Айзък Азимов
Прелюдия за фондацията

НЯКОЛКО ВСТЪПИТЕЛНИ ДУМИ

Когато написах «фондацията», появила се през 1942 година в майския брой на «Ъстаундинг сайънс фикшън», нямах никаква представа, че съм започнал поредица, която накрая щеше да нарасне до шест тома, състоящи се от общо 650 000 думи (засега). Нито пък предполагах, че тя ще се обедини с моята серия от къси разкази и романи за роботите и с романите ми за Галактическата империя така, че да включва общо (засега) четиринадесет тома или около 1 450 000 думи.

Ако проучите кога тези книги са излезли от печат, ще видите, че между 1957 и 1982 г. има двадесет и пет годишен промеждутък, през който не съм добавил нищо към тях. И то не е защото внезапно съм престанал да пиша. Всъщност аз работех с пълна скорост през целия този четвърт век, ала над други неща. Това, че през 1982-ра се върнах към двете поредици, не беше само моя идея, а резултат от комбинирания натиск от страна на читатели и издатели, който в края на краищата стана неудържим.

Във всеки случай ситуацията се задълбочи достатъчно, за да почувствам, че феновете може би ще се зарадват на нещо като пътеводител към поредиците, тъй като те не са писани в реда, в който навярно би следвало да се четат.

Четиринадесетте книги, всички до една публикувани в САЩ от «Дабълдей», предлагат своего рода история на бъдещето, която може би не е съвсем свързана, тъй като в началото не си бях поставил за цел да постигна строга последователност. От гледна точка на логиката (а не според датата на излизане от печат) хронологичният ред на книгите е следният:

1. «Всичко за роботите» (1982). Това е сборник от тридесет и два къси роботски разказа, публикувани между 1940 и 1976 година, който включва всички известни от по-раншния ми сборник «Аз, роботът». От неговата поява насам съм написал само още един подобен разказ. Става дума за «Роботски сънища», който засега не се е появявал в сборник на «Дабълдей».

2. «Стоманените пещери» (1954). Първият от моите романи за роботите.

3. «Голото слънце» (1957). Вторият роман за роботите.

4. «Роботите от Зора» (1983). Третият роботски роман.

5. «Роботи и Империя» (1985). Четвъртият роботски роман.

6. «Космически течения» (1952). Първият от моите имперски романи.

7. «Звезди като прах» (1951). Вторият имперски роман.

8. «Камъчета в небето» (1950). Третият имперски роман.

9. «Прелюдия за Фондацията» (1988). Това е първият роман за Фондацията (при все че засега е последният написан).

10. «Фондацията»*1 (1951). Вторият роман за фондацията.

11. «Фондация и Империя» (1952). Третият фондационен роман, изграден от два дълги разказа, издадени за пръв път през 1945 година.

12. «Втората Фондация» (1953). Четвъртият фондационен роман.

13. «Острието на Фондацията»(1982). Петият фондационен роман.

14. «Фондация и Земя» (1983). Шестият фондационен роман.

Дали ще добавя още томове към поредиците? Бих могъл. Има място за по една книга между 5 и 6 и между 9 и 10, както, разбира се, и между повечето от другите. А и спокойно мога да напиша нови томове след 14-ия — толкова, колкото си искам.

Естествено все ще трябва да има някаква граница, защото не очаквам да живея вечно, но пък наистина възнамерявам да се задържа на грешната земя колкото е възможно по-дълго.

Айзък Азимов

I. МАТЕМАТИКЪТ

1

Като сподави една лека прозявка, Клеон рече:

— Демерцел, да си чувал случайно за някакъв човек на име Хари Селдън?

Беше император от малко повече от десет години и се случваше при тържествени поводи, нагласен с мантия, корона и скиптър, да успее да изглежда величествен. По същия начин бе сторил например на собствената си холограма, изправена в нишата на стената зад него. Мястото й беше така изчислено, че явно доминираше над другите ниши, където стояха холограмите на няколко от неговите предшественици.

Образът не беше напълно адекватен, защото макар косата на Клеон да бе светлокестенява — и на холограмата, и в действителност — холографът я изкарваше малко по-гъста. Освен туй в лицето на изобразявания имаше известна асиметрия, тъй като лявата част на горната му устна се издигаше мъничко по-високо от дясната, а в портрета това някак си не се забелязваше. Пък и ако оригиналът се изправеше и застанеше до холографския си образ, щеше да се види, че не му стигат два сантиметра до високото метър и осемдесет и три изображение; а може би и че е малко по-пълен.

Естествено холограмата представляваше официалният портрет за коронацията — тогава той беше по-млад. И все още изглеждаше млад, пък и доста хубав, и когато не се намираше в безжалостните лапи на някоя официална церемония, на лицето му се четеше смътно добродушие.

С уважителния тон, който внимателно бе култивирал, Демерцел повтори:

— Хари Селдън? Сир, това име не ми е известно. Би ли трябвало да зная за него?

— Министърът на науката ми го спомена снощи. Помислих си, че може би не ти е непознато.

Демерцел леко смръщи вежди — съвсем лекичко, защото в присъствието на императора човек не бива да се чумери.

— Сир, за тази личност той би трябвало да каже на мен. Ако вземат да ви обстрелват от всички страни…

Клеон вдигна длан и първият министър мигом млъкна.

— Моля те, Демерцел, никой не е в състояние вечно да се придържа към формалностите. На приема снощи минах покрай него и размених от учтивост две-три думи, а той взе, че се раздрънка. Не можех да му откажа да го изслушам и се радвам, че го сторих, тъй като беше интересно.

— В какъв смисъл интересно, сир?

— Ами-и, сега не е както едно време, когато науката и математиката са били обща мода. Тия работи като че някак си са позамрели. Сигурно защото всички открития вече са направени, не мислиш ли? Очевидно обаче все още може да се случват интересни неща. Поне ми казаха, че било любопитно.

— Министърът на науката ли ви го каза, сир?

— Да. Този Хари Селдън присъствал на едно математическо сборище тук, на Трантор — изглежда по някаква причина го правят на всеки десет години — и обяснил как е доказал, че човек би могъл математически да предсказва бъдещето.

Демерцел си позволи да се поусмихне.

— Или министърът на науката, който не е кой знае колко проницателен, е сбъркал, или математикът. Тази работа с предсказването на бъдещето определено ми напомня детинските приказки за магьосници.

— Така ли, Демерцел? Но хората вярват в такива неща.

— Хората, сир, вярват на много неща.

— Само че те вярват в такива неща. Ето защо няма значение дали предсказването на бъдещето е възможно, или не. Ако някой математик би ми предсказал дълго и щастливо царуване, а на империята — времена на мир и преуспяване… Е, туй няма ли да е добре?

— Положително би било приятно човек да го чуе, само че каква ще е ползата, сир?

— Та нали ако хората повярват, те ще действат въз основа на тази си вяра. Сума ти предсказания са се превърнали във факти просто защото са повярвали в тях. Наричат ги «самоосъществяващи се пророчества». Всъщност като си мисля сега за тия работи, сещам се, че точно ти ми ги обясни веднъж.

Демерцел скромно се съгласи.

— Сигурно съм бил аз, сир. — Очите му внимателно изучаваха императора, сякаш за да прецени докъде ще го отведе този разговор. — И все пак, ако беше тъй, човек би могъл да накара когото и да било да изрече подобно пророчество.

— Не на всички ще повярват еднакво, Демерцел. Един математик обаче, който е в състояние да подкрепи своето твърдение с математически формули и терминология… Може никой да не го разбере и въпреки това всички да му повярват.

— Сир — рече Демерцел — както винаги сте прав. Живеем в тревожни времена и определено би си струвало труда да ги поуспокоим по начин, който няма да изисква нито пари, нито военни усилия — които пък в най-новата история са донесли твърде малко полза и много бели.

— Точно така, Демерцел — кимна ентусиазирано императорът. — Докарай ми тоя Хари Селдън. Казвал си ми, че си пуснал въдиците си до всяка част от бушуващия свят — дори и там, където моите армии не смеят да отидат. Дръпни тогава една от тези въдици и ми докарай математика. Нека го видя.

— Ще бъде сторено, сир — заяви Демерцел, който лично бе осигурил появата на Селдън и сега си отбеляза наум да похвали министъра на науката за добре свършената работа.

2

По него време Хари Селдън не правеше кой знае какво впечатление. Също като император Клеон той беше на тридесет и две, но висок само метър и седемдесет и три сантиметра. Лицето му бе гладко и приветливо, косата — тъмнокестенява, почти черна, а дрехите му носеха непогрешимия отпечатък на провинциализма.

На всеки човек от по-късно време, който го познаваше единствено като легендарен полубог, би се видяло почти светотатство косите му да не са бели, лицето му да не е старо и набраздено, да няма кротка усмивка, излъчваща мъдрост, и да не е седнал в инвалидна количка. Дори и тогава обаче, в доста напреднала възраст, очите му си останаха приветливи. Което е право, право си е.

А сега, на тридесет и две години, те бяха особено приветливи, тъй като току-що бе изнесъл доклада си на Конференцията. Докладът бе предизвикал известен (макар и като че хладен) интерес, но все пак старият Оустъфит бе наклонил глава към Селдън и изрекъл:

— Изобретателно, млади човече. Много изобретателно.

Което, произнесено от Оустъфит, беше задоволително. Много задоволително.

После обаче нещата бяха получили ново, и то съвършено неочаквано развитие и Селдън не бе сигурен дали то би следвало да увеличи приветливостта и да усили задоволството му.

Беше впил поглед във високия, облечен в униформа млад мъж — емблемата с космическия кораб и слънцето стоеше елегантно от лявата страна на туниката му.

— Лейтенант Олбан Уелис — каза офицерът от императорската гвардия и прибра идентификационната си карта. — Сега, господине, ще дойдете ли с мен?

Той, разбира се, беше въоръжен. В коридора отвън имаше още двама гвардейци. Селдън знаеше, че независимо от безупречната му вежливост няма никакъв избор, но нямаше и никакви причини да не потърси повече информация.

— За да се видя с императора ли? — запита.

— За да бъдете отведен в Двореца, господине. Моите задължения се простират дотук.

— Но защо?

— Не ми казаха защо, господине. Имам само точни инструкции, че вие трябва да дойдете с мен — по един или друг начин.

— Излиза сякаш съм арестуван. Не съм направил нищо, за да го предизвикам.

— По-скоро можете да кажете, че излиза сякаш са ви дали почетен ескорт… ако не ме бавите повече.

Селдън не го бави повече. Стисна устни, за да пресече по-нататъшните си въпроси, кимна и тръгна. Дори и да отиваше на среща със самия император, за да получи неговата похвала, не намираше нищо радостно в този факт. Той беше за империята (тоест за това световете на човечеството да бъдат мирни и обединени), но не беше поклонник на императора.

Лейтенантът вървеше напред, другите двамина — отзад. Хари се усмихваше на срещнатите и се изхитряше да изглежда необезпокоен. Щом излязоха от хотела, качиха се на един официален автомобил. (Математикът неволно плъзна длан по тапицерията; никога не бе влизал в толкова натруфена кола.)

Намираха се в един от най-богатите райони на Трантор. Куполът над тях бе достатъчно висок и човек можеше да се закълне — дори човек като него, роден и израснал в провинциален свят — че са на открито. Наистина, не се виждаше нито слънце, нито сенки, ала въздухът бе лек и свеж.

Сетне всичко отмина, куполът се прихлупи над главите им, стените ги притиснаха отстрани и те се понесоха по една затворена алея, обозначена на равни интервали с космическия кораб и слънцето, което очевидно (така си помисли той) я резервираше само за официалните превозни средства.

Една врата се отвори отпреде им и автомобилът профуча през нея. Пролуката веднага изчезна след тях и те отново се озоваха на открито — този път сред същински, действителен простор. Единствената ивица открита земя на Трантор заемаше двеста и петдесет квадратни километра и на нея се издигаше императорският дворец. Селдън мислено отбеляза, че с удоволствие би се възползвал от възможността да поброди по тази открита земя — не заради Двореца, разбира се, а защото там се намираше и имперският университет, и най-интригуващото от всичко — Галактическата библиотека.

Все пак при преминаването от затворения купол над Трантор в откритата ивица гора и паркове той бе попаднал в свят, където облаците затъмняваха небето и мразовитият вятър проникваше под ризата. Натисна клавиша, който затваряше прозореца на автомобила.

Денят навън беше определено неприветлив.

3

Селдън изобщо не предполагаше, че ще се срещне с императора. В най-добрия случай щеше да беседва с някой чиновник от четвъртия или петия ешелон, горд с факта, че говори от името на Клеон Първи.

Колко ли хора някога са виждали самия император? Лично, а не по холовизията? Колко души са видели истинския, осезаем властник, дето никога не напускаше територията на Двореца, из която сега автомобилът носеше своите пътници?

Броят им беше пренебрежимо малък. Двадесет и пет милиона населени светове, всеки със своя товар от един милиард или повече човеци — и сред тези квадрилиони човешки същества колцина бяха тези, които някога щяха да зърнат със собствените си очи живия символ на галактическото единство? Хиляда?

А и какво значение имаше? Императорът наистина не бе нищо повече от символ — досущ като космическия кораб и слънцето, само че по-рядко срещан и далеч по-малко реален. Не императорът, а неговите войници и чиновници, плъзнали навсякъде, бяха онези, които представяха една империя, превърнала се във воденичен камък за своите граждани. Така че, когато го въведоха в една умерено голяма и разточително мебелирана стая и той завари там някакъв младолик мъж, който седеше на ръба на маса, разположена в нещо като остъклена беседка — стъпил с единия крак на пода и люлеейки другия във въздуха — Селдън веднага се запита дали някой дребен чиновник би го гледал с такова невъзмутимо добродушие. Неведнъж бе установявал факта, че всички държавни служители и особено ония, които служеха непосредствено на императора, винаги изглеждат угрижени, сякаш носят на раменете си цялата тежест на Галактиката. И, като че ли, на колкото по-ниско стъпало в йерархията се намираха, толкоз по-угрижени и заплашителни бяха техните лица.

Следователно този ще да е някой чиновник, издигнал се толкова високо по служебната стълбица и гален от слънцето на властта тъй ярко, че да не изпитва никаква необходимост да го засенчва с начумерената си физиономия.

Не бе сигурен доколко впечатлен би трябвало да бъде, но почувства, че ще е най-добре да запази мълчание и да остави другия да заговори пръв.

Младият мъж рече:

— Мисля, че вие сте Хари Селдън. Математикът.

Селдън отвърна с едно лаконично «Да, господине» и отново зачака.

Събеседникът му махна с ръка.

— Би следвало да е «сир», но аз мразя церемониалността. Тя ме заобикаля отвсякъде и ми е дошла до гуша. Ние сме сами, така че ще си направя удоволствието да се въздържа от официалности. Седнете, професоре.

Нейде по средата на думите му Селдън осъзна, че говори с император Клеон, първия с това име, и усети как дъхът му секва. Имаше слаба прилика (сега вече я забелязваше) с официалната холография, която постоянно се появяваше в новините, но на нея Клеон винаги бе облечен величествено и изглеждаше по-висок, по-благороден, със застинали черти.

И ето го сега тук — самия оригинал на холографията — някак си съвсем обикновен!

Селдън не помръдна от мястото си.

Императорът леко се намръщи и с навикнал да командва тон, който си проличаваше дори и когато искаше да се откаже временно от него, заповеднически натърти:

— Казах ти да седнеш, човече. На онзи стол. Бързо.

Математикът седна, изгубил ума и дума. Не успя дори да се насили да каже «Да, сир».

Клеон се усмихна.

— Така е по-добре. Сега можем да си поговорим като двама равноправни граждани, каквито в края на краищата сме след като отхвърлим официалностите. Е, драги ми?

Селдън предпазливо начена:

— Ако Ваше Императорско Величество се задоволява да говори тъй, значи тъй трябва да е.

— Е, хайде де, защо си толкова предпазлив? Искам да разговарям с теб като с равен. Ще ми е приятно. Достави ми удоволствието.

— Добре, сир.

— Просто «добре», човече. Няма ли начин да се доближа до теб?

Клеон се втренчи в него и младият учен си помисли, че очите му са живи и заинтересувани.

Най-накрая императорът заяви:

— Не изглеждаш като математик.

Селдън усети, че е в състояние да се усмихне.

— Нямам представа как би следвало да изглежда един математик, Ваше Им…

Другият вдигна предупредително ръка, карайки го да преглътне титлата.

— Ами, струва ми се, с бели коси. Може би с брада. И определено стар.

— Само че дори и математиците трябва отначало да са млади.

— Да, ала тогава те нямат репутация. Докато успеят да се натрапят на вниманието на Галактиката, стават такива, каквито ги описах.

— Опасявам се, че аз действително нямам репутация.

— Обаче си говорил на тази конференция, дето са я организирали тук.

— Много хора говориха. Някои бяха по-млади и от мен. Само на неколцина обърнаха някакво внимание.

— Твоето слово очевидно е привлякло вниманието на служителите ми. Дадоха ми да разбера, че ти вярваш във възможността да се предсказва бъдещето.

Селдън изведнъж се почувства уморен. Непрекъснато се натъкваше на това погрешно тълкувание. Май щеше да е по-добре изобщо да не изпраща доклада си.

— Всъщност не е съвсем така — започна предпазливо той. — Това, което съм направил, е далеч по-ограничено. Положението в много системи е такова, че при известни условия настъпват хаотични събития. Което означава, че ако се приеме определена начална точка, не е възможно да се предскаже какво ще се получи. Това е вярно дори при някои съвсем прости системи, а колкото е по-сложна една среда, толкова по-вероятно е тя да стане хаотична. Винаги се е смятало, че ако нещо е тъй сложно, както човешкото общество, то бързо ще стане хаотично и, поради това, непредсказуемо. Онова, което аз направих, бе да покажа, че при изучаването на това общество е възможно да се избере начална точка и да се направят подходящи допускания, които да потиснат хаоса така, че да стане възможно да се предскаже бъдещето; не, разбира се, с всички подробности, а в едри щрихи… не със сигурност, но с вероятност, която може да бъде изчислена.

Императорът, който слушаше внимателно, рече:

— Не означава ли това, че си демонстрирал как да се предсказва бъдещето?

— Не съвсем. Аз просто показах, че теоретически това е възможно, и толкоз. За да се свърши нещо повече, би трябвало наистина да изберем правилна начална точка, да направим верните допускания и после да открием методи за извършване на изчисленията в рамките на някакво определено време. Нищо в моето математическо построение не ни подсказва как да сторим каквото и да било от изброеното. А и дори да можехме да го сторим, в най-добрия случай бихме получили само вероятности. Това не е като да предсказваш бъдещето… то си е просто едно предположение какво вероятно ще се случи. Всеки успял политик или бизнесмен, всеки просперирал в коя да е професия човек трябва да прави такива преценки достатъчно точно, защото иначе ще се провали.

— Те обаче го правят без математика.

— Така е. Правят го по интуиция.

— Докато с подходящ математически апарат хората ще бъдат в състояние да преценяват вероятностите. Няма да е нужно да си рядък талант, преуспял благодарение на забележителния си интуитивен усет.

— И това е вярно. Само че аз просто демонстрирах, че подобен математически анализ е възможен; не съм доказал, че той има практическа стойност.

— Как може нещо да е възможно, а да не е практично?

— За мен е теоретически възможно да посетя всеки свят от Галактиката и да се здрависам с всеки човек там. Само че ще ми трябва много повече време да го направя, отколкото ми е отредено да живея, а и дори да бях безсмъртен, темпото, с което се раждат нови хора, е по-голямо от онова, с което аз бих могъл да разговарям със старите, така че огромен брой старци ще измират, преди да успея да се добера до тях.

— Нещо подобно се съдържа и в тази твоя математика за бъдещето ли?

Селдън се поколеба, но продължи:

— Може да се окаже, че математическите изчисления ще отнемат прекалено дълго време дори ако човек има компютър с размерите на Вселената, работещ с хиперпространствени скорости. Докато се получи какъвто и да било отговор, ще са минали достатъчно години, така че положението дотолкова ще се е променило, та да направи отговора безсмислен.

— Защо процесът да не може да бъде опростен? — остро запита Клеон.

— Ваше Императорско Величество — Селдън чувстваше, че държанието на императора става толкова по-официално, колкото по-малко започват да му се нравят отговорите, и реагира също с повишена церемониалност — помислете си как учените са се справили със субатомните частици. Те са безчет и всяка се движи или вибрира по случаен и непредсказуем начин, но се оказва, че зад този хаос се крие някакъв ред, така че можем да разработим такава квантова механика, която да отговаря на всички въпроси… стига да знаем как да ги зададем. При изучаването на обществото ние заместваме субатомните частици с хора, само че сега се прибавя и нов фактор — човешкият ум. Частиците се движат, без да мислят; хората не правят така. Като се вземат предвид различните настроения и умствени импулси, настъпват такива сложнотии, че просто времето няма да стигне всички те да се отчетат.

— А не би ли могло зад ума, също както зад безсмисленото движение, да се крие някакъв ред?

— Възможно е. От моя математически анализ се подразбира, че зад всичко трябва да има някакъв ред, независимо колко неподредено ни се струва; анализът обаче не ни дава дори намек за това, как може да бъде открит той. Помислете — двадесет и пет милиона светове, всеки със свои характеристики и култура, индивидуален и различаващ се от всички останали, приютил милиард или повече души — всеки от тях с индивидуален ум — и всички тези светове си взаимодействат по безброй начини и в безброй комбинации! Макар и психоисторическият анализ да е напълно възможен от теоретическа гледна точка, малко вероятно е той да бъде извършен в практически смисъл.

— Какво имаш предвид под «психоисторически»?

— Аз наричам психоистория теоретичната преценка на вероятностите, отнасящи се до бъдещето.

Императорът изведнъж скочи на крака, тръгна към отсрещния ъгъл на стаята, обърна се, закрачи обратно и спря пред все още седящия на мястото си Селдън.

— Стани! — изкомандва той.

Селдън стана и вдигна очи към малко по-високия от самия него властник. Насили се да не отмества взор. Най-накрая Клеон рече:

— Тази твоя психоистория… Ако може да бъде направена практична, нали ще е от голяма полза?

— Изключително полезна, то е съвсем ясно. Да знаем какво крие бъдещето, макар и в най-общи и вероятностни черти, би послужило като великолепен нов наръчник за нашите действия — наръчник, с какъвто човечеството никога по-рано не е разполагало. Само че, разбира се…

— Е? — нетърпеливо го подкани Клеон.

— Изглежда освен за неколцината души, които ще взимат решенията, резултатите от психоисторическия анализ би трябвало да останат неизвестни за обществеността.

— Неизвестни! — възкликна изненадан Клеон.

— Очевидно. Ще се опитам да обясня. Ако се направи някакъв подобен анализ и резултатите от него бъдат представени публично, различните емоции и реакции на човечеството моментално ще се изкривят. И тъй като този анализ се основава на емоциите и реакциите, които се проявяват ако бъдещето не се знае, той става безпредметен. Разбирате ли?

Очите на императора просветнаха и в стаята внезапно се разнесе гръмкият му смях.

— Великолепно!

Той плясна Селдън по рамото и математикът леко залитна от удара.

— Не виждаш ли, човече? — разпалено заговори Клеон. — Не виждаш ли? Ето я ползата от теб. Няма защо да предсказваш бъдещето. Просто избери едно бъдеще, едно добро, полезно бъдеще и направи такова предсказание, което да промени човешките емоции и реакции тъй, че предсказаното да бъде постигнато. По-добре да измислиш едно добро бъдеще, отколкото да пророкуваш лошо, нали?

Селдън се намръщи.

— Ясно ми е какво имате предвид, сир, но и това също така невъзможно.

— Невъзможно ли?

— Е, най-малкото непрактично. Нима не разбирате? Ако не започнете от човешките емоции и реакции, за да предскажете бъдещето, което те ще доведат, не можете да направите и обратното. Не можете да започнете с едно бъдеще и да предскажете човешките емоции и реакции, дето ще го предизвикат.

Клеон като че се обърка. Устните му ядно се присвиха.

— Ами твоят доклад? Нали така го наричате, доклад? Каква полза има тогава от него?

— Той е просто една математическа демонстрация. От гледна точка на математиците допускането е интересно, но и през ум не ми е минавало, че може да се използва по някакъв друг начин.

— Смятам, че това е възмутително — гневно заяви Клеон.

Селдън леко сви рамене. Вече бе по-сигурен от всякога, че не е трябвало да представя доклада си. Какво ли ще му се случи, ако на императора му хрумне, че е бил принуден да изглежда като глупак?

А височайшият му събеседник като че ли не бе много далеч от подобна мисъл.

— И въпреки това — рече той — ако те накараме да направиш известни предвиждания за бъдещето, независимо дали са математически правилни или не; предвиждания, за които държавните чиновници — експертите по въпроса какво вероятно ще направи обществото — преценят, че са такива, та да предизвикат полезни реакции?

— Защо съм ви аз, за да го сторите? Държавните служители биха могли и сами да направят тези предвиждания и така да си спестите посредника.

— Държавните служители не биха могли да свършат работата толкова ефективно. Те непрекъснато правят подобни предвиждания. Това не значи, че непременно ще им повярват.

— А защо пък да повярват на мен?

— Ти си математик. Ти би могъл да изчислиш бъдещето, а не… не да го интуитираш, ако има такава дума.

— Но в действителност аз не мога да го изчисля!

— И кой ще знае? — Клеон го изгледа с присвити очи.

Последва кратко мълчание. Селдън се почувства в капан. Ако императорът му даде пряка заповед, дали ще е безопасно да откаже? Може да го затворят или екзекутират. Не без съд, разбира се, но трудно някой ще накара съда да се възпротиви на желанието на една власт, чиято ръка е достатъчно тежка.

Най-подир той каза:

— Няма да стане.

— Защо?

— Ако ме помолят да предскажа някакви по-смътни общи положения, които вероятно не биха могли да се сбъднат, докато това поколение, пък може би и следващото не отиде в гроба, би могло и да ни се размине, но, от друга страна, хората няма да им обърнат особено внимание. Изобщо няма да се загрижат за някоя очертаваща се за след век или два възможност. Искаме ли да постигнем реални резултати — продължи Селдън след кратка пауза — би трябвало да предскажа нещо с по-ясни последици, някакви по-непосредствено възможни събития. Обществото ще реагира само на подобни тенденции. Обаче рано или късно, и по-скоро рано, някой от тези възможни варианти няма да се сбъдне и ползата от предсказанието ми веднага ще бъде сведена до нула. А заедно с нея може да си отиде и част от вашата популярност и, което е най-лошото, поддръжката за развитието на психоисторията да секне, така че вече няма да има никакъв шанс от нея да произлезе нещо хубаво, ако бъдещите постижения на математическото прозрение спомогнат тя да бъде придвижена по-близо до царството на практичността.

Клеон се тръшна в едно кресло и намръщено се вгледа в учения.

— Това ли е всичко, което вие, математиците, можете да правите? Да настоявате, че нещо е невъзможно?

Селдън възрази с отчайващо смирение:

— Вие, сир, сте този, който настоява за невъзможни неща.

— Сега ще те изпитам, човече! Да предположим, че те помоля да използваш своята математика, за да ми кажеш дали някой ден ще ме убият. Какво ще ми отговориш?

— Моят математически апарат не би могъл да се справи с толкова конкретен въпрос, дори и психоисторията да бе напълно разработена. Цялата квантова механика не е в състояние да предскаже реакцията на един-единствен електрон, а само усредненото поведение на множество такива…

— Ти си знаеш математиката по-добре от мен. Направи едно експертно предположение. Ще ме убият ли някой ден?

— Сир, вие ме тикате в капана — меко възрази Селдън. — Или ми кажете какъв отговор желаете и аз ще ви го дам, или ми дайте правото на собствен, без да ме накажете.

— Говори, както ти желаеш.

— Честната ви дума?

— В писмен вид ли я искаш? — саркастично процеди императорът.

— Достатъчно ще бъде и устното ви обещание — тихо рече Селдън с особена тежест в гърдите си, защото не бе сигурен, че е тъй.

— Давам ти честната си дума.

— Тогава мога да ви кажа, че през последните четири века почти половината императори са били убити, от което заключавам, че шансът да ви убият е, грубо казано, един към два.

— Всеки глупак би дал този отговор — отвърна Клеон презрително. — За него няма нужда от математика.

— Но аз няколко пъти ви казах, че за практически цели моята математика е безполезна…

— Не можеш ли дори да допуснеш, че съм научил нещичко от уроците, дадени ми от моите нещастни предшественици?

Селдън си пое дъх и реши да скочи в дълбокото.

— Не, сир. Цялата история показва, че ние не се учим от уроците на миналото. Например вие ми дадохте тук аудиенция насаме. Ами ако си бях наумил да ви убия? Не че съм го имал наум, сир! — бързо добави той.

Клеон мрачно се усмихна.

— Човече, ти не взимаш предвид нашата акуратност… или пък напредъка на техниката. Ние разполагаме с твоето минало, с досието ти. Когато пристигна, ти беше сканиран. Изразът на лицето ти и характеристиките на твоя глас бяха анализирани. Познаваме емоционалното ти състояние с подробности; на практика можем да прочетем дори мислите ти. Ако имаше и най-малко съмнение в твоята безвредност, нямаше да бъдеш допуснат толкова близо до мен. Всъщност сега просто нямаше да си жив.

Математикът усети, че му призлява, но се насили да продължи:

— Дори и при по-слабо напреднала техника, за страничните хора винаги е било трудно да стигнат до императорите. Само че почти всяко убийство е било плод на дворцов преврат. Точно тези, които са най-близо до императора, го застрашават най-много. Срещу такава опасност внимателното проучване на външните хора е неадекватно. А що се отнася до вашите собствени служители, вашата собствена стража, вашите собствени приятели — с тях вие не можете да се отнасяте така, както с мен.

— Това също ми е известно не по-лошо, отколкото на теб! Отговорът е, че аз се отнасям с тия около мен почтено и не им давам никаква причина да възнегодуват.

— Глупаво… — начена Селдън и смутено млъкна.

— Продължавай — настоя Клеон. — Дадох ти разрешение да говориш свободно. Какво ми е глупавото?

— Сир, думата ми се изплъзна. Имах предвид «неадекватно». Начинът, по който се държите с приятелите си, е неадекватен. Трябва да сте подозрителен, не би било човешко, ако не сте. Една погрешна дума като тази, която аз изтървах, един небрежен жест, някое съмнително изражение и вие ще се отдръпнете леко и ще присвиете очи. А всеки намек за подозрение привежда в движение цял порочен кръг. Приятелят ви ще долови и ще възнегодува от подозрението; и колкото и да се мъчи да го избегне, поведението му ще се промени. Вие го усещате, ставате още по-подозрителен и накрая или той ще е екзекутиран, или вие ще сте убит. За императорите от последните четири века този процес се е оказал неизбежен, което представлява още един белег за нарастващата трудност при управлението на имперските дела.

— Значи не мога да направя нищо, за да избегна убийството?

— Не, сир — отвърна Селдън — но, от друга страна, може пък да имате късмет.

Пръстите на Клеон забарабаниха по подлакътника на креслото му и той остро заяви:

— От теб, човече, полза няма, нито пък от твоята психоистория. Остави ме! — И след тези думи отмести поглед встрани, изглеждайки внезапно състарен далеч над своите тридесет и две години.

— Сир, казах ви, че моята математика няма да ви е от полза. Най-дълбоките ми извинения.

Селдън опита да се поклони, но при някакъв сигнал, който не забеляза, двама стражи влязоха и го отведоха. Зад гърба си дочу гласа на Клеон:

— Върнете го там, откъдето го доведохте.

4

Ето Демерцел се появи и погледна императора с подобаващото за случая дълбоко уважение.

— Сир, вие едва не избухнахте — рече той.

Клеон вдигна очи и с явно усилие успя да се поусмихне.

— Така си е. Този човек ужасно ме разочарова.

— И все пак той не обеща нищо повече от онова, което ви предложи.

— Нищо не ми предложи.

— И нищо не обеща, сир.

— Какво разочарование.

— Може би дори повече от разочарование — замислено каза първият министър. — Сир, този човек е изтърван топ*3.

— Изтърван какво, Демерцел? Ти винаги си пълен със странни изрази. Какво е това топ?

— Просто един идиом, който съм чувал на младини, сир. Империята е пълна с такива и някои от тях са неизвестни на Трантор, както пък тези от Трантор не винаги са известни другаде.

— Да не си дошъл да ми кажеш, че империята е голяма? Какво имаше предвид, като рече, че тоя човек е изтърван топ?

— Само това, че може да причини големи вреди, без непременно да възнамерява да го стори. Той не съзнава собствените си сили. Нито значението си.

— Чрез дедукция ли стигна до подобно прозрение?

— Да, сир. Той е провинциалист. Не познава нито Трантор, нито обичаите му. Никога по-рано не е бил на нашата планета и не умее да се държи като мъж от сой, още по-малко като придворен. И все пак ви се опъна.

— Защо да не го стори? Аз му разреших да говори. Отхвърлих етикета. Отнесох се с него като с равен.

— Не съвсем, сир. На вас не ви идва отвътре да се държите с другите като с равни. Вие сте навикнали да заповядвате. А и дори да се опитате да накарате някого да се чувства като у дома си, малцина биха съумели да се справят. Повечето хора ще загубят ума и дума или, което е още по-лошо, ще сервилничат и ще се подмазват. Този човек обаче ви се опъна.

— Демерцел, ти може и да одобряваш това, но на мен той не ми се понрави. — Клеон изглеждаше умислен и недоволен. — Забеляза ли, че не направи никакъв опит да ми обясни своята математика? Сякаш знаеше, че няма да разбера и дума.

— И наистина нямаше да разберете, сир. Вие не сте математик, нито пък някакъв друг учен, нито артист… Има много области на науката, в които другите знаят повече от вас. Тяхната задача е да използват своите знания, за да ви служат. Вие сте императорът, а това струва колкото всичките им специалности, взети заедно.

— Ами? Не бих имал нищо против да се почувствам невежа пред някой старец, който дълги години е трупал знания. Но този човек, Селдън, е моя възраст. Откъде знае толкова много?

— На него не му се е налагало да се учи да заповядва, нито пък на изкуството да взима решения.

— Демерцел, понякога се чудя дали не ми се присмиваш.

— Сир? — укорително възкликна първият министър.

— Е, няма значение. Я да се върнем на този твой изтърван топ. Защо смяташ, че е опасен? На мен ми се видя просто един наивен провинциалист,

— Така е. Все пак той е направил тази математическа разработка…

— Но твърди, че е безполезна.

— Вие обаче помислихте, че може и да е от полза. Като ми обяснихте, и аз реших така. Други хора биха могли да си помислят същото. Сега, когато насочихме ума му към това, самият математик може да започне да смята тъй. И кой знае дали няма да открие някакъв начин за нейното използване. Ако успее, тогава предвиждането на бъдещето, колкото и мъгляво да е, ще означава голяма власт. Дори той да не иска тази власт за себе си — някакво висше самоотречение, което винаги ми се е струвало малко вероятно — би могъл да бъде използван от някои хора…

— Аз се опитах да го използвам. Той не пожела.

— Не, Селдън просто не беше мислил за това. Може би обаче сега ще помисли. И ако не се заинтересува да бъде използван от вас, дали не би могъл да бъде убеден от, да речем, кмета на Што*4?

— Защо пък ще иска да помогне на Што, а не на нас?

— Както той обясни, трудно е да се предвидят емоциите и поведението на отделните индивиди.

Клеон навъсено се умисли.

— Наистина ли смяташ, че е в състояние да развие тая своя психоистория до степен тя да стане действително полезна? Той самият е съвсем сигурен, че не може.

— Не е изключено с времето да реши, че е било неправилно да отрича подобна възможност.

— В такъв случай, предполагам, е трябвало да го задържа?

— Не, сир — отвърна Демерцел. — Вашият инстинкт правилно ви е посъветвал да го оставите да си иде. Затворничеството, под каквато и маска да бъде, щеше да предизвика негодувание и отчаяние, които не биха спомогнали нито той да доразвие идеите си, нито да пламне от желание да ни сътрудничи. По-добре е да го оставим да си отиде, както вие сторихте, но да го държим завинаги чрез една невидима каишка. По този начин ще можем да следим да не бъде използван от някой ваш враг, сир, и в същото време да сме сигурни, че когато му дойде времето и той изгради своята наука, ще можем да дръпнем каишката и да го доведем при нас. Тогава вече бихме могли да се покажем… по-настоятелни.

— Само че какво ще стане, ако някой мой враг, или по-скоро враг на империята, тъй като в края на краищата империята — това съм аз… та какво ще стане, ако някой мой враг наистина научи за него или ако той по собствена инициатива поиска да служи на такъв враг? Нали разбираш, не мисля, че това не е възможно.

— И не би трябвало да го мислите, сир. Аз ще гледам то да не се случи, но ако въпреки всичките ми усилия стане така, би било по-добре да не го притежава никой, отколкото да е в услуга на неподходящ човек.

Клеон изглеждаше леко притеснен от последните думи.

— Демерцел, ще оставя цялата тази работа в твои ръце, но се надявам, че не действаме твърде прибързано. Все пак той може и да не е нищо повече от обикновен пропагандатор на една теория, която не действа и не е в състояние да бъде полезна.

— Напълно е възможно, сир, но би било по-безопасно да предположим, че този човек е или поне може да се окаже важен.

— Добре тогава — рече императорът. — Надявам се, че няма да ми се наложи да науча подробностите, ако те се окажат неприятни.

И Демерцел отвърна:

— Мисля, че то няма и да е необходимо, сир.

5

Селдън имаше на разположение една вечер, една нощ и част от утрото, за да размисли над срещата си с императора. Или, най-малкото, променящите се характеристики на осветлението по коридорите, площадите и парковете на Имперския сектор на Трантор създаваха впечатлението, че са изминали цяла вечер, нощ и част от сутринта.

Той се настани в един малък парк на малка пластмасова седалка, която се самооформи плътно по неговото тяло така, че да му бъде удобно. Съдейки по светлината, изглеждаше, че е някъде около средата на сутринта, и въздухът бе точно толкова хладен, колкото трябваше да е свеж, без обаче да щипе.

Дали постоянно беше тъй? Сети се за сивия ден навън, когато отиваше на срещата с императора. Спомни си и всички онези мрачни, студени или горещи сезони, дъждовните и снежни дни у дома на Хеликон и се зачуди дали те могат да липсват някому. Беше ли необходимо да седиш в такъв парк на Трантор и ден след ден да имаш идеално време, така че да ти се струва, че въобще не си заобиколен от каквото и да било, за да стигнеш дотам да ти липсва виещият вятър или лютият студ, или пък задушаващата влажност?

Може би. Но не още на първия, втория или седмия ден. А той разполагаше само с този един-единствен и утре трябваше да замине. Смяташе да му се наслаждава, докато още има тая възможност. В края на краищата не бе изключено никога повече да не се върне на Трантор.

И все пак продължаваше да се терзае от факта, че бе разговарял тъй независимо с човек, който е в състояние само с бегъл жест да се разпореди някой да бъде хвърлен в затвора или екзекутиран; или, в най-благоприятния случай, да се погрижи за неговата социална смърт чрез лишаването му от ранг и подходяща работа.

Преди да си легне, той бе прегледал написаното за Клеон Първи в енциклопедичната част на компютъра в своята хотелска стая. Императорът бе силно възвеличаван, както, без съмнение, са били възвеличавани приживе всички негови предшественици независимо от заслугите им. Селдън не обърна внимание на суперлативите, но бе заинтригуван от факта, че Клеон е роден в Двореца и никога не бе напускал принадлежащите му земи. Сиреч никога не бе излизал на самия Трантор, в която и да е част от многокуполния свят. Вероятно беше просто въпрос на сигурност, но освен това означаваше, че той се намира в затвор, без значение дали го признава пред самия себе си, или не. Може би най-луксозният в Галактиката, но все пак затвор…

И макар императорът да изглеждаше с меки обноски и да не бе проявил никакви признаци, че е такъв кръвожаден автократ, каквито се бяха оказали някои от предшествениците му, не беше за препоръчване да привлечеш вниманието му. Ето защо мисълта за утрешното отпътуване към Хеликон подейства ободрително на Селдън, нищо че в родния му град щеше да го посрещне зима (и то доста свирепа в момента).

Той вдигна поглед към ярката дифузна светлина. Въпреки че по принцип тук не можеше да вали, атмосферата съвсем не бе суха. Недалеч от него бликаше фонтан; растенията бяха зелени и вероятно никога не изпитали жажда. От време на време храсталакът прошумоляваше, сякаш вътре се криеха някакви животинки. Долови тихото жужене на пчели.

Действително, макар цялата Галактика да говореше за Трантор като за изкуствен свят от метал и керамика, поне на този малък участък земя той определено изглеждаше провинциален.

От парка се бяха възползвали още неколцина души. Недалеч имаше доста хубавичка млада жена, само че тя се бе привела над своя четец и Селдън не можеше да види ясно лицето й. Покрай него мина някакъв мъж, погледна го бегло и без любопитство, сетне се разположи на седалката насреща му, прехвърли обутия си в тесен розов панталон крак връз другия и се зарови в купчина факсове.

Тук изглежда бе модерно мъжете да се обличат в пастелни тонове, докато жените носеха най-вече бяло. Той с неодобрение зяпна собствения си хеликонски костюм, в който преобладаваше убито кафявото. Ако трябваше да остане на Трантор — въпреки че определено не възнамеряваше, щеше да му се наложи да си купи подходящи дрехи, защото иначе би се превърнал в обект на любопитство, насмешки или дори антипатия. Човекът с факсовете, например, се бе загледал в него — този път по-любопитно — очевидно заинтригуван от дрехите му, издаващи пришълец от Външните светове.

Селдън изпита облекчение, че онзи не се усмихна. Би могъл философски да понесе да му се присмиват, но определено не можеше да се очаква, че това ще му е приятно.

Мъжът насреща му като че бе потънал в някакъв свой вътрешен спор. В един момент изглеждаше тъй, сякаш ще го заговори, но после като че ли премисли, а след това отново му се прищя да каже нещо. Математикът се зачуди какъв ли ще е изходът от тази душевна борба.

Започна по-внимателно да го разглежда. Беше висок, добре сложен, с широки рамене и без никаква следа от коремче. Имаше светлокестенява коса и бе гладко избръснат; сериозна физиономия, оставяща впечатление за сила, макар да не се забелязваха набъбнали мускули; лице с донякъде тежки черти — приятно, без в него да има нещо кой знае колко красиво. Когато най-подир мъжът загуби вътрешната битка със себе си (или, може би, я спечели) и се приведе към него Селдън вече бе решил, че го харесва.

— Извинете ме — попита непознатият — вие не бяхте ли на Десетилетната конференция? Математическата?

— Бях — сговорчиво рече Селдън.

— А, предположих, че съм ви видял именно на нея. Седнах тук точно защото ми се стори, че съм ви разпознал. Ако нарушавам уединението ви…

— Ни най-малко. Просто се наслаждавам на безделието.

— Я да видим дали ще мога да уцеля. Вие сте професор Селдъм.

— Селдън. Хари Селдън. Почти в десятката. А вие?

— Четър Чувек — мъжът изведнъж доби леко разстроен вид. — Опасявам се, че е доста простовато име.

— Никога по-рано не съм попадал на каквито и да било Четъри — каза Селдън. — Или пък на Чувековци. Струва ми се, че това би трябвало да ви прави в известен смисъл уникален. Определено е по-добре, отколкото да те бъркат с безбройните Хариевци. Или Селдъни, ако е там въпросът.

Той премести стола си към Чувековия, леко стържейки в донякъде еластичните керамични плочки.

— Като стана дума за простовати неща — подзе след кратка пауза — какво ще кажете за тези одежди от Външните светове, които съм облякъл? Изобщо не ми хрумна, че би следвало да си купя транториански дрехи.

— Да, бихте могли да си купите — кимна Чувек, като огледа Селдън със сдържано неодобрение.

— Утре заминавам, а и освен това няма как да си го позволя. Математиците понякога боравят с големи числа, но не и в доходите си. Предполагам, че вие също сте математик, Чувек?

— Не. В тая област талантът ми е нулев.

— О! — Селдън бе видимо разочарован. — Нали казахте, че сте ме видели на Десетилетната конференция?

— Бях там като наблюдател. Аз съм журналист. — Той размаха факсовете така, сякаш изведнъж бе осъзнал, че все още ги държи в ръка, и ги напъха в големия джоб на якето си. — Осигурявам материали за холоновините. — И замислено добави: — Всъщност здравата ми е омръзнало.

— Работата ли?

Чувек кимна.

— Дотук ми е дошло да събирам всевъзможни дивотии от най-различни светове. Като че се пързалям по спирала надолу…

Той хвърли бърз преценяващ поглед към Селдън.

— Понякога обаче изпада и нещо интересно. Чух, че са ви забелязали да се отправяте към портите на Двореца в компанията на имперска стража. Да не би случайно да сте били при императора?

Усмивката изчезна от лицето на Селдън и той бавно отвърна:

— И да бях, това едва ли щеше да е нещо, за което бих могъл да приказвам, та да се публикува.

— Не, не става дума за публикуване. Ако не знаете това, Селдън, нека аз да съм първият, който ще ви го каже. Основно правило в новинарската работа е никога да не се казва нищо за императора или неговото лично обкръжение — нищо освен онова, което се подава официално. Това, разбира се, е грешка, защото така се разпространяват слухове, които са по-лоши от истината, но какво да се прави!

— Е, приятелю, след като не можете да го оповестите, защо питате?

— От лично любопитство. Повярвайте, покрай професията си аз зная много повече, отколкото някога ще се появи по холовизията. Нека си поиграя на отгатване. Не проумях доклада ви, но подразбрах, че говорите за възможността да се предсказва бъдещето.

Селдън поклати глава и промърмори:

— Това беше грешка.

— Извинете?

— Нищо, нищо.

— Е, предвиждането, точното предвиждане би заинтересувало императора или който и да било член на правителството, ето защо е логично да се предположи, че Клеон, Първият с това име, ви е разпитал именно за него… както и дали не бихте му направили някои по-конкретни прогнози.

— Не възнамерявам да обсъждам този въпрос — вдървено заяви Селдън.

Чувек леко сви рамене.

— Предполагам, че там е бил Ето Демерцел.

— Кой?

— Никога ли не сте чувал за Ето Демерцел?

— Никога.

— Той е Клеоновото alter ego*5, мозъкът на императора и неговият зъл гений. Наричат го по всички тези начини ако се въздържим от ругателствата. Та той трябва да бил там.

Селдън придоби съвсем объркан вид и Чувек добави:

— Е, вие може и да не сте го видели, но със сигурност е бил. И ако се е убедил, че можете да предсказвате бъдещето…

— Не мога да предсказвам бъдещето — отсече математикът, като енергично поклати глава. — Ако сте слушали доклада ми, ще знаете, че говорих само за една теоретична възможност.

— Все едно, ако той си мисли, че можете да предсказвате бъдещето, няма да ви остави да си отидете току-така

— Трябва обаче да ме е оставил. Ето ме тук.

— Това нищо не означава. Той знае къде сте и ще продължи да го знае. Когато му потрябвате, ще ви има, където и да сте. И ако смята, че сте му полезен, ще изстиска тази полза от вас. А ако реши, че сте опасен, ще изстиска от вас живота ви.

Селдън се облещи.

— Какво се опитвате да направите? Да ме изплашите ли?

— Опитвам се да ви предупредя.

— Не вярвам на приказките ви.

— Нима? Преди малко промълвихте, че нещо е било грешка. Дали нямахте предвид представянето на вашия доклад на конференцията, което ви е вкарало в такава беля, в каквато не бихте желали да се забърквате?

Селдън тревожно прехапа устни. Това предположение беше прекалено близо до истината… и в този момент долови присъствието на натрапници.

Не бе забелязал сенките им, тъй като светлината беше твърде мека и равномерна, за да допусне наличието им. Просто мярна с крайчеца на окото си някакво смътно движение, което в следващия миг се прекрати.

II. БЯГСТВОТО

6

Селдън вдигна очи. Пред него стоеше един младеж и го гледаше отвисоко с израз на учудено презрение. Леко встрани стоеше друг — може би малко по-млад. И двамата бяха едри и изглеждаха яки.

Математикът прецени, че са облечени по последна транторианска мода — смело контрастиращи цветове, широки пояси с ресни, заоблени шапки с широка периферия и две провиснали към задната част на врата яркорозови ленти.

В очите му това изглеждаше забавно и той се усмихна. Младежът пред него моментално се озъби:

— На какво се хилиш, бе, издънко?

Селдън пренебрегна обръщението и кротко каза:

— Моля да простите усмивката ми. Просто се наслаждавах на вашия костюм.

— На моя костюм? Тъй ли? А ти какво носиш? Какви са тия жалки вехтории, дето ги мислиш за дрехи?

Момъкът протегна ръка и пръстът му перна ревера на Селдъновото яке — безобразно монотонно и мрачно, както сам ученият си помисли, в сравнение с игривите цветове на модната одежда.

— Опасявам се, че това са дрехи от Външните светове — каза той. — Други нямам.

Успя да забележи, че онези неколцина души, които седяха в малкия парк, станаха и си тръгнаха. Изглежда надушиха, че се задават неприятности, и нямаха никакво желание да останат наблизо. Селдън се зачуди дали новият му приятел, Чувек, също е поел с тях, но чувстваше, че няма да е благоразумно да отвърне очи от младежа, който стоеше насреща му. Леко се люшна назад в стола си.

— Ти Външен ли си? — запита момъкът.

— Точно така. Прочие и дрехите ми са такива.

— Прочие? Туй пък що за дума е? Външна дума?

— Исках да кажа, че това е причината моите дрехи да ви се виждат странни. Тук съм на посещение.

— От коя планета си?

— Хеликон.

Веждите на младежа се придвижиха една към друга.

— Никога не съм я чувал.

— Тя не е голяма.

— Защо не се върнеш там?

— Така и възнамерявам. Утре заминавам.

— По-скоро! Сега!

Младежът погледна партньора си. Селдън проследи погледа му и за миг мерна Чувек. Не беше се махнал, ала паркът бе пуст, като се изключат той самият, журналистът и двамата младежи.

— Мислех днес да видя каквото мога… — подзе ученият.

— Не. Не го мислиш. Отиваш си вкъщи сега.

Селдън се усмихна.

— Съжалявам. Няма да си ида.

Младежът кимна към партньора си.

— Марби, харесват ли ти дрехите му?

Споменатият проговори за пръв път:

— Не. Гадни са. Ще си изповръщам червата.

— Не може да го оставим да се разхожда и да кара хората да си повръщат червата. Не е добре за здравето им.

— Не, Ейлем, в никакъв случай — потвърди Марби.

Ейлем се ухили.

— Е, добре. Чу какво рече моят приятел.

Сега обаче се обади Чувек:

— Слушайте, вие двамата, Ейлем, Марби или каквито са ви там имената. Позабавлявахте се достатъчно. Защо не си тръгнете?

Ейлем, който леко се бе наклонил към Селдън, се изправи и се обърна.

— Ти кой си?

— Не е твоя работа — отсече Чувек.

— Транторианец?

— И това не е твоя работа.

Ейлем се намръщи и каза:

— Облечен си по транторски. Ти не ни интересуваш, така че ни си търси белята.

— Смятам да остана. Това означава, че сме двама. Двама срещу двама май не отговаря на вашата представа за сбиване. Защо не доведете още няколко приятели, та да можете да се оправите с нас?

Селдън се намеси:

— Мисля, че ако можеш, наистина трябва да си тръгнеш, Чувек. Много мило, че се опитваш да ме защитиш, но не желая да пострадаш.

— Тия хора не са опасни, Селдън. Просто някакви безчестни лакеи.

— Лакеи! — Думата изглежда вбеси Ейлем и Селдън помисли, че на Трантор тя сигурно има по-обиден смисъл, отколкото на Хеликон.

— Хайде, Марби — изръмжа Ейлем — ти се заеми с баш лакея, а аз ще смъкна дрехите от тази отрепка. На нас той ни трябва. Давай…

Ръцете му рязко се спуснаха, за да сграбчат реверите на Селдън и да го изправят на крака. Математикът леко се отдръпна, наглед инстинктивно, и столът му се наклони назад. После хвана протегнатите към него ръце, кракът му се подпъхна под тялото на нападателя, а столът падна на земята. Ейлем излетя, превъртя се през глава и тежко строполи зад гърба му.

Още докато столът падаше, Селдън се извъртя здраво стъпи на краката си, втренчен надолу към Ейлем. Сетне бързо погледна встрани, за да види какво става другите двама. Ейлем лежеше неподвижно, с изкривено от болка лице. Палците му бяха лошо изкълчени, слабините жестоко го боляха, а и гръбнакът му явно бе натъртен.

Лявата ръка на Чувек беше стиснала врата на Марби изотзад, а другата — извила дясната на нападателя под опасен ъгъл. Лицето на младежа бе почервеняло и той безуспешно се опитваше да диша. На земята между тях блестейки с малкия си вграден лазер, лежеше нож. Чувек леко отхлаби хвата си и каза с искрена загриженост:

— Лошо си го контузил.

— Боя се, че си прав — отвърна Селдън. — Ако беше паднал малко по-тромаво, щеше да си строши врата.

— Що за математик си ти? — учудено попита журналистът.

— Хеликонски. — Селдън се приведе, за да вдигне ножа и като го разгледа, констатира: — Отвратително… смъртоносно.

Чувек възрази:

— Едно обикновено острие би свършило същата работа и без да има нужда от енергиен източник. Хайде да пуснем тия хубавци да си вървят. Съмнявам се, че ще искат да продължат.

Той освободи Марби, който първо разтърка рамото, а сетне, и врата си. Все още запъхтян, момъкът извърна налетите си с омраза очи към двамата мъже.

— Омитайте се оттук — остро каза Чувек. — Иначе ще трябва да свидетелстваме срещу вас за нападение и опит за убийство. Следите върху този нож сигурно могат да отведат доста надалеч.

Двамата проследиха как Марби с мъка вдигна Ейлем на крака и сетне му помогна да се отдалечи — залитайки и все още превит на две от болка. Обърнаха се веднъж-дваж, но Селдън и Чувек ги наблюдаваха невъзмутимо.

Математикът протегна ръка.

— Как да ти благодаря, загдето се притече на помощ на един чужденец? Съмнявам се, че сам щях да успея да се справя с двамата.

Чувек неодобрително вдигна длан.

— Не се боя от такива. Те са просто едни улични хулигани. Трябваше само да ми паднат в ръцете… естествено и в твоите.

— Доста опасен хват имаш — умислено каза Селдън.

Чувек с усмивка сви рамене.

— И твоя си го бива. — И без да променя тона си, добави: — Хайде, по-добре да се махаме оттук. Губим си времето.

— Защо да трябва да се махаме? Да не се опасяваш, че тия двамата ще се върнат?

— Не и докато са живи. Само че някои от смелите люде, които бяха в парка, когато биячите дойдоха, и дето се изметоха толкоз бързо от желание да си спестят неприятната гледка, сигурно са алармирали полицията.

— Чудесно. Разполагаме с имената на хулиганите. И можем да ги опишем достатъчно добре.

— Да ги опишем? Защо й е на полицията да ги търси?

— Извършиха нападение…

— Я не ставай глупав. По нас няма и драскотина, а те направо плачат за болница, особено Ейлем. Ние сме тези, които ще бъдат обвинени.

— Но това е невъзможно. Тези хора бяха свидетели на факта, че…

— Никакви хора няма да бъдат разпитани. Селдън, вкарай си това в главата, тия двамата дойдоха, за да те открият — точно теб. Казано им е, че носиш хеликонски дрехи, и сигурно си бил доста точно описан. Може би дори са им подхвърлили холография. Подозирам, че са били изпратени от някого, който контролира полицията, така че нека не се бавим повече.

Журналистът бързо тръгна, а ръката му сграбчи, предмишницата на Селдън. Хари усети, че няма как да се освободи от този хват и го последва, чувствайки се като дете в ръцете на някоя буйна гувернантка.

Мушнаха се в един пасаж и преди още очите на Селдън да привикнат към по-слабото осветление, зад гърба им се чу скърцане на спирачки.

— Ето ги — измърмори Чувек. — По-бързо, приятелю!

Скочиха на една подвижна лента и се изгубиха в тълпата.

7

Селдън се бе опитал да убеди Чувек да го отведе в хотелската му стая, но журналистът не искаше и да чуе за това.

— Да не си луд? — бе рекъл той шепнешком. — Нали тъкмо там ще те чакат.

— Но всичките ми вещи също ме чакат там.

— Тогава и на едните, и на другите ще им се наложи да те почакат…

Намираха се в малка стаичка на приятна постройка апартаменти под наем. Ученият едва сега огледа по-внимателно едностайната квартира. Нямаше каквито и да е приспособления за готвене или миене, това обясняваше защо Чувек го бе завел преди малко до общата баня в края на коридора. Някой влезе точно когато Седдън привършваше с тоалета си. Непознатият беше хвърлил бърз и любопитен поглед — по-скоро към дрехите му, отколкото към самия него — и сетне извил очи встрани.

Селдън спомена това на Четър, който поклати глава и заяви:

— Ще трябва да се избавим от твоите дрехи. Много жалко, че Хеликон е толкова изостанал от модата…

Математикът нетърпеливо го прекъсна:

— Всичко туй не са ли твои фантазии, Чувек? Въпреки че звучи убедително, може би е просто някаква ъ-ъ-ъ…

— Да не се запъна на «параноя»?

— Добре де, запънах се. Но не е ли тъкмо така?

— Би ли поразмислил малко? — спокойно подзе другият. — Аз не мога да се аргументирам математически, но ти сто на сто си се срещнал с императора. Не отричай. Той е поискал нещо от теб и ти не си му го дал. Това също не го отричай. Предполагам, че е било свързано с идеята ти за предсказване на бъдещето и ти си му отказал. Може би Демерцел е решил, че се преструваш, че искаш да си вдигнеш цената или пък и някой друг също наддава. Кой знае? Казах ти, че ако първият министър поиска, ще те спипа където и да си. Казах ти го още преди ония двама плиткоумници да се появят на сцената. Аз съм журналист, а освен това съм транторианец. Зная как стават тия работи. По едно време Ейлем рече «Той ни трябва». Това спомняш ли си го?

— Сега си спомням — кимна Селдън.

— За него аз бях само «баш лакея», който трябваше бъде държан встрани, докато той свършеше истинската работа…

Чувек седна на стола и посочи леглото.

— Опъни се, приятелю. Настани се удобно. Който и да е изпратил онези двамината — а според мен това е Демерцел — може да прати и други, така че ще се наложи да се отървем от тия твои дрехи. Мисля, че всеки хеликонец в този сектор, когото уловят в одежди от неговия свят, ще си има неприятности, докато не докаже, че не е Хари Селдън…

— О, я стига!

— Говоря сериозно. Ще трябва да си свалиш дрехите и да ги атомизираме, когато успеем да се доберем достатъчно близо до някое устройство за отпадъци, без да ни видят. А преди да можем да направим това, ще се наложи да ти намеря един транторски костюм. Ти си по-дребен от мен, ще го имам предвид. Няма да е от голямо значение, ако не ти пасне съвсем точно…

Селдън поклати глава.

— Нямам пари да го платя. Каквито средства притежавам, а те не са много, са в сейфа ми в хотела.

— За това ще се безпокоим някой друг път. Просто трябва да останеш тук час-два, докато аз потърся навън необходимите дрехи.

Ученият разпери ръце и примирено въздъхна.

— Добре. Щом е толкова важно, ще остана.

— Нали няма да се опиташ да се върнеш в хотела си? Честна дума?

— Честна математическа. Само че наистина ми става неудобно от всички грижи, дето ти се отварят заради мен. А и заради разходите. В края на краищата, въпреки тези твои приказки за Демерцел, побойниците май не се канеха да ме наранят или отведа. Единственото, което ме заплашваше, беше да ми свалят дрехите.

— Нищо подобно. Канеха се да те отведат на космопорта и да те качат на първия кораб за Хеликон.

— Това беше глупава заплаха; няма защо да я взимаш насериозно.

— Защо да не я взимам насериозно?

— Ами нали и без туй заминавам за Хеликон. Аз им го казах. Утре заминавам.

— И все още ли смяташ да заминеш утре?

— Определено. Защо не?

— Има сума ти основания да не го правиш.

Селдън изведнъж се ядоса.

— Стига, Чувек, няма повече да играя тази игра. Свърших си работата тук и искам да си ида у дома. Ако билетите ми не бяха в хотела, щях да се опитам да ги презаверя за отпътуване още днес. Наистина!

— Не можеш да се върнеш на Хеликон.

Лицето на учения пламна.

— Защо да не мога? Да не би и там да ме чакат?

Чувек кимна.

— Не се пали излишно, приятелю. Би трябвало и там да те чакат. Ако отидеш на Хеликон, все едно че си в ръцете на Демерцел. Хеликон е добра, безопасна имперска територия. Случвало ли се е някога да е въставал или да е преминал под флага на някой противник на императора?

— Не, не се е случвало, и то по съвсем основателни причини. Заобиколен е от по-големи светове. Неговата сигурност зависи от мира в империята.

— Точно така! Ето защо имперските сили на Хеликон могат да разчитат на пълно съдействие от страна на местната власт. Ти ще бъдеш под непрекъснато наблюдение и винаги, когато потрябваш на Демерцел, той ще е в състояние да те получи. И като се изключи фактът, че сега те предупреждавам, дори няма да подозираш за всичко това и ще работиш, изпълнен с лъжливо усещане за сигурност.

— Струва ми се нелепо. Ако иска аз да бъда на Хеликон, защо просто не ме остави да си ида? Утре щях да замина. Защо му е да изпраща тия двама хулигани, за да ускори цялата работа с няколко часа и да рискува да ме постави нащрек?

— Едва ли е смятал, че ще те постави нащрек! Той не е знаел, че аз ще бъда с теб и ще те въвлека в онова, което наричаш моя параноя.

— Добре, даже да пренебрегнем въпроса, че така ще бъда предупреден, защо да си дава толкоз труд, за да ме накара да избързам с няколко часа?

— Може би защото се бои, че можеш да промениш решението си.

— Къде ще отида, ако не вкъщи? Щом е в състояние да ме докопа на Хеликон, би могъл да ме докопа навсякъде. Би могъл да ме пипне и на… Анакреон — на десетина хиляди парсека от Хеликон, ако ми хрумне да отпътувам за там. Какво представлява разстоянието за хиперпространствените кораби? Дори и да намеря свят, който да не е толкова сервилен към имперските сили, колкото е Хеликон, не помня откога никой не е въставал! Империята е в мир. Макар отделни светове все още да негодуват заради някогашни несправедливости, никой от тях няма да се противопостави на имперските войски, за да ме зашити. Нещо повече, навсякъде освен на Хеликон аз няма да бъда местен жител и няма да съществува дори този принципен въпрос, който да накара империята да стои настрана.

Чувек слушаше внимателно, като от време на време леко кимаше с глава, но изглеждаше все тъй сериозен и невъзмутим.

— Дотук си прав — каза той — само че съществува един свят, който не се намира изцяло под императорския контрол. Струва ми се, че точно това е смутило Демерцел.

Селдън се замисли, прехвърляйки наум най-новата история и разбра, че не е способен да открие планета, на която имперските войски биха могли да се окажат безпомощни.

— И кой е този свят?

— Ти се намираш на него — отвърна Чувек. — Мисля, че точно това прави нещата така опасни в очите на Демерцел. Той е не толкова загрижен да те накара да идеш на Хеликон, колкото да те принуди да напуснеш Трантор, преди по някаква причина — пък била тя просто туристическа мания — ти хрумне да поостанеш.

Известно време двамата мъже седяха мълчаливо, докато най-накрая Селдън язвително възкликна:

— Трантор! Столицата на империята — с основната база на Флотата, разположена на космическа станция в орбита около нея; с най-добрите армейски части, разквартирувани тук. Ако смяташ, че не друг, а Трантор е опасният свят, значи си преминал от параноя към истинско фантазиране.

— Не! Ти си от Външните светове, Селдън. Не знаеш какво представлява Трантор. Тук живеят четиридесет милиарда души, а планетите, които имат дори една десета от това население, се броят на пръсти. Той е невъобразимо сложен от техническа и културна гледна точка. Сега ние сме в Имперския сектор — с най-високия жизнен стандарт в Галактиката и населен изцяло от повече или по-малко авторитетни функционери. Навсякъде другаде обаче са пръснати над осемстотин сектора, като някои от тях имат съвършено различна от тукашната субкултура а повечето са неприкосновени за имперските сили.

— Защо да са неприкосновени?

— Империята не може да упражни сериозен натиск срещу Трантор. Да го направи би означавало да разклатя някоя или друга фасетка от техниката, от която тя самата зависи. Технически всичко е толкова взаимно обвързано че нарушиш ли една от вътрешните връзки, ще рече да осакатиш цялото. Повярвай ми, Селдън, виждали сме какво става тук, когато се случи земетресение, което някак си се е изхитрило да не бъде потиснато; вулканично изригване, което не е било овладяно навреме; буря, която не е била разпръсната; или просто последиците от някоя човешка грешка, останала незабелязана. Цялата планета се разлюлява и трябва незабавно да се положат всички усилия за възстановяване на равновесието.

— Никога не съм чувал за нещо подобно.

Лека усмивка прелетя през лицето на Чувек.

— Разбира се, че не си. Нима искаш империята да признае подобна слабост в ядрото си? Само че ката журналист аз зная какво се случва дори когато хората от Външните светове не го знаят; когато повечето от самите транторианци не го знаят; и дори когато имперският натиск е заинтересован да прикрие случилото се. Повярвай ми! Ако ти не го разбираш, императорът — и Ето Демерцел — са наясно, че да обезпокоиш Трантор може да означава да унищожиш империята.

— Значи предлагаш аз да остана тук по тази причина?

— Да. Мога да те отведа на такова място, където ще бъдеш в абсолютна безопасност от Демерцел. Няма да ти се наложи да смениш името си и ще си в състояние да действаш открито, без той да може да те докосне. Ето защо е искал да те принуди незабавно да напуснеш Трантор и ако не беше онази прищявка на съдбата, която ни събра заедно, както и твоята удивителна способност да се защищаваш, щеше вече да е успял.

— Само че… колко време ще трябва да остана?

— Толкова, колкото изисква твоята безопасност, приятелю. Може би дори за цял живот.

8

Хари Селдън погледна собствената си холография, излъчена от проектора на Чувек. Беше по-впечатляваща и полезна, отколкото би било което и да е огледало. Всъщност изглеждаше тъй, сякаш в стаята има двама Селдъновци.

Той внимателно заизследва ръкава на новата си туника. Хеликонската му настройка го караше да желае цветовете да не са толкова агресивни, но беше благодарен, че все пак Чувек е избрал по-меки от обичайните за този свят. (Внезапно се сети за дрехите на двамата нападатели и вътрешно потръпна.)

— Предполагам, че ще трябва да нося и шапката — запита той.

— В Имперския сектор — да. Да ходиш гологлав тук означава, че си от долен произход. Навсякъде другаде обичаите вероятно са различни.

Селдън въздъхна. Шапката бе заоблена, от мека материя и когато я сложи на главата си, тя като че сама се нагласи по нея. Околовръст периферията бе еднакво широка, но по-тясна от тази на капелите, които носеха нападателите им.

— Няма ремъчка за под брадата.

— Разбира се, че няма. Това е най-новата мода за млади лунгури.

— За млади какво?

— Лунгур е човек, който се кичи с разни неща, за да шокира другите. Сигурен съм, че и на Хеликон имате такива.

Селдън изсумтя.

— Виждал съм хора, дето от едната страна си пускат косите до рамото, а от другата си бръснат главата — и се разсмя, щом се сети за това.

Чувек леко изкриви устни.

— Сигурно изглежда ужасно грозно.

— Де да бяха само те. Естествено има левичари и десничари и всяка разновидност смята другата за крайно предизвикателна. Току вдигнат някоя кавга по улиците.

— В такъв случай мисля, че ще можеш да изтърпиш шапката, макар да няма ремъчка.

— Ще трябва да привикна — кимна Селдън.

— Все пак, може би, ще привлечеш известно внимание. От една страна цветът е убит и изглежда като че си в траур. А и не ти приляга съвсем добре. Освен това е явно, че не си й свикнал. Както и да е, няма да останем дълго в Имперския сектор. Разгледа ли се вече?

Холографът угасна.

— Колко ти струва всичко туй? — попита Селдън.

— Какво значение има?

— Не ми се ще да задлъжнявам прекалено.

— Не се тревожи. Решението си е мое. Само че стига сме стояли тук. Абсолютно сигурен съм, че вече са описали как изглеждам. Ще тръгнат по следите ми и ще довтасат…

— В такъв случай — каза Селдън — парите, които харчиш, наистина са дребна работа. Заради мен самият ти се излагаш на опасност. Ти си застрашен!

— Знам. Обаче сам съм го решил, а и мога да се погрижа за себе си.

— Но защо…

— Философската страна ще обсъдим по-късно. Между другото, атомизирах дрехите ти и не мисля, че са ме забелязали. Разбира се, получил се е приток на енергия и той ще бъде регистриран. Оттук някой би могъл да отгатне какво е станало — не е лесно да потулиш никое действие, ако те следят достатъчно проницателни очи и умове. Както и да е, нека се надяваме, че ще се измъкнем на безопасно място, преди да са сглобили цялата картинка.

9

Вървяха по пешеходни пътеки, където светлината бе мека и жълтеникава. Очите на Чувек бдително се стрелкаха насам-натам и той крачеше с темпото на тълпата, като нито изпреварваше някого, нито се оставяше да го задминат.

Междувременно поддържаше лек, но непреставащ разговор на неутрални теми.

Селдън, който бе твърде напрегнат, за да е в състояние да прави същото, рече:

— Тук изглежда здравата се ходи. И на кръстовищата, и в двете посоки има безкрайни ленти.

— Защо пък не? — сви рамене Чувек. — Ходенето си остава най-добрата форма за транспорт на къси разстояния. Най-удобно, най-евтино и най-здравословно. Безбройните години технически напредък не са променили това. Слушай, да не би да страдаш от акрофобия?

Математикът хвърли поглед над парапета отдясно към дълбоката пропаст, която разделяше пешеходните ленти — всяка насочена обратно на другата и равномерно разделени от кръстовища. Почувства, че леко потръпва.

— Ако имаш предвид страх от височини, по принцип не. Все пак не ми е особено приятно да гледам надолу. Докъде се спуска това?

— Струва ми се, че тук е на около четиридесет или петдесет нива. В Имперския сектор и в няколко други елитни района такива неща се срещат често. На повечето места обаче може да се каже, че хората вървят на равнището на земята.

— Предполагам, този факт би следвало да насърчи опитите за самоубийство.

— Не съвсем. Има далеч по-лесни методи. Освен това на Трантор самоубийството не се третира като позорно действие. Ако има желание първо да мине през определена психотерапия, човек може да сложи край на живота си по най-различни законни методи в специално създадени за тази цел центрове. Е, от време на време стават инциденти, само че аз не те попитах за акрофобията по такава причина. Отиваме да наемем такси от едно място, където ме знаят като журналист. Случвало се е да им правя услуги и те ми дължат нещичко в замяна. Ще забравят да ме регистрират и няма да забележат, че имам компаньон. Естествено ще се наложи да платя повече, и, също тъй естествено, ако хората на Демерцел ги натиснат достатъчно яко, ще трябва да кажат истината и да я припишат на мърлявото счетоводство. Това обаче може да отнеме доста време.

— Че къде тук се вписва акрофобията?

— Можем да стигнем доста по-бързо, ако използваме гравитационна шахта. Малко хора ги предпочитат и трябва да ти призная, че и аз самият не им се радвам особено, но ако си в състояние да я изтърпиш, ще е по-добре.

— Какво значи гравитационна шахта?

— Засега са експериментални. Сигурно обаче ще дойде време, когато ще се разпространят из целия Трантор, стига да се окажат психологически приемливи за достатъчен брой хора. В такъв случай може би ще се появят и на други светове. Това си е асансьорна шахта, само че така да се каже, без асансьор. Просто стъпваме в празното пространство И бавно се спускаме или издигаме под влияние на антигравитацията. Единственото й приложение в наши дни, може би защото е най-простото…

— А какво ще се случи, ако токът спре, когато се придвижваме.

— Точно онова, което си мислиш. Ще паднем и, освен ако не сме съвсем близо до дъното, ще умрем. Не съм чувал да е ставало досега, а, повярвай ми, ако се беше случило, щях да науча. Може и да не сме в състояние да излъчваме новините по съображения за сигурност вечното оправдание, когато се крият лоши вести — но аз щях да го знам. Съвсем наблизо е. Ако не можеш да се справиш, няма защо да те насилвам, но пък автоматичните вити ленти между нивата са толкова бавни досадни, че на мнозина им прилошава от тях!

Чувек сви надолу в един подлез и влезе в обширно помещение, където имаше опашка от мъже и жени, някои от тях дори с деца.

— У дома нищо не съм чувал за това — тихо промълви Селдън. — Разбира се, нашите собствени новинарски медии са ужасяващо провинциални, но все си мисля, че би трябвало да споменат за подобно нещо.

— Шахтите са съвсем експериментални — напомни му Чувек — и са разпространени само в Имперския сектор. Използват повече енергия, отколкото е икономически изгодно, така че правителството не гори от желание именно сега да настоява да им се даде гласност. Старият император, онзи преди Клеон, дето учуди всички, като си умря мирно и тихо в леглото, държеше да инсталират няколко на разни места. Разправят, че искал антигравитацията да е свързана с неговото име, защото бил загрижен за мястото си в историята, както често става възрастните хора, които не са постигнали кой знае колко. Нали ти казах, идеята може и да се разрасне, но, от друга страна, напълно е възможно от нея да не излезе нищо повече от… гравитационната шахта.

— А какво искат да излезе от нея? — запита Селдън.

— Антигравен космически полет. За това обаче ще са нужни много големи технически пробиви, а, доколкото ми е известно, физиците са твърдо убедени, че и дума и може да става за такова нещо. Само че и за гравитационните шахти повечето бяха убедени в същото…

Опашката пред тях бързо се стопи и Селдън се озова заедно с Чувек на края на плочата, а току пред нозете му зина широк отвор. Въздухът отпред леко блестеше. Ученият инстинктивно протегна ръка и усети слаб удар. Не го заболя, но все пак бързо дръпна ръката си.

Чувек измърмори:

— Елементарна предпазна мярка, за да попречи на някого да премине през ръба, преди да е задействал управлението. — Той набра няколко цифри на контролния панел и блясъкът изчезна.

Селдън надникна към дъното на дълбоката шахта.

— Може би за теб ще е по-добре — предложи Чувек — ако си хванем ръцете и затвориш очи. Няма да отнеме повече от няколко секунди.

Всъщност журналистът не даде на Селдън никаква възможност за избор. Грабна ръката му и математикът отново изпита усещането, че не може да се отскубне от силните пръсти. Чувек пристъпи в празнотата, а той самият (за голямо свое разочарование се чу леко да изпищява) провлече крак и залитна.

Силно стисна юмруци, но не усети нито че пада, нито пък че въздухът се движи. Минаха няколко секунди, преди да почувства дръпване напред. Залитна, но бързо възстанови равновесието си и разбра, че е стъпил на твърда земя.

Стъписано отвори очи.

— Успяхме ли?

— Не сме умрели — сухо отвърна Чувек и отривисто потегли, а силният му хват принуди Селдън да го последва.

— Имам предвид, стигнахме ли до нужното ниво?

— Разбира се.

— А какво щеше да стане, ако ние се спускахме, пък някой друг се движеше нагоре?

— Има две отделни писти. По едната всички се спускат с еднаква скорост; по другата се издигат със същата. Шахтата се освобождава само когато няма никакви хора на по-малко от десет метра един от друг. Ако инсталацията работи както трябва, не съществува никакъв шанс за сблъскване.

— Аз нищо не усетих.

— Защо трябва да усещаш нещо? Нямаше никакво ускорение. След първата десета от секундата ти вече се движеше с постоянна скорост, напълно еднаква с тази на въздуха около теб.

— Изумително.

— Абсолютно си прав. Само че не е икономично. А и изглежда няма голям натиск да се увеличи ефикасността на процедурата и да се направи тъй, че да си струва парите. Отвсякъде чуваш един и същ рефрен: «Ние не можем да го направим. Това не може да се направи.» И така е за всичко!» — Чувек ядно сви рамене и добави: Както и да е, ето ги такситата под наем. Да вървим!

10

На станцията Селдън се опита да не събужда подозрения и установи, че това съвсем не е лесно. Да изглежда преднамерено нехаен, да се озърта крадешком, да извръща лице от всички минаващи, да се вторачва прекалено съсредоточено в някое от возилата бяха все начини да привлече вниманието върху себе си. Подходящото държание бе просто да придобие невинен нормален вид.

Но какво означаваше нормален вид? Той се чувстваше неудобно в дрехите си. Липсваха джобове, така че нямаше къде да пъхне ръце. Двете торбички, които се люшкаха от двете страни на пояса му, го дразнеха, удряйки се в него винаги щом помръднеше, така че непрекъснато бе нащрек дали някой не го подбутва.

Опита да се заглежда по минаващите жени. Те нямаха по дрехите си торбички или поне нищо не им се люшкаше, но пък носеха различни предмети, прилични на малки кутии, като от време на време ги прикачваха на единия или другия си хълбок с някакво устройство, което не можеше да различи. Реши, че вероятно е нещо псевдомагнитно. Със съжаление забеляза, че дрехите им не разкриват кой знае колко и никоя не носи каквото и да било подобие на деколте, макар някои облекла, изглежда, бяха изработени така, че да подчертаят бедрата.

Междувременно Чувек, станал изведнъж много делови, бе представил нужните документи и се връщаше със свръхпроводяща керамична плочка, която щеше да задейства отреденото им такси.

— Влизай, приятелю — подкани го той, като посочи към едно малко двуместно возило.

— Наложи ли се да впишеш името си? — попита Селдън.

— Разбира се, че не. Тук ме знаят и не държат на формалностите.

— Какво ли мислят, че правиш?

— Не ме попитаха, а и аз не им дадох никаква информация. — Той пъхна плочката и Селдън долови слаба вибрация, тъй като таксито оживя.

— Отправяме се към D-7 — започна Чувек, колкото да каже нещо.

Селдън не знаеше какво е D-7, но предположи, че става дума за някакво трасе.

Таксито си проби път, провирайки се и заобикаляйки другите автомобили, и щом накрая попадна на една гладка, леко издигаща се рампа, набра скорост. Сетне се издигна нагоре с лек тласък.

Ученият, който бе автоматично привързан с предпазна мрежа, усети, че нещо го натиска в седалката, а сетне го хвърля напред към мрежата.

— Това не приличаше на антигравитация — констатира той.

— И не беше — потвърди Чувек. — Това си е малка реактивна тяга. Точно колкото да ни вдигне до тунелите.

Пред тях се появи нещо като отвесна канара, изпъстрена с отвори на пещери също като дъска за игра на дама. Чувек изманеврира към отвора, означен като D-7, избягвайки останалите таксита, които се отправяха към другите тунели.

— Лесно можеше да се блъснеш — констатира Селдън, след като се прокашля.

— И вероятно щях да го сторя, ако всичко зависеше от моите сетива и реакции, само че таксито е електронизирано и компютърът може да ми отнеме управлението, без дори да го усетя. Същото важи и за другите возила. Ето ни в дупката!

Те се плъзнаха в D-7, все едно че бяха засмукани навътре, а ярката светлина на открития площад отвън омекна, пожълтя и стана по-топла.

Чувек остави управлението на умната машина и се облегна назад. Пое си дълбоко дъх и рече:

— Е, единия етап го минахме успешно. Можеха и да ни спрат на станцията. Тук сме в относителна безопасност.

Пътуването протичаше гладко и стените на тунела бързо се плъзгаха назад. Почти не се чуваше шум, само постоянно кадифено бръмчене, докато колата продължа-ваше да се носи по пътя си.

— Колко бързо се движим? — запита Селдън.

Чувек хвърли поглед към контролния панел.

— Триста и петдесет километра в час.

— Магнитна тяга?

— Да. Сигурно имате нещо подобно и на Хеликон.

— Само на едно трасе. Аз обаче никога не съм бил на него, макар да съм искал да го сторя. Не предполагах, че ще изглежда така.

— Сто на сто в действителност не изглежда точно така. Из Трантор има много хиляди километри от тези тунели, които правят подземната му част да прилича на пчелна пита, и доста голям брой, дето се вият под по-плитките части на океана. Това е основният начин за пътуване на дълги разстояния.

— Колко време ще ни отнеме?

— За да стигнем до непосредствената си цел ли? Малко над пет часа.

— Пет часа! — ужаси се Селдън.

— Не се притеснявай. Горе-долу на всеки двадесет минути минаваме покрай зони за отдих, където можем да спрем, да излезем от тунела, да изпънем крака, да хапнем, да се облекчим, ако се налага… Разбира се, бих предпочел да го направим толкова малко пъти, колкото е възможно.

Известно време продължиха мълчаливо, а сетне ученият видимо се стресна, когато от дясната им страна проблясна ярка светлина и му се стори, че различава още две таксита.

— Това беше зона за отдих — обясни Чувек в отговор на незададения въпрос.

— Наистина ли ще съм в безопасност на онова място, където ще ме закараш? — заинтересува се Селдън.

— В пълна безопасност, що се отнася до явни действия на имперските сили. Разбира се, стигне ли се до някой отделен изпълнител — шпионин, агент, наемен убиец, човек трябва да бъде внимателен. Аз ще ти осигуря телохранител.

Математикът явно се смути.

— Наемен убиец? Сериозно ли говориш? Наистина ли ще поискат да ме убият?

— Сигурен съм, че Демерцел няма да го направи — каза Чувек. — Подозирам, че той по-скоро ще поиска да те използва, отколкото да те убие. Само че могат да се намерят и други врагове или да се получи някое злощастно стечение на обстоятелствата. Не можеш да минеш през живота като сомнамбул.

Селдън тръсна глава и изви лице встрани. Като си помисли, че само преди четиридесет и осем часа все още беше незначителен, на практика никому неизвестен математик от Външните светове, чиято единствена грижа бе да прекара в зяпане оставащото му на Трантор време… Сега вече бе окончателно затънал — имперските сили го търсеха като престъпник. Невероятният обрат го стисна за гърлото и той потрепери.

— А ти — ти какво ще правиш оттук нататък?

Чувек замислено отвърна:

— Предполагам, че няма да са много добре настроени и към мен. Нищо чудно да ми разцепят главата или някой тайнствен и останал си неразкрит бандюга да ми пръсне гръдния кош.

Журналистът изрече тия думи без гласът да му трепне, ала Селдън примигва.

— Мисля, че би могъл правилно да предположиш какво те очаква — смутолеви той. — Ти като че ли не си… особено разтревожен.

— Аз съм стар транторианец. Познавам планетата не по-зле от всеки друг; знам и доста хора, които по някакъв начин са ми задължени. Лаская се да мисля, че съм отракан и не е лесно да ме докопат. Накъсо казано, приятелю, напълно уверен съм, че мога да се погрижа за себе си.

— Радвам се, че мислиш тъй, и се надявам да имаш основания, Чувек, само че не мога да проумея защо изобщо поемаш такива рискове. Какво съм аз за теб? Защо ти е да залагаш живота си заради някого, който ти е непознат?

Водачът на таксито много съсредоточено провери контролните уреди и сетне извърна лице право към Селдън. Очите му бяха спокойни и сериозни.

— Искам да те спася по същата причина, поради която императорът желаеше да те използва — заради твоите способности на предсказател.

Селдън усети болезнено разочарование. Значи в края на краищата не ставаше дума за неговото спасяване. Беше просто безпомощна и оспорвана плячка на борещи се помежду си хищници.

— Няма да оцелея след този доклад на Десетилетната конференция! — гневно възкликна той. — Съсипах си живота.

— Не. Не бързай със заключенията, математико. Императорът и неговите офицери те желаят по една-единствена причина — да направят собствената си власт още по-сигурна. Интересуват се от твоите способности само доколкото те могат да бъдат използвани за запазване на могъщество на Клеон Първи, за прехвърлянето на това могъщество към малкия му син, за поддържане на йерархията, чиновете и привилегиите на неговите чиновници. Докато аз искам твоите способности за доброто на Галактиката.

— Че има ли някаква разлика? — ядовито избълва Селдън.

И Чувек отново го изгледа продължително, като веждите му наченаха сурово да се сбърчват:

— Ако не виждаш разликата, толкова по-зле за теб. Хората, които обитават Галактиката, съществуват отпреди управляващия сега император, отпреди династия която той представлява, отпреди самата империя. Човечеството е далеч по-старо от империята. То е може би по-старо и от двадесет и петте милиона светове в Галктиката. Защото има легенди за времето, когато е обитавало един-единствен свят.

— Легенди! — изсумтя Селдън, свивайки рамене.

— Да, легенди, само че аз не виждам никаква причина да не е било наистина така — преди двадесет или дори повече хиляди години. Предполагам, че човечеството не се е появило окомплектувано с познанията, нужни за хиперпространствено пътуване. Положително трябва да е имало времена, когато хората не биха могли да пътуват с надгранични скорости и затова са били затворени в рамките на само една планетна система. А ако погледнем напред, обитателите на Галактиката положително ще продължат да съществуват, след като ти и императорът умрете и след като целият му род свърши, и след като се разпаднат институциите и на самата Галактика. В такъв случай не е важно човек да се тревожи прекалено много за отделните индивиди, за властелина или за младия имперски принц. Не е важно да се безпокои дори и за механизмите на империята. Какво ще стане с квадрилионите хора, които съществуват из Галактиката? Какво ще стане с тях, ето въпроса!

— Предполагам, че световете и хората ще продължат да съществуват — каза Селдън.

— Но не изпитваш ли поне що-годе сериозна нужда да изследваш възможните условия, при които те ще продължат да съществуват?

— Може да се приеме, че ще продължат да съществуват както сега.

— Да се приеме може. Но дали може да се узнае — чрез онова изкуство на предсказването, за което говориш?

— Аз го наричам психоистория. Теоретически е възможно.

— И не чувстваш никакво желание да превърнеш тази теория в практика.

— Бих искал, Чувек, но желанието ми не поражда автоматично способността да го направя. Казах на императора, че нищо чудно да се окаже невъзможно психоисторията да бъде превърната в практически метод… и ми се налага и на теб да кажа същото.

— И ти самият нямаш никакво намерение дори да се опиташ да откриеш метода?

— Не, нямам. Не изпитвам нищо повече от усещането, че би трябвало да преровя куп камъчета, голям колкото Трантор, да ги преброя едно по едно и да ги подредя според намаляването на масата им. Аз зная, че това не е нещо, което ще мога да постигна в рамките на един живот, и не съм чак толкоз глупав, че да се подлъгвам да опитам.

— А би ли опитал, ако знаеше истината за положението на човечеството?

— Този въпрос е невъзможен. Каква е всъщност истината за положението на човечеството? Да не би ти да претендираш, че я знаеш?

— Да, знам я. И мога да я изкажа само с три думи — очите на Чувек отново се втренчиха в нещо невидимо, като преди това за миг пробягаха по безизразната неизменност на тунела, който се носеше към колата, разширяваше се, докато отминеха, и отново се свиваше, щом се изхлузеше назад. Сетне мрачно произнесе трите думи.

— Галактическата империя умира.

III. УНИВЕРСИТЕТЪТ

11

След спокойното изявление на Чувек, Хари Селдън остана известно време в неловко мълчание. Внезапно осъзнал сериозността на проблема, той почувства особен вътрешен хлад.

На път беше да изобрети една нова наука — психоисторията. Изключително ловко бе разширил полето на действие на законите на вероятността, за да обхванат огромен брой неопределености, и бе достигнал до елегантни уравнения, съдържащи множество неизвестни. Може би дори не «множество», а безкрайно много — това вече трудно можеше да се определи точно.

Само че всичко туй си беше една математическа игра и нищо повече. Бе достигнал до психоисторията или поне до основите й, но единствено като математически куриоз. Къде бе останало онова познаване на действителната история, което евентуално би могло да придаде някакъв смисъл на сухите уравнения?

Той не притежаваше такива познания. Никога не се бе интересувал от история. В общи линии знаеше единствено хеликонската — в тамошните училища курсовете по този предмет бяха, разбира се, задължителни — но какво се намираше извън тях? Онова, което бе усвоил, положително представляваше само гол скелет, наполовината сглобен от легенди и митове, а другата — със сигурност изопачена.

И все пак как човек би могъл да твърди, че Галактическата империя умира? Тя бе съществувала в продължение на десет хиляди години, а дори и преди това; в качеството си на столица на доминиращото кралство Трантор почти двадесет века бе властвал над нещо, което на практика пак си беше империя. Тя бе преживяла ранните столетия, когато цели сектори от Галактиката отначало приемаха, а сетне отхвърляха собствената си местна независимост. Тя бе оцеляла сред превратностите, свързани с въстания, династични войни и някои сериозни периоди на упадък. Повечето светове малко се грижеха за подобни неща, а самият Трантор бе нараствал постоянно, докато не се превърна в обхващащо цяла една планета човешко обиталище, което сега се самоназоваваше Вечният свят.

Наистина през последните четири века безпорядъкът се бе увеличил и дори бе избухнала своеобразна епидемия от преврати и убийства на императори. Само че и това се бе поуталожило и точно в този момент Галактиката бе спокойна както никога досега. По време на царуването на Клеон Първи и преди, под властта на баща му, световете процъфтяваха; самият Клеон не бе смятан за тиранин. Дори хората, които не одобряваха империята като институция, рядко можеха да кажат нещо определено лошо за него и по това той съществено се различаваше от Демерцел.

Защо в такъв случай Чувек ще разправя, че Галактическата империя умира — и то с такава убеденост?

Естествено той е журналист. Вероятно познава до известна степен галактическата история и в далеч по-голяма разбира положението в момента. Дали оттук е почерпил информация за своето твърдение? И ако е тъй, каква по-конкретно е тя?

На няколко пъти насмалко да попита, ала в мрачното лице на приятеля му имаше нещо, което го възпираше. А също така го възпираше и собственото му дълбоко втълпено убеждение, че Галактическата империя е една даденост, аксиома, основният камък, върху който се градяха всички спорове. В края на краищата, ако това не бе вярно, той не искаше да го узнае.

Не, просто не можеше да повярва, че е сгрешил! Империята би могла да умре в не по-голяма степен от самата Вселена. Или, ако Вселената наистина свършеше, тогава и само тогава щеше да загине и империята.

Селдън затвори очи и се опита да заспи, само че, разбира се, не можа. Щеше ли да се наложи да изучи историята, за да разработи своята… психоистория?

И как би могъл да го стори? Съществуваха двадесет и пет милиона свята, всеки от тях със собствена сложна съдба. Как би могъл да изучи всичко това? Знаеше естествено, че има многосерийни филми, посветени на тази тема. Дори веднъж, по някаква отдавна забравена причина, бе прегледал набързо един такъв филм и го бе намерил за прекалено скучен, та да може да бъде издържан докрай.

Галактическата история се занимаваше с важните светове. Някои от тях тя проследяваше през цялото или почти цялото им битие; други придобиваха значение само за известно време — докато залезеха. Веднъж беше потърсил Хеликон в индекса и бе открил само едно позоваване. Когато полюбопитства повече, се оказа, че родната му планета фигурира в списък на светове, които в един момент били застанали на страната на претендент за имперския трон, дето така и не успял да защити претенциите си. В този случай Хеликон някак си бе избегнал наказанието — вероятно защото не се бе оказал достатъчно важен, за да бъде наказан.

Каква полза имаше обаче от подобно хроникьорство? Психоисторията би трябвало да обхваща действията, реакциите и взаимните връзки на всеки свят, на всички до един. Как може човек да изучи развитието на двадесет и пет милиона свята и да обмисли всичките им възможни взаимодействия? Такава задача би била определено абсурдна, а това беше още едно потвърждение на собственото му заключение, че макар психоисторията да представлява теоретичен интерес, никога няма да бъде вкарана в каквато и да е практическа употреба.

Селдън почувства лек тласък напред и веднага прецени, че возилото намалява скоростта си.

— Какво има? — попита той.

— Мисля, че вече сме достатъчно далеч — отвърна Чувек — и можем да рискуваме едно малко спиране, за да похапнем, да пийнем по някоя чаша и да посетим тоалетната.

След още петнадесет минути, през които стените край тях отминаваха все по-бавно и по-бавно, те стигнаха до някакво осветено разширение. Таксито сви в него и си намери място за паркиране между пет-шест други себеподобни.

12

С един поглед опитното око на Чувек обхвана вдлъбнатината, спрелите коли, крайпътния ресторант, коридорите и посетителите му. Селдън, който отново се мъчеше — без да знае как — да не изглежда прекалено подозрително, го наблюдаваше, опитвайки се поне да не се вторачва прекалено много.

Когато седнаха на една маса и набраха на клавишите поръчките си, математикът не особено успешно, стараейки се гласът му да звучи равнодушно, попита:

— Всичко ли е наред?

— Така изглежда — отговори Чувек.

— Откъде знаеш?

Другият задържа за миг тъмните си очи върху неговите.

— Инстинкт. Дълги години новинарство. Поглеждаш и разбираш: «Тук няма новини.»

Селдън кимна и почувства облекчение. Може би приятелят му се бе изразил сардонично, но в казаното все пак трябваше да има известно количество истина.

Задоволството му обаче продължи само до първата хапка от сандвича. Той изгледа Чувек с пълна уста и израз на обидена изненада.

— Това е крайпътен ресторант — спокойно рече журналистът. — Евтин, бърз и не кой знае колко добър. Храната е домашно отгледана и в нея има примес от доста агресивна мая. Транторианските небца са свикнали с него.

Селдън с мъка преглътна.

— Ама в хотела…

— Виж, ти беше в Имперския сектор. Там храната се внася, а когато се използва местна, тя е с най-високо качество. Е, също така е и скъпа.

Селдън се зачуди дали да отхапе още една хапка.

— Искаш да кажеш, че докато съм на Трантор…

Чувек с устни му даде знак да млъкне.

— Не оставяй у никого впечатлението, че си свикнал на по-добро. Тук има места, където да те идентифицират като аристократ е далеч по-непрепоръчително, отколкото да решат, че си от Външните светове. Уверявам те, храната няма да е такава навсякъде. Тези крайпътни заведения са известни с лошото й качество. Ако можеш да смелиш сандвича си, значи ще си способен да ядеш всичко на Трантор. И това няма да ти навреди.

— Много ли храна отглеждат тук? — попита Селдън. Косият поглед встрани му бе разкрил, че в непосредствена близост не седи никой и затуй говореше по-спокойно. — Разправяли са ми, че двадесет от околните светове изпращат стотици товарни кораби, които всеки ден зареждат Трантор.

— Зная. И стотици, които отнасят отпадъците. Пък ако искаш да направиш историята наистина добра, казваш, че едни и същи кораби носят храна в едната посока и боклук в другата… Вярно е, че внасяме значителни количества, обаче това са най-вече луксозни стоки. И изнасяме големи количества отпадъци, обработени внимателно, за да са напълно безвредни, като прекрасен органичен тор — също тъй необходим за другите светове, както е храната за нас. Обаче това е съвсем малка част от цялото.

— Така ли?

— Да. Освен рибите в морето, навсякъде има градини. Както и овощни дръвчета, домашни птици, зайци и огромни ферми за микроорганизми — обикновено ги наричат ферми за мая, макар тя да е само малка част от продукцията им. Нашите отпадъци се използват преди всичко тук, у дома, за да се поддържа целият този растеж. Всъщност в много отношения Трантор прилича на огромно, прекалено разрастло се космическо поселище. Случвало ли ти се е да посетиш някое такова поселище?

— Бил съм.

— Космическите поселища са по същество затворени фалове, в които всичко влиза в изкуствен цикъл. Притежават изкуствена вентилация, изкуствени ден и нощ и така нататък. Трантор се различава от тях единствено по това, че дори и най-голямото подобно поселище има население не повече от десет милиона, а тук живеят четири хиляди пъти повече хора. Е, разбира се, ние имаме естествена гравитация. Пък и никое космическо поселище не може да ни съперничи по микрохрани. Имаме вани за мая, гъбични басейни, езера за водорасли — не можеш дори да си представиш колко големи! И много държим на изкуствените подправки, като не ги прибавяме с аптекарска ръка. Точно те придават вкуса на онова, което ядеш.

Селдън бе погълнал по-голямата част от сандвича си и вече не го намираше толкова противен, както при първата хапка.

— А няма ли да ми навреди?

— Храната действа на чревната флора и понякога предизвиква диария у някой посетител от Външните светове, макар това да се случва от дъжд на вятър. Все пак изпий си млечния шейк, нищо че едва ли ще ти хареса. Той съдържа съставка против стомашно разстройство, която ще те спаси дори ако си чувствителен към подобни неща.

— Не говори повече за това — настоя почти обиден Селдън. — Човек може да е внушаем към подобни работи.

— Изпий си млечния шейк и зарежи внушаемостта.

Двамата приключиха яденето в мълчание и скоро отново бяха на път.

13

Ето че пак се носеха бързо в тунела. Селдън реши да изрече на глас въпроса, който го тормозеше през последния час.

— Защо казваш, че Галактическата империя умира?

Чувек отново се извърна и го погледна.

— Тъй като съм журналист, към мен от всички страни се изливат статистически данни, докато накрая не започнат да ми излизат през ушите. А пък ми разрешават да публикувам съвсем малка част от тях. Населението на Трантор намалява. Преди двадесет и пет години то беше почти четиридесет и пет милиарда души. Донякъде това намаление се дължи на спадането на раждаемостта. Всъщност тук никога не е имало висока раждаемост. Ако гледаш наоколо, когато обикаляш из секторите, няма да срещнеш прекалено много деца въпреки огромното население. Освен това съществува и емиграция. Тоест повече хора напускат Трантор, отколкото пристигат на него.

— Като се има предвид многобройното му население — рече Селдън — това не е кой знае колко чудно.

— И въпреки това си остава необичайно, тъй като досега не се е случвало. Още нещо — навсякъде из Галактиката търговията е в застой. Казионната причина е липсата на каквито и да било конфликти, и понеже в момента наистина всичко е мирно и тихо, изглежда, че нещата са наред и трудностите от предишните няколко века са останали зад гърба ни. Само че политическите битки, въстанията и недоволството са и признаци за известна жизненост. Сега витае някаква обща умора. Времената са мирни, но не защото хората са задоволени и делата им процъфтяват, а защото са изморени и са отпуснали ръце.

— О, не съм сигурен! — възрази Селдън.

— Аз пък съм. Друг типичен пример е антигравният феномен, за който вече говорихме. Имаме гравитационни шахти, но те не получават разпространение. Проектът е неизгоден и комай няма никаква заинтересованост да бъде направен печеливш. От векове скоростта на техническия напредък се забавя и в момента е намаляла почти до пълзене. Дори в някои области развитието напълно е спряло. Ти не си ли го забелязал? В края на краищата нали си математик!

— Не бих могъл да кажа, че съм се замислял по въпроса.

— Никой не е мислил. Всички обаче го знаят. В наше време учените много ги бива да разправят, че нещо е невъзможно, непрактично, безполезно. Моментално отхвърлят всякакво разсъждение. Ето, и ти също… Какво говореше за психоисторията? Че е теоретически интересна, но напълно безполезна от практическа гледна точка. Не съм ли прав?

— И да, и не — раздразнено отвърна Селдън. — Тя наистина е безполезна от всякаква практическа гледна точка, но те уверявам, че мисля така не защото вкусът ми към рискованите начинания се е притъпил. Тя действително е безполезна.

— Или поне — подхвърли Чувек с оттенък на сарказъм — такова е твоето впечатление в общата атмосфера на упадък, в която живее цялата империя.

— Тази обща атмосфера на упадък — ядоса се Селдън — пък е твоето впечатление. Дали не е възможно и ти да грешиш?

Журналистът сякаш застина за момент и се замисли, а после каза:

— Да, може и да греша. Говоря единствено по интуиция, въз основа на догадки. Това, от което се нуждая, е действащ психоисторически метод.

Селдън обаче не налапа въдицата.

— Не разполагам с такъв метод, за да ти го дам — заяви той. — Но нека предположим, че си прав. Да речем, че империята запада, най-накрая ще спре да функционира и ще се разпадне. Но хората все пак ще продължат да съществуват…

— Да, само че при какви условия? Близо дванадесет хиляди години управляваният от император Трантор до голяма степен е осигурявал мира. Имало е и прекъсвания — въстания, местни граждански войни, многобройни трагедии — но като цяло в повечето райони е царял мир. Защо Хеликон, твоят роден свят, е толкова проимперски настроен? Защото е малък и ако империята не гарантираше сигурността му, съседите щяха да го погълнат.

— Да не би да предсказваш всеобщи повсеместни войни и анархия, ако империята се сгромоляса?

— Разбира се. Не харесвам императора, нито имперската институция, като цяло, но нямам с какво да ги заместя. Не зная какво друго би опазило мира и не съм съгласен да ги оставя да си идат, преди да държа някакъв коз в ръката си.

— Говориш, сякаш ти управляваш Галактиката. Ти не си бил готов да ги оставиш да си идат. Ти трябвало да държиш нещо в ръката си. Кой си ти, приятелю, та се държиш така?

— Говоря по принцип — обясни малко по-кротко Чувек. — Не съм загрижен лично за себе си. Може да се предположи, че империята все ще изтрае, докато съм жив; възможно е дори през това време да има известно подобрение на нещата. Упадъкът не върви по права линия. Не е изключено до окончателната катастрофа да има още хиляда години, а както лесно можеш да предположиш, дотогава аз ще съм умрял и сигурно няма да съм оставил наследници. Апропо, щом стигнахме дотук да ти кажа, че не поддържам постоянна връзка с жена; така че нямам деца и не възнамерявам да имам. Не съм дал никакви заложници на съдбата. Селдън, наблюдавах те, докато говореше. Ти също нямаш деца.

— Имам родители и двама братя, но не и деца. — Лицето на учения се разкриви в почти болезнена усмивка. — По едно време бях много близък с една жена, но на нея й се струваше, че съм по-привързан към моята математика.

— А тъй ли беше наистина?

— За мен нещата не стояха така, но не и за нея. Затова ме напусна.

— И оттогава не си имал никоя друга?

— Не съм. Все още си спомням прекалено ясно каква болка ми причини раздялата.

— Е, в такъв случай би могло да изглежда, че е най-разумно и двамата да изчакаме събитията и да оставим страданията за други хора, дето ще се появят много след нашето време. По-рано може би бих приел това, но не и сега. Защото сега аз притежавам един инструмент; аз владея положението.

— И какъв е твоят инструмент? — запита Селдън, макар вече да подозираше отговора.

— Ти! — заяви Чувек.

Тъй като бе наясно с казаното, Селдън не пропиля никакво време да се шокира или удивлява. Той просто поклати глава.

— Много се лъжеш. Аз не съм инструментът, който може да ти свърши работа.

— Защо да не си?

— Колко пъти трябва да ти го повтарям! Психоисторията не е практическо изследване. Трудността е фундаментална. Цялото пространство и време на Вселената няма да са достатъчни, за да се разработят и решат необходимите проблеми.

— Сигурен ли си в това?

— За нещастие, да.

— Нали знаеш, че не става дума да изследваш цялото бъдеще на Галактическата империя. Няма защо да трасираш с подробности действията на всеки човек или дори на всеки свят. Има само няколко определени въпроса, на които трябва да дадеш отговор. Ще се сгромоляса ли Галактическата империя и, ако да, кога? Какво ще бъде състоянието на човечеството след това? Възможно ли е да се направи нещо за предотвратяване на сгромолясването или за облекчаване на условията на живот след него? На мен ми се струва, че това са относително прости въпроси.

Селдън поклати глава и тъжно се усмихна.

— Историята на математиката е пълна с прости въпроси, които или имат ужасно сложни отговори, или изобщо нямат такива.

— Нищо ли не може да се направи? Аз виждам, че империята пропада, но не мога да го докажа. Всичките ми заключения са субективни и не съм в състояние да демонстрирам, че не греша. Тъй като темата е твърде щекотлива, хората ще предпочетат да не повярват на моите субективни заключения и няма да бъде сторено нищо, за да се предотврати падението… или поне за смекчаването му. Ти би могъл да докажеш наближаващия крах, а защо не, ако е там въпросът, и да го опровергаеш.

— Не, точно това не мога да направя. Не мога да намеря доказателства, когато те не съществуват. Не мога да направя една математическа система практична, когато тя самата не е такава. Не мога да ти измисля две четни числа, чийто сбор да даде нечетно — независимо колко жизнено важно за теб или за цялата Галактика е това.

— Е, значи и ти си част от упадъка — примирено въздъхна Чувек. — Готов си да се примириш с провала.

— Че какъв избор имам?

— Не можеш ли да опиташ? Колкото и безсмислени да ти се струват всички усилия, има ли нещо по-добро, което си в състояние да направиш с живота си? Имаш ли някаква по-ценна цел? Имаш ли намерение, което да заслужава по-голямо внимание в собствените ти очи?

Селдън бързо запримига.

— Милиони светове. Милиарди култури. Квадрилиони хора. Децилиони взаимоотношения. И ти искаш да ги редуцирам до някакъв ред.

— Не, искам да опиташ. Заради същите милиони светове, милиарди култури и квадрилиони хора. Не заради императора. Не заради Демерцел. Заради човечеството.

— Ще се проваля — промълви Селдън.

— От това няма да ни стане по-зле. Ще опиташ ли?

Въпреки желанието си и без да знае защо, Селдън се чу да казва:

— Ще опитам.

И посоката на живота му бе определена.

14

Пътуването свърши. Таксито влезе в един паркинг, много по-голям от онзи, където бяха хапнали. (Селдън все още помнеше вкуса на сандвича и неволно направи кисела гримаса.)

Чувек предаде наетата кола и се върна, мушкайки кредитката си в един малък джоб от вътрешната страна на ризата.

— Тук си в пълна безопасност от каквато и да било открита и непосредствена атака — каза той. — Това е секторът Стрилинг.

— Стрилинг?

— Мисля, че е наречен на онзи, който за пръв път е усвоил тази област като място за заселване. Повечето сектори са наречени на един или друг човек, което означава, че названията са грозни, а някои в добавка са и трудни за произнасяне. Въпреки това ако се опиташ да накараш тукашните обитатели да заменят името Стрилинг със Свежо ухание или нещо подобно, ще си навлечеш белята.

— Съвсем естествено — кимна Селдън, като внимателно подуши въздуха. — Уханието тук не е напълно свежо.

— Едва ли има такова място на Трантор, но полека-лека ще привикнеш.

— Радвам се, че пристигнахме — откровено си призна ученият. — Не че много ми харесва, ала здравата се уморих от пътя. Да обикаляш Трантор сигурно е жив ужас. Ние на Хеликон можем да стигнем от което и да е място до което и да е друго за много по-малко време, отколкото ни отне тук пропътуването на някакви си две хиляди километра.

— И ние имаме самолети.

— В такъв случай защо…

— Такси можех да уредя повече или по-малко анонимно. С въздушен кораб щеше да е далеч по-трудно, да не кажа невъзможно. И независимо колко безопасно е тук, ще се чувствам по-добре, ако Демерцел не знае къде точно се намираш. Всъщност ние още не сме приключили. За последния етап ще трябва да вземем експреса.

Селдън знаеше значението на тази дума.

— Онези открити кервани от коли, които се движат по релси, нали?

— Точно така.

— На Хеликон нямаме такива. Всъщност там не ни и трябват. Първия ден, когато пристигнах на Трантор, пътувах с един експрес. Отведе ме от аерогарата до хотела. За мен беше новост, но ако трябва непрекъснато да го използвам, мисля, че шумът и тълпите биха ме отвратили.

Чувек изглеждаше развеселен.

— Загуби ли се?

— Не, надписите свършиха работа. Имах проблеми при качването и слизането, но ми помогнаха. Сега схващам, че всеки е можел да разбере по дрехите ми, че съм от Външните светове. Въпреки това като че ли ми помагаха с готовност; предполагам, било е забавно да ме гледат как се колебая и обърквам.

— Е, тъй като сега вече си експерт по балансиране в експреса, няма нито да се колебаеш, нито да се объркваш — Чувек изрече това достатъчно спокойно, макар ъгълчетата на устните му леко да потрепваха. — Хайде да вървим.

Тръгнаха без да бързат по улицата, която бе осветена дотолкова, колкото човек би могъл да очаква от някой мрачноват ден. От време на време просветляваше, сякаш слънцето действително надзърташе иззад облаците. Селдън инстинктивно поглеждаше нагоре, за да види дали наистина е така, ала «небето» над тях бе равномерно осветено.

Чувек забеляза това и обясни:

— Промяната на яркостта изглежда допада на човешката психика. През някои дни улицата изглежда като ярко осветена от лятно слънце, а има и такива, когато е по-тъмно от сега.

— Но не вали нито дъжд, нито сняг?

— Да. Нито пък град или лапавица. Няма и висока влажност или лют студ. Дори сега, Селдън, Трантор си има своите предимства.

В двете посоки се движеха хора. Имаше доста младежи, както и деца, придружаващи възрастните, въпреки думите на Чувек за раждаемостта. Всички изглеждаха благоденстващи и почтени. Двата пола бяха еднакво застъпени и в дрехите им преобладаваха значително по-пастелни тонове, отколкото в Имперския сектор. Неговият собствен костюм, избран от Чувек, се вписваше чудесно в общия фон. Малцина носеха шапки, така че Селдън с облекчение свали своята и започна свободно да я люшка напред-назад в ръката си, докато вървеше.

Между двете платна на пешеходната алея нямаше дълбока пропаст и както приятелят му бе предсказал в Имперския сектор, изглежда вървяха на равнището на земята. Нямаше обаче и никакви превозни средства.

— В Имперския сектор те са доста многобройни — обясни Чувек, съзрял изненадата му — тъй като ги използват чиновниците. Навсякъде другаде частните превозни средства са рядкост, а за тези, които все пак ги предпочитат, има запазени отделни коридори. Не се налага да ги ползваме, тъй като разполагаме с експреси, а за по-късите разстояния имаме движещи се коридори. За още по-къси разстояния пък разчитаме на собствените си крака.

Селдън дочу някакви въздишки и проскърцвания и на известно разстояние отпред забеляза дълга редица от експресни вагончета.

— Ето го — посочи той.

— Зная, само че нека идем на някоя станция. Там има повече ленти и е по-лесно да се качиш. Все още не си достатъчно опитен, за да се качваш и слизаш навсякъде, а сред мераклиите акробати, които си въобразяват, че могат да го правят, има доста, дето пострадват.

— Нямате ли правила за движение?

— Разбира се, че имаме и от време на време за всеобщо учудване някое от тях влиза в действие.

След като успяха да се прехвърлят на носещия се влак и да се наместят сигурно в едно вагонче, ученият отново се обърна към Чувек.

— Изненадан съм колко тихи са тук експресите. Ясно ми е, че се задвижват с електромагнитно поле, но ми се струват прекалено безшумни дори и за него. — Той се вслуша в откъслечните метални стонове, които се разнасяха, когато вагонът, в който бяха, се изместеше спрямо съседните.

— Да, мрежата е чудесна — потвърди Чувек — макар ти да не я виждаш в най-добрите й години. Когато бях по-млад, беше още по-тиха от сега, а някои разправят, че преди половин век едва-едва е шушнела — въпреки че, предполагам, трябва да имаме предвид и носталгичното идеализиране.

— Защо сега вече не е така?

— Защото не я поддържат както се полага. Казах ти за упадъка, нали.

Селдън се намръщи.

— Хората положително не си седят по местата и не казват: «Ние сме в упадък. Я да оставим експреса да се скапе.»

— Не, не седят. Това не е преднамерено. Изгнилите места се закърпват, разнебитените вагони се подновяват, магнитите също се подменят. Само че всичко се прави надве-натри, все по-небрежно и на по-големи интервали. Просто няма достатъчно пари.

— Че къде са отишли парите?

— За други неща. Цели векове имаше смутове. Флотата е несравнимо по-голяма и по-скъпа от някогашната. Въоръжените сили получават много по-добро заплащане, за да мируват. Смутове, преврати, взривове на граждански войни — всичко това взима своя данък.

— Но при Клеон империята не е воювала. Цели петдесет години мир!

— Да, само че войниците, които са добре платени, ще негодуват, ако заплащането им се намали, понеже има мир. Адмиралите ще се съпротивляват на изваждане на кораби от строя и на понижаване на званията им просто защото тяхната работа сега е по-малко. Така че парите продължават да се изливат непродуктивно към въоръжените сили, а важни области от обществения сектор биват оставяни да се разкапват. Ето на това му викам упадък. Ти как ще го наречеш? Не мислиш ли, че ще можеш да вкараш тази гледна точка в своите психоисторически категории?

Селдън неловко се размърда и рече:

— Между другото, къде отиваме?

— В Стрилингския университет.

— А, затуй името на сектора ми беше някак си познато. Чувал съм за Университета.

— Това не ме изненадва. На Трантор има близо сто хиляди висши учебни заведения, но Стрилинг е един от хилядата, които са на върха на пирамидата.

— Там ли ще остана?

— Известно време — да. По начало университетските кампуси*6 са нещо като неприкосновени светилища. В тях ще си в безопасност.

— Само че дали ще ми се зарадват?

— Защо не? Днес добър математик не се намира лесно. Те може би ще съумеят да те използват. А може би ти също ще можеш да ги използваш — и то не просто за убежище.

— Искаш да кажеш, че това ще е мястото, където бих могъл да разработя своите идеи?

— Нали обеща — сериозно отвърна Чувек.

— Обещах да опитам — възрази Селдън и си помисли, че това е като да опиташ да направиш въже от пясък.

15

Разговорът някак внезапно се прекъсна и той се загледа в постройките, покрай които минаваха. Бяха приятно различни — някои съвсем ниски, други сякаш стигаха «небето». Тук-там имаше широки кръстовища, разнообразяващи редуването на сградите, а и изобилие от алеи.

По някое време му хрумна, че макар зданията да се издигат нагоре, те може би се и спускат надолу и вероятно са по-големи на дълбочина, отколкото на височина. Още щом тази мисъл прелетя през съзнанието му, той вече бе убеден, че е вярна.

От време на време виждаше на заден план, по-надалеч от експреса, ивици зеленина и дори малки дървета.

Наблюдава известно време пейзажа и постепенно осъзна, че светлината отслабва. Хвърли кос поглед встрани и се обърна към Чувек, който сякаш отгатна въпроса му.

— Следобедът отминава — обясни той — наближава нощта.

Селдън повдигна вежди и ъгълчетата на устата му се свиха.

— Впечатляващо. Представям си как цялата планета потъмнява, а след няколко часа се осветява отново.

Чувек се усмихна със своята лека, пестелива усмивка.

— Не напълно, Селдън. Планетата никога не угасва изцяло, нито пък се включва изведнъж. Сянката на здрача се плъзга по нея постепенно, последвана половин денонощие по-късно от бавното просветляване на зората. Всъщност ефектът повтаря истинската смяна на деня и нощта, която е съвсем наблизо над куполите.

Селдън поклати глава.

— Но защо трябва да захлупваш една планета и после да имитираш онова, което би станало на открито?

— Предполагам, защото така хората биха се чувствали по-добре. Транторианците обичат предимствата на изолираното пространство, макар да не желаят да им се напомня, че са затворени. Ти, Селдън, все още знаеш много малко за транторианската психика.

Математикът леко се изчерви. Като хеликонец наистина знаеше много малко за милионите светове извън родната си планета. Невежеството му не се ограничаваше единствено до Трантор. Как при това положение може да се надява, че ще направи нещо с психоисторията?

А как би могла една група хора, колкото и да е голяма, да знае достатъчно?

Селдън си спомни за някаква главоблъсканица, която го бе впечатлила в младежките му години: възможно ли е да има такова относително малко парче платина с прикрепени към него дръжки, което да не може да бъде повдигнато с голи ръце — без никакви приспособления — от група хора, без значение колко са те?

Отговорът беше «да». При стандартно гравитационно привличане един кубичен метър платина тежи 22 420 килограма. Ако се приеме, че човек може да повдигне от земята 120 килограма, тогава за повдигането на куба щяха да са нужни 188 души. Само че не можеш да наблъскаш 188 души около един кубичен метър така, че всеки да успее да улови някоя дръжка. Вероятно около него не можеш да наредиш дори повече от девет души. А лостове или други подобни устройства не се допускаха. Условието беше «с голи ръце, без никакви приспособления»…

По същата логика може да се окаже, че няма никакъв начин да се съберат достатъчно хора, които да се справят с общото количество знания, необходими за психоисторията, дори ако фактите са вкарани не в отделни човешки умове, а в компютри. Толкова хора, колкото да могат да обхванат, така да се каже, знанията и да комуникират помежду си.

— Селдън, ти май здравата се умисли — рече Чувек.

— Размишлявам над собственото си невежество.

— Полезно упражнение. Цели квадрилиони биха спечелили, ако се присъединят към теб. Само че е време да слизаме.

Ученият вдигна очи.

— Откъде разбра?

— По същия начин, по който ти си разбрал, когато през първия ден от пребиваването си на Трантор си се качил на експреса. Ориентирам се по надписите.

Точно в тоя миг Селдън мярна една табела, докато минаваха покрай нея — «Стрилингски университет — три минути».

— Слизаме на най-близката лента и след това се отдалечаваме. Върви след мен. Някой ден ще можеш да го правиш, докато четеш разпечатка на новините.

— Само ако остана достатъчно дълго на Трантор — измърмори математикът. Излезе след Чувек от купето, чувствайки известно успокоение от здравия му хват. Забеляза, че небето вече бе тъмнопурпурно и улиците и сградите са като облени с жълтеникаво сияние.

Така би могло да изглежда и падането на хеликонската нощ. Ако го бяха докарали тук с вързани очи и после сваляха превръзката, нищо чудно да останеше с убеждението, че се намира в някой особено добре устроен централен район на голям хеликонски град.

— Колко време мислиш, че ще пребивавам в Стрилингския университет, Чувек? — попита той.

Журналистът отговори в обичайния си спокоен маниер:

— Трудно е да се каже, Селдън. Може би цял живот

— Какво?

— А може би не. Само че твоят живот престана да бъде изцяло твой, откакто изнесе този доклад за психоисторията. Императорът и Демерцел веднага оцениха неговото значение. Аз също. Доколкото зная, оценили са го и мнозина други. Нали разбираш, това означава, че ти вече не принадлежиш на себе си.

IV. БИБЛИОТЕКАТА

16

Стаята, в която се озова Хари Селдън, бе по-просторна от стаята на Чувек в Имперския сектор. Спалня, където единият ъгъл служеше като баня и тоалетна и нямаше и следа от каквито и да било приспособления за готвене или хранене. Нямаше и прозорци, а в тавана бе вграден вентилатор с предпазна решетка, който издаваше постоянен въздишащ звук.

Селдън се огледа наоколо леко обезсърчен.

Чувек изтълкува погледа му по обичайния си прям начин и каза:

— Слушай, това е само за тази нощ. Утре сутринта някой ще дойде да те настани в Университета и ще се почувстваш по-уютно.

— Извинявай, Чувек, но откъде знаеш?

— Ще го уредя. Познавам тук един-двама души — той се усмихна кратко и загадъчно — а също така направил съм няколко услуги, за които мога да поискам да ми се отплатят. Дай сега да навлезем в известни подробности…

Журналистът втренчи поглед в Селдън и заяви:

— Онова, дето си го оставил в хотелската си стая, е загубено. Имаше ли нещо, което да е незаменимо?

— Нищо наистина незаменимо. Имах някои лични вещи, скъпи за мен заради връзката им с досегашния ми живот, но щом са загубени, загубени са. Имам, разбира се, и някои разработки по моя доклад. Изчисления. Самият доклад…

— Който в момента е публично известен, докато не дойде време да бъде изваден от обръщение като опасен — а това вероятно ще стане. Както и да е, сигурен съм, че все ще мога да докопам някое копие. Във всеки случай ти нали си в състояние да го възстановиш?

— Мога. Точно затова казах, че няма нищо, което да е наистина незаменимо. Освен това съм загубил известна сума пари — близо хиляда кредита, няколко книги, дрехи, билетите до Хеликон… ей такива неща.

— Всичко може да се компенсира. Ще ти уредя да получиш една кредитна плочка — на твое име, но платима от мен. Така ще обезпечим нормалните ти разходи.

— Необичайно щедро от твоя страна. Не мога да приема!

— Изобщо не е щедро, доколкото по този начин се надявам да спася империята. Трябва да приемеш.

— Но какви разходи можеш да си позволиш, Чувек? В най-добрия случай, ще ми тежи на съвестта да се възползвам.

— Селдън, мога да си позволя онова, което ще ти е нужно за оцеляване и за разумни удобства. Естествено не бих искал да се опиташ да купиш спортната зала на Университета или да направиш дарение от един милион кредита.

— Няма защо да се безпокоиш, но след като името ми ще бъде регистрирано…

— Спокойно можеш да го обявиш. Абсолютно забранено е имперското правителство да упражнява контрол по сигурността над Университета или неговите членове. Тук има пълна свобода. Всичко може да се обсъжда, за всичко може да се говори.

— А бр