Тайнствената сила на пирамидите

Богомил Герасимов

 

Страхът на времето

За първи път видях Хеопсовата пирамида отдалеч, през прозореца на автобус. Шофьорът караше бавно по асфалтирания път през пустинята и аз се опитвах да счупя стъклото с чело. Залезът осветяваше върховете на двете по-високи пирамиди и те ми изглеждаха като полилеи, висящи на невидим кабел от небето. Бях чувал, че комплексът в Гиза е най-старата мистерия на планетата Земя. Всяка среща с него не дава отговори, а предизвиква нови и нови въпроси. В ума ми непрекъснато се въртеше една стара арабска пословица,която бях прочел някъде: "Всичко се страхува от времето, но времето се страхува от пирамидите." Те бързо се скриха от погледа ми и автобусът увеличи скоростта. За момент се почувствах като един от старите керванджии, пресичащ пустинята със своите камили. И той е виждал върховете на пирамидите, но не за няколко минути, а дни наред, като фарове по морския бряг.

Трудно ми е да опиша платото в Гиза. Бих могъл да кажа, че е покрито с пясък, но какво от това? Цялата пустиня е от пясък. Все пак интригуващо е защо пирамидите са построени именно на това място. Нали е лоша славата на всеки строеж върху пясъчни основи? Значи в Гиза има нещо необикновено, нещо невидимо, скрито дълбоко под пясъка. Някои твърдят, че точно в Гиза, където е Хеопсовата пирамида, се намира центърът на земната суша. По-интересно е заключението на геолозите: платото представлява просторен връх на гранитна планина. Друг район в околностите на Кайро, а и в цял Египет не би могъл да издържи огромната тежест на каменните конструкции.

Групата туристи, с които пристигнах в Кайро, бяхме настанена в удобен и немного скъп хотел. Разходката из центъра на столичния град след вечеря беше задължителна. И несъмнено - приятна. Има нещо екзотично - ориенталско за европейците и европейско за арабите, в този град. Наситих се на непознатата арабска реч, на малко тъжната музика от отворените магазини, на преследващия ме навсякъде аромат на местни подправки и печено месо. Ставаше късно, но глъчката не затихваше. Улиците бяха пълни с хора, сякаш се бяха наговорили да ме убедят, че никой няма намерение да спи.

В хотелската стая сънят бягаше и от мен. Съзнанието, че Хеопсовата пирамида е толкова близо, ме държеше буден. Прелистих доста страници от книгите, които носех в багажа си, за да си припомня някои факти за некропола в Гиза. Всички автори са единодушни, че комплексът в Гиза е най-внушителният от всички пирамидни групи в света. През вековете в Египет са били построени общо 98 пирамиди. Да приемем тази цифра за условна, защото едни автори твърдят, че пирамидите са по-малко, а други - че броят им надхвърля 100. Повече от половината обаче са изгубили пирамиден образ и подобие и са се превърнали в купчина камъни. По-запазените и значими конструкции са около 30. И всички са на западния бряг на Нил. Няма нито една на източния. Не липсват и обяснения на този факт, но нито едно не е достатъчно убедително.

Спомням си, че още тогава, през първата ми вечер в Кайро, си задавах въпроса: защо пирамидите са строени на групи? Нали са индивидуални гробници на отделни фараони? Най-голямата група - с 12 пирамиди, се намира в Саккара. Там са и две от най-старите стъпаловидни конструкции, построени от фараоните Зосер и Ходжефа. По пет пирамиди има в Абусир и Дашхур. Останалите са в Лишт, Хавара, Илахун, Абу Роаш и Завиет ел Ариан. В Гиза има девет пирамиди, но от тях заслужава да се говори само за три.  Според египтолозите те са построени по височина и старшинство от фараоните Хуфу (който гърците - не знам защо - наричали Хеопс), Хефрен и Микерин. Предполага се, че другите шест, които са малки и не представляват интерес, са били строени за царици и фараонска челяд, както и за висши сановници и жреци, завоювали правото на вечна почивка в близост до своя владетел.

На следващия ден автобусът ни разпиля доста рано сутринта, преди слънцето да ни подгони към сенките. Разполагахме с доста време и всеки искаше да пипне с ръка каменните блокове на Хеопсовата пирамида, да се взре в лицето на сфинкса и да разгадае тайната му, да запечата на снимка страхотното събитие. Аз не правех изключение.

Трите пирамиди в Гиза представляват сърцевината на комплекса. Неразделна част от тях е тайнственият сфинкс, който според някои датировки, предизвикателни за традиционните египтолози, е на 10 000 години. За повечето учени такива твърдения са анатема и те си държат на своето: сфинксът е паметник на фараона Хефрен, прилича на него, има си брадичка и кобра на челото - все царски символи. Не може да има спор по онова, което се вижда с просто око: полегнал лъв с човешка глава. Предполага се, че е издялан от един монолитен каменен къс. Колосалната фигура е висока над 30 м и дълга около 80 м. Между предните лапи на сфинкса има блок от червен гранит с йероглифи. От дешифрирания текст се разбира, че един ден фараонът Тутмос IV от ХVIII династия, когато още бил принц, заспал в сянката на сфинкса и сънувал, че той му обещава двойната корона на Египет, ако се разпореди да разчистят пясъка и да се възстанови царствената му красота. Фараонът изпълнил молбата на сфинкса.

В египетската митология лъвът винаги играе ролята на пазител, охраняващ светини и свети места. Според някои автори под огромната статуя има тайни помещения и тунели, водещи към пирамидите. Всички усилия обаче да бъдат открити такива подземни връзки досега остават напразни.

В египетското изкуство божествата се изобразяват с тяло на човек и с глава на животно и никога обратното. В това отношение сфинксът е необяснимо изключение, защото има тяло на лъв и глава на човек. Всеки автор е свободен да тълкува този факт и да обявява сфинкса за каквото си иска, но, разбира се, никой не е задължен да му вярва. Едно е безспорно - сфинксът може да се състезава с всеки паметник по внушителност, мистериозност и мистицизъм.

Като гледах трите пирамиди, бях готов да се обзаложа, че Хефрен си е направил най-високата гробница. Гидът ни беше опитен и, изглежда, знаеше всичко, което и учените знаят. Той ме увери, че съм жертва на зрителна измама: пирамидата на Хефрен само изглежда по-висока, защото е построена на малко възвишение.

Пирамидата на Хеопс (Хуфу), която аз предпочитам да наричам Голямата пирамида, е най-описваната, най-измервана и най-изследвана конструкция в света. Въпреки изобилието от различия между учените, извършвали измервания, спорът се смята за приключен. Прието е, че Голямата пирамида е висока 147 м - с цели 3,5 м надвишава тази на Хефрен.

От известния през третото десетилетие на ХХ в. автор Х. В. ван Лун се знае, че в древността имало съперничество, кой да си издигне по-висока гробница. Рекорд поставил Хуфу, който разположил пирамидата си на цели 42 декара и с височина почти 150 м. По неговата логика фараонът Микерин изглежда твърде жалък с пирамида, висока едва 66,5 м.  Сигурно щях да си живея с тайно съчувствие към този злополучен фараон, който на всичко отгоре минава за най-свестен в сравнение с тираните Хуфу и Хефрен, ако не ми беше попаднала статията "Вечен поздрав към бога Слънце" от испанския египтолог Фелипе Фернандес Арместо. В нея дон Фелипе разказва подробно за Хеопсовата пирамида, но споменава и Микерин. Като добър ученик на учители от рода на Ван Лун той се подписва с двете ръце под основния научен постулат за трите пирамиди в Гиза: те са построени като гробници за съответните фараони. Дон Фелипе също тактично заобикаля неудобната тема, защо не са открити фараонски мумии в пирамидите, нито поне някакъв надпис или украси, които да подсказват, че там е имало царско погребение. Вместо това авторът ражда следния бисер: "...И Микерин, който - неспособен да си съперничи по размери с постройките на неговите предшественици - сложи началото на мода (на погребения - б. м.) с по-малки пирамиди."

Бедният Микерин! Дали не са му стигнали парите, или каменните кариери са започнали да се изчерпват? Важното е, че фараонът е измислил нова мода и находчивият учен я е разгадал!

Пирамидата на Микерин може да изглежда най-невзрачна, но в един момент от своята история достойно е защитила пирамидната чест. През 1215 г. всемогъщият халиф Малек ал Азиз Отман стигнал до Гиза и издал ексцентричната заповед всички пирамиди да бъдат изравнени със земята.

Огромна работна сила под командването на самия халиф се нахвърлила срещу най-малката - пирамидата на Микерин. Няколко месеца продължила неравната битка на работници и войници срещу тежките каменни блокове. Усилията им се провалили, защото не успели дори видимо да наранят повърхността й. Халифът бил принуден да се откаже от безумната си заповед.

За най-малката пирамида в Гиза, приписвана на фараона Микерин, тогава научих още един интересен факт. При разкопки в нея подозираният в различни фалшификации археолог полковник Вайс намерил четириъгълен базалтов саркофаг заедно с човешки кости и дървен ковчег, носещ името на Микерин. Откривателят решил да даде английско гражданство на намиращата се (евентуално) в саркофага мумия, натоварил го на кораб и го изпратил за Англия. Никой не очаквал, че корабът ще потъне край бреговете на Испания и ще отвлече на дъното тайната на запечатания саркофаг. Аз лично съм почти сигурен, че за полковник Вайс саркофагът бил зареден по традиция с изненада: в него нямало да се намери нищо, дори и следа от мумия. Но това е само моя догадка. Догадка е и твърдението, че съдбата на злополучния кораб се дължи на прословутото проклятие, преследващо осквернителите на фараонски гробници. В случая полковник Вайс си останал здрав и читав - загинали невинни хора.

В сравнение с Микериновата по-голям интерес представлява втората пирамида, подарена от учените на Хефрен. Тя прилича на Голямата пирамида, но за разлика от нея има два входа на северната страна - един над друг, близо до основата. И двата коридора от входните отвърстия водят надолу в един и същ ъгъл и се съединяват в смятаната за погребална камера с размери 15/5/7 м. Таванът й е сводест. В нея няма вентилационни шахти, но има саркофаг от полиран гранит, потънал в пода. До него според нашия гид бил намерен капак, счупен на две. Отново без надписи и най-важното за всяка гробница - без фараонска мумия. От това, което видях и прочетох за пирамидата на Хефрен, мога да заключа, че в сравнение с Голямата пирамида тя има значително по-бедна вътрешна структура и че погребалната й камера е прекалено леснодостъпна.  Това дава основание да се подозира, че някъде вътре в пирамидата има друга, скрита камера, където вероятно е била мумията на Хефрен.

Сфинксът не може да говори, но с гласа на прочутия изследовател Жак Кусто изказва следната мъдрост: "Тук започна историята: с всяка нова зора виждам да се издига откъм другия бряг на Нил богът Слънце. Първият му лъч е за моето лице, обърнато към него. Отпреди пет хиляди години съм виждал да изгряват всички слънца, които хората съхраняват в паметта си. Видял съм първото зазоряване в историята на Египет. Пазя край брега на Нил славното плато Гиза, чиито паметници, от най-простия до най-престижния, са гробници..."

Не вярвам сфинксът да е промълвил пред Жак Кусто точно това, но вероятно изследователят на морските дълбини е видял нещо в непроницаемото лице на каменния колос. Може би същото е доловил и арабският халиф Абдула ал Мамун, който освен от съкровища се интересувал и от науки, особено от астрономия. Когато му разказали легендата, че в Голямата пирамида има тайни помещения, пълни с древни карти и съкровища, халифът - син на приказния Харун ал Рашид - решил да сложи ръка на тях.

Арабските историци предават драматичното развитие на халифската авантюра. Те описват как неговите архитекти, строители и работници напразно търсили входа на пирамидата откъм северната й страна, как нагрявали варовиковите блокове с огън и след това ги заливали със студен оцет, за да се разпукат. В края на краищата след дълго и мъчително пробиване в по-мекия варовик на вътрешността, след непосилното заобикаляне на гранитните прегради в коридорите халифът стигнал до т. нар. царска камера. Оказало се, че крадци са го преварили, защото не намерил нито мумия в саркофага, нито карти и йероглифи, нито съкровища. Работниците започнали да роптаят и халифът се видял принуден да остави вътре свои скъпоценности, които хората му да намерят и да не смятат, че месеците убийствен труд са били за тоя що духа.

Човек трябва да застане като мен до Голямата пирамида в Гиза, за да почувства колко е малък и безпомощен. Любопитно ми е това усещане. По-нормално ми се струва да изпитвам възхищение и гордост от това велико творение на човешките ръце. А аз, обратно - чудех се какви са били тези хора или сили, способни да пренасят отдалеч огромни тежести, да нареждат каменни блокове във формата на пирамида, за да погребат в нея една мумия.

Погледнах нагоре към върха на пирамидата и въздъхнах с облекчение. Програмата не предвиждаше изкачването й, но и да предвиждаше, едва ли някой щеше да се включи в такава авантюра.

Голямата пирамида е построена... кога ли е построена? Нашият гид пояснява, че това събитие е станало по времето на Хуфу. Аз знам официалната датировка на IV династия - 2200-2650 г. пр. н. е. Някои учени обаче твърдят, че това е станало през 2770 г. пр. н. е. За други годината е 2900. През 1986 г. проби от хоросан, използван за облицовъчните блокове на Голямата пирамида, били изследвани с най-модерна техника в Цюрих и Далас, САЩ. В Далас стигнали до заключение, че хоросанът трябва да се датира от 3809 г. пр. н. е., а в Цюрих - 2869 г. пр. н. е.Тези дати илюстрират не само разминаване с около 1000 години. Те се различават толкова от официалната датировка, че най-малкото поставят под съмнение строителството на пирамидата от Хуфу. Има много версии, естествено, включително и най-вероятната: никой не знае точната дата.

Единственото сигурно нещо при това мое първо здрависване с пирамида бе очевидното: каменната конструкция има пет страни - четири видими и една невидима (основата) - и вход откъм северната страна, на около 16 м от основата. А като си помисля само, че нещастните работници на халифа Ал Мамун са можели да си спестят много черен труд. Но как да знаят хората, че входът на Голямата пирамида е бил обзаведен с масивна "въртяща" се каменна врата. Изглежда, че този вид "врати", предназначени за каменна маскировка на вход, са били нещо като семеен монопол, защото се срещат само в още две пирамиди: на Снефру и Хуни, съответно бащата и дядото на Хуфу. Подвижната "врата" представлява масивен блок от двайсетина тона, който бил толкова добре балансиран, че можел да се отвори с минимална сила. Но само отвътре. Отвън дори не се забелязвал. Затворен, той пасвал идеално с другите блокове и било невъзможно да се заподозре, че там има вход.

Още тогава, когато хлътвах в мрачните тесни коридори на Голямата пирамида, въпросите напираха в мен, но нямаше на кого да ги задам. Или по-точно - нямаше кой да ми отговори. Дори на такъв прост въпрос: Защо са строени толкова големи пирамиди, когато и малките вършат същата работа. Или: Защо пирамидата на Хуфу е островърха, а другите са пресечени? Гидът ме прекъсва и пояснява: "Пирамидата на Хуфу също е пресечена, но отдолу не се вижда. На върха тя също е плоска, като малка площадка. Оставена е недовършена, за да не бъде съвършена. Само бог е съвършен!"

И пирамидата е съвършена! Основата й е точен квадрат със страна 230 м, ако не се смятат незначителните разлики в сантиметри. Висока е, както посочих, 147 м, на върха е пресечена и откритата площ също е квадрат, два на два метра. От основата до върха има 203 реда от варовикови блокове. Липсват няколко реда и връхният камък, наричан пирамидон. Изчислено е, че в конструкцията са използвани 2 300 000 каменни блока (според някои автори 2 500 000), тежки по 2,5 т. Във вътрешността й видях монтирани и гранитни късове до 70 т. Какво може да се направи с толкова много камъни? Знаещите предлагат такива сравнения: каменните блокове ще стигнат и ще останат за 30 небостъргачи като Емпайър стейт билдинг в Ню Йорк, за толкова катедрали и черкви, колкото са построени в Англия от началото на новата ера, за стена, която да се проточи от единия край на САЩ до другия и обратно. Пирамидата била покрита с грамадни бели облицовъчни блокове от варовик, при това така идеално паснати, че било невъзможно да се вкара игла между тях. Слепването е осъществено с някакъв мистериозен цимент. Съставът му е известен, но въпреки модерните технологии не се получава същият продукт. За разлика от обикновения мрамор, който се износва, полираният варовик и този дяволски цимент с времето стават все по-твърди и по-здрави. Всеки блок от облицовъчния варовик тежал от 16 до 20 т. Общо те били 144 000 и покривали близо 50-те декара, колкото са размерите на четирите триъгълника на пирамидата. Ако се замислим, трудно ще си представим как всеки един от тези камъни е бил издиган и поставян на определеното му място, напаснат със съседните блокове и циментиран. Само тази операция е трябвало да се повтори 144 000 пъти и още 2 300 000 пъти за всеки камък от пирамидната конструкция. Известният египтолог проф. Пиаци Смит изразява възторга си, като подчертава, че никога преди или след Голямата пирамида "не е имало толкова превъзходно големи и толкова чудно точни" облицовъчни блокове.

Има още една важна особеност на Голямата пирамида - ъгълът на наклона на четирите й страни към основата: 51 градуса, 51'14.3". Някои го представят за по-лесно като 52 градуса или 51 градуса и 52'. Никъде по света няма друга пирамида, построена с такъв ъгъл на наклона. Освен това пирамидата е почти перфектно ориентирана по четирите посоки с труднозабележимо отклонение от няколко минути. За всеки специалист, който разбира от строителство, това е невероятно постижение. Голямата пирамида има доста сложна система от коридори, камери и шахти, част от които остават незабележими за туристите. За учените обаче те са важни, защото им дават всевъзможни поводи да си правят заключения и да изграждат теории. На мен ми направи впечатление, че за да се изкача до царската камера, разположена на петдесетина метра от основата, т. е. на една трета от височината на пирамидата, трябваше да тръгна надолу по тесен коридор. Той води някъде под земната повърхност, към т. нар. кладенец, но никой всъщност не знае за какво е служела тази дупка. След 20 м "изкачване" по коридора, който водеше надолу, стигнах до някакво разклонение. Там вече коридорът наистина тръгва нагоре. Първоначално, както разбрах, той е бил блокиран от огромни гранитни блокове, но според халифа Ал Мамун, както и за съвременните египтолози за крадците няма прегради, щом са ги преодолявали. Пристъпвам внимателно в полумрака и след още двайсетина метра стигам до ново разклонение. Хоризонтален коридор води към камера, разположена точно по средата между северната и южната страна на пирамидата, или точно на мислената права, която се издига от основата към върха. Това е т. нар. камера на царицата, която според египтолозите е оставена недовършена. По размери е почти квадратна - около 5,5 на 6 м, със сводест таван, висок 7 м. Камерата на царицата е "оборудвана", ако мога така да се изразя, с една мистериозна ниша, висока 5 м, и с две шахти. Нишата най-вероятно е била място за поставяне на статуя, а шахтите - както всеки ще си помисли - за вентилация. Но ако продължи да мисли, всеки би се запитал кой прави вентилационни шахти, които не стигат до повърхността на пирамидата.

По изкачващия се коридор влизам в много странно помещение, наречено Голяма галерия. Голяма е наистина, защото е дълга 30 м и висока 10 м. Тук човек може само да се озърта, да се чуди и да гадае. Бях чел например за два странни жлеба (прореза), чието предназначение е неизвестно. Видях ги: те са по един на източната и на западната стена, високи 17,78 см и дълбоки 2,5 см и опасват цялата дължина на галерията. От тази галерия по коридор може да се слезе в "грото"-то, или "пещерата", помещение също с неясно предназначение, но от него слизането може да продължи към кладенеца. По-важно е да отбележа, че от Голямата галерия през тесен тунел с отвор малко над 1 кв. м се влиза в нещо като преддверие от полиран червен гранит, след него отново се продължава по тесния тунел и накрая - в Царската камера.

Ето я значи прочутата погребална зала, известна като Царска камера. Подобно на преддверието и тя е изградена от огромни червени гранитни късове с размери 6 на 11 м в дължина и ширина и с височина 6 м. И тази камера е обзаведена с две шахти, но те стигат до повърхността на пирамидата.  Ще повярвам, че може да са вентилационни шахти, ако някои ми обясни защо му е на мъртвец въздух.

С влизането в Царската камера се опитах да придам най-почтителен израз на лицето си - все пак влизам в камера, където е бил погребан фараон. Изведнъж се заковах на място и почти цяла минута не помръднах, вперил очи в гранитния саркофаг близо до западната стена. Няма капак и в единия край е отчупен. Вината за това кощунство се хвърля върху жадните за сувенири туристи. Готов съм да поема част от вината, защото - сега вече мога да призная - и аз се опитах да откъртя една малко парче, но не успях. Но почуках с пръст върху саркофага, а след това и с ключодържателя си. И двата пъти се получи някакъв особен, бих казал, неземен звук. Може и така да ми се е сторило. Всичко около мен беше толкова неземно! Саркофагът е една от по-големите мистерии на пирамидата. Изработен е от цял гранитен блок, но не е докаран от Асуан както другите и според специалисти няма нито африкански, нито европейски произход. Някои допускат, че е от американския континент, други го свързват с Атлантида. Пак специалисти казват, че изрязването на блока е възможно с 3-метров стоманен трион със сапфирени зъби. Анализ с микроскоп показал, че в гранита е дълбано с бургия, притежаваща диамантено острие и пробивна сила от два тона. Малко неудобно се получава, като знаем, че египтяните не са познавали желязото, а за бургии да не говорим. Във всеки случай египтолози и археолози са категорични: в този саркофаг е бил погребан Хуфу и точка. После гробницата била ограбена от крадци. Отнесли и мумията.

Не знам. Категоричните твърдения като кръглите числа са винаги смущаващи и трябва да се приемат с много резерви. Традиционните учени досега не са успели да обяснят защо саркофагът изглежда така нефараонски, защо по него няма обичайните украси и йероглифни надписи. Човек ще си помисли, че фараонът се е мушнал в саркофага някак инкогнито. Наистина той се славел с много лошо име приживе, бил жесток и тираничен, но пък е написал една много мъдра книга, която се оказва изчезнала. Факт е обаче, че въпреки лошата му репутация Хуфу е бил третиран като божество и от последвалите го фараони и жреци. Но защо хем са го обожавали, хем са го натикали в такъв странен саркофаг? И къде му е капакът? Или е бил без капак? Не вярвам жреци и близки да направят такъв пропуск. Някои египтолози обясняват всичко с проклетите крадци. Но как се измъква погребална плоча, по-голяма от тунела, през който се влиза в камерата? И саркофагът е по-голям с цели 2,5 см от същия тунел. Явно саркофагът и капакът му са били инсталирани в камерата по време на строителството на самата пирамида, и то дълги години преди завършването й. А това вероятно означава и преди смъртта на фараона. Или може би има някакво друго обяснение?

Човек не може да е спокоен в Царската камера, когато знае, че таванът й е изграден от девет гранитни блока с обща тежина над 400 т. Едва ли звучи много ободряващо обяснението, че над нея има още пет малки помещения, едно върху друго, наречени резониращи камери, които вероятно служат като един вид амортисьори, облекчаващи страшното напрежение от гигантската тежест.

Излязох от пирамидата и очите ме заболяха от силното слънце. Погледнах отново към върха: не ми изглеждаше като пресечена пирамида. По скоро ми приличаше на вулкан, изригвал каменни блокове. Спомних си думите на един древен автор, според когото Голямата пирамида напомняла спусната от небето постройка, недокосната от човешка ръка. По-реалистична ми се струва моята идея за вулкан, който изригва каменни блокове, някаква невидима сила ги поема и ги подрежда в редове и камери. Но не, това също е невъзможно, защото един от тези блокове по някакъв начин трябва да е бил издълбан във формата на саркофаг.

След това мое посещение в Гиза останах с твърдото убеждение: Голямата пирамида никога не е била гробница на Хуфу!

Скелетът в саркофага

Египтолози, американисти и археолози, с малки изключения, застават зад тезата, че египетските пирамиди са строени като гробници на фараони, а американските били храмове с ритуални функции. Те не се смущават от един твърде подозрителен факт: никога в египетска пирамида не са намирани следи от царско погребение, нито фараонска мумия. Обратното: откривани са построени под земята гробници за фараони, носещи всички атрибути на царско погребение. Ярък пример е гробницата на младия фараон Тутанкамон (1355-1346 г. пр. н. е.).

Същите учени и специалисти са на точно обратното мнение по отношение на пирамидите в Мексико, Перу, Бразилия и другаде на американския континент. Според тях те са представлявали конструкции с ритуално предназначение, храмове. По ирония на съдбата обаче тъкмо една мексиканска пирамида се оказа гробница с останки на знатен мъж, високопоставен мая, може би владетел или дори астронавт. Години наред продължават споровете, кой и какъв е човекът, погребан в Храма с надписите в Паленке.

Воден от чисто любопитство и непресъхващ интерес към древната култура на маите, един ден и аз се отправих към Паленке. Ако някой иска да разбере дали маите са страдали от суша, да отиде като мен в Паленке. Там ще види, че населението страда от влага.

Колата, с която пътувах, спря край един завой на пълноводната река Усумасинта. Зелената завеса от огромни дървета и жилави лиани скриваше реката от погледа ми, но ревът на водата се чуваше ясно. На това място сергиите са заредени с всичко, от което един турист може да се нуждае: от закуски и евтини накити до сомбрера, сувенири и филми за фотоапарати. Продавачите не досаждат, защото от опит знаят, че на връщане туристите ще връхлетят на сувенирите като оси. Изключение правеха само някои амбулантни търговци. Такива се въртят около всеки по-известен туристически обект. По правило те знаят малко английски и се преструват, че преговарят тайно от собствениците на сергии, отрупани със статуетки, украшения, съдове. На лековерния турист съобщават на ухото, че имат нещо "истинско". И го подканят да надникне в торбата, където чака някаква изкусно направена статуетка, сполучливо състарена, очукана тук-там, сякаш е намерена при разкопки.

Изглежда, има нещо във външния ми вид, което кара такива амбулантни търговци да ме смятат за лесна плячка. Един от тях ме произведе "сър", показа ми нещо увито във вестник и ме покани да го последвам. Погледнах бегло копието на някакво божество, което, ако вярвах на очите си, е било изровено от земята преди час. Но аз невинаги вярвам на очите си, затова поклатих глава.

- Това е оригинал, сър! - довери ми индианецът с тих заговорнически глас.

Той се сепна, когато му отговорих на испански:

 - Естествено, всички са оригинали. Но тази е много хубава и ще я взема, ако първо науча от теб какъв е човекът, погребан в Храма с надписите.

Индианецът се усмихна, повдигна безпомощно рамене и посочи с пръст небето:

 - Не знам, сеньор. Може да е цар, може да е бог, може да е дошъл от небето.

Не очаквах, че ще ми каже друго. Местните хора не са учени и не защитават определена теза. Ако туристите се тълпят в Паленке, привлечени от идеята, че в саркофага е погребан древен астронавт, нека си мислят така. Не са продавачите онези, които ще им развалят илюзията, а заедно с нея и собствения си бизнес.

Забелязах, че аз не съм единственият "американо", който интервюира индианец с оригинална стока. Видях солидни мъже, обесили фотоапарати на врата си, на десетина метра един от друг да слушат внимателно някакви обяснения на местен индианец - мая. Спомних си за моя приятел в мексиканската столица Педро Ферис, който минава за най-голям специалист в Латинска Америка по НЛО. За себе си той казва: "Изследовател съм, защото ми харесва и подобно на специалистите по ракови заболявания имам свои пациенти! Онези, които умират от любопитство." Мен той приема за свой пациент, но не и онези туристи, които посещават Паленке и на бърза ръка се превръщат в компетентни специалисти по културата на маите. За тях и за лавината от книги сензации той пише следното:

"...Пристига в Мексико един господин с фотоапарат... изпива чаша текила, купува си едно тако[1] и сомбреро на ездач и се връща у дома си. Три месеца след това публикува бестселър: "Мистериите на еди-кои си цивилизации"... След години пристигат стада от заблудени и излизат още книги."

Никой не знае как се е казвал церемониалният център на маите Паленке в древността. Испанците го откриват през 1750 г. и го кръщават Касас де пиедра (Къщи от камък). Човек ще помисли, че тогава за първи път са видели град на маите от камък. В по-ново време вниманието към Паленке привлича ексцентричният граф Жан-Фредерик Валдек. Там той пропилял състоянието си. За две години Валдек направил над 100 рисунки. Талантлив като художник, но твърде подчинен на фантазията си, графът рисувал не толкова това, което виждал, а повече това, което му се привиждало. Затова в рисунките му се срещат и слонове, каквито в Мексико никога не е имало.

Първите сериозни проучвания на културния център Паленке извършва американският дипломат и адвокат Джон Лойд Стифънс. С него бил английският художник Кейтърууд, от когото са останали превъзходни рисунки, по-добри от всякакви фотографии.

Вървях из откритата местност, щраках с фотоапарата си и се опитвах освен на лента да запечатам и в мозъка си всичко, което виждах. Реших, че три от храмовете си приличат като три капки вода: на Слънцето, на Кръста и на Облистения кръст. После ме изненада един акведукт, който събира водите на малката рекичка Столум. Не съм чувал за подобно съоръжение в друг център на маите. Той е близо до "двореца", за който може да се напише отделна книга. Мислех, че ще се загубя в този внушителен комплекс с размери 104/80 м. В него има четири вътрешни двора, просторни зали и коридори, подземни галерии и помещения, които приличат повече на лаборатории. Като се имат предвид пословичната чистота и подреденост на маите, не е изненадващо, че в "двореца" има парна баня и три тоалетни.

Най-много ме порази една необикновена вътрешна кула, висока повече от 15 м. За някои автори това не е никакъв строеж, а перфориран циментов блок, забит направо в земята в средата на един от дворовете. Обиколих тази "кула" десетина пъти, за да се убедя, че нямам грешка: тя наистина нямаше вход. Как са влизали в нея, как са се изкачвали до първия етаж, е една малка загадка вътре в по-голямата загадка: за какво е служила тази кула.  От първия етаж обаче вече има стълбище, което води към другите два етажа. Някои автори допускат, че кулата е била използвана за обсерватория, от която местните астрономи непрекъснато са наблюдавали звездите и движението им. Чудя се само защо опитните майстори в разчитане на йероглифи още не са намерили съответните текстове, за да обяснят на невежите какво представлява този странен "дворец", какво се е произвеждало в него и как е била използвана невъзможната кула.

Разбира се, най-важният обект, на който Паленке дължи световната си слава, е пирамидата, известна като Храм с надписите. Това е 15-метрова стъпаловидна конструкция с десет тераси и малък храм на върха. За разлика от другите подобни храмове върху пирамиди, в които няма стенописи, по каменните блокове в този са преброени 620 йероглифа. Този факт, който явно не е правил впечатление на другите учени, е привлякъл вниманието на видния мексикански учен Алберто Рус, когото имах честта да познавам. Той решил, че в пирамидата се крие някаква тайна, но дълго не забелязвал следата, която да го поведе по правилния път. Веднъж се изкачил до върха на пирамидата и седнал да си поеме дъх. Както винаги и този път се взирал в непонятните йероглифи по каменните стени на храма. Погледът му обаче случайно попаднал на един от блоковете на пода, който леко се подавал над другите. Той повикал работници, отместили камъка и всички видели отвор на засипана догоре шахта. От този момент през 1949 г. до 15 юни 1952 г. продължило бавното проникване във вътрешността на пирамидата, за да се стигне до сензационното откритие на погребалната камера.

Отначало всичко вървяло много трудно. Тунелът от върха се оказал тясно стълбище, запълнено с пръст и камъни. През 1951 г. работниците стигнали до вентилационна шахта, през която влизали чист въздух и лъч светлина. И аз минах покрай тази шахта, която сякаш безмълвно ми прошепна: "Да не мислите, че само в Хеопсовата пирамида има вентилационни шахти?"

До дълбочина около 16 м, което ще рече под равнището на пирамидата, работниците преодолявали няколко препятствия. Алберто Рус намерил жертвени предмети: перли, глинен поднос, парчета нефрит и три раковини. След поредното препятствие - 4-метров триъгълен каменен блок, открили урна с три скелета, единият от които на жена. Деформираните черепи и инкрустациите по зъбите показвали, че са били благородници, принесени в жертва, за да придружат някоя важна особа в пътуването й из подземния свят.

Когато светлината от електрическия фенер блеснала в погребалната камера, пред археолозите се открила изумителна картина. По стените на криптата с дължина 9 м, широчина 4 м и височина 7 м се различавали девет релефни фигури, облечени в царствени дрехи. От проникващата вътре влага се били образували сталактити и сталагмити, за съжаление изпотрошени. Така била загубена една прекрасна възможност за по-точна датировка на пирамидата. В центъра на залата имало масивен каменен блок, леко издигнат над пода. До него били поставени две скулптурни глави от алабастър. Самият саркофаг, ориентиран в посока север-юг, бил покрит с каменна плоча, дълга 3,8 м, широка 2,2 м и дебела 0,25 м. Не е възможно този каменен монолит, тежък над 5 т, а заедно със саркофага - над 30 т, да бъде спуснат от върха на пирамидата по тясното стълбище. Изводът се налага от само себе си: пирамидата е построена след погребението на починалия и монтирането на саркофага.  Голяма изненада предизвиква една глинена тръба, която излиза от саркофага във формата на змия. Тя пропълзява по стълбите и стените и не е изключено да е продължението на вентилационната шахта. Алберто Рус я нарича "канал за душата", който символизира връзката между световете на мъртвия човек и на живите хора.

Скелетът, открит в саркофага, бил на 40-годишен човек, висок 1,73 м - далеч над средния ръст на маите. Предполага се, че черепът му не е бил деформиран, какъвто e бил обичаят, но специалистите не са в състояние да дадат твърдо становище поради увреждане на костта. В зъбите обаче нямало инкрустации, което е много странно за халач уиник, тоест владетел, "истински човек". Иначе по всичко личи, че е бил важна личност, защото в саркофага са били намерени скъпи и изящни предмети, както и 200 късчета нефрит. След реставриране се оказало, че те представляват маска на лицето с раковини и обсидиан за очите. Специалистите смятат, че маската отговаря на външния вид на мъртвеца.

В научните среди и сред авторите на книги за древните култури "Човекът от саркофага" и особено барелефът на плочата представляват най-голям интерес. Заслужава си да цитирам няколко думи на Алберто Рус: "В края на краищата ние стигнахме до извода, че тази личност може да е била и от немаянски произход, макар да е ясно, че е завършила живота си с ранг на един от владетелите на Паленке." Веднага трябва да добавя, че Алберто Рус не вярва в извънземния произход на покойника.

Наистина буди недоумение фактът, че скелетът в саркофага няма инкрустации по зъбите, които са задължителни за халач уиник. Още по-странно е, че принесените в жертва, за да го придружават в отвъдното, са били благородници, украсявали зъбите си с инкрустации. Някои правят от това извода, че в Паленке е погребан самият бог Гукумац (Кукулкан). Други смятат, че не е Кукулкан, а богът на царевицата Юм Кох.

Хипотезата, която най-много дразни традиционните учени и религиозните авторитети, е за извънземен астронавт в саркофага, изобразен като такъв на барелефа върху плочата. Известният автор Ерих фон Деникен, руският писател фантаст А. Казанцев и мн. др. са привърженици на тази хипотеза. В барелефа те виждат кабина на космически кораб, в която астронавт в типична поза управлява контролните уреди на таблото с апаратура, а с левия крак натиска педал. Чарлз Бърлиц отбелязва, че в барелефа някои видими детайли са изменени, за да се постигне естетически ефект: положението на астронавта, антена при системата за управление, турбокомпресор, резервоари за гориво, контролно табло, турбина и тръба за газовете. "Човек има чувството, пише Бърлиц, че тези изображения на летателни апарати и ракети са напомняния или спомени от една ера на по-висша цивилизация, когато се е рисувало с по-голяма точност, а не стилизирано." Английският автор Алън Олфърд внася нещо ново: на барелефа се виждало как цар на маите работи със сложен механичен уред. "Много вероятно е, отбелязва Олфърд, уредът да представлява пробивна машина, използвана в по-ранни времена за минни цели." Един от яростните критици на Деникен - Клифърд Уилсън, има своя версия: фигурата в барелефа е царска особа, седнала на трон, носен от мъже. Друг критик на фантастичните хипотези - Гордън Уитакър, смята, че барелефът изобразява знатен мая на трон, поставен върху черепа на бога на земята, който се готви да откъсне плод от Дървото на живота, с птицата кецал на върха му.  И с убийствена ирония Уитакър възкликва: "Някой някога да е чувал за астронавт в компанията на птица да се изстрелва на дърво в космоса?"

В много книги и статии се посочва като установен и доказан факт, че името на човека от саркофага е Пакал. Рядко съм срещал по-чудовищна измислица, която дори уважавани автори приемат и повтарят. Затова ще се спра накратко на този въпрос, който смятам за важен.

В Мексико за съжаление още не се е намерил камък като Розетския, нито учен като Шамполион. Той е разчел 14 египетски йероглифа и е умрял от умора. Не спирам да се удивлявам на хвалбите на съвременни учени и автори, които уж били разчели маянската писменост и продължават да се радват на превъзходно здраве. Всеки има право да твърди каквото си иска. Аз ще се възползвам от това си право и ще заявя високо, че маянската писменост не е разчетена, човекът от саркофага не се е казвал Пакал и дори Храмът с надписите в Паленке не е строен за негова гробница. За последното твърдение основание ми дава сравнението с египетските пирамиди. В тях има саркофази, но няма мумии. Значи предназначението им трябва да е било друго. Защо и Храмът с надписите да не е нещо подобно, построен за друга цел, но впоследствие приспособен за гробница на някаква изключителна личност - например извънземен астронавт? Знам, че това е като изстрел в тъмното, но не мога да го изключа. Изключвам само, че този човек се е казвал Пакал.

Писмеността на маите представлява пиктограми и идеограми. Не е сигурно дали тези йероглифи могат да се четат или само да се тълкуват. Някои специалисти смятат, че предназначението им е било да подсещат посветените, да извикват определени асоциации. Но трудностите произтичат не само от голямото разнообразие и от броя на йероглифите. Много малко се знае и за древния език на маите, който вероятно има малко общо с езика, заварен от конкистадорите. По аналогия бих добавил, че и самото население има много слаба връзка с предишните жители.

Упоритостта, с която йероглифите на маите отказват да разкрият тайните си, подклажда разни теории, чиито привърженици твърдят, че жреците нарочно са измислили такава сложна писменост, за да си я знаят само те и никой да не прониква в секретите им. Но тия жреци не са знаели с какви хора ще си имат работа след векове.

Да вземем например един от първите претенденти за титлата "Шамполион на Месоамерика[2]" - абат Брасьор дьо Бурбур. Той дешифрирал Мадридския кодекс на маите и обявил, че текстът му се отнася до изчезването на Атлантида. След време се разбрало, че абатът е "прочел" кодекса обратно, а не от ляво на дясно, както са писали маите. Само иронични усмивки могат да предизвикат твърденията на автори като Морис Котърел, който в книгата си "Всемогъщите богове" скромно и сякаш между другото споменава, че бил разчел йероглифите на маите, макар че за разгадаване на кода им му било необходимо "много обмисляне".

Винаги когато прочета нещо за версията "владетелят Пакал", се сещам за следната мисъл на Марк Твен: "Една лъжа може да обиколи света, докато истината още си връзва обувките."

Котърел не е първият, който на бърза ръка разгадава йероглифите на маите. Доста преди него са Дейвид Кели и Мърл Грийн Робъртсън. От страниците на авторитетното сп. "Нешънъл джиографик" те съобщават на света, че в Храма с надписите е погребан Пакал, владетел на Паленке. До името му се добират, разчитайки един от йероглифите - "пакал", който е дешифриран със значението "щит". Тъй като този йероглиф се срещал няколко пъти върху саркофага, те решили, че сигурно така се е казвал знатният мъртвец.

След това откритие тези учени дават воля на фантазията си и описват Пакал като грохнал старец, който управлявал града от 615 до 683 г. от н. е. Според тях Пакал бил също дребен на ръст, почти джудже, изрод, физически деформиран в резултат от кръвосмешения при браковете в династията, още на 12 години бил женен за майка си, а после взел за съпруга собствената си сестра. Към образа на този изрод аз им предлагам да добавят в същия стил следното: на Пакал му миришела устата и грухтял по време на секс.

Към групата на споменатите учени бих добавил за компания и една дама - специалистката по история на изкуството в Тексаския университет Линда Шел. Тя говори от страниците на друго списание - "Смитсъниън", и иска да й вярваме, че била разчела голяма част от йероглифите в Паленке и че в саркофага лежи същият Пакал.

Откривателят на гробницата в Паленке Алберто Рус познавам от времето, когато бях български посланик в Мексико. През 1976 г. той беше директор на Антропологическия музей в мексиканската столица. Посетих го по поръка на президента Луис Ечеверия, за да обсъдим гостуването на грандиозната българска изложба на тракийски съкровища. В разговора засегнах и "човека от саркофага" и умишлено го нарекох Пакал. Алберто Рус малко нетърпеливо ме прекъсна. По неговите думи нямало данни, че погребаният в Храма с надписите се е казвал Пакал и йероглифите не могат да се разчетат. Авторитетният учен обаче бе напълно сигурен, че намереният от него скелет принадлежи на 40-годишен мъж, висок 1,73 м, и че в костите му няма патологични изменения. Разчетената част от йероглифите позволява да се определят годините на живота му: от 655 до 694 г. от н. е. Ако тези дати върху саркофага се отнасят за него, значи той е роден в деня 8 ахав от ритуалния календар на маите. Според обичая на маите всяко новородено дете се кръщавало с името на деня и поредния му номер в месеца. Следователно, ако приемем, че "човекът в саркофага" е мая, той се е казвал Вошок Ахав на езика чол, който тогава се е говорел в района на Паленке. Име "Пакал" не съществува просто защото няма такъв ден в месеца

Кукулкан слиза от небето

Това е заглавието на моята книга за древната култура на маите, но тук искам да разкажа само за още едно незабравимо преживяване, свързано с пирамидите. Всъщност това бе невероятна среща с бог, която стана в деня на есенното равноденствие - 22 септември 1978 г. Бях чувал за странното явление в Чичен Ица*, но исках да го видя с очите си, да се уверя извън всякакво съмнение, че не е измислица.

До Мерида, столицата на щата Юкатан, пътувах със самолет. От там до древния културен център на маите Чичен Ица има около 120 км, които обаче с луксозните автобуси се вземат за час и половина. Асфалтираният път пресича равна земя с еднообразен пейзаж: измъчени от жажда храсталаци и жалки участъци от тропическа гора, сякаш затрупани от камъни и скали. Те ми напомниха за една мисъл на знаменития епископ от времето на испанската конкиста Диего де Ланда. Още през XVI в. той е написал: "Юкатан е земята с най-малкото земя, която съм виждал." Въпреки това на тази земя се е развивала и е процъфтявала богата култура. По пътя често срещахме надписи, които насочваха към един или друг исторически център, останки на стари градове, развалини на храмове и пирамиди.

Чичен Ица в превод означава "при кладенеца на племето ица". Всъщност там има два големи и дълбоки кладенеца, но само един е на почит, защото бил дом на Чак Моол - бога на дъжда. Нямаше турист, който да не застане на скалистия бряг на Сеноте саградо (Свещения кладенец) и да не впери очи в мътната вода на двайсетина метра под него. Представях си как в тази огромна дупка с диаметър 65 м са хвърляли млади девойки, за да измолят дъжд от коравосърдечното божество. Тук можех да прекарам часове и все ми се струваше, че нещо ще изплува от мътната вода, че нещо необикновено ще се случи.

В Чичен Ица има три квадратни километра, разделени на стар и нов град. И в двете части има много за гледане и възклицаване. Ще спомена само игрището за игра с топка (пок-то-пок), обсерваторията "Каракол", Храма на воините, Храма на хилядите колони, стената с черепите "Цомпантли" и още мн. др.

Тях можех да разгледам и друг път, а сега бях дошъл да видя как богът Кукулкан слиза от небето. Затова около 3 часа следобед заедно с хиляди мексиканци и чужди туристи застанах пред пирамидата на Кукулкан, наречена от конкистадорите Ел Кастильо (Крепостта).

Гледах със страхопочитание най-внушителния паметник в целия комплекс. Не ми изглеждаше много стар - реставраторите бяха свършили добра работа. Официалната му датировка е около XI в. от н. е., но тя не е вярна. При реставрационните работи под външната каменна обвивка са били открити по-стара пирамида и стълбище, водещо към вътрешни помещения с две статуи: на бога на дъжда и на един ягуар. Това не е предизвикало особена изненада, защото пирамидите в Мексико са изградени по принципа на луковицата: една пирамида върху друга, втора, трета, не знам колко. Този факт е от значение и обяснява защо не може да се определи точната възраст на конструкцията. Очевидно е, че при нахлуването на толтеките от север през XI в. тук е съществувал голям церемониален център и пирамидата е била част от него. А неговата рождена дата не е установена.

Някъде около 4 часа следобед, не мога да кажа точно кога, защото почти се бях вкаменил, усетих, че някаква необикновена тишина се е възцарила на площада пред пирамидата. Това, което се разигра пред очите, приличаше на ефектна сцена от фантастичен филм, режисиран от неизвестен режисьор в далечното минало. Не знам какво е съдържал първоначалният сценарий, но явно същото представление се повтаря по два пъти всяка година - в дните на пролетното и есенното равноденствие.

Ловци са ми казвали, че змията хипнотизира жертвата си и тя не може да помръдне. Няколко хиляди души се превърнахме на "жертви" - онемели и възхитени.

Най-напред "пламна" ръбът от върха на северното стълбище, което гледа към Свещения кладенец. Слънчевите лъчи като по команда огряваха само този ръб. След малко светна и ръбът на по-долната тераса. Блестящата ивица бавно пълзеше по ръба на деветте тераси към основата, където я очакваше голямата каменна глава на "пернатата змия". Тя също светна и така тялото на божеството се съедини с главата си.

При такава невероятна гледка човек забравя за времето, за съмненията, за проблемите си. Кукулкан беше на земята за няколко минути, после си тръгна. Първо "загасна" змийската глава, след това блестящата ивица запълзя нагоре по стъпалата, спря за малко сякаш в очакване на аплодисменти и изведнъж изчезна.

Трудно е да си представим, че днес, при съвременното развитие на науката и техниката ще се намерят строители и архитекти, които да повторят ефекта на маите при пирамидата в Чичен Ица. "Примитивните" индианци, нека си признаем, в много отношения са ни превъзхождали.

Разказах това мое преживяване, за да стане ясно защо се интересувам толкова от този бог Кукулкан. Кой е той и какво се знае за него?

Авторите на великолепното издание "Мексико през вековете" (том I) пишат дословно: "Това име (Кукулкан - б. м.) не е нещо повече от буквалния превод на Кецалкоатл, защото "кукул" означава "перната" и "кан" - "змия"... На езика киче същото божество се нарича Гукумац, което е буквален превод на Кецалкоатл; всичко това доказва, че божеството е било чуждо, доведено в цивилизацията ноа, която е превела името му на различни езици." В изданието се изтъква, че жреците на Кецалкоатл са носили същото име. Известно е, че и владетелите, които по съвместителство са били и върховни жреци, са се кичили с името Кецалкоатл. И точно затова в литературата съществува доста голяма бъркотия, тъй като много автори бъркат божеството с владетеля и правят грешни изводи и тълкувания. Аз не възразявам против твърдението, че Кецалкоатл и Кукулкан (Гукумац) може да означават в превод едно и също нещо: перната змия. Моите съмнения са, първо, дали Кукулкан и Гукумац са превод на Кецалкоатл, или Кецалкоатл е превод на Кукулкан и, второ, дали може да се говори за едно и също божество или герои на легенда, ако то се среща в две страни в древността, за които науката заявява, че не са имали връзка помежду си.

Кецалкоатл се подвизава като божество на толтеки и астеки и може да се срещне навсякъде по техните пирамиди и други паметници. Тези култури, особено астекската, която излиза на историческата сцена около два века преди появата на испанските завоеватели, са много по-млади от майанската. Нашествието на толтеките в Юкатан може да обяснява определени черти на тяхната култура в новата част на Чичен Ица, включително на божеството Кецалкоатл. В книгата "Мексико през вековете" са поместени две рисунки на Кукулкан. В едната той прилича повече на толтекски вожд, отколкото на бог. На другата, взета от сграда в Чичен Виехо (старата част), е типичният образ на Кукулкан - божество с брада. Дори и да приемем, че това може да не е божеството, а негови жреци с брада (такива е нямало), пак трябва да заключим, че маите са го познавали преди толтеките. Следователно трябва да правим разлика между Кецалкоатл и Кукулкан по същия начин, както се прави разлика между тези две божества и друго, подобно на тях в Перу - Виракоча. По мое мнение Кукулкан не е превод от Кецалкоатл и е значително по-древно божество, отколкото се предполага. Неговият прототип вероятно са реални хора, може би извънземни "богове", появили се на Американския континент и научили местното население на много полезни неща в областта на медицината, земеделието, домакинството. Най-вероятно това са били знаещи и можещи хора, като Имхотеп, Христос, Буда, Мохамед и т. н.

Има нещо много любопитно в легендата за Кецалкоатл. Според нея богът си заминал на изток през морето с обещанието (или заплахата), че пак ще се върне. Той бил човек с брада, а по онова време сред индианското население нямало хора с брада. В прекрасната си книга "Кортес и Монтесума" Морис Колис разкрива сложната психологическа основа и духовната борба на астекския владетел Монтесума, който бил убеден, че Кецалкоатл (брадатият Кортес) се е завърнал. Това негово убеждение станало причина за рухването на астекската империя и за завладяването на Мексико от испанците.

Да се прехвърлим сега в Перу по същото време. Според археолозите и други учени инките и хората от неизвестната цивилизация преди тях не са имали никаква връзка с цивилизацията на маите. Въпреки това инките са наследили от предшествениците си преданието за бога Виракоча, който си заминал на изток през океана с обещанието (или заплахата) да се върне. Подобно на Монтесума и владетелят на инките Атауалпа бил допуснал същата съдбоносна грешка: той сметнал, че брадатият Писаро е бог Виракоча. Могъщите за времето си империи на астеките и инките се сгромолясват в резултат на фаталните грешки на Монтесума и Атауалпа. Наистина не е за вярване, че между древните култури на Мексико и Перу не е имало връзки в миналото. Нещо повече - смятам, че и в Мексико, и в Перу са живели хора от една и съща високоразвита древна цивилизация, появила се на континента след катастрофата на Атлантида. И веднага следва логичният въпрос: възможно ли е пирамидите да са част от наследството, оставено от Атлантида?

За да отговорим на този въпрос, трябва да надникнем в... Бермудския триъгълник.

Пирамиди в бермудския триъгълник

Американският природолечител д-р Рей Браун от Меса, щата Аризона, е собственик на уникална и безценна кристална топка. Намерил я е в онзи район на Атлантическия океан, известен като Бермудски триъгълник. Там изчезват самолети, кораби, хора. А всеки който е запознат с преживяването на д-р Рей Браун, спокойно би казал, че там потъват и континенти.

За Бермудския триъгълник са написани толкова много книги и се приказва толкова често, че нямаше да се занимавам с него, нито със случая на д-р Рей Браун, ако не беше свързан с легендата за изчезналия континент Атлантида и с една подводна пирамида, изникнала изневиделица от морското дъно.

Събитията се развиват в онази част на Бермудския триъгълник, известна като Език на океана. Там водата е плитка - 10-15 м, после дъното изведнъж пропада в бездна, дълбока близо 4000 м. За ловците на потънали испански галеони, натоварени със злато, сребро и други скъпоценности, тук потъва и надеждата. "Езикът" сякаш им се изплезва и приканва водолазите да се спуснат покрай стената, за да видят какво ги очаква. След 15-ия метър водолазът се чувства като в космическа камера - в безтегловност. Дори рибите губят ориентация и по думите на д-р Браун "мислят стената за дъно".

Естествено, се взират в огромните територии, плитки, но с дебели пластове подводен пясък. Вълните, особено при силна буря, са в състояние за кратко време да заличат всякакви следи, да покрият изкопаните с много усилия дупки.

"Дупки" в пясъка на дъното? Така е, няма друга възможност. Който иска злато от галеони, копае. Водолазите разполагат с добри инструменти, между които сонари и магнитомери. С тях се изпращат сигнали към дъното. Ако там има метални предмети, те деформират обратния сигнал, апаратът го улавя и късметлиите се споглеждат многозначително.

През 1968 г. водолазите на малкия кораб, сред които бил и д-р Рей Браун, претърсвали района между Големия Бахамски остров, Холандските Антили, Антигуа и Мартиника. Те изкопали стотици дупки по пясъка на дъното, но напразно. В края на лятото, след като били погребани милион и половина долара в тези дупки, групата се разпръснала. Но не за дълго. Две години по-късно се сформирала нова група, за да рови из същия район.

Д-р Рей Браун не е първият, който съобщава за подводна пирамида в района на Бахамските острови. Пилоти на самолети, прелитащи над океана в тази част на Бермудския триъгълник, разказвали, че отвисоко се виждат контурите на бяла пирамида и някакви други постройки под водата. На такива приказки обикновено не се обръща внимание, защото при проверка други пилоти не откриват нищо.

През 1970 г. д-р Рей Браун заедно с още четирима водолази се завърнал в района на островите Бари, които са част от Бахамския архипелаг. Застигнала ги силна буря и те спрели корабчето си в един залив. Там изчакали бурята да утихне и отново се върнали в открито море. Водата изглеждала мрачна, някак тъмна, но чиста и прозрачна. И внезапно пред погледите им се открила фантастична картина: очертанията на някакви постройки. Веднага хвърлили котва и всички наскачали във водата. Д-р Рей Браун се озовал пред голяма бяла пирамида. От пясъка се подавали само трийсетина метра от връхната й част. Направена била от добре полирани и идеално пасвани каменни блокове. Той три пъти обиколил пирамидата и внимателно изследвал всяка една от четирите й страни. На третия път внезапно се изправил пред отвор. Намерил смелост да заплува през открилия се тесен коридор и стигнал до доста голяма зала, която също имала формата на пирамида. От върха й се спускал метален лост с диаметър приблизително 7,6 см. Точно под лоста, завършващ с шлифован островърх червен камък, имало нещо като постамент, покрит с метална плоча, завита нагоре в краищата. Върху нея били изваяни от същия подобен на злато метал две човешки ръце, които държали в шепите си кристална топка. Водолазът забелязал, че около тази конструкция били наредени в полукръг седем каменни стола.

Д-р Браун се опитал да остърже малко метал от непоклатимия лост като доказателство за находката си, но успял само да повреди острието на ножа, направен от специална стомана. След това насочил вниманието си към металните ръце с кристалната топка. Направило му впечатление, че отвън ръцете били бронзови на цвят, а дланите им - златни подобно на лоста и дори леко почернели, сякаш са били горени. Тогава докторът докоснал кристала и топката помръднала. Взел я боязливо в ръце, но нищо не се случило. Всъщност нещо се случило, нещо необяснимо и много странно: чул глас, който му нареждал: "Вие дойдохте и получихте това, за което дойдохте. Сега си вървете и никога не се връщайте."

Подобно предупреждение получили и другите четирима водолази. Когато излезли от водата, се оказало, че всеки си бил взел някакъв предмет от подводните сгради и чул глас със същото предупреждение.

Д-р Рей Браун е единственият водолаз от тази група, останал жив. Другите намерили смъртта си някъде във водите на Бермудския триъгълник при мистериозни и неизяснени обстоятелства.

Убеден съм, че всеки, който се запознае с преживяното приключение на д-р Рей Браун, ще гори от желание да зададе стотици въпроси. И аз се питах дали докторът е сигурен, че отначало не е имало отвор в пирамидата и че после се е появил, сякаш някой му е отворил врата след почукване. Той твърди, че в пирамидата било изключително чисто, нямало следи от пясък, че не забелязал лампи, но вътре било светло.

Д-р Рей Браун намира - мисля, че е по-правилно да се каже получава като подарък - кристалната топка в Бермудския триъгълник през 1970 г., но започва да я показва открито пет години по-късно. Той обяснява мълчанието си със страх, че топката може да бъде конфискувана от властите в САЩ. За първи път я демонстрира през 1975 г. на семинар в град Феникс.

Кристалът е от кварц и представлява сфера, която е удивителна и без да прави нещо. Но тя, колкото и странно да звучи, прави и някои необясними неща. Няма съмнение, че това не е естествена кристална форма, че "топката" на д-р Браун е обработвана по някакъв начин и за някаква цел. Кварцът никога не образува кристали с кръгла форма. Модерната техника от началото на ХХ в. позволява да се извайват кристални топки, но нито една лаборатория в света не е успяла да създаде изкуствени форми или образи вътре в самия кристал. В кристалната топка на д-р Браун обаче ясно се различават формите на три пирамиди, наредени една зад друга. Според американския автор Джефри Кийт "някои хора, когато изпаднат в дълбоко медитативно състояние на съзнанието, виждат и четвърта пирамида на фона на другите три".

Когато научават за кристала от Бермудския триъгълник, медиуми от всички краища на САЩ се опитват да разберат нещо повече за странната находка. Всичките им "прочити" си приличат в едно: кристалът е феномен за планетата, той увеличава или намалява излъчваната енергия и може да бъде добър или лош. Най-често се цитират думите на Елизабет Бейкън, прочут медиум от Ню Йорк, която казала, че някога този кристал е принадлежал на египетското божество Тот. Имало предание, според което Тот бил скътал важни тайни в неизвестна подземна пирамида някъде в Гиза. Джофри Кийт допуска, че четвъртата пирамида, която се забелязва в кристалната топка, е онази предполагаема, но неоткрита пирамида в Гиза, в която били съхранени тайните на древните богове.

Освен четвърта пирамида в кристалната сфера могат да се видят и множество миниатюрни пирамидки, една в друга, образуващи нещо като решетка, вероятно с някаква енергийна функция. От определен ъгъл при специални условия някои хора виждат вътре в кристалната топка човешко око, което гледа ведро, като живо. Не вярвам на твърденията, че това око дори било снимано, защото, ако беше истина, досега щяхме да видим хиляди негови фотографии.

Забележително е, че кристалът не стои смирен и понякога се държи, като че ли има собствен живот. Застанал до него, човек има чувството, че кристалът го обстрелва с йонен вятър - нещо като усещането в близост до водопад. Стрелка на компас, поставен до кристала, започва да се върти обратно на часовниковата си колежка. Ако компасът се помръдне само на сантиметър, стрелката му се завърта в обратна посока. Някои хора виждали кристала да излъчва светлина, други чували човешки гласове или изпитвали необясним сърбеж. Метални предмети до кристала временно се намагнитизират. Според собственика на трофея от подводната пирамида, когато постави ръцете си върху него, ясно усеща студени и горещи пластове. "Излагал съм го на показ - казва д-р Рей Браун - и от време на време някой ще го докосне. Веднъж една дама се приближи до него, превивайки се от болки в панкреаса. Тя докосна кристала и болката изчезна. Няколко минути по-късно жената, която докосна камъка след нея, получи болки в панкреаса... Моят кристал има странна енергия - много мощна форма на енергия наоколо, и зарежда и други материали, разположени наблизо. Зареждащата енергия, изглежда, се засилва с времето и не намалява. Нямам обяснение за това."

Докторът разказва как бил направен опит за кражба на кристалната топка. Историята е много любопитна: "Занесох я на събиране при моя приятел Ю. С. Андърсън в Калифорния. Един от гостите, които имаше магазин за окултни предмети, помоли да я разгледа. След няколко минути той и кристалната топка бяха изчезнали. Изглежда странно, но на следващата сутрин кристалът се завърна, чакаше в хола. Но за човека, който го бе взел, вече не се чу нищо. Не се появи нито в дома си, нито в магазина. Просто изчезна."

Какво точно представлява кристалната топка на д-р Рей Браун, каква е била ролята й в пирамидата на потъналата цивилизация - това са въпроси, на които все още е невъзможно да се даде отговор. Загадката обгръща и една друга кристална находка в джунглите на Белис...

Кристалният череп

Освен че няма навика да прави кръгли кристали, природата досега не е сполучила да моделира и пирамиди в тях. И сега ще запитам: А има ли природата навик да създава кристали във формата на човешки череп? Питам, защото именно такъв череп открива девойката Ана Мичъл-Хеджис на 17-ия си рожден ден, когато от върха на една пирамида в древния град на маите Лубаантун забелязва в една цепнатина нещо да блещука. Какво е правило младото момиче в днешната държава Белийз, тогава Британски Хондурас? Тя била твърде млада за археоложка, но достатъчно смела, за да не се страхува от отровните паяци и змии. Все пак какво е правила в Лубаантун?

Археолог любител бил вторият й баща Фредерик А. Мичъл-Хеджис, иначе банкер и борсов посредник. Не разполагал с много средства, но бил човек с богато въображение, жаден за пътешествия, изследователски подвизи и авантюри. Намерил спонсори за стъкмяване на научна експедиция и заминал с кораб от Ливърпул за пристанището Пунта Горда. В експедицията взели участие също доведената му дъщеря Ана и аристократичната лейди Ричмънд Браун - приятелка и спонсорка на Фредерик.

В многобройните писания за намирането на кристалния череп съществуват някои незначителни различия. Според едни автори местните работници от племето кекчи, потомци на маите, копаели в пирамидния комплекс и изровили кристалния череп без долната челюст. Други източници предлагат същата история, но с повече романтични подправки. Ана се изкачила на доста порутена пирамида. От върха й се наслаждавала на прекрасна гледка. Зелена джунгла като безкраен килим се простирала пред очите й. Ненадейно погледът й попаднал на нещо блещукащо през един процеп във вътрешността на пирамидата. Ана слязла и събудила баща си, за да му съобщи новината. Разчистването на тежките каменни блокове не било лесна работа и затова чак след няколко седмици упорит труд кристалният череп се намерил в ръцете на младото момиче.

Интересна била реакцията на около тристата работници кикче. Щом видели черепа, индианците паднали на колене, започнали да целуват земята и две седмици прекарали в плач и молитва.

Разкопките продължили и едва след три месеца открили долната подвижна челюст на черепа.

Находката в Лубаантун е истинска загадка, която може да се сравнява само с кристалната топка от Бермудския триъгълник. Кристални черепи са били намирани и другаде и днес може да се видят в престижни музеи в Европа и Америка. Но въпреки това черепът се смята за уникален. Изработен е от цял прозрачен къс планински кристал, в който се виждат вътрешни вени и мехурчета. Само иронична усмивка предизвикват твърдения на онези експерти, според които кристалът е шлифован с пясък. Те стигат до това заключение, след като изследванията под микроскоп не са намерили следи от метални инструменти. За да се обработи ръчно, с пясък или с нещо по-твърдо, са необходими най-малко 150 години по 12 часа упорит дневен труд на много занаятчии. Някои изчисляват, че за постигането на този резултат ще бъдат необходими 800, 1000 или 1500 години. Не вярвам, че ще се намерят майстори, които да се заемат с толкова тънка и продължителна работа.

Скулите и очните кухини на черепа са обработени по такъв начин, че като отразяват светлината, създават впечатление на блясъци, на някакво вътрешно движение. Ефектът се подсилва и от една призма, оформена в основата на черепа. Кристалното творение тежи 5,3 кг, високо е 13 см, широко също 13 см и дълго 18 см. Съдейки по някои анатомични особености, специалистите са на мнение, че кристалът е моделиран по черепа на жена.

Един факт особено тормози експертите: ако е вярно, че целият предмет е изработен от един кристален къс - а това означава и подвижната долна челюст, - как е бил разрязван този къс? Планинският кварцов кристал не може да се реже и всеки опит би завършил с натрошаване. Освен това майсторите по шлифоване знаят, че кварцовият кристал расте спираловидно около невидими оси. Те могат да се видят само при определени условия и силно увеличение. Обработката може да се извършва само по посока на тези оси. И най-незначителното отклонение веднага би го натрошило на малки късчета. А кристалът на маите е обработен тъкмо по този невъзможен начин. Това дава повод на един учен да възкликне: "Проклетото нещо не би трябвало да съществува!"

Ана Мичъл-Хеджис e предоставила за шест години "проклетото нещо" на Франк Дорланд - известен реставратор и консерватор на произведения на изкуството. Той e открил и описал някои свойства на черепа, които напомнят за кристалната топка на д-р Браун. Веднъж за няколко минути около черепа се появил ореол, аура или сияние. В дома на реставратора, докато черепът бил у него, понякога се чували звънчета. Усещала се и някаква неопределена миризма. Имало моменти, когато в кристала се забелязвали странни сенки и светлини, образи на други черепи, човешки лица, разни предмети. Както Дорланд, така и собственичката му Ана Мичъл-Хеджис не се съмняват, че кристалният череп оказва някакво влияние върху хората, които са близо до него, върху техните чувства, настроения и мисли. Според сп. "Нешънъл инкуайърър" не една или две холивудски звезди са посещавали дома на Ана в Кичънър, провинция Онтарио - Канада, за да се усамотят с черепа, да му се помолят или да медитират в негово присъствие. Самата дама - щастливата собственичка на такава необикновена скъпоценност - изглежда добре на 90-годишна възраст. С кристала се е разделила за по-продължителен срок само когато го е дала на реставратора. Втори път се е лишила от него, когато го е предоставила за една година на Музея на американския индианец в Ню Йорк. По този повод някои автори иронично подмятат: що се отнася до предполагаемите окултни качества на кристалния череп, те кой знае защо не се проявиха в този музей.

Ще обърна внимание на някои сходни черти в кристалните предмети, притежавани от д-р Рей Браун и Ана Мичъл-Хеджис. Те са различни по форма и все още никой не е в състояние да каже какво е било предназначението им. В Мексико, а и на други места в Америка има много черепи, изработени от камък, глина, благородни метали, и дори от кристал. Но черепът от Лубаантун е уникален по начина на изработка, по размерите и по приписваните му окултни свойства.

И двата кристала са намерени в пирамида. И в двата случая находките не са били веднага обявени по сходни причини. Д-р Рей Браун се e страхувал, че ще му бъде отнета. Фредерик Мичъл-Хеджис e изпитвал същите опасения и e съобщил за кристалния череп чак през 1935 г. със статия в сп. "Ню Йорк америкън". Статията му e предизвикала сензация и гневна реакция от страна на Нормън Хамънд, който дълго време извършвал археологически проучвания в Белийз. Археологът заявява на всеослушание, че Фредерик Мичъл-Хеджис е нарушил законите на Англия, присвоявайки си находката, без да я опише и регистрира. Нещо повече: в гнева си Хамънд се нахвърля и срещу невинните маи от древността, които според него не били способни да направят такъв череп. Археологът е категоричен: черепът не е на маите, не е намерен в Лубаантун или другаде в Централна Америка. И ето главния му аргумент: маите не са използвали планински кристал. Черепът не е изработен в стила на маите.

И още една любопитна прилика в двата кристала: те не могат да бъдат датирани. Кой би дръзнал да каже кога е направена кристалната топка на д-р Браун? Ако е принадлежала на древната Атлантида, тогава може да се мисли за някакъв период от десетина хиляди години пр. н. е. Но коя е гаранцията, че самите атланти са нейните майстори и че не са я получили от друга цивилизация, по-стара и от тяхната? Или от някакви извънземни богове?

Специалистите признават, че със сегашните методи за датиране не е възможно да се определи възрастта на кристалния череп. Те не могат да отрекат, че е намерен в Лубаантун, но хвърлят съмнения върху способността на маите да изработват с примитивните си инструменти нещо с такова високо качество. Остава ни да насочим поглед отново към загадъчната Атлантида.

Атлантида се завръща

Историите с кристалната топка от Бермудския триъгълник и с кристалния череп на маите са само една малка брънка от голямата загадка: коя е тази земна или извънземна цивилизация, оставила ни такива внушителни доказателства за своите несравними познания и технологии? Този важен въпрос разделя учени, експерти, философи, фантасти, медиуми, професионалисти и аматьори на няколко групи. Едната отхвърля всякакви приказки за Атлантида като антинаучни бръщолевения. Другата, която не си позволява да нарече направо гръцкия философ Платон стар глупак и лъжец, е склонна да продума с половин уста, че, кой знае, може би все пак има нещо вярно в тази легенда. Друга, доста голяма група, презрително номинирана като псевдоучени, търсещи евтини сензации, признава Атлантида за древна цивилизация, изчезнала от лицето на Земята в резултат от някаква катастрофа. За авторите от тази група Атлантида е всичко: логично обяснение за произхода на научните познания и технологии у древните народи, внезапната поява на развити култури в различни краища на планетата (шумери, египтяни, маи), ключ към всички тайни на света. "Пациентите" на Педро Ферис, онези, които страдат и умират от любопитство, веднага биха запитали: А откъде древните жители на Атлантида са получили своите знания и технологии? Твърде неудобен въпрос, защото отговорът му е свързан с много далечни периоди в историята на планетата Земя, с извънземни пришълци, със създаването на човека по техен образ и подобие и т. н. Ето защо Атлантида представлява нещо като подводен риф, който корабът на съвременната наука (и религия) предпочита да заобикаля.

Някои автори признават щумерската цивилизация за майка на всички цивилизации, появила се преди около шест хиляди години в плодородната земя между реките Тигър и Ефрат. След шумерите на сцената излизат цивилизациите покрай Нил (3100 г. пр. н. е.) и Инд (2800 г. пр. н. е.). Други автори също свалят шапка на шумерите, но не са така ентусиазирани в провъзгласяването им за първа цивилизация. Не можем да подминем и важния факт, че големите реки са люлки на древните култури. Но не е излишно да се запитаме защо древните не са обърнали по-специално внимание на такива големи водни артерии, като Мисисипи и Амазонка, да не говорим за гигантските реки в Сибир. Особено съм подозрителен към научните обяснения за населяването на Американския континент. Предполага се, че първите заселници са се прехвърлили от Азия през Беринговия проток - единственото място, от което може да се видят бреговете на Новия свят. Слизайки на юг, тези ловци отпреди 10 000, 20 000 или дори 100 000 години някак безотговорно са подминали огромната река Мисисипи и са я оставили без цивилизация.

Независимо кои автори на коя цивилизация отреждат първо място в надбягването към старта, всички признават удивителния факт, че те вече са разполагали с научни познания и развити технологии. По този начин приемат съществуването на цивилизации и преди шумерите, египтяните или маите. Така пак се стига до основния въпрос за първоизточника на тези познания и технологии. Дали все пак наистина няма нещо в тази легенда за потъналата Атлантида?

От незапомнени времена съществуват предания за някакви тайнствени потънали земи или острови отвъд Херкулесовите стълбове (Гибралтар). Най-пълно описание на Атлантида ни е завещал Платон отпреди 25 века. В два от прочутите си диалози - "Тимей" и "Критий" - Платон, уважаваният ученик на Сократ, разказва подробно за хората, обичаите, историята и сградите в Атлантида, сякаш сам е бил в тази приказна страна. Всъщност той само предава какво са му разказвали египетските жреци в Саис. За Атлантида имало и писмени сведения, рисувани или изсечени върху храмови колони в този египетски град. Това твърди Платон в диалозите си, без да се съобразява дали то ще пасне в теориите на някои съвременни учени. Алън Ландсбърг справедливо отбелязва, че при всяка дискусия на тема праистория думата "Атлантида" веднага получава квалификация като легенда или измама от едната страна, докато другата си я представя като картина на великолепие, земен рай, изгубени златни градове, лежащи на дъното на океана. Алън Ландсбърг добавя и от себе си представата за "континент, потънал при голям природен катаклизъм, за оцелели хора, които бягат с кораби към други части на света, за да спасят една култура, която после е станала наша". Напълно възможно е тези "бягащи хора" да са намерили спасение по бреговете на Америка, в Северна Африка или Азия. Може би те именно са носили със себе си "семето и гените" на живите същества, населявали планетата, може би те са хората, дарени от "боговете" с невероятните им познания във всички области, в това число в строенето на пирамиди. Защо това да не са били и хората, които по-късно ще бъдат наречени маи, шумери, египтяни, българи, които също са в списъка на древните народи и култури?...

В самото име на потъналия континент има някакъв код, който сякаш намеква за връзка с по-старите цивилизации. Комбинацията от двете съгласни "тл" и коренът "атл" се срещат много често в старите мексикански наименования: Кецалкоатл, Тлалок, Попокатепетл, Теночтитлан, Тлателолко, Астлан, Тлалапан и мн. др. Самата дума "атл" означава вода. Същата дума със същото значение имат и берберите, които живеят по склоновете на Атласките планини в Северна Африка.

Далеч преди избухването на Втората световна война американският лечител и медиум Едгар Кейс (умрял през 1945 г.) прави няколко важни предсказания, свързани с Атлантида. Той вече е известен като човек, способен да реши здравословни проблеми на нуждаещи се. Кейс изпадал в транс, "виждал" лечението и болката на човека в която и част на света да се намирал той. Но в своите т. нар. прочити, когато бил в транс, Едгар Кейс често споменавал и Атлантида. Той самият се изненадвал от приказките си за потъналия континент. През 1933 г. споменава в един "прочит", че част от Атлантида лежи на океанското дъно край остров Бимини. Седем години по-късно прави категоричното предсказание, че западната част на Атлантида, наречена Посейдия, ще се появи отново след 28 години: "И Посейдия ще бъде сред първите части на Атлантида, които ще се надигнат отново. Очаквайте го през 68 и 69 г. Не е много далеч."

Първата многозначителна находка действително се появява през 1968 г. при остров Андрос от групата на Бахамските острови. От борда на самолет ясно се забелязали контурите на подводна правоъгълна постройка близо до повърхността. Всички сетнешни опити да се открият тези развалини остават напразни. Вероятно пясъкът отново ги е засипал.

През 1968 и 1969 г. били открити, а в някои случаи и снимани от въздуха и други подводни постройки. Сред известните находки фигурира и една "стъпаловидна пирамида", забелязана под водата от капитан на малък кораб. По-навътре в морето при Бахамските острови била забелязана и после отново загубена доста голяма пирамида с пресечен връх. На малка дълбочина водолази открили нещо като подводна улица, да я наречем коридор, оградена от двете страни с огромни обработени каменни блокове, идеално пасвани един до друг и един върху друг. В природата няма естествени образувания на блокове с идеални прави ъгли. От вкаменени корени върху стометрова каменна стена специалисти успели да датират конструкцията от шест до дванайсет хиляди години. Знае се къде са тези стени, снимани са и всеки може да се увери в съществуването им. Изненадващо е, че много приличат на подобни подводни конструкции в най-високото плавателно езеро в света - Титикака в Боливия, недалеч от загадъчния древен град Тиуанако. Индианците аймара и кечуа, заварени там от испанците, не знаели много за странния град на платото с височина над 4000 м, но все пак казали, че Тиуанако е построен от боговете.

Накрая само ще спомена и подводната пирамида, описана от д-р Браун. Не е известно дали и тя не е между другите забелязвани пирамиди, за които пише и Чарлс Бърлиц. Това обаче не е съществено. По-важното е, че се сбъдва предсказанието на Едгар Кейс за появата на Посейдия, т. е. на част от потъналата Атлантида. Не е изключено изчезналият континент отново да е в движение, този път в обратна посока, от дъното на океана към повърхността.

Въпроси без отговор

Гърците носят известна отговорност са съществуващата бъркотия в историята на Египет и в пирамидостроенето. Египтяните наричали страната си Та Кемет, т. е. черна земя, гърците й дали името Египет. Прекръстили и фараона Хуфу на Хеопс. За последвалите заблуди в науката голям принос има и гръцкият историк Херодот, но за тях ще кажа нещо по-нататък. Засега ни е достатъчно да знаем, че на тази земя 3150 г. пр. н. е. е имало два отделни географски района - Горен и Долен Египет, на които са съответствали Северно и Южно царство. Фараонът обединител бил Менес, който победил своя съперник в Северното царство и се сдобил с много престижната титла фараон на Горен и Долен Египет.

Преди обединението са съществували и религиозни различия: в Северното царство на почит е било божеството Хор, а в Южното - Сет. Смята се, че развитието на официалната религия съвпада с почти внезапното възникване на "модата" на пирамидите по време на III династия (2686-2181 г. пр. н. е.).

Авторът на "Миналото на показ" Кортланд Канби твърди, че строителите на пирамиди са минали през процес на опити и грешки, за да стигнат до своя връх - Голямата пирамида в Гиза. Той обяснява по такъв начин защо след Хеопсовата пирамида настъпва рязък упадък, защо и смятаната за първа пирамида - на Зосер, превъзхожда някои от следващите и във всички случаи - втората, градена в Мейдум.

Както вече посочих, през века на пирамидите са били построени стотина конструкции от този вид, от които са се запазили около 20. Ако приложим критериите на Кортланд Канби, първата пирамида би трябвало да бъде най-жалка, с най-много грешки, от които да се учат бъдещите строители. Върхът трябва да бъде Хеопсовата пирамида, последвана от нови върхове. Но нещо се пречупва и след Хуфу пирамидостроенето тръгва надолу. И през VI династия фараоните зарязват тази скъпо струваща практика.

Приема се, че първата пирамида е в Саккара и прилича на пирамидите в Мексико, защото е стъпаловидна. Подобно сходство бие на очи, но по същество нищо не означава. Поначало всички пирамиди са стъпаловидни. Някои в завършения си вид имат гладки стени, но то е, защото са покрити с облицовъчни камъни. Рождената дата на пирамидата в Саккара е около 2800 г. пр. н. е. и се приписва на фараона Зосер от III династия. Възникването на пирамидния култ обаче се свързва не толкова с фараона, колкото с първия му помощник Имхотеп -съвършено загадъчна, всестранно развита и от всичко разбираща личност. Имхотеп бил дясната ръка на фараона, негов най-близък съветник, администратор, архитект, инженер, велик жрец в Хелиопол, скулптор, лекар и много други неща. Нещо като Кецалкоатл при толтеки и астеки, Кукулкан при маите и Виракоча в Перу. Имхотеп бил толкова почитан, че впоследствие го обожествили. Гърците дори го сравняват със собствения си бог на медицината.

Пирамидата на Зосер има шест стъпала или тераси и е висока 65 м. Изградена е върху някакъв кладенец или шахта, покрита с тежки гранитни блокове. Във вътрешността й има цяла мрежа от коридори, тунели и камери. Няма открита мумия на фараона.

Много автори отделят специално внимание на ъгъла, под който четирите страни на пирамидата са наклонени към основата й.  Този ъгъл в Голямата пирамида е 51о51'14.3", но някои автори го закръглят на 52о. Ъгълът се смята за уникален по две причини: първо, защото е установен само в Голямата пирамида и, второ, защото единствено той демонстрира използването на числото пи при строежа на пирамидата. С други думи, само при този ъгъл съотношението на височината към периметъра на основата е абсолютно същото като на радиуса на кръга към неговата обиколка. Смята се освен това, че точно този ъгъл предполага използването на една специфична геометрична характеристика, известна като "златно сечение", или числото фи.

Според някои автори първият опит да се построи истинска пирамида, т. е. не стъпаловидна, а геометрически вярна пирамидна форма, е направен в Мейдум на около 50 км от Мемфис. Отначало и тя била замислена като стъпаловидна, но после по неизвестни причини започнали да запълват пространството между терасите и докарали облицовъчни материали от Тура с намерение да я покрият. Работата не завършила успешно, защото облицовъчните блокове започнали да се свличат. Когато това станало, друга известна пирамида в Дахшур била вече в строеж. Тя се представя като дело на фараона Снефру. Строителите й, поучили се от несполуката в Мейдум, градили донякъде при наклон на страните към основата около 52о, но след това изведнъж го променили на по-безопасните 43.5o , а с него и - формата. Затова тя се нарича Нагъната или Ромбоидна пирамида. Египтолози я сочат като пример на урок, павирал пътя към съвършенството на пирамидите в Гиза.

Всъщност такъв извод е невъзможен, защото никой не е наясно кой коя пирамида е строил и кога. Пирамидата в Мейдум е била в строеж още по времето на Зосер. Недопустимо е той да строи две пирамиди за едничката си мумия. Сега излиза, че Нагънатата пирамида също е била в строеж по това време. Но как Снефру ще си строи пирамида, когато още не е бил фараон? На всичко отгоре за същия фараон Снефру се казва, че в Дахшур, на 45 км от Мейдум, си е построил и втора пирамида. В нито една от двете не е открита мумия. "Отсъствието на мумии в тях - пишат Тот и Нилсен - остава необяснимо явление, ако се вярва, както вярват повечето египтолози, че приблизително хиляда години строителство на пирамиди и сложно прокарване на тунели са се извършвали с единствената цел да се погребват тела на фараони в саркофаг. Очевидно запечатването на саркофаг и многобройните тунели и коридори "за опазване на гробницата от грабители" стават някак неразбираеми, когато при отварянето на погребалната камера за първи път след запечатването й в нея не се намира тяло."

Съществува любопитен факт: пред широката публика египтолози и археолози демонстрират пълно единодушие по отношение на династиите на египетските фараони. В същото време помежду си спорят почти за всеки детайл. Обикновено всички се позовават на жреца Мането (или Манетон), живял през III в. пр. н. е. при царуването на Птолемей II. Жрецът Мането е оставил един доста дълъг списък на египетските династии, но египтолозите признават само фараоните, които започват с Менес. А преди него? Манетовият списък съдържа и други периоди: 350 години на хаос преди Менес, предшестван от 3650 години царстване на династия от 30 полубогове, а преди тях две династии на богове, които династвали 13 870 години. Ако съберем годините на всички тези периоди, ще трябва да се върнем доста назад във времето - преди потопа и преди много други неща. Затова разбираемо е единодушието на египтолози и археолози да обявяват началото на списъка на Мането за митология и да наблягат на периода от Менес насам и обединяването на Горен и Долен Египет. Има автори, които се задяват с официалната наука и в тази област, като поставят под въпрос както датировката на отделните династии, така и царуването на самите фараони. За пример ще посоча, че е нормално един фараон да бъде наследяван от своя първороден син: Хуфу да бъде последван от Хефрен. Но невинаги е така. След Хуфу фараон става Дедефра или Радедеф. На него се приписва построяването на пирамида на 10 км северно от комплекса в Гиза. Тя е известна като Незавършената пирамида Абу Роаш. Какво е правил през това време Хефрен, не се знае. Но за него се твърди, че е построил втората пирамида в Гиза, намерил е време да си извае и автопортрет в лицето на сфинкса.

Да се обърнем сега към Голямата пирамида, наричана Хеопсова. Откъде знаем, че е строена от Хеопс? От гръцкия историк Херодот, посетил Египет пет века пр. н. е. Египетски жреци, с които разговарял, му казали, че пирамидата била построена от фараона Хуфу. Не може да се вярва на всичко, което е казал и написал Херодот за Хуфу Голямата пирамида и събития, станали 2000 години преди него. Някои автори уместно посочват: това е все едно да приемем претенциите на наш съвременник, че е точен биограф на Иисус Христос. Както творението на Мането, чийто оригинал е загубен, така и писанията на Херодот, на Диодор от Сицилия и другите древни историци имат своето значение като източници. Но те в никакъв случай не могат да се приемат като доказателства или неопровержими факти.

Кой може да каже колко време е фараонствал Хуфу? Археолозите се позовават на Торинския папирус, който му отрежда 23 години. Мането обаче казва, че годините са 63. Според Херодот строителството на Голямата пирамида отнело 20 години. Излиза, че ако повярваме на Торинския пaпирус, едва възкачилият се на трона Хуфу e заживял с мисъл за смъртта си и вечното жилище на своята мумия. Когато се уповаваме безкритично на стари писания, ще стигнем и до такъв абсурд: Голямата пирамида не съществува, защото никъде не се споменава в Библията. Има и друг абсурд, като непреходната женственост на една дама, подвизавала се в няколко харема. Името й е Мерит Ателес и ако вярваме на стари папируси, първо е била в храма на Снефру, бащата на Хуфу. Същата дама прескача Хуфу (с неговите 23 или 63 години на престола) и Дедефра и се появява отново в харема на Хефрен, сина на Хуфу. Всеки може да пресметне на колко години е баба Мерит Ателес, когато я e пожелал Хефрен.

Големият въпрос - дали пирамидата на Хуфу е пирамида на Хуфу и кога е строена, няма задоволителен отговор. Защото, ако е на Хуфу, изглежда логично пирамидите, строени преди нея, да са несъвършени, да са съпроводени с грешки и трупане на опит. Но ако Голямата пирамида предшества всички други, пак е логично всякакви опити да се построи нещо подобно на нея да са неуспешни. Каква е истината?

Освен свидетелството на Херодот какво са му наприказвали египетските жреци, има само още един "твърд" факт, който свързва Голямата пирамида с Хуфу. Това е т. нар. картуш на Хуфу, или йероглифното наименование на фараона, открит в пирамидата от английския археолог полковник Хауърд Вайс през 1837 г. на странно място и при странни обстоятелства.

Картушът представлява йероглиф в цвят охра, изписан на камък между гигантските гранитни блокове в Царската камера. Научните предположения са, че е бил надраскан от работници или надзиратели на строителите, вероятно като указание, закъде е предназначен каменният блок. Над век и половина този йероглиф е единственото материално доказателство, че Голямата пирамида е била недвижима собственост на фараона Хуфу. В интерес на истината трябва да се признае, че още през миналия век са били изразени резерви от страна на специалисти, които са открили важна грешка в картуша. През 1980 г. известният автор Зечариа Ситчин в книгата си "Стълбище към небето" разнищва това "доказателство" и го разобличава като умишлена фалшификация. Оказва се, че фалшификаторът е изписал името на Хуфу по йероглиф в книгата "Материя йероглифика" от Джон Г. Уилкинсън. Йероглифът обаче е сгрешен и в книгата и трябва да се чете Ра-уфу. Ситчин категорично отсича, че червените маркировки не са от времето на Хуфу и са дело на немного грамотен човек: "Заместването на Х с Ра е грешка, която не е било възможно да се направи по времето на Хуфу... само чужд на йероглифите е можел да допусне такава голяма грешка."

Явно картушът на Хуфу трябва да се чете Ра-уфу, но като знаем, че Ра е името на слънчевото божество, явно Голямата пирамида трябва да се зачисли на бога Ра.

По-късно Чарлз Селиър посочва и фалшификатора: археолога откривател полковник Вайс. Той цитира сензационното разкритие на Уолтър М. Алън, който разказва следното: "По отношение на йероглифния надпис с червена боя в пирамидата, използван от египтолозите до ден днешен, за да я идентифицират с Хуфу, мога да уверя, че той не е автентичен, а фалшификация. Моят прадядо е бил свидетел на фалшификацията, когато на 28 май 1837 г. видял някой си г-н Хил, човек на Вайс, с четка и червена боя да изписва царското име. Когато моят прадядо се възпротивил, бил уволнен и достъпът му до обекта забранен."

През 1993 г. германският инженер по роботика Рудолф Гантенбринк с разрешение на египетските власти използва създадения от него малък робот с дистанционно управление УПУАУТ-2 (наречен така на името на египетски бог) в южната шахта на Камерата на царицата. След 65 м роботът изпраща видеоснимка, на която ясно се вижда, че шахтата е блокирана от вратичка с две метални дръжки, едната счупена. Какво ли има зад тази врата? Преддверие някакво или по-голяма камера, в която нищо чудно,да са скрити ценни ръкописи, мумията на Хуфу, някаква статуя, пирамидонът от върха на пирамидата, летяща чиния?... Или пък по вече утвърдения модел да се окаже, че няма нищо. Шансовете да се разбере какво има зад тази вратичка, за която Гантенбринк се надява, че ще успее да отвори, изчезнаха, когато египетските власти не му разрешиха да продължи своите изследвания.

В египетския музей в Кайро се съхранява много интересна победна плоча, ознаменуваща насилственото обединяване на Горен и Долен Египет от фараона Менес. Учените са идентифицирали всички символи и места, изобразени на плочата, но една дата е отмината с мълчание. Зечариа Ситчин отбелязва, че подминатият символ представлява обект във формата на пирамида. Това е факт и косвено доказателство, че пирамидите не започват от Зосер и III династия, а са съществували и преди Менес.

В Каирския музей има още един странен експонат, кой знае защо наречен Инвентарна стела. От надписа върху стелата се разбира, че Голямата пирамида вече е съществувала, когато Хуфу става фараон, а самият Хуфу нарича богинята Изида "Господарка на пирамидата". Забавното в случая е, че се намериха специалисти, които обявяват Инвентарната стела за фалшификат, тъй като тя категорично опровергава мошеничеството на полковник Хауърд Вайс.

Още един въпрос без отговор: как?

Мисля, че е напълно ясно: никой не знае кога и от кого са построени пирамидите в Гиза, специално Голямата пирамида. Има и още един въпрос без отговор: Как са построени? Много са загадките и подзагадките, свързани с него. Но аз ще започна с една мистерия от друг тип: позицията на официалната наука, изразена по безапелационен начин от археоложката д-р Барбара Мърц: "Има около седемстотин пирамиди, построени в течение на пет века, и като археолог единствената мистерия, която виждам в пирамидите, е, че хората все още ги смятат за мистерия. Те са просто монументални гробници, построени за египетски фараони. Това е доказано извън всякакво съмнение. Каквито други мистерии и да е имало, историята ги е разнищила."

Клифърд Уилсън, който написа специална книга срещу Ерих фон Деникен, е готов да признае от името на египтолозите: "Нека бъде ясно казано, че ние безрезервно приемаме Голямата пирамида за забележителна конструкция... Нейните строители не са имали мощните модерни машини или бетонна и строителна стомана: те са се ограничавали до такива инструменти, като медни триони и длета, и не са притежавали измервателни уреди. Но в действителност способностите на хората от миналото не са радикално различни от тези на модерните хора и понякога се появява гений, споменът за който остава да живее. Такъв е бил Имхотеп."

Авторът Бари Уилиъмс, който смята, че египтяните са изобретили стачката за по-добро заплащане на труда, по същество не се различава от археоложката д-р Мърц: "Не е изненадващо, че много хора си упражняват въображението, за да спекулират с предназначението на тези масивни каменни структури и използваните методи за изграждането им. Макар че има много неизвестни за египетските пирамиди, малко съмнение има, че те са строени в съответствие с погребалните ритуали на египетската религия и строителните методи са били напълно възможни, дори при технологичните ограничения по онова време."

Не само възможно, но и много просто е било това строителство, ако вярваме на още една дама - Маргарет А. Мъри, която мимоходом отбелязва: "Пирамидите са строени на групи. Групата от девет пирамиди в Гиза е най-известна, защото е била най-достъпна за посетители в Египет и отчасти защото в група изглеждат внушителни. Изграждането им било много просто: големите блокове били докарвани по рампи върху кръгли дървени палети и с помощта на такива палети и лостове са поставяни на определените им места. Всеки ред от блока е поставян така, че да образува равен етаж, и всеки блок бил пасван с блока под него. Стените на пирамидата са строени като серия от малки стъпала до върха, когато са поставяли облицовката. Облицовката се състояла от блокове, намествани върху стъпалата и след това изрязвани в правилния ъгъл от външната страна, за да се получи гладък наклон. В Голямата пирамида под т. нар. Царска камера са оставени облекчаващи арки, за да противодействат на тежестта."

Ясно е от тези елементарни слова, че за Маргарет Мъри строителството на пирамидите не е никакъв проблем. Длъжен съм обаче да й сваля шапка, че проявява обективност и честност, когато говори за предназначението на пирамидите: "Въпросът за използването на ранните пирамиди никога не е получавал задоволителен отговор.  Обикновено се заявява, че те били гробници; това може да е било вярно за по-късните, но няма доказателства, че такова е било първоначалното предназначение. Има обаче следи, че са били използвани за някакви специални религиозни церемонии във връзка с божествения фараон, но не е сигурно дали той е бил жив или мъртъв."

Споменатият вече испански автор Фелипе Фернандес-Арместо обяснява, че строителите прекарвали каменните блокове от кариерите на другия бряг при разливането на Нил и фактически ги стоварвали до самата пирамида. По-малките блокове от варовик били рязани с медни триони и после обработвани "трудно, но ефикасно", като ги търкали с пясък. По-големите блокове, тежки до 50 т, били оформяни още в кариерите. После влачели камъните с шейни по предварително подготвени пътеки. Около 170 души били необходими за тази операция. Използвани били "дълги прави рампи, за да се вдигнат камъните до необходимата височина, и това не подлежи на съмнение, защото археолозите са открили останки на някои от тях. За да се стигне обаче до върха на Голямата пирамида при направляван наклон, една рампа е трябвало да бъде дълга почти два километра."

Тези рампи, естествено, не са правени за месеци, тъй като строителството според Херодот е продължило 20 години. Представям си как разлетите води на Нил са си играли с пясъка и са късали не само рампите, но и нервите на строителите. Това обаче не е мой проблем, защото аз не принадлежа към школата на "рамперите". Заедно с "рамперите" в научната пирамидология битуват и т. нар. ролери. Според тях каменните блокове били монтирани и търкаляни - а не влачени или пързаляни по пясъка - върху дървени палети. А уж египтяните подобно на маите не познавали колелото. Трета група специалисти, която включва и Маргарет Мъри, могат да бъдат наречени "рампоролери", защото виждат палетите, качени върху рампи. Най-многобройна е сектата на д-р Мърц. Нейните членове просто обявяват, че не съществува такъв проблем, като транспортиране и повдигане на тежести.

В категорията за най-забавни теории трябва да се постави на първо място д-р Жозеф Давидовиц - химик и автор на сензационното творение "Пирамидите - една разрешена загадка". Той не отхвърля теорията за рампите. Напротив, изчислил е, че между 140 и 200 души са необходими за повдигането на един от обикновените блокове, тежащи 2,5 т. Той знае, естествено, че още Херодот съобщава броя на блоковете, използвани в Голямата пирамида - 2,6 милиона. Но Давидовиц пропуска да направи проста сметка: за 20 години строителство египтяните е трябвало да пренасят по рампите 130 000 блока годишно, или 1400 блока дневно, което прави почти по един блок на минута. Имам приятели - ловци и рибари, които от нищо не се учудват. Само те могат да кажат на такова твърдение: "Случва се."

Д-р Давидовиц обаче истински се развихря като химик. Той разкрива, че наистина няма проблем с транспортирането на каменните блокове. Благодарение на химията камъните от варовик били правени на място!  Ето какво казва този автор: "Пирамидните блокове не са естествен камък. Фактически блоковете представляват изключително висококачествен варовиков бетон - синтетични камъни, излети направо на място... Никакво рязане на камъни, на тежко влачене или повдигане не е било нужно за пирамидното строителство."

Д-р Давидовиц не е самотник в тази категория. Британският гражданин Андрю Колинс лансира теорията, че пирамидите са били построени с помощта на звукови вибрации. В авторитетен английски вестник Колинс обяснява, че когато едно масивно тяло вибрира постоянно с определена честота, то се "отлепва" и може лесно да бъде избутано на големи разстояния и височини. Той се позовава на стари арабски текстове, според които "големите камъни за египетските пирамиди бяха удряни с пръчка, издигаха се във въздуха и ги изтикваха на разстояние един изстрел с лък".

Действително такива арабски текстове съществуват, но те не бива да се приемат буквално. Когато древните говорят за небесни "колесници" или "дракони", те описват конкретно необяснимо явление, като го оприличават на нещо обяснимо. Никой от нас, съвременниците, не вярва, че "летящата чиния" е чиния, която лети. Така е и с тази "пръчка", с която древните удряли тежките камъни, за да ги вдигнат.

Според една арабска легенда съществувал чудотворен лист хартия с някакви свещени надписи. Древните строители го поставяли върху обработения вече блок, удряли го с чук и блокът магически губел тежест и само няколко души можели да го придвижат.

Един от най-компетентните автори в тази област - Макс Тот, отбелязва, че във всеки предразсъдък или приказка по света има някаква истина. "Аз вярвам - пише той, - че поради неточен превод на древни текстове и недоразумения с думи в историята, предавана от поколение на поколение, "парчето хартия със свещени надписи" е било погрешно изтълкувано. То може да е било табелка с електронна верига, тънка като лист, която наистина да са поставяли върху камъка. И "чукът" може изобщо да не е бил чук, а батерия или енергийна клетка, която при "докосване" до определени точки на електронния уред (за разлика от "удряне") го е активизирала, предизвиквайки противодействие на земното привличане. Този сякаш "плаващ" камък лесно можел да бъде придвижван от малка група работници и може би дори повдиган, колкото е необходимо."

Трябва да сме съвършено наясно по един основен пункт: за Голямата пирамида и изобщо за пирамидите няма нищо написано нито от самите египтяни, нито в Библията, нито в древни папируси. Единствените писания са на гръцкия историк Херодот, посетил Египет по време на XXVIII династия през 5 в. пр. н. е. Той разказва само това, което е чул от жреците. Може да са му казвали вярно това, което знаят, но може и да са съчинявали, преувеличавали и умишлено заблуждавали. Днес никой не смята, че храмът-паметник "Александър Невски" е построен от Александър Невски, защото носи неговото име. Защо трябва да вярваме, че Голямата пирамида е била построена от Хеопс, защото жреците така са казали на Херодот.  От него именно знаем, че Голямата пирамида е построена за 20 години, от 400 000 работници, разделени на смени - по 100 000 души на тримесечие. Херодот не съобщава дали тази огромна работна сила е живяла около строителната площадка, къде са спели строителите, дали са се прибирали вечер в града и сутрин са идвали на работа. Това би означавало една четвърт от денонощието да се изразходва за път, което едва ли е допринасяло за човешката работоспособност.

Египет по времето, когато се предполага, че е строена Голямата пирамида, е бил страна с около 5 милиона население. Такава малка страна не може да отдели близо половин милион души, за да работят на един строеж (а има данни, че едновременно са били строени и други пирамиди), да ги откъсва от икономическия живот, да отслабва отбранителната си способност. Кой и с какво е хранил тези работници? Херодот казва, че в пирамидата било намерено писмено свидетелство, според което работниците били хранени с лук, чесън и репички и общата сума възлизала на 1600 таланта, която днес се изчислява на 5-7,5 милиона долара. Това явно са били най-непретенциозните работници в света, щом са можели да извършват такава тежко физическа работа само на лук, чесън и репички.

Херодот като ангел хранител дава на египтолозите най-мощната амуниция, с която да обстрелват всички други теории за строителството на Голямата пирамида. Той пише дословно: "Първото, което направиха, бе построяването на път, по който пренасяли камъните от планините на Либия към Нил."

В подкрепа на това твърдение учените посочват и едно любопитно изображение, намерено в гробницата на Джехутихотил от времето на XVIII династия. То показва египтяни, впрегнати в шейна, да теглят огромна статуя, като едновременно наливат вода (или масло) в плъзгащите се части, за да намалят триенето. Ето, триумфално викат египтолозите, как са били пренасяни тежките каменни блокове! Всъщност те нямат никакви основания за триумф. Първо, защото една птичка (рисунка) пролет не прави и, второ, защото хората от XVIII династия не са съвременници на онези от IV династия. Модерните съдове и печки, с които си служим сега, нямат нищо общо с подниците в огнищата на нашите деди, но колцина си дават сметка за това? Този единичен документ показва доста наивно една представа, която крещящо контрастира с необикновената прецизност на всичко, свързано с изграждането на пирамидата. Това изображение в гробницата от време, когато вече не са строени пирамиди, не е нищо друго освен демонстрация, как самите египтяни от по-късен период са си представяли преместването на тежестите.

Науката сигурно ще бъде облекчена, ако се приеме, че египтяните са познавали колелото, когато са били строени пирамидите. Специалистите по културите в Месоамерика продължават да твърдят, че маите не са познавали колелото въпреки намерените "играчки" - статуетки, монтирани на колела. По същия начин и египтолозите отричат познаването на колелото през века на пирамидите. Въпреки една рисунка, намерена в гробницата на Кемхесет в Саккара, фараон от V династия. На нея фараонът е изобразен на стълба с колела.  Мистерията в този случай има две страни. Защо никъде другаде в следващите династии не са открити следи от използването на колелото, което египтяните явно са познавали? И, от друга страна, защо специалистите египтолози се правят, че не съществува находката в гробницата на Кемхесет?

Обикновено броят на каменните блокове, използвани в строителството на Голямата пирамида, се определя на 2,3 милиона. Някои допускат, че са 2,5 милиона - със 100 000 по-малко от данните на Херодот. Средното им тегло се определя на 2,5 т, но някои гранитни късове, изпълняващи функцията на носещи греди, преграждащи "тапи" или "амортисьори", стигат до 70 т. Но в други постройки от пирамидния комплекс в Гиза се срещат и каменни блокове с тежест от 200 т. Към броя на блоковете трябва да се прибавят и 115 000 облицовъчни блока с тежина 15 т всеки. По-голямата част са от варовик, но по-тежките - от гранит. Кариерите са разположени на различни места на разстояние от 3 до 5 км. Предполага се, че някои са били превозвани на лодки или салове по течението на Нил, но други е трябвало да бъдат теглени с въжета срещу течението. Може и така да е било, но проблемите и загадките сякаш нямат край. Най-напред къде са дяволските инструменти, с които древните са рязали по-мекия варовик и по-твърдия гранит? Нали никой не вярва, че със сварен макарон може да се отключи врата? Какво може да се направи с безпомощното медно сечиво срещу камъка? Защо досега археолозите не са намерили нито един забравен инструмент?

Ако отидем на каменните кариери, и днес ще намерим обработени в древността блокове, готови за извозване, но изоставени. Установено е точно откъде са били изрязвани, сякаш са парчета сирене. Разбирам, че теоретически по-лесно е блокът да се оформи, като се направят разрези в скалата отгоре, отдолу, отстрани и в дълбочина. Но отзад? Как са рязали блока отзад, за да го извадят от скалата? Някои допускат, че там е играл лазерен лъч. Не ми е известно лазерен лъч да действа под прав ъгъл.

След обработка (полиране с пясък?) в съвършено прави линии, страни и ъгли натоварвали блока на лодка или сал, прехвърляли го на западния бряг на Нил и го стоварвали на пясъка. Оттам започвала голямата мъка. За каменни блокове от 2,5 т са необходими поне 40 яки мъже, всеки от които да вдигне по 60 кг. Това добре - за здрав човек не е проблем да вдигне 60 кг. Но как тези 40 души да хванат едновременно камъка, чийто периметър е само 4-5 м? На всеки мъж се падат по 12 см.

"Рамперите" на това място скачат, за да обяснят, че целият път на блока от реката до пирамидата се изминава на шейна върху дървени палети. Да оставим настрана това, че палетите ще се износят само след няколко метра. Египет по онова време не е имал гори за сечене, а хората не са били луди да секат плодови дръвчета, за да търкалят камъни по тях. Фурмите са по-сладки от най-сладките обещания за щастие в отвъдното. Внушенията, че дървен материал е бил внасян, защото Египет е разполагал с добър флот, са невероятно наивни. Египет никога не е имал достатъчно кораби, за да транспортира изсечените гори на Европа или на други държави в Африка.  На всичко отгоре няма и никакви доказателства за такъв внос.

Мисля, че най-кратък и достоен отговор на д-р Мърц и компания дава Тод Алигзандър, автор на "Древно чудо, модерна мистерия": "Ние се занимаваме тук с трите големи пирамиди в Гиза, а не със стотиците нищожни опити да ги имитират. Основното е, че нищо за пирамидите или за строителите не е доказано. Има два и само два безспорни факта: първият - никакъв починал цар или какъвто и да е мумифициран труп не е бил намиран в която и да е пирамида; и вторият - абсолютно никакво доказателство не е установено за датата на строителството. Всичко друго за тях остава загадка." Ние не знаем защо или кой е построил големите пирамиди в Гиза и най-главното не знаем как.

Ще подмина холивудската версия, че роби са градили пирамидите. Египет подобно на маите никога не е бил войнолюбива държава, за да си набавя роби по военен път, нито са му били нужни човешки същества за жертвоприношения.

През 1978 г. на японци им хрумва идеята да направят научен експеримент, с който да проверят как се прави пирамида с предполагаемите методи и техника на древните строители. Честта за това оригинално начинание се пада на компанията "Нипон корпорейшън", която замисля и финансира целия експеримент. Египетското правителство разрешава на компанията да построи пирамида с височина 20 м недалеч от пирамидата на Микерин в Гиза, при условие че новата конструкция ще остане там само няколко дни, след което мястото на строежа ще бъде възстановено в предишния му вид.

Японците започнали с подготовката на каменните блокове в кариерата, която някога доставяла облицовъчните блокове за Голямата пирамида. Тя се намира на около 15 км, на източния бряг на Нил. Там японските специалисти и наетите от тях работници дори не се опитали да извадят блокове направо от скалата. И дума не можело да става за използването на медни триони и сечива. Наложило се да използват по-съвременни инструменти. Блоковете от по 2,5 т се видели непосилни за експериментаторите, които решили да правят по-малки - само по един тон. Затрудненията продължили с прекарването им по реката. Лодките не можели да ги издържат, както не могат да издържат 15 души с общо тегло 1 тон. Наложило се да ги прекарат с параход. Стоварили ги на другия бряг и бригади от по стотина работници се опитвали да ги повлекат по пясъка. Блоковете не мръднали и на сантиметър. Тогава докарали съвременни строителни машини и с тях ги откарали до определеното място за строеж. Там бригадите успели да повдигнат блокове на сензационната височина от 30 см. За завършване на конструкцията, т. е. за нареждането на блоковете един върху друг, на помощ били повикани кран и хеликоптер.

Не може да се каже, че японците са претърпели поражение при експеримента си. Живял съм в страната им, познавам тяхната упоритост, честност и изобретателност. Не се съмнявам, че са направили всичко възможно, за да успеят. Но с експеримента си те демонстрират единствено че древните египтяни не са могли да построят пирамидите така, както някои уверяват, че са ги строили.  Не разполагам с данни, какво мислят в "Нипон корпорейшън", но съм уверен, че специалистите там съвсем не смятат пирамидостроенето за решена загадка.

Преместването на тежести, разбира се, не е само египетско постижение. И аз като всеки поклонник на културата на маите съм стоял в захлас пред гигантските каменни глави и стели в Ла Вента и Сан Лоренсо, които някои учени приписват на измислената олмекска цивилизация. Една известна стела представлява нещо като олтар, в който е седнал мъж с кръстосани крака. Докато работех върху тази книга, видях цветна снимка на същата стела в "Богове на новото хилядолетие" от Алън Олфърд. Под нея авторът бе сложил обяснителен текст, според който "олмекската стела" показвала "фигура с шлем, която излиза от пещера". Не съм знаел, че олмеки или маи могат да излизат от където и да е седнали.

Каменните блокове, необходими за изработване на такива стели или негроидни глави, тежащи над 20 та, са били още по-тежки преди обработването им и не са вадени от океана. Докарвани са били от различни кариери - някои на повече от 100 км разстояние - през джунгли, реки и езера. Как е ставало това, може само да се гадае.

Разбира се, не само маите са били изкусни в пренасянето на големи тежести. На брега и под водата на високото езеро Титикака в Боливия има недовършени строежи или развалини с каменни блокове над 50 т. И те не са паднали от небето. Произходът им е известен: пренесени са от каменна кариера на 15 км разстояние през силно пресечена местност. Днес японци, американци и европейци с цялата им страхотна техника и изобретателност не биха могли да повторят постиженията на безименните строители в това място.

Недалеч от Титикака се намират останките на древния град Тиуанако. Дали и неговите неидентифицирани жители не са били маи? Как са пренасяли 200-тонни каменни блокове? Откъде са гледали, за да моделират човешки глави от всички раси на Земята? Същото може да се каже и за гигантските каменни блокове в Олятайтамбо, Олятайпарубо и Саксауаман в Перу. В развалините на храма на Юпитер в Баалбек се намират отделни монолити от над 1000 т. 75-метровата Черна пагода в Индия е покрита с каменна плоча от 2000 т.

Трудно ми е да си представя как маите са откъртвали 50-тонни каменни късове без експлозиви, стоманени сечива и чукове, как са ги влачили с въжета през непроходими джунгли, как са ги товарели върху лодки и салове и после разтоварвали в Ла Вента, Сан Лоренсо и другите центрове. Колко хора могат да се отделят за такава работа и за колко време? Неуместни са отговорите: несъмнено стотици, може би хиляди работници. Не е ли абсурдно такова твърдение, като се знае, че приблизителният брой на жителите на Сан Лоренсо например е бил... 5000 души с жените и децата?

Не се опитвам да обясня загадката с тежките камъни, но в книгата си "Кукулкан слиза от небето" описах един забавен експеримент, на който бях свидетел и който след това съм повтарял стотици пъти. Позволявам си да го разкажа отново, защото смятам, че е интересен и има отношение към разглежданата тема.

В експеримента участват пет души. Един от тях сяда на стол без облегалки. Другите се нареждат около него, до коленете и раменете му. За сравнение четиримата веднага се опитват да повдигнат седналия с по един пръст (или по-добре - с два пръста, допрени показалците на двете ръце), вкарани под мишниците и коленете му. Оказва се, че това е невъзможно. После същият опит се повтаря, но след предварителна подготовка. Мъжът (или жената) при дясното рамо на седналия слага дясната си ръка с дланта надолу върху главата му. По посока обратна на часовниковата страна върху първата ръка се налагат десните длани на останалите трима: при дясното коляно, после при лявото коляно и накрая по лявото рамо. Върху тях по същия начин се струпват и левите ръце. Това положение се запазва около 30 секунди или минута, като се препоръчва и четиримата да мислят, че "тежестта" трябва да намали теглото си. По даден знак на водещия (при дясното рамо) започва изтеглянето на ръцете в обратен ред - последователно и по посока на часовниковата стрелка: първо лявата ръка на участника при лявото рамо и така до края. Незабавно четирите пръста - показалeца (или осемте, ако се използват показалците на двете ръце), се поставят под мишниците и коленете на седналия и едновременно го повдигат с видима лекота.

Този експеримент не е мое откритие. Срещал съм описанието му и в други книги с твърдението, че е известен от векове, но никой не е успял да го обясни. Аз не съм изключение, но всеки път, когато го правя, ме занимава един въпрос: възможно ли е древните да са използвали и психическа енергия при строителството на пирамидите?...

Гробници ли са пирамидите?

Две основни божества доминират в египетския религиозен пантеон: Ра, свързван със слънцето, и Озирис - със смъртта. Но бог Ра също е свързан със смъртта, защото всеки ден умира (залязва) и възкръсва (изгрява). Подобни обожествявания на слънцето имаме в цялата човешка история, в това число Месоамерика. При астеките вярващите и жреците толкова тачат Тонатиу (Димящото огледало), че непрекъснато му принасят в жертва човешки сърца, за да не загуби силата си и да поддържа живота.

Сред египетските богове особено интересен е Озирис. Произходът му е забулен в мъгла. Най-вероятно първоначално е бил цар, който се e пожертвал за благото на своя народ. Това му дава добър старт в очите на вярващите. Още в най-дълбока древност той става първо бог на плодородието - и следователно свързан с Нил, след това бог на възкресението и безсмъртието.

Според легендата Озирис е дете на божествени родители - бог Себ и богиня Нут, и има братя и сестри. Нормално е първородният син в даден момент да нахлупи царската корона, както е човешко, дори и за боговете, някои от братята му да изпитва люта завист. Това бил третият поред син - Сет, който с хитрост вкарал Озирис в един ковчег, потопил го в Нил, за да се удави, и го пуснал по течението на реката. Тук в легендата се получават известни усложнения в роднинските и съпружеските отношения, но при боговете, изглежда, кръвосмешението не води до лоши резултати. Озирис бил женен за Изида, която му била и сестра. Тя била царица не само по положение, но и с умението си да възкресява трупове. Изида намерила мъртвото тяло на мъжа си и го докарала в Египет. Сет, който не само убил брат си, но и се оженил за съпругата му, тоест за сестра си, случайно открил удавника, приготвен за възкресение. Решил този път да не рискува. Нарязал брат си на парчета и ги разхвърлял из цял Египет. Изида обаче с много усилия успяла отново да ги събере, да възстанови донякъде тялото, да зачене от него и да роди Хор, който наследил царството на баща си. Озирис останал да царува само в царството на мъртвите.

При египетската религия както във всички религии има богове и вярващи, а жреците са нещо като посредници. Вярващите могат да се молят на боговете индивидуално и колективно, явно и тайно. В моите представи вярващият винаги е скромен в молитвата си и оставя на божеството да реши в каква степен да я задоволи. При египетската религия обаче не е точно така. С изненада научих, че имало вярващи, които не само били настойчиви, но и си позволявали да заплашват божеството, ако не изпълни молбата им. Пример за това е една запазена молитва за любов от времето на ХХ династия - около 1100 г. пр. н. е. В нея се съдържа следното предупреждение към бога: "...Ако не я накараш да дойде при мен, ще запаля град Бузирис и ще изгоря Озирис!" На това се казва "Няма страх от Бога!".

Митът за Озирис показва, че идеята за възкресението е много стара и всъщност съставлява основите на повечето религии. Във връзка с това ще спомена едно интересно име: Едуард Карпентър. В книгата си "Езически и християнски вярвания" той назовава следните десет характеристики, отнасящи се до всички богове, ходили по земята:

1. Родени са на или много близо до 25 декември.

2. Родени са от девствена майка.

3. Водили са живот на труд за ближните.

4. Родени са в навес или в подземие.

5. Назовавани са с такива имена, като "носител на светлина", "спасител", "лечител" и др.

6. Били са побеждавани от т. нар. сили на мрака.

7. Слизали са в подземния свят.

8. Възкръсвали са от смъртта и са заставали начело на ближните си в небесния свят.

9. Около тях са се създавали кръгове от светци и църкви, в които чрез кръщение се приемали ученици.

10. Били са чествани с оскъдна храна.

Въпросът за оцеляването след смъртта играе важна роля при египтяните. В примера на Озирис те виждат утешение и надежда за спасение и оцеляване след смъртта, при условие че са спазени някои ритуали и изисквания. Според Макс Тот и Грег Нилсен: "...Египтяните никога не са стигали до ясна и точна концепция за това, което идва след живота. Те вярвали, че всеки индивид се състои от тяло и дух, че духът продължава да живее, ако мъртвото тяло се запази и му се осигури необходимата поддръжка. Те си представяли отвъдното като огледало на този свят. Не е известно къде пребивавали духовете след живота, но се смятало, че мъртъвците отивали в някакъв подземен свят, чийто вход бил през дупката на гробовете."

Точно това вярване според египтолозите е било причина богатите хора в Египет - фараони, благородници и висши жреци - да строят от сухи тухли т. нар. мастаби, наподобяващи дом, в който близките погребвали починалия като мумия и оставяли около нея всичко необходимо за очакваното възкресение. По силата на тази логика пирамидата представлява най-внушителната мастаба, подобаваща на фараон.

Както е известно, по всички спорни въпроси светът е разделен най-малко на два лагера. Пирамидите не правят изключение. Традиционните египтолози и археолози защитават тезата, че Голямата пирамида и фактически всички други пирамиди в Египет са гробници, издигнати от фараони. Те допускат, че науката може да не е наясно или да не разполага с абсолютни доказателства по някои дребни детайли. По кардиналните въпроси са категорични: знаят кой, кога, как и защо е строил пирамидите. При това не ги смущават факти, които простата логика би класирала като "неразгадани мистерии". Защо например не е намерена нито една фараонска мумия в нито една египетска пирамида? Защо могъщи фараони са били погребвани в специално построени гробници под земята, а не в пирамида? Защо на Хуфу (Хеопс) се приписва желание да бъде погребан на близо 50 м над земята? Защо пирамидите в Америка генерално се определят като ритуални постройки, когато именно в Паленке е Храмът с надписите - единствената пирамида в света, съдържаща тленните останки на предполагаем владетел?

Забележително е, че на египтяните от епохата на пирамидите се приписват постижения на по-стари цивилизации или пришълци от други планети. Моделът е известен. В Мексико на астеките се признават върхове, на които преди тях са били маите. Същата картина наблюдаваме и в Перу, където инките се величаят за високата култура на техните неизвестни предшественици.

Много са данните, които сочат, че Голямата пирамида, както и другите две пирамиди в Гиза са строени далеч преди времето на Хуфу и дори на Зосер. Това съвсем не означава, че Голямата пирамида не може да е била гробница на Хуфу. Фараонът е бил бог, господар, всесилен владетел и нищо не му е пречило да обяви заварената пирамида за свой дом, храм и гробница. Но това в никакъв случай не ни дава основание да вярваме, че Хуфу действително е бил погребан в Царската камера или където и да е вътре в пирамидата. Повече за вярване е, че египтяните - а също и другите пирамидни цивилизации - са приемали тези по-стари от тях паметници като божи дар. Има ли нещо по-естествено от това благочестиви владетели, благородници и жреци да бъдат погребвани близо до пирамиди? Дж. Дейвид Дейвис, специалист по древна история, признава, че наистина "има погребален комплекс в Гиза, но това едва ли доказва, че Гиза е само погребален комплекс. Същото ще бъде, ако смятаме катедралата Нотр Дам за погребален комплекс, защото в близост до нея има гробище. Свързването на сфинкса с фараона  Хефрен или Хуфу също е незащитимо. Неотдавнашни археологически и геологически открития демонстрират, че сфинксът е поне на десет хиляди, а може би и на двайсет хиляди години."

Ето защо, когато се замисляме над въпроса, какво са пирамидите, винаги трябва да имаме предвид това, което посочва и д-р Р. Чарлс: "...Трябва ясно да разберем, че никакви тела никога не са били откривани в която и да е пирамида в Гиза или в друга египетска пирамида... че пирамидите никога не са имали предназначението да бъдат гробници на фараони въпреки стандартния археологически аргумент, че погребалните камери са били ограбвани."

Силно впечатление ми направи една перуанска изложба в София в края на 1998 г. Тя бе уредена със съдействието на една интелигентна жена - Роса Естер Силва и Силва, посланик на Перу в България. По нейните думи след световното изложение в Португалия България бе първата страна в Европа, на която бе предоставена възможността да се запознае с блясъка и могъществото на древната перуанска култура като признание за богатото българско културно-историческо наследство. Изложбата показваше разкритата през 1987 г. в Перу гробница на древен владетел от културата мочика (III в. пр. н. е.) близо до село Сипан. "Владетелят на Сипан" е бил погребан с красиви накити, оръжия, съдове и предмети от злато и сребро, скъпоценни камъни, както и в компанията на осем придружители: съпруги, наложници, воини, слуги. Забележителното в случая е, че този могъщ владетел не е бил погребан в пирамида, а пред пирамида. За него не е било невъзможно да заповяда приживе къде да бъде погребан, още повече че пирамидата e била вече изградена. Но по някаква явно сериозна причина той е погребан в семпла гробница пред самата пирамида. Този факт, естествено, не го прави строител на пирамидата.

Има и друг ярък пример - погребаният владетел в Паленке. Съществува ли стопроцентово доказателство, че пирамидата, известна като Храма с надписите, е строена специално за гробница на владетел? Това, че в саркофага е намерен човешки скелет, още нищо не означава. Безкрайно уважавам големия мексикански учен Алберто Рус, откривателя на гробницата, но не мога да приема и мнението му като доказателство. Скелетът може да е бил на някакъв много важен мъж, дори владетел, халач уиник - истински човек (което е много спорно поради липсата на инкрустации в зъбите и други белези), но къде са доказателствата, че пирамидата е построена като вечен дом за неговите останки? Не е ли по-вероятно пирамидата да е имала друго предназначение и впоследствие да е била превърната в гробница?

Напълно съм съгласен със заключението на английския автор Алън Олфърд, че Голямата пирамида (а това се отнася и за другите пирамиди) не е била гробница и дори не е била планирана за гробница. Но за разлика от другите автори, които изпитват недостиг на идеи, какво друго би могла да бъде Голямата пирамида, Олфърд има стройно изградена теория. Според нея Слънчевата система е имала и десета планета, която астрономите открили по математически път и нарекли Планета Х. Сам по себе си този факт не е нов и върху него авторите Ерик и Крейг Умланд изграждат своя хипотеза за извънземния произход на маите. С книгата си "Богове на новото хилядолетие" Олфърд прави същото, но за египтяните. Той допуска, че най-вероятно извънземните не са дошли от планетата Х, която шумерите наричали Нибиру, а от другаде, но посредством Нибиру. Той смята, че Нибиру има изключително дълга елиптична орбита от 3600 години. По време на периодичните връщания към вътрешната Слънчева система Нибиру създала живота на Земята, ускорявайки и еволюцията му. "Богове от плът и кръв" слезли на Земята, за да експлоатират минералните є богатства, а човечеството било създадено като робска раса, за да освободи боговете от тежкия труд.

Важно място в теорията на Олфърд заемат битките между боговете и ролята на Голямата пирамида, която притежавала мощен енергиен източник с определени нападателни възможности. Тя служела още и като насочващ фар и комуникационна система. Загадъчните камери, ниши и вентилационни шахти имали чисто функционално обяснение. В нишата на Камерата на царицата според Олфърд била монтирана клетка за водно гориво, а саркофагът в Царската камера бил използван за горене на водород. Пирамидата била като цилиндър за компресиран газ, а шахтите представлявали транспортни артерии за водород и кислород. Мистериозната вратичка с металните дръжки, открита от робота на Гантенбринк, представлявала вентил или клапан, водещ към камера за складиране на газ.

Теорията на Алън Олфърд включва и такива отдалечени и хипотетични събития, като ядрена война между боговете, унищожаването на Содом и Гомор и космически център в Синай. Потопът е датиран около 11 000 г. пр. н. е., а пирамидите в Гиза били построени малко след това - около 10 450 г. пр. н. е. Водните вълни на потопа се отразили върху земното треперене и предизвикали прецесионния* цикъл от 25 920 години. Боговете измервали времето чрез движението на Земята и създали "звезден часовник", разделяйки прецесионните цикли на 12 периода, всеки по 2160 години. Сфинксът бил създаден около 8700 г. пр. н. е., за да се почете краят на войната между боговете и ретроспективно да се отбележи първият прецесионен период на лъва.

Теорията на Алън Олфърд ми харесва, но тя за съжаление не обяснява наличието на толкова много пирамиди по света. Съгласен съм, че Голямата пирамида е уникална, но за какво са се хабили древните египтяни с другите? А маите, сапотеките, тотонаките, астеките, древните перуанци, потъналите цивилизации?

Да прехвръкнем за малко над Атлантида през Бермудския триъгълник и да кацнем на Храма с надписите в Паленке. Там ни чака духът на Алберто Рус. Той се оглежда да види дали Алън Олфърд е в нашата група, и ни повежда надолу по стълбището към погребалната камера. Той вече е прочел "Богове на новото хилядолетие" (духовете четат всичко на тази тема). На едно стъпало духът спира и ни посочва нещо. Да, това е странната вентилационна шахта. През нея влизат въздух и лъч светлина. Защо е необходимо въздух да влиза в гробницата? Духът се усмихва загадъчно. Продължаваме надолу по стълбите. Влизаме в погребалната зала. Духът ни сочи един отвор в саркофага, където спи вечния си сън неизвестно кой. Споменавам името Пакал и духът на Алберто Рус избухва в смях. Той, естествено, знае как се казва човекът в саркофага, но, изглежда, в отвъдното не е прието да се разгласяват чужди тайни. С изненада виждаме, че от отвора в саркофага излиза глинена тръба във формата на змия, която пропълзява по пода и стената, преминава в сводестия коридор, който ми напомня за сводестата Голяма галерия на Голямата пирамида в Гиза, и продължава към вентилационната шахта. Питам Алберто Рус това ли е прословутият "канал за душата", и той само кимва, защото духовете не говорят.

Мисля, че този саркофаг в Храма с надписите никога не е служил за производство на топлинна енергия по рецептата на Алън Олфърд. Съжалявам, че забравих да попитам духа на Алберто Рус още ли държи на мнението си, че тази пирамида е строена специално за гробница на халач уиник, или от по-високото място, където се намира, е прозрял истината. Според мен Храмът с надписите в Паленке изобщо не е погребална пирамида на никакъв истински човек. Тя е изградена за ползване от владетели и висши жреци, но не като трупове, а като живи хора, които дишат и непрекъснато имат нужда от пресен въздух. Тези високопоставени хора са желаели да се докосват до отвъдното, да получават знания от висшия разум с адрес на планета, от която погребаният в саркофага може би е дошъл. Да я наречем ли Нибиру? Все едно как ще я наречем. Затова е била необходима тази вентилационна тръба. Такава нужда изпитва само живият човек.

Все пак... какво прави погребаният в саркофага с вентилационната тръба? Аз не знам. Предполагам, че с установените липси на типични белези това не е владетел на Паленке, халач уиник - истински човек, а някакъв много тачен гост или бог, а защо не и един от онези извънземни астронавти, като изобразения в барелефа на каменната плоча?

Всичко мога да предполагам, но не гарантирам, че това е истината. Само се чудя дали този мъртъв астронавт е имал брада, като Кукулкан например...

Врата към отвъдното

Големият английски египтолог Флиндърс Петри извършва през 1881 г. и по-късно задълбочени проучвания в Гиза. Той открива, че е имало три гробници за приютяване на фараонските останки, включително три саркофага. Огъст Торнкуист посочва, че освен за гробница Голямата пирамида е служела и за слънчев часовник, календар и астрономическа лаборатория. Зечариа Ситчин отхвърля приказките за гробница и смята, че Голямата пирамида е изпълнявала ролята на фар, ориентир за извънземни, за насочване на космическите им кораби към пистите за приземяване в Синайската пустиня. Роджър Оукланд, учен и автор, предполага, че Голямата пирамида е замислена като огромен радиопредавател и приемник, позволяващ на езическите жреци и царе да поддържат връзка с боговете на Вселената.

Предположението на Оукланд предизвиква интересен въпрос: ако древните царе и жреци са поддържали връзка с "боговете", тоест с извънземни цивилизации или с отвъдното, къде отиват душите на мъртвите, как е ставало това? Все пак не е ли било осъществявано някакво "погребение" на избрани хора в Царската камера? Преди да затънем в опита за отговор на този въпрос, необходима ни е малка артилерийска подготовка за елементарна ориентация.

Един от основните документи, обясняващ вярванията на древните египтяни, е "Книга на мъртвите", или "Папирусът на Ани", съхраняван в Британския музей. Според тези вярвания човекът представлява комплексно същество, състоящо се от много тела или аспекти. Първото е ХАТ - физическото тяло, после идват АБ - сърцето, моторът на живота, КА - душата, нефизическото тяло, което може да напуска физическото, да отива при боговете, да скита из Космоса и отново да се връща, БА - сърцето душа, което може да възприема физическа или нефизическа форма и се смята за безсмъртно, ХАЙБИТ - свързано с БА, "сянката", която също може да напусне тялото и да се върне в него, СЕХЕН - жизнената сила, която живее на небето, ХУ - духът душа, безсмъртното тяло на човека, което при смъртта веднага отива на небето, САХУ - тялото с космически качества, РЕН - името на личността, което съществува на небето.

Езотерическите автори по думите на Макс Тот, изглежда, са съгласни, че Голямата пирамида не е била планирана и изпълнена като гробница за фараон, а по-скоро представлява нещо като триизмерен израз на концепциите, залегнали в "Книга на мъртвите", че пирамидата "трябва да служи за място, в което онези лица, отговорни за поддържането на тези концепции живи и чисти - посветените, - да имат преживявания, свързани с тяхната подготовка, изпитания и преминаване към посвещението".

Твърде любопитен е фактът, че във всички пирамиди с погребални камери е бил откриван и саркофаг, но празен, без мумия, без скъпоценности и предмети, които според обичая се оставяли на умрелия. Приказките за крадци, които винаги изпреварвали откривателите, напомнят вопли на безпомощност. Как са влезли крадци в Голямата пирамида преди халифа Ал Мамун? И защо след обиране на плячката са губели месеци за съвестно затваряне на пирамидата така, че да не се открие входът є? Не, другаде е истината. В пирамидата е имало "погребения", но не на мумия, а символични, на живи фараони и други отбрани лица, които са лягали в празния саркофаг. Там са можели да пуснат на воля своята КА - душата, да навести отвъдното, където са другите души, да се почерпи от мъдростта на боговете и да се завърне в тялото, което я очаква в саркофага.

На тази тема - мистичната роля на Голямата пирамида - специално внимание отделя интересният автор Манли П. Хол в книгата си "Тайните учения на всички времена". От него научаваме, че в древни времена фараоните и висшите жреци минавали през пирамидата и я напускали като посветени, като адепти, богове. Затова пирамидата била сграда на "второто раждане", "утроба на мистериите". Според Манли Хол Голямата  пирамида била резиденция на тайнствена личност, наричана "Знатния" и "Инициатора" - тоест човек, който въвежда избраните в посвещението. Той бил облечен с дрехи в златни и сини цветове. Никой не го е виждал освен миналите през ритуали на посвещението. А ето и самото описание на ритуала:

"В Царската камера е била пресъздавана драмата на "втората смърт". Тук кандидатът, след като са го разпъвали на кръста на слънцестоянията и равноденствията, е бил погребван в големия саркофаг. Кандидатът се полага в каменния саркофаг и за три дни неговият дух, освободен от тленната обвивка, се втурва към порталите на вечността... Като разбира, че неговото тяло е дом, от който може да се измъква и да се връща без смърт, той получава същинско безсмъртие. В края на трите дни той се връща отново към себе си и след като по този начин лично е преживял голямото тайнство, става истински посветен човек, който е видял и за когото религията е изпълнила своя дълг да го въведе в светлината на бога.

Царската камера е... врата между материалния свят и трансцендентните сфери на природата... Така в определен смисъл Голямата пирамида може да се оприличи на врата, през която древните жреци са позволявали на неколцина да преминат и да се сдобият с индивидуално съвършенство."

Манли Хол разглежда Голямата пирамида като мост между познатата ни история и Атлантида. Всъщност по негово мнение, неподкрепено от доказателства, Голямата пирамида е творение на хора от потъналия континент.

На 12 август 1799 г. Наполеон влиза в Царската камера на Голямата пирамида и заповядва да бъде оставен сам. Не е известно какво е правил там, дали е лягал в празния саркофаг и дали е видял нещо. Но когато излязъл, бил блед, замислен и мълчалив. След години, когато живеел в изгнание на остров Света Елена, негов доверен човек го запитал за преживяването му в пирамидата. "Излишно е да ви казвам - отговорил бившият император. - Няма да ми повярвате."

Мистичните описания на Манли П. Хол съвпадат с преживяването на д-р Пол Брантън, което той разказва в своя книга. С разрешение на египетските власти той прекарва една самотна нощ в Царската камера на Голямата пирамида. Мога да си представя, че човек, оставен сам в това зловещо помещение, ще изпита ужас от обгръщащия го хлад, ще се почувства като жив погребан в гроб. С това е съгласен и д-р Брантън: "Тя (камерата - б. м.) има особена, напомняща смърт студенина, която пронизва до мозъка на костите."

Д-р Брантън, изглежда, добре познава египетската религия и някои правила на парапсихологията, защото, преди да се впусне в този експеримент, се подлага на съответна подготовка. Той пости три дни, което го е направило по-възприемчив към явленията, съществуващи в пирамидата, за които знае от Манли Хол и други автори. Той сяда с гръб към саркофага и загасва електрическия си фенер. В един момент чувства, че нещо особено се носи из въздуха, усеща някакво негативно присъствие. Изпитва и силно желание да се откаже, да излезе от пирамидата. Успява да издържи на напрежението, да надвие обзелия го страх. После внезапно цялата атмосфера се променя. Отначало чувства някакъв успокоителен, добронамерен полъх, поява на положително присъствие. И тогава пред очите му се очертават две човешки фигури, приличащи на висши жреци. Не ги вижда да говорят, но чува в себе си (подобно на д-р Рей Браун в подводната пирамида) думите на единия. Той го пита защо е дошъл, светът на смъртните не му ли е достатъчен? После го предупреждава да си тръгне, докато е още време.

Д-р Брантън упорито настоява, че иска да остане. Тогава жрецът, който му бил говорил, се обръща и изчезва. Другият жрец приканва Брантън да легне в саркофага, както в миналото са лягали избраните да бъдат посветени. Д-р Брантън се подчинява на поканата и след няколко минути вече чувства, че се носи над тялото си. Вижда сребърната нишка, съединяваща старото му тяло с новото, онова, което се носело във въздуха. Има и усещането на лекота и свобода.

Вторият жрец му казва, че трябва да се завърне и да отнесе със себе си следното послание: "Знай, сине мой, че в този древен храм лежат загубеният летопис за ранните човешки раси и Заветът на създателя, предаден чрез първия от неговите велики пророци. Знай също, че избрани хора в миналото бяха довеждани тук, за да им се покаже този завет и те да се върнат при своите хора и да поддържат жива великата тайна. Отнеси със себе си предупреждението, че когато изоставят своя създател и се отнасят към хората с омраза, както беше с владетелите на Атлантида, по чието време тази пирамида беше построена, те са унищожавани от тежестта на собствената им греховност, както хората от Атлантида бяха унищожени."

Когато жрецът престава да говори, Брантън внезапно се усеща обратно в своето тяло. Той става, облича си сакото и поглежда часовника. Часът е точно 12, обичайното време за тайнствени преживявания.

Както посочва и Макс Тот, разказът на Пол Брантън в неговата книга "Изследване в тайния Египет" прилича на съновидение, включващо подробности от прочити на стари религиозни текстове. Дали той е бил повлиян от тях, или всичко в преживяването му извира дълбоко от неговото подсъзнание, не мога да кажа. Но историята е любопитна и още веднъж илюстрира богатата гама от теории, хипотези и чувства, които предизвиква Голямата пирамида.

Проклятието на Тутанкамон

Когато ги запитат защо в пирамидите не са намерени фараонски мумии и обичайните вещи, археолозите и египтолозите  имат стандартно обяснение: крадци. Излиза, че няма неограбена пирамида. И фараоните явно също са знаели, че крадци ще се опитват да оскверняват вечния им  дом, защото са взимали предпазни мерки. Най-ярък пример за това е гробницата на Тутанкамон в Долината на царете, открита в началото на 20-те години. Не ми е ясно защо този фараон не си е построил пирамида като знаменитите си предшественици, а се е задоволил с гробница под земята. Не е използвал и огромни  гранитни блокове, които да затварят погребални помещения и коридори. Вместо тях е прибягнал до по-изтънчени методи за заблуждаване на крадци.

Археологът Хауърд Картър под финансовия чадър на лорд Карнарвън открива гробницата на Тутанкамон и веднага по лицето му минава сянката на разочарованието: външната врата на гробницата носи следи, че е била запечатвана, после разпечатвана и отново запечатвана. Работниците отварят вратата и Картър влиза в тъмен коридор, водещ до друга врата. Но тя също носи следи от насилване и повторно запечатване. Никой в групата на Картър не се съмнява, че крадците са ги изпреварили и са взели най-ценното. Първите впечатления потвърждават предварителните опасения. Археологът установява пълен безпорядък в погребалната камера. Хаосът подсказва, че крадците вероятно са били изненадани от стражата и набързо са избягали. Но опитният археолог не се оставя да бъде заблуден. Той веднага си задава въпроса, защо преди повторното й запечатване гробницата не е била подредена. Бягащите крадци може да са взели нещо, но явно не много. Гробницата е била запечатана - едва ли крадците са се занимавали с това, - без никой да провери нещата в нея?

Хауърд Картър не се хваща на уловката. И открива истинската гробница със златния саркофаг, мумията на фараона, галено наричан цар Тут. Сред невероятните съкровища Картър и лорд Карнарвън намират и една каменна плочка, на която е изписано зловещо проклятие: Смъртта ще посече с крилата си всеки, който дръзне да наруши покоя на фараона."

Двамата англичани не загубват съня си от тази заплаха. Те повече се опасяват, че наетите работници може да избягат. Затова изличават от протоколите и дневниците всеки намек за съществуването на тази плочка, а нея натрошават и изхвърлят.

За проклятието на Тутанкамон подробно разказва Дж. Дейвид Дейвис, завършил теология в Темпъл юни-върсити, щата Тексас - САЩ, но работил като археолог в Израел. Ще цитирам Дейвис, който пише следното за това прословуто проклятие:

...Целият инцидент може да се забрави завинаги, ако трийсетина учени и други лица, свързани с разкопките, не умират неочаквано от мистериозна смърт.

Карнарвън и Картър се готвят да отворят самата мумия, когато лорд Карнарвън се усеща смъртно болен. Макар и да подозират инфекция, лекарите не са сигурни за диагнозата. Той умира, преди синът му да стигне до смъртното ложе на баща си; точно в този момент целият град Кайро потъва в необяснимо затъмнение.

Друга жертва е американският архитект Артър Мейс - човекът, откъртил последното парче от стената, която блокирала входа на гробницата. Той умира в същия хотел и със същите симптоми както Карнарвън, трескав и изпаднал във внезапна кома. На сутринта, след като Картър показва гробницата на своя приятел Джордж Гулд, Гулд се събужда с висока температура и до вечерта умира. Рентгенологът Арчибалд Дъглас Рийд е първият, който разрязва опаковката на мумията и я изследва с рентгенови лъчи. Рийд умира на кораба при завръщането си в Англия. Ричард Бетел, секретарят на Картър, умира от внезапно спиране на кръвообращението."

Любопитно е, че самият Картър не фигурира в тази черна серия и умира значително по-късно. Но смъртта на хората, които по някакъв начин са били свързани с гробницата на Тутанкамон, до ден днешен остава загадка. Може всички да са преминали в отвъдното поради участието си в оскверняването" на фараоновата гробница. Но защо е това пренебрежение към Хауърд Картър, главния виновник? Другата възможност, разбира се, е всички те да са починали напълно естествено като жертви на някаква бактерия или вирус.

Дж. Дейвид Дейвис разказва и за странната съдба на д-р Езедин Таха - виден учен и биолог в Кайро: През 1962 г. той (д-р Таха) свиква пресконференция, на която съобщава, че е открил стара микроскопическа плесен, която вероятно е оцеляла в латентно състояние хиляди години. Той подозирал, че тази плесен е убиецът, а не някакво древно проклятие. Освен това плесента можела да се контролира от съвременните антибиотици. Изглежда иронично, но д-р Таха умира, когато извършва експерименти с плесента. Той изпуснал контрола над колата си по един изолиран път в пустинята. В доклада за аутопсията му се казва, че причина за смъртта е същото спиране на кръвообращението, от което били починали и другите.

Да не би все пак да има нещо в това дяволско проклятие? Или сме свидетели на някакво необяснимо съвпадение, в което няма нищо ненормално? През годините хиляди, вероятно стотици хиляди са посещавали пирамидите и никакво проклятие не е заплашвало посетителите им. Друг е въпросът с гробниците, за които няма спор, че са гробници. И особено с гробницата на Тутанкамон. От време на време в печата се промъкват съобщения за мистериозното проклятие, които показват, че то си е завоювало трайно място в човешкото съзнание и авторската фантазия.

Лично на мен ми беше много интересно да прочета за трагичната съдба на англичанина Реймънд Еклер. Той бил приятел на Хауърд Картър, прекарал с него известно време в Египет и присъствал при разкопките на гробницата на Тутанкамон, но не като археолог или друг учен с претенции. Хауърд Картър му дал за спомен някакво запечатано гърне, намерено в гробницата.

Предположили, че в него нямало нищо по-ценно освен храна, която нормално се оставяла на мъртвеца за из път. Реймънд Еклер забелязал, че на гърнето има някакъв йероглифен надпис, но не му обръщал внимание, докато не започнали да пристигат съобщения за смъртните случаи в резултат на проклятието. Потърсил съдействието на специалисти, които му дали следния превод на текста от гърнето: Бог Сет съхранява тук болестта, слепотата, смъртта и насмешката над смъртта." Приятелят му Джордж Ейдън, египтолог, вещ по египетските мистерии, го посъветвал да не пипа гърне- ^ то. Еклер, склонен да се надсмива над предразсъдъците, станал жертва на любопитството си. Отворил гърнето и се уверил, че в него няма нищо. Нямало нищо, но, изглежда, както би казал Мечо Пух, че имало нещо. Точно на 9 септември 1927 г. Реймънд Еклер бил поразен от мълния, парализирал се и изгубил способността да говори. Лакеят, който му държал чадъра, бил убит на място. През април 1928 г. жената, която се грижела за него, го извела на разходка с количка. Отново мълния го поразила. Жената умряла, а Еклер се отървал с обгорена кожа на черепа и останал напълно сляп. Втората мълния вече привлякла вниманието на английския печат и журналистите започнали да свързват странните инциденти с проклятието на Тутанкамон. В една от статиите дори се напомняло, че богът Сет бил бог и на мълниите.

Реймънд Еклер загинал при не по-малко загадъчни обстоятелства. Една нощ при силна буря прокънтяла мощна гръмотевица. Картината, която висяла над леглото му, паднала и го ранила смъртоносно в главата. След няколко месеца мълния паднала и върху гроба му и разцепила надгробната плоча. Ще добавя само, че и фамилното име на нещастника означава на френски мълния - Реймънд Еклер бил англичанин с френски произход.

В края на 1998 г. в българския печат се появиха съобщения за научно откритие на италиански лекари: смъртта на лорд Карнарвън и всички останали, свързани с гробницата на Тутанкамон, не била в резултат на проклятие, а на някакви плесенови гъбички, които се развивали в затворени помещения, върху документи, предмети и други археологически находки. Ако хора вдишат прах от тази силно отровна плесен, получават бъбречни поражения и настъпва бърза смърт.

Откритието на италианските лекари сигурно е било интересно за хора, които никога не са чували за пресконференцията на д-р Езедин Таха в Кайро през 1962 г. и за нелепата му смърт от нарушение на кръвообращението.

Не мога да приключа темата за проклятието, без да спомена още една минисензация. Според някои съобщения в печата проклятието на фараоните имало пръст и в потъването на Титаник". 47-годишният богаташ Джон Якоб Астор купил в Лондон египетска мумия и я качил със себе си на Титаник". Вероятно тази мумия не е била случайна и не е изключено именно нейното похищение да е предизвикало гнева на боговете. Иначе как да си обясним защо фаталният айсберг попада на пътя точно на Титаник"...

Няколко месеца преди началото на новото хилядолетие американското сп. Ню сайънтист" разпространи новината, че радиоактивният газ радон е виновник за всички поразии в редиците на археолозите. Това открили изследователи от университета в Съдбъри, канадската провинция Онтарио, и Организацията за атомна енергия в Кайро.

Настроен съм скептично и към тази теория. Според специалисти разлагащият се уран в камъните, използвани в строежа на древните египетски паметници, произвежда радиоактивния газ убиец радон. Това - добре, но какво става с урана в камъните на другите конструкции в Египет, в Мексико и другаде по света? Изследователите, за които стана вече дума, изглежда, не могат да се разделят със заблудата, че пирамидите са гробници. Но дори и да лягат и да стават с тази заблуда, все пак би трябвало поне да признаят, че проклятието е на фараона Тутанкамон и неговата гробница не е в пирамида. Това би ги подсетило, че камъните, от които гробницата е изградена, са прекалено малко, за да произвеждат убийствено количество радон. И още нещо, което не поставям на последно място. Защо тази радиация е действала така избирателно: едни е покосявала с необикновена бързина, за броени часове, а други е подминавала с години, какъвто е случаят с археолога Хауърд Картър.

Мумиите - разкритата загадка

Какво знаем за живота след живота, когато нашето метафизическо тяло КА - душата, напусне физическото тяло, премине в отвъдното и след време може да се върне и да се прероди. За материалистите всичко е ясно: няма такова нещо. Човек се ражда с плач, както пее мексиканският ми любимец Хосе Алфредо Хименес, и си отива с плач. Умира човек, погребват го и това е всичко. От него за известно време остават купчина кости или шепа прах и спомени. Но древните, дали защото са били примитивни, или защото не са били толкова умни като нас, са имали по-други представи за живота, за смъртта и прераждането.

Захващам тази тема не от мистични помисли, а защото тя има пряка връзка с пирамидите и тайнствените сили, които се вихрят в тях.

Смъртта обикновено е скръбно събитие за близките на починалия, да не говорим за потърпевшия. Доколкото знам, само в хиндуистката религия и при някои диви племена сълзи не съпровождат погребение. Разхождал съм се по брега на река Джъмна в индийската столица Делхи, гледал съм стотици клади, на които близките изгарят трупа на многообичан човек. Те събират праха му и го хвърлят в реката. Така човек се връща към трите си първоизточника: огъня, въздуха и водата. Такова погребение не е тъжен ритуал. Според хиндуистката религия след смъртта си човек отива на по-хубаво място в отвъдното. Тогава защо да бъде оплакван? На остров Бали в Индонезия присъствах на такова погребално веселие в едно село, че на човек да му се прииска да е сред погребваните. Беше умрял богат човек и цялото село бе излязло да го изпрати. На улицата бяха и умрелите през последните месеци, за които бедните близки нямали пари да ги погребат, както изисква ритуалът. Те бяха изровени от временните им гробове в земята и щяха да се възползват от пищната церемония за богатия. Присъстваха и туристи. Такова зрелище не се изпуска.

В културите на Месоамерика погребението е тъжно събитие. За маите смъртта на близък човек било истинско нещастие и много дни наред плачели и ходели в траур. Погребвали трупа в земята вътре в самата къща или близо до нея, като преди това напълвали устата на починалия с царевично брашно, с напитката койем, камъчета и няколко какаови зърна, употребявани вместо пари. В гроба хвърляли идоли и някои от предметите, които покойникът обичал като жив. По този начин погребвали мъртвите от нисшата класа. Господарите и знатните лица от висшата йерархия се изгаряли и прахът им се запазвал в глинени урни. Мумии са намирани в Мексико, но от друг вид. В Гуанахуато например в близост до един храм са изложени голи мумифицирани тела на десетки мъже, жени и дори деца. Те са добре запазени, но лицата им имат зловещи и измъчени изражения. Казвали са ми, че според специалисти тези хора били умъртвявани по мъчителен начин, някои били заравяни и живи. Вероятно покрай храма почвата съдържа някои химически вещества, които мумифицират труповете. Други мумии са открити до стара катедрала в Сюдад Хуарес и са на възраст от два до четири века.

Явно маите и мешиките по-късно не са практикували мумифицирането на покойници. Не е било така обаче в Перу. Инките изпращали свой починал владетел с церемонии из цялата страна. Тялото било мумифицирано по неизвестни начини, но се знае, че преди това вътрешностите били изваждани и поставяни в отделен съд. Мумиите били обличани в скъпи дрехи и оставяни в двореца, но не в затворени помещения. Новият император се грижел за мумиите на своите предшественици и им отдавал почит като на живи.

За мумиите и метода на мумифициране се говори в книгата "Третото око" от Лобсанг Рампа. В Тибет няма достатъчно земя, в която да заравят телата на умрелите, няма достатъчно дървен материал, за да ги изгарят, нито големи реки, в които да хвърлят праха. Телата на обикновените мъртъвци според тази книга се режат от специално подготвени хора, които раздават плътта на огромни лешояди. Охранените лениви птици вършели същата работа като червеите в Западния свят.

Друго е положението с висшите лами. Те били мумифицирани и поставяни в ковчег с прозрачен капак и съхранявани в тайна зала на подземен храм. В по-важните случаи мумиите били покривани със златна маска. Лобсанг Рампа, който се представя за един от тези лами с предишен живот, описва подробно както метода на мумифициране, така и една среща със своето тяло от предишен живот.

"Тялото, натежало от злато - пише Лобсанг Рампа в "Третото око", - бе занесено в залата с инкарнациите и подобно на останалите бе поставено в златен трон. Тук, в тази зала, имаше фигури с възраст от най-стари времена - седят в редици, като тържествени съдии, които наблюдават с притворени очи слабостите и прегрешенията на днешното поколение. Говорехме шепнешком и стъпвахме много внимателно, сякаш да не безпокоим живите-мъртви. Едно определено тяло ме привлече - някаква странна сила ме задържаше пред него. Струваше ми се, че се взира в мен със знаеща усмивка. Точно в този момент почувствах слабо докосване по ръката и щях да падна от страх. "Това беше ти, Лобсанг, в последното ти въплъщение. Смятахме, че ще го познаеш!"

Моят водач ме заведе до следващата златна фигура и каза: "А това бях аз." Тихо, и двамата силно развълнувани, изпълзяхме из залата и вратата бе запечатана след нас... Деветдесет и осем златни фигури седяха там, в залата, в тайната камера, издълбана в скала и с добре затворена врата."

От "Третото око" се научават много интересни неща за обичаите и традициите в Тибет, за странни места и практики, за невероятни, направо свръхестествени постижения на тибетските лами. Само че... според някои твърдения Лобсанг Рампа е англичанин на име Сирил Хенри Хоскин, а не лама от знатно тибетско семейство. Ако това е вярно, основателно е да се отнасяме с недоверие към разказа му за инкарнацията. Дали се е прераждал след 650 години, е важна подробност. Тя хвърля сянка върху твърденията на този автор, написал и други подобни книги.

Ако все пак има някакви истина в описанията на Лобсанг Рампа за тибетския начин на мумифициране, той е много различен от практиката в Египет. А нашите познания и за тази практика са оскъдни.

В "Книга на мъртвите" се съдържат някои сведения за подготовката на тялото и погребението на мумията, но нищо не се казва за самия процес на балсамиране, тоест на мумифициране. Това, което знаем, е от писанията на Херодот, но то е недостатъчно, за да разплете мистерията. С други думи, не се знае какво точно са правили египтяните, за да запазят мъртвите тела под формата на мумии. Обикновените бедни египтяни и робите, естествено, са нямали възможност да плащат за балсамиране на своите мъртъвци. Те просто са ги заравяли в пясъка и там те са се мумифицирали. Без всякаква подготовка, вадене на вътрешностите, двойно измиване и мазане с благовонни масла. При разкопки са разкрити много такива мумии, които нямат нищо общо със загадката на мумифицирането.

Древните египтяни са полагали големи грижи мумиите да останат завинаги, да оцелеят от предполагаемите осквернители на гробове. Но те не са предвиждали какво ще им се случи, когато цивилизацията толкова напредне, че да започне масовото им унищожение. От началото на XIII почти до XVIII в. много мумии са били ликвидирани, защото се е смятало, че, стрити на прах, имат лечебно действие. В онези времена прах от мумия се е продавала и в аптеките. До такова "лекарство" са прибягвали не само необразовани хора, за които предразсъдъците са постоянен спътник в живота, но и издигнати личности, оставили дълбоки следи в културата и науката. Известно е например, че английският философ Франсис Бейкън е поглъщал прах от мумия, предписвана като средство против кръвотечения. Някои допускат, че Шекспир също е взимал от тази субстанция, тъй като я споменава в свои пиеси, а в "Макбет" тя е една от съставките на магическото вариво на вещиците. За масовото унищожение на мумиите вина имат и техните бандажи, напоявани със смола и понякога дълги над 150 м. Тези бандажи са били използвани в Египет за отопление от бедните хора, а в Европа - за производство на определен вид хартия.

Практиката телата на починалите да се превръщат в мумии по всяка вероятност тръгва от фараоните. Тя несъмнено има религиозна основа. Общоприета е тезата, че мумията е необходима на КА - душата на починалия, за да се върне в реалния свят. За да стане възможно прераждането, е било необходимо тялото като черупка на КА да се запази колкото е възможно по-добре във формата и вида, преди душата да го напусне. Тази интерпретация е правдоподобна, но длъжен съм да кажа, че има и други интересни обяснения за мумифицирането. Според Тот и Нилсен за много мистици мумификацията е била не условие за прераждане, а умишлено предотвратяване на прераждане. "Това изглежда вероятно - посочват двамата автори, - когато се разбере, че прераждането се е смятало за необходимо за несъвършените души. В този контекст би било естествено за фараона, смятан за "съвършен", да иска мумифициране на тялото си, така че, ако неговият дух се окаже дори мъничко несъвършен, да не може да се върне в предишната си черупка."

Що се отнася до самото мумифициране, мисля, че всъщност няма никаква загадка. Наред с другата си функция като врата към отвъдното Царската камера е била използвана и за мумифициране на тленни останки. Операцията е била много проста. Тялото на починалия - почистено от вътрешностите или с тях - е било поставяно в саркофага за определен период. Пирамидните енергии са го поемали от този момент и са изсушавали всяка частица от него. После е зависело от близките дали да го мажат с благовонни масла и да го опаковат с бандажи. Вероятно това е било стандартна практика не само за фараони и висши жреци, но и за хора с високо обществено положение. Не изключвам за същата цел да са били използвани и други пирамиди в Египет освен тези в Гиза.

При едно свое пътуване в Египет френският радиестезист Антоан Бовис посетил Голямата пирамида в Гиза. В кутия за смет в Царската камера забелязал нахвърляни тела на заблудени и загинали малки животни, котки и плъхове. Направило му впечатление, че въпреки влажната атмосфера в камерата животинските трупове не само не показвали признаци на разлагане, но и били добре запазени и напълно мумифицирани. Бовис използвал своето махало и установил, че вътре в камерата съществува някаква непозната енергия, която може би е отговорна за мумификацията на животните. Още в този момент в неговия мозък на опитен изследовател се породило любопитството към пирамидата и пирамидната форма. Той се питал дали строителите є не са избрали нарочно тази форма като допълнителна мярка за добрата мумификация на фараоните. Напълно обяснимо е заключението му, че египетските жреци са познавали особеностите и свойствата на материята, на формите и на известни сили, способни да променят естествените процеси, както и начините да откриват и да анализират тези сили. Някои археологически находки, като багети и махала, свидетелстват, че египтяните са познавали радиестезията.

След завръщането си във Франция Антоан Бовис решава да направи експеримент. Той построил дървена пирамида с височина 75 см, ориентирал страните є в четирите посоки на света и поставил вътре трупа на котка. Умрялото животно се мумифицирало. Бовис повторил експеримента с други органични материали. Когато и те не показали признаци на разваляне, се убедил, че вътре в пирамидата съществуват сили, които задържат процесите на гниене и ускоряват изсушаването. Последвала серия от лекции, организирани от Бовис в различни френски градове. Заключенията му са потвърдени и от други автори изследователи на пирамидните енергии.

След всичко това се питам: Има ли наистина някаква мистерия с египетските мумии?...

 

Тайнствените енергии

В сравнение с Голямата пирамида в Гиза пирамидата на Хефрен има значително по-бедна вътрешна структура, погребалната є камера е прекалено леснодостъпна. Това дава основание да се подозира, че някъде вътре в пирамидата има друга, скрита камера, където вероятно е и мумията на Хефрен. Въпросът обаче е как да се открие тази камера.

Пирамидата на Хефрен запалва фантазията на д-р Луис Алварес, лауреат на Нобелова награда по физика за 1968 г. Той бил силно впечатлен от книгата на Уилиъм Кингсланд "Голямата пирамида във факти и теория". Авторът є предполага, че скрити камери в Голямата пирамида може да се открият, ако от Царската камера към повърхността се излъчват и се измерват радиовълни.

Д-р Алварес знаел, че космическите лъчи, които непрекъснато бомбардират Земята, губят от енергията си правопропорционално на плътността и дебелината на масата на пирамидите, през която минават. Той построил апарат в съответствие с това заключение. За провеждането на експеримента в пирамидата на Хефрен влиятелният физик привлича и други именити специалисти и учени, сред които И. И. Раби от Колумбийския университет, човек с отличие от Американската асоциация за напредък на науката за приноса му в областта на ядрената физика, д-р Ахмед Фахри, виден специалист по антична египетска култура, д-р Амр Гонейд с група учени от Кайро, представител на американската Комисия за атомна енергия - общо 12 египетски и американски научни институции с 1 милион долара бюджет за експеримента. Нарочно подчертавам високото представително равнище на учените, участвали заедно с д-р Луис Алварес в търсенето на скрити камери в Хефреновата пирамида, за да е ясно от самото начало, че не става дума за любителско упражнение. Макар че Кингсланд препоръчва изследванията с радиовълни да се извършват в Голямата пирамида, д-р Луис Алварес насочва вниманието си към пирамидата на Хефрен, защото според него там шансовете за успех са по-големи.

През септември 1968 г. екипът на д-р Луис Алварес записва на специална магнитна лента, пригодена за обработка от компютър, милиони траектории на космически лъчи, минаващи през каменната маса на пирамидата. Записите са направени в погребалната камера. От пирамидата магнитната лента била веднага изпратена и анализирана на компютър в Кайро. На лентата ясно се очертавали външните стени, ръбовете и ъглите на пирамидата, но нямало и следа от скрити камери. Това обаче бил резултатът от първия компютърен прочит на записаните лъчеви траектории. Последвали нови, по-прецизни анализи на магнитната лента. Но при тези повторни опити с мощния компютър Ай Би Ем 1300 в университета Ейн Шамс се получавал различен резултат с липсващи важни елементи от предишните прочити. Помощникът на д-р Луис Алварес - д-р Лорин Язолино, изпраща копие на магнитната лента в Бъркли, Калифорния, за да бъде анализирана там от най-съвършения за времето си компютър. Но компютърните анализи и в Калифорния установили същия модел: всеки прочит на магнитната лента давал смущаващо различен резултат.

По думите на д-р Амр Гонейд "пирамидата не се съобразява с известните закони на науката и електрониката". Той изтъква, че получените резултати са "невъзможни от гледна точка на науката", че или е налице значителна грешка в геометрията на пирамидата (отразяваща се на записа), или в пирамидата има някаква тайнствена енергийна сила, която нарушава научните закони.

Д-р Гонейд подкрепя думите си с друг запис, направен с апаратурата на д-р Алварес, но през интервали от 24 часа на същото място, през същите каменни блокове. Сравнявайки първата и втората лента, учените установили, че записите са различни.

Макс Тот и Грег Нилсен отбелязват по повод на експеримента на д-р Луис Алварес: "Идеята, че съществува някаква необяснима или непозната енергия, характерна за пирамидната форма, не е нова. Фактически основното твърдение в "Папирусът на Ани" е, че божеството, което спи в душата на всяка личност, се събужда от силата или енергията на пирамидата."

Д-р Луис Алварес никога не е признавал, че провалът на неговия експеримент се дължи на т. нар. ефект на пирамидата. Всъщност този голям учен и Нобелов лауреат дори не се опитва да даде някакво правдоподобно обяснение. Прави чест на д-р Гонейд, който свива рамене и искрено признава резултатите за "научно невъзможни".

Все си мисля за тази подводна пирамида в Бермудския триъгълник, за невъзможността на специалисти, въоръжени със сонари и разни други модерни апарати, да намерят местоположението не само на подводната пирамида, но и на другите потънали конструкции. Нима не е възможно тази мистериозна сила на пирамидата да отклонява лъчи и вълни и да пази подводните паметници от съвременната цивилизация?...

Не мога да обясня защо физикът лауреат на Нобелова награда д-р Луис Алварес се сърди на Хефреновата пирамида и отказва да коментира провала на своя експеримент. Той сякаш се срамува, че не са се осъществили очакванията му да открие предполагаемите скрити камери с мумии на фараони. На практика обаче той пропуска една великолепна възможност да открие нещо друго, далеч по-важно от скритите камери: наличието на енергии в пирамидата, за които науката няма и понятие. Никой не си спомня вече за какво д-р Алварес е получил Нобеловата награда, но в литературата той остава като учения с неуспелия експеримент в Гиза. Той не обелва зъб да изтърси поне нещо от рода на "Това е невъзможно!". Вместо него най-често цитираният учен от екипа му е д-р Амр Гонейд, който направо говори за някаква мистериозна сила, несъобразяваща се с известните физически закони.

В интервю, публикувано в лондонския в. "Таймс", журналистът Джон Тънстол му задава такъв въпрос: "Някаква сила извън човешкото познание ли е направила безполезно цялото научно ноухау?" Д-р Амр Гонейд отговаря чистосърдечно: "Или геометрията на пирамидата е твърде погрешна, което се е отразило на нашите прочити, или има някаква необяснима мистерия - наречете я каквото искате, окултизъм, проклятие на фараони, вълшебство или магия, има някаква сила, която действа в пирамидата в нарушение на научните закони."

Д-р Амр Гонейд е египтолог, но повечето от неговите колеги и археолози не харесват искреността му. Те не могат да подминат самия експеримент, но обикновено се задоволяват да отбележат, че е бил безуспешен. Темата за тайнствената сила на пирамидите им е неудобна. А за нея се говори в стари текстове, в легендите, в разказите на летописци, историци, учени и пътешественици. Ето например какво ни разказва арабският летописец от XIV в. Макризи: "След построяването им на всяка една от пирамидите бе изпратен пазач и бе обградена от нематериални духове. Коптите разказват, че духът на северната пирамида е един дявол, жълтеникав и гол, с дълги зъби. За южната пирамида отговаря една жена, която позволява да є се виждат естествените части: хубава е, но също има дълги зъби, омагьосва мъжете, които я гледат, смее им се, привлича ги и прави така, че да загубят разсъдъка си. Духът на боядисаната пирамида е старец, който гори благоухания в една кадилница."

Пътници през пустинята, които преминавали край Гиза, разказвали, че по пирамидата след залез слънце се забелязвали някакви странни светлини. Най-интересно е едно съобщение от 1897 г. на учения Уилиъм Гроф, който не само бил свидетел на явлението, но и се опитал да го провери. Той изпратил доклад до Египетския институт в Кайро, в който съобщава: "Преди приблизително две седмици ми се случи да прекарам нощта в пустинята с нашия вицепрезидент д-р Абате Баха. Намирахме се недалеч от пирамидите в Гиза. Беше към 8 часа вечерта, когато забелязах светлина, която сякаш бавно обикаляше около третата пирамида, около средата є. Беше нещо като малък пламък или по-точно, както каза един бедуин, като падаща звезда; стори ми се, че направи три обиколки около пирамидата и след това изчезна. Наблюдавах внимателно тази пирамида през голяма част от нощта. Към 11 часа забелязах друга светлина, този път с бледосинкав цвят. Издигаше се бавно, почти по права линия и като стигна до определена височина към върха, изчезна, загасна.

Прекарал съм много нощи в пустинята близо до пирамидите в Гиза и съм виждал около тях светлини, отначало без да се опитвам да търся произхода им. След това започнах да обръщам повече внимание на този въпрос и извърших някои изследвания, които, изглежда, говорят, че тези светлини не се появяват често, а само понякога, около пет часа след залеза на слънцето.

Видях светлината или светлините по северната и източната страна на пирамидата в 8 часа и на северната страна - в 11 часа, светлина, която вървеше нагоре...."

Това нk