Шестото клеймо Дан Браун =============== На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка- уфман, Бен Каплан и всички от „Покет Букс" за това, че повярваха в този проект. На моя приятел и агент Джейк Елуъл за неговия ентусиазъм и неуморни усилия. На легендарния Джордж Уайзър за това, че ме убеди да пиша романи. На моя скъп приятел Ьрв Ситлър за това, че улесни аудиенцията ми при папата, въведе ме в части на Ватикана, които виждат малцина, и направи престоя ми в Рим незабравим. На един от най-находчивите и талантливи художници, Джон Лангдън, който блестящо отговори на моето предизвикателство и създаде амбиграмите за този роман. На Стан Плантън, главен библиотекар в библиотеката на Университета на Охайо, за това, че беше мой основен източник на информация по безброй въпроси. На Силвия Кавацини за великолепната обиколка на тайния Passetto. Факт Най-голямата научноизследователска лаборатория на света - швейцарският Conseil europeen pour la recherche nucleaire (ЦЕРН) - неотдавна успя да получи първите частици антиматерия. Антиматерията се различава от физическата материя само по това, че е изградена от частици, чиито електрически заряди са противоположни на зарядите на нормалната материя. Антиматерията е най-мощният известен енергиен източник. Тя освобождава енергия със стопроцентова ефикасност (ефикасността на ядрения синтез е 1.5 %). Антиматерията не замърсява околната среда, не отделя радиация^ и само една капчица може да осигури енергия на Ню Йорк за цял ден. Но има една уловка... Антиматерията е изключително нестабилна. Тя се възпламенява при контакт с абсолютно всичко... дори с въздух. Един грам антиматерия съдържа енергията Hia два- десеткилотонна ядрена бомба — като бомбата, хвърлена над Хирошима. Доскоро антиматерия се създаваше в съвсем малки количества (по няколко атома). Но ЦЕРН направи пробив със своя нов антипротонен децелератор - съвършено устройство, което обещава да произвежда много по-големи количества антиматерия. Очертава се един въпрос: дали това изключително летливо вещество ще спаси света, или ще се използва за създаване на още по-смъртоносно оръжие? 1. Базилика „Св, Петър" 2. Площад „Св. Петър" 3. Сикстивската капела 4. Двора „Борджия" 5. Папски кабинет 6. Ватикански музей 7. Сграда на швейцарската грардия 8. Хелнкоптерна площадка 9. Градини 10. Passetto 11. Дворът „Белведере" 12. Централна поща 13. Зала за аудиенции 14. Държавен дворец Бележка на автора Описанията на произведения на изкуството, тунели и сгради в Рим са реални (както и точните им местонахождения). Те все още могат да се видят. Братството на илюминатите също е истинско. Пролог Физикът Леонардо Ветра усети мирис на горяща плът, разбра, че е неговата, и ужасено се вторачи в надвесилата се над него тъмна фигура. - Какво искате? - La chiave — отговори му дрезгавият глас. - Паролата. - Но... аз не.. Мъчителят още по-силно натисна нажежения до бяло предмет към гърдите на Ветра, Плътта му зацвъртя. Ученият извика от болка. - Няма парола! - Усещаше, че изпада в несвяст. Другият гневно го погледна. - Ne avevo ранга. Тъкмо от това се боях. Ветра се мъчеше да остане в съзнание, ала мракът го обгръщаше. Единствената му утеха беше, че мъчителят му няма да получи онова, за което е дошъл. След миг обаче фигурата извади нож и го доближи до лицето на Ветра. Острието увисна във въздуха. Внимателно. Хирургически. - За Бога! - изкрещя Ветра. Но вече бе късно. Високо по стъпалата на пирамидата в Гиза една млада жена се засмя и извика надолу: - Побързай, Робърт!"Знаех си, че трябва да се омъжа за някой по-млад! - Усмивката й беше вълшебна. Той се мъчеше да не изостава, ала краката му се бяха вкаменили. - Почакай. Моля те... Докато се изкачваше, зрението му се замъгли. Ушите му пищяха. „Трябва да я настигна!" Но когато отново погледна нагоре, жената бе изчезнала. На нейно място стоеше старец с гнили зъби. Старецът се втренчи в него и сви устни в самотна гримаса. После нададе мъчителен вик, който отекна в пустинята. Робърт Лангдън се събуди от кошмара си. Телефонът до леглото му звънеше. Замаян, той вдигна слушалката. -Ало? - Търся Робърт Лангдън - разнесе се мъжки глас. Лангдън седна и се опита да проясни мислите си. - Да, аз съм... - Той присви очи, за да види дигитал- ния си часовник. 05:18. - Веднага трябва да се срещнем. - Кой се обажда? - Казвам се Максимилиан Кьолер. Занимавам се с ядрена физика. С какво: Лангдън едва фокусираше погледа си Сигурен ли сте, че разговаряте с когото трябва? - Вие сте професор по религиозна иконография в Хар- вардския университет. Написали сте три книги по символика и... - Знаете ли колко е часът? - Извинете ме. Трябва да ви покажа нещо. Не мога да го обсъждам по телефона. От устните на Лангдън се изтръгна стон. Това вече се беше случвало. Един от недостатъците на това да пишеш книги по религиозна символика бяха религиозните маниаци, които искаха от него да потвърди последния им знак от Господа. Предишния месец една стриптийзьор- ка от Оклахома му бе обещала най-страхотния секс през живота му, ако вземе самолета и отиде при нея, за да удостовери автентичността на разпятието, което магически се появило на чаршафа й. Беше го нарекъл „савана от Тълса".* - Откъде взехте номера ми? - Въпреки ранния час Лангдън се опитваше да се държи учтиво. - От интернет. От сайта на книгата ви. Лангдън се намръщи. Бе убеден, че в сайта на книгата му не е посочен домашният му телефонен номер. Този Кьолер очевидно лъжеше. - Трябва да се срещнем - настоя Кьолер. - Ще ви платя добре. Сега вече Лангдън наистина се ядоса. - Съжалявам, наистина не... - Ако тръгнете веднага, ще стигнете тук към... - Никъде няма да ходя! Сега е пет сутринта! - Той затръшна слушалката и се стовари на леглото. Затвори очи и се опита отново да заспи. Безполезно. Сънят се беше отпечатал в ума му. Лангдън неохотно си облече халата и слезе на долния етаж. Робърт Лангдън влезе бос в кухнята на пустия си вик- ториански дом в Масачузетс и си приготви ритуалното си средство против безсъние - чаша димящо нестле куик. * Град в Оклахома, - В. пр. Светлината на априлската луна струеше през еркерните прозорци и играеше по ориенталските килими. Колегите на Лангдън често се шегуваха, че къщата повече прилича на етнографски музей, отколкото на дом. Лавиците бяха отрупани с религиозни предмети от целия свят - екуаба от Гана, златен кръст от Испания, цикладски идол от егейските острови, дори един рядък тъкан бокус от Борнео, воински символ на вечната младост. Когато седна на индийската пиринчена ракла и с наслада отпи от топлия шоколад, Лангдън зърна отражението си в прозореца. Образът беше изкривен и блед... като призрак. „Остаряващ призрак" - помисли си той, което жестоко му напомни, че младежкият му дух живее в смъртно тяло. Макар да не бе особено красив в класическия смисъл, четиридесет и пет годишният Лангдън притежаваше „привлекателността на учения", както го наричаха неговите колежки - сиви кичури в гъстата кестенява коса, проницателни сини очи, поразително дълбок глас и въздействаща безгрижна усмивка на студент спортист. Навремето член на гимназиалния и колежанския отбор по водна топка, високият метър и осемдесет и два Лангдън все още имаше тяло на плувец, което ежедневно поддържаше с петдесет дължини в университетския басейн. Приятелите му винаги го бяха смятали за загадка - човек, живеещ извън времето. През почивните дни често го виждаха по дънки на двора да обсъжда компютърна графика или религиозна история със студенти, друг път четеше лекции на откриване на музейни изложби, облечен в официален костюм от туид, и често попадаше на страниците на списанията за изкуство. Макар и строг преподавател, Лангдън пръв бе прегърнал идеята за „изгубеното изкуство на чистото забавление", както сам го наричаше. Той се наслаждаваше на игрите със заразен фанатизъм, който му спечели братския прием на неговите студенти. Прякорът му в кампуса - „Делфина" - идваше и от непринудения му характер, и от легендарната му способност да надиграе целия противников отбор в мач по водна топка. Докато погледът му разсеяно блуждаеше в мрака, тишината на дома му отново беше нарушена, този път от звъна на факсмашината. Прекалено уморен, за да се ядоса, Лангдън се усмихна криво. „Божии хора - помисли си той. - От две хиляди години чакат своя месия и все още са адски упорити." Отнесе празната чаша в кухнята и бавно се запъти към облицования с дъбова ламперия кабинет. Полученият факс лежеше в гнездото на машината. Лангдън въздъхна, взе листа и го погледна. И моментално му се догади. Образът на листа представляваше човешки труп. Тялото беше голо и главата му бе извита на сто и осемдесет градуса. На гърдите на жертвата имаше ужасно изгаряне. Нещастникът беше жигосан... с една-единствена дума. Лангдън я знаеше. Отлично. Той смаяно се втренчи в сложния готически шрифт. - И... люминати — заекна ученият. Сърцето му биеше бясно. „Невъзможно..." Бавно, сякаш се боеше от онова, което щеше да види, Лангдън завъртя факса на сто и осемдесет градуса. И погледна обърнатата наопаки дума. Дъхът му секна. Все едно го беше блъснал камион. Не вярваше на очите си. Той отново завъртя листа, прочете надписа в правилната посока, после пак наопаки. - Илюминати - прошепна Лангдън. Зашеметен, професорът се строполи на един стол. След малко погледът му попадна върху мигащата червена лампичка на факсмашината. Човекът, който му беше пратил този факс, все още бе на линията... и чакаше да разговарят. Лангдън дълго се взира в мигащата светлина. После с трепереща ръка вдигна слушалката. - Сега успях ли да привлека вниманието ви? - попита мъжът. - Да, господине, определено. Ще ми обясните ли за какво става дума? - Първия път се опитах да го направя. - Гласът звучеше сковано, механично. - Аз съм физик. Ръководя научноизследователска лаборатория. Имаме убийство. Сам видяхте трупа. - Как ме открихте? - Лангдън все още не можеше да се съсредоточи. Мислите му постоянно се връщаха към факса. - Вече ви казах. По интернет. От сайта на книга ви „Изкуството на илюминатите". Лангдън се опита да се съсредоточи. Книгата му бе почти неизвестна в общите литературни кръгове, но беше направила впечатление в Мрежата. Въпреки това Кьо- лер го лъжеше. - Телефонът ми не е посочен на интернет страницата - възрази професорът. - Сигурен съм, - В лабораторията имам хора, които са майстори да намират информация в Мрежата. Лангдън продължаваше да е скептичен. - Като че ли във вашата лаборатория знаете много за Мрежата. - Естествено - отвърна мъжът. - Ние я създадохме. Нещо в гласа му подсказваше, че не се шегува. - Трябва да се срещнем - за кой ли път каза Кьолер. - Въпросът не е за телефон. Лабораторията ми е само на един час полет от Бостън, , Лангдън стоеше в слабо осветения си кабинет и гледаше факса в ръката си. Образът навярно представляваше епиграфската находка на века; десет години от проучванията му, потвърдени с един-единствен символ. - Спешно е - настоя физикът. , Лангдън не откъсваше поглед от надписа. „Илюмина- ти" - продължаваше да го препрочита той. Работата му винаги се бе основавала на символичния еквивалент на вкаменелости - древни документи и исторически сведения, - ала днес държеше образа в ръцете си. В сегашно време. Чувстваше се като палеонтолог, видял жив динозавър. - Позволих си волността да пратя самолет да ви вземе - каза Кьолер. - Ще пристигне в Бостън след двайсет минути. Лангдън усети, че устата му пресъхва. „Един час полет..." - Моля да ми простите нахалството - продължи физикът. - Имам нужда от вас тук. Лангдън отново погледна факса - черно-бяло потвърждение на древен мит. Значението на това откритие го плашеше. Той разсеяно вдигна очи към еркерния прозорец. Между брезите в задния двор се процеждаха първите лъчи на зората, но утрото изглеждаше малко по-различно. Обзет от странна смесица от страх и радостна възбуда, Лангдън разбираше, че няма избор. - Печелите - отвърна той. - Кажете ми къде да чакам самолета. На хиляди километри оттам се среш;аха двама мъже. Стаята беше тъмна. Средновековна. Каменна. - Benvenuto - седнал в сенките, каза главният. - Успя ли? - Si - потвърди тъмната фигура. - Perfettamente*. - Думите му бяха твърди като каменните стени. * „Добре дошъл." „Да. Напълно." (ит.). - Б. пр. - И няма да има съмнение кой е виновен, така ли? - Никакво. - Отлично. Носиш ли каквото поисках? Очите на убиеца проблеснаха, черни катО' нефт. Той извади тежко електррнно устройство и го остави на масата. Мъжът в сенките изглеждаше доволен. - Справи се много добре. - Чест е да служиш на братството - отвърна убиецът. - Скоро ш;е започне втората фаза. Почини си. Довечера ще променим света. Автомобилът на Робърт Лангдън, сааб 900S, мина през тунела „Калахан" и излезе откъм източната страна на бостънското пристанище', близо до летище „Логан". Професорът стигна Ейвиейшън Роуд и зави наляво покрай старата сграда на „Истърн Еърлайнс". На по-малко от триста метра в мрака се издигаше хангар, на чиято стена бе изписана голяма четворка. Той спря на паркинга и слезе от колата. Иззад сградата се появи кръглолик мъж в сив пилотски гащеризон. - Робърт Лангдън? - извика той. Гласът му звучеше дружелюбно. Лангдън не успя да разбере откъде е акцентът му. . - Аз съм - потвърди ученият и заключи сааба. - Тъкмо навреме - каза мъжът. - Току-що кацнах. Моля, последвайте ме. Тръгнаха да заобикалят хангара. Лангдън беше напрегнат. Не беше свикнал със загадъчни телефонни обаждания и тайни срещи с непознати. Тъй като не знаеше какво да очаква, носеше обичайното си облекло за лекции - спортен панталон, поло и сако от туид. Мислеше си за факса в джоба на сакото. Пилотът, изглежда, усети тревогата му. - Полетът не ви безпокои, нали, господине? - Ни най-малко - рече Лангдън. „Безпокоят ме жиго- саните трупове. Мога да понеса полета." Завиха зад ъгъла на хангара и излязоха на пистата. Ученият се закова на място и със зяпнала уста се вторачи в спрелия на бетона самолет. - С онова там ли ще летим? Пилотът се ухили, - Харесва ли ви? Лангдън дълго се взира в машината. - Дали ми харесва ли?. Какво е това, по дяволите? Самолетът пред тях бе огромен. По нещо приличаше на космическа совалка, само че отгоре беше съвсем плосък. Имаше форма на гигантски клин. Отначало Лангдън си помисли, че сънува. Машината изглеждаше стабилна като буик. Почти нямаше криле - само две къси перки в края на фюзелажа. Отзад се издигаше вертикална опашка. Останалата част от самолета представляваше корпус - дълъг шестдесетина метра - без прозорци, без нищо друго, само корпус. - Двеста и петдесет тона, когато е зареден догоре - като баща, който се хвали с новороденото си дете, поясни пилотът. - Гори течен водород. Корпусът е от титано- ва матрица със силициевокарбидни влакна. Директорът сигурно адски бърза да ви види. Обикновено не праща това приятелче. - Това нещо лети ли? - попита Лангдън. Пилотът се усмихна. - 0, да. - Той го поведе към самолета. - Изглежда потресаващо, знам, но трябва да свикнете. След пет години ще има само такива сладури. СГПС - скоростни граждански пътнически самолети. Нашата лаборатория е една от първите организации, които притежават такъв. „Трябва да е страхотна лаборатория" - помисли си Лангдън. • - Този тук е прототип на боинг Х-33, но има десетки други - продължи пилотът. - Националният авйокос- мически самолет например. Руснаците имат скрамджет, британците - ХОТОЛ. Това е бъдещето, само трябва да мине малко време, докато стигне до обществения сектор. Можете да се сбогувате с обикновените реактивни самолети. Лангдън предпазливо погледна машината. - Май предпочитам обикновен реактивен самолет. Пилотът посочи етълбичката. - Заповядайте, господин Лангдън. След няколко минути Лангдън седеше в празния салон. Пилотът го настани на първия ред и изчезна в предната част на самолета. Самият салон изненадващо приличаше на салон на просторен пътнически самолет. Единственото изключение бе отсъствието на прозорци, което смущаваше професора. През целия си живот беше страдал от слаба форма на клаустрофобия - остатък от злополука в детството му, - която все още не бе преодолял. Омразата му към затворени пространства в никакъв случай не му пречеше, но винаги го беше дразнила. Проявяваше се почти незабележимо. Той избягваше спортове на закрито като скуош и с радост бе платил малко състояние за въздушния си викториански дом с високи тавани, въпреки че можеше да си вземе евтина квартира в кампуса. Лангдън често си мислеше, че детското му влечение към света на изкуството се е дължало на любовта му към откритите пространства в музеите. Двигателите под него зареваха и корпусът завибрира. Лангдън мъчително преглътна и зачака. Усети, че самолетът се раздвижва. Над главата му тихо се разнесе кън- три музика. Телефонът на стената до него иззвъня два пъти. Той вдигна слушалката. - Ало? - Удобно ли ви е, господин Лангдън? -Не. - Просто се отпуснете. Ще стигнем за час. - И къде точно ще стигнем? - осъзнал, че няма представа закъде заминава, "попита професорът. - в Женева - отвърна пилотът и форсира двигателите. - Лабораторията се намира в Женева. - В Женева - почувствал се малко по-добре, повтори Лангдън. - В северната част на щата Ню Йорк. Имам роднини близо до езерото Сенека. Не знаех, че в Женева има физическа лаборатория. Пилотът се засмя. - Не в ш;ата Ню Йорк, господин Лангдън. В Швейцария. Трябваше му доста време, докато смели тази информация. - В Швейцария ли? - Пулсът му се ускори. - Нали казахте", че лабораторията е само на един час път? - Така е, господин Лангдън - подсмихна се пилотът. - Самолетът развива петнайсет маха. Убиецът се движеше сред навалицата по една европейска улица. Беше силен човек. Мрачен и як. Изненадващо пъргав. Мускулите му все още бяха твърди от възбуда след срещата. „Добре мина" - каза си той. Въпреки че работодателят му така и не си бе показал лицето, за убиеца беше чест да се срещне с него. Наистина ли бяха изтекли едва петнадесет дни, откакто го бяха потърсили? Все още си спомняше всяка дума от онзи телефонен разговор... - Казвам се Янус - бе започнал мъжът. - Ние сме нещо като роднини. Имаме общ враг. Научих, че предлагате способностите си. - Зависи кого представлявате - отвърна убиецът. Янус му каза. - Шегувате ли се? - Виждам, че сте чували името ни - рече мъжът. - Разбира се. Братството е легендарно. - И все пак се съмнявате в искреността ми. - Всеки знае, че братята отдавна са останали в историята. - Заблуждаваща тактика. Най-опасният враг е онзи, от който никой не се бои. Убиецът не бе убеден. - Искате да кажете, че братството все още съществува, така ли? - В по-дълбока тайна от всякога. Нашите корени стигат навсякъде... даже в свещената крепост на нашия смъртен враг. - Невъзможно. Те са неуязвими. - Нашите ръце са дълги. - Никой няма толкова дълги ръце. - Съвсем скоро ще повярвате. Вече е направена неопровержима демонстрация за могъществото на братството. Проява на коварство и доказателство. - Какво сте извършили? Мъжът му каза. Убиецът се опули. - Невъзможно. На другия ден първите страници на вестниците по цял свят носеха едно и също водещо заглавие. Убиецът повярва. И сега, петнадесет дни по-късно, не изпитваще никакви съмнения. „Братството все още съществува - помисли си той. - И тази вечер ще се разкрие, за да покаже могъществото си." Черните му очи загадъчно блестяха. Бе го призовало едно от най-тайните и страшни братства на света. И го бяха избрали мъдро, каза си убиецът. Неговата конфи- денциалност му беше извоювала репутация, превъзхож- дана единствено от смъртоносната му ефикасност. До този момент им"служеше успешно. Бе убил и беше доставил исканото от Янус. Сега зависеше от Янус да използва могъществото си, за да се погрижи то да стигне където трябва. Където трябва... Чудеше се как ще го постигне Янус. Явно имаше вътрешни връзки. Властта на братството изглеждаше безгранична. Янус. Очевидно псевдоним.. Дали имаше нещо общо с двуликия римски бог... или с луната на Сатурн? Не че имаше значение. Янус притежаваше безкрайно могъщес- тво. И убедително го бе доказал. Докато вървеше, убиецът си представи, че предците му се усмихват. Днес той водеше тяхната битка, сражаваше се със същия враг, с който столетия наред бяха воювали те, още от XI век... когато войските на кръстоносците бяха плячкосали земите му, бяха насилвали и избивали неговия народ, бяха го обявили за нечист и бяха осквернили неговите храмове и богове. Предците му бяха създали малка, ала смъртоносна армия, за да се защитават. Тези воини се бяха прочули като закрилници - опитни палачи, които бяха обикаляли земята и бяха убивали враговете. Те бяха станали известни не само с жестоките си убийства, но и с това, че ги бяха отпразнували с взимане на силния опиат, наричан от тях „хашиш". Така бяха получили наименованието си „хашишини", буквално „последователи на хашиша". А името „хаши- шин" се беше превърнало в синоним на смърт на почти всеки език в света. След шестдесет и четири минути все още невярващият и малко замаян от полета Робърт Лангдън слезе по стълбичката на окъпаната в слънце писта. Приятен ветрец раздвижи пешовете на сакото му. Откритото пространство го ободри. Той примижа и погледна тучната зелена долина и заобикалящите го отвсякъде заснежени върхове. „Сънувам - каза си професорът. - Всеки момент ще се събудя." - Добре дошли в Швейцария - надвика рева на двигателите пилотът. Лангдън си погледна часовника. 07:07. - Току-що прекосихте шест часови пояса - поясни пилотът. - Тук минава един следобед. Ученият свери часовника си. - Как се чувствате? Той поглади корема си. - Все едно съм ял стиропор. Пилотът кимна. - От височината е. Летяхме на осемнайсет километра. Там сте били трийсет процента по-лек. За щастие разстоянието не беше голямо. Ако пътувахме за Токио, щях да издигна машината на максимална височина - сто и шейсет километра. Виж, това вече наистина ти обръща вътрешностите. Лaнгдън изтощено кимна и си каза, че наистина е късметлия. Общо взето полетът бе преминал съвсем нормално. Като се изключеше смазващото костите ускорение по време на излитането, движението на самолета беше сравнително типично - тук-там слаба турбулентност, няколко пъти промяна в налягането при издигане, ала абсолютно нищо не бе предполагало, че се бяха носили с умопомрачителната скорост седемнадесет хиляди и седемстотин километра в час. Неколцина техници забързано излязоха на пистата и отидоха да се погрижат за боинга. Пилотът заведе Лангдън при едно черно пежо, паркирано близо до контролната кула. Скоро летяха по асфалтиран път, който минаваше по дъното на долината. В далечината се издигаха високи сгради. Тревистият пейзаж навън летеше край тях като в мъгла. Лангдън смаяно зяпаше спидометъра, който показваше около сто и седемдесет километра в час. „Какво му е на тоя човек, че бърза толкова?" - зачуди се той. - До лабораторията са пет километра - осведоми го пилотът. - Ще стигнете там след две минути. Професорът напразно се озърна за предпазен колан. „Защо не ги направиш три и да ме закараш жив?" Автомобилът продължаваше да лети по шосето. - Харесвате ли Реба? - попита пилотът и включи касетофона. Разнесе се женски глас. - „Само от страх, че ще останеш сам..." „He от страх" - разсеяно си помисли Лангдън. Колежките му често го поднасяха, че колекцията му от артефакти просто е очевиден опит да запълни пустотата на дома си, дом, който според тях много щял да спечели от женско присъствие. Той винаги бе отвръщал със смях и им беше напомнял, че вече обича три неща в живота си - символиката, водната топка и ер- генството. Последното му даваше свободата да пътува по света, да спи до колкото късно иска и да се наслаждава на спокойни вечери вкъщи с бренди и хубава книга. - Ние сме като малък град - откъсна го от унеса пилотът. - Не е само лаборатория. Имаме супермаркети, болница, даже кино. Лангдън разсеяно кимна и погледна към издигащите се пред тях сгради. - Всъщност имаме най-голямата машина на света - прибави пилотът. - Нима? - Професорът се вторачи напред. - Няма да я видите там, господине — засмя се пилотът. - Тя е на пет етажа дълбочина под земята. Лангдън нямаше време да го разпитва. Пилотът без предупреждение удари спирачки и колата спря пред бетонна будка. Ученият прочете надписа: „SECURITE. ARRETEZ"*, осъзна къде се намира и изведнъж го обзе паника. - Господи! Не си нося паспорта! - Не ви трябва паспорт - успокои го шофьорът. - Имаме постоянно споразумение с швейцарските власти. Лангдън смаяно проследи с поглед пилота, който показа на охраната някакъв документ. Дежурният прокара картата през електронно идентификационно устройство. Светна зелена лампичка. - Име на пътника? - Робърт Лангдън - отговори пилотът. - На кого е гост? - На директора. Охрана. Спри (фр.). - Б. пр. Дежурният въпросително повдигна вежди, обърна се, провери в някаква разпечатка и я сравни с данните на компютърния си екран. После отново се приближи до прозореца, - Приятно прекарване, господин Лангдън. Пежото рязко потегли, прелетя още двеста метра и стигна до главния вход на лабораторията - правоъгълна ултрамодерна сграда от стъкло и стомана. Поразително прозрачните й стени смаяха Лангдън, Винаги беше обичал архитектурата. - Стъклената катедрала - поясни придружителят му, - Черква ли е? - Не, по дяволите. Само черква ни липсва. Тукашната религия е физиката. Споменавайте Божието име всуе колкото си искате, само гледайте да не се майтапите с кварки или мезони. Автомобилът зави и спря пред стъклената сграда. „Кварки и мезони ли? И няма граничен контрол? Самолет, който се движи с петнайсет маха? Кои всъщност са тия хора?" Отговори му гранитната плоча пред входа: ЦЕРН Conseil europeen pour la recherche nucleaire - Ядрени проучвания ли? - макар да бе убеден, че преводът му е верен, попита Лангдън. Пилотът не отговори. Беше се навел напред и бърни- каше касетофона. - Пристигнахме. Директорът ще ви чака на входа. Лангдън видя, че от сградата излиза мъж на инвалидна количка. Изглеждаше шестдесетинагодишен. Мършав и абсолютно плешив, със строга брадичка, бяла лабораторна престилка и официални обувки, здраво стъпили на стъпалото на количката:. Дори от това разстояние очите му изглеждаха безжизнени - като два сиви камъка. - Онзи там ли е? - попита Лангдън. Пилотът погледна към вкода, - Хм, проклет да съм. - Той се обърна и зловещо се усмихна на професора. - За вълка говорим, а той в кошарата. Без да знае какво да очаква, Лангдън слезе от пежото. Мъжът на инвалидната количка се приближи и му протегна потната си ръка. - Господин Лангдън? Разговаряхме по телефона. Казвам се Максимилиан Кьолер. Зад гърба му наричаха Максимилиан Кьолер, генерален директор на ЦЕРН, Konig - Краля. Този прякор се дължеше по-скоро на страх, отколкото на уважение към фигурата, която управляваше владенията си от своя инвалиден трон. Макар че малцина го познаваха лично, ужасяващата история за осакатяването му беше част от фолклора на ЦЕРН и никой не го обвиняваше за озлобле- нието му... нито за всеотдайността му към чистата наука. Лангдън беше с Кьолер от съвсем скоро и вече усеш;а- ше, че директорът е човек, който се държи на разстояние. Професорът едва ли не трябваше да се затича, за да не изостане от електрическата количка на Кьолер, която безшумно потегли към главния вход. Лангдън никога не бе виждал такава - снабдена с всевъзможни електронни устройства, сред които телефон с много линии, пейджър- на система, компютърен екран, дори малка подвижна камера. Подвижният команден център на крал Кьолер. Влязоха през механичната врата и се озоваха в просторното централно фоайе на ЦЕРН. „Стъклената катедрала" - помисли си Лангдън, когато погледна нагоре. Следобедното слънце осветяваше синкавия стъклен покрив, хвърляше геометрични отражения във въздуха и придаваше на помещението усещане за величественост. Ъгловатите сенки приличаха на вени по белите плочки на стените и мраморния под. Във въздуха се носеше чист, стерилен дъх. Неколцина учени енергично прекосяваха фоайето, стъпките им отекваха високо. - Моля, насам, господин Лангдън. - Гласът на Кьолер звучеше почти като от компютър. Говореше със скован и прецизен акцент, напълно съответстващ на строгото му лице. Той се изкашля и избърса устата си с бяла кърпичка, без да откъсва мъртвите си сиви очи от професора. - Побързайте, моля. - Количката му сякаш се носеше по пода. Лангдън мина покрай безброй коридори, отклоняващи се от централното фоайе. Навсякъде кипеше оживена дейност. Учените, които виждаха Кьолер, като че ли изненадано зяпнаха и гледаха Лангдън така, сякаш се чудеха кой ли трябва да е, че да му устройват такова посрещане. - Срам ме е да призная, че никога не бях чувал за ЦЕРН - опита се да зайърже разговор Лангдън. - Нищо чудно - отвърна Кьолер. Лаконичният му отговор бе сурово прецизен. - Повечето американци не смятат Европа за световен лидер в научните изследвания. Те ни възприемат като стар търговски квартал - което е доста странно, като се замислиш за Айнщайн, Галил ей и Нютон. Лангдън не знаеше какво да каже. Извади факса от джоба си. - Този човек на снимката, можете ли... Кьолер го прекъсна с махване на ръка. - Моля ви. Не тук. Сега ще ви заведа при него. - Той се пресегна. - Може би трябва да взема този факс. Лангдън му го подаде и мълчаливо продължи да го следва. Директорът рязко зави наляво и влезе в широк коридор, украсен с награди и грамоти. На входа имаше голяма бронзова плоча и Лангдън забави крачка, за да прочете надписа. Наградата „Ars electronica"* за културно новаторство в дигиталната ера се връчва на Тим Бърнърс Лий и ЦЕРН за създаването на УЪРЛДУАИД УЕБ. Електронно изкуство (лат.). — Б. пр. „Проклет да съм - помисли професорът. - Този човек не се е шегувал." Винаги беше смятал Мрежата за американско изобретение. Но пък неговите познания се ограничаваха, до сайта на книгата му и някоя и друга виртуална обиколка на Лувъра и музея Прадо със стария му макинтош. - Началото на Мрежата беше поставено тук като система от вътрешни компютърни сайтове - каза Кьолер, като пак се закашля и избърса устата си. - Така учени от различни отдели имаха възможност ежедневно да споделят своите открития помежду си. Разбира се, целият свят е с впечатлението, че Мрежата е създадена в Щатите. Лангдън продължи след него по коридора. - Защо не поправите тази грешка? Кьолер безразлично сви рамене. - Дребно недоразумение за незначително откритие. ЦЕРН е нещо много повече от глобална компютърна мрежа. Нашите учени почти всеки ден правят чудеса. Професорът го погледна въпросително. - Чудеса ли? - Тази дума определено не се чуваше често в харвардския факултет за естествени науки. Чудесата бяха оставени за теолозите. - Струва ми се, че се съмнявате - каза Кьолер. - Нали сте специалист по религиозна символика? Не вярвате ли в чудеса? - Колебая се - отвърна Лангдън. „Особено за чудесата, които стават в научни лаборатории." - Може би „чудо" не е точната дума. Просто се опит- вах да говоря на вашия език. - На моя език ли? - Професорът внезапно се почувства неловко. - Не искам да ви разочаровам, господине, но аз се занимавам с религиозна символика - аз съм учен, а не свещеник. Кьолер ненадейно намали скоростта и погледът му поомекна. - Разбира се. Много елементарно от моя страна. Човек не трябва да има рак, за да анализира симптомите му. Лангдън никога не беше чувал да представят нещата точно така. Продължиха по коридора; директорът кимна. - Струва ми се, че с вас идеално ще се разбираме, господин Лангдън. Лангдън обаче, кой знае защо, се съмняваше. Постепенно професорът започна да усеща дълбоко вибриране. Шумът с всяка крачка ставаше все по-ясен и като че ли идваше от дъното на коридора пред тях. - Какво е това? - попита Лангдън накрая. Трябваше да извика, за да може Кьолер да го чуе. Сякаш се приближаваха към действащ вулкан. - Тръба за свободно падане - отвърна директорът и кухият му глас без усилие разсече въздуха. Той не даде повече разяснения. Лангдън и не поиска. Беше уморен, а Максимилиан Кволер, изглежда, нямаше желание да спечели награда за гостоприемство. Професорът Си напомни защо е тук. Заради илюминатите. Някъде в тази огромна лаборатория сигурно имаше труп... труп, жигосан със символа, заради който бе долетял от близо пет хиляди километра. Когато наближиха дъното на коридора, тътенът стана почти оглушителен и вибрациите преминаваха през подметките на обувките му. Зад завоя се появи зрителна галерия. В изпъкналата стена бяха вградени дебели стъкла като илюминатори на подводница. Той спря и погледна през едно от тях. През живота си професор Робърт Лангдън беше виждал странни неща, ала не и такова. Той запремигва, като се чудеше дали не халюцинира. Виждаше огромно кръгло помещение, в което летяха като в безтегловност хора. Трима. Единият му махна с ръка и направи салто във въздуха. „Боже мой - помисли си ученият. - Това е страната на Оз." Подът представляваше мрежеста решетка, нещо като гигантска телена мрежа. Под нея като в мъгла се виждаше грамадна метална перка. - Тръба за свободно падайе - каза спрелият да го изчака Кьолер. - Парашутизъм на закрито. За преодоляване на стреса. Това е вертикален вятърен тунел. Лангдън смаяно продължаваше да гледа. Единият от скачаш;ите, дебела жена, се приближи до прозореца. Въздушните течения я брулеха, ала тя се ухили и направи знак с палци нагоре. Професорът й се усмихна едва-едва и отвърна на жеста, зачуди се дали жената знае, че това е древен фалически символ за мъжественост. Лангдън забеляза, че само тя носи нещо като миниатюрен парашут. Ивицата плат се развяваше над нея като играчка. - За какво е това парашутче? - попита той директора. - Диаметърът му едва ли е повече от метър. - Заради триенето - поясни Кьолер. - Намалява аеродинамиката й, за да може перката да я издига. - Той продължи по коридора. - Един квадратен метър забавя падащо тяло почти с двайсет процента. Лангдън разсеяно кимна. Изобщо не подозираше, че тази информация ще му спаси живота по-късно същата вечер в страна на стотици километри оттук. Когато излязоха от задния вход на главния комплекс на ЦЕРН и се озоваха под яркото швейцарско слънце, Лангдън се почувства така, сякаш се е завърнал у дома. Гледката пред него приличаше на университетски кампус. Тревист склон се спускаше към обширна равнина, разделена на обрасли със захарни кленове правоъгълници, оградени с тухлени общежития и алеи. В сградите влизаха и излизаха хора, натоварени с купчини книги. Сякаш за да подчертаят университетската атмосфера, две дългокоси хипита си подхвърляха фрисби и слушаха Четвъртата симфония на Малер, която ехтеше от един прозорец. - Това са нашите общежития - докато се насочваше към алеята, родеща към сградите, поясни Кьолер. - Тук имаме над три хиляди физици. В ЦЕРН работят повече от половината от ядрените физици в света - най-големите умове на Земята - немци, японци, италианци, холандци, какви ли не. Нашите физици представляват над петстотин университета и шейсет националности. Лангдън се смая. - Как разговарят помежду си? - На английски, естествено. Универсалният научен език. Професорът винаги бе смятал, че математиката е универсалният научен език, но беше прекалено уморен, за да спори, и последва Кьолер към алеята. По средата на пътя се разминаха с тичащ за здраве младеж. На тениската му пишеше: „Без ООТ няма нищо!" Лангдън озадачено се обърна след него. - Какво е ООТ? - Обща обединена теория - усмихна се Кьолер. - Теорията на всичко. - Разбирам - без да разбира нищо, каза Лангдън. - Имате ли представа от ядрена физика, господин Лангдън? Професорът сви рамене. - Имам представа от обща физика - падащи тела, такива неща. - Дългогодишните му занимания с парашутизъм го бяха научили на дълбоко уважение към ужасяващата сила на гравитационното ускорение. - Ядрената физика изучава атомите, нали? Кьолер поклати глава. - Атомите изглеждат като планети в сравнение с обекта на нашите проучвания. Ние се интересуваме от атомното ядро — което е само една хилядна от големината на целия атом. - Той отново се закашля. - Учените в ЦЕРН са тук, за да търсят отговори на някои въпроси, които човек си задава от памтивека. Откъде идваме? Защо сме създадени? - И тези отговори могат да се открият във физическа лаборатория? - Изненадан сте. - Така е. Струва ми се,.че тези въпроси са от духовната област. .^ Всички въпроси някога са били от духовната област, господин Лангдън. Отначало духовността и религията трябвало да запълват празнотите, които били непонятни на науката. Слънчевите изгреви и залези били приписвани на Хелиос и неговата огнена колесница. Земетръсите и морските бури се дължали на гнева на По- сейдон. Днес науката е доказала, че тези богове са измислени идоли. Скоро ще докажем, че всички богове са измислени идоли. Науката-дава отговори на почти всички въпроси, за които можете да се сетите. Останали са още няколко въпроса, и тъкмо те са езотерични. Откъде идваме? Какво правим тук? Какъв е смисълът на живота и вселената? Лангдън се смая. - И ЦЕРН се опитва да отговори на тези въпроси? - По-точно ние даваме отговори на тези въпроси. Професорът замълча. Когато навлязоха сред сградите, точно пред тях падна фрисби. Кьолер не му обърна внимание и продължи напред. От отсрещния край на двора се разнесе вик: - S'il vous plait!* Лангдън погледна натам. Възрастен беловлас мъж в анцуг с надпис „COLLEGE PARIS" му махаше с ръка. Ученият вдигна фрисбито и опитно му го хвърли. Другият го хвана на един пръст и няколко пъти го подхвърли във въздуха преди да го подаде през рамо на партньора си. После извика на Лангдън: - Merci! - Поздравления - каза Кьолер, когато професорът най- после го настигна. - Току-що подадохте фрисбито на Нобеловия лауреат Жорж Шарпак, изобретателя на много- жичната пропорционална камера. Лангдън кимна. „Днес ми е щастливият ден." След три минути стигнаха до целта си - голямо, добре поддържано общежитие, разположено сред трепетлико- ва горичка. В сравнение с другите сгради тази изглежда- * Ако обичате! (фр.). - В, пр. ше разкошна. На входа имаше каменна плоча с надпис „СГРАДА В". Въпреки стерилното си име Сграда В допадна на архитектурния му вкус - консервативна и солидна. Имаше фасада от червени тухли и орнаментален парапет и отвсякъде я обграждаха симетрично подрязани храсти. Когато се спуснаха по каменната алея към входа, минаха под арка, образувана от две мраморни колони. Някой бе поставил самозалепваща се бележка на едната от тях: ТАЗИ КОЛОНА Е ЙОНИЙСКА „Физически графити?" - помисли си Лангдън и се под- смихна. - Облекчен съм да видя, че даже блестящите физици грешат. Кьолер се озърна. - Какво имате предвид? - Авторът на бележката е допуснал грешка. Колоната не е йонийска. Ионийските колони са цилиндрични. Тази е заострена. Всъщност е дорийска. Често срещана грешка. Кьолер не се усмихна. - Авторът се е пошегувал, господин Лангдън. Използвал е близостта на думата „йонийска" с „йонна". Йоните са електрически заредени частици. Повечето предмети съдържат такива. Професорът хвърли поглед назад към колоната и из- пъшка. Когато слезе от асансьора на последния етаж на Сграда В, Лангдън все още се чувстваше глупаво. Последва Кьолер по богато обзаведения коридор. Интериорът беше неочакван. Традиционен френски колониален стил - вишнев диван, порцеланова ваза на пода, орнаментална дърворезба. - Гледаме да създаваме удобства на постоянните си служители - поясни директорът. „Явно" - помисли си Лангдън. - Значи мъжът от факса е живял тук, така ли? От високопоставените ви служители ли беше? - Да - потвърди Кьолер. - Сутринта не дойде на среща с мен и не отговаряше на пейджъра си. Потърсих го тук и го открих мъртъв в дневната му. Лангдън внезапно се вледени, осъзнал, че му предстои да види труп. Стомахът му не беше особено издръжлив. Бе открил тази си слабост като студент по изкуство, когато преподавателят беше разказал на курса, че Лео- нардо да Винчи придобил опита си с човешкото тяло като ексхумирал трупове и правел дисекция на мускулатурата им. Кьолер го поведе към дъното на коридора. Имаше само една врата. - Това е мезонетът — каза той и попи потта по челото си. Лангдън погледна дъбовата врата. Надписът на табелката гласеше: Леонардо Ветра - Идващата седмица Леонардо Ветра щеше да навърши петдесет и осем години - каза Кьолер. - Той беше един от най-блестящите учени на нашето време. Смъртта му е тежка загуба за науката. За миг на Лангдън му се стори, че долавя емоция в суровото изражение на директора. Ала в следващия миг лицето му възвърна предишната си строгост. Кьолер бръкна в джоба си и започна да търси във връзка ключове. Внезапно на Лангдън му хрумна странна мисъл. Сградата изглеждаше безлюдна. - Къде са всички? - попита той. Отсъствието на движение едва ли можеше да се смята за естествено, като се имаше предвид, че след малко щяха да са на местопрестъплението. - Учените, които живеят тук, са в лабораториите си - отвърна Кьолер, който най-после беше намерил нужния ключ. - Имам предвид полицията - поясни Лангдън. - Отидоха ли си вече? Директорът спря с ръка, протегната към ключалката. - Полицията ли? Погледите им се срещнаха. - Полицията. Вие ми пратихте факс с убит човек. Трябва да сте съобщили на полицията. - Не съм, разбира се. - Моля? Сивите очи на Кьолер станаха ледени. - Положението е сложно, господин Лангдън. Професорът бе обзет от страх. - Но... все някой трябва да знае за случая! - Да. Осиновената дъщеря на Леонардо. Тя също е физик в ЦЕРН. С баща си работеха в една лаборатория. Бяха партньори. Миналата седмица госпожица Ветра отсъстваше, беше ангажирана с теренно проучване. Осведомих я за смъртта на баща й и в момента тя пътува насам. - Убит е човек... - Ще се проведе официално следствие - твърдо отвърна Кьолер. - Това обаче със сигурност ще изисква претърсване на лабораторията на Ветра, място, което беше светая светих за двамата с дъщеря му. Затова следствието ще почака до завръщането на госпожа Ветра. Смятам, че й дължа поне тази малка дискретност. Кьолер завъртя ключа. ^ Когато вратата се отвори, в коридора със свистене блъв- на леден въздух. Лангдън озадачено отстъпи назад. Отвъд прага се намираше чужд свят. Апартаментът пред него тънеше в гъста бяла мъгла. Тя се завихряше около мебелите и обгръщаше поме1цението в непрозрачно покривало. - Какво... - запелтечи Лангдън. - Фреонова охлаждаща система - отвърна Кьолер. - Замразих апартамента, за да запазя трупа. Професорът закопча сакото си. „Наистина съм в страната на Оз - помисли си той. - И съм си забравил вълшебните пантофки." Трупът на пода беше ужасен. Покойният Леонардо Ветра лежеше по гръб, чисто гол, със синкавосива кожа. Счупените кости на врата му стърчаха, главата му беше извита на сто и осемдесет градуса. Лицето му бе притиснато към пода и не се виждаше. Физикът лежеше в заледена локва от собствената си урина. Космите около свитите му гениталии бяха заскрежени. Като се мъчеше да преодолее обзелото го гадене, Лан- гдън плъзна поглед към гърдите на жертвата. Макар че десетки пъти беше проучвал симетричната рана на факса, да види изгарянето с очите си бе много по-въздейст- ваш;о. Изпечената плът беше идеално очертана... символът бе безупречно оформен. Лангдън се зачуди дали дълбокият студ, от който се беше вцепенил, се дължи на климатичната система, или на пълното му изумление от значението на думата. Сърцето му туптеше бясно. Той обиколи трупа и прочете надписа наопаки, за да се убеди за пореден път в гениалната му симетричност. Сега, когато го виждаше със собствените си очи, той му се струваше още по-непонятен. - Господин Лангдън? Професорът не чуваше нищо. Намираше се в друг свят... в своя свят, в своята стихия, свят, в който се сливаха история, митове и факти и заглушаваха сетивата му. Колелата се въртяха. - Господин Лангдън? - Кьолер го гледаше въпросително. - Какво успяхте да научите досега? - без да вдига очи, съсредоточено попита Лангдън. - Само онова, което имах време да прочета във вашия уебсайт. Думата „илюминати" означава „просветени". Така се казвало някакво древно братство. Лангдън кимна. - Преди чували ли сте това име? - За пръв път го видях жигосано на гърдите на господин Ветра. - И сте го потърсили в Мрежата. -Да. - Не се съмнявам, че сте открили стотици сайтове, където се споменава. - Хиляди - поправи го Кьолер. - Във вашия обаче се говореше за Харвард, Оксфорд, имаше уважаван издател, цитираха се сродни публикации. Като учен, знам, че информацията струва точно толкова, колкото нейни- ят източник. Вашите сведения ми се сториха автентични. Очите на Лангдън продължаваха да са приковани към трупа. Кьолер замълча. Просто гледаше и очевидно чакаше професорът да хвърли някаква светлина върху сцената пред тях. Лангдън вдигна очи и попита: - Дали не може да поговорим някъде на по-топло? - Тази стая е най-подходяща. - Кьолер сякаш не забелязваше студа. - Ще разговаряме тук. Лангдън се намръщи. Историята на илюминатите в никакъв случай не беше кратка. „Ще замръзна от студ, докато я разказвам." Вниманието му. се върна към клеймото и той отново изпита страх. Въпреки че разказите за знака на илюминатите бяха легендарни в съвременната наука за символите, никой учен не го беше виждал. Древните документи го описва- ха като амбиграма - надпис, който може да се чете и обърнат наопаки. Макар че амбиграмите бяха често срещан символ - свастики, ин и ян, Давидови звезди, обикновени кръстове — идеята за написване на дума във формата на амбиграма изглеждаше неосъществима. Съвременните специалисти по символите години наред се бяха опитвали напишат думата „илюминати" в идеално симетричен стил,, но не бяха успели. Днес повечето учени смятаха, че съществуването на този символ е мит. - Е, кои са тези илюминати? - попита Кьолер. „Да - помисли си Лангдън, - кои са наистина?" И започна разказа си. - От памтивека съществува дълбока пропаст между науката и религията. Прямите учени като Коперник... - Били убивани - прекъсна го физикът.- - Убивани от Църквата, защото разкривали научни истини. Религията винаги е преследвала науката. - Да. Но в началото на шестнайсети век група мъже в Рим нанесли ответен удар на Църквата. Едни от най- просветените хора в Италия - физици, математици, астрономи - започнали тайно да се срещат, за да споделят загрижеността си за лъжовното църковно учение. Те се опасявали, че монополът на Църквата върху „истината" застрашава научната просвета. Затова основали първия научен център в света и се нарекли „просветените". - Илюминатите. - Да - потвърди Лангдън. - Най-образованите умове в Европа... посветили живота си на диренето на научната истина. Кьолер мълчеше. - Разбира се. Католическата църква безмилостно преследвала илюминатите. Учените осигурили безопасността си единствено чрез спазване на изключителна секретност. Сред научните кръгове постепенно се разчуло за това и братството на илюминатите обхванало учени от цяла Европа. Срещали се в Рим в свръхтайно скривалище, което наричали Храм на просвещението. Директорът се закашля и се разшава на количката си. - Мнозина илюминати искали да воюват с църковната тирания чрез актове на насилие, но техният най-уважаван член ги разубедил - продължи Лангдън. - Той бил пацифист, един от най-известните учени в историята. Професорът беше сигурен, че Кьолер знае името му. Дори обикновените хора бяха чували за злощастния астроном, който бил арестуван и едва не го екзекутирали, задето твърдял, че не Земята, а Слънцето е център на слънчевата система. Въпреки че заключението му било безспорно, той бил сурово наказан, защото намеквал, че Бог не е поставил човечеството в центъра на Своята вселена. - Казвал се Галилео Галилей. Кьолер го погледна. - Галилей ли? - Да. Галилей бил илюминат. И същевременно набожен католик. Той се опитвал да смекчи отношението на Църквата към науката, като твърдял, че науката не отхвърля съществуването на Бог, а дори го доказва. Галилей писал, че когато гледа с телескопа си въртящите се планети, чува Божия глас в музиката на сферите. Според него науката и религията не били врагове, а съюзници — два различни езика, разказващи една и съща история, история за симетрия и хармония... рай и ад, нощ и ден, зной и студ. Бог и дявол. И науката, и религията се наслаждавали на божествената симетрия... на безкрайната борба между светлината и мрака. - Лангдън замълча за миг и запристъпва от крак на крак, за да се стопли. Кьолер просто седеше на количката си и го наблюдаваше. - За съжаление. Църквата не се стремяла към единство между наука и религия - прибави професорът. - Не, разбира се - прекъсна го Кьолер. - Това единство би обезсмислило твърдението на Църквата, че е единственото средство, с помощта на което човек може да разбере Бога. Затова Църквата осъдила Галилей като еретик и го поставила под вечен домашен арест. Добре поз- навам историята на науката, господин Лангдън. Но това се е случило преди векове. Какво общо има с Леонардо Ветра? „Това е въпросът." Лангдън премина по същество. - Арестуването на Галилей хвърлило илюминатите в смут. Били допуснати грешки и Църквата се добрала до четирима от членовете на братството, заловила ги и ги разпитала. Но те не разкрили нищо... дори под изтезания. - Изтезания ли? Професорът кимна. - Били жигосани живи. На гърдите. С кръст. Кьолер се ококори и неспокойно стрелна с поглед трупа на Ветра. - После учените били жестоко убити и труповете им били хвърлени на римските улици като предупреждение за онези, които се готвели да се присъединят към илюминатите. Останалите членове на братството усещали, че Църквата е по следите им, и избягали от Италия. Лангдън замълча за миг, за да подчертае думите си, и се втренчи в мъртвите очи на директора. - Илюминатите преминали в дълбока нелегалност и започнали да се обединяват с други групи, бягащи от католическите чистки - мистици, алхимици, окултис- ти, мюсюлмани, евреи. През годините те приемали нови членове. Появили се нови илюминати. По-мрачни илю- минати. По-силно антихристиянски настроени. Станали изключително могъщи, имали загадъчни обреди, действали в пълна тайна, заклели се някой ден отново да се надигнат и да отмъстят на Католическата църква. Могъществото им нараснало до такава степен, че Църквата ги смятала за най-опасната антихристиянска сила на Земята. Ватиканът обявил братството за шайтан. - Какво е „шайтан"? - Това е ислямски образ. Означава „враг"... враг на Бога. Църквата избрала арабското'име, защото смятала този език, езика на исляма, за нечист. - Лангдън се поколеба. - „Шайтан" е от един корен с еврейската дума... „сатана". На лицето на Кьолер се изписа тревога. Гласът на Лангдън прозвуча мрачно. - Господин Кьолер, не знам как се е появил на гърдите на жертвата този знак... нито защо.... но това е отдавна изчезналият символ на най-стария и най-могъщ сата- нински култ в света. Тясната уличка пустееше. Хашишинът крачеше бързо, черните му очи бяха изпълнени с очакване. Докато се приближаваше към целта си, в ума му отекваха прощалните думи на Янус: „Скоро ще започне втората фаза. Почини си." Той се ухили. Не беше спал цяла нощ, ала сега не мислеше за сън. Сънят бе за слабите. Той беше воин като предците си, а неговият народ никога не спеше, щом започне битката. Тази битка определено бе започнала и на него се беше паднала честта да пролее първата кръв. Сега имаше два часа да се радва на славата си преди да се върне на работа. „Да спя ли? Има много по-добри начини да си почина..." Жаждата за хедонистични наслади му бе вродена. Неговите предци бяха задоволявали страстите си с хашиш, но той предпочиташе друг вид удоволствия. Гордееше се с тялото си - идеално оформена машина за смърт, която въпреки произхода си отказваше да замърси с наркотици. Беше се пристрастил към нещо по-здравословно от опиатите... и много по-приятно. Обзет от познатото нетърпение, хашишинът закрачи още по-бързо. Стигна до невзрачна врата и натисна звънеца. През хоризонталния процеп го погледнаха две меки кафяви очи. После вратата се отвори. - Добре дошъл - поздрави го облечената с вкус жена, после го въведе в слабо осветена, безупречно обзаведена чакалня. Носеше се ухание на скъп парфюм. - Позвъне- те ми, когато изберете. - Жената му подаде албум със снимки и изчезна. Хашишинът се усмихна. Докато седеше на плюшения диван с албума в скута си, той усети, че плътската му жажда се събужда. Въпреки че неговият народ нe празнуваше Коледа, хашишйнът предполагаше, че така се чувства дете, седнало пред купчина коледни подаръци. Той разтвори албума и разгледа снимките. От тях го гледаше цял свят от сексуални фантазии. Мариса. Италианска богиня. Огнена. Млада София Лорен. Сачико. Японска гейша. Гъвкава. Несъмнено опитна. Канара. Смайващо чернокожо видение. Мускулеста. Екзотична. Мъжът два пъти разгледа целия албум и направи избора си. После натисна бутона на масата. След малко се появи жената, която го беше посрещнала. Той посочи снимката. Жената се усмихна. - Последвайте ме. След като уреди финансовия въпрос, тя проведе кратък телефонен разговор, изчака няколко минути и го поведе по спирално мраморно стълбище. Стигнаха до разкошен коридор. - Златната врата в дъното - каза жената. - Имате скъп вкус. „Така и трябва - помисли си хашишйнът. - Аз съм познавач." Той мина по коридора като пантера, предвкусваща отдавна закъснял пир. Когато стигна до вратата, се усмихна. Тя вече бе открехната... и го мамеше вътре. Хашишйнът я побутна и вратата безшумно се отвори. Когато видя избраницата си, той разбра, че е преценил правилно. Тя бе точно както беше поискал... гола, легнала по гръб, с ръце, завързани за страничните стълбове на балдахина. Хашишйнът прекоси стаята и прокара тъмния си показалец по белия й като слонова кост корем. „Убих - помисли си той. - И ти си наградата ми." - Сатанински култ ли? - Кьолер избърса устните си и се размърда неспокойно. - Това е символ на сатанински култ, така ли? Лангдън закрачи из ледената стая, за да се стопли. - Илюминатите били сатанински култ. Но не в съвременния смисъл. Той накратко обясни, че повечето хора си представят сатанинските култове като маниаци, боготворящи дявола, докато исторически сатанистите били образовани хора, които се противопоставяли на Църквата. Шайтан. Слуховете за сатанински жертвоприношения, черни магии и ритуали с пентаграми не били нищо друго освен лъжи, разпространявани от Църквата, за да опетнят нейните врагове. С времето противниците й, които искали да подражават на илюминатите, започнали да вярват на лъжите и да ги възприемат. Така се родил съвременният сата- низъм. - Всичко това е древна история - внезапно изсумтя Кьолер. - Искам да знам как се е озовал тук този символ. Лангдън дълбоко си пое дъх. - Самият символ,е създаден през шестнайсети век от анонимен художник, член на братството, в чест на любовта на Галилей към симетрията - нещо като свещен знак на илюминатите. Братството го запазило в тайна и според "слуховете щяло да го разкрие едва когато придобие достатъчно могъщество, за да изпълни крайната си цел. На лицето на Кьолер се изписа загрижено изражение. - Значи този символ означава, че братството на илюминатите се връща на сцената? Лангдън се намръщи. - Не е възможно. Още не съм ви обяснил един момент от историята на илюминатите. - Разказвайте - напрегна се директорът. Професорът потърка ръце и мислено запрехвърля стотиците документи за илюминатите, които беше чел. - Илюминатите били бегълци - каза той. - Когато напуснали Рим, обиколили цяла Европа в търсене на1 сигурно убежище, където да се прегрупират. Приело ги друго тайно общество... братство на богати баварски каменоделци, които се наричали свободни зидари. - Масоните ли? - сепна се Кьолер. Лангдън кимна. Не се изненадваше, че Кьолер е чувал за'тях. В момента братството на масоните наброяваше над пет милиона члена в целия свят, половината от които в Съединените щати и над един милион в Европа. - Масоните определено не са сатанинска секта - скептично заяви физикът. - Категорично. Масоните станали жертва на собствената си благосклонност. След като в началото на осемнайсети век приютили бягащите учени, те неволно станали тяхно прикритие. Илюминатите навлезли сред тях и постепенно заели водещи позиции в ложите. Тайно установили научното си братство дълбоко в масонството - нещо като тайно общество в друго тайно общество. После използвали световните връзки на масонските ложи, за да разширят влиянието си. . Лангдън вдиша глътка леден въздух и продължи. - Основна цел на илюминатите било унищожаването на католицизма. Братството вярвало, че суеверните догми на Църквата са най-голям враг на човечеството. Те се бояли, че ако религията продължава да разпространява набожните митове като абсолютен факт, научният прогрес ще спре и човечеството ще бъде обречено на невежество и безсмислени свещени войни. - На каквито сме свидетели днес. Професорът се намръщи. Кьолер имаше право. Свещените войни все още бяха по първите страници на вестниците. „Моят Бог е по-велик от твоя." Изглежда, че винаги имаше тясна връзка между истински набожните и големия брой жертви. - Продължавайте - каза директорът. - Илюминатите станали могъщи в Европа и отправили поглед към Америка. Мнозина от нейните първи ръководители били масони - Джордж Вашингтон, Бен Фраклин - честни, богобоязливи мъже, които не подозирали за влиянието на илюминатите върху масонството. Илюминатите помагали за основаването на банки, университети и промишлени предприятия, за да финансират осъществяването на крайната си цел. - Професорът замълча за миг. - Създаването на една обединена световна държава - нещо като мирски Нов световен ред. Кьолер не помръдваше. - Нов световен ред - повтори Лангдън, - основан на научната просвета. Нарекли тази идея Луциферова доктрина. Църквата твърдяла, че Луцифер е синоним на дявола, но според братството неговата същност се разкривала от буквалното му латинско значение - „носител на светлина". Пак на латински - „илюминатор". Директорът въздъхна и гласът му внезапно прозвуча официално. - Моля, седнете, господин Лангдън. Професорът колебливо седна на един от покритите със скреж столове. Кьолер приближи инвалидната си количка към него. - Не съм сигурен, че разбирам всичко, което току-що ми разказахте, но знам следното. Леонардо Ветра беше един от най-ценните учени на ЦЕРН. Той ми беше и приятел. Искам да ми помогнете да открия илюминатите. Лангдън нямаше представа какво да му отговори. - Да откриете илюминатите ли? - „Майтапи се, нали?" - Боя се, че това е абсолютно невъзможно, господине. Кьолер сбърчи чело. - Какво искате да кажете? Нима... - Господин Кьолер. - Лангдън се наведе към домакина си. Не бе сигурен как да му го обясни. - Още не съм свършил разказа си. Въпреки че наистина изглежда така, това клеймо едва ли е било оставено от илюминатите. От над половин век няма никакви- свидетелства за тяхното съществуване и повечето учени са единодушни, че братството от дълги години е изчезнало. Думите му бяха посрещнатите мълчание. Кьолер втренчено се взираше в мъглата и лицето му изразяваше смесица от изумление и гняв. - Как може да твърдите, че тази група не съществува, след като името й е прогорено върху гърдите на моя приятел, по дяволите! Самият Лангдън цяла сутрин .си беше задавал този въпрос. Появата на амбиграмата бе поразителна. Специалистите по символика в света щяха да се смаят. И все пак ученият в Лангдън съзнаваше, че клеймото не доказва абсолютно нищо за илюминатите. - Символите в никакъв случай не потвърждават съществуването на истинските си създатели - отбеляза той. - Какво искате да кажете? - Когато изчезват организации като тази на илюминатите, техните символи остават... и могат да бъдат възприети от други групи. Наричаме го „прехвърляне". Често се среща в символиката. Нацистите възприели свастиката от индуистите, християните възприели разпятието от египтяните... - Когато сутринта въведох думата „илюминати" в компютъра, получих хиляди съответствия - възрази Кьолер. - Явно много хора смятат, че тази организация все още съществува. - Привърженици на теориите за конспирациите - отвърна Лангдън. Винаги го бяха дразнили многобройните фантасмагории, които циркулираха в съвременната популярна култура. Медиите драпаха за апокалиптични сензации и разни набедени „специалисти по култовете" продължаваха да трупат пари с измислени истории, че илюминатите съществуват и строят своя Нов световен ред. Неотдавна в „Ню Йорк Таймс" бяха публикували материал за зловещите масонски връзки на безброй известни мъже - сър Артър Конан Доил, херцог Кент, Пи- тър Селърс, Ървинг Бърлин, принц Филип, Луис Армс- тронг, както и повечето прочути съвременни промишленици и банкови магнати. Кьолер гневно посочи трупа на Ветра. - Като се имат предвид веществените доказателства. смятам, че привържениците на теориите за конспирациите имат право. - Знам как изглежда - колкото може по-дипломатично рече Лангдън. - И все пак е много по-правдоподобно друга организация да е възприела знака на илюминатите и да го използва за своите цели. - Какви цели? Какво доказва това убийство? „Основателен въпрос" - помисли си професорът. Не можеше да си представи, че след четиристотин години някой е заимствал символа на илюминатите. - Ясно ми е само, че дори все още да съществуват, макар да съм убеден, че това не е вярно, илюминатите по никакъв начин нямаше да се замесят в смъртта на Лео- нардо Ветра. - Нима? - Да. Те може да са вярвали в унищожаването на християнството, но са осъществявали влиянието си с политически и финансови средства, а не с терористични актове. Нещо повече, илюминатите имали строг морален кодекс, който ясно посочвал техните врагове. Отнасяли се с изключително уважение към хората на науката. За нищо на света нямаше да убият свой колега учен като Леонардо Ветра. Очите на Кьолер се вледениха. - Може би съм пропуснал да спомена, че Леонардо Ветра беше всичко друго, но не и обикновен учен. Лангдън търпеливо въздъхна. - Господин Кьолер, убеден съм, че Леонардо Ветра е бил блестящ в много отношения, но е факт... Кьолер без предупреждение обърна инвалидната си количка и напусна стаята, като остави следа от вихреща се мъгла. „За Бога" - простена Лангдън и го последва. Физикът го чакаше в малка ниша в отсрещния край на коридора. - Това е кабинетът на Леонардо - каза той и посочи плъзгащата се врата. - Когато го видите, може би ще разберете. - Кьолер с пъшкане се надигна и вратата се отвори. Лангдън надникна в кабинета и настръхна. в една друга държава пред редица скъпи видеомонитори търпеливо седеше млад служител и гледаше менящите се пред очите му образи от стотици безжични камери, наблюдаващи огромния комплекс. Разкошен коридор. Частен кабинет. Обществена кухня. Докато кадрите се редяха, служителят се мъчеше да пропъди дрямката си. Наближаваше краят на смяната му и въпреки това той все още беше нащрек. Службата бе чест за него. Някой ден щеше да бъде възнаграден. Докато мислите му блуждаеха, образът на един от мониторите го сепна. Той инстинктивно подскочи, ръката му се стрелна напред и натисна някакъв бутон на контролния пулт. Кадърът замръзна. С опънати нерви служителят се наведе към екрана и се втренчи в него. Надписът показваше, че образът идва от камера N 86 - която трябваше да гледа към коридор. Ала картината пред него определено не показваше коридор. Лангдън озадачено се вторачи в кабинета. - Каква е тази стая? - Въпреки приятната топлина, той плахо пристъпи вътре. Без да отговори, Кьолер го последва. Професорът се огледа. Нямаше ни най-малка представа къде се е озовал. Никога не бе виждал толкова странна смесица от предмети. На отсрещната стена висеше огромно дървено разпятие, според него испанско, датиращо от XIV век. На тавана над кръста беше закачен метален макет на орбитиращи планети. Вляво имаше маслено платно на Богородица, а до него - ламинирана периодична таблица на елементите. На страничната стена, между две по-малки месингови разпятия, се мъдреше плакат на Алберт Айнщайн, с неговия любим цитат: „БОГ НЕ ИГРАЕ НА ЗАРОВЕ С ВСЕЛЕНАТА". Лангдън смаяно продължи да се оглежда. На бюрото на Ветра имаше подвързана с кожа Библия до пластмасов атомен модел на Бор и миниатюрно копие на Мике- ланджеловия Мойсей. „Каква еклектика" - помисли си той. В стаята бе приятно топло, ала нещо в обстановката го вледеняваше. Като че ли виждаше пред себе си сблъсък на два философски гиганта... опасно размиване на противоположни сили. Той прочете заглавията на книжната лавица: „Божията частица". „Физиката на таоизма". „Бог: доказателствата". На едната подпора за книги беше гравиран следният цитат: „Истинската наука открива Бог зад всяка врата." Папа Пий ХП - Леонардо беше католически свещеник - каза Кьолер. Лангдън се обърна към него. - Свещеник ли? Нали казахте, че бил физик? - Беше и двете. В историята има много примери за хора на науката, които са били и духовници. Леонардо беше от тях. Той смяташе физиката за „Божия природен закон". Твърдеше, че в естествения порядък навсякъде около нас се виждал Божият почерк. Надяваше се с помощта на науката да докаже съществуването на Бог на съмняващите се маси. Смяташе се за теофизйк, „Теофизик ли?" Съчетанието му се струваше невъзможно. - Напоследък в областта на ядрената физика бяха нап- равени някои смайващи открития - каза Кьолер. - Открития с духовно значение. Много от тях бяха дело я&] Леонардо. Лангдън внимателно погледна директора на ЦЕРН.' Все още се опитваше да свикне със странната обстановка. - Духовност и физика? - Професорът цял живот се бе занимавал с история на религията и ако имаше нещо сигурно, това беше фактът, че науката и религията още от самото начало бяха били непримирими архиврагове. - Ветра беше един от най-големите ядрени физици - продължи Кьолер. - Започваше да обединява науката и религията... да доказва, че двете взаимно се допълват по най-неочаквани начини. Наричаше тази област „нова физика". - Директорът свали една книга от лавицата и я подаде на Лангдън. Професорът прочете заглавието. „Бог, чудесата и новата физика". От Леонардо Ветра. - Това е тясна област, но дава нови отговори на някои стари въпроси - въпроси за произхода на вселената и силите, които обвързват всички ни - поясни Кьолер. - Леонардо вярваше, че проучванията му притежават потенциала да насочат милиони към по-духовен живот. Миналата година категорично доказа съществуването на енергийна сила, която обединява всички ни. Всъщност той демонстрира, че ние сме физически свързани... че молекулите във вашето тяло са свързани с молекулите в моето... че във всички нас се движи една обща сила. Лангдън се смути. „И Божията сила ще ни обедини." - Господин Ветра наистина ли е открил начин да докаже, че частиците са свързани? - Убедително го доказа. Един от последните броеве на „Сайънтифик Америкън" обяви новата физика за по-сигурен път към Бога от самата религия. Тези думи постигнаха своето. Лангдън изведнъж се замисли за антирелигиозните илюминати. Той неохотно се насили теоретично да допусне за миг невъзможното. Ако илюминатите наистина продължаваха да съществуват, дали щяха да убият Леонардо, за да му попречат да отправи своето религиозно послание към масите? Професорът се отърси от тази мисъл. „Абсурд! Илюминатите са древна история! Знае го всеки учен!" - Ветра имаше много врагове в научния свят - продължи Кьолер. - Мразеха го много научни пуристи. Дори тук в ЦЕРН. Смятаха, че е предателство към науката да използваш аналитичната физика, за да потвърдиш науч- ните догми. - Но съвременните учени не са ли по-толерантни към Църквата? Кьолер презрително изсумтя. - Че защо? Църквата може вече да не гори учените на клада, но ако смятате, че е оттеглила властта си над науката, запитайте се защо в, половината училища във вашата страна е забранено да се преподава еволюционната теория. Запитайте се защо американската Християнска коалиция е най-влиятелното лоби срещу научния прогрес в света. Борбата между науката и религията продължава, господин Лангдън. Преместила се е от бойните полета в заседателните зали, но въпреки това продължава. Професорът разбираше, че Кьолер е прав. Предишната седмица например харвардският теологически факултет беше организирал протестна демонстрация пред сградата на биологическия факултет срещу преподаването на генното инженерство. Деканът на биологическия факултет, известният орнитолог Ричард Аарониън, бе защитил учебната си програма с огромен плакат, провесен през прозореца на кабинета му. Плакатът изобразяваше християнска „риба" с четири крачета - според Аарониън, дан на еволюцията на африканските белодробни риби на сушата. Под рибата, вместо името Иисус, пишеше „ДАР- ВИН!". Остро писукане разцепи тишината и Лангдън се сепна. Кьолер протегна ръка към електронните устройства на инвалидната количка, вдигна пейджъра от стойката му и прочете полученото съобщение. - Добре. От дъщерята на Леонардо е. Госпожица Ветра в момента пристига на хеликоптерната площадка. Ще я посрещнем там. Мисля, че е най-добре да не идва тук. Не ми се ще да види баща си в това състояние. Лангдън се съгласи с него. Никое дете не заслужаваше такъв шок. - Ще помоля госпожица Ветра да ни разкаже за проекта, върху който са работели с баща си... това може да обясни защо са го убили. - Смятате, че са го убили заради работата му ли? - Напълно е възможно. Леонардо ми каза, че работи върху нещо сензационно. Не сподели подробности. Беше станал много потаен. Имаше лична лаборатория и настояваше за уединение, което с готовност му осигурявах заради блестящите му открития. Напоследък работата му поглъщаше огромни количества електрическа енергия, но се въздържах да го разпитвам. - Кьолер обърна количката си към изхода. - Преди да излезем оттук обаче трябва да ви кажа още нещо. Лангдън не бе сигурен, че иска да го чуе. - Убиецът е откраднал нещо от Ветра. - Какво? - Елате. Директорът се насочи към пълната с мъгла дневна. Лангдън го последва, без да знае какво да очаква. Кьолер спря на сантиметри от трупа и повика професора да се приближи. Лангдън неохотно го направи. От миризмата на замръзналата урина на жертвата му се пригади. - Погледнете лицето му - каза физикът. „Да погледна "лицето му ли? - Лангдън се намръщи. - Нали било откраднато нещо?" Той колебливо приклекна и се опита да види лицето на Ветра, но главата на жертвата беше извита на сто и осемдесет градуса. Кьолер с мъка се наведе и внимателно завъртя замръзналата глава на приятеля си. Вратът на убития учен изпращя и сгърченото му от болка лице най-после се появи. Директорът задържа главата му за миг. - Мили Боже! - извика Лангдън и ужасено се отдръпна. Лицето на Ветра бе окървавено. Единственото му кафяво око безжизнено се впиваше в него. Другата очна орбита беше празна. - Откраднали са окото му? Лангдън излезе от Сграда В и слънцето му помогна да се отърси от запечаталия се в ума му образ на празната очна орбита. - Насам, моля - каза Кьолер и пое нагоре по стръмната алея. Електрическата инвалидна количка с лекота взимаше наклона. - Госпожица Ветра ще пристигне всеки момент. Професорът побърза да го настигне. - Е? - попита Кьолер. - Още ли се съмнявате в участието на илюминатите? Лангдън вече не знаеше какво да мисли. Редигиозни- те връзки на Ветра определено бяха смущаващи - и все пак не можеше да загърби всички научни доказателства, които бе проучвал. А и окото... - Продължавам да смятам, че илюминатите не са замесени в това убийство - по-твърдо, отколкото беше възнамерявал, заяви той. - Доказва го липсващото око. - Защо? - Случайното обезобразяване е изключително... нетипично за илюминатите - поясни професорът. - Специалистите по историята на култовете се занимават с отделни случаи на обезобразяване, дело на неопитни периферни секти - фанатици, които извършват случайни терог ристични актове - но илюминатите винаги са били изключително преднамерени. - Преднамерени ли? Хирургическото изваждане на нечие око не е ли преднамерено? - Това не праща ясно послание. Не изпълнява по-вис- ша цел. Количката на Кьолер рязко спря на върха на хълма. Той се обърна. - Повярвайте ми, господин Лангдън, липсващото око наистина изпълнява по-висша цел... много по- висша цел. На запад се разнесе рев на хеликоптерни перки. Появи се вертолет, който се понесе над откритата долина към тях, рязко зави, после увисна над площадката. Лангдън го наблюдаваше разсеяно - мислите му се въртяха в кръг като перките. Чудеше се дали един здрав сън ще го избави от целия този ужас. Кой знае защо, се съмняваше. Машината кацна и пилотът скочи на земята и започна да разтоварва багажа. Имаше много неща - чанти, найлонови херметично затворени сакове, кислородни бутилки и сандъци със свръхмодерно водолазно оборудване. Професорът се смутц. - Това багажът на госпожица Ветра ли е? Кьолер кимна. - Тя извършваше биологични проучвания в Балеарс- ко море. - Нали казахте, че била физик? - Така е. Занимава се с физика на биологичната обвързаност. Изучава взаимовръзките между жизнените системи. Работата й е тясно свързана с проучванията на баща й в областта на ядрената физика. Наскоро госпожица Ветра опроверга една от фундаменталните теории на Айнщайн, като наблюдава ято риба тон с помощта на автоматично синхронизирани камери. Лангдън се вгледа в лицето на домакина си, за да види дали се шегува. „Айнщайн и риба тон?" Започваше да се чуди дали космическият боинг Х-33 по погрешка не го е оставил на друга планета. След малко от хеликоптера се появи Витория Ветра и Робърт Лангдън разбра, че този ден е посветен на безкрайните изненади. С тъмнозелените си къси панталонки и бяла фланелка без ръкави, младата жена изобщо не приличаше на задръстената физичка, която бе очаквал. Гъвкава и грациозна, тя беше висока, имаше матова кожа и дълга черна коса - вихърът от перките я развяваше. Лицето й бе типично италианско - не изключително красиво, но с едри, земни черти, които дори от двадесет метра сякаш излъчваха първична чувственост. Въздушното течение прилепваше дрехите към тялото й и подчертаваше стройната й фигура и малките й гърди. - Госпожица Ветра е изключително силна жена - очевидно усетил възхищението на Лангдън, каза Кьолер. - Прекарва месеци в опасни екологични системи. Тя е стриктна вегетарианка и е местният йогистки гуру. „Йога ли?" - помисли си Лангдън. Древното хиндуис- тко изкуство на медитацията изглежда:ше странно за физичка и дъщеря на католически свещеник. Той погледна приближаващата се Витория. Очевидно беше плакала, но дълбоките й черни очи бяха изпълнени с чувства, които професорът не можеше да разгадае. И въпреки това младата жена крачеше с жар и самоувереност. Крайниците й бяха яки й почернели и излъчваха присъщото сияние на средиземноморска плът, наслаждавала се на много часове слънце. - Витория - каза Кьолер. - Моите искрени съболезнования. Това е ужасна загуба за науката... за всички нас в ЦЕРН. Тя признателно кимна. Гласът й бе гладък - гърлен английски с акцент. - Открихте ли убиеца? - Все още работим по въпроса. Витория се обърна към Лангдън и протегна фината си ръка. - Казвам се Витория Ветра. Предполагам, че сте от Интерпол. Професорът стисна ръката й, за миг омагьосан от дълбочината на влажните й очи. - Робърт Лангдън. - Не бе сигурен какво друго да отвърне. - Господин Лангдън не е от полицията - поясни Кьолер. - Той е специалист от Съединените щати. Тук е, за да ни помогне да открием виновника за това положение. Витория се поколеба. - Ами полицията? Директорът въздъхна, ала не отговори. - Къде е тялото му? - попита тя. - В момента го подготвят за погребението. Лъжата изненада Лангдън. - Искам да го видя - настоя Витория. - Баща ти беше жестоко убит, Витория - опита се да я уговори Кьолер. - По-добре да го запомниш такъв, какъвто беше. Тя понечи да възрази, ала я прекъснаха. - Ей, Витория! - разнесоха се някакви гласове от далечината. - Добре дошла! Младата жена се обърна. Група учени минаваха покрай хеликоптерната площадка и весело й махаха. - Напоследък да си опровергала друга теория на Айнщайн? - извика един от тях. - Баща ти трябва да се гордее с теб! - прибави друг. Витория неловко им махна. После пак се обърна към Кьолер. На лицето й се бе изписал смут. - Никой ли не знае? - Реших, че трябва да сме дискретни. - Не си казал на персонала, че баща ми е бил убит? - Към озадачението в гласа й се примеси гняв. Тонът на Кьолер мигновено се промени. - Навярно забравяш, че веднага щом съобщя за убийството на баща ти, в ЦЕРН ще се проведе следствие. Включително грижливо претърсване на неговата лаборатория. Винаги съм се опитвал да уважавам желанието на баща ти за самостоятелност. Той ми каза само две неща за сегашния ви проект. Първо, че сигурно през следващите десет години ще донесе на ЦЕРН милиони франкове от лицензионни договори. И второ, че не е готов за публично оповестяване, защото все още е опасна технология. Като се имат предвид тези два факта, предпочитам външни лица да не се ровят в неговата лаборатория и или да откраднат работата му, или да загинат и после вината да падне върху ЦЕРН. Ясен ли съм? Витория безмълвно се вторачи в него. Лангдън усети в погледа й неволно уважение. Очевидно приемаше логиката на Кьолер. - Преди да съобщим на властите, трябва да знам върху какво сте работили - продължи директорът. - Заведи ни в лабораторията си. - Лабораторията няма отношение към въпроса - отвърна младата жена. - Никой не знаеше с какво се занимаваме двамата. Експериментът не може да има нищо общо с убийството на баща ми. Кьолер тежко въздъхна. - Уликите предполагат обратното. - Улики ли? Какви улики? Лангдън си задаваше същия въпрос. Кьолер отново избърса устата си. - Просто ще трябва да ми повярваш. Изпепеляващият поглед на Витория показваше, че не му вярва. Лангдън мълчаливо закрачи зад Витория и Кьолер. Влязоха в централното фоайе, откъдето бе започнало странното посещение на професора. Краката на младата жена се движеха с гъвкава пъргавост - като на олимпийска плувкиня - качество, реши Лангдън, несъмнено придобито от йогист- ката подвижност. Чуваше преднамерено бавното й дишане, сякаш се опитваше да сподави мъката си. Искаше му се да й каже нещо, да й изрази съчувствието си. И той познаваше внезапната празнота от неочакваната загуба на родител. Спомняше си главно погребението, дъждовно и сиво. Два дни след двадесетия му рожден ден. Къщата бе била пълна с мъже в сиви костюми, мъже, които прекалено силно бяха стискали ръката му. Всички бяха мърморили думи като „инфаркт" и „стрес". Майка му през сълзи се беше шегувала, че винаги е можела да следи стоковата борса просто като държи съпруга си за ръка... и използва пулса му като лична телеграфна лента. Веднъж, още когато баща му бе жив, Лангдън чу майка си да го моли да „спре и да помирише розите". Съща- та година Лангдън му купи малка стъклена роза за Коледа. Никога не беше виждал по-красиво нещо... слънчевите лъчи вълшебно се пречупваха през стъклото и обагряха стената в пъстра светлина. „Прелестна е - каза баща му, когато разтвори кутията, и го целуна по челото. - Хайде да й намерим безопасно място." И внимателно я постави на една висока прашна лавица в най-тъмния ъгъл на дневната. След няколко дни Лангдън се качи на една табуретка, взе розата и я върна в магазина. Баща му така и не забеляза изчезването й. Иззвъняването на асансьора го върна в настоящето. Витория и Кьолер се качваха в кабината. Той се поколеба пред отворените врати. - Какво има? - по-скоро нетърпеливо, отколкото загрижено попита директорът. - Нищо - отвърна Лангдън и се насили да влезе в тясната кабина. Използваше асансьори само когато бе абсолютно необходимо. Предпочиташе откритото пространство на стълбищата. - Лабораторията на доктор Ветра е под земята - поясни Кьолер. „Чудесно" - помисли си професорът и влезе в асансьора. Усети леден вятър, духащ от дълбините на шахтата. Вратите се затвориха и асансьорът потегли надолу. - Шест етажа - безизразно като аналитична машина каза физикът. Лангдън си представи мрака на празната шахта под тях. Опита се да пропъди образа, като се вторачи в променящите се цифри на етажите. Странно, таблото показваше само два етажа. ПЪРВИ ЕТАЖ и ГАК. - Какво означава ГАК? - като се опитваше да не проявява външно нервността си, попита той. - Голям адронов колидер - поясни Кьолер. - Ядрен акселератор. „Ядрен акселератор ли?" - Лангдън смътно познаваше този термин. За пръв път го беше чул по време на вечеря с колеги в кеймбриджкия Дънстър Хауз. Един техен приятел, физикът Боб Браунел, бе пристигнал разярен. - Тия копелета са го спрели! - изруга той. - Какво са спрели? - попитаха всички. - Строежа на ССК! - На кое? - На Суперпроводниковия суперколидер! Някой сви рамене. - Не знаех, че Харвард строи такова нещо. - Не Харвард! - възкликна Брауйел. - Съединените щати! Щеше да е най-мощният ядрен акселератор на света! Един от най-важните научни проекти на нашия век! Вече са вложени два милиарда долара и Сенатът прекратява проекта! Проклети религиозни лобисти! Когато накрая се успокои, Браунел обясни, че ядреният акселератор бил голяма кръгла тръба, през която се ускорявали елементарни частици. Магнитите в тръбата се включвали и изключвали в бърза последователност, за да „разбъркват" частиците, докато те не развият огромна скорост. Ускорените частици се движели в тръбата с около двеста и деветдесет хиляди километра в секунда. - Но това е почти скоростта на светлината! - възкликна един от професорите. - Напълно си прав - потвърди Браунел и продължи разказа си. Като ускорявали две частици в противоположни посоки на тръбата и после ги сблъсквали, учените можели да ги разделят на съставните им части и да видят основните градивни елементи на природата. - Ядрените акселератори са важни за бъдещето на науката - заяви физикът. - Сблъскването на елементарните частици е ключът към разбирането на строителните материали на вселената. Харвардският „придворен поет", тих човек, казваше се Чарлз Прат, не се впечатли. - Това ми изглежда доста неандерталски подход към науката... - отбеляза той. - Все едно да удариш два часовника един в друг, за да видиш от какво са направени. Браунел хвърли вилицата си и изхвърча от ресторанта. „Значи в ЦЕРН имат ядрен ускорител? - помисли Лангдън, докато асансьорът се спускаше. - Кръгла тръба за сблъскване на елементарни частици." Зачуди се защо са я заровили под земята. Когато кабината спря, той с облекчение усети под краката си твърда земя. Ала когато вратите се отвориха, облекчението му се изпари. Робърт Лангдън се озова из- правен пред напълно непознат свят. Коридорът продължаваше безкрайно в двете посоки и представляваше гладък бетонен тунел. Пространството пред асаньора бе ярко осветено, но по-нататък всичко тънеше в мрак, от който лъхаше влажен вятър, напомнящ, че се намират дълбоко под земята. Лангдън почти усещаше тежестта на пръстта и камъка над главата си. За миг отново стана деветгодишен... мракът го тласкаше назад... назад към петте часа смазваща чернота, която все още го измъчваше. Той сви юмруци и овладя страха си. Витория мълчаливо слезе от асансьора и без колебание потъна в мрака. Над главата й една след друга започнаха да се включват флуоресцентни лампи. Ефектът беше смущаващ - сякаш тунелът бе жив... и предусещаше всяка нейна стъпка. Лангдън и Кьолер я последваха на известно разстояние. Светлините зад тях автоматично угасваха. - Този ядрен акселератор - тихо рече Лангдън. - Някъде в тунела ли е? - Ей там. - Директорът посочи наляво към полирана хромирана тръба, която минаваше по стената на коридора. Лангдън я погледна объркано. - Това ли е акселераторът? - Устройството изобщо не изглеждаше-така, както си го беше представял. Тръбата бе идеално права, с диаметър по-малко от метър, и изчезваше в тъмнината на тунела. „По-скоро прилича на модерен канал" - каза си Лангдън. - Мислех, че ядреният акселератор е кръгъл. - Този акселератор наистина е кръгъл - потвърди Кьолер. - Изглежда прав, но това е зрителна илюзия. Обиколката на тунела е толкова голяма, че дъгата не се забелязва - като заоблеността на Земята. Лангдън се смая. „Това - кръг?" - Но... тогава трябва да е огромен! - ГАК е най-голямата машина на света. Професорът със закъснение си спомни, че шофьорът му бе казал нещо за грамадна машина, заровена под земята. „Но..." - Диаметърът му е над осем, а дължината му е двайсет и седем километра. Лангдън рязко се огледа. - Двайсет и седем километра ли? - Той се вторачи в директора, после се обърна към тъмния тунел пред тях; - Този коридор е дълъг двайсет и седем километра? Това са... над шестнайсет мили! Кьолер кимна. - И описва идеален кръг. Стига чак до Франция, после завива и се връща обратно. Преди да се сблъскат, напълно ускорените елементарни частици правят над десет хиляди. обиколки за една секунда. Лангдън се взираше в зейналия тунел. Коленете му омекнаха. - Искате да кажете, че ЦЕРН е изкопал милиони тонове пръст само за да сблъсква някакви си частици? Кьолер сви рамене. - За да открие истината, понякога човек трябва да премества планини. На стотици километри от ЦЕРН по радиостанцията изпращя глас: - Добре, в коридора съм. Техникът, който наблюдаваше видеоекраните, натисна бутона на предавателя си. - Виждаш образ от осемдесет и шеста камера. Би трябвало да е в дъното. Последва дълго мълчание. По челото на служителя избиха ситни капчици пот. Накрая радиостанцията изпращя. - Камерата я няма - съобщи гласът. - Обаче виждам къде е била монтирана. Някой я е свалил. Техникът въздъхна тежко. - Благодаря. Би ли почакал малко? Той насочи вниманието си към редицата видеомони- тори. Огромни части от комплекса бяха открити за външни лица и и преди бяха изчезвали безжични камери, обикновено откраднати от шегаджии, търсещи сувенири. Но веднага щом някоя камера напускаше лабораторията и се отдалечаваше, сигналът се изгубваше и екранът угасваше. Озадачен, техникът се вторачи в монитора. От камера N 86 идваше кристално чист образ. „Ако камерата е била открадната, защо все още получаваме сигнал? - зачуди.се той. Знаеше, че има само едно обяснение, разбира се. Камерата все още се намираше в комплекса и някой цросто я беше преместил. - Но кой? И защо?" Той дълго наблюдава екрана. Накрая вдигна радиостанцията. - На това стълбище има ли килери? Шкафове или тъмни ниши? Гласът прозвуча смутено. - Не. Защо? Техникът се намръщи. - Няма значение. Благодаря за помощта. - Той изключи радиостанцията и прехапа устни. Като се имаше предвид малкият й размер и фактът, че е безжична, техникът знаеше, че видеокамерата може да предава от всяка точка на строго охраняваната територия - гъсто застроена площ с тридесет и две отделни сгради в радиус от осемстотин метра. Единственото указание бе това, че изглежда, се намираше на тъмно място. Което, разбира се, не му помагаше много. В комплекса имаше безброй тъмни места - сервизни килери, отоплителни тръби, градински бараки, гардероби, дори лабиринт от подземни тунели. Можеха да минат седмици, докато намерят камера N 86. „Но това е най-малкият ми проблем" - помисли си той. Освен непонятното й преместване, в случая имаше още нещо смущаващо. Техникът погледна образа, който излъчваше изчезналата камера. Неподвижен предмет. Модерно наглед устройство, каквото никога не беше виждал. В основата му мигаше електронен дисплей. Въпреки че беше преминал строга подготовка за извънредни ситуации, служителят усещаше, че пулсът му се е ускорил. Опита се да не изпада в паника. Трябваше да има обяснение. Предметът изглеждаше прекалено малък, за да представлява сериозна опасност. Но пък присъствието му в комплекса бе обезпокоително. Всъщност извънредно обезпокоително. „И то тъкмо днес" - помисли си той. Охраната винаги беше била от първостепенна важност за неговия работодател, но днес значението й бе по-голямо от когато и да било през последните две десетилетия. Техникът дълго се взира в предмета. Предусещаше тътена на далечна буря. Потънал в пот, той набра номера на своя началник. Малко деца могат да кажат, че помнят деня, в който за пръв път са видели баща си, ала Витория Ветра беше от тях. Тогава бе осемгодишна и живееше в Орфанотрофио ди Сиена, католическо сиропиталище край Флоренция, изоставена от родителите си, които не познаваше. Валеше дъжд. Монахините два пъти я бяха повикали на вечеря, но както винаги, тя се беше престорила, че не ги чува. Лежеше на двора и се взираше в дъждовните капки... усещаше ударите им по тялото си... опитваше се да си представи къде ще падне следващата. Монахините пак я повикаха, притеснени, че пневмонията може да се пребори с любопитството към природата на това непоносимо упорито дете. „Не ви чувам" — помисли си Витория. Когато младият свещеник дойде да я вземе, беше под- гизнала до мозъка на костите си. Не го познаваше. Той бе нов. Витория очакваше да я сграбчи и да я замъкне вътре. Ала отчето не го направи. За нейна почуда, той легна до нея и намокри расото си в локвите. - Казват, че задаваш много въпроси - рече младият мъж. Витория се намръщи. - Въпросите нещо лошо ли са? Той се засмя. - Излиза, че са прави. - Какво правиш тук? - Същото, каквото и ти... чудя се защо падат капките. . - Аз не се чудя защо падат! Вече знам! Свещеникът я погледна смаяно. - Наистина ли? -- Сестра Франческа казва, че дъждовните капки са сълзи на ангели, пролети, за да измият греховете ни. - Леле! - изненадано рече той. - Е, това обяснява всичко. - Не е вярно! - отсече момичето. - Капките падат, защото всичко пада! Всичко пада! Не само дъждът! Свещеникът озадачено се почеса по главата. - Знаеш ли, млада госпожице, имаш право. Наистина всичко пада. Трябва да е заради гравитацията. - Заради кое? Той я погледна удивено. - Не си чувала за гравитацията! -Не. Отчето тъжно сви рамене. - Жалко. Гравитацията отговаря на много въпроси. Витория се надигна и седна. - Какво е гравитация? - попита тя. - Кажете ми! Свещеникът й намигна. - Какво ще кажеш да ти обясня по време на вечеря? Младият свещеник бе Леонардо Ветра. Макар и утвърден физик, той се беше посветил на друго призвание и бе постъпил в духовната семинария. Леонардо и Витория станаха най-добри приятели в самотния свят на монахини и устави. Момичето го караше да се смее и той я взе под крилото си, научи я, че красивите неща като дъждовните капки и реките имат много обяснения. Разказа й за светлината, планетите, звездите и за цялата природа през очите и на Бог, и на науката. Интелигентността и вроденото любопитствб на Витория я правеха чудесна ученичка. Леонардо я закриляше като своя дъщеря. Витория също беше доволна. Никога не бе познавала щастието да има баща. Докато всеки друг възрастен отговаряше на въпросите й с пляскане по китката, Леонардо часове наред й показваше книги. Дори я питаше за нейните идеи. Витория се молеше той завинаги да остане при нея. Един ден се сбъдна най-страшният й кошмар. Отец Леонардо й каза, че напуска сиропиталището. - Заминавам за Швейцария - поясни той. - Получих стипендия и ще следвам физика в Женевския университет. - Физика ли? - извика Витория. - Мислех, че обичаш Бог\ - Обичам го. Много. Тъкмо затова искам да изуча божествените му закони. Законите на физиката са платното, върху което Господ е нарисувал своя шедьовър. Витория беше ужасена. Но отец Леонардо имаше още една новина. Разговарял с началниците си и получил разрешение да я осинови. - Искаш ли да те осиновя? - попита свещеникът. - Какво значи това? Отец Леонардо й обясни. Витория се разплака от радост и го прегръща в продължение на пет минути. - 0, да! Да! Младият свещеник й каза, че за известно време трябва да я остави и да уреди новия им дом в Швейцария, но обеща след половин година да я-вземе при себе си. Това беше най-дългото чакане в живота на Витория, ала той удържа на думата си. Пет дни преди деветия си рожден ден момичето се премести в Женева. Денем ходеше в Женевското международно училище, а вечер я учеше баща й. След три години Леонардо Ветра постъпи в ЦЕРН. Двамата се озоваха в страна на чудесата, за каквато малката Витория никога не бе и мечтала. Докато крачеше по тунела на ГАК, Витория Ветра чувстваше тялото си като вцепенено. Виждаше матовото си отражение в хромираната повърхност на тръбата и усещаше отсъствието на баща си. Обикновено се намираше в състояние на пълно спокойствие, на хармония със заобикалящия я свят. Ала сега съвсем ненадейно всичко бе изгубило значение. Последните три часа бяха преминали като в мъгла. Когато Кьолер я беше потърсил, на Балеарските острови бе десет сутринта. „Баща ти е убит. Незабавно се върни." Въпреки зноя на палубата на кораба думите я бяха вледенили до мозъка на костите. Безизразният глас на директора я беше пронизал също толкова болезнено, колкото и самата вест. И сега се завръщаше у дома. „Но какъв дом?" ЦЕРН, неин свят от дванадесетгодишна възраст, й се струваше чужд. Баща й, човекът, който го бе правил вълшебен, го нямаше. „Дишай дълбоко" - каза си тя, ала не можеше да успокои мислите си. Въпросите кръжаха все по-бързо. Кой беше убил баща й? И защо? Кой бе този американски „специалист"? Защо Кьолер настояваше да види лабораторията? Директорът беше казал, че има доказателства за връзката на убийството с настоящия проект на баща й. „Как-, ви доказателства? Никой не знаеше върху какво работим! И даже някой да е открил, защо ще го убива?" Докато вървеше по тунела на ГАК към лабораторията на баща си, Витория осъзна, че ще трябва да разкрие най-големия му успех в негово отсъствие. Съвсем различно си бе представяла този момент. Във въображението си беше виждала баща си да вика водещите учени от ЦЕРН в лабораторията си, за да им покаже своето откритие, бе наблюдавала изписалото се на лицата им благоговение. После той с бащинска гордост им обясняваше, че тъкмо една от идеите на Витория му е помогнала да превърне проекта в реалност... че дъщеря му е основна участничка в откритието... В гърлото й заседна буца. „С баща ми трябваше заедно да се насладим на този миг." Но сега беше сама. Нямаше колеги. Нямаше щастливи лица. Само някакъв непознат американец и Максимили- ан Кьолер. „Максимилиан Кьолер. Der Konig." Витория от малка не харесваше този човек. Макар че постепенно бе започнала да се възхищава на изключителния му интелект, неговото ледено поведение винаги й се струваше нечовешко, пълна противоположност на бащината й топлота. Кьолер се занимаваше с наука заради нейната безупречна логика... а баща й - заради духовната й прелест. Но колкото и да беше странно, между двамата мъже винаги бе съществувало негласно уважение. „Геният безрезервно приема други гении" - веднъж й беше обяснил някой. „Геният - помисли си тя. - Баща ми... татко. Мъртъв." Входът на лабораторията на Леонардо Ветра представляваше дълъг стерилен коридор с под, настлан с. бели плочки. Лангдън се почувства така, все едно влиза в някаква подземна лудница. По стените висяха десетки чер- но-бели,снимки. Въпреки че цял живот бе изучавал изображения, тези фотографии му бяха напълно чужди. Приличаха на хаотични негативи на нишки и спирали. „Модерно изкуство — помисли си той. - Джаксън Полък* на амфетамини?" - Компютърни изображения на сблъскващи се елементарни частици - очевидно забелязала интереса му, поясни Витория. - Онова там е Z-частица** - каза тя и посочи бледа линия, почти невидима сред общия хаос. - Баща ми я откри преди пет години. Чиста енергия - няма абсолютно никаква маса. Спокойно може да е най- малкият градивен елемент в природата. Материята не е нищо друго освен уловена енергия. * Джаксън Полък (1912-1956) - американски художник абстракцио- нист. — Б. пр. ** Вид бозон. - Б. пр. „Материята е енергия? - Лангдън наклони глава. - Звучи като нещо дзенбудистко." Той погледна едва забележимата нишка на снимката и се зачуди как ще реагират неговите приятелчета от харвардския физически факултет, когато им каже, .че през почивните дни се е възхищавал на Z-частици край Големия адронов ко- лидер. - Витория, трябва да отбележа, че сутринта идвах тук да търся баща ти - рече Кьолер, когато стигнаха до внушителната стоманена врата на лабораторията. - Нима? - сепна се тя. - Да. И си представи изненадата ми, когато установих, че е сменил обичайната за ЦЕРН електронна ключалка с нещо друго. - Директорът посочи монтираното до вратата сложно електронно устройство. - Извинявам се - отвърна Витория. - Знаеш какво беше отношението му към личната му самостоятелност. Не искаше никой освен нас двамата да има достъп до лабораторията. - Добре - каза Кьолер. - Отвори вратата. Тя дълго остана неподвижна, после дълбоко си пое дъх и се изправи пред механизма на стената. Лангдън изобщо не бе готов за онова, което се случи после. Витория внимателно доближи дясното си око към изпъкнал обектив, който приличаше на телескоп, и натисна бутона на устройството. Нещо в него изщрака. Проблесна лъч, който освети очната й ябълка като копирна машина. - Това е сканиране на ретината - поясни тя. - Безотказна технология. Настроена е само за ретината на двама души. Моята и на баща ми. Робърт Лангдън се вцепени от ужас. Пред очите му отново Се появи образът на Леонардо Ветра - окърваве- ното лице, втораченото в него кафяво око, празната очна орбита. Опита се да отхвърли очевидната истина, ала после ги видя... по белите плочки под скенера... бледи червени капчици. Засъхнала-кръв. Слава Богу, Виторця не ги забеляза. Стоманената врата с плъзгане се отвори и младата жена влезе в лабораторията. Кьолер впери твърдия си поглед в Лангдън. Посланието му беше ясно: „Както ви казах... липсващото око изпълнява по-висша цел." Ръцете на жената бяха завързани, китките й бяха поморавели и подути от триенето на въжетата. Хашишинът уморено лежеше до нея и се възхищаваше на голата си жертва. Чудеше се дали дрямката й е престорена, смехотворен опит да не му служи повече. Не го интересуваше. Беше получил каквото искаше. Задоволен, той седна на леглото. В неговата родина жените бяха вещи. Слаби. Средства за удоволствие. Робини, които можеха да се продават като добитък. И си знаеха мястото. Ала тук, в Европа, жените се преструваха на силни и независими, което едновременно го развеселяваше и възбуждаше. Физическото им покоряване винаги му доставяше наслада. Въпреки задоволяването на страстите си обаче хашишинът усещаше, че в него се събужда друго желание. Предишната нощ бе убил, убил и обезобразил, а за него убийствата бяха като хероин... всяко следващо го задоволяваше само временно и после желанието ставаше още по-силно. Действието му се беше изчерпало и сега жаждата се бе завърнала. Той впери поглед в спящата жена. Прокара длан по шията й и се възбуди от мисълта, че за миг може да сложи край на живота й. Имаше ли значение? Тя не беше пълноценно човешко същество, просто средство за удоволствие и служба. Силните му пръсти обхванаха гърлото й, доловиха слабия й пулс. После той потисна желанието си и отдръпна ръка. Имаше работа. Служба на кауза, по-висша от неговото желание. Докато ставаше от леглото, хашишинът с гордост си мислеше каква чест му оказват с възложената му задача. Все още не можеше да проумее влиянието на онзи човек на име Янус и древното братство, което ръководеше. Цяло чудо бе, че братството е избрало тъкмо него. Отнякъде бяха научили за омразата му... и за неговите способности. Никога нямаше да узнае как. „Пипалата им се простират надалеч." Сега му бяха оказали най-голямата чест. Той ш;еше да е техни ръце и техен глас. Техен убиец и вестител. Онзи, когото неговият народ познаваше под името Малак ал- хак - ангела на истината. Лабораторията на Ветра сякаш идваше от бъдещето. Чисто бяла, с компютри и специализирано електронно оборудване покрай всички стени, тя приличаше на операционна. Лангдън се зачуди какви тайни крие това място, за да оправдае изваждането на нечие око. Влязоха. Кьолер изглеждаше неспокоен и очите му шареха в търсене на следи от крадец. Ала помещението пустееше. Витория също се движеше бавно... сякаш лабораторията й се струваше чужда без баща й. Вниманието на Лангдън незабавно се насочи към центъра на стаята, където се издигаха няколко ниски колони. Десетина стълба от полирана стомана бяха подредени в кръг като миниатюрен Стоунхендж. Бяха високи по-малко от метър и напомняха на музейни поставки за геми. Тези колони обаче обаче явно не бяха предназначени за скъпоценни камъни. Върху тях имаше дебели прозрачни контейнери, големи колкото кутии за тенисни топки. Изглеждаха празни. Кьолер озадачено се вторачи в кутиите, после очевидно реши за момента да не им обръща внимание и попита Витория: - Има ли нещо откраднато? - Откраднато ли? Как? — изненада се тя. - Сканирането на ретината позволява достъп само на нас с баща ми. - Просто се поогледай. Витория въздъхна и се подчини. След няколко минути сви рамене. - Всичко ми се струва така, както винаги го оставяше баща ми. Подреден хаос. Лангдън усети, че Кьолер претегля възможностите си, сякаш се чудеше докъде да тласне Витория... какво да й разкрие. Очевидно реши за момента да не прекалява. Насочи инвалидната си количка към средата на помещението и разгледа загадъчните, привидно празни кутии. - Тайните са лукс, който вече не можем да си позволим - каза директорът. Витория неохотно кимна, после ненадейно на лицето й се изписа вълнение, сякаш идването й в лабораторията беше отприщило порой от спомени. „Остави я за малко" - помисли си Лангдън. Като че ли се приготвяше за онова, което щеше да разкрие, Витория затвори очи и дълбоко си пое дъх. После пак. И пак. И пак... Професорът я наблюдаваше, внезапно загрижен. „Добре ли е?" Той се озърна към Кьолер, който изглеждаше невъзмутим, явно присъствал на този ритуал и преди. Изтекоха десет секунди и тя вдигна клепачи. Лангдън не можеше да повярва на метаморфозата й. Витория Ветра се беше преобразила. Пълните й устни бяха отпуснати, раменете й също, очите й бяха меки и отстъпчиви. Сякаш бе разместила всички мускули в тялото си, за да приеме положението. Негодуващият плам и личната й мъка някак си бяха изчезнали почти напълно, - Откъде да започна?... - спокойно попита тя. - От началото - отвърна Кьолер. - Разкажи ни за експеримента на баща си. - Баща ми мечтаеше да примири науката и религията. Надяваше се да докаже, че те са две напълно съвмес- тими области - два различни подхода за търсене на една и съща истина. - Витория замълча за миг, сякаш не можеше да повярва в онова, което ще каже. - И наскоро... измисли как да го постигне. Кьолер чакаше. - Той подготви експеримент, с който се надяваше да разреши едно от най-сериозните противоречия в историята на науката и религията. Лангдън се зачуди кое противоречие има предвид Витория. Бяха толкова много. - Креационизма - поясни тя. - Спора за възникването на вселената. „Охо - помисли си Лангдън. - Големия спор." - Разбира се, Библията твърди, че Бог създал вселената - продължи младата жена. - „Рече Бог: да бъде светлина" и от небитието се появило всичко, което виждаме. За съжаление, един от фундаменталните физически закони постановява, че материята не може да се появи от нищото. Лангдън беше чел за този проблем. Идеята, че Бог е създал „от нищо нещо", напълно противоречеше на общоприетите закони на съвременната физика и следователно, твърдяха учените, разказът на Битие бил научно абсурден. Витория се обърна към него. - Предполагам, че сте запознат с теорията за Големия взрив, господин Лангдън. Професорът сви рамене. - Повече или по-малко. - Знаеше, че Големият взрив е научно възприетият модел за възникването на вселената. Не разбираше теорията, но според нея силно сгъстена енергия избухнала в катаклизмична експлозия, разширила се и образувала вселената. Или нещо подобно. Витория продължи: - Когато през хиляда деветстотин двайсет и седма година Католическата църква за пръв път публикувала теорията за Големия взрив... - Моля? - неволно я прекъсна Лангдън. - Искате да кажете, че Големият взрив е бил католическа идея, така ли? Въпросът му я изненада. - Разбира се. Теорията е изложена през двайсет и седма година, от католическия монах Жорж Льометър. - Но аз си мислех... - Той се поколеба. - Теорията за Големия взрив не беше ли развита от харвардския астроном Едуин Хъбъл? ~ Пак тази американска научна арогантност - изсум- тя Кьолер. - Хъбъл я е публикувал през двайсет и девета, две години след Льометър. Лангдън се намръщи. „Нали се казва „телескоп на Хъбъл" - никога не съм чувал за телескоп на Льометър!" - Господин Кьолер е прав, идеята принадлежи на Льометър - потвърди Витория. - Хъбъл само я е потвърдил, като събрал убедителни свидетелства, доказващи, че Големият взрив е научно правдоподобен. - Аха - рече професорът, като се чудеше дали фанатичните последователи на Хъбъл от харвардския астрономически факултет изобщо споменават за Льометър в лекциите си. - Когато Льометър за пръв път изложил теорията за Големия взрив, учените я обявили за смехотворна - продължи Витория. - Материята, твърди физиката, не може да се създаде от нищо. Затова, когато Хъбъл поразил света като научно обосновал теорията за Големия взрив. Църквата триумфално обявила това за доказателство, че Библията е научно вярна. Божествената истина. Лангдън кимна, вече напълно съсредоточен. - Разбира се, на учените не им допаднало Църквата да използва откритията им, за да пропагандира религията, затова побързали да математизират теорията за Големия взрив, да изчистят всякакви религиозни оттенъци и да я обявят за своя. За съжаление за науката обаче, техните уравнения дори днес имат един сериозен недостатък, който Църквата обича да изтъква. - Ексцентричността - изсумтя Кьолер. Изрече думата така, сякаш е най-голямото зло на света. - Да, ексцентричността - потвърди Витория. - Точ- ният момент на сътворението. Часът нула. - Тя погледна Лангдън. - Науката и до днес не знае началния миг на сътворението. Нашите уравнения напълно обясняват ранната вселена, но когато се върнем назад във времето и наближим часа нула, формулите ни изведнъж стават безсмислени. - Точно така и Църквата обявява този недостатък за чудотворното Божие участие. Говорете по същество. Изражението на Витория стана далечно. - Баща ми винаги е вярвал в Божието участие в Големия взрив. Макар че науката не разбира божествения момент на сътворението, той вярваше, че някой ден ще се стигне и дотам. - Младата жена тъжно посочи отпечатания на лазерен принтер лист над работното пространство на баща й. - Татко ми го размахваше в лицето винаги, щом започвах да се съмнявам. Лангдън прочете надписа: Науката и религията не са врагове. Науката просто е прекалено млада, за да разбере. - Татко искаше да издигне науката на по-високо равнище, за да потвърди идеята за Бог. - Витория меланхолично прокара пръсти през дългата си коса. - Той се зае да направи нещо, за каквото не се беше сещал никой учен. - Тя замълча за миг, сякаш неуверена как да изрече следващите си думи. - Той подготви експеримент, за да докаже, че разказът на Битие е правдоподобен. „Да докаже Битие ли? - зачуди се Лангдън. - „Да бъде светлина"? Материя от нищото?" Мъртвият поглед на Кьолер блуждаеше в отсрещната част на помещението. - Моля? - Баща ми създаде вселена... от абсолютно нищо. Директорът рязко завъртя глава. - Какво?! - По-точно, той възпроизведе Големия взрив. Кьолер изглеждаше готов да скочи на крака. Лангдън окончателно се обърка. „Да създаде вселена ли? Да възпроизведе Големия взрив?" - В много по-малък мащаб, разбира се - каза Витория. Вече говореше по-бързо. - Процесът беше поразително елементарен. Той ускори два ултратънки лъча от елементарни частици в противоположните посоки на ак- селераторната тръба. Лъчите се сблъскваха с огромна скорост и свиваха цялата си енергия в една точка. Постигаше се изключителна енергийна плътност. - Тя заизреж- да върволица от стойности и директорът се опули. Лангдън се опитваше да следи обясненията. „Значи Леонардо Ветра е симулирал свитата енергийна точка, от която се е разширила вселената." - Резултатът беше направо чудотворен - каза Витория. - Когато бъде публикуван, той ще разтърси самите основи на модерната физика. - Младата жена заговори по-бавно, като че ли се наслаждаваше на невероятното си съобщение. - Изведнъж в тази точка на силно съсредоточена енергия в акселераторната тръба започваха да се появяват частици материя. Кьолер не реагира. Само зяпаше. - Материя - повтори Витория. - Разцъфваща от нищото. Невероятна гледка на субатомни фойерверки. Оживяла миниатюрна вселена. Той доказа не само че материята може да се създаде от нищото, но и че Големият взрив и разказът на Битие могат да се обяснят просто с присъствието на мощен енергиен източник. - Бог ли имаш предвид? - попита Кьолер. - Бог, БуДа, Силата, Яхве, ексцентричността, точката на единство — наречете го както щете, резултатът е един и същ. Науката и религията приемат една и съща истина - чистата енергия е бащата на сътворението. Кьолер най-после заговори. Гласът му бе сериозен. - Нямам думи, Витория. Искаш да кажеш, че баща ти е създал материя... от нищото, така ли? - Да. - Тя посочи кутиите. - И това е доказателството. В тези кутии има образци от създадената материя. Директорът се закашля и се приближи към кутиите като предпазлив звяр, обикалящ около нещо, което инстинктивно му се струва опасно. - Явно пропускам неш;о - каза той. - Как очакваш някой да повярва, че в тези кутии има частици материя, наистина създадени от баш;а ти? Може да са отвсякъде. - Всъпцност не може - убедено заяви тя. - Тези частици са уникални. Това е тип материя, който не същест- вува никъде на земята... следователно трябва да са били създадени. Лицето на Кьолер помръкна. Какъв е този niun материя, Витория? Съшествува само един тип материя и той... - Физикът замълча. Изражението на Витория беше триумфално. - Самият ти си чел лекции за него. Във вселената има два типа материя. Това е научен факт. - Тя се обърна към Лангдън. - Какво се казва в Библията за Сътворението, господин Лангдън? Какво е сътворил Бог? Професорът се почувства неловко. Не беше сигурен какво обш;о има това. - Хм, Бог е сътворил... светлина и мрак, рай и ад... - Точно така - потвърди Витория. - Сътворил е всичко в противоположности. Симетрия. Идеално равновесие. - Тя отново погледна Кьолер. - Науката твърди същото като религията, а именно, че Големият взрив е създал всичко във вселената с противоположност. - Включително самата материя - сякаш на себе ci прошепна Кьолер. Витория кимна. - И когато баща ми направи своя експеримент, естес- твено се появиха два вида материя. Лангдън се зачуди какво означава това. „Леонард( Ветра е създал противоположността на материята?" Кьолер явно се ядоса. - Материята, за която говориш, съществува другаде във вселената. Със сигурност не на Земята. А навярно не и в нашата галактика! - Точно така, което доказва, че частиците в тези ку тии трябва да са били създадени. Изражението на Кьолер стана сурово. - Витория, да не би да твърдиш, че в тези кутии има истински образци? - Разбира се. - Тя гордо погледна кутиите, пред теб са първите образци антиматерия. Макс, „Втората фаза" - докато крачеше в мрачния тунел, си помисли хашишинът. Факлата в ръката му беше излишна. Знаеше го. Но бе за ефект. Ефектът беше всичко. Страхът, знаеше той, бе негов съюзник. „Страхът омаломощава по-бързо от всяко оръжие." В коридора нямаше огледало, за да се възхити на дегизировката си, ала по сянката на широката си роба усещаше, че е идеална. Сливането с обстановката беше част от плана... от извратения замисъл. И в най-безумните си мечти не си бе представял, че ще играе такава роля. Преди две седмици щеше да сметне задачата, която го очакваше .в дъното на този тунел, за неизпълнима. Само- убийствена мисия. Да влезеш гол в бърлогата на лъва. Ала Янус беше променил представата му за неизпълни- мост. През последните две седмици той бе споделил с ха- шишина безброй тайни... една от които беше този тунел. Древен и въпреки това все още напълно проходим. Докато се приближаваше към врага си, хашишинът се чудеше дали онова, което го очаква вътре, ще е толкова лесно, колкото му бе обещано. Янус го беше уверил, че някой вътре се е погрижил за всичко. „Някой вътре." Колкото повече мислеше за това, толкова повече разбираше, че е детска игра. „Уахад... тинтайн... талата... арбаа - броеше на арабски той, докато наближаваше целта си. - Едно... две... три... четири..." - Виждам, че сте чували за антиматерията, нали, господин Лангдън? - Витория го наблюдаваше. Смуглата й кожа рязко изпъкваше в бялата лаборатория. Професорът вдигна поглед. Изведнъж се почувства глупаво. Да. Е... горе-долу. На устните й се появи едва забележима усмивка. - Гледате „Стар Трек". Той се изчерви. - Ами, студентите ми обичат... — Лангдън се намръ- ш,и. - Антиматерията не беше ли горивото, с което се движеше корабът „Ентърпрайс"? Младата жена кимна. - Добрата научна фантастика се основава на добрата наука. - Значи антиматерията наистина съществува? - Природен факт. Всяко нещо има своята противоположност. Протоните имат електрони. На субатомно равнище съществува космическа симетрия. Антиматерията! и материята са като ин и ян. Така се постига баланс във физическото уравнение. Лангдън си спомни за вярата на Галилей в двойствеността. - От хиляда деветстотин и осемнайсета година учените знаят, че по време на Големия взрив били създадени дба вида материя - каза Витория. - Единият вид съществува на Земята и от него са if вградени скалите, дърветата, хората. Другият във всички отношения е същият като материята, само че зарядите на елементарните частици са противоположни. Кьолер заговори, сякаш излизаше от мъгла. Гласът му внезапно звучеше неуверено. ' - Но съхраняването на антиматерията технически е невъобразимо трудно. Ами неутрализацията? - Баща ми създаде вакуум с обратна полярност, за да отдели позитроните на антиматерията от акселератора преди да се разпаднат. Директорът се намръщи. - Но вакуумът ще отдели и материята. Няма как да се разделят частиците. - Той използва магнитно поле. Материята се отклони надясно, антиматерията - наляво. Те са полярни противоположности. В този момент стената от съмнение на Кьолер сякаш се пропука. Той погледна Витория с очевидно удивление, после внезапно се закашля. -'Неверо... ятно... и все пак... - каза физикът и избърса устата си. Изглежда, логиката му още се съпротивляваше. - И все пак дори да се е получило с вакуум, тези кутии са изградени от материя. Антиматерията не може да се съхранява в кутии от материя. Антиматерията моментално ще реагира с... - Образецът не влиза в допир с кутията - прекъсна го Витория, която очевидно очакваше този въпрос. - Кутиите се наричат „капани за антиматерия", защото буквално я задържат в центъра си, на безопасно разстояние от стените и дъното. - Как я задържат? - Между две пресичащи се магнитни полета. Ето, вижте. Младата жена прекоси помещението и взе голямо електронно устройство, което приличаше на лъчево оръжие от анимационен филм - широко като на топ дуло с мерник отгоре. Витория се прицели в една от кутиите и завъртя няколко копчета. После се отдръпна назад и позволи на Кьолер да погледне. - Пет хиляди нанограма - каза тя. - Течна плазма, съдържаща милиони позитрони. - Милиони ли? Но досега са регистрирани. само по няколко частици... - Ксенон - спокойно отвърна Витория. — Баща ми ускори лъча с помощта на струя ксенон и така отдели електроните. Той настояваше да запазим точния процес в тайна, но в него се включва инжектиране на чисти електрони в акселератора. Лангдън не разбираше нищо. Чудеше се дали двамата физици все още разговарят на английски. Кьолер замълча и свъси вежди. Изведнъж рязко си пое дъх и се отпусна, сякаш улучен от куршум. - Технически това оставя... Витория кимна. - Да. Още много неща. Директорът отново насочи вниманието си към кутията. Приповдигна се неуверено на инвалидната си количка, доближи око към окуляра и дълго гледа, без да каже нищо. Когато накрая седна, по челото му лъщеше пот. Бръчките му бяха изчезнали. - Боже мой... - прошепна ученият. - Вие наистина сте успели. Витория отново кимна. - Баща ми успя. - Аз... не знам какво да кажа. Младата жена се обърна към Лангдън. - Искате ли да погледнете? - Тя посочи към електронното устройство. Без да знае какво да очаква, професорът се приближи. От половин метър разстояние кутията изглеждаше празна. Ако вътре изобщо имаше нещо, то трябваше да е безкрайно малко. Лангдън погледна през окуляра. Трябваше му известно време, за да фокусира образа. И после го видя. Предметът не се намираше на дъното на кутията, както очакваше, а висеше в центъра й - искряща капчица течност, напомняща на живак. Задържайки се във въздуха сякаш с магия, тя бавно се въртеше и по повърхността й се плъзгаха металически вълнички. Лангдън си спомни за един видеозапис на водна капка в безтегловност, който бе гледал. Макар да знаеше, че капката е микроскопична, той виждаше всяка променяща се гънка по топчето плазма. - Това нещо... виси - каза той. - Така трябва - отвърна Витория. - Антиматерията е изключително нестабилна. От енергийна гледна точка тя е огледален образ на материята и ако влязат в досег, моментално взаимно ще се унищожат. Изолирането на антиматерията от материята е доста трудно, разбира се, защото всичко на Земята е изградено от материя. Образците трябва да се съхраняват, без да докосват нищо - даже въздуха. Лангдън се смая. „Значи затова използват вакуум." - Ами тези капани за антиматерия? - прекъсна я Кьолер и прокара бледия си показалец по основата на една от кутиите. - Баща ти ли ги проектира? - Всъщност ги проектирах аз - каза Витория. Директорът я погледна. - Баща ми създаде първите частици антиматерия, но не можеше да ги съхранява - скромно поясни тя. - Аз му предложих тези контейнери. Херметични нанокомпо- зитни кутии с противоположни електромагнити в двата края. - Явно ти е въздействал геният на баща ти. - Не точно. Взех идеята от природата. Португалските медузи ловят риба между пипалата си, като използват нематоцистични заряди. Тук е приложен същият принцип. Всяка кутия има два електромагнита, по един във всеки край. Противоположните магнитни полета се пресичат в центъра на кутията и задържат антиматерията, увиснала във вакуума. Лангдън отново погледна в кутията. Антиматерия, която висеше във вакуум, без да се допира до нищо. Кьолер имаше право. Наистина беше гениално. - Къде е енергийният източник на магнитите? - попита директорът. Витория посочи с ръка. - В" стълба под капана. Контейнерите са свързани със стълбовете и постоянно се зареждат от тях, така че магнитите действат постоянно. - А ако полето се изключи? - Очевидното. Антиматерията пада на дъното на капана и настъпва анихилация. Лангдън наостри уши. - Анихилация ли? - Не му харесваше! как звучи тази д у м а . - Да - невъзмутимо поясни Витория. - Ако влязат в допир, антиматерията и материята мигновено се унищожават. Физиците наричат този процес „анихилация". Професорът кимна. - Аха. - Това е най-простата реакция в природата. Частиците материя и антиматерия бе съединяват и образуват две нови частици - наречени „фотони". Фотонът е частица светлина. Лангдън бе чел за фотоните — най-чистата форма на енергия. Реши да не пита за фотонните торпеда, използвани от капитан Кърк срещу клингонците. - Значи ако антиматерията падне на дъното, ще видим малко светлина, така ли? Витория сви рамене. - Зависи какво разбирате под „малко". Ето, ще ви покажа. Тя се пресегна към кутията и започна да я раз- винтва от енергийния стълб. Кьолер нададе ужасен вик, изправи се и отблъсна ръцете й. - Витория! Полудя ли? За миг Кьолер се олюля на безсилните си крака. Лицето му беше пребледняло от страх. - Витория! Не бива да изключваш този капан! Лангдън го наблюдаваше, озадачен от внезапната паника на директора. - Петстотин нанограма! - възкликна физикът. - Ако прекъснеш магнитното поле... - Напълно безопасно е, Макс - увери го Витория. - Всеки капан е снабден с допълнителна батерия, в случай че бъде отделен от стълба. Образецът остава във вакуума дори да сваля кутията. Кьолер продължаваше да не е убедей. После колебливо се отпусна на количката си. - Батериите се задействат автоматично, когато капанът бъде свален от енергийния източник. Работят едно денонощие. Като допълнителен резервоар гориво. - Тя се обърна към Лангдън, сякаш усетила безпокойството му. - Антиматерията притежава някои удивителни свойства, господин Лангдън, които я правят извънредно опасна. Предполага се, че десетмилиграмов образец - колкото песъчинка - съдържа енергия колкото двеста метрични тона конвенционално ракетно гориво. На Лангдън пак му се зави свят. - Това е енергийният източник на бъдещето. Хиляди пъти по-мощен от ядрената енергия. Сто процента ефикасен. Без вторични продукти. Без радиация. Без замърсяване. Няколко грама осигуряват едноседмичната енергия на голям град. „Няколко грама ли?" Професорът неспокойно се отдръпна от стълбовете. - Не се бойте - каза Витория. - Тези образци са милионни части от грама. Сравнително безобидни са. - Тя пак посегна към кутията и я свали от енергийната й платформа. Кьолер потръпна, ала не се намеси. Капанът се отдели от колоната с високо изпиукване и в основата му се задейства малък светлинен дисплей. Червените цифри зап- ремигваха и започнаха да отброяват оставащото време. 24:00:00... 23:59:00... 23:58:58... Лангдън ce втренчи в брояча и реши, че обезпокояващо прилича на бомба със закъснител. - Батерията ще работи цели двайсет и четири часа - поясни Витория. - Може да се презареди, като капанът отново се монтира върху стълба. Тя е предвидена като мярка за безопасност, но е удобна и за транспортиране. - За транспортиране ли? - смая се Кьолер. - Да не би да изнасяте това нещо от лабораторията? - Не, разбира се - успокои го младата жена. - Но подвижността ни позволява да го проучваме. Тя ги заведе в отсрещния край на стаята и дръпна една завеса, зад която се разкри прозорец, гледащ към голямо помещение. Стените, подът и таванът му бяха облицовани със стомана. Приличаше на цистерната на танкера, с който Лангдън някога бе пътувал до Папуа, Нова Гвинея, за да изучава татуировките на племето хан- та. - Това е анихилационна камера - поясни Витория. Кьолер рязко я погледна. - Наистина ли наблюдавате анихилации? - Баща ми се интересуваше от физиката на Големия взрив - огромни количества енергия от миниатюрно зрънце материя. - Витория отвори стоманено чекмедже под прозореца, постави капана вътре и го затвори. После дръпна лоста до чекмеджето. След миг капанът се появи от отсрещната страна на стъклото, плавно се плъзна в широка дъга по металния под и спря приблизително в центъра на помещението. Младата жена мрачно се усмихна. - Сега за пръв път ще станете свидетели на анихила- ция антиматерия-материя. На няколко милионни от грама. Сравнително малък образец. Лангдън погледна капана за антиматерия на пода на огромната камера. Кьолер също колебливо се обърна към прозореца. - Обикновено трябва да чакаме цяло денонощие, докато батерията се изтощи, но под пода на това помещение има магнити, които могат да изключат капана - поясни Витория. - И когато материята и антиматерията влязат в допир... - Анихилация - промълви директорът. - Още нещо — прибави тя. - Антиматерията отделя чиста енергия. Стопроцентово превръщане на масата във фотони. Затова не гледайте директно образеца. Заслонете очи. Лангдън отначало се сепна, но после реши, че Витория прекалено драматизира нещата. „Да не гледам директно към кутията ли?" Устройството се намираше на тридесетина метра, зад свръхдебела стена от матиран плексиглас. Нещо повече, прашинката в контейнера беше невидима, микроскопична. „Да заслоня очи ли? - помисли си професорът. - Колко енергия може да отдели тази..." Витория натисна бутона. Лангдън за миг бе заслепен. В кутията проблесна ярка точица светлина. Избухна светлинна ударна вълна, която се понесе във всички посоки и с огромна сила се блъсна в прозореца пред него. Взривът разтърси подземието и той се олюля. Светлината продължи да гори, после се сви обратно в себе си, превърна се в петънце и изчезна. Лангдън болезнено запремигва и зрението му постепенно се възстанови. Той примижа и погледна димящото помещение. Кутията я нямаше. Беше се изпарила. Не бе останала нито следа. Професорът смаяно зяпна. - Г-господи... Витория тъжно кимна. - Точно това казваше и баща ми. Кьолер се взираше в анихилационната камера, поразен от зрелището, което току- що беше наблюдавал. Робърт Лангдън стоеше до него още по-смаян. - Искам да видя баща си - настоя Витория. - Аз ти показах лабораторията. Сега искам да видя баща си. Директорът бавно се обърна, очевидно без да я е чул. - Защо толкова дълго чакахте, Витория? С баща си трябваше веднага да ми съобщите за това откритие. Тя го зяпна. „Колко основания ти трябват?" - По-късно можем да спорим за това, Макс. Сега искам да видя баща си. - Знаеш ли какво означава тази технология? - Естествено - рязко отвърна Витория. - Печалби за ЦЕРН. Огромни. Сега искам... - Затова ли сте я пазили в тайна? - прекъсна я Кьо- лер. - Защото сте се страхували, че с борда ще щасуваме да я лицензираме? - Тя трябва да се лицензира - заяви младата жена, макар да съзнаваше, че директорът я въвлича в спор. - Антиматерията е важна технология. Но е и опасна. С баща ми се нуждаехме от време, за да усъвършенстваме процедурите и да ги направим безопасни. - С други думи, не сте вярвали, че бордът на директорите ще постави благоразумната наука пред финансова^ та алчност. Витория се изненада от бездушието му. - Имаше и други съображения - отвърна тя. - Баща ми имаше нужда от време, за да представи антиматерията в нужната светлина. - Какво значи това? „А ти какво си мислиш, че значи?" - Материя от енергия? От нищо нещо? Това е практическо доказателство, че разказът на Битие е научно правдоподобен. - Значи не е искал религиозните аспекти на неговото откритие да останат незабелязани при неговата комерси- ализация, така ли? - В известен смисъл. - А ти? По ирония на съдбата съображенията на Витория бяха тъкмо обратните. Комерсиализацията имаше огромно значение за успеха на всеки нов източник на енергия. Въпреки че антиматерията притежаваше поразителен потенциал като ефикасна и екологично чиста технология, ако бъдеше разкрита преждевременно, съществуваше риск да се опорочи от политически и рекламни провали, подобно на ядрената и слънчевата енергия. Ядрената беше разпространена преди да е станала безопасна и имаше злополуки. Слънчевата бе разпространена преди да е станала ефикасна и хората бяха изгубили пари. И двете технологии имаха лоша слава и не бяха реализирали възможностите си, - Моите интереси не бяха толкова възвишени, колкото помиряването на науката и религията. - Екологията - уверено предположи Кьолер. - Неограничена енергия. Край на изчерпването на естествените горива. Никакво замърсяване. Никаква радиация. Антиматерията може да спаси планетата. - Или да я унищожи - подхвърли директорът. - В зависимост от това кой и за какво я използва. - Витория усети излъчващия се от сакатия физик студ. - Още кой знаеше за това? - попита той. - Никой. Нали ти казах. - Тогава защо смяташ, че са убили баща ти? Мускулите й се напрегнаха. - Нямам представа. Той имаше врагове в ЦЕРН, известно ти е, но не може да е нещо, свързано с антиматерията. Бяхме се заклели още няколко месеца да я запазим в тайна, докато не бъдем готови. - Напълно ли си убедена, че баща ти е изпълнил обещанието си? Витория започна да се ядосва. - Баща ми е пазил и по-сериозни тайни! - А ти на никого ли не си казвала? - Не съм, разбира се! Кьолер въздъхна и се замисли, сякаш грижливо подбираше следващите си думи. - Да речем, че някой все пак е открил. Да речем и че някой е проникнал в тази лаборатория. Според теб какво са търсили? Баща ти държеше ли свои бележки тук долу? Документация за проучванията си? - Проявих достатъчно търпение, Макс. Сега искам да ми отговориш на някои въпроси. Постоянно споменаваш за влизане с взлом, но сам видя сканирането на ретината. Баща ми внимаваше за секретността и сигурността. - Потърпи още малко - изсумтя Кьолер и младата жена се сепна. - Какво би могло да липсва? - Нямам представа. - Витория гневно се огледа. Освен взривения, всички образци антиматерия бяха налице. Работното място на баща й изглеждаше както обикновено. - Никой не е влизал - заяви тя. - Тук горе всичко си е наред. Кьолер се изненада. - Тук горе ли? Витория го бе казала инстинктивно, - Да, в горната лаборатория. - Използвали ли сте долната? - За склад. Кьолер отново се закашля и насочи количката си към нея. - Използвали сте камерата за опасни материали? Какво сте пазили там? Витория губеше търпение. - Антиматерия. Директорът се приповдигна на ръце. - Значи има още образци? Защо не ми каза, по дяволите? - Само един образец - поправи го Витория. - Един- единствен. И няма никакви проблеми. Никой не може да... - Само един ли? - поколеба се Кьолер. - Защо не е тук горе? - Баща ми искаше да е под материковата скала. За всеки случай. Той е по-голям от другите. Уплахата, която се изписа на лицата на Кьолер и Лан- гдън, не убягна на Витория. Сакатият физик отново приближи количката си към нея. - Създали сте образец, по-голям от петстотин наногра- ма, така ли? - Наложи се - защити се Витория. - Трябваше да докажем, че спокойно можем да преминем прага инвестиция/ добив. - Проблемът с новите източници на енергия, знаеше тя, винаги се изразяваше в съотношението между парите, които трябваше да се изразходват за добива на горивото. Построяването на петролна сонда за добив на един барел нефт е губещо предприятие. Ако същата тази сонда обаче с минимални допълнителни разходи добие милиони барел и, собственикът й ще спечели. Същото бе с антиматерията. Мощните електромагнити, необходими за създаването на мъничък образец антиматерия, изразходваха повече енергия, отколкото съдържаше тя. За да се докаже, че антиматерията е ефикасна и доходна технология, трябваше да се създадат по-големи образци. Въпреки че Леонардо Ветра се бе колебал да го направи, Витория беше настояла, аргументирайки се с това, че за да възприеме някой антиматерията сериозно, те двамата трябва да докажат две неща. Първо, че могат да се произвеждат количества, оправдаващи разходите. И второ, че образците безопасно могат да се съхраняват. Накрая бе спечелила и баща й беше отстъпил. Но не и без да установи някои твърди правила относно секретността и достъпа до образеца. Антиматерията се съхраняваше в камерата за опасни материали - малка пещера в гранита на двадесет метра под лабораторията. Пазеха съществуването й в тайна. И само двамата имаха достъп до нея. - Витория? - с напрегнат глас я повика Кьолер. - Колко голям образец сте създали с баща си? Тя изпита кисело удоволствие. Знаеше, че кЬличест- вото ще смае дори великия Максимилиан Кьолер. Представи си антиматерията в подземната камера. Невероятна гледка. Увиснала в капана, видима с просто око, танцуваща сфера антиматерия. Това не бе някаква микроскопична прашинка. Това беше капка, голяма колкото сачма. Младата дълбоко си пое дъх. - Четвърт грам. Кръвта окончателно напусна лицето на Кьолер. - Какво! - Той избухна в пристъп на кашлица. - Четвърт грам! Това е равно... почти на пет килотона! „Килотон." Витория мразеше тази дума. С баЩа й никога не я използваха. Един килотон се равняваше на хиляда метрични тона тротил. Килотоновете бяха за оръжията. Полезен товар. Унищожителна мощ. С баща й говореха за електронни волтове и джаули - конструктивна енергия. - Толкова антиматерия буквално може да ликвидира всичко в радиус от осемстотин метра! - възкликна Кьолер. - Да, ако я анихилирате наведнъж, което няма да направи никой - отбеляза Витория. - Освен някой, който, не познава свойствата й. Ами ако вашата батерия се повреди! - Кьрлер вече се насочваше към асансьора. - Тъкмо затова баш;а ми я пази в камерата за опасни материали при резервна електрическа система и засилени мерки за охрана. Кьолер обнадеждено се обърна. - Взели сте допълнителни мерки за охрана, така ли? - Да. Също сканиране на ретината. Той изрече само две думи. - Долу. Бързо. Товарният асансьор падаше като камък. Още двадесет метра под земята. Докато асансьорът се спускаше, Витория усещаше страха на двамата мъже. Обикновено безизразното лице на Кьолер беше напрегнато. „Знам, че образецът е огромен — помисли си тя, — но предпазните мерки, които взехме..." Стигнаха дъното на шахтата. Вратата се отвори и Витория ги поведе по слабо осве- тения коридор. В дъното му имаше грамадна стоманена врата. Камерата за опасни материали. Устройството за сканиране на ретината до вратата бе същото като в лабораторията. Тя внимателно доближи окото си към обектива. Отдръпна се. Нещо не беше наред. Иначе безукорно чистият обектив бе изцапан... с нещо, което приличаше на... кръв? Смутена, Витория се обърна към двамата мъже, но погледът й срещна пребледнели като восък лица. Погледите им бяха вперени в пода. Младата жена ги проследи,.. - Не! - извика Лангдън и посегна да я хване. Ала закъсня. Погледът на Витория попадна върху предмета на пода. Беше й абсолютно чужд и в същото време безкрайно познат. Трябваше й само миг. После се олюля от ужас. Захвърлена като боклук, от пода я гледаше очна ябълка. Навсякъде щеше да познае точно този оттенък на кафявото. Когато началникът му се надвеси над рамото му и впери поглед в редицата монитори, техникът от охраната затаи дъх. Изтече цяла минута. Мълчанието на началника му трябваше да се очаква. Той беше човек на стриктната дисциплина. Не се бе издигнал до началник на една от най-елитните охранителни сили в света с празни приказки. Но за какво мислеше? Предметът, който наблюдаваха на монитора, представляваше някаква кутия — кутия с прозрачни стени. Дотук беше лесно. Трудно бе останалото. Сякаш с помощта на някакъв специален ефект, в контейнера висеше капчица металическа течност. Капчицата се появяваше и изчезваше на червената светлина на мигащия дисплей, който решително отброяваше оставащото време и караше техника да настръхва. - Бихте ли усилили контраста? - Гласът на началника му го стресна. Техникът изпълни инструкцията и образът стана малко по-светъл. Началникът се наведе напред и примижа, за да види по-добре нещо, което току-що се беше появило в основата на контейнера. Техникът проследи погледа му. Макар и едва забележимо, до дисплея бе отпечатано съкращение. Четири главни букви, които се виждаха на мигащата светлина. - Останете тук — нареди началникът. — Запазете случая в тайна. Аз ще се заема с този проблем. Камерата за опасни материали. Петдесет метра под земята. Витория Ветра се олюля и едва не падна върху скенера. Усети, че американецът се втурва да й помогне и я подхваща. От пода в краката й я гледаше баш;иното й око. Дробовете й останаха без въздух. „Извадили са му окото!" Светът около нея се завъртя. Кьолер се приближи и й каза нещо. Лангдън я поведе. Младата жена като насън погледна в обектива на скенера. Механизмът сигнализира. Вратата с плъзгане се отвори. Макар все още да виждаше пред себе си окото на баща си, вътре я очакваше още по-голям ужас. Когато отпра- ви замъгления си поглед към помещението, се потвърди следващата страница от кошмара. Зареждащият стълб беше празен. Кутията я нямаше. Бяха извадили окото на баща й, за да я откраднат. Смисълът на това откритие я връхлетя прекалено бързо, за да го разбере изцяло. Всичко бе дало обратни резултати. Бяха откраднали образеца, кой- то трябваше да докаже, че антиматерията е безопасен и сигурен източник на енергията. Ала никой не знаеше, че такъв образец изобщо съществува! Истината обаче не можеше да се отрече. Някой бе открил. Витория нямаше представа кой. Дори Кьолер, за когото твърдяха, че знаел всичко в ЦЕРН, очевидно не беше подозирал за проекта. Баща й бе мъртъв. Убит заради своя гений. Сърцето й се късаше от мъка, но внезапно я обзе ново чувство. Много по-страшно. Смазващо. Пронизващо. Угризение. Неовладяемо, безмилостно угризение. Витория знаеше, че тъкмо тя бе убедила баща си да създаде образеца. Въпреки възраженията му. И заради това го бяха убили. „Четвърт грам..." Като всяка нова технология - огъня, барута, двигателя с вътрешно горене - ако попаднеше в лоши ръце, антиматерията можеше да е смъртоносна. Невероятно смъртоносна. Тя беше гибелно оръжие. Могъщо и непобедимо. Свалена от зареждащата платформа в ЦЕРН, кутията безпощадно щеше да отброява оставащото време. Влак беглец. И когато времето изтечеше... Ослепителна светлина. Гръмовен рев. Мигновено из- пепеляване. Само проблясък... и празен кратер. Голям празен кратер. Мисълта, че кроткият гений на баща й може да бъде използван като средство за унищожение, бе като отрова в кръвта й. Антиматерията представляваше идеалното терористично оръжие. Тя нямаше метални части, които да се регистрират с детектори, не можеше да се надуши от кучета, нямаше детонатор, който да се обезвреди, ако властите открият кутията. Броенето беше започнало... Лангдън не знаеше какво друго да направи. Извади носната си кърпичка и покри с нея очната ябълка на Леонардо Ветра. Витория стоеше на прага на празната камера за опасни материали и изражението й разкриваше смесица от скръб и паника. Професорът отново инстинктивно се приближи към нея, ала Кьолер се намеси. - Господин Лангдън? - Лицето на директора беше безизразно. Той му даде знак да се отдръпнат настрани, така че Витория да не ги чува. Лангдън неохотно го последва и я остави сама да се справи с чувствата си. - Вие сте специалистът - напрегнато прошепна сакатият физик. - Искам да знам какво възнамеряват да правят с антиматерията ония проклети илюминати. Лангдън се опита да се съсредоточи. Въпреки безумието около него първата му реакция бе логична. Научно отхвърляне. Директорът пак правеше предположения. Невероятни предположения. - Илюминатите не оъще.ствуват, господин Кьолер. Продължавам да го твърдя. Това престъпление може да е всякакво - може дори друг служител на ЦЕРН да е узнал за откритието на господин Ветра и да е решил, че проектът е прекалено опасен. Кьолер се смая. - Смятате, че е престъпление, извършено от съвест, така ли, господин Лангдън? Абсурд. Убиецът е искал само едно - образеца антиматерия. И несъмнено възнамерява да го използва. - Искате да кажете, че е терорист? - Явно. - Но илюминатите не са били терористи. - Кажете го на Леонардо Ветра. В думите на директора имаше истина. Леонардо Ветра наистина бе жигосан със.символа на илюминатите. Откъде се беше появил той? Свещеният знак прекалено трудно можеше да се фалшифицира, за да бъдат отклонени подозренията. Трябваше да има друго обяснение. Лангдън отново се насили да анализира неправдоподобното. „Ако илюминатите още съществуват и са откраднали антиматерията, какви може да са намеренията им? Каква може да е целта им?" Той веднага си отговори. И също толкова бързо отхвърли отговора. Наистина, братството имаше очевиден враг, но широкомащабната терористична атака срещу този враг не бе възможна. Нямаше да е типично. Да, илюминатите бяха убивали хора, но отделни личности, грижливо избрани цели. Масовото унищожение не беше присъщо за тях. Лангдън се замисли. Но пък в това щеше да има някакво величествено красноречие - антиматерията, най-великото научно откритие, използвано за унищожаването... Професорът отказа да приеме тази абсурдна идея. - Има друго логично обяснение освен тероризма - внезапно каза той. Кьолер се вторачи в него и зачака. Лангдън се опита да развие мисълта си. Илюминатите винаги бяха оказвали огромно влияние с финансови средства. Те контролираха банките. Притежаваха милиарди в злато. Говореше се, че дори притежавали най-скъпия диамант на света. - Пари - каза Лангдън. - Антиматерията може да е била открадната заради пари. На лицето на директора се изписа скептично изражение. - Заради пари ли? Къде можете да продадете капка антиматерия? - Не образеца - настоя професорът. - Технологията. Тя трябва да струва луди пари. Някой може да е откраднал образеца, за да го анализира. - Промишлен шпионаж? Но батерията на кутията ще се изтощи след едно денонощие. Изследователите ще се самовзривят преди изобщо да научат нещо. - Може да я заредят преди да избухне. Може да направят зареждащ подиум като тези тук в ЦЕРН. - За двайсет и четири часа ли? - възрази Кьолер. — Даже да са откраднали плановете, за построяването на такова устройство са нужни месеци, а не часове! - Той е прав - разнесе се тихият глас на Витория. Двамата мъже се обърнаха. Тя се приближаваше към тях с неуверени крачки. - Той е прав. Никой не може да построи зареждащо устройство навреме. Само интерфейсът ще отнеме седмици. Филтри за енергиен поток, сервобобини, специални сплави за насочване на енергията, всичко калибрирано спрямо специфичните локални условия. Лангдън се намръщи. Аргументът бе основателен. Капанът за антиматерия не можеше просто да се включи в-обикновен контакт. Напускайки ЦЕРН, кутията се беше отправила на еднопосочно, двадесет и четири часово пътуване към небитието. Което водеше до едно-единствено, извънредно смущаващо заключение. - Трябва да се обадим в Интерпол - каза Витория. Дори самата тя усещаше, че гласът й звучи далечно. - Трябва да се свържем със съответните власти. Веднага. Кьолер поклати глава. - Категорично не. Думите му я слисаха. - He ли? Какво искаш да кажеш? - Двамата с баща ти сте ме поставили в изключително трудно положение. - Имаме нужда от помощ, Макс. Трябва да намерим капана и да го върнем тук преди някой да пострада. Длъжни сме! - Длъжни сме да разсъждаваме - с леден глас възрази Кьолер. - Ситуацията може да има страшно сериозни последици за ЦЕРН. - Страх те е за репутацията на ЦЕРН, така ли? Зна- _ еш ли какви щети може да нанесе този контейнер в градски район? Радиусът на взрива му е осемстотин метра! - Струва ми се, че с баща си трябваше да помислите за това преди да създадете образеца. Витория се почувства като пронизана с нож. - Но... ние взехме всички предпазни мерки. - Явно не са били достатъчни. - Но никой не знаеше за антиматерията. - Естествено, тя разбираше, че аргументът й е абсурден. Някой бе знаел. Някой беше научил. Младата бе казвала на никого. Оставаха само две възможности. Или баща й се беше доверил на някого, без да й каже, което бе глупаво, тъй като тъкмо баща й беше държал да се закълнат, че ще запазят проучванията си в тайна, или ги бяха следили. Може би бяха подслушвали клетъчнъте им телефони? Докато Витория пътуваше, няколко пъти бяха разговаряли. Дали прекалено много се бяха разприказвали? Навярно. После идваха имейлите им. Но те бяха били дискретни, нали? Охраната на ЦЕРН? Дали някак си ги бяха следили без тяхно знание? Това вече нямаше значение. Стореното - сторено. „Баща ми е мъртъв." Тази мисъл я подтикна към действие. Тя извади клетъчния си телефон от джоба на късия си панталон. Кьолер силно се закашля и се насочи към нея с блеснали от гняв очи. - На кого... се обаждаш? - В телефонната централа на ЦЕРН. Те ще ни свържат с Интерпол. - Помисли! - Кьолер се давеше в кашлица. Той рязко спря пред нея. - Наистина ли си толкова наивна? Кутията вече може да е във всяка точка на света. Никое разузнаване на земята няма да може да я открие навреме. - Тогава със скръстени ръце ли да стоим? - Витория изпита угризение, че спори с човек в толкова лошо здравословно състояние, но директорът- се държеше съвсем различно и й се струваше, че сякаш вече не го познава. - Ще постъпим разумно - отвърна Кьолер. - Няма да рискуваме репутацията на ЦЕРН, като се обръщаме към власти, които и без това не могат да помогнат. Засега. Не и без да обмислим нещата. Витория знаеше, че в думите му има известна логика, ала също й беше ясно, че логиката по дефиниция е лишена от морална отговорност. Баща й бе държал на моралната отговорност - предпазливи проучвания, отчетност, вяра в изконната доброта на човека. Младата жена също вярваше в тези неща, но ги възприемаше от гледна точка на кармата. Тя се извърна от Кьолер и отвори телефона си. - Не можеш да го направиш - заяви директорът. - Само се опитай да ми попречиш. Той не помръдна. След миг Витория разбра защо. На такава дълбочина под земята клетъчният й телефон не получаваше сигнал. Бясна, тя се запъти към асансьора. Хашишинът стоеше в дъното на каменния тунел. Факлата все още ярко пламтеше и димът се смесваше с мириса на мъх и спарен въздух. Обгръщаше го тишина. Желязната врата пред него изглеждаше стара колкото самия проход, ръждясала, но въпреки това здрава. Той чакаше в мрака. Скоро щеше да стане време. Янус му беше обещал, че някой отвътре ще му отвори. Хашишинът се удивляваше на предателството. Бе готов цяла нощ да стои при вратата, за да изпълни задачата си, ала усещаше, че няма да се наложи. Работодателите му бяха решителни хора. След няколко минути, точно в уречения час, от отсрещната страна се разнесе високо дрънчене на тежки ключове. Заскърца метал и трите грамадни ключалки една по една се отключиха. Скърцаха така, като че ли не бяха използвани от векове. Отново се възцари тишина. Хашишинът търпеливо изчака пет минути, точно както му бяха казали. После натисна огромната врата и тя се отвори. - Няма да ти позволя, Витория! - Кьо- лер дишаше тежко и колкото по-нагоре се издигаше асансьорът, толкова повече се влошаваше състоянието му. Тя не му обръщаше внимание. Копнееше да намери убежище, нещо познато на това място, което вече не чувстваше като свой дом. Знаеше, че миналото никога няма да се върне. В момента обаче трябваше да преглътне болката и да действа. „Намери телефон." Робърт Лангдън стоеше до нея, безмълвен, както обикновено. Витория се беше отказала да се чуди какъв е този човек. „Специалист ли?" Това не означаваше нищо. „Господин Лангдън може да ни помогне да разкрием убиеца на баща ти." Лангдън с нищо не им помагаше. Неговата топлота и любезност изглеждаха искрени, ала явно криеше нещо. И двамата криеха нещо. Кьолер пак започна. - Като директор на ЦЕРН, аз нося отговорност за бъдещето на науката. Ако раздухаш международен скандал и ЦЕРН пострада... - За бъдещето на науката ли? - Витория се обърна към него. - Наистина ли възнамеряваш да избегнеш отговорността, като не признаеш, че антиматерията идва от ЦЕРН? Нима си готов да пренебрегнеш живота на хората, които ние излагаме на опасност? - Не ние - възрази Кьолер. - Вие. Ти и баща ти. Витория се извърна. - А що се отнася до това, че на опасност са изложени хора, тук проблемът е тъкмо животът - продължи директорът. - Сама знаеш, че тази технология има огромно значение за живота на планетата. Ако ЦЕРН банкрутира, ако бъде съсипан от скандал, губят всички. Бъдещето на човечеството е в ръцете на организации като ЦЕРН, на учени като теб и баща ти, които работят върху проблемите на утрешния ден. Витория вече беше слушала лекциите на Кьолер за науката като Бог и не бе съгласна с него. Самата наука беше причина за половината от проблемите, които се опитваше да разреши. „Прогресът" бе най-големият враг за Майката Земя. - Научният напредък носи риск - не преставаше да дудне директорът. - Винаги е било така. Космически програми, генетични проучвания, медицина - във всички тези области се допускат грешки. За благото на всички. Витория се смая от способността на Кьолер с научна безпристрастност да обсъжда морални проблеми. Леденият му интелект сякаш нямаше нищо общо.с душата му. - Да не смяташ, че ЦЕРН е толкова важен за бъдещето на Земята, че сме освободени от морални задължения? - Недей да спориш за морал с мен. Когато сте създали този образец, вие сте престъпили границата и сте изложили на опасност цялата лаборатория. Аз се опитвам да защитя не само работните места на три хиляди учени, но и репутацията на баща ти. Помисли за него. Човек като баща ти не заслужава да го запомнят като създател на оръжие за масово унищожение. Този път ударът му бе насочен точно. „Аз убедих баща ми да създаде образеца. Вината е моя!" Когато вратата се отвори, Кьолер все още говореше. Витория слезе от асансьора, извади телефона си и опита повторно. Пак нямаше сигнал. „По дяволите!" Тя се запъти към изхода. - Спри, Витория - астматично задъхан, директорът я последва. - Почакай, трябва да го обсъдим. - Basta di parlare!* - Помисли за баща си - не отстъпваше Кьолер. - Какво щеше да направи той? Тя продължаваше да върви. - Не бях съвсем откровен с теб, Витория. Младата жена забави крачка. - Не знам какво съм си мислил - рече директорът. ~ Просто се опитвах да те предпазя. Само ми кажи какво искаш. Трябва да сме единни. Тя спря, но не се обърна. - Искам да намеря антиматерията. Искам да знам и кой е убил баща ми. - И зачака. Кьолер сви рамене. - Вече знаем кой е убил баща ти, Витория. Съжалявам. Сега вече Витория се завъртя към него. - Какво? - Не знаех как да ти го кажа. Трудно е... - Знаеш кой е убил баща ми?! - Имаме доста добра представа, да. Убиецът е оставил нещо като визитна картичка. Тъкмо затова повиках господин Лангдън. Организацията, която е поела отговорността, е по неговата специалност. - Каква организация? Терористична ли? - Те са откраднали четвърт грам антиматерия, Витория. Тя погледна Робърт Лангдън, който стоеше в отсрещния край на помещението. Всичко започваше да си идва на мястото. „Това обяснява потайността." Витория се изненада, че не се е сетила досега. Значи в края на краищата Кьолер се бе свързал с властите. С властите. Сега й се струваше очевидно. Робърт Лангдън беше американец, късо подстриган, консервативен, явно изключител- * Стига приказки (ит.). - Б. пр. но интелиге^1тен. Какъв друг можеше да е? Трябваше да се сети още отначало. Отново я обзе надежда и тя се обърна към него. - Искам да знам кой е убил баща ми, господин Лангдън. Искам да знам също дали вашата служба може да открие антиматерията. Лангдън се смути. - Моята служба ли? - Предполагам, че сте от американското разузнаване, - Всъщност... не... - Господин Лангдън е професор по история на изкуството в Харвардския университет - намеси се Кьолер. Сякаш я обляха със студена вода. - Преподавател по история на изкуството? - Той е специалист по култова символика. - Директорът въздъхна. - Витория, ние смятаме, че баща ти е бил убит от сатанински култ. Тя чу думите, ала разумът й отказа да ги възприеме. „Сатанински култ." - Организацията, която пое отговорността, се нарича „илюминати". Витория погледна Кьолер, после Лангдън, като се чудеше дали това не е някаква извратена шега. - Илюминати ли? - попита тя. - Като баварските илюминати ли? Директорът се смая. - Чувала ли си за тях? Младата жена усети, че още малко и ще се разплаче от яд. - „Баварските илюминати: новият световен ред". Компанията производител е „Стив Джаксън Геймс". Половината техници в лабораторията я играят по интернет. - Гласът й секна. - Но не разбирам... Кьолер стрелна Лангдън със сконфузен поглед. Професорът кимна. - Популярна игра. Древно братство превзема света. Полуисторическа. Не знаех, че се играе и в Европа. Витория се обърка. - За какво говорите? Илюминатите ли? Та това е компютърна игра! - Витория, илюминатите са организацията, поела отговорността за убийството на баща ти — повтори директорът. Витория направи всичко възможно, за да спре напиращите си сълзи. Насили се да се овладее и да прецени положението логично. Ала колкото повече се опитваше, толкова по-малко разбираше. Бяха убили баща й. Бяха се справили с охраната на ЦЕРН. Някъде имаше бомба със задействан часовников механизъм, вината за която носеше тя. И директорът беше повикал преподавател по история на изкуството да им помогне да открият някакво митично братство сатанисти. Изведнъж се почувства съвсем сама. Обърна се, но Кьолер й препречи пътя, бръкна в джоба си, извади смачкан факс и й го подаде. Витория го погледна и ужасено се олюля. - Жигосали са го - каза сакатият физик. - Жигосали са го по гърдите, по дяволите. Секретарката Силви Боделок бе в паника. Разхождаше се в празната приемна пред кабинета на директора. „Къде се е дянал, по дяволите? Какво да правя?" Този ;(ен не беше нормален. Разбира се, всеки работен ден при Максимилиан Кьолер притежаваше потенциала да е странен, но днес директорът бе в рядка форма. - Намерете ми Леонардо Ветра! - нареди той, когато сутринта Силви дойде на работа. Секретарката надлежно прати пейджърно съобщение и имейл и телефонира на изтъкнатия учен. Нищо. Кьолер бясно напусна кабинета си, явно за да търси Ветра сам. Когато след доста време се върна, определено не изглеждаше добре... не че някога изглеждаше добре. но този път видът му беше по-лош от обикновено. Заключи се в кабинета си и Силви го чу да влиза в интернет, да телефонира, да праща факсове и да разговаря. После пак излезе. Оттогава не се беше връщал. Секретарката бе решила да не обръща внимание на странностите на поредната Кьолерова мелодрама, ала започна да се тревожи, когато директорът не се прибра за ежедневните си инжекции. Физическото му състояние изискваше редовно лечение и когато насилеше късмета си, резултатите бяха плачевни- респираторен шок, пристъпи на кашлица и лудо търчане на болничния персонал. Понякога й се струваше, че на Максимилиан Кьолер не му се живее повече. Тя се замисли дали да не му прати съобщение по пей- джъра, но се беше научила, че гордостта на Кьолер не търпи милосърдието. Предишната седмица толкова се бе разярил на един гостуващ 5^ен, който беше проявил прекалено съчувствие към него, че се бе изправил на крака и го беше замерил с папката си по главата. Когато бе разлютен, крал Кьолер можеше да е изненадващо чевръст. В момента обаче безпокойството на Силви за здравето на директора отстъпваше на заден план... заменено от много по-неотложна дилема. Преди пет минути се бяха обадили от телефонната централа на ЦЕРН, за да съобщят, че спешно търсели Кьолер. - Няма го - бе отвърнала секретарката. Тогава телефонистката й беше казала кой го търси. Силви се бе засмяла. - Шегуваш се, нали? - Тя скептично се навъси. - Значи е истина. Добре, разбирам. Можеш ли да попиташ... - Жената въздъхна. - Не. Няма нищо. Кажи му да почака. Веднага ще потърся директора. Да, ясно. Ще побързам. Но не успя да го открие. Три пъти му позвъни по мобилния телефон и всеки път й отговаряше един и същи глас: - Няма връзка с този телефонен номер. - „Как няма връзка? Къде може да е?" Силви набра номера на пейдж- ъра му. Два пъти. Никакъв отговор. Това изобщо не беше типично за него. Прати имейл на мобилния му компютър. Нищо. Все едно бе изчезнал от лицето на Земята. „Какво да правя?" - питаше се тя. Освен да претърси целия комплекс на ЦЕРН, Силни знаеше, че има само още един начин да привлече вниманието на директора. Кьолер нямаше да се зарадва, но не биваше да карат човека на телефона да чака. А той като че ли не беше в настроение да му отговорят, че директора го няма. Стресната от собствената си дързост, секретарката взе решение. Влезе в кабинета на Кьолер и се приближи до металната кутия на стената зад бюрото му. Вдигна кутията, разгледа пулта и откри нужния бутон. После дълбоко си пое дъх и вдигна микрофона. Витория не помнеше как са стигнали до главния асансьор, но така или иначе бяха в него. И се качваха. Кьолер седеше зад нея и дишаше тежко. Загриженият поглед на Лангдън минаваше през нея като през призрак. Той бе взел факса от ръката й и го беше прибрал в джоба на сакото си, ала образът все още пламтеше в паметта й. Докато асансьорът се издигаше, светът на Витория потъваше в мрак. „Татко!" Тя мислено го търсеше. Само за миг се озова заедно с него в оазиса на спомените си. Беше деветгодишна, спускаше се по обраслите с еделвайс склонове и швейцарското небе се въртеше над нея. „Татко! Татко!" Леонардо Ветра се смееше до нея с грейнало лице. - Малкият ми Айнщайн. Тя се намръщи. - Той е имал грозна коса. Виждала съм го на снимка. - Затова пък е имал умна глава. Обясних ти какво е доказал, нали? Витория се ококори от ужас. - Татко! Не! Ти ми обеща\ - Е равно на М по С на квадрат! - Той игриво я погъ- деличка. - Е равно на М по С на квадрат! - Никаква математика\ Казах ти! Мразя я! - Радвам се да го чуя. Защото на момичетата изобщо не им е позволено да се занимават с математика. Витория се закова на място. - Наистина ли? - Разбира се. Всеки го знае. Момичетата си играят с кукли. Момчетата се занимават с математика. Никаква математика за момичетата. На мен дори ми е забранено да разговарям с момиченца за математика. - Какво?! Но това не е честно! - Правилата са си правила. Абсолютно никаква математика за момиченца. Витория се ужаси. - Ама куклите са досадни! - Съжалявам -~ отвърна баща й. - Мога да ти разкажа за математиката, но ако ни пипнат... - Той нервно огледа пустите хълмове. Детето проследи погледа му. - Добре - прошепна то. - Разкажи ми тихичко. Движението на асансьора я сепна. Витория отвори очи. Него го нямаше. Действителността я обгърна с ледената си хватка. Тя погледна Лангдън. Искрената загриженост в очите му бе като топлота на ангел хранител, особено в присъствието на студения Кьолер. В ума й безмилостно запулсира една-единствена мисъл. „Къде е антиматерията?" Щеше да получи ужасяващия отговор само след миг. - Максимилиан Кьолер. Моля, незабавно се обадете в кабинета си. Вратите на асансьора се отвориха към централното фоайе и слънчевите лъчи пронизаха очите на Лангдън. Преди ехото на съобщението по аудиоуред- бата да е заглъхнало, всички електронни устройства на инвалидната количка на Кьолер едновременно започнаха да пиукат и звънят. Пейджърът му. Телефонът му. Имейлът му. Очевидно озадачен, той се вторачи в мигащите лампички. Директорът беше излязъл на повърхността и с него отново имаше връзка. „Господин Кьолер. Моля, обадете се в кабинета ей." Произнасянето на името му по аудиоуредбата сепна директора. Той вдигна очи. Първоначално ядосаният му вид почти незабавно се смени със загрижено изражение. Погледът на Лангдън срещна неговия, после и на Витория. Тримата за миг останаха неподвижни, сякаш обединилото ги предчувствие беше стопило цялото напрежение помежду им. Кьолер вдигна мобилния си телефон от страничната облегалка на инвалидната количка, на^ра вътрешния номер и сподави поредния пристъп на кашлица. Витория и Лангдън безмълвно чакаха. - Тук е... Кьолер - изхриптя директорът. - Да? Бях под земята, нямах връзка. - Докато слушаше, той се ококори. - Кой? Да, свържете ме. - Последва пауза. - Ало? Тук е Максимилиан Кьолер. Аз съм директор на ЦЕРН. С кого говоря? Витория и Лангдън мълчаливо наблюдаваха Кьолер. - Този разговор не е за телефон - каза накрая директорът. - Идвам веднага. - Той пак се закашля. - Чакайте ме... на летище „Леонардо да Винчи". След чети- рийсет минути. - Кьолер вече се задушаваше. Избухна в пристъп на кашлица и едва успя да произнесе: - Веднага намерете кутията... идвам. - После изключи телефона. Витория се втурна към него, ала Кьолер вече не можеше да говори. Тя извади мобилния си телефон и набра номера на лечебницата на ЦЕРН. Лангдън се чувстваше като кораб в периферията на буря... подхвърлян от вълните, ала встрани от центъра на събитията. „Чакайте ме на летище „Леонардо да Винчи" - отекваха в Главата му думите на директора. От колебливите сенки, които цяла сутрин бяха замъглявали мислите му, за миг се оформи ясен образ. Той усети, че в него се отваря врата... сякаш току-що бе прекрачил някакъв тайнствен праг. „Амбиграмата. Убитият свещеник/учен. Антиматерията. А сега и... целта." Летище „Леонардо да Винчи" можеше да означава само едно. И в този миг на мрачно откровение Лангдън разбра, че е пресякъл границата. Че е повярвал. „Пет килотона. Да бъде светлина." Появиха се двама санитари в бели престилки - прекосиха фоайето тичешком, приклекнаха до Кьолер и му поставиха кислородна маска. Учените наоколо спряха и ги загледаха. Кьолер два пъти дълбоко си пое дъх, смъкна маската и все още задъхан, погледна Витория и Лангдън. - Рим. - Рим ли? - попита Витория. - Антиматерията в Рим ли е? Кой се обади? Лицето на директора бе сгърчено, сивите му очи бяха влажни. - Швейцарците... - Той се задави и санитарите отново му сложиха маската. Докато се готвеха да го отведат, Кьолер хвана Лангдън за ръката. Професорът кимна. Знаеше. - Идете... - изхриптя през маската Кьолер. - Идете... обадете ми-се... - Санитарите го откараха. Прикована на мястото си, Витория го проследи с поглед. После се обърна към Лангдън. - В Рим ли? Но... какви швейцарци? Лангдън постави ръка на рамото й и едва чуто прошепна: - Швейцарската гвардия. Охраната "на Ватикана. Космическият самолет Х-33 с рев излетя в небето и се понесе на юг към Рим. Лан- гдън мълчеше. Последните петнадесет минути бяха минали като насън. Едва след като разказа на Витория за илюминатите и тяхната борба срещу Ватикана, започваше да осъзнава положението, в което се намираха. „Какви ги върша, по дяволите? - чудеше се Лангдън. - Трябваше да се прибера у дома, когато имах възможност!" Дълбоко в душата си обаче знаеше, че изобщо не е имал такава възможност. Здравият му разум категорично беше настоявал да се прибере в Бостън. И все пак научното удивление бе надделяло. Изчезването на илюминатите, в което беше вярвал, изведнъж заприличваше на блестяща измама. Копнееше за доказателство. За потвърждение. А и го гризеше съвестта. Кьолер бе болен, Витория беше съвсем сама и Лангдън съзнаваше, че ако познанията му за илюминатите по някакъв начин могат да помогнат, той е морално задължен да е там. Ала имаше още нещо. Въпреки че се срамуваше да го признае, първоначалният му ужас от местонахождението на антиматерията не се дължеше само на опасността за живота на хората във Ватикана, но и на друго. Изкуството. В най-голямата художествена колекция на света имаше бомба с часовников механизъм. Ватиканският музей помещаваше над шестдесет хиляди безценни произведения в хиляда четиристотин и седем стаи - Микеланджело, да Винчи, Бернини, Ботичели. Питаше се дали ако се наложи, могат да се евакуират всички творби. Знаеше, че не е възможно. Много скулптури тежаха тонове. А и най-големите съкровища бяха архитектурни - Сикс- тинската капела, базиликата „Свети Петър", прочутото спирално стълбище на Микеланджело, водещо към Museo Vaticano - безценни свидетелства за творческия му гений. Лангдън се зачуди след колко време ще се изтощи батерията на контейнера. - Благодаря ви, че дойдохте - тихо каза Витория. Професорът се откъсна от унеса си и вдигна поглед. Младата жена седеше оттатък пътеката. Дори на студената флуоресцентна светлина от нея се излъчваше самообладание - почти магнетична хармония. Сега дишането й изглеждаше по-дълбоко, сякаш в нея се бе възпламе- нила искрата на самосъхранението... копнеж за справедливост и възмездие, подхранван от обичта към баща й. Очите й безмълвно разкриваха признателността й. Самолетът слабо се разтърси и Лангдън трепна от страх. Отново се почувства като в капан в този самолет без прозорци и се опита да си представи, че е на открито. Каква ирония! Защото се бе случило тъкмо на открито. Смазващ мрак. Професорът пропъди спомена от ума си. Стара история. Витория го наблюдаваше. - Вярвате ли в Бог, господин Лангдън? Въпросът го стресна. Сериозният й глас беше още по- разоръжаващ. „Дали вярвам в Бог?" Бе се надявал да прекарат пътуването в по-лек разговор. „Духовна загадка - помисли си той. - Така ме наричат приятелите ми." Макар че години наред беше изучавал религията, Лангдън не бе религиозен. Уважаваше въздействието на вярата, благотворителността на църквите, силата, която религията даваше на много хора... и все пак интелектуалното блокиране на съмнението, задължително, ако човек истински трябваше да „вярва", винаги се беше оказвало прекалено голяма пречка за неговия научен ум. - Ще ми се да вярвам - чу се да отвръща Лангдън. Отговорът на Витория не съдържаше осъдителност или предизвикателство. - Тогава защо не вярвате"! Той се подсмихва. - Ами, не е толкова просто. Да имаш вяра изисква скокове на вярата, интелектуално допускане на чудеса - непорочни зачатия и божествени намеси. И после идват правилата за поведение. Библията, Коранът, будистките писания... всички те имат еднакви изисквания - и сходни наказания. Според тях, ако не живея по определени правила, ще ида в ада. Не мога да си представя Бог, който управлява по този начин. - Надявам се, че не позволявате на студентите си така безсрамно да избягват въпросите. Забележката го свари неподготвен. - Моля? - Господин Лангдън, не ви питам дали вярвате в онова, което казват за Бог хората. Питам ви дали вярвате в Бог. Има разлика. Свещените писания са разкази... истории и легенди за опитите на човек да разбере потребността си от смисъл на собственото си съществуване. Не " ви моля да правите литературен анализ. Питам ви дали вярвате в Бог. Когато лежите под звездите, усещате ли божественото? Чувствате ли, че виждате делото на Божията ръка? На Лангдън му трябваше доста време, за да обмисли въпроса й. - Прекалено съм любопитна — извини се Витория. - Не, просто... - Сигурно обсъждате въпроси на вярата със своите студенти. - Постоянно. - И предполагам, че играете ролята на противник на религията. За да подклаждате спора. Професорът се усмихна. - Сигурно и вие преподавате. - Не, но съм се учила от майстор. Баща ми можеше да поддържа и двете страни на'Мьобиусова лента. Лангдън се засмя и си представи изкусно изработена Мьобиусова лента - усукан хартиен пръстен, който технически имаше само една страна. За пръв път бе видял едностранната фигура в творбата на М. К. Ешер*. *Мориц Корнелис Ешер (1898-1972) - холандски график. пр. - Може ли да ви попитам нещо, госпожице Ветра? - Наричайте ме Витория. От това „госпожице Ветра" се чувствам стара. Той вътрешно въздъхна, внезапно усетил собствената си възраст. - Аз съм Робърт. - Щяхте да ме питате нещо. - Да. Като учен и дъщеря на католически свещеник, какво мислите за религията вие? Витория се замисли и отметна кичур коса от очите си. - Религията е като език или рокля. Ние гравитираме около обичаите, с които сме израснали. В крайна сметка обаче всички твърдим едно и също. Че животът има смисъл. Че сме благодарни на силата, която ни е създала. Лангдън се заинтригува. - Искате да кажете, че това дали човек е християнин, или мюсюлманин се определя от месторождението му, така ли? - Не е ли очевидно? Погледнете разпространението на религията по света. - Значи вярата е въпрос на случайност? - Едва ли. Вярата е универсална. Конкретните ни начини за нейното разбиране са условни. Едни се молят на Иисус, други ходят в Мека, трети изучават елементарните частици. В края на краищата всички просто търсим истината, която е по-голяма от нас. На Лангдън му се искаше студентите му да могат да се изразяват толкова ясно. По дяволите, искаше му се той да може да се изразява толкова ясно. - Ами Бог? - попита професорът. - Вярвате ли в Бог? Витория дълго мълча. - Науката ми показва, че Бог трябва да съществува. Разумът ми твърди, че никога няма да разбера Бог. Сърцето ми казва, че не съм създадена за това. „Кратко и ясно" - помисли си той. - Значи вярвате, че Бог е факт, но ние никога йяма да Го разберем. - Да Я разберем - усмихна се Витория. - Вашите индианци са били прави. Лангдън се подсмихна. - Майката Земя. - Гея. Планетата е организъм. Всички ние сме клетки с различни функции. И същевременно сме взаимосвързани. Служим едни на други. Служим на цялото. Докато я гледаше, той усети, че в него се раздвижва нещо, което отдавна не беше изпитвал. В очите й имаше омайваща яснота... и чистота - в гласа й. Привличаше го. - Нека ви попитам още нещо, господин Лангдън. - Робърт - поправи я професорът. - „От това „господин Лангдън" се чувствам стар!" И хайде да минем на „ти". - Ако не възразяваш, че те питам, Робърт, как се замеси в тази история с илюминатите? Лангдън се замисли. - Всъщност заради парите. Витория изглеждаше разочарована. - Заради парите ли? За консултациите ти ли, искаш да кажеш? Разбрал как са прозвучали думите му, той се засмя. - Не. Имам предвид парите като банкноти. - Професорът бръкна в джоба си, извади няколко банкноти и намери един долар. - Заинтересувах се от култа, когато научих, че американските пари са покрити със символи на илюминатите. Витория присви очи. Очевидно не знаеше дали да приеме обяснението му сериозно. Лангдън й подаде банкнотата. - Погледни гърба й. Виждаш ли големия печат вляво? Тя обърна долара. - Пирамидата ли имаш предвид? - Пирамидата. Знаеш ли какво общо имат пирамидите с американската история? Младата жена сви рамене. - Точно така - каза Лангдън. - Абсолютно нищо. Тя се намръщи. - Тогава защо пирамидата © главен символ във вашия голям печат? - Това е малко тайнствена история - отвърна професорът. - Пирамидата е окултен символ, който представлява приближаването към абсолютния източник на просветление. Виждаш ли какво има отгоре й? Витория отново погледна банкнотата. - Око, вписано в триъгълник. - Нарича се „тринакрия". Виждала ли си някъде другаде това око, вписано в триъгълник? Тя се замисли за миг. - Всъщност да, обаче не съм сигурна... - Тринакрията е символ на масонските ложи по света. - Значи символът е масонски, така ли? - Не. На илюминатите е. Те го наричали „сияйна делта". Призив за просветена промяна? Окото представлява способността на илюминатите да проникват навсякъде и да наблюдават всичко. Сияйният триъгълник е символ на просвещението. А триъгълникът в същото време е гръцката буква „делта", която е математически символ на... - На промяната. На прехода. Той се усмихна. - Забравих, че разговарям с учен. - Значи искаш да кажеш, че големият печат на Съединените щати е призив за просветена, всевиждаща промяна, така ли? - Някои биха я нарекли Нов световен ред. Витория се сепна и пак погледна банкнотата. - Надписът под пирамидата гласи „Novus... ordo... - „Novus ordo seculorum". Това значи „Нов световен ред". - Думата „seculorum" не показва ли, че става въпрос за нерелигиозен ред? - Да. Изразът не само ясно посочв£\ целта на илюминатите, но и противоречи на заявлението, отпечатано до него; „Вярваме в Бог". - Но как е възможно цялата тази символика да се появи върху най-силната валута в света? - Повечето учени смятат, че е станало чрез вицепрезидента Хенри Уолас. Той бил високопоставен масон и определено имал връзки е илюминатите. Никой не знае дали е бил член на братството, или неволно е попаднал под тяхно влияние. Но именно Уолас убедил президента да утвърди големия печат. - Как? Защо президентът се е съгласил... - Става дума за президента Франклин Делано Руз- велт. Уолас просто му е казал, че „Novus ordo seculorum" значи „нов курс"*. Витория не изглеждаше убедена. - И Рузвелт не е накарал някой друг да погледне символа преди да нареди на държавната хазна да го отпечата? - Не е имало нужда. С Уолас били като братя. - Като братя ли? - Провери в учебника си по история - усмихна се Лангдън. - Франклин Делано Рузвелт е бил известен масон. Докато самолетът се спускаше към международното летище „Леонардо.да Вин- чи", Лангдън затаи дъх. Витория седеше срещу него, затворила очи-, сякаш се опитваше да овладее положението. Машината най-после кацна и рулира към частен хангар. - Съжалявам за бавния полет - извини се излезлият от кабината пилот. - Не можех да развия пълна скорост заради забраната за шум над населено място. Лангдън си погледна часовника. Бяха стигнали за тридесет и седем минути. Пилотът отвори външната врата. - Някой ще ми обясни ли какво става? * Икономически и политически принципи, възприети от Ф. Д. Рузвелт през ЗО-те, години на XX в. за възстановяване на САЩ след „Голямата депресия". - Б. пр. Не му отговори нито Витория, нито Лангдън. - Добре де - протегна се той. - Аз пък си имам кли- матик и стерео в кабината. Извън хангара грееше късно следобедно слънце. Лангдън преметна сакото си през рамо. Витория вдигна лице нагоре и дълбоко си пое дъх, сякаш слънчевите лъчи й придаваха някаква загадъчна енергия. „Средиземноморци" - вече изпотен, си помисли професорът. - Не ти ли е късничко за анимационни филми? - без да отваря очи, попита Витория. - Моля? - Часовника ти. Видях го в самолета. Лангдън леко се изчерви. Беше свикнал да брани колекционерския си часовник с Мики Маус, подарък от родителите му. Въпреки глупаво протегнатите ръце на Мики, които играеха ролята на стрелки, Лангдън от детството си не бе носил друг часовник. Водонепроницаем и светещ на тъмно, той беше идеален за плуване, а вечер и за неосветените алеи на колежа. Когато студентите му поставяха под въпрос вкуса му, той им отвръщаше, че носи Мики, за да запази сърцето си младо. - Шест часът е - каза професорът. Витория кимна, все още със затворени очи. - Струва ми се, че посрещачите ни пристигат. Лангдън чу далечния вой, вдигна поглед и го присви под лъжичката. От север се приближаваше хеликоптер - носеше се ниско над пистата. Професорът се беше качвал на хеликоптер само веднъж в долината на Палпа в Анди- те, когато бе търсил пясъчните изображения на платото Наска, и изобщо не му беше харесало. „Летяща консервена кутия." След сутринта, прекарана в полети с космически самолет, Лангдън се бе надявал Ватиканът да им прати кола. Но не би. Вертолетът намали скоростта, увисна във въздуха и се спусна към пистата пред тях. Отстрани на бялата машина имаше герб - два ключа и папска тиара. Лангдън добре го познаваше. Това беше традиционният печат на Ватикана - символът на Светия престол или „светото седалищ,е" на правителството, като „седалището" буквално бе древният трон на свети Петър. „Светият хеликоптер" - докато машината кацаше, мислено изпъшка Лангдън. Беше забравил, че Ватика- нът има такъв вертолет, с който откарваха папата до летището, на срещи или в летния му палат в Гандолфо. Професорът определено предпочиташе кола. Пилотът скочи от кабината и закрачи към тях по пистата. Сега бе ред на Витория да се разтревожи. - Това ли е нашият пилот? Лангдън споделяше загрижеността й. - Да летим или да не летим. Това е въпросът. Пилотът изглеждаше нагизден като за Шекспирова мелодрама. Носеше пищна туника на вертикални яркосини и златни райета със съответните панталони и гети. Черните му обувки приличаха на пантофки. Отгоре на всичко на главата му се мъдреше черна филцова барета. - Традиционната униформа на швейцарската гвардия - поясни Лангдън. - Проектирал я а самият Микеланджело. - Когато мъжът се приближи, професорът потрепери. - Признавам, че не е от най-добрите постижения на Микеланджело. Въпреки достолепното одеяние на пилота Лангдън виждаше, че в него няма нищо надуто. Той се движеше с цялата скованост и достойнство на американски морски пехотинец. Ученият многократно беше чел за строгите изисквания към елитната швейцарска гвардия. Набирани от един от четирите католически кантона в Швейцария, кандидатите трябваше да са швейцарци на възраст между деветнадесет и тридесет години, да са високи най- малко метър и седемдесет, да са служили в швейцарската армия и да са ергени. Световните правителства завиждаха на този папски корпус и го смятаха за най-вярната и смъртоносна охрана в света. - От ЦБРН ли сте? - попита пилотът, когато стигна до тях. Гласът му звучеше като стомана. - Да — потвърди Лангдън. - Пристигнахте поразително бързо. - Той озадачено погледна самолета Х-33. После се обърна към Витория. - Имате ли други дрехи, госпожо? - Моля? Мъжът посочи краката й. - Във Ватикана не се разрешават къси панталони. Лангдън сведе очи към краката на Витория и се намръщи. Бе забравил. Във Ватикана строго се забраняваха голи крака над коляното - и за мъжете, и за жените. Това правило- изразяваше уважение към светостта на Божия град. - Не нося нищо друго - отвърна тя. - Бързахме. Видимо недоволен, гвардеецът кимна и се обърна към Лангдън. - Носите ли оръжие? „Оръжие ли? - помисли си професорът. - Та аз не си нося даже чисто бельо!" Той поклати глава. Швейцарецът приклекна пред краката му и се зае да го претърсва, като започна от чорапите. „Доверчив човек" - каза си Лангдън. Силните длани на гвардееца се изкачиха по краката му и стигнаха неприятно близо до слабините му. Накрая швейцарецът завърши с гърдите и раменете му. Очевидно доволен, че Лангдън е чист, той се обърна към Витория и плъзна поглед по краката и тялото й. Тя го изгледа свирепо. - Изобщо не си го помисляйте. Мъжът заплашително се втренчи в нея. Витория дори не трепна. - Какво е това там? - Той посочи квадратната изпъкналост в предния джоб на панталона й. Витория извади свръхтънък мобилен телефон. Гвардеецът го взе, включи го, изчака да чуе сигнала и след като установи, че наистина е телефон, й го върна. Тя го пъхна в джоба си. -Моля, обърнете се - каза швейцарецът. Младата жена се подчини, "разпери ръце и се завъртя на триста и шестдесет градуса. Гвардеецът внимателно я наблюдаваше. Лангдън вече беше заключил, че тесните шорти и блуза на Витория не изпъкват никъде, където не трябва. Явно и швейцарецът стигна до съш;ия извод. - Благодаря. Насам, моля. Хеликоптерът на швейцарската гвардия продължаваше да буботи. Витория се качи първа като опитна профе- сионалистка, почти без да спира под въртяш;ите се вит- ла. Професорът се позабави. - Никакъв шанс ли няма да ни закарате с кола? - полушеговито извика той на швейцареца, който вече се настаняваше на пилотската седалка. Не получи отговор. А и знаеше, че при безумното шофиране в Рим с хеликоптер навярно ще е по-безопасно. Дълбоко си пое дъх и предпазливо се наведе под въртящите се перки. - Намерихте ли контейнера? - извика Витория, докато' пилотът форсираше двигателите. Гвардеецът смутено погледна през рамо. - Кое? - Контейнера. Нали се свързахте с ЦЕРН заради един контейнер? Той сви рамене. - Нямам представа за какво говорите. През целия ден бяхме много заети. Командирът ми нареди да ви взема. Не знам нищо повече. Витория неуверено погледна Лангдън. - Закопчайте се, моля - каза пилотът. Лангдън се пресегна за предпазния си колан и го закопча. Тънките стени на корпуса сякаш се готвеха да го смажат. Хеликоптерът с рев се издигна във въздуха и рязко зави на север към Рим. Рим... древната caput mundi*, където някога бе управлявал Цезар, където бяха разпнали свети Петър. Люлката на модерната цивилизация. И в самия й център... тиктакаща бомба. * Световна столица (лат.). - Б. пр. От въздуха Рим приличаше на лабиринт - неразгадаема плетеница от древни пътища, които лъкатушеха между сгради, фонтани и рушащи се руини. Ватиканският хеликоптер поддържаше малка височина и летеше на северозапад в постоянния смог, който се вдигаше от гъмжилото на земята. Лангдън гледаше мотопедите, туристическите автобуси и пълчищата фиатче- та, бръмчащи във всички посоки. „Кояанискаци" - спомни си той думата на индианците хопи, която означаваше „живот, излязъл от равновесие". Витория мълчаливо седеше до него. Хеликоптерът рязко зави. Лангдън със свит стомах отправи поглед още по-нада- леч. Очите му откриха рушащите се развалини на римския Колйзей. Винаги го бе смятал за една от най-големите иронии на историята. Днес величествен символ на възхода на човешката култура и цивилизация, стадионът векове наред беше бил център на варварски зрелища - гладни лъвове, разкъсващи пленници, армии от роби, биещи се до смърт, групови изнасилвания на екзотични жени от далечни земи, както и публични обезглавявания и кастрации. Нищо чудно, помисли си той, че Коли- зеят бе послужил като архитектурен образец за харвард- ското игрище - бейзболния стадион, на който всяка есен се разиграваха древните дивашки традиции... обезумели запалянковци, ревящи за кръв, когато Харвард биеше Йейл. Хеликоптерът полетя на север и Лангдън видя римския форум - сърцето на предхристиянския Рим. Рушащите се колони приличаха на съборени надгробни камъни в гробище, което кой знае как не е било погълнато от заобикалящия го метрополии На запад се виеше широката долина на Тибър. Дори от въздуха професорът виждаше, че водата е дълбока. Кипящите течения бяха кафяви, пълни с наноси и пяна от проливните дъждове. - Право напред - каза пилотът и издигна вертолета по-нависоко. Лангдън и Витория погледнаха натам и го видяха. От мъглата като планински връх се издигаше колосален купол - базиликата „Свети Петър". - Това вече е един от шедьоврите на Микеланджело - каза Лангдън на младата жена. Никога не беше виждал „Свети Петър" от въздуха. Мраморната фасада пламтеше като огън под лъчите на следобедното слънце. Украсена със сто и четиридесет статуи на светци, мъченици и ангели, исполинската сграда беше широка колкото две бейзболни игрища и дълга - колкото цели шест. Вътре имаше място за над шестдесет хиляди богомолци... над сто пъти повече от населението на Ватикана, най-малката държава в света. Колкото и да бе невероятно обаче, дори толкова грамадна цитадела не можеше да засенчи площада отпред. Гранитният площад „Св. Петър" представляваше гигантска открита площ в сърцето на Рим, нещо като класически Сентръл Парк. Двеста осемдесет и четири колони описваха четири концентрични дъги пред базиликата - архитектурен ефект, подсилващ величественото въздействие на площада. Докато се взираше във великолепния храм, Лангдън се зачуди какво би си помислил свети Петър, ако сега бе тук. Светецът беше умрял от жестока смърт, разпънат на кръст с главата надолу точно на това място, и сега почиваше в святата си гробница точно под централния купол на базиликата на пет етажа под земята. - Ватиканът - съобщи пилотът. Гласът му не звучеше особено приветливо. Лангдън отправи поглед към внушителните каменни бастиони, които се извисяваха пред тях - непревзимае- ма крепостна стена, заобикаляща комплекса - странно земна защита за този духовен свят на тайни, власт и мистерии. - Виж! - ненадейно го хвана за ръката Витория и възбудено започна да маха с ръка към площада „Св. Петър" точно под тях. Професорът приближи лице към прозореца и надзърна навън. - Ето там - посочи тя. Лангдън проследи показалеца й. Отсрещният край на площада приличаше на паркинг, на който бяха спрели десетина буса. На покривите им бяха монтирани грамадни сателитни чинии, носещи познати надписи: ТЕЛЕВИЗОР ЕУРОПЕА ВИДЕО ИТАЛИЯ БИ БИ СИ ЮНАЙТЕД ПРЕС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ Лангдън се смути и се зачуди дали вече не се е разчуло за антиматерията. Витория изведнъж се напрегна. - Защо са тук медиите? Какво става? Пилотът се обърна и странно я погледна през рамо. - Какво става ли? Не знаете ли? - Не - с дрезгав, решителен глас отсече тя. - II conclavo - каза швейцарецът. - Трябва да запечатат портите след около час. Целият свят наблюдава. „II conclavo." Думата дълго отеква в ушите на Лангдън преди да го блъсне като тухла в стомаха. „II conclavo." Ватикански- ят конклав. Как можеше да забрави? Напоследък не слизаше от новините. Преди петнадесет дни папата беше починал след невероятно популярен над двадесетгодишен понтификат. Всички вестници на Земята бяха публикували вестта за фаталния удар, който папата получил, докато спял - ненадейна и неочаквана смърт, за която се шушукаше, че била подозрителна. Ала сега, в съответствие със свещената традиция, петнадесет дни след смъртта на папата Ватиканът провеждаше 11 conclavo - церемонията, с която сто шестдесет и петимата кардинали от цялото земно кълбо, най-могъщите мъже в християнския свят, се събираха във Ватикана, за да изберат новия папа. „Днес тук са всички кардинали от планетата - помисли си Лангдън, докато хеликоптерът прелиташе над базиликата „Св. Петър". Под него се ширеше огромният вътрешен свят на Ватикана. - Цялата висша йерархия на Римската католическа църква се е събрала върху бомба с часовников механизъм." Кардинал Мортати вдигна поглед към пищния таван на Сикстинската капела и потърси миг на тихо съзерцание. Между украсените с фрески стени отекваха гласовете на кардинали от различни страни. Те се блъскаха в осветения със свеш;и храм, възбудено шушукаха и се съветваха на множество езици, универсални сред които бяха английският, италианският и испанският. Обикновено в черквата нахлуваше обилна светлина - дълги снопове, пронизващи мрака като лъчи от рая, - ала не и днес. Обичаят изискваше всички прозорци да са покрити с черно кадифе, така че никой отвътре да не може да праща сигнали и да се свързва по какъвто и да било начин с външния свят. В тъмнината блещукаха само свещи... мъждукащо сияние, сякаш пречистващо всички, които докосваше, придаващо им призрачен вид... на светци. „Каква чест, че на мен се падна да ръководя това свято събитие" - помисли си Мортати. Над осемдесетгодиш- ните кардинали бяха прекалено стари, за да подлежат на избор, затова не участваха в конклава, но седемдесет и девет годишният Мортати бе най-възрастен от присъстващите и ръководеше процедурите. В съответствие с традицията, кардиналите се събраха тук два часа преди конклава, за да поговорят с приятелите си и за последен път да обсъдят решението си. В 19:00 щеше да се появи шамбеланът на покойния папа, да прочете встъпителна молитва и да си тръгне. После швейцарската твардия щеше да запечата портите и да заключи всички кардинали вътре. Тогава щеше да започне най-старият и най-потаен политически ритуал. Кардиналите нямаше да бъдат освободени, докато не решат кой от тях ще е новият папа. Конклавът. Дори името съдържаше в себе си потайност. На латински „con clave" буквално означаваше „заключен с ключ". Кардиналите нямаха право да влизат във връзка с никого от външния свят. Никакви телефонни разговори. Никакви съобщения. Никакво шушукане през вратата. Конклавът представляваше вакуум, който не биваше да се нарушава от нищо външно. Това гарантираше спазването на принципа „solum Deum prae oculis"... „единствено Бог пред очите". Естествено, пред стените на черквата чакаха медиите и правеха догадки кой кардинал ще оглави милиарда католици по света. Конклавите създаваха напрегната, политически заредена атмосфера и през вековете се бяха оказвали опасни - отравяния, юмручни схватки, дори убийства в светия храм. „Стара история - помисли си Мортати. - Тазвечерният конклав ще е единен, блажен и главно... кратък." Или поне така се предполагаше. Сега обаче се бе случило нещо неочаквано. Кой знае как от черквата липсваха четирима кардинали. Мортати знаеше, че всички изходи на Ватикана са завардени и отсъстващите кардинали не могат да стигнат далеч, но въпреки това до встъпителната молитва оставаше по-малко от час и той беше обзет от дълбоко смущение. В края на краищата четиримата не бяха обикновени кардийали. А кардиналите. Избраниците. Като ръководител на конклава, Мортати вече бе предупредил по съответните канали швейцарската гвардия. Все още нямаше никакви сведения. Другите кардинали вече бяха забелязали озадачаващото отсъствие. Бяха започнали да шушукат. Тъкмо тези четирима кардинали не биваше да закъсняват! Мортати се опасяваше, че в крайна сметка може би им предстои дълга нощ. Той си нямаше и представа колко дълга. Заради шума и от съображения за безопасност, хеликоптерната площадка на Ватикана се намира в северозападния край на комплекса, колкото може по-далеч от базиликата „Св. Петър". - Кацнахме - съобщи пилотът, слезе и отвори плъзгащата се врата. Лангдън се измъкна от кабината и се обърна да помогне на Витория, но тя с лекота скочи на земята. Всички мускули в тялото й сякаш имаха една-единствена цел - да открият антиматерията преди да се е стигнало до непоправимото. След като постави светлоотразяващ сенник на предното стъкло на вертолета, швейцарецът ги поведе към голям електромобил, който ги очакваше до площадката. Безшумното превозно средство потегли по западната граница на държавата - бетонна стена, висока петнадесет метра и достатъчно дебела, за да спре дори танкова атака. На разстояние петдесет метра един от друг стояха на пост швейцарски гвардейци. Колата рязко зави надясно по Биа дела Осерваторио. На всички страни сочеха знаци: ПАЛАЦО ГОВЕРНАТОРИО КОЛЕДЖО ЕТИОПИАНА БАЗИЛИКА САН ПИЕТРО КАПЕЛА СИСТИНА Продължиха по отлично поддържания път покрай ниска правоъгълна сграда с надпис „РАДИО ВАТИКАНА". За удивление на Лангдън, това бе центърът на най- слушаната радиопрограма на света - „Радио Ватикана", - КОЙТО разпространяваше словото Божие до милиони слушатели по земното кълбо. - Attenzione* - каза пилотът и рязко зави по еднопосочна отбивка. Професорът едва повярва на очите си. Точно пред тях се издигаше задната страна на базиликата „Св. Петър", гледка, осъзна той, която почти никой не беше виждал. Надясно се извисяваше Дворецът на трибунала, пищната папска резиденция, на чиито барокови орнаменти можеше да съперничи единствено Версай. Строгата наглед сграда на Палацо Говернаторио, която в момента оставаше зад тях, помещаваше градската администрация на Ватикана. А вляво се намираше масивната правоъгълна постройка на Ватиканския музей. Лангдън знаеше, че този път няма да има време да разгледа музея. - Защо няма никой? - като се озърташе към пустите морави и алеи, попита Витория. Швейцарецът погледна черния си военен часовник - странен анахронизъм под широкия му ръкав. - Кардиналите са се събрали в Сикстинската капела. Конклавът започва след по-малко от час. Лангдън кимна. Смътно си спомняше, че преди конк- лава кардиналите прекарват в Сикстинската капела два часа в тих размисъл и обсъждания с колеги от целия свят. Това време бе предназначено за подновяване на дружбата сред кардиналите и улесняване на избирателния процес. - Ами останалите обитатели и служители на Ватикана? - До края на конклава нямат право да.влизат в града поради съображения за сигурност и секретност. - Кога свършва конклавът? Швейцарецът сви рамене. - Бог знае. Тези думи прозвучаха странно буквално. След като паркира електромобила на широката морава точно зад базиликата „Св. Петър", гвардеецът поведе Лангдън и Витория по каменната рампа към мраморния *Внимйние (ит,) - В. пр. площад зад черквата. Тримата го прекосиха, минаха през триъгълен двор, пресякоха Виа Белведере и се озоваха сред група сгради, разположени плътно една до друга. Лангдън знаеше достатъчно италиански от заниманията си с история на изкуството, за да разбере надписите на Ватиканската печатница, лабораторията за реставрация на гоблени, ръководството на пощата и черквата „Св. Ана". Прекосиха втори плоЩад и стигнаха до целта си. Сградата на швейцарската гвардия се намира на североизток от базиликата „Св. Петър" в съседство с II согро di vigilanza. Каменната постройка е ниска и правоъгълна. От двете страни на входа като мраморни статуи стояха гвар дейци. Лангдън трябваше да признае, че не изглеждат чак толкова смехотворни. Макар че също носеха синьо-злат- ни униформи, тези швейцарци държаха в ръце традиционните „ватикански алебарди" - два и половина метрови пики с наточено като бръснач острие, за които се твърдеше, че обезглавили безчет мюсюлмани в защита на кръстоносците християни през XV век. Когато Лангдън и Витория се приближиха, двамата гвардейци пристъпиха напред и препречиха входа с кръстосани алебарди. Единият смутено погледна пилота и каза: - I pantaloni. - И посочи късите панталони на младата жена. Пилотът махна с ръка. - II comandante vuole vederli subito*. Гвардейците се намръщиха и неохотно се отдръпнаха настрани. Вътре беше прохладно и изобщо не приличаше на административните охранителни офиси, които си представяше Лангдън. В орнаментираните и безупречно мебелирани коридори имаше картини, които всеки музей по света със сигурност би се радвал да постави в главната си галерия. Пилотът посочи едно стръмно стълбище. * „Комендантът иска веднага да се срещне с тях." (ит.). - Б. пр. - Надолу, моля. Лангдън и Витория се заспускаха по белите мраморни стъпала между скулптури на голи мъжки тела. Всички статуи бяха със смокинови листа, по-светли от цвета на самите творби. „Голямата кастрация" - помисли си професорът. Това бе една от най-страшните трагедии в ренесансовото изкуство. През 1857 г. папа Пий IX решил, че точното изображение на мъжкото тяло може да събуди по- хот във Ватикана. Затова взел длето и чук и отсякъл гениталиите на всички мъжки статуи в града, обезобразявайки творби на Микеланджело, Браманте и Бернини. Гипсовите смокинови листа бяха предназначени да скрият щетите. Бяха кастрирани стотици скулптури. Лангдън често се питаше дали някъде не се съхранява грамаден сандък с каменни пениси. - Насам - каза гвардеецът. Бяха стигнали до тежка стоманена врата. Швейцарецът набра електронен код и вратата с плъзгане се отвори. Лангдън и Витория влязоха. Вътре цареше пълен хаос. Лангдън застана на прага и обходи с поглед разкрилия се пред тях .сблъсък на векове. В залата имаше ренесансова библиотека с вградени лавици, ориенталски килими, шарени гоблени... и в същото време навсякъде бяха пръснати свръхмодерни устройства - компютри, факсове, електронни карти на ватиканския комплекс и телевизори, предаващи Си Ен Ен. Мъже с пъстри панталони трескаво пишеха на клавиатури и напрегнато слушаха с помощта на футуристични слушалки. - Почакайте тук - каза швейцарецът. Той се приближи до изключително висок, жилав мъж в тъмносиня военна униформа, който приказваше по мобилен телефон и стоеше толкова изправен, че почти бе извит назад. Пилотът му каза нещо и мъжът стрелна Лангдън и Витория е поглед, кимна, обърна се с гръб към тях и продължи разговора си. Гвардеецът се върна. - Командир Оливети ще се срещне с вас след малко. - Благодаря. Пилотът ги остави и се заизкачва обратно по стълбището. Лангдън се загледа в командир Оливети, осъзнал, че той всъщност е главнокомандващ на въоръжените сили на цяла една страна. Двамата с Витория наблюдаваха оживената активност в залата. Ярко облечени гвардейци се суетяха наоколо и крещяха на италиански. - Continua cercando! - викаше един по телефона. - Probasti il museo?* - питаше друг. Лангдън нямаше нужда да знае добре италиански, за да разбере, че търсенето е вече в ход. Това бе добре. Лошото беше, че явно все още не бяха намерили антимате- рията. - Как си? - попита той Витория. Тя сви рамене и се усмихна уморено. Когато най-после затвори мобилния си телефон и се приближи към тях, командирът сякаш растеше с всяка следваща крачка. Лангдън също бе висок и не беше свикнал да го гледат отвисоко. Професорът веднага усети, че командир Оливети е преживял много бури. Тъмната му коса бе късо подстригана и в очите му пламтеше онази сурова решителност, която се постига само с години упорита подготовка. Движеше се с непреклонна прецизност и дискретно скритата зад ухото му слушалка го правеше да прилича повече на агент от американската Секретна служба, отколкото на швейцарски гвардеец. Командирът се обърна към тях на английски със силен акцент. Гласът му беше изненадващо тих за толкова едър човек, почти шепот, издаващ стегната, военна ефикасност. * „Продължавайте да опитвате!" „Търсихте ли в музея?" (ит.). - В. пр. - Добър ден - поздрави той. - Аз съм командир Оливети - comandante principale* на швейцарската гвардия. Аз се обадих на вашия директор. Витория вдигна поглед към лицето му. - Благодаря ви, че ни приехте, господине. Без да отговори, комендантът им даде знак да го последват и ги поведе през лабиринт от електронни устройства към една врата в страничната стена на залата. Отвори я и каза: - Влезте. Лангдън и Витория се озоваха в сумрачен контролен център, една от стените на който бе заета от видеомони- тори, лениво превключващи поредица от черно-бели образи на места от комплекса. Пред тях седеше млад гвардеец и напрегнато се взираше в екраните. - Fuori** - нареди Оливети. Швейцарецът се подчини. Комендантът се приближи до един от мониторите и посочи с ръка. После се обърна към гостите си. - Това е картина от дистанционна камера, скрита някъде във Ватикана. Имам нужда от обяснение. Лангдън и Витория погледнаха екрана и едновременно ахнаха. Образът беше ясен. Нямаше никакво съмнение. Това бе контейнерът с антиматерия от ЦЕРИ. В него зловещо искреше капчица металическа течност, осветявана от ритмичното мигане на дигиталния часовник. Около кутията цареше почти пълен мрак, сякаш се намираше в килер или затъмнена стая. В горния край на монитора пишеше: „КАМЕРА N 86". Витория отправи очи към светещия индикатор на контейнера и напрегнато прошепна на Лангдън: - По-малко от шест часа. Професорът си погледна часовника. - Значи имаме време до... - Той замълча и усети, че стомахът му се свива на топка. - До полунощ - със смразяващ поглед довърши младата жена. * Главен комендант (ит.). - В. пр. ** Излезте (ит.). - В. пр. „Полунощ - помисли си Лангдън. - Какъв драматизъм!" Очевидно онзи, който предишната нощ беше откраднал кутията, идеално бе разчел времето. При мисълта, че се намира в епицентъра на взрива, го обзе мрачно предчувствие. Този път шепотът на Оливети прозвуча по-скоро като съскане. - Това нещо от вашата лаборатория ли е? Витория кимна. - Да, господине. Откраднали са ни го. Вътре има изключително взривоопасно вещество, наречено „антимате- рия". Лицето на коменданта остана безизразно. - Доста добре съм запознат със запалителните вещества, госпожо Ветра. Не съм чувал нищо за антиматерия. - Това е нова технология. Трябва веднага да я открием или да евакуираме Ватикана. Оливети бавно затвори очи и пак ги отвори, сякаш така можеше да промени онова, което'бе чул. - Да евакуираме Ватикана ли? Известно ли ви е какво става тази вечер? - Да. И животът на кардиналите е в опасност. Разполагаме с около шест часа. Постигнахте ли някакъв напредък в търсенето на контейнера? Той поклати глава. - Още не сме започнали да го търсим. Витория се задави. - Какво? Но ние със собствените си уши чухме вашите гвардейци да приказват за търсене... - За търсене, да, обаче не на вашия контейнер - прекъсна я Оливети. - Хората ми търсят неш;о друго, което не ви засяга. Витория за миг онемя. - Още не сте започнали да търсите този контейнер, така ли? Зениците на коменданта сякаш изчезнаха. Лицето му остана безизразно като на насекомо. - Вие сте госпожица Ветра, нали? Нека ви обясня нещо. Директорът на вашата лаборатория отказа да ми разкрие по телефона каквито и да било подробности за този предмет, освен че трябвало веднага да го открия. Ние сме извънредно заети и не мога да си позволя лукса да отделя хора за нещо друго, докато не получа някакви факти. - В момента има само един важен факт, а именно, че след шест часа това устройство ще вдигне във въздуха целия Ватикан - отвърна Витория. Оливети остана неподвижен. - Трябва да ви обясня нещо, госпожице Ветра. - В гласа му се долавяха снизходителни нотки. - Въпреки архаичния вид на Ватикана всеки вход, обществен или частен, е снабден с най-модерната сензорна техника, позната на хората. Ако някой се опита да влезе с каквото и да било взривно устройство, детекторите мигновено ще го засекат. Имаме скенери за радиоактивни изотопи, филтри за миризма, проектирани от американското Управление за контрол на наркотичните вещества, които засичат и най-слабите изпарения от взривове и токсини. Освен това използваме най-модерни детектори за метал и рентгени. - Всичко това е много внушително - също толкова хладнокръвно заяви Витория. - За съжаление антимате- рията не е радиоактивна, химически е изградена от чист водород и контейнерът е пластмасов. Нито едно от вашите устройства.не може да я засече. - Но устройството има енергиен източник - посочи Оливети мигащия часовник. - И най-слабата следа от никелово-кадмиева батерия ще се регистрира... - Батериите също са пластмасови. Търпението на коменданта явно започваше да се изчерпва. - Пластмасови батерии ли? - Полимерен електролит с тефлон. Оливети се наведе към нея, сякаш за да подчертае преимуществото в ръста си. - Ватиканът е обект на десетки заплахи за атентати месечно, синьорина. Лично преподавам съвременните запалителни вещества на всеки швейцарски гвардеец. Напълно съм наясно, че на Земята не съществува вещество, което е достатъчно мощно, за да постигне описания от вас ефект, освен ако не говорите за ядрена бойна глава със заряд колкото топка за бейзбол. Витория впери в него трескавия си поглед. - Природата крие още много тайни. Комендантът се наведе още по-близо. - Може ли да попитам точно каква сте вие? Какъв пост заемате в ЦЕРН? - Аз съм старши научен сътрудник и съм определена за представител на лабораторията в тази кризисна ситуация. - Извинете ме за грубостта, но ако ситуацията наистина е кризисна, защо разговарям с вас, а не с вашия директор? И що за неуважение е това да дойдете във Ватикана по къси панталонки? Лангдън изпъшка. Не можеше да повярва, че при тези обстоятелства комендантът се заяжда за облеклото на Витория. Но пък, от друга страна, независимо дали каменните пениси можеха да събудят похотливи мисли у обитателите на Ватикана, Витория Ветра по шорти определено представляваше заплаха за националната сигурност. - Командир Оливети - намеси се той в опит да обезв- реди втората бомба, която още малко и щеше да избухне. - Казвам се Робърт Лангдън. Професор съм по история на религията в Съединените щати и нямам връзка с ЦЕРН. Присъствах на демонстрация на антиматерия и потвърждавам, че тя е изключително опасна. Имаме основания да смятаме, че е била внесена във вашия комплекс от членове на антирелигиозен култ, целящи да провалят конклава. Оливети се обърна и се втренчи в него. - Една жена по къси панталони ме убеждава, че капчица течност щяла да вдигне във въздуха Ватикана и един американски професор твърди, че ни атакувал някакъв антирелигиозен култ. Точно какво очаквате да направя? - Да намерите контейнера - отвърна Витория. - Веднага. - Невъзможно. Това устройство може да е навсякъде. Ватиканът е огромен. - Вашите камери не излъчват ли локаторен сигн]ал? - Обикновено не ги крадат. Ще ни трябват дни, за да открием липсващата камера. -Нямаме дни - категорично отсече младата жена. - Имаме шест часа. - Шест часа до какво, госпожице Ветра? - Ком'ендан- тът внезапно повиши глас и посочи образа на екрана. - Докато свърши броенето на онзи часовник ли? Докато изчезне Ватиканът? Повярвайте ми, не обичам да си играят с охранителната ми система. Нито пък си падам по механични устройства, които тайнствено се озовават на моя територия. Обезпокоен съм. Такава ми е работата. Но това, което ми казвате, е невъзможно. - Чували ли сте за илюминатите? - без да се замисля, попита Лангдън. Ледената външност на коменданта се пропука. Той присви очи като акула, готвеща се за атака. - Предупреждавам ви. Нямам време за такива неща. - Значи все пак сте чували за илюминатите? Оливети го прониза с поглед. - Положил съм клетва да защитавам Католическата църква. Естествено, че съм чувал за илюминатите. Те са изчезнали преди десетилетия. Професорът бръкна в джоба си, извади факса с жиго- сания труп на Леонардо Ветра и му го подаде. - Аз съм специалист по история на илюминатите - каза Лангдън, докато комендантът разглеждаше образа. - Трудно ми е да приема, че те все още съществуват, и все пак появата на този знак, наред с факта, че илюминатите са заклети врагове на Ватикана, промени мнението ми. - Компютърна фалшификация. -Оливети му върна листа. Лангдън го зяпна смаяно. - Фалшификация ли? Вижте тази симетрия! Най-малко вие можете да отречете автентичността на... - Тъкмо автентичност ви липсва. Госпожица Ветра може да не ви е осведомила, но учените от ЦЕРН от десетки години критикуват политиката на Ватикана. Те редовно се обръщат към нас с молби за оттегляне на кре- ационистката теория, официално извинение за Галилей и Коперник, прекратяване на критиките ни.към опасните или неморални проучвания. Кое ви се струва по-вероятно - че някакъв сатанистки култ отпреди четири века пак се е появил с модерно оръжие за масово унищожение или че някой шегаджия от ЦЕРН се опитва да провали свещения ватикански конклав с един отлично изпълнен фалшификат? - Трупът на снимката е на баща ми - с кипящ като лава глас каза Витория. - Той е убит. Смятате ли, че мога да се шегувам с това? - Не знам, госпожице Ветра. Но знам, че докато не получа логични отговори на няколко въпроса, в никакъв случай няма да обявя тревога. Моята работа изисква бдителност и дискретност... за да могат с ясен ум да се решават духовни въпроси. Особено днес. - Поне отложете конклава - предложи Лангдън. - Да го отложа ли? - Оливети зяпна. - Каква арогантност! Конклавът не ви е някакъв си американски бейз- болен мач, който можете да отмените заради дъжда. Това е свещен обред със строги правила и процедури. Няма значение, че един милиард католици по света очакват духовен водач. Няма значение, че навън са се събрали световните медии. Правилата за този обред са свещени — и не подлежат на промяна. От хиляда сто седемдесет и девета година насам конклавите са преживели земетресения, глад, даже чумата. Повярвайте ми, няма начин да го отложим заради някакъв убит учен и капчица Бог знае какво. - Заведете ме при началника си - настоя Витория. - Той е пред вас - озъби се Оливети. - Не - каза тя. - При някой от духовенството. По челото на коменданта запулсираха вени. - Духовенството го няма. Освен швейцарската гвардия в момента във Ватикана е само колегията на кардиналите. И те са в Сикстинската капела. - Ами шамбеланът? - хладнокръвно попита Лангдън. - Кой? - Шамбеланът на покойния папа. - Професорът уверено повтори думата, като се молеше паметта да не го лъже. Веднъж беше чел за странната ватиканска йерархия след смъртта на папата. Ако не грешеше, по време на това междуцарствие пълната власт временно се предаваше в ръцете на личния помощник на покойния папа - неговия шамбелан - секретар, който ръководеше конклава, докато кардиналите не изберяха новия свят отец. - Струва ми се, че в момента главен тук е шамбеланът. - II camerlegno? - намръщи се Оливети. - Той е единственият свещеник тук. Това е прислужникът на покойния папа. - Но е тук. И вие отговаряте пред него. Комендантът скръсти ръце. - Господин Лангдън, даже да е вярно, че по време на конклава ватиканският устав поверява изпълнителната власт на шамбелана, това е само защото той не подлежи на избор за папа и следователно е безпристрастен. Все едно да умре вашият президент и някой от секретарите му временно да заеме неговото място в Овалния кабинет. Шамбеланът е млад и има доста ограничени познания в областта на мерките за сигурност, пък и на всичко останало. С една дума, в момента аз съм главен тук. - Заведете ни при него - настоя Витория. - Невъзможно. Конклавът започва след четирийсет минути. Шамбеланът е в папския кабинет. Нямам намерение да го смущавам с проблеми на охраната. Витория отвори уста да възрази, ала бе прекъсната от почукване на вратата. Оливети отвори. На прага стоеше гвардеец в пълна униформа. Той посочи часовника си. - Е L`ога, comandante*. Комендантът погледна собствения си часовник и кимна. После се обърна към Лангдън и Витория като съдия, който обмисля съдбата им. * Време е, господин комендант (ит.). - Б. пр. - Последвайте ме. - Оливети ги изведе от контролния център и се запъти към малко помещение със стъклени стени в отсреш;ния край на залата. - Това е кабинетът ми. - Той ги покани вътре. В стаята нямаше нищо особено - разхвърляно бюро, кантонерки, сгъваеми столове, машина за изстудяване на вода. - Ще се върна след десет минути. Съветвам ви през това време да решите какво ще предприемете. - Не можете да ни оставите! " възкликна Витория. - Този контейнер е... - Нямам време за такива неща - даде отдушник на нетърпението си Оливети. - Може би трябва да ви арестувам до края на конклава, когато ще имам време. - Синьоре - подкани го гвардеецът и пак посочи часовника си. - Spazzare di capella. Комендантът кимна и понечи да излезе от кабинета. - „Spazzare di capella"? - попита Витория. - Отивате да претърсите църквата ли? Оливети се обърна и я прониза с поглед. - Претърсваме за електронни подслушващи устройства, госпожице Ветра - въпрос на дискретност. - Той посочи краката й. - Не очаквам от вас да разберете такова нещо. С тези думи комендантът затръшна вратата толкова силно, че тежкото стъкло издрънча, бързо извади ключ и заключи. - Idiota! - извика Витория. - Нямате право да ни държите тук! Лангдън видя през стъклото, че Оливети каза нещо на гвардееца, който кимна. Докато комендантът излизаше от залата, гвардеецът се обърна, скръсти ръце на гърдите си И ги загледа. На хълбока му висеше пистолет. „Идеално - помисли си професорът. - Направо идеално, мама му стара." Витория гневно се взираше в швейцарския гвардеец пред заключената врата. Той й отвръщаше със същото. Пъстрият му костюм подчертаваше зловещото му излъчване. „Che fiasco* - помисли си младата жена. - Да те охранява въоръжен мъж по пижама." Лангдън мълчеше и тя се надяваше, че напряга хар- вардския си мозък, за да измисли как да се измъкнат. Изражението му обаче показваше, че по-скоро е смаян, отколкото потънал в размисъл. Витория съжали, че го е забъркала в тази история. Първата й реакция бе да извади мобилния си телефон и да се обади на Кьолер, ала знаеше, че е глупаво. Гвардеецът сигурно щеше да влезе и да й вземе телефона, а и ако пристъпът на директора следваше обичайния си курс, той все още не беше на себе си. Не че имаше значение... В момента Оливети едва ли щеше да послуша когото и да било. „Спомни си! - каза си Витория. - Спомни си изхода от това изпитание!" Това беше стар будистки философски трик. Вместо да търси решение на потенциално непреодолимо предизвикателство, тя караше ума си просто да си го спомни. Презумпцията, че някога е знаела отговора, създаваше нагласата, че той съществува... и отхвърляше обременителното усещане за безпомощност. Младата жена често прилагаше този метод, за да решава научни загадки... които според повечето хора нямаха решение. В момента обаче този номер не даваше резултат. Затова Витория обмисли възможностите... и приоритетите. Трябваше да предупреди някого. Някой във Ватикана трябваше да я приеме на сериозно. Но кой? Шамбеланът ли? Как? Намираше се в стъклена кутия само с един изход. * Какъв провал (ит.). - Б. пр. „Средствата - помисли си тя. - Винаги има средства. Преоцени обстановката." Инстинктивно отпусна рамене, затвори клепачи и три пъти дълбоко напълни дробовете си с въздух. Усети, че сърдечният й ритъм се забавя, мускулите й се отпуснаха. Хаотичната паника в главата й се изпари. „Добре, освободи мислите си. Какви са преимуществата на това положение? С какво разполагаш?" Възвърнал спокойствието си, аналитичният ум на Витория Ветра представляваше мощно оръжие. След няколко секунди тя осъзна, че затворът всъщност е техният ключ към свободата им. - Ще се обадя по телефона - внезапно каза Витория. Лангдън вдигна поглед. - Мислех да ти предложа да позвъниш на Кьолер, само че... - Не на Кьолер. - А на кого? - На шамбелана. Професорът съвсем се обърка. - Искаш да се обадиш на шамбелана ли? Но как? - Оливети каза, че шамбеланът е в папския кабинет. - Добре. Знаеш ли личния номер на папата? - Не. Но няма да се обадя от своя телефон. - Тя кимна към модерната телефонна система на бюрото на Оливети. Устройството разполагаше с множество бутони за автоматично набиране. - Шефът на охраната трябва да има пряка връзка с кабинета на папата. - Обаче на няма и два метра от нас има тежкоатлет с пистолет. - И ние сме заключени вътре. - И какво от това? - Гвардеецът е заключен отвън. Това е личният кабинет на Оливети. Съмнявам се, че някой друг има ключ. Лангдън погледна швейцареца. - Стъклото е доста тънко, а пистолетът е доста голям. - Какво ще ми направи? Да не би да ме застреля, задето съм се обадила по телефона? - Кой го знае, по дяволите! Това място е адски странно и както е тръгнало... - Другата възможност е да прекараме следващите пет часа и четирийсет и осем минути във ватиканския затвор - прекъсна го Витория. - Поне ще гледаме от първия ред, когато избухне антиматерията. Професорът пребледня. - Но гвардеецът на мига ще повика Оливети. Освен това там има двайсет бутона. И не виждам да са обозначени. Да не мислиш да ги проверяваш един по един, докато извадиш късмет? - Не - отвърна тя и се приближи до телефона. - Само първия. - Вдигна слушалката и натисна най-горния бутон. - Залагам един от ония долари с илюминатския символ в джоба ти, че това е папският кабинет. Какво друго може да има първостепенно значение за командира на швейцарската гвардия? Лангдън нямаше време да отговори. Гвардеецът пред вратата започна да чука по стъклото с дръжката на пистолета си и да маха на Витория да остави слушалката. Тя му намигна. Швейцарецът се разяри. - Дано си права, щото тоя приятел хич не изглежда доволен! - каза Лангдън. - По дяволите! - изруга Витория. - Телефонен секретар. - Какво? - ахна Лангдън. - Папата има телефонен секретар?! - Не беше кабинетът на папата. - Тя затвори. - А седмичното меню на ватиканската столова. Лангдън мрачно се усмихна на гвардееца, който гневно се взираше през стъклото и викаше Оливети по радиостанцията си. Телефонната централа на Ватикана се намира в Ufficio di communicazione* зад сградата на пощата. Това е сравнително малко помещение, в което има централа Корелко 141 с осем линии. През нея минават по две хиляди обаждания дневно, повечето от които директно се насочват към автоматичната информационна система. Тази вечер единственият дежурен телефонист спокойно си седеше и пиеше чай. Беше горд, че е един от шепата служители, които имаха право да останат във Ватикана. Разбира се, тази чест донякъде се опорочаваше от присъствието на швейцарските гвардейци пред вратата му. „Придружители до тоалетната - помисли си телефонистът. - 0, какви унижения трябва да търпим в името на светия конклав." За щастие, тази вечер почти нямаше обаждания. А може и да не беше за щастие, каза си той. През последните няколко години световният интерес към събитията във Ватикана като че ли бе поотслабнал. От пресслужбата се бяха надявали, че конклавът ще вдигне повече шум. За съжаление обаче, въпреки че площад „Св. Петър." гъмжеше от коли на пресата, те, изглежда, бяха от обичайните италиански и европейски медии. Присъстваха само една-две глобални мрежи... пък и те несъмнено бяха пратили своите giornalisti secondari**. Телефонистът вдигна чашата си и се зачуди колко ще продължи тази вечер. „Докъм полунощ - предположи той. От години повечето вътрешни хора узнаваха кой е най-вероятният кандидат за папа много преди свикването на конклава и самото събитие по-скоро представляваше три-четири часов ритуал, отколкото действителен избор. Естествено някое разногласие в последния момент можеше да удължи церемонията до зори... че и повече. Конклавът от 1831 година беше продължил петдесет и четири дни. - Само че не и тази вечер" - каза си телефонистът. Говореше се, че тъкмо този конклав ще е съвсем кратък. Мислите му бяха прекъснати от звъна на един вътрешен номер. Той погледна мигащата червена лампичка и се почеса по темето. „Странно нещо - помисли си телефонистът. - Нулата. Кой може да се обажда в централата тази вечер? Кой освен мен е във Ватикана?" - Citta del Vaticano, prego?* - каза той в слушалката. Отсреща заговориха На бърз италиански. Телефонистът смътно позна акцента, типичен за швейцарските гвардейци - италиански с френско-швейцарско влияние. Човекът, който се обаждаше обаче, категорично не бе швейцарски гвардеец. И изобщо не беше мъж. Телефонистът се стресна и едва не разля чая си. Отново стрелна с поглед таблото. Нямаше съмнение. Вътрешна линия. Обаждаха се от Ватикана. „Трябва да има някаква грешка! Жена във Ватикана? Тази вечер?" Жената говореше бързо и бясно. Телефонистът имаше достатъчно дълъг стаж, за да усеща, когато си има работа с pazzo**. Тази жена не му се струваше побъркана. Беше настойчива, но рационална. Хладнокръвна и ефикасна. Той смаяно изслуша молбата й. - II camerlegno? - попита телефонистът, като продължаваше да се опитва да разбере .откъде идва обаждането. - Не мога да ви свържа... Да, известно ми е, че е в папския кабинет, но... Бихте ли повторили коя сте вие?... И искате да го предупредите за... - Той я изслуша. Думите й го смущаваха все повече, „Всички били в опасност? Как? И откъде се обаждаш?" - Може би трябва да ви свържа с швейцарската... - Телефонистът замълча. - Къде казвате, че сте? Къде? Ужасено изслуша отговора й и взе решение, - Изчакайте, моля - каза телефонистът и я превключи на чакане още преди жената да успее да реагира. Пос- * Комуникационна служба (ит.). - В. пр. ** Второстепенни журналисти (ит.). - В. пр. * Ватикана, моля? (ит.). - В. пр. ** Луд (ит.). - В. пр. ле набра директната линия на командир Оливети. „Не е възможно да е..." Отсреща вдигнаха незабавно. - Per Гатоге di Dio!* - извика познат женски глас. - Веднага ме свържете! Вратата на офиса на швейцарската гвардия със съскане се отвори. Гвардейците припряно направиха път на влетелия като ракета командир Оливети. Когато зави зад ъгъла към кабинета си, той видя, че Витория Ветра наистина стои до бюрото му и разговаря по личния му телефон. Командирът мислено изруга, разярен закрачи към кабинета, отключи и отвори вратата. - Какво правите?! Витория не му обърна внимание. - Да - каза тя по телефона. - И трябва да ви предупредя... Оливети изтръгна слушалката от ръката й и я вдигна до ухото си. - Кой е там, по дяволите? Раменете му за миг се прегърбиха. - Да, camerlegno... - каза той. --Точно така, синьоре... но сигурността изисква... не, разбира се... задържам я тук за... естествено, но... - Командирът замълча. - Ясно - накрая отвърна той. — Веднага ще ги доведа. Апостолическия. дворец представлява конгломерат от сгради, разположени в близост със Сикстинската капела в североизточния ъгъл на Ватикана, и помещава папските покои и кабинета на папата. Витория и Лангдън мълчаливо следваха командир Оливети, който ги водеше по дълъг коридор в стил роко- ко. Мускулите на тила му пулсираха от гняв. Изкачиха се по едно стълбище и влязоха в просторно, слабо осветено преддверие. * За Бога ( и т . ) — Б. пр. Когато видя шедьоврите, Лангдън се смая: идеално запазени бюстове, гоблени, фризове - творби, струващи стотици хиляди долари. Малко по-нататък минаха покрай алабастров фонтан. Оливети зави наляво в една ниша и се приближи до огромен портал. - Ufficio di Papa - съобщи той и язвително погледна Витория. Тя се пресегна покрай нето и силно почука на вратата. „Кабинетът на папата" - помисли си Лангдън. Не можеше да повярва, че стои пред едно от най-светите помещения в световната религия. - Avanti!* — извика някой отвътре. Когато вратата се отвори, професорът заслони очите си с длан - слънчевата светлина го заслепи. Гледката пред него постепенно се фокусира. Кабинетът на папата повече приличаше на бална зала, отколкото на работно помещение. Подът бе от червен мрамор, прекрасни фрески украсяваха стените. От тавана висеше грамаден полилей, от сводестите прозорци се разкриваше зашеметяваща панорама към обления в слънце площад „Св. Петър", „Господи - помисли си Лангдън. - Това се казва стая с истински изглед." На украсеното с дърворезби бюро в отсрещния край на помещението седеше мъж и бързо пишеше. - Avanti! - повтори той, остави писалката и им махна с ръка да се приближат. Оливети ги поведе със скованата си войнишка походка. Мъжът се изправи и погледна двамата си посетители. Шамбеланът изобщо не приличаше на немощните блажени старци, като каквито Лангдън обикновено си представяше обитателите на Ватикана. Не носеше нито броеница, нито разпятие. Нито пък тежки одежди. Простото му черно расо сякаш подчертаваше високия му ръст. Изглеждаше четиридесетинагодишен, истински младенец според ватиканските стандарти. Имаше изненадващо красиво лице, гъста къдрава кестенява коса и зелени очи, *Влез (ит.)- — Б. пр. които като че ли горяха с огъня на вселенските загадки. Когато се приближи обаче, Лангдън видя, че е крайно изтощен - като човек, преживял най-тежките петнадесет дни в живота си. - Аз съм Карло Вентреска - на перфектен английски се представи той. - Шамбелан на покойния папа. - Говореше непринудено и любезно, с едва доловим италиански акцент. - Витория Ветра - каза младата жена, пристъпи напред и Протегна ръка. - Благодаря ви, че ни приехте. Оливети потръпна, когато шамбеланът стисна ръката й. - Това е Робърт Лангдън - продължи Витория. - Професор по история на религията от Харвардския университет. . - Padre* - с най-добрия си италиански акцент каза Лангдън, сведе глава и протегна ръка. - Не, не - възрази Карло Вентреска и го накара да се изправи. - Кабинетът на Негово светейшество не ме прави свят. Аз съм обикновен свеш;еник - шамбелан, който служи в момент на нужда. Лангдън вдигна глава. - Моля, седнете - каза шамбеланът и подреди три стола до бюрото си. Лангдън и Витория седнаха. Оливети очевидно предпочиташе да остане прав. Карло Вентреска се настани на бюрото, сключи ръце, въздъхна и погледна гостите си. - Синьоре - отново се обади командирът. - Аз съм виновен за облеклото на тази жена. Аз... - Не ме безпокои облеклото й - прекалено уморен, за да се занимава с подробности, отново го прекъсна шамбеланът. - Безпокои ме това, че ватиканският телефонист ми се обажда половин час преди да започне конкла- вът и ми съобщава, че от вашия кабинет ме търси жена, за да ме предупреди за огромна опасност, за която не съм осведомен. Оливети стоеше изпънат като войник на строеви преглед. * Отче (ит,). - В. пр. Присъствието на шамбелана почти хипнотизираше Лангдън. Колкото и да бе млад и изтощен, свещеникът имаше излъчване на митичен герой - обгръщаше го ореол от обаяние и властност. - Синьоре - извинително, ала упорито възрази командирът. - Въпросите на сигурността не са ваш проблем. Вие имате други задължения. - Напълно съм наясно с другите си задължения. Наясно съм също, че като direttore intermediario*, аз нося отговорност за сигурността и благосъстоянието на всички участници в конклава. Какво става тук? - Положението е овладяно. - Явно не е. - Моля ви, отче - обади се Лангдън, извади смачкания факс и го подаде на шамбелана. Командир Оливети пристъпи напред и се опита да се намеси. - Отче, моля ви, не обременявайте мислите си с... Без да му обърне внимание, Карло Вентреска взе факса и когато видя образа на убития Леонардо Ветра, сепнато ахна. - Кой е този човек? - Това е баща ми - с треперещ глас отвърна Витория. - Той беше свещеник и учен. Убиха го снощи. Изражението на шамбелана мигом омекна. Той я погледна. - Много съжалявам, скъпо дете. - Карло Вентреска се прекръсти и отново сведе поглед към факса. В очите му сякаш се плискаха вълни на ужас. - Кой би... и това клеймо на... - Шамбеланът замълча и внимателно се вгледа в изображението. - Пише „илюминати" - каза Лангдън. - Вие несъмнено познавате това име. На лицето на свещеника се изписа странно изражение. - Чувал съм това име, да, но... - Илюминатите са убили Леонардо Ветра, за да откраднат нова технология, която той... * Временен ръководител (ит.), - В. пр. - Синьоре - прекъсна го Оливети. - Това е абсурдно. Илюминатите ли? Това явно е някаква сложна измама. Шамбеланът сякаш се замисли над думите на командира. После се обърна и погледна Лангдън толкова открито, че дъхът на професора секна. - Целият ми живот е преминал в Католическата църква, господин Лангдън. Познавам историите за илюминатите... и легендата за жигосванията. И въпреки това трябва да ви предупредя, че съм човек на днешния ден. Християнството си има достатъчно реални врагове и без да възраждаме призраци. - Символът е автентичен - прекалено отбранително настоя Лангдън, пресегна се и обърна листа. Когато видя симетрията, шамбеланът се вцепени. - Даже модерните компютри не могат да създадат симетрична амбиграма на" тази дума - прибави професорът. Свеш;еникът сключи ръце и дълго мълча. - Илюминатите са изчезнали - накрая промълви той. - Много отдавна. Това е исторически факт. Лангдън кимна. - До вчера щях да се съглася с вас. - Защо до вчера? - Преди днешните събития. Според мен илюминатите са възкръснали, за да изпълнят древния си обет. - Простете ми, позабравил съм историята. За какъв,: древен обет става дума? Лангдън дълбоко си пое дъх. - За унищожаването на Ватикана. - За унищожаването на Ватикана ли? - Шамбеланът изглеждаше по-скоро объркан, отколкото, уплашен. - Но това не е възможно. Витория поклати глава. - Боя се, че имаме още една лоша новина. - Вярно ли е? - смаяно се обърна шамбеланът към Оливети. - Синьоре, признавам, че тук има някакво устройство - отвърна командирът. - Вижда се на една от нашите охранителни камери, но що се отнася до твърдението на госпожица Ветра за мощта на това вещество, не мога да... - Чакайте малко - прекъсна го Карло Вентреска. - Наистина ли виждате това нещо? - Да, синьоре. На осемдесет и шеста камера, - Тогава защо не го вземете? - В гласа на шамбелана се долавяха гневни нотки. , - Много е трудно, синьоре. - Оливети остана изпънат, докато му обясняваше положението. Свещеникът слушаше и Витория усещаше растящото му безпокойство. - Сигурни ли сте, че е във Ватикана? - попита Карло Вентреска. - Може някой да е изнесъл камерата и да предава от другаде. - Невъзможно - заяви командирът. - Външните ни стени са електронно осигурени, за да защитават вътрешните ни комуникации. Сигналът може да идва единствено отвътре, иначе нямаше да го приемаме. - Предполагам, че в момента търсите тази липсваща камера с всички възможни средства, нали? Оливети поклати глава. - Не, синьоре. Откриването на камерата може да отнеме стотици човекочаса. Точно сега имаме други проблеми и при цялото ми уважение към госпожица Ветра, тая капчица, за която говори, е съвсем малка. Не може да е толкова експлозивна, колкото твърди тя. Търпението на Витория се изпари. - Тази капчица е достатъчна, за да изравни Ватикана със земята! Нищо ли не разбрахте от обясненията ми? - Аз имам огромен опит с взривните вещества, госпо жо - 0 глас като стомана отвърна Оливети. - Опитът ви е остарял - също толкова решително от- сече тя. - Въпреки облеклото си, което, разбирам, вие намирате за фриволно, аз съм старши научен сътрудник в най-модерната научноизследователска лаборатория по ядрена физика на света. Лично съм проектирала капана за антиматерия, който не позволява на образеца да влезе в контакт. И ви предупреждавам, че ако през следващите шест часа не намерите този контейнер, през следващия век вашите гвардейци няма да има какво да пазят освен една голяма дупка в земята. Оливети рязко се обърна към шамбелана. Очите му пламтяха от гняв. - Синьоре, не мога да позволя това да продължава. Тези измамници ви губят времето. Илюминати ли? Капчица, която може да унищожи всички ни? - Basta* - отвърна Карло Вентреска. Изрече думата? тихо, и в същото време тя сякаш отекна в голямото по- мещение. После настъпи тишина. Свещеникът продъл- жи шепнешком: - Опасни или не, илюминати или не, това нещо категорично не бива да се намира във Ватикана... още по-малко точно преди конклава. Искам да го кариерите и обезвредите. Веднага започнете претърсване. - Синьоре, даже да пратя всички гвардейци да претърсват комплекса, може да ни трябват дни, за да открием камерата - продължаваше да упорства Оливети. - Освен това, след като разговарях с госпожица Ветра, наредих на един от хората си да потърси това вещество, наречено „антиматерия", в най-новия ни наръчник по взривни вещества. Никъде не е открил да се споменава за него. Абсолютно нищо. „Надут задник - помисли си Витория. - В наръчник по взривни вещества'ли? Защо не потърси в енциклопедията?!" Командирът продължаваше: - Синьоре, ако предлагате да претърсим целия Вати- кан, трябва да възразя. - Командире! - Гласът на шамбелана кипеше от гняв. - Позволете да ви напомня, че когато се обръщате към мен, вие се обръщате към титуляра на този кабинет. Разбирам, че не приемате положението ми сериозно - въпреки това, по закон, аз командвам тук. Ако не греша, кардиналите вече са на сигурно място в Сикстинската капела и до началото на конклава задълженията ви са сведени до минимум. Не разбирам защо се колебаете да потърсите това устройство. Ако не ви познавах, можеше да си помисля, че нарочно излагате конклава на опасност. На лицето на Оливети се изписа презрение. - Как смеете! Знаете ли от колко години служа на Ватикана! Швейцарската гвардия от хиляда четиристотин трийсет и осма година е... Радиостанцията в ръката му високо изпищя и го прекъсна. - Comandante? Той я вдигна към устата си и натисна предавателя. - Sto ocupato! - Scusi* - каза швейцарският гвардеец по радиостанцията. - Реших, че трябва да ви съобщя. Получихме заплаха за бомба. Оливети не можеше да изглежда по-безразличен към тази новина. - Ами тогава действайте! Проведете обичайното претърсване. - Направихме го, но човекът, който се обади... -Хвар- деецът замълча за миг. - Нямаше да ви безпокоя, господин командир, но той спомена за веществото, което преди известно време ми наредихте да потърся в наръчника. Антиматерия. Всички в стаята се спогледаха смаяно. - За какво е споменал? - изпелтечи Оливети. - За антиматерия, господин командир. Докато претърсвахме, направих някои допълнителни проверки. Све- * Стига (ит.). — Б. пр. * „Зает съм!" „Извинете" (ит.). - Б. пр. деиията за антиматерията са... хм, честно казано, доста обезпокоителни. - Нали каза, че в наръчника не се споменава нищо. - Открих информация в Мрежата. „Поне един умен човек" - помисли си Витория. - Изглежда, че това вещество е силно експлозивно - продължи гвардеецът. - Не е за вярване, че информацията е точна, но в нея се казва, че половин килограм анти- материя бил сто пъти по-мощен от ядрена бойна глава. Оливети помръкна. Гледката напомняше на срутваща се планина. Ликуването на Витория се изпари при вида на ужаса, който се изписа на лицето на шам- белана. - Проследихте ли обаждането? - попита командирът. - Де такъв късмет. Мобилен телефон, преплетени сателитни линии. Идентификацията показва, че е някъде в Рим, но наистина не беше възможно да го проследим. - Постави ли някакви искания? - промълви Оливети. - Не, господин командир. Само ни предупреди, че антиматерията е скрита в комплекса. Като че ли се изненада, че не знам. Попита ме дали съм я видял. Вие ми наредихте да направя справка за антиматерията, затова реших да ви съобщя. - Правилно си постъпил - отвърна командирът. - Веднага идвам. Незабавно ме предупредете, ако пак се обади, същият човек. Отсреща му отговори кратко мълчание. - Той още не е затворил. Оливети сякаш бе ударен от електрически ток. - Искаш да кажеш, че още е на линия, така ли? - Да, господин команд'ир. От десет минути безуспешно се мъчим да го проследим. Той сигурно знае, че не можем да го открием, защото отказва да затвори, докато не го свържем с шамбелана. - Свържете го - нареди Карло Вентреска. - Веднага! Оливети се обърна към него. - Не, отче. Ние имаме хора, специално подготвени да водят преговори. - Веднага! Командирът даде заповед на хората си. След малко телефонът на бюрото на папата иззвъня. Шамбеланът натисна бутона за разговор по аудиоуредбата. - За кого се мислите, за Бога? Гласът, който се разнесе от телефона, звучеше металически студено и арогантно. Всички в стаята го слушаха внимателно. Лангдъй се опита да определи акцента. „Може би арабин?" - Аз съм представител на древно братство - напевно произнесе мъжът. - Братство, което вие векове наред сте потъпквали. Аз съм представител на илюминатите. Забравил всякакви съмнения, професорът се напрегна. За миг изпита познатия сблъсък на възбуда, радост и смъртен страх като сутринта, когато беше видял амбиграмата. - Какво искате? - попита шамбеланът*. - Аз представлявам хора на науката. Хора, които подобно на вас търсят отговори. Отговори на въпросите за съдбата, смисъла на живота и нашия създател. - Който и да сте, аз... - започна Карло Вентреска. - Silenzio*. По-добре ме изслушайте. Вашата Църква от две хилядолетия насочва търсенето на истината. Вие смазвате противниците си с лъжи и пророчества за обре- ченост. Манипулирате истината, за да служи на вашите интереси, убивате хората, чиито открития не отговарят на вашата политика. Изненадвате ли се, че срещу вас се изправят просветени хора от цялото земно кълбо? - Просветените хора не прибягват до изнудване, за да постигат целите си. - Изнудване ли? - засмя се мъжът. - Това не е изнудване. Ние не поставяме искания. Унищожаването на Ватикана не подлежи на преговори. От четиристотин години чакаме този ден. В полунощ вашият град ще бъде вдигнат във въздуха. Нищо не можете да направите. * Тихо (ит.). - Б. пр. Оливети се хвърли към телефона. - Градът е абсолютно недостъпен! Няма как да сте поставили експлозиви! - Говорите с набожното невежество на швейцарски гвардеец. Може би даже сте офицер? Определено ви е известно, че илюминатите векове наред са се внедрявали в най-елитните организации по света. Нима смятате, че Ватиканът прави изключение? „Господи, те имат вътрешен човек" - помисли си Лан- гдън. Не беше тайна, че проникването в структурите на властта е запазена марка на илюминатите. Те се бяха внедрили в масонските ложи, основните банкови мрежи, правителствата. Веднъж Чърчил бе казал пред репортери, че ако английските шпиони се били внедрили в нацистката държава до такава степен, до каквато илюминатите са проникнали в английския парламент, войната щяла да приключи за месец. - Прозрачно блъфиране - изръмжа Оливети. - Вашето влияние не може да се простира толкова надалече. - Защо? Защото вашите швейцарски гвардейци са много бдителни ли? Защото наблюдават всяко кътче на вашия затворен свят? Ами самите швейцарски гвардейци? Те не са ли хора? Нима смятате, че ще заложат живота си заради някаква приказка за човек, който ходел по вода? Запитайте се как иначе контейнерът щеше да проникне във вашия град? Или как днес следобед са изчезнали четиримата ви най-важни кардинали? - За какво говорите, по дяволите... - Оливети изведнъж замълча и се ококори, сякаш го бяха ударили в корема. • - Да им прочета ли имената? - попита мъжът. - Какво става тук? - съвсем се обърка шамбеланът. Мъжът се засмя. - Вашият офицер още ли не ви е информирал? Голям грях. Нищо чудно. Каква гордост! Представям си унижението да ви признае истината... че са изчезнали четирима кардинали, който се е заклел да пази... Оливети избухна. - Откъде сте получили тази информация? - Отче, попитайте командира дали в Сикстинската капела са се събрали всички кардинали - злорадо рече мъжът. Карло Вентреска се обърна към Оливети и въпросително го погледна със зелените си очи. - Синьоре, вярно е, че четирима наши кардинали още не са се явили в Сикстинската капела, но няма нищо тревожно - прошепна в ухото му командирът. - Сутринта и четиримата са се разписали в присъствената книга, следователно са във Ватикана. Преди няколко часа самият вие пихте чай с тях. Просто са закъснели за другарската среща преди конклава. Издирваме ги, но сьм убеден, че са забравили за времето и се разхождат наоколо. - Да се разхождат ли? - Шамбеланът изгуби спокойствие. - Трябваше да са в черквата преди повече от час! Лангдън стрелна Витория с удивен поглед. „Изчезнали кардинали? Ето какво са търсили долу!" - Нашият списък е напълно убедителен - каза по телефона мъжът. - Това са кардинал Ламасе от Париж, кардинал Гуидера от Барселона, кардинал Ебнер от Франкфурт... Оливети сякаш се смаляваше с всяко следващо име. Мъжът замълча, като че ли последното име му доставяше особено голямо удоволствие. ~ И от Италия... кардинал Баджа. Шамбеланът се отпусна като платна на кораб, попаднал в пълно безветрие, и се свлече на стола си. - Фаворитите - промълви свещеникът. - И четиримата... включително Баджа... най-вероятният наследник на Светия престол... как е възможно? Лангдън бе чел достатъчно за съвременните избори за папа, за да разбира отчаяното изражение, изписало се на лицето на Карло Вентреска. Въпреки че формално всеки кардинал под осемдесетгодишна възраст можеше да стане папа, малцина бяха толкова уважавани, че да съберат мнозинство от две трети. Това бяха фаворитите. И четиримата бяха изчезнали. От челото на, свещеника се стичаше пот. - Какви са намеренията ви спрямо тези хора? A вие как мислите? Аз съм потомък на хашишините. Професорът потрепери. Добре знаеше това име. През вековете Църквата си беше създала смъртни врагове - хашишините и рицарите тамплиери, армии, или преследвани, или предадени от Ватикана. - Пуснете кардиналите - каза шамбеланът. - Заплахата да унищожите светия град не ви ли стига? - Забравете за четиримата кардинали. Повече няма да ги видите живи. Уверявам ви обаче, че смъртта им ще се запомни... от милиони хора. Мечтата на всеки мъченик. Ще ги направя медийни звезди. Един по един. До прлунощ илюминатите ще са привлекли вниманието на всички. Защо да променяме света, ако той не ни наблюдава? Публичните убийства пораждат опияняващ ужас, нали? Вие много отдавна сте го доказали... с инквизицията, мъченията, на които сте подложили рицарите тамплиери, кръстоносните походи. - Мъжът замълча за миг. - И разбира се, с 1а purga. Шамбеланът мълчеше. - Не си ли спомняте за 1а purga?* - попита другият. - Не, разбира се. Свещениците не ги бива в историята. Може би защото се срамуват от нея? - La purga - чу се да казва Лангдън. - Хиляда шестстотин шейсет и осма година. Църквата жигосала четирима учени илюминати с кръстния символ. За да ги пречисти от греховете. - Кой е там? - по-скоро заинтригуван, отколкото обезпокоен, попита мъжът. Професорът отново потръпна. - Името ми не е важно - като се опитваше да говори спокойно, каза Лангдън. Фактът, че приказва с жив илю- минат, го объркваше... все едно че приказваше с Джордж Вашингтон. - Аз съм учен и се занимавам с историята на вашето братство. - Отлично - отвърна мъжът. - Радвам се, че все още има хора, които си спомнят престъпленията срещу нас. - Обикновено се смята, че сте изчезнали. * Пречистването (ит.). - В. пр. - Заблуда, за която братството положи много усилия. Още какво знаете за 1а purga? Лангдън се поколеба. „Какво още знам ли? Всичко това е адски шантаво, ето какво знам!" - След жигосването учените били убити и труповете им били хвърлени на публични места в Рим като предупреждение към илюминатите. - Да. Затова и ние ще постъпим така. Смятайте го за символично възмездие за нашите убити братя. Вашите четирима кардинали ще умрат, по един на всеки кръгъл час от осем нататък. До полунощ целият свят ще е вперил погледи в нас. Лангдън се приближи до телефона. - Наистина ли възнамерявате да жигосате и убиете тези четирима души? - Историята се повтаря, нали? Разбира се, ние ще постъпим по-елегантно и смело от Църквата. Те скришом убили илюминатите и хвърлили труповете им на улицата. Страхливци! - Какво искате да кажете? - попита професорът. - Че ще жигосате и убиете тези хора публично ли? - Браво. Макар че зависи какво разбирате под „публично". Доколкото знам, на черква вече не ходят много хора. - В черкви ли ще ги убиете? - Проява на любезност. Така ще позволим на Господ по-бързо да прибере душите им в рая. Струва ни се редно. Разбира се, и на медиите ще им хареса. - Блъфирате - възвърнал хладнокръвието си, заяви Оливети. - Не можете да убиете човек в черква и да очаквате, че ще ви се размине. - Смятате, че блъфираме? Ние се движим сред вашата швейцарска гвардия като призраци, отвличаме четирима кардинали от собствения ви град, поставяме смъртоносно взривно устройство в сърцето на най-свещения ви храм и вие си мислите, че блъфираме? Когато започнат убийствата и открият жертвите, ще се струпат всички медии. До полунощ светът ще е запознат с каузата на илюминатите. - Ами ако поставим охрана във всички черкви? - попита Оливети. Мъжът ее засмя. - Боя се, че поради арогантния характер на вашата религия, те са прекалено много. Напоследък броили ли сте ги? В Рим има над четиристотин католически черкви. Катедрали, параклиси, манастири, метоси, енорийски училиш;а... Лицето на Оливети остана напрегнато. - Ще започнем след деветдесет минути - категорично заяви мъжът. - По един на час. Математическа прогресия на смъртта. А сега трябва да затварям. - Почакайте! - спря го Лангдън. - Разкажете ми как възнамерявате да жигосате тези хора. Убиецът, изглежда, се развесели. - Предполагам, че вече знаете. Или се съмнявате? Съвсем скоро ще видите. Доказателство, че древните легенди са истина. Професорът се вцепени. Знаеше точно какво иска да каже мъжът. Лангдън си представи клеймото на гърдите на Леонардо Ветра. В легендите за илюминатите се говореше за пет клейма. „Остават четири - помисли си той. - Четирима са и изчезналите кардинали." - Заклел съм се до довечера да има нов папа - каза шамбеланът. - Заклел съм се пред Господ. - Светът не се нуждае от нов папа. След полунощ той няма да има какво да управлява освен купчина камъни. С Католическата църква е свършено. Вашата власт над света приключи. Възцари се мълчание. Шамбеланът изглеждаше дълбоко натъжен, - Заблуждавате се. Църквата е нещо повече от камък и хоросан. Не можете ей така да унищожите двехилядо- летна вяра... която и да е вяра. Не можете да смажете вярата просто като погубите нейните земни проявления. Католическата църква ще продължи да съществува със или без Ватикана. - Благородна лъжа. Но все пак лъжа. И двамата знаем истината. Кажете ми, защо Ватиканът е цитадела, защитена със стени? - Божиите хора живеят в опасен свят - отвърна Карло Вентреска. - Всъщност на колко сте години? Ватиканът е крепост, защото пази половината си имущество зад своите стени - редки картини, скулптури, скъпоценни накити, безценни книги... после идват златният резерв и акциите в недвижими имоти в трезорите на Банка Ватикана. Утре всичко това ще е пепел. Вие ще сте разорени. Даже духовенството не може да работи безвъзмездно. Точността на думите му сякаш се отрази в смаяното изражение на Оливети и шамбелана. Лангдън не бе сигурен кое е по-удивително - че Католическата църква притежава толкова много пари или че илюминатите знаят за тях. Карло Вентреска тежко въздъхна. - Вярата, а не богатството е гръбнакът на тази Църква. - И това е лъжа - Заяви непознатият. - Миналата година сте похарчили сто осемдесет и три милиона долара за диоцезите си по света. Ходенето на черква е достигнало най-ниската си точка - црез последните десет години е спаднало с четирийсет и шест процента. Даренията са наполовина от онова, което бяха едва преди седем години. Все по-малко кандидати постъпват в духовните семинарии. Въпреки че не го признавате, вашата Църква' умира, Смятайте този случай за възможност да си идете с гръм и трясък. Оливети пристъпи напред. Вече не изглеждаше толкова агресивен, като че ли усещаше действителността, пред която се беше изправил. Приличаше на човек, който търси изход. Какъвто и да е изход. - Ами ако част от този златен резерв подкрепи вашата кауза? - Не обиждайте и двете ни страни. - Ние имаме пари. - Ние също. Повече, отколкото си мислите. Лангдън си спомни за баснословните илюминатски богатства, древните съкровища на баварските зидари, рода Ротшилд, билдербергерите, легендарния диамант на илюминатите. - фаворитите - промени темата шамбеланът. Гласът му звучеше умолително. - Пощадете ги. Те са възрастни хора. Те... - Те са девствени жертви - засмя се мъжът. - Кажете ми, смятате ли, че наистина са девствени? Дали агънца- та ще блеят, когато умират? Sacrifici vergini nell' altare di scienza*. Шамбеланът дълго мълча. - Те са хора на вярата - накрая отвърна той. - Не ги е страх от смъртта. Мъжът презрително изсумтя. - И Леонардо Ветра беше човек на вярата, обаче снощи видях страх в очите му. Страх, който аз прогоних. Витория, която до този момент бе мълчала, изведнъж се хвърли напред, цялата наелектризирана OT омраза. - Asino!** Той ми беше баща! По телефона се разнесе кикот. - Баща ли? Кой е там? Ветра е имал дъщеря? Трябва да знаете, че преди края си баща ви хленчеше като дете. Жалка гледка. Нещастник. Витория се олюля, сякаш ударена от тежестта на думите. Лангдън понечи да я подхване, ала тя въз- върна равновесието си и вnepи тъмните си очи в телефона. - Кълна се в живота си, че до утре сутрин ще те наме- ря. - Гласът й пронизваше като лазер. - И тогава... Мъжът дрезгаво се засмя. - Сърцата Възбуден съм. Може би до утре сутрин аз ще те намеря. И тогава... Думите увиснаха във въздуха като меч. После връзката прекъсна. * Девствени жертви на олтара на науката (ит.). — В. пр. ** Убиец! (ит.). - Б. пр. Кардинал Мортати се потеше в черното си расо. Не само че в Сикстинската капела бе станало задушно като в сауна, но и конклавът трябваше да започне след двадесет минути, а все още не се знаеше абсолютно нищо за четиримата изчезнали кардинали. Смутеният шепот сред присъстващите беше прераснал в открита тревога. Мортати нямаше представа къде може да са липсващите кардинали. „Навярно при шамбелана? - Той знаеше, че по-рано следобед шамбеланът по традиция се е срещнал на чай с четиримата фаворити, но това беше било преди часове. - Да не са болни? Може да са яли нещо?" Съмняваше се. Фаворитите щяха да са тук дори и в предсмъртни мъки. Кардиналите само веднъж в живота - обикновено никога - получаваха шанс да станат папа и според ватиканския закон по време на гласуването трябваше да са в Сикстинската капела. Иначе не можеха да бъдат избрани. Макар че имаше четирима фаворити, малцина кардинали се съмняваха кой ще е новият папа. През последните петнадесет дни потенциалните кандидати бяха обсъждани в безброй факсове и телефонни разговори. Според обичая за фаворити бяха избрани четирима, всеки от които изпълняваше няколко неписани изисквания:' Да знае италиански, испански и английски. Да има безупречно чисто минало. Да е на възраст между шестдесет и пет и осемдесет години. Както обикновено, колегията на кардиналите предлагаше един от тях. Кардинал Алдо Баджа от Милано. Неговата безукорна служба, наред с отличното му владеене на езици и способността му да разкрива същината на духовността го издигаха над другите фаворити. „Тогава къде е, по дяволите?" - питаше се Мортати; Отсъствието на кардиналите особено го безпокоеше. защото му се бе паднала задачата да ръководи конклава. Преди седмица колегията на кардиналите единодушно го беше избрала за главен електор - неш,о като церемо- ниалмайстор на конклава. Въпреки че Църквата временно се ръководеше от шамбелана, той бе обикновен свеш;е- ник и не познаваше сложния изборен процес, затова се определяше кардинал, който ръководеше церемонията в Сикстинската капела. Кардиналите често се шегуваха, че да те изберат за главен електор е най-жестоката чест в християнския свят. Главният електор автоматично отпадаше от списъка на кандидатите за Светия престол и трябваше подробно да се запознае с „Universi Dominici Gregis"*, където се разглеждаха тънкостите на тайните ритуали, за да е в състояние уверено да ръководи избора на папа. Мортати обаче не съжаляваше. Той знаеше, че е най- подходящ за тази длъжност. Не само че бе най-старият кардинал, но също беше бил довереник на покойния папа, факт, който го издигаше в очите на другите. Въпреки че формално все още бе на възраст, която му позволяваше да йтане папа, Мортати беше прекалено стар, за да е сериозен кандидат. На седемдесет и девет години той бе минал неписаната възрастова граница, след която колегията не вярваше, че здравето на човек може да издържи на тежкото разписание на светия отец. Той обикновено работеше по четиринадесет часа седем дни в седмицата и умираше от изтощение средно за шест години и три месеца. Според ватиканската шега да станеш папа беше „най-бързият път до рая". Мнозина смятаха, че като по-млад Мортати е можел да стане папа, стига да не е бил толкова свободомислещ. Светата троица на ватиканската кариера се състоеше от консервативност, консервативност и пак консервативност. Самият той винаги бе смятал за щастлива ирония факта, че след като го бяха избрали, покойният папа се беше оказал изненадващо либерален. Навярно разбирайки, че модерният свят се отдалечава от Църквата, папата бе * „[Пастирът] на цялото Божие паство" (лат.) - апоотолическа конституция (1096) на папа Йоан Павел П, установяваща правилата за избор на неговия наследник. - В. пр. подготвил почвата, беше смекчил позицията на Ватикана за естествените науки и дори бе дарявал пари за отделни научни каузи. За съжаление, това беше било политическо самоубийство. Консервативните католици го бяха обявили за „изкуфял", докато научните пуристи го бяха обвинявали в опити да наложи църковното влияние там, където не му е мястото. - Е, къде са те? Мортати се обърна. Един от кардиналите нервно го потупваше по рамото. - Вие знаете къде са те, нали? Мортати се опита да не проявява прекалено силна загриженост. - Може още да са при шамбелана. - По' това време? Това е извънредно необичайно! - недоверчиво се намръщи кардиналът. - Дали шамбела- нът не е изгубил представа за времето? Мортати искрено се съмняваше, ала не отговори. Знаеше, че повечето кардинали нямат особено високо мнение за шамбелана и го смятат за прекалено млад, за да служи толкова доверено на папата. Подозираше, че неодобрението на кардиналите се дължи на тяхната завист, възхищаваше се на младежа и тайно приветстваше избора на покойния папа. Когато се вглеждаше в очите на Карло Вентреска, той виждаше единствено вяра - за разлика от мнозина кардинали, шамбеланът поставяше Църквата и вярата пред дребнавата политика. Той наистина беше Божи човек. Неговата непоколебима набожност бе легендарна. Мнозина я приписваха на чудотворното събитие в детството му... събитие, което завинаги би оставило отпечатъка си в душата на всекиго. На Мортати често му се искаше и в неговото детство да се е случило подобно нещо, което да подхрани толкова силна вяра. За нещастие на Църквата, помисли си Мортати, шамбеланът никога нямаше да стане папа. Това изискваше известна политическа амбиция, нещо, каквото младият Вентреска определено не притежаваше - той многократно беше отхвърлял предложенията на папата да му пове- ри по-висок духовен пост и предпочиташе да служи на Църквата като обикновен човек. - И сега? - Кардиналът, който го бе потупал по рамото, все ош;е чакаше. Мортати го погледна. - Моля? - Те закъсняват! Какво ш;е правим? - Какво можем да направим? Ще чакаме. Имайте вяра. Недоволен от отговора му, кардиналът потъна обратно в сенките. Мортати заразтрива слепоочията си в опит да проясни мислите си. „Какво ще правим, наистина?" Вдигна очи към реставрирания стенопис на Микеланджело „Страшният съд". Фреската с нищо не успокои тревогата му. Ужасяващото петнадесетметрово изображение представяше Иисус Христос, който разделя хората на праведници и грешници и хвърля грешниците в ада. Гърчеха се одрани и горящи тела, Микеланджело дори бе нарисувал един свой съперник с магарешки уши в пъкъла. Ги дьо Мопасан беше писал, че този шедьовър сякаш е предназначен за панаирджийска арена за борба и е дело на невеж въглищар. Кадринал Мортати трябваше да се съгласи с него. Лангдън неподвижно стоеше до бронирания прозорец на папата и зяпаше множеството журналистически бусове на площад „Св. Петър". Не беше на себе ей след зловещия телефонен разговор. Илюминатите бяха изплували като змей от забравените дълбини на историята и се бяха увили около древния си враг. Без да поставят искания. Без да водят преговори. Отмъщение. Дяволски просто. Възмездие, подготвяно четиристотин години. Изглежда, че след векове на гонения науката нанасяше ответния си удар. Шамбеланът стоеше изправен до бюрото си, вперил блуждаещ поглед в телефона. Оливети пръв наруши мълчанието. - Карло — използва малкото име на свещеника той. Говореше по-скоро като уморен приятел, отколкото като офицер. - Преди двайсет и шест години се заклех да дам живота си в защита на този град. Днес се опозорих. Шамбеланът поклати глава. - Двамата служим на Господ по различен начин, но службата винаги носи чест. - Тези събития... не си представям как... това положение... - Оливети изглеждаше смазан. - Имаме само един начин на действие. Аз нося отговорност за сигурността на кардиналската колегия. - Боя се, че тази отговорност е моя, синьоре. - Тогава хората ви ще проведат незабавна евакуация. - Синьоре? - По-късно можем да се занимаем с други неща — с търсенето на това устройство, на изчезналите кардинали и на техните похитители. Но първо трябва да отведем кардиналите на сигурно място. Светостта на човешкия живот е на първо място. Тези хора са основите на Църквата. - Предлагате веднага да отменим конклава, така ли? - Имам ли друг избор? - Ами задължението ви да гарантирате избора на нов папа? Младият шамбелан въздъхна, обърна се към прозореца и зарея поглед към ширналия се пред него Рим. - Веднъж Негово светейшество ми каза, че папата е човек, разкъсван между два свята... истинския и божествения. Той ме предупреди, че всяка Църква, която пренебрегва действителността, няма да просъществува достатъчно дълго, за да се наслаждава на божествения свят. - Гласът му внезапно прозвуча прекалено мъдро за годините му. - Днес се сблъскваме с истинския свят. Не можем да не му обръщаме внимание. Гордостта не бива да надделее над разума. Оливети кимна. Думите на свещеника, изглежда, му бяха въздействали. - Подценявал съм ви, синьоре. Шамбеланът сякаш не го чу. Погледът му блуждаеше през прозореца. - Ще говоря откровено, синьоре. Истинският свят е моят свят. Всеки ден се потапям в грозотата му, за да могат други да се стремят към неш;о по-чисто. Позволете ми да ви помогна в тази ситуация. За това съм подготвен. Макар че е достойно за възхищение, вашето предложение... може да се окаже катастрофално. Карло Вентреска се обърна. Оливети въздъхна. - Евакуирането на кардиналската колегия от Сикс- тинската капела е най-лошото, което можете да направите в момента. Шамбеланът не се ядоса, само се смути. - А вие какво предлагате? - Не казвайте нищо на кардиналите. Запечатайте вратите на конклава. Така ще спечелим време, за да проверим други възможности. Свещеникът свъси вежди. - Предлагате да заключа цялата колегия на кардиналите върху бомба с часовников механизъм? - Да, синьоре. Засега. Ако се наложи, по-късно можем да организираме евакуацията им. Карло Вентреска поклати глава. - Отлагането на церемонията преди нейното начало е основание за провеждане на следствие, но след заключването на вратите нищо не може да я прекъсне. Процедурата на конклава изисква... - Истинският свят, синьоре. Днес се намирате в него. Изслушайте ме внимателно. - Оливети отново говореше с енергичния глас на военен офицер. - Безразсъдно е без подготовка и защита да отведем сто шейсет и петимата кардинали в Рим. Това ще предизвика смут и паника в някои от най-възрастните, а честно казано, един фатален удар стига за този месец. „Един фатален удар." Думите на командира припомниха на Лангдън заглавията във вестниците, които беше прочел на вечеря с неколцина студенти в харвардската столова: „ПАПАТА ПОЛУЧАВА УДАР, УМИРА В СЪНЯ СИ". - Освен това Сикстинската капела е истинска крепост - прибави Оливети. - Въпреки че не разгласяваме този факт, сградата е допълнително армирана и монсе да издържи на всякакво нападение, освен с ракети. Днес следобед претърсихме всяко кътче за под- слушвателни устройства. Тази черква представлява безопасно убежище и съм сигурен, че антиматерията не е вътре. В момента няма по-сигурно място. Винаги можем да обсъдим необходимостта от евакуиране, ако се стигне дотам. Лангдън остана впечатлен. Хладнокръвната и прецизна логика на Оливети му напомни за Кьолер. - Има и други съображения, господин командир - напрегнато се обади Витория. - Никога не е било създавано толкова голямо количество антиматерия. Мога само да гадая за радиуса на взрива. Възможно е да е застрашен и градът около Ватикана. Ако контейнерът се намира в някоя от централните ви сгради или под земята, въздействието му извън вашите стени ще е минимално, но ако е в периферията... например в тази сграда... - Тя предпазливо погледна през прозореца към тълпата на площад „Св. Петър". - Наясно съм със задълженията си към външния свят и това не усложнява повече положението - отвърна Оливети. - От над двайсет години се занимавам само с охраната на това място. Нямам намерение да оставя устройството да експлодира. Карло Вентреска вдигна поглед. - Мислите ли, че можете да го намерите? - Ще обсъдя възможностите със своите специалисти. Например можем да изключим електрическата енергия на Ватикана и така да създадем достатъчно чиста среда, за да засечем магнитното поле на контейнера. Витория се изненада, после на лицето й се изписа възхищение. - Искате да затъмните Ватикана! - Евентуално. Още не знам дали е възможно, но ми се ще да проверя. - Кардиналите ще се чудят какво се е случило - отбеляза младата жена. Оливети поклати глава. - Конклавите се провеждат на светлината на свещи. Кардиналите изобщо няма да разберат. След като вратите на конклава бъдат заключени, мога да изтегля почти всичките си гвардейци и да започна търсенето. За пет часа сто души могат да обхванат доста голяма площ. - Четири часа - поправи го Витория. - Трябва да върна контейнера в ЦЕРН. Взривът не може да се избег- не, ако не заредим батериите. - Не можете ли да ги заредите тук? Тя поклати глава. - Интерфейсът е сложен. Ако можех, щях да го донеса. - Тогава четири часа - намръщи се Оливети. - И това време е достатъчно. Паниката не е от полза за никого. Синьоре, имате десет минути. Идете в черквата и запечатайте вратите на конклава. Дайте време на хората ми да си свършат работата. Когато наближи критичният момент, ще вземем съответното решение. Лангдън се зачуди кога според Оливети ще наближи „критичният момент". На лицето на шамбелана се изписа загриженост. - Но колегията ще пита за фаворитите... особено за Баджа... - Тогава ще трябва да измислите нещо, синьоре. Ка-. жете им, че сте им поднесли нещо с чая, което не им е понесло. Карло Вентреска се ядоса. - Нима искате да се изправя пред олтара на Сикстин- ската капела и да излъжа колегията на кардиналите? - Заради собствената им безопасност. Una bugia veniale. Оправдана лъжа. Трябва да запазите спокойствието. - Оливети тръгна към вратата. - Моля да ме извините, трябва да започвам. - Не можем просто да обърнем гръб на изчезналите кардинали, господин командир - спря го шамбеланът. Оливети спря на прага. - Баджа и другите вече са извън нашата сфера на влияние. Трябва да ги изоставим... за благото на цялото. - Да ги изоставим?! Гласът на командира стана суров. - Ако имаше какъвто и да е начин, синьоре... какъвто и да е начин да намерим тези четирима кардинали, щях да дам живота си, за да го направим. Само че... - Той посочи към прозореца. Привечерното слънце се отразяваше в безбрежното море на римските покриви. - Претърсването на петмилионен град не е по силите ми. Няма да губя ценно време в безсмислени действия само за да успокоя съвестта си. - Но ако заловим убиеца, не можете ли да го принудите да говори? - неочаквано попита Витория. Оливети я погледна намръщено. - Войниците не могат да си позволят да се правят на светци, госпожице Ветра. Повярвайте ми, съчувствам на личното ви желание да заловим този човек. - Въпросът не е само личен - възрази тя. - Убиецът знае къде е антиматерията... и къде са изчезналите кардинали. Ако някак си успеем да го открием... - И да играем по тяхната свирка? - отвърна Оливети. - Илюминатите се надяват да оставим Ватикана без охрана, за да завардим стотици черкви... и да изгубим ценно време и хора, когато трябва да търсим устройството... нещо повече, да оставим Банка Ватикана без никаква защита. Да не споменавам за останалите кардинали. Той имаше право. - Ами италианската полиция? - попита шамбеланът. - Можем да съобщим на градските органи на реда. Да използваме помощта им, за да открием похитителите на кардиналите. - И това ще е грешка — заяви Оливети. - Известно ви е отношението на римските карабинери. Ще получим вяла подкрепа от страна на неколцина полицаи, а в замяна те ще разгласят положението на световните медии. Точно какъвто искат нашите врагове. И без това съвсем скоро ще се наложи да се занимаваме с пресата. „Ще направя вашите кардинали медийни звезди - спомни си думите на убиеца Лангдън. - Трупът на първия кардинал ще се появи в осем часа. После - по един на всеки кръгъл час. На журналистите ще им хареса." Шамбеланът се замисли, после гневно каза: - Не можем да не направим нищо за изчезналите кардинали, господин командир! Оливети го погледна право в очите. - Молитвата на свети Франциск, синьоре. Спомняте ли, си я? Младият свещеник с болка в гласа изрече думите; - „Господи, дай ми сили да приема онези неща, които не мога да променя". - Повярвайте ми - каза Оливети. - Това е едно от онези неща. - И излезе. Централата на Би Би Си се намира на запад от лондонския Пикадили Съркъс. Една дежурна младша редакторка отговори на поредното обаждане в телефонната централа. - Би Би Си - каза тя и угаси фаса си. Гласът отсреща бе дрезгав, с арабски акцент. - Имам сензационна новина, която може би представлява интерес за вашата мрежа. Редакторката извади химикалка и лист. - За какво се отнася? - За изборите за папа. Тя уморено се намръщи. Репортажът на Би Би Си от предишния ден беше предизвикал средна реакция. Изглежда, публиката не се интересуваше много от Ватикана. - По-конкретно? - Имате ли кореспондент в Рим, който отразява изборите? - Да, струва ми се. - Трябва лично да разговарям с него. - Съжалявам, но не мога да ви дам номера му, ако не получа известна представа за... - Конклавът е изложен на опасност. Повече не мога да ви кажа. Редакторката си записа. - Как се казвате? - Това няма значение. Тя не се изненада. - Имате ли доказателство за твърдението си? - Да. - С удоволствие ще приема информацията, но политиката на мрежата не позволява да съобщаваме телефонните номера на репортерите си, освен ако... - Разбирам. Ще се обадя в друга телевизия. Благодаря, че ми отделихте от времето си. До'чува... - Един момент - спря го редакторката. - Бихте ли почакали? Тя го включи на изчакване и проточи шия. Пресяването на важните съобщения в никакъв случай не бе точна наука, но този човек бе издържал две от негласните изпитания на Ви Би Си за автентичност на телефонен източник. Беше отказал да си даде името и бе готов да затвори. Лудите и търсачите на слава обикновено хленчеха и умоляваха. За нейно щастие, репортерите живееха във вечен страх да не пропуснат голямата сензация, затова рядко я ругаеха, че от време на време им препраща някой психар. Можеха да й простят няколко изгубени минути, но не и пропуснатата водеща новина. Редакторката се прозя, погледна компютъра си и въведе ключовата дума „Ватикана". Когато видя името на репортера, отразяващ избора на папа, се подсмихва - новак, идващ от някакъв долнокачествен лондонски таб- лоид, за да поеме част от по-досадните материали. Явно беше започнал от най-долното стъпало. Сигурно беше вбесен, че цяла нощ ще чака, за да направи десетсекундния си видеорепортаж на живо. Най- вероятно щеше да е благодарен за нарушаването на еднообразието. Редакторката записа сателитния му вътрешен номер. После запали нова цигара и го съобщи на непознатия мъж. - Няма да се получи - каза Витория - крачеше нервно в папския кабинет - и погледна шамбелана. - Даже да филтрират електронните смущения, специалистите от швейцарската гвардия трябва да са точно до контейнера, за да засекат сигналите му. Ако контейнерът изобщо е на достъпно място... а не е скрит зад други прегради. Ами ако е заровен в метална кутия някъде из Ватикана? А може да е в метален тръбопровод. Тогава няма как да го открият. Ами ако в швейцарската гвардия наистина са се внедрили илюминати? Не можем да сме сигурни, че претърсването ще е сериозно. Шамбеланът изглеждаше изтощен. - Какво предлагате, госпожице Ветра? Витория се раздразни. „Не е ли очевидно?!" - Предлагам веднага да вземете други предпазни мерки. Въпреки всичко можем да се надяваме, че търсенето на командира ще завърши с успех. Но я погледнете през прозореца. Виждате ли онези хора? Онези сгради оттатък площада? Онези журналистически коли? Туристите? Напълно е възможно да са в радиуса на взрива. Трябва да действате незабавно. Карло Вентреска разсеяно кимна. Витория се ядоса още повече. Оливети беше убедил всички, че има предостатъчно време. Ала тя знаеше, че ако изтече информация за проблема във Ватикана, целият район за броени минути ще се напълни със зяпачи. Бе го видяла веднъж в сградата на швейцарския парламент. Бяха'взети заложници, терористите имаха бомба, но пред парламента се бяха струпали стотици хора, за да присъстват на развръзката. Въпреки предупрежденията на полицията, че са в опасност, те се бяха опитвали да се приближат още повече. Нищо не привличаше човешкото любопитство така, както човешката трагедия. - Синьоре, човекът, който е убил баща ми, е на свобода - настоя младата жена. - Копнея да напусна това място и да се хвърля по петите му. Само че аз стоя във вашия кабинет... защото имам отговорност към вас. Към вас и другите. Хора са изложени на опасност, синьоре. Чувате ли ме? Шамбеланът не отговори. Витория чуваше бясното туптене на сърцето си. „Защо швейцарската гвардия да не може да намери онзи илю- минатски убиец? Той е ключът! Той знае къде е антима- терията... по дяволите, той знае къде са кардиналите! Ако хванем убиеца, всичко ще си дойде на мястото." Усещаше, че започва да губи самообладание - чуждо за нея състояние, което смътно си спомняше от детството си, от годините, прекарани в сиропиталището, чувство за пълно безсилие. „Не си безпомощна - каза си младата жена. - Никога не си безпомощна." Ала безполезно. Мислите й я смазваха. Витория беше учен и решаването на проблеми никога не я бе затруднявало. Но този проблем нямаше решение. „Какви данни ти трябват? Какво искаш?" Тя си наложи да диша дълбоко, но за пръв път в живота й не се получи. Задушаваше се. Лангдън имаше главоболие и се чувстваше така, сякаш се носи по периферията на рационалността. Наблюдаваше Витория и шамбелана, ала зрението му беше замъглено от ужасни образи: експлозии, прииждащи журналисти, жужащи камери, четирима жигосани мъже. „Шайтан... Луцифер... Носителят на светлина... Сатана..." Професорът пропъди дяволските видения от ума си. „Пресметлив тероризъм - като се мъчеше да се върне в действителността, си напомни той. - Грижливо подготвен хаос." Спомни си за един семинар в Радклиф, който бе посещавал, докато се беше занимавал с преторианска- та символика. Лекциите напълно бяха променили представите му за тероризма. - Тероризмът има само една цел - бе казал преподавателят. - Каква? - Смъртта на невинни хора? - беше предположил един от студентите. - Не, смъртта е само вторичен продукт на тероризмй. - Демонстрация на сила? - Не. Няма по-слабо убеждение. - Всяване на страх? - Добре казано. Целта на тероризма е всяване на ужас и страх. Страхът подрива вярата в реда, отслабва врага отвътре... поражда безпокойство в масите. Запишете си го. Тероризмът не е проява на гняв. Тероризмът е политическо оръжие. Отнемете на едно правителство фасадата на непогрешимост и вие сте отнели вярата на народа. „Загуба на вяра..." Това ли било? Лангдън се зачуди как ще реагират християните по света на обезобразяването на кардиналите. Щом вярата на един ръкоположен свещеник не го защитаваше от злото на Сатаната, каква надежда имаше за останалите? Главата му се пръскаше... в нея кънтяха гласове. „Вярата не те защитава. Медицината и въздушните възглавници... ето какво те защитава. Бог не те защитава. Защитава те разумът. Просвещението. Заложи вярата си за нещо с осезаеми резултати. Откога никой не е ходил по вода? Съвременните чудеса са научни... компютри, ваксини, космически станции... даже божественото чудо на сътворението. Материя от нищото... в лаборатория. На кого му трябва Бог? Не! Науката е Бог!" В ума му отекна гласът на убиеца. „В полунощ... Математическа прогресия на смъртта... Sacrifici vergini nell' altare di scienza..." После гласовете изведнъж изчезнаха, като внезапно пръснала се тълпа. Робърт Лангдън скочи на крака. Столът му полетя назад и се сгромоляса на мраморния под. Витория и шамбеланът се сепнаха. - Убягвало ми е... - смаяно промълви професорът. - Било е пред очите ми... - Какво ти е убягвало? - попита Витория. Лангдън се обърна към свещеника. - Отче, от три години подавам молби до Ватикана за достъп до вашия архив. Досега седем пъти сте ми отказвали. - Съжалявам, господин Лангдън, но моментът едва ли е подходящ да отправяте подобна жалба. - Трябва веднага да ми дадете достъп до архива. Заради четиримата изчезнали кардинали. Може би ще успея да предвидя къде ще ги убият. Витория се ококори, видимо озадачена. На лицето на шакбелана се изписа тъжно изражение, сякаш е станал обект на жестока шега. - И очаквате да ви повярвам, че тази информация може да се открие в нашия архив? - Не ви обещавам, че ще я открия навреме, но ако ме допуснете... - Господин Лангдън, след четири минути, трябва да съм в Сикстинската капела. Архивът е в отсрещния край на Ватикана. - Не се шегуваш, нали? - прекъсна го Витория, вперила поглед право в очите на Лангдън. - Сега не е време за шеги. - Отче - обърна се към свещеника младата жена. - Ако има възможност... ако изобщо има някаква възможност да открием къде ще станат убийствата, можем да устроим засада... - Но как е възможно архивът да ни насочи по следите на убийците? - настоя шамбеланът. - Обяснението ще отнеме повече време, отколкото имате - отвърна Лангдън. - Но ако съм прав, тази информация може да ни помогне да заловим хашишина. На Карло Вентреска като че ли му се искаше да повярва, ала кой знае защо, не можеше. - В този архив се съхраняват най-свещените християнски писмени паметници. Съкровища, които нямам право да видя самият аз. - Известно ми е. - Достъп до архива се-дава само с писмено разрешение на архиваря и съвета на ватиканските библиотекари. - Или с папски указ - прибави Лангдън. - Пише го във всички откази, които ми прати архиварят. Шамбеланът кимна. - Не искам да проявявам неучтивост, но ако не греша, папският указ идва от този кабинет - продължи професорът. - Доколкото знам, днес вие сте титулярят тук. Предвид обстоятелствата... Карло Вентреска извади от расото си джобен часовник и го погледна. - Господин Лангдън, буквално съм готов да дам живота си, за да спася Църквата. Лангдън прочете в очите му, че казва самата истина. - Наистина ли смятате, че този документ е тук? - попита шамбеланът. - И че може да ни помогне да открием тези четири черкви? - Ако не бях убеден, нямаше толкова упорито да моля за достъп до архива. Италия е доста далечко, за да я посетиш на майтап само с една преподавателска заплата. Документът, който притежавате, е древен... - Моля ви - прекъсна го свещеникът. - Простете ми, в момента не мога да мисля за повече подробности. Знаете ли къде се намира тайният архив? Лангдън бе обзет от прилив на възбуда. - Точно зад портата на света Ана. - Впечатлен съм. Повечето учени смятат, че в него се влиза през тайната врата зад трона на свети Петър. - Не. Това е Archivio di Congregazione della reverenda fabbrica di San Pietro*. Широко разпространена заблуда. - Всички посетители винаги се придружават от библиотекар. Днес библиотекарите ги няма. С други думи, вие искате абсолютен достъп. Дайсе нашите кардинали не влизат сами. - Ще се отнасям към вашите съкровища с крайно уважение и внимание. Библиотекарите няма да открият нито следа от моето присъствие. * Архив на Конгрегацията за свещено строителство на „Св. Петър" (ит.) — строителна конгрегация, създадена прея XVI в. за строежа на базиликата. — Б. пр. В ТОЗИ момент забиха камбаните на „Св. Петър". Шамбеланът пак си погледна часовника. - Трябва да тръгвам. - Той напрегнато замълча, после погледна професора. - Ще пратя швейцарски гварде- ец да ви посрещне на входа на архива. Давам ви доверието си, господин Лангдън. Вървете. Лангдън онемя от вълнение. Младият свещеник сякаш притежаваше свръхестествено самообладание. Той се пресегна и с изненадваща сила стисна рамото на учения. - Искам да откриете каквото търсите. При това бързо. Тайният ватикански архив се намира в отсрещния край на двора „Борджия" срещу портата на света Ана. Той съдържа над двадесет хиляди тома и се говори, че в него се пазели съкровища като изчезналия дневник на Леонардо да Винчи и дори непубликувани книги от Светото писание. Лангдън енергично крачеше по пустия Виа дела Фон- дамента към архива. Разумът му едва успяваше да приеме, че е получил мечтания достъп. Витория вървеше до него. Ветрецът леко развяваше ухаещата й на бадеми коса и когато вдиша аромата й, професорът се олюля. - Ще ми кажеш ли какво търсиш? - попита младата жена,. - Едно книжле, написано от човек на име Галилей. Тя се изненада. - Не си губиш времето. И какво пише там? - Предполага се, че съдържа нещо, наречено „il segno". - Знака ли? - Знак, насоки, сигнал... зависи от превода. - Какъв знак? Лангдън ускори ход. - Тайно място. Галилеевите илюминати трябвало да се пазят от Ватикана, затова си устроили свръхсек- ретно място за срещи в Рим, Нарекли го Храм на просвещението. - Доста дръзко е да наречеш някакво сатанистко скривалище „храм". Професорът поклати глава. - Илюминатите на Галилей изобщо не били сатанис- ти. Те били учени, които почитали просветата, и просто се срещали в Храма на просвещението, за да могат спокойно да обсъждат забранени от Ватикана теми. Макар да знаем, че скривалището е съществувало, до ден днешен никой не е успял да го открие. - Явно илюминатите са можели да пазят тайни. - Категорично. Те не издали скривалището си на никой извън братството. Тази потайност ги пазела, но също поставяла пречки пред набирането на нови членове. - Ако не пропагандирали принципите си, нямало как да увеличават броя си - следвайки го без усилие, каза Витория. - Точно така. През трийсетте години на седемнайсети век вестта за Галилеевото братство започала да се разпространява и учени от цял свят тайно идвали в Рим с надеждата да се присъединят към илюминатите... мечтаели да погледнат с телескопа на Галилей и да чуят идеите на учителя. За съжаление обаче, поради илюми- натската потайност, пристигащите тук учени не знаели нито къде се провеждат срещите, нито с кого могат да разговарят спокойно. Илюминатите имали нужда от свежа кръв, но не можели да си позволят да рискуват и да разгласят скривалището си. Витория се намръщи. - Звучи като situazione senza spluzione*. - Да. Параграф двайсет и две. - И как постъпили? - Те били учени. Анализирали проблема и открили изход. При това блестящ. Илюминатите създали нещо като остроумна карта, насочваща към тяхното скривалище, Витория го погледна скептично и забави, крачка. * Безизходица (ит.). - В. пр. - Карта ли? Струва ми се безразсъдно. Ако някой екземпляр от картата попаднел в лоши ръце,.. - Това не е било възможно - поясни Лангдън. - Не съществували никакви екземпляри. Тази карта не била обикновена, а огромна - нещо като пътека през града. Младата жена забави ход още повече. - Стрелки, нарисувани по тротоарите ли? - Да, в известен смисъл. Картата се състояла от грижливо скрити символични знаци, поставени на обществени места из града. Всеки знак водел до следващия... и така нататък... пътека... водеща до скривалището на илюминатите. Витория го погледна подозрително. - Нещо като иманярска карта. Лангдън се подсмихна. - Така да се каже. Илюминатите нарекли върволицата от знаци Път на просвещението и всеки, който искал да постъпи в братството, трябвало да стигне до края му. Нещо като изпитание, - Но ако наистина е искала да се добере до илюминатите, Католическата църква не е ли можела просто да последва знаците? - попита Витория. - Не, Пътят бил таен. Загадка, създадена по такъв начин, че само цякои хора да са в състояние да стигнат до илюминатския храм, Илюминатите я проектирали като своего рода посвещаване, което играело ролята не само на предпазца мярка, но и на пресяване, гарантиращо, че само най-умните учени могат да открият знаците, - Не ми се вярва. През седемнайсети век духовниците са били сред най-образованите хора. Ако знаците са били поставени на обществени места, във Ватикана със сигурност е имало хора, които са можели да ги разгадаят, - Естествено - съгласи се Лангдън, - Стига да са знаели за тези знаци. Но те не са знаели, И изобщо не ги забелязвали, защото илюминатите ги създали така, че духовниците да не заподозрат какво представляват. Приложили метод, който в науката за символите е известен като „симулация". - Маскировка. Лангдън се изненада. - Откъде знаеш този термин? - Същото е в естествознанието. Най-сигурното защитно средство в природата. Опитай се да различиш риба- тръбач, която плува вертикално сред водораслите. - Добре. Илюминатите заимствали същата идея. Те създали знаци, които се сливали с фона на древен Рим. Не можели да използват амбиграми и научни символи, защото щяло да е прекалено очебийно, затова се обърнали към един художник от братството - същият анонимен талант, който създал амбиграмата „илюминати" - и му възложили да извае четири скулптури. - Илюминатски скулптури! - Да, скулптури, които се подчинявали на две строги условия. Първо, скулптурите трябвало да приличат на останалите произведения на изкуството в Рим... произведения на изкуството, които да не привличат вниманието на Ватикана. - Религиозно изкуство. Обзет от вълнение, Лангдън кимна и заговори по-бързо: - Второто условие било четирите скулптури да имат съвсем конкретни теми. Всяка от тях трябвало да е свързана с един от четирите елемента. - Четири елемента ли? — възкликна Витория. - Та те са над сто. - Не и през седемнайсети век - припомни й Лангдън. - Първите алхимици вярвали, че цялата вселена е изградена само от четири елемента: земя, въздух, огън и вода. Ранният кръст, знаеше професорът, бе най-разпространеният символ на четирите елемента, които се представляваха от четирите му рамене. Освен това обаче в историята съществуваха буквално десетки символични изображения на елементите - питагорейските цикли на живота, китайският Хонг-Фан, мъжките и женските рудименти на Юнг, зодиакалните квадранти, дори мюсюлманите почитаха четирите древни елемента... макар че в исляма те бяха известни като „квадрати, облаци. мълния и вълни". Лангдън обаче винаги се бе вледенявал от тяхната по-модерна употреба - масонските четири степени на абсолютно посвещаване: земя, въздух, огън и вода. Витория се озадачи. - Значи този илюминатски художник е създал четири произведения на изкуството, които само изглеждали религиозни, а всъщност символизирали земята, въздуха, огъня и водата, така ли? - Точно така - потвърди Лангдън и бързо зави по Виа Сентинела към архцва. - Скулптурите се слели с морето от религиозно изкуство в Рим. Братството анонимно дарило произведенията на грижливо избрани черкви и използвало политическото си влияние, за да улесни поставянето им в тях. Разбира се, всяка статуя била знак... който тайно сочел към следващата черква... а там чакал следващият знак. Истинска върволица от знаци, замаскирани като религиозно изкуство. Ако откриел първата черква и символа на земята, кандидатът за член на брат- ството можел да стигне до въздуха... после до огъня... оттам до водата... и накрая до Храма на просвещението. Витория изглеждаше все по-объркана. - И какво общо има това със залавянето на илюми- натския убиец? Професорът се усмихна и изигра коза си. - Има, естествено. Илюминатите дали конкретно име на тези четири черкви. „Олтари на науката". Младата жена сбърчи чело. - Съжалявам, това няма никакъв сми... - Витория замълча. - L'altare di scienza?! - възкликна тя. - Илю- минатският убиец. Той ни предупреди, че кардиналите ще са девствени жертви на олтарите на науката!' Лангдън я погледна усмихнато. - Четирима кардинали. Четири черкви. Четирите олтара на науката. Тя го погледна смаяно. - Искаш да кажеш, че четирите черкви, където ще бъдат принесени в жертва кардиналите, са егидите, които са бележели древния Път на просвещението? - Да, така предполагам. - Но защо убиецът ни подхвърля този ключ? - Защо не? - отвърна Лангдън. - Малцина историци знаят за тези скулптури. Още по-малко вярват в тяхното съществуване. И местонахождението им цели четири века се пази в тайна. Илюминатите несъмнено са убедени, че тайната няма да бъде разкрита поне още пет часа. Освен това те вече не се нуждаят.от: своя Път на просвещението. Тайното им скривалище и бездруго сигурно отдавна не съществува. Те живеят в съвременния свят. Срещат се в банкови заседателни зали, клубове, частни игрища за голф. И днес искат да направят тайните си обществено достояние. Това е техният миг. Тяхното голямо разкриване. Професорът се боеше, че в разкриването на илюминатите ще се съдържа особена симетрия, за която още не бе споменал. „Четирите клейма". Убиецът беше казал, че всеки кардинал ще бъде жигосан с различен символ. „Доказателство, че древните легенди са истина", бе казал той. Легендата за четирите амбиграми беше стара, колкото и самите илюминати: земя, въздух, огън, вода, четири думи, написани в идеална симетрия. Точно като думата „илюминати". Всеки кардинал щеше да бъде жигосан с един от древните елемента. Историците все още спореха дали клеймата са на английски или италиански. Английският изглеждаше случайно отклонение от родния им език... а илюминатите не правеха нищо случайно. Лангдън погледна алеята, водеща към сградата на архива. Пред очите му се мятаха призрачни видения. Замисълът на илюминатите започваше да му се изяснява в цялото си величие. Братството се беше заклело да остане зад кулисите колкото трябва, докато не събере достатъчно влияние и могъщество, за да излезе на сцената без страх и публично да разкрие целите си. Илюминатите вече нямаше да се крият. Щяха да заявят мощта си и да потвърдят митовете за съзаклятието. Очакваше ги паметна нощ. - Ето го и нашия придружител - каза Витория. Лангдън вдигна очи и видя един швейцарски гвардеец, които припряно прекосяваше съседната морава, за да стигне до входа на архива. Когато ги видя, той спря и се вторачи в тях така, сякаш си мислеше, че му се привижда. Без да каже нищо, швейцарецът се извърна и извади радиостанцията си. Очевидно се бе усъмнил дали правилно е схванал заповедта и напрегнато заговори с човека отсреща. Лангдън не успя да разбере гневното излайване, което се разнесе в отговор, но смисълът му беше ясен. Раменете на гварде- еца се прегърбиха и той недоволно се обърна към тях. Никой не изрече нито дума, докато швейцарецът ги въвеждаше в сградата. Минаха през четири стоманени врати и два входа с електронни карти, спуснаха се по дълго стълбище и се озоваха във фоайе с два портала, отварящи се с цифрова комбинация. След множество електронни прегради стигнаха до широка двукрила дъбова врата в дъното на дълъг коридор. Гвардеецът спря, пак ги погледна и като мърмореше под нос, отключи монтираната на вратата метална кутия, бръкна вътре и набра поредния код. Вратите пред тях забръмчаха и резето се отвори. Той де обърна към тях и за пръв път заговори. - Архивът е вътре. Наредено ми е да ви придружа дотук и да ви оставя. - Тръгвате ли си? - попита Витория. - Швейцарските гвардейци.нямат право на достъп до Тайния архив. Вие сте тук само защото моят командир е получил лична заповед от шамбелана. - Но как ще излезем! - Мерките за сигурност са еднопосочни. Няма да имате проблеми. - Швейцарецът се обърна кръгом и закрачи обратно по коридора. Витория каза нещо, ала Лангдън не я чу. Мислите му бяха насочени към двукрилата врата пред тях, към загадките, които се криеха зад нея. Макар да знаеше, че няма време, Карло Вентреска вървеше бавно. Искаше да остане сам, за да събере мислите си преди встъпителната молитва. Случваха се страшно много неш;а. Докато прекосяваше сумрачното Северно крило, предизвикателството на последните петнадесет дни тежеше на плещите му. Беше изпълнявал свеш;ените си задължения стриктно. Според традициите на Ватикана лично удостовери смъртта на папата, като постави пръсти върху сънната му артерия, заслуша се дали диша и накрая три пъти извика името му. По закон не се извършваше аутопсия. След това запечата вратата на спалнята му, униш;ожи рибарския пръстен на папата, разби матрицата, с която правеха оловни печати, и уреди погребението. Накрая започна приготовленията за конклава. Конклавът, тюмисли си той. Последното препятствие. Това бе една от най-старите традиции в християнския свят. Тъй като в наше време изходът от конклава обикновено се знаеше още преди началото му, мнозина критикуваха процедурата и я смятаха за отживяла - по- скоро фарс, отколкото избори. Шамбеланът обаче знаеше, че това мнение отразява недостатъчна осведоменост. Конклавът не представляваше избори, а древно, мистично предаване на властта. Традицията бе дълговечна... потайността, сгънатите листове хартия, изгарянето на бюлетините, смесването на древни вещества, димните сигнали. Докато минаваше през галерията на Григорий 13, шамбеланът се зачуди дали Мортати вече е изпаднал в паника. Кардиналът със сигурност бе забелязал отсъствието на фаворитите. Без тях гласуването щеше да продължи цяла нощ. Назначаването на Мортати за главен електор беше правилно, уверяваше се Вентреска. Той бе свободомислещ и честен човек. Тази нощ конклавът повече от всякога щеше да има нужда от водач. Когато се изкачи по Царското стълбище, шамбеланът се почувства така, като че ли се е изправил пред премеждието на живота си. Въпреки голямото разстояние чуваше оживлението в Сикстинската капела - тревожните разговори на сто шестдесет и петима кардинали. „Сто шейсет и един кардинали" - поправи се той. За миг шамбеланът падаше право към ада, крещяха хора, обгръщаха го пламъци, от небето валяха камъни и кръв. После се възцари тишина. Когато дойде на себе си, момчето бе в рая. Всичко наоколо беше бяло. Грееше ослепителна, чиста светлина. Макар че според някои едно десетгодишно дете не можеше да разбере какво е рай, малкият Карло Вентреска отлично разбираше. И сега се намираше в рая. Къде другаде можеше да е? Дори за краткото си десетилетие на земята Карло бе почувствал величието на Бог - гръмов- ните органи, високите куполи, издигащите се в песен гласове, витражите, лъскавия бронз и злато. Мария, майката на Карло, всеки ден го водеше на службата. Черквата беше негов дом. - Защо всеки ден ходим на черква? - питаше Карло, въпреки че нямаше нищо против. - Защото съм обещала на Господ - отвръщаше тя. - А обещанието пред Господ е най-важното обещание. Никога не нарушавай обещание, дадено пред Господ. Карло се заклеваше, че никога няма да наруши обещание, дадено пред Господ. Повече от всичко на света обичаше майка си. Тя бе неговият свят ангел. Понякога я наричаше Maria benedetta - блажената Мария, - макар че това изобщо не й харесваше. Той коленичеше с нея за молитва, вдишваше сладкия аромат на плътта й и слушаше шепота на гласа й. „Богородице, майко Божия... моли се за нас грешниците... сега и в часа на нашата смърт." - Къде е баща ми? - питаше Карло, макар вече да знаеше, че баща му е починал преди той да се роди. - Сега Бог е твой баща - неизменно отвръщаше майка му. - Ти си дете на Църквата. На Карло му харесваше. - Винаги, когато се страхуваш, помни, че сега Бог е твой баща. Той ще бди над теб и ще те пази. Бог има големи планове за теб, Карло. - Момчето знаеше, че е права. Вече усещаше Бог в кръвта си. Кръв... Кръв, която валеше от небето! Тишина. После раят. ^ Неговият рай, когато изключиха ослепителните светлини, разбра Карло, всъщност се оказа интензивното отделение в болницата „Санта Клара" край Палермо, Той беше единственият оцелял от терористичен атентат, разрушил черквата, в която двамата с майка му бяха слушали службата през ваканцията. Бяха загинали тридесет и седем души, сред които майка му. Вестниците наричаха спасението на Карло „чудото на свети Франциск". Кой знае защо, само секунди преди взрива момчето бе оставило майка си и беше влязло в една защитена ниша, за да разгледа гоблен, представящ историята на свети Франциск. „Бог ме повика там - реши той. - Искал е да ме спаси." Карло халюцинираше от болки. Виждаше майка си, коленичила до пейката. Тя му пращаше въздушна целувка, после с мощен грохот сладко ухаещата й плът се разкъсваше на парчета. Все още усещаше човешкото зло. Валеше кръв. Кръвта на майка му! Блажената Мария! „Бог ще бди над теб и ще те пази" - беше казала тя. Ала къде бе сега Господ?! После в болницата дойде духовник - доказателство за правдивостта на майчините му думи. При това не какъв да е духовник. А епископ. Той се помоли за Карло. Чудото на свети Франциск. Когато момчето се възстанови, епископът го настани да живее в манастирче, свързано с катедралния храм на неговата епископия. По-късно епископът му предложи да постъпи в обществено училище, ала Карло отказа. Никъде другаде нямаше да е по-доволен. Сега наистина живееше в Божия дом. Всяка нощ се молеше за майка си. „Бог не ме е пощадил без причина - мислеше си той. - Но каква е тя?" Когато навърши шестнадесет, според италианския закон трябваше две години да служи в армията. Епископът му каза, че ако постъпи в семинария, ще бъде освободен от това задължение. Карло отговори, че възнамерява да го направи, но първо трябва да проумее природата на злото. Епископът не го разбра. Момчето поясни, че за да посвети живота си на борба със злото, първо трябва да проумее природата му. И не се сещаше за по-подходящо" място от армията. Там използваха оръжие и бомби. „Бомба уби блажената ми майка!" Епископът се опита да го разубеди, ала Карло вече беше решил. - Пази се, синко - каза епископът. - И помни, че Църквата те чака, когато се завърнеш. Двегодишната военна служба на Карло бе ужасна. Младостта му беше преминала в тишина и размисъл. Но в армията нямаше тишина за размисъл. Постоянен шум. Грамадни машини навсякъде. Нито миг покой. Въпреки че войниците веднъж седмично ходеха на черква, Карло не усещаше в тях Божието присъствие. Мислите им бяха прекалено хаотични, за да виждат Господ. Той мразеше новия си живот и искаше да се върне у дома. Ала бе решен да издържи. Трябваше да проумее природата на злото. Отказваше да стреля с оръжие, затова го обучиха да пилотира медицински хеликоптер. Не можеше да понася грохота и вонята, но поне можеше да лети в небето и да е по-близо до майка си в рая. Когато научи, че подготовката му включва скокове с парашут, Карло се ужаси. Но нямаше друг избор. „Бог ще ме пази" - каза си той. Първият му скок 6euie най-вълнуващото физическо преживяване в живота му. Все едно летеше с Господ. Не можеше да се насити... на тишината... полета... майчиното му лице в пухестите бели облаци. „Бог има планове за теб, Карло." Когато отслужи двете години, той постъпи в семинарията. Това бе преди двадесет и три години. Докато се спускаше по Царското стълбиш;е, Карло Вентреска се опитваше да проумее поредицата от събития, която го беше изправила пред този необикновен кръстопът. „Отърси се от страха и остави тази нош; на Господ" - каза си той. Вече виждаше огромната бронзова врата на Сикстинс- ката капела, охранявана от четирима швейцарски гвар- дейци. Те я отключиха и я отвориха. Всички вътре обърнаха глави към него. Шамбеланът погледна черните раса и червените пояси. Знаеше какви планове има за него Бог. В неговите ръце бе съдбата на Църквата. Той се прекръсти и прекрачи прага. - Журналистът от Би Би Си Гънтър Глик се потеше в буса, паркиран в източния край на плош;ад „Св. Петър", и проклинаше отговорния си редактор. Въпреки че първата му месечна характеристика изобилстваше на суперлативи — находчив, интелигентен, надежден - ето че го бяха пратили на „папско бдение" във Ватикана. Той си напомни, че репортерската работа в Би Би Си е много по-прецизна от фабрикуването на измислици в жълтите вестници, но така или иначе, това не беше неговата представа за журналистика. Задачата му бе проста. Обидно проста. Да виси тук, докато група дъртофелници изберат новия си главен дър- тофелник, и после да излезе навън за петнадесетсекунд- ния си репортаж „на живо" на фона на Ватикана. Върхът. На Глик не му се вярваше, че Би Би Си все ош;е праш;а репортери да отразяват тия глупости. „Наоколо не се вижда и пукнат репортер от американските телевизионни мрежи. Как ли пък не!" Защото батковците си знаеха работата. Гледаха Си Ен Ен, обобш;аваха информацията и заснемаха репортажите си „на живо" пред син екран, върху който налагаха архивни видеозаписи за реалистичен фон. В Ем Ес Ен Би Си даже използваха машини за вятър и дъжд, за да придават автентичност на материалите. Зрителите вече не искаха истината - искаха забавления. Той погледна през предното стъкло. Обземаше го все по-дълбоко униние. Величествената грамада на Ватикана се издигаше пред него като мрачно доказателство за това на какво са способни хората, когато изцяло се посветят на нещо. - Какво съм постигнал в живота си аз? - запита се Глик на глас. - Нищо. - Тогава се откажи - обади се зад него женски глас. Той се сепна. Почти бе забравил, че не е сам. Репортерът се обърна към задната седалка, където тихо седеше операторката Чинита Макри и лъскаше очилата си. Постоянно си лъскаше очилата. Чинита беше черно- кожа, макар че предпочиташе да я наричат афроаме- риканка, възедра и адски умна. Пък й непрекъснато го натякваше. Беше доста странна, обаче Глик я харесваше. И спокойно можеше да се възползва от компанията й. - Какъв е проблемът, Гънт? - попита Чйнйта. - Какво правим тук? Тя продължаваше да лъска очилата си. - Документираме вълнуващо събитие. - Старци, заключени на тъмно? Това ли му е вълнуващото? - Нали знаеш, че ще идеш в ада? - Вече съм там. - Разказвай. - Говореше като майка му. - Просто ми се ще да оставя нещо след себе си. ^ - Ти си публикувал материали във вестник. - Да, но нищо сериозно. - Уф, я стига. Чух, че си написал страхотна статия за тайния сексуален живот на кралицата с извънземни. - Благодаря ти. - Ей, положението се оправя. Днес ще направиш първите си петнайсет секунди телевизионна история. Глик изпъшка. Вече чуваше водещия. „Благодаря, Гънтър, страхотен репортаж." После щеше да продължи с прогнозата за времето. - Трябваше да кандидатствам за водещ. Макри се засмя. - Без никакъв опит ли? И с тая брада? Забрави. Глик прокара пръсти през червеникавите косми по брадичката си. - Мисля, че ми придава интелигентен вид. Мобилният телефон в буса иззвъня и милостиво прекъсна поредната забележка на Чинита. - Може да е редакторът - обнадеждено предполрожи той. - Дали не искат по-голям репортаж? - За това събитие ли? - засмя се Макри. - Не преставаш да си мечтаеш. Глик отговори с най-добрия си глас на водещ: - Гънтър Глик, Би Би Си, на живо от Ватикана. Мъжът отсреща имаше силен арабски акцент. - Внимателно ме слушайте - каза той. - Сега ще променя живота ви. Лангдън и Витория стояха сами пред двукрилата врата, която водеше към Тайния архив. Огромни килими покриваха мраморните подове, дистанционни охранителни камери надничаха иззад изваяните на тавана херувими. Лангдън определи стила като „стерилен ренесанс". До сводестата врата висеше бронзова плочка. ARCHIVIO VATICANO Curatore, Padre Jaqui Tomaso „Отец Томазо." Лангдън помнеше името на архиваря от отговорите на молбите си, „Уважаеми г-н Лангдън, със съжаление трябва да Ви откажа..." Със съжаление, глупости. Лангдън не знаеще някой некатолически американски учен да е бил допуснат в Тайния архив на Ватикана, откакто го завеждаше отец Томазо. „II guardiano"*, така го наричаха историците. Отец Томазо бе най-строгият библиотекар на земята. Лангдън отвори вратата и мина през сводестия портал. Почти очакваше да види отец Томазо в пълна бойна униформа и каска да пази на пост с базука. Вътре обаче нямаше никого. Тишина. Приглушено осветление. Archivio Vaticano. Една от мечтите на живота му. Докато разглеждаше библиотеката, първата му реакция беше чувство на срам. Едва сега осъзнаваше романтичната си наивност. Някогашните му представи не можеха да са по-неверни. Бе си въобразявал прашни лавици, отрупани с купища оръфани томове, духовници, работещи на светлината на свещи и витражи, монаси, втренчени в свитъци... Нищо подобно. На пръв поглед помещението приличаше на сумрачен самолетен хангар, в който бяха построили десетки отделни игрища за скуош. Естествено Лангдън знаеше какво представляват оградените със стъкло пространства. Присъствието им не го изненада - влагата и топлината разяждаха древните пергаменти и за съхраняването им бяха необходими такива херметично затворени хранилища. Самият той многократно бе влизал в подобни, но винаги беше изпитвал неприятно усещане... нещо, свързано с влизането в затворен контейнер, в който достъпът на кислород се регулира от библиотекар. * Пазителя (ит.). - Б. пр. Хранили1цата бяха призрачно мрачни, едва осветени от лампите в края на всеки библиотечен стелаж. В чернотата на всяка клетка Лангдън усети призрачните исполини, безброй редове високи купчини, пропити с история. Каква колекция само! Витория също изглеждаше смаяна. Стоеше до него и безмълвно се взираше в гигантските прозрачни кубове. Нямаха много време и Лангдън побърза да потърси каталог - подвързана енциклопедия, съдържаща списък на библиотечната колекция. Не видя нищо освен светлината на няколко пръснати из помещението компютърни терминала. - Изглежда, че имат Библион. Индексът им е ком- пютризиран. На лицето на Витория се изписа надежда. - Това би трябвало да ускори търсенето. На Лангдън му се искаше да споделя въодушевлението й, но предчувстваше, че ги очаква разочарование. Отиде при един терминал и започна да пише на клавиатурата. Опасенията му мигновено се потвърдиха. - Старият метод щеше да е по-бърз. - Защо? Професорът се отдръпна назад от монитора. - Защото истинските книги не са защитени с пароли. Предполагам, че физиците не си падат хакери по рождение, нали? Тя поклати глава. Лангдън дълбоко си пое дъх и се обърна към прозрачните хранилища. После се приближи до първото и надникна в мрака. Вътре се забелязваха аморфни очертания, в които различи обикновени лавици, отделения за пергаменти и маси за четене. В дъното на всеки стелаж светеше индикатор. Също като във всяка библиотека, индикаторите обозначаваха съдържанието на съответния ред. Като се движеше покрай стъклената стена, той започна да чете заглавията. „Pietro il Ermito... Crociato... Urbano П... Levant..."* *Петър Отшелник... Кръстоносец... Урбан П... Левант... (ит.). — Б. пр. - Надписани са - без да спира, каза Лангдън. - Но не са подредени по автори. - Това не го изненада. Архивите, съхраняващи древни документи, почти никога не използваха азбучни каталози, тъй като много от авторите не бяха известни. Заглавията също не вършеха работа, тъй като голяма част от историческите паметлици бяха неозаглавени писма или фрагменти от пергаменти. Обикновено каталозите бяха хронологични. За съжаление обаче тъкмо тази колекция, изглежда, не беше подредена по хронологичен принцип. Лангдън усещаше, че ценното му време отлита. - Явно Ватиканът има своя система. - Каква изненада. Той отново разгледа обозначенията. Документите обхващаха много векове, но ключовите думи не бяха свър-. зани помежду си. - Като че ли класификацията е тематична. - Тематична ли? - неодобрително попита Витория. - Струва ми се неефективно. „Всъщност... - когато се замисли по-сериозно, си каза Лангдън - това може би е най-добрият каталог, който съм виждал. - Винаги бе настоявал студентите му да схващат цялостните тонове и мотиви на дадена художествена епоха, вместо да затъват в подробности като дати и конкретни творби. Изглежда, че ватикан- ският архив беше каталогизиран по подобен принцип. - Широки мазки..." - Всичко в това хранилище е свързано с кръстоносните походи - вече по-уверено заяви той. - Това е неговата тема. - Всичко бе тук, осъзна професорът. „Исторически сведения, писма, произведения на изкуството, социално- политически данни, съвременни анализи. Всичко на едно място... което насочва към по-задълбочено разбиране на съответната тема. Блестящо." Витория се намръщи. - Но информацията може да е свързана едновременно с много теми. - Затова има препратки. - Лангдън посочи през стъклото цветните пластмасови табелки, пъхнати сред доку- ментите. - Те насочват към второстепенни документи, които се намират на друго място. - Ясно - безразлично отвърна тя, сложи ръце на кръста си и огледа огромното помещение. После отново се обърна към професора. - Е, как се казва онова книжле на Галилей, което търсим? Лангдън не можеше да не се усмихне. Все още не можеше да повярва, че се намира в Тайния архив на Ватикана. „Тук е - помисли си той. - Чака някъде в мрака." - Ела с мен - каза професорът и енергично закрачи по първата пътека, като четеше индикаторите във всяко хранилище. - Спомняш ли си какво ти разказвах за Пътя на просвещението? Как илюминатите набирали нови членове с помощта на сложно изпитание? - Иманярството - отвърна Витория. - Проблемът бил, че след като поставили знаците, илюминатите по някакъв начин трябвало да съобщят на научната общност за съществуването на пътя. - Логично. Иначе никой няма да го търси. - Да. И даже да знаели за съществуването му, учените нямало как да знаят къде започва. Рим е огромен. - Наистина. Лангдън продължи по следващата пътека. - Преди петнайсетина години заедно с неколцина историци от Сорбоната открихме група илюминатски писма, изобилстващи на податки за segno. - Знака. Информацията за пътя и неговото начало. - Да. Оттогава много специалисти по история на илюминатите, сред които и аз, сме откривали други споменавания за segno. Ние предполагаме, че знакът съществува и че Галилей масово го е разпространил в научната общност, без Ватиканът изобщо да разбере. - Как? - Не сме сигурни, но най-вероятно в публикациите си. През годините той е публикувал много книги и бюлетини. - За които Ватиканът несъмнено е знаел. Струва ми се опасно. - Вярно е. Въпреки това знакът е бил разпространен. - Но никой не го е открил, така ли? - Не. Колкото и да е странно обаче, в масонски дневници, стари научни списания и илюминатски писма знакът често се обозначава с число. - Шестстотин шейсет и шест ли? Лангдън се усмихна. - Всъщност числото е петстотин и три. - Какво значи това? - Така и не успяхме да разберем. Числото петстотин и три ме заинтригува, опитвал съм всичко, за да открия значението му - нумерология, географски карти. - Той стигна до края на пътеката, зави и бързо огледа табелките на следващата редица. - Дълги години не виждах други податки, освен че петстотин и три започва с пет... едно от илюминатските свещени числа. - Лангдън замълча за миг. - Нещо ми подсказва, че наскоро си стигнал до друго заключение и затова сега сме тук. - Точно така - потвърди професорът и си позволи да прояви известна гордост от работата си. - Познаваш ли една книга на Галилей, наречена „Dialogo"? - Естествено. Известна е сред учените като най-голямата научна измама. Лангдън не смяташе, че думата „измама" е съвсем точна, но знаеше какво иска да каже Витория. В началото на 30-те години на ХУП в. Галилей искал да публикува книга в потвърждение на Коперниковия хелиоцент- ричен модел на слънчевата система, ала Ватиканът нямало да допусне разпространението на книгата, ако не включел също толкова убедителни доказателства за абсолютно грешния геоцентричен модел на Църквата. Галилей нямал друг избор, освен да приеме това условие, и публикувал книга, в която отделял еднакво място на двата модела. - Както сигурно знаеш, въпреки компромиса „DiMogo" бил обявен за еретична книга и Ватиканът поставил Галилей под домашен арест - каза Лангдън. - Никое добро дело не остава ненаказано. Професорът се усмихна. - Абсолютно вярно, и все пак Галилей упорствал. Докато бил под домашен арест, той тайно написал по-слабо известен ръкопис, който учените често бъркат с „Dialogo". Тази книга се казва „Discorsi". Витория кимна. - Чела съм я. „Беседи за приливите". Лангдън я изгледа, удивен, че младата жена е чувала за неизвестния труд върху движението на планетите и неговото въздействие върху приливите. - Виж, аз съм италианка, при това съм специалист по морска физика, а и баща ми боготвореше Галилей. Той се засмя. „Discorsi" обаче не беше книгата, която търсеха. Професорът обясни, че докато бил под домашен арест, Галилей писал и други съчинения. Историците смятали, че сред тях е книжлето „Diagramma". - „Diagramma della verita" - каза той. - „Диаграма на истината". - Не съм чувала за нея. - Не се изненадвам. „Diagramma" е най-неизвестният труд на Галилей - предполага се, че е трактат за научни факти, които според него били верни, но не му разрешавали да разкрие. Подобно на някои по-ранни съчинения на Галилей, негов приятел тайно изнесъл „Diagramma" от Рим и я публикувал в Холандия. Книжлето станало невероятно популярно в нелегалния европейски научен свят. После Ватиканът надушил за него и го подложил на безпощадни гонения. Витория се заинтригува. - И ти смяташ, че ключът се е съдържал в тази книга, така ли? Информацията за Пътя на просвещението. - Това е единственият начин, по който Галилей можел да разпространи segno. Убеден съм. - Лангдън навлезе в третата редица хранилища и продължи да чете обозначенията. - Архивистите от много години търсят екземпляр от „Diagramma". Но в резултат от ватиканските клади на книги и нетрайния си материал книжлето изчезнало от лицето на Земята. ч^ - Какъв нетраен материал? - Архивистите оценяват структурната цялост на документите по десетобалната система. „Diagramma" била отпечатана върху един вид папирус, нещо като тоалетна хартия. Трайността му е не повече от век. - Защо не са избрали нещо по-издръжливо? - По искане на самия Галилей. За да защити последователите си. Така всеки учен, заловен с екземпляр от книгата, можел просто да я хвърли във вода и тя щяла да се разпадне. Това било идеално за унищожаване на уликите, но е ужасно за архивистите. Смята се, че след осемнайсети век оцелял само един екземпляр от „Diagramma". - Само един ли? - Витория смаяно се заоглежда. - И е тук? - Скоро след смъртта на Галилей Ватиканът го конфискувал от Холандия. От години моля да ми позволят да го видя. Още откакто научих за него. Сякаш прочела мислите му, Витория прекоси пътеката и започна да чете обозначенията на съседния ред хранилища и така двойно ускори търсенето им. - Благодаря - рече той. - Търси обозначения, свързани с Галилей, наука и учени. Ще разбереш, когато ги видиш. - Добре, но още не си ми разказал как си открил, че ключът е в „Diagramma". Да няма нещо общо с числото, което се срещало в илюминатските писма? Петстотин и три? Лангдън се усмихна. - Да. Отне ми известно време, но накрая установих, че петстотин и три е прост шифър. Той ясно насочва към „Diagramma". За миг професорът отново преживя мига на неочакваното си откритие: 16 август. Преди две години. На сватбата на сина на свой колега. Стоеше на брега на едно езеро и наблюдаваше уникалното приближаване на младоженците... с яхта по езерото, под акомпанимента на гайди. Яхтата беше украсена с цветя и венци. На носа бяха написани римски цифри - DCH. Озадачен от тях, Лангдън попита бащата на булката: - Какво означава това шестстотин и две? - Какво шестстотин и две? Професорът посочи яхтата. - DCII е римското число шестстотин и две. Мъжът се засмя. - Това не са римски цифри. Това е името на яхтата. - DCII ли? Другият кимна. - „Дик и Кони П". Лангдън се почувства глупаво. Дик и Кони бяха младоженците. Яхтата очевидно бе кръстена в тяхна чест. - А какво се е случило с „DCI"? Мъжът изпъшка. - Потъна вчера по време на репетицията. Лангдън се засмя. - Съжалявам. - И отново погледна яхтата. „БСП - помисли си той. - Като миниатюрна „QEH"*. И след миг го осени. Американецът се обърна към Витория. - Както споменах, петстотин и три е шифър - поясни, той. - Илюминатски трик. Числото петстотин и три с римски цифри е... - DHL Лангдън я погледна сепнато. - Много си бърза. Моля те, само не ми, казвай, че си илюмината. Тя се засмя. - Използвам римски цифри, за да обозначавам морски пластове, „Естествено - помисли си Лангдън. - Нима всички не ги използваме?" - И какво значи DHI? - DI, ВП и DHI са много стари съкраш;ения. Някогашните учени обозначавали с тях трите най-често бъркани труда на Галил ей. Витория рязко си пое дъх. - „Dialogo"... „Discorsi"... „Diagramma". „Queen Elizabeth П" - „Кралица Елизабет П" (англ.). - Б. пр. - Де-едно, де-две и де-три. Чисто научно. Петстотин и три е DEI. „Diagramma". Третата му книга. Витория свъси вежди. - Но ако този знак, ключът за Пътя на просвещението, наистина е в Галилеевата „Diagramma", защо от Ватикана не са го видели, когато са конфискували всички екземпляри? - Може да са го видели, но да не са го забелязали. Спомняш ли си знаците на илюминатите? Тайните пътеводители на явни места? Симулацията? Явно segno е бил скрит по същия начин - пред очите на всички. Невидим за онези, които не го търсят. Невидим и за онези, които не го разбират. - С други думи? - С други думи, Галилей го скрил добре. Според историческите сведения той се разкривал по начин, наричан от илюминатите „lingua pura". - Чист език? -Да. - Математиката ли? - Предполагам. Струва ми се съвсем очевидно. В крайна сметка Галилей бил учен и пишел за учени. Математиката е логичният език, на който да разкрие ключа. Книжлето се нарича „Diagramma", така че в шифъра може би участват математически диаграми. Витория не изглеждаше особено обнадеждена. - Сигурно Галилей е създал някакъв математически шифър, който е оСтанал незабелязан от духовенството. - Не изглеждаш убедена - като продължаваше да върви покрай редицата, каза Лангдън. - Така е. Главно защото и ти не си. Ако беше толкова сигурен за DEI, защо не публикува откритието си? Тогава някой, който е имал достъп до ватиканския архив, е можел да дойде и да потърси „Diagramma". - Не исках да го публикувам - отвърна американецът. - Бях хвърлил много сили, за да се добера до тази информация, и... - Той засрамено замълча. - Искал си цялата слава за себе си. Лангдън усети, че се изчервява. - в известен смисъл. Просто... - Няма защо да се срамуваш. И аз съм учен. Публикувай или умри. - Не само че исках да съм пръв. Безпокоях се, че ако информацията в „Diagrarama" попадне в лоши ръце, пак може да изчезне. - Лошите ръце са Ватиканът, така ли? - Не че са лоши сами по себе си, обаче Църквата винаги е подценявала заплахата от илюминатите. В началото на двайсети век Ватиканът стигнал чак дотам, чети обявил за плод на развинтено въображение. Духовенството смятало, при това може би основателно, че християните най-малко имат нужда да знаят за това изключително могъщо антихристиянско движение, внедряващо се в техните банки, университети и политика. - Значи според теб Ватиканът е щял да скрие всяко доказателство, потвърждаващо заплахата от илюминатите, така ли? - Напълно възможно. Всяка заплаха, истинска или въображаема, отслабва вярата в могъществото на Църквата. - Още един въпрос. - Витория замълча за миг и го погледна така, като че ли е извънземен. - Сериозно ли говориш? Лангдън спря. - Какво искаш да кажеш? - Това ли е планът ти да спасиш положението? Той не бе сигурен дали долавя в очите й иронично съжаление, или искрен ужас. - Имаш предвид да намеря „Diagramma" ли? - Не, имам предвид да намериш „Diagramma", да откриеш някакъв четиривековен ключ, да разшифроваш математически код и да последваш древен път, образуван от произведения на изкуството... и всичко това през следващите четири часа. Професорът сви рамене. - Приемам други предложения. Робърт Лангдън спря пред архивно хранилище 9 и прочете табелките на стелажите. „Brahe... Clavius... Copernicus... Kepler... Newton..." Докато препрочиташе имената, внезапно го обзе безпокойство. „Ето ги учените... само че къде е Гали- лей?" Той се обърна към Витория, която проверяваше съдържанието на съседното хранилище. - Открих нужната тема, обаче Галилей го няма. - Има го - намръщено посочи тя. - Тук е. Но се надявам, че си носиш очилата за четене, защото цялото хранилище е посветено на него. Лангдън се втурна към нея. Витория имаше право. Всички индикаторни табелки в хранилище 10 носеха един и същ надпис: IL PROCESO GALILEANO Професорът тихо подсвирна. Сега разбираше защо Галилей е в отделно хранилище. - Делото „Галилей". - Той удивено се вторачи през стъклото в тъмните очертания на стелажите. - Най-дългият и скъп съдебен процес в историята на Ватикана. Четиринайсет години и шестстотин милиона лири. Всичко е тук. - Доста юридически документи. - Предполагам, че адвокатите не са еволюирали много през вековете. - Акулите също. Лангдън се приближи до голям жълт бутон на стената, натисна го и лампите на тавана на хранилището с жужене се включиха. Бяха .тъмночервени и превърнаха стъкления куб в светеща кървава килия... лабиринт от високи лавици. - Боже мой - уплашено промълви Витория. - Ще | работим ли, или ще правим тен? -- Пергаментът избелява, затова осветлението в хранилищата винаги е тъмно. - Човек може да се побърка тук. „Даже по-лошо" - помисли си Лангдън и се запъти към единствения вход на хранилището. -- Трябва да те предупредя за нещо. Кислородът е ок- сидант, затова в херметичните хранилища се поддържа частичен вакуум. Дишането ти ще е затруднено. - Ей, как -ли издържат старите кардинали? „Вярно - каза си американецът. - Дано имаме къс- мет." Входът на хранилището представляваше електронна въртяща се врата. Лангдън забеляза четирите бутона от вътрешната страна на вратата, по един за всяко нейно крило. С едно натискане вратата се завърташе и правеше половин оборот - обичайна процедура за запазване на вътрешната атмосфера, - След като вляза, просто натисни бутона и ме последвай — каза той. - Влажността вътре е едва осем процента, затова се приготви устата ти да пресъхне. Професорът влезе във въртящото се крило и натисна бутона. Вратата високо забръмча и се завъртя. Докато следваше движението й, Лангдън се приготви за физическия шок, който винаги придружаваше първите няколко секунди в херметично хранилище. Влизането в такъв архив беше все едно за миг да се издигнеш от морското равнище на височина шест хиляди метра. Често се наблюдаваше гадене и световъртеж. „Двойни образи, превий се на две" - спомни си архивистката мантра той. Ушите му изпукаха. Разнесе се изсъскване на въздух и вратата спря. Беше вътре. Първата му мисъл бе, че въздухът е още по-рядък, отколкото очакваше. Изглежда, Ватиканът приемаше архива си малко по-сериозно от повече'го други. Лангдън сподави пристъпа на гадене и отпусна гърди, докато дробовете му свикнат. Стягането бързо премина. Петдесетте дължини дневно в басейна най-после му вършеха някаква работа. Той се огледа. Въпреки прозрачните стени изпитваше познато безпокойство; „Затворен съм в кутия - помисли си професорът. - Кърва:вочервена кутия." Вратата зад гърба му забръмча и той се обърна. Вито-. рия влезе. Очите й веднага започнаха да се навлажняват, тя се задъха. - Изчакай малко - посъветва я Лангдън. - Ако ти се завие свят, превий се на две. - Чувствам се... все едно се гмуркам в морето... и някой е сбъркал състава на сместа в кислородните ми бутилки - задавено рече Витория. Лангдън я изчака да свикне. Знаеше, че ще се справи. Витория Ветра очевидно беше в страхотна форма, за разлика от одъртелите възпитанички на Радклиф, които веднъж бе завел на обиколка в херметичното хранилище на библиотеката „Уайднър". Накрая се наложи да прави дишане уста в уста на една старица, която за малко да си глътне ченето. - По-добре ли си? - попита той. Витория кимна. - Аз се возих на вашия проклет космически самолет, затова реших, че съм ти длъжник. Думите му я накараха да се усмихне. Лангдън бръкна в кутията до вратата и извади бели памучни ръкавици, - В официално облекло ли трябва да сме? - попита тя. - Заради киселината, която оставят пръстите. Не можем да докосваме документите без ръкавици. И на теб ще ти трябват. Витория последва примера му. - Колко време имаме? Лангдън погледна часовника си с Мики Маус. - Минава седем. - Трябва да приключим тук до един час. - Всъщност нямаме толкова много време - отвърна той и посочи въздухопровода. - Когато в хранилището има читател, библиотекарят обикновено включва систе- мата за опресняване на кислорода. Но не и днес. След двайсет минути вече ще се задъхваме. Витория забележимо пребледня на червеникавата светлина. Лангдън се усмихна и приглади ръкавиците си. - Публикувайте или умрете, госпожице Ветра. Мики цъка. Репортерът от Би Би Си Гънтър Глик десет секунди зяпа мобилния телефон в ръката си преди най-после да го изключи. Чинита Макри го наблюдаваше от задната седалка на буса. - Какво става? Кой се обади? Глик се обърна към нея. Чувстваше се като дете, което току-що е получило коледен подарък, но не е сигурно, че е за него. - Съобщиха ми нещо. Нещо, което става във Ватикана. - Това нещо се казва конклав - отвърна Чинита. - Голяма новина. - Не, нещо друго. - „Нещо голямо." Той се зачуди дали е възможно разказът на непознатия мъж да е верен. И се засрами, когато осъзна, че се моли да е истина. - Как ще реагираш, ако ти кажа, че са отвлечени четирима кардинали и тази нощ ще бъдат убити в различни черкви? - Предполагам, че ни поднася някой от Ватикана с извратено чувство за хумор. - Ами ако ти кажа, че ще ни съобщи точното местонахождение на първото убийство? - Ще ми се да знам с кого си разговарял, по дяволите. - Не каза. - Може би, защото лъже, мама му стара? Глик беше свикнал с цинизма на Макри, но тя забравяше, че Гънтър почти десет години се е занимавал с лъжци и побъркани преди да започне работа в телевизията. Мъжът, който се беше обадил, не бе такъв. Беше се държал хладнокръвно и рационално. Логично. „Ще ви се обадя в осем без нещо и ще ви кажа къде ще е първото убийство. Сцените, които ще заснемете, ще ви направят известен. - Когато Глик го бе попитал защо му съобщава тези сведения, отговорът беше също толкова леден, колкото и арабския акцент на мъжа: - Медиите са дясната ръка на анархията." - Той ми каза още нещо - прибави репортерът. - Какво? Че току-що са избрали за папа Елвис Прес- ли ли? - Би ли влязла в база данните на Би Би Си? - Адреналинът му кипеше. - Искам да видя какви други материали сме пускали за тези хора. - Какви хора? - Довери ми се. Макри въздъхна и се свърза с база данните на Би Би Си. - Изчакай малко. Мислите на Глик препускаха. - Мъжът много държеше да узнае дали имам оператор. - Видеограф. - И дали можем да предаваме на живо. - Едно цяло петдесет и три мегахерца. За какво става дума? - База данните сигнализира. - Добре, вътре сме. Какво търсиш? Глик й каза ключовата дума. Макри се обърна и го зяпна. - Надявам се, че се шегуваш. Вътрешната организация на архивно хранилище 10 не можеше да се схване толкова интуитивно, колкото се надяваше Лангдън, и „Diagramma" не се йамираше при други по- добни трудове на Галил ей. Без достъп до компютърната програма Библион и без обозначения Лангдън и Витория бяха безпомощни. - Сигурен ли си, че „Diagramma" изобщо е тук? - попита го младата жена. - Да. Потвърждава го и Uficcio della propaganda della Fede... - Ясно. Щом си сигурен. - Тя се обърна наляво, а професорът тръгна надясно. . Лангдън едва се сдържаше да не спре и да не почне да чете тези съкровища. Колекцията беше изумителна. „Оценителят"... „Звезден вестител"... „Писма за слъчевите петна"... „Писмо до великата херцогиня Кристина"*... „Apologia pro Galileo"**... И така нататък. Накрая Витория улучи десятката в дъното на хранилището и извика: - „Diagramma della verity"! Лангдън затича натам през пурпурната мъгла. -Къде? Младата жена посочи и той веднага разбра защо не са намерили книгата по-рано. Тя се намираше в шкаф за неподвързани томове, а не на лавиците. Надписът на шкафа не оставяше никакво съмнение в съдържанието му. DIAGRAMMA DELLA VERITA Galileo Galilei, 1639 Лангдън застана на колене с разтуптяно сърце. - „Diagramma". - Той й се усмихна широко. - Браво. Помогни ми да изтегля кутията. Витория приклекна до него и двамата задърпаха металния плот на колелца, върху който се намираше контейнерът. - Няма ключалка - изненада се Витория. - Винаги е така. Понякога се налага документите спешно да се евакуират. При наводнения и пожари. * Съчинения на Галилей. - Б. пр. ** „Защита на Галилей", Томазо Кампанела. - Б. пр. - Ами отвори го тогава. i Лангдън нямаше нужда от подкани. Застанал пред мечтата на научния си живот във все по-редкия въздух в хранилището, той нямаше намерение да се мае и побърза да вдигне капака. На дъното на кутията лежеше черен дочен калъф. Пропускливостта на плата беше важна за съхранението на съдържанието. Професорът бръкна вътре с две ръце и извади калъфа от контейнера - държеше го хоризонтално. - Очаквах сандък със съкровища - рече Витория. - А това повече ми прилича на калъфка за възглавница. - Ела - каза той. И като носеше калъфа пред себе си, сякаш е нещо свещено, се запъти към обичайната, покрита със стъкло маса в средата на хранилището. Макар че централното й местоположение целеше да сведе до минимум разнасянето на документите, изследователите оценяваха уединението, което им осигуряваха околните стелажи. В хранилищата по света се правеха сензационни открития и повечето учени не обичаха съперниците им да надничат през стъклото, докато те работят. Американецът остави калъфа на масата и го разкопча. Витория застана до него. Той порови в кутията с ар- хивистки инструменти и намери обвити с филц щипци с плоски дискове в работния край, които архивистите наричаха „цимбални пинсети". Вълнението му се усилваше и Лангдън се боеше, че всеки момент може да се събуди в Кеймбридж с купчина тестове, които трябва да провери. Дълбоко си пое дъх и отвори калъфа. После с треперещи пръсти бръкна вътре с щипците. - Спокойно - каза Витория. - Това е хартия, а не плутоний. Лангдън плъзна щипците покрай документите в калъфа, като внимаваше да не ги притисне. След това, вместо да ги издърпа навън, изтегли самия калъф - архивис- тки метод за ограничаване на въздействието върху писмения паметник. Едва когато, извади калъфа и включи специалната лампа под масата, отново си позволи да си поеме дъх. Осветена отдолу, младата жена приличаше на привидение. - Малки листчета - с почтителни нотки в гласа каза тя. Лангдън кимна. Листовете пред тях приличаха на разлепени страници от джобно книжле. Най-горният представляваше богато орнаментирана корица, която носеше заглавието, датата и името на Галилей, написани със собствената му ръка. В този миг Лангдън забрави теснотата, забрави умората си, забрави ужасното положение, което ги бе довело тук. Просто хипнотизирано се взираше в книгата. Близките срещи с историята винаги го караха да се вцепенява от почит... все едно да види мазките по платното на „Мона Лиза". ' Пожълтелият папирус не оставяше съмнение във възрастта и автентичността си, ала като се изключеше неизбежното избледняване, документът се намираше в превъзходно състояние. „Слабо избледняване на мастилото. Незначително разтегляне на папируса. Но обш;о взето... състоянието му е адски добро." Със замъглено от липсата на влага зрение той разгледа ръкописния надпис на корицата. Витория мълчеше. - Моля те, подай ми шпатула. - Лангдън посочи една кутия, пълна със стоманени архивистки инструменти. Младата жена му я подаде и той я взе. Беше идеална. Професорът прокара пръсти по предната й страна, за да я освободи от статичното електричество, после извънредно внимателно пъхна работния й край под корицата, повдигна я и обърна листа. Първата страница бе изписана със ситен, почти нече- тивен стилизиран калиграфски почерк. Лангдън веднага забеляза, че няма диаграми и цифри. - „Хелиоцентричност" - преведе заглавието Витория и плъзна поглед по текста. - Изглежда, че Галилей веднъж завинаги отхвърля геоцентричния модел. Езикът обаче е архаичен, затова не обещавам, че ще се справя с превода. - Остави - отвърна американецът. - Търсим математика. Чистия език. - С помощта на шпатулата той прелисти следващата страница. Пак текст. Дланите му започваха да се потят под ръкавиците. - „Движение на планетите" - прочете Витория. Лангдън се намръщи. Всеки друг ден с радост щеше да прочете текста - колкото и да беше невероятно, сегашният модел на планетните орбити, разработен от НАСА въз основа на наблюдения с мощни телескопи, почти съвпадаше с някогашните предвиждания на Галилей. - Няма числа - каза Витория. - Говори за ретроград- ни движения и елипсовидни орбити или нещо подобно. „Елипсовидни орбити". Лангдън си спомни, че много от правните проблеми на Галилей започнали, когато описал движението на планетите като „елипсовидно". Вати- канът превъзнасял съвършенството на кръга и твърдял, че небесното движение трябва да е само кръгово. Галиле- евите илюминати обаче виждали съвършенство и в елипсата и почитали математическата двойственост на нейните два центъра. Илюминатската елипса можеше да се види дори днес в съвременните масонски цокълни инкрустации. - Следващата - рече Витория. Лангдън прелисти страницата. - „Лунни фази и приливи" - преведе тя. - Няма числа. Нито диаграми. Професорът обърна на другата страница. Нищо. Същият резултат ги очакваше на следващите десетина страници. Нищо. Нищо. Нищо. - Мислех, че Галилей е бил математик - каза Витория. - Тук има само текст. Лангдън усещаше, че въздухът в дробовете му започва да се разрежда. Надеждите му също бяха на изчерпване. Купчината страници изтъняваше. - И тук няма нищо. Никаква математика. Няколко дати, няколко обикновени числа, но нищо, което да прилича на ключ. Лангдън обърна и последната страница и въздъхна. На нея също имаше само текст. - кратко книжле - намръш;и се Витория. Той кимна. - Merda*, както казваме в Рим. „Има право" - помисли си Лангдън. Отражението му в стъклото изглеждаше подигравателно, като образа, който същата сутрин го беше гледал от еркерния прозорец. „Стареещ призрак." - Трябва да има нещо - отвърна той и дрезгавото отчаяние в гласа му го изненада. - Ключът е някъде тук. Знам го! - Може би грешиш с Dili? Лангдън се обърна и я зяпна. - Не, това заключение е напълно логично. Но може ключът да не е математически. - Lingua pura. Какъв може да е? - Художествен? - Само че в книгата няма нито диаграми, нито картини. - Знам само, че „lingua pura" се отнася за език, който не е италиански. Математиката просто ми се стори най- логичната възможност. - Съгласна съм. Лангдън отказа толкова лесно да се признае за победен. - Числата може да са написани с думи, а не с цифри. - Ще ми трябва известно време, за да прочета всички страници. - Нямаме време. Ще трябва да си разделим работата. - Той отново прелисти купчината отначало. - Знам достатъчно италиански, за да различа числата. - С помощта на шпатулата професорът раздели листовете като коледа карти и постави първите пет-шест iipefl Витория. - Тук някъде е. Убеден съм. Тя се пресегна и прелисти първата страница с ръка. - С шпатула! - каза Лангдън, бръкна в кутията и извади един,от инструментите. - Използвай шпатула. - Нали съм с ръкавици - измърмори младата жена. - Какво ще й стане на тази хартия? - Просто използвай шпатулата. Тя я взе. - И ти ли се чувстваш по същия начин като мен? - Напрегнат ли? - Не. Задъхан. , Лангдън определено започваше да се задъхва. Въздухът се разреждаше по-бързо, отколкото предполагаше. Знаеше, че трябва да побързат. Архивните загадки не бяха нищо ново за него, ала обикновено разполагаше с повече време, за да ги разреши. Без да отговори, той наведе глава и започна да превежда първата страница от своята купчина. „Покажи се, по дяволите! Покажи се!" Тъмната фигура се спускаше по каменна рампа в подземния тунел. Древният проход се осветяваше само от факли и вътре беше горещо и задушно. Пред него кънтяха уплашени мъжки гласове. Когато зави зад ъгъла, той ги видя, точно както ги бе оставил - четирима ужасени старци, затворени в каменна килия с ръждива желязна решетка. - Qui etes-vous? - възкликна на френски единият. - Какво искате от нас? - Hilfel* - каза друг на немски. - Пуснете ни! - Знаете ли кои сме? - попита на английски с испански акцент трети. - Тихо - с нотки на окончателност заповяда дрезгавият глас. Четвъртият пленник, тих и замислен италианец, се вгледа в мастиленочерната бездна на очите на техния похитител и можеше да се закълне, че вижда самия ад. „Бог да ни е на помощ" - помисли си той. Убиецът си погледна часовника и отново впери очи в старците. - Е, кой ще е пръв? - цопита той. * Италианска ругатня (ит.). - В. пр. Помощ (нем.). - В. пр. в архивно хранилище 10 Лангдън плъзгаше поглед по калиграфски написания текст и повтаряше италианските числа. „МШе... cento... uno, due, tre... cinquecento*. Трябва ми числова препратка. Каквото и да е, по дяволите!" Когато cтигнa до края на страницата, вдигна шпа- тулата, за да я прелисти. Беше му трудно да държи | инструмента. След няколко минути сведе поглед и видя, че е забравил шпатулата и прелиства с ръка. „Ха така - помисли си професорът и смътно се почувства като престъпник. Липсата на кислород го освобождаваше от задръжки. ~ Май че ще горя в архивис- ткия ад." - Крайно време беше. - Витория се задави, когато ,| видя, че Лангдън прелиства страниците с ръка. Тя остави шпатулата си и последва примера му. - Как върви? - Нищо, което да изглежда чисто математическо. Лангдън все по-трудно превеждаше текста. Познанията му по италиански меко казано бяха несигурни, а ситният почерк и архаичният език го затрудняваха още повече. Витория стигна до края на купчината си преди него и обезсърчено я запрелиства обратно, после пак започна отначало. Когато прегледа последната страница, американецът изруга под нос и погледна спътничката си. Тя намръщено се взираше в нещо. - Какво има? - попита той. - На твоите страници има ли бележки под линия? - без да вдига очи, рече Витория. - Не съм забелязал. Защо? - На тази страница има бележка под линия, която е скрита в една гънка. „Хиляда... сто... едно, две, три... петстотин" (ит.). - Б. пр. Лангдън се опита да види какво гледа тя, но различи само номера на страницата в горния десен ъгъл. Пета страница. Едва след няколко секунди забеляза съвпадението. „Пета страница. Пет. Пет, Питагор, пентаграми, илюминати." Зачуди се дали илюминатите биха избрали пета страница, за да скрият на нея ключа си. В обгръщащата ги червеникавата мъгла проблесна лъч на надежда. - Бележката математическа ли е? Витория поклати глава. - Текст. Един ред. Съвсем ситен шрифт. Почти нече- тивен. Надеждата му угасна. - Би трябвало да е математическа. Lingua pura. - Да, знам. - Тя се поколеба. - Струва ми се обаче, че е по-добре да я чуеш. Лангдън долови в гласа й вълнение. - Казвай. Витория с присвити очи прочете бележката. - „Положен път е светъл, изпит свят". Лангдън изобщо не си беше представял такива думи. - Моля? Тя повтори: - „Положен път е светъл, изпит свят". - Път светъл ли? - напрегнато попита професорът. - Така пише. „Положен път е светъл". Когато осъзна значението на думите, Лангдън усети, че делириумът му се разкъсва и го обзема абсолютна яснота. ,,Положен път е светъл, изпит свят." Нямаше представа с какво им помага това, но в тази бележка се говореше за Пътя на просвещението. „Път светъл. Изпит свят." Чувстваше главата си като двигател, форсиран с некачествено гориво. - Сигурна ли си в превода? Витория се поколеба. - Всъщност... - Тя го стрелна със странен поглед. - Това не е превод. Бележката е написана на английски. За миг Лангдън си помисли, че акустиката в хранилището му пречи да чува добре. - На английски ли? Витория побутна документа към него и той прочете миниатюрния надпис в долния край на страницата. - „Положен път е светъл, изпит свят". На английски? Какво прави този английски в италианска книга? Младата жена сви рамене. И тя изглеждаше замаяна. - Може под „lingua pura" да разбират английски. Той се смята за международен научен език. В ЦЕРИ всички говорим на английски. - Но книгата е от седемнайсети век - възрази Ланг- дън. - В Италия никой не е говорил на английски, даже... - Той замълча, осъзнал какво се кани да каже. - Даже... духовенството. - Научната му логика се включи на висока предавка. - През седемнайсети век английският бил единственият език, който все ош;е не използвали във Ватикана - вече по-бързо продължи професорът. - Контактували на италиански, латински, немски, дори на испански и френски, но английският им бил съвсем чужд. Смятали го за нечист език на свободомислеш;и, годен за непосветени като Чосър и Шекспир. - Изведнъж Лангдън си спомни за илюми- натските клейма земя, въздух, огън и вода. Легендата, че са на английски, внезапно престана да му се струва нелогична. - Искаш да кажеш, че е възможно Галилей да е смятал английския за „1а lingua pura", зайчото това е единственият език, който не владеели във Ватикана, така ли? - Да. Или като е написал ключа на английски, просто го е направил непонятен за духовенството. - Но това дори не е ключ - каза Витория. „Положен път е светъл, изпит свят"? Какво значи това, по дяволите? „Тя е права - помисли си Лангдън. Думите с нищо не им помагаха. Но докато повтаряше израза наум, му хрумна нещо. - Хм, това е странно. Каква е вероятността да..." - Трябва да излезем оттук - с дрезгав глас рече Витория. Професорът не я слушаше. „Положен път е светъл, изпит свят." - Това е петостъпен ямб, по дяволите — внезапно каза той и отново преброи сричките. - Да, петостъпен ямб. - Моля? За миг Лангдън отново се върна в академията „Филипс Ексетър". Лекция по английска литература в събота сутрин. Бейзболната звезда Питър Гриър не можеше да запомни какво е петостъпен ямб. Професор Бисел скочи върху една от масите и извика: „Пет бе, Гриър! Мисли за петоъгълната плоча на батъра! За Пентагона! Пет тирета, пет коси черти!" „Пет стъпки" - помисли си Лангдън. Първа неударе- на, втора ударена - два вида срички. Не можеше да повярва, че до този момент не е направил връзката. Петос- тъпният ямб се основаваше на свещените илюминатски числа 5 и 2! „Прекаляваш! - каза си той и се опита да изхвърли тази мисъл от ума си. - Случайно съвпадение! И все пак... Пет... за Питагор и пентаграмата. Две... за двойствеността на всички неща." След секунда друга мисъл накара краката му да се вцепенят. Заради простотата си, петостъпният ямб често се наричаше „чист стих" или „чиста стъпка". „La lingua pura"? Възможно ли беше това да е чистият език, за който бяха споменавали илюминатите? „Положен път е светъл, изпит свят..." . - Охо - обади се Витория. Лангдън рязко се обърна към нея и видя, че тя завърта листа наопаки. Стомахът му се сви. „Пак ли?" - Не е възможно този стих да е амбиграма! - Не, не е амбиграма... но не е и... - Витория продължаваше да върти документа с по деветдесет градуса. -Да? Тя го погледна. - Не е единственият стих. - И друг ли има? - Във всички полета има стихове. В горното, долното, лявото и дясното. Струва ми се, че е цяло стихотворение. - Четири стиха? - Лангдън настръхна от възбуда. „Галилей е бил поет?" - Дай да видя! Витория не преставаше да върти листа. - Преди не забелязах стиховете, заш;ото са в краищата. - Тя се надвеси над последния. - Ха! Знаеш ли, те не са написани от Галил ей. - Какво?! - Стихотворението е подписано „Джон Милтън". - Джон Милтън ли? - Влиятелният английски поет, автор на „Изгубеният рай", бе съвременник на Галилей и учен, когото маниаците на тема заговори подтавяха в началото на списъка си със заподозрени в принадлежност към братството на илюминатите. Предполагаемата връзка на Милтън с илюминатите на Галилей беше сред легендите, които според Лангдън бяха верни. Поетът не само че бе посетил Рим през 1638 година, за да „общува с просветени хора", но и се беше срещал с поставения под домашен арест Галилей, срещи, изобразени на множество ренесансови картини, сред които прочутото платно на Анибале Гати „Галилей и Милтън", което сега се намираше във флорентинския Институт и музей на историята на науката. - Милтън е познавал Галилей, нали? - попита Витория и най-после побутна листа към Лангдън. - Може да е написал стихотворението специално за него. Професорът стисна зъби, сложи листа на масата и прочете горния стих. После завъртя страницата на деветдесет градуса и прочете реда в дясното поле. Ново завъртане - долния ред. Накрая левия. Общо четири стиха. Първият, който беше открила Витория, всъщност бе третият стих от стихотворението. Смаян, Лангдън преп- рочете четирите стиха по посока на часовниковата стрелка: горе, дясно, долу, ляво. После въздъхна. Нямаше никакво съмнение. - Ти го откри, Витория. Тя напрегнато се усмихна. - Добре, вече може ли да се махаме оттук? - Първо ще препиша стиховете. Трябва ми лист и молив. Младата жена поклати глава. - Остави, професоре. Нямаме време за такива неща. Мики цъка. - Тя взе листа и тръгна към вратата. Лангдън се изправи. - Не можем да го изнесем! Това е.. Ала нея вече я нямаше. Лангдън и Витория изскочиха на двора пред Тайния архив. Чистият въздух се вливаше в дробовете на американеца като наркотик. Лилавите петна пред очите му бързо изчезнаха. Но не и угризенията. Току-що беше станал съучастник в кражбата йа безценна реликва от най-тайното хранилище на света. „Давам ви доверието си", бе казал шам- беланът. - Бързо. - Все още с листа в ръка, Витория почти се затича през Виа Борджия към сградата на швейцарската гвардия. - Ако върху този папирус попадне вода... - Спокойно. Когато разшифроваме текста, ще им върнем скъпоценната пета страница. Лангдън трябваше да ускори крачка, за да не изостане. Освен че се чувстваше като престъпник, продължаваше да е поразен от смайващото значение на документа. „Джон Милтън е бил илюминат. Написал е стихотворение, който Галилей е отпечатал на пета страница... далеч от очите на Ватикана." Когато излязоха от двора, Витория му подаде листа. - Мислиш ли, че ще успееш да го разшифроваш? Или просто излишно сме убили всички тези мозъчни клетки? Той внимателно пое папируса в ръце и без колебание го пъхна в един от вътрешните джобове на сакото си, за да го предпази от слънчевите лъчи и влагата. - Вече го разшифровах. Младата жена се закова на място. - Какво? Лангдън продължи да. върви. Тя се втурна да го настигне. - Успял си още от първия път?! А аз си мислех, че ще е страшно трудно! . Професорът знаеше, че Витория има право, и все пак наистина беше успял да разшифрова segno. Строфи в петостъпен ямб, разкриващи първия олтар на науката в кристална яснота. Трябваше да признае обаче, че наистина го безпокоеше лекотата, с която бе изпълнил тази задача. Беше възпитан в пуританска работна етика. В главата му все още звучеше гласът на баща му: „Ако не е било мъчително трудно, значи си го направил грешно". Надяваше се да опровергае този типичен за Нова Англия афоризъм. - Разшифровах го - отвърна той и закрачи още по- бързо. - Знам къде ще стане първото убийство. Трябва да предупредим Оливети. - Как е възможно вече да знаеш? Дай пак да видя! - Младата жена с боксьорска ловкост бръкна в джоба му и измъкна листа. - Внимавай! - каза Лангдън. - Не може... Тя не му обърна внимание и продължи да го следва с листа в ръка. Започна да чете стиховете на глас. Професорът пристъпи към нея, за да й вземе папируса, ала го омагьоса алтовият й глас, изричащ сричките в идеална хармония с крачките й. За миг той се пренесе във времето... сякаш бе съвременник на Галилей и за пръв път чуваше стихотворението... знаеше, че е изпитание, карта, ключ, разкриващ четирите олтара на науката... четирите знака, очертаващи таен път в Рим. Стиховете се лееха от устата на Витория като песен. От гроба земен ти на Санти, знай, от дупка дяволска, та чак докрай, положен път е светъл, изпит свят, и ангели над елементи бдят. Тя го прочете два пъти и млъкна, сякаш оставяше древните думи да закънтят сами. „От гроба земен на Санти" - помисли Лангдън. Стихотворението беше пределно ясно. Пътят на просвещението започваше от гробницата на Санти.. Оттам знаците насочваха илюминатите към целта. „И ангели над елементи бдят". Също ясно. Земя, въздух, огън, вода. Елементите на науката, четирите илю- минатски знака, скрити под формата на религиозни скулптури. - Първият знак като че ли е при гроба на Санти - каза Витория. Лангдън се усмихна. - Нали ти казах, че не е чак толкова сложно. - Кой е Санти? - внезапно развълнувана, попита тя. - И къде е гробът му? Американецът се подсмихна. Странно - всеки знаеше малкото име на един от най-прочутите ренесансови художници... детето-чудо, човекът, който на двадесет и пет годишна възраст вече бе изпълнявал поръчки на папа Юлий П и когато беше починал на тридесет и осем, от неговата ръка бе останала най-голямата колекция фрески в света. Санти беше титан в света на изкуството и фактът, че повечето хора го познаваха само с малкото му име, говореше за славата, постигана от малцина... личности като Наполеон, Иисус... и естествено, полубожест- вата, които гърмяха в харвардските общежития - Стинг, Мадона и певецът, по-рано известен като Принс, заменил името си със символа ..., поради което Лангдън го наричаше „Пресичащи се Т-образен и хермафродитен египетски кръст". - Санти е фамилното име на великия ренесансов художник Рафаело - каза Лангдън, - На Рафаело ли? - изненада се Витория. - На онзи Рафаело ли? - Единственият. - Професорът ускори крачка. - Значи пътят започва при гробницата на Рафаело, така ли? - Всъщност е логично - без да намалява ход, отвърна той. - Илюминатите често смятали велики художници и скулптори за почетни братя по просвещение. Може да са избрали гробницата на Рафаело в знак на преклонение пред него. - Лангдън също знаете, че подобно на много други автори на религиозни творби, Рафаело е бил подозиран в таен атеизъм. Витория предпазливо пъхна листа обратно в джоба му. - и къде е погребан? Лангдън дълбоко си пое дъх. - Ако щеш вярвай, но Рафаел е погребан в Пантеона. Тя го погледна скептично. - В онзи Пантеон ли? - Онзи Рафаело в онзи Пантеон. - Лангдън трябваше да признае, че и той не бе очаквал първият знак да е в Пантеона. Беше предполагал, че първият олтар на науката се намира в някоя тиха, ненатрапваща се черква. С огромния си, завършващ с отвор купол, Пантеонът дори в началото на XVII век бе бил една от най-известните римски забележителности. - Пантеонът изобщо черква ли е? - попита Витория. - Най-старата католическа черква в Рим. Тя поклати глава. - Но наистина ли смяташ, че ще убият първия кардинал в Пантеона? Това трябва да е едно от най-посещаваните от туристи места в Рим. Лангдън сви рамене. - Илюминатите казаха, че искат целият свят да гледа. Убийството на кардинал в Пантеона определено ще привлече вниманието. - Но онзи човек не може да очаква, че ще убие някого в Пантеона и ще избяга незабелязано! Не е възможно. - Също толкова невъзможно, колкото и отвличането на четирима кардинали от Ватикана. Стихотворението е ясно. - Абсолютно ли си сигурен, че Рафаело е погребан в Пантеона? - Много пъти съм бил на гроба _му_. витория загрижено кимна. - Колко е часът? - Седем и половина. - Пантеонът далече ли е? - На около километър и половина. Имаме време. - в стихотворението се казва „от гроба земен на Сан- ти". Това говори ли ти нещо? Лангдън диагонално прекоси Двора на стража. - „Земен" ли? Всъщност в Рим май няма по-земно място от Пантеона. Името му води произход1а си от религията, която първоначално била изповядвана там — пан- теизъм - вяра в много богове, по-точно в езическите божества на Майката Земя. Когато се бе занимавал с история на архитектурата, Лангдън с удивление беше научил, че пропорциите на главното помещение на Пантеона са свързани с култа към Гея, богинята на Земята. Те бяха толкова точни, че в сградата идеално се вписваше гигантско кълбо. - Добре. — Витория вече изглеждаше по-убедена. - Ами „дяволската дупка"? „От дупка дяволска"? Лангдън не бе сигурен за това. - „Дяволската дупка" трябва да е прочутият кръгъл отвор в -покрива на Пантеона, така нареченият „oculus" - логично предположи той. - Но това е черква - ка^о продължаваше без усилие да го следва, възрази младата жена. - Защо ще наричат отвора „дяволска дупка"? Професорът също се чудеше. Никога не беше чувал термина „дяволска дупка", но си спомни за един известен критик на Пантеона от VIII век, чиито думи сега му се сториха странно адекватни. Беда Преподобни бе писал, че дупката в покрива на Пантеона била пробита от дяволи, опитващи се да избягат от сградата при освещаването й от Бонифаций IV. - А защо илюминатите използват името Санти, след като всъщност е известен като Рафаело? - когато влязо: ха в следващия, по-малък двор, прибави Витория. - Много питаш. - И баща ми казваше така. - Има две възможни причини. Първо, в думата „Рафаел" има прекалено много срички и е щяла да наруши петостъпния ямб. - Малко вероятно. Лангдън се съгласи с нея. - Добре де, тогава са използвали „Санти", за да скрият още по-добре ключа, така че само просветени хора да открият препратката до Рафаело. Витория не прие и това обяснение. - Сигурна съм, че докато е бил жив, фамилното му име е било добре известно. - Колкото и да е чудно, не. Това е нещо като символ за високо обществено положение. Рафаело избягвал фамилното си име също като днешните поп звезди. Да вземем Мадона например. Тя никога не използва фамилията си - Чиконе. Младата жена се усмихна. - А ти откъде знаеш фамилията на Мадона? Лангдън съжали, че е използвал този пример. Когато живее сред десет хиляди младежи, човек запомня удивителни глупости. Когато се опитаха да минат през последния портал, водещ към сградата на швейцарската гвардия, ненадейно ги спряха. - Стой! - изрева някой зад тях. Двамата рязко се обърнаха и се озоваха пред дулото на насочената към тях пушка. - Attento! - възкликна Витория и отскочи. - Внимавай с... - Не мърдайте! - изсумтя гвардеецът и вдигна ударника на оръжието си. - Soldato! - разнесе се заповеден глас от отсрещния край на двора. Оливети излизаше от сградата. - Пусни ги! Швейцарецът се смути. - Ма, signore, е una donna... - Пусни ги! - изкрещя на гвардееца Оливети. - Signore, поп posso...* - Веднага! Имаш нова заповед. Капитан Роше след две минути ще ви я съобщи. Организираме претърсване. * „Внимавай!" „Войнико!" „Но, господине, това е жена., (ит.). - В. пр. „Не мога.. Гвардеецът озадачено забърза към оперативния център. Оливети гневно се приближи към Лангдън. - Нашият най-таен архив? Настоявам за обяснение. - Имаме добра новина - каза професорът. Оливети присви очи. - Дано е адски добра. Четирите необозначени автомобила алфа ромео 155 „Туинспарк" фучаха по Виа деи Коронари като изтребители по самолетна писта. В тях пътуваха дванадесетима цивилни швейцарски гвардейци, въоръжени с полуавтоматични пистолети „Черчи-Пардини", флакони с нервнопаралитичен газ и пушки със стоппатрони. Тримата снайперисти носеха пушки с лазерни мерници. Седящият на предната дясна седалка във водещия автомобил Оливети се обърна към Лангдън и Витория. Очите му пламтяха от гняв. - Нали ме уверихте, че ще ми дадете убедително обяснение? Теснотата на задната седалка караше професора да изпитва клаустрофобия. - Разбирам вашето... - Не, не разбирате! - Оливети не повишаваше глас, ала напрежението му се утрои. - Току-що наредих на дванайсет от най-добрите си хора да напуснат Ватикана в навечерието на конклава. И го направих, за да завардя Пантеона въз основа на уверенията на някакъв си непознат американец, който бил разтълкувал четиривековно стихотворение. И освен това поверих търсенето на тази ваша антиматерия в ръцете на помощниците си. Лангдън устоя на желанието да извади пета страница от джоба си и да я размаха пред лицето на Оливети. - Знам само, че сведенията, които открихме, се отнасят за гробницата на Рафаело, а гробницата на Рафаело е в Пантеона. Гвардеецът зад волана кимна. - Той е прав, господин командир. С жена ми... - Гледай си пътя - прекъсна го Оливети и се обърна към Лангдън. - Как е възможно на такова оживено място да бъде извършено убийство и убиецът да избяга незабелязан? - Нямам представа - призна професорът. - Обаче илю- минатите явно са изключително находчиви. Проникнали са и в ЦЕРН, и във Ватикана. Успяхме да разберем къде ще стане първото убийство съвсем случайно. Пан- теонът е единственият ви шанс да заловите този човек. - Пак си противоречите - рече командирът. - Защо да е единственият ни шанс? Нали казахте, че имало .| някакъв път. Поредица от знаци. Ако сте прав за Панте- она, ще можем да проследим пътя до другите знаци. Ще имаме четири възможности да го пипнем. - И аз си мислех така - отвърна Лангдън. - И наистина щяхме да имаме такъв шанс... само че преди век. Откритието, че Пантеонът е първият олтар на науката, му бе донесло смесени чувства. Историята често си правеше жестоки шеги с онези, които я изучаваха. Едва ли можеха да се надяват, че след всички тези години Пътят на просвещението е останал непокътнат и статуите са по местата си, ала Лангдън си бе мечтал да го последва чак до края и да стигне до свещеното илюминатско скривалище. Уви, знаеше, че това няма да се осъществи. - В началото на деветнайсети век Ватиканът наредил всички статуи от Пантеона да бъдат унищожени. - Защо? - смая се Витория. - Защото изобразявали езическите олимпийски богове. За съжаление, това значи, че първият знак е изчезнал... а заедно с него и... - ... всяка надежда да,открием Пътя на просвещението и другите знаци - довърши тя. Лангдън поклати глава. - Имаме само един шанс. Пантеонът. Оттам нататък следата се губи. Оливети се вторачи в тях, после се обърна напред и нареди на шофьора: - Спри! Гвардеецът отби до тротоара и удари спирачки. Другите три коли спряха зад тях. - Какво правите?! - попита Витория. - Върша си работата - ледено отвърна Оливети и отново се обърна към задната седалка. - Господин Лангдън, когато ми казахте, че ще ми обясните ситуацията по пътя, реших, че отиваме в Пантеона с ясна представа защо сме там. Само че не е така. Тъй като поради присъствието си тук не съм в състояние да изпълнявам основните си задължения, а тази ваша теория за девствените жертви и древните стихове не ми се струва особено логична, не мога да продължа. Прекратявам операцията. - Той извади радиостанцията си и я включи. Витория се пресегна и го хвана за ръката. - Недейте! Оливети рязко отдръпна радиостанцията от устата си и я прониза с изпепеляващ поглед. - Ходили ли сте в Пантеона, госпожице Ветра? - Не, но... - Ще ви го опиша. Той се състои от едно кръгло помещение, построено От камък. Има само един вход и един извънредно тесен отвор. Няма прозорци. Входът постоянно е заварден най-малко от четирима италиански полицаи, които охраняват храма от маниаци, антихристи- янски терористи и джебчии. - Какво искате да кажете? - студено попита тя. - Какво искам да кажа ли? - Оливети с всичка сила стисна с пръсти облегалката. - Искам да кажа, че вашето предположение е абсолютно невъзможно! Кажете ми поне един правдоподобен начин някой да убие кардинал в Пантеона! Как изобщо ще промъкне заложника покрац охраната? Как ще го убие и ще избяга? - Командирът се надвеси над седалката. Професорът усети миришещия му на кафе дъх. - Как, господин Лангдън? Кажете ми поне един начин! Тясната кола сякаш се свиваше около Лангдън. „Нямам представа! Аз не съм убиец! Не знам как ще го направи! Знам само..." - Само един начин ли? - невъзмутимо попита Вито- рия. - Какво ще кажете за това? Убиецът прелита с хеликоптер и хвърля крещящия жигосан. кардинал през отвора на покрива. Кардиналът пада на мраморния под и умира. Всички я зяпнаха. Професорът не знаеше какво да мисли. „Имаш развинтена фантазия, момиче, но си съобразителна." Оливети се намръщи. - Възможно е, признавам... но едва ли... - Или пък убиецът дава опиат на кардинала и го вкарва в Пантеона с инвалидна количка като възрастен турист - продължи Витория. - После тихомълком му прерязва гърлото и изчезва. Това като че ли поосвести командира. „Не е зле!" - помисли си Лангдън. - А може и... - отново започна тя. - Разбрах - прекъсна я Оливети. - Достатъчно. - Той дълбоко си пое дъх и въздъхна. Някой рязко почука по прозореца и всички се стреснаха. Беше един от гвардей- ците в другите коли. Командирът смъкна стъклото. - Всичко наред ли е, господин командир? - Швейцарецът носеше цивилно облекло. Той дръпна нагоре ръкава на дънковата си риза и отдолу се показа черен военен часовник. - Осем без двайсет е. Ще ни трябва време да заемем позиции. Оливети разсеяно кимна, ала известно време продължи да мълчи, като прокарваше показалец по таблото и оставяше следи в праха. Командирът наблюдаваше Лангдън в страничното огледало и професорът усети, че началникът на швейцарската гвардия го преценява. Накрая Оливети отново се обърна към гвардееца. В гласа му се долавяха неохотни нотки. - Ще се разпръснем и ще се приближим поотделно. Колите ще се разделят до Пиаца дела Ротонда, Виа дели Орфани, Пиаца Сант' Игнасио и Сант' Еустакио. На разстояние най-малко две преки. Щом паркирате, снаряже- те се и чакайте моята заповед. Три минути. - Слушам. - Гвардеецът се върна в колата си. Лангдън одобрително кимна на Витория. с отговор тя му се усмихна и за миг професорът усети неочаквано привличане... неустоим магнетизъм помежду им. Командирът се обърна на седалката си и срещна погледа му. - Дано не се окаже на вятъра, господин Лангдън. Американецът неловко се усмихна. „Няма такава възможност." Директорът на ЦЕРН Максимилиан Кьо- лер отвори очи под въздействието на вливащите се в тялото му кромолин и лев- котриен, които разширяваха бронхите и белодробните му капиляри. Отново дишаше нормално. Лежеше в единична стая в болницата на ЦЕРН. Инвалидната му количка стоеше до леглото. Той разгледа хартиената нощница, която му бяха облекли. Дрехите му бяха сгънати на стола до леглото. Директорът се заслуша, после колкото можеше по-тихо се надигна, взе дрехите си и се облече. След това се прехвърли на количката си. Сподави кашлицата си и завъртя колелата с ръце, за да не вдига шум с мотора. Когато стигна до вратата, надзърна навън. В коридора нямаше никого. Максимилиан Кьолер безшумно се измъкна от болницата. - Седем четирийсет и шест минути и трийсет секунди... сега - прошепна по радиостанцията си Оливети. Лангдън усети, че се поти в туидовото си сако на задната седалка на алфа ромеото, паркирано с работещ двигател на Пиаца дела Конкордиа, на три преки от Панте- она. Витория седеше до него и съсредоточено наблюдаваше командира, който даваше последните си нареждания. - Ще обсадим Пантеона от осем страни. Пълна обсада с особено внимание към входа. Обектът може да ви познава, затова трябва да сте незабележими. В никакъв случай не убивайте обекта. Някой трябва да наблюдава покрива. Най-важен е обектът. Жертвата е на заден план. „Господи - помисли си Лангдън, вледенен от ефикасността, с която Оливети бе казал на хората си, че кардиналът може да бъде пожертвай. - „Жертвата е на заден план." - Повтарям. Не убивайте обекта. Трябва ни жив. Действайте. - Командирът изключи радиостанцията си. Витория изглеждаше смаяна, почти ядосана. - Никой ли няма да влезе вътре, господин командир? - Къде? - обърна се към нея Оливети. - В Пантеона! Където ще бъде извършено убийството! - Attento - с леден поглед отвърна той. - Ако противникът се е внедрил сред хората ми, има вероятност да ги познават. Вашият колега ме предупреди, че няма да имаме друга възможност да заловим обекта. Нямам намерение да го подплаша, като вкарам хората си вътре. - Ами ако убиецът вече е там? Оливети си погледна часовника. - Обектът беше ясен. В осем часа. Имаме петнайсет минути. - Той каза, че ще убие кардинала в осем часа. Но може вече някак си да е вкарал жертвата вътре. Ами ако хората ви видят обекта да излиза, но не го познаят? Някой трябва да провери дали вътре е чисто. - Прекалено е рисковано. - Не и ако човекът, който влезе, е напълно непознат. - Дегизирането изисква време и... - Имах предвид себе си - прекъсна го Витория. Лангдън се вторачи в нея. Оливети поклати глава. - Категорично не. - Той е убил баща ми. - Точно така, затова може да ви познава. - Сам го чухте по телефона. Нямаше представа, че изобщо съществувам. Определено не знае как изглеждам. Мога да вляза вътре като туристка. Ако забележа нещо подозрително, ще изляза на площада и ще дам знак на хората ви. - Съжалявам, не мога да го допусна. Радиостанцията на Оливети изпращя. - Comandante? Северната група има проблем. Фонтанът закрива входа на Пантеона и за да го наблюдаваме, трябва да излезем на площада. Какво ще наредите? Или няма да можем да го виждаме, или ще трябва да заемем уязвима позиция. На Витория й дойде до гуша. - Това беше. Тръгвам. - Младата жена отвори вратата и слезе от автомобила. Командирът хвърли радиостанцията си, изскочи навън и й препречи пътя. Лангдън също ги последва. „Какво прави тя, по дяволите?" - Госпожице Ветра, инстинктът ви подсказва правилното решение, но не мога да позволя да участват цивилни. - Хората ви не виждат входа! Оставете ме да ви помогна. - Ще ми се да имам човек вътре, но... - Но какво? Понеже съм жена, така ли? Оливети не отговори. - Дано не сте искали да кажете това, господин командир, защото ви е ясно, че идеята е добра, и ако допуснете някакво архаично мъжкарство... - Оставете ни да си вършим работата. - Оставете ме да ви помогна. - Прекалено е опасно. Няма да имаме връзка с вас. Не мога да ви дам радиостанция, това ще ви издаде. Витория бръкна в джоба на ризата си и извади мобилния си телефон. - Много туристи имат мобифони. Оливети се намръщи. Тя отвори устройството и "се престори, че отговаря на обаждане. - Здрасти, мили. В Пантеона съм. Трябва и ти да го видиш! - Затвори телефона и гневно погледна командира. - Кой ще разбере, по дяволите? Няма никакъв риск. Позволете ми да съм ваш наблюдател! - Тя посочи мобилния телефон на колана на Оливети. - Дайте ми номера си. Швейцарецът не отговори. Шофьорът бе наблюдавал сцената и изглежда, му беше хрумнало нещо. Гвардеецът слезе от алфа ромеото и отведе командира си настрани. След десетина секунди Оливети кимна и се върна. - Запишете номера. - Той продиктува цифрите. Витория ги записа, - Сега се обадете. Тя избра опцията за автоматично набиране. Телефонът на колана на командира иззвъня. Оливети вдигна. - Влезте в сградата, госпожице Ветра, огледайте се, излезте, обадете ми се и ми кажете какво сте видели. - Благодаря ви, господин командир. Лангдън беше обзет от неочакван покровителствен инстинкт. - Чакайте малко - каза той на Оливети. - Сама ли ще я пратите вътре? Витория го погледна намръщено. - Всичко е наред, Робърт. Гвардеецът пак каза нещо на командира си. - Опасно е - рече й Лангдън. - Той има право - съгласи се Оливети. - Даже най- опитните ми хора не действат сами. А и както току-що посочи лейтенантът, маскарадът ще е по-убедителен, ако влезете двамата. „Двамата ли? - поколеба се професорът. - Всъщност имах предвид..." - Така ще приличате на двойка туристи - продължи командирът. - И ще можете да си помагате. А и аз ще съм по-спокоен. Витория сви рамене. - Добре, но трябва да побързаме. Лангдън изпъшка. „Браво, каубой." Оливети посочи улицата. - Първо ще излезете на Виа дели Орфани. Завийте наляво. Ще стигнете направо при Пантеона. Ш,е ви отнеме най-много две минути. Аз ще командвам хората си оттук и ще чакам да се обадите. Предпочитам да сте въоръжени. - Той извади пистолета си. - Някой от двама ви може ли да борави с това? Сърцето на Лангдън се разтуптя. „Не ни трябва пистолет!" Витория протегна ръка. - От четири