| Робърт Дохърти | Зона 51: Сфинксът Дори свръхсекретната Зона 51 не е безопасно място за шпионите на извънземните. Доктор Лиса Дънкан и офицерът от специалните части Майк Търкот го знаят по-добре от всеки друг. Някои разкрива тайните, прониква зад най-секретните кодове и дори завладява един от свръхмощните спътници от програмата „Звездни войни“. # ЧОВЕЧЕСТВОТО ОТНОВО Е В ОПАСНОСТ Планетата е заплашена от термоядрен катаклизъм. Часовете до края са преброени. Търкот и Дънкан нямат право на погрешна стъпка. Придружени от хора, които са движени от странни и причудливи мотиви, Търкот и Дьнкан заминават за Египет, където се натъкват на изумително откритие — спасителната брънка може да се окаже ключът за легендарния старозаветен кивот, в които се съхранява истинската история на човечеството. Но артефактът е скрит дълбоко в галериите под статуята на Големия сфинкс, а двамата не са единствените тръгнали по следите му… На Деб, благодаря ти за всичко. > МИНАЛОТО >> Пролог _Платото Гиза_ _27 май 1885 г._ Загадъчното лице на Сфинкса се издигаше над пясъците. Слънцето вече огряваше с първите си лъчи обветрените и напукани скали в основата му. Двамата мъже, които приближаваха статуята, спряха. Изглеждаха като джуджета, сравнени с масивната каменна скулптура, а краката им потъваха в ситния пясък. Зад раменете на Сфинкса се виждаха трите пирамиди от Гиза, които изпълваха целия западен хоризонт. — Абу Хол — произнесе един от мъжете на арабски и думите му прозвучаха приглушено зад плътно намотания около лицето му плат. — Бащата на Ужаса — добави той на английски. Главата на статуята бе широка двадесет стъпки и почти толкова висока. Вратът и раменете й се сливаха с фона на пясъчните дюни, които се ширеха докъдето стига окото — досущ като океанска повърхност. — Впечатляваща гледка. — Вторият мъж също говореше на арабски, но едва доловимият акцент сочеше, че това не е матерният му език. — Тялото е още по-забележително — рече арабинът. — Скрило се е под земята преди много, много години. — Откъде тогава знаеш, че има тяло? Арабинът повдигна рамене. — Или ще се довериш на онова, което знам, англичанино, или смятай, че си губиш времето — той посочи обезобразеното лице над тях. — Носът е бил разтрошен с гюле. От някой негодник. — Говори се, че самият Наполеон наредил да стрелят по него, когато минавал от тук с войските си. Арабинът плю презрително в пясъка. — Лъжа е, който и да го твърди. Още сто години преди Наполеон турците са поругали лицето. Съществуват много неверни истории за Сфинкса и пирамидите. — А ти знаеш ли истината? — Знам някои факти, господин Бъртън. Ричард Франсис Бъртън отметна назад качулката, вдигна глава и огледа древния паметник. Лицето му бе обветрено и насечено от белези, досущ като това на Сфинкса. От двете страни на горната челюст имаше тъмночервени резки, спомен от копието, с което го бяха промушили само преди няколко месеца. Разредена, четинеста брада, заобикаляше мястото на незарасналите рани, а смуглото му, мрачно лице се отличаваше твърде малко от това на изправения до него арабин. Гласът на англичанина беше нисък и дрезгав — заради раната, която бе засегнала и лигавицата от вътрешната страна на устата. Докато говореше, в ъгълчетата на устните му се събираха ситни капчици слюнка, примесени с гной и кръв, но той не им обърна внимание, завладян от внезапно споходилото го вълнение. — Мой скъпи Каджи, аз съм единственият европеец, успял да проникне в Мека и Медина. Чел съм свитъците, написани на древни езици и невиждани досега от друг представител на западната цивилизация. Стоял съм в подножието на могъщите Хималаи, прекосявал съм Арабската пустиня и съм стигал нагоре по Нил далеч отвъд първите прагове. Но има още много неща, които бих искал да видя, преди да умра — като например истинските извори на Нил, мините и съкровищата на цар Соломон, светилището, в което — според преданията — е бил положен кивотът, и Лунните планини, които се крият зад непрогледна мъглива пелена. — Някои от тези места са митични — отвърна Каджи. Той също отметна назад качулката, разкривайки изсеченото лице на възрастен мъж, с плешиво, сбръчкано теме. Имаше голям, закривен нос, а очите му бяха като черни въглени, затъкнати в орбитите. — Не, не съм съгласен — поклати глава Бъртън. — Чувал съм за загадъчни места наоколо. За скрити чудеса. Носят се слухове, потвърдени в някои древни писания, че под Сфинкса имало скрита галерия. Залата на познанието, така се наричала. Залата на истината. Казват, че в там се съхранявали свитъци с летописи за събития, свързани с изчезналия континент Атлантида. А когато тръгнах да диря истината за всичко това, съдбата ме доведе при теб. Ти си единственият, който познава тайните на пирамидите. Няма да се откажа, докато не зърна със собствените си очи тази зала. Каджи втренчи поглед в лицето на чужденеца. — Върви си в твоята Англия. Това, което търсиш, може да ти донесе нещастие. Понякога е по-добре да не знаеш истината. Защото истината е нещо много, много опасно. Бъртън се засмя. — Няма да се хвана на историите, с които вие, египтяните, плашите чужденците. Бил съм на много опасни места и неведнъж съм гледал смъртта в очите. Тъй че не очаквай от мен да се откажа толкова лесно. Аз съм поел по моя _тарике_ — продължи Бъртън. Думата, която той произнесе на арабски, се превеждаше като духовен път, водещ към истината, като обикновено се разбираше истината за Бога. Но този път Бъртън не беше съвсем сигурен къде ще го отведе неговият _тарике_. Той бръкна в пазвата си и извади кръгъл медальон, който висеше на верижка около врата му. Върху лицевата му страна бе издълбано око, кацнало на върха на пирамида. Каджи прокара сбръчкани пръсти по повърхността на медальона. — Откъде имаш това? — От Медина. Даде ми го един човек на име Абду Ал-Иблис. Каджи застина. — Да не си негов ученик? Бъртън поклати глава. — Не. Известно време двамата разменяхме мисли. Много странна личност. Та той ми го даде. — А получи ли нещо друго от него? Ключ например? — Какъв ключ? — Ако е у теб, ще знаеш — Каджи го разглеждаше изпитателно, но англичанинът не бързаше да отговори. — Е, нека такава бъде съдбата ни — предаде се накрая арабинът. — Ще те отведа вътре. Това, което търсиш, лежи под нас. — Залата на познанието? — Да. Бъртън се огледа. — През пясъка? — Има и други начини да стигнем до това място — Каджи посочи Голямата пирамида. — Ще трябва да отидем там. — И той тръгна да заобикаля Сфинкса. Отдалеч изглеждаше сякаш средната пирамида е най-висока, но Бъртън вече знаеше, че това е илюзия, дължаща се на особеностите на терена. В действителност най-далечната пирамида, онази, която бе разположена в североизточния край на платото, бе най-високата и най-масивната от трите. Той ускори крачка, за да застигне водача си. Носеше, също като Каджи, дълго наметало, с каквото се обличаха хората от пустинята. Ричард Франсис Бъртън бе необикновен човек и нямаше нищо случайно в присъствието му тук, в Египет, защото вървеше по дирите на загадки, забулени в легенди или споменавани в чупливи, изсъхнали папируси. Роден през 1821 г. в Англия, той бе учил известно време в Оксфорд, където се бе прославил като единствения студент със сериозни интереси към арабския език. Още на втората година, отвратен от тесногръдието на колегите и преподавателите си, Бъртън бе напуснал колежа и бе постъпил в армията. През 1842 г. той бе изпратен на служба в Индия, където веднага и с неимоверен ентусиазъм се зае да изучава отпърво хинди, а сетне и персийски. Благодарение на езиковите си способности и армейската подготовка не след дълго привлече вниманието на тайните служби и скоро след това стана шпионин и съгледвач на Британската окупационна армия, пратен да изследва границите на Британската империя в тази част на света. По време на една от тези мисии той бе заболял от холера. Дадоха му двегодишен отпуск по болест, който той използва, за да стане _суфи_*, или човек, който изучава и търси универсалната истина за Бога и неговото място в света на хората. [* Суфизъм — мистично течение в исляма, съчетаващо идеалистичната метафизика с аскетизма, според това учение чрез мистичната любов се извършва постепенно приближаване до Бога и сливане с него. — Б.ред.] Той беше единственият немюсюлманин, посетил Мека и Медина — преоблечен като правоверен и уповаващ се на перфектното владеене на арабски и персийски, благодарение на което се бе представял за персийски търговец. Беше виждал Кааба*, сърцето на исляма, нещо, което нито един неверник нямаше право да зърва с очите си, ако държи на живота си. [* Кааба — свещен за мюсюлманите камък във формата на куб, който се намира в джамията в Мека. — Б.ред.] От Арабия той се бе прехвърлил в Африка, надявайки се да организира експедиция и да открие митичните извори на Нил. Отново благодарение на способността си бързо да учи нови езици и на интереса си към непознати места, той бе научил много истории, разказвани вечер край лагерния огън от подпийнали търговци и водачи. Още в Мека за пръв път бе чел за древните тайни, скрити в недрата на платото Гиза. Един човек, за който се говореше, че също е _суфи_ — Абду Ал-Иблис — го бе открил по незнаен начин и го бе насочил към африканския континент, а също така му бе подарил медальона, който, според него, щял да му осигурява безпрепятствено пътуване. Единствената молба на Ал-Иблис бе Бъртън да се върне в Мека и да му разкаже за откритията си. Бъртън не се бе доверил на Ал-Иблис — долавяше стаеното в другия зло, и реакцията на Каджи сочеше, че инстинктът му и този път не му е изневерил. Но англичанинът знаеше, че нерядко пътят към истината води до подобни личности и че ако иска да достигне целта си, нищо не бива да го спира. Това, което разпалваше още повече интереса му, бяха разказите за митичната Зала на познанието, скрита някъде под каменните строежи в Гиза, в далечните покрайнини на Кайро. Казваха, че в Залата била заровена Истината, макар никой да не знаеше какво означава това. Едни смятаха, че ставало въпрос за религиозната истина, която според мнозина олицетворяваше единствения истински Бог, други твърдяха, че се имала предвид истината за света отпреди Потопа, историята за Атлантида и корените на човешката цивилизация от праисторически времена. Каквото и да се криеше там, Бъртън бе твърдо решен да го намери. След като лагерът му край Бербера* бе атакуван от сомалийски главорези и той получи свиреп удар с копие в челюстта, Бъртън бе принуден да отложи замисленото пътешествие до изворите на Нил. На обратния път за Англия, където се надяваше да получи квалифицирана помощ, той се бе отбил в Гиза, за да изследва лично загадката, преди да се качи на парахода. Настоятелните му въпроси го бяха отвели при Каджи, един стар египтянин, обитаващ схлупена колиба в самия край на платото. Доколкото можеше да определи, Каджи бе нещо като пазач на древните паметници, въпреки очевидната му бедност и липсата на каквито и да било връзки с властите в града. Бъртън изгуби близо седмица, докато старецът склони да разговаря с него. Още една седмица му бе необходима, за да го убеди да го разведе из платото тази вечер. [* Бербера — пристанище на брега на Аденския залив, в Сомалия. — Б.ред.] Докато се приближаваха към Голямата пирамида, англичанинът усещаше как го изпълват познатите тръпки на възбудата. Беше чел доклада на един английски математик — Джон Грийвс, посетил пирамидата още през 1638 г. Бъртън също така бе изучавал задълбочено статиите и измерванията на французина Едме Франсоа Жомар, направени по поръчка на самия Наполеон. Жомар бе определил, че височината на пирамидата на Хеопс е 481 стъпки*, което означаваше, че все още в света няма толкова висока постройка, която да е дело на човешки ръце. Още по-изумително според Жомар бе, че дължината на всяка една от страните е 755 стъпки, което говореше за невероятната точност и добрите математически познания на древните строители на пирамидата. На всичко отгоре страните на трите пирамиди бяха ориентирани по един и същи начин спрямо посоките на света. [* Хеопсовата пирамида е висока 146,6 м. — Б.ред.] Бъртън вече не се съмняваше, че това, което знае, е само малка част от истината. Вроденият му инстинкт към тайнственото и загадките се пробуждаше и подсилваше възбудата му, докато доближаваха основите на Голямата пирамида. Остана доволен, когато Каджи го отведе право при входа, прокопан по поръчение на халиф Абдула Ал Мамюм. От старите свитъци в Медина Бъртън бе узнал, че халифът е посетил Голямата пирамида през 820 г. и завладян от желанието да „удесетори тайнството на науката“ и да „разшири човешките хоризонти на познанието“, бе наредил да се прокопае тунел в една от стените. Свитъците с арабски текстове бяха сред малкото източници, довели Бъртън в Гиза. Каджи подаде на англичанина една керосинова лампа. — Ще я запалим, след като влезем вътре. По-добре никой да не знае какво ще правим тази вечер, а из мрака нерядко се навъртат крадци и разбойници. Освен това властите официално са забранили да се влиза в пирамидите. Който дърпа конците, познава добре силата на истината и се бои от нея. — Каджи въздъхна. — Господин Бъртън, това е последната ви възможност да се обърнете и да си идете. Моля ви, господарю, умолявам ви, не продължавайте по-нататък. Честно ви предупреждавам, че там ви очаква смъртта. — Смъртта очаква всички ни — отвърна Бъртън. — Не можеш да ме спреш. Каджи се обърна към пирамидата. — Да бъде тогава волята на Аллаха. Пресякоха сумрачното преддверие и навлязоха предпазливо в тунела, докато мракът ги обгърна напълно. Едва тогава Каджи запали фенерите. — През девети век хората на халифа пробили отвор в стената, след като я нагрели с огън и изсипали охладен оцет върху нагорещената плоча — обясняваше арабинът, докато вървяха из тунела. Бъртън приведе глава, тъй като таванът над тях непрестанно се снижаваше. Подът под краката им започна да се издига стръмно нагоре. Каджи посочи с ръка. — След доста усилия хората на халифа достигнали този оригинален тунел, скрит зад една въртяща се каменна врата. Входът водел към Залата на царицата и Голямата галерия, в края на която, в сърцето на самата пирамида, е Залата на царя. — Но и в двете нямало нищо, когато ги отворили — отбеляза замислено Бъртън. — Названията са дадени от хора, които не са познавали добре историята. Вярно, че в пирамидата има само няколко големи помещения, но това съвсем не означава, че в тях са били погребани царят и царицата. Никой всъщност не знае какво е имало в тези стаи… ако въобще е имало нещо — добави той. — Освен това сега не отиваме горе. Арабинът положи длани върху един от страничните каменни блокове. За първи път Бъртън забеляза големия пръстен на дясната му ръка. Малко се стресна, когато плочата се отмести със зловещо стържене, разкривайки тесен отвор. Каджи се пъхна през отвора и Бъртън го последва без покана. Тук тунелът се разширяваше и скоро стана около пет стъпки висок и четири широк. Но Бъртън все още трябваше да стои приведен, докато Каджи се промуши край него и затръшна плочата. Едва сега, когато пътят навън бе затворен, Бъртън почувства грандиозността на пирамидата. Над главите им имаше хиляди и хиляди грамадни каменни блокове. Въздухът беше сух и застоял. Подът бе покрит с тънък, равен слой прах, а тунелът се спускаше надолу в тъмнината, под ъгъл от около трийсет градуса. Каджи пое навътре в тунела, а Бъртън го следваше по петите. Фенерите в ръцете им хвърляха издължени сенки по стените в двете посоки. Бъртън спря на едно място и насочи светлината от фенера към стената. Цепката между каменните блокове беше толкова тясна, че не му се удаде да пъхне острието на ножа си вътре. Остана възхитен от забележителното майсторство на строителите на един толкова мащабен проект. Дори прочутите майстори зидари на катедрали в Европа не можеха да се похвалят с подобна изработка, а пирамидите са били издигнати още когато европейските племена са обитавали колиби. Беше изостанал от своя водач. Долови някакъв шум и осъзна, че Каджи брои на глас. Ускори крачка и едва не се блъсна в него. — Намираме се в основата на пирамидата — Каджи прокара пръсти по една каменна плоча. Бъртън забеляза, че пръстенът е обърнат с лице към дланта и че арабинът се опитва да го постави в специална ниша. Вероятно беше попаднал на точното място, защото масивният каменен блок се завъртя под прав ъгъл, разкривайки тесни проходи от двете си страни. Бъртън прецени на око, че каменният блок тежи поне няколко тона, ала въпреки това се бе извъртял гладко, почти безшумно. Чудесно балансиран механизъм, чието функциониране не бе повлияно от изминалите години. — Наляво — упъти го Каджи. — А какво има надясно? — попита Бъртън. — Смърт. — Капан за крадците на гробове?… — Не. Сандъче, в което се спотайва гибел за всички в пирамидата и извън нея. — Що за сандъче е това? — Виждал съм го веднъж. Черно метално сандъче, положено в саркофага в залата под центъра на пирамидата. Не посмях да го отворя, дори не съм го докосвал. Баща ми каза, че вътре имало някакво страшно оръжие. Толкова могъщо, че било в състояние да разруши и трите пирамиди. — Нима съществува подобна сила? — Не зная. — И откъде древните са се сдобили с него? Каджи не отговори. Бъртън гореше от нетърпение да открие сандъчето, да го отвори и да види какво има вътре, но с големи мъки бе изтръгнал от Каджи обещанието да го отведе при нещо друго и сега не беше най-подходящият момент за промяна в плановете. Каджи махна с ръка през рамо, давайки знак на Бъртън, че трябва да върви отпред. — Не, ти води — помоли го англичанинът. Каджи сви рамене и се промуши през отвора. Бъртън се спусна след него и го побутна встрани. Двамата бяха толкова близо, че усещаше мириса на пот и едва доловимия лъх на силно подправена храна, идещ от устата на Каджи. Имаше и още нещо, по-дълбоко и неуловимо. Бяха му необходими няколко секунди, преди да си даде сметка какво беше то — миризмата на мъжкаря, който се готви за бой. Миризмата на страха. Въздухът тук бе осезателно по-плътен. Бъртън го усещаше като натиск върху кожата, устните и гърлото си. Слоят от прах бе по-дълбок, съвсем равен и недокоснат от човешко присъствие, доколкото можеше да определи в сумрака. Тунелът продължаваше да се спуска, но след около десетина метра Бъртън забеляза първата промяна. Стените вече не бяха изградени от гладко шлифовани блокове, а сякаш бяха прокопани в скалата. Каджи потвърди онова, което бе забелязал. — Намираме се под нивото на пирамидата, в недрата на земята. Английският изследовател прокара ръка по стената. — Тя е съвършено гладка. Слизал съм в много мини и пещери, но никъде не съм срещал подобно нещо. Кой е прокопал тези тунели? Строителите на пирамидата ли? — Някои казват, че тунелите са отпреди времето на пирамидите — обясни Каджи, докато изтриваше избилата по челото му пот. Бъртън втренчи очи в него. Наистина беше задушно, но не чак толкова. Зачуди се каква ли е причината за страха на водача му. — Смята се, че трите пирамиди над нас са били построени по времето на Четвъртата династия на Старото царство, между 2685 и 2180 г. преди Христа — промърмори Бъртън. — Голямата пирамида е била построена по поръчка на фараона Хеопс, или Хуфу, както е известен на твоя език. — Преди раждането на _вашия_ бог — отбеляза Каджи. — Вашият Христос е само един пророк от Корана. Той е човек, не е бог. Бъртън не виждаше никакъв смисъл да навлиза в теологични дискусии на това място и в този момент. Освен това опитът от запознаването му с различни религии го бе научил, че ако има бог в небето, пътищата към него са различни. А откакто бе признат за _суфи_, ислямът за него бе станал основна религия, източник на вдъхновението и възхищението му. — Добре, кой е построил тези тунели, след като са по-стари дори от пирамидите? — попита той. — И дали самите пирамиди не са били вдигнати, за да скрият входа към тях? А може би, за да го отбележат? — Тунелите са били построени от онези, които са изваяли Сфинкса и са изградили храма около него. В момента се движим точно в тази посока. На изток — той кимна глава. Бъртън обмисли чутото. — Значи Сфинксът е по-стар от пирамидите? — Много по-стар. — Колко много? Каджи се засмя, за първи път, откакто бяха влезли в пирамидата. — Ако ти кажа, едва ли ще ми повярваш. Съществува отпреди фараонът Менес да основе Първото царство. — Но как е възможно? Кой го е построил тогава? — Бил е изваян по времето на _нетеру_, управлявали през първата епоха. — И кои са тези _нетеру_? — Това е времето на боговете, на Озирис и Изида. Сега не е моментът да ти изнасям лекции по историята на моята страна. — Но какви хора са живели тук в онази епоха? — Тези, които дошли отвъд морето — отвърна Каджи и Бъртън го погледна озадачено. Изведнъж завъртя глава. Бе доловил съвсем слаб шум, нисък и кънтящ, като далечен грохот, който идваше отпред. — Какво беше това? — Реката на подземния свят — Каджи се размърда и пое предпазливо покрай стената. — Водите на Нил се разделят и преминават през тунелите под платото, после се връщат обратно в първоначалното си русло, но по-надолу по течението. Това е вторият Портал на Росту — има един на сушата и един във водата. Около пет минути тунелът вървеше в права посока. — На каква дълбочина се намираме? — попита Бъртън, но Каджи отново броеше на глас и не му отговори. Арабинът спря и насочи светлината към стената отдясно. Натисна я на едно място и голямата каменна плоча, която по нищо не се отличаваше от околните, се отмести назад. Не се завъртя, а бавно се плъзна нагоре, в специално пригодения за целта жлеб. — Как го отвори? — попита Бъртън, но Каджи само му даде знак да се промуши вътре. Стоеше притиснат до стената, а зад него имаше само непрогледен мрак. — Не, ти върви пръв — посочи с пръст Бъртън. Каджи се подчини. Влязоха, а зад тях плочата се спусна и прилепна толкова плътно, че не остана и следа от процеп. — Къде сме сега? — попита Бъртън. Бяха в просторен тунел, който също се спускаше надолу, но нещо не беше наред. Светлината от фенерите се разсейваше само на двадесетина стъпки от тях. — Дадох ти дума да ти покажа онова, което търсиш — произнесе дрезгаво Каджи. — Това е единственият път, който води към Залата на познанието. — Ти водиш — произнесе Бъртън и по устните на арабина затрептя усмивка. Каджи вдигна фенера и пое предпазливо. Бъртън се забави само няколко секунди, а когато се озърна, на лицето му се четеше изненада. Разстоянието между двамата бе не повече от десетина крачки, но сякаш помежду им имаше пелена. — Ако искаш да вървиш нататък, трябва да имаш силна вяра. Силна ли е вярата ти, чужденецо? — Аз… — преди Бъртън да успее да отговори, Каджи изчезна от погледа му и в същия миг фенерът в ръката му угасна. Не се виждаше нищо, освен тази всепоглъщаща тъмнина — толкова нереална и неестествена, че Бъртън за миг си помисли дали не е изгубил зрението си. Не без усилие на волята продължи пипнешком надолу в тунела, а въздухът ставаше все по-плътен. Повдигна ръка и зърна малка светеща точица — пламъчето на незагасналата лампа. Сякаш плуваше в безтегловност, не усещаше никаква връзка нито с тялото си, нито с останалия свят. Намираше се в друго време и в друго пространство. Внезапно в очите го блъсна светлина, която за миг го заслепи. Бъртън се олюля и щеше да падне, ако Каджи не го бе задържал за ръката. Англичанинът премигна, опитвайки се да привикне със светлината. — Ето… — прошепна Каджи. Бъртън зяпна. Беше толкова поразен, че дори не обърна внимание на болката от раните си. Двамата стояха върху тесен корниз, който преминаваше по края на грамадна пещера. Светлината извираше от сфера, около пет метра в диаметър, увиснала в центъра на подземната кухина, толкова ярка, че не можеше да задържи погледа си върху нея за повече от няколко секунди. — Ето я Залата на познанието — произнесе тържествено Каджи, сочейки пода на пещерата, на около стотина стъпки под тях. — Господи Исусе! — възкликна Бъртън, когато видя какво има там. Беше съвсем точно копие на Сфинкса — само че това тук не беше засипано с пясък, нито пък бе изградено от камъни. Чудовището бе съвършено черно и сякаш поглъщаше светлината. Главата му беше по-голяма, а носът бе напълно запазен. По-размери надхвърляше своя събрат отвън. Вниманието на Бъртън бе привлечено от очите на черния Сфинкс — единствената част от скулптурата, която не бе изработена от непознатия черен материал. Очите бяха кървавочервени, издължени и сякаш излъчваха сияние от вътрешен пламък. За миг му се стори, че са живи, също както и цялото чудовищно създание, но сетне си даде сметка, че всичко е по-скоро игра на въображението му. — От какво е направен? — попита той. — Никога не съм виждал подобен материал. — Това е _б’джа_ — божественият метал. Бъртън се огледа. Изсечени в скалата стъпала водеха надолу, до пода и основата на Сфинкса. Лапите на чудовището достигаха на около шестдесет стъпки пред главата, която пък се издигаше на седемдесет стъпки над земята. Тялото се простираше на сто и осемдесет стъпки и по такъв начин дължината на цялата скулптура достигаше триста стъпки. Между лапите се издигаше статуя с височина около три метра. Бъртън се взря в нея — беше човешка фигура, но със странни пропорции: тялото бе твърде късо, а ръцете — прекалено дълги. Най-странна обаче беше главата — имаше лъскава бяла кожа, издължени надолу уши, които се спускаха почти до раменете, чифт блестящи, червени очи и тясно, скулесто лице. Камъкът, който покриваше темето, също беше червен. — Кой е това? — попита Бъртън. — Някой фараон? — Шемсу Хор — отвърна Каджи. — Стражът на Хор. Бъртън бе запознат в най-общи линии с египетската митология и знаеше, че Хор е синът на Изида и върховното божество на подземния свят Озирис. — И какво казва той? Каджи се засмя, но звукът не беше никак приятен. — Черната кутия в другия ръкав на тунела ще унищожи цялото Акерско плато. Казва също, че ако попадналият тук не знае как да постъпи с онова, което е в Залата на познанието, след определено време целият свят ще бъде разрушен. Бъртън нямаше ни най-малка представа за какво му говори старецът. — По-добре да слезем долу — предложи той и понечи да се спусне по стълбите, но Каджи го хвана за ръката. — Обещах да ти покажа залата. Никой няма право да влиза в нея. — А къде са летописите? — Сигурно са долу. Но за да влезеш в черния Сфинкс е нужен ключ. — И къде е този ключ? — Виж, това не знам. Съществуват няколко ключа, останали от древните, и всеки има свое предназначение. Когато нужният ключ бъде донесен тук, приносителят му ще получи достъп вътре. Той също така трябва да знае къде да отнесе онова, което открие, инак над всичко ще се спусне мрак. — Каджи се извърна към тунела, през който бяха дошли. — Време е да се връщаме. — Но аз искам… — Бъртън млъкна. Беше зърнал нещо в очите на другия. Някакво напрежение, като на човек, готов да се хвърли в бой. Това го изненада, тъй като поне досега не бе предизвикал с нищо стареца. — Трябва да се връщаме — повтори Каджи. Бъртън кимна. — Добре. Вече беше решил да се върне отново тук, но начело на добре подготвена експедиция. Нямаше да се успокои, докато не узнае истината за Залата на познанието. Но първо трябва да открие ключа, за който бе споменал Каджи. Междувременно арабинът бе потънал в мрака на тунела. Бъртън погледна назад, към грамадния черен Сфинкс, легнал на пода на пещерата, бдящ зорко над статуята на стража на Хор. Докато крачеше към тунела, не откъсваше очи от Сфинкса. Последното, което видя, бяха червените му очи, пронизващи го застрашително. Вече бяха в тунела. — Бързо — подкани го Каджи. — Трябва да напуснем Голямата пирамида преди зазоряване. Бъртън ускори крачка, замислен за тайните, скрити долу в залата. Дори само черния Сфинкс бе достатъчно голямо откритие, което щеше да нареди името му сред тези на прочутите изследователи. Промъкнаха се през входа, изтичаха нагоре в тунела, минаха следващата врата и се озоваха на издълбаната в скалата площадка, където Каджи положи длани върху каменната плоча. Пак нагоре, още един тунел и последната тайна врата. — Давай, по-бързо — махаше с ръка Каджи. Бъртън забави крачка. Това не беше пътят, по който бяха дошли. — Не, ти върви напред. Каджи се намръщи, после спря при следващия отвор и му махна с ръка. — Идвай. Бързо! Скоро ще се затвори. Бъртън се завтече край него. Изведнъж чу шум от преместваща се плоча и сграбчи арабина, който се готвеше да скочи в другата посока. Двамата се сборичкаха, но Каджи успя да се отскубне. В този миг плочата се сгромоляса с оглушителен трясък. Писъкът на Каджи отекна надалеч в тунела. Вик на болка и страдание, който утихна в мъчителен хленч. Бъртън се претърколи и вдигна пред себе си фенера. Каджи лежеше на хълбок, беше като попаднал в капан звяр, лявата му ръка — притисната от масивната плоча. Беше жив само благодарение на факта, че острият ръб на плочата бе отрязал като нож ръката, заедно с артериите и вените. Подът под смазаната китка вече се покриваше с бързо растяща тъмна локва кръв. Плътта и костите под тежката плоча вероятно бяха смачкани напълно. Каджи изстена и загледа ужасено онова, което бе останало от ръката му. — Дръж се старче, тук съм — произнесе Бъртън, докато смъкваше колана, с който бе пристегнал наметалото си. Уви го като турникет около предмишницата на Каджи. Извади кинжала от пояса на арабина, пъхна го под колана и го завъртя няколко пъти, за да го стегне още повече. След като се увери, че кръвотечението е овладяно, той завърза дръжката на кинжала с един от пешовете на наметалото. — Как да повдигна плочата? — попита Бъртън. Каджи не му обърна внимание и той стисна лицето му с длани. Арабинът преглътна мъчително и заговори, опитвайки се да надвие непоносимата болка. — Не можеш. Сега и двамата ще умрем, англичанино. А заедно с нас ще умре и тайната за онова, което видяхме тази нощ. Раните върху лицето на Ричард Франсис Бъртън потъмняха, в израз на завладелия го гняв. — Значи нарочно си ме вкарал в тази клопка. — Ти си от питомците на Ал-Иблис. И затова трябва да умреш! — Никога не съм работил за Ал-Иблис. Срещнахме се само веднъж. — А този медальон — носят го само хора от моята секта. _Уаджети_*. Ал-Иблис ги избива. Взел го е от някой мой другар и ти го е дал, за да ме подлъжеш да ти покажа тайното място. И друг път е опитвал, но ние винаги избивахме шпионите му. [* Уаджет — в египетската митология окото на Ра; има и богиня със същото име, която дава могъщество и власт. — Б.ред.] — Ако бях шпионин на Ал-Иблис, щях ли да спомена името му? Каджи стисна очи, за да се пребори с болката. Очевидно не бе мислил, че подобно нещо може да му се случи. — Има ли друг изход? — попита Бъртън, докато плъзгаше светлината от фенера по стените. Бяха затворени в тясно помещение — десет на двадесет стъпки, а до тавана имаше не повече от шест. — Не — отсече Каджи. — Тази стая е като задънена улица. Плочата се вдига само отвън. — Кой си ти? Защо го направи? — Аз съм Пазача на Акерското плато или, както му казвате вие европейците — платото Гиза. Мислех, че те е пратил Ал-Иблис. Ти говориш нашия език, а и много други. Чувал съм за изследванията ти върху древните писания в Мека и Медина и за твоята страна. Ти си изключителен човек, а следователно и много опасен. Такива като теб не могат да бъдат спрени с думи и забрани, затова са необходими крайни мерки. Нито един човек извън моя орден не е посещавал това място. Никой, който не притежава ключ, не може да се измъкне невредим, след като е вървял по Пътя на Росту и е видял с очите си Залата на познанието. Когато някой като теб научи твърде много, довеждаме го тук и го оставяме в някоя клопка. За останалите все едно, че е изчезнал от лицето на земята. — А къде водеха другите тунели? — попита Бъртън. — Нали спомена за някакви митични места. Щом няма да живея дълго, какво пречи поне да ми разкажеш за тях? — Наговорих ти всички тези приказки, за да ти отвлека вниманието — призна Каджи. — Исках да поизостря апетита ти, за да ме последваш тук сляпо. — Е, вече постигна, каквото искаше. И без това ще умреш, защо поне не ми разкриеш всички тайни? — Дал съм клетва, най-тежката в целия ми живот, да не разкривам на никого тайната, докато не удари часът. — Щом и двамата ще умрем, няма начин тайната ти да бъде разкрита — увещаваше го Бъртън. — Значи нищо няма да нарушиш. Ти ми показа черния Сфинкс, защото знаеше, че няма да изляза оттук жив. Хайде, разкажи ми останалото. Аз съм твой гост. Аллах повелява да изпълниш последното ми желание. Каджи го погледна замислено. Бъртън си свали наметалото, сгъна го и го положи под главата му. — Но искам думата ти, чужденецо. Обещай ми, че ако по някакво чудо се измъкнеш оттук, след като ти разкажа всичко, ще запазиш наученото за себе си. И че няма да разговаряш с Ал-Иблис. Казват за теб, че си човек на честта, а аз също бях почтен с теб — показах ти всичко, което ти обещах. Но не съм ти обещавал, че след това ще живееш. Бъртън посочи с ръка дебелите каменни стени, които ги заобикаляха. — Ако няма никакъв изход, тогава тайните ти ще умрат с мен. — Все пак, трябва да чуя клетвата ти. — Имаш я. Заклевам се никога и пред никого да не разкривам онова, което съм чул и видял тук. Кълна се в живота на единственото същество, което обичам, светлината на моето сърце, милата Изабел. Каджи кимна. — По очите ти виждам, че наистина я обичаш. Вярвам ти, че ще спазиш обещанието си. — Наричаш тези тунели Пътя на Росту. Каза също, че си бил Пазача на Акерското плато. Показа ми черния Сфинкс и Залата на познанието. Кой е построил всичко това и защо? Каджи затвори очи и заговори с нисък, дрезгав, прекъсван от болезнени стенания глас: — Моят орден е един от най-древните. Датира отпреди времето на християнския пророк, когото вие наричате Исус. Много преди ислямските пророци, дори преди еврейските. Преди дванадесетте племена на Израил, преди първия фараон — Менес, преди Вавилон. — Значи си жрец от някоя древна религия? — Не, аз съм обикновен човек. Бъртън го погледна объркано. — А орденът? Нали каза, че бил твой. — Аз съм _уаджетин_. Бъртън знаеше много езици, а и при предишното си пребиваване в Египет бе изучавал йероглифите и езика на древните египетски царства. — Онези, които наричат „очите“? Каджи вдигна здравата си ръка и посочи окото си. — Наблюдател. _Уаджет_, на стария език. Различни названия на различни езици по света, но смисълът е един и същ. — И какво всъщност наблюдаваш? — Онези, които са кръстосвали Земята още преди началото на времето. Които са построили Залата на познанието. Които са поставили смъртоносното ковчеже под Голямата пирамида. — Кои са те? — _Тези, които не са човеци._ Думите отекнаха в каменните стени и утихнаха, следвани от мъртвешка тишина. — Истината ли ми казваш? Каджи кимна. — Този Ал-Иблис приличаше ли ти на нормален човек? — Срещнах го само веднъж, беше в затъмнена стая. Не разбирам за какво ме питаш — Бъртън реши да не споделя неясното усещане за злина, което се излъчваше от Ал-Иблис. — Наблюдаваме Ал-Иблис и други като него още от времето на появата на човека — продължи Каджи. — Също така охраняваме всички важни места. Места, които дори те са забравили, с течение на хилядолетията. Такава ми е работата. Аз пазя това място — Акерското плато, пирамидите на Гиза, Сфинкса. И най-вече — тунелите, Пътя на Росту, който води до шестте отделения на Дуат. Бъртън слушаше и запомняше всичко внимателно. — Дуат е небето — нощното небе. Как може да има части от него тук, долу? — Много бе разпиляно и изгубено през тези години. Зная само това, което съм научил от баща си, а той пък го знае от своя баща. Синът ми ще ме замести и ще знае онова, което съм му предал. Виждал съм три от шестте отделения на Дуат, а едно от тях видя и ти — долу, в Залата на познанието. Другите са по-нататък по Пътя. — И какво има в тях? — Не съм обещавал да ти кажа. — Кои са те? _Онези, които не са човеци._ — Не знаем откъде са дошли, но в архивите се твърди, че слезли от небесата. От звездите. Наричат се аирлианци. Тази дума се използва от всички Наблюдатели, независимо от езика, който говорят. Предполагам, че това е името, с което те самите се наричат. Бъртън поклати глава. — Това, което ми разказваш, прилича на някаква легенда. Каджи втренчи черните си очи в неговите. — Разказах ти го на прага на смъртта, пред лицето на пълната забрава. Ти избери дали да ми повярваш, или не. Бъртън прокара ръка по разрошената си брада. Спомни си Сфинкса с пламтящите очи и статуята между лапите му. И той не вярваше, че всичко това е построено от хората. А и на много други места по света бе чувал легендите за странни и всемогъщи същества, „богове“, които дошли от звездите. От пътешествията си бе научил, че миналото отдавна е забулено в непрогледна мъгла. — Продължавай — помоли той. — Има две групи от тези същества. От аирлианците. В легендата, която си предават от уста на уста _уаджетите_, се казва, че те воювали помежду си. Много отдавна, преди да бъдат построени пирамидите, преди да се появи Сфинксът. Моите далечни предци населили с тези богове и деянията им своите митове и легенди. И двете страни използвали, и продължават да използват, хора за посредници в тяхната война. Водачите — тъй наричаме една от тези групи, създадени от пришълците. В главите на тези хора е бърникано — Каджи вдигна здравата си ръка и чукна с пръст слепоочието си. — Тук някъде. Те са изгубили контрол над себе си и изпълняват всичко, което им наредят пришълците. Има и такива, които са склонни да им служат, без да бъдат променяни мислите им. Ал-Иблис е един от тях. Той е враг на всичко човешко. Другата група е на _Онези, които чакат_. Те са като хората, но не са човеци. Различни са не само в умовете си, дори очите им не са като нашите. Издължени като на котките от южните джунгли. Освен това са яркочервени. Никога не съм ги виждал, но така ги описват в легендата. Никой от тях не е раждан от жена. — Но как е възможно? — Повтарям ти това, което ми каза баща ми. — А архивите — заговори замислено Бъртън, — заради които ме доведе тук? Те къде са — вътре в черния Сфинкс ли? Каджи кимна. — Черният Сфинкс е в Залата. Казаха ми, че и архивите са там. Но ето че любопитството ти те доведе до гибел. — И защо трябва да се крият? — Не зная. Орденът ми повелява да ги пазя и да бдя над тях. — И нищо повече? Каджи погледна прикованата си под каменния блок ръка. — Не съм очаквал да свърша по този начин. Хитър се оказа, англичанино. Мнозина преди теб оставих да издъхнат в тунелите. — Питам защо само ги пазиш? — повтори настойчиво Бъртън. — По две причини. Първата е, че не можем да си мерим силите с онези същества. Те са по-могъщи и от богове. Неведнъж в миналото различни хора са се вдигали на бунт срещу тях, но неизменно са били смазвани. Изтребвани до крак. Други пък са прониквали тук, с надеждата се доберат да архивите, но са срещали само нещастия и смърт. Нашата първа задача като Наблюдатели е да запазим човешкия род — Каджи отпусна изтощено глава върху сгънатото наметало. — А втората причина? Каджи се размърда. Очите му бяха размътени. Бъртън не се съмняваше, че арабинът няма да живее още дълго. — Не знаем на чия страна да се бием… — Но ти си прониквал много пъти в Залата на познанието. Защо не си прочел архивите? — Не ни е позволено. А и както ти казах, не разполагаме с ключа. — У кого е този ключ? — Зная само онова, което ми се полага — отвърна Кажи. — Чувал съм за едно място на юг от тук. Отвъд изворите на великата река Нил, където тези… същества са построили свой град. Под планината с белия връх. Преди много години един от аирлианците тръгнал натам. В легендата се казва, че бил убит, преди да завърши пътешествието си и че ключът бил заровен с него. — Но кой го е убил? — Има някои от Водачите — такива като Ал-Иблис — които скитат сред хората, заселват се на едно място, сетне отново тръгват на път. Намират сподвижници. А също избиват хората от моя орден. Убиват и _Онези, които чакат_ — стига да ги открият. Знаем само, че се крият в едно място, наречено „Мисията“. Дълбока отвесна бръчка разсече челото на Бъртън. Спомни си, че при едно от пътешествията си бе чувал нещо за някаква „Мисия“. — И къде се намира тази „Мисия“? — Мести се. Винаги е там, където има достатъчно човешки същества, склонни към подчинение. И където може да се подклажда злото, заложено в човешката същност. „Мисията“ се прехранва от тъмната страна на нашата природа. Никой от моя орден не знае къде се намира сега. — Аирлианците ли са построили каменния Сфинкс над нас? — Не, хората са го вдигнали, за да отбележат мястото, където се намира Залата на познанието за онези, които познават този символ — обясни Каджи. — Но съществата от звездите са им помагали. — А пирамидите? — Също. Били са построени от хора, но по заповед на небесните пришълци. Благодарение на тях опознаваме по-лесно природата откак свят светува. — Значи всичко, което се иска от теб, е да наблюдаваш? — Да наблюдавам… и да не позволявам на хората да се намесват във войната на пришълците… — Но в такъв случай, вие заемате страната на аирлианците. Каджи поклати глава. — Не. Защото от доста време между двете воюващи фракции цари равновесие. И ако това равновесие бъде нарушено и една от тях постигне победа, в свитъците се казва, че това ще доведе до гибел за целия свят. Ще умрем всички. Едра капка пот се търкулна по челото на Каджи и падна на пода. Бъртън виждаше, че турникетът е прекъснал напълно кръвообращението в отсечената ръка. Кожата на предмишницата имаше тъмновиолетов цвят поради измирането на обезкръвените клетки. Но той знаеше, че ако отпусне колана, шурналата през раната кръв ще убие арабина. Човекът пред него беше обречен. — Сигурно има и друг път навън — заговори припряно Бъртън. — Или поне някакъв начин да се вдигне плочата. Ако ми покажеш, ще те отведа на лекар. Каджи поклати глава. — Не. Вратата се отваря само от външната страна. Друг път няма. Бъртън се огледа. Защо ще построяват помещение само с един вход? А и Каджи бе споменал, че е виждал само три от отделенията на Дуат. Значи някъде долу имаше още три отделения. Каджи очевидно не познаваше всички тунели. — Ох! — изстена арабинът и забоде глава в сгънатото наметало. По неритмичните повдигания на гръдния му кош Бъртън можеше да определи, че до края на нещастника има съвсем малко. Той се надигна и взе да тършува по ъглите на стаята, като държеше фенера ниско. Каменните плочи бяха съвсем гладки. Постепенно се доближи до отсрещния край. Спомни си, че Каджи бе използвал пръстена, за да отвори някои от тайните врати. — Чужденецо… — долетя до него слаб шепот. — Да? — Бъртън се приведе над лицето на Каджи. — Спомни си, че ми даде дума… — Винаги ще пазя… — поде Бъртън, но в този момент забеляза, че арабинът е спрял да диша. Той дръпна наметалото си и покри лицето му. След като се помоли за душата му, доколкото си спомняше съответния текст от Корана, Бъртън постави лампата на пода и намали докрай пламъка. След това измъкна пръстена от ръката на умрелия. Приближи го до мъждукащата светлина и го огледа — око и пирамида, също като на медальона. В лампата имаше по-малко от един пръст керосин, скоро щеше да го обгърне мрак. Бъртън отново се зае да оглежда стената, но когато, без да открие нищо, се върна при мъртвото тяло, пламъчето вече се готвеше да угасне. Пътешественикът седна и се опита да запази самообладание. Сети се за една идея отпреди малко. Каджи бе използвал пръстена, за да отваря вратите. Но последната врата бе различна. По нищо не личеше, че я има, докато Каджи не докосна с пръстена определеното място. А това означаваше… Фенерът угасна и в помещението се възцари непрогледна тъмнина. Бъртън разтърка с длан раните си и болката го накара да забрави за миг паниката, която заплашваше да го овладее. Спомни си последните думи на Каджи. Защо арабинът толкова се безпокоеше дали ще запази в тайна онова, което му бе разказал? Отговорът бе очевиден — защото имаше изход навън. Та нали Каджи бе споменал _два_ Портала на Росту: единият по вода и другият по суша. Той пропълзя на лакти и колене до далечната стена. Нахлузи пръстена на средния си пръст и обърна пластинката с окото към дланта си. След това прокара бавно пръстена по гладката повърхност, като започна отдолу и продължи методично, сантиметър по сантиметър. Нямаше никакъв начин да определи колко време измина, преди да достигне горния край на стената. Завъртя се надясно и се зае със следващата стена. След безкрайно много време отново се озова при тялото на Каджи. Трупът бе съвсем изстинал и с ранни белези на вкочаняване. Бъртън имаше доста богат опит с мъртъвци и познаваше добре стадиите на смъртта. Никъде по повърхността на стените не откри място, предназначено за пръстена. Бъртън се облегна изморен. Беше забравил за неимоверната тежест на пирамидата, която се издигаше над него. Всъщност, дори не смяташе, че се намира под пирамидата. Някъде отдалеч долиташе тътенът на подземната река. Спомни си за красивата Изабел, която очакваше завръщането му у дома, в Англия. За местата, които би искал да посети. За невероятната история, която му бе разказал Каджи. За аирлианците, които не са хора. За техните слуги, които живеят на Земята. За древната война, която още продължава. — Няма да издъхна на това проклето място! — извика Бъртън. Болката от наново отворилите се рани пробуди в него неподозирана сила. Докато е жив, има и надежда. Викът му отекна в стените на помещението и когато заглъхна, той отново дочу тътена на подземната река. Притисна ухо към стената, стараейки се да определи от каква посока идва. Със сигурност беше на известна дълбочина под него. Бъртън започна да изследва сантиметър по сантиметър пода, плъзгайки по него пръстена с тайнствения знак. Когато най-сетне долови скърцането на отместващата се плоча, той замръзна неподвижно. Изведнъж в лицето го удари свеж, хладен полъх. Продължи да опипва с ръце, докато стигна ръба на отвора — беше с квадратна форма, всяка страна по около осем стъпки, точно, в средата на помещението. Наведе се над него, но отдолу не проникваше никаква светлина. Въздухът, който идваше от тунела, бе влажен, а тътенът на реката се усилваше. Той протегна надолу ръка, но не напипа нищо. Нямаше никакъв начин да определи какво е разстоянието до дъното — десет или сто стъпки. Дори не знаеше дали там го очаква камък, или вода. Той седна на края, сграбчи ръба на отвора и се изхлузи надолу. Почти увисна на ръце, но въпреки това босите му пети не опряха в нищо. С огромно усилие изтегли обратно жилавото си тяло, просна се на плочата до отвора и задиша тежко. След като си пое дъх, наведе се и извика с всичка сила: — Ей! Тъмнината отдолу погълна дори гласа му. Въображението му бе завладяно от кошмарни мисли за кладенци без дъно, водещи право в сърцето на Земята… или в пъкъла. Бъртън си наложи да запази самообладание. Каквото и да го чакаше там, това бе единственият път за спасение. Пое си дъх, отново се спусна покрай ръба, увисна на ръце за миг и се залюля, усещайки хладния полъх, който идеше отдолу. — Аллах Акбар! — прошепна той. — Велик е Аллах. Пръстите му започнаха да се изплъзват. Той падна в мрака. > НАСТОЯЩЕТО >> 1. _Вашингтон_ — Когато бях малък, моят свят се състоеше от градчето Мейн, в което живеехме, и от Бангър, където тате отиваше веднъж в месеца на покупки. Майк Търкот стоеше на стъпалата пред Мемориала на Линкълн, загледан във високата статуя на шестнадесетия президент — седнал в грамадно каменно кресло — но мислите му бяха в друго време и на друго място. До него стоеше Лиза Дънкан, научният съветник на сегашния президент. Не бързаше да заговори, знаеше, че мъжът до нея още не е приключил мисълта си. — Светът ми не се разшири особено, когато започнах да посещавам Мейнския университет — продължи Търкот. — Едва когато постъпих в армията и ме прехвърлиха в Европа, започнах да осъзнавам, че светът е много по-голям и необятен, отколкото съм си представял. Бях чел, разбира се, за всички тези места, бях ги виждал на филми и по телевизията, но нищо не може да се сравни с усещането да си там. Беше още рано, малко преди шест сутринта и първите слънчеви лъчи тъкмо си пробиваха път над хоризонта на изток. Заради ранния час около паметника нямаше никой. Търкот бе добре сложен мъж, среден на ръст, плещест, с мургаво, скулесто лице и едва доловим северняшки акцент, който издаваше полуиндианския му произход. Из късата му, черна коса, вече се мяркаха бели нишки. — А когато се случи онази история в Германия… с терористите, мислех си, че няма да го преживея. — Майк, не си виновен, че са загинали невинни хора — прекъсна го Дънкан. — Направил си онова, което е трябвало. — Така ли мислиш? А бях решил да се откажа, да настоявам да ме освободят от работа. Но така и не получих тази възможност, защото веднага след това ти ме прати в Зона 51. И оттогава не съм подгънал крак. — Той посочи небето. — Кой би могъл да си помисли? Разходих се дори из космоса, за да спра онзи флот от бойни кораби. Знаеш ли, питам се колко още ще продължи да се разширява хоризонтът ми? — Да вървим, Майк — тя го хвана за ръката и двамата заслизаха по стълбите. Заобиколиха мемориала, изкачиха се от другата страна и отново спряха пред паметника на Линкълн. — Докато живеех във Вашингтон, често идвах да се разхождам тук — заговори Дънкан. Тя кимна с брадичка към статуята. — Един много мъдър човек, може би най-светлият ум, управлявал някога нашата страна. Използвал е сивото си вещество не да открива тайните на вселената, като Айнщайн, а да направлява обществото. Заварил е тази страна в гражданска война, а е донесъл мир и разбирателство между враждуващите, макар той самият да е загинал от ръката на убиец. Единствената движеща сила, на която се е уповавал, е била вярата. На нея се е опирал всеки път, когато е трябвало да взима решения. Лиза Дънкан бе дребничка, стройна жена с тъмнокестенява коса и бледо лице, по което личаха следите от постоянното напрежение и стрес, в които бе живяла напоследък. Тя махна с ръка към надписа върху южната стена: — Погледни Гетисбъргското обръщение. Произнесено е през ноември 1863, пет месеца след историческата битка, в която са загинали над шестдесет хиляди войници — и всички те са били американци. Войници и невинни жертви е имало във всички епохи. Не си само ти. — Тя го погледна втренчено и след това продължи: — По време на погребалната церемония в Националното гробище, един от ораторите произнесъл близо двучасова реч. След него станал Линкълн и говорил по-малко от две минути, но речта му е една от най-великите в нашата история. Спрял се е на изводите от сражението и на бъдещето, което трябва да бъде построено. Време е и ние с теб да помислим върху това — натърти тя. — Нека се погрижим да не останат напразни жертвите на всички, които загинаха за нашата кауза. От Питър Нейбингър и полковник Костанов в Китай, до екипажа на „Пасадена“ край Великденските острови и жителите на Вилхена в дъждовните гори на Амазонка. А също и милионите безименни жертви на пришълците и техните слуги. — Много американци са загинали и _след_ като Линкълн е произнесъл своята реч — посочи Търкот. — И ти си един оптимист. — Такава ми е работата. — По-скоро природата. — Много съм чел за Гражданската война. Винаги ме е изумявала — най-кървавата война в нашата история е тази, в която сме се сражавали помежду си. А нима този път знаем с кого се сражаваме? Дънкан положи длан на каменната стена. — Боя се, че ще има още много жертви, преди да свърши _тази_ война. Трябва да вземем присърце последната част от обръщението на Линкълн: „Мъртвите не загинаха напразно.“ Но още по-важни са заключителните му думи — тя прокара ръка по надписа. — _Възприемай ги буквално._ Търкот се наведе до нея и плъзна поглед по златистите букви. # ХОРАТА НЯМА ДА ИЗЧЕЗНАТ ОТ ЛИЦЕТО НА ЗЕМЯТА — Ето, за това е всичко. С опитите си да стартира кораба-майка „Меджик-12“ разрови димящите останки на една война между Водачите и _Онези, които чакат_, продължила хиляди години. Аспасия потегли към нас от Марс, начело на боен флот, който ти едва успя да спреш. „Мисията“ се опита да ни унищожи с Черната смърт и почти щеше да успее. Сигурно ще има и други, още по-страшни опити. Но вече знаем истината, известно ни е какво се е случило в миналото и не ни остава нищо друго, освен да продължим да се борим и да оцеляваме… Аз ще вървя нататък — тя посочи с ръка на изток, където зад паметника се издигаше сградата на Капитолия. — Трябва да се явя пред комисията и да дам показания за всичко, което се случи. След това имам среща с президента. По-късно през деня ще отлетя за Ню Йорк, там пък ще разговарям с Питър Стърлинг и останалите членове на Комитета за изследване следите от пребиваване на пришълци (КИСПП). От теб искам да се върнеш в Зона 51. Виж дали всичко е наред. Иди там колкото се може по-скоро. После ще решим какво още да предприемем, „за да не изчезнат хората от лицето на Земята“. >> 2. _В околоземна орбита_ В ледения вакуум на космоса единствените видими останки от космическата совалка „Колумбия“ бяха няколко изкривени парчета от металната обшивка, които се носеха в непосредствена близост до причинителя на нейната гибел. Истинска грамада на фона на останките от човешкия кораб, „хищният нокът“ на пришълците дължеше названието си на своята издължена и закривана на върха форма. Дължината му надхвърляше двеста метра, ширината — тридесет, а черната му метална обшивка поглъщаше без остатък лъчите на слънцето. На близо петстотин километра под него един бързо разширяващ се полумесец върху източното крайбрежие на Съединените щати обозначаваше мястото, докъдето бе стигнал земният изгрев. Най-върховното постижение на човешката наука и техника бе разрушено за по-малко от миг от енергийното изригване, бликнало от върха на „нокътя“, преустановявайки опитите да бъде изтеглен на буксир един кораб, който всички смятаха за мъртъв. В действителност изънземният кораб наистина беше мъртъв, а екипажът му — загинал при експлозията, предизвикана от Търкот. Същата експлозия бе помела и осемте кораба на нашествениците, докато се приближаваха към кораба-майка. Но както можеше да се съди по окаяното състояние на совалката, макар и мъртъв, „нокътят“ не бе престанал да функционира. На стотина километра от дрейфуващия „нокът“, следвайки полярна орбита, прелиташе спътникът „Уорфайтър IV“, чиито камери постепенно се изместваха от предварително зададеното им положение към земната повърхност, за да се фокусират върху приближаващия се извънземен обект. Топлинните инфрачервени датчици и няколко чифта нискочувствителни камери едновременно записваха и изпращаха на Земята всичко, което „виждаха“. С дължина осемнадесет и ширина четири метра, „Уорфайтър“ бе далеч по-масивен от космическия телескоп Хабъл. Теглото му беше двадесет и три тона, като една трета от него бе гориво за маневрените двигатели, чието предназначение беше да го разположат точно над която и да било точка от земния глобус до два часа след изпращане на командата. Макар да бе съоръжен с най-модерна наблюдателна техника, с каквато можеше да се похвали само американският шпионски спътник КХ-14, основното предназначение на „Уорфайтър“ бе не да шпионира, а да унищожава. Неговите датчици и камери служеха за засичане на малки цели в космоса, а с размерите и близостта си „нокътят“ се превръщаше в относително лесна мишена. Последната трета от теглото на „Уорфайтър“ се дължеше на един миниатюрен ядрен реактор, свързан с мощен, високочестотен обертонов лазер. Изстрелян без излишен шум и при пълна секретност от военновъздушната база Ванденберг преди близо две години, „Уорфайтър“ представляваше кулминацията на десетилетия строго секретни разработки, финансирани по линия на програмата „Звездни войни“. Конструиран да разрушава с лазерните си оръдия вражески спътници в космоса и балистични ракети, прелитащи в горните слоеве на атмосферата, с излизането си на орбита този спътник нарушаваше всички договори за противоракетна отбрана и ограничаване използването на космическото пространство за военни цели, подписвани в различни времена от правителствата на САЩ. Ядреният му реактор също бе в разрез със забраната за използване на подобни съоръжения на орбита. Когато се приближи на шестдесетина километра до „нокътя“, камерите на спътника вече бяха прихванали целта и реакторът започна да захранва с енергия лазерното оръдие. В мига, когато енергийното ниво на кондензатора премина петдесет процента, на самия връх на „хищния нокът“ се появи златисто сияние. Една тъничка блестяща линия свърза двата космически съда, преодолявайки разстоянието между тях със скоростта на светлината, и неочаквано „Уорфайтър“ се озова обгърнат от силово поле. За частица от секундата бяха прекъснати всички комуникационни канали между спътника и наземния контрол. Енергийното ниво в кондензатора замръзна на достигнатите петдесет процента. С помощта на силовото поле и светлинния лъч „нокътят“ постепенно изтегли „Уорфайтър“ в близост до себе си и сега между двата космически обекта имаше не повече от петдесет метра. Около петнадесет минути „Уорфайтър“ и „нокътят“ летяха заедно. Земята отдолу продължаваше да се върти и не след дълго те се озоваха над западната част на Съединените щати. Златистият лъч завъртя бавно „Уорфайтър“, докато сателитните му чинии отново се обърнаха към Земята. Този път камерите прихванаха цел върху земната повърхност. Подаден бе сигнал за възобновяване на зареждането на кондензатора и енергийното ниво на лазерното оръдие отново започна да се приближава до критичната си точка. Изведнъж блесна ярка светлина и тесният сноп от високочестотни електромагнитни трептения прониза разредената атмосфера. _Невада, Зона 51_ Разположена на около сто и петдесет километра северозападно от Лас Вегас, на брега на пресъхнало езеро, сгушено между две планини, Зона 51 се състоеше от три основни части. Най-забележителната от тях бе дългата към дванадесет километра бетонна писта, която се простираше в низината по протежение на пресъхналото Езеро на конярите. Това несъмнено бе най-дългата писта в целия свят и се използваше за излитане и приземяване на свръхмодерните летателни апарати, конструирани от американски военни инженери. Втората, по-малко забележима част на комплекса бе техническата работилница на повърхността, състояща се от хангари, няколко цеха и кулата на летището. Третата част — невидима с просто око на повърхността — бяха двата големи хангара, изкопани във вътрешността на Планината на конярите, и останалите подземни съоръжения, в които се помещаваше агенцията, отговорна за управлението на Зона 51. Вече пет десетилетия тази роля се изпълняваше от група, наречена „Меджик-12“. Ала всички обичайни операции в Зона 51 бяха прекратени внезапно и неочаквано в мига, когато от небето се спусна ослепителен лъч светлина и порази един от хангарите. Първо в тавана му бе прогорена огромна дупка. После се разнесе взрив, последван от още няколко затихващи експлозии. Само след няколко секунди хангарът бе разрушен до основи, а телата на нещастниците вътре бяха така обгорени и разпокъсани, че щяха да бъдат необходими много дни, преди да бъдат събрани и разпознати. >> 3. _Мато Гросо, Бразилия_ След повече от три дни мъчително пътешествие водопадите най-сетне се показаха. Грохотът им се чуваше часове преди това. Нищо не можеше да се сравни със звука от един милиард литра вода, стоварващи се едновременно от ръба на южноамериканското плато Парана върху лежащите 71 метра по-надолу натрошени и назъбени скали. Кънтящ вик на природата, който утихваше само веднъж на четиридесет години — по време на сухия сезон в горната част на реката. Гледката напълно съответстваше на страховития звук. Сякаш цял един океан се изливаше в бездната, когато река Икуака, пресичаща южната част на Бразилия, започваше да подскача върху каскадата от близо 275 самостоятелни водопада, широка към четири и половина километра и разделена от няколко скалисти острова, върху които прегърбени дръвчета се съпротивляваха отчаяно на плътната пелена от водни пръски. Спряла малко по-надолу, на един от бреговете на реката, малката групичка се любуваше смаяно на величествената гледка. Най-сетне, след няколко минути, един от пътешествениците, който се отличаваше с едрата си фигура, откъсна поглед от водопадите и го сведе към тясната клисура пред тях, през която се стичаше водата. — _Garganta del Diablo_! — извика в ухото на високия мъж Бауру, тукашният водач, опитвайки се да надвие грохота на водопада, и посочи клисурата. — Нали това търсехте, професоре? — Дяволското гърло — кимна високият черен мъж. Професор Ниама Муалама беше висок към метър и деветдесет и пет. Строен, но не мършав, с широки рамене и с мускули, които се усукваха при всяко движение като стоманени въжета. Имаше широко, добродушно лице и дружелюбна усмивка, която рядко слизаше от устните му. Единствените белези за зрялата му възраст бяха ситните бръчици около очите и сребърните връхчета на къдравите му, черни коси. В действителност професорът имаше внучка на една година, която живееше в Найроби, жена му бе починала преди три години от рак и оттогава той бе посветил цялото си свободно време на фикс-идеята на своя живот. Муалама беше антрополог и тясно си сътрудничеше с Танзанийския университет в Дар ес Салаам. Фактът, че в университета учеха не повече от хиляда студенти и Муалама бе единият от общо двамата преподаватели в катедрата по антропология, по никакъв начин не намаляваше ентусиазма му. След две кратки и особено полезни специализации в Щатите и Англия професорът се бе завърнал, за да оглави катедрата. Някои скорошни промени в правителството бяха последвани от ограничаване финансирането на онези програми в университета, които чиновниците бяха сметнали за маловажни, и катедрата на Муалама бе първата, попаднала под ударите на неизбежните съкращения. Лишен от възможността да преподава, професорът бе посветил цялото си време на своите изследвания, пътешествайки до различни точки на света, в търсене отговора на една загадка, на която се бе натъкнал още като съвсем млад. През следващите две десетилетия Муалама бе издирвал доказателства, разпилени из целия свят. Последната нишка го бе довела в тези безлюдни места, а главозамайващите новини, свързани с присъствието на пришълци на Земята, бяха придали особена неотложност на мисията му. Той обърна гръб на оглушителния водопад. — Първият европеец, достигнал дотук през 1541 г. — един испанец на име Алвар Нунес де Васка — нарекъл водопада Салто де Санта Мария. Водопадът на Света Мария. Бауру повдигна рамене с безразличие. Не беше чувал за този испанец. Откак се помнеше, водопадите винаги са се наричали Игуака, което на местно наречие означаваше „великата вода“. Бауру бе от смесен испано-индиански произход. Беше нисък и набит, с мургава кожа. Най-отличителната му черти бе плешивата му глава. Косата му бе започнала да окапва преди няколко години и той бе решил да завърши процеса по собствена воля. Бръснеше всеки ден остатъците, дори когато беше в джунглата. — Да вървим. — Муалама метна раницата на гърба си и се отправи към клисурата, където разпенените води преминаваха покрай две стърчащи скали, за да се влеят, далеч по-надолу, в река Ориноко — трета по големина в Южна Америка — и да продължат по дългия воден път до Атлантическия океан. Бауру отново застана начело на групата, следван от двамата носачи, които бе наел. През следващите три часа изминаха не повече от километър през гъстата и почти непроходима джунгла, докато най-сетне се озоваха на един от стръмните брегове на клисурата, на около петдесет метра над бушуващата река. Грохотът на водопадите почти не бе намалял. — Точно това исках да видя — промърмори Муалама. Скалата, която сочеше, беше дълга пет-шест метра и широка около четири и завършваше с плоска площадка. Беше заобиколена от вода, но отсамният й край бе само на два метра от ръба на клисурата. Муалама огледа тесния ръкав под тях. Водата се носеше с шеметна бързина, а калта от свлачищата й придаваше зловещ червеникав оттенък. Муалама смъкна раницата и извади отвътре бележник с протрита кожена подвързия. — Какво имаш там? — попита Бауру. Африканецът му изглеждаше голям чудак. Бяха се запознали само преди три дни в Сантос, на брега на Атлантическия океан, малко по на юг от Сан Паулу. Докато разговаряха, негърът бе признал, че за първи път идва в Южна Америка, но това явно не му пречеше да носи сам и с лекота огромната си раница и да се провира из джунглата като опитен водач. Муалама извади от бележника смачкано листче. — Копие от телеграма, изпратена преди близо един век — поясни той и подаде листчето на Бауру, който го прочете. C> ИМАМ САМО ЕДНА ЦЕЛ: ДА РАЗКРИЯ ЗАГАДКИТЕ, СКРИТИ ВЕКОВЕ НАРЕД В ДЖУНГЛИТЕ НА ЮЖНА АМЕРИКА. СЕГА СМЕ ОКУРАЖЕНИ ОТ НАМИРАНЕТО НА РУИНИТЕ НА НЯКОГА ПРОЦЪФТЯВАЩИ ГРАДОВЕ, ПРИНАДЛЕЖАЛИ НА БЯЛА ЦИВИЛИЗАЦИЯ, КАКТО И НА ДЕГЕНЕРИРАЛИТЕ ПОТОМЦИ НА ТАЗИ ВИСОКОРАЗВИТА РАСА. C$ — Кой я е изпратил? — попита Бауру, докато му връщаше телеграмата. — Полковник Пърси Фоусет, британски офицер и изследовател. — Намерил ли е онова, което е търсел? — Фоусет, синът му Джак и един оператор на име Ралей Римел изпратили тази телеграма на 20 април 1925 година, непосредствено преди да потеглят на експедиция. Осъществили само една радиовръзка, на 21 май, съобщили местонахождението си — недалеч оттук — и после изчезнали безследно. Бауру не беше изненадан. Хората често се губеха в джунглата, особено в този район на Бразилия. Мато Гросо бе известен с гъстите си, непроходими джунгли, силно пресечен терен и буйни реки. — И какъв е този град, който са търсели? — попита той. Много легенди се разправяха за Мато Гросо, за изгубени градове, ужасяващи чудовища и странни племена на белокожи. — Фоусет е вярвал, че някога тук се преселил народът на Атлантида, малко след като островът бил разрушен. Смятал, че те са построили някъде наблизо град сред джунглата, който с течение на времето бил разрушен и скрит от растителност. Твърдял, че има някаква стара португалска карта, на която е обозначен каменен град във вътрешността на Мато Гросо, заобиколен от висока стена. — И ти този град ли търсиш? — Не. — Значи си тръгнал по следите на онази експедиция? Бауру знаеше, че това е почти безнадеждна задача. Джунглата отдавна беше погълнала тримата мъже, без да остави и следа от тях и снаряжението им, пък и оттогава бяха изминали цели седемдесет и пет години. — Не. Бауру беше търпелив човек. — Тогава какво по-точно търсим? — Това, което е търсел и Фоусет. — Муалама продължаваше да оглежда назъбените камъни под тях. Бауру го погледна заинтригувано. — Не беше ли изгубеният град? — О, Фоусет наистина е вярвал, че съществува каменен град, построен от атлантите, а събитията от последните месеци, свързани с пришълците от Аирлия, потвърждават, че Атлантида действително е съществувала. Но на тази експедиция той е търсел нещо друго. — Муалама посочи с ръка надолу. — Трябва да се спуснем. Бауру огледа с опитно око маршрута. Смъкна раницата си и извади тридесет и шест метрово найлоново алпийско въже. Завърза единия му край за дънера на най-близкото дърво, а другия метна през ръба. Муалама вече си бе поставил катерачен колан с презрамки и карабина отпред. Африканецът прекара въжето през карабината, върза го на примка, след това се приближи заднешком към скалния ръб. — Как ще се изкачим обратно? — попита Бауру. — Аз ще завържа другия край на въжето за скалата долу — отвърна Муалама. — После ще се изкатерим с помощта на чумари. — Какви чумари? Муалама му показа две блестящи метални устройства. — Прикачват се към въжето, но се движат по него само в една посока. Отпускаш се на едната, плъзваш другата нагоре, увисваш на нея и преместваш първата. Бавен, но сигурен метод. Муалама прибра чумарите в раницата си и отново зае позиция на ръба на скалата. Започна да се спуска надолу, като се опираше с крака на различни издатини и пукнатини в отвесната скала. Спря, когато стигна на около шест метра над реката. Тук присви колене, долепи се до стената, след това се оттласна назад, като същевременно отпусна рязко въжето. След миг краката му се удариха право в равната площадка на отсрещната скала. Той коленичи и заби един клин в средата на плочата, след това се отвърза от водещото въже и го прекара през ухото на клина. Чак тогава погледна нагоре към Бауру и му даде знак, че всичко е наред. Най-сетне имаше време да разгледа внимателно площадката, на която се намираше. В разгара на дъждовния сезон тя вероятно оставаше под водното равнище и след хиляди подобни сезони водата бе шлифовала до съвършенство повърхността й. От долната страна спрямо течението, съвсем близо до ръба, имаше едва забележим знак. Веднага щом го зърна, Муалама си позволи първия радостен изблик от истинското откритие, още една стъпка по неговия дълъг и противоречив път към успеха. През цялото време на пътешествието го бяха преследвали съмнения за това дали всичко, което прави, не е напразно, но знакът беше там, където трябваше да бъде и това означаваше… Муалама си наложи засега да не мисли какво можеше да означава това. Бауру се спусна по въжето и се приземи до него. Беше си сложил кожени ръкавици, за да не нарани дланите си. Двамата носачи последваха примера му. Муалама не им обърна внимание, надвесен над знака. — Какво е това? — попита Бауру. Не беше виждал подобно изображение. — Това е арабският знак за числото 1001 — обясни Муалама. Водата бе издълбала единия край на надписа. — Арабски? — учуди се Бауру. — Но това нещо трябва да е тук от доста време. Не зная някога арабите да са организирали експедиции. Нали каза, че този Фоусет бил англичанин? — Знакът е бил поставен през 1867 г. Много преди Фоусет да организира своята експедиция. Но той също е дело на англичанин. На един прочут пътешественик, който говорел арабския като роден език. Сър Ричард Франсис Бъртън. — Не съм чувал за този човек — призна Бауру. — Най-великият изследовател на непознатото! Бил е назначен за британски консул в Бразилия през 1864 г. Прекарал три години в Сантос, но през 1867 г. напуснал лагера и близо година се скитал из джунглите. Известно е, че пропътувал с кану река Сан Франсиску по цялото й протежение. На няколко пъти едва не срещнал смъртта си, а когато се върнал на брега, заболял едновременно от пневмония и хепатит. — И какво е целял? — попита Бауру. Не можеше да разбере какво кара всички тези чужденци да се лутат из Мато Гросо. Той самият никога не би навлязъл сам в джунглата. Та това беше равносилно на самоубийство! Направо не беше за вярване, че онзи англичанин се е добрал жив до брега, особено като се имаше предвид екипировката, с която са разполагали по онова време. — За да скрие нещо — отговори Муалама. — Ето тук, отдолу. Мисля, че Бъртън се е озовал по тези места през сухия сезон на 1867 г., когато водата се спуска много по-ниско. В един от документите, които открих в Англия, той описва стая под подобна на олтар плоска скала, разположена в гърлото на дявола. — Муалама се огледа. — А ние сме точно в Гърлото на Дявола. Върху плоска скала, с неговия знак. — Защо смяташ, че е неговият? — Бъртън е превел от арабски „Хиляда и една нощ“. За да бележи местопребиваването си, често е използвал знаци, разбираеми само за някой, който го познава добре. Вече не се съмнявам, че открих онова, което търсех. Остава да разбера как мога да се спусна в стаята. — И Фоусет ли е търсел това? — Така ми се струва. — Но той е изчезнал. — Може въобще да не е стигал до тук — обясни Муалама. — В наши дни пътешествието не е толкова страшно. Бауру погледна кипящата река. — Реката тук е страшно бърза. Сигурно има и водовъртежи. А нищо няма да виждаш, заради калта… — Няма начин — прекъсна го Муалама. — И аз, също като Фоусет, от двадесет години вървя по стъпките на Бъртън. Сега вече няма връщане назад. — Докато говореше, негърът приседна и взе да си сваля обувките и чорапите. — И защо този Фоусет е излъгал за онова, което е търсел? — попита Бауру, опитвайки се да задържи професора. — Защото го е очаквало тежко пътешествие. И защото има такива, които биха му попречили. — Муалама изхлузи ризата през главата си. Имаше мускулесто тяло, а на гърдите му висеше черен металически медальон, с изображение на око, кацнало на върха на пирамида. По гърба му се виждаха множество белези. — Какво е това на гърба ти? — Веднъж попаднах в пожар — обясни небрежно Муалама. Беше останал само по гащета. — Помогни ми да се спусна. — Дръж — Бауру му подаде едно по-късо въже, което бе извадил от раницата си. — Завържи се през кръста. Муалама преметна въжето около кръста си и го стегна на възел. След като размениха няколко думи на техния диалект, Бауру и двамата носачи хванаха другия край на въжето. Муалама се плъзна покрай ръба и се потопи в бързо течащата вода. Пое си дъх и се гмурна, като взе да шари слепешката с ръце по стената. Потопи се на около метър и половина, без да открие нищо. Изплува, пое си дъх и отново се гмурна. Този път прехвърли двата метра и напипа една вдлъбнатина в скалата. Пресегна се вътре, запъна се с ръце и се изтегли през отвора. Въздухът в дробовете му напираше да изскочи навън. Пътят пред него бе чист, но запасите му от кислород бяха привършили. Измъкна се обратно й се озова на повърхността. — Откри ли нещо? — попита го Бауру. Муалама само кимна, дишайки задъхано. Забеляза, че носачите се оглеждат страхливо. Бауру бе приседнал на ръба. — Не бива да оставаш прекалено дълго във водата. — Защо? — попита Муалама. — Има змии. И пирани. Рядко се срещат в толкова бързи води, но човек никога не знае. Понякога се спотайват в нишите и дебнат плячка. Не бива да се рискува. Муалама бе изминал твърде дълъг път, за да се стресне от подобна заплаха. — Слизам долу — заяви той решително. — Там има пещера. Сигурно стаята е отвъд нея. Ако не изплувам или не дръпна три пъти въжето до една минута, изтеглете ме горе. Бауру кимна. Муалама напълни гърдите си с въздух и се потопи. Спусна се покрай стената на скалата и се насочи право към отвора. Тунелът беше широк около четири стъпки и вървеше хоризонтално. Заплува по него, но изведнъж ръката му се озова над водата. Изправи се и се озова в непрогледна тъмнина. Миришеше на влага и застоял въздух. Хвана въжето и го дръпна отсечено, три пъти подред. Пред него имаше скална площадка, която продължаваше нататък, докъдето му стигаше ръката. Трябваше му светлина. Върна се обратно в тунела, насочи се нагоре и изплува на повърхността. Бауру и двамата му помощници не държаха края на въжето. Бяха се изправили и гледаха нагоре, към ръба на клисурата. Муалама проследи погледите им. Висок мъж с черни дрехи, заобиколен от дузина индианци от племето гуирани, стоеше на скалата. Индианците бяха въоръжени с лъкове. Лицето на непознатия бе скрито в сянката на широкопола шапка. Мъжът махна с ръка и индианците вдигнаха оръжията си. Бауру реагира пръв, клекна, завъртя се и се метна във водата до Муалама. Носачите закрещяха и размахаха ръце, миг по-късно в телата им се забиха по няколко стрели. И двамата се строполиха безжизнени върху площадката. — Хайде! — задърпа го Бауру. — Да се скрием в пещерата. Муалама се гмурна и Бауру го последва, стиснал с желязната си хватка глезена му. Един след друг двамата преминаха тунела и изплуваха в тъмното помещение. Когато стигнаха там, бяха останали почти без въздух. — Кой беше този с гуираните? — попита уплашено Бауру. — Човек от „Мисията“ — отвърна Муалама. — Какво? Муалама се изтегли на каменния перваз и се претърколи, дишайки изтощено. — Не за първи път са по дирите ми. Белезите по гърба ми също са от тях — миналата година едва не ме докопаха в Англия. Подпалиха мястото, където бях скрил разни древни текстове. Едва си спасих кожата. Бауру се присъедини към него. — Каква е тази „Мисия“? И друг път съм чувал разкази за подобно място, но никой не го е виждал с очите си. Защо те преследват? Муалама шареше с ръце наоколо. — Бъртън трябва да е оставил нещо тук. Слязъл е долу по време на сухия сезон. Реката пресъхва веднъж на всеки четиридесет години и водопадите замлъкват. Точно тогава Бъртън е бил тук. — Защо тези от „Мисията“ се опитват да ни убият? — умът на Бауру все още бе фокусиран върху непосредствената опасност. — Защото работят за пришълците. Пръстите на Муалама докоснаха нещо. Подгизнал плат. Някакъв вързоп. Той го повдигна. Беше дълъг около двадесет и пет сантиметра и широк двадесет. Успя да го пъхне в колана си тъкмо когато Бауру неочаквано светна с джобното си фенерче. Високо горе, един от индианците вече се спускаше по опънатото въже към тясната площадка. Когато се приземи върху нея, той отвърза от пояса си едно по-късо въже от лико и го омота около телата на убитите. Пъхна и стегна на възел свободния му край в ухото на забития клин, сетне изтърколи труповете в реката. Телата на нещастниците се завъртяха от водата и се удариха в скалата, Междувременно индианецът освободи найлоновото въже и се изкатери на ръце обратно по него. Малката групичка постоя още няколко минути на ръба. Всички гледаха напрегнато какво ще стане долу. Изведнъж водата около подскачащите трупове се обагри в кървавочервено. — Какво ще правим сега? — попита Бауру, докато осветяваше наоколо. Подземното помещение бе съвсем тясно — около метър и половина. Стените бяха гладки и покрити с влага. — Ще се измъкнем — отвърна Муалама. — Може още да ни чакат. — Не бива да оставаме твърде дълго тук. Ще ни свърши въздухът. Бауру се замисли. — Ако останем под водата и продължим надолу по течението, скоро ще излезем от клисурата и там вече няма да могат да ни виждат. — Става — кимна Муалама. Вече нямаше търпение да разгледа на светло съкровището, което бе открил. Бауру изключи фенерчето и бавно се спусна във водата. Муалама тъкмо се готвеше да го последва, когато водачът внезапно изкрещя и взе да размахва ръце, хвърляйки мътни пръски наоколо. — Какво има? — извика му Муалама. Бауру продължи да крещи и изведнъж изхвърча от водата. Докато се въргаляше по каменния перваз, той огласяше помещението с мощните си ругатни. — Разкарай ги от мен! — Какво да разкарам? — Разкарай ги от мен! — Чу се разпорващ звук и нещо плесна във водата. — О, Божичко! — изстена уплашено Бауру. Той светна с фенерчето и Муалама видя издължена, назъбена рана, която се спускаше надолу през гърдите му. Имаше и още една на крака. И от двете шуртеше кръв. — Какво стана? — Пирани. — Бауру се намръщи болезнено, докато опипваше краищата на раната. Кожата бе разкъсана на дължина почти двадесет сантиметра. Между пръстите на Бауру се стичаше алена кръв. Муалама се опита да му помогне, но не разполагаха с никакви подръчни средства за спиране на кървенето. — Трябва да се измъкнем оттук — настояваше негърът. — Как? — Да почакаме, докато рибите се разпръснат? Бауру го погледна и поклати мрачно глава. — Те вече вкусиха от кръвта ми. Няма да си идат. Виждал съм пасажи от пирани да чакат по четири дни, след като са докопали жертва в брода на някоя река. Могат да оглозгат до кокал цял кон и да продължат с каквото им падне за десерт. Муалама погледна тревожно пода под краката на ранения. Кървавата локва непрестанно растеше. — Няма друг изход освен тунелът — промърмори той. Бауру се засмя, но лицето му имаше налудничав израз. — И без теб го зная. Можем да избираме — или да умрем бавно вътре, или по-бързо — във водата. — Той се облегна на стената и изсъска от болка. — Какво намери? — попита след това и кимна към вързопа в колана на професора. — Не зная. — Важно ли е? — Така ми се струва. — Колкото моя и твоя живот? — Да. — Казваш го, без да знаеш какво представлява? — Бауру го погледна заинтригувано, въпреки болката, която не го напускаше. — Опитвах се да открия… — Муалама млъкна, търсейки по-подходящ израз. Никога досега не бе разказвал на някого за онова, с което се занимаваше. — Бях тръгнал да търся истината. — Истината? — За пришълците. За нашето минало… на човешката раса. Мисля, че това… — той посочи окаляния вързоп — ще бъде следващото стъпало по моя път към абсолютната истина. — Аха — кимна Бауру. — Това вече го разбирам. Говори се, че Кон-Тики Виракоча, Богът на слънцето, който се радва на особена почит в тази част от света, може да е бил един от тези пришълци. И че те са изтребили в древни времена всички жители на великия град Тиахуанако. Муалама кимна. — От доста време „Мисията“ има пръст в тукашната история. Тя предизвика Черната смърт, която уби нещастниците от Вилхена съвсем наскоро. Няколко минути двамата мълчаха. Муалама се опитваше да спре кръвотечението с постоянен натиск върху краищата на раните, но засега нямаше особен успех. — Аз ще умра тук — произнесе накрая Бауру. — Не. Ще ида да потърся помощ — заяви Муалама. — Няма да изминеш и двадесет стъпки и пираните ще те докопат. А и кой ще дойде на помощ? Намираме се на стотици километри от най-близкото село. Дори и да се измъкна оттук, пак съм обречен. Муалама не отговори. Нямаше какво да възрази на другия. — Ти коя религия изповядваш? — попита водачът. — Роден съм в семейство на мюсюлмани. Бауру се засмя тихичко. — А аз съм католик — всъщност, какво значение? Ще се помолиш ли за мен? — Винаги съм смятал, че всички почитаме един и същи бог, макар да го наричаме с различни имена. Бауру погледна към раните си. — Свършено е с мен. Ще ти помогна да избягаш. — Как? След като изслуша плана му, Муалама реши да не възразява. Какво значеха думите, когато такъв храбър човек му предлагаше самопожертвователно помощта си? Освен това, изглежда нямаше друг начин да се измъкне жив от пещерата. — Готов ли си? — попита Бауру. Муалама кимна. Бауру затвори очи и устните му помръднаха в беззвучна молитва. Муалама също взе да се моли на Аллах — за душата на своя спътник. Когато свърши, Бауру се изправи до ръба и погледна надолу, към черната вода. — Аз съм готов. Муалама застана до него и го стисна за рамото. — Благодаря ти. — Гледай да се възползваш от подаръка ми — посъветва го Бауру. След това се хвърли в непрогледната вода и изчезна от погледа му. Муалама започна да брои бавно до десет. Бауру успя да напусне тунела, преди да го стигне първата пирана. Това, което не знаеше, бе, че пасажът се състоеше предимно от _Serrasalmus piraya_, най-едрия подвид на тези смъртоносни същества, които нерядко достигаха дължина от двадесет-тридесет сантиметра. Имаха къси, яки тела, голяма глава, увенчана с плоско, заоблено чело и бяха сред най-агресивните от цялото семейство на пираните. Долната им челюст се отваряше почти на деветдесет градуса, разкривайки два реда остри зъби. Когато се впиха в тялото на Бауру, те откъснаха цяло парче от кожата му. Но въпреки това водачът продължи да плува, измъкна се от входа на тунела и се понесе по течението на реката. Дребните хищници го застигаха чевръсто и се впиваха един след друг в плътта му. Издължена кървава диря се носеше след него, привличайки малкото пирани, които още не бяха открили плячката. Някои от тях вече бяха започнали да се дърпат помежду си и водата около Бауру закипя от борба за надмощие. Тези, които чакаха на скалата, проследиха с очи кървавото петно, докато се изгуби от погледите им надолу по течението. Муалама отброи до десет и се потопи във водата. Бавно се плъзна към изхода на тунела, задържа дъх и се отправи вляво, към близкия бряг. Напрегнал мускули, той очакваше всеки миг да го нападнат зловещите риби. Блъсна се в един подводен камък, сетне във втори, преобърна се и изплува тъкмо когато се озова зад една тинеста купчина. Тук си пое мъчително въздух, опитвайки се да го направи колкото се може по-безшумно, и надникна зад прикритието си. Видя, че онези горе все още гледат към мястото, където бе изчезнал Бауру. Муалама изпълзя от водата върху чакълестия бряг, като продължаваше да се спотайва зад хълмчето от наносна тиня. Така полежа около половин час, докато малката групичка горе най-сетне напусна наблюдателния си пост и хлътна в джунглата отзад. Муалама се надигна и огледа брега. Знаеше, че обратният път няма да е никак лесен — без екипировка и припаси — но не се съмняваше, че ще издържи. И да не му достигаше воля, достатъчно бе да погледне назад, към окървавените, оглозгани останки на Бауру и гневът го изпълваше с нови сили. Освен това вързопът все още бе затъкнат в пояса му. Почти бе преодолял следващото стъпало от веригата загадки, които някогашният прочут пътешественик Франсис Бъртън бе оставил като свое тайнствено наследство. >> 4. _Зона 51_ Вятърът, който се спускаше откъм планинските върхове, носеше със себе си песъчинки и прах и ограничаваше видимостта до двеста стъпки във всяка посока. Зона 51 бе скрита напълно от бушуващата буря. Капитан Майк Търкот придържаше с една ръка очилата, които си бе поставил, а другата не сваляше от спусъка на своя верен автомат МП-5, преметнат на ремък през рамото. Още една фигура вдясно от него крачеше, преодолявайки постоянния напор на вятъра. Двамата се отдалечаваха бавно от леко открехнатата врата на хангара, през която се бяха измъкнали на повърхността. — В нашата Зона 51 вятърът носеше не пясък, а сняг — извика другият със силен акцент, който се долавяше дори през свистенето на вятъра. Търкот не обърна внимание на коментара на руснака. Планината, от която се отдалечаваха, вече бе скрита от плътна, кафеникава мъгла. Той съсредоточи усилията си върху това да върви в права линия, осъзнавайки колко лесно човек може да се залута из безлюдните и незастроени околности на Зоната. Търкот вдигна дясна ръка и я сви в юмрук — сигнализираше, че трябва да спрат. Яков, руснакът до него, забави крачка и го погледна. Беше грамаден, як мъжага, който сякаш не забелязваше нито вятъра, нито пясъчната виелица. Носеше черен шлифер, чиито краища плющяха зад гърба му. Лицето му бе скрито от гъста, черна брада. На главата си бе нахлузил вързана под брадичката ушанка, която изглеждаше нелепо в пясъчната буря. — Пистата. — Търкот посочи края на бетонната площадка пред тях. Обърна се надясно и тръгна в тази посока, използвайки края на пистата като ориентир. След няколко минути отново спря. Вдясно, между поривите на вятъра, едва се различаваха останките от разрушения с изстрел от космоса хангар. — Ударен с нашия меч — произнесе Търкот, по-скоро на себе си, отколкото на Яков. — Какво? — руснакът се наведе към него. — Нападнаха ни с нашето оръжие. — Какво имаше там? — попита Яков. — Телата на двамата агенти от СТААР, които убихме. Учените все още работеха върху тях, опитваха се да определят до каква степен са хора и до каква — извънземни. Осем души загинаха при този взрив. — Жертви на войната. — На война, която засега не печелим. Яков не отговори. Вдигна ръка и намести ушанката си. — Трябваше да изчакаме в хангара. — Там непрестанно ни дишат във врата. Яков се разсмя, дълбок и гърлен звук, който бе отнесен от вятъра. — Бързо се учиш. Параноята е полезно нещо. Помага ти да си запазиш животеца. — Майор Куин се е заел с електронно прочистване на Куба — това е подземният оперативен център на Зона 51. Веднага щом свърши, ще се съберем с него и с доктор Дънкан и ще решим какво да предприемем. — Ти вярваш ли на майор Куин? Той не беше ли член на „Меджик-12“? — Вече не вярвам на теб, камо ли на майор Куин — отвърна Търкот, обърна гръб на разрушения хангар и огледа пистата — или поне тази част, която се виждаше. — Куин не беше допуснат във вътрешния кръг на „Меджик“. Използваха го като офицер за свръзка. Чакай, ти не беше ли сътрудник на Четвърти отдел? Това, доколкото знам, е вашият еквивалент на „Меджик-12“. В такъв случай, мога да ти вярвам точно толкова, колкото и на Куин. — Нищо чудно да съм единственият оцелял от Четвърти отдел — отвърна Яков. — Но не _ние_ възнамерявахме да вдигнем кораба-майка. _Вашият_ „Меджик-12“ попадна под контрола на стража от Тиахуанако. Не зная дали е имало внедрени агенти в Четвърти отдел, но съм сигурен, че е бил унищожен от пришълците или от техните слуги. Оттогава престанах да вярвам на когото и да било. Търкот кимна. — Точно за това трябва да поговорим, когато пристигне Дънкан. — Не разбрах все пак, на кого вярваш? — А ти? — Казах ти — на никого. А сега ти ми отговори. — На доктор Дънкан. — И защо? Търкот мълчеше. — Трябва да мислиш с главата, а не със сърцето си — посъветва го руснакът. — Така и правя. — Видях ви как се гледате. Подобни чувства могат да попречат на… Търкот се извърна и спря пред руснака. — Мисля с главата си, но вярвам със сърцето. Ето нещо, което ти трябва да научиш. — Той протегна ръка и тупна едрия мъж по гърдите. — Дори на теб почти взех да ти вярвам — след онова, което се случи на Дяволския остров. — Търкот отново насочи вниманието си към пистата. — Почти — засмя се Яков. — Това ми харесва. Ето как трябва да се гледа на живота. В нашата професия никога не бива да се борави с абсолютни стойности. — Усмивката му изчезна. — Чакай да те попитам нещо, мой „почти“ близки приятелю. Ако не греша, тъкмо доктор Дънкан те прати в Зона 51? Право в устата на вълка. Търкот кимна. — И откъде е знаела какво става там? В „Меджик-12“? Търкот никога не си бе задавал този въпрос и на лицето му се изписа колебание. Накрая реши да прехвърли темата върху другия въпрос, който не му даваше покой. — Нещо ново за Тунгуския метеорит? Защо генерал Хемщад го спомена точно преди да умре? Дали не знае кой е предизвикал взрива? Яков поклати глава. — Не открих кой знае какво. Може би Хемщад се е опитвал да ни прати по лъжлива следа. Трябва да знаеш… — Яков млъкна внезапно. Гледаше встрани от Търкот. Нещо се движеше сред пясъчната пелена. — Това е скакалецът — Търкот размаха запалено фенерче, доволен, че най-сетне е сложил край на разговора. Над пистата се спусна плосък, сребрист диск, увисна за миг, после бавно се приближи към тях. Върху корпуса не се виждаха нито илюминатори, нито вградени двигатели, но Търкот знаеше, че екипажът вътре ги наблюдава благодарение на извънземните технологии, позволяващи на метала да става прозрачен в едната посока. Скакалецът, каквото бе прозвището на извънземния летателен съд, се приземи само на два-три метра от Яков и Търкот. Официалното название на деветте летателни дискове бе „магнитнозадвижвани летателни средства“ или МЛС. Два от тях били открити наблизо още по време на Втората световна война, скрити в една пещера, във вътрешността на кораба-майка. Именно това откритие бе причината Зона 51 да бъде разположена в този относително отдалечен район, тъй като на времето преместването на кораба-майка от неговото скривалище било невъзможно. По-късно били открити и останалите седем диска в една кухина под ледената покривка на Атлантида. Всеки от скакалците бе с диаметър девет метра и завършваше с малък купол на върха. Нямаше никакво съмнение, че многобройните изпитателни полети със скакалците бяха породили сензационните новини и легендите за НЛО. Доколкото Търкот знаеше, названието „скакалец“ произхождаше от способността на летателния съд да отскача рязко и да сменя посоката си, сякаш се е блъснал в невидима стена. Неговата система за реактивно задвижване бе костелив орех при реверсивните инженерни изследвания — и досега учените от „Меджик-12“ нямаха никаква представа за принципите, които двигателят му използва. Знаеше се единствено, че се захранва от магнитното поле на Земята, а от личен опит Търкот бе установил, че скакалците рязко губят мощност, когато започнат да се отдалечават прекомерно от планетната повърхност, но тези сведения не помагаха с нищо да бъдат разкрити тайните на извънземните двигатели. На върха на скакалеца се отвори кръгъл люк, през който се измъкна стройна женска фигура. Търкот изтича напред и подаде на Дънкан очилата против пясък. — Кубът обезопасен ли е? — попита тя, докато крачеше между двамата мъже, които сякаш й служеха за подвижен заслон. — Куин каза, че скоро ще свърши — Търкот чукна с пръст по клетъчния си телефон. — Ще се обади веднага, щом е готов. Дънкан кимна. — Хубаво, защото исках да разговарям първо с вас двамата. — Тя погледна към останките от хангара. — Имах лична среща с президента точно преди да пристигна тук. Ако пропуснем обичайните двусмислени политически изявления, същината е, че ни оставят да се оправяме сами. Разрушаването на двете совалки е подействало като шок на управляващата администрация. Всички се боят от потенциални разкрития за това колко дълбоко сме инфилтрирани от агенти на пришълците — Водачи, „Мисия“, _Онези, които чакат_, СТААР, или от тайнствената групировка на Наблюдателите. Загубата на „Уорфайтър“ е била последната и изглежда преливаща чашата капка. — Кой е разпоредил атаката на „Уорфайтър“ срещу „хищния нокът“? — Президентът, но под натиска на Националния съвет за сигурност. Като отплата за унищожаването на „Колумбия“. Но не се получи така, както го планираха. Сега се боят от две неща. Едното е, че „Уорфайтър“ може да порази всяка цел на земната повърхност. Нищо чудно президентът да сънува кошмари, в които лазерният лъч преминава през покрива на Овалния кабинет. Второто е, че не биха желали да признаят за съществуването на „Уорфайтър“. И без това съществуват остри противоречия с КИСПП, както и между самите членове на Съвета за сигурност. Ако руснаците и китайците узнаят, че спътникът е бил вдигнат още преди две години, най-вероятно ще напуснат Съвета. — Значи, както и друг път, ще скрият истината? — Нима си очаквал да се променят? — попита Дънкан. — Срещнах се също и с Питър Стърлинг, председателят на Комисията по пришълците към ООН. И той, като президента, говори за политически групировки, коалиции и боричкания. Скакалецът се бе издигнал и сега приближаваше широко отворената врата на Първи хангар. Търкот се чувстваше беззащитен върху откритата площадка, брулен от вятър и без никаква видимост. Не можеше да обвинява президента за опасенията му. Над главите им имаше мощно оръжие и никой на Земята не беше в състояние да го контролира. Друго обаче го безпокоеше повече. Положението беше сериозно, а никой в администрацията и в Обединените нации не желаеше да поеме водачеството в свои ръце. Следващите думи на Дънкан потвърдиха съмненията му. — Изолационистите контролират както Белия дом, така и Сената, което значително ограничава възможностите на президента. Китай разполага с право на вето в Съвета за сигурност, което пък връзва ръцете на КИСПП. Тъй като повечето от събитията в последно време ставаха далеч от нашата територия — епидемията от Черна смърт в Южна Америка, сраженията в Китай, появата на аирлианците от Марс, силовото поле, заграждащо достъпа до Великденския остров — преобладаващото мнение във Вашингтон е, че докато си държим главите заровени в пясъка, нищо няма да ни се случи. — Типично по американски — изръмжа Яков. — И през Втората световна война склонихте да се намесите едва когато загинаха милиони, Франция беше прегазена от нацистите, а Англия бе готова да капитулира. Но и това можеше да не стане, ако японците не ви бяха ударили внезапно в Пърл Харбър. Какво ще ви е нужно този път? Та това е световен проблем. Няма да се скриете зад океаните, които ви заграждат. Блъсна ги силен порив на вятъра и Дънкан се олюля. Търкот протегна ръка да й даде опора. — Казвам ви какво е истинското положение — произнесе ядно тя. — Можем да си стоим тук и да спорим за миналото, докато ни посинеят ушите, но това няма да промени нищо. Изолационистите разполагат с много сериозен аргумент, който ние им дадохме — хилядолетното аирлианско присъствие на нашата планета. Те поставят въпроса така — след като толкова дълго сме живели в мир с пришълците и техните агенти сред хората, защо да не се върнем отново към това положение? — Няма начин — поклати глава Търкот. — С опитите си да вдигне кораба-майка „Меджик-12“ наруши невъзвратимо съществуващото равновесие. Сега вече ще се бием докрай. — Зная го и затова съм тук — рече Дънкан. — Както вече ви казах, оставени сме да се оправяме сами. Можем да разчитаме на известна подкрепа от страна на Стърлинг, но не бива да забравяме, че изолационистите държат под око Комитета. Трябва да се радваме, че президентът не е решил да ни изключи напълно от играта. — Нима беше чак толкова лошо? — попита Търкот. — Официалната политика сега е да се събира информация и да не се предприемат каквито и да било действия. Все пак, успях да осигуря малко подкрепление. — От кого? — От твоя добър приятел полковник Микел. Изпраща ни група от специалните части, направо от Браг. Момчетата са подбрани лично от него. Можем да ги използваме както намерим за добре. — Без ограничения? Като държавни граници например? — Неофициално — без ограничения. Официално — ако оплескаме работата, сами ще си сърбаме попарата. — Страхотно — завъртя глава Търкот. Телефонът му иззвъня и той го доближи до ухото си. — Куин казва, че Кубът е чист. Хайде да слизаме долу. — Има още нещо — спря го Дънкан. — Какво? Тя бръкна в джоба на сакото си и извади лист хартия, който вятърът се помъчи да изтръгне. — Новини от Великденския остров. — От стража? — Съобщението е от Кели Рейнолдс. Или от онова, в което се е превърнала. _Космически център Кенеди, Флорида_ Постовият освети с фенерче пропуска, след това огледа лицето на приносителя му, за да го сравни със снимката. Грифът за достъп върху пропуска бе най-високият възможен в сенчестия свят на секретните операции. Организацията, към която принадлежеше притежателят му, бе ЦРУ. В действителност обаче, той бе член на СТААР, съкращение на названието Стратегическо-тактически алианс за антиизвънземно реагиране. Основана от президента Айзенхауер, на тази организация се възлагаше да координира действията при евентуална извънземна заплаха — въз основа на доказателствата, че Земята наистина е била посещавана от пришълци, които и досега се проучваха в Зона 51, под вещото ръководство на „Меджик-12“. Всъщност, СТААР бе организация на _Онези, които чакат_, и им осигуряваше достъп до всички нива на правителствената администрация. Така, благодарение на ширещата се бюрокрация и невежество, десетилетия наред членовете на тази организация разполагаха с достъп до най-секретните документи и можеха да влияят на важни решения. Кодовото име на агента беше Етор. Той заобиколи с делова крачка постовия и забърза към машинно-конструкторския цех — който с височината си от 1575 метра и осемте си акра площ доминираше над цялата околност. Цехът бе построен така, че да издържа и на ураганни ветрове. Основата му се опираше на 4200 стоманени пилона с дебелина 35 сантиметра всеки, забити на дълбочина от петдесетина метра в лежащата отдолу скала. Етор бе посещавал цеха още по времето, когато се наричаше Кейп Канавирал и в него се сглобяваха подвижни ракетни установки от клас „Сатурн“. Впоследствие цехът бе преустроен така, че да може вътре да се сглобява космическата совалка. Етор проследи с поглед масивната, висока врата на хангара, която се вдигна бавно нагоре, разкривайки просторната вътрешност. Изправена върху тежкотоварната транспортна платформа, космическата совалка „Атлантис“ се опираше на двата си външни резервоара и на двете ракети с твърдо гориво. С едва забележимо потрепване платформата се отдели от мястото си и започна плавно да се приближава към изхода. Макар крайната й цел да се виждаше с просто око, на платформата щяха да й бъдат необходими шест часа, за да преодолее разстоянието до стартовата площадка на совалката. Обикновено когато совалката се преместваше нощем на стартова позиция, целият полигон бе озарен от мощни прожекторни светлини, осигурявайки незабравимо зрелище на любопитните данъкоплатци. Но тази нощ придвижването ставаше на тъмно. Още от вечерта всички пътища около космическия център бяха блокирани от полиция, ограничавайки броя на зрителите до охраната и техническия персонал. Както и до неколцината със специални пропуски, като Етор. След разрушаването на „Колумбия“ и „Индевър“, работата по единствената оцеляла совалка „Атлантис“ бе възобновена с удвоени усилия. Що се отнася до „Дискъвъри“, знаеше се, че дори при възможно най-високи темпове на подготовка ще може да бъде изстреляна най-рано след месец. Транспортната платформа бе дълга четиридесет и широка тридесет метра, а всяко едно от колелата й тежеше 1000 килограма. С максимална скорост от километър и половина в час „Атлантис“ напусна тържествено портала на машинно-конструкторския цех и изви плавно към стартов комплекс 39-А, който се намираше на шест километра. Етор й обърна гръб и закрачи към една от старите стартови площадки, до която имаше по-малко от километър. Когато стигна там, той се спусна по ръждясалата стълба в стария наблюдателен бункер и нагази в стигащата до глезените кална вода, заливаща бетонния под. Етор се подпря на тесния перваз и надникна през процепа, от който се виждаше тъмния силует на теглената на буксир совалка. След това извади миниатюрна черна кутия и натисна единственото копче. — Изкараха я — докладва той. — Известна ли ти е целта на полета? — попита гласът от другия край. — Официалното съобщение е за извеждане на два наблюдателни спътника. В товарния отсек обаче е разположен един спътник от типа „Уорфайтър“. Последно поколение. Възнамеряват да го изведат на орбита и да свалят „Уорфайтър“-а, който вие държите под контрол. — Това е недопустимо. — Последва кратка пауза. — Добре. Имам прехват на целта. Край на връзката. — Край — потвърди Етор и прибра прибора за връзка в джоба си. Платформата бе на по-малко от петстотин метра от цеха, когато ярък лъч светлина проряза тъмното небе и удари право в един от страничните резервоари. Лазерният лъч мигновено възпламени над двата хиляди тона от втечнен кислород и водород. Последвалата експлозия унищожи не само „Атлантис“, но и помете до основи машинно-конструкторския цех. В радиус от дванадесет километра бяха изпотрошени всички прозорци, а ударната вълна от взрива бе чута чак в Орландо, на шестдесет километра от космическия център. Етор изчака присвит зад дебелата стена, докато взривът утихне, сетне се изправи и огледа полесражението. От совалката нямаше и следа. _Рувензори*, Лунните планини, Уганда_ [* Рувензори — планински масив в Източна Африка, на границата на Уганда и Заир. Висок 5109 м. По високите му части има ледници. — Б.ред.] Професор Муалама отпи жадно от манерката и погледна нагоре, към стената от облаци, която скриваше небето на запад. Намираше се през цял океан от джунглите на Южна Америка, но отново бе сред необитаема пустош. — Когато гръцкият историк Херодот посетил Египет през 547 г. пр.н.е., разказали му, че изворите на Нил били при едно бездънно езеро, разположено в недрата на високи, покрити с бяла шапка планини, на самия екватор. Тази легенда му се сторила неправдоподобна, но въпреки това я описал. Ето един урок за теб, скъпи племеннико, човек трябва да бъде последователен докрай. Младежът, когото Муалама бе нарекъл „племеннико“, бе облечен с риза в защитен цвят и къси, зелени панталони. Под мишниците му личаха полукръгли влажни петна с белези от засъхнала сол, ръцете му бяха покрити с драскотини и всички мускули го боляха от осемчасовия неспирен преход, откакто бяха напуснали последното цивилизовано място в Касесе, Уганда. Първо пресякоха разкаляната поляна на летището в покрайнините на града, сетне поеха по една тясна планинска пътека, а сега му се струваше, че се изкачват право към облаците. Бяха пристигнали предната вечер, след като чичо му най-сетне откри пилот, готов да ги прекара през границата нелегално, срещу известна сума пари. Питър Лаго — доскоро студент по археология към университета в Дар ес Салаам — бе работил и на други археологически разкопки, под ръководството на чичо си. Бяха прекарали известно време в Танзания, в Олдовайската Клисура, където се бяха натъкнали на останки от _Homo habilis_* истинският прародител на съвременния човек. [* Homo habilis (лат.) сръчен човек; първите находки са отпреди 2 млн. години в местността Олдовай в Танзания. — Б.ред.] Лаго смяташе чичо си за ексцентричен човек със странни, нестандартни идеи. Професор Муалама се интересуваше както от съвременна история, така и от далечното минало, той беше учен, който изучаваше внимателно познатите факти, но не запушваше уши за легенди и предания. Лаго все още очакваше някакво обяснение за присъствието им тук, но беше привикнал с периодите на продължително мълчание на професора, които — съдейки по опита си — нерядко приключваха с интересни лекции по вълнуващата го в момента тема. Изглежда и сега бе настъпил подобен миг на откровение, защото след като си пое дъх и даде знак за кратка почивка, Муалама заговори с равен глас: — В 50-та година след Христа, географът Марин от Тир* записал история, чута от един гръцки търговец, който твърдял, че се завръща от източните брегове на Африка и че бил достигнал заснежена планинска страна с две езера, от които извирала река Нил. Неговият последовател, известният математик и географ Птолемей, първи използвал понятията дължина и ширина, за да обозначи някоя точка върху земната повърхност. Той също намирал за странна и загадъчна идеята за заснежени планини, които да се намират на самия екватор. Нарекъл тези планини Луна Монтес, Лунните планини — име, което се използва и до днес. [* Марин от Тир — гръцки географ и математик от 1 в.сл.Хр. — Б.ред.] Муалама се протегна и яките му кости изпукаха. В раницата му лежеше вързопът, който бе открил в каменната стая в Дяволското гърло. Съдържанието му бе посочило местоположението на следващата загадка, този път в неговия роден континент Африка, и той не се бе поколебал да се впусне в разкриването й. — За разлика от Килиманджаро и Нгоро-нгоро — продължи той, — тези планини, които тукашните жители наричат Рувензори, а това означава Дъждовни планини — не са възникнали в резултат от повишена вулканична активност. Намираме се в края на един гигантски масив, с дължина 120 километра и ширина 20, по който преминава границата между Уганда и Заир. — Той вдигна ръка и посочи облаците, — Четири са най-високите върхове на планината — Спики, Стенли, Бейкър и Луиджи де Савоя. И четирите, естествено, носят имената на бели изследователи. Местните имат собствени имена, които европейците пренебрегват. Стенли е първият бял, който видял върховете. Пристигнал по тези места през 1875 г., воден от туземни водачи, но така и не могъл да разгледа планината, която е скрита в облаци триста дни от годината. Върнал се тринадесет години по-късно, през 1888 г., и тогава най-сетне съгледал заснежените върхове. — Чичо… — осмели се да го прекъсне Лаго. Знаеше, че ако карат така, ще минат часове, преди да научи нещо полезно. — Да? — погледна го свъсено Муалама. — Къде отиваме? — На връх Спики. Това даваше отговор на един от незададените въпроси — защо Лаго му бе необходим. Младежът имаше известен опит в катеренето на планини в Етиопия и Южна Америка. Досега не беше се качвал на Лунната планина, но знаеше, че Спики е от трудните върхове, особено ако случат на неподходящо време. Реши, че сега е моментът да зададе и третия си въпрос. — А защо ще се качваме на Спики? — Знаеш ли кой е бил Спики? — отвърна с въпрос Муалама. Лаго поклати отрицателно глава. — Стенли е бил американец. Луиджи ди Савоя е италиански дук, който картографирал цялата планинска верига през първото десетилетия на нашия век. А Спики е английски изследовател. Прочул се е с това, че през 1858 г., заедно със сър Ричард Франсис Бъртън, е открил езерото Танганайка. По онова време двамата вярвали, че от там черпи водите си Нил. Спики се върнал в Англия и обявил откритието за свое, с което сложил и начало на продължителната вражда с Бъртън. Дори била обявена дата за публична дискусия, но в деня преди нея Спики загинал при нелеп инцидент по време на лов. Каква ирония от страна на съперника му — да скрие следващия ключ към загадката на върха с неговото име. — Следващ ключ ли? — Сам ще видиш — отвърна Муалама. Лаго премълча. Чичо му бе известен не само в университета, но и в семейството им, като особняк, който се скита по света по следите на някаква странна и дори налудничава идея. В началото пътеката се виеше между блата и мочурливи равнини, но колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-буйна ставаше растителността. Влагата беше непоносима, мощните лъчи на слънцето прозираха дори през гъстата пелена на мъглата, почвата бе скрита от изпарения. Земя извън времето, сякаш непроменена от епохата, когато по нея се стъпвали динозаврите. Лаго се стресна, когато чичо му положи длан на рамото му. На лицето му бе изписано страдание. — Няколко души загинаха, за да мога да съм тук сега. — Кой е загинал? — попита уплашено Лаго. — Водачът и носачите, които наех в Бразилия. — Муалама разказа накратко за премеждията си в Дяволското гърло, за обратния път до Сантос и за полета до Дар ес Салаам. — Този Бауру е бил истински храбрец — заключи Лаго, когато чичо му свърши. — А кой е убил водачите и ви е проследил дотам? — Хора от същата организация, която извърши няколко подобни опита през тази година. Нарича се „Мисията“. — И те са решили да ти попречат? — Да, боят се от онова, което мога да открия. — И то е? — Ще знам какво е, когато го намеря. — Тогава какво точно търсим тук? — попита със сдържано недоволство Лаго. — Какъв е този ключ? Муалама извади от раницата си някакъв мръсен вързоп. — Ето какво намерих в Бразилия. Бъртън го е оставил там преди близо стотина години. — Той развърза вързопа. Вътре имаше тънко снопче листа, навито на руло и поставено в кожен калъф. — Когато Бъртън умрял през 1890 г., жена му, Изабел, изгорила един ръкопис. Никой не знае какво е имало в него. — Муалама чукна с пръст по калъфа. — Предполагам, че това е копие от предговора към ръкописа. Самият ръкопис разказва за живота на Бъртън и за неговите тайни експедиции. Вече две десетилетия вървя по неговите стъпки, търсейки знаците, които той е оставил. Но дори това тук е само поредното стъпало от стълбата. Благодарение на него дойдох в тези планини. — Муалама вдигна поглед от ръкописа към забулените в облаци върхове. — Вече зная, че Бъртън е скрил нещо на един от склоновете на връх Спики. Нещо много важно. Предполагам, надявам се, че това е останалата част от ръкописа. Та ето къде отиваме. — Но защо Бъртън е стигал до такива крайности при укриването на материалите? — И аз се чудех — призна Муалама. — В ръкописа се казва, че дал обещание да не разказва никому онова, което видял. Било нещо неописуемо. Не е обещавал обаче да не помага на други да открият това, което е видял. За да попречи по стъпките му да тръгнат хора с нечисти намерения, той направил задачата много трудна. Наистина много трудна. — Професорът се надигна и прибра калъфа в раницата си. — Време е да продължаваме. _Заливът Смитон, Тасмания_ — Готови ли сме? Гласът, произнесъл тези думи, несъмнено принадлежеше на човек, свикнал да командва. Той отекна над плътната човешка маса, подредена в тясното пространство на борда, между мостика на кораба и предния товарен люк. На лицата на всички присъстващи се четеше твърда решимост. Общо на борда имаше шестдесет и двама души, всичките облечени еднакво — с тъмнокафяви панталони и якета. Върху левия джоб на всяко яке бе пришит знак, който напоследък ставаше все по-популярен из целия свят — кръг с изображение на Земята, заобиколена от звездна пътека, която се зараждаше в центъра й. — Готови сме! — отвърнаха всички в един глас. От едната страна на кораба като грамадна стена се издигаха планините на Северна Тасмания. Суровата им красота контрастираше рязко с ръждясалия корпус. Доскоро названието на товарния съд беше „Островен бриз“, но специално за това пътешествие го бяха преименували на „Южна звезда“. За капитан Холс, който се интересуваше единствено от обещания му солиден хонорар, нямаше никакво значение как ще нарекат кораба. Човекът, задал въпроса към присъстващите на борда, се върна обратно в кабината на мостика. — Можем да потегляме — нареди той. — Веднага, господин Паркър — отвърна Холс. — Водач Паркър — поправи го мъжът. Холс се свърза с машинното и даде необходимите нареждания. Корабът се отдели бавно от кея и се насочи към централния канал на залива Смитон. — Чака ни трудно пътуване — промърмори Холс, загледан в еднакво облечените пътници. Не се държаха като обикновени пасажери — вместо да зяпат наоколо, те стояха строени неподвижно, вперили очи в някаква невидима точка в океана. — Дочух, че американският флот все още държал под обсада Великденския остров. Да знаете, че няма да си рискувам кожата заради вас. Паркър се завъртя рязко. Холс отстъпи назад под яростната сила, която пламтеше в очите му. Беше виждал и друг път подобна свирепа фанатичност — в очите на мисионерите, които бе превозвал към Южния Пасифик. Но това беше отдавна. — Нашата вяра е по-силна от оръжията на американския флот — заяви мрачно Паркър. — Ние ще слезем на брега — по един или друг начин. Нашата цел е Великденския остров. >> 5. _Зона 51_ Дънкан подаде по няколко листа на всеки от присъстващите — Търкот, Яков, майор Куин и Лари Кинсейд. — Това е последната статия, пратена от Кели преди да се спусне в недрата на вулкана Рано Као на Великденския остров и да попадне в клопката на стража-компютър. Искам да я прочетете и да я сравните с тази, която току-що ни изпрати. Петимата седяха в заседателната зала на Куба — бетонния комплекс, разположен под Първи хангар, от който десетилетия наред „Меджик-12“ бе управлявал Зона 51. Чуваше се само тихото шумолене на кондиционирания и филтриран въздух, който се спускаше от вентилационните отвори високо в стената. От някогашния състав на „Меджик-12“ единствено майор Куин бе надживял промените. Той бе човекът, който познаваше най-добре вътрешното устройство на Зоната и на Куба, както тук наричаха Командно-контролния център. Целият подземен комплекс бе напълно изолиран от останалия свят и до него се стигаше единствено през асансьора в дъното на Първи хангар. Комплексът бе разположен върху масивни пружини, предназначени да амортизират ударната вълна дори при директно попадение с атомна бомба върху планината отгоре. Подобно на Центъра за противоракетна отбрана в планините Чайене в Колорадо, Кубът също бе построен по време на студената война, със средства, заделяни от така наречения черен, или свръхсекретен бюджет на правителството, за който не знаеше дори президентът. В зенита на своята дейност „Меджик-12“ се занимаваше с изпитателни полети на скакалците, а една специална група с кодово название Найтскейп, към която в началото бе назначен и Търкот, отвличаше хора и ги пращаше в биологичната лаборатория в покрайнините на Дълси, Ню Мексико. Сега обаче лабораторията в Дълси бе напълно разрушена при внезапна и неочаквана атака на „изтребителите фу“, а „Найтскейп“ бе разпуснат. Майор Куин бе преназначен на друга длъжност и помагаше на Дънкан в опитите й да узнае повече за пришълците и тяхната намеса в хода на човешката история. Другият цивилен в залата, Лари Кинсейд, от три десетилетия работеше в Лабораторията за реактивни проучвания към НАСА. Той бе външен човек за Зона 51 и също като цялото човечество бе останал шокиран от разкритията за онова, което се е вършело в зоната. Лари бе нисък и възпълен, с лице, върху което бяха оставили отпечатък всички успешни и неуспешни космически мисии на НАСА. Тъкмо той пръв бе забелязал аирлианската база в Сидонийския регион на Марс, разположена в непосредствена близост до един тайнствен район, наричан Лицето. След последните новини за гибелта на „Атлантис“ Кинсейд имаше мрачен и умислен вид. Всички прегледаха набързо разпечатката от съобщението, което бе пратила Кели Рейнолдс: C> „Намирането на извънземния компютър, известен като «стража», скрит повече от пет хиляди години тук, на Великденския остров, беше едновременно най-значителното и най-разочароващото откритие в цялата човешка история. Значително, защото най-сетне разполагаме с недвусмислено доказателство, че човечеството не е само във вселената. Разочароващо, защото вече не можем да черпим от неизмеримите информационни запаси на този компютър. Подобно на хакери, които се промъкват в забранени за обикновения потребител места, ние можем да четем имената на файловете, но не разполагаме с необходимия код, за да отворим тези файлове и да се запознаем с тайните, които се крият вътре. Стражът затвори всякакъв достъп към себе си преди по-малко от четиридесет и осем часа, след като изпрати в неизвестна посока съобщение, смисъла на което дори не можем да гадаем. И така, макар да се намираме само на ръка разстояние от истината за конструкцията на двигателите на скакалците и кораба-майка, на «изтребителите фу» и дори за строежа на самия страж, тази информация остава ревниво пазена в мозъка на извънземния компютър. Също и сведенията за това откъде точно са пристигнали странните същества, наричащи себе си аирлианци. Все пак разполагаме с известни сведения за онези събития отпреди пет хиляди години, когато Аспасия — предводителят на пришълците — взел нелекото решение да изчисти всички следи от присъствието на неговите сънародници на Земята, за да я съхрани само и единствено за бъдещето на човечеството, както и да я запази от техните смъртни врагове, които аирлианците наричали кортади. Ала след като обявил решението си, Аспасия бил принуден да се сражава с бунтовници сред неговите хора, които не пожелали да следват примера му. В хода на последвалата битка бил разрушен цял един континент, познат от митовете като Атлантида, където тогава била разположена главната база на аирлианците. Но отвъд тези неоспорими факти има още много въпроси, чакащи своя отговор. Какво се е случило с Аспасия и другите аирлианци? Кой е скрил аирлианската атомна бомба в галерията на Голямата египетска пирамида? Съществуват предположения, че тази пирамида е изпълнявала ролята на космически фар. Какво точно се е случило с Атлантида и действително ли там е била разположена главната база на аирлианците? Какви страховити оръжия са били използвани за разрушението й? И може би най-важният въпрос: за кого е предназначено съобщението, изпратено преди по-малко от четири дни от стража? И какво се съдържа в него? И още нещо — как да включим отново извънземния компютър?“ C$ — Повечето от тези сведения са остарели — отбеляза Търкот. — Всички знаем добре къде е била изпратена тази статия — потвърди Лари Кинсейд. — Знаем къде е бил Аспасия; известно ни е, че сега е мъртъв, благодарение на Майк. — Той кимна лекичко на Търкот. — Но сигурни ли сме, че онези горе са мъртви? — попита Търкот. — След онова, което сполетя космическия център Кенеди? — Според нас „хищният нокът“ функционира на автоматичен режим — обясни Кинсейд. — Изглежда обаче не е в състояние да извършва маневри. Досега не е променял орбитата си. — Автоматична програма, която е в състояние да притегли действащия „Уорфайтър“ и да го управлява, докато открие стрелба по хангара на Зона 51? — попита с нескрито съмнение в гласа Търкот. — Освен това да взриви „Атлантис“ малко преди старта? Кинсейд повдигна рамене. — Казвам ви само какви са нашите предположения. — Да се върнем към това — Дънкан посочи статията. — Знаем, че Аспасия е бил бунтовникът, лошият — намеси се майор Куин. — И че кортадите са нещо като полиция, предвождана от Артад. — Но можем ли да бъдем уверени в правотата на тези така наречени „факти“? — попита Яков. — Разполагаме единствено с твърденията на покойния професор Нейбингър за онова, което е узнал от стража на кортадите в Циан Лин. Но стражът на Аспасия под Великденския остров му разкрил съвсем друга картина, на която отначало всички ние повярвахме, нали? Изглежда всеки от компютрите представя началството си във възможно най-благоприятна светлина и съответно очерня противника. Така е програмиран. Търкот кимна уморено. Първо, надпреварата с „Меджик-12“ в опитите им да задействат двигателите на кораба-майка, сетне, заплахата от приближаващия се извънземен флот, после, борбата с Черната смърт — сякаш не се виждаше краят на тази надпревара с противник, който дори все още не се беше показал. Фактът, че членовете на „Мисията“ бяха напуснали Дяволския остров и сега се скитаха по света, подготвяйки се за следващия етап от битката, не му даваше покой, откакто се беше завърнал в Зона 51. — Има нещо, което ме безпокои… — Куин се поколеба, сякаш не беше сигурен дали да им разкрива мислите си. — Хайде, давай — подкани го Дънкан. — Ами, покрай всички вълнения забравихме онова, от което се започна — включването на междузвездните двигатели на кораба-майка. — Аз унищожих енергоизточника за двигателя — отговори Търкот. — Рубинената сфера, която открихме в Голямата цепнатина. Тъй че този проблем отпада. — А корабът-майка бе повреден сериозно покрай унищожаването на флота на Аспасия — добави Дънкан. — Сега и той е там горе, извън наш контрол. — Това, което всъщност ме безпокоеше — продължи мисълта си Куин, — бе, че щом кортадите са само едната страна в гражданската война на аирлианците, тогава коя е междузвездната заплаха, за която говореше стражът? Това бе единственият въпрос, по който и двамата стражи — на Аспасия и на Артад — бяха на едно и също мнение. Ако двигателите на кораба-майка бъдат включени, някъде из космоса дебне някой, който може да засече местонахождението му и да унищожи нашата планета. — Сега вече знаем със сигурност — намеси се Лари Кинсейд, — че горе, сред звездите, съществува поне още една разумна раса. Какво пречи да има и други? — Това, което ме безпокои, е дали са още там? — попита Куин. — Аспасия и Артад са пристигнали преди десет хиляди години — отбеляза Търкот. — Какво ли е станало за времето на тяхното отсъствие? Яков внезапно се размърда. — Има една древна китайска поговорка, че враговете на моите врагове са мои приятели. Може би онези врагове на аирлианците ще бъдат наши съюзници? Всички извърнаха глави, когато Лиза Дънкан почука по заседателната маса. — Имаме по-важни въпроси за решаване. На Земята. Не можем да разчитаме на помощта на някаква хипотетична сила. — Тя извади още разпечатки и им ги раздаде. — Ето добавката към статията, вероятно също написана от Кели. Била е излъчена с помощта на сателитния предавател на острова и доставена по Интернет в електронните кутии на всички големи информационни центрове. Утре със сигурност ще бъде публикувана във всички вестници. — И не можем да я спрем по никакъв начин? — попита Търкот. — Свобода на печата — вдигна рамене Дънкан. — Право на всеки американец. Яков изсумтя презрително, с което изрази недвусмислено мнението си по въпроса. — Не можем да я спрем — потвърди Куин. — Освен ако не затворим всички интернет-доставчици. Мога да ви уверя, че „Меджик-12“ би постъпил точно по този начин, независимо от правните и моралните предпоставки. Търкот вече четеше статията: C> „Аирлианците не възнамеряват да ни сторят зло. Те само се защитават. От хиляди години живеят сред нас в мир. Пазили са ни от външни сили, готови да разрушат нашата планета. Единствено неумелата намеса на «Меджик-12» и на хората от Зона 51 доведе до скорошните сблъсъци. Аз разговарях лично с аирлианците, които живеят в базата на Марс, и се уверих в правотата на твърденията им. Сега те са в безизходица, но не ни се сърдят за това. Последните събития в Южна Америка бяха резултат от тайни експерименти с биологично оръжие на НАТО. Аирлианците все още могат да ни помогнат, но за целта не бива да им пречим. В замяна те обещават да избягват всякакви действия, които могат да предизвикат негативни последици.“ C$ — Божичко, и ние тук говорим за пропаганда — възкликна майор Куин. — Ако повярваме на това, Черната смърт е наше дело! — Не го е написала Кели — възрази Дънкан. — Според мен тя отдавна не съществува. Точно по тази причина поисках първо да прочетете предишната статия. Тази е дело на стража-компютър под Великденския остров. — Друго е по-важно — прекъсна я Търкот. — Защо му е на стража да праща подобно съобщение? — А ти защо си толкова сигурен, че стражът от Великденския остров играе на страната на лошите? — попита го Яков. — Заради онова, което откри Нейбингър в Циан Лин. — И което може да е същата опашата лъжа — контрира Яков. Търкот размаха статията. — А какво, на това ли да вярваме? „Мисията“ предизвика Черната смърт. Нали точно ти разговаря на Дяволския остров с генерал Хемщад? — Аз мисля… — Дънкан бе прекъсната от бръмченето на сателитния телефон. Тя го извади. — Дънкан на телефона. — Докато слушаше, лицето й се опъна. После се обърна към Куин. — Можем ли да прехвърлим разговора на вътрешната уредба? Майорът кимна, извади кабел от чекмеджето и го свърза с телефона. Докато работеше, Търкот я попита беззвучно: „Кой е?“ — _Онези, които чакат_ — отвърна Дънкан. — Обажда се Лексина. — Свързах те — докладва Куин. — Слушаме ви — обяви Дънкан. Гласът, който отекна в залата, бе нисък, дрезгав и безполов. — Чакахме доста време, но търпението ни се изчерпва. Нужен ни е ключът. — Ключът към долното ниво на Циан Лин ли? — попита Дънкан. — Стига сте ни разигравали — тросна се Лексина. — Като унищожих хангара, където държахте телата на нашите другари, ви дадох нагледен пример за съвсем малка част от нашите възможности. Сега вече държа под контрол не само „хищния нокът“, но и вашата сонда. Ако не ми предадете ключа, ще стане по-лошо. — Там загинаха доста невинни — произнесе бавно Дънкан. — И ще загинат още, ако продължавате да упорствате. — Вие ли унищожихте „Колумбия“, когато се приближаваше към „хищния нокът“? — Не. Реагира автоматичната защитна система на кораба. Но сега аз го държа под контрол. Контролирам и вашия спътник чрез „нокътя“. Предупреждавам ви. Веднъж вече не ме послушахте. Предайте ни ключа. — И защо трябва… — понечи да отвърна Дънкан, но Лексина я прекъсна с нетърпящ възражение тон. — Дайте ни ключа или ще изпепелим цялата ви страна до основи. Кинсейд поклати глава. — „Уорфайтър“ не разполага с подобен капацитет от оръжия. — Дайте ни ключа или ще страната ви ще бъде изпепелена — повтори заканително Лексина. — Имате четиридесет и осем часа. Ако дотогава не получим ключа, свършено е със Съединените щати. — О, стига — махна с ръка Дънкан. — Кой ще ви повярва? — Руснакът с вас ли е? — попита Лексина. — Агентът от Четвърти отдел. — Тук съм — обади се Яков. — Разкажете им за „Стратегическая звезда“ — нареди Лексина. — До четиридесет и осем часа ключът да е у нас, инак ще загинат двеста и шестдесет милиона, а страната ви ще се превърне в пустиня. >> 6. _Лунните планини, Рувензори, Уганда_ _48 часа и 55 минути до разрушението_ Грохотът на гръмотевиците бе като какофония от могъщи ударни инструменти, която не стихваше дори за миг. Ако някога настъпи краят на света, мислеше си Лаго, сигурно ще изглежда така. Гъста мъгла от ниски облаци и сняг ограничаваше видимостта им до няколко метра. Беше студено, вятърът запращаше снежинките в лицата им. Приседнал на грамадната си раница, Муалама сякаш не забелязваше задаващата се буря. Отново се бе вглъбил в изучаване на ръкописа. Преди около час се бяха изкачили на височина от три хиляди и петстотин метра, преодолявайки гористия пояс. Наближаваше пладне. Лаго си даваше сметка, че ако не започнат да се спукат обратно, нощта ще ги завари високо в планината. Не го плашеше нито студът, нито гръмотевичната буря. Сега вече знаеше защо както местните жители, така и алпинистите от целия свят избягват да катерят тези планини. Тук си бяха дали среща два свята, в които бе еднакво трудно да се оцелее — непроходими, гъмжащи от отровни влечуги тропически джунгли, следвани от алпийски терен с отвратително време и гъсти, затрудняващи ориентацията мъгли. От техническа гледна точка изкачването не беше особено трудно, но климатичните условия го превръщаха в рискована игра. — Съвсем наблизо сме — обяви професорът и се надигна. Продължиха да се изкачват по една стръмна пътека, завързани с шестметрово осигурително въже. Водеше Лаго, като на по-стръмните места поставяше по някой клин. Муалама го следваше на известно разстояние и прибираше клиновете. — Чичо — събра смелост момчето. — Трябва да се спуснем обратно преди да се стъмни. — Близо сме вече — повтори задъхано професорът. — Няма да се наложи да изкачваме върха. — Какво всъщност търсим? — попита поуспокоен Лаго. — Като го намерим, ще знаем. Следобедът преминаваше в надвечер, а Лаго все още нямаше представа на какво разстояние е върхът. Видимостта се бе увеличила до стотина стъпки, но мракът скоро щеше да ги обгърне. — Там е! — извика внезапно Муалама и посочи една тясна пътека вдясно. Изчезваше зад невероятно красива завеса от грамадни ледени висулки, които се спускаха от надвисналия скален корниз. — Как мислиш, дали това място може да бъде наречено „Дяволският палец“? Лаго само измърмори нещо. Беше твърде уморен и изплашен. — Защото според мен това е точно Дяволският палец — Муалама приближи предпазливо ледената стена. Пъхна глава между две от висулките и освети вътрешността с джобното си фенерче. — Открихме го! — извика развълнувано той. Лаго се присъедини към него. В стената, под корниза, имаше тъмен черен квадрат, който едва ли бе с естествен произход. Той отскочи назад, когато Муалама замахна рязко с ледокопа си и откърти една от висулките. — Хайде! — извика като подивял професорът. — Помогни ми! _Зона 51_ _48 часа и 50 минути до разрушението_ Очите на хората около масата бяха вперени в Яков. След изявлението на Лексина той бе станал център на вниманието. Руснакът се изправи, приближи една малка масичка в ъгъла и си наля чаша вода. — Нямате ли нещо по-силно? — подхвърли, преди да отпие, на майор Куин. Не последва отговор, а и Търкот не очакваше да има. Той знаеше, че Яков обмисля информацията. След като утоли жаждата си, руснакът седна отново и втренчи поглед в Дънкан. — Всъщност, притежавате ли ключа, за който настоява тази Лексина? — Не. Веждите на руския агент се сключиха. — Тогава защо тя смята, че е у вас? — Първия път, когато Лексина ме попита защо се борим срещу Черната смърт, аз я измамих, че го имаме, с надежда да измъкна повече информация за него — призна Дънкан. — Това е било грешка — поклати глава Яков. — Сега вече каквото и да казвате на онова същество, то ще смята, че го лъжете. — Каква е тази „Стратегическая звезда“? — намеси се Търкот, отегчен от безцелния разговор. — Трябва най-сетне да разберете… — продължи Яков, но Търкот го прекъсна: — Не чуваш ли? Питам с какво ни заплашваше Лексина? Яков бавно кимна. — „Стратегическая звезда“, или „Страцида“, както се подвизаваше съкратено сред посветените, беше изстреляна през 1988 г., точно преди края на студената война, с полезен товар от сто тона на борда. Изведоха я на орбита от шестстотин километра над земната повърхност. Знаехме, че вашите спътници ще я засекат и започнахме да разпространяваме внимателно подготвена дезинформация. Твърдяхме, че става въпрос за първата степен от подготовката за извеждането на орбиталната станция „Мир“. Не беше това, разбира се. „Стратегическая звезда“ е военен спътник, конструиран да… — Яков млъкна и отново посегна към чашата с вода. Лицето му беше напрегнато. — Да пренася оръжия? — подсказа му Дънкан. — Тридесет и две едномегатонни кобалтови ядрени бойни глави, предварително програмирани да поразят определени цели от вашата страна. Достатъчни са да осигурят смъртоносна доза радиоактивен материал за всеки квадратен сантиметър на Щатите. — Идиоти такива — произнесе Дънкан във внезапно възцарилата се тишина. — С нашия меч по нашите глави — заключи мрачно Търкот. _Арлингтън, Вирджиния_ _48 часа и 40 минути до разрушението_ Придружена от солиден ескорт, колата на секретаря по отбраната Уилям Уикъм напусна Пентагона и се насочи на север, по магистралата „Джордж Вашингтон“, която следваше брега на река Потомак. Уикъм отиваше в Белия дом, за да моли президента за разрешение да атакува Великденския остров с атомни бомби. Във Флотата бяха подготвили нов план за проникване под силовото поле, заобикалящо острова, но адмирал Полдън, командващият Оперативна група 78, която държеше под обсада острова, не желаеше да се задоволи с половинчати мерки. Уикъм бе на едно мнение с адмирала. Пленяването на „Уорфайтър“ и разрушаването на „Атлантис“ бяха последният тласък, след който секретарят по отбраната се озова в лагера на онези, които твърдо вярваха, че не бива повече да се церемонят с пришълците. Докато заобикаляха военното гробище, където ескортът трябваше да забави поради натовареното движение, Уикъм си спомни с гняв за изолационистите. Знаеше, че тъкмо те са най-върлите противници на идеята островът да бъде атакуван с крайни средства. Тъкмо обмисляше аргументите, които смяташе да използва в защита на своята позиция, когато колата внезапно закова на място и той полетя към предната седалка. — Какво, по дяволите, става? — изръмжа Уикъм в интеркома, който го свързваше с шофьора, но сетне сам видя причината за спирането. Един грамаден булдозер бе свил рязко от аварийното платно, заемайки мястото между колата на секретаря и тази на охраната. Булдозерът се извъртя внезапно и насочи остриетата на греблото си право към тях. — Измъкни ме от тук, Джордж — викна Уикъм в интеркома. Шофьорът превключи на задна и колата се вряза в бронята на автомобила зад тях. Докато Уикъм търсеше пипнешком дръжката на вратата, булдозерът стовари греблото си върху предното стъкло на лимузината, строши непробиваемото стъкло и смаза шофьора върху седалката. Едно от стоманените остриета разпори нещастника на две, докато се издигаше обратно. Уикъм блъсна вратата с рамо, но от удара цялото купе се бе усукало и тя не поддаде. Някъде отзад долетяха изстрели, но куршумите се удряха в стоманеното гребло. Охраната от предната кола също бе заобиколила бясно подскачащия булдозер и обстрелваше кабината. Завладян от маниакален стремеж да довърши започнатото, булдозеристът продължаваше да дърпа ръчките, без да обръща внимание на свирещите край него куршуми. Греблото се издигна отново, потрепери за миг и се стовари, този път право върху смазания покрив на лимузината. Уикъм се свлече между седалките, за да избегне удара. Ламарината на тавана се разкъса с пукот и едно парче преряза като с нож краката му, приковавайки го на място. Болката бе толкова силна, че той изгуби съзнание. Булдозеристът отново изтегли ръчката. Този път две от остриетата бяха завъртени право към окървавеното тяло на секретаря. Един от телохранителите се изкатери до кабината. В мига, когато се прицели в главата на булдозериста, маниакът премести рязко ръчката напред. >> 7. _Лунните, планини, Рувензори, Уганда_ _48 часа и 25 минути до разрушението_ Муалама се пъхна между назъбените краища на разтрошените висулки, които превръщаха светлината от фенерчето му в калейдоскоп от различни по форма светлинни отражения. Отсрещната стена бе само на десетина стъпки. На пода имаше кръг от опушени камъни, бележещ мястото на някогашно огнище. Погледът му бе привлечен от масивна плоча, подпряна в дъното на пещерата. Той заобиколи огнището и плъзна светлината по нея. Отгоре й бе издълбана арабската дума „седж“. Муалама почувства как пулсът му се ускорява. Думата означаваше „честност“, едно от достойнствата на посветения _суфи_. — Помогни ми да я преместя — подвикна той на Лаго. С общи усилия двамата отместиха плочата. В нишата под нея имаше увит в парцали и привързан с въженце пакет. Преди да го вземе, Муалама си пое няколко пъти въздух, опитвайки се да успокои развълнуваното си дишане. Вързопът бе доста по-тежък от онзи, който бе открил в Дяволското гърло. Той преряза въженцето и внимателно разгърна плата. Вътре имаше свитък от неколкостотин листа, завързани с червена панделка и чудесно съхранени в студената атмосфера. Най-отгоре, с добре познатия почерк на Бъртън, бяха изписани няколко арабски думи. Докато ги четеше, Муалама превеждаше на глас: C> # „МОЯТ ПЪТ КЪМ ИСТИНАТА # ОТ СЪР РИЧАРД ФРАНСИС БЪРТЪН“ C$ Муалама си свали ръкавиците и внимателно отгърна първата страница. — Ах! — възкликна той, когато видя ситно изписания ръкописен текст. — Какво има, чичо? — Никога не е било лесно да вървя по стъпките на Бъртън, ето че и този път ме изненада — промърмори професорът, докато прелистваше страниците. — Не бях виждал подобни знаци — съгласи се Лаго. — Аз съм ги виждал, но само веднъж, при едни разкопки в Ирак. Това е мъртъв език, нарича се акадски и е бил използван в древен Вавилон и Асирия. — Но защо надсловът е на арабски, а останалата част — на акадски? — Защото заглавието е като указателна стрелка, която сочи към текста. Колко типично за Бъртън. — Има ли някой, който може да чете на този език? — попита Лаго. — Може би — Муалама спря на една страница, където имаше рисунка. Вдигна листа и го приближи към светлината. — Охо! Ето какво ми трябваше. — Какво е това? — Бъртън вероятно го е прерисувал от друг източник — Муалама върна листа на мястото му в ръкописа. — Напълно отговаря на предишните две рисунки, които открих, и ми сочи мястото, накъдето да продължа търсенията си. — И това е? — Връщаме се у дома, приятелю. В Танзания. Кратерът Нгоро-нгоро. — Но какво има там? — Ще разберем, когато го открием — Муалама се надигна и потупа племенника си по рамото. — Хайде, млади човече. Не може да си по-изморен от мен, а всичко това е толкова вълнуващо! Вървим по следите на велика загадка! _Зона 51, Невада_ _48 часа и 20 минути до разрушението_ — Четиридесет и осем часа. — Кинсейд завъртя екрана на лаптопа си така, че всички да могат да го виждат, въпреки че никой не разбираше какво означават цифрите и графиките. — Лексина не си е изсмукала този срок от пръстите. Това тук е орбитата на „хищника“ и „Уорфайтър“… — Кинсейд докосна лявата част на екрана. После пръстът му се премести върху дясната. — А това е орбитата на „Страцида“. Точно след четиридесет и осем часа двете ще се доближат на разстояние от два километра в това място над Атлантическия океан. Предполагам, че Лексина ще използва още веднъж „хищника“, за да постави под контрол „Страцида“ и да промени орбитата й по такъв начин, че да го последва, както стана с нашия спътник. Ще са й необходими още осем часа, докато целият този комплекс се озове над територията на Съединените щати, за да се освободи от ядрения си товар. — Вашето правителство не може ли да върне „Страцида“ на Земята, преди да е попаднала в техни ръце? — обърна се Търкот към Яков. — Или поне да промени орбитата му? — На „Страцида“ няма резерви от гориво за маневрените двигатели. Изведен е на тази орбита преди повече от пет години. Освен това, конструкцията му не е предвидена за обратно навлизане в атмосферата — бомбите могат да се възпламенят от горещината. Излишно е да ви обяснявам колко неща се промениха в моята страна за последните десет години. Държавата обедня, властта отслабна. Само четвърт от базираните над и под повърхността ракетни системи са в състояние да функционират. Преди разполагахме с непрестанно, двадесет и четири часово спътниково наблюдение над територията на Съединените щати, сега през две трети от този период сме напълно слепи. Наблюдателните и шпионските ни спътници са остарели безнадеждно. — Можем ли да унищожим „Страцида“, преди да се доближи до „нокътя“? — обърна се Търкот към Кинсейд. — Напоследък изпитваме дефицит от орбитални установки — въздъхна Кинсейд. — Трябва да признаем, че Лексина предвидливо се е погрижила за това. Ще проверя обстойно въпроса, но мисля, че не бива да разчитаме на подобна възможност. Хубаво ще е, ако проверим дали момчетата от ВВС не биха могли да ни помогнат… — Ако вече не са ни изпреварили и там — досети се Дънкан. — Както стана с „Атлантис“. — Тя поклати глава. — Значи, остават ни само четиридесет и осем часа. — По-точно — отбеляза пунктуалният Куин, — четиридесет и осем часа и тридесет минути. — Ами ако потърсим Лексина? Да я напипаме в леговището й или да прекъснем връзката й с „хищника“? — Да, нищо чудно да съществува някакъв уред, ключ, с който се управлява от разстояние „хищникът“ — съгласи се Яков. — Къде? — попита Търкот. — Агенти от Четвърти отдел бяха открили извънземен летателен съд, за който се смяташе, че се управлява дистанционно. — Но базата ви беше унищожена — посочи Дънкан. — Предполагам, архивите също. — Архивите се намираха в един бункер, дълбоко под земята. Може и да са оцелели. — Добре — кимна Дънкан. — Заминаваш за Русия. Виж дали не може да се направи нещо за установяване контрол над „хищника“. Други идеи? — Аз също смятам, че дистанционното управление се осъществява от борда на извънземен летателен съд — обади се майор Куин. — Ще прегледам нашите архиви, за да проверя дали не разполагаме със сведения по въпроса, които да са били пазени в дълбока тайна. — Аз пък ще хвърля едно око на запаметяващите дискове, които донесоха от базата „Скорпион“ — обеща Кинсейд. — Нещо друго? — Може би стражът от Великденския остров ще разполага с информация? — подхвърли Куин. — И аз мислих за това — съгласи се Дънкан. — Щом стражът използва Кели Рейнолдс, за да ни изпраща информация, може би бихме могли да установим връзка и в обратна посока. Отивам на Великденския остров, за да проверя дали не можем да се свържем с Кели. Във Флотата са разработили нов план за проникване зад силовото поле. Ако успеят да го осъществят, ще поискам да съм с първата група, за да потърся Кели. — Те вече опитаха и се провалиха — поклати глава Търкот. — „Спрингфилд“ все още е на дъното на океана, под прицела на „изтребителите фу“. — Аз мисля, че Великденският остров има важно значение — заяви Дънкан. — Той е оперативният център на Аспасия тук, на Земята, също както Циан Лин е център на артадовата фракция. Не можем да се върнем в Циан Лин, защото китайците хвърлиха върху него атомна бомба. Но все още има надежда да проникнем обратно на Великденския остров. Както каза Яков, врагът на нашия враг може да сподели с нас ценна информация. — А какво е състоянието на аирлианската база на Марс? — обърна се Дънкан към Кинсейд. — Държим я под постоянно наблюдение. Засега няма следи от каквато и да било активност. Сидонийският страж и този от Великденския остров си разменят редовно съобщения. Специалистите от Агенцията за национална сигурност все още не са в състояние да дешифрират кода. — Майк? — Дънкан кимна към отсрещния край на масата. Търкот повдигна рамене. — Аз съм само един наемен войник. Ще чакам, докато назрее кризата. Засега няма нищо за мен. — Твоят отряд от специалните части току-що пристигна — майор Куин посочи екрана на своя лаптоп, свързан с оперативния център на Куба. — Ще ида да се запозная с тях — рече Търкот. Яков се размърда. — Докато назрее следващата криза, бих искал капитан Търкот да дойде с мен в Русия. Ще ми е необходим като… как беше по вашему… подкрепление? Съмнявам се, че мога да разчитам на каквато и да било поддръжка от страна на моето правителство. — Ти какво смяташ? — обърна се Дънкан към Търкот. — Защо пък не? Дънкан се изправи, наклони се напред и положи длани върху масата, около която се бяха събирали в продължение на пет десетилетия членовете на „Меджик-12“. — Господа, всичко остава на нас. Казах ви, че президентът е затънал до гуша в политически боричкания. Действията на КИСПП са блокирани от изолационистите. Съобщението на Кели от Великденските острови само ще влоши настроенията сред обществеността. Смятам да информирам президента за новата заплаха, отправена ни от Лексина и _Онези, които чакат_, но честно казано, не вярвам някой там да реши проблема. — С други думи — заключи Яков, — не можем да вярваме на когото и да било извън тази стая. Дънкан кимна. — И да търсим ключа — добави тя и погледна към Куин. — Колко време ни остава? — Четиридесет и осем часа и двадесет и пет минути. — Да тръгваме — нареди Дънкан. Останалите се надигнаха и се отправиха към вратата. Дънкан и Търкот бяха последни. Майк я застигна и я хвана за ръката. — Знаеш ли, исках да те питам… — заговори той, но в този момент телефонът й иззвъня. — Дънкан — произнесе тя в слушалката. Слуша напрегнато около минута, сетне затвори. — Извинявай, Майк, зовът на дълга. Лоши новини. Току-що са убили секретаря по отбраната. Вероятно от човек на Водачите. — Божичко! — възкликна Търкот. — Но защо? — Вероятно, за да попречат на президента да вземе решение за атака срещу Великденския остров. Работа на „Мисията“, естествено. — Ето че попаднахме между два огъня — въздъхна Търкот. — „Мисията“ и _Онези, които чакат_ ни притискат от две страни, за да не позволим да прекратят войната помежду им. — Уговорена е телефонна среща на Националния съвет за сигурност, във връзка с убийството, ситуацията около „Уорфайтър“ и „Страцида“. — Е, да, зовът на дълга — Търкот освободи ръката си от нейната. Тя прегърна куфарчето си и си придаде делови вид. — Майк, иди се запознай с момчетата от специалните части, преди да отлетиш за Русия. Нека майор Куин ги снабди със сателитни телефони, да определи старши и да му съобщи пълномощията. Освен това да им отпуснат един скакалец за транспорт. — Слушам, командире — засмя се Търкот. Тя понечи да се извърне към вратата, но той я спря. — Лиза? — Да? — Пази се. Той въздъхна, докато вратата се затваряше зад нея, сетне си наложи да се съсредоточи върху предстоящото. Малко по-късно, когато се изкачи в хангара, там вече го очакваха войниците от специалните части. Докато се приближаваше, насреща му застана нисък, набит мъж с капитански нашивки. — Майк Търкот, аз съм Билъм — рапортува той. — Полковник Микел ми нареди да изпълнявам безпрекословно заповедите ви. Без да губи време, Билъм представи останалите: — Това е моят заместник, лейтенант Табор, старши сержант Болц, снайперисти — сержанти Тръски и Деди, свързочници — сержанти Преватил и Гарса, медици — сержанти Руни и Аскинс, сапьори и специалисти по диверсионна дейност — сержанти Метайер и Джонс. Група 055 готова за изпълнение на поставените задачи, сър. Търкот долови едва забележимата ирония в гласа на Билъм. Можеше да си представи как изглеждат нещата от негова гледна точка — никой не би посрещнал с ентусиазъм едно толкова смътно и неопределено назначение. Микел със сигурност бе подбрал добре подготвени хора, но вероятно от различни поделения, за да избегне възможността от вражеско проникване, а това несъмнено се отразяваше на взаимодействието в групата. Майк предаде инструкциите на Дънкан и ги насочи към майор Куин, за да получат подходяща екипировка. Когато се озърна, Яков беше застанал при скакалците и разговаряше с един от пилотите. Руснакът очевидно нямаше търпение да тръгнат колкото се може по-бързо. — Някакви специални инструкции — попита Билъм, — или просто да сме готови за всичко? Търкот сви рамене. — Бих искал да съм по-конкретен, но сами разбирате, че в нашата работа може да се наложи да вършим какво ли не. Ако някой от нас ви потърси, смятайте, че положението е доста сериозно и се гответе за действия в пъкъла. Майор Куин ще ви въведе в обстановката. — Тъкмо когато понечи да тръгне към Яков, хрумна му друга мисъл. — Капитане, някой от хората ви бил ли е готвен за САПО? На лицето на Билъм се изписа недоумение. — Сър, специалните части не се готвят за подобни операции. — Зная — кимна Търкот. — И все пак, в групата ви има ли човек, преминал обучение за САПО? — САПО означава: Стратегически атомни подривни операции. Войниците от тези групи се прехвърляха в тила на врага, съоръжени с преносими атомни устройства, които после трябваше да бъдат взривени. Необходимостта от тях бе отпаднала с появата на ракетите „Круз“. Само че в конкретния случай Търкот се съмняваше, че ще им позволят да използват подобна ракета. Билъм кимна. — Сержант Болц е служил в 7-ма САПО група, а аз бях записан в 10-та. Останалите са твърде млади, за да си спомнят подобно нещо. Търкот посочи към асансьора. — Когато се срещнете с майор Куин, вижте дали не може да ви осигури по една „бомба“. Билъм се ококори. — Имате ли право на подобни решения, сър? — Ако нямах, нямаше да го казвам. Всъщност, аз самият вече съм ги използвал — отбеляза Търкот. — Искам да сте готови за всичко като истински скаути. За всеки случай. >> 8. _Циан Лин_ _47 часа и 25 минути до разрушението_ Циан Лин беше най-голямата гробница в света, по-голяма дори от каменните пирамиди в Египет и гигантските глинени пирамиди в Централна и Южна Америка. Според историците вътре били погребани Гао Цун, третият император от династията Тан и неговата съпруга, единствената императрица, управлявала някога Китай. Гробницата Циан Лин е разположена северно от град Сиан, известен като първата императорска столица и най-източна крайна спирка на Пътя на коприната, който в древни времена се простирал от Западен Китай през Централна Азия до Близкия изток и Рим. В момента градът бе на границата между бунтуващите се мюсюлмански племена в Западен Китай и официалната власт в Пекин. Само преди няколко дни китайското правителство бе издало нареждане гробницата да бъде обстреляна с нисковисочинна ракета с ядрена глава от типа ЦСС-5, вследствие от което растителният и животинският свят в радиус от петнадесет километра наоколо бе изпепелен и унищожен. При взрива изчезнаха безследно ценните каменни статуи на шестдесетте чуждоземни посланици при двора на императора, както и всички останали старинни постройки. Самият хълм обаче бе останал напълно запазен, благодарение на силовия щит, задействан с помощта на извънземно устройство. Несъмнено взривяването на атомна бомба в пределите на Китай бе признак за безсилието на властите пред онова, което ставаше в тази част на страната, и неспособността им да се справят с възникналата криза. В представите на обикновените китайци, възпитани да благоговеят пред традициите и величието на миналото си, обстрелът на древната императорска гробница бе престъпление, равняващо се на поругаване честта на предците им. Но едва ли някой знаеше, че благодарение защитата на силовото поле гробницата бе съхранила непокътнати всички земни и извънземни артефакти, които се съдържаха в недрата й. В една от големите подземни галерии, кръстосала крака, седеше професор Че Лу. Макар и твърде възрастна, професорката бе запазила свеж ум и бистър поглед върху действителността. Чу Лу бе жива свидетелка на цялата съвременна история на Китай. Едва двадесет и шест годишна тя бе участвала в Големия поход на председателя Мао. Само шест от жените участнички в този поход бяха стигнали живи до края, след като за три години близо стохилядната партизанска армия бе извървяла над десет хиляди километра, за да избяга от превъзхождащите я сили на Чан Каиши. Че Лу осъзнаваше колко важно е за пекинските власти да разрушат гробницата. Действията им бяха породени не толкова от слепия страх пред пришълците, колкото от отчаяното им желание да задържат страната в лоното на невежеството. Тя се огледа замислено. Стените и таванът на галерията бяха подпрени от масивни метални конструкции, които се губеха от погледа. По пода бяха разхвърляни грамадни контейнери, чието съдържание оставаше неизвестно, с изключение на един висок цилиндър, който бръмчеше едва доловимо и вероятно бе генератор на силовото поле, на което дължаха живота си. Черният му метален капак се бе разтворил по команда на Елек, отправена чрез стража. Разположеният вътре, закачен на яки подпори металносив гонг бе започнал да се върти все по-бързо, променяйки цвета си непрестанно. Червени, оранжеви, виолетови и зелени отблясъци трептяха и сега по повърхността му. На петдесет метра от мястото, където седеше Че Лу, върху стената се виждаше яркозелено сияние, по-силно дори от светещото тяло на тавана. Вътре в него бе разположен командният център, зад него бе помещението, приютило златистата пирамида на стража от Циан Лин. Че Лу потършува в плетената си чанта и извади захабена кожена торбичка. Тя изсипа съдържанието й на пода. Бяха четири загладени парчета от кост. — Мислила ли си някога за какво са служели? — попита я старецът до нея. Че Лу познаваше Ло Фа от много години. Знаеше, че известно време се е занимавал с кражби и други недотам законни дела, но сега предпочиташе да го наричат „борец за свобода“. Носеше избеляла дочена риза и черни панталони. На стената до него бе подпрян верният му автомат „Калашников“. Ло Фа бе открил костите близо до входа на гробницата и ги бе пратил на професорката в Пекин, с което всъщност бе пробудил интереса й към пътешествие из този край на страната. Тя вдигна една от костените плочки и му я подаде. Беше от бедрената става на някакво животно, вероятно елен, с триъгълна форма и две издължени плоски страни, в който бяха издълбани непознати знаци. — Това са оракулски кости. Ло Фа завъртя костта в ръка, сетне й я подхвърли обратно. — Да не се мислиш за врачка, която гадае бъдещето на кости? А те смятах за образован човек. — Той плю на прашния под. — И без помощта на костите мога да предскажа твоето и моето бъдеще. Всички ще умрем в тази проклета гробница. Включително и онова същество там — той посочи Елек, който се навърташе около няколко затворени контейнера. Че Лу бе склонна да се съгласи, че Елек не е като тях — най-вече заради издължените му като на котка очи с яркочервени зеници. Но той също така не беше и аирлианец — не приличаше на холографското изображение на пришълеца, което бе видяла в един от горните тунели. По-скоро причудлива кръстоска между извънземно и човек, реши тя, копеле, създадено да върши мръсната работа на своите господари. — Не бива да губиш надежда — укори го професорката. Ло Фа изсумтя презрително. — Надеждата е лошо нещо. Надеждата е това, което имат децата, преди да опознаят света. Твърде стар съм, да се залъгвам с надежди. Че Лу посочи Елек. — Онзи… и извънземните, за които работи, са дошли на Земята много отдавна. Много, много поколения преди ти и аз да сме се родили. Но ние, хората, все още сме тук. Ето, двамата с теб живяхме дълъг и пълноценен живот. Работихме, за да осигурим бъдещето на нашите деца. Пришълците не са всемогъщи. Погледни го как кръстосва галерията. Не може да се добере до най-долното ниво, а точно там иска да отиде. И той като нас има свои слабости. — И е в капан — кимна Ло Фа. Че Лу побутна оракулските кости. — В началото не знаех какво пише на тях. — Тя бръкна отново в чантата си и извади бележник с кожена подвързия. Беше захабен, обгорен и опушен от едната страна. — Този бележник принадлежеше на професор Нейбингър, ученият, който пръв разчете староруническия език. С негова помощ преведох надписите от стената в горната галерия на гробницата и знаците върху костите. Винаги съм се гордяла с факта, че нашият народ пръв е изобретил писмеността. Дори ще ти кажа, че китайската дума „цивилизация“, _уенха_, означава всъщност превръщане на писменото слово в действие. Но надписите върху тези кости са на език, по-древен дори от нашия. — Спести ми лекцията — помоли я Ло Фа. — Сега не сме в университета. Какво пише на кокалите и върху стената? — Да не бързаш за някъде? — подигра го Че Лу. — Мозъкът ти е закърнял, не е зле да го поразмърдаш малко. Лекцията ще ти се отрази добре. Ло Фа се засмя. — Е, продължавайте, госпожо професор. Че Лу положи сбръчканата си от старост ръка върху корицата на бележника. — Професор Нейбингър бе изключително надарен учен. Умът му бе отворен, не като твоя. — Тя вдигна една от изрисуваните костени плочки. — Показах тези надписи на много от нашите най-изтъкнати специалисти, но те ги сметнаха за безсмислици. Често предпочитаме да не обръщаме внимание на онова, което не разбираме. Нейбингър беше египтолог. Интересът му бе насочен към древни писмени знаци, което се различават от стандартните йероглифи. Обиколил е цялата планета и е открил подобни надписи на най-различни места. Повечето археологически паметници, върху които има надписи на старорунически, датират от най-древните времена на човешката история. Въпросът, който си задавал, е по какъв начин едно и също писмо е било познато по онова време както в Египет, така и в Южна Америка. Спомни си, старче, в онази епоха хората още не са били в състояние да прекосяват моретата. Макар да не знаел какво обяснение да приеме, той продължил упорито изследванията си. Събрал колкото се може повече образци от старорунически надписи и се опитал да ги разчете. — Аз пък друго се питам — прекъсна я Ло Фа. — Защо един и същи език е бил използван на различни места? Дали не са ни го завещали аирлианците? — Възможно е — сви рамене Че Лу. — Вярно, че между отделните знаци и надписи се наблюдават известни различия, както и при различни версии на един и същи коренен език. Според някои мои колеги антрополози човешката цивилизация е възникнала почти едновременно на няколко изолирани едно от друго места — Египет, Китай, Югоизточна Азия и Централна Америка. Според изолационистите всички тези цивилизации са се развивали самостоятелно и независимо една от друга. Тези изолирани една от друга групи необяснимо как преодолели прага на цивилизованост някъде в третото столетие преди Христа. Изолационистите го отдават на процеса на „естествена еволюция“. Тук, в Китай, ние имаме малко по-различен възглед. Все пак, нашата цивилизация е била по-развита от останалите, първа е изобретила писмеността, барута, магнитната стрелка, печатарската преса и прочее. Има с какво да се гордеем. — Че Лу разтърка с пръсти повърхността на плочката. — Но сега вече знаем, че не е вярно. Не ние първи сме открили писмеността, нито цивилизацията. В действителност, империята, която сме създали в най-древни времена, е била само бледо подобие на могъщата държава, процъфтявала на изчезналия континент Атлантида. И макар нейните жители да са били подчинени на своите аирлиански господари, те са живели в едно много по-развито общество. Когато Артад разрушил Атлантида, за да накаже Аспасия и неговите привърженици, малка част от нейните жители успели да избягат. Те не само разнесли по света легендата за Атлантида и за Големия потоп, но също така се превърнали в зрънца на нови цивилизации. Тази теория за раждането на човешката цивилизация, която вече е потвърдена и от факти, се нарича теория за преселението. — А какво е станало с оцелелите пришълци? — попита Ло Фа. — Те къде са отишли? — Най-вероятно Аспасия и неговите последователи са отлетели за базата на Марс. Ако може да се вярва на последните новини, Аспасия е мъртъв, убит е при взрива, предизвикан от капитан Търкот, при който беше разрушен и аирлианският флот. Що се отнася до Артад… — тя махна с ръка към далечния край на галерията. — Лично аз смятам, че той спи в подземието, така, както Аспасия е спал през тези години на Марс. Вероятно по тази причина Елек иска да слезе долу. — Нищо не спечелихме, когато се събуди Аспасия — промърмори недоволно Ло Фа. — Защо трябва да смятаме, че с този Артад ще е различно? — О, не зная отговора на този въпрос. — Още нещо. Щом са използвали гробницата на Гао Цун, за да скрият Артад, тогава може би пришълците имат пряко отношение към ранното развитие на китайската цивилизация? — Може и така да е — съгласи се професорката. — Нейбингър откри, че един участък от Великата китайска стена, в планините северно от Ланчжоу, е бил построен във формата на староруническия символ „помощ“. Този символ може да се наблюдава с невъоръжено око от космоса. Няма никакъв начин обикновените строители на стената да са знаели за това. Ло Фа претърколи с ръка костите. — А тези какво ти казаха? — По-скоро намекват за това-онова. За Ши Хуанчжоу. Първият император. Поднебесният син, който обединил Китай и започнал строежа на Стената. Ло Фа кимна. — По-рано спомена, че той също може да лежи някъде заровен из гробницата, макар Гао Цун да е от по-късната династия Тан. — Ло Фа се замисли. Професорката не бързаше да го прекъсне. Знаеше че умът на стареца сече като бръснач. Изведнъж Ло Фа ококори очи. — Чакай, чакай. Да не смяташ, че пришълецът Артад е всъщност Ши Хуанчжоу — основателят на Първата династия? — Разказах ти някои от легендите за Ши Хуанчжоу. Писано е, че когато се родил, в небето се появило ослепително сияние, което идвало откъм съзвездието Голямата Мечка. Но думата „роден“, може да има друго значение. Например „пристигнал“. — От звездите — уточни Ло Фа. — Или от небето, с някой от скакалците, които сега са при американците. Или пък с кораба-майка. — В легендата се казва, че когато Ши Хуанчжоу срещнал Западната императрица в планината Уанг, те изобретили нещо. Уред, непознат за онзи свят и невиждан дотогава. Най-добрите разказвачи го описват като дванадесет големи огледала върху триножници, насочени към небето. С този уред трябвало да се въздейства на земното притегляне. Докато работел, той издавал тихи, бръмчащи звуци. Освен това през огледалата се виждали звездите. — А сетне се появил Чи Ю, господарят на Юга, който предизвикал на бой самия Ши Хуанчжоу — подхвана развълнувано разказа Че Лу. — Знаеш ли, май действително има нещо в тази стара легенда. — Дали пък Чи Ю не е бил Аспасия — или някой от неговия лагер? Че Лу кимна. — Ами да. Докато Ши Хуанчжоу управлявал северната част на древния Китай, Чи Ю се разпореждал в южната. За него казват, че не бил човек, а машина. Метално чудовище, което можело да лети. Ло Фа се огледа. — Ако Артад спи тук, може би съществува и Чи Ю. И сега това метално чудовище се спотайва и чака своя миг, за да се нахвърли върху нас. Че Лу проследи с поглед Елек, който отново пресичаше подземната зала. — Май си прав. Не се знае какво ще последва, ако онова, което спи долу, се пробуди. _Кратерът Нгоро-нгоро, Танзания_ _43 часа до разрушението_ Леопардът се прокрадваше безшумно между високите, жилави треви. Ноздрите му затрептяха развълнувано, когато усети носената от вятъра миризма. Ушите му щръкнаха и той завъртя глава на север. Миришеше на разровена почва, което беше странно, но още по-странна бе миризмата на двукраките същества — рядкост за вътрешността на кратера Нгоро-нгоро. Леопардът имаше известен опит с подобни същества и знаеше, че е най-добре да бъдат избягвани. Той се обърна и побягна на север, заобикаляйки опасния участък. Изправен откъм подветрената стена на леопарда, Муалама вдигна глава и замръзна, стиснал лопатата. — Шшшт! — той махна на младежа до него да спре. Лаго заби лопатата, разкърши рамене и се огледа. — Какво? — Шшшт! — повтори професорът с пръст на устни. — Нещо се спотайва в шубраците. Лаго приседна на края на трапа, който бяха изкопали. След спускането от Спики, пътя до летището и обратния полет до Танзания, последното, което би искал да прави, бе да копае яма насред Нгоро-нгоро, но чичо му беше неумолим. — Това беше леопард — заяви Муалама, заслушан в далечното ръмжене. Той насочи вниманието си към дупката. — Леопард? — повтори Лаго и очите му зашариха по храстите. — Ще ни нападне ли? — Вече си е плюл на петите — успокои го Муалама. Забавляваше се истински със своя племенник. Младежът беше опитен алпинист и смел леководолаз, но чудесата на природата на собствения му континент не го интересуваха никак. Намираха се в централната част на кратера Нгоро-нгоро, разположен в северната територия на Танзания. Нгоро-нгоро е вторият по големина кратер в целия свят. Широк е двадесетина километра и обхваща площ от четиристотин и петдесет квадратни километра. Кратерът е разположен на двеста и двадесет метра над морското равнище и според геолозите някога е представлявал гигантски действащ вулкан, който с течение на времето се е снишил от ерозията. Но Муалама не беше на същото мнение. Достатъчно бе да погледне отвъд източния ръб на Нгоро-нгоро, където се извисяваше заснеженият връх на планината Килиманджаро, и да си зададе логичния въпрос — защо и _онзи_ вулкан не се е смалил под въздействие на времето и климатичните условия. И двата вулкана, доколкото му беше известно, бяха на една и съща възраст. До самия край на трапа, който копаеха, върху разгънат триножник бе поставен теодолит. Тази сутрин Муалама го бе използвал, за да извърши последните измервания, въз основа на данните, открити в ръкописа на Бъртън. Така окончателното място бе определено с точност до десет метра. Но десет метра са доста голямо разстояние, особено когато трябва да копаеш в глинестата почва и разполагаш само с две лопати и четири ръце. — Уверен ли си, че тук има нещо? — попита за трети път Лаго, докато повдигаше лопатата. Муалама спря. — Не мога да съм сигурен, докато не го открия. Лаго махна с ръка към стената на кратера. — Но мястото е толкова голямо. Защо точно тук? Откъде въобще знаеш, че в чертежа става въпрос за кратера? — Бил съм тук и преди. Разполагам с информация от други източници. Чертежът на Бъртън бе само последното парче от мозайката. Но дори той не е знаел точното място. Предполагал е, че тук има нещо, дори е разполагал с няколко нишки. Преди доста години открих наблизо първата следа. Беше на около три километра оттук. — Какво? Наистина? — Лаго се огледа объркано. Муалама сочеше с пръст към един участък от кратера. — Виждаш ли главата на дракона? Лаго присви очи. — Онази скала, дето се подава? — Да. С малко въображение ще ти заприлича на дракон. Това беше първият знак. Изрисуван върху парче стар пергамент, запазен от монаси, които не знаеха какво съхраняват, нито къде точно се намира този „знак на дракона“. Разбира се, и аз — като Бъртън — в началото нямах представа къде да го търся. Едва миналата година узнах, че следите водят към кратера Нгоро-нгоро. Този знак беше първата отправна точка. А сега разполагаме и с втората. Погледни в обратна посока — онази вдлъбнатина в стената отговаря напълно на рисунката, която открихме в планинската пещера. Не зная какво е намерил Бъртън, племеннико, но ако продължаваме да копаем, скоро ще разберем. — Но щом в ръкописа на Бъртън не е указано, че мястото е в кратера, откъде го научи? — Чувал ли си за църквата „Бет Гьоргис“? Лаго поклати глава. Муалама посочи окачената на кръста му манерка. Младежът му я подаде и той отпи жадно, преди да продължи разказа си. — Според легендата, една нощ царят на Аксум Лалибела бил пренесен на небесата, докато спял, където му наредили да построи храм, място за поклонение. Веднага щом се пробудил, той издал заповед да започне строежът на „Бет Гьоргис“, а на строителите помагали „ангели“. Тази Църква е много загадъчна. Невъзможно е да е била построена със сечивата, с които са разполагали в онези времена. Почти цялата е издълбана в твърда скала. В известен смисъл сградата може да се нарече скулптура от камък. Науката досега не разполага с отговор на тази загадка. — Да не са я построили аирлианците? Муалама кимна. — Може би. Първоначално в скалата е била прокопана висока четири етажа галерия. Квадратната част в центъра на тази галерия е била оформена като църква, до която се стига по един тунел. Самата сграда е с формата на кръст, издялан от невероятно здрав камък. Стените й са изпъстрени с многобройни картини и надписи. Една от фреските ме накара да се обърна към монасите от църквата с няколко въпроса. На нея се виждаха първо два заснежени планински върха, а по-долу само един от тях. Върхът, който присъстваше и на двете рисунки, бе Килиманджаро. — Но нали каза, че на първата рисунка имало два върха? — Това е бил вторият връх — Муалама посочи земята под краката си. — Близнакът на Килиманджаро. — Според учените кратерът съществува от незапомнени времена. — Може би — отвърна професорът. — А може би не. — Няма никакви признаци вулканът да е бил действащ от двадесет хиляди години насам — възрази Лаго. — Тогава да си представим, че върхът на планината е бил разрушен по някакъв друг начин. Лаго не знаеше какво да каже. Идеята, че нещо би могло да превърне в кратер грамадния планински масив надхвърляше всякакви представи. — А какво те накара да отидеш в онази църква? Защо въобще тръгна по следите на един отдавна умрял пътешественик? — Това е дълга и объркана история, която започна по времето, когато бях на твоите години и учех в Англия. Какво знаеш за сър Ричард Франсис Бъртън? — Само това, което си ми разказвал досега. — Виждам, че има пропуски в образованието ти — въздъхна Муалама. — Сър Ричард Франсис Бъртън е превел „Хиляда и една нощ“ и „Кама Сутра“. Той е бил изключителен лингвист и владеел перфектно много езици. Първоначалният ми интерес към кратера бе предизвикан от едно негово пътешествие до Африка и едно непубликувано писмо, открито след смъртта му, написано на непознат език. В началото го сметнах за белетристичен опит, но скоро вече знаех със сигурност, че не е така… Хайде, стига сме почивали. Хващай се за лопатата. Лаго вдигна неохотно лопатата и се зае да копае. След близо два часа, сечивото на Муалама удари в нещо твърдо и отскочи със звън нагоре. Професорът замря, обърса потта от челото си и остана съвършено неподвижен в продължение на няколко секунди. После коленичи и разчисти пръстта с ръце. Пръстите му докоснаха плосък камък с нещо гравирано на повърхността. — Спираме — произнесе Муалама, но толкова тихо, че отпърво Лаго не го чу. — Какво? Откри ли нещо? — Да — професорът махна с ръка към паркирания недалеч джип. — Донеси ми четката и няколко лопатки. Лаго се затича да изпълни нареждането. — Какво е това? — попита, когато се върна. Муалама не отговори. Той изстърга внимателно с лопатката горния слой пръст, натрупа я на купчинка и я изхвърли от дъното на трапа. Отдолу, малко по малко се разкриваше плоча от червеникав камък. Професорът продължи разчистването с четка. Когато приключи, изправи се и приседна на ръба на трапа. Каменната плоча бе с дължина над два и половина метра и ширина метър и нещо. Горната й част бе съвсем гладка, ако се изключеха гравираните надписи. Имаше причудлив, кървавочервен цвят. Никога досега Муалама не бе срещал подобен материал. Но вече беше познал надписите. Бяха на старорунически. Езикът на пришълците. _Великденският остров_ _42 часа и 30 минути до разрушението_ Великденските острови са под юрисдикцията на чилийското правителство, но събитията от последните месеци бяха наложили престъпването на това право, а и в интерес на истината, властите в Сантяго бяха щастливи, че друг се е захванал с проблема. Дори бяха предоставили официално правото да се предприемат необходимите мерки от страна на КИСПП и ООН. Чилийците не бяха кой знае колко загрижени, че губят контрол върху островите по две основни причини. Едната бе, че островите са разположени на близо три хиляди километра от бреговата им линия, превръщайки ги в най-изолираното място на планетата. А втората — че въоръжените сили на КИСПП, чието ядро се оформяше от Флотата на САЩ, не бяха в състояние да проникнат зад непрозрачния силов щит, който сега заобикаляше главния остров Рапа Нуи. Никой нямаше ни най-малка представа какво се случва вътре. Последният опит да бъде преодоляно силовото поле с помощта на торпедо с дистанционно управление, изстреляно от борда на атомната подводница „Спрингфилд“, бе довел до обсаждането на подводницата на океанското дъно от няколко „изтребители фу“ — малки, златисти сфери, които притежаваха ужасна разрушителна мощ и съсредоточаваха своята енергия върху обекти, излъчващи електромагнитни вълни. Тъй че подводницата беше в безопасност, докато не се движеше. Тя обаче разполагаше с ограничен запас от въздух, вода и храна и когато някой от споменатите три жизненонеобходими фактора се изчерпеше, щеше да настъпи криза. До този момент имаше още няколко седмици и решението на КИСПП бе засега да не се прилагат драстични мерки за освобождаването на подводницата. Основна причина за взимането на това решение бе нарастването на групата на изолационистите. Преди откритието, че в пещерите под вулканичните върхове съществува извънземен страж, единственото, с което Великденският остров бе известен пред света, бяха гигантските каменни глави, подредени по бреговете му. Великденският остров има приблизително триъгълна форма, с по един вулкан във всеки от трите краища. Общата му площ е само сто шестдесет и пет квадратни километра, но въпреки малките си размери, някога островът е бил средище на процъфтяваща цивилизация, достатъчно напреднала, за да може да построи _моаи_, както са известни сред местните туземци гигантските каменни монолити, обърнати с лице към океана. Вече нямаше никакво съмнение, че _моаи_ олицетворяват аирлианците — техните червени каменни шапки съответстват на червените коси на пришълците, а издължените им ушни миди наподобяват на холографското изображение от горната галерия в Циан Лин. Малцината останали на острова туземци го наричаха Рапа Нуи, но за останалата част от света той бе известен като Великденския остров — заради датата, на която е бил открит през 1722 г. Именно под вулканичния връх на Рано Као бе разположен стражът-компютър на извънземните. Там се намираше и тялото на Кели Рейнолдс, притиснато към повърхността на високата шест метра златиста пирамида, в която се помещаваше компютърът. Сиянието, което обгръщаше тялото й, го поддържаше в състояние на стаза. Една гъвкава метална сонда излизаше от основата на пирамидата и завършваше в шията на Кели, осигурявайки по този начин телепатичната връзка. Границата, която разделяше ума на Кели Рейнолдс от този на машината бе съвсем тънка, по-скоро духовна, отколкото физическа, защото стражът правеше опити да проникне в мозъка й с помощта на гъвкавата сонда и квантови вълни. Интересът на Кели Рейнолдс към загадките, спотайващи се в Зона 51, бе породен от едно разследване на неин приятел — репортер на име Джони Симънс. Смъртта му, предизвикана от зловещи опити с човешкото съзнание, извършвани по поръчка на „Меджик-12“ в тайната биолаборатория в Дълси, Ню Мексико, бе оставила траен отпечатък в душата на Кели. Постепенно тя се изпълни с вярата, че единственият път за оцеляване на човечеството е час по-скоро да се намери общ език с пришълците. Най-добрият начин да се осъществи това е чрез пряко общуване със стража-компютър. Но след като пристигна тук, за да осъществи намеренията си, Кели попадна в клопката на същото поле, с помощта на което бяха управлявани от разстояние някогашните членове на „Меджик-12“. Стражът-компютър под Рано Као бе централната част от сложна и чудата конструкция, от която тялото на Кели Рейнолдс бе само един детайл. Метални ръце се пресягаха от двете страни на пирамидата и сглобяваха миниатюрни машинки, използвайки части от изоставеното оборудване на КИСПП. По земята около стража щъкаха микророботи, които наподобяваха уголемени механизирани мравки. Една конвейерна линия от подобни микророботи заемаше протежението на тунела, прокопан от техниците на КИСПП, и излизаше на повърхността. Самите микророботи бяха няколко вида. Носачите, с дължина осем сантиметра, разполагаха с шест метални крачета и две ръце за хващане и пренасяне които можеха да се протягат напред, да се завъртат и да повдигат нагоре онова, което са натоварили. Конструкторите, дълги дванадесет сантиметра, имаха четири ръце и четири крака. Всяка от ръцете бе различна от останалите, в зависимост от функцията, за която бе предназначена. Микророботите вече бяха успели да прокопаят отвор в центъра на пещерата до плазмения пояс, на три и половина километра по-надолу в земните недра, откъдето стражът черпеше допълнителна енергия. Термоядреният реактор, оставен навремето от Аспасия, не разполагаше с достатъчни енергийни ресурси за задачата, която предстоеше. Всички изоставени от хората компютри бяха асимилирани от по-сложните аирлиански структури. Тук-там проблясваха монитори, сменяйки образите с бързина, която човешкото око не можеше да проследи — извънземният страж обогатяваше познанията си за човешкия свят с помощта на ИНТЕРЛИНК и Интернет. Стражът също така поддържаше постоянна връзка с Марс, където тамошният компютър бе управляван от останалите в базата аирлианци. Дълбоко в ума на Кели съществуваше едно микроскопично местенце, където собственото й аз все още бе съхранено. Докато стражът експериментираше с нея, извличаше спомените й и ги записваше, за да попълни информационните си запаси, Кели също бе в състояние да възприема някои картини по пътя на обратната връзка. Пръв Питър Нейбингър бе осъществил контакт с този страж и бе станал пряк свидетел на това как Аспасия се е превърнал в спасител на човечеството. Ала по-късно Нейбингър бе влязъл във връзка и със стража от Циан Лин, където му бе представена напълно противоположна версия. В момента стражът нямаше заповед да подава на Кели някакви конкретни изображения. Сцените, които тя „виждаше“, бяха по-скоро отражение на „мисловната“ му дейност, докато той изследваше, обработваше, разменяше и запаметяваше цялата информация, до която съумяваше да се добере. Кели вече бе „видяла“ преместването на _моаи_ от каменоломните в подножието на Рано Рараку, където ги бяха издялали, до крайбрежните платформи. Известна й бе и причината за тяхното поставяне — загадка, която векове наред бе измъчвала умовете на западните мореплаватели. Кели знаеше, че статуите трябва да служат като предупреждение към чужденците, които биха дръзнали да стъпят на брега на Великденския остров. Но някои не бяха обърнали внимание на това предупреждение. Спуснали се през южноамериканските планини, от разположения сред върховете Тиахуанако, тези хора бяха построили платноходки и бяха потеглили на запад, през Тихия океан, за да търсят съюзници в борбата срещу стражите — един от които бил скрит в пирамида в центъра на техния град. Ала злата съдба ги бе преследвала през целия им път. Стражите, с помощта на „Мисията“, ударили както по Великденския остров, така и по аймарите от Тиахуанако. Разпространили сред нещастниците ужасна чума, която довела до пълното им изтребление и до унищожаването на тяхната цивилизация. Ето че сега Кели бе открила още една интересна сцена, поразителна заради мащабите и реализма си: _Пирамидите на платото Гиза сияеха под първите лъчи на утринното слънце, което се отразяваше върху полираната им каменна повърхност. Кели бе посещавала Египет и познаваше добре сегашното състояние на пирамидите, но по никакъв начин не можеше да сравни тези напукани от слънцето и ветровете постройки с изящно конструираните и шлифовани произведения на изкуството от видението й._ _Замаяна от блестящата им повърхност, тя не забеляза веднага другите съществени различия от реликвите, които бе посетила само преди няколко години._ _На върха на Голямата пирамида се издигаше обелиск с височина десет метра, с което общата височина на цялата пирамида надхвърляше сто и петдесет метра. Обелискът беше уникален. Не беше издялан от гранит, а бе отлят от черен метал. На самия му връх сияеше тъмночервена топка, която й напомняше за рубинената сфера, открита от Търкот и Дънкан в една пещера на Голямата цепнатина в Африка._ _За кратко Кели се върна назад в спомените си, когато Нейбингър й бе обяснил, че загладените стени на Голямата пирамида изпълнявали ролята на гигантски космически фар. Но сега наличието на малката червена сфера предполагаше друга причина._ _Още нещо привлече вниманието й. Сфинксът. Беше черен, с пламтящи червени очи. Приклекнал върху пясъчната равнина пред трите блестящи пирамиди като…_ Остра болка проряза мозъка й, прекъсвайки внезапно картината. Тялото на Кели потрепери, завладяно от следващи една след друга мъчителни конвулсии. Единствената част от нея, която не помръдваше, бе мястото, където металната сонда проникваше в главата й. Ала всъщност точно тя бе епицентърът на агонията. След около минута спазмите утихнаха, тялото й увисна като парцалена кукла, а умът й се „сви“ дълбоко във вътрешността, където бе извън досега на стража. И където вече не беше в състояние да долавя картини от него. _Зона 51, Невада_ _41 часа до разрушението_ Майор Куин взе цигарата, която му предложи Лари Кинсейд, пъхна я между зъбите си и се отпусна в големия кожен фотьойл. На масата пред него имаше разпилени снимки. — Какво е това? — Фотографии на „Страцида“, направени от шпионски спътник КХ-14 по поръчка на Министерството на отбраната. — Лари побутна към Куин снимките. „Страцида“ изглеждаше като издължен, черен цилиндър на фона на звездите. Кървавочервената емблема — сърп и чук — бе спомен от времето, когато светът съществуваше под постоянната заплаха от взаимно унищожение. — Къде е той? — попита Куин. — В свободна полюсна орбита. — Намира се там от години и ние не сме направили нищо? — Първо — отбеляза Кинсейд, — руснаците твърдяха, че това е изпитателна платформа при подготовката на станция „Мир“. Момчетата от разузнаването може и да са подозирали нещо, но нямаше начин да проверят. След няколко години руснаците обявиха, че платформата е престанала да функционира. Какво можехме да направим? Да се скачим с нея и да я огледаме? Имаш ли представа колко желязо се мотае в околоземната орбита? Или би предпочел да я свалим? Да предизвикаме война заради някаква си платформа? — Бойните глави още ли действат? — Това са атомни бомби с плътно кобалтово покритие, обвиващо сърцевината. Кобалтът се използва, за да улавя възбудените неутрони и по такъв начин да увеличава до максимум въздействието на радиоактивния прах след взривяване на бомбата — атомните специалисти го наричат „ефект на пресоляване“. Вместо да генерира допълнителна взривна сила от бързото сливане на уран-238, кобалтът се превръща в кобалт-60 — състоящ се предимно от кобалт-59. Кобалт-60 има период на полуразпад 5,26 години и предизвиква отделянето на всепроникващи и смъртоносни гама-лъчи. — Кинсейд спря, за да си поеме дъх и да даде възможност на Куин да асимилира казаното. — Повечето изотопи, създадени при атомен взрив, имат относително къс период на полуразпад и следователно защитата срещу тях е укриването в скривалище за кратко време. Онези от изотопите, които се характеризират с по-дълъг живот, притежават слаба радиоактивност. Периодът на полуразпад при Co-60 обаче е достатъчно дълъг, за да обезмисли изчакването в неприспособени за обитаване за повече време укрития и същевременно толкова кратък, че да осигури високо ниво на радиоактивност. За жертвите, попаднали в района на поражение, това е възможно най-неблагоприятната комбинация. Ако трябва да бъда кратък в определенията си, това тук — Кинсейд чукна с пръст по изображението на спътника — е машината на Страшния съд, която ще унищожи не само Щатите, но и целия свят. — Но нали бомбите ще паднат само на наша територия? Защо казваш, че ще да бъде унищожен целият свят? — Идеята за създаване на кобалтова бомба принадлежи на Лео Сцилард*, който обоснова принципното й съществуване още през 1950 г. и посочи, че оръжие с подобна мощност ще бъде в състояние да убие всичко живо на Земята. За да конструира едно тогава все още теоретично оръжие, той се нуждаеше от радиоактивен изотоп, който може да се разпространи по цялата земна повърхност, преди да се разпадне напълно. Процесът на тази дисперсия в атмосферата може да отнеме месеци, дори години и затова кобалт-60, с неговия сравнително продължителен период на полуразпад, се оказа идеалният избор. В момента на взрива гама-лъчението от еквивалентна по мощност термоядрена бомба е много по-интензивно от това на кобалт-60: петнадесет хиляди пъти по-интензивно в първия час, тридесет и пет пъти след седмица, пет пъти след месец и се изравнява едва към шестия месец. По-нататък обаче радиацията започва бързо да отслабва и след около година кобалтовото лъчение вече е шестдесет пъти по-интензивно, а след пет години разликата е вече сто и петдесет пъти. Тези характеристики ни караха да смятаме, че противникът никога няма да се заеме с конструирането на подобно оръжие, просто защото от гледна точка на военната стратегия то е напълно неефикасно. Не вярвахме, че руснаците са създали или изпитвали кобалтова бомба. Но и те не вярваха, че ще създадем функциониращо лазерно оръжие, базирано в космоса. Накрая се оказа, че се надлъгваме едни други като стари глупаци — Кинсейд се засмя мрачно и запали цигара. — Та ако започнат да падат бомбите, целият континент ще стане необитаем за десетилетия напред. Добре поне, че не отказах цигарите — добави той. [* Сцилард, Лео (1898–1964) — американски физик, унгарец по произход. — Б.ред.] >> 9. _Великденският остров_ _41 часа до разрушението_ — Какво е състоянието на „Спрингфилд“? — попита Дънкан. Имаше потискащото усещане за deja vu*. Че е идвала тук, на същото това място, в очакване да се случи същото нещо. Открай време беше фаталистка по отношение на повтарящи се ситуации. Президентът я бе помолил да присъства на поредния опит да се проникне през щита, заобикалящ Великденския остров, но изглежда загрижеността му не беше свързана с резултатите от опита, а с настроенията в средите на военните и ширещото се сред генералите мнение, че островът трябва да бъде атакуван със сила. На краткото заседание в кабинета на президента никой не погледна достатъчно сериозно на заплахата от „Страцида“. Общото мнение бе информацията за спътника да бъде запазена в дълбока секретност, също както и причината за взривяването на „Атлантис“. Пред медиите бе разпространена легендата за авария по време на транспортирането на совалката. [* Нещо вече видяно (фр.). — Б.пр.] Президентът беше провел разговор с руския президент, който упорито отричаше, че „Страцида“ има нещо общо с твърденията на Яков. Както и следваше да се очаква, руският президент се беше придържал към познатото обяснение, че ставало въпрос за изпитателна платформа, свързана с изстрелването на руската космическа станция. Едни лъжи срещу други. Не беше никак чудно, че извънземните са били в състояние да манипулират човечеството, когато истината се оказваше толкова недостижим идеал. Адмирал Полдън, главнокомандващият Оперативната тактическа група, седеше във фотьойл от черна кожа, върху платформа, от която можеше да наблюдава всичко, което става в контролния център на мостика на самолетоносача „Вашингтон“. Той се завъртя леко към Дънкан. В погледа му нямаше и капка симпатия. Откакто пристигна с един от скакалците на борда на самолетоносача, Дънкан бе посрещана с неизменна хладина от военния персонал. Изглежда това бе норма на поведение към цивилните, но в случая с нея бе дори нещо повече. Моряците и офицерите я виняха за загубата на „Пасадена“ и за това, че са с вързани ръце, когато „Спрингфилд“ е в бедствено положение. „Вашингтон“ бе един от най-модерните кораби на въоръжение в американския флот, самолетоносач клас „Нимиц“, чието построяване бе струвало три милиарда долара, превръщайки го в най-скъпата оръжейна система в света. Самолетоносачът бе сърцето на Оперативна група 78, зорко охраняван от два ракетоносеца, три разрушителя, две фрегати и два транспортни кораба. На „Вашингтон“ беше разположена основната част от въздушната сила на оперативната група: една ескадрила (12 на брой) изтребители Ф-14 „Томкет“, три ескадрили (36 броя) Ф/А-18 „Хорнет“, четири самолета за наблюдение и разузнаване „Хоукай“, десет „Локхийд“ СБ-3, шест хеликоптера СХ-60 „Сикорски“ и шест самолета от типа ЕА-6Б „Проулърз“, предназначени за водене на радиоелектронна борба. Цялата тази въздушна мощ от няколко дни кръжеше в радиус от тридесет километра от Великденския остров. — Лежи на дъното… неподвижно — произнесе мрачно Полдън. — Няма промяна в ситуацията. Нито там, нито на острова. Само си губим времето. — Каква промяна бихте искали да настъпи? — попита Дънкан. — Никаква. Предлагам да ударим острова с всичко, което имаме. — Включително и ядрено оръжие? — Включително и ядрено оръжие — потвърди Полдън. — Секретарят по отбраната тази сутрин заяви, че ме подкрепя. — Малко след това бе убит, докато пътуваше към президента. — Още една причина да разкараме онзи гаден камък сред океана. — Нали разполагате с информацията от Китай? Нищо не постигнаха, като изстреляха ракета с атомен заряд срещу Циан Лин. — Затова пък успяхме, когато атакувахме базата на „изтребителите фу“ — контрира Полдън. — Тъй ли? — повдигна вежди Дънкан. — В такъв случай, откъде се взеха „фу“-тата, които сега кръжат около „Спрингфилд“? Освен това, базата им вероятно не е разполагала със свой страж и защитно поле. Дънкан се зачуди, как ли ще реагира Полдън, ако узнае за „Страцида“. Адмиралът междувременно й обърна гръб и насочи вниманието си към оперативния център. Моментът за изстрелването бе наближил. Дънкан стана, приближи се до него и му прошепна в ухото: — Адмирале, смятате ли, че това, което вършите, е разумно? Едно мускулче затрептя на брадичката му. — Госпожо, вас тук ви праща президентът, но аз изпълнявам преките заповеди на Съвета за национална сигурност, който също се управлява от президента. — Не ви заповядвам да спрете — възрази Дънкан. — Само ви моля да помислите върху тази възможност. Какво ви кара да смятате, че предстоящият опит ще е по-успешен от този с „Морско око“? — „Небесен ястреб“ е с автоматично управление. Ако го изгубим, губим само апаратура, но не и хора. — Адмирале, според мен… — Позволих ви да направите опит за контакт с Кели Рейнолдс — прекъсна я рязко Полдън. — Не получихте отговор. Сега е мой ред да опитам. — Той се обърна към един от офицерите зад пулта на операционния център. — Имаме ли връзка с „Небесен ястреб“? — Да, сър. — Действайте. Проектът „Небесен ястреб“ бе разработен съвместно от компаниите „Теледайн Райън аеронавтикъл“ и „Рейтиън Исистемс“ въз основа на конкретна поръчка на Министерството на отбраната. Целта на тази разработка бе да се създаде така нареченият „автоматичен летателен апарат за наблюдение от голяма височина“. Формата на самолета напомняше тази на прочутия от близкото минало шпионски самолет Ю-2, само че беше по-малък, тъй като вече не се налагаше да побира на борда си пилот и поддържаща живота система. Дългите му черни криле се простираха на 36 метра, корпусът му бе съвсем тънък и също боядисан в черно. В монтирания на долната страна контейнер имаше мощна камера, управлявана от централен компютър. Двигателите бяха с реактивно задвижване. В момента „Небесен ястреб“ бе на височина осемнадесет хиляди метра, но се спускаше бързо. Скоростта му бе относително ниска, около 120 възела. Благодарение на свръхолекотената конструкция самолетът маневрираше лесно, без особено напрежение от страна на двигателите. Беше изстрелян предния ден от авиобазата Едуардс в Калифорния, след което бе управляван с помощта на сателитна връзка, чрез която го насочиха право към Великденския остров. Когато приближи острова, сателитната връзка с базата бе прекъсната и самолетът премина в планиращ полет, който се координираше от компютъра. Реактивните двигатели угаснаха и носът му се насочи към мрачните облаци, които скриваха вулканичните върхове на Рапа Нуи. — Виждате ли тези четири линии, които се подреждат в центъра? — Офицерът от пулта кимна към монитора пред него. — Това е маршрутът на планиращия полет. Дънкан също погледна към екрана. Освен линиите, не се виждаше нищо друго — само черни, буреносни облаци. Офицерът седеше в меко кресло, заобиколен от навигационни инструменти и компютърни монитори. Точно пред него имаше джойстик, съвсем подобен на този, който синът й използваше за компютърните си игри. Дясната ръка на военния бе положена върху него. — Готов съм да поена управлението — докладва той. — Малката червена точка на екрана е „Небесен ястреб“ — обясни офицерът, докато натискаше няколко клавиша. Сивите облаци изчезнаха. Сега се виждаше черен мехур на синия фон, изпълващ екрана. — В момента наблюдаваме картина от предния инфрачервен сензор на „Небесен ястреб“. Пред нас е силовото поле, което обгръща острова. Синьото е водната повърхност извън полето. Изображението се разтресе. — Турбуленции — поясни офицерът, докато коригираше полета с джойстика. Четири минути до щита. Той натисна едно червено копче на пулта. — Изходната програма е заредена и готова за изпълнение. — Той натисна копчето повторно. — Компютърът е изключен, часовниковият механизъм — задействан. Разполагам с пълен контрол чрез радиовръзка. Черният мехур се приближаваше. Стражът бе направил полето непроницаемо след последния неуспешен опит за атака от флота на адмирал Полдън. Според някои от учените към КИСПП, характерът на силовото поле бе същият като на по-малките електромагнитни полета, използвани от скакалците. Фактът, че през всичките тези години специалистите от „Меджик-12“ бяха работили безуспешно върху разкриване на принципите на електромагнитното задвижване подсказваше на Дънкан, че тайната на полето няма да бъде открита скоро. Офицерът премести четири ръчки на пулта вдясно. — Изключих захранването на системите от второстепенно значение — съобщи той. — Сега работят само две от системите — носовата инфрачервена камера, картина от която наблюдаваме, и радиовръзката с мен. Една минута до границата на полето. Край на радиовръзката. — Той натисна червения бутон за последен път. — „Небесен ястреб“ е в планиращ полет, който ще го отведе право в силовото поле. Малко след като се озове вътре — аирлианските уреди не би трябвало да го засекат, тъй като в момента не излъчва електромагнитни вълни — от часовниковия механизъм ще се включи компютърът, ще направи снимки и отново ще се изключи, за да преодолее отсрещната бариера. — Да се надяваме, че всичко ще протече според плана — въздъхна Дънкан. Офицерът сви рамене. — Това е най-добрият план, който успяхме да измислим, познавайки особеностите на аирлианската техника. Дънкан не беше толкова уверена. Вярно, че по подобен начин бяха свалени няколко „изтребителя фу“ — с помощта на „нискоинтелигентни“ оръжия, които не подаваха електромагнитни сигнали, но тя се боеше, че и стражът, също като тях, се учи от грешките си и се приспособява. Адмирал Полдън бе използвал „нискоинтелигентни“ бомби, за да порази острова по време на последната атака и полето ги бе неутрализирало, въпреки успеха на подобна тактика срещу „изтребителите фу“. Учените се надяваха, че ако стражът засече „Небесен ястреб“, ще види в него само един неуправляем, невъоръжен летателен съд, който не представлява потенциална заплаха. Офицерът погледна часовника. — Навлиза в щита. Микророботчето не беше по-голямо от стършел. Бяха го сглобили микророботите на стража, използвайки части от УКВ-приемник, принадлежал на специалистите от КИСПП. Микророботчето излетя от тунела, прокопан от хората до залата със стража, и излезе на повърхността. Имаше издължена капковидна форма и микроскопичен електромагнитно-гравитационен двигател. То се издигна нагоре в небето, право към обекта, който току-що бе преминал през щита, с лекота го застигна и се изравни с него. „Небесен ястреб“ се намираше на петстотин метра над Великденския остров и летеше със скорост от осемдесет възела. Микророботчето се вмъкна през един вентилационен отвор в предното отделение на летателния апарат и веднага забеляза камерите, които вече работеха и заснемаха всичко наоколо. Следвайки един от коаксиалните кабели, роботчето се насочи право към главния компютър. На повърхността на микророботчето се отвори миниатюрна вратичка и отвътре се показа тънка, метална нишка, която се впи в компютърния процесор. „Небесен ястреб“ смени рязко курса си и се насочи към летището на Великденския остров. Подобно на група мравки, очакващи останките от кошница за пикник, край пистата се беше строила малка армия от микророботи. Дънкан погледна многозначително часовника. Офицерът се облегна уморено назад. — Определеното време изтече — призна той. — Но апаратът проникна, поне това знаем със сигурност. Адмирал Полдън размаха юмрук. — Време е да сринем до основи проклетото място. И без това вътре има само плесенясали статуи. — И Кели Рейнолдс — добави Лиза. — По дяволите, тя ни предаде. — Не всички мислят като вас. — Кой дава пукната пара какво мислят другите? — избухна Полдън. — Нали за това е демокрацията? — отбеляза сухо Дънкан. — Адмирале, Кели помогна да бъде разкрита тайната на Зона 51. Поне това й дължим. Полдън размаха пръст към Великденския остров. — Кажете го на онова нещо там. Лиза Дънкан погледна отново към часовника. Оставаха четиридесет часа до крайния срок, определен от Лексина. Тя стана и напусна командния център. _Кратерът Нгоро-нгоро, Танзания_ _39 часа и 20 минути до разрушението_ — Какво е това? — попита Лаго. Бяха изгубили няколко часа, за да почистят напълно страните на камъка. Дължината му достигаше три метра и беше широк метър и двадесет. Имаше идеално равни ръбове и гладка повърхност, с изключение на мястото, където бе нанесен староруническият текст. Муалама бе готов да се обзаложи, че дори със съвременните методи на лазерно гравиране не може да се постигне толкова съвършена изработка. Той отстъпи назад и избърса с опакото на ръката потта от челото си. — Нали до съвсем скоро следваше — промърмори. — Първото, което трябва да определиш по време на разкопки, е на каква приблизителна възраст е обектът. Лаго погледна замислено камъка. — Да, но случаят е малко объркан. Ако се съди по дълбочината, на която го намерихме, и според сведенията за този район — няколко хиляди години. Но… — Няколко хиляди? — прекъсна го Муалама. — Твърде обща преценка. Ще те помоля да бъдеш по-конкретен. Лаго вдигна бележника, поставен върху купчината пръст. Разгърна го и потърси записките, които си бе водил по време на разговорите с професора. След това взе рулетката и измери точната дълбочина, на която се намираше камъкът. — Според мен е бил закопан преди две до три хиляди години. — Той вдигна глава. — Но това е невъзможно, чичо. Трябва да е било много по-скоро… — Защо смяташ така? — Заради другите геологични признаци, които открихме на върха. Ако се съди по тях, това място е било разкопавано и друг път — малко след първоначалното полагане на камъка. Не е ли така? Муалама кимна. — И кой може да го е направил? Някой, който се е справил по-добре от теб? — Ти кой мислиш, че е? — попита Муалама. — Не зная. — Хайде, поразмърдай си мозъка. Нали това исках от теб? Кажи ми, какво е това тук? — Някакъв знак? — Да, но какъв. — Такъв, който бележи някое особено място. Муалама се усмихна. — Кой знае, може и да си прав. Всъщност, аз също смятам, че има нещо особено в това място. Само че съм на друго мнение за характера на този знак. — И какво е то? — Според мен това е надгробен камък. Муалама се засмя. — Издърпай дотук края на въжето от лебедката на джипа — нареди той. След като изровиха канал под камъка, Муалама пъхна стоманеното въже отдолу и го завърза здраво. Накрая прати Лаго при лебедката и му даде знак да я включи. Въжето бавно се изпъна, шумът от двигателя се усили, но камъкът не помръдваше. — Спри! — извика Муалама. Лаго отпусна ръчката. Муалама коленичи до камъка и се опита да освободи още малко от долната му стена. Накрая подпъхна отдолу яката метална щанга, плю си на ръцете и започна да я повдига. Камъкът лекичко се помести. — Дърпай! — извика той. Въжето се опъна, лебедката издаде протяжен вой, но този път плочата се повдигна няколко сантиметра. Муалама внезапно се уплаши да не я счупи. Наведе се бързо, подпъхна щангата още по-надълбоко и отново повдигна, като си помагаше с рамо. Плочата започна да се приплъзва надясно. — Какво правиш? — извика му уплашено Лаго. — Не спирай да дърпаш! — Муалама отново подпъхна щангата и продължи да натиска в същата посока. Разстоянието между долния ръб и земята бавно се увеличаваше и вече бе деветдесет сантиметра. Обувките на професора затъваха в меката почва, той отчаяно се опитваше да не изпусне хлъзгавата от пот дръжка на щангата. Успя да я премести още малко по-навътре и вдясно. Плочата се бе наклонила едва забележимо. Муалама вдигна глава — левият край на плочата вече се издигаше над ръба на изкопа. Той отново напрегна мишци, съсредоточавайки цялата си сила в металната тръба, като се стараеше да премества плочата покрай десния ръб. Почти тридесетина сантиметра от левия й край се бяха опрели в горната страна на изкопа. Изведнъж отсамният край увисна, Муалама изгуби равновесие и изпусна щангата. Той клекна, подложи гръб под каменната плоча и се преви под непосилната й тежест. — Ей, къде изчезна? — долетя до него уплашеният вик на Лаго. — Продължавай… — изхриптя Муалама, спря да си поеме дъх и извика, като дишаше мъчително между отделните думи: — …да дърпаш… с… лебедката! Натискът върху гърба му много бавно отслабваше, въжето поемаше все повече от тежестта на плочата и за един кратък миг Муалама намери сили да се намести по-удобно и да разкрачи крака. За разлика от горната повърхност, долната се оказа грапава и дращеше болезнено наранената кожа на гърба му. Кабелът се изхлузи от средата на плочата и тя внезапно се стовари с цялата си тежест върху професора, приковавайки го към земята. — Чичо! — изкрещя Лаго. Муалама се извъртя в тясната ниша под плочата й примижа към светлината, която прозираше под ръба й. Намираше се в капан. Стоманеното въже бе изместено от центъра, а плочата се подпираше на ръба на изкопа. — Въжето държи ли още? — викна Муалама. — Какво? — Отпуснато ли е въжето? — Да. — Прекарай джипа до изкопа. Издърпай въжето, вържи го за металната скоба на бронята и после ще теглиш назад с цялата тежест на колата. Разбра ли? — Ясно. Тръгвам! Муалама зачака търпеливо. Не след дълго спирачките на джипа изскърцаха съвсем наблизо. С помощта на Лаго той отново намести примката на въжето точно в средата на плочата. Дръпна го встрани, за да се увери, че няма да се измести като предния път и въздъхна. — Добре! Спирай лебедката! Включи на задна и карай бавно! — Разбрано. — Бавно ти казах! Докато Лаго пълзеше назад с джипа, Муалама не сваляше очи от плочата над него. Трябваше да внимава. Още едно изплъзване и този път няма да му се размине. След няколко минути на внимателно маневриране плочата се отмести до самия край. — Спирай! — викна Муалама, седна на дъното, въздъхна и бавно се изкатери. — Гаси! — Сега какво ще правим? — попита Лаго, след като дотича при него. — Ще копаем още — отвърна професорът, вдигна захвърлената наблизо лопата и му я подаде. — Камъкът е само знак за нещо, което е скрито отдолу. Хайде, скачай при мен. Лаго го последва неохотно. След не повече от десетина минути лопатата на Лаго блъсна нещо твърдо. Двамата приклекнаха и се заеха да разравят с ръце рохката пръст. Когато приключиха, изкатериха се обратно и погледнаха надолу. — Какво по дяволите е това? — попита Лаго. Беше черен, метален цилиндър с дължина два метра и диаметър един. Повърхността му бе съвършено гладка и блестяща, сякаш не бе прекарал няколко хиляди години заровен в земята. — Саркофаг… — произнесе Муалама. — Но чий? — Хайде да видим. Повтаряйки същата процедура, те успяха да вдигнат цилиндъра до ръба и сетне да го претърколят на тревата до каменната плоча. Муалама прокара пръсти по горния му край, търсейки цепнатини. — Откъде знаеше за ковчега? — попита нетърпеливо Лаго. — Не съм знаел — тросна се професорът. — Предполагах — също като Бъртън — че тук е било скрито нещо, само не знаех какво. И аз като него винаги съм смятал, че съществува връзка между много легенди от този край на света. Сведенията за присъствието на пришълци на нашата планета подхраниха още повече вярата ми. — Смяташ, че е някаква голяма конспирация? — Не съм от хората, които вярват в съвпадения. За мен всяко следствие си има причина. Но първо, нека поизпитам малко знанията ти. Лаго завъртя уморено очи, но не посмя да възрази. — Огледай земята, която изкопахме, за да извадим камъка. Сравни я със слоевете по стената на изкопа. Погледни и почвата от вдлъбнатината на ковчега. Кажи ми сега, смяташ ли, че надгробната плоча е била поставена по едно и също време със саркофага? — Не — поклати глава Лаго, след като се вгледа внимателно. — Различни са. — Добре. Одеве каза, че съдейки по вида на почвата и дълбочината на изкопа, каменната плоча е била положена преди две-три хиляди години. А какво ще кажеш за саркофага? От колко време лежи заровен там? Лаго направи справка със записките си. — Това е невъзможно. — Уповавай се на фактите, а не на това, което пише в записките. — По най-обща преценка саркофагът е бил заровен преди около десет хиляди години. — Но защо го смяташ за невъзможно? — Защото цивилизацията… — Лаго замълча. — Значи е аирлиански артефакт. — Така изглежда. Според антрополозите Африка е древната люлка на човечеството. Така например в Америка са открити свидетелства за човешко присъствие, датиращи отпреди тридесет хиляди години, докато на нашия континент възрастта им достига сто хиляди години! Разбира се, все още не разполагаме с достатъчно информация. Основаваме теориите си на съвсем оскъдни доказателства, а ги наричаме наука и твърдим, че отговарят на истината. Колко пъти през последното столетие подобни теории са намирали своето опровержение, за да потънат в забрава? Ето още нещо, върху което да помислиш. Какво би станало, ако някой се бе натъкнал на това откритие _преди_ разкритията за Зона 51 и присъствието на аирлианците на Земята? Лаго прехапа устни, замислен над въпроса. — Предполагам, че това щеше да се превърне в първото доказателство за посещаването на Земята от пришълци. Муалама поклати съчувствено глава. — Грешиш! Ти си млад и наивен. Погледни на нашето общество като на дълбока река, която протича покрай каменни брегове. Знаеш ли какво е необходимо, за да се промени коритото на реката? Да се променят човешките разбирания? Дори днес, когато около Земята обикаля извънземен космически кораб, дълъг цели два километра, мнозина са склонни да затворят очи и да се преструват, че го няма. Щом един такъв обект, който може да се наблюдава през телескоп, не влияе на хората, как ще им подейства това долу? — той посочи цилиндъра. — Бъртън е видял нещо, което е променило представите му за света. Освен това са му разказали — не зная кой и кога — за пришълците, посещавали Земята. И той е посветил живота си, за да разкрие докрай тази истина. — Успял ли е? — Мисля, че е разкрил част от нея. Но ние няма да се задоволим с толкова малко. Нека ти кажа нещо — Муалама се наведе напред и една капка пот се търкулна от челото му. Години наред държах отворени очите, ушите и ума си. Но не проговарях. Виждах неща, които нямаха обяснение. Ето например в Австралия са открили останки от _Homo erectus_*. Необяснимо как неандерталецът и _Homo sapiens_ се озовават в една и съща ера. Стадии в развитието на човека, които би трябвало да са отдалечени една от друга на стотици хиляди години, в действителност заемат един и същи период от време. Ами данните за открити скелети на _Homo sapiens_ на дълбочина _под_ тази на неандерталеца? Как ще обясниш това? И още ред други подобни странни открития. Чел ли си за някое от тях? [* Homo erectus (лат.) — изправен човек, останките от него са отпреди 1,5 млн. години. — Б.ред.] Лаго само поклати глава. — Разбира се, че не си — ухили се Муалама. — Защото всеки, дръзнал да публикува подобни „глупости“, ще бъде обявен за смахнат. Има обаче и такива, които не се боят от истината. Ричард Бъртън, човек, който се е доверявал на опита си. Професор Нейбингър, неподвластен на предразсъдъците в съвременната наука. Разкритията му за Голямата пирамида се основават на таен доклад в архивите на Кралския музей, в който се описват изследванията на Хамънд през 1976 г. върху остатъчната радиация в пирамидата. Разбира се, Хамънд отказал да публикува резултатите, защото се боял да не се изложи на присмех, а и не разполагал с каквото и да било обяснение. Но сега вече знаем каква е причината за повишената радиация — аирлианците оставили атомна бомба в една от долните галерии. Мисля, че Нейбингър не е могъл да приключи докрай изследванията си в Гиза. Под онова плато се крият още неща, които ще изненадват света… — Муалама млъкна внезапно, сякаш осъзнал, че е разкрил повече, отколкото изисква здравият разум. — Но… — Лаго се поколеба. — Хайде, кажи — подкани го Муалама. — Някои неща мога да си обясня. Радиацията в пирамидите, староруническите надписи върху надгробната плоча. Но вкаменелостите? Те какво общо имат с аирлианците? — Добър въпрос — кимна доволно Муалама. — Ще ти призная, че и аз си го задавах често. Засега не разполагам с отговор. Засега. Вярвам обаче, че съществува връзка. Може би нашето минало не отговаря на представите, които е изградила съвременната наука. — Муалама внезапно смени темата. — Чувал ли си за Аксум? — Една от най-ранните империи в света — потвърди Лаго. — Била е основана около втори или първи век преди Христа, на територията на днешна Етиопия и Кения. В годините на своя възход е търгувала с Гърция и Рим, дори установила връзки с Индия и Китай. — Много добре — похвали го Муалама. — Получаваш петица. Тази империя наистина не се радва на популярност. Най-вече, защото е била тук, в Африка, населението й е било чернокожо, а черният човек никога не е бил на мода в учебниците по история. Но в разцвета си Аксум действително е съперничел с царствата, с които е търгувал — Рим, Китай и Индия. Аз също дълго време събирах легенди от Аксумската империя. — Той обърна дългия си, черен показалец към Лаго. — Ние, археолозите, сме като детективите. Трябва да разследваме миналото и за целта ни е необходима колкото се може повече информация. Според моя метод това става най-лесно с помощта на митове и легенди от определения период. В тях има далеч повече истина, отколкото предполагат хората. Преди много години, когато бях студент като теб, моят професор в университета ме изпрати в Северна Етиопия. Дисертацията ми беше върху Аксум и той ми каза, че ако искам да я напиша добре, трябва да посетя местата на древната империя и да усетя атмосферата. Така и направих. Пътувах из страната, срещах се с местни учени. Край езерото Тана в Северна Етиопия има много манастири. Тези места не са претърпели съществена промяна през последните неколкостотин, а дори и хиляда години. Християнството се е установило сравнително рано в Етиопия — и в Аксум също. Подобно на този кратер и езерото Тана е разположено на около два километра над морското равнище, в северозападната част на Етиопия. От най-южния край на езерото води началото си Сини Нил, който се спуска от един великолепен водопад, за да започне сто седемдесет и три километровото си пътешествие до Хартум в Судан, където се слива с Бели Нил. Самото езеро е с дължина сто и дванадесет километра и ширина деветдесет. Водите му са разделени от тридесет и седем острова, на много от тях са построени древни манастири и църкви, в които се съхраняват стари икони и ръкописи. В тях се говори не само за вярата, но и за много други интересни неща. За първи път християнството е достигнало до тези места някъде през пети век след Христа и днес продължава да бъде доминираща религия, въпреки че се срещат евреи, анимисти и мюсюлмани. Много от хората около езерото се прехранват с риболов и все още използват папирусови платноходки, подобни на тези, които бяха открити в гробниците на фараоните. Но още преди да се появят по тези места християнството, мюсюлманството и юдаизмът, там е имало и други религии. Като повечето други народи и древните жители на Аксум са почитали Бога на слънцето. Години след появата на християнството царицата на Шеба продължавала да се прекланя пред Бога на слънцето. Всъщност, в древните писания, свързани с посещението й при цар Соломон, я наричат с цялото й име — царицата на Шеба и Аксум. Лаго се бе подпрял на бронята на джипа и слушаше захласнато лекцията. — Народът на Аксум почитал и други, по-древни божества. По някои места се наблюдава странна смесица от християнството и заемки от по-стари религии. Освен това научих, че някой друг бил посещавал островните църкви преди стотина години. Проявих интерес и упоритост, докато узная, че името на този чудат бял изследовател е сър Ричард Франсис Бъртън. Още по-изненадан останах, когато научих, че в официалната му биография не се споменава и дума за тези негови пътешествия. Тогава за първи път си дадох сметка, че Бъртън е имал таен живот и веднага ми се дощя да узная причината за това. Исках да разбера какво е търсел по същите места, по които сега минавах аз. — И какво беше то? — Мисля, че е търсел ключ. — Ключ за какво? — Сигурно си чувал за старозаветния кивот? — отвърна с въпрос Муалама. Лаго кимна. — Носят се слухове, непотвърдени, естествено, че кивотът — ако наистина съществува — все още е скрит някъде из Етиопия. Муалама се разсмя. — Виждаш ли колко си предпазлив? „Ако наистина съществува“! — Не е ли така? Муалама сви рамене. — Не зная. Според мен съществува „нещо“, което хората са наричали „кивот“. „Кебре негест“ — „Величието на царете“ — е писмен документ от епохата на цар Менелик I, син на царицата на Шеба и Соломон. В него се казва, че когато Менелик бил младеж, той се отправил към Йерусалим и посетил баща си. Върнал се у дома, в Аксум, придружаван от Азариас, сина на висшия свещенослужител Задок. Двамата донесли кивота и го поставили в църквата „Света Мария от Сион“ в Аксум. — И аз съм чувал тази история. Но не мога да си обясня, защо не са останали никакви рисунки на кивота? Ако някога го намерят, това ще е най-великото откритие в цялата история на археологията! Муалама се ухили. — Ето че разсъждаваш като бял. Посещавал ли си някога църквата „Света Мария от Сион?“ — Не. — А познаваш ли някой, който е бил там? — Също не. — Значи слуховете и легендите не бяха достатъчни, за да ги провериш на място или да поискаш да станеш археолог? — Муалама не изчака отговора. — Така е и с много други неща. Хората си шушукат. Някой казва: „Трябва да се направи нещо! Да се провери каква е истината!“ И все чакат друг да го стори. А истината потъва в забрава. Аз съм ходил в църквата. Също както и Бъртън — той я е посетил през 1877 г. Биографите му твърдят, че отишъл в Африка да търси злато, тъй като финансовото му състояние било разклатено, но не това го е интересувало. Парите никога не са били важни за него. Искал е да открие истината. В църквата има един монах, комуто е отредено да се грижи за светите одежди и утвари, и тази длъжност се предава през поколенията. Никой, освен него, няма право да влиза в отредената за одеждите стаичка. — Хубав начин да се подхранва легендата — отбеляза присмехулно Лаго, засегнат от думите на чичо си. Муалама тупна с ръка по саркофага, върху който бе седнал. — Тази загадка — аирлианците — е просъществувала достатъчно дълго, докато хората са се присмивали на съобщенията за НЛО и други такива. А през това време американците вече са провеждали изпитателни полети с летателни апарати като скакалците в тяхната Зона 51. — Той размаха заканително пръст. — Никога не прибързвай с решенията за толкова важни неща. Бил съм в онази църква и разговарях с монаха. — Да не смяташ, че пазят кивота? — Прекарах две седмици там — Муалама сякаш не беше чул въпроса. Монахът ми каза, че рядко идвали посетители. Не повече от пет-шест души на година. Изумително, нали? Носят се легенди за толкова причудливи неща, свързани с църквата, а посетителите са шепа хора. При това никой от тях не останал толкова дълго, колкото аз. Боя се, че бях малко досаден. Всеки ден преследвах нещастния старец с нова порция въпроси. Настоявах да ми разкаже всички легенди и истории, които е чувал някога. И накрая той проговори… — погледът на Муалама се зарея. — Една нощ, когато седяхме в двора на църквата, под старото дърво, той започна да ми разказва и не спря, докато не изгря слънцето. Чух толкова странни истории, довери ми разкази, които не бе посмял да сподели с никой друг. Призори трябваше да се върне към молитвите си. — Муалама кимна сякаш на себе си и погледна усмихнато Лаго. — Не, не мисля, че кивотът е скрит в църквата. Защото монахът ми каза, че не е там. Не директно, но някак между другото ми даде да разбера, че някога са го крили вътре, но за съвсем кратко. Мисля, че кивотът е бил на много места. — И къде е сега? — попита любопитно Лаго. — О, той не пожела да ми каже. Разбрах обаче, че са го преместили, а църквата служи за заличаване на следата. Все пак ми намекна къде да търся повече информация. Отидох в Англия и прерових всички материали за сър Бъртън. Намерих нови следи, което ме отведоха на други места. Ето с какво се занимавам през последните двадесет години. Ходя насам-натам. Събирам късчета от мозайката и ги подреждам едно до друго. Вървя из целия свят по стъпките на сър Ричард Бъртън. Мисля, че ръкописът, който открихме, разказва на онзи непознат, мъртъв език, за пътешествията на англичанина и за неговите открития. Ако го комбинирам с моите собствени знания, ще се получи много интересна картина. Трябва да намерим някой, който да го преведе. Та както ти казах, отидох на езерото Тана и посетих всички манастири. На остров Дега Естеванос имаше много малък манастир, изсечен в стръмна скала, на около триста метра над езерото. Дотам се стига само по въжена стълба, и то ако я спуснат монасите. Трябваше да чакам четири дни, преди да ме пуснат горе. Муалама замлъкна. — И? — подкани го нетърпеливо Лаго. — Там открих пергамента, в който за първи път се съобщаваше за това място. В легендите, които бях изучавал, се твърдеше, че кивотът се намирал на едно място, наречено Залата на познанието, и че имало ключ, с чиято помощ да се попадне там. — Муалама се надигна. — Хайде, починахме си. Сега да видим какво сме намерили. — Той прокара пръсти по цепнатината, която бе открил в началото, докато Лаго надничаше през рамото му. Изведнъж Муалама отскочи назад, а капакът на цилиндъра се повдигна със свистене и се разтвори докрай, подпиран от две хидравлични ръце. — О, Боже Господи! — прошепна Лаго. Скелетът бе висок повече от два метра, с непропорционално издължени ръце и крака. Лицевите кости също се различаваха от човешките — бяха продълговати, с дълбоко хлътнали очни орбити. Фигурата беше облечена в черно наметало, което се бе запазило по-добре от тялото. На главата й бе положена златна корона — по-скоро верижка от златни брънки с голям черен камък в центъра. Дясната ръка стискаше метален жезъл, който завършваше с лъвска глава, украсена с чифт рубини. — Какво е това? — попита Лаго, сочейки жезъла. Муалама се пресегна и внимателно го изтръгна от ръката на скелета. Оказа се изненадващо тежък. Той го завъртя на светлината, а лъчите на залязващото слънце изтръгнаха блясъци от метала и рубините. — Струва ми се, че открихме ключа. >> 10. _Тиска, Северна Русия_ _39 часа до разрушението_ — Защо спряхме тук? — попита Търкот. Пистата на летището, зад стените на скакалеца, бе съвсем пуста, заобиколена от тундра. Полетът бе доста продължителен — дори за скакалец — по маршрут, преминаващ северно и западно от полюса. Бяха пресекли и значителна част от Сибир. Търкот бе проследил пътя по картата и знаеше, че се намират в околностите на руския град Тиска, на около четиристотин и петдесет километра от острова, където беше разположен щабът на Четвърти отдел. Яков се покатери по стълбичката към люка. — За сведения. Мисля, че трябва да действаме с максимална предпазливост. Ти не си ли съгласен? — Да де, ама времето ни е отброено — припомни му Търкот. Откъм малката контролна кула се приближаваше боядисан в зелено камион. — И без теб го знам — озъби се Яков. — Когато се движа в непозната обстановка, предпочитам да го правя внимателно, вместо да се хвърлям с главата напред. Търкот трябваше да се съгласи с руснака, най-вече защото това си бе неговата страна. Яков отвори люка. — Поръчал съм да ни чакат тук с информация за разрушаването на Четвърти отдел и може би за самия ключ. Търкот скочи и го сграбчи за ръката. — Какво искаш да кажеш? — Не ми се щеше да разговарям по този въпрос зад стените на вашата Зона 51 — призна Яков. — Но Четвърти отдел не разполагаше с всички извънземни артефакти, събрани на територията на Съветския съюз. Няма съмнение, че в КГБ също са прибрали нещичко. Чувал съм слухове, че притежавали архив за скритите неща. Може би ключът е там. Търкот нареди на пилотите да ги чакат в кабината и последва Яков. Веднага щом се показа от люка, в лицето го удари режещо студен вятър. Пред камиона ги очакваше висока фигура, загърната в кожух. Яков я стисна в прегръдките си. Когато Търкот ги доближи, той се извърна и го посочи на посрещача. — Това е капитан Търкот, мой близък приятел. Американец. Майк, запознай се с Катенка. Търкот протегна ръка и се здрависа. Жената бе по-висока от него. — Приятел? — повтори Катенка, докато отмяташе качулката от главата си. Лицето й беше изумително красиво, с високи скули, гладка кожа и тъмносиви очи. — Това е голяма чест. Малцина са онези, които могат да се похвалят, че са истински приятели на Яков. Напоследък взех да се боя, че ще си остана единствената. — Я да влезем на топло — подкани ги Яков, скочи на седалката на водача, а Търкот и Катенка се сгушиха до него. Яков натисна педала на газта и от резкия тласък Търкот се блъсна в кожената облегалка. Той сграбчи страничната дръжка, докато руснакът подкара тежката машина по пистата със скорост, твърде неразумна за хлъзгавата повърхност. — Яков ми каза, че сте присъствали на смъртта на полковник Костанов — подхвърли Катенка, докато го разглеждаше изпод вежди. — Да. — Той беше един от малкото му приятели. — И твои — добави Яков. Катенка кимна натъжено. — Да, и мой. Той беше добър човек. Яков се наведе до Търкот и го тупна по гърдите. — Костанов й беше… е, каквото сте вие с доктор Дънкан. Катенка погледна Яков с неразгадаемо изражение. Преди Майк да успее да заговори, руснакът закова тежката машина пред една невисока сграда зад контролната кула. Той скочи навън и им махна да го последват. Озоваха се в тясна канцелария, оскъдно мебелирана с износени кожени кресла. Яков метна черното си палто на едно от тях и махна на Търкот да се разполага, където намери за добре. Катенка си свали кожуха и приседна на крайчеца на бюрото. — Ще пийнем ли? — предложи Яков с бутилка в ръка. — Нещо сгряващо? — попита Търкот. Яков се разсмя. — Какво по-сгряващо от водката, приятелю? — Той наля три чаши. — Колко време ще ни отнеме да стигнем оттук до базата? — попита Майк. — Със скакалеца? Не повече от час — Яков махна на север. — Намира се в северния край на остров Нова Земя. Това е отвъд полярния кръг. Избрахме мястото, заради отдалечеността му. Също като вашата Зона 51. Навремето там е имало ядрен полигон. Търкот още не бе отпил от водната чаша, пълна догоре с водка. — Кога тръгваме? Яков въздъхна. — Зная, че се безпокоиш за надвисналата — в буквалния смисъл — над главите ни опасност, която — съгласен съм с теб — е колкото страшна, толкова и непосредствена, но не бива да губим от погледа цялостната картина, а тя сега налага първо да узнаем истината за миналото. Бяхме подложени на едновременна атака от две групи — Водачи/„Мисия“ и _Онези, които чакат_/СТААР. Възможно е да настъпи момент, в който да избираме между тях. Ако открием онова, което Лексина иска, не е задължително веднага да й го предаваме. Тъй че нека посъберем малко информация. — Той кимна на Катенка. — Да чуем какво узна за Тунгуския метеорит. — Не много повече от вече известното — отвърна жената, докато отпиваше от чашата. — Според общоприетата теория през 1908 г. в Тунгуския край е паднал грамаден метеорит. Търкот намираше акцента й за забавен. Беше толкова красива, че ако живееше на Запад, навярно щеше да стане модел. А в Русия бе шпионин. — Всъщност, коя сте вие? — попита той. — Ами тя е Катенка — отвърна простичко Яков. — Това й е името. Което не ми говори нищо, За кого работите? — Не съм от Четвърти отдел, ако това ви интересува — отвърна Катенка. Търкот вече бе огледал ръцете й и не бе забелязал големия пръстен, какъвто носеха Наблюдателите, но това не значеше нищо. Пръстенът можеше да се скрие. — За кого работите? — повтори той. Катенка разтвори ръце. — На служба съм в ГРУ*. [* Главно разузнавателно управление (рус.) — Б.пр.] — И ти я забърка в това? — обърна се Майк към Яков. Руснакът се разсмя. — Защо според теб съм още жив? Или тя? ГРУ я внедри в Четвърти отдел. Знаех, че те — или КГБ — ще изпратят някого. Ние също бяхме пратили шпиони в КГБ и ГРУ. Такива игрички си играем тук в Русия. Само че след като се поогледа какво става в Четвърти отдел, моята скъпа Катенка реши, че е избрала неподходяща компания. — Дадох си сметка, че заплахата от страна на пришълците е по-голяма от тази, която тогава представляваше Четвърти отдел — обясни лаконично Катенка. — След което тя дойде при мен и ми предложи да ме снабдява с информация — продължи Яков. — Това беше преди шест години. В началото и двамата си нямахме доверие. При вас, в Щатите, няма ли една организация на име СТААР? — Да — кимна Търкот. — С нейна помощ _Онези, които чакат_ са проникнали в правителството. — Е, ние също си имаме своите _„Чакащи“_ — заяви Яков. — Едва ли разполагат със своя организация като вашата СТААР, но имат агенти в КГБ и ГРУ. — Според мен тъкмо _Онези, които чакат_ са виновници за гибелта на Четвърти отдел — добави Катенка. — Защо? — попита Търкот. — Ето това не зная. — Може би са търсили нещо — подметна Яков. — Какво например? — погледна го Катенка. Търкот не беше съвсем сигурен каква част от истината могат да разкрият пред жената. Забеляза, че Яков не отговори на въпроса й и реши засега да не поставя за обсъждане темата с ключа. — Откри ли нещо полезно в архивите на КГБ? — обърна се Яков към Катенка. — Скоро трябва да тръгваме. — Има един човек в управлението, казва се Льончика. Мисля, че той е в течение на събитията около аирлианците и знае всички тайни, които КГБ съхранява в архивите си. Докато слухтях из ГРУ, също ме насочиха към този човек. Яков се надигна. — Е, значи вече знам с кого трябва да се срещна. Но първо, да прескочим до „Дяволската станция“ и да проверим на място какво се е случило там. Нали затова бихме толкова път. _Кратерът Нгоро-нгоро_ _38 часа и 30 минути до разрушението_ — Вече разполагаме с неопровержими доказателства — произнесе Муалама, докато разглеждаше жезъла. — Време е да се свържем с КИСПП. — Знаеш ли къде е тази Зала на познанието? — попита Лаго. — Имам съмнения за едно място — отвърна засмяно Муалама. — Веднъж вече познах — той посочи изкопа в краката им. — Доста далеч от тук е. — Къде? — На времето Бъртън дал клетва — да не разкрива никому онова, което ще му покажат. Но аз мисля, че започвам да се досещам за какво става дума. Местенцето е тук, в главата ми — той се чукна по слепоочието. — Няма да кажа на никого. Онези от КИСПП ще бъдат принудени да ми сътрудничат. Без тяхна помощ едва ли ще се справим там. — Муалама се огледа. — Ти вземи джипа и се върни в последното село преди кратера. Свържи се с централата на КИСПП в Ню Йорк. Не им казвай какво сме открили, а само че тук има плоча със старорунически текстове. Можеш да им изпратиш по факса снимка от надгробния камък. Но не споменавай скиптъра. Поискай да разговаряш с някой, който е познавал Нейбингър. Някой, който ще оцени находката ни. Кажи му, че ще го чакаме тук. На по-малко от три километра от мястото, където професор Муалама и Лаго бяха изровили саркофага, дълбоко под огледалната повърхност на езерото Сода, Лексина наблюдаваше безизразно как двама от нейния вид умират. Беше се изправила над тях — висока, стройна фигура, облечена в сиво наметало, по което още личаха следите от дългото пътешествие. Ако Муалама бе изминал труден път, за да стигне до кратера, то нейният можеше да се определи като невъзможен. Беше вървяла на юг, следвайки хода на Голямата цепнатина — тази гигантска пукнатина върху земната повърхност, в сравнение с която Големият каньон е истинско джудже, водеше началото си от Южна Турция, пресичаше по дължина територията на Сирия, преминаваше по дъното на Мъртво море между Йордания и Израел, след това оформяше басейна на Червено море и при Аденския залив се разделяше на два ръкава. Едната й част навлизаше в Индийския океан, а втората продължаваше към вътрешността на Африка. Голямата цепнатина продължаваше още неколкостотин километра южно от кратера Нгоро-нгоро и завършваше отвъд границата на Мозамбик. Предната седмица Лексина се бе гмурнала под повърхността на езерото Сода и бе открила входа към скритата на дъното аирлианска база — нейния нов дом, след като бе прекарала последните двадесет и две години в базата „Скорпион“ под ледовете на Антарктида. Лексина бе общопризнатият водач на _Онези, които чакат_, ала малката й група се бе разпаднала, след принудителното напускане на базата „Скорпион“ при една неочаквана атака. Тя имаше снежнобяла, гладка кожа, но най-странни бяха кървавочервените й очи, с издължени зеници. Стоеше върху черния метален под в овалната стая с диаметър приблизително петнадесет метра, осветена от множество лампи, вградени на равни разстояния в тавана. Знаеше съвсем малко за историята на тази база, построена в апогея на аирлианското господство на Земята. За да я открие, наложи се да следва знаците, оставени на различни места още по времето на Аксумската империя. В момента един от верните й помощници, Елек, се намираше в Циан Лин, но се нуждаеше от ключ, за да проникне на най-долното ниво. Други двама — Коридан и Гергор — бяха разрушили базата на Четвърти отдел на остров Нова Земя, където бяха отишли да търсят ключа. Но на обратния път, след успешното изпълнение на задачата, двамата бяха попаднали в радиоактивно замърсен район и сега трябваше да платят горчивата цена за своята прибързаност. За щастие й донесоха ценен дар, с който се бяха сдобили, докато претърсваха архивите на Четвърти отдел — черната сфера, с чиято помощ можеше да се свързва с компютъра на оцелелия в околоземна орбита „хищен нокът“. След като прегледа инструкциите за това как да я използва, Лексина установи връзка с компютъра и го постави под свой контрол. „Нокътят“ бе сериозно повреден и с поизчерпани енергийни запаси, но оръжейните му системи бяха в изправност и можеха да действат, както бяха показали при автоматичното унищожаване на приближаващата се за скачване совалка „Колумбия“. В друг режим оръжията можеха да се използват и за притегляне на орбитални предмети — като например спътника „Уорфайтър“, След това с помощта на бордовия компютър и информацията, събирана от СТААР в продължение на дълги години, Лексина бе проникнала в командните системи на спътника. Тя коленичи до Коридан и Гергор и им инжектира ново количество обезболяващо, опасявайки се, че мъченията, на които ги подлагаше болестта, могат да попречат на работата й. Тя знаеше, че им остават броени часове. Не беше потисната от предстоящата загуба, защото предния ден бе открила в едно странично крило на базата добре оборудвана лаборатория, по подобие на тази в „Скорпион“, където се „отглеждаха“ нови сътрудници. Тя разтвори ризата на всеки от тях и свали от гърдите им златните медальони, с изображение на две ръце, протегнати в знак на сляпо подчинение, след което ги прибра в джоба си. Когато се увери, че двамата са се поуспокоили, тя се върна обратно в контролния център. Все още не знаеше с каква цел е било използвано това място и най-вече горната му секция, унищожена при гигантския взрив. Задачата през целия й съзнателен живот беше да поддържа установеното от хилядолетия равновесие на силите. За съжаление, в последно време събитията бяха излезли извън нейния контрол и сега трябваше да наваксва. Нуждаеше се от помощ. След като взе тъканни проби от двамата мъже, тя се спусна в лабораторията, където имаше няколко вани с похлупаци. Постави образците в специалните контейнери под всяка от ваните и въведе необходимите данни. Накрая включи машините. _Южният Пасифик_ _36 часа до разрушението_ „Южна звезда“ се накланяше и подскачаше върху високите вълни. Корпусът на кораба се тресеше от ръмженето на включените на пълна мощност двигатели. Капитан Холс наблюдаваше от мостика как неколцина от пътниците пълзят по въжето, изпънато между люка на предния хангар и лазарета. Не изпитваше към тях нищо, дори съжаление. Глупаци. Те бяха избрали съдбата си доброволно. „Прогресивисти“ — така ги наричаха вестниците в деня, когато бе напуснал пристанището в Сидни на път за Тасмания, където трябваше да ги качи на борда. Тук бяха най-отявлените, но на брега бяха останали хиляди, които сигурно биха били щастливи, ако им бъде оказана „честта“ да станат участници в експедицията. За Холс по-важно бе, че организаторите можеха да платят за удоволствието. Ала въпреки солидния хонорар хората от екипажа се бояха, усещайки зад всичко това ръката на пришълците. Холс се намръщи. През целия ден го наболяваше стомахът. — Проклета язва — измърмори той. — Стражът може да ти реши проблема — обади се някой зад гърба му. Холс се обърна. Водач Паркър се бе качил на мостика. — Ако може да се вярва на новините, стражът почти е престанал на функционира — подсмихна се капитанът. — Това е така, защото силите на КИСПП го принудиха да премине към отбрана. — Паркър заобиколи капитана и застана до прозореца. — Ти не би ли постъпил така, ако те нападнат неочаквано? Холс нямаше никакво желание да започва спор. — Каквато болка или болест да те споходи, стражът ще се погрижи за теб — продължи с напевен глас Паркър. — Той е съкровищница от знание. — Как ще се свържете с него? Казват, че отхвърлял всякакви опити за комуникация. — Кели Рейнолдс ще ни помогне. Тя разговаря с него. — По новините съобщиха, че посланието едва ли е съставено от нея. — Ти да не си изолационист? — попита внезапно Паркър. — Боиш се да си подадеш носа от пещерата, така ли? — Аз съм само капитан на кораба. — Няма да се измъкнеш толкова лесно — заяви Паркър и впи поглед в лицето на капитана. — Я ме оставете. Аз само си гледам работата… — Не можеш — прекъсна го Паркър и вдигна заканително ръка. — Свърши се вече. Скоро вестта ще достигне всички хора на планетата. Никой няма да остане безразличен към онова, което предстои да се случи. Време е човешката раса да тръгне напред. Да завоюва свое място сред звездите. — Да си подадем носа от пещерата, казваш. Но какво ще стане, ако отвън ни чакат лъвове и тигри? — Ако помогнем на стража и аирлианците, страховете ти ще се окажат напразни. — Дали пък тогава не ще помагаме на вълка? — Неверник! — изсъска Паркър. Капитан Холс премести поглед към разпенената от бурята океанска повърхност. Чудеше се, какво ли ги очаква, когато стигнат Великденския остров. _Въздушното пространство над западния бряг на САЩ_ _35 часа и 45 минути до разрушението_ — Съобщение за вас. — Вторият пилот на скакалеца подаде на Дънкан слушалките. Намираха се на тридесет минути полет от Оперативна група 78 и Великденския остров и Дънкан вече можеше да различи с просто око приближаващата се брегова линия на Щатите. В момента се движеха със скорост седем хиляди километра в час, което надминаваше възможностите на монтирания на борда радар да „вижда“ напред и да ги предупреждава за опасности. — Да? — произнесе в микрофона Дънкан. — Говори майор Куин. Получих странно съобщение, което ни бе препратено от Пентагона. — Да чуем. — Някакъв професор Муалама твърди, че открил аирлиански артефакт в Танзания. — Какъв артефакт? — попита заинтригувано Дънкан. — Не е уточнено. Човекът, който препрати съобщението, споменава за Нейбингър. Нейбингър. Лиза си спомняше археолога, който бе участвал в опита на Търкот, Кели Рейнолдс и фон Сеект да спрат „Меджик-12“. Тя свали микрофона, наведе се напред и тупна по рамото пилота. — Смяна на курса. Поемаме към Танзания. Пилотът кимна, вече привикнал със странните промени в плановете на Дънкан и останалите членове на групата. Лиза се върна към разговора. — Кой още знае за това? — Новината вървеше по вътрешните канали на Пентагона — обясни Куин. — Смятай, че всички, до девето коляно. Дънкан знаеше за какво намеква Куин. След случая с предателството на един от членовете на специалния отряд „тюлени“, изпратени със совалката, вече се знаеше, че във военните кръгове съществуват внедрени агенти и на трите групи — _Онези, които чакат_, „Мисията“ или Водачите и Наблюдателите. Питаше се, с кои от тях вече се надпреварва по пътя към Танзания. Единственото й преимущество беше бързината на скакалеца. — Някакви сведения от Търкот? — Нищо. — Дръж ме в течение, Куин. — Тя си свали слушалките. — Майор Луис, карайте с максимална скорост. За няколко минути прекосиха югозападния бряг на Щатите и навлязоха в Мексиканския залив. >> 11. _Монтана_ _35 часа до Разрушението_ Високите равнини, които се издигат постепенно към Скалистите планини, не са само стотици километри полюшвани от вятъра треви. В каменистата почва под повърхността им са прокопани многобройни ракетни силози — останки от американската система за ракетна отбрана, поддържала равновесието на силите между двата блока в годините на студената война, с помощта на заплахата от взаимно унищожение. Сключените през последните години договори за съкращаване на ядрените оръжия бяха довели до намаляване на бойната готовност в контролния център на системата за балистична отбрана и до препрограмиране на предварително зададените цели в бойните глави на ракетите — вместо към градове в Русия и Китай, те щяха да се насочат към безлюдни райони на океана при случайно или погрешно изстрелване. В отдалечената източна част на Монтана една от тези ракети бе специално модифицирана по такъв начин, че да преодолее земното притегляне и да излезе в околоземна орбита заедно с ядрения си товар. Това беше в рамките на експериментална програма, ориентирана към засичане и разрушаване на заплашително приближаващи се към Земята астероиди, с която се занимаваха учени от Програмата за проследяване на астероиди в околоземното пространство (съкратено ППАОП). В момента, когато часовникът отброяваше неумолимо времето, оставащо да крайния срок, обявен от Лексина, екипът в Пусковия контролен център (ПКЦ) на споменатата ракета, обозначена с кодово название „Спирачка“, въвеждаше координати за съвсем различна по характер мисия. Външният вход на пусковия център бе разположен в средата на просторна затревена поляна с размери на футболно игрище, заобиколена от висока над три метра мрежа, която завършваше с бодлива тел. На равни разстояния покрай оградата бяха поставени табели с надпис „Преминаването забранено!“ и предупреждение, че при нарушаване на забраната може да бъде употребено огнестрелно оръжие. На покрива на малката сграда в центъра бяха монтирани видеокамери, дистанционно управлявани картечници, сателитна чиния и малък радар, като последните две гледаха нагоре — към безоблачното небе. На петдесетина метра под земята се намираха двамата членове на екипа в пусковия център. Бяха облечени с черни комбинезони и всеки от тях носеше на дясната си ръка герб, изобразяващ Земята и излизаща от центъра й светкавица, насочена към космоса. На пластмасова табелка на гърдите им бяха изписани името, чинът и поделението, към което се числяха. Капитан Линтън бе мършав, тъмнокож мъж на средна възраст. Носеше очила с дебели лещи и черни рогови рамки. Майор Луиз Грийн, висока блондинка със сурово и самоуверено изражение на лицето, бе командващият офицер на центъра. Покрай стените на помещението бяха подредени разнообразни апарати. Подът беше боядисан в сиво, а таванът — в светлосиньото на ВВС. Преди дванадесет години, когато Грийн бе постъпила на работа в ракетното поделение, преобладаващите цветове в Пусковия контролен център бяха подбрани така, че да намаляват нивото на стрес в екипа по време на досадните, продължителни дежурства. С промените в световната политика и орязването на бюджета, някой в администрацията сметна подобен лукс за излишен. Цялото съоръжение представляваше затворена капсула, окачена на четири грамадни противоударни амортизатори, които на теория би трябвало да се задействат при директно попадение с ядрено оръжие. Тази теория все още не бе претърпяла своето бойно кръщение и сред екипа съществуваха противоречиви мнения относно възможностите на техниката от 60-те години. Доминиращата черта в контролната зала бяха двата пулта в предния й край, с разположените над тях монитори, на които се виждаха изображения от камерите на входа и от разположените в съседство силози. Вниманието на Грийн и Линтън бе приковано от една червена лампа, която току-що бе започнала да премигва. — Искай потвърждение на съобщението за задействане на пусковата установка — нареди майор Грийн през рамо, докато се пресягаше с добре отработено движение, за да закопчае предпазните колани на седалката. Червената лампа продължаваше да мига, сигналът се придружаваше от неприятен, опъващ нервите звук. Тя запъна спирачките на колелцата на седалката. След това затрака по клавиатурата на компютъра. — Имам потвърждение. Нареждат пълна бойна готовност до получаване на съобщението — докладва Линтън от своя пост, без да откъсва очи от екрана. — Съобщението прието — обяви Грийн след секунда. Тя извади един запечатан червен плик от сейфа под бюрото и го разкъса. След това свери написаното вътре с данните от екрана. — Кодът на извънредното съобщение е достоверен и валиден — произнесе тя. — Кодът достоверен и валиден — повтори с механичен глас Линтън. Пръстите на Грийн пробягаха по клавиатурата. Трептящото съобщение от екрана изчезна, заменено от думите: C> „СПИРАЧКА“ ДА СЕ ИЗСТРЕЛЯ ПО ЗАДАДЕНАТА ЦЕЛ C$ — Имаме нареждане за пуск на „Спирачка“ — обяви Грийн. — Дай ми информация за състоянието на пусковата установка. — „Спирачка“ се намира в първи силоз. Ракетните системи в готовност. На екрана се появи ново съобщение. — Получих потвърждение от Щаба на Националното командване. Пускът не е учебна тревога. Отвори силоза. — Отварям силоза. На четиристотин метра от входа към контролната зала на ПКЦ имаше друг заграден участък. Зад мрежата с бодлива тел две масивни бетонни врати започнаха да се издигат плавно. Под тях системите на специално модифицираната балистична междуконтинентална ракета ЛГМ-118А „Миротворец“, вече се продухваха с газ под налягане. — Датчикът за отваряне вратите на силоза свети в зелено — обяви капитан Линтън, който за всеки случай контролираше процеса с видеокамера. — Датчикът в зелено — потвърди Грийн. Дълбоко под повърхността на кратера Нгоро-нгоро, Лексина изключи комуникатора, който я свързваше с Етор. Тя се завъртя с фотьойла към големия екран пред нея. Получаваше изображение от увеличителните камери на „Уорфайтър“, съсредоточени в момента върху един район в Източна Монтана, чиито координати бе получила току-що. Мощните камери, монтирани в долния край на спътника, показваха с всички подробности картината на отварящите се бетонни врати на силоза. Лексина изпрати команда до „нокътя“, откъдето да бъде ретранслирана на „Уорфайтър“. Вътре в пусковия център напрежението нарастваше с приближаването до старта. — Потвърждавам прехващане на цел „нокът“ — обяви Грийн, докато приключваше с последните проверки на траекторията. В момента „нокътят“ и „Уорфайтър“ преминаваха над западния бряг на Щатите и това бе единственото време, когато двете цели щяха да са в обсега на ракетата, преди изтичане на крайния срок. „Прозорецът“ за изстрелване бе съвсем стеснен и трябваше да се действа изключително бързо. — Координати на целта потвърдени — обади се и Линтън. — Преминаваме към пусков режим — заповяда Грийн. Двамата отпуснаха спирачките на седалките си и се преместиха в центъра на залата, при съответните пултове. Пусковите пултове бяха разположени един срещу друг, но разделени с непробиваемо, плексигласово стъкло. Грийн опря око в ретиновия скенер и компютърът потвърди идентичността й. — Пусковият оператор идентифициран — обади се механичен глас от високоговорителя на стената. — Можете да въведете ключа. Грийн извади червения ключ от джоба на ризата си и го пъхна в обозначения процеп. Междувременно компютърът идентифицира Линтън и той също получи разрешение. — Всичко е готово — докладва Линтън. — Да започваме — нареди Грийн и за миг погледите им се срещнаха през стъклото. — На три задействаме таймера на бойната глава. Едно. Две. Три. И двамата завъртяха ключовете едновременно. ЛГМ-118А бе готова за изстрелване. В конусообразния й нос бе разположена десеткилотонова бойна глава, чийто таймер бе програмиран да задейства детонатора по времето, когато ракетата излезе на орбита и се доближи до целта на разстояние от четиристотин метра. Майор Грийн не сваляше очи от екрана. Червените цифри на брояча бяха започнали отброяването. — Шест минути и десет секунди до старта — обяви тя. — На три задействаме пусковата установка. Пръстите й стискаха стартовия ключ. Летящ със скоростта на светлината, изстреляният от „Уорфайтър“ лазерен лъч попадна право в носа на ракетата. Лъчът я проряза като нож, унищожавайки жизненоважните за полета й навигационни компоненти. Вътре в пусковия център, Грийн и Линтън мярнаха за миг на външните екрани сиянието на стремително падащия лъч. Всички пултове и монитори се озариха в мигащо червено. — Старт! — извика Грийн. И двамата завъртяха ключовете за задействане на стартовата установка. Последва неочаквана тишина. Няколко секунди Грийн и Линтън стояха съвършено неподвижно, загледани един в друг през плексигласовото стъкло, което ги разделяше. Грийн реагира първа. Тя бързо разкопча колана и дръпна малкия портативен предавател, оставен на масата до пулта. Погледна дисплея на таймера, който току-що показа пет минути и пет секунди до старта. Грийн изтича при люка към междинния коридор и въведе своя код за достъп. Тежката метална преграда се отмести бавно. Преди да се втурне в наклонения тунел, тя махна на Линтън. — Затвори вратите на силоза. Ще бъда на първи канал — добави, докато си слагаше слушалките. Линтън кимна и Грийн побягна в тунела. Звукът от тежките й обувки отекваше в бетонните стени на подземието, но тя не обръщаше внимание нито на кънтенето, нито на учестеното си дишане, докато се носеше към следващата врата. Оставаха й по-малко от пет минути. Когато стигна вратата, тя отново въведе кода за достъп. Едва изчака да се отмести и се промуши през тесния отвор. Намираше се някъде по средата на силоза, корпусът на ракетата бе точно пред нея, на не повече от един-два метра. Обърна се, затвори вратата и започна да се катери по стръмната метална стълба към падащата отгоре слънчева светлина. В пусковия център Линтън изписа командата за затваряне вратите на силоза. Макар че Грийн се катереше с трескава бързина, тя изгуби цяла една безценна минута, преди да достигне горната платформа, която заобикаляше конусообразния нос. Тук спря за секунда, докато през носа бавно се плъзгаше черна сянка. Вратите на силоза препречваха пътя на слънчевата светлина. Тя се наведе през парапета на платформата и започна да отвърта с взетия от чантичката гаечен ключ болтовете на капачето на програматора. Вратите на силоза се затвориха с трясък, превръщайки я в заложничка на задействаната атомна бомба. — Две минути и тридесет секунди — избуча гласът на Линтън в слушалките. Трябваше да отвърти шест болта, а тя бе свалила само два. Пръстите й бяха издраскани до кръв, но тя не им обръщаше внимание. Всичко се движеше като на забавен каданс. — Две минути — обяви Линтън. Оставаха два болта. Докато ги сваляше, Грийн преговори мислено процедурата за изключване на таймера. По време на учебните тренировки го бе направила за двадесет и две секунди. Петият болт падна. — Една минута и тридесет секунди. Тя постави гаечния ключ върху главата на последния болт. Натисна рамото, но болтът не поддаде. Грийн изруга, премести цялата тежест на тялото си върху дръжката и дръпна отново, усещайки болка в изтръпналите си пръсти. Безуспешно. Тя спря и си пое дъх. — Една минута. — Хайде, размърдай се — прошепна Грийн, докато дърпаше отчаяно дръжката. С едва доловим пукот гаечният ключ се скърши на две и горната му част остана заклещена върху главата на болта. Грийн се облещи невярващо в останалата в ръцете й дръжка. Проклет безполезен къс метал за долар и петдесет цента. — Тридесет секунди! — в гласа на Линтън се долавяше истерия. Грийн сграбчи заклещеното парче и се опита го освободи. — Двадесет секунди! Единият й нокът се счупи, но тя дори не забеляза. С някаква изолирана част на ума си съзнаваше, че вече е твърде късно. — Десет секунди! Чуваш ли ме? — крещеше Линтън в слушалките й. Тя ги смъкна, жадуваща за последен миг на покой. Обърна се и се облегна на парапета. Погледна окървавените си ръце и строшената дръжка на ключа. След това затвори очи и се люшна напред, сякаш очакваше да я подхване мощен вятър. Ракетният силоз и Грийн бяха изпепелени до неузнаваемост. Командният център беше разрушен от ударната вълна. Тежащите двадесет тона бетонни врати на силоза отхвърчаха във въздуха и после ги откриха на километър и половина встрани, но все пак бяха омекотили в известна степен взривната вълна. Кратерът с диаметър сто метра и дълбочина шестдесет бе всичко, което остана от подземния ракетен силоз. >> 12. _Дар ес-Салаам, Танзания_ _34 часа и 30 минути до разрушението_ Сто и тридесет килограма „Семтекс“ — произведен в Чехия пластичен експлозив, прилепен към корпуса на една водоноска, бяха причината за страхотния взрив, унищожил през 1988 г. сградата на американското посолство в Дар ес-Салаам. Полковник Накибсу Балеле, офицер от танзанийската армия, бе уредил вноса на експлозива от сигурен източник в Близкия изток и бе поставил собственоръчно детонатора. Полковникът беше останал безразличен към факта, че при взрива бяха загинали единадесет души, нито го вълнуваше дали е била постигната целта на човека, който го бе наел. По-важното бе, че му платиха добре. Още докато беше новоизлюпен майор от армията, някакъв непознат веднъж му връчи клетъчен телефон и солидна сума пари. Защо изборът му бе паднал върху Балеле, последният така и не разбра. Парите, обясни му непознатият, били за това майорът никога да не се разделя с телефона. Щяло да има още, много повече, ако следва стриктно инструкциите, които му предават по него. Балеле не посмя да попита какво ще стане, ако не изпълни инструкциите — не беше чак толкова наивен. Човекът му бе внушил страх, какъвто не бе изпитвал никога досега. Беше дочул слуховете за някаква тайнствена фигура, която се подвизавала из средите на терористите от Близкия изток, на име Ал-Иблис. Телефонът бе звъннал само веднъж през четирите години след първата им среща. Предадоха му подробни указания откъде ще получи пластичния експлозив и детонатора и как да се срещне с шофьора на водната цистерна, която трябваше да откара бомбата до посолството. След взрива американците стовариха вината върху Бин Ладен, афганистанец, вече обвиняван за подобна атака срещу посолството в Кения и Белеле го намираше за чудесно, защото по такъв начин следите му се заличаваха. И ето че сега, докато седеше в канцеларията и разглеждаше списания, телефонът позвъни за втори път. _Кратерът Нгоро-нгоро, Танзания_ _33 часа до разрушението_ Професор Муалама и Лаго проследиха изумено сребристия диск, който се приближаваше към тях от стената на кратера. Беше дълъг двадесет метра в основата си и се стесняваше нагоре до тесния люк на върха. Обшивката на скакалеца беше металическа и съвършено гладка, без никаква вдлъбнатина или дори драскотина. Единственото, което нарушаваше съвършенството на летателния апарат, бяха яркочервените товарни ремъци, прекарани през ръба на диска. Скакалецът увисна недалеч от тях, после се спусна безшумно на земята. Люкът на върха се отмести и отвътре се подаде женска глава. — Добър ден! — поздрави приветливо Муалама. — Добър ден, професор Муалама. Аз съм доктор Лиза Дънкан от КИСПП. — Жената огледа изкопа и предметите около него. — За това ли ни повикахте? — Да. Муалама и Лаго я отведоха при саркофага и надгробната плоча. Капакът на саркофага бе затворен и издълженият черен цилиндър изглеждаше недокоснат от времето. — Какво е това? — попита жената. Вместо отговор Муалама отмести капака и показа скелета вътре. — Аирлианец! — Дънкан коленичи до саркофага и огледа останките от трупа, преди да насочи вниманието си към плочата. Тя посочи надписа. — Можете ли да го разчетете? — Само част от него — призна Муалама. — Надявах се, че вие ще успеете, с помощта на записките на професор Нейбингър. — Вярно е, че в КИСПП разполагаме с таблица на староруническите знаци и тяхното приблизително значение. Но за нещастие най-важната част от записките на професор Нейбингър беше изгубена, когато той загина в Китай. Нейбингър бе открил нещо повече, начин да се разбира смисъла на текста, а не да се превеждат отделните му символи. За съжаление тази тайна умря с него. Освен това при катастрофата изгоря и бележникът, в който бе преписал всички открити досега старорунически надписи. — Нима не е имал копия? — попита Муалама. — Ние поне не открихме — Дънкан се изправи. — Сега се движим обратно по неговите следи, търсим онова, което той е търсел и събираме огромно количество информация. — Тя посочи плочата. — Това също ще ни е от полза. — Значи има надежда да преведете надписа? — Ще ни отнеме време. Трябва да я вземем с нас. — Но това е археологическо откритие, което принадлежи на нашия народ! Дънкан го погледна внимателно. — Чухте ли какво се случи в Южна Америка? Знаете ли за Черната смърт? — Да, но не виждам каква връзка има това с нас. — Ние сме във война — заяви Дънкан. — И всяко късче информация има важно значение. Не знаем почти нищо за аирлианците, а ето че най-сетне разполагаме с труп на пришълец, който ще можем да изследваме. Няма начин това да не ни помогне. Муалама кимна. — Готов съм да ви сътруднича, ако на свой ред ми предоставите всичко, което имате от Нейбингър. — Това, което сега ние нужно, — произнесе замислено Дънкан, — е ключът. — Ключът? — повтори машинално Муалама. — Ключът към най-долното ниво на гробницата в Циан Лин. — Но Циан Лин е в Китай. Защо търсите ключа тук? — Защото това е аирлианец! — отвърна Дънкан и в гласа й се долови отчаяние. — Къде ли може да са го скрили? — Аз мисля, че… — поде професорът, но млъкна и наведе глава. — Какво? — подкани го Дънкан. Муалама вдигна ръка, даде й знак да мълчи и бавно се завъртя в кръг. Когато спря, беше обърнат на североизток. — Някой идва. Седнал на предната седалка на оцветения в тъмнозелено руски хеликоптер Ми-24, известен на Запад с прозвището „Кошута“, полковник Балеле забеляза първи приземения на тревата скакалец. Разпозна го веднага, беше го виждал по телевизията, но не очакваше да го срещне тук, в резервата Нгоро-нгоро. Гласът по телефона му бе наредил да попречи с всякакви средства за изваждането на неуточнен предмет с извънземен произход от дъното на кратера и да унищожи всички, които участват в това. Гласът също така му бе обещал един милион долара за успешно изпълнение на задачата, което беше повече от достатъчно, за да се пенсионира и да заживее като богаташ. Но освен това в думите на непознатия се долавяше скрита заплаха — провали ли се, чака го смърт. — Господин полковник? — пилотът го гледаше въпросително. Белеле се надигна и се прехвърли в тясното задно помещение, където го очакваха шестима тежко въоръжени войници. — Унищожете хората и летателния апарат. Пилотът кимна. Муалама засенчи очи. — Това е хеликоптер с военни знаци. — Мисля, че ще е най-добре да се махаме от тук — заяви Дънкан. — Ако им оставим плочата, ще я отнесат, или дори по-лошо — могат да я разрушат. — Нямаме оръжия — вдигна рамене Дънкан. — Скакалецът не е въоръжен. Решението взе 12,5-калибровата картечница, монтирана в носа на вертолета. Първият откос уцели Лаго, едрокалибрените куршуми го покосиха и изтръгнаха от тялото му късове окървавена плът. — Лаго! — изкрещя Муалама и понечи да се хвърли върху него, но Дънкан го дръпна. — Мъртъв е! Последвайте ме! — Теглеше го към саркофага. Двамата скочиха вътре, Дънкан се озова отгоре, извъртя се и притегли похлупака — тъкмо навреме, защото по стената на цилиндъра започнаха да чаткат куршуми. Вторият пилот на вертолета се прицели едновременно с двете противотанкови ракети от типа „Спирала“. Една мигаща лампичка в окуляра на мерника потвърди, че ракетите са прехванали приземения скакалец. — Изстрелвам първа — обяви той и натисна копчето. — Изстрелвам втора. Докато двете ракети се носеха към обозначената цел, пилотът пусна още един дълъг откос от предната картечница по черния цилиндър. Увиснал на отворената странична врата, между зяпащите в почуда войници, Балеле проследи с поглед ракетите, докато попаднаха в целта. Облак от пръст и останки закри за кратко картината. — Приземи се до черния цилиндър — нареди Балеле. — Там ще… — Той млъкна, внезапно заслепен от нещо. Премигна болезнено и точно за толкова време скакалецът преполови разстоянието между двете летящи тела. — Завивай! — бе всичко, което Балеле успя да извика, преди острият ръб на летящата чиния да се вреже в предното стъкло на вертолета. Въртящите се перки удариха сребристата повърхност на скакалеца и се натрошиха, без да оставят и следа по обшивката. За по-малко от секунда хеликоптерът бе разсечен през средата и двете му части полетяха безпомощно надолу. Дънкан чу експлозиите, след няколко секунди и сблъсъка на нещо масивно със земята недалеч от саркофага, последвано от вторични избухвания. Под нея Муалама дишаше тежко, въздухът в тясното пространство бе съвсем ограничен. — Има ли начин да отворим капака отвътре? — попита тя. — За първи път съм от тази страна — отвърна сподавено Муалама, — и със съжаление трябва да призная, че не знам. Дънкан опря крака в стените и напъна. Похлупакът не помръдваше. — Няма да стане така. Изведнъж отгоре засия ярка светлина и в саркофага нахлу свеж въздух. Дънкан вдигна глава и премигна слепешката. — Госпожо, сигурно ще се съгласите с мен, че трябва час по-скоро да изчезваме от тук — произнесе майор Люис, докато придържаше отместения похлупак върху ръба. Дънкан приклекна, изскочи отвън и помогна на професора да се измъкне. Наблизо горяха останките от разбития хеликоптер. Върху металната повърхност на скакалеца не се виждаше дори драскотина. Зад нея Муалама изстена болезнено. — Какво има? — обърна се Дънкан. Муалама посочи с палец гърба си. — О, Божичко — изстена Дънкан, когато забеляза, че отзад се подава парче кост. — Не е мое — успокои я Муалама и кимна с брадичка към скелета. — Почувствах, че поддава, когато и двамата скочихме вътре. — И мълчахте през цялото време? — Дънкан опипа неравните краища на подаващата се кост. Невъзможно бе да определи на каква дълбочина е проникнала. — Извадете я. — Можем да ви отведем… — Госпожо — намеси се Люис, който оглеждаше с видимо безпокойство стените на кратера. — Тези типове от вертолета може да не са сами. Дънкан стисна с пръсти края на костта и я дръпна рязко навън. Парчето излезе лесно. Муалама дори не изстена, само рязко си пое дъх. Дънкан захвърли счупената кост в саркофага и го затвори. Когато приключи, забеляза, че Муалама е коленичил до тялото на Лаго. — Искам да закачите саркофага и плочата с товарните ремъци — нареди тя на Люис. — Използвайте неговите стоманени въжета. Люис кимна и изтича при скакалеца. Дънкан доближи Муалама. От раната на гърба му все още течеше кръв. Тя коленичи до него. Беше се навел над трупа на своя племенник и му говореше с тих, монотонен глас, подреждайки ритмично думи на език, който наподобяваше арабския. Накрая Муалама покри лицето на мъртвеца и се надигна. — Защо винаги младите умират? — попита наскърбено той. Дънкан пристъпваше нетърпеливо. Налагаше се колкото се може по-скоро да напуснат опасното място. После щяха да обсъждат случилото се. — Готови сме за полет — докладва от скакалеца Люис. — Да тръгваме — тя се пресегна и дръпна Муалама. Професорът се освободи от пръстите й. — Откъде са знаели, че сме тук? Никой освен мен и Лаго не беше в течение на тази експедиция. — Навсякъде има шпиони — обясни спокойно Дънкан. — По-късно ще търсим причините. — И защо трябва да ви вярвам? Дънкан разтвори безпомощно ръце. — Няма как да ви убедя. Колкото и банално да прозвучи, просто нямате друг избор. — Тя посочи горящия хеликоптер. — Скоро други ще последват тези. Съмнявам се, че ще успеете да им избягате с джипа. Освен това, ще ви покажем някои от записките на Нейбингър. — Тя тръгна решително към скакалеца. — Вие решавайте. Муалама я последва неохотно. >> 13. _Великденският остров_ _32 часа до разрушението_ — Адмирале! — Гласът на наблюдаващия офицер отекна развълнувано в стените на комуникационната зала на борда на „Джордж Вашингтон“. Адмирал Полдън се надвеси над пулта. — Какво има? — Установих контакт с „Небесен ястреб“. Току-що напусна щита. — „Небесен ястреб“? Мислех, че са го свалили. Сигурен ли сте? — Да, сър. Адмиралът се намръщи. — Къде, по дяволите, се е забавил? — Не зная, сър. — Не трябваше ли отдавна да му е свършило горивото? — Почти, сър, но този апарат притежава много добри летателни качества. Той е конструиран за продължителен полет. — Офицерът натискаше едно след друго различни копчета. — Връзката ми с компютъра е съвсем слаба. Изглежда има повреда. Сър, предлагам незабавно да приземим самолета на борда. Съмнявам се, че в подобно състояние ще се добере до материка. Освен това така по-бързо ще получим достъп до информацията, която е събрал. — Можете ли да го приземите на площадката? — Да, сър. — Действайте. Офицерът се надвеси над пулта. — Поемам управлението. — Пръстите му обхванаха нежно ръкохватката на джойстика. — Доближавам го. — Ще бъда в залата за управление на полети — обяви Полдън. Навън дъждът бе поотслабнал и адмиралът можеше да разгледа почти цялата площадка за кацане, но съвсем малка част от бурното море зад нея. — Оператор, искам да задържите всички излитания и кацания, докато приземим „Небесен ястреб“ — нареди той. — Тъй вярно, сър. Държим във въздуха само няколко разузнавателни самолета и те ще се приземят най-рано след два часа. — Някой от тях да е засичал „Небесен ястреб“? — Да, сър. „Орел три“ докладва, че го е видял. Полдън вдигна бинокъла пред очите си и го насочи към носа на палубата. Екипажът долу вече изпъваше обезопасителната мрежа за залавяне на безпилотния самолет. Полдън беше впечатлен от бързината и умението на хората, въпреки дъжда и хлъзгавата палуба. — Добра работа — промърмори той. — Сър — обади се радистът. — Радарът засече приближаващ обект на два километра. — На какъв курс? — Последното, което би желал сега, бе онзи идиот от контролната зала да удари летателния апарат в кулата или да го разбие на палубата. — Курс за приземяване, сър. — Предайте на оператора в залата, ако изгуби управление, да не упорства, а да направи втори опит. — Тъй вярно, сър. Полдън отново погледна през бинокъла. „Небесен ястреб“ се появи изведнъж от пелената на дъжда и започна да се спуска плавно. Малко преди да се плъзне по палубата, от долната му част се показаха чифт миниатюрни колела. Самолетът се приземи гладко и продължи по палубата, докато попадна в разпънатата мрежа. Тогава спря внезапно. Полдън свали бинокъла. Обърна се и тъкмо се готвеше да напусне мостика, когато вик на изненада го накара да се обърне. — Ей, какво става? Радистът се бе надигнал и надничаше през прозореца към палубата долу. Адмиралът застана до него. „Небесен ястреб“ се разпадаше — това бе единствената дума, която му дойде наум. Издължените крила полегнаха върху палубата, после изчезнаха. Полдън насочи бинокъла надолу и завъртя фокуса. Крилата не бяха изчезнали. Те се разтрошаваха на множество дребни части, които се пръскаха по палубата. Пълзящ рояк, който достигна краката на един от помощниците, приклекнал до разпънатата мрежа. Писъците на нещастника отекнаха чак на мостика, когато гъмжилото го погълна. Лиза Дънкан тъкмо бе привършила с превръзката на Муалама, когато Люис си свали слушалките. — Госпожо, засякохме съобщение от Оперативна група 78, което, струва ми се, трябва да чуете. От борда на един от наблюдателните самолети на групата. — Включете го. — Дънкан пое слушалките и ги нагласи. Чуваше се само фонов шум. После глас на пресекулки през неравно бръмчене: — Тук „Орел три“. Повтарям… „три“. Божич… летят… те са… безумие… Край. Гласът на пилота бе писклив и уплашен. Разнесе се друг глас, който звучеше спокойно: — „Орел три“ тук капитан Робинет от борда на „Стенис“. Докладвайте за положението. Край. Отново пукот, после гласът на пилота, този път по-ясно: — „Стенис“, тук „Орел три“. Не разбирам какво става, по дяволите! Те скачат от палубата! „Вашингтон“ пое курс към острова и се движи с висока скорост! Но задната палуба… просто я няма. Изчезнала е! Дънкан се наведе напред и притисна слушалките по-плътно. — Кой скача от борда? — попитаха отсреща. — Можете ли да ме свържете с командира на оперативната група? Приемам? Гласът на пилота се покачи с още една октава. — Екипажът скача! Всички се мятат във водата! Нещо става на палубата. Задната част и контролната кула сякаш се топят… разпадат се… Там става нещо, Боже мили! Сигурно е заради онова проклето самолетче! — „Орел три“. Говори капитан Робинет. Успокой се, синко. Какво самолетче? — „Небесен ястреб“, сър! Той се върна. Приземиха го на борда и след това се започна. — Разбрано, синко. А сега, опитай да ме свържеш с командващия. „Орел три“, повтори — разбра ли ме? — Говори „Орел три“… — последва пауза. — Говорих с контролната кула. Забраниха ми да кацам на борда. Казват, че нещо… нещо атакувало кораба. — Свържете ме с кулата! — настоя Робинет. — Момент. — Чу се пукот. После нов глас, който Дънкан познаваше. — Говори адмирал Полдън. Приемам. — Господин адмирал, тук капитан Робинет. Какво е положението при вас? Приемам. — Те завладяха кораба ми. — Гласът на адмирала изглеждаше променен. — Кои _те_? — попита Робинет. — Тези неща. Те _изяждат_ кораба. Взеха под контрол машинното и щурманската кабина. Насочваме се право към Великденския остров. Разстоянието до брега е само двайсетина километра. — Какви неща? — Които дойдоха с „Небесен ястреб“. Той се приземи и започна да се разпада. Толкова са малки, че едва се забелязват! Прояждат дори метал! А когато се доберат до някого… — Гласът на адмирала потрепери. — Моят екипаж… Всички наскачаха през борда. Не можете да се биете с тези неща! — Но господин адмирал! Какво по-точно ви е нападнало? — Нямам представа. Толкова са дребни, че не се виждат. Като пълзящ, безформен, черен рояк. Не зная какво е това. Не смея дори да го доближавам. Някъде отзад се разнесе оглушителна експлозия. — Господин адмирал? — Опитват се да ги спрат… някой взриви една авиобомба на палубата… Исусе Христе! — Последва кратка пауза. — Разстояние до брега седемнайсет километра. Нещо изпука. Чуха се уплашени викове. — Божичко! Достигнаха основата на мостика. Изгубени сме! Дънкан натисна бутона за предаване. — Господин адмирал, говори доктор Дънкан. Какво става при вас? — Заповядах на останалата част от Оперативната група да се отдалечи с максимална бързина — отговори адмирал Полдън. — Пилотите в наблюдателните самолети ще трябва да катапултират… не разполагат с достатъчно гориво да достигнат сушата. Люис подаде на Дънкан фотография, изпратена току-що по САТФАКС-а. — Госпожо, снимка от спътника КХ-14. Дънкан я погледна. Горната дясна част бе запълнена от извита черна линия, бележеща края на силовия щит. Право срещу него се виждаше заострения тесен контур на „Вашингтон“. Задната част на палубата бе скрита в черна вихрушка. — Какво, по дяволите, става на кораба, адмирал Полдън? — попита Дънкан. — Трябва да ни кажете, преди да преминете зад щита. — Вече виждам силовото поле — заговори Полдън, сякаш не чул въпроса й. — На около шест километра, право пред нас. — Чуваха се викове и изстрели. — Не можете да ги застреляте дори — говореше обезсилено Полдън. — Толкова са малки и толкова много… Те са като вируси, които се разпространяват из целия кораб. Исусе, долу погълнаха още един човек! О, Боже мили! Сега са пред моята врата. Прояждат метала… Ще наредя напускане на кораба… Нови изстрели и викове. — Те са тук! Отекна писък, който продължи няколко секунди, после връзката беше прекъсната. — Адмирал Полдън? — Дънкан натисна няколко пъти бутона за повикване. — Нямаме връзка с адмирала — това беше гласът на пилота. — „Орел три“, тук капитан Робинет. Отдалечете се незабавно от острова. — Сър, не разполагаме с достатъчно гориво за да стигнем до най-близкото летище! — Изпълнявайте каквото ви нареди адмиралът! Приближете се до някой от съпровождащите кораби и катапултирайте! — Слушам, сър. — До всички кораби от групата, говори капитан Робинет. Изпратете спасителни групи на безопасно разстояние от „Вашингтон“, за да приберат хората във водата. След това напуснете района. Люис подаде на Дънкан още няколко сателитни снимки. КХ-14 бе проследил „Джордж Вашингтон“, докато самолетоносачът се приближаваше към непрогледното покривало на силовото поле. Подредени хронологично, те показваха как някаква черна вълна покрива палубата на кораба от кърмата към носа. На една от снимките черната лавина доближаваше корпуса на един Ф-14. На следващата изтребителят беше погълнат напълно. — Доктор Дънкан, говори капитан Робинет. — Слушам ви, капитане. — Получихте ли снимковия материал от спътника? — Да. — И какво мислите? — Момент да проверя нещо. — Тя извади папката с материали, изпратени от Агенцията за национална сигурност, в които се изброяваха учрежденията и информационните страници, посещавани от стража чрез Интерлинк. Междувременно капитан Робинет продължаваше с доклада за текущото положение. — От щаба на флотското командване наредиха Оперативна група 78 да прибере оцелелите от „Вашингтон“ и да се отдалечи на разстояние двеста километра от кораба. — А какво е състоянието на „Вашингтон“? — Все още нямаме представа какво се е случило на борда, но при скоростта и посоката, която поддържа, ще премине през щита след не повече от десет минути. — Колко от членовете на екипажа са успели да скочат? — попита тя. — Не разполагаме с точни сведения. Всичко стана толкова неочаквано. Дънкан спря на една от страниците, когато изведнъж осъзна какво разглежда. — Майчице мила, ние сме го дали на проклетото нещо! — Какво? На кого? — На стража. Нанотехнологията. — Какво? — повтори Робинет. — Мисля, че „Вашингтон“ е бил атакуван от вирус. — От вирус? — повтори недоверчиво Робинет. — Как може вирус да яде метал? — Защото е синтезиран от метал. Това са микроскопични роботи. — И защо им е трябвало да нападат „Вашингтон“? — За да се възпроизвеждат. >> 14. _Великденският остров_ _33 часа и 45 минути до разрушението_ Една на пръв поглед неудържима сила, която среща непоклатим обект. Никога, в цялата история на създадените от човешки ръце творения, нещо толкова голямо не се бе насочвало към нещо толкова солидно с подобна бързина. Фонтани от пяна бликаха пред носа на „Вашингтон“, докато корабът се носеше със скорост от близо осемдесет километра в час право към скалистия бряг на Великденския остров. Силовият щит се бе изключил за съвсем малко, за да позволи на кораба да премине и сега до сушата оставаха не повече от два километра. С водоизместимост от четиридесет хиляди тона, грамадният плавателен съд бе набрал такава инерция, че в този момент дори до машинното да беше подадена заповедта „пълен назад“, вече нямаше никаква надежда да се избегне сблъсъкът. Само че на мостика нямаше никой, който да издаде подобна заповед, нито в машинното отделение някой, който да я изпълни. Масивните _моаи_, статуите на човешки лица, подредени край брега на острова, фиксираха с каменните си очи приближаващия се кораб. На по-малко от двеста метра от брега носът на кораба заора в дъното. В сравнение с тази сцена, сблъсъкът на „Титаник“ с айсберга бе като удар на камион в кофа за боклук. Стоманеният кил разпори двуметровия слой на кораловата обвивка и се заби в скалния пласт под него, но корабът продължаваше да се носи напред. Докато стомана и скала мереха сили, островът започна бавно да надвива в битката. „Вашингтон“ постепенно забави и накрая спря, като близо сто и петдесет метра от корпуса се намираха на сушата. Средната част на палубата бе хлътнала след взрива и прояждането на носещите конструкции. Едно последно изскърцване на разкъсан метал оповести победата на скалата и на острова отново се възцари тишина. — Господи! — сонарният оператор на „Спрингфилд“ си свали слушалките и ги захвърли върху пулта. — Самолетоносачът се удари в острова! Изправен зад него, капитан Форстър също чуваше ужасяващия звук от сблъсъка на „Джордж Вашингтон“ с брега на Великденския остров, улавян с помощта на някоя от стотиците хидрофонични установки, монтирани на сонарната* сфера в предния край на подводницата. [* Сонар — подводен радар. — Б.пр.] Звукът продължаваше да се усилва, докато накрая се предаде като вибрация върху корпуса на подводницата. След това настъпи тишина. „Спрингфилд“ лежеше на дъното, на четиристотин метра под океанската повърхност и в непосредствена близост до външния край на силовия щит. Два „изтребителя фу“ — малки златисти сфери с диаметър около метър, но с достатъчна мощ да разрушат тежковъоръжената подводница — висяха постоянно над нея. Форстър огледа замислено редицата от премигващи монитори, като същевременно се опитваше да прогони кошмарните сцени за краха на „Вашингтон“, които му подаваше превъзбуденото въображение. Поради невъзможност да използват активните си системи за наблюдение, те бяха почти слепи за всичко, което ставаше наоколо. Бяха проследили последните минути от приближаването на самолетоносача към острова само с помощта на пасивната, хидрофонична апаратура, а сега улавяха и шума на отдалечаващите се кораби от групата. — Какво е това? — Форстър посочи един от екраните, където се виждаше картина на заобикалящото ги океанско дъно чак до една извита линия на около километър и половина от тях, където преминаваше ръбът на силовото поле. В момента се наблюдаваше малка аномалия по хода на кривината, показваща начина, по който звуковата вълна се бе отразила частично от полето. — Не зная, сър — отвърна операторът. — Нямаше го там преди, а полето се изключи за около тридесет секунди, докато корабът премине. — Наложи отгоре картата на дъното — разпореди Форстър. Компютърният екран се изчисти за секунда, после изображението бе насложено върху хидрографската карта на океанското дъно. Форстър плъзна пръст по аномалията. Намираше се точно на мястото, където килът на „Вашингтон“ бе прокопал тунел в скалистото дъно. При повторното си включване полето не бе запълнило отвора, тъй като преди той не бе съществувал. — Мисля, че току-що намерихме дупка в оградата — произнесе замислено капитанът. _Зона 51_ _31 часа и 40 минути до разрушението_ Майор Куин бе отбелязал с дебела синя черта орбитата на „нокътя“ върху земната карта. Корабът се отдалечаваше бавно в източна посока от границите на Щатите, увеличавайки дистанцията с взривения силоз в Монтана. Друга дебела, но червена черта бележеше орбитата на „Страцида“ — в момента над Северния полюс в посока юг, към Атлантическия океан. Куин въведе няколко команди и на екрана двете линии се издължиха с пунктири, докато се пресякоха някъде в средата на Атлантика. — Надяваш се нещо да се промени, а? — подсмихна се Лари Кинсейд, застанал зад майора. — Някой би могъл да допусне грешка при проектирането на двата курса. — Е, няма грешка — въздъхна Кинсейд. — Всичко е само физика и математика. Пресечната точка е след двадесет и четири часа. Трябва да сме доволни, че Лексина не разполага с възможност да маневрира със съдовете и трябва да чака цяло едно завъртане на планетата, преди „нокътят“ и „Страцида“ да се срещнат. Оттам ще продължат към централната част на Щатите и после на изток, през Тихия океан и Азия. Общо тридесет и един часа до целта. — До целта… — повтори Куин. Неволно си представи ужасния момент, когато върху родината му ще започнат да се сипят разрушителни бомби. — По-добре дотогава да сме намерили проклетия ключ. _Циан Лин, Китай_ _31 часа и 30 минути до разрушението_ Че Лу продължи да преглежда записките в бележника на Нейбингър, докато буквите започнаха да се мерджелеят пред очите й и тя неусетно затвори клепачи. Облегната на каменната стена, за миг се поддаде на дремещото в нея отчаяние. Всички изходи бяха разрушени, храната и водата, които войниците бяха донесли, нямаше да стигнат за дълго, а на хоризонта не се очертаваше никакво спасително решение. Елек продължаваше да проучва систематично съдържанието на контейнерите в голямата галерия, но даде да се разбере, че не желае някой да наднича през рамото му. Единствената забележка на Ло Фа бе, че не би било зле, ако злощастният хибрид открие някъде още храна. Извън редките моменти, в които проговаряше, Ло Фа прекарваше времето си в сън. Наричаше го „съхраняване на енергията“, но фактът, че старият й приятел бе изгубил чувството си за хумор, й действаше потискащо. Изведнъж Че Лу отвори очи. Тя разлисти няколко страници на бележника, докато откри това, което търсеше. Нейбингър бе прерисувал една колонка със старорунически знаци и срещу всеки от тях имаше цифра. До най-горния бе написано „Земя“. Предния път беше помислила, че професорът се е опитвал да разчете някаква математическа формула и бе подминала страницата. Съвсем очевидно бе, че е работил над нея точно преди да влезе в гробницата. Тя се загледа в числата и руническите знаци. Изведнъж забеляза къде бе допуснал грешка професорът — не защото не беше разбрал руните, а тъй като не познаваше аирлианците. Че Лу си спомни холографското изображение на пришълеца в един от горните тунели — ръцете му имаха по шест пръста, а не по пет. Човекът бе избрал десетичната система като основна за своето броене. Логично бе да се смята, че аирлианската ще бъде дванадесетична. Изключително важен факт, до който, за съжаление, Нейбингър не бе имал достъп. Че Лу се зае да коригира таблицата. _Станция „Чьорт“ (руската Зона 51), остров Нова Земя_ _31 часа и 20 минути до разрушението_ Скакалецът бавно описа кръг. — Това е станция „Чьорт“ — посочи Яков. — Или по-скоро беше — поправи се той. Намираха се над най-северната част на острова, който имаше дължина над хиляда и четиристотин километра и разделяше Баренцево от Карско море. Базата беше разположена в тесния провлак от равна земя между ледника от едната страна и планините от другата. От третата страна беше океанът. — Сега поне знаем защо си изгубил връзка — отбеляза Търкот. От сградите долу бяха останали само разрушени и обгорени стени. — Знаем защо — подчерта Яков, — но още не знаем със сигурност кой го е направил. — Едва ли е трудно да се досетим. — _Онези, които чакат_? — Или „Мисията“ — кимна Търкот, докато скакалецът се приземяваше на останките от летището. — Не бива да ги забравяме. — Не, не бива — съгласи се Яков. — Ако е „Мисията“, може да са го направили, за да ни отмъстят за спътника с товара от Черна смърт, който свалихме. Или е дело на _Онези, които чакат_, за да ни попречат да се сдобием със сферата, чрез която се управлява „хищния нокът“. — Яков кимна към останките. — За щастие, по-голямата част от базата беше разположена под земята, също като вашия Куб. Дай Боже да е избегнала гнева на онзи, който е предизвикал разрушението. Съществуваха няколко резервни системи в случай на подобна атака. Единственият тунел, водещ към базата, трябваше да бъде взривен. — Но това означава да бъдат погребани живи хората вътре! — Вероятно. Търкот си спомни мъртвите учени в подземната база на Тера-Лел в Африка — избити малко преди силите на КИСПП да проникнат в подземието. Всичко, свързано с аирлианците, вещаеше неизбежна гибел. — Значи няма как да влезем? — Не и без землекопни машини — отвърна Яков. — Нима идването ни тук е напразно? — Не брой пилетата, преди да си счупил всички яйца — отвърна поучително Яков. — Знам един запасен вход към подземното ниво, който е известен на съвсем ограничен кръг хора. Всъщност, проектиран е като евакуационен изход в случай че главният асансьор се развали или се подпали. Търкот кимна. — Идвал ли си тук и преди? — Веднъж, но беше съвсем за кратко. Моят началник смяташе, че не бива да се навъртам из станцията, защото това можело да компрометира работата ми. И той като мен виждаше навсякъде очи и уши. Търкот отвори един метален контейнер и извади отвътре два автомата МП-5. Подхвърли единия на Яков заедно с няколко резервни пълнителя. — Нима забравихте дамата, майоре? — Катенка показа празните си ръце. — О, простете. — Той извади още един автомат и й го подаде. След това се покатери по стълбичката и отвори горния люк. Когато и тримата слязоха от скакалеца, Яков поведе групата. Търкот забеляза между заледените отломки да стърчат замръзнали човешки ръце. — Насам — Яков им показа един нисък бетонен бункер. Стоманените му врати бяха изтръгнати при взрива и сега се полюшваха на пантите. Вратата зееше като разтворена паст на чудовище, очакващо следващата си жертва. Яков извади мощен прожектор от раницата и го запали. — Следвайте ме. Търкот тръгна след него, а Катенка остана отзад. Спуснаха се по наклонения коридор, докато стигнаха още една метална врата. Яков отвори кутията на стената, натисна едно от копчетата и вратата се отмести. Стояха на прага на голям товарен асансьор. — Аварийното захранване работи — обяви доволно Яков. — Откъде черпи енергия? — От малка атомна електростанция, разбира се. Намираме се на полигон за изпитване на атомни бомби. Малко радиация в повече едва ли ще навреди на острова. — Но кой контролира реактора, след като всички са измрели? Яков се оглеждаше в кабината. — Как кой? Работи на автоматичен режим. Може да изкара и месеци, преди да потрябва пренастройка. — Аха. — Тонът на Търкот сочеше недвусмислено какво е мнението му по въпроса. Яков вдигна една плоча на пода и освети с прожектора мрака под нея. — Шахтата изглежда здрава — промърмори той. — Е, поне в едно нещо да ни провърви — подметна Търкот. — Няма да се наложи да използваме резервния вход. Слизането до него е ужасно досадно… — Той им даде знак да влязат в асансьора. Вратите се затвориха и Яков натисна бутона за спускане. — На каква дълбочина? — попита Търкот след около минута. — Осемстотин метра. Изминаха пет минути, преди асансьорът да спре с осезаемо разтърсване. Яков внимателно избута Катенка отзад и приготви оръжието за стрелба. — Не е сега моментът за мъжко самоизтъкване — озъби се Катенка. — Не става дума за самоизтъкване — възмути се Яков. — Дори и да застанеш отпред, пак аз ще съм целта. Катенка сви примирено рамене и намести ремъка на автомата на рамото си. Яков натисна копчето. Вратите се плъзнаха встрани. Навсякъде лежаха трупове, останали там, където ги бе сварила смъртта. — Няма ли опасност? — попита Търкот. — И да има, вече е късно. — Яков прекрачи в просторната централна зала. Той коленичи до най-близкия труп и го обърна по гръб. — Според мен са използвали нервно-паралитичен газ. Бързодействащ, но отдавна се е разсеял. Инак и ние да сме сега като тях. Помещението, в което се намираха, беше овално, с няколко тунела, поемащи в различни посоки. Яков се изправи и бавно се завъртя на пръсти, като оглеждаше наоколо. — Всички — прошепна той. — Всички са мъртви… — Съжалявам — добави Търкот. Мислеше за Зона 51 и загиналите там невинни хора. Едва сега си даде сметка, че Зоната е много по-уязвима от руската станция. Дори само защото не бе разположена на такава дълбочина. — Като гледам… — продължи Яков — тук присъстват почти всички членове на Четвърти отдел. — Той приближи до труп на мъж, облечен в мундир с ордени и превит върху голяма червена ръчка. — Генерал Трофимов, моят пряк началник. — Яков огледа ръчката. — Успял е да я изтегли, но явно системата за саморазрушаване не е задействала. — Или е била повредена преднамерено — отбеляза Търкот. — Кои са били според теб? „Мисията“ или _Онези, които чакат_? Яков се загърна в дългото си черно палто, макар тук долу да не бе по-хладно отколкото на повърхността. — _Онези, които чакат_ най-вероятно — отговори той. — Преди няколко години заловихме един от агентите им и го доведохме тук. Ето че най-сетне се разплатиха за това. — Мисля, че не става въпрос за обикновено отмъщение — възрази Търкот. — Къде би трябвало да е онова устройство? Яков зачете обозначенията над тунелите. — Научна секция. Офицерски стол. Свързочно отделение. Изследователска лаборатория. Инженерен отдел. Електростанция. Склад. — Той се отправи към последния и другите двама го последваха. Вървяха около петдесет метра по бетонния коридор и спряха пред масивна метална врата, която зееше широко отворена, а през високия праг лежеше проснато мъртво тяло на часовой. Прекрачиха и се озоваха в още една подземна зала с дължина над осемстотин метра и множество ниши в стените на равни разстояния една от друга. Самите ниши бяха различни по размер, в зависимост от онова, което се съдържаше в тях. Яков четеше табелките над нишите. Насочи се надолу по централния коридор, като поглеждаше вляво и вдясно. Търкот вървеше на няколко метра зад него. Яков спря при една от малките ниши и въздъхна. — Тук беше… — той посочи празната рамка. — Ето как Лексина си е осигурила контрол над „хищния нокът“ — произнесе Търкот. — Затова са нападнали станцията. Дошли са тук, за да си приберат сферата. А ние закъсняхме. Дано Дънкан се справи по-добре от нас. Без ключа сме загубени. — Търкот продължи замислено и спря пред една от малките ниши. Беше затворена със затъмнен стъклен похлупак. — Какво има вътре? Яков надникна в табелката. — Тук пише само: „Намерено в бункер. Райхслаборатория, Авиационен отдел. Берлин, 30 април 1945 г.“ Той докосна стъклото. — Топло е. — Огледа се и добави: — Оттук се отваря. Резервоарът беше прозрачен, осветен отзад. Светлината се процеждаше през тъмнозелената течност, в която се рееха дузина тъмни предмети. — Какво е това? — попита Търкот и неволно отстъпи назад. Пет от предметите бяха с дължина около два метра и дебелина тридесет сантиметра в единия край, а в другия завършваха с тънки израстъци, които наподобяваха триножник. Шестият предмет беше кръгъл, с диаметър около метър и жълтеникав на цвят. От страната, която Търкот виждаше, на равни разстояния бяха разположени тесни процепи с дължина десет сантиметра. Сферата и останалите обекти в резервоара се въртяха съвсем бавно в кръг. — О, Господи! — възкликна Търкот, когато сферата се завъртя и един от процепите се отвори. Едно черно око се втренчи в него през стъклото. >> 15. _Зона 51_ _27 часа и 30 минути до разрушението_ През целия си живот Лари Кинсейд бе работил е учени, той самият също бе учен, но открай време изпитваше пренебрежение към онези свръхтесни специалисти, които не бяха в състояние да програмират дори собственото си видео. А ученият пред него бе точно такъв и Кинсейд се опитваше да се съсредоточи и да следва мисълта му, макар човекът да говореше по-скоро на себе си. Джо Форестър бе специалист от НАСА — шеф на отдела, ръководещ дейността на телескопа Хабъл. Форестър отговаряше на всички филмови клишета за учен, включително носеше очила с дебели лещи и от джоба му се подаваше калкулатор. Кинсейд бе един от малцината, останали на работа в НАСА още от онези далечни, героични дни на първите стъпки в космоса. Той самият не беше специалист в конкретна област, но го биваше във всичко, с което се захващаше. Беше ръководил полетите на всички марсиански експедиции, включително и онази историческа мисия, при която бе разкрита аирлианската база в Сидонийския регион на Червената планета. По негов съвет Форестър бе прехвърлен в Зона 51, за да координира наблюдението над аирлианската база. — Хабъл е в състояние да проследява с еднаква точност както движещи се, така и неподвижни цели — обясняваше Форестър, докато тракаше по клавишите на своя лаптоп, свързан директно с Интерлинк — обезопасената информационна мрежа на Министерството на отбраната. — Изображенията от Марс, които получавахте по-рано, бяха само снимки, направени с една от камерите на телескопа — КЗБО или камера за заснемане на бледи обекти. Кинсейд имаше богат опит в общуването с подобни типове и знаеше, че поне засега е безсмислено да го прекъсва. — За проследяването на предварително избран подвижен обект в нашата Слънчева система ние използваме СФН — сензор с фино насочване, който прехваща няколко ориентиращи звезди от небосвода и започва да движи телескопа успоредно на проследяваната цел, като определя местоположението й по тях. По такъв начин например засякохме и проследихме полета на аирлианския флот до околоземна орбита. Разбира се, тази техника е приложима само при обекти, видимото преместване на които е по-малко от пет дъгосекунди. Тази техника обаче е неудобна за обектите, чието преместване е по-малко от една десета дъгосекунда. В такива случаи ние започваме наблюдението със СФН, след което, когато ориентиращите звезди излизат извън полезрението на СФН-полето, преминаваме към жироскопско управление. Ако разполагаме с достатъчно количество ориентиращи звезди, бихме могли да „предаваме“ следения обект от една на друга, но това може да доведе до сериозни координационни грешки. С огромно усилие Кинсейд си наложи да не проговори и този път. — Обектите, които се движат твърде бързо за СФН-контрол, но по-бавно от 7,8 дъгосекунди, могат да бъдат наблюдавани под жироскопски контрол, разбира се, със загуба на точността, което пък налага по-голяма продължителност на наблюдението. — Можете ли да наблюдавате Марс? — най-сетне вметна Кинсейд. — Винаги сме можели да го наблюдаваме — отвърна пренебрежително Форестър. — Това, което всъщност искате, е да го наблюдаваме с пълния капацитет на Хабъл и аз се опитвам да ви обясня какво е необходимо, за да го постигнем. — Форестър продължи без видима загуба на ритъма. — Движението на подобни гигантски обекти, каквито са планетите и в частност Марс, зависи от техните орбитални характеристики. Орбиталните характеристики на всички планети от Слънчевата система и на повечето от техните спътници могат да бъдат получени от Системата за сателитно проследяване, поддържана от вашата Лаборатория за реактивни проучвания, до чиято информационна база данни вие бяхте така любезен да ме допуснете чрез Интерлинк. Форестър сгъна показалец и чукна един клавиш. — Ето как с помощта на Хабъл ще можем да ви осигурим изключително висококачествено изображение на зоната около Сидонийския регион, която ви интересува. С много по-висока разделителна способност, отколкото преди. Кинсейд надникна през рамото на Форестър. На екрана отделните точки меняха бързо цветовете си, оформяйки все по-ясно очертана картина. Първото, което привлече вниманието му, беше яркото сияние на редицата от слънчеви колектори на вече отворената пирамида. Изглеждаше съвсем незасегната от ядрената експлозия, разразила се само на няколко километра от нея. Постепенно се появи и Крепостта, откъдето бяха стартирали „хищните нокти“ — с разтворен покрив и пустееща вътрешност. — Добре поне, че не разполагат с резервни кораби — промърмори Кинсейд. След Крепостта се показа Марсианският сфинкс или Лицето — масивна грамада с дължина два километра и половина, ширина два километра и височина четиристотин метра. — Питам се, какво ли е това нещо? — произнесе Кинсейд. — Направихме доста голямо количество снимки на така нареченото Лице — побърза да поясни Форестър. — На всяко едно от получените изображения приложихме дигитална корекция на грешките, очистване от наслоенията и увеличаване на яркостта. Накрая ги картографирахме според проекциите на Меркатор* и ги подложихме на анализ. Избягнахме две неща, които при предишното проучване доведоха до получаването на противоречиви резултати — промяна на съотношението контраст/яркост и подчертаване на контурите. Причината, поради която ги избегнахме, бе, че дори на висококачествени монитори тези техники нерядко водят до формирането на нови, фантомни обекти. Друг проблем, свързан с по-ранните фотографии, е елиминирането на сенките на обектите. Например, падаща от едната страна на хълма светлина е в състояние да доведе до значително изкривяване на наблюдавания обект. За тази цел приложихме един нов метод, познат като „отделяне на очертание от сянка“. В края на краищата се сдобихме с картина, каквато бихме имали, ако бяхме наблюдавали Сидонийския регион от повърхността на планетата. [* Меркатор, Герхард фон Крамер (1512–1594) — фламандски картограф, предложил няколко картографски проекции, наречени с неговото име. И днес в морските карти се използва неговата цилиндричио-равноъгълна проекция за карти на света. Б.ред.] Кинсейд все още се надяваше да получи смислен отговор на въпросите си. Често се беше питал защо тези хора се величаят като учени — според него те бяха по-скоро техници, експерти в тяхната област, но с нищожен интерес извън нея и което бе по-лошо — с бедно въображение. Изображението на Лицето от Марс бе забелязано за първи път някъде през седемдесетте, когато първата орбитална станция „Викинг“ бе изпратила направените от нея снимки. Кинсейд се досещаше, че тайнствената организация СТААР стои зад причината никой в НАСА досега да не се заинтересува от странния феномен. — Е, и какво получихте? — Вижте — Форестър завъртя лаптопа и посочи на Кинсейд екрана. — Прилича на купчина отломки. — Точно това е. — Отломки от какво? — Нямаме представа. — Можете ли да го разпечатате? — Разбира се. — Форестър чукна един от клавишите, принтерът избръмча и през процепа се показа разпечатаният лист. Кинсейд го разгледа. Нещо не беше в ред. Вдигна лупата и проучи внимателно изображението. След това разтвори една папка и извади отвътре снимка на същия район, направена от „Наблюдател“ преди да бъде унищожен. Постави двете една до друга и ги сравни. — Какво, по дяволите, е това? Сочеше един предмет на новата снимка, в непосредствена близост до слънчевите колектори и Крепостта, обърнат към Лицето. Нямаше го на снимката от „Наблюдател“. — Можете ли да ми осигурите по-детайлна картина на това място? — попита Кинсейд и посочи малкото, тъмно петно, което бе пробудило безпокойството му. — Бих могъл да опитам с различни спектри — отвърна Форестър. — Освен това, ще получим малко по-изменени ъгли на изображението тъй като положението между Марс и Хабъл се променя постоянно. — Той изписа няколко команди. — Между другото, вие бяхте прав за Лицето. — В какъв смисъл? — В смисъл, че то не е издълбано върху повърхността, както смятат повечето уфолози. Но произходът му също така не е естествен. Доколкото можахме да определим, то е къс от по-голяма структура с размери на планина, която някога е била разрушена. — От какво? — О, това не ни е известно. В района няма следи от вулканична активност, така че може би земетресение? — Или са го направили самите аирлианци? Някаква идея какво може да е било първоначално? — Не. От принтера се показа нова разпечатка. Черното петно не беше изчезнало. — Какъв е размерът на това нещо? — посочи го Кинсейд. Ученият го погледна, после извади малка линийка с множество скали. Постави я отгоре и въведе данните в джобния си калкулатор. — Дължина около петстотин метра, ширина — шестдесет. — На какво ви прилича? — На нищо, но изглежда се движи. — Форестър извади една снимка от куфарчето си. — Това е фотография от миналата седмица. Обърнете внимание върху промяната на местоположението. Изглежда се мести от Крепостта в посока към Лицето. Кинсейд чукна по снимката. — Нека Хабъл го следи. Форестър го погледна така, сякаш току-що му бе наредил да ограби банка. — Графикът на Хабъл е запълнен за две години напред. Ако го отклоним за изпълнение на подобна задача, ще настъпи бъркотия… — Форестър млъкна, забелязал израза на лицето на събеседника си. Известно време Кинсейд разглеждаше замислено петното на снимката. Какво ли правеха сега аирлианците? От какво е било част Лицето и какво е разрушило по-голямата структура? И защо аирлианците пращат нещо по повърхността към него? Какво, в края на краищата е това, което се движи? Той вдигна глава, когато в Куба влезе друг специалист. Видът на новодошлия не отговаряше на общоприетите представи. Имаше тънки мустачки, дълга, сплетена на плитка коса и носеше износени джинси и памучна фланела. — Гордън, дано ми носиш добри новини — произнесе Кинсейд. Влезлият беше компютърен специалист и се занимаваше е твърдите дискове, доставени от базата „Скорпион“. Съдържанието на дисковете беше изтрито по времето, когато агентите от СТААР бяха напуснали базата, но Гордън се опитваше да възстанови „сянката“ на информацията, която е била съхранявана върху тях. Главният проблем, с който се сблъска, бе, че по всяка вероятност, агентите от СТААР се бяха опитвали да направят същото, тъй че от крайната цел го деляха два етапа. — Все още търсим ключови изрази — както ни посъветва доктор Дънкан — като „Мисията“, „ковчег“ или „ключ“. — Майк Гордън седна срещу Кинсейд и потърка уморено челото си. — И? — Нищо, свързано с тези думи. — Тогава какво? — Онова име на проктора от Инквизицията — Домека. Среща се на още няколко места. Кинсейд протегна ръка. — Дай да видим какво носиш. Гордън му подаде папката. — И се връщай на работа — махна му Кинсейд. _Станция „Чьорт“ (руската Зона 51), остров Нова Земя_ _27 часа и 30 минути до разрушението_ — Мъртво е — Яков чукна по стената на аквариума, сякаш вътре имаше рибки, чието внимание искаше да привлече. — Какво е това? Катенка бе включила миниатюрния компютърен терминал под поставката на аквариума. На екрана се появи текст на кирилица. — Тук пише, че го наричали „Отдел рукопашний“. — И какво означава това? — попита Търкот. Катенка му преведе: — Буквално би могло да означава Отдел „Ръце“. Тук са го съкратили до „Окпашний“. Ако може да се съди по това, което са написали по-надолу, не са имали никаква представа за какво може да служи. — Не съм чувал да са откривали подобно нещо — призна и Яков. Катенка продължи да прелиства текста. — Тук е споменато, че са го намерили в края на Великата Отечествена война, някъде в развалините на Берлин. — Аха — намеси се Яков. — Нещата започват да се изясняват. Както ти казах и по-рано, Четвърти отдел е бил създаден по време на войната, когато нашите самолети започнали все по-често да докладват за срещи във въздуха с непознати летателни обекти, които вие наричате „изтребители фу“. Но нямахме никаква представа с какво се захващаме, докато не открихме, че германците са ни изпреварили. Търкот беше добре запознат с интереса на немците към пришълците и свързаните с тях тайнствени явления. — Нацистите събирали с голяма охота всякакви подобни материали — кимна той. — Изглежда те първи са се досетили за значението на старите руни. — Да. В архивите им имаше също и много материали за НЛО, в сравнение с които вашият проект „Синя книга“ би изглеждал като нотна тетрадка. Още след първите срещи с летящи чинии те разбрали, че си имат работа с нещо съвсем различно. Луфтвафе е изгубил доста самолети, опитвайки се да свали поне един „изтребител фу“. Известно е също, че са изпратили добре екипирани експедиции към различни точки на света, които да събират всякакви сведения, свързани с паранормални явления. Изглежда Хитлер е бил вманиачен на тази тема. — Какво общо има всичко това с малкия Ванечка вътре? — попита Търкот и с усилие на волята погледна към дребното същество в зелената течност. — Вероятно са го открили в същото подземие, където са били съхранявани архивите за срещите с „фу“-тата и останалата информация. Има и друго обяснение — да е някое причудливо създание, получено в нацистките лаборатории, но не ми се вярва. — Значи това е жив организъм? — вдигна учудено вежди Търкот. — Да — кимна Катенка. — Аирлиански питомец? — Никой не знае. — Имало ли е край него други предмети, принадлежали на пришълците? — Тук не пише. — Катенка дочете материала. — Споменават, че са били две. Нацистите са направили аутопсия на другото. — Всичко това е един организъм? — Търкот се загледа в плаващите части. — Централната част — Катенка забоде пръст в стъклото — е главата, или поне така са смятали учените. Немците са открили мозък, състоящ се от четири полусфери, скрити под солидна защитна обвивка, далеч по-здрава от череп. Мозъкът е със сложна структура, голям е почти колкото човешкият, но с различен строеж, а да не забравяме и факта, че притежава цели четири полусфери. Останалите неща… вероятно са ръце, крака, тоест крайници. Освен това, всеки от крайниците разполага със свой самостоятелен и доста сложен нервен възел в мястото на съчленение с тялото. — Защо са отделили ръцете? — попита Търкот. — Не са. Така е изглеждало, когато са го открили в онази нацистка лаборатория. От аутопсионния протокол излизало, че крайниците могат да се закачват и откачват. Не само с централния корпус. Освен това са взаимозаменяеми. — Тя погледна към монитора и посочи. — Виждате ли тези издатини? Това са местата за залавяне на крайниците, но вероятно това важи не само за тези в аквариума. — Шегувате се — засмя се Търкот. — Все едно аз да ви дам ръката си. Катенка само сви рамене. — Такива са заключенията на учените. — Но все пак, _какво е това_? — не се предаваше Търкот. — И откъде се е взело? — Не всичко от архивите е било съхранено до идването ни. В края на краищата, вие получихте от аирлианците атомната бомба. Сигурно има много неща, които и нацистите не са знаели. Търкот се опита да си представи, че съществото в аквариума оживява, скачва се с трипръстите си ръце и започва да се движи. Той неволно потрепери. _Зона 51_ _27 часа до разрушението_ Лиза Дънкан спря пред вратата на заседателната зала и огледа крадешком двамата мъже, които вече я очакваха вътре. Майор Куин държеше между пръстите си незапалена цигара и я разглеждаше замислено. Лари Кинсейд седеше пред димяща чаша с кафе, под очите му имаше виолетови торбички, а погледът му се рееше отвъд стените. Часовникът в ъгъла на залата показваше, че до изтичането на определения от Лексина краен срок остават двадесет и седем часа. Тя влезе и посочи на професор Муалама един стол в далечния край на масата. След това ги представи с делови тон. — Какво се е случило в Монтана? — обърна се тя към Куин. Докладът на майора бе кратък. — Агенцията за национална сигурност разреши изстрелването на една междуконтинентална балистична ракета с кодово название „Спирачка“, въоръжена с ядрена бойна глава, по цели „хищен нокът“ и „Уорфайтър“. По някакъв начин Лексина е получила изпреварваща информация за това намерение и е открила стрелба първа. Ядрената глава се е взривила вътре в силоза. За щастие вратите са били затворени и пораженията от ударната вълна са минимални, но съществува опасност от радиоактивно заразяване. За щастие времето там е тихо й няма вятър. — По какъв начин Лексина е узнала за подготвяното изстрелване? Куин повдигна рамене. — Изтичане на информация. СТААР все още разполага със солиден агентурен апарат във всички военни кръгове и в правителството. — Агенцията за национална сигурност планира ли други офанзивни действия срещу „хищния нокът“? — Поне на мен не ми е известно. — Нещо ново за ключа? — Нищо. — А преводът на руническия текст? — Дънкан беше изпратила снимки на каменната плоча от кратера с молба Куин час по-скоро да ги покаже на специалисти по старорунически. — Никакъв напредък. Продължават да работят върху тях. — Голяма помощ — произнесе иронично Дънкан. — А скелетът, който ви докарахме? — В момента е в лабораторията. Изследват го. — Някакви вести от Търкот? — Никакви. Последното съобщение беше, че се приземяват край станция „Чьорт“. Дънкан се извърна. — Доктор Муалама, имате ли да кажете нещо? Муалама сплете пръсти. — Няма съмнение, че аирлианците са пристигнали на нашата планета преди хиляди години. Откриването на споменатия одеве скелет е първата находка на труп на пришълец, за която ни е известно. Характеристиката на почвените слоеве от стените на гроба ме карат да мисля, че възрастта му надхвърля десет хиляди години, тоест приблизително по времето след потъването на Атлантида. — И без вас знаем, че аирлианците пребивават на нашата планета от доста време — кимна уморено Куин. — Но това, което не знаете — вдигна пръст Муалама, — е какво въздействие са оказали аирлианците върху нашето развитие. Професор Нейбингър е смятал, че пришълците са преустановили всякакви контакти с нас след разрушаването на Атлантида, което е станало приблизително преди тринадесет хиляди години. Погребаният скелет датира от по-скорошен период, а плочата върху него е само на две-три хиляди години. Някой я е поставил там доста след полагането на самия саркофаг. Въпросът, на който сега трябва да отговорим, е до каква степен аирлианците са се намесвали в нашата история? Спомнете си откритието на професор Нейбингър в Китай — за участъка от Великата китайска стена в близост до гробницата Циан Лин. Ами вероятната причина за построяването на Голямата пирамида — пак според него? А стражът от Великденския остров и статуите на пришълците по брега? — Муалама се наведе напред. — Сега е моментът да преосмислим всички тези и много други факти от нашата история. — Сигурно сте прав — кимна Дънкан. — Със сигурност знаем за още случаи, в които пришълците са се намесвали. И не само те. Известно ни е, че Водачите от „Мисията“ са се появявали в различни моменти от историята. Съществуват данни, че Черната смърт, или чумната епидемия през Средновековието, е била предизвикана от агенти на тази организация. Това, което не знаем, е защо различни аирлиански фракции воюват помежду си от хилядолетия и как се е случило, че ние сме се озовали по средата между тях? Телефонът иззвъня и Куин вдигна слушалката. Изслуша какво му казват и се обърна към Дънкан: — Най-сетне — връзка с капитан Търкот по сателитния телефон. — Прехвърли го на високоговорителите — нареди Дънкан. Тя изчака малко и добави: — Майк, чуваш ли ме? — Да. — Гласът на Търкот звучеше съвсем ясно. — Устройството за управление на „нокътя“? — Откраднато. — Търкот предаде накратко какво се е случило. — Поне знаем причината за нападението срещу Четвърти отдел — приключи той. Дънкан му разказа за експлозията в Монтана. След това се прехвърли на събитията около Великденския остров. — Мисля, че знам какво се е случило с „Вашингтон“ — добави тя. Беше прослушала разговорите и знаеше за завръщащия се разузнавателен самолет. Нареди да изпратят сателитните снимки на нападнатия кораб в скакалеца на Търкот. — Според мен стражът е събрал цялата налична информация в Интерлинк за нанотехнологията и я е използвал. — Не съм чувал за нанотехнологията — отвърна Търкот. — Какво е това? — За нас — все още теория. Ще ни трябват няколко десетки години, докато я приложим на практика. — Изглежда при стража този процес е скъсен до няколко дни — отбеляза Търкот. — Така е — съгласи се Дънкан. — На негово място и аз щях да постъпя по същия начин. — И какъв по-точно е този начин? — продължаваше с въпросите Търкот. — Ще ти дам един пример. Представи си как компютрите обработват информацията — могат да я анализират, променят и възпроизвеждат, при това без никакво видимо усилие. Правят го, като раздробяват информационния блок на части, на битове и след това ги обработват и копират. А сега си представи машина, която е в състояние да извършва същата дейност, но на атомно ниво. Все едно, че синтезира нов, изкуствен вирус и това е почти същото, защото наномашините ще бъдат в състояние да използват нови видове материали, да ги обработват молекула по молекула и да се възпроизвеждат. Нанороботът ще може да разруши молекулата, да я промени и в края на краищата да създаде нов наноробот. — Такъв вирус ли е нападнал „Вашингтон“? — попита Търкот. — Да. Нанороботите са разрушили на молекулно ниво материала, от който е бил изграден „Вашингтон“. — А какво е станало с хората? — Не зная — въздъхна Дънкан. — На борда имаше над шест хиляди души екипаж. — Известно ми е. Спасителните кораби са прибрали около четири хиляди. Повечето са наскачали във водата, след като адмирал Полдън е наредил да бъде изоставен корабът. — А останалите две хиляди души? Имате ли някакви сведения за съдбата им? — За някои от тях знаем, че са били убити. По думите на самия Полдън. Другите… не зная, може би най-точният израз е, че са били пленени. — Нанотехнологията може ли да въздейства на хората? — попита Търкот. — Да, по различни начини. — Мътните го взели! — избухна Майк. — Спряхме Черната смърт, а сега дойде и това! — Нанотехнологията — обясни спокойно Дънкан — е пътят, по който в бъдещето ще се развиват всички отрасли на производството. Тя ще революционизира целия живот. Представи си машини с размери на молекула, които проникват в телата ни и отстраняват болестните изменения. Машини, които могат да почистват натрупания холестерол или да нападат раковите клетки. Ами в промишлеността? Никакви отпадъци или само такива, които са на молекулно ниво. Невероятно ниско потребление на енергия. Един нанометър се равнява на една милиардна част от метъра. В един нанометър се побират десет атома. Стражът вече се е научил да ги подрежда така, както му е необходимо. А ние тепърва откриваме микротехнологията, където роботите, макар и минатюрни, се виждат с невъоръжено око. А как ще видиш наноробота? Наричам ги вируси, защото те са механични роднини на органичните вируси. Способни са да се възпроизвеждат и да действат на нива, по-микроскопични дори от тези на вирусите. — И каква ще е следващата стъпка на стража, щом това вече го може? — Не зная — отговори Дънкан. — По-добре бързо да измислим нещо, защото той току-що прибра при себе си най-могъщата оръжейна система на Земята. Колко ядрени глави имаше на борда на „Вашингтон“? — Осем. — Страхотно. — Не забравяй, че „Джордж Вашингтон“ разполагаше също така с два ядрени реактора — добави Дънкан. Тя се наведе напред и понижи глас. — Мисля, че това ще засили позициите на КИСПП. Сега вече ще получат разрешение за атака срещу острова. — В такъв случай, колкото и страшно да прозвучи, по-добре да се надяваме, че тези две хиляди моряци са загинали — произнесе мрачно Търкот. — Дори и да не са, когато се отнася до страшна болест, понякога е по-добре да се изреже засегнатият орган. — Ей! Това си е живо убийство! — Не исках да прозвучи така — побърза да отговори Дънкан. Тя притисна слепоочията си с пръсти. Останалите присъстващи в залата я следяха с безпокойство, но не знаеха с какво да й помогнат. — Сигурен съм в това. Сега по-важното е как ли ще погледне на въпроса КИСПП? — каза Търкот. — Всеки път, когато тръгвах на опасна мисия, си задавах един и същи въпрос. Какво ще стане, ако някой от другарите ми пострада и не може да върви с останалите? Лесно им е във филмите — оставят го да прикрива отстъплението с пакет цигари и няколко резервни пълнители, но животът не е като на кино. Защото не е изключено всеки от нас да се озове на мястото на този ранен другар. На този, който трябва да остане сам срещу врага. Този, който сега е на острова, а ние се готвим да го бомбардираме. — Майк, разбирам те, но не ние решаваме сега. — Зная, по дяволите, но това са две хиляди души! И Кели Рейнолдс — тя също още е там! Дънкан въздъхна. — Майк, остави на КИСПП да се оправя с това. Добре поне, че Великденският остров е изолиран. Каквото и да е намислил стражът, все още има надежда да го задържим. Поне така се надявам. Хайде стига. Сега по-важното е да открием ключа. — Да знаеш нещо за Че Лу? — Не сме я чували откакто бомбардираха гробницата. Китай затвори границите си. — Проклятие. Но това е нелепо! Не стига, че воюваме с пришълците, ами и помежду си. — Така е, Майк. Затова да се постараем да дадем най-доброто от себе си. — А ако не е достатъчно? — Последва кратка пауза. — Съветът при теб измисли ли нещо? — Аз ще се опитам да разчета староруническия надпис от плочата — заяви Муалама. — Надявам се да ни отведе до други важни открития. — Аз имам нещо — намеси се Кинсейд и отвори папката. — Моите компютърни вълшебници са измъкнали още малко информация от твърдите дискове на пришълците в базата „Скорпион“. Той раздаде разпечатките на присъстващите и се зае да чете една от тях на глас, докато Търкот слушаше. C> Приложение 1. Справка относно „Мисията“ и Домека (доклад от Коридан, 10/21/92) Съдържание: Докато проучвах ролята на „Мисията“ в дейността на Инквизицията и най-вече в прословутия съд над Галилей, открих, че ковчежникът-проктор, една от ключовите фигури по време на процеса, в действителност е бил Водач. Знаем, че в периода от Средновековието до Индустриалната революция „Мисията“ е оперирала на територията на Европа и най-вече в Италия. Тя е оказвала силно влияние на Римската католическа църква, достигнало своя зенит по времето на Инквизицията. Името на този проктор е Домека, личност, съсредоточила огромна власт, замесена в множество подобни процеси, с очевидната цел да попречи всячески на човечеството по неговия път към познанието. Не след дълго _Онези, които чакат_ контраатакували структурите на „Мисията“ в Европа и внедрили свои агенти в средите както на реформистите, така и на антиреформистите, което сериозно отслабило влиянието на „Мисията“ в Рим. И което, е още по-интересно — _Онези, които чакат_ проявявали силен интерес към онази страна на човешкото познание, която никога преди това не била привличала вниманието на „Мисията“. Изкуството. Не случайно най-великите учени от онова време, които избегнали пипалата на агентите от „Мисията“, били надарени художници — като Леонардо да Винчи. Да се върнем към Домека. Той изниква отново и отново в различни моменти от историята — с ново име и неизменно на важен пост. В Приложение 2, посветено на кръстоносните походи, Домека е споменат като един от главните организатори и дори взема дейно участие в някои от испанските експедиции по море. Според документите, на които се натъкнах случайно, Домека е придружавал Кортес по време на завоевателния поход в Мексико. Не бива да забравяме, че когато крал Монтесума посрещнал Кортес, той е вярвал, че отново се изправя срещу богоподобния Кон-Тики Виракоча (виж стр. 6:32-4). В резултат от това Кортес побеждава във войната срещу многократно превъзхождащ го противник и завладява Мексико. (Разпадане на информацията — невъзможност за по-нататъшно възстановяване.) C$ — Много интересно, наистина — проговори Муалама. Останалите вдигнаха глави от копията, които четяха. — Ако „Мисията“ наистина е участвала пряко в организирането на кръстоносните походи, целта им е била много по-далечна — продължи Муалама. — Естествено — кимна Дънкан. — Искали са да държат човешката история под свой контрол. — О, не само това — поклати глава Муалама. — Говоря за нещо много по-конкретно. Въоръжени отреди от европейци потеглят към Светите земи — може би „Мисията“ ги е използвала, за да търси там нещо? От високоговорителите прокънтя нов, по-мощен глас, който говореше английски с едва забележим руски акцент. — Така — Кон-Тики Виракоча е божеството, пред което са се прекланяли аймарите в Тиахуанако. Но кой е Домека? И дали той е първообразът на Кон-Тики? Дънкан остави разпечатката. — Получихме нова информация, но и тя не води никъде. Трябват ни сведения за ключа и вероятното му местонахождение. В момента… Вратата на заседателната зала се отвори и вътре влезе Майк Гордън. — Извинете, че ви прекъсвам — заговори той и размаха някакъв лист пред лицето на Дънкан. — Мисля, че трябва да прочетете това. Тя взе листа и плъзна поглед по него. След това зачете на глас: — Приложение 2, относно връзката на „Мисията“ с Домека. Доклад с дата 10/21/92 от Коридан. Съдържание: Докато издирвах цялата налична информация за Инквизицията, натъкнах се на частично запазен файл, посветен на историческа личност на име Домека. Без съмнение става въпрос за Водач, който участвал в кръстоносните походи, в процесите на Инквизицията и испанското проникване и завладяване на Новия свят. Съдейки по продължителността на описания период и неизменната поява на упоменатото лице, налага се изводът, че Домека е програмирана личност, която е била пренасяна в различни клонирани тела. Ако може да се вярва на данните, че същата тази личност е участвала в основаването и издигането на власт на нацистката партия в Германия през трийсетте години, като близък съратник на Фюрера, това означава че споменатата личност е живяла над хиляда години. Няма никакво съмнение, че „Мисията“ е въвлечена пряко в изграждането на фашистките концентрационни лагери, а също и в многобройните секретни операции, с цел издирване и събиране на аирлиански артефакти, а именно: Подводната експедиция до Бимини и търсенето на Атлантида, 1930 г. Експедицията на командоси от СС до Голямата пирамида, 1941 г. Експедицията в Тунгуския район, 1934 г. Копието на съдбата, известно още като ключа на съдбата! — тук гласът на Дънкан видимо потрепери. — Пише ли къде се намира това копие? — попита Търкот, не по-малко развълнуван от нея. Дънкан вдигна поглед от страницата и попита с очи Гордън. Той поклати глава. — За съжаление информацията спира дотук. Опитваме се да възстановим останалата част. — Може да има и друг човек… — поде Търкот, но Дънкан се бе досетила за същото. — Фон Сеект — произнесе тя и захвърли листа на масата. — Знаел е повече, отколкото ни е казал! Горчивият смях на Яков отекна от говорителите. — Казах ви да не вярвате на онова нацистко копеле! Дънкан стана. — Майк, искам да си тук колкото е възможно по-скоро. — Разбрано — отвърна Търкот. — Майор Куин и господин Кинсейд. Погрижете се да бъде извлечена още информация от твърдите дискове — всичко, което има за това _копие на съдбата_, или ключа. Искам също да видя медицинските заключения за скелета. — Слушам, госпожо, — отвърнаха двамата едновременно. — Професор Муалама. Ще ви бъда ужасно задължена, ако помогнете на нашите лингвисти да разчетат надписа върху плочата. — Тя се обърна към вратата. — На работа, хора. Времето лети. Аз отивам да се срещна с фон Сеект. _Великденският остров_ _26 часа и 40 минути до разрушението_ Кели Рейнолдс бе много по-„жива“ отколкото през предишните дни от връзката си със стража. Сякаш извънземният компютър вече не се нуждаеше от нея, но и не искаше да я пусне, просто за всеки случай. Онази част от ума й, която все още й принадлежеше, намираше този факт за мрачно забавен, напомнящ й по някакъв странен начин за майка й, която не можеше да хвърля нищо и в края на краищата гаражът и мазето се задръстиха с вещи, които никога нямаше да й потрябват. Кели не вярваше стражът някога отново да изпита нужда от нея. Сега компютърът разполагаше с връзки с целия свят и черпеше нужната информация от първоизточниците. Кели „знаеше“ за съдбата на „Вашингтон“ и за съобщението, което стражът бе изпратил от нейно име. В момента стражът вършеше едновременно хиляди неща — поглъщаше информация, издаваше команди, проверяваше теории, планираше действия, поддържаше постоянна връзка с Марс. И макар в сравнение с него човешките компютри да бяха немощни като калкулатори, той все пак си оставаше само машина. И така, докато той се учеше за хората от нея, тя също го изучаваше. >> 16. _Станция „Чьорт“ (руската Зона 51), остров Нова Земя_ _26 часа и 40 минути до разрушението_ Яков, Катенка и Търкот крачеха срещу студения вятър, който духаше откъм Северния ледовит океан и вдигаше снежни виелици над разрушените останки на станция „Чьорт“. Бяха вече съвсем близо до скакалеца, който ги очакваше, за да ги откара у дома. — Вашата доктор Дънкан е много нападателна — наруши тишината Катенка. Беше слушала разговора по сателитния телефон със Зона 51. — Все някой трябва да размахва камшика — отвърна Търкот. — Не е изключено това „копие“, или „ключ“, да се намира в Русия — намеси се Яков, който досега бе мълчал. — Къде? — попита Търкот. — Ако е било в ръцете на немците, значи са го държали в Берлин и оттам сигурно е попаднало у нас. — Възможно ли е да сте го държали в Четвърти отдел? — О, не е задължително. В КГБ и ГРУ също се придържаха към любимата максима, че знанието е сила. Като познаването на аирлианците и техните всемогъщи оръжия например. Дори преди петдесет години в КГБ е имало такива, които са се страхували от мощта и силата, скрити в складовете на Четвърти отдел. Ами ако именно тук бъде открито някое ново, непознато и страшно оръжие? Как тогава ще се възстанови нарушеното равновесие на силите? — С други думи, ключът може да е в КГБ? — Да. — Яков бръкна в палтото си и извади манерка. Предложи на Търкот, но той отказа. Катенка прие. — Твоите сънародници не разбират какво става в нова Русия — заговори Яков, докато завинтваше капачката на манерката. — В много отношения положението сега е по-лошо, отколкото по времето на комунистите. Тогава имахме работеща система на управление, а сега цари хаос. Ние, руснаците, станахме капиталисти. — Той се изсмя горчиво. — До такава степен, че най-могъщата сила в страната е мафията. Всеки се бори за парче от кокала, опитва се да си осигури някаква власт и да печели от нея във вакуума, останал след падането на комунистическото управление. Тъй че дори свръхагентите от ФСБ* едва ли ще разполагат със сведения къде се намира ключът. [* Федерална служба за безопасност (рус.) — Б.ред.] — Льончика знае къде е архивът — произнесе Катенка. — Той работи в щаба на ФСБ на „Лубянка“. — В такъв случай да отидем в Москва и да си побъбрим с този приятел — предложи Яков. — Какво толкова ще му мислим? — Не можем да отлетим за Москва с това нещо — Катенка кимна към скакалеца. — Едва ли ще мине незабелязано. — Хубаво де, ще кацнем на едно летище извън града, където имам мои хора — успокои я Яков. — Те ще ни откарат в Москва. Търкот беше чувал за „Лубянка“. По времето на студената война дори само споменаването на това име — мястото, където бе разположен щабът на КГБ — караше обикновените руски хора да треперят от ужас. — Оставете ме да помисля малко — помоли ги той. Отдалечи се на няколко крачки и извади сателитния телефон. След това набра номера на капитан Билъм и неговата специална група 055. Отсреща вдигнаха на второто позвъняване. — Билъм слуша. — Търкот е. Излитам за Москва, Яков ще отиде на „Лубянка“ да разговаря с някакъв агент от ФСБ. Ако не излезе, ще се опитам да го измъкна. Ако и аз остана вътре, разчитам на вас. — Шегувате се, нали? — отвърна незабавно Билъм. — Никога не се шегувам, капитане. — „Лубянка“! Щабът на ФСБ! В самия център на Москва! Как си представяте да ви спасим? Е, добре. Разбрано. — Ще ви се обадя отново, веднага щом пристигнем в Москва. — Слушам! — Край на връзката. Търкот затвори телефона и докато го прибираше, в главата му изникнаха последните думи на Дънкан — беше му наредила да се връща незабавно в Зона 51. Не смяташе за необходимо да я информира за новото си решение. Ако ключът беше в Русия, той щеше да го открие. А тя щеше да се оправи в Зоната и без него. — Хайде да тръгваме — подметна той на двамата руснаци. _Циан Лин, Китай_ _26 часа до разрушението_ От времето, когато беше студентка, преди повече от петдесет години, Че Лу не се беше занимавала толкова сериозно с математически проблеми. Но ето че най-сетне приключи изчисленията си — общо две колонки, подредени една срещу друга на листа. Таблица за превръщане на дванадесетичната система в десетична и ако се предположеше, че една от стойностите, обозначени от дясната страна, е земният диаметър — 12 753 километра — резултатът беше число, което вероятно отговаряше на аирлианския стандарт за измерване на разстоянията. Опирайки се на получения резултат, тя продължи със следващия ред от бележника, където се посочваше място чрез две неизвестни величини. Едната бе разстоянието — в аирлиански единици — от Южния полюс. Другата беше географска дължина, но не спрямо нулевия меридиан, който преминаваше през Гринуич, Англия, а спрямо някакъв аирлиански начален такъв. За съжаление Нейбингър не бе отбелязал местонахождението на тази линия, ако въобще му е било известно. И все пак, колкото повече професорката размишляваше върху задачата, толкова по-близък и достижим й се струваше отговорът. Вече разполагаше с няколко познати обекта, които също бяха споменати с техните координати — гробницата Циан Лин, Великденския остров и най-вероятно платото Гиза. Достатъчно материал, за да определи мястото на нулевата линия. Тя се захвана отново за работа. _Марс_ _24 Часа до разрушението_ Стоманеният връх одраска червенокафявата скала и се плъзна по нея, преди да попадне в крайната цел. Ако това се бе случило на Земята, щяха да бликнат искри и да се разнесе стържещ шум. Но в разредената марсианска атмосфера нямаше нито звуци, нито искри. Стоманеното острие принадлежеше на един сгъваем механичен крайник с дължина два метра, еднакъв с останалите седем, които стърчаха от тялото. Върху горния и долния край на овалното тяло имаше малки глобуси, „очи“, стърчащи на четиридесетмилиметрови стойки, крито се въртяха на 360 градуса и улавяха всички излъчвания около движещия се обект. Кракът продължи да се плъзга по неравната повърхност, докато стигна предварително набелязаната точка. Следвайки командите, механичният оператор протегна голямата прехващаща ръка и вдигна един кръгъл камък. Като балансираше внимателно върху хлъзгавата скалиста повърхност, той измина два километра в обратна посока, след което се освободи от товара си. Не беше сам, още поне хиляда подобни апарата щъкаха напред-назад по повърхността, наподобявайки армия от метални мравки. Механичният оператор се завъртя и пое обратно. Но всеки десет минути от близкия тунел излизаше по един нов работник и се присъединяваше към групата. _Великденският остров_ _22 часа до разрушението_ Само няколко часа бяха необходими, за да бъде разглобено и асимилирано това, което работниците от корабостроителницата „Нюпорт Нюз“ бяха строили цели три години. Стражът бе заповядал на микророботите да изключат двете атомни електроцентрали, за да се избегне опасността от атомна верижна реакция. От мостика бе останало само металното скеле. По-голямата част от палубата, площадката за кацане и хангарите със самолетите бяха разглобени и подложени на щателно проучване. Неуморни механични носачи отнасяха метални плочи, а зад тях оставаха да стърчат стоманени релси като ребра на оглозган динозавър. Но със същата бързина течеше и обратният процес — на сглобяване на новата конструкция, която в някои случаи бе далеч по-съвършена от своя първообраз. По-голямата част от общо 6286-те души на борда бяха успели да избягат. Много от останалите бяха загинали по време на атаката срещу кораба. Те бяха щастливците. Пленените тела сега бяха подредени по края на централната площадка за излитане, ръцете и краката им бяха приковани за пода с метални скоби, поставени от един голям механичен оператор, подобен на тези, които извършваха изкопните работи на Марс. Моряците бяха разпределени на групи от по десет, наредени в кръг с главите навътре. Всички пленници бяха в безсъзнание, в резултат от мощен електромагнитен импулс, подаден от стража веднага щом корабът бе проникнал отвъд щита. Но с течение на времето мъжете и жените започваха да се пробуждат и всеки път, когато се размърдваха, към тях се насочваше робот от съвсем различен тип. Той приближаваше групата, търкаляйки се на своите колела и спираше извън оформения кръг от човешки тела. След това от предния му край се показваше една тръбичка и увисваше точно над центъра на групата. Тръбичката разпръскваше малък облак, след това роботът се отдалечаваше. Зад него, докато различните видове нановируси се спускаха върху проснатите тела, други механични помощници извличаха събраната информация и я препращаха на стража. В някои случаи обработката вървеше според предвижданията, в други — съдейки по отекващите от време на време писъци — не толкова гладко. _Въздушното пространство на Невада_ _21 часа до разрушението_ Големият черен хеликоптер УХ-60, с който Лиза Дънкан летеше от Зона 51 към авиобазата Нелис, се носеше над пясъчните дюни на пустинята Невада. Лиза си спомни един друг момент от миналото, когато летеше в обратна посока, към Зоната, за да сложи край на престъпната дейност на „Меджик-12“. Толкова много неща се бяха случили от тогава, но всяка новооткрита истина бе донесла със себе си още загадки. Мислите й бяха прекъснати от бръмченето на сателитния телефон. Тя отвори апарата и натисна копчето. — Дънкан слуша. — Доктор Дънкан, обажда се Лексина. Дънкан затвори очи и мислено се подготви за борба. — Пак ли ще ме питате за ключа? — Времето ви изтича. — Вие знаехте, че совалките ще бъдат атакувани, нали? — Знаех, че автоматичната защита на „нокътя“ функционира. — Но оставихте онези хора да загинат. А твърдите, че защитавате човечеството. Вие унищожихте и Четвърти отдел, за да си възстановите контрола над „нокътя“. — Напредвате… — отговори Лексина. — Но не чак толкова бързо. — Знаете ли колко души загинаха във Флорида, когато разрушихте „Атлантис“? — продължаваше Дънкан. — Не разбирате ли, че трябва да ми дадете онова, което искам от вас? Нужен ми е ключът. — Вие взривихте нашата ракета в Монтана и убихте още невинни хора. — Защото възнамерявахте да я изстреляте по „нокътя“, а аз не можех да ви позволя подобно нещо. Колкото повече упорствате в игрите срещу нас, толкова по-жестоки ще ставаме. — По-жестоки? — повтори Дънкан. — Та ние едва спасихме света от ужасната епидемия на Черната смърт, създадена в лабораториите на „Мисията“ — без никаква помощ от вас, ако ми позволите да добавя — а сега ме заплашвате, че щяло да стане по-страшно? Какво сте намислили — да се съюзите с „Мисията“ срещу нас? — Дайте ми ключа. — Само срещу отговори на моите въпроси. Телефонът замлъкна. _Зона 51_ _20 часа до разрушението_ Макар по специалност Муалама да не беше лингвист, работата с древните езици му се удаваше. Докато наблюдаваше как специалистите от КИСПП се потят над безкрайните колони от цифри, изписвани върху екраните на техните свръхмощни компютри, той си помисли, че да си аматьор понякога е предимство. За разлика от тях той не беше скован от научни предразсъдъци. Познаваше добре йероглифното писмо. Беше посещавал почти всички прочути археологически находки в Египет. На два пъти се беше срещал с Нейбингър, макар че той не споделяше почти маниакалния интерес на Муалама към кивота и някои други мистериозни библейски предмети. Все пак Нейбингър беше лингвист, докато Муалама се занимаваше само с археология и нищо повече. Нищо, сега ще наваксва. На големия екран в дъното на залата бяха изписани символите, чието значение вече беше известно — едва една шеста от знаците върху надгробната плоча. Муалама се досети, че разполага с още едно предимство. Имаше напълно достоверно предположение за какво можеше да се говори в посланието. Освен това знаеше и митологичните названия, които се срещаха вътре. Така че, докато учените разговаряха възбудено помежду си и въвеждаха данни в компютрите, Муалама седеше кротко в ъгъла, разглеждаше надписа, мислеше и нанасяше бележки в тефтера си. И постепенно нещата започнаха да се проясняват. Беше оставил скрити в раницата си ръкописа на Бъртън и скиптъра. Не смяташе да ги показва на никого, поне докато не отпаднеха някои от подозренията му. Имаше чувството, че може да се довери на доктор Дънкан, но от друга страна все някой беше докладвал на противника за откритието му в кратера Нгоро-нгоро и този някой сигурно работеше за американците. Муалама беше прекарал десетилетия под постоянно напрежение, а и смъртта на Лаго го караше да бъде нащрек. _Авиобазата Нелис, Невада_ _20 часа до разрушението_ Изправена до леглото на умиращия старец, Лиза Дънкан си наложи да овладее чувствата си. Фон Сеект трябваше отдавна да е в отвъдния свят, но старият учен се беше вкопчил в живота с необяснимо за Дънкан упорство. — Ще дойде ли в съзнание? — попита тя доктора, който я бе довел в стаята. — Но той спи и… — поде докторът. Дънкан го прекъсна. — Не ме интересува дали спи и дали ако проговори, ще умре по-бързо. Събудете го. Заповядвам ви. Докторът я изгледа продължително, но накрая се наведе над табличката с лекарства и вдигна една спринцовка. — Не мога да поема отговорността… — Не ме интересува — отряза го Дънкан. — Вие сте на служба също като мен, но аз разполагам с повече пълномощия. — Тя посочи стареца. — Този човек е работил в Пеенемюнде, помагал е в конструирането на ракетите Фау-1. Бил е член на СС и дълги години ни е лъгал. Не се опитвайте — няма да пробудите в мен дори капчица съжаление. Докторът й протегна спринцовката. — Вие го направете. Нека отговорността бъде ваша. Дънкан я пое, обърна я с иглата нагоре, изкара въздуха, после пъхна иглата в гумичката на системата и натисна буталото. Изпразни съдържанието, извади спринцовката и зачака. След няколко минути клепачите на стареца потрепнаха. Докато чакаше, тя се зае да обмисля тактиката на предстоящия разговор. На времето фон Сеект й бе разказал за тайната дейност на „Меджик-12“ в Зона 51. Беше попаднала на името му, докато бе преглеждала документите, посветени на операция „Кламер“. Официално се твърдеше, че операция „Кламер“ била задействана през зимата на 44-та, когато войната в Европа вървяла към своя край, но Дънкан имаше чувството, че началото е било няколко години по-рано, когато фон Сеект е бил прехвърлен от Англия в Щатите. Фон Сеект бил заловен в Египет от британски командоси, докато се завръщал от свръхстрогосекретна и крайно необичайна мисия. Нацистки учени съумели да разчетат старорунически текстове и карта върху една подводна плоча край бреговете на Бимини и така узнали за съществуването на тайна галерия в основата на Голямата пирамида в Гиза. Фон Сеект, тогава още млад учен и член на СС, бил избран да участва в експедицията до Египет, въпреки че войната вече бушувала в пустинята и маршал Ромел се приближавал към отрупаната около Кайро британска армия. Фон Сеект и хората му пробили отвор в стената на пирамидата, открили търсената галерия, а вътре, в един саркофаг, се натъкнали на черно метално ковчеже, което така и не могли да отворят. Докато се прокрадвали назад към фронтовата линия, те попаднали в засада на британски командоси и фон Сеект бил пленен. По-късно го прехвърлили, заедно с радиоактивното ковчеже, от Англия в Щатите и когато най-сетне учените от „Меджик-12“, успели да го отворят, те открили вътре атомно взривно устройство, което им помогнало да завършат разработките на подобен, но далеч по-несъвършен модел, в хода на прочутия Манхатънски проект. От 1942 г. фон Сеект заживял в Зона 51, където скоро започнали да пристигат и други нацистки учени, измъкнати направо от съдебните процеси в Европа под прикритие на операция „Кламер“. След като войната свършила, американците и руснаците започнали да гледат към бъдещето и осъзнали, че в пепелищата на Третия райх има истинско съкровище, и това са нацистките учени. Наистина, повечето от тях били участвали в различни античовешки изследвания, но това нямало никакво значение за създателите на операция „Кламер“. И тъй, докато други фашисти били изправяни пред съда по обвинения в зловещи престъпления, в периода между 1945–46 г. голяма група нацистки учени били прехвърлени тайно в Щатите — въпреки че президентът Труман подписал декрет, забраняващ имиграцията на нацисти. В „Меджик-12“ освен фон Сеект попаднали още неколцина прочути нацисти, които се занимавали с първите изпитания на скакалците и кораба-майка. И докато имената на някои от германците, взели участие в разработките на НАСА, бързо станали обществено достояние, по-голямата част от завербуваните от агенти на „Кламер“ били запазени в тайна. По-късно, през 47-ма, информацията за дейността на „Кламер“ стигнала до медиите и избухнал грандиозен скандал, след което организацията била официално разпусната. Но Дънкан знаеше, че програмата продължила да се изпълнява и десетилетия след това. Ако можеше да се вярва на сведенията за „Мисията“, събрани от Дяволския остров, именно нейни агенти бяха основали и използвали за свои цели операция „Кламер“, за да се доберат до каймака на немската научна мисъл след разпада на Третия райх. И така, докато една част от немските учени бяха продължили работата си в „Меджик-12“, а друга в НАСА, основната група — предимно специалисти по химическа и бактериологична война, сред които небезизвестният генерал Хемщад, бяха изчезнали безследно. Оказа се, че генералът бе участвал в разработването на новата Черна смърт, до Гибелта си на Дяволския остров. Изведнъж фон Сеект ококори очи и се втренчи в надвесената над него доктор Дънкан. — Schutzstafeel — прошепна му Дънкан. — Погледни ме, нацистка свиня. В очите на немеца проблеснаха гневни пламъчета. — Не ми говори така — простена той. — Аз ти спасих живота. Предупредих те за опасността в Зона 51. — И защо го направи? Ето това искам да знам. Защо постъпи така? — Стар съм вече. Знаех, че ако корабът-майка излети, това ще предизвика катастрофа… — Лъжеш. Фон Сеект повдигна хърбавите си рамене. — Както кажеш. — Искам да чуя истината. — Истината… — повтори фон Сеект, сякаш произнасяше проклятие. — Искам ключа. — Какъв ключ? — Ключът към най-долното ниво на Циан Лин. Копието на съдбата. Фон Сеект затвори очи и стисна устни. Дънкан реши да опита нова тактика. — Кой е този Домека? Клепачите на стареца отново трепнаха. За първи път, откакто беше дошла, тя забеляза страх в блестящите, сини очи. А фон Сеект не беше от хората, които лесно се плашат. — Домека — повтори неумолимо Дънкан. — Аххх… — изстена нацистът. Дънкан се върна при табличката и взе втора спринцовка. Върна се и пъхна иглата в системата. — Ако не ми кажеш ще те убия! Още сега! Фон Сеект поклати глава. — Убий ме… Дънкан разбра, че е безполезно да го заплашва. — Казал си на Търкот, че искаш опрощение заради работата си над Манхатънския проект. Че си го направил, защото тогава си смятал, че участваш на страната на правото дело. Повторил си пред него думите на Опенхаймер, произнесени при взривяването на първата атомна бомба през 1945-та. Всичко това мислеше ли го, или просто искаше да се измъкнеш? — Казах истината — отговори фон Сеект, който сякаш едва сега се бе озовал в стаята. — Част от истината, но не цялата истина. Хайде, говори, човече. Защото иначе ще изгубим войната — войната срещу пришълците и техните слуги. На чия страна си? Говори де! — На чия страна ли? Какво знаеш ти за тези неща? — Тогава кажи ми! — Домека — фон Сеект произнесе името със страхопочитание. — Откъде научи за него? — Първо ти ми кажи откъде знаеш за него? — Откъде знам ли? Откъде знам. Това е името, с което се е подвизавал много отдавна. На латински означава „водач“. Дали не е бил римлянин? Не, имало го е и преди Рим. О, да. Той е много стар. Честно казано, не зная истинското му име. Имената му са легион. Дори през време на краткия ми живот го разпознавах под много различни имена. Не помня кое беше първото. Дънкан извади иглата от системата. — Но откъде да започна? — фон Сеект изглеждаше дълбоко замислен. Когато заговори отново, той рязко смени темата. — Хитлер беше провал за нашия народ. Много историци са изучавали внимателно живота му. Известни са всички факти. Но как такъв човек, негоден за нищо, извървя пътя до световното господство? Казват, че пострадал при газова атака през Първата световна война — войната, за която твърдяха, че щяла да сложи край на всички войни. Не се отличил с нищо особено по време на службата. Със сигурност е имало хиляди други ветерани, които са се проявили като истински храбреци. По-способни от Хитлер. След войната живеел от спестяванията на починалата си майка. Заминал за Виена, за да стане художник, но не го допуснали да следва в тамошната Художествена академия. Опитал си късмета в Университета по архитектура и отново му хлопнали вратата. Какво да прави тогава този гневен млад мъж? Преглътнал обидата и започнал работа в библиотеката… — фон Сеект се засмя, но смехът му премина в задушаваща кашлица. Дънкан чакаше търпеливо. При първото споменаване на Хитлер кожата й беше настръхнала. Страхуваше се да чуе онова, което фон Сеект се готвеше да й каже, но знаеше, че няма друг изход. — Знаеш ли какво има в Хофбергската библиотека? — попита фон Сеект и продължи, без да чака отговор. — О, книги, разбира се. Много книги. Но има и нещо друго. Едно древно копие. Наричат го Копието на Лонгинус. — Фон Сеект я погледна. — Чувала ли си за него? Дънкан помисли, преди да отговори. — Мисля, че Лонгинус е бил един от легионерите, приковали Христос на кръста. — „Мислиш“! — Фон Сеект се засмя отново. Сякаш набираше сили с всяка казана дума. — Добре, така е, съгласен съм. Не зная дали този Лонгинус наистина е съществувал. Но там, в библиотеката, има едно копие и специалистите твърдят, че било неговото. Копието на съдбата. Наистина било средство за въздействие върху съдбата, както се оказало в случая с Хитлер. Защото човекът просто не бил предназначен за онова, което последвало. Така или иначе, Хитлер останал очарован от легендата. Стоял часове наред пред витрината и не откъсвал очи от копието. По-късно дори споделил, че именно съзерцанието на реликвата променило съдбата му. Излъгал, разбира се. — Какво искаш да кажеш? — Да не мислиш, че само като гледаш едно копие и бъдещето ти ще се измени? Не, има много повече. Нацистите не са се появили от въздуха. Първо е трябвало да се подреди сцената. По онова време във Виена живеел един човек. Казвал се Лист. — Фон Сеект внезапно млъкна. Дънкан чакаше, после изведнъж разбра всичко. — Лист е бил Домека? Фон Сеект я награди с вяла усмивка. — Така мисля. Името, което използвал в онзи етап от своя живот, било Гуидо фон Лист. За първи път се съобщава за него като за виден член на Австрийското алпийско общество, което използвало поздрава „хайл“. Лист твърдял, че е наследник на древна германска група шамани, наричани армани. Емблемата на групата му била свастика. Езикът, на който пишели, бил старорунически. — Божичко! — възкликна Дънкан. — Тези факти ги има в много исторически книги — кимна фон Сеект. — Не са тайна за никого. Вярно, че аирлианците се появиха наскоро, но учените изглежда още не са свързали едното с другото. Лист дори написал книга за руните, която публикувал през 1908 г. Обичал да цитира римския историк Тацит, който живял през първи век след Христа, но не уточнявал източника на тези цитати. — Да не би Тацит да е бил Домека? — Навярно. Лист изпитвал траен интерес към всякакви окултни теми. И, разбира се, Копието. Също така Светия граал, кивота. Хитлер споделил с някого от виенските си познати, че Лист извършвал странни обреди и че самият той бил обект на един от тях. Ритуалът на пречистването. Пречистване на раса и на кръв. Ето от кой момент датира промяната на Хитлер. — Какво е направил с него Лист? Фон Сеект не й обърна внимание. — Знаеш ли как ме откри тук Нейбингър? Всички нас? Сдобил се с кинжала ми от СС от един египтянин — Наблюдател — в Голямата пирамида. От едната страна бе изписано името ми. От другата — думата „Туле“. През тридесетте „Туле“ бе официалното название, под което се прикриваха различни окултистки организации в Германия. Все последователи на Лист. И на Хитлер също. „Туле“ издигна Хитлер на власт. Чела ли си една книга — _Bevor Hitler Kam_, „Преди да дойде Хитлер“? Едва ли, авторът й беше застрелян, а всички екземпляри — иззети и унищожени от СС. Привържениците на „Туле“ вярвали в съществуването на Атлантида — и не са били чак такива глупаци и наивници след онова, което узнахме за аирлианците. Твърдели също така, че някогашните обитатели на изчезналия континент приличали на каменните статуи от Великденските острови. Какво забележително съвпадение, не мислиш ли? — И откъде са научили тези неща? — А, това е забулено в тайна. След войната подобни спекулации се смятаха за глупост. Истината е обаче, че вътрешният кръг на обществото на „Туле“ се е готвел за общуване с нечовешки, далеч по-могъщ интелект. — Аирлианците? — Дънкан имаше чувството, че й се вие свят. — Стражът-компютър? Имало ли е такъв в Германия? Колко са всъщност стражите? — Не зная — вдигна рамене фон Сеект. — Чувала ли си за Анербе? Дънкан поклати глава. Нямаше време за лирични отклонения. — Къде е Копието сега? Фон Сеект не даде вид, че е чул въпроса й. — Малко са онези, които знаят за Анербе. Това е нацистка служба за проучване на родословието. Тя беше в основата на кадровата политика на СС — Schutzstafeel, както ме нарече в началото. Тайната на тази служба е, че се занимаваше с генетични проучвания. Както знаеш, бях изпратен в Голямата пирамида, за да открия онова черно ковчеже. Имаше и други групи, формирани от есесовци по лична заповед на фюрера, които се отправиха към различни места на планетата, за да търсят подобни мистериозни предмети. Свещения граал. Кивота. Реликви от стари легенди. Може да ти изглежда като налудничава идея на умопобъркан и самозабравил се фанатик. Така е, но заради Хитлер загинаха четиридесет и седем милиона души. Фон Сеект се отпусна уморено назад. Лицето му беше насечено от дълбоки бръчки. — Хайде, говори — подкани го неумолимо Дънкан. — Разкажи ми за Копието! — Уморен съм — прошепна фон Сеект. — Искам да спя. — Не сега. Онова копие от библиотеката — то ли е Копието на съдбата? — Да не смяташ, че предмет с подобна сила ще остане да се въргаля зад някаква витрина? — попита фон Сеект и отмести поглед към прозореца. — Нощта на Дългите ножове — произнесе той. — Тринадесети юни, 1934-та. Хитлер прочисти редиците на собствената си партия и се съюзи със СС. Два месеца по-късно се обяви за фюрер и всички военни трябваше да се закълнат в лична вярност към него — не пред държавата, а пред водача й. Забележително, нали? Дънкан започваше да губи търпение заради непрестанните опити на стареца да избегне въпросите й за Копието. — Искам да знам… — заговори тя, но фон Сеект я прекъсна с махване на мършавата си ръка. — Да, да, за Копието. През 38-ма, в деня, когато Хитлер анексира Австрия, той посети лично Хофмузеум и взе оттам така нареченото Копие на съдбата. Заповяда да го отнесат в Нюрнберг, градът, който според водачите на „Туле“ бил духовната столица на нацистка Германия. — „Така нареченото“ — повтори Дънкан. — Значи не е било истинското? — Не, то беше за пред обществото. Така другото можеше да бъде скрито. Фарсът продължава и до ден днешен. Според легендата тъкмо копието на римския центурион Гай Касий Лонгинус било забито в тялото на Христос, когато той бил разпънат на кръста. Съществуват четири различни копия, на които се придава това историческо значение. Първото било изпратено през 1492 г. от турския султан Баязид Втори на Папа Инокентий XVIII и било зазидано в една от колоните на базиликата „Свети Петър“. Второто било донесено в Париж от свети Луи, след завръщането му от един кръстоносен поход през тринадесети век. Третото — което съм виждал с очите си — е в Полша, в Краков, но то е само майсторска репродукция на четвъртото и — според специалистите — вероятно истинското Копие, във Виена. Същото, което Хитлер видял в библиотеката. Последното има дълга и странна история. — Която завършва в днешна Русия? — Не. Сега отново е в онази библиотека. Истинското Копие на съдбата не е нито едно от изброените и в действителност е аирлиански артефакт. Вярно, че прилича малко на копие и затова са го объркали с легендарното оръжие на Лонгинус. Кой знае как е станало? — Виждал ли си го? — попита развълнувано Дънкан. Фон Сеект кимна. — Носехме го с нас през 42-ра, когато влязохме в Голямата пирамида. Дънкан чакаше продължението. — Не зная откъде се е сдобил с него Хитлер. Виждал съм го само веднъж. Носеше го водачът на нашия патрул, един майор от СС. Никога не го изпускаше от ръце. Знаели са, че е ключ, но от какво — това не им е било известно. Може би са смятали, че е от вратата на Голямата пирамида. Затова ни го бяха предоставили. Но не беше това. Наложи се да пробием отвор във вратата, за да стигнем до бомбата. — И как изглеждаше? — В черен калъф. Метален — от гладък, аирлиански метал, същия като обшивката на кораба-майка. Самото копие е сребристо. Много остро, дълго шестдесет-седемдесет сантиметра и десетина сантиметра широко. Всъщност, по-скоро прилича на острие на копие — с връх в единия край и отвор за дръжка в другия. — И какво стана с него? — Когато попаднахме в засадата, майорът се измъкна в тъмнината. Повече не чух нищо за него. Или се е добрал до немските линии, или е попаднал в ръцете на арабите. Първото е по-вероятно. Дънкан стисна перилата на леглото. — Ако Копието е било в Германия, къде може да е сега? — При руснаците. Те взеха всичко, което намериха в Берлин. Всичко… Майк, помисли си Дънкан. Бил е на вярното място, но е вървял по погрешна следа. — А ако е у арабите? — Каджи. Наблюдателят от Гиза. Най-вероятно е попаднало в неговите ръце. — Фон Сеект затвори очи. — Сега трябва да поспя. Дънкан се изправи и напусна стаята. Веднага щом се озова в коридора, тя извади сателитния телефон и набра номера на Търкот. >> 17. _Площад „Лубянка“, Москва_ _18 часа до разрушението_ — Да знаеш само колко мои сънародници са влизали в тази сграда, без да излязат никога след това — промърмори Яков. — Небето над главите им е било последното късче свобода, което са виждали. Търкот беше впечатлен от „Лубянка“. Разположена почти в центъра на Москва, сградата доминираше над площад със същото име. Четири или пет етажа, облицовани с жълти плочки, които й придаваха мрачен изглед. Яков бе изгубил няколко безценни часа, докато разбере къде точно е кабинетът на Льончика и да уговори среща. Търкот бе отброявал всяка минута от тези часове като тътен на неумолимо приближаващата се гибел. — А това е „Детский мир“ — Катенка кимна към една квадратна постройка от другата страна на площад „Лубянка“. — Детски свят — преведе тя. — Най-големият магазин за играчки в света. Винаги съм се чудила как може да построят подобни сгради една срещу друга. Каква ирония на съдбата, нали? Тримата седяха в малко бистро в южния край на площада. Заведението беше жалко подобие на локалите от модерните европейски градове. Търкот искрено се съмняваше, че течността, която се клатушкаше в чашата му, имаше каквото и да било родство с кафените зърна. — Сега там има музей на КГБ — продължаваше да обяснява Катенка. — Водят туристи, показват им. Има и дискотека, на първия етаж, денем е клуб на ветераните от КГБ. В центъра на площада преди имаше статуя на Феликс Дзержински — основателят на ЧК. Първата тайна полиция на комунистите. Статуята я махнаха през август 1991, когато и на нас ни светна пред очите. — „Светнало ни пред очите“? — повтори Яков и се изсмя. Той се наведе към Търкот. — На няколко пъти се опитвах да ти обясня нещо, което едва ли може да бъде обяснено. — Той се чукна по слепоочието. — Руската душа. Много странно явление. Първо са ни управлявали царе, после комунистите. И едните и другите са си цяло бедствие. Но ако добавим и заплахата от чужди страни. Всички тези нашествия през вековете. От Наполеон до Хитлер. Вие, американците, нямате ни най-малка представа колко много сме страдали. Дори загубите ви през Втората световна война са нищо в сравнение с нашите жертви. Двадесет и седем милиона души! Един от всеки четирима, мъж, жена, или дете. С подобни заплахи стремежът към властта тук е различен от този във вашата страна. Вие създадохте Доналд Тръмп, ние — Сталин. Парите тук не значат нищо. Властта — всичко. Яков посочи с пръст сградата на „Лубянка“. — Спомни си какво ти казах, когато вляза там. — Наблизо мина келнер и Яков му викна нещо на руски. След минутка на масата имаше три водки. — Пий — нареди Яков, вдигна чашата си и я опустоши. След това кимна на Катенка. — До скоро виждане. — До скоро — отвърна Катенка. Тя се надигна и изчезна сред тълпата на площада. Яков положи ръка на рамото на Търкот. — Ако не изляза до час… съветвам те да се прибереш у дома. — А Катенка какао ще прави? — Трябва да се обади на началника си. Не забравяй, официално тя не работи за мен, а за ГРУ. — Гледай да се върнеш до час — рече Търкот. — Не ми се ще да влизам вътре да те търся. — Ако влезеш, значи ставаме двама изчезнали безследно. — Няма да си тръгна оттук без теб. — Лесно е да се каже, приятелю — въздъхна Яков. — Но след час ще си мислиш друго. Търкот си свери часовника. — Имаме осемнадесет часа. Точно. — Телефонът му иззвъня и той го разтвори. — Ало? — Майк, разбрахме какво е ключът. Нарича се Копието на Съдбата. Има две възможности — или руснаците са го взели от немците в края на войната, или е в Египет. Връщай се в Русия. Търкот преглътна информацията, преди да отговори. — Аз все още съм в Русия, Лиза. Точно в центъра на Москва. И ако копието е в руснаците, двамата с Яков сме на правилен път. — Хубаво. Аз пък отивам в Египет да проверя на място втората възможност. — Тя му разказа накратко онова, което бе узнала от фон Сеект. Яков очакваше края на разтвора с повдигнати в ням въпрос вежди. — Пази се — предупреди я Търкот. — И ти също. Телефонът замлъкна. Търкот се обърна към Яков и му предаде накратко информацията за Копието. — Значи е в КГБ — заяви руснакът и се надигна решително. — Отивам да го намеря. — Не забравяй какво ти казах — припомни му Търкот. — Няма — обеща Яков. Търкот отвори телефона и набра друг номер. — Билъм слуша. — Тук Търкот. Намирам се на площад „Лубянка“. Яков влиза. — Този Куин е невероятен. Намери ни планове на „Лубянка“. Можем да приземим скакалеца право на покрива и да действаме оттам. На кой етаж да ви търсим? — Дано докато дойдете, узная. — Ние сме въоръжени и готови за излитане — докладва Билъм. — При максимална скорост полетът до вас ще продължи тридесет и шест минути. — Дано не се наложи — отвърна Търкот. — Искам да следите и доктор Дънкан. Край. — Той затвори телефона, прибра го в джоба и погледна часовника. _Зона 51_ _17 часа и 40 минути до разрушението_ Майор Куин се надвеси над професор Муалама. — Как върви преводът? — О, много интересно — отвърна Муалама. Той се пресегна към раницата и извади скиптъра. — Знам закъде е предназначено това. Куин се облещи при вида на жезъла. — Ей, това е аирлианско! — Да. Открих го в саркофага. — Дявол го взел! — избухна Куин. — И защо чак сега ни казвате? — Исках първо да разбера за какво служи. — А ние търсим ключа за Циан Лин от… — Това не е ключът за Циан Лин — прекъсна го Муалама. — Знаех го от самото начало. Това, което не знаех, бе какво е предназначението на скиптъра и дали мога да ви се доверя. Куин си даваше сметка, че не може да му се сърди. При толкова много шпиони Муалама е бил прав да проявява подозрителност. — И сега знаете закъде е предназначен скиптър? — попита той. — Знам. — Не мърдайте. — Куин извади сателитния телефон и набра номера на Дънкан. _„Лубянка“, Москва_ _17 часа и 30 минути до разрушението_ — Оказваме пълно съдействие на КИСПП според разпоредбите на нашия президент и парламента — произнесе мъжът срещу Яков. Името му беше Льончика, беше облечен в скъп костюм, нещо необичайно за коридорите на ФСБ дори в тези дни. Яков знаеше, че причината Льончика да носи лъскави дрехи може да е във връзките му с московската мафия. Такива бяха законите на новото време. — Всъщност, шпионите са проникнали във вашата организация — продължи Льончика. — И унищожиха вашата база. Защо идвате при мен? — Защото имам основания да смятам, че в КГБ са задържали извънземни артефакти и информация, които по право са принадлежали на Четвърти отдел. Материали, открити в края на Великата Отечествена война. Льончика се облегна в дълбокото, кожено кресло. Бюрото му беше масивно, от полирано черно дърво. Прозорците зад него гледаха към площада. Намираха се на третия етаж, където бяха най-престижните кабинети, защото на същия етаж беше разположен бившият щаб на КГБ, а сега ФСБ. Само през три врати от тук. КГБ бе сменил името си на ФСБ, но Льончика изглеждаше точно като някогашните сътрудници, които Яков бе привикнал да мрази. Набито, охранено тяло, което едва се побираше в лъскавия костюм, масивни клепачи, очи, които избягваха прекия контакт, безизразно, сякаш непознаващо обикновените човешки радости, лице. Човек, който би удушил дори собствената си майка, ако това му осигури издигане в службата. — КГБ вече не съществува — обяви Льончика. — Но архивите са у вас и… — Не, не са у нас — прекъсна го Льончика. — Повечето бяха унищожени, когато комунистите паднаха от власт. Сега вече сме свободна страна. Нямаме право да държим архиви, каквито имаше в КГБ. Освен това — добави Льончика с хладна усмивка, — да не забравяме и досиетата. Много от тях бяха изгорени собственоръчно от хората, които сега ни управляват. Яков поклати глава. Даваше си сметка, че е назрял моментът да опита друг подход. Очевидно Льончика не беше впечатлен от колегиалната му молба и от това, че двамата работят в сродни учреждения. Интересите на такъв човек бяха съвсем другаде. Както всичко друго, престъпният свят също бе претърпял своите промени в Русия. Преди, по времето на комунистите, дори най-големите престъпници бяха постоянно следени от органите за сигурност. Но след падането на комунистите, престъпниците и политиците се сродиха. За последните десет години мафията бе концентрирала в себе си толкова власт, че сега със сигурност можеше да се каже, че управлява страната. Хитрите и безскрупулните — като Льончика, го бяха осъзнали още от самото начало. — Предполагам, че Комитетът ще бъде склонен да заплати добре за подобен артефакт — произнесе той. Дебелите клепачи се повдигнаха подигравателно. — Да не се опитвате да ме подкупите? Това е незаконно. — И да искам, не бих могъл. Нали сам казахте, че не разполагате с информацията, която ми е нужна. Споменах само, че КИСПП е готов да плати за подобна информация. Вие заговорихте за подкуп. — Много хитро — Льончика сплете дебелите си пръсти върху бюрото. — Но аз не обичам да си играя на думи. Кажете ми, знаете ли кой е разрушил станция „Чьорт“? — Да, зная. Наричат ги _Онези, които чакат_. Льончика кимна. — Колко жалко. Американците също здравата са го загазили. Тяхната Зона 51 беше атакувана от космоса, нали? Говори се също, че се взривила някаква ракета. Пострада една от совалките им. Правителството им, разбира се, отрича тези слухове. Казват още, че техният флот край Великденския остров имал проблеми. — Не знам подобно нещо. — А искате информация от мен. — Льончика извади бутилка и две чаши от бюрото. Наля юнашки порции, бутна едната към Яков и той я взе. — За Матушка Русия — предложи тоста Льончика. — За Матушка Русия — съгласи се Яков, но ръката му замръзна във въздуха, когато чу следващите думи на Льончика. — Не мисля, че поставяш родината над всичко. Яков остави чашата. — Вдигаш тост за Русия, а работиш за американците — обвини го Льончика. — Не работя за американците. — Тогава защо отиде при тях, след като разрушиха Четвърти отдел? Май не гориш от желание да отмъстиш за загиналите си другари. — Има по-важни неща. — По-важни от Русия? — По-важни от Русия. — Няма нищо по-важно от Русия — заяви безизразно Льончика. — Светът е по-важен — възрази Яков. — Не и за мен — Льончика отпи от чашата. — Не и за мен, другарю. Русия е над всичко. Русия, със стариците, които чистят снега с тежки лопати, с децата, играещи в парковете, с работниците в техните фабрики. Ето на кого служа аз. — Той неочаквано смени темата. — Американският „Меджик-12“ не беше ли инфилтриран от агенти на пришълците? — Да. Един компютър-страж от Тиахуанако в Боливия контролираше умовете им. Докарали го в лабораторията в Дълси, Ню Мексико, и оттам им нареждал да задействат двигателя на кораба-майка. — Известно ми е — кимна Льончика. — А не смяташ ли, че сред нашите може също да има марионетки на пришълците? Яков кимна. — Винаги съм имал едно наум. — Да не мислиш, че и аз съм от тях? — Възможно е. — Щях ли да знам, ако е така? — Нямам представа. — А ти? Ако беше, щеше ли да го знаеш? Яков не отговори. Чудеше се накъде върви разговорът. — В Четвърти отдел не заловихте ли един от тези хибриди? — Аха — кимна Яков. — Беше преди години. Предпочете да умре, вместо да отговаря на въпросите ни. При аутопсията се натъкнахме на данни за клониране. И на генетичен материал от нечовешки произход. — Хубаво, само че другите, марионетките, тези които стражът държи под контрол, не са толкова лесни за откриване. Един от космонавтите на американската совалка избил целия екипаж. — Льончика завъртя учудено глава. — А пък тези, Наблюдателите, взривили другата совалка. Враговете сякаш се множат. Ето че сега затягат примката. Американският президент заплашва нашия с ответен удар, ако „Страцида“ бъде използвана срещу неговата страна, макар вече да не разполагаме с контрол над спътника. Не съм нито прогресивист, за да настоявам за сътрудничество с пришълците, нито изолационист, за да твърдя, че не бива да им обръщаме внимание. Но заплахата си е заплаха. Аз съм руснак. И вярвам, че трябва да се бием с тях. — Льончика се наведе напред и продължи с по-тих глас. — Но те са навсякъде около нас. И преди са опитвали да се доберат до мен. Не можеш да вярваш никому. — Той стовари месестата си лапа върху бюрото. — За да ги спрем, ще ни е нужно нещо по-специално — заговори с поверителен тон Яков. — Нещо, което може би е в архивите. — И какво по-точно ни трябва? — Един ключ. С него ще си върнем контрола над „Страцида“. Льончика обмисляше внимателно следващите си думи. — Архивите, които търсиш, действително съществуват. Добре, ще ти помогна. Но запомни, Русия преди всичко. — Льончика му побутна смачкана бележка през бюрото. — Чакай ме там тази вечер. _Зона 51_ _17 часа и 30 минути до разрушението_ Куин завъртя скиптъра и рубинените очи блеснаха с отразена светлина. Не приличаше на предмета, който фон Сеект бе описал. — Тежък е. Има нещо вътре. Муалама кимна. — Предполагам, че това е някаква машина, която функционира като ключ. И двамата вдигнаха глави, когато вратата на заседателната зала се отвори и влезе Дънкан. Беше се върнала в Зоната, след като Куин й съобщи за находката на Муалама. Майорът положи скиптъра на масата пред нея и тя го вдигна. Не продума и думичка на професора, сега не беше време за обвинения. Оставаха им само седемнадесет часа. — За какво служи? — попита тя. — Успях да преведа в най-общи линии надписа върху плочата — обясни професор Муалама. — След като разбрах, че това — той посочи скиптъра — е ключът, всичко останало си застана на мястото. — И там пише, че служи за пропуск към най-долното ниво на Циан Лин? — Циан Лин? — повтори учудено Муалама. — Императорската гробница в Китай. — Мила госпожице, зная какво е Циан Лин. Вярно е и че Китай се споменава върху плочата. — Той обърна бележника и посочи едно място. — Ето тук пише: „В годината 2038 адмирал Чинг Хо донесе силата и ключа. Силата остана. Ключът бе предаден на дошлите от вътрешното море.“ — Това ли е ключът за Циан Лин? — Не мисля. Дънкан затвори очи и се опита да си събере мислите. — На коя година от западния календар съответства 2038-ма от китайския? Муалама направи кратки изчисления наум. — 656-та преди Христа. — Кой е този адмирал Чинг Хо? — Нямам представа. Дънкан отново втренчи поглед в превода. — Силата — възможно ли е това да е рубинената сфера, която открихме в Голямата цепнатина? — Напълно възможно — кимна Муалама. — Но щом са предали ключа от Циан Лин — това какво е? — тя посочи скиптъра. — Друг ключ. — Друг ключ — повтори Лиза и седна уморено. — Добре,