Айзък Азимов
Битката за Фондацията

 

ПЪРВА ЧАСТ
ЕТО ДЕМЕРЦЕЛ

 

1

— Пак ти казвам, Хари — рече Юго Амарил, — че твоят приятел Демерцел здравата е загазил. — Той наблегна на думата «приятел» съвсем леко и с очевидна антипатия. Хари Селдън различи киселата нотка, но я пренебрегна. Вдигна очи от своя компютър и отвърна:

— Пак ти казвам, Юго, че това са глупости. — И сетне със следа от раздразнение — само следичка — добави: — Защо ми отнемаш времето, като настояваш?

— Защото мисля, че е важно — и Амарил седна предизвикателно.

Този жест показваше, че няма да бъде отпъден лесно. Беше тук и тук смяташе да остане.

Преди осем години бе топлотехник в сектора Дал — толкова ниско по социалната скала, колкото въобще е възможно. Селдън го беше измъкнал от туй положение и го бе направил математик и интелектуалец — нещо повече, психоисторик.

Амарил и за минутка не забравяше какъв е бил, какъв е сега и кому дължи промяната. Това означаваше, че ако му се наложи да говори остро на Хари Селдън — за негово собствено добро, — нямаше да го спрат никакви разсъждения за уважението и любовта към по-възрастния човек, нито пък мисълта за собствената му кариера. Той дължеше тази острота — и много повече — на Селдън.

— Слушай, Хари — каза гостът, като сечеше въздуха с лявата си ръка — по някаква непонятна за мен причина ти имаш високо мнение за тоя Демерцел. Аз обаче нямам. Никой от хората, чието мнение уважавам — с изключение на теб, — не мисли нищо хубаво за него. Не ме е грижа какво ще му се случи лично на него, Хари, но доколкото вярвам, че теб те е грижа, нямам друг избор, освен да ти обърна внимание.

Селдън се усмихна колкото на откровеността му, толкова и поради безсмислената му загриженост. Той държеше на Юго Амарил — и нещо повече. Юго бе един от онези четирима души, с които се срещна през краткия период от живота си, докато преброждаше лицето на планетата Трантор: Ето Демерцел, Дорс Венабили, Юго Амарил и Рейч — четирима, подобни на които оттогава не беше откривал.

Те бяха незаменими за него по особен и всеки по свой собствен начин. Юго Амарил бе незаменим заради бързото си схващане на принципите на психоисторията и заради богатото въображение, което непрекъснато го караше да навлиза в нови области. За Селдън бе утешително да знае, че ако нещо се случи на самия него, преди приложната част на математическия апарат да бъде напълно разработена — независимо от бавния напредък и невъобразимите трудности, — ще остане поне един добър мозък, който да продължи търсенията.

— Съжалявам, Юго, не съм искал да бъда нетърпелив с теб или да отхвърля онова, което с толкова загриженост ме караш да разбера. Просто тая моя работа; това да бъдеш декан на факултет… — рече той.

Амарил реши, че е негов ред да се усмихне, после сподави лекото си изхилване:

— Съжалявам, Хари, и не би трябвало да се смея, обаче ти нямаш природни дадености за този пост.

— И аз го знам, но ще трябва да се науча. Трябва да изглежда, че се занимавам с нещо безобидно, а няма нищо — ама нищо — по-безобидно от това да си декан на Математическия факултет в Стрилингския университет. Мога да запълня целия си ден с незначителни задачи, така че никой да не знае или пък да пита за хода на нашите психоисторически изследвания, ала белята е там, че аз наистина запълвам целия си ден с маловажни задачи и нямам достатъчно време да… — очите му огледаха кабинета с натрупания в компютрите материал, към който само двамата с Амарил притежаваха ключ. Материалът бе тъй внимателно формулиран по една измислена фразеология, че даже и някой случайно да попаднеше на него, не би го разбрал.

Амарил каза:

— Щом навлезеш в детайлите на задълженията си, ще започнеш да ги делегираш на друг и ще имаш повече време.

— Надявам се — рече със съмнение Селдън. — Хайде, кажи ми какво толкова важно има за Демерцел.

— Просто че Демерцел, Първият министър на нашия велик Император, с всички сили подготвя размирици.

Хари Селдън се намръщи:

— Защо му е да го прави?

— Не казах, че ги иска. Той просто ги подготвя — независимо дали го съзнава или не — и то с внушителната помощ на някои от политическите си врагове. Сам разбираш, че това не ме интересува. Мисля, че при идеални условия би било добре той да бъде изхвърлен от Двореца, от Трантор… ако щеш и извън Империята. Само че, както вече споменах, ти имаш високо мнение за него и аз те предупреждавам, защото подозирам, че не следиш последните политически събития както би трябвало.

— Съществуват по-важни неща за вършене — меко отвърна Селдън.

— Например психоисторията. Съгласен съм. Но как можем да се надяваме, че ще я разработим, ако сме невежи в политиката? Имам предвид днешната политика. Сега — сега — е времето, когато миналото се превръща в бъдеще. Не можем просто да изучаваме миналото. Трябва да проверяваме резултатите си спрямо настоящето и бъдещето.

— Струва ми се — каза Селдън, — че вече съм чувал тоя довод.

— И пак ще го чуеш. Не виждам да има някаква полза от факта, че ти обяснявам тези работи.

Хари Селдън въздъхна, облегна се назад и се усмихна на Амарил. Младият човек можеше да е ядовит, ала вземаше психоисторията на сериозно и това възмездяваше всичко.

Амарил още носеше следите от ранните си години на топлотехник. Имаше широки рамене и мускулеста фигура като човек, привикнал към тежка физическа работа. Той не бе позволил на тялото си да се отпусне, което беше добре, понеже стимулираше Селдън да устоява на желанието също да прекарва цялото си време над бюрото. Професор Селдън нямаше вродената телесна сила на Амарил, но не бе загубил своите умения на извъртач, макар че току-що беше навършил четиридесет и не можеше да ги поддържа вечно. Засега обаче смяташе да продължава. Благодарение на всекидневните тренировки кръстът му все още бе стегнат, а краката и ръцете — твърди. Той каза:

— Тая загриженост за Демерцел не ще да е само защото ми е приятел. Трябва да имаш и някакъв друг мотив.

— Няма нищо особено. Докато си приятел на Демерцел, положението ти тук, в университета, е сигурно и можеш да продължаваш работата си над психоисторията.

— Ето какво било. Значи наистина имам причина да поддържам приятелство с него. Не е съвсем да не си го проумял.

— Да, ти имаш интерес да поддържаш връзките си с него. Това ми е ясно. Виж, приятелството вече не го разбирам. Във всеки случай, ако Демерцел загуби властта — като оставим настрани ефекта върху твоето положение, — самият Клеон ще започне да управлява Империята и скоростта на разрухата й ще се увеличи. Анархията може да ни връхлети, преди да сме разработили всички аспекти на психоисторията и да направим възможно науката да спаси цялото човечество.

— Аха… Само че, честно казано, не мисля, че ще успеем да разработим психоисторията навреме, за да предотвратим падането на Империята.

— Даже и да не го сторим, нали бихме могли да смекчим последиците?

— Вероятно.

— Звучи чудесно. Колкото по-дълго работим на спокойствие, толкова по-голям шанс имаме да предотвратим падането или най-малкото да облекчим последиците. Като тръгнем логически оттук назад, може да се окаже, че е нужно да спасим Демерцел, независимо дали ние — или поне аз — го харесваме или не.

— Ала ти току-що рече, че би искал да го видиш изхвърлен от Двореца, Трантор и дори извън Империята.

— Да, но при идеални условия. Ние обаче не живеем при такива условия и имаме нужда от нашия Първи министър, даже и той да е инструмент на деспотизма.

— Ясно. Само че защо мислиш, че Империята е толкова близо до разпадане, че загубата на Първия ни министър може да го предизвика?

— Психоисторията.

— Да не я използваш за предвиждания? Ние дори не сме изградили рамката. Какви предвиждания би могъл да направиш?

— Има и интуиция, Хари.

— Винаги е имало интуиция. Но нали искаме нещо повече? Искаме математически апарат, който да ни дава вероятността за определено бъдещо развитие при едно или друго условие. Ако интуицията е достатъчна да ни направлява, изобщо няма да имаме нужда от психоистория.

— Няма защо да избираме едното или другото, Хари. Аз говоря и за двете — за комбинацията, която може би е по-добра, поне докато не усъвършенстваме психоисторията.

— Ако изобщо някога успеем — рече Селдън. — Само ми кажи откъде идва тази опасност за Демерцел. Какво може да му навреди или да го свали от власт? Нали говорим за свалянето на Демерцел?

— Да — потвърди Амарил и върху лицето му се появи тъжна усмивка.

— Тогава ми кажи. Съжали мен, незнаещия.

Юго Амарил се изчерви:

— Гледаш много отвисоко, Хари. Сигурно си чувал за Джоу-Джоу Джоуранъм?

— Естествено. Демагог… Чакай, откъде беше той? Не е ли от Нишая? Съвсем маловажен свят. Козевъдство. Висококачествени сирена.

— Точно така, само че не е просто демагог, ами ръководи силно движение, което става все по-силно. Настоява, че се бори за социална справедливост и за по-голямо участие на народа в политиката.

— Хм — каза Селдън. — Това съм го чувал. Лозунгът му е: «Управлението принадлежи на хората.»

— Не е точно тъй, Хари. «Управлението са хората.»

Селдън кимна:

— Е, знаеш ли, тази мисъл почти ми харесва.

— И на мен. Бих я подкрепил, ако Джоуранъм наистина й вярва. Само че той я използва просто като стъпало. За него това е пътека, не цел. Иска да се отърве от Демерцел, а после няма да му е трудно да манипулира Клеон. Накрая Джоуранъм сам ще седне на трона и той ще бъде хората. Разказвал си ми, че в историята на Империята е имало доста такива епизоди, но днес Империята е по-слаба и по-нестабилна от обичайното. Един удар, който в по-ранните столетия само би я разлюлял, сега може да я разбие. Тя ще се хвърли в гражданската война и никога не ще се възстанови, а пък ние няма да разполагаме с психоисторията, за да ни каже какво трябва да бъде направено.

— Да, разбирам те, обаче едва ли е толкова лесно да се отървеш от Демерцел.

— Не знаеш колко силен е станал Джоуранъм.

— Няма значение колко силен е станал — някаква мисъл засенчи челото на Селдън. — Чудя се защо на родителите му им е хрумнало да го кръстят Джоу-Джоу*2. В подобно име има нещо хлапашко.

— Родителите му нямат нищо общо тук. Истинското му име е Ласкин и е твърде разпространено на Нишая. Той сам си е избрал Джоу-Джоу, вероятно по първата сричка на своята фамилия.

— Значи е още по-голям глупак, не мислиш ли?

— Не, не мисля. Неговите привърженици го скандират — «Джоу… Джоу… Джоу… Джоу…» — до сто и едно и обратно. То ги хипнотизира.

— Е — забеляза Селдън, като се обърна към компютъра си и нагласи многомерната симулация, която бе създал, — ще видим какво ще стане.

— Как можеш да си толкова спокоен? Казвам ти, че е надвиснала опасност.

— Няма такова нещо — рече Селдън и погледът му внезапно стана стоманен, а гласът — рязък. — Липсват ти всички факти.

— Кои факти ми липсват?

— Ще го обсъдим някой друг път, Юго. Засега продължавай да работиш и ме остави аз да се безпокоя за Демерцел и за състоянието на Империята.

Устните на Амарил се присвиха, но навикът да се подчинява на Селдън беше силен.

— Добре, Хари.

Ала навикът да се подчинява не бе изключително силен. На вратата той се обърна и каза:

— Правиш грешка, Хари.

Селдън леко се усмихна:

— Не мисля така, обаче чух предупреждението ти и няма да го забравя. Всичко ще се подреди.

Но когато Юго Амарил излезе, усмивката на Селдън изчезна. Дали наистина всичко щеше да се подреди?

 

2

Макар да не забрави предупреждението на Амарил, Селдън не си даваше труд много да мисли за него. Четиридесетият му рожден ден бе дошъл и отминал — с обичайния психически удар.

Четиридесет! Сбогом, младост! Животът вече не се простираше като огромно неразчертано поле, губещо се на хоризонта. Беше на Трантор от осем години и времето отлетя бързо. След още осем години ще бъде почти на петдесет. Ще се зададе и старостта.

А той дори не бе поставил психоисторията върху прилични основи! Юго Амарил говореше умно за закони и разработваше уравненията си, правейки смели предположения, основани на интуицията. Само че как би могъл човек да провери тези предположения? Едно пълно изучаване на психоисторията ще изисква експерименти, които включват цели светове с хора и цели столетия при абсолютна липса на етична отговорност.

Това го изправяше пред невъзможен проблем, а той отказваше да си губи времето с факултетски въпроси, така че в края на деня пое към къщи в мрачно настроение.

Обикновено разчиташе разходката си през кемпуса*3, та студентското градче да повдигне духа му. Стрилингският университет имаше висок купол и кемпусът създаваше впечатлението, че си на открито, без да ти се налага да понасяш всякакво време, както му се бе случило при първата му (и единствена) визита в Императорския дворец. Тук имаше дървета, полянки, пътечки — почти сякаш беше на родния си Хеликон.

През деня илюзията за облачно време се поддържаше, като слънчевата светлина (не слънцето, разбира се, ами слънчевата светлина) се появяваше и изчезваше на случайни интервали. И като беше леко хладно, съвсем мъничко.

На Селдън му се струваше, че напоследък хладните дни са малко по-често от обикновеното. Да не би Трантор да пестеше енергия? Дали неефективността се увеличаваше? Или (и Хари се намръщи вътрешно при тази мисъл) той застаряваше и кръвта му ставаше по-рядка? Пъхна ръце в джобовете на якето и вдигна рамене.

Обикновено не си даваше труд да разсъждава накъде отива. Тялото му идеално знаеше пътя от канцеларията до компютърната зала, оттам до апартамента и обратно. Най-често извървяваше маршрута си с мисли, блуждаещи във всички посоки, но днес някакви звуци проникнаха в съзнанието му. Безсмислени звуци.

— Джоу… Джоу… Джоу… Джоу…

Бяха приглушени и идваха отдалеко, ала възкресиха един спомен. Да, предупреждението на Амарил. Демагогът. Дали не бе в градчето?

Без Селдън да вземе съзнателно решение, краката му свърнаха от пътя и го изкачиха по малкото възвишение пред университетското поле, което се използваше за спортуване и студентска говорилня.

Насред полето средно голяма тълпа студенти ентусиазирано скандираха. На подиума стоеше непознат човек с гръмък глас и пулсираща дикция.

Това обаче не беше оня, Джоуранъм. Бе го виждал няколко пъти по холовизията. След предупреждението на Амарил Селдън започна да го следи отблизо. Джоуранъм беше едър и се усмихваше със заговорническа дружелюбност. Имаше плътна пясъчножълта коса и светлосини очи.

Ораторът бе дребен и слаб, с широка уста, тъмнокос и гръмогласен. Селдън не се вслушваше в думите му, макар че чу фразата «Властта — от един на многото» и хоровия ответен рев.

«Чудесно — помисли си, — но как възнамерява да го направи на практика и дали го мисли сериозно?»

Беше се озовал в края на тълпата и се огледа да зърне някой познат. Забеляза Финангелос, студент по виртуална математика. Нелош млад мъж, с тъмна рунтава коса.

— Финангелос — повика го той.

— Професор Селдън — рече Финангелос, след като известно време се блещи в него, сякаш не можеше да го познае без клавиатурата до пръстите му. Затича се към Хари. — Да не сте дошли да чуете тоя образ?

— Дойдох просто да разбера каква е тази шумотевица. Кой е той?

— Името му е Намарти, професоре. Говори от името на Джоу-Джоу.

— Това го чувам — Хари Селдън пак се вслуша в скандирането. То явно започваше всеки път, когато ораторът кажеше нещо важно. — Само че кой е Намарти? В момента не си спомням такова име. От кой факултет е?

— Той не е член на университета, професоре. Това е един от хората на Джоу-Джоу.

— Ако не е член на университета, няма право да говори тук без разрешение. Как смятате, дали има разрешение?

— Не мога да знам, професоре.

— Добре тогава, хайде да научим.

Селдън тръгна през тълпата, обаче Финангелос го хвана за ръкава:

— Не се залавяйте, професоре. С него има бандюги.

Зад оратора, на разстояние един от друг, стояха шестима млади мъже с разкрачени крака, кръстосани ръце и свъсени вежди.

— Бандюги?

— За груба работа, в случай че някой опита нещо по така.

— Тогава той не само че не е член на университета, но дори и да има разрешение, пак не може да оправдае онова, което наричате негови бандюги… Финангелос, известете хората от охраната на университета. Те би трябвало вече да са тук и без да ги известяват.

— Предполагам, че не искат да се забъркват — промърмори Финангелос. — Моля ви, професоре, не се намесвайте. Ако искате да ги извикам, ще го направя, само изчакайте, докато дойдат.

— Може би ще успея да прекратя това, преди да са дошли.

Той започна да си пробива път напред. Не беше трудно. Някои от присъстващите го познаваха, а и всички можеха да видят професорската лентичка на рамото му. Стигна до подиума, сложи ръце върху него и с леко изръмжаване излетя три фута*4 нагоре. Раздразнено си помисли, че преди десет години щеше да го стори с една ръка и без да ръмжи.

Изправи се. Ораторът млъкна, гледайки го с бдителни, леденостудени очи.

Селдън спокойно запита:

— Вашето разрешение да говорите пред студентите, господине?

— Кой сте вие? — рече високо ораторът и думите му се разнесоха наоколо.

— Аз съм член на преподавателското тяло на този университет — също тъй гръмогласно отвърна Селдън. — Вашето разрешение, господине?

— Не признавам правото ви да ме разпитвате за това.

Младите мъже зад оратора се събраха един към друг.

— Ако нямате разрешение, бих ви посъветвал незабавно да напуснете университетския терен.

— И ако не го направя?

— Ами охраната на университета е тръгнала насам — той се обърна към тълпата. — Студенти — викна, — тук имаме правото на свободно слово и свободата да се събираме, но могат да ни ги отнемат, ако позволим на външни лица без разрешение да провеждат неоторизирани…

Една тежка ръка падна на рамото му и професорът трепна. Обърна се, за да види, че това е един от «бандюгите» на Финангелос.

Човекът каза със силен акцент, чийто произход Хари Селдън не можа незабавно да определи:

— Махай се оттук бързо.

— И каква ще е ползата? — попита Селдън. — Охраната ще дойде всеки момент.

— В такъв случай — кимна Намарти с дива усмивка — ще има бунт. Той няма да ни изплаши.

— Разбира се, че няма да ви изплаши — рече Селдън. — Много би ви харесало, само че бунт няма да има. Всички тихичко ще си идете — пак се обърна към студентите и отметна ръката от рамото си. — Ние ще се погрижим за туй, нали?

От тълпата някой извика:

— Това е професор Селдън! Страшно е готин! Не го удряйте!

Селдън почувства раздвоението на тълпата. Знаеше, че за някои едно ступване с охраната на университета би било добре дошло — просто от принципни съображения. От друга страна, имаше хора, които го харесваха, а и такива, които не го познаваха, но не биха желали да видят насилие срещу член на преподавателското тяло. Звънна женски глас:

— Пазете се, професоре!

Селдън въздъхна и хвърли преценяващ поглед към едрите младежи срещу себе си. Не знаеше дали ще може да се справи, дали рефлексите му са достатъчно бързи, а мускулите — достатъчно здрави, независимо от ловкостта му на извъртач. Единият бандюга го наближаваше, разбира се, прекалено самоуверен. Бавничко, което предостави на Хари Селдън малко от времето, нужно на застаряващото му тяло. Бандюгата протегна предизвикателно десница и това улесни нещата. Селдън хвана ръката му, извъртя се, приведе се, вдигна длан и рязко я спусна (с изръмжаване — защо ли му трябваше да ръмжи?). Бандюгата литна във въздуха, понесен частично от собствената си инерция. Приземи се на външния край на подиума с трясък и извадено от ставата дясно рамо.

Аудиторията изрева диво при такова неочаквано развитие на събитията. Моментално избухна гордостта от институцията.

— Оправи ги, професоре! — викна висок глас. Другите подеха вика му.

Селдън приглади косата си назад, опитвайки се да не пухти. Бутна с крак падналия стенещ бандюга от подиума.

— Още някой? — попита ласкаво той. — Или тихичко ще се махнете?

Гледаше Намарти и петимата му гангстери и понеже те нерешително мълчаха, каза:

— Предупреждавам ви, че сега тълпата е на моя страна. Ако се опитате да ми извадите душата, ще ви разкъсат на парчета… Хайде, кой е следващият? Давайте. Един по един.

При последното изречение повиши глас и направи малки приканващи движения с пръстите си. Тълпата запищя от кеф. Намарти упорито стоеше на своето място. Селдън скочи покрай него и обви с ръка врата му. Студентите вече се катереха по подиума, викайки: «Един по един! Един по един!», и заставаха между телохранителите и Селдън.

Той увеличи натиска си върху дихателната тръба на оратора, после прошепна в ухото му:

— Има начин да се направи, Намарти, и аз го знам. Тренирал съм го с години. Ако само помръднеш и се опиташ да се измъкнеш, така ще ти повредя ларинкса, че никога повече няма да можеш да произнесеш нищо освен с шепот. Ако държиш на гласа си, прави, каквото ти кажа. Щом те поотпусна, нареди на твоята тайфа грубияни да се махнат. Ако изтърсиш нещо друго, туй ще са последните ти нормално произнесени думи. И върнеш ли се отново в това градче, няма вече господин Симпатяга. Ще си довърша работата.

За момент той намали натиска. Намарти дрезгаво проточи:

— Махайте се всички.

Онези бързо се оттеглиха, като помогнаха на пострадалия си другар.

Когато малко по-късно охраната на университета пристигна, Селдън рече:

— Съжалявам, господа. Лъжлива тревога.

Напусна полето и пак си тръгна към къщи с нещо повече от леко раздразнение. Беше се показал от една страна, която не би желал да демонстрира. Той бе Хари Селдън математикът, а не Хари Селдън садистът извъртач.

«Отгоре на всичко — мислеше си мрачно — Дорс ще научи за това.» Всъщност по-добре да й каже сам, докато не е чула някой вариант, който ще направи впечатлението от инцидента по-тежко, отколкото беше в действителност.

Нямаше да бъде доволна.

 

3

И не беше.

Дорс го чакаше на вратата на апартамента в небрежна поза, с ръка на хълбока. Изглеждаше досущ така, както бе изглеждала преди осем години, когато за пръв път я срещна в същия този университет: слаба, добре сложена, с къдрава златисточервеникава коса — ужасно красива в собствените му очи, макар и не толкова красива, погледнато обективно, въпреки че след първите няколко дни от тяхното приятелство той вече никога не беше способен да я преценява обективно.

Дорс Венабили! Точно туй си помисли, щом видя спокойното й лице. В много светове, дори в много сектори от Трантор би било нормално да я нарича Дорс Селдън, ала той винаги смяташе, че това ще остави върху нея отпечатък на собственост, и не го бе пожелал, макар обичаят да беше узаконен от съществуването си още в неясните мъгли на предимперското минало.

Дорс каза меко и с тъжно поклащане на главата, което почти не помести свободно падащите й къдри:

— Чух, Хари. Кажи ми какво да те правя?

— Ако ме целунеш, няма да сбъркаш.

— Може би, но първо да поразчепкаме тоя случай. Влез. — Вратата се затвори след тях. — Скъпи, знаеш, ме имам своите курсове и своята професия. Все още се разправям с тази ужасна история на Транторското кралство, която е важна за собствените ти проучвания. Да я зарежа ли и да започна да се мотая край теб, за да те пазя? Знаеш, че това все още е моя работа. Дори повече от всякога е моя работа, защото сега напредваш в психоисторията.

— Да напредвам? Де да беше така. И няма нужда да ме пазиш.

— Няма ли нужда? Изпратих Рейч да те търси. В края на краищата ти закъсняваше и аз се разтревожих. Обикновено ме предупреждаваш, че ще закъснееш. Съжалявам, че изглеждам като твой пазач, Хари, но аз наистина съм твой пазач.

— Хрумвало ли ти е, пазачо Дорс, че от време на време ми се иска да се измъкна от каишката?

— И ако нещо ти се случи, какво ще кажа на Демерцел?

— Много ли закъснях за вечеря? Да не сме набрали кулинарната служба?

— Не. Чаках те. И след като вече си тук, набери я сам. Ти си доста по-претенциозен от мен, щом стане въпрос за ядене. И не сменяй темата.

— Рейч не ти ли съобщи, че съм наред? За какво да приказваме тогава?

— Когато те намерил, ти си владеел положението и той се върна тук пръв, но съвсем малко преди теб. Не чух никакви подробности. Кажи ми какво точно правеше?

Селдън вдигна рамене:

— Видях едно незаконно събрание, Дорс, и го разтурих. Университетът би имал големи разправии, ако не го бях сторил.

— И на теб остана да го предпазиш? Хари, ти вече не си извъртач. Ти си…

Той бързо вметна:

— Старец?

— Казах извъртач. На четиридесет си. Как се чувстваш?

— Добре… малко вдървен.

— Отлично си го представям. Някой ден, както се правиш на млад хеликонски атлет, ще си счупиш ребрата. Хайде, разправи ми.

— Ами споменах ти как Амарил ме предупреди, че Демерцел е загазил заради демагогството на Джоу-Джоу Джоуранъм.

— Джоу-Джоу. Да, за това знам. Какво е онуй, дето не го знам? Какво се случи днес?

— На полето имаше митинг. Един поддръжник на Джоу-Джоу на име Намарти говореше на хората…

— Намарти е Гембъл Дийн Намарти, дясната ръка на Джоуранъм.

— Е, значи ти знаеш повече от мен. Във всеки случай той говореше на голяма тълпа без разрешение и аз си помислих, че се надява да предизвика някакви размирици. За тях това е като хляба насъщни и ако успее дори временно да затвори университета, ще обвини Демерцел в нарушаване на академичната свобода. Доколкото разбирам, него го обвиняват за всичко. Така че ги спрях. Разкарах ги без каквито и да било усложнения.

— Изглежда се гордееш.

— Защо не? Не е толкова зле за мъж на четиридесет.

— Затова ли го направи? Да провериш статуса си на четиридесетгодишен?

Селдън замислено набра менюто за вечеря и рече:

— Не. Всъщност се тревожех, че университетът ще си има разправии без нужда. Притеснявах се и за Демерцел. Боя се, че Юговите приказки за опасността са ме впечатлили повече, отколкото си мислех. Глупаво е, Дорс, защото разбирам, че Демерцел умее и сам да се погрижи за себе си. Не мога да обясня това нито на Юго, нито на друг, освен на теб.

Той дълбоко си пое дъх:

— Учудващо е какво удоволствие изпитвам, че с тебе мога да говоря на тази тема. Ти, аз и Демерцел знаем, но никой друг не знае — поне никой, за когото да се сещам, — че Демерцел е недосегаем.

Дорс докосна един бутон на вдълбаното в стената табло и секторът за хранене в техния апартамент се озари от мека прасковена светлина. Двамата с Хари отидоха до масата, която вече бе подредена: лен, кристал, прибори. Щом седнаха, вечерята започна да пристига — по това време на денонощието нямаше продължително забавяне — и Селдън го възприе като нещо съвсем нормално. Отдавна беше привикнал към общественото положение, направило ненужно участието им в общите вечери.

Селдън бе придобил вкус за подправките, които бяха почнали да харесват при престоя си в Микоген — единственото, което не ги отвращаваше в този странен, мъжкарски, просмукан от религията, живеещ с миналото си сектор. Дорс внимателно запита:

— Какво искаш да кажеш с това «недосегаем»?

— Хайде, скъпа, Демерцел може да променя емоциите. Не си го забравила. Ако Джоуранъм стане наистина опасен, той може да бъде — Хари Селдън направи неопределен жест с ръце — променен; накаран да мисли другояче.

Дорс погледна неловко и вечерята премина в необикновена тишина. Чак когато свършиха и останките — чинии, прибори и всичко останало — се завъртяха в шахтата за отпадъци в средата на масата (която после плавно се затвори), тя рече:

— Не съм сигурна дали ми се ще да говоря за това, Хари, но не мога да те оставя да се заблуждаваш заради собственото си незнание.

— Незнание? — намръщи се той.

— Да. Никога не сме приказвали по тоя въпрос. Никога не съм мислила, че ще стане дума, обаче Демерцел си има слабости. Той не е недосегаем, може да му се навреди и Джоуранъм действително представлява опасност за него.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно. Ти не разбираш роботите — особено сложните като Демерцел. А аз ги разбирам.

 

4

Отново настъпи кратка тишина, но само защото мислите не вдигат шум. Иначе Селдъновите бяха достатъчно бурни.

Вярно беше. Жена му, изглежда, имаше необичайни познания за роботите. В предишните години Хари толкова често се бе дивил над този факт, че накрая се отказа и го тикна нейде на заден план в мозъка си. Ако не беше Демерцел — един робот, — Хари никога не би срещнал Дорс. Защото Дорс работеше за Демерцел и тъкмо той преди осем години я бе «прикрепил» към Селдън, за да го пази при обиколката му из различните сектори на Трантор. Дори сега, когато тя му беше съпруга, неговата «по-добра половина», от време на време Хари се чудеше на странната връзка между нея и робота. Това бе единствената сфера от живота на Дорс, където Хари Селдън наистина чувстваше, че не му е мястото и не е добре дошъл. И туй го навеждаше на най-болезнения от всички въпроси: дали Дорс стоеше с него, понеже се подчинява на Демерцел, или просто от любов? Искаше му се последното да е вярно, макар че…

Животът му с Дорс Венабили бе щастлив, но това си имаше определена цена — едно условие. То изглеждаше толкоз по-строго, защото не беше поставено в резултат на спор или уговорка, а чрез негласно взаимно разбирателство.

Селдън знаеше, че у Дорс е намерил всичко, което би искал от една жена. Наистина нямаха деца, ала той нито ги бе очаквал, нито — да си кажем направо — много бе желал да ги има. Имаше Рейч, който в емоционално отношение му беше син дотолкова, сякаш бе наследил целия му геном, че дори и повече.

Самият факт, че Дорс го караше да мисли по въпроса, нарушаваше съгласието, което през всички тези години им бе осигурявало мир и спокойствие, и той усети слаба, но нарастваща вътрешна съпротива.

Все пак отблъсна настрани тия мисли. Беше свикнал да я приема в ролята й на негов защитник и щеше да продължи да го прави. В края на краищата той бе човекът, с когото тя споделяше дома, масата и леглото, а не Демерцел.

Гласът на Дорс го извади от унеса му:

— Казах… цупиш ли се, Хари?

Селдън леко се стресна, защото в гласа й имаше оттенък на повторение, и разбра, че постепенно се е свил по-навътре в мислите си и по-далеч от нея.

— Съжалявам, скъпа. Не се цупя… не се цупя нарочно. Просто се чудех как би трябвало да отговоря на твоето заявление.

— За роботите ли? — изглеждаше абсолютно спокойна, когато произнесе думаха.

— Каза, че не знам за тях колкото теб. Как да ти отговоря? — замълча, после тихо добави (уверен, че поема риск) — И то без да те обидя.

— Аз не казах, че ти не знаеш за роботите. Ако ще ме цитираш, цитирай ме точно. Казах, че не разбираш роботите. Сигурна съм, че знаеш много, може би повече от мен, но за да знаеш, не е нужно да разбираш.

— Дорс, ти сега напук говориш парадокси, та да ме дразниш. Парадоксът възниква само от някоя двусмислица, която мами непреднамерено или нарочно. Не обичам това в науката, не ми харесва и при обикновен разговор, освен ако е на шега, което в момента едва ли е вярно.

Дорс се разсмя по своя характерен начин — меко, сякаш забавлението е нещо доста ценно, за да се споделя по твърде либерален начин.

— Очевидно парадоксът те подтиква да важничиш, а ти винаги си забавен, щом заважничиш. Ще ти обясня. Нямах намерение да те дразня — тя се пресегна да потупа ръката му и за учудване (и леко смущение) на Селдън той откри, че е свил пръстите си в юмрук.

— Знаеш ли, че много говориш за психоисторията, поне на мен?

Селдън се прокашля:

— Що се отнася до това, оставям се изцяло на твоята милост. Проектът е секретен по самата си същност. Психоисторията няма да въздейства, освен ако хората, които касае, нищо не знаят за нея. Така че аз мога да говоря само с Юго и с теб. За Юго всичко е интуиция. Той е изключително умен, но дотолкова е склонен да скочи в мрака, че трябва да играя ролята на спирачка и винаги да го дърпам назад. Аз обаче също си имам своите щури идеи и ми е полезно да ги чуя произнесени — тук той се усмихна — даже когато ми се вижда съвсем сигурно, че не разбираш нито дума от това, което казвам.

— Знам, че ти служа като устройство за слушане и нямам нищо против. Наистина нямам нищо против, Хари, така че не смятай да коригираш поведението си. Естествено, че не разбирам твоята математика. Аз съм просто историк — и дори не историк на науката. Онова, с което се занимавам напоследък, е влиянието на икономическите промени върху политическото развитие…

— Да, а не си ли забелязала, че аз съм твоето устройство за слушане? Щом му дойде времето, това ще ми трябва за психоисторията. Подозирам, че тогава помощта ти ще е неоценима.

— Прекрасно! Сега, след като установихме защо живееш с мен — знаех си, че не ще да е заради неземната ми хубост, — нека да ти дообясня. Понякога, когато приказките ти се изместят от чисто математическата страна на въпроса, ми се струва, че схващам идеята ти. На няколко пъти си разяснявал какво наричаш необходимост от минимализъм. Мисля, че те разбирам. Имаш предвид…

— Знам какво имам предвид.

Дорс придоби обидено изражение:

— Моля те, Хари, не така високомерно. Не се опитвам да ти го обяснявам. Искам да го изясня на себе си. Щом твърдиш, че си моето устройство за слушане, действай както подобава. Нали трябва да се слушаме поред?

— Съгласен съм да е поред, но ако смяташ да ме обвиняваш във високомерие, когато съм казал само една дребна…

— Стига! Млъквай!… Каза ми, че минимализмът е от изключителна важност в приложната психоистория, в изкуството да се направи опит за поврат от нежелано към желано или поне към по-малко нежелано развитие. Каза, че трябва да се извърши промяна, която да е толкова мъничка, толкова минимална, колкото е възможно…

— Да — рече с готовност Селдън, — защото…

— Не, Хари. Аз се опитвам да обясня. И двамата знаем, че ти го разбираш. Трябва да се придържаш към минимализма, понеже всяка промяна има множество странични ефекти, които не винаги могат да бъдат взети предвид. Ако тя е доста голяма и страничните ефекти са прекалено много, крайният резултат положително няма да има нищо общо с планирания и ще бъде абсолютно непредвидим.

— Точно така — кимна Селдън. — Това е същността на хаотичния ефект. Проблемът е дали съществува такава малка промяна, която да има разумно предвидими последици, или историята на човечеството е неизбежна и неизменно хаотична във всяко отношение. Тъкмо туй отначало ме накара да мисля, че психоисторията не е…

— Знам, обаче ти не ме оставяш да си кажа думата. Въпросът не е дали може да има достатъчно малка промяна. Работата е там, че всяка промяна, по-голяма от минималната, е хаотична. Изискваният минимум може да е равен на нула, а ако не е нула, тогава е твърде скромен — и основният проблем е да се намери онази величина, която да е определено малка и същевременно да е значително по-голяма от нула. Доколкото схващам, това имаш предвид под необходимост от минимализъм.

— Горе-долу — каза Хари Селдън. — Разбира се, както винаги нещата се описват по-сбито и по-точно със средствата на математиката. Виж сега…

— Спести ми го — рече Дорс. — След като знаеш всичко това по отношение на психоисторията, Хари, трябва да го знаеш и по отношение на Демерцел. Ти го знаеш, но не го разбираш, защото очевидно не ти хрумва да приложиш принципите на психоисторията към законите на роботиката.

Тук Селдън колебливо отговори:

— Сега пък аз не виждам какво целиш.

— Той също изисква минимализъм, нали, Хари? Според Първия закон на роботиката роботът не може да причини вреда на човешко същество. Такова е основното правило за обикновения робот, ала Демерцел е нещо съвсем необичайно и за него Нулевият закон важи и дори има приоритет над Първия. Нулевият закон гласи, че роботът не може да навреди на човечеството като цяло. Това обаче поставя Демерцел в същото затруднение, което съществува при психоисторията. Разбираш ли?

— Започвам.

— Надявам се. Ако Демерцел е способен да променя умовете, трябва да го върши така, че да не предизвика нежелани странични ефекти. А доколкото той е Първият министър на Императора, страничните ефекти, за които следва да се безпокои, са наистина многобройни.

— И какво се оказва в нашия случай?

— Помисли си! Ти не можеш да кажеш на никого — освен, разбира се, на мен, — че Демерцел е робот, защото той те е променил тъй, че да не можеш. Но дали това е била голяма промяна? Ти искаш ли да съобщиш на хората, че е робот? Искаш ли да намалиш ефективността му, след като разчиташ на него за протекция, за поддръжка на твоите субсидии, за лек натиск в твоя полза? Естествено, че не. Промяната, която е трябвало да направи, е много малка — достатъчно е било само да те предпази да го издрънкаш в момент на възбуда или непредпазливост. Тази промяна е толкова дребна, че няма някакви особени странични ефекти. Ето как като цяло Демерцел се опитва да управлява Империята.

— Ами в случая с Джоуранъм?

— Той очевидно е съвършено различен от твоя. Каквито и да са мотивите му, тоя човек неизменно се противопоставя на Демерцел. Несъмнено Демерцел би могъл да промени това, но с цената на значително изкривяване в действията на Джоуранъм, което ще доведе до непредвидими за Първия министър резултати. Вместо да рискува да увреди противника или да предизвика странични ефекти, които биха могли да причинят вреда на други хора и може би на цялото човечество, той трябва да остави Джоуранъм на спокойствие, докато не открие някоя промяна — малка промяна, — която да оправи положението, без да нанесе вреда. Ето защо Юго е прав и Демерцел е уязвим.

Селдън слушаше, без да реагира. Изглеждаше потънал в мисли. Минаха няколко минути, преди да каже:

— Ако Демерцел не може да направи нищо по въпроса, тогава се налага аз да го сторя.

— Ако той не може да направи нищо, какво ще успееш ти?

— Случаят не е същият. Аз не съм обвързан от законите на роботиката. Няма защо да се вманиачавам на тема минимализъм. И като начало трябва да видя Демерцел.

Дорс придоби леко разтревожен вид:

— Наистина ли? Сигурно няма да е разумно да показваш, че двамата сте във връзка един с друг.

— Дошло е време, когато не можем да фетишизираме преструвките, че помежду ни липсва връзка. Естествено няма да пристигна с тромпети и с известяване по холовизията, но трябва да го видя.

 

5

Селдън забеляза, че беснее при мисълта как минава времето. Преди осем години, когато току-що бе пристигнал на Трантор, смогваше да действа без отлагане. Трябваше да зареже единствено хотелската стая и вещите в нея и можеше на воля да обикаля секторите на Трантор.

Сега бе обвързан с факултетски съвети, решения за взимане, работа за вършене. Не беше тъй просто да се втурне по свое желание и да види Демерцел. А ако Селдън успееше да го стори, графикът на Демерцел също бе претоварен. Нямаше да е лесно да се намери време за среща.

Нито пък беше лесно да гледа как Дорс му клати глава: «Не знам какво смяташ да правиш, Хари.»

И професорът нетърпеливо отговори:

— Аз също не знам какво възнамерявам да правя, Дорс. Надявам се да науча, щом видя Демерцел.

— Първото ти задължение е към психоисторията. Той ти го каза.

— Може би. Ще разбера.

И тогава, точно след като си уреди среща с Първия министър за след осем дни, получи на стенния екран в стаята си във факултета съобщение с леко архаичен шрифт. В тон с шрифта беше съвсем нелеко архаичното съобщение: «ПРОСЯ ЗА АУДИЕНЦИЯ ПРОФЕСОР ХАРИ СЕЛДЪН.»

Селдън го зяпна с изумление. Дори Императорът не би съставил подобна остаряла от векове фраза.

А и подписът не бе отпечатан, както обикновено се правеше за яснота. Беше изписан с размах, който го оставяше идеално четлив и същевременно му придаваше блясъка на небрежно нахвърляна от някой майстор творба на изкуството. Подписът гласеше ЛАСКИН ДЖОУРАНЪМ — самият Джоу-Джоу просеше за аудиенция.

Хвана се, че хихика. Ясно му бе защо са били подбрани такива думи и такъв шрифт. Беше обикновен номер за възбуждане на любопитството. Селдън нямаше особено желание да види този човек — или поне при нормални обстоятелства не би го имал. Само че искаше да разбере каква е причината за архаизма и артистичността.

Накара секретарката си да уреди часа и мястото на срещата. Щеше да бъде в кабинета му, определено не в апартамента. Делови разговор, а не приятелски.

И щеше да се състои преди проектираната му среща с Демерцел.

Дорс рече:

— Това не ме изненадва, Хари. Ти контузи двама от неговите хора, единият от които е първият му помощник; провали му събранийцето; накара го да изглежда глупаво пред неговите представители. Сега иска да ти хвърли едно око и мисля, че е по-добре да бъда с теб.

Селдън поклати глава:

— Ще взема Рейч. Той знае всички трикове, които владея и аз, и е здрав и активен двайсетгодишен младеж. Въпреки че съм сигурен, че няма да имам нужда от защитник.

— Откъде си толкова сигурен?

— Джоуранъм идва да ме види тук, в университета. Наоколо ще е пълно с хлапаци. Аз не съм съвсем непопулярен сред студентите и подозирам, че Джоуранъм е от тези, които добре си подготвят домашното, и ще знае, че на моя земя съм в безопасност. Убеден съм, че ще бъде съвършено учтив и съвършено дружелюбен.

— Хм — кимна Дорс и леко изви единия ъгъл на устата си.

— И съвършено смъртоносен — заключи Селдън.

 

6

Хари Селдън се изправи с безизразно лице и приведе главата си точно толкова, колкото да демонстрира разумна вежливост. Беше си дал труда да погледне няколко холографии на Джоуранъм, но, както често се случва, реалното нещо — необмислено, постоянно променящо се в отговор на променливите условия — никога не е съвсем същото като на холографията, колкото и грижливо да е подготвена тя. «Може би — помисли Селдън — тъкмо реакцията на наблюдателя спрямо «реалното нещо» го прави различно.»

Джоуранъм беше висок човек — поне с ръста на Селдън, — ала по-широк в другите посоки. Това не се дължеше на мускулеста физика, защото той създаваше впечатление за мекота, без да бъде съвсем дебел. Заоблено лице, гъста, по-скоро пясъчна, отколкото жълта коса, светлосини очи. Носеше комбинезон в приглушен цвят, а на лицето си — усмивка, която излъчваше илюзията за дружелюбие, оставяйки обаче по някакъв начин ясното усещане, че туй е само илюзия.

— Професор Селдън — гласът му бе дълбок и отлично овладян, глас на оратор — радвам се да ви видя. Много мило от ваша страна, че ми позволихте да се срещнем. Вярвам, че не сте обиден, загдето доведох с мен един компаньон, моята дясна ръка, въпреки че предварително не го бях съгласувал с вас. Това е Гембъл Дийн Намарти — с три имена, ако забелязвате. Мисля, че сте се срещали.

— Да, разбира се. Добре си спомням инцидента — Хари Селъдън погледна малко язвително към компаньона.

При предишната им среща Намарти говореше на университетското поле. Сега Селдън го изучаваше внимателно и в спокойно състояние. Човекът бе среден на ръст, със слабо лице с нездрав цвят, тъмна коса и широка уста. Той не направи полуусмивката на Джоуранъм, нито каквато и да било по-забележима мимика — от него лъхаше само на предпазлива бдителност.

— Моят приятел доктор Намарти (той има докторат по древна литература) дойде по своя собствена молба — рече Джоуранъм, като подчерта леко усмивката си — за да се извини.

Ласкин Джоуранъм хвърли бърз поглед към Намарти и оня, едва присвивайки устни в първия момент, каза с безличен глас:

— Съжалявам, професоре, за това което се случи на полето. Не бях напълно осведомен за строгите правила, по които се управлява университетът и малко се увлякох в собствения си ентусиазъм.

— Съвсем разбираемо — поясни Джоуранъм. — А не е знаел и кой сте вие. Мисля, че сега можем да забравим този въпрос.

— Уверявам ви, господа — отвърна Селдън, че аз също не изпитвам особено желание да си го спомням. Това е синът ми, Рейч Селдън, така че виждате, аз също си водя компаньон.

Рейч бе пуснал мустаци — черни и пищни — мъжественият белег на всеки далянец. Преди осем години, когато като опърпан и изгладнял уличник за пръв път срещна Селдън, нямаше никакви мустаци. Беше нисък, но пъргав и жилав и имаше високомерно изражение, усвоено, за да добави няколко духовни инча*5 към физическия ръст.

— Добро утро, младежо — каза Джоуранъм.

— Добро утре, господине — отговори Рейч.

— Господа, моля, седнете — рече Селдън. — Мога ли да ви предложа нещо за ядене или пиене?

Джоуранъм вдигна ръце в учтив отказ.

— Не, господине. Това не е приятелска беседа — и се настани на показаното му място. — Макар че се надявам в бъдеще да има много такива беседи.

— Ако ще говорим по работа, да започваме.

— Научих, професор Селдън, за малкия инцидент, който толкова любезно се съгласихте да забравите, и се зачудих защо сте се нагърбили да сторите онова, което сте сторили. Трябва да се съгласите, че е било рисковано.

— Честно казано, не мислех така.

— Само че аз мисля. Затова си позволих волността да издиря всичко, което можах, за вас, професор Селдън. Вие сте интересен човек. Разбрах, че сте от Хеликон.

— Да, там съм роден. Архивите са точни.

— И сте тук на Трантор от осем години.

— Това също е вписано в публичните архиви.

— И от самото начало сте се прочули, като сте представили математически доклад за — как я наричахте? — психоисторията?

Селдън едва-едва поклати глава. Колко често съжаляваше за тази недискретност. Разбира се, навремето не бе имал представа, че допуска недискретност. Той каза:

— Младежки ентусиазъм. Нищо не излезе.

— Така ли? — Джоуранъм се озърна наоколо с вид на приятно изненадан. — Само че ето ви тук, декан на Математическия факултет в един от най-големите университети на Трантор, а доколкото знам, сте едва на четиридесет. Аз, между другото, съм на четиридесет и две, тъй че изобщо не ви считам за много стар. Трябва да сте твърде компетентен математик, за да заемате тоя пост.

Селдън сви рамене:

— Не бих се осмелил аз да преценявам това.

— Или пък трябва да имате могъщи приятели.

— Всички ние бихме желали да имаме могъщи приятели, господин Джоуранъм, но ми се струва, че при мен няма да намерите нито един. Университетските професори рядко имат такива или дори, както си мисля понякога, каквито и да било приятели — и той се усмихна.

Усмихна се и Джоуранъм:

— Не смятате ли, че Императорът е могъщ приятел, професор Селдън?

— Разбира се, че така смятам, ала какво общо има това с мен?

— Останах с впечатлението, че Императорът е ваш приятел.

— Сигурен съм, че архивите ще покажат, господин Джоуранъм, че съм имал аудиенция при Негово императорско величество преди осем години. Тя продължи час или малко по-кратко и аз не забелязах голяма дружелюбност у домакина. Нито пък оттогава съм говорил с него — даже не съм го виждал, с изключение, разбира се, по холовизията.

— Но, професоре, не е нужно да виждате или да говорите с Императора, за да ви бъде той могъщ приятел. Достатъчно е да се виждате или да говорите с Демерцел, Първия министър на Империята. Демерцел е ваш защитник и по тази причина можем спокойно да кажем същото и за Императора.

— Намерили ли сте някъде в архивите предполагаемата протекция на Първия министър Демерцел? Намерили ли сте изобщо нещо в архивите, откъдето да можете да съдите за подобна протекция?

— Защо да ровя из архивите, когато връзката между вас двамата е добре известна? Вие знаете за нея и аз знам. Хайде да приемем това за дадено и да продължим. И моля ви — гостът вдигна ръце, — не си правете труд да отричате чистосърдечно. Само ще си загубим времето.

— Всъщност — рече Селдън — нека ви попитам: защо си мислите, че той ще вземе да ме закриля? По каква причина?

— Професоре! Нима искате да ме обидите, като се преструвате, че съм чудовищно наивен? Споменах за вашата психоистория, която Демерцел желае.

— А аз ви казах, че това беше една младежка недискретност и от нея нищо не излезе.

— Можете много неща да ми разправяте, професоре, но няма да ме заставите да приема онова, което ми казвате. Ще бъда откровен. Четох вашия доклад в оригинал и се опитах да го проумея с помощта на неколцина математици от моя персонал. Те твърдят, че идеите ви са щури и съвършено невъзможни…

— Напълно съм съгласен с тях — рече Селдън.

— Само че аз имам усещането, че Демерцел очаква тези идеи да се разработят и вкарат в действие. А както той може да чака, така мога и аз. Ще бъде по-полезно за вас, професор Селдън.

— Защо?

— Защото Демерцел няма да се удържи още дълго на своя пост. Общественото мнение постепенно се обръща срещу него. Може би щом Императорът се измори от един непопулярен Първи министър, заплашващ да повлече и трона при падането си, ще му намери заместник. Може дори императорската прищявка да падне върху мен, бедния. А вие все още се нуждаете от закрилник, от човек, който ще ви осигури да работите на спокойствие с достатъчно средства за всичко необходимо като оборудване и помощници.

— И вие ли ще бъдете този закрилник?

— Разбира се — и по същата причина както Демерцел. Искам успешна психоисторическа техника, за да мога да управлявам Империята по-ефикасно.

Селдън кимна замислен, изчака малко и рече:

— Но в такъв случай, господин Джоуранъм, защо да се безпокоя за това? Аз съм беден учен, водя тих живот, изпъстрен със странични математически и педагогически дейности. Казвате, че Демерцел е моят настоящ, а вие ще бъдете бъдещият ми закрилник. Тогава мога тихо да си върша работата. Вие с Първия министър си се борете. Който и да надделее, аз пак ще имам закрила — или поне вие тъй твърдите.

Постоянната усмивка на Джоуранъм сякаш поизбледня. От своя страна Намарти обърна мрачното си лице към него и се накани да каже нещо, ала ръката на Джоуранъм леко помръдна и Намарти само се закашля, без да се намесва.

Ласкин Джоуранъм попита:

— Доктор Селдън, вие патриот ли сте?

— Да, защо? Империята е дала на човечеството хилядолетия мир — преди всичко мир, естествено — и е способствала за постоянния напредък.

— Точно така, обаче през последните един-два века напредъкът е по-слаб.

Селдън сви рамене:

— Не съм се занимавал с тия въпроси.

— Не е и нужно. Знаете, че в политическо отношение последните едно-две столетия представляват смутно време. Царуванията не са били продължителни и понякога са допълнително скъсявани от убийства…

— Дори само споменаването на това — вметна Селдън — е близо до предателство. Бих предпочел да не…

— Добре, добре — Джоуранъм се облегна на стола си. — Виждате ли колко сте несигурен? Империята се разпада. Искам да го кажа открито. Тези, които ме следват, го правят, защото отлично знаят, че е вярно. Имаме нужда като дясна ръка на Императора да служи човек, който умее да контролира Империята, да потиска метежните импулси, а те сякаш се появяват навсякъде, да даде на въоръжените сили естественото лидерство, което те трябва да имат, да поведе икономиката…

Селдън махна нетърпеливо с ръка:

— И вие сте човекът, който ще го стори, така ли?

— Така възнамерявам. Няма да е лесна работа и се съмнявам, че ще се намерят много доброволци по благородни съображения. Демерцел със сигурност не може да го направи. Неговото управление ускорява упадъка на Империята към пълен крах.

— Но вие можете да го спрете?

— Да, професор Селдън. С ваша помощ. С психоисторията.

— Навярно Демерцел би успял да предотврати краха с психоисторията — ако тя съществуваше.

Джоуранъм спокойно каза:

— Съществува. Хайде да не се преструваме, че не съществува. Обаче съществуването й не помага на Демерцел. Психоисторията е само инструмент. За да я проумееш, е нужен мозък, а за да я приложиш — твърда ръка.

— Да разбирам ли, че вие ги притежавате?

— Да. Знам собствените си достойнства. Искам психоисторията.

Хари Селдън поклати глава:

— Можете да я искате, колкото ви харесва, но аз я нямам.

— Имате я. Няма да споря за това — Джоуранъм се приведе напред, сякаш желаеше гласът му да се промъкне в ушите на Селдън, вместо да остави звуковите вълни да го отнесат там. — Казвате, че сте патриот. Аз трябва да заместя Демерцел, за да избегне унищожението на Империята, обаче начинът, по който ще го заместя, би могъл сам по себе си безнадеждно да я отслаби. Вие можете да ме посъветвате как да постигна целта си гладко, ловко, без вреди и сътресения — за благото на цялата Империя.

— Не мога — рече Селдън. — Приписвате ми знание, което не притежавам. Бих желал да помогна, но не съм в състояние.

Джоуранъм внезапно се изправи:

— Добре, знаете какво мисля и какво искам от вас. Разсъждавайте над това. И ви моля да помислите за Империята. Може би имате чувството, че дължите на Демерцел — този губител на милионите планети на човечеството — вашето приятелство. Внимавайте. Онова, което правите, може да потресе самите имперски основи. В името на квадрилионите човешки същества, населяващи Галактиката, аз ви моля да ми помогнете. Помислете за Империята.

Гласът му бе спаднал почти до вълнуващ полушепот. Селдън почувства, че леко трепери.

— Винаги ще мисля за Империята — каза той.

— Тогава това е всичко, за което ви моля в момента — кимна Джоуранъм. — Благодаря ви, че се съгласихте да ме видите.

Професор Селдън загледа как Джоуранъм и неговият компаньон излизат, как вратите на кабинета се плъзгат безшумно и двамата мъже тръгват навън. Намръщи се. Нещо го дразнеше и той не знаеше какво е то.

 

7

Тъмните очи на Намарти фиксираха Ласкин Джоуранъм, докато двамата седяха в добре защитения срещу подслушване офис в сектора Стрилинг. Офисът не изглеждаше като нормално оборудван генерален щаб — в Стрилинг те все още бяха слаби, но тепърва щяха да набират мощ.

Движението се засилваше учудващо бързо. Бе започнало от нула преди три години, а днес пипалата му се простираха — на някои места по-нагъсто, отколкото на други, разбира се — по целия Трантор. Засега Външните светове като цяло бяха незасегнати. Демерцел полагаше всички усилия да останат доволни, ала точно това беше неговата грешка. Опасност представляваха въстанията на Трантор. Навсякъде другаде те биха могли да бъдат контролирани. Демерцел щеше да бъде свален именно тук. Странно, че той не го схващаше, но Джоуранъм винаги бе поддържал теорията, че репутацията на Демерцел е преувеличена и че ако някой се осмели да му се противопостави, той ще се окаже куха черупка, а Императорът бързо ще го унищожи, стига собствената му сигурност да му се види застрашена.

Засега ако не друго, то поне всички предвиждания на Джоуранъм се сбъдваха. Той нито веднъж не сбърка посоката освен в дребни подробности, като например последния митинг в Стрилингския университет, при който се бе намесил тоя приятел Селдън.

Може би по тази причина Джоуранъм настоя за среща с него. Човек следва да обръща внимание дори на крехкото трънче в петата. Ласкин Джоуранъм се опиваше от чувството си за непогрешимост и Намарти трябваше да признае, че гледката на непрекъснатата поредица от успехи е най-сигурният начин да се осигури тяхното продължаване. Хората са склонни да избягват унижението от провала, като се присъединяват към очевидните победители, даже ако туй е против собствените им разбирания.

Само че дали срещата с тоя Селдън беше успех, или към първото трънче в петата се прибави второ? Намарти не бе особено възхитен от мисълта да бъде заведен, за да се извини смирено, и не смяташе, че от това е имало някаква полза.

Сега Джоуранъм стоеше мълчаливо тук, очевидно потънал в размишления, и гризеше върха на палеца си, сякаш се опитваше да извлече някаква умствена храна от него.

— Джоу-Джоу — меко рече Намарти.

Той бе от малцината, дето можеха да се обръщат към Джоуранъм на умалителното име, което тълпите ревяха безкрайно пред всички. За Джоуранъм това беше още един начин да се домогне до любовта на тълпата, но в частния си живот изискваше уважение от хората с изключение на онези специални приятели, които бяха с него от самото начало.

— Джоу-Джоу — повтори Намарти.

Джоуранъм вдигна очи.

— Да, Г. Д., слушам те — гласът му бе малко сприхав.

— Какво ще правим с туй приятелче Селдън, Джоу-Джоу?

— Какво ще правим ли? Сега точно — нищо. Той може да се присъедини към нас.

— Защо да чакаме? Можем да го притиснем. Да подръпнем някои нишки в университета и да му вгорчим живота.

— Не, не. Засега Демерцел ни оставя да вършим каквото си щем. Глупакът е прекалено самоуверен! Последното нещо обаче, което бихме искали, е да го принудим да действа, преди да сме напълно подготвени. А една сериозна кампания срещу Хари Селдън може да свърши тъкмо това. Подозирам, че за Демерцел Селдън е изключително важен.

— Заради психоисторията, за която си говорихте ли?

— Да.

— Какво представлява тя? Никога не съм чувал за нея.

— Малцина са чували. Това е начин за анализ на човешкото общество по математически път, който може да доведе до предвиждане на бъдещето.

Намарти се намръщи и усети как се поотдръпна от Джоуранъм. Шегува ли се Джоу-Джоу? Дали иска да го накара да се разсмее? Намарти никога не успяваше да разбере кога или защо хората очакват от него да се разсмее. Никога не бе изпитвал нужда да го направи.

— Да се предвижда бъдещето? Как?

— Ех! Ако знаех, щях ли да имам нужда от Селдън?

— Честно казано, Джоу-Джоу, не го вярвам. Как можеш да предвидиш бъдещето? Туй си е ясновидство.

— Знам, но след като Селдън провали малкия ти митинг, проучих въпроса. Основно. Преди осем години професорът пристигнал на Трантор и на един Математически конгрес представил доклад, подир което цялата работа замряла. Никой повече не споменал за нея, дори и самият Селдън.

— В такъв случай ми се струва, че в доклада не е имало нищо важно.

— О, не, точно обратното. Ако работата беше утихнала постепенно, ако беше обърната на смях, щях да кажа, че там е нямало никакъв хляб. Но изведнъж да се млъкне напълно, означава, че достъпът до нея е бил преустановен. Навярно затова Демерцел не прави нищо, за да ни спре. Може би не се ръководи от глупава самоувереност, ами от психоисторията. Тя вероятно предвижда нещо, от което Демерцел смята да се възползва в нужното време. Ако е тъй, може да се провалим, освен ако самите ние не съумеем да се възползваме от психоисторията.

— Селдън твърди, че тя не съществува.

— На негово място ти нямаше ли да го направиш?

— Аз продължавам да мисля, че трябва да го притиснем.

— Няма да има полза, Г. Д. Изобщо ли не си чувал приказката за секирата на Вен?

— Не.

— Ако беше от Нишая, щеше да я знаеш. Там, у дома, тази приказка е всеизвестна. Накратко, Вен бил дървар и имал омагьосана секира, която с един удар можела да отсече всяко дърво. Била безкрайно ценна, но той никога не си давал труд да я крие или да я запази по някакъв начин и въпреки това никога не била открадната, понеже никой освен самият Вен не умеел нито да вдигне секирата, нито да я развърти… Е, в момента никой друг освен Селдън не може да се справи с психоисторията. Ако той застане на наша страна само защото сме го насилили, винаги ще бъдем неуверени в неговата лоялност. Няма ли да предложи такива действия, които да изглеждат, че са ни от полза, обаче да бъдат тъй тънко обмислени, че след някое време съвсем внезапно да се окажем разгромени? Не, Селдън трябва да дойде тук доброволно и да работи за нас, защото иска ние да победим.

— Но как ще го привлечем?

— Чрез сина му. Мисля, че се казваше Рейч. Ти наблюдава ли го?

— Не специално.

— Г.Д., Г.Д., ако не наблюдаваш всичко, губиш точки. Този младеж ме слушаше с четири уши. Беше впечатлен, сигурен съм. Ако има едно нещо, в което съм сигурен, то е какво точно впечатление правя на другите. Зная кога съм разтърсил нечий мозък, кога съм подтикнал някого към премисляне.

Джоуранъм се усмихна, обаче не с лъжливо топлата, предразполагаща усмивка, предназначена за публиката. Тоя път това бе истинската му усмивка — някак си студена и заплашителна.

— Ще видим какво можем да направим с Рейч — прибави той. — И ако е възможно, чрез него ще се доберем до Селдън.

 

8

Щом двамата политици си отидоха, Рейч погледна Хари Селдън и се хвана за мустака. Беше му приятно да го пипа. Тук, в сектора Стрилинг, някои мъже носеха мустаци, но обикновено това бяха жалки атрибути с неопределен цвят — проскубани жалки атрибути, даже и да бяха тъмни. Повечето господа изобщо не си ги пускаха и страдаха с оголени горни устни. Селдън например също нямаше, ала то си беше в реда на нещата. С коса като неговата едни мустаци щяха да са същинска пародия.

Рейч загледа в упор Селдън, изчаквайки го да се откъсне от своите мисли, но изведнъж усети, че не може да чака по-дълго.

— Татко! — рече.

Хари Селдън вдигна очи и отвърна:

— Какво?

«Изглежда пораздразнен, че му прекъснах мислите» — реши Рейч и каза:

— Не смятам, че ти беше от полза да видиш тия двамата.

— О, защо пък не?

— Ами тоя слабият тип, как му беше името, бе същият, на когото ти попречи на полето. Не може да му е харесало.

— Обаче той се извини.

— Не го направи чистосърдечно. Виж, онзи другият образ, Джоуранъм, може да бъде опасен. Ами ако носеха оръжия?

— Какво? Тук, в университета? В моя офис? Как не! Това не ти е Билиботън. А ако се бяха опитали да предприемат нещо, лесно щях да се справя и с двамата.

— Не съм сигурен, татко — кимна Рейч със съмнение. — Ти почваш…

— Не го казвай, неблагодарно чудовище такова — рече Селдън, предупредително вдигнал пръст. — Говориш също както майка си, но аз достатъчно съм й се наслушал на тази тема. Аз не остарявам — или поне не чак толкова. Пък и ти беше тук, а ти си опитен извъртач почти като мен.

Младежът сбърчи нос:

— От извъртането кой знае 'ква файда няма.

Рейч се чу как говори и разбра, че и след осем години извън тресавището на Дал пак се изпуска да приказва с далянски акцент, което го определяше без съмнение като член на долната класа. Не стига това, ами беше и толкоз нисък, че понякога се чувстваше подобно на джудже. Разполагаше обаче с мустаците си никой не се бе осмелил повторно да се отнесе отвисоко с него.

— Какво смяташ да правиш с Джоуранъм? — попита той.

— Засега нищо.

— Слушай, татко, няколко пъти съм гледал Джоуранъм по транторвизията и даже си направих някои холозаписи на речите му. Всички приказват за него, тъй че реших да видя какво толкова им говори. И, знаеш ли, има известен смисъл. Не ми харесва и не му вярвам, но той наистина говори смислени работи. Иска всички сектори да притежават равни права, равни възможности, а в това няма нищо лошо, нали?

— Естествено, че не. Всички цивилизовани хора разсъждават по същия начин.

— Тогава защо тези неща не съществуват? Императорът мисли ли така? Ами Демерцел?

— Императорът и Първият министър имат да се грижат за цяла Империя. Не могат да съсредоточат всичките си усилия единствено върху Трантор. На Джоуранъм му е лесно да говори за равенство. Той няма отговорности. Ако беше започнал да управлява, щеше да открие, че усилията му се разпиляват страхотно между една Империя от двадесет и пет милиона планети. И още, щеше да установи, че самите сектори му пречат на всяка стъпка. Всеки сектор иска ужасно много права за себе си, но не чак толкова права за другите. Кажи ми, Рейч, мислиш ли, че Джоуранъм би трябвало да получи шанс да управлява само за да покаже на какво е способен?

Рейч вдигна рамене:

— Не знам. Чудя се… Обаче ако се беше опитал да ти направи нещо, щях да го докопам за гръцмуля, преди да помръдне и два сантиметра.

— Значи твоята лоялност към мен надминава грижата ти за Империята?

— Разбира се. Ти си ми баща.

Селдън погледна нежно Рейч, но почувства следа от несигурност. Докъде ли можеше да проникне почти хипнотичното влияние на Джоуранъм?

 

9

Хари Селдън седеше на стола си, а вертикалната облегалка се бе наклонила, за да му даде възможност да заеме полулегнало положение. Ръцете му бяха зад тила, очите — нефокусирани. Дишаше много леко.

В другия край на стаята беше Дорс Венабили, изключила четеца и поставила микрофилмите на мястото им. Доста напрегнатият период по преразглеждането на нейните възгледи за Флоринския инцидент в ранната история на Трантор бе приключил и тя намери за твърде успокояващо да отдъхне малко и да се замисли над какво разсъждава Селдън.

Трябва да беше психоисторията. Вероятно той щеше да запълни с нея остатъка от живота си, проследявайки обходните пътища на тази полухаотична техника, и да я остави недовършена. Щеше да предаде задачата си на другите (например на Амарил, ако и тоя млад мъж не се изхабеше при преследването на същата цел) и да се почувства съкрушен при необходимостта да го стори.

И все пак тя му даваше цел в живота. Щеше да живее по-дълго, ако проблемът го погълне изцяло — и туй радваше Дорс. Разбираше, че някой ден ще го загуби, и намираше, че тази мисъл я безпокои. Съвсем не бе изглеждало така отначало, когато прие простата задача да го защитава заради знанията му.

Кога ли това се превърна в лична необходимост? Какво имаше у този мъж, та я караше да се чувства неспокойна, щом не е пред очите й, дори и да знаеше, че е в безопасност и дълбоко вкоренените в нея заповеди не я подтикваха към действие? Беше й заповядано да се грижи единствено за неговата безопасност. Как другото се промъкна в душата й?

Бе говорила по въпроса с Демерцел преди много време, когато чувството беше станало несъмнено.

Тогава той я изгледа тъжно и рече:

— Ти си сложна, Дорс, и прости отговори няма. В живота ми имаше няколко души, чието присъствие ми помагаше да мисля и на които ми бе по-приятно да отвръщам. Опитах се да преценя леснината на моите реакции в тяхно присъствие и трудността да реагирам при окончателното им отсъствие, за да видя дали всъщност съм в печалба или в загуба. В хода на процеса стана ясно едно нещо. Удоволствието от компанията им превишаваше съжалението за тяхната смърт. Следователно като цяло е по-добре да изпиташ онова, което сега изпитваш, отколкото обратното.

Тя си каза: «Все някога Хари ще остави празнина. С всеки изминал ден това време наближава и аз не трябва да разсъждавам за него.»

За да се разтовари, Дорс накрая го прекъсна:

— Хари, за какво се умисли?

— Какво? — професор Селдън фокусира погледа си с очевидно усилие.

— Предполагам, че за психоисторията. Дали не си проследил друга задънена пътечка?

— Ами, изобщо не съм мислил за това — той внезапно се изсмя. — Искаш ли да знаеш за какво си мислех? За косата.

— За косата? Чия коса?

— В този миг за твоята — Селдън я погледна влюбено.

— Нещо не е наред ли? Да я боядисам ли в друг цвят? Или може би след всички тия години тя трябва да започне да посивява?

— Хайде, хайде! Кой има нужда или иска твоята коса да посивее? Просто тя ме наведе на други мисли, например за Нишая.

— Нишая? Какво е пък това?

— Тя никога не е била част от предимперското кралство на Трантор, така че не съм учуден, дето не си чувала за нея. Става дума за един мъничък свят. Изолиран. Маловажен. Пренебрегван. Аз знам за него единствено защото си дадох труда да го потърся. Твърде малко от двайсет и петте милиона светове могат непрекъснато да предлагат сензации, но се съмнявам, че има втори толкова незабележителен като Нишая. Което, сама разбираш, е доста забележително.

Дорс премести материалите си настрани и рече:

— Откъде е тази новопоявила се склонност към парадоксите, за които винаги си ми казвал, че те отвращават? Каква е тази значителност или незначителност?

— О, нямам нищо против парадоксите, когато аз ги измисля. Виждаш ли, Джоуранъм идва от Нишая.

— А, значи се безпокоиш заради Джоуранъм?

— Да. Прегледах някои от неговите речи — по настояване на Рейч. В тях няма много смисъл, ала цялостният ефект може да бъде почти хипнотичен. Рейч е особено впечатлен от него.

— Предполагам, Хари, че всеки, който произлиза от Дал, ще се впечатли. Непрекъснатите призиви на Джоуранъм за еднакви права на секторите естествено са привлекателни за потиснатите топлотехници. Спомняш ли си периода, когато бяхме на Дал?

— Спомням си отлично и, разбира се, не упреквам момчето. Безпокои ме това, че Джоуранъм идва от Нишая.

Дорс сви рамене:

— Е, все отнякъде ще дойде. Нишая като всеки нормален свят трябва от време на време да изпраща свои хора в други светове, дори и на Трантор.

— Да, но както ти казах, аз си дадох труда да проуча Нишая. Даже се изхитрих да направя свръхпространствена връзка с някакъв дребен чиновник — с цената на значително количество кредити, които не мога с чиста съвест да пиша на сметката на факултета.

— И намери ли нещо, което да си струва кредитите?

— Така мисля. Знаеш ли, Джоуранъм непрекъснато разправя разни историйки, за да наложи възгледите си, историйки, които били легенди от родната му планета Нишая. Те му вършат добра работа на Трантор, защото го характеризират като човек от народа, закърмен с доморасла философия. Речите му са набъкани с такива историйки. Това го прави да изглежда, че е от някой малък свят, че е израснал в някоя изолирана ферма, заобиколена от дивата природа. На хората, особено на транторианците, туй им харесва. Те по-скоро биха умрели, отколкото да се заклещят сред подобна природа, но въпреки всичко си мечтаят за нея.

— И какво следва от цялата работа?

— Странното е, че нито една от историйките не беше известна на човека от Нишая, с когото се свързах.

— Това няма значение, Хари. Планетата може да малка, обаче все пак си е планета. Онова, което се разправя в родния сектор на Джоуранъм, едва ли е популярно там, откъдето е твоят чиновник.

— Не, не. Приказките в един или друг вариант обикновено са еднакви навсякъде. Остави това, доста трудно го разбирах — говореше стандартен галактически с много силен акцент. После приказвах с още неколцина от планетата просто за да проверя — всички имаха същия акцент.

— И какво толкова?

— Джоуранъм няма акцент. Той говори съвсем правилен транторски. Всъщност говори значително по-чисто от мен. Аз наблягам по хеликонски на «р», той — не. Според архивите е пристигнал на Трантор когато е бил деветнадесетгодишен. Мисля, че не е възможно да прекараш първите деветнадесет години от живота си, като използваш тоя варварски нишайски вариант на стандартния галактически, а сетне да дойдеш на Трантор и да престанеш да го говориш. Колкото и време да е бил тук, все щеше да остане някаква следа от акцента му — виж само как Рейч понякога започва да приказва като далянец.

— И какво заключение направи от всичко това?

— Заключението — цяла вечер седя и вадя заключения подобно дедуктивна машина, — че този Джоуранъм изобщо не е дошъл от Нишая. Всъщност смятам, че е избрал Нишая за място, откъдето да претендира, че е дошъл, просто защото тя е такова затънтено кътче, толкова встрани, че никой не би си помислил да го провери. Трябва здравата да е потърсил с компютъра, докато намери подходящ свят, за който най-трудно ще го пипнат в лъжа.

— Звучи несериозно, Хари. Защо ще се преструва, че е от свят, откъдето не е? За целта са нужни сума ти фалшификации на архиви.

— И вероятно така е постъпил. Сигурно има достатъчно последователи в гражданските служби, та да може да го стори. Навярно никой друг не е правил подобни фалшификации, а всичките му последователи са прекалено големи фанатици, за да се разприказват по въпроса.

— Но защо все пак?

— Защото, както подозирам, Джоуранъм не иска хората да знаят откъде е всъщност.

— Защо да не знаят? Всички светове в Империята са равни — и по закон, и според обичайното право.

— Това сега го чувам. В реалния живот тези високоидеалистични теории никога не действат.

— Тогава откъде е дошъл? Имаш ли изобщо някаква идея?

— Да. Което ни връща към въпроса за косата.

— Какво за косата?

— Седях си там с Джоуранъм, зяпах го и усещах неловкост, без да знам защо. Най-накрая проумях, че косата му ме кара да се чувствам така. В нея имаше нещо — жизненост, блясък… перфектност, каквато досега не бях виждал. И тогава разбрах. Косата му е изкуствена и внимателно отгледана върху скалп, които би трябвало да бъде избавен от такива работи.

— Би трябвало да бъде? — очите на Дорс се присвиха. Ясно беше, че тя изведнъж е схванала. — Да нямаш предвид…

— Да, това имам предвид. Той е от същия онзи живеещ с миналото си, просмукан от митологията транторски сектор Микоген. Ето какво се е опитал да скрие.

 

10

Дорс Венабили хладнокръвно обмисли въпроса. Това бе единственият начин, по който можеше да мисли — хладнокръвно. Горещите емоции не й бяха по вкуса.

Тя затвори, очи, за да се съсредоточи. Бяха изминали осем години, откакто с Хари посетиха Микоген, а и тогава не стояха дълго. Освен храната там имаше малко неща за харесване.

Картината започна да се оформя. Суровото, пуританско, мъжко общество; наблягането на миналото; пълното отстраняване на окосмяването — болезнена процедура, самоналожена преднамерено, за да ги направи различни, така че «да знаят кои са»; легендите им; техните спомени (или измислици) за времето, когато са управлявали Галактиката, когато са удължавали живота си, когато са съществували роботи.

Дорс отвори очи и каза:

— Хари, защо?

— Какво защо, скъпа?

— Защо някой ще претендира, че не е от Микоген?

Тя не мислеше, че той може да си спомни Микоген с повече подробности от нея; всъщност направо знаеше, че няма да успее, ала мозъкът му бе по-добър от този на Дорс или поне със сигурност се различаваше от нейния. Нейният мозък само помнеше и вадеше очевидните заключения чрез математизирана дедукция, а неговият скачаше неочаквано. Селдън можеше да се преструва, че интуицията е приоритет единствено на асистента му Юго Амарил, обаче Дорс не се заблуждаваше. Съпругът й обичаше да се представя за отнесен математик, гледащ на света с непрекъснато удивление, но тя и тук не се заблуждаваше.

— Защо ще претендира, че не е от Микоген? — повтори жената, щом той се изправи и очите му загубиха самовглъбения си израз, който Дорс винаги свързваше с опитите му да изстиска още една капчица полза и валидност от концепциите на психоисторията.

Накрая Селдън рече:

— Това е сурово, ограничаващо общество. Винаги се намират хора, които се дразнят от неговия маниер да диктува всяка мисъл и всяко действие. Винаги се намират хора, които не желаят напълно да се подчинят на ярема и искат по-голямата свобода на по-светското общество отвън. Разбираемо е.

— Така че си пускат изкуствена коса?

— Не, повечето не. Обикновеният отцепник — тъй микогенците наричат дезертьорите, разбира се, с презрение — носи перука. Това е много по-лесно, но не е по-ефектно. Казвали са ми, че истински сериозните отцепници си пускат фалшива коса. Процесът е труден и струва скъпо, ала косата е почти неразличима от естествената. Никога по-рано не съм виждал такова нещо, макар и да съм чувал. Прекарал съм години наред, за да изуча всичките осемстотин сектора на Трантор, опитвайки се да развия основните правила и математическия апарат на психоисторията. За нещастие не мога да се похваля с голям напредък, но затова пък научих някои работи.

— Е, тогава защо отцепниците трябва да крият факта, че са от Микоген? Доколкото знам, не ги преследват.

— Не. Всъщност общо впечатление, че микогенците са с по-малки способности, няма. Работата е по-лоша. Тях не ги вземат на сериозно. Те са природно интелигентни — всеки го признава, — високообразовани, изпълнени с достойнство, истински магьосници в храната, почти плашещи със способността да поддържат сектора си преуспяващ, ала никой не ги приема на сериозно. Вярванията им се струват на немикогенците смешни, забавни, невъобразимо глупави. И този възглед се отнася дори за техните отцепници. Ако един микогенец се опита да вземе властта, ще бъде смазан от смях. Да се боят от теб не значи нищо; можеш да живееш, даже и ако те презират. Обаче да ти се смеят е фатално. Джоуранъм иска да стане Първи министър, така че трябва да има коса, и за да се чувства по-удобно, трябва да се представя като дошъл от някакъв неясен свят, толкова далеч от Микоген, колкото е възможно.

— Ех, някои хора са естествено плешиви.

— Те никога не са чак дотам лишени от косми, както се обезкосмяват микогенците. Във Външните светове това не би имало особено значение, но микогенците толкоз държат на себе си, че много рядко напускат Трантор. Тук, на Трантор, нещата обаче са различни. Отделни хора могат да бъдат плешиви, ала обикновено имат някакви остатъци от коса, която показва, че не са микогенци, или пък си пускат растителност по лицето. Тези неколцина, които са абсолютно лишени от окосмяване — най-вече в резултат на патологично състояние — са нещастници. Предполагам, че трябва непрекъснато да се разхождат с медицинско удостоверение, за да доказват, че не са от Микоген.

Дорс се понамръщи и запита:

— Това върши ли ни някаква работа?

— Не съм сигурен.

— Не можеш ли да разгласиш, че той е микогенец?

— Не съм убеден, че е тъй лесно да се направи. Трябва добре да е прикрил следите си, а даже и да успея да го направя…

— Да?

Селдън сви рамене:

— Не искам да предизвиквам фанатизъм. Общественото положение на Трантор е достатъчно тежко и без да рискувам да разиграя страсти, които нито аз, нито някой друг ще може да контролира. Ако се наложи да прибягна до въпроса за Микоген, това ще е последната възможност.

— Значи ти също изискваш минимализъм?

— Разбира се.

— Тогава какво ще предприемеш?

— Ще си уредя среща с Демерцел. Може би той знае какво следва да се направи.

Дорс го изгледа остро:

— Хари, да не попаднеш в клопката да очакваш, че Демерцел ще решава всичките ти проблеми?

— Не, но вероятно ще реши този.

— И ако не може?

— Хм, тогава ще трябва да помисля за нещо друго, нали така?

— Например?

По лицето на Селдън премина болезнена гримаса:

— Дорс, не знам. Ти също не очаквай аз да мога да реша всички проблеми.

 

11

Рядко някой друг освен Император Клеон виждаше Ето Демерцел. Той предпочиташе да стои в сянка по ред причини, една от които бе, че видът му почти не се променяше с времето.

От няколко години Хари Селдън наистина не бе го виждал и не беше разговарял с него насаме от първите си дни, когато пристигна на Трантор.

Като се има предвид последната обезпокояваща среща с Ласкин Джоуранъм, и Ето Демерцел, и Селдън чувстваха, че ще е по-добре да не демонстрират връзката си. Посещението на Хари Селдън в приемната на Първия министър в Императорския дворец не би минало незабелязано и по съображения за сигурност двамата решиха да се срещнат в малък, но луксозно обзаведен апартамент в хотел «Краят на купола» — точно до градините на Двореца.

Срещата с Ето Демерцел възкреси болезнено спомена за онези дни. Самият факт, че Демерцел все още правеше същото впечатление както тогава, подсилваше болката. Чертите на лицето му бяха силни и правилни. Беше висок и продължаваше да е як, а в черната му коса нямаше и следа от нещо бяло. Не бе красавец, ала се отличаваше с някаква мрачна привлекателност. Изглеждаше така, както би трябвало да изглежда идеалният Първи министър на Императора, и изобщо не приличаше на който и да било предшественик на тоя пост. Селдън си помисли, че той дължи на външния си вид половината от своето влияние над Императора, оттам — над Двора, и оттам — над Империята.

Демерцел се приближи към него, леко извил устни в усмивка, без ни най-малко да нарушава тъжното си изражение.

— Хари — рече, — радвам се да те видя. Донякъде се боях, че ще промениш решението си и ще отложиш срещата.

— Аз се боях повече от «донякъде», че вие ще промените вашето, Първи Министре.

— Ето — ако се страхуваш да използваш истинското ми име.

— Не мога. Няма да успея да го произнеса, нали знаеш?

— Пред мен ще успееш. Кажи го. Ще ми бъде приятно да го чуя.

Селдън се поколеба, сякаш не вярваше, че устните му ще могат да оформят думата или че гласните му струни ще зазвучат.

— Данил — рече той накрая.

— Р. Данил Оливо — каза Демерцел. — Точно така. Ще вечеряш с мен, Хари. Ако вечерям с теб, няма да ми се наложи да ям, което ще бъде известно облекчение.

— С удоволствие, макар че идеята да се угощавам сам не съвпада с представата ми за весело прекарване. Може би една-две хапки…

— Щом ще ти достави удоволствие…

— Все едно — отвърна Селдън. — Не мога да не се питам дали е разумно да прекараме твърде много време заедно.

— Разумно е. Заповед на Императора. Негово императорско величество го иска.

— Защо, Данил?

— След две години пак ще има Конгрес. Изглеждаш изненадан. Да не беше забравил?

— Не съвсем. Просто не си бях помислил за това.

— Да не би да възнамеряваш да не присъстваш? На последния Конгрес ти хвърли бомбата.

— Да, с психоисторията — голяма бомба.

— Привлече вниманието на Императора. Никой друг математик не успя да го направи.

— Първоначално ти беше заинтригуваният, а не Императорът. Сетне трябваше да офейкам и да не му се мяркам пред очите, докато те уверих, че съм почнал да разработвам психоисторията. Тогава ти ми позволи да остана на сянка в безопасност.

— Едва ли може да се нарече «на сянка» да бъдеш декан на един престижен математически факултет.

— На сянка съм, защото така се прикрива моята психоистория.

— А, храната пристига. Хайде за малко да поговорим за други неща, както се полага между приятели. Как е Дорс?

— Прекрасно. Истинска съпруга. Преследва ме до смърт с тревогите си за собствената ми безопасност.

— Това й е работата.

— И тя често ми го напомня. Данил, наистина никога няма да мога да ти се отплатя, загдето ни събра с нея.

— Благодаря ти, Хари, но, честно казано, не предвиждах за вас щастието на семейния живот — особено за Дорс…

— Въпреки всичко ти благодаря за подаръка, колкото и далеч от реалността да са били очакванията ти.

— Радвам се, обаче ще видиш, че този подарък може би ще има съмнителни последици — също както и приятелството ми.

Тук Селдън не успя нищо да отвърне и когато Демерцел му направи знак, се върна към яденето. След малко той кимна към хапката риба на вилицата си и рече:

— Действително не мога да позная организма, но пък си е сготвен по микогенски.

— Да. Зная, че ти харесва.

— Това оправдава съществуването на микогенците. Единственото им оправдание. Извинявай, Данил, не трябваше да забравям, че за теб те имат специално значение.

— Тяхното специално значение свърши. Много, много отдавна предците им населяваха планетата Аврора. Живееха по триста и повече години и бяха господари на Петдесетте свята на Галактиката. Един аврорианец ме е проектирал и ме е създал. Това не съм го забравил; помня го далеч по-точно и с доста по-малки изкривявания, отколкото техните микогенски потомци го помнят. Но още тогава — много, много отдавна — аз ги напуснах. Направих своя избор кое е добро за човечеството и според силите си се ръководя от него.

С внезапна тревога Селдън каза:

— Могат ли да ни подслушват?

Демерцел се развесели:

— Ако едва сега се сещаш за туй, вече е прекалено късно. Не се бой, взел съм необходимите предпазни мерки. Нито си бил видян от твърде много очи, когато си дошъл, нито ще бъдеш видян от твърде много, когато си тръгнеш. А и тези, които те забележат, няма да се изненадат. Всеизвестно е, че съм математик любител с големи претенции, ала скромни способности. Това здравата забавлява ония в Двора, дето не са ми съвсем приятели, и никой тук няма да се удиви, че се безпокоя за подготовката на наближаващия Конгрес. Исках да се консултирам с теб по този въпрос.

— Не виждам с какво мога да помогна. На Конгреса ще има навярно само една тема, за която ще съм в състояние да говоря — а аз не бива да говоря за нея. Нямам намерение да представям каквито и да било доклади.

— Ясно. Все пак, ако искаш да чуеш нещо любопитно, Негово императорско величество те помни.

— Предполагам, защото ти си се постарал да не ме забрави.

— Не. Не съм се мъчил да го сторя, обаче Негово императорско величество понякога ме изненадва. Знае, че новият Конгрес наближава, и очевидно си спомня изложението ти на предишния. Продължава да се интересува от психоисторията и трябва да те предупредя, че от това може да излезе още нещо. Съвсем не е невероятно да поиска да те види. В Двора сигурно ще го сметнат за висока чест — да получиш два пъти покана от Императора само за един живот.

— Шегуваш се. За какво му е да ме вижда?

— Във всеки случай, ако бъдеш поканен на аудиенция, трудно ще успееш да откажеш. Как са младите ти протежета Юго и Рейч?

— Вероятно знаеш. Предполагам, че ме следиш отблизо.

— О, да — твоята безопасност, но не и всичко в живота ти. Боя се, че задълженията поглъщат голяма част от времето ми, а пък аз не съм всевиждащ.

— Дорс не ти ли докладва?

— Само ако има криза. Тя не желае за дреболии да се прави на шпионин. — На лицето му отново се появи онази полуусмивка.

Селдън изръмжа:

— Моите момчета се справят добре. Юго се ръководи все по-мъчно. Той е по-психоисторик от мен и май чувства, че го възпирам. А Рейч е един обичлив вагабонтин — както винаги. Той ме плени още когато беше ужасен уличен хулиган. Най-невероятното е, че спечели и Дорс. Искрено вярвам, Данил, че ако на Дорс й писне от мен и поиска да ме напусне, въпреки туй може да остане заради любовта си към Рейч.

Демерцел кимна и Хари Селдън мрачно продължи:

— Ако Рашел от Уай не го намираше за обичлив, сега нямаше да съм тук. Щяха да ме застрелят… — той неспокойно се размърда. — Не ми е приятно да мисля за това, Данил. Абсолютно хаотично и непредвидимо събитие. С какво би могла да ми помогне психоисторията?

— Не си ли ми казвал, че психоисторията в най-добрия случай борави само с вероятности и с огромни маси хора, а не с отделни индивиди?

— Но ако в случая индивидът е решаващ…

— Хари, подозирам, че според теб никой индивид не е наистина решаващ. Нито дори аз или ти.

— Може би си прав. Аз обаче, колкото и да се ръководя от тази хипотеза, по силата на някакво свръхнормално самомнение, надхвърлящо всяка разумност, мисля за себе си като за решаващ. И ти също си решаващ — нещо, което дойдох да обсъдим с теб толкова честно, колкото е възможно. Трябва да разбера.

— Какво да разбереш?

Останките от вечерята бяха вдигнати от един келнер и светлината в помещението се приглуши малко, така че стените сякаш се сближиха и създадоха усещане за по-голяма интимност.

— Джоуранъм — каза Селдън, сдъвквайки думата, като че ли самото споменаване на името щеше да бъде достатъчно

— Ах, да.

— Знаеш ли за него?

— Естествено. Как бих могъл да не знам?

— Е, аз също искам да знам за него.

— Какво по-точно?

— Хайде, Данил, не си играй с мен. Опасен ли е?

— Разбира се, че е опасен. Нима се съмняваш?

— Става дума за теб, за положението ти на Първи министър?

— Тъкмо това имам предвид. Именно тук е опасен.

— И ти го допускаш?

Демерцел се приведе напред, като облегна левия си лакът на масата помежду им:

— Някои работи не чакат моето разрешение, Хари. Нека ги приемаме философски. Негово императорско величество Клеон I е на трона от осемнадесет години и през целия този период аз съм бил шеф на личния му персонал и после Първи министър, а през последните години от царуването на баща му прослужих на малко по-ниски длъжности. Това е много време и първите министри рядко се задържат тъй дълго на власт.

— Знаеш, че не си обикновен Първи министър, Данил. Ти трябва да останеш на власт, докато психоисторията бъде разработена. Не ми се усмихвай, така е. Когато преди осем години се срещнахме за пръв път, ми каза, че Империята е в състояние на разлагане и упадък. Да не би да си променил мнението си?

— Не, разбира се, че не.

— Всъщност сега упадъкът е още по-явен, нали?

— Да, въпреки че се стремя да го предотвратя.

— И какво ще стане, ако те няма? Джоуранъм настройва Империята срещу теб.

— Трантор, Хари, Трантор. Външните светове са стабилни и засега достатъчно умиротворени от деянията ми, макар икономиката да запада и търговията да намалява.

— Само че важен е именно Трантор. Трантор — имперският свят, на който живеем, столицата на Империята, ядрото, административният център — той може да те събори. Няма да удържиш поста си, ако Трантор каже «не».

— Съгласен съм.

— Ако си отидеш, кой ще се грижи за Външните светове и какво ще попречи на упадъка да се ускори, а Империята бързо да изпадне в анархия?

— Действително има такава вероятност.

— Следователно трябва да направиш нещо по въпроса. Юго е убеден, че ти си в страхотна опасност и не можеш да задържиш своя пост. Интуицията му подсказвала така. Дорс твърди същото и го обяснява чрез терминологията на Трите закона на… на…

— Роботиката — вметна Демерцел.

— Младият Рейч изглежда повлиян от доктрините на Джоуранъм — нали разбираш, той е от Дал. А аз, аз не съм сигурен, тъй че дойдох при теб, предполагам, за утеха. Кажи ми, че напълно владееш положението.

— Ако беше истина, щях да ти кажа, обаче не мога да ти предложа утеха. Аз съм в опасност.

— Нищо ли не предприемаш?

— Не, върша сума ти работи, за да сдържам недоволството и да притъпя нападките на Джоуранъм. Ако не го правех, може би вече щяха да ме изхвърлят. Само че онова, което правя, не е достатъчно.

Селдън се поколеба. Накрая произнесе:

— Смятам, че Джоуранъм всъщност е микогенец.

— Така ли?

— Това е мое мнение. Помислих си, че можем да го използваме срещу него, но се колебая да развържа силите на тесногръдието.

— Мъдро постъпваш, като се колебаеш. Могат да бъдат направени много неща, които имат нежелани странични ефекти. Слушай, Хари, аз не се боя, че ще напусна поста си — стига да се намери приемник, който ще продължи да спазва използваните от мен принципи за максимално задържане на упадъка. От друга страна, според мен ще бъде фатално, ако ме наследи не друг, а самият Джоуранъм.

— Тогава всичко, което можем да сторим, за да го спрем, ще ни свърши работа.

— Не съвсем. Империята може да изпадне в анархия, дори ако Джоуранъм бъде унищожен, а аз остана. Следователно не трябва да върша каквото и да било, което да провали Джоуранъм и да ми даде възможност да остана, ако с това ще предизвикам падането на Империята. Все още не съм успял да измисля нищо, дето със сигурност ще срине Джоуранъм и също тъй сигурно ще предотврати анархията.

— Минимализъм — прошепна Селдън.

— Моля?

— Дорс ми обясни, че си обвързан от минимализма.

— Така си е.

— Тогава моята среща с теб е провал, Данил.

— Искаш да кажеш, че си дошъл да получиш утеха, а не си я получил?

— Страхувам се, че е тъй.

— Но аз пожелах да се срещнем, защото също търсех утеха.

— От мен?

— От психоисторията. Тя би могла да посочи вероятен излаз към безопасността, който аз не смогвам да видя.

Селдън тежко въздъхна:

— Данил, психоисторията още не е дотолкова развита.

Първият министър го погледна мрачно:

— Имаше осем години на разположение, Хари.

— Може да са осем, може да са осемстотин и пак да не бъде развита достатъчно. Проблемът е необозрим.

— Не очаквам техниката да е перфектна, но навярно си нахвърлял някакъв скелет или принцип, който да използваш като указание. Далеч от идеалното може би, ала по-добро от обикновеното налучкване.

— Не повече, отколкото преди осем години — тъжно рече Селдън. — Та ето до какво се свеждат нещата. Ти трябва да останеш на власт, а Джоуранъм трябва да бъде провален по такъв начин, че стабилността на Империята да се поддържа, колкото е възможно по-дълго време, и аз да имам реални шансове да разработя психоисторията. Това обаче няма как да бъде сторено, преди първо да съм се справил с психоисторията. Така ли е?

— Така изглежда, Хари.

— Тогава ние се въртим в порочен кръг и Империята ще бъде разрушена.

— Освен ако не се случи нещо непредвидено. Освен ако ти не направиш тъй, че да се случи нещо непредвидено.

— Аз? Данил, как бих могъл да го сторя без психоисторията?

— Не знам, Хари.

И отчаян, Селдън се надигна да си ходи.

 

12

Дни наред след това Хари Селдън пренебрегваше своите служебни задължения, за да използва компютъра си в режим на пресяване на новини.

Малко компютри бяха способни да се справят с всекидневната информация от двадесет и петте милиона свята. Няколко от тях бяха абсолютно необходими в Имперския генерален щаб. Някои от по-големите столици на Външните светове също притежаваха такива машини, макар повечето да се задоволяваха със субетерната връзка с Централните новини на Трантор.

Един компютър във важен математически факултет би могъл, ако е достатъчно съвременен, да бъде модифициран като независим източник на новини и Селдън се беше погрижил да модифицира своя. В края на краищата туй бе нужно за психоисторическите му изследвания, въпреки че способностите на компютъра бяха приписани на други, значително по-благовидни причини.

В идеалния случай тази машина трябваше да съобщава за всичко извънредно във всеки от световете на Империята. Щеше да се появи една кодирана и ненатрапчива светлинка и Селдън лесно би успял да я проследи. Светлинката се мяркаше от дъжд на вятър, защото дефиницията за «извънредно събитие» бе твърде строга и боравеше с редки и едромащабни резки промени.

При липса на подобен компютър човек можеше да се обажда на разни светове в случаен порядък — естествено не на всичките двадесет и пет милиона, ами на няколко дузини. Това беше потискащо и дори затъпяващо задължение, понеже нямаше свят, където всяко денонощие да не стават относително дребни катастрофи. Тук вулканично изригване, там наводнение, нейде другаде икономически катаклизъм от един или друг род и, разбира се, бунтове. През последните хиляда години не бе минал и ден без бунтове по някакъв повод на стотина (че и отгоре) различни светове.

То се знае, такива факти не се взимаха под внимание. Човек не биваше да се тревожи за бунтовниците повече, отколкото за вулканичните изригвания, след като на населените светове и двете представляваха постоянни величини. Виж, ако някога се случеше отникъде да не съобщят за бунт, това би могло да бъде показателно за нещо тъй необичайно, че да предизвика най-голяма загриженост.

Селдън не можеше да се застави да изпита загриженост. При всичките им безредици и несполуки Външните светове напомняха огромен океан в безбурно пладне — с леко вълнение и дребни надигания, но нищо друго. В общата ситуация през последните осем, че и осемдесет години той не успяваше да открие никакво свидетелство, което ясно да подсказва за упадък. Обаче Демерцел (в отсъствието на Демерцел Селдън не смогваше вече да мисли за него като за Данил) твърдеше, че упадъкът продължава, а Първият министър най-редовно държеше ръка върху пулса на Империята по начин, който Хари Селдън не можеше да дублира. И това щеше да продължи до деня, когато би имал на свое разположение водещата сила на психоисторията.

Възможно бе упадъкът да е толкова малък, че да остане незабележим до момента на някаква критична точка — подобно на жилище, което бавно се износва и се разпада без видими признаци, докато някоя нощ не рухне покривът.

Проблемът беше кога ще рухне покривът и Селдън нямаше отговор.

От време на време той проверяваше самия Трантор. Тук новините винаги бяха значително по-съществени. От една страна, Трантор с неговите четиридесет милиарда бе най-гъсто населеният свят. От друга, осемстотинте му сектора образуваха истинска миниимперия. От трета, тука трябваше да се проследяват дългите вериги на управленските функции и делата на императорското семейство.

Онова обаче, което се наби в очите на Селдън, беше секторът Дал. При изборите за Съвет на Дал бяха утвърдени петима от поддръжниците на Джоуранъм. Съгласно коментара за пръв път се случваше хората на Ласкин Джоуранъм да влязат в секторен съвет.

Изненада нямаше. Ако изобщо можеше да се говори за крепост на джоуранъмитите, това бе Дал, но Селдън сметна, че събитието е тревожен показател за напредъка на демагога. Поръча микрочип на тази тема и вечерта го отнесе у дома си.

Когато професорът пристигна, Рейч откъсна поглед от компютъра и очевидно се почувства задължен да даде обяснения:

— Помагам на мама за някои материали, от които има нужда.

— А какво става със собствената ти работа?

— Свърших я, татко. Всичката я свърших.

— Добре. Виж това — Хари показа на Рейч чипа в ръката си, преди да го пъхне в микропроектора.

Рейч погледна списъка на новините, който увисна във въздуха пред очите му, и кимна:

— Да, знам.

— Знаеш?

— Ами да. Аз обикновено следя Дал. Нали разбираш, роден сектор и така нататък.

— И какво смяташ?

— Не съм изненадан. А ти? Целият Трантор се отнася към Дал, като че ли е боклук. Защо да не приемат възгледите на Джоуранъм?

— Ти също ли ги приемаш?

— Ами… — Рейч направи замислена гримаса. — Трябва да си призная, че някои от нещата, които той разправя, ми харесват. Казва, че иска равенство за всички. Има ли нещо лошо тук?

— Абсолютно нищо, ако наистина си го мисли. Ако е искрен. Ако не го използва просто като средство да получи гласове.

— Съвсем вярно, татко, но повечето далянци вероятно се питат: «Какво можем да загубим? Сега нямаме равенство, въпреки че законът твърди обратното.»

— Законите се правят трудно.

— Това надали ще те ободри, когато се печеш на смъртоносен огън.

Селдън бързо разсъждаваше. Бе започнал да разсъждава още щом налетя на съобщението. Каза:

— Рейч, ти нали не си бил в Дал, откакто майка ти и аз те взехме оттам?

— Естествено, че съм бил. Забрави ли, че преди пет години те придружих при посещението ти в Дал?

— Да, да — Селдън небрежно махна с ръка, — но това просто не се брои. Бяхме в междусекторен хотел, който не беше далянски, и доколкото си спомням, Дорс нито веднъж не те остави да излезеш самичък на улицата. В края на краищата ти беше едва на петнадесет години. Сега би ли желал да посетиш този сектор сам, на своя отговорност, след като вече си на двадесет?

Рейч се изхили:

— Мама никога няма да ми разреши.

— Не съм казал, че се радвам на перспективата да се спречкаме с нея, ала нямам намерение да я моля за разрешение. Въпросът е дали искаш да го направиш заради мен?

— От любопитство? Разбира се. Ще ми се да погледна какво е станало със старото място.

— А ще успееш ли да отделиш време от ученето?

— При всички положения. Няма да изпусна нито седмица. Освен това ти можеш да запишеш лекциите и аз да наваксам, щом се върна. Мога да си издействам разрешение — в последна сметка моят старец е във факултета, — освен ако не са те уволнили, татко.

— Засега не. Само че аз не го виждам като джиджи-биджи.

— Щях да се изненадам от противното. Не предполагах, че знаеш какво е джиджи-биджи, татко. Учуден съм, че знаеш израза.

— Не ставай нахален. Отидеш ли там, искам да се срещнеш с Ласкин Джоуранъм.

Рейч се стресна:

— Но как да го направя? Нямам представа къде ще бъде.

— Ще бъде в Дал. Поканен е да говори пред Съвета на сектора с новите му членове. Ще научим точната дата и можеш да тръгнеш няколко дни по-рано.

— Как да си уредя да го видя, татко? Не смятам, че ще отвори приемна.

— И аз не смятам, обаче го оставям на теб. След като си станал на двадесет, трябва да знаеш как да го сториш. Вярвам, че острият ти разум не се е затъпил прекалено много през изминалите години.

Рейч се усмихна:

— Надявам се, че не е. Да предположим, че го срещна. И?

— Ами открий, каквото можеш: какво планира всъщност, какво наистина си мисли.

— Действително ли си въобразяваш, че ще ми каже?

— Ако го направи, няма да се изненадам. Ти имаш някакъв номер да внушаваш доверие, нещастни хлапако. Дай да си поговорим на тази тема.

И те си поговориха. Няколко пъти.

Селдън се тормозеше. Не бе сигурен докъде ще доведе всичко това, но не се осмеляваше да се посъветва е Юго Амарил, с Демерцел или (най-вече) с Дорс. Можеха да му попречат. Можеха да докажат, че идеята му е лоша и че не се нуждае от такава информация. Намисленото му се виждаше единственият спасителен изход и той не искаше да го блокират.

Ала дали въобще съществуваше изход? На Селдън му се струваше, че само Рейч би успял да спечели доверието на Джоуранъм, но дали трябваше да използва точно него? Той бе далянец и симпатизираше на Ласкин Джоуранъм. Доколко можеше да му вярва? Ужасно! Рейч беше негов син и професорът никога досега не бе имал повод да го подозира.

 

13

Ако Селдън се съмняваше в ефикасността на своята идея, ако се боеше, че тя би могла преждевременно да взриви нещата или безнадеждно да ги придвижи в неправилна посока, ако бе изпълнен с агонизиращо съмнение дали може напълно да се вярва на Рейч, че ще изиграе задоволително ролята си, той все пак не се колебаеше — ама никак — каква ще е реакцията на Дорс, когато бъде поставена пред fait accompli*6.

И той не се разочарова, стига чувствата му да можеха добре да се изразят с тази дума.

Все пак в известен смисъл беше разочарован, защото Дорс не повиши ужасена глас, както май си бе представял и както се бе подготвил да издържи.

Откъде да знае? Тя не беше като другите жени и никога не я бе виждал наистина разгневена. Може би в характера й не влизаше да се ядосва истински — или онова, което според него би показвало, че е истински ядосана.

Дорс просто го изгледа студено и произнесе с горчив и неодобрителен глас: «Ти си го изпратил в Дал? Сам?» Много тихо и въпросително.

За миг Селдън трепна от ниския й тон. Сетне твърдо рече:

— Така трябваше. Беше необходимо.

— Чакай да проумея. Изпратил си го в това свърталище на крадци, в това леговище на убийци, сред тази сбирщина от всичко престъпно?

— Дорс! Вбесяваш ме, като говориш тъй. Мисля, че само един фанатик може да използва подобни шаблони.

— Отричаш ли, че Дал е точно същият, какъвто го описах?

— Разбира се. Там има престъпници и бедняшки квартали, знам го отлично. И двамата го знаем. Само че не целият Дал е такъв. Престъпници и бедняшки квартали има във всеки сектор, даже в Императорския и в Стрилинг.

— Ех, няма ли някакви степени? Едно не е равно на десет. Ако всички светове са наситени с престъпност, ако всички сектори гъмжат от рецидивисти, Дал не е ли сред най-лошите? Пусни компютъра и провери статистиките.

— Няма за какво да ги проверявам. Дал е най-бедният сектор на Трантор, а между мизерията и престъпността съществува положителна корелация, признавам си.

— Признаваш! И си го пратил сам? Можехте да идете заедно или да ме помолиш аз да го придружа, или да проводиш с него половин дузина състуденти. Сигурна съм, че щяха да го приемат като добре дошъл отдих от ученето.

— Това, за което ми трябва Рейч, изисква да бъде сам.

— И за какво ти трябва?

Селдън обаче упорито мълчеше.

— Дотам ли стигнахме? Да не ми вярваш? — рече Дорс.

— Става дума за догадка. Осмелявам се лично да поема риска, но не мога да включа и теб или когото и да било другиго.

— Само че не ти поемаш риска, ами бедният Рейч.

— Той не поема никакъв риск — нетърпеливо каза Селдън. — Двадесетгодишен е, жизнен и твърд като дърво — и то нямам предвид дръвчетата, които растат под стъклата на Трантор. Говоря за някое хубаво здраво дърво от хеликонските гори. Освен това е извъртач, а далянците не са.

— Ти пък с твоето извъртане — рече Дорс, без студенината й изобщо да се е стопила — Мислиш си, че то решава всичко? Далянците носят ножове. Всеки далянец. И бластери, сигурна съм.

— За бластерите не знам. Щом се стигне до бластери, законите са съвсем сурови. Що се отнася до ножовете, уверен съм, че и Рейч има. Той носи нож дори тук в кемпуса, където е абсолютно противозаконно. Смяташ ли, че няма да го вземе в Дал?

Дорс не отговори.

Селдън също мълча няколко минути, после реши, че може би е време да я успокои:

— Слушай, ще ти кажа нещо. Надявам се, че младежът ще види Джоуранъм, който се кани да посети Дал.

— О, и какво очакваш да направи Рейч? Да го накара горчиво да съжалява за порочната си политика и да го върне обратно в Микоген?

— Хайде, стига. Ако смяташ да се държиш така язвително, няма смисъл да го обсъждаме — той отмести поглед от нея към прозореца в сиво-синьото небе под купола. — Онова, което очаквам да направи — гласът му за миг секна, — е да спаси Империята.

— Това положително ще бъде много по-лесно.

Тонът на Селдън укрепна:

— Да, това очаквам. Ти нямаш готово решение, самият Демерцел също няма готово решение. Той направо си призна, че решението зависи от мен. Ето към какво се стремя и затуй Рейч ми трябва в Дал. В края на краищата знаеш, че има способността да предизвиква симпатия. Тя му свърши работа с нас и съм убеден, че ще му свърши работа и с Джоуранъм. Ако се окажа прав, всичко може да мине добре.

Очите на Дорс леко се разшириха:

— Да не ми намекваш, че се ръководиш от психоисторията?

— Не, не искам да те лъжа. Не съм стигнал до точката, където бих могъл по някакъв начин да се ръководя от психоисторията, но Юго непрекъснато говори за интуиция, а аз си имам моята.

— Интуиция? Какво е това? Дай определение!

— Много просто. Интуицията е едно странно за човешкия мозък изкуство да извлича правилния отговор от данни, които сами по себе си са непълни или дори може би подвеждащи.

— И ти си го направил?

Селдън кимна убедено:

— Да. Точно така.

Ала иначе си помисли нещо, което не посмя да сподели с Дорс. Ами ако чарът на Рейч е отлетял? Или, още по-лошо, ако съзнанието, че е далянец, се окаже прекалено силно за него?

 

14

Билиботън си беше Билиботън — мръсният, проснал се нашироко, зловещ район Билиботън. Той ухаеше на разложено и въпреки това бе пълен с жизненост, каквато Рейч бе убеден, че не може да се намери никъде другаде на Трантор. Навярно не можеше да се намери и в цялата Империя, макар че младежът не знаеше нищо от първа ръка за който и да било друг свят освен Трантор.

За последен път посети Билиботън, когато беше не повече от дванайсетгодишен, но дори хората по улиците сякаш бяха същите: същата смесица от подлост и непочтителност; изпълнени с изкуствена гордост и мърмореща неприязън; мъжете — белязани с тъмните си пищни мустаци, а жените — с торбестите си дрехи, които сега изглеждаха ужасно развлечени в по-възрастните и видели свят очи на Рейч.

Как е възможно жени с такива дрехи да привличат мъжете? Глупав въпрос. Даже когато беше на дванадесет, имаше съвсем ясна представа колко лесно и бързо могат да се съблекат.

Ето го тук, потънал в мисли и спомени, върви покрай витрините на магазините, опитва се да се убеди, че помни точно това или онова място, и се чуди дали между минувачите, с осем години по-възрастни, са и хората, които бе познавал. Може би момчешките му приятели — и той изпита неловкост от факта, че макар да си спомняше някои от прякорите, дето си лепяха един на друг, не успява да се сети за нито едно истинско име.

Дупките в паметта му бяха наистина огромни. Не че осем години са чак толкова много време, ала туй бяха две пети от живота на двайсетгодишния човек, а неговият живот, откакто напусна Билиботън, така се различаваше от всичко преди, че то бе избледняло като мъгляв сън.

Миризмите обаче си бяха същите. Стигна до една пекарница — мръсна и неприветлива — и помириса кокосовата глазура, просмукала въздуха с ухание, каквото не беше подушвал никъде другаде. Даже когато му се случеше да спре, за да си купи кокосови сладки, дори когато ги рекламираха като «далянски», те си оставаха само бледи имитации и нищо повече.

Изкушението бе силно. Всъщност защо не? Имаше кредити, а Дорс не бе тук, та да сбърчи нос и да се зачуди на висок глас колко е чисто — или, по-скоро, колко не е чисто — това заведение. Кой ли едно време се интересуваше от чистота?

Магазинчето беше сумрачно и трябваше известно време очите на Рейч да свикнат. Видя няколко ниски маси с по чифт полуразпаднали се столове, където хората несъмнено можеха да опитат нещо леко от рода на мока и тарталетки. На една маса седеше младеж, пред него стоеше празна чаша. Той носеше тениска, която някога е била бяла и сигурно на по-свястно осветление щеше да изглежда още по-мръсна.

Пекарят или може би сервитьорът излезе от задната стаичка и каза доста грубо:

— К'во искаш?

— Кокосарник — рече Рейч също тъй грубо (нямаше да бъде истински билиботънец, ако разиграваше разни там учтивости), като използва жаргонната дума, добре запомнена през ония времена.

Думата все още бе в обръщение, защото сервитьорът му подаде с пръсти точно желаната сладка. Момчето Рейч би сметнало това в реда на нещата, но мъжът Рейч леко се слиса.

— Искаш торбичка?

— Не — отвърна гостът. — Ще я изям тук.

Плати на сервитьора, взе кокосарника от ръката му и полупритворил очи, впи зъби във вкусотията. В детството му тя бе рядко угощение — понякога щом събереше нужния кредит, за да си я купи, понякога щом получеше хапка от временно забогатял приятел, а най-често ако чопнеше някой кокосарник, докато никой не гледа. Сега можеше да поръча колкото си ще.

— Хей! — викна един глас.

Младежът от другата маса му се мръщеше. Рейч вежливо каза:

— На мен ли говориш, аверче?

— Ъхъ. К'во правиш?

— Джвакам кокосарник. К'во ти пука? — автоматично бе приел билиботънския начин на изразяване. Въобще не му беше трудно.

— И к'во търсиш в Билиботън?

— Тук съм роден. И отгледан. В легло, а не на улицата като теб — обидата бе изречена лесно, сякаш никога не бе напускал родното място.

— Ами-и? Много хубаво се обличаш за билиботънец. Съвсем фръц-фръц. Смърдиш на парфюм — и оня повдигна кутрето си, за да намекне за женственост.

— Няма да говоря ти как смърдиш. Аз се издигнах навън.

— Навън, така ли? Ой-ля-ляя.

Двама мъже влязоха в пекарницата. Рейч леко се смръщи, защото не беше сигурен дали не са повикани. Младежът на масата обясни на новодошлите:

— Тоя образ се бил издигнал навън. Казва, че е билиботънец.

Единият от новодошлите отдаде иронично чест и се ухили без следа от дружелюбност. Зъбите му бяха обезцветени.

— Не е ли гот? Винаги е приятно да срещнеш някой билиботънец, който се е издигнал навън. Т'ва му дава шанс да помогне на бедните кутсузлии от сектора. Например с кредити. Всякога можеш да пуснеш някой и друг кредит за бедните, а?

— Колко имаш, господине? — попита другият и престана да се хили.

— Хей — рече мъжът зад тезгяха. — Айде, момчета, излезте от моя магазин. Не искам разправии тук.

— Няма да има разправии — заяви Рейч. — Аз си тръгвам.

Той се запъти към вратата, но седналият протегна крак пред него:

— Не си отивай, приятел. Компанията ти ще ни липсва.

Собственикът зад тезгяха, очевидно уплашен от най-лошото, изчезна в дъното. Рейч се усмихна и каза:

— Веднъж, момчета, като бях в Билиботън с вехтите, ни спряха десет приятелчета. Десет. Броих ги. Трябваше да се погрижим за тях.

— Е? — изръмжа първият, който се бе обадил. — Твоят старец ли се погрижи и за десетте?

— Моят старец? Тц. Той не би си хабил времето. Дъртата ги оправи, пък аз мога да го върша по-добре от нея. Тука сте едва трима. Така че, ако нямате нищо против, разчистете пътя.

— Разбира се. Само остави всичките си кредити. И някои дрехи.

Младежът от масата се изправи. В ръката си държеше нож.

— Виж ги ти — каза Рейч. — Сега ще ми губят времето.

Беше привършил своя кокосарник и се бе полуизвърнал. После светкавично се хвана за масата, а левият му крак излетя и върхът на обувката му се заби безпогрешно в слабините на човека с ножа.

Онзи изрева и падна. Масата изхвърча, избута втория към стената и го задържа там, докато лявата ръка на Рейч се мярна, за да тресне с ръба на дланта ларинкса на третия, който се закашля и строполи.

Всичко отне две секунди — Рейч вече стоеше с по един нож във всяка шепа.

— Хайде, кой от вас иска да шавне?

Те се облещиха в него, но останаха като вцепенени по местата си и Рейч кимна:

— В такъв случай аз си тръгвам.

Обаче сервитьорът, оттеглил се в задната стаичка, сигурно бе извикал за помощ, защото още трима мъже влязоха в магазинчето, докато оня пищеше: «Скандалджии! Чисти скандалджии!»

Новопристигналите бяха облечени еднакво — очевидно в униформа, каквато Рейч досега не бе виждал. Крачолите на панталоните бяха натикани в ботуши, свободните зелени тениски — препасани, а на върха на главите им се кипреха малко смешни полусферични шапки. Отпред на лявото рамо на всяка тениска личаха буквите «ГД».

Изглеждаха далянци, ала мустаците им не напомняха съвсем далянските. Бяха черни и гъсти, но грижливо подстригани на нивото на устните и не бяха оставени да станат прекалено пищни. Рейч си позволи вътрешно да им се изсмее. Липсваше им убедителността на собствените му мустаци, обаче трябваше да признае, че са спретнати и чисти.

Водачът на тримата униформени каза:

— Аз съм ефрейтор Куинбър. Какво става тук?

Победените билиботънци се вдигнаха на крака с очевидно очукан вид. Единият все още беше превит надве, другият търкаше гърлото си, а третият се държеше така, сякаш рамото му е изкълчено.

Ефрейторът философски ги огледа, докато хората му блокираха вратата. Той се обърна към Рейч — единствения, които изглеждаше незасегнат:

— Момче, ти билиботънец ли си?

— Тук съм роден и отгледан, но осем години съм живял къде ли не — билиботънският му акцент намаля, ала все още се чувстваше (поне дотолкова, доколкото съществуваше и в речта на ефрейтора). Дал имаше и други райони освен Билиботън, като някои от тях претендираха за голяма вежливост в обноските. — От органите на реда ли сте? Нещо не си спомням униформата, която вие…

— Не сме от органите на реда. В Билиботън няма да намериш много органи на реда. Ние сме Гвардията на Джоуранъм и поддържаме спокойствието. Познаваме тези тримата и сме ги предупреждавали. Ще се погрижим за тях. Ти си нашият проблем, мой човек. Името? Гражданският номер?

Рейч им ги каза.

— И какво стана тук?

Рейч им обясни.

— А каква ти е работата насам?

— Вижте какво, имате ли право да ме разпитвате? Ако не сте от органите на реда… — забеляза гостът.

— Слушай — рече с решителен глас ефрейторът, — не ни питай за правата. Ние сме всичко, което съществува в Билиботън, и използваме това, защото си го взимаме. Казваш, че си набил тези трима мъже и аз ти вярвам. Само че нас няма да ни набиеш. На нас не ни разрешават да носим бластери… — И тук той бавно извади един бластер. — Сега ми кажи каква работа имаш насам.

Рейч въздъхна. Ако беше отишъл направо в залата на сектора, както би трябвало да направи, ако не беше спрял, за да се потопи в носталгията си по Билиботън и кокосарниците…

— Дошъл съм да видя господин Джоуранъм по важен въпрос и доколкото вие, изглежда, сте част от негова органи…

— Да видиш лидера?

— Да, ефрейторе.

— С два ножа в ръцете?

— За самозащита. Нямах намерение да ги нося с мен, когато срещна господин Джоуранъм.

— Ти казваш това. Ще те арестуваме, господине. Ще разчепкаме тая работа. Може да ни отнеме много време, обаче ще я разчепкаме.

— Но вие нямате право. Вие не сте законно упълно…

— Добре, намери някой да му се оплачеш. Дотогава си наш.

И така, ножовете бяха конфискувани, а Рейч — задържан.

 

15

Клеон вече не бе същият красив млад монарх, когото показваха холографиите. Може би на тях все още беше същият, ала огледалото твърдеше друго. Последният му рожден ден бе отпразнувай с обичайната тържественост и ритуали, но въпреки туй си оставаше четиридесетият.

Императорът не виждаше нищо лошо във факта да е на четиридесет. Здравето му беше идеално. Беше качил леко килограмите, обаче съвсем леко. Ако не бяха периодично извършваните микрокорекции, навярно лицето му би изглеждало по-възрастно и това му придаваше леко емайлиран вид.

Владееше трона от осемнадесет години — едно от най-продължителните царувания през този век — и чувстваше, че няма сила, която ще му попречи да управлява още четиридесет, така че в резултат неговото царуване да стане най-дългото в историята на Империята. Клеон погледна пак огледалото и реши, че би било малко по-добре, ако не актуализира третото измерение на лицето си.

Я виж Демерцел — предания, благонадеждния, необходимия, непоносимия Демерцел. Въобще не се е променил. Поддържа се, и то, доколкото е известно на Клеон, без никакви микрокорекции. Естествено Демерцел си трае за всичко. И никога не е бил млад. Още когато постъпи на служба при бащата на Клеон и Клеон бе малко момче и имперски принц, видът му не беше младежки. Видът му и сега не е младежки. Дали е по-хубаво да изглеждаш стар отначало, но да избегнеш промените после? Промените!

Това му напомни, че е повикал Демерцел с определено намерение, а не просто така, та той да стои там, докато Императорът размишлява. Първият министър би приел прекаления размисъл като признак за старост.

— Демерцел — каза монархът.

— Сир?

— Този приятел Джоуранъм… Уморих се да слушам за него.

— Няма причина да слушате за него, сир. Той е един от онези феномени, които изплуват на повърхността на новините за кратко и сетне изчезват.

— Ала Джоуранъм не изчезва.

— Понякога това отнема малко време, сир.

— Какво мислиш за него, Демерцел?

— Опасен е, но има известна популярност. Точно тя увеличава опасността.

— Щом ти го намираш опасен, а аз го намирам досаден, защо трябва да чакаме? Не може ли просто да бъде затворен или екзекутиран, или нещо подобно?

— Политическата ситуация на Трантор, сир, е деликатна…

— Винаги е била такава. Кога си ми казвал, че е друга освен деликатна?

— Живеем в трудни години, сир. Ще бъде безполезно да направим нещо по-сериозно срещу Джоуранъм, ако с това само засилим опасността.

— Лоша работа. Може и да не съм много начетен — един Император няма време да бъде много начетен, — ала все пак знам историята на моята Империя. През последните две столетия е имало доста от тези популисти, както ги наричат, дето са заграбвали властта. При всеки отделен случай те са свеждали царуващия Император до фигурант. Аз не желая да бъда фигурант, Демерцел.

— Не е възможно да станете, сир.

— Няма да бъде невъзможно, ако ти нищо не правиш.

— Опитвам се да взема мерки, сир, но предпазливи.

— Има поне един приятел, който не е предпазлив. Преди около месец професор от университета — професор! — спрял без чужда помощ потенциален бунт на джоуранъмитите. Натикал се там и го спрял.

— Точно така е направил, сир. Откъде научихте?

— Научих, защото става дума за човек, от когото се интересувам. Защо не си ми докладвал за случая?

Демерцел отвърна почти сервилно:

— Редно ли ще бъде да Ви безпокоя с всички незначителни подробности, които минават през бюрото ми?

— Незначителни? Професорът, свършил тази работа, се казва Хари Селдън.

— Действително това му беше името.

— И то ми е познато. Преди няколко години той не представи ли на последния Конгрес един доклад, който ни заинтригува?

— Да, сир.

Клеон изглеждаше доволен:

— Както виждаш, все пак имам памет. Не ми е нужно да разчитам за всичко на моите хора. Нали разговарях с тоя приятел Селдън за същността на доклада му?

— Паметта Ви е наистина безпогрешна, сир.

— Какво стана с неговата идея? Беше някакво устройство за предсказване на бъдещето. Моята безпогрешна памет не е запазила названието му.

— Психоистория, сир. Това не е точно устройство за предсказване на бъдещето, а теория за предвиждане на общите тенденции в бъдещата история на човечеството.

— И какво стана с нея?

— Нищо, сир. Както Ви обясних навремето, цялата идея се оказа съвършено непрактична. Много любопитна, но безполезна.

— Въпреки всичко той е способен да предприеме действия, за да спре потенциален бунт. Щеше ли да се осмели да го стори, ако предварително не знаеше, че ще успее? Това не е ли доказателство, че тази — как беше? — психоистория върши работа?

— Случаят само доказва, че Хари Селдън е безразсъдно смел, сир. Даже и психоисторическата теория да имаше практическо приложение, тя нямаше да може да постига резултати спрямо отделен човек или отделно действие.

— Не ти си математикът, Демерцел, а той. Мисля, че е време отново да го поразпитам. В края на краищата скоро пак ни предстои Конгрес.

— Ще бъде безполезно…

— Демерцел, аз го искам. Направи нужното.

— Да, сир.

 

16

Рейч слушаше, агонизирайки от нетърпение, но се мъчеше да не го издава. Беше затворен в една импровизирана килия нейде навътре из Лабиринтите на Билиботън, където го бяха завели по улички, които той вече не си спомняше. (Той, който в прежните дни можеше безпогрешно да кръстосва по същите тези улички и да се скрие от всеки преследвач.)

Човекът с него, облечен в зелените дрехи на Гвардията на Джоуранъм, беше или мисионер, специалист по промиването на мозъци, или недоучил теолог. Бе обявил, че се казва Сандер Нии, и сега със сочен далянски акцент дуднеше някакво дълго послание, явно научено наизуст:

— Ако хората от Дал желаят да се наслаждават на равенство, трябва да докажат, че са достойни за него. Добро управление, кротко поведение, благопристойни удоволствия — туй са изискванията. За да оправдаят своята нетолерантност, другите ни обвиняват в агресивни намерения и носене на оръжие. Ние искаме да се представим пред света неопетнени и…

Рейч го прекъсна:

— Съгласен съм с всяка ваша дума, стражар Нии, обаче трябва да видя господин Джоуранъм.

Стражарят бавно поклати глава:

— Ако нямаш съответната уговорка или разрешение, не може.

— Вижте, аз съм син на един твърде важен професор от университета в Стрилинг, професор по математика.

— Не познавам никакви професори. Ти, мисля, каза, че си от Дал?

— Естествено, че съм от Дал. Не можете ли да разберете по говора ми?

— И твоят старец е професор в голям университет? Не ми мяза на истина.

— Е, той е вторият ми баща.

Стражарят смля това и кимна:

— Знаеш ли някого в Дал?

— Да, майка Рита. Тя ще ме познае.

Рита беше много възрастна жена още навремето. Сега вече можеше да е сенилна*7 или мъртва.

— Въобще не съм я чувал.

(Кой друг? Никога не бе познавал човек, чието име да успее да проникне в мъглявия разум на билиботънеца пред него. Най-добрият му приятел беше хлапакът Смуджи — или поне това бе единственото име, което помнеше. Въпреки своето голямо отчаяние Рейч не си представяше, че ще попита: «Известен ли ви е някой на моите години, който да се казва Смуджи?»)

Накрая рече:

— Ами Юго Амарил.

В очите на Нии сякаш проблясна мъждива искрица.

— Как?

— Юго Амарил — повтори бързо Рейч. — Работи за втория ми баща в университета.

— И е далянец, а? Всички в този университет са все далянци?

— Само той и аз. Юго беше топлотехник.

— Какво дири в университета?

— Баща ми го измъкна от каналите преди осем години.

— Хубаво… Ще пратя някого.

Трябваше да чака. Даже и да избягаше, къде би могъл да иде по преплетените улички на Билиботън, без мигновено да го пипнат?

Минаха двадесет минути, преди Нии да се върне с ефрейтора, който бе арестувал Рейч. Младежът изпита слаба надежда — ефрейторът комай имаше поне малко мозък.

— Кой е тоя далянец, дето познаваш? — изръмжа той.

— Юго Амарил, господине, един топлотехник, когото моят баща намери преди осем години в Дал и го взе със себе си в Стрилингския университет.

— Защо го е направил?

— Баща ми мислеше, че Юго може да се занимава с по-важни дела, отколкото да полага топлопроводи.

— Например?

— Математика. Той…

Ефрейторът вдигна ръка:

— В кой район работеше?

Рейч помисли малко:

— Тогава бях още момче, но ми се струва, че беше С-2.

— Аха, С-3. Доста е близко.

— Значи го познавате, ефрейторе?

— Не лично, обаче в топлофикацията нещата са ясни, пък и аз съм работил в нея. Може би и ти оттам го знаеш. Имаш ли някакво доказателство, че наистина познаващ Юго Амарил?

— Вижте сега. Хайде да ви обясня какво ми се ще да направя. Ще напиша на един лист моето име и името на баща ми. Сетне ще добавя още една дума. Свържете се — както си искате — с някой чиновник от групата на господин Джоуранъм (той утре ще бъде в Дал) и само му прочетете моя текст. Ако нищо не се случи, тогава сигурно ще седя тук, докато изгния, но не ми се вярва. Убеден съм, че за три секунди ще ме измъкнат и вие ще получите повишение, задето сте предали информацията. Ако откажете да го сторите, когато открият, че съм тука — а те ще открият, — ще попаднете право между шамарите. В края на краищата, след като знаете, че Юго Амарил е напуснал Дал с един много важен математик, просто си представете, че същият този много важен математик ми е баща. Казва се Хари Селдън.

По лицето на ефрейтора ясно пролича, че името не му е неизвестно.

— Каква е тая дума, дето ще я напишеш?

— Психоистория.

Далянецът се намръщи:

— Що е то?

— Няма значение. Само я прочетете и ще видите какво ще стане.

Ефрейторът му подаде листче от тетрадка:

— Добре. Пиши и ще видим какво ще стане.

Рейч почувства, че трепери. Много му се искаше да знае как ще се развият събитията. Те зависеха изцяло от човека, с когото щеше да говори ефрейторът, и от магията на думата.

 

17

Хари Селдън погледна дъждовните капки по стъклата на императорския автомобил и усети пронизваща носталгия.

За всичките осем години, прекарани на Трантор, едва за втори път му бе наредено да посети Императора на единственото открито късче земя на планетата. И двата пъти времето беше лошо. Първия път, малко след като пристигна на Трантор, калпавото време само го раздразни. На него то не предлагаше нищо ново. Хеликон, родният му свят, си имаше достатъчно бури, особено в района, където бе отраснал.

Но ето че вече отдавна живееше в един измислен климат, в който бурите представляваха компютъризирана облачност на случайни интервали плюс кротки валежи в часовете за спане. Бушуващите ветрове бяха заменени със зефири и нямаше големи горещини и студове, ами просто фини промени, които те караха понякога да разкопчаеш ризата си или да си сложиш тънка жилетка. И Хари беше чувал оплаквания дори от тези леки изменения.

Сега наблюдаваше как от студеното небе се лее истински дъжд — не бе виждал такава гледка от години, — а всъщност обичаше дъжда. Той му напомняше за Хеликон, за младостта, за относително безгрижните дни и Селдън се чудеше дали ще може да убеди шофьора да мине по обиколния път до Двореца.

Беше невъзможно! Самият Император искаше да го види, но с автомобил пътуването бе достатъчно дълго, дори и когато се движиш по права линия и трафикът не ти пречи. Разбира се, Императорът не бива да го чака.

Този Клеон се различаваше от оня, когото Селдън зърна преди осем години. Беше качил към десет фунта*8 и лицето му бе навъсено. Кожата около очите и на бузите му изглеждаше изтъняла в резултат на твърде многото микрокорекции, както установи Хари. В известен смисъл той изпита жал към Клеон: при всичката му гордост и имперска власт монархът оставаше безсилен пред хода на времето.

Клеон пак прие Хари Селдън насаме — в същата луксозно обзаведена стая от първата им среща. Според етикета Селдън зачака да се обърнат към него.

Като прецени набързо външността на госта, Императорът каза небрежно:

— Радвам се да ви видя, професоре. Нека да зарежем формалностите, както постъпихме и миналия път.

— Добре, сир — рече вдървено Селдън. Не винаги беше безопасно да се държиш неофициално само защото в момент на разчувстване Императорът ти е внушил да го сториш.

Клеон направи неуловим жест и изведнъж стаята се оживи от автомати, появи се маса и започнаха да пристигат ястия. Обърканият Хари не можеше да проследи отделните детайли.

Домакинът запита съвсем естествено:

— Ще вечеряме ли заедно, Селдън?

Поканата имаше интонацията на въпрос, ала по някакъв начин носеше силата на заповед.

— Ще бъде чест за мен, сир — каза професор Селдън и внимателно се огледа. Много добре знаеше, че човек не задава (или поне не бива да задава) въпроси на Императора, обаче не виждаше как да го избегне. Съвсем тихо, стараейки се да не прозвучи нетактично, той рече: — Първият министър няма ли да вечеря с нас?

— Не — отвърна Клеон. — В този момент той има други задължения и освен това искам да говоря с вас на четири очи.

Известно време се храниха мълчаливо. Монархът го фиксираше с поглед, а Хари Селдън плахо се усмихваше. Клеон не бе смятан за жесток или дори за безотговорен, но на теория можеше да нареди да арестуват Селдън въз основата на някое, смътно обвинение и ако Императорът пожелаеше да упражни влиянието си, делото никога нямаше да стигне до съда. Винаги бе по-добре да останеш незабелязан, ала сега Селдън не беше в състояние да го постигне.

Преди осем години, когато го бяха докарали в Двореца с въоръжена охрана, положението изглеждаше значително по-тежко, обаче тоя факт не успокояваше професора.

После Клеон заговори.

— Селдън — рече, — Първият министър ми е особено полезен, но понякога ми се струва, че хората може би си мислят, че нямам собствен мозък. Вие така ли смятате?

— В никакъв случай, сир — спокойно каза Селдън. Не се препоръчваше да протестира твърде много.

— Не ви вярвам. Както и да е, аз наистина имам собствен мозък и помня, че когато за пръв път дойдохте на Трантор, се забавлявахте с оная, психоисторическата задача.

— Сигурен съм, сир, че си спомняте — меко отбеляза Селдън — и как навремето Ви обясних, че това е математическа теория без практическо приложение.

— Тъй твърдяхте. Все още ли го твърдите?

— Да, сир.

— Продължавате ли оттогава да работите над нея?

— Понякога си играя, но нищо не излиза. За нещастие хаосът се намесва и възможността за предвиждане не е…

Императорът го прекъсна:

— Има един специфичен проблем, с който желая да се заемете. Опитайте от десерта, Селдън, доста е добър.

— Какъв е проблемът, сир?

— Ласкин Джоуранъм. Демерцел ми казва, — о, много учтиво — че не мога да арестувам този човек и не мога да използвам въоръжени сили, за да разбият последователите му. Казва, че това просто ще влоши положението.

— Щом Първият министър го заявява, предполагам, че е така.

— Обаче аз не искам тоя Джоуранъм… Във всеки случай няма да стана пионка в ръцете му. Демерцел нищо не прави.

— Уверен съм, сир, че прави, каквото умее.

— Ако се опитва да облекчи проблема, положително не ме държи в течение.

— Това, сир, може би се дължи на естественото му желание да Ви държи над крамолите. Първият министър сигурно чувства, че ако се налага Джоуранъм… ако се налага…

— Продължете — каза Клеон с тон на безкрайно отвращение.

— Да, сир. Не би било мъдро да изглежда сякаш лично Вие сте срещу него. В името на стабилността на Империята трябва да останете настрани.

— Много по-лесно бих могъл да осигуря стабилността на Империята без Джоуранъм. Какво предлагате, Селдън?

— Аз ли, сир?

— Вие, Селдън — нетърпеливо кимна Клеон. — Искам да ви съобщя, че не ви вярвам, като казвате, че тази психоистория е само играчка. Демерцел е на приятелска нога с вас. Мислите ли, че съм такъв идиот да не го знам? Той очаква нещо от вас. Очаква от вас психоисторията и понеже не съм глупак, аз също я очаквам. Селдън, вие за Джоуранъм ли сте? Истината!

— Не, сир, не съм за него. Намирам го за крайно опасен за Империята.

— Твърде добре, вярвам ви. Доколкото разбирам, сте спрели сам-самичък един потенциален бунт на джоуранъмити във вашия университет.

— Съвсем импулсивно, сир.

— Това го разправяйте на простаците, не на мен. Вие сте го изчислили с психоисторията.

— Сир!

— Не протестирайте. Какво правите по въпроса с Джоуранъм? Ако сте на страната на Империята, трябва да вземате мерки.

— Сир — предпазливо каза Селдън, защото не бе уверен дали наистина познава Императора. — Изпратих сина си да се срещне с Джоуранъм в сектора Дал.

— Защо?

— Синът ми е далянец и е умен. Може да открие нещо, което да ни е от полза.

— Може?

— Има вероятност, сир.

— Ще ме държите ли в течение?

— Да, сир.

— И, Селдън, не ми разправяйте, че тая психоистория е някаква играчка, че дори не съществува. Не искам да го чувам. Очаквам да направите нещо с Джоуранъм. Не мога да кажа какво да бъде, но трябва да се поразмърдате. Иначе няма да се разберем. Можете да си вървите.

Селдън се върна в Стрилингския университет в далеч по-мрачно настроение, отколкото бе тръгнал. Клеон бе говорил така, като че ли не би приел един провал.

Сега всичко зависеше от Рейч.

 

18

Рейч седеше в чакалнята на една обществена сграда в Дал, където в битието си на млад гамен никога не би посмял да припари. Честно казано, и сега се чувстваше малко неловко, сякаш е влязъл без позволение в чужд имот.

Опита се да бъде спокоен, заслужаващ доверие, обичлив.

Баща му споменаваше, че той носи това у себе си, но Рейч въобще не го бе осъзнавал. Ако то идваше отвътре, вероятно щеше да го развали с прекалено напъване да изглежда такъв, какъвто в действителност е.

Помъчи се да се отпусне, държейки под око чиновника, който се бореше с компютъра на бюрото си. Чиновникът не беше далянец. Всъщност туй беше Гембъл Дийн Намарти — дошлият заедно с Джоуранъм на срещата с професора, на която присъства и Рейч.

От време на време Намарти вдигаше очи от бюрото и стрелваше по някой враждебен поглед към госта. На тоя тип обичливостта на Рейч не му минаваше, младежът ясно го виждаше.

Не се и опита да отвърне на враждебността му с приятелска усмивка — щеше да бъде твърде неестествено. Просто чакаше. Засега нещата вървяха добре. Ако Джоуранъм дойдеше, както се очакваше, Рейч би имал шансове да говори с него.

Джоуранъм наистина пристигна и влезе тържествено, като пусна официалната си усмивка, пълна с топлота и увереност. Намарти вдигна ръка, Ласкин спря. Двамата тихо разговаряха, а Рейч ги наблюдаваше напрегнато и напразно правеше опити да не му личи. За него бе ясно, че Намарти е против срещата, и той настръхна.

Сетне Джоуранъм го погледна, усмихна се пак и отмести другия настрани. Рейч долови, че ако Намарти е мозъкът на отбора, човекът, който може да привлича последователи, очевидно е Ласкин Джоуранъм.

Той тръгна с едри крачки към госта и подаде възпълната си, леко влажна ръка:

— Така, така. Младежът на професор Селдън. Как си?

— Благодаря, добре, господине.

— Разбирам, че си имал неприятности, докато попаднеш тук.

— Не кой знае какви, господине.

— И вярвам, че си дошъл с послание от баща си. Надявам се, че Селдън е премислил своето решение и ще се присъедини към мен в големия ми кръстоносен поход.

— Не смятам същото, господине.

Джоуранъм лекичко се намръщи:

— Нима си тук, без той да узнае?

— Не, господине. Татко ме изпрати.

— Ясно. Гладен ли си, момко?

— В момента не, господине.

— Тогава ще имаш ли нещо против, ако аз похапна? Не ми остава много време за обикновените радости в живота — каза той с широка усмивка.

— Нямам нищо против, господине.

Двамата отидоха до една маса и седнаха. Джоуранъм разви сандвич и го захапа. После попита с едва приглушен глас:

— И защо те изпрати, синко?

Рейч вдигна рамене:

— Мисля, че си въобразяваше, че мога да открия нещо, което да използва срещу вас. Той е доста близък с Първия министър Демерцел.

— А ти не си ли?

— Не, господине. Аз съм далянец.

— Зная какъв си, господин Селдън, но какво значи това?

— Това значи, че аз съм потиснат, така че съм на ваша страна и искам да ви помогна. Разбира се, не бих желал баща ми да узнае.

— Няма причина да узнае. Как предлагаш да ми помогнеш? — той хвърли бърз поглед към Намарти, който се бе облегнал на бюрото си със скръстени ръце и намръщено лице и слушаше. — Знаеш ли нещо за психоисторията?

— Не, господине. Баща ми не ми говори за нея, пък и да ми каже туй-онуй, няма да го разбера. Мисля, че доникъде не е стигнал с тази работа.

— Сигурен ли си?

— За сигурен, сигурен съм. Има един образ, Юго Амарил — също далянец, който понякога ми казва по нещичко. Убеден съм, че въобще не се получава.

— Аха! И мога ли някой път да видя Юго Амарил, как смяташ?

— Едва ли. На него много не му пука за Демерцел, но е изцяло за баща ми. Не би направил нищо против него.

— А ти?

Рейч погледна измъчено и сетне упорито измърмори:

— Аз съм далянец.

Джоуранъм се прокашля:

— Хайде пак да те поразпитам. Как предлагаш да ми помогнеш, млади момко?

— Ще ви съобщя нещо, дето може и да не го повярвате.

— Наистина ли? Я опитай. Ако не ти повярвам, ще ти кажа.

— За Първия министър Ето Демерцел.

— Е?

Рейч се огледа неспокойно:

— Може ли някой да ме чуе?

— Само Намарти и аз.

— Добре тогава, слушайте. Този образ Демерцел изобщо не е човек, а е робот.

— Какво?!? — избухна Джоуранъм.

Рейч се почувства длъжен да обясни:

— Роботът е механичен човек, господине. Той не е човек. Той е машина.

Намарти развълнувано се намеси:

— Джоу-Джоу, не му вярвай. Това е смешно.

Джоуранъм обаче вдигна поучително ръка. Погледът му блесна:

— Защо ми го казваш?

— Баща ми беше веднъж в Микоген. После ми обясни, че в Микоген много говорели за роботите.

— Да, знам, или поне съм чувал за нещо подобно.

— Микогенците смятат, че някога сред техните предшественици е имало доста роботи, но те са били изтребени.

Очите на Намарти се свиха:

— Само че какво те кара да мислиш, че този Демерцел е робот? От малкото, което съм слушал за тия измислици, знам, че роботите са били правени от метал, не е ли тъй?

— Тъй е — откровено каза Рейч. — Ала съм чувал, че имало няколко робота, които изглеждали съвсем като хора и можели да живеят безкрайно…

Намарти яростно тръсна глава:

— Легенди! Смешни легенди! Джоу-Джоу, защо слушаме…

Джоуранъм обаче енергично го прекъсна:

— Не, Г. Д. Искам да го чуя. И аз съм давал ухо на тези легенди.

— Но това са глупости, Джоу-Джоу.

— Не бързай да отсичаш: «Глупости.» Даже и да беше така, хората живеят и умират с глупостите си. Не е толкова важно какво е едно нещо, колкото какво мислят за него. Обясни ми, млади човече, като оставим легендите настрани, защо смяташ, че Демерцел е робот? Да предположим, че роботите съществуват. Кое у този Демерцел те кара да твърдиш, че той е робот? Сам ли ти го каза?

— Не, господине — кимна Рейч.

— Баща ти ли ти го каза? — попита Джоуранъм.

— Не, господине. Идеята е изцяло моя, обаче съм сигурен.

— Защо? Защо си толкоз сигурен?

— Ами у него просто има нещо. Първият министър не се променя. Не остарява. Не показва никакви емоции. Нещо в тялото му изглежда сякаш е направен от метал.

Джоуранъм седна обратно на стола си и задълго се втренчи в Рейч. Почти можеше да се чуе как мислите му бръмчат. Накрая се обади:

— Нека предположим, че той е робот, млади човече. Защо ти трябва да се месиш? Какво те интересува?

— Разбира се, че ме интересува — настоя Рейч. — Аз съм човек. Не ща някакъв робот да управлява Империята.

Джоуранъм се обърна към Намарти с жест на горещо одобрение:

— Чу ли го, Г. Д.? «Аз съм човек. Не ща някакъв робот да управлява Империята.» Пуснете го по холовизията и го накарайте да го каже. Излъчвайте го непрекъснато, докато се набие в главите на всички транторианци…

— Хей — промълви Рейч, като най-накрая си пое дъх. — Не мога да кажа това по холовизията. Не мога да си позволя баща ми да разбере…

— Не, естествено, че не — бързо се съгласи Джоуранъм. — Не можем да си го позволим. Само ще използваме думите. Ще намерим някой друг далянец. По един човек от всеки сектор, всеки със собствения си диалект, но винаги с едно и също послание: «Не ща някакъв робот да управлява Империята.»

— И какво ще стане, когато Демерцел докаже, че той не е робот? — запита Намарти.

— Наистина — рече Джоуранъм, — как ще го стори? Ще му бъде невъзможно. Психически невъзможно. Какво? Великият Демерцел, силната ръка зад трона, властникът, който през всички тия години е дърпал конците на Клеон, а преди — и конците на бащата на Клеон? Нима сега ще слезе долу и ще захленчи пред публиката, че той също е човек? За него това ще бъде тъй съкрушително, както и ако се окаже робот. Г. Д., склещихме мръсника в положение без изход и го дължим изцяло на този фин млад мъж тука.

Рейч се изчерви.

Джоуранъм каза:

— Името ти беше Рейч, нали? Щом нашата партия е в състояние да го направи, няма да те забравим. Дал ще бъде третиран по-меко и с нас ти ще имаш добро положение. Някой ден, Рейч, ти ще станеш секторен лидер на Дал и няма да съжаляваш. Всъщност сега съжаляваш ли?

— В никакъв случай — пламенно отвърна Рейч.

— Тогава нека видим как да се върнеш при баща си. Предай му, че ние не му мислим злото и че високо го ценим. Можеш да му кажеш, че си го научил по какъвто си щеш начин. И ако откриеш нещо друго, което смяташ, че е актуално — особено за психоисторията, — съобщи ни.

— Има си хас. Само че наистина ли го мислите, като твърдите, че Дал би получил някои облекчения?

— Абсолютно. Равенство на секторите, моето момче. Равенство на световете. Ще имаме съвсем нова Империя и ще ликвидираме всички предишни гадости като привилегии и прочие.

Рейч енергично кимна:

— Точно това искам.

 

19

Клеон, Императорът на Галактиката, бързо вървеше през колонадата от своите покои в Малкия дворец до канцелариите на направо ужасяващия с многобройността си персонал, който обитаваше различни пристройки към резиденцията — нервния център на Империята.

Няколко от персоналните му аташета го следваха с израз на най-дълбока загриженост. Клеон не отиваше при другите. Обикновено ги повикваше и те идваха при него. Ако ходеше, никога не показваше признаци на бързане или на емоционална травма. И как би могъл? Той беше Императорът и следователно — по-скоро символ на всички светове, отколкото човешко същество.

Сега обаче изглеждаше човешко същество. Отпъждаше настрани всекиго с нетърпеливи махвания на дясната ръка, а в лявата държеше блестяща холограма.

— Първият министър — бе казал с почти давещ се глас, съвсем различен от старателно култивираната дикция, която бе приел ревностно заедно с трона. — Къде е?

И всички висши чиновници, озовали се на пътя му, се затуткаха и заахкаха, защото не знаеха какво трябва да е подобаващото им поведение. Той яростно ги отпрати, като несъмнено ги накара да се почувстват така, сякаш живеят в реален до болка кошмар. Накрая Императорът се втурна леко запъхтян в личната канцелария на Демерцел и викна, буквално викна:

— Демерцел!

Първият министър вдигна поглед със следа от изненада и плавно се изправи, понеже в присъствието на Императора човек не сядаше, без специално да бъде поканен.

— Сир? — рече.

Клеон тресна холограмата върху бюрото му и каза:

— Какво е това? Би ли ми обяснил?

Демерцел погледна предмета, който Императорът донесе. Беше действително прекрасна холограма, ясна и жива. Почти можеше да се чуе как малкото момче — навярно десетинагодишно — произнася думите от надписа: «Не ща някакъв робот да управлява Империята.»

Първият министър тихо забеляза:

— Сир, и аз го получих.

— И кой друг?

— Оставам с впечатлението, сир, че това е постер, който е широко разпространен из цял Трантор,

— Да, а виждаш ли човека, когото туй келеме гледа? — Клеон бучна императорския си пръст в него. — Не си ли ти?

— Сходството е поразително, сир.

— Дали не бъркам, предполагайки, че цялото предназначение на този постер, както го наричаш, е да те обвини, че си робот?

— Предназначението му наистина изглежда такова, сир.

— Спри ме, ако греша, но роботите не бяха ли онези легендарни механични хора, които човек намира в… в трилърите и детските приказки?

— За микогенците, сир, е въпрос на вяра, че роботите…

— Не ме интересуват микогенците и техните вярвания. Защо те обвиняват, че си робот?

— Чиста метафора, сир, сигурен съм. Искат да ме изкарат човек без сърце, чиито възгледи са лишените от съвест изчисления на машината.

— Звучи ми прекалено ловко, Демерцел. Аз не съм глупак — той пак бодна с пръст холограмата. — Опитват се да накарат хората да повярват, че ти действително си робот.

— Ако хората решат да повярват, сир, едва ли можем да го предотвратим.

— Не можем да си го позволим. Това подронва достойнството на поста ти. Още по-лошо, това подронва достойнството на Императора. Намеква се, че аз — аз бих избрал за мой Първи министър механичен човек. Подобна ситуация не трябва да се търпи повече. Я ми кажи, Демерцел, нямаше ли някакви закони, които да забраняват охулването на висшите служители на Империята?

— Да, сир, има, и то много строги — още от големия кодекс на Абурамис.

— Ами охулването на самия Император не беше ли наказуемо със смърт?

— Да, сир. Наказанието е смърт.

— Е, това не само охулва теб, а охулва и мен и който го е направил, следва незабавно да бъде екзекутиран. Естествено зад цялата работа се крие оня Джоуранъм.

— Несъмнено, сир, но доста трудно ще го докажем.

— Глупости! Имам достатъчно доказателства! Искам да го екзекутират.

— Трудността, сир, е там, че на практика законите за охулването никога не са били прилагани. Във всеки случай не през този век.

— И точно затуй обществото е станало така нестабилно и Империята е разклатена до основи. Законите още са си в книгите, тъй че ги приложете.

Демерцел каза:

— Помислете, сир, дали ще е мъдро. Това може да Ви направи да изглеждате като тиранин и деспот. Вашето царуване бе толкова успешно заради добрината и мекосърдечието…

— Да, и виж докъде ме докараха. Нека за разнообразие малко се страхуват от мен, вместо да ме обичат по този начин.

— Настоятелно Ви препоръчвам, сир, да не постъпвате така. Подобен ход може да се окаже искрата, която да възпламени някой метеж.

— Тогава какво ще правиш? Ще излезеш пред хората и ще заявиш: «Вижте ме. Не съм робот.»

— Не, сир, защото, както казахте, туй ще унищожи моето и, което е още по-лошо, Вашето достойнство.

— Изходът?

— Не съм сигурен, сир. Още не съм го обмислил.

— Още не си го обмислил? Свържи ме със Селдън.

— Сир?

— Толкова ли е трудно да проумееш какво ти нареждам? Свържи ме със Селдън!

— Желаете да го призова в Двореца ли, сир?

— Не, за това няма време. Предполагам, че ще успееш да осигуриш поверителна връзка между нас, която да не може да се подслушва.

— Разбира се, сир.

— Тогава действай. Веднага!

 

20

Бидейки само от плът и кръв, на Селдън му липсваше самоконтролът на Демерцел. Позвъняването в кабинета му и внезапният слаб блясък и жуженето на полето на скремблъра*9 бяха достатъчно показателни, че става нещо необикновено. И по-рано бе говорил по поверителни канали, но никога с пълно покритие от страна на Имперската сигурност.

Предполагаше, че някой държавен чиновник ще го свърже с Демерцел. Като взимаше предвид бавно надигащото се вълнение от постера с робота, не можеше да очаква нищо по-малко.

Само че не можеше да очаква и нищо повече и когато образът на самия Император, очертан от слабото проблясване на скремблиращото поле, така да се каже, пристъпи в кабинета му, Хари Селдън се свлече на стола с широко отворена уста, правейки неуспешни опити да стане.

Клеон нетърпеливо му махна с ръка да продължи да седи:

— Ти трябва да знаеш ситуацията, Селдън.

— Роботския постер ли имате предвид, сир?

— Точно него имам предвид. Какво да предприемем?

Въпреки разрешението да остане седнал професор Селдън накрая се надигна:

— Не е само това, сир. Джоуранъм е организирал по цял Трантор верига от митинги на роботската тема. Поне така чух по новините.

— А, още не съм го научил. Разбира се, че не съм. Защо му е на Императора да знае какво става?

— Сир, това не е нещо, за което трябва да се тревожи Императорът. Сигурен съм, че Първият министър…

— Първият министър няма да си мръдне пръста, няма дори да ме информира. Аз се обръщам към теб и твоята психоистория. Кажи ми какво да сторя.

— Сир?

— Нямам намерение да си играя на криеница, Селдън. Ти работиш над психоисторията осем години. Демерцел ми разправя, че не трябва да прилагам законови мерки против Ласкин Джоуранъм. Тогава какво остава?

Селдън заекна:

— С-сир! Нищо!

— Нищо не можеш да ми кажеш?

— Не, сир. Нямах предвид същото. Имах предвид, че нищо не трябва да предприемате. Първият министър е напълно прав, когато Ви съветва да не употребявате законови действия. Това само ще утежни нещата.

— Много добре. Кое ще ги облекчи?

— За Вас — да не правите нищо. За Първия министър — да не прави нищо. За правителството — да остави Джоуранъм да върши каквото си ще.

— С какво ще помогне това?

Опитвайки се да потисне нотката на отчаяние в гласа си, Селдън рече:

— Скоро ще проличи.

Императорът сякаш изведнъж се смали, като че ли целият му гняв и негодувание излетяха от него, и забеляза:

— Ах, разбирам! Ти напълно владееш положението!

— Сир! Не съм казал, че…

— Няма защо да го казваш. Чух достатъчно. Владееш положението изцяло, но аз искам резултати. Все още имам Императорската гвардия и армейските сили. Те ще ми останат верни и ако се стигне до истински безредици, няма да се поколебая. Първо обаче ще ти дам шанс.

Образът му угасна и Селдън застина, взрян в празното пространство, където досега стоеше Императорът.

Още от първия нещастен миг, когато преди осем години на Конгреса спомена за психоисторията, му се налагаше да се съобразява с факта, че не разполага с онова, за което тъй непредпазливо бе проговорил.

Всичко, с което разполагаше, беше една щура приумица — и нещото, наричано от Юго Амарил интуиция.

 

21

За два дни Джоуранъм облетя Трантор — донякъде сам, по-голямата част чрез офицерите си. Както Хари промърмори на Дорс, това беше кампания с всички белези на военна ефективност.

— Трябвало е да се роди едно време и да стане генерал — каза. — Губи си времето с политиката.

Дорс рече:

— Губи си времето? При тези темпове след една седмица той ще бъде Първи министър, а след две, ако поиска, Император. Има съобщения, че някои гарнизони го поздравяват.

Селдън тръсна глава:

— Ще се издъни, Дорс.

— Кой? Партията на Джоуранъм или Империята?

— Партията на Джоуранъм. Историята за робота предизвика моментална суматоха, особено с умелото използване на тоя постер, ала малко мислене, малко спокойствие и хората ще видят колко смешно е обвинението.

— Но, Хари — настоя Дорс, — няма защо да се преструваш пред мен. Туй не е смешна историйка. Откъде би могъл Джоуранъм да разбере, че Демерцел е робот?

— А, това ли! Ами Рейч му е казал.

— Рейч!

— Точно така. Той идеално си свърши работата и се върна здрав и читав с обещание някой ден да го направят секторен лидер в Дал. Естествено, че му повярваха. Знаех си, че тъй ще стане.

— Да не си съобщил на Рейч, че Демерцел е робот, и да си го накарал да предаде новината на Джоуранъм? — Дорс изглеждаше съвсем ужасена.

— Не, не можех да го сторя. Знаеш, че не мога да съобщя на Рейч или на когото и да било друг истината за Първия министър. Казах на Рейч толкова твърдо, колкото успях, че Демерцел не е робот — а и това ми беше доста трудно, — но го помолих да подшушне на Джоуранъм, че Демерцел всъщност е робот. Рейч е напълно убеден, че го е излъгал.

— Но защо, Хари? Защо?

— Да ти кажа, не е психоистория. Не почвай да мислиш като Императора, че съм магьосник. Просто исках Джоуранъм да повярва, че Демерцел е робот. Той е микогенец по рождение, така че от млад се е наслушал на приказки за роботи, склонен е да им дава ухо и е сигурен, че хората ще повярват заедно с него.

— А те не вярват ли?

— Не истински. Щом мине първоначалният стрес, ще разберат, че това е пълна щуротия — или поне така ще си помислят. Убедих Демерцел, че трябва да говори по субетерната холовизия и предаването да бъде излъчено в ключовите области на Империята и във всеки сектор на Трантор. Ще говори за всичко освен на тема роботи. Всички знаем, че съществуват достатъчно кризи, за да се произнесе цяла реч. Хората ще го слушат, обаче няма да чуят нищо за роботите. Накрая ще го попитат за постера и Първият министър няма да има нужда да каже нито дума. Трябва само да се изсмее.

— Хайде де! Никога не съм чувала Демерцел да се смее. Че той почти никога не се усмихва.

— Този път, Дорс, ще се изсмее. Туй е едничкото нещо, което никой не може да си представи, че един робот ще направи. Нали си виждала роботи в холографските фантазии? Винаги ги рисуват като буквално мислещи, неемоционални, безчовечни… Хората със сигурност точно това и очакват. Така че Демерцел трябва просто да се изсмее. И за капак… Помниш ли Слънцар Четиринадесети, религиозния водач на Микоген?

— Разбира се, че го помня. Буквално мислещ, неемоционален, безчовечен. Той също никога не се смее.

— И този път няма да се засмее. След онова малко сбиване на полето доста поработих по случая Джоуранъм. Знам истинското му име, къде е роден, кои са били родителите му, къде е преминало ранното му обучение и цялата информация, заедно с документални доказателства, замина при Слънцар Четиринадесети. Не мисля, че Слънцарят обича отцепниците.

— Но ти, струва ми се, каза, че не желаеш да разпалваш фанатизма.

— Няма да го разпаля. Щях да го сторя, ако бях дал информацията на онези от холовизията, ала аз я дадох на Слънцаря, където в края на краищата й е мястото.

— И той ще разбуни фанатиците.

— Естествено, че не. Никой на Трантор няма да обърне никакво внимание на Слънцаря — каквото и да им разправя.

— Тогава какъв е смисълът?

— Е, точно това ще видим, Дорс. Нямам психоисторически анализ на ситуацията. Не знам даже дали изобщо е възможно да се направи подобен анализ. Само се надявам, че съм преценил правилно.

 

22

Ето Демерцел се разсмя.

Не му беше за пръв път. Седеше заедно с Хари Селдън и Дорс Венабили в една осигурена срещу подслушване камера и при сигнал от Хари току се разсмиваше. По някое време се облегна назад и се разрази в гръмогласен смях, но Селдън завъртя глава:

— Това въобще не звучи убедително.

Тук Демерцел се усмихна и после се разсмя с чувство за лично достойнство, а Селдън направи гримаса.

— Обърках се — каза той. — Няма никакъв смисъл да се мъча да ти разправям смешни истории. Схващаш шегата само интелектуално. Ще трябва просто да запомниш звука.

— Използвай холографски запис — предложи Дорс.

— Не! Записът не е Демерцел, а купчина идиоти, на които им плащат да се кикотят. Не ми трябват. Опитай пак, Демерцел.

И Първият министър се зае да опитва, докато Селдън не рече:

— Много добре, сега запомни този звук и го възпроизведи, когато ти зададат въпроса. Трябва да изглеждаш развеселен. Колкото и изкусно да го имитираш, не можеш да се смееш, а физиономията ти да е мрачна. Усмихни се малко, съвсем мъничко. Придърпай назад ъгълчетата на устните. — Устата на Демерцел бавно се разтегна в усмивка. — Не е зле. Можеш ли да направиш очите си да заблестят?.

— Как така «да заблестят»? — възмутено каза Дорс. — Никой не прави очите си да блестят. Това е метафора.

— Не е — кимна Селдън. — В окото има намек за сълза — от мъка, радост, изненада или каквото е там — и отражението на светлината от тази течна следа създава такова впечатление.

— Ама ти сериозно ли очакваш той да произведе сълзи?

Демерцел се намеси делово:

— Очите ми наистина произвеждат сълзи за общо почистване — никога прекалено много. Вероятно ако си въобразя, че са леко раздразнени…

— Опитай — настоя Селдън. — Нищо няма да ти стане.

Така че щом речта по субетерната холовизия приключи и към милионите светове със скорост, хилядократно по-голяма от светлинната, се понесоха думи — тежки, информативни и без риторични украшения, — които обсъждаха всичко друго освен роботите, Демерцел заяви, че е готов да отговаря на въпросите.

Не му се наложи да чака дълго. Още първият въпрос гласеше: «Господин Първи министър, вие робот ли сте?»

Демерцел само погледна спокойно и изчака напрежението да се покачи. Сетне се усмихна, тялото му леко се разтресе и той се разсмя. Смехът му не бе особено гръмогласен, но беше от все сърце — смях на човек, който се забавлява от моментно хрумване, заразителен смях. Публиката захихика, а после се разсмя заедно с него.

Демерцел почака смехът да утихне и след това с блеснали очи попита:

— Наистина ли трябва да ви отговоря? Има ли нужда?

Когато екраните потъмняха, той още се усмихваше.

 

23

— Сигурен съм, че стана — каза Селдън. — То се знае, не можем да очакваме мигновен обрат. Ще отнеме известно време, но сега нещата са задвижени във вярна посока. Забелязах го, когато прекъснах речта на Намарти на университетското поле. Публиката го подкрепяше, докато не му се изпречих насреща и не демонстрирах кураж въпреки неблагоприятните условия. Хората веднага почнаха да минават на моя страна.

— Мислиш ли, че положението е аналогично? — запита със съмнение Дорс.

— Разбира се. Щом не разполагам с психоисторията, мога да използвам аналогията и умствените си способности, с които предполагам, че съм роден. Погледни Първия министър. Обкръжен и обвиняван от всички страни, той посрещна нападката с усмивка и смях — най-нероботското нещо, което би могъл да направи, така че само по себе си то вече е отговор на въпроса. Естествено симпатиите започват да се изместват в негова полза и нищо не може да ги спре. Това обаче е едва началото. Ще трябва да изчакаме и да чуем какво ще каже Слънцар Четиринадесети.

— И в този случай ли си уверен?

— Абсолютно.

 

24

Тенисът беше един от любимите му спортове, но Хари предпочиташе да играе, отколкото да гледа другите. По тая причина той с нетърпение наблюдаваше как Император Клеон, облечен в спортни дрехи, търчи по корта, за да върне топката. Всъщност това бе императорски тенис, наречен тъй, защото беше обикнатата игра на монарсите — вариант с компютъризирана ракета, която можеше леко да променя наклона си със съответно притискане на хвата. Хари на няколко пъти се опита да усвои техниката, ала разбра, че овладяването на компютризираната ракета ще погълне много време, а времето на Хари Селдън бе твърде ценно за подобна тривиална цел.

Клеон пласира топката в невъзможна за връщане позиция и взе гейма. Изтича от корта под премерените аплодисменти на функционерите, които наблюдаваха играта, и Селдън му каза:

— Поздравления, сир. Направихте чудесен гейм.

Клеон отвърна с безразличие:

— Така ли мислиш, Селдън? Всички толкова внимават да ме оставят да спечеля, че не усещам никакво удоволствие.

— В такъв случай, сир, можете да наредите на противниците си да играят по-силно — рече професорът.

— Няма полза, пак ще гледат да загубят. А ако пък спечелят, ще изпитам още по-малко удоволствие от загубата, отколкото от някоя безсмислена победа. Императорството си има своите неволи, Селдън. Джоуранъм щеше да го проумее, ако бе успял да стане Император.

Той се скри в личната си кабинка с душ и след съответното време се появи изжулен, изсушен и облечен доста по-официално.

— А сега, Селдън — каза, като махна на всички останали да си вървят, — едва ли можем да намерим по-уединено място от тенискорта, пък и денят е разкошен, така че нека не влизаме вътре. Прочетох микогенското послание на този Слънцар Четиринадесети. Ще свърши ли работа?

— Напълно, сир. Както сам сте разбрали, Джоуранъм е обявен за отцепник от Микоген и е обвинен в богохулство с най-тежки думи.

— Това дали ще го довърши?

— Това, сир, фатално ще намали влиянието му. Днес малцина вярват в идиотската история за роботството на Първия министър. Нещо повече, Джоуранъм се прояви като лъжец и позьор и — още по-лошо — като човек, когото са хванали в лъжа и позьорство.

— Да, хванаха го — замислено кимна Клеон. — Имаш предвид, че да бъдеш непочтен, означава да си ловък, което може да е достойно за уважение, докато да бъдеш хванат, означава да си глупак, а туй никога не е достойно за уважение.

— Много ясно го изразихте, сир.

— Тогава Джоуранъм вече не представлява опасност.

— Не можем да бъдем сигурни в това, сир. Даже сега той би могъл да се възстанови. Все още има своята организация и някои от последователите му ще останат лоялни. Историята ни предлага доста примери за мъже и жени, които са се завръщали след също тъй и дори по-големи катастрофи.

 

25

— Не се паникьосвай — каза Демерцел, — предложението беше мое. Твърде дълго се задържах и поредицата от кризи е стигнала до точка, където съобразяването с Трите закона на роботиката ме парализира. Ти си естественият приемник.

— Аз не съм естественият приемник — разпалено отвърна Селдън. — Какво знам за управлението на Империята? Клеон е достатъчно глупав да смята, че съм се справил с тази криза чрез психоисторията, което естествено не е така.

— Няма значение, Хари. Ако вярва, че ти си имал психоисторически отговор, той с готовност ще те следва и това ще те утвърди като добър Първи министър.

— Императорът може да ме следва и право към разрухата.

— Чувствам, че твоят здрав разум — или интуиция — ще те насочва към целта… независимо дали имаш или не психоисторията.

— Но какво ще правя без теб… Данил?

— Благодаря ти, че ме наричаш тъй. Вече не съм Демерцел, сега съм само Данил. А Що се отнася до това, какво ще правиш без мен… Защо не опиташ да приложиш на практика някои от идеите на Джоуранъм за равенство и социална справедливост? Той може да не ги е мислил на сериозно, може да ги е използвал единствено като средство да печели сподвижници, ала сами по себе си те не са лоши идеи. И намери начин Рейч да ти помогне. Младежът беше с теб въпреки привързаността си към теориите на Джоуранъм и сигурно се разкъсва, чувствайки се наполовина предател. Покажи му, че не е така. В добавка ще можеш да работиш по-усилно над психоисторията, защото Императорът ще те подкрепя от все сърце.

— Но ти какво ще правиш, Демерцел?

— В Галактиката съществуват и други неща, за които следва да се погрижа. Нулевият закон продължава да важи и аз трябва да действам за благото на човечеството дотолкова, доколкото мога да определя в какво се заключава то. И, Хари…

— Да, Данил?

— Все още имаш Дорс.

Селдън кимна.

— Да, все още имам Дорс — той спря за миг, преди да сграбчи неговата твърда ръка: — Сбогом, Данил.

— Сбогом, Хари — отвърна Данил.

И роботът се обърна. Тежката му мантия на Първи министър зашумоля, той се отдалечи с вдигната глава и изправен гръб по коридора на Двореца.

След като Данил си отиде, Селдън стоя, потънал в мисли, няколко минути. Сетне внезапно тръгна към апартамента на бившия Първи министър. Трябваше да му каже още нещо — най-важното.

Преди да влезе, се заколеба в приглушено осветения коридор. Стаята обаче пустееше. Тъмната мантия бе просната върху един стол. В покоите на Първия министър отекнаха последните думи на Хари към робота: «Довиждане, приятелю.»

Ето Демерцел си беше отишъл; Р. Данил Оливо бе изчезнал.

 

ВТОРА ЧАСТ
КЛЕОН I

 

1

Мандел Грубер беше щастлив човек или поне изглеждаше такъв в очите на Хари Селдън. Селдън прекъсна всекидневната си сутрешна разходка, за да го погледа.

Грубер — вероятно под петдесетте, няколко години по-млад от Селдън — бе малко изгърбен от своята продължителна служба в парка на Императорския дворец, но имаше приветливо, гладко избръснато лице, увенчано с розовеещ череп, който се провиждаше под тънката му светлоруса коса. Той леко си подсвиркваше и оглеждаше листата на храстите за някакви следи от нашествие на насекоми.

Естествено че не беше главен градинар. Главният градинар на парка в Императорския дворец бе високопоставен чиновник с разкошен офис в една от постройките на огромния дворцов комплекс, разполагаше с цяла армия мъже и жени и вероятно не инспектираше поверения му имот по-често от веднъж-дваж годишно.

Мандел Грубер представляваше само пионка в тази армия. Селдън знаеше, че титлата му е градинар първа класа и че е добре заслужена с тридесет години вярна работа.

Професорът спря на равната, настлана с трошляк алея и му каза:

— Още един чудесен ден, Грубер!

Грубер вдигна поглед от храстите, а очите му засияха:

— Да, наистина, Първи министре, и на мен ми е жал за ония, които ще са натъпкани вътре.

— Имаш предвид, че това ме чака ли?

— За Първия министър хората няма какво толкоз да мислят, но ако ще изчезнете в тези сгради в ден като днешния, ние, малцината късметлии, можем мъничко да съжаляваме за вас.

— Благодаря за съчувствието, Грубер, ала нали знаеш, че под куполите живеят четиридесет милиарда транторианци? Всички тях ли ожалваш?

— Абсолютно всички. Много съм доволен, че не съм от транторски произход, така че можах да се кандидатирам за градинар. Ние сме малцина на този свят, дето работим на открито. Ей ме на — един от шепата късметлии.

— Времето не винаги е толкова хубаво.

— Тъй е. И аз съм бивал тук в проливен дъжд и виещ вятър. Обаче щом си сложиш подходящи дрехи… Погледнете — и Грубер разпери широко ръце, широко като усмивката си, сякаш да прегърне огромното пространство на дворцовия парк. — Имам си приятели — дърветата, поляните, всички животински видове ми правят компания — и дори през зимата насърчавам растежа в геометрични форми. Някога виждали ли сте геометрията на парка, Първи министре?

— Че в тоя момент не я ли гледам?

— Имам предвид да разтворите плановете пред вас така, че да й се насладите с един поглед — тя е направо чудесна. Планирана е преди стотина години от Тапер Саванд и оттогава малко е променяна. Тапер бил голям специалист по градините, най-големият може би, и е дошъл от моята планета.

— Не беше ли Анакреон?

— Наистина. Далечен свят нейде на края на Галактиката, където все още има дива природа и животът може да бъде сладък. Аз дойдох тук с жълто на устата, когато сегашният главен градинар пое властта при стария Император. Естествено днес приказват за препроектиране на парка — Грубер въздъхна дълбоко и поклати глава. — Огромна грешка би било. Сега паркът е точно какъвто трябва да бъде: с правилни пропорции, добре балансиран, приятен за окото и душата. Вярно е, че навремето той понякога е бил променян. Императорите се уморяват от старото и винаги търсят новото, като че ли новото винаги е някак си по-хубаво. Нашият настоящ Император, дано дълго да живее, е запланувал с главния градинар да го препроектират. Поне така се говори между нас — последните изречения Грубер произнесе бързешком, сякаш се срамуваше, че разпространява дворцова клюка.

— Това може да не стане скоро.

— Надявам се, Първи министре. Моля ви, ако имате възможност да откъснете малко време от цялата тая тежка за сърцето работа, дето сигурно я вършите, проучете плана на парка. Рядка красота е и ако от мен зависи, от всичките тези стотици квадратни километри няма да преместя от мястото му нито листче, цвете или заек.

Селдън се усмихна:

— Ти си се посветил на професията си, Грубер. Няма да се изненадам, ако един ден станеш главен градинар.

— Дано съдбата ме опази от това. Главният градинар не диша чист въздух, не вижда естествен пейзаж и забравя всичко, което е научил от природата. Живее ей там — посочи с презрение Мандел Грубер — и си мисля, че вече не би различил храст от поток, освен ако някой от подчинените му не го изведе навън и не постави ръка върху храста или я топне в потока.

За миг изглеждаше, че градинарят ще изхрачи своето презрение, но той сякаш не можа да намери място, където би посмял да се изплюе.

Селдън тихо се разсмя:

— Добре е човек да поразговаря с теб, Грубер. Като ме налегнат задълженията, ми е приятно да се откъсна за малко, та да послушам философията ти за живота.

— Ах, Първи министре, не ме бива за философии. Слабо ми е образованието.

— За да бъдеш философ, не ти трябва образование, а само пъргав ум и житейски опит. Внимавай, Грубер, мога да те повиша.

— Ако просто ме оставите какъвто съм, Първи министре, ще имате цялата ми благодарност.

Хари Селдън продължи пътя си с усмивка, но тя изчезна, щом мислите му се върнаха пак към настоящите проблеми. Десет години като Първи министър — ако Грубер знаеше как му се повдига от този пост, неговата симпатия щеше да стигне огромни висоти. Можеше ли той да схване факта, че напредъкът на Селдън в техниките на психоисторията го заплашва да се сблъска с една непоносима дилема?

 

2

Умислените разходки на Селдън из парка бяха въплъщение на спокойствието. Тук, в центъра на прякото владение на Императора, човек трудно би повярвал, че се намира в свят, който с изключение на тая област е затворен с куполи. Това място чудесно можеше да бъде и на родния му Хеликон или на Анакреон — родината на Грубер.

Разбира се, чувството за умиротвореност беше илюзорно. Територията бе охранявана, тя направо бъкаше от служители на сигурността.

Някога, преди хиляда години, паркът на Императорския дворец — много по-малко разкошен, много по-малко отличаващ се от един свят, дето тепърва ще почне да конструира куполи над отделните области — е бил отворен за всички граждани и самият Император можел неохраняван да се разхожда из алеите и да кима в отговор на поздравяващите го поданици… Някога. Сега службите за сигурност си бяха по местата и вероятно никой транторианец не би успял да проникне тук. Това обаче не премахваше опасността, защото когато тя дойдеше, идваше от страна на недоволните имперски чиновници и от корумпираните войници. Точно вътре в парка заплахата за Императора и неговия персонал бе най-голяма. Какво например би станало, ако при онзи случай преди десетина години Селдън не бе придружаван от Дорс Венабили?

Беше по време на първата му година като Първи министър и той предположи (постфактум), че е съвсем естествено някои завистници да изгарят от мъка заради неочаквания му избор на тоя пост. Мнозина други, далеч по-квалифицирани — дали заради дългогодишната си служба, или най-вече от самомнение — също можеха да се ядосват на издигането му. Те не знаеха нищичко за психоисторията или за значението, което Императорът й отдаваше, и най-лесният начин да оправят нещата се оказа да подкупят един от положилите клетва бранители на Първия министър.

Дорс ще да е била доста по-недоверчива от самия Селдън или пък с изчезването на Демерцел от сцената инструкциите да пази съпруга си са били засилени. Истината е, че през първите няколко години от премиерството му тя по-често бе редом с него, отколкото нейде другаде.

И един късен топъл следобед Дорс забеляза отблясъка на захождащото слънце — слънцето, което никога не се виждаше под куполите на Трантор — върху метала на бластер.

— Лягай, Хари! — викна внезапно и краката й замачкаха тревата, когато се втурна към сержанта.

— Дай ми бластера, сержанте — свирепо каза Дорс Венабили.

Кандидат-убиецът, който за миг застина при неочакваната гледка на тичащата жена, сега реагира бързо и насочи лъскавия бластер.

Тя обаче вече беше до него; пръстите й стиснаха като менгеме дясната му китка и я повдигнаха нагоре.

— Пусни го — изсъска през зъби.

Сержантът се помъчи да издърпа ръката си и лицето му се изкриви.

— Не се опитвай, сержанте — рече Дорс. — Коляното ми е на три инча от слабините ти и само да мигнеш, ще говориш за гениталиите си в минало време. Затова не мърдай. Ха така. Добре, сега отвори ръка. Ако не пуснеш бластера веднага, ще ти я счупя.

Един градинар притича с вила в ръцете. Дорс го отпрати назад. Сержантът изтърва оръжието на земята.

Селдън вече бе наближил:

— Аз ще го отведа, Дорс.

— Няма да го отвеждаш. Вземи бластера и влез между тия дървета. Може да участват още хора и да са готови да действат.

Жената не беше отслабила хвата си. Тя каза:

— Сега, сержанте, искам името на този, който те е уговорил да посегнеш върху живота на Първия министър, и имената на всички други, които са с теб.

Сержантът мълчеше.

— Не ставай глупак — рече Дорс Венабили. — Говори! — и изви ръката му. Той падна на колене, а тя стъпи на врата му. — Ако си мислиш, че мълчанието много ти отива, мога да ти строша ларинкса и да млъкнеш завинаги. Преди това обаче ще те повредя лошо — няма да ти оставя една здрава кост. По-добре говори.

Сержантът се разприказва.

По-късно Селдън я запита:

— Как можа да го направиш, Дорс? Никога не съм предполагал, че си способна на такова… насилие.

Тя хладнокръвно отвърна:

— Всъщност, Хари, аз не му причиних много болка. Заплахата се оказа достатъчна. Във всеки случай най-важното беше твоята безопасност.

— Трябваше да ме оставиш сам да се оправям с него.

— Защо? За да пощадя мъжката ти гордост? Първо, ти нямаше да бъдеш толкова бърз. Второ, каквото и да бе успял да сториш, ти си мъж и то щеше да бъде очаквано. Аз съм жена, а жените, според общото мнение, не са така жестоки и повечето нямат силата да направят онова, което направих аз. Цялата случка ще спечели от преразказването и всички ще започнат да се ужасяват от мен. Заради страха от Дорс Венабили никой няма да се осмели да ти причини нещо лошо.

— Заради страха от теб и заради страха от наказанието. Нали знаеш, че сержантът и неговите помощници ще бъдат убити?

При тези думи обикновено сдържаният облик на Дорс се помъти от тревога, сякаш тя не можеше да понесе мисълта за екзекуцията на предателите, макар те да биха повалили нейния любим Хари, без да се колебаят.

— Но — възкликна — конспираторите няма защо да се убиват! Изгнанието ще свърши работа.

— Не, няма да свърши работа — настоя Селдън. — Твърде късно е. Клеон не ще и да чуе за друго, освен за екзекуция. Ако желаеш, мога да ти го цитирам.

— Искаш да кажеш, че вече е решил?

— Моментално. Обясних му, че ще бъде напълно достатъчно да ги пратят в изгнание или да ги тикнат в затвора, ала той отказа. Отвърна ми: «Всеки път, когато се опитам да реша някой проблем направо и със сила, първо Демерцел, а сега и ти започвате да говорите за «деспотизъм» и «тирания». Само че това е моят Дворец. Това е моят парк. Това са моите пазачи. Безопасността ми зависи от сигурността на туй място и от лоялността на тия хора. Мислиш ли, че и най-дребното отклонение от абсолютната лоялност може да бъде наказано с друго, освен с незабавна смърт? Как иначе би могъл да бъдеш в безопасност? Как иначе аз бих могъл да съм в безопасност?» Казах му, че трябва да има съд. «Разбира се — рече ми, — кратък военен съд и не очаквам нито един глас за нещо различно от екзекуцията. Ще ги накарам да го проумеят.»

Дорс изглеждаше ужасена:

— Ти го приемаш много спокойно. Да не си съгласен с Императора?

Селдън кимна с нежелание:

— Съгласен съм.

— Понеже това беше покушение срещу теб? Нима си зарязал принципите си заради отмъщението?

— Стига, Дорс, не съм отмъстителен, обаче не само аз бях изложен на опасност или дори не Императорът. Ако новият летопис на Империята ни учи на нещо, то е, че владетелите идват и си отиват. Онова, което трябва да се защищава е психоисторията. Несъмнено, че даже и да ми се случи нещастие, някой ден тя ще бъде разработена, ала Империята запада бързо и ние не можем да чакаме. А единствен аз съм напреднал достатъчно, за да подготвя необходимите техники навреме.

— Тогава трябва да научиш и другите на това, което знаеш — мрачно каза Дорс.

— Да, правя го. Юго Амарил е приемлив заместник и съм събрал една група техничари, които все някога ще бъдат полезни, но те няма да станат толкова… — той млъкна.

— Няма да станат толкова добри, колкото си ти — толкова мъдри, толкова способни? Наистина ли?

— Така мисля — рече Селдън — и съм човек. Психоисторията е моя и ако има възможност аз да я разработя, искам аз да получа признанието.

— Човек — въздъхна Дорс и едва ли не тъжно поклати глава.

Екзекутираха ги. Такава чистка не бе виждана повече от век. Двама министри, петима по-нископоставени чиновници и четирима войници, включително злополучният сержант, намериха смъртта си. Всеки служител от охраната, който не устоя на невероятно суровото разследване, беше освободен от работа и заточен в отдалечените Външни светове.

Оттогава не се чу и шепот за нелоялност, а вниманието, с което пазеха Първия министър, стана всеизвестно — да не говорим за ужасната му съпруга, която мнозина вече наричаха Жената-тигър и която бдеше над него. Но повече не бе необходимо Дорс да го придружава навсякъде. Невидимото й присъствие беше достатъчна защита и Император Клеон можа да се наслади на почти десет години спокойствие и абсолютна сигурност.

Сега обаче психоисторията най-после стигна до точка, където можеха да се правят известни предвиждания, и докато Селдън пресичаше парка от своя офис на Първи министър до лабораторията си на психоисторик, той с безпокойство осъзна, че на тази мирна ера май й се вижда краят.

 

3

Въпреки това Хари Селдън не успя да потисне вълната от задоволство, която изпита при влизането си в лабораторията.

Как само се бяха променили нещата!

Всичко бе започнало преди двадесет години с неговото заиграване с второразредния хеликонски компютър. Точно тогава му хрумна първата мъглява идея за онуй, което щеше да прерасне в парахаотична математика.

Сетне дойдоха годините в Стрилингския университет, когато двамата с Юго Амарил се опитаха да ренормализират уравненията, да се избавят от неудобните безкрайности и да открият начин да избягнат най-лошите хаотични ефекти. Наистина не успяха особено много.

Сега обаче, след десет години като Първи министър, той разполагаше с цял етаж от последните компютри и голям екип хора, трудещи се над най-различни проблеми.

По необходимост никой от екипа му — с изключение, разбира се, на Юго и него самия — не можеше да знае доста повече от непосредствената задача, с която се занимаваше. Всеки работеше само с малка клисура или канара от гигантския планински масив, който единствено Селдън и Амарил умееха да видят като цяло. Но дори те го съзираха смътно, със скрити в облаците върхове и забулени в мъгла склонове.

Естествено, Дорс Венабили беше права. Трябваше да започне да посвещава хората си в дълбоката тайна. Техниката вече твърде излизаше извън възможностите на двама души, пък и Селдън остаряваше. Даже и да го очакваха още няколко десетилетия, годините на най-плодоносните му открития със сигурност бяха останали зад гърба му.

След месец Амарил щеше да стане на тридесет и девет и макар все още да бе млад, за математик вероятно не бе съвсем, а работеше над проблема почти така дълго, както самият Селдън. Навярно и неговите способности за нови отклоняващи се идеи западаха…

Юго Амарил го видя да влиза и се приближи. Първият министър го наблюдаваше с топло чувство. Амарил беше също толкова далянец, колкото и приемният син на Селдън, Рейч, ала въпреки мускулестото си тяло и ниския си ръст изобщо не приличаше на човек от този сектор. Нямаше мустаци, нямаше акцент, като че ли нямаше и каквото и да е далянско самосъзнание. Бе останал непроницаем дори за обаянието на Джоу-Джоу Джоуранъм, който до такава степен се бе харесал на хората от Дал.

Амарил сякаш не притежаваше нито секторен, нито планетарен, нито даже имперски патриотизъм, а принадлежеше — напълно и изцяло — на психоисторията.

Селдън изпита тръпка на непълноценност. Той самият не можеше да не размишлява за себе си като за хеликонец. Чудеше се дали хеликонското му самосъзнание няма да го подведе, изкълчвайки мисленето му за психоисторията. За да я използва както следва, в идеалния случай човек трябваше да се извиси над световете и секторите и да борави единствено с човечеството като безлична абстракция — точно това, което правеше Амарил.

«А аз не го правя» — призна си Селдън и мълчешком въздъхна.

— Струва ми се, че прогресираме, Хари — каза Юго Амарил.

— Струва ли ти се, Юго? Само ти се струва?

— Не искам да излизам в Космоса без скафандър — съвсем сериозно отвърна той (Селдън знаеше, че колегата му не притежава кой знае какво чувство за хумор) и двамата отидоха в кабинета. Кабинетът беше малък, но добре защитен срещу подслушване.

Амарил седна и кръстоса крака:

— Последният ти план как да избегнем хаоса може би донейде върши работа — естествено за сметка на точността.

— Разбира се. Каквото спечелим на правата, го губим на завоите — така действа Вселената. Трябва само някак си да я поизлъжем.

— Поизлъгали сме я. Все едно, че гледаш през заскрежено стъкло.

— По-добре е от годините, когато се мъчехме да гледаме през олово.

Амарил си промърмори нещо под носа, сетне каза:

— Можем да доловим сенки и отблясъци от светлина.

— Изясни се!

— Не мога, но вече разполагам с първичния радиант, над който работих като а-а-а…

— Опитай с кротката ламика. Това е едно животно — впрегатно добиче, което имаме на Хеликон. Тук на Трантор няма такива.

— Ако ламиката се труди здравата, тогава моята работа над първичния радиант е била като нейната.

Натисна защитния клавиш на бюрото си, едно чекмедже се отключи и безшумно се отвори. Той извади оттам тъмен непрозрачен куб, който Селдън заразглежда с интерес. Хари Селдън сам беше разработил схемата на първичния радиант, обаче я налепи Амарил — него си го биваше да върши нещо с ръцете.

Стаята се затъмни и във въздуха затрепкаха уравнения и съотношения. Под тях се разстлаха числа, увиснали над повърхността на бюрото като окачени на невидими нишки.

— Чудесно — кимна Селдън. — Някой ден, стига да доживеем, първичният радиант ще излива река от математически символи, които ще очертават миналата и бъдещата история. С него ще можем да откриваме течения и поточета и да намираме начини да ги пренасочваме така, както ние предпочитаме.

— Да — сухо отвърна Амарил. — Ако съумеем да живеем със съзнанието, че действията, дето предприемаме за добро, могат да се обърнат за лошо.

— Юго, повярвай, никога не си лягам вечер, без тази мисъл да ме мъчи. Все пак още не сме стигнали дотам. Всичко, което имаме, е тук. Но то, ти сам го каза, не е нищо повече от светлини и сенки, гледани през заскрежено стъкло.

— Съвсем вярно.

— И какво според теб виждаш, Юго? — Селдън внимателно и малко тъжно огледа Амарил.

Той беше наддал на тегло и станал леко дундест. Прекарваше твърде дълго прегърбен над компютрите (а сега и над първичния радиант) и твърде недостатъчно във физическа дейност. И макар, както Селдън знаеше, от време на време да се срещаше с жени, никога не се бе оженил. Груба грешка! Даже и на един работохолик му се налага да отдели някой час, за да зарадва съпругата си и да обърне внимание на нуждите на децата.

Хари Селдън си помисли за своята все още стройна фигура и за начина, по който Дорс се стремеше да го накара да я поддържа такава.

— Какво виждам ли? — рече Амарил. — Империята е в опасност.

— Империята винаги е в опасност.

— Да, обаче тази е по-определена. Възможно е да имаме неприятности в Центъра.

— На Трантор?

— Така предполагам. Или пък в Периферията. Или положението тук ще стане лошо — може би гражданска война, или Външните светове ще започнат да се отцепват.

— Навярно не е нужно да се използва психоисторията, за да се посочат такива възможности.

— Интересното е, че те май се изключват взаимно. Или едната, или другата. Вероятността двете да се осъществят едновременно е много малка. Ето виж! Това е от собствената ти математика, погледни!

Те задълго се наведоха над първичния радиант.

Накрая Селдън призна:

— Не мога да разбера защо двете ще се изключват взаимно.

— И аз не мога, Хари, но каква е ценността на психоисторията, ако ни показва единствено неща, които и бездруго виждаме? Онова, което тя не ни показва, е, първо, коя алтернатива е по-добра, и второ, какво да правим, та да се осъществи по-добрата и да снижим вероятността за по-лошата.

Селдън присви устни и бавно произнесе:

— Мога да ти кажа коя алтернатива е за предпочитане. Да оставим Периферията да се отцепи и да запазим Трантор.

— Наистина ли?

— Без съмнение. Трябва да поддържаме Трантор стабилен дори и само затова, че ние сме тук.

— Мисля, че нашето удобство не е решаващо.

— Ала психоисторията е решаваща. Каква полза ще имаме да задържим Периферията непокътната, ако условията на Трантор ни принудят да преустановим работата си? Не казвам, че ще ни убият, но може да не сме в състояние да работим. От развитието на психоисторията ще зависи съдбата ни. Що се отнася до Империята, ако Периферията се отцепи, тогава само ще започне разпадането, на което може да му потрябва много време, за да стигне до сърцевината.

— Даже и да си прав, Хари, какво да сторим, за да поддържаме Трантор стабилен?

— Като начало ще трябва да помислим над въпроса.

Възцари се мълчание, сетне Селдън забеляза:

— Мисленето не ме прави щастлив. Ами ако Империята вече е тръгнала в погрешна посока и така е било през цялата история? Всеки път, когато разговарям с Грубер, си мисля за това.

— Кой е Грубер?

— Мандел Грубер. Градинар.

— Аха, онзи същият, който беше дотичал с вилата да те спасява при несполучливото покушение?

— Да. Винаги съм му бил благодарен за жеста. Разполагаше само с една вила, а бе напълно възможно да има и други конспиратори, въоръжени с бластери. Туй се казва лоялност! Както и да е, като говоря с него, все едно, че поемам глътка чист въздух. Не мога да прекарвам цялото си време в разговори с дворцови чиновници и психоисторици.

— Благодаря.

— Хайде, знаеш какво имам предвид. Грубер обича простора. Харесва вятъра, дъжда, свирепия студ и всичко друго, с което може да го изненада случаят. Понякога на мен самия това ми липсва.

— На мен не ми липсва. Няма да ми мигне окото, ако никога не изляза вън.

— Ти си израснал под купола, но представи си, че Империята се състои от малки неиндустриализирани светове, които се прехранват със скотовъдство и земеделие, слабонаселени са и имат доста неусвоени площи. Няма ли да бъде по-хубаво всички да сме навън?

— Звучи ужасно.

— Ще намеря малко свободно време да проверя колкото мога по-подробно. Струва ми се, че това е случай на нестабилно равновесие. Подобен слабонаселен свят или ще замре и обеднее, изпадайки в някакво некултурно състояние близо до животинското, или ще се индустриализира. Той балансира на тесен връх и ще се прекатури в едната или другата посока. Така се е случило, че почти всички светове в Галактиката са се втурнали в индустриализацията.

— Защото това е по-добре.

— Навярно, но не може да продължава вечно. Сега наблюдаваме резултатите от прекатурването. Империята няма да съществува още дълго, понеже… понеже е прегрята. Не мога да измисля по-свястна формулировка. Ако чрез психоисторията успеем да предотвратим падането или, което е по-вероятно, подпомогнем оздравяването подир падането, нима ще бъде само за да осигурим следващ период на прегряване? Нима човечеството няма друго бъдеще, освен да тика като Сизиф камъка чак до върха на планината, единствено за да го види как се търкаля отново към дъното?

— Кой е Сизиф?

— Герой от примитивен мит. Юго, трябва да четеш повече.

Амарил сви рамене:

— Така че да мога да науча за Сизиф? Я остави тези дреболии. Може би психоисторията ще ни покаже пътя към съвсем ново общество, което да се различава във всяко отношение от онова, дето виждаме, стабилно и желано общество.

— Надявам се — въздъхна Селдън. — Надявам се, ала засега няма никакви изгледи. В близките години ще трябва просто да работим за отцепването на Периферията. Това ще бъде знак за началото на падането на Галактическата империя.

 

4

— Точно така му рекох — каза Хари Селдън. — «Това ще бъде знак за началото на падането на Галактическата империя.» И то ще стане, Дорс.

Дорс го слушаше със стиснати устни. Тя приемаше Селдъновото премиерство хладнокръвно, както приемаше всичко друго. Единствената й задача бе да пази него и психоисторията му, но отлично осъзнаваше, че тази задача се утежнява от поста му. Най-добрата защита бе да стане незабележим, а докато символите на Империята — Корабът и Слънцето — продължаваха да светят над Селдън, никакви съществуващи физически бариери нямаше да бъдат задоволителни…

Луксът, в който сега живееха — сигурната защита срещу шпиониращите лъчи и евентуалното покушение; преимуществото за собствените си исторически проучвания да разполага с почти неограничени средства, — не я удовлетворяваше. С готовност би го разменила за старото им жилище в Стрилингския университет или, още по-хубаво, за някой забутан апартамент в безименен сектор, където никой да не ги познава.

— Всичко това е много добре, Хари, скъпи — рече, — ала не е достатъчно.

— Какво не е достатъчно?

— Информацията, която ми даваш. Твърдиш, че можем да загубим Периферията. Как? Защо?

Селдън леко се усмихна:

— Чудесно би било да знам, Дорс, обаче психоисторията още не е на този етап, когато да може да ни го каже.

— Тогава ти как виждаш нещата? Може би като следствие от амбициите на отдалечените местни губернатори да се обявят за независими?

— Това положително е важен фактор. Случвало се е — и ти го знаеш по-добре от мен, — но никога не е продължавало дълго. Тоя път може да е за постоянно.

— Понеже Империята е по-слаба?

— Да, защото сега търговията върви по-трудно отпреди, защото комуникациите са по-ограничени, отколкото са били, защото губернаторите в Периферията наистина са по-близо от всякога до независимостта. Ако някой от тях се надигне с по-специални амбиции…

— Готов ли си да кажеш кой би могъл да бъде?

— Ни най-малко. Всичко, което на този етап можем да извлечем от психоисторията, е, че ако някакъв губернатор с необичайни способности и апетити въстане, условията да постигне целта си ще бъдат много по-подходящи от някогашните. Възможно е причината да е друга — голяма естествена катастрофа или внезапна гражданска война между две различни коалиции от Външните светове. Нищо от това не е предсказуемо отсега, обаче можем да твърдим, че ако се случи нещо подобно, то ще има по-сериозни последици, отколкото би имало преди един век.

— Но ако не знаеш малко по-точно какво ще се случи там, как ще действаш тъй, че да си сигурен в разцепването на Периферията, а не на Трантор?

— Като следя и едното, и другото, опитвам се да стабилизирам Трантор и не се опитвам да стабилизирам Периферията. Не можем да очакваме психоисторията автоматично да направлява събитията, без да узнаем много повече за начина, по който работи. Затуй, така да се каже, ще трябва непрекъснато да използваме ръчното управление. Някой ден техниката ще бъде усъвършенствана и нуждата от ръчно управление ще се намали.

— Аха — каза Дорс, — не сега, а някой ден, нали?

— Да. Дори и това е само надежда.

— Добре, какъв вид нестабилност би заплашила Трантор, ако решим да задържим Периферията?

— Възможностите са същите: икономически и социални фактори, амбициозни съперничества между високопоставените служители. И още нещо. Описах на Юго Империята като прегрята и Трантор всъщност е най-прегрятата й част. Той сякаш направо се разпада. Инфраструктурата — водоснабдяването, отоплението, отстраняването на отпадъците, горивопроводите, всичко — изпитва необичайни трудности и напоследък все повече и повече започва да ме занимава.

— Ами смъртта на Императора?

Селдън разпери ръце:

— Това неизбежно ще се случи, обаче Клеон е в добро здраве. Той е само на моите години, което означава, че бих желал да е по-млад, но все пак не е твърде стар. Синът му е абсолютно неподходящ да го наследи, а пък претенденти ще се намерят достатъчно. Даже повече от достатъчно, за да предизвикат неприятности и да направят от смъртта му проблем. Ала тя може и да не се окаже истинска катастрофа от гледна точка на историята.

— Тогава, да речем, убийството му?

Селдън нервно вдигна поглед:

— Не го споменавай. Даже и да сме подсигурени, не използвай тази дума.

— Хари, не ставай глупав. С подобна възможност също трябва да се съобразяваме. Беше време, когато джоуранъмитите можеха да докопат властта, и ако бяха успели, Императорът по един или друг начин…

— Едва ли, щеше да им бъде по-удобен като фигурант. Но забрави за това. Джоуранъм почина миналата година на Нишая — доста покъртителен пример.

— Той имаше последователи.

— Естествено. Всеки има последователи. Щом проучваш ранната история на Транторското кралство и Галактическата империя, попадала ли си някога на глобалистката партия от моя роден Хеликон?

— Не, не съм. Не искам да засягам чувствата ти, Хари, обаче въобще не си спомням да съм попадала на исторически епизод, в който Хеликон да е играл някаква роля.

— Не си ме засегнала, Дорс. Винаги съм казвал, че свят без история е щастлив свят. Както и да е, преди около двадесет и четири века там имало група хора, които били напълно убедени, че Хеликон е единственото населено място във Вселената. Хеликон е бил Вселената и освен него съществувала само твърдата небесна сфера, обсипана със звездички.

— Е, как са могли да вярват в това? — попита Дорс. — Сигурно са били част от Империята.

— Да, но глобалистите настоявали, че всички доказателства за съществуването на Империята са или илюзия, или преднамерена измама и че имперските пратеници и чиновници са всъщност хеликонци, които по някаква причина играят тази роля. Били са абсолютно имунизирани срещу здравия разум.

— И какво се случило?

— Предполагам, че винаги е приятно да си мислиш, че твоят свят е Светът. Във възхода си глобалистите вероятно са убедили десет процента от населението на планетата да се влеят в тяхното движение. Само десет процента, ала те представлявали едно разпалено малцинство, което надделяло над безразличното мнозинство и заплашвало да вземе властта.

— Обаче не успели, нали?

— Не, не успели. Глобализмът предизвикал намаляване на имперската търговия и хеликонската икономика изпаднала в стагнация. Когато започнало да се отразява на портфейлите на хората, вярването им бързо загубило популярност. Навремето възходът и падението му озадачили мнозина, но психоисторията, сигурен съм, би показала, че това е неизбежно и че изобщо не е било нужно да му се обръща внимание.

— Разбирам. Само че, Хари, каква е поуката? Предполагам, че има известна връзка с онова, което обсъждаме.

— Връзката е, че такива движения никога не изчезват напълно, независимо колко смешни може да са догмите им в очите на разумните хора. На Хеликон сега, в този момент, все още съществуват глобалисти. Не са много, но от време на време седемдесет-осемдесет от тях се събират на нещо, което наричат Глобален конгрес, и си доставят невероятно удоволствие, говорейки си един на друг за глобализма. Е, само преди десет години движението на джоуранъмитите изглеждаше ужасна заплаха за тоя свят, така че въобще няма да бъде изненада, ако са останали някакви отломки. Остатъци от него може да има и след хиляда години.

— Не е ли възможно някоя отломка да бъде опасна?

— Съмнявам се. Това, което правеше движението опасно, беше обаянието на Джоу-Джоу, а той е мъртъв. Джоу-Джоу дори не умря героично или по друг забележителен начин; просто се състари и почина в изгнание като сломен човек.

Дорс се изправи и бързо закрачи из стаята, размахвайки ръце и свивайки юмруци. Сетне се върна и спря пред седналия Селдън.

— Хари — рече, — нека ти кажа какво ме тревожи. Ако психоисторията сочи възможността на Трантор да станат сериозни безредици и ако все още има джоуранъмити, те все още могат да замислят смъртта на Императора.

Селдън нервно се разсмя:

— Плашиш се от сенки, Дорс. Успокой се.

Обаче откри, че не му е толкова лесно да пренебрегне казаното от нея.

 

5

Секторът Уай по традиция се противопоставяше на Ентунската династия на Клеон I, която управляваше Империята вече над два века. Противопоставянето датираше от времето, когато някои от кметовете на Уай бяха заемали имперския трон. Уайската династия нито бе властвала дълго, нито се бе оказала особено успешна, ала хората и управниците от този сектор трудно можеха да забравят, че някога са били — макар временно и без голяма полза — абсолютни господари. Краткият период отпреди осемнадесет години, когато самоназначилата се за кмет на Уай Прашел хвърли ръкавица на Империята, беше подсилил както уайската гордост, тъй и чувството за неудовлетвореност.

Всичко това обясняваше защо скромната групичка водачи на конспирацията се чувстваха в Уай в такава безопасност, каквато не биха изпитвали където и да е другаде на Трантор.

Петима от тях седяха около масата в една стая нейде из порутената част на сектора. Стаята бе лошо обзаведена, но добре защитена срещу подслушване.

На стол, малко по-качествен от другите, се разполагаше човек, който спокойно можеше да бъде взет за водач. Лицето му беше слабо и с нездрав тен, устата — широка, а устните — толкова бледи, че едва се забелязваха. Косата му бе леко прошарена, ала очите му горяха с неугасима ярост.

Беше се втренчил в седналия точно насреща му мъж — явно по-стар и отпуснат, с почти бяла коса и увиснали бузи, които потреперваха, щом проговореше.

Водачът остро каза:

— Е? Напълно ясно е, че нищо не си свършил. Обясни защо!

По-възрастният рече:

— Аз съм стар джоуранъмит, Намарти. Защо трябва да обяснявам действията си?

Гембъл Дийн Намарти, бившата дясна ръка на Ласкин Джоу-Джоу Джоуранъм, отбеляза:

— Има много стари джоуранъмити. Някои са некомпетентни, други са кекави, трети са забравени. Това, че си стар джоуранъмит, не означава нещо повече от това да си стар глупак.

Възрастният мъж се облегна на стола си:

— Ти ме наричаш стар глупак? Мен? Каспал Каспалов? Аз бях с Джоу-Джоу още когато ти не беше влязъл в партията, когато беше едно парцаливо нищо, което си търси ръководна идея.

— Не съм те нарекъл глупак — припряно отвърна Намарти. — Казах само, че някои стари джоуранъмити са глупаци. Сега имаш възможност да ми докажеш, че не си от тях.

— Моите връзки с Джоу-Джоу…

— Забрави ги. Той е мъртъв!

— Аз мисля, че духът му продължава да живее.

— Ако тази мисъл ще ни помага в борбата, тогава духът му продължава да живее. Само че за другите, а не за нас. Ние знаем, че той грешеше.

— Не съм съгласен.

— Не настоявай да изкараш герой един обикновен човек, който правеше грешки. Той си въобразяваше, че може да раздвижи Империята единствено със силата на ораторството, със слово…

— Историята показва, че в миналото думите са местели планини.

— Явно не думите на Джоуранъм, защото той допускаше грешки. Джоу-Джоу много некадърно скри микогенския си произход и, още по-лошо, позволи да го подмамят да обвини Първия министър Ето Демерцел, че е робот. Предупреждавах го против такова обвинение, но той не поиска да ме послуша и това го унищожи. Хайде сега да почнем на чисто, а? Както и да използваме името на Джоуранъм пред другите, нека ние самите не се вцепеняваме от него.

Каспал Каспалов седеше мълчаливо. Другите трима местеха поглед от Намарти към Каспалов и обратно, решени да оставят водача да изнесе тежестта на спора.

— Заради изгнаничеството на Джоуранъм на Нишая движението се разцепи и можеше да изчезне — твърдо каза Намарти. — И наистина щеше да изчезне, ако не бях аз. Малко по малко, камък по камък аз го изградих отново и го превърнах в мрежа, която опасва цял Трантор. Смятам, че го знаеш.

— Знам го, шефе — промърмори Каспалов. Използването на титлата даде ясно да се разбере, че търси помирение.

Гембъл Дийн Намарти сдържано се усмихна. Не настояваше за това обръщение, но винаги му бе приятно да го чуе. Той напомни:

— Ти си част от тази мрежа и имаш своите задължения.

Каспалов се размърда. Явно водеше вътрешен спор и накрая бавно издума:

— Ти ми рече, шефе, че си предупредил Джоуранъм да не обвинява стария Първи министър, че е робот. Той не те е послушал, ала поне те е оставил да си кажеш приказката. Може ли аз да имам същата привилегия да посоча какво мисля за грешка и ти да ме изслушаш така, както Джоуранъм е изслушал теб — даже и ако ти, също като него, не приемеш съвета?

— Естествено, че ще си кажеш приказката, Каспалов. Ти си тук точно за да можеш да го сториш. Каква ти е идеята?

— Тая наша нова тактика е погрешна, шефе. Тя предизвиква разрушения и вреди.

— Разбира се! Тъй е замислена — Намарти се раздвижи на стола си, сдържайки с усилие своя гняв. — Джоуранъм се опита да убеждава и не успя. Ние ще съборим Трантор чрез действия.

— Колко ще продължат? И на каква цена?

— Толкова дълго, колкото трябва, и то при много ниска цена. Прекъсване на енергозахранването тук, спиране на водата там, връщане на каналните потоци, повреда на кондиционерите — всичко туй означава неприятности и неудобства.

Каспалов поклати глава:

— Тези неща се натрупват, шефе.

— Естествено, Каспалов, и ние искаме разочарованието и негодуванието на хората също да се натрупат. Слушай, Каспалов, Империята се разлага. Всеки го знае. Всеки, способен да мисли интелигентно, го знае. Техниката ще отказва тук и там, дори и нищо да не правим. Ние само малко й помагаме.

— Това е опасно, шефе. Инфраструктурата на Трантор е невероятно сложна. Някой невнимателен тласък и тя може да се разпадне. Ако дръпнем погрешна нишка, Трантор би могъл да се срути като къщичка от карти.

— Засега не се е срутил.

— Но утре може и да се срути. И какво ще стане, ако хората разберат, че ние сме причината? Ще ни разкъсат на парчета. Няма да има нужда да викат силите за сигурност или военните. Тълпата ще ни унищожи.

— Откъде ще научат достатъчно, та да ни обвинят? Естествената мишена на хорското негодувание ще бъде правителството — съветниците на Императора. Никога няма да видят нищо зад това.

— А ние как ще живеем със самите себе си, като знаем какво сме направили?

Този въпрос бе зададен шепнешком; старият човек очевидно се вълнуваше доста. Каспалов умолително погледна през масата към своя водач, към човека, на когото се бе заклел във вярност. Беше го сторил с убеждението, че Намарти наистина ще продължи да носи знамето на свободата, предадено му от Джоу-Джоу Джоуранъм. Сега Каспалов се чудеше дали Джоу-Джоу би искал неговият блян да си отиде по такъв начин.

Намарти цъкна с език като баща, който мъмри непослушното си дете:

— Колега, тия сантименталности нали не са на сериозно? Веднъж да дойдем на власт, ще съберем парчетиите и ще изградим всичко отново. Ще привлечем хората с някогашните приказки на Джоуранъм за масово участие в управлението и по-голяма представителност и щом се укрепим здраво, ще установим по-ефикасно и силно правителство. Тогава ще имаме по-добър Трантор и по-здрава Империя. Ще създадем нещо като дискусионна система, където представителите на другите светове да си приказват, докато се замаят… обаче ще управляваме ние.

Каспал Каспалов седеше в нерешителност. Намарти се усмихна безрадостно:

— Не си сигурен ли? Не можем да загубим. Събитията се развиват идеално и ще продължат да се развиват идеално. Императорът не знае какво става, няма си и понятие. А пък Първият министър е математик. Вярно, че погуби Джоуранъм, но оттогава не е свършил работа за пукната пара.

— Той разполага с откритие, което се казва… казва се…

— Зарежи го. Джоуранъм му придаваше голямо значение, ала това се дължи донякъде на микогенския му произход, също като роботската му мания. Този математик няма нищо…

— Исторически психоанализ или нещо подобно. Веднъж чух Джоу-Джоу да обяснява…

— Зарежи го. Просто си гледай работата. Нали управляваш вентилирането в сектора Анемория? Е, чудесно. Накарай го да не функционира нормално, както ти си избереш. Или да спре тъй, че да се повиши влажността, или да произвежда някаква особена миризма, или нещо такова. Това няма да убие никого, така че защо да изпадаме в целомъдрена виновност? Просто ще заставиш хората да се чувстват неуютно и ще покачиш общото равнище на дискомфорт и раздразнение. Да разчитаме ли на теб?

— Ама онова, което за младите и здравите ще бъде само дискомфорт и дразнител, може да се окаже по-тежко за децата, за старците, за болните…

— Да не настояваш, че изобщо никой не трябва да пострада?

Каспалов промърмори под носа си. Намарти отсече:

— Нищо не може да се направи, за да се гарантира, че никой няма да пострада. Просто си свърши работата. Свърши я тъй, че да пострадат колкото се може по-малко хора — щом съвестта ти настоява, — само че я свърши!

— Виж какво, шефе, имам да кажа още нещо — рече Каспалов.

— Казвай — уморено отвърна Намарти.

— Можем да чоплим инфраструктурата с години, но ще дойде време, когато ще трябва да се възползваш от натрупаното недоволство и да вземеш властта. Как смяташ да го сториш?

— Искаш да знаеш как точно ще го направим?

— Да. Колкото по-бързо ударим, толкова по-ограничени ще бъдат щетите и толкова по-ефикасна ще е хирургическата намеса.

Намарти бавно произнесе:

— Още не съм решил какво ще е естеството на този «хирургически удар», обаче той ще дойде. Дотогава ще вършиш ли своята част от работата?

Каспалов неохотно се съгласи:

— Да, шефе.

— Добре, върви — каза водачът и го отпрати с рязък жест.

Каспал Каспалов стана, обърна се и излезе. Намарти го проследи с поглед, сетне рече на мъжа от дясната си страна:

— На Каспалов не може да му се вярва. Смятам, че се е продал и искаше да знае бъдещите ми планове само за да ни предаде. Погрижи се за него.

Другият кимна и тримата излязоха, оставяйки Намарти сам в стаята. Той угаси светещите стенни панели с изключение на един-единствен квадрат на тавана, тъй че да не седи в пълна тъмнина.

Помисли си: «Всяка верига има слаби брънки, които трябва да се елиминират. Правили сме го някога и резултатът е, че сега разполагаме с неуязвима организация.»

И той се усмихна в полумрака, като разкриви лице в някакво дивашко веселие. В края на краищата мрежата се простираше дори в самия Дворец — не съвсем твърдо, не съвсем сигурно, но я имаше и там. И тя щеше да бъде заздравена.

 

6

Времето над незащитения от купол парк на Императорския дворец се бе задържало топло и слънчево.

Това не се случваше често. Хари си спомни, че веднъж Дорс му беше обяснила как са избрали точно тази област въпреки студените й зими и честите й дъждове.

— Тя всъщност не е била избрана — разправяше Дорс. — В ранното Транторско кралство е била наследствено имение на Морогшанския род. Когато Кралството прерасло в Империя, имало много места, където Императорът можел да живее — летни и зимни курорти, спортни центрове, крайбрежни владения. И докато куполите полека-лека обвивали планетата, един царуващ Император, който живеел тук, толкова харесал мястото, че то останало без купол. И само защото единствена била без купол, зоната се превърнала в специална. Тази уникалност се понравила на следващия монарх… и на следващия… и на следващия… Така се зародила традицията.

Както винаги, когато чуеше нещо подобно, Селдън си бе помислил: «Как би могла психоисторията да се справи с това?» Би ли могла да предскаже, че ще остане някаква незащитена от купол зона, но да бъде абсолютно неспособна да определи коя ще е тя? Дали изобщо би стигнала дотам? Дали би успяла да предвиди, че няколко зони ще останат без куполи, или пък че няма да остане нито една — и да сбърка? Как би могла да отчете личните предпочитания и вкусове на Императора, който ще бъде на трона в критичния момент и който ще вземе решение в мигове на каприз и нищо повече? В тази посока царяха хаосът и лудостта.

Клеон I очевидно се наслаждаваше на хубавото време.

— Остарявам, Селдън — каза. — Няма защо да ти го припомням. Двамата с теб сме на еднаква възраст. Предполагам, че щом не ми се играе тенис или не ми се ходи на риболов даже когато току-що пак са зарибили езерото, а предпочитам спокойно да се разхождам из алеите, това е признак за старост.

Докато говореше, той ядеше сухи фрукти. Те напомняха онуй, което на родния Селдънов Хеликон се наричаше тиквени семки, но бяха по-големи и с не толкова фин вкус. Клеон внимателно ги натискаше със зъби, обелваше тънките люспи и хвърляше ядките в устата си.

Хари Селдън не обичаше кой знае колко вкуса им, ала естествено щом Императорът му предложи, прие и изяде няколко.

С шлюпките в ръка монархът разсеяно се огледа за някакъв съд, който да използва като кошче за боклук. Не видя, обаче забеляза наблизо застаналия мирно (както се полагаше в присъствието на Императора) градинар, склонил почтително глава. Клеон рече:

— Градинарю!

Човекът услужливо се приближи:

— Сир!

— Изхвърли ги вместо мен — и изтръска шлюпките в дланта на градинаря.

— Да, сир.

Селдън каза:

— Аз също имам няколко, Грубер.

Грубер протегна ръка и почти срамежливо кимна:

— Да, Първи министре.

Той бързо се отдалечи, а Императорът се загледа с любопитство подире му.

— Познаваш ли го, Селдън?

— Да, сир. Стар приятел ми е.

— Градинарят ти е стар приятел? Какъв е той? Някой закъсал колега математик?

— Не, сир. Навярно си спомняте историята, когато… — Хари се прокашля, търсейки най-тактичния начин да припомни инцидента — … сержантът застраши живота ми малко след като благодарение на Вашата добрина бях избран на настоящия си пост.

— Опитът за убийство — Клеон погледна небето, сякаш диреше спокойствие. — Не разбирам защо всички се боят толкова от тази дума.

— Може би — мазно каза Селдън, като леко се презираше заради лекотата, с която се бе научил да ласкае — ние, останалите, сме по-потресени от възможността с нашия Император да се случи нещастие, отколкото Сте самият Вие.

Клеон иронично се усмихна:

— А, сигурно. И какво общо има това с Грубер? Нали така му беше името?

— Да, сир. Мандел Грубер. Уверен съм, че ако се опитате да си припомните, ще се сетите, че един градинар притича с вила в ръцете, за да ме защити от въоръжения сержант.

— Ах, да. Това ли е въпросният градинар?

— Именно, сир. Оттогава го смятам за приятел и му се обаждам почти всеки път, когато изляза в парка. Мисля, че той ме пази и изпитва нещо като собственически чувства към мен. А аз, разбира се, съм привързан към него.

— Не те упреквам. Понеже споменахме случката, как е твоята забележителна дама, доктор Венабили? Не я виждам често.

— Тя е историк, сир. Броди в миналото.

— Не те ли е страх от нея? Мен ме е страх. Казаха ми как се е държала с тоя сержант. Човек би могъл да го съжали.

— Заради мене, сир, тя лесно освирепява, обаче напоследък е нямала повод. Всичко е много спокойно.

Императорът гледаше след отдалечаващия се градинар:

— Дали сме възнаградили този човек?

— Аз го възнаградих, сир. Той има жена и две дъщери и аз уредих всяка от дъщерите да разполага с една сума, заделена за образованието на децата й, колкото и да са те.

— Чудесно, но мисля, че заслужава повишение. Добър градинар ли е?

— Превъзходен, сир.

— Главният градинар Малкомбър — не съм съвсем сигурен дали точно си спомням името му — остарява и май вече не се справя перфектно със задълженията си. Отдавна е минал седемдесетте. Смяташ ли, че този Грубер ще може да се справи?

— Убеден съм, сир, ала той харесва сегашната си работа. Тя го държи на открито във всякакво време.

— Странна препоръка. Вярвам, че ще привикне с администрирането, а и наистина търся майстор, за да подновя малко парка. Хм, ще трябва да си помисля. Твоят приятел Грубер може да излезе тъкмо човекът, от когото се нуждая. Между другото, Селдън, какво имаше предвид, като каза, че е много спокойно?

— Само това, сир, че в Императорския двор няма признаци за разногласия. Неизбежната тенденция към интригантстване, изглежда, е толкова близо до минимума, колкото въобще е възможно.

— Нямаше да говориш така, Селдън, ако ти беше Император и трябваше да се съобразяваш с всички тези чиновници и техните оплаквания. Как можеш да приказваш, че нещата са спокойни, когато през седмица пристигат доклади за сериозни повреди навсякъде из Трантор?

— Нормално е подобни неща да се случват.

— Не си спомням предните години да са се случвали толкоз често.

— Може би защото наистина са липсвали, сир. Инфраструктурата старее. За да се извършат нужните ремонти, са необходими време и огромни разходи, а ситуацията сега е такава, че хората няма да погледнат с добро око на едно повишаване на данъците.

— Да, както винаги. Доколкото разбирам, хората са доста недоволни от тези повреди. Те трябва да престанат, Селдън, така че се погрижи за тях. Какво казва психоисторията?

— Същото, което казва и здравият разум: всичко остарява.

— Това напълно ми провали хубавия ден. Оставям нещата в твои ръце, Селдън.

— Да, сир — тихо рече Първият министър.

Императорът си тръгна и Хари Селдън си помисли, че и неговият хубав ден е провален. Повредите в Центъра бяха точно алтернативата, която не желаеше. Но как ли би могъл да я предотврати и да прехвърли кризата към Периферията?

Психоисторията не даваше отговор.

 

7

Рейч беше изключително доволен, защото това бе първата семейна вечеря от няколко месеца насам с двамата, за които той мислеше като за баща и майка. Прекрасно знаеше, че в биологичен смисъл те изобщо не са му родители, ала този факт нямаше значение. Усмихна им се с цялата си любов.

Обстановката не бе така уютна, както едно време в Стрилинг, когато домът им беше малък и интимен, истинска перла в големия обков на университета. Сега, за нещастие, нищо не можеше да прикрие величието в дворцовите покои на Първия министър.

Понякога Рейч се гледаше в огледалото и се дивеше как е възможно туй. Не бе висок — само 163 сантиметра, — определено по-нисък от всеки от родителите си. Изглеждаше по-скоро набит и мускулест, но не и дебел, с черна коса и наистина далянски мустаци, които поддържаше колкото може по-тъмни и гъсти.

В огледалото все още би могъл да види гаменчето от улицата, каквото беше, преди най-невероятната от всички невероятни възможности да предизвика срещата му с Хари и Дорс. Професор Селдън тогава бе много по-млад и сега видът му ясно подсказваше, че самият Рейч е кажи-речи толкова възрастен, колкото Хари при първата им среща. За учудване Дорс почти не се променяше. Бе все тъй здрава и стегната както в деня, когато Рейч за пръв път показа на двамата пътя към майка Рита в Билиботън. И ето че днес роденият в мизерия далянец е държавен чиновник, дребна пионка в Министерството на населението.

— Как вървят работите в службата, Рейч? — попита Селдън. — Има ли някакъв прогрес?

— Донякъде, татко. Разработват се закони, вземат се решения, произнасят се речи. Въпреки това е трудно да размърдаш хората. Можеш колкото си щеш да проповядваш братство, ала никой не се чувства братски настроен, което ми напомня, че далянците не са по-добри от останалите. Казват, че искат да ги третират като равни и правят всичко възможно да го постигнат, но ако им дадеш шанс, нямат никакво желание те да се отнасят към другите като към равни.

— Рейч, да промениш умовете и сърцата на човеците е почти невъзможно — рече Дорс. — Достатъчно е да се опитваш и евентуално да отстраниш най-очебийните несправедливости.

— Белята е — каза Селдън, — че през по-голямата част от историята никой не е работил над този проблем. На хората е била давана възможност да се скапват в приятната игричка «Аз съм по-добър от теб» и сега тая мръсотия не е лесно да се разчисти. Ако позволим на нещата да следват естествения си ход и да се влошават в продължение на хиляда години, не можем да се оплакваме, в случай че ни потрябват, да речем, сто години да ги оправим.

— Понякога, татко — въздъхна Рейч, — си мисля, че ти ме уреди на тази работа, за да ме накажеш.

Хари Селдън вдигна вежди:

— За какво да те наказвам?

— Понеже програмата на Джоуранъм за равенство между секторите и за по-голямо участие на хората в управлението ми хареса.

— Не те упреквам за това. Внушенията му бяха примамливи, обаче ти знаеш, че Джоуранъм и бандата му ги използваха единствено като средство да придобият власт. После…

— Но ти ме застави да го вкарам в капана, въпреки че възгледите му ми харесваха.

— Не ми беше лесно да те помоля да го направиш — подчерта Първият министър.

— И сега ме караш да работя над внедряването на програмата на Джоуранъм просто за да ми покажеш колко е трудно тя да се осъществи на практика.

Селдън каза на Дорс Венабили:

— Как ти се струва това? Момчето ми приписва някаква лукава непочтеност, каквато просто не е в моя характер.

— Предполагам — кимна Дорс с отсянка на усмивка върху устните, — че не приписваш такива неща на баща си.

— Не съвсем. Във всекидневния живот по-праволинеен от теб, татко, няма. Но ако ти се наложи, знаеш как да подреждащ картите. Не е ли точно туй, което се надяваш да направиш с психоисторията?

Селдън тъжно рече:

— Засега с психоисторията съм напреднал твърде слабо.

— Много жалко. Аз продължавам да си мисля, че трябва да има някакво психоисторическо решение на проблема за човешкото тесногръдие.

— Може и да има, обаче не съм го намерил.

Когато вечерята приключи, Хари Селдън каза:

— Рейч, сега двамата с теб трябва малко да си поговорим.

— Наистина ли? — кипна Дорс. — Да схващам ли, че не съм поканена?

— Министерски работи, Дорс.

— Министерски глупости, Хари! Каниш се да поискаш от бедното момче да направи нещо, което аз не бих пожелала да свърши.

Селдън твърдо забеляза:

— Положително не се каня да поискам онова, което той не би желал да свърши.

— Всичко е наред, мамо — вметна Рейч. — Нека си поговорим с татко. Обещавам после да ти кажа всичко.

Тя вдигна очи нагоре:

— Много добре зная, че и двамата ще твърдите, че е държавна тайна.

— Всъщност — отсече Селдън — трябва да обсъждаме точно държавна тайна. И то, от първостепенна важност. Не се шегувам, Дорс.

Жената стана, стиснала устни, и излезе от стаята с едно последно убождане:

— Не хвърляй момчето на вълците, Хари.

А след като тя изчезна, Първият министър тихо рече:

— Страхувам се, Рейч, че тъкмо на вълците ще трябва да те хвърля.

 

8

Седнаха един срещу друг в кабинета на Селдън или, както той го наричаше, «мястото ми за мислене». Тук бе прекарал безброй часове в опити да намери път сред трудностите при управлението на Империята и Трантор.

— Рейч, чел ли си за прекъсванията, които се случват напоследък в планетарните комунални услуги?

— Да — каза Рейч, — но нали знаеш, татко, че планетата ни е старичка. Най-умното, което можем да направим, е да махнем и последния човек, да изкопаем и подменим всичко, да прибавим най-новото в компютъризацията и тогава да върнем всекиго на мястото му — или поне половината. Трантор ще бъде значително по-добър само с двадесет милиарда души.

— Кои точно двадесет милиарда? — попита с усмивка Селдън.

— Много ми се ще да знаех — мрачно отвърна Рейч. — Белята е, че не можем да преустроим планетата, така че единствено продължаваме кърпежа.

— Боя се, че си прав, синко, ала в цялата работа има някои странни неща. Бих искал да ми кажеш дали не бъркам.

Той извади от джоба си малка сфера.

— Какво е това? — попита Рейч.

— Старателно програмирана карта на Трантор. Рейч, бъди тъй любезен да разчистиш масата.

Селдън постави кълбото почти в средата й и сложи ръка върху вградената в подлакътника на работния му стол клавиатура. Щракна с палец превключвателя, осветлението в стаята угасна, а над повърхността на плота се появи слой мека светлобежова светлина, дебел около един сантиметър. Сферата се бе сплескала и разстлала към ръбовете на масата.

На някои места светлинният слой потъмня и придоби структуриран вид. Рейч изненадан възкликна:

— Наистина е карта на Трантор!

— Че нали ти казах. Е, в търговския център на сектора не можеш да си купиш такова нещо. То е от тия джаджи, с които си играят въоръжените сили. Може да представя Трантор като сфера, но равнинната проекция по-ясно ще покаже онова, което аз искам.

— И какво искаш да покажеш, татко?

— През последните една-две години имаше доста аварии. Както сам спомена, планетата е старичка и е естествено да стават аварии, само че те взеха да се случват по-често и сякаш всичките са в резултат от човешки грешки.

— Това не следва ли да се очаква?

— Да, разбира се, в определени граници. Така е, даже когато говорим за земетресения.

— Земетресения? На Трантор?

— Съгласен съм, че Трантор е почти напълно несеизмична планета. И туй наистина е хубаво, защото би било твърде непрактично да затвориш под похлупак един свят, който няколко пъти годишно здравата ще се тресе и ще смачква по някоя секция от купола. Майка ти казва, че една от причините не друг, а именно Трантор да стане имперска столица е, че той е геологически умиращ: точно така неласкаво се изрази. Но макар и да е умиращ, този свят не е мъртъв. Има отделни малки земетресения — три за последните две години.

— Изобщо не съм ги усетил, татко.

— Едва ли някой ги е усетил. Куполът не е единичен обект. Състои се от стотици секции, като всяка секция в случай на земетресение може да се повдигне и открехне, за да облекчи напреженията и натиска. Доколкото трусовете продължават само от десетина секунди до една минута, отварянето е съвсем за кратко и става толкова бързо, че транторианците въобще не го чувстват. Много по-вероятно е да забележат леко разтърсване и слабо потракване на фаянсови съдове, отколкото отварянето и затварянето на секцията над главите си или пък краткотрайното нахлуване на времето отвън.

— Това е за добро, нали?

— Би трябвало. Разбира се, процесът е компютъризиран. Началото на едно земетресение включва командата за движението на куполните секции, така че те да се открехнат точно преди вибрациите да нараснат до степен да предизвикат повреда.

— Дотук добре.

— Само че при всяко от трите малки земетресения през последните две години защитата на купола не е задействала. Куполът изобщо не се е отворил и в трите случая са се наложили поправки. Те са отнели известен срок и някаква сума, а климатичният контрол значително време е бил под оптималния. Е, Рейч, каква е вероятността устройството да не проработи трикратно?

— Сигурно не е голяма.

— Въобще не е голяма. По-малка от едно на сто. Човек може да заподозре, че някой е човъркал защитата преди земетресението. Като знам, че веднъж на стотина години има утечка на магма (която е много по-трудна за контролиране), не ми се ще да мисля за резултатите, ако не забележим нещата, преди да е станало твърде късно. За щастие това не се е случило и е слабо вероятно да се случи, но я разсъждавай. Тук на тази карта ще намериш местонахожденията на авариите, които са ни тормозили през последните две години и които, изглежда, могат да се припишат на човешки грешки, макар нито веднъж да не сме успели да кажем на кого точно могат да бъдат приписани.

— Понеже всеки си пази задника.

— Опасявам се, че си прав. Това е характерен белег на всяка бюрокрация, а транторската бюрокрация е най-голямата за всички времена. Та какво мислиш за разпределението на авариите?

На картата запламтяха ярки, малки червени маркери, напомнящи ситни пришки върху повърхността на Трантор.

— Ами — предпазливо каза Рейч — изглеждат равномерно разположени.

— Точно така и именно това е интересното. Би могло да се очаква, че по-старите части от Трантор — тези, дето имат куполи по-отдавна — ще са с най-скапана инфраструктура и в по-висока степен ще са уязвими спрямо събития, които изискват бързи решения и създават почва за възможни човешки грешки. Ще наложа по-старите транторски сектори на карта-та със син цвят и ще забележиш, че авариите съвсем не са по-чести в сините области.

— Е, и?

— И си мисля, Рейч, че произходът на авариите не е естествен, а те са съзнателно предизвикани и така разпределени, че да засегнат колкото е възможно повече хора, като по тоя начин натрупат колкото е възможно по-широко недоволство.

— Не ми се струва вероятно.

— Не ти се струва? Тогава погледни разпределението не по място, ами по време.

Сините области и червените петна изчезнаха и за няколко мига картата на Трантор остана празна. Сетне ту тук, ту там маркерите започнаха да се обозначават и стапят поред.

— Забележи — рече Селдън, — че авариите не се появяват едновременно на групи. Появява се една, после друга, после трета и тъй нататък, почти като равномерното тракане на метроном.

— Смяташ ли, че и това е нарочно?

— Вероятно. Този, който го организира, иска да предизвика колкото може по-голямо недоволство с колкото може по-малки усилия, така че избягва да прави по две аварии наведнъж, защото едната частично ще засенчи другата в новините и съзнанието на обществото. Всеки инцидент трябва да се откроява, за да дразни максимално.

Картата угасна и лампите светнаха. Селдън пъхна в джоба свилата се до първоначалните си размери сфера.

— Кой ще ги върши всички тия? — каза Рейч.

Хари Селдън замислено отвърна:

— Преди няколко дни получих доклад за едно убийство в сектора Уай.

— Няма нищо необичайно — заяви Рейч. — Макар Уай да не е от наистина криминалните сектори, там сигурно всеки ден стават много убийства.

— Стотици — рече Селдън и поклати глава. — Имаше такива лоши времена, когато броят на умрелите от насилствена смърт на Трантор като цяло стигаше до милион на ден. По принцип не може да се очаква всеки престъпник да бъде открит. Смъртта просто влиза в статистиката. Тази обаче не е обикновена. Човекът бил неумело намушкан с нож. Намерили го все още жив. Преди да умре, смогнал да произнесе една дума и тя била «Шефа». Това предизвикало що-годе любопитство и успели да го идентифицират. Работел е в Анемория и не знаем какво е правил в Уай, но някакъв свестен офицер изровил факта, че бил стар джоуранъмит. Казва се Каспал Каспалов и е добре знайно, че е дружал с Ласкин Джоуранъм.

Рейч се намръщи:

— Татко, да не подозираш нова конспирация на джоуранъмити? Такива вече не са останали.

— Наскоро майката ти ме попита дали не мисля, че джоуранъмитите все още действат, и аз й казах, че всяко странно верую винаги си запазва известен брой привърженици, понякога дори след векове. Обикновено те не са от голямо значение — отделни групички, които просто не влизат в сметката. Да, ама ако джоуранъмитите са съхранили някаква организация и известна сила, ако са способни да убият някого, когото смятат за предател в собствените си редици, ако предизвикват тези аварии като подготовка за завземане на властта?

— Ужасно много «ако», татко.

— Знам. Може и напълно да греша. Убийството е станало в Уай, пък излиза, че там няма никакви инфраструктурни аварии.

— Това какво доказва?

— Би могло да доказва, че центърът на конспирацията е в Уай и че конспираторите не искат да причиняват неудобство на себе си, ами само на останалата част от Трантор. Може също да означава, че съвсем не са виновни джоуранъмитите, а потомците на старата фамилия на уайските кметове, която продължава да мечтае пак да управлява Империята.

— О, хайде, татко. Изграждаш си хипотези почти без факти.

— Така е, но хайде да допуснем, че туй е нова конспирация на джоуранъмити. Дясна ръка на Джоуранъм бе Гембъл Дийн Намарти. Нямаме сведения за смъртта на Намарти, нямаме сведения, че е напуснал Трантор, нямаме никакви сведения за живота му през последните десетина години. Ех, не е кой знае каква изненада, защото в края на краищата лесно е да загубиш един човек сред четиридесет милиарда. Беше време, когато се опитвах да мисля точно това. Разбира се, Намарти може да е мъртъв — ето най-лесното обяснение, — ала може и да не е.

— И какво да правим?

Селдън въздъхна:

— Най-логичната стъпка би била да се обърнем към органите на сигурността, само че аз не мога да го сторя. Липсва ми излъчването на Демерцел. Той умееше да уговаря хората, а аз — не, той беше властна личност, а аз съм просто математик. Изобщо не би трябвало да ставам Първи министър, не ме бива за тая работа. И нямаше да стана, ако Императорът не отдаваше на психоисторията много по-голямо внимание, отколкото си заслужава.

— Ти май малко се самобичуваш, а, татко?

— Вероятно, но не мога да си представя, че ще ида при органите на сигурността например с това, което току-що ти показах на картата — той посочи към празната маса, — и ще почна да ги убеждавам, че сме застрашени от някаква конспирация от неизвестно естество и с неизвестни последици. Ще ме изслушат доста внимателно и щом си тръгна, ще има да се смеят на «лудия математик», а сетне нищо няма да предприемат.

— Тогава ние какво да правим? — каза Рейч, връщайки се на въпроса.

— Ти какво да правиш, Рейч. Трябват ми повечко доказателства и искам да ми ги намериш. Бих изпратил майка ти, обаче тя в никакъв случай няма да ме остави. В момента аз не мога да напусна Двореца. След Дорс и мен самия най-много вярвам на теб. Всъщност повече, отколкото на Дорс и на себе си. Ти все още си млад и здрав, като извъртач си по-добър, отколкото изобщо съм бил някога, и си умен. Имай предвид, че не желая да рискуваш своя живот. Без героизъм и чудеса от храброст. Ако нещо ти се случи, няма да мога да погледна майка ти. Просто узнай, каквото ти е по силите. Може би ще откриеш, че Намарти е жив и работи или пък че е мъртъв; може би ще откриеш, че джоуранъмитите са активна група или пък че замират. Може би ще откриеш, че фамилията на уайските управници действа, а може би не. Всичко туй би било интересно, но не и особено ценно. Това, дето аз искам да научиш, е дали инфраструктурните аварии са дело на човешка ръка, както си мисля, и което е още по-важно, ако са предизвикани нарочно, какво друго възнамеряват конспираторите. Струва ми се, че трябва да кроят планове за някой голям преврат и ако е така, трябва да знам какви са тия планове.

Рейч предпазливо каза:

— Имаш ли идея откъде да започна?

— Да, Рейч, предлагам да идеш в онази част на Уай, където е бил убит Каспалов. Ако успееш, разбери дали е бил активен джоуранъмит и опитай сам да влезеш в някоя джоуранъмитска ядка.

— Току-виж се оказало възможно. Винаги съм претендирал, че съм стар джоуранъмит. Вярно е, че бях съвсем млад, когато Джоу-Джоу още държеше речи, ала бях много впечатлен от идеите му. В известен смисъл наистина си е вярно.

— Е, да, обаче има една друга трудност — могат да те разпознаят. В края на краищата ти си син на Първия министър. От време на време си се показвал по холовизията и са те интервюирали за възгледите ти за равенството между секторите.

— Да, но…

— Без «но», Рейч. Ще носиш обувки с високи токове, за да прибавиш три сантиметра към ръста си, и някой ще трябва да ти покаже как да коригираш формата на веждите, да направиш лицето си да изглежда по-пълно и да промениш тембъра на своя глас.

Рейч вдигна рамене:

— Много труд за нищо.

— И — рече Селдън с явно напрежение — ще си обръснеш мустаците.

Рейч се ококори и за момент застина в изумено мълчание. Накрая с дрезгав шепот попита:

— Да си обръсна мустаците?

— Гладко като детско дупе. Никой няма да те познае без тях.

— Ама това е невъзможно! Все едно да си отрежеш… да се кастрираш!

Селдън поклати глава:

— Те са само особеност на местната култура. Юго Амарил не е по-малко далянец от теб, а ги бръсне.

— Юго е откачалка. Мисля, че той изобщо не живее, ако изключим математиката.

— Амарил е голям математик и липсата на мустаци не променя този факт. Пък и туй не е кастрация. Мустаците ти ще пораснат за две седмици.

— Две седмици! Две години ще ми трябват да станат така… така…

Той вдигна ръка пред лицето си, сякаш за да ги скрие и предпази.

Хари Селдън неумолимо каза:

— Рейч, трябва да го направиш. Приеми го като жертвоприношение. Ако действаш като мой шпионин със своите мустаци, можеш… да пострадаш. Не бих поел такъв риск.

— По-скоро ще умра — яростно заяви момъкът.

— Не мелодраматизирай — строго рече Селдън. — Няма по-скоро да умреш и това е нещо, което трябва да свършиш. Обаче — и той се поколеба — не казвай нищо на майка си. За нея ще имам грижата аз.

Тук Рейч го погледна с чувство за безизходица и произнесе с глух, отчаян глас:

— Добре, татко.

— Ще намеря някой да те наблюдава как ще се маскираш и после тръгваш с реактивен самолет за Уай — обобщи Селдън. — Стегни се, момче, не е дошъл краят на света.

Рейч изнурено се усмихна и Първият министър с много загрижено изражение го проследи с поглед. Един мустак лесно можеше да порасне отново, но не и един син. Селдън превъзходно знаеше, че изпраща Рейч право в опасността.

 

9

Всички ние храним малки илюзии и Клеон — Императорът на Галактиката, Кралят на Трантор и още богат набор други титли, които при редки случаи биваха четени високо и звучно — бе убеден, че е личност с демократичен дух.

Той винаги се вбесяваше, когато Демерцел (а по-късно и Селдън) го разубедеше да направи нещо под предлог, че действията му ще бъдат сметнати за «тиранични» или «деспотични».

Клеон беше уверен, че характерът му не е характер на тиранин или деспот; той само искаше да предприема твърди и решителни мерки.

Много пъти бе говорил с носталгично одобрение за дните, когато императорите са можели спокойно да се движат между поданиците си. Но, разбира се, сега, щом тези преврати и убийства — успешни или не — се бяха превърнали в отвратителен житейски факт, Императорът по необходимост стоеше откъснат от света.

Съмнително е дали Клеон, който никога през живота си не се бе срещал с хора освен при най-строго определени условия, наистина би се чувствал удобно при импровизирани срещи с непознати, ала той винаги си въобразяваше, че подобна история ще му хареса. Затова изпита същинско въодушевление от рядката възможност да поговори с един от дребните служители в парка, да се усмихне и за няколко минути да се освободи от клопките в управлението на Империята. Това го накара да се почувства демократичен.

Например този градинар, за когото спомена Селдън. Би било твърде подходящо и даже истинско удоволствие да го възнагради с известно закъснение за неговата лоялност и храброст — и то да го направи сам, а не да го остави на някой чиновник.

Той нареди да го види в просторната и напълно разцъфтяла розова градина. Там ще е доста подходящо, реши Клеон, но, разбира се, първо ще трябва да доведат градинаря. Немислимо е Императорът да чака. Едно е да бъдеш демократичен, съвсем друго — да търпиш неудобства.

С широко отворени очи и треперещи устни човекът го очакваше сред розите. На Клеон му хрумна, че може би никой не му е съобщил точната причина за срещата. Нищо, сега ще го успокои дружески. Само че като си помисли за това, не можа да се сети за името на тоя приятел.

Обърна се към един от чиновниците до себе си:

— Как се казва градинарят?

— Мандел Грубер, сир. Градинар от тридесет години.

Императорът кимна и рече:

— А, Грубер. Колко съм щастлив да видя такъв достоен и усърден служител.

— Сир — промълви Грубер с тракащи зъби, — аз не съм човек с много надарености, но винаги съм се старал да правя най-доброто в угода на Ваше императорско величество.

— Естествено, естествено — каза Императорът, като се зачуди дали градинарят не го подозира в сарказъм. На тия от долната класа им липсват по-фините чувства, които идват с изтънчеността и маниерите, и това затруднява всеки опит за демократично държане.

— Чух от моя Първи министър Селдън за лоялността, с която веднъж си му се притекъл на помощ, и за умението ти в поддръжката на парка. Първият министър ме осведоми, че двамата сте в съвсем дружески отношения — рече Клеон.

— Сир, Първият министър е особено благоразположен към мен, обаче аз си знам мястото. Никога не проговарям, преди той пръв да ме заприказва.

— Браво, Грубер. Това показва добрите ти маниери, но този министър, също като мене, е човек на демократичните импулси и аз се доверявам на преценката му за хората.

Мандел Грубер ниско се поклони.

Императорът забеляза:

— Както знаеш, Грубер, главният градинар Малкомбър е доста стар и иска да се пенсионира. Отговорността вече не му е по силите.

— Сир, главният градинар е твърде уважаван от всички градинари. Дано дълго да живее, та всички ние да се обръщаме към него заради мъдростта му и справедливостта.

— Добре казано, Грубер — небрежно подметка Клеон, — ала ти много добре разбираш, че всичко туй е дрън-дрън. Няма да продължи дълго или поне не с необходимите за поста му здраве и съобразителност. Той самият пожела да се пенсионира до края на годината и аз му обещах. Остава да се намери заместник.

— О, сир, в този огромен Дворец има петдесет мъже и жени, които могат да станат главни градинари.

— Сигурно — рече Императорът, — но аз избрах теб, — И той милостиво се усмихна. Ето го очаквания момент. Предполагаше, че сега човекът ще падне на колене в благодарствен екстаз.

Грубер не падна и монархът се намръщи.

— Сир, това е прекалено голяма чест за мен. Прекалено голяма — каза Мандел Грубер.

— Глупости — заяви Клеон, засегнат, че преценката му може да се поставя под съмнение. — Време е вече твоите качества да бъдат оценени. Няма повече да бъдеш изложен на всякакъв климат през цялата година. Ще получиш офиса на главния градинар — много хубаво местенце, ще наредя да го декорират наново за теб, — където да доведеш семейството си. Грубер, ти нали имаш семейство?

— Да, сир. Жена и две дъщери. И един зет.

— Добре, добре. Ще ти бъде доста удобно и ще се наслаждаваш на новия си живот, Грубер. Ще бъдеш на закрито, драги, далеч от капризите на времето — като истински транторианец.

— Сир, ако се има предвид, че по произход съм анакреонец…

— Преценил съм го, Грубер. За Императора всички светове са еднакви. Решено е. Ти заслужаваш новата си работа.

Онзи преклони глава и се измъкна. Клеон остана доволен от последната изява на своето човеколюбие. Разбира се, би могло да се очаква малко повече благодарност от страна на тоя приятел, малко повече задоволство, но поне задачата бе изпълнена.

И беше значително по-лесно да свърши туй, отколкото да уреди проблема с разкапващата се инфраструктура.

В момент на раздразнителност Клеон бе заявил, че щом някоя авария се окаже плод на човешка грешка, съответният индивид трябва да бъде екзекутиран.

— Само няколко екзекуции — каза — и всички ще станат изключително внимателни.

— Опасявам се, сир — подхвърли тогава Селдън, — че този вид деспотично поведение няма да постигне желаното от Вас. Това вероятно ще накара работниците да вдигнат стачка и ако ги върнете насила по местата им, ще има метеж. А ако се опитате да ги замените с войници, ще установите, че те не знаят как се управляват машините, така че авариите ще бъдат много по-чести.

Нищо чудно, че Клеон се хвана с облекчение за въпроса около избора на главен градинар.

Що се отнася до Грубер, смразен от ужас, той гледаше отдалечаващия се Император. Щяха да му отнемат свободата на откритото пространство и да го осъдят да кисне затворен между четири стени. Само че как ли би могъл човек да откаже на Императора?

 

10

Рейч мрачно погледна огледалото в стаята си в уайския хотел (тя беше доста запусната, но се предполагаше, че Рейч не разполага с прекалено много кредити). Видяното не му хареса. Мустаците му бяха изчезнали, бакенбардите — подкъсени; отстрани и отзад косата му бе подстригана.

Изглеждаше като оскубан.

Още по-лошо: поради промяната в очертанията на лицето приличаше на бебе.

Отвратително.

А и въобще не напредваше. Селдън му бе дал да проучи доклада на службите за сигурност относно смъртта на Каспал Каспалов. В доклада имаше малко факти — само че Каспалов е бил убит и че местните следователи не са намерили нищо важно, свързано с неговото убийство. Във всеки случай изглеждаше пределно ясно, че служителите от сигурността не му отдаваха кой знае какво или по-скоро никакво значение.

Това не изненадваше. През последното столетие престъпността се бе увеличила чувствително в повечето светове, особено на огромния сложен Трантор, и никъде местните служби за сигурност не се справяха добре със задълженията си. Всъщност числеността и ефективността на секретните отдели спадаха навсякъде и (макар да беше трудно да се докаже) техните хора бяха станали по-корумпирани. Промяната бе неизбежна, след като заплащането им не вървеше в крак с издръжката на живота. На обществените служители трябва да се плаща, за да бъдат честни — иначе те положително ще наваксват по друг начин неадекватните си заплати.

От няколко години Селдън проповядваше тази доктрина, но тя не му вършеше работа. Нямаше начин да се повиши възнаграждението, без да се увеличат данъците, а народът не би приел спокойно такова увеличение. Хората сякаш биха предпочели да загубят десет пъти повече кредити за рушвети.

Това бе частен случай (казваше Хари Селдън) от общия упадък на имперското общество през последните два века.

Е, какво трябваше да направи Рейч? Беше в хотела, където Каспалов бе живял през дните преди убийството си. Някъде тук би могло да се открие някой,който да има нещо общо със събитието или просто да познава въпросния човек.

Рейч реши, че трябва да възбуди подозрение към себе си. Налагаше се да демонстрира любопитство към смъртта на Каспалов, та да се заинтересуват от него и да реагират. Беше опасно, но ако успееше да стори тъй, че да изглежда достатъчно безобиден, можеше и да не го атакуват незабавно.

Ами…

Рейч погледна часовниковата си лента. Сигурно в бара има хора, които се наслаждават на аперитивите си преди вечерята. Би могъл спокойно да се присъедини към тях и да види какво ще се случи. Ако изобщо нещо се случеше.

 

11

В някои отношения Уай можеше да бъде съвсем пуритански. (Това се отнасяше за всички сектори, макар ограниченията в един сектор напълно да се различаваха от ограниченията в съседния например.) Тук напитките не съдържаха алкохол, ала бяха внимателно композирани, за да стимулират по други начини. Рейч не хареса вкуса, защото му бе напълно непривичен, но туй пък означаваше, че ще може да отпива по малко и да се оглежда.

Улови погледа на една млада жена няколко маси по-нататък и откри, че му е трудно да отмести очи. Тя беше привлекателна — от вида й ставаше ясно, че Уай не е пуритански във всяко отношение.

Скоро младата жена леко се усмихна и стана. Запъти се към масата на Рейч, който я фиксира с преценяващ поглед. Точно сега едва ли можеше (помисли си той с определено съжаление) да си позволи странична авантюра.

Когато стигна до Рейч, тя спря за миг и сетне плавно се плъзна на отсрещния стол.

— Здравей — кимна. — Не приличаш на постоянен посетител.

Рейч се засмя:

— И не съм. Всички постоянни ли познаваш?

— Горе-долу — рече жената, без да се смущава. — Казвам се Манела. А ти?

Гостът установи, че никога досега не е бил толкова изпълнен със съжаление. Тя бе доста висока, по-висока от него самия, ако не беше с тия токове — нещо, което винаги го бе привличало, — и имаше млечна кожа и дълга, мека, чуплива коса с отчетливи тъмночервени отблясъци. Дрехите й не бяха прекалено крещящи, така че ако опиташе, би могла да мине за почтена жена, която не се пребива от работа.

— Името ми не е от значение. Нямам достатъчно кредити.

— О, твърде жалко — Манела направи гримаса. — Не можеш ли да спечелиш няколко?

— Много бих желал. Търся работа. Знаеш ли за някоя?

— Каква работа?

Рейч вдигна рамене:

— Нямам практика с нищо по-така, обаче не съм горделив.

Манела замислено го огледа:

— Господин Безименни, понякога изобщо не са нужни кредити.

Рейч моментално замръзна. Имаше успех сред жените, но с мустаците си — с неговите мустаци. Какво ли би харесала в това бебешко лице?

— Виж какво — каза. — Един приятел живееше тук преди две седмици и не мога да го намеря. Щом познаваш всички редовни посетители, може би ще се сетиш и за него. Нарича се Каспалов — той леко повиши глас. — Каспал Каспалов.

Манела го изгледа безизразно и поклати глава:

— Не познавам никого с такова име.

— Много лошо. Той беше джоуранъмит като мен. — Отново същият безизразен поглед. — Знаеш ли какво значи джоуранъмит?

— Н-не. Чувала съм думата, но нямам понятие какво означава. Някакъв вид работа ли е?

Рейч усети разочарование.

— Доста дълго ще трябва да ти обяснявам — рече.

Това прозвуча като отпращане и след кратко колебание Манела отплува. Не се усмихна, а Рейч малко се изненада, че тя остана толкова време.

(Е, Селдън винаги твърдеше, че неговият син притежава способността да се харесва, ала туй едва ли се отнасяше за бизнесдами от подобен род. За тях най-важно бе заплащането.)

Очите му автоматично проследиха как Манела спря до друга маса, където се бе настанил самотен мъж в началото на средната възраст и с пригладена назад масленожълта коса. Беше много гладко избръснат, но Рейч реши, че би трябвало да си пусне брада, защото челюстта му е твърде издадена и леко асиметрична.

Явно Манела не извади по-голям късмет и с безбрадия. Размениха няколко думи и тя си тръгна. Жалко, макар че сигурно рядко се проваляше. Беше несъмнено апетитна.

Улови се, че си представя какви последици би могло да има, ако той можеше… И изведнъж осъзна, че някой е седнал на масата му. Този път беше мъж. Всъщност точно същият, с когото току-що разговаря Манела. Рейч се изуми, загдето толкова бе потънал в мисли, че допусна тъй да го доближат и на практика го свариха неподготвен. Не биваше да си позволява подобни работи.

Мъжът го изгледа с искрица любопитство:

— Вие току-що говорихте за един мой познат.

Рейч не можа да се сдържи и се усмихна широко:

— Тя е много дружелюбна.

— Да, наистина. И ми е добър приятел. Нямаше как да не чуя какво й казахте.

— Нищо лошо, струва ми се.

— Съвсем не, обаче вие се нарекохте джоуранъмит.

Сърцето на Рейч подскочи. В края на краищата репликата му към Манела беше поразила целта. За нея тя бе останала празен звук, но, изглежда, представляваше нещо за нейния «приятел».

Значеше ли това, че сега е на прав път? Или че просто е в беда?

 

12

Рейч Селдън направи всичко възможно да прецени новия си компаньон, без лицето му да загуби от наивността си. Мъжът имаше остри зелени очи, а дясната му ръка, която лежеше на масата, бе свита почти заплашително в юмрук.

Рейч го погледна с удвоено любопитство и зачака. Онзи пак рече:

— Доколкото разбирам, вие се нарекохте джоуранъмит?

Младият човек се постара да придобие смутен вид. Не му беше трудно. Кимна:

— Защо питате, господине?

— Защото мисля, че не сте достатъчно възрастен.

— Достатъчно съм възрастен. Гледал съм речите на Джоу-Джоу Джоуранъм по холовизията.

— Можете ли да го цитирате?

Рейч сви рамене:

— Не, но схванах идеята.

— Трябва да сте смел младеж, за да говорите така открито, че сте джоуранъмит. На определени хора това няма да се хареса.

— Казаха ми, че в Уай има много привърженици на Джоу-Джоу.

— Възможно е. Затова ли дойдохте тук?

— Търся работа. Може би някой джоуранъмит ще ми помогне.

— В Дал също се срещат джоуранъмити. Откъде си?

Несъмнено мъжът бе разпознал акцента на Рейч, който явно не можеше да се скрие.

— Роден съм в Милимару, ала докато порасна, съм живял предимно в Дал.

— И какво си правил?

— Нищо особено. Понякога ходех на училище.

— А защо си станал джоуранъмит?

Рейч си позволи да се поразгорещи. Не би могъл да живее в потиснатия, дискриминиран Дал, без да има съвсем очевидни причини да подкрепя джоуранъмитите. Отвърна:

— Защото смятам, че управлението на Империята трябва да е по-представително, с по-голямо участие на народа и между секторите и световете да съществува по-пълно равенство. Възможно ли е младеж с ум и сърце да не мисли така?

— И затова искащ императорската институция да бъде отменена?

Рейч премълча. Би могъл да си позволи доста подривни изявления, обаче всяко открито изказване против Императора означаваше престъпване на мярката. Той рече:

— Не съм казал това. Вярвам в Императора, но е прекалено много за сам човек да управлява цялата Империя.

— Не става въпрос за един човек, ами за огромната имперска бюрокрация. Какво мислиш за Хари Селдън, Първия министър?

— Нищо не мисля. Не го познавам.

— Знаеш само, че народът трябва да бъде представен по-добре в управлението, нали?

Рейч бързо придоби объркан вид:

— Джоу-Джоу Джоуранъм говореше така. Не знам вие как го наричате. Чувал съм, че някои му казват демокрация, ала нямам представа какво означава думата.

— Демокрацията е нещо, което отделни светове са изпробвали, а други и сега продължават. Въпрос е дали тези светове се развиват по-успешно от останалите. Значи ти си демократ?

— Тъй ли му викате? — Рейч сведе глава, сякаш размишляваше дълбоко. — По съм му свикнал като джоуранъмит.

— Разбира се, щом си далянец.

— Само съм живял там известно време…

— Душа даваш за равенството между хората и разни такива неща. Бидейки потисната група, далянците естествено разсъждават по тоя начин.

— Чух, че в Уай мислят съвсем по джоуранъмитски, а те не са потиснати.

— Причината е различна. Не знаеш ли, че старите кметове на Уай винаги са искали да бъдат императори?

Рейч поклати глава.

— Преди осемнадесет години кметицата Рашел за малко да направи преврат. Така че уайците са бунтовници — не толкова джоуранъмити, колкото антиклеонисти.

Рейч преглътна:

— Нищо не знам за това. Аз не съм против Императора.

— Но нали си за по-широко представителство? Смяташ ли, че някакво избрано събрание ще може да управлява Галактическата империя, без да затъне в политиканстване и в партизанско дърляне? Без да се парализира?

— А? — учуди се Рейч. — Не разбрах.

— Мислиш ли, че в случай на спешна нужда много хора могат да стигнат до едно решение? Или просто ще седят и ще спорят?

— Знам ли, обаче не ми се вижда справедливо само няколко души да си казват приказката за всички светове.

— Искаш ли да се бориш за убежденията си, или просто ти харесва да си говориш за тях?

— Никой не ме е молил да се боря — отвърна Рейч.

— Да предположим, че някой те помоли. Мислиш ли, че твоите схващания за демокрацията или за джоуранъмитската философия са важни?

— Ще се боря за тях, ако преценя, че ще има някаква полза.

— Какъв смелчага! Значи си дошъл в Уай да защитаваш убежденията си?

— Не — неуверено кимна Рейч. — Не мога да кажа, че съм дошъл точно затова. Дойдох да си търся работа, господине. Днес не е лесно да си намериш работа, а и нямам никакви кредити. Човек трябва да живее.

— Съгласен съм с теб. Как се казваш?

Въпросът бе изстрелян без предупреждение, ала Рейч го очакваше.

— Планчет, господине.

— Това малкото ти име ли е, или фамилното?

— Доколкото знам, единственото.

— Нямаш кредити и, струва ми се, си доста слабообразован.

— Боя се, че е тъй.

— И никакъв опит с по-квалифициран труд?

— Не съм работил много, но имам желание.

— Добре. Виж какво, Планчет — другият извади от джоба си малък бял триъгълник и го притисна така, че да отпечата една бележка върху него. После я потърка с палец, за да я фиксира. — Ще ти кажа къде да отидеш. Вземи туй, то може да ти намери работа.

Рейч вдигна картичката и й хвърли поглед. Знаците, изглежда, флуоресцираха, обаче той не успя да ги разчете. Изсумтя подозрително:

— Ами ако си помислят, че съм я откраднал?

— Тя не може да бъде открадната. На нея стоят моят подпис и твоето име.

— Ами ако ме попитат кой сте вие?

— Няма да те попитат. Ще кажеш, че искаш работа. Това ти е шансът. Не ти гарантирам, но пробвай — мъжът му даде втора картичка, която Рейч можеше да разчете. — Ето къде трябва да отидеш.

— Благодаря — промълви той. Човекът го отпрати с лек жест. Рейч стана и излезе, чудейки се в какво се навира.

 

13

Напред-назад. Напред-назад. Напред-назад.

Глеб Андорин гледаше как Гембъл Дийн Намарти крачи из стаята. Намарти очевидно не беше в състояние да седи спокойно — силата на чувствата не му даваше мира.

Андорин си каза: «Не е най-умният човек в Империята или дори в движението, нито пък е най-хитрият и със сигурност не е най-рационално мислещият. Трябва непрекъснато да го възпираме, но е така мотивиран, както никой друг от нас не е. Ние можем да се откажем, да си отидем, ала не и той. Бута, дърпа, мушка, рита — може би ни е нужен един такъв. Трябва да имаме някой като него, защото иначе нищо няма да стане.»

Намарти спря, сякаш усети, че очите на Андорин се впиват в гърба му. Обърна се и рече:

— Ако пак смяташ да ми четеш конско заради Каспалов, не си прави труда.

Глеб Андорин леко сви рамене:

— Защо да си правя труда да ти чета конско? Работата е свършена. Белята — ако изобщо я има — е налице.

— Каква беля, Андорин? Каква беля? Ако не бях го сторил, ние щяхме да пострадаме. Човекът беше на границата да стане предател. След един месец щеше да хукне към…

— Знам. Бях там и го чух какво говори.

— Тогава си разбрал, че нямахме избор. Нямахме избор! Нали не си мислиш, че ми е било приятно да наредя да убият стар другар? Но аз нямах никакъв избор.

— Много добре. Ти нямаше никакъв избор.

Намарти поднови обиколките си, после пак се обърна:

— Андорин, вярваш ли в богове?

Другият го зяпна:

— В какво?

— В богове.

— Никога не съм чувал тази дума. Какво значи?

Намарти рече:

— Това не е на стандартен галактически. Свръхестествени влияния. Сега ясно ли ти е?

— Аха, свръхестествени влияния. Защо не го каза така? Не, не вярвам в подобни работи. По определение едно нещо е свръхестествено, ако съществува извън законите на природата, а извън законите на природата нищо не съществува. Да не си станал мистик? — Андорин придаде на въпроса си шеговит тон, но устните му се присвиха от внезапна загриженост.Намарти го загледа право в очите и го накара да отмести поглед. Тия негови горящи зеници можеха да накарат всекиго да сведе поглед.

— Не ставай глупак. Чел съм за това. Трилиони хора вярват в свръхестествени влияния.

— Знам. — забеляза Андорин. — Винаги са си вярвали.

— Правили са го още в праисторически времена. Думата «богове» е с неизвестен произход — явно остатък от някой първобитен език, от който не е запазена друга следа освен точно тази дума. Знаеш ли колко различни варианти на вярвания има за различните видове богове?

— Предполагам, че са приблизително колкото вариантите на глупаците сред населението на Галактиката.

Намарти не му обърна внимание.

— Някои мислят, че думата датира от времето, когато цялото човечество е съществувало само на един свят.

— Това също е митологично схващане и е също толкова хахаво, колкото идеята за свръхестествените влияния. Никога не е имало някакъв първоначален човешки свят.

— Трябва да е имало, Андорин — рече раздразнено Намарти. — Човекът не е могъл да еволюира на различни светове и да свърши като един-единствен вид.

— Даже и да е така, няма реален човешки прасвят. Той не може да бъде локализиран, нито дефиниран — следователно за него не може да се говори разумно, следователно не съществува в действителност.

— Смята се, че тия богове — продължи да следва мисълта си Намарти — са защитавали човечеството и са осигурявали безопасността му или поне на онази негова част, която е знаела как да ги използва. Логично е да се предположи, че по времето, когато хората са живеели само на едно място, боговете са били особено заинтересувани да наглеждат подобен мъничък свят с малобройно население. За него те биха могли да се грижат, сякаш са по-големи братя или родители.

— Много мило от тяхна страна. Бих искал да ги видя как ще се оправят с цялата Империя.

— Ами ако могат? Ами ако са всемогъщи?

— Ами ако Слънцето замръзне? Каква е ползата от «ами ако»?

— Само размишлявам. Не ти ли се е случвало да оставиш ума си да броди на свобода? Винаги ли държиш всичко на каишка?

— Струва ми се, че най-безопасното е да го държиш на каишка. Какво ти казва твоят бродещ ум, шефе?

Очите на Намарти стрелнаха другия, сякаш го бе заподозрял в сарказъм, обаче лицето на Андорин остана благодушно.

Намарти отвърна:

— Моят бродещ ум ми казва, че ако има богове, те вероятно са на наша страна.

— Прекрасно, стига да е вярно. Къде е доказателството?

— Доказателството? Предполагам, че без боговете сигурно ще го наречеш съвпадение, но пък е твърде удобно — шефът изведнъж се прозина и седна с изморен вид.

«Добре — помисли си Андорин. — Галопиращият му ум най-накрая се наскита и сега вече ще може да говори смислени неща.»

— Тази вътрешна развала на инфраструктурата… — рече Намарти с определено по-нисък глас.

Глеб Андорин го прекъсна:

— Знаеш ли, шефе, Каспалов донякъде имаше право. Колкото по-дълго се намесваме, толкова по-голяма е вероятността имперските сили да открият причината. Цялата програма рано или късно ще ни излезе през носа.

— Няма опасност. Засега всичко се пише на сметката на Империята. Мога да усетя тревогата на Трантор — той вдигна ръце, потривайки пръстите си. — И аз я усещам. Почти сме привършили. Готови сме за следващата стъпка.

Андорин се усмихна без чувство за хумор:

— Не питам за подробности, шефе. Виж докъде стигна Каспал Каспалов. Аз не съм Каспалов.

— Точно понеже не си Каспалов, ще ти кажа. А и защото днес знам нещо, което тогава не знаех.

— Предполагам — рече Андорин, като наполовина не вярваше на онова, което говореше, — че възнамеряващ да удариш в парка на Императорския дворец.

Намарти вдигна очи:

— Разбира се, какво друго мога да направя? Проблемът обаче е как ефективно да се проникне в парка. Там си имам източници на информация, но те са само шпиони. Ще ми трябват хора на действието.

— Няма да е лесно да вкараш хора на действието в най-силно охранявания район на нашата Галактика.

— Естествено. Точно това ме главоболеше ужасно досега — и боговете се намесиха.

Тук Андорин учтиво каза (беше му нужен целият самоконтрол, за да не покаже отвращението си):

— Не смятам, че се нуждаем от метафизични спорове. Като оставим боговете настрани, какво се е случило?

— Имам информация, че Негово величество и Вечно любим Император Клеон I е решил да назначи нов главен градинар. Той ще е първият новоназначен за близо четвърт век.

— И какво толкова?

— Не ти ли се струва важно?

Глеб Андорин помисли за миг:

— Не съм фаворит на твоите богове. Нищо важно не виждам.

— Дойде ли нов главен градинар, Андорин, става същото, когато дойде какъвто и да е друг нов администратор — все едно, че имаш нов Първи министър или нов Император. Новият главен градинар положително ще иска да събере свой екип. Онези, които смята, че са си изпели песента, ще ги накара да се пенсионират и ще си вземе стотици по-млади работници.

— Напълно е възможно.

— Повече от възможно, сигурно е. Точно това стана, когато беше назначен сегашният главен градинар, същото е станало, когато е бил назначен предшественикът му, и така нататък. Стотици чужденци от Външните светове…

— Защо пък от Външните светове?

— Андорин, размърдай си мозъка, ако го имаш. Какво знаят транторианците за градинарството, щом цял живот са живели под куполите и са се грижели за саксиени растения, зоологически градини и внимателно подредени зърнени култури и плодни дръвчета? Какво знаят за живота на открито?

— А-а-а, сега разбирам.

— Така че тия чужденци ще залеят парка. Предполагам, че ще ги проверяват внимателно, но няма да ги проучват толкова щателно, както ако бяха транторианци. А туй означава, че ще докараме няколко от нашите собствени хора с фалшиви документи и ще ги вкараме вътре. Даже и да отхвърлят неколцина, други могат и трябва да се промъкнат. Хората ни ще влязат въпреки свръхзатегнатата сигурност след неуспешното нападение в началото на мандата на Първия министър Селдън. — Както винаги, той буквално изплю името. — Най-накрая шансът ни се усмихна.

Ред беше на Андорин да се почувства зашеметен, сякаш е попаднал в бърз водовъртеж:

— Изглежда ми много странно да ти го кажа, шефе, но май има поличба в тая работа с боговете, защото изчаквах да ти съобщя нещо, което сега виждам, че идеално ни пасва.

Намарти измери подозрително другия и огледа стаята, като че ли изведнъж се уплаши за сигурността си. Страхът му обаче беше безпочвен. Стаята бе разположена дълбоко в един старомоден жилищен комплекс и добре защитена. Никой не можеше да ги подслушва, както и никой, дори и при подробни упътвания, не би успял да я открие лесно — или пък да проникне през защитните слоеве, осигурени от членовете на организацията.

— За какво говориш? — каза Намарти.

— Намерих ти човек. Един младеж, много наивен. Съвсем симпатично приятелче — от тоя род, дето още щом ги видиш, усещаш, че можеш да им се довериш. Лицето му е открито, очите му са ококорени; живял е в Дал; ентусиаст на равенството; мисли си, че Джоуранъм е най-великото нещо след далянските кокосарници, и съм убеден, че лесно ще го уговорим да свърши каквото и да е за каузата.

— За каузата? — попита Намарти, чиито подозрения ни най-малко не бяха намалели. — Някой от нашите ли?

— Всъщност не е от никого. В главата си има някакви смътни идеи, че Джоуранъм е искал равноправие между секторите.

— Това му беше стръвта. Естествено.

— И нашата, но момчето вярва в нея. Дрънка за равенство и участие на хората в управлението. Даже спомена за демокрация.

Намарти се изкикоти:

— За двадесет хиляди години демокрацията нито веднъж не е била използвана задълго, без да се разпадне.

— Да, обаче туй не ни засяга. То го мотивира и, да ти кажа, шефе, щом го видях, съобразих, че може да ни послужи като оръдие, ала не знаех как бихме могли да го насочим. Сега знам. Ще го вкараме в парка на Императорския дворец като градинар.

— Как? Разбира ли нещо от градинарство?

— Не. Сигурен съм, че не разбира. Никога не е вършил квалифицирана работа. В момента управлява мотокар и мисля, че и на това е трябвало да го учат. Но ако го внедрим като помощник-градинар, ако само знае как да държи овощарските ножици, значи сме успели.

— Какво сме успели?

— Да намерим човек, който ще доближи всеки, когото поискаме — и то без да предизвика и най-малкото подозрение, — ще доближи достатъчно, за да нанесе удар. Казвам ти, че той просто излъчва някаква честна тъпотия, някаква глупашка добродетелност, която предизвиква доверие.

— И ще направи всичко, което му наредим?

— Абсолютно.

— Как го срещна тоя момък?

— Не бях аз. Всъщност Манела го забеляза.

— Кой?

— Манела. Манела Дюбанка.

— О, твоята приятелка — лицето на Намарти се изкриви в гримаса на лицемерно неодобрение.

— Тя е приятелка на мнозина — толерантно рече Андорин. — Това е едно от нещата, които я правят тъй полезна. Умее твърде бързо и по много малко да прецени един мъж. Госпожицата се разговорила с този приятел, понеже й харесал на външен вид — а те уверявам, че Манела не е човек, който обикновено може да хареса нещо друго освен поне минималната тарифа, — така че, както виждаш, момъкът е съвсем необикновен. Та тя се свързала с него (между другото името му е Планчет) и после ми каза: «Имам един топъл-топъл за теб, Глеб.» Когато става въпрос за топли-топли, готов съм да й повярвам по всяко време на денонощието.

Намарти лукаво рече:

— И какво си мислиш, че това твое прекрасно оръдие може да направи, щом веднъж го вкараме в парка, а, Андорин?

Глеб дълбоко си пое дъх:

— Какво друго? Ако свършим всичко както трябва, ще ни избави от нашия скъп Император Клеон, Първия с подобно име.

Лицето на Намарти се озари от гняв:

— Какво? Луд ли си? Защо ще искаме да убиваме Клеон? Той е нашето стъпало към правителството. Той е фасадата, зад която можем да управляваме. Той ще ни легитимира. Къде ти е пипето? Клеон ни е нужен като фигурант. Няма да ни се бърка и ще бъдем по-силни, ако е жив.

Светлото лице на Глеб Андорин се покри с червени петна и ведрото му настроение накрая експлодира:

— Тогава какво имаш наум? Какво планираш? Уморих се вечно да отгатвам.

Намарти вдигна ръка:

— Добре, добре. Успокой се. Нищо лошо нямам предвид. Само че ще помислиш ли мъничко? Кой съсипа Джоуранъм? Кой преди десет години попари надеждите ни? Онзи математик. Същият, който сега управлява Империята с идиотските си приказки за психоисторията. Клеон не е пречка; Хари Селдън трябва да унищожим. Хари Селдън, когото направих смешен с тези непрекъснати аварии. Недоволството от тях е посято в неговата градина — в ъгълчетата на устните му се появи слюнка. — Когато бъде очушкан, ще завалят такива поздравления от цялата Империя, че с часове ще запълнят всички холовизионни репортажи. Даже няма да има значение дали знаят кой го е направил.

Той пак вдигна ръка и я спусна надолу, като че ли забиваше нож в нечие сърце.

— Ще ни смятат за герои на Империята, за спасители. Е? Е? Мислиш ли, че твоят младок ще успее да очушка Хари Селдън?

Андорин вече бе възстановил хладнокръвието си — поне външно.

— Сигурен съм, че би успял — отвърна с насилена лекота. — Към Клеон би могъл да изпитва някакъв респект; поне ти знаеш, че Императорът има мистично излъчване. — Той леко наблегна на «ти» и Намарти се намръщи. — Към Селдън обаче не би изпитвал такива чувства.

Но вътрешно Андорин беше бесен. Не това бе желал. Беше предаден.

 

14

Манела отметна косата от очите си и се усмихна изотдолу на Рейч:

— Казах ти, че няма да ти струва и един кредит.

Рейч примигна и почеса голото си рамо:

— А сега няма ли да ми поискаш няколко?

Тя сви рамене и се засмя почти дяволито:

— Защо да ти искам?

— Защо да не ми искаш?

— Защото и аз понякога си позволявам удоволствия.

— С мен?

— Тук друг няма.

Последва дълга пауза, сетне Манела успокояващо рече:

— Освен това ти и бездруго не разполагаш с толкова кредити. Как е работата?

— Не е кой знае какво, но е по-добра от нищо — призна Рейч, — много по-добра. Ти ли каза на този образ да ми намери работа?

Манела бавно поклати глава:

— Имаш предвид Глеб Андорин? Нищо не съм му казвала да прави. Просто му рекох, че може би ще го заинтересуваш.

— Дали ще се ядоса, задето ти и аз…

— Откъде накъде? Не е негова грижа. Нито пък е твоя.

— Той с какво се занимава? Искам да кажа, какво работи?

— Не мисля, че изобщо нещо работи. Андорин е богат. Роднина е на старите кметове.

— На уайските ли?

— Аха. Не обича имперското правителство. Никой от роднините на старите кметове не го обича. Той разправя, че Клеон би трябвало…

Тя изведнъж спря и заключи:

— Много се раздрънках. Недей да повтаряш нищо от онова, което си научил от мен.

— Аз? Въобще не съм те чувал да казваш нещо. И няма и да те чуя.

— Чудесно.

— Питах те за Андорин. Издигнал ли се е в тая работа с джоуранъмитите? Важна клечка ли е там?

— Не знам.

— Никога ли не говори за тези истории?

— Не и на мен.

— А-а — кимна Рейч, опитвайки се да не прозвучи ядосано.

Манела изпитателно го изгледа:

— Защо се интересуваш толкова?

— Искам да се свържа с тях. Смятам, че така мога да напредна. По-добра работа, повечко кредити. Сама знаеш.

— Може би Андорин ще ти помогне. Той те цени, поне в това съм сигурна.

— Можеш ли да го накараш да ме цени повече?

— Бих пробвала. Не виждам защо да не го направи. Аз те харесвам. Харесвам те повече от него.

— Благодаря, Манела. И аз те харесвам — той прокара ръка по тялото й и горещо му се прииска да би могъл да се концентрира по-дълго върху нея и по-малко върху задачата си.

 

15

— Глеб Андорин — каза уморено Хари Селдън, търкайки очи.

— И кой е той? — попита Дорс Венабили. Откакто Рейч беше заминал, настроението й бе все така отвратително.

— Допреди няколко дни изобщо не бях чувал за него — рече Селдън. — Това е трудността, когато се опитваш да управляваш един свят с четиридесет милиарда души. Никога за никого не си чувал, ако се изключат неколцината, които постоянно ти се пречкат. Колкото и да е компютъризирана информацията, Трантор си остава планета на анонимността. Можем да открием хората и техните справочни номера, само че кого всъщност откриваме? Като добавиш още двадесет и пет милиона Външни светове, започваш да се чудиш как Галактическата империя е действала през всичките тия хилядолетия. Честно казано, аз мисля, че тя съществува единствено, понеже до голяма степен се самоуправлява. А сега окончателно е тръгнала да запада.

— Стига си философствал, Хари — сряза го Дорс. — Кой е този Андорин?

— Един човек, за когото, признавам си, би следвало да знам. От рода на уайските кметове — всъщност най-известният от фамилията, — така че хората от сигурността не го изпускат от очи. Те смятат, че е амбициозен, но той е прекалено върл плейбой, за да свърши нещо.

— И се е забъркал с джоуранъмитите?

Селдън направи неуверен жест:

— Оставам с впечатлението, че органите на сигурността нищичко не знаят за джоуранъмитите. Това би могло да означава, че джоуранъмитите вече не съществуват или, ако съществуват, нямат никаква тежест. Може да значи и че тези органи просто не са заинтересовани. Не че има някакъв начин да ги принудя да се заинтересуват. Направо съм благодарен на офицерите, загдето изобщо ми дават информация. Отгоре на всичко аз съм Първият министър.

— Дали е възможно да не си много добър Първи министър? — сухо каза Дорс.

— Нещо повече от възможно. Вероятно от поколения не е имало по-неподходящ избраник на тоя пост от мен. Само че това няма нищо общо със службите на сигурността. Те са абсолютно независим клон на управлението. Съмнявам се, че дори самият Клеон знае повече за тях, макар на теория да се предполага, че офицерите му докладват чрез своя директор. Вярвай ми, че ако бяхме по-добре информирани за тези служби, щяхме да се опитаме да напъхаме действията им в собствените си психоисторически уравнения.

— Поне на наша страна ли са офицерите от сигурността?

— Така мисля, обаче не мога да се закълна.

— И защо се интересуваш от онзи… как му беше името?

— Глеб Андорин. Понеже получих косвено съобщение от Рейч.

Очите на Дорс блеснаха:

— Защо не ми каза? Той наред ли е?

— Доколкото зная, да, но се надявам да не се опитва да изпраща повече съобщения. Ако го хванат, няма да бъде наред. Във всеки случай влязъл е в контакт с Андорин.

— И с джоуранъмитите ли?

— Едва ли. Изглежда малко вероятно, защото връзката му с тях би била безсмислена. Идеите на Джоу-Джоу бяха популярни предимно сред долната класа — така да се каже, движение на пролетариите. А Андорин е аристократ на аристократите. Какво да прави с джоуранъмитите?

— Ако е от рода на уайските управници, не би ли могъл да храни аспирации към имперския трон?

— Те от поколения хранят такива аспирации. Предполагам, че помниш Рашел. Тя беше леля на Глеб Андорин.

— Тогава той може да използва джоуранъмитите като трамплин, не мислиш ли?

— Ако съществуват. Ако съществуват и на Глеб му трябва трамплин, смятам, че ще се усети, че е захванал опасна игра. Джоуранъмитите — стига да ги има — биха кроили собствени планове и човек като него ще открие, че просто е яхнал гърти…

— Какво значи гърти?

— Някакво изчезнало и, струва ми се, доста свирепо животно. Това е поговорка от Хеликон, Яхнеш ли гърти, не слизай, защото ще те изяде.

Селдън млъкна за малко.

— Още нещо. Рейч, изглежда, се е забъркал с една жена, която е близка с Андорин и чрез която той мисли, че маже да получи ценна информация. Казвам ти го сега, за да не ме обвиняваш впоследствие, че съм крил факти от теб.

Дорс се намръщи:

— Каква е тая жена?

— Ами, доколкото разбирам, тя познава много мъже, които, без да разсъждават, биха й доверили нещо, понякога при интимни обстоятелства.

— От ония — и Дорс съвсем се намръщи. — Не ми е приятно да знам, че Рейч…

— Хайде, хайде. Той е на тридесет години и несъмнено има голям опит. Можеш спокойно да я оставиш — както и коя да е друга, струва ми се — на здравия му разум. — Хари се обърна с ужасно изтощен вид и допълни: — Да не мислиш, че на мен ми харесва? Мислиш ли, че има едно нещо в цялата работа, което да ми харесва?

И Дорс Венабили не можа да намери какво да каже.

 

16

Дори и в най-добрите си мигове Гембъл Дийн Намарти не се отличаваше с учтивост и приветливост, а наближаващата кулминация на десетгодишните му кроежи го бе направила съвсем кисел.

Надигна се с известна възбуда от стола си и рече:

— Доста време ти трябваше, за да дойдеш тук, Андорин.

Другият сви рамене:

— Но пък съм дошъл.

— И този твой млад човек — забележителното оръдие, дето така го рекламираш — къде е той?

— Евентуално може да се появи.

— Защо не се появи сега?

Хубавата глава, на Андорин като че ли леко се наведе, сякаш бе потънал в мисли или вземаше решение, ала после отсече:

— Не искам да го доведа, докато не разбера в какво положение съм поставен.

— Това какво значи?

— Ясни думи на стандартен галактически. От колко време целта ти е била да се освободиш от Хари Селдън?

— Винаги! Винаги! Толкова ли е трудно за разбиране? Имаме нужда от реванш за онуй, което направи с Джоу-Джоу. Даже и да не го беше сторил, доколкото е Първи министър, щеше да се наложи да го отстраним.

— Само че Клеон — Клеон — е човекът, който трябва да бъде свален. Ако не само той, то двамата със Селдън.

— Защо се интересуваш от един фигурант?

— Ти не си вчерашен. Никога не ми се е налагало да ти обяснявам моята роля във всичко това, защото не си такъв невеж глупак, та да не знаеш. За какво да се безпокоя за плановете ти, ако те не включват детрониране?

Намарти се разсмя:

— Разбира се. Отдавна зная, че гледаш на мен само като твой трамплин, като средство да се възкачиш на имперския трон.

— Да не си очаквал нещо друго?

— Изобщо не съм очаквал. Аз ще планирам всичко, ще поема риска, а сетне, щом работата е напълно свършена, ти ще грабнеш печалбата. Съвсем разумно, нали?

— Да, разумно е, защото печалбата ще бъде и твоя. Няма ли да станеш Първи министър? Няма ли да можеш да разчиташ на пълната поддръжка от страна на един нов Император, изпълнен с благодарност? Няма ли аз да бъда — и лицето му иронично се изкриви, изплювайки останалите думи — новият фигурант?

— Такива ли са ти били плановете? Да бъдеш фигурант?

— Смятам да бъда Император. Осигурявах ти пари, когато нямаше никакви пари, осигурявах ти кадри, когато нямаше никакви кадри, осигурявах ти уважението, от което се нуждаеше, за да изградиш голяма организация тук, в Уай. Все още бих могъл да си взема обратно всичко, което съм вложил.

— Не смятам така.

— Искаш ли да поемеш риска? Не си мисли, че с мен ще направиш онова, което направи с Каспалов. Ако нещо ми се случи, Уай ще стане необитаем за тебе и твоите хора — пък и ще откриеш, че никой друг сектор няма да ти даде подкрепата, която ти трябва.

Намарти въздъхна:

— Значи настояваш Императорът да бъде убит?

— Не съм казал «убит». Казах «свален». Подробностите ги оставям на теб — последното изречение бе придружено от почти отпращащ жест с ръката: махване с китката, сякаш Андорин вече седеше на имперския трон.

— И тогава ти ще бъдеш Император?

— Да.

— Няма да бъдеш Император. Ще бъдеш мъртъв, и то не от моите ръце. Андорин, нека те науча на някои неща от живота. Ако Клеон бъде убит, ще изскочи въпросът за наследниците и за да избегне гражданската война, Императорската гвардия моментално ще унищожи всеки член от рода на уайските кметове — теб на първо място. От друга страна, ако бъде убит единствено Първият министър, ти ще останеш в безопасност.

— Защо?

— Първият министър е само Първи министър. Те идват и си отиват. Възможно е даже Клеон вече да се е уморил от него и да е разпоредил да го премахнат. Ние естествено ще се погрижим да се разпространят слухове от тоя сорт. Императорската гвардия ще се колебае и ще ни даде шанс да подменим правителството. Всъщност е напълно реално тя самата да е благодарна за края на Селдън.

— И като съставите ново правителство, аз какво да правя? Да продължа да чакам? Завинаги?

— Не. Щом стана Първи министър, винаги ще се намерят начини да се разправя с Клеон. Може би ще успея да уредя нещо с Императорската гвардия — та даже и с органите на сигурността — и да ги използвам като мои оръдия. Тогава ще открия някакъв безопасен механизъм да се избавя от Клеон и да го заменя с тебе.

Глеб Андорин избухна:

— Защо ти е да го правиш?

— Как защо? — учуди се Намарти.

— Ти гониш карез на Селдън. Когато той изчезне, защо ти трябва да поемаш ненужни рискове на такова високо равнище? Ще сключиш примирие с Клеон и аз ще съм принуден да се върна в моето разпадащо се имение и към неизпълнимите ми мечти. А може, за да си съвсем спокоен, да наредиш да ме убият.

Намарти каза:

— Не! Клеон е роден за трона. Той произхожда от няколко поколения императори — гордата Ентунска династия — и ще бъде много труден за управляване, истинска досада. От друга страна, ти ще дойдеш на трона като член на нов род, без да си обвързан здраво с традицията, защото предишните уайски монарси са били, сам ще се съгласиш, съвсем незабележими. Ще седиш на един нестабилен трон и ще имаш нужда от някой, който да те поддържа — от мен. А аз ще имам нужда от някой, който да зависи от мен и когото по тая причина бих могъл да управлявам — от теб. Хайде, Андорин, нашето няма да е женитба по любов, дето изчезва за една година; ще бъде женитба по сметка, която може да трае, докато и двамата сме живи. По-добре да си вярваме един на друг.

— Закълни се, че аз ще стана Император.

— Каква полза да ти се кълна, ако ти не ми вярваш? Нека да кажем, че те смятам за един изключително полезен Император и ще искам да замениш Клеон веднага, щом това може безопасно да се уреди. Сега ме представи на този момък, за когото мислиш, че ще бъде идеалното оръдие за твоите цели.

— Добре. И помни какво го прави тъй различен. Аз го изучих. Той не е много умен идеалист. Ще свърши каквото му наредят, без да се тревожи ни от опасността, ни от задни мисли. И в добавка излъчва такова усещане за доверие, че жертвата му ще му вярва, дори и да държи в ръката си бластер.

— Мисля, че това не е за вярване.

— Почакай, докато го видиш — рече Андорин.

 

17

Рейч гледаше надолу. Бе хвърлил бърз поглед на Намарти и друго не му трябваше. Преди десет години, когато младежът беше изпратен да подлъже Джоу-Джоу Джоуранъм към неговата гибел, срещна този мъж и сега няколко секунди му бяха предостатъчни.

За тия десет години Намарти се бе променил леко. Гневливостта и омразата все още бяха доминиращите черти, които човек виждаше у него (или поне Рейч ги виждаше, защото той осъзна, че не е безучастен свидетел) и те сякаш трайно го бяха мумифицирали. Лицето му беше малко по-изпито, косата — изпъстрена със сиво, обаче тънките му устни сключваха същата твърда линия, а тъмните му очи святкаха опасно както винаги.

Това бе достатъчно и Рейч се стараеше да отклонява погледа си встрани. Усещаше, че Гембъл Дийн Намарти не е от хората, които биха се привързали към някой, дето може да ги гледа право в очите.

Намарти сякаш поглъщаше с взор Рейч, но леко презрителната усмивка, която сякаш винаги висеше на лицето му, не изчезна.

Той се обърна към Андорин, неспокойно застанал настрани, и каза, като че ли обектът на разговора не присъстваше:

— Ето го значи човека.

Андорин кимна и устните му оформиха едно беззвучно «Да, шефе».

Шефът рязко рече на Рейч:

— Името?

— Планчет, господине.

— Вярваш ли в нашата кауза?

— Да, господине — говореше внимателно, съвсем според указанията на Андорин. — Аз съм демократ и искам по-голямо участие на хората в процеса на управлението.

Очите на Намарти се стрелнаха към Андорин:

— Оратор.

После върна погледа си към Рейч:

— Ще поемеш ли риск заради каузата?

— Всякакъв, господине.

— Ще вършиш ли каквото ти кажат? Без въпроси? Без да се отмяташ?

— Ще следвам заповедите.

— Знаеш ли нещо за градинарството?

Рейч се поколеба:

— Не, господине.

— Значи си транторианец? Роден си под купола?

— Роден съм в Милимару, господине, но отраснах в Дал.

— Много добре — рече Намарти. После се обърна към Глеб Андорин: — Изведи го и го предай временно на хората, които чакат отвън. Те ще се погрижат добре за него. Сетне се върни. Искам да поговорим.

Когато другият се върна, у Намарти имаше голяма промяна. Очите му святкаха, а устните му се бяха разкривили в дива усмивка.

— Андорин — извика той, — боговете, за които онзи ден говорихме, са с нас до такава степен, каквато не съм си и представял.

— Аз ти казах, че човекът става за нашите цели.

— Става много повече, отколкото си мислиш. Знаеш, разбира се, историята как Хари Селдън, почитаемият ни Първи министър, изпратил своя син — или по-скоро осиновеното си дете — да види Джоуранъм и да постави капана, където той въпреки съвета ми попадна.

— Да — Андорин кимна с отегчение. — Историята ми е известна — каза го с вида на човек, който я знае прекалено добре.

— Виждал съм това момче само веднъж, но ликът му се е отпечатал в съзнанието ми. Смяташ ли, че десетгодишната пауза, фалшивите токове и обръснатите мустаци могат да ме подлъжат? Този твой Планчет е Рейч, осиновеният син на Хари Селдън.

Андорин пребледня и за миг престана да диша.

— Сигурен ли си, шефе? — попита той.

— Толкова сигурен, колкото че стоиш тук пред мен и че си довел сред нас един враг.

— Нямах никаква представа…

— Не се притеснявай — успокои го Намарти. — Мисля, че в целия си празен живот на аристократ не си направил нищо по-добро. Ти изигра ролята, която боговете ти бяха отредили. Ако не знаех кой е, той може би щеше да осъществи онова, което несъмнено възнамерява: да ни шпионира отвътре и да издава най-тайните ни планове. Ала тъй като аз знам кой е, нещата се обръщат. Сега ние разполагаме с всичко.

Намарти потърка доволно ръце и неуверено, сякаш чувстваше колко не му приляга, се засмя.

 

18

Манела замислено рече:

— Струва ми се, че повече няма да те виждам, Планчет.

Рейч се изтриваше след душа.

— Защо?

— Глеб Андорин не иска.

— Така ли?

Манела вдигна гладките си рамене:

— Казва, че те чака важна работа и нямаш вече време за глупости. Може би има предвид, че ще получиш по-добра служба.

Рейч застина:

— Каква служба? Спомена ли нещо по-специално?

— Не, но каза, че ще отива в Императорския сектор.

— Аха. Често ли ти съобщава такива работи?

— Нали знаеш, Планчет — когато са в леглото, мъжете много приказват.

— Знам — потвърди Рейч, който винаги внимаваше да не го прави. — И какво друго разправя?

— Защо питаш? — тя се понамръщи. — Той също винаги пита за теб. Забелязала съм, че мъжете все подпитват един за друг. Как мислиш, защо е тъй?

— Какво си му говорила за мене?

— Малко неща — само че си много свестен тип. Естествено не съм му казала, че те харесвам повече от него. Това би наранило чувствата му, а също и на мен няма да ми е от полза.

Рейч вече се беше облякъл.

— В такъв случай сбогом.

— Предполагам, че е за известно време. Глеб може да си промени мнението. Разбира се, бих искала да ида в Императорския сектор — ако ме вземат. Никога не съм била там.

Рейч едва не се изпусна, но свари да се закашля и после рече:

— И аз никога не съм ходил.

— Там са най-големите сгради, най-хубавите местенца и най-шикарните ресторанти; там живеят богаташите. Бих желала да се срещна с някои богаташи — искам да кажа, освен с Глеб.

— Предполагам — забеляза Рейч, — че не успяваш да измъкнеш много от хора като мен.

— Имаш право. Човек не може през цялото време да мисли за кредити, обаче понякога трябва. Особено откакто ми се струва, че взех да омръзвам на Глеб.

Рейч се почувства длъжен да каже:

— Ти на никого не можеш да омръзнеш. — Сетне разбра, донякъде за свое учудване, че наистина го мисли.

Манела въздъхна:

— Мъжете винаги разправят така. Във всеки случай беше хубаво с теб, Планчет. Пази се и, кой знае, навярно пак ще се видим.

Рейч кимна и откри, че думите не му стигат. Нямаше никакъв начин да каже или направи нещо, за да изрази чувствата си.

Насили се да размишлява за друго. Трябваше да открие какво планират хората на Намарти. Щом го откъсват от Манела, сигурно решителният момент скоро ще дойде. Всичко, на което би могъл да се опре, беше този странен въпрос за градинарството.

Пък и вече не можеше да съобщи на Селдън нищо ново. От срещата му с Намарти го следяха отблизо и всички пътища за комуникация бяха прекъснати, а ако той предадеше новините, едва след като те престанат да бъдат новини, това би означавало, че се е издънил.

 

19

Хари Селдън нямаше добър ден. Не бе получавал вести от Рейч от първото му съобщение насам и губеше представа от ситуацията.

Като се изключи естествената му тревога за безопасността на Рейч (положително щеше да разбере, ако се случеше нещо лошо), той се безпокоеше и за това какво всъщност би могло да бъде планирано.

Би трябвало да е някакъв хитър ход. Пряка атака срещу самия Дворец беше напълно изключена. Мерките за сигурност там бяха прекалено строги. Е, щом е тъй, какво друго достатъчно ефективно действие биха успели да планират?

Всичко туй го държеше буден нощем и го разсейваше през деня.

Сигналната лампа светна:

— Вашата среща в два часа, господине…

— Каква е тая среща в два часа?

— Мандел Грубер, градинарят. Той има необходимите сертификати.

Селдън си спомни:

— Да, пратете го при мен.

Сега не бе времето да се среща с градинаря, ала в момент на слабост се бе съгласил — човекът изглеждаше твърде объркан. Първият министър не би трябвало да изпада в такива състояния на слабост, обаче Селдън си беше Селдън, много преди да стане Първи министър.

— Влез, Грубер — благо рече той.

Грубер застана пред него с механично сведена глава, а очите му шареха насам-натам. Хари бе съвсем сигурен, че градинарят никога не е бил в толкова великолепна стая, и изпита горчивото желание да каже: «Харесва ли ти? Моля те, вземи я. Аз не я искам.»

Но вместо това рече:

— Какво има, Грубер? Защо си тъй нещастен?

Не последва незабавен отговор; Мандел Грубер само се усмихна разсеяно. Селдън му предложи:

— Седни бе, човек. Ей там е столът.

— О, не, Първи министре. Не е редно. Ще го изцапам.

— Ако го изцапаш, лесно ще го почистят. Седни, щом те каня. Така! Сега просто си поседи тук една-две минути и си събери ума. После, като се приготвиш, ми кажи каква е работата.

Грубер поседя мълчаливо и сетне думите задъхано бликнаха:

— Първи министре, главен градинар ще ме правят. Благословеният Император сам ми го съобщи.

— Да, чух за това, но сигурно не то те тревожи. Новият ти пост си заслужава поздравленията и аз наистина ти го честитя. Може би дори да съм допринесъл за него, Грубер. Никога не съм забравял твоята смелост, когато едва не ме убиха, и можеш да си уверен, че съм споменал за нея пред Негово императорско величество. Наградата е подходяща, Грубер, а ти така или иначе щеше да дочакаш повишението, защото от сведенията за теб е съвсем ясно, че си напълно подходящ за мястото. Тъй че, след като това е уточнено, кажи ми какво те безпокои.

— Първи министре, самото място и повишението ме безпокоят. С тая работа не мога да се справя, понеже не съм квалифициран.

— Ние сме убедени, че си.

Грубер се разпали:

— И аз ще трябва да седя в някоя канцелария? Не желая да седя в канцелария. Няма да мога да излизам навън и да работя с растенията и животните. Ще стана затворник, Първи министре.

Селдън се ококори:

— Няма такова нещо, Грубер. Няма защо да стоиш в офиса си повече, отколкото се налага. Можеш свободно да бродиш из парка и да надзираваш всичко. Можеш да ходиш на открито, колкото си щеш; просто ще си спестиш тежката работа.

— Аз не бягам от тежката работа, Първи министре, и няма никакъв шанс да ме пуснат да изляза от канцеларията. Нали съм наблюдавал сегашния главен градинар? Той не може да напусне офиса, макар непрекъснато да иска. Има прекалено много администрация, прекалено много бумаги. Ами да, когато пожелае да разбере какво става навън, трябва ние да ходим в неговата канцелария, за да му кажем. Гледа нещата по холовизията — рече той с безкрайно презрение, — като че ли можеш да проумееш нещо за растящите, живите неща от някакви картинки. Не е за мен, Първи министре.

— Стига, Грубер, дръж се като мъж. Не е чак толкова лошо. Ще свикнеш. Полека-лека ще почнеш да се справяш.

Мандел Грубер поклати глава:

— Първо — ама най-първо — ще се наложи да се разправям с всички нови градинари. Това ще ме закопае — и добави с неочаквана енергия: — Това е работа, която не я ща и не трябва да получавам, Първи министре.

— Слушай, Грубер, може би не желаеш тази работа, но не си единственият. Казвам ти, че в момента бих искал да не съм Първи министър. Подобна служба е прекалено тежка за мен. Струва ми се, че дори самият Император понякога се уморява от императорската си мантия. Всички ние сме в тая Галактика, за да си гледаме задълженията, а те не винаги са приятни.

— Ясно ми е, Първи министре, ала Императорът трябва да бъде Император, защото е роден за туй. И вие трябва да бъдете Първи министър, защото никой друг не може да върши същото. Само че в моя случай размишляваме единствено за главния градинар. Тука има петдесет градинари, които ще се справят не по-зле от мен и които не биха имали нищо против този пост. Вие казвате, че сте обяснили на Императора как съм се опитал да ви помогна. Не можете ли пак да поговорите с него и да му намекнете, че ако иска да ме възнагради за каквото съм направил, следва да ме остави на мястото ми?

Селдън се облегна назад на стола си и важно изрече:

— Грубер, ако можех, щях да го сторя заради теб, но нека да ти обясня нещо и искрено се надявам, че ще го проумееш. На теория Императорът е абсолютният властелин на Империята. На практика той може да направи твърде малко. В момента аз управлявам Империята в много по-голяма степен от него, обаче и аз мога да направя твърде малко. Има милиони и милиарди хора на всички етажи на управлението и всички те вземат решения, допускат грешки, като някои действат мъдро и героично, а други — глупаво и крадливо. Човек не успява да ги контролира. Разбираш ли ме, Грубер?

— Да, но какво общо има това с моя случай?

— Това, че съществува само едно място, където Императорът наистина е абсолютен властелин — и то е паркът на Двореца. Тук думата му е закон и чиновническите слоеве под него са достатъчно ограничени, за да ги управлява. Да го помолиш да преразгледа някое решение, което е взел по отношение на парка на Императорския дворец, би означавало да нахълташ в единствената зона, която той смята за неприкосновена. Ако му кажа: «Оттеглете решението си за Грубер, Ваше императорско величество», по-вероятно ще ме освободи от задълженията ми, отколкото да отмени решението си. За мен туй може да е добро, обаче на теб изобщо няма да ти е от полза.

Грубер попита:

— Това означава ли, че няма начин нещата да се променят?

— Точно така. Но ти не се безпокой, Грубер, ще ти помогна с каквото умея. Съжалявам, ала вече прекарах с теб цялото време, което можех да ти отделя.

Посетителят стана. В ръцете си извиваше своята зелена градинарска шапка. В очите му имаше нещо повече от намек за сълзи.

— Благодаря, Първи министре. Зная, че ще искате да ми помогнете. Вие сте… вие сте добър човек, Първи министре.

Той се обърна и излезе, потънал в скръб.

Селдън замислено се загледа подире му и поклати глава. Умножи неволите на Грубер по един квадрилион и ще получиш неволите на всички хора от двадесет и петте милиона свята на Империята; как би успял той, Хари Селдън, да намери начин да ги спаси всичките, когато е безсилен да реши проблема на един-единствен човек, дошъл при него за помощ? Не, психоисторията не може да спаси отделен човек. Би ли могла да спаси квадрилион?

Хари пак поклати глава, провери естеството и времето на следващата си среща и изведнъж се вцепени. Сетне изрева към вътрешния телефон с изненадващо дива невъздържаност, съвършено различна от обичайния му строг самоконтрол:

— Върнете тоя градинар при мен! Веднага го доведете при мен!

 

20

— Каква бе тая приказка за новите градинари? — възкликна Селдън. Този път не помоли Грубер да седне.

Мандел Грубер примигна бързо-бързо. Беше в паника, че е бил повикан така неочаквано.

— Н-новите градинари? — заекна той.

— Ти каза: «всички нови градинари». Това са твои думи. За какво точно говореше?

Грубер беше изумен:

— Щом има нов главен градинар, естествено ще има и нови работници в парка. Такъв е обичаят.

— Никога не съм чувал за него.

— Последния път, когато главните градинари се смениха, вие не бяхте Първи министър. Вероятно не сте били дори на Трантор.

— Но за какво е всичко това?

— Ами градинарите никога не ги уволняват. Някои умират, други остаряват и се пенсионират или ги заменят. Във всеки случай, докато дойде време да се назначи нов главен градинар, поне половината му хора са застарели и най-добрите им години са минали. Всичките ги пенсионират щедро и докарват заместници.

— Защото са млади?

— Донякъде затова и донякъде защото обикновено има нови планове за градините и трябва да разполагаме с нови идеи и схеми. Парковите земи заемат почти петстотин квадратни километра и са нужни няколко години, за да бъдат реорганизирани, а аз ще съм човекът, от когото ще искат да следи за всичко. Моля ви, Първи министре — Грубер се задъхваше, — сигурно умен мъж като вас може да намери начин да промени мнението на благословения Император.

Селдън не му обърна внимание. Челото му се бе изпотило от концентрация.

— Откъде идват новите градинари?

— Правят се изпити по всички светове — винаги има хора, които чакат да станат заместници. Ще дойдат със стотици на дузина групи. Ще ми трябва поне една година…

— Откъде идват? Откъде?

— От всяка от възможните милиони планети. Ние искаме разнообразие на градинарски знания. Всеки гражданин на Империята може да се кандидатира.

— И от Трантор ли?

— Не, от Трантор не. В градините няма никой от Трантор — гласът му стана презрителен. — От транторианец градинар не можеш направи. Парковете, които гледат тука под куполите, не са паркове. Това са растения в саксии, а животните са в клетки. Транторианците като бедни създания не знаят нищо за открития въздух, свободно течащата вода и истинското равновесие на природата.

— Добре, Грубер. Сега ще ти възложа една задача. От теб ще очаквам да ми даваш имената на всички нови градинари, които трябва да пристигнат през следващите седмици. Всичко за тях. Име. Свят. Справочен номер. Образование. Практика. Всичко. Искам да го имам на бюрото си, колкото може по-бързо. Ще изпратя хора да ти помагат. Хора с машини. Какъв компютър използваш?

— Съвсем прост, за да поддържам списък на насажденията, видовете и други такива неща.

— Хубаво. Хората, които ще ти пратя, ще вършат онова, което ти не умееш. Не мога да ти кажа колко е важна задачата.

— Ако успея да се справя…

— Грубер, сега не е време за пазарлъци. Подведеш ли ме, няма да станеш главен градинар, а вместо туй ще те уволнят без право на пенсия.

Щом се видя пак сам, Селдън излая към вътрешния телефон:

— Отменете всички срещи за този следобед!

После остави тялото си да хлътне в стола, усещайки всяка от петдесетте си години и чувствайки как главоболието му се засилва. Години, не, десетилетия наред сигурността на парка при Императорския дворец бе ставала все по-голяма, по-строга, по-непроницаема с добавянето на всеки нов слой или ново устройство…

… и ето че изведнъж пускат стада чужденци в парка. Не им задават никакви въпроси освен може би един-единствен: «Разбирате ли от градинарство?»

Тая глупост беше прекалено колосална, за да може да се схване.

И той едва бе успял да я забележи навреме. Успял ли? Дали вече не беше закъснял?

 

21

Глеб Андорин гледаше Намарти през полупритворените си клепачи. Никога не го беше харесвал особено, но имаше моменти, когато го харесваше още по-малко от обикновено, и сегашният бе измежду тях. Защо на Андорин, уайец с кралско потекло (в края на краищата нещата се свеждаха дотам), му се налагаше да работи с това парвеню, с този почти отявлен параноик?

Андорин знаеше защо и знаеше, че трябва да издържи, макар Намарти пак да бе почнал да разказва историята как е изградил движението за десет години до сегашния връх на съвършенството. Дали непрекъснато го разправяше на всички? Или беше избрал единствено Андорин за слушател? Лицето на Намарти като че ли просветна от злорадо ликуване, когато произнесе в странен речитатив, сякаш го повтаряше механично:

— Година след година работех в тази насока, даже да нямаше надежда и всичко да изглеждаше безполезно, ковях организацията, подронвах доверието към правителството, създавах и засилвах недоволството. По време на банковата криза и седмицата на мораториума аз… — Той внезапно млъкна. — Казвал съм ти го много пъти и вече ти е писнало да го слушаш, нали?

Другият изви устни в кратка, суха усмивка. Намарти не беше такъв идиот да не знае колко е досаден; просто не можеше да се удържи. Андорин отвърна:

— Казвал си ми го доста пъти — и остави останалата част от въпроса да увисне във въздуха без отговор. Отговорът в края на краищата бе очевидно положителен. Нямаше нужда да му го тика под носа.

Жълтеникавото лице на Намарти леко се зачерви. Той рече:

— Само че създаването и подронването можеха да продължават вечно, ако нямах нужното оръдие в ръцете си. И без никакви усилия от моя страна оръдието дойде при мен.

— Боговете ти доведоха Планчет — неутрално отбеляза Андорин.

— Прав си. Скоро една група градинари ще влезе в парка на Императорския дворец — той направи пауза, сякаш да се наслади на мисълта. — Мъже и жени. Достатъчно, за да послужат като маскировка на шепата наши тайни агенти, които ще ги придружават. Сред тях ще бъдете ти … и Планчет. И това, което ще ви отличава, е, че ще носите бластери. — Естествено — каза Андорин с хладнокръвна злоба зад учтивото изражение — ще ни спрат на вратите и ще ни задържат за разпит. Да вкараш незаконно бластер в парка на Двореца…

— Няма да ви спрат — рече Намарти, без да забележи злобата. — Няма да ви претърсят. Въпросът е уреден. Разбира се, ще ви приветства някой чиновник от Двореца. Не знам кой обикновено върши тази работа — третият помощник шамбелан по тревата и листата, доколкото схващам, — но в случая ще е самият Хари Селдън. Великият математик ще избърза да поздрави новите градинари и да им каже «Добре дошли» в парка.

— Предполагам, че си сигурен в това.

— Сигурен съм, естествено. Всичко е уредено. Той ще научи горе-долу в последната минута, че осиновеният му син е между хората, записани като нови градинари, и за него ще бъде невъзможно да се въздържи да го види. И когато Селдън се появи, момъкът ще извади своя бластер. Нашите агенти ще се развикат: «Измяна!» В бъркотията и врявата Планчет ще убие Селдън и тогава ти пък ще убиеш Планчет. После ще хвърлиш бластера си и ще излезеш. Нещата са уредени.

— Абсолютно ли е необходимо да го затрия?

Намарти се намръщи:

— Защо? Съгласен си за едното убийство, а не си съгласен за другото? Искаш ли, щом Планчет се възстанови, да каже на властите всичко, което знае за нас? Освен това ние подготвяме семейно отмъщение. Не забравяй, че Планчет всъщност е Рейч Селдън. Ще изглежда като че ли двамата са стреляли едновременно — или сякаш Селдън е заповядал, ако неговият син направи някое заплашително движение, да бъде ликвидиран. Ще се погрижим на тази семейна версия да бъде дадена пълна гласност. Ще напомня за лошото старо време на Кървавия император Маноуел. Хората от Трантор сигурно ще бъдат отблъснати от явната порочност на Деянието. Това, добавено към цялата неефективност и авариите, на които са били свидетели, ще предизвика рев за ново правителство и никой няма да е в състояние да им откаже, най-малкото пък Императорът. Точно тогава ние ще влезем вътре.

— Толкоз просто?

— Не, не е толкоз просто. Аз не живея в измислен свят. Изглежда, че ще има някакво временно правителство, но то ще падне. Ние ще се погрижим да падне, сетне ще излезем публично и ще подновим старите джоуранъмитски аргументи, които транторианците никога не са забравяли. И след време — не след много — аз ще стана Първи министър.

— Ами аз?

— Ти евентуално ще станеш Император.

Андорин каза:

— Шансовете всичко да се сбъдне така са малки. Това е уредено, онова е уредено, туй също е уредено. Нещата трябва да се натрупат и идеално да се омесят, защото иначе ще пропаднат. Някой някъде непременно ще се набърка. Рискът е неприемлив.

— Неприемлив? За кого? За теб?

— Положително. Очакваш аз да се уверя, че Планчет ще убие баща си, а после пък да убия Планчет. Защо аз? Няма ли по-малоценни оръдия от мен, които по-лесно да могат да бъдат рискувани?

— Да, но ако избера някой друг, ще означава сигурен провал. Кой освен теб разчита толкова на тази бойна задача, че да не избяга в нервна депресия в последната минута?

— Рискът е огромен.

— Според теб не си ли струва? Играеш за имперския трон.

— А ти какъв риск поемаш, шефе? Ти ще си останеш тука на спокойствие и ще чакаш да чуеш новините.

Устните на Намарти се извиха:

— Ама че си глупак, Андорин! Ама че Император ще стане от теб! Мислиш ли, че не поемам рискове, понеже ще остана тук? Ако гамбитът пропадне, ако заговорът не успее, ако заловят някои от нашите хора, смяташ ли, че няма да кажат това, което знаят? Ако по някакъв начин пипнат теб, ще посрещнеш ли нежните ласки на Императорската гвардия, без да им снесеш всичко за мен? И ако имат един несполучлив опит за убийство, вярваш ли, че няма да обърнат Трантор, за да ме намерят? Мислиш ли, че в края на краищата няма да успеят? А щом ме намерят, какво предполагаш, че ме очаква? Риск ли? Аз рискувам много повече от всекиго от вас, просто като седя тук и нищо не върша. Андорин, всичко се свежда до следното: искаш ли или не искаш да станеш Император?

Андорин тихо каза:

— Искам.

И така нещата бяха задвижени.

 

22

За Рейч не бе трудно да забележи, че за него се полагат специални грижи. Цялата група бъдещи градинари беше разквартирувана в един от хотелите в Императорския сектор — естествено не от първокласните.

Градинарите представляваха странна сбирщина от петдесет различни свята, ала той нямаше особени възможности да разговаря с тях. Глеб Андорин се изхитряваше да го държи настрани от другите, без много да бие на очи.

Рейч се чудеше защо. Това го тормозеше. Всъщност откакто бе напуснал Уай, се чувстваше малко потиснат. Депресията нарушаваше мисловните му процеси и младежът се бореше с нея, но без голям успех.

Самият Андорин носеше груби дрехи и се мъчеше да наподобява работник. Той щеше да играе ролята на градинар като средство да ръководи «шоуто», каквото и да беше то.

Рейч изпитваше срам, че не е успял да подразбере естеството на това «шоу». Бяха го обградили и бяха предотвратили всякаква възможна комуникация, така че той дори нямаше шанс да предупреди баща си. Доколкото знаеше, те, изглежда, постъпваха тъй с всеки транторианец, който бе пробутан в групата, просто от свръхпредпазливост. Рейч преценяваше, че между тях може да има около дузина транторианци — мъже и жени, — разбира се, до един хора на Намарти.

Онова, което го озадачи беше, че Андорин се отнася към особата му почти с обич. Бе го монополизирал, настояваше винаги да ядат заедно и се държеше с него по начин, съвсем различен от начина, по който се държи с всички останали.

Дали не беше, защото двамата споделяха Манела? Рейч не знаеше много за морала на сектор Уай, за да може да каже дали в неговото общество няма жилка полиандрия*10. Ако двама мъже споделят една жена, дали това в известен смисъл не ги побратимява? Дали не създава връзка?

Рейч никога не бе чувал за такова нещо, но достатъчно добре съзнаваше, че не е схванал даже и малка частица от безкрайните тънкости на галактическите общества — дори и на обществата на Трантор.

Щом умът му се върна към Манела, известно време той разсъждава за нея. Тя ужасно му липсваше. Помисли си, че може би нейната липса е породила депресията му, макар, честно казано, туй, което изпитваше сега, докато приключваше обяда си с Андорин, да бе почти отчаяние — въпреки че не успя да се сети за друга причина.

Манела!

Беше споменала, че иска да посети Императорския сектор и че вероятно ще придума Глеб Андорин да изпълни желанието й. Той бе достатъчно отчаян да зададе един глупав въпрос:

— Господин Андорин, все се чудя дали не можехте да вземете Манела с вас? Тук, в Императорския сектор.

Оня го погледна съвършено изумен. Сетне благо се разсмя:

— Манела? Виждаш ли я да се занимава с градинарство? Или поне да се преструва, че разбира? Не, не, тя е от тези жени, които са измислени за спокойните ни мигове. Извън това няма никаква друга функция. — После добави: — Защо питаш, Планчет?

Рейч вдигна рамене:

— Не знам. Тук е малко скучно. Помислих си… — гласът му заглъхна.

Андорин преценяващо го изгледа и накрая рече:

— Сигурно не смяташ, че е особено важно с коя жена поддържаш връзка? Уверявам те, че за нея няма значение с кой мъж се среща. Щом това в Двореца свърши, ще има други жени. Много жени.

— Кога ще свърши?

— Скоро. И ти ще бъдеш част от него по твърде важен начин — Андорин внимателно наблюдаваше Рейч.

— Колко важен? — попита момъкът. — Няма ли да бъда само… градинар? — гласът му прозвуча глухо и той усети, че не е способен да вложи никаква искра в него.

— Ще бъдеш нещо повече, Планчет. Ще влезеш вътре с бластер.

— С какво?

— С бластер.

— Никога не съм държал бластер. Никога.

— Няма нищо сложно. Вдигаш го, насочваш го, затваряш контакта и някой умира.

— Никого няма да убия.

— Вярвах, че си един от нашите, че ще направиш всичко за каузата.

— Не съм имал предвид да убивам — Рейч сякаш не можеше да овладее мислите си.

Защо трябва да убива? Какво всъщност са приготвили за него? И как ще успее да предупреди Императорската гвардия, преди ужасното да бъде извършено?

Лицето на Андорин внезапно се втвърди — мигновен преход от приятелски интерес към сурово решение. Той каза:

— Ти трябва да го убиеш.

Рейч събра цялата си сила:

— Не. Никого няма да убия. Точка.

Андорин настоя:

— Планчет, ти ще направиш, каквото ти наредя.

— Не и да убивам.

— Дори и това.

— Как ще ме накарате?

— Просто ще ти кажа да го свършиш.

Рейч усети, че се обърква. Защо Андорин е тъй уверен? Поклати глава:

— Не.

— Аз ти я давам, Планчет, откакто напуснахме Уай — отбеляза другият. — Направих така, че да съм сигурен, че ще ядеш с мен. Следях за диетата ти. Особено за онова, което току-що погълна.

Рейч усети надигащия се отвътре ужас и изведнъж разбра.

— Десперанца!

— Съвсем точно — рече Андорин. — Ти си хитър дявол, Планчет.

— Това е незаконно.

— Да, разбира се. Както и убийството.

Младежът знаеше за десперанцата. Тя беше химическа модификация на съвършено безвреден транквилант. Модифицираната му форма обаче не предизвикваше спокойствие, а отчаяние. Бе поставена под запрещение, защото можеше да се употреби за мозъчен контрол, но въпреки туй упорито се говореше, че Императорската гвардия я използва.

Андорин каза, сякаш не му бе трудно да прочете мислите на Рейч:

— Наречена е така, понеже десперанца е стара дума, която означава безнадеждност. Смятам, че сега се чувстваш безнадеждно.

— Не — пошепна Рейч.

— Много си решителен, обаче не можеш да се бориш с химикала. А колкото по-обезнадежден се усещаш, толкова по-ефективен е наркотикът.

— Няма да го бъде.

— Я си помисли, Планчет. Намарти моментално те позна, въпреки че нямаш мустаци. Той знае, че ти си Рейч Селдън и под мое ръководство ще убиеш баща си.

Рейч промърмори:

— Не преди да убия вас.

Той стана от стола. Това нямаше да бъде никакъв проблем. Глеб Андорин може и да беше по-висок, ала бе по-слаб и очевидно не бе атлет. Рейч би могъл да го прекърши на две с една ръка — само че щом се изправи, залитна. Тръсна глава, но тя не се проясни.

Андорин също стана и се дръпна назад. Измъкна десницата си, която бе пъхнал в левия ръкав. Държеше оръжие и мило каза:

— Дошъл съм подготвен. Информиран съм за ловкостта ти като хеликонски извъртач, така че няма да има ръкопашен бой.

Той погледна своето оръжие.

— Не е бластер — рече. — Не мога да си позволя да те убия, преди да си свършиш работата. Това е невронен камшик. В известен смисъл е много по-страшен. Ще го насоча в лявото ти рамо и, повярвай ми, болката ще бъде толкова мъчителна, че и най-големият стоик на света няма да може да я издържи.

Рейч, който бавно и мрачно напредваше, рязко спря. Когато бе на дванадесет години, беше опитал — съвсем слабо — невронния камшик. Веднъж ударен, човек никога не забравяше болката, колкото и дълъг и пълен със събития да бе животът му. Андорин каза:

— Нещо повече, ще употребя пълния му обхват, тъй че отначало нервите в горната част на ръката ти да бъдат стимулирани към непоносима болка, а после да бъдат напълно разрушени и ти никога повече няма да можеш да я използваш. Ще пощадя дясната ти ръка, за да държиш бластера. Ако седнеш и приемеш нещата, както трябва, ще запазиш и двете си ръце. Разбира се, ще се наложи пак да ядеш, та нивото на десперанцата да се повиши. Отсега нататък положението ти само ще се влошава.

Рейч знаеше единствено, че ще го насилят да свърши онова, което Андорин му каже. Беше играл играта и бе загубил.

 

23

— Не! — Хари Селдън беше почти бесен. — Не те искам там, Дорс!

В отговор Дорс Венабили го погледна с не по-малко решително изражение:

— Тогава няма да те пусна и ти да отидеш, Хари.

— Аз трябва да съм там.

— Това не е твое задължение. Тези хора следва да ги посрещне някой градинар първа класа.

— Точно така, само че Грубер не може да го направи. Грубер е съкрушен.

— Все трябва да има близък помощник. Или пък остави стария главен градинар да го свърши. Той запазва поста си до края на годината.

— Старият главен градинар също е болен. Освен това — Селдън се поколеба — между градинарите са се промъкнали хора с невярно съобщени данни. Транторианци. Те са дошли по някаква причина. Разполагам с имената на всекиго от тях.

— Тогава накарай да ги арестуват до един. Толкова е просто. Защо усложняваш така ситуацията?

— Понеже ние не знаем защо са тук. Нещо ще става. Не виждам какво могат да направят дванадесет градинари, но… Не, по-добре да го формулирам другояче. Мога да видя дузина неща, които биха направили, обаче не знам кое от тях са планирали. Ние наистина ще ги арестуваме, ала преди туй искам да узная повече. Трябва да научим достатъчно, за да изловим всеки, който участва в конспирацията — от долу до горе, — и да бъдем наясно какво точно са сторили, та да им наложим подходящото наказание. Не желая да задържа дванадесет мъже и жени просто заради една наказуема простъпка. Те ще твърдят, че са били отчаяни и са търсили работа. Ще се оплакват, че не е честно да се изключват транторианците. Ще спечелят много симпатии и ние ще се озовем в глупаво положение. Нека да им дадем възможност да се самообвинят в нещо по-голямо. Освен това…

Последва дълга пауза и Дорс ядно рече:

— Е, какво означава новото «освен това»?

Селдън понижи глас:

— Един от дванадесетте е Рейч под името Планчет.

— Какво?

— Защо се изненадваш? Изпратих го в Уай, за да проникне в движението на джоуранъмитите и той успя да се внедри някъде. Напълно му се доверявам. Ако той е там, то знае защо и трябва да има някакъв план да им сложи прът в колелата. Само че и аз искам да присъствам. Искам да го видя. Искам, ако мога, да му помогна.

— Ако желаеш да му помогнеш, накарай петдесет души от охраната на Двореца да застанат рамо до рамо от двете страни на твоите градинари.

— Не. Пак ще приключим без нищо. Императорската гвардия ще бъде на мястото, обаче няма да се вижда. Нека въпросните градинари смятат, че имат пълната възможност да извършат онова, което са замислили. Преди да могат да го направят, но след като е станало съвсем очевидно какво възнамеряват, ще ги хванем.

— Това е рисковано. Рисковано е за Рейч.

— Рисковете трябва да се поемат. Тук е вложено нещо повече от живота на няколко души.

— Звучи твърде безсърдечно.

— Мислиш ли, че нямам сърце? Даже и да го съкруша, главната ми грижа трябва да бъде за психо…

— Не я споменавай — тя трепна като ранена.

— Добре — рече Селдън, — но ти не трябва да си там. Твоето присъствие ще е толкова неподходящо, че конспираторите ще заподозрат, че ние знаем прекалено много, и ще зарежат плановете си. А аз не искам да ги зарежат.

Той млъкна, сетне меко добави:

— Дорс, ти казваш, че работата ти е да пазиш мен. Това има предимство пред защищаването на Рейч и ти го схващаш. Не бих настоявал, ала да ме пазиш, означава да пазиш психоисторията и цялата човешка раса. Ето какво трябва да бъде на преден план. Знанията ми в областта на психоисторията ми нашепват, че аз на свой ред следва да пазя Центъра на всяка цена и точно туй се опитвам да правя. Разбираш ли?

— Разбирам — кимна Дорс и се извърна настрани от него.

Селдън си помисли: «И се надявам, че съм прав.» Ако се окажеше, че не е прав, тя никога нямаше да му прости. Много по-лошо — той нямаше никога да си прости независимо от всякаква психоистория.

 

24

Те бяха красиво строени: стъпалата встрани, ръцете зад гърба, всички в спретнати зелени униформи, свободно падащи и с големи джобове. Имаше твърде малка полова разлика и човек само би могъл да предполага, че по-ниските са жени. Качулките скриваха прическите им, но градинарите и бездруго следваше да подрязват косата си съвсем късо — независимо от пола — и да не пускат растителност по лицето си.

Никой не можеше да каже защо трябва да е тъй. Думата «традиция» обясняваше всичко, както обясняваше и толкова много други неща — и полезни, и глупави.

Отзад стоеше Мандел Грубер с по един помощник от всяка страна. Той трепереше, широко отворените му очи имаха стъклен блясък.

Хари Селдън сви устни. Стига Грубер да успееше да произнесе: «Градинарите на Императора ви поздравяват» и това щеше да е достатъчно. Сетне самият Селдън щеше да поеме парада.

Погледът му се плъзна по новия контингент и откри Рейч.

Сърцето му леко подскочи. Рейч, лишен от мустаците си, стоеше в предната редица — малко по-вдървено от останалите — и гледаше право напред. Очите му не помръднаха да срещнат очите на Селдън; младежът изобщо не даваше признак, че го е познал.

«Добре — помисли си Първият министър. — Това и се очаква от него. Нищо да не издава.»

Грубер измърмори едно тихо приветствие и Селдън се намеси.

Излезе отпред с едри леки крачки, като незабавно застана пред Грубер, и каза:

— Благодаря, градинарю първа класа. Мъже и жени, градинари на Императора, вие поемате важна задача. Вие ще отговаряте за красотата и здравето на единствената открита земя на нашия голям транторски свят, столицата на Галактическата империя. Ще трябва да се грижите въпреки липсата на безкрайните пейзажи на откритите светове ние да имаме тук един малък скъпоценен камък, сияещ по-ярко от всичко друго в Империята. Ще ви ръководи Мандел Грубер, който скоро ще стане главен градинар. Когато е нужно, той ще ми докладва, а аз ще докладвам на Императора. Това означава, както и сами схващате, че ще бъдете едва на три нива от присъствието на Император Клеон и винаги ще сте под благото му наблюдение. Сигурен съм, че дори и сега той ни наблюдава от Малкия дворец, неговия собствен дом, постройката, която забелязвате вдясно — онази с покрития с опал купол, — и е доволен от видяното. Разбира се, преди да започнете работа, ще изкарате един курс на обучение. Така напълно ще се запознаете с парка и съответните му нужди. Вие ще…

До този момент ораторът почти крадешком се бе придвижил точно пред Рейч, който все още оставаше неподвижен и не мигваше.

Селдън се опитваше да не изглежда неестествено любезен и изведнъж леко се смръщи. Човекът точно зад Рейч му се видя познат. Надали би го разпознал, ако не бе изучавал неговата холограма. Не беше ли това Глеб Андорин от Уай? Уайският покровител на Рейч? Какво правеше той тук?

Андорин навярно забеляза рязкото пренасочване на вниманието на Селдън, защото промърмори нещо през полуотворените си устни и дясната ръка на Рейч излезе зад гърба му, изваждайки бластер от широкия джоб на градинарския жакет. Същото стори и Андорин.

Хари Селдън се озова в почти шоково състояние. Как беше възможно в парка да се допуснат бластери? Объркан, Първият министър едва чу виковете «Измяна!» и внезапния шум от бягане и стрелба.

Всичко, което се въртеше в мислите му, бе, че оръжието на Рейч сочи право в него, а Рейч го гледа, без въобще да показва, че го е познал. Хари изпадна в ужас, когато осъзна, че синът му се кани да стреля и че той самият е на няколко секунди от смъртта.

 

25

Въпреки името си бластерът*11 не взривява в истинския смисъл на думата. Струята му изпарява и издухва материята и евентуално предизвиква имплозия. Разнася се мек въздишащ звук, след който остава «взривеният» обект.

Селдън не очакваше да чуе този звук. Очакваше единствено смъртта. Затова с изненада долови отчетливата въздишка на оръжието и бързо запримига, оглеждайки се с увиснала челюст.

«Аз съм жив?» — помисли си го като въпросително, а не като разказно изречение.

Рейч все още не мърдаше от своето място, бластерът му сочеше напред, очите му бяха стъклени. Беше абсолютно неподвижен, сякаш силата, която го ръководеше, бе изчезнала.

Зад Рейч в локва кръв лежеше сбръчканото тяло на Андорин. До него с бластер в ръката стоеше един градинар. Качулката му бе паднала; градинарят явно беше жена с наскоро подстригана коса. Тя си позволи да погледне към Селдън и каза:

— Вашият син ме познава като Манела Дюбанка. Аз съм офицер от службите за сигурност. Искате ли справочния ми номер, Първи министре?

— Не — слабо отвърна Селдън. Императорската гвардия се съсредоточаваше на сцената. — Синът ми! Какво му е на сина ми?

— Мисля, че е десперанца — рече Манела. — Това би могло да се промие — тя се пресегна да вземе бластера от ръката на Рейч. — Съжалявам, че не действах по-рано. Налагаше се да чакам открито нападение, а когато то дойде, ме свари почти неподготвена.

— И аз имах същия проблем. Трябва да заведем Рейч в болницата на Двореца.

Внезапно откъм Малкия дворец долетя объркан шум. На Селдън му мина през ума, че Императорът наистина е наблюдавал процедурата и сега вероятно е страхотно разгневен.

— Погрижете се за сина ми, госпожице Дюбанка — кимна Хари Селдън. — Аз трябва да видя Императора.

Той се впусна в съвършено неподобаващ на поста му бяг през хаоса на Голямата поляна и безцеремонно се втурна в Малкия дворец. Клеон едва ли би могъл да се разсърди още повече от това.

И там, сред една ужасена група, която се блещеше в пълна апатия — там, на полукръглата стълба, — беше тялото на Негово императорско величество Клеон I, смачкано до неузнаваемост. Богатата му императорска мантия сега служеше за саван. Подпрян на стената, Мандел Грубер глуповато се взираше в заобикалящите го вцепенени лица.

Селдън почувства, че не издържа повече. Вдигна бластера, който лежеше в краката на Грубер. Сигурен бе, че е Андориновият. Кротко попита:

— Грубер, какво си направил?

Онзи се втренчи в него и избъбли:

— Всички пищят и крещят. Викам си: «Кой ще разбере?» Ще си помислят, че някой друг е убил Императора. Само че после не можах да побягна.

— Но защо, Грубер?

— За да не стана главен градинар — и се строполи на земята.

Първият министър потресено загледа припадналия мъж. Всичко дотук се бе разминало на косъм. Той самият беше жив. Рейч беше жив. Андорин бе мъртъв и скоро джоуранъмитите щяха да бъдат изловени до последния човек.

Центърът щеше да се закрепи, точно както изискваше психоисторията.

И ето че един градинар поради причини, които бяха толкова тривиални, че не се поддаваха на анализ, бе убил Императора.

«А сега — помисли си отчаян Селдън — какво ще правим? Какво ще стане сега?»

 

ТРЕТА ЧАСТ
ДОРС ВЕНАБИЛИ

 

1

Уонда вече беше на осем години, ако се смята по стандартното галактическо време, както правеше всеки. Бе истинска малка дама — с важни маниери и права светлокестенява коса. Очите й бяха сини, но постепенно потъмняваха и накрая спокойно можеше да се сдобие с кафявите очи на баща си.

Седеше, потънала в мисли… Шестдесет.

Беше се вглъбила в числото. Дядо й щеше да има рожден ден — шестдесетия, а шестдесет бе наистина голямо число. Това я безпокоеше, защото вчера сънува лош сън, свързан с юбиляра.

Отиде да потърси майка си. Трябваше да попита.

Не бе трудно да я намери. Тя говореше с дядо — сигурно за рождения му ден. Уонда се поколеба. Нямаше да бъде хубаво да я пита пред него.

Майка й незабавно долови ужаса на малката и каза:

— Един момент, Хари, чакай да видим защо се тревожи Уонда. Какво има, мила?

Момиченцето я задърпа за ръката:

— Не тук, мамо. Личен въпрос.

Манела се обърна към Хари Селдън:

— Виждаш ли откога започва? Личен живот, лични проблеми. Разбира се, Уонда, да идем ли в твоята стая?

— Да, мамо — детето очевидно почувства облекчение.

Те влязоха ръка за ръка и майка й рече:

— Казвай сега какъв е проблемът, Уонда.

— Дядо.

— Дядо ти! Не мога да си представя, че Хари ще направи нещо, което да не ти е приятно.

— Ами, прави — детските очи изведнъж се напълниха със сълзи. — Той ще умира ли?

— Дядо ти? Кой ти напъха това в главата, Уонда?

— Той ще стане на шейсет. Толкова е стар.

— Не е. Не е млад, но не е и стар. Хората живеят до осемдесет, деветдесет, дори до сто години — пък и дядо ти е силен и здрав. Ще изкара още дълго.

— Сигурна ли си? — подсмъркна момичето.

Манела хвана дъщеря си за раменете и я погледна в очите:

— Всички ние някой ден ще умрем, мила. Вече съм ти го обяснявала. Въпреки това няма за какво да се безпокоим, щом не му е дошло времето. — Тя нежно изтри сълзите на Уонда. — Дядо ти ще живее, докато не станеш съвсем голяма и родиш свои собствени бебета. Ще видиш. Хайде сега, ела с мен. Искам да говориш с дядо.

Уонда пак подсмъркна.

Селдън погледна със симпатия малкото момиченце и рече:

— Какво има, Уонда? Защо си така нещастна?

Детето поклати глава.

Хари Селдън обърна очи към майка му:

— Е, Манела, какво става?

Жената само кимна:

— Ще трябва тя да ти каже.

Селдън се отпусна на стола и потупа коленете си:

— Ела, Уонда. Седни и ми разправи какво те тревожи.

Малката се подчини, пошава леко и после призна:

— Страх ме е.

Той я прегърна с една ръка:

— Няма защо да те е страх от твоя стар дядо.

Манела направи гримаса:

— Думата е лоша.

Селдън я погледна изотдолу:

— Дядо?

— Не, стар.

Това сякаш отприщи бента. Уонда заплака:

— Дядо, ти си стар!

— Сигурно. На шестдесет съм — той приближи лицето си към лицето на Уонда и прошепна: — И на мен не ми харесва, дете. Затова съм щастлив, че ти си само на седем и караш осмата.

— Косата ти е бяла, деди.

— Не винаги е била такава. Побеля едва напоследък.

— Бялата коса показва, че ти ще умреш, деди.

Селдън беше потресен. Той рече на Манела:

— Какво значи туй?

— Не знам, Хари. Има си някаква идея.

— Сънувах лош сън — вметна Уонда.

Селдън се прокашля:

— От време на време всички сънуваме по някой лош сън, Уонда. Това е хубаво, защото лошите сънища ни избавят от лошите мисли и после се чувстваме по-добре.

— Сънувах, че ще умреш, дядо.

— Знам, знам. Сънищата могат да бъдат и за смъртта, но така не стават по-важни. Я ме погледни. Не забелязваш ли колко съм свеж… и приветлив… и усмихнат? Приличам ли ти на умиращ? Кажи.

— Н-не.

— Ето, виждаш ли? Хайде сега иди да играеш и забрави тая работа. Просто ще имам рожден ден и всички ще изкарат чудесно. Върви, миличка.

Уонда излезе с повишено настроение, обаче Селдън направи знак на Манела да остане.

 

2

— Откъде мислиш е хрумнало това на Уонда? — каза Селдън.

— Хайде, Хари. Не помниш ли, че тя имаше салвански гекон*12, който умря? Бащата на един от нейните приятели загина при катастрофа и през цялото време малката гледа по холовизията как хората издъхват. Няма начин да оградиш така едно дете, че то да не осъзнава смъртта. А и аз не бих искала да ограждам Уонда. Смъртта е крайно съществена част от живота и тя трябва да го научи.

— Нямам предвид смъртта изобщо, Манела. Имам предвид точно моята смърт. Кой й го е пъхнал в главата?

Манела се поколеба. Наистина бе много привързана към Хари Селдън. Помисли си: «Кой ли не, само че как да ти кажа?»

Само че как пък можеше да не му каже? Така че тя рече:

— Хари, ти самичък си й го пъхнал в главата.

— Аз?

— Разбира се, ти от месеци говориш, че ставаш на шестдесет и непрекъснато се оплакваш, че остаряваш. Единствената причина хората да организират този празник е да те ободрят.

— Не е шега да навършиш шестдесет — важно забеляза Селдън. — Почакай, почакай! Сама ще разбереш.

— Да, ако имам късмет. Някои не стигат до шестдесетте. Както и да е, ако говориш само за това, че ставаш на шестдесет и си стар, накрая можеш да изплашиш едно впечатлително момиченце.

Хари Селдън въздъхна и придоби загрижен вид:

— Съжалявам, но не ми е леко. Виж ми ръцете. Започват да се покриват с петна и скоро ще се разкривят. Вече почти нищо не умея да направя като извъртач. Сигурно едно дете може да ме повали на колене.

— И с какво това те различава от останалите шестдесетгодишни? Във всеки случай мозъкът ти работи както винаги. Колко пъти си казвал, че той е най-важният?

— Знам, обаче ми липсва тялото.

Манела рече с мъничко злоба:

— Особено при положение, че Дорс сякаш хич не остарява.

Селдън се запъна:

— Ами-и… предполагам, че да. — и погледна настрани.

Явно не желаеше да обсъжда този въпрос.

Манела тъжно изгледа своя свекър. Белята беше, че Хари нищо не знаеше за децата — или дори въобще за хората. Чудно как е бил толкова време Първи министър на стария Император и пак не е научил повече за другите.

Разбира се, той бе напълно потънал в тая негова психоистория, боравеща с квадрилиони, което в крайна сметка означаваше, че изобщо не се занимава с хората като личности. И откъде ли би могъл да знае нещо за децата, когато не бе имал никакъв контакт с тях освен с Рейч, появил се в живота му вече като дванадесетгодишен? Сега имаше Уонда, която за него беше — и вероятно щеше да остане — пълна загадка.

Манела премисли всичко туй с топло чувство. Изпитваше невероятно желание да защитава Хари Селдън от света, който той не разбираше. Това бе единственият пункт, където тя и свекърва й, Дорс Венабили, се спогаждаха и обединяваха — желанието да защитават Хари.

Преди десет години Манела бе спасила живота на Селдън. По своята странна логика Дорс беше възприела събитието като нарушаване на нейните права и никога не прости напълно на снаха си.

На свой ред Селдън също бе спасил живота на Манела. Тя затвори за миг очи и цялата сцена пак оживя пред нея, сякаш се развиваше в момента.

 

3

Беше седмица след убийството на Клеон — една ужасна седмица. Целият Трантор тънеше в хаос.

Хари Селдън все още държеше поста Първи министър, но бе очевидно, че не притежава власт. Той повика Манела Дюбанка.

— Искам да ви благодаря, загдето спасихте живота на Рейч и моя собствен живот. Досега просто не успях да го направя — сетне с въздишка добави: — Тази седмица почти нямах възможност да направя каквото и да било.

Манела попита:

— Какво стана с лудия градинар?

— Екзекутираха го! На момента! Без съд! Опитах се да го спася, като изтъкнах, че е бил невменяем, обаче и дума не можеше да става. Каквото и друго да бе сторил, каквото и престъпление да бе извършил, щяха да приемат, че е ненормален, и да го пощадят. Щяха да го осъдят — да го затворят и да го подложат на лечение, — ала въпреки това да го пощадят. Но да убиеш Императора… — Селдън тъжно поклати глава.

Манела трепна:

— Сега какво ще стане, Първи министре?

— Ще ви кажа какво мисля. С Ентунската династия е свършено. Синът на Клеон няма да го замести на трона. Не вярвам, че и сам го иска. Той на свой ред се бои от убийство и аз ни най-малко не го упреквам. За него ще бъде много по-добре да се оттегли в някое от семейните имения на Външните светове и там да живее спокойно. Тъй като е член на императорското семейство, несъмнено ще му разрешат. Ние с вас може да имаме по-скромен късмет.

Манела се намръщи:

— В какъв смисъл, господине?

Селдън се прокашля:

— Възможно е да се сметне, че понеже вие сте убила Глеб Андорин, той е изпуснал бластера си, който е станал достъпен за Мандел Грубер, а Грубер пък го е използвал, за да застреля Клеон. Ето защо вие носите голяма част от отговорността за престъплението и дори би могло да се каже, че всичко е било предварително подготвено.

— Но това е смешно. Аз съм служителка на силите за сигурност и изпълнявах дълга си — правех онуй, което ми бе наредено да правя.

Селдън тъжно се усмихна:

— Вие спорите логично, а за известно време логиката няма да е на мода. Това, което ще се случи, е, че при липсата на законен наследник на имперския трон ние сме обречени да имаме военно управление.

(В следващите години, когато Манела започна да разбира психоисторическите методи, тя се чудеше дали Хари Селдън е използвал някоя техника, за да открие какво е трябвало да стане, защото военното управление наистина се превърна във факт. Тогава обаче той въобще не спомена за току-що разперилата криле своя теория.)

— Ако реално се стигне до подобно управление — продължи Селдън, — те ще трябва незабавно да установят твърда власт, да смажат всички прояви на непокорство, да действат енергично и жестоко, дори и влизайки в противоречие със здравия разум и законите. Ако военните, госпожице Дюбанка, ви обвинят, че сте участник в заговор за смъртта на Императора, ще ви убият не като акт на справедливост, а като начин да сплашат хората от Трантор. Щом стана въпрос за това, те могат да кажат, че и аз съм участвал в заговора. Все пак аз отидох да посрещна градинарите, което не беше моя работа. Ако не го бях сторил, нямаше да има опит да ме убият, вие нямаше да стреляте и Императорът щеше да остане жив. Виждате ли как всичко си идва на мястото?

— Не вярвам, че могат да го направят.

— Да речем, че няма да го направят. Аз ще им предложа нещо, което може би — само може би — няма да желаят да отблъснат.

— Какво е то?

— Ще им предложа да си подам оставката като Първи министър. Те не ме искат и няма да ме държат на тоя пост. Обаче аз имам поддръжници в Императорския двор и, което е дори по-важно, доста хора от Външните светове ме намират приемлив. Туй означава, че ако хората от Императорската гвардия ме изхвърлят, даже и да не ме екзекутират, ще си навлекат неприятности. Ако, от друга страна, си подам оставката, декларирайки убеждението, че онова, от което Трантор и Империята се нуждаят, е военното управление, в такъв случай на практика ще им помогна, нали разбирате?

Той се позамисли и сетне продължи:

— Ех, съществува и онази дреболия с психоисторията.

Тогава за пръв път Манела чу тая дума.

— Какво е това?

— Нещо, над което работя. Клеон силно вярваше във възможностите му — повече, отколкото аз навремето вярвах — и в Двора се шири мнението, че психоисторията е или може да бъде мощен инструмент, който ще съдейства на правителството, независимо какво е то. Фактът, че нищо не знаят за научните тънкости, няма никакво значение. Предпочитам въобще да не узнаят. Липсата на познания може да засили онова, което бих нарекъл суеверен аспект на положението. В тоя случай ще ме оставят да продължа изследванията си като частен гражданин или поне така се надявам. А това ме връща към вас.

— И по-точно?

— Каня се да поискам като част от сделката да ви бъде позволено да се уволните от службите за сигурност и срещу вас да не се предприемат никакви мерки във връзка със събитията около убийството. Би трябвало да успея да го издействам.

— Но вие говорите аз да приключа кариерата си!

— Вашата кариера е приключена във всички случаи. Даже Императорската гвардия да не издаде заповед за екзекуцията ви, можете ли да си представите, че ще ви разрешат и по-нататък да работите като офицер в сигурността?

— Тогава какво да правя? От какво ще живея?

— Аз ще се погрижа за това, госпожице Дюбанка. По всяка вероятност ще се върна в Стрилингския университет с щедра субсидия за моите психоисторически изследвания и съм убеден, че ще намеря едно място за вас.

С широко отворени очи Манела каза:

— Защо ви е да…

— И още питате — натърти Селдън. — Вие спасихте живота на Рейч и моя живот. Как можете да си мислите, че нищо не ви дължа?

Стана така, както той предрече. Хари Селдън елегантно си подаде оставката от поста, който бе заемал в продължение на десет години. Току-що сформираното военно правителство — хунта, ръководена от някои членове на Императорската гвардия и на въоръжените сили — му връчи пресилено благодарствено писмо за заслугите му. Той се върна в Стрилингския университет и Манела Дюбанка, освободена от поста й като служител на сигурността, замина със Селдън и неговото семейство.

 

4

Рейч влезе, духайки в шепите си:

— Напълно поддържам съзнателната промяна на времето. Човек не иска под купола винаги да е едно и също. Днес обаче го направиха малко прекалено студено и освен това пуснаха вятър. Мисля, че най-после някой трябва да се оплаче на службата за атмосферен контрол.

— Не знам дали службата е виновна — кимна Селдън. — Напоследък всичко се управлява по-трудно.

— Е, да. Изхабяване — Рейч приглади гъстите си черни мустаци с опакото на дланта.

Правеше го често, сякаш така и не бе успял да превъзмогне мисълта за няколкото месеца, прекарани без мустаци в Уай. Беше натрупал малко килограми около талията и въобще бе започнал да прилича на добре задоволен представител на средната класа. Дори далянският му акцент се позагуби.

Той свали лекия си комбинезон и каза:

— И как е старият рожденик?

— Не може да се примири. Почакай, сине, почакай. Скоро ти ще си празнуваш четиридесетгодишнината. Ще видим дали ще ти се струва смешно.

— Няма да е толкова смешно, колкото на шестдесет.

— Стига сте се шегували — вметна Манела, която разтриваше ръцете на Рейч, за да ги стопли.

Селдън разпери длани:

— Не правим добре, Рейч. Жена ти счита, че всички тия приказки за шестдесетата ми годишнина са накарали малката Уонда да изпадне в размисли за възможността да умра.

— Наистина ли? — попита Рейч. — Значи това е обяснението. Отбих се да я видя и тя моментално ми довери, че е сънувала лош сън. Че ще умреш ли?

— Очевидно — отвърна Селдън.

— Ех, ще й мине. Не можеш да спреш лошите сънища.

— Според мен не е толкова безобидно — рече Манела. — Тя се е замислила здравата, което не й е полезно. Смятам да разбера откъде е дошло.

— Както кажеш, Манела — съгласи се Рейч. — Ти си скъпата ми женичка и каквото кажеш за Уонда, става — и той пак приглади мустаците си.

Скъпата му женичка! Съвсем не беше лесно да я направи своя скъпа женичка. Рейч помнеше какво бе отношението на майка му към тази възможност. Ще ми говорят за кошмари! Не друг, а той сънуваше постоянно кошмари, в които трябваше отново и отново да се среща с разгневената Дорс Венабили.

 

5

Първият ясен спомен на Рейч след излизането му от предизвиканото чрез десперанцата изпитание бе, че го бръснат.

Почувства как виброострието се движи по бузата му и слабо рече:

— Бръснарю, не пипай около горната ми устна. Искам си пак мустаците.

Бръснарят, който вече беше получил указания от стария Селдън, му поднесе едно огледало, за да го успокои.

Седналата на леглото му Дорс Венабили каза:

— Остави го да работи, Рейч. Не се вълнувай.

Младежът веднага обърна очи към нея и се умълча. Когато бръснарят си отиде, Дорс попита:

— Как се чувстваш, Рейч?

— Скапан — промърмори той. — Толкова съм потиснат, че не мога да издържа.

— Това е последица от десперанцата, която са ти давали. Ефектът постепенно ще изчезне.

— Не ми се вярва. Колко мина оттогава?

— Няма значение. Ще отнеме известно време. Бяха те претъпкали.

Той неспокойно се озърна:

— Манела идвала ли е да ме види?

— Оная жена ли? — (После свикна да чува Дорс да говори за Манела с тези думи и този тон.) — Не. Още не си за посетители.

И като разгада изражението на лицето му, Дорс добави:

— Аз правя изключение, Рейч, защото съм ти майка. И за какво тая жена трябва да идва? Не си много за гледане.

— Това е още една причина да я видя — промърмори Рейч. — Искам да ме види в най-лошото ми състояние — той обезсърчено се обърна на хълбок. — Искам да спя.

Дорс Венабили поклати глава. По-късно същия ден тя каза на Селдън:

— Не знам какво ще правим с Рейч. Станал е съвсем неразумен.

Селдън отвърна:

— Той не е добре, Дорс. Дай му възможност да се съвземе.

— Непрекъснато мрънка за оная жена, как й беше името?

— Манела Дюбанка. Не е трудно за помнене.

— Мисля, че планира да имат общо домакинство. Да живее с нея. Да се ожени за нея.

Селдън вдигна рамене:

— Рейч е на тридесет — достатъчно е възрастен да решава сам.

— Навярно трябва да кажем нещо като негови родители.

Хари въздъхна:

— Сигурен съм, че вече си го казала, Дорс. И щом вече си го казала, сигурен съм, че Рейч ще направи каквото той иска.

— Това ли ти е последната дума? Смяташ да не си мръднеш пръста, докато той се кани да се ожени за такава жена?

— Какво очакваш да сторя, скъпа? Манела спаси живота му. Нима вярваш, че Рейч ще го забрави? Ако е там въпросът, тя спаси и моя живот.

Последните думи наляха масло в огъня. Дорс рече:

— И ти също я спаси. Квит сте.

— Не може да се каже…

— Разбира се, че може. Тия вагабонти, военните, които сега управляват Империята, щяха да я заколят, ако ти не се беше намесил и не им бе продал оставката си и своята поддръжка, та да я отървеш.

— Макар и да съм квит с Манела, което не мисля, че е вярно, Рейч не е. И, Дорс, скъпа, на твое място много бих внимавал да не използвам такива злощастни определения, за да опиша нашето правителство. Времената днес не са толкоз спокойни, както когато управляваше Клеон, и винаги ще се намерят доносници, дето ще повторят какво са те чули да говориш.

— Голяма работа. Тая жена не ми харесва. Предполагам, че това поне е разрешено.

— Положително е разрешено, но е безполезно.

Хари се втренчи в пода и потъна в размисли. Обикновено непроницаемите черни очи на Дорс сега блестяха от ярост. Селдън вдигна поглед:

— Дорс, бих искал да знам защо. Защо толкова не харесваш Манела? Ако не бе действала тъй бързо, двамата с Рейч отдавна щяхме да сме мъртви.

Дорс изстреля в отговор:

— Да, Хари. Помня го по-добре от всеки друг. И ако тя не се бе оказала там, аз нямаше да успея да направя каквото и да било, за да предотвратя убийството ти. Сигурно си мислиш, че трябва да съм й благодарна. Само че всеки път, щом погледна тая жена, тя ме подсеща за моя провал. Знам, че това не са съвсем рационални чувства, но някак си не мога да ги обясня. Така че не ме моли да я харесам, Хари. Не мога.

 

Ала на следващия ден дори Дорс Венабили трябваше да отстъпи, когато докторът рече:

— Вашият син иска да види една жена на име Манела.

— Той не е в състояние да приема посетители — отсече Дорс.

— Точно напротив, в състояние е. Оправя се бързо. Освен това настоява, и то много упорито. Не зная дали ще бъде мъдро да му отказваме.

Тогава доведоха Манела и Рейч я приветства прочувствено и показа първите слаби признаци, че е щастлив след пристигането си в болницата.

Той направи към Дорс лек отпъждащ жест, който не можеше да бъде изтълкуван погрешно. Майката стисна устни и излезе.

И дойде денят, когато Рейч съобщи:

— Тя ще ме има, мамо.

— Да не очакваш да се изненадам, глупако? — възкликна Дорс. — Разбира се, че ще те има. Ти си единственият й шанс. Както сега е опозорена и изритана от сигурността…

— Мамо — каза Рейч, — ако се опитваш да ме загубиш, това е сигурният начин. Не говори такива неща.

— Мисля единствено за твоето добро.

— Благодаря, обаче сам ще мисля за своето добро. Аз не съм нечия индулгенция за порядъчност, така че, ако обичаш, престани да разсъждаваш по въпроса. Не съм голям красавец. Нисък съм. Татко вече не е Първи министър и произношението ми е съвсем като на човек от долната класа. С кое у мен би могла да се гордее? Тя може да си намери далеч по-добра партия, но иска мен. И, да ти кажа, аз също я искам.

— Само че знаеш каква е.

— Естествено, че знам каква е. Жена, която ме обича. Тя е жената, която аз обичам. Ето каква е.

— А преди да се влюбиш в нея, какво е правила? Разбрал си туй-онуй от онова, което е трябвало да върши, докато е била в нелегалност в Уай — и ти си бил една от нейните «задачи». Колко още е имало? Ще успееш ли да живееш с миналото й? С нещата, които е изпълнявала в името на дълга? Сега можеш да си позволиш да се държиш като идеалист, само че някой ден ще се скарате за пръв път — или за втори, или за деветнадесети — и ти ще се изпуснеш и ще й викнеш: «Ку…!»

Рейч гневно изрева:

— Не го казвай! Когато се караме, ще я наричам неразумна, ирационална, заядлива, ревла, без акъл — с един милион епитети, дето ще отговарят на положението. И тя също ще си намери думи за мен. Обаче всички те ще са разумни думи, които могат да бъдат взети обратно, щом караницата свърши.

— Така си мислиш, но само почакай, докато се случи.

Рейч пребледня:

— Майко, ти си с баща ми от близо двадесет години. С него човек трудно може да не е съгласен, ала се е случвало двамата да спорите. Аз съм ви чувал. През всичките тези двадесет години той казвал ли ти е нещо, което по някакъв начин да подлага на съмнение твоята роля на човешко същество? Ако там е въпросът, правил ли съм го аз самият? Можеш ли да ме накараш сега да го направя, независимо колко съм ядосан?

Дорс застина. Лицето й не изразяваше емоциите й по начина, по който биха го сторили лицата на Рейч или Селдън, но беше ясно, че за момента не е в състояние и дума да отрони.

— Всъщност — продължи Рейч, използвайки временното си предимство (при което се чувстваше ужасно, че го върши) — работата е там, че ти ревнуваш, понеже Манела спаси живота на татко. Ти не искаш никой друг освен теб да го прави. Е, не си имала шанса да го спасиш. Би ли предпочела тя да не беше застреляла Андорин и татко да е мъртъв? А също и аз?

Дорс отвърна със сподавен глас:

— Той настоя да иде сам да посрещне градинарите. Не ми позволи да ида с него.

— Но в случая Манела не е виновна.

— Затова ли искаш да се ожениш за нея? От благодарност?

— Не. От любов.

Така и стана, ала след церемонията Манела каза на Рейч:

— Майка ти може и да дойде на сватбата, защото ти си пожелал, обаче изглежда съвсем като някой от онези буреносни облаци, които понякога пускат да се реят под купола.

Рейч се разсмя:

— Лицето й не става за буреносен облак. Просто си въобразяваш.

— Ни най-малко. Как ли ще я накараме да ни даде възможност?

— Просто ще бъдем търпеливи. Тя ще го надмогне.

Но Дорс Венабили не го надмогна.

Уонда се роди две години подир сватбата. Манела и съпругът й не можеха и да очакват по-добро отношение към детето от страна на Дорс, ала майката на Уонда завинаги остана «оная жена» за майката на Рейч.

 

6

Хари Селдън се бореше с меланхолията. Един след друг Дорс, Рейч, Юго и Манела му четяха конско. Всички се бяха обединили да го убеждават, че шестдесет години още не са старост.

Те просто не разбираха. Когато за пръв път му мина мисълта за психоисторията, Селдън беше на тридесет години; на тридесет и две изнесе своята знаменита лекция пред Конгреса, а после сякаш всичко му се случи едновременно. След краткия си разговор с Клеон той хукна по Трантор и срещна Демерцел, Дорс, Юго и Рейч, да не говорим за хората от Микоген, Дал и Уай.

Беше на четиридесет години, когато стана Първи министър, и на петдесет, когато напусна поста. Сега закръгляше шестдесет.

Бе посветил три десетилетия на психоисторията. Колко още щяха да му трябват? Още колко щеше да живее? Щеше ли най-накрая да умре, без да е завършил Психоисторическия проект?

«Не ме безпокои смъртта» — казваше си той. Безпокоеше го мисълта да остави Проекта недовършен. Отиде да види Юго Амарил. Напоследък с разрастването на Психоисторическия проект те някак си се бяха отдалечили един от друг. През първите години в Стрилинг нещата бяха прости (Селдън и Амарил работеха заедно) и нямаше сподвижници. Днес…

Амарил наближаваше петдесетте — вече не бе съвсем млад — и донякъде беше загубил живеца си. През цялото туй време не бе проявил интерес към нищо друго освен към психоисторията: никакви компании, никакво хоби, никаква допълнителна дейност.

Той примигва срещу Хари, който не можа да се удържи да не забележи промяната във вида му. До известна степен тя навярно се дължеше на факта, че на Юго му се наложи да реконструира очите си. Сега виждаше отлично, ала очите му стояха някак неестествено и бе придобил навика да примигва бавно. Това го правеше да изглежда сънлив.

— Как мислиш, Юго? — рече Селдън. — Има ли светлинка в края на тунела?

— Светлинка? Да, има — кимна Амарил. — Тоя новият, Тамуил Илар. Знаеш го, разбира се.

— А, да. Нали аз го назначих? Много енергичен и агресивен. Как се държи?

— Не мога да кажа, че с него ми е наистина приятно, Хари. Смее се толкоз високо, че ми лази по нервите. Но инак е блестящ. Тази нова система уравнения идеално пасва на първичния радиант. Изглежда, че са заобиколили проблема за хаоса.

— Изглежда или са го заобиколили?

— Доста е рано да преценя, обаче много се надявам. Опитах няколко неща, които щяха да ги съсипят, ако не струваха, но новите уравнения ги издържаха всичките. Започвам да си мисля за тях като за ахаотични по принцип.

— Не мога да си представя — отбеляза Селдън, — че сме направили що-годе сериозна проверка на тези уравнения.

— Не, не сме я направили, макар да накарах половин дузина хора да се занимават с това, включително Илар, разбира се — Амарил пусна първичния си радиант, който беше точно толкова съвършен, колкото и Селдъновият, и се загледа как редовете на светещите знаци се заизвиваха във въздуха — твърде малки,твърде фини, за да бъдат прочетени без увеличение. — Като прибавим новите уравнения, може би ще бъдем в състояние да започнем да предвиждаме.

— Всеки път, когато сега проучвам първичния радиант — каза замислено Селдън, — се чудя на електролупата и на факта колко плътно пресова материала в линиите и кривите на бъдещето. Тя не беше ли също идея на Илар?

— Да, с помощта на Синда Моната, която я проектира.

— Хубаво е, че в Проекта има нови и умни мъже и жени. Това някак ме примирява с перспективата.

— Мислиш ли, че някой като Илар може един ден да оглави Проекта? — попита Амарил, докато все още изучаваше първичния радиант.

— Може би. След като ние с теб се оттеглим или умрем.

Юго Амарил сякаш се отпусна и изключи устройството:

— Бих желал да приключим задачата, преди да се оттеглим или умрем.

— И аз, Юго. И аз.

— Психоисторията ни води съвсем добре през последните десет години.

Това до голяма степен беше вярно, но Селдън знаеше, че няма особена причина да триумфира. Нещата си вървяха гладко и без резки изненади.

Психоисторията бе предсказала — по много мъгляв и неопределен начин, — че след смъртта на Клеон Центърът ще се закрепи, и стана точно така. Трантор беше относително спокоен. Въпреки убийството и края на династията Центърът наистина удържа.

Удържа под натиска на военното управление — Дорс бе твърде права да говори за хунтата като «онези вагабонти, военните». Без да сбърка, би могла да стигне и по-далеч в обвинението си. Независимо от това те бяха скрепили Империята и още известно време щяха да я държат обединена. Може би достатъчно дълго, за да позволят на психоисторията да играе активна роля в задаващите се събития.

Напоследък Юго приказваше за възможното установяване на Фондации — отделни, изолирани, необвързани от гигантската Империя, — които да послужат като семена на развитието през наближаващите тъмни епохи и на една нова и по-добра система. Самият Селдън работеше върху последиците от подобна подредба.

Времето обаче не му стигаше и той чувстваше (с известна болка), че не му достига и младост. Мозъкът му, макар стабилен и пробивен, нямаше същата пъргавина и плодовитост, както на тридесет лазарника, и професорът знаеше, че с всяка изминала година ще ги притежава във все по-малка степен.

Навярно би следвало да възложи задачата на младия и блестящ Илар, като го освободи от всичко останало. Хари Селдън трябваше да си признае със срам, че тази възможност не го въодушевява. Не искаше да е измислил психоисторията само за да дойде някой младеж и да обере плодовете на славата. Всъщност нека го кажем по най-грозния начин, Селдън ревнуваше от Илар и го съзнаваше достатъчно, та да се срамува от чувствата си.

Но независимо от не дотам рационалните си емоции щеше да му се наложи да разчита на други по-млади мъже, колкото и да му бе неприятно. Психоисторията вече не беше запазен периметър за него и Юго Амарил. Десетте години като Първи министър я бяха превърнали в голямо, одобрявано и издържано от правителството начинание и за негова силна изненада, след като се оттегли от поста си и се върна в университета, то порасна още повече. Хари правеше физиономии при тежкото му и помпозно официално название: Селдънов психоисторически проект към Стрилингския университет. Ала болшинството хора го наричаха просто Проекта.

Военната хунта очевидно виждаше в него възможно политическо оръжие и докато го възприемаше по тоя начин, финансирането не беше проблем. Кредитите направо се лееха. В замяна трябваше да се изготвят годишни отчети, които обаче бяха съвсем мъгляви. Докладваха се само странични въпроси и даже и при това положение математическият им апарат едва ли бе от компетентността на който и да е член на хунтата.

Когато си тръгваше от своя стар помощник, беше наясно, че Амарил е най-малкото доволен от линията, по която се развива психоисторията. Въпреки всичко Селдън усети как депресията пак хвърли тежкото си наметало върху него.

Реши, че се дразни от наближаващото празненство по случай рождения ден. Беше замислено като весел празник, но за Хари то дори не бе жест на подкрепа, ами само подчертаваше възрастта му.

Освен туй празненството обърка навиците му, а Селдън беше човек на навика. Неговият офис и още няколко от съседните бяха изнесени и от десетина дни не можеше да работи нормално. Предполагаше, че личният му кабинет ще бъде превърнат в зала на славата и че още много време ще мине, преди да се върне към своите занимания. Единствен Амарил абсолютно бе отказал да се премести и успяваше да поддържа кабинета си.

Хари Селдън с раздразнение се чудеше на кого ли му е хрумнало да забърка цялата тази каша. Разбира се, не на Дорс — тя го познаваше прекалено добре. Нито пък на Амарил или Рейч, които никога не си спомняха и за собствените си рождени дни. Подозираше, че е Манела и даже разговаря с нея по въпроса.

Тя му призна, че е участвала с всички сили и е дала нареждането за подготовката, но каза, че идеята за тоя празник й е била подхвърлена от Тамуил Илар. «Блестящ — помисли Селдън. — Блестящ във всичко.»

Той тежко въздъхна. Да можеше рожденият ден вече да е отшумял.

 

7

Дорс подаде глава през вратата:

— Мога ли да вляза?

— Разбира се, че не. Защо си мислиш, че ще ти разреша?

— Обикновено не стоиш тук.

— Знам — въздъхна Селдън. — Натириха ме от мястото ми заради тъпия рожден ден. Ще ми се вече да е минал.

— Ето, виждаш ли? Щом на оная жена й дойде някоя идея в главата, тя я поема и я раздува като Големия взрив.

Хари веднага се извъртя на другата страна:

— Хайде де. Тя го прави за добро, Дорс.

— Я ме остави на мира с това правене на добро — каза Дорс. — Както и да е, дошла съм да обсъдим нещо друго. Нещо, което може да се окаже важно.

— Давай. Какво?

— Говорих с Уонда за съня й… — тя се поколеба.

Нейде дълбоко от гърлото на Селдън излезе гъргорещ звук и той рече:

— Не ми се вярва. Я го зарежи.

— Няма. Даде ли си труд да я разпиташ за подробности от този сън?

— Защо да измъчвам малката с това?

— Рейч не я е питал, нито пък Манела. Оставили сте го на мен.

— Е, защо ти е да я тормозиш, като я разпитваш?

— Защото имам усещането, че трябва да го направя — мрачно обясни Дорс. — Първо на първо, тя не го е сънувала в леглото си вкъщи.

— Тогава къде е била?

— В твоя кабинет.

— Какво е дирила там?

— Искала да види мястото, където ще бъде празненството, и влязла в кабинета ти, но, разбира се, вътре нямало нищо за гледане, понеже всичко било почистено заради приготовленията. Креслото ти обаче стояло там. Онова голямото — с високата облегалка и високите подпорки за ръцете, — потрошеното, дето не ми даваш да го сменя.

Хари въздъхна, сякаш се върна към някакъв проточил се във времето спор:

— Не е потрошено. Не искам ново кресло. Продължавай.

— Тя се свила в креслото ти и започнала да размишлява над факта, че може би ти всъщност не възнамеряваш да устройваш празненство, и настроението й се развалило. Казва, че сетне трябва да е заспала, защото не си спомняла нищо ясно, освен че в съня й имало двама мъже — не жени, сигурна е, — двама мъже, които говорели.

— И за какво са говорили?

— Не помни точно. Нали знаеш колко е трудно в такива случаи да се сетиш за детайлите? Но твърди, че било за умирането, и си помислила, че се отнася за теб, понеже си толкова стар. И запомнила ясно три думи: «синдром на лимонада».

— Какво?

— Синдром на лимонада.

— Това пък какво значи?

— Не знам. Във всеки случай разговорът приключил, мъжете излезли, а тя останала в креслото — вцепенена и уплашена — и оттогава е все разстроена.

Селдън се замисли над чутото от Дорс. После рече:

— Слушай, скъпа, можем ли да придаваме толкоз голямо значение на един детски сън?

— Хари, първо следва да се запитаме, дали наистина е било сън.

— Какво имаш предвид?

— Уонда не твърди, че е сънувала. Казва, че трябва да е заспала. Това са нейни думи. Не казва, че е заспала, а че трябва да е заспала.

— И какво заключение вадиш оттук?

— Може би се е унесла в полудрямка и в такова състояние е чула двама души — истински хора, не сънувани — да разговарят.

— Истински? Да говорят, че ще ме убият чрез синдром на лимонадата?

— Да, нещо подобно.

— Дорс — твърдо забеляза Селдън — зная, че непрекъснато предугаждаш разни опасности, насочени срещу мен, но туй е вече много. Защо някой ще иска да ме убие?

— Досега на два пъти са се опитвали.

— Да, обаче помисли при какви обстоятелства. Първият опит беше малко след като Клеон ме назначи за Първи министър. Естествено това бе обидно за отдавна установената дворцова йерархия и ме приеха на нож. Няколко души решиха, че могат да оправят нещата, ако се отърват от мен. Втория път джоуранъмитите се мъчеха да завземат властта и смятаха, че точно аз им преча — плюс ненормалното желание на Намарти да се реваншира. За щастие и двата опита за убийство не успяха, ала защо сега трябва да има трети? Вече не съм Първи министър от десет години насам. Аз съм само един остаряващ математик в оставка и положително няма кой да се страхува от моя милост. Джоуранъмитите са изкоренени и унищожени, Намарти отдавна е екзекутиран. Никой няма абсолютно никаква мотивация да иска да ме убие. Така че, моля те, Дорс, успокой се. Когато се разтревожиш заради своя Хари, ставаш неуравновесена, което пък още повече те изнервя, а на мен това не ми се ще.

Дорс отмести стола си и се наведе над бюрото на Селдън:

— Лесно ти е да казваш, че няма причина да те убият, но причина не е нужна. Сегашното ни правителство е съвършено безотговорно и ако пожелаят…

— Стига! — високо изкомандва мъжът. После добави много тихо: — Нито дума повече, Дорс. Нито думичка против правителството. Това може да ни навлече белята, която предвиждаш.

— Само ти говоря, Хари.

— В момента е така, обаче ако ти стане навик да приказваш глупости, не се знае кога ще се изтървеш пред друг човек — пред някой, който ще бъде доволен да докладва за теб. Просто се научи, като нещо крайно необходимо, да се въздържаш от политически коментари.

— Ще се опитам, Хари — рече Дорс, но не успя да скрие възмутената нотка в гласа си. Обърна се на токове и излезе.

Селдън се загледа след нея. Дорс бе поостаряла елегантно, толкова елегантно, че от време на време изглеждаше като че ли изобщо не е докосната от старостта. Макар и само две години по-млада от съпруга си, тя далеч не се беше променила колкото него през тия близо три десетилетия, прекарани заедно. Естествено, че косата й леко сребрееше, ала под сивото все още светеше с младежки блясък. Бе поотслабнала; гласът й звучеше мъничко хрипкаво и, разбира се, обличаше се, както подобава на жена на средна възраст. Нейните движения обаче бяха все тъй ловки и бързи, сякаш не позволяваше нищо да наруши способността й да защищава Хари в случай на внезапна опасност.

Той въздъхна. Фактът, че бе охраняван — повече или по-малко против волята му през цялото време, — понякога се превръщаше в тежък товар.

 

8

Почти веднага след това Манела дойде да го види.

— Хари, извинявай, но какво каза Дорс?

Селдън пак вдигна поглед. Само го прекъсваха.

— Нищо важно. За съня на Уонда.

Устните на Манела се присвиха:

— Знаех си. Уонда ми съобщи, че Дорс я е разпитвала. Защо не остави детето на мира? Човек може да си помисли, че сънуването на някой лош сън е тежко престъпление.

— Всъщност — успокояващо заяви Хари Селдън — стана дума за онова, което малката си е припомнила като част от съня. Не знам дали ти е казала, обаче очевидно е чула насън за някакъв «синдром на лимонада».

— Хм! — Манела помълча няколко мига. — Едва ли има особено значение. Уонда умира за лимонада и очаква здравата да си пийне на празненството. Обещах й, че ще й намеря лимонада с микогенски капки, и тя само за нея си мисли.

— Значи ако чуе нещо, което звучи горе-долу като тази дума, в ума си ще го преведе точно така?

— Да, защо не?

— В такъв случай, като изключим това, какво смяташ, че е било казано в действителност? Трябва да е чула нещо, за да го изтълкува погрешно.

— Не вярвам, че непременно трябва да е чула нещо. Защо придаваме толкова голямо значение на съня на едно момиченце? Моля те, повече не искам никой да му говори за инцидента. Много се разстройва.

— Съгласен. Ще се погрижа Дорс да не зачеква вече темата — поне с Уонда.

— Чудесно. Хари, хич не ме интересува, че е баба на Уонда. В края на краищата аз съм й майка и моето мнение е най-важното.

— Абсолютно — успокояващо каза Селдън и когато Манела излезе, погледна след нея. Това бе още един допълнителен товар — непрестанното съперничество между двете жени.

 

9

Тамуил Илар беше на тридесет и шест и се включи в Селдъновия психоисторически проект като старши математик преди четири години. Бе висок, с постоянен блясък в очите и нещо повече от следа на самоувереност.

Косата му лъщеше кестенява и леко начупена, което лесно се забелязваше, понеже я носеше доста дълга. Смееше се някак отсечено, ала що се отнася до математическите способности, нямаше грешка.

Илар беше привлечен от университета в Западен Манданов и Селдън винаги се усмихваше, когато се сетеше колко го подозираше Юго Амарил отначало. Но пък и Амарил подозираше всекиго. Дълбоко у себе си (Хари бе сигурен) бившият топлотехник имаше чувството, че психоисторията трябва да остане запазен периметър за него и за Селдън. Сега обаче дори Юго беше склонен да признае членството на Илар в групата, което страхотно облекчаваше собственото му положение. Веднъж той каза:

— Неговите техники за избягване на хаоса са уникални и очарователни. Никой друг в Проекта не би могъл да ги разработи като него. На мен нищо подобно не ми е хрумвало. На теб също, Хари.

— Ами — измърмори Селдън сърдито, — остарявам.

— Само да не се смееше толкоз високо тоя човек — рече Амарил.

— Хората не могат да контролират как да се смеят.

И все пак истината беше, че професор Селдън с мъка приемаше Илар. Бе почти обидно, че той самият изобщо не се е и доближил до ахаотичните уравнения, както днес ги наричаха. Хари Селдън не се тормозеше, че не се е сетил за принципа, на който се основаваше електролупата — това не влизаше точно в неговата област. За ония уравнения обаче действително би трябвало да се досети или поне да стигне близо до тях.

Опита се да поспори със себе си. Сам беше разработил цялата основа на психоисторията, а пък ахаотичните вериги следваха естествено от тази основа. Би ли могъл преди три десетилетия Тамуил Илар да извърши онова, което Селдън бе извършил? Твърдо вярваше, че не би могъл. И толкова ли беше важно, че Илар е измислил принципа на ахаотизма, след като почвата за него вече е била подготвена?

Всичко това бе напълно разумно и напълно вярно, но Хари Селдън все още усещаше някаква неловкост, когато се срещнеше с Тамуил. Просто беше малко сприхав. Уморената старост срещу пищната младост. Илар никога не му бе давал очевиден повод да почувства разликата в годините. Никога не пропускаше да покаже на Селдън цялото си уважение или по някакъв начин да намекне, че по-възрастният мъж още е в разцвета на силите си.

Разбира се, младият колега беше заинтересован от наближаващите празници и дори, както се оказа, пръв бе предложил да се чества рожденият му ден. (Дали тук нямаше нагъл намек за възрастта на професора? Хари отхвърли тая възможност. Да повярва на това би означавало, че започва да