ТЮТЮН

Гроздоберът беше към края си.

От малките вили и кирпичените постройки сред лозята се разнасяха ту задружни песни, бързи и жизнерадостни като хоро, ту самотни и провлечени гласове, наситени с печал, която се издигаше към синьото небе. Слънцето грееше меко, листата на черниците, крушите и дулите, засадени около вилите, капеха при всяко полъхване на вятъра, а жълтите пръчки на лозите, привързани с лико, висяха огънати безпомощно под тежината на изобилния плод. По песъчливата и рохкава почва между дънерите сновяха с кошници гроздоберците - повечето млади хора. Те се смееха весело и се закачаха помежду си. От време на време прекаляваха и биваха нахоквани от по-старите. Памида изтърсваха небрежно в каци и кошове, а кехлибареножълтия болгар и мискета, покрит със синкав прах, нареждаха грижливо в плитки сандъчета, за да го поставят после в трици, които щяха да го запазят до късна есен. Когато се събираха около каците или сядаха да закусят, те започваха да се замерват със зърна, виковете им ставаха някак лудешки, а закачките - горестни и настойчиви, защото знаеха, че това опиянение от слънце, любов и сладък плод щеше да трае само няколко дни.

Ирина - дъщерята на Чакъра, старши стражар от околийското управление, известен на целия град - също вземаше участие във веселието. Тя дори си позволи свободата да поприказва с един приятен и разглезен младеж, който беше дошел в бащиното си лозе ей така, от скука, само за да погледа гроздобера, но не и да работи, и през всичкото време въртеше около показалеца си кордона на кучето от вълча порода, с което ходеше навсякъде. Той беше син на народен представител и спадаше към първенците на града. Но той не й се хареса, защото шегите му бяха много смели. Стори й се, че той не би разсмивал по тоя начин едно момиче от своята среда. Оскърбена малко и потисната от собственото си държане - не трябваше да се смее на остротите му толкова високо, - тя реши да си отиде в къщи. Взе една кошница с десертно грозде и незабелязана от никого, тръгна по пътеката, която извеждаше на стария римски път. Потънала в мислите си, Ирина щеше да отмине, без да види братовчед си Динко - селско момче с шаячни дрехи и цървули, на което Чакъра даваше малко скъпернически безплатна храна и квартира, за да учи в гимназията. Срещу това роднинско благодеяние той го използуваше през лятото за полската работа в лозето и тютюневата си нива.

Динко идеше от града, носейки последните нареждания на Чакъра.

- Баща ти заръча да се прибереш по видело - предупреди той, когато се разминаваха.

- Ето, отивам си - сърдито отговори Ирина.

Чакъра имаше твърде малко доверие у младите хора. Той не желаеше да повери Ирина след залез слънце дори на родния си племенник. Някакво упорито предубеждение го караше да мисли, че опасността за нравите се проявява най-вече на тъмно и особено през гроздобера, когато младите започваха да вилнеят - не позволяваше на дъщеря си да се прибира в къщи след мръкване.

- Каза да набереш и мискет - добави Динко.

В гласа му прозвуча ирония - както винаги, когато говореше за чичо си. Той бе едро и хубаво момче с руса коса и зеленикави очи, но Ирина се срамуваше от роднинството си с него поради цървулите и шарената торбичка, с които идваше в гимназията.

- Набрах!... - с досада измърмори Ирина.

Тя продължи между лозята по остатъците от древния римски път, за който учителят по история в гимназията твърдеше, че е от времето на император Траян. До зидовете, които укрепваха наклона, за да не се рони почвата, растяха градински чай и къпини, пожълтели от есента, и шипки с оранжеви плодове. Някои от лозята бяха вече обрани и пусти. Само плашилата, с изтърбушени сламени туловища и широкополи шапки, висяха самотно на коловете си и тъжно поклащаха от ветреца дрипите си. От многоцветната и умираща растителност, от имортелите и жълтурчетата край пътя се излъчваше някакво примирение, което тишината и мекото слънце насищаха със сладостна печал.

Римският път излезе на шосето. Като стигна до него, Ирина отпочина малко, после взе тежката кошница в другата ръка и продължи към града. Хълмовете с лозята останаха зад нея. Тя се обърна и хвърли поглед към тях. Мисълта, че и този гроздобер, и това лято, и тази година бяха отминали, без да се случи нещо особено, я накара да почувствува тъга. Ирина не можеше да се отпусне, да стане близка в момичетата на съседите, нито да вземе участие в закачките им с ергените от махалата. Те бяха прости, грубовати, дори малко небрежни към външността си девойки, които не съзнаваха това, защото им липсваше жажда за друг живот. Бащите им бяха дребни занаятчии, разсилни в общината или майстори в складовете, които допълваха доходите си от някоя тютюнева нива край града, от лозето или от варене на ракия. Тези момичета се показваха на улицата с налъми, невчесани, разхождаха се по площада в пъстри рокли и не мечтаеха за други мъже освен за тия, които ги ухажваха. С дъщерите на интелигентски семейства тя също не дружеше, защото високомерието им я оскърбяваше. Те отговаряха надменно дори на учителите си и ако някоя от тях получеше за срока петорка вместо шесторка, бащата отиваше веднага да иска обяснение от директора.

От двете страни на шосето се простираше вълнообразна червеникава равнина, засято с тютюн. Тук-таме по нивите все още беряха „горната ръка” - „учовете” и „ковалашите”, които представляваха най-благоуханните и скъпи листа на тютюна. След малко по шосето мина двуколката на младежа, с когото Ирина бе разговаряла на лозето. Той й се усмихна разсеяно и снизходително. Той също се връщаше в града, но дори през ум не му мина да я покани в двуколката при себе си. До го видят в двуколката с момиче от народа, с дъщерята на обикновен стражар - беше несъвместимо с достойнството му на човек от местните първенци.

Ирина наведе глава. Не бе нито уморена от пътя, нито оскърбена от постъпката на младежа, а само съзна, че и той беше нищожество - едно от тия провинциални нищожества като учителя по пеене с лъснатата от брилянтин коса, който я ухажваше, като неизвестните драскачи, които й изпращаха анонимни любовни писма, като цялата тази паплач от мъже с тъпи лица, с грижливо подстригани мустачки и ярки вратовръзки, която вечер се разхождаше по площада и ядеш семки в киното.

Тя въздъхна. Само веднъж да свърши гимназия и да отиде в София, да се запише в Медицинския факултет... Ирина знаеше как да живее и какво да постигне. В съзнанието й изпъкна чистият и жълт паваж на „Цар Освободител”, неоновите реклами, които мигат тайнствено в синия здрач, сладкарниците с елегантни мъже и хубави жени по масите, кината с големи екрани, с удобни и меки седалища и с изискана публика, а не с тълпа от гамени, която мирише на чесън и плюе люспи от семки.

Един мъжки глад, внезапен и остър, пресече неочаквано мислите й:

- Чакай!... Дай ми един грозд!...

Тя се уплаши от самотата на мястото и от той небрежен и неучтив мъжки глас, който така грубо я върна към действителността. Повдигна глава и с разтуптяно сърце видя сина на Редингота, сина на учителя по латински.

Той беше усоен, неприветлив и саможив младеж, без определено занимание, откакто бе изкарал гимназия. Беше по-скоро дребен и слаб - белег на оскъдицата и недояждането, сред които живееше учителското семейство на Редингота. Имаше бледо лице и тъмни, дълбоко поставени очи, които гледаха остро. Момичетата от града го отбягваха, но и той не се интересуваше много за тях. Ирина го бе виждала в двора на гимназията, срещаше го често по улиците и винаги оставаше удивена от това, че той не си даваше труд да я погледне. Обикновено след като го отминаваше, тя продължаваше да мисли за него. Струваше й се, че това студено и правилно лице би харесало на жените, за които четеше в романите. Но на нея не се харесваше особено. В часовете на вечерния здрач, когато почиваше от четене или от работа през деня, тя си бе изработила идеалния тип за красив мъж. Човекът, в когото щеше да се влюби, трябваше да бъде висок и сух, но здрав, с дълги крака, с тънки и красиви ръце и с ъглесто лице, по което личат следи от дълбоки страсти. Синът на Редингота не беше такъв, но все пак в него имаше нещо, което я смущаваше. Той не приличаше на никой друг младеж в града.

Сега той стоеше пред нея с не много високия си ръст, със студеното си лице, гологлав, с измачкан евтин костюм и прашни обувки. В ръката си държеше малка подвързана книга, а от джоба на сакото му се подаваха вестници. Имаше вид на човек, който беше прекарал следобеда на открито, под сянката на някое дърво, и сега се връща в къщи. И както винаги, не я забелязваше. Навярно я бе помислил за някое момиче от крайните квартали, полугражданка-полуселянка, която изнася грозде за продан в града.

- Ще ми дадеш ли грозде? - попита отново той.

- Вземи си! - каза троснато тя.

Неучтивият начин, по който й заговори, я разгневи. Баща му имаше същия навик - да се обръща към ученичките с обидна пренебрежителност, говорейки им на „ти”.

- Аз ще платя, разбира се - заяви той, като извади две никелови монети и ги погледна внимателно, сякаш това бяха последните му пари.

- Ти грешиш!... - рече тя. - Аз не съм продавачка.

Той я погледна равнодушно, но после изведнъж очите му трепнаха. Най-после я видя... Най-после забеляза, че тя беше хубава и от малко по-друго тесто.

- Вярно, ти не приличаш на продавачка - поправи се той без смущение.

Очите му се спряха последователно върху вехтата блуза, избеляла пола и платнените обувки, които бе сложила на бос крак. Тя имаше добре сложено тяло и красиво лице, наситено с удивителна жизненост. Изобилната кръв придаваше на кожата й леко обгорена от слънцето, бакърен оттенък. Тя бе свила доста грижливо гъстата си черна коса на руло, а орловият нос придаваше на красотата й нотка на осъзната и малко високомерна сериозност. Всичко това му се стори забавно. Той продължаваше да я обижда с учудването в погледа си. У него имаше нещо несъзнателно дръзко. Ала вместо да се разсърди, тя извърна към него лакътя си, върху който висеше кошницата, и повтори:

- Вземи си.

Ръката й беше силна, мургава и загоряла от слънцето, но с нежна китка, с чисти и равно подрязани нокти.

Той постави книгата в джоба си и взе един грозд.

- Каква е тази книга? - попита Ирина жадно.

- Една немска книга върху тютюните.

- Отегчително!... Как можеш да четеш такива книги?

- А какво да чета?

- Романи!...

- Не, аз не чета никога романи - каза той.

Тя стисна устни и направи презрителна гримаса. После го покани да вземе още един грозд и се приготви да си върви.

- Ще те придружа до града - рече той, като хрупаше гроздето с удоволствие.

Ирина се усмихна равнодушно. Нямаше нищо против.

- Аз съм Борис Морев, син на Редингота - представи се той, като че беше решил да се забавлява с баща си. - Познаваш ли Редингота?

- О, и как!... - произнесе тя с престорена гримаса на ужас.

А след това си спомни за упорития навик на учителя по латински да не поставя никому шесторка. Това можеше да попречи на влизането й в Медицинския факултет.

- Откъде го познаваш? - попита той.

- От гимназията.

- Значи, ти си ученичка в гимназията!... - Удивлението му ставаше все по-голямо. - В кой клас?

- В седми.

- А как си с латинския?

- Добре.

- Не вярвам. Как е възможно да бъдеш добре при такъв смахнат човек?

- Кой е смахнат? - учудено попита Ирина.

- Баща ми.

- Той не е смахнат, а строг.

- Не, направо смахнат! - настоя Борис.

- Аз ще бъда освободена от матира по латински - каза тя.

- Така ли?... Тогава ти сигурно знаеш наизуст речта на Цицерон срещу Катилина и можеш да я повториш като грамофонна плоча?

- Не, не я зная. Нито пък баща ти иска това. - Тя поправи с ръка рулото на косата си и попита жадно: - Защо се представяш чрез баща си?

- Защото той е много известна личност и хората казват, че приличам на него.

- Ти не приличаш на него и вероятно си доволен от това.

- Да - рече Борис, като се изсмя някак горчиво и злобно. - А как се казва баща ти? - попита той след малко.

- Той е също много известна личност... Чакъра, старшията от околийското, ако си чувал?

- Да, зная го, разбира се.

Настъпи мълчание, което изпъкна в контраст с бързия им и непринуден разговор преди малко.

- От какво се учудваш? - попита тя остро.

- От нищо - произнесе той безразлично.

Ирина го погледна бързо. Стори й се, че имаше нещо еднакво в съдбата им. И двамата се стесняваха от бащите си - сякаш не можеха да им простят, задето не бяха станали - Аз не се срамувам от баща си - каза тя твърдо.

- Нито пък аз от моя - заяви той също. - Но не мога да му простя, че е смешен.

- С какво е смешен?

- С всичко... Като всеки даскал.

- Това са ученически мнения.

- Сегашните ученици са по-умни от учителите си затова им се подиграват. Да се учи латински е глупост.

Тя отвърна с книжните доводи на Редингота върху необходимостта от латински за ония, които смятат да следват в университета. Борис я изслуша разсеяно и не възрази. Той само се удиви на гладкия начин, по който течеха мислите й. Но това не го развълнува никак. Дългите години на печално детинство и на неизлечимата учителска бедност на баща му бяха наслоили в душата му студ и горчивина към света, които винаги му пречеха да се вълнува.

Двамата бяха тръгнали неусетно по шосето и когато наближиха града, на Борис се стори, че трябва да я остави. Той подаде ръката си и попита дръзко:

- Искаш ли да се видим утре?

Бързият и неочакван въпрос я смути. Нямаше никакво вълнение в гласа му, нито в очите му. Това бяха познатите остри, тъмни и пронизващи очи, без влажната сладникавост на учителя по пеене, без овчата покорност на влюбените й съкласници. Тия очи сякаш проникваха в нея, без да издават тайната си, и съдържаха онова далечно, парливо и непознато нещо, което намираше само в книгите. Тя се помъчи да се изтръгне от властта им с уклончивото обяснение, че утре ще бъде заета. Но той я пресече бързо.

- Отговори веднага! Да или не?...

И тогава тя каза глухо:

- Чакай ме утре на същото място... Следобед... При бряста...

Ирина се прибра в къщи задъхана и смутена, но изпълнена с приятно вълнение. След това разсъди и се упрекна в лекомислие. Нима едно почтено момиче трябваше да приеме среща вън от града с непознат мъж още при първия разговор? Бе неприлично още и това, че тя самата в своята забърканост предложи да се видят при бряста, а не в някоя от малките сладкарнички на града, където изобщо младите хора можеха да се срещат открито, без да предизвикват големи клюки. Ирина изпитваше към сина на Редингота само любопитство - особено, натрапчиво и напрегнато любопитство към ловкостта, с която водеше разговора, към студения пламък, който светеше в очите му и го отличаваше от другите мъже в града. А после й се стори, че в лицето му имаше нещо от нейния „тип”, който беше извлякла от книгите и допълнила от киното. Постепенно тя съзна, че би желала да му хареса на свой ред, а после й хрумна дори лошата мисъл да му позволи известна свобода със себе си. Но веднага отхвърли тази мисъл с пламнали бузи.

За да се успокои малко, Ирина седна в градината под ореха и зачете. Тя четеше всичко, безредно и страстно, поглъщайки отровните страници, които й разкриваха чужди, недостъпни светове. Тези светове я привличаха и омайваха с безуспешните усилия на героите си да се спасят от себе си, с упадъчната красота на драмите и пороците си. Ако целомъдреното й тяло не беше тъй силно и жизнено и ако природата не я беше надарила щедро с физически чар, с естествено и непринудено кокетство, което завладяваше всеки мъж, тя сигурно щеше да изпада в пристъпи на меланхолия, защото светът, в който живееше, беше еснафски и ограничен, а тоя, за който мечтаеше - приказен. Но въздействието, което упражняваше върху мъжете, я изпълваше с жизнерадост дори в еснафския свят. Тя съзнаваше, че беше красива и остроумна и че в края на краищата това струваше повече, отколкото ако беше грозна и глупава, а баща й - богат адвокат или лекар вместо стражар. Съкласниците я ухажваха, а младият учител по пеене с лъснатата от брилянтин коса се стараеше непрестанно да привлича вниманието й. Любовни писма, обикновено без подпис, тя получаваше често. Всеки от авторите им се надяваше тъжно, че любимата му ще отгатне кой е и ще дойде на срещата, която й определяше. Тия свенливи провинциални донжуани не смееха да открият своята самоличност отчасти защото никак не бяха сигурни в успеха си, отчасти защото се бояха документът за дързостта им да не попадне в ръцете на Чакъра. Ирина не се подиграваше на тези писма. С инстинкта си на пламенно същество тя усещаше, че любовта е трагично и силно чувство, което човек трябваше да уважава дори у глупавите хора. Писмата тя просто унищожаваше, без да ги показва никому.

Чакъра се върна от работа уморен, но в добро настроение. Той беше едър петдесетгодишен мъж, с грамадни плещи и енергично, гладко избръснато лице, което му придаваше властен вид. Приличаше по-скоро на висш полицейски чиновник, отколкото на провинциален стражар. Чакъра постави фуражката си на дървената закачалка във вестибюлчето, разкопча горното копче на мундира си - това правеше само в къщи - и седна на масата, приготвена за вечеря. Срещу него заеха местата си жена му и дъщеря му. Обикновено на масата сядаше и Динко. Това бе редно и справедливо, но дразнеше Ирина, защото й напомняше непрестанно за селските роднини. Сега тя бе доволна от отсъствието му. Динко остана да спи в колибата на лозето заедно с няколко братовчеди от село, които бяха дошли да помагат за гроздобера.

Чакъра беше от село, но жена му произхождаше от семейство на западнали македонски занаятчии, избягало от Солун след Балканската война. В начина, по който бе сложена масата, в чистотата на стаята, както и на цялата къща личеше чевръста и грижлива женска ръка - домакинската жилка на българка от народа, която беше скъсала с първобитната грубост на селската обстановка и умееше да използува градските удобства. Кърпите и покривката бяха от грубо домашно платно, изгладени и много чисти. Хлябът, нарязан на правилни тънки филийки, стоеше в плитка кошничка. Приборите лъщяха от чистота. Това бяха все неща, които селянките от тукашните места, преселени в града, не можеха да усвоят лесно. А съпругата на Чакъра ги знаеше от майка си още преди да се омъжи за него.

Тя бе напета и хубава, с матова кожа и тъмни очи. Чакъра я хареса преди осемнадесет години въпреки бедността й през време на големите стачки след войната, когато полицията нахлуваше в тютюневите складове да усмирява работниците. Тогава тя работеше в склада на „Никотиана” като обикновена пасталджийка.

От стаята, която служеше едновременно за спалня и трапезария, лъхаше свежа еснафска простота и грижливо чувство за ред, сякаш предметите не можеха да мръднат от местата си. Железните кревати с пиринчени топки бяха покрити с дебели шарени черги. Хасените калъфи на възглавниците издаваха дъх на синка и гладене. Дъските имаха розов оттенък, понеже всяка седмица се изтъркваха със счукани керемиди. В басмените перденца на прозорците, в саксиите с гераниуми, в боядисаната гипсова статуя на Наполеон, купена от някакъв панаир и поставена на специална масичка, в потъмнелите портрети на бащи, майки и близки сродници с полуселски, полуграждански облекла имаше нещо успокояващо и приятно, което правеше Чакъра извънредно привързан към семейството си. Когато излизаше от работа, той бързаше да се прибере по-скоро в къщи и не обичаше да се застоява с приятели в кафенето и кръчмата. Изобщо семейството на Чакъра водеше прост и щастлив живот.

Вечерята мина оживено и весело, както винаги. Много рядко някой от семейството биваше недоволен или сърдит. Хранеха се със сметка, но изобилно. Освен имотите на село Чакъра притежаваше край града лозе и нива, засята с тютюн, които бе купил износно от неизправни длъжници, използувайки пред лихварите влиянието на службата си и приятелството си със съдебния пристав. Така той мислеше, че бе улеснил както длъжниците, така и себе си - в ущърб на лихварите.

След вечерята Чакъра запали цигара и почна разговор за лозето и нивата. За гроздето му бяха обещали добра цена, а и от тютюна също се надяваше да вземе доста пари.

- И тая година ще дам максула на генерала - важно заяви той.

Старшията имаше предвид запасния генерал Марков, директор на местния клон на „Никотиана”. Като спомена генерала, той се обърна към Ирина и попита внезапно:

- Ти познаваш ли синовете на Редингота?

Ирина се уплаши и побледня.

- Не! - гузно отговори тя. - Откъде ще ги познавам?

Чакъра я погледна малко учудено.

- От гимназията - каза той.

- Чакай, сетих се!... Познавам най-малкия.

- Стефан, изключения ли?

- Да.

- Е... Какво?

- Нищо... Вървеше добре в гимназията... Умно момче.

- Умно, но за пакост!... - произнесе Чакъра, като изпусна бавно дима от цигарата си. - И останалите му братя не са цвете за мирисане... Най-големият беше комунист, лежа в затвора и потъна някъде. А средният и досега скита без работа.

- За него ли питаш?

- Да, генералът иска да го вземе на работа.

Вълнението на Ирина се засили.

- Нека го вземе - дрезгаво рече тя.

- И аз му казах това. - Чакъра разкопча още едно копче на мундира си. - Може да излезе човек. Ти какво си чувала за него? Да не е и той комунист?

 - Не!... - Бузите на Ирина се заляха с руменина. - Той не е комунист.

- Откъде знаеш?

- Не съм го виждала да ходи с комунисти.

- Значи, го познаваш? - намръщено произнесе Чакъра, Ирина не отговори и помогна на майка си в разтребването на масата. Раздразнението на Чакъра постепенно се уталожи. Той излезе на двора, покатери се на една стълба и почна да откачва низите с тютюн от дървените летви, заковани върху лицето на къщата. Ирина поемаше низите, сдипляше ги грижливо и ги отнасяше в бараката до малката зеленчукова градинка. Това се повтаряше всяка вечер, за да не пострада тютюнът от нощната роса. Сушенето на тютюна изобщо беше сложна операция, от която зависеше цветът и благоуханието му. Листата не биваше да се излагат веднага на слънце, защото щяха да изсъхнат много бързо и да станат чупливи, а трябваше да се оставят два или три дни на закрито място, докато увехнат. След това низите се поставяха последователно ту на слънце, ту на сянка, докато зелените листа добиеха златистожълт цвят. Именно в това редуване на слънце и сянка Ирина беше постигнала вече голяма опитност. Тя пречупи един лист и важно го показа на баща си. Макар листът да беше добил хубав, кафявожълт цвят, от средния му нерв все още изтичаше сок. Низите трябваше да съхнат още малко.

Като влязоха отново вътре, те послушаха музика от евтиното радио, а после Ирина се прибра в стаичката си - ослепително чиста и бедничка. Парите, които Чакъра беше спестил, щяха да отидат не за чеиз, а за следването й в Медицинския факултет. В стаичката имаше само желязно легло, маса, върху която стоеше просто елипсовидно огледало, и етажерка с книги. Над масата върху дълъг шнур висеше електрическа крушка с тенекиен абажур. Ирина взе от етажерката „Палми край тропическото море” и чете до късно. След това отвори прозореца, съблече се и легна. Въображението й почна да скита из чудни задморски страни. Тя не забеляза как лицето на нейния „тип” доби неусетно пълна прилика с чертите на втория син на Редингота.

Градският часовник удари полунощ. Отвън долиташе шумът на близката пенлива река и тънко благоухание на съхнещ тютюн. Някъде упорито лаеше куче, а върху чистото небе трепкаха ярки есенни звезди.

На другия ден тя се събуди късно. Майка й не й позволяваше да върши тежката работа в къщи, от която ръцете ставаха червени и груби. През отворения прозорец грееше мекото октомврийско слънце и се виждаха керемидените покриви на съседните къщи, реката, блещукаща на слънцето, и гъсти букети от пожълтели дървета. На изток се издигаха склоновете на планината, забулени в прозрачна есенна мъгла, през която прозираха петна на кармин на дъбови сечища и тъмна зеленина на борови гори. По улицата скърцаха бавно волски коли, натоварени с грозде. Майката - чевръста и хубава, - с шарена кърпа на главата, метеше двора, обсипан с окапалите листа на ореха. В курника, ограден с телена мрежа, се разхождаха кокошки и пуйки, а до бараката, в която слагаха въглища, грухтеше басово едра свиня.

- Ще ходиш ли на лозето? - попита майката, като прекъсна метенето и се загледа изпитателно в лицето на Ирина. - Баща ти заръча да идеш сутринта.

- Не мога сутринта - начумерено отвърна Ирина. - Първо трябва да си напиша домашните.

Тя излъга - което й се случваше рядко - и се зачерви от срам. Домашните по алгебра и латински беше написала още в петък вечерта - първия ден от тридневната ваканция на учениците за гроздобера. Искаше да отиде на лозето следобед, понеже това беше най-удобното време за срещата й с Борис. Тогава баща й беше дежурен в участъка, майка й трябваше да стои в къщи, за да наблюдава разтоварването на гроздето, а Динко помагаше на работниците на лозето. Ирина слезе долу, закуси и после отново се прибра в стаичката си - чиста като душата й до вчера. Вместо уроците си - тя ги запомняше отлично с едно бързо прочитане в междучасията - свърши „Палми край тропическото море” и почна „Гирлянди от Хавай”, потъвайки в тръпките на сладостната меланхолия, които събуждаше прочетеното.

Чакъра се върна на обед малко сърдит от това, че Ирина не беше отишла на лозето сутринта. Вчерашното й смущение го бе изпълнило с подозрение. Той поръмжа, понахока малко непокорната си дъщеря, но доброто ядене и хубавото вино поправиха бързо настроението му. Лозето даде добър плод, а и цената на тютюна се вдигаше. Той дремна малко, после лъсна ботушите си и отиде на работа.

Ирина се приготви за излизане. Косата си тя бе навила на руло още сутринта. Много й се искаше да облече някоя от по-хубавите си дрехи - бялата ленена пола и тъмносинята копринена блуза с къси ръкави, - но се боеше да се събуди подозрение у майка си. Задоволи се само да сложи новите си спортни обувки и една евтина сребърна гривна - подарък от баща й след продажбата на тютюна от миналата година.

Когато излезе от къщи и тръгна към лозята, обзе я тревога. Това не бе страх - силна като пантера, тя не се боеше физически от мъжете, - а по-скоро смущение, което идеше от неувереност в себе си. Защо отиваше на тази среща? Може би това щеше да усложни живота й, да разбърка следването й, да разстрои плановете й... Не беше ли по-добре да се върне? Ала нещо неумолимо и силно я теглеше към безработния младеж с вехт костюм, с красиво лице и хладни очи.

Гроздоберът беше на привършване и само тук-таме в някое лозе имаше още хора, които се забавляваха с песни, акордеони и китари. По шосето пристъпваха коне, натоварени тежко с последните кошове грозде. От храстите свиреха щурци. Един заек изскочи отнякъде и хукна лудешки по тютюневите стърнища. От синьото небе, от слънцето, което грееше меко, без зной и омара, от планината, полето и хълмовете, потънали в пламъци на умираща растителност, лъхаше спокойствие, наситено с тъга и тихата чувственост на южна есен.

Борис лежеше под бряста върху пожълтялата трева и подпрян на лакътя си, четеше книга. Четеше вдълбочено, сякаш беше излязъл от града, за да прекара деня именно така, без да се интересува дали Ирина щеше да дойде, или не. Когато я забеляза, той се изправи спокойно и постави книгата в джоба си.

- Не те очаквах толкова рано - каза той, като подаде ръка.

- Трябва да се прибера в къщи преди седем - обясни тя.

- Строги ли са родителите ти?

- Да, като всички прости хорица. Но аз съм свикнала да уважавам предразсъдъците им.

- Това е добре... - Борис я погледна изпитателно, сякаш се мъчеше да отгатне нещо в характера й. - Това показва умение да избягваш излишни разправии.

- Правя го, защото обичам родителите си.

Тя почувствува смущение от хладното му и красиво лице с тъмни, дълбоко поставени очи.

- Обзалагам се, че идваш за първи път на среща - произнесе той, като забеляза вълнението й.

- Не е за първи път - излъга тя оскърбено. - Ходила съм и друг път.

- Как?... Вън от града ли? - попита той с шеговито възмущение.

- Да, вън от града. С възпитани мъже, разбира се.

- Ти не умееш да лъжеш.

- А ти си лош, ако искаш да ме накараш да лъжа.

- Аз не съм толкова лош!... - възрази той насмешливо и после добави: - Тук има много прах и минават хора, които ще си въобразят, че сме любовници. Искаш ли да се изкачим към параклиса над боровата гора?

Към параклиса!... Но това беше много далеч! Щеше да закъснее, да се върне в къщи след идването на баща си. Ала несъзнателното й желание да преживее нещо я накара да се съгласи.

По тясна и стръмна пътека те минаха през боровата гора, постлана с кафява иглолистна настилка и напоена с дъх на смола. Хълмът бе висок. Параклисът се намираше на върха му всред поляна, обрасла с глог, шипки и бурени. От поляната се спускаха отвесни скали и стръмни сипеи, в подножието на които свършваше гората. Мястото беше усойно и диво, но от него се разкриваше хубава гледка към града и долината на реката. Когато излязоха на полянката, Борис свали сакото си и го постла върху изсъхналата трева. Двамата седнаха срещу слънцето с лице към града. Къщите приличаха на малки зарове, разпилени около реката, а между тях, из улиците и площадите, подобно на мравки, пъплеха хора. Следобедният влак, идейки от София, наближаваше гарата като малка ленива гъсеничка. През гората бяха изчерпали няколко дребни теми и сега мълчеха.

- Значи, медицина!... - рече той малко подигравателно, като запали цигара.

- Да.

Тя се загледа в хоризонта. Нежните й мургави бузи се бяха зачервили от изкачването.

- А няма ли да се омъжиш? - Той се усмихна, но Ирина не забеляза това.

- Първо ще свърша университета.

Тя уточни мечтите си, вплитайки в тях и идеята да работи в далечни, южни страни. Борис я наблюдаваше с хладния блясък на очите си.

- Това е добър план... - произнесе той най-сетне. - Това е тъкмо животът, който трябва да води момиче като тебе... Но колкото за южните страни, боя се да не те направят глупава фантазьорка.

- Защо? - попита тя.

- Защото човек се чувствува добре само там, където може да спечели пари.

- Ти никак не приличаш на братята си - замислено произнесе тя.

- Да, никак. Те са комунисти.

- Какво стана с големия ги брат? С какво се занимава той сега?

- Чете забранени книги и агитира между глупците срещу властта... Изкара романска филология, но не го приемат за даскал, понеже има присъда от септемврийските събития... Сега се занимава с преводи... с просия или нещо подобно... не знам точно с какво.

- Колко жалко!...

- За какво?

- Задето е комунист.

- О, да!... С тази глупава идеология той зарази и малкия ми брат... Причиняваше хиляди неприятности и лишения на семейството. Изобщо той се оказа глупав и неблагодарен човек.

Ирина се намръщи.

- Ти си много несправедлив - каза тя. - Брат ти положително не е глупав или неспособен човек... Подозирам, че една моя съученичка е влюбена в него, знаеш ли?

- Да, зная!... Лила, дъщерята на Шишко истифчията, нали?... Когато брат ми идва в града, постоянно се мъкнат заедно... Приличат на гърне и похлупак... Двамата са се насърбали от комунистическата идеология и това им помага да се разбират в любовта. Съчетават идеологичното с приятното.

- О, мълчи!... Лила е много почтено момиче.

- Не съм казал противното. Говоря само за брат си. Когато човек няма пари или е неспособен да ги спечели, намира изход в идеологията на комунистите. Братята ми се утешиха именно по този начин.

- Ти говориш постоянно за пари... Баща ти трябва да е много беден - съчувствено забеляза тя.

- Да, варварски, ужасно беден!... - високо и натъртено произнесе той. - Впрочем това е известно на целия град. Ние постоянно дължим суми на разни бакали, хлебари и месари в града. И затова едва ли има нещо, което да мразя повече от бедността.

- С какво се занимаваш сега?

- С нищо.

- Как с нищо?...

- Ей така!... Изучавам тютюневия бранш.

Ирина помисли да му каже за снощния разговор с баща си, но реши, че е по-добре да мълчи.

- Какво може да ти донесе тютюневият бранш?

Борис направи лека гримаса и не отговори. Едно момиче не може да разбере нищо от възможностите, които обещава тютюнът.

- Защо не отидеш да работиш в София и да следваш университета? - продължи тя, като го гледаше с топлите си кафяви очи.

- Защото не съм глупак като братята си - отговори той.

- Но какво ще постигнеш с тютюна? - Тя беше почти огорчена от враждебността, с която бе посрещнат съветът й. - Ще станеш майстор... директор на склад... най-много експерт в някоя тютюнева фирма... Ще стигнеш до тях с нехигиенична и убийствена работа, с угодничество и влачене по корем... Ти нямаш никакви връзки с едрите тузове, нали?

- Да, никакви - мрачно потвърди той.

- Значи, желанието ти е съвсем безнадеждно!... Прости ми, че ти говоря така.

- Аз не бих позволил другиму да ми говори така.

Тя го погледна и произнесе:

- Но може би ще успееш.

Настъпи мълчание. Слънцето клонеше към запад и гънките на планината се очертаваха ясно. Полъхна вятър. Водните пари по течението на реката се бяха сгъстили в дълга ивица от синкава мъгла.

- Ще видим! - произнесе той неочаквано.

А после, сякаш това беше напълно естествено и не можеше да не се случи, той я прегърна и привлече към себе си. Тя не оказа никакво съпротивление. Устните й отвърнаха с тръпчива, неопитна целувка.

Слънцето залязваше.

Когато слязоха в града, вечерният здрач се беше сгъстил. От дворовете на къщите долитаха весели гроздоберски песни, придружени от свирене на акордеони.

След като се разделиха, Борис тръгна към центъра на града, продължавайки да усеща вкуса на устните й, които още не умееха да целуват. „Малко любов” -помисли той с насмешка. Думата „малко” го накара да се усмихне студено на себе си. Той измерваше всичко в количество. Приключенията от този род оставяха в душата му тръпки на досада и съжаление за изгубено време, но бяха единственото удоволствие за младеж без пари. Дори играта на моникс в кафенето струваше пет лева, които не винаги се намираха в джоба му. По природа той не беше нито развратник, нито отшелник и затова момичетата се хлъзгаха по повърхността на живота му, без да оставят възторзи или печал. Ирина беше просто едно от тия момичета. И понеже си оставаше винаги пренебрежителен към жените, а мисълта му беше заета с миража на тютюна, той не съзна, че тръпчивият вкус на устните й го бе развълнувал много по-дълбоко, отколкото мислеше.

Той престана да мисли за нея, когато излезе на главната улица, и се разгневи на тълпата, която му пречеше да върви. По тротоарите се движеха самодоволни търговчета, сполучили да разработят някое дребно предприятие, лениви държавни чиновници, току-що излезли от канцелариите, провинциални франтове с модни дрехи и отегчени лица, девойки с миловидни главички, но в пълни крака. И всички тия хора се блъскаха, хилеха и поздравяваха, като че излизането по главната улица през часа на модната разходка беше върховната цел на живота им. „Гладна тълпа” - помисли той с отвращение, ядосан от навалицата, която го блъскаше и принуждаваше да върви на зигзаг. Нима не би продал душата си, за да изплува над тая сган?... Той отдавна беше решил да я продаде, но липсваше добър купувач и това го отегчаваше. Даваха му много ниска цена. Предлагаха му да стане полицейски агент, селски учител, помощник-аптекар, касиер в кино и дори любовник на една възрастна жена. Всичко това той отхвърли спокойно, без възмущение, като дребни оферти, които не заслужават внимание. Естествената му злъч към света, натрупана от бедността, не се дразнеше от нравственото падение, а само от нищожността на възнаграждението. За дребните, но почтени службици той знаеше, че щяха да го изхабят, а полицейски агенти и платени любовници на жени ставаха само умствено осакатени глупци. Ала все пак той трябваше да почне нещо и като захвърли гимназиалната си диплома, постъпи в един тютюнев склад. И тук пред него блесна за пръв път златният мираж на тютюна. Тук му се стори, че със своя ум и презрение към хората можеше да властвува над тях. Жълтокафените тютюневи листа с наркотично благоухание, които нареждаше на пастали и стягаше в денкове, можеха да се превърнат и за него в разкошен дом, в американска кола, печалби и могъщество... Трябваше само да усвои подробно манипулацията, такта на покупките, хитрините на „шкартото”, счетоводните похвати за укриване на печалбите, изкуството да се дават рушвети и полицейските начини за усмиряване на стачките. Трябваше само да прескочи преградата от директори и майстори, от простаци, шмекери и крадци на дребно, която пазеше ревниво местата си и затваряше пътя към тайнствения и недостъпен свят на едрия капитал, на акционерите, генералните директори и главните експерти. Понякога той успяваше да зърне хората на тоя недостъпен и всемогъщ свят. Те идваха с лимузини, които струваха половин милион, преглеждаха внимателно някоя голяма партида и след това отиваха да ловят с въдица риба в планината. Едни от тях имаха интелигентен вид, бяха изискани и мълчаливи, други, напротив, го поразяваха със своя шум и простащина, със суетното и нахално показване на богатството си. Между последните се срещаха хора почти без никакво образование, бивши кръчмари и месари, груби и безогледни като джамбази по панаирите, но успели да станат собственици на петдесет или сто милиона. Какво му пречеше да постигне същото? Отношенията му с хората бяха по-гъвкави, мисълта му по остра, волята по-силна. По цели нощи той разсъждаваше върху това и тютюнът се превърна в огнена мечта, която изгаряше въображението му.

Но още през първите дни миражът му показа жестокостта си. Наркотичната миризма на тютюневите листа му се стори непоносима. Отровният прах, който поглъщаше през деня, вечер се къртеше от дробовете му с остра, мъчителна кашлица и жълтеникави храчки. Лицето му стана бледно, виеше му се свят и често повръщаше, облян в студена пот. Това бяха признаци на остро отравяне с никотин у начинаещите, които се престараваха и оставаха след работно време, за да спечелят благоволението на майстора. Усърдието продължи три месеца и Борис се надяваше на повишение. Но майсторът беше предвидлив човек и не му позволи да мръдне по-нагоре от денкчия. След още три месеца този младеж благодарение на ума и образованието си можеше да го измести. Тютюневата търговия процъфтяваше и главните експерти търсеха под дърво и камък такива хора. Един ден майсторът се обезпокои до такава степен, щото намери за по-добре да уволни Борис.

От два месеца Борис скиташе без работа, но сега се надяваше да постъпи в „Никотиана”, най-солидната и най-богатата тютюнева фирма. Службицата беше нищожна и канцеларска, но даваше възможност за учене на нови неща и размах в техническата работа, без да диша непрекъснато отровния тютюнев прах.

Той стигна до голямото кафене на площада, влезе в него и огледа масите, търсейки генерал Марков. Генералът, с моравочервено лице, бръсната глава и светъл спортен костюм, играеше табла с директора на „Родопски тютюн”, но така стръвно, че Борис не посмя да го обезпокои и да попита за назначението си. Публиката беше същата, както на улицата, но по-ленива и напълно безразлична към любовните въпроси, киното и разходките по тъмно, които вълнуваха младежта. Тя се състоеше от пенсионери с почервенели от ракия носове, от писарушки, безделници и местни първенци, от разпалени стратези и капацитети по международните въпроси, които бяха в същото време виртуози на белот и шампиони на моникс. Но сега по-голямата част от тия провинциални глупци бе оставила щеките, заровете и картите, за да слуша радио. И понеже приличаха на тълпа от кряскащи маймуни - собственото им мнение беше по-важно от това, що чуваха, - заглушаваха гласа на говорителя.

Борис седна отпуснато на една свободна маса и си поръча кафе.

- Какво предават? - попита той, когато келнерът му донесе кафето.

- Речта на Хитлер - небрежно отговори келнерът.

- Казва ли нещо интересно?

- Зъби се на евреите.

Борис погледна разсеяно към масата на генерала, от чието благоволение зависеше съдбата му. Генералът нямаше никакво намерение да се признае за победен и яростно нареди пуловете за нова игра. Борис съзна, че беше неудобно да се приближи до него сега. Той плати кафето и излезе на улицата.

Вечерният хлад го накара да потрепери. Той имаше зимно палто, но нямаше пардесю или мушама, които бяха тъкмо за това време. Електрическите лампи на улицата образуваха броеница от трепкащи светлини, които есенната вечер правеше да изглеждат студени и остри. Борис тръгна към северната част на града. Лампите ставаха все по-редки, а улиците по-тесни и по-тъмни. Стигна до площада на баните, оживен през летния сезон, сега пуст, и отмина джамията, върху минарето на която светеше лампа. Модерните постройки от центъра на града - белег на търговско благополучие - отстъпиха място на изтърбушени паянтови къщички с дървени порти, овощни градини и широки дворове, сред които горяха огньове. Жените варяха мармалад, а мъжете опушваха бъчвите или стягаха казаните за ракия.

В една такава паянтова къща на този квартал живееше семейството на Редингота.

II глава

Бе изминала година от деня, в който Борис постъпи в склада на „Никотиана” като стажант от интелигентните безработни. Ирина взе матура с пълно отличие и почна да се готви за Медицинския факултет. Динко също изкара гимназия, но го взеха в Школата за запасни офицери.

Градецът животуваше сънливо и тихо в дребни клюки и благоухание на съхнещ тютюн. Само от време на време хората се стряскаха от някое македонско убийство или внезапни арести или внезапни арести на комунисти, които после, оковани с вериги, бяха изпращани към близкия областен град.

В семейството на Чакъра царуваше спокойствие.

Но един горещ ден, към края на август, старшията се прибра за обед в лошо настроение, което изрази още сутринта в дребнава придирчивост към подчинените си. На няколко млади стражари в околийското управление той се скара за немарливо отнасяне към оръжието, на постовия пред общината направи строга бележка, че не е обръснат, а на жена си, която беше приготвила всичко навреме, викна грубо:

- Слагай масата!... Какво чакаш?

Жена му го погледна учудено, защото масата беше отдавна сложена.

Чакъра седна на мястото си намръщен и разтърка в супата една малка лютива чушка, от която пълнокръвното му лице стана още по-червено. След това хвърли свиреп поглед към жените, които поглъщаха залъците си страхливо и всеки миг очакваха избухването на бурята.

- Дай гювеча!... - изкомандува той на жена си, а после още по-строго изръмжа към Ирина: - Дай виното!

Двете жени станаха почти едновременно и донесоха гювеча и виното. Гювечът беше тлъст и приготвен, както старшията го обичаше: с картофи, със сини домати и малки лютиви чушки. Като отпи една глътка вино, той пак погледна жените и забеляза, че те почти не ядяха. „Кучки - помисли той гневно. - Ако не се боят от мене, ще се качат на главата ми!” Ирина поне се беше качила вече на главата му.

Той се наобядва, запуши и по навик, който беше добил в службата при разпит на арестувани, помълча зловещо, за да изплаши още повече виновния и да му вдъхне почит към истината. Настъпи оловна тишина, която увисна над масата и накара двете жени да наведат глава. Майката започна да сгъва кърпите, правейки това с излишно усърдие, а Ирина, леко побледняла, се мъчеше упорито да изтрие с хляб петно от капка вино върху покривката.

- Срам!... избуча най-сетне гласът на Чакъра. - В земята потънах, когато ми казаха.

- От какво срам?... Какво ти казаха? - сопнато попита майката.

- И ти ли се правиш, че не знаеш? - гневно кресна старшията.

- Не зная нищо.

- Ако не знаеш, питай хората!... Дъщеря ти е станала любовница на един вагабонтин.

- Я не слушай много какво приказват хората - бързо рече майката.

- Мълчи!... - яростно изрева Чакъра.

Червеното му лице стана мораво, а краищата на устните му се изкривиха надолу и това го направи да изглежда още по-свиреп. Майката стана обидено, излезе от стаята и сърдите тръшна вратата след себе си. Но в малкото вестибюлче тя се спря и доволна от постъпката си, почна да слуша. Тя знаеше, че излизането й щеше да стресне Чакъра и да намали гнева му наполовина. Колкото за Ирина, тя наистина трябваше да получи един малък урок. Беше време за това.

След излизането на жена си Чакъра примигна бързо няколко пъти и се почувствува безпомощен. Туйто!... Изтървеш ли веднъж жените, върви ги гони да ги умириш отново. Ах, какъв бой заслужаваха те!... Но после старшията съзна изведнъж, че грубостта нямаше да му помогне. Жена му не беше като тукашните, които човек можеше да набие. Още по-малко това се отнасяше за дъщеря му.

- Какво има, татко? - внезапно попита Ирина.

Чакъра отдъхна. Гласът на девойката беше развълнуван, но невинен и чист. Това накара старшията да попита малко по-спокойно.

- Тази сутрин ми казаха, че си ходила по срещи с Рединготчето. Вярно ли е това?

- Да, вярно е - отговори Ирина.

Лицето на Чакъра отново стана мораво, вените на слепите му очи почнаха да бият силно и върху челото му се появиха ситни капчици пот. Той не можа да оцени самопризнанието, но запази спокойствие, необходимо за по-нататъшния разпит.

- Откога? - мрачно попита той.

- От миналата есен.

- Къде се срещахте?

- При параклиса.

- А през зимата?

- Вечер, при дървеното мостче, зад склада на „Никотиана”.

- На друго място срещахте ли се?

- Не.

- А какви планове имате? - Гласът на старшията стана насмешлив и зъл. - Този поплювко иска да се ожените веднага, нали?

- Ние нямаме никакви планове.

Чакъра я погледна и занемя. Той беше от старото поколение, със строги нрави, и любовта без ангажименти му се струваше подлост, с която някои безсъвестни типове използуваха глупостта на жените.

- Значи, тъй, никаквице!... - изкрещя той вън от себе си. - Ти си приела да го забавляваш като леко момиче!...

- Знаеш, че не съм... не мога да бъда леко момиче - гордо заяви тя.

- Зная само, че ходиш с просяците на града и хората ти се смеят... Поне да беше някой приличен човек, а не самохвалко и лентяй! Едва го приеха по милост в склада, а бълнува за милиони. Поплювко с поплювковците!...

Ирина наведе глава. Чакъра млъкна, доволен от въздействието на думите си. Той беше ударил дъщеря си по най-чувствителното място - гордостта. После погледна дебелия си старовремски часовник с турски циферблат и направи гримаса - беше закъснял за работа. Стана бързо, опъна сабята си и като хлопна силно вратата след себе си, излезе навън.

Майката влезе в стаята. Ирина плачеше тихо и по пълничките й мургави бузи се търкаляха сълзи. Рулото й се беше развило и косата й падаше в безпорядък върху шията. С несъзнателни движения на ръцете си тя се мъчеше да го поправи, но без да иска, с това го разваляше още повече. Изостреното й чувство за достойнство беше оскърбено до смърт от думите на Чакъра. Майката се приближи и я погали по бузата. Ирина неволно целуна ръката й. Стори й се, че в тази нежна милувка, в тази загрубяла, но топла ръка имаше дълбоко съчувствие и разбиране, което не беше подозирала досега. Майката се наведе над нея, улови я за брадичката и кротко извърна лицето й към себе си.

- Кажи ми всичко!... Случило ли се е нещо?

Ирина разбра въпроса и отговори твърдо:

- Не, бъди спокойна... Нищо не се е случило.

Тя усети целувката върху челото си и неволно, с дълбокия инстинкт от детинство, скри лице в гърдите на майка си. От топлината им се излъчваше чувство за сигурност, нещо прекрасно, мило и нежно, което я накара да се разхлипа още по-силно.

- Имате ли някакви намерения?

- Не сме говорили нищо определено досега... Аз трябва да свърша университета, а той иска да се издигне... да спечели много пари.

- Всеки иска това. Но дали ще може?

- Аз зная... напълно сигурна съм, че може.

Майката въздъхна загрижено.

- Каква заплата получава сега?

- Хиляда и двеста лева.

- Малко. Няма да стигне дори за него.

- О, не гледай какво получава сега!... Главният експерт на „Източни тютюни” му предлага дванадесет хиляди месечно в централата.

Майката се усмихна снизходително:

- Той ли ти каза това?

- Да. Но той има причини да не напуска „Никотиана”. Ти не знаеш... не разбираш какво е тютюнът.

Майката погледна замислено към прозореца и въздъхна пак. В паметта й изникна миналото, когато работеше в складовете на „Никотиана” и „Родопски тютюн”. Спомни си кафявия прах, който през безкрайния работен ден се наслояваше в дробовете й. Спомни си отровната миризма, която замайваше главата, убиваше свежестта на бузите и сякаш изсмукваше кръвта от тялото. Спомни си дните на стачки, когато полицията разтурваше събранията и безмилостно гонеше работниците с палки и бичове. Господи, колко отвратително й се струваше това сега!... Но практичният усет на майката, която обмисляше бъдещето на дъщеря си, я накара да си спомни също така и главоломното забогатяване на няколко души, които бяха започнали с тютюна от нищо и на които преди години Чакъра даваше пари назаем да се нахранят в гостилницата. Това бяха хора хитри, безогледни, ала все пак способни и енергични. А нима Рединготчето, чийто баща-повлекан беше известен на целия град, имаше тия качества? Можеше ли да стане нещо повече от истифчибашия, от обикновен майстор? Та нима Ирина беше за човек като него? Не, не!... Майката я притисна към себе си и произнесе решително:

- Ти трябва да го забравиш сега... Нека се издигне и спечели пари, а после ще видим.

Ирина я погледна с пламъче на враждебност, после тъжно наведе глада. Нима една ограничена и неука жена можеше да каже друго нещо!

- Баща ти по никой начин не ще позволи да се срещаш повече с него - продължи майката. - Помисли си добре!... Ако не разбереш това, може да се разсърди и да не те изпрати да учиш в София.

- Остави ме!... - внезапно избухна Ирина. - Ако направи това, ще му работя като Динко на нивата... Той не заслужава да има друга дъщеря.

Тя се прибра в стаичката си отново заплака горчиво, понеже в дъното на душата си съзнаваше, че упрекът на баща й беше справедлив. Нещо липсваше в отношенията й с Борис, нещо ги разделяше един от друг, нещо правеше връзката им несигурна и случайна. Ирина искаше да повярва в неговите планове, в неговия мираж, но не можеше и понякога се съмняваше дори в истинността на дребните факти, които й съобщаваше. Имаше ли смисъл да остава в „Никотиана”, ако главният експерт на „Източни тютюни” му предлага наистина дванадесет хиляди лева в централата? Защо всички хора му се струваха глупци, които може да надхитри? Толкова ли лесно се печелят милиони? Той беше преуморен, отслабнал и жълт, кашляше остро от тютюневия прах, но бълнуваше непрестанно за плановете си, измисляше невероятни съчетания за възможности, основаваше грамадни предприятия с филиали в чужбина. И всичко това го караше още повече да прилича на болен от треска златотърсач, на побъркан иманяр, на нищожен и жалък бедняк, който ще прекара целия си живот в търсене на средство да спечели пари, без да постигне нищо. Какво означаваха парите за него? Може би нещо, което сам не съзнаваше и нямаше нищо общо с обикновената им употреба, но което го привличаше неотразимо, тъй като беше свързано с власт над хората и отмъщение за бедността. Дори когато я целуваше, студените му очи оставаха устремени в това далечно нещо, което го откъсваше от живота, от любовта.

Изведнъж тя се почувствува унизена. Родителите й бяха прави. Може би не трябваше да го вижда повече. Може би в София щеше да го забрави, постепенно и неусетно. Ала мисълта да не го вижда повече й се стори непоносима. Спомни си часовете, които бе прекарвала с него при параклиса. Високите върхове на планината блестяха ярко, все още покрити със сняг, но наоколо беше пролет, цъфтяха шипки и глогове, жълти лютичета обсипваха поляната, обрасла с избуяла трева. Във въздуха се носеше нещо топло и златисто, нещо безумно радостно и щастливо, което опияняваше и двамата. Тогата студенината му, която го правеше тъй далечен, изчезваше, той внезапно ставаше нежен и започваше да я целува... Да, все пак той я обичаше, все пак той намираше у нея нещо, което нито работата, нито честолюбието, нито мечтите му можеха да му дадат. И тя заплака отново.

Стреснаха я ударите на градския часовник. Имаше среща с Борис. Бяха уговорили да се видят в малката сладкарничка, близо до площада, в която рано следобед не отиваше никой. Тя се облече бързо и със свито сърце излезе от къщи.

Наближаваше краят на август и макар горещината да беше все още много силна, в посърналата зеленина и уморения блясък на слънцето се долавяха първите тръпки на есента. Акациите по улицата ронеха тъжно дребните си пожълтели листа, а реката шумолеше приспивно и глухо. От време на време някъде сънливо изкукуригваше петел. Фасадите на къщите, измазани с глина или вар, бяха покрити с низи от прясно набран тютюн, излъчващ упойваща и сладникава миризма, която се смесваше с благоуханието на карамфили и шибой от цветните лехи в дворовете.

Ирина тръгна бавно по тротоара на пустата улица. Всеки ъгъл, всяка ограда, всяка къща й напомняше минали дни, когато, задъхана и щастлива, бързаше по тази улица, за да излезе на шосето и оттам да тръгне по пътеката към параклиса. Но колкото по-силно я завладяваха спомените, толкова по-голямо ставаше безредието в душата й. Суровите думи на баща й се смесваха с кротките съвети на майка й. Оскърбената гордост се бореше с любовта й. Съзнаваше, че трябва да се раздели с Борис, и все пак това й се струваше невъзможно.

Измъчена от мислите си, тя прекоси площада, павиран с гранитни блокчета, и влезе в сладкарницата. Вътре беше прохладно и тъмно, миришеше на ванилия. В дъното виновно се раздвижи някаква двойка, а съдържателят, препасан с бяла престилка, дремеше до тезгяха, отрупан с тави баклава и разноцветни провинциални пасти. Стените бяха украсени с календари на патриотични организации, майсторското свидетелство на сладкаря и обща снимка на футболните играчи от националния тим.

Борис седеше на една маса пред паничка със сладолед. Той носеше все още овехтелия си миналогодишен костюм. Ирина седна до него и конвулсивно стисна ръката му. Сълзите, които бе сдържала досега, бликнаха изведнъж от очите й.

- Какво има? - с досада попита той.

- Татко е научил всичко.

Борис се засмя, но после го обзе неприятно чувство, сякаш Чакъра го беше омотал в мрежа, от която не можеше да се отърве лесно.

- Добре!... - каза той с привидно спокойствие. - Какво от това?

- Как какво?... - Тя го погледна с упрек в разплаканите си очи.

- Да се хвърлим под влака ли?

Суровият му глас я прониза и стресна.

- Няма защо да се шегуваш - тихо произнесе тя. - По-добре би било...

Ирина искаше да каже: „По-добре би било да обмислим какво да правим”, но вместо това млъкна изведнъж. Нещо я задуши. Съзна внезапно унизителното положение, в което се намираше. Нима можеше да му каже: „Ходихме заедно и баща ми е научил за това. Трябва да се оженим.” Тя беше съвсем неспособна да постъпи така.

- Аз не се шегувам и мисля, че ние не трябва да се виждаме повече - рече той, като долови борбата, която ставаше в нея, и се помъчи да я използува.

Връзката с Ирина му тежеше отдавна, а тревогата от дребните усложнения, които можеха да настъпят, го караше да мисли за скъсване. Сега беше дошъл удобен момент да направи това.

- Никак ли да не се виждаме?... - прошепна тя изумено.

- Да, никак... В края на краищата нашите отношения не могат да траят вечно. Аз ти намекнах в началото за това. Не ме гледай така.

- Борис... - прошепна тя отчаяно.

Той се уплаши от сцени и каза по-меко:

- Ти ще отидеш да следваш в София, а аз трябва да остана тук. - Гласът му стана изведнъж груб. - Моля те, не плачи, защото ни гледат и ни се смеят!... Не ставай простачка.

Той млъкна и след малко продължи отново:

- През тия две-три години ще стъпя здраво на краката си... А после ще видим... Но сега не мога да поема никакъв ангажимент. Ясно ти е защо, нали?

Тя не отговори. Гледаше мрачно и втренчено пред себе си. Сълзите й се попиваха от горчива мъка, от тихо и безропотно примирение. Да, ясно й беше. Той не искаше да загуби свободата си, да ограничи възможностите си с едно провинциално момиче, което не можеше да му донесе нито пари, нито връзки с недостъпния свят. Дали безумните му планове не стигаха до ония красиви и потънали в разкош жени, които понякога идваха с лимузини в градеца, придружени от съпрузите, бащите или любовниците си? Не, той нямаше нито външност, нито характер, които можеха да се харесат на тези разглезени жени. Ала все пак тя произнесе горчиво:

- За да започнеш с тютюна, ти трябва да имаш много пари.

- Ще ги намеря - уверено каза той.

- Откъде?

- Ще потърся съдружник или варантен кредит... Мога да изплащам на производителите след продажбата на готова партида... Има цял куп възможности.

Той погледна нетърпеливо стенния часовник и почна да барабани с пръсти върху масата.

- Ще се видим ли още веднъж? - глухо попита Ирина.

Той повдигна рамене и каза великодушно:

- Можем.

- При параклиса.

- Добре. При параклиса.

- За къде бързаш сега?

- Имам работа в склада. Утре пристигат чорбаджиите. Трябва да стегна всичко.

Ирина се усмихна тъжно. Той си въобразяваше, че само няколко години го разделят от милионите. Имаше драма и в неговото безумие. Но тъкмо това я караше да го обича по-силно.

- Ти ли ще стегнеш всичко? - попита тя.

- Кой друг?

- Това е работа на директора.

- О, директорът!... - Борис се изсмя презрително. - Цялата му работа лежи върху Баташки и мене... Впрочем той пак е заминал някъде да държи реч и дори не знае за идването на чорбаджиите.

Ирина се намръщи. Генерал Марков минаваше за покровител на Чакъра и редовно купуваше тютюна му за „Никотиана”.

- Трябва да му съобщиш по някакъв начин - произнесе тя с упрек.

- На кого?

- На генерала.

Борис небрежно махна с ръка:

- Не съм длъжен да правя това... но бъди спокойна. За Спиридонов е две едно дали генералът е тука, или не. Марков е само патриотично украшение за местния клон на фирмата. Спиридонов си знае работата.

Още от дете Ирина беше чувала за Спиридонов. Името му я изпълваше с необяснимо чувство на страх и враждебност. От Спиридонов и от сделките му в чужбина зависеха много неща в околията. Той решаваше започването на покупките, отварянето на складовете, цената на суровия тютюн, размера на шкартото, големината на надниците, глада или жалката ситост на хиляди бедни семейства. Той ставаше причина за протести на депутати в Народната събрание, за внезапното избухване на стачки, за сбивания между работниците и полицията, в които се излагаше животът на баща й. Сегашното идване на Спиридонов отново изпълни Ирина с враждебност.

Тя изяде мълчаливо и тъжно един сладолед.

- Мислиш ли, че Спиридонов ще те забележи сега? - попита тя внезапно.

- Не зная. Но ако не го направи, толкова по-зле за „Никотиана”. Ще постъпя веднага в централата на „Източни тютюни”.

Ирина трепна горчиво: значи, хвалбите му, че главният експерт на „Източни тютюни” го викаше в централата, може би не бяха измислица.

 Лила, дъщерята на Шишко истифчията, се готвеше да отиде на една от редките си срещи с Павел. Тя работеше като пасталджийка в склада на „Родопи”, но днес не бе отишла на работа именно поради тази среща.

В единствената стаичка на къщичката бе полутъмно и горещо. Лятното слънце напичаше схлупения покрив, а двете малки прозорчета, макар и отворени, една стигаха за проветряването на въздуха. От пода, напръскан с вода и грижливо изметен преди малко, се разнасяше дъх на влажна глина. Една трета от стаичката бе заета от дъсчени одри, потрити с козяци, а останалото пространство - от сандък за дрехи, два стола и грубо скована маса, върху която семейството се хранеше.

През отворените прозорчета, полузакрити с басмени перденца, долиташе разговорът на майката на Лила с една съседка. Майката се оплакваше възбудено, че тъкмо в разгара на сезона Шишко отново бе останал без работа, уволнен от склада на „Бяло море” поради разправия с майстора. Лила се усмихна. Вчера тя бе завършила успешно разговора за настаняване на баща си в склада на „Родопи”. Когато се намираше в добро настроение, директорът на клона изслушваше нуждите на работничките, особено на хубавките, с известно съчувствие. Развълнуван от молбата й, той беше обещал да приеме баща й на работа. Лила имаше основание да бъде обезпокоена от добрината му, но в тоя миг не мислеше за това.

Тя отвори вратата и през малкото прустче, което отделяше стаята от двора, викна високо:

- Татко, ела!

Шишко поправяше на двора две готварски печки, които бе донесъл на гръб от града. Когато го уволняваха от складовете, той започваше да се занимава с тенекеджийство, като използуваше вехти материали и сечива на шурея си, който имаше добре разработено дюкянче на главната улица. Шишко беше неук, но познат на всички комунисти в града. Известността му водеше началото си още от тесняшките времена, когато членовете на партията правеха сборове на една поляна вън от града и учудваха гражданите със своята дисциплина и гимнастически постижения. В тия постижения Шишко беше винаги пръв. На младини той притежаваше голяма физическа сила, която по-късно партията превърна в духовно и физическо мъжество срещу господарите. Всички комунисти в града ценяха голямата му опитност в стачките. През една от тези стачки, при сбиване с полицията, той бе загубил и едното си око.

Шишко влезе в стаичката, запотен от горещината и чукането. Той бе с плешиво теме, с червено и кръгло лице. Мускулатурата на плещите и гърдите, с която някога смайваше другарите си по тесняшките сборове, личеше още под вехтата му, грижливо изкърпена риза.

- Татко, аз излизам - рече Лила.

- Къде? По работа ли? - загрижено попита Шишко.

Върху лицето му премина израз на тревога. Думата „работа” означаваше между тях явка с нелегален другар или партийна акция.

- Не. Имам среща с Павел Морев.

Шишко отдъхна. Павел Морев беше член на областния комитет, но живееше легално в София.

- Поздрави го от мене и му кажи, че отговорникът в градския комитет по складовите дружества е вдигнал много високо мерника. Трябва да дисциплинира малко другарите от „Бяло море”. Разбират ли от тактика, или не всички вече са заподозрени от полицията, а се разпениха срещу моето уволнение и направиха поразии. Аз, слава богу, няма да умра от глад, докато имам ей тия...

Шишко показа големите си груби ръце. Той дишаше тежко, понеже страдаше от задух, който с напредъка на възрастта му се засилваше.

- А какво ще правим, ако не се разпенваме? - попита Лила. - Да кротуваме като овчици ли?

- Така не може! - посъветва Шишко. - Заприличали сме на анархисти! Майсторът уволни целия партиен актив на дружеството и провали всичко, което бяхме направили досега. И ти също се заяждаш за щяло и за нещяло с майсторите.

- Ние си знаем работата! - самоуверено произнесе Лила.

- Знаете, зер! Нищо не знаете! - сгълча я Шишко. - Много взехте да ставате важни напоследък вие, младите...

- Учим се от вашите грешки.

- Я гледай! Така ли? - Шишко се намръщи, но доброто му настроение не изчезна. - Ако Павел Морев те е научил това, кажи му, че и ние, старите, сме направили нещичко. Основахме масова партия, вдигнахме стачки, въстания, туй-онуй...

- Павел Морев разсъждава също като тебе, но това е неправилно.

- Значи, ти почна да даваш ум и на него?

Шишко погледна дъщеря си полусърдито, полудоволно. Той беше почти неграмотен, но партията го научи да цени образованието. И за разлика от Чакъра, който едва отстъпи пред молбите на дъщеря си да не я даде в стопанско училище, Шишко направи всички усилия да улесни учението на Лила в гимназията. Но Лила не можа да завърши. Изключиха я в седми клас заради участие в маркс-ленинските кръжоци.

Тя бе тънка, височка, с гладко лице, с права тъмноруса коса и бледосинкави очи, чиято острота караше учителите да имат винаги враждебно отношение към нея. Веднъж, в часа по латински, Редингота се разсърди за нещо и нарече Лила вещица. Ала това бе красива вещица: с хубави рамене, с добре заоблени гърди и не по-лоши крака. Местните донжуани, които привечер ядяха семки край киното и оглеждаха хубавите жени, я считаха за едно от забележителните момичета в града. Но те добавяха веднага, че е непристъпна и зла като оса.

Лила познаваше всички горчиви страни на бедността: и едностайната паянтова къщичка с глинен под, в която бе прекарала тъжните години на детството си; и дългите зимни месеци на безработица, в които баща й едва намираше пари да купи хляб; и неплатените училищни такси в гимназията; и премаляването от глад през петия час; и липсата на палто през зимата; и скъсаните обувки през дъждовете на есента.

Тя познаваше всички напрежения на партийната работа: и безкрайните разпити в учителската стая около маркс-ленинските кръжоци; и тревогата от издайничеството за пръснатите позиви през нощта; и студените тръпки при явки с нелегални другари; и ужаса от мъченията, които надвисваха над нея при партиен провал.

Познаваше и цялата подлост на света, срещу който се бореше и който мразеше до дъното на душата си; и безуспешните опити на фирмите да подкупят баща й; и наивния план на един старшия да я направи провокаторка и своя любовница; и безмерната алчност на господарите; и глупостта и продажничеството на слугите им.

Лила познаваше и още много други неща. А всичко това придаваше на красотата й някаква сурова и хладна острота.

- Хайде на добър час! - рече Шишко. - Имам работа.

Той бързаше да довърши двете печки до вечерта и да ги отнесе в града, за да вземе пари.

- Татко, чакай! - бързо произнесе Лила. - Искам да ти кажа нещо.

- Казвай! - Шишко се усмихна. - Пари за подметките ли?... Ще взема довечера.

- Не, не е за пари!... - Гладкото, покрито с редки, бледи лунички лице на Лила се заля от руменина, но очите й светнаха решително. - Исках да ти кажа нещо друго... Павел Морев и аз се обичаме.

- Що?... - изхърка Шишко.

Челото и веждите му се сгърчиха болезнено, сякаш някой го беше ударил неочаквано.

- Павел Морев и аз се обичаме - спокойно продължи Лила. - Исках да знаеш това.

Шишко издаде още едно сподавено и безпомощно хъркане. Вълнението беше засилило изведнъж задуха му. Новината го порази и разстрои като внезапен провал в партийната работа. Той знаеше отдавна, че Лила и Павел работеха заедно по организацията на легалните складови дружества, но никога не предполагаше, че отношенията им могат да вземат такъв обрат. Партийната работа не беше шега. Никакви лични чувства не трябваше да се преплитат с нея. Обзе го внезапен гняв срещу Павел Морев. Лицето му стана още по-червено, устните му затрепераха. Почувствува желание да улови Лила за врата и да я набие, както трябва, а после да отиде при някой от по-възрастните другари на градския комитет и да му разправи за поведението на Павел Морев.

Лила стоеше изправена като гъвкава фиданка, която бурята не може да превие.

- Какво? Искаш да ме биеш ли? - с укор попита тя. - Задето не крия нищо от тебе, така ли?

- Посрами партията! - глухо изпъшка Шишко.

- С какво съм я посрамила? Да не съм извършила предателство или провал?

- Посрами я с поведението си.

- Я не ставай смешен! - избухна Лила. - Ние не можем да зарежем партийната си работа и да се женим сега. Или искаш да кажеш, че имаме нужда от благословията на поп? Ако мислиш така, почни да ходиш на черква и поискай разкаяние, задето не си ме кръстил до днес.

- Не е работата в това!

- А в какво?

- Ти сама каза в какво. В наше време не ставаха такива неща.

- Във ваше време можехте да се жените, когато си искате. Нямаше буржоазия и закон за защита на държавата. А сега на всяка крачка по петите ни вървят детективи.

- Щом е така, ще си гледате само партийната работа и туйто.

Шишко седна с въздишка на стола и се опря върху масата. Той съзна, че вече няма право да се бърка в живота на дъщеря си, станала отдавна самостоятелно. В паметта му изпъкнаха зимните утра, в които Лила отиваше на училище без закуска, вечерите, в които тя четеше до късно, ваканционните месеци, през които нуждата я караше да работи в тютюневите складове... Тя не познаваше дори обикновените радости на другите работнически момичета, които обичаха да се гиздят с припечеленото, да отиват на кино или да се разхождат вечер по главната улица. Като светица живееше тя, но Шишко не забелязваше това досега и го считаше за обикновена, задължителна добродетел, сякаш Лила не беше девойка, а стара мома. Обзе го внезапно угризение за бедността, която не му бе позволила да създаде почти никаква радост на дъщеря си. Той се почувствува смазан, безпомощен, неспособен да оправдае или осъди поведението на Лила. И понеже не знаеше какво да прави, стана от стола, избърса с грубата си ръка челото и тръгна към вратата.. Върху повехналата му буза се бяха отърколили няколко сълзи.

- Татко, не се тревожи! - извика Лила след него.

А Шишко въздъхна тежко, но някак успокоено:

- Не се тревожа, щерко! Ти не си вече моя дъщеря, а човек на партията... И нека тя те направлява и съди.

Лила излезе от къщи и по прашните, нажежени от слънцето улички на работническия квартал тръгна към боровата гора над градската градина, където правеше срещите си с Павел. Тя бе доволна от развръзката в къщи. „Старият” се развълнува и наскърби, но прояви пълно доверие към нея, а повече не й трябваше. Личният живот бе отхвърлен назад и Лила се върна отново към мислите, които я занимаваха всекидневно. Пред нея се изправиха тревожно неизяснените въпроси за партийния курс, за разногласието между другарите по върховете, за подготовката на обща тютюнева стачка в града. От решението на тези въпроси зависеше всекидневната й дейност между работниците. При всяка среща Павел я осведомяваше върху тях, но откъслечно и непълно, защото сам не знаеше как ще се развият събитията. Докато потисничеството над работниците ставаше все по-голямо, членовете на ръководствата губеха време в теоретични спорове и взаимни обвинения в сектантство. Павел бе член на областния комитет и водеше борба за отърсване от остарелите методи на действие. Лила не споделяше възгледите му от страх и да не пренесе разногласията в низините. И докато вървеше в оскъдните сенки на ниските къщици и дувари - работническият квартал почти напълно бе лишен от зеленина, - тя мислеше тъжно за упорството на някои от другарите.

Пътят на Лила към боровата гора минаваше през центъра на града. Когато прекоси площада и стигна до тротоара, тя видя Ирина, която в това време бе излязла от сладкарница „Спорт” и след тъжната среща с Борис се връщаше в къщи. Двете момичета бяха съученички от един и същи клас в гимназията, но се поздравиха хладно. Разделяха ги много неща. Преди две години Лила употреби напразни усилия да заинтересува Ирина с маркс-ленинските кръжоци. Дъщерята на старшията не издаде нищо пред учителите, но твърдо отказа да влезе в кръжоците. Пречеха й дребното охолство, сладникавата мечтателност. Лила я отмина равнодушно, без да забележи зачервените й от плач очи.

Срещата с нея накара Лила да си спомни за Борис. Лила го мразеше неудържимо още от гимназията. Макар и беден, той споделяше реакционните възгледи на баща си, а сега бе станал най-противният тип в склада на „Никотиана”. Дори майсторът Баташки не се държеше с работниците тъй зле. Дали нямаше да бъде подходящо, ако Павел поговореше с Борис и се опиташе да го вразуми? Не, нямаше смисъл. Двамата братя бяха скъсали отдавна завинаги връзките си. Те се мразеха и злословеха един за друг като врагове. Колкото различни бяха характерите у тримата синове на Редингота! Павел - комунист, Борис - реакционер! Като ремсист Стефан се държеше изобщо добре, но понякога проявяваше черти, които не й се харесваха. БЕ сприхав и самомнителен, изпадаше в уклони наляво и дясно, според настроението си, и не търпеше чужди мнения, особено след като го изключиха от гимназията и се почувствува герой. Но Лила също беше изключена от гимназията, влизаше дори в комсомолска ядка и все пак не изразяваше честолюбието да ръководи Ремса в града. Високомерието на Стефан можеше да свърши лесно с провал.

Неспокойната мисъл на Лила се върна отново върху Ирина, но отскочи веднага към Динко. И при него работата не беше в ред. Динко бе непоклатим ремсист, но обичаше братовчедка си с някакво тайно, упорито и потиснато чувство, което Лила се опитваше напразно да избие от главата му. Той завърши гимназия с отличие и понеже още не беше заподозрян в полицията, един другар от градския комитет даде идеята да постъпи в Школата за запасни офицери. На партията трябваха и хора с военно образование. Лила бе доволна от това разрешение, но в душата й продължаваше да тлее тревога за Динко. В характера му имаше едно непристъпно, тъмно и затворено ъгълче, което се изплъзваше винаги от въздействието й.

Лила въздъхна, измъчена от мисълта, че Борис Морев беше негодник и подлец, а братята му - комунисти. Потискаше я и съжалението, че Павел потъваше все по-дълбоко в опасни идейни спорове, че Стефан имаше тежки недостатъци в характера си, че умният Динко бе влюбен така глупаво в добродушното и нищожно момиченце Ирина, което на всичко отгоре не му обръщаше никакво внимание. Колко сложни и заплетени бяха отношенията между хората. Но може би тия отношения трябваше да се приемат такива, каквито са, и да се действува въпреки тях.

В градината бе все още тихо, почти безлюдно и горещо, ала не тъй задушно, както в града. От боровата гора идеше едва доловим прохладен и освежителен лъх, който Лила пое с наслада. Прекарвайки дните си в отровната атмосфера на тютюневите складове, тя жадуваше за слънце и въздух. Тишината и спокойствието на летния ден, дълбоката синева на небето, миризмата на боровете и ярките багри на цветята в лехите я накараха да почувствува радост от живота, но заедно с това и копнеж за нещо, което й липсваше въпреки любовта на Павел. Стори й се, че никога двамата нямаше да вкусят от насладата на пълната почивка, от безгрижието на младите влюбени двойки, които вечер се смееха, прегръщаха и целуваха по алеите на градината. Такъв беше законът на борбата. Той изправяше Павел и Лила непрекъснато пред опасности, правеше душите им напрегнати, тревожни, чувствителни и непримирими.

Тук-таме върху пейките, под дебелите сенки на чинарите и акациите, седяха безделници, които се прозяваха, или гимназисти, които учеха за наближаващите поправителни изпити през есента. Когато Лила минаваше покрай тях, те прекъсваха четенето си и после за дълго не можеха да се съсредоточат.

Лила не им обърна никакво внимание, нито се разсърди на опитите им да завържат разговор. Но тя се обезпокои от един мъж с шарена вратовръзка и нови жълти обувки, за когото другарите от склада я бяха предупредили, че е агент на полицията. Непознатият мъж беше висок, с подпухнало лице и неприятни светли очи. Особено противни бяха ръцете му. Те й се сториха големи, хищни, костеливи, с някаква мъртвешка белота. Когато мина покрай скамейката му, той повдигна глава от вестника, който четеше, и очите му, тъжни и зли, се втренчиха неподвижно в нея. Но той веднага наведе глава и продължи равнодушно четенето. Лила почувствува слабо облекчение. Явно бе, че непознатият агент е дошел отскоро в града и се запознаваше повърхностно с жителите и обстановката му. За да провери дали не я следи, тя се обърна и го погледна бързо. Агентът, седнал гърбом към нея, продължаваше да чете вестника си. Лила отдъхна, но се успокои напълно едва когато навлезе в тесните пътеки на боровата гора и почна да мисли за Павел.

Тя го обичаше с порива на интелигентно момиче от потиснатия свят на работниците, което търсеше и чакаше любовта също от образован човек. Но след дългата и мълчалива целувка, при която впиха устните си, тя първа съзна, че в живота на двамата имаше нещо по-важно от любовта, и рече бързо:

- Говори сега!

Павел се разсмя и отвърна задъхано:

- Ти си сектантка дори в любовта.

И продължи да я целува, защото я виждаше рядко, само когато идваше по партийна работа в града, и защото всичко в нея в този миг, от пъргавата мекота на гърдите и топлата влага на устните й до синкавия огън в очите й, събуждаше само любов.

Той бе по-висок от нея и приличаше донякъде на Борис. Имаше кожа с кехлибарен оттенък, тъмни очи и права черна коса. Но лицето му бе лишено от женствената изтънченост, от затворената и неподвижна студенина, с която брат му омагьосваше момичетата. То бе по-грубо изсечено, с орлов нос, мъжествено и твърдо като у древен картагенски войник. Чувството за естественост го бе спасило от сектантската мода, която караше интелигентите комунисти да ходят лошо облечени и небръснати дори когато имаха възможност да се погрижат за външността си. Той носеше приличен летен костюм и чиста риза.

- Кажи новините! - рече тя, като се освободи най-сетне от прегръдката му.

Двамата приседнаха върху една полуизгнила скамейка в далечна и затънтена алея на гората. До това място стигаха рядко само влюбени двойки или безопасни чудаци. Сега наоколо нямаше никой.

- Споровете се изострят! - произнесе той, като запали цигара. - Лукан е направил предложение да бъда снет от областния комитет.

- Приеха ли го? - тревожно попита Лила.

- Не, разбира се. Пропаднало е при гласуването. Преди две седмици имахме областна конференция на Витоша. Лукан беше пълномощник на Централния комитет. Разбих го жестоко по всички линии и го обвиних в пълно откъсване от Коминтерна.

- Ти ненавиждаш много този човек!...

- Да, ненавиждам го.

- А баща ми е работил с него... Струва ми се, че е честен човек.

- Честен, но тесногръд и упорит до безумие... Казвам ти всичко това, защ