораби ги оставяли на земята и после ги прибирали обратно. Повечето учени обаче смятали, че това са или пътешественици във времето, или идвали от различни земи, подобни на нашата.
— Откога продължава това? — попита Еди. — От колко време се появяват тези пришълци?
— О, от две или три години. И става все по-зле. Аз самият съм виждал няколко такива същества, а веднъж дори една жена с плешива глава, която сякаш имаше кървяща дупка в челото. Всичките ми срещи с тях обаче бяха от разстояние, което не мога да кажа за вас, момчета.
Джон се наведе към двамата мъже, а очите му (сини като тези на Роланд) заблестяха. Водата се плискаше с глух звук в лодката. Еди изпита внезапно желание да стисне отново ръката на Джон Кълъм, за да види дали нещо друго ще се случи. В главата му изплува заглавието на друга песен на Боб Дилън — „Видения на Джоана“. Това, което искаше младият стрелец, беше да получи видение не на Джоана, а на тази, която обичаше и за чието име му напомняше песента.
— Ам’ че да — рече Джон, — вие, момчета, сте съвсем истински. Имате индивидуалност. Ще ви помогна, защото не усещам нищо лошо около вас (макар че ще ви призная, че никога през живота си не съм виждал такава стрелба). Само ми кажете едно нещо — вие пришълци ли сте или не?
Еди и Роланд отново се спогледаха и по-възрастният стрелец проговори:
— Да. Може да се каже, че сме пришълци.
— Олеле, майчице! — прошепна Джон. Обзет от страхопочитание, той бе заприличал на дете въпреки набръчканото си от годините лице. — Пришълци! И… откъде идвате — можете ли да ми кажете това? — Погледна към Еди, после се засмя по начина, по който се смеят хората, когато признават, че хубавичко си ги изпързалял. — Само да не ми кажете пак, че сте от Бруклин!
— Но аз съм от Бруклин! — възкликна младият мъж. Само дето неговият Бруклин едва ли съвпадаше с Бруклин от този свят. В света, от който бе дошъл, детската книжка „Чарли Пуф-Паф“ беше написана от жена на име Берил Еванс, докато в този — от Клаудия и Инес Батчман. Името Берил Еванс звучеше реално, а Клаудия и Инес Батчман — фалшиво като банкнота от три долара — ала Еди все повече се убеждаваше, че истинската авторка беше именно тя. Защо ли? Защото тя бе част от този свят.
— Въпреки това съм от Бруклин. Макар и не… ами… същия Бруклин.
Джон Кълъм продължаваше да ги наблюдава с разширените от изумление очи на малко дете.
— Ами онези типове? Тези, които ви причакаха? И те ли са?…
— Не — поклати глава Стрелеца. — Нямаме повече време за това, Джон. Поне не и сега. — Той се изправи внимателно, за да не преобърне лодката, сграбчи висящата от тавана греда и стъпи на кея. Артритът му не пропусна да се обади, ала беше тихичък. Джон го последва и когато Еди понечи да стори същото, двамата мъже му помогнаха да слезе на твърда земя. Непрекъснатата пулсираща болка в десния му прасец бе понамаляла, ала кракът му беше изтръпнал и Еди едва можеше да го движи.
— Да отидем у вас — предложи Роланд. — Трябва да намерим един човек. Може би ще ни помогнеш да го открием.
„Навярно Джон може да ни помогне и по друг начин“ — помисли си Еди и закуцука след тях, стискайки зъби.
Когато излязоха изпод навеса и слънчевите лъчи отново ги обляха, младият мъж си помисли, че би убил и светец за таблетки аспирин.
P>
Строфа: Комала-ком-седем!
Настана твоят час последен!
Стрелбата свърши, ала огънят гори —
веднага пистолетите във фурната хвърли!
Отговор: Комала-ком-седем!
Тесто за хляба ни обреден!
Замесвай го и бързо го хвърли
във фурната, докато огънят гори!
P$

> Осма станса
> ИГРА НА ТОПКА

>> ЕДНО

През зимата на 1984–1985, когато хероинът на Еди крадешком се прокрадваше през границата от Страната на забавните наркотици към кралството на наистина лошите навици, Хенри Дийн срещна едно момиче, в което се влюби за известно време. Според Еди Силвия Голдоувър беше не просто вонливка, а Вонливка El Supremo (вечно изпотени подмишници и драконов дъх, който се разнасяше от уста а ла Мик Джагър), обаче си държеше устата затворена, защото Хенри я смяташе за красива, а по-малкият брат не искаше да наранява чувствата на по-големия. Младите влюбени прекараха тази зима предимно в разходки по бруления от вятъра плаж на Кони Айлънд и ходене в някое от кината на Таймс Скуеър. Там се разполагаха почти винаги на последния ред и се натискаха, след като ометяха до шушка пликовете с пуканки и големите опаковки фъстъци.
Еди беше философски настроен към новата личност, която се бе появила в живота на Хенри; ако брат му можеше да издържи на зловонния дъх и се осмеляваше да пъха езика си в устата и — е, ами тогава браво на него! Самият Еди прекара тези три скучни месеца съвсем сам и предимно надрусан в нюйоркския апартамент на семейство Дийн. Нямаше нищо против — всъщност това дори му харесваше. Ако Хенри беше при него, щеше да настоява да гледат телевизия и през цялото време да се подиграва на Еди за неговите аудиокниги. (Олеле мале! Еди ще слуша мауката си истоуийка за еуфите и оуките и суадките мауки джуджета!) Той винаги наричаше орките „оуки“, а ентите - „загубените ходещи дъувета“. Хенри смяташе всички фантастични истории за „педерастки забавления“. Понякога по-малкият му брат се опитваше да го убеди, че няма нищо по-измислено от глупостите, които даваха следобед по телевизията, ала той изобщо не вдяваше; можеше да ти каже всичко за гадните близнаци в „Общинската болница“ и не по-малко гадната мащеха от „Пътеводна светлина“.
В много отношения любовната връзка на Хенри Дийн — която приключи, когато Силвия Голдоувър открадна деветдесет долара от портфейла му, остави бележка, гласяща: „Съжалявам, Хенри“, и избяга на някакво неизвестно място с предишното си гадже — представляваше облекчение за Еди. Той си седеше на канапето във всекидневната, заслушан в гласа на Джон Гилгуд, който четеше на глас „Властелинът на пръстените“ на Толкин, забил иглата в дясната си китка, докато бродеше в полусън с Фродо и Сам из Мраколес или мините на Мория.
Еди обичаше хобитите и си мислеше, че би могъл да прекара целия си живот в Хобитово, където най-силната дрога беше пушилистът и големите братя не прекарваха цялото си време в дразнене на малките. Къщичката на Джон Кълъм сред дърветата го върна към онези дни и мрачно очарователната история на Толкин с изненадваща сила. Тя приличаше досущ на жилище на хобит! Мебелировката във всекидневната беше оскъдна, но изглеждаше идеална — канапе и два тапицирани стола с бели покривчици на облегалките за главата и ръцете. На едната стена бе закачена черно-бяла снимка, поставена в златна рамка, на която се виждаха родителите на Джон, а фотографията на срещуположната стена вероятно бе запечатала образите на неговите баба и дядо. Еди забеляза и благодарствена грамота (също в рамка) от доброволната пожарна команда на Ийст Стоунхам. Върху печката се бе излегнала котка, която веднага вдигна глава към новодошлите, стрелвайки ги със зеления си поглед, след което отново задряма. Другото животно в помещението бе папагалът, който не спираше да крещи в кафеза си. До креслото на Кълъм имаше пепелник с две лули — едната беше направена от царевичен кочан, а другата — от корен на изтравниче. Нямаше телевизор, ала за сметка на това младият стрелец видя голям старомоден радиограмофон, чието радио имаше скала с най-различни честоти и голямо кръгло копче за настройка. Дневната ухаеше приятно на тютюн и сушени розови листа. Съвършената и подреденост говореше недвусмислено, че мъжът, който живее тук, не е женен. Холът на Джон Кълъм представляваше скромна възхвала на прелестите на ергенския живот.
— Как е кракът ти? — попита домакинът им. — Май че е спрял да кърви, ама като те гледам, бая понакуцваш.
— Боли страшно много, мамка му, но поне мога да вървя, което ме прави голям късметлия — засмя се Еди.
— Банята е ей-там, ако искаш да се измиеш — каза Кълъм посочи с ръка.
— Това е добра идея — съгласи се Еди и закуцука натам.
Миенето се оказа доста болезнено, ала му донесе и известно облекчение. Раната на крака му бе дълбока, но за щастие куршумът не бе засегнал костта. Що се отнася до тази на ръката му, нямаше защо да се кахъри — куршумът бе преминал през нея, слава на Бога, а и в аптечката на Кълъм се намираше кислородна вода. Еди изля малко в грозната дупка и заскърца със зъби от болка, след което отиде още по-далеч и използва дезинфектанта върху крака си и наранения си скалп, преди да е изгубил кураж. Опита се да си спомни дали Фродо и Сам някога се сблъсквали с нещо, доближаващо се дори и в малка степен до кошмара на кислородната вода, ала не можа да се сети. Е, тяхната беше лесна — нали си имаха елфи, които да ги лекуват.
— Мисля, че ми се намира нещо, дето ще ти помогне — каза Кълъм, когато младежът се върна от банята. Домакинът им влезе в съседната стая и се върна с кафяво шишенце. Вътре имаше три хапчета. Изсипа ги в дланта на Еди с думите:
— Това ми остана откакто паднах на леда миналата зима и си натъртих проклетата ключица. Нарича се „перкодан“. Не знам дали не са изветрели, ама…
Еди се оживи.
— Перкодан казваш, а? — рече и хвърли хапчетата в устата си, преди Джон Кълъм да каже нещо друго.
— Не искаш ли малко вода, синко?
— Тцъ — поклати глава младежът, докато дъвчеше лекарството. — Чисто и неразредено най-приятно е за мене.
На масата до камината се виждаше стъклена купа с бейзболни топки и Еди се приближи до тях, за да ги разгледа.
— О, Боже мой! — възкликна. — Имаш автограф от Мел Парнъл! И от Лефти Гроув! Не мога да повярвам!
— Това не е нищо — каза Кълъм, докато взимаше лулата си. — Погледни на горната лавица. — Домакинът им взе пакетче тютюн „Принц Албърт“ от едно чекмедже и започна да пълни лулата си. Докато правеше това, погледна към Роланд и го попита:
— Ти пушиш ли?
Стрелеца кимна и извади лист от джоба на ризата си.
— Може и да свия една.
— О, ще ти намеря нещо по-добро. — Кълъм отново излезе от дневната. Стаята, където отиде, представляваше нещо като кабинет, а по размери бе малко по-голяма от килер. Макар че дикенсовото писалище в центъра и не беше много голямо, домакинът им трябваше да се извърти настрани, за да мине покрай него.
— Мама му стара! — продължаваше да се диви Еди, докато се взираше в бейзболната топка, която Кълъм му беше посочил. — Подписана лично от Бейб*!
[* Прозвище на Джордж Хърман Рут (1895–1948), смятан за най-великия бейзболист на всички времена. Играе първия си мач едва на деветнайсет години, откъдето идва и любопитният му прякор. — Б. пр.]
— Ам’, че да — кимна мъжът с бархетната риза. — Но не и когато беше от „Янкис“. Не ми трябват топки с автографи от играчи на „Янкис“. Когато ми я надписа, Бейб Рут все още играеше за „Ред Сокс“… — Мъжът замлъкна за момент, след което додаде: — Ето ги, знаех си, че са някъде тук. Може да са поизветрели малко, но по-добре изветряло, отколкото никакво, както обичаше да казва майка ми. Заповядайте, господине. Племенникът ми ги остави. И без това не е достатъчно голям, че да пуши…
Домакинът им подаде на Роланд пакет цигари, от които липсваха не повече от една четвърт. Стрелеца заразглежда пакета, въртейки го в ръката си, а после посочи към логото.
— Виждам картинка на едногьрба камила, но едва ли пише това, нали?
Джон се усмихна и изгледа внимателно Роланд.
— Не съвсем — каза той. — Само „Кемъл“*.
[* Camel (англ.) — камила. — Б. пр.]
— Аха — рече Стрелеца и се опита да си придаде разбиращ вид. Той взе една от цигарите и взе да изучава филтъра, после постави края с тютюна в устата си.
— Не, не така — обясни му Кълъм. — Обърни я наопаки.
— Право ли казваш?
— Ам’, че да.
— Исусе, Роланд! Той има автограф от Боби Доуър… два от Тед Уилямс… от Джони Пески… от Франк Малзоун…
— Тези имена не ти говорят нищо, нали? — обърна се Джон към Стрелеца.
— Тъй си е — потвърди той. — Моят приятел… благодаря ти, — запали цигарата си от клечката, която Кълъм услужливо му бе предложил. — Моят приятел не е идвал във вашия свят от много отдавна… Мисля, че му липсва.
— Олеле, майчице! — възкликна домакинът им. — Още не мога да го повярвам! Пришълци! Пришълци в моя дом!
— Къде е Дюи Еванс? — попита Еди. — Нямаш топка с автограф от Дюи Еванс.
— Моля? — попита Кълъм. Думата прозвуча като „мооооооля“?
— Може би вече не го наричат така — промърмори Еди почти на себе си. — Дуайт Еванс? Десният защитник?
— О — кимна Джон. — Ами, аз събирам само автографите на най-добрите, нали разбираш?
— Дюи е сред най-добрите, повярвай ми — изтъкна младият стрелец. — Навярно още не е дорасъл до залата на славата на Джон Кълъм, обаче само изчакай няколко години. Изчакай до осемдесет и шеста. И между другото, Джон, като един запален почитател на бейзбола, искам да ти кажа нещичко. Навит ли си?
— Давай — каза Кълъм. Думата прозвуча точно така, както биха я казали жителите на Кала — „даа-аай“.
Междувременно Роланд бе успял да си дръпне от цигарата. Той издиша бавно дима и се вгледа намръщено в папироската си.
— Роджър Клемънс — каза Еди. — Запомни това име.
— Клемънс — продума домакинът им със съмнение в гласа. От другата страна на езерото Кийуейдин се чуха още сирени. — Роджър Клемънс. Ам’ че хубуу, ще го запомня. Кой е той?
— Ще ти кажа само, че ще поискаш от все сърце да имаш автографа му — рече Еди. А може и да сложиш топката с подписа му на лавицата с Бейб, кой знае?
Очите на Кълъм проблеснаха.
— Кажи ми нещо, синко! Искам да знам едно — „Ред Сокс“ спечелиха ли? Дали най-накрая…
— Това не е дим, а само тъмен въздух — изведнъж се обади Роланд. Той дари Кълъм с такъв укорителен поглед, който беше толкова нехарактерен за него, че Еди се ухили. — Никакъв вкус няма. Тукашните хора наистина ли пушат такива неща?
Кълъм взе цигарата на Роланд, откъсна филтъра и отново му я подаде.
— Опитай я сега — каза и отново се обърна към Еди: — Е, и? Измъкнах ви от бъркотията от другата страна на езерото. Предполагам, че ми дължите нещо. Печелили ли са някога купата? В твоето време?
Младият стрелец престана да се усмихва и изгледа сериозно човека пред себе си.
— Ще ти кажа онова, което искаш да разбереш, Джон. Ала сигурен ли си, че наистина искаш да узнаеш?
Домакинът им се замисли и издиша дима от лулата си. После каза:
— Май че не. Ако разбера, ще си разваля удоволствието.
— Ще ти кажа едно нещо — рече Еди развеселено. Хапчетата, които мъжът с бархетната риза му беше дал, бяха подействали и това бе подобрило настроението му. — Няма да искаш да умреш преди 1986. Тогава ще се случи нещо изключително.
— Право ли думаш?
— Абсолютната истина — заяви му младият мъж, след което се обърна към Стрелеца: — Какво ще правим с багажа си, Роланд?
Неговият дин изобщо не се бе замислил за това. Всичките им придобивки — от чудесния нов нож за дялкане, който Еди си беше купил от магазина на Тук, до вехтата мешка на Роланд, която баща му беше подарил преди цели епохи от другата страна на хоризонта на времето — бяха останали, отвъд когато преминаха през вратата. Когато бяха засмукани през вратата. Стрелеца предполагаше, че мешките им са останали пред смесения магазин в Ийст Стоунхам, макар че не беше много сигурен в това. Тогава бе прекалено зает да замъкне Еди и себе си на някое безопасно място, преди главорезът с дългоцевната пушка да е пръснал мозъците им. Заболяваше го при мисълта, че дългогодишните им спътници бяха изгорели в пожара, който без съмнение бе погълнал целия магазин на Чип. Ала това все пак беше по-добрият вариант — Роланд не можеше да понесе мисълта как Джак Андолини увесва неговата мешка на колана си като своеобразен вражески скалп.
— Роланд? Какво ще правим с…
— Важното е, че револверите ни са при нас — каза Стрелеца с малко по-груб тон, отколкото възнамеряваше. — Джейк има своята книжка „Чарли Пуф-Паф“, а аз винаги мога да направя нов компас, ако ни потрябва. Иначе…
— Да, но…
— Ако говориш за нещата ви, синко, мога да подпитам тоя-оня за тях, когато му дойде времето — каза Кълъм. — Засега обаче мисля, че приятелят ти е прав.
Еди знаеше, че приятелят му е прав. Та той почти винаги беше прав и именно това бе едно от нещата, които младият мъж не можеше да понася у него. Искаше торбата си, мамка му, и не само заради чистите дънки и двете нови ризи. Не само заради запасите от патрони или ножа за дялкане, колкото и да беше хубав той. В кожения му вързоп имаше кичур от косата на Сузана и той все още носеше нейния аромат. Ето това му липсваше. Ала стореното си е сторено.
— Джон — каза той, — кой ден сме днес?
Гъстите сиви вежди на възрастния човек се повдигнаха.
— Сериозно ли говориш?
Еди кимна.
— Девети юли. Лето хиляда деветстотин седемдесет и седмо от рождението на нашия Господ.
Младият стрелец издиша беззвучно през стиснатите си устни.
Междувременно Роланд се беше приближил до прозореца, за да хвърли поглед навън. Между пръстите му още димеше угарката от цигарата, чиято емблема беше едногърбата камила. Зад къщата нямаше нищо подозрително — само стволовете на дърветата и сините отблясъци на онова, което Кълъм бе нарекъл „Кийуейдин“. Кълбящият се черен дим обаче продължаваше да се издига в небето като обвинителен пръст, сякаш, за да му напомня, че всяко усещане за покой на това място е измамно и илюзорно. Трябваше да се махнат по-скоро оттук. И колкото и да се тревожеше за Сузана Дийн, след като вече бяха тук, трябваше да открият Калвин Тауър и да довършат работата си с него. И то колкото е възможно по-бързо. Защото… Изведнъж Еди се обади, като че ли четеше мислите му:
— Роланд? Нямаме много време. Времето от тази страна тече по-бързо…
— Знам.
— И освен това каквото и да направим тук, трябва да го свършим както трябва от първия път, защото в този свят не можеш да се върнеш назад. Тук няма възможност да поправиш грешката си. Роланд съзнаваше и това.

>> ДВЕ


— Човекът, който ни трябва, е от Ню Йорк — каза Еди на Джон Кълъм.
— Ам’ че да, няма нищо чудно в туй. Много нюйоркчани идват тук лятоска.
— Казва се Калвин Тауър. Вероятно е дошъл с един свой приятел на име Арон Дипно.
Кълъм отвори остъклените врати на шкафчето, където държеше сувенирните си бейзболни топки, извади една с името Карл Ястржемски, изписано с онзи идиотски почерк, на който май само професионалните спортисти са способни (според Еди правописът бе едно от нещата, които най-много им куцаха) и започна да я подхвърля от едната си ръка в другата.
— Много хора идват тук отдалеч през юни — давате си сметка за това, нали?
— Разбира се — каза Еди, а в душата му вече пропълзяваше безнадеждността. Мислеше си, че е възможно Стария грозник да се е добрал до Кал Тауър. Може би засадата пред магазина е била по идея на Джак — нещо като апетитен десерт. — Ако не можеш да…
— Ако не мога, по-добре да се пенсионирам — изрече самоуверено Кълъм и подхвърли топката с автографа на Ястржемски към младия стрелец. Той веднага я улови с дясната си ръка и прокара върховете на пръстите на лявата по червените и шевове. От допира им в гърлото му неочаквано се появи буца. Ако една бейзболна топка не пробуди в теб усещането, че си у дома, то какво друго би могло? Само че този свят вече не беше негов дом. Джон бе абсолютно прав — той бе пришълец.
— Какво искаш да кажеш? — попита Роланд. Еди му подхвърли топката и Стрелеца я улови светкавично във въздуха, без дори да отмества погледа си от Джон Кълъм.
— Хич не помня имена, ала знам физиономиите на всички, които са дошли в този град — отвърна домакинът им. — Видя ли някой човек, не го забравям. Иначе какъв собственик на лодкарница ще бъда? Човек трябва да знае кой се подвизава на неговата територия. — Роланд кимна.
— Кажете ми как изглеждат тия двамата.
— Висок е около метър и седемдесет и тежи… към сто и десет килограма — каза Еди.
— Набит, значи.
— Точно така. Освен това отстрани на главата косата му е опадала — младият стрелец вдигна ръце към черепа си и дръпна косата си назад, така че да разкрие слепоочията си (едното от тях продължаваше да кърви следствие от сблъсъка му с Неоткритата врата). Той потрепна от болката, която това движение провокира в лявата му ръка, ала поне там кървенето вече бе спряло. В момента се притесняваше най-вече от огнестрелната рана в крака си. Засега перкоданът на Кълъм се справяше успешно с болката, но ако куршумът бе останал в плътта му — а Еди не изключваше подобна вероятност — то трябваше да бъде изваден оттам.
— На колко години е? — попита домакинът им.
Младият мъж погледна към своя дин, който само поклати глава в отговор. Дали Роланд беше успял да зърне Тауър? В момента Еди не можеше да си спомни. Май отговорът беше „не“.
— На петдесетина — каза накрая.
— Той е колекционерът на книги, нали? — изстреля мъжът с бархетната риза и се засмя, когато съпругът на Сузана Дийн го изгледа изненадано. — Казах ви, че имам набито око за летните посетители. Човек никога не знае кой от тях ще се окаже мошеник. Не и крадец даже. Преди осем-девет години тук беше дошла една жена от Ню Джьрси, която се оказа подпалвачка. — Кълъм поклати глава. — Изглеждаше като библиотекарка от някое забутано градче, от онзи тип жени, дето и на мравките път правят, ала ето че изведнъж подпали всички плевници в Стоунхам, Ловъл и Уотърфорд.
— Откъде си разбрал, че е търговец на книги? — попита Роланд, подхвърляйки топката обратно на Кълъм, който пък светкавично я подаде на Еди.
— Не съм го разбирал — каза домакинът им. — Джейн Саргъс ми го каза. Онзи му разправил, че колекционира книги. Джейн държи магазинче на мястото, където Димити Роуд се отклонява от шосе № 5. Това е на около километър южно оттук. Вашите приятели са отседнали баш там, ако говорим за същите хора. Но си мисля, че едва ли греша.
— Неговият спътник се казва Дипно — рече Еди и подхвърли топката към Роланд. Стрелеца я улови и я метна към Кълъм, после се приближи до огнището и запрати угарката от цигарата си към купчинката цепеници, издигаща се върху решетката.
— Както ти казах, не помня имена. Приятелят е кльощав и изглежда на около седемдесет. Върви тъй, сякаш хълбоците го наболяват. Носи очила със стоманени рамки.
— Същият — отвърна Еди.
— Магазинчето на Джейни се казва „Павилион на колекционера“. Вътре има най-различни мебели, скринове, гардероби и тем подобни неща, но това, в което се е специализирала, е кувертюри, стъклария и стари книги. Отпред има табела, на която пише това, дет’ ви го казах преди малко.
— Значи Кал Тауър… какво? Просто е влязъл вътре и е започнал да се рови из книгите? — Еди не можеше да повярва, ала навярно бе станало точно така. Тауър се боеше да напусне Ню Йорк дори и след като Джак Андолини и Джордж Бионди бяха заплашили да изгорят най-ценните му книги пред очите му. И ето че след като той и Дипно бяха дошли тук, глупакът се бе регистрирал в пощенския клон — или поне приятелят му Дипно бе направил това. Калахан им бе оставил бележка, в която им казваше да спрат да огласяват присъствието си в Ийст Стоунхам. „Как може да си толкова тъп?“, бе последното нещо, което отецът беше казал на сай Тауър, ала ето че отговорът се бе оказал по-тъп и от цяло стадо овце.
— Ам’ че да — измърмори Кълъм, — само дето не се е спрял до ровенето. В очите му, сини като на Роланд, проблеснаха многозначителни пламъчета. — Купил си е четива за неколкостотин долара. Платил с пътнически чекове. После я помолил да му даде списък с другите магазини из района, които продавали книги. Те са бая малко — дори и ако броим „Знание“ в Норуей и „За теб боклук, за мен съкровище“ във Фрайбърг. Освен това поискал Джейни да му напише имената на някои местни жители, които разполагали с богати колекции и понякога продавали част от тях. Джейни беше много развълнувана. Разправи за това на целия град.
Еди се хвана за главата и изохка. Да, това бе напълно в стила на човека, с когото се беше срещнал — Калвин Тауър си беше точно такъв и едва ли нещо можеше да го промени. Какво ли си мислеше той? Че като е заминал на север от Бостън, вече е в пълна безопасност?
— Можеш ли да ни кажеш как да го намерим? — попита Роланд.
— О, та това е най-малкото — усмихна се домакинът им. — Мога да ви заведа направо там, където е отседнал.
Стрелеца подхвърляше топката от едната си ръка в другата. Сега спря и поклати глава.
— Не — рече. — Ще отидеш на друго място.
— Къде?
— Където и да е, стига да си в безопасност — каза му Роланд. — Повярвай ми, сай, не ти трябва да знаеш повече. За твое добро е.
— Тая работа не ми харесва много-много.
— Това няма никакво значение. Времето ни притиска — каза, после се замисли. — Имаш ли коламобил?
Кълъм го изгледа недоумяващо, след което се усмихна.
— Ам’ че да, имам коламобил, че и камиономобил даже. Направо съм луд на тема лодки и коли. — Думата „луд“ бе произнесена така, че напомни на двамата стрелци за града, през който бяха минали.
— Тогава ще ни заведеш до жилището на Тауър на Димити Роуд с едната машина, докато Еди… — Роланд се поколеба за момент. — Еди, нали не си забравил да караш?
— Роланд, обиждаш ме.
Стрелеца, който никога не се беше славел с чувство за хумор, не се усмихна и този път. Вниманието му бе насочено към дан-тета — малкият спасител — който ка бе изпречила на пътя им.
— След като намерим Тауър, ще продължиш по своя път, Джон. А това означава всеки друг път с изключение на нашия. Направи си кратка почивка, ако те устройва. Два дни ще бъдат напълно достатъчни, а после можеш да се върнеш към работата си. — Роланд се надяваше, че ще успеят да приключат с работата си в Ийст Стоунхам до залез слънце, но не искаше да предизвиква съдбата, ето защо премълча това.
— Май не разбираш — в момента съм адски зает — започна Кълъм. — Той вдигна ръце и Стрелеца му подхвърли топката. — Трябва да пребоядисам лодкарницата… да постегна плевника…
— Ако останеш с нас — заяви Роланд, — надали ще имаш възможност да постегнеш друг плевник през живота си.
Кълъм повдигна вежди и изгледа внимателно Стрелеца, опитвайки се да прецени сериозността на думите му. Това, което видя, едва ли му хареса.
Междувременно Еди отново се бе замислил над въпроса, дали Роланд всъщност е успял да види Тауър със собствените си очи. Сега осъзна, че първоначалният отговор на въпроса му е бил грешен — неговият дин беше видял Тауър.
„Определено. Нали Роланд издърпа онова шкафче, пълно с безценните първи издания на собственика на «Ресторант за мисълта», в Пещерата на портала. Тогава Стрелеца се взираше право в Тауър. Е, образът пред очите му навярно беше малко поизкривен, но…“
Този мисловен поток изведнъж се разпръсна, заменен от привидно неизбежния процес на асоциации, който отведе съзнанието на младия стрелец към ценните издания на Тауър — книги като „Коганът“ на Бенджамин Слайтман младши и „Сейлъмс Лот“ на Стивън Кинг.
— Само да си взема ключовете и потегляме — каза Кълъм, ала преди да се обърне, Еди го спря:
— Почакай.
Домакинът им го изгледа озадачено.
— Имаме да си кажем още някои неща — рече младежът и вдигна ръце в очакване на топката.
— Еди, нямаме никакво време — напомни му Роланд.
— Съзнавам това — гласеше отговорът. „Навярно дори повече от теб, понеже животът на моята жена виси на косъм.“ — Ако можех, щях да оставя този задник Тауър на Джак и да се концентрирам върху намирането на Сузана. Ала ка няма да ми позволи да постъпя така. Твоята проклета стара ка.
— Трябва да…
— Млъкни — никога преди не беше казвал подобно нещо на Роланд, но думите се изплъзнаха сами от устата му и той не изпита никакво желание да ги върне назад. В съзнанието му не спираше да звучи призрачният Кала-напев: „Ком — ком — комала, играта още не е спряла.“
— Какво се върти в главата ти? — попита мъжът с бархетната риза.
— Мисля си за един човек на име Стивън Кинг. Говори ли ти нещо?
По очите на Кълъм видя, че отговорът на въпроса му е утвърдителен.

>> ТРИ

— Еди — каза Роланд. В гласа му се долавяха нотки на колебание, каквито младият мъж не беше чувал никога преди. „И той е не по-малко объркан от мен“ — мина му през ума. Тази мисъл никак не го успокои. — Навярно Андолини продължава да търси. Нещо повече, сигурно в момента се е съсредоточил върху намирането на Тауър, след като ние му се изплъзнахме. А както научихме от сай Кълъм, Тауър е направил всичко възможно, за да бъде открит.
— Изслушай ме — рече му Еди. — Мисля, че съм напипал нещо, макар и да не знам точно какво. В Кала срещнахме човек на име Бен Слайтман, който е написал книга в един друг свят. В света на Тауър. В този свят. Запознахме се и с Доналд Калахан, който пък е герой от книга, излязла в друг свят. Отново в този свят. — Кълъм му бе подхвърлил топката и сега младият стрелец я запрати към Роланд. Неговият дин я улови без никакви усилия.
— Това може и да не ти се струва важно, ала буквално сме преследвани от книги, не мислиш ли? „Коганът“. „Магьосникът от Оз“. „Чарли Пуф-Паф“. Есето на Джейк. А сега и „Сейлъмс Лот“. Мисля, че ако този Стивън Кинг е истински…
— О, ам’ че той е истински — обади се домакинът им. Хвърли един поглед към езерото Кийуейдин и се заслуша във воя на сирените от другата му страна. После се вторачи в димния стълб, който протягаше черните си мазни пипала в красивата синева на небето, и протегна ръце за топката. Роланд му я подхвърли с изящна парабола, чийто връх почти обърса тавана. — Даже съм чел книгата, за която говорите. Попадна ми в града, в една книжарница. Много ми хареса.
— Разказва се за вампири, нали?
— Ам’, че да, даже го чух да говори за нея по радиото. Каза, че заимствал идеята от „Дракула“.
— Чул си автора да говори по радиото — каза Еди. В момента отново бе обладан от онова „първо през огледалото, а после през заешката дупка“ чувство и се опита да го припише на перкодана. Не се получи. Изведнъж се почувства странно нереален за самия себе си — една сянка, през която погледът ти минава с лекота, тънка като… ами, тънка като страница от книга. Не му помогна и осъзнаването, че този свят — излегнал се в лятото на 1977 върху лъча на времето — изглеждаше реален по такъв начин, който запращаше в сферата на илюзорното всички останали „къде“ и „кога“, включително и неговите собствени. И това чувство беше изцяло субективно, нали? Откъде можеха да знаят, че не са просто персонажи от някоя измислена история, случайна приумица в главата на неизвестен пътник в автобуса или прашинка, попаднала за миг в божието око? Да мислиш за такива неща беше доста налудничаво, нещо повече — самото мислене за тях можеше да те тласне, към безумието. И въпреки това…
„Дад-а-чум, дад-а-чий, ти имаш ключа, не се тревожи!“
„Ключове — помисли си Еди. — Моята специалност. — След което: — Кралят е ключът, нали така? Кала, Калахан. Пурпурният крал, Стивън Кинг. Дали Стивън Кинг е Пурпурният крал на този свят?“
Роланд изглеждаше успокоен. По-младият мъж бе сигурен, че никак не му е било лесно, ала ако беше лесно, за Стрелеца не беше интересно.
— Ако имаш някакви въпроси, питай — изрече неговият дин и махна с ръка.
— Роланд, изобщо не знам откъде да започна. Идеите, които се въртят в главата ми, са толкова мащабни… толкова… грандиозни, че направо ме плашат…
— Тогава най-добре се опитай да го кажеш по-простичко. — Стрелеца улови топката, когато Еди му я подхвърли, ала изглеждаше нетърпелив час по-скоро да приключват с тази игра. — Наистина трябва да побързаме.
Еди прекрасно съзнаваше това. Би задал въпросите си по време на пътуването им до Тауър, ако всички се намираха в едно превозно средство. Това обаче беше невъзможно, а и Роланд не знаеше как се управлява автомобил, което автоматично изключваше варианта Еди и Джон да бъдат в едно купе.
— Добре — каза, — кой е той? Да започнем с това. Кой е Стивън Кинг?
— Един писател. — Кълъм погледна Еди по такъв начин, все едно му казваше „Абе ти да не си паднал от Марс, бе, синко?“ — Живее в Бриджтьн със семейството си. Приятен човек, според това, което съм чул.
— Колко далеч се намира Бриджтън?
— Ам’ че… има-няма трийсет-трийсет и пет километра.
— На колко години е? — Еди подхождаше слепешката, болезнено съзнавайки, че правилните въпроси са нейде в главата му, ала беше неспособен да ги разпознае.
Джон Кълъм присви очи и започна да пресмята.
— Ам’ че не е много възрастен. Съвсем скоро е ударил трийсетака.
— Тази книга… „Сейлъмс Лот“… тя бестселър ли е?
— Де да знам — вдигна рамене човекът с бархетната риза. — Много хора тук я прочетоха, ако това значи нещо. Може би, защото действието и се развива в Мейн. И заради рекламите по телевизията, нали разбирате? Знам, че са направили филм* по първата му книга, ала не съм ходил да го гледам. Май ми се стори, че ще е твърде кървав за мен.
[* Брайън де Палма екранизира „Кери“ през 1976 година. — Б. пр.]
— Как се казваше?
Домакинът им се замисли, после поклати глава.
— Не мога да се сетя. Беше само една дума и съм сигурен, че бе някакво име на момиче, обаче нали знаете колко помня имена… Може пък да се сетя по-нататък.
— Той пришълец ли е, как мислиш?
Джон се изсмя.
— Роден е в Мейн и е израснал тук, в щата Мейн. Мисля, че това го прави стопроцентов кореняк.
Нетърпението, с което Роланд наблюдаваше Еди, беше повече от очевидно и младият мъж реши да спре дотук. Това бе по-трудно дори от играта „Двайсет въпроса“. Обаче, дявол да го вземе, отец Калахан беше истински и в същото време беше герой от някаква книга, измислена от този тип Кинг… Той пък от своя страна живееше в район, който привличаше като магнит онези същества, наричани от Кълъм „пришълци“. Описанието на един от тези пришълци бе навело Еди на мисълта, че е слуга на Пурпурния крал. Жена с плешива глава и кървяща дупка на челото, беше казал домакинът им.
Ала сега трябваше да загърбят тези мисли и да се доберат до Тауър. Колкото и да беше досаден, Калвин Тауър притежаваше един празен парцел, където растеше най-ценната роза в цялата вселена. Освен това той знаеше всякакви неща за редките книги и типовете, които ги бяха написали. По всяка вероятност щеше да знае повече за автора на „Сейлъмс Лот“ от сай Кълъм. Беше време да се отправят на път. Ала…
— Добре — каза Еди и подхвърли топката към домакина им. — Сложи това нещо обратно в шкафа и да се отправяме към Димити Роуд. Само още няколко въпроса.
Кълъм сви рамене и прибра топката зад стъклените вратички.
— Давай.
— Знам, че… — започна младият стрелец и изведнъж, за втори път, откакто беше преминал през вратата, Сузана му се стори адски близо. Той я видя как седи в стая, пълна със старомодни наблюдателни уреди. Коганът на Джейк по всяка вероятност…, ала такъв, какъвто Сузана си го беше представила. Еди видя как тя говори в някакъв микрофон и въпреки че не можеше да я чуе, забеляза подутия и корем и изплашеното и лице. Където и да се намираше, бременността и определено бе много напреднала. Навярно можеше да роди всеки момент. Мъжът бе повече от сигурен какво казваше тя: „Ела, Еди, ела и ме спаси, спаси и двама ни, преди да е станало прекалено късно!“
— Еди? — обади се Роланд. — Целият си посивял. Заради крака ли?
— Да — отвърна младият мъж, макар че точно в този момент кракът изобщо не го болеше. Помисли си за ключа, който бе издялкал за Джейк. За ужасяващата отговорност да направиш този ключ перфектен до най-малката подробност, за да може да свърши работа. Ето че отново се беше озовал в подобна ситуация. Бе напипал нещо, беше убеден в това, ала… какво точно? — Да, кракът ми. Много ме боли.
Той избърса потта от челото си.
— Джон, искам да ми кажеш нещо за заглавието на книгата. „Сейлъмс Лот“. Това идва от Джирусълъмс Лот, нали така?
— Ам’ че да. — Така се казва градчето, описано в книгата, нали?
— Ам’ че да.
— Втората книга на този Стивън Кинг.
— Ам’ че да. — Вторият му роман.
— Еди — предупреди го меко Роланд, — мисля, че това е достатъчно.
По-младият мъж вдигна дланта си във въздуха, сякаш искаше да каже: „Изчакай само още малко“ и в същия момент потръпна от болката, която проряза ръката му. Въпреки това след секунда вниманието му отново бе съсредоточено върху Джон Кълъм.
— Не съществува град на име Джирусълъмс Лот, нали?
Кълъм изгледа Еди така, сякаш младежът беше луд за връзване.
— Разбира се, че не — рече той. — Това е измислена история за измислени хора, които живеят в измислен град. Та тя е за вампири, за Бога!
„Да — помисли си младият стрелец. — Ами ако ти кажа, че имам основания да вярвам, че вампирите наистина съществуват…, без да споменаваме невидимите демони, магическите сфери, вещиците… ще бъдеш абсолютно убеден, че съм изперкал, нали?“
— Случайно да знаеш дали този Стивън Кинг е живял в Бриджтън през целия си живот?
— Не, той се премести тук със семейството си преди две, а може би и три години. Мисля, че първо са живели в Уиндъм, преди да се спуснат от северната част на щата. Или май беше Реймънд… Както и да е — помня, че беше един от градовете на Биг Себаго…
— Мислиш ли, че тези пришълци, за които спомена, са започнали да се появяват наоколо, след като този тип се е нанесъл в района?
Рошавите вежди на Кълъм първо се повдигнаха, а после се съединиха. В този момент от езерото се разнесе някакво глухо бучене, наподобяващо корабна сирена.
— Знаеш ли, синко — рече домакинът им, — май си напипал нещичко. Може да е съвпадение, а може и да не е.
Еди кимна. Чувстваше се емоционално изцеден, като адвокат след края на продължителен и изтощителен кръстосан разпит.
— Хайде да се мятаме на колите и да изчезваме оттук — каза той на Роланд.
— Добра идея — заяви Кълъм и посочи в посоката, откъдето се чуваше ритмичното бучене.
— Това е лодката на Теди Уилсън. Той е тукашният полицай. Както и нещо като горски пазач, дет’ отговаря за дивеча. — Сега онова, което подхвърли на Еди, беше не топката, а връзка ключове. — Давам ви тази с автоматичната предавка, за да ви е по-лесно, понеже камионът е със скоростен лост. Карайте след мен и ако нещо я закъсате, веднага надуйте тромбата.
— Нямаш проблеми — усмихна се Еди.
Докато вървяха към превозните средства, Роланд попита:
— Сузана ли беше? Затова ли лицето ти изведнъж посивя?
Младият мъж кимна.
— Ще и помогнем, ако можем, Еди — рече Стрелеца, — ала това навярно е единственият начин, по който можем да се доберем до нея.
Съпругът на Сузана съзнаваше това. Съзнаваше също така и че по времето, когато най-накрая успееха да се доберат до нея, вече можеше да е прекалено късно.
P>
Строфа: Комала-ка-осем!
Животът ти виси на косъм!
Без значение какъв си — истински или измислен,
във своите железни лапи съдбата скоро ще те стисне!
Отговор: Комала-ком-осем!
Животът ти виси на косъм!
Каквато сянка и да хвърляш — измислена или реална,
помни, че времето изтича и бавенето е фатално!
P$

> Девета станса
> ЕДИ ДЪРЖИ ЕЗИКА СИ ЗАД ЗЪБИТЕ

>> ЕДНО

Отец Калахан бе направил кратко посещение на пощенската служба в Ийст Стоунхам почти две седмици преди престрелката пред магазина на Чип Макавой, оставяйки кратка бележка. Макар и адресирана до Арон Дипно и Калвин Тауър, текстът и беше предназначен за втория от тях, а тонът не бе особено дружелюбен:
L>
27.06.77
Тауър,
Аз съм приятел на човека, който ти помогна срещу Андолини. Където и да се намираш, трябва веднага да се разкараш оттам. Намери някой плевник, неизползван лагер, дори някоя запустяла барака. Най-вероятно няма да ти е много удобно, ала помни, че алтернативата е смърт. Твърдо убеден съм във всяка дума, която казвам! Остави някои от лампите в сегашното си жилище включени и паркирай колата си в гаража или на алеята отпред. Скрий бележка с указания как да се стигне до новото ти местожителство под постелката пред шофьорската седалка или под стъпалото на задната веранда. Ще те открием. Помни, че ние сме единствените, които могат да те освободят от бремето, което носиш. Обаче, за да ти помогнем ние, трябва да ни помогнеш и ти. Калахан от Елд
И нека тази разходка до пощата да ти е ПОСЛЕДНА. Как може да си толкова тъп!
L$
Калахан бе рискувал живота си, за да остави тази бележка, а Еди, който бе попаднал под пагубното влияние на Черната тринайсетица, за малко да изгуби своя. И какъв бе резултатът от тези опасни действия?
Калвин Тауър се разхождаше с усмивка на уста из магазините на Западен Мейн, купуваше си редки или колекционерски издания и огласяваше проклетото си хоби на всеки продавач.
Докато караше след камиона на Джон Кълъм по шосе № 5, а после и по Димити Роуд, с Роланд, седнал на седалката до него, Еди усещаше как гневът му постепенно нараства и се приближава до опасната червена зона.
„Май ще трябва да държа ръцете си в джобовете, а езика си — зад зъбите“ — помисли си той, ала не беше никак сигурен дали това щеше да има някакъв ефект.

>> ДВЕ

На около три километра от шосе № 5 камионът на Кълъм (модел „Форд“ Ф-150) зави вдясно и изостави Димити Роуд. Завоят бе отбелязан с два знака, закачени на ръждясал стълб. Горният гласеше: РОКЕТ РОУД, а долният бе целият покрит с ръжда и от малкото, което се четеше, се разбираше, че обещава „Бунгала на езерния бряг“. Рокет Роуд представляваше обикновен черен път, лъкатушещ между дърветата, и Еди гледаше да спазва по-голяма дистанция от камиона на Кълъм заради облаците прахоляк, които вдигаше таратайката. Техният „коламобил“ също беше „Форд“, ала някакъв незнаен модел с две врати, който Еди никога не би разпознал, без да погледне към хрома на задната броня или в книжката с инструкциите. Усещането да кара отново кола обаче се доближаваше до религиозен екстаз — нищо не можеше да се сравни с това да имаш не една, а неколостотин конски сили под себе си, готови да се изстрелят напред при най-лекото движение на десния ти крак. Да не говорим и че беше адски приятно да чуват как воят на сирените зад гърба им заглъхва. Сенките на надвисналите дървета ги погълнаха. Ароматът на ела и борова смола беше едновременно сладостен и остър.
— Прекрасна природа — каза Стрелеца. — Човек може да си почине добре тук — гласеше неговият коментар.
Камионът на Кълъм започна да минава покрай множество алеи, които се отклоняваха от пътя. Всяка от тях имаше някакъв номер, а под него неизменно пишеше: „Собственост на Джафърдс за отдаване под наем“. Еди си помисли дали да не изтъкне на Роланд, че познаваха един Джафърдс от Кала, и то много добре, ала после се отказа. Така само щеше да подчертае очевидното.
Минаха покрай 15, 16 и 17. Кълъм спря за малко пред номер 18, ала след кратък размисъл им махна с ръка през прозореца на кабината и отново потегли напред. Еди бе готов да продължи още преди това, защото знаеше със стопроцентова сигурност, че бунгало № 18 не е това, което им трябва.
Кълъм сви в следващата алея. Еди последва камиона и почувства как гумите на седана зашептяха по дебелия килим от нападали борови иглички. Сините отблясъци отново се мернаха между дърветата, ала когато най-накрая достигнаха до бунгало № 19 и пред погледа им се откри водната ивица, Еди видя, че за разлика от езерото Кийуейдин това имаше естествен произход и бе не по-голямо от футболно игрище. Самото бунгало приличаше на двустайна барака. Имаше оградена с мрежа против комари веранда с изложение към водата, където се виждаха два разръфани, ала удобни на вид люлеещи се стола. От покрива стърчеше тънък комин. Нямаше гараж; не се виждаше и никаква кола, паркирана пред хижата. Еди си помисли, че ако хвърли едно око на терена, сигурно лесно би открил някакви следи от гуми, ала после си даде сметка, че наслоилият се прах и борови иглички доста ще го затруднят.
Кълъм загаси двигателя на камиона и младият мъж веднага последва примера му. Сега единствените звуци наоколо бяха плискането на водата в крайбрежните скали, шумоленето на разлюлените от бриза клонки и нежното чуруликане на птиците. Когато Еди погледна надясно, видя, че Стрелеца си седи спокойно и съзерцава природата, скръстил смъртоносните си ръце с дълги пръсти пред гърдите си.
— Как ти се струва това място? — попита младият мъж.
— Спокойно. — Думата бе произнесена по маниера на жители те на Кала: „спокоо-оойно“.
— Има ли нещо тук?
— Да, така мисля.
— Опасност?
— Право казваш.
— Къде точно?
— Тук до мен.
Младият стрелец го изгледа намръщено.
— Да, Еди. Това си ти. Ти искаш да го убиеш, нали?
Само след миг съпругът на Сузана призна пред себе си, че беше точно така. Тази черта на характера му, която Роланд току-що бе отбелязал, толкова простичка, колкото и свирепа, понякога го караше да се чувства неспокоен, ала той не можеше да я отрече. А и кой в крайна сметка я бе извадил на бял свят и я беше наточил като бръснач?
Стрелеца кимна.
— Преди много време, след доста години, през които се скитах из пустинята съвсем сам като някой отшелник, при мен дойде един хленчещ и самовглъбен млад мъж, чиято единствена амбиция беше да продължи да взима дрогата си, благодарение на която сумтеше и се чувстваше сънлив. Той беше един егоистичен, нахакан, креслив позьор, който едва ли притежаваше и едно хубаво качество…
— Ама беше хубав, нали? — усмихна се Еди. — Не забравяй това! Котаракът беше истинска секс машина. Роланд го изгледа напълно сериозно.
— Както аз се въздържах да не те убия тогава, Еди от Ню Йорк, така и ти можеш да се въздържиш да не убиеш Калвин Тауър сега. — След което отвори вратата от своята страна и излезе от колата.
— Е, щом казваш — рече младежът на празното купе и също се измъкна от форда.

>> ТРИ

Кълъм продължаваше да седи зад волана на своя камион, когато Роланд и Еди дойдоха при него.
— Мястото ми се струва изоставено — рече той, — ала май виждам някаква светлинка в кухнята.
— Аха — изхъмка най-младият мъж. — Джон, искам да…
— Не думай! Да не би да имаш още въпроси? Единственият човек, който има повече въпроси от теб, е племенникът ми Ейдън, който току-що навърши три. Давай, не се срамувай!
— Можеш ли да определиш точно центъра на най-голяма активност от страна на пришълците в района през последните три години? — Еди нямаше и най-бегла представа защо задава този въпрос, ала изведнъж му се стори, че това е жизненоважно.
Човекът с бархетната риза се замисли, после каза:
— „Търтълбек Лейн“, в Ловъл.
— Струваш ми се прекалено сигурен.
— Ам’ че да. Помниш ли, дето ти споменах за приятеля ми Дони Ръсърт — професора по история от Ванди?
Младият стрелец кимна утвърдително.
— Е, ами след като той се срещна лично с един от тези чудаци, започна сериозно да се интересува от явлението. Написа няколко статии за него, макар че ми каза, че нито едно уважаващо себе си списание няма да ги публикува, без значение до каква степен фактите са документирани и подкрепени от доказателства. Каза ми, че докато пишел за пришълците в Западен Мейн, научил нещо, дето хич не очаквал да научи на дърти години — че хората просто отказват да повярват в някои неща, дори и да ги докажеш, както си му е редът. Цитира ми някакъв гръцки поет: „В колоната на истината зее дупка“.
Роланд погледна към Еди, ала младежът само сви рамене. Този стих не му говореше нищо.
— Както и да е — продължи Кълъм. — Та той направи карта на района, която закачи на стената в кабинета си — тя обхващаше градовете Стоунхам, Ийст Стоунхам, Уотърфорд, Ловъл, Суидън, Фрайбърг и Ийст Фрайбърг. Забиваше топлийки на всяко място, където хората бяха видели пришълец, нали ме разбираш?
— Разбирам те чудесно, казвам благодарност, сай — рече Еди.
— И това, дето щях да кажа…, ами, „Търтьлбек Лейн“ е сърцето на тия неща. Там имаше шест или седем топлийки, а проклетият път едва ли е по-дълъг от три километра! Той се отклонява от шосе № 7, минава покрай езерото Кийзър и после се връща отново към шосе № 7.
Роланд се бе загледал в бунгалото. Сега се завъртя наляво, спря се и положи лявата си ръка върху ръкохватката от сандалово дърво на револвера си.
— Джон — каза той, — срещата ни беше добра, ала настъпи времето да се разделим.
— Тъй ли? Сигурен ли си?
Стрелеца кимна.
— Хората, които са дошли тук, са глупаци. Това място все още мирише на глупаци, което обяснява до известна степен откъде знам, че не са се преместили. Ти обаче не си такъв човек.
Джон Кълъм се усмихна едва-едва.
— Май трябва да ти благодаря за комплимента — каза, след което почеса посивялата си глава, — ако това е комплимент, естествено.
— Не се връщай към главния път и не започвай да си мислиш, че съм си измислил това, което съм ти казал. Или — още по-лошо — че изобщо не сме били тук и че си измислил всичко това. Не се връщай в къщата си — дори и да си вземеш още една риза. Там вече не е безопасно за теб. Иди някъде на сигурно място. Поне на три погледа към хоризонта.
Кълъм затвори едното си око и започна да пресмята нещо.
— През петдесетте прекарах десет мизерни години като надзирател в щатския затвор на Мейн — рече той, — където се запознах с един страхотен човек на име…
Роланд поклати глава и допря двата си оцелели пръста на дясната си ръка до устните на услужливия им спътник.
Той кимна.
— Абе, нещо не си спомням името му, обаче съм сигурен, че живее някъде във Върмонт, както съм сигурен, че ще се сетя как се казва — продължи Джон. — Навярно той все още живее там — и ще живее там, когато прекося границата с Ню Хемпшир. Нещо в тези думи прозвуча малко фалшиво на Еди, ала той и бе в състояние да каже точно какво, ето защо реши да не подхранва излишно параноята си. Джон Кълъм беше верен боц… нали?
— Пожелавам ти успех — каза и стисна ръката на стария човек. — Дълъг живот и приятни нощи!
— Същото и на вас, момчета! — рече Кълъм и се ръкува с Роланд, задържайки трипръстата му длан малко по-дълго. — Дали Господ спаси живота ми там, в магазина, как мислите? Когато куршумите започнаха да летят?
— Да — отвърна Стрелеца. — Ако така ти харесва повече. И нека и занапред да бъде с теб.
— Що се отнася до стария ми форд…
— Ще го оставим или тук, или някъде наблизо — успокои го Еди. — Не се тревожи — или ти, или някой твой приятел ще го намери.
Кълъм се усмихна.
— Направо ми взе думите от устата.
— Vaya con dios — рече му младият стрелец.
Кълъм се усмихна.
— Да ти се връща двойно, синко! И внимавайте с тези пришълци! — Направи кратка пауза. — Според разказите на очевидците някои от тях хич не са дружелюбни.
След тези думи мъжът с бархетната риза запали двигателя на камиона и потегли. Роланд се загледа след отдалечаващото се превозно средство и само каза:
— Дан-тет.
Еди кимна. Дан-тет. Малкият спасител. Тази дума описваше Джон Кълъм — вече изчезнал от живота им като старците от Ривър Кросинг — почти толкова точно като всяка друга. Той се бе отдръпнал завинаги от пътя им, нали? Само дето Еди не можеше да потисне усещането си, че имаше нещо в начина, по който Джон говореше за приятеля си във Върмонт…
Параноя.
Чисто и просто параноя.
Еди изхвърли тази мисъл от съзнанието си.

>> ЧЕТИРИ

Тъй като нямаше никаква кола и следователно никаква постелка пред шофьорската седалка, под която да надзърнат, Еди възнамеряваше да провери стъпалото на верандата. Преди обаче да направи и една крачка в тази посока, Роланд го сграбчи за рамото с лявата си ръка и посочи с другата. Това, което младият стрелец видя, беше обрасъл с храсталак склон, спускащ се към водата, както и покривът на нещо, което по всяка вероятност представляваше друг навес за лодки. Зелените му керемиди бяха покрити с тънък пласт изпопадали борови иглички.
— Там има някой — прошепна Стрелеца, а устните му се движеха едва-едва. — Най-вероятно по-малко глупавият от двамата. Мисля, че в момента ни гледа. Вдигни си ръцете.
— Роланд, мислиш ли, че това е разумно?
— Да — отвърна по-възрастният мъж и вдигна ръце.
Еди си помисли дали да не го попита откъде е толкова сигурен в това, ала и бездруго знаеше как щеше да му отговори неговият дин — интуиция. Интуицията беше неговата специалност.
Въздъхвайки тежко, младият мъж вдигна ръце до раменете си.
— Дипно! — извика Роланд към навеса за лодки. — Арон Дипно! Ние сме приятели, а времето ни изтича! Ако си там, покажи се! Трябва да проведем съвещание!
След малко се чу старчески глас:
— Как се казвате, господине?
— Роланд Дисчейн от Гилеад, наследник на Елд. Мисля, че знаеш това.
— И какъв е занаятът ви?
— Разговарям с олово! — извика Стрелеца и Еди усети как кожата му настръхва. Продължителна пауза. След това:
— Те убиха ли Калвин?
— Това е нещо, което не знаем — обади се по-младият стрелец. — Ако знаеш повече от нас, защо не дойдеш тук и не ни кажеш?
— Ти ли си онзи младеж, който се появил, докато Кал се пазарял с оня никаквец Андолини?
Еди почувства как гневът му се възпламенява отново при думата „пазарял“. Тя представяше в много интересна светлина събитията, които се бяха разиграли в задната стаичка на книжарничката на господин Колекционер на редки издания.
— Пазарлък? Така ли ти каза Тауър? — После, без да чака отговор, продължи: — Да, аз съм този човек. Ела тук, за да си поговорим.
Никакъв отговор. Изтекоха най-малко двайсет секунди. Младият стрелец тъкмо си пое дъх, за да извика отново на Дипно, ала Роланд сложи ръка на устата му и поклати глава. Изнизаха се още двайсет секунди, след което се чу изскърцването на ръждясалите панти и един висок, кльощав мъж излезе от лодкарницата, примигвайки като бухал на светло. В едната си ръка държеше за дулото голям черен пистолет. Дипно го вдигна над главата си.
— Това е „Берета“, не е зареден! — извика. — Има само един пълнител и той е в спалнята под чорапите ми. Заредените оръжия ме изнервят. Чухте ли?
Еди въздъхна. Такива хорица бяха своите най-големи врагове, както би казал брат му Хенри.
— Чухме — рече му Роланд. — Няма от какво да се притесняваш.
И — чудесата май нямаха край — Дипно отиде при тях.

>> ПЕТ

Кафето, което им направи, беше по-хубаво от това, което бяха пили в Кала Брин Стърджис, по-хубаво от всяко, което Роланд беше опитвал от времето, което бе прекарал в крайморското баронство Меджис. Дипно им предложи и ягоди — култивирани и купени от магазина, както им каза, ала Еди беше буквално опиянен от сладостта им. Тримата седяха в кухнята на бунгало № 19, собственост на Джафърдс за отдаване под наем, отпиваха от ароматното кафе и топяха сочните червени плодове в купа със захар. Към края на разговора им и тримата мъже изглеждаха като наемни убийци, изцапани пръстите си с кръвта на последната си жертва. Незареденият пистолет на Дипно лежеше забравен на перваза на прозореца.
Възрастният мъж бил излязъл да се поразходи по Рокет Роуд, когато чул стрелбата — ясно и отчетливо — а след това и експлозиите. Той забързал обратно към бунгалото (не че можел да върви кой знае колко бързо в сегашното си състояние) и щом зърнал облаците дим, издигащи се на юг; си помислил, че в крайна сметка май нямало да е зле да се върне под навеса за лодки. Бил абсолютно сигурен, че това е дело на онзи италиански гангстер Андолини, така че…
— Какво искаш да кажеш с това да се върнеш под навеса? — попита Еди.
Дипно размърда крака изпод масата. Лицето му бе страшно пребледняло, с морави сенки под очите. На главата му имаше няколко косъма, фини като пух на глухарче. Младият стрелец си спомни как Тауър му бе казал, че на Дипно са му открили рак преди няколко години. Днес не изглеждаше много добре, ала Еди беше виждал хора — особено в Луд — които бяха далеч по-зле. Старият приятел на Джейк — Гашър — беше един от тях.
— Арон? — попита младият мъж. — Какво искаше да кажеш с това?
— Чух въпроса ти — ядоса се той. — Получихме бележка в пощата — тоест Кал я получи — в която пишеше да се преместим от бунгалото на някакво друго място и да не се набиваме много-много на очи. Беше от някакъв човек на име Калахан. Познавате ли го?
Двамата стрелци кимнаха.
— Този Калахан… може да се каже, че той искаше Кал да се премести в някаква барака.
„Кал, Кала, Калахан…“ — помисли си Еди и въздъхна.
— В много отношения Кал е разбран човек, ала хич не му стана приятно, когато разбра, че трябва да заживее в някаква барака. Както и да е, преместихме се в лодкарницата и там изкарахме няколко дни… — Дипно млъкна за момент, вкопчен в кратка схватка с паметта си. — Всъщност два дни. Само два. Тогава Кал ми каза, че сме били откачени, че влагата долу само влошавала и без това изострения му артрит, както и че хъркането ми го вбесявало. „Така само ще се озовеш в малката дрислива болница в Норуей — каза ми той — с диагноза бронхопневмония плюс рак.“ Рече ми, че нямало никакъв шанс Андолини да ни намери тук, понеже младежът… — Посочи с кривия си, изцапан с ягодов сироп показалец към Еди — с други думи, ти си му бил взел страха. „А и тези нюйоркски мафиоти са толкова тъпи, че не могат да се ориентират северно от Уестпорт без компас“ — каза ми още.
Еди тежко въздъхна. За пръв път в живота си се чувстваше отвратително гадно, задето се бе оказал прав.
— Рече ми, че сме били много внимателни. И когато му възразих: „Ама този Калахан ни намери, нали?“, Кал ми отвърна: „Разбира се“. — Старецът отново посочи с пръст към Еди: — Ти си му бил казал къде да погледне за пощенския код, след което останалото било направо фасулска работа. После Кал добави: „А и докъде стигна той? До пощата, нали? Повярвай ми, Арон, тук сме на сигурно място. Никой не знае местонахождението ни освен жената от агенцията, а тя е в Ню Йорк.“
Дипно ги изгледа изпод рошавите си вежди, после потопи една ягодка в захарта и я отхапа наполовина.
— По този начин ли ни намерихте? Чрез агенцията?
— Не — отвърна Еди. — Един от местните. Заведе ни право при теб, Арон.
— Опааа! — възкликна старецът и се облегна назад.
— Опа я! — каза Еди. — Значи сте се върнали в хижата и Кал веднага е тръгнал да си купува книжки, вместо да се крие тук и да си чете само една. Нали така?
Погледът на Арон не се отделяше от покривката.
— Трябва да разберете, че Кал е много отдаден на това. Книгите са неговият живот.
— Не — поклати глава Еди. — Кал не е отдаден. Кал е откачен.
— Разбрах, че си писар — каза Роланд, проговаряйки за пръв път, откакто Дипно ги бе въвел в бунгалото. Запали още една от цигарите на Кълъм (след като предварително откъсна филтъра, както го беше научил той) и започна да пуши с такова изражение, което нямаше нищо общо със задоволството според Еди.
— Писар ли? Не разби…
— Адвокат.
— Ооо. Ами, да. Обаче съм се оттеглил от практиката още през…
— Трябва да се уединим някъде, за да уредим едни документи — каза Роланд, след което обясни за какво точно става дума.
Дипно закима, преди още Стрелеца да е стигнал до същината на въпроса, и Еди предположи, че Тауър вече е разказал на приятеля си за намеренията им относно запустелия парцел. В това нямаше нищо лошо, ала онова, което не му хареса, бе изражението на стареца. Въпреки това Дипно остави Стрелеца да довърши.
Изглежда, не беше забравил как да се държи с потенциалните си клиенти, без значение дали се беше пенсионирал или не. Когато се увери, че Роланд е свършил да говори, Дипно рече:
— Струва ми се, че трябва да ви осведомя за нещо — Калвин реши да задържи този свой имот за още известно време.
Еди се плесна по челото, като внимаваше да не докосне раната си. Лявата му ръка вече се вкочаняваше, а кракът му отново започваше да пулсира между коляното и глезена. Предположи, че добрият стар Арон със сигурност носеше със себе си някакви болкоуспокояващи от тежката артилерия, напомняйки си да се помоли за известно количество при първия удобен момент.
— Извинявай — каза младият стрелец, — ала ударих здравата главата си, когато пристигнах в това прекрасно градче, и мисля, че оттогава недочувам малко. Помислих си, че каза, че сай… че господин Тауър е решил да не ни продаде парцела.
Възрастният човек отегчено се усмихна.
— Значи си чул точно това, което казах.
— Но той трябва да го продаде на нас! Тауър пази едно писмо от Стефан Торен, неговия прапрапрадядо, в което се казва точно това!
— Кал разправя други работи — отговори меко Дипно. — Вземете си още една ягодка, господин Дийн.
— Не, мерси!
— Вземи си още една ягодка, Еди! — изгледа го Роланд и сам му подаде.
Младият стрелец я взе. Представи си как я размазва по носа на този грозен, кльощав и дългунест дядка — със сигурност щеше да е голямо удоволствие — после обаче се примири с положението и я потопи първо в купичката със сметана, а после и в захарницата. Отхапа половината и бавно започна да я дъвче. И, дяволите го взели, беше му трудно да бъде злостен с цялата тази сладост, която изпълваше устата му. Без съмнение и Роланд, и Дипно добре съзнаваха това обстоятелство.
— Според Кал — започна старецът — в плика, оставен му от Стефан Торен, нямало нищо друго освен името на този човек — при тези думи посочи Стрелеца с костеливия си пръст. — Завещанието на Торен — или онова, което в старите времена са наричали „последната дума на покойника“ — е било изгубено преди много, много години.
— Аз познах какво има в плика! — извика Еди. — Той ме попита и аз познах!
— Същото ми каза и той — изгледа го безизразно Дипно. — Каза ми, че това било номер, който всеки уличен фокусник може да направи.
— Каза ли ти също така, че обеща да ни продаде парцела, ако назова името? Че ми обеща, мамка му!
— Кал твърди, че бил под влиянието на значителен стрес, когато направил това обеща&#