Паулу Куелю

 

АЛХИМИКЪТ

 

Превела от португалски Даниела Петрова

 

 

На Ж.,

алхимик, който познава тайните на Великото творение и си служи с тях

 

 

"И както вървяха, Той влезе в едно село; една жена, на име Марта, Го прие у дома си.

Тя имаше сестра, на име Мария, която седна при нозете на Иисуса и слушаше речта Му.

А Марта се улиса в голяма шетня и, като пристъпи, рече: Господи, небрежиш ли, дето сестра ми ме остави сама да шетам? Кажи й, прочее, да ми помогне.

Иисус й отговори и рече: Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща,

а пък едно е само потребно. И Мария избра добрата част, която няма да й се отнеме."

Лука, 10:38-42

(Копирах тук текста от Синодалното издание на Библията, защото цитатът не беше абсолютно точен. бел. от Victor from bezmonitor.com (123.dir.bg))

 

 

Алхимикът взе една книга, която някой от кервана бе донесъл. Томчето беше без корица, но успя да открие името на автора: Оскар Уайлд. Докато прелистваше страниците, попадна на една история за Нарцис.

Алхимикът знаеше легендата за Нарцис - хубав младеж, който всеки ден ходел да съзерцава собствената си красота в едно езеро. Бил толкова запленен от самия себе си, че веднъж паднал в езерото и се удавил. Край мястото, където паднал, поникнало цвете, което нарекли нарцис.

Но не по тоя начин завършва историята на Оскар Уайлд.

Там се казва, че когато Нарцис умрял, дошли ореадите, горски божества, и видели, че сладководното езеро се е превърнало в стомна, пълна със солени сълзи.

- Защо плачеш? - попитали ореадите.

- Плача за Нарцис - отвърнало езерото.

- О, не се учудваме, че плачеш за Нарцис - продължили те. - В края на краищата всички ние тичахме след него из гората, а единствено ти имаше възможността да съзерцаваш отблизо красотата му.

- Нима Нарцис беше красив? - попитало езерото.

- Та кой друг би могъл да знае това по-добре от теб? - отговорили изненадани ореадите. - Нали от твоя бряг той всеки ден се навеждаше над водата?

Езерото помълчало известно време. Най-сетне проговорило:

- Плача за Нарцис, но не бях забелязало, че Нарцис е красив. Плача за Нарцис, защото всеки път, когато той лягаше на брега ми, можех да видя отразена в дъното на очите му моята собствена красота.

- Каква хубава история! - рече Алхимикът.

 

 

ПЪРВА ЧАСТ

 

 

Момчето се казваше Сантяго. Смрачаваше се вече, когато то пристигна със стадото си до една стара и изоставена църква. Покривът отдавна се беше срутил, а на мястото на сакристията бе израсло огромно смокиново дърво.

Реши да пренощува тук. Вкара овцете през разнебитената порта и я залости с няколко дъски така, че да не могат да избягат. Из тоя край нямаше вълци, но веднъж една овца се бе измъкнала през нощта и момчето си пропиля целия следващ ден да я търси.

Постла на пода наметалото си и легна, използвайки за възглавница книгата, която току-що бе прочело. Заспа с мисълта, че трябва да започне да чете по-дебели книги: щеше да ги чете повече време и щяха да бъдат по-удобни възглавници за през нощта.

Когато се събуди, още не се бе разсъмнало. Погледна нагоре и видя звездите, които блещукаха през срутения покрив.

"Ще ми се да поспя още малко", каза си то. Бе сънувало същия сън от миналата седмица и отново се бе събудило преди края.

Стана и пийна глътка вино. После взе гегата и започна да разбужда овцете, които още спяха. Беше забелязало, че щом стане от сън, повечето от животните също започват да се будят. Сякаш някаква тайнствена сила бе свързала живота му с живота на овцете, които от две години обикаляха с него по тези места, търсейки вода и храна.

- Така са свикнали с мен, че знаят навиците ми -промълви то. След кратко размишление реши, че може би е станало обратното - то е свикнало с навиците на овцете.

На някои от овцете обаче не им се ставаше. Момчето започна да ги побутва с гегата, като викаше всяка от тях по име. Винаги си бе мислило, че овцете разбират всичко, което им казва. Затова понякога им четеше откъси от книгите, които му харесваха, разказваше им за самотата и радостите на един пастир в полето или пък им описваше най-новите неща, които бе видяло в градовете, през които минаваше.

Но през последните два дни им говореше само за едно момиче - дъщеря на търговец, живеещ в града, където щеше да пристигне след четири дни. Бе ходило там един-единствен път миналата година. Търговецът имаше магазин за платове и винаги искаше да стрижат овцете пред очите му, за да не го излъжат с вълната. Един приятел му бе посочил магазина и пастирът заведе там овцете си.

 

* * *

 

- Искам да продам малко вълна - каза той на търговеца.

Магазинът беше пълен и търговецът го накара да изчака до вечерта. Пастирът седна на тротоара пред магазина и извади от дисагите си една книга.

- Не знаех, че пастирите четат книги - чу той до себе си момичешки глас.

Девойката бе олицетворение на характерния за Андалусия тип, имаше права и дълга черна коса и очи, които смътно напомняха за някогашните завоеватели -маврите.

- Всъщност от овцете се научава повече, отколкото от книгите - отвърна момчето. И разговорът им продължи повече от два часа. Тя каза, че е дъщеря на търговеца, и описа живота в градчето, където всеки следващ ден прилича на предишния. Пастирът й разказа за полетата на Андалусия, за най-новите неща, дето бе видял в градовете, през които минаваше. Бе доволен, че е открил друг слушател освен овцете си.

- Как си се научил да четеш?

- Като всички останали - отговори момчето. - В училище.

- Но щом умееш да четеш, защо си станал пастир?

Момчето измисли някакво оправдание вместо отговор. Сигурно беше, че момичето не можеше да разбере. Продължи да разказва истории от пътуванията си, а малките мавърски очи ту се разтваряха широко, ту се притваряха от възхищение и изумление. Времето минаваше и момчето поиска този ден никога да не свършва, бащата на момичето да е зает още дълго и да го накара да чака три дни. Обзе го чувство, което никога преди това не бе изпитвало - желанието да остане да живее в един и същи град завинаги. С чернокосото момиче дните никога нямаше да бъдат еднакви.

Но търговецът най-сетне дойде и го накара да остриже четири овце. След това му плати каквото му дължеше и го покани да дойде пак следващата година.

И сега, само след четири дни, щеше да пристигне отново в същото градче. Беше развълнувано, но едновременно с това и несигурно: може би момичето вече го е забравило. През градчето минаваха много пастири, които продаваха вълна.

- Няма значение - каза момчето на овцете си. - Аз познавам момичета и от други градове.

Но дълбоко в сърцето си знаеше, че това съвсем не е без значение. Знаеше още и че за пастирите, моряците и търговските пътници съществуват градове, в които живее някой, способен да ги накара да забравят колко е хубаво да обикаляш света и да се чувстваш свободен.

Появиха се първите лъчи на утрото и пастирът тръгна с овцете в посока към слънцето. "На тях никога не им се налага да вземат решения - помисли си той. - Сигурно заради това стоят винаги близо до мен." Овцете се нуждаеха единствено от вода и храна. Докато момчето познаваше най-добрите пасища на Андалусия, те винаги щяха да бъдат негови приятели. Дори и всички дни да бъдат еднакви, с протяжни, безкрайни часове между изгрева и залеза на слънцето; дори те да не са прочели нито една книга през краткия си живот и да не познават езика на хората, които разказваха новините по селата. Овцете се задоволяваха с вода и храна, това им беше достатъчно. В замяна щедро предлагаха вълната си, компанията си, а понякога дори и месото си.

"Ако днес се превърна в чудовище и реша да ги убия една по една, те ще разберат това едва когато почти цялото стадо бъде изтребено - помисли си момчето. - И понеже ми имат доверие, са отвикнали да разчитат на собствения си инстинкт. Само защото ги водя до храната им."

Момчето започна да се учудва на собствените си мисли. Може би църквата с онова смокиново дърво, растящо в нея, е обитавана от призраци. Сигурно поради това за втори път му се бе присънил същият сън, а сега изпитваше гняв към овцете, които винаги са му били верни приятели. Пийна малко от виното, останало от предишната вечер, и се загърна с наметалото. Знаеше, че след няколко часа, когато слънцето достигне до най-високата си точка, ще стане толкова горещо, че няма да може да изкара овцете на полето. Това бе часът, в който през лятото цяла Испания спи. Горещината продължава до вечерта, а той през цялото това време ще трябва да носи наметалото. Впрочем когато неговата тежест му дотягаше, той се сещаше, че благодарение на него сутрин никога не усеща студа.

"Винаги трябва да сме подготвени за изненадите на времето", мислеше си момчето и дори изпитваше благодарност към тази тежест.

Наметалото съществуваше, защото бе необходимо, тъй както и момчето. След като две години бе обикаляло равнините на Андалусия, то вече познаваше на пръсти всички градове от областта и пътуването се бе превърнало в смисъл на живота му. Възнамеряваше този път да обясни на момичето как един обикновен пастир се е научил да чете: бе посещавало семинарията до шестнайсетгодишна възраст. Родителите му искаха да стане свещеник. Това би било голяма гордост за едно бедно селско семейство, което работеше само за храната и водата, също като овцете му. Бе изучавало латински, испански и богословие. Ала още от дете мечтаеше да опознае света и това му се струваше по-важно, отколкото да опознае Бога или греховете на хората. Един ден, когато бе отишло да се види със семейството си, събра смелост и каза на баща си, че не иска да е свещеник, че иска да пътува.

И го благослови. В очите на баща си момчето прочете същото желание да обиколи света. Желание, което все още бе живо, въпреки че той десетки години се бе опитвал да го погребе с вода и храна, а също и като заспиваше всяка нощ на едно и също място.

- През това село са минали хора от цял свят, синко -каза баща му. - Идват да търсят нови неща, но си остават същите. Отиват на хълма да видят замъка и мислят, че миналото е било по-хубаво от настоящето. Едни са руси, други - тъмнокожи, но не са по-различни от хората в нашето село.

- Но аз не съм виждал замъците в техните страни -отвърна момчето.

- След като видят нашите полета и жените ни, тези мъже казват, че биха искали да останат тук завинаги -продължи бащата.

- Искам да видя техните жени и земите, от които са дошли - каза момчето. - Защото те никога не остават тук.

- Те носят кесии, пълни с пари - добави бащата. - А у нас само пастирите пътуват.

- Тогава ще стана пастир.

Баща му не каза нищо повече. На другия ден му даде една кесия с три старинни златни испански монети.

- Намерих ги един ден на полето. Мислех да ги дам в дар на църквата в деня, в който щяха да те ръкоположат за свещеник. Купи си стадо и обикаляй широкия свят, докато разбереш, че няма по-забележителен замък от нашия, нито по-красиви жени от нашите.

Хоризонтът се обагри в червено; после изгря слънцето. Момчето си спомни за разговора с баща си и се почувства щастливо; бе видяло много замъци и много жени (но нито една, приличаща на тази, която го очакваше на два дни път). Притежаваше наметало, книга, която можеше да замени срещу друга, и стадо овце. Най-важното бе, че всеки ден осъществяваше мечтата на живота си - да пътува. Когато полетата на Андалусия му омръзнеха, можеше да продаде овцете си и да стане моряк. А когато се наситеше на морето, щеше да е опознало много градове, много жени и много начини да бъдеш щастлив.

"Не знам защо търсят Бога в семинарията", размишляваше то, докато гледаше изгряващото слънце. Винаги когато бе възможно, търсеше нови пътища, по които да върви. Никога преди това не бе идвало в тази църква, въпреки че толкова пъти бе минавало оттук. Светът бе необятен и ако момчето се оставеше на овцете да го водят, макар и за кратко, сигурно щеше да открие още много интересни неща. "Но овцете не си дават сметка, че всеки ден вървят по нови пътища. Не разбират, че пасищата са се променили, че сезоните са различни. Така е, защото са загрижени единствено за водата и храната."

"Може би е така с всички нас - помисли си пастирът. - Дори и с мен, защото не мога да мисля за други жени, откакто срещнах дъщерята на търговеца." Погледна към слънцето и пресметна, че ще пристигне в Тарифа преди обяд. Там ще може да размени книгата си срещу по-голяма, да напълни бутилката с вино, да се обръсне и да си подстриже косата. Трябваше да се приготви за срещата с момичето и не искаше дори да допусне вероятността друг пастир с повече овце да е пристигнал преди него и да е поискал ръката й.

"Това, което прави живота интересен, е възможността да осъществиш мечтата си", помисли си той и ускори крачка, поглеждайки отново към слънцето. Беше се сетил, че в Тарифа живее една старица, която умее да тълкува сънища. А тази нощ той за втори път бе сънувал същия сън.

Старицата отведе момчето в другия край на къщата в една стая, която бе отделена от гостната със завеса от разноцветни найлонови ленти. Вътре имаше маса, картина, изобразяваща светото Исусово сърце, и два стола.

Старицата седна и го накара да стори същото. След това хвана двете ръце на момчето и започна тихо да се моли.

Приличаше на циганска молитва. Момчето беше срещало много цигани; и те като него все пътуваха, но без да отглеждат овце. Хората казваха, че освен да лъже, циганинът не прави нищо друго през живота си. Говореше се също така, че циганите са сключили договор с дявола и че отвличали деца, които използвали като роби в тайнствените си катуни. Когато беше малко, момчето умираше от страх да не бъде отвлечено от циганите и сега този отминал страх отново го обзе, докато старицата държеше ръцете му.

"Все пак тук е образът на светото Исусово сърце" -помисли си то, като се опитваше да се успокои. Не искаше ръката му да затрепери и старицата да усети страха му. Отправи наум молитва към Бога.

- Интересно... - каза старицата, без да откъсва очи от ръката на момчето. После отново замълча.

Момчето започна да се изнервя. Ръцете му неволно потрепериха и старицата разбра. То бързо издърпа ръцете си.

- Не съм дошъл тук да ми гледаш на ръка - каза то, като се разкайваше, че е влязло в тази къща. Хрумна му да плати и да си тръгне, без да пита за нищо. Отдаваше прекалено голямо значение на някакъв повтарящ се сън.

- Дошъл си да ме питаш за сънища - отвърна старицата. - А сънищата не са нищо друго освен Божията реч. Когато Бог говори на Световния език, мога да тълкувам. Когато обаче говори на езика на собствената ти душа, само ти можеш да разбереш. Във всеки случай ще трябва да ми платиш.

"Това ще е някакъв трик", помисли си момчето. Въпреки всичко реши да рискува. За пастира винаги съществува риск - среща с вълци или пък суша, - но точно това прави живота му толкова привлекателен.

- Сънувах два пъти един и същи сън - каза то. - Сънувах, че съм на някакво пасище с овцете, когато се появи едно дете и се заигра с тях. Не обичам да закачат овцете ми, те се боят от непознати хора. Но децата могат да си играят с животните, без да ги плашат. Не знам защо. Не знам как животните разбират каква е възрастта на хората.

- Разказвай съня си - каза старицата. - Сложила съм тенджера на печката. А и ти имаш малко пари, не можеш да ми отнемаш много време.

- Детето си поигра с овцете - продължи момчето, малко притеснено. - И изведнъж ме хвана за ръка и ме заведе до египетските Пирамиди.

Спря за миг, за да види дали старицата е чувала за египетските Пирамиди. Ала тя продължаваше да мълчи.

- И тъй, до египетските Пирамиди - произнесе то бавно последните две думи, за да може старицата да ги разбере, - детето ми каза: "Ако дойдеш дотук, ще намериш скрито съкровище." И тъкмо когато то щеше да ми покаже мястото, се събудих. И двата пъти.

Старицата продължаваше да мълчи. След това отново взе ръцете на момчето и започна да ги разглежда внимателно.

- Сега нищо няма да ми плащаш - каза тя. - Но искам една десета от съкровището, ако го намериш.

Момчето се разсмя. Бе доволно. Благодарение на някакъв сън за скрито съкровище щеше да спести малкото пари, които имаше. Старицата сигурно наистина беше циганка - циганите са глупави.

- Разтълкувай тогава съня ми - помоли момчето.

- Преди това се закълни. Закълни се, че ще ми дадеш една десета от съкровището си в замяна на това, което ще ти кажа.

Момчето се закле. Старицата поиска то да повтори клетвата си пред картината със светото Исусово сърце.

- Този сън е на Световния език - започна тя. - Мога да го разтълкувам, но тълкуването е много трудно. Затова смятам, че заслужавам една част от това, което ще откриеш.

Тълкуването е следното: трябва да отидеш до египетските Пирамиди. Никога не съм чувала за тях, но щом дете ти ги е показало, значи съществуват. Там ще намериш съкровището, което ще те направи богат.

Отначало момчето се учуди, после се ядоса. Не беше нужно да идва при старицата само заради това. Но накрая се сети, че тя няма да му вземе пари.

- Не си струваше да си губя времето, за да чуя това - отвърна момчето.

- Нали ти казах, че сънят ти е труден. Простите неща са необикновени и само мъдреците успяват да ги видят. Аз не съм от тях, но затова пък владея друго изкуство - гледането на ръка.

- А как ще стигна до Египет?

- Аз само тълкувам сънищата. Не мога да ги превръщам в действителност. Ето защо преживявам от това, което ми дават дъщерите ми.

- А ако не стигна до Египет?

- В такъв случай и аз няма да получа нищо. Не ще да е за пръв път.

И старицата не каза нищо повече. Отпрати момчето, тъй като и без това бе загубила много време с него.

Пастирът си тръгна разочарован и реши никога повече да не вярва на сънища. Сети се, че трябва да свърши много неща: отиде до магазина да си купи храна, размени книгата си за по-голяма и седна на една пейка на площада, за да опита виното, което бе купил. Денят беше горещ, но виното по необяснимо тайнствен начин успяваше да разхлади тялото му. На влизане в града бе оставил овцете си в кошарата на един приятел, с когото се бе запознал наскоро. Познаваше доста хора по тия места и поради това обичаше да пътува. "Човек лесно си създава приятели, без да е нужно всеки ден да бъде с тях. Когато се виждаме постоянно с едни и същи хора - както беше в семинарията, - те се превръщат в част от живота ни. А когато станат част от живота ни, започват да искат да го променят. И ако не сме такива, каквито те искат да бъдем, се сърдят. Защото всички смятат, че знаят как точно трябва да изживеем живота си."

Но никой не знае как точно да изживее собствения си живот. Също като старицата, която не можеше да превръща сънищата в реалност.

Реши да изчака слънцето да слезе по-ниско, преди да тръгне с овцете към полето. След три дни щеше да види дъщерята на търговеца.

Зачете книгата, която му бе дал свещеникът от Тарифа. Бе доста дебела и още на първата страница ставаше дума за някакво погребение. Освен това имената на героите бяха много сложни. "Ако някой ден случайно реша да напиша книга - мислеше си момчето, - ще въвеждам героите един след друг и така читателите няма да си губят времето в запомняне на имена."

Тъкмо успя да се съсредоточи в четенето (а то бе приятно, защото ставаше дума за погребение в снега и това създаваше у него усещане за прохлада под палещото слънце), когато един старец седна до него и се опита да го заговори:

- Какво правят онези там? - попита той, като сочеше хората на площада.

- Работят - отговори сухо момчето и се престори, че е погълнато от книгата. Всъщност си мислеше как ще остриже овцете пред дъщерята на търговеца, за да й покаже какви интересни неща умее да върши. Вече стотици пъти си бе представяло тази сцена. И всеки път тя се удивляваше, когато започваше да й обяснява, че овцете се стрижат отзад напред. Опитваше се също така да си спомни някои хубави истории, които да й разкаже, докато стриже овцете. Повечето ги бе прочело в книгите, но щеше да й ги разкаже като лично преживени от него. Тя нямаше да усети разликата, защото не четеше книги.

Старецът обаче упорстваше. Каза, че е уморен и жаден, и го помоли за глътка вино. Момчето му подаде бутилката, като се надяваше след това той да го остави на мира.

Ала старецът на всяка цена искаше да си поговори с него. Попита го каква книга чете. То реши да се държи грубо и да отиде на друга пейка, но баща му го бе учил да уважава възрастните. Две неща го накараха да даде книгата на стареца: първото бе, че не можеше да произнесе заглавието. Освен това, ако старецът не умееше да чете, той самият щеше да се премести на друга пейка, за да не се почувства засрамен.

- Хм... - промълви старецът, оглеждайки книгата от всички страни, сякаш бе някакъв странен предмет. -Книгата е ценна, но много скучна.

Момчето се изненада. Старецът можеше да чете, дори бе чел тази книга. А ако книгата наистина се окажеше ск