| Александър Дюма | 20 години по-късно „Двадесет години по-късно“ продължението на романа „Тримата мускетари“ на Александър Дюма-баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е „Виконт дьо Бражелон“. Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения — докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д’Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата. _Източник:_ [[http://bg.wikipedia.org/wiki/Двадесет_години_по-късно?oldid=1915404|Уикипедия, свободната енциклопедия]] [[http://bg.wikipedia.org/wiki/Двадесет_години_по-късно|Статията „Двадесет години по-късно“ от Уикипедия]] се разпространява при условията на [[http://bg.wikipedia.org/wiki/GNU_FDL|Лиценза за свободна документация на ГНУ]]. (Можете да разгледате [[http://bg.wikipedia.org/wiki/Двадесет_години_по-късно?action=history|историята и авторите на статията]].) > ПЪРВА ЧАСТ >> I. СЯНКАТА НА РИШЕЛЬО В една стая на познатия ни вече кардиналски дворец, край маса с позлатени ъгли, затрупана с книжа и книги, седеше мъж, обхванал глава с двете си ръце. Зад него в просторната камина гореше силен огън и пламтящите главни падаха с трясък на дебелата позлатена решетка Светлината на това огнище осветяваше отзад великолепното облекло на тоя замислен човек, а лицето му се осветяваше от пламъка на восъчните свещи в един канделабър. И това червено расо с богати дантели, и това бледо, обременено от мисли чело, и самотата на тоя кабинет, и тишината на съседните зали, и равномерните стъпки на караула по площадката на стълбището — всичко навеждаше на мисълта, че сянката на кардинал дьо Ришельо беше още в стаята си. Уви! Това беше наистина само сянката на великия човек. Отслабналата Франция, разклатената кралска власт, . дворяните, станали силни и буйни, неприятелят, прекрачил отново границите, всичко показваше, че Ришельо не е вече жив. Но най-доброто доказателство, че червеното расо не е на стария кардинал, беше уединението, което, както вече казахме, подхождаше по-скоро за един призрак, отколкото за живо същество; бяха коридорите без придворни, дворовете, пълни със стража; бяха подигравките, които долитаха от улицата през прозорците на тази стая, разтърсвана от дъха на цял град, въстанал срещу министъра; бяха най-после далечните шумове и непрекъснатата пушечна стрелба, която, за щастие, се водеше без цел и без резултат, само за да покаже на караула, на швейцарските наемници, на мускетарите и на войниците, заобиколили Пале Роял (сега и кардиналският дворец беше сменил името си), че народът е също въоръжен. Тая сянка на Ришельо беше Мазарини. Но той беше сам и се чувствуваше слаб. — Чужденец! — мърмореше той. — Италианец! Ето голямата им дума! С тая дума те убиха, обесиха и изядоха Кончини; ако им дадях възможност, те също щяха да ме убият, да ме обесят и да ме изядат като него, макар че не съм им направил никакво зло — освен че само ги попритиснах малко с данъци. Простаци! Те не разбират, че неприятел им е не тоя италианец, който говори лошо френски, —— 1 Кончино Кончини — италианец авантюрист, който бил любимец на кралица Мария Медичи; министър на Луи XIII; убит през 1617 г. — Б. пр. а по-скоро ония, които имат дарбата да им казват изящни изрази с най-чист и най-добър парижки изговор. — Да, да — продължаваше министърът с тънка усмивка, странна гостенка на бледите му устни, — да, вашият ропот ми казва колко е несигурна участта на фаворитите; но ако знаете това, вие трябва да знаете също, че аз не съм обикновен фаворит! Граф д’Есекс имаше разкошен пръстен с диаманти, подарък от царствената му любовница; а аз имам прост пръстен с вензел и дата1, но тоя пръстен е благословен в придворния параклис на Пале Роял — те няма да ме сломят, колкото и да ме заплашват. Те не забелязват, че с вечния им вик „Долу Мазарини!“ аз ги карам да викат ту да живее господин дьо Бофор, ту да живее господин принцът, ту да живее парламентът! Но господин дьо Бофор е във Венсен, господин принцът ще отиде в най-скоро време също там, а парламентът … Тук усмивката на кардинала доби такъв израз на омраза, какъвто не можеше да се очаква от кроткото му лице. — Е добре, парламентът… ще видим какво ще направим с парламента; за нас са Орлеан и Монтаржи. О, няма да бързам! Но ония, които викат сега „долу Мазарини“, накрая ще почнат да викат „долу“ на всички тия хора. Всеки ще мине по реда си. Ришельо, когото мразеха, докато беше жив, и за когото приказват непрекъснато, откак умря, е бил и по-зле от мене; той бе изгонван много пъти, а още по-често се е страхувал, че ще бъде изгонен. Мене кралицата няма да ме изгони никога и ако бъда принуден да отстъпя пред народа, тя ще отстъпи заедно с мене; ако аз бягам, ще бяга и тя, и тогава ще видим какво ще правят бунтовниците без своята кралица и без своя крал. О, ако не бях чужденец, ако бях французин, ако бях благородник! И той пак се замисли дълбоко. Наистина, положението беше трудно и изтеклият ден го усложни още повече. Подбуждан вечно от мръсната си алчност, Мазарини смазваше народа с данъци и тоя народ, на когото беше останала само душа в тялото, както 1 Известно е, че Мазарини, който не е бил нито в един от ордените, забраняващи да се влиза в брак, се е оженил за Ана Австрийска. (Виж Мемоарите на Лапорт и на принцеса Палатинска.) казваше заместникглавният прокурор Талон, и то само защото не можеше да се продаде душата на търг, народът, когото се мъчеха да задоволят с шума на спечелените победи и който намираше, че лаврите не са месо за ядене1, народът беше започнал да роптае отдавна. Но това не беше всичко. Докато роптае само народът, дворът, отделен от него с буржоазията и благородниците, не чува тоя ропот; но Мазарини беше имал неблагоразумието да засегне съдебното ведомство! Той продаде дванадесет патента за длъжността парламентски докладчици, а тъй като чиновниците плащаха много скъпо за местата си и появата на тия дванадесет нови другари трябваше да намали доходите им, те се бяха съединили и заклели в евангелието да не допускат по никой начин нови докладчици и да се съпротивяват на всички преследвания от страна на двора; те си бяха дали дума помежду си, че ако някой от тях загуби мястото си поради това разбунтуване, ще съберат помежду си стойността на патента и ще му върнат парите. И тъй, ето какво беше предприето от двете страни: На 7 януари седемстотин-осемстотин парижки търговци, възмутени от един нов данък, с който искаха да обложат собствениците на къщи, се събраха и изпратиха десет избрани депутата при херцог д’Орлеан, който по стар навик се представяше за привърженик на народа. Херцог д’Орлеан ги прие и те му заявиха, че са решили да не плащат тоя нов данък, дори ако се наложи да се защищават с оръжие в ръка срещу хората на краля, дошли да го събират. Херцог д’Орлеан ги изслуша много любезно, даде им надежда, че данъкът ще бъде намален, обеща да поговори за това с кралицата и ги изпрати с вечното обещание на принцовете: „Ще видим“. От своя страна докладчиците дойдоха на 9-ти при кардинала и един от тях, като говореше от името на всички други, се изрази така твърдо и смело, че кардиналът остана смаян; но и той ги изпрати с думите на херцог д’Орлеан: „Ще видим“. Тогава, за да с е в и д и, се свика съвет и изпратиха за главния финансов надзорник д’Емери. —— 1 Госпожа дьо Мотвил. Народът мразеше издън душа тоя д’Емери, първо, защото беше главен надзорник на финансите и защото всеки главен надзорник на финансите трябва да бъде мразен; а второ, право да си кажем, защото отчасти заслужаваше тая омраза. Той беше син на един лионски банкер, на име Партичели, който след своя фалит промени името си и започна да се нарича д’Емери’. Кардинал дьо Ришельо, който беше забелязал големи финансови способности у него, го представи на краля Луи XIII2 под името д’Емери и го нахвали много, тъй като искаше да го назначи за финансов надзорник. — Чудесно! — отговори кралят. — Много се радвам, че предлагате г. д’Емери за това място, на което трябва да стои честен човек. Казваха ми, че вие тъкмите за него мошеника Партичели, и се страхувах да не ми натрапите него. — Всемилостиви господарю, ваше величество може да бъде спокоен — отговори кардиналът. — Партичели, за когото говорите, е обесен. — А, толкова по-добре! — извика кралят. — Значи ненапразно са ме нарекли Луи Справедливи. И той подписа назначението на д’Емери. Същият тоя д’Емери беше станал главен финансов надзорник. За него изпратиха от страна на министъра и той дотича бледен, силно разтревожен, като разказа, че днес за малко щели да убият сина му на Дворцовия площад: тълпата го срещнала и започнала да му натяква за разкоша на жена му, която тапицирала апартамента си с червено кадифе и златни ресни. Тя беше дъщеря на Никола Льо Камю, секретар през 1617 г., който бе дошъл в Париж с два Това не попречи господин заместник-главният прокурор Омер Талон да го нарича винаги господин Партисел, според някогашния обичай да се пофренчват чуждите имена.* [* Имената в романа са дадени фонетично, както в „Кралица Mapго“ от Александър Дюма, биографията на Виктор Юго „Олимпио“ от Андре Мороа и др.: Луи — вместо Людовик, Анри — вместо Хенрих, Шарл — вместо Карл и т. н. Също тъй тук се употребяват не титлите „конт“ и „дук“ (както е в „Тримата мускетари“), а „граф“ и „херцог“, които са добили гражданственост и са по-популярни. — Бел. на издателството.] с петдесет ливри в джоба, а сега, след като беше разДелйл девет милиона между децата си, бе си оставил за себе си четиридесет хиляди ливри рента. Наистина синът на д’Емери едва ли не беше удушен: един от бунтовниците бе предложил да изстискат от него погълнатото злато. Тоя ден съветът не реши нищо, защото главата на главния финансов надзорник беше заета изключително с тази случка. На другия ден първият председател Матьо Моле, смелостта на когото в тия работи, според думите на кардинал дьо Рец, се равняваше със смелостта на господин херцог дьо Бофор и господин принц дьо Конде, тоест на двамата най-храбри мъже във Франция, — на другия ден първият председател беше също нападнат; народът заплашваше да си излее яда върху него за всичките злини, които искаха да му причинят; но първият председател им отговори с обичайното си спокойствие, без да се развълнува и без да се учуди, че ако смутителите не се подчинят на кралската воля, той ще заповяда да издигнат бесилки на площадите и веднага ще обеси най-непокорните. На това му отговориха, че отдавна трябваше да се издигнат бесилки: те ще послужат за избесването на несправедливите съдии, които купуват благоволението на двора с цената на народната немотия. Това още не е всичко. На единадесети, когато кралицата отиваше на литургия в Нотър Дам, което правеше редовно всяка събота, след нея вървяха над двеста жени, които викаха и искаха правосъдие. Впрочем те нямаха никакво лошо намерение: искаха само да коленичат пред нея и да пробудят състраданието й; но гвардията им попречи и кралицата мина надменно и гордо, без да слуша оплакванията им. Следобед съветът се събра отново; на него решиха да се подкрепи кралската власт: за тая цел парламентът беше свикан за следния ден, тоест за дванадесети. Тоя ден, от вечерта на който започна нашата нова история, десетгодишният крал, току-що оздравял от дребна шарка, беше събрал своите гвардейци, швейцарци и мускетари и ги беше строил около Пале Роял, по кейовете и на Пон Ньоф под предлог, че иска да се отслужи благодарствен молебен в Нотър Дам по случай оздравяването му. След като изслуша литургията, той отиде в парламента, където неочаквано се състоя тържествено кралско заседание; там не само потвърди предишните укази, но обяви и пет-шест нови, „един от друг по-разорителни“, според думите на кардинал дьо Рец. И дори първият председател, който, както вече видяхме, държеше предишните дни страната на двора, сега заговори много смело срещу тоя начин да се води кралят в парламента, за да изненадва и унищожава свободата на гласоподавателите. Но най-силно въстанаха срещу новите данъци председателят Бланменил и съветникът Брусел. След като обяви указите, кралят се върна в Пале Роял. Много народ се трупаше на пътя му; знаеха, че се връща от парламента, но не знаеха защо е бил там: дали да даде правосъдие на народа или да го угнети още по-силно; ето защо при преминаването му не се чу нито един радостен вик, за да го поздрави по случай оздравяването му. Напротив, всички лица бяха мрачни и неспокойни; някои дори изразяваха заплаха. Въпреки завръщането на краля войските останаха по местата си: страхуваха се да не избухне бунт, когато стане известен резултатът от заседанието на парламента. И наистина, щом из улиците се разнесе мълвата, че кралят не е намалил, а е увеличил данъците, започнаха да се събират групи и се чуха силни викове: „Долу Мазарини! Да живее Брусел! Да живее Бланменил!“ Народът знаеше, че Брусел и Бланменил са говорили в негова полза; и макар че тяхното красноречие бе отишло на вятъра, все пак това не намаляваше благодарността му. Поискаха да разпръснат тия групи, да ги накарат да млъкнат, но както става обикновено в такива случаи, групите се увеличиха и виковете се удвоиха. Кралските гвардейци и швейцарците получиха заповед не само да не отстъпват, но и да изпратят патрули по улиците Сен Дени и Сен Мартен, където тия групи, изглежда, бяха по-многобройни и по-въодушевени; но в тоя миг в Пале Роял доложиха, че е дошъл старейшината на търговците. Приеха го веднага: той беше дошъл да каже, че ако не се прекратят веднага тия враждебни действия, след два часа цял Париж ще грабне оръжието. Още се разискваше какво трябва да се прави, когато гвардейският лейтенант Коменж влезе с изпокъсани дрехи и окървавено лице. Като го видя, кралицата извика от учудване и го запита какво му се е случило. А беше се случило онова, което бе предвидял старейшината на търговците: като видял гвардейците, народът излязъл от кожата си. Камбаните били завладени и забили тревожно. Коменж не отстъпвал, арестувал някакъв човек, изглежда един от главните размирници, и за пример заповядал да го обесят на кръста дю Траоар. Войниците повлекли арестувания, за да изпълнят заповедта. Но на пазара били нападнати с камъни и алебарди; бунтовникът се възползувал от тоя миг, за да избяга, дотичал до улица де Ломбар и се скрил в една къща, вратите на която били издънени веднага. Но нямало полза от това насилие: виновникът не бил намерен. Коменж оставил пост на улицата, а с остатъка от отряда си се върнал в Пале Роял, за да доложи на кралицата за случилото се. По целия път го преследвали викове и заплахи, много негови хора били ранени от копия и алебарди, а самият той бил ударен от камък, който му разцепил веждата. Разказът подкрепи думите на старейшината; нямаха средства да се противят на едно сериозно въстание; кардиналът заповяда да разгласят сред народа, че войските са били строени по кейовете и на Пон Ньоф по случай церемонията и че ще се оттеглят веднага. Наистина, към четири часа следобед те се съсредоточиха към Пале Роял; поставиха пост край бариерата де Сержан, друг — на Кенз Вен и трети — на възвишението Сен Рок. Напълниха дворовете и долните етажи на двореца с швейцарци и мускетари и зачакаха. Ето какво беше положението, когато въведохме читателите ни в кабинета на кардинал Мазарини — някога кабинет на кардинал дьо Ришельо. Видяхме какво беше настроението на кардинала, като слушаше долитащия до него ропот на народа и пушечните гърмежи, отекващи дори в стаята му. Изведнъж той подигна глава, полунавъсил вежди, като човек, който се е решил на нещо, впери поглед в един огромен стенен часовник, готвещ се да удари десет часа, взе от масата една позлатена свирка, винаги под ръка, свирна два пъти. Една скрита под тапицерията врата се отвори безшумно; мълчаливо влезе човек в черни дрехи и застана прав зад креслото. — Бернуен — каза кардиналът, без дори да се обърне, защото знаеше, че при две изсвирвания трябваше да влезе камердинерът му, — кои мускетари са на пост в двореца? — Черните мускетари, ваше високопреосвещенство. — От коя рота? — От ротата на Тревил. — Има ли някой офицер от тая рота в чакалнята? — Лейтенант д’Артанян. — Сигурен, надявам се? — Да, ваше високопреосвещенство. — Дайте ми един мускетарски мундир и ми помогнете да се облека. Камердинерът излезе също тъй безшумно, както и влезе, и след една минута се върна с искания костюм. Мълчалив и замислен, кардиналът започна да сваля официалния си костюм, който беше облякъл, за да присъствува на заседанието на парламента, и заоблича военния мундир: той го носеше с известна непринуденост още от някогашните походи в Италия. Като свърши тоалета си, каза: — Повикай тук господин д’Артанян. Тоя път камердинерът излезе през средната врата, все тъй мълчалив и ням, сякаш беше сянка. Останал сам, кардиналът се погледна с известно задоволство в огледалото. Той беше още млад — едва четиридесет и шест години, с хубаво телосложение и с малко по-нисък ръст от среден; имаше свежо и хубаво лице, поглед пълен с огън, голям нос, но добре очертан, широко и величествено чело, кестенява, малко къдрава коса, брада малко по-тъмна от косата и винаги добре накъдрена, което му придаваше особено изящество. Той си сложи колана с шпагата, изгледа самодоволно ръцете си, които бяха много хубави и за които полагаше най-големи грижи, отхвърли грубите униформени ръкавици от еленова кожа и си сложи прости, копринени. В тоя миг вратата се отвори. — Господин д’Артанян — доложи камердинерът. Влезе офицер. Той беше тридесет и девет-четиридесет годишен мъж. нисък, но строен, слаб, с жив, умен поглед, черна брада и прошарена коса, както винаги става у ония, които са живели много добре или много зле и особено които са силно мургави. Д’Артанян направи четири крачки напред в кабинета и си спомни, че вече беше идвал веднъж тук по времето на кардинал дьо Ришельо. Като видя в тоя кабинет само един мускетар от своята рота, той впери очи в тоя мускетар и веднага позна кардинала. Остана прав в почтителна, но пълна с достойнство поза, както подобава на човек от знатен род, който често в живота си се е намирал в присъствието на големи благородници. Кардиналът впери върху него по-скоро острия си, отколкото дълбок поглед, разгледа го внимателно и след няколко секунди мълчание запита: — Вие ли сте господин д’Артанян? — Аз, ваше високопреосвещенство — отговори офицерът. Кардиналът погледна още веднъж тая тъй умна глава и това лице с изключителна подвижност, сдържана от годините и от опитността; но д’Артанян издържа това изпитание като човек, на когото в миналото са гледали много по-остри очи от тия, които го изследваха сега. — Господине, вие ще тръгнете с мене — каза кардиналът — или по-точно аз ще тръгна с вас. — На вашите заповеди съм, ваше високопреосвещенство — отговори д\Артанян. — Бих искал да посетя сам постовете около Пале Роял. Как мислите, има ли някаква опасност? — Опасност ли, ваше високопреосвещенство? — запита д’Артанян учудено. — Че каква? — Разправят, че народът се е разбунтувал много. — Униформата на кралските мускетари се ползува с голямо уважение, ваше високопреосвещенство, а в противен случай аз сам с трима другари се наемам да разгоня сто от тия дебелаци. — Но видяхте ли какво се случи с Коменж? — Господин дьо Коменж е гвардеец, а не мускетар — отговори д’Артанян. — Тоест, искате да кажете — продължи Мазарини усмихнато, — че мускетарите са по-добри войници от гвардейците, нали? — Всеки се гордее с униформата си, ваше високопреосвещенство. — С изключение на мене, господине — възрази усмихнато Мазарини. — Виждате, че замених униформата си с вашата. — Дявол да го вземе, ваше високопреосвещенство, това е от скромност! — извика д’Артанян. — Що се отнася до мен, заявявам ви, че ако имах униформата на ваше високопреосвещенство, бих се задоволил с нея и бих се погрижил да не нося никога друга. — Да, но за излизането тая вечер тя може би не е много сигурна. Бернуен, шапката ми! Камердинерът донесе униформената шапка с широка периферия. Кардиналът я сложи на главата си, кривна я и се обърна към д’Артанян: — Вие имате оседлани коне в конюшнята, нали? — Да, ваше високопреосвещенство. — Тогава да вървим. — Колко души желае ваше високопреосвещенство да взема? — Вие казахте, че четирима се наемате да разгоните сто дебелаци; тъй като можем да срещнем двеста, вземете осем. — Както заповядате, ваше високопреосвещенство. — Да вървим. Или не, почакайте, по-добре е да минем оттук — продължи кардиналът. — Посветете ни, Бернуен. Слугата взе една свещ, а кардиналът взе от писмената си маса малко ключе с дупчица, отключи вратата към една тайна стълба и след една минута се намери в двора на Пале Роял. >> II. НОЩЕН ОБХОД След десет минути малкият отряд излизаше от улица де БонзАнфан, зад театралната зала, построена от кардинал дьо Ришельо за представленията на Мирам1; сега тук, по волята на кардинал Мазарини, който обичаше музиката повече от литературата, се даваха първите оперни представления във Франция. Градът издаваше всички признаци на силно вълнение; многобройни тълпи обикаляха улиците и въпреки казаното от д’Артанян, се спираха и гледаха минаващите войници с насмешливо заплашителен вид: това показваше, че обикновеното добродушие на гражданите беше отстъпило място на по-войнствени намерения. От време на време откъм квартала на Халите долитаха крясъци. Пушечни гърмежи се разнасяха откъм улица Сен Дени и понякога внезапно, кой знае защо, по прищявка на тълпата, започваше да бие камбана. Д’Артанян продължаваше пътя си с безгрижието на човек, който никак не изпада под влиянието на такива глупости. Когато насред пътя стоеше тълпа, той караше коня си право в нея, без да извика дори „пази се!“ И тези, от които тя се състоеше, бунтовници или не, сякаш разбираха с какъв човек имат работа, отстъпваха и правеха път. Кардиналът завиждаше на това спокойствие, което той приписваше на навика към опасности; но все пак той чувствуваше към офицера, под заповедите на когото се беше намерил временно, онова неволно уважение, което и самото благоразумие не отказва на безгрижната смелост. Когато се приближаваха до поста край бариерата де Сержан, часовоят извика: — Кой е там? Д’Артанян отговори и след като запита кардинала за паролата, се приближи до часовоя; паролата беше Л у и и Ро кро а. След като си размениха условните знаци, д’Артанян попита дали господин дьо Коменж не командува поста. —— 1 Мирам — трагедия, автор на която е самият Ришельо. — Б. пр. Тогава часовоят му посочи един офицер, който разговаряше прав с някакъв конник, облегнал ръка върху шията на коня му. Той беше същият, за когото питаше д’Артанян. — Ето го господин дьо Коменж — каза д’Артанян, като се върна при кардинала. Кардиналът подкара коня си към тях, докато д’Артанян се отдръпна настрана от скромност; но по начина, по който правият офицер и офицерът на коня свалиха шапките си, той видя, че те бяха познали негово високопреосвещенство. — Браво, Гито! — каза кардиналът на конника. — Виждам, че въпреки своите шестдесет и четири години вие сте все същият, бдителен и предан. Какво казвате на тоя млад човек? — Ваше високопреосвещенство — отговори Гито, — казвах му, че живеем в особена епоха и че днешният ден напомня много един от дните на Лигата, за която толкова съм чувал на млади години. Знаете ли, в улиците Сен Дени и Сен Мартен ставаше дума чисто и просто за барикади. — И какво ви отговори Коменж, мили ми Гито? — Ваше високопреосвещенство — каза Коменж, — аз му отговорих, че за да се образува Лига, им липсва само едно \нещо, според мене, много съществено — херцог дьо Гиз; но такива неща не се повтарят. — Наистина, но затова пък те ще създадат Фронда1, както се изразяват — забеляза Гито. — Какво е това Фронда? — попита Мазарини. — Ваше високопреосвещенство, така наричат те своята партия. — И откъде идва това име? — Май преди няколко дни съветникът Башомон казал в двореца, че всички причинители на смутове приличат на ученици, които фрондират (хвърлят камъни с прашки) по парижките ровове и се разбягват, щом видят полицай, за да се съберат отново, след като той отмине. Те подхванали тая дума, —— 1 La fronde (фр.) — прашка. Фронда се наричало дворянското буржоазно движение във Франция срещу засилването на абсолютизма при малолетието на Луи XIV през XVII в. — Б. пр. както направили брюкселските голтаци, й се нарекли фрондьори (прашкари). От два дни всичко е по фрондьорски — хляб, шапки, ръкавици, маншони, ветрила; но ето, чуйте сам. Наистина, в тоя миг се отвори някакъв прозорец; един мъж се подаде от него и запя: Вятър днес задуха, фрондата шепти ни истинска разтуха: „Долу Мазарини!“ Вятър днес задуха, фрондата шепти ни!1 — Безсрамник! — измърмори Гито. — Ваше високопреосвещенство — каза Коменж, който беше в лошо настроение от раната си и само чакаше случай да отмъсти с рана за буцата на челото, — ще позволите ли да изпратя един куршум на тоя чудак, за да го науча да не пее друг път тъй фалшиво? И той улови кобура на чичовото си седло. — Не, не! — извика Мазарини. — Diavolo!2 Всичко ще развалите, мили ми приятелю; напротив, работите се развиват чудесно! Познавам вашите французи, като че ли всичките, от първия до последния, са мои създания: те пеят, следователно ще платят. По време на Лигата, за която говореше преди малко Гито, са пели само литургии и всичко е вървяло от лошо към по-лошо. Елате, Гито, елате да видим дали на Кенз Вен караулът е също тъй добър, както на бариерата де Сержан. И като поздрави с ръка Коменж, той се приближи до д’Артанян, който отново застана начело на малкия отряд. След него тръгнаха Гито и кардиналът, а подир тях — останалите. — Точно така — промърмори Коменж, докато гледаше как кардиналът се отдалечава, — аз забравих, че на него му трябва само едно: да плащат. Те тръгнаха по улица Сент Оноре, като разпръсваха непрекъснато тълпите; в тия тълпи се говореше само за новите укази. —— 1 Стиховете в книгата са също превод на Любен Велчев. . 2 Diavolo! (итал.) — По дяволите! съжаляваха младия крал, който разоряваше народа си, без сам да знае това; хвърляха цялата вина върху Мазарини; говореха да се отнесат до херцог д’Орлеан и до господин принца; превъзнасяха Бланменил и Брусел. Д’Артанян яздеше безгрижно сред тия тълпи, като че той и конят му бяха от желязо; Мазарини и Гито приказваха съвсем тихо; мускетарите, които най-после бяха познали кардинала, ги следваха мълчаливо. Пристигнаха на улица Сен Тома дю Лувър, където беше постът на Кенз Вен. Гито повика един младши офицер, който дойде да докладва. — Е, как е? — попита Гито. — О, господин капитан — отговори офицерът, — тук всичко е наред; само в тоя дворец, струва ми се, нещо става. И той посочи с ръка един великолепен дворец, издигащ се на мястото, където по-късно бе построен театър Во-девил. — В тоя дворец ли? — повтори Гито. — Но това е дворецът Рамбуйе. — Не зная дали е дворецът Рамбуйе или не — продължи офицерът, — зная само, че със собствените си очи видях как там влязоха много хора, и то подозрителни. — Хайде де! — извика Гито, като прихна да се смее. — Те са поети. — Слушай, Гито — каза Мазарини, — бъди така любезен да говориш с по-голямо уважение за тия господа! Сигурно не знаеш, че и аз съм бил поет на младини и съм писал стихове по маниера на господин дьо Бансерад1. — Вие ли, ваше високопреосвещенство? — Да, аз. Искаш ли да ти издекламирам? — Напразно, ваше високопреосвещенство. Аз не разбирам италиански. — Да, но разбираш френски, нали, мой мили и храбри Гито? — продължи Мазарини, като сложи приятелски ръка върху рамото му. — И каквото и да ти заповядат на тоя език, ти ще го изпълниш, нали? —— Бансерад — френски поет от XVII в. — Б. пр. — Без съмнение, ваше високопреосвещенство, както винаги досега, стига само заповедта да идва от кралицата. — Да, да! — каза Мазарини и захапа устни. — Зная, че ти си й напълно предан. — Повече от двадесет години аз съм капитан на гвардията й … — Тръгвайте, господин д’Артанян — продължи кардиналът, — тук всичко е наред. Д’Артанян поведе отряда, без дума да продума, с онова сляпо подчинение, което е характерна черта на стария войник. Те тръгнаха по улиците Ришельо и Вилдо към възвишението Сен Рок, където беше третият пост. Той беше най-усамотеният, защото почти граничеше с укрепленията, и тук градът беше слабо населен. — Кой командува тоя пост? — запита кардиналът. — Вилкие — отговори Гито. — По дяволите! — изруга Мазарини. — Поговорете сам с него; знаете, ние сме скарани, откак ви се възложи да арестувате господин херцог дьо Бофор; той твърдеше, че тая чест принадлежи по право на него като капитан на кралската гвардия. — Зная и сто пъти съм му казвал, че греши; кралят не можеше да му даде тая заповед, защото тогава беше едва на четири години. — Да, но аз можех да му дам тая заповед, Гито, а предпочетох вас. Без да отговори, Гито подкара коня си напред, каза на часовоя кой е и заповяда да повикат господин дьо Вилкие. Вилкие се яви. — А, вие ли сте, Гито? — каза той със своя вечно недоволен вид. — По дяволите, защо сте дошли? — Дойдох да ви попитам дали тук няма нещо ново. — Какво искате да има? Викат: „Да живее кралят!“ и „Долу Мазарини!“ Това не е ново; напоследък ние навикнахме на тия викове. — А вие им пригласяте, нали? — отговори Гито със смях. — Бога ми, понякога имам голямо желание! Намирам, че те имат право, Гито; на драго сърце бих се отказал от заплатата си за пет години, която и без това не получавам, за да бъде кралят с пет години по-голям. — Наистина, а какво щеше да стане, ако кралят беше с пет години по-голям? — Ами това, че кралят, като пълнолетен, щеше да дава заповеди сам, а по-приятно е да се подчиняваш на внука на Анри IV, отколкото на сина на Пиетро Мазарини. За краля, дявол да го вземе, готов съм да умра с удоволствие; но да умра за Мазарини, както днес вашият племенник за малко щеше да стане жертва, никакъв рай на оня свят не би ме утешил, колкото и добро място да ми дадат там. — Добре, добре, господин дьо Вилкие — каза Мазарини. — Бъдете спокоен, ще доложа за вашата преданост на краля. После се обърна към отряда си и продължи. — Хайде да се върнем, господа, тук всичко е наред. — Я гледай — каза Вилкие, — Мазарини бил тук! Толкова по-добре: отдавна вече имах желание да му кажа в лицето какво мисля за него; вие ми доставихте случай, Гито; и макар че едва ли сте имали най-добри намерения, все пак ви благодаря. Той се завъртя на токовете си и отиде в караулното помещение, като свиреше с уста една фрондьорска песен. Мазарини се завръщаше дълбоко замислен. Онова, което беше чул от Коменж, Гито и Вилкие, затвърдяваше мисълта му, че в случай на важни събития за него ще бъде само кралицата; а кралицата тъй често изоставяше своите приятели, че поддръжката й се струваше понякога на министъра много несигурна и много съмнителна, въпреки взетите от него предпазни мерки. През цялото това нощно пътуване, тоест в продължение на около един час, кардиналът, като изучаваше подред Коменж, Гито и Вилкие, не преставаше да наблюдава един човек. Тоя човек, който беше останал невъзмутим пред заплахите на народа и окото на когото не бе мигнало нито при шегите на Мазарини, нито при шегите за сметка на Мазарини, му се струваше особено същество, закалено достатъчно за развиващите се събития и особено за тия, които можеше да се очакват. Освен това името д’Артанян не му беше съвсем непознато; Мазарини беше дошъл във Франция едва през 1634– 1635 година, тоест седем-осем години след събитията, разказани в предишната история; но той помнеше, че е чувал това име; беше позабравил подробностите, но помнеше, че д’Артанян е проявил при някакъв случай необикновена смелост, ловкост и преданост. Тая мисъл толкова завладя ума му, че той реши да си я изясни без никакво отлагане; но сведенията за д’Артанян не трябваше да търси от самия д’Артанян. По някои думи, произнесени от лейтенанта на мускетарите, кардиналът разбра, че той е гасконец; а италианци и гасконци се познават много добре и си приличат много: те няма да си повярват един на друг, ако работата ги засяга лично. Ето защо, когато се приближиха до стената, която обграждаше градината на Пале Роял, кардиналът почука на една вратичка, която се намираше почти на същото място, където сега е кафене дьо Фоа, поблагодари на д’Артанян, помоли ю да почака в двора на Пале Роял и направи знак на Гито да го последва. Двамата слязоха от конете, подадоха юздите на лакея, който беше отворил вратичката, и изчезнаха в градината. — Любезни Гито — каза кардиналът, като се облегна върху ръката на стария гвардейски капитан, — преди малко вие ми казвахте, че вече от двадесет години сте на служба у кралицата, нали? — Да, вярно е това — отговори Гито. — И тъй, любезни Гито — продължи кардиналът, — аз забелязах, че освен вашата храброст, която не подлежи на съмнение, и много пъти доказаната ви вярност, вие имате превъзходна памет. — Вие забелязали ли сте това, ваше високопреосвещенство? — каза гвардейският капитан. — Дявол да го вземе, толкова по-зле за мене! — Как така? — Без съмнение едно от първите достойнства на придворния човек е умението да забравя. — Но вие не сте придворен, Гито, вие сте един храбър войник, един от ония неколцина капитани, които са останали от времето на крал Анри IV и които, за съжаление, ще изчезнат скоро. — Пусто да остане, ваше високопреосвещенство! За това ли ме доведохте, за да ми разкажете моя хороскоп? — Не — отговори Мазарини със смях, — доведох ви, за да ви попитам дали сте забелязали нашия лейтенант на мускетарите. — Господин д’Артанян ли? — Да. — Няма нужда да го забелязвам, ваше високопреосвещенство, аз го познавам отдавна. — Тогава кажете, какъв човек е той? — Какъв човек ли? — извика Гито, учуден от въпроса. — Гасконец! — Да, зная това; но исках да ви попитам дали може човек да му се довери. — Господин дьо Тревил го уважава много, а господин дьо Тревил, както знаете, е един от най-добрите приятели на кралицата. — Бих желал да зная дали е доказал с нещо своите способности. — Ако ме питате за храброст, мисля, че мога да ви отговоря утвърдително. При обсадата на Ла Рошел, при Сюз, в Перпинян той, както съм чувал, извършил повече, отколкото изисквал дългът му. — Но вие знаете, Гито, че често ние, бедните министри, имаме нужда понякога от друг вид хора, не само от храбреци. Имаме нужда от ловки хора. Не е ли бил замесен д’Артанян по времето на кардинала в някаква интрига, от която, според мълвата, се е измъкнал много ловко? — Ваше високопреосвещенство, по тоя повод — каза Гито, който разбра, че кардиналът иска да го накара да заговори, — принуден съм да ви кажа, че зная за това от мълвата не повече от вас. Никога не съм се месил в интриги за самия себе си и ако понякога са ми доверявали тайните на другите, тия тайни не са мои и ваше високопреосвещенство ще се съгласи, разбира се, че аз съм длъжен да ги пазя. Мазарини поклати глава. — Ах — каза той, — честна дума, има щастливи министри, които узнават всичко, което искат да знаят. — Ваше високопреосвещенство — отвърна Гито, — тия министри не мерят всички хора с една и съща мярка и се обръщат към военни по военни дела и към интриганти за интриги. Обърнете се към някой интригант от времето, за което говорите, и от него ще узнаете всичко, каквото искате… като заплатите, разбира се. — Ей богу… — възрази Мазарини с гримаса, която се появяваше винаги на лицето му, когато ставаше дума за пари в тоя смисъл, в който ги помена Гито — ще се заплати … ако не може другояче. — Сериозно ли желае ваше високопреосвещенство да му посоча човек, който е замесен във всички сплетни от онова време? — Per Bacco!1 — продължи Мазарини, който започваше да губи търпение. — От един час вече ви искам само това, твърдоглавецо! — Има един човек, който е напълно подходящ в това отношение, ако само поиска да говори. — Това е вече моя работа. — Ах, ваше високопреосвещенство, не винаги е лесно да накараш човек да каже онова, което не иска да каже. — Е, с търпение всичко се постига. И така, кой е той? — Граф дьо Рошфор. — Граф дьо Рошфор? — За нещастие той изчезна преди четирипет години и не зная какво е станало с него. — Аз пък зная, Гито — каза Мазарини. — Тогава защо преди малко ваше високопреосвещенство се оплакваше, че не знае нищо? — Значи — каза Мазарини — вие мислите, че Рошфор … — Той беше беззаветно предан на кардинала, ваше високопреосвещенство; но предупреждавам ви, че това ще ви струва скъпо; кардиналът беше крайно щедър към своите любимци. — Да, да, Гито — каза Мазарини, — той беше велик човек, но имаше тоя недостатък. Благодаря ви, Гито, ще се възползувам от съвета ви, и то още тая вечер. В това време двамата събеседници бяха пристигнали до двора на Пале Роял; кардиналът поздрави Гито с ръка и 1 Per Bacco! (итал.) —— — Кълна се в Бакхус. като забеляза един офицер, който се разхождаше напред-назад, се приближи до него. Това беше д’Артанян, който чакаше кардинала да се върне, както му бе заповядано. — Елате, господин д’Артанян — каза му Мазарини с най-сладък глас. — Искам да ви дам една заповед. Д’Артанян се поклони, тръгна след кардинала по тайната стълба и след малко се намери отново в кабинета, от който беше излязъл. Кардиналът седна край писмената си маса, взе един лист и написа няколко реда на него. Прав и невъзмутим, д’Артанян зачака без нетърпение и без любопитство: той беше станал военен автомат, действуващ като пружина, или по-скоро подчиняващ се на пружина. Кардиналът сгъна писмото и сложи печата си. — Господин д’Артанян — каза той, — ще занесете веднага тая заповед в Бастилията и ще доведете лицето, за което се говори в нея; вземете карета, конвой и пазете грижливо затворника. Д’Артанян взе писмото, отдаде чест, направи кръгом не по-зле от най-добрия сержантинструктор. излезе и след миг се чу как командува с отсечен и монотонен глас: — Четири души конвой, една карета, конят ми. След пет минути колелата на каретата и подковите на конете затракаха по настилката на двора. >> III. ДВАМА СТАРИ НЕПРИЯТЕЛИ Д’Артанян пристигна в Бастилията, когато удари осем и половина часа. Той заповяда да доложат за пристигането му на коменданта, който като узна, че той идва от страна на министъра и със заповед от него, излезе да го посрещне на външното стълбище. Тогава комендант на Бастилията беше господин дю Грамбле, брат на прочутия капуцин Жозеф, тоя ужасен любимец на Ришельо, когото наричаха „Сивото преосвещенство“. Когато маршал дьо Басомпиер беше в Бастилията, където седя цели дванадесет години, и другарите му по нещастие в бълнуванията си за свобода си казваха един на друг: „аз ще изляза едикога си“, „а аз — едикога си“, Басомпиер им отговаряше: „А аз, господа, ще изляза, когато излезе господин дю Трамбле.“ С това той искаше да каже, че след смъртта на кардинала господин дю Трамбле щеше да изгуби непременно мястото си в Бастилията, а той, Басомпиер, щеше да заеме своето при двора. Предсказанието му едва не се сбъдна, но не така, както си мислеше Басомпиер; след смъртта на кардинала, против всяко очакване, нещата продължаваха да вървят като по-преди: господин дю Трамбле не излезе, а Басомпиер също едва не остана в затвора. И така господин дю Трамбле беше още комендант на Бастилията, когато пристигна д’Артанян, за да изпълни заповедта на министъра; той го прие с най-голяма учтивост и тъй като се готвеше да седне край масата, покани и д’Артанян да вечеря с него. — С най-голямо удоволствие — каза д’Артанян, — но ако не се лъжа, върху плика на писмото е написано много бързо. — Вярно — отговори господин дю Трамбле. — Хей майор, нека докарат номер 256. Като влизаше в Бастилията, всеки преставаше да бъде човек и ставаше номер. Д’Артанян потрепера при дрънкането на ключовете; той остана на коня си, без да пожелае дори да слезе, като гледаше железните решетки, укрепените прозорци, грамадните стени, които беше виждал досега само от другата страна на рововете и които му бяха вдъхвали толкова голям страх преди двадесетина години. Чу се камбанен звън. — Трябва да ви оставя — му каза господин дю Трамбле, — викат ме да подпиша пропуска на затворника. До виждане, господин д’Артанян. — Дявол Да ме вземе, ако повторя желанието ти! — промърмори д’Артанян, като придружи проклятието си с най-сладка усмивка. — Достатъчно е да прекарам пет минути в тоя двор, за да се разболея. Не, не, по-добре е да умра на слама, което навярно и ще ми се случи, отколкото да бъда комендант на Бастилията за някакви си десет хиляди ливри доход. Едва завърши тоя монолог, и затворникът се появи. Като го видя, д’Артанян трепна от изненада, но веднага се съвзе. Затворникът се качи в каретата, без да покаже, че е познал д’Артанян. — Господа — каза д’Артанян на четиримата мускетари, — поръчано ми е да пазя най-строго затворника; и тъй като вратите на каретата са без ключалки, ще седна при него. Господин дьо Лилбон, бъдете тъй любезен да водите коня ми за юздата. — На драго сърце, господин лейтенант — отговори тоя, към когото той се обърна. Д’Артанян слезе от коня, даде юздата на мускетаря, качи се в каретата, настани се до затворника и каза с глас, в който не можеше да се долови никакво вълнение: — В Пале Роял, и живо! Щом каретата тръгна, д’Артанян се възползува от тъмнината под сводовете, през които минаваха, и се хвърли на шията на затворника. — Рошфор! — извика той. — Вие! Наистина сте вие! Не се лъжа! — Д’Артанян! — извика на свой ред учуденият Рошфор. — О, бедни ми приятелю — продължи д’Артанян, — като не ви виждах четирипет години, мислех, че сте умрял. — Бога ми — каза Рошфор, — няма голяма разлика, струва ми се, между умрял и погребан; а аз съм погребан, все едно, че съм погребан. — И за какво престъпление сте в Бастилията? — Искате ли да ви кажа истината. — Да. — Е добре, не зная. — Рошфор, недоверие — към мен? — Не, честна дума на благородник! Защото не е възможно да лежа за това, в което ме обвиняват. — В какво? — В нощна кражба. — Вие, нощен крадец! Рошфор, шегувате ли се с мен? — Разбирам. Това изисква обяснение, нали? — Признавам си. — Е добре, ето какво се случи. Една вечер, след гуляй у Ренар, в Тюйлери, с херцог д’Аркур, Фонтрай, дьо Рьо и други, херцог д’Аркур предложи да отидем на Пон Ньоф да смъкваме мантиите на минувачите. Както знаете, това. развлечение бе въведено на мода от херцог д’Орлеан. — Вие сте бил луд, Рошфор! На вашата възраст? — Не, бях пиян; и тъй като забавата ми се струваше не достатъчно забавна, предложих на кавалера дьо Рьо да бъдем с него зрители, вместо актьори, и за да гледаме представлението от първите ложи, да се качим на бронзовия кон. Речено-сторено. Благодарение на шпорите, които ни послужиха за стремена, ние се намерихме за миг на коня; мястото беше чудесно и всичко виждахме като на длан. Четирипет мантии бяха вече смъкнати е безподобна ловкост, без да гъкне дори някой от ограбените, когато изведнъж някакъв не тъй търпелив глупак се осмели да завика: „Караул!“ и ни домъкна цял патрул стрелци. Херцог д’Аркур, Фонтрай и другите избягват; дьо Рьо иска да направи същото. Аз го задържам, като му казвам, че тук никой няма да ни открие. Той не ме слуша, стъпва на шпората, за да слезе, шпората се счупва, той пада, счупва си крака и вместо да мълчи, започва да вика така, като че го колят. От своя страна аз искам също да скоча, но беше много късно: скачам в ръцете на стрелците, които ме завеждат в Шатле, където заспивам най-спокойно, напълно уверен, че на другия ден ще изляза оттам. Но минава ден, два, седмица; пиша на кардинала. Същия ден идват да ме потърсят и ме завеждат в Бастилията; ето вече пет години, откак съм там. Как мислите, защо? Задето съм извършил светотатство, като съм се качил на коня зад Анри IV ли? — Не, имате право, мили ми Рошфор, не може да е за това, но навярно след малко ще узнаете защо. — А, да, аз и забравих да ви попитам: къде ме водите? — При кардинала. — Какво иска от мене? — Нищо не зная, дори не знаех, че са ме изпратили за вас. — Невъзможно. Вие, любимец! — Любимец, аз! — извика д’Артанян. — О, бедни ми графе. Сега съм повече гасконски кадет, отколкото когато ви видях в Мьон, помните ли, скоро ще станат двадесет и две години, уви! И тежка въздишка завърши думите му. — Но вие идвате със заповед? — Защото се намирах случайно в чакалнята и кардиналът се обърна към мене, както би се обърнал към всеки Друг; но аз съм все още лейтенант на мускетарите и ако не греша, почти от двадесет и една година съм лейтенант. — Но не ви се е случило никакво нещастие, нали? И това е вече много. — А какво нещастие искате да ми се случи? В някакъв латински стих, който забравих или по-скоро никога не съм го знаел добре, се казва: „Гърмът не пада в долините“. А аз съм долина, мили ми Рошфор, и то от най-ниските. Значи Мазарини си е все още Мазарини? — Повече от когато й да биЛО, мили мой; разправят, че се оженил за кралицата. — Оженил! — Ако не се е оженил, с положителност е неин любовник. — Да устои на един Бъкингам и да отстъпи на един Мазарини! — Такива са жените! — забеляза д’Артанян философски. — Жените, да, но кралиците! — Е, боже мой! В това отношение кралиците са два пъти жени. — А господин дьо Бофор все още ли е в твора? — Да. Защо питате? — Тъй като ми мислеше доброто, той би могъл да ми помогне. — Вие навярно сте по-близо до свободата; по-скоро вие ще му помогнете. — Значи война … — Ще има. — С испанеца? — Не, с Париж. — Какво искате да кажете? — Чувате ли тия пушечни гърмежи? — Да. Е добре? — Това са мирни граждани, които се забавляват, докато чакат нещо по-сериозно. — Мислите ли, че с тях може да се направи нещо? — Ами да, те дават надежда и ако имаха един водач, който да събере всички тия тълпи в една маса … — Какво нещастие е, че не съм свободен. — Е, боже мой, не се отчайвайте! Щом Мазарини изпраща да ви търсят, значи има нужда от вас; а ако има нужда от вас, тогава ви поздравявам. От много години насам никой няма вече нужда от мене; и ето виждате, докъде съм я докарал. — Оплачете се, съветвам ви! — Слушайте, Рошфор. Един договор … — Какъв? — Вие знаете, че сме добри приятели. — Как да не зная! Нося белезите на това наше приятелство: три удари с шпага!… — Е добре, ако бъдете отново в милост, не ме забравяйте. — Честна дума на Рошфор, но при условие че и вие ще направите същото. — Дадено! Ето ръката ми! — И така, при първия случай ще поговорите за мене… — Ще поговоря, а вие? — Аз също. — Тъкмо се сетих, а вашите приятели — и за тях ли трябва да поговоря. — Кои приятели? — Атос, Портос и Арамис; нима ги забравихте? — Почти. — Какво стана с тях? — Съвсем не зная. — Наистина ли? — О, боже мой, да! Ние се разделихме, както знаете; те са живи — това е всичко, което мога да кажа за тях; от време на време получавам за тях известия по околен път. Но де са, да ме заколите, не мога да ви кажа. Не, честна дума, Рошфор! Остана ми само един приятел — вие! — А знаменития … как се казваше тоя момък, когото направих сержант в пиемонтския полк? — Планше? — Да, да. Какво стана със знаменития Планше? — Той се ожени за една сладкарница на улица де Ломбар, тоя момък обичаше винаги сладкишите; така че сега е гражданин на Париж и по всяка вероятност в тоя момент се бунтува. Ще видите, че тоя хитрец ще стане градоначалник, преди аз да стана капитан. — Стига, мили ми д’Артанян, не падайте духом! Точно когато човек се намира отдолу на колелото, то се завърта и го издига. От тая вечер съдбата ви може би ще се измени. — Амин! — каза д’Артанян и спря каретата. — Какво правите? — попита Рошфор. — Пристигнахме, а не искам да видят, че излизам от каретата ви; ние с вас не се познаваме. — Имате право. Сбогом. — Довиждане; не забравяйте обещанието си. Д’Артанян скочи на коня и тръгна пред конвоя. След пет минути те влизаха в двора на Пале Роял. Д’Артанян поведе затворника по голямата стълба, през чакалнята и коридора. Като стигна до вратата на Мазариновия кабинет, той искаше вече да доложи за себе си, когато изведнъж Рошфор сложи ръка на рамото му. — Д’Артанян — каза Рошфор усмихнато, — искате ли да ви призная за какво мислех по целия път, като гледах тълпите, край които минавахме и които хвърляха огнени погледи на вас и на вашите четирима войници? — Кажете — отговори д’Артанян. — Достатъчно беше да извикам „на помощ!“, и вие с конвоя ви щяхте да бъдете разкъсани на парчета, а аз щях да бъда свободен. — Защо не направихте това? — запита д’Артанян. — Хайде де! — продължи Рошфор. — А клетвата за приятелство? О, ако ме водеше някой друг, тогава … Д’Артанян наведе глава. „Нима Рошфор е станал по-добър от мене?“ — помисли си той. И заповяда да доложат за пристигането му на министъра. — Въведете господин дьо Рошфор — се обади Мазарини с нетърпелив глас, след като чу двете имена — и помолете господин д’Артанян да почака: още имам нужда от него. Тия думи зарадваха много д’Артанян. Както казваше той, отдавна никой нямаше нужда от него и това настояване на Мазарини му се стори добро предзнаменование. А пък Рошфор застана нащрек при тия думи. Той влезе в кабинета и завари Мазарини седнал край масата, в обикновения си костюм, тоест на папски прелат; това беше почти костюмът на абатите от онова време — само чорапите и мантията бяха виолетови. Вратите се затвориха; Рошфор погледна Мазарини с крайчеца на окото си и погледите им се срещнаха. Министърът беше все същият: добре вчесан, добре накъдрен, добре парфюмиран и благодарение на кокетството си младолик наглед. А Рошфор беше съвсем друго нещо: петте години в затвора бяха много застарили достойния приятел на господин дьо Ришельо; черната му коса бе почти побеляла, а бронзовият цвят на лицето бе отстъпил място на почти болнава бледина, признак на изтощение. Като го видя, Мазарини поклати едва забележимо глава, сякаш искаше да каже: — Ето един човек, който вече не е много годен за работа. След доста продължително мълчание, което се стори на Рошфор цял век, Мазарини извади от купа книжа едно отворено писмо, показа го на благородника и каза: — Намерих тук едно писмо, в което искате настойчиво да ви се върне свободата, господин дьо Рошфор. Значи вие сте в затвора? Рошфор потрепера при тоя въпрос. — Но, струва ми се — отговори той, — че ваше високопреосвещенство знае това по-добре от всеки друг. — Аз ли? Съвсем не! В Бастилията има още много затворници от времето на господин дьо Ришельо, на които не зная дори и имената. — Да, но аз съм друго нещо, ваше високопреосвещенство! И вие ме знаехте, защото именно по ваша заповед бях преместен от Шатле в Бастилията. — Така ли мислите? — Уверен съм в това. — Да, наистина, струва ми се. че си спомням; не отказахте ли на времето да отидете в Брюксел по работа на кралицата? — А, а! — каза Рошфор. — Значи това е истинската причина? А аз я търся от пет години. Какъв съм простак! И не се досетих! — Но аз не казвам, че това е причината за вашето арестуване; да се разберем добре, само ви задавам тоя въпрос, нищо повече: не отказахте ли да отидете в Брюксел по служба на кралицата, а се съгласихте да отидете там по служба на покойния кардинал? — Точно защото бях там по служба на покойния кардинал, аз не можех да отида повторно по служба на кралицата. В Брюксел ме заведе един ужасен случай. Това беше по времето на заговора на Шале1. Бях там, за да заловя преписката на Шале с ерцхерцога и тогава, когато ме познаха едва не ме разкъсаха на парчета. —— 1 Шале — любимец на крал Луи XIII; участвувал в заговор среЩУ кардинал Ришельо и екзекутиран през 1626 г. — Б. пр. Как можех да се върна там? Щях да погубя крали цата, вместо да й услужа. — Е, сега разбирате как най-добрите намерения се тълкуват зле, драги ми господин дьо Рошфор. Във вашия отказ кралицата е видяла чисто и просто само отказ. При покойния кардинал нейно величество е имала причини да бъде недоволна от вас! Рошфор се усмихна презрително. — Аз служих вярно на господин кардинал дьо Ришельо срещу кралицата; именно от това вие трябваше да извадите заключение, ваше високопреосвещенство, че след смъртта му ще служа вярно и на вас срещу всички. — Господин дьо Рошфор — каза Мазарини, — аз не съм като господин дьо Ришельо, който се стремеше към всемогъщие; аз съм прост министър, който няма нужда от слуги, тъй като сам е слуга на кралицата. И така, нейно величество е много докачлива; тя е узнала за вашия отказ, взела го е за обявяване на война и като е знаела колко сте необикновен и следователно опасен човек, драги ми господин дьо Рошфор, заповядала ми е да ви обезвредя. Ето как сте се намерили в Бастилията. — Е добре, ваше високопреосвещенство — каза Рошфор, — струва ми се, че ако по погрешка съм в Бастилията… — Да, да — прекъсна го Мазарини, — разбира се, всичко това може да се уреди; вие сте човек, който може да разбере някои работи, и след като ги разбере, да ги води добре. — На такова мнение беше и господин кардиналът дьо Ришельо и моето възхищение от тоя велик човек се увеличава още повече, като чувам, че и вие сте на същото мнение. — Наистина — продължи Мазарини, — господин кардиналът беше голям политик и това го издигаше много по-високо от мене, съвсем прост и искрен човек; аз съм откровен като французин — ето какво ми вреди. Рошфор си прехапа устните, за да не се усмихне. — И така, към целта. Аз имам нужда от добри приятели, от верни служители; когато казвам имам нужда, искам да кажа: кралицата има нужда. Аз действувам само по заповеди на кралицата, разбирате ли? Не като господин кардинала дьо Ришельо, който действуваше по собствена прищявка. Ето защо никога няма да стана велик човек като него; но в замяна на това съм добър човек, господин дьо Рошфор, и се надявам да ви го докажа. Рошфор познаваше тоя копринен глас, в който от време на време се долавяше нещо като съскане на змия. — Готов съм да ви вярвам, ваше високопреосвещенство — каза той, — макар че лично съм изпитал малко от това добродушие, за което говорите. Не забравяйте, ваше високопреосвещенство — прибави Рошфор, като забеляза движението, което министърът се опита да потисне, — не забравяйте, че от пет години съм в Бастилията, а през тъмнична решетка нещата се виждат погрешно. — О, господин дьо Рошфор, казах ви вече, че не съм никак виновен за вашето затваряне. Кралицата … (гняв на жена и на принцеса, разбирате сами! Но той отминава, както и идва, и после всичко се забравя) … — Разбирам, че тя не мисли за това, ваше високопреосвещенство, тя, която е прекарала пет години в Пале Роял. сред празненства и ласкатели; но аз ги прекарах в Бастилията и… — О, боже мой, драги ми господин дьо Рошфор, нима си мислите, че в Пале Роял се живее много весело? Съвсем не! Уверявам ви, че и ние си имахме своите главоболия. Но да не говорим вече за това. Аз играя с открити карти, както винаги. Кажете, вие от нашите ли сте, господин дьо Рошфор? — Разбира се, ваше високопреосвещенство, нищо по-добро не желая, но аз не съм вече в течение на нищо. В Бастилията може да се приказва за политика само с войниците и тъмничарите, а вие нямате представа, ваше високопреосвещенство, колко зле осведомени са тия хора за събитията. Аз съм все още за господин дьо Басомпиер … Той умря, господине, и това е голяма загуба. Той беше предан на кралицата, а преданите хора са рядкост. — Не ще и дума, така е! — каза Рошфор. — Когато ги имате вие ги изпращате в Бастилията. Мазарини запита: — С какво се доказва преданоста? — С дела — отговори Рошфор. — Да, да, с дела! — замислено продължи министърът. — Но де да намерим делови хора? Рошфор поклати глава. — Те не липсват никога, ваше високопреосвещенство, само че вие търсите зле. — Аз търся зле? Какво искате да кажете драги ми господин дьо Рошфор? Хайде, научете ме. Тесните ви връзки с покойния кардинал са ви дали възможност да научите много неща. О, той беше толкова велик човек! — Ваше високопреосвещенство ще се разсърди ли, ако започна да му чета морал? — Аз ли? Никога! Добре знаете, че на мене може да се каже всичко. Аз се старая да ме обичат, а не да се страхуват от мене. — Е добре, ваше високопреосвещенство, в моята килия има една пословица, написана на стената с върха на гвоздей. — И каква е тая пословица? — попита Мазарини. — Ето я, ваше високопреосвещенство: какъвто господарят… — Зная я: такъв ислугата. — Не: такъв и служителят. Това е малко изменено; нение, внесено от преданите хора, за които ви говорех преди малко, за тяхно лично удоволствие. — Е, какво значи тая пословица? — Значи, че господин дьо Ришельо умееше да намира; предани хора, и то с дузини. — Той, прицелът за всички ножове! Той, който цял живот е отбивал нанасяните му удари! — Но все пак той ги отбиваше, макар че те бяха нанасяни жестоко. Той имаше страшни врагове, но имаше верни приятели. — Точно това търся аз! — Аз познавах хора — продължи Рошфор, като помисли, че е дошъл моментът да сдържи думата си, дадена на д’Артанян, — аз познавах хора, които сто пъти измамваха със своята ловкост проницателността на кардинала; със своята храброст побеждаваха неговите гвардейци и шпиони; хора, които без пари, без поддръжка, без кредит закрепиха короната на една коронована глава и накараха кардинала да иска милост. — Но хората, за които говорите — каза Мазарини, като се усмихна мислено, че Рошфор сам заговори за това, за което беше доведен тук, — тия хора не са били предани на кардинала, щом са се борили срещу него. — Не, защото иначе те щяха да бъдат възнаградени по-добре; но те имаха нещастието да бъдат предани на същата тая кралица, за която сега търсите служители. — А откъде знаете всичко това? — Зная го, защото по онова време тия хора бяха мои неприятели, защото се бореха срещу мене, защото им причиних зло, доколкото можех, защото те ми се отплатиха, доколкото им позволяваха силите, защото един от тях, с когото особено имах работа, ме рани с шпага преди седем години: тогава той ме рани за трети път… с това се свършиха старите ни сметки. — Ах! — каза Мазарини с удивително добродушие. — Ако познавах такива хора! — Е, ваше високопреосвещенство, повече от шест години един от тях стои на вашата врата и от шест години вие смятате, че не е годен за нищо. — Кой е той? — Господин д’Артанян. — Тоя гасконец! — извика Мазарини с отлично изиграно учудване. — Тоя гасконец спаси една кралица и накара господин дьо Ришельо да признае, че по хитрост, сръчност и политика той е просто ученик пред него. — Наистина! — Както имах честта да кажа на ваше високопреосвещенство. — Поразкажете ми това, драги ми господин дьо Рошфор. — Много е мъчно, ваше високопреосвещенство — каза благородникът, като се усмихна. — Тогава той сам ще ми разкаже. — Съмнявам се, ваше високопреосвещенство. — А защо? — Защото това не е негова тайна; защото, както ви казах, това е тайна на една велика кралица. — И той сам ли извърши тоя подвиг? — Не, ваше високопреосвещенство, помагаха му трима приятели, храбреци, каквито търсехте преди малко. — И тия четирима души бяха тясно свързани помежду си, казвате? — Като че ли тия четирима души бяха един човек, като че ли тия четири сърца биеха в едни гърди. В замяна на това какво не извършиха те четиримата! — Драги ми господин дьо Рошфор, наистина вие възбудихте любопитството ми до крайна степен. Не бихте ли могли да ми разправите тая история? — Не, но мога да ви разкажа една приказка, истинска вълшебна приказка, уверявам ви, ваше високопреосвещенство. — О, разкажете ми я, господин дьо Рошфор. Много обичам приказките. — Значи искате, ваше високопреосвещенство? — попита Рошфор, като се мъчеше да отгатне истинското намерение върху това хитро и лукаво лице. — Да. — Тогава слушайте! Имало едно време една кралица … могъща кралица, кралица на едно от най-големите кралства в света, на която един велик министър желаел много зло, защото по-преди й желаел твърде много добро. Не се мъчете, ваше високопреосвещенство! Не бихте могли да отгатнете имената. Всичко това ставало много време преди да дойдете в кралството на тая кралица. И тъй, при двора пристигнал посланик, толкова храбър, толкова богат и толкова елегантен, че всички жени полудели по него; и дори самата кралица имала неблагоразумието да му подари — без съмнение като спомен за начина, по който уреждал държавните работи — някакъв накит, толкова забележителен, че не можел да се замени. Тъй като тоя накит бил подарен от краля, министърът посъветвал краля да каже на кралицата, че иска да я види на близкия бал с накита. Безполезно е да ви казвам, ваше високопреосвещенство, че министърът е знаел от сигурен източник , че накитът бил у посланика, а посланикът заминал много далеч, отвъд моретата. Великата кралица била изгубена, изгубена като последната от поданиците си, защото падала от висотата на своето величие. — Наистина! — каза Мазарини. — Е добре, ваше високопреосвещенство, четирима души решили да я спасят. Тия четирима души не били нито принцове, нито херцози, нито могъщи хора, нито дори богати хора: просто четирима войници с възвишено сърце, сигурна ръка и остра шпага. Те тръгнали. Министърът знаел за заминаването им и поставил по пътя им хора, които трябвало да не ги допуснат до целта. Тримата били извадени от строя от многобройните нападатели; един само стигнал пристанището, убил или ранил искащите да го спрат, преминал морето и донесъл накита на великата кралица; тя го сложила на рамото си в определения ден и министърът едва ли не бил изгонен. Какво ще кажете за тоя подвиг, ваше високопреосвещенство? — Великолепно! — каза Мазарини замислено. — Е добре, аз зная десет такива истории. Мазарини не отговори: той мислеше. Минаха пет-шест минути. — Нямате ли повече въпроси към мене, ваше високопреосвещенство? — попита Рошфор. — Как не, и господин д’Артанян беше един от четиримата, казвате? — Той водеше цялата работа. — А кои бяха другите? — Ваше високопреосвещенство, позволете ми да предоставя на господин д’Артанян да ви каже имената им. Те бяха негови приятели, а не мои; само той може да има известно влияние върху тях, а аз не зная дори истинските им имена. — Вие нямате доверие в мене, господин дьо Рошфор. Е добре, ще бъда откровен докрай: аз имам нужда от вас, от него, от всички! — Да започнем от мене, ваше високопреосвещенство, тъй като изпратихте да ме потърсят и съм тук, после ще преминете на другите. Не се чудете на любопитството ми: когато човек е прекарал пет години в затвор, много му се иска да знае къде ще го изпратят. — На вас, драги ми господин дьо Рошфор, поверявам особено място; ще отидете във Венсен, където е затворен господин Бофор: ще го пазите, без да сваляте очи от него. Е, какво ви е? — Вие ми предлагате нещо невъзможно — отговори Рошфор, като поклати разочаровано глава. — Как, невъзможно? Че защо е невъзможно? — Защото господин дьо Бофор е един от моите приятели или по-скоро аз съм един от неговите; забравихте ли, ваше високопреосвещенство, че той отговаряше за мене пред кралицата? — Оттогава господин дьо Бофор е неприятел на държавата. — Да, ваше високопреосвещенство, възможно е; но тъй като аз не съм нито крал, нито кралица, нито министър, той не е мой неприятел и аз не мога да приема предложението ви. — Значи ето какво наричате преданост? Поздравявам ви! Вашата преданост не ви обвързва много, господин дьо Рошфор. — И после, ваше високопреосвещенство, вие сам разбирате, че да се излезе от Бастилията, за да се влезе във Венсен, значи само да се промени затворът. — Кажете веднага, че сте от партията на господин дьо Бофор, това ще бъде по-откровено от ваша страна. — Ваше високопреосвещенство, аз бях толкова дълго време затворен, че сега съм само за една партия: партията на свободния въздух. Употребете ме за каквото искате друго, изпратете ме с някаква задача, дайте ми дейна работа, но под открито небе, ако е възможно. — Драги ми господин дьо Рошфор — каза Мазарини подигравателно, — вашето усърдие ви увлича; вие си мислите, че сте още млад човек, защото сърцето ви е младо; но силите ви изменят. Повярвайте ми: сега ви е необходима само почивка … Хей, да влезе някой! — И така, вие не решавате нищо за мене, ваше високопреосвещенство? — Напротив, рошвор. Бернуен влезе. — Повикайте един пазач — каза той — и останете край мене — прибави съвсем ниско. Влезе един пазач. Мазарини написа няколко думи, даде листа на тоя човек, после кимна с глава и каза: — Сбогом, господин дьо Рошфор! Рошфор се поклони почтително. — Виждам, ваше високопреосвещенство — каза той, — че ще ме заведат отново в Бастилията. — Досетлив сте. — Връщам се там, ваше високопреосвещенство; но, повтарям ви, грешите, че не се възползувахте от мене. — От вас, приятеля на моите неприятели! — Какво да се прави! Трябваше да ме направите неприятел на вашите неприятели. — Нима си мислите, че сте само вие на тоя свят, господин дьо Рошфор? Повярвайте ми, ще намеря други, не по-лоши от вас. — Желая ви успех, ваше високопреосвещенство. — Добре. Вървете, вървете! Тъкмо се сетих, безполезно е да ми пишете повече, господин дьо Рошфор, писмата ви ще бъдат напусто. — Аз извадих кестените от огъня — промърмори Рошфор, като излизаше. — И ако д’Артанян не остане доволен от мене, когато му разкажа как съм го нахвалил, мъчно ще му се угоди. Но по дяволите, къде ме водят? Наистина, поведоха Рошфор по малката стълба вместо през чакалнята, където чакаше д’Артанян. На двора той видя каретата си и конвоя си от четирима души; но напразно се мъчеше да намери приятеля си. „А, а! — си помисли Рошфор. — Това съвсем изменя работата! И ако по улиците има все още толкова много народ, е добре, ще се помъчим да докажем на Мазарини, че, слава богу, сме още годни за нещо друго, а не да пазим затворник.“ И той скочи в каретата тъй леко, като че ли беше на двадесет и пет години. >> IV. АНА АВСТРИЙСКА НА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТ ГОДИНИ Като остана сам с Бернуен, Мазарини поседя замислен; той знаеше вече много, но още не знаеше достатъчно. Мазарини беше нечестен в играта; тая подробност ни е запазил Бриен1: той наричаше това „да използува своите предимства“. Той реши да започне играта с д’Артанян само след като узнае всички карти на противника си. — Нищо ли няма да заповяда ваше високопреосвещенство? — попита Бернуен. — Напротив — отговори Мазарини. — Посвети ми, ще ида при кралицата. Бернуен взе един свещник и тръгна напред. Таен проход съединяваше отделението и кабинета на Мазарини с покоите на кралицата; по тоя път кардиналът отиваше по всяко време у Ана Австрийска2. Като стигна в спалнята, където водеше тоя проход, Бернуен срещна госпожа Бове. Тя и Бернуен бяха довереници на тая презряла любов; и госпожа Бове отиде да доложи за кардинала на Ана Австрийска, която беше в помещението си за молитва с младия Луи XIV. Ана Австрийска седеше в голямо кресло, облакътена на една маса и подпряла глава на ръката, и гледаше как царственото дете, лежейки на килима, прелиства една голяма книга за битки. Тя умееше най-добре от всички да скучае величествено сред своето величие; понякога седеше по цели часове в стаята си или в помещението за молитва, без да чете и без да се моли. Книгата, с която се забавляваше кралят, беше от Квинт Курций3, украсена от гравюри, представящи подвизите на Александър Велики. —— 1 Анри Огюст Ломени Дьо Бриен френски дипломат, държавник и мемоарист от XVII в. — Б. пр. 2 Пътят, по който кардиналът отивал у кралицатамайка, се вижда още в Пале Роял (Мемоари на принцеса Палатинска, стр. 331), 3 Квинт Курций Руфт — латински историк от I в. преди и. е. — Б. пр. Госпожа Бове се появи на вратата и доложи за кардинал дьо Мазарини. Детето се надигна на едното си коляно, намръщи се и запита, като гледаше майка си: — Защо влиза така, без да иска аудиенция? Ана се изчерви леко. — Необходимо е при сегашните обстоятелства — отвърна тя — един пръв министър да може да идва по всяко време при кралицата с доклад за онова, което се случва, без да възбужда любопитството и тълкуванията на целия двор. — Но, струва ми се, че господин дьо Ришельо не влизаше така — забеляза неуморимото дете. — Как помните какво вършеше господин дьо Ришельо? Вие не можете да знаете това, бяхте твърде млад. Аз и не помня, но питах и ми казаха. — А кой ви каза това? — продължи Ана Австрийска със зле прикрито раздразнение. — Зная, че никога не трябва да наименувам лицата, които отговарят на въпросите ми — отговори детето, — иначе няма да ми казват вече нищо. В тоя миг влезе Мазарини. Кралят стана, взе книгата, затвори я и я занесе на масата, край която остана прав, за да принуди и Мазарини да стои прав. Мазарини следеше внимателно цялата тая сцена, сякаш чрез нея желаеше да отгатне предшествуващата. Той се поклони почтително пред кралицата и направи нисък поклон на краля, който му отговори с доста небрежно кимване на главата; но един поглед на майка му го укори за тая омраза, която Луи XIV хранеше още от детинството си към кардинала, и той прие поздравлението на министъра с усмивка на устните. Ана Австрийска се мъчеше да прочете върху лицето на Мазарини причината за това неочаквано посещение; обикновено кардиналът идваше при нея само когато всички се оттегляха. Министърът направи едва забележим знак с глава. Тогава кралицата се обърна към госпожа Бове. — Време е кралят да си легне — каза тя. — Повикайте Лапорт. Кралицата беше казала вече два-три пъти на младия Луи да се оттегли, но детето нежно настоя да остане; тоя път то не направи никаква забележка, само си прехапа устните и побледня. След малко влезе Лапорт. Детето отиде право към него, без да прегърне майка си. — Е, Луи — каза Ана, — защо не ме прегърнете? — Мислех, че ми се разсърдихте, всемилостива господарке: вие ме изпъждате. — Не ви пъдя: само че току-що прекарахте шарка, все още не сте се оправили и се страхувам да не се уморите, като седите до късно. — Вие не се страхувахте от това, като ме накарахте днес да отида в парламента и да издам тия лоши укази, от които толкова силно роптае народът. — Всемилостиви господарю — каза Лапорт, за да промени разговора, — на кого ще заповядате да дам свещника? — На когото искаш, Лапорт — отговори детето, — само прибави то с висок глас — не на Манчини. Господин Манчини беше племенник на кардинала, настанен от Мазарини при Луи XIV като почетно дете, и кралят пренесе и върху него една част от омразата си към министъра. Кралят излезе, без да прегърне майка си и без да поздрави кардинала. — Отлично! — каза Мазарини. — Много ми е приятно да видя, че негово величество се възпитава да изпитва отвращение към лицемерието. — Какво значи това? — попита кралицата почти плахо. — Но, струва ми се, че излизането на краля няма нужда от обяснения; освен това негово величество не се мъчи дори да скрие колко малко ме обича, което впрочем не ми пречи да му бъда изцяло предан, както съм предан на ваше величество. — Моля да го извините, кардинале — каза кралицата, — той е дете и още не може да разбере колко много ви е задължен. Кардиналът се усмихна. — Но вие сте дошъл сигурно по някаква важна работа — продължи кралицата. — Какво има? Мазарини седна или по-скоро се отпусна в едно широко кресло и каза с меланхолен вид: — По всяка вероятност ние ще бъдем принудени скоро да се разделим, освен ако вие не се решите, от любов към мене, да ме последвате в Италия. — Защо? — попита кралицата. — Защото, както се казва в операта Тисбе: Цял свят се е сговорил да ни раздели. — Вие се шегувате, господине! — каза кралицата, като се опитваше да си възвърне малко от предишното величие. — Уви, всемилостива господарке, съвсем не се шегувам! — каза Мазарини. — По-скоро, моля да ми повярвате, готов съм да плача; и има за какво, защото, както вече ви казах: Цял свят се е сговорил да ни раздели. А тъй като и вие сте част от целия свят, вие също ме напускате. — Кардинале! — Е, боже мой, нима не видях завчера как най-любезно се усмихвахте на господин херцог д’Орлеан или по-скоро на онова, което ви казваше! — А какво ми казваше? — Казваше ви, всемилостива господарке: „Вашият Мазарини е непреодолимата пречка; нека той се махне и всичко ще тръгне като по вода“. — Какво трябваше да направя? — О, всемилостива господарке, вие сте кралица, струва ми се! — Хубава кралска власт, в зависимост от всеки драскач в Пале Роял или всеки дребен дворянин! — Но вие сте достатъчно силна, за да отдалечите от себе си хората, които не ви се харесват. — Тоест, които не се харесват на вас! — отговори кралицата. — На мене! — Без съмнение. Кой изгони госпожа дьо Шеврьоз, която дванадесет години беше преследвана през миналото царуване? — Една интригантка, която искаше да продължи срещу мене сплетните, започнати срещу господин дьо Ришельо! — Кой изгони госпожа дьо Отфор, вярна приятелка, която отблъсна благосклонността на краля, за да запази моята благосклонност? — Една лицемерка, която всяка вечер, когато ви събличаше, ви казваше, че погубвате душата си, като обичате свещеник, като че ли свещеник и кардинал са едно и също нещо! — Кой заповяда да арестуват господин дьо Бофор? — Един размирник, който говореше само, че трябва да ме убие! — Добре виждате, кардинале — продължи кралицата, — че вашите неприятели са мои неприятели. — Това не е достатъчно, всемилостива господарке, би трябвало още вашите приятели да бъдат и мои приятели. — Моите приятели, господине! … — Кралицата поклати глава. — Уви! Нямам вече приятели. — Как можете да нямате приятели в щастието, когато сте имали приятели в нещастието? — Защото в щастието аз забравих тия приятели, господине: защото постъпих като кралица Мария Медичи, която след завръщането си от първото изгнание презря всички страдали за нея, а после, изпратена повторно в изгнание, умря в Кьолн, изоставена от всички, дори от собствения си син, защото на свой ред всички я презряха. — Е добре, да видим — каза Мазарини — не можем ли да поправим злото? Потърсете между приятелите си, между най-старите. — Какво искате да кажете, господине? — Само това, което казвам: потърсете. — Уви! Колкото и да гледам около себе си, не виждам никого, върху когото да имам влияние. Братът на краля, както винаги, се води от любимеца си: вчера беше Шоази, днес е Ла Ривиер, утре ще бъде друг. Господин принцът се води от коадютора1, а коадюторът — от госпожа дьо Гемене. — Но аз ви казах, всемилостива господарке, да обърнете внимание не на днешните, а на някогашните приятели. — Някогашните? — повтори кралицата. — Да, някогашните, ония, които са ви помагали да се борите с господин херцог дьо Ришельо и дори да го побеждавате. „Накъде ли бие?“ — промърмори кралицата, като гледаше неспокойно кардинала. — Да — продължи той, — в известни обстоятелства, с по-СИЛеН И ТЪНЪК ум, пРисъщ на ваше величество, и с Приятелите си Вие сте съумявали да отблъснете нападенията на тоя противник. — Аз! — извика кралицата. — Аз търпях и нищо повече. — Да — продължи Мазарини — както търпят жените, които си отмъщават. Стига, да преминем на въпроса! Познавате ли господин дьо Рошвор? — Господин Дьо Рошвор не беше от моите приятели — отговори кралицата, напротив беше от най-ожесточените ми неприятели, един от най-верните на господин кардинала. Мислех, че, знаете това. — Зная го толкова добре — отвърна Мазарини, — че го затворихме в Бастилията. — Излязъл ли е оттам? — запита кралицата. — Не, успокойте се, там е още; но аз заговорих за него само за да стане дума за друг. Познавате ли господин д’Артанян? — продължи Мазарини, като гледаше кралицата в лицето. Ударът попадна право в сърцето на Ана Австрийска. „Нима тоя гасконец е проговорил?“ — промърмори тя. После прибави високо: — Д’Артанян? Почакайте, да, наистина, това име ми е познато. Д’Артанян, мускетар, който обичаше една от моите жени. Нещастна женица, отровиха я заради мене. — Това ли е всичко? — каза Мазарини. Кралицата погледна учудено кардинала. — Но, струва ми се, господине — отвърна тя, — че вие ме подлагате на разпит? — На който, във всеки случай — каза Мазарини с вечната си усмивка и все тъй сладкия си глас — вие отговаряте, както ви хрумне. — Изкажете ясно желанията си, господине, и аз ще отговоря по същия начин — започна да губи търпение кралицата. — Е добре, всемилостива господарке — рече Мазарини, като се поклони, — аз желая да споделите с мене приятелите си, както аз споделих с вас бедните си способности и дарби, с които небето ме надари. Положението е сериозно и трябва да се действува енергично. — Пак! — каза кралицата. — Аз мислех, че свършихме с това, като се отървахме от господин дьо Бофор. — Да, вие видяхте само пороя, който искаше да отнесе всичко, и не обърнахте внимание на тихата вода. Но във Франция има една пословица за тихата вода. — Довършете — рече кралицата. — Е добре — продължи Мазарини, — всеки ден аз търпя обиди от вашите принцове и вашите титуловани слуги, тия автомати, които не виждат, че техните пружини са в ръцете ми, и които не са отгатнали под търпеливото ми спокойствие смеха на разгневения човек, който се е заклел в себе си Да стане един ден най-силен. Наистина, ние арестувахме господин дьо Бофор, но от всички тях той беше най-малко опасен; остава още господин принцът … — Победителят при Рокроа! Мислите ли? — Да, всемилостива господарке, и много често; но раtienza1, както казваме ние, италианците. После, след господин дьо Конде идва херцог д’Орлеан. — Какво говорите? Първият принц по кръв, чичото на краля! — Не, не първият принц по кръв, не чичото на краля, но подлият заговорник, който през миналото царуване, подтикван от прищевния си и своеобразен характер, разяждан от жалка скука, разпалван от ниско честолюбие, завиждайки на всички, които го превъзхождат по честност и смелост, раздразнен от собствената си нищожност, стана ехо на всички злонамерени слухове, стана душа на всички сплетни, подтикна напред храбрите хора, които имаха глупостта да повярват на думата на един човек от кралска кръв и от които той се отрече, когато те се изкачиха на ешафода! Не първият принц по кръв, не чичото на краля, повтарям, а убиецът на Шале, на Монморанси и Сен Марс2, който днес се опитва да играе същата игра и си въобразява, че ще спечели, защото има работа с друг противник, който не заплашва, а се усмихва. Но той се лъже, той само загуби със смъртта на господин дьо Ришельо и аз нямам никакъв интерес да оставям край кралицата тоя източник на раздори, с който покойният господин кардинал в продължение на двадесет години е тровил жлъчката на краля. Ана се изчерви и закри лицето си с ръце. — Съвсем не искам да унижавам ваше величество — продължи Мазарини с по-спокоен, но едновременно чудно твърд глас. — Искам да уважават кралицата и да уважават министъра и, защото в очите на всички аз съм само неин министър. Ваше величество знае, че аз не съм кукла, дошла от Италия, както казват мнозина. Необходимо е —— 1 Р a t i е n z а (итал.) — търпение. 2 Шале, Монморанси и Сен Марс — участници в заговора срещу кардинал Ришельо. — Б. пр. всички да знаят това така, както го знае ваше величество. — Е добре де, какво трябва да правя? — попита Ана Австрийска, като се покори на тоя властен глас. — Трябва да си спомните имената на ония верни и предани хора, които преминали морето въпреки волята на господин дьо Ришельо, като оставяли по целия път следи от кръвта си, за да донесат на ваше величество известен накит, даден от вас на господин дьо Бъкингам. Ана стана величествено, разгневена, сякаш стоманена пружина я бе накарала да подскочи. Тя погледна кардинала с това високомерие и това достойнство, които я правеха тъй могъща в дните на младостта й, и каза: — Вие ме обиждате, господине! — Аз искам най-после — продължи Мазарини, като довършваше мисълта си, прекъсната по средата от движението на кралицата, — аз искам да направите днес за мъжа си онова, което сте направили някога за любовника си. — Пак тая клевета! — извика кралицата. — А аз мислех, че тя е умряла, че е задушена, защото не ме измъчвахте с нея досега; но ето че вие също я повтаряте. Толкова по-добре! Да разрешим въпроса между нас и да свършим веднъж завинаги с него, чувате ли? — Но, всемилостива господарке — забеляза Мазарини, учуден от пробудилата се отново в нея сила, — аз не искам да ми кажете всичко. — А аз искам да ви кажа всичко — отговори Ана Австрийска. — И така, слушайте. Аз искам да ви кажа, че по онова време наистина имаше четири предани сърца, четири благородни души, четири верни шпаги, които ми спасиха нещо повече от живота, господине, които ми спасиха честта. — А, вие си признавате — каза Мазарини. — Нима само честта на виновните се подхвърля на опасност, господине? Нима не може да се опозори някой, особено жена, като се съди само по външността? Да, всичко беше срещу мене и аз щях да бъда опозорена, а при това, кълна ви се, не бях виновна. Кълна се … Кралицата потърси нещо свято, в което би могла да се закълне; тя извади от едно шкафче, скрито в тапицерията, малко ковчеже от розово дърво с сребърни инкрустации, постави го на олтаря и продължи: — Кълна се в тия свещени реликви, че обичах господин дьо Бъкингам, но господин дьо Бъкингам не е бил мой любовник! — А какви са тия реликви, в които се кълнете, всемилостива господарке? — усмихнато каза Мазарини. — Предупреждавам ви, аз съм римлянин и затова съм недоверчив: от реликва до реликва има разлика. Кралицата свали от шията си едно златно ключе и го подаде на кардинала. — Отворете и вижте сам, господине — каза тя. Учуден, Мазарини взе ключето, отвори ковчежето и намери в него само един ръждясал нож и две писма, едното от които беше изцапано с кръв. — Какво е това? — попита Мазарини. — Какво ли, господине? — рече Ана Австрийска със своята кралска осанка и протегна над отвореното ковчеже ръка, която годините не бяха лишили от чудната й красота. — Ще ви кажа какво. Тия две писма са единствените, които някога съм му писала. А това е ножът, с който го уби Фелтън. Прочетете, писмата, господине, и ще видите дали съм излъгала. Въпреки даденото му позволение Мазарини, подчинявайки се на едно естествено чувство, вместо да прочете писмата, взе ножа, който умиращият Бъкингам беше извадил от раната си и по Лапорт бе изпратил на кралицата; острието беше съвсем разядено от кръвта, превърнала се в ръжда. Той го погледа около една минута и през това време кралицата побеля като покривката на олтара, на който се беше облегнала. А след това с неволно потреперване го постави обратно в ковчежето. — Добре, всемилостива господарке — каза той, — вярвам на клетвата ви. — Не, не, четете! — възрази кралицата, като се намръщи. — Четете, аз искам това, аз заповядвам — реших да свършим сега с всичко и да не се връщаме повече на тая тема. Или си мислите — прибави тя с ужасна усмивка, — че съм готова да отварям това ковчеже при всяко от бъдещите ви обвинения? Покорен от тая енергия, Мазарини се подчини почти несъзнателно и прочете двете писма. В едното от тях кралицата искаше от Бъкингам да върне диамантения накит: това беше писмото, занесено от д’Артанян и пристигнало навреме. В другото тя го предупреждаваше, че искат да го убият; то беше връчено на херцога от Лапорт, но беше пристигнало много късно. — Добре, всемилостива господарке — каза Мазарини, — няма какво да се отговори на това. — Не, господине, има какво да се отговори — възрази кралицата, като затвори ковчежето и опря ръка на него. — Трябва да кажа, че винаги съм била неблагодарна към тия хора, които ме спасиха и които извършиха всичко, доколкото им позволяваха силите, за да спасят и него. Че на храбрия д’Артанян, за когото говорехте преди малко, дадох само да целуне ръката ми и подарих тоя диамант. Кралицата протегна хубавата си ръка към кардинала и му показа един чуден камък, който святкаше на пръста й. — Както изглежда — продължи кралицата, — той го е продал в тежка минута; продал го е, за да ме спаси втори път — да изпрати човек при херцога и да го предупреди, че се готвят да го убият. — Значи д’Артанян знаеше това? — Той знаеше всичко. По какъв начин? Не зная. Но най-после той го е продал на господин дезЕсар; аз видях пръстена на ръката му и го откупих; но тоя диамант е негов, господине: върнете му го от мое име. И тъй като имате щастието да се намира такъв човек при вас, постарайте се да го използувате. — Благодаря, всемилостива господарке! — каза Мазарини. — Ще се възползувам от съвета. — А сега — рече кралицата, сякаш изтощена от преживяното вълнение — имате ли още нещо да ме питате? — Нищо, всемилостива господарке — отговори кардиналът с най-нежен глас. — Моля само да ме извините за несправедливите подозрения; но аз ви обичам толкова силно, че не е за учудване ревността ми, дори към миналото. Неопределена усмивка се мярна по устните на кралицата. — Тогава, господине — каза тя, — щом няма какво повече да ме питате, оставете ме; вие трябва да разберете, че след такава сцена имам нужда да остана сама. Мазарини се поклони. — Оттеглям се, всемилостива господарке — рече той. — Ще ми позволите ли да дойда пак? — Да, но утре; това време едва ли ще е достатъчно, за да се съвзема. Кардиналът взе ръката на кралицата, целуна я галантно и се оттегли. Щом излезе, кралицата отиде в стаята на сина си и попита Лапорт дали кралят си е легнал. Лапорт й показа с ръка спящото дете. Ана Австрийска се изкачи по стъпалата на кревата, допря устни до намръщеното чело на сина си и го целуна внимателно. След това се оттегли все така мълчалива, като само каза на камердинера: — Постарайте се, мили ми Лапорт, кралят да гледа по-любезно господин кардинала, на когото и той, и аз сме крайно задължени. >> V. ГАСКОНЕЦ И ИТАЛИАНЕЦ През това време кардиналът се върна в кабинета си; на вратата го чакаше Бернуен. Мазарини го запита дали не се е случило нещо ново и дали не е дошла някаква новина отвън. След като получи отрицателен отговор, той му даде знак да се оттегли. Щом остана сам, той отвори вратата на коридора, а след това на чакалнята; д’Артанян, уморен, спеше на една пейка. — Господин д’Артанян! — каза той тихо. Д’Артанян не се помръдна. Господин д’Артанян! — повтори той по-високо. А Артанян продължаваше да спи. Кардиналът се приближи до него и го побутна с пръст по рамото. Тоя път Д’Артанян потрепера, събуди се и скочи на крака като войник под оръжие. — Тук! — извика той. — Кой ме вика? — Аз — каза Мазарини с лице, цъфнало в усмивка. — Моля ваше високопреосвещенство да ме извини — рече д’Артанян, — но бях толкова уморен … — Не се извинявайте, господине — прекъсна го Мазарини, — защото вие сте се уморили, докато ми служите. Д’Артанян остана учуден от любезността на министъра. — Хм! — процеди той през зъби. — Нима е вярна пословицата, че щастието идва насън? — Вървете след мене, господине! — каза Мазарини. — Я виж, я виж — промърмори д’Артанян, — Рошфор е сдържал думата си; само че откъде, по дяволите, е минал? Той погледна дори в най-скритите ъгълчета на кабинета, но Рошфор го нямаше никакъв. — Господин д’Артанян — каза Мазарини, като седна и се разположи удобно на креслото си, — аз винаги съм ви смятал за храбър и благороден човек. „Възможно е — помисли си д’Артанян, — но много време му трябваше, за да ми го каже.“ Обаче това не му попречи да се поклони на Мазарини до земята в отговор на комплимента му. — Е добре — продължи Мазарини, — дойде време да използуваме вашите дарби и вашата смелост! В очите на офицера се появи светкавица от радост, но угасна веднага, защото той не знаеше накъде клони Мазарини. — Заповядайте, ваше високопреосвещенство — каза той, — готов съм да ви се подчинявам. — Господин д’Артанян — продължи Мазарини, — през миналото царуване вие извършихте някои подвизи… — Ваше високопреосвещенство е много добър, като си спомня това … Вярно е, аз се сражавах не без успех. — Аз говоря не за вашите военни подвизи — рече Мазарини. — Разбира се, те вдигнаха шум, но не могат да се сравнят с другите. Д’Артанян се престори на учуден. — Е добре, защо не отговаряте? — каза Мазарини. — Чакам ваше високопреосвещенство да ми каже за какви подвизи желае да говори — поясни д’Артанян. — Аз говоря За приключението… вие знаете много добре какво искам да кажа. — Уви, не, ваше високопреосвещенство — отговори д’Артанян съвсем учуден. — Вие сте скромен, толкова по-добре. Аз говоря за приключението с кралицата, за диамантения накит, за пътуването ви с трима ваши приятели. „Е-е, дали това не е клопка? — помисли си гасконецът. — Да се държим здраво!“ И той придаде на лицето си такъв израз на смайване, на който биха завидели Мондори и Белроз, двамата най-добри комедианти по онова време. — Отлично! — каза Мазарини, като се засмя. — Браво’ Добре ми казаха, че вие сте човекът, който ми трябва. Да видим, какво бихте направили за мене? — Всичко, каквото заповяда ваше високопреосвещенство — отговори д’Артанян. — Бихте ли направили за мене онова, което сте направили някога за една кралица? „Положително искат да ме накарат да говоря — си каза д’Артанян, — ама ще видим. Той не е по-хитър от Ришельо, дявол да го вземе!…“ — За една кралица, ваше високопреосвещенство? Не ви разбирам. — Не разбирате ли, че имам нужда от вас и от вашите трима приятели? — Какви приятели, ваше високопреосвещенство? — От вашите трима някогашни приятели. — Някога, ваше високопреосвещенство, имах не трима приятели, а петдесет — отговори д’Артанян. — На двадесет години всички наричаш свои приятели. — Добре, добре, господин офицер! — каза Мазарини. — Дискретността е хубаво нещо; но днес бихте могли да се разкаете, че сте били твърде дискретен. — Ваше високопреосвещенство, Питагор е карал учениците СИ Да мълчат по пет години, за да ги научи на мълчание. — А ВИе мълчахте двадесет, господине. Петнадесет години н Повече от един философпитагореец, което ми се струва достатъчно. Днес вие можете да говорите — кралицата ви освобождава от вашата клетва. — Кралицата! — извика д’Артанян с учудване, което тоя път не беше престорено. — Да, кралицата! И за доказателство, че говоря от нейно име, тя ми каза да ви покажа тоя диамант, който, както уверява, ви е познат и който откупила от господин дезЕсар. И Мазарини протегна ръка към офицера, който въздъхна, като позна пръстена, подарен му от кралицата вечерта на бала в кметството. — Това е вярно! — каза д’Артанян. — Познавам тоя диамант, който принадлежеше на кралицата. — Добре виждате, че ви говоря от нейно име. Затова отговаряйте ми, без да разигравате повече комедии. Казах ви вече и ви го повтарям: става дума за вашето благополучие. — Наистина, ваше високопреосвещенство крайно необходимо е да се погрижа за благополучието си. Ваше високопреосвещенство ме забрави тъй дълго време! — Достатъчни са само осем дни, за да се поправи това. И така, вие сте тук, налице, но де са вашите приятели? — Не зная нищо, ваше високопреосвещенство. — Как, нищо ли не знаете? — Не, ние се разделихме отдавна, защото тримата напуснаха службата. — Но де ще ги намерите? — Дето и да са. Това е вече моя работа. — Добре! Вашите условия? — Пари, ваше високопреосвещенство, толкова пари, колкото бъдат необходими за нашите предприятия. Много добре си спомням колко много понякога липсата на пари ни свързваше ръцете и без тоя диамант, който бях принуден да продам, ние щяхме да останем на сухо. — Дявол да го вземе! Пари — и то много! — каза Мазарини. — Колко лесно я карате, господин офицер! Знаете ли, че в кралската каса няма пари? — Тогава направете като мене, ваше високопреосвещенство: продайте диамантите на короната; повярвайте ми, не заслужава да се пазарим, големите дела не се вършат с малки средства. — Е добре — каза Мазарини, — ще се помъчим да ви задоволим. „Ришельо — помисли си д’Артанян — ще