Агата Кристи

 

АФЕРАТА В СТАЙЛС

 

 

 

  

(The Misterious Affair at Styles, 1920)

Превод Васил Антонов 1991

 

 

ГЛАВА 1

Аз пристигам в Стайлс

Големият интерес сред обществото към така наречения на времето „случай Стайлс“ бе вече по-утихнал. Въпреки това, поради широката, макар и незавидна слава, съпътствувала тази история, бях помолен, от една страна от приятеля ми Еркюл Поаро, а от друга - от самото семейство, да я напиша. По този начин искахме веднъж завинаги да сложим край на слуховете, които все още се ширеха.

Смятам накратко да изложа обстоятелствата, по силата на които бях въвлечен в тази история.

След раняване на фронта ме върнаха в родината. Прекарах няколко потискащи месеца в някакъв дом за възстановяване, а после получих още един месец отпуск по болест. Понеже нямах близки роднини или приятели, бях започнал вече да си блъскам ума какво да правя, когато се натъкнах на Джон Кавендиш. Не можеше да се каже, че се бяхме срещали много често през последните няколко години. Дори не можеше да се каже, че го познавах твърде добре. Освен това беше поне с петнадесетина години по-възрастен от мен, макар човек трудно можеше да му даде и четиридесет и пет. Като юноша често бях посещавал Стайлс, имението на майка му в Есекс.

Поразприказвахме се за доброто старо време и срещата ни завърши с това, че той ме покани да прекарам отпуска си в Стайлс.

- Майка ми ще се зарадва да ви види, особено след всичките тези години - добави той.

- Тя добре ли е? - попитах аз.

- О, да. Сигурно сте чули, че се е омъжила отново?

Опасявам се, че изобщо не успях да прикрия изненадата си. В спомените ми мисис Кавендиш, омъжила се за бащата на Джон, тогава вдовец с двама сина, беше жена на средна възраст с приятна външност. Сега трябваше да е най-малко вече на седемдесет. Пред очите ми изплува образът на енергична и властна жена, ползуваща се с леко скандална известност сред благотворителните и светските кръгове, която обожаваше да открива разпродажби и да се показва като щедрата гранд дама. Тя наистина притежаваше голяма щедрост, подплатена от значително състояние, което изцяло й принадлежеше.

Провинциалното им имение, Стайлс Корт, беше закупено от мистър Кавендиш някъде в началото на съпружеския им живот. Той до такава степен се бе оказал под влиянието на жена си, че на смъртното си легло й завеща имението, както и по-голямата част от състоянието си; подобно разпределение беше явна несправедливост спрямо двамата му сина. Но втората им майка винаги бе проявявала голяма щедрост към тях; тъй като по време на втората сватба на баща си са били съвсем малки, фактически те винаги са я смятали за своя собствена майка.

По-малкият брат, Лорънс, бе имал крехка младост. Той завърши медицина, но не след дълго изостави лекарската професия, за да се установи в имението и да се отдаде на литературните си амбиции; не си спомням обаче стиховете му да са се ползували с някакъв успех.

Джон практикува известно време като адвокат, но в крайна сметка се отдаде на по-безметежния живот на провинциален скуайър. Бе се оженил преди две години и заживя със съпругата си в Стайлс, макар у мен да се таеше подозрението, че той би искал майка му да увеличи издръжката, за да може да се отдели в свой дом. Ала мисис Кавендиш не допускаше друг да се меси в плановете й, като винаги очакваше всички да се съобразяват с тях; в този случай тя наистина държеше най-важните конци в ръцете си - тези на кесията.

Джон забеляза изненадата ми при вестта за повторната женитба на майка му и се усмихна малко тъжно:

- Да не ви говоря пък на какво чудо случихме! - каза с горчиво раздразнение той. - Мога да ви кажа, Хейстингс, че животът ни стана истинско изпитание. А пък Иви... помните ли я?

- Не.

- А, тя май дойде след вас. Та тя е дясната ръка на майка ни, нейната компаньонка. Не е някоя красавица, но иначе е огън момиче.

- Какво бяхте започнали да казвате?

- О, за онзи нехранимайко! Никой не го знае откъде се взе, но се представи като втори братовчед или нещо подобно на Иви, макар самата тя като че ли не искаше много да се разчува за роднинството им. Този човек е пълна нула, това е ясно за всеки. Има огромна черна брада и носи лачени ботуши по всяко време! Ама майка ни веднага му хвърли око и го нае за секретар - нали я знаете как постоянно трябва да се разправя с по стотици дружества наведнъж?

Кимнах с глава.

- А когато дойде войната, те станаха хиляди. Ясно, че той й беше нужен. Само че преди три месеца всички щяхме да получим удар, когато тя изведнъж ни каза, че са се венчали с Алфред! Той трябва да е поне с двадесет години по-млад от нея! На всички е ясно защо е цялата тази работа - решил е да се сдобие с богатство. Но какво можеше да се направи? Тя сама си е господарка и реши да се омъжи за него.

- Навярно вие всички страдате от това.

- Да страдаме ли? Че ние сме на края на силите си!

И така, три дни по-късно аз слязох от влака в Стайлс Сейнт Мари - малка и някак си нелепа гаричка, която като че ли нямаше никакво сериозно оправдание за съществуването си, но независимо от това се мъдреше насред зелените ливади и селски пътища. Джон Кавендиш ме очакваше на перона и ме заведе до колата.

- Имам още някоя и друга капка бензин - каза той. - Дължа го най-вече на майка ми и нейните ангажименти.

Селото Стайлс Сейнт Мари се намираше на около две мили от гаричката, а имението Стайлс Корт беше на още една миля от другата му страна. Беше спокоен и топъл юлски ден. Като гледаше човек равните поля на Есекс, простиращи се така зелени и мирни под следобедните слънчеви лъчи, трудно можеше да се повярва, че недалеч оттук войната следваше своя предначертан път. Почувствувах се така, сякаш бях попаднал в друг свят. Като завивахме покрай портата, Джон се обади:

- Боя се, че тук ще ви се стори доста тихо, Хейстингс.

- Но приятелю, точно от това имам нужда.

- Да, наистина, не е лошо, ако на човек му се иска да се поотпусне. Самият аз водя обучението на доброволците два пъти седмично, а освен това помагам и в стопанствата. Жена ми редовно върши стопанска работа. Всяка сутрин става в пет, за да издои кравите и не спира чак до обяд. По принцип животът тук никак не е лош, стига да не беше този Алфред Ингълторп! - Той внезапно спря колата и погледна часовника си. - Чудя се дали ще имаме време да приберем Синтия. Май не, защото тя сигурно вече е тръгнала, от болницата.

- Синтия? Но това не е съпругата ви, нали?

- Не, Синтия е под закрилата на майка ми - дъщеря на нейна съученичка, която се омъжила за някакъв непрокопсаник адвокат. Преди смъртта си пропилял всичко и така момичето останало сираче и без пукнат грош. Майка ми прояви милосърдието си и така от две години Синтия е като член на семейството. Работи в болницата Ред крос в Тадминстър, на седем мили от нас.

При последните му думи колата спря пред един чудесен стар дом. Дама в дебела вълнена пола се беше навела над розите и се изправи, като ни забеляза.

- Здравей, Иви! Ето го нашият ранен герой. Мистър Хейстингс - мис Хауърд.

Мис Хауърд стисна ръката ми изключително крепко, дори болезнено. Останах впечатлен от сините очи насред обветреното й лице. Тя беше жена на около четиридесет, с привлекателна външност и дълбок глас, почти мъжки по тембър; тялото й беше доста едро, а и нозете й, обути в грубовати ботуши, съвсем съответствуваха на размерите му. Не след дълго открих, че маниерът й на говорене се отличаваше с оскъдността на телеграфния стил.

- Плевелите растат - подпалена къща. Не можеш да смогнеш. Направо затискат. Внимателно трябва.

- Уверявам ви, че ще ми достави огромно удоволствие, ако мога с нещо да ви помогна - отвърнах аз.

- Няма нужда. Никаква полза. Само дето после ще съжалявате.

- Ти си истински циник, Иви - каза Джон със смях на уста. - Къде ще пием чай днес - вътре или навън?

- Навън. В такова хубаво време кой ще се вре вътре?

- Хайде, стига си градинарствала за днес. „Работникът заслужава своята заплата.“*, нали знаеш. Ела да се подкрепиш.

* Лука, 10.7 (Бел прев.)

- Добре - отвърна мис Хауърд, сваляйки ръкавиците си, - май ще се съглася с вас.

Тя се запъти покрай дома към мястото, където бяха сервирани чаят и закуските - под сянката на огромен явор.

От плетените кресла се надигна една фигура и направи няколко крачки към нас.

- Съпругата ми, Хейстингс - каза Джон.

Никога няма да забравя първия път, когато видях Мари Кавендиш. Няма да забравя високата й, стройна фигура, очертана на фона на ярката светлина; живото усещане за тлеещ огън, който като че ли намираше израз единствено в нейните светлокафяви, забележителни очи, различни от очите на всяка друга жена, която съм познавал; напрежението в нейната неподвижност, което не можеше да не издаде лудешкия и волен дух на едно изискано и благородно тяло - всички тези неща оставиха белег в паметта ми, сякаш някой ме бе докоснал с горещо желязо. Няма да ги забравя никога.

Тя ме поздрави приятно със своя нисък и ясен глас, а аз се отпуснах в плетеното кресло с чувство на удовлетвореност, че приех поканата на Джон. Мисис Кавендиш ми поднесе чай и малкото думи, които тя кротко изрече, още повече засилиха първоначалното ми впечатление, че тя бе една изключително очарователна жена. Компанията на внимателния слушател винаги действува стимулиращо и аз шеговито разказах някои случки от дома за възстановяване, като за голяма своя радост установих, че моята домакиня изпита огромно удоволствие от начина, по който го направих. Що се отнася до Джон, колкото и голям добряк да бе той, човек едва ли можеше да го причисли към хората, които умеят да разговарят интересно.

В този момент добре познат глас долетя откъм отворения френски прозорец, намиращ се наблизо:

- Значи ти ще пишеш на принцесата след чая, Алфред, нали? Аз пък ще пиша на лейди Тадминстър за втория ден. А дали да не изчакаме, докато получим отговор от принцесата? Ако тя ни откаже, тогава лейди Тадминстър би могла да го открие първия ден, а мисис Кросби - втория. А след това и дукесата - тя пък е за училищното празненство.

Последва мърморенето на мъжки глас, след което мисис Ингълторп изчурулика в отговор:

- Да, Алфред, разбира се. След чая ще бъде много добре. Така хубаво обмисляш всичко, мили Алфред.

Френският прозорец се отвори още по-широко и една приятна и белокоса възрастна дама с малко властно изражение на лицето прекрачи навън върху тревата. След нея се появи мъж, в чието поведение се долавяше почтително отношение. Мисис Ингълторп ме приветствува бурно:

- Господи, нима не е прекрасно да ви види човек след всичките тези години, мистър Хейстингс? Алфред, мили, мистър Хейстингс - а това е съпругът ми.

Огледах „милия Алфред“ с любопитство. Без съмнение у него имаше нещо странно. Вече не се чудех защо Джон не одобрява брадата му. Стори ми се, че не бях виждал по-дълга и по-черна брада от неговата. Носеше пенсне със златни рамки, а цялата му фигура излъчваше някаква скованост. Хрумна ми, че вероятно би изглеждал по-уместно на сцена, защото появата му в действителния живот будеше недоумение. Гласът му беше доста приглушен и мазен. Подаде ми вдървена ръка и каза:

- За мен е удоволствие, мистър Хейстингс. - След това се обърна към съпругата си: - Емили, мила, тази възглавничка ми се струва малко влажна.

Тя обърна към него грейналото си от любвеобилност лице, докато той, демонстрирайки най-нежна загриженост, замени въпросната възглавничка с друга. Странна беше заслепеността на тази иначе благоразумна жена!

Присъствието на мистър Ингълторп като че ли метна пелена от сдържаност и прикрита враждебност върху цялата компания. Мис Хауърд пък дори и не се стараеше да прикрива чувствата си. Само мисис Ингълторп сякаш не забелязваше нищо необичайно. Прежната й словоохотливост не бе изгубила нищо от изминалите години и от устата й се сипеше несекващ поток от думи, главно във връзка с предстоящата разпродажба, която тя организираше и която предстоеше да се проведе в скоро време. От време на време тя се обръщаше към съпруга си, за да уточни дни и дати. Той не измени на своя бдителен и внимателен маниер ни за минутка. Още от самото начало у мен се загнезди силна ненавист спрямо него, а аз се гордея с факта, че обикновено първите ми впечатления са доста непогрешими.

Не след дълго мисис Ингълторп се обърна, за да даде нареждания на Ивлин Хауърд относно някакви писма и тогава съпругът й ме заговори с особения си глас:

- Вие имате професията на военен, така ли, мистър Хейстингс?

- Не, преди войната работех в Лойдс.

- А възнамерявате ли да се върнете пак там, когато свърши?

- Навярно. Или там, или ще започна всичко отначало.

Мари Кавендиш се наведе напред:

- Какво в действителност бихте избрали като професия, ако можехте да следвате влечението си?

- Ами... зависи.

- Нямате ли някакво тайно хоби? - попита тя. - Кажете ми, привлича ли ви нещо? Всеки го тегли нанякъде, и то все към абсурдни неща.

- Ще ми се присмеете.

Тя се усмихна.

- Навярно.

- Ами... винаги тайно ми се е искало да стана детектив!

- Истински? Скотланд ярд? Или Шерлок Холмс?

- О, Шерлок Холмс, разбира се. Но вижте какво, това ме влече съвсем сериозно и много силно. Преди време в Белгия срещнах един прочут детектив и се запалих от него. Той е едно чудесно дребно човече. Казваше, че добрата детективска работа е просто въпрос на метод. И моята система е изградена върху това - макар и да не съм направил кой знае какво досега. Той е забавно човече - голямо конте, но с чудесен ум.

- Харесвам добри детективски истории - обади се мис Хауърд. - Ама пишат и много боклук. Престъпникът в последната глава. Да объркват всички. В живота веднага ще се сетиш още отначало.

- Има много неразкрити престъпления - отвърнах аз.

- Не говоря за полицията, а за тези, дето са замесени. Семейството. Тях не можеш излъга. Те ще се сетят.

- Значи - казах аз удивен - вие смятате, че ако край вас стане престъпление, да кажем убийство, вие веднага ще можете да посочите убиеца?

- Ами да. За доказване пред адвокатите може и да не стане, но съм сигурна, че ще го позная. Ще го усетя с върха на пръстите си, ако се приближи към мен.

- Може да е и „тя“ - подхвърлих аз.

- Може. Но убийството е насилие. По подхожда на мъж.

- Не и когато става въпрос за отровителство - стресна ме звънкият глас на мисис Кавендиш.

- Вчера доктор Бауърстейн разказваше, че понеже по принцип медицинският персонал не познава по-редките отрови, вероятно има безброй неподозирани случаи на отровителство.

- Що за мрачна тема за разговор, Мари! - извика мисис Ингълторп. - Чувствувам се така, сякаш някой се разхожда върху гроба ми. О, ето я и Синтия!

Девойка в униформа на доброволка от медицинските части притича през ливадата.

- Днес закъсняваш, Синтия. Това е мистър Хейстингс - мис Синтия Мърдок.

Синтия Мърдок беше свежо младо създание, изпълнена с живот и енергия. Тя отметна малката си униформена шапчица и аз се възхитих от едрите къдрици на кестенявата й коса, както и от изящната бяла ръка, която тя протегна за чая си. Ако очите и миглите й бяха тъмни, тя можеше да минава за красавица.

Настани се на земята, близо до Джон, а когато й подадох чинийка със сандвичи, тя ми се усмихна мило.

- Седнете тук долу, на тревата. Толкова е хубаво.

Подчиних се и подгънах колене.

- Работите в Тадминстър, нали, мис Мърдок?

Тя кимна.

- Изкупувам си греховете.

- Значи ви тормозят там? - попитах я на шега.

- Само да се опита някой! - извика тя с достойнство.

- Моя братовчедка също работи в болница - отбелязах аз. - Тя изпитва ужас от „сестрите“.

- Не се учудвам. Те нямат равни на себе си, мистър Хейстингс. Просто нямат равни! Представяте ли си? Слава богу, аз не съм им подчинена. Работя в аптеката.

- Колко хора отравяте? - попитах аз с усмивка.

Синтия също се усмихна.

- О, стотици! - отвърна тя.

- Синтия! - извика мисис Ингълторп. - Мислите ли, че ще можете да ми напишете няколко бележки?

- Разбира се, лельо Емили.

Тя веднага скочи на крака и нещо в маниера й издаде подчиненото положение, в което тя явно се намираше, както и това, че колкото и добросърдечна да бе по принцип мисис Ингълторп, тя не би позволила то да се забрави.

Домакинята ми се обърна към мен.

- Джон ще ви покаже стаята. Вечерята е в седем и половина. От известно време се въздържаме да вечеряме късно. И лейди Тадминстър, съпругата на нашия депутат - тя е дъщеря на покойния лорд Аботсбъри - прави така. И тя мисли като мен, че човек трябва да дава пример за икономичност. Ние напълно съзнаваме, че се намираме във война - нищичко не хвърляме. Дори всяко късче хартия се прибира и се изпраща с торби.

Изразих възхищението си, а след това Джон ме заведе в къщата - нагоре по широкото стълбище, което по средата се разклоняваше наляво и надясно към различните крила на сградата. Стаята ми се намираше в лявото крило и гледаше към парка.

Джон ме остави и няколко минути по-късно го видях от прозореца да върви през тревата ръка за ръка със Синтия Мърдок. Чух мисис Ингълторп нетърпеливо да се провиква „Синтия“, при което девойката се сепна и хукна обратно към къщата. В същия момент някакъв човек се измъкна от сянката на едно дърво и бавно се запъти в същата посока. Беше на около четиридесет, доста мургав и с меланхолично изражение на гладко избръснатото си лице. Имаше вид на човек, обладан от силно вълнение. Погледна към прозореца ми, когато мина покрай него и аз го разпознах, макар да се бе променил за петнадесетте години от последната ни среща. Това беше по-малкият брат на Джон, Лорънс Кавендиш. Попитах се какво ли е накарало лицето му да придобие този особен израз.

След това го прогоних от мислите си и се върнах към собствените си дела.

Вечерта премина доста приятно; в онази нощ сънувах загадъчната Мари Кавендиш.

Утрото на следващия ден беше ясно и слънчево и аз бях изпълнен с очаквания за приятен престой в този дом.

Срещнах мисис Кавендиш едва по обяд, когато тя пожела да ме изведе на разходка, и ние прекарахме очарователен следобед в скитане из гората, като се върнахме чак към пет.

Когато влязохме в просторното преддверие, Джон повика и двама ни в салона за пушене. По израза на лицето му веднага разбрах, че се е случило нещо обезпокоително. Последвахме го и той затвори вратата зад нас.

- Виж какво, Мари, станала е някаква дяволска история. Иви се е скарала с Алфред Ингълторп и си е грабнала багажа.

- Иви? Грабнала си багажа?

Джон мрачно поклати глава.

- Да. Виж какво, тя отиде при майка ми и... А, ето я и самата нея.

Мис Хауърд влезе в салона. Устните й бяха здраво стиснати, а в ръката си носеше малък куфар. Изглеждаше развълнувана и решена на всичко, както и малко наежена, като таралеж, готов за отбрана.

- Както и да е - викна тя, - поне казах каквото мисля!

- Моя мила Ивлин - извика мисис Кавендиш, - това не може да бъде!

Мис Хауърд навъсено поклати глава.

- Може, и още как! Страхувам се, че казах на Емили някои неща, дето тя няма бързо да забрави или прости. Дано поне малко се е поуспокоила. Макар че може всичко да е вятър работа. Казах й направо: „Ти си вече стара жена, Емили, а няма по-голям глупак от стария глупак! Онзи човек е с двадесет години по-млад от теб и хич не се заблуждавай за какво се е оженил за теб. За пари! Виж какво, не му давай прекалено много. Фермерът Рейкс има млада женичка. Попитай го твоя Алфредчо колко време прекарва там.“ Тя се вбеси. И как няма! Продължих: „Аз само те предупреждавам, макар че може и да не ти харесва. Този човек ще те убие в леглото и окото му няма да мигне. Не е стока. Можеш да ми говориш каквото си искаш, но помни какво ти казвам. Той не е стока!!“

- А тя какво каза?

Мис Хауърд направи много изразителна гримаса.

- „Миличкият Алфред, скъпият Алфред, противни клевети, противни лъжи, противна жена“, аз да съм обвинявала „нейния мил съпруг“! Колкото по-скоро се махна оттук, толкова по-добре. Тръгвам си.

- Но не веднага, нали?

- Още в този миг!

За минута седнахме и се втренчихме в нея. Най-накрая Джон, след като се убеди, че увещанията му не помагат, стана и отиде да провери разписанието на влаковете. Съпругата му го последва, като повтаряше, че ще опита да убеди мисис Ингълторп да размисли.

Когато тя напусна салона, лицето на мис Хауърд се смени. Наведе се към мен и каза с вълнение в гласа:

- Мистър Хейстингс, вие сте честен човек. Мога ли да ви се доверя?

Това малко ме стресна. Тя постави ръка върху моята и сниши гласа си до шепот:

- Грижете се за нея, мистър Хейстингс. Бедничката ми Емили. Всички са ужасни акули, всички. О, знам какво говоря. Всички са я закъсали за пари и само гледат как да й ги измъкнат. Пазех я, доколкото можех. Сега като си замина, те ще се нахвърлят отгоре й.

- Разбира се, мис Хауърд - казах аз. - Ще направя всичко по силите си, но си мисля, че вие просто сте разстроена и преуморена.

Тя ме прекъсна, като бавно размаха пръст.

- Млади човече, трябва да ми вярвате. Живяла съм повече от вас на този свят. Искам само да си отваряте очите. Ще видите какво имам предвид.

Шумът от колата нахлу през отворения прозорец; мис Хауърд стана и се отправи към вратата. Отвън се чуваше гласът на Джон. С ръка на дръжката на вратата, тя обърна глава през рамо и се обърна към мен:

- И най-вече, мистър Хейстингс, наблюдавайте онзи дявол - мъжа й!

Нямаше време за нещо повече. Мис Хауърд беше погълната от шумния хор на протести и сбогувания. Ингълторпови не се появиха.

След като колата потегли, мисис Кавендиш внезапно се откъсна от групата, пресече алеята и се насочи през ливадата, за да посрещне висок човек с брада, който явно идваше към къщата. Бузите й поруменяха, когато му подаде ръката си.

- Кой е този? - рязко попитах аз, тъй като инстинктивно изпитах недоверие към него.

- Това е доктор Бауърстейн - обади се Джон.

- А кой е доктор Бауърстейн?

- Отседнал е в селото, за да се лекува след тежка нервна криза. Специалист от Лондон; много умен човек - струва ми се, че е един от най-големите живи експерти по отровите.

- Освен това е голям приятел на Мари - додаде неуморимата Синтия.

Джон Кавендиш се намръщи и смени темата.

- Хайде да се поразходим, Хейстингс. Цялата тази работа никак не ми харесва. Може винаги да е държала рязък тон, но в цяла Англия няма по-верен приятел от Ивлин Хауърд.

Той пое по пътеката сред дърветата и ние се спуснахме в селото през гората, която ограждаше единия край на имението.

Когато на връщане минавахме през една от портите, някаква хубавичка жена с вид на циганка, идваща срещу ни, кимна и се усмихна.

- Симпатична девойка - одобрително отбелязах аз.

Джон се навъси.

- Това беше мисис Рейкс.

- Онази, за която мис Хауърд...

- Точно тя - отвърна Джон с малко ненужна рязкост.

Помислих си за белокосата стара жена в големия дом, за това палаво личице, което току-що ни се бе усмихнало, и някаква студена тръпка на лошо предчувствие премина по мен. Отхвърлих я веднага.

- Стайлс наистина е чудесно място - казах на Джон.

Той кимна доста мрачно.

- Да, прекрасно имение. Някой ден ще бъде мое. Дори още сега би трябвало да ми принадлежи по право, стига баща ми да беше направил свястно завещание. И тогава нямаше да бъда така закъсал, както съм сега.

- Закъсали сте, така ли?

- Драги ми Хейстингс, няма да крия от вас, че умът ми не стига откъде да намеря и едно пени.

- Не може ли брат ви да ви помогне?

- Лорънс ли? Той отдавна е профукал и последната си пара, за да публикува глупави стихове в лъскави подвързии. Не, ние сме опрели до просяшка тояга. Длъжен съм да призная, че майка ми винаги е била много добра към нас. Поне доскоро. Откакто обаче се омъжи... - той замълча и се намръщи.

Тогава за пръв път почувствувах, че заминаването на Ивлин Хауърд бе лишило атмосферата от нещо, което трудно можеше да се определи. Присъствието й вдъхваше сигурност. Сега тази сигурност липсваше и наоколо бе започнало да витае неприятното чувство на подозрителността. Зловещото лице на доктор Бауърстейн отново изплува пред погледа ми и ме полазиха тръпки. Мислите ми се изпълниха със смътни подозрения към всеки и към всичко. За секунда през съзнанието ми премина предчувствие за приближаващо зло.

 

ГЛАВА 2

Шестнадесети и седемнадесети юли

Бях пристигнал в Стайлс на 5 юли. Сега пристъпвам към случилото се на 16 и 17 от същия този месец. За удобство на читателя ще преразкажа тогавашните събития по възможно най-точен начин. Впоследствие те бяха разкрити на процеса в резултат на дълги и отегчителни кръстосани разпити.

Няколко дни след заминаването на Ивлин Хауърд получих писмо от нея, в което тя ми съобщаваше, че започнала работа като медицинска сестра в голямата болница в Мидлингам - индустриален град на около петнадесет мили от Стайлс, - като същевременно ме молеше да й се обадя, ако мисис Ингълторп покажеше някакво желание за сдобряване.

Единственото нещо, което помрачаваше покоя на мирните ми дни, беше необичайното, а според мен и абсолютно необяснимо предпочитание на мисис Кавендиш към компанията на доктор Бауърстейн. Не мога да си представя какво виждаше тя у него, но постоянно го канеше в имението, като често излизаха заедно на дълги разходки. Длъжен съм да призная, че ми беше изключително трудно да открия в него нещо привлекателно.

Шестнадесети юли се падаше в понеделник. Беше ден на шумна бъркотия. Прочутата разпродажба се бе състояла в събота и във връзка с това събитие вечерта предстоеше забава, на която мисис Ингълторп трябваше да рецитира поема за войната. Цяла сутрин всички бяхме заети с подреждането и украсяването на селската зала, където щеше да бъде събитието. Обядвахме късно и си направихме следобедната почивка в градината. Забелязах нещо необичайно в поведението на Джон. Стори ми се много развълнуван и неспокоен.

След чая мисис Ингълторп отиде да си полегне преди вечерната си проява, а аз поканих Мари Кавендиш на тенис.

Някъде към седем без четвърт мисис Ингълторп ни извика да не закъсняваме, понеже щяхме да вечеряме по-рано тази вечер. Всички се засуетихме, за да се приготвим навреме; и преди да привърши вечерята, колата вече чакаше пред вратата.

Забавата премина при голям успех, като рецитацията на мисис Ингълторп предизвика бурни аплодисменти. Имаше и няколко живи картини, в които взе участие и Синтия. Тя не се върна с нас, понеже беше поканена на вечеря от приятелките си, с които се бе появила в живите картини.

На следното утро мисис Ингълторп остана в леглото до закуска, тъй като беше доста уморена; ала към 12.30 се появи в най-бодро настроение и ни повлече заедно с Лорънс на празничен обяд.

- Такава очарователна покана от мисис Ролестън. Тя, знаете, е сестрата на лейди Тадминстър. Ролестънови са дошли тук заедно, с Уилям Завоевателя - едни от най-старите фамилии.

Мари се бе извинила под претекста за ангажимент с доктор Бауърстейн.

Обедът премина много приятно, а когато си тръгнахме, Лорънс предложи на връщане да минем през Тадминстър, което се намираше на не повече от миля встрани от пътя ни, и да посетим Синтия в нейната аптека. Мисис Ингълторп отвърна, че това е прекрасна идея, ала тъй като й се налагало да напише няколко писма, щяла да ни остави там, а после можело да се върнем заедно със Синтия в двуколката.

Портиерът на болницата ни задържа, защото му се бяхме сторили подозрителни, докато не се появи Синтия, за да гарантира за нас. В дългите си бели дрехи тя изглеждаше много сдържана и симпатична. Заведе ни в своята светая светих и ни представи на колежката си - личност, която внушаваше страхопочитание и към която Синтия весело се обръщаше с името „Нибс“.

- Колко много шишета! - възкликнах аз, като обгърнах с поглед стаичката. - Наистина ли знаете какво има във всяко от тях?

- Кажете нещо оригинално - изпъшка Синтия. - Няма човек, който да дойде тук и да го пропусне. Вече сме замислили да дадем награда на първия, който не каже: „Колко много шишета!“ Зная и какво е следващото, което ще кажете: „Колко души сте отровили?“

Признах се за виновен със смях на уста.

- Само ако знаехте колко лесно е да отровиш някого по погрешка, нямаше да се шегувате с това. Хайде да пием чай. Онзи шкаф е пълен с най-различни тайни. Не, Лорънс, това е шкафът с отровите. Големия шкаф там, точно той.

Пихме чай в бодро настроение, а след това помогнахме на Синтия да измие съдовете. Тъкмо оставяхме последната лъжичка, когато на вратата се почука. Лицата на Синтия и Нибс изведнъж се вкамениха в строги и сурови изражения.

- Влез - каза Синтия с остър и делови тон.

Появи се младичка и доста поуплашена санитарка и подаде някакво шише на Нибс, която я насочи с ръка към Синтия, изричайки енигматичните думи:

- В действителност можете да смятате, че днес не съм тук.

Синтия пое шишето и го огледа със строгостта на съдия.

- Трябвало е да се изпрати още сутринта.

- Сестрата много съжалява. Просто е забравила.

- Не е зле сестрата да прочита нарежданията на вратата от време на време.

От изражението на младичката санитарка разбрах, че не съществуваше и най-малката вероятност тя да поеме риска да предаде тези думи на ужасната „Сестра“.

- Което означава, че не може да се приготви преди утре сутринта - заключи Синтия.

- Няма ли някаква възможност да го получим тази вечер?

- Както добре знаете - великодушно каза Синтия - ние сме много заети, но ако ни остане малко време, ще го приготвим.

Санитарката се оттегли, а Синтия бързо взе една стъкленица от лавицата, напълни шишето и го постави отвън, на масичката до вратата.

Аз се разсмях.

- Трябва да се поддържа дисциплината, така ли?

- Точно така. Елате на нашата малка тераса. От нея можете да видите всички външни отделения.

Последвах Синтия и приятелката й навън и те ми показаха различните отделения. Лорънс не дойде, но след няколко минути Синтия го повика през рамото си да се присъедини към нас. После хвърля поглед към часовника си.

- Нямаме друга работа, нали, Нибс?

- Не.

- Чудесно. Значи можем да заключваме и да си вървим.

В онзи следобед видях Лорънс в съвсем друга светлина. В сравнение с Джон той беше личност, която много трудно се поддаваше на опознаване. Беше антипод на брат си в почти всяко отношение, необикновено свенлив и затворен. При все това поведението му излъчваше определено очарование и си помислих, че ако човек го опознае наистина добре, би могъл да изпита към него и по-дълбоки чувства. У Синтия също имаше определена смутеност, а и тя на свой ред се стесняваше от него. Но в онзи Следобед те и двамата бяха много весели и бъбреха помежду си като две деца.

Докато карахме през селото се сетих, че ми трябват няколко марки, затова спряхме пред пощата.

На излизане от сградата се сблъсках с дребно човече, което тъкмо връхлиташе навътре. Отдръпнах се, за да се извиня, когато внезапно, със силно възклицание, той ме сграбчи в прегръдките си и ме целуна сърдечно.

- Mon ami Хейстингс! - провикна се той. - Но това наистина е mon ami Хейстингс!

- Поаро! - възкликнах аз. Обърнах се към двуколката. - Това е много приятна среща за мен, мис Синтия. Това е моят стар приятел мосю Поаро, когото не съм виждал от години.

- О, ние познаваме мосю Поаро - весело отвърна Синтия. - Но не знаехме, че ви е приятел.

- Да, наистина - каза Поаро със сериозен глас. - Познавам мадмоазел Синтия. Присъствието си тук дължа на благородството на добрата мисис Ингълторп. - След като го изгледах изпитателно, той додаде: - Да, приятелю, тя бе така любезна да предложи гостоприемство на седмина мои съотечественици, които, уви, са били принудени да напуснат собствената си родина. Ние, белгийците, винаги ще ся спомняме за това с благодарност.

Поаро беше дребно човече с необикновена външност. Едва ли беше по-висок от метър и шестдесет, но в осанката му имаше силно изявено достойнство. Главата му наподобяваше яйце и той винаги я накланяше на една страна. Имаше сиви мустаци, които носеше по военному. Спретнатостта на дрехите му беше просто невероятна. Струва ми се, че една прашинка би му причинила повече болка, отколкото огнестрелна рана. При все това този чудат наконтен човечец, който, със съжаление забелязах, сега накуцваше, навремето се е славел като един от най-почитаните служителя на белгийската полиция. Детективският му нюх е бил толкова непогрешим, че благодарение на него той бе постигал невероятни успеха, разкривайки най-заплетените случаи на своето време.

Посочи ми скромния дом, обитаван от него и неговите съотечественици и аз обещах скоро да го посетя. След това той със замах вдигна шапката си за поздрав към Синтия и ние потеглихме.

- Много мил човечец - каза Синтия. - Не знаех, че го познавате.

- Отдавали сте гостоприемство на една знаменитост, без да го съзнавате - отвърнах аз.

По целия път към имението им разказвах за различните подвизи и победи на Еркюл Поаро.

Завърнахме се в чудесно настроение. Тъкмо влязохме в преддверието и мисис Ингълторп отвори вратата на будоара си. Беше зачервена и имаше разтревожен вид.

- О, вие ли сте това - каза тя.

- Случило ли се е нещо, лельо? - попита Синтия.

- Абсолютно нищо - отсече мисис Ингълторп. - Какво да се е случило?

След това тя зърна прислужницата Доркас да влиза в трапезарията и й извика да донесе няколко марки в будоара.

- Да, госпожо. - Възрастната прислужница се поколеба, но все пак добавя нерешително: - Няма ли да е по-добре да си легнете, госпожо? Изглеждате преуморена.

- Може да си права, Доркас... Да... Не... не сега. Трябва да довърша някоя писма преди да отнесат пощата. Запали ли камината в стаята ми, както тя казах?

- Да, госпожо.

- Тогава ще си легна веднага след вечеря.

Тя отново се прибра в будоара, а Синтия я изгледа втренчено.

- Боже господи! Чудя се какво ли е станало? - обърна се тя към Лорънс.

Той като че ли не я чу, защото без да каже дума се обърна на пети и излезе навън.

Предложих кратка игра на тенис преди вечеря и след като Синтия прие, изтичах на горния етаж, за да си взема ракетата.

Мисис Кавендиш слизаше надолу по стълбището. Възможно е така да ми се е сторило, но тя също имаше особен и разтревожен вид.

- Как мина разходката с доктор Бауърстейн? - попитах аз, опитвайки се да звуча колкото е възможно по-безразлично.

- Не отидох - бе краткият отговор. - Къде е мисис Ингълторп?

- В будоара.

Ръката и сграбчи парапета, след това тя като че ли събра сили за някакво изпитание, спусна се надолу покрай мен, прекоси преддверието към будоара, влезе там и затвори вратата зад себе си.

Когато няколко минути по-късно подтичвах към корта, минах покрай отворения прозорец на будоара и нямах друг избор, освен да чуя следния откъс от диалог. Мари Кавендиш говореше с гласа на жена, която отчаяно се мъчи да сдържи нервите си:

- Значи няма да ми го покажете?

На което мисис Ингълторп отвърна:

- Мила Мари, то няма нищо общо с това.

- Тогава ми го покажете.

- Уверявам ви, че то не е това, което си мислите. Не ви засяга ни най-малко.

На което Мари Кавендиш отговори с нарастваща горчивина в гласа:

- Разбира се, трябваше да се сетя, че ще го прикривате.

Синтия ме очакваше и нетърпеливо ме посрещна с думите:

- Боже мой! Станала е ужасна кавга! Доркас ми разказа всичко.

- Каква кавга?

- Между леля Емили и оня! Дано сега да е проумяла що за стока е той!

- Значи Доркас е била там, така ли?

- Разбира се, че не. Просто „случайно е минавала покрай вратата“. Било е истински цирк! Ах, ако знаех за какво е цялата работа!

Сетих се за смуглото лице на мисис Рейкс, както и за предупрежденията на Ивлин Хауърд, но благоразумно реших да замълча, докато Синтия обсъждаше всяка възможна хипотеза и възторжено изрази надеждата: „Леля Емили ще го прогони и никога повече няма да спомене да него.“

Исках да намеря Джон, но не го открих никъде. Явно този следобед се бе случило нещо важно. Постарах се да забравя неволно чутите от мен думи, но колкото и да се опитвах, не можех да ги прогоня напълно от съзнанието си. Какво беше разтревожило Мари Кавендиш?

Когато слязох за вечеря, заварих мистър Ингълторп в гостната. Лицето му бе безизразно както винаги и отново бях поразен от нелепата нереалност на този човек. Ингълторп бе необичайно мълчалив. Като по правило той отново обгради жена си с дребни прояви на внимание - подложи възглавничка зад гърба й - с две думи - играеше ролята на влюбения съпруг. Веднага след вечеря мисис Ингълторп отново се оттегли в будоара си.

- Донесете ми кафето тук, Мари - извика тя. - Имам пет минути преди пощата.

Двамата със Синтия седнахме до отворения прозорец на гостната. Мари Кавендиш ни поднесе кафето. Изглеждаше развълнувана.

- Нямате ли нужда от светлина, млади хора, или предпочитате здрача? - попита тя. - Ще занесеш ли кафето на мисис Ингълторп, Синтия? Ей сега ще го налея.

- Не се тревожете, Мари - каза Ингълторп.

- Аз ще го занеса на Емили.

Той го наля в излезе от стаята, като го носеше внимателно.

Лорънс го последва, а мисис Кавендиш седна при нас.

Тримата седяхме известно време в мълчание. Нощта беше великолепна, гореща и спокойна. Мисис Кавендиш си вееше леко с палмово листо.

- Прекалено горещо е - едва чуто промълви тя. - Ще има буря.

Ала уви, тези мигове на хармония са толкова кратки! Един добре познат, но дълбоко ненавиждан глас, който прозвуча откъм преддверието, сложи край на неземното ми усещане.

- Доктор Бауърстейн! - възкликна Синтия.

- Какво ли прави тук по това време?

Хвърлих ревнив поглед към Мари Кавендиш, но тя имаше съвсем невъзмутим вид, а деликатната бледност на страните й не се промени.

Малко след това Алфред Ингълторп въведе доктора, като докторът се смееше и твърдеше, че не е в подходящ вид за гостна. В действителност той представляваше доста окаяна гледка, тъй като целият беше изплескан с кал.

- Какво ви се е случило, докторе? - извика мисис Кавендиш.

- Първо трябва да ви се извиня - отвърна докторът. - Нямах намерение да влизам, но мистър Ингълторп настоя.

- А, Бауърстейн, май сте позагазили - каза Джон, влизайки откъм преддверието. - Пийнете малко кафе и ни разкажете какво се е случило.

- Благодаря. Ей сега ще ви кажа. - Той се смееше с доловима нотка на съжаление, докато разказваше как попаднал на изключително рядък вид папрат на някакво много недостъпно място и как, в стремежа си да се добере до нея, се подхлъзнал и цамбурнал най-позорно в близката локва.

- Слънцето бързо ме изсуши - добави той, - но се боя, че видът ми е ужасен.

В паузата след тези негови дума се чу гласът на мисис Ингълторп, която повиха Синтия откъм преддверието и девойката изскочи навън.

- Само ми донеси, моля ти се, кутията за писма. Аз си лягам.

Вратата към преддверието беше голяма. Бях се надигнал заедно със Синтия, а Джон беше до мен. Следователно имаше трима свидетели, които можеха да се закълнат, че мисис Ингълторп носеше кафето си в ръка, без да е пила още от него.

За мен вечерта беше напълно провалена от присъствието на доктор Бауърстейн. Струваше ми се, че този човек никога няма да си тръгне. Най-сетне обаче той се надигна и аз въздъхнах с облекчение.

- Ще ви изпратя до селото - каза мистър Ингълторп. - Трябва да видя нашия пълномощник във връзка със сметките на имението. - После се обърна към Джон. - Няма нужда да ме чакате до късно. Ще взема със себе си ключа за външната врата.

 

ГЛАВА 3

Нощта вя трагедията

За да бъде тази част от разказа ми по-ясна, прилагам следния план на горния етаж на Стайлс. За стаите на прислугата се влиза през врата „В“. Те нямат връзка с дясното крило, където се помещават стаите на Ингълторпови.

Трябва да е било полунощ, когато ме събуди Лорънс Кавендиш. Държеше свещ в ръката си, а по изражението на лицето му разбрах веднага, че се е случило нещо сериозно.

- Какво има? - попитах аз, като се изправих в леглото и се опитвах да събера пръснатите си мисли.

- Страхуваме се, че майка ни е много зле. Изглежда има някакъв пристъп. За нещастие се е заключила отвътре.

- Идвам веднага.

Скочих от леглото и след като наметнах един халат, последвах Лорънс по коридора и галерията до дясното крило на сградата.

Към нас се присъедини и Джон Кавендиш, а наоколо бяха и един-двама от прислугата, които стояха така, сякаш си бяха глътнали езиците. Лорънс се обърна към брат си:

- Какво смяташ да правим?

Стори ми се, че никога преди това нерешителността на характера му не се бе проявявала толкова явно.

Джон силно раздруса дръжката на вратата на мисис Ингълторп, но без резултат. Сигурно беше заключена или залостена отвътре. Цялата къща вече беше на крак. Откъм стаята се носеха неимоверно обезпокоителни звуци. Нещо трябваше да се направи.

- Пробвайте вратата на мистър Ингълторп, сър - извика Доркас. - О, бедната ми господарка!

Изведнъж осъзнах, че Алфред Ингълторп не беше с нас, че той единствен не беше дал признаци за присъствие. Джон отвори вратата на стаята му. Беше напълно тъмна, но зад него вървеше Лорънс със свещ в ръка и на слабата и светлина видяхме, че леглото не беше разваляно и че нямаше признака стаята да е била обитавана.

Веднага отидохме до междинната врата. Оказа се, че и тя е залостена от другата страна. Какво можеше да се направи?

- Боже господи, сър - извика Доркас, кършейки ръце. - Какво ще правим?

- Предполагам, че, трябва да насилим вратата и да я разбием. Няма да е лесно обаче. Една от вас да събуди Били и да го прати веднага за доктор Уилкинс. А сега ще трябва да се заемем с вратата. Само за минутка - няма ли друга врата към стаята на мис Синтия?

- Да, сър, но тя винаги е залостена. Никога не сме я отваряли.

- Я да отидем да видим.

Той се втурна надолу по коридора към стаята на Синтия. Мари Кавендиш беше там и разтърсваше девойката - която трябваше да има необикновено дълбок сън, - и се опитваше да я разбуди.

След минута-две той се върна.

- Безнадеждна работа. И тя е залостена. Трябва да разбием вратата. Струва ми се, че тази е малко по-податлива от другата в коридора.

Засилихме се и опряхме рамене във вратата. Касата и беше стабилна и дълго време не помръдваше, но най-сетне усетихме, че започна да поддава и след още малко, с оглушителен трясък, тя се отвори.

Строполихме се вътре един върху друг, като Лорънс все още стискаше свещта. Мисис Ингълторп лежеше върху леглото, цялото й тяло се гърчеше от силни конвулсии, при една от които тя явно бе обърнала близката масичка. Щом влязохме, ръцете й се отпуснаха и тя падна върху възглавниците.

Джон прекоси стаята и запали газта. След това изпрати Ани, една от прислужниците, до трапезарията за бренди. После отиде при майка си, докато аз отварях вратата към коридора.

Обърнах се към Лорънс, за да му кажа, че възнамерявам да се оттегля, понеже едва ли вече ще имат нужда от мен, но думите замръзнаха върху устните ми. За пръв път в живота си виждах такова призрачно изражение върху човешко лице. Беше бял като платно, свещта в ръката му капеше по килима, а погледът му, вцепенен от ужас или някакво подобно чувство, бе втренчен над главата ми в някаква точка на отсрещната стена. Сякаш бе видял нещо, което го бе превърнало в камък. Инстинктивно проследих посоката на погледа му, но не видях нищо необичайно. Пепелта в камината, която тлееше слабо и предметите по плочата й отгоре бяха напълно невинни неща.

Остротата на пристъпите на мисис Ингълторп като че ли бе преминала. Тя вече можеше да говори, макар и на пресекулки.

- По-добре е... много внезапно... глупаво постъпих... да се заключа.

Върху леглото падна сянка. Вдигнах очи и видях Мари Кавендиш, застанала до вратата, да обгръща с ръка Синтия. Тя като че ли подкрепяше девойката, която изглеждаше напълно замаяна и не на себе си. Лицето й беше цялото червено и тя непрекъснато се прозяваше,

- Бедната Синтия е много уплашена - тихо, но ясно каза мисис Кавендиш.

Самата тя беше облечена в бялата си роба. Значи бе по-късно, отколкото съм си мислел. Видях слабата светлина на утрото да се промъква през пердетата, а часовникът над камината показваше близо пет часа.

Сепна ме приглушен вик откъм леглото. Нещастницата бе обзета от нов пристъп на болки. Конвулсиите бяха с такава сила, че бе ужасно да се гледа. Наоколо цареше пълно объркване. Бяхме се струпали около нея, безсилни да й помогнем или облекчим по някакъв начин. Последен гърч я вдигна от леглото и тялото й се изви така, че се опирате само на главата и петите. Напразно Мари и Джон се опитваха да й дадат още малко бренди. Минутите летяха. Тялото й отново се изви в същата особена дъга.

В този момент доктор Бауърстейн решително си запроправя път сред хората в стаята. За миг той се вцепени, загледан във фигурата на леглото, а в същата минута мисис Ингълторп извика приглушено, вперила поглед в доктора:

- Алфред... Алфред... - След това се строполи неподвижна върху възглавниците.

С един скок докторът се озова до леглото и като сграбчи ръцете й, започна енергично да прилага това, което знаех, че наричат изкуствено дишане. Той издаде няколко остри нареждания на прислугата. С властен жест на ръката си отпрати всички ни до вратата. Наблюдавахме го с изумление, макар да си мислех как всички съзнавахме, че е твърде късно и че вече нищо не може да се направи. По лицето му виждах, че и той не храни голяма надежда.

Най-накрая се отказа, като мрачно поклати глава. В този момент чухме стъпки отвън и доктор Уилкинс, личният лекар на мисис Ингълторп - закръглено човече с придирчив нрав, - влетя в стаята.

С няколко думи доктор Бауърстейн обясни как случайно е минавал покрай къщичката на пазача, когато колата излязла и как се втурнал по най-бърз начин към къщата, докато колата отишла да доведе доктор Уилкинс. С отпаднал жест той посочи към фигурата на леглото.

- Мно-го тъжно. Мно-го тъжно - промърмори доктор Уилкинс. - Клетата жена. Винаги се нагърбваше с прекалено много неща, прекалено много, въпреки моите съвети. Предупреждавах я. Сърцето й съвсем не беше така здраво. „По-спокойно - казвах й, - по-спокойно.“ Ала не - желанието й да върши добри дела беше прекалено голямо. Природата се възпротиви. Природата се въз-про-ти-ви.

Забелязах, че доктор Бауърстейн внимателно наблюдава местния лекар. Все още загледан в него, той каза:

- Конвулсиите бяха с особено голяма сила, доктор Уилкинс. Съжалявам, че не бяхте тук навреме, за да се убедите сам. Бих казал, че имаха тетаничен характер.

- Аха! - умно каза доктор Уилкинс,

- Бих искал да поговоря с вас насаме - каза доктор Бауърстейн, след което се обърна към Джон: - Не възразявате, нали?

- Разбира се, че не.

Ние всички се струпахме в коридора, оставяйки двамата лекари сами, като зад себе си чух превъртането на ключа.

Бавно заслизахме по стълбището. Бях силно развълнуван. Притежавам определен талант на детектив, а поведението на доктор Бауърстейн бе изпълнило съзнанието ми с цяло ято почти налудничави помисли. Мари Кавендиш сложи ръката си върху моята.

- Какво има? Защо доктор Бауърстейн беше толкова... особен?

Погледнах я.

- Знаете ли какво мисля?

- Какво?

- Слушайте! - Огледах се, но останалите бяха достатъчно далеч от нас. Сниших гласа си до шепот: - Мисля, че е отровена! Сигурен съм, че и доктор Бауърстейн го подозира.

- Какво? - Тя се сви до стената, а зениците на очите й станаха неимоверно големи. След това тя извика толкова силно, че почти ме уплаши: - Не, това не, това не!

И като се отдели от мен, хукна нагоре по стълбите. Последвах я, защото се страхувах, че може да припадне. Открих я да се обляга на парапета, пребледняла като смъртник. Отпрати ме с нетърпелив жест.

- Не, не, оставете ме. Искам да остана сама. Оставете ме за минута-две. Слезте при другите.

Подчиних се неохотно. Джон и Лорънс бяха в трапезарията. Приближих се до тях. Мълчахме известно време, но предполагам, че огласих мислите и на тримата, когато най-сетне наруших тишината:

- Къде е мистър Ингълторп?

Джон поклати глава.

- Не е в къщата.

Очите ни се срещнаха. Къде беше Алфред Ингълторп? Отсъствието му беше странно и необяснимо. Спомних си последните думи на мисис Ингълторп. Какво ли се криеше зад тях? Какво още щеше да ни каже, ако имаше време?

Най-сетне чухме лекарите да слизат по стълбите. Доктор Уилкинс изглеждаше важен и развълнуван, като се опитваше да прикрие някаква вътрешна екзалтация под маската на привидно спокойствие. Доктор Бауърстейн беше зад него, а по брадатото му, мрачно лице не личеше никаква промяна. Доктор Уилкинс заговори от името на двамата, като адресира думите си към Джон.

- Мистър Кавендиш, бих желал да получа вашето съгласие за аутопсия.

- Необходимо ли е това? - мрачно попита Джон. Лицето му се сгърчи от болезнена гримаса.

- Абсолютно - обади се доктор Бауърстейн.

- С това искате да кажете...?

- Че нито доктор Уилкинс, нито аз бихме издали смъртен акт при тези обстоятелства.

Джон наведе глава.

- В такъв случай нямам друг избор, освен да се съглася.

- Благодаря ви - делово отвърна доктор Уилкинс. - Предлагаме това да стане утре вечер, или по-точно довечера. - Той погледна към настъпилото утро. - Боя се, че при сегашните обстоятелства едва ли ще може да се избегне официалното установяване на причините за смъртта - тези формалности са необходими, но ви умолявам да не се разстройвате.

Настана пауза, след която доктор Бауърстейн извади от джоба си два ключа и ги подаде на Джон.

- Това са ключовете от двете стаи. Заключил съм ги и смятам, че засега ще е най-добре да останат така.

След което лекарите си заминаха.

От известно време в главата ми се въртеше една идея и почувствувах, че беше настъпил моментът за нейното оповестяване. Терзаеха ме известни опасения. Знаех, че Джон изпитва ужас от всякакъв вид разгласяване; познавах го като оптимист без проблеми, който предпочита никога да не се среща с бедата. Това означаваше, че нямаше да е лесно да го убедя в непогрешимостта на моя план. От друга страна пък ми се струваше, че на Лорънс, който беше по-артистичен и притежаваше повече въображение, можех да разчитам като на съюзник. Нямаше съмнение, че бе настъпил моментът да взема нещата в собствените си ръце.

- Джон - казах аз, - ще ви питам нещо.

- Е?

- Спомняте ли си, че ви говорих за моя приятел Поаро? Белгиецът, който живее тук? Той е бил изключително известен детектив.

- Да.

- Искам да ми позволите да го повикам, за да разследва случая.

- Как, сега ли? Преди аутопсията?

- Да, времето е предимство, ако... ако е имало нещо нередно.

- Глупости! - ядосано извика Лорънс. - Според мен Бауърстейн лежи на дъното на цялата тази бъркотия! Уилкинс не подозираше нищо такова, докато Бауърстейн не му внуши съмненията си. Но като всички специалисти и на него му хлопа нещо дъската. Негово хоби са отровите и затова ги вижда навсякъде.

Признавам, че позицията на Лорънс ме изненада. Той много рядко казваше нещо толкова разпалено за каквото и да било.

Джон се колебаеше.

- Не изпитвам същите чувства като теб, Лорънс - обади се най-сетне той. - Склонен съм да разреша на Хейстингс да действува, макар аз лично да бих изчакал малко. Не са ни притрябвали никому ненужни скандали.

- Не, не - извиках разпалено аз. - Няма защо да се страхувате. Поаро е самата дискретност.

- Добре тогава, постъпете както искате. Оставям всичко във вашите ръце. Макар че ако нещата са така, както ги мислим, случаят е повече от ясен. Господ да ми прости, ако допускам грешка!

Погледнах часовника си. Беше шест часа. Реших да не губя повече време.

Все пак си позволих да загубя пет минутки. Прекарах ги в трескаво ровичкане из библиотеката, докато не открих книга с описание на стрихниново отравяне.

 

ГЛАВА 4

Поаро разследва

Къщата, в която бяха настанени белгийците, се намираше недалеч от входа на парка. Човек би могъл да спести доста време, ако тръгнеше по тясната пътечка през тревата, която растеше покрай извивките на алеята за коли. Затова и избрах този път. Намирах се вече близо до къщичката на пазача, когато вниманието ми беше привлечено от бягащата към мен фигура на човек. Това беше мистър Ингълторп. Къде ли беше ходил? Как смяташе да обясни отсъствието си?

Той ме заговори развълнувано:

- Боже господи! Това е ужасно! Клетата ми съпруга! Току-що научих какво е станало.

- Къде бяхте вие? - попитах аз.

- Денби ме задържа снощи до късно. Свършихме едва към един часа. Чак тогава забелязах, че все пак съм забравил да взема ключа за външната врата. Не исках да будя никого, затова останах да спя при Денби.

- Как научихте за станалото? - попитах аз.

- Уилкинс се отби при Денби, за да му съобщи. Бедната ми Емили! Тя бе толкова самопожертвувателна, такъв благороден характер. Милата, тя надцени силите си.

В този момент изпитах неудържимо отвращение към него. Какъв завършен лицемер бе този човек!

- Трябва да тръгвам - казах аз, като благодарих на това, че не ме попита къде отивам.

След няколко минути вече чуках на вратата на Лийстуейс Котидж.

Никой не ми отговори и аз нетърпеливо почуках пак. Над мен внимателно се отвори прозорец и Еркюл Поаро погледна оттам.

Когато ме видя, той нададе вик на изненада. Набързо му съобщих за трагичната случка и заявих, че се нуждая от помощта му.

- Почакайте да ви отворя, приятелю, и ще ми разказвате, докато се обличам.

След малко той ми отвори и аз го последвах в стаята му. Там той ме настани на един стол и аз разказах цялата история, без да скривам нищо или да пропускам факти, независимо колко незначителни са те, докато той натъкми тоалета си до най-малките подробности.

Разказах му как се събудих, за последните думи на мисис Ингълторп, за отсъствието на съпруга й, за кавгата от предния ден, за откъса от разговора между Мари и нейната свекърва, който бях чул, за по-раншната кавга между мисис Ингълторп и Ивлин Хауърд, както и за намеците на последната.

Далеч не се изказвах така ясно, както ми се искаше. Повторих се на няколко пъти, а от време на време трябваше да се връщам назад за подробности, които бях забравил. Поаро ми се усмихна любезно.

- Умът е объркан, да? Не е ли така? Не бъдете припрян, mon ami. Вие сте развълнуван; вие сте възбуден - но това е напълно естествено. След малко, като се поуспокоим, ще подредим фактите както трябва, всеки на мястото му. Ще ги изследваме, ще ги отхвърляме. Важните ще поставим на една страна; а неважните - фюит! - Той изкриви херувимоподобното си лице и много комично изпусна въздух през свитите си устни: - Ще ги издухаме!

- Много добре - казах аз, - но как ще определим кое е важно и кое - не? Това винаги ми се е струвало най-трудното.

Поаро енергично поклати глава. В момента той оправяше мустаците си с най-нежна грижовност.

- Не е така. Voyons!* Един факт води към друг - и така вървим напред. Следващият дали ще по-падне на мястото си? A merveille! Чудесно! Можем да продължим. А този дребен факт сега? Не! А, това е любопитно! Нещо липсва - брънка от веригата, която не е на мястото си. Изследваме. Търсим. И тогава този дребен и любопитен факт, това незначително детайл че, което не иска да си намери мястото в нашата верига, го поставяме тук! - Той направи живописен жест с ръка. - Той е важен! Той е поразителен!

* Да видим (Бел. прев.)

- Д-д-а...

- А! - Поаро така яростно размаха пръст пред лицето ми, че аз се отдръпнах. - Внимание! Тежко на детектива, който казва: „Това е нещо дребно, то не е от значение. Щом не иска да пас-. не във веригата, да го забравим.“ По този път ви очаква само объркването! Всичко е от значение.

- Зная. Винаги сте ми го казвали. Именно затова се опитах да вникна във всички подробности, независимо дали ми изглеждаха важни или не.

- Доволен съм от вас. Имате добра памет и ми предадохте фактите достоверно. А за реда, по който ми ги изброихте - не казвам нищо. Ама наистина той беше достоен за съжаление! Но аз ви разбирам - вие сте разтревожен. На това отдавам и обстоятелството, че пропуснахте един факт от неимоверно голямо значение.

- Какво? - попитах аз.

- Не ми казахте дали мисис Ингълторп се е нахранила добре снощи.

Вторачих се в него. Несъмнено войната бе сторила нещо непоправимо с мозъка на този човечец. Той грижливо изчеткваше палтото си, преди да го сложи и като че ли беше напълно погълнат от това занимание.

- Не си спомням - отвърнах аз. - А и във всеки случай не виждам...

- Не виждате ли? Но това е от първостепенно значение.

- Не виждам защо - казах аз доста раздразнено. - Доколкото мога да си спомня, тя не яде много. Изглеждаше разтревожена и явно това бе убило апетита й. Нещо съвсем естествено.

- Да - замислено каза Поаро. - Съвсем естествено.

Той отвори едно чекмедже и след като извади малко куфарче, се обърна към мен.

- Вече съм готов. Ще отидем в имението и ще проучим нещата на място. Извинете, mon ami, облекли сте се набързо и връзката ви е накриво. Позволете. - С умело движение той я поправи.

- Са y est!* Е, ще вървим ли?

Готово! (Бел. прев.)

Поехме забързано към селото и свърнахме покрай портата при къщичката на пазача. Поаро се спря за миг и жаловито изгледа прекрасния парк, чиято трева все още блестеше под утринната роса.

- Каква красота, каква красота, а сега клетото семейство е потънало в скръб и се разкъсва от мъка.

При тези думи той ме изгледа изпитателно и аз се улових, че се изчервявам под продължителния му поглед.

Наистина ли семейството се разкъсваше от мъка? Беше ли мъката по смъртта на мисис Ингълторп толкова голяма? Осъзнавах, че в атмосферата се чувствуваше липсата на определени емоции, очаквани в подобни случаи. Покойницата не бе притежавала дарбата да предизвиква любов. Смъртта й предизвика шок и болка, но едва ли за нея щяха да жалеят дълбоко.

Поаро сякаш прочете мислите ми. Той нерадостно поклати глава.

- Като че ли сте прав - каза той. - Не е както при кръвна връзка. Вниманието и щедростта й към двамата Кавендиш не са могли да заместят родната им майка. Кръвта вода не става - запомнете го от мен, - кръвта вода не става.

- Поаро - казах аз, - кажете ми защо се интересувахте дали мисис Ингълторп се е нахранила добре снощи? Това не ми дава покой, а не мога да видя връзката със случая.

Той помълча за минутка-две докато вървяхме един до друг, но най-после каза:

- Нямам нищо против да ви кажа, макар че, както ви е известно, не обичам да давам обяснения преди всичко да е свършило. В момента се твърди, че мисис Ингълторп е починала в резултат на отравяне със стрихнин, вероятно поставен в кафето й.

- И какво?

- Та кога поднесоха кафето?

- Към осем часа.

- Значи го е изпила между осем и осем и половина - във всеки случай не по-късно. Стрихнинът, знаете, действува доста бързо. Влиянието му би се почувствувало много скоро, вероятно още след час. А при мисис Ингълторп симптомите се проявяват чак към пет сутринта - цели девет часа! Обаче ако някъде по времето, когато е приета отровата, се поеме и обилно ядене, това би забавило действието й, макар и не до такава степен. И все пак това е възможност, която трябва да се вземе предвид. Но пък според вас тя е яла съвсем малко и все пак симптомите не се проявяват чак до сутринта! Това вече е нещо много любопитно, приятелю. При аутопсията може да се появи някакво обяснение. А междувременно не бива да го забравяме.

Когато наближихме къщата, Джон излезе и ни посрещна. Лицето му изглеждаше уморено и изтормозено.

- Ужасна работа, мосю Поаро - каза той. - Хейстингс навярно вече ви е обяснил, че не желаем случаят да се разчува, нали?

- Разбирам ви отлично.

- Вижте, засега всичко е само подозрения. Нямаме нищо, на което да се опрем.

- Точно така. Трябва да сме много предпазливи.

Джон се обърна към мен, извади табакерата си и запали цигара.

- Знаете ли, че онзи Ингълторп се върна?

- Да. Видях го.

Джон хвърли кибритената клечка в близката леха с цветя - действие, което подложи на прекалено голямо изпитание чувствата на Поаро. Той я взе и грижливо я зарови.

- Трудно е да се научи човек как да се отнася с него.

- Тази трудност няма да продължи дълго - тихо се обади Поаро.

Лицето на Джон придоби недоумяващ вид, тъй като явно не успя да проумее смисъла на тези загадъчни думи. Той ми подаде двата ключа, които бе получил от доктор Бауърстейн.

- Покажете на мосю Поаро всичко, което пожелае да види.

- Стаите са заключени, така ли? - попита Поаро.

- Доктор Бауърстейн сметна това за необходимо.

Поаро кимна замислено.

- Което означава, че е много сигурен. Е, добре, това опростява нашата задача.

 

Спалнята на мисис Ингълторп:

А - Врата към коридора

В - Врата към стаята на мистър Ингълторп

С - Врата към стаята на Синтия

Качихме се заедно до стаята, в която се бе случила трагедията. За удобство прилагам план на стаята и по-важните мебели и предмети в нея.

Поаро заключи вратата отвътре и пристъпи към щателен оглед на стаята. Той отскачаше от един предмет до друг с пъргавостта на скакалец. Аз останах до вратата, за да не залича някоя следа. Поаро обаче явно далеч не оцени по достойнство това мое бездействие.

- Какво ви става, приятелю? - подвикна той. - Защо стоите там като - как казвате вие - като затънало в блато прасе?

Обясних му, че се страхувам да не залича стъпките.

- Какви стъпки? Що за идея? Ами че в тази стая практически е марширувала цяла армия! Какви следи очаквате да открием? Елате насам, моля ви, и ми помогнете в огледа. Ще си оставя някъде куфарчето, докато ми потрябва.

Постави го върху малката кръгла масичка до прозореца, което обаче се оказа неподходящо място - повърхността й беше нестабилна, поради което тя се наклони и куфарчето се озова на пода.

- En voila une table!* - извика Поаро. - Ах, приятелю, човек може да живее в огромен дом и пак да няма всички удобства.

* Ама че маса (Бел прев.)

След това морализаторско изказване той отново поднови огледа си.

Известно време вниманието му беше привлечено от виолетова кутия за писма, която се намираше върху писалището и чието ключе беше в ключалката. Той извади ключето и ми го подаде да го огледам. Аз обаче не забелязах нищо особено в него. Беше обикновено ключе от типа „Йейл“, а през ухото му беше прекарано парче усукана тел.

След това той разгледа рамката на вратата, която бяхме разбили, уверявайки се, че резето наистина е било поставено. После отиде до отсрещната врата, която водеше към стаята на Синтия. Тази врата, както му бях казал, беше също залостена. Независимо от това той си направи труда да освободи резето, като я отвори и затвори няколко пъти; това той извърши по най-внимателен начин, като се стараеше да не вдига никакъв шум. Внезапно нещо в резето прикова вниманието му. Той го огледа грижливо, а после, след като чевръсто извади чифт пинсети от куфарчето си, взе с тях нещо дребно и отново много грижливо го сложи в малък плик.

Върху скрина с чекмеджетата имаше поднос със спиртна лампа и малка купичка върху нея. Купичката все още съдържаше малко количество тъмна течност, а до нея имаше чинийка с вече празна чаша.

Учудих се на собствената си ненаблюдателност, понеже не ги бях видял. Това можеше да бъде важна следа. Поаро деликатно потопи пръста си в течността, а после предпазливо го близна. По лицето му се изписа гримаса.

- Какао със... струва ми се... с малко ром.

После отиде до нещата по пода, паднали от обърнатата до леглото масичка. Там се търкаляха нощна лампа, няколко книги, кибритени клечки, връзка ключове и парченцата на чаша за кафе.

- А, това е любопитно - каза Поаро.

- Трябва да призная, че не виждам нищо чак толкова любопитно.

- Не виждате ли? Погледнете лампата - шишето е счупено на две места и те лежат там, където са паднали. Докато чашката за кафе просто е направена на сол.

- Е - отвърнах малко отегчено, - сигурно някой е стъпил отгоре й.

- Точно така - каза Поаро със странен глас. - Някой е стъпил отгоре й.

Той се надигна от пода и бавно отиде до камината, където известно време проследяваше с пръсти очертанията на предметите по горната и плоча - това означаваше, че нещо го вълнува.

- Mon ami - обърна се той към мен, - някой е стъпил върху тази чаша, за да я направи на сол и причината за това е или защото тя е съдържала стрихнин, или, което пък е още по-сериозно, че не е съдържала стрихнин!

Не отвърнах нищо. Бях объркан, но знаех, че е безсмислено да го моля за обяснение. След няколко минути той отново поднови огледа си. Вдигна връзката ключове от пода и след като ги повъртя малко из пръстите си, избра един много лъскав, който той изпробва в ключалката на виолетовата кутия за писма. Ключето стана и той отвори кутията, но след моментно колебание я затвори и заключи, а после пъхна връзката клюнове, заедно с онова ключе, което заварихме в ключалката, в джоба си.

- Нямам право да преглеждам тези книжа. Това обаче трябва да се направи и то веднага!

После той огледа внимателно чекмеджетата на умивалника. Когато пресичаше стаята към прозореца отляво, той отдели особено внимание на кръгло петно, едва различимо върху тъмнокафявия килим. Коленичи и го разгледа щателно - дори се наведе да го помирише.

Накрая сипа няколко капки от какаото в епруветка и грижливо я затвори. Следващото нещо, което направи, бе да извади един бележник.

- В тази стая открихме - каза той, записвайки трескаво - шест интересни неща. Да ви ги изброя ли или вие ще го направите?

- О, избройте ги вие.

- Много добре. Първо - чашка за кафе, която е била направена на сол; второ - кутия за писма с ключе; трето - петно на пода.

- То може да е старо - прекъснах го аз.

- Не е, защото все още е влажно и мирише на кафе. Четвърто - парченце тъмнозелен плат, не повече от няколко влакънца, но все пак личи, че е плат.

- А! - извиках аз. - Значи това сложихте в плика.

- Да. То може да се окаже парченце от някоя дреха на мисис Ингълторп и следователно без значение. Ще видим. И пето - това! - С театрален жест той посочи към петно от разтопена свещ близо до писалището. - То трябва да е от вчера, иначе всяка добра прислужница щеше веднага да го почисти с попивателна хартия и гореща ютия. Веднъж една от най-хубавите ми шапки... но това не засяга случая.

- Навярно е направено снощи. Всички бяхме много развълнувани. А може и самата мисис Ингълторп да е разляла свещта си.

- Само една свещ ли внесохте в стаята?

- Да. Носеше я Лорънс Кавендиш. Той обаче беше много разтревожен. Като че ли тогава той видя нещо тук - и аз посочих към полицата над камината, - от което напълно се вцепени.

- Това е интересно - бързо каза Поаро. - Да, това ми подсказва нещо - погледът му бързо обходи цялата стена, - но това голямо петно не е от неговата свещ, защото петното е бяло, а свещта на мосю Лорънс, която още се намира на тоалетката, е била розова. От друга страна мисис Ингълторп не е имала свещник в стаята си, а само нощна лампа.

- Какъв е вашият извод тогава?

На което моят приятел отвърна доста непочтително, като ме призова да използувам собствените си природни дадености.

- А шестото нещо? - попитах аз. - Сигурно е какаото, което взехте в епруветката.

- Не - замислено отвърна Поаро. - Имах намерение то да бъде шестото, но се отказах. Не, шестото нещо засега ще запазя само за себе си.

Той хвърли бърз поглед из стаята.

- Струва ми се, че няма какво повече да правим тук, освен... - той се загледа в изстиналата пепел на камината. - Огънят гори и унищожава. Но случайно, може би съвсем случайно.., я да погледнем!

Застанал на четири крака, той сръчно започна да придърпва пепелта навън от скарата, като внимателно си служеше с пръсти. Изведнъж нададе кратък вик.

- Пинсетите, Хейстингс!

Бързо му ги подадох и той умело измъкна с тях парченце овъглена хартия.

- Ето, mon ami! - извика той. - Какво ще кажете за това?

Огледах парчето хартия отблизо. Ето как точно изглеждаше то:

Бях озадачен. Хартията беше доста дебела и съвсем не приличаше на обикновена. Изведнъж ме споходи идея.

- Поаро! - извиках аз. - Това е част от завещание!

- Точно така,

Погледнах го малко изпитателно,

- Не сте ли изненадан?

- Не - мрачно отвърна той. - Очаквах го.

Върнах му парчето хартия и го наблюдавах как го поставя в куфарчето си със същата методична грижливост, с която се отнасяше към всичко. Мислите се блъскаха в главата ми. Какво беше това завещание, което така усложняваше нещата? Кой го беше унищожил? Човекът, който беше разлял свещта на пода? Очевидно. Но как е влязъл? Всички врати бяха залостени отвътре.

- А сега, приятелю - каза Поаро, - ще си вървим. Бих искал да задам няколко въпроса на прислужницата Доркас, нали така се казваше тя?

Минахме през стаята на Алфред Ингълторп и Поаро се позабави достатъчно, за да направи кратък, но доста изчерпателен оглед. Излязохме през неговата врата, като заключихме нея и тази на мисис Ингълторп както преди.

Заведох го до будоара, който бе пожелал да види, а аз отидох да потърся Доркас.

Когато обаче се върнах с нея, будоарът беше пуст.

- Поаро - извиках аз, - къде сте?

- Тук съм, приятелю.

Той бе излязъл навън през френския прозорец и стоеше, явно потънал във възхищение, пред различните по форма лехи с цветя.

- Възхитително! - промърмори той. - Възхитително! Каква симетрия! Погледнете този полумесец; и онези карета там - прелестта им радва окото. А и растенията са на идеално разстояние едно от друго. Скоро са били оформяни, нали така?

- Да, струва ми се, че вчера следобед работиха по тях. Но влезте вътре, довел съм Доркас.

- Eh bien, eh bien! Не ми се сърдете, че за минутка предоставих малко удоволствие за очите си.

- Да, но тук имаме по-важна работа.

- А откъде сте сигурен, че тези прекрасни бегонии не са също толкова важни?

Повдигнах рамене. Когато решеше да се държи така, човек не можеше да спори с него.

- Не сте съгласен? Но такива неща са ставали. Е, добре, ще влезем и ще разпитаме храбрата Доркас.

Доркас стоеше в будоара със скръстени отпред ръце, а сивата й, остра коса стърчеше изпод бялото боне. Тя беше самото олицетворение на добрата старомодна прислужница.

Отначало в отношението и към Поаро се долавяше подозрителност, но той веднага я покори.

- Моля ви да седнете, мадмоазел.

- Благодаря, сър.

- С вашата господарка сте от дълги години, нали така?

- Десет години, сър.

- Дълъг период и много предана служба. Бяхте много привързана към нея, нали?

- Тя беше добра господарка към мен, сър.

- Значи нямате нищо против да отговорите на няколко въпроса. Задавам ви ги с пълното одобрение на мистър Кавендиш.

- Разбира се, сър.

- Тогава ще започна, като ви питам какво стана вчера следобед. Господарката ви имаше кавга?

- Да, сър. Но не зная дали трябва... - Доркас се поколеба.

Поаро я изгледа настойчиво.

- Драга Доркас, необходимо ми е да зная всяка подробност от тази кавга, при това колкото се може по-обстойно. Не мислете, че издавате тайните на господарката си. Господарката ви вече не е жива, а ако искаме да отмъстим за нея, тогава трябва да узнаем всичко. Вече не можем да я върнем, но ако има престъпление, тогава ще искаме да предадем убиеца на правосъдието.

- Амин! - яростно изрече Доркас. - И без да казвам имена, в този дом има едного, когото никой от нас не може да понася! Проклет да е денят, в който той прекрачи този праг.

Поаро изчака възмущението й да поутихне, а след това, връщайки се отново към деловия си тон, попита:

- Та какво ще ми кажете за кавгата? Какво чухте от нея в началото?

- Вижте, сър, вчера случайно минавах отвън покрай преддверието...

- Кога беше това?

- Не мога да кажа точно, сър, но беше доста преди пет часа. Може да е било четири, може да е било и малко след четири. Та както казах, сър, минавах покрай преддверието, когато чух сърдити гласове да викат оттам. Нямах намерение да подслушвам, но... така се случи. Спрях се. Вратата беше затворена, но господарката говореше много високо и ясно я чух да казва: „Ти ме излъга, ти ме измами“ - каза тя. Не чух какво каза мистър Ингълторп. Той говореше доста по-тихо от нея, но тя му отговори: „Как смеещ? Аз съм те обличала и хранила! Всичко дължиш на мен! Така ли ми се отплащаш? Като позориш името ни?“ Пак не се чу какво каза той, но тя продължи: „Каквото и да кажеш, това няма да промени нещата. Знам какво да направя. Вече реших. Не си мисли, че страхът да не се разчуе или пък скандалът между мъж и жена ще ме спрат.“ После ми се стори, че ще излизат и затова бързо се махнах.

- Сигурна ли сте, че това е бил гласът на мистър Ингълторп?

- О, да. Че на кой друг може да е бил?

- Е, и какво стана после?

- След известно време се върнах в преддверието, но всичко беше утихнало. В пет мисис Ингълторп позвъни и ми заръча да й занеса чаша чай, без никакви закуски, в будоара. Изглеждаше ужасно - цялата пребледняла и разтревожена. „Доркас - каза ми тя, - преживях голям ужас.“ „Много съжалявам, мадам - казах аз. - Чаша хубав чай ще ви дойде много добре, мадам.“ Тя държеше нещо в ръката си. Не знам дали беше писмо или само лист хартия, но там имаше нещо написано, а тя не отделяше очи от него, сякаш не можеше да повярва на очите си. Тя си прошепна нещо, сякаш беше забравила, че съм там: „Две думи - и всичко вече е различно.“ А след това ми казва: „Никога не се доверявай на мъж, Доркас, те не го заслужават!“ После излязох и й донесох чаша силен чай, а тя ми благодари и ми казва, че щяла да се почувствува по-добре след чая. „Не зная как да постъпя   ми каза тя. - Скандалът между съпруг и съпруга е нещо ужасно. Доркас, ще се помъча да го потуля, ако мога.“ Точно тогава влезе мисис Кавендиш и тя млъкна.

- Все още ли държеше писмото, онзи лист, в ръка?

- Да, сър.

- Какво обикновено би направила с него след това?

- Ами не зная, сър. Предполагам, че е щяла да го заключи в онази нейна виолетова кутия.

- Там ли държеше обикновено важните си книжа?

- Да, сър. Сваляше я със себе си всяка сутрин, а вечер пак си я прибираше горе.

- Кога загуби ключа й?

- Нямаше го вчера по обяд и тя ми каза да го потърся внимателно. Много се беше притеснила заради него.

- Но тя имаше втори ключ, нали?

- О, да, сър.

Доркас гледаше Поаро с голяма доза любопитство, а ако трябва да кажа истината - аз също. Какъв беше този загубен ключ? Поаро се усмихна.

- Няма значение, Доркас. Просто работата ми е да узнавам неща. Това ли е загубеният ключ?

Той извади от джоба си ключа, който бе намерил в кутията за писма на горния етаж.

Очите на Доркас като че ли щяха да изскочат от орбитите си.

- Той е, сър, няма лъжа. Но къде го намерихте? Търсих го навсякъде.

- А, работата е там, че вчера той не е бил на същото място, където беше днес. А сега да преминем на друга тема - има ли вашата господарка в гардероба си тъмнозелена рокля?

Доркас се сепна от неочаквания въпрос.

- Не, сър.

- Сигурна ли сте?

- О, да, сър.

- Има ли някой в къщата зелена рокля?

Доркас се замисли.

- Мис Синтия има зелена вечерна рокля.

- Светлозелена или тъмнозелена?

- Светлозелена, сър, нещо като шифон, така му викат.

- А, не ми трябва това. И никой друг ли няма нещо зелено?

- Не, сър, не си спомням.

Лицето на Поаро не го издаде с нищо дали е разочарован или напротив. Той просто заяви:

- Добре, да оставим това и да продължим. Имате ли причина да мислите, че снощи господарката ви е взела прах за сън?

- Не, снощи не, сър. Знам го със сигурност.

- Откъде сте толкова уверена?

- Защото кутийката беше празна. Тя взе последния преди два дни, а нямаше приготвен нов.

- Сигурна ли сте в това?

- Абсолютно, сър.

- Тогава всичко се изяснява! Между другото, господарката ви не ви ли накара да подписвате някакви книжа вчера?

- Да подписвам книжа ли? Не, сър.

- Когато мистър Хейстингс и мистър Лорънс се върнали снощи, те заварили господарката ви да пише писма. Предполагам, че не можете да ми кажете за кого са били предназначени тези писма?

- Боя се, че не мога, сър. Вечерта не бях тук. Може би Ани ще ви каже, макар тя да е много небрежна. Снощи например тя не раздигна чашите от кафе. Така става, когато ме няма да я наглеждам.

Поаро вдигна ръка.

- Понеже не са раздигнати, оставете ги по местата им още малко, Доркас, моля ви. Бих искал да ги огледам.

- Добре, сър.

- Кога излязохте снощи?

- Към шест, сър.

- Благодаря, Доркас, това е всичко, което исках да ви питам. - Той се надигна и отиде до прозореца. - Възхищавам се от тези цветни лехи. Впрочем колко градинари работят тук?

- Сега са само трима, сър. Преди войната имахме пет, а тогава имението се поддържаше като истински дом на джентълмен. Тогава да го бяхте видели, сър. Истинска прелест. Ама сега тук са само старият Манинг, младият Уилям и една от модерните жени, дето ходят с бричове и тям подобни. Ех, ужасни времена настанаха.

- Добрите времена ще се върнат пак, Доркас. Поне така се надяваме. А сега ще ми изпратите ли Ани?

- Да, сър. Благодаря, сър.

- Откъде разбрахте, че мисис Ингълторп взима сънотворно? - попитах аз с живо любопитство, докато Доркас напускаше стаята. - Ами за ключовете - за изгубения ключ и за дубликата?

- Едно по едно, Хейстингс. Що се отнася до сънотворното, разбрах го по това. - Той внезапно извади малка картонена кутийка като тези, които аптекарите използуват за прахове.

- Къде я намерихте?

- В чекмеджето на умивалника в стаята на мисис Ингълторп. Това беше шестото нещо от моя списък.

- Но щом като последното прахче е взето преди два дни, предполагам, че това не е от голямо значение?

- Възможно е, но не забелязвате ли нещо необичайно в тази кутийка?

Огледах я внимателно.

- Не, мисля, че не.

- Погледнете етикета.

Прочетох написаното там:

- „Да се приема едно прахче преди лягане, ако е необходимо. Мисис Ингълторп.“ Не виждам нищо необичайно.

- Не забелязвате значи, че липсва името на аптекаря?

- Аха! - извиках аз. - Да, това е странно!

- Известно ли ви е някога аптекар да е изпращал кутийка като тази, без печат с името си?

- Не, мисля, че не.

У мен започна да се надига някакво вълнение, ала Поаро охлади ентусиазма ми с думите:

- И все пак обяснението е съвсем просто. Затова не се напрягайте, приятелю.

Дочухме скърцането на пода, което означаваше, че Ани идва насам, затова не можах да му отговоря.

Ани беше едра и симпатична девойка и явно преживяваше голямо вълнение, примесено сякаш с малко нездраво удоволствие от трагедията.

Делово и без заобикалки Поаро пристъпи веднага към същността.

- Повиках ви, Ани, защото си помислих, че вие ще можете да ми кажете нещо за писмата на мисис Ингълторп, които тя е писала снощи. Колко бяха те? Можете ли да споменете някои от имената и адресите?

Ани се замисли.

- Писмата бяха четири, сър. Едното беше до мис Хауърд, другото беше до мистър Уелс, адвоката, а за останалите две - не мога да си спомня, сър. О, да, едното от тях беше до Рос, доставчиците от Тадминстър. А за другото не си спомням.

- Помислете пак - настоя Поаро.

Ани напразно се напрягаше.

- Съжалявам, сър, но ми е изскочило от ума. Сигурно не съм го видяла.

- Няма значение - каза Поаро, без да проявява признаци на разочарование. - Сега искам да ви попитам за нещо друго. В стаята на мисис Ингълторп има купичка с малко какао в нея. Всяка вечер ли го е пиела?

- Да, сър, слагахме го в стаята й всяка вечер, а тя си го стопляше през нощта, когато й се припяваше.

- И какво беше това? Само какао ли?

- Да, сър, с мляко, с лъжичка захар и две лъжички ром.

- Кой го занасяше в стаята й?

- Аз, сър.

- Винаги ли?

- Да, сър.

- По кое време?

- Когато ходех да пускам пердетата, сър.

- Значи сте го носели направо от кухнята?

- Не, сър. Вижте сега, на газовата печка няма много място и затова готвачката го приготвя по-рано, преди да сложи зеленчуците за вечеря. След това го качвам горе, слагам го на една масичка до летящата врата и й го нося по-късно.

- Тази летяща врата е в лявото крило, нали?

- Да, сър.

- А масичката - тя отсам ли е, или от другата страна, където са стаите на прислугата?

- На отсамната страна.

- И по кое време го оставихте там снощи?

- Някъде към седем и четвърт, сър.

- А кога го занесохте в стаята на мисис Ингълторп?

- Когато ходих да затворя прозорците и да пусна пердетата, сър. Към осем часа. Още не бях свършила, когато мисис Ингълторп дойде да си легне.

- Значи между седем и четвърт и осем какаото е било на онази масичка в лявото крило?

- Да, сър. - Лицето на Ани ставаше все почервено и червено, и изведнъж тя неочаквано изрече: - И ако в него е имало сол, сър, не съм аз. Не съм му слагала никаква сол.

- Защо мислите, че в него е имало сол? - попита Поаро.

- Ами защото я видях по подноса, сър.

- Видели сте сол върху подноса?

- Да. Приличаше на готварска сол. Нямаше я, когато качвах нагоре подноса, но когато отидох да го занеса в стаята на господарката, я видях веднага. Трябваше да го върна долу и да накарам готвачката да приготви нова напитка. Само че много бързах, защото Доркас я нямаше, а аз си помислих, че сигурно на какаото му няма нищо и че солта се е разсипала само по подноса. Избърсах я с престилката си и го занесох в стаята.

С големи усилия сдържах вълнението си. Съвсем несъзнателно Ани ни бе предоставила едно изключително важно доказателство. Как ли би зяпнала, ако узнаеше, че нейната „готварска сол“ е била стрихнин, една от най-ужасните отрови, известни на човечеството. Удивих се на спокойствието на Поаро. Умението му да се самоконтролира беше невероятно. С нетърпение очаквах следващия му въпрос, но той ме разочарова

- Когато влязохте в стаята на мисис Ингълторп, вратата към стаята на мис Синтия беше ли със спуснато резе?

- О! Да, сър, винаги е така. Тя никога не се отваря.

- Ами вратата към стаята на мистър Ингълторп? Видяхте ли дали и тя е била залостена?

Ани се поколеба.

- Не мога да кажа със сигурност, сър. Беше затворена, но не мога да кажа дали е била залостена или не.

- Когато напуснахте стаята, мисис Ингълторп постави ли резето след вас?

- Не, сър, не го направи тогава. Предполагам обаче, че го е направила по-късно. Тя обикновено се заключваше нощем. Искам да кажа заключваше вратата към коридора.

- Когато оправяхте стаята вчера, забелязахте ли разлята свещ по пода?

- Разлята свещ? О, не, сър. Мисис Ингълторп нямаше свещник, а само нощна лампа.

- Значи ако на пода е имало голямо петно от разтопена свещ, вие смятате, че не бихте пропуснали да го забележите?

- Как няма да го забележа, сър! И веднага щях да го почистя с попивателна хартия и гореща ютия, сър.

После Поаро повтори въпроса, който зададе и на Доркас:

- Господарката ви имала ли е някога зелена рокля?

- Не, сър.

- Нито наметало, плащ, нито - как му казват - спортно палто?

- Но не зелено, сър.

- А някой друг в къщата?

Ани се замисли.

- Не, сър.

- Сигурна ли сте?

- Съвсем сигурна.

- Bien! Това е всичко, което ме интересуваше. Много ви благодаря.

С малко нервен смях Ани напусна стаята по скърцащия под. Вълнението, което потисках до този момент, сега се отприщи.

- Поаро - извиках аз, - поздравявам ви! Това е велико откритие!

- Кое е велико откритие?

- Ами че отровата е била в какаото, а не в кафето! Това обяснява всичко! И понеже какаото е било изпито посред нощ, затова и влиянието на отровата се е проявило чак сутринта!

- Значи вие сте на мнение - слушайте внимателно какво ще кажа, Хейстингс, - че какаото е съдържало стрихнин?

- Ама разбира се! Какво друго може да е била тази сол върху подноса?

- Може да е било просто сол - невъзмутимо отвърна Поаро.

Свих рамене, Ако смяташе да се държи по този начин, нямаше смисъл да се спори с нег&