Грижа за душата

Томас Мур

"Това е един завладяващ текст. Човек започва да се чувства по-добре още докато го чете... Тази книга няма претенции за съвършенство; това е просто спокоен малък остров на разум в един свят, страдащ от неговата липса.

Ричард Пуливър, Букпейдж

"Твърде рядко срещаме толкова богати и провокиращи ни към размисъл книги като Грижа за душата... Подобно на Шекспир или на Джоузеф Кембъл почти всяка страница разкрива истинско съкровище."

Джери Поуп, Джърнимен

"Томас Мур представлява автентичен пример за един нов тип терапевт - доктор на душата - какъвто не се среща често в нашия век."

Лари Доси, доктор по медицина

Други книги от Томас Мур

Сродни души

Ритуалите на въображението

Планетите в нас

Тъмният Ерос

Син огън: основните съчинения на Джеймс Хилман (редактор)

БЛАГОДАРНОСТИ

Доколкото тази книга е лична изява, базирана на дългогодишния ми опит като психотерапевт, аз съм неимоверно задължен на няколко талантливи приятели, които ме вдъхновяваха и насочваха. Бих искал да благодаря на Кристофър Бамфорд за това, че пося семената на първоначалната идея. Много от мислите в тази книга са плод на сътрудничеството ми с оригинални мислители, които ни учат как да гледаме на душата, особено Джеймс Хилман и Робърт Сардело. Бих искал да изкажа благодарност и на Бен Селс, Тери Мърфи и Сара Джексън за това, че прегледаха части от ръкописа. Благодарен съм на Чарлз Боър за прекрасния превод на Омирови химни. Фондацията "Ан и Ерло Ван Уовърън" осигури финансирането на писателската ми дейност. Хю Ван Дувън от издателство "Харпър Колинс" непрестанно и ентусиазирано ме окуражаваше и съветваше. Неговата топлота и висока култура вдъхнаха живот на често предизвикателните изисквания на издателите. Джейн Хършфийлд работи много усилено и с изключително търпение, за да придаде форма на моя, понякога езотеричен, език. Майкъл Кац, моят агент, внесе блестящ артистичен привкус в икономическите и естетическите аспекти на книгата. Той беше и чувствителен водач, и съмишленик в процеса на писане и издаване. И накрая трябва да благодаря на Джоан Хенли за това, че ме подтикна да се задълбоча в изследванията си върху начините за представяне на възможностите за духовен живот.

ПРЕДГОВОР

Голямата болест на двадесети век, свързана с всички наши беди и засягаща ни индивидуално и социално, е "загуба на душата". Когато душата е пренебрегната, тя не просто си отива; Тя симптоматично се проявява в мании, пристрастявания, жестокост и апатия. Изкушаваме се да изолираме тези симптоми или да се опитаме да ги отстраним един по един; но изначалният проблем е, че сме изгубили своята мъдрост по отношение на душата дори интереса си към нея. Днес има малко специалисти по душата, които да ни посъветват, когато се поддадем на настроения и емоционална болка или когато нацията се окаже изправена пред застрашителния призрак на злото. Но нашата история ни предлага забележителни извори на прозрение от хора, писали именно за природата и потребностите на душата и затова в миналото можем да потърсим съвет за възкресяване на мъдростта. В тази книга ще привлека вниманието ви върху мъдростта, дошла от миналото, отчитайки как живеем сега, за да покажа, че чрез грижите за душата можем да се освободим от бедите и да открием дълбоко удовлетворение и удоволствие.

Невъзможно е да бъде дадена точна дефиниция на душата. Освен това дефинициите са продукт на интелектуална дейност; душата предпочита да си представя. Ние интуитивно съзнаваме, че тя предполага естественост и дълбочина например когато твърдим, че определена музика е задушевна или една забележителна личност притежава дълбока душевност. Когато се вгледаме внимателно в представата за душевността, откриваме, че тя е свързана с живота във всичките му детайли - добрата храна, приятният разговор, истинските приятели и преживяванията, които остават в паметта и докосват сърцето. Душата се разкрива в привързаността, любовта и общуването, както и в уединението в името на вътрешното общуване и интимност.

Съвременната психология и терапия, макар да не го заявяват, често съдържат идеята за спасение. Те внушават, че само ако станете по-самоуверени, любящи, гневни, изразителни, съзерцателни или с по-стройно тяло бедите ви ще свършат. Книгата за самопомощ от Средновековието и Ренесанса, която по някакъв начин съм възприел за модел, е била почитана и боготворена, но никога не е представлявала велико изкуство и не е обещавала звездите и небето. Тя е давала рецепти за добър живот и предложения за практична и земна житейска философия. Интересувам се от този по-скромен подход, защото той приема човешките слабости и наистина вижда достойнството и покоя повече в смирението, отколкото в методите за промяна на човешкия живот. Затова тази книга, която въплъщава моята представа за учебник по самопомощ, предлага философия за духовен живот и подходи за разрешаване на ежедневните проблеми без стремеж към съвършенство или избавление.

През петнадесетгодишната ми практика на психотерапевт бях изненадан от степента, в която проучванията ми върху ренесансовата психология, философия и медицина подпомогнаха моята работа. Влиянието им ще е очевидно и в тази книга, тъй като следвам ренесансовата тенденция за обръщане към митологията за прозрения и цитирам автори от онова време като Марсилио Фичино[1] и Парацелз[2] . Те били практични любители на мъдростта, които редовно преглеждали пациенти, като прилагали своята силно имажинистична философия към най-обикновените проблеми.

Възприел съм и ренесансовия подход за неразделността на психологията и религията. Юнг, един от по-новите доктори на душата, твърди, че всеки психологически проблем е преди всичко въпрос на религия. Затова тази книга съдържа както психологически съвети, така и духовни напътствия. Някакъв вид духовен живот е абсолютно необходим за психическото "здраве"; същевременно прекомерната и отличаваща се с невежество духовност също може да бъде опасна и да доведе до натрапчиво, дори агресивно поведение. Затова в книгата съм включил раздел, посветен на взаимодействието между духовност и душа.

В трудовете си върху алхимията Юнг твърди, че всичко започва и свършва с Меркурий. Мисля, че това се отнася и за тази книга. Меркурий е бог на лъжата и измислиците, на измамата, кражбата и сръчността. Идеята за самопомощ си служи с прекомерна искреност. Често казвам на своите пациенти, че не трябва да поемат отговорността за душите на онези, които живеели в границите на неговата църква. Тази отговорност, както и грижите му за потребностите на хората, били познати като сига аттагит, лечение на душите. Сиге означава "отговорност", както и "грижа". Ако възприемем тази концепция и я приложим към себе си, можем да си представим отговорността, която всеки от нас носи по отношение на собствената си душа. Точно както енорийският свещеник е присъствал в съдбовните житейски мигове - не като доктор или лечител, а просто за да придружи душата и да се погрижи за нея при раждане, болест, брак, бедствие и смърт - ние можем да се отзовем на повика на собствената си душа, докато тя си проправя път през мъглата на житейските неволи. Ролята на помощник -енорийския свещеник била да осигури религиозна атмосфера при най-важните повратни моменти в живота и да поддържа привързаността в семейството, брака и общността. Ние можем да изпълняваме тази роля и да бъдем лечители на собствените си души-идея, която предполага вътрешно ръкополагане и лична религия. Да се заемем с възкресяването на душата, означава да превърнем духовността в сериозна част от всекидневния живот.

Вече виждате, че грижата за душата се различава по своя обхват от съвременните представи за психология и психотерапия. Тя не се отнася до лечение, поправяне, промяна, приспособяване или изцеляване, нито до някаква идея за съвършенство или дори подобрение. Не търси в бъдещето идеал, безпроблемно съществуване. Тя по-скоро смирено остава в настоящето, близо до живота, който се разкрива ден след ден, и същевременно е обърната към религията и духовността.

Ето още една съществена разлика между грижата за душата и психотерапията в общоприетия смисъл на думата: психологията е светска наука, докато грижата за душата е свещено изкуство. Въпреки че използвам терминологията на християнството, това, което предлагам, не е точно християнско, нито е свързано с определена религиозна традиция. То обаче предполага религиозна чувствителност и признание на безусловната ни потребност от духовен живот.

В съвременния свят разделяме религията от психологията, духовната практика - от терапията. Важно е да премахнем това разцепление, но ако ще го преодоляваме, самата идея за психология трябва да бъде радикално прекроена. Необходимо е психологията и духовността да бъдат разглеждани като единно цяло. Според мен тази нова парадигма предполага края на психологията такава, каквато сме я познавали досега, защото тя, по своята същност, е модерна, светска и егоцентрична. Трябва да бъдат развити нови идеи, нов език, нови традиции, на които да се основават теорията и практиката.

Нашите предшественици от епохата на Ренесанса и Романтизма, както и Фройд, Юнг, Хилман и техните колеги, се обръщат към миналото за обновяване на своето въображение. Имаме дълбока потребност от наш собствен Ренесанс, от възраждане на древната мъдрост и практика, приспособени към нашия начин на живот. Великите ренесансови мислители полагали непрестанни усилия да примирят медицина и магия, религия и философия, всекидневен живот и медитация, древна мъдрост и най-нови изобретения и открития. Днес сме изправени пред същите проблеми, но сме по-отдалечени във времето от дните на магията и митологията, а технологията се е превърнала както в общност, език и уникална митология. Култивирането на душата предполага непрестанна обработка на суровините. Фермерите култивират своите ниви, ние култивираме душите си. Затова целта на работата с душата не е приспособяване към общоприетите норми или към представата за средностатистическия нормален индивид. Тя е, по-скоро, изграждане на един богат живот, свързан с обществото и природата, вплетен в културата на семейството, нацията и света. Идеята е не да сме идеално приспособени, а да сме дълбоко свързани в сърцата си с нашите предци и с живите ни братя и сестри в многобройните общности, които отправят зов към нас.

Епикур, един твърде погрешно разбиран философ, който набляга на простите удоволствия като цел на живота, е написал: "Никога не е твърде рано или твърде късно да се погрижим за благото на душата." Епикур е бил вегетарианец и е насърчавал последователите си да развиват своите познания чрез литературата. Той провеждал уроците си в градината, за да е заобиколен, докато преподава, от непретенциозната храна, която ядял. (Иронията е в това, че днес името му е символ на чревоугодничество и сладострастие.) Тази концепция за стойността на простите удоволствия е залегнала в цялата традиция на размислите за душата. Докато се опитваме да разберем какво означава за нас грижата за душата, бихме могли да помним епикурейския принцип, според който наградите, които търсим, може би са съвсем обикновени и са точно пред очите ни дори когато се вглеждаме в звездите за някакво необикновено прозрение или съвършенство.

Тези изявления на нашите древни учители са взаимствани от книгата на Мишел Фуко Грижата за А за. Но думата "аз" предполага една его-ориентация.

Душата няма нищо общо с егото. Тя е тясно свързана със съдбата, а нейните обрати винаги противоречат на очакванията и често на желанията на егото. Дори идеята на Юнг за Аза, прецизно дефиниран като смесица между съзнателно разбиране и неосъзнати внушения, е все още много лична и твърде човешка за разлика от идеята за душата. Душата е извор на онова, което сме, и въпреки това е отвъд нашите способности да я създаваме или контролираме. Можем да развиваме душата, да й се наслаждаваме, да се грижим за нея и да участваме в делата й, но не сме в състояние да я мамим, ръководим или оформяме според желанията на властното его.

Грижата за душата е вдъхновяваща. Бих искал да вярвам, че именно теологията на душата, разработвана така ревностно и конкретно в Ренесансова Италия, е дала тласък на необикновеното изкуство през този период. Навлизането в мистериите на душата без сантименталност или песимизъм кара живота да разцъфне по свой собствен начин и в собствената си непредсказуема красота. Грижата за душата не разплита ребуса на живота; напротив, тя е да се ценят парадоксалните загадки, които смесват светлина и мрак във великолепието на онова, в което биха могли да се превърнат човешкият живот и култура.

На тези страници ще разгледаме съществената разлика между грижа и лечение. Ще се вгледаме в някои широко разпространени следствия от всекидневния живот, които предлагат възможността за изграждане на душата, след като престанем да мислим за тях като за проблеми, които трябва да бъдат разрешени. След това ще се опитаме да си представим духовния живот от гледна точка на душата - една различна перспектива, която предлага алтернатива на познатия неясен идеал, който свързваме с религията и теологията. Накрая ще обсъдим как бихме могли да се грижим за душата, изпълвайки живота си с изкуство. Психологията е непълна ако не интегрира в себе си духовност и изкуство.

Може би ще е добре, докато четете тази книга, да изоставите всички идеи, които вероятно имате за правилен и успешен живот и за разбиране на самите вас. Предназначението на човешката душа не е да бъде разбирана. По-скоро бихте могли да се отпуснете и да размислите за пътя, по който е тръгнал вашият живот. Някои от гледните точки, изложени тук, може би ще ви изненадат, но изненадата е още един от даровете на Меркурий. Преобразяването на познатата тема в нова форма понякога е по-показателно и съществено от усвояването на нови знания и принципи. Често, когато въображението изкриви тривиалността, придавайки й нова форма, ние внезапно виждаме скритата в нея душа.

Нека разглеждаме грижата за душата като внасяне на поезия в ежедневието. Тук се стремим да си представим отново онези неща, които си мислим, че вече разбираме. Ако с нас е Меркурий със своето остроумие и хумор, твърде вероятно е душата - според древните поети неуловима като пеперуда - да се яви и моето писане, и вашето четене да се превърнат в грижа за душата.

I

ГРИЖА ЗА ДУШАТА

"Не съм сигурен в нищо друго, освен в светостта на нелепостта на Сърцето и в правдивостта на Въображението."

Джон Кийтс

Глава 1

ПОЧИТАНЕ   НА СИМПТОМИТЕ  КАТО  ГЛАС НА  ДУША ТА

Веднъж седмично хиляди хора провеждат редовните си срещи с терапевта. Носят проблеми, за които са разговаряли многократно, които им причиняват силна емоционална болка и правят живота им нещастен. В зависимост от вида на прилаганата терапия, проблемите се анализират и свързват с детството и родителите на индивида или се отдават на някой ключов фактор като например неспособност за изразяване на гнева, алкохолизъм в семейството или малтретиране през младежките години. Независимо от подхода целта е да се постигне здраве или щастие посредством отстраняване на тези основни проблеми.

Грижата за душата е фундаментално различен начин на отношение към всекидневния живот и стремежа към щастие. Възможно е ударението въобще да не бъде поставяно върху проблемите. Някой може да се погрижи за душата си, като купи или вземе под аренда добър парцел земя, друг - като избере подходящо училище или програма за обучение, трети - като пребоядиса своята къща или спалня. Грижата за душата е продължителен процес, който предполага не толкова поправяне на някакъв съществен недостатък, колкото внимание както към големите решения и промени, така и към малките детайли от ежедневието.

Грижата за душата може въобще да не бъде фокусирана върху личността или взаимоотношенията; затова тя не е психологическа в обичайния смисъл на думата. Да поддържаме нещата около нас и да развиваме своята чувствителност за значимостта на дома, за всекидневните задължения и може би дори за дрехите, които носим, е начин на грижа за душата. Преди петстотин години, когато Марсилио Фичино е написал своята книга за самопомощ Книгата на живота, той поставил ударението върху внимателния избор на цветове, подправки, масла, места за разходка, страни, които да бъдат посетени - все конкретни решения от всекидневния живот, които крепят или тревожат душата ден след ден. Мислим за нея, ако въобще го правим, като за братовчед на мозъка и по тази причина - нещо изначално вътрешно. Но древните психолози учат, че нашата душа е неделима част от душата на света и че двете могат да бъдат открити във всеки градивен елемент на природата и културата.

Затова първото, което трябва да кажем за грижата за душата, е, че тя преди всичко не е метод за решаване на проблемите. Целта й е не да направи живота безпроблемен, а да внесе в обикновения живот онази дълбочина и стойност, които идват с душевността. В известен смисъл тя е много по-голямо предизвикателство от психотерапията, защото е свързана с култивирането на силно изразителен и изпълнен със смисъл живот у дома и в обществото. Тя е предизвикателство и защото изисква въображение от всеки от нас. При терапията ние поставяме проблемите си в краката на професионалисти, за които предполагаме, че са обучени да ги решат вместо нас. При грижата за душата самите ние имаме задачата и удоволствието да организираме и оформим своя живот за доброто на душата.

ОПОЗНАВАНЕ НА ДУШАТА

Нека започнем, вглеждайки се във фразата, която "използвам: "грижа за душата". Думата "грижа" предполага начин за откликване на повика на душата, който не изисква героизъм или сила. Милосърдната сестра полага грижи, а "милосърдна сестра" е едно от ранните значения на гръцката дума (Негарв1а, или терапия. Ще видим, че грижата за душата в много случаи представлява връщане към ранните представи за същността на терапията. Латинската дума, сига, послужила като първоизточник на "грижа за душата", означава няколко неща: внимание, преданост, стопанисване, разкрасяване, лечение, ръководене, загриженост и почитане на боговете. Навярно би било добре да имаме предвид всички тези значения, когато се опитваме да разберем по какъв начин бихме могли да осъществим прехода от психотерапията, такава, каквато я познаваме днес, към грижата за душата.

"Душата" не е материален обект, а качество или измерение на възгледите ни за живота и за самите нас. Тя е свързана с дълбочината, ценностите, близостта, сърцето и същността на личността. Тук не използвам тази дума като предмет на религиозни вярвания и не я асоциирам с безсмъртието. Когато казваме, че някой или нещо притежава душа, съзнаваме какво имаме предвид, но ни е трудно да го конкретизираме.

Грижата за душата започва със съблюдаване на начините, чрез които душата действа и изразява себе си. Не можем да се грижим за душата, ако не познаваме тези начини. "Съблюдаване" е дума, свързана с ритуала и религията. Тя означава наблюдение, но също и спазване, почитане и честване на празник. Частицата "-sеry-" първоначално се е отнасяла до грижите на пастира за стадото. Наблюдавайки душата, ние гледаме нейното стадо и полята, из които то се скита и пасе - най-новата страст, завладяващата мечта, тревогата.

Тази дефиниция на грижа за душата има по-тесен смисъл. Тя е свързана със скромната грижа и нечудотворното изцеляване. Но тази предпазлива дефиниция на практика загатва за отношението към себе си и към околните. Например, ако аз виждам своята отговорност към себе си, към мой приятел или към пациент като съблюдаване и почитане на потребностите на душата, няма да се опитвам да премахна нещо в името на здравето. Удивително е колко често хората смятат, че ще бъдат по-добре без тревогите си. "Трябва да се избавя от тази моя склонност" - казват някои. "Помогнете ми да се освободя от чувството си за малоценност, от пушенето и от лошия си брак." Ако аз като терапевт правех това, кбето искат от мен, щях по цял ден да спасявам хората от разни неща. Но аз не се опитвам да изкореня проблемите. Не се виждам в ролята на унищожител. По-скоро се старая да представя проблема по такъв начин, че да разкрия неговата функция, дори стойността му.

Когато хората наблюдават начините, по които душата изразява себе си, те не обедняват, а по-скоро се обогатяват. Връщат си онова, което им се полага по право - същото, което са мислели за толкова ужасно, че са искали да го отстранят и захвърлят. Когато се обърнете към душата с открито съзнание, вие започвате да съзирате посланията, скрити в болестта, съветите, залегнали в разкаянието и в други неприятни чувства, и необходимите промени, изисквани от депресията и тревогата.

Нека ви дам няколко примера за това, как можем, вместо по-бедни, да станем по-богати в името на емоционалното добруване.

Една тридесетгодишна жена дойде при мен за терапия и призна: "Много страдам от взаимоотношенията, в които влизам, защото ставам твърде зависима. Помогнете ми да бъда по-независима."

Тя искаше от мен да отнема нещо от душата й. Би трябвало да извадя кутията с инструменти и да взема от там скалпел, щипци и смукателна помпа. Вместо това, тъй като не съм склонен на подобни кражби на дребно и спазвам принципа на съблюдаването, аз попитах:

- Защо ви е трудно да сте зависима?

-  Това ме кара да се чувствам безсилна. Освен това не е хубаво да си твърде зависим. Искам да бъда самата себе си.

-  Откъде знаете, че зависимостта ви е твърде голяма? - казах, като все още се опитвах да говоря от името на душевния й стремеж към зависимост.

- Защото не се чувствам добре.

-  Чудя се - продължих в същия дух - дали не можете да бъдете зависима, без да се чувствате безсилна? В крайна сметка, всички зависим един от друг всяка минута.

И така разговорът продължи. Жената призна, че винаги е приемала независимостта за нещо хубаво, а зависимостта - за нещо лошо. Забелязах, че въпреки целия ентусиазъм по отношение на независимостта, такава не е присъствала особено често в живота на събеседничката ми. Тя се идентифицираше със зависимостта и смяташе, че освобождението стои от другата страна. Несъзнателно бе възприела преобладаващата идея, че независимостта е здравословна и би трябвало да поправяме душата, когато тя проявява желание за зависимост.

Тази жена ме молеше да й помогна да се освободи от зависимото лице на своята душа. Но това би означавало да тръгна срещу душата й. Фактът, че нейната зависимост е осезаема, не означава, че тя трябва да бъде смазана или хирургически отстранена; може би тя заявява присъствието си, защото се нуждае от внимание. Героичната битка за независимост вероятно бе начин за отбягване и потискане на силната потребност от зависимост. Опитах се да й предложа някои думи за зависимост, които не носят явно безпокоящите я внушения за малодушие.

- Нима не искате да се привързвате към хората, да се учите от тях, да се сближавате, да разчитате на приятелството, да получавате съвети от някого, когото уважавате, да бъдете част от една общност, в която хората се нуждаят един от друг, да откриете интимността с човек, който е така прекрасен, че да не можете да живеете без него?

- Разбира се - каза тя. - Това зависимост ли е?

-  На мен ми звучи така - отговорих аз - и като всяко друго нещо и тя има своите недостатъци: необходимостта, чувството за малоценност, покорството и загубата на самоконтрол.

Имах чувството, че тази жена, подобно на много други, е избягвала интимността и приятелството, фокусирайки ги в една карикатура на прекомерната зависимост. Понякога се вживяваме в тези карикатури, смятайки, че сме мазохистично зависими, докато всъщност избягваме дълбокото обвързване с хората, обществото и живота като цяло.

Когато наблюдаваме делата на душата и се вслушваме в думите й, ние "вървим в крак със симптома". Изкушени сме да го компенсираме, да тръгнем в противоположна посока. Човек, който изцяло се идентифицира със зависимостта, смята, че здравето и щастието се крият в постигането на независимост. Но движението в противоположна посока е измамно. По странен начин то води човека до същия проблем, но от срещуположната страна. Стремежът към независимост поддържа това разделение. Хомеопатичният подход, който избира да върви със, а не срещу даденостите, изисква да се научим да сме зависими по задоволителен начин и да не сме така крайни при разграничаване на зависимостта от независимостта.

Друг начин да се отречете от душата си е просто да потопите нозе в морето на съдбата. При мен дойде един човек, който беше депресиран и напълно неудовлетворен от професията си. Той работел в магазин за промишлени изделия от десет години и през цялото време планирал как ще се измъкне оттам. Щял да учи и да избере професия, която му допада. А докато планирал и мислел само за своето отърваване, работата му в магазина вървяла зле. Годините минавали и той бил все така неудовлетворен, ненавиждал професията си и мечтаел за обетованата земя на своите амбиции.

- Замислял ли си се някога - попитах го аз един ден, - да останеш там, където си, и да се посветиш изцяло на работата, която поглъща времето и енергията ти?

-  Не си струва - каза той, - под нивото ми е. Някой робот ще го прави по-добре.

- Но ти правиш това всеки ден - отбелязах аз. -Правиш го зле и това те кара да се чувстваш зле.

- Да не искаш да кажеш - попита той с невярващ глас, - че трябва да върша тази глупава работа така, сякаш в нея е сърцето ми?

- Ти си в нея, нали?

Той се върна след седмица, за да ми каже, че нещо в него се е променило, когато започнал да приема "глупавата" си работа по-сериозно. Явно, вниквайки в съдбата и в емоциите си, той би могъл да започне да харесва своя живот и вероятно да намери път между реалността и амбициите си. Неговите професионални мечти са скитали навсякъде другаде, но не и в магазина. Той е живял отчужден и двойнствен живот.

Съблюдаването на потребностите на душата може да бъде изключително лесно. Връщате й това, от което сте се отрекли. Живеете с това, което е, вместо с онова, което бихте искали да бъде. В своето стихотворение Ноти за една съвършена измислица поетът Уолас Стивънс е написал: "Може би истината зависи от разходка около езерото." Понякога терапията набляга на промяната така силно, че хората пренебрегват собствената си природа, измъчвани от представите за някаква идеална нормалност и съвършено здраве, които може би винаги ще останат недостижими. В своя Отговор на Папини Стивънс разглежда въпроса по-широко от позиция, която Джеймс Хилман е възприел за мото на своята психология: "По-трудно е да откриеш път през света, отколкото път извън него."

Ренесансовите философи често са казвали, че именно душата ни прави човешки същества. Бихме могли да преобърнем тази идея и да отбележим, че колкото повече е човешкото в нас, толкова по-голям е нашият достъп до душата. И въпреки това съвременната психология вероятно поради връзките си с медицината, често се възприема като начин за спасение от онези съставки, които най-дълбоко бележат човешкия живот като човешки. Искаме да избегнем негативните настроения и емоции, лошия житейски избор и нездравословните навици. Но ако целта ни е, на първо място да видим душата такава, каквато е, може би ще ни се наложи да отхвърлим стремежа към избавление и да открием едно по-дълбоко уважение към онова, което наистина се крие в нея. Опитвайки се да избегнем човешките грешки и провали, ние излизаме извън досега с душата.

Разбира се, понякога може да ни е трудно да уважаваме драматичните начини, по които душата изразява себе си.

Една интелигентна и талантлива млада жена веднъж дойде при мен с оплакването, че има проблеми с храната. Трудно й беше да се пребори с този симптом, който беше център на живота й повече от три години. По няколко дни не ядеше почти нищо, а след това преяждаше и повръщаше. Този цикъл беше изцяло извън нейния контрол и изглеждаше сякаш никога няма да свърши.

Как да съблюдаваме тези болезнени и дори опасни за живота ритуали на душата? Разумно ли е да толерираме подобни ужасяващи симптоми и безнадеждни пристъпи? Необходими ли са такива екстремни състояния, които са извън рационалния контрол? Когато чуя подобна история и видя толкова разстроен човек, налага ми се внимателно да проверя собствената си способност за съблюдаване. Отвратен ли съм? Чувствам ли как в мен се надига фигурата на спасителя, който ще направи всичко, за да избави тази жена от нейното мъчение? Мога ли да разбера, че дори тези необикновени симптоми са част от митовете, ритуалите и поезията на живота?

Основната цел при всяка грижа, физическа или психологическа, е да бъде облекчено страданието. Но по отношение на самия симптом, съблюдаване означава на първо място внимателно вслушване и наблюдение на това, което се разкрива в страданието. Намерението да лекуваме може да ни попречи да го съзрем. Тук с правене на по-малкото постигаме повече. Съблюдаването е по-скоро хомеопатично, отколкото алопатично по своето действие поради парадоксалния начин, по който то се сближава с проблема, вместо да го превръща в свой враг. Даоизмът описва тази грижа, без да й придава героична окраска. В Лао Дъ Дзин (Гл. 64) се казва: "Той връща хората при онова, което са изгубили. Той помага на десетте хиляди неща да открият своята собствена природа, но се въздържа от действие." Това е идеалното описание на човек, който се грижи за душата.

Не е лесно да се наблюдава внимателно, да се изучава и да се правят премерените крачки, които дават възможност на душата да разкрие себе си. Трябва да разчитате на всичко научено и прочетено, на? всяка частица разум, за да действате интелигентно и с въображение. Същевременно обаче това "действие • чрез бездействие" трябва да бъде просто, гъвкаво и възприемчиво. Интелигентността и образованието; водят до един момент, в който съзнанието и неговите; цели се изпразват от съдържание. Много религиозни ритуали започват с измиване на ръцете или поръсване с вода, което символизира пречистване на намеренията, мислите и целите. В нашата работа с душата бихме могли да използваме подобни ритуали - всичко, което може да изтрие от съзнанието ни добронамерения героизъм.

Душата на тази млада жена възпроизвеждаше завладелия я мит чрез образа на храната. Няколко седмици разговаряхме за мястото на храната в живота й, в миналото и в настоящето. Тя ми разказа за дискомфорта, който чувства в присъствието на родителите си. Искаше да обикаля света. Ненавиждаше идеята да стои вкъщи и въпреки това по финансови причини бе принудена да живее с родителите си. Имаше и спомен за едно неприлично докосване от страна на брат й, продължило само миг. Той не е злоупотребявал с нея, но тя бе изключително чувствителна по отношение на тялото си. Разговорите ни доведоха до смесените чувства, които изпитваше поради това, че е жена.

Тогава един ден тя ми разказа свой сън, който според мен бе уловил мистерията, залегнала в сърцевината на проблема. Група възрастни жени приготвяли градинско увеселение. Различни гозби къкрели в огромни казани над огъня. Сънуващата била поканена да се присъедини към жените и да стане една от тях. В началото се отдръпнала - не искала да се идентифицира с посивелите старици в спретнати черни рокли - но накрая се присъединила към тях.

Сънят изправил тази жена пред това, от което се страхувала най-много: нейната първична женственост. Въпреки че харесвала дългата си руса коса и приятелките си, тя дълбоко ненавиждала своя цикъл и възможността един ден да отглежда дете. Сънят, който според мен бе обещаващ, беше приел формата на примитивно посвещаване в една мистерия, тясно свързана с нейните симптоми. Той явно й предоставяше и решението: да се запознае с древните и дълбоки корени на женствеността и най-сетне да открие как истински да обикне себе си.

Въпреки че това се е случило, докато спяла, сънят всъщност бил един действителен ритуал. Нашата роля не се състоеше в това, да интерпретираме смисъла на отделните фигури, а да оценим значението и важността на ритуалите. Защо тази жена се е смутила толкова много при вида на групата старици, надвесени над огромните казани с гозби? Докато разговаряхме за нейните страхове по отношение на жените и техните действия, на бял свят излязоха и определени проблеми от живота на събеседничката ми - например някои специфични мисли за тялото й, които я тревожели, и за определени жени в нейното семейство, с които не желаела да има нищо общо. Тя ми разказа за нежността, която баща й проявява към нея, и за смесените си чувства спрямо него. Не става въпрос за това, че сънят е имал някакъв определен смисъл, обясняващ нейните симптоми, а по-скоро че той е генерирал дълбоки чувства и спомени, свързани с проблемите й с храната. Този сън ни помогна да почувстваме по-силно нейната драма и да си я представим по-точно.

Да чувстваме и да си представяме не звучи като нещо кой знае какво. Но грижата за душата се свързва с вярата, че природата лекува, че чрез пасивността може да се постигне много. Реалността следва въображението. Ако можем да си представим това, което ни се случва, когато изпаднем в някое от разнообразните спонтанни настроения и нагласи, ще можем и да разберем как да го преживеем по-леко и спокойно.

Това, което великият лекар Парацелз е казал през шестнадесети век за лечението, важи и за грижата за душата: "Лекарят е само слуга на природата, а не неин господар. Затова медицината е длъжна да следва волята на природата." При грижата за душата ние си представяме, че дори един толкова тревожен симптом, като булимията (вълчи глад), притежава своя собствена воля и "лечението" по някакъв начин означава следване на тази воля.

Съблюдаването има голяма сила. Ако вие например чествате Коледа, този период ще ви повлияе именно поради вашето съблюдаване. Настроението и духът на времето ще докоснат сърцето ви, а не след дълго редовното съблюдаване на традицията може би ще остави дълбок отпечатък у вас. Или ако носите ковчега на погребение, ако хвърлите шепа пръст или поръсите гроба със светена вода, вашето съблюдаване ще ви накара дълбоко да съпреживеете погребалната церемония и смъртта. Може би дълги години живо ще си спомняте този момент. Възможно е да го сънувате до края на живота си. Простите жестове, част от външната форма на живота, могат да имат голямо значение за душата.

Съвременната интервенционна терапия понякога се опитва да реши специфични проблеми и затова може да се осъществи в краткосрочен план. Но грижата за душата никога не свършва. Алхимиците от Средновековието явно са признавали този факт, тъй като са казвали на своите ученици, че всеки край е едно начало. Всяка работа с душата има формата на кръг. Хора, свързани с терапията, често ми казват: "Не се ли изморяваш да слушаш едни и същи неща отново и отново?" "Не - отговарям аз. - "Щастлив съм със старите неща." Структурата на сънищата разкрива, че животът на душата е една непрестанна обиколка около материалния живот.

Паметта ни никога не се уморява да си припомня едни и същи неща. В детството си прекарах много лета във фермата на моя чичо, който непрекъснато разказваше истории. Сега виждам, че по този начин той е обработвал суровините на своя живот, връщал е преживяното отново и отново в кръговрата, осигуряван от разказите му. Знам, че той извличаше от историите си все по-нов и дълбок смисъл. Разказването е чудесен начин на грижа за душата. То ни помага да видим темите, които циркулират в нашия живот, разкривайки митовете, които изживяваме. Необходимо е само малко усилие, за да бъде поставено ударението в терапията по-скоро върху самото разказване, отколкото върху неговата интерпретация.

ДА СЕ НАУЧИМ ДА ОБИЧАМЕ ДУШАТА

Едно от най-важните неща, които съм научил през време на чиракуването си при Джеймс Хилман, създателя на архетипната психология, е да подхранвам любознателността си към душата. Той твърди, че психологът трябва да бъде "натуралист на душата". Професионалистът би трябвало винаги да е "на полето" без отдих, както прави и самият Хилман. В този смисъл психологът е човек, който, подобно на ботаника, е невероятно обсебен от природата, от човешката природа. Ако това е вярно в професионалната психология, то е вярно и при грижата за душата, която всеки от нас може да развие. Този тип грижа започва с дълбоката любознателност по отношение на начините, чрез които душата се изявява в околните и в самите нас.

Книгата на Фройд Науката за сънищата до голяма степен визира този тип психология. Авторът анализира собствените си сънища и чрез самоанализа достига до своята теория. Той пише така, сякаш е дълбоко заинтригуван от дейността на собствената си душа. Разказва истории и сънища, подобно на моя чичо, чиито разкази винаги съсредоточаваха в себе си някаква теория за живота. Всички ние бихме могли да бъдем Фройд по отношение на собствените си преживявания. Проявяването на интерес към душата е начин да я обичаме. Най-доброто лечение, както ни уверяват много древни и съвременни психологически теории, идва от любовта, а не от логиката. Разбирането не ни помага особено много в тази дейност, но любовта, изразена чрез търпеливо и загрижено внимание, спасява затъналата в проблеми и фантазии душа. Често е било отбелязвано, че повечето, ако не и всички проблеми, пред които са изправени терапевтите, са последица от любовта. В този смисъл логично е и лечението да бъде любов.

Интересът към собствената душа изисква определено пространство за размисли и оценки. Обикновено до такава степен се идентифицираме с движенията на душата, че не сме в състояние да се отдръпнем и да ги погледнем отстрани. Дистанцията ни помага да видим динамиката между многобройните елементи, които изграждат живота на душата. Проявявайки интерес към тези явления, ние съзираме собствената си сложност. Обикновено усещаме тази сложност, когато тя ни връхлети изневиделица отвън, с многото си проблеми и с хаоса. Ако познавахме душата по-добре, може би щяхме да сме подготвени за житейските конфликти. Когато някой тревожно ми разказва за възела, който трябва да разплете, често имам чувството, че това, което той приема за невъзможна и болезнена ситуация, изискваща професионална интервенция, е просто поредната изява на сложността на човешкия живот. Повечето от нас имат малко наивна психологическа нагласа по отношение на всекидневния живот, очаквайки, че той и взаимоотношенията им ще бъдат прости. Любовта към душата изисква оценяване на нейната сложност..

Грижата за душата често означава да не вземаме страна, когато се сблъскаме с дълбок конфликт. Може би е необходимо да разтворим сърцето си достатъчно широко, за да прегърнем противоречието и парадокса.

Един мъж на около петдесет години дойде при мен и ми каза доста смутено, че се е влюбил.

- Чувствам се оглупял като юноша - сподели той.

Често чувам, че любовта събужда хлапака у човека. Всеки, запознат с историята на изкуството и литературата, знае, че от времето на Древна Гърция любовта е рисувана като неукротим тийнейджър.

- А, имате ли нещо против този юноша?

- Ще порасна ли някога? - попита той объркано.

- Може би не - отговорих аз. - Може би у вас има неща, които никога няма да пораснат, а може би и не трябва да израстват. Нима този внезапен прилив на младост не ви кара да се чувствате млад, енергичен и пълен с живот?

-  Да - каза той, - но също и глупав, незрял, объркан и полудял.

-  Но това е младостта - отговорих аз. - Явно Старецът у вас смъмря Младежа. Защо трябва да превръщате зрелостта във висша ценност? Или навярно би трябвало да попитам: защо смятате, че е толкова важно да сте улегнал? Това са думи на онзи Старец, нали?

Исках да говоря от името на образа, който беше съден и атакуван. Този човек трябваше да намери у себе си достатъчно пространство както за Стареца, така и за Младежа, които да общуват и може би с времето, може би след цял един живот да постигнат някаква'степен на съгласие. За разрешаването на подобни конфликти понякога не е достатъчен един живот. Всъщност самият конфликт е съзидателен и вероятно никога не трябва да бъде лекуван. Когато дадем думата на всеки образ, ние даваме на душата възможността да говори и да се изяви такава, каквато е, а не каквато бихме искали да бъде. Като защитих юношата, без да се обявявам срещу образа на зрелостта, аз проявих своя интерес към душата на човека и той получи възможност да намери начин да приеме архетипния конфликт между младостта и старостта, зрелостта и незрелостта. В такъв спор душата става по-сложна и просторна.

ВКУС КЪМ ПЕРВЕРЗНОТО

Ефектен "трик" при грижата за душата е да се вглеждаме със специално внимание и откритост в това, което индивидът отхвърля, а после да говорим в полза на отхвърления елемент. При мъжа, за когото разказах, юношеското чувство се приемаше за проблем. Опитах се да видя стойността в този "проблем", без да споделям същата неприязън. Всички сме склонни да делим преживяното на две части, обикновено на Добра и на лоша част. Но това разделяне може да крие в себе си доста подозрителни моменти. Възможно е никога да не сме се замисляли за стойността в някои неща, които отхвърляме. Или може би, заклеймявайки определени преживявания като негативни, ние защитаваме себе си от някакви непознати страхове. Всички сме изпълнени с нагласи и идеи, които са се промъкнали у нас без знанието ни. Много от душата може да бъде изгубено при подобно разделяне, затова е възможно грижата за душата да бъде осъществена просто чрез възстановяване на този отхвърлен материал.

Това, за което говоря, е една разновидност на теорията на Юнг за сянката. Според Юнг има два типа сенки: едната е изградена от житейските възможности, които отхвърляме поради избора, който правим. Например човекът, който избираме да бъдем, автоматично създава своя тъмен двойник - човека, който избираме да не бъдем. Тази компенсаторна сянка е различна у всеки. За някои хора сексът и парите са застрашителни сенки, докато за други те са просто част от живота. Моралната чистота и отговорният живот за някои може да са страни на сянката. Юнг е вярвал също, че има една абсолютна сянка, която не зависи от нашия житейски избор и от навиците ни. С други думи, в света и в човешкото сърце има зло. Ако не го признаваме, значи имаме наивна нагласа, която би могла да ни навлече беди. Юнг е смятал, че за душата е полезно да се примири и с двата типа сянка, като в този процес загуби част от наивната си невинност.

Струва ми се, че когато разкриваме себе си, за да видим от какво е изградена душата ни и кои сме всъщност, винаги откриваме някое дълбоко предизвикателство. Зрелият мъж трябваше да преоцени младежките си чувства на оглупяване. Страдащата от були-мия млада жена трябваше да се изправи срещу сложните взаимоотношения с баща си и чувствата си към своя брат. До известна степен грижата за душата изисква да отворим сърцата си по-широко от когато и да било преди, смекчавайки осъждането и морализаторството, които може би дълги години са били характерни за нашата нагласа и поведение. Морализаторството е едно от най-ефективните оръжия срещу душата, което ни защитава от нейната сложност. Няма нищо по-показателно и вероятно по-изцеляващо от това, да преосмислим моралистичните си нагласи и да открием колко душа е била скрита зад тях. Навярно хората-се страхуват, че ако размишляват върху моралните си принципи, биха могли напълно да загубят етичната си чувствителност. Но това е един отбранителен подход спрямо морала. Когато отчитаме сложността на душата, моралът може да се задълбочи и да изостави своята опростеност, като същевременно стане по-взискателен и по-гъвкав.

Нещо повече, когато опознаем душата и смело признаем нейните странности и многообразните начини, по които тя се проявява в индивидите, ние можем щ развием вкус към перверзното. Можем да оценим неговите чудатости и кривини. И накрая наистина можем да осъзнаем, че индивидуалността се ражда ю-скоро в ексцентричността и неочакваните сенчести склонности на душата, отколкото в нормалността и конформизма. Този, който се грижи за душата, е на с особеното и неочакваното. Когато изнасям лекция за сянката пред бъдещите терапевти, понякога питам: "Къде е за вас границата на перверзното, къде е точката, при която се сблъсквате със собствения си страх и отвращение?" Някои казват, че тази граница са сексуалните посегателства, и аз се чудя как тези хора могат да работят професионално с малтретирани или малтретиращи пациенти. Други заявяват, че това е жестокостта от всякакъв вид. Трети намират сексуалните фантазии за перверзни. Всеки би могъл да си зададе същия въпрос. Къде се сблъсквам със стена, когато погледна в собственото си сърце? Къде е границата?

При грижата за душата се интересуваме от "не дотам нормалното", от начина, по който душата се изявява най-ясно в необикновените проявления на живота, дори и може би най-вече в тези, които са проблемни. Спомням си, че веднъж бях посетен късно вечерта от жена, която беше на около шестдесет години. Съпругът й току-що я бе напуснал след двадесет и пет години брак. Тя мислеше, че не би могла да се справи с това. Непрекъснато повтаряше, че в нейното семейство никой не се е развеждал. Защо това се е случило на нея? Забелязах, че от всички мисли, които можеха да я тревожат в този труден момент, най-страшна бе мисълта, че не е като останалите членове на своето семейство. Тя смяташе, че сигурно нещо в нея не е наред. В изпитанието нейната индивидуалност утвърждаваше себе си по един мрачен начин. Представих си, че това може би е "целта" на събитието: да я накара дълбоко да осъзнае своята уникалност.

Не случайно историята на изкуството е пълна с гротескни образи - окървавени и изкривени разпятия, изящно деформирани тела и сюрреалистични пейзажи. Понякога отклонението от нормалното е специфично откровение. В алхимията то било наричано действие, противоречащо на природата. В собствения си живот бихме могли да забележим същия вид артистични прояви. Когато нормалността експлодира или се разбие в лудостта и сянката, бихме могли да се вгледаме внимателно в потенциалния смисъл на събитието, преди да се опитваме да възстановим познатия ред. Ако ще бъдем любознателни към душата, може да ни се наложи да изследваме нейните отклонения, нейната перверзна склонност да се противопоставя на очакванията. Вследствие на това бихме могли да станем подозрителни към нормалността. Една фасада на нормалност може да крие много отклонения. Заедно с това е доста лесно да разпознаем бездушието в стандартизирането на преживяванията.

ГРИЖАТА СРЕЩУ ЛЕЧЕНИЕТО

Основната разлика между грижата и лечението е в това, че лечението предполага край на проблемите. Ако сте излекувани, повече няма да се тревожите за онова, което ви е измъчвало. Но грижата носи внушението за непрестанно внимание. То няма край. Възможно е конфликтите никога да не бъдат напълно разрешени. Характерът ви никога няма да се промени радикално, въпреки че би могъл да премине през някои интересни трансформации. Възможно е проблемите да упорстват и никога да не изчезнат, въпреки че остротата им, разбира се, може да се измени.

Нашата работа в полето на психологията би претърпяла съществени промени, ако разсъждаваме за нея по-скоро като за непрестанна грижа, отколкото като за търсене на лек. Бихме могли да запълним времето си с вглеждане и вслушване, тъй като по този начин постепенно се разкриват дълбоките мистерии, скрити в ежедневния хаос. Проблемите и препятствията ни дават шанс за размисъл, който без тях би бил заличен от гладката рутина на живота. Когато спрем, за да се замислим, какво се случва с нас и от какво сме съставени, душата ферментира, ако мога да използвам терминологията на алхимията. Настъпва промяна, но тя не се осъществява по определен план или в резултат от преднамерена интервенция. Ако се грижите за душата достатъчно внимателно с развито и устойчиво въображение, промените настъпват, без да ги усетите, докато този процес приключи и те заемат трайно своето място. При грижата за душата се съобразяваме с парадокса, според който силното и целенасочено преследване на промяната всъщност може да попречи на съществената трансформация.

Древната психология, изградена на основа, различна от тази на съвременното терапевтично мислене, приемала, че съдбата и характерът на всеки от нас са забулени в мистерия, а нашата индивидуалност е така дълбока и скрита, че е необходим повече от един живот за открояване на идентичността. Ренесансовите доктори са казали, че същността на всеки човек изгрява като звезда в небето. Това е твърде различно от съвременния възглед, според който човек е онова, което сам направи от себе си.

Ако със специално внимание потърсим в древната психология прозрение и съвет, ще видим, че грижата за душата излиза отвъд светската митология за Аза и възстановява чувството за святост на всеки индивидуален живот. Това свещено качество не е просто ценността - всеки живот е важен - а е неразгадаемата мистерия, която е същността и сърцето на всеки индивид. Повърхностните терапевтични манипулации, целящи възстановяване на нормалността или настройка на живота според стандартите, стопяват тази дълбока мистерия до бледите измерения на един социален общ знаменател, наричан приспособена личност. Грижата за душата визира напълно различна реалност. Тя оценява мистерията на човешкото страдание и не предлага илюзията за безпроблемен живот. Тя вижда падението в невежеството, а объркването е възможност да открием, че чудовището в средата на лабиринта е също и ангел. Човешката уникалност е изградена колкото от рационалното и нормалното, толкова и от неестественото и изкривеното. Да достигнем тази парадоксална точка на напрежение, където се срещат приспособяването и анормалността, означава да се доближим до реализацията на нашата изпълнена с мистерии, родена от звездите природа.

Очевидно грижата за душата изисква език, различен от този на терапията и академичната психология. Тя, подобно на алхимията, е изкуство и затова може да бъде изразена само чрез поетични образи. Митологиите, изящните изкуства, религиите по света и сънищата ни предоставят тази безплатна образност, чрез която загадките на душата едновременно се разкриват и съхраняват. Можем да се обърнем за съвет и към многото различни експерти, особено към поетично настроените изследователи на душата, като древните митографи и драматурзи, ренесансовите доктори и поетите от епохата на Романтизма, както и към съвременните психолози, които уважават мистерията в човешкия живот и се противопоставят на светския характер на практиката. Необходим е широк мироглед, за да осъзнаем, че частица небе и буца земя са приютени в сърцето на всяко човешко същество и че ако ще се грижим за сърцето, трябва да познаваме както човешкото поведение, така и небето и земята. Именно такъв е съветът на ренесансовия доктор Парацелз: "Ако лекарят разбира нещата точно и вижда и разпознава всяка болест в макрокосмоса извън хората, ако има ясна представа за човека и неговата Цялостна природа, тогава и само тогава той наистина е лекар. Тогава той може да се доближи и до онова, което е вътре в човека; да изследва урината му, да измери неговия пулс и да разбере произхода на всеки симптом. Това не би било възможно без дълбоко познаване на външния човек, който не е нищо друго, освен небе и земя."

Гърците са разказали историята за Минотавъра, човекоядеца с глава на бик, който живеел в центъра на лабиринта. Той бил страховит звяр и въпреки това името му било Астерион - Звезда. Често мисля за този парадокс, когато виждам човек със сълзи в очите, който търси начин да се справи със смъртта, развода или депресията. Това, което всява смут в сърцевината на неговото съществуване, е звярът, но то е също и звездата на най-съкровената му природа. Трябва да се отнасяме към страданието с изключителна почит, за да не се случи така, че в страха и гнева си към звяра да пропуснем звездата.

ГРИЖА ЗА ДУШАТА ВЪВ  ВСЕКИДНЕВНИЯ ЖИВОТ

Природа и Бог - не ги познавам, а Те ме познават така добре; Те се стреснаха като Екзекутори пред Моята Идентичност.

Емили Дикинсън

Глава 2

МИТЪТ   ЗА   СЕМЕЙСТВОТО И  ДЕТСТВОТО

Уилям Блейк казва: "Вечността е влюбена в творенията на времето." Душата вирее в среда, която е конкретна, специфична и характерна. Тя се храни с детайлите на живота, с неговото разнообразие, кривини и чудатости. Затова нищо не е по-подходящо за грижата за душата от семейството, защото семейният живот включва толкова много от специфичните особености на живота. В семейството вие живеете близо до хора, с които в противен случай може би дори не бихте разговаряли. С времето ги опознавате отблизо. Опознавате техните най-дребни, най-лични навици и черти. Семейният живот е пълен с големи и малки кризи - възходи и падения в здравето, успехи и поражения в кариерата, и в брака, развод - и с всякакви характери. Той е свързан с места, събития и истории. С всички тези почувствани детайли животът се запечатва в паметта и личността. Трудно е да си представим нещо по-подхранващо за душата.

Когато нещата в обществото се объркат, ние незабавно се обръщаме към семейния живот. Щом видим, че обществото е раздирано от престъпност, ние извикваме: " Само ако можехме да се върнем в доброто старо време, когато семейството беше свято." Но нима това време наистина е било толкова добро?

Нима семейството някога е било защитено от жестокостта? Много от хората, които днес посещават терапевт, са били отгледани през така наречените златни години на семейството и въпреки това те разказват истории за посегателства, пренебрежение и ужасяващи моралистични изисквания и натиск. Погледнато безпристрастно, семейството от всяка една епоха е и добро, и лошо; то предлага както подкрепа, така и заплаха. Затова възрастните толкова често имат двойнствено отношение към посещенията при семейството и към прекараното с него време: те искат да получат емоционалните награди от чувството за приобщеност, но желаят да се дистанцират от болезнените спомени и трудните взаимоотношения.

Днес специалистите се занимават с "дисфункционалното семейство". Но до известна степен всички семейства са дисфункционални. Нито едно не е съвършено и повечето имат сериозни проблеми. Семейството е един микрокосмос, отразяващ природата на света, която се движи от доброто и злото. Понякога можем да се изкушим да си представим семейството пълно с невинност и добра воля, но действителният семеен живот отхвърля подобен романтизъм. То обикновено представя пълната гама на човешкия потенциал, включваща злото, омразата, жестокостта, сексуалното объркване и лудостта. С други думи, динамиката на действителния семеен живот разкрива сложността и непредсказуемостта на душата и всякакви опити за покриване на образа на семейството с воал на опростенческа сантименталност са обречени на неуспех.

Когато виждам трите букви "-дис-" в "дисфункционално" се сещам за "Дис", старото римско име на митологичния подземен свят. Душата навлиза в живота отдолу, през пукнатините, като намира отворите в живота там, където неговото гладко функциониране е било нарушено. Ние носим Дис-функционирането на семейството в стаята на терапевта като проблем, който трябва да бъде разрешен, или като обяснение за трудностите ни в момента, защото интуитивно съзнаваме, че семейството е едно от главните убежища на душата. В психологията много се говори за семейството, а "семейната терапия" се е превърнала в основна форма за консултации. Като "стигаме до корена" на настоящите проблеми в семейното минало, ние се надяваме да разберем какво става и да открием лек в това разбиране. Но грижата за душата не изисква анализ на семейството, освобождаване от него или тълкуване на неговата патология. Може би е необходимо просто да възродим душата, като се замислим дълбоко върху свързаните с нея събития, дошли от пещта на семейството.

Според Библията Адам е бил направен от кал. Неговият род, "семейството" му, било земно, влажно, мръсно, дори кално. Още от Адам, който е в корените на всеки от нас, ние не сме създадени от светлината или от огъня; ние сме деца на калта. Учените казват, че "Адам" означава червена пръст. Нашите собствени семейства са пресъздали този митичен произход на човешкия род, като са били близо до земята, обикновено някой буренясал парцел, олицетворение на човешките слабости. При изучаване на митологиите по света винаги откриваме зли образи и някакъв вид подземен свят; същото важи и в семейството. То винаги има своята сянка, независимо колко силно желаем това да не е така. Неговото функциониране винаги се Доближава до земята, благодарение на Дис. Ако не сграбчим тази мистерия, душевността, която семейството може да предложи на всеки от нас, ще бъде пропиляна в хигиеничните идеи за онова, което семейството би трябвало да бъде. Сантименталната представа за семейството, която е придобила публичност, е защита срещу болката да обявим семейството за онова, което то е - една понякога утешаваща, а понякога опустошаваща къща, изпълнена с живот и спомени.

В този смисъл до известна степен не е важно дали нечие семейство е било много щастливо, успокояващо и подкрепящо, или в него е имало злоупотреби и пренебрежение. Не отричам, че тези неща са важни и болезнени или че оставят ужасяващи белези. Погледнато в дълбочина обаче, семейството е най-истинско в своята сложност, включваща пораженията и слабостите. В моя род чичо ми, който за мен бе идеалният извор на мъдрост и морал, беше и онзи, който пиеше много и скандализираше останалите с отказа си да ходи на църква. В своята практика съм работил с много мъже и жени, чиито семейства са били непоносимо жестоки и измъчващи и въпреки това болката беше преодолима, тя бе в състояние да стане извор на мъдрост и промяна. Когато се вгледаме в семейството от гледна точка на душата, приемайки неговите сенки и невъзможността му да посрещне идеалистичните ни очаквания, ние се сблъскваме с мистерии, които устояват на нашия морализъм и сантименталност. Доближаваме се до земята, където принципите отстъпват място на живота с целия му ужас и красота.

Думата "семейство" има много значения в зависимост от контекста. Социологът го разглежда като социална група или единица. Психологът си представя фонтан, от който блика индивидуалността. Политикът говори за семейството идеализирано, като използва тази идея, за да разкрие своята традиционалистична програма и ценности. Но всички ние познаваме семейството в детайли. Това е гнездото, в което душата се ражда и се храни, за да се впусне в живота. То има сложна история и родословие в мрежата си от непредсказуеми личности - прадеди, чичовци, лели, братовчеди. То помни щастливи мигове и трагедии. Има своите моменти на гордост и своите скелети в гардероба. Има мними ценности и старателно изграден имидж, както и тайни грехове и безумия.

Забележително е колко често семейството живее в два образа: фасадата на щастие и нормалност и задкулисната реалност на лудост и посегателства. През годините съм чувал много истории от семейства, които външно са били пример за съвършенство -семейни пикници, неделни вечери, екскурзии, подаръци и игри. Но зад всичко това са се крили отчужденият баща, алкохолът, злоупотребите със сестрата и среднощната жестокост. Телевизията представя това раздвоение с предавания за щастливи и преуспели семейства, следвани от репортажи за семейна жестокост. Някои хора вярват на представите за нормалност и пазят тайната на злото в тяхното семейство, желаейки да се бяха родили другаде, в една земя на блаженство. Но възраждането на душата започва, когато вземем присърце собствената си семейна съдба и открием в нея суровините, алхимичната рецепта за нашата работа с душата.

За тази цел "семейната терапия" би могла да приеме формата на просто разказване на истории от семейния живот, освободени от всякакви мисли за причини и следствия или за социално влияние. Тези истории генерират една голяма местна и лична митология: За индивида семейството е това, което е произходът на човека за човечеството. Неговата история осигурява система от образи, с които е пропит животът на всеки зрял човек. Гръцката, християнската, еврейската, индийската и арабската митология имат за обществото същото формиращо значение, каквото историите за семейството - добри и лоши - имат за индивида. Когато говорим за семейството, ние говорим за образи и теми, които чрез преплитането си оформят сложния строеж на нашата идентичност. Можем да си представим семейната терапия повече като процес, насочен 1съм изследване на сложността на нашето възприемане на живота, отколкото като начин да го направим прост и разбираем. Грижата за душата не е свързана с разбиране, отчитане и усъвършенстване; тя по-скоро възкресява представата за семейния живот като обогатяване на идентичността.

За да се грижим за душата на семейството, необходимо е да преминем от казуално мислене към вникване в историите и образите, да позволим на дядовците и чичовците да се превърнат в митологични фигури и да наблюдаваме как определени семейни истории ставах/канонични посредством многократното им повтаряне. Ние сме така силно повлияни от научния тон в образованието и медиите, че неусетно сме се превърнали в антрополози и социолози в собствените си семейства. Често, когато запитам някой пациент за семейството му, получавам отговор, който е изцяло от областта на социалната психология: "Баща ми пиеше и, като дете на алкохолик, аз съм податлив на..." Вместо истории, чувам анализи. Семейството бива "упоено върху операционната маса". Още по-зле звучи социалният работник или психологът, който говори за пациент, започвайки с дълъг списък от социални влияния: "Обектът е от мъжки пол, отгледан е в юдео-християнско семейство с нарцистична майка и зависим баща." Душата на семейството се изпарява в неяснотата на подобно обобщение. Необходимо е изключително старание и концентрация, за да мислим за семейството по различен начин: да оценяваме неговите сенки и добродетели и просто да оставим разказите да се леят, без да се впускаме в тълкувания, анализи и изводи. Професионалистите смятат, че тяхната работа се състои в това, да разберат и коригират семейството, без да вникват напълно в неговата природа - уникалния му градивен дух.

Ако се отнасяме със съблюдаване към душата на семейството, като уважаваме неговите истории и не бягаме от сенките, вероятно няма да се чувстваме така неизбежно предопределени от семейните влияния. Силно повлияни от еволюционната психология, ние приемаме, че неизбежно сме това, което сме, поради семейството, в ,което сме израснали. Ами ако се опитаме да мислим за семейството не толкова като за детерминиращо влияние, което ни формира, колкото като за суровината, от която можем да изградим живота? Когато при терапия чуя истории за посегателства от страна на бащата или чичото, обикновено питам за подробности от живота на този човек. Крие ли се някаква история зад неговата жестокост? Какво е било поведението на останалите членове на семейството? Какво разказват и какво скриват те?

Един младеж, Дейвид, веднъж дойде за консултация при мен с оплакването, че просто не може да се справи с майка си. Наричам го "младеж", защото неговата "вечна младост" беше най-явната му характеристика. Когато се срещнахме за първи път, той беше на двадесет и осем години, а изглеждаше на около шестнадесет. Живееше в самостоятелен апартамент, но прекарваше уикендите "у дома" с майка си. И въпреки това у дома той винаги чувстваше, че майка му се бърка в личните му дела, съветва го как да живее и се опитва да го накара да подреди стаята си. "Ти си точно като баща си", редовно му казвала тя. Била разведена от няколко години.

-  А ти наистина ли си точно като баща си? -попитах аз.

Той изглеждаше изненадан.

- Проблемът е в майка ми, а не в баща ми.

- Все пак ми разкажи за баща си - казах аз.

- Той никога няма да се установи на едно място. Виждам го рядко, когато минава оттук. Винаги пътува и винаги е с нова жена.

- Ти приличаш ли на баща си?

- Не, в моя живот няма нито една жена.

- Нито една?

- Е, само майка ми.

След това той ми каза нещо, което чувам от повечето мои пациенти.

- Не искам да приличам на баща си. Възможно е единият или двамата родители да са

ни причинили много страдания и затова да решим, че ние няма да бъдем такива. Полагаме всички усилия да избегнем това родителско влияние. Но избягването на родителското влияние и идентификация е сигурен начин да се превърнем в тяхно огледално копие - завръщане на потиснатото. Обикновено, когато полагаме усилия да не приличаме на нашите майки или бащи, има някаква специфична черта, която бихме искали да избегнем, след като сме я опознали твърде добре като син или дъщеря. Но потискането има склонността да прави широки откоси; то не е много прецизно, когато се опитва да освободи личността от някоя нежелана характеристика. Дейвид се опитваше да не бъде като баща си. В нежеланието си да има много интимни връзки, той нямаше нито една. В нежеланието си да се скита безцелно из страната, той не беше способен да се отдалечи от къщи. В нежеланието си да прилича на своя баща, той едва ли би изпитал и частица бащинско чувство през живота си.

Разговарях с него за баща му без критиките и присъдите, които той непрестанно отправяше и които внасяха раздвоение в любовта му към родителите. Окуражавах разказите за бащата и след време изградихме сложния образ на човек, чието детство твърде много е наподобявало това на Дейвид. Започнахме да разбираме неговото скиталчество и невротизъм. През живота си Дейвид е полагал усилия да се срещне и да поговори с баща си за своите преживявания. След като го обсъдихме, установихме, че бащата се е опитвал да стои на разстояние от сина си. Накрая, според мен отчасти мотивиран от новия интерес към живота на своя баща, синът настоя да се срещнат и да поговорят.

Когато престана да се разграничава от баща си, Дейвид успя да се вгледа по-директно з себе си. Независимо дали това му харесваше, или не, той носеше в себе си духа на баща си. Освобождавайки се от този дух, той можеше да изгради своя живот. Вече нямаше да бъде ограбван от негативните си усилия да остане незасегнат от семейния мит. Накратко, когато се опитваме да избягаме от семейното "дисфункциониране", ние изпадаме в сложни и парадоксални плетеници. Желанието за бягство може да бъде успешно балансирано от неумолимото обвързване със семейството, например несъзнателната презумпция, че "домът" е там, където е майката.

Един нов подход към семейството, прегръщащ това, което преди е било отречено, често води до неочаквана алхимия, при която и най-трудните семейни взаимоотношения се променят достатъчно силно, за да ги погледнем по различен начин. Героичните усилия да накараме семейството да функционира в съответствие с някаква норма пречат на тази алхимия. Обикновено е най-добре, когато се грижите за душата, да се усамотите с даденостите и да оставите въображението да действа, вместо да храните празни желания или да се стремите към героични промени. Въпреки че говорим за семейството като за една проста, прозаична реалност, то винаги е такова, каквото си го представяме. Нашето въображение може да се задълбочи и промени след известен период от време, като освободи обвързаната в неприязън и закостенялост душа. Убеден съм, че историите на Дейвид за неговите баща и майка оказаха влияние върху отношенията му с тях. Новата и по-дълбока представа му позволи да преодолее някогашните си устойчиви възгледи и да се свърже отново със своите родители по нов за него начин. Те все още бяха същите хора, но Дейвид откри друг тип живот, който не беше така силно насочен към самозащита, и затова успя да отвори сърцето си за своите родители.

Когато разказваме истории за семейството, без да правим присъди и анализи, прозаичните хора се превръщат в герои от драма, а изолираните епизоди се открояват като теми в една голяма сага. Семейната история се трансформира в мит. Независимо дали го съзнаваме, или не, нашите идеи за семейството са вкоренени в начините, по които си го представяме.

Това лично семейство, което изглежда толкова конкретно, всъщност винаги е въображаема единица. Част от алхимичната ни работа с душата се състои в това, да извлечем мита от необработените детайли на семейната история и паметта на принципа, че с растежа на въображението винаги израства и душата.

Имайки предвид този принцип, бих искал да разгледам членовете на семейството като имагинерни фигури и да ви предложа някои идеи за откриване на мита в обичайните роли от семейния живот. За всеки индивид митът ще е различен и въпреки това някои характеристики са постоянни. Всеки член на семейството пресъздава архетипния модел, мита във всекидневния живот. Представата за бащата, майката, и детето е обширна, затова мога само да отбележа някои насоки за развиване на въображението, свързано със семейството, включващи препратки към литературата и митологията, които предлагат начин за по-имагинерно разбиране на семейството.

БАЩАТА

Една от най-необикновените митични истории от собственото ни колективно минало, свещена колкото всяка религиозна притча, е историята за мъжа, опитващ се да възвърне своето бащинство, за жената, копнееща за своя съпруг и за сина, търсещ изгубения си баща. В началото на Омировата Одисея Одисеи седи на морския бряг по средата на непредвидимите си пътувания след дългата и тежка война и копнее да се завърне вкъщи при сина си, при баща си и при майката на своите деца. Изпаднал в копнеж и меланхолия, той задава прочутия въпрос: "Нима някой познава баща си?" Това е въпрос, който много мъже и жени задават по различен начин. Ако баща ми е мъртъв, ако отсъства или е отчужден от мен, ако е бил тиранин или ме е измъчвал, или е бил прекрасен, но в момента не е до мен, тогава кой е моят баща сега? Откъде ще получа чувството на защита, авторитет, увереност, познание и мъдрост, от които имам нужда, за да живея? Как мога да пробудя мита за бащата по начин, който да донесе в живота ми закрилата, от която се нуждая?

Историята за Одисеи ни дава много насоки за откриването на този недоловим баща. Тя обаче не започва, както би могъл да очаква някой, с образа на бащата в разгара на неговите приключения, а със сина, Телемах, обезумял от безредието, което създават в къщата обожателите, борещи се за вниманието на майка му. Най-напред е изградена представата за "невроза от липсата на бащата". Без бащата цари хаос, смут и тъга. От друга страна, започвайки с нещастието на Телемах, легендата ни учи, че представата за бащата включва и отсъствието му, и копнежа за неговото завръщане. В момента, в който Телемах оплаква съдбата си, Одисеи е на другия бряг на морето и мисли за същото. Ако разглеждаме Одисея като разказ за бащинството в душата, в момента, в който усетим смут от живота без баща и се замислим къде ли е той сега, бащата вече е пробуден. Докато се чудим къде е, той се завръща.

Омир разказва, че през време на раздялата съпругата на Одисеи, Пенелопа, е у дома и шие покров за свекъра си, като всяка вечер разшива ушитото. Това е великата мистерия на душата: когато нещо е постигнато, то същевременно по някакъв начин бива и разрушено.

Един тридесетгодишен мъж, с когото работех, имаше конфликтни отношения с баща си и трудно виждаше себе си в ролята на родител. Веднъж той ми разказа сън, в който баща му го прегръщал и го молел да остане с него; синът отговорил, че е зает и трябва да си върви. По късно в съня се появил неговият брат и му отнел всичко. Почувствах, че тук има взаимна връзка между признаците на помиряване с бащата и изгубването на притежанията, мотив, който е твърде близък с теми от Одисея. Понякога може би трябва да усетим липса и празнота, за да пробудим бащата.

Има нещо също толкова смущаващо и в самата идея на поемата Одисея. Защо боговете не се отнасят съчувствено към това разбито семейство и не помагат на Одисеи да стигне бързо у дома? Защо трябва бащата да прекарва десет години в морето, да разказва своите истории и да оцелява в рискованите си приключения преди да се върне най-сетне у дома и да възстанови спокойствието там? Единственият отговор, за който се сещам, е, че това дълго, опасно, изпълнено с приключения пътуване представлява изграждането на бащата. Завръщането на Одисеи при неговото семейство е аналогично на историите на гностиците за душата, която пътува през планетите към Земята и по пътя събира качествата, които ще й бъдат необходими в човешкия живот. Кой е моят баща? Няма да го узная, докато душата не премине през своята одисея и не се върне с разказите си за любовта, секса, смъртта, риска и отвъдния свят. Ако чувствам липсата на бащинство в живота си, може да ми се наложи да се откажа от идеята да го внеса насила в своя характер и вместо това да се обърна към собствената си непредвидима и неконтролируема одисея.

В много традиции и култури човек става зрял, когато научи тайните истории на общността, предавани от поколение на поколение. Старейшините дават инструкции и обучават на елементи от ритуала и изкуството. Черният Лос описва подробно този процес в мемоарите си за своя живот сред племето Оглала Сиукс. Понякога новопосветеният трябва да понесе изпитания, които да го направят възрастен. Целта е младият човек да бъде разтърсен така дълбоко, че той или тя да изживее съществена трансформация на характера.

Одисеи преминава през толкова много изпитания, че историята му наподобява посвещаване в бащинство. Той научава от Легофагите[3], че не трябва да се храни само с цветя, а от Циклопите - да не живее без закон и култура. Посветен е в любовта от магьосниците Цирцея и Калипсо. Централно място в неговото пътешествие заема посещението в царството на мъртвите. Там той среща наскоро починали приятели, майка си, слепия прорицател Тирезий и други известни исторически фигури от своето време. Истинското бащинство не се пробужда от мускулен рефлекс, а от посвещаване в семейството и в културата по един задълбочен и трансформиращ начин. То може да изисква да посетим собствените си дълбини и да общуваме както с лични, така и с всеобщи паметни образи. Задълбоченото изучаване на история и литература, може да изгради добри бащи.

Ако днес бащата в семейството сякаш отсъства, това може би се дължи на липсата на този душевен образ в обществото като цяло. Заменили сме тайната мъдрост с информацията. Информацията не пробужда бащинството, тя не води до посвещаване. Ако образованието се обърне не само към разума, но и към душата, може би ще успеем да се научим на бащинство. Ние не само не посещаваме царството на мъртвите, но и се опитваме да забравим покойниците и бремето на техния живот. Изключително подробните разследвания на убийствата на Мартин Лутър Кинг и на членовете на фамилията Кенеди се съсредоточиха върху фактите и разрешенията на случаите, като по този начин отклониха вниманието от същността на тези покушения. И въпреки това Одисея внушава, че ако не посетим царството на мъртвите, изпълнени с почит и съзнание за посвещаване, подкрепящото чувство на бащинство няма да присъства в колективната ни душа. Без дълбокия дух на бащата ние сме оставени на неговите заместници - хора, които искат да играят тази роля за лична изгода, предлагащи ни външните белези на бащинството, но не и душата на бащата.

Не твърдя, че за да пробудите бащата, вие просто трябва да преминете през живота. Одисеи не преминава през живота. Той е далеч от него. Прекарва времето си, като флиртува с една зловеща богиня, надхитрява чудовища и пътува през подземния свят. Истинската одисея не се състои в натрупване на преживявания. Тя е едно дълбоко изживяно, рисковано и непредсказуемо пътуване на душата. Баща е някой, чиито знания и цел се коренят в подземния свят и са свързани с предците - тези, които вече са си отишли и са създали културата, която бащата поема в свои ръце. Мъдростта и моралната чувствителност на бащата са насочвани от гласове, които са извън живота. Ритуалът свързан с посвещаването се извършва както от бащите, които са създали културата, така и от собствените му дълбоки размисли.

Бащинството на душата е едно от лицата на онова, което Юнг нарича аттш. То може да се изразява в бащинския дух в мъж, в жена, в семейство, в организация, в нация или в местност. Една нация би могла да се реши на одисея и в този процес да открие бащинския принцип, който ще й даде авторитет и насоченост. Фактът, че Телемах стои на брега на същото море, в което баща му е получил посвещение, създава внушението, че ние, идентифицирайки се със сина, който чувства липсата на баща си, трябва да навлезем в същото неизследвано море на одисеята, ако искаме да се свържем с духа на бащинството. Трябва да се осмелим да изпитаме непознатото, да отворим себе си за неочакваните влияния върху душата. По-късно ще видим как Тристан, един син и любовник, трябва да отдаде себе си на морето, за да открие любовта.

Недостатъкът на някои от нашите съвременни терапии и теории в психологията е в това, че те се стремят към познати цели - фантазии за нормалност и безспорни ценности. Една психоложка твърди, че хората трябва да бъдат силни - това е нейната дефиниция за здравето. Но понякога имаме нужда да сме слаби и безсилни, уязвими и открити за въздействие, като Одисеи и Тристан, които използвали по-скоро разума, отколкото мускулите си. Друг психолог твърди, че хората трябва да са способни на интимност -взаимоотношенията са крайната цел. Но душата изисква също и уединение, и индивидуалност.

Целите, заявени от тези терапевти, са цялостни и монархически. Фокусирайки една ценност, ние се затваряме за многото други възможности, които може да изглеждат противоположни на избраната. В този смисъл образът на одисеята обслужва многостранната душа. Тя предполага възприемчивост към откритията и вяра в онези движения, които не са преднамерени или дори очаквани. Морето е съдбата, светът, в който човек се ражда. То е уникално и индивидуално, винаги неизследвано, изобилстващо от опасности, удоволствия и възможности. Човек става баща на собствения си живот, когато се запознае отблизо с него и се осмели да прекоси водите му. Тук говоря за дълбокия образ на бащата, който се настанява в душата, за да осигури усещането за авторитет, чувството, че сте автори на собствения си живот, че сте главата на домакинството, що се отнася до собствените ви дела. Одисея добавя един интересен мотив към този процес. Докато Одисеи отсъства от дома си, зает със собственото си обучение в бащинство, той има заместник в лицето на Ментор[4], който се грижи за къщата и обучава Телемах. Образът на бащата в нашия живот бива два вида. Той може да е заместник, който симптоматично играе ролята на баща, но се намесва в собствената ни бащинска одисея. Някои образи на бащата обаче са истински ментори, които развиват дълбокия процес на бащинството, като осъзнават ограничената си роля и не узурпират тази на бащата, когато поучават и насочват. Някои преподаватели явно не разбират потребността на своите студенти от одисея и откриване на собственото им бащинство. Те очакват студентите им да бъдат копия на тях самите и да изповядват същите ценности и мнения. Някои икономически и политически лидери виждат своята роля в обществото по-скоро в прокарването на личната си идеология, отколкото в призванието си за истински ментори. Те не разбират, че хората трябва да изживеят собствената си колективна одисея, за да пробудят духовното бащинство в обществото. Необходима е истинската мъдрост на ментора, удоволствието от която идва по-скоро с развиването на бащинството, отколкото с неговото възхваляване.

Библията изгражда образа на бащата в небето, а Одисея ни разказва за бащата в морето. Докато последният е възпитаван и просветляван, ние се нуждаем от ментори, образи на бащата, които пазят у нас жива идеята за него. Не смятам, че е особено полезно да разглеждаме образите на бащата като "продължения" на собствените си очаквания за него, въплътени в определени хора. Би било по-добре да мислим за тези важни личности като за ментори или представители на бащата, който е винаги и безкрайно в дълбокото море, сътворявайки своето бащинство. Имаме голяма потребност от образи на бащата, от хора, които могат да ни свързват или да стимулират в нас дълбокия принцип на душата, който ни дава наставления и мъдрост. В този смисъл "имиджът" на нашите сенатори и президенти е така важен за обществото, както техните постижения, ако не и по-важен. Под "имидж" нямам предвид рекламния образ, който те желаят да изградят, а по-дълбоката представа за лидера, мислителя, съветника и авторитета, който може да накара всеки да се почувства сигурен поради бащинската си автентичност.

Без духовни бащи, единствени водачи на нашето общество остават разумът и идеологията. Тогава страдаме от колективно осиротяване: нямаме ясна национална перспектива; малцина се ползват от придобивките на богатата икономика; откриваме само редки примери за дълбок морал, законност и приобщеност; не търсим одисеята, защото предпочитаме твърдата почва на мнението и идеологията. Да се впуснем в морето, означава да рискуваме своята сигурност, но този опасен път може би е единственият начин да стигнем до бащата.

В културно отношение също страдаме от рухването на патриархата. Макар че феминистите с право критикуват потискането на жената о г трайното мъжко доминиране, този политически патриархат не трябва да се смесва с душевния. "Патриархат" означава абсолютно, дълбоко, архетипно бащинство. Нуждаем се от възкресяване на патриархата в най-дълбокия смисъл на думата, защото колебанието между приемането на симптоматичното и тиранично бащинство, от една страна, и критикуването му, от друга, не води до никъде. При това разцепление никога няма да открием, че духът на бащинството, от който се нуждаем, както като общество, така и като индивиди, живее и у мъжа, и у жената.

Митовете разказват, че ще се насладим на завръщането на бащата, когато се освободим от всекидневните битки - Троянската война на живот и смърт - и заскитаме от остров на остров из огромното море на въображението. Ще създаваме бащата, докато ни брулят ветровете и бурите, донесени от боговете, за да ни научат на географията и социологията на душата. Затова грижата за бащинството на душата изисква да преживеем липсата, скитничеството, копнежа, меланхолията, отчуждението, хаоса и дълбокото приключение. Няма кратък път към бащата. Измерено в единиците за време на душата са необходими десет символични години, за да изградим истинско чувство за бащинство. С други думи, одисеята продължава вечно. Тя няма финал и награда, но винаги напредва. При Душата периодите от време се застъпват: отчасти ние винаги сме в морето, винаги пътуваме към нов остров, винаги се връщаме у дома с надеждата да бъдем признати за бащи след дълбоко почувстваните трансформиращи преживявания.

Одисея ни учи, че е предизвикателство да пробудим дълбоко скрития баща и да не се задоволяваме със заместници и празни роли. Няма лесен път към бащата и прост начин за изграждане на бащинството. И въпреки това без наставленията и авторитета на опитния баща ние оставаме дезориентирани и неконтролирани. Особено когато цари хаос, ние бихме могли да засилим и разширим своята молитва и да кажем от сърце: "Отче наш, Който си на небето и в морето, да се свети Твоето име."

МАЙКАТА

Древните гърци са разказали и друга история за митичното семейство - една толкова почитана история, че била ритуализирана в Елевсинските мистерии, великото тайнство, с което мъже и жени били посвещавани в същността на религиозното чувство. Тези мистерии са съсредоточени върху историята за божествената майка Деметра, която изгубва своята любима дъщеря Персефона. Тяхната значимост в духовния живот на Древна Гърция може да ни убеди в това, че майчинството е духовна мистерия, представена в отношенията между майката и детето, но то изразява и нещо още по-фундаментално.

Един мит би могъл да бъде разглеждан като отнасящ се до много различни нива на познанието едновременно. Историята на тази майка и нейната дъщеря е изживяване между много майки и дъщери, но тя е в сила и при взаимоотношенията между самите нас и други майчински образи - мъже и жени или понякога дори институции като училища и църкви, които за нас играят майчинска роля. В душевно отношение тази легенда описва напрежението между измеренията на нашата душа.

Историята, както е разказана в древния Омиров химн към Деметра започва с образа на Персефона, която беряла цветя далеч от майка си - рози, минзухари, теменуги, перуники, зюмбюли и нарциси. От земята бил изникнал нарцис като омайно изкушение. Легендата разказва, че той бил чудно красив и удивлявал всеки, който го видел. Имал сто цвята и аромат, опияняващ небето, земята и морето.

Щом Персефона протегнала ръка към нарциса, земята се разтворила, появил се Хадес и я отнесъл против волята й. Когато я качил в златната си колесница, тя извикала, но не я чул никой, освен слънцето и луната. Зевс бил заминал по своите дела, а и според химна одобрявал отвличането. Накрая Деметра чула вика на дъщеря си и "остра болка обзела сърцето й". Тя бързо захвърлила диадемата си и, отказвайки се от божествената храна и напитки, се отправила да търси Персефона.

Хадес е "Невидимият", господарят на подземното царство. Негова е сферата на субстанциите, на вечните фактори, които, макар да са голяма част от живота, са невидими. За гърците подземното царство е подобаващият дом за душата и ако искаме да притежаваме душа и задълбоченост имаме нужда от взаимоотношения с това подземно царство или поне от чувството, че там сме донякъде у дома си. Както вече видяхме, било е необходимо Одисеи да се запознае с подземното царство като част от неговото бащинство. Орфей също го е посетил и е открил, че понякога е трудно да се завърнеш оттам. И Иисус е пътувал до земята на мъртвите през периода от смъртта до възкресението си, а Данте започва мистичното си поклонение от там. Образът на подземния свят в тези истории е свързан с действителната смърт, но той разкрива и невидимите, загадъчни ц непредсказуеми дълбини на човека и обществото.

Митът за Персефона ни показва, че понякога човек открива душата и подземното царство против волята си. Определени привлекателни неща в този свят могат да изиграят ролята на изкушения, които ни водят към предизвикателното спускане в дълбините на Аза.

Някога познавах един мъж, който имаше преуспяващ бизнес и осигуряваше на семейството си изключително добър живот. Веднъж той реши да посети местна художествена галерия, нещо, което не бе правил никога преди. Беше много очарован от няколко снимки и тогава реши да стане фотограф. Продаде предприятието си и се отказа от своите доходи. Снимките, които видя в онзи ден, бяха като стоцветните нарциси - дълбоко изкусителни. При това негово посещение земята се разтвори и въображението му беше пленено. Съпругата му играеше ролята на Деметра. Тя скърбеше от загубата на приятния и познат живот, но той така беше завладян от изкуството, че позволи на предишния си живот да изчезне.

Родителите знаят колко е лесно децата им да бъдат привлечени от хора и дейности, които са опасни и заплашват да доведат рожбите им до мрачни места. За детето асоциалното поведение би могло да бъде привлекателно, докато от гледна точка на родителя то може да разруши всичките му усилия да осигури на детето си ценностна система и порядъчен житейски път. Бихме могли да разгледаме историята за Персефона като митът на всяко дете, когато разберем, че детската податливост на мрачни хора и места е може би опасен, но неизбежен начин за изграждане на душата.

Познавам няколко жени, които изживяха този мит като трансформация в живота си. Те започнаха като наивни момичета, подобно на Персефона, но се срещнаха с мрачни мъже, с подземния свят на наркотиците и престъпността, със сексуални експерименти, за каквито преди дори не бяха помисляли. Спомням си и една жена, която имаше серия от сънища за един безличен, застрашителен мъж, криещ се в сянката на стълбищната площадка. Някога тя била невинна, но през последните две години се променила и станала по-съвършена и светска личност. Нейното похищение бе извършено от самата нея.

Независимо дали става дума за взаимните отношения между истинската майка и децата й, или за друг човек, изпитващ силно емоционално влечение към дълбините, свързаната с това загуба на невинността може да бъде болезнена и дезориентираща. Патриша Бери описва тази майчина скръб като депресията на Деметра. Загубата на интерес от страна на богинята към дрехи, чистота и храна наподобява отказа на дъщерята от обикновения живот. Депресията на майката е израз както на съчувствие към съдбата на дъщеря й, така и на гняв към боговете, допуснали това да се случи.

Деметра и Персефона са двата аспекта на едно и също митично похищение. Нещо в нас ни влече към дълбините, като ни залъгва с нарцистични изкушения, докато нещо друго се опитва да ни задържи в утъпканата пътека, в света на познатите, безопасни ценности. Любовта на Деметра към Персефона и нейното постоянство в търсенето позволяват на дъщерята да открие земята на душата, без напълно да загуби живота си. Деметра ни разкрива най-голямото изпитание за майката: тя отстоява своята привързаност и желанията си за своето дете, като същевременно остава вярна на дъщеря си в нейната трансформация. Легендата ни показва каква голяма любов се изисква от всяка майка, която закриля детето си, като съзнава, че то трябва да се сблъска с мрака, и колко много се очаква от всеки от нас, чиято душа, изкушена от опасни съблазни, ще се нуждае от собствената ни майчинска привързаност и грижа.

Всяко майчинство, в семейството и в индивида, е изградено както от нежна грижа, така и от горчива емоционална болка. Християнството ни предоставя великия образ на Дева Мария, която е и утешаващата мадона, скърбящата майка. И при двете емоции майката е близо до детето, като същевременно му позволява, въпреки болката и гнева си, да се превърне в личност посредством сблъсъка с живота и съдбата.

Съблазнително е да се опитаме да живеем без подземния свят, без душа и без размисъл за загадъчните елементи, свързани с духовността и религията. В легендата, когато Деметра разбира, че Зевс е одобрил отвличането на дъщеря й, тя решава да тръгне по света като смъртна. Започва обикновена работа като бавачка в едно домакинство в Елевсин, град, близо до Атина.

Според Патриша Бери тази крачка към нормалността и баналния човешки живот е защита срещу влечението към подземното царство. Същото можем да открием в съвета, който приятелите дават на човек, потиснат и смутен от някой посетител от ада: "Отдай се на работа", казват те. Дори професионалните психолози понякога препоръчват стратегията на потъване в детайлите на обикновения живот, за да се избегне изкушението от "налудничави" фантазии. От гледна точка на Деметра отвличането в дълбините е нечувано престъпление. Но от съучастничеството на Зевс разбираме, че това е и една необходимост. Ако Зевс одобрява онова, което се случва, значи това наистина е божията воля. Естествено е да бъдем привличани от преживяванията, които ще погубят нашата невинност, ще преобразят живота ни и ще ни дадат необходимата сложност и задълбоченост.

Едно малко момче, Демофоний, е поставено под грижите на Деметра. Тя бди над него, маже го с амброзия, прегръща го, а то вдишва дъха й - силни образи на грижата за човешкия живот от страна на боговете. През нощта тя го слага в пещта, за да го направи безсмъртен, докато майка му не вижда какво се случва и не надава писък на ужас. Деметра се разгневява от неразбирането на смъртната. "Ти не съзнаваш кога съдбата ти носи добро и кога - лошо", извиква тя. Тази тема е основна в легендата, в която Зевс и Хадес, богът на живота и богът на смъртта, са в действие. Това е добър съвет от майката към майките: разберете, че понякога неща, които изглеждат опасни, от гледна точка на смъртните, могат да са полезни в една по-широка перспектива.

За краткото време, през което е бавачка на смъртен, Деметра ни дава много уроци по майчинство, като ни показва, че то е подхранващо не само по човешки, но и по божествен начин. Поставянето на детето в пещта е начин за изгаряне на елементите на човешкото с цел да се постигне безсмъртие. Не трябва да приемаме безсмъртието буквално като живот след смъртта, а по-скоро като вечно съществуващата дълбочина на душата. Божествените майчински грижи на Деметра държат детето в огъня и страстта на живота, който обезсмъртява и изгражда душевността. Майчинството включва не само физическото оцеляване и реализация - зърното и плодовете на Деметра - то засяга също и насочването на детето към неговите или нейните незнайни дълбини и към мистерията на съдбата.

В практиката си често срещам мъже и жени, които се идентифицират с майката. Когато се идентифицираме твърде тясно с някой архетипен образ, ние се заплитаме в изопаченост, преувеличение и принуда. Има хора, които губят своята интелигентност и самоконтрол в присъствието на човек, изпаднал в нужда. Някои казват, че са се оженили, защото партньорът им много се е нуждаел от тях. Жените могат да бъдат привлечени от раними и чувствителни мъже, незрели момчета; мъжете - от крехки жени, които сякаш се нуждаят от закрила и майчински грижи. Тези проблеми на "майчинския комплекс" изискват дълбоко да почувстваме същността на майката, както и да разберем, че често можем да дадем майчинска грижа на човека отсреща не като сами се превърнем в майки, а като открием начин да пробудим майчинския импулс у него.

Митът за Деметра и Персефона учи, че майчинството предполага не просто грижа за непосредствените потребности на човека; то е признание на това, че всеки индивид има специфичен характер и специална съдба - качества на душата, които трябва да се пазят, дори е риск да се загуби обичайното чувство за безопасност и нормалност. Поставянето на детето в пещта на съдбата и живота се изправя срещу естественото желание за закрила. Митът ни показва, че има разлика между човешкото и божественото майчинство, Последното предлага една по-широка перспектива и е дълбока форма на майчински импулс.

В мита Деметра разкрива своята божественост и иска да бъде построен храм в нейна чест; преминаваме от Деметра, смъртната бавачка, към Деметра, почитаната богиня. Всеки от нас може да бъде окуражен да изгради подобен храм на майката. Така майчинството, което се проявява в живота чрез нас и нашите действия е пресъздаване на Великата Майка. По своя обхват то надвишава всяка човешка майчина грижа. На практика, когато усетим, че се престараваме като майки или сме твърде чувствителни към потребностите на околните, може би е време да почетем една по-велика майка, да пробудим духа на Деметра, вместо сами да поемаме нейната роля.

Именно в този момент от легендата - в края на нейната роля като бавачка - Деметра отказва да дава плод на дърветата и заплашва да заличи човешкия род. В обикновения живот, посвещаването ни в мистериите на Деметра - щом нещо дълбоко в нас ни повлече и ни превърне в личности - може да доведе До загуба на смисъла или плодовитостта във външния свят. Обикновено Деметра е Майката Природа, която ни храни и облича; тя е богинята на жизненоважните потребности и на удоволствията в естествения свят. Но когато се окажем запленени от този мит, външните придобивки могат да бъдат изместени от вътрешните Дела на подземното царство.

Страданието на Деметра е болезнено за всички и затова в този момент Зевс е принуден да потърси компромис между законните права на Хадес и неистовото желание на Деметра да върне дъщеря си отново към живота. Той праща Ирида, дъгата, да помоли Деметра да заеме отново мястото си сред боговете, но увещанията й остават напразни. След това Зевс изпраща при Деметра всеки един от боговете, но никой не я убеждава да позволи на земята да бъде плодородна. Накрая той праща Хермес, ненадминатият посредник и арбитър, да поиска помощ от Хадес.

Хадес "се усмихна мрачно и не се противопостави на заповедите на цар Зевс". Той казва на Персефона да се върне при майка си, но преди това тайно й дава да погълне зърно от плода на нара, поради което никога не би могла да се освободи напълно от неговата власт. Тя ще прекарва една трета от времето си с него, а останалите две трети - с майка си.

Веднъж един студент отбеляза, че това са пропорциите на съня и будуването. Вътрешните картини и емоции през нощта могат да бъдат качествено различни от тези през деня; те могат да бъдат особено живи и смущаващи. Понякога в блажените си нощни сънища ние зърваме прекрасния стоцветен нарцис, който притежава красота, излизаща извън рамките на естественото; но може да почувстваме и ужаса от мрачните подземия на Хадес. Също така поне една трета от живота, изглежда, принадлежи на бога на смъртта - когато чувстваме болката от изгубени взаимоотношения, избледняващи надежди и пропаднали начинания.

Един начин да примирим тези внушения за смъртта с трепетния живот на Деметра е обръщането към Хермес - към "херменевтика", изкуството да тълкуваме нашите преживявания, извличайки тяхната поезия.

Гледната точка на Хермес е в състояние да разкрие как нашите дълбоки и тъмни преживявания да се помирят с обикновения живот. Според легендата Хермес може да възстанови взаимоотношенията между майката-душа, която, независимо от всичко, иска животът да разцъфтява, и дъщерята-душа, която е склонна да се отдалечава от живота заради неизвестното. С помощта на Хермес можем да "прозрем" нашата саморазрушителност и депресия, флирта ни с опасността и с маниите и да се запитаме, какво дават те на живота ни и какво изразяват.

Един общ проблем при майките е това, че те често са така загрижени за благото на своите деца, така силно завладени от ролята си на майки, че им е трудно да позволят на децата си да станат личности, различни от тях самите. Често съм чувал от жени, че не искат да приличат на майките си, а от мъже, че не искат да бъдат доминирани от тях. Ако успеем да изведем тези проблеми от сферата на индивидуалното, бихме могли да видим мита за Деметра-Персефона в действие. Всички се нуждаем от начин да станем личности, като открием собствените си дълбини и тъмни кътчета, без да се откъсваме от майчинското напътствие вътре в нас, което ни свързва с живота и общността.

Елевсинската мистерия е толкова важна, защото тя засяга самото ни оцеляване - както физическо, така и психическо. Ние ставаме личности посредством опасните изпитания на тъмнината; можем да оцелеем през тези трудни посвещавания. Всяко истинско посвещава-не е движение от смъртта към новия живот. Елевсинската мистерия съдържа нашето възкресение - като Персефона, като сезонното узряване на плодовете и зърното - от изграждащата душата дълбина към непрестанния изобилен живот. Подобно на съпругата на Одисеи, Пенелопа, която тъче покров през време на цялата одисея, болката, невротичните постъпки и гнева на Деметра съпровождат, а оттам и обслужват, душата при посещението й в подземния свят.

Персефона е позната като царицата на подземното царство и в изкуството е изобразявана на трон, редом с Хадес. Тя е обект на вечна почит както там, така и когато се завръща при майка си, за да й разкаже всички подробности около своето похищение (както би постъпила всяка дъщеря). Душата има нужда да се свърже както с живота, така и със смъртта.

Повечето от нас вероятно могат да разкажат три или четири преживявания, подобни на тези на Персефона, и докато разказваме тези истории навярно включваме в тях и темата за възкресението. "Минах през този период от живота си и сега съм добре." Онова, което ни е извело от срещите с Хадес, е било дълбокото майчинско отношение към живота, вечността и плодовитостта. Тази дълбока любов към живота и неговите възможности е дарът на Деметра, който парадоксално става по-изявен и по-солиден в моментите, когато е застрашен сериозно. Бихме могли да последваме примера на поклонниците от Елевсин през време на празниците на Деметра: да хванем житен клас в ръка и да си спомним, че животът продължава да е плодороден в свят, който е пропит от всички форми на смъртта.

Легендата ни дава повод да се замислим за самата смърт. Хадес може да ни повлече надолу чрез преживяване, свързано със смъртта, застрашаваща нас самите или сполетяла нашите близки. Необходима е дълбока майчинска увереност в живота, за да допуснем смъртта да ни засегне, да се запознаем с мистериите на подземния свят, а след това да се върнем към живота променени. Когато позволим на смъртта да ни докосне в повлече надолу, ние се връщаме, погълнали зърното на нара, плодът, който изглежда слънчев и цялостен отвън, но има съвсем разчленена сърцевина и е изпълнен с тъмни семена, напомнящи за подземния свят.

Мъдрата майка знае, че детето й може да стане личност само като изживее мистермта, разиграла се преди много векове в Елевсин. Не можем да скрием всички изкушения, които водят към унищожение. Напразно се опитваме да предпазим децата си от заразата на смъртта. Можем да научим това от легендата за родителите на Буда, които се опитали да го защитят от човешките страдания; но пълноценното майчинство изисква да позволим на детето да рискува. Дълбоката представа за майчинството обхваща голямата способност на Деметра да обича дъщеря си и все пак да почита останалите богове, които имат своите собствени планове и изисквания.

Накрая Деметра връща богатството и изобилието в природата. Певецът на нейния химн ни напомня, че Хадес е познат и като Плутон, бога на богатството. Както Деметра, така и Плутон обогатяват живота, въпреки че хармонията помежду им най-често се разкрива като ребус. Химнът завършва с молитва, отправена към най-истинската от всички майки:

Властна царице Део, златодарна и бляскавоплодна; ти, Персефоно прекрасна, красавице дивна и млада! Моля - за моята песен дарете ми пълна трапеза.

ДЕТЕТО

В началото на Коледната Меса в Римо-католическата църква хорът пее:  - "Роди ни се дете." Коледа е празнуване на Иисус - детето и бога - който навлиза в човешкия свят. Мотивът за божественото дете е познат в много религии. Той разкрива не само детството на бога, но и божественото в детството. Както митичната майка е в основата на всеки живот, така божественото дете е аспект на всяко преживяване. Юнг, вдъхновен от митологичните легенди за детството на героите, описва детето на душата, архетипното дете, като нещо, което е изоставено, беззащитно, уязвимо и въпреки това божествено силно. Отново откриваме богатството на парадокса -един архетип с две лица, при който силата и слабостта действат едновременно.

Митологията на много култури разказва за специалното дете, изоставено от родителите му и отгледано на пусто място от хора със скромен произход. Всъщност има един аспект от детето, който изцяло е оставен на произвола на съдбата, времето и обстоятелствата, който не е защитен, дори когато го разглеждаме в личен план. Но именно тази беззащитност позволява на детето да стане един нов и силен човек. Собствената ни безпомощност пред живота е както заплаха, така и възможност. В моментите, когато се чувстваме особено уязвими, това дете може да се окаже беззащитно, но също и в състояние да се подготви за една специална роля в живота си.

Някои съвременни теории в психологията виждат "детето в нас" като олицетворение на изобретателността и спонтанността. Но детето на Юнг е по-сложно. Ние се доближаваме до силата на това дете не като бягаме от неговата уязвимост, а като я утвърждаваме. Има особена сила, свързана със самото непознаване на живота и слабостта на детската фигура. В сънищата децата често се появяват, скитащи се по улиците на града, изоставени, незнаещи къде да отидат и как да получат помощ. Това е състояние на детството на душата. Когато се събудим от подобен сън, изкушаваме се да вземем решение никога вече да не бъдем така изгубени и дезориентирани. Но ако искаме да признаем детето и грижата за него, без да се опитваме да го "усъвършенстваме", тогава трябва да оставим място за скитничество, лутане и безпомощност. Те също са част от детето.

В едно свое ранно есе Хилман отбелязва, че ние се отдръпваме от чувството за малоценност на детето и се опитваме да го променим посредством образование, кръщение и израстване. Той се противопоставя на превръщането на израстването във верую. Понякога може би имаме нужда да спрем да растем. Може би имаме нужда да се върнем назад и да се смалим. Растежът, който днес толкова често автоматично бива приеман за цел в психологията и в живота като цяло, може да се превърне в сантиментална ценност, проявяваща снизхождение към инертността и пътуването по повърхността на живота. Ние не уважаваме детето, ако винаги очакваме от него да расте, защото то не е възрастен.

Ежедневно използваме фрази, които представляват деликатни намеци, насочени срещу детето. "Много съм незрял", ще каже някой самокритично по повод изразяването на някои примитивни чувства. Ако сте в състояние да направите това изявление не като критика към детето, а просто като констатация, тогава то би могло да бъде точно описание на мита, изживяван в момента. Аз съм незрял. Незрелостта е част от моята природа. Но подобно твърдение често означава, че аз се чувствам смутен от това внезапно, нежелано усещане за незрелост. Искам да го надрасна.

Или бихме могли да кажем: "Това е един стар проблем, който произтича от детството ми.11' Отново мислим за детството като за нещо, което трябва да бъде надраснато. То е причината за всички настоящи беди. Само ако беше различно! Но отхвърлянето на детето е друг начин да отхвърлим себе си и със сигурност не е грижа за душата. Онова дете, което вечно присъства в нашите мисли и сънища, може да има много слабости и недостатъци, но такива сме и ние. Ние до голяма степен сме това, което сме, колкото поради нашата сила, толкова и поради провалите и грешките си. Освен това мисълта, че проблемите на възрастния произтичат от детството, поддържа нашата връзка с божественото силно дете и неговата плодотворна малоценност. Помнете, че душата най-лесно се проявява там, където изпитваме най-силно чувство за малоценност.

Понякога чуваме зрели хора на по тридесет -четиридесет години да казват безгрижно: "Все още не знам какъв да стана като порасна." Независимо от лекотата с която е произнесено това обикновено изявление, то е изпълнено с чувство за малоценност. Какво ми е! Досега трябваше да съм преуспял. Би трябвало да печеля много пари. Би трябвало да съм намерил своето място. Но въпреки тези желания тук преобладават чувствата на детето, което все още не е готово за успех и за установяване на едно място. Това признание може да бъде един душевен момент. То носи меланхоличния тон, който сигнализира за душата, размишляваща върху своята съдба и своето бъдеще. Това е едно потенциално отваряне на въображението и в него, до известна степен, е силата на детето. Беззащитността и объркването на детето са "Сезам, отвори се" за бъдещето и за разгръщането на потенциала.

Незнанието на детето също е плодотворно. В евангелието детето Иисус се отделя от своите родители през време на едно пътуване към Ерусалим и те го намират да обсъжда теологични въпроси с равини-те в храма. Дали това е изпълнена с чудеса легенда или начин да ни се напомни за особената интелигентност на детето, така неоформено и въпреки това, както казва Юнг, така мъдро. Никола от Куза[5], великият теолог на петнадесети век, който написа книга за значението на "образованото невежество", казва, че трябва да открием начин да забравим наученото, което ни пречи да възприемем дълбоката истина. Трябва да постигнем незнанието на детето, защото сме били създадени умни. Дзен също препоръчва да не губим "ума на начинаещия", нещо толкова важно за непосредствеността на преживяванията.

Това са детски качества, които никога не израстват, които никога не надрастваме. Поради факта, че присъствието на душевното дете с неговото невежество и непохватност генерира подобен дискомфорт, изкушаващо е да отречем детето, да се опитаме да го прикрием или да го принудим да изчезне. Но посредством подобни форми на потискане е по-трудно да се справим с детето. Колкото повече се опитваме да прикрием нашето невежество, толкова повече се откроява то. Колкото повече се опитваме да се държим хладнокръвно и спокойно, толкова по-очевидна е нашата неопитност. Колкото по-възрастни се опитваме да бъдем, толкова по-детински изглеждаме.

Освен това подозирам, че ако можехме да оценим архетипното дете, което чувстваме в себе си, щяхме да бъдем в състояние да имаме по-открито и изпълнено с уважение отношение към истинските деца. Например вечният въпрос за децата е, как би трябвало да ги обучаваме. Политици и просветители обмислят възможността за увеличаване броя на учебните часове през годината, за повече математика и естествени науки, за използване на компютри и други технологии в класната стая, за повече изпити и тестове, повече учителски дипломи и по-малко пари за изкуство. Всички тези реакции се дължат на това, че искаме да направим от децата си чудесни възрастни, но не според концепциите на древните гърци за добродетелност и мъдрост, а водени от идеята да бъдат ефективни части от машината на обществото. Но поради всичко това душата се оказва пренебрегната. Искаме да подготвим егото за борбата за оцеляване, но не забелязваме потребностите на душата.

Латинската дума за образование означава и извеждане . Ние сякаш разбираме това като извеждане от детството, но може би бихме могли да го разглеждаме като извличане на мъдростта и таланта на детството. Както е казал А. С. Нийл, основателят на школата "Самърхил", можем да вярваме, че детето притежава вродени таланти и способности. Вярваме, че в интелектуално отношение детето е една празна черна дъска, но може би то знае повече, отколкото подозираме. Детската мъдрост е различна от мъдростта на възрастния, но тя има своето място.

Всяка крачка срещу архетипнато дете е крачка срещу душата, защото детето е едно от лицата на душата, а тя страда, когато пренебрегваме някоя от нейните страни. Нашето общество трудно открива бурната радост и спонтанността на детството; вместо това харчим огромни суми в електронни центрове за развлечения, които не отговарят на потребността на душата от непосредствени детски удоволствия. САЩ се нарежда на едно от последните места сред останалите нации по грижата за своите деца. Въпреки цялото ни сантиментално застьпничество за децата, ние не полагаме искрени усилия за тях. В нашата страна злоупотребите с децата са широко разпространени и въпреки това те все още са масово прикривани и отричани. Тази трагична ситуация е както симптом, така и причина за неуспеха да оценим архетипното дете. Когато прегърнем детето, бихме могли да застрашим възрастния, който цени информацията повече от чудесата, развлечението - повече от играта и интелигентността - повече от невежеството. Когато наистина се грижим за детето, ще трябва да погледнем открито нашата по-нисша природа - неукротимите си емоции, лудите си желания и широкия обхват на незнанието ни.

В своите мемоари Юнг прави едно забележително изявление за детето. Той казва, че детството "скицира една по-пълна картина на Аза, на целия човек в неговата чиста индивидуалност, отколкото зрелостта." Той допълва, че детето ще събуди у възрастния примитивни копнежи за неосъществените желания, изгубени при приспособяването към цивилизацията. Широко разпространените физически злоупотреби и сексуална експлоатация на децата определено са свързани със сложното отношение, което имаме към архетипното дете. Изкушени сме от мита за прогреса така силно, че на социално ниво приемаме, че сме по-интелигентни и развити от нашите предшественици, а на лично ниво - че възрастните са по-интелигентни от децата. Тази еволюционна фантазия има дълбоки корени и засяга много от ценностите ни. Живеем в йерархичен свят, в който се защитаваме от примитивната си природа чрез надменно отношение към по-слабо развитите култури, а от вечното си детство и инфантилност - чрез установяването на степенувано, необходимо издигане на детето до възрастния посредством обучение и технологично усъвършенстване. Това не е истинско посвещаване, оценяващо както предишните форми на съществуване, така и нововъзникналите; това е защита срещу унизителната същност на детето, унижение, което смущава прометеевския копнеж за зрял контрол 'над живота, но е пълно с душа. Ние не се грижим за душата, когато фабрикуваме начини за отричане на малоценните й състояния, сред които се откроява детството. Грижим се за нея, когато признаваме мястото на вечното детство, откривайки, че недостатъците му са добродетелни, а непълноценността - пътят към духовна чувствителност.

Глава З

ЛЮБОВТА   КЪМ   СЕБЕ   СИ И  НЕЙНИЯТ   МИТ:   НАРЦИС И  НАРЦИСИЗЪМ

Традиционната психология твърде много вярва в силното его. Развитието на егото и позитивната самооценка се приемат за важни съставки на зрялата личност. И въпреки това нарцисизмът, навикът да се фокусира вниманието върху себе си, вместо върху външния свят, се смята за разстройство. От друга страна, Юнг, с ударението, което той поставя върху несъзнателното и архетипната психология, с високата си оценка за неегоистичните страни на душата, оставя впечатлението, че егото е грешник, който е педант по отношение на всичко и който, в крайна сметка, създава хаос. Дори при анализа на сънищата се изкушаваме винаги да виним егото. Добавете вековните предупреждения на религията срещу егоизма и любовта към себе си, при което гордостта се приема за един от основните грехове, и нещата започват да наподобяват морален заговор срещу егото.

Едностранчивостта и морализма на разнообразните атаки срещу нарцисизма навеждат на мисълта, че в отритнатата купчина от его и любов към себе си би трябвало да има и душа: нещо толкова лошо непременно притежава някаква стойност. Възможно ли е нашите справедливи атаки срещу нарцисизма и любовта към себе си да прикриват някаква мистерия, свързана с природата на любовта на душата? Може би заклеймяването на нарцисизма е защита срещу настойчивата потребност на душата да бъде обичана?

Този проблем не е чисто теоретичен. В терапевтичната си работа често съм бил изненадан, когато някой, иначе зрял и разумен, възрастен човек, изправен пред труден избор, срива всичко с изявлението: "Не мога да бъда егоист." Когато изследвам този тежък морален императив, обикновено откривам, че той е свързан с религиозно възпитание. "Учили са ме да не бъда егоист", заявява някой категорично. Забелязвам обаче, че докато този човек настоява на своето себеотрицание, той всъщност е твърде зает със себе си. Преследвайки ценностите на себеотричането, вниманието към Аза избира заобиколни пътища и се превръща в несъзнателна и разяждаща привързаност към любими теории и ценности. Затова, когато чуя някой да казва: "Не искам да бъда егоист", се приготвям за трудна борба с егото.

Нашата всеобща нетолерантност към нарцисизма на околните показва, че в тази мида се крие бисер; реакцията ни е сигнал, че тази сфера съдържа нещо важно. В този смисъл нарцисизмът е качество на сянката. Юнг обяснява, че когато срещнем нещо от сянката на околните, често се чувстваме отблъснати, но това се дължи на факта, че се сблъскваме с нещо, което осъждаме у самите нас, нещо, с което се борим и което съдържа ценни качества за душата. Нашата негативна представа за нарцисизма може би подсказва, че вниманието към себе си съдържа нещо, от което се нуждаем така силно, че го обгръщаме с негативни допълнителни значения. Раздразненият ни морализъм го държи настрана, но също така сигнализира за присъствието на душата.

Как тогава да закриляме симптома на нарцисизма, предполагайки, че в калната локва се крие златен къс? Как да преминем от повърхностната мътилка към дълбоката потребност? Отговорът, както може би вече започва да става ясно, е да включим в играта мъдростта на въображението. В случая с нарцисизма пътят се е прострял пред нас: бихме могли да вникнем в мита за Нарцис, на когото е кръстен този душевен смут.

НАРЦИС

Древната легенда за Нарцис, както е разказана от римския писател Овидий в неговите Метаморфози, не е просто една обикновена история за момче, което се е влюбило в себе си. Тя притежава много деликатни и специфични детайли. Овидий разказва например, че Нарцис е син на речен бог и нимфа. В митологията произходът често съдържа поетични откровения. Очевидно има нещо изначално течно или водно в Нарцис, а съответно - в нашия собствен нарцисизъм. Когато сме нарцисисти, ние не сме стъпили на твърда почва (земя), не разсъждаваме ясно (въздух) и не сме обзети от страст (огън). Ако следваме мита, ние сме някак замечтани, флуидни, с размити очертания по-скоро потопени в потока на фантазията, отколкото безопасно стъпили върху установената си идентичност. Друг детайл, който се появява в началото на легендата, е предсказанието на Тирезий, прочутия прорицател: "Той ще доживее до дълбока старост, стига никога да не познае себе си." Това е едно странно предсказание: то подсказва, че легендата е за себепознанието, за любовта към себе си и за смъртоносния изход от себепознанието. Този аспект на мита създава впечатлението, че сме по-скоро в сферата на мистерията, отколкото - на обикновения синдром.

При следващата ни среща с Нарцис, той е на шестнадесет години и е толкова очарователен, че много девойки се влюбват в него; но според Овидий той е изпълнен със "сурова гордост" и отхвърля всички. Една от нимфите, която се влюбва в него, Ехо, притежава някои специфични особености: може да говори само с думи и фрази, които току-що е чула от някой друг. Един ден Нарцис се изгубва и извиква:

- Има ли някой тук?

- Тук - отвръща Ехо.

- Ела насам - казва Нарцис.

- Насам - откликва Ехо. Но щом тя се приближава, Нарцис се отдръпва.

- Бих умрял, преди да ти дам своята сила - казва той.

-  Да ти дам своята сила - отговаря тя по своя начин. В мъката си, отблъсната и нещастна, Ехо изгубва своето тяло и остава само гласът й.

В този ранен епизод виждаме Нарцис преди да е опознал себе си. Той въплъщава образа на нарцисизма, който все още не е вникнал в собствената си мистерия. Тук съзираме симптома: самовглъбеност и сдържаност, които не позволяват сърдечни връзки. Това е твърдо като скала и отхвърля близостта на любовта. Обсебваща, но не и истинска, любовта към себе си не оставя място за интимност с друг. Ехото в нарцисизма - чувството, че всичко в света е само отражение на Аза - не се отказва от своята сила. Откликването на друг човек или обект от външния свят би застрашило крехкото чувство на сила, поддържано от тази упорита и дефанзивна отдаденост на себе си. Като всяко симптоматично поведение нарцисиз-мът разкрива точно какво му липсва, чрез самите неща, на които държи. Нарцистичната личност пита отново и отново: "Добре ли се справям?" Посланието е: "Независимо какво правя и колко се старая, все не мога да почувствам, че се справям добре." С други думи, външната проява на самовлюбеност от страна на нарцисиста сама по сама си е знак, че той не може да открие адекватен начин да обича себе си.

Ако използваме терминологията на Юнг, бихме могли да разпознаем риег[6] , момчешката страна в душата на Нарцис - отчужден, студен, сдържан. Ехо е неговата противоположност - душата, която отчаяно се нуждае от свързване с момчешката красота. Но в присъствието на Нарцис душата се смалява до отекващ глас. Нарцисизмът няма душа. В нарцисизма ние отнемаме същността на душата, нейната тежест и значимост и я принизяваме до ехо от собствените ни мисли. "Душата не съществува", казваме ние. Съществува само мозък, в който настъпват електрически и химически промени. Това е само поведение. Или е само спомени и обусловеност. Отхвърляме душата като неуместна и в социалния си нарцисизъм. Изготвяме националния или градския бюджет, без да се погрижим за потребностите на душата. Нарцисизмът никога не би отстъпил своята сила на нещо, което толкова много прилича на нимфа, както душата.

Но за щастие легендата продължава. Една от тези, които Нарцис е отхвърлил, го проклина: "Дано и той се влюби, без да получи взаимност." И ние бихме могли да промълвим това проклятие, когато се сблъскваме със студената надменност на нарцисизма. Нещастният влюбен казва: "Надявам се, че един ден и ти ще разбереш какво е да обичаш, без да ти отвръщат със същото". Усещаме студенината на бездушието и прошепваме проклятие, което подобно на предсказанието на Тирезий всъщност е скрит благослов. Ако проклятието подейства, човекът би могъл да се промени.

Понякога в митовете проклятията се сбъдват по драматичен начин. В този случай богинята Немезида чува молитвата и решава да й отговори. Това ни отвежда към следващия етап в легендата, който на пръв поглед сякаш се отнася до наказанието на надменността. На Нарцис предстои да преживее трансформиращ, жизнено опасен и влудяващ епизод край един ручей. Намесата на богинята обаче може би сигнализира за разчупване на симптоматичното поведение, и за разтваряне на неврозата в болезнена дезориентираност. Твърде вероятно е божественото разграждане на нарцисизма да се концентрира в себепознанието и любовта към себе си. Идентичността би могла да стане още по-неясна и флуидна.

По-нататък в легендата младежът се приближава до един спокоен ручей, никога не докосван от човек или животно. Ручеят е обграден от хладна и тъмна гора. Когато Нарцис навежда глава, за да пие, той вижда своя лик във водата и застива. Овидий описва възхищението на Нарцис от образа, който сякаш е изваян от мрамор, и особено от шията, напомняща слонова кост. (Обърнете внимание на внушението за твърдост, едно ключово качество при нарцисизма.) Подобно на тези, които преди го пожелавали, Нарцис изпитва огромен копнеж да притежава този образ. Той протяга ръце към него, но не може да го достигне.

"Онова, което търсиш - казва Овидий, - не съществува. Обърни глава и ще изгубиш това, което обичаш."

Тук виждаме началото на реализацията на симптома. Нарцисизмът, бездушната и лишена от любов самовглъбеност, постепенно се превръща в една по-дълбока версия на самия себе си. Той остава истински застинал, изумен, потънал в размисъл за собствената си природа. За първи път нарцисистът се замисля за самия себе си - един основен образ в легендата. Преди вниманието му към него самия е било .празно, сега то води до изумление. В симптоматичния нарцисизъм няма размисъл и изумление. Но когато нарцисизмът се трансформира в една своя по-дълбока версия, той се изпълва със същност. Нарцисистът може би обича да се оглежда в истинско огледало, но само в момент на душевна трансформация гой се наслаждава на едно дълбоко, вътрешно отражение. Подобно на Нарцис, той има нужда от своя образ, за да медитира. Това е нещо много -по-ефективно и душевно от огледалото в буквалния смисъл на думата, използвано за повърхностните актове на самоодобрение.

Образът, в който нарцисизмът се реализира, не трябва да се възприема буквално. Това не е образът, който виждаме в огледалото, нито имиджът, който бихме искали да си изградим (както биха казали на Медисън Авеню), не е представата за себе си, нито онова, което искаме да видим. Образът, който Нарцис съзира, е нов, нещо, което той не е виждал никога преди, нещо различно. Младежът е хипнотизирай и очарован от него. Овидий казва: "Образът, който търсиш, не съществува." Той не може да бъде открит преднамерено. Човек се натъква на него неочаквано в ручей сред гората, където не грее слънце и не стъпва човешки крак. Онова, което нарцисистът не разбира, е, че себеприемането, за което той копнее, не може да бъде изработено или постигнато със сила. То трябва да бъде открито на място, което е по-интровертно от обичайните убежища на нарцисиста. Трябва да са налице вътрешни въпроси, може би дори объркване. Възможно е да му се наложи да стигне до точката, в която да се запита: "Какво става?"     

Особено показателен е фактът, че Нарцис намира новия поглед към себе си във водата. В този елемент,: който е негова специална същност и изконно право, той открива нещо за себе си. Не искам да разглеждам тази нарцистична вода като символ и да твърдя, че тя визира несъзнателното, майчината утроба или нещо подобно. По-добре би било да изхождаме директно от образа: Има ли нещо в мен, което да прилича на този ручей? Имам ли дълбини? Дали моите чувства и; мисли не пребивават на място, така отдалечено от. утъпканата пътека, че да е абсолютно спокойно и непокътнато? Има ли у мен влажно място, не територията на сухата интелектуалност, а по-скоро тази на влажните чувства и зеленото, плодородно, сенчесто въображение далеч от човешко влияние? Дали понякога не се улавям в момент на размисъл, когато си почивам, да се изумявам, а после да съзирам едно непознато лице, което е мое? Ако е така, значи митът за Нарцис, лечението на нарцисизма, може би живее у мен.

След това легендата разказва за копнежа на Нарцис да се слее с образа, който е открил. Сега той се измъчва и страда, подобно на обожателите, които е отблъснал. Възниква въпросът дали и той като Ехо няма да изгуби тялото си в своята мъка. Интензивността на емоционалните му страдания е несъмнена.

Той разговаря с дърветата и ги пита: "Нима някой, някога е изпитвал копнеж, подобен на моя?" Разговорът с природата показва, че неговата мъка събужда една нова връзка с душата. Когато душата присъства, природата е жива.

Предполагам, че разговорът с дърветата е една конкретна част от лечението на нарцисизма.Чрез включването на така наречения "неодушевен свят" в диалога, ние признаваме неговата душа. Не само човекът притежава съзнание. Сам по себе си този възглед е нарцисистичен. Когато някой психолог казва, че разговаряйки със света, ние проектираме в него нашата индивидуалност, той говори нарцистично, с убеждението, че индивидуалността и душата принадлежат единствено на човека. Но ако единственото, което правим във въображението си, е да се сблъскваме със себе си като в къща, пълна с огледала, то в него няма душа, а само проекции на "Аза" и "продуктите на Аза". Тогава нашите копнежи не се изразяват, а само се разиграват в едно безкрайно и безплодно осъществяване на желанието.

Джеймс Хилман е писал за копнежа като за важна дейност на душата, особено на младата душа - риег. Младежкото у нас страда и копнее. То остро чувства разделението и болезнено желае сливане. Така митът внушава, че сме на път да излекуваме нарцисизма, когато почувстваме непреодолимо желание да бъдем хората, които сме видели във въображението си.

Както индивидите, така и нациите могат да преминат през това посвещаване. Америка храни силното желание да бъде Новата Земя на възможностите, моралния маяк за света. Тя копнее да осъществи своите нарциетични представи. Същевременно осъзнаването на разстоянието между тези образи и действителността е болезнено. Нарцисизмът на Америка е силен. Той се демонстрира пред света. Ако можехме да поставим нацията върху операционната маса, щяхме да открием, .че нарцисизмът е най-очевидният й симптом. Но той съдържа обещанието, че този така важен мит би могъл да си проправи път в живота. С други думи, нарцисизмът на Америка е нейният необработен младежки дух за изначално нов възглед. Важното е да намерим пътя към водите на трансформацията, където упоритата сдържаност се превръща в любящ диалог със света.   

Но бягството от симптома не е лесно. Нарцис лежи на ръба на ручея, измъчван от осъзнаването на факта, че от момчето във водата го дели само една тънка мембрана. Лицето е така близо и същевременно така недостижимо. Той е потънал в тези мисли, когато изведнъж го осенява прозрение: "Това съм аз!" До този момент той не е съзнавал, че лицето, което обича толкова много, е неговото собствено.

Това е ключов момент в легендата. Нарцис се влюбва в човека от водното огледало, мислейки го за друг, макар че това всъщност е самият той. Нарцисизмът е здраво свързан с определени познати образи на Аза. Ние обичаме повърхностния образ, с който се идентифицираме, но Нарцис случайно открива, че има и други също толкова прекрасни образи. Те са в ручея, в самия извор на идентичността. Лечението на нарци-сизма, което е и начин на грижа за душата, е да се отворим към тези други образи. Нарцисизмът, подобно на неспокойния Нарцис, е суров и недостъпен. Но край ручея Нарцис възстановява естествената си влага. Подобно на цветето, той става гъвкав и красив, придобива корени.

Един деликатен момент: Нарцис се научава да обича себе си единствено когато се възприема като външен обект. Той се вижда като някой друг. Това не е его, което обича егото; това е его, което обича душата, лицето, разкриващо се в нея. Бихме могли да кажем, че лечението на нарцисизма е движението от любовта към Аза, която винаги съдържа намек за нарцисизъм, към любов към собствената дълбока душа. С други думи, разчупването на нарцисизма ни предлага да разширим границите на онова, за което се мислим. Когато открива, че лицето в ручея е неговото собствено, Нарцис възкликва: "Притежавам онова, за което копнея." Любовта към новия образ на Аза води до нови знания за себе си и за собствения потенциал.

Тогава, в друг специфичен и пълен със съществени детайли момент от легендата, Нарцис започва да мисли за смъртта. "Мъката изцежда моите сили -казва той - и ми остава малко живот. Пречупен съм в разцвета на живота си." Поднася ни се една мистерия, вградена във всички посвещавания и ритуали, свързани с прехода: краят на предишната форма на съществуване се възприема като действителна смърт.

Образите на смъртта могат да съпровождат промените в нашия нарцисизъм: твърдото момче трябва да се предаде. Единственият път през нашия нарцисизъм е да почувстваме смъртоносната раната и да приключим с представата за Аза, която сме изградили и поддържали с такова внимание. Нарцисизмът няма да бъде излекуван от буквалната реализация на грандиозните очаквания, които фантазията храни. Те трябва да пропаднат, за да се появи "другият".

Митът за Нарцис може да бъде изживян по много начини. Понякога ручеят може да се появи у друг човек. В него бихме могли да разпознаем образа, който можем да обичаме и да бъдем. Но подобни случайни срещи с образа, който едновременно е и Аз и не-Аз, са опасни. Възможно е животът никога вече да не бъде същият. Азът, който притежаваме, може бързо да се разгради и да се поддаде на процеса на трансформация. Нарцисизмът е като примамка, която ни води в живота от едно желано Аз към друго.   

При терапията понякога идва момент, когато пациентът казва: "Мисля, че искам да бъда терапевт." Бихте могли да доловите нарцистичен тон в това изявление, но може би това са по-скоро думи на Нарцис. Въображението на този човек е направило завой и навярно е открило ручей, видяло е образ (на Терапевта) отразен в ручея, харесало го е, дори се е влюбило в него и така е изживяло мита. Аз, като терапевт, бих разглеждал това изявление именно като мит. Бих се опитал да не смесвам Нарцис с нарцисизма, особено ако  последния би ме подразнил. Подобен момент може да; бъде съдбоносен. Той би могъл да е началото на един нов житейски път и затова не бива да се приема несериозно.

След това Овидий пренася своята образност към , елемента огън. От мъка най-напред Нарцис се удря по гърдите и кожата му "леко се обагря" като руменината на ябълката. Но после, подобно на восък, който се разтапя в присъствието на нежна топлина, като лед, топящ се на утринното слънце, Нарцис е погълнат от скрития пожар на любовта. Нейните огньове прогонват студа, характерен за стария Нарцис. Теологическите коментари на тази легенда я използват като морално доказателство срещу любовта към себе си, но всъщност историята разкрива, че любовта е трансформиращ фактор. Топлината на любовта създава душата.

Нарцис полага глава на тревата край ручея и тихо изчезва в подземното царство, където продължава да се взира в отражението си във водите на река Стикс. Нашите образи, особено онези, които се проявяват в живота и играят важна роля в моментите на трансформация, остават с нас вечно. След като образът се появи в нас, той винаги е потенциално видим за взора ни. След като посетите галерията "Уфизи" и видите "Примавера" на Ботичели, вие цял живот мечтаете за нея или често я споменавате като мерило за красота. Тя неочаквано изниква в моменти на размисъл или дискусия и ви напомня за вечното си присъствие. Този фрагмент от мита внушава, че бихме могли непрестанно да извличаме душа от нашия нарцисизъм, като се грижим за образите, които сме срещнали през живота си. Това е в основата на терапията чрез изкуството или на воденето на дневник: да създадем дом за определени образи, които са се оказали трансформиращи. Някои снимки и стари писма може би са свързани с ручея. От културологична гледна точка ние непрестанно сме канени в своите дълбини от пиесите, скулптурите и архитектурните паметници на миналите векове. Изкуството може да е лек за нарцисизма. Уредникът в музея прилича на лечителя. Създавайки музей за собствените си образи, ние се грижим за душата.

Историята на Овидий завършва с един колоритен детайл. Приятелите на Нарцис търсят тялото му, но не могат да го открият. На негово място намират цвете, жълто в средата и с бели венчелистчета. Тук виждаме как суровият, твърд, мраморен нарцисизъм се трансформира в нежната, гъвкава тъкан на нарциса. Някой ренесансов маг вероятно би предположил, че в моменти на нарцисизъм трябва да поставяме из къщата свежи нарциси, които да ни напомнят за мистерията, в която живеем. Историята започва със суровата сдържаност и завършва с разцъфването на личността. Грижата за душата изисква от нас да видим мита в симптома, да разберем, че има едно цвете, готово да поникне през твърдата повърхност на нар-цисизма. Познавайки митологията, ние сме в състояние да прегърнем симптома и да зърнем загадъчното правило, според което болестта на душата може да бъде и нейният лек.

НАРЦИСИЗЪМ И ПОЛИТЕИЗЪМ

Историята за Нарцис разкрива, че една от опасностите на нарцисизма е неговата закостенялост и твърдост. Гъвкавостта е изключително важно качество на душата. В гръцката митология приспособимост-та на боговете и богините е една от основните им черти. Те може да се борят помежду си, но взаимно признават своята власт. Всеки от боговете и богините има специфичен начин за поддържане на политеизма в тяхната система.

Политеизмът, разбиран по-скоро като психологически модел, отколкото като религиозен възглед, лесно може да бъде изтълкуван погрешно. Ако се опитаме да го обясним по-просто, той означава, че в психологическо отношение нашите дълбини отправят към нас много различни изисквания. Не е възможно, нито желателно да събираме тези импулси в един единствен фокус. Идеята за политеизъм ни предлага да живеем многостранно, вместо да се борим за единство на личността. Някои, без да изследват достатъчно задълбочено тази идея, са приели, че според нея в морално отношение всичко е допустимо, че липсва етичен кодекс и "станалото-станало"; но "поли" означава няколко, а не всички. В политеистичния морал ние си позволяваме да изживеем напрежението, породено от разнообразните морални изисквания.

Психологическият политеизъм е по-скоро въпрос на качество, отколкото на количество. Когато откривате у себе си толерантност към конкуриращите се изисквания на душата, животът става по-сложен, но и по-интересен. Пример за това може да бъде противоречието между нуждата от усамотение и потребността от социален живот. В повечето от нас живеят едновременно и духът на приобщеността, и духът на самотата. Понякога те сякаш воюват. Понякога хората ни критикуват за верността към единия или другия. Но и двата могат да се вплетат в живота не само чрез разума, но и чрез дълбините ни. В действителност колкото по-сериозно се отнасяме към сложните, съревнователни изисквания, толкова по-недоловими стават те. Човек може да открие провинция и в града, както и добро общество и задълбоченост в провинцията. Може би е трудно да се живее с политеистична нагласа, но тя прави живота интересен и динамичен. Нещо повече, душата се приютява в плетениците на политеизма, също като в многобройните завои на лабиринт.

Най-удовлетворяващото качество на политеизма е интимността със собственото ни сърце, която той ни предлага. Когато се опитваме да поддържаме ред в живота си чрез монотеистични нагласи (постъпвай правилно, пази традициите и бъди убеден, че животът има смисъл) морализмът ни, който се изправя срещу нас самите, може да отдалечи определени части от нашата природа или да ги остави да тънат в неизвестност.

Един човек, който никога през живота си не беше ходил на къмпинг, беше убеден, че това е ужасно, но после се влюби в жена, която обожаваше да спи под звездите. През първата им нощ на открито той погледнал блестящото небе и признал, че никога не е предполагал, че може да се наслаждава на толкова прекрасно и просто действие. "Не съм подозирал, че в мен има нещо подобно", казал той и думите му били една малка крачка към политеизъм.

Политеистичната нагласа дава възможност да се приеме в определена степен човешката и личната ни природа, която в противен случай е блокирана от едностранчивост на мисълта. Раздразнителният нар-цисизъм не ни дава необходимото време, за да спрем, да се замислим и да съзрем многобройните емоции, спомени, желания, фантазии, мечти и страхове, които изграждат субстанцията на душата. В резултат от това нарцистичната личност се съсредоточава върху една единствена идея - идеята за своята същност - и автоматично отхвърля останалите, възможности. Бихме могли да разглеждаме мита за Нарцис и особено откриването на "другото" лице в ручея като урок по политеизъм!

Тогава можем да видим нарцисизма по-скоро като възможност, отколкото като проблем: не дефект в личността, а душа, търсеща своята различност. Нарцисизмът е не толкова опростена гледна точки към егото, колкото изява на потребността от парадоксално възприемане на Аза, включващо както его, така и не-его.

Според мен този подход към нарцисизма внушава, че е погрешно да имаме негативно отношение към егото и дори към егоизма. Егото има нужда да бъде обичано и изисква внимание и изява. Това е част от неговата природа. Всеки образ на душата има потребности, които изглеждат неприятни, дори скандални.

Популярната психология има склонност да придава романтична окраска на образа на детето. Хората посещават семинари, за да "открият детето в себе си", но нима присъстват на тези събития, за да пробудят детето, което плаче, капризничи, цупи се, разхвърля всичко наоколо и цапа панталонките си? Това също е детето. Егото, тази цялостна конструкция, която така лесно назоваваме "аз", има и своите не много приятни потребности. Ако искаме да признаем многото личности, които сме, множествения образ на нашата душа, според мен трябва да намерим място за онази личност, към която се обръщаме най-често - Аза.

Нарцисизмът не е свързан с прекомерно внимание към Аза. Ако се ръководим от мита, нарцисизъм е злощастната ситуация, в която все още ни предстои да открием, че у нас има ручей, където един по-дълбок смисъл на Аза, едно друго его, чака нашата нежност и внимание. Нарцисистът просто не знае колко дълбока и интересна е неговата природа. В своя нарцисизъм той е осъден да носи бремето на житейските (отговорности на собствените си плещи. Но щом открие, че Азът е заобиколен от други образи, той би могъл да ги натовари с част от задачите на живота. Нарцисизмът може да прилича на приятно занимание, но зад фасадата на задоволството се крие едно потискащо бреме. Нарцистичната личност силно се стреми да бъде обичана, но не успява, защото все още не е осъзнала, че трябва сама да обикне себе си като друг |човек, преди другите да я обикнат.

РАЗЦЪФВАНЕТО НА ЖИВОТА

Преди няколко години, когато преподавах психология в един държавен университет, в курса ми имаше интелигентен и интересен младеж. Той изглеждаше доста зрял: беше се посветил на социалните проблеми и обичаше да дискутира по различни теми. Дори четеше по собствено желание сериозни книги, доста необичайни за това учебно заведение. Но заради начина, по който привличаше хората около себе си и същевременно ги държеше на разстояние, усещах у него ранния Нарцис. И Ехо беше там. Той имаше навика да повтаря идеите, които беше чул от различни места, така, сякаш са негови собствени - един от белезите на нарцисизма. Аз обаче не осъзнавах до каква степен той беше свързан с мита, докато един ден не ме помоли за личен разговор.

Седна срещу мен с необикновено сериозен вид.

- Какво има? - попитах аз.

-  Трябва да кажа на някого - отговори той с блеснал поглед - какво ми се случи.

- Давай - казах аз.

- Открих нещо за себе си.

- Да-  Аз съм Иисус Христос.                                

- О - възкликнах аз. Не бях подготвен за толкова стряскаща проява на самооценката му.

- Мисията ми е да спася света - продължи той. -Знам, че мога да правя чудеса. Не ме разбирайте погрешно - нямам предвид, че съм християнин, последовател на Иисус или богоподобен. Аз съм самият Иисус, който се е върнал на Земята. Знам, че звучи налудничаво, но е вярно.

Вярвам, че този младеж наистина има голямо призвание в живота. Той притежава талант, вяра, идеализъм и енергия. Но ако симптоматичният му нарцисизъм не се задълбочи, той ще изпадне в беда. Няма да е в състояние да постигне нищо и в най-добрия случай ще; е обречен на живот, изпълнен с неудовлетворен идеализъм. Веднъж разказах тази история на един приятел, който работи в държавна болница. Отговорът му беше: "О, при нас има доста Иисусовци." Но аз смятам, че потенциалът на моя студент за реален живот е толкова голям, колкото са абсурдни неговите нарцистичми фантазии. За него грижата за душата би трябвало да означава грижа за тези фантазии, за тяхното подхранване, докато те не се превърнат в сила и ефективност. Вместо да преценявам фантазиите на този човек като обикновена патология, аз исках да ги видя като покана за един целенасочен и високомотивиран живот. Вместо да търся откъде произтичат тези възмутителни мисли, аз се запитах, как този младеж би могъл да осъществи мечтите си. Не се опитвам да отрека опасността и налудничавостта на отъждествяването с Жисус. Тя би могла да доведе до странната кариера на Джим Джоунс. Ако обаче имаме внимателно и позитивно отношение към нарцисизма, той може да разцъфне в обикновения живот.

Някои психолози възразяват, че извисеният, идеалистичен риег копнее за приземяване. Той има потребността да се сблъска с живота и да опитоми фантазиите си чрез един по-смирен живот. Необходимо му е да го придърпаме там, където живеем ние. Но аз имам подозрения спрямо подобна компенсираща крачка към противоположната нагласа. Тя би могла да поддържа раздвоението и напълно да обърка индивида, чийто полет на фантазията е бил прекъснат.

Бихме могли да възприемем един по-хомеопатичен подход, като се примирим с това, което се изявява в симптома, и същевременно го задълбочим.

В мита природата на Нарцис разцъфва в буквалния смисъл на думата. Той не се превръща в зрял възрастен мъж, изпълнен с разкаяние за младежката си глупост- Всъщност мотивът за момчето в подземния свят, което вечно съзерцава своя образ, внушава идеята, че нарцисизмът се изцелява, когато бива поканен в самата същност на личността и когато този младежки дух се приюти завинаги в душата. По принцип, поведението е симптоматично, когато не го признаваме за законна част от нашата природа. На моя млад студент може би ще са необходими дълги години на съзерцание преди нарцисизмът му.да се трансформира в дълбок мит, изпълващ неговия живот. Но къде бихме били като личности или като общество без неистовия младежки идеализъм и екстравагантните отъждествявания с Иисус, Моцарт или Мартин Лутър Кинг? Идеализмът, окрилен от нарцисизма, не се нуждае от насилствено приземяване; той изисква примирение, медитация и близост, за да премине естествено от студените като слонова кост очаквания към нежния, красив земен живот.

Тъй като нарцисизмът генерира силни чувства, свързани със сянката, често сме поразени от това, че е възможен позитивен изход от него. Той се изправя срещу една от прословутите добродетели на американската култура: покорството. От нас се очаква да сме смирени и скромни. Нарцисизмът е сянката на това покорство, затова се опитваме да го снижим до едно приемливо ниво. Но нарцисизмът, дори на социално равнище, внушава, че се нуждаем не от покорство, особено ако то е фалшиво и произтича от потискане на амбициите, а от големи мечти, високи идеали и удоволствие, породено от собствените ни способности и талант.

Проблемът при нарцисизма не са високите идеали и амбиции, а трудностите, с които човек се сблъсква в опитите си да ги материализира. Нарцисистът среща съпротива срещу своя мит както у самия себе си, така и у околните. Приятели и колеги са отблъснати от тона на нарцисизма. Тяхната реакция, тяхното "противодействие" на мита, често са бащински и моралистични по своето звучене. "Този млад човек трябва да се сблъска с живота и да слезе от облаците." Или: "Кога ще порасне тя?" Но изходът от нарцисизма не е "да пораснем". Напротив, той е в реализацията на мита във възможно най-голяма степен до момента, в който се появява една малка цветна пъпка, бележеща разцъфването на личността посредством нейния нарцисизъм.

ЛЮБОВТА КЪМ СЕБЕ СИ

Нарцисизмът е състояние, при което човек не обича себе си. Това поражение в любовта се проявява като своята противоположност, защото личността усилено се опитва да приеме себе си. Комплексът се разкрива в твърде очевидното усилие и преувеличение. За всички наоколо е ясно, че нарцистичната любов е плитка. Инстинктивно съзнаваме, че човек, който през цялото време говори за себе си, навярно няма ясно разбиране за Аза. Индивидът, впримчен в този мит, изживява неуспеха при откриването на любов към себе си като вид мазохизъм, а появи ли се той, значи и садизмът не е далеч. Тези две нагласи са полярни елементи в раздвоения архетип на силата.

Нарцисистът е откровено садистичен при отблъскването на околните и в чувството си за превъзходство. Мазохизмът, от друга страна, се проявява особено ясно в това, което наричам "негативен нарциси-зъм". Някои хора смятат, че могат да избегнат нарцисизма, като непрестанно се осъждат и укоряват. Въпреки че това може да прилича на антипод на любовта към себе си, то все пак е нарцисизъм: едно съсредоточаване, макар и негативно, не върху живота и външния свят, а върху Аза. Мазохизмът може да се прояви като навик за самокритика.

Веднъж разговарях с една художничка за нейните картини. Тя ми показа образци от работата си и на мен ми се стори, че е много талантлива и би могла да посвети живота си на изкуството. Но докато разговаряхме, забелязах, че нещо в отношението й към нея самата и към нейната работа й пречи.

-  Особено много ми харесва безперспективния реализъм в по-новите ви картини - казах аз.

- О, не знам - отговори тя. - Според мен той само показва, че не съм учила достатъчно. Знаете ли, винаги; съм искала да постъпя в художествено училище, но семейството ми не можеше да си го позволи.   

- Как успявате да накарате тези цветове да изглеждат така хармонични и същевременно така контрастни? - попитах аз, искрено запленен от стила й.

- Всъщност не съм изучавала това - продължи тя, загрижена за своя произход и образование.

Себепринизяването е обратен нарцисизъм. То ограбва душата от нейната привързаност към света. Тази жена не само не умееше да разговаря с дърветата - в мита разговорът с дърветата е знак, че Нарцис отива някъде - но тя не можеше да говори и за картините си. Нейният Аз й пречеше. Тя не беше привързана към своята работа поради прекомерната загриженост за имиджа си, Предполагам, че ако се възприемаше като художничка и обичаше тази представа, тя би могла да забрави чувството си за малоценност и да се концентрира върху своята работа.

Душата винаги съдържа елемент на привързаност, но нарцисизмът, както видяхме от мита, е неуспехът да предизвикаме привързаност към самите себе си. В нарцисизма си ние приличаме на направени от слонова кост - красиви, но също така студени и недостъпни.

Въпреки че това са две противоположни неща, много хора очевидно трудно разграничават нарцисизма от естествената и необходима любов към Аза. Затова човекът, объркан от глада си за похвали, се въздържа да изпита удоволствие от постиженията. Той почти не отдава значение на очевидния си успех или трудно приема комплиментите и похвалите, смятайки, че по този начин ще избегне ужасяващия нарцисизъм. Фалшивата скромност отказва на егото вниманието, за което то копнее. Самият отказ е нарцистичен, тъй като той представлява негативно фокусиране върху егото, вместо насочване към приятните житейски възможности.

Лечението на нарцисизма и удовлетворяването на неговия симптоматичен глад се постигат, като се даде на егото онова, от което то се нуждае - удоволствие от постиженията, приемане и някаква степен на признание. Мазохистичното отричане на желанията на егото не е начин на грижа за душата. Напротив, това е една аскетична сделка, която купува фалшиво чувство на добродетел за сметка на потребностите на душата. Мотивиран от мисли за чистота и самоконтрол, човек може да откаже на егото всякакви утехи и въпреки това този подход изисква да се вслушаме в  на душата и да й дадем любов и внимание, когато тя се нуждае от тях в най-голяма степен, дори да сме изпълнени с подозрения Тайната в лечението на нарцисизма е не да го лекуваме, а да се вслушваме в него. Нарцисизмът е сигнал, че душата не е обичана достатъчно. Колкото по-голям е той, толкова по-малко е любовта. Този мит е необикновено проникновен. Нарцис се влюбва в своя образ, без да знае, че той е този, който е обичан Чрез своите преживявания той открива, че е достоен за любов. Той обича себе си като предмет. В нашия век на персонализъм и субективност превръщането на човека в предмет се смята за грях. Но това е единственият начин да се възприемем обективно. Бихме могли да изследваме материята на своя живот и на своята личност като субстанция, различна от Аза. Аз съм материя. Изграден съм от вещества и имам качества и обичайки тези неща, аз всъщност обичам себе си.

Едно от предимствата на осъщественото от Юнг обръщане към алхимията с цел вглеждане в душата е това, че то ни предлага представа за Аза като изграден от вещества и от тяхното взаимодействие и свойства - сол, сяра, желязо, вода; студ, топлина; суша, влага, печене, къкрене, врене и кипене. Ние използваме някои от тези думи в ежедневната реч, за да опишем състоянието на душата. Когаго признаем нейната обективна природа по начин, който ни позволява да я обичаме, без да ставаме пленници на солипстично самовглъбяване, ние можем, подобно на Нарцис да обикнем себе си така, сякаш обичаме Другия. Дори егото е нарцистично. Всъщност осъзнаването на качествата на душата - отдалечеността на Нарцис от обекта на любовта му - може да помогне за трансформиране на нарцисизма в истинска любов към Аза.

Между другото нарцисизмът не винаги е състояние на личността. Сградите, някое произведение на изкуството, градоустройствен проект, магистрала, филм, закон - всички тези неща носят в себе си нюанс или дори ярък щрих на нарцисизъм. Нарцистичният предмет е нещо, което явно не обича себе си. Звучи странно, но една сграда може да се извисява наперено и високомерно, въпреки че формата й сама по себе си е завършена и достойна за любов. За мен например Емпайър Стейт Билдинг се издига високо и самоуверено за разлика от много сгради в нашите градове, които прекалено много държат на своята индивидуалност. Те сякаш искат да се откроят. Изглежда изпитват чувство за малоценност в общността на другите стради, затова им се налага да се изтъкват, за да бъдат забелязани. Емпайър Стейт Билдинг не губи от ръста си за това, че сградите наоколо са по-високи и по-нови. Тя изглежда сигурна в своята любов към себе си. Митът показва и нещо друго: нарцисизмът е част от една по-голяма трансформационна схема. В легендата декорът се променя от гора в подземен свят, героят - от човек в цвете, тоест от личност в предмет. В това виждам крачка за преминаване от човешката субективност към природата.

Нарцисизмът лекува себе си от самотата чрез творчество: в нарцисизма си ние нараняваме природата и създаваме неща, които не могат да бъдат обичани. Но когато той се трансформира, резултатът е любов към Аза, която поражда чувство на приобщеност с природата и с всичко в нея. Може би ще кажете, че в този случай е налице споделен нарцисизъм, взаимна любов към себе си, вид мистично кръвно родство между всички създания. Без да се отдръпваме от мистицизма, бихме могли да кажем, че симптоматичният нарцисизъм може да бъде излекуван, когато се превърне в истинска религиозна добродетел. Когато бъдат възприети в дълбочина и осъзнати по духовен начин, всички човешки симптоми и проблеми откриват своето крайно разрешение в религиозната чувствителност.

Райнер Мария Рилке е поетът на философията, която трансформира всекидневното в свещено, видимото в невидимо. В едно прочуто писмо от 1925г. той пише: "Нашата задача е да запечатим у себе си тази преходна, загиваща земя така дълбоко, така болезнено и страстно, че нейното съществуване да се възроди, "невидимо", у нас." Това ми напомня за превръщането на Нарцис в цвете: природата изразява себе си чрез човешкия живот, нашата личност разцъфва като акт на сътворение. В своите Сонети към Орфей Рилке отново се обръща директно към Нарцис:

Във водата все по-непознат отразеният образ ще свети: ала ти го познай!

Само там, само в двойния свят пълни с нежност ще са гласовете, без начало и край.

Нарцисистът може да бъде суров и жесток дори когато той, или тя, понася остра самокритика. Но когато открием "двойствения свят" и Нарцис легне край ручея, свързвайки се със своята различност, тогава трайните, вечни, недокоснати дълбини ни дават опора и увереност. Те притъпяват нарцистичния садизъм, защото водите на себеоткриването са изпълнени със спокойствие. Подобно на Нарцис, ние вече не сме от мрамор в опитите си да се самосъхраним; докато се наслаждаваме на искреното смирение на природата, ние започваме да приличаме на цветята, чиито корени са дълбоки и чиято пищна хубост е земна.

Бедата е в това, че твърде често симптомите ни не се развиват. Метаморфозата е невъзможна без творческото ни участие. Това е учението на ренесансовите магове, като Фичино и Пико де ла Мирандола[7] , които са писали, че трябва да бъдем художници и поети на собствения си живот. Симптомите се трансформират от въображението. Ако усетя в себе си частица нарцисизъм, аз мога да тръгна по следата и да потърся местата, където не обичам душата и не се грижа за нея. Обстоятелствата, времето, специфичният език на моя нарцисизъм ми казват точно къде да търся и какво да правя. Странното е, че мога да бъда благодарен на своя нарцисизъм, ако го призная като такъв и чуя тътена на мита в него. Той съдържа семената на себеприемането и любящата привързаност към широкия свят.

Глава 4

ПОСВЕЩАВАМЕ ЛЮБОВТА

Вяатон е казал, че любовта е вид лудост, божествена лудост. Днес говорим за любовта така, сякаш тя е главно аспект на взаимоотношенията, сякаш е нещо, което сме в състояние да контролираме. Загрижени сме за това, как да я изживеем правилно, как да я направим успешна, как да преодолеем нейните проблеми и да оцелеем от пораженията й. Много от проблемите, с които хората идват при терапевта, са свързани с големите очаквания и тежките изпитания на любовта. Ясно е, че любовта никога не е лесна, че тя носи борба с миналото и надежди за бъдещето и че е натоварена с материал, който може да няма връзка с явния обект на любовта ни.

Понякога говорим за любовта безгрижно, без да признаваме колко силна и трайна може да бъде тя. Винаги очакваме от нея да е изцеляваща и изпълваща, а след това с недоумение откриваме, че тя може да създава кухи ями и безсмислени поражения.

Разводът често е дълъг и болезнен процес и като че ли никога не завършва наистина. Често не сме съвсем сигурни дали сме постъпили правилно и дори ако решението ни е донесло покой, спомените и привързаността постоянно се връщат, макар и само в сънищата. Хората се измъчват емоционално и от неизказаната любов. Една жена винаги се разплакваше, когато си спомнеше как за последен път е видяла баща си пред операционната зала. Изпитала силно желание да му каже, че го обича, въпреки че отношенията им винаги са били обтегнати, но се разколебала, а после било твърде късно. Нейното разкаяние беше горчиво и непрестанно. В своя Пир, великата книга за природата на любовта, Платон нарича любовта дете на пълнотата и празнотата. Всеки от тези аспекти по някакъв начин съпътства другия.

Нашата привързаност към любовта и големите ни надежди, че тя по някакъв начин ще направи живота ни завършен, изглежда, са неразделна част от битието. Любовта сякаш обещава, че дълбоките рани на живота ще зарастнат. Няма значение, че отминалата любов е била болезнена и мъчителна. Има нещо самообновяващо се в любовта. Подобно на гръцките богини тя може да възобновява своята девственост в извора на забравата.

Предполагам, че научаваме по нещо за любовта всеки път, когато я изживяваме. При провала на някоя връзка решаваме никога да не повтаряме същата грешка. Ставаме до известна степен по-твърди и може би малко по-мъдри. Но самата любов е вечно млада и винаги проявява част от глупостта на младостта.

Затова може би е по-добре да не се измъчваме прекалено много от страданието и безизходицата на любовта, а да осъзнаем, че празнотата е част от нейното наследство и следователно - нейна същност. Не е необходимо да бягаме от миналите грешки или да се учим как да бъдем по-умни в любовта. Напредъкът, който правим, след като сме били опустошени от любовта, може би цели да ни даде сили да се впуснем отново в нея, независимо от подозренията си, да ни доближи още повече до мрака и пустотата, които са загадъчно необходими в любовта.

Може би е полезно да разглеждаме любовта по-скоро като събитие в душата, отколкото като аспект на взаимоотношенията. Това е гледната точка, възприета в древните книги. Тук не става дума за привеждането на взаимоотношенията в действие, въпреки че отдавам дължимото на приятелството и интимността. Ударението пада върху това, което любовта прави с душата. Разширява ли тя мирогледа? Посвещава ли душата по някакъв начин? Отнася ли влюбения далеч от земята към осъзнаване на божествените неща?

Фичино пита: "Какво е човешката любов? Каква е нейната цел? Това е желанието за сливане с нейния красив обект, за да внесем вечността в преходния живот." Идеята, че земните удоволствия са покана за вечни наслади, е в основата на неоплатонизма. Фичино казва, че тези неща от обикновения живот, които ни привличат към вечността, са "магически примамки". С други думи, това, което прилича на напълно земно взаимоотношение между две човешки същества, същевременно е път към много по-дълбоките преживявания на душата. Любовта обърква своите жертви, защото въздействието й върху душата не винаги съответства до последния детайл на очевидния отрязък от време и на изискванията на връзката. Германският поет-романтик Новалис го е казал доста просто: любовта, според него, не е създадена за този свят.

Фройд ни предлага начин да преместим фокуса си в любовта от живота към душата. Той казва, че любовта винаги предполага влияние на семейни модели, възприети по-рано, върху настоящата връзка. Бащата, майката, братът и сестрата винаги присъстват в любовта невидимо, но въздействащо. Фройд насочва вниманието ни към по-дълбоките фантазии, които се раздвижват с пробуждането на любовта. Разбира се, ние можем да сведем прочита си на Фройд до думите, че настоящата любов винаги е възродена стара любов. Или Фройд може да ни накара да се замислим за начина, по който любовта опложда душата със спомени и образи.

Фройд напомня, че любовта въвежда в цяла общност от хора. Спомням си един сън, който сънувах преди около петнадесет години. Намирах се в голяма спалня заедно с красива жена, която не бях срещал никога през живота си. Исках да угася ярките светлини, които ме разсейваха. Намерих дълго електрическо табло, върху което имаше около двадесет бутона. Щом натиснех един от тях, някои светлини угасваха, а други се включваха. Непрекъснато натисках бутоните, но не можех да постигна тъмнината, която желаех. Накрая се предадох и тогава в стаята нахлуха тълпи от хора. Положението беше безнадеждно. Не можех да получа тъмнината и усамотението, за които копнеех.

Има нещо във влюбването, което мечтае за слепота, за пълно вглъбяване и за освобождаване от сложността. В този сън аз не исках всички останали образи на душата да участват във възможността за чиста, неподправена любов. Не желаех и светлина. Исках пълна несъзнателност, абсолютен мрак. Всъщност когато любовта между хората става по-сложна, ние изживяваме мислите за другия и за онова, което се случва, като жертви. Не е лесно да позволим на душата с нейната история и сложност да се появи.

Веднъж работех с една жена, която скоро щеше да се омъжва. По това време тя имаше серия от смущаващи сънища, в които брат й непрекъснато се намесваше в сватбата. Той бил влюбен в нея и решен да провали брака, който би сложил край на интимността със сестра му. Жената ми каза, че си е представяла как прави любов със своя брат и й се е искало да може да се омъжи както за него, така и за годеника си. Особено интересен беше фактът, че в живота тя нямаше брат. Това беше един силен, активен, въздействащ образ на душата, който очевидно й даваше възможност да размишлява и да си задава въпроси. Ако използваме терминологията на Юнг, той играе ролята на ценен аттиз-образ, който ни предлага критика и покой. Той е и представител на душата, който й напомня, че човешката любов не е нещо толкова просто, колкото изглежда. В своето есе за брака Юнг казва, че любовта винаги включва четирима: личността, любовника, атта и апшш. Но тези сънища показват, че в нея участват много повече образи, които могат да се появят в брачната нощ.

Според един основен принцип, който бихме могли да взаимстваме от Фройд, любовта разпалва въображението за необичайни действия. Да си "влюбен", означава да "фантазираш". Прозаичните грижи на всекидневния живот, които вчера са ни се стрували толкова важни, днес практически изчезват в потока на любовните мечти. Конкретната реалност отстъпва място на света на въображението. Така "божествената лудост" на любовта става, сродна на манията, на параноята и на други отклонения.          

Означава ли това, че трябва да се лекуваме от тази лудост? Във всеобхватната си книга Анатомия на меланхолията, написана през седемнадесети век, Робърт Бъртън казва, че има само един лек за болестта любовна меланхолия: да й се отдадем изцяло. Днес някои автори възразяват, че романтичната любов е илюзия, на която не бива да се доверяваме, и трябва да бъдем нащрек, за да не й позволим да ни подведе. Но подобни предупреждения издават недоверие към душата. Може би имаме нужда да се излекуваме от привързаността си към лишения от фантазия живот, чрез любовта. Може би една от функциите на любовта е да ни "излекува от анемичното въображение, от живота, изпразнен от романтична привързаност и отдаден на разума.

Любовта ни хвърля в света на божественото въображение, където душата се разтваря и си спомня за своите неземни копнежи и потребности. Смятаме, че когато един влюбен превъзнася обекта на своята любов, той не съумява да види неговите недостатъци -"Любовта е сляпа". Но може би е тъкмо обратното. , Любовта дава възможност на човека да види истински ^ангелската природа на другата личност, ореола на § божественост. Естествено, от гледна точка на обикновения живот, това е лудост и илюзия. Но ако се освободим от своята философия и психология на просвещенчество и разум, може би ще се научим да ценим гледната точка на вечността, която навлиза в живота I ни като лудост, Платоновото божествено безумие.

Любовта доближава съзнанието до сънното състояние. В този смисъл тя повече разкрива, отколкото изкривява, по начина, по който нещата се разкриват в съня - поетично, сугестивно и, разбира се, неясно. Ако трябва да оценим истински платоничната теория за любовта, може би ще се научим да виждаме в другите форми на лудостта, като например параноята и манията, доказателство за доближаването на душата до нейните копнежи. Платоничната любов не е любов без секс. Това е любов, която открива в тялото и в човешките взаимоотношения път към вечността. В своята книга за любовта Конвивиум - отговор на Платоновия Пир - Фичино, който се приема за автор на фразата "платонична любов", е казал накратко: "Душата е отчасти във вечността и отчасти във времето."

Любовта е завзела тези две измерения, откривайки начин да живее и в двете едновременно. Но обикновено нашествията на вечността в живота са объркващи, защото те смущават плановете ни и разклащат спокойствието, което сме постигнали посредством земния разум.

ТРИСТАН И ИЗОЛДА

За да оценим мистерията на любовта, трябва да се откажем от идеята, че любовта е психологически проблем и че посредством достатъчно четене и наставления бихме могли най-сетне да я изживеем правилно, без илюзии и глупост. Като смаляваме душата до разумни размери, ние не се грижим за нея. Твърде голямото внимание, което нашият век обръща на психическата хигиена, ни кара да смятаме, че всяка форма на мания е болест. Но божествената лудост на Платон не е патологична в нашия хигиеничен смисъл на думата, а е по-скоро път към вечността. Тя е освобождаване от строгите ограничения на прагматичния, хигиенизиран живот. Тя е врата, която се отваря, за да свърже човешкия разум с божествената загадка.

Великите любовни истории в западната традиция ни помагат да вникнем във вечните измерения на любовта. Много от тези истории носят толкова дълбока загадка и величие на изказа, че са приемани за почти канонично свети. Те са подобаващо подвързани в червена кожа и с лентата за разделяне на страниците. Четем ги с известна доза тържественост. Страстта на Иисус (значението на думата "страст" има много нюанси), Сътворението на света, Завръщането на Одисеи, Меланхолията на Хамлет и Предначертаната от звездите любов между Тристан и Изолда показват различните лица на любовта.

Историята на Тристан и Изолда е особено уместна и съотносима с нашата тема. Името на влюбения, Тристан, означава тъжен .

Когато се родил, той получил това необикновено име, защото баща му бил смъртно ранен в битка, а майка му умряла при раждането. Подобно на много герои от легендите и митологията той бил отгледан от втори родители. Всъщност тъй като братът на майка му, крал Марк, по-късно го осиновил, всички смятали, че Тристан има трима бащи. Можем да разглеждаме това множествено родитедство като знак за специална съдба, за душа, изложена по необикновен начин на прищевките на живота.

Първоначално Тристан е един типичен младеж и син. Той е пример за това, което психологията на Юнг нарича риег. Той е чаровен, смел и изобретателен, винаги на ръба на патоса и трагедията. Надарен е и въпреки това е необикновено уязвим. Готфрид фон Страсбърг, автор на една от класическите версии на историята, описва Тристан като талант в областта на музиката, езиците, ритуалите на лова, игрите и разговорите. Винаги когато пътува до нови земи, той бързо научава местния език и съчинява убедителни измислици за своите приключения, пее прекрасни песни и печели сърцата на хората. В този смисъл историята за Тристан и Изолда разказва за любовта, която навлиза в трагичната страна на живота през - риег. нашият момчешки дух, разчитащ на собствената си чистосърдечност и талант, се впуска в сложната, заплетена, всепоглъщаща любов.

Важен лайтмотив в историята за Тристан е образът на водата. Приключенията му започват на един кораб в пристанището, докато играе шах с норвежки моряци. Те го отвличат и отплуват с него. Разразява се буря и за да умилостивят нейните богове, моряците пращат Тристан сам в морето с една малка лодка. Той пристига в Ирландия, където среща кралицата и нейната дъщеря, Изолда. Тристан скрива от тях истинското си име, като се назовава Тантрис. Не иска те да узнаят, че един от враговете му, които някога е убил, е чичото на Изолда. Но докато Тристан седи във ваната, Изолда разгадава ребуса на името му. Тази сцена е вид покръстване в любовта между двамата млади. По-късно Тристан се отправя в малка лодка към Ирландия, сам с арфата си, без весло или рул. Тази сцена Джоузеф Кембъл описва като оставен на произвола на съдбата младеж, въоръжен само с небесната музика.

Тристан е въплъщение на таланта и интелигентността. Неговата идентичност се разкрива най-ясно, когато той се носи без посока или е във водата, винаги новороден, вечно млад, свободен от ограниченията на прагматичния живот. Понякога, когато някой ми разказва, че е сънувал как плава в езеро или седи във ваната, се сещам за Тристан. Той не е плувец; той сякаш непрекъснато е в плавателен съд във водата, но винаги се носи по течението, без да разполага с обичайните практически възможности за контрол и безопасност. Поведението му във водата е естетично и духовно. Той е изключително уязвим, докато се носи към съдбата си, и въпреки това се наслаждава на вярата в собствените си способности и естетичния си контакт със законите на живота. Той е течен, но не и мокър.

Това съзнание, способно да се задържа на повърхността бива завладяно от любовта. Без да подозират, Тристан и Изолда изпиват любовния еликсир, който кралицата е приготвила за вуйчото на Тристан, крал Марк. Втората част от историята разказва за опасните им опити тайно да бъдат влюбени в един застрашителен и порицаващ свят. Любовта им е твърде силна, за да бъде разрушена от задълженията или от общественото благоприличие и въпреки това тя никога няма да бъде сигурна и защитена. Тя завършва нереализирана с трагичната смърт на влюбените. Като вечно присъстваща сянка тъгата съпътства всеки сърдечен трепет и успех, който двамата млади успяват да измъкнат от съдбата.

Ако успеем да избегнем изкушението да приемаме тази история буквално и да търсим поука в нея, като стигаме до заключението, че непозволената любов бива наказана или че романтичната любов е незряла и обречена, бихме могли да научим как да се грижим за душата, когато сме влюбени.

Посредством хигиеничния подход към душата ние искаме да живеем и да обичаме успешно. Отклоненията от тези хигиенични очаквания биват характеризирани като смущения. Не оставяме много място за тъгата. Днес Тристан щеше да бъде наречен Депресо, защото сме клиницизирали тъжните душевни копнежи като депресия, за която търсим химични лекарства. Но тази средновековна история дълбоко задоволява потребността ни да бъдем позитивни, когато се докосваме до неизбежната склонност на душата да се забърква в любовни неприятности. Историята почита любовния патос и прибягва към познатата тъга, която често сме изживявали. Катарзисът се постига не чрез морализаторство, насочено срещу широтата на любовните емоции, а чрез силни образи на тъгата, която изпълва любовното насищане на душата. Тя освен това ни помага да видим тясната връзка между нашата риег духовност и лечението чрез трагична любов.

Грижата за душата означава да уважаваме нейните емоции и фантазии, независимо от това, колко осъдителни са те. Когато четем историята за Тристан и Изолда, ние се оказваме притиснати в менгеме между утвърждаването на тяхната силна любов и отвращението от измамите им. Жорж Батай, необикновеният френски писател, който пише за тъмните проходи в пътуването на душата, казва, че всяка любов носи в себе си греха. Душата винаги е близо до табуто. Разказите, филмите, биографиите и новинарските емисии ни очароват с различни непозволени връзки и трагични любовни измами.

Една от трудностите при грижата за душата е да признаем необходимостта от патос и трагедия. Ако гледаме любовта само от позицията на високия морал и хигиената, ние няма да забележим душата, спотайваща се в подножието. Когато размишляваме върху трагедията на собствената си любов, когато бавно си проправяме път през нещастията, ние биваме посветени в загадъчните пътища на душата. Любовта ни повежда и насочва из тях. Тя ни води през лабиринта. Ако можем да почитаме любовта такава, каквато тя ни се представя, приемайки форми и посоки, които никога не сме очаквали или желали, то ние сме на път да открием по-ниските нива на душата, където смисълът и стойността се разкриват бавно и парадоксално. Тогава ставаме като Тристан, който плава доверчиво към съдбата, докато дърпа струните на собствените си чувства. Тристан е религиозна фигура, монах по пътя на любовта. Той непрестанно изразява нагласата си на абсолютна вяра. Винаги е кръщаван, винаги е свързан с водите на произхода и битието. Чрез близостта със себе си той открива реализацията на духовната си природа в невъзможността на любовта. Интелектът и абсурдът непрестанно се срещат в разгръщането на съдбата му, белег, който може да се прояви в любовта на всеки от нас.

Ако разглеждаме Тристан като въплъщение на нашата любовна тъга вместо като прозаичен представител на абсолютния провал, ще създадем един образ, който уважава както бляскавите висини на любовта, така и нейните тъмни дълбини.

Любовната тъга, която ни посещава, всъщност е Тристан, който се носи в своята лодка, изпълнен с вяра и въпреки това непрестанно приближаващ се към трагичната страна на живота, балансираща безметежния му дух. Не е необходимо да вземаме хапчета или да търсим терапевтична стратегия, за да се освободим от това чувство, защото така бихме прогонили един важен гост на душата. Тя очевидно се нуждае от любовната тъга. Това е форма на съзнанието, която носи своя собствена уникална мъдрост.

ПОРАЖЕНИЕ, ЗАГУБА И РАЗДЯЛА

Когато четем историята за Тристан и Изолда като мит, ние се насочваме към размисли за поражението и сложността като за част от любовта, а не като за нещо чуждо на нея. Подтикнати сме към едно не толкова буквално приемане на раздялата и загубата. Мисълта за раздяла навестява много влюбени. Но мислите се различават от истинските действия. Идеята за раздяла може да ни каже много за любовта, но действието означава само едно: разрушаване на взаимоотношението в настоящия му вид.

Когато се грижим за душата, ние придаваме обоснованост и тежест на нейните фантазии, без да реализираме всяка една от тях чрез действия. Разбира се, понякога трябва да действаме, но не така често или така бързо. Бихме могли да погледнем на действията си с по-голямо въображение от обикновено. Защо например една иначе напълно здрава връзка между двама души внезапно бива връхлетяна от мисли за раздяла? Нима това е нейният край или трябва да търсим отговора по-дълбоко?

Една чувствителна, разумна и добронамерена жена, Мериън, веднъж дойде при мен, за да сподели мислите си.

- Искам да се разделя със съпруга си - каза тя с болезнено изражение, - а не знам дали мога да го направя.

- Какво не е наред? - попитах аз.

- Той е прекрасен човек - каза тя. - Обичам го и го уважавам. Но изпитвам неудържима потребност да избягам от него. Спорим често, а сексуалният ни живот е стигнал дъното. Имаме три деца и той е страхотен баща. Но потребността да се разделя с него е по-силна от загрижеността ми за децата.

Забелязах, че тя използваше думата "раздяла" отново и отново. Разговаряхме за нейните идеи и надежди. Тя се чувстваше опустошена от мисълта да разруши брака си, но съзнаваше, че не би могла да пренебрегне силната си потребност. Реших да се съсредоточа върху конкретния образ, който рисуваше душата й - раздялата.

В проучванията си, свързани със средновековната алхимия, Юнг говори за раздялата като за душевен процес. Латинската дума за раздяла, означава алхимична операция, приемана за основна в процеса на превръщане на обикновените вещества в злато. Юнг е разгледал тази неясна символика от психологическа гледна точка: за него раздяла означава протичащото в душата разделяне на веществата, които се нуждаят от диференциация. Те вероятно са били твърде тясно свързани, което не е позволявало индивидуалното им разпознаване. Парацелз разбира раздяла като първичната дейност при сътворението както на света, така и на всяка човешка постъпка. Мислех за тези антични представи, докато Мериън ми разказваше за желанието си за раздяла.

Най-очевидната причина за нуждата от раздяла в един брак, като този на Мериън, е липсата на диференциация между двамата индивиди. Когато хората се влюбят, съберат се и създадат дом, дълбоките им фантазии понякога се смесват и всеки изживява своя собствен мит посредством другия. В подобна ситуация е трудно да усетиш собствената си индивидуалност. Докато разговаряхме, стана ясно, че Мериън и друг път е изпитвала силна идентификация, от която се е опитвала да се освободи. Родителите й например били прекалено грижовни и не искали да я оставят да живее собствения си живот. Имала и сестра, която твърде много се месела в делата й.

Мериън ми разказа, че в началото на брака си е имала силното желание да създаде свое собствено семейство, свободно от родителите й и тяхното влияние. Но те непрекъснато играели централна роля в семейството й благодарение на финансовата подкрепа, която му оказвали. Тя явно не съзнаваше до каква степен отрича индивидуалността на съпруга си и се отнасяше с него по същия начин, по който родителите й се отнасяха с нея. В крайна сметка, стори ми се, че тя имаше нужда от много видове раздяла в много сфери на живота си и особено в отношенията си с околните. Колкото до собствената й душа, жената явно копнееше да освободи нейния дух от затвора, в който я бе държала дълги години.

Един ден Мериън дойде и ми съобщи, че е решила да се изнесе. Каза, че ще превърне мислите за раздяла в действителност. След като известно време разговаряхме за различните смислови нива на желанието й за раздяла, тя ми каза, че носи тези мисли в себе си, но интуитивно чувства, че не е достатъчно само да говори за това. Решението й звучеше разумно и за мен. Разширяването на съзнанието понякога изисква да направим голяма крачка в живота си. Живеейки сама, тя би могла по-точно да опознае потребностите на душата си.

Тя се изнесе, намери си нова работа и нови приятели. Излизаше с мъже и общо взето се наслаждаваше на свободата си. Тя с изненада откри, че съпругът й лесно се приспособи към новата ситуация, и за първи път с^г толкова години изпита известна ревност. Мериън разбра, че един непознат дотогава мотив за раздяла е желанието й да накаже съпруга си или поне да му покаже колко дълбок е гневът й.

Тя вкуси от живота извън стереотипа на детството. Родителите й, разбира се, силно се противопоставиха на раздялата, но за нея това беше като допълнителна премия. Харесваше й да върви срещу техните ценности и одобрение. Беше се омъжила млада и за първи път в живота си откри какво е да си относително сам и независим. Хареса й. Видя и почувства себе си по нов начин.

След три месеца раздяла тя реши да се върне у дома при съпруга си. Сега, няколко години по-късно, домът й процъфтява и тя вече не се измъчва от мисли за раздяла. В нейния живот навлязоха други теми, които нямат връзка с брака й, но са не по-малко предизвикателни. Поне в една сфера тя е "отделен" човек.

Историята на Мериън е пример за начина, по който грижата за посланията на душата ни отвежда на неочаквани места. Идеите за раздяла на пръв поглед противоречат на любовта и брака, но те може би са част от тях, тяхната невидима страна, която въображението може да приеме, без да унищожи любовта. Дори разводът може да бъде разглеждан като вид реализация на любовта: това е животът извън нейната пълнота. Любовта иска от нас много, включително действия, които сякаш напълно противоречат на чувствата на привързаност и вярност. И въпреки това тези качества на сянката могат, в крайна сметка, да отведат любовта в нейния подходящ дом, колкото и загадъчен и непредсказуем да е той.

СЕНКИТЕ НА ЛЮБОВТА

Не бихме могли да изживеем напълно любовта, ако не се срещнем със сянката й. Сантименталната философия на любовта, която признава само романтичното и позитивното, пропада и при най-малкия знак за присъствие на сянката - мислите за раздяла, загубата на вяра и надежда във връзката или неочакваните промени в ценностната система на партньора. Подобна едностранчива гледна точка поставя недостижими идеали и очаквания. Ако любовта не може да отговори на тези идеали, тя бива отхвърлена като незадоволяваща. Обичам да си напомням, че в нашето литературно и художествено наследство любовта е рисувана като дете с вързани очи или като непокорен юноша.

Поради самото си естество любовта изглежда незадоволяваща, но тази незадоволителност оформя широкия кръг любовни емоции. Любовта открива своята душа в чувството за непълнота, невъзможност и несъвършенство.

Като терапевт аз съм запознат твърде добре със сенките на любовта. Хората идват за терапия с искреното желание да получат внимание и лечение и после се влюбват в терапевта. Самата ситуация - редовните срещи, усамотената стая, интимният разговор - може да бъде също толкова ефективна и силна, колкото любовният еликсир на Изолда. Пациентът се измъчва от силни емоции, на които терапевтът обикновено не откликва.

"Защо не ми разкажете за живота си?", пита пациентката отчаяно. "Настанили сте се удобно и сигурно, свободно, защитен от своя професионализъм, а аз си разголвам душата. Ставам уязвима и се влюбвам във вас. Но вие не ме обичате. За вас аз съм просто една от многото. Вие да не сте воайор?"

Ние често се поддаваме на любовни фантазии, свързани с определени хора, особено такива със следните професии: учители, директори, медицински сестри и секретарки. За душата тази любов е истинска, но в контекста на живота тя няма голямо значение. В терапията, медицината и образованието любовта е предизвикана от разговорите, изпълнени със загриженост, от интимните признания и от самото вслушване. Вслушва-нето в думите на околните и грижата за тяхното благо могат да бъдат така приятни, че магическият ореол на любовта да се спусне съвсем незабелязано.

Гърците са разказали една странна история за тъмната любов. Адмет бил виден мъж, който се ползвал с благоволението на Аполон, защото помогнал на бога, когато бил в беда. Като награда му била предоставена възможност да избегне смъртта. Когато смъртта дошла, за да го отведе в подземното си царство, на Адмет било позволено да намери някой, който да се съгласи да заеме мястото му и да умре вместо него. Той помолил престарелите си родители да го заместят. Те обаче отказали под благовиден предлог. Но жена му Алкеста се съгласила и била отведена от Танатос. По някакво съвпадение през това време у Адмет гостувал героят Херкулес. Щом научил за случилото се, той последвал Танатос и се преборил с него. Тогава от подземното царство се появила жена, покрита с воал. Тя сякаш била освободената от Херкулес Алкеста.

Според мен тази история разкрива една от най-тайнствените и необясними загадки на любовта. Любовта винаги е тясно свързана със смъртта. Обикновено легендата е била разглеждана като история, разкриваща призванието на съпругата да жертва живота си за своя съпруг. Но възприето буквално, това тълкуване води до женомразие и повърхностно покорство. Аз разглеждам смъртта на Алкеста по-скоро като смъртта на Нарцис в неговия ручей. Любовта ни извежда от живота и плановете, които сме изградили за него. Алкеста е образът на женското лице на душата, чиято съдба е да премине от живота към дълбините, разкрити посредством смъртта и подземния свят. Да се отдадем на любовта и брака, означава да кажем "да" на смъртта. Покорството е свързано със загуба в живота, но и с печалба за душата. Според древните гърци, в подземното царство душата е у дома си. На пръв поглед любовта предлага придобивки за егото и живота, но всъщност душата се подхранва от интимната близост между любовта и смъртта. Волята и самоконтролът, които губим, когато сме влюбени, могат да бъдат изключително подхранващи за душата.

И все пак не е лесно да приемем смъртоносния аспект на любовта. Той накърнява общоприетите ценности и надежди и противоречи на потребността ни от отговорно поведение. Когато се появи смъртта, всички можем да заприличаме на родителите на Адмет и да си намерим отлични извинения за отклоняване на поканата й. В крайна сметка аз имам планове и удобен живот, защо да се отдавам на тази любов, която би променила всичко завинаги? Или можем да сме герои като Херкулес и да изтръгнем онова, което желаем, от прегръдката на смъртта. Може би в моето сърце живее една Алкеста, която иска да се покори на повелите на любовта, но и един Херкулес, който се разгневява при тази мисъл и побеждава смъртта със силата на мускулите си.

Легендата има двойнствен и загадъчен край. Дали това е Алкеста, която се завръща у дома? Защо лицето й е покрито с воал? Възможно ли е, когато насилствено връщаме към живот онова, което сме изгубили в любовта, да получаваме само сянка на предишната му същност? Навярно никога не бихме могли да възкресим душата напълно. Може би тя винаги ще е покрита с воал и поне отчасти защитена от несгодите на реалния живот. Любовта изисква пълно отдаване.

В терапевтичните си опити да направим живота си успешен ние се държим като Херкулес, който избавя душата от смъртта. Спасяваме човека от депресията, като го включваме активно в живота - това иска и Херкулес. Тогава обаче се сблъскваме със забулената от воал душа, с някой, който е познат, но и скрит, който страда от деформация на душата. Когато връщаме човек към живота посредством лекарства, често го виждаме отново сред живите, но с вид на зомби, подобно на жената, която Херкулес възкресява. Алтернативата на тази героична борба от името на живота е да открием нещо алкестианско у нас, което е склонно да отиде в подземния свят, да преживее онова, което съдбата изисква от душата.

Мислим, че знаем какво е любовта както на теория, така и в конкретните житейски ситуации. Но любовта се спотайва в загадъчните тъмни кътчета на | душевния подземен свят. Нейната реализация е смъртта - по-скоро край на онова, което е било досега, отколкото начало на това, което очакваме да се случи.

Любовта ни отвежда до ръба на познатото и изживяното и ние заприличваме на Алкеста всеки път, когато приемем любовта с готовност и я придружим под маската на смъртта.

ЛЮБОВТА НА ОБЩНОСТТА

Една от най-силните потребности на душата е потребността от общност, но от гледна точка на душата общността се различава от социалните си форми. Душата копнее за привързаност, за разнообразие в личността, за интимност и индивидуалност. Затова тя търси именно тези качества на общността, а не еднородността и неизменността.

В обществото ни има много знаци, които говорят за липсата на достатъчно дълбоко чувство на приобщеност. Налице е енергично търсене на общността, при което хората преминават от една църква към друга с надеждата, че ще задоволят своя глад за приобщеност. Те оплакват разрива в семейството и съседските взаимоотношения и копнеят за доброто старо време, когато общността можеше да бъде открита у дома или в жилищния блок. Самотата е основен проблем, причиняващ дълбоко вкоренената емоционална болка, която води до отчаяние и до мисълта за самоубийство.

Познавах една общителна жена, която имаше разностранни интереси и беше добър събеседник. Тя винаги вършеше нещо и ходеше някъде, но през нощта, когато вече не можеше да се разсейва, се появяваше демонът на самотата и тя не успяваше да заспи. Беше вицепрезидент на една голяма корпорация и въпреки това самотата й у дома бе толкова силна, че започнаха да я навестяват мисли за самоубийство.

Тя винаги говореше за това, колко прекрасни са хората и колко обича да е заобиколена от приятели, но на мен ми се струваше, че тази настойчивост е породена от силното й желание да си повярва. Един ден тя ми разказа за посещението си при стара приятелка. В края на срещата им приятелката й се опитала да я прегърне, но тя се отдръпнала. Според нея не било прилично тази жена да дава външен израз на привързаността си. Запитала се дали приятелката й не е бисексуална и дали не се опитва да я сваля.

Историята ме наведе на мисълта, че самотата на тази жена няма нищо общо с многото хора в живота й, а е тясно свързана с някакъв вид моралистична самозащита. По-късно тя ми разказа друга история. Била на пикник край реката, на който присъствали много хора. Както обикновено, помагала в приготвянето на храна и прибирането на празните чинии. Когато дошло време за песни и вицове,,тя се отдръпнала в сянката, но някой я забелязал и я дръпнал в центъра. Знаела, че може да си измисли извинение и да се измъкне, но нещо в нея се отприщило и тя запяла една простичка песен, която помнела от детството си. Никога преди не била правила подобно нещо и се смутила, но компанията била във възторг. След това тя се почувствала така, сякаш е направила пробив в самотата си. Била преминала от своя морализъм и идеалите си за общността към тяхното истинско и непосредствено изживяване.

В своята книга Във възхвала на глупостта ренесансовият хуманист Еразъм казва, че хората се сприятеляват благодарение на глупостта си. Общността не може да вирее на много високо равнище. Тя процъфтява по-скоро в дълбините на душата, отколкото във висините на духа.

Бил, един свещеник, към когото ще се върнем в една от следващите глави, много пъти ми е разказвал, че в неговия религиозен орден книгите за праведен живот и отшелниците смятат общността за идеал. И въпреки това, когато Бил се вглеждал в живота си на свещеник, той се сещал за малко истински приятели сред колегите си. В тази общност винаги се чувствал самотен. Той казваше, че няма много възможности за близост. Всички очаквали от него да говори за религия или евентуално за спорт, но не и за себе си. В тази своя душевна борба и особено когато се измъчвал от скрупулите си, той седял сред останалите свещеници и единственото, което чувал всеки път, било: "А какво ще кажеш за "Янките"? Ако не можеш да се включиш в този спортен разговор, значи не можеш да бъдеш и част от общността."

Самотата може да бъде резултат от нагласата, че общността е нещо, в което човек бива приет. Много хора чакат членовете на общността да ги поканят в нея и през това време се чувстват самотни. В това може би се проявява детето, което очаква семейството да се погрижи за него. Но общността не е семейство. Тя е група от хора, обединени от чувство за принадлежност, а това чувство не е вродено. "Принадлежа" е активен глагол, нещо, което действително вършим. В едно от своите писма Фичино прави следната забележка: "Единственият пазител на живота е любовта, но за да си обичан, трябва да обичаш." Потиснатият от самотата човек може да излезе сред света и да започне да му принадлежи, не чрез присъединяване към някаква организация, а чрез чувството за приобщеност към другите хора, към природата, към обществото, към света като цяло. Приобщеността е знак от душата. Допускайки понякога ранимите чувства на приобщеност, душата се влива в живота, без да й се налага да се утвърждава симптоматично.

Както всички дейности на душата, връзката с общността е свързана със смъртта и подземния свят. Християнството говори за "общност от светци", имайки предвид всички хора, с които миналото и настоящето ни свързват на основата на човешката общност. От гледна точка на душата, мъртвите са също толкова част от общността, колкото и живите. В предговора на своята автобиография Юнг прави загадъчен коментар в същия дух: "Хората се запечатват завинаги в паметта ми само ако имената им са били записани в ръкописите на моята съдба от самото начало, така че срещата с тях да е същевременно и припомняне." Външната общност разцъфва, когато сме свързани с вътрешните личности, които изпълват нашите сънища ц мисли. За да преодолеем самотата, ние бихме могли да допуснем тези вътрешни образи в живота - като например образът, който иска да пее, да ругае в гнева си, да е чувствителен, критичен или по-нуждаещ се, отколкото Азът би приел. Да "приема" кой съм, означава да допусна тези хора в живота си. Така вътрешната общност поставя началото на чувството за приобщеност в живота. "Помня" хора, които срещам за първи път, защото съм свързан с архетипния свят на своето въображение и на основата на това себепознание мога да обикна всеки срещнат и да бъда обикнат в отговор. Корените на общността са неизмеримо дълбоки и процесът на принадлежене, въздействащ активно върху самотата, започва в дълбините на душата.

Любовта помага на душата да остане в коловоза на своята съдба и довежда съзнанието до ръба на пропастта на безкрайността, представляваща душата. Това не означава, че взаимоотношенията между хората не са важни за любовта на душата. Напротив, когато признаваме значението на любовта на душата, нашата обикновена човешка любов се облагородява неимоверно много. Това семейство, този приятел, този любим, този партньор е израз на мотивиращата сила на самия живот. Това е фонтанът на живота, който изпълва и оживява душата. Няма друг път към божествената любов освен чрез откриването на човешката интимност и общност. Едното храни другото.

Грижата за душата изисква приемане на различните форми на любовта. Не случайно толкова много от неприятностите, които водят хората при терапевта, имат своите корени или изяви в нея. В тези тежки моменти той може да им помогне да си спомнят, че любовта е свързана не само с взаимоотношенията, но и с душата. Любовните разочарования, дори предателствата и загубите, служат на душата даже когато приличат на житейски трагедии. Душата е отчасти във времето, отчасти във вечността. Бихме могли да си спомним за онази нейна част, която пребивава във вечността, когато почувстваме, че другата е отчаяна.

Глава 5

РЕВНОСТ И ЗАВИСТ: ЛЕКУВАЩИ  ОТРОВИ

Въпреки че грижата за душата не е свързана с промяна, нагаждане, приспособяване и подобряване, ние трябва да открием начин да живеем с тревожните си чувства., такива като ревността и завистта. Може би не желаем да тънем вечно в тези така зловредни и разяждащи емоции. Но какво бихме могли да направим освен да се опитваме да се освободим от тях? Самото отвращение, което изпитваме към тях, би могло да ни подскаже отговора: всяко нещо, което се приема толкова трудно, би трябвало да съдържа в себе си някаква специална сянка, зародиш на творчество, забулен във воал от отвращение. Както често сме установявали, най-недостойните части на душата се оказват най-градивни. Камъкът, който строителите пренебрегват, става крайъгълен.

Както завистта, така и ревността са често срещани преживявания. Това са две напълно различни чувства - първото е желание за това, което другият притежава, а второто е страх, че другият ще ни отнеме онова, което притежаваме - но и двете имат разяждащ ефект върху сърцето. Всяка от тези емоции може да накара човека да се почувства грозен. В тях няма нищо благородно. Същевременно личността може да се почувства странно привлечена към тях. Ревнивият човек изпитва удоволствие от своите подозрения, а завистливият се храни от желанието си за онова, което другите притежават.

Митологията внушава, че както завистта, така и ревността са дълбоко вкоренени в душата. Дори боговете изпитват ревност. Произведението на Еврипид Хиполит например е основано на мита за един младеж, изключително предан на непорочната богиня Артемида. Афродита е дълбоко покрусена от тази негова едностранчивост и от пренебрежението му към онази част от живота, която е под нейна власт: любовта и секса. Гневна и ревнива, тя кара втората му майка, Федра, да се влюби в него. Естествено следват всевъзможни усложнения и беди: накрая Хиполит е премазан до смърт от своите коне, ужасени от една гигантска вълна с форма на бик, образувана в морето от Афродита. Тази смърт представлява поетично възмездие, тъй като Хиполит е бил по-силно привързан към своите коне - животни, които отразяват неговата неспокойна енергия и дух - отколкото към хората и особено жените.

В гръцката митология боговете и богините се обръщат към нас директно. В началото на пиесата Хиполит на Еврипид Афродита признава: "Нося беди на всеки, който ме пренебрегва или подценява, поради упорита гордост." Тук откриваме едно фройдистко наблюдение, което датира от пети век преди новата ера - потиснете своята сексуалност и бъдете готови за неприятности. От устата на богинята научаваме, че когато съзнателно и преднамерено не откликваме на потребностите на своята сексуалност, ние дълбоко я разстройваме. (Артемида също изпитва ревност. В края на пиесата тя казва за Афродита: "Ще избера някой неин голям любимец и ще го прострелям с моя лък.")

Хиполит представя типичния модел на ревността - триъгълникът, който в този случай възниква между две богини и един смъртен. Внушението е, че макар емоциите на ревността да са фокусирани в обикновения живот, те са свързани и с велики митични теми. Склонни сме да разглеждаме ревността като емоция, която сме в състояние да контролираме с разбиране и с воля, и се опитваме да се справим с нея по най-добрия начин. Но независимо от усилията ни, човешката душа се оказва арена, на която се разиграват велики битки, твърде задълбочени, за да са разбираеми за рационалното мислене. Ревността е така всепоглъщаща, защото е нещо повече от повърхностно явление. Когато се появи тя, в душата изникват въпроси и ценности. Единственото, което можем да направим, е да се опитаме да не се отъждествяваме с емоциите, а просто да позволим на битката да стигне до своя естествен край.

РЕВНОСТ

Ако свещените изкуства драма и митология ни казват, че боговете са ревниви, можем да предположим, че съществува необходимост от вписването на тази емоция в божествения сценарий на битието. Ревността не е несигурност или емоционална нестабилност. Щом боговете са ревниви, значи нашата ревност е архетипна и не може напълно да бъде обяснена чрез взаимоотношенията, личността или семейния произход. Напрежението, което чувстваме при ревност, може би е породено от сблъскването на два свята, много по-големи от онези, които виждаме, вглеждайки се само в конкретната ситуация. Първата стъпка към откриване на душата в ревността е да разсъждаваме митологично, да обмисляме какъв би могъл да е широкият контекст за силните емоции и дълбокото преобразяване, които чувстваме в такива моменти.

Историята за Хиполит ни подсказва каква е целта на ревността. Един човек системно и съзнателно пренебрегва богинята, чиято задача е да покровителства едно изключително важно измерение в човешкия живот - любовта, секса, красотата и тялото. Според нея няма нищо лошо в това, човек да се посвети на чистотата и независимостта на Артемида, но желанието към някой друг е също така сериозно и важно. Ревнивият гняв на Афродита и гибелта на младия мъж произлизат от пренебрегването на тази необходимост. Монотеистичното му съсредоточаване върху една божествена мистерия (моралната чистота ипренебрегването на пола) наранява останалите. Прегрешението на Хиполит се състои в това, че той отрича политеистичните потребности на душата. Разсъждавайки митологично, ние бихме могли да си представим нашата собствена болка, параноичните си подозрения и ревнивия си гняв като протест на бога, който не получава достатъчно внимание. Можем да бъдем като Хиполит, да се отдадем искрено и честно на принципите, които приемаме за абсолютни, докато, без да подозираме други, на пръв поглед несъвместими с тях, потребности, се приближават към нас. Надменната чистота на Хиполит и разяждащата му омраза към жените могат да бъдат разглеждани като отказ от негова страна да погледне към един свят, по-различен от този, към който изпитва любов и възхищение. Накрая той е унищожен именно от животните, които олицетворяват неговия свободолюбив дух. Извисеният му монотеизъм го убива. Той е твърде чист, твърде естествен, твърде устойчив на напрежението, породено от сложните изисквания, които животът поставя пред сърцето.

Когато се пробуди ревността, сложната и изтънчена личност често разкрива и своя догматизъм и морализъм. Ревността поставя нови изисквания към душата и в самозащитата си личността прибягва към морализъм. Все пак трябва да помним, че ревността е едно архетипно напрежение, колизия на две съществуващи потребности - в случая на Хиполит: нуждата от чистота и от общуване, Артемида и Афродита. Ние не искаме да се изправяме срещу Артемида в усилията си да преодолеем или надхитрим ревността. Важното е по-скоро да създадем достатъчно пространство и да съберем достатъчно сили, за да позволим на тези две богини да намерят начин за съвместно съществуване. Това е най-същественото в политеизма и е един от основните начини да се погрижим за душата.

Името Хиполит означава "отвързан кон". Конете, животните на духа на героя от този мит, не са затворени. Те са прескочили оградите на конюшнята. Те са красиви, но опасни. Понякога съзираме този волен дух като конете на Хиполит у хора, които не са млади в буквалния смисъл на думата, но са се посветили на някакъв култ или на някаква кауза. Техните мотиви и обектът на страстта им са чисти и благородни, а отдадеността им би могла да е вдъхновяваща. Но самата им едностранчивост може би разкрива нещо по-мрачно - слепота по отношение на други ценности, която понякога може да съдържа дори елемент на садизъм, проявяващ се в твърде охотната демонстрация на сила.

Ревността, както и всички емоции, свързани със сянката, могат да бъдат скрита благословия, отрова, която лекува. Пиесата на Еврипид може да се разглежда като история за лечението на артемидината гордост. Силният и затворен в себе си Хиполит е разкъсан на парчета; тоест неговата духовна невроза е излекувана посредством разчленяването. Краят изглежда трагичен, но трагедията дори във всекидневния живот може да бъде форма на ценно преструктуриране. Тя е болезнена и разрушителна, но същевременно преобразяваща. Единственият начин да се спасим от ревността е да преминем през нея. Ще трябва да й позволим да вземе своето от нас и да преориентира основните ни ценности. Поне отчасти нейната болка се дължи на потеглянето към неизследвани територии и раздялата със стари и познати истини на прага на непознатите и застрашителни нови възможности.

Някога работех с един младеж, който много приличаше на Хиполит, като изключим факта, че вместо на кон, той препускаше на велосипед. Работеше в ресторант за бърза закуска и беше влюбен в една от колежките си. Страдаше по нея и въпреки че понякога излизаха заедно, той често се чувстваше отблъснат. Когато говореше за нея, започваше с любящи, изпълнени р истинско обожание думи, но скоро преминаваше към критика. Оплакваше се от нейната студенина и от това, че вечно е заета със себе си. (Не е необичайно ревнивият човек да се мисли за изключително разумен и алтруистично настроен, така свободен от порока на егоизма, че да му се струва, че неговата възлюбена е егоцентрична.)

Един ден този младеж дойде и ми каза, че е изгубил контрол над себе си. Разкрещял се безмилостно на приятелката си и едва не я ударил. И двамата бяхме разтревожени от силата на гнева му. Една от причините, поради която потъналата в представата за собствената си чистота личност лесно може да стане жестока, е слепотата по отношение на собствения й потенциал. Въпреки това аз не исках да се изправям срещу душата му, която в момента кипеше от ревниви фантазии. Той обаче беше настроен срещу своите мисли и чувства и питаше отново и отново: "Как бих могъл да се освободя от тези чувства?" Усетих, че протестът му беше породен от желанието да се оправдае пред себе си. Той настояваше, че не е способен на ревност и никога преди не е изпитвал нещо подобно, а въпреки това действията му ставаха все по-застрашителни.

Исках да науча повече за ревността му. Когато изпитваме такива силни чувства, ние сме изкушени да ги разглеждаме като чисти емоции. Пренебрегваме тяхното съдържание - идеите, спомените и фантазиите, които плуват в морето на емоцията. Едно от нещата, които исках да знам, беше коя личност у него ревнува. Произведението на Еврипид ме караше да се замисля дали не съществува някакъв олтар, който той, подобно на Хиполит, да пренебрегва.

Не е достатъчно да персонализираме ревността и да говорим само за "моята" несигурност. Да сведем ревността до грешка на егото, означава да пренебрегваме нейната сложност и да избягваме дълбините на душата, в които се приютява ревността. Ако се вслушаме в нея, бихме могли да открием нещо за историята й в нашия живот и може би в нашето семейство, обстоятелствата, които са я породили в конкретния случай, и мита, който изживяваме в момента. Тези неща никога не са очевидни и затова ние сме склонни да се съсредоточаваме върху по-очевидните емоции й техните повърхностни интерпретации. Исках да се задълбоча и да видя героите и темите, които живеят в обобщаващото изявление: "Изпитвам ревност." Сякаш грижейки се за душата, ние трябва да напишем своята собствена трагична драма, за да разберем в пълна степен на кой мит сме герои. Това е начин да открием въображението в емоцията, а душата може да се разкрие само чрез въображение.

- Мисля, че тя се среща с някой друг - каза ми той, след като й беше крещял.

- Защо мислиш така? - попитах аз.

-  Не я намерих, когато й позвъних, а ми беше казала, че ще си е вкъщи.

- Да не би да й правиш проверки?

-  Да, не мога да се сдържа, - каза той и се просълзи.

- Какво е това, което твоята ревност ти разкрива за самия теб, но ти не можеш да го приемеш?

-  Предполагам това, че не заслужавам особено голямо доверие. Обикновено не съм много постоянен във връзките.

- Какво ще се случи, ако тя разбере за това?

-  Ще реши, че е свободна да прави каквото си> поиска.

- А ти не искаш тя да е свободна.

- Разбира се, разумът ми иска да е свободна. Аз вярвам в свободата. Мразя задушаващите взаимоотношения. Но сърцето ми не й дава и грам свобода.

- Значи ревността ти те прави по-малко толерантен?

- Да. Не мога да повярвам. Това противоречи на моите ценности.

- А защо не се опиташ да научиш нещо от своята ревност, като например да оцениш това, да не си така демократичен? Може би трябва да бъдеш по-малко толерантен в живота като цяло.

- Има ли ценност в това, да не си демократичен и толерантен?

-  Мисля, че има - казах аз. - Струва ми се, че активното и влиятелно дете в твоята душа иска пълна демократичност и свобода. Това потиска ограниченията и чувството за ред, захвърля ги на боклука, където те се пробуждат и стават диви, неразумни и потенциално жестоки. Непрекъснато ми казваш, че не е в характера ти да си толкова взискателен. Възможно ли е твоята способност, да поставяш изисквания, да е напълно откъсната от теб и затова да действа самостоятелно?

- Вярвам в свободата - каза той гордо. - В една връзка е необходимо хората да си дават един на друг голяма свобода на действие.

- Може би е време да преоцениш разбиранията си. Гневът и подозренията ти изискват някакъв вид приспособяване и размисъл. Ревността, със или без съгласието ти, поставя ограничения в твоя живот.

- Превръщам се в полицай. Аз не съм такъв човек. А тя, тя е престъпникът. Чувствам се в правото си да я накажа.

Ревността пробужда странна група герои - моралиста, детектива, параноика, консерватора. От етимологична гледна точка думата параноя означава познание (по1а), което е "паралелно" (рага) - да си извън себе си, да си луд. Но аз предпочитам да го разбирам като знание, което е извън Аза. Тези фигури в душата, които претендират, че знаят много - моралистът и останалите - искат да разберат какво става. Те предполагат, че предстои нещо застрашаващо и опасно. По следите са на фактите, но се преструват, че нищо не знаят. Ако моят пациент не се отъждествяваше толкова много с невинното дете, той щеше да разбере какво става: неговата невинност го манипулира и заслепява. Всъщност той знаеше, но идентифицирайки се с невинния образ, не му се налагаше да действа в съответствие с тази информация.

Параноичното познание задоволява мазохиста, който извлича удоволствие от болката. Ролята на невинно дете е типична за много видове мазохизъм. Това може да бъде един апотропичен акт. Думата "апотропичен" се отнася до магическите и ритуални начини за прогонване на злото. Младежът заемаше позата на невинен, за да не му се налага да навлиза в сложния .свят на взаимоотношенията. Така той можеше да прикрива собственото си непостоянство и да укорява приятелката си за нейното. Ако подходеше към нея като зрял възрастен човек, тя би могла да го отхвърли поради някакви причини или пък щеше да му се наложи да се справя със сложността на нейната природа. Вместо това можеше да се скрие в сянката на детето, където, по един парадоксален начин, защитата му е осигурена от това, че е наранен.

Яростните чувства на младежа показват колко е откъснат от силата на своето познание. Заслепен от облак на невинност, той сякаш не познава своята приятелка или себе си, или сложността на взаимоотношенията като цяло. Той иска просто внимание и грижа. Ако не ги получава, има чувството, че го контролират и си играят с него. Тогава вместо една по-истинска сила, от него се излива свиреп гняв.

Парадоксално е, че ако беше позволил на ревността си да действа като вътрешен детектив от името на душата, вместо като освободен параноичен комплекс, той би открил много неща за себе си и за любовта. Ако можеше да позволи на моралиста да се настани по-дълбоко в душата му, той би могъл да открие една гъвкава етична чувствителност, в която има място както за толерантност, така и за изисквания. Параноичният елемент в неговата ревност съдържа възможност за по-дълбоко познание, но същевременно се отделя от волята и преднамереността. Той остава нереалистичен и изкривен, но въпреки това представлява суровината за мъдростта. Този симптом е изключително важен, но се нуждае от "възпитание" - да бъде извлечен и изучен. Той трябва да стане много по-задълбочен и да преодолее жестокостта и празното подозрение.

В продължение на няколкомесечното обсъждане необработените емоции на ревността пробудиха много истории, спомени и идеи. Ние не търсехме някаква жизненоважна следа, която може да обясни и прогони това чувство. Напротив, тези истории дадоха плът и кръв на ревността, за да може тя да се изяви по-пълно. Идеята беше да й дадем възможност да се разкрие, да стане по-голяма, а не по-малка, и по този начин да изгуби част от своята натрапчивост. Изглежда, обсебващата страна на ревността отчасти е функция на нейната прикритост и излиза на преден план, когато не й позволяваме да се разкрие и изяви.

Когато в сърцето и в ума проникнат ревниви чувства и образи, получава се нещо като посвещаване. Ревнивата личност открива нов начин на мислене и успява да оцени сложните изисквания на любовта. Това е едно покръстване в новата религия на душата. В този смисъл, както много изкусно разкрива и драмата на Еврипид, ревността обслужва политеизма на душата. Нейният суров морализъм извира там, където може да бъде разбран, но и смекчен в името на гъвкавостта и откриването на ценностите.

Моят модерен Хиполит не искаше да порасне и да бъде част от хетерогенното общество. При Еврипид младият мъж прекарва времето си с младежки компании и с конете си. Жените са заплаха и зараза –„различност", персонифицирана в цял един пол. Моят велосипедист беше риег - по момчешки чист в мислите си, но груб в поведението си. Той притежаваше странното божествено качество, което човек открива там, където противоположностите се доближават. Той беше чист и брутален, извисен в ценностите си и грозен в омразата си към жените. Идеалистичните му ценности бяха толкова безупречни, че той не забелязваше собствената си сянка на надменност и женомразие. Чистотата бе триумфирала над душата и затова последната беше дълбоко смутена.

ХЕРА - БОГИНЯТА НА РЕВНОСТТА

Афродита и Артемида не са единствените образи на ревността, които откриваме в митологията. Всички богове и богини са способни на свирепи буйства, но най-изявена в ревността е Хера, съпругата на Зевс. Тя винаги е готова да избухне в пристъп на ревност към съпруга си, пръв любовчия. Великият бог Зевс непрестанно е критикуван за любовните си изневери. Но въпреки че митологията борави с образността на обикновения живот, тя не е буквален портрет на човешките качества и недостатъци. Ние винаги трябва да се вглеждаме задълбочено в мита, за да разкрием необходимостта и загадката в него. Ако го разгледаме от поетична гледна точка, ще установим, че е естествено властелинът на вселената да желае еротична близост с всяко нещо в света.

Но какво е да си съпруга на това безгранично желание? На човешки език това е като да си любовница на вдъхновен до лудост художник или на политик, дарен с харизма, която го превръща в световен лидер.

Възможно ли е да си съпруга на желание с космически -размери, без вечно да се чувстваш застрашена?

Интересен е фактът, че в гръцката митология съпругата на най-великия измежду боговете е известна главно с ревността си. Това не е кралицата, съпричастна на страданията на своите поданици. Тя не е абсолютната красота, притежаваща неограничена власт. Тя е непостоянна, безкрайно разгневена, предадена и измъчена съпруга. Гневът на Хера е така характерен за нейната ревност, както похотта за световното господство на Зевс. Изглежда, ревността е толкова важна за съхраняване на живота и културата, колкото замислите и политическата власт на Зевс. В митологията ревността се съединява със силата на управлението в живота и културата.

Зевс, който решава фундаменталните въпроси на битието и играе ролята на изначален "кръстник", изпитва сексуално желание към всяка частица на света, който той управлява. Когато това желание се изявява, гневът на Хера се изправя в защита на дома, семейството и брака. Напрежението между тях е олицетворение на конфронтацията между дом и свят, между „нас" и "другите". Той е екстравертен, тя е интровертна. Еротичната съзидателност е сътворението на света, а ревността е закрилник на домашното огнище и интимността. Ако не бяхме ревниви, твърде много събития биха се случили, твърде много живот би бил изживян, биха се създали твърде много повърхностни връзки. Ревността обслужва душата, изисквайки ограничения и размисъл.

Едно от препятствията, които препъват монотеиста по пътя към политеистичната религия, е оценя-зането на необичайното, с което непрестанно се сблъскваме в политеизма. В религията на Хера една от най-големите добродетели е собственическото чувство. От нейна гледна точка гневът към изневярата е не само правилен, но и задължителен. Моят изключително ревнив пациент все още не беше открил добродетелта в собственическото чувство. Той го приемаше като външно за самия него и чуждо на ценностите му и затова собственическото му чувство беше натрапчиво и всепоглъщащо, заварваше го неподготвен. Отчаяното му желание за вярност от страна на неговата приятелка компенсираше не дотам дълбокото чувство за съюз. Той си играеше на интимност и близост, но когато те наистина се появиха, ги почувства чужди. Не знаеше какво да прави с тях.

В една култура, която възхвалява индивидуалната свобода и избора, желанието за притежание е част от сянката, но то съществува. Ревността се реализира в истинското свързване с друг човек. Но този съюз поставя строги изисквания. Той иска от нас да обичаме привързаността и зависимостта, да се изложим на риска от непоносима болка при раздяла и да открием удовлетворение в истинското партньорство с друг човек - едно традиционно качество на Хера.

В същото време обаче трябва да помним, че независимо от собственическото си чувство Хера е привлечена от бога на еротичната освободеност. Тя олицетворява диалектиката на съчетанието между привързаността и разпростирането на желанието. Тя е част от напрежението между това, да притежаваш другия, или да не го притежаваш. Да живеем с това напрежение, е един от начините да свържем различните аспекти на Аза, представата, че всички индивиди са изначално сами в този живот, и силната взаимна зависимост, която изпитваме. Когато някаква част от нас копнее за повече преживявания, за нови хора, за ново начало, ревността си спомня за привързаността и чувства безкрайната болка на раздялата и развода.

АРХЕТИПНАТА СЪПРУГА

В една култура, в която жените са потискани, а всичко женствено бива подценявано, титлата "съпруга" не е толкова почетна, колкото би могла да бъде. Когато този атта-образ не намира място в душата на мъжете, съпружеството се превръща в буквална зависимост и жената бива натоварена с цялата отговорност за дома и за семейството. Мъжете са свободни от ограниченията на семейния живот, но същевременно губят нещо, защото грижата за дома и за семейството се отплаща на душата с много емоции и въображение. Обикновено мъжете предпочитат изпълнения с приключения път на бизнеса, търговията или кариерата. Разбира се, жената с кариера също губи атта, когато се, посвети на мита за общественото израстване. Както мъжете, така и жените могат да гледат отвисоко на образа на съпругата и да са доволни, че са свободни от нейната малоценност. В този контекст митологичният образ на Хера ни напомня за уважението, което дължим на съпругата. Нейната фигура внушава, че "съпругата" е едно от дълбоките лица на душата.

Според Хера човекът е личност в най-голяма степен, когато се самоопределя чрез връзката си с някой друг, въпреки че тази идея сякаш се изправя срещу всички съвременни концепции за стойността на независимостта и самостоятелността. Днес изглежда неправилно да откриваме своята идентичност във взаимоотношенията си с друг човек. Но това е загадката на Хера. Тя е зависимост, притежаваща достойнство, дори божественост. В древни времена тя била силно почитана и боготворена с дълбока нежност и благоговение. Когато хората се оплакват, че стават твърде зависими във връзките си, бихме могли да разглеждаме този симптом като липса на здравия разум на Хера. Лекарството може би е да се научим да ценим дълбокия съюз, изпълнен с любов и привързаност.

Необходими са специални умения и чувствителност, за да може мъжът (или жената) да събуди съпругата в една връзка. Обикновено свеждаме архетипната реалност до социална роля. Една жена се вмъква в ролята на съпруга, а мъжът се отнася към нея като към такава. Но има голяма разлика между архетипа и ролята. Хера може да се появи в една връзка и да направи и двамата партньори внимателни и грижовни. Тя би могла да създаде между тях атмосфера на взаимна зависимост и да им даде идентичност като, двойка. В духа на Хера двойката защитава взаимоотношението и придава стойност на признаците на зависимост. Заради Хера вие телефонирате, когато сте извън града. Заради Хера включвате вашия партньор в плановете си за бъдещето.

Във връзката чувството на ревност може би е свързано с елемента на зависимост. Ревността е част от архетипа. Хера е любяща и ревнива. Но когато стойността на истинското партньорство не се осъзнава, Хера напуска сцената и взаимоотношението се свежда просто до съвместно съжителство. Тогава индивидът се раздвоява, като "независимата" му половина желае свобода, а "зависимата" се терзае от ревност. Ако в брака един от партньорите се откроява ясно като съпруга - а това не винаги е жената - Хера не е почитана. Ако се сблъскате със симптомите на разстроен брак, потърсете мъката на Хера.

Бракът, който Хера почита толкова силно, не е само конкретното взаимоотношение между мъжа и жената. Това е всяка връзка, емоционална или космическа. Според Юнг бракът винаги е дело на душата. Хера би могла да брани също и съюза на отделните елементи в личността или в обществото.

Хората често сънуват съпруги и съпрузи. Ако не свързваме тези сънища само с действителния брак, те биха могли да ни поведат към размисъл върху някой по-дълбок съюз. Например един мъж сънува, че е в бар с жена, която смята за привлекателна. Тя го целува и това му е приятно, но той непрекъснато се оглежда, за да не го види жена му. В живота този мъж е щастлив от своя брак, макар че понякога е смутен от влечението си към други жени. От време навреме сънува и алкохол. В тези сънища той обикновено среща някой пияница и се отвращава от него. Този мъж е много , тесногръд и праволинеен и затова не е чудно, че сънищата му поемат други пътища. Привързаността му към неговата "съпруга" - всичко, за което е венчан -е силна и удобна. Ако той следваше всички свои влечения, бракът му би свършил, а животът му би се разбил на парчета. От друга страна, дионисиевите и афродитините потребности на неговата душа, изразени чрез алкохола и секса в сънищата, също изискват внимание. Това всъщност е основното напрежение в живота му към този момент: към обиграната му хери-на вярност към неговата съпруга и ценностна система е отправено предизвикателство от поканата за експеримент и откривателство в една по-страстна насока. Една жена ми разказа свой сън, в който нейният съпруг и трите им деца са на пикник сред природата с три непознати червенокоси жени. В съня си тя по някакъв начин знае, че жените са любовници на съпруга й. Те проявяват и някакво еротично внимание към децата. Сънуващата ги гледа от прозореца на дома си и чувства смесица от удоволствие заради щастието на своето семейство и ревност по отношение на трите жени.

Тук отново срещаме диалектиката, която е толкова типична за Хера. Сънуващата се наслаждава в съня си на ролята на съпруга и майка, но същевременно изпитва херината ревност от близостта и еротичния тон на трите жени. Образът на трите жени е често срещан в сънищата и в изкуството - трите грации или трите орисници, минало, настояще и бъдеще. Може би някаква нова страст, съдбоносна и нажежена до червено - не непременно човек - навлиза в душата на сънуващата, пробуждайки познатото напрежение между новата страст и старите, обичани житейски конструкции. В този случай сънуващата играе ролята на наблюдател. Тя седи у дома и от разстояние наблюдава тази нова динамика.

Любовта, за която сме се венчали, не винаги има човешки образ. В една от книгите си поетът Уендъл Бери прави интересно признание. Той казва, че понякога, когато пътува, се влюбва в някое място и започва да фантазира как ще се премести там, точно както човек би могъл да се отдаде на еротични мисли за връзка с нов партньор. Но след това Бери говори от името на Хера, като препоръчва вярност към дома. Не трябва да се поддаваме на тези външни изкушения, съветва той. Подобни сънища не дават отговор на въпроса, какво би трябвало да правим, когато бъдем изправени пред такова напрежение. Те просто представят условията и чувството на ревност, които поддържат верността към дома. Напрежението възниква между привързаността към онова, което е, и обещанието на новата страст. В грижата си за душата ние може би няма да имаме друг избор, освен да отворим сърцата си достатъчно широко, за да поберем това напрежение и политеистично да изслушаме и двете потребности.

И още нещо за Хера: Историкът Карл Керени, който бил приятел на Юнг и който развил свой архе-типен подход към митологията, прави един интригуващ коментар в книгата си Зевс и Хера. Той казва, че Хера, се осъществявала чрез правенето на любов. (Думата "осъществяване" е специфична за Хера; другите гръцки думи, използвани като атрибути на Хера, са свързани с думата ххх, което означава край или цел.) Керени твърди, че за Хера е присъщо да открива своята цел и своето осъществяване в секса. Може би изглежда очевидно, че сексът е част от живота на съпругата, но бих искал да акцентирам върху идеята, че тази специфична страна на секса - осъществяването на интимността и партньорството - притежава своя божественост. Хера е била почитана като любовница на Зевс. Омировият химн към Хера ни разказва, че тя и Зевс се наслаждавали на тристагодишен меден месец. По-нататък Керени споменава, че Хера подновявала девствеността си всяка година в извора Канатос, един действително съществуващ извор, в който всяка година ритуално се потапя култовата статуя на Хера. Така тя се явявала пред Зевс като девойка, а след това се осъществявала в своята сексуалност.

Ако използваме терминологията на Юнг, бихме могли да кажем, че Хера е част от атта на секса. В брачното ложе партньорите могат да се срещнат сякаш за първи път, като по този начин се насладят на херината фантазия за подновяващата се девственост. Ако едно взаимоотношение почита Хера, то е благословено от удоволствието да изживее осъществяването в сексуалното свързване на хората. Проблемът е, че Хера се пробужда с цялата си природа, включваща ревността и съпружеството, които понякога могат да бъдат съпроводени от чувства на малоценност и зависимост. За да открием душа във връзката и в секса, може би е необходимо да оценим чувството за малоценност, което е част от архетипа "съпруга".

Казано е, че богът, който носи болестта, е и този, който я лекува. Това е "нараняващият лечител" или "лекуващият наранител". Ако болестта е ревност, лечителят може да бъде Хера, която познава това чувство по-добре от всеки друг. Така се връщаме там, откъдето започнахме. Ако искаме да излекуваме своята ревност, може би трябва да подходим към нея хомеопатично. Същите качества, които са така ясно изразени в ревността - зависимост, идентификация чрез другия, копнеж да защитим съюза - вероятно трябва да бъдат прегърнати още по-здраво, за да почетем Хера. Ако ревността е натрапчива и всепо-глъщаща, може би Хера се оплаква от пренебрежението и от факта, че на връзката липсва онази душевност, с която само тя може да я Дари. Може би е странно, но ревността сама по себе си съдържа семената на осъществяването както в секса, така и в интимността.

ЗАВИСТ

Завистта прилича на ревността по начина, по който пронизва сърцето. Тя е един от седемте смъртни гряха и е съществен елемент на сянката. Отново ще задам трудни въпроси: Как се грижим за душата, когато тя затъва в зеленото тресавище на завистта? Можем ли да приемем този смъртен грях с открито сърце? Можем ли да доловим какво желае душата, когато ни изтезава с копнежа си по притежанията на друг човек?

Завистта може да е всепоглъщаща. Тя може да насити всяка мисъл и емоция със своята острота. Може да накара човек да обезумее, да се "побърка", болезнено да желае живота, социалното положение и притежанията на другите. Моите съседи имат щастие, пари, успех, деца - защо аз не притежавам това? Моят приятел има добра работа, приятен външен вид, късмет - а какво става с мен? Може би в завистта има и голяма доза самосъжаление, но именно копнежът е този, който е така горчив.

Макар да ни се струва, че завистта е изпълнена с его, в основата си тя не е проблем на егото. Завистта яде сърцето. Именно егото е обект на нейната разяждаща сила. Не, това не е его в излишък, това е дейност на душата, болезнен процес в нейната алхимия. Проблемът на егото е как да отвърне на завистта, как да реагира на нездравите желания, които тя поражда. Срещайки завистта, нашата задача - която вече не би трябвало да ни изненадва - е да открием какво желае тя.

Натрапчивите идеи винаги са изградени от две части и завистта не прави изключение. От една страна, тя е желание за нещо, а от друга - съпротива на действителните желания на сърцето. В завистта желанието и себеотричането действат заедно, за да създадат едно характерно чувство на безизходица и натрапчивост. Въпреки че завистта изглежда мазохистична - завистливецът смята, че е жертва на зла съдба - тя съдържа и силна воля под формата на устояване на съдбата, както и характер. В тъмата на завистта човек е сляп за собствената си природа.

Разбира се, там, където има очевиден мазохизъм, можем да открием и садизъм. Садистът в завистта ожесточено се бори срещу картите, които му е раздала съдбата. Той се чувства онеправдан и измамен. Поради загубата на контакт с потенциалната стойност ш собствената си съдба, той има преувеличени фантазии за добрия късмет, с който са благословени околните.

При грижата за завиждащата душа е важно не да се освободим от завистта, а да й позволим да ни върне към собствената ни съдба. Болката от завистта е като болката в тялото: кара ни да спрем и да забележим нещо което се е повредило и има нужда от внимание. Повредила се е способността ни да се вглеждаме отблизо. Завистта е далекогледство на душата, невъзможност да видим онова, което е най-близо до нас. Не успяваме да съзрем необходимостта и стойността на собствения ни живот.

Познавах една жена, която дълги години страдаше от остра, мъчителна, безпощадна завист. По цял ден работеше усилено в една фабрика, като се опитваше да подобри живота си, а през нощта се скриваше  в дома си. За нея беше нетърпимо да вижда пълноценния живот, който живееха останалите хора. Чувстваше се неутешимо самотна и изключително нещастна. Непрекъснато описваше щастието на приятелите си с най-големи подробности. Знаеше всичко хубаво, което им се е случило. Щом чуеше за нов успех или придобивка на някой свой приятел, тя изпадаше в шок, а бремето от завистливи мисли, което непрекъснато носеше на плещите си, натежаваше още повече. Приятелите й имаха пари, добри семейства, удовлетворязаща работа, общуване и страхотен секс. Когато я слушаше човек, оставаше с впечатлението, че целият свят е изпълнен с блажено щастие и единствено тя носи бремето на самотата и мизерията.

Скритата страна на мазохизма е упорита тираничтост. Злочестината на завистта на таззи жена прикриваше нейната непреклонност. Тя безмилостно съдеше същите онези приятели, на които завеждаше. В собственото си семейство се суетеше около двамата си сина, които бяха на около тридесет години, и се опитваше да контролира всяка тяхна стъпка. Изглеждаше самоотвержена в начина, по който се подлагаше на лишения и им посвещаваше целия си живот, но същевременно й доставяше удоволствие да контролира нечий живот. Завистта й отразяваше нейните занимания с чуждия живот и пренебрежението й към собствения.

Когато тя дойде при мен, за да й помогна да преодолее завистта си, реших, че бих могьл да поканя това чувство и да го изслушам. Тя, разбира се, твърдеше, че иска да намери начин да се освободи от него. Но завистта прилича на ревността по това, че личността всъщност се привързва към нея и иска да повлече в това чувство всички останали. Човек, който говори за завистта, прилича на религиозен мисионер, опитващ се да спечели последовател. Зад историите на завистта се крие едно послание: Не сте ли вбесени като мен? Но аз не желаех да бъда уловен от нейния гняв. Исках да разбера защо завистта е там и какво е намислила.

Наистина тази жена беше израснала в семейство, което нямало много пари и не осигурявало особено добър живот за децата си. Вярно е, че строгото й религиозно възпитание беше изградило у нея много задръжки по отношение на секса и на парите, беше й внушило, че трябва да се жертва за другите. Тя беше преживяла два трудни и болезнени брака и развода. Но тези факти не даваха достатъчно добро обяснение за обсебилата я завист. Напротив, повтаряйки този списък от неприятности при всяка възможност, тя доразвиваше своето състояние. Тези убедителни аргументи бяха част от нейния комплекс. Те смазваха и полираха завистта й.

Имаше някаква ирония в това, че гневните обяснения на тази жена за нещастието й я отвличаха от болезнените чувства, свързани с миналото. Симптомите често са очевидно болезнени, но същевременно те биха могли да са защита срещу една по-дълбока болка, свързана с осъзнаването на основните дадености на съдбата и сблъсъка с тях. Нейната завист попиваше цялата тази болка и по някакъв странен начин я предпазваше от миналото й.

Започнахме работа, като бавно преминахме през многобройните истории за нейната нищета. Наблюдавах начините, по които тя неусетно се дистанцираше от своята болка и от осъзнаването й. Например тя търсеше извинения за своето семейство. Те не познаваха по-добър живот. Правеха всичко възможно. Намеренията им бяха добри." Опитах се да премина отвъд тези доводи, за да можем и двамата да почувстваме тъгата и празнотата в нейното минало и да признаем ограниченията и провалите на нейните родители.

В присъствието на завистническото нещастие сме изкушени да се превърнем в агитатори. "Ти можеш да го направиш. Можеш да имаш каквото поискаш. Не си по-лош от останалите." Но този подход попада право в капана, заложен от завистта: "Опитвам се да вкарам живота си в правия път, но знам, че плановете ми са обречени от самото начало." Действителният проблем не е възможността на индивида да има добър живот, а неговата способност да го няма. Ако избегнем компенсаторната крачка към подкрепа и позитивно мислене, бихме могли да се научим да почитаме симптома и да го оставим да ни води в грижата за душата. Ако завиждайки, човек иска животът му да е по-добър, може би не е зле празнотата да бъде почувствана дълбоко. Желанията могат да бъдат пухкави средства за потискане, които насочват вниманието към нереалистични и повърхностни възможности като начин за защита от толкова болезнената празнота. Беше съвсем ясно, че на тази жена й липсва способността да осъзнае собственото си чувство на изоставеност и празнота. Когато тя започна да говори по-честно за семейния си живот и да оценява по-реалистично своите приятели, които имаха проблеми като всеки друг човек, хленчещият тон на завистта в гласа й беше заменен от нещо по-солидно и трезво. Тогава тя успя да поеме отговорността за състоянието си и с времето го подобри.

Както в ревността, така и в завистта фантазиите са силни и невероятно пленителни, но те се реят в една отдалечена от действителния живот атмосфера. Тези фантазии са илюзии, образи, държани настрана, които не могат да въздействат върху живота директно. Но пребиваването в един въображаем живот е начин за отбягване на душата. Тя винаги е свързана с живота по някакъв начин.

Като симптоми ревността и завистта държат живота на безопасно разстояние; като покани, отправени към душата, те сочат пътя към сърцето ни, където любовта и привързаността могат да бъдат възстановени. Фактът, че ревността и завистта устояват на разума и на човешките усилия за тяхното изкореняване, е една благословия. Те искат от нас да се гмурнем по-дълбоко в душата, да подминем идеите за здраве и щастие и да стигнем до загадката. Именно боговете първи са изпитали ревност и завист и единствено докосвайки дълбините на тази божествена дейност, индивидът би могъл да откликне по начин, който е трансформиращ и който го отвежда към едно непознато място, където се пробужда митичният импулс. В крайна сметка, тези смущаващи емоции ни предлагат пътя към един живот, изживян с по-голяма задълбоченост, зрелост и гъвкавост.

Нашата задача е да се грижим за душата, но и душата се грижи за нас. Затова фразата "грижа за душата" може да се тълкува по два начина. От една страна, ние правим всичко възможно да почитаме онова, което душата ни предоставя; от друга - именно душата е тази, която полага грижи. Дори в своята патология и може би особено тогава, душата се грижи за нас, като ни предлага изход от ограничения материализъм. Нейните страдания могат да се облекчат единствено чрез възстановяване на една особена митична чувствителност. Затова нейното страдание предизвиква крачка към една по-голяма духовност. Иронията е в това, че патологията може да е пътят към душевната религия.

Глава 6

ДУША ТА   И   СИЛАТА

В душата силата не действа по същия начин, както в егото и волята. Когато егото иска да постигне нещо, ние събираме сили, развиваме стратегия и полагаме всички усилия. Това е типът поведение, което Джеймс Хилман нарича героично, или херкулесовско. Той използва тези думи в лошия им смисъл: употреба на груба сила и тесни, рационалистични възгледи. Силата на душата е различна. Тя прилича повече на голям резервоар или ако използваме традиционната образност, на силата на течението в буйна река. Тя е естествена, неманипулирана и извира от незнаен източник. Нашата роля в работата с този вид сила е да сме внимателни наблюдатели и да забележим как душата копнее да се впусне в живота. Задачата ни се състои и в това, да открием изкусни методи за открояване и структуриране на тази сила, като поемем пълната отговорност за нея и същевременно повярваме, че душата, има намерения и потребности, които можем да разберем само отчасти.

Нито егоцентричната воля, от една страна, нито абсолютната пасивност, от друга - служат на душата. Тя изисква както размисъл, така и непосилен труд. Помислете за всички древни култури, които са хвърляли огромни средства, време и енергия в пирамиди, мегалити, храмове и катедрали в името на свещената игра или святото въображение. Важното е да открием духовната перспектива, която подхранва действието със страст и творчески размисъл.

Тук се сещам за постоянните опити на Юнг както в теорията, така и в живота, да открие "трансценденталната функция", както я е наричал той, гледна точка, която обхваща както загадъчните дълбини на душата, така и съзнателните възприятия и идеи, Това за Юнг било точното значение на Аза: той е опорната точка на действието и интелигентността, балансираща душата и интелекта. Това не е просто теоретична конструкция. Както доказва Юнг, чрез своята работа с душата, това може де бъде начин на живот. Силата, която се извлича от преместването на източника на действие, има дълбоки корени и не е деструктивно впримчена в нарцистични мотиви. В Дао Дъ Дзин (Гл. 30) се казва: "Добрият генерал постига целта си и това е всичко; той не използва случая, за да черпи сила от него." Освобождаването на силата на душата няма нищо общо с потребността от запълване на празнотите в егото или от неумело компенсиране на неговите слабости.

Какъв е източникът на тази душевна сила и как бихме могли да я отключим? Вярвам, че тя често идва от неочаквани места. На първо място тя се появява тогава, когато следваме сърцето си, вместо да сме в противоречие с него. Затова, макар да е парадоксално, душевната сила може да излезе от поражението, депресията и загубата. Общото правило е, че душата се появява в празнотите и кухините на битието. Обикновено сме изкушени да намерим някакъв деликатен начин за отричане на тези празноти или за дистанциране от тях. Но всички сме преживявали моменти, когато, загубвайки работата си или боледувайки, сме откривали, в крайна сметка, една неочаквана вътрешна сила.

Други източници на дълбоко заложената сила са конкретните особености на личността и на тялото или обстоятелствата. Един човек има дълбок, звучен глас, който определя мястото му в света. Друг е умен, интелигентен, с творческо въображение. Някои хора притежават сексуална привлекателност, която може да внесе сила в живота и без да бъде експлоатирана.

Понякога един млад човек търси силата, от която се нуждае, на обикновени места и пренебрегва присъщите й качества. Той съзнателно се опитва да говори гладко и да изглежда спокоен, когато всъщност е нервен и изпълнен с неувереност. Някои смятат, че ако могат да изглеждат "хладнокръвни", силата със сигурност ще се появи. Подобно грубо призоваване на силата увереността неизбежно се проваля и личността потъва още по-дълбоко в морето на несигурността.

На писателите се препоръчва да "пишат за това, което познават". Същото важи и при търсенето на силата на душата: бъдете добри в това, в което наистина сте добри. Много от нас изразходват време и енергия, за да се преструват, че са нещо, което не са. Но това е крачка срещу душата, защото индивидуалността извира от душата така, както водата извира от дълбините на земята. Ние сме това, което сме, поради специалните съставки, от които е изградена душата ни. Въпреки това архетипно, универсално съдържаше, в душата на всеки индивид смесването е изключително индивидуално. Силата започва с опознаването на тази специална душа, която може да бъде напълно различна от фантазиите ни за онова, което сме или искаме да бъдем.

Веднъж мой приятел ме представи на аудиторията, пред която щях да изнасям лекция, по следния начин: "Ще ви кажа какво не е Том. Той не е художник, не е учен, не е философ, не е ..." Почувствах ужас, докато слушах какво не съм. По онова време преподавах в един университет и се предполагаше, че поне трябва да създавам впечатлението, че съм учен. И въпреки това знаех, че не съм такъв. Необичайното ми представяне от моя приятел беше мъдро и напълно достоверно. Може би от време навреме бихме могли да използваме изпразването от идентичност. Отчитайки кои не сме, можем да стигнем до изненадващото откровение кои сме. И отново Дао Дъ Дзин (Гл. 22), това абсолютно верую на духовната празнота, изрича думи, които напомнят думите на Иисус: "Когато си изкривен, ще бъдеш изправен; когато си изпразнен, ще бъдеш изпълнен."

Духовната празнота не е изпълнена с безпокойство. Всъщност когато поддържаме чувството за празнота и устояваме на изкушението за преждевременно изпълване, ние се изпълваме със сила. Трябва да задържим празнотата. Твърде често губим тази благодатна празнота в стремежа си да намерим заместители на силата. Може да се каже, че толерантността към слабостта е предпоставка за откриване на силата, защото упражняването на сила, мотивирано от отбягване на слабостта, не е истинска сила. Това е едно практическо правило. Ако непрекъснато запълваме всички празноти с мними дейности, не оставяме на душата пространство за изява.

Познавах един младеж, който искаше да стане писател. Нещо в него го подтикваше да пътува и да живее като бохем, но той се огледа и видя, че всички негови връстници учат. Затова реши да превъзмогне желанието си да пътува и да кандидатства в колеж. Не беше чудно, че се провали, и тогава замина на дълго пътешествие. Колко е лесно да пренебрегваме очевидните, настоятелни знаци на душата (в този случай фантазиите и мечтите за пътешествия) и вместо това, да се опитваме да произведем силата чрез тежки и скъпоструващи усилия.

ЛОГИКАТА И ЕЗИКЪТ НА ДУШАТА

Една от основните трудности, свързана с грижата за душата, се състои в долавянето на естеството на езика на душата. Интелектът борави с доводи, логика, анализ, изследване, уравнения, за и против. Но душата използва друг вид математика и логика. Тя съдържа образи, които мислещият ум не може да разпознае изведнъж. За да освободи силата на душата, човек трябва да е наблюдателен, да е запознат със стила й. Знаците на душата са многобройни, но те обикновено са изключително недоловими.

Две суфистки притчи показват колко странна може да изглежда логиката на душата за мислещия, героичен ум. В първата притча Настрадин отива при един учител по музика.

- Колко струват уроците? - пита той.

- Петнадесет долара за първия и по десет за всеки следващ - отговаря учителят.

-  Добре - казва Настрадин, - ще започна от втория урок.

Не знам дали тази история има каноничен прочит, но за мен тя описва меркуриевата хитроумност на душата, от която може да бъде извлечена много мъдрост, както и необикновена логика, която тръгва срещу естествените очаквания. Алхимиците са учили, че дейността на душата е ориз, действие срещу природата. Тази история е пример за "неестественото" възприемане на нещата от страна на душата. По някакъв начин тя прилича на притчата на Иисус, в която работниците, идващи на работа в края на деня, получават същото възнаграждение като тези, които започват работа от изгрев слънце.

Душата не винаги има полза от продължителния, тежък труд или от честността. Нейните цели се постигат повече с магия, отколкото с усилия. Това, че сте работили дълго и сте били честни, не означава, че душата ви ще получи желаните придобивки. Не е необходимо да подхождате към работата простодушие, съгласявайки се да се трудите усилено, а после да очаквате възнаграждение за труда си. Може би трябва да сте като Настрадин, упорито да се опитвате да получите най-доброто с най-малко разходи. В терапията се случва хората да казват: "На тази работа съм от година. Вече трябваше да се е случило нещо." Друг ще си помисли: "Избрах високо платен терапевт. Би трябвало да получавам най-доброто лечение." Тази потребителска логика, базирана на честността и разума, няма нищо общо с модела на действие на душата и може би е най-неефективният начин за откриване на нейната сила.

Другата суфистка притча е по-загадъчна.

Нури Бей бил разумен и уважаван албанец, който се оженил за жена, много по-млада от него.

Една вечер, когато се прибрал вкъщи по-рано от обикновено, верният му слуга дошъл при него и му казал:

- Вашата съпруга, нашата господарка, се държи подозрително. Тя взе в покоите си една голяма ракла, която принадлежеше на баба ви, и която е достатъчно широка да побере мъж. Раклата трябвало да съдържа само няколко древни бродерии. Убеден съм, че сега в нея има много повече. Жена ви не позволява и на мен, най-стария ви служител, да надзърна в нея.

Нури отишъл в стаята на жена си и я намерил да седи тъжно край един масивен дървен сандък.

-  Ще ми покажеш ли какво има в раклата? -попитал той.

- Заради подозренията на един слуга или защото ти не ми вярваш?

- Няма ли да е по-лесно просто да я отворим, без да се замисляме за подтекста? - попитал Нури.

- Не мисля, че е възможно.

- Заключена ли е?

-Да.

- Къде е ключът?

Тя го показала.    

- Уволни слугата и ще ти го дам.

Слугата бил уволнен. Жената му подала ключа и се отдръпнала, очевидно разтревожена.

Нури Бей мислил дълго. Накрая повикал четирима градинари от имението си. През нощта те отнесли неотворената ракла надалеч и я заровили.

Случаят не бил споменат повече.

Това е една пленителна и загадъчна история. Отново не знам дали тя има канонично тълкувание. За мен тя разкрива душата по типичен начин, представена от жената, като съд, изпълнен с мистерия. Възрастният мъж, зепех, желае да отвори този съд и да разгадае мистерията. Както в легендата за урока по музика, и тук се съдържа някаква сянка - предположението, че в тази ракла може да има мъж. Дали всеки съд, притежаван от съпругата, може да съдържа човечност (или човек) сякаш е обвивката на човешката душа? Съпругата, която отново говори от името на душата, изследва фантазиите на своя съпруг по отношение на раклата. Но той, подобно на Херкулес, иска да пренебрегне "подтекста" и директно да се насочи към решението: просто да отвори сандъка.

Колко често пропускаме възможността за работа с душата, като се впускаме към крайните решения, без да се спрем, за да се насладим на нюансите? Нашето общество е здраво стъпило на земята. Ние сме готови да действаме и да сложим край на напрежението, като по този начин губим шанса да опознаем своите мотиви и тайни. От гледна точка на съпругата не е възможно раклата просто да бъде отворена, без да се обръща внимание на подтекста.

Но тя притежава ключа. Юнг казва, че апипа е лицето на душата. В тази притча жената е тази, която може да отвори и да затвори сандъка. Напрежението възниква от това, дали мъжът ще я принуди да го направи, или не. Необходимо ли е да излагаме на показ всичко скрито? Нуждаем ли се от разгадаване на всички загадки? Свикнали сме да чуваме за великите научни постижения - откриването на атомите, на елементарните частици и на ДНК - и затова естествено си, мислим, че загадките съществуват, за да бъдат разгадани. Алтернативата изглежда странна, но същевременно тя притежава своя собствена привлекателност: да използваме своите умения и интелигентност, за да запазваме загадките.

Това е една поучителна история, защото в края й научаваме как да се справяме с душевните проблеми. Нури Бей мисли дълго. Чрез своя размисъл той създава собствено вътрешно пространство и тогава е готов за типа действие, което е подходящо за душата. Той извиква градинарите - тук Юнг би разглеждал числото четири като символ на завършеност. През нощта те отнасят раклата далеч, заравят я и никога повече не става дума за нея. Ние си мислим, че силата идва от разбирането и разбулването. Но от историята за Едип би трябвало да знаем, че така не може да се стигне твърде далеч. Едип разрешава загадката на Сфинкса, но бива заслепен и едва по-късно бавно започва да оценява мистериите, които са извън обхвата на разума. От гледна точка на душата е също толкова важно, може би дори по-важно, да поставяме под съмнение необходимостта от задоволяване на любопитството и подозренията, да позволяваме на някои неща да остават далечни и погребани, да вярваме на нашия духовен партньор или на сродната душа за нещата, които не трябва да бъдат изнасяни на дневна светлина.

Веднъж един мъж ми разказа за жената, в която беше влюбен. Те се скарали и в гнева си той й изпратил прибързано, необмислено писмо. Още преди да пристигне писмото, той й телефонирал и я помолил да не го чете. По-късно тя му разказала, че писмото пристигнало и тя незабавно го скъсала на парчета. Почувствала огромно любопитство, докато гледала почерка му върху разкъсаната и смачкана хартия в кошчето за боклук. Признала, че се изкушавала, но не го прочела. Мъжът каза, че в този момент почувствал, че между тях съществува неразрушима връзка. Връзката им се заздравила от нейния жест. Когато той ми разказа историята, сетих се за Нури Бей и за специалния урок за силата на душата, който той получил в момент на размисъл, когато било решено раклата да остане затворена.

Тези притчи показват, че не винаги силата се изразява чрез действието. Нури Бей можел лесно да принуди жена си да му разкрие своите тайни, но уважавайки правото и на личен живот, той запазил своята сила. Най-общо казано, ние запазваме силата си, когато защитаваме силата на околните.

ЖЕСТОКОСТТА И НУЖДАТА ОТ СИЛА

Латинският корен на думата жестокост означава "жизнена сила". Самият произход на тази дума внушава, че чрез жестокостта се изявява поривът за живот. Ако тази основна жизненост не присъства в сърцето, тя се проявява изкривена от потискане и компромиси, от страхове и нарцистични манипулации.

Ще сгрешим, ако подходим към жестокостта с идеята просто да се отървем от нея. Ако се опитаме да изкореним нашата жестокост, възможно е да се откъснем от дълбоката сила, която-подхранва творческия живот. Освен това психоанализата показва, че никога не можем да постигнем онова, което желаем, чрез потискане. Потиснатото винаги се завръща в чудовищна форма. Жизненият поток на душата, УМ, е като естествената сила на растенията, като тревата, която пониква през цимента и за сравнително кратко време заличава огромни паметници на културата. Ако се опитаме да укротим и затворим тази вродена сила, тя неизбежно ще успее отново да се появи на бял свят.

"Потискане на жизнената сила" е диагноза, която важи за повечето от емоционалните проблеми, представени в терапията. Днес често се случва терапевтът да окуражава своите пациенти да изразяват гнева си, сякаш това е някаква панацея. Но аз подозирам, че гневът и неговото изразяване са само път към жизнената сила, която хората трудно усещат в съвременното общество. Ренесансовите доктори са поставяли гнева и жизнената сила под властта на един бог, Марс. Те учели, че всички хора носят в себе си една експлозивна сила, готова да се отприщи. Да бъдеш себе си - да позволиш на индивидуалността си и на уникалните си заложби да се проявят - е изява на Марс. Когато си позволиш да съществуваме истински и пълноценно, ние жегваме света със своите възгледи и го предизвикваме с начина си на съществуване.

В шоубшзнеса и в политиката понякога виждаме как хора с изключителен талант изгряват на обществената сцена с неудържимата си енергия и въображение; те просто са себе си и така ни смайват със своето съвършенство. За появяването им на сцената често се използва метафората "блестящо". Те блясват, пламтят и се втурват в нашия опитомен и плах свят. Казваме, че тези хора притежават "харизма", дума, която означава божествено благоволение и дар. Тяхната сила не идва от егото. Това, което виждаме у тези хора, е божествената светлина, която гори в личността и в действията им.

Но в историята на човечеството проявяването на индивидуалността се е възприемало като заплаха за статуквото. Независимо от парадираната възхвала на индивидуалността, нашата култура всячески благоприятства конформизма. Ние сме приятно успокоени от еднообразието и предсказуемостта на съвременния живот. Можете да пътувате надлъж и нашир и все пак трудно ще намерите магазин или ресторант, който е дори едва доловимо неповторим. В търговските центрове, в ресторантите, в киносалоните откриваме едни и същи дрехи, търговски марки, менюта, идентична архитектура.. На източния бряг можете да седнете в ресторант, идентичен на този, в който сте седели на западния бряг. И въпреки това според психоанализата повторението е смърт. То е защита срещу потока на индивидуалния живот. То се стреми към мъртвия покой за една култура, която е забранила изненадата.

Едно толкова просто нещо, като новата храна, може да бъде застрашително, а е всеизвестно, че стилът на обличане може да е израз на конформизъм или анархия. Политически групировки се идентифицират чрез дължината на косата. Подобен избор във всекидневния живот носи истинска сила и обществото, загрижено за реда и правилното функциониране, може постепенно и неусетно да се влее в потока на очевидното всеобщо благо.

Не е необичайно потиснатите сили и симптоми, в крайна сметка, да се обективират под формата на предмети; тоест нашата фантазия кристализира в нещо, което притежава силата и обаянието на фетиш. В този смисъл ядрените арсенали с тяхната загадка и заплаха са мрачните носители на онова, което е било пренебрегнато от душата. Бомбите и реактивните снаряди ни осигуряват постоянна, ежедневна близост със собствената ни разрушителност. Те ни напомнят, че не всичко може да бъде овладяно и контролирано, че ние като общество можем да се самоубием, да заличим други народи и самата Планета. Това е един безпрецедентен фетиш на силата.

Аналитикът Волфганг Гигерих, прави сравнение между бомбата и Златния телец от Сътворението. И двете са идоли. Гигерих отбелязва, че телецът всъщност е бик, въплъщение на неограничената животинска сила. Според него обаче в митичния момент, когато Мойсей унищожава бика, ние налагаме забрана върху тъмната сила и изграждаме олтари, насочени единствено към светлината. Така нашите бомби са продължение на този отлъчен златен телец. Ние сме отказали да сме свързани с тъмните сили и така те са били принудени да приемат форма на фетиш, в която остават пленителни и смъртоносни.

Затова аз виждам връзка между нашата на пръв поглед непобедима жестокост и скъпоценното ни, повторяемо еднообразие. Вековната традиция ни учи, че душата има нужда от дълбокото и предизвикателно изящество на Марс, който оцветява всичко наоколо със заревото на страстния живот, внася творчество във всяко наше действие и посява семената на силата във всеки миг и във всяко събитие. Когато пренебрегваме и подценяваме Марс, той е принуден да се проявява във фетиша и жестокото поведение. Марс е неизмеримо по-велик от личния израз на гняв. Съзидателен и разрушителен, той е самият живот, готов за борба.

В душата нищо не е неутрално. Тя е домът и изворът на живота. Ние или откликваме на онова, което душата изявява в своите фантазии и копнежи, или страдаме от това пренебрежение. Силата на душата може да хвърли човека в екстаз или в депресия. Тя може да бъде съзидателна или разрушителна, нежна или агресивна. Силата се ражда в душата, а след това прави въздействащата си крачка към живота като проявление на душата. Ако липсва душевност, липсва и истинската сила, а ако няма сила, тогава не може да има и истинска душевност.

САДОМАЗОХИЗЪМ

Когато пренебрегваме, узурпираме или си играем със силата на душата, ние изпадаме в проблематичното състояние на садомазохизъм, което варира от опасен клиничен синдром до динамичен модел, проявяващ се в най-обикновеното общуване. Истинската сила, в която липсват както тирани, така и типични жертви, при садомазохизма се разделя на две части: жестокост и мъченичество, контролиращ и подчинен. Макар на пръв поглед садомазохизмът да наподобява истинската сила, той е поражение на силата. Винаги когато един човек измъчва друг, истинската сила е изгубена и е заменена от една пиеса в буквалния смисъл на думата, която е опасна и за двете страни.

Садомазохистичното раздвояване на силата притежава характеристиките на всяко симптоматично поведение: то буквално е деструктивно и съдържа поляризация, при която едната страна на медала е очевидна, а другата - скрита. Хората, които се обръщат към жестокостта, са явно контролиращи; не е така очевидна обаче слабостта им и тяхното чувство за безсилие. От друга страна, тези, които обикновено играят ролята на жертва, може би не са наясно със собствените си, далеч по-незабележими методи за контрол. Затова проблемите, свързани със силата, са толкова трудно разрешими: нещата не са такива, каквито изглеждат. Слабите хора се напрягат и се опитват да изглеждат силни, силните крият своята уязвимост, а останалите не успяват да видят онова, което е под повърхността. Решаваме, че имитациите на сила около нас са истински, и ставаме техни жертви.

Като терапевт аз се сблъсквам с това раздвоение ежедневно. Веднъж една жена дойде при мен, обляна в сълзи и ми каза, че съпругът й, с когото са женени от десет години, има извънбрачна връзка. От самото начало беше очевидно, че тя иска от мен да й съчувствам, затова че е била предадена, да заклеймя мъжа и, а после да намеря начин да го поправя. Но аз се държах на дистанция. От първия момент съзнавах две неща - преувеличеното й чувство на жертва и силата й в опита да ме контролира. Докато говореше, тези два аспекта станаха още по-явни. Тя беше така увлечена в ролята си на жертва, че въобще не осъзнаваше усилията си да контролира мен и своя съпруг. Когато й посочих това, тя ми каза, че греша и че няма да идва повече. Не се стреснах от тази очевидна заплаха и в крайна сметка започнахме да изясняваме нещата. След няколко седмици съпругът й прекъсна своята връзка и беше възстановено някакво равновесие. Бях изненадан от бързината, с която се уталожиха нещата, но жената ми каза, че по време на една терапия преди години вниманието й било насочено към въпроса за контрола. Тя си мислела, подобно на много от нас, че може да "разреши" тези проблеми веднъж завинаги. Нейната истинска сила се криеше в способността й да анализира своя гняв и да се вглежда в себе си, когато е най-лесно да хвърли вината върху съпруга си.

ТЪМНИЯТ АНГЕЛ НА РАЗРУШЕНИЕТО

Жестокостта има много общо със сянката и в частност със сянката на силата. За много хора, родени и отгледани в съвременна Америка, невинността -отсъствието или отхвърлянето на сянката - е голямо препятствие по пътя към реализиране на душевната сила. Когато хората говорят за силата и невинността, те често се позовават на своето религиозно възпитание, което по един или друг начин ги е учило да. обръщат и другата буза и да страдат. Дейвид Милър посочва, че представата за набожните люде като стадо от овце, деликатно поддържа идеята, че за да си добър, трябва да си слаб и отстъпчив.

Друг начин да изгубим силата е идентификацията с риге - фантазията, която е така силна в американската душа. Младежкият дух на идеализма, казанът за претопяване, равният шанс за всички, равенството между хората - тези принципи на американския идеал не само хвърлят тъмна сянка, но и правят силата нежелана за мнозина. Като елемент на сянката, тя бива потисната и в резултат от това много силови битки протичат тайно, задкулисно.

Сънищата често пресъздават образи на тъмната сила, в които сънуващият е или носител на оръжията, или е тяхна жертва. Например един мъж на средна възраст ми разказа следния сън: Той стоял пред вратата на една банка и чакал да я отворят. Една жена стояла до него, както и още няколко души. Внезапно забелязал, че двама от мъжете до него са въоръжени. Видял как с бавни движения мъжете измъквали оръжието от джобовете си. Той изпаднал в паника при мисълта за изстрели и инстинктивно се затичал. Изоставил приятелката си в прахта, без да се погрижи за нея, и се събудил с чувство за вина поради страхливостта си.

Мъжът разглеждаше този сън като портрет на своя страх от жестокостта. Той срещаше големи трудности и при най-обикновено противопоставяне. Каза ми, че за него е характерно да бъде изключително загрижен за приятелката си, но в съня паниката затъмнила алтруизма му и той избягал удивително бързо. Спомена и за други сънища, в които е почувствал паника при вида на оръжие и единствената му грижа била собствената му сигурност. В сънищата си той никога не се включвал в битките и смяташе, че това е белег за слабохарактерност.

Понякога е полезно да разглеждаме образите в съня като ангели. Те имат човешки образ, но техният свят е сферата на въображението, където природните ;и моралните закони на действителния живот не са  приложими. Техните действия са загадъчни и не трябва да бъдат приемани буквално. Видях двамата мъже като тъмни ангели, правещи нещо, което сънуващият никога не би сторил. Той бил уплашен от оръжията и избягал, но може би не се е проявил като страхливец. Бягството е разумна реакция при вида на оръжие, особено ако самите вие не притежавате нищо подобно. Също така бихме могли да разглеждаме отдръпването му от жената като нещо, което се случва, когато усетим жестокост. Той вече не е близък с женствения, чувствителен свят, който обикновено си мисли, че трябва да защитава.

Сънят не се отнасяше само до оръжията. Той включваше и ограбването на банка. В този смисъл можем да го разглеждаме като урок за необходимостта от кражбата. Понякога трябва да си сложим черна маска, да скрием оръжие в джоба си - във фалическата област и в женствената кухина - за да се справим с нещата. Религията е пълна с учудващи истории за аморални финансови машинации. Както вече видяхме, Иисус разказва историята за човека, който плащал еднакво на онези, които работели по един час, и на онези, работили цял ден. Елините почитат легендата за Хермес, който в първия ден от живота си откраднал стадото на брат си Аполон. Може би за да се насладим на даровете на Хермес, е необходимо да бъдем лишени от аполоновите си ценности. Историята за Настрадин и урока по музика звучи като покана за измама. В Евангелията и в безбройните картини на разпятието Иисус е изобразяван на кръста между двама крадци, единият от които той взема със себе си в рая. Този образ понякога бива тълкуван като унижението на Иисус, но историята може би представлява извисяване на кражбата.

Писмото на Оскар Уайлд от затвора, познато като Де Профундис, "от дълбините", е необикновен пример за теологията на Романтизма. В него писателят разсъждава върху мястото на сянката в образа на Иисус:

"Светът винаги е обичал светеца като най-близкото подобие на божието съвършенство. По някакъв божествен инстинкт Христос, изглежда, винаги е обичал грешника като най-близкото подобие на човешкото съвършенство. Неговото основно желание е не толкова да промени хората, колкото да ги избави от страданията.., Но начина (който все още остава неразбран от света), по който той разглежда греха и страданието е като неща, които са красиви и свети, сами по себе си, и които са форми на съвършенство."

Ако позволим на Оскар Уайлд да бъде наш водач при теологичното тълкуване на съня на този мъж, бихме могли да разглеждаме двамата въоръжени мъже като двамата крадци, разпнати до Иисус. Те може би са паднали ангели, чиято работа е да ограбват банки. Те може би илюстрират горчивата истина, че за да стане духовно богат, човек понякога трябва да открадне, насилствено и мрачно, от хранилището на благата. И вие можете, подобно на Иисус, да се окажете в компанията на крадци и стрелци, точно когато се мислите за невинни, приемайки се за защитник в близост до жената.

Сянката е една ужасяваща реалност. Всеки, който говори сладкодумие за интеграцията със сянката та сякаш да се сближиш с нея е като да научиш чужд език, не познава мрака, с който тя е обгърната. Страхът винаги е близо до силата, а истинската невинност до кървавата вина. Трите кръста на Голгота не олицетворяват просто триумфа на добродетелта над порока. Те са отражение на най-скъпоценния образ в християнството, триединството. Те намекват за великата мистерия, която ни посочва и Оскар Уайлд: фактът, че добродетелта, която се разграничава от злото, никога не е истинска. Ние поддържаме жестокостта в нашия свят, когато не признаваме мястото й в сърцата ни и се идентифицираме единствено с искрената невинност.

Хората често ми разказват сънища за пушки и други оръжия. Мисля, че това е не толкова компенсация на невинността в живота, колкото знак, че душата обича силата. Сънищата ни предоставят възглед за потенциала на душата, който е по-малко цензуриран от онзи, който ни дава съзнателният самоанализ. Същевременно в обществото съществуват знаци за това, че пушката е един ритуален предмет. Пушките са забранявани и обожавани. Тези предмети будят страхопочитание. Те са загадъчно пленителни и смущаващи. Противниците на тяхната забрана може би говорят от името на един рядък идол на силата, благодарение на който ние виждаме силата на живота. Пушката е опасна не само защото тя застрашава нашия живот, но и защото конкретизира и фетишизира желанието ни за сила, като прави силата видима, но същевременно я отдалечава от духовното й присъствие в нашия всекидневен живот. Присъствието на пушката в обществото е заплаха и ние сме нейни жертви - знак за това, че нашият фетиш действа срещу нас. Старите, боядисани топове, които са поставени на привилегировани места в нашите градове - има един на пътя към моята къща в едно тихо селце -демонстрират пиетета, с който почитаме този свещен предмет, тайнството на нашата потенциална разрушителна сила.

Често се казва, че пушката е фалически символ. По-вероятно е обратното: фалосът е символ на пушката. Ние сме пленени от нейната сила и е интересно да се отбележи, че думата "пленителен" обикновено се отнася до фалоса. Но аз не мисля, че пушката е толкова мъжествена, колкото изглежда. Думата пушка (gun) произхожда от името на една жена, Гюнхилда, което на скандинавски означава "война". Едно известно оръдие е било наречено "Голямата Берта", което навежда на мисълта, че пушката може би излъчва силата на женската душа.

Душата е експлозивна и силна. С помощта на въображението, което винаги е предпоставка за действие и източник на смисъл, тя може да постигне всичко. Със силата на своите емоции, душата е оръжие, пълно с потенциална мощ и ефективност. Писателят, изразяващ душевната страст, е по-могъщ от меча, защото въображението може коренно да промени живота на хората.

Ако не станем представители на душевната сила, ние може да се превърнем в нейни жертви. Ние страдаме от своите емоции, вместо да почувстваме, че те работят за нас. Скриваме в себе си своите мисли и страсти, отделяме ги от живота и те започват да се бунтуват в нас, като ни правят дълбоко неспокойни или се превръщат в болест. Всички знаем какво е да сдържаш гнева в сърцето си, докато той расте и се изражда в разяждаща неприязън и ярост. Дори неиз-разената любов поражда натиск, който изисква някаква изява.

Ако жестокостта е симптоматично проявяващата се потисната жизнена сила, нейният лек е грижата за силата на душата. Глупаво е да отричаме сигналите за присъствие на тази сила - индивидуалността, ексцентричността, себеизразяването, страстта - защото тя не може да бъде истински потисната. Ако по улиците.ни има престъпления, от гледна точка на душата, те се дължат не само на мизерията и тежките условия на живот, но и на неуспеха на душата и на нейния дух да разкрият себе си.

Сократ и Иисус, двама учители на добродетелта и любовта, са били екзекутирани заради неспокойната, застрашителна сила на техните души, която се е разкривала в личния им живот и в думите им. Те не носели оръжия, но все пак представлявали заплаха, защото няма нищо по-силно от разкриването на душата. Ето и още една причина за поставянето на Иисус между двамата крадци. Той бил престъпник в очите на властта, отричаща душата. Престъплението и грехът, когато не се изразяват в жестокост, са тъмни добродетели на сърцето, необходими за пълноценното присъствие на и-ндивида на Земята. Само когато ги потискаме, те тръгват да се скитат по улиците на града като въплъщение на отхвърлената сянка.

В душевния живот винаги има сянка и част от силата на душата идва от нейните сенчести качества. Ако искаме да живеем с дълбините си - душевно -I трябва да се откажем от всички претенции за невинност, докато сянката става все по-тъмна. Основната награда при отказа от невинността, при което душата може да се изяви в пълна степен, е нарастването на силата. В присъствието на дълбоката сила животът става бурен и страстен, което сигнализира, че душата е намерила поле за изява. Когато почитаме Марс, той придава дълбок червен нюанс на всичко, което правим, и насища живота ни с енергия, страст, сила и смелост. Когато го пренебрегваме, страдаме от яростните атаки на невъздържана жестокост. Затова е важно да почитаме духа на Марс и да позволим на душата да се впусне в живота - с творчество, индивидуалност, новаторство и въображение.

Глава 7

ДАРОВЕТЕ  НА ДЕПРЕСИЯТА

Душата се разкрива в разнообразие от цветове, включващи всички оттенъци на сивото, синьото и черното. За да се грижим за душата, ние трябва да уважаваме цялата тази гама от цветове и да устояваме на изкушението да одобряваме само бялото, червеното и оранжевото - бляскавите цветове. "Чудесната" идея за оцветяване на старите черно-бели филми е в съответствие с общото отхвърляне на тъмното и сивото от нашата култура. В едно общество, защитено от трагичното усещане за живота, депресията прилича на враг, на неизлечима болест. Въпреки това в едно такова, отдадено на светлината, общество, депресията като компенсация е необикновено силна.

Грижата за душата изисква да ценим начините, по които тя се изявява. В моменти на депресия, ние бихме могли да се запитаме: "Какво прави тя тук? Играе ли тя някаква важна роля?" Особено когато се сблъскваме с депресията - настроение, близко до чувството ни за смъртност - ние трябва да се защитим от отричането на смъртта, в което е така лесно да изпаднем. Нещо повече, може да ни се наложи да развием вкус към депресираното състояние, позитивно отношение към мястото му в циклите на душата.

Някои чувства и мисли, изглежда, се появяват само при мрачни настроения. Потиснете тези настроения и ще потиснете свързаните с тях идеи и мисли. Депресията може да бъде толкова важен канал за ценни "негативни" чувства, колкото проявите на нежност за емоциите на любовта. Любовните чувства естествено пораждат жестове на привързаност. По същия начин пустотата и сивотата на депресията пробуждат осъзнаването и формулирането на мисли, които в противен случай остават скрити зад паравана на по-безметежни настроения. Понякога пациентът идва при терапевта в мрачно настроение. "Не трябваше да идвам днес - казва той. - Следващата седмица ще се чувствам по-добре и ще можем да продължим." Но аз съм доволен, че е дошъл, защото ни предстои да чуем мисли и да почувстваме душата му по начин, непостижим в добро настроение. Меланхолията дава възможност на душата да изрази една страна от своята природа, която е действителна, като всяка друга, но е скрита поради своя мрак и горчивина.

ДЕТЕТО НА САТУРН

Днес сякаш предпочитаме думата депресия пред тъга и меланхолия. Вероятно латинската й форма звучи по-клинично и по-сериозно. Но навремето, преди около петстотин или шестстотин години, меланхолията била идентифицирана с римския бог Сатурн. Да бъдеш депресиран, означавало да си "в Сатурн", а човек, завладян от хронична меланхолия, бил определян като "дете на Сатурн". Тъй като депресията била идентифицирана с бога и кръстената на него планета, тя се свързвала и с други качества на Сатурн. Например той бил познат като "старецът", който властвал през златната ера. Когато говорим за "златните години" или за "доброто старо време", ние призоваваме този бог, който е покровител на миналото. Депресираната личност понякога си мисли, че добрите времена вече са минало, че нищо не е останало за настоящето и за бъдещето. Тези меланхолични мисли са дълбоко вкоренени в предпочитанията на Сатурн .към миналите дни, към спомените и чувството, че времето тече. Със своята тъга тези мисли и чувства допринасят желанието на душата да бъде едновременно във времето и във вечността и затова те могат да бъдат приятни по някакъв странен начин.

Понякога свързваме депресията с остаряването в буквалния смисъл на думата, но тя е свързана по-скоро с душевното остаряване. Сатурн не само пробужда нежност към "доброто старо време", но е носител на по-съществената идея, че животът продължава: ние ставаме по-стари, по-опитни и може би дори по-мъдри, Дори един тридесет и пет - четиридесетгодишен човек може небрежно да спомене в разговор нещо, което се е случило преди двадесет години. И ще млъкне шокиран. "Никога преди не съм казвал такова нещо! Преди двадесет години. Остарявам." Тук Сатурн ни дарява възрастта и опита. Идентифициралата се с младостта душа сега придобива важни качества, които са положителни и полезни. Ако отречем възрастта, душата ще се изгуби в неуместното влечение към младостта.

Депресията ни дарява опита не като факт, а като отношение към себе си. Придобиваме чувството, че сме изживели нещо, че сме станали по-стари и по-мъдри. Разбираме, че животът е изпълнен със страдание и че познанието е важно. Вече не можем да се наслаждаваме на безметежната, безгрижна невинност на младостта, прозрение, което предизвиква както тъга от загубата, така и наслада от новото чувство на себеприемане и себепознание. Това осъзнаване на остаряването носи освен меланхоличен оттенък, и някаква степен на благородство.

Разбира се, ние оказваме съпротива на това нашествие на Сатурн, което наричаме депресия. Трудно е да се разделим с младостта, защото това изисква признаване на смъртта. Подозирам, че онези от нас, които избират вечната младост, са застрашени от тежки пристъпи на депресия. Ние каним Сатурн в дома си, когато се опитваме да отложим плащането на дълга си към него. Тогава депресията на Сатурн дава на душата, която твърде дълго е флиртувала с младостта, своя цвят, дълбочина и смисъл. Сатурн руши и състарява човека по естествен начин, така както температурата, ветровете и времето рушат плевнята. Когато сме в Сатурн, разсъжденията ни се задълбочават, мислите обхващат по-дълъг период от време и събитията от дългия живот се синтезират в чувството за осмисляне на истинската ни природа.

В традиционните текстове Сатурн е характеризиран като студен и далечен, но той притежава и други качества. В медицинските книги го наричат бог на мъдростта и на философския размисъл. В едно свое писмо до Джовани Кавалканти, виден държавник и поет, Фичино говори за Сатурн като за "уникален и божествен дар". В края на петнадесети век Фичино пише една. книга, в която предупреждава учените и особено кай-прилежните от тях да не канят Сатурн в душата си твърде често; поради седящата си работа те лесно биха могли силно да се депресират и да им се наложи да търсят начини, по които да се противопоставят на мрачните си настроения. Но може да се напише и друга книга - книга за опасностите от живот без учение и съзерцание, без размисъл върху живота. Настроенията на Сатурн могат да бъдат опасни поради своята мрачност, но неговият принос за икономиката на душата е незаменим. Ако позволите на неговата депресия да ви посети, ще почувствате промяна в тялото, в мускулите, в лицето си - някакво облекчение от бремето на младежкия ентусиазъм и от "непоносимата безметежност на битието".

Може би ще оценим по-добре ролята на депресията в икономиката на душата, ако успеем да елиминираме негативното значение на думата. Ами ако "депресия" е просто начин на съществуване, нито добър, нито лош, нещо, което душата върши, когато и защото тя е решила? Ами ако тя е една от планетите, които кръжат около Слънцето? Едно от предимствата на използването на традиционната представа за Сатурн вместо клиничния термин депресия е, че тогава бихме могли да разглеждаме меланхолията по-скоро като логичен начин на съществуване, отколкото като проблем, който трябва да бъде изкоренен.

Остаряването изважда наяве уханието на личността. Индивидът израства във времето така, както плодът расте и узрява. Според ренесансовите възгледи депресията, остаряването и индивидуалността вървят заедно: тъгата от остаряването е част от изграждането на личността. Меланхоличните мисли оформят едно вътрешно пространство, където може да се засели мъдростта.

Сатурн обикновено се идентифицира с метала олово, който придава на душата тежест и плътност, позволяващи ма въздушните елементи да се съединят. В този смисъл депресията е процес, който приютява ценни мисли и емоции. Докато остаряваме, някогашните ни леки, блуждаещи и несвързани идеи се синтезират в ценности и философия. Ако симптомите ни карат да чувстваме, че животът е свършил и че няма смисъл да продължаваме, позитивният подход към това чувство може да бъде едно съзнателно и изящно отдаване на емоциите и мислите за края, пробудени от депресията. Никола от Куза, един от най-задълбочените теолози на Ренесанса, ни разказва как бил на пътешествие с кораб, когато го осенило фантастичното прозрение, че трябва да признаваме своето невежество по отношение на най-дълбоките неща. Според него да открием, че не знаем кой е Бог и какъв е смисълът на живота, означава да се учим на незнание по отношение на ценностите и смисъла на живота ни. Това е отправната точка към едно по-приземено и толерантно знание, което никога не се ограничава с утвърдените мнения. Използвайки любимите си метафори от геометрията, той казва, че ако абсолютното познание за същността на съществуването ни може да се сравни с окръжност, най-доброто, което ние можем да постигнем, е многоъгълник - нещо твърде различно от абсолютното познание.

Загубата и разпадането на смисъла, които често присъстват в депресията, показват колко привързани можем да бъдем към начина, по който разбираме и обясняваме живота. Личната ни философия и ценности често изглеждат много старателно подредени, оставяйки малко място за загадката. Тогава идва депресията и отваря празнина. Древните астролози са си представяли Сатурн като най-отдалечената планета, захвърлена в студеното празно пространство. Депресията разяжда нашите теории и презумпции, но дори този болезнен процес може да бъде почитан като необходим и ценен източник на лечение.

Истината на Сатурн е пробудена от Оскар Уайлд, който, въпреки цялата си загриженост за пълнотата на стила като важна задача в живота, е осъзнавал значението на празнотата. От затворническата килия, където изтърпявал наказание за любовта си към един мъж, той написал необикновеното си писмо Де Профундис, в което е отбелязал: "Най-голямата загадка за човека е самия той. След като определи тежестта на слънцето, измери обиколката на Луната и картографира всичките седем небеса звезда по звезда, остава той самият. Кой може да изчисли орбитата на собствената си душа?" Може би, подобно на Никола от Куза, трябва да осъзнаем, че не можем да изчислим (обърнете внимание на математическата образност) орбитата на собствената си дута. Не е необходимо този особен тип образование - да изучим собствените си възможности - да се изразява единствено в съзнателно усилие. То може да ни завладява във вид на депресия, която поне за миг заличава нашето щастие и ни кара да направим основна преоценка на своите знания, и предположения и на самите цели на съществуването ни. В древните текстове Сатурн понякога бил определян като "отровен".

Препоръчвайки някои от позитивните ефекти на сатурновите настроения, не бих искал да пренебрегвам ужасяващата болка, която те могат да донесат. Не твърдя, че само леките форми на меланхолия предлагат уникални дарове на душата; продължителните и дълбоки пристъпи на остра депресия също могат да заличат и преструктурират досегашните житейски принципи. "Децата на Сатурн" традиционно включват Дърводелци, изобразени в картините в момента, в който издигат основите и скелето на новите къщи. От нашата меланхолия произтича едно вътрешно строителство, разчистване на старото и издигане на новото.

Всъщност сънищата често описват изграждането на сгради, което отново внушава, че душата се създава: тя е продукт на труда и на творческите усилия. Фройд посочва, че през време на пристъпите на меланхолия външният живот може да изглежда празен, но е възможно същевременно вътрешната дейност да се развихря с пълна сила.

ПОМИРЯВАНЕ С ДЕПРЕСИЯТА

Според терминологията на Юнг Сатурн може да бъде приеман за аттш-образ. Аттш е дълбините на душата, в които се коренят нейните идеи и абстракции, Много хора са силни в атта - те са изпълнени с въображение, жизнени, енергични и тясно свързани с околните. Но същите тези хора може да имат трудности, когато решат да се отдалечат на достатъчно разстояние от емоционалната обвързаност, за да видят какво става и да свържат житейския си опит със своите идеи и ценности. Тяхното битие е "влажно", ако използваме друга древна метафора за душата, защото те са толкова емоционално обвързани в живота, че едно пътуване до далечните земи на студения и сух Сатурн може би ще им бъде полезно.

Тази суша може да отдели съзнанието от влажните емоции, характерни за тясната обвързаност с живота. Виждаме това развитие у старите хора, докато те размишляват върху миналото незаангажирано, с някаква дистанция. Всъщност гледната точка на Сатурн понякога може да бъде доста коравосърдечна и жестока. В меланхоличната пиеса на Самюъл Бекет Последният запис на Крап откриваме едно хумористично, язвително описание на сатурновия размисъл. Крап прослушва магнетофонните записи, които е направил през живота си, и гласът му от миналото го изпълва с тъга. След един от записите той сяда да направи нов: "Слушайки това тъпо копеле, се връщам с тридесет години назад и ми е трудно да повярвам, че съм бил толкова зле. Благодаря на Бога, че всичко това вече е минало."

Тези няколко реда разкриват дистанцията между миналото и настоящето, както и една по-хладнокръвна гледна точка и разпад на ценностите. В повечето пиеси на Бекет героите изразяват своята депресия и безнадеждност, своята неспособност да открият някакви останки от предишния смисъл; но те предлагат и образа на благородната глупост, която е част от забуления от празнота живот. В абсолютната тъга на тези герои можем да доловим загадката на човешкото състояние. Това не е загуба на паметта в буквалния смисъл на думата, въпреки че можем да се почувстваме по подобен начин, когато смисълът и ценностите изчезнат и се почувстваме завладени от необходимостта от оттегляне и от неясните емоции на безнадеждността. Подобни чувства намират място в душата и я омагьосват.

Крап[8], чието име напомня за обезценяването на човешкия живот, до което води депресията, ни показва, че хладното разкаяние и самоосъждане не трябва щ бъдат разглеждани като клинични синдроми, а като _ .необходима глупост в човешкия живот, която всъщност дава нещо на душата. Психологията може да се опита да представи самокритиката на Крап като форма на невротичен мазохизъм, но Бекет разкрива, че дори в нейната грозота и глупост има някакъв смисъл. Крап, който слуша записите си и сипе проклятия, е и образ на самите нас, докато отново и отново преобръщаме спомените в съзнанието си в някакъв процес на дестилация. С времето от това сатурново падение изниква нещо съществено - златото в калта. Сатурн понякога е наричан черното слънце. В неговата тъмнина трябва да бъде открит скъпоценният блясък, нашата изначална същност, дестилирана от депресията, която може би е най-големият дар на меланхолията.

Ако упорито разглеждаме депресията като болест, която може да се излекува единствено по механичен или химичен път, може да изгубим даровете на душата, които само депресията носи. По-конкретно традицията учи, че Сатурн поправя, потъмнява, претегля и втвърдява всичко, до което се докосне. Ако прогоним сатурновите настроения, може да открием, че опитите да поддържаме живота жизнерадостен и топъл на всяка цена, са изтощителни. Тогава дори е възможно да бъдем обзети от още по-силна меланхолия, предизвикана от потискането на Сатурн, и да изгубим остротата и същността на идентичността, която Сатурн дава на душата. С други думи, симптомите на загуба на Сатурн може да са неясно чувство за идентичност, невъзможност да погледнем сериозно собствения си живот и едно общо безпокойство или скука, бледо отражение на дълбоките мрачни настроения на Сатурн.

Сатурн разполага идентичността дълбоко в душата, вместо на повърхността на личността. Идентичността се изживява като процес, в който душата открива своето тегло и размери. Знаем кои сме, защото сме намерили материала, от който сме направени. Този материал е бил пречистен от депресивните мисли, "редуциран", в химичния смисъл на думата, до своята същност. Месеците или годините, посветени на смъртта, са оставили призрачна бяла утайка, която е "Азът", сух и истински.

Грижата за душата изисква култивиране на по-широкия свят, разкрит от депресията. Когато говорим за депресията клинично, мислим за емоционално или поведенческо състояние, но когато си я представим като посещение на Сатурн, виждаме многобройните качества на неговия свят: необходимостта от изолация, "коагулацията" на фантазията, "дестилацията" на спомените, приемането на смъртта и т.н.

За душата депресията е едно посвещаване, ритуал на прехода. Ако мислим, че депресията, така празна и скучна, е лишена от въображение, ние може би пренебрегваме нейните ритуални аспекти. Може би си представяме самото въображение от една чужда за Сатурн гледна точка; празнотата може да изобилства от чувства, образи на катарзиса, емоции на съжаление и загуба. Като светлосянка на настроението, сивото може да бъде така интересно и разнообразно, както в черно-бялата фотография.

Ако определим депресията като патология, отнасяйки се с нея като към нуждаещ се от лечение синдром, емоциите на Сатурн могат да се изявят само в анормално поведение. Алтернативата е да поканим Сатурн, когато почука на вратата, и да му предложим подходящо убежище. В някои ренесансови градини имало беседка, посветена на Сатурн - тъмно, сенчесто, отдалечено място, където човек можел да си почине и да се посвети на депресията, без да се притеснява, че ще бъде обезпокоен. Бихме могли да последваме този пример в нагласата си и в начините, по които се справяме с депресията. Понякога хората имат нужда да се оттеглят и да проявят студенина. Като приятели и съветници, ние бихме могли да осигурим емоционалното пространство за подобни чувства, без да се опитваме да ги променяме или тълкуваме. А като общество бихме могли да отдадем признание на Сатурн в нашите сгради. В къщата или в търговския център може да има стая или истинска градина, където човек би могъл да се оттегли, за да медитира, да размишлява или просто да поседи сам. Когато съвременната архитектура се опитва да признае съществуването на душата, тя предпочита някой кръг или правоъгълник, където човек може да се приобщи към останалите. Но депресията притежава центробежна сила; тя се оттегля от центъра. Ние често наричаме нашите сгради и институции "центрове", но Сатурн би предпочел някой самотен аванпост. Болниците и училищата често имат "общи стаи", но не би било зле да имат и "необщи стаи", места за оттегляне и усамотяване.

Когато оставяме телевизора включен, без да го гледаме, или радиото свири по цял ден, ние всъщност се защитаваме от тишината на Сатурн. Искаме да прогоним пустотата, която заобикаля тази отдалечена планета, но докато запълваме тази празнота, може би го принуждаваме да приеме ролята на симптом, да бъде приютен в нашите клиники и болници като напаст, вместо като лечител и учител - неговите традиционни роли.

Защо не успяваме да оценим този аспект на душата? Една от причините е, че повечето от нашите знания за Сатурн ни осеняват симптоматично. Празнотата идва твърде късно и е твърде буквална, за да притежава душа. Дървените постройки в нашите градове и фалиращите бизнес-начинания сигнализират за икономическата и социална "депресия". В тези "депресирани" райони на града упадъкът е откъснат от волята и от съзнателното участие и се разкрива само като външна изява на някакъв проблем или някаква болест.

Виждаме депресията, икономическа и социална, като буквален провал и заплаха, като изненада, която връхлита здравословните ни планове и очаквания. Какво ще стане, ако започнем да очакваме Сатурн и неговите тъмни, празни пространства да заемат своето място в живота? Какво ще стане, ако умилостивим Сатурн като включим неговите ценности в начина си на живот? (Да го умилостивим, означава едновременно да го признаем и да му предложим уважение като средство за защита.)

Бихме могли да почетем Сатурн, като проявим повече честност, когато се сблъскаме с някоя сериозна болест. Болничните служители ще ви кажат колко много може да спечели едно семейство, когато депресиращите факти за неизлечимата болест се обсъждат открито. Освен това бихме могли да приемем собствените си болести, посещенията си при лекаря и в болницата, като напомняния, че сме смъртни. Ние не се грижим за душата в ситуациите, в които се защитаваме от тяхното влияние. Не е необходимо да бъдем само сатурнови в тези ситуации, но няколко откровени думи за меланхолията, която изпитваме, биха могли да умилостивят Сатурн.

Поради факта, че депресията е едно от лицата на душата, когато я признаваме и я внасяме във взаимоотношенията си, ние приютяваме интимността. Ако отричаме или прикриваме нещо, което е в душата ни, ние не можем да се разкрием напълно пред околните. Скриването на тъмните кътчета води до загуба на душата; когато говорим за тях и от тяхно име, ние откриваме път към истинската приобщеност и интимност.

ИЗЦЕЛЯВАЩИТЕ СИЛИ НА ДЕПРЕСИЯТА

Преди няколко години Бил, свещеникът, за когото вече споменах, дойде при мен с една впечатляваща история. Когато бил на шестдесет и пет години и имал зад гърба си тридесет години под расото, той, като изпълнен със съчувствие пастор на една селска църква, подпомогнал финансово две жени от паството. Епископът обаче сметнал, че той е злоупотребил с църковните фондове, и неправилно оценил и други ситуации. Затова след цял един живот, изпълнен с уважение, дал на Бил два дни» в които да си събере багажа и да напусне епархията.

Когато започна да ми разказва за положението, Бил беше доста възбуден и развълнуван от преживяванията си. Беше преминал успешно през групова терапия, където беше открил начини за справяне с гнева. В един момент дори решил самият той да стане терапевт с идеята да помага на своите колеги - свещеници. Но когато говореше за бедата, в която е изпаднал, той ми даваше обяснения и извинения, които звучаха наивно. За едната от жените каза: "Аз само се опитах да й помогна. Тя имаше нужда от мен. Ако не беше така, нямаше да й помогна."

Знаех, че трябва да намеря начин да приема и да събера всичките необичайни преживявания на Бил и техните тълкувания, без да се опитвам да ги подлагам на преценка. Отделихме много време на неговите сънища и той бързо се специализира в тълкуването на тяхната образност. Предложих му да донесе картините и скиците, които беше направил през време на груповата терапия. Докато обсъждахме тези образи седмица след седмица, ние успяхме до известна степен да вникнем в неговата природа. Благодарение на своето творчество Бил имаше възможността да се вгледа в своя произход и в някои от важните събития, Допринесли за решението му да стане свещеник.

Тогава се случи нещо любопитно. Докато наивните обяснения за поведението му отстъпиха място на по-съществени мисли за по-големи теми в живота, настроението му започна да помръква. Докато изразяваше гнева си заради начина, по който се отнасяли към него, докато бил семинарист и свещеник, той загуби много от своята възбуда. Междувременно се беше нанесъл в едно общежитие за свещеници, където водеше много усамотен живот. Той прегърна своята самота, реши да не участва в мероприятията в общежитието и постепенно раните на скорошните му преживявания се задълбочиха в истинска депресия.

Бил вече критикуваше управата на църквата и говореше по-реалистично за баща си, който се опитал да стане свещеник и се провалил. До известна степен Бил смяташе, че не става за свещеник и че е заел мястото на баща си, опитвайки се да осъществи неговите, вместо собствените си мечти.

Бил повярва на своята депресия и й позволи да заеме централно място в живота му. Той започваше всеки разговор в един наистина депресиращ стил с думите: "Няма смисъл. Всичко е свършено. Твърде стар съм, за да постигна в живота си това, което желая. Направих много грешки, но вече не мога да ги поправя. Искам само да седя в стаята си и да чета." Но той продължи терапията и всяка седмица говореше за депресията си и от името на депресията.

Моята терапевтична стратегия, ако можем да я наречем така, се състоеше в това, да предизвикам отношение на приемане и интерес към депресията на Бил. Не използвах някакви особено хитроумни методи. Не го подтиквах да посещава семинари на тема депресия или да насочва фантазиите си към контакт с депресираната личност у него. Грижата за душата не е толкова героична. Аз просто се опитах да оценя начина, по който неговата душа се изразява в настоящия момент. Наблюдавах бавните, почти незабележими промени в тона и фокуса на вниманието, които Бил внесе в своите маниери, думи, сънища и образност на разговора.

Когато, в състояние на депресия, Бил заяви, че не е трябвало да става свещеник, аз не приех думите му буквално, защото знаех какво значение беше отдавал той на духовния си сан през всичките тези години. Но сега той откриваше сянката на своето призвание. Животът му на свещеник стана по-задълбочен и духовен благодарение на размисъла върху лишенията, които той изисква. Бил за първи път се сблъскваше с жертвите, които е направил, за да бъде свещеник. Това не беше абсолютно отричане на сана; това беше пълнота на възприятието. Забелязах, че дори докато постепенно разкриваше жертвите, които е направил, дори докато чувстваше силно съжаление за това, че е станал свещеник, той същевременно говореше за верността си към църквата, за трайния си интерес към теологията и за отношението си към смъртта и към задгробния живот. По някакъв начин той именно сега откриваше действителната същност на своя духовен сан. Хрисимият свещеник, който беше благ по задължение, умираше, за да бъде заместен от един по-силен, по-индивидуален и не така ясен за манипулиране мъж.

В депресията си Бил виждаше само смъртта, края на познатия живот и изпразването на старите ценности и разбирания. Но депресията очевидно лекуваше неговата наивност. За повечето хора основната им добродетел е и най-съществената им грешка. Детинската загриженост на Бил за всичко живо - животни, растения и хора - му даваше състрадателност и алтруистична чувствителност. Но неговата уязвимост го правеше прицел на шеги от страна на колегите му, които не разбираха колко дълбоко страда той от техните подигравки. Щедростта му беше безгранична и в известен смисъл го беше унищожила. Депресията обаче го направи по-силен, даде му нова увереност и стабилност.

Благодарение на своята депресия Бил успя да види злодеите в своя живот. Някогашната му наивна гледна точка даваше на всеки сляпо одобрение. Нямаше нито истински герои, нито пълнокръвни врагове. Но в депресията си Бил почувства нещата по-дълбоко прояви остра враждебност към колегите си. "Да пукнат дано" - процеди веднъж той през зъби.

Бил заявяваше убедително: "Стар съм. Нека погледнем истината в очите. На седемдесет години съм. Какво ми остава? Мразя младежите. Щастлив съм, когато тези млади пуяци се разболеят. Не ми казвай, че ми остава много живот. Не е вярно."

Бил силно се идентифицираше със старостта. Как могъл да споря с него? Но аз бях убеден, че това остроумно изявление го предпазва от обмислянето на други възможности за идентификация и парадоксално го пази от по-ниски нива на депресията му. Предавайки се точно в този момент, на него не му се налагаше преживява мислите и чувствата, които го очакваха по-нататък.

Веднъж той ми разказа един сън, в който слизал по някакво стръмно стълбище, после по още едно; но последното било твърде тясно за него и той не искал да продължи. Зад него някаква фигура на жена го насърчавала, а той упорствал. Този сън илюстрираше състоянието на Бил в момента. Той пропадаше, но отказваше да се гмурне още по-дълбоко.

Оплакването на Бил "Аз съм стар. Нищо не ми остава" всъщност не идваше от Сатурн. Макар че твърдението му звучеше като утвърждаване на възрастта, то по-скоро беше атака срещу възрастта. Когато той произнасяше тези думи, аз си задавах въпроса, дали през дългите години, докато е бил семинарист и свещеник, не му е била отказана възможността за израстване. Той ми каза, че по някакъв начин през цялото време се е чувствал като дете и просто е следвал заповедите на вишестоящите, без да се тревожи за пари или за оцеляването си, без да взема житейски решения. Сега съдбата го бе захвърлила на място, изпълнено с безпокойство и размисъл. За първи път той поставяше под въпрос всичко и израстваше с невероятна скорост.

-  Твоят сън - му казах аз, - за слизането по тясното стълбище и жената, която стои отзад и те насърчава - мисля, че бихме могли да се обърнем към Фройд и да го разгледаме като опит за раждане.

- Никога не съм мислил за него по този начин -каза той заинтригуван.

- Изглежда в меланхолията си ти изпадаш в състояние на бардо. Знаеш ли какво е това?

- Не - каза той, - никога не съм чувал за това.

-  Тибетската книга на мъртвите описва времето между преражданията, периода преди следващото раждане за живот, като бардо.

- Напоследък нямам особен интерес към събитията от живота.

- Точно това имам предвид - казах аз. - Ти не искаш да участваш в живота. Ти си между два живота. Сънят може би те приканва да се спуснеш по течението.

- В съня си чувствах силно нежелание и жената ме притесняваше.

- Нима всички ние не изпитваме същото? - казах аз, мислейки си колко е трудно да се преродиш, особено когато първият път всичко е било така болезнено и очевидно неуспешно.

- Не съм готов - каза той убедено и с разбиране.

- Всичко е наред - отговорих аз. - Знаеш къде си и е важно да си точно там.

Бардо изисква време; не можем да го пришпорваме. Няма полза от преждевременното раждане.

Бил отново се отправи към своята "пещера", както наричаше стаята си в манастира.

- Не ми остава нищо друго, нали? - попита той.

- Да - казах аз. Искаше ми се да мога да му дам някакви по-конкретни надежди.

В часовете по теология Бил беше "измерил обиколката на Луната" и си мислеше, че знае кое е добро за душата. Но в депресията си той достигна до една по-значителна истина: "Никога вече няма да казвам на хората как да живеят - заяви той. - Мога да им говоря единствено за тяхната мистерия."

Подобно на Оскар Уайлд, в депресията си Бил беше намерил една по-широка гледна точка, една нова оценка на загадката. Хората си мислят, че именно свещеникът е човекът, който е наясно със загадката, но депресията на Бил можеше да бъде разглеждана като продължение на теологичното му образование.

Накрая депресията на Бил премина и той се премести в друг град, където работеше като съветник и свещеник. Обучението му в тайните на Сатурн даде резултат. Той успя да помогне на много хора да се вгледат искрено в своя живот и в емоциите си, там, където преди би се опитал да ги освободи от мрачните чувства чрез чисто позитивно окуражаване. Той знаеше какво е да си лишен от уважение и от сигурност и затова можеше да разбере по-добре отчаянието и обезкуражаването на тези, които идваха при него с трагични истории.

Грижата за душата не означава да се отдадем изцяло на симптома, а да се опитаме да научим от депресията кои са качествата, от които се нуждае душата. Нещо повече, тя се опитва да вплете тези качества в тъканта на живота, за да може естетиката на Сатурн - студенината, изолацията, мрака, празнотата - да даде своя принос за структурата на всекидневния живот. Когато се учи от депресията, човек може да се облече в сатурново черно, за да наподоби настроението си. Би могъл да тръгне сам на пътешествие в отговор на сатурновото чувство. Може да направи пещера в двора си като място за сатурново усамотение или просто да остави депресивните си мисли и чувства да бъдат такива, каквито са. Всички тези действия представляват положителна реакция на посещението на сатурновите депресивни емоции. Те са конкретни начини на грижа за душата в нейната мрачна красота. Така бихме могли да открием мистерията на празнотата в сърцето. Също така бихме могли да разберем, че депресията има свой собствен ангел, един пътеводен дух, чиято задача е да води душата към далечните земи, където тя намира едно уникално вътрешно прозрение и се наслаждава на специално проникновение.

Глава 8

ТЕЛЕСНАТА   ПОЕЗИЯ  НА БОЛЕСТТА

Човешкото тяло е един огромен извор на въображение, поле в което въображението се носи игриво. Тялото е душата, разкрита в нейната най-богата и изразителна форма. В тялото виждаме душата, изразена в жестове, облекло, движения, физиономия, температура, кожни обриви, тикове, болести - в безбройни експресивни форми.

Художниците се опитват да разкрият експресивните възможности на тялото по много различни начини, от одалиските до официалните портрети, от меките тонове на Рубенс до геометрията на кубистите. От друга страна, съвременната медицина се е насочила настървено към лечението и не се интересува от вроденото изкуство на тялото. Тя иска да изкорени всички аномалии, преди да е успяла да потърси значението им. Тя свежда тялото до химия и анатомия и така неговата експресивност се скрива зад графики, таблици, числа и структурни диаграми. Представете си медицински подход, който е в съзвучие с изкуството и се интересува от символното и поетично внушение на болестта или на лошо функциониращия орган.

Веднъж разговарях с една диетоложка за холестерола и повдигнах някои от тези въпроси. Лично аз не съм съгласен да превръщам холестерола в решаващ фактор за отношението към сърцето и храната ми. Споделих това с нея.

- Но холестеролът е сериозен проблем - каза тя. - Хора, които са имали неприятности със сърцето, трябва съвсем ясно да разбират колко важно е да контролират холестерола в диетата си.

-  Не се съмнявам в реалното съществуване на холестерола - отговорих аз, - но се чудя дали не го приемаме твърде буквално.

- Най-странното е - продължи тя, - че аспиринът може да контролира вредните му ефекти - само по една таблетка на ден.

-  Нима препоръчваш всички да пием по един аспирин дневно заради холестерола?

-  Ако имате високо ниво на холестерола или сърдечни проблеми, да - каза тя убедено.

- Защо? - попитах аз.

- Така ще живеете по-дълго - отговори тя.

- Значи, борейки се с холестерола, ние се противопоставяме на смъртта?

-Да.

- Това отричане на смъртта ли е? - попитах аз, вече по-конкретно. - Спомням си изявлението на Иван Илич, че той не искал да умре от някаква си болест. Искал да умре от смърт.

-  Може би наистина е отричане на смъртта.

- Възможно ли е - попитах аз - да разбираме, че имаме проблеми с холестерола, и въпреки това да си го представяме по различен начин, тъй като няма друг път за борба с нашата смъртност?

-  Нямам представа - каза тя. - Съществуват някои общоприети факти, които не подлагаме на съмнение.

Това е проблемът на тялото. Ние не разсъждаваме върху общоприетото. Ако разсъждавахме, можехме да видим холестерола по различен начин.

- Възможно ли е това да има нещо общо с претоварените магистрали? - предположи съпругът й, психоаналитик, - Може би не искаме претовареност в каквато и да е форма. Копнеем за свободно преминаване по пътищата и в артериите ни.

Оцених коментара му, защото той ни извеждаше от буквалната сфера на химията и разглеждаше симптома като символ, призма, през която да видим проблема в напълно различен контекст. Не искам да кажа, че претоварените магистрали са причината за артериалните запушвания. Каузалното мислене препятства имажинистичното съзерцание. Но когато видим метафоричното сравнение, ние започваме да признаваме поетиката на тялото.

Преди няколко години в Далас Джеймс Хилман изнесе лекция за сърцето Основното му твърдение беше, че съвременната тенденция да разглеждаме сърцето като механична помпа или мускул, стеснява разбирането и може би намира израз в широко разпространените сърдечни проблеми. Когато говорим по този начин, ние губим от поглед душевните образи на сърцето като убежище на смелостта и любовта. Разглеждайки сърцето като предмет, ние го водим на разходка или спринт за тренировка, но то губи цялата си метафорична сила и се свежда само до неговата функция. Докато Хилман казваше това, един мъж от предните редици на аудиторията се изправи. Той носеше анцуг и гръмогласно възнегодува, че сърцето е мускул, който трябва да се поддържа във форма, за да не получим сърдечен пристъп.

Хилман искаше да каже, че ние атакуваме сърцето, когато разглеждаме като физически орган онова, което векове наред е било възпявано от поезията и песните като убежище на нежността. За нас, които сме така силно завладени от съвременните категории на мисълта, не е лесно да си спомним за собствените си предубеждения в тази насока. Разбира се, че сърцето е помпа. Това е факт. Нашият проблем е, че не можем да проникнем отвъд мисловните структури, които ценят фактите и същевременно разглеждат поетичното съзерцание като несъществено. В известен смисъл тази гледна точка, сама по себе си, е сърдечна недостатъчност. Ние вече не мислим със сърцата, а с главите си.

Колегата на Хилман, Робърт Сардело, също посочва, че ние отдаваме интелигентността и силата на мозъка, а после свеждаме сърцето до обикновен мускул. Но, казва той, сърцето притежава своя интелигентност. То знае какво да прави и без заповедите на мозъка. Мотивите на сърцето не винаги срещат одобрението на мозъка. Сардело отбелязва, че то има свой стил, бие със специална сила в състояния на страст, каквито са гневът и сексът. Мозъкът разсъждава хладнокръвно за студената действителност, докато сърцето мисли в нажежени ритми.

Сърцето е само един от многобройните органи, чиито функции и форми с времето са придобили метафорично богатство. В историята на човечеството душата може да бъде открита в далака, в черния дроб, в стомаха, жлъчния мехур, червата, хипофизата и в белите дробове. Помислете за думата шизофрения, която означава "прерязване" или "разделяне" на френите - белите дробове. Нима това е просто поетичен етикет или е силата на тялото, която в многообразните си части създава полицентрично поле за душата? Хилман и Сардело твърдят, че тялото има задачата да ни предостави емоции и образи, които съответстват на силно разграничените му органи.

СИМПТОМИ И БОЛЕСТ

При психоанализата са правени претенциозни опити за класифициране на връзките между психическите преживявания и физическите болести, но като цяло както психологията, така и медицината с неохота тълкуват тези поетични връзки. През петнадесети век Марсилио Фичино отбелязва, че Марс разгражда червата. Днес на по-различен език, но вероятно със същата прозорливост, ние заключаваме, че има връзка между потиснатия гняв и колита. Като цяло обаче имаме една твърде повърхностна представа за взаимоотношението между конкретния физически симптом и емоциите.

Думата симптом е близка на думата символ. От етимологична гледна точка символ означава две неща "хвърлени заедно", докато под симптом се разбира неща, които "падат заедно", сякаш случайно. Смятам, че симптомът се появява от нищото и рядко се опитваме да "отхвърлим заедно" двете неща: болестта и образът. Науката предпочита еднозначните интерпретации. Нужен е само един прочит. Поезията, от друга страна, никога не спира да интерпретира. Тя не търси край на смисъла. Поетичната реакция на болестта може да изглежда неадекватна в контекста на медицината, но науката и изкуството са радикално различни от гледна точка на интерпретацията. Затова поетичният прочит на тялото, такова, каквото то се изразява в болестта, изисква нова оценка на законите на въображението и по-конкретно готовност да позволим на въображението да продължи да се развива към все по-нови и по-дълбоки прозрения.

Напоследък се чуха гласове, насочени срещу метафоричния поглед към болестта, защото така се "обвинявали” пациентите за физическите им проблеми. Възражението е, че ако ракът е свързан с начина на живот на един човек, ние бихме държали индивида отговорен за болест, над която той няма контрол.

Вярно е, че обвиняването на човека за болестта му води единствено до чувство за вина и не благоприятства въображението. И все пак, както казва Сардело: "Обект на терапевтичното въздействие е завръщането на въображението към неща, които са станали чисто физически." Винаги, когато обвиняваме, търсим изкупителна жертва за действителното разстройство, което е трудно откриваемо и в което сме въвлечени и ние самите, като индивиди и като общество. Обвинението е дефанзивен заместител на открития поглед към живота, чрез който се учим от грешките си. В основата си това е начин за отклоняване на съзнанието от грешката. Сардело препоръчва, ако имаме сърдечни проблеми или ракът ни потапя в мисли за смъртта, да се вслушаме в тези симптоми и да пригодим живота си към тях. Вместо да обвиняваме, бихме могли да откликнем. Вслушването в посланията на тялото се различава от обвиняването на пациента.

Скоро имах преживяване, което, до известна степен, разкрива взаимоотношението между тяло и въображение. Изпитвах болка в долната лява част на тялото. Докторът не беше сигурен за какво става дума, но тъй като състоянието ми не се влоши през следващите няколко седмици, той предложи да го наблюдаваме внимателно, без да прилагаме някакво героично лечение, Напълно се съгласих с него. Вместо традиционното лечение посетих една двойка, която се занимаваше с масажи. Те бяха запознати с широкия житейски контекст, в който се изявява болката. Това беше първото ми посещение и затова ми зададоха някои общи въпроси. С какво се храните? Как се чувства напоследък тялото ви като цяло? Има ли в живота ви нещо, което според вас е свързано с болката? Ако болката можеше да говори, какво би могла да ви каже?

Оцених факта, че срещата ни започна с търсене на контекста на болката. Открих, че този обикновен диалог оказва силно влияние върху мен. Той ме насочи към съзерцание на света, обкръжаващ болката, и към вслушване в нейната поетика. Тогава, както си лежах на масата за масаж, двамата, застанали от двете ми страни, започнаха леко да ме масажират. Бързо изпаднах в дълбока релаксация. Отплувах към полета на мисълта, безкрайно отдалечени от тази малка стая в моето малко градче. Сетивата ми възприемаха звуците наоколо, но вниманието ми беше потънало в някакво защитено от живота пространство. Усещах как ръцете им се движат по тялото ми, бавно и без натиск. След това усетих пръсти на болното място. Очаквах, че ще се надигна от мястото си, за да се защитя от докосванията им. Вместо това останах в онази област на далечна съзнателност.

Внезапно няколко големи, внушителни тигри с ярка окраска изскочиха от някаква клетка. Те бяха така близо, че виждах целите им тела. Цветът им беше по-ярък от всичко, което би могло да съществува в естествения свят. Те изглеждаха едновременно игриви и свирепи. Един от масажистите каза:

- Какво изпитваш, когато те докосвам тук?

- Появиха се тигри - казах аз.

-  Говори с тях - отвърна той. - Открий какво е тяхното послание.

Бих искал да го открия, но беше очевидно, че тигрите нямаха никакво намерение да ми проговорят на английски.

- Не мисля, че могат да говорят - казах аз.

Въпреки че разговарях с жената, която ме масажираше, тигрите продължиха да си играят в кътчето от джунгла, което се беше разтворило в слабоосветената стая. Не се сприятелих с тях; те очевидно не се канеха да стават домашни любимци. Но дълго време ги наблюдавах, изпълнен със страхопочитание пред силата и красотата на огромните им тела. Когато масажът приключи и тигрите се прибраха, ми казаха, че животните често се появяват в тази стая за масажи.

Тръгнах си с мисълта, че ще ми трябват няколко седмици за размисъл върху посещението ми. Главното, което усетих в тези тигри, беше смелост, сила и самообладание, качества на сърцето, от които се нуждаех по това време. Не техният смисъл, а тяхното присъствие сякаш ми даде увереност и сила. Дълго след този случай, щом усетех, че болката се подновява, аз извиквах тигрите и черпех смелост от тях. Вероятно те можеха да ме научат да разкривам истинските си цветове с известен блясък и показност.

Когато внасяме въображение в тялото, не можем да очакваме обяснения като от тълковен речник и ясни решения на проблемите. Символът често бива дефиниран и разглеждан така, сякаш той представлява повърхностно съотнасяне на две неща, подобно на съновниците, в които ви казват, че змията винаги означава секс. Погледнато по-задълбочено, символът е акт на съвместяване на две несъвместими неща и живот в напрежението, което съществува между тях, наблюдавайки образите, породени от това напрежение. В този подход към символа няма финал, няма край на съзерцанието, няма единичен смисъл и ясна инструкция за това, какво да правим после.

Не може да има енциклопедия на телесната образност. Моето лечение беше насочено не толкова към отстраняване на болката, колкото към стимулиране на въображението ми, за да мога да размишлявам по-пълноценно върху живота и тялото си. Това е симптомът: сякаш случайното свързване на живота и тялото. Можем да откликнем като съхраним това съвпадение. Това може би е и начин за тълкуване на многобройните образи на хермафродити, които срещаме в изкуството и в митологията: мъж и жена в едно тяло, разкриващи опита за съхраняване на двойнствеността и за изживяване на нейното понякога гротескно напрежение.

Поезията както в литературата, така и в тялото, винаги изисква да свързваме онова, което изглежда несъвместимо. Това поетично свързване, което изисква да изведем поетичната нагласа от библиотеките и да я внесем в клиниките, ни помага да проникнем в тялото и неговата болка по-дълбоко, отколкото го правят измерванията и еднозначните, чисто физически интерпретации. Но това не винаги ще ни предложи яснота. Яснотата не е един от даровете на поезията. От друга страна, поезията ни осигурява дълбочина, прозрение, мъдрост, мироглед, език и музика. Просто ние не мислим особено много за тези качества, когато се сблъскаме с болестта.

Чувствителното поетично лечение чрез образи подхранва интуицията, която е по-пряко свързана с емоциите и поведенческите реакции, отколкото с рационалната интерпретация. Като допълнителна придобивка, образите остават непокътнати. Много след "лечението", което проведох, за мен моите тигри все още са източник на чудеса и прозрения. Те не бяха победени от някакво конкретно послание или смисъл, който съм извлякъл от тях. Подобна интелектуална хирургия обикновено е фатална за животните от онази специална джунгла, която посетих.

Патриша Бери отбелязва нещо важно за тялото и образите. Самите образи имат тяло, казва тя, но нашето толкова ориентирано към фактите съзнание не може да оцени това неуловимо тяло на въображението. Ние винаги искаме да открием някаква естествена последица в действителния живот, за да придадем на образа плът и кръв - сънят трябва да се отнася до нещо, което се е случило през деня. Картината е свързана с живота на художника. Болката отляво сигурно е от нещо, което съм ял. Необходимо е живо въображение, за да разберем, че образите имат свои собствени тела. Онези тигри пламтяха в оранжевите си ивици и телата им бяха масивни и тежки. Когато позволяваме на тези образи да имат свое физическо съществуване, ние сме по-малко склонни да ги тълкуваме като абстракции.

Вероятно сме твърде много "в телата си" не само когато тренираме, танцуваме или сме масажирани, но и когато съзираме телата на въображението. Не знам какво означаваха цветовете на тигрите, но със сигурност знам какво внушаваше силата на техните мускули. Струваше ми се важно да им позволя да притежават свои тела и в този процес (защото те по някакъв начин са създадени във или извън моето въображение) аз се приближавах до моето тяло, каквото и да означава това.

ТЕЛЕСНОТО УДОВОЛСТВИЕ

Ако дебелото черво ме боли, защото съм нервен, тогава този орган не е просто парче биологично функционираща плът. То има връзка със съзнанието и свой специфичен начин на изразяване. Шандор Ферензи, виден унгарски колега на Фройд, твърди, че частите на тялото притежават своя "органна еротика". Доколкото разбирам, той иска да каже, че всеки орган има свой личен живот и индивидуалност, която се наслаждава на дейността си. Моето дебело черво е нещастно и ако обърна внимание на оплакванията му, може би ще разбера какво го кара да се чувства зле, да "боледува".

Образите на тялото приличат на тези от сънищата. При докосване по болното място ще изникне джунгла. Много пациенти имат собствени "когнитивни карти" на телата си, собствена представа за това, как изглежда тялото отвътре и какво произтича по време на болестта. Дори хипохондрията може да се приеме сериозно като откровен израз на душевно безпокойство.

Фразата на Ферензи "органна еротика" внушава, че частите на тялото не само функционират, но и изпитват удоволствие от това. Човек не би трябвало да си задава въпроса, дали даден орган работи, а дали това му е приятно. Ферензи ни кани да пренесем митичната основа на представите си за органите на тялото от дейността към удоволствието. Мога да си представя как интервюирам бъбреците си: Спокойни ли сте? Наслаждавате ли се на дейността си днес? Или аз правя нещо, което ви депресира?

Думата ххх означава "поза, в която лактите не са в отпуснато състояние ". Еаве произлиза от латинската дума ххх, "с дръжки" или "облакътен" - отпусната или поне ненапрегната поза. Хххх означава липса на покой за лактите. Ххх е форма на удоволствие, хххх е изгубването му. Един специалист по болестите трябва да започне изследванията за поставяне на диагноза с въпросите за удоволствието. Наслаждавате ли се на живота? Кога той не ви доставя удоволствие? Опитвате ли се да противостоите на удоволствието в някаква област или в някоя част на тялото ви, която търси удоволствие? Историята на философията разкрива забележителния факт, че когато душата е поставена в центъра на нашата загриженост, удоволствието става фактор от първостепенно значение.

Любопитен е фактът, че във философските трудове винаги когато удоволствието е свързвано с душата, то.не е освободено от ограничения. Епикур, както вече видяхме, е живял скромен живот и е преподавал философия на удоволствието. Фичино, който в ранните си години открито е изповядвал философията на Епикур (по-късно той живеел според нейните правила, но не говорел открито за това), поставял удоволствието на пиедестал, но въпреки това бил вегетарианец, хранел се оскъдно, не пътувал и ценял приятелите и книгите повече от всички други материални притежания. Мотото на неговата Флорентинска академия било извезано на нейното знаме и гласяло УДОВОЛСТВИЕ В НАСТОЯЩЕТО. В едно от писмата си той дава следния епикурейски съвет: "Не позволявайте на съзерцанието си да стига по-далеч от удоволствието, нито да изостава дори малко от него."

Бихме могли да си представим болестта не просто като физическо явление, а като състояние на личността и на света, като неуспех на тялото да открие удоволствието. Удоволствието не е свързано непременно с наслада за сетивата или с трескавото преследване на нови преживявания, притежания или забавления. Истинският епикуреец се отдава на удоволствието с внимание към душата и затова не насилва нещата. Ако обединим органната еротика на Ферензи с епикурейските ограничения, можем да заживеем в един свят, в който ушите ни няма да бъдат атакувани ежедневно от дразнещи звуци. Мислим за замърсяването като за химично отравяне, но душата може да бъде отровена чрез ухото. Също така бихме могли да осъзнаем стойността на уханията и ароматите. Фичино е препоръчвал облагородени сортове цветя и подправки като начин за одухотворяване на света.

Бихме могли да разглеждаме съвременната болест до голяма степен като себеутвърждаване на тялото в контекста на културно вцепенение. Стомахът не изпитва удоволствие от замразени и прахообразни храни. Тилът ни се оплаква от полиестерни материи. Стъпалата умират от скука поради липсата на разходки из интересни места. Мозъкът се депресира, когато го описват като компютър, а сърцето не обича да го третират като помпа. Днес нямаме много възможности да упражняваме далака си, а черният дроб вече не е убежище на страстта. Всички тези благородни, дълбоко поетични органи, изпълнени със смисъл и сила, са превърнати в нещо, което функционира.

Вероятно ние сме единствената култура, която проявява към тялото толкова оскъдно въображение. Живеем в единственото историческо време, когато загадката е прогонвана от тялото и от болестите, които са неговият начин на изразяване. През шестнадесети век Парацелз дава на докторите следния съвет: "Докторът трябва да говори за невидимото. Видимото трябва да е част от неговото познание и той да разпознава болестта по нейните симптоми, точно както би сторил това и някой, който не е медик. Но не това го прави доктор; той става такъв едва когато познае неназованото, невидимото, нематериалното, което оказва своето въздействие."

Трудно е да приложим тези думи на Парацелз към съвременната медицина, където невидимото, което оказва своето въздействие, се вижда през микроскопи и чрез рентгенови лъчи. Медицината прави невидимото тривиално. Тя се доверява на микроскопа, с който се разкриват корените на болестта, но той не може да проникне достатъчно дълбоко. Парацелзиевият доктор би отчел невидимите фактори, които влияят върху болестта - емоции, мисли, лична история, взаимоотношения, копнеж, страх, желание и т.н.

В пета песен на Омировата Илиада откриваме едно описание на нараняването, което ни отвежда дълбоко в невидимия свят. В разгара на развихрилата се битка дори боговете биват ранени. Афродита е ударена в ръката, гърдите на Хера са улучени от тризъба стрела, Хадес също е ранен от стрела. Тази част понякога е наричана "Песента на ранените богове".

Какво означава раненият бог? Често се цитира Юнг, според който днес боговете се завръщат при нас в болестите. Бих добавил, че самите богове страдат от нашите рани. Именно те носят бремето на натрапчивите ни идеи и болестта е израз на тяхната болка и рана. В медицинския свят целият ни високо-технологизиран език пее песента на ранените богове. В героичната борба да бъдеш "някой", да успееш в живота и да намериш щастието, нещата, които правим могат да наранят нещо много по-дълбоко от Аза. Самите основи на съществуването могат да бъдат засегнати и в този смисъл болестта изниква, подобно на божествено явяване, от някакво дълбоко и загадъчно място.

Болестта до голяма степен се корени във вековечни причини. Християнската доктрина за първородния грях и Четирите Благородни истини в будизма ни учат, че човешкият живот е наранен в самата си същност и страданието е в природата на нещата. Ние сме наранени от самото си участие в живота, от това че сме деца на Адам и Ева. Илюзия е да се мисли, че липсата на рани е естественото състояние на нещата. Всяка медицина, мотивирана от фантазията за отстраняване на болката, се изправя срещу човешката същност.

Имайки предвид тези по-широки измерения, бихме могли да направим преглед на живота си и да видим как действията ни могат да засегнат самите корени на нашето съществуване. Можем да потърсим себеотричането и себеотчуждаването. Не се опитвам да обоснова лична вина за симптомите ни, но бихме могли да потърсим във физическите си проблеми пътя за хармонизиране на живота с природата или, от митологична гледна точка, с волята на боговете. Бихме могли да направим същото и като общество. Какво се опитваме да постигнем, като се самоубиваме с тютюнопушене? Ако разглеждаме рака като доведено до лудост разрастване на клетките, има ли бог на растежа, който е обиден от нашия икономически и технологичен фанатизъм, свързан с растежа? Когато заложим божествените принципи дълбоко в своята дейност, може би ще намерим "лек" за нашата болест. Древните гърци учат, че богът, който лекува, е същият бог, който първоначално е донесъл болестта.

Вглеждайки се в митологията на нашите болести, бихме могли да ги анализираме от религиозна гледна точка. Идеята е не да внесем религия в страданието, а да разберем, че страданието вдъхновява религията. Нашите рани ни напомнят за боговете. Ако позволим на болестта да ни доведе до размисъл за основите на съществуването, духовността ни ще придобие сили. Приемайки, че сме ранени, ние подхождаме към живота по-различно, отколкото ако единствената ни грижа е как да отстраним раната. Когато откликваме на загадъчните прояви на болестта, ние живеем с чувство за отговорност към съдбата.

Ако боговете се явяват в болестта ни, ако те са ранени в нашата Илиада (войната на живота), няма смисъл да бягаме от живота, за да избегнем раните му. Бихме могли да открием нова, дълбока стойност в болестта, без да се вглъбяваме мазохистично в нея. Бихме могли да поемем рисковете на битката. В психическия ни живот също можем за известно време да си спестим успокоителните и техниките за облекчаване на страданието, за да открием ранения бог и да възстановим хармонията във взаимоотношенията си с него. Болестта ни предлага път към една религия, която извира направо от участието в най-дълбоките нива на съдбата и съществуването.

СРОДНАТА ДУША НА БОЛЕСТТА

В книгата си за Асклепий, гръцкият бог на медидината, Керени пресъздава една пленителна гръцка скулптура на доктор, който лекува рамото на мъж. На този фон, сякаш насън (напълно подходящо за Асклепий, който лекувал чрез сънища), една змия - животинската форма на бога - докосва рамото на мъжа с уста. Този жест е бил смятан за особено ефикасен за изцеляването. Фигурата внушава, че разнообразните лечения, които докторите прилагат на физическо равнище, имат свой аналог в душата. В съня лечението често се осъществява от животинска форма, а не от рационална, техническа процедура. Както разбираме от много записи на сънища, змията просто ухапва човека там, където го боли. Тя ваксинира пациента със светкавичното си, потенциално отровно докосване.

От този образ можем да научим, че всяка болест е стереофонична. Тя се изявява на нивото на действителните телесни тъкани и същевременно на нивото на съня. Всяка болест е изпълнена със смисъл, въпреки че нейният смисъл може би никога няма да бъде преводим в изцяло рационални термини. Важното е не да разбираме каква е причината за болестта и след това да решаваме проблема, а да се приближим достатъчно до болестта, за да възстановим специфичната религиозна връзка с живота, за която тя ни намеква. Имаме нужда да почувстваме зъбите на бога в болестта, за да бъдем излекувани от самата нея. В истинския смисъл не ние лекуваме болестите, а те - нас, възстановявайки религиозното ни участие в живота. Ако боговете се явяват в нашите болести, може би животът ни е твърде светски и се нуждае от подобно посещение.

Следва един сън, разказан от чувствителна млада жена, медик по образование. Тя лежи на легло заедно с двама доктори, облечени в бели престилки. Те разтоварят за някаква дегенеративна болест, от която ще се разболеят всички. Един от докторите е заинтересуван от факта, че в началния стадий на болестта пациентът оглушава. Той казва, че това е една възможност да усетим какво е да си глух. Сънуващата се тревожи кой ще се грижи за хората, ако всички са болни. Тогава сцената се променя и сънуващата влиза в кабинета на Друг доктор. На бюрото му вижда порцеланова женска фигура. Взима я и я притиска до гърдите си. Забелязва, че докторът има произведения на изкуството из цялата стая. Особено я впечатлява една статуетка от слонова кост, изобразяваща жена с коси и рокля от злато. Тя държи порцелановата фигура и вижда, че ръката й е счупена в рамото. Това я натъжава.

Този сън внушава по няколко начина древната тема за "наранения лечител". Докторите са в леглото с пациента. Всички, включително и докторите, ще се разболеят. Един от докторите дори харесва идеята да изпита симптома. Пациентът/сънуващата не разбира загадъчната истина, че болестта е неизбежна. Как може да бъде лекуван проблемът, ако всички са заразени? Докторите не се тревожат за това. Те изглежда разбират и приемат факта, че болестта е универсална.

Сънят разкрива също, че този, който ни лекува, трябва да бъде "в леглото" с нашата болест. Докторите не се "развеждат" с болестта, превръщайки пациентката и нейния проблем в нещо чуждо за тях. Те не я лекуват в истинския смисъл на думата, а встъпват в антимна близост с нея и изразяват желание да я изживеят. Ако аз, като психотерапевт, се отдръпвам дефанзивно от проблемите, които пациентите ми носят, то е защото така ги принуждавам да понесат универсалната болест, докато се опитвам да я надвия и да ги защитя от нея. Лечението обаче може да изисква от лекарите повече. Може да е необходимо да имат готовност да подходят към болестта като интимни приятели, като хора, които се интересуват от загадката, и като членове на човешката общност, засегната от болестта. Колко често говорим за алкохолиците и наркоманите така, сякаш те не са част от нашето общество, сякаш техният проблем няма нищо общо с нас?

За щастие на сънуващата третият док&