| Робърт Шекли | Служба „Чистота“ Посетителят не би трябвало да бъде допуснат в кабинета, понеже господин Фергюсън приемаше само с предварително уговорен час, освен ако посетителят не е твърде важна личност. Неговото време струваше пари и затова трябваше да бъде ценено. Но секретарката му, госпожица Дейл, беше млада и се впечатляваше лесно. А този посетител бе възрастен, облечен в консервативен английски костюм и носеше бастун. При това й подаде луксозна визитна картичка. Госпожица Дейл помисли, че е важна личност и го покани направо в кабинета на господин Фергюсън. — Добро утро, господине — каза посетителят веднага щом госпожица Дейл затвори вратата. — Аз съм господин Есмънд от служба „Чистота“. — Той подаде на Фергюсън визитната си картичка. — Виждам — погледна визитката Фергюсън, ядосан на госпожица Дейл заради неумението да преценява. — Служба „Чистота“? Съжалявам, но нямам нищо за почистване. — Той се изправи, за да сложи край на посещението. — Нищо ли? Каквото и да било? — учуди се Есмънд. — Нищичко. Благодаря, че се отбихте… — Да разбирам ли, че вие сте доволен от хората, които ви заобиколят? — Моля? Защо пък ще ви интересува това? — Защото точно това е предмет на дейността на служба „Чистота“. — Искате да кажете, че вие почиствате от _хора_? — засмя се Фергюсън. — Разбира се. Не мога да ви представя препоръки, понеже ние се стремим да избягваме всякаква реклама. Но мога да ви уверя, че ние сме стара и надеждна фирма. Фергюсън се загледа в чистия и вдървено изправен Есмънд. Не знаеше как да приеме думите му. Разбира се, като шега! Това беше очевидно. _Трябва_ да беше шега. — И какво правите с хората, които „почиствате“? — попита развеселено Фергюсън. — Това — отвърна сериозно Есмънд — си е наша грижа. Но иначе те изчезват напълно. Фергюсън се изправи. — Добре, господин Есмънд. В какво всъщност се състои вашият бизнес? — Вече ви казах. — Хайде, сега. Вие не приказвахте сериозно… Ако бих приел думите ви насериозно, щях да извикам полиция. Господин Есмънд въздъхна и се изправи. — Да разбирам тогава, че нямате нужда от нашите услуги. Вие сте напълно доволен от приятелите си, роднините, съпругата… — Съпругата ли? Какво знаете вие за съпругата ми? — Нищо, господин Фергюсън. — Говорили ли сте със съседите? Тези караници не означават нищо, абсолютно нищо. — Аз нямам информация за семейното ви положение, господин Фергюсън — каза Есмънд и седна отново. — Тогава защо попитахте за съпругата ми? — Установили сме, че нашият главен източник на печалба са семействата. — Е, с моето семейство всичко е наред. Съпругата ми и аз се разбираме много добре. — В такъв случай вие нямате нужда от служба „Чистота“ — каза Есмънд и сложи бастуна си под мишница. — Момент, моля — Фергюсън започна да се разхожда из кабинета с ръце зад гърба. — Разбирате ли, аз не вярвам и на дума от това, което ми казахте. Нито дума. Но нека да приемем за миг, че вие говорите сериозно. Само да предположим, че… Каква би била процедурата, ако аз… Ако исках… — Само устното ви съгласие — каза господин Есмънд. — А плащането? — Само след почистването. Никога предварително. — Не че ме интересува — бързо изрече Фергюсън, — но просто съм любопитен. — Той се поколеба. — Болезнено ли е? — Ни най-малко. Фергюсън продължи да се разхожда. — Аз и съпругата ми се разбираме добре — повтори той. — Женени сме от седемнайсет години. Разбира се, всички хора срещат известни трудности в съвместния живот. Така и трябва да бъде. Лицето на господин Есмънд остана безизразно. — Човек се научава да прави компромиси — продължи Фергюсън. — Пък и аз съм преминал възрастта, когато някое маце би ме накарало да… да… — Напълно ви разбирам — каза Есмънд. — Искам да кажа, че жена ми, разбира се, е труден човек. Ругае понякога. Натяква. Може би знаете това? — Не — отвърна Есмънд. — Трябва да знаете! Трябва да сте имали особена причина, за да потърсите точно мен! Господин Есмънд повдигна рамене. — Както и да е — тежко изрече Фергюсън. — Минал съм възрастта, когато бих пожелал да променя нещо. Но да предположим, че нямах съпруга. Че бих могъл да установя връзка с… да речем, с госпожица Дейл. Би било приятно, предполагам. — Доста приятно — съгласи се Есмънд. — Да. То не би могло да трае дълго. Би било против моралните принципи на фирмата, на които се основава успешната й работа. — Но би било доста приятно — повтори Есмънд. — Така е. Естествено е. Госпожица Дейл е красива жена. Никой не може да го отрече. Тя е със спокоен характер, приятна външност и желание да достави удоволствие. Сигурен съм в това. Господин Есмънд се усмихна учтиво, стана и се насочи към вратата. — Мога ли да ви се обадя? — изведнъж попита Фергюсън. — Имате визитката ми. Можете да ме намерите на този номер до пет часа. Но дотогава трябва да решите. Времето е пари, а ние трябва да спазваме графика си. — Разбира се — отвърна Фергюсън. Той се засмя глупаво. — Още не мога да повярвам и дума от казаното. Дори не знам цените ви. — Мога да ви уверя, че са приемливи. Особено за човек във вашето положение. — Но да знаете, ще отрека, че изобщо съм ви виждал или знам нещо за вас. — Естествено. — И вие ще _отговорите_ на този телефон? — До пет часа следобед. Приятен ден, господин Фергюсън. След като Есмънд си тръгна, Фергюсън установи, че ръцете му треперят. Разговорът го беше разстроил и той реши веднага да си наложи да го забрави. Но не беше толкова лесно. И въпреки че се надвеси с желание над документите и се насили да работи, той си спомняше всяка дума от онова, което бе казал Есмънд. Служба „Чистота“ бе открила, кой знае как, недостатъците на жена му. Есмънд бе казал, че тя е свадлива, че ругае и натяква. Беше принуден да признае тези истини, колкото и да му беше неприятно. Когато застанеш отстрани и погледнеш без предразсъдъци, виждаш нещата такива, каквито са. Той се върна към работата си. Но госпожица Дейл влезе със сутрешната поща и Фергюсън бе принуден да се съгласи, че тя е страшно привлекателна. — Има ли нещо друго, господин Фергюсън? — попита тя. — Моля? О, не, засега не — каза Фергюсън. Той остана загледан във вратата дълго след като тя бе излязла. Беше му невъзможно да работи повече. Реши веднага да си тръгне за вкъщи. — Госпожице Дейл — каза й той, докато обличаше палтото си, — аз излизам. Но се опасявам, че се е събрала доста работа. Дали ще ви бъде възможно да поработите с мен една-две вечери през седмицата? — Разбира се, господин Фергюсън. — Няма ли да попреча на социалните ви контакти? — опита да се позасмее Фергюсън. — Никак, господине. — Ще се опитам… Ще се опитам да го направя в удобно за вас време. А сега, на работа. Довиждане. Той бързо се измъкна от службата със зачервено лице. Вкъщи жена му тъкмо излизаше от банята. Госпожа Фергюсън беше дребна, плоска женица, с малки нервни бръчки около очите. Изненада се, като го видя. — Рано се прибираш — каза тя. — Има ли нещо лошо в това? — попита Фергюсън с ярост, която го изненада. — Разбира се, че не. — Че какво искаш? Да умра в онази канцелария ли? — изсумтя той. — Не съм казала такова… — Моля те, не спори с мен. Не ми натяквай. — Че аз не натяквам! — извика жена му. — Ще си полегна — заяви Фергюсън. Той се качи горе и застана пред телефона. Нямаше никакво съмнение. Всичко, което бе казал Есмънд, беше вярно. Той погледна часовника си и се изненада, че вече е пет без петнайсет. Фергюсън започна да се разхожда пред телефона. Погледна визитната картичка на Есмънд и пред очите му заплува стройната и красива фигура на госпожица Дейл. Той набра номера. — Служба „Чистота“. На телефона Есмънд. — Обажда се Фергюсън. — Да, господине. Какво решихте? — Реших… — Фергюсън стисна слушалката. Каза си, че има пълното право да го направи. И все пак, те бяха женени _цели_ седемнайсет години. Седемнайсет! Имаха и добри дни, както и лоши. Честно ли беше? Наистина ли беше честно? — Какво решихте, господин Фергюсън? — повтори Есмънд. — Аз… Аз, не! Не желая услугата! — извика Фергюсън. — Сигурен ли сте, господин Фергюсън? — Да, напълно. Вие трябва да сте незаконни! Приятен ден, господине. Той затвори и веднага усети как от плещите му се смъкна огромен товар. Бързо слезе долу. Жена му готвеше говежди ребра — ястие, което той изобщо не обичаше. Но това нямаше значение. Беше готов да не обръща внимание на дребните досадни проблеми. На външната врата се позвъни. — О, това трябва да са от пералнята — каза госпожа Фергюсън, като се опитваше да разбърква едновременно салатата и супата. — Ще отвориш ли? — Разбира се. Изпълнен с новопридобито самоуважение, Фергюсън отвори вратата. Навън стояха двама униформени мъже, които носеха голям платнен чувал. — От пералнята ли? — Служба „Чистота“ — каза единият от мъжете. — Но аз ви казах, че не желая… Двамата мъже го хванаха с умение, явно придобито от дълга практика, и го напъхаха в чувала. — Не можете да направите такова нещо! — замята се Фергюсън. Чувалът се затвори и той усети, че го носят по пътеката. Отвори се врата на кола и той бе положен внимателно върху пода. — Всичко наред ли е? — чу той гласа на жена си. — Да, госпожо. Наложи се промяна в графика. Но все пак успяхме да ви услужим. — Много се радвам — чу я да казва. — За мен бе удоволствие да разговарям с вас днес следобед, господин Френч. А сега ме извинете. Вечерята е почти готова и аз трябва да се обадя по телефона. Колата тръгна. Фергюсън се опита да извика, но чувалът бе здраво увит около лицето му. Той с отчаяние започна да се пита: „На кого ли се обажда тя? И как така изобщо не съм се досетил?“ КРАЙ