| Николай Райнов
| Вавилонска кула




В онова време излезе Божия повеля към синовете на Евеля да се пазят от дъщерите на Каина и с дъщерите на синовете му да не се събират. Йехова изрече своята воля само към Евельовите потомци, защото знаете, че те Го тачат и не ще презрат повелята Му, нито ще се надсмеят над думите Му. А към Каиновите люде Той не се обърна, тъй като цялата земя виждаше техните прегрешения. Градът на Каина Ламнахор бе станал отдавна капище на кумири и сборище от черни магесници и кръстопът на всички пороци.
Защото в Ламнахор сградиха синовете Каинови светилища на грях и жъртви принасяха на Нергала и Меродаха.
А те бяха черни кумири.
И светилища на пъклена магия имаше още капища имаше, дето се лееше човешка кръв, и духове на мъртъвци идваха от Царството на Сенките, за да се сношават с живите мъже и жени. И те им говореха.
Сплитаха се там денонощно димящи благовония и разнасяше се миризма на мирсина, разводниче, стипца и черен ладан А жреците на Левия Път произнасяха високо заклинания към Четиритях и Седмината.
Те бяха научили тайни, които не трябваше да знаят. И дохождаха там дъщерите Каинови, та принасяха жъртви за любов и за лека рожба. А дъщерите на Греха приемаха образ на сенки и примамливи слова шъпнеха те на дъщерите Каинови. И на грях ги учеха.
И заставаха дъщерите Каинови голи пред олтарите на черните богове: като жива съблазън заставаха те там; защото тъй им бяха поръчали. И жреците им вземаха чистотата в чест на богинята от Сунам, та опорочени си отиваха дъщерите Каинови; но те се радваха, че са принесли на богинята онова, което никой не може вече да им върне. И весели си отиваха. И песни пееха по своя път.
И ето че съблазън премрежи очите на синовете Евельови, та не послушаха гласа Божи да се пазят от дъщерите на Греха. Много бяха гиздави дъщерите Каинови снажни и примамливи наглед. И те знаеха тайните на всеки чар и пътищата на хубостта познаваха добре, както ковач познава своя чук и своята наковалня.
И изкусни бяха те с поглед да омаят и с движение, и с дума. Видяха синовете на Евеля дъщерите Каинови и премалняха от страст. Че знаеха да ги заплетат дъщерите на Греха в мрежа от песен и миризма и чуваха синовете Евельови вечер звуци на кинор, псантер и рог.
И обайваха се те както се змия обайва от цевница на чаровник.
А денем виждаха те в черните светилища девиците от Ламиахор, съвсем голи и мамеха ги телата им пълни, здрави и съблазнителни.
Та почнаха и те да идват пред олтарите на Нергала и Меродаха и жъртви наченаха да изгарят.
Растеше Грехът буйно и несдържано както расте буря в тъмни дни, както расте поток в дни на наводнение. И ревеше Грехът по цялата земя, защото дъщерите Каинови бяха прелъстителни, а синовете Евельови здрави и буйни.
И смесиха се тогава потомците на Евеля с дъщерите на Греха и забравиха всички Бога.
Те народиха синове и дъщери.
И град основаха срещу Ламнахор.
Н назоваха го _Немврод_, което значи _Очарова ме_. И растеше градът, както бе раснал Грехът, който го роди.


А живееше в онова време в Ламнахор човек мъдър, на име _Алтотас_, което значи: _Син на Божия Тайна_. И той бе силен. Лицето му бе черно като абанос, а гласът му като звън на арфа. И сръчен бе Алтотас в Тайните, а в мъдростта изпитан.
И замисъл назря в главата му: да сгради стълп и с върха му да стигне Бога.
Но понеже бе сам стана, та отиде у Немврод. И свика синовете Каинови и синовете на неговите синове. Алтотас почна да говори с тях и те го слушаха; но той не поиска да им разкрие всичко, що мисли, защото знаеше добре, че не могат го разбра.
И рече им:
Чуйте, синове на Сатанаиля! Чуйте душите на тогова, който е говорил с Адонай!
Странни са пътищата, по които Елохим води човека. По небесните плетеници на твърдта са начъртани те и знаковете на Зодиака са силни да разкажат мъдрост.
През себе си трябва да мине силният и трябва да изгуби себе си, за да спечели Себе си: запомнете го!
Не се влиза отвън навътре, а отвътре навън! Не може да създаде злато този, който няма злато: запомнете го!
Аз, Алтотас, бях жрец на Господа.
В папирусите четях мъдрост и в свитъците разум.
И нарасна моята мъдрост, като звездите небесни се умножи тя и до Седемте Бездни стигна моето постигане.
Но тъкмо тогава познах голямата лъжа на всичко живо и гордостта ми рухна, както рухва крехко строение на човешки блян. Истина ви казвам, синове Сатанаильови: познах, че съм нищо. И тогава тъкмо познах, че нищо не съм познавал дотогава. Защото разбрах, че там, дето свършва човешкото нищо там започва вселенското Всичко. Това разбрах.
И станах като дете, а сърцето ми като полски крин.
И разумях чак тогава гласа на мига и в словата на времето разчетох тайни. И върнах се при людете с чевръста мисъл и моето постигане възрасна и се затвърди като гранитна скала.
И видях людете под себе си и скръб, дълбока скръб изпълни сърцето ми
Като песъчинки морски ще се пръснат рекох в сърцето си, като песъчинки морски ще се пръснат и следата им ще се загуби.
Защото без тояга се не тръгва в пустинята (вие знаете това) и без стръв се не лови риба. Силният е тояга и човекът, _който може_, е стръв. Но колцина са силни от людете? И колцина могат? А на небето има ангели. Те са готови да помогнат на слабите, но слабите трябва да се приближат до тях и да влезат в тяхната небесна светлина. Без това не може.
И разсъдих тогава в сърцето си, па казах: да оградим стълп и върхът му да стигне до Бога!
И сега вам вещая това.
Нека с мишци и сила изнесем победа над съдбините! И без колебание да сградим стълп!
Защото дето и да отидем после, навред от едно Слънце e бил извикан животът.
И ние, людете, сме като наровете: едната страна остава зелена, когато узрее другата. Към Слънцето е гледала узрялата страна: иде ли ви на ум това?
Та нека отвсякъде погледът се устремява с жад към Слънцето към древното Слънце, когато людете видят стълпа! И нека знаят, че не всичко живо е видимо. Над нас има ангели, за които още нямаме очи. Но те ни виждат и простират към нас ръце. А ние стоим мъртви, като изваяния.
Аз, Алтотас, видях много. Видях бронзово-излени, червеноцветни истукани, които са загадка. Те бяха образи на Люде, по-силни от вас; образи на Мъже, които невидимо водят света и го водят към Бога. От тия Исполини на духа иде всичко велико, що се вестява на земята. От тях са дошли огънят, буквата, числото, колелото, жезълът, длетото и молитвата.
И те говореха на душата ми. Говореха за силния, който умее да смуче щастие и да яде болка.
Та нека в мъка и с поглед към върховното щастие сградим стълп! И алени гроздове от огън нека хвърлим с щедри шъпи по небето та стълпът да стане кула на Светлината, а нашата воля опора на Слънцето!
Вам, синове на Сатанаиля вам вещая това!
И нашият стълп нека стане мрежа на силния и тояга на слабия!
Аз казах!
И когато свърши Алтотас, всички мълчеха. Защото сладко говореше той и строго и власт криеха думите му.
И почнаха веднага да градят стълп.


А когато биде сграден стълпът, възлезе Алтотас на върха.
И върхът се не виждаше.
И наречен бе стълпът _Бетсемес_, което значи _Дом на Слънцето_.


И спа три нощи Алтотас навръх стълпа. А на третата нощ видя сън.
И ето Мъж със светли дрехи дойде. И на главата My чаша с кръв.
И онемя от страх Алтотас. А приближи се Мъжът и потопи пръст в чашата, па намаза с кръв челото на Алтотаса.
И каза Мъжът Алтотасу:
Блажен е този, който пръв мине през Земята и Седемте Бездни, защото пръв ще бъде Пазач на Дверитеи ще стане Стълп на Храма, отдето не ще излезе вече.
И събуди се Алтотас, па записа видението и словата на Мъжа върху папирус. И пусна свитъка на народа.
И възнесе се до Трите Небеса.
И не го видяха вече.


Живееха по онова време синовете на Хета потомци на Сета и Каина. И силни бяха те. А като отиваха синовете Хетови при дъщерите на Каина, раждаха се исполини.
И град основаха исполините: името му _Адма_.
А основаха го при стълпа.
Но безумие изпълни душата на исполините, та грях извършиха грях, от който затрепери земята, от край до край затрепери.
Мъртви извикваха те, бесове питаха и в неестествено съитие влизаха с дъщерите Каинови, защото неутолима сласт пърлеше душата на исполините и душата на жените им.
И с позор зацапаха сърцето си, като изпаднаха в противоестествен грях а върху лицето си метнаха плащаница на безсрамие.
И забравиха те словата на Алтотаса, който огради стълпа, че това е стълп на Слънцето и път на силния към Себе си.
И зарида земята от свян. И разтърсиха се от гняв планини и хълмове. Страшно беше. Но исполините не се плашеха. Защото умът им бе размътен от греха и залостена бе у тях вратата на страха от Бога. Тяхната сласт роди чеда, но не люде роди тя, а маймуни, който приличаха на люде. Родиха се чудовищни подобия на мъже и жени.
Чедата на Греха бяха грозни и космати и лишени от човешка реч. Те можеха само да крещят и да реват и да надават остри писъци, но да говорят те не можеха. Дори самите им бащи и майки се отвръщаха от тях, защото им се виждаше нелепо да галят чудовища и да целуват космати лица. Те ги караха на работа, защото маймуните бяха силни и едри; те бяха рожби на исполини. Що имаше тежка работа, тия чудовища трябваше да я вършат. А когато се противяха, бащите им ги биеха с тояга и бич и те трябваше да се покорят. Но чедата намразиха родителите си; те ги издебваха нощем, когато спят, и ги убиваха, а после избягваха в горите.
Тъй Грехът се умножи по света. И чу Бог писъка на земята, която стенеше под Греха и разгневи се Бог.
И прати мълния, та разори кулата и разсипа града до камък. И с безумие порази Силният ума на исполините, та се гледаха един другиго, без да могат се позна. И пръснаха се по света и покой не намери никой.
За да се сбъдне това, що бе казал Алтотас:
Като песъчинки морски ще се изгубят и следата им не ще намери никой!


КРАЙ