История на една закъсняла младост

Не се сърдете, че тоя път ще говоря за отдавна минали времена. Над света пак е надвиснала бледата светлина на Апокалипсиса, миризмата на кръвта и прахът от последната разруха още не са отлетели, а лаборатории и фабрики отново работят под пълна пара, за да запазят мира чрез изобретяването на оръжия, с които цялото земно кълбо може да бъде хвърлено във въздуха…

Мирът на земята! Никога не се е говорило повече и никога не се е правило по-малко за него, отколкото в наше време; никога не е имало повече мними пророци, повече лъжи и повече смърт, никога не е имало повече разрушения и повече сълзи, отколкото в нашия, двадесетия век — векът на напредъка, техниката и цивилизацията, векът на масовата култура и масовите убийства…

Затова не се сърдете, че сега се връщам към онези легендарни години, когато надеждата все още се вееше като знаме над нас и ние вярвахме в такива съмнителни неща като човечност, справедливост, търпимост, а също и в това, че една световна война трябваше да бъде достатъчно назидание за едно поколение…

Слънчевата светлина изпълва канцеларията на фирмата за надгробни паметници „Хайнрих Крол & Синове“. Април 1923 година е и търговията върви добре. Пролетта не ни оставя на произвола на съдбата, продаваме прекрасно и от това обедняваме, но какво да се прави — смъртта е неумолима и неизбежна, а човешката скръб без друго изисква паметници от пясъчник, мрамор и, ако чувството за дълг или наследството са достатъчно големи — дори от скъпия, черен, шведски гранит, полиран от всички страни. Есента и пролетта са най-добрите сезони за търговците на жалейни потреби — тогава умират но-вече хора, отколкото през лятото и зимата; през есента — защото жизнените сокове пресекват, а през пролетта — защото се пробуждат и изсмукват изтощеното тяло като някой много дебел фитил, попаднал в много тънка свещ. Така поне твърди нашият най-деен агент — гробарят Либерман от градските гробища, и той сигурно е добре осведомен; Либерман е осемдесетгодишен човек, погребал е над десет хиляди мъртъвци, с комисионната от надгробни паметници си е купил до реката къща с градина и рибник с пъстърва, и благодарение на своята професия е станал заклет пияч на ракия. Единственото, което мрази, е крематориума на града — неговата не лоялна конкуренция. Ние също не го обичаме. От урните нищо не може да се спечели.

Поглеждам часовника. Наближава обед и понеже днес е събота, привършвам. Слагам тенекиения капак върху пишещата машина, отнасям хектографа „Престо“ зад завесата, разтребвам каменните мостри и изваждам от фиксажа фотографските копия на военни паметници и на художествена надгробна украса. Аз съм не само шеф на рекламата, чертожник и счетоводител на фирмата; от една година съм и неин единствен канцеларски служащ и като такъв не съм дори от занаята.

С наслада вземам една пура от чекмеджето. Черна бразилска пура. Даде ми я тази сутрин търговският пътник на Вюртембергската фабрика за метални изделия, а след това се опита да ми натрапи една партида бронзови венци; пурата впрочем си я бива. Търся кибрит, но, както почти винаги, не мога да намеря. За щастие в печката мъждука огън. Навивам на руло една банкнота от десет марки, пъхам я в жарта и запалвам с нея пурата. В същност не е необходимо да се пали печка в края на април; това е само едно търговско хрумване на моя работодател Георг Крол. Той смята, че опечалените, които трябва да похарчат пари, ще предпочетат да направят това в топла стая, отколкото на студено. И без това скръбта вледенявала душата; а ако измръзнели и краката, щяло да бъде трудно да се измъкне прилична цена. Топлината размеквала; включително и кесията. Затова канцеларията ни е прекалено затоплена, а на нашите представители е втълпено като най-висш принцип да не се опитват никога в студено време или при дъжд да сключват сделка на гробищата — а непременно в топла стая и, ако е възможно, след ядене. Скръбта, студът и гладът са лоши съдружници в търговията.

Хвърлям остатъка от банкнотата в печката и ставам. В същия момент чувам как в отсрещната къща шумно се отваря един прозорец. Не е нужно да поглеждам, за да разбера какво става. Предпазливо се навеждам над масата, сякаш имам още работа с пишещата машина. В същото време надзъртам крадешком в едно малко ръчно огледало, което съм поставил така, че мога да наблюдавам прозореца. Както винаги, това е Лиза, жената на касапина на коне Вацек, която стои там гола, прозява се и се протяга. Тя едва сега е станала. Улицата е стара и тясна, Лиза може да ни вижда, ние също можем да я виждаме, и тя знае това; ето защо стои на прозореца. Изведнъж Лиза разтваря голямата си уста, прихва до уши и посочва огледалото. Тя го е открила със своите очи на граблива птица. Ядосвам се, че съм хванат на местопрестъплението, но се правя, че не забелязвам нищо и всред облак от тютюнев дим отивам в дъното на стаята. След малко се връщам. Лиза се хили. Надничам навън, но не поглеждам към нея, а се преструвам, че махам на някого по улицата. На всичкото отгоре изпращам една въздушна целувка в празното пространство. Лиза се хваща на въдицата. Тя е любопитна и се навежда, за да види кой е там. Никой няма. Сега аз се хиля. Тя сочи сърдито с пръст към челото си и изчезва.

В същност не зная защо играя тази комедия. Лиза, както се казва, е пищна жена и аз познавам цял куп хора, които на драго сърце биха платили няколко милиона, за да могат да се наслаждават всяка сутрин на такава гледка. И аз й се наслаждавам, но същевременно ме е яд, защото тази мързелана, която се измъква от леглото чак по обед, е толкова безсрамно уверена в своето обаяние. Съвсем не и минава мисълта, че не всеки би поискал веднага да легне с нея. Собствено от нея това й е безразлично. Застанала е на прозореца с черния си бретон и нахалния си нос и полюшва двете си цици от първокласен карарски мрамор като някоя леличка, която размахва дрънкалка пред бебе. Ако имаше два балона, щеше тях да изважда радостно на показ. Но понеже е гола, показва циците си, защото за нея това е все едно и също. Тя просто се радва, че живее и че всички мъже лудеят по нея, а после забравя това и се нахвърля с лакомата си уста върху закуската. Касапинът на коне Вацек умъртвява в това време уморени файтонджийски кранти.

Лиза отново се показва. Сега си е поставила мустаци и е извън себе си от това духовито хрумване. Тя поздравява по военному и аз вече допускам, че е толкова безсрамна и че това се отнася за стария запасен фелдфебел Кнопф, който живее до нас; след това обаче си спомням, че спалнята на Кнопф има само един прозорец към двора. Лиза е достатъчно хитра, за да знае, че не може да бъде наблюдавана от няколкото съседни къщи.

Изведнъж сякаш рухват някакви звукови бариери и започват да бият камбаните на черквата „Света Мария“. Черквата е в дъното на уличката и звънът на камбаните кънти, като че пада в стаята направо от небето. В същото време виждам как пред втория прозорец на канцеларията, който гледа към двора, като някаква призрачна диня се приближава плешивата глава на моя работодател. Лиза прави някакъв просташки жест и затваря прозореца си. И този път устояхме пред всекидневното изкушение на свети Антоний.

Георг Крол е едва на четиридесет години, но главата му вече лъщи като кегелбана в градинския ресторант „Бол“. Тя лъщи откакто го познавам, а оттогава има вече пет години. Лъщи толкова силно, че в окопа, където бяхме в един и същи полк, беше издадена специална заповед Георг да носи стоманената си каска и тогава, когато на фронта е най-спокойно — неговата плешива глава можеше да изкуши и най-кроткия противник да установи чрез някой изстрел дали това е някаква огромна билярдна топка или не.

Удрям токовете и докладвам:

— Главна квартира на фирмата „Крол и Синове!“ Щабът е зает с наблюдение на противника. Подозрително раздвижване на войски в района на касапина Вацек.

— Аха! — казва Георг. — Лиза през време на утринната гимнастика. Свободно, ефрейтор Бодмер! Защо преди обед не носите наочници като кон от кавалерийска музика, за да пазите своята добродетел? Не знаете ли кои са трите най-ценни блага в живота?

— Как мога да ги зная, господин главен прокурор, когато все още изучавам живота?

— Добродетел, невинност и младост — авторитетно нарежда Георг. — Ако ги загубим веднъж, никога не можем да ги придобием пак! А има ли нещо по-безнадеждно от опитност, старост и плешива интелигентност?

— Бедност, болест и самотност! — отвръщам аз и заставам „свободно“.

Георг ми взема пурата от устата, хвърля й един поглед и определя произхода й, както някой колекционер определя вид пеперуда.

— Плячка от фабриката за метални изделия.

Той изважда от джоба си едно доста опушено, жълто-кафяво цигаре от пемза, намества бразилската пура в него и я допушва.

— Нямам нищо против конфискуването на пурата — казвам аз. — Това е грубо насилие, а ти като бивш подофицер не познаваш нищо друго от живота. Но за какво ти е цигарето? Аз не съм сифилитик.

— Аз пък не съм хомосексуалист.

— Георг — казвам аз. — През войната ти ядеше с моята лъжица супа от грах, която крадях от кухнята. А аз държах лъжицата мръсния си ботуш и никога не я миех.

Георг разглежда пепелта от пурата. Тя е снежнобяла.

— Войната свърши преди четири години и половина — каза той наставнически. — Тогава безпределното нещастие ни превърна в хора. Днес безсрамната гонитба на богатство отново ни превърна в разбойници. За да прикрием това, пак се нуждаем от лустрото на някои маниери. Ерго! Но нямаш ли още една бразилска пура? Фабриката за метални изделия никога не се опитва да подкупва чиновник с една единствена пура. Изваждам втората пура от чекмеджето и му я давам.

— Изглежда, че от интелигентност, опитност и старост все пак има известна полза — казвам аз.

Той се ухилва и в замяна ми дава кутия цигари, в която липсват шест парчета.

— Нещо друго за отбелязване? — пита той.

— Нищо. Няма клиенти. Но аз трябва настойчиво да помоля да ми повишиш заплатата.

— Пак ли? Нали вчера получи повишение?

— Не вчера. Тази сутрин в девет. Мизерни осем хиляди марки. Все пак тази сутрин в девет часа това все още беше нещо. Междувременно има нов курс на долара и вместо една нова вратовръзка, с тия пари сега мога да купя само бутилка евтино вино. Аз обаче имам нужда от вратовръзка.

— Как върви сега доларът?

— По обед трийсет и шест хиляди марки. Тази сутрин все още беше трийсет хиляди.

Георг Крол разглежда пурата си.

— Трийсет и шест хиляди! Така бързо и котките не нравят любов! Как ли ще свърши всичко това?

— С един всеобщ банкрут, господин фелдмаршал — отговарям аз. — А в това време ние трябва да живеем. Донесе ли пари?

— Само едно пълно куфарче за днес и утре. Хилядарки, банкноти от десет хиляди марки, дори няколко пачки с милите стари стотарки. Кажи-речи два и половина килограма книжни пари. Инфлацията върви сега толкова бързо, че Държавната банка не може вече да насмогне с печатането. Новите банкноти по сто хиляди са пуснати едва от четиринайсет дни, а скоро ще трябва да се печатат вече банкноти по един милион. Кога ли ще стигнем до милиардите?

— След няколко месеца, ако продължава все така.

— Боже мой! — въздиша Георг. — Къде е хубавото спокойно време от 1922 година? Тогава за една година доларът се покачи само от двеста и петдесет на десет хиляди. Да не говорим за 1921 година — тогава се покачи само с някакви си въшливи триста процента.

Поглеждам през прозореца, който е към улицата. Лиза сега стои отсреща в копринен пенюар със щамповани Папагали. Окачила е едно огледало на дръжката на прозореца и четка буйната си грива.

— Погледни я — казвам горчиво. — Не сее, не жъне, а дядо господ все пак я храни. Този пеньоар вчера още го нямаше. Коприна, на метър! Пък аз не мога да изкарам мангизи за една вратовръзка.

Георг се усмихва под мустак:

— Ти си обикновена жертва на времето. Лиза, напротив, плува с опънати платна върху вълните на немската инфлация. Тя е хубавата Елена на гешефтарите. С надгробни камъни човек не може да забогатее, сине мой. Защо не отидеш в херинговия бранш или в търговията с акции като твоя приятел Вили?

— Защото съм сантиментален философ и оставам верен на надгробните камъни. И така, ще го бъде ли повишението на заплатата? Философите също имат нужда от скромни разходи за гардероба си.

— Не можеш ли да купиш утре връзката?

— Утре е неделя. А тя ми трябва за утре.

Георг внася от преддверието куфара с парите. Бръква в него и ми хвърля два пакета.

— Стигат ли?

Виждам, че повечето са стотарки.

— Дай половин килограм повече от тая тапетна хартия — казвам аз. — Това са най-много пет хиляди. Католическите гешефтари слагат в неделен ден по пет хиляди на дискоса и се срамуват, че са толкова стиснати.

Георг почесва плешивата си глава — един атавистичен жест, без никакъв смисъл у него. След това ми подава трети пакет.

— Слава богу, че утре е неделя — казва той. — Няма да има никакви доларови курсове. Един ден в седмицата инфлацията е в застой. Бог сигурно не е мислил за това, когато е създал неделята.

— А какво е нашето положение, в същност? — питам аз. — Фалирали ли сме, или ни върви по мед и масло?

Георг дръпва силно от своето пемзено цигаре.

— Мисля, че никой в Германия вече не знае какво е положението му. Нито дори божественият Стинес.*

[* Известен представител на германската финансова олигархия в периода на Първата световна война, натрупал несметни богатства от военни доставки. След войната използувал инфлацията в Германия, закупил около хиляда и петстотин предприятия, създал огромен концерн и поставил начало на новото милитаризиране на германската индустрия. — Б. пр.]

Всички спестители, разбира се, са фалирали. Работниците и чиновниците също. А и повечето от дребните търговци, без да знаят. По мед и масло върви само на хората, които притежават чужда валута, акции или големи реални ценности. Значи, не на нас. Стана ли ти ясно?

— Реални ценности! — Поглеждам навън а градината, където е нашият склад. — Ние наистина нямаме вече кой знае какво. Главно пясъчник и отливки. Но имаме малко мрамор и гранит. А мъничкото, което имаме, твоят брат го продава на загуба. Най-хубаво щеше да бъде да не продаваме нищо, нали?

Георг няма защо да отговаря. Навън прозвучава звънец на велосипед. По старите стъпала се приближават стъпки. Някой кашля самоуверено. Това е Хайнрих Крол младши — човекът, който създава най-много грижи на къщата, вторият собственик на фирмата.

Хайнрих е дребен, пълен мъж със сламени мустаци и прашни райе панталони, защипани отдолу с велосипедни щипки. Той хвърля поглед към Георг и мене с леко неодобрение. За него ние сме канцеларски плъхове, които по цял ден си клатят краката, докато той е дейният човек, който урежда работите навън. Хайнрих е несломим. Той всеки ден потегля в утринния здрач към гарата, а след това с велосипеда към най-отдалечените села, щом нашите агенти — гробарите или учителите — съобщят за някой починал. Хайнрих не е непохватен. Неговата пълнота вдъхва доверие; затова я поддържа, като усърдно пие бира сутрин рано и привечер. Селяните предпочитат дребните шишковци пред недохранените дънгалаци. Към това се прибавя и неговият костюм. Хайнрих не носи черен редингот, както конкурентите при Щайнмайер; не носи и сини всекидневни костюми, както пътуващите агенти на Холман и Клоц — едното бие много на очи, другото е много обикновено. Хайнрих Крол носи семплия си официален костюм — райе панталони и жакет от мериносова вълна, освен това старомодна, колосана яка с обърнати краища и вратовръзка в приглушени тонове с много черно по нея. Когато преди две години си поръча този костюм, той се подвоуми само за миг; поколеба се, дали не би му стоял по-добре фрак, но после се отказа, защото е много дребен. Добре, че постъпи така; и Наполеон би изглеждал смешен в дълъг фрак. Както се е докарал днес, Хайнрих Крол прилича на дребен шеф в приемната на дядо Господ — и всичко е точно тъй, както трябва да бъде. Велосипедните щипки придават на цялото му облекло и нещо интимно, но изтънчено — смята се, че от хора, които се носят така, може да се купува евтино във века на автомобила. Хайнрих си сваля шапката и бърше челото си с носна кърпичка. Навън е доста хладно и той не е изпотен; прави това само за да ни покаже какъв голям работник е в сравнение с нас, канцеларските плъхове.

— Продадох кръста-паметник — казва той с престорена скромност, зад която безгласно крещи огромният му триумф.

— Кой? Малкият от мрамор? — питам аз обнадежден.

— Големия — отвръща Хайнрих още по-скромно и ме гледа втрещено.

— Какво? Паметника от шведски гранит с двоен цокъл и бронзови вериги?

— Него! Да не би да имаме и друг?

Хайнрих явно се наслаждава на своя идиотски въпрос, сякаш е върхът на сарказъма.

— Не — казвам аз. — Нямаме вече друг. Тъкмо там е нещастието! Този беше последният. Гибралтарската скала.

— За колко го продаде? — пита сега Георг Крол.

Хайнрих се протяга.

— За седемстотин и петдесет хиляди, без надписа, без превоза и обвивката. За тях допълнително.

— Боже мой! — казваме Георг и аз едновременно.

Хайнрих ни отправя поглед, изпълнен с предизвикателство; мъртвите риби по някой път имат такова изражение.

— Борбата беше много трудна — пояснява той и кой знае защо отново нахлупва шапката си.

— Предпочитам да бяхте я загубили — отвръщам аз.

— Как?

— Да бяхте я загубили! Борбата!

— Как? — повтаря раздразнено Хайнрих. Аз лесно го ядосвам.

— Той би предпочел да не беше извършил продажбата — казва Георг Крол.

— Как? Какво значи пък това сега? Дявол да го вземе, човек се трепе от сутрин до вечер и продава блестящо, а след това за награда го посрещат в тази стаичка с укори! Идете веднъж сами по селата и опитайте…

— Хайнрих — прекъсва го кротко Георг. — Ние знаем, че ти се съсипваш. Но днес живеем във време, когато да продаваш, значи да обедняваш. От години имаме инфлация. От войната, Хайнрих. Но тази година инфлацията ни връхлетя като потоп. Затова цифрите не означават вече нищо.

— Сам зная това. Не съм идиот.

След тези думи никой не отговаря. Само идиоти правят такива констатации. А да им се противоречи е без-мислено. Зная това от моите неделни дни в лудницата. Хайнрих измъква някакъв бележник.

— Кръстът-паметник ни струва петдесет хиляди. При това положение седемстотин и петдесет хиляди не е лоша печалба.

Той отново тъне в сарказъм. Смята, че трябва да го употреби срещу мене, защото едно време съм бил учител. Малко след войната бях девет месеца даскал в едно запустяло село в равнината, докато не побягнах, подгонен по петите от зимната самота като от някой виещ пес.

— Печалбата щеше да бъде още по-голяма, ако вместо разкошния кръст-паметник бяхте продали този проклет обелиск, който стои вън пред прозореца — казвам аз. — Покойният ви господин баща го е купил по-евтино преди шестдесет години при основаването на фирмата — за някакви си петдесет марки, съгласно преданието.

— Обелискът? Какво общо има обелискът с тази сделка? Обелискът е непродаваем, това го знае всяко дете.

— Тъкмо затова — казвам аз. — За него нямаше да съжаляваме. За кръста съжаляваме. Него трябва да го купим отново и то доста скъпо.

Хайнрих Крол изсумтява. Той има полипи в дебелия си нос и лесно подпухва.

— Да не би да искате да ме убедите, че за покупката на един кръст-паметник днес трябва да се платят седемстотин й петдесет хиляди?

— Това ще узнаем скоро — казва Георг Крол. — Ризенфелд пристига утре тук. Трябва да поръчаме нов паметник в Оденвелдските гранитни заводи; вече няма много на склад.

— Имаме и обелиска — заявявам аз ехидно.

— Защо не го продадете самите вие? — хваща се на въдицата Хайнрих. — Значи, Ризенфелд пристига утре; ще остана тук, та веднъж и аз да поговоря с него! Тогава ще видите какво се казва цена!

Георг и аз се споглеждаме. Ние знаем, че трябва да държим Хайнрих настрана от Ризенфелд, дори ако би трябвало да го опием или да му налеем рициново масло в неделната сутрешна бира. Почтеният, старомоден търговец би отегчил Ризенфелд до смърт със своите спомени от войната и своите истории за доброто старо време, когато марката си беше марка, а почтеността беше душа на честта, както сполучливо се бе изразил нашият любим фелдмаршал*.

[* Има се предвид Хинденбург. — Б. пр.]

Хайнрих си пада по такива плоски приказки; Ризенфелд — не. Ризенфелд смята за почтеност това, което изискваме от другите, ако е неизгодно за тях, а от самите себе си — ако имаме облага от него.

— Цените се менят всеки ден — казва Георг. — За това няма какво да се говори.

— Така ли? Ти може би също мислиш, че аз съм продал много евтино?

— Зависи. Донесе ли пари?

Хайнрих гледа втренчено Георг.

— Да донеса? Как мога да донеса пари, когато ние още не сме доставили нищо? Та това е невъзможно!

— Това не е невъзможно — отвръщам аз. — Напротив, днес то е много обикновено нещо. Нарича се предплата.

— Предплата! — Дебелият, месест нос на Хайнрих трепва презрително. — Какво разбирате вие, даскале, от тези работи? Как може в нашата търговия да се иска предплата? От опечалените ли, когато венците над гроба още не са увехнали? Може ли да искате пари за нещо, което още не е доставено?

— Разбира се! А кога друг път! Тогава са омаломощени и по-лесно се бръкват.

— Тогава са слаби? Много ги разбирате тия работи! Тогава са по-твърди от стомана! След всичките разноски за лекаря, за ковчега, за свещеника, за гроба, за цветята, за гощавката след погребението не можете да получите дори десет хиляди в предплата, млади човече! Хората трябва най-напред да си отдъхнат! И преди да платят, те трябва първо да видят на гробището онова, което са поръчали, а не само да го гледат на книга в каталога, па макар и вие да сте го нарисували с китайски туш и истински златен варак за надписите и неколцина опечалени близки в прибавка.

Хайнрих пак се отплесва! Не обръщам внимание на това. Вярно е, че аз не само нарисувах надгробните паметници за нашия каталог и ги размножих на апарата „Престо“, но за да засиля въздействието, ги оцветих и им придадох атмосфера, нарисувах плачещи върби, лехи с теменуги, кипариси и вдовици в траур, които поливат цветята. Конкуренцията се пукна от завист, когато излязохме с тази новост; тя нямаше нищо друго на разположение освен обикновени отлежали фотографии, а и Хайнрих сметна тогава идеята за великолепна, особено използуването на златен варак. За да направя ефекта напълно естествен, украсих нарисуваните и оцветени надгробни паметници с надписи от разтворен в лак станиол. Чудесно си живеех по онова време; всеки човек, когото не можех да понасям, обявявах за умрял и му рисувах надгробен камък — например на моя подофицер от времето, когато бях новобранец, който си живее весело и до днес: „Тук почива стражарят Карл Флюмер, предал богу дух след дълго, безкрайно мъчително боледуване и след като всичките му близки бяха умрели преди него“. Това не беше без основание — този човек ме измъчи много и на фронта два пъти ме беше изпращал на разузнаване, като и двата пъти по някаква случайност се върнах жив. На него можеше да му се пожелаят най-различни неща!

— Господин Крол — казвам аз, — позволете да ви обясним още веднъж накъсо какво е времето, в което живеем. Принципите, с които сте израснали, са благородни, но днес те водят към фалит. Пари сега може да печели всеки; но почти никой не може да задържи тяхната стойност. Важното е не да продаваш, а да купуваш и да плащаш колкото се може по-скоро. Живеем в епоха на реални ценности. Парите са илюзия; всеки го знае, но на мнозина все пак не им се вярва. Докогато това е така, инфлацията ще продължи, докато се стигне до абсолютното нищо. Човек живее седемдесет и пет на сто със своята фантазия и само двадесет и пет на сто с фактите — това е неговата сила и неговата слабост, и затова сред този омагьосан танц на числата все още има печеливши и губещи. Ние знаем, че не можем да бъдем абсолютно печеливши; но не желаем и да спадаме напълно към губещите. Тези седемстотин и петдесет хиляди марки, за които днес сте продали паметника, ще бъдат, ако ви ги платят подир два месеца, с не по-голяма стойност от днешни петдесет хиляди. Затова…

Хайнрих е станал тъмночервен и подпухнал. Сега той ме прекъсва.

— Не съм идиот — обяснява той за втори път. — И няма нужда да ми държите такива глупави лекции. Познавам практическия живот повече от вас. И предпочитам да загина с чест, вместо да прибягвам до съмнителни спекулантски методи, за да съществувам. Докато съм ръководител на продажбите във фирмата, работата ще продължава по стария, почтен начин и — толкоз! Зная, каквото зная; така е вървяло досега и така ще върви занапред! Отвратително е, че искате да отровите така радостта ми от една сполучлива сделка! Защо не сте си останал даскал?

Той си грабна шапката и трясна вратата след себе си. Виждаме го как марширува с яките си криви крака през двора, с полувойнишка стъпка, с велосипедните щипки на крачолите. Понесъл се е към своята постоянна маса в гостилница „Цвете“.

— Този буржоазен садист иска да изпитва наслада от търговията си — казвам аз сърдито. — Само това липсваше! Как другояче може да се занимава човек с нашата търговия, освен с благочестив цинизъм, ако иска да спаси душата си? Този лицемер обаче иска да изпитва наслада, когато прави търговия с мъртъвци, и смята това за свое неоспоримо право! Георг се смее.

— Взимай си парите и да вървим! Не искаш ли вече да си купиш вратовръзка? Хайде! Днес няма да има повече повишения на заплатата!

Той взема куфара с парите и го оставя небрежно в стаята до канцеларията, където спи. Аз прибирам моите пачки банкноти в една книжна кесия с надпис: „Сладкарница «Келер» — екстра сладкиши, доставяне и в къщи“.

— Наистина ли ще дойде Ризенфелд? — питам аз.

— Да, телеграфира.

— Какво иска? Пари? Или да продава?

Излизаме от вратата. Яркото слънце на късните априлски дни плисва върху нас, сякаш се излива огромен, златен съд със светлина и вятър. Спираме се. Градината е цялата в зелени пламъци, пролетта шуми в младите листа на тополата като арфа, а първият люляк цъфти.

— Инфлация! — казвам аз. — Ето я и тук, най-неудържимата от всички инфлации. Сякаш даже и природата знае, че вече може да се пресмята само в десетки хиляди и милиони. Погледни какво правят тук лалетата! А бялото оттатък, а червеното, а жълтото наоколо! И какво ухание!

Георг кимва, помирисва и дръпва от бразилската пура, природата му се вижда двойно по-хубава, ако същевременно пуши и пура.

Усещаме слънцето по лицата си и гледаме този пролетен разкош. Градината зад къщата е и изложбена площ за нашите паметници. Те стоят тук като някоя рота, предвождана от слабичък лейтенант — от обелиска „Ото“, който стои на пост до самата врата. Този екземпляр трябваше да продаде Хайнрих според моите съвети — най-старият паметник на фирмата, неин символ и връх на безвкусицата. Зад него най-отпред са евтините, малки паметници от пясъчник и излети от цимент — надгробните камъни за бедните, които са живели честно и порядъчно, цял живот са се блъскали и, разбира се, нищо не са постигнали по този начин. После следват по-големите, вече с цокъл, но все още евтини — за тези, които биха искали да са нещо повече поне в смъртта, тъй като това не им се е удало в живота. От този вид ние продаваме повече, отколкото от съвсем простите, и човек не знае как да окачестви това закъсняло честолюбие на близките на покойния — като трогателно или безсмислено. Следват надгробните паметници от пясъчник, облицовани с плочки от мрамор, сив сиенит или черен шведски гранит. Те са вече много скъпи за човек, който е живял от труда на своите ръце. Клиенти за тях са дребни търговци, майстори, занаятчии, които са имали собствена работилница, и, разбира се, вечният несретник — дребният чиновник, който винаги иска да минава за нещо повече, отколкото е, този честен пролетарий с колосана яка, за когото никой не знае как въобще съумява да преживее в днешно време, защото повишенията на заплатата му закъсняват всякога прекалено много.

Всички тези паметници са все още дребна риба — след тях идват кютюците от мрамор и гранит. Най-напред полираните от едната страна, при които предните плоскости са гладки, страничните и задните са грубо издяла-ни, а цокълът от всички страни е грапав. Те са вече за по-заможното средно съсловие, за работодателя, търговеца, за притежателя на по-добро заведение и, разбира се, за смелия несретник, за по-висшия чиновник, който също както дребния си събрат трябва да похарчи повече в смъртта, отколкото е спечелил през живота си, за да спази благоприличието.

Аристокрацията на надгробните паметници обаче е полираният от всички страни мрамор и черният шведски гранит. При тях няма грапави страни и задни плоскости; всичко блести, все едно дали се вижда или не, дори и цокълът; понякога има не само един или два, но често пъти и трети цокъл, отгоре на това и полегат, а когато паметникът е разкошен в истинския смисъл на думата, отгоре е прикрепен и внушителен кръст от същия материал. Днес такова нещо, разбира се, е предназначено само за богати селяни, едри собственици на реални ценности, гешефтари и опитни търговци, които работят с дългосрочни полици и по този начин живеят от държавната банка, която заплаща всичко с все по-нови банкноти без покритие.

Поглеждаме едновременно към единствения от тези разкошни паметници, който допреди четвърт час все още беше собственост на фирмата. Той стои отсреща, черен и блестящ като лака на някой нов автомобил, облъхнат от пролетта и цветовете на люляка, който се свежда към него; прилича на важна дама, студена, недокосната и още за един час девствена, а след това името на чифликчията Хайнрих Фледерсен ще бъде издълбано върху тесния й корем с латински, позлатени букви, всяка по осемстотин марки.

— На добър път, черна Диано! — казвам аз. — Прости! — и повдигам шапката си. — За поета е вечна загадка, че и съвършената красота е подчинена на съдбовните закони и трябва мизерно да загине. На добър път! Ти ще се превърнеш в безсрамна реклама за душата на мошеника Фледерсен, който измъкваше от бедните вдовици в града последните им десетохилядарки за прекомерно скъпото, фалшифицирано с маргарин масло; а да не говорим изобщо за неговите телешки шницели, свински котлети и за говеждото печено, което продаваше на безбожни цени! На добър път!

— Ти ми събуждаш апетита — заявява Георг. — Напред към „Валхала“! Или преди това трябва да си купиш връзка?

— Не, имам време, докато затворят магазините. В събота след обед няма нов курс на долара. От днес дванайсет часа до понеделник сутринта нашата валута ще остане стабилна. В същност защо? Тук има нещо нередно. Защо в края на седмицата марката не пада? Бог ли я задържа?

— Защото тогава борсата не работи. Имаш ли още въпроси?

— Да. Как живее човек — отвътре навън или отвън навътре?

— Човек живее. Точка. Във „Валхала“ има гулаш, гулаш с картофи, краставици и салата. Видях менюто, когато се връщах от банката.

— Гулаш! — Откъсвам една иглика и я забождам на ревера си. — Човек живее, ти си прав! Който иска да узнае нещо повече е загубен. Ела да ядосаме Едуард Кноблох!

Влизаме в големия ресторант на хотел „Валхала“. Като ни вижда, Едуард Кноблох, съдържателят, тлъст исполин с кафява перука и разкопчан редингот, прави кисела гримаса, сякаш е сдъвкал сачма в къс филе от сърна.

— Добър ден, господин Кноблох — казва Георг. — Днес времето е прекрасно! Възбужда голям апетит!

Едуард нервно вдига рамене.

— Да се яде много е нездравословно! Вреди на черния дроб, на жлъчката, на всичко!

— Но не при вас, господин Кноблох — отвръща сърдечно Георг. — Вашето меню е здравословно.

— Да, здравословно е. Но нещо, което е прекалено здравословно може да бъде и вредно. Според най-новите научни изследвания премногото месо е…

Аз прекъсвам Едуард, като го тупвам леко по мекия корем. Той се дръпва, сякаш някой е посегнал към половите му органи.

— Спокойствие и широко сърце! — казвам аз. — От нас няма да обеднееш. Какво прави поезията?

— Проси! Няма време! В такава епоха!

Аз не се засмивам на тази глупост. Едуард е не само гостилничар, той е и поет; но така евтино няма да се отърве от мене.

— Къде има свободна маса? — питам аз.

Кноблох се оглежда. Лицето му изведнъж се прояснява.

— Извънредно много съжалявам, господа, но просто не виждам свободна маса.

— Нищо. Ще почакаме. Едуард се оглежда още веднъж.

— Както изглежда, засега никоя няма да се освободи — съобщава той сияещ. — Всички господа ядат все още супата. Може би днес ще опитате в „Алтщедтер хоф“ или в хотела на гарата. Казват, че там храната също била сносна.

Сносна! Денят изглежда пропит от сарказъм. Най-напред Хайнрих, а сега Едуард. Но ние ще се борим за гулаша, дори ако трябва и цял час да чакаме — това е коронният номер в листата за ядене на „Валхала“.

Едуард обаче е не само поет, той, изглежда, може да чете и мислите.

— Няма смисъл да чакате — казва той. — Никога нямаме достатъчно гулаш и го привършваме още в началото. А не бихте ли искали по един немски бифтек? Бихте могли да го изядете тук на бара.

— За нищо на света — казвам аз. — Ще получим гулаш, дори ако трябва и тебе самия да накълцаме.

— Наистина ли? — Тлъстият Едуард се разколебава в триумфа си.

— Да — отвръщам и повторно го тупвам леко по корема. — Ела, Георг, ето една маса за нас.

— Къде? — пита бързо Едуард.

— Там, където седи господинът, който прилича на гардероб. Да, този с червената коса и елегантната дама. Който е станал и ни маха с ръка. Това е моят приятел Вили, Едуард. Изпрати келнера, искаме да поръчаме?

Едуард съска зад нас като спукана автомобилна гума. Ние се запътваме към Вили.

Причината за цялата тази комедия, която играе Едуард, е проста. По-рано човек можеше да се храни при него на абонамент. Купуваше си едно тефтерче с десет купона и по този начин получаваше отделното ядене малко по-евтино. Тогава Едуард правеше това, за да развие предприятието си. Но през последните седмици лавината на инфлацията му обърка сметките; ако първият обед или вечеря по абонаментното тефтерче все още отговаряше на цената, която трябваше да се плати, при десетия купон цената беше вече значително паднала. Затова Едуард се отказа от абонаментните тефтерчета; той загуби доста много от тях. Но ние излязохме по-умни от него. Научихме навреме за плана му и преди шест седмици внесохме цялата сума от продажбата на един военен паметник, за да купим на едро купони за хранене във „Валхала“. При това, за да не се усети Едуард, използувахме различни хора — дърводелеца на ковчези Вилке, пазача на гробищата Либерман, нашия скулптор Курт Бах, Вили и още неколцина другари от войната и търговски приятели, а дори и Лиза. Всички купиха за нас на касата тефтерчета с купони за ядене. Когато отмени абонаментите, Едуард очакваше, че в продължение на десетина дни всичко ще бъде ликвидирано, защото всяко тефтерче съдържаше само десет купона, а той предположи, че всеки разумен човек има само по един абонамент за това време. Всеки от нас обаче притежаваше по тридесет абонаментни тефтерчета. Четиринадесет дни след премахването на абонаментите Едуард взе да се безпокои, като разбра, че ние все още плащаме с купони; след четири седмици получи лек пристъп на паника. По това време ядяхме вече на половин цена; след шест седмици се хранехме за цената на десет цигари. Ден след ден се явявахме и давахме купоните си. Едуард питаше колко купони имаме още; ние отговаряхме уклончиво. Той се опита да анулира купоните; следващия път доведохме един адвокат, когото бяхме поканили на виенски шницел. Докато си ядеше десерта, адвокатът изнесе на Едуард правна лекция за договорите и задълженията и плати яденето си с един от нашите купони. Лириката на Едуард взе да става мрачна. Той се опита да сключи споразумение с нас; ние отказахме. Той написа едно поучително стихотворение: „Нечестната печалба не носи сполука“ и го изпрати на ежедневния вестник. Редакторът ни го показа; беше изпъстрено с остри намеци за гробокопачите на народа; споменаваше се и за надгробни камъни, а и за „лихварина Крол“. Ние поканихме нашия адвокат на свинска пържола във „Валхала“. Той обясни на Едуард понятието публично оскърбление и последиците от него и плати пак с един от нашите купони. Едуард, който по-рано беше чист лирик и възпяваше цветята, започна да пише стихотворения, пропити с омраза. Ала това беше всичко, което можа да направи. Борбата продължава. С всеки изминат ден Едуард се надява, че нашите резерви ще бъдат изчерпани; той не знае, че имаме купони за повече от седем месеца.

Вили става. Той е облечен в тъмнозелен, нов костюм от първокачествен плат и изглежда в него като червеноглава жаба. Връзката му е украсена с карфица, а на показалеца на дясната си ръка носи тежък пръстен с монограм. Преди пет години беше помощник на нашия ротен домакински подофицер. На същата възраст е, на която съм и аз — двадесет и пет годишен.

— Мога ли да ви запозная? — пита Вилке. — Моите приятели и бойни другари Георг Крол и Лудвиг Бодмер — госпожица Рене дьо ла Тур от Мулен Руж. Париж!

Рене дьо ла Тур кимва сдържано, но не нелюбезно. Ние вперваме очи във Вили. Вили гордо отвръща на погледите ни.

— Седнете, господа! — казва той. — Доколкото разбрах Едуард искаше да ви лиши от ядене. Гулаша си го бива, можеше да му се сложи само малко повече лук. Елате, с удоволствие ще се постесним.

Скупчваме се около масата. Вили знае за нашата война с Едуард и я следи с интереса на роден играч.

— Келнер! — викам аз.

Един келнер, който на четири крачки от нас се тътри нанякъде върху плоските си ходила, изведнъж оглушава.

— Келнер! — викам аз още веднъж.

— Ти си варварин — казва Георг Крол. — Обиждаш човека с неговото занятие. За какво е направил революцията през 1918 година? Господин главен келнер!

Аз се хиля. Вярно е, че германската революция от 1918 година беше най-безкръвната в света. Самите революционери толкова се изплашиха от себе си, че веднага повикаха на помощ бонзите* и генералите на старото правителство, за да ги закрилят от собствения им пристъп на смелост. И те великодушно се отзоваха.

[* Бонз: Будистки монах; тук презрително: самозабравил се ръководен партиен бюрократ, Бел. ред.]

Известен брой революционери бяха избити, князете и офицерите получиха чудесни пенсии, за да имат време да подготвят преврати, чиновници получиха нови титли, главни учители станаха членове на висши учебни съвети, училищни инспектори станаха училищни настоятели, келнери получиха правото хората да се обръщат към тях с „главен келнер“, доскорошни партийни секретари се превърнаха в превъзходителства, на социалдемократическия министър на отбраната бе позволено да командува изпълнен с блаженство истински генерали в министерството си, а германската революция потъна в червен плюш, уют и спокойствие, в любовта на всеки към своята маса в ресторанта и в копнеж за униформи и команди.

— Господин главен келнер! — повтаря Георг. Келнерът остава глух. Това е старият, нелеп номер на Едуард; той се опитва да ни сломи, като инструктира келнерите да не ни обслужват.

— Келнер! Простако, не чуваш ли? — изкрещява неочаквано през залата един гръмотевичен глас в първостепенен прусашки казармен висок тон. Този глас действува веднага като тръбен сигнал на стар кавалерийски кон. Келнерът се стъписва, като че е получил изстрел в гърба, и се обръща; двама други притичват от различни страни, някъде някой удря токове, един мъж с вид на военен на една от съседните маси тихо казва: „Браво!“ … и даже Едуард идва с развяващ се редингот, за да направи височайше проучване на този глас. Той знае, че нито Георг, нито аз можем да командуваме така. Поглеждаме като гръмнати към Рене дьо ла Тур. Тя си седи кротко и свенливо, сякаш всичко това никак не я засяга. А само тя може да е извикала — ние познаваме гласа на Вили.

Келнерът е пред масата.

— Какво ще заповядат господата?

— Супа с фиде, гулаш и желе от плодов сок за двама — отвръща Георг. — И по-живо, иначе ще ти продухаме ушите, говедо такова!

Едуард се приближава. Той не разбира какво става. Погледът му се устремява под масата. Никой не се е скрил там, а дух не може да изкрещи така. Ние също не можем, той знае това. Едуард подозира, че това е някакъв номер.

— Много ви моля — казва най-сетне той, — в моето заведение не може да се вдига такъв шум!

Никой не отговаря. Гледаме го с безразличие. Рене дьо ла Тур се пудри, Едуард се обръща и си отива.

— Съдържателю! Я елате насам! — внезапно прокънтява зад него предишният гръмотевичен глас.

Едуард се стрелва обратно и вперва очи в нас. Ние все още стоим със същата безизразна усмивка на мутрите си. Той се заглежда в Рене дьо ла Тур.

— Вие ли току-що?…

Рене шумно си затваря пудриерата.

— Моля? — пита тя със сребърно-звънлив нежен сопран. — Какво желаете?

Едуард опулва очи. Той не знае вече какво да мисли.

— Може би сте преуморен, господин Кноблох? — пита Георг. — Изглежда имате халюцинации.

— Но все пак тук някой просто…

— Ти си луд, Едуард! — казвам аз. — Изглеждаш много зле. Вземи си отпуска. Ние нямаме никакъв интерес да продаваме на твоите близки евтин надгробен камък от имитация италиански мрамор, защото не заслужаваш нищо повече…

Едуард примигва като някой стар бухал.

— Вие изглежда сте особен човек — обажда се Рене дьо ла Тур със звънлив като флейта сопран. — За това, че келнерите ви не могат да чуват, обвинявате вашите клиенти.

Тя се смее — очарователен, звънлив ромон от сребро и благозвучие, сякаш горски ручей в приказка.

Едуард се хваща за челото. Последната му опора изчезва. И момичето не може да бъде. Който се смее така, не може да има такъв войнишки глас.

— Можете да си вървите, Кноблох — небрежно заявява Георг. — Или имате намерение да вземете участие в нашия разговор?

— И не яж толкова много месо — казвам аз. — Може би е от месото! Какво ни обясни ти преди малко? Според най-новите научни изследвания…

Едуард бързо се обръща и се махва. Ние чакаме, докато се отдалечи достатъчно. След това мощното тяло на Вили започва да се тресе от — беззвучен смях. Рене дьо ла Тур се усмихва тихо. Очите й искрят.

— Вили — заговарям приятеля си, — аз съм повърхностен човек и затова тази случка беше един от най-хубавите мигове в моя млад живот. Но обясни ни сега, какво става!

Вили продължава да се тресе от сподавен смях и посочва към Рене.

Смехът на Вили се усилва при моя френски език.

— Кажи му, Лоте — прихва той.

— Какво? — пита Рене със скромна усмивка, но с неочаквано тих, сърдит бас.

Ние вперваме очи в нея.

— Тя е артистка — задавено проговаря Вили. — Дуетистка. Пее дуети. Но сама. Една строфа високо, една ниско. Една в сопран, една в бас.

Мракът се разсейва.

— А басът… — питам аз.

— Дарба! — обяснява Вили. — Освен това, разбира се, усърдие. Трябва да я чуете веднъж как имитира кавга между съпрузи. Лоте е чудесна!

Ние се съгласяваме. Гулашът се появява. Едуард крадешком следи нашата маса, като я наблюдава отдалеч. Неговият недостатък е, че при всички случаи иска да разбере причината. Това разваля лириката му и го прави недоверчив в живота. В този момент той си блъска ума над мистериозния бас. Едуард не знае какво още го очаква. Георг Крол, кавалер от старата школа, помоли Рене дьо ла Тур и Вили да му бъдат гости, за да отпразнуват победата. За отличния гулаш той ще връчи след малко на скърцащия със зъби Едуард четири хартийки, за чиято обща стойност днес човек едва ли би могъл да купи няколко кокала с малко месо по тях.

Привечер. Седя до прозореца в своята стая над канцеларията. Къщата е ниска, ъгловата и стара. Както и цялата тази част от улицата, тя по-рано е принадлежала на черквата, която се намира на един площад на края на улицата. В нея са живели свещеници и църковни служители; но от шестдесет години насам къщата е собственост на фирмата Крол. В същност тя се състои от две ниски постройки, разделени от една сводеста врата и входа; във втората живее пенсионираният фелдфебел Кнопф с жена си и трите си дъщери. След това идва хубавата, стара градина с нашата изложба на надгробни камъни, а вляво отзад има и нещо като двуетажна дървена барака. Долу в бараката работи нашият скулптор Курт Бах. Той моделира скърбящи лъвове и политащи орли за военните паметници, които продаваме, и рисува надписите върху надгробните камъни, които след това ще бъдат издълбани от каменоделеца. През свободното си време свири на китара, скита и мечтае за златните модели на прочутия Курт Бах от един по-късен период, който никога няма да настъпи. Тридесет и две годишен е.

Горния етаж на бараката сме дали под наем на дърводелеца на ковчези Вилке. Вилке е слаб, сух мъж, за когото никой не знае дали има или няма семейство. Отношенията ни с него са приятелски, както всички отношения, които почиват на взаимна изгода. Ако се яви някой съвсем пресен мъртвец, който още няма ковчег, ние препоръчваме Вилке или му известяваме да се погрижи; и той постъпва така с нас, щом узнае за покойник, който още не е грабнат от хиените на конкуренцията; защото борбата за умрелите е жестока и се води до последна капка кръв. Търговският пътник Оскар Фукс от фирмата „Холман и Клоц“ — нашата конкуренция — използува дори лук. Преди да отиде в някоя къща, където има покойник, той изважда от джоба си няколко нарязани глави лук и ги мирише дотогава, докато очите му се налеят със сълзи. После влиза вътре, слага си маската на съчувствие към скъпия покойник и се опитва да сключи сделка. Затова го наричат Оскар Сълзата. Чудно, но ако опечалените полагаха приживе за някои умрели само половината от грижите, които полагат за тях след смъртта им, когато те вече нямат нужда от тези грижи, покойниците сигурно с удоволствие щяха да се откажат и от най-скъпия мавзолей; но такъв е човекът — само като загуби нещо, го оценява истински.

Улицата безшумно се изпълва с прозрачния дим на здрача. У Лиза вече свети; но сега пердетата са спуснати — знак, че касапинът на коне е там. До нейната къща започва градината на винарския търговец Холцман. Над стените виси люляк, а от склада се носи прясната кисела миризма на бъчвите. От вратата на нашата къща излиза пенсионираният фелдфебел Кнопф. Той е слаб мъж с каскет и бастун; въпреки професията си и при все че освен устава за строевата подготовка никога не е прочел нито една книга, прилича на Ницше. Кнопф върви надолу по Хакенщрасе и на ъгъла на Мариешцрасе завива наляво. Към полунощ той ще се върне, този път отдясно — с това е приключил обиколката си на кръчмите в града, която, както е редно за един стар войник, извършва методично. Кнопф пие само ракия, и то от ръж или от жито, нищо друго. Затова пък е най-големият й познавач, който съществува. В града има три или четири фирми, които варят ракия от ръж или жито. За нас всички техни ракии имат почти еднакъв вкус. Но не и за Кнопф; той ги различава още по миризмата. Четиридесет години неуморна работа са направили езика му толкова изтънчен, че той може да разпознае дори при един и същ вид ракия от коя кръчма е. Кнопф твърди, че избите не били еднакви и той можел да ги различава. Разбира се, това не се отнася за бутилираната ракия, а само за наливната. Обзалагал се е много пъти и е печелил.

Ставам и се оглеждам в стаята. Таванът е нисък и наклонен, стаята не е голяма, но в нея имам всичко, от което се нуждая — легло, етажерка с книги, маса, няколко стола и едно старо пиано. Преди пет години, като войник на фронта, никога не бих повярвал, че някога ще живея пак така добре. Тогава се намирахме във Фландрия — по време на голямата атака при Кемелберг, — и загубихме три четвърти от нашата рота. На втория ден Георг Крол, ранен с куршум в корема, попадна в лазарета; но аз трябваше да чакам близо три седмици, докато ме улучат в коляното. После дойде катастрофата — тогава най-сетне станах учител, както желаеше моята болна майка и както й бях обещал преди да умре. Тя боледуваше страшно много и затова си мислеше, че ако имам професия с пожизнено назначение като чиновник, поне с мене не би могло да се случи нищо. Умря в последните месеци на войната, но при все това аз си взех изпита и бях изпратен из няколко села в долината, докато ми дойде до гуша да тъпча главите на децата с неща, в които самият аз отдавна вече не вярвах, и да бъда жив погребан между спомени, които исках да забравя.

Опитвам се да чета; но времето не е за четене. Пролетта те прави неспокоен, а в дрезгавината човек лесно се загубва. Тогава всичко е без граници, а ти си задъхан и объркан. Запалвам лампата и веднага се чувствувам по-приютен. На масата лежи жълта папка със стихотворения, които съм написал в три екземпляра на пишещата машина „Ерика“. От време на време изпращам няколко от тези копия на вестниците. Те или се връщат обратно, или вестниците не отговарят; тогава написвам нови копия и пак се опитвам. Само три пъти ми напечатаха нещо във всекидневника на града, разбира се, с помощта на Георг, който познава местния редактор. Все пак това беше достатъчно, за да стана член на Верденбрюкския клуб на поетите, който веднъж в седмицата заседава в стаята, подредена в старогермански стил у Едуард Кноблох. Едуард се опита неотдавна да ме изключи като морално неблагонадежден заради купоните; но за разлика от Едуард клубът реши, че съм постъпвал крайно почтено, и то тъкмо така, както от години постъпва цялата индустрия и търговия в нашето любимо отечество, а освен това, че изкуството нямало нищо общо с морала.

Слагам стихотворенията настрана. Те изведнъж ми се струват плоски и детински, както обикновените поетични опити, които почти всеки млад човек прави веднъж в живота си. Стихове започнах да пиша на фронта, но тогава то имаше някакъв смисъл — откъсваше ме за момент от това, което виждах, и беше едно малко прибежище за съпротивата и вярата ми, че отвъд разрухата и смъртта съществува още нещо. Но това е отдавна минало; днес зная, че има и много други работи, а също; че двете неща може дори да съществуват едновременно. Моите стихотворения не са ми нужни вече за тази цел; в книгите на етажерката ми всичко това е казано много по-добре. Но какво би станало с някого, ако реши, че заради това трябва да се откаже от нещо? Къде да се денем всички ние? Затова продължавам да пиша, при все че това много често ми се струва сиво и книжно в сравнение с вечерното небе, което сега се издига над покривите просторно и с ябълков цвят, докато виолетовата пепел на здрача вече изпълва улиците.

Слизам по стълбите, минавам край тъмната канцелария и отивам в градината. Къщната врата на семейство Кнопф е отворена. Като в някаква огнена пещера трите дъщери на Кнопф седят под светлината на лампата до своите шевни машини и работят. Машините бръмчат. Хвърлям поглед към прозореца до канцеларията. Тъмно е; значи, Георг е изчезнал някъде. А Хайнрих е заседнал в тихото пристанище на своята маса в ресторанта. Правя една обиколка из градината. Някой е поливал, пръстта е влажна и силно мирише. В дърводелницата за ковчези на Вилке няма никой. И при Курт Бах е също тихо. Прозорците са отворени; един недовършен, скърбящ лъв се е свил на пода, сякаш го боли зъб, а до него кротко се мъдрят две празни бирени бутилки.

Изведнъж една птица запява. Това е дрозд. Той седи на върха на кръста-паметник, който Хайнрих Крол е продал; гласът на птицата е прекомерно силен за тази малка черна топка с жълта човка. Този глас ликува и скърби и вълнува сърце, то ми. За миг помислям, че песента на дрозда, която за мене означава живот, бъдеще, мечти и всичко неизвестно, чуждо и ново, за червеите, които пълзят сега из влажната градинска почва около, кръста-паметник без съмнение не е нищо друго, освен ужасен сигнал за смърт чрез разкъсване със страхотни удари на клюн. Въпреки това не мога да устоя, песента ме понася, пробужда всичко потиснато у мене и изведнъж се озовавам там безпомощен и залутан и се чудя, че не съм разкъсан или не летя като балон във вечерното небе, докато най-сетне се съвземам и, препъвайки се, тръгвам обратно през градината и уханието на нощта, нагоре по стълбите, към пианото, и удрям по клавишите, галя ги и се опитвам да бъда нещо като дрозд и звънко, с трепет да излея това, което чувствувам. Но в края на краищата не излиза нищо друго, освен куп отсечени звуци, откъси от няколко сантиментални шлагери, народни песни и нещо от операта „Кавалерът на розата“ и от „Тристан“, някаква смесица и бъркотия, докато някой от улицата не извиква нагоре: „Ей, първо се научи да свириш както трябва!“

Прекъсвам свиренето и се промъквам до прозореца. Някаква тъмна фигура изчезва в мрака; вече е много далече, за да хвърля нещо на главата й, пък и защо ли? Тя е права. Аз не мога да свиря както трябва — нито на пианото, нито в живота; никога, никога не съм могъл, винаги съм бил много припрян, винаги съм бил прекалено нетърпелив, все нещо се е намесвало, винаги е трябвало да прекъсвам — но в същност кой ли може да свири правилно, а и да може, каква му е ползата? Ще стане ли от това големият мрак по-малко тъмен, или въпросите без отговор по-малко безизходни, ще пламти ли отчаянието от вечното несъвършенство по-малко болезнено, ще стане ли някога живота по-обясним и податлив, та да го яхнеш като кротък кон, или винаги ще бъде мощно корабно платно в буря, което ни носи, а когато поискаме да го уловим, ни помита във водата? Понякога пред мене се открива някаква бездна, която сякаш достига чак до центъра на земята. Какво я изпълва? Копнежът? Отчаянието? Някакво щастие? Но кое? Умората? Примирението? Смъртта? Защо живея? Да, защо живея?

Ранна неделна утрин. Камбаните на всички камбанарии бият, а от снощните блуждаещи огньове няма и следа. Курсът на долара все още е тридесет и шест хиляди, времето е затаило дъх, топлината още не е разтопила кристала на небето и всичко изглежда ясно и безкрайно чисто. Това е утринният час, когато човек вярва, че дори на убиеца ще бъде простено и че добро и зло са думи без значение.

Бавно се обличам. Свежият, слънчев въздух полъхва през отворения прозорец. Под сводестата порта със стоманен блясък се стрелкат ластовички. Моята стая, както ¦и канцеларията под нея, има два прозореца — един към двора, и един към улицата. Облягам се за миг на прозореца към двора и поглеждам в градината. Изведнъж в тишината прозвучава някакъв задавен вик, последван от гъргорене и стенания. Това е Хайнрих Крол, който спи в другото крило на къщата. Той пак има кошмари. През 1918 година е бил затрупан от снаряд и днес, след пет години, все още сънува това понякога.

Варя си на спиртника кафе, в което наливам глътка вишновка. Научих това във Франция и въпреки инфлацията, все още имам ракия. Заплатата ми наистина никога не стига за нов костюм — за него просто не мога да спестя пари, толкова бързо се обезценяват, — но за дребни неща е достатъчна, включително, разбира се, за една бутилка ракия от време на време — за утеха.

Хляба си ям с маргарин и мармалад от сини сливи. Мармаладът си го бива, останал е от запасите на майка Крол. Маргаринът е гранив, но нищо; през войната всички ядяхме по-лош. След това разглеждам гардероба си. Притежавам два цивилни костюма — преправени военни униформи. Единият е син, другият е пребоядисан в черно — нищо повече не можеше да се направи от този сивозелен плат. Освен това имам още един костюм от времето преди да отида войник. Той ми е умалял, но е истински цивилен костюм, не е преправян или обръщан, и затова днес обличам него. Той е в тон с вратовръзката, която купих вчера следобед и която искам да си сложа днес, за да я види Изабела.

Бродя миролюбиво из улиците на града. Верденбрюк е стар град с шестдесет хиляди жители, с дървени къщи, със сгради в стил „барок“ и отвратителни нови квартали между тях. Прекосявам ги, излизам на другата страна, вървя по една алея от диви кестени, а след това се изкачвам по елин малък хълм, на който сред голям парк се намира лудницата. Тя е тиха и празнична, по дърветата чуруликат птички, а аз отивам там, за да свиря на органа в малката черква на лудницата през време на неделното богослужение. Научих се да свиря, когато се подготвях за учител и преди една година поех тази служба като странично занятие. Имам и други такива странични занятия. Веднъж в седмицата предавам уроци по пиано на децата на майстора обущар Карл Брил; срещу това той ми поставя подметки на обущата и ми дава малко пари, а два пъти в седмицата давам частни уроци на невъзпитания син на книжаря Бауер, също така срещу малко пари и правото да чета всички нови книги и да ги получавам на намалени цени, ако искам да купя някоя. От тези намалени цени, разбира се, се ползува целият клуб на поетите, дори Едуард Кноблох, който в такъв случай изведнъж става мой приятел.

Богослужението започва в девет часа. Седя пред органа и гледам как влизат последните пациенти. Те идват тихо и се разпределят по чиновете. Сред тях и отстрани сядат няколко болногледачи и милосърдни сестри. Всичко това става много внимателно, много по-безшумно, отколкото в селските черкви, в които свирех през време на даскалуването си. Чува се само плъзгането на обущата по каменния под; те се плъзгат, не тропат. Това е шум от стъпките на хора, чиито мисли са много далече.

Свещите пред олтара са запалени. През пъстрото стъкло на прозорците светлината отвън пада приглушена и се смесва с блясъка на свещите в златисто сияние, премрежено в червено и синьо. Всред тази светлина стои свещеникът в своята златошита черковна одежда, а на стъпалата на олтара коленичат министрантите в червените си раса с бели наметала.

Изтеглям регистрите на флейтите и на Vox humana* и започвам.

[* Vox humana (лат.) — човешки глас. — Б. пр.]

Главите на лудите от предните редили изведнъж се обръщат, всички едновременно, като че някой ги е дръпнал с въже. Техните бледи лица с тъмни очни кухини се втренчват безизразно нагоре към органа. Те плуват като плоски, светли дискове в дрезгавата, златиста светлина, а понякога — през зимата, в тъмнината — изглеждат като големи нафори, които очакват, че светият дух ще се всели в тях. Лудите не могат да свикнат с органа; те нямат минало и спомени, и всеки неделен ден флейтите, цигулките и бас-виолите неочаквано и като нещо ново засягат техните отвърнати от света мозъци. След това започва свещеникът пред олтара и те се обръщат към него.

Не всички луди следят литургията. В задните редици мнозина седят без да се помръдват. Те седят там, като че са потънали в страшна печал, и край тях няма нищо друго освен пустота; но може би само така ни се струва. Може би те витаят в съвсем други светове, където не прозвучава нито една дума на разпнатия спасител, може би те безобидно и без да разбират се отдават на някаква музика, в сравнение с която органът звучи бледно и грубо. А може би съвсем не мислят — равнодушни като морето, живота и смъртта. Само ние одушевяваме природата. Каква е тя, когато е това, което е — това може би знаят главите там долу; но те не могат да разкрият тази тайна. Онова, което виждат, ги е направило неми. Понякога изглежда сякаш са последните потомци на строителите на Вавилонската кула, езикът им е объркан и не могат вече да кажат какво са видели от най-горната тераса.

Поглеждам дебнешком към първата редица. От дясната страна всред трептящия розов и син блясък, виждам тъмната глава на Изабела. Тя е коленичила изправена и стройна на чина. Изящната й глава е наклонена настрана като у някоя готическа статуя. Аз бутвам обратно бас-виолите и регистрите на Vox humana и изтеглям Vox celeste*. Това е най-мекият и най-ефирен регистър на органа.

[* Vox celete (лат.) — небесен глас. — Б. пр.]

Ние се приближаваме към светото преображение. Хлябът и виното ще се превърнат в плътта и кръвта Христови. Това е чудо, също както другото чудо — че човек е направен от пръст и кал. Според Ризенфелд третото чудо било, че човекът не знаел какво да стори с второто чудо, освен все повече и повече да използува и погубва себеподобните си и да изпълва краткото време между раждането и смъртта си с колкото се може повече егоизъм, при все че още от началото всеки знае съвсем сигурно само едно нещо — че ще умре. Това го казва Ризенфелд от Оденвелдските гранитни заводи — един от най-точните калкуланти и безогледни хора в търговията със смъртта. Agnus Dei qui tollis peccata mundi*.

[* Божият агнец, който изкупва греховете на света. — Б. пр.]

След литургията получавам от сестрите в лудницата закуска — яйца, парче колбас, бульон, хляб и мед. Това влиза в моя договор. След тази закуска мога да мина и без обед; защото в неделен ден купоните на Едуард не важат. Освен това получавам хиляда марки — сума, с която мога да пътувам с трамвая дотук и обратно, ако пожелая. Никога не съм искал повишение. Защо — това и аз не зная; но при обущаря Карл Брил и за частните уроци на сина на книжаря Бауер се боря за повишение като див козел.

След закуската отивам в парка на лудницата. Той-е прекрасно, просторно място с дървета, цветя и пейки, заобиколено с висок зид, и човек може да помисли, че се намира в санаториум, ако не се виждаха железни решетки на прозорците.

Обичам този парк, защото е тих и защото тук не се налага да говоря с никого за война, политика и инфлация. Мога спокойно да седя и да върша разни старомодни неща — да слушам шумоленето на вятъра или чуруликане-то на птичките и да наблюдавам как светлината се прецежда през ярката зеленина на дървесните върхари.

Болните, на които е позволено да излизат, се разхождат край мене. Повечето от тях са тихи, други разговарят със самите себе си, някои спорят оживено с посетителите и пазачите, а мнозина, без да се помръдват, са притихнали мълчаливо и самички, с наведени глави, като вкаменени на слънцето, докато отново бъдат прибрани в килиите си.

Мина известно време, докато свикна с тази гледка и дори сега понякога ми се случва да втренчвам поглед в лудите както в началото: с някаква смесица от любопитство, ужас и нещо трето — безименно, което ми напомня момента, когато, за пръв път видях мъртвец. Тогава бях на дванадесет години. Мъртвият се казваше Георг Хелман. Една седмица преди това бях играл с него, а сега той лежеше пред мене, между цветя и венци, като нещо неизразимо чуждо от жълт восък, което по някакъв ужасен начин вече нямаше нищо общо с нас, беше отминало в някаква невъобразима вечност и все пак беше още тук, със своята безмълвна, странно студена заплаха. По-късно, през войната, видях безброй мъртъвци и вече не чувствувах почти нищо, сякаш се намирах в кланица, но никога не можах да забравя този първи мъртвец, тъй като човек не може да забрави нищо, което е преживял за първи път. Той беше смъртта. И същата смърт понякога ме поглежда от угасналите очи на лудите — някаква жива смърт, сякаш още по-непонятна и загадъчна от другата, тихата смърт. Само при Изабела това е другояче.

Виждам я да идва по пътя от отделението за жени. Една жълта рокля се люлее около краката и, като камбана от копринен шантунг, а в ръката си държи плоска, широкопола сламена шапка.

Ставам и тръгвам към нея. Лицето й е дребно и човек вижда в същност само очите и устата й. Очите й са сиво-зелени и много прозрачни, а устата й е червена като на някой туберкулозен или сякаш е сложила много червило. Но очите й могат изведнъж да станат безизразни, тъмни и малки, а устата — стисната и нацупена като на някоя стара мома, която никога не се е омъжвала. Когато е такава, тя е Жени — мнителен, неприятен човек, на когото не може да се угоди, а когато не е такава, е Изабела. И двете са недействителни, защото в същност тя се казва Женевиев Терховен и страда от болест, която има грозното и малко призрачно име „шизофрения“ — раздвояване на съзнанието, раздвояване на личността, и това е причината, поради която тя се смята за Изабела или за Жени — някоя друга, а не самата тя. Женевиев е една от най-младите болни в лудницата. Майка й живеела в Елзас и била доста богата, но малко се грижела за нея — във всеки случай аз още не съм я виждал тук, откакто познавам Женевиев, а оттогава има вече шест седмици.

Днес Женевиев е Изабела, веднага забелязвам това. В такъв случай живее в някакъв свят на мечтите, който няма нищо общо с действителността и е лека и безтегловна; не бих се учудил, ако лимонено-жълтите пеперуди, които летят наоколо, кацнеха по раменете й.

— Ето те пак тука! — казва тя сияеща. — Къде беше толкова време?

Когато е Изабела, тя ми говори на „ти“. Това не е никакво особено отличие; тогава казва „ти“ на целия свят.

— Къде беше? — пита ме тя още веднъж. Махвам неопределено към портата.

— Някъде, там вън… Поглежда ме за миг изпитателно.

— Вън? Защо? Търсиш ли нещо там?

— Струва ми се… Само да бих знаел какво! Тя се смее.

— Стига, Ролф! Никога нищо не се намира.

Трепвам при името Ролф. За съжаление често ме нарича така, защото също като самата себе си смята и мене за някой друг, и то не винаги един и същ. Смята ме ту за Ролф, ту за Рудолф, а веднъж се появи и някой си Раул. Ролф е скучна личност, която не мога да понасям; Раул изглежда е нещо като прелъстител. Най-приятно ми е обаче, когато ме нарича Рудолф. Тогава е мечтателна и влюбена. Истинското ми име — Лудвиг Бодмер — пренебрегва. Много пъти съм й го казвал, но тя изобщо не иска да знае за него.

През първите седмици всичко това доста ме смущаваше; но сега свикнах. Тогава все още споделях общоприетото схващане за душевноболните и си представях, че те постоянно буйствуват, правят опити да убиват и са фъфлещи идиоти; толкова по-ярко се открои Женевиев от тази представа. Отначало едва можех да повярвам, че тя изобщо е болна — смесването на имена и самоличността ми изглеждаше като някаква неуловима игра, а и сега понякога още ми се струва, че е така; но после разбрах, че зад тази ефирна външност все пак беззвучно вее хаосът. Той още не бе настъпил, но бе наблизо и това, както и обстоятелството, че Изабела бе само на двадесет години и че поради болестта красотата й често бе почти трагична, й придаваше някаква странна привлекателност.

— Ела, Ролф! — казва тя и ме хваща под ръка.

Още веднъж се опитвам да отбягна това омразно име.

— Не съм Ролф — обяснявам й — аз съм Рудолф.

— Ти не си Рудолф.

— Все пак съм Рудолф! Рудолф, Еднорогият.*

[* Митическо, подобно на кон животно с един рог. — Б. пр.]

Тя ме нарече веднъж така. Ала нямам късмет. Тя се усмихва, както човек се усмихва на някое вироглаво дете.

— Ти не си Рудолф и не си Ролф. Но не си и това, за което се мислиш. А сега ела, Ролф!

Поглеждам я. За момент отново имам чувството, че не е болна, а само се преструва.

— Не бъди скучен — казва тя. — Защо искаш да си все същият?

— Вярно, защо? — отвръщам изненадан. — Имаш право! Защо човек иска това? Какво има толкова да опазваме в себе си? И защо човек важничи толкова много?

Тя кимва.

— Ти и докторът! В края на краищата вятърът все пак вее над всичко. Защо не искате да го признаете?

— И докторът ли? — питам аз.

— Да, оня, който се нарича така. Какво ли не иска от мене. При това нищо не знае. Нито дори как изглежда тревата нощем, когато не я гледаш.

— Че как може да изглежда? Навярно е сива или черна. Или е сребърна, ако луната свети.

Изабела се смее.

— Така си и мислех! И ти не знаеш. Също както доктора!

— Как изглежда тогава?

Тя се спира. Вятърът духва и край нас прелитат пчели и ухание на цветя. Жълтата рокля се вее като корабно платно.

— Никаква я няма — казва Изабела.

Продължаваме по-нататък. Някаква възрастна жена в болнични дрехи минава край нас по алеята. Лицето й е зачервено и лъщи от сълзи. Двама безпомощни роднини вървят до нея.

— А какво има, щом тревата я няма? — питам аз.

— Нищо. Само когато я погледнеш, тя е там. Понякога, когато човек се обърне много бързо, може все още да я спипа.

— Как? Че не е там?

— Не, но как изведнъж притихва на мястото си, тревата и всичко, което е зад тебе. Като слуги, които са отишли да танцуват. Трябва много бързо да се обърнеш, тогава ще ги спипаш — иначе ще са вече по местата си и ще се правят на невинни, като че никога не са се махали.

— Кой, Изабела? — питам много предпазливо.

— Нещата. Всичко, което е зад тебе. Та то само чака да се обърнеш, за да изчезне!

За миг обмислям това. „Все едно, че зад тебе вечно зее пропаст“ — казвам си аз.

— И мен ли ме няма вече, щом се обърнеш? — питам Изабела.

— И теб. Няма те.

— Я гледай — казвам малко огорчен. — Но за себе си аз съм непрекъснато тук. Колкото и бързо да се обърна.

— Ти се обръщаш на погрешната страна.

— Има ли и страни?

— За тебе още има, Ролф!

Отново трепвам при споменаването на омразното име.

— А за тебе? Как е при тебе?

Тя ме поглежда и се усмихва разсеяно, сякаш не ме познава.

— Аз ли? Та аз изобщо не съществувам!

— Така ли? За мен ти съществуваш достатъчно. Изражението й се променя. Разпознава ме отново.

— Вярно ли е това? Защо не ми го казваш по-често?

— Постоянно ти го казвам.

— Недостатъчно. — Тя се обляга на мен. Усещам диханието й и гърдите й под тънката коприна. — Никога не е достатъчно — казва тя с въздишка. — Защо никой не знае това? Ах, вие, статуи!

Зелените сенки на алеята се отдръпват и пред нас се откриват лехите на лалетата и нарцисите, целите в слънце.

— Трябва да си сложиш шапката, Изабела! — казвам аз. — Докторът иска така.

Тя хвърля шапката си сред цветята.

— Докторът! Какво ли не иска той! Той иска да се ожени за мене, но сърцето му е умряло от глад. Той е кукумявка, която се поти.

Не вярвам, че кукумявките могат да се потят. Но при все това образът убеждава. Изабела стъпва като танцьорка между лалетата и прикляква.

— Чуваш ли ги?

— Разбира се — казвам с облекчение. — Всеки може да ги чуе. Това са звънчетата. Звънтят във Fis-Dur?*

[* Fis-Dur (муз.) — фа диез мажор. — Б. пр.]

— Какво е Fis-Dur?

— Музикална гама. Най-сладостната от всички. Изабела разперва широката си рокля над цветята.

Аз кимвам с глава и поглеждам тънкия й врат. „Всичко звъни в тебе“ — мисля си. Тя откъсва едно лале, разглежда разтворения цвят и месестото стебло, от което блика сок.

— Това тук не е сладко.

[* C-Dur (муз.) — до мажор. — Б. пр.]

— Трябва ли да е Dur?

— Може да бъде и Moll*.

[* Moll (муз.) — минор. — Б. пр.]

— Не може ли и двете едновременно?

— В музиката не може — казвам аз, поставен на тясно. — В нея има принципи. Може само едното или другото. Или едното след другото.

— Едното след другото! — Изабела ме поглежда с леко презрение. — Все така извърташ, Ролф. Защо?

— И аз не зная. Бих искал да бъде другояче.

Тя изведнъж се изправя и захвърля лалето, което е откъснала. С един скок е вън от лехата и силно изтърсва роклята си. След това я дръпва нагоре и разглежда краката си. Лицето й е разкривено от отвращение.

— Какво се е случило? — питам уплашено. Тя посочва към лехата:

— Змии… Поглеждам към цветята.

— Тук няма змии, Изабела.

— Нищо не искат. Това са цветя — казвам недоумяващо.

— Те ме докоснаха! — Тя трепери от отвращение и все още гледа втренчено към лалетата.

Хващам я за раменете и я обръщам така, че да не вижда вече лалетата.

— Сега ти се обърна — казвам аз. — И тях вече ги няма.

Изабела диша ускорено.

— Не им позволявай! Стъпчи ги, Рудолф!

— Няма ги вече. Ти се обърна и те изчезнаха. Както тревата нощем и предметите.

Изабела се обляга на мене. Изведнъж не съм вече Ролф за нея. Тя слага лицето си на рамото ми. Няма нужда вече да ми обяснява. Аз съм Рудолф и трябва да зная това.

— Сигурен ли си? — пита тя и аз чувствувам как сърцето й бие до ръката ми.

— Съвсем сигурен. Изчезнаха. Като слуги в неделен ден.

— Не им позволявай, Рудолф…

— Няма да им позволя — отвръщам аз и наистина не зная какво иска да каже тя. Но това не е и необходимо. Изабела вече се успокоява.

Ние бавно се връщаме.

Една милосърдна сестра с ниски токове се приближава към нас.

— Да ям — казва Изабела. — Защо човек трябва да яде, Рудолф?

— За да не умре.

— Пак лъжеш — казва тя уморено, като че се обръща към някое непоправимо дете.

— Този път не лъжа. Този път казвам истината.

— Така ли? И камъните ли ядат?

— Камъните живеят ли?

— Ама разбира се! Най-интензивно от всичко. Толкова интензивно, че са вечни. Не знаеш ли какво е кристал?

— Само от уроците по физика. Това сигурно не е вярно.

— Чист екстаз — шепне Изабела. — Не, както това тук… — Тя сочи назад към лехите.

Прислужницата я хваща за ръка.

— Къде е шапката ви, госпожице? — пита тя след няколко крачки и се оглежда. — Почакайте, аз ще я донеса!

Прислужницата тръгва, за да вземе шапката от цветята. Зад нея Изабела забързва обратно към мене с унило изражение.

— Не ме оставяй, Рудолф! — шепне тя.

— Няма да те оставя.

— И не си отивай! Аз трябва да вървя сега. Те ще ме вземат. Но ти не си отивай!

— Няма да си отида, Изабела.

Прислужницата е спасила шапката и сега пристъпва с широките си ходила като съдбата.

Изабела стои неподвижно и ме гледа. Като че се разделяме завинаги. С нея всеки път е така — като че се разделяме завинаги. Кой знае каква ще бъде, когато дойда пак и дали изобщо ще ме познае тогава?

— Сложете си шапката, госпожице — казва прислужницата. Изабела взема шайката и я оставя да виси отпуснато на ръката си. Обръща се и тръгва към отделението, без да погледне назад.

Това започна така: в началото на март Женевиев ненадейно се приближи към мен в парка и ме заговори, сякаш се познавахме много отдавна. В това нямаше нищо необичайно — в лудницата не е необходимо хората да се представят един на друг; за тях не важат формалностите, те разговарят помежду си, без да има нужда от дълги предисловия. Всеки заговаря веднага за онова, което му е дошло на ум, и никой не се смущава, ако другият не го разбира — това е нещо второстепенно. Никой не иска да убеждава и обяснява: присъствуваш и говориш, а често двама души си говорят за съвсем различни неща и великолепно се разбират, защото не се вслушват какво казва другият. Например папа Григорий VII, дребно човече с разкривени навън крака, не спори. Той няма нужда да убеждава никого, че е папа. Папа е и толкоз, но големи грижи му създава Хенрих Лъв*, а мисли също за Каноса** и по някой път говори за нея.

[* Германски феодален владетел от XII век, враждувал с император Фридрих Барбароса. — Б. пр.]

[** Прочут замък в Северна Италия, в който папа Григорий VII приел в 1077 г. отлъчения от църквата германски император Хенрих IV, след като, според легендата, го накарал да чака на студа бос и гологлав цели три дни и три нощи. — Б. пр.]

Не го смущава това, че събеседникът му е човек, който смята, че целият е от стъкло и моли всекиго да не го бутне, защото имал вече една пукнатина. Двамата приказват помежду си — Григорий — за императора, който трябва да се разкае по риза, а стъкленият човек — че не може да понася слънцето, понеже се оглеждало в него. След това Григорий дава папската си благословия, а стъкленият човек сваля за миг кърпата, която пази прозрачната му глава от слънцето, и двамата се разделят с учтивостта на миналите столетия. Така че аз не бях учуден, когато Женевиев се приближи към мене и ме заприказва; бях учуден само колко хубава беше тя, защото в тоя ден беше Изабела.

Тя говори дълго с мене. Носеше леко, светло кожено палто, което струваше най-малко десет до двадесет надгробни паметника от най-добрия, шведски гранит, а отгоре на това вечерна рокля и златни сандали. Беше единадесет часа сутринта и в света отвъд тези стени това би било невъзможно. Но тук то действуваше само вълнуващо; сякаш някой се е спуснал с парашут от друга планета.

През този ден имаше слънце, кратък проливен дъжд, вятър и ненадейно затишие. Всичко се въртеше във вихрена бъркотия — един час беше март, друг — април, а след това изведнъж се показаха за малко май и юни. Отгоре на това отнякъде дойде и Изабела, наистина отнякъде — оттам, където границите свършват, където светлината на разума, само че разкривена като някакво развяващо се северно сияние, виси под небеса, които не познават нито ден, нито нощ, а само ехото на собствените си лъчи, ехото на ехото, бледата светлина на отвъдния свят и на пространството без време.

Тя ме смути още от самото начало и всички предимства бяха на нейна страна. Наистина през войната се бях простил с много буржоазни понятия, ала това ме направи само циничен и донякъде отчаян, но не самоуверен и свободен. Стоях и се взирах в нея, като че нямаше тежест и се носеше във въздуха, докато аз с мъка се препъвах след нея. При това в нещата, които казваше, често прозираше някаква особена мъдрост. Тези неща бяха само разместени и неочаквано разкриваха такава перспектива, която караше сърцето да тупти; щом пожелавах да я задържа, над нея отново се спускаше някакво було и мъгла, а Изабела вече говореше за нещо съвсем друго.

Тя ме целуна първия ден и го направи така непринудено, като че ли не означаваше нищо; но това не можеше да промени усещанията ми при целувката. Усещах я, тя ме вълнуваше, но после се удари като вълна о подводна скала, която прегражда пътя й — аз знаех, че Изабела съвсем не мислеше за мене, а мислеше за някой друг, за някой образ на своята фантазия, за Ролф или Рудолф, а може би не мислеше и за тях, а това бяха само имена, изхвърлени нагоре от тъмни, подземни течения, без корени и без връзка помежду си.

Оттогава Изабела почти всеки неделен ден идваше в градината, а когато валеше дъжд, дохождаше в параклиса. Аз имах разрешение от старшата сестра да се упражнявам на органа, когато искам, след църковната служба. Правех това при лошо време. Не се упражнявах истински, защото не свирех достатъчно добре; вършех същото, както с пианото: свирех за себе си, някакви неясни фантазии, колкото можех, с малко настроение и мечтателност и копнеж за неизвестното, за бъдещото, за сбъдновението и за самия мене; не беше необходимо да свиря особено добре, за да мога да свиря за тия неща. Понякога Изабела идваше с мене и слушаше. Сядаше долу в полутъмното, дъждът плющеше по пъстрите стъкла, а тоновете на органа преминаваха над тъмната й глава. Не знаех какво мислеше тя, и това беше странно и малко сантиментално, но после изведнъж се появяваше въпросът за причината, викът, страхът и занемяването. Чувствувах всичко това, а изпитвах и нещо от непонятната самота на живото създание — тогава, когато седяхме в празната черква, всред дрезгавината и звуците на органа, само ние двамата, сякаш бяхме единствените хора на света, свързани чрез полусветлината, акордите и дъжда, и при все това разделени завинаги, без всякакъв мост, без разбиране, без думи, само със странното мъждукане на малките постови огньове в нас по границите на живота, които виждахме и погрешно разбирахме — тя по свой, аз по мой начин — като глухонеми слепци, без да сме глухи, неми и слепи, но затова много по бедни и без връзка помежду си. Какво я подтикваше отвътре да идва при мене? Не знаех и никога нямаше да узная — то беше погребано под отломъците на някакъв срутен земен пласт, — но аз не разбирах също защо въпреки това тази странна връзка ме смущаваше толкова много. Нали знаех какво й е и че не съм й на сърцето; но това ме караше да копнея за нещо, което не познавах, смущаваше ме и ме караше да бъда понякога щастлив и нещастен без причина и без смисъл.

Една дребна милосърдна сестра се приближава.

— Старшата сестра желае да говори с вас.

Ставам и тръгвам след нея. Чувствувам се малко подтиснат. Може би някоя от сестрите ни е шпионирала и старшата сестра иска да ми каже, че трябва да говоря само с болни над шестдесет години, или даже да ме предупреди да напусна, независимо от думите на главния лекар, че било хубаво, ако Изабела има компания.

Старшата сестра ме приема в стаята си за гости. Тук мирише на паркетин, добродетел и сапун. Никакъв лъх на пролетта не е проникнал. Старшата сестра — мършава, енергична жена — ме приема любезно; тя ме смята за безупречен християнин, който обича бога и вярва в църквата.

— Наближава май — казва сестрата и ме гледа право в очите.

— Да — отговарям аз и разглеждам съсредоточено ослепително белите пердета и голия, лъскав под.

— Обмисляме дали не бихме могли да извършим едно майско богослужение.

Замълчавам с облекчение.

— В черквите в града през май, всяка вечер в осем часа, има кратко богослужение — обяснява старшата сестра.

Аз кимам. Познавам тези майски богослужения. Тамянен дим струи в здрача, дарохранителницата проблясва, а след богослужението младежите още известно време се разхождат по площадите със старите дървета, където бръмчат майски бръмбари. Наистина аз никога не ходя там, но познавам майските служби още от времето преди да отида войник. Тогава започнаха първите ми преживелици с млади момичета. Всичко беше много вълнуващо, потайно и безобидно. Но сега, през този месец, съвсем нямам намерение да идвам тук всяка вечер в ocем часа и да свиря на органа.

— Бихме искали поне в неделя вечер да имаме богослужение — казва сестрата. — Искам да кажа: празнично богослужение с музика на орган и Те Deum*. И без това за сестрите всяка вечер има обикновена служба.

[* Тържествена благодарствена молитва; започва с думите: „Те Deum Laudomus“ „Тебе, господи, прославяме.“ — Б. пр.]

Размислям. Неделя вечер в града е скучно, а службата трае само един час.

— Само че можем да плащаме съвсем малко — обяснява сестрата. — Толкова, колкото за литургията. Сега това не е вече много, нали?

— Не е — казвам аз. — Не е вече много. Вън има инфлация.

— Зная. — Старшата сестра стои нерешително. — За съжаление църковните инстанции не са пригодени за този въпрос. Те мислят за столетия. Ние трябва да се примирим с това. В края на краищата човек прави такова нещо за бога, а не за пари. Или не е така?

— Може да се прави и за едното, и за другото — отговарям аз. — В такъв случай има особено щастливо стечение на обстоятелствата.

Сестрата въздъхва.

— Ние сме обвързани от решенията на църковните власти. А те се вземат веднъж в годината, не по-често.

— И за заплатите на господа пасторите, катедралните каноници и господин епископа ли? — питам аз.

— Това не зная — казва сестрата и леко се изчервява. — Но мисля, че е така.

През това време съм взел решението си.

— Тази вечер нямам време — казвам аз. — Имаме важно служебно заседание.

— Днес е още април. На следния неделен ден, или, ако не можете в неделя, може би през седмицата. Би било хубаво от време на време да правим по едно истинско майско богослужение. Богородица сигурно ще ви възнагради.

— О, колкото за това, разбира се, бихте могли да се храните тук, ако желаете. Негово преподобие също се храни винаги тук. Може би това е един изход.

Точно това е изходът, който желаех. Храната тук е почти толкова добра, колкото при Едуард, пък ако се храня заедно с пастора, сигурно ще има и бутилка вино. Тъй като Едуард беше забранил абонамента в неделен ден, това е дори един отличен изход.

— Добре — казвам аз — Ще се опитам. За парите не е необходимо повече да говорим.

Старшата сестра въздъхва облекчено.

— Бог ще ви възнагради.

Връщам се. Пътеките в парка са пусти. Чакам още известно време да се покаже жълтото корабно платно от копринен шантунг. След това камбаните от града бият за обед и аз зная, че сега при Изабела идва сънят, а после лекарят, и че преди четири часа нищо не Може да се направи. Минавам през голямата порта и слизам по хълма. Долу се разстила градът със зеленясалите си кули и димящите комини. От двете страни на алеята с кестени се простират ниви, на които в делнични дни работят безопасните луди. Лудницата е отчасти обществена, отчасти частна. Частните пациенти, разбира се, няма нужда да работят. Зад нивите започва гората с поточета, езерца и полянки. Като момче там ловях риба, дъждовници и пеперуди. Оттогава са изминали десет години; но струва ми се, че това е било през някакъв друг живот, в едно забравено време, когато съществуванието на човека протичаше спокойно, развиваше се органически и където всичко беше във взаимна връзка — от най-ранно детство. Войната промени това; от 1914 година насам ние изживяваме отломъци от един, а след това от втори и трети живот; те не прилягат един към друг, а и ние не можем да ги сглобим. Затова за мене не е много мъчно да разбера Изабела с нейните няколко живота. Само че тя като че ли е даже по-добре от нас; когато е в единия си живот, забравя всички други. У нас обаче те са разбъркани — детството, прекъснато от войната, от времето на глада и на виенето на свят, на окопите и на жаждата за живот — от всичко е останало по нещо и ни тревожи. Не можеш просто да го отстраниш. То постоянно изплува неочаквано и пак се възправя непримиримо насреща ти: раят на детството и умението да убиваш, загубената младост и цинизмът на преждевременното познание.

Седим в канцеларията и чакаме Ризенфелд. Вечеряхме супа от грах, която беше толкова гъста, че лъжицата се задържаше в нея изправена; ядохме и месото, което беше сварено в супата — свински крака, свински уши и за всекиго по едно много тлъсто парче свинско шкембе. Мазнината ни е нужна, за да импрегнираме стомасите си против алкохола — днес в никакъв случай не бива да се напиваме по-рано от Ризенфелд. Затова старата госпожа Крол сама ни сготви вечерята и ни накара да изядем за десерт и порция мазно холандско сирене. Бъдещето на фирмата е поставено на карта. Трябва да изкопчим от Ризенфелд една доставка гранит, даже ако за това е необходимо да пълзим по колене пред него до къщи. Мрамор, варовик и пясъчник все още имаме, но гранит — черният хайвер на траура — страшно ни липсва.

Хайнрих Крол е отстранен. Дърводелецът на ковчези Вилке ни направи тази услуга. Дадохме му две бутилки житена ракия и той покани Хайнрих преди вечеря да поиграят скат* и да пийнат безплатно ракия.

[* Вид игра на карти. — Б. пр.]

Хайнрих лапна въдицата; той не може да устоява, когато му предлагат нещо даром, и в такива случаи пие колкото може по-бързо; освен това, като всеки мъж с национално съзнание, той се смята за много издръжлив пияч. В същност Хайнрих не може да носи много и изведнъж опиянението го обзема. Няколко минути преди да го хване ракията той все още е готов сам да напердаши и изгони социалдемократическата партия от Райхстага, но веднага след това захърква с отворена уста, и често не можеш да го събудиш дори с командата: „Стани! Бегом, марш!“ — особено, когато е изпил ракията преди ядене, на празен стомах, както нагласихме ние. Сега спи обезвреден в работилницата на Вилке в един ковчег от дъбово дърво на меко върху стърготини. Не го сложихме в леглото му от крайна предпазливост — да не се събуди. А Вилке седи на по-долния етаж в ателието на нашия скулптор Курт Бах и играе с него домино — игра, която и двамата обичат, защото им оставя много свободно време за мислене. При това те пият ракията, останала след поражението на Хайнрих — едно цяло шише и още четвърт от другото, които Вилке поиска като хонорар.

Доставката гранит, която искаме да изкопчим от Ризенфелд, разбира се, не можем да предплатим. Ние никога нямаме толкова пари на куп, а би било и лудост да ги държим в банката — те биха се стопили като сняг през юни. Затова искаме да дадем на Ризенфелд полица, платима в срок от три месеца. Това значи, че искаме да купим почти даром.

То се знае, в случая контрата не бива да остане у Ризенфелд. Тази акула в морето от човешки сълзи иска да печели като всеки порядъчен търговец. Затова в деня, в който е получил полицата от нас, той трябва да я представи и сконтира в неговата или в нашата банка. После банката ще установи, че както Ризенфелд, така и ние сме платежоспособни за сумата, която е отбелязана в полицата, ще задържи няколко процента за сконтирането и ще му я изплати. Ние веднага връщаме на Ризенфелд процентите за сконтирането. По този начин той получава пълната сума за доставката, като че сме му я предплатили. Но и банката нищо не губи. Тя веднага предава по-нататък полицата на Държавната банка, която също така я изплаща, както преди това банката е платила на Ризенфелд. Полицата остава у Държавната банка, докато настъпи падежът и бъде представена за изплащане. Какво ще струва тогава, един господ знае.

Всичко това научихме едва след 1922 година. Дотогава работехме както Хайнрих Крол и бяхме на път да фалираме, Когато бяхме разпродали почти всичко, което имахме на склад, и за наше учудване не притежавахме нищо, освен една банкова сметка без стойност и няколко куфара с банкноти, които дори не бяха подходящи да тапицираме с тях нашата канцелария, най-напред се опитахме да продаваме колкото можем по-бързо и отново да купуваме, но инфлацията ни изпревари без всякакво усилие. Много дълго време минаваше, докато ни изплащаха паметниците. В този промеждутък от време парите падаха толкова бързо, че дори най-добрата продажба се превръщаше в загуба. Едва когато започнахме да плащаме с полици, можахме да се задържим. Ние и сега не печелим нищо особено; но поне можем да живеем. Тъй като всяко предприятие в Германия се финансира по този начин, Държавната банка естествено трябва да печати все повече пари без покритие, а поради това техният курс пада все по-бързо. За правителството това като че ли също е изгодно; то ще се освободи по този начин от всичките си държавни дългове. Ако някой банкрутира в случая, това са хората, които не могат да си купят полици, хора, които имат по малко имот и трябва да го продават, дребни търговци, работници, пенсионери, които виждат как техните спестовни влогове и наличности в банките все повече се стопяват, служащи и чиновници, принудени да преживяват криво-ляво от заплати, с които не могат вече да си позволят да си купят даже чифт нови обуща. Кой печели? Печелят спекулантите, кралете на полиците, чужденците, които за няколко долара, крони или злоти могат да купят каквото поискат, големите капиталисти — фабрикантите и борсовите спекуланти, които безмерно увеличават своите акции и имотите си. За тях всичко, което получават, е кажи-речи даром. Това е голямата разпродажба на спестителите, на онова, което е придобито честно и с почтеност. Лешоядите прелитат от всички страни и само който може да прави дългове, се измъква. Дълговете изчезват от само себе си.

Ризенфелд беше човекът, който ни наби в главите всичко това в последния момент и ни превърна в дребни паразити при големия фалит. Той се съгласи да приеме от нас първата полица със срок три месеца, при все че тогава поне ние не бяхме платежоспособни за сумата, която беше отбелязана на нея. Но Оденвелдските заводи бяха платежоспособни и това стигаше. Ние, разбира се, бяхме благодарни. Стараехме се да го забавляваме като някой индийски раджа когато идваше във Верденбрюк — сиреч, доколкото един индийски раджа може да бъде забавлявай във Верденбрюк. Курт Бах, нашият скулптор, му направи цветен портрет, които тържествено му поднесохме в една издържана в стил, истинска златна рамка. За жалост Ризенфелд не се зарадва. На портрета той изглежда като кандидат за пастор, а точно това не му се иска. Ризенфелд желае да изглежда като някой тайнствен прелъстител и си мисли, че прави такова впечатление — интересен пример за самоизмама у човек, който има изпъкнал корем и къси, криви крака. Но кой не живее със самоизмами? Не подхранвам ли и аз със своите безобидни посредствени способности все още мечтата си — и то особено вечер — да стана по-заможен човек, с достатъчно талант, за да намеря издател? Кой тогава ще се заеме да хвърля камъни по кривите крака на Ризенфелд, особено ако са обути в истински английски камгарен плат?

— Какво ли ще правим с него, Георг? — питам аз. — Нямаме никаква атракция! Ризенфелд не се задоволява с обикновено насмукване. Той е човек с премного фантазия и с крайно неспокоен характер. Иска да види и да чуе нещо, и, ако е възможно, да пипне. Нашият избор на дами обаче е безнадежден. Няколкото мили създания, които ние познаваме, нямат никакво желание да слушат цяла вечер Ризенфелд в ролята на Дон Жуан от 1923 година. А готовност да се притекат на помощ и да ни разберат ще проявят за съжаление само грозните и позастарели птички.

Георг се хили.

— Аз дори не зная дали нашата парична наличност ще стигне за тази вечер. Когато вчера взех парите, бях сбъркал курса на долара; мислех, че е още предобедният. Когато го обявиха в дванайсет часа, беше вече много късно. В събота банката затваря по обед.

— Затова днес нищо не се е променило.

— В „Червената мелница“ вече се е променило, сине мой! В неделен ден там доларовият курс се обявява два дни по-напред. Господ знае колко ще струва тази вечер една бутилка вино.

— И господ не знае — казвам аз. — Самият съдържател още не знае. Той определя цените едва когато светне електричеството. Защо Ризенфелд не обича изкуство, живопис, музика или литература? Щеше да бъде много по-евтино. В музея входът все още струва двеста и петдесет марки. За тях бихме могли няколко часа да му показваме картини и гипсови глави. Или музика. Днес в черквата „Света Катарина“ има концерт от народна музика на орган.

Георг се задавя от смях.

— Хубаво, де — обяснявам аз. — Абсурдно е да си представим Ризенфелд в такова място; но защо не обича поне оперети и лека музика? Бихме могли да го заведем на театър, все е по-евтино от този проклет нощен клуб.

— Ето го, иде — казва Георг. — Питай го!

Отваряме вратата. В ранната вечер Ризенфелд се носи нагоре по стълбите. Веднага забелязваме, че магията на пролетното свечеряване никак не му е подействувала. Поздравяваме го с престорено дружелюбие. Ризенфелд забелязва това, поглежда ни изпод вежди и се тръшва в едно кресло.

— Спестете си празните приказки — измърморва той, като гледа към мене.

— Без друго исках да направя това — отвръщам аз. — Само че ми е трудно. Това, което според вас е празни приказки, другаде се нарича добри обноски.

Ризенфелд се хили кратко и сърдито.

— С добри обноски в днешно време не може да се стигне далеч…

— Не може ли? А с какво може? — питам аз, за да го накарам да говори.

— С чиличени лакти и гумена съвест.

— Но, господин Ризенфелд — казва Георг примирително. — Та вие сам имате най-добрите обноски на света! Може би не най-добрите в буржоазен смисъл, но безспорно — много елегантни…

— Така ли? Само да не се лъжете!

Въпреки че възразява, Ризенфелд е явно поласкан.

При думата разбойник Ризенфелд трепва малко; изстрелът беше в упор. Думата пират го успокоява пак. Тъкмо това целяхме. Георг донася бутилка ротшенска ракия от шкафа, в който стоят порцелановите ангелчета, и налива.

— За какво искате да пием? — питам аз.

Обикновено се пие за здраве и добри сделки. При нас това е малко трудно. Ризенфелд е крайно чувствителен; той твърди, че при сделка за надгробни камъни подобно нещо е не само парадокс, но и пожелание да умрат колкото се може повече хора. Все едно да се пие за холера и война. Оттогава предоставяме на него да измисля формулировката.

Той ни поглежда накриво с чаша в ръка, но не проговорва. След малко ненадейно запитва в полумрака:

— В същност какво означава време?

Георг учудено оставя чашата си.

— Пипер на живота — отвръщам аз равнодушно. Този стар нехранимайко не може така лесно да ми излезе на глава със своите номера. Не напразно съм член на Верденбрюкския клуб на поетите; ние сме свикнали с големите приказки.

Ризенфелд не ми обръща внимание.

— Какво мислите вие, господин Крол? — пита той.

— Аз съм прост човек — казва Георг. — Наздраве!

— Времето — упорствува Ризенфелд, — времето, този безспирен поток… не нашето въшливо време! Времето, тази бавна смърт.

Сега и аз оставям чашата си.

— Мисля, че е по-добре да запалим лампата — казвам аз. — Какво вечеряхте, господин Ризенфелд?

— Дръжте си устата, когато говорят възрастни хора — отвръща Ризенфелд и аз забелязвам, че за момент не съм внимавал. Той не иска да ни слиса: мисли, каквото казва. Бог знае какво му се е случило следобед! На драго сърце ми се иска да му отговоря, че времето е важен фактор за полицата, която трябва да подпише, но предпочитам да си пия ракията.

— Сега съм на петдесет и шест години — казва Ризенфелд. — Но още си спомням времето, когато бях на двайсет, като че беше само преди няколко години. Къде се е дянал целият този промеждутък? Какво става? Един ден се събуждаш и виждаш, че си стар. Как е това при вас, господин Крол?

— И при мене е горе-долу така — отвръща Георг миролюбиво. — Аз съм на четирийсет, но се чувствувам като на шейсет. Войната ме направи такъв.

Лъже, за да подкрепи Ризенфелд.

— При мене е по-иначе — обяснявам аз, също за да притуря своята лепта. — Пак поради войната. Бях на седемнайсет години, когато отидох на фронта. Сега съм на двайсет и пет, но се чувствувам все още като седемнайсет. Като седемнайсетгодишен и седемдесетгодишен! Войниклъкът ми открадна младостта.

— При вас това не се дължи на войната — отвръща Ризенфелд, който изглежда днес иска да си го изкара на мене, защото времето, бавната смърт, още не ме е сграбчило така, както него. — Вие просто сте изостанал умствено. Напротив, войната даже ви е направила преждевременно узрял; без нея днес все още щяхте да бъдете на равнището на дванайсетгодишните.

— Благодаря — казвам аз. — Какъв комплимент! На дванайсет години всеки човек е гений. Своята самобитност той загубва едва когато настъпи половата му зрялост, на която вие, гранитен Казанова, толкова много държите. Но тя е твърде еднообразен заместител на изгубената свобода на духа.

Георг налива отново. Виждаме, че тази вечер ще е тежка. Трябва да измъкнем Ризенфелд от бездните на мировата скръб, а никой от нас няма желание да се впуска тази вечер във философски плиткоумия. Най-приятно щеше да ни бъде да седим тихо, без да говорим, под някое кестеново дърво и да изпием бутилка мозелско вино, вместо да тъгуваме с Ризенфелд в „Червената мелница“ по неговата изгубена мъжка зрялост.

— Ако се интересувате от реалността на времето — казвам с лека надежда, — мога да ви въведа в едно дружество, където ще срещнете само специалисти по този въпрос-в клуба на поетите от нашия любим роден град.

Писателят Ханс Хунгерман се занимава надълго и широко с този въпрос в едно още неотпечатано произведение от около шестдесет стихотворения. Можем веднага да идем там; всяка неделя вечер има заседание, което завършва с весела част.

— А жени има ли?

— Разбира се, че не. Жените, които пишат стихове, са също като смятащите коне. То се знае, с изключение на ученичките на Сафо.

— В какво се състои тогава веселата част? — логично пита Ризенфелд.

— В това, че ругаем другите писатели. Особено преуспелите.

Ризенфелд изсумтява презрително. Вече искам да се откажа, когато насреща прозорецът в къщата на Вацек пламва като осветена картина в някой мрачен музей. Виждаме Лиза зад пердетата. Тя тъкмо се облича и на нея няма нищо друго освен един сутиен и много къси бели копринени гащи.

Ризенфелд свирва през нос като лалугер. Мировата му скръб изчезва изведнъж. Аз се изправям, за да запаля лампата.

— Не палете лампата! — фучи той. — Нямате ли никакъв усет за поезия?

Промъква се на пръсти до прозореца. Лиза започва да навлича една тясна рокля през главата си. Извива се като змия. Ризенфелд сумти високо.

— Съблазнително създание! Дявол да го вземе, ама че задник! Мечта! Коя е тя?

— Сузана в банята — казвам аз. С тези думи искам деликатно да му разясня, че в момента играем ролята на старите пръчове, които я наблюдават.

— Глупости! — Пътникът с Айнщайновия комплекс не сваля очи от златния прозорец. Исках да попитам как се казва.

— Нямам представа. Виждаме я за пръв път. Днес на обед още не живееше тук.

— Наистина ли?

Лиза е облякла роклята си и я оправя с ръце. Зад гърба на Ризенфелд Георг налива на себе си и на мене. Гаврътваме чашите до дъно.

— Жена от раса! — казва Ризенфелд, който продължава да стои залепен на прозореца. — Дама, това се вижда. Навярно французойка.

Лиза, доколкото знаем, е чехкиня.

— Може да е госпожица дьо ла Тур — отвръщам аз, за да раздразня още повече Ризенфелд. — Вчера чух някъде тук това име.

— Виждате ли! — Ризенфелд се обръща за миг към нас. — Нали казах, че е французойка! Това се вижда веднага, в нея има нещо — je ne sais pas quoi* He намирате ли и вие, господин Крол?

[* Не зная какво. — Б. пр.]

— Вие сте познавач в тези работи, господин Ризенфелд.

Светлината в стаята на Лиза угасва. Ризенфелд гаврътва ракията си в стиснатото гърло и пак притиска лице към прозореца. След малко Лиза се показва на пътната врата и тръгва надолу по улицата. Ризенфелд гледа подире й.

— Очарователна походка! Не ситни, а върви с широки крачки. Снажна пантера! Жени, които ситнят, разочароват. Но тази… за нея гарантирам!

Докато Ризенфелд говореше за снажната пантера, изпих бързо още една чаша. Потънал в стола си, Георг се хили беззвучно. Постигнахме това, което искахме! Ето че Ризенфелд се обръща. Лицето му просветва като бледа луна.

— Светлина, господа! Какво чакаме още? Напред в живота!

Ние го следваме в тихата нощ. Гледам втренчено жабешкия му гръб. „Де да можех и аз така лесно да изплувам от моите сиви часове, както този илюзионист“ — си мисля със завист.

„Червената мелница“ е претъпкана. Едва намираме свободна маса, много близо до оркестъра. Музиката и без това е доста шумна, но на нашата маса е просто оглушителна. Отначало крещим в ушите си това, което искаме да си кажем; после се задоволяваме със знаци, като трио глухонеми. Дансингът е така препълнен, че хората едва могат да се движат. Но Ризенфелд не се разтревожва от това. Той съглежда на бара една жена в бяла копринена рокля и се стрелва към нея. Гордо я тласка с изпъкналия си корем по дансинга. Тя е с цяла глава по-висока от него и отегчено гледа отгоре към салона, украсен с балони. Но долу Ризенфелд клокочи като Везувий. Хванал го е неговият бяс.

— Какво ли ще стане, ако му сипем ракия във виното, за да се натряска по-бързо? — казвам на Георг. — Този приятел фирка като смок! Това е петата ни бутилка! Ако продължава така, след два часа ще фалираме. Вече изпихме няколко надгробни камъка — пресмятам аз. — Дано не домъкне на масата този бял призрак, че да поим и него.

Георг клати глава.

— Това е бар дама. Тя трябва да се върне на бара. Ризенфелд се появява отново. Той е зачервен и изпотен.

— Какво е всичко това в сравнение с магията на фантазията? — ни изкрещява той през шума. — Действителност, която можеш да докоснеш с ръка! Но къде остава поезията? Прозорецът на фона на тъмното небе тази вечер — това беше просто мечта! Такава жена… Нали разбирате какво искам да кажа?

— Ясно — крещи на свой ред Георг. — Това, което човек не може да получи, винаги изглежда по-хубаво от онова, което има. В това се крие романтиката и идиотщината на човешкия живот. Наздраве, Ризенфелд!

— Аз не исках да се изразя толкова грубо — вие Ризенфелд срещу фокстрота „Ах, ако узнае Петрус“. — Аз мисля по този въпрос по-нежно.

— Аз също — отвръща с рев Георг.

— Искам да кажа — още по-нежно!

— Добре, толкова нежно, колкото искате!

Музиката преминава към усилено кресчендо. Дансингът прилича на пъстра сарделена кутия. Изведнъж изтръпвам. Притисната в лапите на една облечена маймуна, моята приятелка Ерна се промъква вдясно през танцуващото множество. Тя не ме вижда; но аз още отдалеч съзирам червените й коси. Увиснала е безсрамно на рамото на един младеж — типичен гешефтар. Седя неподвижен, но имам чувството, че съм погълнал ръчна бомба. Тук танцува тя, гадината, на която са посветени десет стихотворения от моята още неиздадена стихосбирка „Пепел и звезди“, а мене от една седмица ме лъготи, че й забранили да излиза поради някакво малко мозъчно сътресение. Паднала била в тъмнината. Паднала, разбира се, но върху гърдите на този младеж, облечен в двуреден смокинг и с гравиран пръстен на лапата, с която е подпрял Ерна през кръста. А аз, глупакът, и днес следобед й изпратих розови лалета от нашата градина с едно стихотворение от три куплета, озаглавено: „Майската молитва на Пан*“. Ами ако го е прочела на този спекулант! Представям си как и двамата се превиват от смях.

[* Древногръцко горско божество. — Б. пр.]

— Какво става с вас? — реве Ризенфелд. — Лошо ли ви е?

— Горещо! — на свой ред рева аз и чувствувам как по гърба ми се стича потта. Обзема ме ярост; ако Ерна се обърне, ще ме види изпотен, изнервен, но сега на всяка цена бих искал да обмисля как да си дам вид на студен и спокоен светски човек. Бързо избърсвам лицето си с носната кърпа. Ризенфелд се хили безжалостно. Георг вижда това.

— И вие се потите здравата, Ризенфелд — казва той.

— При мене е съвсем другояче! Това е потта на желанието за живот! — реве Ризенфелд.

— Това е потта на отлитащото време — кряскам ядовито аз с пресипнал глас и усещам как потта се стича солена в ъглите на устата ми.

Ерна се приближава. Тя блажено е вперила очи отсреща към музиката. Аз придавам на лицето си леко учудено, самоуверено усмихнато изражение, а през това време потта размеква яката ми.

— Какво ви е? — крещи Ризенфелд. — Изглеждате като лунатично кенгуру!

Не му обръщам внимание. Ерна се е обърнала. Отправям хладно очи към танцуващите и ги разглеждам, сякаш току-що съм се пробудил, преструвайки се, че случайно съм познал Ерна. Лениво повдигам два пръста за поздрав.

— Той е побъркан — реве Ризенфелд през синкопите на фокстрота „Небесен баща“.

Не отговарям. Наистина съм онемял. Ерна въобще не ме забелязва.

Най-после музиката спира. Дансингът бавно се опразва. Ерна изчезва в една ниша.

— Вие преди малко на седемнадесет ли бяхте, или на седемдесет? — реве Ризенфелд.

Тъй като в този момент музиката е замлъкнала, неговият въпрос силно прокънтява в салона. Няколко десетки души поглеждат към нас и даже Ризенфелд се стресва. На мене ми се иска да се мушна под масата; но след това ми хрумва, че хората, които са тук, могат да сметнат въпроса на Ризенфелд просто за някакво предложение за продажба, и затова отвръщам студено и високо:

— Седемдесет и един долара парчето и нито цент по-долу.

Моят отговор мигновено възбужда интерес.

— Феликс Кокс — представям се и аз, радостен, че мога да дойда на себе си. — Обектът беше двайсет бутилки парфюм. За съжаление господинът отсреща вече ги купи.

— Шт! — подканва към тишина една фалшива блондинка.

Програмата започва. Конферансието говори глупости и се ядосва, понеже вицовете му не предизвикват смях. Дръпвам стола си назад и се скривам зад Ауфщайн; конферансиетата, които атакуват публиката, обикновено ме избират за прицел, а пред Ерна днес това ще бъде излагане.

Всичко върви добре. Конферансието се оттегля недоволно, а кой застава там изведнъж в бяла булченска рокля с воал? Рене дьо ла Тур. Намествам се с облекчение на предишното си място.

Рене започва своя дует. Скромно и срамежливо, с висок сопран, тя изчуруликва като девица няколко стиха; след това се обажда нейният бас и веднага предизвиква сензация.

— Как намирате дамата? — питам Ризенфелд.

— Дамата я бива…

— Желаете ли да се запознаете с нея? Госпожица дьо ла Тур.

Ризенфелд се сепва.

— Дьо ла Тур? Да не би да твърдите, че тази абсурдна игра на природата е магьосницата от прозореца срещу вас?

Тъкмо се каня да потвърдя, за да видя как ще реагира той, но забелязвам нещо като ангелски ореол около слонския му нос. Без да говори, той посочва с палец към входа.

— Там, отсреща, ето я там! Каква походка! Веднага можеш да я познаеш!

Ризенфелд има право. Лиза е дошла. Тя е в компанията на двама грохнали дъртаци и се държи като дама от най-изисканото общество; поне според представите на Ризенфелд. Изглежда като че едва диша и слуша кавалерите си разсеяно и надменно.

— Прав ли съм? — пита Ризенфелд. — Не се ли познават жените веднага по походката?

— Жените и полицаите — казва Георг и се хили; но той също поглежда одобрително към Лиза.

Започва вторият номер от програмата. На дансинга застава една акробатка. Тя е млада, има дръзко лице, малък нос и хубави крака. Танцува някакъв акробатичен танц, със салта, стойки на ръце и високи скокове. Ние продължаваме да наблюдаваме Лиза. Тя сякаш би предпочела на драго сърце да напусне заведението. Разбира се, това е привидно; този е единственият нощен клуб в града; другите заведения са кафенета, ресторанти или кръчми. Затова тук човек може да срещне всекиго, който има достатъчно кинти, за да дойде.

— Шампанско — тръби Ризенфелд с глас на диктатор. Аз се стряскам, а и Георг е загрижен.

— Господин Ризенфелд — обръщам се към него. — Шампанското тук е много лошо.

В този момент нечие лице ме поглежда от пода. Хвърлям учуден поглед назад и виждам, че това е танцьорката — тя толкова много се е превила назад, че главата й се показва между краката. За миг изглежда като съвсем недъгаво джудже.

— Шампанското поръчвам аз! — обяснява Ризенфелд и маха с ръка на келнера.

— Браво! — обажда се лицето отдолу.

Георг ми смига. Той играе ролята на кавалер, докато аз съм за неприятните работи; така сме се уговорили помежду си.!

— Щом искате шампанско, Ризенфелд, ще получите шампанско — казва той сега. — Но, разбира се, вие сте наш гост.

— Изключено! Аз поръчвам! Нито дума повече за това!

Ризенфелд е цял Дон Жуан от висока класа. Той гледа със задоволство златната капсула на бутилката в съда с лед. Разни дами проявяват веднага силен интерес. Аз също съм съгласен. Шампанското ще бъде урок за Ерна, че много рано ми е дала пътя. С удовлетворение пия наздравица за Ризенфелд, който тържествено ми отвръща.

Появява се Вили. Очаквах това; той е редовен посетител тук. Ауфщайн си тръгва със своята компания и Вили става наш съсед. Веднага след това той се надига и поканва любезно Рене дьо ла Тур. До нея пристъпва едно хубаво момиче, облечено в черна вечерна рокля. След малко ми става ясно, че това е акробатката. Вили ни запознава. Тя се казва Герда Шнайдер и хвърля преценяващ поглед към шампанското и нас тримата. Ние внимаваме дали Ризенфелд ще прояви интерес; в такъв случай ще се отървем от него за тази вечер. Но Ризенфелд е лапнал по Лиза.

— Мислите ли, че човек може да я покани на танц? — пита той Георг.

— Не ви съветвам — отвръща дипломатично Георг. — Но може би по-късно ще се запознаем някакси с нея.

Георг ме поглежда с укор. Да не бях казал в канцеларията, че не знаем коя е Лиза, всичко щеше да бъде наред. Но кой можеше да предполага, че Ризенфелд ще се настрои така романтично? Сега е много късно да му се обяснява. Романтиците нямат чувство за хумор.

— Не танцувате ли? — пита ме акробатката.

— Танцувам лошо. Нямам никакво чувство за ритъм.

— Аз също нямам. Хайде да опитаме заедно.

Ние се притискаме в множеството на дансинга и бавно ни избутват напред.

— Трима мъже без жени в нощен клуб — казва Герда. — Защо?

— Защо не? Моят приятел Георг твърди, че който довежда със себе си жени в нощен клуб, ги поканва да му сложат рога.

— Онзи с плешивата глава. Той е привърженик на системата на харема. Според него жените не трябва да си показват носа навън.

— Разбира се… А вие?

— Аз нямам система. Накъдето ме отвее вятърът.

— Не ме настъпвайте — казва Герда. — Не сте толкова лек. Тежите най-малко седемдесет килограма.

Аз се съвземам. Ние сме изтикани точно пред масата на Ерна и този път, слава богу, тя ме позна, при все че главата й беше облегната на рамото на черноборсаджията с гравирания пръстен и той я беше обхванал здраво през кръста. Нека дяволът да внимава на синкопите! Аз се усмихвам надолу към Герда и я притеглям по-близо до себе си. В същото време наблюдавам Ерна.

Герда ухае на парфюм от момини сълзи.

— Не ме притискайте — казва тя. — Така нищо няма да постигнете пред дамата с червените коси. Нали това искате?

— He — лъжа аз.

— Съвсем не трябваше да й обръщате внимание. Вместо това вие я гледахте като хипнотизиран и неочаквано изиграхте тази сцена с мене. Боже мой, та вие сте съвсем начинаещ!

Все още се опитвам да задържа фалшивата усмивка на лицето си; за нищо на света не бих искал Ерна да забележи, че и тук сбърках.

— Не съм изиграл никаква сцена — казвам немощно. — Аз не исках да танцувам.

Герда ме отблъсква от себе си.

— Изглежда, че на всичко отгоре сте и отличен кавалер. Престанете! Краката ме заболяха.

Обмислям дали да й обясня, че исках да кажа друго; но кой знае как ще ме разбере! По-добре да си държа устата и с високо вдигната глава, но посрамен, да тръгна след нея към масата.

Там междувременно алкохолът е оказал своето въздействие. Георг и Ризенфелд си говорят на „ти“. Собственото име на Ризенфелд е Алекс. Най-късно след час той и мене ще накара да му говоря на „ти“. Разбира се, утре сутринта всичко ще е отново забравено.

Аз съм доста мрачен и очаквам Ризенфелд да се умори. Танцуващите се плъзгат, носени от музиката, в някакъв бавен поток от шум, телесна близост и стадно чувство. Ерна също минава предизвикателно край нас, без да ми обърне внимание. Герда ме бутва.

— Косата й е боядисана — казва тя; изпитвам отвратителното чувство, че иска да ме утеши.

Кимам и забелязвам, че достатъчно съм се напил. Най-сетне Ризенфелд извиква келнера. Лиза си е отишла; сега и Ризенфелд иска да си вървим.

Минава доста време, докато се приготвим. Ризенфелд наистина плаща шампанското; аз очаквах, че ще остави на нас да платим четирите бутилки, които беше поръчал. Сбогувам се с Вили, Рене дьо ла Тур и Герда Шнайдер. И без това ще затварят заведението; музиката също се стяга да си отива. Всички се струпват при изходите и на гардероба.

Неочаквано се оказвам до Ерна. Нейният кавалер се блъска около гардероба и размахва дългите си ръце, за да вземе мантото й. Ерна ме измерва с леден поглед.

— Тук трябваше да те пипна! Сигурно не очакваше!

— Ти ли ме пипна? — казвам смаян. — Аз пипнах тебе!

— И с какви субекти! — продължава тя, като че не съм й отговорил. — С паднали жени! Не ме докосвай! Кой знае какво си хванал на бърза ръка!

Не бях направил никакъв опит да я докосна.

— Аз съм тук служебно — казвам й. — А ти? Какво търсиш тук?

— Служебно! — изсмива се остро тя. — Служебно! Че кой е умрял?

— Гръбнакът на държавата, дребният спестител — отвръщам аз и си мисля, че съм остроумен. — Всеки ден го погребват тук, но надгробният му паметник не е кръст, а някакъв мавзолей, наречен борса.

— И аз съм вярвала на такъв един пропаднал субект! — пояснява Ерна, като че пак нищо не бях казал. — Всичко е свършено между нас, господин Бодмер!

Георг и Ризенфелд се борят на гардероба за шапките си. Забелязвам, че неправилно съм почнал да се отбранявам.

— Слушай! — фуча аз. — Кой ми каза днес следобед, че не може да излезе, че има ужасно главоболие? И кой се кълчи тука с някакъв дебел черноборсаджия? Носът на Ерна побелява.

— Нахален драскач на стихове! — съска тя, като че пръска витриол. — Да не мислиш, че си кой знае какво, понеже можеш да преписваш стихове на умрели хора? Научи се най-напред да печелиш достатъчно пари, за да можеш да изведеш една дама според общественото й положение! До гуша ми дойде от твоите излети всред природата! Под копринените знамена на месец май! Ще се разхълцам от състрадание!

Копринените знамена са цитат от стихотворението, което й изпратих днес следобед. Вътрешно ми се вие свят, но външно се хиля.

— Хайде да не се отклоняваме от темата — казвам аз.

— Кой си отива с двама почтени търговци у дома? И кой с един кавалер?

Ерна ме поглежда учудено.

— Да тръгна нощем сама по улиците като някоя кабаретна проститутка ли? За каква ме смяташ? Да не би да мислиш, че имам желание да позволя на всеки простак да ми дрънка глупости? Какво собствено си мислиш?

— Ти въобще не трябваше да идваш!

— Така ли? Гледай ти! Иска ти се вече и заповеди да издаващ, а? Ще ми забранява да излизам, а той ще се шляе! Друго не щеш ли? Да не искаш да ти плета чорапи? — Тя се смее язвително. — Господинът пие шампанско, а за мене беше достатъчно минералната вода и бира, или някое евтино вино, на което He се знае годината!

— Шампанското не го поръчах аз! Поръча го Ризенфелд!

— Разбира се, ти всякога си невинен, ти, пропаднал даскал такъв! Какво се увърташ още тук? Аз нямам вече нищо общо с тебе! Не ми досаждай повече!

От ярост загубвам дар слово. Георг се приближава и ми подава шапката. Черноборсаджията на Ерна също се появява. Двамата си отиват.

— Чу ли нещо? — питам Георг.

— Отчасти. Защо спориш с жена?

— Не исках да споря.

Георг се смее. Той никога не се напива съвсем, ако ще да е погълнал и цяла кофа.

— Не се оставяй никога да те въвлекат в спор. Винаги ще бъдеш без всякакви изгледи за успех. Защо искаш да докажеш, че си прав?

— Да — казвам аз. — Защо? Навярно, защото съм син на германската земя. Никога ли не си убеждавал с доводи жена?

— Разбира се. Но това не ми пречи да давам добри съвети на другите.

Хладният въздух действува на Ризенфелд като някакъв мек чук.

— Хайде да си говорим на „ти“ — казва ми той. — Нали сме братя. Използуваме плодовете на смъртта. — Той се смее, пръхтейки като лисица. — Аз се казвам Алекс.

— А аз Ролф.

Нямам намерение да отстъпвам честното си собствено име Лудвиг срещу това пиянско побратимяване за една нощ. Ролф не пада по-долу от Алекс.

— Ролф? — възкликва Ризенфелд. — Какво глупаво име! Все тъй ли си се казвал!

— Имам право да се казвам така през високосни години и вечер след службата. Алекс също не е нищо особено.

Ризенфелд леко се олюлява.

— Няма значение — казва той великодушно. — Момчета, отдавна не съм се чувствувал толкова добре! Има ли у вас още кафе?

— Разбира се — казва Георг. — Ролф може да прави чудесно кафе.

Кандилкаме се през сенките на черквата „Света Мария“ към Хакенщрасе. Пред нас върви като щъркел един самотен странник и хлътва в нашата порта. Това е фелдфебелът Кнопф, който се завръща от своята инспекционна обиколка из кръчмите. Ние вървим подир него и го настигаме точно когато си пуща водата върху черния обелиск до вратата.

— Господин Кнопф — казвам аз, — това не е прилично!

— Свободно! — мърмори Кнопф, без да се обръща.

— Господин фелдфебел — повтарям аз, — това не е прилично! Това е свинщина! Защо не правите тази работа във вашето жилище?

Той за миг извръща глава.

— Да пикая в моята гостна стая? Да не сте луд?

— Не във вашата гостна стая! Вие имате прекрасен клозет в къщи. Използувайте го! Той е само на десетина метра оттук.

— Дрън-дрън!

— Вие осквернявате символа на нашата търговска къща! А вършите и светотатство. Това е надгробен камък. Свято нещо.

— Ще стане надгробен камък, когато иде на гробищата — казва Кнопф и важно се отправя към своята къщна врата. — Лека нощ на всички господа.

Той прави лек поклон и в същия миг си блъска главата в напречната греда на портата. Мърморейки, Кнопф изчезва.

— Кой беше този? — пита ме Ризенфелд, докато търся кафе.

— Вашата противоположност. Един абстрактен пияница. Пие без всякакво въображение. Няма нужда от никаква помощ отвън. От никакви примамливи видения.

— И това не е малко! — Ризенфелд сяда до прозореца. — Значи, кръчмарско буре. Човек живее с мечти. Още ли не знаете това?

— Не. Все още съм прекалено млад, за да го зная.

— Вие не сте прекалено млад. Само сте самопродукт на войната — емоционално неузрял, а вече много опитен в убиването.

— Merci — казвам аз. — Как е кафето?

Алкохолната мъгла като че се прояснява. Отново си говорим на „вие“.

— Мислите ли, че дамата отсреща си е вече в къщи? — обръща се Ризенфелд към Георг.

— Вероятно. Там всичко е тъмно.

— А може да е тъмно, защото още я няма. Не можем ли да почакаме няколко минути?

— Разбира се!

— Докато чакаме, бихме могли да уредим нашата сделка — казвам аз. — Трябва само да се подпише договорът. През това време ще донеса прясно кафе от кухнята.

Излизам и по този начин давам време на Георг да обработи Ризенфелд. Такова нещо става по-добре без свидетели. Сядам на стълбището. От работилницата на дърводелеца Вилке долита кротко похъркване. Там сигурно все още спи Хайнрих Крол, защото Вилке живее навън. Търговецът с национален дух хубавичко ще се изплаши, когато се събуди в ковчега. Чудя се дали да го събудя, но съм много уморен, а и вече се развиделява — нека уплахата бъде огненото кръщение на тоя безстрашен воин, нека да го кали и да му даде да разбере какъв е крайният резултат от една малка, хубава война. Поглеждам часовника, очаквам сигнала на Георг и се взирам в градината. Утрото безмълвно се надига от разцъфналите дървета като от някакво бяло легло. В осветения прозорец на първия етаж отсреща стои фелдфебелът Кнопф по нощница и допива последната глътка от бутилката. Котката се търка о краката ми. „Слава богу — мисля си аз, — неделният ден свърши“.

Една жена в траурни дрехи се вмъква през портата и се спира нерешително в двора. Аз излизам навън. Мисля си: „Клиентка, която иска да купи надгробен камък“ — и запитвам:

— Желаете ли да видите нашата изложба? Тя кима, но веднага добавя:

— Не, не, това още не е необходимо.

— Вие спокойно можете да я разгледате. Не е нужно да купувате нищо. Ако желаете, ще ви оставя и сама.

— Не, не! Аз идвам… аз исках само…

Изчаквам. В нашата работа няма никакъв смисъл да бъдеш много настойчив.

След известно време жената казва:

— Аз исках… за моя мъж…

Кимам и продължавам да чакам. В същия момент се обръщам към редицата на малките белгийски надгробни камъни.

— Тези тук са много хубави паметници — казвам най-после.

— Да, сигурно, само че… — Тя пак се запъва и ме поглежда почти умолително. — Не зная дали изобщо е позволено — проговаря най-сетне тя с мъка.

— Какво? Да поставите надгробен камък? Кой може да ви забрани това?

— Гробът не е в гробището…

Поглеждам я изненадан.

— Пасторът не иска моят мъж да бъде погребан в гробището — казва тя бързо и тихо, с извърнато настрана лице.

— Защо не иска? — питам учуден.

— Той… понеже той сам посегна на живота си-изговаря с усилие жената. — Самоуби се. Не можеше повече да издържа.

Тя стои и ме гледа втренчено. Още е уплашена от това, което каза.

— Вие искате да кажете, че поради това той не може да бъде погребан в гробището? — питам аз.

— Да. Не може да бъде погребан в католишкото гробище. В благословена земя.

— Но това е глупост! — казвам ядосан. — Той би трябвало да бъде погребан в двойно благословена земя. Никой не посяга на живота си току-тъй. Съвсем сигурна ли сте, че това е вярно?

— Да, пасторът го каза.

— Пасторите много говорят, това им е работата. В противен случай къде трябва да бъде погребан?

— Извън гробищата. От другата страна на черковната стена. Не на благословената страна. Или в градските гробища. Но там не бива. Там всички лежат безразборно.

— Градските гробища са много по-хубави от католишките — казвам аз. — И там погребват католици. Тя клати глава.

— Не бива. Той беше набожен. Трябва… — Очите й изведнъж се напълват със сълзи. — Той сигурно не е помислил, че няма да може да бъде погребан в благословена земя.

— Навярно той въобще не е мислил за това. Но вие не се тревожете заради вашия пастор. Аз зная хиляди много набожни католици, които не са погребани в благословена земя.

Тя бързо се обръща към мене.

— Къде?

— По бойните полета в Русия и Франция. Те лежат там заедно в масови гробове — католици, евреи и протестанти, и аз мисля, че бог няма нищо против.

— Това е друго. Те са загинали в бой. А моят мъж…

Сега тя заплаква неудържимо. В нашата търговия сълзите са нещо обикновено; но тези сълзи са по-особени. При това жената е като вейка; мислиш, че вятърът може да я отвее.

— Навярно в последния миг той се е разкаял — казвам аз, само за да кажа нещо. — А щом се е разкаял, всичко е простено.

Жената ме поглежда. Толкова е жадна за мъничко утеха!

— Наистина ли мислите така?

— Разбира се. Свещеникът, естествено, не знае това. Знае го само вашият мъж. А той не може вече да го каже.

— Пасторът твърди, че смъртният грях…

— Мила госпожо — прекъсвам я аз. — Бог е много по-милосърден от свещениците, можете да ми вярвате.

Сега разбирам какво я измъчва. Не толкова неблагословения гроб, колкото мисълта, че мъжът й като самоубиец трябва да гори за вечни времена в ада и че може би ще бъде спасен и ще се отърве с няколко стотици хиляди години в чистилището, ако бъде погребан в католишки-те гробища.

— Всичко стана заради парите — казва тя. — Те бяха вложени в спестовната каса за пет години, докато детето навърши пълнолетие, и затова не можеше да ги тегли. Тези пари бяха зестрата на дъщеря ми от първия ми брак. Той й беше настойник. Когато преди две седмици доби право да ги изтегли, те вече не струваха нищо, и годеникът върна годежа. Той се е надявал, че имаме пари за по-голяма зестра. Преди две години тези пари щяха да стигнат, но сега те вече нищо не струват. Дъщеря ми плака много. Мъжът ми не можа да издържи. Мислеше, че той е виновен; трябвало повече да внимава. Но парите можеха да бъдат изтеглени само след като дъщеря ми навърши пълнолетие. Така лихвата беше по-висока.

— Че как би могъл да внимава повече? Такова нещо се случва днес на хиляди хора. Нали не е бил банкер.

— Не, беше счетоводител. Съседите…

— Не обръщайте внимание какво казват съседите. Те са способни само на злобни клюки. А за всичко друго се осланяйте на бога.

Чувствувам, че не съм много убедителен; но какво мога да кажа на една жена при такива обстоятелства? Положително не това, което наистина мисля.

Тя избърсва очите си.

— Не би трябвало изобщо да ви разказвам това. Какво ви интересува то? Извинявайте! Но понякога човек не знае накъде…

— Нищо — казвам аз. — Ние сме свикнали. Ако знаете колко хора, които са загубили свои близки идват тук.

— Вярно, но не са ги загубили така…

— Напротив — обяснявам аз. — В тези тъжни времена това се случва много по-често, отколкото си мислите. Само през последния месец имаше седем такива случаи. Все хора, които не знаят вече какво да правят. Следователно все порядъчни хора. Непочтените намират изход. Жената ме поглежда.

— Мислите ли, че може да се постави надгробен камък, щом не е погребан в благословена земя?

— Ако имате позволение за гроб, може. Съвсем сигурно може в градските гробища. Ако желаете, изберете си един камък, ще го вземете, когато всичко се уреди.

Жената се оглежда. След това посочва третия поред от най-малките надгробни камъни.

— Колко струва един такъв?

Винаги е така. Бедните никога не питат веднага колко струва най-малкият; не го правят като че от някаква особена учтивост пред смъртта и покойника. Не желаят да питат първо за най-евтиния; дали после ще го вземат, това е друг въпрос.

Не мога да й помогна, обаче камъкът струва сто хиляди марки. Жената уплашено отваря уморените си очи.

— Ние не можем да платим толкова пари. Това е много повече отколкото…

Мога да си представя, че е повече от това, което е останало от наследството.

— Тогава вземете този, малкия — казвам аз. — Или просто една надгробна плоча, а не камък. Виждате ли, тук има една — тя струва тридесет хиляди марки и е много хубава. Нали искате да се знае само къде е погребан мъжът ви, а за тая цел е все едно дали ще поставите плоча или камък.

Тя разглежда плочата от пясъчник.

— Да, но…

Жената навярно няма пари да плати наема си за следващия месец, но при все това не иска да купи най-евтиното, като че ли на умрелия нещастник сега не му е все едно. Ако по-рано му беше влезла в положението малко повече, ако се беше вайкала по-малко с дъщеря си, той може би щеше да е жив все още.

— Ние можем да позлатим надписа — казвам аз. — Тогава ще изглежда много пристойно и благородно.

— С надписа повече ли ще струва?

— Не. Надписът е включен в цената.

Това не е вярно. Но не мога да постъпя иначе; тя е като врабче в черните си дрехи. Ако поиска сега някой дълъг стих от Библията, ще загазя; за да се издълбае, ще струва повече от плочата. Тя обаче иска само името и цифрите — 1875 — 1923.

Жената изважда от чантата си куп банкноти, които някога са били смачкани, а след това всички изгладени и свързани на пачки. Въздъхвам дълбоко — предплащане! Това отдавна не се е случвало. Тя сериозно отброява три пачки банкноти. Почти нищо не й остава.

— Тридесет хиляди. Искате ли да ги преброите?

— Не е нужно. Сигурно са толкова.

Трябва да са толкова. Тя положително ги е броила няколко пъти.

— Искам да ви кажа нещо — обяснявам аз. — Ние ще ви дадем и една циментова рамка. С нея гробът ще изглежда много правилно… очертан.

Тя ме поглежда уплашено.

— Даром — добавям аз.

Блясъкът на някаква лека, тъжна усмивка минава бързо по нейното лице.

— За пръв път някой е любезен към мене, откакто се случи това. Да не говорим за дъщеря ми. Тя казва, че позорът…

Жената си изтрива сълзите. Аз съм много смутен и се улавям, че се държа като актьора Гастон Мюнх в ролята на граф Траст от „Чест“ на Зудерман в градския театър. За да се отърва от това чувство изпивам глътка ракия след като жената си отива. После си спомням, че Георг все още не се е върнал от срещата си с Ризетфелд в банката и ставам недоверчив към самия себе си; може би извърших това с жената само за да подкупя Господ. Едно добро дело срещу друго — надгробна рамка и надпис срещу тримесечна полица на Ризенфелд и порядъчна доставка гранит. Това толкова ме ободрява, че изпивам още една ракия. После виждам вън по обелиска следите на фелдфебела Кнопф, донасям кофа вода, за да ги измия, и високо го проклинам. Но Кнопф спи в стаята си като праведник.

— Само шест седмици — казвам разочарован.

Георг се смее.

— Една полица за срок от шест седмици не е за пренебрегване. Банката не искаше да даде повече. Кой знае колко ще се покачи доларът дотогава! Затова пък Ризенфелд обеща след четири седмици пак да намине насам. Тогава ще можем отново да се споразумеем.

— Вярваш ли го?

Георг свива рамене.

— Защо не? Може би Лиза ще го привлече пак насам. В банката той все още мечтаеше за нея, както Петрарка за Лаура.

— Добре, че не я видя през деня и отблизо.

— Това в много случаи е полезно. — Георг се стъписва и ме поглежда. — Но не и при Лиза. Та тя наистина не изглежда толкова зле!

— Сутрин понякога има доста големи торбички под очите. И съвсем не е романтична. Такава една яка кобила.

— Романтична! — Георг се хили презрително. — Какво пък значи това! Има много видове романтика. И у яките жени има прелести!

Поглеждам го внимателно. Да не би самият той да е хвърлил око на Лиза. Георг е особено потаен в личните си работи.

— Под романтика Ризенфелд сигурно разбира приключение във висшето общество — казвам аз. — Не афера с жената на един касапин на коне.

Георг не е съгласен.

— Каква е разликата? Днес висшето общество често пъти се държи по-вулгарно дори от един касапин на коне.

Георг е нашият специалист по висшето общество. Той е абонат на „Берлинер тагеблат“ и го чете най-вече, за да следи новините върху изкуството и висшето общество. Отлично е осведомен. Никоя актриса не може да се омъжи, без той да знае това; всеки важен развод сред аристокрацията е врязан дълбоко в неговата памет. Не бърка никога, даже след три, четири брака — като че води счетоводство за това. Георг познава всички театрални представления, чете критиките, посветен е във всичко за висшето общество на Курфюрстендам*, и не само това: той следи и международния живот, осведомен е за големите филмови звезди и цариците на висшето общество — чете филмови списания, а един познат от Англия понякога му изпраща „Тетлър“ и няколко други изящни списания. Това му оправя за дълго време настроението. Самият той никога не е бил в Берлин, а в чужбина е ходил само като войник, през войната във Франция. Георг мрази своята професия, но след смъртта на баща си трябваше да я поеме; Хайнрих беше много наивен за нея. Списанията и картините му помагат да преодолее малко разочарованието си; те са негова слабост и отмора.

[* Улица в Берлин. — Б. пр.]

— Една вулгарна дама от висшето общество е нещо за опитния познавач — казвам аз. — Но не и за Ризенфелд. Този чиличен сатана има нежно въображение.

— Ризенфелд! — По лицето на Георг се изписва презрителна гримаса. За него господарят на Оденвелдските заводи с повърхностното му увлечение по френските дами е безнадежден парвеню. Какво знае този подивял дребен буржоа за прелестния скандал при развода на графиня Хомбург? Или за последната премиера на Елизабет Бергнер? Той даже не е чувал имената им! Георг обаче знае Гота* и лексикона на артистите едва ли не наизуст.

[* Има се предвид прочутият „Алманах Гота“ — генеологичен дипломатически и статистически годишник. — Б. пр.]

— В същност ние трябва да изпратим на Лиза един букет цветя — казва той. — Тя ни помага, без сама да знае това.

Пак го поглеждам внимателно.

— Направи това сам — отвръщам аз. — По-добре ми кажи дали Ризенфелд ни е бутнал в поръчката един полиран от всички страни кръст-паметник.

— Два. Втория дължим на Лиза. Казах му, че ще го изложим така, че тя винаги да може да го вижда. Изглежда, той държи на това.

— Можем да го поставим тук, до прозореца в канцеларията. Сутрин, когато става и слънцето го е огряло, ще й прави силно впечатление. Бих могъл да нарисувам на него със златни букви: Memento mori*! Какво има днес при Едуард?

[* Memento mori (лат.). — помни, че ще умреш. — Б. пр.]

— Немски бифтек.

— Кълцано месо, значи. Защо кълцалото месо да е немско?

— Защото ние сме войнствен народ и даже в мирно време си накълцваме лицата на дуели. Ти дъхаш на ракия. Защо? Да не би заради Ерна?

— Не. А понеже всички трябва да умрем. Това все още ме поразява по някой път, макар че го знам от доста време.

— Това ти прави чест. Особено в нашата професия. Знаеш ли какво бих желал?

— Разбира се. Би желал да си моряк на някой китоловен кораб; или търговец на копра* в Таити; или откривател на Северния полюс, изследовател на река Амазонка, Айнщайн и шейх Ибрахим с цял харем жени от двайсет различни народности, включително черкезки; те били толкова пламенни, че човек можел да ги прегръща само с азбестова маска.

[* Копра (малайска) — ядки от кокосови орехи. — Б. пр.]

— Това се разбира от само себе си. Но освен това бих желал да съм глупак, лъчезарен глупак. Това е най-големият дар през нашето време.

— Глупак като Парцифал*?

[* Парцифал — легендарен рицар, герой на средновековни романи, тръгнал да дири мистичната чаша на свети Граал, която съдържала кръвта на Христос. — Б. пр.]

— По-малко изкупителен. Вярващ, миролюбив, здрав, идиличен глупак.

— Ела — казвам аз. — Ти си гладен. Грешката ни е, че не сме нито истински глупави, нито истински умни. Винаги сме някъде по средата — ни рак, ни риба. Това уморява и понякога ни прави тъжни. Човек трябва да знае къде му е мястото.

— Наистина ли?

— Не — отвръщам аз. — Това ще го направи само уседнал и дебел. Но какво ще кажеш, ако тази вечер отидем на концерт като компенсация за „Червената мелница“? Ще свирят Моцарт.

— Тази вечер ще си легна рано — обяснява Георг. — Това е моят Моцарт. Върви сам. Изправи се смел и самотен срещу пристъпа на доброто. Това не е безопасно и е по-разрушително от обикновената злоба.

— Да — казвам аз и мисля за жената отпреди обед, която приличаше на врабче.

Късно следобед е. Чета семейните новини във вестниците и изрязвам скръбните вести. Това винаги ми връща вярата в хората, особено след вечери, в които е трябвало да черпим наши доставчици или представители. Ако се съди по скръбните вести, човек е напълно съвършен. В тях има само отлични бащи, безупречни съпрузи, примерни деца, безкористни, пожертвувателни майки, оплаквани от цялото семейство дядовци и баби, търговци, в сравнение с които Франциск Асизки трябва да е бил необуздан егоист, генерали, които се разтапят от доброта, човечни прокурори, оръжейни фабриканти, които са едва ли не светци-с две думи, ако се вярва на скръбните вести, земята е била обитавана от цяла орда ангели без крила. Без никой да подозира това. Любовта, която в живота наистина се среща съвсем рядко в чист вид, озарява смъртта от всички страни и е най-често срещаното нещо изобщо. Скръбните вести просто гъмжат от най-висши добродетели, от предани граждани, от дълбока набожност, от безкористна саможертва, а и опечалените знаят как трябва да се държат — те са сломени от скръб, загубата е безвъзвратна, те никога няма да забравят покойника — и това възвисява душата ни, когато го четем, и ни кара да бъдем горди, че принадлежим към една раса, която изпитва толкова благородни чувства. Изрязвам скръбната вест за хлебаря Нибур. Той е обрисуван като благ, предано грижовен, обичан съпруг и баща. Аз лично съм виждал как госпожа Нибур бяга с разпуснати плитки от къщи. И как благият Нибур тича след нея и я бие с колана си; виждал съм и ръката, която предано грижовният баща бе счупил на своя син Роланд, когато в пристъп на внезапен гняв го хвърлил от прозореца на партерното си жилище. Нищо по-хубаво не би могло да се случи на сломената от скръб вдовица от това, че най-после този изверг се сгромоляса, сполетян от удар, както печеше сутрешните хлебчета и кифли; и все пак изведнъж вече не й се вярва, че е било така. Всичко, което е сторил Нибур, е заличено от смъртта. Той се е превърнал в идеал. Човекът, който има удивителната дарба да се самоизмамва и лъже, при смъртни случаи проявява тази дарба особено силно и я нарича пиетет. Най-учудващото обаче е, че скоро започва да вярва така твърдо в това, което твърди, като че е турил плъх в една шапка и веднага след това е извадил от нея снежнобяло питомно зайче.

Госпожа Нибур преживя това магическо преображение, когато мъкнеха нагоре по стълбите на жилището й негодника-пекар, който всеки ден я пердашеше. Вместо да падне на колене и да благодари на бога за избавлението си, в нея веднага настъпи преображението поради смъртта. Тя се хвърли с плач върху трупа и оттогава насам очите й не са пресъхвали. На сестра си, която й напомни за многото побоища и за неправилно зарасналата ръка на Роланд, тя възмутено обясни, че това са дреболии и за тях била виновна горещината на пещта; в неуморната си грижа за семейството Нибур работел премного и от време на време пещта му действувала като слънчев удар. С тези думи тя посочи на сестра си вратата и продължи да скърби. Иначе е благоразумна, почтена и работлива жена, която преценява нещата правилно; но сега отведнъж вижда Нибур такъв, какъвто той никога не е бил, и твърдо вярва в това, а тъкмо туй е толкова удивително. Човек е не само вечен лъжец, но и вечно вярващ; той вярва в доброто, красотата и съвършенството, дори когато го няма или е само в зародиш, и това е втората причина, поради която четенето на скръбни вести ми действува поучително и ме прави оптимист.

Поставям скръбната вест за Нибур при другите седем, които съм изрязал. В понеделник и вторник винаги имаме по няколко в повече отколкото през другите дни.

Краят на седмицата е причина за това; човек празнува, яде, пие, кара се, вълнува се, а сърцето, артериите и главата не могат вече да издържат. Жалейката на госпожа Нибур слагам в чекмеджето на Хайнрих Крол. Това е случай за него. Той е откровен човек без ирония и докато госпожа Нибур ще му поръчва надгробен камък, ще има същата представа за преобразяващото въздействие на смъртта, както нея. Ще му бъде лесно да говори за скъпия, незабравим покойник, още повече, че Нибур беше от компанията на неговата маса в гостилница „Цвете“.

За днес моята работа е свършена. Георг Крол се е оттеглил с новите броеве на „Берлинер тагеблат“ и „Елегантен свят“ в своята кабина до канцеларията. Аз бих могъл да поработя още малко с цветна креда върху скицата на един военен паметник; но затова има време и утре. Заключвам пишещата машина и отварям прозореца. От жилището на Лиза прозвучава грамофон. Тя се появява, този път напълно облечена, и размахва от прозореца огромен букет червени рози. При това ми изпраща една въздушна целувка. „Георг! — мисля си аз. — Виж го ти, каква тиха вода бил!“ Соча към неговата стая. Лиза се надвесва от прозореца и изграква със своя дрезгав глас през улицата:

— Сърдечно благодаря за цветята! Вие, погребалните птици сте били големи кавалери!

Тя показва своите хищнически зъби и цяла се тресе от смях над собственото си остроумие. После изважда някакво писмо.

— „Многоуважаема — чете тя с прегракнал глас-Един обожател на вашата красота си позволява да сложи тези рози в нозете ви“. — Шумно си поема дъх. — Ами адресът! За Цирцея* на Хакенщрасе 5.

[* Цирцея (гр.) — в гръцката митология — вълшебница, владетелка на остров, където попаднал Одисеи със своите спътници, които тя превърнала в свине. — Б. пр.]

— Какво е Цирцея?

— Жена, която превръща мъжете в свини.

Лиза се тресе, явно поласкана. Струва ми се, че заедно с нея се тресе и малката стара къща. „Това не е работа на Георг — мисля си аз. — Той не си е загубил напълно ума.“

— От кого е писмото? — питам аз.

— Александер Ризенфелд — отговаря с пресипнал глас Лиза. — Адрес: чрез Крол & Синове. Ризенфелд. — Тя почти хълца. — Да не е оня дребосък, мухльото, с когото бяхте в „Червената мелница“?

— Не е дребосък, нито мухльо — отвръщам аз. — Той е куклен великан и е много мъжествен. Освен това е билиардер!

За миг лицето на Лиза става замислено. После тя махва с ръка, поздравява още веднъж и изчезва. Аз затварям прозореца. Изведнъж, без причина, си спомням за Ерна. Започвам неловко да си подсвирквам и се запътвам бавно през градината отсреща към бараката, в която работи скулпторът Курт Бах.

Той седи с китарата си на стъпалата пред вратата. Зад него се мержелее каменният лъв, който той извайва за един военен паметник. Все същата умираща котка със зъбобол.

— Курт — заговарям го аз. — Ако можеше тозчас да ти се изпълни едно желание, какво щеше да си пожелаеш?

— ¦ Хиляда долара — отвръща той, без да се замисля, и изтръгва един оглушителен акорд от китарата си.

— Пфу, дявол да го вземе! Мислех те за идеалист.

— Идеалист съм. Затова си пожелавам хиляда долара. Няма нужда да си пожелавам идеализъм. От него имам в изобилие. Липсват ми пари.

Няма какво да се възрази. Безпогрешна логика.

— А какво би направил с парите? — питам аз с известна надежда все още.

— Бих си купил един жилищен квартал и бих живял от наемите.

— Не те е срам! — казвам аз. — И това ли е всичко? Впрочем от наемите не можеш да живееш; много са ниски, а е забранено да ги повишаваш. Следователно от тях не би могъл да плащаш даже ремонтите и скоро ще бъдеш принуден отново да продадеш къщите.

— Но не и къщите, които бих купил! Тях ще задържа, докато премине инфлацията. След това пак ще ми носят истински наеми, а аз ще трябва само да ги събирам — Бах изтръгва нов акорд. — Къщи — продължава той захласнато, сякаш говори за Микеланжело. — За сто долара днес можеш да купиш къща, която по-рано е струвала четиридесет хиляди златни марки. Колко пари могат да се спечелят! Защо нямам един бездетен чичо в Америка?

— Жалко! — казвам разочарован. — За една нощ ти изглежда си станал отвратителен материалист. Собственик на къщи! А къде остава твоята безсмъртна душа?

— Собственик на къщи и скулптор. — Бах отново издрънква едно глисандо*.

[* Глисандо (ит.) — маниер при свирене на струнен инструмент, при който пръстът се плъзга леко и бързо по струните. — Б. пр.]

На горния етаж дърводелецът Вилке барабани в такт с него. Той прави един бял детски ковчег: бърза поръчка срещу извънредно заплащане. — Тогава няма да е необходимо вече да правя за вас никакви проклети умираещи лъвове и отлитащи орли! Никакви животни! Никога вече няма да правя животни! Животните трябва или да ги ядеш, или да им се любуваш. Нищо друго. Омръзнаха ми животните. Особено героичните.

Той засвирва „Ловецът от Курпфалц“. Виждам, че тази вечер с него не може да се води сериозен разговор. Особено разговор, при който се забравят неверни жени.

— Какъв е смисълът на живота? — питам на тръгване.

— Спане, лапане и жени.

Махвам с ръка в знак на съгласие и тръгвам обратно. Неволно попадам в такт с чукането на Вилке; забелязвам това и променям ритъма.

Под свода на портата стои Лиза. Тя държи розите в ръка и ми ги подава.

— Ето! Задръж си ги! От такова нещо не се нуждая.

— Слава богу, нямам. Не съм крава. Ризенфелд! — Тя се смее със своя глас от нощния клуб. — Кажи на момчето, че не съм някоя, на която се подаряват цветя.

— А какво?

— Скъпоценности — отвръща Лиза. — Какво друго?

— Рокли не може ли?

— Рокли когато човек е станал интимен. — Тя ме стрелва с поглед. — Имаш окаян вид. Искаш ли малко да те ободря?

— Благодаря — отговарям аз. — Достатъчно съм бодър. Върви сама на твоя обичаен коктейл в „Червената мелница“.

— Не става дума за „Червената мелница“. Все още ли свириш на орган за идиотите?

— Да — казвам изненадан. — Откъде знаеш?

— Говори се. Знаеш ли, че искам да дойда някой път с тебе в тази лудница.

— Ти и без мене ще отидеш скоро там.

— Хайде де, ще видим кой от нас ще отиде пръв — заявява нехайно Лиза и слага цветята върху един надгробен камък. — Прибери този зеленчук! Не мога да го държа в къщи. Моят старец е много ревнив.

— Какво?

— Ясно какво. Ревнив е като бръснач! А защо да не е?

Не зная как един бръснач може да бъде ревнив; но образът е убедителен.

— Щом мъжът ти е ревнив, как можеш тогава да изчезваш всяка вечер? — питам аз.

— Ами той коли нощем. Аз се възползувам от това.

— А когато не коли?

— Тогава съм на служба като гардеробиерка в „Червената мелница“.

— Наистина ли?

— Ех, малкият, много си досаден — отвръща Лиза. — Като моя старец!

— А роклите и скъпоценностите?

— Всичките са евтини и фалшиви. — Лиза се хили. — Вярва като всеки съпруг. И тъй, прибери този зеленчук! Изпрати го на някое сукалче. Имаш вид на такъв, дето праща цветя.

Лиза ми хвърля един многозначителен поглед през рамо. След това тръгва обратно през улицата със своите красиви крака, обути в протрити червени чехли. Единият е украсен с помпон; на другия помпонът е паднал.

Розите пламтят в здрача. Това е внушителен букет. Ризенфелд се е бръкнал дълбоко. Оценявам букета на петдесет хиляди марки, оглеждам се предпазливо, грабвам го като крадец и отивам в моята стая.

Горе вечерта е застанала в синя мантия на прозореца. Стаята ми е пълна с отражения и сенки, а самотата се стоварва ненадейно върху мене, също като удар с тояга из засада. Зная, че това е глупост — не съм по-самотен от някой вол сред стадо волове, но какво да правя? Самотата няма нищо общо с липсата на общество. Изведнъж ми хрумва, че вчера може би бях много невъздържан с Ерна. Може би всичко това можеше да се изясни съвсем безобидно. При това тя ревнуваше, това личеше от всяка нейна дума. А ревността е любов, това всеки го знае.

Вторачил съм се през прозореца и си давам сметка, че ревността не е любов. Но какво общо има всичко това? Здрачът изопачава мислите, а Георг казва, че с жени не бива да спориш. А точно това направих аз! Изпълнен с разкаяние, усещам уханието на розите, което превръща стаята ми в планината на Венера* от „Танхойзер“.

[* Приказна планина, в която рицарят Танхойзер е живял с богинята Венера (Из операта „Танхойзер“ от Вагнер). — Б. пр.]

Забелязвам, че се разтапям от всеопрощение, всепримирение и надежда. Бързо написвам няколко реда, залепвам писмото, без да го прочета още веднъж, и отивам в канцеларията, за да взема оттам изящната хартия, в която пристигна последната пратка порцеланови ангели. Увивам в нея розите и тръгвам да търся Фриц Крол, най-младия потомък на фирмата. Той е на дванайсет години.

— Фриц, искаш ли да спечелиш две хилядарки?

— Зная вече — отвръща Фриц. — Дайте ги! Същия адрес ли?

— Да.

Фриц изчезва с розите; той е третият разумен човек тази вечер. Всички знаят какво искат, Курт, Лиза, Фриц — само аз нямам никаква представа. И Ерна не е това, което искам — разбирам го в момента, когато вече не мога да извикам Фриц да се върне. Но какво е това? Къде са олтарите, къде са боговете и жертвите? Решавам да отида на Моцартовия концерт, макар че ще съм сам и музиката ще ми подействува още по-лошо.

Когато се връщам звездите трептят високо на небето. Стъпките ми кънтят по уличката и аз съм много възбуден. Бързо отварям вратата на канцеларията, завъртвам електрическия ключ и се стъписвам. Розите лежат до хектографа „Престо“, до тях писмото ми, неразпечатано, а до него едно листче, с което Фриц ми съобщава: „Дамата каза да отидете да се удавите! Поздрав, Фриц.“

Да отида да се удавя. Мила шега, няма що! Чувствувам се компрометиран до мозъка на костите, посрамен и разгневен. Мушвам бележката в студената печка. После сядам на моя стол и размишлявам. Гневът ми взема връх над срама, както винаги, когато човек истински се срамува и знае, че това е заслужено. Написвам ново писмо, вземам розите и отивам в „Червената мелница“.

— Моля, предайте това на госпожица Герда Шнайдер — казвам на портиера. — На акробатката.

Накиченият с всевъзможни ширити мъж ме поглежда, като че съм му предложил да извърши нещо неприлично. Той показва с палец величествено през рамото си.

— Потърсете за това някой от младите прислужници!

Намирам един млад прислужник и му давам указание.

— Предайте този букет по време на представлението.

Той обещава. Дано Ерна да е тук и да види! След това скитам известно време из града, докато се уморя, и се връщам в къщи.

Посреща ме някакво мелодично клокочене. Кнопф пак се е изправил пред обелиска и пикае. Аз мълча; не искам вече да споря. Вземам една кофа, напълвам я с вода и я плискам пред краката на Кнопф. Фелдфебелът облещва очи.

— Наводнение! — мърмори той. — Съвсем не знаех, че е валяло. — И се заклатушква към дома си.

Над гората свети прибулена, червена луна. Душно и тихо е. Човекът от стъкло преминава безшумно. Той може да излезе сега; слънцето няма вече да превърне главата му в лупа. При все това от предпазливост той е обул дебели гумени обуща — би могла да се появи буря, а за него тя е още по-опасна от слънцето. Изабела седи до мене на една пейка в градината пред отделението за неизлечимо болните. Тя е облечена в тясна черна ленена рокля, босите й крака са обути в златни обуща с високи токове.

— Рудолф — казва тя, — ти пак ме изостави. Последния път ми обеща да останеш тук. Къде беше?

„Рудолф — мисля си, — слава богу!“ Тази вечер не бих могъл да понасям Ролф. Прекарах един неспокоен ден и се чувствувам като че някой е стрелял в мене с ловджийска пушка и ме е надупчил със съчми от сол.

— Не съм те изоставил — отговарям аз. — Бях си отишъл, но не съм те изоставил.

— Къде беше?

— Вън, някъде…

Беше ми на устата да кажа: „Вън, при лудите“, но навреме се възпрях.

— Защо?

— Ах, Изабела, сам не зная. Човек върши толкова много неща, без да знае защо…

— Аз те търсих през тази нощ. Луната беше там… не тази там отвъд, червената, неспокойна, която лъже… а другата — студената, ясната, от която може да се пие.

— Сигурно щеше да бъде по-добре, ако бях тук. — Облягам се назад и чувствувам как от нея към мене прелива спокойствие. — Как може да се пие луната, Изабела?

— Във водата. Това е съвсем просто. Тя има вкуса на опал. Почти не я усещаш в устата; но по-късно… тогава чувствуваш как тя започва да свети в тебе. Блясъкът й излиза от очите ти. Но не бива да палиш лампа. В светлината тя увяхва.

Хващам ръката на Изабела и я поставям на слепоочието си. Тя е суха и хладна.

— Как се пие луната във вода? — питам аз.

Изабела отдръпва ръката си.

— През нощта държиш чаша с вода навън, през прозореца… така. — Тя протяга ръка. — Тогава луната влиза. Може да се види как чашата става светла.

— Искаш да кажеш, че луната се отразява вътре.

— Не се отразява. Тя е вътре. — Изабела ме поглежда. — Отразява се… Какво искаш да кажеш с това „отразява се“?

— Отражението е образът в едно огледало. Можеш да се огледаш в много неща, които са гладки. И във водата. Но при все това не си вътре.

— Които са гладки! — Изабела се усмихва учтиво, но не вярва. — Наистина ли? Чудно нещо!

Тя събува едната си обувка и разглежда крака си. Той е тесен и дълъг и не е обезобразен от стягане.

— Да, може би — казва тя, все още учтиво, но незаинтересувано.

— Не може би. Положително. Но това, което виждаш, не си ти. То е само отражение. Не си ти.

— Не, не съм аз. Но къде съм аз, когато то е там?

— Ти си пред огледалото. Иначе то не би могло да те отрази.

Изабела обува отново обувката си и поглежда нагоре.

— Сигурен ли си, Рудолф?

— Съвсем сигурен.

— Аз не. А какво правят огледалата, когато са сами?

— Отразяват това, което е пред тях.

— Ами ако пред тях няма нищо?

— Не е възможно. Все има нещо.

— А през нощта? При новолуние… ако е съвсем тъмно, какво правят тогава?

— Тъмнината — отговарям аз, без да съм вече така напълно убеден, защото как може да се отразява най-дълбоката тъмнина? За да се отрази нещо, все пак трябва да има малко светлина.

— Тогава значи, те са мъртви, ако е съвсем тъмно?

— Може би спят… а когато светлината се върне, те се събуждат.

Изабела кима замислено и притегля роклята си плътно към краката.

— А когато сънуват? — пита неочаквано тя. — Какво сънуват те?

— Кои?

— Огледалата.

— Мисля, че те винаги сънуват — казвам аз. — Сънуват цял ден. Сънуват нас. Сънуват ни от другата страна. Каквото при нас е отдясно, у тях е отляво, а каквото е отляво, у тях е отдясно. Изабела се обръща към мене.

— Тогава те са нашата друга страна.

Замислям се. Всъщност кой знае какво е огледало?

— Виждаш ли — казва тя. — Преди твърдеше, че в тях нямало съвсем нищо. А те имат нашата друга страна в себе си.

— Само дотогава, докато стоим пред тях. Щом се отстраним, вече ни няма в тях.

— Откъде знаеш?

— Това се вижда. Когато се махнеш и погледнеш назад, нашият образ вече го няма там.

— Но ако те само го скриват?

— Как биха могли да го скрият? Те отразяват всичко! Затова са и огледала. Едно огледало не може нищо да скрие.

Между веждите на Изабела се появява бръчка.

— Къде остава тогава той?

— Кой?

— Образът! Другата страна! Връща ли се обратно в нас?

— Не зная.

— Но той не може да се загуби!

— Не се губи.

— Къде остава? — пита по-настойчиво тя. — В огледалото ли?

— Не. В огледалото вече го няма.

— Сигурно е още там! Откъде знаеш това толкова точно? Нали не го виждаш.

— Други хора също виждат, че не е вече там. Те виждат само своя собствен образ, ако стоят пред огледалото. Нищо друго.

— Те го закриват. Но къде остава моят образ? Той трябва да е там!

— Та той е тук — казвам аз и съжалявам, че започнах целия този разговор. — Ако пристъпиш отново пред огледалото, той ще бъде пак там.

Изведнъж Изабела става много неспокойна. Тя коленичи на пейката и се навежда напред. Силуетът й се откроява черен и слаб пред нарцисите, които жълтеят в душната вечер, сякаш са от сяра.

— Значи, той е вътре! А преди ти каза, че не бил там.

Тя сграбчва ръката ми и трепери. Не зная какво да й отговоря, за да я успокоя. Със законите на физиката не мога да й обясня нищо; тя ще ги отхвърли с презрение. А в тоя миг и аз не съм съвсем уверен в тези закони. Изведнъж ми се струва, че в огледалата наистина има някаква тайна.

— Къде е образът, Рудолф? — шепне тя и се притиска към мене. — Кажи ми, къде е? Навсякъде ли е останала частица от мене? Във всички огледала, които съм видяла? Аз съм видяла много, безброй много огледала! Навсякъде ли съм разпръсната? Всяко ли е взело нещо от мене? Един слаб отпечатък, тънко резенче от мене? Нима съм нарязана от огледалата като парче дърво от ренде? Тогава какво е останало още от мене?

Хващам я за раменете.

— Ти си цялата тука — казвам аз. — Огледалата не вземат, а напротив, дават ти нещо. Те го правят видимо и ти го връщат — къс пространство, светъл къс от самата тебе.

— От самата мене? — Изабела все още държи здраво ръката ми. — Ами ако не е така? Ако навсякъде образът лежи погребан в хиляди и хиляди огледала? Как може да го вземем назад? Ах, никога не можем да го вземем назад! Той е загубен! Загубен! Той е издялан като статуя, която няма вече лице. Къде е моето лице? Къде е моето първо лице? Лицето, което съм имала преди всички огледала? Лицето, което имах, преди те да започнат да ме ограбват?

— Никой не те е ограбил — казвам аз безпомощно. — Огледалата не крадат. Те само отразяват.

Изабела диша ускорено. Лицето й е бледно. В прозрачните й очи блести червеният отблясък на луната.

— Къде е останал образът? — шепне тя. — Къде е останало всичко? Къде сме ние въобще, Рудолф? Всичко бяга, шуми, потъва и потъва! Дръж ме здраво! Не, ме пускай! Не ги ли виждаш? — Тя гледа втренчено към замъгления хоризонт. — Те летят там! Всички тези мъртви огледални образи! Те идват и искат кръв! Не ги ли чуваш? Тези сиви крила! Те пърхат като прилепи! Не ги пускай да се приближат!

Изабела притиска главата си към рамото ми, а треперещото си тяло към моето тяло. Аз я държа и гледам в здрача, който става все по-дълбок. Въздухът е спокоен, но тъмнината сега бавно пролазва напред из дърветата край алеята като някоя безшумна рота от сенки. Като че иска да ни заобиколи и да се приближи из засада, за да ни пресече пътя.

— Ела — казвам на Изабела. — Хайде да вървим! Там зад алеята е по-светло. Там има още много светлина.

Изабела се противи и клати глава. Усещам косата й на лицето си — тя е мека и ухае на сено; лицето й също е меко; усещам тънките й кости, брадичката, извивката на челото и изведнъж съм отново дълбоко учуден от това, че зад този тесен полукръг живее един свят със съвсем други закони и че тази глава, която без усилие мога да обгърна с ръцете си, вижда по-иначе всичко — всяко дърво, всяка звезда, всяка връзка между нещата, а и самата себе си. В нея е заключена една друга вселена; за миг всичко започва да плува безредно, и аз вече не зная какво е действителност — това, което виждам, или онова, което тя вижда, или това, което съществува без нас и което никога няма да можем да опознаем, защото то прилича на огледалата, които са тук, когато и ние сме тук, и никога не отразяват нищо друго, освен нашия собствен образ. Ние никога, никога не знаем какво са те, когато са сами, и какво има зад тях; те са нищо, а все пак могат да отразяват, и трябва да са нещо; но те никога не издават своята тайна.

— Ела — казвам аз. — Ела, Изабела. Никой не знае кое какво е, къде се намира и накъде отива… Но ние сме за едно, това е всичко, което можем да знаем.

Тегля я със себе си. Мисля си, че когато всичко се разпада, може би наистина няма нищо друго освен мъничко взаимност, а и това е приятна измама, защото там, където наистина някой се нуждае от другиго, той не може да го последва и не може да му помогне; това съм забелязвал доста често, когато през войната се заглеждах в мъртвите лица на моите другари. Всеки си има своя собствена смърт, трябва сам да умре и никой не може да му помогне.

— Нали няма да ме оставиш сама? — шепне Изабела.

— Няма да те оставя сама.

— Закълни се — казва тя и се спира.

— Заклевам се — отвръщам без колебание.

— Добре, Рудолф — Тя въздъхва, като че сега й е много по-леко. — Но не забравяй! Ти толкова често забравяш.

— Няма да забравя.

— Целуни ме!

Притеглям я към себе си. Изпитвам само лек ужас и не зная какво да правя; целувам я със сухи, стиснати устни.

Изабела вдига ръце, обгръща главата ми и я задържа. Изведнъж усещам остро ухапване и я отблъсквам. От долната ми устна тече кръв. Тя е ухапана. Поглеждам втренчено Изабела. Тя се усмихва. Лицето й е променено. То е зло и лукаво.

— Кръв! — казва тя тихо и тържествуващо. — Ти искаше пак да ме измамиш, познавам те! Но сега вече не можеш. Обещанието ти е подпечатано с кръв. Не можеш вече да се откъснеш от мене!

— Не мога вече да се откъсна — казвам изтрезнял. — Добре. Затова пък не е нужно да ме нападаш като котка. Колко силно тече кръвта! Какво ще кажа на старшата сестра като ме види такъв?

Изабела се смее.

— Нищо — отвръща тя. — Защо трябва всякога да казваш нещо? Не бъди толкова страхлив!

Усещам топлата кръв в устата си. Няма никакъв смисъл да вадя кърпичката си — раната трябва да се затвори сама. Пред мене стои Женевиев. Тя изведнъж е станала Жени. Устата й е малка и грозна, усмихва се лукаво и злобно. Камбаните започват да бият за майската вечерна служба. Една болногледачка идва по пътя. Бялата й горна дреха светлее неясно в полумрака.

Докато траеше службата, раната ми засъхна, получих си хилядата марки и сега седя с викария Бодендик на масата. Бодендик е съблякъл копринените си одежди в малката сакристия. Преди петнадесет минути той все още беше някаква митична фигура — обвян от тамянов дим, в златошити одежди той стоеше всред светлината на свещите, вдигнал златния потир с тялото Христово в причастието над главите на благочестивите милосърдни сестри и над главите на лудите, на които е позволено да присъствуват при молитвата; но сега, в черната, отърка-на дреха и леко замърсената от пот бяла яка, която е закопчана отзад вместо отпред, той е само един обикновен агент на бога — добродушен, як, с румените бузи, червения нос и пукнатите кръвоносни жилчици по него, които издават любителя на виното. Бодендик не знае, но той е бил мой изповедник в продължение на няколко години, преди войната, когато ние, по нареждане на училището, трябваше всеки месец да се изповядваме и очистваме от грехове. Който не беше съвсем глупав, отиваше при Бодендик. Той не дочуваше и тъй като при изповедта се шепне, не можеше да разбере какви грехове изповядвахме. Затова налагаше най-лекото покаяние. Трябваше да кажем по няколко пъти молитвата „Отче наш“, след което всички грехове ни се опрощаваха и можехме да отидем да играем на футбол или да се опитаме да получим някоя забранена книга от градската библиотека. Съвсем иначе беше при пастора от катедралата, при когото попаднах веднъж, защото бързах и понеже пред изповедалнята на Бодендик имаше дълга опашка от чакащи. Пасторът ми наложи твърде коварно покаяние: след седмица трябваше пак да отида на изповед, и когато направих това, той ме попита защо съм дошъл. Тъй като при изповед не бива да се лъже, аз му казах и той ми наложи за изкупление да прочета толкова молитви, колкото зърна имат няколко десетки броеници, и ми заповяда пак да отида след неделя. И това продължи така, докато почти се отчаях и се видях вече за цял живот осъден да се изповядвам всяка седмица пред молитвената броеница на пастора. За щастие, на четвъртата седмица светият мъж заболя от дребна шарка и трябваше да остане на легло. Когато настъпи денят ми за изповед, аз отидох при Бодендик и с висок глас му обясних положението, че пасторът от катедралата ме е задължил днес пак да се изповядам, но той е болен. Какво да правя? Не бих могъл да отида при него, понеже дребната шарка е заразителна. Бодендик реши, че и при него мога да се изповядам също така добре, както при пастора; изповедта си е изповед и свещеникът — свещеник. Изповядах се и бях освободен. Но оттогава насетне отбягвах пастора от катедралата като чума.

Ние седим в малка стая близо до големия салон за свободните болни. Това не е истинска трапезария; в стаята има етажерки за книги, саксия с бели герании, няколко стола, кресла и една кръгла маса. Старшата сестра ни е изпратила бутилка вино и ние чакаме яденето. Преди десет години не бих повярвал, че някога ще мога да пия бутилка вино заедно с моя изповедник, но тогава също не бих повярвал, че някога ще убивам хора и няма да ме обесят за това, а ще ме наградят с орден; но въпреки това така стана.

Бодендик опитва виното.

— От замъка Райнхардсхаузенер в чифлика на принц Хайнрих Пруски — благоговейно обяснява той. — Старшата сестра ни е изпратила много добро. Разбирате ли от вино?

— Малко — отговарям аз.

— Би трябвало да се научите. Яденето и пиенето са дар божи. Човек трябва да им се наслаждава и да ги разбира.

— Смъртта сигурно също е дар божи — отвръщам аз и поглеждам през прозореца в тъмната градина. Духа вятър и черните върхари на дърветата се поклащат. — И на смъртта ли човек да се наслаждава и да я разбира?

Бодендик ме поглежда развеселен над ръба на чашата си с вино.

— За един християнин смъртта не е проблем. Той не трябва непременно да й се наслаждава; но без друго я разбира. Смъртта е вратата към вечния живот. В нея няма нищо страшно. А за мнозина тя е избавление.

— Защо?

— Избавление от болести, страдание, самота и нищета.

Бодендик отпива с наслада една глътка и я задържа зад червените си бузи.

— Зная — казвам аз. — Избавление от земната долина на скръбта. Защо собствено бог я е създал?

Бодендик сега не изглежда като човек, който не може да понася долината на скръбта. Той е закръглен, пълен и е преметнал пешовете на расото си над облегалото на стола, за да не се смачкат под тежестта на големия му задник. Така седи той на стола, той — познавачът на отвъдния свят и на виното, и стиска здраво чашата в ръка.

— За какво в същност бог е създал долината на скръб та? — питам отново аз. — Не е ли могъл веднага да ни пусне във вечния живот?

Бодендик свива рамене.

— Бихте могли да прочетете това в Библията. Човекът, раят, грехопадението…

— Грехопадението, изгонването от рая, първородният грях, а след това проклятието над стотици хиляди поколения. Богът на най-продължителното отмъщение, което някога е съществувало.

— Богът на опрощението — отвръща Бодендик и държи виното срещу светлината. — Богът на любовта и справедливостта, който винаги е готов отново да прости и който е пожертвувал своя единствен син, за да спаси човечеството.

— Господин викарий Бодендик — казвам аз, неочаквано силно ядосан. — За какво собствено богът на любовта и справедливостта е създал хората толкова различни? Защо един е нещастен и болен, а друг е здрав и подъл?

— Който е унижен тук, ще бъде възвисен на оня свят. Бог е изравняващата справедливост.

— Не съм толкова сигурен — отвръщам аз. — Познавах една жена, която десет години имаше рак, издържа шест страхотни операции, от които никоя не мина без болки, и най-сетне се отчая от бога, когато умряха двете й деца. Тя не ходеше вече на литургия, на изповед и причастие и според правилата на църквата умря в състояние на смъртен грях. Според същите правила тя сега ще гори за вечни времена в ада, който богът на любовта е създал. Това е справедливо, нали?

Бодендик гледа известно време във виното.

— За майка си ли говорите? — запита след малко той. Поглеждам го втренчено.

— Какво общо има това?

— За майка си говорите, нали? Аз преглъщам.

— Ако ще да е била и майка ми…

Той мълчи.

— Достатъчна е била една единствена секунда, за да се помири с бога — казва предпазливо Бодендик. — Една секунда преди смъртта. Една единствена мисъл. Тя дори не е необходимо да бъде изречена.

— Преди няколко дни казах същото на една отчаяна жена. Но ако мисълта не се е появила?

Бодендик ме поглежда.

— Църквата има правила. Тя ги има, за да предпазва и възпитава. Бог няма правила. Бог е любов. Кой от нас може да знае как съди той?

— Съди ли той?

— Ние казваме така. А то е любов.

Бодендик се усмихва.

— Не мислите ли, че преди нас и други хора са разсъждавали върху това?

— Да, безброй много. И по-умни от мене.

— И аз мисля така — отвръща спокойно Бодендик.

— Това не пречи и аз да правя същото.

— Разбира се, че не. — Бодендик напълва чашата си. — Стига само да го правите основно. Съмнението е обратната страна на вярата.

Аз го поглеждам. Той седи насреща като някоя крепостна кула и нищо не може да го разтърси. Зад неговата яка глава тъмнее нощта, неспокойната нощ на Изабела, която вее и блъска срещу прозореца, безкрайна и пълна с въпроси без отговор. Но Бодендик има отговор за всичко.

Вратата се отваря. В кръгли съдове, поставени един върху друг, на голям поднос се появява яденето. Храната се поднася както в болниците т — съдовете влизат един в друг. Сестрата, която работи в готварницата, постила покривка на масата, след това слага ножове, вилици и лъжици и изчезва.

Бодендик повдига капака на горния съд.

— Какво ли ще ядем тази вечер? Бульон — казва нежно той. — Бульон с топчета от мозък. Отлично! И говеждо печено с червено зеле. Това е цяло откровение!

Той напълва чиниите и започва да яде. Аз се ядосвам, че спорих с него, и чувствувам, че той безспорно ме превъзхожда, при все че това няма нищо общо с въпроса. Превъзхожда ме, защото нищо не търси. Той знае. Но какво знае? Не може нищо да докаже. Въпреки това може да си играе с мене както иска.

Влиза лекарят. Това не е директорът, а лекуващият лекар.

— Ще вечеряте ли с нас? — пита Бодендик. — Тогава трябва да побързате. Иначе нищо няма да ви оставим.

Лекарят клати глава.

— Нямам време. Ще има буря. В такива случаи болните са винаги извънредно неспокойни.

— Не личи, че ще има буря.

— Още не. Но наближава. Болните предчувствуват това. Вече се наложи да направим водни процедури на някои от тях. Ще прекараме мъчителна нощ.

Бодендик разпределя говеждото печено между нас. Взема за себе си по-голямото парче.

— Добре, докторе — казва той. — Но пийте поне чаша вино с нас. То е петнадесетгодишно. Дар божи! Дори за нашия млад езичник тук.

Намига ми, а на мене страшно ми се иска да изсипя соса от яденето си в леко омазнената му яка. Докторът сяда при нас и взема чашата. Бледата сестра подава глава от вратата.

— Няма да вечерям сега, сестра — казва докторът. — Оставете в стаята ми няколко сандвича и бутилка бира.

Той е мъж на около тридесет и пет години, мургав, със слабо лице, събрани очи и големи, щръкнали уши. Казва се Вернике, Гуидо Вернике, и мрази собственото си име така, както аз мразя „Ролф“.

— Как е госпожица Терховен? — питам доктора.

— Терховен? Ах, да, за съжаление не е особено добре. Нищо ли не забелязахте днес? Никаква промяна?

— Не. Беше както винаги. Може би малко възбудена; но вие казахте, че това е от бурята.

— Ще видим. Тук горе човек никога не може да предсказва много.

Бодендик се смее.

— Сигурно не. Тука не може.

Аз го поглеждам и си мисля: „Какъв груб християнин“. Но после ми идва на ум, че е професионален душевен самарянин; а когато човек върши нещо по професия, винаги част от чувството се губи за сметка на умението — също както при лекарите, милосърдните сестри и продавачите на надгробни камъни.

Слушам как Бодендик разговаря с Вернике. Неочаквано загубвам желание да ям повече, ставам и отивам към прозореца. Зад раздвижените черни върхари е израснала стена от облаци с бледи очертания. Взирам се навън. Изведнъж всичко ми се струва много чуждо и зад тъй познатия градски пейзаж мълчаливо се втурва напред нещо друго, диво, което изблъсква стария пейзаж като празна шушулка. Спомням си вика на Изабела: „Къде е моят пръв образ? Образът ми преди да се бях оглеждала в огледало?“ „Да, къде е този най-пръв образ? — мисля аз. — Къде е прапейзажът, който не е бил още пейзаж за нашите сетива, преди да се превърне в парк, гора, къща, човек; къде е лицето на Бодендик преди да се е било превърнало в Бодендик, къде е лицето на Вернике, което все още не е съответствувало на името му. Знаем ли още нещо за това? Или сме омотани в някаква мрежа от понятия и думи, от логика и мамещ се разум, а зад тях самотно пламтят първичните огньове, до които нямаме вече достъп, защото сме ги впрегнали да принасят полза и да се превръщат в топлина, в кухненски огън и отопление, в лъжа и сигурност, в еснафщина и зидове и в краен случай в турска баня за обляната в пот философия и наука? Къде са те? Пламтят ли все още непостижими, чисти и недостъпни отвъд живота и смъртта, преди да са станали за нас живот и смърт, а може би са достъпни само за тези, които сега, в тази сграда, в своите стаи зад решетките, седят и пристъпват дебнешком, гледат втренчено и чувствуват бурята в кръвта си? Къде е границата, която разделя хаоса от реда, кой може да премине през нея и да се върне, ако някой би успял да стори това, кой би узнал нещо? Не заличава ли едното спомена от другото? Кои са безумните, белязаните, изгнаниците — ние ли с нашите граници, с нашия разум, с нашата стройна картина на света, или другите, през които като буря се носи и святка хаосът, които са обречени на безпределността като стаи без врати и без тавани, като помещения с три стени, в които се святка, бучи и вали, докато ние гордо пристъпваме в нашите затворени стаи с врати и четири стени и мислим, че стоим по-високо, защото сме се изплъзнали от хаоса? Но какво е хаос? И какво е ред? И кой ги има? И защо? И кой се е изплъзвал някога?“

Някаква бледа светлина полита високо над очертанията на парка, а след дълго време й отговаря много слаб тътен. Също като каюта, изпълнена със светлина. Нашата стая сякаш плава в нощта, която става злокобна, като че някъде пленени великани разтърсват веригите си, за да скочат и погубят целия род на джуджетата, които за късо време са ги оковали. Каюта със светлина в тъмнината, книги и три нормални мозъка в една сграда, в която като във восъчни клетки на пчелен кошер е затворено ужасното, проблясващо с далечни светкавици в разстроените мозъци наоколо! Ами ако за миг някаква светкавица на прозрението премине през всички и те се обединят в един общ бунт, ако изпочупят бравите, разбият решетките и се втурнат като сива вълна нагоре по стълбите, за да отнесат осветената стая, тази каюта на ограничения, непоклатим дух в нощта и в това, което безименно се таи зад нощта и е по-могъщо от нея?

Обръщам се. Човекът на вярата и човекът на науката седят под светлината, която ги озарява. Зад тях светът не е смътно, трептящо вълнение, не е тътен от глъбините, нито далечни светкавици в ледени небесни пространства — те са хора на вярата и на науката, имат отвее и везни, и мярка, и макар у всеки те да са различни, това не ги тревожи, те са уверени, разполагат с имена, които могат да залепят като етикети върху всичко, спят добре, имат цел; това ги задоволява, и дори ужасът, черната завеса пред самоубийството, има точно определено място в тяхното битие, има име, класифицирано е и затова е станало безопасно. Само безименното убива, или това, което е разчупило своето име.

— Святка се — казвам аз. Докторът вдига очи.

— Наистина ли?

Той тъкмо разяснява същността на шизофренията — болестта на Изабела. Тъмното му лице е леко поруменяло от усърдие. Обяснява как болни от този вид светкавично, за няколко секунди, се превръщат от една личност в друга, и как в древността някои от тях били смятани за оракули и светци, а други за обсебени от дявола, и народът е изпитвал пред тях суеверно страхопочитание. Докторът философствува върху причините и аз изведнъж се учудвам откъде знае той всичко това и защо го определя като болест. Не би ли могло то със същото основание да се нарече едно извънредно богатство? Нима всеки нормален човек няма в себе си също десетина личности? И разликата не е ли само в това, че здравият ги подтиска, а болният ги пуска на свобода? Кой тогава е болен?

Отивам до масата и изпивам чашата си. Бодендик ме наблюдава благосклонно, а Вернике ме поглежда като някакъв напълно безинтересен случай. За пръв път усещам виното; усещам, че е добро, затворено в себе си, узряло и не без опора. „То няма вече никакъв хаос в себе си — мисля аз. — Преобразило е хаоса. Преобразило го е в хармония. Но само го е преобразило, без да се изтръгне от него. Не е избягало от хаоса.“

Изведнъж, за миг ме обзема неописуемо безпричинно щастие. „Значи човек е в състояние да направи това. В състояние е да преобразява! Да не е само едното или другото. Възможно е да бъде и едното чрез другото.“

Ново бледно сияние връхлита върху прозореца и угасва. Докторът става.

— Започва! Трябва да отида оттатък при затворените.

Затворените са болни, които никога няма да излязат.

Те остават заключени, докато умрат, в стаи със завинтени за пода и стените мебели, със зарешетени прозорци и врати, които могат да бъдат отключени само отвън. Те живеят в клетки като опасни хищници и никой не обича да говори за тях. Вернике ме поглежда.

— Какво ви е на устната?

— Нищо. Ухапах се насън.

Бодендик се смее. Вратата се отваря и дребната милосърдна сестра донася нова бутилка вино и три чаши. Вернике излиза със сестрата. Бодендик посяга към бутилката и си налива. Сега разбирам защо предложи на Вернике да пие с нас; тогава старшата сестра изпрати втора бутилка. Само една бутилка нямаше да бъде достатъчна за трима души. „Какъв хитрец! — казвам си аз. — Той повтори чудото на нахранването при проповедта на планината. От една чаша за Вернике направи цяла бутилка за себе си.“

— Вие навярно няма да пиете повече, нали? — пита Бодендик.

— Ще пия — отговарям аз и сядам. — Виното започва да ми се услажда. Вие ме научихте на това. От сърце ви благодаря!

Бодендик с кисело-сладникава усмивка изважда бутилката от леда. Той за миг разглежда етикета, преди да ми налее — четвърт чаша. Собствената си чаша напълва почти догоре. Аз спокойно вземам бутилката от ръката му и доливам чашата си, докато се напълва също както неговата.

Бодендик неочаквано се разсмива. Лицето му разцъфва като божур.

— Наздраве! — казва тържествено той.

Бурята тътне и бушува. Светкавиците падат като безшумни саблени удари. Седя до прозореца на моята стая; всички писма на Ерна, превърнати в късчета, лежат пред мене в един издълбан слонски крак, който преди година ми подари вместо кошче за хартия околосветският пътешественик Ханс Ледерман, синът на майстор-крояча Ледерман.

Скъсах с Ерна. Изредих всичките й неприятни качества; емоционално и човешки я унищожих в себе си и за десерт прочетох няколко глави от Шопенхауер и Ницше. Но въпреки това бих предпочел да имам смокинг, автомобил и шофьор и, придружен от две-три известни артистки и с няколко стотин милиона в джоба, да се появя сега в „Червената мелница“, за да нанеса там смъртоносен удар на тази змия. Известно време си представям какво би станало, ако тя прочете утре във вестника, че съм спечелил голямата лотарийна печалба или съм бил тежко ранен при спасяване на деца в горящи къщи. После виждам светлина в стаята на Лиза.

Тя отваря прозореца и прави някакви знаци. Моята стая е тъмна, Лиза не може да ме види; значи, знаците не са за мене. Тя беззвучно казва нещо, посочва гърдите си, след това нашата къща и кима с глава. После светлината угасва.

Предпазливо се навеждам навън. Полунощ е и прозорците наоколо са тъмни. Само прозорецът на Георг Крол е отворен.

Аз изчаквам и виждам как портата на Лиза се раздвижва. Тя пристъпва навън, бързо се оглежда наляво и надясно и притичва през улицата. Облечена е с лека, пъстра рокля и държи обущата си в ръка, за да не издава никакъв шум. В същото време чувам как нашата порта се отваря внимателно. Трябва да е Георг. На портата горе има звънец и за да се отвори безшумно, трябва да се качиш на стол, да хванеш звънеца, да натиснеш надолу с крак дръжката на бравата и да я изтеглиш — един акробатичен номер, за който човек трябва да е трезвен. Аз знам, че тази вечер Георг е трезвен.

Чува се бъбрене; тракане на високи токове. Лиза, това суетно зверче, значи, пак е обула обущата си, за да изглежда по-прелъстителна. Вратата към стаята на Георг изскърцва леко. Я гледай! Кой можеше да очаква това? Георг — тази тиха вода! Кога е успял?

Бурята се връща. Гръмотевиците стават по-силни и изведнъж, като дъжд от сребърни талери, водата плисва върху паважа. Нагоре политат фонтани от воден прах и полъхва освежаваща хладина. Навеждам се от прозореца и гледам този кипеж на мокротата. Водата вече блика от водосточните тръби, светкавици я озаряват и при тяхното пламване и угасване виждам как от стаята на Георг голите ръце на Лиза се протягат в дъжда, после виждам главата й и чувам нейния дрезгав глас. Плешивата глава на Георг не виждам. Той не е поклонник на природата.

Вратата на двора се отваря от удар с юмрук. Мокър като мишка, фелдфебелът Кнопф се клатушка навътре. От шапката му се стича вода. „Слава богу — мисля си, — в такова време няма нужда да мия с кофа вода след неговите свинщини!“ Но Кнопф ме разочарова. Той въобще не поглежда жертвата си — черния обелиск. Проклинайки и замахвайки към дъжда като към рояк комари, той се скрива у дома си. Водата е неговият най-голям враг.

Вземам слонския крак и изсипвам късчетата хартия на улицата. Дъждът бързо отнася любовните брътвежи на Ерна. „Парите победиха — мисля аз, — както винаги, при все че нищо не струват.“ Отивам до другия прозорец и гледам в градината. Там голямото дъждовно тържество е в разгара си — някаква зелена оргия на чифтосването, безсрамна и невинна. При блясъка на далечните светкавици виждам надгробната плоча за самоубиеца. Тя е сложена настрана, надписът е издълбан и блести в злато. Затварям прозореца и запалвам лампата. Долу Георг и Лиза си шепнат. Изведнъж моята стая ми се вижда ужасно празна. Пак отварям прозореца, вслушвам се в безименното плискане и решавам да поискам от книжаря Бауер като възнаграждение за частните уроци на сина му през последната седмица някоя книга върху йогите, самоотричането и самозадоволяването. С дихателни упражнения хората успявали да постигнат чудеса.

Преди да си легна да спя минавам покрай огледалото. Спирам се и гледам в него. „Какво има тук наистина? Откъде идва перспективата, която не съществува, дълбочината, която мами, пространството, което е плоскост? И кой е този, който ме гледа от огледалото, а не съществува?“

Поглеждам устните си, подпухнали и с коричка на ухапаното място, докосвам ги и някой насреща докосва една призрачна устна, която не съществува. Хиля се и един Никой отсреща се~хили. Поклащам глава и този Никой клати несъществуващата си глава. Кой от нас е „някой“? И кое е моето „аз“? Това там или преоблеченото в плът срещу него? Или има и нещо друго, нещо зад двамата? Побиват ме тръпки и угасвам лампата.

Ризенфелд удържа на думата си. Дворът е пълен с паметници и цокли. Полираните от всички страни са обковани в дъски и увити в зебло. Те са примадоните между надгробните камъни и трябва извънредно внимателно да се отнасяме към тях, за да не се очукат ръбовете им.

Целият персонал е на двора, за да помага и наблюдава. Дори старата госпожа Крол се навърта наоколо, проверява колко е черен и дребнозърнест гранитът и от време на време хвърля меланхоличен поглед към обелиска до вратата — единственото, което е останало от покупките на покойния й съпруг.

Курт Бах ръководи пренасянето на един грамаден блок пясъчник в работилницата му. От него ще се роди някой нов умираещ лъв, но този път не приведен, със зъбобол, а ревящ с последна сила и с пречупено копие в хълбока. Определен е за военен паметник на селото Вюстринген, в което се подвизава едно особено войнствено дружество на бойците под командата на запасния майор Волкенщайн. За Волкенщайн скърбящият лъв бе прекалено мекушав. Той на драго сърце би поръчал лъв с четири огнебълващи глави.

Разопаковаме и една пратка от Вюртембергската фабрика за метални изделия, пристигнала в същото време.

Четири орела, с разперени за полет криле, са наредени един до друг на земята, два от бронз и два от чугун. Те са тук, за да увенчаят други военни паметници и да въодушевяват младежта за нова война, защото, както запасният майор Волкенщайн убедително заявява някой път трябва да победим и ние най-сетне, и тогава горко на другите! Сега засега обаче орлите изглеждат само като грамадни кокошки, които се канят да снасят яйца; но когато кацнат като на трон горе на паметниците, това няма да е така. И генералите без униформа заприличват лесно на укротители на херинги, а даже и Волкенщайн в цивилни дрехи прилича само на дебел учител по физическо възпитание. Външността и дистанцията са всичко в нашето любимо отечество.

Като шеф на рекламата, аз следя за подреждането на паметниците. Те не трябва да бъдат наредени един до друг, без да имат нещо общо помежду си, а да образуват привлекателни групи и да са разпределени художествено из градината. Хайнрих Крол е против това. На него по му харесва, ако камъните са строени като войници; всичко друго му се струва несериозно. За щастие, така мисли само той. И майка му е против него. В същност тя винаги е против него. И до днес се чуди защо Хайнрих е нейно дете, а не на запасната майорша Волкенщайн.

Денят е син и много хубав. Небето се издува като огромна копринена палатка над града. Влажната хладина на утрото още виси в короните на дърветата. Птиците цвърчат, като че на света няма нищо друго освен започващото лято, гнездата и младия живот в тях. Не ги интересува, че доларът като отвратителна гъба е набъбнал до петдесет хиляди. Не ги интересува и това, че в утринния вестник има съобщения за три самоубийства — все бивши невзрачни пенсионери; и трите самоубийства са извършени по любимия начин на бедните: чрез отваряне на крана за светилен газ. Пенсионерката Кубалке била намерена с главата в пещта на кухненската си печка; пенсионираният счетоводител Хопф бил намерен току-що избръснат, в последния си, безупречно изчеткан и с много кръпки костюм, в ръка с четири банкноти по хиляда марки без стойност, подпечатани с червен печат, като входни билети за небето; вдовицата Глас била намерена на прага на кухнята й, а до нея лежала скъсана спестовната й книжка с влога петдесет хиляди марки. Подпечатаните с червен печат банкноти по хиляда марки на Хопф са били някакво последно знаме на надеждата: от дълго време съществуваше вярата, че някога пак ще получат стойност. Откъде дойде този слух, никой не знаеше. Никъде върху тях не беше отбелязано, че са платими в злато, а дори да беше отбелязано такова нещо, държавата — този неприкосновен измамник, който сам злоупотребява с билиони, но хвърля в затвора всеки, който му открадне някакви си пет марки, — все би измислила някаква хитрина, за да не ги изплати. Едва завчера във вестника беше поместено съобщение, че банкнотите по хиляда марки няма да се ползуват с никакви привилегии. Затова днес във вестника е отпечатано съобщението за смъртта на Хопф.

От работилницата на дърводелеца на ковчези Вилке се чуват удари, като че там се е настанил някакъв грамаден весел кълвач. Търговията на Вилке цъфти; в края на краищата от ковчег има нужда всеки, дори и самоубиеца — времето на масовите гробове и на погребванията в платнище отмина заедно с войната. Човек отново изгнива съобразно общественото си положение — в бавно разпадащо се дърво, в мъртвешки саван или във фрак без гръб и в мъртвешки дрехи от бял креп дьо шин. Хлебарят Нибур даже беше накичен с всичките си ордени и значки на дружествата, в които е членувал; жена му настояваше за това. Тя му даде за онзи свят и едно копие от знамето на певческото дружество „Съгласие“. В него той беше втори тенор. Всяка събота ревеше „Тишина в гората“ и „Гордо се вее знамето черно, бяло и червено“, изпиваше толкова бира, че едва не се пръсваше, а след това си отиваше в къщи, за да напердаши жена си. Праведен човек, както каза на гроба му пасторът.

За щастие, към десет часа Хайнрих Крол изчезва, с велосипед и запретнати панталони, за да обиколи селата. Толкова голямо количество пресен гранит вълнува неговото търговско сърце: той трябва да отиде да го занесе на скърбящите опечалени.

Сега можем да действуваме по-свободно. Най-напред си даваме почивка и госпожа Крол ни подкрепя със сандвичи с масло и лебервурст и с кафе. Лиза се появява на пътната врата. Тя е облечена в яркочервена копринена рокля. Старата госпожа Крол я прогонва с поглед. Тя не може да търпи Лиза, въпреки че не е голяма черковница.

— Ама че мръсна повлекана — заявява преднамерено тя.

Георг се хваща на въдицата.

— Мръсна ли? Защо да е мръсна?

— Мръсна е, не виждаш ли? Неумита, пък си метнала един копринен парцал отгоре.

Виждам, че Георг неволно се замисля. Никой, освен ако не е декадент, не би искал любимата му да е мръсна. За миг майка му го стрелва с поглед тържествуващо; след това променя темата. Поглеждам я учудено; тя е като някой пълководец с войски в пълна бойна готовност — нанася удара ненадейно и докато противникът бавно се приготвя за отбрана, вече е съвсем другаде. Лиза може да е повлекана; но положително не е много мръсна.

Трите дъщери на фелдфебела Кнопф изхвръкват от къщи. Те са дребни, кръглички и пъргави — шивачки като майка си. По цял ден машините им бръмчат. Сега чуруликат и излитат, държейки в ръцете си пакети с непостижимо скъпи копринени ризи за гешефтарите. Кнопф, този стар воин, не дава нито стотинка от своята пенсия за домакинството; за него трябва да се грижат четирите жени.

Внимателно разопаковаме нашите два черни кръста — паметници. В същност те би трябвало да стоят до входа, за да създават впечатление за охолство, и ако бяха дошли през зимата, щяхме да ги сложим там; но сега е май, и колкото и да е странно, нашият двор е сборище на котките и на влюбените. Котките мяукат още от февруари по надгробните камъни и се гонят зад рамките от цимент, влюбените обаче се настройват да се любят на открито, щом стане достатъчно топло…а кога ли е прекалено студено за такова нещо? Хакенщрасе е странична и тиха улица, пътната ни врата изглежда гостоприемна, а градината е стара и голяма. Нашата малко страшна изложба не смущава влюбените двойки; напротив — тя сякаш подклажда у тях особена разпаленост. Няма и две седмици, откакто един каплан* от село Хале, който е свикнал като всички божи хора да става с кокошките, се яви при нас в седем часа сутринта, за да купи четири от най-малките надгробни камъни за гробовете на починалите през годината Христови невести.

[* Каплан (лат.) — католишки помощник — свещеник. — Б. пр.]

Когато, още сънен, го водех през градината, едва можах да махна навреме едни розови гащички от изкуствена коприна, които се вееха като знаме върху дясното рамо на нашия полиран от всички страни кръст-паметник и бяха забравени от някоя разгорещена нощна двойка. Да сееш живот върху територията на смъртта — в това сигурно има нещо, което в широк, поетически смисъл действува примиряващо; и когато разправих случката на учителя-поет от нашия клуб Ото Бамбус, той веднага открадна идеята и я преработи в една елегия с космически хумор; но иначе това може да прави много неприятно впечатление, особено ако наблизо блести на утринното слънце и някоя празна бутилка от ракия.

Оглеждам изложбата. Тя е приятна за окото, доколкото човек може да каже подобно нещо за надгробни камъни. Двата кръста блестят под утринното слънце върху поставките си като символи на вечността, изгладени отломъци от някога нажежената земя, огладени, полирани и сега готови завинаги да запазят за потомството името на някой търговец или спекулант, защото дори един шарлатанин не би искал да изчезне от тази планета, без да остави някаква следа.

— Георг — казвам аз, — трябва да внимаваме да не би брат ти да продаде нашата Верденбрюкска Голгота на някои мръсни селяни, които ще я платят едва след жътвата. Нека в този хубав ден, когато пеят птиците и кафето ухае, да положим свещена клетва: двата кръста ще бъдат продадени само срещу заплащане в брой! Георг се усмихва под мустак.

— Не е чак толкова опасно. Ние трябва да платим нашата полица след три седмици. Колкото по-рано получим парите, толкова повече ще спечелим.

— Какво ще спечелим? — отвръщам аз. — Една илюзия… до следващия курс на долара.

— По някой път ти си прекалено деловит. — Георг запалва бавно една пура, която струва пет хиляди марки. — Вместо да се оплакваш, ще сториш по-добре да гледаш на инфлацията като на обратен символ на живота. С всеки преживян ден един ден от твоето съществувание изчезва. Ние живеем от капитала, а не от лихвите. Всеки ден доларът се покачва; но всяка нощ курсът на твоя живот спада с един ден. Може ли да напишеш сонет върху това?

Наблюдавам самодоволния Сократ от Хакенщрасе. Ситни капчици пот украсяват плешивата му глава като перли върху светла дреха.

— Смайващо е, как човек може да бъде философски настроен, когато не е спал сам през нощта — казвам аз.

На Георг не му трепва окото.

— А кога друг път? — обяснява спокойно той. — Философията трябва да бъде весела, а не измъчена. Да се свързват с нея метафизични спекулации е все едно да се свързва чувствеността с онова, което членовете на вашия клуб на поетите наричате идеална любов. Ще настъпи непоносима бъркотия.

— Бъркотия? — казвам аз засегнат. — Я гледай ти, дребен буржоа на приключенията! Колекционер на пеперуди, който иска да набоде всичко на иглички! Не знаеш ли, че човек е мъртъв без това, което ти наричаш бъркотия?

— Ни най-малко. Аз само разграничавам нещата. — Георг ми духва в лицето дима от пурата си. — Предпочитам да страдам достойно и с философска тъга за преходността на живота, отколкото да споделям просташката заблуда да бъркам някоя Мина или Ана с хладната тайна на битието и да приемам, че светът се свършва, когато Мина или Ана предпочетат някой друг Карл или Йосиф. Или когато някоя Ерна предпочете един грамаден бозайник в английски камгарен костюм.

Георг се хили. Аз отвръщам студено на предателския му поглед.

— Евтина шега, достойна за Хайнрих! — казвам аз. — Ти си скромен любител на достъпното! Ще ми обясниш ли тогава, за какво четеш така страстно списания, които гъмжат от непостижими съблазнителки, скандали из висшето общество, дами от театъра и сърдечни изкусителки във филма?

Георг отново ми духва в очите дим за триста марки.

— Това го правя за въображението си. Не си ли чувал нищо за небесна и земна любов? Неотдавна ти се опита да ги съединиш в твоята Ерна и получи добър урок, ти, честен бакалино на любовта, който искаше да имаш в един и същ магазин кисело зеле и хайвер! Нима все още не знаеш, че в такъв случай киселото зеле никога няма да добие вкуса на хайвера, но хайверът винаги ще има вкус на кисело зеле? Аз ги държа на разстояние и ти трябва да вършиш същото! Така животът е удобен. А сега ела да измъчим Едуард Кноблох. Той сервира днес говеждо задушено с макарони.

Кимвам и безмълвно си вземам шапката. Без да забележи, Георг ме засегна тежко, но дявол да ме вземе, ако му дам да забележи това.

Когато се връщам, намирам Герда Шнайдер в канцеларията. Тя е облечена със зелен пуловер и къса пола; на ушите си носи големи обици с фалшиви камъни. Върху лявата страна на пуловера е затъкнала едно цвете от букета на Ризенфелд; букетът трябва да е траял извънредно дълго. Тя посочва цветето и казва:

— Merci! Всички ми завидяха. Това беше букет за някоя примадона.

Поглеждам я. „Тук навярно седи точно това, което Георг нарича земна любов — мисля си аз, — ясно, здраво, младо и без надути приказки. Изпратих й цветя и тя е дошла, толкоз! Изтълкувала е цветята така, както всеки разумен човек би направил това. Вместо да се преструва дълго, тя е дошла. Съгласила се е и сега в същност няма какво повече да разговаряме.“

— Какво ще правиш днес следобед? — пита Герда.

— Ще работя до пет. После ще предам частен урок на един идиот.

— По какво? По идиотизъм ли? Аз се хиля.

— В същност, ако размисли човек — да.

— Значи, до шест. След това ела в Алтщедтер Хоф. Аз ще тренирам там.

— Добре — казвам, преди да съм размислил. Герда става.

— И така, до тогава…

Тя ми поднася лицето си. Аз съм изненадан. Толкова много съвсем не бях очаквал от изпратените цветя. Но собствено защо да не бях очаквал? Георг навярно има право: срещу любовната мъка не трябва да се бориш с философия, а само с друга жена. Предпазливо целувам Герда по бузата.

— Глупчо! — казва тя и ме целува здравата в устата. — Пътуващите артисти нямат много време за излишни преструвки. След две седмици трябва да бъда другаде. И така, до довечера…

Тя излиза от канцеларията изправена, със здравите си, силни крака и яки рамене. На главата си носи червена баретка. Изглежда обича цветното. Навън се спира до обелиска и поглежда към нашата Голгота.

— Това е складът ни — пояснявам аз. Герда кимва.

— Изкарвате ли нещо?

— Горе-долу… в днешните времена…

— Да. Смешно, нали?

— Няма нищо смешно — отвръща Герда. — Какво да кажа аз, като провирам глава изотзад между краката, си в „Червената мелница“? Вярваш ли, че бог е искал това, когато ме е създал? И така, до шест.

Старата госпожа Крол идва с една лейка от градината.

— Това е порядъчно момиче — казва тя и поглежда след Герда. — Каква е?

— Акробатка.

— Гледай ти, акробатка! — отвръща изненадана тя. — Акробатките обикновено са порядъчни хора. Не е певица, нали?

— Не. Истинска акробатка. Прави салта, изправя се на ръце и се огъва като змия.

— Вие я познавате доста добре. Искаше ли да купи нещо?

— Още не.

Госпожа Крол се смее. Очилата й блещукат.

— Драги ми Лудвиг — казва тя, — нямате си представа колко глупав ще ви се струва вашият сегашен живот някога, когато станете на седемдесет години.

— Още не съм съвсем сигурен в това — пояснявам аз. — Той и сега ми се струва доста глупав. Какво мислите впрочем за любовта?

— За кое?

— За любовта. За небесната и земната любов. Госпожа Крол се смее от сърце.

— Отдавна съм забравила какво беше това. Слава богу!

Аз съм в книжарницата на Артур Бауер. Днес е денят за плащане на частните уроци, които преподавам на сина му. Артур-младши използува случая да ми сложи за поздрав няколко габърчета на стола. С удоволствие бих потопил заради това овчата му физиономия в аквариума със златни рибки, който украсява плюшения салон, но трябва да се владея — иначе Артур-старши няма да ми плати, а Артур-младши знае това.

— Значи, за йогите — казва Артур-старши весело и бута към мене цял пакет книги. — Извадих ви тук каквото имаме. Йога, будизъм, аскетизъм, съзерцание на пъпа. Факир ли искате да станете?

Измервам го неодобрително с поглед. Той е дребен човек, с остра брада и живи очи. „Още един стрелец — мисля си, — който се прицелва днес в моето наранено сърце! Но аз ще те пипна, евтин присмехулнико; ти не си Георг!“

— Какъв е смисълът на живота, господин Бауер? — казвам остро.

Артур ме поглежда цял в очакване като някой пудел.

— Е, и…?

— Какво, и?

— Не — отвръщам хладно. — Това е допитване за спасението на моята млада душа. Поставям този въпрос на много хора, особено на такива, които би трябвало да знаят това.

Артур хваща брадата си като арфа.

— Да не би сега, в понеделник следобед, тъкмо през време на най-напрегнатата работа, сериозно да ме питате такова тъпоумно нещо и на това отгоре да искате да получите и отговор?

— Да — казвам аз. — Обаче признайте веднага! И вие не знаете! И вие, въпреки всичките си книги!

Артур пуска брадата си, за да зарови ръка в къдравата си коса.

— Боже мой, какви грижи си имат някои хора! Защо не разгледате този въпрос във вашия клуб на поетите?

— В клуба на поетите само разкрасяват поетично този въпрос. Аз обаче искам да зная истината. Иначе защо да живея — не съм червей?

— Наистина! — Артур се смее глупаво. — Това е въпрос за Пилат! Мене не ме засяга. Аз съм книжар, съпруг и баща; това ми стига.

Гледам книжаря, съпруга и бащата. Вдясно от носа си той има една пъпка.

— Значи това ви стига — казвам рязко.

— Стига ми — отвръща твърдо Артур. — Понякога то може да се окаже дори твърде много.

— А беше ли ви достатъчно, когато бяхте на двадесет и пет години?

— Артур опулва до крайност сините си очи.

— На двадесет и пет? Не. Тогава все още исках да стана нещо.

— Какво? — питам, изпълнен с надежда. — Човек ли?

— Собственик на тази книжарница, съпруг и баща. Човек съм и без това. А факир още не съм.

След този безобиден втори изстрел той тутакси се измъква и се отправя към една дама с пищни увиснали гърди, която иска някакъв роман от Рудолф Херцог. Аз бегло прелиствам книгите за щастието от аскетизма и бързо ги слагам настрана. През деня човек отдава по-малко значение на тези неща отколкото през нощта, когато е сам и не му остава нищо друго.

Отивам към полиците с произведения върху религията и философията. Те са гордостта на Артур Бауер. Той има почти всичко, което човечеството е измислило през няколко хиляди години върху смисъла на живота. Значи, за няколко стотин хиляди марки можеш да бъдеш напълно осведомен върху това — собствено и за по-малко, да речем за двадесет-тридесет хиляди марки; защото, ако смисълът на живота можеше да бъде разбран, щеше да бъде достатъчна една единствена книга. Но къде е тя? Гледам редиците с книги нагоре и надолу. Този отдел е много голям и това изведнъж ме озадачава. Изглежда, че с истината и смисъла на живота въпросът стои както със средствата против оплешивяване — всяка фирма хвали своето лекарство като единствено, което донася щастие на човека, но главата на Георг Крол, който е опитвал всички лекарства, при все това е останала плешива, и той е трябвало да знае това от самото начало. Ако би имало такова средство, от което наистина да расте коса, щеше да съществува само то, а другите отдавна щяха да фалират.

Бауер се връща.

— Е, намери ли се нещо?

— Не.

Той разглежда сложените настрана томове.

— Значи, от факирството няма полза, а?

Не бързам да поставя на мястото му този простоват шегобиец.

— От книгите изобщо няма никаква полза — казвам аз вместо това. — Ако човек погледне колко нещо е написано тук и помисли, как въпреки това върви светът, би трябвало да чете само менюто във „Валхала“ и семейните новини в „Тагеблат“.

— Как така? — пита леко изплашен книжарят, съпругът и бащата. — Четенето образова, всеки знае това.

— Наистина ли?

— Разбира се! Какво ще правим тогава ние, книжарите?

Артур отново изтичва. Някакъв мъж с късо подстригани мустаци иска произведението „Непобедени на бойното поле“. Това е големият шлагер на следвоенното време. В него един безработен генерал доказва, че немската войска до края на войната печелела победи.

Артур продава разкошното издание в кожена подвързия и с позлатени краища на страниците. Той се връща, успокоен от добрата продажба.

— Желаете ли нещо класическо? На антикварна цена, разбира се!

Аз поклащам глава и безмълвно показвам един том, който междувременно намерих между изложените книги. „Светският човек“ — синтезирано ръководство за добри маниери при всички положения в живота. Търпеливо очаквам неизбежните блудкави шеги за кавалери-факири и тем подобни. Но Артур не остроумничи.

— Полезна книга — доволно обяснява той. — Би трябвало да се пусне в масов тираж. Е, добре, сега сме квит, нали?

— Още не. Имам да получавам още нещо — Вдигам високо един тънък том. „Пир“ от Платон. — И това влиза в цената.

Артур пресмята на ум.

— Не е съвсем точно, но от мен да мине. Ще сметнем „Пир“ на антикварна цена.

Поръчвам да ми завият в хартия ръководството за добри маниери и да го завържат с шнур. За нищо на света не бих желал някой да разбере, че съм го купил. Все пак решавам тази вечер да го проуча. Малко изтънчени обноски не може да вредят на никого, а ругатните на Ерна още са заседнали в душата ми. Във войната подивяхме доста, а днес човек може да си позволи груби маниери, само ако ги покрие с издут портфейл, какъвто аз нямам.

Доволен излизам на улицата. Вън животът веднага ме угнетява с шума си. В огненочервен малък автомобил край мен профучава Вили, без да ме забележи. Стискам здраво под мишница ръководството за светски хора.

„Напред в живота! — мисля си аз. — Да живее земната любов! Край на мечтите! Край на виденията!“ Това се отнася както за Ерна, така и за Изабела. За душата си все още имам Платон.

„Алтщедтер Хоф“ е кръчма, в която ходят пътуващи артисти, цигани и колари. На първия етаж има десетина стаи за даване под наем, а в задната постройка се намира голям салон с пиано и гимнастически уреди, на които артистите могат да упражняват номерата си. Но най-доходна е кръчмата. Тя е не само място за среща на пътуващите артисти от вариететата; тук идва и утайката на града.

Отварям вратата към задния салон. До пианото стои Рене дьо ла Тур и упражнява някакъв дует. В дъното един мъж дресира два бели шпица и един пудел. Две яки жени лежат вдясно на една рогозка и пушат, а на трапеца, провряла крака между ръцете си под пръта, извила гръб, Герда се люлее над мене като някакво летящо изображение върху носа на старовремски кораб.

Двете яки жени са с бански костюми. Те се протягат и мускулите им играят. Без съмнение, това са атлетките от програмата на Алтщедтер Хоф. Рене реве насреща ми с първокласен команден глас: „Добър вечер“ и идва при мене. Дресьорът подсвирква. Кучетата се премятат във въздуха. Герда профучава равномерно напред-назад върху трапеца и ми напомня момента, когато в „Червената мелница“ ме погледна с глава между краката си. Тя е в черно трико и косата й е здраво превързана с червена кърпа.

— Упражнява се — обяснява Рене. — Иска да се върне в цирка.

— В цирка ли? — Поглеждам Герда с подновен интерес. — Била ли е някога в цирк?

— Разбира се. Там е отраснала. Но циркът фалирал. Не могъл вече да плаща месото на лъвовете.

— Тя при лъвовете ли е била?

Рене се смее като някой фелдфебел и ме поглежда подигравателно.

— Щеше да бъде вълнуващо, нали? Не, тя беше акробатка.

Герда отново профучава над нас. Поглежда ме с втренчени очи, сякаш иска да ме хипнотизира. Но тя съвсем не мисли за мене; гледа втренчено само от напрежение.

— Богат ли е в същност Вили? — пита Рене дьо ла Тур.

— Мисля, че е богат. Доколкото може да се каже днес за някого, че е богат. Търгува и има цял куп акции, които всеки ден се покачват. Защо?

— Обичам, когато мъжете са богати. — Рене се смее със своя сопран. — Всяка дама обича това — реве тя като в казармен двор.

— Забелязал съм го — казвам горчиво аз. — Един богат мошеник е за предпочитане пред един честен, беден служител.

Рене се тресе от смях.

— Хем богат и хем честен не може, мойто момче! Днес не може! А навярно и преди е било така!

— Освен ако някой получи наследство или му се падне голямата лотарийна печалба.

— И тогава няма да може. Парите развалят характера, нима все още не знаете това?

— Зная. Но защо тогава ги цените толкова много?

— Защото характерът не ме интересува — изцвърчава Рене с превзет глас на стара мома. — Аз обичам комфорта и сигурността.

Герда профучава към нас с отлично салто. Тя застава на половин метър пред мене, залюлява се няколко пъти насам натам върху пръстите на краката си и се смее.

— Рене лъже — казва тя.

— Ти чу ли какво разправя?

— Всяка жена лъже — казва с ангелски глас Рене. — И ако не лъже, нищо не струва.

— Амин! — отвръща дресьорът на кучета. Герда приглажда косата си назад.

— Аз съм готова. Почакай, докато се преоблека.

Тя отива към една врата, на която виси табелка с надпис „гардероб“. Рене гледа след нея.

— Хубавка е — обяснява делово тя. — Погледнете стойката й! Върви изправена, това е главното за една жена. Задникът трябва да е прибран, а не изпъкнал. Акробатите учат това.

— Такова нещо слушах веднъж — казвам аз. — От един познавач на жени и на гранит. Кога човек върви както трябва?

— Когато има чувството, че със задника си може да задържи монета от пет марки… и след това да я забрави.

Опитвам се да си представя. Не мога; много отдавна вече не съм виждал монета от пет марки. Но познавам една жена, която може да извади по този начин средно голям гвоздей от стената. Това е госпожа Бекман, приятелката на обущаря Карл Брил. Тя е мощна жена, цялата е сякаш от желязо. Карл Брил е спечелил вече няколко облога с нея и аз самият съм се възхищавал от изкуството й. Забиват гвоздей в стената на работилницата, не много дълбоко, разбира се, но така, че да е необходимо силно дръпване с ръка, за да се изтегли. После събуждат госпожа Бекман. Тя се явява сред пиячите в работилницата в лек пеньоар, сериозна, трезва и делова. Намотават малко памук около главичката на гвоздея, за да не може да я нарани, след това госпожа Бекман застава зад един нисък параван, с гръб към стената, леко приведена, с целомъдрено запретнат пеньоар и ръце, опрени на паравана. Маневрира малко, за да хване гвоздея със задника си, изведнъж се стяга, изправя се, отпуска се… и гвоздеят пада на пода. Обикновено се посипва малко прах от мазилката. Госпожа Бекман се обръща безмълвно, без признаци на триумф и изчезва нагоре по стълбите, а Карл Брил, прибира парите за облога от учудените любители на тази игра. Всичко е на строго спортна основа; никой не разглежда формите на госпожа Бекман другояче, освен от чисто професионалната страна. И никой не се осмелява да й подметне двусмислена дума. Тя ще му залепи плесница, която ще му отнесе главата. Госпожа Бекман има сила на исполин, в сравнение с нея двете атлетки са малокръвни деца.

— И тъй, направете Герда щастлива — казва лаконично Рене. — За четиринадесет дни. Не е трудно, нали?

Аз съм донякъде смутен. В ръководството за добро държание сигурно не е предвидено такова положение. За щастие, явява се Вили. Облечен е елегантно, с накривена лека, сива шапка „Борсалино“ на главата и въпреки това прави впечатление на някакъв циментов блок, накичен с изкуствени цветя. Той целува с благороден жест ръката на Рене; после бръква в джоба си, изважда една малка кутийка.

— На най-интересната жена във Верденбрюк — заявява той и се покланя.

Рене издава сопранов вик и го поглежда недоверчиво. След това отваря кутийката. Пред очите й блясва златен пръстен с аметист. Тя го туря на средния пръст на лявата си ръка, поглежда го възхитена и прегръща Вили. Вили е много горд и се усмихва. Той изслушва трелите на басовия глас; от вълнение Рене изменя всеки миг гласа си.

— Вили! — чурулика и гърми тя. — Аз съм тъй щастлива!

Герда пристига с хавлия от гардероба. Чула е виковете и иска да види какво става.

— Пригответе се, деца — казва Вили. — Нека да излезем от тук.

Двете момичета изчезват.

— Не можа ли, тъпако да дадеш пръстена на Рене по-късно, когато останете сами? — питам аз. — Какво ще правя сега с Герда?

Вили избухва в добродушен смях.

— Дявол да го вземе, не помислих за това! Какво да правим сега наистина. Елате да ядете с нас.

— За да се блещим през цялото време в аметиста на Рене ли? Изключено.

— Слушай — отвръща Вили. — Работата с Рене и мене е по-друга от твоята с Герда. Аз съм сериозен. Ако щеш вярвай: луд съм по Рене. Сериозно луд. Тя е великолепен човек!

Сядаме на два стари плетени стола до стената. Белите кучета сега се упражняват да ходят на предните си лапи.

— Представи си — обяснява Вили. — Това, което ме подлудява, е гласът й. Нощем е нещо приказно. Сякаш си с две различни жени. Първо — с една нежна, и веднага след нея — с някаква продавачка на риба. Но и това не е всичко. Когато стане тъмно и изведнъж започне да вика с командирски глас, по гърба ме полазват студени тръпки. Това е нещо дяволски чудновато! Не съм педераст, но по някой път имам чувството, че обезчестявам някой генерал или онзи мерзавец, подофицера Флюмер, който те изтезаваше и тебе, когато бяхме новобранци — така е само за миг, после пак е наред, но… нали разбираш какво искам да кажа?

— Горе-долу.

— И така, тя ме пипна здраво. Искам да остане тук. Ще й наредя едно малко жилище.

— Мислиш ли, че ще си зареже професията?

— Не е нужно. От време на време може да приема по някой ангажимент. Тогава ще отивам с нея. Моята професия и без това е свързана с движение.

— Защо не се ожениш за нея? Нали имаш достатъчно пари.

— Женитбата е нещо друго — обяснява Вили. — Как можеш да се ожениш за една жена, която всеки момент е в състояние да те нахока като някой генерал? Нали винаги се стряскаме, когато неочаквано се случи подобно нещо, това ни е в кръвта. Не, аз ще се оженя за някоя дребна, спокойна дебелана, която може да готви идеално. Рене, моето момче, е типична метреса.

Учудено гледам този светски човек. Той се усмихва с чувство на превъзходство. Ръководството за добри маниери е излишно за него. Отказвам се да му се присмивам. Присмехът става безмислен, когато някой може да подарява аметистови пръстени. Атлетките лениво се надигат и правят няколко хватки. Вили ги поглежда с интерес.

— Чудесни жени — шепне той, като някой действуващ старши лейтенант преди войната.

— Какво ви хрумна? Очи надясно! Мирно! — ревна един мощен глас зад нас.

Вили се стресва. Това е Рене, която се усмихва зад него, с пръстена на ръка.

— Разбра ли сега какво исках да кажа? — пита ме Вили.

Разбрах. Двамата излизат. Вън чака автомобилът на Вили — червената кола с червени кожени седалки. Аз се радвам, че Герда се бави повече, докато се облече. Така поне няма да види автомобила. Обмислям какво бих могъл да й предложа днес. Единственото, което имам, освен ръководството за светски хора, са купоните за ядене при Едуард Кноблох, а те за жалост не важат вечер. При все това решавам да опитам с тях, като излъжа Едуард, че са последните два.

Герда идва.

— Знаеш ли какво ми се иска, любими? — казва тя, преди да мога да отворя уста. — Хайде да се поразходим сред природата. Ще отидем с трамвая. Иска ми се да се разходя пеша.

Впервам очи в нея и не вярвам на ушите си. Да се разходим сред природата — тъкмо това ми беше натякнала с язвителни думи Ерна, тази змия. Да не би да е разправяла нещо на Герда? Ерна е способна на това. — Мисля, че бихме могли да отидем във „Валхала“ — казвам аз предпазливо и недоверчиво. — Там човек може да си хапне великолепно.

Герда отказва.

— Защо? Времето е много хубаво, за да се затворим там. Днес следобед направих малко картофена салата.

Аз кимам безмълвно, по-недоверчиво отпреди. Още не съм забравил натякването на Ерна за минералната вода, кренвиршите, бирата и евтиното вино, на което не е означена годината.

— Към девет часа трябва да се върна в оная отвратителна, воняща дупка „Червената мелница“ — обяснява Герда.

Отвратителна, воняща дупка? Аз пак я поглеждам втренчено. Но очите й са ясни и невинни, без всякаква ирония. Изведнъж разбирам. За Герда раят на Ерна не е нищо друго, освен работно място! Тя мрази тази дупка, която Ерна обича! „Спасен — мисля си. — Слава богу!“ „Червената мелница“ с нейните луди цени неочаквано изчезва — както Гастон Мюнх в ролята на духа на Хамлет в потъващия подиум на градския театър. Прекрасни безметежни дни със сандвичи и саморъчно приготвена картофена салата изплуват пред мене. Обикновен живот! Земна любов! Покой на душата! Най-сетне! Кисело зеле, от мен да мине, но и киселото зеле може да бъде нещо прекрасно! Например с ананас, сготвено в шампанско. Наистина такова нещо никога досега не съм ял, но Едуард Кноблох твърди, че то било ястие за царствуващи особи и поети.

— Добре, Герда — казвам аз сдържано. — Щом толкова настояваш, да отидем да се разходим в гората.

Село Вюстринген блести, украсено със знамена. Всички сме събрани — Георг и Хайнрих Крол, Курт Бах и аз. Ще бъде осветен военният паметник, който доставихме ние.

Пасторите на двете вероизповедания отслужиха тази сутрин литургия в черквите; всеки за своите убити. При това католишкият пастор имаше предимство; неговата черква е по-голяма, с пъстри стенописи и Оцветени прозорци, с тамянов дим, златошити сърмени одежди и облечени в бяло и червено министранти. Протестантът има само параклис, с голи стени и обикновени прозорци, и сега стои до католишкия божи служител като някой беден роднина. Католикът е окичен с дантелени наметала и е заобиколен от своя детски хор; другият е с черен костюм и в това е целият му разкош. Като специалист по рекламата трябва да призная, че в тези неща католицизмът далеч превъзхожда Лутер. Католицизмът се обръща към въображението, а не към интелекта. Неговите свещеници са облечени като знахарите-магьосници у ту-земните племена; а едно католишко богослужение със своите багри, със своето настроение, със своя тамянов дим и пищни обреди е ненадминато представление. Протестантът чувствува това; той е слаб и носи очила. Католикът е червенобузест, пълен и с хубава бяла коса. Всеки от двамата е направил за своите покойници каквото е можал. За съжаление, между загиналите има и двама евреи — синове на търговеца на добитък Леви. На тях не се полага никаква духовна утеха. Срещу поканването на равина се обявиха в един глас и двамата съперничещи божи служители, заедно с председателя на дружеството на бойците — запасния майор Волкенщайн, антисемит, твърдо убеден, че войната е била загубена само по вина на евреите. Ако някой го попита защо, той веднага го обявява за изменник на народа. Той беше дори против това, да бъдат издълбани върху паметната плоча имената на двамата Леви. Волкенщайн твърди, че те сигурно са загинали далеч зад фронта. Но в края на краищата все пак го склониха. Кметът използува своето влияние и се наложи. Неговият син беше умрял през 1918 година във Верденбрюкския запасняшки лазарет от грип, без да е бил някога на фронта. Кметът искаше да се постави на паметната плоча и името на сина му като герой и затова заяви, че смъртта си е смърт и войникът си е войник — и така на двамата Леви бяха отредени най-долните две места на гърба на паметника, там, където кучетата навярно ще го припикават.

Волкенщайн е в пълна кайзеровска униформа. Наистина, това е забранено, но кой ще му попречи? Странните преобразования, които започнаха наскоро след примирието, продължават непрекъснато. Войната, която през 1918 година мразеха почти всички войници, постепенно се превърна за онези, които оцеляха в голямото приключение в живота им. Те се върнаха към всекидневието, което им изглеждаше като рай, когато още лежаха в окопите и проклинаха войната. Сега то пак ги е налегнало, с грижите и досадата, и затова войната постепенно е изплувала на хоризонта — далечна, надживя-на и по този начин преобразена, разкрасена и фалшифицирана без волята на хората и почти без тяхно участие. Масовото убийство се е превърнало в приключение, от което те са се отървали. Отчаянието е забравено, неволята е получила по-възвишен образ, а смъртта, която е пощадила човека, е станала това, което е почти винаги в живота: нещо отвлечено, но вече не действителност. Тя е действителност само когато порази някого наблизо или посегне към нас. Дружеството на бойците, което под командата на Волкенщайн се е строило пред паметника, беше пацифистично през 1918 година; сега то е вече рязко националистическо. Волкенщайн умело превърна спомените от войната и чувството за бойно другарство, които са живи почти у всекиго, в гордост от войната. Който не мисли националистически, осквернява паметта на падналите герои — тези бедни, измамени, паднали герои, които всички на драго сърце биха живели още. Как биха помели те Волкенщайн от естрадата, върху която той тъкмо държи своята реч, само да можеха! Но те са беззащитни и са станали собственост на хиляди такива волкенщайновци, които ги използуват за користни цели, скри ти зад думи като любов към отечеството и национално чувство. Любов към отечеството! Под това Волкенщайн разбира да носи пак униформа, да стане полковник и да продължава да праща хората на смърт.

Гласът му мощно гърми от трибуната, той вече е стигнал до мръсниците, които са предали страната отвътре, до удара с кама в гърба, до непобедимата германска армия и до клетвения обет за нашите мъртви герои — да почетем паметта им, да отмъстим за тях и да възстановим германската армия.

Хайнрих Крол слуша благоговейно; той вярва във всяка дума. Курт Бах, който също е поканен като създател на лъва с копието, забито в хълбока му, мечтателно е устремил поглед в забуления паметник. Георг има вид, като че е готов да даде живота си за една пура; аз пък, в наетия тесен официален костюм, съжалявам, че не останах да спя с Герда в нейната обвита от лоза стая, докато акордеонният оркестър в Алтщедтер Хоф дрънка сиамския тържествен марш.

Волкенщайн завършва речта си с трикратно „ура“. Оркестърът засвирва песента за добрия другар. Хорът я пее на два гласа. Всички пригласяме. Това е една неутрална песен, без политика и мъст — просто жалба за убит другар.

Пасторите излизат напред. Обвивката на паметника пада. Върху него клечи ревящият лъв на Курт Бах. Четири бронзови орли, разперили крила за полет, седят на стъпалата. Паметните плочи са от черен гранит, останалите камъни са издялани в квадратна форма. Това е много скъп паметник и ние очакваме да ни бъде платен днес следобед. Така ни е обещано и затова сме тук. Ако не получим парите, ние сме пред фалит. През последната седмица доларът се е покачил почти двойно.

Пасторите освещават паметника; всеки от името на своя бог. На фронта, когато ни заповядваха да присъствуваме на богослужение и пасторите от различните вероизповедания се молеха за победата на германското оръжие, често се замислях върху това, че по същия начин английски, френски, руски, американски, италиански и японски свещеници се молеха за победата на оръжието на своите страни и си представях бог като някой припрян председател на дружество, който не може да смогне, особено ако се молеха две враждуващи страни от едно и също вероизповедание. На чия страна трябваше да застане бог? На страната на държавата с най-много жители? Или с най-много черкви? Или къде беше неговата справедливост, щом оставяше да победи едната държава, а не другата, макар че и там хората се молеха усърдно? По някой път той ми изглеждаше като сломен стар кайзер на много държави, който постоянно трябва да се представя при официални случаи и винаги да сменя униформата си — да слага католишката, после протестантската, евангелистката, англиканската, епископалната, реформаторската — според богослужението, което се извършваше, както някой кайзер при парадите на хусари, гренадири, артилерия и военния флот.

Полагат се венците. Ние също полагаме венец от името на фирмата. Волкенщайн запява с прегракналия си глас песента „Германия, Германия над всичко“. Това изглежда не е предвидено в програмата; музиката млъква и само няколко гласа подхващат. Волкенщайн почервенява и се обръща ядосан. Тромпетистът в оркестъра засвирва, а след него и английският рог поема мелодията. Те заглушават Волкенщайн, който сега ръкомаха с все сила. Другите инструменти се присъединяват и почти половината от всички присъствуващи постепенно запяват; но Волкенщайн е започнал много високо и пеенето се превръща в нещо като квичене. За щастие, намесват се дамите. Те стоят наистина отзад, но спасяват положението и победоносно изкарват песента докрай. Без да зная защо, се сещам за Рене дьо ла Тур — тя би могла да свърши това сама.

Следобед започва веселата част. И ние трябва да останем, защото още не сме си получили парите. Поради дългата патриотична реч на Волкенщайн пропуснахме съобщението за курса на долара по обед — навярно ще загубим много. Горещо е, а наетият тесен официален костюм ме стяга в гърдите. На небето висят дебели, бели облаци, а на масата са наредени дебели чаши с вестфалска ракия от хвойна и до тях високи регали с бира. Главите са зачервени, лицата лъщят от пот. Гощавката в памет на убитите беше мазна и обилна. Вечерта ще има голям патриотичен бал в „Нидерзексишер Хоф“. Навред висят книжни гирлянди, знамена — разбира се, чер-но-бяло-червени — и венци от елови клонки. Само от таванския прозорец на последната къща в селото виси черно-червено-златно знаме. Това е знамето на германската република. Черно-бяло-червените знамена са на стария кайзеров райх. Те са забранени; но Волкенщайн разясни, че мъртвите са паднали под славните, стари цветове и всеки, който издигне черно-червено-златно знаме е предател. Следователно дърводелецът Бесте, който живее в последната къща, е предател. Наистина, той е бил ранен в гърдите през войната, но сега е предател. В нашето любимо отечество лесно могат да те обявят за предател. Само волкенщайновци никога не са предатели. Те са законът. Те определят кой е предател.

Настроението се повишава. По-възрастните хора изчезват. Част от членовете на дружеството на бойците — също. Работата в полето ги зове. Желязната гвардия, както я нарича Волкенщайн, остава. Пасторите отдавна са си отишли. Желязната гвардия се състои от по-младите хора. Волкенщайн, който презира републиката, но получава дадената му от нея пенсия и я използува, за да насъсква хората против правителството, произнася нова реч, която започва с думата: „Другари!“ Това е премного за мене. Никой Волкенщайн не ни е наричал „другари“, докато е бил още на служба. Тогава ние бяхме кашици, мръсници, идиоти и в краен случай — хора. Само веднъж, в навечерието на една атака, мъчителят Хеле, нашият старши лейтенант, който по-рано беше лесничей, ни нарече „другари“. Страхуваше се, че на другата сутрин някой куршум можеше да го улучи в гърба.

Отиваме при кмета. Той се е разположил у дома си, пие кафе, яде сладкиши, пуши пури и отказва да плаща. Ние предчувствувахме такова нещо. За щастие, Хайнрих Крол не е с нас; той остана да се възхищава от Вилкенщайн, Курт Бах Отиде с една яка селска красавица из нивите, за да се наслаждава на природата. Георг и аз стоим пред кмета Дьобелинг, който бива подкрепян от гърбавия си писар Вестхауз.

— Елате пак другата седмица — казва добродушно Дьобелинг и ни предлага пури. — Тогава ще сме пресметнали всичко и ще ви се наплатим. Сега в тази бъркотия не можахме да свършим това.

Вземаме пурите.

— Може — отвръща Георг. — Но парите са ни нужни днес, господин Дьобелинг.

Писарят се смее.

— Пари са нужни на всекиго.

Дьобелинг му намига. Писарят налива ракия.

— Хайде сега да се почерпим!

Той не ни е канил на тържеството. Покани ни Волкенщайн, който не мисли за презрения Мамон. Дьобелинг би предпочел да не се беше появявал никой от нас — или най-многото Хайнрих Крол. С него той щеше да се справи лесно.

— Беше уговорено да ни бъде платено при освещава нето — казва Георг.

Дьобелинг равнодушно свива рамене.

— Това е почти същото — идната седмица. Ако навсякъде си получавахте толкова бързо парите…

— Получаваме ги, иначе не доставяме.

— Е, този път доставихте. Наздраве!

Ние не се отказваме от ракията. Дьобелинг намига на писаря си, който го гледа с възхищение.

— Хубава ракия — казвам аз.

— Още по една? — пита писарят.

— Защо не?

— Писарят налива. Ние пием.

— Значи… така — казва Дьобелинг. — Идната седмица.

— Ами, — възразява Георг. — Днес! Къде са парите?

Дьобелинг е обиден. Приехме ракията и пурите, а пък продължаваме да се бунтуваме. Това не е никак редно.

— Идната седмица — казва той. — Още по една ракия на прощаване?

— Защо не?

Дьобелинг и писарят се оживяват. Те мислят, че са победили. Аз поглеждам през прозореца. Навън, като картина в рамка, се вижда пейзажът на късния следобед — дворната врата и един дъб, а зад тях, безкрайно спокойни, са се ширнали нивите в ясни хромово-жълти и светлозелени багри. „Защо се препираме тук? — мисля си аз. — Не тупти ли животът там: златен, зелен и тих в равномерното дихание на годишните времена? Какво на правихме от него?“ — Много съжалявам — чувам гласа на Георг. — Но ни се налага да държим на своето. Вие знаете, че идната седмица парите ще струват много по-малко. И без това вече загубихме от тази поръчка. Тя продължи три седмици повече, отколкото очаквахме.

Кметът го поглежда хитро.

— Е, тогава една седмица повече не е нищо.

Дребният писар ненадейно се намесва:

— А какво ще направите, ако не получите парите? Не можете да отнесете паметника с вас!

— Защо да не можем? — възразявам аз. — Ние сме четирима души, а единият от нас е скулпторът. Лесно можем да вземем с нас орлите и даже лъва, ако стане нужда. Нашите работници могат да дойдат тук след два часа.

Писарят се усмихва.

— Вярвате ли, че бихте могли да разглобите един паметник, който е вече осветен? Вюстринген има няколко хиляди жители.

— А майор Волкенщайн и дружеството на бойците? — добавя кметът. — Те са възторжени патриоти.

— Освен това ще бъдете много затруднени, ако някога пак се опитате да продадете тук някой надгробен паметник.

Сега писарят се хили открито.

— Още по една ракия? — пита Дьобелинг и също се хили.

Хванали са ни в капан. Нищо не можем да направим.

В този момент някой бързо изтичва през двора.

— Господин кмете! — вика той през прозореца. — Трябва да дойдете бързо. Нещо се случи.

— Какво?

— Бесте! Нападнаха дърводелеца — искаха да свалят знамето му, и тогава се случи!

— Какво? Бесте стреля ли? Този проклет социалист!

— Не! Бесте е…окървавен…

— И никой друг?

— Не, само Бесте…

Лицето на Дьобелинг се прояснява.

— Ах, така ли? Заради това няма нужда да викате толкова много!

— Не може да стане. От устата му тече кръв.

— Получил е няколко удара в нахалната си мутра — пояснява дребният писар. — Защо трябва да дразни другите? Идваме. Всичко трябва да става спокойно.

— Извинявайте — с достойнство се обръща към нас Дьобелинг. — Но това е служебна работа. Трябва да разследвам случката. Налага се да отложим вашата работа.

Той мисли, че сега напълно е приключил с нас и облича палтото си. Ние излизаме с него. Той не бърза много да си спомни кой е пребил Бесте. Стар номер.

Бесте лежи в тесния коридор у дома си. До него е разкъсаното знаме на републиката. Пред къщата са събрани много хора. От желязната гвардия, няма никой.

— Какво стана? — пита Дьобелинг стражаря, който стои до вратата с бележник в ръка.

Стражарят иска да докладва.

— Вие бяхте ли тук? — прекъсва го Дьобелинг.

— Не, повикаха ме после.

— Добре. Тогава, значи, не знаете нищо. Кой беше тук?

Никой не отговаря.

— Няма ли да повикате лекар? — пита Георг.

Дьобелинг се извръща бързо и се навежда над Бесте.

— Умира ли?

— Умира. Има силно кръвоизлияние. Може би има и счупвания. Изглежда е бил хвърлен от стълбата надолу.

Дьобелинг бавно изглежда Георг Крол.

— Засега това като че ли е само ваше предположение, господин Крол, и нищо повече. Ще предоставим на окръжния лекар да установи това.

— Никакъв лекар ли няма да дойде тук да види човека?

— Оставете това да бъде моя грижа. Сега засега аз съм кметът, а не вие. Идете да доведете доктор Бредиус — обръща се Дьобелинг към две момчета с велосипеди. — Кажете му, че се е случило нещастие.

Ние чакаме. Бредиус пристига с единия от велосипедите на двете момчета. Той скача, отива в коридора и се навежда над дърводелеца.

— Човекът е мъртъв — казва докторът, като се изправя.

— Мъртъв?

— Да, мъртъв! Това е Бесте, нали? Който беше ранен с куршум в белите дробове?

Кметът кима смутен.

— Бесте е. Не съм знаел, че е бил ранен с куршум в белите дробове. Но може би от уплаха… той май имаше слабо сърце…

— От уплаха не се получава кръвоизлияние — обяснява сухо Бредиус. — Какво е станало в същност?

— Тъкмо това искаме да разберем. Моля да останат само ония, които могат да дадат свидетелски показания. — Той поглежда Георг и мене.

— Пак ще наминем по-късно — казвам аз.

Заедно с нас си отиват почти всички хора, които се бяха събрали. Ще останат малко свидетели.

Седнали сме в „Нидерзексишер Хоф“. Георг е така вбесен, както отдавна не съм го виждал. Влиза някакъв млад работник. Той сяда при нас.

— Бяхте ли там? — пита го Георг.

— Бях, когато Волкенщайн насъскваше другите да свалят знамето. „Да махнем това позорно петно“ — казваше той.

— Волкенщайн отиде ли с тях?

— Не.

— Разбира се, че не! А другите?

— Цяла тълпа се втурна към Бесте. Всички бяха пияни.

— А после?

— Мисля, че Бесте се съпротивляваше. Те навярно не искаха да го убият. Но все пак тъкмо това се случи. Бесте държеше здраво знамето и тогава те го тласнаха заедно с него от стълбата. Може би са му нанесли и няколко силни удара в гърба. В пияно състояние човек често не си знае силата. Сигурно не искаха да го убият.

— Искали са само да му дадат да се разбере.

— Да, точно така.

— Така ви го каза Волкенщайн, нали? Работникът кима, а след това се сепва.

— Вие от къде знаете?

— Предполагам. Така ли беше или не? Работникът мълчи.

— Щом знаете, значи, знаете — казва той най-сетне.

— Трябва да се установи точно. Убийството е работа за прокурора. А и подстрекателството.

Работникът се дръпва назад.

— Аз нямам нищо общо с това. Не знам нищо.

— Вие знаете много неща. И още много хора също знаят какво се е случило. Работникът изпива бирата си.

— Нищо не съм казал — заявява той решително. — И нищо не зная. Помисляте ли, какво ще ми се случи, ако не си затварям устата? Не, господине, без мен! Аз имам жена и дете и трябва да живея. Да не мислите, че ще си намеря работа, ако се раздрънкам? Не, господине, потърсете си някой друг за това! Не мене.

Той изчезва.

— Така ще се измъкнат всичките — казва мрачно Георг.

Ние чакаме. Виждаме, че вън преминава Волкенщайн. Той не е вече в униформа и носи кафяв куфар.

— Към гарата. Той не живее вече във Вюстринген. Преместил се е във Верденбрюк като окръжен председател на дружествата на бойците. Дойде тук само за освещаването на паметника. Униформата му е в куфара.

Курт Бах пристига с момичето си. Те носят цвета. Момичето е неутешимо, като чува какво се е случило.

— Тогава сигурно ще отменят бала.

— Не вярвам — обаждам се аз.

— Да, сигурно ще го отменят. Щом има непогребан мъртвец. Какво нещастие!

Георг става.

— Ела — казва ми той. — Няма смисъл. Да идем още веднъж при Дьобелинг.

Селото изведнъж притихва. Зад военния паметник слънцето слиза към хоризонта. Мраморният лъв на Курт Бах блести. Сега вече Дьобелинг е само служебно лице.

— И пред лицето на смъртта ли ще говорите за пари? — пита той веднага.

— Да — отговаря Георг. — Това е нашият занаят. Ние сме винаги пред лицето на смъртта.

— Трябва да почакате. Сега нямам време. Знаете какво стана.

— Знаем. Междувременно научихме и останалото. Можете да ни пишете за свидетели, господин Дьобелинг. Оставаме тук, докато си получим парите. Значи, утре сутринта на драго сърце сме на разположение на криминалната полиция.

— Свидетели? Какви свидетели? Вие съвсем не сте присъствували на произшествието!.

— Свидетели. Това е само наша работа! Вие трябва да сте заинтересуван да установите всичко, свързано с убийството на дърводелеца Бесте. С убийството и с подстрекателството към убийство.

Дьобелинг гледа Георг дълго и втренчено. След това казва бавно:

— Това изнудване ли е?

Георг става.

— Искате ли да ми обясните точно какво искате да кажете с това?

Дьобелинг не отговаря. Той продължава да гледа Георг. Георг издържа погледа му. Тогава Дьобелинг отива до една каса, отваря я и слага на масата пачка банкноти.

— Пребройте ги и подпишете разписката.

Парите лежат на червената карирана покривка на масата между празните ракиени и кафени чашки. Георг ги преброява и подписва разписката. Аз поглеждам през прозореца. Жълтите и зелени ниви все още светлеят; но те не са вече хармонията на битието; те са нещо по-малко и нещо повече.

— Навярно ви е ясно, че в нашето гробище вие няма да поставяте вече никакъв надгробен камък — казва той.

Георг клати глава:

— Лъжете се. Ще поставим един паметник даже още веднага. За дърводелеца Бесте. Безплатно. И това няма нищо общо с политиката. А ако вие решите да сложите името на Бесте върху паметника на падналите бойци, ние също така сме готови да направим това даром.

— Навярно работата няма да стигне дотам.

— Така си и мислех.

Отиваме към гарата.

— Значи, този тип беше приготвил парите — казвам аз.

— Разбира се! Аз знаех, че ги беше приготвил. Приготвил ги е от два месеца, но е вършил спекула с тях. Отлично е печелил. Искаше да изкара още няколкостотин хиляди. Нямаше да ги получим и идната седмица.

На гарата ни чакат Хайнрих Крол и Курт Бах.

— Взехте ли парите? — пита Хайнрих.

— Да.

— Така си и мислех. Тук хората са много порядъчни. Благонадеждни.

— Да. Благонадеждни.

— Балът е отменен — съобщава Курт Бах, детето на природата.

Хайнрих си оправя вратовръзката.

— Дърводелецът сам си е виновен. Това беше нечувано предизвикателство.

— Какво? Че е окачил официалното държавно знаме?

— Това беше предизвикателство. Той знаеше какви убеждения имат другите. Трябваше да предвиди, че ще стане скандал. Това е логично.

— Да, Хайнрих, логично е — казва Георг. — А сега ми направи удоволствието и си затвори логичната уста.

Хайнрих Крол е обиден. Той става и иска да каже нещо, но като вижда лицето на Георг, се отказва. Започва усърдно да чисти с ръце праха от своя жакет на ивици. След това забелязва Волкенщайн, който също чака влака. Запасният майор седи на една отдалечена пейка и би предпочел да е вече във Верденбрюк. Той не се радва, че Хайнрих се запътва към него. Но Хайнрих сяда до него.

— Какво ще излезе от цялата тази работа? — питам Георг.

— Нищо. Нито един от виновниците няма да бъде намерен.

— А Волкенщайн?

— И на него нищо няма да му се случи. Само дърводелецът щеше да бъде наказан, ако беше останал жив. Никой друг. Когато едно политическо убийство е извършено отдясно, то е нещо почтено и съществуват всички смекчаващи вината обстоятелства. Ние имаме република; но запазихме непокътнати съдиите, чиновниците и офицерите на старото време. Какво може да се очаква от тях?

Вперили сме очи във вечерното зарево.

Влакът пухти, потънал в черен дим, и се приближава като погребална катафалка. „Чудно нещо — мисля аз, — всички ние сме виждали толкова много убити през войната и знаем, че повече от два милиона загинаха на вятъра; защо сега сме толкова развълнувани заради един единствен убит, а двата милиона вече почти сме ги забравили? Но, изглежда, това е така, защото смъртта на един човек е всякога смърт, а смъртта на два милиона е винаги само статистика.“

— Мавзолей! — казва госпожа Нибур. — Мавзолей и нищо друго!

— Добре — отвръщам аз. — Значи, мавзолей.

Дребната, наплашена жена се е променила много през краткото време, откакто е умрял Нибур. Станала е жлъчна, словоохотлива и свадлива — същинска чума.

От две седмици преговарям с нея за паметник на фурнаджията и всеки ден ставам все по-благосклонен към покойника. Някои хора са добри и кротки, докато са зле, и стават нетърпими, когато им потръгне в живота, особено в нашето любимо отечество; най-покорните и най-боязливите новобранци се превръщаха после в най-безогледни подофицери.

— У вас няма изложени — казва остро госпожа Нибур.

— Мавзолеите — обяснявам аз — не се излагат за разглеждане. Те се приготвят по мярка, както балните рокли на кралиците. Имаме няколко скици, но за вас може би ще трябва да начертаем и специална скица.

— Разбира се! Трябва да бъде нещо съвсем особено. Иначе ще отида при Холман и Клоц. — — Навярно вече сте били там. На нас ни е драго, когато клиентите ни се осведомяват при конкуренцията. Най-важното за един мавзолей е качеството.

Аз зная, че тя отдавна е била там. Търговският пътник на Холман и Клоц, Оскар Сълзата, ми разправи това. Неотдавна го срещнахме и се опитахме да го привлечем на работа при нас. Още се двоуми, но ние му предложихме по-висок процент от Холман и Клоц, и за да се покаже приятелски настроен към нас, работи временно за нас като доносчик, докато размисля.

— Покажете ми вашите скици! — заповяда госпожа Нибур като някоя херцогиня.

Нямаме никакви скици, но аз ще извадя няколко проекта на военни паметници. Те са ефектни, метър и половина високи, нарисувани с въглен и цветна креда, и разкрасени с фон, наситен с настроение.

— Лъв — казва госпожа Нибур. — Той беше като лъв! Но като скачащ, а не като умираещ лъв. Паметникът трябва да бъде скачащ лъв.

— Не би ли могло скачащ кон? — питам аз. — За такъв паметник нашият скулптор спечели преди няколко години преходната награда в Берлин-Теплиц.

Госпожа Нибур клати глава.

— Орел — казва замислено тя.

— Един истински мавзолей трябва да бъде нещо като параклис — обяснявам аз. — Цветни стъкла като в черква, мраморен саркофаг с бронзов лавров венец, мраморна пейка за отдих и смирена молитва за вас, наоколо цветя, кипариси, настлани с чакъл пътеки, езерце, в което да се къпят нашите пернати певци, ограда от ниски гранитни колони и бронзови вериги, тежка желязна врата с монограм, фамилният герб или отличителният знак на фурнаджийството…

Госпожа Нибур слуша, като че Мориц Розентал свири ноктюрно от Шопен.

— Доста добре звучи — казва тя, след като ме изслушва. — Но нямате ли нещо оригинално?

Поглеждам я сърдито с втренчени очи. Тя ми отвръща със същия поглед — първообразът на вечния клиент с пари.

— Има оригинални неща, отвръщам кротко, но язвително. — Например такива като в Campo Santo в Генуа. Нашият скулптор е работил там години наред. Един от шедьоврите е от него — образ на плачеща жена, склонена над ковчег, в дъното възкръсналият покойник, понесен от един ангел нагоре към небето. Ангелът гледа назад и със свободната си ръка благославя близките на покойния. Всичко това е от бял, карарски мрамор, ангелът е или с прибрани, или с разперени криле…

— Много мило. Какво друго има още?

— Често се изобразява и занятието на починалите. Би могло да се извае например, как един майстор-фурнаджия меси хляб. Зад него стои смъртта и го докосва леко по рамото. Смъртта може да бъде с или без коса, може да е със саван или пък гола — в такъв случай това се нарича скелет, едно много трудно скулптурно изпълнение, особено ребрата, които трябва да бъдат изваяни много внимателно едно по едно, за да не се счупят.

Госпожа Нибур мълчи, сякаш очаква още нещо.

— Разбира се, семейството може да бъде също изобразено — продължавам аз. — Молейки се, отстрани, или бранейки се ужасено от смъртта. Но това са обекти, които струват билиони и изискват една или две години работа. Освен това една голяма предплата и плащането на части ще бъдат неизбежни.

Изведнъж ме обзема страх, че тя би могла да приеме едно от тези предложения. Курт Бах може да моделира най-много един изкривен ангел; но по-далеч неговото изкуство не отива. Все пак при нужда бихме могли да поръчаме скулптурната работа другаде.

— А нещо друго? — пита неумолимо госпожа Нибур.

Размислям дали да разправя на този безмилостен дявол нещо за надгробния паметник във форма на саркофаг, чийто капак е малко отместен и една ръка на скелет се подава отвътре — но се отказвам. Нашите позиции са прекалено неравностойни; тя е купувачът, а аз — продавачът, тя може да ме дразни, аз не мога да я дразня… защото все пак тя може би ще купи нещо.

— Това е всичко, което имаме в момента.

Госпожа Нибур чака още един миг.

— Щом нямате нищо повече, ще трябва да отида при Холман и Клоц.

Тя ме поглежда със своите очи на бръмбар. Траурният воал е отметнат над черната й шапка. Госпожа Нибур очаква, че сега ще направя някаква сцена. Но аз не правя нищо.

— Ще ни доставите удоволствие по този начин — обяснявам й аз студено, вместо да правя сцена. — Наш принцип е да си сътрудничим с конкуренцията, за да се види колко изпълнителна е фирмата ни. При поръчки с толкова много скулптурна работа, естествено, много нещо зависи от художника, иначе изведнъж би могъл да се получи ангел с два леви крака, както стана неотдавна при работата на един от нашите конкуренти, чието име ще премълча. Имало е и случаи с разногледи богородици и един Христос с единадесет пръста. Когато това бе забелязано, беше вече много късно.

Госпожа Нибур спуска воала си като театрална завеса.

— Ще бъда внимателна!

Убеден съм, че ще бъде внимателна. Тя изпитва силна наслада от своята скръб и я пие на големи глътки. Ще мине още дълго време, докато поръча нещо; защото докато се реши, може да тормози всички търговци на надгробни паметници, а след това само един — при когото е поръчала. Сега, тъй да се каже, тя все още е безгрижен бекярин на скръбта; по-късно ще стане като съпруг, който трябва да бъде верен.

Дърводелецът на ковчези Вилке идва от работилницата си… По мустаците му висят стърготини. Той държи в ръката си кутийка апетитни килски херинги и ги яде, мляскайки.

— Какво мислите за живота? — питам го аз.

Той спира да мляска.

— Сутрин по-другояче от вечер, зиме по-иначе отколкото през лятото, преди ядене по-другояче отколкото след това, а на младини навярно по-иначе отколкото на старини.

— Правилно. Най-сетне един разумен отговор!

— Е добре, щом го знаете, защо питате тогава?

— С питането човек става начетен. Освен това сутрин аз питам по-иначе отколкото вечер, през зимата по-другояче отколкото през лятото, а преди да спя с жена по-иначе отколкото след това.

— След като спите с жена — казва Вилке — Правилно, тогава всичко е другояче! Съвсем бях забравил.

Покланям му се като на игумен.

— Поздравявам ви за аскетизма! Вие, значи, сте надвили поривите на плътта! Де да можеше всеки да постигне това!

— Глупости! Не съм импотентен. Но жените стават особени, когато човек е дърводелец на ковчези. Ужасяват се. Не искат да влизат в работилницата, когато вътре има ковчег. Дори ако им сложиш на трапезата берлински омлет и портвайн.

— Къде слагате трапезата? — питам Вилке. — Върху незавършения ковчег ли? Но не и върху полирания; портвайнът оставя петна.

— Върху перваза на прозореца. На ковчега може да се сяда. При това той още не е никакъв ковчег. Ще стане ковчег едва когато вътре легне мъртвец. Дотогава е само парче дърводелска работа.

— Вярно. Но трудно е постоянно да се прави разлика.

— Зависи. Веднъж, в Хамбург ми се случи една дама, на която й беше все едно. Дори й хареса. Даде ми голям зор да почваме по-скоро. Напълних ковчега до половината с меки, бели стърготини, които винаги миришат така романтично на борова гора. Всичко вървеше добре. Забавлявахме се чудесно, докато тя не поиска да излезе от ковчега, но на едно място някъде на дъното още не бил съвсем изсъхнал проклетият туткал, стърготините се разместили, косата на дамата попаднала в туткала и залепнала здраво. Опита се няколко пъти да се надигне, а след това започна да пищи. Помисли, че мъртъвци са я уловили за косата. Пищеше ли, пищеше, надойдоха хора, дойде и майсторът ми, отлепихме я, но аз изхвръкнах от службата си. Жалко, защото щеше да се създаде една хубава връзка; животът за хора като нас не е лесен.

Вилке ме поглежда развълнувано, ухилва се за миг и с апетит бръква в кутийката си, без да ми предложи.

— Зная два случая на отравяне от херинги — казвам аз. — Ужасна, мъчителна смърт.

Вилке махва с ръка.

— Тези са прясно опушени. И са много крехки. Деликатес. Бих ги разделил с вас, ако ми докарате едно мило, непревзето момиче… като онова с пуловера, което сега много често идва да ви взема.

Поглеждам втренчено дърводелеца на ковчези. Той несъмнено има пред вид Герда. Герда, която тъкмо очаквам.

— Аз не съм търговец на момичета — отговарям рязко. — Но искам да ви дам един съвет. Водете дамите си някъде другаде, а не непременно във вашата работилница.

— Къде другаде? — Вилке човърка зъбите си, за да ги очисти от рибени кости. — Тъкмо там е бедата! В хотел ли? Много скъпо. Пък и този страх от полицейска проверка. В градските паркове ли? И там се навърта полицията! Тук в двора ли? Не, в моята работилница все пак е по-добре.

— Нямате ли квартира?

— Стаята ми не е с отделен вход. Хазайката ми е цербер. Преди години имах веднъж разправия с нея. Бях изпаднал в крайна нужда, разбирате ли? Само за малко… но този дявол и днес, след десет години, още ревнува. Остава ми само работилницата. И тъй, ще ми направите ли приятелска услуга? Представете ме на дамата с пуловера!

Аз безмълвно посочвам празната кутийка от херинги. Вилке я хвърля в двора и отива към чешмата да си измие ръцете.

— Горе имам още една бутилка първокласен портвайн, подправен.

— Задръжте си питието за вашата следваща баядерка.

— Дотогава то ще стане на чорба. Но на света има много повече херинги отколкото в тази кутийка.

Посочвам към челото си и отивам в канцеларията, за да донеса блок за рисуване и сгъваем стол и да екипирам за госпожа Нибур един мавзолей. Сядам до обелиска — така мога в едно и също време да чувам телефона и да държа под око улицата и двора. Скицата за паметника ще украся с надпис: „Тук почива, след продължително, тежко боледуване, запасният майор Волкенщайн, умрял през май 1923 година“.

Едно от момичетата на Кнопф идва и гледа учудено работата ми. Тя е една от близначките, които едва се различават. Майка им ги различава по миризмата, на Кнопф му е все едно, а от нас другите никой не може да ги различи точно. Потъвам в мисли върху това, какво ли би било, ако човек се ожени за една близначка, а другата живее в същата къща.

Герда прекъсва мислите ми. Тя стои до дворната врата и се смее. Слагам скицата си настрана. Близначката изчезва. Вилке спира да се мие. Той сочи зад гърба на Герда празната кутийка от херинги, която котката влачи из двора, след това посочва себе си, вдига два пръста и шепне безгласно:

— Две.

Герда днес е със сив пуловер, сива пола и черна барета. Не прилича вече на папагал; хубавка е, има спортен вид и е в добро настроение. Поглеждам я с нови очи. Когато една жена е пожелана от друг мъж, дори и той да е само някой обезумял за любов дърводелец на ковчези, тя веднага ти става по-скъпа от преди. Човек изобщо държи много повече на относителната, отколкото на абсолютната стойност.

— Беше ли днес в „Червената мелница“? — питам аз.

Тя кимва.

— Воняща дупка! Репетирах там. Как мразя тези заведения със застоял тютюнев дим!

Поглеждам я одобрително. Зад нея Вилке си закопчава ризата, изтърсва стърготините от мустаците си и прибавя към предложението си три пръста. Пет кутийки херинги! Хубаво предложение, но аз не му обръщам внимание. Предстои ми щастие през цяла една седмица — ведро, здраво щастие, което не причинява болка — простото щастие на чувствеността и на сдържаното въображение, краткото щастие на един ангажимент в нощен клуб за четиринадесет дни, щастие, което наполовина вече е преминало, което ме избави от Ерна и превърна дори Изабела в това, което трябваше да бъде: една фата моргана, която не причинява болка и не буди никакви неизпълними желания.

— Ела, Герда — казвам аз, изпълнен от внезапно избликнала делова благодарност. — Днес ще идем да се наядем както трябва. Гладна ли си?

— Да, много. Можем някъде…

— Днес не ща да чувам нищо за картофена салата и кренвирши! Ще се наядем отлично и ще отпразнуваме един юбилей: средата на нашия съвместен живот. Преди една седмица ти беше тук за пръв път; след една седмица ще ми махаш с ръка за сбогом на гарата. Нека отпразнуваме първото и да не мислим за второто!

Герда се смее.

— Не можах да направя никаква картофена салата. Имах премного работа. Циркът е нещо по-друго от това глупаво кабаре.

— Добре, тогава днес ще идем във „Валхала“. Обичаш ли гулаш?

— Обичам — отвръща Герда.

— Това е най-важното! Значи, решено! А сега — напред към празника на голямата среда на нашия кратък живот!

През отворения прозорец хвърлям блока за рисуване върху писалището. На излизане виждам безкрайно разочарованата физиономия на Вилке. С безутешно изражение на лицето той държи високо двете си ръце — десет кутийки херинги — цяло състояние!

— Защо не? — отговаря любезно Едуард Кноблох за мое учудване. Аз очаквах ожесточена съпротива. Купоните за ядене важат само за обед, но след като поглежда Герда, Едуард е не само готов да ги приеме тази вечер, но дори застава до масата:

— Моля ти се, ще ме запознаеш ли?

Аз съм на тясно. Той прие купоните за ядене, значи, и аз трябва да приема.

— Едуард Кноблох, съдържател на хотел и ресторант, поет, билионер и скъперник — обяснявам нехайно. — Госпожица Герда Шнайдер.

— Не му вярвайте всичко, което казва, уважаема госпожице.

— И за името ти ли да не вярва? — питам аз. Герда се усмихва.

— Вие сте билионер? Колко интересно!

Едуард въздъхва.

— Само търговец с всичките грижи на търговеца. Не слушайте този лекомислен дърдорко! А вие? Прекрасно, лъчезарно подобие на бога, безгрижно като водно конче, което витае над тъмното блато на меланхолията…

Помислям, че не съм чул добре и поглеждам опулено Едуард, като че е изплюл злато.

Изглежда, Герда притежава днес някаква магическа привлекателна сила.

— Остави тези кухи усуквания, Едуард — казвам аз. — Дамата също е артистка. Да не би аз да съм тъмното блато на меланхолията? Къде се бави гулашът?

— Според мене господин Кноблох говори много поетично! — Герда поглежда Едуард с невинно възхищение. — Как ли намирате време да се занимавате с поезия? С такъв голям ресторант и толкова много келнери! Трябва да сте щастлив човек! Толкова богат и при това даровит.

— Горе-долу. — Лицето на Едуард просветва. — Значи, и вие сте артистка…

Виждам, как го обзема внезапно недоверие. Без съмнение сянката на Рене дьо ла Тур се плъзга край него като облак по луната.

— Предполагам, сериозна артистка — казва той.

— По-сериозна от тебе — отвръщам аз. — Госпожица Шнайдер не е и певица, както току-що си помисли. Тя може да накара лъвове да скачат през обръчи и да язди тигри. А сега забрави полицая, който се е загнездил в тебе като у всеки верен син на нашето любимо отечество, и ни дай да ядем!

— Гледай ти, лъвове и тигри! — Очите на Едуард се разширяват. — Вярно ли е това? — пита той Герда. — Този човек много често лъже.

Аз настъпвам под масата Герда по крака.

— Бях в цирк — отговаря Герда, която не разбира какво интересно има в това. — И пак ще се върна в цирка.

— Какво има за ядене, Едуард? — питам нетърпеливо. — Или най-напред трябва да представим автобиографии в четири екземпляра?

— Лично ще проверя — обръща се любезно Едуард към Герда. — За такива гости! Магията на цирковата арена! Ах! Простете на господин Бодмер заради непристойното му държание. Той е израснал през войната сред селяни от торфищата и е получил възпитанието си при един истеричен пощенски раздавач.

След тези думи той си тръгва с патешка походка.

— Представителен мъж — обяснява Герда. — Женен ли е?

— Беше женен. Жена му избяга, защото е голям скъперник.

Герда попипва дамаската копринена покривка на масата.

— Трябва да е била някоя глупава персона — казва тя унесено. — Аз обичам пестеливите хора. Те задържат парите си.

— През време на инфлацията това е най-глупавото нещо, което може да направи човек.

— Разбира се, парите трябва да се влагат добре. — Герда разглежда тежките, посребрени ножове и вилици. — Мисля, че твоят приятел постъпва правилно, въпреки че е поет.

Поглеждам я малко изненадан.

— Може би — казвам аз. — Но другите нямат полза от това. Най-малко жена му. Той я караше да работи като вол от сутрин до вечер. Да си омъжена за Едуард, това значи: да работиш даром за него.

Герда се усмихва загадъчно като Мона Лиза.

— Всяка каса за пари си има шифър, още ли не знаеш това, моето момче?

Взирам се в нея. „Какво става тук? — мисля си. — Нима това е същият човек, с когото вчера ядох в ресторант-градина «Хубавият изглед» сандвичи с масло и мляко с каймак за някакви си скромни пет хиляди марки, същото същество, с което разговарях върху очарованието на простия живот?“ — Едуард е мазен, мръсен и непоправим скъперник — обяснявам твърдо аз. — И това ми е известно от много години. Познавачът на жените Ризенфелд ми каза веднъж, че тази комбинация стряска всяка жена. Но Герда по всяка вероятност не е обикновена жена. Тя разглежда големите полилеи, които висят от тавана и не се отклонява от темата.

— Навярно той се нуждае от някой, който да бди над него. Не като квачка, разбира се! Изглежда има нужда от някой, който да цени добрите му качества.

Сега съм явно разтревожен. Нима мирното ми двунеделно щастие вече отлита? Защо ми трябваше да се мъкна по такива места, където има сребро и кристал!

— Едуард няма никакви добри качества — казвам аз.

Герда пак се усмихва.

— Всеки мъж има добри качества. Трябва само да му се изяснят.

За щастие, в този момент се появява келнерът Фрайданк и тържествено донася на сребърно блюдо пастет в тестена кора.

— Какво е това? — питам аз.

— Пастет от чер дроб — обяснява високомерно Фрайданк.

— Но в менюто пише картофена супа.

— Това е менюто, което господин Кноблох сам благоволи да избере — казва Фрайданк, бившият домакински ефрейтор, и разделя пастета на две парчета: дебелото за Герда, тънкото за мене. — Или предпочитате обичайната картофена супа? — пита сърдечно той. — Може.

Герда се смее. Разсърден от евтиния опит на Едуард да я плени с ядене, аз тъкмо решавам да поискам картофена супа, когато Герда ме бутва под масата, а над масата грациозно сменя чиниите и ми дава по-голямото парче.

— Така се полага — казва тя на Фрайданк. — Един мъж винаги трябва да получава по-голямото парче. Или не?

— Така е — заеква Фрайданк, неочаквано объркан. — В къщи… но тук…

Бившият ефрейтор не знае какво да прави. Той е получил заповед от Едуард да даде на Герда по-голямото парче, а на мене едно резенче, и се е подчинил. Сега вижда, че е станало точно обратното и едва не припада, тъй като изведнъж трябва сам да поеме отговорността за това, което се полага да направи. В нашето любимо отечество това не е желателно. На заповедите ние бързо реагираме акуратно, това си е в нашата горда кръв от векове, обаче сами да решаваме нещо — пазил ни бог. Фрайданк прави единственото, което знае: озърта се за помощ от своя господар и се надява да получи нова заповед.

Едуард се появява.

— Поднасяйте ястията, Фрайданк, какво се повъртате?

Аз грабвам вилицата и бързо набождам едно парче от пастета, който е пред мене, точно когато Фрайданк, верен на първата си заповед, иска отново да размени чиниите.

Фрайданк се вцепенява. Герда прихва да се смее. Едуард, хладнокръвен като пълководец, оглежда обстановката, бутва настрана Фрайданк, отрязва второ хубаво парче от пастета, слага го с размах пред Герда и сладникаво-кисело ме пита:

— Вкусно ли е?

— От гъска е.

— Има вкус на телешки чер дроб.

— Ти ял ли си някога в живота си чер дроб от гъска?

— Едуард! — възразявам аз. — Толкова много съм ял, че дори съм повръщал от гъши дроб.

Едуард се смее през носа си.

— Къде? — пита презрително той.

— Във Франция, при настъплението, през време на възпитанието ми като мъж. Тогава завладяхме цял магазин, пълен с гъши пастет. В делви, от Страсбург, с черни трюфели от Перигьо, каквито тук в твоя дроб липсват. По онова време ти белеше картофи в кухнята.

Премълчавам, че тогава ми стана лошо, защото намерихме и собственицата на магазина — една стара женица — която, разкъсана, беше полепнала по останките от стените, а посивялата й глава беше откъсната и набучена на куката на един рафт в магазина, сякаш беше забита на копие от някое варварско племе.

— А на вас вкусно ли ви е? — обръща се Едуард към Герда с разнежения тон на някой жабок, който е клекнал безгрижно край тъмното блато на мировата скръб.

— Много — отвръща Герда и яде.

Едуард прави светски поклон и се понася като някой танцуващ слон.

— Виждаш ли — казва Герда и ме поглежда радостно.

— Не е чак толкова голям скъперник.

Аз слагам вилицата си в чинията.

— Слушай, ти, обвеяно от стърготини цирково чудо — отвръщам на Герда. — Ти виждаш пред себе си човек, чиято гордост, ще се изразя с жаргона на Едуард, все още е тежко наранена, защото една дама му избяга с някакъв богат гешефтар. Да не би сега да искаш — пак ще си послужа с бароковата проза на Едуард — да наливаш кипящо масло в една още незараснала рана и да ми погалиш същия номер още веднъж?

Герда се смее и яде.

— Не говори глупости, скъпи — казва тя с издути бузи. — И не бъди обиден лебервурст! Ако думите ми те сърдят, стани по-богат от другите.

— Хубав съвет! Как да стана по-богат? С магия ли?

— Както другите. Те все пак са успели.

— Едуард наследи този хотел — казвам аз с огорчение.

— А Вили?

— Вили е спекулант.

— Какво е това спекулант?

— Човек, който използува конюнктурата. Който търгува с всичко: от херинги до акции в стоманената индустрия. Прави сделки, където може, с каквото може и как то може, пък макар и да е само на косъм от затвора.

— Е, виждаш ли! — казва Герда и посяга към остатъка от пастета.

— Смяташ ли, че и аз трябва да стана такъв?

Герда сдъвква едно хлебче между здравите си зъби.

— Стани като тях, или не ставай. Но не се ядосвай, щом не искаш да станеш, а другите са станали. Всеки може да ругае, скъпи!

— Вярно — казвам смаян и неочаквано съвсем изтрезнявам. Струва ми се, че цял куп сапунени мехури се пукват отведнъж в мозъка ми.

Поглеждам Герда. Тя си има свой проклет реалистичен начин да разглежда нещата.

— В същност ти наистина си права — казвам аз.

— Разбира се, че съм права. Но я виж какво се задава там! Мислиш ли, че и то е за нас?

За нас е. Печена кокошка с аспержи. Ядене за оръжейни фабриканти. Едуард сам надзирава поднасянето. Той кара Фрайданк да нареже кокошката.

— Гърдите за мадам — командува той.

— Предпочитам кълка — казва Герда.

— Кълка и парче от гърдите за мадам — обяснява галантно Едуард.

— Режете! — отвръща Герда. — Вие сте кавалер, господин Кноблох! Знаех си!

Едуард се хили самодоволно. Не разбирам защо прави цялото това представление. Не мога да повярвам, че Герда толкова му харесва, за да прави такива жертви; по-скоро от яд заради нашите купони се опитва да ми ги измъкне с хитрост. Значи, акт на отмъщение, за да станем квит.

— Фрайданк — обръщам се към келнера. — Вземете тези ребра от чинията ми. Аз не ям кокали. Дайте ми вместо тях втората кълка. Или вашата кокошка е ампутирана жертва на войната?

Фрайданк гледа като овчарско куче към своя господар.

— Това е най-апетитното — обяснява Едуард. — Гръдните кости са вкусни за огризване.

— Аз не гриза. Аз ям.

Едуард свива дебелите си рамене и колебливо ми подава втората кълка.

— Не желаеш ли малко салата? — пита той. — Аспержите са много вредни за пияници.

— Дай ми аспержи. Аз съм съвременен човек и имам силно влечение към самоунищожението.

Едуард се стрелва като гумен носорог. На мене изведнъж ми хрумва нещо.

— Кноблох! — извиквам грубо след него с генералския тон на Рене дьо ла Тур.

Той пристига тичешком, сякаш е улучен с копие в гърба.

— Какво значи това? — пита ме той разярен.

— Кое?

— Да ревеш така?

— Рева ли? Кой реве тук освен тебе? Или ти се свиди, ако мис Шнайдер поиска малко салата? Тогава не ни я предлагай предварително!

Очите на Едуард стават необикновено големи. Вижда се как у него се надига едно страшно съмнение и се превръща в увереност.

— Вие… — пита той Герда. — Вие ли ме извикахте?

— Ако има салата, с удоволствие бих взела малко — обяснява Герда, която не може да проумее какво става. Едуард все още стои до масата. Сега той е твърдо уверен, че Герда е сестра на Рене дьо ла Тур. Виждам как съжалява за гъшия дроб, за кокошката и за аспержите. Има чувството, че е ужасно изигран.

— Господин Бодмер извика — казва Фрайданк, който се е промъкнал насам. — Видях го с очите си.

Но думите на Фрайданк заглъхват, без да бъдат чути от Едуард.

— Отговаряйте само когато ви питат, келнер — казвам небрежно на Фрайданк. — Това трябваше да го научите при прусаците! А сега си вървете и продължавайте да изливате сос от гулаш във врата на нищо неподозиращи хора. А ти, Едуард, ми обясни, дали това великолепно ядене беше даром, или искаш срещу него да прибереш в касата си нашите купони?

Едуард добива вид, като че ще получи мозъчен удар.

— Дай купоните, подлец — казва тъпо той.

Аз откъсвам парченцата хартия и ги слагам на масата.

— Може много да се спори кой беше подлец, провален Дон Жуане — отговарям му аз.

Едуард не взема сам купоните.

— Фрайданк — казва той, този път беззвучно от ярост. — Хвърлете тези отрезки в коша за хартия.

— Чакай — казвам аз и посягам към листа за ястия, — щом плащаме, имаме право и на по един десерт. Ти какво желаеш, Герда? Червено желе или компот?

— Какво ще препоръчате, господин Кноблох? — пита Герда, която не знае каква драма се е разиграла у Едуард.

Едуард махва отчаяно с ръка и се отдалечава.

— Значи, компот! — викам след него.

Той трепва за миг и после продължава, като че гази върху яйца. Всяка секунда очаква казармения глас.

Аз размислям, но след това се отказвам; тази тактика ми се струва по-ефикасна.

— Какво стана изведнъж? — пита Герда, която нищо не подозира.

— Нищо — отговарям невинно аз и разделям кокалите на кокошката между двама ни. — Само малък пример за тезата на великия Клаузевиц върху стратегията: нападай противника, когато мисли, че е победил, и то там, където най-малко очаква това.

Герда кимва, без да разбира, и си яде компота, който Фрайданк с неуважение ни бутна под носа. Гледам я замислен и решавам никога вече да не я водя във „Валхала“, а отсега нататък да следвам железния закон на Георг: не показвай на жена нищо ново; тогава тя няма и да го пожелае и да избяга от тебе.

Нощ. Облягам се на прозореца в стаичката си. Луната свети, от градината иде силна миризма на люляк, а аз преди един час съм си дошъл в къщи от „Алтщедтер Хоф“. Една влюбена двойка преминава бързо по засенената от луната страна на улицата и изчезва в нашата градина. Аз не реагирам; който сам не търпи лишения, проявява търпимост, а никой не може да устои сега на нощите. Разбира се, за да не се случи нещо, преди един час окачих на двата скъпи паметници-кръстове табелка с надпис: „Внимание! Може да падне и да смаже пръстите на краката!“ Кой знае защо влюбените предпочитат именно кръстовете, когато на земята е много влажно; навярно, защото за тях могат да се хващат по-здраво, при все че би могло да се смята, че средните надгробни камъни също така имат предимства. Мислех да окача втора табелка, с такава препоръка, но се отказах. Госпожа Крол понякога става рано и, при всичката си търпимост, би ми залепила една плесница заради такова безсрамие, преди да бих могъл да й обясня, че преди войната бях страшно непорочен човек — качество, което загубих при защитата на нашето любимо отечество.

Изведнъж виждам, че една четвъртита фигура се чернее на лунната светлина и се приближава с тежки стъпки. Изтръпвам. Това е конският касапин Вацек. Той се вмъква в жилището си, два часа по-рано от обичайното време. Може би са се свършили крантите; конското месо днес е много търсен артикул. Наблюдавам прозорците. Те светват и сянката на Вацек се мярка край тях. Обмислям дали да предупредя Георг Крол; но това е неблагодарна работа — да безпокоиш влюбени, пък и Вацек може да си легне без да му мисли. Но, изглежда, няма да стане така. Касапинът отваря прозореца и се взира надясно и наляво по протежение на улицата. Чувам го как сумти. Той затваря капаците на прозореца и след малко се появява на вратата, със стол в ръка и с касапския си нож в кончова на ботуша. Сяда на стола и изглежда ще чака, докато Лиза се върне. Поглеждам часовника — единадесет и половина. Нощта е топла и Вацек може да изтрае цели часове навън. Лиза пък е доста отдавна при Георг; прегракналото пухтене на любовта е вече утихнало и ако Лиза попадне в ръцете на касапина, наистина ще намери някакво правдоподобно обяснение, а той навярно ще се хване на въдицата, но по-добре е това да не се случва.

Слизам на пръсти долу и чукам на вратата на Георг началото на Хоенфридбергския марш. Плешивата глава на Георг се показва. Докладвам какво се е случило.

— Дявол да го вземе — казва той. — Гледай да го разкараш оттам.

— По това време?

— Опитай се! Използувай обаянието си!

Тръгвам бавно навън, прозявам се, спирам се и след това се запътвам отсреща към Вацек.

— Прекрасна вечер — казвам аз.

— Прекрасна вечер, да й сера отгоре — отвръща Вацек.

— Така си е — съгласявам се.

— Няма да го бъде повече — казва неочаквано остро Вацек.

— Кое?

— Свинщина ли? — питам разтревожено. — Защо?

— Че какво друго е? Вие не намирате ли също?

— Поглеждам към ножа в ботуша му и вече виждам Георг да лежи с прерязано гърло между паметниците. Разбира се, Лиза — не; това е старата идиотщина на мъжете.

— Зависи как гледа човек на нещата — казвам дипломатично.

Никак не разбирам защо Вацек още не се покатерил върху прозореца на Георг. Той е на партера и е отворен.

— Скоро всичко ще бъде другояче — обяснява свирепо Вацек. — Кръв ще се лее. Виновниците ще се каят.

Поглеждам го. Има дълги ръце и набито тяло и изглежда извънредно як. Бих могъл да го блъсна с коляно в брадата и след това, когато залитне, да му нанеса втори удар между краката, или пък, ако се опита да бяга, мога да му сложа крак и да ударя няколко пъти главата му о паважа. Това ще му бъде достатъчно на първо време, но после?

— Чухте ли го? — пита Вацек.

— Кого?

— Вие знаете! Него! Кого другиго? Има само един! Ослушвам се. Нищо не съм чул. Улицата е тиха. Прозорецът на Георг сега е предпазливо притворен.

— Кого да съм чул? — питам високо, за да спечеля време и да им дам знак, за да може Лиза да се скрие в градината.

— Как кого? Него! Фюрера! Адолф Хитлер!

— Адолф Хитлер! — повтарям облекчено. — Тоя ли?

— Какво, тоя ли? — пита предизвикателно Вацек. — Вие не сте ли за него?

— И още как! Точно сега! Дори не можете да си представите колко много съм за него!

— Защо не сте го чули тогава?

— Та той не е бил тук.

— Той говори по радиото. Ние го чухме в кланицата. С шестлампов апарат. Той ще промени всичко! Чудесна реч! Човекът знае какво иска. Всичко трябва да се промени!

— Ясно — казвам аз. В тази дума се крие цялото оръжие на всички демагози в света. — Всичко трябва да се промени! Искате ли да пием по една бира?

— Бира! Къде?

— В „Цвете“, на ъгъла.

— Аз чакам жена си.

— Можете да я чакате и в „Цвете“. За какво говори Хитлер? На драго сърце бих искал да зная точно. Моето радио е повредено.

— За всичко — казва касапинът и става. — Човекът знае всичко! Всичко, казвам ви, друже!

Той слага стола в коридора и ние сговорно се запътваме към ресторанта-градина „Цвете“ да пием дортмундска бира.

Човекът от стъкло стои неподвижно в мекия здрач пред една леха с рози. Григорий VII се разхожда по алеята с кестените. Възрастна милосърдна сестра разхожда прегърбен старец с дълги коси, който постоянно се опитва да я щипне по якия задник и всеки път радостно се киска. Редом с мен на една пейка сядат двама мъже, всеки от които обяснява на другия защо е луд, без сам да го слуша. Група от три жени с раирани рокли поливат цветята; те се плъзгат безмълвно във вечерната дрезгавина с калаените си лейки в ръце.

Аз седя на пейката до лехата с рози. Тук всичко е спокойно и в реда на нещата. Никой не го е грижа, че за един ден доларът се е покачил с двадесет хиляди марки. Никой не се беси заради това, както нощес в града една стара съпружеска двойка, намерена тази сутрин в гардероба — всеки от съпрузите увиснал на парче от въжето за простиране на пране. Освен двамата в гардероба нямало нищо друго; всичко било продадено и заложено — дори леглото и самият гардероб. Когато купувачът отишъл да прибере мебелите, открил мъртъвците. Те се били вкопчили един в друг и се плезели един другиму с подутите си, посинели езици. Били много леки и могли да ги свалят бързо. И двамата били грижливо измити, косите им пригладени, а дрехите безупречно изкърпени и чисти. Купувачът, охранен търговец на мебели, повърнал, като ги видял, и заявил, че вече не иска да вземе гардероба. Чак вечерта променил мнението си и изпратил да го приберат. Мъртвите в това време били сложени на леглото и се наложило да ги снемат и оттам, защото леглото също трябвало да бъде взето. Съседите услужили с няколко маси и старците били положени върху тях, като покрили главите им с фина хартия. Тази хартия била единственото, което все още било тяхно в жилището им. Те оставили писмо, в което обяснявали, че в същност искали да се отровят със светилен газ, но фирмата го спряла, защото отдавна престанали да плащат. Затова се извинявали пред търговеца на мебели за грижите, които му причинявали.

Изабела се приближава. Тя е с къси, сини панталони до над коленете, с жълта блуза и кехлибарена огърлица на шията.

— Къде беше? — пита задъхана тя.

Не бях я виждал няколко дни. Всеки път след богослужението се измъквах от църквата и си отивах в къщи. Не беше лесно да се откажа от прекрасната вечеря и виното с Бодендик и Вернике; но ми беше по-приятно да си стоя на спокойствие с Герда и да вечерям сандвичи и картофена салата.

— Къде беше? — повтаря Изабела.

— Вън — казвам уклончиво. — Там, където парите са най-важното нещо.

Тя сяда на облегалото на пейката. Краката й са доста потъмнели, сякаш се е пекла много на слънцето. Двамата мъже до мене поглеждат недоволно; после стават и си отиват. Изабела се смъква на пейката.

— Защо умират деца, Рудолф? — пита тя.

— Не зная.

Не я поглеждам. Не желая пак да ме хване в мрежата си; достатъчно е, че седи с дългите си крака и панталоните за тенис, сякаш е отгатнала, че отсега нататък искам да живея по рецептата на Георг.

— Защо се раждат, щом веднага трябва да умрат?

— Трябва да питаш викария Бодендик. Той твърди, че бог си води книга за всеки косъм, който пада от някоя човешка глава, и че във всичко има смисъл и назидание.

Изабела се смее.

— Бог си води книга? За кого? За себе си? Защо? Нали знае всичко.

— Да — казвам аз и неочаквано се ядосвам много, без да зная защо. — Той е всезнаещ, всеблаг, справедлив и любвеобилен… При все това умират деца и майките, от които те се нуждаят, и никой не знае защо има толкова много нещастие в света.

Изабела рязко се обръща към мен. Вече не се смее.

— Защо всички хора не са чисто и просто щастливи, Рудолф? — шепне тя.

— Не зная. Може би, защото иначе бог щеше да скучае.

— Не — възразява живо тя. — Не затова.

— Тогава защо?

— Защото го е страх.

— Страх? От какво?

— Ако всички бяха щастливи, нямаше вече да има нужда от никакъв бог.

Сега я поглеждам. Очите й са много прозрачни. А лицето й е потъмняло и е по-слабо от преди.

— Той съществува само заради нещастието — казва тя. — Тогава човек има нужда от него и се моли. Затова го създава.

— Има и хора, които се молят на бога, защото са щастливи.

— Така ли? — Изабела се усмихва недоверчиво. — В такъв случай те се молят, защото ги е страх, че няма да останат щастливи. — Всичко е страх, Рудолф. Нима не знаеш това?

Веселият старец минава покрай нас, воден от яката милосърдна сестра. От един прозорец на главното здание долита силно бръмчене на прахосмукачка. Оглеждам се. Прозорецът е отворен, но е с решетка — черна дупка, от която прахосмукачката вопие като прокълната душа.

— Всичко е страх — повтаря Изабела. — Нима ти никога не се страхуваш?

— Не зная — отвръщам аз, все още нащрек. — Струва ми се да. Много често се страхувах през войната.

— Не искам да кажа това. Този страх е разумен. Аз имам пред вид безименния страх.

— Кой? Страха от живота? Изабела клати глава.

— Не. Преди него.

— От смъртта?

Тя пак клати глава. Не я питам повече. Не искам да се задълбочавам. Седим известно време мълчаливи в здрача. Отново имам чувството, че Изабела не е болна; но го потискам. Ако то ме овладее, пак ще ме обвземе предишният смут, а аз не искам това. Най-сетне Изабела се раздвижва.

— Защо не говориш? — пита тя.

— Какво са думите?

— Много нещо — шепне тя. — Всичко. Страхуваш ли се от тях?

Замислям се.

— Навярно всички се страхуваме по малко от големи те думи. С тях се е лъгало така ужасно много. Може би се боим и от своите чувства. Не им се доверяваме вече.

Изабела придърпва краката си върху пейката.

— Но човек се нуждае от тях, любими — шепне тя. — Как може да се живее иначе?

Прахосмукачката е престанала да бръмчи. Изведнъж става много тихо. От лехите се носи свеж дъх на влажна земя. Някаква птичка пее в кестените — тя повтаря все един и същи зов. Вечерта неочаквано се превръща във везни — на двете им блюда са поставени равни части от света. Чувствувам везните, сякаш балансират без тежест върху моите гърди. „Нищо не може да ми се случи — мисля аз, — докато продължавам да дишам така спокойно“.

— Страх ли те е от мене? — шепне Изабела. „Не — мисля аз и клатя глава. — Ти си единственият човек, от когото не ме е страх. Дори и когато казвам думи. Пред тебе те никога не са прекалено големи, нито са смешни. Ти винаги ги разбираш, защото все още живееш в един свят, в който между думите и чувствата няма разлика, а лъжата и миражът са едно и също нещо.“

— Защо мълчиш? — пита Изабела.

Свивам рамене.

— Някой път човек не може да каже нищо, Изабела. Често е трудно да дадеш свобода…

— На какво да дадеш свобода?

— На самия себе си. Чувствуваш силна съпротива.

— Ножът не може сам да се пореже, Рудолф. Защо те е страх?

— Не зная, Изабела.

— Не чакай много дълго, любими. Иначе ще бъде много късно. Човек се нуждае от думи — шепне тя.

Аз не отговарям.

— Срещу страха, Рудолф — казва Изабела, — те са като лампи. Помагат. Виждаш ли, как всичко става сиво?

Сега вече никоя кръв не е червена. Защо не ми помогнеш?

Най-сетне се отказвам от съпротивата си.

— Ти, сладко, чуждо и любимо сърце — казвам аз. — Само да можех да ти помогна!

Тя се навежда напред и обгръща с ръце раменете ми.

— Ела с мене! Помогни ми! Те викат!

— Кой вика?

— Нима не чуваш? Гласовете. Те непрекъснато викат!

— Никой не вика, Изабела. Само твоето сърце. Но какво вика то?

Усещам дъха й на лицето си.

— Аз те обичам.

Тя се отпуска до мене. Очите й сега са затворени. Става по-тъмно и аз виждам как човекът от стъкло отново минава бавно край нас, сякаш стъпва на кокили. Една милосърдна сестра прибира няколко старци, които седят по пейките приведени и неподвижни от скръб като тъмни вързопи.

— Време е — казва тя към нас.

Кимам и продължавам да седя.

— Те викат — шепне Изабела. — Човек никога не може да ги намери. Кой има толкова много сълзи?

— Никой — казвам аз. — Никой в света, любимо сърце.

Изабела не отговаря. Тя диша до мене като уморено дете. Аз я вдигам и я нося през алеята към отделението, в което живее.

Когато я оставям, тя се спъва и се хваща здраво за мен. Мърмори нещо, което не разбирам, и се оставя да я заведа вътре. Входът е ярко осветен от млечнобяла светлина без сенки. Слагам я да седне на един плетен стол в салона. Тя се изляга със затворени очи в него, като че е свалена от някой невидим кръст. Две милосърдни сестри в черни дрехи минават покрай нас. Те се запътват към параклиса. За миг изглежда, като че искат да вземат Изабела и да я погребат. След това идва бялата болногледачка и я отвежда.

Старшата сестра ни даде втора бутилка мозелско вино. За мое учудване, въпреки това Бодендик изчезна веднага след като се нахранихме. Вернике остана. Времето не е променливо и болните са толкова спокойни, колкото могат да бъдат.

— Защо не убиват съвсем безнадеждно болните? — питам аз.

— Вие бихте ли ги убили? — на свой ред ме запитва Вернике.

— Не зная. Това е същото, както при някой бавно, безнадеждно умиращ, за когото знаем, че занапред само ще се мъчи. Бихте ли му сложили една инжекция, за да страда няколко дни по-малко?

Вернике мълчи.

— За щастие, Бодендик не е тук — продължавам аз. — Значи, можем да се откажем от моралните и религиозни разяснения. Аз имах един другар, чийто корем бе разкъсан като в някоя месарница. Молеше ни да го застреляме. Ние го отнесохме в лазарета. Там крещя още три дни; после умря. Три дни са много време, когато човек реве от болки. Аз видях много хора да пукват. Не да умират — да пукват като кучета. На всички можеше да се помогне с една инжекция. На майка ми също. Вернике мълчи.

— Добре — продължавам аз. — Зная, че да сложиш край на живота на някое същество е все едно да извършиш убийство. Откакто бях на война ми е противно да убия дори и една муха. При все това телешкото тази вечер ми беше много вкусно; а телето е трябвало да бъде убито, за да го ядем. Това са старите парадокси и осуетените изводи. Животът е чудо — даже в едно теле, и в една муха. Особено в една муха — тази акробатка с нейните хиляди очни фасети. Той е винаги чудо. Но винаги има край. Защо в мирно време убиваме едно болно куче, а не убиваме един стенещ човек? Но ние убиваме милиони хора в безполезни войни.

Вернике все още не отговаря. Един голям бръмбар бръмчи около лампата. Той се блъсва в електрическата крушка, пада, пълзи, пак хвръква високо и отново кръжи около светлината. Той не използува своя опит.

— Бодендик, служителят на църквата, разбира се, има отговор за всичко — казвам аз. — Животните нямат душа, а хората имат. Но къде изчезва късчето душа, когато се повреди някоя гънка на мозъка? Къде е това късче душа, когато някой стане идиот? На небето ли е вече? Или чака някъде разкривения си остатък, който още кара едно човешко тяло да се лигави, да яде и да отделя. Аз видях някои от вашите болни в отделението с решетки — в сравнение с тях животните са богове. Къде е душата на идиотите? Може ли тя да бъде разделена на части? Или виси като невидим балон над бедните, мънкащи глави? Вернике махва, сякаш отпъжда някое насекомо.

— Добре — продължавам аз. — Бодендик ще разреши лесно този въпрос. Бодендик може да разреши всичко с великия непознат бог, с небето и ада, с наградата за страдащите и наказанието за лошите. Никой не е имал някога доказателство за това и според Бодендик само вярата прави човека блажен. Но защо са ни дадени тогава разум, критика и страст за търсене на доказателства? За да не ги използуваме? Странна игра на великия непознат! А какво е страхопочитанието пред живота? Страх пред смъртта ли? Страх, винаги страх! Защо? И защо можем да питаме, когато няма да получим отговор?

— Свършихте ли? — пита ме Вернике.

— Не… Но няма да ви питам повече.

— Добре. Аз също не мога да ви отговоря. Поне това знаете, или не?

— Разбира се. Защо тъкмо вие трябва да можете да ми отговорите, когато във всички библиотеки в света вместо отговор има само спекулации?

Бръмбарът е паднал и при второто си кръжене. Той пак изпълзява и започва трети полет. Крилете му са като излъскана синя стомана. Той е една прекрасна целесъобразна машина; но към светлината е като алкохолик пред бутилка ракия.

Вернике налива останалото мозелско вино в чашите.

— Колко време бяхте на война?

— Три години.

— Странно!

Аз не отговарям. Досещам се какво мисли той, но нямам никакво желание да предъвквам това още веднъж.

— Мислите ли, че разумът принадлежи към душата? — пита вместо това Вернике.

— Не зная. Но смятате ли, че тези нисши животни, които се цапат и пълзят в отделението с решетки, все още имат душа?

Вернике посяга към чашата си.

— За мене всичко това е просто — казва той. — Аз съм човек на науката. Не вярвам в нищо. Само наблюдавам.

Бодендик, напротив, вярва a priori! А вие несигурно се люшкате между нас. Виждате ли този бръмбар?

Бръмбарът се втурва за пети път. Така ще продължава до смъртта си.

Вернике загасва лампата.

— Така, това ще му помогне.

През отворения прозорец нощта навлиза голяма и синя. Тя полъхва вътре с дъха на земята, на цветята и потрепващия блясък на звездите. Всичко, което казах, отведнъж ми се струва ужасно смешно. Бръмбарът прелита с бръмчене още веднъж в кръг и след това се насочва уверено през прозореца навън.

— Хаос — казва Вернике. — Наистина ли е хаос? Или е хаос само за нас. Замисляли ли сте се някога върху това какъв щеше да бъде светът, ако бихме имали едно сетиво повече?

— Не.

— А с едно сетиво по-малко?

Замислям се.

— Човек щеше да бъде сляп или глух; или би могъл да бъде лишен от вкус. Щеше да има голяма разлика.

— Ас едно сетиво повече? Защо трябва да останем завинаги ограничени само с пет сетива? Защо да не можем някой ден да придобием и шесто сетиво? Или осмо? Или дванадесето? Светът няма ли да изглежда тогава съвсем другояче? Може би при шестото сетиво понятието за време ще изчезне. Или понятието за пространство. Или за смъртта. Или за болката. Или за морала. Но без друго ще изчезне днешното ни понятие за живота. Ние преминаваме с доста ограничени органи през собственото си битие. Едно куче чува по-добре от който и да било човек. Един прилеп долавя пътя си слепешком през всички препятствия. Една пеперуда носи в себе си радиоприемател и хвърчи с него много километри право към женската. Прелетните птици далеч ни превъзхождат в ориентирането. Змиите чуват с кожата си. Естествената наука познава стотици такива примери. Как бихме могли тогава да знаем нещо положително? Стига да се развие някой орган или да възникне някой нов — и ще се промени и светът, и понятието за бога. Наздраве!

Вдигам чашата и пия. Мозелското вино е тръпчиво и земно.

— Не е нужно. Може да правите каквото си искате. Но е добре да знаете, че едно сетиво повече би пратило на боклука всички изводи. Пред него и най-сериозните проблеми ще избледнеят. Как ви се струва виното?

— Бива го. А как е госпожица Терховен? По-добре?

— По-зле. Майка й беше тук, а тя не я позна.

— Може би не е искала.

— Това е почти същото; не я позна. Нахока я да си върви. Типичен случай.

— Защо?

— Желаете ли да чуете една дълга лекция върху шизофренията, родителския комплекс, бягството от себе си и въздействието на шока?

— Да — казвам аз. — Днес бих желал.

— Няма да я чуете! Ще ви кажа само най-необходимото. Раздвояването на личността е обикновено бягство от самия себе си.

— Какво значи самия себе си?

Вернике ме поглежда.

— Да оставим това днес. Раздвояването е бягство в друга личност. Или в повече личности. Най-често пациентът пак се връща понякога малко или повече време в собствената си личност. Женевиев не се връща. От дълго време вече. Вие например дори не я познавате такава, каквато е тя в същност.

— Тя изглежда съвсем разумна такава, каквато е сега — казвам аз неубедително.

Вернике се смее.

— Какво е разум? Логическо мислене?

Аз мисля за бъдещите две нови сетива и не отговарям.

— Много ли е болна? — питам Вернике.

— Според нашите понятия, да. Но има бързи и в много случаи изненадващи оздравявания.

— Оздравявания… от какво?

— От нейната болест.

Вернике запалва цигара.

— Понякога тя е съвсем щастлива. Защо не я оставите такава, каквато е?

— Защото майка й плаща да я лекуваме — сухо обяснява Вернике. — Освен това тя не е щастлива.

— Мислите ли, че щеше да бъде по-щастлива, ако беше здрава?

— Навярно не. Тя е чувствителна и интелигентна, изглежда има богато въображение и е доста обременена наследствено. Качества, които съвсем не правят човека щастлив. Ако е била щастлива, едва ли щеше да избяга.

— Защо не я оставят тогава на спокойствие?

— Да, защо не? — казва Вернике. — Това се питам често и аз. Защо оперират болни, за които се знае, че операцията няма да им помогне? Да съставим ли списък на различните „защо“? Той би станал много дълъг. Едно от тях би било: защо не си пиете виното и не си затворите най-сетне устата? И защо не се вслушате в нощта, вместо да измъчвате клетия си мозък? Защо говорите за живота, вместо да го чувствувате? — Той става и се протяга. — Трябва да направя нощна визитация на затворените. Искате ли да дойдете с мене?

— Да.

— Облечете си бяла престилка. Ще ви заведа в едно специално отделение. След това или ще повръщате, или ще бъдете годен да се наслаждавате на виното си с дълбока благодарност.

— Бутилката е празна.

— Има още една в стаята ми. Може би ще ни потрябва. Знаете ли какво е странно у вас? Че с вашите двадесет и пет години вие сте виждали вече в доста голямо количество смърт, нещастие и човешка идиотщина, и при все това, изглежда, не сте научили нищо друго, освен да задавате най-глупашките въпроси, които може да си представи човек. Но нали така върви светът — когато най-сетне научим нещо както трябва, вече сме много стари, за да го приложим — и после продължава по същия начин: вълна подир вълна, поколение след поколение. Никой не научава нищо от другите. Елате!

Седим в кафене „Централ“ — Георг, Вили и аз. Не ми се искаше да оставам днес сам в къщи. Вернике ми показа едно отделение от лудницата, което още не познавах — на ранените през войната. В него държат простреляните в главата, засипаните и напълно сломените. Сред прохладната лятна вечер, сред песните на славеите наоколо, това отделение се издига като някой мрачен бункер. Войната вече почти навсякъде е забравена, а в тези помещения все още продължава. В тези нещастни уши все още звучат взривовете на снарядите, тези очи все още отразяват безпаметния ужас, както преди пет години, щиковете продължават непрекъснато да се забиват в меките кореми, танковете премазват всеки час викащи ранени и ги сплескват като писии, грохотът на битките, трясъкът на ръчните бомби, пръсването на черепите, ревът на мините, задушаването в рухналите землянки — всичко това е запазено тук с помощта на някаква ужасна черна магия, и сега безмълвно продължава да вилнее в тази сграда, всред розите и лятото. Издават се заповеди и хората се подчиняват на въображаеми заповеди, леглата са окопи и землянки, хората отново и отново биват заравяни и изравяни, умират и ги убиват, душат ги и се задушават, през помещенията преминава газ и агонията на страха се превръща в рев и пълзене, в ужасно хъркане и плач, а понякога само в приклякане и мълчание в някой ъгъл, където човек се снишава, колкото се може по-ниско, с лице към стената, здраво притиснат към нея…

— Стани! — изревават изведнъж няколко младежки гласа зад нас. Някои от посетителите енергично подскачат от столовете си. Оркестърът на кафенето свири „Германия, Германия над всичко“. Това е за четвърти път тази вечер. Не че оркестърът е толкова националистически настроен, нито пък стопанинът на заведението. Неколцина млади скандалджии искат да си придадат важност. Всеки половин час някой от тях отива при оркестъра и поръчва да се свири националният химн. Той се запътва, като че тръгва на бой. Оркестърът не смее да се противопостави и така, вместо увертюрата към „Поет и селянин“*, прозвучава песента за Германия.

[* Популярна увертюра от Франц Супе, австрийски композитор. — Б. пр.]

— Стани! — кънти всеки път от всякъде, защото при засвирването на националния химн трябва да станеш от мястото си, особено след като под неговите звуци сме дали два милиона убити, загубили сме една война и сме стигнали до инфлацията.

— Стани! — крещи към мене някакъв седемнадесетгодишен гамен, който в края на войната едва ли е бил на повече от дванадесет години.

— Целуни ми гъза и си гледай училището — отвръщам аз.

— Болшевик! — крещи младежът, който сигурно още не знае какво значи тази дума. — Тук има болшевики, другари!

Това е целта на тези хулигани — да вдигат шум. Те току поръчват да се свири националният химн и всеки път някои хора не стават, защото това им се вижда много глупаво. Тогава кресльовците се спускат към тях със светнали очи и търсят свади. Някъде между посетителите седят неколцина уволнени офицери, командуват ги и се чувствуват патриотично настроени.

Десетина хулигани застават около нашата маса.

— Ставайте или ще се случи нещо!

— Какво? — пита Вили.

— Скоро ще видите! Страхопъзльовци! Изменници на отечеството! Стани!

— Разкарайте се от масата — казва спокойно Георг. — Да не мислите, че се нуждаем от заповеди на малолетни?

Между младото общество си проправя път един мъж на около тридесет години.

— Нямате ли никакво уважение към националния си химн?

— Но не и в кафенетата, когато с него искат да предизвикат скандал — отвръща Георг. — А сега ни оставете на мира с вашите глупости!

— Глупости ли? Вие наричате глупости най-светите чувства на един германец? Ще се разкайвате за това! Къде бяхте през войната, кръшкач такъв?

— В Окопите — отговаря Георг. — За съжаление.

— Това всеки може да го каже! Докажете!

Вили става. Той е цял великан. Музиката тъкмо замлъква.

— Доказателства ли? — казва Вили. — Ето. — Той повдига малко единия си крак и обръща леко задника си към този, който пита; прозвучава някакъв шум като изстрел от среднокалибрено оръдие. — Това е всичко, кое то съм научил при прусаците — казва в заключение Ви ли. — По-рано имах по-приятни маниери.

Водачът на бандата неволно отскача.

— Не казахте ли „страхопъзльо“? — пита Вили и се хи ли. — Изглежда, самият вие не сте от най-смелите!

Стопанинът на кафенето се приближава с трима яки келнери.

— Спокойствие, господа, настойчиво ви моля! Никак ви разправии в заведението!

Оркестърът засвирва „Момичето от Шварцвалд“. Защитниците на националния химн се оттеглят с неясни заплахи. Може би смятат да ни нападнат вън. Ние преценяваме силите им; те стърчат близо до вратата. Двадесетина души. Борбата ще бъде доста безнадеждна за нас.

Но изведнъж ни идва неочаквана помощ. Към нашата маса се приближава сух, дребен мъж. Това е Бодо Ле-Дерхозе — търговец на кожи и старо желязо. С него сме лежали заедно из окопите във Франция.

— Дечурлига — казва той. — Видях какво става. Тук съм с моето дружество. Оттатък, зад колоната. Цяла дузина сме. Ще ви помогнем, ако на тези гъзльовци им се прииска нещо. Съгласни?

— Съгласни, Бодо. Тебе господ те праща.

— Едва ли. Но тук не е място за разумни хора. Ние сме дошли само да пием по чаша бира. За съжаление стопанинът на това заведение има най-хубавата бира в целия град. Иначе и той е един безхарактерен дирник.

Според мене Бодо отива доста далеч, като изисква в днешно време от един толкова прост човешки орган да има и характер; но все пак, тъкмо затова, в едно такова изискване има нещо възвишено. В гнили времена трябва да се изисква невъзможното.

— Ние ще тръгнем скоро — добавя Бодо. — И вие ли?

— Веднага.

Плащаме и ставаме. Преди да стигнем до вратата, защитниците на националния химн са вече вън. Сякаш по вълшебен начин в ръцете им са се появили тояги, камъни и боксове. Те стоят в полукръг пред входа.

Изведнъж между нас се явява Бодо. Той ни разбутва настрана и неговите дванадесет души минават пред нас през вратата. Вън те се спират.

— Имате ли някакви желания, бе сополанковци? — пита Бодо.

Защитниците на райха вперват очи в нас.

— Страхливци! — казва най-сетне техният командир, който искаше с двадесет души да нападне трима ни. — Вие ще ни паднете кога да е!

— Сигурно — отговаря Вили. — Затова сме лежали няколко години в окопите. Но гледайте да сте винаги три-четири пъти повече от нас. Превъзходството в силите дава увереност на патриотите.

Ние вървим с дружеството на Бодо надолу по главната улица. Звездите са изгрели на небето. Магазините са осветени. По някой път, когато си заедно с бойни другари, всичко това все още ти изглежда някак странно, прекрасно, замайващо и необяснимо; как така човек може да се разхожда спокойно, да е свободен и да живее. Изведнъж ми става ясно какво искаше да каже Вернике за благодарността. Това е благодарност, която не може да се отправи към никого — просто благодарност, че си се отървал за малко повече време — защото никой, разбира се, няма съвсем да се отърве.

— Трябва да си намерите друго кафене — казва Бодо.

— Как ви се струва нашето? Там няма такива кресливи маймуни. Елате с нас, ще ви го покажем!

Те ни показват тяхното кафене. Долу поднасят кафе, минерална вода, бира и сладолед, а горе са помещенията за събрания. Дружеството на Бодо е певческо дружество. Градът гъмжи от дружества, които си имат свои дружествени събрания, свои устави, свой дневен ред и смятат всичко това за нещо много важно и сериозно. Дружеството на Бодо се събира всеки четвъртък на първия етаж.

— Имаме прекрасен, четиригласен мъжки хор — казва той. — Само първият ни тенор е малко слабичък. Смешно, но изглежда във войната са били убити твърде много първи тенори. А гласовете на младоците сега тъкмо мутират.

— Вили е първи тенор — обяснявам аз.

— Наистина ли? — Бодо поглежда Вили с интерес. — Я изпей този тон, Вили.

Бодо изчуруликва като дрозд. Вили му подражава.

— Добър материал — казва Бодо. — А я този!

Вили изпява и втория тон.

— Стани наш член — настоява сега Бодо. — Ако не ти хареса, винаги можеш да напуснеш.

Вили се назландисва малко, но, за наше учудване, лапва въдицата. Веднага го провъзгласяват за касиер на клуба. По този случай той черпи по две бири и ракия и добавя към тях супа от грах и свинска пача за всички. В политическо отношение дружеството на Бодо е демократично; само в първия тенор имат един консервативен търговец на играчки, а един обущар е полукомунист; но при първите тенори не можеш да бъдеш особено придирчив, защото са много малко. На третата бира Вили разправя, че познава една дама, която също може да пее първи тенор и дори бас. Дружеството мълчи, дъвче пачата и се съмнява. Георг и аз се намесваме и обясняваме, че Рене дьо ла Тур има способност да пее на два гласа. Вили се кълне, че тя не е истински бас, а чист тенор по рождение. В отговор на това се чува силно ръкопляскане. Рене е приета задочно за член и веднага я провъзгласяват за почетен член. По този случай Вили поръчва за всички още по една чаша бира. Бодо мечтае за приноса на мистериозния сопран, чрез който другите певчески дружества ще си загубят ума на певческите тържества, защото ще помислят, че в клуба на Бодо има някой евнух, още повече, че Рене трябва да излезе в мъжки дрехи, разбира се, иначе хорът на дружеството би се класифицирал като смесен.

— Ще й кажа още тази вечер — заявява Вили. — Как само ще се смее! Във всички регистри на гласа!

Най-после Георг и аз си отиваме. Вили наблюдава площада от първия етаж: като стар войник той допуска, че защитниците на националния химн може още да чакат някъде в засада. Но нищо не се случва. Пазарният площад почива мирно под звездите. Прозорците на кръчмите наоколо са отворени. От дружественото заведение на Бодо мощно долита песента:

Кой, о лес прекрасен,

те издигна тъй високо

към небето горе?

— Я кажи, Георг — питам аз, когато завиваме по Хакенщрасе. — Щастлив ли си в същност?

Георг Крол сваля шапката си пред нещо невидимо в нощта.

— Един друг въпрос! — казва той. — Колко време може да се седи на върха на една игла?

От небето се лее проливен дъжд. А от градината се надигат мъгливи изпарения. Лятото е удавено във вода, студено е, а доларът е стигнал сто и двадесет хиляди марки. Със силен трясък се счупва част от улука на покрива и водата руква пред нашия прозорец като сива стъклена стена. Аз продавам два надгробни ангела от негледжосан порцелан и венец от безсмъртничета на една нежна жена, чиито две деца са умрели от грип. В съседната стая лежи Георг и кашля. Той също е болен от грип, но аз го подкрепих с кана греяно вино. Освен това около него се търкалят половин дузина списания и той използува случая да се осведоми за последните женитби, разводи и скандали във висшето общество в Кан, Берлин, Лондон и Париж. Влиза Хайнрих Крол, все така несломим в своя раиран панталон, с велосипедните щипки и подходяща тъмна мушама, която му стои добре.

— Имате ли нещо против, ако ви издиктувам няколко поръчки? — пита той с неподражаем сарказъм.

— Ни най-малко. Почвайте!

Той изброява няколко поръчки: малки надгробни камъни от червен сиенит, една мраморна плоча, няколко надгробни рамки — всекидневието на смъртта, нищо особено. След това се повърта нерешително още известно време, топли задника си на студената печка, разглежда няколко каменни мостри, които от двадесет години лежат по рафтовете на канцеларията, и най-сетне изтърсва:

— Щом се създават такива мъчнотии, нищо чудно, ако фалираме скоро!

Аз не отговарям, за да го ядосам.

— Казвам, че ще фалираме — пояснява той. — И зная какво говоря.

— Наистина ли? — Поглеждам го приятелски. — Защо е тогава тази защита? Всеки ви вярва.

— Защита? Аз нямам нужда да се защищавам! Но това, което се случи във Вюстринген…

— Намериха ли се убийците на дърводелеца?

— Убийци ли? Какво ни засяга това? И кой може да нарече такова нещо убийство? То беше нещастен случай. Човекът сам си беше виновен! Думата ми е, как се отнесохте вие там с кмета Дьобелинг! И на това отгоре да предложите на вдовицата на дърводелеца безплатен надгробен камък!

Аз се обръщам към прозореца и гледам дъжда. Хайнрих Крол е от ония хора, които никога не се съмняват в правотата на своите възгледи — това ги прави не само досадни, но и опасни. Тези хора са непоколебимата човешка маса на нашето любимо отечество, с която винаги може да се потегли на война. Нищо не може да ги вразуми, те са се родили с ръце по шевовете на панталоните и се гордеят, че така и ще умрат. Не зная дали този тип хора съществува и в други страни, но сигурно не е в такива количества.

След малко чувам отново какво говори дребният твърдоглавец. Оказва се, че той заседавал дълго с кмета и отстранил недоразуменията. Това се дължало само на неговото обаяние. Щели сме да можем пак да доставяме надгробни камъни във Вюстринген.

— Какво да правим сега? — питам аз. — Да ви се кланяме ли?

Той ми хвърля един язвителен поглед.

— Внимавайте да не отидете много далече някой път!

— Колко далече?

— Много далече. Не забравяйте, че тук сте само служител.

— Аз постоянно забравям това. Иначе трябваше да ми плащате тройна заплата — като чертожник, началник на канцеларията и шеф на рекламата. Впрочем ние не сме във военни отношения един към друг, иначе би трябвало да стоите мирно пред мене. Пък ако искате, някой път мога да телефонирам на вашите конкуренти — Холман и Клоц веднага ще ме вземат.

Вратата се отваря и Георг се показва в червеникаво-кафява пижама.

— За Вюстринген ли говориш, Хайнрих?

— А за какво друго?

— Тогава си посипи главата с пепел и се засрами. Във Вюстринген убиха човек! Един живот беше отнет. За някого е разрушен цял свят. Всяко убийство, всеки смъртоносен удар е, първото убийство в света. Каин и Авел — все същото! Ако ти и твоите другари проумеехте някой път това, не би имало толкова много войнствени крясъци по тази благословена земя!

— Тогава би имало само роби! Подлизурки пред безчовечния Версайски договор!

— Версайският договор! Разбира се! — Георг пристъпва крачка напред. От него силно лъха на греяно вино. — Ако бяхме спечелили войната, тогава, разбира се, щяхме да отрупаме нашите противници с любов и с подаръци, нали? Забрави ли, какво искахте да анексирате ти и твоите приятели? Украйна, Брие, Лонгви и целия минен и каменовъглен басейн на Франция? На нас взеха ли ни Рур? Не, ние още го притежаваме! Нима ще твърдиш, че нашият мирен договор нямаше да бъде десет пъти по-суров, ако можехме да диктуваме някакъв мирен договор? Не чух ли сам, каква уста беше отворил за това още през 1917 година? Франция трябвало да стане третостепенна държава, огромни части от Русия трябвало да се анексират и всички противници да плащат и да дават реални блага, докато им изтече кръвта! Това го говореше ти, Хайнрих! А сега ревеш в хор срещу несправедливостта, която ни причиниха. Повдига ми се вече от вашето самосъстрадание и крясъци за отмъщение! Все някой друг е виновен! Вие смърдите от лицемерна справедливост, фарисеи такива! Не знаете ли, че един мъж си личи най-напред по това, дали отговаря за всичко, което е извършил? На вас обаче никога не ви се е случвало нищо друго, освен най-голямата неправда, и вие се отличавате само по едно нещо от бога — бог всичко знае, а вие знаете всичко по-добре.

Георг се озърта, като че се пробужда от сън. Лицето му сега е така червено, както пижамата му, и дори голото му теме е порозовяло. Хайнрих плахо отстъпва. Георг го следва. Много е разярен. Хайнрих продължава да отстъпва.

— Ще ме заразиш! — вика той. — Дъхаш бацилите си в лицето ми! Докъде ще я докараме, ако и двамата се разболеем от грип?

— Никой не бива да умира повече — казвам аз.

Забавна картина е да гледаш борбата между двамата братя. Георг в червената сатенена пижама, изпотен от ярост, а Хайнрих в малкия си редингот — загрижен да не го хване грип. Освен мене тази сцена наблюдава и Лиза, която въпреки лошото време цялата се е надвесила от прозореца в един пеньоар с щамповани платноходки по него. В къщата на Кнопф вратата е отворена. Пред нея дъждът се спуска като завеса от стъклени мъниста. Вътре е толкова тъмно, че момичетата вече са запалили лампата. Би могло да се помисли, че те плуват там като дъщерите на Рейн у Вагнер. Под грамаден чадър дърводелецът Вилке минава през двора като черна гъба. Хайнрих Крол изчезва, буквално изтикан навън от Георг.

— Направете си гаргара със солна киселина — викам след Хайнрих. — За хора от вашето тесто грипът е смъртоносен.

Георг се спира и се смее.

— Ама че съм идиот — казва той. — Сякаш тази пас-мина може някога да научи нещо!

— От къде имаш тази пижама? — питам Георг. — Да не си влязъл в комунистическата партия?

Отсреща се чува ръкопляскане. Лиза обсипва Георг с аплодисменти — нечувана нелоялност към Вацек, който е правоверен националсоциалист и бъдещ директор на кланицата. Георг се покланя, притиснал ръка до сърцето си.

— Лягай в леглото — казвам аз. — Потиш се като водоскок!

— Потенето е здраве! Я погледни дъжда! Небето също се поти. Ами онова късче живот оттатък, в своя разгърнат пеньоар, с бели зъби — как се залива от смях!

Какво правим ние тука? Защо не се пръснем като фойерверк? Ако някога можехме да разберем какво е животът, щяхме да се пръснем! За какво продавам аз паметници? Защо не съм падаща звезда? Или грифон, който прелита над Холивуд и открадва най-прекрасните жени от техните плувни басейни? Защо трябва да живеем във Верденбрюк и да се бием в кафене „Централ“, вместо да екипираме един керван за Тимбукту и заедно с носачи, които имат махагонов цвят на кожата, да тръгнем към безбрежната африканска зора? Защо нямаме публичен дом в Йокохама? Отговори! Важно е веднага да разберем това! Защо не се състезаваме в плуване с пурпурните риби в червените вечери на Таити? Отговори! Георг посяга към бутилката с житена ракия.

— Стой! — казвам аз. — Там има още вино! Ей сега ще го стопля на спиртника. Никаква ракия! Ти си трескав! Червено, горещо вино, с подправки от Индия и от Зундските острови!

— Добре! Стопли го! Но защо не сме самите ние на островите на Надеждата и не спим с жени, които ухаят на канела и чиито очи стават бели, когато ни се отдават под Южния кръст, и които издават крясъци като папагалите и тигрите? Отговори!

В полумрака на канцеларията синият пламък на спиртника гори като синята светлина на приключението. Дъждът шуми като море.

— Ние сме на път, капитане — казвам аз и поемам голяма глътка житена ракия, за да догоня Георг. — Каравелата тъкмо минава покрай Санта-Круц, Лисабон и Златния бряг. Робините на арабина Мохамед бен Хасан бен Вацек гледат от каютите си и махат с ръце. Ето го вашето наргиле!

Подавам на Георг една пура от кутията, предназначена за най-добрите ни агенти. Той я заканва и пуска във въздуха няколко безупречно правилни кръгчета дим. По пижамата му са избили тъмни мокри петна.

— На път — казва Георг. — Защо още не сме стигнали?

— Стигнали сме. Всякога и всякъде човек е там, където иска да стигне. Времето е предразсъдък. Това е тайната на живота. Само че никой не я знае. Човек все се мъчи да стигне някъде!

— Защо никой не знае тайната?

— Времето, пространството и законът за причинност-та са булото на Мая*, което ни пречи да виждаме.

[* Мая — у древните индуси богиня-прародителка на вселената; олицетворение на измамата и илюзията според индуската религиозна философия, която смята, че светът е само илюзия. — Б. пр.]

— Защо?

— Това са бичовете, с които бог не позволява да станем равни на него. Той ни гони с тях през панорама от илюзии и през трагедията на двойнственост?

— Каква двойнственост?

— Двойнствеността на „азът“ и светът на битието и живота. Обект и субект не са вече едно и също нещо. Раждането и смъртта са последиците. Веригата дрънка. Който я разкъса, разкъсва раждането и смъртта. Нека опитаме, равине Крол!

От виното се вдига пара. То ухае на карамфил и лимони. Слагам в него захар и пием. От кабината на кораба с робините на Мохамед бен Хасан бен Юсуф бен Вацек от другата страна на залива се чува ръкопляскане. Ние се покланяме и оставяме чашите.

— Значи сме безсмъртни? — пита кратко и нетърпеливо Георг.

— Само като хипотеза — отвръщам аз. — В теорията… Защото безсмъртен е противоположното на смъртен — значи, това е вече едната част от някаква двойнственост. Едва когато булото на Мая бъде напълно разкъсано, двойнствеността ще отиде по дяволите. Тогава човек се е завърнал у дома си, не е вече обект или субект, а и двете едновременно, и всички въпроси отмират.

— Това не е достатъчно!

— Какво има още?

— Човек съществува. Точка. И това е част от нещо двойно: човек съществува и не съществува. Това все още е двойнственост, капитане! Ние трябва да излезем от нея!

— Как? Щом си отворим устата, отново налитаме на част от друга двойнственост. Това не може да продължава така! Нима трябва да вървим безмълвно през живота?

— Това би било противоположно на небезмълвно.

— Дявол да го вземе! Пак капан! Какво да правим, кормчио?

Аз мълча и вдигам високо чашата. Отражението на виното блести в червено. Посочвам дъжда и повдигам парче гранит от каменните мостри. След това соча Лиза, отражението в чашата — най-мимолетното нещо в света, гранита — най-постоянното в света, слагам чашата и гранита настрана и затварям очи. При този фокус изведнъж нещо като тръпка пробягва по целия ми гръб. Нима сме попаднали несъзнателно на някоя следа? Нима в пияно състояние сме напипали някакъв магически ключ? Къде е отишла изведнъж стаята? Нима се носи из вселената? Къде е светът? Нима преминава тъкмо край Плеядите*? А къде е червеното отражение на сърцето? Нима то е Полярна звезда, ос и център едновременно? Отсреща се чува френетично ръкопляскане. Отварям очи. За момент няма никаква перспектива. Всичко е плоско и далечно, близко и кръгло, и няма име. После полита към мястото си, застава спокойно, и отново е това, което се нарича. Кога съм виждал това? Някога съм го виждал! Познато ми е отнякъде, но не мога да се сетя откъде.

[* Плеяди — група звезди от съзвездието Телец. — Б. пр.]

Лиза размахва от прозореца бутилка какаов ликьор. В този миг се чува звънецът на вратата. Ние бързо махаме с ръце на Лиза и затваряме прозореца. Преди Георг да може да се скрие, вратата на канцеларията се отваря и влиза пазачът на градските гробища Либерман. Той обгръща с един поглед спиртника, греяното вино, пижамата на Георг и пита с пресипнал глас:

— Рожден ден?

— Грип — отвръща Георг.

— Поздравявам ви!

— Какво има тук за поздравяване?

— Грипът донася работа. Забелязах това навън. Значително повече умрели.

— Господин Либерман — обръщам се аз към държели-вия осемдесетгодишен човек. — Ние не говорим за работа. Господин Крол има тежък космически пристъп на грип, с който тъкмо се преборваме геройски. Искате ли и вие чаша лекарство?

— Аз пия ракия. От виното само изтрезнявам.

— Ние имаме и ракия.

Наливам му пълна водна чаша. Той отпива порядъчна глътка, сваля раницата си и изважда четири пъстърви, увити в големи зелени листа. Те миришат на река, на дъжд и на риба.

— Подарък — казва Либерман.

Пъстървите лежат с изцъклени очи върху масата. Тяхната зелена и сива кожа е покрита с червени петна. Ние вперваме очи в тях. Ненадейно смъртта отново нахлува кротко в стаята, в която току-що витаеше безсмъртието — нахлува кротко и мълчаливо, с укора на живото същество срещу убиващия и изяждащ всичко човек, който говори за мир и любов, а прерязва гърлото на агънцата и оставя рибите да се задушат, за да добие достатъчно сила да продължава да говори за мир и любов — без да се изключва Бодендик, божи човек и кротък месоядец.

— Прекрасна вечеря — казва Либерман. — Особено за вас, господин Крол! Лека диетична храна.

Отнасям мъртвите риби в кухнята и ги предавам на госпожа Крол, която ги разглежда като опитен специалист.

— С прясно масло, варени картофи и салата — обяснява тя.

Аз се оглеждам. Кухнята блести, светлината се отразява в тенджерите, в един тиган нещо се пържи и мирише приятно. Кухните са винаги утеха. Укорът изчезва от очите на пъстървите. От мъртви създания те изведнъж се превръщат в храна, която може да се приготви по различни начини. Изглежда почти така, сякаш само за това са били родени. „Какви изменници сме ние спрямо нашите благородни чувства!“ — мисля аз.

Либерман е донесъл няколко адреса. Грипът наистина започва вече да дава резултати. Хората умират, защото нямат много съпротивителна сила. Гладът през време на войната и без това ги е изтощил. Аз неочаквано решавам да си търся друго занятие. Уморен съм от смъртта. Георг е донесъл хавлията си. Той седи пред нас като някой потящ се Буда. Хавлията е отровно зелена. Георг обича да носи в къщи дрехи с ярки цветове. Сега изведнъж се сещам за какво ми напомни нашият разговор преди. За нещо, което Изабела беше казала преди известно време. Не си спомням точно какво, но беше нещо за измамата на нещата. Но нима и ние се поддадохме на измама? Или за миг бяхме с един сантиметър по-близо до бога? „Килията“ на поетите в хотел „Валхала“ е малка стая с дървена облицовка на стените. Върху етажерка с книги е поставен бюст на Гьоте, а наоколо висят портрети и гравюри на немски класици, романтици и няколко модерни писатели. Тази килия е място за събиране на клуба на поетите и духовния елит на града. Всяка седмица има заседание. От време на време се появява даже редакторът на всекидневния вестник, когото открито ласкаят, а тайно ненавиждат — в зависимост от това дали е приел или не е приел материалите. На него това му е безразлично. Той се носи леко през тютюневия дим като някой благ чичо, клеветен, нападан и почитан — за него всички са съгласни само в едно: че нищо не разбира от модерна литература. За него след Теодор Щорм, Едуард Мьорике и Готфрид Келер започва една голяма пустиня.

Освен него идват и някои съветници от областния съд и пенсионирани чиновници, които се интересуват от литература; Артур Бауер и неколцина негови колеги; поетите на града, неколцина художници и музиканти, а от време на време и някой любител като гост. Край Артур Бауер тъкмо се осуква блюдолизецът Матиас Грунд, който се надява, че Артур ще издаде неговата „Книга за смъртта в седем части“. Появява се Едуард Кноблох, основателят на клуба. Той хвърля бърз поглед в стаята и се развеселява. Някои от неговите критици и врагове ги няма. За мое голямо учудване Кноблох сяда до мене. Не очаквах това след вечерята с кокошката.

— Как си? — пита ме той, при това съвсем човешки, не както в ресторанта си.

— Превъзходно — отговарям аз, защото зная, че това ще го ядоса.

— Замислям нова поредица сонети — съобщава Едуард, без да се впуска в повече подробности. — Надявам се, че нямаш нищо против.

— Какво ще имам против? Надявам се, че ще бъдат римувани.

Аз стоя по-горе от Едуард, защото вече съм напечатал два сонета във всекидневния вестник, а той е напечатал само две поучителни стихотворения.

— Това е цял цикъл — казва Едуард, за моя изненада малко смутен. — Работата е там, че искам да го озаглавя „Герда“.

— Озаглави го, както… — Не се доизказвам. — Герда ли, казваш? Защо Герда? Герда Шнайдер?

— Глупости! Просто Герда.

Аз поглеждам изпитателно и недоверчиво тлъстия великан.

— Какво значи това?

Едуард се смее престорено.

— Нищо. Само поетична волност. В сонетите се загатва за цирк. Съвсем отдалеч, разбира се. Както знаеш, въображението се раздвижва, когато дори само теоретически го фиксираме по конкретен начин.

— Остави тези усуквания — казвам аз. — Говори откровено! Какво означава това, непочтен играчо?

— Непочтен играч? — отвръща с престорено негодувание Едуард. — Това по-скоро може да се каже за тебе! Не се ли преструваше, че дамата била уж певица като отвратителната приятелка на Вили?

— Никога. Ти си го въобрази.

— Е, добре — обяснява Едуард. — Това не ми даде мира. Аз я проследих. И разбрах, че си ме излъгал. Тя не е никаква певица.

— Да не би да съм ти казвал, че е певица? Не ти ли казах, че е била в цирк?

— Каза. Но така извърташе истината, че не повярвах. А след това имитираше другата дама.

— Как разбра?

— Срещнах случайно госпожица Шнайдер на улицата и я попитах. Това е позволено, нали?

— Ами ако те е излъгала?

По бебешкото лице на Едуард изведнъж се появява отвратителна самодоволна усмивка и той не отговаря.

— Слушай — казвам разтревожен и затова много спокоен. — Тази дама не можеш я спечели със сонети.

Едуард не реагира на това. Той продължава да проявява превъзходството си на поет, който освен стихотворения притежава и първокласен ресторант, а аз разбрах, че в това отношение Герда е като всички смъртни хора.

— Негодник такъв — заявявам ядосан. — Всичко това няма да ти помогне. Дамата заминава след няколко дни.

— Няма да замине — отвръща Едуард и за пръв път откакто го познавам, показва зъбите си. — Днес продължиха договора й.

Впервам очи в него. Този негодник знае повече от мене.

— Значи, ти и днес си се срещал с нея? Едуард започва малко да заеква.

— Днес случайно… така си беше. Само днес. Лъжата се изписва цяла по дебелите му бузи.

— Я гледай, и веднага получи вдъхновение за посвещението? — питам аз. — Така ли се отплащаш на верните си клиенти? Ръгаш с кухненския нож направо в слабините, ти презрян мияч на чинии?

— Вашата проклета клиентела може да ми…

— Не си ли й изпратил вече сонетите, ти, импотентен паун? — прекъсвам го аз. — Остави, няма нужда да отричаш! Аз и без това ще ги видя, слагач такъв!

— Какво? Как?

— Сонетите, отцеубиецо! Не те ли научих аз как въобще се пишат сонети? Хубава благодарност! Нямаш поне благоприличието да й изпратиш някое тристишие или ода! Не може да бъде, моето собствено оръжие… не, Герда ще ми покаже това нещо, за да й го преведа!

— Това би било… — заеква Едуард, за първи път излязъл от кожата си.

— Това не би било абсолютно нищо — отвръщам аз. — Жените са способни на такива работи. Зная това. Но понеже те уважавам като гостилничар, искам да ти съобщя още нещо: Герда има брат Херкулес и той бди над фамилната чест. Той вече е пребил до осакатяване двама от нейните почитатели. Особено много обича да бие дюстабанлии. А ти си дюстабанлия.

Поетът Ханс Хунгерман идва при нас на канапето. Той е автор на неиздадения роман „Краят на Вотан“ и драмите „Саул“, „Балдур“ и „Мохамед“.

— Как е изкуството, приятели? — пита той. — Четохте ли глупостите, с които Ото Бамбус се е изложил вчера в Текленбургския окръжен вестник? Помия и смет! Как можа Бауер да напечати тези лигавщини?

Ото Бамбус е най-известният поет на града. Ние всички му завиждаме. Той съчинява пълни с настроение стихове за поетични кътове, за околни села, за уличните ъгли вечер и за меланхоличната си душа. Бамбус издаде при Артур Бауер две тънки, подшити томчета стихове — едното дори в две издания. Хунгерман, маститият поет на древността, го мрази, но се опитва да използува връзките му. Матиас Грунд го презира. Аз, напротив, съм доверен човек на Ото. Той много иска да иде някой път в публичен дом, но не смее. Очаква от това някакъв силен прилив на кръв в своята малко анемична лирика. Щом ме вижда, веднага идва при мене.

— Чух, че познаваш някаква жена от цирка! Циркът, ето, това е вече нещо! Там човек би могъл да бъде и цветнокож. Наистина ли познаваш такава жена?

— Не, Ото. Едуард е раздул работата. Аз познавам само една жена, която преди три години продаваше билети в цирка.

— Билети? Значи, все пак е била в цирка! Все нещо е останало у нея от цирка. Миризмата на хищните животни, манежът. Не би ли могъл да ме запознаеш някой път с нея?

На Герда наистина й провървя в литературата! Поглеждам Бамбус. Той се е източил като върлина, бледен, без брадичка, лицето му се е загубило и носи пенсне.

— Тя беше в цирк за бълхи — казвам аз.

— Жалко! — Ото се отдръпва разочарован. — Трябва да направя нещо — мърмори той. — Зная, че това е, което ми липсва — кръвта.

— Ото — възразявам аз. — Не може ли да бъде някоя, която не е от цирка? Някое хубавичко зайче за в кревата?

Той клати малката си глава.

— Това не е толкова просто, Лудвиг. Аз зная всичко за любовта. Искам да кажа, за духовната любов. Не ми трябва нищо повече, това го имам. Нуждая се от страст, груба, дива страст. Пурпурна, луда забрава. Делириум!

Той почти изскърцва с малките си зъби. Ото е учител в едно малко селце близо до града и, разбира се, там не може да намери това, което търси. В селцето всеки иска да се ожени или мисли, че Ото трябва да се ожени за някое добро момиче, което готви добре и има хубава зестра. Но Ото не желае това. Той смята, че трябва да изживее себе си като поет.

— Мъчното е там, че не мога да получа едновременно и двете — обяснява мрачно той. — Небесната и земната любов. За мене любовта всякога е нежна, пълна със себеотрицание, жертвоготовност и доброта. Тогава и половият нагон се укротява и опитомява. Всяка събота вечер, разбираш нали, за да може човек да си отспи в неделя. На мене обаче ми трябва нещо, което е само полов нагон, без всичко друго, нещо, в което мога да се вкопча. Жалко, чух, че си познавал някаква циркова акробатка.

Разглеждам Бамбус с нов интерес. Небесна и земна любов — значи, и той! Тази болест, изглежда, се е разпространила повече, отколкото мислех. Ото изпива чаша валдмайстерска лимонада и ме поглежда с бледните си очи. Навярно е очаквал, че веднага ще се откажа от Герда, за да израстат половите органи не неговото изкуство.

— Кога ще отидем в публичния дом? — пита унило той. — Нали ми обеща.

— Скоро. Но това не е никакво пурпурно ложе на греха, Ото!

— Имам само още две седмици ваканция. След това пак трябва да се върна на село и всичко е свършено.

— Ще идем преди това. На Хунгерман също му се иска да отидем там. Необходимо му е за новата му драма „Казанова“. Не бихме ли могли да направим общ излет?

— Пази боже! Не бива да ме видят! При моята професия!

— Тъкмо затова. Един излет е нещо безобидно. В бардака има нещо като кръчма в долните стаи. Там може да отиде всеки, който поиска.

— Разбира се, че ще идем — казва зад мене Хунгерман.

— Всички заедно. Ще направим една експедиция с научна цел. Чисто научна експедиция. Едуард също иска да дойде с нас.

Извръщам се към Едуард, за да полея със саркастичен сос този превъзходен готвач на сонети… но това вече не е необходимо. Едуард неочаквано добива вид като че е видял змия пред себе си. Един напет мъж току-що го е потупал по рамото.

— Едуард, стари другарю! — казва сега приятелски влезлият. — Как си? Радваш се, че си още жив, а?

Едуард вперва очи в стройния мъж.

— В днешно време? — с мъка произнася той.

Едуард е побледнял. Охранените му бузи изведнъж увисват надолу, раменете му се смъкват, устните му, къдрите му, дори коремът му увисва. Той в миг се е превърнал в тлъста плачеща върба.

Човекът, който е причина за всичко това, се казва Валентин Буш. Той, заедно с Георг и мене, е третата чума в живота на Едуард; и не само това — той е чума, холера и паратиф едновременно.

— Ти изглеждаш великолепно, момчето ми — казва сърдечно Валентин Буш.

Едуард се смее глупаво.

— Външността няма значение. Човек се съсипва вътрешно от данъци, лихви и крадци…

Той лъже. Във века на инфлацията данъците и лихвите не означават абсолютно нищо; може да ги платиш след година, което е все едно да не ги платиш изобщо. Тогава те отдавна са без никаква стойност. А единственият крадец, когото Едуард познава, е самият той.

— От тебе има поне какво да се хапне — усмихвайки се безмилостно отвръща Валентин. — Така мислеха и червеите във Фландрия, когато вече се готвеха да те изгризат.

Едуард се гърчи.

— Какво искаш, Валентине? — пита той. — Бира? Бирата е най-хубавото нещо срещу жегата.

— Не ми е много горещо. Но ти си прав, и най-доброто питие едва ли ще бъде достойно, за да отпразнуваме, че ти си още жив. Едуард, дай ми бутилка йоханисбергско „Лангенберг“, производство „Мум“.

— Привършихме го.

— Не сте го привършили. Осведомих се от твоя управител на избата. Имаш още над сто бутилки. Какво щастие, че то е любимата ми марка!

Аз се смея.

— Защо се смееш? — изкрещява Едуард разярен. — Тъкмо ти нямаш никакво основание да се смееш. Пиявица! Вие всички сте пиявици! Кръвчицата ми изсмукахте. Ти, твоят бонвиван и търговец на надгробни камъни и ти, Валентине! Кръвчицата ми изпихте! Неразделна тройка от паразити! — Валентин ми намига и остава сериозен.

— Това, значи, е благодарността ти, Едуард! Така държиш на думата си! Ако знаех това, на времето…

Валентин запретва високо ръкавите си и се заглежда в един дълъг, назъбен белег от зараснала рана. В 1917 година, през войната, той спаси живота на Едуард. Едуард, който беше подофицер в една готварница, неочаквано бе сменен и изпратен на фронта. Още в първите дни, когато бе на разузнаване в ничия земя, този слон беше улучен от куршум в глезена и веднага след това от втори, при което загубил много кръв. Валентин го намерил, превързал го и го довлече обратно в окопа. При това сам той беше ранен в ръката от шрапнел. Но спаси живота на Едуард, на когото иначе е щяла да изтече кръвта. В изблик на благодарност Едуард предложи тогава на Валентин цял живот да яде и пие във „Валхала“ каквото иска. В знак на съгласие Валентин му подаде лявата си, неранена ръка. Георг Крол и аз бяхме свидетели.

През 1917 година всичко изглеждаше все още безопасно. Верденбрюк беше далеч, войната близо, и кой можеше да знае дали Валентин и Едуард ще се върнат някога пак във „Валхала“? Но те се върнаха; Валентин — след като беше ранен още два пъти, а Едуард — тлъст и заоблен, като заел отново старото си място кашавар. В началото Едуард действително беше благодарен и черпеше Валентин когато го посещаваше — понякога дори с немско шампанско, което вече не се пенеше. Но годините извършиха своето; Валентин се установи също във Верденбрюк. По-рано живееше в друг град; сега се настани в една малка стаичка близо до „Валхала“ и се явяваше точно навреме за закуска, обед и вечеря при Едуард, който скоро се разкая горчиво за своето лекомислено обещание. Валентин обичаше да си хапва добре, най-вече защото сега нямаше никакви грижи. Едуард може би щеше да се примири с яденето; но Валентин и пиеше, и с течение на времето се извъди голям познавач на виното и проявяваше изтънчен вкус. По-рано пиеше бира; сега пие само вина от избата и по този начин, разбира се, докарва Едуард до много по-голямо отчаяние, отколкото ние с нашите мизерни купони. — — Е, добре — казва Едуард безутешно, когато Валентин му показва своя белег. — Но ядене и пиене значи да се пие, когато се яде, а не по друго време. Не съм обещавал пиене по друго време.

— Виж го този жалък търгаш — отвръща Валентин и ме побутва. — През 1917 година не мислеше тъй. Тогава казваше: „Валентине, миличък Валентине, спаси ме, ще ти дам всичко, каквото имам!“ — Това не е вярно! Никога не съм казвал такова нещо — крещи с писклив глас Едуард.

— Откъде знаеш това? Ти беше полупобъркан от страх и половината ти кръв беше изтекла, когато те влачех назад.

— Не бих могъл да го кажа! Такова нещо не бих могъл да кажа! Дори да съм бил пред смъртта си. Това не е в характера ми.

— Вярно — казвам аз. — Този скъперник по-скоро би пукнал.

— Точно това исках да кажа — обяснява Едуард като си отдъхва, защото е намерил подкрепа. Той си бърше челото. Къдрите му са мокри, толкова се е изплашил от последната заплаха на Валентин. Вече беше помислил, че работата около „Валхала“ ще стигне до съд. — И така, от мене да мине този път — казва той бързо, за да се отърве. — Келнер, половин бутилка мозелско.

— Йоханисбергско „Лангенберг“, цяла бутилка — поправя го Валентин и се обръща към мене. — Мога ли да те поканя да изпиеш една чаша?

— Разбира се! — отвръщам аз.

— Чакай! — казва Едуард. — Това съвсем не влиза в уговорката. Тя се отнася само за Валентин! Лудвиг и без това ми струва всеки ден сумата и пари, този кръвопиец с обезценените купони!

— Бъди спокоен, отровител такъв — отвръщам аз. — Това е чисто и просто неизбежна съдба. Ти ме обстрел-ваш със сонети, а аз промивам раните си от тях с твоето рейнско вино. Искаш ли да изпратя на една дама дванадесетостишие в стила на Аретино* за тази ситуация, ти лихварю на твоя спасител? Едуард се задавя.

[* Пиетро Аретино (1492–1556) — италиански писател, драматург и публицист, хуманист от епохата на Възраждането. Заради язвителните си, остроумни памфлети бил наричан „бич на господарите“. Понякога използувал таланта си за цинично шантажиране на богаташите. — Б. пр.]

— Искам да подишам чист въздух — мърмори той разярен. — Изнудвачи! Сутеньори! Не се ли срамувате от себе си?

— Ние се срамуваме за по-сериозни неща, наивен броячо на милиони!

Валентин и аз се чукаме. Виното е прекрасно.

— Какво става с посещението в дома на греха? — пита Ото Бамбус плахо и някакси между другото.

— Непременно ще отидем, Ото. Ние сме задължени на изкуството.

— Защо собствено на човек му се пие най-много, когато вали дъжд? — пита Валентин и налива отново. — Би трябвало да бъде обратно.

— Нима искаш да имаш винаги някакво обяснение за всичко?

— Разбира се, не. Нали иначе няма да има за какво да се приказва? Просто ми направи впечатление.

— Може би това е стаден инстинкт, Валентине. Течността отива при течност.

— Възможно. Но аз и пикая по-често в дъждовни дни. Поне това е донякъде чудновато.

— Пикаеш повече, защото пиеш повече. Какво чудновато има в това?

— Вярно. — Валентин кима с облекчение. — Не помислих за това. Да не би да се водят и повече войни, защото са се родили повече хора?

Бодендик се носи в мъглата като голям черен гарван.

— Е? — пита той дружелюбно. — Все още ли оправяте света?

— Наблюдавам го — отвръщам аз.

— Аха! Значи — философ! И до какво заключение достигнахте?

Гледам неговото бодро лице, което блести червено и мокро от дъжда под меката му шапка с широка периферия.

— Стигнах до заключението, че за две хиляди години християнството не е помогнало на света да отиде много напред — отговарям аз.

За миг благосклонно-покровителственото му изражение се променя; след това отново става както преди.

— Не мислите ли, че сте малко млад за такива преценки?

— Да, но не намирате ли, че е твърде безнадежден аргумент да укротявате някого заради, младостта му? Нямате ли други аргументи?

— Имам цял куп. Но не срещу такива глупости. Не знаете ли, че всяко обобщаване е признак за повърхностно мислене?

— Да — отвръщам аз уморено. — Отговорих ви тъй, само защото вали. Впрочем, отговорът ми не е съвсем повърхностен. От няколко седмици уча история, когато не мога да спя.

— Защо? Пак ли защото понякога вали?

Не обръщам внимание на това безобидно ужилване.

— Защото бих искал да се предпазя от преждевременен цинизъм и отчаяние от дребни неща. Не всекиму е дадено само с голата вяра в Светата троица да си затваря очите пред това, че сме се заели най-усилено с подготвянето на нова война, след като току-що сме загубили една война, която вие и вашите господа колеги от различните протестантски вероизповедания благословихте и осветихте в името на бога и любовта към ближния… Признавам, че вие сте правили това малко по-безшумно и с известно смущение — затова пък вашите колеги го вършеха твърде усърдно, облечени в униформи, дрънчейки с кръстове и задъхвайки се от победно опиянение.

Бодендик изтърсва дъждовните капки от черната си шапка.

— Ние давахме последна утеха на загиващите на бойното поле. Вие, изглежда, съвсем сте забравили това.

— Не е трябвало да допускате да се стигне дотам! Защо не стачкувахте? Защо не забранихте на вашите верующи да воюват? Това би трябвало да бъде вашата задача. Но времената на мъчениците са отминали. Затова пък доста често, когато трябваше да присъствувам на богослужение на бойното поле, слушах молитви за победата на нашето оръжие. Мислите ли, че Христос би се молил за победата на галилейците срещу филистимляните?

— Види се — отвръща спокойно Бодендик, — дъждът ви настройва необикновено емоционално и демагогски.

Изглежда, вие вече твърде добре знаете, че по умел начин, с премълчаване, извъртане и едностранчиво представяне, всичко на този свят може да бъде нападнато и уязвено.

— Зная. Тъкмо затова уча история. В училище и в часовете по вероучение винаги ни разказваха за мрачните, първобитни и жестоки предхристиянски времена Препрочитам това и намирам, че ние не сме много по-добре — като изключим успехите в техниката и науката. Но и тях използуваме най-вече, за да можем да убиваме повече хора.

— Ако човек иска да докаже нещо, той може да докаже всичко, драги приятелю. Също и обратното. За всяко преднамерено твърдение може да се приведе доказателство.

— И това зная — казвам аз. — Църквата ни е дала най-блестящия урок, когато е унищожила гностиците.

— Достатъчно много, за да се усъмня дали те не са били оная част от християнството, която е проявявала по-голяма търпимост към чуждото мнение. А всичко, каквото съм научил досега в моя живот, е да ценя търпимостта.

— Търпимост… — казва Бодендик.

— Търпимост! — повтарям аз. — Да се съобразяваш с другия! Да разбираш другия! Да оставиш всекиго да живее по свой начин. Търпимост, която в нашето възлюблено отечество е чужда дума.

Пред параклиса сме. Свещите са запалени и пъстроцветните прозорци блестят утешително в носения от вятъра дъжд. От отворената врата долита лек мирис на тамян.

— Търпимост, господин викарий — казвам аз, — не анархия: вие знаете разликата между тях. Но не смеете да я признаете, защото вашата църква не я е признала. Вие сте едничките, които спасявате душата! Никой друг не притежава небето, само вие! Никой друг не може да опрости греха, само вие! Вие имате монопол. Не съществува друга религия освен вашата! Вие сте диктатура! Как бихте могли тогава да проявявате търпимост?

— Това не ни е необходимо. Ние притежаваме истината.

— Разбира се — казвам аз и посочвам към осветените прозорци. — Ето я там! Утеха срещу страха от живота! Не мисли повече; аз зная всичко вместо теб! Обещаването на рая и заплахата с ада — това е игра с най-простите емоции и какво общо има тя с истината, тази фата моргана на нашия мозък?

— Хубави слова — пояснява Бодендик, който отдавна пак е миролюбив, покровителствен и леко ироничен.

— Да, това е всичко, което имаме… хубави слова — казвам аз, ядосан на самия себе си. — Но и вие нямате нищо друго, освен това — хубавите слова.

Бодендик влиза в параклиса.

— Ние имаме светото тайнство…

— Да…

— И вярата, която само за слабоумните, чийто мъничък ум им пречи на храносмилането, е глупост и бягство от света, безобиден дъждовен червей, такъв, който рови в нивата на тривиалното.

— Браво! — казвам аз. — Най-сетне ставате и поетичен. Макар и в стил късен барок.

Бодендик неочаквано се засмива.

— Драги ми Бодмер — обяснява той. — В продължение на близо две хиляди години от съществуването на църквата не един Савел се е превърнал в Павел. А ние през това време сме видели и превъзмогнали по-големи джуджета от вас. Продължавайте пъргаво да пъплите напред. Бог стои на края на всеки път и ви чака.

Той изчезва с дъждобрана си в сакристията — един добре охранен мъж в черен редингот. След половин час ще се покаже отново, облечен фантастично като хусарски генерал, и ще бъде представител на бога. „Всичко е в униформите — беше казал Валентин Буш след втората бутилка йоханисбергско вино, докато Кноблох бе потънал в меланхолия и мрачни мисли, само в униформите. Отнеми им униформите и няма да има никой, който да пожелае да бъде войник.“

След богослужението отивам да се разходя с Изабела по алеята. Тук вали по-неравномерно — сякаш между дърветата са се сгушили сенки, които се пръскат с вода. Изабела е облечена с тъмна мушама, закопчана догоре, и носи малка баретка, която покрива косата й. От нея не се вижда нищо друго освен лицето й, което светлее в тъмнината като непълна луна. Времето е студено и ветровито, и освен нас няма вече никой в градината. Аз отдавна съм забравил Бодендик и тъмния гняв, който понякога избликва в мен безпричинно, като някой мътен фонтан. Изабела върви плътно до мен, аз чувам стъпките й през дъжда, чувствувам движенията й и нейната топлина и като че това е единствената топлина, която е останала в света.

Изведнъж тя се спира. Лицето и е бледно и решително, а очите й изглеждат почти черни.

— Ти не ме обичаш достатъчно — казва с мъка тя. Поглеждам я изненадан.

— Обичам те толкова, колкото мога. Изабела стои известна време мълчалива.

— Не е достатъчно — шепне тя. — Никога не е достатъчно! Никога не е достатъчно!

— Да — казвам аз. — Изглежда, никога не е достатъчно. Никога, през целия живот, никой път, с никого. Изглежда, всякога е недостатъчно и в това е нещастието на света.

— Не е достатъчно — повтаря Изабела, като че не ме е чула. — Иначе не бихме били все още двама.

— Искаш да кажеш, иначе щяхме да бъдем едно?

Тя кима.

Мисля за разговора с Георг, докато пиехме греяното вино.

— Ние ще трябва да останем винаги двама, Изабела — казвам предпазливо аз. — Но можем да се обичаме и да вярваме, че не сме вече двама.

— Мислиш ли, че някога сме били едно?

— Не зная. Никой не би могъл да знае такова нещо. Иначе човек не би могъл да има някакъв спомен.

Тя ме поглежда втренчено от тъмнината.

— Там е работата, Рудолф — шепне тя. — Човек няма никакъв спомен. За нищо. Защо няма? Човек търси и търси. Защо всичко е изчезнало? А е имало толкова много неща! Това е всичко, което все още знаем! И нищо друго! Защо не го знаем вече? Ти и аз, не е ли било това и по-рано? Кажи! Кажи! Къде е то сега, Рудолф?

Вятърът шумно плисва вода върху нас. „Много неща изглеждат като че ли някога вече са съществували — мисля си аз. — Често те се приближават съвсем и се възправят пред нас, и ние знаем, че някога сме ги имали, точно същите, дори за миг като че все още знаем какво ще стане с тях, но щом поискаме да ги уловим, те изчезват като дим или мъртъв спомен.“ — Никога не бихме могли да си спомним, Изабела — казвам аз. — Това е същото, както с дъжда. И той е нещо, което е станало едно — от две въздухообразни тела, кислород и водород, които вече не знаят, че някога са били въздухообразни тела. Те сега са само дъжд и нямат никакъв спомен за миналото.

— Или както сълзите — казва Изабела. — Но сълзите са пълни със спомени.

Известно време вървим мълчаливо. Аз мисля за странните мигове, когато ненадейно отражението на някой привиден спомен сякаш се взира в нас през много отминали животи. Пясъкът скърца под обущата ни. Зад зида на градината някакъв автомобил изсвирва продължително с клаксона си, сякаш очаква някого, който иска да избяга.

— Тогава тя е като смъртта — казва най-сетне Изабела.

— Коя?

— Любовта. Съвършената любов.

— Кой знае това, Изабела? Аз мисля, че никой никога не е могъл да го узнае. Ние се разпознаваме един друг само докато всеки поотделно е още „аз“. Ако нашите „аз“ се слееха, щеше да бъде както при дъжда. Щяхме да бъдем едно ново „аз“ и нямаше да можем да си спомним за отделните предишни „аз“. Щяхме да бъдем нещо друго — така различно, както дъждът е различен от въздуха — не вече едно „аз“, което е извисено чрез едно „ти“.

— Но ако любовта бъде толкова съвършена, че да се слеем, тогава няма ли да бъде като смъртта?

— Може би — казвам аз колебливо. — Но няма да бъде като унищожението. Никой не знае какво е смъртта, Изабела. Затова човек не може да я сравни с нищо. Но ние сигурно не бихме се чувствували като отделни личности. Щяхме да се превърнем само в едно друго самотно „аз“.

— Значи, любовта е осъдена да бъде винаги несъвършена?

— Тя е достатъчно съвършена — казвам аз и се проклинам, за гдето с моята педантична даскалщина отново навлязох тъй дълбоко в един разговор.

Изабела клати глава.

— Не го извъртай, Рудолф! Любовта трябва да бъде несъвършена, сега разбирам това. Ако би била съвършена, щеше да блесне светкавица и всичко щеше да изчезне.

— Щеше да остане нещо… но отвъд нашето познание.

— Както в смъртта?

Поглеждам я.

— Кой знае това? — казвам предпазливо, за да не я вълнувам повече. — Може би смъртта има съвсем невярно име. Ние я виждаме винаги само от едната страна. Може тя да е съвършената любов между бога и нас.

Вятърът плиска струя дъжд през листата на дърветата, а те с призрачни ръце я отхвърлят по-нататък. Известно време Изабела мълчи.

— Затова ли е толкова тъжна любовта? — пита тя.

— Любовта не е тъжна. Само прави хората тъжни, защото е неизпълнима и никой не може да я задържи.

Изабела се спира.

— Защо, Рудолф? — казва изведнъж много буйно тя и тропа с крака. — Защо трябва да е така?

Гледам бледното и, изопнато лице.

— Това е щастието — отговарям аз. Изабела ме гледа втренчено.

— Това е щастието? Кимам утвърдително.

— Не може да бъде! Това не е нищо друго освен не щастие!

Изабела се хвърля срещу мене и аз я хващам здраво. Чувствувам как раменете й се тресат от ридание.

— Не плачи — казвам й аз. — Какво би станало, ако човек вземе да плаче за такова нещо?

— А за какво друго? „Да, за какво друго? За всичко друго, за нещастието на тази проклета планета, но не и за това.“ — Любовта не е нещастие, Изабела — казвам аз. — Тя е щастието. Само че ние го наричаме с такива глупави имена като „съвършено“ и „несъвършено“.

— Не, не! — Изабела буйно клати глава и не позволява да я утеша. Тя плаче и се вкопчва в мене; аз я държа в ръцете си и чувствувам, че не аз, а тя е права, че тя не познава компромиси, че в нея още гори първичното, единствено „защо“, което се е появило преди да се натрупат всички условности на съществуванието, първият въпрос на пробуждащото се „аз“.

— Не е никакво нещастие — казвам въпреки това. — Нещастието е съвсем друго нещо, Изабела!

— Какво?

— Не е нещастие, че не можем никога напълно да се слеем. Нещастие е, че трябва постоянно да се напускаме, всеки ден и всеки час. Знаем това, но не можем да го спрем, то изтича през ръцете ни, а е най-скъпоценното не що, което съществува, и при все това не можем да го за държим. Винаги някой умира пръв. Винаги някой остава след него.

Изабела вдига очи.

— Как можеш да напуснеш онова, което не притежаваш?

— Може — отвръщам с горчивина. — И още как може! Има много етапи, когато напускаш и когато те напускат, и всеки е болезнен, а много от тях са като смъртта.

Сълзите на Изабела пресекват.

— Откъде знаеш това? — пита тя. — Нали още не си стар? „Достатъчно стар съм — мисля аз. — Един къс от мене остаря, когато се завърнах от войната.“ Отговарям:

— Зная го. Изпитал съм го. „Изпитал съм го — мисля пак. — Колко често трябваше да напускам деня и часа, и съществуванието, и дървото в утринна светлина, и ръцете си, и мислите си, и всеки път завинаги, а когато се връщах, бях някой друг. Човек може да напуска много неща и винаги неволно оставя всичко зад себе си, когато трябва да застане лице с лице срещу смъртта; пред нея човек е винаги гол и ако намери пътя назад, трябва отново да придобие всичко, което е изоставил.“

Лицето на Изабела просветва пред мен в дъждовната нощ и ме обзема неочаквана нежност. Отново чувствувам в каква самота живее тя — безстрашна, сама със своите видения, заплашвана от тях и отдадена на тях, без стряха, под която би могла да се подслони, без покой и без нищо, което да отвлече мисълта й, изложена на всички ветрове на сърцето, без помощ от когото и да било, без жалба и състрадание към самата себе си. „Ти, мило, безстрашно сърце — мисля аз, — ти си непокътнато и устремено като стрела само към най-главното, макар че не го достигаш и се заблуждаваш — но кой не би се заблудил? И не се ли отказаха отдавна почти всички? Къде започва заблудата, глупостта, малодушието, къде — мъдростта и къде — последната смелост?“ Един звънец звъни. Изабела се стряска.

— Време е! Казвам аз. — Трябва да се прибереш. Очакват те.

— Ще дойдеш ли с мене?

— Да.

Тръгваме към зданието. Щом излизаме от алеята, ни посреща ситен дъжд, а вятърът го развява с къси пориви като мокър воал. Изабела се притиска до мен. Аз поглеждам от хълма надолу към града. Нищо не се вижда. Мъглата и дъждът са ни отделили от околния свят, Никъде вече не се забелязва светлина, ние сме съвсем сами. Изабела върви до мене, сякаш завинаги ми принадлежи, като че ли е безтегловна, и отново ми се струва, че наистина няма тежест, че е като образите в легендите и сънищата, при които също важат по-други закони отколкото във всекидневния живот.

Ние сме пред вратата.

— Ела! — казва тя.

Аз поклащам глава.

— Не мога. Днес не мога.

Изабела мълчи и ме поглежда, открито и ясно, без укор и без разочарование; но нещо в нея като че изведнъж е угаснало. Свеждам очи. Чувствувам се така, сякаш съм набил дете или съм убил лястовичка.

— Днес не мога — казвам й. — Късно е. Утре. — Тя се обръща безмълвно и влиза в салона. Виждам как сестрата се изкачва с нея по стълбата и неочаквано изпитвам чувството, че безвъзвратно съм изгубил нещо, което човек намира само веднъж в живота си.

Стоя объркан. Какво бих могъл да направя? И как отново се заплетох във всичко това? Нали не исках? Този проклет дъжд!

Бавно тръгвам към главното здание. Вернике излиза в бяла престилка с чадър.

— Предадохте ли госпожица Терховен?

— Да.

— Добре. Продължавайте и занапред да се грижите малко за нея. Посещавайте я и през деня, когато имате време.

— Защо?

— На това няма да получите отговор — отвръща Вернике. — Но тя е спокойна, когато е била с вас. Полезно е за нея. Това достатъчно ли ви е?

— Тя ме смята за някой друг.

— Какво?…Той наистина няма никакво основание за това!

— Твърди, че сте на път да се върнете. Към изповедалнята и причастието.

— Я гледай! — казвам аз, искрено възмутен.

— Не подценявайте мъдростта на църквата! Тя е единствената диктатура, която от две хиляди години не е била събаряна.

Спускам се към града. Мъглата развява своите сиви знамена през дъжда. Изабела витае в мислите ми като видение. Аз я изоставих; така мисли тя сега и аз зная това. „Изобщо не би трябвало вече да отивам горе. Това само ме обърква, а аз и без друго съм достатъчно объркан. Но какво щеше да бъде, ако нея вече я нямаше там? Не би ли станало тогава така, като че ми липсва най-важното, онова, което никога не може да остарее, да се изхаби и да стане делнично, защото никога не сме го притежавали?“

Стигам до къщата на обущаря Карл Брил. От работилницата за поставяне на подметки долитат звуците на грамофон. Тази вечер съм поканен тук в мъжка компания. Това е една от знаменитите вечери, в които госпожа Бекман показва своето акробатично изкуство. За момент се колебая — наистина нямам настроение за такова нещо, — но после влизам. Тъкмо затова.

Посреща ме облак от тютюнев дим и миризма на бира. Карл Брил става и ме прегръща, като леко се олюлява. Той има също такава плешива глава като Георг Крол, но затова пък носи всичката си коса под носа във вид на грамадни мустаци като на морж.

— Идвате точно на време — обяснява той. — Обзалаганията са направени. Трябва ни само по-добра музика от този глупав грамофон! Какво ще кажете за валса „Дунавски вълни“?

— Дадено!

Пианото вече е донесено в работилницата за бързо поставяне на подметки. То е сложено пред машините. В предната част на помещението обущата и кожата са от-местени настрана и навсякъде, където има място, са наредени столове и няколко кресла. Тук има едно буре с бира, от което са започнали да точат, а няколко бутилки ракия са вече празни. На тезгяха има втора каса бутилки. На масата е сложен и един голям гвоздей, обвит с памук, до тежък обущарски чук.

Аз прогърмявам на пианото валса „Дунавски вълни“. В дима наоколо се олюляват събратята на Карл Брил. Те са вече в добро настроение. Карл слага върху пианото чаша бира и една двойна ракия.

— Клара се приготвя — казва той. Събрахме обзалагания за повече от три милиона. Дано да е в най-добра форма; иначе съм наполовина разорен. — Той ми намига. — Изсвирете нещо със замах, щом дойде време. Това винаги я въодушевява извънредно много. Музиката просто я подлудява.

— Ще изсвиря „Шествието на гладиаторите“. Но какво ще кажете, ако и аз сключа един малък страничен облог?

Карл ме поглежда.

— Драги господин Бодмер — казва засегнат той. — Да не би да искате да се обзалагате срещу Клара! Как бихте могли да свирите убедително?

— Не срещу нея. За нея. Странично обзалагане.

— Колко? — пита бързо Карл.

Карл се замисля за миг. После се обръща.

— Има ли още някой, който иска да се обзаложи за осемдесет хиляди? С нашия пианист.

— Аз! — Един дебел мъж излиза напред, изважда пари от едно малко куфарче и ги хвърля шумно на тезгяха.

Слагам парите си до тях.

— Богът на крадците да ме пази — казвам аз. — Иначе утре ще бъда принуден да се задоволя само с обед.

— Тогава да почваме! — казва Карл Брил.

Той показва гвоздея на всички. След това отива до стената, поставя го на височина на човешки задник и го забива на една трета. Не го удря толкова силно, колкото може да се предположи от замахванията му.

— Стои добре и здраво — казва Карл и се преструва, че разклаща силно гвоздея.

Дебелият, който се обзаложи с мене, излиза напред.

Той разклаща гвоздея и се хили.

— Карл — казва Дебелият, като се усмихва подигравателно. — Та аз мога да го духна от стената. Я дай чука.

— Най-напред го духни от стената.

Дебелия не духа. Той дърпа силно и гвоздеят излиза.

— С ръката си — казва Карл Брил — аз мога да пробия с гвоздей дъска на маса. Но със задника си не мога. Ако поставяте такива условия, по-добре да се откажем изобщо.

Дебелият не отговаря. Той взема чука и забива гвоздея на друго място на стената.

— Тук, как ти се вижда?

Карл Брил проверява. Гвоздеят стърчи около шест — седем сантиметра от стената.

— Прекалено здраво е забит вече. Не може да се издърпа даже и с ръка.

— Или-или — заявява Дебелия.

Карл опитва още веднъж. Дебелият оставя чука на тезгяха и не забелязва, че всеки път, когато опитва колко здраво е забит гвоздеят, Карл го разхлабва.

— Така не мога да приема обзалагане едно срещу едно — казва накрая Карл. — Само две срещу едно, а и тогава мога да загубя.

Съгласяват се на шест срещу четири. Върху тезгяха се натрупва цяла камара пари. Карл сърдито дръпва още два пъти гвоздея, за да покаже колко невъзможен е облогът. Сега аз засвирвам „Шествието на гладиаторите“, а малко след това госпожа Бекман влиза шумно в работилницата, облечена в широко, червено като сьомга китайско кимоно, с извезани божури и един феникс на гърба.

Тя има внушителна фигура с глава на булдог, но в същност — красив булдог. Има буйна, къдрава черна коса и блестящи като череши очи — всичко друго е булдожко, особено брадичката. Тялото й е едро и сякаш цялото е от желязо. Чифт твърди като камък гърди стърчат напред подобно на бойници, след това идва сравнително тънката талия и прочутият задник, около който се върти всичко тук. Задникът е огромен и също така твърд като камък. Приказва се, че дори за някой ковач би било невъзможно да го ощипе, ако госпожа Бекман го изопне; по-скоро би си счупил пръстите. Карл Брил и с това вече е печелил облози, разбира се, само в най-интимен приятелски кръг. Тази вечер, поради присъствието на Дебелия, ще бъде извършен само другият експеримент — да издърпа със задника гвоздея от стената.

Всичко върви много спортно и по кавалерски; госпожа Бекман поздравява наистина, но иначе е сдържана и почти студена. Тя гледа на тази работа само откъм спортно-тьрговската й страна. Спокойно застава с гръб към стената, зад един нисък параван, прави няколко движения на специалист и след това притихва, брадичката й е изопната самоотвержено и сериозно, както подобава при някое голямо спортно усилие.

Прекъсвам марша и подхващам две дълбоки трели, които трябва да прозвучат като барабаните при смъртния скок в цирка „Буш“. Госпожа Бекман се напъва силно и се отпуска. Напъва се още два пъти. Карл Брил става нервен. Госпожа Бекман отново се вдървява, очите й са отправени към тавана, зъбите й са стиснати. Нещо из-траква и тя се отдръпва от стената. Гвоздеят лежи на пода.

Засвирвам „Молитвата на девственицата“ — една от най-любимите на госпожа Бекман. Тя благодари с грациозно кимване със своята едра глава, пожелава звучно „Лека нощ на всички“, придръпва кимоното плътно към тялото си и изчезва.

Карл Брил прибира парите. Той ми подава моите пари през пианото. Дебелия оглежда гвоздея и стената.

— Чудесно — казва той.

Засвирвам „Алпийско сияние“ и „Песента на Везер“ — две други любими мелодии на госпожа Бекман. Тя може да ги чува от горния етаж. Карл ми намига гордо; в края на краищата той е притежателят на тези внушителни клещи. Вестфалската хвойновка, бирата и житената ракия се леят. Изпивам заедно с другите няколко чаши и продължавам да свиря. За мен е добре дошло, че не съм сам сега. Бих-желал да поразмисля и при все това в никакъв случай да не размишлявам. Ръцете ми преливат от някаква непозната нежност, нещо ме облъхва и сякаш гальовно се притиска до мен — работилницата изчезва, ето го и дъждът, а с него и мъглата, Изабела, тъмнината. „Тя не е болна — мисля си, а все пак зная, че е болна, — но ако е болна, тогава всички ние сме още по-болни…“

Някаква шумна препирня ме пробужда. Дебелия не е могъл да забрави формите на госпожа Бекман. Възбуден от изпитите няколко чаши ракия, той е направил на Карл Брил тройно предложение: пет милиона за един следобед с госпожа Бекман на чай, един милион за кратък разговор сега, при който навярно би желал да я покани на почтена вечеря без Карл Брил, и два милиона за няколко хубави опипвания на великолепно изваяния екземпляр на бекманската анатомия, тук в работилницата, между събратята във весела компания — значи, нещо съвсем почтено.

Сега обаче се проявява характерът на Карл. Ако Дебелия имал само спортен интерес, Карл може би щял да се съгласи с опипванията, макар и срещу обзалагане за някакви си мизерни сто хиляди марки, но при такава пърчовска разпасаност дори мисълта за подобно опипване била тежко оскърбление за Карл.

— Каква свинщина! — реве той. — Мислех, че тук има само кавалери!

— Аз съм кавалер — фъфли Дебелия. — Затова направих предложението си.

— Вие сте свиня!

— И това е вярно. Иначе нямаше да съм кавалер. Вие би трябвало да сте горд, щом имате такава дама… Нямате ли сърце в гърдит&