| Александър Дюма | Тримата мускетари > ПРЕДГОВОР, _в който е доказано, че героите на историята, която ще имаме честта да разкажем на нашите читатели, нямат нищо общо с митологията, макар имената им да окончават на -ос и на -ис_ Преди около година, като търсех материали в Кралската библиотека за моята история на Луи XIV, случайно попаднах на „Мемоарите на господин д’Артанян“, напечатани в Амстердам в печатницата на Пиер Руж, както повечето от произведенията през тази епоха, в които авторите държаха да кажат истината, без да бъдат затворени за по-дълго или по-кратко време в Бастилията. Заглавието ме привлече: взех ги у дома, разбира се, с разрешение на господин библиотекаря, и ги прочетох на един дъх. Нямам намерение да правя тук разбор на това интересно произведение, а ще се задоволя да насоча към него ония от моите читатели, които ценят картините на епохата. Те ще намерят в тия мемоари портрети, нахвърляни от ръката на майстор, и макар че повечето от тия скици са рисувани по казармени врати и по стени на кръчми, те ще познаят лесно в тях образите на Луи XIII, на Ана Австрийска, на Ришельо, на Мазарини и на по-голяма част от придворните по онова време, подобни на образите в историята на господин Анкети1. Но както знаем, не винаги всичко, което поразява капризния ум на поета, прави впечатление и на широкия кръг читатели. Като се възхищавахме, както несъмнено и други ще се възхищават, на подробностите, за които споменахме, порази ни нещо, на което навярно никой преди нас не беше обърнал и най-малко внимание. Д’Артанян разказва, че при първото си посещение у господин дьо Тревил, капитан на кралските мускетари, срещнал в чакалнята му трима младежи на име Атос, Портос и Арамис, от прославения полк, където и той желаел да има честта да бъде приет. Тези три чужди имена, признаваме, ни учудиха и веднага ни хрумна мисълта, че това са само псевдоними, под които д’Артанян е скрил може —— 1 Абат Анкети (1723–1806) — автор на многотомна история на Франция. би имената на знатни личности, или пък самите им собственици са ги избрали в деня, когато поради прищявка, недоволство или разорение облекли скромната мускетарска униформа. Не се успокоихме дотогава, докато не намерихме в съвременните произведения следи от тези необикновени имена, които бяха възбудили толкова силно нашето любопитство. Само списъкът на книгите, които прочетохме, за да постигнем тази цел, би изпълнил цяла глава, което може би е много поучително, но положително малко забавно за нашите читатели. Ето защо ще се задоволим да им съобщим само, че тъкмо когато щяхме да изоставим нашите издирвания, обезсърчени от толкова безплоден труд, намерихме най-после благодарение съветите на нашия прочут и учен приятел Полен Парис елин ръкопис под номер 4772 или 4723, не си спомняме вече добре, със следното заглавие: „Мемоари на господин конт дьо Ла Фер, отнасящи се до някои събития, които станаха във Франция към края на царуването на крал Луи XIII и в началото на царуването на крал Луи XIV.“ Читателят може да си представи колко голяма бе радостта ни, когато, прелиствайки този ръкопис — последната ни надежда, — намерихме на двадесетата страница името на Атос, на двадесет и седмата — името на Портос, а на тридесет и първата — името на Арамис. Откриването на съвсем неизвестен ръкопис във време, когато историческата наука е достигнала до такова високо стъпало, ни се стори едва ли не чудо. Ние веднага поискахме позволение да го отпечатаме с цел да се представим един ден пред Академията на историческите надписи и литература с чужд багаж, ако не успеем, което е твърде вероятно, да влезем във Френската академия с наш собствен. Длъжни сме да кажем, че това разрешение ни бе дадено вежливо. Подчертаваме това, за да опровергаем публично всички зложелатели, които твърдят, че живеем при една власт, доста зле разположена към литераторите. И така днес ние предлагаме на нашите читатели първата част от този ценен ръкопис, като възстановяваме заглавието, което му подхожда, и поемаме задължението, ако тази първа част има успеха, който заслужава, в което не се съмняваме, да издадем веднага и втората част. И тъй като кръстникът е втори баща, подканваме читателя да благодари или да се сърди за удоволствието или за досадата при прочитането на книгата на нас, а не на конт дьо Ла Фер. А сега да преминем към нашата история… > Част първа >> I >> ТРИТЕ ПОДАРЪКА НА БАЩАТА ГОСПОДИН Д’АРТАНЯН В първия понеделник на месец април 1625 година градчето Мьой, където се роди авторът на „Романа на розата“, изглеждаше така развълнувано, сякаш хугенотите бяха направили от него втори Рошел. Много граждани, като видяха, че жените бягат откъм главната улица и като чуха крясъците на децата по праговете, надянаха бързо доспехите си, въоръжиха се кой с мускет, кой с пика, за да си придадат по-мъжествен вид, и се отправиха към странноприемницата „Свободният мелничар“, където се трупаше гъста, шумна, любопитна тълпа, която се увеличаваше всеки миг. По онова време смутовете бяха нещо обикновено и рядко минаваше ден, без тоя или оня град да отбележи в летописите си такова събитие. Благородниците враждуваха помежду си; кралят воюваше с кардинала; испанците воюваха с краля. А освен тези глухи или явни войни, ту тайни, ту открити, имаше още и крадци, просяци, хугеноти, скитници и слуги, които воюваха с всекиго. Гражданите се въоръжаваха винаги срещу крадците, срещу скитниците и слугите, често — срещу благородниците и хугенотите, понякога срещу краля, но никога срещу кардинала и испанците. И тъй, по силата на този навик в споменатия първи понеделник на месец април 1625 година гражданите, щом чуха шум и не видяха нито жълточервената значка, нито ливреите на слугите на дук дьоРишельо, се спуснаха към странноприемницата „Свободният мелничар“. Всеки, който стигнеше там, можеше да види и разбере причината за настаналата суматоха. Един младеж… — да нарисуваме портрета му само с един замах — представете си Дон Кихот на осемнадесет години; Дон Кихот без доспехи, без ризница и набедреници, Дон Кихот, облечен във вълнена дреха, чийто син цвят се беше превърнал в неуловим оттенък между винена утайка и небесногълъбово. Дълго и мургаво лице; изпъкнали скули — признак на хитрост; прекомерно развити челюстни мускули — безпогрешен белег, по който се познава гасконецът дори когато е без барета, а нашият младеж носеше барета, украсена с някакво перо; открити и умни очи; гърбав, но тънко очертан нос; ръст доста едър за юноша, но твърде дребен за зрял мъж. Неопитното око би го взело за пътуващ син на чифликчия, ако не беше дългата шпага, която, увиснала на кожен ремък, се удряше о прасците на своя собственик, когато той вървеше пеш, и о щръкналия косъм на коня му, когато яздеше. А нашият младеж си имаше и кон и тоя кон беше толкова забележителен, че веднага го забелязаха: той беше беарнско конче на дванадесет или четиринадесет години, с жълт косъм, с оскубана опашка, но със струпеи по краката и макар че вървеше с глава, наведена по-ниско от коленете, което правеше излишен мундщука, той все пак можеше да изминава по осем левги1 на ден. За нещастие качествата му бяха така добре прикрити под странния му косъм и тромавата му походка, че по онова време, когато всички разбираха от коне, гореспоменатото конче направи такова впечатление, когато преди четвърт час влезе в Мьой през вратата Божанси, че дори и стопанинът му изпадна в немилост. А това впечатление беше още по-мъчително за младия д’Артанян (така се наричаше този Дон Кихот, яхнал своята кобила Росинант), тъй като той съзнаваше смешното положение, в което го поставяше един такъв кон, колкото и добър ездач да беше самият той. Ето защо бе приел с дълбока въздишка Л е в г а — мярка за дължина = 4 км. този подарък от баща си господин д’Артанян. Знаеше много добре, че животното струва поне двадесет ливри1, но вярно бе и това, че думите, с които беше придружен подаръкът, бяха безценни. — Сине мой — каза гасконският благородник на онова чисто беарнско наречие, от което Анри IV никога не можа да се отърси, — сине мой, този кон се е родил преди тринадесет години в къщата на вашия баща и е живял досега в нея, затова трябва да го обичате. Никога не го продавайте, оставете го да си умре честно и спокойно от старост; ако тръгнете с него на бой, пазете го, както бихте пазили стар слуга. В двореца — продължи бащата, господин д’Артанян, — ако все пак имате честта да се явите там, а вашият стар благороден род ви дава право на такава чест, поддържайте достойно и за себе си, и за близките си вашето име на благородник, което прадедите ви са носили достойно повече от петстотин години. Под близки разбирам вашите роднини и приятели. Не се покорявайте никому освен на краля и на господин кардинала. С мъжеството си, слушайте ме добре, само с мъжеството си днес един благородник може да си пробие път. Ако човек трепне за миг, може да пропусне случая, който точно в този миг му предлага съдбата. Вие сте млад, вие трябва да бъдете храбър по две причини: първата е, че сте гасконец, а втората — че сте мой син. Не се бойте от пречките по пътя и търсете приключения. Аз ви научих да въртите шпагата, вие имате железни колене, стоманени юмруци; бийте се при всеки случай; бийте се, още повече че дуелите са забранени и затова е необходимо двойно по-голямо мъжество, за да се биеш. Аз, сине мой, мога да ви дам само петнадесет екю2, коня си и съветите, които чухте. Майка ви ще добави към тях рецептата на някакъв балсам, дадена й от една циганка — той има чудното свойство да лекува всяка рана, която не засяга сърцето. Възползувайте се от всичко, живейте дълго и щастливо. Имам да добавя само една дума, ще приведа един пример, не себе си, тъй като лично аз никога не съм се явявал в двореца и участвувах само в религиозните войни — 1 Л и в р а — сребърна френска монета от началото на XVII в. 2 Е к ю — някогашна френска златна или сребърна монета. като доброволец; става дума за господин дьо Тревил, който беше някога мой съсед и има честта да играе още като дете с нашия крал Луи XIII — нека бог го закриля! Понякога техните игри се превръщаха в битки и в тези битки не винаги побеждаваше кралят. Ударите, които той получаваше, му вдъхнаха голямо уважение и дълбоки приятелски чувства към господин дьо Тревил. По-късно, при първото си отиване в Париж, господин дьо Тревил се би пет пъти с други лица; от смъртта на покойния крал до пълнолетието на младия се би седем пъти, като изключим походите и войните, а от деня на пълнолетието до днес — може би сто пъти! — и затова въпреки указите, постановленията и арестите той е капитан на мускетарите, с други думи, началник на един цезарски легион, когото кралят много цени и от когото господин кардиналът се бои, а както е известно на всички, кардиналът от нищо не се бои… Освен това господин дьо Тревил печели десет хиляди екю годишно, следователно той е много голям благородник. Той започна като вас; явете се при него с това писмо и следвайте примера му, за да се издигнете като него. При тези думи бащата, господин д’Артанян, препаса на своя син собствената си шпага, целуна го нежно по страните и го благослови. Като излезе от бащината си стая, младежът видя майка си, която го чакаше с прословутата рецепта — ако се съди по съветите, които приведохме по-горе, тя щеше да се употребява доста често. Прощаването с майката беше по-дълго и по-нежно, отколкото с бащата, не защото господин д’Артанян не обичаше сина си, единствения му наследник, а защото господин д’Артанян беше мъж и би сметнал за недостойно един мъж да се поддава на чувствата си, докато госпожа д’Артанян беше жена, а и майка. Тя плака много и нека признаем за чест на сина, господин д’Артанян, че въпреки усилията, които полагаше, за да остане твърд, както подобаваше на един бъдещ мускетар, природата надделя, той проля много сълзи и с голяма мъка успя да скрие половината от тях. Още същия ден младежът тръгна на път с трите бащини подаръка, които се състояха, както не е трудно да се разбере, от петнадесет екю, кон и писмо за господин дьо Тревил; ясно е, че съветите не влизаха в сметката. С такива напътствия д’Артанян се превърна телесно и душевно в точно копие на Сервантесовия герой, с когото го сравнихме тъй сполучливо, когато нашият дълг на историк ни застави да го опишем. Дон Кихот вземаше вятърните мелници за великани и овците за армии, а д’Артанян вземаше всяка усмивка за обида и всеки поглед за предизвикателство. Затова от Тарб до Мьой той постоянно държеше юмрука си свит и най-малко по десет пъти на ден посягаше към шпагата си; но юмрукът му не се стовари върху ничия челюст и шпагата не излезе нито веднъж от ножницата. И наистина видът на злополучното жълто конче предизвика много усмивки по лицата на минувачите, но понеже над кончето звънтеше внушително голяма шпага, а по-горе от шпагата блестеше по-скоро свиреп, отколкото горд поглед, минувачите сдържаха смеха си, а когато смехът надделяваше над благоразумието, гледаха поне да се смеят с едната половина на лицето си като древните маски. И тъй д’Артанян се добра величествен и неприкосновен в своята раздразнителност до злополучния град Мьой. Но там, като слизаше от коня, пред вратата на „Свободният мелничар“, без никой, нито съдържателят, нито слугата или пък конярят, да придържа стремето на коня му, д’Артанян забеляза на един полуотворен прозорец на приземния етаж строен и високомерен благородник с малко суров израз на лицето. Той разговаряше с двама души, които, както изглеждаше, го слушаха много почтително. Напълно естествено д’Артанян си помисли както обикновено, че разговарят за него, и се вслуша. Този път д’Артанян се бе излъгал само донякъде: не ставаше дума за него, а за коня му. Благородникът, изглежда, изброяваше пред слушателите си всичките му качества и понеже, както вече споменах, слушателите се отнасяха към разказвача много почтително, всеки миг избухваха в смях. И понеже само една полуусмивка беше достатъчна да раздразни нашия младеж, лесно е да се разбере какво впечатление му направи тоя шумен смях. Но д’Артанян поиска най-напред да види какво представлява нахалникът, който се подиграваше с него. Той впери гордия си поглед в непознатия и видя, че е четиридесет-четиридесет и пет годишен мъж с черни и проницателни очи, с бледо лице, с голям нос и с черни, грижливо подстригани мустаци; облечен беше във виолетови дрехи с шнурове от същия цвят, без никакво украшение освен разрезите на ръкавите, през които се вижда обикновено ризата. Облеклото му, макар и ново, изглеждаше измачкано като пътнически дрехи, стояли дълго време в сандък. Д’Артанян забеляза всичко това с бързината на най-тънък наблюдател, а навярно и инстинктивно почувствува, че този непознат ще играе важна роля в бъдещия му живот. И тъй, тъкмо когато д’Артанян беше вперил поглед в благородника с виолетовата дреха, благородникът правеше едно от най-умните си и най-дълбоки изказвания за беарнското конче. Двамата му слушатели избухнаха в смях, а и по неговото лице — нещо необичайно за този човек — явно пробягна, ако може тъй да се каже, бледа усмивка. Този път вече нямаше никакво съмнение — д’Артанян бе наистина обиден. Обзет от това чувство, той нахлупи баретата над очите си и като се стараеше да подражава на придворните маниери, които бе забелязал в Гаскония у пътуващите благородници, той пристъпи, хванал с едната си ръка шпагата и опрял другата на хълбока. За нещастие колкото повече се приближаваше, толкова повече гневът го заслепяваше и вместо достойната и високомерна реч, която беше приготвил, за да предизвика противника си, той изрече само няколко груби думи, придружени с гневно движение. — Хей, господине! — викна той. — Вие, дето се криете там, зад прозореца! Да, вие, я ми кажете защо се смеете, та да се посмеем заедно. Благородникът премести бавно погледа си от коня към конника, сякаш му беше необходимо известно време, за да разбере, че тия странни укори са отправени към него; после, когато вече се увери напълно в това, той сбърчи леко вежди и след доста продължително мълчание отговори на д’Артанян с неописуема подигравка и дързост: — Не говоря с вас, господине. — Пък аз говоря с вас — извика младежът, възмутен от тая смесица от дързост и изисканост, от учтивост и презрение. Непознатият го гледа още малко със своята полуусмивка, после се отдръпна от прозореца, излезе бавно от странноприемницата и застана като вкопан срещу коня, на две крачки от д’Артанян. Спокойното му държане и насмешката, изписана на лицето му, удвоиха кикотенето на неговите събеседници, които бяха останали на прозореца. Като го видя, че се приближава, д’Артанян измъкна цяла педя шпагата си от ножницата. — Този кон положително има или по-скоро на младини е имал златист цвят — поде непознатият, като продължаваше почнатия преглед и се обръщаше към своите слушатели на прозореца, сякаш не забелязваше раздразнението на д’Артанян, който стоеше между него и тях. — Тоя цвят е добре познат в ботаниката, но до днес много рядко се среща у конете. — На коня се смее онзи, който не смее да се присмива на стопанина му! — викна побеснелият подражател на Тревил. — Аз се смея рядко, господине — продължи непознатият, — и можете сам да се убедите в това по израза на лицето ми; но държа да запазя правото си да се смея, когато ми е приятно. — А аз — викна д’Артанян, — аз не позволявам на никого да се смее, когато ми е неприятно. — Истина ли, господине? — продължи най-спокойно непознатият. — Е, това е съвсем правилно. И като обърна гръб, той се запъти към голямата врата на странноприемницата, където д’Артанян бе забелязал още при пристигането си напълно оседлан кон. Но д’Артанян не беше свикнал да изпуска хората, които са имали дързостта да се подиграят с него. Той измъкна цялата си шпага и тръгна след него, като викаше: — Обърнете се, обърнете се, господин присмехулко, за да не ви ударя в гръб. — Мене да ударите! — каза непознатият, като се врътна и изгледа младежа учудено и с презрение. — Хайде, хайде, драги, вие сте луд! После добави шепнешком, сякаш говореше на себе си: — Жалко, каква находка за негово величество, който търси навсякъде храбреци, за да увеличи редовете на своите мускетари! Едва успя да довърши и д’Артанян замахна така яростно с шпагата си, че ако непознатият не беше отскочил бързо назад, навярно това щеше да бъде последната шега в живота му. Тогава той видя, че работата става сериозна, изтегли шпагата си, поздрави противника си и зае отбранително положение. Но в същия миг двамата му събеседници и съдържателят на странноприемницата се нахвърлиха върху д’Артанян и започнаха да го удрят с тояги, лопати и маши. Това измени така бързо и решително боя, че докато д’Артанян се извръщаше, за да се брани от този град от удари, неговият противник прибра все така спокойно шпагата си в ножницата и от действуващо лице, каквото не можа да стане, се превърна в зрител на боя — роля, която изпълняваше със свойственото си равнодушие, като все си мърмореше: — Дявол да ги вземе тия гасконци! Сложете го на оранжевия му кон и да си върви. — Но не преди да те убия, страхливецо! — викаше д’Артанян, като се бранеше най-ожесточено и не отстъпваше нито крачка от тримата си противници, които го обсипваха с удари. — Гасконско самохвалство — прошепна благородникът, — кълна се в честта си, тия гасконци са непоправими! Продължете тогава играта, щом толкова настоява. Когато му дойде до гуша, сам ще каже стига. Но непознатият не знаеше с какъв упорит човек има работа; д’Артанян никога не би поискал милост. Боят продължи още няколко секунди; най-после, капнал, д’Артанян изпусна шпагата си, която с един удар от тояга бе счупена на две. Почти в същото време друг удар по челото свали д’Артанян на земята цял в кърви и едва ли не в безсъзнание. В този миг много хора се стекоха на местопроизшествието. Съдържателят на странноприемницата, който се боеше от скандал, занесе с помощта на слугите си ранения в кухнята, където положиха известни грижи за него. А благородникът се върна пак на прозореца и загледа някак нетърпеливо цялата тая тълпа, която сякаш много го дразнеше с присъствието си. — Е! Как е оная луда глава? — запита той, като се обърна към вратата, която се отваряше; въпросът бе зададен на съдържателя, който идеше да се осведоми за състоянието му. — Ваше превъзходителство сте жив и здрав, нали? — запита съдържателят. — Да, напълно жив и здрав, драги стопанино, и ви питам какво стана с нашия младеж. — По-добре е — отвърна съдържателят. — Изгуби напълно съзнание. — Наистина ли? — запита благородникът. — Но преди да припадне, събра последни сили, за да ви предизвика на дуел. — Та този юначага е самият дявол! — извика непознатият. — О! Не, ваше превъзходителство, той не е дявол — отвърна съдържателят, като сви презрително устни. — Докато беше в безсъзнание, ние го претърсихме и намерихме във вързопа му само една риза, а в кесията му само дванадесет екю, което не му попречи обаче да каже, като припадаше, че ако това се беше случило в Париж, вие щяхте да се разкаете веднага, а сега ще се разкаете по-късно. — Тогава — забеляза студено непознатият — той е някой преоблечен чистокръвен принц. — Казвам ви това, ваше превъзходителство — продължи съдържателят, — за да бъдете нащрек. — Не спомена ли някого в гнева си? — Разбира се, тупаше се по джоба и казваше: „Ще видим какво ще каже господин дьо Тревил, щом разбере, че са обидили човек, който се намира под негово покровителство“. — Господин дьо Тревил ли? — изненада се непознатият и стана по-внимателен. — Значи той тупаше по джоба си и споменаваше името на господин дьо Тревил?… Слушайте, драги стопанино, сигурен съм, че докато младежът е бил в безсъзнание, не може да не сте надникнали в тоя джоб. Какво имаше там? — Писмо до господин дьо Тревил, капитан на мускетарите. — Истина ли? — Да, точно както имах честта да кажа, ваше превъзходителство. Съдържателят не беше особено проницателен и изобщо не забеляза изражението, което придоби лицето на непознатия при тези думи. Той се отдръпна от прозореца, където бе опрял леко лакътя си, и сви неспокойно вежди. — Дявол да го вземе! — процеди непознатият през зъби. — Да не би Тревил да ми е изпратил тоя гасконец? Той е много млад! Но ударът с шпага си остава удар, каквато и да е възрастта на този, който го нанася, а от едно дете човек се предпазва по-малко, отколкото от когото и да е друг; понякога и най-малката пречка може да провали едно голямо начинание. Непознатият се замисли. — Слушайте, стопанино — каза той след малко, — не можете ли да ме избавите от тоя побеснял младеж? Съвестта ми не позволява да го убия, но все пак — добави той със студена заплаха, — все пак ми пречи. Къде е сега? — В стаята на жена ми, на горния етаж — там го превързват. — Облеклото и чантата с него ли са? Не си ли е събличал дрехата? — Напротив, всичко е долу, в кухнята. Но щом този побъркан младеж ви пречи… — Разбира се, той предизвика във вашата странноприемница такъв скандал, какъвто почтените хора не биха могли да понесат. Идете горе, направете ми сметката и предупредете моя слуга. — Как! Господинът напуска ли ни вече? — Вие го знаете много добре — нали ви казах да оседлаете коня ми. Нареждането ми не е ли изпълнено? — Изпълнено е и ваше превъзходителство сте имали възможност да видите коня си при голямата врата напълно готов за път. — Добре, направете тогава това, което ви казах. — Хм! — каза си съдържателят. — Да не би да го е страх от хлапака? Но повелителният поглед на непознатия прекъсна мислите му. Той се поклони почтително и излезе. — Този проклетник не бива да вижда миледи1 — продължи чужденецът; — тя скоро ще мине, дори вече закъсня. По-добре е да се кача на коня и отида да я посрещна… Само да можех да узная какво съдържа писмото до Тревил. И мърморейки, непознатият се отправи към кухнята. През това време съдържателят, който беше уверен, че присъствието на младежа пропъжда непознатия от странноприемницата му, се качи в стаята на жена си и видя, че д’Артанян най-после е дошъл на себе си. Тогава той му загатна, че полицията може да го накаже, задето се е скарал с един важен благородник — съдържателят беше убеден, че непознатият е важен благородник, — и го склони въпреки слабостта му да стане и да продължи пътя си. Д’Артанян, позамаян, без дреха и с превързана глава, стана и побутван от съдържателя, започна да слиза, но когато влизаше в кухнята, първото нещо, което забеляза, беше неговият противник, който разговаряше спокойно на стъпалото на тежка карета, впрегната с два едри нормандски коня. Събеседницата му, подала глава през вратичката, беше двадесет-двадесет и две годишна жена. Казахме вече колко бързо д’Артанян долавяше особеностите на едно човешко лице; той забеляза от пръв поглед, че жената е млада и хубава. Тази хубост го порази, още повече че тя беше съвсем чужда за Южна Франция, където д’Артанян бе живял дотогава. Беше бледа и руса жена, с дълга къдрава коса, която падаше на раменете й, с големи сини копнеещи очи, с розови устни и алабастрови ръце. Тя разговаряше много оживено с непознатия. — И тъй негово високопреподобие ми заповядва… — казваше дамата. — Да се върнете още сега в Англия и да му съобщите веднага дали дукът напуска Лондон. —— 1 Знаем много добре, че думата миледи се употребява само пред фамилното име. Така го намираме в ръкописа и не искаме да го променяме. Б. а. — А другите нареждания? — запита хубавата пътничка. — Те са в тая кутия — ще я отворите едва когато преминете Ламанш. — Много добре! А вие какво ще правите? — Аз ли? Връщам се в Париж. — Без да накажете този дързък хлапак? — запита дамата. Непознатият щеше да отговори, но тъкмо когато отваряше уста, д’Артанян, който бе чул всичко, се появи на прага. — Този хлапак наказва всички — извика той — и се надявам, че човекът, когото трябва да накаже този път, няма да му избяга, както преди малко. — Няма ли да му избяга? — запита непознатият, като сбърчи вежди. — Не, предполагам, че не ще се решите да избягате пред една жена. — Помислете — извика миледи, като видя, че благородникът посяга към шпагата си, — помислете, че и най-малкото закъснение може да провали всичко. — Имате право — съгласи се благородникът, — вие вървете по своя път, аз ще тръгна по моя. И като кимна на дамата, той се метна на коня си, а в същото време кочияшът на каретата зашиба силно конете. Двамата събеседници потеглиха в галоп, като се отдалечиха в двете противоположни посоки на улицата. — А сметката! — ревна съдържателят, чието разположение към госта се превърна в дълбоко презрение, като видя, че той си заминава, без да се разплати. — Плащай, безделнико! — викна пътникът на своя лакей, като продължаваше да препуска. Лакеят хвърли в краката на съдържателя две-три сребърни монети и препусна след господаря си. — Ах, страхливец! Ах, подлец! Ах, лъжлив благородник! — изкрещя д’Артанян и се затече след слугата. Но раненият беше още много слаб и не можеше да понесе такова сътресение. Едва измина десетина крачки, и ушите му почнаха да бучат, зави му се свят, кървав облак мина пред очите му и той се строполи насред улицата, като продължаваше да вика: — Страхливец! Страхливец! Страхливец! — Той е наистина голям страхливец — прошепна съдържателят, като се приближи до д’Артанян и се опитваше с ласкателство да се сдобри с бедния момък, както птицата рибар с охлюва в баснята. — Да, голям страхливец — прошепна д’Артанян. — Но тя е много хубава. — Коя тя? — запита съдържателят. — Миледи — промълви д’Артанян. И пак загуби съзнание. — Все едно — каза си съдържателят, — изгубих двама, но ми остава този и съм сигурен, че ще го задържа поне няколко дни. Все пак ще спечеля единадесет екю. Знаем, че в кесията на д’Артанян бяха останали точно единадесет екю. Съдържателят смяташе, че болестта ще трае единадесет дни — по екю на ден, но беше направил сметката си без госта. На следния ден д’Артанян стана още в пет часа сутринта, слезе сам в кухнята, поиска няколко лекарства, списъкът на които не е стигнал до нас, а освен тях и вино, дървено масло, розмарин и с рецептата на майка си в ръка приготви балсам, с който намаза многобройните си рани и смени превръзките си сам, без да потърси лекарска помощ. Навярно благодарение на целебния балсам, а може би благодарение и на това, че не се намеси никакъв лекар, д’Артанян се дигна още същата вечер на крака, а на следния ден беше почти здрав. Но когато поиска да плати за розмарина, за дървеното масло и виното — единственият разход на господаря, тъй като беше пазил пълна диета, докато жълтият му кон според твърденията на съдържателя бил изял три пъти повече, отколкото можеше да се допусне, ако се съди по ръста му, д’Артанян намери в джоба си само изтърканата кадифена кесия и единадесетте екю, които тя съдържаше, а писмото до господин дьо Тревил беше изчезнало. Младежът започна много търпеливо да търси писмото, като преобърна безброй пъти джобовете и джобчетата си, рови и преравя чантата си и отваря и затваря няколко пъти кесията си. Но като се убеди, че писмото не може да се намери, той изпадна за трети път в ярост, която едва не го принуди да прибегне отново до благоуханното вино и дървено масло: като видяха, че тази младежка луда глава се разпалва и заплашва, че ще изпочупи всичко в заведението, ако не се намери писмото, съдържателят грабна копие, жена му — метла, а слугите — същите тояги, които бяха използували по-рано. — Препоръчителното ми писмо! — викаше д’Артанян. — Препоръчителното ми писмо, дявол да ви вземе, или ще ви нанижа на шпагата си като яребици! За нещастие едно обстоятелство не позволяваше на момъка да изпълни своята закана: както казахме, при първата схватка шпагата му беше счупена на две, но той съвсем беше забравил това. И когато д’Артанян посегна да я извади, оказа се, че той е въоръжен с едно парче, дълго към осемдесет пръста, което съдържателят бе поставил грижливо в ножницата, а острието бе скрил, за да си направи от него шиш. Това разочарование навярно не би спряло нашия буен младеж, ако самият съдържател не беше разсъдил, че искането на госта му е напълно справедливо. — Наистина — каза той, като отпусна копието, — къде е това писмо? — Къде, къде е писмото? — извика д’Артанян. — Първо, предупреждавам ви, че това писмо е за господин дьо Тревил и трябва да се намери, инак той сам ще намери начин да го открие. Тая заплаха стресна напълно съдържателя. След краля и господин кардинала господин дьо Тревил беше човекът, чието име може би най-често се споменаваше от военните, пък дори и от гражданите. Наистина съществуваше и „отец Жозеф“, но името му се произнасяше само шепнешком, толкова голям ужас всяваше „черното преподобие“, както наричаха довереника на кардинала. И тъй, като захвърли далеч копието си и заповяда на жена си да направи същото с метлата, а на слугите — с тоягите, той пръв даде пример и започна да търси загубеното писмо. — Имаше ли нещо ценно в това писмо? — запита съдържателят, след като търсиха напразно известно време. — Как не! Разбира се! — викна гасконецът, който разчиташе на това писмо, за да си пробие път в двореца. — То съдържаше моето състояние. — Испански бонове ли? — запита тревожно съдържателят. — Бонове за изплащане от частната съкровищница на негово величество — заяви д’Артанян, който смяташе с помощта на тази препоръка да постъпи на служба при краля и мислеше, че може да даде този малко случаен отговор, без да излъже. — Дявол да го вземе! — възкликна съвсем отчаян съдържателят. — Няма значение — продължи д’Артанян със свойствената си гасконска самоувереност, — няма значение, парите не са нищо: писмото беше всичко. Предпочел бих да изгубя хиляда пистола1, отколкото него. Той можеше преспокойно да каже двадесет хиляди, но някакъв младежки свян го възпря. Изведнъж в главата на съдържателя, който се тюхкаше, че не може да намери нищо, проблесна някакъв лъч. — Това писмо съвсем не е загубено — извика той. — А! — каза д’Артанян. — Не, някой ви го е взел. — Взел! Кой? — Вчерашният благородник. Той слезе в кухнята, където бяха дрехите ви. Остана там сам. Обзалагам се, че той го е откраднал. — Мислите ли? — запита неуверено д’Артанян, той знаеше много добре, че писмото има значение само за него и не виждаше нищо, което да може да възбуди алчност у другите. И наистина, никой от слугите, никой от пътниците в странноприемницата не би имал каквато и да било полза от писмото. — И тъй, вие казвате — продължи д’Артанян, — че подозирате оня нахален благородник. — Казвам ви, че съм сигурен — рече съдържателят. — Когато му съобщих, че ваше благородие сте под покровителството на господин дьо Тревил —— 1 П и с т о л — някогашна златна монета. и че имате дори писмо за този бележит благородник, той много се разтревожи. Попита ме къде е писмото и слезе веднага в кухнята, където знаеше, че са дрехите ви. — Тогава той ме е обрал — заключи д’Артанян. — Аз ще се оплача на господин дьо Тревил, а господин дьо Тревил ще се оплаче на краля. — После извади важно две екю от джоба си и ги подаде на съдържателя, който го придружи с шапка в ръка до вратата. Д’Артанян яхна жълтия си кон, който го отведе без други приключения до вратата Сент Антоан в Париж, където стопанинът му го продаде за три екю — много добра цена, като се има предвид, че д’Артанян го беше преуморил в края на пътуването си. Конепродавецът, на когото д’Артанян го преотстъпи срещу поменатите девет ливри, не скри от младежа, че дава тази прекомерна цена само заради необикновения цвят на коня. И тъй д’Артанян влезе в Париж пеш, с малкия си вързоп под мишница и вървя така, докато успя да си наеме стая, която подхождаше на оскъдните му средства. Стаята, нещо като мансарда, се намираше на улица Гробарска,, близо до Люксембург. Д’Артанян предплати част от наема, настани се в стаята си и прекара останалата част от деня да пришива на дрехите си ширитите, които майка му беше разпорила от едни почти нови дрехи на баща му, господин д’Артанян, и му ги беше дала скришом; после отиде на железарския кей да сложи ново острие на шпагата си; след това се върна към Лувър, за да попита първия срещнат мускетар къде е домът на господин дьо Тревил — той, се намираше на улица Стария гълъбарник, с други думи, в съседство със стаята, наета от д’Артанян: това обстоятелство му се стори щастливо предзнаменование за успеха на неговото пътуване. След това, доволен от поведението си в Мьой, без да се разкайва за миналото, с вяра в настоящето и изпълнен с надежда в бъдещето, той си легна и заспа юнашки сън. Този още напълно провинциален сън продължи до девет часа сутринта, когато д’Артанян стана, за да отиде при прочутия господин дьо Тревил, третото лице в кралството според преценката на баща му. >> II >> ЧАКАЛНЯТА НА ГОСПОДИН ДЬО ТРЕВИЛ Господин дьо Троавил, както продължаваше да се нарича семейството му в Гаскония, или господин дьо Тревил, както в края на краищата беше започнал да се нарича той самият в Париж, действително беше започнал както д’Артанян, с други думи, без пукната пара, но с оня запас от дързост, остроумие и съобразителнос.т, с които и най-бедният гасконски благородник често получава повече, отколкото в мечтите си за бащино наследство, каквото наследство не получава в действителност и най-богатият перигурдински или беришонски благородник. Дръзката му смелост и по-дръзкото му щастие по времето, когато ударите се сипеха като град, го бяха издигнали до върха на оная трудно достъпна стълба, която се нарича дворцова благосклонност и по която той се бе изкачил много бързо. Той беше приятел на краля, а кралят, както е известно, почиташе много паметта на баща си Анри IV. Бащата на господин дьо Тревил беше служил на Анри IV толкова предано през войните срещу Лигата, че по липса на налични пари — нещо, което цял живот не достигаше на беарнеца, той винаги изплащаше дълговете си с едно единствено нещо, което никога нямаше нужда да заема, с други думи, с остроумието си — повтаряме, по липса на налични пари той му позволи след падането на Париж да си вземе за герб златен лъв на червено поле с девиза: „Верен и силен“. Това беше много за благородството, но нищожно за благополучието. Затова когато знаменитият съратник на великия Анри умря, остави в наследство на своя син само шпагата си и девиза. Благодарение на този двоен дар и на неопетненото име, което го придружаваше, господин дьо Тревил бе допуснат в двора на младия принц, на когото той служи тъй добре с шпагата си и остана толкова верен на девиза си, че Луи XIII, един от най-добрите фехтовачи в кралството, обичаше да казва, че ако някой от приятелите му реши да се бие, ще го посъветва да вземе за секундант първо него, после Тревил, а може би и обратното. И тъй Луи XIII беше много привързан към Тревил — наистина егоистична кралска привързаност, но все пак привързаност. В онези тревожни времена всеки се стремеше да бъде обкръжен с хора като Тревил. Мнозина можеха да вземат за девиз епитета силен, който представляваше втората част от надписа върху неговия герб, но малко благородници можеха да кажат, че заслужават епитета верен, който съставляваше първата част на тоя надпис. Тревил беше към последните; той беше от ония редки хора, които са послушни като кучета и се подчиняват сляпо, със зорко око и с пъргава ръка. Окото му беше създадено само за да следи дали кралят е недоволен от някого, а ръката му, за да удари виновника, бил той Бем, Моревер, Полтро дьо Мере или Витри. Досега на Тревил не му се беше удавал такъв случай, но той го дебнеше и се беше зарекъл да го улови здраво, стига да му падне. Не случайно Луи XIII направи дьо Тревил капитан на мускетарите, които бяха за Луи XIII по своята преданост или по-скоро по фанатизма си онова, което беше ординарната стража за Анри III и шотландската гвардия за Луи XI. В това отношение и кардиналът не отстъпваше на краля. Като видя многото избраници, с които бе обкръжен Луи XIII, той, този втори, или по-право този първи крал на Франция, също пожела да има своя гвардия. И той като Луи XIII се сдоби със собствени мускетари. Можеше да се наблюдава как двете сили-съперници си подбираха от всички краища на Франция и дори от всички чужди страни хора, прославени с бойните си подвизи. Ришельо и Луи XIII често спореха вечер, когато играеха шах, за достойнствата на служителите си. Всеки хвалеше поведението и смелостта на своите хора и макар да осъждаха гласно дуелите и кавгите, те тайно подстрекаваха хората си към схватка и изпитваха истинска скръб или неизмерима радост при поражението им или при победата им. Така поне е писано в мемоарите на един мъж, който е вземал участие в някои от тези поражения и в много победи. Тревил беше схванал слабата страна на своя господар и на това дължеше продължителната и постоянна благодарност на еДин крал, който не е известен с искреното си приятелство. Той караше мускетарите си да се държат предизвикателно, когато срещнат кардинал Арман Дюплеси, от което сивите мустаци на негово високопреосвещенство настръхваха от ярост. Тревил владееше до тънкост военното изкуство по онова време, когато, ако не можеше да се живее за сметка на враговете, живееше се за сметка на съотечествениците; неговите войници образуваха легион от луди глави, които се подчиняваха само на него, на никой друг. Разпасани, пийнали, изподраскани, мускетарите на краля или по-право на господин дьо Тревил скитаха по кръчмите, по местата за разходка и народни веселби, като викаха силно и сучеха мустаците си, дрънкаха шпаги и с удоволствие блъскаха гвардейците на кардинала, когато ги срещнеха; после вадеха шпаги насред улицата с хиляди шеги; понякога падаха убити, но в такъв случай бяха уверени, че ще ги оплакват и ще отмъстят за тях; често те убиваха, но тогава бяха уверени, че няма да изгният в затвора, тъй като господин дьо Тревил ще ги спаси. Ето защо всички тия хора възхваляваха до небесата господин дьо Тревил, боготворяха го и макар че бяха събрани от кол и въже, трепереха пред него като ученици пред учителя си, покоряваха му се при първата негова дума и бяха готови да умрат, за да изкупят и най-малкия укор. Господин дьо Тревил употребяваше този могъщ лост първо за краля и за приятелите му, после за себе си и за своите приятели. Всъщност в никой от многобройните мемоари от онова време не е отбелязано, че този достоен благородник е бил обвиняван дори от враговете си — а той е имал много врагове както между хората на перото, така и между знатните, — както казахме, никъде не се споменава, че този достоен благородник е бил обвиняван, че взема награда за помощта, която е оказвал на своите верни привърженици. С редкия си интригантски талант, който го правеше равен на най-изкусните интриганти, той си остана много честен човек. Нещо повече, въпреки многобройните схватки, които съсипват човека, и тежкия уморителен военен живот той беше един от най-галантните любовници, един от най-изтънчените поклонници нанежния пол на времето си и умееше да казва изискани мадригали1; говореха за успехите му сред жените, както преди двадесет години говореха за успехите на Басомпиер, а това не беше малко; и тъй, капитанът на мускетарите вдъхваше възхищение, страх и обич, което е върхът на човешкото щастие. Луи XIV затъмни с лъчезарното си сияние всички малки звезди в своя дворец, но баща му,, остави собствения блясък на всеки свой любимец и стойността на всеки свой придворен. Освен утринния прием за поднасяне на почитания у краля и кардинала в Париж тогава бяха известни повече от двеста лица, на които се поднасяха утринни почитания. Измежду тия двеста лица най-почитаният беше дьо Тревил. Дворът на неговия дом, който се намираше на улица Стария гълъбарник, приличаше на лагер, и то още от шест часа сутринта лете и от осем часа зиме. Петдесет-шестдесет мускетари, които сякаш се сменяваха, за да представляват винаги внушително число, се разхождаха постоянно там, въоръжени до зъби и готови на всичко. По дължината на една от големите стълби, на чиято площ съвременната цивилизация би могла да построи цяла къща, сновяха нагоре-надолу просители от Париж, които търсеха някакво покровителство, провинциални благородници, жадни да постъпят на служба мускетари и натруфени с разноцветни дрехи лакеи, които носеха на господин дьо Тревил послания от господарите си. В чакалнята на дълги пейки, наредени покрай стените, почиваха избраниците, с други думи, тези, които бяха поканени. Бръмчене се чуваше тук от сутрин до вечер, докато господин дьо Тревил приемаше посещения в кабинета си, който беше до самата чакалня, изслушваше оплакванията, даваше нарежданията си и можеше, застанал на прозореца, да направи преглед на хората си и оръжието, както кралят от балкона на Лувър. В деня, когато се яви д’Артанян, навалицата беше внушителна особено за един провинциалист, току-що пристигнал от своя край; наистина този провинциалист беше гасконец, —— Мадригал — стихотворение с шеговит или любовен характер в ямбичен размер от 6 до 13 стиха. а по онова време съгражданите на д’Артанян се ползуваха със славата на хора, които не се смущават лесно. И наистина, щом влезеше човек през грамадната врата, обкована с големи гвоздеи с четвъртити глави, веднага попадаше сред тълпа военни, които сновяха по двора — едни си подвикваха, други се караха, трети играеха. За да си пробиеше човек път сред тези бушуващи вълни, трябваше да бъде офицер, висш благородник или пък хубава жена. Нашият младеж се промъкна сред тази навалица и това безредие с туптящо сърце, като прикрепяше дългата си рапира към слабите си крака, без да сваля ръка от края на широкополата си шапка и с оная полуусмивка на смутен провинциалист, който иска да се покаже, че знае как да се държи. Отминеше ли някоя група, въздъхваше по-свободно, но чувствуваше, че се обръщат да го гледат и за пръв път д’Артанян, който дотогава имаше доста добро мнение за себе си, намери, че е смешен. Като стигна до стълбището, стана още по-лошо: на долните стъпала стояха четирима мускетари и се забавляваха с някаква игра, а на площадката десетина техни другари чакаха реда си да вземат участие в играта. Единият от тях, застанал с гола шпага в ръка на горното стъпало, пречеше или по-скоро се мъчеше да попречи на другите трима да се изкачат. Другите трима го нападаха ловко с шпагите си. В началото д’Артанян взе тези шпаги за фехтовални рапири с тъпи върхове, но скоро разбра по някои одрасквания, че напротив, всяка шпага е добре наточена и заострена и при всяко нараняване не само зрителите, но и участвуващите в играта се смееха като луди. Онзи, който заемаше горното стъпало, държеше противниците си на разстояние. Около тях се беше образувал кръг: условието на играта беше, че при всеки удар засегнатият трябва да напусне играта и да отстъпи правото си на аудиенция на този, който го е ударил. За пет минути трима души бяха докоснати. на единия китката, на другия брадата, на третия ухото — от този, който бранеше стълбището, а той самият не бе засегнат. Тази ловкост, според условията му даваше право да изпревари трима души. Колкото и да се искаше на нашия млад пътешественик да не се учудва лесно, това забавление го порази; той беше виждал в своя край, където главите тъй лесно се разпалват, най-различни поводи за дуели, но гасконщината на четиримата мускетари му се видя много по-голяма от всичко, което беше чувал дотогава дори в Гаскония. Стори му се, че е пренесен в прочутата страна на великаните, където впоследствие отиде Гъливер, и д’Артанян много се уплаши; а му оставаше да премине площадката и чакалнята. На площадката вече не се биеха, говореха за жени, а в чакалнята разказваха дворцови интриги. На площадката д’Артанян се изчерви, а в чакалнята изтръпна. Живото му и смело въображение, което в Гаскония го правеше опасен за младите прислужнички, а понякога дори и за младите им господарки, никога, дори и в най-трескава възбуда, не си беше представяло и половината от тези любовни прелести и четвъртината от тия галантни подвизи, подсилени с най-известните имена и с най-ясни подробности. Но ако на площадката бе засегната любовта му към добрите нрави, в чакалнята бе опорочено уважението му към кардинала. Там за своя голяма изненада д’Артанян чу да порицават на всеослушание политиката, която караше да трепери Европа, чу да критикуват и частния живот на кардинала, да разправят, че много високопоставени и могъщи велможи били наказани за опита си да проникнат в него: този велик мъж, дълбоко уважаван от бащата, господин д’Артанян, служеше за присмех на мускетарите на господин дьо Тревил, които се подиграваха на кривите му крака и на превития му гръб; някои пееха песнички за любовницата му мадам д’Егийон и за племенницата му госпожа дьо Комбале, други пък крояха шеги на пажовете и гвардейците на кардинала дук — всички тези неща се сториха на д’Артанян чудовищни и невъзможни. Но ако случайно името на краля се споменеше сред злъчните шеги за кардинала, веднага сякаш някой запушваше тия насмешливи уста; оглеждаха се смутено, като че се бояха думите им да не проникнат през стената, която ги делеше от кабинета на господин дьо Тревил, но скоро някакъв намек пак насочваше разговора към негово високопреосвещенство и тогава всички избухваха с още по-голяма сила и нито една негова постъпка не оставаше неодумана. „Ето хора, които ще бъдат затворени в Бастилията и избесени — помисли си ужасен д’Артанян, — а навярно и аз заедно с тях; щом ги слушам, ще ме сметнат за техен съучастник. Какво ли ще каже баща ми, който така горещо ми препоръча да уважавам кардинала, ако узнае, че съм попаднал в средата на такива безбожници?“ И тъй — не е трудно да се отгатне и без да споменавам за това — д’Артанян не смееше да се намеси в разговора; само гледаше и слушаше, наострил уши, напрегнал жадно и петте си сетива, за да не изпусне нищо, и въпреки доверието си към бащините съвети неговото влечение и вкусът му го караха по-скоро да одобрява, а не да порицава нечуваните неща, които ставаха около него. Но понеже той беше съвсем непознат на тълпата привърженици на господин дьо Тревил и го виждаха за пръв път на това място, попитаха го какво иска. При този въпрос д’Артанян каза много скромно името си, наблегна, че е съгражданин на господин дьо Тревил и помоли лакея, който му зададе въпроса, да поиска за него кратка аудиенция — лакеят обеща покровителствено да предаде своевременно молбата му. Посъвзел се малко от първата изненада, д’Артанян имаше вече пълна възможност да разгледа дрехите и лицата на околните. В средата на най-оживената група стоеше висок мускетар с надменно лице и странен костюм, който привличаше вниманието на всички. Той не носеше униформения си мундир, което всъщност не беше чак толкова задължително по онова време на нищожна свобода, но на по-голяма независимост и беше облечен в малко износена и овехтяла небесносиня дреха, а над дрехата — великолепен портупей. везан със злато, който блестеше като мидени черупки под силно слънце. Дълга тъмночервена кадифена мантия падаше изящно на раменете му и откриваше само отпред великолепния портупей, на който висеше грамадна рапира. Този мускетар тъкмо беше сменен от стража, оплакваше се, че е настинал и от време на време кашляше престорено. Затова беше взел и мантията, както сам той обясняваше, като проронваше надменно думите си и сучеше пренебрежително мустаци. Околните се любуваха възхитени на везания със злато портупей, а д’Артанян — най-много от всички. — Какво да се прави — казваше мускетарят, — сега са на мода: лудост е, сам зная, но такава е модата. Всъщност все трябва да се изхарчи за нещо законното наследство. — Ах! Портос! — обади се един от присъствуващите. — Не се опитвай да ни уверяваш, че дължиш този портупей на бащината си щедрост; навярно ти го е подарила дамата с воала, с която те срещнах миналата неделя близо до вратата Сент Оноре. — Не, кълна се в честта си и давам думата си на благородник, че го купих сам, със собствените си пари — отговори този, когото бяха нарекли Портос. — Да — обади се друг мускетар, — както и аз купих тази нова кесия.с парите, които любовницата ми тури в старата. — Истина е — възрази Портос, — платих за него дванадесет пистола. Учудването се усили, макар че съмнението си остана. — Нали така,г Арамис? — каза Портос, като се обърна към друг мускетар. Другият мускетар беше пълна противоположност на оня, който се обърна към него и го нарече Арамис: той беше едва двадесет и две-двадесет и три годишен младеж с наивно и миловидно лице, с черни и кротки очи и розови страни, покрити с мъх като праскова през есента; тънките мустаци очертаваха над горната му устна безукорно правилна линия; ръцете му сякаш се бояха да се отпуснат, за да не се подуят вените, и от време на време той пощипваше крайчеца на ушите си, за да запазят нежния си ален цвят и прозрачността си. Обикновено той говореше малко и бавно, поздравяваше често, смееше се безшумно, като показваше зъбите си, които бяха хубави и за които, изглежда, полагаше особени грижи, както за цялата си външност. Той кимна утвърдително с глава на въпроса на приятеля си. Това потвърждение, изглежда, засили всички съмнения около портупея; продължаваха да му се възхищават, но не стана вече дума за него и някакъв бърз обрат на мислите прехвърли изведнъж разговора на друга тема. — Какво ви е мнението за това, което разказва конярят на Шале? — запита друг мускетар, без да се обръща лично към някого, а към всички. — А какво разказва той? — попита важно Портос. — Разказва, че в Брюксел срещнал Рошфор, верния роб на кардинала, преоблечен като капуцин. Благодарение на дрехите си проклетият Рошфор изиграл господин дьо Лег като последен глупак, какъвто си е всъщност. — Като последен глупак — повтори Портос. — Но това положително ли е? — Научих го от Арамис — отвърна мускетарят. — Наистина ли? — Е, вие го знаете много добре, Портос — каза Арамис, — разказах ви го вчера. Да не говорим повече за тоя случай. — Да не говорим повече, значи такова е вашето мнение — продължи Портос. — Да не говорим повече, дявол да го вземе, много бързо решавате. Как: кардиналът шпионира един благородник, открадва писмата му чрез един предател, чрез един разбойник и обесник; с помощта на този шпионин и благодарение на писмата нарежда да отрежат главата на Шале под глупавия предлог, че искал да убие краля и да ожени брат му за кралицата! Никой нищо не знаеше за тая загадка, вие ни я казахте вчера за голямо удоволствие на всички и когато сме още съвсем замаяни от новината, днес идете и ни казвате — да не говорим повече! — Тогава да говорим; щом искате — съгласи се търпеливо Арамис. — Ако бях коняр на клетия Шале — извика Портос, — хубаво щях да наредя тоя Рошфор! — А вас хубаво щеше да ви нареди Червеният дук — добави Арамис. — Ах, Червеният дук! Бвикаше Портос, като пляскаше с ръце и кимаше одобрително с глава. — Червеният дук — прекрасно. Ще разпространя този израз, драги мой, бъдете спокоен. Колко е духовит тоя Арамис! Много жалко, че не сте имали възможност да следвате призванието си, драги! Какъв прекрасен абат щяхте да станете! — О, това е само временно закъснение — забеляза Арамис. — Един ден ще стана абат; вие знаете много добре, Портос, че тъкмо затова продължавам да уча богословие. — Той ще го направи — заяви Портос, — рано или късно ще го направи. — Рано — уточни Арамис. — Той чака само едно нещо, за да се реши окончателно да облече отново расото си, което стои окачено под униформата му — намеси се един мускетар. — И какво чака? — запита друг. — Чака кралицата да дари с наследник френската корона. — Не се шегувайте с това, господа — каза Портос. — Слава богу, кралицата е още млада и може да направи такъв дар. — Казват, че господин Бъкингам е във Франция — подметна Арамис с лукава усмивка, която придаваше на уж простите му думи доста оскърбително значение. — Арамис, приятелю, този път грешите — прекъсна го Портос — и вашата мания за духовитост винаги ви кара да минавате границата. Ако ви чуеше господин дьо Тревил, не би одобрил думите ви. — Да не искате да ме поучавате, Портос! — извика Арамис и в кроткия му поглед сякаш блесна светкавица. — Драги мой, бъдете мускетар или абат. Бъдете едното или другото, но не и двете едновременно — продължи Портос. — Ето и Атос ви каза още оня ден: вие сучете от много места. Ах! Да не се караме, моля ви, това ще бъде излишно, знаете какво е условието между нас двамата и Атос. Вие ходите у госпожа д’Егийон и я ухажвате; ходите у госпожа дьо Боа Траси, братовчедката на госпожа дьо Шеврьоз, и казват, че тя е много благосклонна към вас. О, господи, не признавайте щастието си, ние не искаме да узнаем тайната ви, вашата скромност ни е известна. Но щом притежавате тази добродетел, дявол да го вземе, не я забравяйте, когато говорите за нейно величество. Нека всеки дрънка, каквото си иска, за краля и за кардинала, но кралицата е света и за нея трябва да се говори само добро. — Портос, вие сте самонадеян като нарцис, предупреждавам ви — отвърна Арамис. — Знаете, че мразя да ме поучават и позволявам това само на Атос. А вие, драги мой, имате много скъп портупей и не можете да бъдете добър наставник. Ще стана абат, ако сметна за нужно; засега съм мускетар: в качеството си на мускетар казвам това, което ми е приятно, а сега ми е приятно да ви кажа, че ми досаждате. — Арамис! — Портос! — Е! Господа! Господа! — разнесоха се гласове около тях. — Господин дьо Тревил очаква господин д’Артанян — прекъсна ги лакеят, като отвори вратата на кабинета. При тези думи, докато вратата стоеше отворена, всички млъкнаха и сред общото мълчание младият гасконец прекоси чакалнята и влезе при капитана на мускетарите, като се радваше от все сърце, че така навреме се избави от края на това странно скарване. >> III >> АУДИЕНЦИЯТА В момента господин дьо Тревил беше в много лошо настроение; все пак той поздрави учтиво младежа, който му се поклони до земята, и отвърна с усмивка на Неговото приветствие — беарнското произношение му напомни едновременно за неговата младост и за родния му край, двоен спомен, който кара хората, на каквато и възраст да са, да се усмихват. Но почти веднага той се приближи до чакалнята, направи на д’Артанян знак с ръка, сякаш му искаше разрешение да свърши с другите, преди да започне с него, и извика три пъти, браво, браво, Червеният дук! като все повече повишаваше гласа си така, че в него прозвуча цялата гама от повелителния до гневния тон. — Атос! Портос! Арамис! Двамата мускетари, с които вече се запознахме и които носеха двете последни имена, тутакси се отделиха от групите, където разговаряха, и влязоха в кабинета, чиято врата се затвори след тях веднага щом прекрачиха прага. Макар че не бяха съвсем спокойни, нехайното им държание, в което се долавяше същевременно достойнство и покорност, възбуди възхищението на д’Артанян, който виждаше в тия хора по-лубогове, а в началника им — Юпитер Олимпийски, въоръжен с всичките си мълнии. Когато двамата мускетари влязоха и вратата зад тях се затвори, в чакалнята отново забръмчаха, като че повикването на мускетарите даде нов повод за разговори. Господин дьо Тревил, мълчалив и навъсен, премина с широки крачки надлъж три-четири пъти кабинета все край Портос и Арамис, изпънати и безмълвни като на парад; той се спря внезапно срещу тях, изгледа ги от глава до пети с гневен поглед и извика: — Знаете ли, господа, какво ми каза кралят още снощи? Знаете ли? — Не — отвърнаха след кратко мълчание двамата мускетари. — Не, господине, не знаем. — Надявам се, че ще ни направите честта да ни го кажете — добави най-учтиво Арамис и се поклони много изискано. — Каза ми, че отсега нататък ще подбира мускетарите си измежду гвардейците на господин кардинала. — Измежду гвардейците на господин кардинала ли? Защо? — запита бързо Портос. — Защото вижда много добре, че неговото лошо вино трябва да бъде подправено с добро вино. Двамата мускетари се изчервиха до уши. Д’Артанян не знаеше къде да се дене и му се искаше да потъне вдън земя. — Да, да — продължи господин дьо Тревил, като се разгорещи, — и негово величество имаше право, кълна се в честта си, защото мускетарите наистина играят жалка роля в двореца. Господин кардиналът разказваше вчера на краля по време на играта, и то с такова съчувствие, което много ме ядоса, че завчера тия проклети мускетари, тия главорези, той натъртваше тези думи с насмешка, която още повече ме ядоса, тия храбреци — добави той, като ме гледаше с очи на дива котка — окъснели в някаква кръчма на улица Феру и няколко негови гвардейци — струваше ми се, че ще ми се изсмее под носа — били принудени да арестуват размирниците. Дявол да го вземе! Вие трябва да знаете нещо във връзка с това! Да се арестуват мускетари! Вие сте били там, не отричайте, познали са ви и кардиналът каза имената ви. Вината е моя, да, моя е, защото аз подбирам хората си. Я кажете, Арамис, защо, дявол да го вземе, поискахте от мене униформа, когато расото щеше да ви стои тъй добре? А на вас, Портос, защо ви е толкова хубав златен портупей, когато на него виси шпага от слама? А Атос! Не виждам Атос. Къде е той? — Господине — отвърна печално Арамис, — той е болен, много е болен. — Болен, много болен ли, казвате? От какво е болен? — Боят се да не е шарка, господине — отвърна Портос. който искаше да се намеси в разговора, — а това е много неприятно, защото болестта положително ще му обезобрази лицето. — Шарка! Ето още една славна история, която ми разказвате, Портос! Болен от шарка на тази възраст? Не!… Но навярно е ранен или може би убит. Ах, ако знаех!… По дяволите! Господа мускетари, аз не желая моите хора да посещават такива съмнителни места, да се карат по улиците и да въртят шпаги по кръстопътищата. Не желая също да бъдете за присмех на гвардейците на господин кардинала, които са храбри, хладнокръвни, сръчни хора, които никога не се излагат на опасност да бъдат арестувани и не биха се оставили да ги арестуват — уверен съм в това. Те биха предпочели да умрат на място, отколкото да отстъпят крачка. Да се спасяват, да отстъпват, да бягат — на това са способни само кралските мускетари! Портос и Арамис трепереха от ярост. Те биха удушили на драго сърце господин дьо Тревил, ако в дъното на душата си не чувствуваха, че голямата обич, която той изпитва към тях, го кара да им говори така. Те тупаха с крак по килима, хапеха устните си до кръв и стискаха с всичка сила шпаги. Навън, както споменахме, бяха чули, че викат Атос, Портос и Арамис и по гласа на господин дьо Тревил бяха разбрали, че той е страшно ядосан. Десетина любопитни глави се бяха опрели до вратата и бледнееха от ярост, защото долепените им до вратата уши не изпускаха нито сричка от това, което се говореше, а устните им повтаряха една след друга обидните думи на капитана, за да чуят всички, които бяха в чакалнята. За миг целият дом, от вратата на кабинета до пътната врата, закипя. — А! Кралските мускетари позволяват да ги арестуват гвардейците на господин кардинала — продължи господин дьо Тревил, който в дъното на душата си беше също така разярен като своите войници, но отделяше думите си и ги забиваше една по една като кинжал в гърдите на слушателите си. — А! Шестима гвардейци на негово високопреосвещенство арестуват шестима мускетари на негово величество! Дявол да го вземе! Аз вече реших. Отивам право в Лувър; ще си подам оставката, ще се откажа от чина капитан на кралските мускетари и ще поискам да ме назначат поручик в гвардията на кардинала, а ако ми откажат — дявол да го вземе! — ще стана абат. При тези думи ропотът отвън се превърна в буря отвсякъде долитаха проклятия и ругатни. „Проклятие“, „Поврага!“, „Дявол да го вземе!“-се носеха във въздуха. Д’Артанян търсеше някоя завеса, за да се скрие зад нея, и чувствуваше извънредно голямо желание да се пъхне под масата. — Вярно, господин капитан — викна извън себе си Портос, — ние наистина бяхме шестима срещу шестима, но бяхме нападнати предателски и преди да се опомним и да извадим шпагите си, двама от нас паднаха мъртви, а Атос бе тежко ранен и струваше не повече от тях. Вие познавате добре Атос; е хубаво, капитане, той се опита на два пъти да стане, но и двата пъти падна. Ала ние не се предадохме, не! Отвлякоха ни насила. По пътя избягахме. А Атос — помислиха, че е мъртъв, и го оставиха да си лежи спокойно на бойното поле, като смятаха, че не си заслужава труда да го носят. Това е всичко. Дявол да го вземе, капитане, не могат да се печелят всички битки. Великият Помпей е загубил Фарсалската битка, а крал Франсоа I, който, както съм чувал да казват, не е стоял по-долу от него, загуби сражението при Павия. — Имам честта да ви доложа, че убих един със собствената му шпага — заяви Арамис, — тъй като моята се счупи още при първата схватка. Убих го, господине, или намушках го, както предпочитате… — Не знаех това — каза по-меко господин дьо Тревил. — Както виждам, господин кардиналът е преувеличил. — Но моля ви се, господине — продължи Арамис, който, видя, че капитанът се е успокоил, и се осмели да се обърне към него с молба, — моля ви, господине, не казвайте, че Атос е ранен; той ще изпадне в отчаяние, ако това стигне до ушите на краля, а раната му е много тежка, тъй като шпагата е пронизала рамото му и е проникнала в гърдите, има опасност… В същия миг завесата на вратата се подигна и една благородна и хубава, но страхотно бледа глава се появи под ресните. — Атос! — извикаха двамата мускетари. — Атос! — повтори и сам господин дьо Тревил. — Викали сте ме, господине — каза Атос на господин дьо Тревил със слаб, но съвсем спокоен глас. — Викали сте ме, както ми казаха моите приятели, и аз побързах да се явя пред вас. Ето ме, господине, какво желаете от мене? И с тези думи мускетарят, безукорно облечен и стегнат, както винаги, влезе с твърда стъпка в кабинета. Господин дьо Тревил, трогнат до дъното на душата си от тази проява на мъжественост, се спусна към него. — Тъкмо казвах на тези господа — добави той, — че забранявам на своите мускетари да излагат живота си, без да има нужда, защото храбрите хора са скъпи на краля, а кралят знае, че неговите мускетари са най-храбрите хора на света. Ръката ви, Атос. И без да дочака новодошлият да се отзове на това доказателство за приятелски чувства, господин дьо Тревил сграбчи дясната му ръка и я стисна с всичка сила, без да забележи, че Атос въпреки самообладанието си изтръпна от болка и още повече побледня, макар това да изглеждаше невъзможно. Вратата беше останала открехната — появата на Атос порази всички, при все че раняването му се пазеше в тайна. Викове на задоволство посрещнаха последните думи на капитана и две-три пламнали от възторг глави се показаха иззад завесата. Навярно господин дьо Тревил би спрял с остри забележки това нарушение на законите на етикета, но той усети изведнъж, че ръката на Атос се сгърчва в неговата и като го погледна, видя, че ще припадне. В същия миг Атос, който беше съсредоточил всичките си сили, за да преодолее болката, се строполи като мъртъв на пода. — Хирург! — извика господин дьо Тревил. — Моят, придворният, най-добрият хирург! Хирург, дявол да го вземе, или моят храбър Атос ще умре! При виковете на господин дьо Тревил всички се втурнаха в кабинета му, без той и да помисли да затвори вратата за някого, и всеки се суетеше около ранения. Но всички тия старания щяха да бъдат излишни, ако търсеният хирург не се намираше в самата къща. Той си проби път през навалицата, приближи се до Атос, който беше все още в безсъзнание, и понеже целият този шум и движението много му пречеха, най-напред поиска да пренесат веднага мускетаря в съседната стая. Господин дьо Тревил бързо отвори една врата и поведе Портос и Арамис, които пренесоха другаря си на ръце. Следваше ги лекарят и вратата след него се затвори. Тогава кабинетът на господин дьо Тревил, място, което обикновено всяваше трепет у присъствуващите, се превърна в част от чакалнята. Всеки говореше, разсъждаваше, викаше високо, ругаеше, кълнеше и пращаше по дяволите кардинала и гвардейците му. След миг Портос и Арамис се върнаха. При ранения бяха останали само лекарят и господин дьо Тревил. Най-после се върна и господин дьо Тревил. Раненият беше дошъл на себе си. Лекарят заяви, че състоянието на мускетаря не бива да тревожи другарите му, тъй като слабостта му се дължала само на загубената кръв. После господин дьо Тревил махна с ръка и всички се оттеглиха с изключение на д’Артанян, който не забравяше, че има аудиенция, и с гасконската си упоритост не беше мръднал от мястото си. Когато всички излязоха и вратата се затвори, господин дьо Тревил се обърна и видя, че е сам с младежа. Случилото се нещастие беше прекъснало малко нишката на мислите му. Той запита какво желае упоритият просител. Тогава д’Артанян си каза името, господин дьо Тревил възвърна изведнъж всичките си спомени за настоящето и миналото и влезе в течение на работата. — Извинете — каза той усмихнат, — извинете, драги ми съгражданино, аз съвсем ви бях забравил. Какво да се прави, един капитан е само баща, натоварен с по-голяма отговорност от един обикновен баща. Войниците са големи деца и понеже аз държа да бъдат изпълнявани заповедите на краля и особено на господин кардинала… Д’Артанян не можа да скрие усмивката си. По тази усмивка господин дьо Тревил разбра, че няма работа с някой глупак, затова промени разговора и пристъпи направо към целта: — Много обичах вашия баща — каза той. — Какво бих могъл да направя за сина му? Побързайте, аз не разполагам с времето си. — Господине — каза д’Артанян, — като напуснах Тарб и идех насам, смятах да ви поискам в името на приятелството, което вие не сте забравили, една мускетарска униформа; но след всичко, което видях през тия два часа, разбрах, че това е голяма милост, и треперя да не би да съм недостоен за нея. — Това е наистина милост, млади момко — отвърна господин дьо Тревил, — но тя не е така недостижима, както вие мислите или поне както изглежда, че мислите. Все пак тоя случай е предвиден в едно решение на негово величество и аз трябва със съжаление да ви съобщя, че никой не може да стане мускетар, без да бъде изпитан предварително в няколко сражения, без да извърши някои блестящи подвизи или без да служи две години в някой друг полк, по-долен от нашия. Д Артанян се поклони, без да отговори нищо. Той още по-силно зажадува да облече мускетарската униформа, след като разбра колко големи трудности трябва да преодолее. — Но — продължи дьо Тревил, като погледна така втренчено своя съгражданин, сякаш искаше да проникне до дъното на сърцето му, — но от уважение към вашия баща, мой някогашен другар, както вече ви казах, аз искам да направя нещо за вас, млади момко. Нашите беарнски младежи обикновено не са богати и не вярвам положението да се е изменило особено много, откакто аз напуснах родния си край. Тъй че навярно и вие няма да можете да преживеете дълго с парите, които сте донесли. Д’Артанян се изправи гордо, с което искаше да покаже, че не проси от никого милостиня. — Добре, добре, млади момко, добре — продължи дьо Тревил, — това държане ми е познато. Аз дойдох в Париж с четири екю в джоба си, а бях готов да се бия с всеки, който ми кажеше, че не съм в състояние да купя Лувър. Д’Артанян се изправи още по-гордо — благодарение продажбата на коня той започваше своята кариера с четири екю повече от господин дьо Тревил. — И така — продължи капитанът, — вие трябва да запазите това, което имате, колкото и незначителна да е сумата, но ще трябва да се усъвършенствувате в изкуството да владеете оръжието, което е необходимо за един благородник. Още днес ще напиша писмо до директора на Кралската академия и той ще ви приеме утре, без да плащате нищо. Не отказвайте тази дребна услуга. Нашите най-знатни и най-богати благородници понякога я търсят, без да могат да я придобият. Ще учите езда, фехтовка и танци; ще завържете добри връзки и от време на време ще идвате при мене да ме осведомявате как върви работата и дали мога да направя нещо за вас. Колкото и незапознат да беше с дворцовите обноски, д’Артанян все пак почувствува студенината на тоя прием. — Уви, господине — каза той, — днес виждам колко ми липсва препоръчителното писмо, което моят баща ми беше дал за вас! — Наистина — отвърна господин дьо Тревил — учудвам се, че сте предприели толкова дълъг път без тоя задължителен спътник, единствена подкрепа за нас, беарнците. — Имах писмо, господине, и слава богу, много добре написано — възкликна д’Артанян, — но ми го откраднаха най-подло! И той разказа всичко, което се беше случило в Мьой, описа непознатия благородник с всички подробности и направи това с толкова жар и такава искреност, че очарова господин дьо Тревил. — Чудно — каза замислен господин дьо Тревил. — Вие гласно ли споменахте името ми? — Да, господине, навярно съм извършил тази непредпазливост; какво да се прави, име като вашето трябваше да ми бъде щит по пътя: разсъдете сам дали често съм се прикривал! Ласкателството тогава беше на мода и господин дьо Тревил обичаше да му кадят тамян както крал или кардинал. Той не можа да се сдържи и се усмихна с явно задоволство, но усмивката му скоро изчезна и той сам се върна на приключението в Мьой. — Кажете ми — продължи той, — този благородник нямаше ли малък белег на бузата? — Да, като драскотина от куршум. — Беше хубав мъж, нали? — Да. — Висок? — Да. — Блед и с кестеняви коси? — Да, да, точно така. Но откъде познавате този човек, господине? Ах, ако го намеря някога, а аз ще го намеря, кълна ви се, дори и в ада… — Той очакваше една жена, нали? — продължи дьо Тревил. — Той поне замина, след като размени няколко думи с тази, която очакваше. — Не знаете ли за какво говореха? Предаде й някаква кутия, каза й, че вътре са наРежданията и й препоръча да отвори кутията чак в Лондон. — Жената беше англичанка, нали? — Той я наричаше миледи. — Той е! — прошепна Тревил. — Той е! Аз пък мислех, че е още в Брюксел. — О, господине! — извика д’Артанян. — Ако познавате този човек, кажете ми кой е, къде е и аз ще се откажа от всичко, дори от обещанието ви да ме направите мускетар, защото преди всичко искам да си отмъстя. — Пазете се, млади момко — извика дьо Тревил. — Напротив, ако го видите, че се задава от едната страна на улицата, минете от другата! Не се блъскайте в такава скала: ще ви строши като стъкло. — Това не пречи — каза д’Артанян, — ако някога го срещна… — Но през това време не го търсете, съветвам ви. Изведнъж дьо Тревил млъкна, обзет от внезапно подозрение. Голямата ненавист, която младият пътник изразяваше гласно към този човек, който — нещо доста невероятно — е задигнал писмото на баща му, тази ненавист не криеше ли някаква подлост? Този младеж не беше ли изпратен от негово високопреосвещенство? Не идеше ли той да му постави някаква примка? Този мним д’Артанян не беше ли някой таен агент на кардинала, когото искаха да вкарат в неговия дом, когото бяха пратили при него, за да спечели доверието му и после да го погуби, както това се беше случвало хиляди пъти! Този път той се вгледа по-внимателно в д’Артанян. Лицето му, което изразяваше хитър ум и престорена скромност, не го успокои много. „Зная много добре, че е гасконец — помисли си той, — но той може да бъде такъв както за кардинала, така и за мене. Я да го изпитаме.“ — Приятелю — каза му той бавно, — искам пред сина на своя стар другар, защото аз приемам случката с изгубеното писмо за вярна, искам, казах, за да поправя студенината, която забелязахте в началото, да ви разкрия тайните на нашата политика. Кралят и кардиналът са много добри приятели; привидните им търкания служат само за да заблуждават глупците. Аз не искам един мой съгражданин, хубав кавалер, храбър момък, създаден да напредва, да стане жертва на всички тия преструвки и да се улови като глупак в примката, както много други, които по тоя начин са се проваляли. Запомнете добре, че аз съм предан на тия двама всемогъщи господари и че всичките ми сериозни постъпки ще имат само една цел — служба на краля и на господин кардинала, един от най-бележитите умове, които Франция е създала. И така, млади момко, съобразявайте се с това и ако изпитвате било по семейни, било по приятелски връзки или пък по инстинкт някаква вражда към кардинала, както това често се случва с благородниците, да се сбогуваме и да се разделим. Ще ви помагам винаги, но няма да бъдете мой приближен. Надявам се, че откровеността ми във всеки случай ще ви направи мой приятел, защото вие сте единственият младеж, на когото говоря така. Тревил си казваше наум: „Ако кардиналът ми е изпратил тая млада лисица, той навярно не е пропуснал, като знае колко го ненавиждам, да каже на своя шпионин, че най-добрият начин да ми угоди е да ми наговори най-лоши работи за него; разбира се, въпреки моите уверения тоя хитрец ще ми отговори, че мрази негово високопреосвещенство.“ Но очакванията на Тревил не се сбъднаха. Д’Артанян отвърна съвсем простичко: — Господине, ида в Париж със съвсем същите намерения. Моят баща ми препоръча да не се покорявам на никого освен на краля, на господин кардинала и на вас и смята, че това са трите първи личности във Франция. Д’Артанян, както навярно забелязахте, прибавяше господин дьо Тревил към другите двама, но той смяташе, че това допълнение няма да навреди с нищо. — Аз изпитвам дълбока почит към господин кардинала — продължи той — и уважавам много постъпките му. Толкова по-добре за мене, господине, ако ми говорите, както сам казвате, откровено; в такъв случай ще ми направите честта да уважавате сходството във възгледите ни; но ако вие се отнасяте към мене с някакво недоверие, което всъщност е напълно естествено, чувствувам, че се погубвам, като казвам истината; но все едно, вие ще продължите да ме уважавате, а аз държа най-много на това. Господин дьо Тревил бе крайно изненадан. Такава проницателност, такава откровеност в края на краищата възбудиха у него възхищение, но не разсеяха напълно съмненията му; колкото повече този младеж превъзхождаше другите младежи, толкова по-опасен ставаше той, ако се излъже човек в него. Все пак той стисна ръката на д’Артанян и му каза: — Вие сте честен момък, но засега мога да направя за вас само това, което ви предложих преди малко. Моят дом ще бъде винаги отворен за вас. По-късно, когато ще имате възможност да се явявате при мене по всяко време и ще можете да използувате всеки благоприятен случай, навярно ще постигнете това, което желаете. — С други думи, господине — заключи д’Артанян, — вие ще почакате да стана достоен. Добре тогава, бъдете спокоен — добави той с гасконска непринуденост, — няма да чакате дълго. И той се поклони, за да се оттегли, сякаш останалото зависеше вече само от него. — Почакайте — задържа го господин дьо Тревил, — обещах ви писмо за директора на академията. Толкова ли сте горд, млади благороднико, та няма да го приемете? — Не, господине — възрази д’Артанян. — Обещавам ви, че него няма да го постигне съдбата на първото. Кълна ви се, ще го пазя така добре, че то ще стигне до местоназначението си и горко на онзи, който се опита да ми го отнеме! Господин дьо Тревил се усмихна на това самохвалство и като остави младия си съгражданин край прозореца, където се намираха и където бяха разговаряли, седна до масата и почна да пише обещаното препоръчително писмо. През това време д’Артанян, който нямаше какво да прави, започна да барабани по стъклото, като гледаше мускетарите, които се разотиваха един след друг, следеше ги с поглед, докато изчезнат при завоя на улицата. Като написа писмото, господин дьо Тревил го запечати, стана и се приближи до младежа, за да му го даде, но тъкмо когато д’Артанян протягаше ръка, за да вземе писмото, господин дьо Тревил остана много изненадан, като видя, че момъкът трепна, почервеня от гняв и изскочи от кабинета, като викаше: — Ах, дявол да го вземе! Този път няма да ми избяга! — Кой? Кой? — запита господин дьо Тревил. — Той! Крадецът! — отвърна д’Артанян. — Ах! Предател! И изчезна. — Луда глава! — прошепна господин дьо Тревил. — Само — добави той — дано това не е ловък начин да се измъкне, като видя, че лъжата му не мина. >> IV >> РАМОТО НА АТОС, ПОРТУПЕЯТ НА ПОРТОС И КЪРПИЧКАТА НА АРАМИС Побеснял, д’Артанян премина с три скока чакалнята и се спусна към стълбището, по което смяташе да слезе презглава, но увлечен от тичането, той се блъсна с наведена глава о един мускетар, който излизаше от дома на господин дьо Тревил през някаква странична врата, удари го с челото си по рамото и го накара да извика или по-скоро да изреве. — Извинете — каза д’Артанян и понечи да продължи пътя си, — извинете, много бързам. Едва стигна до следната площадка на стълбището и една желязна ръка го хвана за портупея и го закова на мястото му. — Значи бързате — извика мускетарят, блед като мъртвец. — Под този предлог ме блъскате, казвате „Извинете“ и мислите, че това е достатъчно! Не напълно, млади момко. Като чухте господин дьо Тревил да ни говори днес малко строго, да не мислите, че можете да се отнасяте с нас, както той ни говори? Опомнете се, приятелю, вие не сте господин дьо Тревил. — Повярвайте — отвърна д’Артанян, като позна Атос, който след превръзката, направена му от лекаря, се прибираше в къщи, — повярвайте, че не го направих нарочно и понеже не го направих нарочно, казах: „Извинете“. Струва ми се, че това е достатъчно. Повтарям ви все пак и този път може би е излишно, честна дума, че бързам, много бързам. Пуснете ме, моля ви и ме оставете да ида да си свърша работата. — Господине — каза Атос, като го пусна, — не сте учтив. Вижда се, че идете отдалеч. Д’Артанян беше слязъл вече три-четири стъпала, но при забележката на Атос веднага се спря. — По дяволите, господине! — каза той. — Колкото и отдалече да ида, вие няма да ме учите на добри обноски, предупреждавам ви. — Кой знае — подметна Атос. — Ах, ако не бързах толкова — извика д’Артанян — и ако не тичах след един човек… — Господин бързи човече, мене ще ме намерите, без да тичате, чувате ли? — А къде, ако обичате да ми кажете? — При манастира Дешо. — В колко часа? — По обед. — По обед, добре, ще бъда там. — Постарайте се да не закъснеете, защото в дванадесет и четвърт ще ви отрежа ушите, където и да ви видя. — Добре! — извика му д’Артанян. — Ще бъда там в дванадесет без десет. И се затича с шеметна бързина, като още се надяваше да догони непознатия, който, ако се има предвид бавният му ход, навярно не беше отишъл далече. Но на пътната врата Портос разговаряше с един караул. Между двамата събеседници имаше място тъкмо колкото за един човек. Д’Артанян помисли, че това място ще му бъде достатъчно и се спусна като стрела, за да мине между двамата. Но д’Артанян не беше взел предвид вятъра. Тъкмо когато щеше да премине, вятърът изду дългата мантия на Портос и д’Артанян попадна право в нея. Навярно Портос имаше причина да крепи тая съществена част от облеклото си, защото, вместо да отпусне края, който държеше, той го дръпна така, че д’Артанян се завъртя обратно и се уви в кадифето поради съпротивата на упорития Портос. Д’Артанян чуваше ругатните на мускетаря, искаше да излезе изпод мантията, която му закриваше очите, и се мъчеше да се измъкне измежду гънките. Боеше се най-много да не повреди чудния портупей, който ни е известен. Но като отвори плахо очи, видя, че носът му се опира между двете рамена на Портос, с други думи, точно върху портупея. Уви, както повечето неща на тоя свят, които блестят само отвън, портупеят беше златен само отпред, а отзад беше направен от обикновена биволска кожа. Портос нямаше възможност да се сдобие с цял златен портупей и като всеки истински самохвалко се беше задоволил с портупей, позлатен само до половината — на това се дължеше, разбира се, и настинката, и необходимостта от мантията. — Дявол да го вземе! — ревна Портос, като правеше всички усилия да се отърве от д’Артанян, който пъплеше по гърба му. — Побеснели ли сте да връхлитате така върху хората! — Извинете — каза д’Артанян, като се появи отново изпод мишницата на великана, — но много бързам, тичам след един човек и… — Без очи ли сте, когато тичате? — запита Портос. — Не — подскочи като ужилен д’Артанян, — и благодарение на очите си виждам дори това, което другите не виждат. Портос, разбрал или неразбрал, се отдаде напълно на гнева си. — Господине — каза той, — предупреждавам ви, че ще бъдете натупан, ако се държите така с мускетарите. — Натупан, господине! — рече д’Артанян. — Това е силно казано. — Казано от човек, който е привикнал да гледа враговете си право в лицето. — Ей богу,зная много добре,че не им показвате гърба си! И възхитен от подигравката, момъкът се отдалечи, като се смееше с цяло гърло. Портос побесня от гняв и понечи да се хвърли върху д’Артанян. — По-късно — викна му гасконецът, — по-късно, когато сте без мантия. — Тогава в един часа зад Люксембург. — Много добре, в един часа — извика д’Артанян и сви зад ъгъла на улицата. Но той не видя никого нито по улицата, която премина, нито по другата, която можеше да обгърне сега с поглед. Колкото и бавно да бе вървял непознатият, той беше вече изчезнал. Може би бе влязъл в някоя къща. Д’Артанян разпитва за него всеки срещнат, слезе чак до реката, върна се по улица Сена и по улица Червен кръст, но не откри никаква следа. Все пак това тичане беше полезно за него — колкото повече челото му се обливаше в пот, толкова повече сърцето му изстиваше. И той започна да мисли за случилите се преди малко събития. Те бяха много и злокобни. Беше едва единадесет часът, а сутринта му донесе немилостта на господин дьо Тревил, който положително е сметнал за малко неучтив начина, по който д’Артанян го напусна. Освен това той си беше навлякъл два дуела с двама души — всеки от тях беше в състояние да убие трима д’Артаняновци — с други думи, с двама мускетари, с хора, които той толкова много уважаваше и ги поставяше в мисълта и в сърцето си над всички други. Положението беше печално. Уверен, че Атос ще го убие, момъкът не се боеше много от Портос. Все пак понеже до последния си миг човек живее с надежда, той почна да се надява, че ще остане жив след двата дуела, разбира се, със страшни рани, и затова почна да си отправя следните укори за в бъдеще. — Какъв глупак и какво говедо съм аз! Храбрият и нещастен Атос е ранен в рамото и аз точно там го бутнах с глава като овен. Учудва ме само едно — че не ме уби на място. Той имаше право да направи това, болката, която му причиних, трябва да е била ужасна. А Портос — о, с Портос, разбира се, случаят е по-смешен! И младежът неволно започна да се смее, като се оглеждаше да не би този самотен смях, безпричинен за ония, които биха го видели, че се смее, да обиди някой минувач. — Ас Портос случаят е по-смешен, но аз все пак съм жалък глупак. Биваше ли така съвсем изневиделица да връхлитам върху хората. Не! И да си завирам носа, дето не ми е работа! Той, разбира се, щеше да ми прости — щеше да ми прости, ако не му бях говорил за тоя проклет портупей, макар и със забикалки! Да, със забикалки! Ах, какъв проклет гасконец съм аз! Ще остроумнича, дори когато ме пържат в тиган. Хайде, д’Артанян, хайде, приятелю — продължи да си говори той с всичката любезност, която мислеше, че дължи сам на себе си, — ако се отървеш, което не е много вероятно, за в бъдеще трябва да бъдеш извънредно учтив. Отсега нататък трябва да се възхищават от тебе, да те сочат за пример. Да бъдеш любезен и учтив, не значи да си страхливец. Погледни Арамис. Арамис е самата кротост, олицетворение на изискаността. Е, осмелил ли се е някой да каже, че Арамис е страхливец? Не, разбира се, не, и отсега нататък аз винаги ще го вземам за пример. А! Ето го и него. Както вървеше и си говореше сам на себе си, д’Артанян беше стигнал на няколко крачки от дома д’Егийон и пред този дом забеляза Арамис, който разговаряше весело с трима благородници от кралската гвардия. И Арамис забеляза д’Артанян, но той не можеше да забрави, че господин дьо Тревил беше избухнал сутринта в присъствието на този младеж, а един свидетел на укорите, които мускетарите бяха получили, не му беше никак приятен, затова се престори, че не го вижда. Д’Артанян пък, изцяло увлечен от своите планове за помирение и учтивост, се приближи до четиримата младежи и им се поклони дълбоко с много приветлива усмивка. Арамис кимна леко с глава, но не се усмихна. И четиримата, разбира се, прекратиха в същия миг разговора си. Д’Артанян не беше толкова глупав, за да не забележи веднага, че е излишен, но той не беше още достатъчно обигран в обноските на висшето общество, за да се измъкне ловко от неудобното положение, в което изпада обикновено човек, попаднал сред хора, които едва познава, и се е намесил в разговор, който не го засяга. Той самият търсеше начин да се измъкне колкото може по-умело, когато изпуснал кърпичката си и навярно по невнимание е стъпил върху нея; стори му се, че моментът е удобен Да заглади своята несъобразителност; той се наведе и най-любезно измъкна кърпичката изпод крака на мускетаря въпреки усилията на Арамис да я задържи. После му я подаде, като каза: — Господине, мисля, че ще ви бъде неприятно да загубите тази кърпичка. Кърпичката беше наистина богато обшита, а в единия й ъгъл имаше корона и герб. Арамис се изчерви силно и не взе, а по-скоро дръпна кърпичката от ръцете на гасконеца. — А! — извика един от гвардейците. — Пак ли ще кажеш, потайни Арамис, че си в лоши отношения с госпожа дьо Боа Траси, щом тази мила дама има любезността да ти дава кърпичките си! Арамис хвърли върху д’Артанян един от ония погледи, които карат човека да разбере, че си е спечелил смъртен враг, после продължи с благия си вид. — Грешите, господа — каза той, — тази кърпичка не е моя и не зная защо на господина му хрумна да я даде на мене, а не на някой от вас; ето и доказателство, че говоря истината — моята кърпичка е в джоба ми. При тези думи той извади собствената си кърпичка, също така елегантна и от тънка батиста, макар че по това време батистата беше скъпа, но без бродерия и без герб, украсена само с монограма на притежателя й. Този път д’Артанян не продума нито дума — беше разбрал грешката си; но отричанията на Арамис не убедиха приятелите му и един от тях се обърна към младия мускетар с престорена сериозност. — Ако това, което твърдиш, е истина — каза той, — ще бъда принуден, драги ми Арамис, да ти я поискам; както знаеш, Боа Траси ми е близък приятел и не желая никой да се хвали с вещите на жена му. — Лошо го казваш — отвърна Арамис — и макар че признавам правотата на твоето искане, ще ти откажа заради начина, по който го направи. — Истината е — обади се плахо д’Артанян, — че аз не видях кърпичката да пада от джоба на господин Арамис. Той беше я настъпил, това е всичко, и понеже кракът му беше върху нея, помислих, че кърпичката е негова. — И сте се излъгали, драги ми господине — отвърна студено Арамис, безчувствен към извинението. После се обърна към гвардееца, който беше заявил, че е приятел на Боа Траси, и продължи: — Всъщност аз мисля, мой скъпи приятелю на Боа Траси, че аз съм му не по-малко близък приятел, отколкото ти, самият. Така че в случая тази кърпичка може да е паднала както от моя, така и от твоя джоб. — Не, кълна се в честта си! — извика гвардеецът на негово величество. — Ти ще се закълнеш в честта си, аз ще дам честната си дума и тогава един от нас двамата явно ще излъже. Слушай, Монтаран, хайде по-добре да я разделим на две. — Кърпичката ли? — Да. — Отлично — извикаха другите двама гвардейци. — Соломонова присъда! Арамис, ти си истински мъдрец. Младежите избухнаха в смях и с това цялата работа се свърши. След миг разговорът се прекрати, тримата гвардейци и мускетарят си стиснаха сърдечно ръце и тръгнаха, гвардейците в една посока, Арамис — в друга. „Ето удобен момент да се помиря с тоя благороден мъж“ — каза си д’Артанян, като се беше отдръпнал малко настрани, докато разговорът завърши. И с това добро намерение той се приближи до Арамис, който се отдалечаваше, без да му обръща никакво внимание. — Господине — каза му той, — надявам се, че ще ме извините. — Господине — прекъсна го Арамис, — позволете ми да ви забележа, че в случая вие не постъпихте като възпитан човек! — Как, господине! — извика д’Артанян. — Нима вие допускате… — Допускам, че не сте глупак, господине, и макар да идете от Гаскония, трябва да знаете много добре, че не се стъпва без причина върху носни кърпички. Дявол да го вземе! Париж не е настлан с батиста. забеляза, че Арамис е силно ядосан. — Господине, вие напразно искате да ме унижите — каза д’Артанян, чиято свадлива природа започна да взема връх над миролюбивите му решения. — Вярно е, че съм от Гаскония и понеже знаете това, няма защо да ви напомням, че гасконците не са много търпеливи; извинят ли се веднъж, дори и за някаква глупост, те са убедени, че са направили двойно повече от онова, което е трябвало да направят. — Господине — о