Доминго Сантос

 

Бъдеще несъвършено

 

  

 

 

Съдържание:

Пролог на историка

Смог

Сърдечни сделки

Странно

Програмата

Господине, вашата сметка не съществува

Отвъд облаците

Ако утре трябва да умрем

Притча

 

* * *

  

През лятото беше горещо, през зимата студено, а понякога преваляваше. Често дните бяха слънчеви, а нощем изгряваше Луната. Слънцето и Луната гледаха към неголяма планета. На нея живееха някакви същества. В миналото ги наричаха човеци.

Уолтър Дженс

"Светът на обвиняемите"

  

Пролог на историка

 

Мрачната епоха, която обхваща тъй наречените древни времена, е само кратка страница от летописа на нашата далечна стара история. Известно е, че е била бурна епоха, през която човекът още не се бил развил напълно, а постоянните промени създали разноцветна мозайка от култури. Но извън това знаем съвсем малко за нея.

До голяма степен нашето незнание се дължи на липсата на документи от онова време. Повечето били унищожени през войните, предизвикали промяната, която най-сетне довела до всеобща сигурност в нашия свят. Макар някои да са оцелели, по-голяма част са били възпроизведени върху нетрайни материали, неиздържали изпитанието на времето. Малобройните документи, достигнали до нас от далечното минало, са само копия от други копия на непознати и неясни оригинали, чийто точен произход е неизвестен. Но дори и те са твърде оскъдни.

При тези обстоятелства задачата на историка е трудна. Той се опитва да възстанови една епоха, непозната и съвсем различна от настоящата, въз основа на някои документи с неизвестен произход, чието точно място е неопределено и чиято достоверност е спорна. От друга страна, се знае или поне се предполага, че древният човек е притежавал непознатата за нас способност да разказва. Понякога измислял истории, които често прераствали в митове и легенди, трудноразличими днес от автентичните хроники за онази стара действителност. Поради това всеки опит да се докоснем до нея е пълен с догадки и често поражда различни и противоречиви мнения сред малцината историци, които изучават този период от миналото.

Дали в действителност онази бурна епоха е изглеждала така както си я представяме днес? Историкът не би го потвърдил. Във всеки случай вместо да се съмняваме, трябва да изберем и да се задоволим с това, с което разполагаме, опитвайки се да си създадем въз основа на документите представата за една неясна действителност.

Разказите, включени в настоящата книга, са били подбрани измежду малобройните достоверни документи, с които разполагаме. Чрез подбора им се опитахме да предложим очевидно частична и непълна картина на онази далечна епоха. Постарахме се също да ги подредим, като ги степенувахме във времето. Не знаем дали действително сме го постигнали и макар някои от хрониките, които следват, да определят точно времето, начинът на тяхното подреждане е толкова остарял и странен, че всичко е субективно. В общи линии се предполага, че събраните хроники обхващат период от един до три века (остаряла мярка, равна на сто обиколки на Земята около Слънцето), а може би и по-малко. Действието в някои от тях се развива по едно и също време, като разкрива различни аспекти на тогавашната социална действителност. Други, напротив, изглеждат доста отдалечени във времето от предхождащите или следващите ги, дори някои са откъснати с много мерни единици за време, които нашите прадеди от древността наричали години. По-конкретно можем да ги разположим между двадесет и двадесет и пет хиляди години в миналото, когато Земята била примитивна планета, разтърсвана от бедствията на една неукрепнала цивилизация, която се опитвала да се приобщи към враждебния свят, без да знае как точно.

Но нравите и обичаите на епохата, а това е и най-важното, са достоверно отразени в някои аспекти. Оттук привидно може да се заключи (само привидно), че главните проблеми за древното човечество са били войната, социалното неравенство, замърсяването на околната среда, енергийните кризи и едно толкова бързо изменящо се общество, че индивидите в него срещали големи трудности да се приспособят към промените. От друга страна, между въпросните индивиди непрекъснато се водела борба, която противопоставяла сигурността и личното благоденствие на най-насъщните нужди на общността.

Стиловото разнообразие, характерно за хрониките, ясно посочва различния им произход. А това е една от причините, които ни карат да се съмняваме още по-силно в достоверността на някои от тях. Възможно е те да са само отражение на "разказвателния" дух, за който вече споменахме и който бил характерен за онова общество, измислящо истории за развлечение на съвременниците си. Въпреки това са реални (както и подборът им), защото съвпадат в общи линии с данните, които други историци са успели да съберат от различни източници и които ни дадоха възможност да си изградим обща представа за онова време, без да вземаме предвид допълнителните разкопки, извършени тук-там от нашите археолози.

Любопитно е, че от всички хроники последната, озаглавена от неизвестния си разказвач "Притча" - друг архаизъм, който означава излагането на измислени факти, разказвани за удоволствие, и който понякога съдържал или прикривал истината с възпитателна цел, е хрониката, която ни се струва най-достоверна.

Може би някога в бъдещето ще узнаем нещо повече за онези древни, почти праисторически времена. Междувременно трябва да се примирим с оскъдните данни и да се помъчим да разберем как са живели и с какви трудности са се сблъсквали далечните ни прадеди. Надяваме се, че тези щрихи ще помогнат на читателите ни да добият представа за оня варварски свят, изтерзан от страшните си проблеми и лишен от спокойствието, на което ще се радва нашата раса от момента, в който планетата ни достигне своя пълен разцвет.

В Града на блестящия бряг, при 287-то завъртане на планетата Земя около оста й и 7518-та й обиколка около нейното Слънце.

 

 

Смог

 

Онази нощ спа зле. Предния следобед бе "дишал" малко и въпреки че в Центъра за бърза помощ му казаха, че нито един от жизненоважните органи не е засегнат, тревогата не можеше да се изличи с обикновени успокоителни думи. През цялата нощ чувствуваше, че дробовете му парят, а трахеята му сякаш бе обгорено месо и всяка глътка стерилизиран въздух от спалнята достигаше до гърлото му като полъх на самум. Така че на сутринта не изпитваше ни най-малко желание да отиде в учреждението. Хрумна му да се обади по видеофона и да предупреди, че не се чувствува добре, но си спомни, че точно този ден бе срещата му с Харпър от Антипол. Това го накара да промени намерението си. Стана, поразтъпка се, погледна внушителната сива маса на климатичната инсталация и се заслуша в ободряващото й бръмчене. Настроението му леко се повиши. Но при мисълта, че климатичните инсталации понякога се развалят, изтръпна от ужас.

Взе набързо един душ, изгълта чаша нескафе с мляко, постави документите си в малката чантичка (предназначена за тази цел), облече си сакото, целуна бегло за довиждане жена си, която продължаваше да спи, и се отправи към изхода. Спря за няколко секунди на прага и както обикновено хвърли машинално поглед към уреда за контролиране на външното замърсяване, който показваше трета степен. Избра си за всеки случай маска пета степен. Беше разбрал, че прекалено чистият въздух също е вреден, но този път се нуждаеше от нещо силно, за да се освежи.

Навлезе в мъглата.

Асансьорът, който слизаше право в гаража, беше повреден от два дни, тъй че се налагаше да обиколи сградата отвън. Напред, в далечината, приглушено тътнеше невидимият град, прострял се зад хълма. Влезе в гаража и веднага се вмъкна в колата. Помисли си, че щом пристигне в службата, ще се обади на "Асансьорни повреди" и добре ще ги подреди. Включи с треперещи ръце пречиствателната система и изчака петте задължителни секунди, докато тя изсмуче въздуха от купето на автомобила, а след това го освежи и филтрира. После си свали маската.

Движението към центъра не беше много натоварено и той изгуби само час и четиридесет и пет минути, за да измине осемнадесетте километра, които го разделяха от учреждението. Беше се оставил да го води радарът и слушаше новините по радиото. Говорителят коментираше множеството смъртни случаи в Лос Анджелос предния ден, причинени от разместване на атмосферните пластове над града и пълното безветрие. Само за няколко часа хиляди климатични инсталации се оказали със запушени филтри и ненадейно престанали да работят. Обявиха извънредно положение в цялата зона и съобщиха задължителните мерки за употребата на маски от десета до дванадесета степен дори и по домовете. Но оставаше проблемът за "липсата на живот" при тези степени на замърсяване, защото Лос Анджелос винаги е бил смятан за чист град.

Смени ядосано станцията. Някакъв дрезгав глас пееше страстно меланхолична песен, която напомняше за зелените пасища на юг. Намести се удобно на седалката и се заслуша в музиката.

- Господин Симон - каза един глас.

- Аа? - мислите му излетяха като дим. - Кой се намесва в моята честота?

- Казвам се Хътчинс, господин Симон, от "Хътчинс енд Хътчинс", агенти на Анонимното дружество за недвижими имоти от незамърсени земи. Хвърлихме жребий и имам удоволствието да ви съобщя, че вашата честота бе ощастливена. Имате благоприятната възможност за покупка на земя по ваш вкус и искаме да ви обясним лично. Ще съм ви благодарен ако ми посочите подходящ час, за да ви посетя...

- О, не - изръмжа недоволно господин Симон. - Аз познавам новите форми на продажба. Вижте какво, господин Хътчинс, оставете ме на мира. Не ме интересува покупката на никаква незамърсена земя. Освен това знам много добре, че не съществува никаква незамърсена земя на разумно разстояние оттук, така че това, което ми говорите, е чиста лъжа.

- Моля ви, господин Симон. Дълбоко се заблуждавате, ако мислите, че...

- Млади момко, работя в "Околната среда".

- Оо - чу се свистене като от изпуснат балон и гласът се изгуби.

Симон стигна до службата си. Слезе до гаража по наклона и изчака да чуе "блаженото" щракване на затварящата се зад него двойна предпазна врата и изсвирването на защитната въздушна завеса. Белите стени, които го заобикаляха, бяха истинска благодат. Поне се виждаха. Остави настрана маската, прекъсна веригата за филтриране на въздуха, изчака задължителните пет секунди и излезе от колата. Качи се в асансьора.

Секретарката му дъвчеше с удоволствие дъвка от разтворим озон. Такава беше последната мода. Момичето погледна за миг към господин Симон, преди да продължи да преписва някакви документи.

- Добър ден, господине. Как пътувахте?

- Благодаря, ужасно. Днес не се вижда абсолютно нищо. Допреди седмица поне се забелязваха най-близките силуети.

- Наистина е страшно. Разбира се, на пазара се появиха нови, възстановяващи кислорода таблетки с витамини. Опитахте ли ги? Казват, че повдигали и духа.

Той изръмжа нещо неразбираемо. Остави чантичката си, взе документите от масата и ги прегледа набързо.

- Нещо ново в отдела? - попита той.

- Обади се президентът, господине - каза секретарката.

- За какво?

- Иска да знае как върви операция "Приспособяване". Заинтересуван е от ускоряването й. Както изглежда, желае да представи доклада в Конгреса колкото се може по-рано. Положението в Лос Анджелос го тревожи много.

- Не виждам защо. Подобни нещастия стават всеки ден и навсякъде и не бива да се вайкаме заради това. Трябва да обвиняваме метеорологичната служба, а не хората.

- Да, но случаят с Лос Анджелос беше прекалено раздухан...

- Да, твърде неприятно. Трябва да узаконим декрет, който да определя тези новини като резервна информация. Така всички щяхме да живеем много по-спокойно.

Господин Симон седна на бюрото си. Нещо го прободе в гърдите и той се изкашля. Извади бързо кърпичката си и се изплю в нея. Погледна - нямаше кръв. Въздъхна облекчено.

- Зле ли ви е, господине?

- Не, нищо ми няма. Вчера "подишах" малко, но в бърза помощ ми казаха, че нямало увреждания. Разбира се, в първите дни човек никога не е сигурен.

- Имали сте късмет, господине. Майка ми "подиша" миналия месец и десет дни храчи кръв - тя видя тревогата, изписана на лицето на шефа си, и побърза да прибави:

- Но майка ми е възрастна, господине. Тя е на четиридесет и седем години.

Господин Симон се размърда неспокойно на стола си.

- Добре, добре... Да оставим това. Очаквам Харпър от Антипол. Когато дойде, го поканете да влезе в трета заседателна зала и ме предупредете незабавно. Никой да не ни безпокои, докато разговаряме.

- Добре, господине.

- А сега ме свържете с "Автоматични подемни съоръжения S. A.". С началника на ремонтния отдел. Имам да му кажа някои неща...

Той прекара сутринта в преглеждане на пощата. Имаше от всичко по малко: от гневни писма, съдържащи протест срещу липсата на чист въздух, и оплаквания от приличащите на "циклопи" сгради, които, разпръснати по всички краища, спираха циркулацията на пречистен въздух, до ентусиазирани съобщения за "окончателни" продукти. Усмихна се. Няма нищо окончателно, помисли той. Когато много хора са се споразумели да замърсяват света, нищо не е в състояние да го пречисти отново.

Едно писмо съобщаваше за изобретяването на маска, по-удобна за носене и с по-големи филтриращи способности от обикновените. "С досегашните маски - казваше неизвестният информатор - белите дробове на човека се запазват средно само до четиридесет-петдесетгодишна възраст. С моята нова система, изпробвана досега върху всички видове животни, се гарантира живот до шестдесет години минимално. Дотолкова съм убеден в ефективността на маската, че си позволявам да я предложа на този отдел, като се отказвам от петдесетте процента авторски права на рационализатор."

Симон замислено отдели писмото встрани. Поколеба се. Взе го отново и го подържа в ръце, сякаш го претегляше. Накрая го остави на общия куп при останалите.

Към обяд беше привършил с работата си. Даде на секретарката си пет писма за отговор, взе другите документи, прочете ги, подписа ги и затвори папката.

- Как върви докладът? - попита той.

- Преписвам го на чисто, господине. Следобед ще бъде готов.

Погледна часовника си.

- Харпър не е дошъл още. Странно. Може би ще дойде следобед. По-добре сега да отида да обядвам. Ако пристигне през това време, ще бъда в ресторанта на сградата, ако не, ще се върна в два часа.

- Добре, господине.

Господин Симон излезе. Отправи се към ресторанта. Сети се за повредения асансьор на гаража и за това, че от "Автоматични подемни съоръжения" му казаха, че ще се забавят два дни, за да го оправят, тъй като действително имали много работа, и нямаше никакво желание да се върне вкъщи за обяд. Поръча си филе от калкан с водорасли. Беше блудкаво както винаги; химията никога нямаше да постигне букета вкусови качества на естествените храни. Спомни си с тъга за последния път, когато си похапна истински калкан, преди да изчезне. Облиза се. Синтетичните праскови, които му донесоха за десерт, не само че нямаха вкус на праскова, но дори не приличаха на синтетика. Сети се за компота от праскови, който грижливо пазеше вкъщи, за да го отвори при някой тържествен случай, и който струваше твърде скъпо на "черния" пазар, и десертът му преседна. Потрепери. Представи си какво би станало, ако бързо нарастващото замърсяване беше започнало преди разцвета на органичната химия. Пак потръпна. "За щастие прогресът винаги идва навреме" - мина му през ума. Въпреки че някои пораженци мислят обратното и вдигат врява до небето, искайки да се сложи край на самоунищожаването и обвинявайки прогреса за състоянието на нещата. "Глупости - промърмори. - Аз работя в "Околна среда" и знам как стои този въпрос. Логично е човешкият прогрес да взема своята дан. Винаги е било така. Но човекът е изключително приспособяващо се животно. Може би ще има години на нестабилност, но после всичко ще възвърне равновесието си. Ще променим начина си на живот и ще продължаваме да се чувствуваме много щастливи."

Остави салфетката и чиниите на въртящата се лента, подпечата кредитната си карта в жлеба на автоматичния касиер и пак се качи в службата си. По пътя си купи комикс от РП-а на учреждението. Накрая отново се бяха решили да публикуват "Приключенията на котарака Феликс". Общественото мнение натежаваше винаги в момента на вземане на решение.

- Обади се съпругата ви - съобщи секретарката, щом той влезе.

- Обясни ли защо?

- Помоли да й телефонирате. Каза, че има да ви съобщи нещо чу-дес-но. - Тя изимитира толкова сполучливо акцента на госпожа Симон, че господин Симон не можа да сдържи смеха си.

- Някоя нова лудост - измърмори той, отправи се към бюрото и набра домашния си телефонен номер по автомата. Екранчето светна, затрептя, проясни се и се появи образът на жена му.

- Обади ли се на асансьорните техници, скъпи? Синът ни не успя да отиде и днес на училище. Ох, ужасно е, от два дни не смея да изляза. Защо се бавят толкова?

- Имат много работа, скъпа. И често се налага да ремонтират навън. Само за това ли си ме търсила?

- Не, мили. Ще видиш: научих, че... е добре - по лицето й се изписа съмнение. - Бети ми разказа за нещо наистина прекрасно и си помислих...

- Кое е това прекрасно нещо? - Докато съпругата му произнасяше тези думи, някаква страшна тръпка премина през гръбначния му стълб.

- За какво говориш?

- За новото място за развлечения "Чист въздух". Бети се върна неотдавна, прекарала е там петнадесет дни. Казва, че е при-каз-но, пле-ни-тел-но, у-ни-кал-но, не-що не-виж-да-но. Дори видяла два пъти небето.

Тя направи драматична пауза. Господин Симон смръщи вежди. Бе чувал по-рано за "Чист въздух" и за огромния туристически комплекс, разположен на някои от малките тихоокеански острови. Никога не го бяха съблазнили достатъчно рекламните брошури. Много е просто да се открие място, където климатичните условия поддържат въздуха относително чист, и да се изгради център за развлечения за свръхбогати хора, които могат да заплатят за този лукс с парите, спечелени от кражба. Като член на "Околна среда" бе направил официално предложение, засягащо спекулациите от подобен род. На предложението не обърнаха внимание, разбира се, но той добре знаеше защо - беше чувал имената на някои от съдружниците на финансовата групировка, която изгради комплекса "Чист въздух", и знаеше какви обществени длъжности заемаха. Изръмжа. Пак изръмжа. Отново изръмжа.

- Това е лъжа за глупаци, скъпа, вестникарска измама. Не ми говори повече за него, разбра ли?!

- Но... о, скъпи! От пет месеца не сме излизали. Забравих даже как изглежда въздухът. Сигурно е нещо прекрасно...!

- Казах "не", скъпа. И не ме търси повече в службата, за да ми разказваш подобни глупости, защото имам достатъчно въпроси за разрешаване.

Затвори слушалката, преди тя да успее да изрече нещо. Погледна секретарката си, която го съзерцаваше с премрежен поглед. Изви глава встрани, чувствувайки, че се изчервява.

- Би било прекрасно - прошепна момичето. - Ех, ако имах толкова пари...

Той измърмори нещо под носа си. Тази капризна младеж... Попадна на писмото за новата маска. Смачка го яростно и го запрати в кошчето за боклук. Не го интересуваше. Но после извади писмото и го приглади на масата. "Ще поговоря за това с Харпър." За него бе изгодно Харпър да почувствува, че работите вървят.

Интерфонът иззвъня. Секретарката отговори.

- Господин Харпър от Антипол е дошъл, господине - каза тя. - Помолих да го заведат в трета заседателна зала.

- Великолепно. - Симон стана и взе документите. - Когато привършите доклада, можете да си тръгнете, госпожице. Оставете всичко на масата. Няма да ми трябвате.

- Добре. Довиждане, господине.

- Довиждане.

С папка под мишница, той излезе в коридора и пое с пълни гърди свежия въздух от неотдавна поставените нови климатични инсталации. Монтираха ги в сградата пробно, но резултатът беше невероятен. Трябваше да ги препоръча официално като продукт на "Околна среда". Разбира се, с това се занимаваше седми отдел, но... На другия ден щеше да нареди на секретарката си да му насрочи среща с производителите. Може би щеше да уреди нещо.

Харпър беше висок, кокалест, с жълтеникаво лице и дълъг орлов нос. Вероятно диша много дълбоко - помисли, потрепервайки, господин Симон, докато пристъпваше напред с протегната ръка. Едва сдържа смеха си, като се сети за двойния смисъл на думата "дишам".

- Господин Харпър, аз съм г-н Симон, началник "Планиране на околната среда", трети сектор, първи отдел. Предполагам, че в общи линии имате представа за повода на тази среща.

Мъжът седна и взе д&