КАРЪН РАФЪРТИ

 

ДОКОСВАНЕТО НА НОЩТА

 

 

 

TOUCH OF NIGHT

 

Посвещава се на Дебра Диксън и Лиза Търнър

Трудно се намират добри приятели. Още по-трудно се намират добри приятели с писателска дарба. Но вие двете сте най-добрите. Благодаря ви, че ми помогнахте!

 

 

ПРОЛОГ

"Като втора възможност... трябва да избираме най-малката злина."

Аристотел, "Етика"

Когато Арманд Дантес незабелязано се измъкна през входната врата нощта беше осветена само от плахото мъждукане на звездите. Именно това му харесваше най-много в професията на журналиста, извършващ разследвания - потайното проучване на неизвестното, играта на гоненица с опасността, - а скоро щеше да знае дали култа, който проучваше, криеше някаква заплаха.

Не можеше да вижда в мрака на гъстата пенсилванска гора, която обграждаше старата каменна къща, но щом пое по пътеката, водеща сред дърветата, внимателно се ослушваше за всеки шум. От две седмици обикаляше сред горските дебри в търсене на пещерата, където предполагаше, че се намира олтара на магьосническото сборище. Беше се надявал да успее да го проучи през деня, но от изгрев до залез пред входа му се тълпяха децата на магьосниците. По-малките играеха тихо, а по-старите просто седяха в мълчалив кръг, сякаш потънали в групова медитация.

През изминалите три години, по време на които се бе занимавал с репортажи за опасни дисидентски групи, Арманд бе открил, че винаги най-много безпокойства му причиняваха децата. Те често бяха пешките и нерядко жертвите в игрите на извратените умове на възрастните. Тези деца обаче бяха обезпокояващи заради самите себе си. Оглеждаха го или, по точно казано, сондираха го със сребристите си очи, които показваха тенденцията да стават непроницаеми с възрастта. И независимо от цвета на кожата си, всички имаха едни и същи очи - същите очи, като на Лусиен Моргрет.

Мисълта за Лусиен Моргрет, самопровъзгласилият се магьосник, който му беше казал за сборището, накара Арманд да потрепери. Моргрет несъмнено беше луд, а Арманд все още не можеше да разбере, защо магьосника го беше издирил и му беше доверил информацията за това място. Но каквито и да бяха подбудите на Моргрет, историята му привличаше неудържимо Арманд.

Когато най-сетне Арманд достигна пещерата, видя, че от отвърстието й струи призрачно сияние, къпещо площадката пред входа в светлина, подобна на лунната. Първата му мисъл бе, че магьосниците са се събрали, но надвисналата тишина беше прекалено пълна.

Любопитно се приближи към пещерата. Входът й представляваше малък овален коридор, който завиваше надясно, закривайки вътрешността й от погледа му. Трябваше да се наведе, за да влезе и почти веднага, след като зави, се озова в самата пещера. Изправи се и се огледа със страхопочитание.

Подът, стените и таванът бяха покрити със святкащи кварцови кристали, които грееха, без да има някакъв видим източник на светлина. Изглежда, че кухината беше идеален кръг с диаметър около двайсет фута. В средата се намираше голям блок от някакво блещукащо дърво, върху чиято повърхност се виждаха някакви предмети.

Арманд се приближи към дървения олтар, за да разгледа вещите. Имаше две очевидно стари ками - едната с резбована черна дръжка, а другата с неукрасена бяла дръжка. До тях беше поставен малък съд, който беше толкова опушен, че не можеше да се разбере дали е метален или керамичен. От него се носеше острата миризма на тамян. До него се виждаше непретенциозен златен потир, който изглеждаше достатъчно стар, за да се предположи, че е бил намерен при археологически разкопки. Следващия предмет представляваше каменна пентаграма, голяма колкото ръката му и украсена с рунически символи. Последният предмет беше абаносов жезъл, дълъг около два фута и с разклонен горен край, а по дължината му бяха резбовани преплетени змии.

Очевидно това беше набор от магически пособия, използвани в ритуалите. Арманд измъкна малък фотоапарат от джоба си и направи снимки на вещите, олтара и великолепната вътрешност на пещерата. След това напъха обратно апарата в джоба си и се опита да измисли подходящ начин, по който би могъл да заснеме религиозната общност по време на ритуал. Не се виждаше подходящо място, където би могъл да се скрие. Апаратът му беше снабден с часовниково устройство, но ако го оставеше черната му кутия веднага щеше да се набие на очи. Трябваше да му измисли някакво подходящо прикритие, така че едва ли щеше да успее да монтира апарата тази нощ. Явно трябваше да дойде отново някоя друга нощ.

Изпусна примирена въздишка и се обърна към входа на пещерата. Беше изминал няколко крачки, когато видя трите облечени в бели раса фигури, които му препречваха пътя към изхода. Расата им бяха с качулки, които скриваха лицата им, така че фигурите им напомняха статуи. Фактът, че стояха неподвижно на фона на кристалите ги бе направил почти невидими.

Арманд инстинктивно започна да отстъпва. Нямаше никакво оръжие, но ако успееше да се добере до ножовете на олтара, можеше да се защити в случай на нужда. Фигурите не помръднаха дори когато достигна олтара и посегна да сграбчи единия от ножовете. Но преди да успее да го докосне го разтърси такава силна болка, че залитна настрана от олтара. Преди да успее да възстанови равновесието си последва нов удар на парализиращата енергия, който го накара да се отпусне на колене.

"Кой те изпрати тук?"

Въпросът прозвуча гневно и ясно, макар да не беше казан на глас. Връзката беше мисловна и изведнъж Арманд повярва на всичко, което Моргрет му беше разказал. Тези хора бяха чародеи и магьосници, и след като го бяха възприели като опасност, щяха да обединят силите си, за да проучат ума му. Не трябваше да казва на близначката си Ариел за сборището на вещиците. Ако научеха, че тя знае за тях, Ариел също можеше да се окаже в опасност.

Но той й беше казал и сега беше изправен пред дилема. Можеше да приеме възможността, че тези хора всъщност не могат да прочетат мислите му или можеше да изпие течността, която Моргрет му бе дал в случай, че бъде заловен. Според Моргрет отварата щеше да предизвика незабавна амнезия, а точно в този момент амнезията изглеждаше по-малката от двете злини.

Издърпа стъкленицата, висяща на верижка под ризата му, отвори капачката на миниатюрния съд и го поднесе към устните си. Облеченият в расо човек в средата на триото изпусна гневен вик и се хвърли към него, протегнал ръце към шишенцето, но беше твърде късно.

Арманд потъна в незабавна летаргия. Докато губеше съзнание изведнъж разбра, че когато се събуди няма да си спомня никого, дори Ариел, която беше негова сестра, негов най-добър приятел, негов близнак! За пръв път в живота си щеше да бъде напълно сам и това го хвърли в паника.

"Ариел, помогни ми!", изпищя умът му, докато мрака го поглъщаше.

Даже в настъпващото безсъзнание чу неизказания глас, който попита:

"Коя е Ариел?"

 

 

Глава Първа

"Плам пламти! Котел бълбукай
Адска смес, мехури пукай!"

У. Шекспир, "Макбет" 4.1.10

Ариел Дантес потрепери щом застана пред вратата на "Вещерска отвара" - бар, разположен в един занемарен квартал на Филаделфия. Вратата беше черна, с боядисана в червено стъклена пентаграма, разположена в центъра. В стъклото внимателно бяха гравирани неразбираеми символи с демоничен вид. От пентаграмата до долния праг на вратата водеше нишка от червени късчета стъкло с формата на сълзи. Стъкълцата блещукаха подобно на пентаграмата, създавайки впечатлението, че във вратата кърви отворена рана. Ариел не можеше да повярва, че когато преди шести седмици брат й я целуна по бузата и й каза, че ще се обажда, той се е насочил насам.

Макар да знаеше, че трябва да влезе, не можеше да се застави да отвори вратата. Отстъпи встрани и нервно огледа улицата. Сред преливащите от кофите боклуци, от чиято воня стомахът й се преобръщаше, бяха паркирани дузина мотоциклети. Повечето от рушащите се триетажни тухлени сгради бяха със заковани дъски върху прозорците и запечатани като негодни за обитаване.

Ариел се загледа в една възрастна жена, която буташе с една ръка насред улицата пазарска количка, пълна с боклуци. Говореше и жестикулираше със свободната си ръка, сякаш водеше бурен разговор с невидим събеседник. Изнемощяла жена, понесла прилично на дух дете, се влачеше плахо надолу по уличката. В обратна посока се клатушкаха двама мъже, облечени в раздърпани дрехи, които очевидно бяха или пияни, или дрогирани. На отсрещния тротоар стоеше също тъй дрипав мъж, който я съзерцаваше толкова задълбочено, че Ариел бръкна в джоба си и стисна здраво гранатата със сълзотворен газ , която беше взела със себе си.

Здрачаваше се. Ариел хвърли бърз поглед нагоре-надолу по улицата и се убеди, че всички улични лампи са счупени. Беше въпрос на минути да стане толкова тъмно, че да не може да вижда колата си, която бе паркирана през една пряка. Щеше да спре някъде по-близо, но там намери единствено място по цялата улица, което не беше покрито с натрошени стъкла и разпиляна смет.

Здравият разум й подсказваше, че не е в безопасност, че трябва да побърза обратно към колата си и да се маха оттук. Би могла да се върне утре и да се изправи срещу Лусиен Моргрет на дневна светлина.

Но отхвърли възможността за бягство още докато я обмисляше. Единствената нишка, която водеше към Арманд, се намираше зад страховитата врата на "Вещерска отвара". Именно тук Арманд се беше запознал с Лусиен Моргрет, собственика на бара, който освен това бе заявил, че е магьосник. А разговора с Моргрет бе изпратил Арманд в абсурдното търсене на сборището на магьосниците и вещиците.

Това бе се случило преди шест седмици и от тогава не бе получавала никакви вести от него. Отначало не се обезпокои. Арманд беше журналист, който се занимаваше с разследвания и беше станал специалист в репортажите за опасни дисидентски групи. За него не беше необичайно да изчезне за известно време, но колкото и дълбоко да беше прикритието му, винаги й се обаждаше веднъж на месец, за да й съобщи, че е в безопасност. Следователно продължителното му мълчание можеше да означава само, че е попаднал в беда. Ариел не възнамеряваше да отлага дори с един ден опитите си да го открие. Като пое дълбоко дъх, за да събере целия си кураж, тя се обърна към вратата и я отвори.

Влезе в бара и изведнъж спря. Помещението беше осветено само от половин дузина крушки, но дори сумракът не можеше да прикрие неугледната му подредба. Огледа предпазливо посетителите. Макар броят им - всички до един мъже - да не беше голям, виждаха се достатъчно вериги, кожени дрехи и татуировки, за да я накарат да стисне още по-здраво гранатата със сълзотворен газ. Но мъжете не изглеждаха толкова заплашителни, колкото гравираните образи на дяволи и демони, които населяваха цялото помещение. Гледаха я от фриза, който обрамчваше тавана. Мръщеха й се от дървените колони на сепаретата и й се хилеха от облегалките и краката на столовете. Почувства се така, сякаш с влизането си във "Вещерска отвара" бе направила стъпка в ада.

Здравият разум отново й подсказа да семаха оттук, но тя пак си напомни за Арманд. Побърза към захабения махагонов бар, който също бе населен с демонични образи и се настани на един стол, опитвайки се да реши как да подходи към Моргрет. Арманд й беше казал, че мъжът е подозрителен и предпазливо настроен към непознати. Дали не трябваше просто да му каже коя е и за какво е дошла тук или трябваше да прибегне до хитрост? Първата й мисъл беше да бъде пряма, за да може да си тръгне по-бързо, но Моргрет можеше да е замесен в изчезването на Арманд. Значи трябваше да се преструва.

Барманът обслужваше клиент в другия край на бара и Ариел се възползва от възможността тайно да огледа посетителите. Арманд й беше споменал, че външността на Моргрет е толкова забележителна, че ще го познае в мига, в който го види. За нейно огорчение всички в бара изглеждаха забележително. Като търговец на редки и стари книги Ариел обикновено имаше работа с клиенти, които проявяваха склонност към лули и меки вълнени платове. Съмняваше се дали някой от клиентите й носеше верига или имаше татуировка.

Сепна се от неочаквания въпрос, зададен с плътен глас:

- Какво да бъде?

Погледна към бармана и челюстта й увисна. Арманд не се бе пошегувал. Моргрет имаше забележителна външност, така че без съмнение мъжът, застанал пред нея, беше именно той. Макар да не вярваше в магьосници, беше очевидно защо хората смятаха, че точно този човек е такъв.

Беше облечен в черни джинси и черна риза, разкопчана до средата на гърдите му, с ръкави, навити до лактите му. На кръста му имаше малка торбичка, притегната с шнур, а на врата му на тежка сребърна верига беше окачен извънредно дълъг, прозрачен кристал. Не можеше да се каже, че Моргрет е хубав. Напротив - най-доброто определение, което й идваше наум, беше заплашителен. Дългата му до раменете черна коса беше разрошена. Чертите на лицето му бяха груби и ъгловати. Но зловещият му вид се дължеше на очите му. Бяха толкова бледо сини, че изглеждаха почти сребристи. Те не я гледаха - те я пронизваха.

Наложи й се да се изкашля, за да успее да каже нещо.

- Имате ли... ъ-ъ... бяло вино?

- Вино няма, а коктейли не приготвям - отсечено отвърна той и се втренчи в нея със същата недоброжелателност както чудатите същества, обрамчващи огледалото зад него. - Клиентите ми предпочитат напитките си чисти.

- А бира? - додаде тя, интуитивно усещайки, че ако не си поръча питие, няма да успее да поговори с него.

- Наливна или бутилирана?

- В бутилка - последва бързия й отговор.

Ироничната му усмивка й подсказа, че му е ясно съмнението, на което подлагаше хигиеничността на чашите му и Ариел се прокле за глупавата си грешка. Не можеше да си позволи да го настройва враждебно. Замисли се дали да не промени поръчката си, но Моргрет вече беше извадил изпод бара бутилка бира и бе отворил капачката й.

- Два долара - рече той, като постави бирата пред нея.

Ариел извади портмонето си и му подаде десетдоларова банкнота. Докато Моргрет й връщаше рестото, тя се опита да измисли подходяща тема за разговор, която би го накарала да се разприказва, без да го настрои подозрително.

Продължаваше да се чуди как да разчупи леда, когато той се върна с рестото и я попита:

- Защо сте дошла тук?

Откровеният въпрос, отправен с разгневен тон, изненада Ариел. Наложи й се отново да се изкашля.

- Аз... ъ-ъ... отбих се да пийна нещо.

Веждите му се извиха в недоверчива гримаса.

- Добре. Привършвайте бирата си и се махайте оттук. Тези мъже не са склонни да дават пари за онова, което могат да получат безплатно.

При тези думи той се обърна и се отдалечи, като остави Ариел смутено да гледа след него. Какво, за Бога, искаше да каже този човек? Един клиент в дъното на бара махна с ръка и Моргрет се отправи към него, като грабна една бутилка от рафта зад себе си.

Докато той обслужваше клиента, Ариел забеляза, че двама яки мъже с дълги, мазни коси и покрити с татуировки ръце я гледат похотливо. Щом единият от тях размаха към нея снопче банкноти, смисълът на думите на Моргрет достигна до съзнанието й. Помислил я е за проститутка!

Очевидно мъжете с похотливите погледи смятаха същото, така че Ариел побърза да им обърне гръб. Господи, какво правеше тук и как беше възможно да я сбъркат с проститутка? Беше облечена в избелели джинси, размъкната фанелка и тънко яке. Жените, които бе видяла да кръстосват улиците, докато обикаляше из района в търсене на бара, бяха облечени или по-скоро разсъблечени за работа!

- Мисля, че ви казах да се махате - промърмори Моргрет, който неочаквано и безшумно се бе появил пред нея.

- Не съм си допила бирата - отговори Ариел, като му отправи най-дружелюбната си усмивка.

Моргрет се втренчи в нея, без да мига и й се наложи да употреби цялата си воля, за да не се загърчи под изучаващия му поглед. Ариел отпи една солидна глътка бира, надявайки се, че с това ще демонстрира безразличие, но подозираше, че действието й изглежда така притеснено, както й се чувстваше.

- Защо сте дошла тук? - запита той отново, а веждите му се сключиха в заплашителна гримаса, която накара косъмчетата по ръцете й да настръхнат.

- Казах ви. Отбих се да изпия едно питие.

Нещо проблесна в очите му, като ги накара да изглеждат дори още по-сребристи и Моргрет изведнъж вдигна ръка към кристала. Ариел инстинктивно схвана жеста като заплаха.

Преди той да е успял да докосне кристала, Ариел рече:

- Търся някого.

Изпита облекчение, щом ръката му се отпусна до тялото му.

- Кого? - попита той с толкова тих глас, че думите му едва се чуха. Ариел никога не беше чувала по-заплашителен глас. Косата по тила й настръхна и Ариел реши, че хитростите могат да вървят по дяволите. Колкото по-бързо се разбереше с Моргрет, толкова по-бързо щеше да си тръгне.

- Търся мистър Моргрет. Тук ли е?

- Не.

- Няма ли го? - повтори смутено Ариел. Беше сигурна, че именно той е Моргрет. Нима грешеше? Още докато си задаваше въпроса разбра отговора му. Той наистина беше Моргрет и се държеше предпазливо с непознати. - Знаете ли кога ще се появи?

- Не.

- Сигурен ли сте? Много е важно да поговоря с него.

Моргрет нехайно сви рамене.

- Не мога да ви помогна. А сега допивайте бирата си и се разкарайте оттук.

Ариел така се вцепени от заповедта му, че механично вдигна бутилката към устните си. Дори барманът да не беше Моргрет, все пак би трябвало да е поне достатъчно любопитен, за да я попита коя е.

Остави бутилката на бара и попита:

- Бихте ли предали името и телефонния ми номер на мистър Моргрет?

- Тук е бар, а не рецепция.

- Това да ли означава или не? - запита тя със саркастичен тон. Знаеше, че го предизвиква, но беше притисната до стената. Беше доведена до лудост от притеснение за Арманд, а шефът му и полицията се бяха отнесли с нея покровителствено. Нямаше намерение да позволи на човекът, който първоначално го бе забъркал в тази каша, да се държи обструктивно.

Моргрет кръстоса ръце пред гърдите си и се загледа в нея с изражение, лишено от емоции, с което видът му стана още по-заплашителен. При все че страхът трептеше в нея, гневът и гордостта я накараха да посрещне погледа му с изправена глава. Беше тук, за да открие брат си и проклета да бъде, ако позволи на този мъж да я изплаши до смърт.

- Какво искате от Моргрет? - попита той, след като сякаш цяла вечност бяха стояли втренчени един в друг.

Ариел изпусна мислено облекчена въздишка. Най-накрая бе отбелязала някакъв напредък.

- Въпросът е личен и предпочитам да го обсъдя с мистър Моргрет.

- Ако искате да му предам съобщение, ще трябва да кажете нещо повече от това.

- Добре. Казвам се Ариел Дантес и искам да говоря с него за брат си, Арманд.

Загледа се в лицето му за някакъв признак, че тези имена му говорят нещо, но не видя да потрепва дори един мускул. Изведнъж Моргрет вдигна ръка и погали кристала. В мига, в който той го докосна, Ариел почувства леко разтърсване. Изпита смътното усещане, че нещо нахлува в нея.

Чувството се засили, щом той присви очи замислено и обяви:

- Аз съм Моргрет. Какво искате да питате за брат си?

- Той изчезна и сега го търся.

Моргрет посочи към помещението зад нея.

- Както сама виждате, него го няма тук.

- Знам, че не е тук - нетърпеливо рече тя. - Искам да ми кажете как да го открия.

- Това място прилича ли ви на бюро "Изгубени вещи"?

Ариел усети, че ще избухне, но се сдържа. Беше прекалено близо до онова, което желаеше, за да се поддава на предизвикателствата му.

- Мистър Моргрет, Арманд ми разказа за вас. Разбирам неохотата ви да разговаряте с мен, но брат ми изчезна. Вие сте единствената ми следа към него.

- Кое ви кара да мислите, че е изчезнал?

- Не ми се е обаждал от шест седмици.

- Не бих казал, че това е необичайно. От онова, което ми разказа брат ви, за него е нещо обичайно да живее под чужда самоличност понякога в продължение на месеци.

- Повтаряте думите на полицията! - раздразнено възкликна тя. - И ще ви кажа точно това, което казах и на тях. Без значение колко дълбоко е бивало прикритието на Арманд, той винаги ми се е обаждал веднъж месечно, за да ме извести, че е добре.

- Били сте в полицията?

В гласът му се прокрадна режеща нотка. Моргрет без предупреждение сграбчи кристала, което накара Ариел да се сепне. Чувството за нахлуване в нея се върна, като предизвика странно трептящо усещане, което бързо се разля от главата до петите й.

Каза си, че само си въобразява. Но самоуспокоението не облекчи безпокойството й, тъй като очите на Моргрет бяха станали почти непрозрачни, а кристалът сякаш тлееше с неземна светлина.

Почувства, че се намира в опасност и преглътна, щом осъзна, че бе толкова нетърпелива да се срещне с Моргрет, че не беше казала никому къде отива. Как можа да постъпи толкова глупаво? Арманд не започваше да разследва някого, ако не беше опасен, а Моргрет принадлежеше към магьосническата секта, с която брат й се беше захванал. Този мъж сигурно можеше да я убие както си седеше на бара и от вида на клиентите му, беше сигурна, че едва ли някой щеше да си помръдне пръста, за да й помогне.

За всеки случай се огледа наоколо за някой човек с приятелско лице, който би могъл да й се притече на помощ. Всичко, което откри, бе, че мъжете, които я бяха гледали похотливо, бяха напуснали бара. Насочи вниманието си обратно към Моргрет.

- Не казах на полицията за вас, мистър Моргрет - рече тя, ненавиждайки се за разтреперания глас, но не можеше да го овладее.

- Само защото те не ви приеха на сериозно.

Отговорът му я сепна. Откъде беше узнал това? Но отново се досети за отговора. Ако полицията я беше взела на сериозно, сега тук щяха да стоят те, а не тя. Тогава защо се чувстваше така, сякаш той четеше мислите й?

Беше заради тези негови очи... и ръката му, която бавно галеше кристала.

- Независимо каква е причината, не им казах. И ако ми кажете къде е Арманд, няма да възникне нужда да им разказвам в бъдеще - посочи тя.

Ъгълчетата на устните му леко се повдигнаха, сякаш думите й му се бяха сторили забавни, но Ариел почувства прикритата неприязън, когато Моргрет провлече:

- Заплашвате ли ме?

Ариел понечи да отрече предположението му, но след това осъзна, че му беше отправила заплаха, колкото и слаба да беше тя.

- Да, предполагам! Но целта ми не е да усложнявам живота ви, мистър Моргрет. Просто искам да открия брат си.

Той свали ръката си от кристала.

- Нямам представа къде е брат ви в момента.

Ариел се намръщи на опита му да отклони въпроса й.

- Мистър Моргрет, не ви питам къде е в момента. Ще ми свърши работа и най-грубото насочване.

- Това не мога да ви кажа.

- Искате да кажете, че няма да ми кажете - възрази тя.

- Тънкостите на спора няма да променят нищо, мис Дантес.

- Вижте, мистър Моргрет, говорим за брат ми. Ако той е в опасност, значи трябва да му помогна.

- Мога да ви уверя, че Арманд е в безопасност.

- Ако е в безопасност защо не ми се обажда?

- Може би е зает или е забравил да ви се обади.

- Не - отхвърли догадката Ариел с решително тръсване на главата си. - Арманд никога не би ме забравил. Единствената причина да не ми се обади е, че е в беда. Трябва да ми кажете как да го открия.

- Не мога да ви помогна.

- Искате да кажете, че няма да ми помогнете.

- Отново се хващате за думите.

- По дяволите! - отчаяно извика Ариел. - Брат ми е в беда заради вас. Не се ли чувствате поне малко отговорен?

- Нямате никакви доказателства, че е в беда.

- Чувствам го със сърцето си и това доказателство ми стига. Трябва да ми кажете къде е отишъл.

Моргрет поклати глава и я изгледа продължително.

- Ами ако грешите, мис Дантес? Какво ще стане, ако се втурнете да му помагате и само разрушите прикритието му? Какво ще каже той, ако унищожите шест седмици тежък труд?

- Първо, не греша - натъртено заяви тя. - Второ, имам достатъчно разум, за да не се втурна към него просто така. Ще тръгна с някакъв план.

- План как да се справите с цяло сборище? - присмя й се той. - Нямате представа накъде искате да отидете.

- Значи можете да ми кажете къде да отида. Трябва да открия Арманд. Моля ви, мистър Моргрет, помогнете ми!

В очите му проблесна нещо и за миг Ариел помисли, че е успяла. Но след това изражението му стана сурово и Моргрет поклати отрицателно глава. Сълзите на разочарованието изгаряха очите й, но Ариел примигна, за да ги възпре. Не беше победена. Щеше да намери Арманд без помощта на Лусиен Моргрет.

Стана на крака и заяви решително:

- Довиждане, мистър Моргрет.

- Къде отивате?

- Да намеря брат си.

- Стойте настрана, мис Дантес. Ако не ме послушате, ще...

- Какво ще направите? - подкани го тя, щом Моргрет замълча.

- Ще се наложи да ви спра.

Думите му прозвучаха безстрастно, но на Ариел й беше достатъчен само един поглед в очите му, за да разбере, че опасността беше истинска. Но странно, вместо да се изплаши, тя само се разгневи.

- Очевидно е, че нямате никакво семейно чувство, мистър Моргрет. Ако имахте, щяхте да разберете, че за да помогна на брат си съм готова да сторя всичко, в това число и да ви се противопоставя - при тези думи тя се обърна и се отдалечи горделиво.

Но в мига, в който вратата се затвори зад нея, гневът й се изпари и се завърна страхът. Наистина, докато беше вътре, нощта беше паднала и беше станало по-тъмно отколкото бе предполагала. Откъм бара не идваше никаква светлинка и един бърз поглед към прозорците й показа, че стъклата са боядисани. Погледна с неохота през рамо към вратата и потрепери от погнуса. Свръхестественият вид на отцеждащата се кръв беше още по-отчетлив и й напомни за заплахата, която Моргрет й отправи на раздяла.

Като извади сълзотворната граната от джоба си, тя пое бързо към колата си. Улицата беше тиха, като изключим шумолящите звуци, чиито произход не беше ясен. Наложи й се да подтисне желанието си да се втурне в луд бяг, тъй като се боеше да не се препъне по разнебитения тротоар. Ако някой я следваше, нямаше да успее да се отбранява, ако се спънеше и паднеше.

Беше изминала половината пряка, когато чу стъпки зад себе си. Хвърли нервен поглед през рамо, но не видя нищо друго, освен съвсем слабото червеникаво мъждукане от вратата на "Вещерска отвара".

Паниката я прониза. Там имаше някой. Наблюдаваха я нечии очи и изведнъж си спомни думите на Моргрет: "Тези мъже не са склонни да дават пари за онова, което могат да получат безплатно." Ускори още крачките си.

Почти се беше добрала до ъгъла, когато чу изплашен вик. Макар разумът да й подсказваше да бяга колкото й държат краката, Ариел се обърна навреме, за да види един мъж, издигнат във въздуха от някаква неведома сила. Невярваща на очите си видя как невидимия нападател отхвърля мъжа назад. Човекът се строполи на тротоара с такава сила, че Ариел чу как се счупи някаква кост.

- Какво става, по дяволите! - извика другият мъж, докато подобно другия не бе издигнат във въздуха и запратен настрани. Удари се в стената на една сграда и се свлече на земята в сгърчена купчина.

Ариел инстинктивно погледна към "Вещерска отвара" и се разтрепери неудържимо. Всичко, което можеше да види бяха сребърния блясък на очите на Лусиен Моргрет и долната половина на лицето му, осветена от страховитата, пулсираща светлина, която излъчваше кристалът на гърдите му. Несъмнено той я беше спасил от нападателите, но това не го правеше по-малко заплашителен.

Като изпусна тих, ужасен стон, Ариел се обърна и се втурна към колата си. Щом я достигна, припряно отключи вратата, хвърли се вътре и затърси гнездото на ключа. За щастие двигателят запали отведнъж и Ариел потегли, преди още да беше включила фаровете.

Щом зави зад ъгъла и натисна педала на газта, Ариел прошепна:

- О, Боже, Арманд! В какво ни забърка този път!

 

Лусиен изруга, наблюдавайки как колата на Ариел изчезва зад завоя. След това погледна към лежащите на тротоара мъже, които възнамеряваха да я изнасилят. Можеха да се чуят стоновете им. Изруга отново. Вероятно щеше да се наложи да извика линейка, което щеше да привлече вниманието на властите към него и към бара. Защо й се беше притекъл на помощ? След като тя беше достатъчно глупава да дойде тук посред нощ, значи заслужаваше онова, което си просеше.

Но сексуалното насилие беше едно действие на човешките същества, което той не можеше да разбере. Средният мъж действаше на примитивно равнище. Независимо от интелекта му, изглежда че той беше ръководен от егото и либидото си. От друга страна средната жена изглеждаше контролирана от емоциите и не прибягваше много до разума си. Тези две отличителни черти я правеха извънредно опасна и в същото време крайно безпомощна.

Докосна кристала, за да определи нараняванията на нападателите на Ариел. Единият мъж беше само зашеметен и скоро щеше да дойде в съзнание. Другият имаше счупен крак, няколко счупени ребра и сътресение на мозъка. Състоянието му не беше критично, но определено се нуждаеше от медицинска помощ.

Лусиен стисна кристала по-здраво и се вмъкна в умовете на двамата мъже. Изтри спомените им за Ариел Дантес и пресъздаде сцена, в която те се нападаха взаимно по време на пиянска свада.

След като се увери, че е имплантирал образа, той стисна кристала с две ръце, като потърси контакт с всички простосмъртни, които бяха видели Ариел да влиза в бара. Броят им беше по-голям, отколкото беше предполагал и му се наложи да се концентрира изцяло, за да изтрие спомените им. И без това Ариел вече беше ходила в полицията. Не можеше да си позволи по някакъв начин да свържат разказа й с него.

Когато свърши, тялото му беше отслабнало и разтреперано. Отдавна не беше правил такива усилия. Изтощението му се стори ободряващо. Най-сетне, след всичките тези години отново действаше като магьосник!

Върна се в бара и се обади на бърза помощ да изпратят линейка за наранения мъж. Докато чакаше да дойдат линейката и полицията, Моргрет се опита да реши какво да прави с Ариел Дантес. Или трябваше да я спре, или да й помогне, но каквото й да решеше, трябваше да го стори преди да е минала полунощ. Защо беше повярвал на Арманд Дантес, когато му се беше заклел, че няма да каже на никого за него? Трябваше да се досети, че не може да се довери на Арманд. В края на краищата, той беше само един простосмъртен.

Изпусна раздразнена въздишка. Колкото и да му се искаше да отхвърли твърдението на Ариел, че брат й е в беда, не можеше да го направи. Докато сондираше умът й, откри, че тя и Арманд са близнаци, а от онова, което беше прочел, знаеше, че близнаците често притежават силна мисловна връзка. Щом Ариел чувстваше, че брат й е в опасност, това означаваше, че сборището най-вероятно го беше заподозряло.

Обаче вероятно Арманд беше успял да изпие отварата, предизвикваща амнезия, която Лусиен му беше дал, защото в противен случай досега Гейлън щеше да е тук. Това означаваше също така, че Гейлън беше решил да задържи Арманд като пленник, защото, ако го беше пуснал, Лусиен щеше да се свърже с него в мига, в който Арманд напуснеше земите на сборището.

Лусиен прекара пръсти през косата си, докато се мъчеше да реши какво да прави. Ако подозренията му се окажеха верни, тогава отварата можеше да спре да действа всеки миг. Когато това се случеше Гейлън щеше да получи търсените отговори и Арманд, Лусиен и Ариел Дантес щяха да попаднат в сериозна опасност.

Щом чу воят на сирените, Лусиен измъкна от касата монета и я подхвърли във въздуха. Хвана я и я плесна на опакото на дланта си. Ако е ези, ще помогне на Ариел. Тура, ще я остави сама да се оправя с Гейлън.

 

 

Глава Втора

"Дух злокобен, час прокобен, сън удобен
пустинно място, твърдост на ръката
и биле, никнало до кръст надгробен..."

У. Шекспир, "Хамлет", 3.2.413 (Всички цитати от Шекспир в книгата са в превод на В. Петров. - Б. пр.)

 

Когато Ариел стигна до разклона на междущатския път, ужасът й вече беше отслабнал. Докато възстановяваше самообладанието си, не можеше да реши кое от събитията през изминалата вечер бе я обезпокоило най-много. Знаеше, че онези двама мъже я преследваха и подозираше, че бяха си наумили нещо повече от обикновено изнасилване. След това последва странната "помощ", която очевидно бе получила от Моргрет, макар умът й да не побираше защо й бе помогнал, след като бе я заплашил. Но каквато й да беше причината, поради която й бе помогнал, Ариел му беше признателна. Беше събрала целия си кураж, за да отиде в бара. Срещата с потенциалното изнасилване я бе довело до границата на припадъка.

Проклятие! Мразеше когато Арманд я поставяше в такова положение, в което трябваше да се прави на смела и понеже беше истинска страхливка, той беше единствения човек, заради когото можеше да се събуди храбростта в нея. Но дори Арманд изискваше от нея прекалено много като я хвърляше срещу човек като Лусиен Моргрет, помисли си тя, като потрепери.

Въпреки всичко не вярваше в магьосници, но беше склонна да допусне, че Моргрет може би притежава някаква екстрасенска дарба. Това беше единственото разумно тълкувание, с което можеше да си обясни случилото се с двамата мъже.

Заключенията й за Моргрет я накараха повече от всякога да се безпокои за Арманд. За разлика от нея той не беше склонен да приеме възможното съществуване на парапсихични явления. Смяташе ги за мошеничество и би се опитал да докаже, че са измама. Ако останалите от "сборището" имаха подобни парапсихични възможности и бяха с лош нрав като Моргрет, те биха могли да прибягнат до някои доста опасни начини да го убедят в противното. Дали не бе му се случило именно това?

Импулсивно подмина отбивката към дома си и продължи към апартамента на Арманд. Може би там бе останала някаква следа, която да указва посоката, в която се бе насочил брат й. Ако не откриеше нищо, не знаеше какво ще прави. Интуицията й подсказваше, че е жизнено важно да намери брат си колкото е възможно по-скоро.

Поклати недоволно глава, щом влезе в скромния му апартамент. При все че стаята беше малка, липсата на мебелировка я правеше да изглежда просторна. Имаше едно протъркано канапе, разнебитена маса за кафе с портативен телевизор върху нея и раздрънкан скрин.

За нея самата домът беше толкова важен, че спартанския начин на живот на брат й я объркваше. Разбираше, че това е остатък от номадския живот, който бяха водили с майка им - флотски офицер от кариерата. Постоянните местения не пречеха на Арманд, но Ариел беше домошар. Най-щастливият ден в живота й беше заминаването за колежа, защото знаеше, че вече не могат да я изтръгнат от корените й заради някоя прищявка на флотата на Съединените щати.

Прекоси стаята, хвърли чантичката си върху канапето и разсеяно избърса с ръка праха от капака на телевизора. След това се насочи към скрина.

Не й отне много време да прегледа гардероба му. Арманд беше отвратително спретнат - още един остатък от живота им като деца на военни, който не бе успял да остави отпечатък върху нея. Накрая прегледа кухненските шкафове, където не откри нищо друго, освен няколко дузини кутии с консервирани равиоли, една тенджера, куп картонени чинии и неразпечатан пакет пластмасови прибори. Арманд имаше поне един недостатък: беше ужасен готвач.

Като изпусна отчаяна въздишка, Ариел отиде до канапето и седна. Всъщност не беше очаквала истински да намери някаква следа тук. Арманд определено се държеше като параноик, щом станеше дума за неговите истории. Безпокоеше се, че хората, които разследва, биха могли да открият с какво се е захванал. Безпокоеше се, че конкуренцията би могла да открадне идеите му. Дори се държеше подозрително към Ариел, докато накрая тя не се раздразнеше до такава степен, че го заплашеше повече да не му проговори. Едва тогава той се разкриваше и й даваше някакви подробности. По този начин бе научила за Моргрет.

И така, какво трябваше да направи сега? Когато разговаря с редактора на Арманд, той едва ли не я потупа по главата, обяснявайки й колко глупаво е да се безпокои за брат си. Полицията се бе държала също така покровителствено, като й посочиха, че Арманд всъщност не беше й казал, че ще й се обади. Безрезултатно се опита да им обясни, че самият факт, че Арманд не се е обадил, я кара да бъде толкова разтревожена.

Двамата с Арманд бяха по-близки от обикновени брат и сестра. Отчасти това се дължеше на факта, че бяха близнаци, но тази връзка се подсилваше от непрестанните местения на семейството им. Бяха научили отрано, че единствените хора, на които могат да разчитат истински, бяха самите те. Бяха нещо повече от брат и сестра. Бяха най-добри приятели и се обожаваха един-друг. Никой от тях никога не би причинил умишлено нещастието на другия, поради което Арманд винаги намираше начин да й се обади, когато изчезваше за известно време. Той знаеше колко много се безпокои за него Ариел.

Затвори очи, за да спре паренето на сълзите. Искаше й се майка им да беше още жива. Ариел беше сигурна, че майка им би знаела какво да прави. Но тя не беше сред живите и Арманд беше цялото семейство на Ариел. Ако нещо се случеше с него...

Не си позволи да завърши мисълта, защото само началото й бе достатъчно да я хвърли в паника. Вместо това отново започна да премисля възможностите. Единственото заключение, до което достигна, бе, че въпреки всичко Моргрет оставаше единствената й надежда да спаси Арманд, но би било лудост отново да се приближи до бара му.

С едно мрачно тръсване на главата, тя стана, грабна чантата си и се насочи към вратата. Беше почти полунощ, а денят й бе започнал в пет сутринта. Трябваше да се опита да поспи и след това да реши какво да прави.

Когато най-сетне стигна до дома си, беше толкова изтощена, че й потрябваха няколко секунди, за да си спомни кода на алармената система. Докато набираше цифрите, Ариел си помисли, че системата беше по-скоро неприятност, отколкото нещо ценно. Съседите, които живееха в къщи, изградени в късен готически стил, подобно на нейната, бяха тихи и почтени. За нещастие застрахователната й компания не се бе задоволила с тази статистика. Тъй като често носеше в дома си редки и скъпи книги, те бяха отказали да застраховат къщата, докато не постави алармена система.

Влезе вътре и пусна чантата си на малката масичка до входната врата. След това включи отново алармата и извади пощата от кутията на гърба на вратата. Прерови я набързо, надявайки се да открие нещо от Арманд. Когато не откри нищо, тя изруга и хвърли пощата върху масата до чантата си.

- Проклет да си, Арманд - промърмори тя, докато сваляше якето си и го окачваше на старинната закачалка до масичката. - Щом те намеря, ще те удуша, заради всичките тези неприятности!

- Ха, мис Дантес, шокиран съм! Никога не бих предположил, че сте склонна към насилие.

С тих стон Ариел се обърна рязко към арката, разделяща антрето от дневната. Лусиен Моргрет се бе изтегнал на канапето й. Примигна и си каза, че сигурно си въобразява. Беше невъзможно да е преминал охранителната система. Но той седеше ето там, съвсем истински и поради това още по-заплашителен.

Гневът й премина в страх и Ариел попита с писклив глас:

- Как влязохте в дома ми?

Устните му се изкривиха в бавна, демонична усмивка.

- Аз съм магьосник, мис Дантес. Мога да отида където пожелая и да взема каквото поискам. Нищо, създадено от хората, като вашата алармена система, не може да ме спре.

Ариел не можа да определи кое я потресе повече - отговора му или хищния начин, по който я гледаше. Като го изгледа внимателно, Ариел се замисли дали бе възможно да я е проследил, но осъзна, че това е невъзможно. Ако беше я следвал, щеше да е невъзможно да я пресрещне в дома й.

Тогава как я беше открил? Телефонният й номер го нямаше в указателя. Единствената възможност беше Арманд да му е казал къде живее, но той никога не би разкрил доброволно местонахождението й. Напротив, само редактора му и неколцина негови приятели знаеха, че изобщо има сестра. Арманд бе настоял да запази съществуването й в тайна, за да я защити от хората, които разследва, като се бе обосновал, че биха могли да я използват, за да се доберат до него. Изведнъж й се стори, че със снощното си посещение при Моргрет сама се бе напъхала в ръцете му и може би бе изложила Арманд на сериозна опасност.

По дяволите! Защо бе постъпила толкова импулсивно? Защо не бе отделила малко време, за да анализира действията си и да обмисли възможните последици? Защо... Заповяда си да спре. Беше твърде късно за обвинения. Сама се беше поставила в тази ситуация и сега трябваше да измисли как да се измъкне.

- Защо сте дошъл тук? - попита тя, опитвайки се да спечели малко време, докато обмисляше възможностите си за бягство. Ако излезеше през входната врата, това щеше да задейства алармата и да повика полицията. Дали щеше да успее да я отключи, преди Моргрет да стигне до нея? Ами ако я настигнеше или, още по-лошо, ако направеше с нея онова, което бе направил с онези двама мъже край бара?

Моргрет сви рамене в отговор на въпроса й.

- Реших да ви помогна да намерите Арманд.

Ариел отстъпи малко към вратата.

- Защо променихте решението си?

- Подбудите ми са без значение.

- Това не е достатъчно, мистър Моргрет.

- Наричайте ме Лусиен.

- Ще се задоволя с мистър Моргрет - сухо отвърна тя. - Предпочитам да се държа официално с човек, който е склонен да разбива врати и да влиза без позволение.

- Нищо не съм разбивал.

- Бих могла да извикам полиция и те ще ви арестуват.

Моргрет се разсмя. Смехът му беше зловещ също като вида му.

- Можете, но няма да го направите.

- Вие сте ужасно уверен в себе си.

- Имам причини за това. Ще имате нужда от мен, ако искате да откриете брат си.

Това беше вярно и Ариел дори не се опита да му даде отговор. Вместо това разтри слепоочията си. Напрежението от изминалия ден бе й докарало силно главоболие. Всичко, което желаеше, бе да изпие един аспирин и да се строполи в леглото си. За нещастие трябваше да се разправя с един луд, който не само се мислеше за магьосник, но също така притежаваше някакви сили, които му позволяваха да удря хората, без да ги докосва и да преодолява най-модерни охранителни системи.

- Позволете ми - промърмори Моргрет.

Ариел вдигна очи и с изненада откри, че той е застанал пред нея. Беше се придвижил бързо и тихо като котка, като по този начин бе отговорил на един от въпросите й. В никакъв случай нямаше да успее да отвори вратата, преди той да е стигнал до нея, независимо дали използваше физически или умствени способи.

Преди Ариел да успее да каже нещо, Лусиен постави върховете на пръстите си в средата на челото й и погали кристала с другата си ръка. Главоболието й изчезна като по чудо.

- Как го направихте? - удивено попита тя, забравяйки за миг за подозренията си.

- Аз съм магьосник - просто отвърна той.

Ариел го зяпна изненадано и едва сега осъзна колко висок беше той. Самата тя беше висока пет фута и десет инча (Около метър и седемдесет и шест. - Б. пр.) и рядко й се налагаше да вдига глава нагоре, за да погледне в лицето някой мъж. Защо не беше обърнала внимание, че той се извисява над нея на цели десет инча? Единствената причина, за която се досети, бе, че той се придвижваше с плавна грация, която не смаляваше ръста му, но някак го прикриваше.

- Вижте какво, мистър Моргрет, късно е и аз съм като пребита. Ще съм ви много задължена, ако просто ми кажете къде се намира Арманд и ми позволите да ви пожелая лека нощ. Така ще съм си отпочинала за търсенето, което ще предприема утре сутринта.

Моргрет задържа погледа си върху нея един дълъг, мъчителен момент.

- Мис Дантес, не съм казвал, че ще ви съобщя къде се намира брат ви. Казах, че ще ви помогна да го откриете. Ако реша, че той има нужда от помощ, а все още не съм убеден, че е така, ще тръгнем да го търсим заедно. Ако не сте съгласна с тези условия, аз си тръгвам.

Ариел отвори уста да възрази, но веднага я затвори, тъй като осъзна, че е сигурна срещу какво ще протестира. Обаче знаеше, че няма вяра на Моргрет. В бара той й бе казал да стои настрана от тази история и я бе заплашил, че ще я спре, ако не го послуша. Сега заявяваше, че иска да й помогне. И дума не можеше да става да му сътрудничи, ако се преструваше. Но ако беше искрен? Той беше единствената й следа, водеща към Арманд и ако откажеше да му помага, можеше никога вече да не види брат си.

Докато се взираше в суровото му лице, търсейки някакъв намек за истинските му намерения, Ариел реши, че въпросът, дали му вярва или не, е неуместен. Моргрет беше демонстрирал сили, срещу които не можеше да се съпротивлява, което означаваше, че би могъл да стори с нея каквото реши. Ако се държеше така, сякаш иска да му сътрудничи, може би щеше да й се отдаде възможността да го надхитри.

- Добре, мистър Моргрет. Приемам вашите условия. Ще се срещнем в бара ви утре сутринта и ще решим какво ще правим.

Лусиен поклати глава.

- Възможно е сборището да ви открие посредством Арманд. Ако открият, че ви помагам... Е, нека просто кажем, че няма да допуснем това да се случи. Трябва да омагьосам къщата ви и то преди да е отминала полунощ.

Това изявление накара Ариел да се сепне. Къщата й беше нейна гордост и радост. В никакъв случай не можеше да допусне на някакъв откачен на тема магии маниак да я разруши.

- Ако мислите, че ще ви оставя да търчите наоколо, говорейки разни несвързани неща, забравете го! Предпочитам да рискувам да бъда открита от сборището - твърдо заяви тя.

Моргрет пренебрегна възражението й.

- Можете да гледате, ако искате.

Ако Моргрет бе очаквал думите му да я успокоят, то те не постигнаха желания ефект. Освен това нямаше представа как би могла да се справи с него, ако започнеше да прави разни свръхестествени неща. Преди малко бе осъзнала височината му. Сега забеляза ширината на раменете му. Случвало й се бе да вижда футболни защитници (Става дума за американски футбол. - Б. пр.), чиито рамене с все подплънките бяха по-тесни. Нямаше да му се наложи да използва психична сила, за да я победи. Вероятно можеше да я събори с един лек удар с ръка.

Когато Лусиен посегна към кесията на кръста си, Ариел подтисна желанието си да закърши отчаяно ръце и вместо това попита:

- Това вашата магьосническа кесия ли е?

Моргрет хвърли към нея подозрителен поглед.

- Откъде знаете за магьосническите кесии?

- Занимавам се с продажба на редки и стари книги. Старите публикации за изкуството на магията са доста търсени.

- Значи се препитавате с продажба на стари книги? - недоверчиво попита той.

Ариел кимна.

- Защо ви изненадва?

- Не знам. Предполагам, че съм останал с впечатлението, че хората в тази професия трябва да бъдат по... стари.

- Това е обща заблуда. Значи това е магьосническата ви кесия?

- Да, това е - Моргрет измъкна от кесията малка стъкленица и й я подаде. - Няма нищо необикновено, мис Дантес. Дори няма специфичен мирис.

Ариел прехапа долната си устна, щом зърна бистрата течност. Умираше от любопитство да го попита какво представлява, но дори Моргрет да се съгласеше да й каже, подозираше, че ще бъде по-добре, ако остане в неведение.

Лусиен свали капачката на стъкленицата. Стисна кристала и мърморейки някакви неразбираеми напеви напръска няколко капки край входната й врата. Повтори процеса пред всяка врата и прозорец на първия етаж.

Щом тръгна към горния етаж, Ариел се досети, че ще види спалнята й. Никога на никого не бе позволявала да види спалнята й. Дори на Арманд. Колкото я обичаше, толкова се притесняваше от спалнята си, тъй като беше толкова нетипична за характера й.

- Нужно ли е да се качвате на горния етаж? - нервно попита тя.

Моргрет беше се изкачил три стъпала по-горе и ако преди се извисяваше над нея, то сега изглеждаше като някакъв великан. Като добавка към лошото положение, в очите му имаше някакъв странен блясък, който беше не по-малко обезпокояващ от вълшебствата му. Колкото и да се мъчеше, не можеше да се освободи от властния му поглед.

- Какво има, Ариел? Имате ли нещо за криене?

Подигравката му разби магията.

- Не, разбира се. Просто...

- Просто? - подкани я той, щом Ариел замълча.

- Нищо - смутолеви тя. - Вървете да направите каквото ще правите. Аз ще си направя чай. Искате ли и вие?

- Да, благодаря.

Щом влезе в кухнята Ариел погледна към часовника. Беше двайсет минути след полунощ - часът на вещиците - и в дома й имаше един мъж, който се мислеше за магьосник и правеше заклинание върху къщата й. Струваше й се невероятно, че само преди няколко седмици се бе оплаквала колко отегчителен е живота й и бе мечтала за някакво вълнуващо преживяване. Със съжаление призна, че събитията само потвърждаваха правотата на старата поговорка: "Внимавай какво си пожелаваш. Може да се сбъдне!"

 

Лусиен изчака докато Ариел се скри по коридора към кухнята и погали с длан кристала. Очевидно беше смутена и трябваше да разбере защо. С изненада узна, че причината за смущението й беше начина, по който е декорирана спалнята й.

Намръщи се озадачено. След като се смущаваше от нея, тогава защо я беше обзавела по този начин? Изхвърли от ума си объркващия въпрос и тръгна към горния етаж. Имаше по-важни неща за вършене от размишленията за вижданията на смъртните жени по въпросите на декорацията.

Но когато влезе в спалнята й, той бе толкова шокиран, че зяпна от изненада. Останалата част от дома й беше боядисана в неутрални цветове и украсена с разнородна сбирка от антики. Тази стая обаче беше истински публичен дом. Раираните тапети трептяха в червено и ярко розово. Килимът беше в наситено, плюшено розово, което изпъкваше върху червените дъски на пода. Мебелите бяха от лъскав абанос, който преобладаваше в Ориента, а огледалните врати на гардероба отразяваха цялата стая.

Но огромното легло с балдахин беше дори още по-забележително. Балдахинът беше изработен от червена коприна, а в долната част на леглото стегнато навития юрган в подходящ цвят разкриваше яркорозовите атлазени чаршафи в същия оттенък като розовите райета на тапетите.

Моргрет се приближи до леглото и вдигна бледорозовата нощница, която бе захвърлена небрежно върху чаршафите. Материята беше толкова ефирна, че той се зачуди защо изобщо Ариел си правеше труда да я облича. Щом си представи как би изглеждала облечена в нея той почувства възбуда и изруга под носа си.

Той беше магьосник, а магьосниците не чувстват влечение към простосмъртните жени!

"Освен ако си нестопроцентов магьосник", намеси се подсъзнанието му.

Лусиен се намръщи при неприятното напомняне, че майка му беше обикновена жена, което го правеше само наполовина магьосник. Тази еретична подробност бе му коствала всичко - дома му, приятелите му и предопределеното право да стане водач на своето сборище.

Тъй като знаеше, че ако се замисли за миналото само ще изпадне в гняв, Моргрет метна нощницата върху леглото, извади малко шишенце от магьосническата си кесия и напръска със съдържанието му възглавницата на Ариел. След това продължи да работи върху магията си.

Когато малко по-късно се присъедини към Ариел в кухнята, тя не посмя да го погледне. Моргрет придърпа един стол, седна до масата и се загледа в Ариел, която поднесе порцелановия чайник на масата и след това извади две чаени чашки. Не беше нужно да докосва кристала, за да разбере, че все още беше смутена, а след като бе видял спалнята й лесно можеше да разбере защо. Но по някаква необяснима причина пожела да я успокои.

- Имате хубав дом, мис Дантес.

- Ъ-ъ... да, благодаря ви. Тази къща значи много за мен. Искате ли захар или мляко за чая си?

- Един резен лимон, ако имате - когато Ариел кимна и се насочи към хладилника, Моргрет попита: - Защо къщата ви означава много за вас?

- Двамата с Арманд сме деца на военни - обясни тя, докато режеше лимона на кръгчета и ги нареждаше върху една малка чинийка. Постави я на масата и средна срещу Лусиен.

Продължи разказа си докато наливаше чая.

- Прекарахме първите осемнайсет години от живота си в местене. На Арманд не му пречеше, но аз ненавиждах местенето от едно място на друго. Сякаш веднага, щом се установях някъде се налагаше отново да ме изтръгнат от корен. Предполагам, че през цялото време съм се чувствала бездомна. Разбирате ли какво искам да кажа?

- Напълно - отвърна Лусиен, като пое чашата чай, която Ариел му подаде. Преди да осъзнае какво казва, той добави: - Самият аз се чувствам по същия начин през последните три години.

- Защо? - тя подпря лакти на края на масата и отпусна брадичката си върху дланите си, чакайки отговора му.

- Историята е твърде дълга и сложна, за да навлизаме в подробности - отговори той, раздразнен от факта, че бе разкрил пред нея, че се чувства бездомен.

Отпи от чая и с изненада откри, че не е онази отблъскваща, горчива отвара, в която хората са толкова влюбени, а е смес от билки с дъх на ябълка. Загледа се в Ариел над ръба на чашата си, очарован от очите й, които бяха наситено, богато зелено. Никога преди не бе виждал зелени очи. Всички деца в неговото сборище се раждаха с бледосини очи, като неговите. На шестнайсет години цветът им се променяше от синьо в различни отсенки на кафявото. Той беше изключение от правилото. Очите му не се промениха - още едно проклятие от омразното му човешко наследство.

Усети как се надига приливът на горчивината и наруши мълчанието, като попита:

- Намерихте ли нещо в апартамента на брат си?

Лактите на Ариел се хлъзнаха от масата при този въпрос.

- Откъде знаете, че съм била в апартамента на Арманд?

- Продължавам да ви повтарям, че съм магьосник. Знам всичко. И така, намерихте ли нещо?

- Мисля, че споменахте, че знаете всичко - възрази тя.

Моргрет й отправи демонска усмивка, от която видът му стана още по-зловещ. Ариел потрепери и се прегърна с ръце. Реши, че видът на Моргрет е достатъчно зловещ, за да бъде герой от роман на Стивън Кинг.

Но ако усмивката му беше обезпокояваща, това беше нищо в сравнение със страха, който предизвика с думите:

- Ако поискам да разбера нещо, мис Дантес, мога да го сторя, но не искам ненужно да навлизам в ума ви. Човек никога не може да бъде сигурен на какви скрити, тъмни тайни би могъл да се натъкне - гласът му се снижи до тих, галещ шепот, който беше откровено заплашителен. - Искате ли да узная всичките ви скрити, тъмни тайни?

Ариел реши, че Моргрет я дразни. По никакъв начин не би могъл да прочете мислите й. Но щом видя ръката му да се надига към кристала, почувства как я обхваща съмнение.

- Не открих нищо - раздразнено призна тя.

Моргрет отпусна ръката си на масата.

- Значи без мен сте в безизходица.

Ариел беше готова по-скоро да прехапе езика си, отколкото да признае правотата му. Но той беше прав и знаеше, че и тя го знае.

- Без вас съм в безизходица.

- Какво ви разказа Арманд за сборището?

- Каза ми, че се мислят за вещици и магьосници.

- Прозвучахте скептично. Не вярвате ли във вещици и магьосници?

- Вярвам, че има хора, които се занимават с магии, така че в този смисъл на думата съм съгласна със съществуването им.

- Много тактично казано, мис Дантес. Значи нямате никаква представа къде се намира сборището?

Ариел го погледна накриво.

- Ако го знаех, нямаше да дойда да ви търся.

- Ха, мис Дантес, като че ли не ме харесвате много.

- Вие го казахте, не аз.

Лусиен остави чашата на масата, облегна се назад и рече:

- Правилно. Продължавайте в този дух, мис Дантес. Аз съм точно толкова опасен, колкото си мислите.

Ариел разбра, че Моргрет току-що й бе хвърлил ръкавица и макар здравия разум да й подсказваше да я остави там където е, не можа да се сдържи да не приеме предизвикателството.

- А аз съм по-опасна, отколкото си мислите, мистър Моргрет.

Той кимна.

- Смятам, че се разбираме.

- Предполагам. След като приключихме с този въпрос искам да ви кажа, че съм изтощена. Ако сте приключили с чая си бих искала да ви пожелая лека нощ.

- Вие си лягайте - великодушно рече Лусиен. - След като подсигурихме къщата и двамата можем да поспим. Аз ще полегна на канапето.

Ариел примигна, докато мозъкът й се опитваше да асимилира думите му. Моргрет сигурно се шегуваше. В никакъв случай не можеше да му позволи да прекара нощта тук!

- Не можете да останете тук, мистър Моргрет.

Той кръстоса ръце пред гърдите си и заяви:

- Оставам, мис Дантес. На магията са й нужни няколко часа, за да добие пълната си сила. Не възнамерявам да я разваля, като отворя вратата.

- Няма да прекарате нощта тук - настоя тя. - Ако тръгването ви ще развали магията, така да бъде.

Лусиен се подпря на масата и се наведе към нея, а сребристо-сините му очи я пронизаха с такава настойчивост, че почувства как въздействието им стига до петите й. На Ариел й се прииска да скочи и да побегне, но знаеше, че няма да посмее да покаже дори най-слабия признак на слабост. Вместо това тя срещна погледа му. Това беше битка на волите, в която тя имаше намерението да победи.

Но когато Моргрет неочаквано погали кристала, Ариел се сепна, защото почувства докосването така силно, сякаш той галеше тялото й. Това беше най-еротичното усещане, което бе изпитвала някога. Продължаваше да си повтаря, че усещанията й не са нищо друго, освен продукт на въображението й. Не беше възможно този мъж да я достигне само като докосва някакъв проклет кристал. Освен това изобщо не го смяташе за привлекателен.

Само че това не беше истина, осъзна с изненада тя. В него имаше нещо, което я привличаше на първично ниво. Може би беше опасността, която го обграждаше, усещането за грижливо овладяна диващина. В него имаше нещо диво и безразсъдно, а тя винаги бе желала да бъде дива и безразсъдна. За нещастие беше родена със спокоен нрав, което, както предполагаше, беше дипломатичния начин да се каже, че беше страхлива.

- Какъв е проблемът, мис Дантес? Да не би да се боите, че ще се вмъкна в атлазеното ви легло? - провлечено рече той. Преди тя да успее да му отговори, Моргрет свали ръката си от кристала и като се отпусна назад безстрастно рече: - Не е нужно да се безпокоите за това. Не бих правил любов с простосмъртна, дори да ми плащате за това.

Ариел напълно неочаквано му повярва. Освен това осъзна с раздразнение, че думите му я уязвиха. Сякаш я беше отхвърлил, което беше абсурдно. За да бъде отхвърлена от някого, преди всичко бе нужен мъж, когото да желае. Може би в Лусиен Моргрет имаше нещо, което я привличаше, но всичко, което желаеше от него, беше информация за местоположението на брат й.

Разумът й настояваше да го изхвърли от дома си, но един поглед към решителното му изражение бе достатъчен, за да разбере, че подобна битка би продължила цяла нощ. Беше прекалено изтощена, за да хаби сили за спор с него. Ако се окажеше толкова ненормален, че се вмъкнеше в леглото при нея, щеше доста да се изненада. Щеше да открие, че е толкова дълбоко заспала, че щеше да получи удоволствие, колкото от жена, изпаднала в кома.

- Правете каквото искате - промърмори тя, като с мъка се изправи на крака. - Прекалено съм изморена, за да споря с вас.

При тези думи тя излезе, без да му пожелае лека нощ или да му предложи възглавница и одеяло. Честно казано, тя наистина не искаше Моргрет да прекара лека нощ. Искаше да се събуди с болки във врата и с изтръпнали крака. А когато докопаше Арманд, първото, което щеше да направи с него, беше да го накара да съжалява, че й се е наложило да си има работа с Лусиен Моргрет.

 

След тръгването на Ариел, Лусиен погледна към празната си чаена чаша. Беше я излъгал, че магията ще се развали, ако си тръгне и се чувстваше гузен, от което страшно се раздразни. Нямаше основания да съжалява за лъжата, също както нямаше основания да поставя под въпрос необходимостта от магията, която щеше да й направи, след като Ариел заспи. Трябваше да е сигурен, че е под негов контрол заради нейната собствена безопасност.

Не, разбира се, че не възнамеряваше да отнеме свободната й воля. Тя щеше да постъпва както обикновено, като взема собствените си решения и прави собствените си грешки. Обаче им се налагаше да поемат риска и да навлязат в земите на сборището, за да открият Арманд. От първостепенно значение бе да поддържат мисловна връзка. Тъй като на него му се налагаше да остане в сянка, Ариел бе тази, която щеше да се изправи пред Гейлън. Той трябваше да е в състояние да контролира мислите й, когато Ариел бъде с Гейлън, защото най-малката погрешна стъпка можеше да се окаже фатална.

И въпреки основанията за действията си все още се чувстваше неловко заради онова, което смяташе да направи. Не обичаше да се рови в умовете на други хора без тяхно знание. За нещастие не съществуваше възможност, при която Ариел доброволно би му сътрудничила. Тя се отнасяше с недоверие към него и се боеше от него - точно това, което Моргрет желаеше. Дори напротив, възнамеряваше да използва страха й, защото когато един човек се бои, то той е склонен да бъде по-предпазлив.

Но имаше още една наложителна причина, която го караше да подхожда с неохота. Съществуваше само един-единствен начин да изгради мисловната връзка, която би му позволила да я управлява. Трябваше да прави любов с нея. Не физически, разбира се. Едно благословено предимство на магьосниците бе възможността да я посети в съня й и да я люби страстно, без дори да я докосне. Щеше да установи емоционален контрол над нея. Проблемът беше там, че за да заработи магията, той трябваше да й позволи тя също да установи емоционален контрол над него.

Играеше си с огъня и добре го знаеше. Магьосникът си позволяваше един-единствен път да попадне под контрола на някоя вещица и това беше само тогава, когато беше сигурен, че тя ще му е спътник в живота. Само че Ариел не беше вещица. Тя беше човек, а той нямаше никакво намерение да прекара живота си с простосмъртна. Но единственият начин да прекара живота си с някоя вещица бе да се върне обратно в сборището. А единственият начин за това бе да докаже, че Гейлън е покварен. Заради това бе изпратил Арманд в сборището. Надяваше се, че простосмъртния ще успее да му набави нужното доказателство.

Но изглежда, че Гейлън бе заловил Арманд и само от Лусиен зависеше спасението му. Най-лошият вариант бе, ако Гейлън го убиеше, а Лусиен бе по-скоро съгласен да умре, отколкото да продължи да живее по начина, по който живееше сега.

Остави ума си да се върне към плана, който започна да се оформя в мига, в който видя, че подхвърлената монета показва ези. Основната спънка бе получаването на достъп до земите на сборището. Когато се досети за решението на проблема не можа да повярва колко просто е то. За да влезе вътре му бе достатъчна поканата на някой, който живее там. Следователно всичко, което бе нужно, бе Ариел да се установи там. След това тя би могла да го покани и той щеше да може да идва и да си отива когато поиска. Дори не се боеше, че ще бъде разпознат, тъй като магията, която му бе направил Гейлън, държеше всички настрана от него.

Но за да се приведе плана в действие Ариел трябваше да си наеме къща. Единственият свободен за отдаване под наем дом в пределите на сборището бе неговата семейна къща и понеже можеше да се предположи, че Арманд я е наел, тя отпадаше като възможност. А ако беше свободна, значи Гейлън се беше добрал до Арманд и тогава Лусиен можеше да приведе плана си в действие.

Почувства изблик на вина, щом откри, че се надява къщата да е свободна. Макар да беше непреднамерена проява на зла воля спрямо Арманд Дантес, това противоречеше на всичко, в което вярваше. Разумът му напомни, че като въвлича Ариел, той я поставя в опасност. Но тя би била в много по-голяма опасност, ако я оставеше сама да се оправя с Гейлън. Посредством плана си щеше да й осигури известна защита.

Но преди да може да я използва, трябваше да я омагьоса. Докосна кристала, за да се увери, че е заспала. Ариел спеше. Моргрет стана, отиде в дневната и легна на канапето. Вече бе напръскал билето върху възглавницата й, така че всичко, което трябваше да направи бе да влезе в съня й и да я люби. Затвори очи и стисна кристала. След това остави ума си да се слее с този на Ариел.

 

 

Глава Трета

"Лежа във мрака непрогледен,
сънувам чуден, страшен блян
до днес от никой не видян."

Едгар Алън По, "Гарван"

Ариел се размърда неспокойно в леглото си. Чувстваше се така, сякаш някой я викаше, зовеше. Дъхът й сепна, щом се претърколи по гръб, отвори очи и видя, че гледа към Лусиен. Той стоеше до леглото с похотлив поглед и предизвикателна усмивка.

Когато той повдигна завивката и бавно я смъкна в краката, Ариел потръпна в очакване. Щеше да прави любов с нея. Тя искаше той да я люби, осъзна Ариел и потрепери чувствено.

Горещият му поглед се плъзна по тялото. Ариел простена, щом върховете на пръстите му очертаха ареолата на едната й гърда през коприната на нощницата. Простена отново, щом Лусиен докосна другата й гърда.

Копнееше да докосне зърната й, но, преди да успее да изкаже желанието си, ръката му се плъзна надолу, към пресечната точка на бедрата й. Ариел простена тихо и неспокойно размърда крака, докато той очертаваше обърнатия надолу триъгълник от руси къдри през коприната. Защо я мъчеше така? Защо просто не правеше любов с нея?

"Защото това е увертюрата", отвърна безмълвно Лусиен.

Едва тогава забеляза, че ръката му докосва кристала. Кристалът започна да тлее, да пулсира под върховете на пръстите му. Изведнъж спря да го докосва и, като се втренчи властно в нея, започна бавно, целенасочено да гали кристала. Зърната й се напрегнаха. Усети, че се навлажнява от сластно очакване и по вътрешната страна на бедрата й се разля топлина. Клиторът й набъбна и стана чувствителен. Вагиналните й мускули започнаха да се свиват и разпускат ритмично, все едно че правеше любов. И наистина Ариел сякаш чувстваше Моргрет в себе си.

Но той не беше в нея, а парещата жар, която разливаха очите му й подсказваше, че знае всички нюанси на усещанията в тялото й; че се възползва от неволната й реакция, за да засити собствената си лъст; че възнамерява да прави любов с нея, без дори да я докосне и въпреки това да постигне задоволство.

Щом осъзна, че желае да получи удоволствие, без участие в правенето на любов, в нея се надигна не толкова гняв, колкото възмущение. Не възнамеряваше да му позволи да се измъкне по този начин. Ако искаше да я люби, значи трябваше да го прави истински.

Ариел се надигна на колене в средата на леглото и с дързост, която дори не бе подозирала, че притежава, започна бавно, съблазнително да съблича нощницата през главата си. Не чуваше, а по-скоро усещаше учестеното му дишане. Това я окуражи и, като метна настрана копринената дреха, плъзна ръце надолу по тялото си, наслаждавайки се на покорния му поглед, който следваше всяко нейно движение.

Чу, че дишането му стана по-рязко и видя, че очите му загубиха блясъка си. Кристалът започна да свети още по-ярко, да пулсира все по-бързо и Ариел протегна ръка към Лусиен, канейки го при себе си.

Чувстваше неохотата му, макар все пак да пристъпи по-близо до ръба на леглото. Тя се плъзна по атлазения чаршаф и промъкна ръката си под разкопчаната му риза. Космите по гърдите му бяха къдрави и гъсти, а сърцето му препускаше лудо под дланта й. Мускулите му трепнаха, щом палецът й погали зърното му. Лусиен понечи да се отдръпне, но тя сграбчи ризата му, за да го задържи до себе си, докато с другата разкопчаваше останалите копчета.

Чу как Лусиен си пое дълбоко дъх, щом Ариел привърши с трудната задача, измъкна ризата от джинсите му и след това я смъкна от раменете му надолу по ръцете му. Самата тя пое дълбоко дъх, щом се загледа в голия му торс. Лусиен имаше най-великолепното тяло, което бе виждала.

Отново почувства желанието му да избяга. Преди да успее да го стори, Ариел хвана колана на джинсите му. Щом разкопча ципа и ги смъкна към бедрата му дишането на Лусиен стана накъсано. Краката му бяха боси и щом джинсите се свлякоха на пода, той пристъпи извън тях.

Ерекцията му изпъваше гащетата му и Ариел отново пое дълбоко дъх, щом го погали. Лусиен простена и стисна кристала още по-здраво. От него струеше светлина, която вече не пулсираше. Тя туптеше.

Смъкна гащетата му надолу и щом и те се свлякоха на пода, Ариел седна назад върху петите си и се загледа към него. Той беше мечтата на всяка жена и дори нещо повече. Вдигна очи към лицето му и се усмихна победоносно. Отпусна се назад върху атлазените чаршафи и измърка гърлено:

- Ела, Лусиен, люби ме.

Докато той се качваше на леглото и се наместваше между бедрата й, поклати глава отрицателно, сякаш искаше да отхвърли желанието. Ариел инстинктивно изви в дъга бедрата си към него и Лусиен отново поклати отрицателно глава, докато проникваше в нея.

Светът на Ариел избухна в чувствен взрив, щом той я изпълни. Лусиен започна да се движи в нея и Ариел обхвана с крака бедрата му, притискайки го към себе си. Когато тласъците му станаха по-настойчиви тя го посрещна с нетърпение.

"Сега!", изкрещя той, макар и отново безмълвно.

Моргрет все още стискаше кристала и Ариел инстинктивно обхвана ръката му със своята. Можеше да почувства всичко, което той изпитваше и знаеше, че Лусиен можеше да почувства нейната собствена кулминация.

Ариел затвори очи, опитвайки се да продължи вълшебството, дори когато усети, че Лусиен се отделя от нея. Самотата й щеше да я нарани, ако не бе почувствала, че той ще се върне и тогава екстаза ще започне отново.

 

Ариел отвори очи. Беше сутрин и тя побърза да се увери, че все още е облечена с нощницата си. След това се измъкна от леглото и изтича до вратата. Беше заключена. Облекчено се отпусна на нея. Значи любовната сцена с Лусиен Моргрет не е била нищо друго, освен сън. Обаче какъв сън!

Простена и зарови лице в дланите си. Не можеше да повярва, че е имала еротичен сън с него. За Бога, та този човек се мислеше за магьосник! Носеше магьосническа кесия на кръста си и кристал на врата си. Не само се бе вмъкнал в къщата й, но и бе я защитил с магия. И нещо още по-лошо - тя се бе включила в играта му. Нима беше луда като него?

Определено съществуваше подобна възможност, заключи тя, отивайки към банята. За свое оправдание трябваше да признае обаче, че през последните няколко седмици живееше под голямо напрежение. Така че какво толкова странно, че бе имала еротични сънища с Лусиен Моргрет? Най-малкото трябваше да бъде благодарна, че не бяха кошмари.

От гърдите й се откъсна горчив смях. Донякъде сънят й беше от най-лошите кошмари, тъй като в него бе успяла да постигне онова, което никога не бе изпитвала наяве - сексуален контакт.

Не че мъжете не й харесваха. Напротив, тя ги обожаваше и макар да се бе увличала безброй път, просто никога не се бе влюбвала достатъчно, за да стигне с някого до леглото. Арманд на шега й се присмиваше, че това е така защото търси принца от приказките. Казваше й, че очаква някой рицар с лъскава броня да дойде при нея, да я вземе в прегръдката си и да отнесе със себе си, за да живеят дълго и щастливо.

Не беше прав. Не търсеше рицар в блестяща броня. Търсеше мъж, който би я обичал винаги, дори когато грешеше и към когото би могла да чувства същото. Искаше да бъде сигурна, че той ще бъде винаги с нея, в добри и лоши дни. Искаше да бъде сигурна, че нищо не ще ги раздели. Всъщност това, което търсеше в действителност беше мъж, към когото би могла да храни същата безгранична любов, каквато изпитваше към брат си и в този смисъл можеше да се приеме, че Арманд беше прав. Търсеше принца от приказките и беше достигнала до заключението, че на света няма мъж, който би могъл да я обича така всецяло, което означаваше, че по всяка вероятност щеше да се превърне в най-старата жива девственица. А това беше отвратително подтискащо.

Но сега не беше подходящо време да се вайка за липсващия си сексуален живот, укори се тя. Брат й беше в беда и спасението му зависеше само от нея. Надяваше се, че днес Моргрет ще прояви по-голяма словоохотливост по отношение на местоположението на Арманд.

Мисълта, че ще трябва да се изправи пред Моргрет лице в лице след нощните си тайнствени сънища, я накара да се изчерви. Само ако той знаеше какво бе сънувала... Изхвърли бързо тази мисъл от главата си. По никакъв начин Моргрет не би могъл да узнае. Тогава защо изпитваше това обезпокоително усещане, че все пак той знае за съня й?

 

В мига, в който Ариел се пробуди, Лусиен го разбра и изруга. Не можеше да повярва, че по някакъв начин тя бе успяла да установи контрол над снощния си сън. Той правеше магията, но имаше смътното усещане, че тя също бе направила някаква магия. Никога в ръцете на никоя вещица не бе изпитвал това, което бе преживял през изминалата нощ с Ариел. Още по-обезпокоителен бе фактът, че бе прекарал една безсънна нощ в борба с желанието си да се върне и отново да повтори стореното. Това също не му се бе случвало преди. Разбра, че се бе случило онова, от което се боеше най-много. Ариел бе установила емоционален контрол върху него и щеше да бъде много трудно да го премахне.

Инстинктът му за самосъхранение му крещеше да избяга колкото може по-далеч от Ариел, но всъщност той сам бе окачил моркова пред носа си. Не можеше да си наложи да избяга от възможността да възвърне полагащото му се място в сборището. А след като веднъж се върнеше там, щеше да намери вещица, която да има същото въздействие над него.

Влезе в кухнята и сложи да се вари кафе. Влечението му към Ариел беше една досадна подробност, но беше под негов контрол, успокои той сам себе си.

Кафеварката засъска и Лусиен потърси подходящи чаши в кухненските шкафове на Ариел. Докато ги открие кафето беше станало готово. Наля си една чаша и се настани на масата, точно преди Ариел да влезе в кухнята.

- Добро утро - поздрави я с официален тон, докато я оглеждаше. Беше облечена в бежова копринена риза с дълги ръкави и набори на яката и маншетите, и подходящ панталон. В облеклото й нямаше нищо особено секси, но докато погледът му се плъзгаше по тялото й Лусиен усети, че се възбужда. Дали наистина имаше по рождение малко, звездовидно петно на десния си хълбок или тази подробност бе продукт на въображението му? Предпочете да приеме, че белега е въображаем, защото приличаше твърде много на белезите, които носеха вещиците. Вещиците с такива белези представляваха особена съблазън за един магьосник. Ариел беше достатъчно съблазнителна и без да бъде вещица.

Когато Ариел не отвърна на поздрава му, Лусиен разбра, че тя си спомня мислената им любов. Изведнъж усети непреодолимото желание да я подразни.

- Хубави ли бяха сънищата ви, Ариел?

Ариел прокле червенината, за която бе сигурна, че обагри бузите й в отговор на този въпрос. Извърна поглед встрани и се насочи право към кафеварката.

- Не знаех, че вече сме преминали на малки имена. За ваше сведение нощес не сънувах нищо. Благодаря ви, че сте направили кафе.

- Всички сънуват, Ариел.

Тя го погледна през рамо, а веждите й се сключиха в намръщена гримаса.

- Но не всички помнят сънищата си, мистър Моргрет.

- И вие не помните какво сте сънувала?

- Никога. Кога ще ми кажете къде е Арманд?

- А аз винаги помня сънищата си. Искате ли да ви разкажа какво сънувах?

- Не! - остро отвърна Ариел, а чашата с кафе потрепери в ръката й. Той не би могъл да знае какво е сънувала. Не би могъл! Тогава защо я измъчваше така? - Искам само да знам къде е Арманд.

- Не съм казвал, че ще ви съобщя.

- Намекнахте, че ще ми кажете - напомни му тя, като се обърна и внимателно отнесе чашата си до масата. Успя да стигне до там, без да я разлее.

- Нищо не съм намеквал. Казах, че ще ви помогна, ако почувствам, че той е в опасност.

Ариел срещна погледа му и попадна под хипнозата на сребристата жар на очите му. Той беше дошъл в съня й. Беше я докоснал. Беше я любил. Беше...

Не! Този спомен беше само сън!

- Кажете ми къде е Арманд, мистър Моргрет.

- Искам да ме наричате Лусиен - заповяда той.

Ариел механично се наежи.

- Предпочитам да ви наричам мистър Моргрет.

В погледа му се мярна нещо мрачно и опасно. Ариел почувства как я пронизва страх, наблюдавайки как ръката му се надига бавно към кристала.

- Кажи го! - промълви той.

Дълбокият му, кадифен глас премина през нея, изпускайки искри. Пронизващите му очи бяха като приковани в нея и караха сърцето й да бие учестено и силно. Щом Моргрет погали по дължината проклетия си кристал, Ариел се почувства така интимно свързана с него, сякаш двамата се гърчеха в спазмите на любовния акт. Ужаси се от топлината, която внезапно се разля по вътрешната страна на бедрата й.

Лусиен подпря ръце на ръба на масата и се наклони към нея. Ако Ариел преди чувстваше как очите му я пронизват, то това не беше нищо в сравнение с нахлуването, което изпита сега. Сякаш умът му се сля с нейния така пълно, както се бяха слели телата им в съня й. Ариел искаше да се възпротиви, но почувства как отстъпва.

- Кажи го, Ариел! - подмамващо рече той, като мързеливо прекара по извивката на долната й устна дългия си, изящен показалец.

- Лусиен - едвам отвърна тя.

В очите му блесна триумфът, сякаш Моргрет току-що бе успял да докаже нещо на себе си. Устните му се извиха в усмивка, за която можеше да се употреби една-единствена дума - демонична.

Тази усмивка тласна Ариел обратно към действителността и й се прииска да изругае, задето се бе поддала на магията му. Въздържа се, защото беше сигурна, че намерението му беше да я унижи. Не възнамеряваше да му доставя удоволствие с подобно потвърждение на успеха му.

- А сега, Лусиен, да се върнем към Арманд - припряно каза тя. - Къде е той?

- В сборището.

- Къде се намира сборището?

- Ще го узнаете, когато му дойде времето.

- Мисля, че времето вече е дошло.

Лусиен поклати отрицателно глава.

- Ще настане, когато аз реша. Аз командвам, Ариел. Ти прие условията ми.

Ариел понечи да подеме спор с него, но всъщност Лусиен беше прав. Беше се съгласила с условията му.

- Какво предпочитате за закуска? - попита тя.

- Каквото и вие.

- Закусвам само препечена филия и сок.

- Защо?

Въпросът му я смути.

- Защо закусвам само с хляб и сок ли? - когато той кимна в отговор, Ариел отвърна: - Защото трябва да поддържам теглото си.

Погледът му се плъзна по нея, но бързината му не смекчи въздействието му. Когато очите му се върнаха на лицето й, Ариел можеше да се закълне, че вижда в тях същия блясък, който бяха имали в съня й. Но той изчезна толкова бързо, че не можа да реши дали само не й се е сторило.

- Препечен хляб и чаша сок са напълно достатъчни - рече той с отегчен тон, който бодна самочувствието й. Нещо повече, Ариел почувства, че точно това беше намерението му.

Подтисна желанието си да извади всичко от хладилника. Изглежда, че на Моргрет му ставаше навик да я предизвиква. Не го харесваше. Не му вярваше. Тогава защо бе сънувала онзи идиотски сън за него?

Изядоха закуската си в пълно мълчание. Всеки път, щом Ариел погледнеше към Лусиен, откриваше смущаващия му поглед върху себе си. Най-накрая сведе глава надолу, нежелаеща повече да го поглежда. Нежелаеща да разговаря с него. И най-вече нежелаеща да мисли за снощния си сън.

Измина почти половин час, преди Ариел да попита:

- Какво ще правим с Арманд?

Лусиен допря за известно време ръка до кристала. Беше почти осем часа. Сигурно вече имаше някой от сборището, който да отговори, ако Ариел се обади по телефона. След като разбереше дали къщата му се дава под наем, което не трябваше да бъде така, щеше да може да й отговори.

- Преди да започнем да кроим планове, трябва да се обадите в една агенция за недвижими имоти - каза й той. - Кажете им, че търгувате с редки издания и искате да наемете къща за един месец, за да потърсите в района стари книги. Ако имат свободна къща ще ви съобщя плановете си.

- А ако нямат свободна къща?

- Просто се обадете, Ариел. И не им казвайте истинското си име. Не искаме да ви свържат по някакъв начин с Арманд.

На Ариел й се прииска да го притисне, за да получи малко повече информация, особено след забележката му, че ако няма свободна къща за даване под наем няма да търсят Арманд. Щом вдигна слушалката на телефона, Моргрет й каза номера. Съблазни я мисълта да го запише, но предпочете да го запамети. Ако Лусиен решеше да не й помогне, поне щеше да има някаква нишка, която да следва.

Лусиен докосна кристала, блокирайки в ума на Ариел цифрите, които й бе казал и ги подмени с истинските. Ако се окажеше, че Арманд е в безопасност, не можеше да поеме риска Ариел да се появи сама в сборището. Когато номерът отговори, Лусиен блокира в ума на Ариел името на истинската агенция за недвижими имоти и го подмени с измислено. След това побърза да свали ръка от кристала. Никой не можеше да узнае за него, но все пак не искаше да рискува.

Застави се да се облегне назад и да се отпусне, докато слушаше как Ариел разказва съчинената си история. Но веднага се напрегна, щом я чу да казва: "Описанието на къщата звучи чудесно. О, извинявайте, някой звъни на вратата. Бихте ли изчакали за миг?", и се обърна към него.

Притисна слушалката към стомаха си и каза:

- Имат свободна къща. Сега какво да правя?

- Попитай ги дали можеш да я наемеш веднага. Ако е свободна, кажи им, че утре по някое време ще наминеш - отговори той. - Можеш да тръгнеш утре, нали?

- Разбира се.

Докато Лусиен разсеяно слушаше как Ариел се договаря да наеме къщата, в главата му се блъскаше бъркотия от чувства. Самата мисъл, че най-сетне отново ще си отиде в къщи го караше да се чувства с приповдигнато настроение, но освен това беше обезпокоен от събития, позволили това завръщане. Гейлън бе хванал Арманд. Това беше сигурно. Също така беше сигурно, че Арманд е изпил отварата, иначе Гейлън щеше да е открил, че го е изпратил Лусиен. И Гейлън вече щеше да е тръгнал по петите му. Искаше му се да знае кога Арманд е изпил отварата и колко време ще продължи действието й. Ако Арманд възвърнеше паметта си, докато той и Ариел са сред сборището...

Тревожните му мисли бяха прекъснати от Ариел, която се върна до масата и каза:

- Всичко е уредено. Сега ми кажете плановете си.

- Преди да го сторя трябва да ме поканите да ви придружа в сборището.

Ариел смутено го погледна.

- Защо?

- Защото не мога да стъпя на територията на сборището, без да имам покана от някой, който живее там. Тъй като вие наехте къща, значи вие сте този някой.

- Но това е глупаво.

Щом Лусиен й хвърли свиреп поглед Ариел вдигна ръце и каза:

- Окей! Считайте, че сте поканен.

Моргрет кимна.

- Арманд отиде в сборището, за да проучи конкретно висшия свещеник, Гейлън Морган. Най-лесният начин да открием Арманд е да намерим Гейлън. Ще отидете в града и ще намерите Гейлън, но не можете направо да попитате за него. И, за Бога, не позволявайте на никого да узнае, че сте сестра на Арманд или че сте ме поканили. Ако го направите, ще изложите всички ни на смъртна опасност. Разбрахте ли ме?

Покровителственото му поведение подразни Ариел. След като Арманд се бе захванал да проучва групата, значи тези хора бяха потенциално опасни. Нямаше нужда от съветите на Лусиен относно поведението си.

- Знам как да се справя сама - обидено отвърна тя, - така че можете да спестите уроците си за някой, който наистина има нужда от тях.

Гневът на Лусиен избухна. Без дори да помисли какво прави, той докосна кристала и щракна с пръсти. Почти пълната с кафе чаша на Ариел се вдигна от масата, обиколи три пъти стаята и се върна обратно на мястото си, без от нея да се разлее нито капка.

Ариел зашеметено зяпна Лусиен. Как го беше направил? Сигурно беше някакъв фокус. Не би могло наистина да има магьосници! Това беше невъзможно!

Но още докато отричаше съществуването на подобна възможност, в ума й се мярнаха множеството странни събития, които бяха се случили, откакто се запозна с Моргрет. Беше нападнал онези мъже, без да ги докосне. Беше преминал незабелязан през алармената система. Беше излекувал главоболието й и беше разбрал, че е ходила в апартамента на Арманд. Сякаш някъде дълбоко в себе си през цялото време бе знаела истината.

Но най-убедителни от всички тези доказателства бяха неземния сребрист блясък на пронизващите му очи, които се бяха впили в нея и пулсиращата светлина, която кристала бе започнал да излъчва в мига, в който Лусиен бе щракнал с пръсти и бе издигнал във въздуха чашата кафе. Независимо колко силно искаше да отхвърли тази възможност, Ариел инстинктивно разбра, че Лусиен Моргрет наистина е магьосник.

Потрепери при тази мисъл, но, колкото и странно да беше, не изпитваше никакъв страх от Лусиен. Някакъв инстинкт й подсказваше, че макар винаги при удобен случай да можеше да я изплаши до смърт, Лусиен никога не би я наранил. Беше се отнесъл твърде деликатно към нея в съня й.

Лусиен усети как го обзема ярост, щом Ариел се загледа с интерес в него. Не беше сигурен дали го е яд на самия него, загдето се бе изперчил или на нея, защото не изглеждаше изплашена от видяното. Знаеше, че съвременното общество не вярва в съществуването на вещици и магьосници. Това мнение се подхранваше непрестанно от сборищата по цял свят, които по този начин осигуряваха оцеляването си. Но в този момент му се искаше Ариел не само да повярва в съществуването на магьосниците, а искаше освен това и да се бои. Обаче не можеше да прецени от кого повече трябваше да се бои Ариел: от Гейлън или от него самия. Реши, че най-добре ще бъде, ако се бои еднакво и от двамата.

- Сега разбирате ли, че няма да имате работа с обикновени хора или са ви нужни още примери? - зловещо попита той.

- Убедена съм! - бързо го увери Ариел. Лусиен беше смъртно блед и Ариел имаше усещането, че една втора демонстрация на силите му няма да бъде толкова безобидна като полета на чашата кафе из стаята.

- Добре - промърмори той.

- Мога ли да ви задам един въпрос? - престраши се Ариел. Когато Моргрет кимна, тя попита: - След като несъмнено познавате този Гейлън Морган, защо самият вие не отидете в града и не го потърсите?

Няколко секунди Лусиен остана втренчен в нея. Когато Ариел почти беше убедена, че няма да получи отговор, той каза:

- Не мога да отида в града. Аз съм прокуден от моя народ, поради което е толкова наложително никой да не узнае, че имате нещо общо с мене.

Ариел отново го загледа изненадано. Искаше да го попита какво е сторил, та е попаднал в такава голяма беда, но не беше сигурна, че иска да знае какво трябва да направи един магьосник, за да го прокудят.

- Трябва да тръгвам - обяви изведнъж Лусиен, като се изправи. - Ще се върна в полунощ и ще тръгнем рано утре сутринта. Бих ви предложил да се отбиете в банката и да изтеглите колкото можете пари в брой. Няма да можете да използвате кредитни карти или чекове, тъй като ще бъдете там под чуждо име. Аз ще наема кола, така че няма да могат да ни проследят по номерата.

- А полицията не би ли могла да го направи? - попита Ариел.

- Всички в сборището са от моя народ, Ариел, в това число и полицията. Мога да ви осигуря известна защита, но Гейлън ми направи магия, която ограничава силите ми. В този смисъл може би ще преразгледате решението си да тръгнете след брат си.

Деловият му тон я накара да потрепери от страх. До този момент всичките й мисли бяха погълнати от търсенето на Арманд. Разбира се, беше отчела вероятността да има някаква опасност. До този момент обаче опасността не бе толкова забележима и изведнъж страхливата й същност изскочи наяве.

За да я успокои, Ариел каза:

- Просто за сведение - ако не тръгна да търся Арманд, към кого бих могла да се обърна за помощ? Не би ли могла да ми помогне полицията? Или ФБР?

- Биха могли, но вероятно няма да го направят - отбягна прекия отговор Лусиен. Дори Ариел да успееше да убеди властите, че не е невменяема, последното, което би допуснал, бе полицейско разследване на сборището. Обществото не бе подготвено да приеме неговите хора. Възможно бе да започне нов лов на вещици, а истерията в миналото бе довела неговия народ на ръба на изчезването.

- Ще рискувам с Гейлън Морган - заяви Ариел. Не можеше да изостави Арманд, ако беше попаднал в беда. Той беше нейния брат - нейния близнак. Би дала живота си за него.

Лусиен кимна и излезе от стаята, като подхвърли:

- Ще се видим в полунощ.

В мига, в който си тръгна, Ариел се досети, че алармената инсталация не е изключена.

- Лусиен, почакайте! Трябва да изключа алармената система - извика му тя, като го последва.

Но когато излезе от кухнята, той вече беше си отишъл. Ариел изтича до вратата и се убеди, че червената лампичка на контролното табло продължава да свети. След това се втурна към прозореца и разтвори пердетата. Лусиен прекосяваше с широки крачки ливадата пред къщата.

Как бе излязъл, без да изключва алармата? В същия момент се досети, че инстинктивно бе знаела, че не му беше нужно да я изключва.

Той беше магьосник и можеше да отиде където пожелае, и да вземе каквото поиска. Никаква алармена система не би могла да го спре.

Споменът за съня й проблесна в ума й и Ариел потрепери. Беше само сън. Щеше да знае, ако наистина бе правил любов с нея. Но тази увереност не й носеше облекчение. Инстинктът й за самосъхранение тръбеше в ума й да съобщи на Лусиен, когато се върне, че повече не се нуждае от помощта му. В края на краищата разполагаше с телефонния номер и името на агенцията за недвижима собственост. Можеше сама да открие Арманд.

Движена от някакъв необясним импулс, Ариел отиде до телефона и набра номера, който Лусиен й бе дал тази сутрин. Не се изненада, че не чува никакъв сигнал. Усещаше със сърцето си, че ако провери, ще се окаже, че не съществува агенция за недвижима собственост с такова име. Лусиен я бе измамил и без негова помощ нямаше да успее да открие Арманд.

- В какво се забърках! - каза тя на глас. И така неизменно, както при досегашните мислени въпроси, тя знаеше отговора - беше се забъркала в голям куп неприятности.

 

 

Глава Четвърта

"Най-лошото предстои."

Алфред Тенисън, "Морски мечти", 1.301

Ариел беше в бизнеса вече цели пет години, но все още усещаше тръпка, когато пристигаше на работа. Днешният ден не правеше изключение, макар че на първо място в ума й стояха безпокойството за Арманд и съмненията относно Моргрет.

Спря на уличката пред старата викторианска сграда, в която бе приютена книжарницата й. Остана неподвижна за миг, за да се потопи в атмосферата на Стария свят, която я заобикаляше. Не можа да сдържи усмивката си при спомена за деня, когато я видя за първи път и за влиянието, което бе оказала върху живота й.

Къщата беше собственост на нейната най-добра приятелка и съдружник Джийн Шелтън. В колежа Джийн и Ариел живееха в една стая. Шест месеца преди да завърши, Джийн наследи сградата, заедно с един склад антики, от една своя леля, която бе останала стара мома. Родителите на Джийн сметнаха, че поддръжката на къщата ще струва прекалено скъпо и настояха да я продаде.

Джийн беше склонна да ги послуша, когато покани Ариел да разгледа къщата. Прекараха един ден в разглеждането й - от тавана, натъпкан с художествени предмети до мазето, пълно с антики. Но Ариел беше очарована от библиотеката. Беше пълна с книги, някои от които на повече от сто години. Още като дете Ариел се беше пристрастила към книгите. Те бяха най-добрите й приятели. Никога не я изоставяха, дори когато се местеше от една част на света в друга.

Импулсивно попита Джийн дали би й продала книгите. Джийн я изгледа подозрително и я попита какво ще ги прави. Ариел сви рамене и отвърна: "Не знам. Може би ще отворя антикварна книжарница и ще ги продавам."

От този импулсивен отговор бе дошла идеята на Джийн да превърне цялата къща в антикварен магазин. Сподели с Ариел, че винаги бе имала подчертан интерес към антиките. Беше сигурна, че ще й потръгне, но й липсваше начален капитал.

Джийн знаеше, че предишната година Ариел бе наследила значителна сума пари от продажбата на имота на майка си. Така че каза на Ариел, че ако й осигури първоначалния оборотен капитал може да вземе книгите като неин дял от начинанието. Тогава Ариел ще може да продава книги, а Джийн щеше да се заеме с мебелите. Идеята на часа допадна на Ариел и те решиха да се захванат с този бизнес, веднага щом завършат колежа.

Родителите на Джийн ги обявиха за луди. Както бяха посочили, Ариел и Джийн бяха само двайсет и една годишни и нито една от тях нямаше опит в търговията. Ариел беше завършила литература, а Джийн - психология. След като момичетата отказаха да се вслушат в съветите им, те направиха, както самите се изразиха, онова, което би сторил всеки нормален родител. Като подарък по случай завършването им те им наеха висококвалифициран консултант за една година. Така се появиха Стария Томс и Стария Джънк.

Но дори с помощта на консултантите първите няколко години бяха трудни. Филаделфия беше пълна с антикварни магазини и конкуренцията беше жестока. Но Джийн и Ариел успяха да изградят репутация на магазина си, като антиквариат, в който се продават качествени предмети на разумни цени и сега бизнесът им стоеше на солидна основа.

Като се откъсна от спомените, Ариел вдигна купчината книги по магьосническо изкуство, които бе взела от библиотеката и се измъкна от колата. Тъй като осъзнаваше, че знанията й по въпроса са почерпени от няколко стари книги, няколко романа на ужасите и от филмите, тя реши, че се нуждае от допълнителни знания. Скоро вече се беше настанила зад бюрото си с чаша кафе и книга, за която се твърдеше, че разкрива истината за модерната магия.

Прелистваше книгата и тъкмо бе попаднала на описанието на един от култовете към Сатаната, когато я поздрави силен писък и няколко неразбираеми думи, за които реши, че означават "лельо Ариел", при все прозвучаха като "ейо Рел". Миг по-късно към нея се втурна Джейми, осемнайсетмесечния син на Джийн, без дрехи.

- Как е любимият ми кръщелник? - попита през смях Ариел, като хвана кикотещия се, гол малчуган и го притисна в скута си.

- Той е единственият ти кръщелник и в най-скоро време ще го дам за осиновяване! - злокобно заяви Джийн, която се втурна в офиса с дрехите на малкия в ръце. - Този негов етап на завръщане към природата направо ме подлудява. Знаеш ли колко хора накара да го зяпат по пътя насам?

- Това е само временно. Ще го изживее - увери я с усмивка Ариел.

- Въпросът е там дали ще отмине достатъчно скоро, за да го видя - промърмори Джийн, като го взе от Ариел, изправи го на бюрото и започна да го облича. Докато Джийн се занимаваше с досадната задача, Джейми се държеше покорно, но щом го поставиха на пода се втурна към ъгъла с играчките си, като в движение започна да съблича фанелката си на червени и бели райета.

Джийн изпусна раздразнена въздишка и прекара пръсти през късата си, кестенява коса.

- Дали да не му залепя дрехите с лепило?

Ариел се усмихна отново, докато наблюдаваше как фанелката пада на пода и видя, че Джейми започва да си сваля панталонките.

- Погледни по друг начин на това, Джийн. Ако не друго, поне добавя специфика на магазина ни. Нито един друг антикварен магазин не може да се похвали, че разполага с щатен ексхибиционист. Може би ще успеем по някакъв начин да го включим в рекламата ни.

Джийн се разсмя кисело.

- Сега разбирам. "За всеки предмет, който купите, получавате безплатно пийп-шоу."

Ариел взе чашата си, отиде до кафеварката и си доля кафе. Напълни друга чаша за Джийн и й я занесе.

- Благодаря - признателно рече Джийн, която се беше подпряла на ръба на бюрото на Ариел. Докато отпиваше от кафето си, тя вдигна една книга от купчината взети от библиотеката и повдигна вежди учудено. - "Магьосническото изкуство през деветдесетте години". Откога се занимаваш с магии?

- Просто проучвам някои неща - смутолеви Ариел и се отпусна в стола си.

- И още как! - додаде Джийн, като взе друга книга от купа. - "Увод в черната магия" - грабна друга книга. - "Признанията на вещицата" - взе още една. - "Всичко, което някога сте искали да узнаете за вуду". Ариел, какво става тук, по дяволите?

Ариел се поколеба дали да й отговори. Макар да беше споменала на Джийн, че Арманд е в беда, не беше й казала нищо конкретно. Да накара брат си да сподели с нея за проучванията си беше едно. Съвсем друго беше да сподели сведенията си, та макар и това да беше най-добрата й приятелка, на която вярваше безусловно. Лоялността й към Арманд изискваше да пази инкогнитото му. Но сега се готвеше да тръгне заедно с Моргрет и беше по-добре да го сподели с някого. В противен случай двамата с Арманд щяха да изчезнат и никой нямаше да знае какво се е случило с тях.

Като се отпусна назад, Ариел попита:

- Джийн, вярваш ли във вещици и магьосници?

- Хей, да не си се запознала със свекърва ми? Какво мислиш за нея? - пошегува се Джийн, отивайки към своето бюро.

При обикновени условия Ариел щеше да се разсмее на тази шега, но след времето, прекарано заедно с Моргрет, не беше в настроение за смях.

- Говоря сериозно. Вярваш ли в магии?

Джийн повдигна рамене и също се отпусна назад в стола си. Разположи краката си върху бюрото и каза:

- Разбира се. В училище изкарах курс по съвременно магическо изкуство, което практически представлява една широко призната нео-езическа религия. Разбира се повечето от съвременните групи, практикуващи магия, поставят във фокус завръщането към обожанието на земята и благоговеят пред природата, което е коренно различно от сатанизма. За нещастие повечето хора имат предвид именно него, когато чуят думите вещица или магьосник - Джийн спря за малко, за да отпие от кафето си и продължи: - Доколкото си спомням, повечето вещери не обичат да бъдат наричани магьосници. Смятат го за обида, тъй като произходът на думата "магьосник" се свърза с лъжа, предателство и измама. Освен това класическият магьосник е бил чародеец или вълшебник със свръхестествени сили, които получавал по силата на договора, сключен от него с дявола. Тъй като повечето практикуващи вещици и вещери не вярват в дявола, сама виждаш, че подобна титла би била не само неподходяща, но дори оскърбителна. Но по мое мнение сред почитателите на Сатаната някои хора наричат себе си магьосници.

Ариел удивено поклати глава.

- Как помниш всичко това от училище?

- Проклета да съм, ако зная - отвърна Джийн с шеговита усмивка. - Мозъкът ми обикновено задържа знанията, колкото решето - вода. Сериозно, Ариел, откъде се появи тоя неочакван интерес към магиите?

Като прекара ръка през косата си, Ариел отговори:

- Ще ти разкажа една невероятна история.

През следващите няколко минути тя разказа на Джийн за проучванията на Арманд за сборището и за срещите й с Моргрет, пропускайки съня, разбира се. Джийн беше най-добрата й приятелка, но освен това имаше бакалавърска степен по психология и беше склонна да се занимава с любителска психоанализа. Ариел не се интересуваше от фройдисткото мнение на Джийн за сексуалния си живот.

Когато свърши, Джийн клатеше глава недоверчиво.

- У-ха! Наистина ли си се запознала с някакви диваци?

- Арманд се е срещнал с тях - мрачно я поправи Ариел. - А след това, което ми каза, аз се безпокоя още повече за него. След като Моргрет се нарича магьосник, можем да предположим, че в сборището, което Арманд проучва, практикуват сатанизма. Не че съм изненадана. Арманд не би започнал проучванията си, ако не е смятал сборището за опасно. Просто се надявам, да не съм закъсняла твърде много, за да успея да го измъкна от кашата, в която се е забъркал.

Джийн кимна важно.

- Смяташ ли, че можеш да вярваш на Моргрет?

Ариел се намръщи.

- Здравият разум ми подсказва, че не мога да му вярвам. В края на краищата именно той изпрати Арманд в сборището и аз все още не мога да разбера защо. Исках да кажа, защо, след като този човек владее свръхестествени сили, му е нужно да изпраща Арманд там? Защо самият той не направи нещо? Фактът, че не прави нищо, ми говори, че е замесен в изчезването на Арманд. От друга страна, той твърди, че е отхвърлен от обществото им, така че може би е търсел отмъщение с изпращането на Арманд там.

- Можеше ли да си представиш какво е обществото да те отхвърли? - замисли се Джийн. - Не мога да си представя нищо по-опустошително от това да стоиш пред хората, които обичаш и да ги виждаш как се държат така, сякаш тебе те няма. Това прави съдбата на бедния човек някак... трагично-романтична.

Трагично-романтична? Колкото и странно да беше, определението на Джийн за Лусиен се стори странно подходящо на Ариел. Въпреки зловещия му вид, в него имаше нещо меланхолично. Чу го в гласа му, който й призна, че я разбира, когато му каза, че като дете се е чувствала бездомна. За миг почувства тъга и самота. Това, разбира се, вероятно се дължеше на превъзбуденото й въображение, защото в следващия миг Моргрет се бе върнал към заплашителното си поведение.

Но все пак не можеше да пренебрегне факта, че по някаква необяснима причина изпитваше влечение към него и това я безпокоеше, тъй като чувството беше напълно ирационално. В края на краищата Лусиен ясно й бе показал, че я презира.

- Всичко, което мога да кажа е, че дори не ми се иска да си помисля какво трябва да направи един магьосник, за да го прокудят - каза Ариел като потрепери.

- Всъщност може би простъпката му не е чак толкова тежка - пренебрежително предположи Джийн. - Обществата, особено затворените общества, за които говорим, са склонни да налагат абсурдни наказания за нарушаването на правилата им. Моргрет може би просто е съблазнил не тази жена, която е трябвало.

Забележката на Джийн в миг изтласка на повърхността еротичния сън на Ариел. Изведнъж Ариел изпита обезпокояващото усещане, че Лусиен вероятно има пръст в нощните й фантазии. Но това беше пълен абсурд. Лусиен ясно бе показал, че не проявява сексуален интерес към нея, а дори да проявяваше, как би могъл да я накара да го сънува? Това просто беше невъзможно.

Щеше да е по-лесно да повярва в това заключение, ако не бе започнала да приема, че той наистина е магьосник. Но каква причина би могла да го накара да се появи в съня й?

- Защо, за Бога, избра съблазънта като пример? - попита обърканата Ариел.

Джийн повдигна рамене.

- Изглежда, че сексът е универсално табу. Дори в така наречените просветени общества все още се следват някои сексуални ритуали. Нарушаването им обикновено се изразява в някаква форма на много голямо наказание.

- М-м, не знам защо, но се съмнявам, че Моргрет е бил изхвърлен заради някаква морална подлост. Не изглежда такъв тип. Видът му е твърде...

- Твърде какъв? - окуражи я Джийн, понеже Ариел замълча.

- Твърде страховит - твърдо отвърна Ариел, макар това да беше само половината истина. Моргрет беше плашещ, но освен това по някакъв страховит начин изглеждаше секси. В него се криеше някакъв отблъскващ чар, какъвто Ариел смяташе, че би притежавал един вампир.

- Ариел, знам, че се безпокоиш за Арманд, но сигурна ли си, че отиването ти с Моргрет е добра идея? - попита Джийн, а в гласа й се доловиха нотки на безпокойство.

- Нямам друг избор. Когато казах на редактора на Арманд, че смятам, че той е в опасност, той само ми се изсмя. В полицията се отнесоха към мен така, сякаш съм луда. Моргрет е единствената ми надежда. Той знае къде е Арманд, тъй като той го е изпратил там.

- Знаеш, надявам се, че можеш да попаднеш в клопка?

- Да, но какво друго мога да сторя? Ако Арманд е в беда трябва да се опитам да му помогна.

- Разбира се, че трябва - промърмори Джийн, като стана и бързо се приближи към Ариел. Прегърна я и след като се отдръпнаха една от друга, продължи: - Искам да ми обещаеш, че ще ми се обаждаш при всяка възможност.

- Не се безпокой. Всеки път, щом се доближа до телефон, ще ти звъня - успокои я Ариел. - Само се надявам, че това, което ти казах, е вярно. Както току-що ти казах, Моргрет е способен по някакъв начин да променя фактите.

- Точно в това се опитва да те накара да повярваш - заяви Джийн, като се намръщи загрижено. - Твоят мозък си е само твой, Ариел. Никой друг не може да го контролира. Докато помниш това ще можеш да се бориш с психичните манипулации на Моргрет.

Преди Ариел да успее да отговори, Джейми се разплака и Джийн побърза да отиде при него. Ариел не успя да подтисне напълно завистта си, докато гледаше как майката и сина се успокояват взаимно. Искаше онова, което Джийн вече имаше - съпруг, който я обожаваше и дете в ръцете си. За нещастие дори не излизаше с някого и вместо да търси господин Подходящия кандидат тя се отправяше из страната в търсене на глупавия си брат с един човек, който бе възможно да се окаже поклонник на Сатаната.

 

След като през нощта Ариел бе взела надмощие в магията му, Лусиен умишлено се отказа от всякакъв мисловен контакт с нея през деня. Още няколко срещи като тази от изминалата нощ и можеше да се окаже невъзможно да свали магията си от нея. Твърдо решен да не допусне това, Лусиен прекара деня в подготовка за следващата им среща. Когато паркира колата пред къщата й, той беше напълно убеден, че дори да го посрещнеше чисто гола, това нямаше да му окаже дори най-малко въздействие.

Спря пред вратата и прекара ръка по кристала, за да провери точното местоположение на Ариел. Беше заспала на канапето в очакване на идването му и бе имала намерението да разбере как преминава незабелязан през алармената система. Опитвала се беше да убеди сама себе си, че той не е магьосник, а някакъв фокусник.

Лусиен се усмихна мрачно. Сложният начин, по който работеха умовете на простосмъртните не преставаше да го удивлява. Ако видяното от тях противоречеше на схващанията им, тогава те отказваха да го признаят за действително. Тогава не беше чудно, че сборището успяваше да се крие от тях повече от три столетия.

Тъй като вече бе осъществил връзка с ума й, Лусиен проникна по-дълбоко, за да научи как е прекарала деня. Когато откри, че е разказала за него на приятелката си, лицето му се смръщи от неудоволствие. Не се боеше, че ще изтече информация. Едно малко заклинание щеше да свърши работа. Отегчаваше го това, че трябваше да предвиди подобно събитие и да вземе мерки да го предотврати.

И щеше да го направи, ако не беше толкова погълнат от похотливата си реакция на Ариел, мрачно си помисли той. Случката само подчертаваше колко важно за него бе да упражнява контрол върху либидото си. След като веднъж навлезеха на територията на сборището, не можеше да си позволи никакви грешки.

Като изруга под носа си, Лусиен стисна кристала с една ръка и отвори входната врата с другата. Настроението му стана още по-мрачно, когато миг по-късно влезе в дневната. Може би щеше да успее да се справи, ако Ариел го бе посрещнала гола на вратата, но тя не беше гола. Беше облечена в размъкнат анцуг, който имаше толкова асексуален вид, че предизвикваше копнеж да бъде смъкнат.

Желанието се плъзна в него, докато погледът му обхождаше тялото й. Но щом очите му отново се върнаха върху лицето й, в него се надигна още по-коварно чувство. Ариел изглеждаше толкова малка и уязвима в съня си. Беззащитността й го изпълни с непреодолимото желание да я защитава. Това несвойствено за него усещане бе толкова неочаквано и толкова силно, че за миг го смути. Какво, по дяволите, ставаше с него?

Отговорът беше очевиден и Лусиен отново изруга. Беше се съсредоточил до такава степен върху защитата си от сексуалните аспекти на магията, че бе забравил една от основните аксиоми. Магията не само ги свързваше физически. Тя ги свързваше емоционално, а желанието да защитава беше едно от най-първичните и обвързващи чувства за всеки магьосник.

Гневът на Лусиен избухна, щом осъзна значението на тази мисъл. Не желаеше да я защитава. Тя беше една отвратителна простосмъртна!

Но дори това напомняне за нейното несъвършенство не успя да прогони чувството. Дори го направи още по-непреодолимо, защото Ариел стана още по-уязвима в очите му. А от това гневът му се превърна в истинска ярост.

Първата му мисъл бе да запрати яростта си в ума й, да я накаже така, както би постъпил с една измамна вещица. Но докато ръката му се протягаше към кристала, Лусиен осъзна, че простосмъртната психика на Ариел може да не издържи на подобна яростна психична атака. Прекалено много се нуждаеше от помощта й, за да рискува да изгуби разума й.

Но логиката му не успокои нарастващия му гняв и Лусиен стисна кристала, насочвайки гнева си в него.

Изглежда, че не бе успял достатъчно бързо да пренасочи непокорните си емоции, защото очите на Ариел изведнъж се отвориха. Погледът й премина от кристала, който започваше да се нагорещява в ръката му, към лицето му. Моргрет не само видя надигащия се в нея ужас, но почувства как той се разлива в нея.

Страхът й сякаш подхрани гнева му, докато накрая Лусиен започна да се чувства така, сякаш в него вилнееше изтърван див звяр. Инстинктивно разбра, че ако не го овладее последиците ще са ужасяващи. Проблемът беше там, че болката и обидата, които подтискаше в себе си откакто на седем години бе открил простосмъртния си произход, най-накрая бяха намерили излаз. Подозираше, че е неспособен да ги спре.

 

За Ариел страхът не беше ново усещане. Напротив, Арманд често я винеше, че се бои дори от собствената си сянка. Но когато отвори очи и видя изправения пред нея Лусиен, обля я вълна от чист ужас.

Кристалът в ръката му беше кърваво-червен и пулсираше, а очите му горяха така ярко, сякаш бяха мощни електрически лампи. Заплахата му беше очевидна и нямаше никакво съмнение, че е насочена към нея. Въпросът беше дали Моргрет ще я убие или тя сама ще умре от страх. От начина, по който биеше сърцето й, Ариел предположи, че двете възможности са еднакво вероятни.

Инстинктът за самосъхранение я подтикваше да побегне, но Ариел бързо се досети, че това беше невъзможно. Дори Лусиен да не се бе надвесил над нея като някой демон, тя бе видяла какво бе сторил миналата вечер с онези мъже. Би могъл да я убие, без дори да я докосне.

Изведнъж я порази приликата на ситуацията с еротичния й сън. В него той искаше да получи удоволствие, без да участва в любовния акт. В съня си не бе го оставила да се измъкне по този начин, нито пък възнамеряваше да го остави сега. Ако възнамеряваше да я убие, тогава, по дяволите, нейната кръв щеше да бъде по ръцете му.

Ариел бавно се надигна на канапето, без да откъсва поглед от него. Коленичи срещу него и предизвикателно вирна брадичката си. По Лусиен не помръдна дори един мускул, но Ариел разбра, че нямото й предизвикателство е било забелязано, тъй като кристалът започна да пулсира още по-бързо, осветявайки цялата сцена със страховита мигаща светлина.

Докато гледаше как червените проблясъци осветяват неподвижните му черти, в ума й се мярна глупавото усещане, че Лусиен държи в ръце сърцето си. Мисълта беше странна, но не можеше да я прогони. Изведнъж си спомни една сцена от съня си. В тяхната страст тя бе обхванала ръката му, държаща кристала и бе започнала да чувства всичко, което той изпитваше. И нещо повече, той бе разбрал какво чувства тя.

Трябваше ли да посмее да го стори сега? И ако го направеше, какво трябваше да изпрати в ума му. Интуицията й й подсказваше, че каквото и да бъде, то трябва да е толкова непривично, че да наруши съсредоточението му. В момента се досещаше само за едно непривично нещо. Като сложи ръката си върху неговата, Ариел се съсредоточи върху еротичния си сън и започна отново да си го припомня в подробности.

Лусиен се напрегна при докосването на Ариел. Щом мислите й се смесиха с неговите, не можа да повярва, че тя го напада със съня си.

А единственото подходящо описание на това, което тя правеше, беше нападение, защото тя го водеше през съня толкова бавно и с такива интимни подробности, че можеше да се нарече еротично мъчение.

Не беше сигурен къде илюзията се превърна в реалност. Всичко, което си спомняше бе, че в един миг протягаше ръце към Ариел в мислите си, а в следващия вече прегръщаше истинската жена пред себе си.

Тъй като ръцете им все още стискаха кристала, Лусиен можеше да почувства как струи кръвта й, как бие сърцето й, как дълбоко в нея се пробужда неспокойното желание. Докато наблюдаваше как очите й се разширяват, той почувства как Ариел започва да се досеща за собствената му реакция на плътта и притисна плътно ерекцията си към корема й. При това движение Ариел пое рязко дъх от вълнение и макар да не каза нищо, мислите й бяха толкова ясни, сякаш ги бе изразила с думи. Искаше Лусиен да я целуне и дори подканващо прекара езика по устните си.

Лусиен си заповяда да я пусне, но трите години въздържание и презряна самота го притеглиха към нея. Напомни си да бъде нежен, навеждайки глава към нея, за да й даде онова, което тя искаше. Ариел не беше вещица и можеше да се окаже неподготвена за сексуалния апетит на един магьосник. Самата причина го накара да я целуне безмилостно. Най-добрият начин да заличи нуждата си от нея бе да я накара да се бои от него на сексуално ниво.

Докато устните му смазваха нейните, а езикът му правеше алчния си набег в устата си, Лусиен очакваше Ариел да отскочи от него ужасена. Напротив, тя посрещна нетърпеливо езика му, като изви тялото си в дъга към него в подкана.

Но изглеждаше, че умът й щеше да се окаже най-предизвикателното изкушение. Макар да го целуваше като опитна съблазнителка, мислите й бяха изпълнени със страховете на една истинска девственица. Привидната й невинност беше наистина омайваща.

И докато силата на страстта го обгръщаше, влачейки го към неумолимия водовъртеж на желанието, в главата на Лусиен зазвъня предупредителен сигнал. Едно беше да прави любов с нея в съня й, но съвсем друго да го превърнат във физическа реалност. Трябваше да се освободи от нея и то още сега. Ако не успееше... Дори не искаше да мисли за последиците. Като събра всичките си сили, Лусиен я отблъсна с такава сила, че Ариел се строполи по гръб на канапето.

Ариел се почувства така, сякаш се откъсва от някакъв транс. Мъглата се прочисти от очите й и тя се озова втренчена в гневното лице на Лусиен. Въпреки, че усещаше устните си тежки и подути тя се опита сама да се убеди, че не го бе целунала безсрамно.

Но бе принудена да приеме, че е било истина, когато Лусиен презрително избърса устата си с опакото на ръката си и каза пренебрежително:

- Това беше най-отблъскващата целувка, която си спомням.

Унижението от думите му я прониза и й се прииска да му отвърне нещо, което би го наранило така силно, както той бе наранил нея. Но промени мнението си, веднага щом отвори уста. Ако потърсеше отмъщение щеше да му докаже, че е успял да нарани гордостта й. Тъй като беше убедена, че именно това е било намерението му, по-добре да се провалеше в ада, отколкото да му доставеше това удоволствие.

Вместо това тя стана от канапето и с цялото достойнство, което притежаваше, попита:

- В колко часа ще тръгнем утре сутринта?

Лусиен премигна, сякаш въпросът го бе сепнал.

- Ще изчакаме да отминат задръстванията. Какво ще кажеш за девет часа?

- Ще навия будилника да звъни в осем - отвърна тя с кратко кимване и излезе от стаята.

Щом влезе в спалнята почувства, че ще избухне в сълзи задето се бе показала такава глупачка, но вместо това тръсна нетърпеливо глава. Би било смешно да плаче защото Лусиен я бе отблъснал. В края на краищата единствената причина да го целуне бе защото се страхуваше за живота си. Ако нещата се бяха изплъзнали за малко от контрола й, то се дължеше на прилива на емоции, а не защото чувстваше нещо към него.

Може би щеше да повярва в заключението си, ако не я бе проболо предчувствието, че най-лошото все още предстои.

 

Лусиен обикаляше из къщата на Ариел. Каза си, че е неспокоен, защото скоро ще се противопостави на Гейлън и тогава, по един или друг начин, този кошмар щеше да свърши.

За нещастие беше магьосник, което означаваше, че притежаваше вродена честност, която не би му позволила да излъже сам себе си. При все че беше напрегнат заради предстоящото пътуване, истинската причина да се разхожда напред-назад беше Ариел. Беше й причинил болка като я бе отблъснал и сега не можеше да изхвърли от ума си нараненото й изражение. Това го караше да се чувства виновен, но освен това, което беше по-лошо - караше го да желае да я утеши. Още един страничен ефект от магията.

Разумът му подсказваше, че магията се бе оказала прекалено мощна за него и че незабавно трябва да се опита да се освободи от нея. Но без нея нямаше да може да направлява мислите на Ариел. На Гейлън му трябваше само един намек за присъствието му там и двамата бяха обречени. Разбира се без друго магията на Лусиен над Ариел щеше да се окаже безполезна, ако Арманд възвърнеше паметта си. Гейлън не само щеше да разкрие истинската самоличност на Ариел, но посредством Арманд щеше да достигне до Лусиен. Това е лошото на магиите. Правещият магията винаги е свързан с тези, които е омагьосал.

Върна се в дневната, отпусна се на канапето и се замисли. Единственият му шанс за оцеляване бе да се добере до Арманд, преди действието на отварата да е отминало. И, колкото и да не му допадаше, единствения начин да го открие бе да използва Ариел. Изведнъж си спомни една поговорка на простосмъртните, която изглеждаше болезнено подходяща за случая: "Проклет да съм, ако го направя и проклет да съм, ако не успея."

Отпусна глава върху възглавниците, затвори очи и подтисна желанието си да докосне кристала и да отиде в съня на Ариел. Успя да спечели битката със себе си, макар да разбираше, че не бе спечелил войната. Колкото повече време му потрябваше да открие Арманд, толкова по-силно щеше да става изкушението. И докато заспиваше, в ума му се мярна, че може би заменяше един кошмар с друг.

 

Ариел се събуди изведнъж с ясното чувство, че в спалнята има някой. Паниката сви стомаха й, но тя се застави да лежи неподвижно и да се съсредоточи върху звуците. Пердетата бяха спуснати, така че тъмнината не се нарушаваше дори от лъч лунна светлина. Единствените шумове, които долови, бяха обичайните поскърцвания и пъшкания на къщата. Но въпреки това усещането за нечие недоброжелателно присъствие беше толкова силно, че Ариел бе сигурна, че не е сама.

Каза си, че вероятно е Лусиен. Беше заключила вратата на спалнята, но след като той можеше да премине през сложна охранителна система за броени секунди, една обикновена ключалка сигурно представляваше детинска игра за него.

В ума й проблесна спомена как бе изглеждал вечерта, с тлеещия в червено кристал и свръхестествено блестящи очи. Ако не бе го нападнала с онзи луд сън, сега сигурно щеше да е мъртва. Дали не бе дошъл заради това? Дали не възнамеряваше да довърши започнатото по-рано? Или, което бе още по-плашещо, дали не бе дошъл, за да изпълни еротичните й фантазии?

Тъкмо се опитваше да реши дали да светне лампата или да се втурне към вратата, когато нещо се размърда в краката й. Беше малко и тежко, и издаде тихо, свирепо ръмжене, от което я побиха тръпки.

Докато нещото се приближаваше към главата ръмженето стана още по-заплашително. Ариел си спомни за детските си страхове от чудовища, които се крият в гардероба или под леглото. Само че това не беше кошмар. Беше истина. Трябваше да се измъкне от леглото. Трябваше да тича към вратата. Трябваше да избяга!

Но, подобно на кошмар, почувства, че се е парализирала от страх. Не можеше да помръдне. Не можеше да си поеме дъх. Можеше само да лежи и да чака нещото да я нападне.

Изведнъж горещия дъх на нещото опари ръката й, която лежеше над завивките. Ариел инстинктивно изпищя и звукът я извади от вцепенението. Изскочи от леглото и се втурна към вратата. Трепереше толкова силно, че й потрябваха една-две секунди, докато превърти ключа. Най-накрая успя, отвори вратата и се сблъска с Лусиен.

Знаеше, че само сменя един демон с друг, но Лусиен поне беше човек. Сграбчи реверите на ризата му и зарови лице в гърдите му.

Чу го как изпусна цветиста ругатня, последвана от гневното:

- Оумен! (На английски Оумен (Omen) означава поличба, знак. - Б. пр.) Какво правиш тук, по дяволите?

В отговор от стаята долетя ръмжене и Лусиен изруга отново. Като свали ръцете на Ариел от ризата си, той промърмори:

- Това е само Оумен, Ариел. Няма да ти направи нищо лошо. Искала е да те изплаши. Нали знаеш какво става като имаш много познати от женски пол. Всичките имат развито чувство за собственост и са дяволски ревниви. Трябваше да се досетя, че ще се промъкне горе. Ела, ще те запозная.

Преди Ариел да осъзнае какво й казва, Лусиен я поведе към стаята и включи лампата. Ариел зяпна, невярваща на очите си, към голямата котка, която се бе настанила по средата на леглото. Козината й беше тъмнокафява и ярко златиста, но не на райета, а на петна, като на леопард. Очите й бяха огромни и блестяха в златисто, а в изражението й се четеше нещо диво. Беше една от най-красивите котки, които бе виждала, но макар да обожаваше котките Ариел не се опита да се приближи до нея. Въпреки че Лусиен твърдеше, че котката няма да я нарани, Ариел усещаше точно противното.

- Каква порода е котката? - попита тя.

- Бенгалска котка - отговори Лусиен, преди да й обясни сбито: - Представлява кръстоска между див азиатски леопард и домашна котка. С други думи е мелез.

Мрачното ударение, което постави върху думата мелез накара Ариел да го погледне с любопитство.

- Изглежда, че не одобряваш мелезите?

Лусиен замълча, но пренебрежителния поглед, който й хвърлиха, криеше целия отговор. Като насочи вниманието си обратно към котката той докосна кристала. Оумен оголи зъбите си досущ вампир и изфуча, но след това скочи от леглото и избяга от стаята.

Лусиен раздразнено поклати глава.

- Няма да те безпокои повече.

Излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Ариел седна на ръба на леглото си и прекара пръсти през косата си. През последните два дни бе тероризирана от магьосник, а сега започваше да действа и питомката му. Утре се отправяше към едно сборище на магьосници и един Бог знаеше какво щеше да се случи там. Нямаше никакво съмнение. Най-накрая бе изгубила ума си или, по-точно казано, Арманд й го беше изгубил. Това почти стигаше да я накара да съжалява, че не е единствено дете.

 

 

Глава Пета

"Влезте в тез омагьосани гори,
Вие, които дръзвате."

Джордж Мередит,"Уестърмейнската гора"

Утрото не промени мнението на Ариел за умственото й здраве. Лусиен седеше срещу нея, мълчалив и застрашителен. Котката седеше в скута му и я наблюдаваше с неприкрита враждебност.

Когато Лусиен излезе, за да отнесе багажа й в колата, Ариел осъзна, че това е последната й възможност да се откаже от пътуването. Напомни си, че бе възможно Лусиен да е отговорен за изчезването на Арманд, а сега възнамеряваше да се отърве от нея. Всъщност след вчерашната случка в дневната тази възможност изглеждаше повече от правдоподобна. Най-смисленото нещо, което можеше да направи, бе да отиде повторно в полицията. Сигурно имаше някакъв начин да ги убеди, че Арманд е в опасност.

Все още се колебаеше между двете възможности, когато Лусиен се върна в къщата. Погледна я за миг и додаде:

- Полицията няма да ти повярва, Ариел. Ние сме извън царството на техните представи. Дори ти, въпреки всичко видяно, все още се съпротивляваш и не искаш да повярваш. Ето по този начин сме успели да оцелеем незабелязани сред вас през последните няколко столетия.

Досега Лусиен я бе плашил неколкократно, но вълната от страх, която я обля при тези думи беше най-лошата досега. Най-накрая бе принудена да признае, че има само едно обяснение на забележката му. Очевидно бе прочел мислите й и това, в съчетание с останалите случки, я убеди по-добре от всякога, че той наистина е магьосник.

Ариел отстъпи крачка назад и поклати глава, макар да не беше сигурна какво отрича.

- Луда ли съм като тръгвам с теб? Мога ли да ти вярвам? - попита тя импулсивно с дрезгав глас.

- Ти как мислиш?

- Това не е отговор.

Лусиен сви рамене с безразличие.

- Ти не искаш отговор. Искаш окуражаване. Но дори да ти го дам, ти няма да ми повярваш, така че няма смисъл да си губя думите.

Колкото и странно да беше, отговорът му й вдъхна повече увереност, отколкото би имало окуражаването. Това не означаваше, че му се доверява, но беше склонна да му повярва.

- Ще ми кажеш ли истината, ако ти задам един въпрос?

- Да.

- Жив ли е Арманд?

- В смисъла, в който питаш, да.

- Какво означава това? - разтревожено попита тя.

- Означава, че ме помоли да отговоря искрено на въпроса ти и аз го направих. А сега е време да решиш идваш ли с мен да търсиш брат си или не.

Ариел искаше да го попита още веднъж дали нещо не е наред с Арманд, но отнесеното му изражение й подсказа, че Лусиен е приключил с разговора. Беше дошло време да вземе решение и при тези условия имаше само една възможност.

- Да вървим.

Лусиен кимна и излезе навън. Когато тя отиде при него, той вече бе запалил колата. Ариел се качи и си сложи предпазния колан, потвърждавайки по този начин, че за добро или лошо пътуването й е започнало.

Изчака да излязат от Филаделфия, преди да зададе нов въпрос.

- След като вече тръгнахме мога ли да те попитам къде отиваме?

- В околията Ланкастър.

- В околията на сектата Амиш? (Протестантска секта, чиито членове, наречени менонити, се борят против войната. - Б. пр.) - Ариел го погледна недоверчиво. - Не мога да повярвам, че там може да се крие някое сборище.

- Защо смяташ, че край него трябва да изобилства от магически символи?

С тези думи Лусиен я хвана на тясно и Ариел реши да мълчи през следващите три или четири часа път пред тях.

През следващия час тишината бе нарушавана само от епизодичните изръмжавания на Оумен. Когато това се случваше, Лусиен докосваше кристала. Колкото и откачено да изглеждаше, Ариел имаше ясното чувство, че той и котката разговарят.

Когато отмина и втория час, Ариел реши, че е време да научи нещо за него и за общината. Намести се в седалката си така, че да може да го вижда ясно и попита:

- От колко време съществува сборището?

Лусиен й метна свиреп поглед, който при нормални обстоятелства би й запушил устата, но сега не я изплаши. Като посрещна погледа му с вдигната глава, тя го подкани:

- Е?

Лусиен насочи вниманието си обратно към пътя и каза:

- Можем да проследим корените си до времето на друидите. (Древни келтски свещеници. - Б. пр.) Някои вярват, че ние сме преки техни потомци, но други смятат, че сме раса, съществуваща отделно от всички останали човешки същества.

Ариел истински се изплаши от отговора му. Тя бе останала с впечатлението, че сборището са група хора, които се занимават със сатанизъм и по някакъв начин се намират един-друг. Лусиен не само твърдеше, че имат солидна историческа основа, но дори предполагаше съществуването на цяла отделна раса. Това я накара да съжалява, че нямаше възможността да направи по-задълбочено проучване на магическото изкуство. Дали тези схващания бяха общи или бяха специфични за това сборище?

- На коя теза си привърженик?

- Че си простосмъртна, която задава твърде много въпроси, които няма да й донесат нищо добро - поучи я той.

Ариел беше твърде любопитна, за да обърне внимание на предупреждението му.

- Когато ме наричаш простосмъртна с това твърдиш ли, че ти си безсмъртен?

Лусиен се втренчи в нея с толкова свирепо изражение, че Ариел се отдръпна от него. Но заплахата в изражението му не бе нищо в сравнение със страхотно дрезгавия му глас.

- Ариел, ако се опитваш да разбереш дали можеш да ме унищожиш, просто забрави за това. Нямаш никакъв шанс и, повярвай ми, ако опиташ, няма да ти хареса формата на възмездие, която ще използвам.

- Не се опитвам да разбера дали мога да те унищожа - побърза да отрече. - Просто се опитвам да разбера какво всъщност представляваш. В края на краищата ще общувам със сборището. Колкото повече знам за тях, толкова по-малка е възможността да направя грешка.

- Не е необходимо да се безпокоиш за възможните си грешки. Аз вече съм се погрижил за това - сбито отвърна той.

Ариел го погледна замислено. Какво искаше да каже с това, че вече се бил погрижил за този проблем? Понечи да го попита, но Лусиен отби от магистралата и се насочи към една бензиностанция.

Изключи двигателя и каза:

- Възползвай се, ако имаш нужда да се освежиш. Това ще бъде последната ти възможност, преди да стигнем до сборището.

На Ариел не й се налагаше да използва тоалетната, но наблизо трябваше да има телефонен автомат. Тъкмо подходящо време да се обади на Джийн. Все още не знаеше точната им цел, но можеше поне да съобщи предполагаемата посока.

Щом се измъкна от колата, от бензиностанцията излезе мъж на средна възраст, изцапан със смазка и се насочи към Лусиен. Ариел побърза да влезе вътре и с облекчение видя, че на стената има телефон.

Като вдигна слушалката тя предпазливо погледна през прозореца. Лусиен изглеждаше потънал в разговор със служителя от бензиностанцията. Тъй като предполагаше, че ще й се налага да води бързи, потайни разговори, Ариел се бе запасила с дузина монети от по четвърт долар в джобовете на панталоните си и бе запомнила номера на картата си. Пусна четвърт долар в процепа.

Но преди да успее да набере първата цифра чу зад себе си тихо, заплашително ръмжене. Подскочи и се огледа. Оумен седеше на пода и я гледаше заплашително. Като изруга под носа си, тя погледна през прозореца тъкмо навреме, за да види как Лусиен обръща глава към сградата. Щом вдигна ръка към кристала, Ариел постави обратно слушалката.

- Предател - обвини тя котката, която й отвърна с махване на опашката, преди да се втурне обратно към колата.

Ариел се замисли дали все пак да не се обади. Едва ли Лусиен щеше да предприеме нещо пред свидетел. Въпросът беше какво щеше да направи, след като се окажеха сами? Възможностите бяха прекалено смразяващи, за да ги обмисля и Ариел реши, че и друг път ще има шанса да се обади на Джийн. Нямаше защо ненужно да предизвиква Лусиен.

Ариел се подразни от отстъплението си. Като промърмори някакво проклятие, тя пусна две монети по четвърт долар в автомата за сода и взе кутията. След това тръгна към колата.

Щом се качи, Оумен отново й се озъби и Ариел й се сопна:

- О, я млъквай и престани да се държиш толкова самодоволно. При следващото спиране първо ще се убедя, че стъклата на вратите са вдигнати и че няма да успееш да се измъкнеш, за да ме шпионираш.

Когато Лусиен се присъедини към тях, той й отправи един дълъг, замислен поглед. Ариел не му обърна внимание и отпи от содата си. Той се намръщи и понечи да каже нещо, но явно реши да премълчи, тъй като запали двигателя, без да каже дума.

Вместо да се върнат на магистралата, Лусиен зави по един тесен двулентов път, който водеше на запад от бензиностанцията. След като бяха изминали няколко мили, без да срещнат нито една кола, да не говорим за къщи или някакъв друг признак на живот, Ариел започна да изпитва чувството, че трябваше да се обади на Джийн и да рискува да предизвика гнева на Оумен. Ако Лусиен възнамеряваше да я убие, това място беше идеално за целта. Можеше да я захвърли сред гъстата гора, през която пътуваха и никой никога нямаше да я намери.

Тъй като знаеше, че ако продължава да мисли в тази посока, скоро ще се превърне в нервна развалина, Ариел реши да завърже разговор с Лусиен.

- Значи вие сте безсмъртни?

Отначало изражението му беше такова, сякаш нямаше намерение да й отговори, но след това каза:

- Не в традиционния смисъл. Но не е необичайно да живеем доста над сто години и биологичните ни процеси са малко по-различни от вашите. Остаряваме по-бавно и не сме толкова податливи на болести.

- В такъв случай значи си смъртен като мен в традиционния смисъл на думата.

Лусиен се загледа намръщено през предното стъкло, сякаш мисълта му се стори гнусна.

- В традиционния смисъл, да.

Ариел почувства някакво перверзно задоволство от факта, че бе успяла да изтръгне това признание от него. Разумът й подсказваше да го остави на мира, но изпитваше непреодолимото желание да го подразни.

- Но се чувстваш по-висш от мене заради продължителния си живот и устойчивостта си на болести. Показваш презрението си като ме наричаш простосмъртна. Знаеш ли като какъв се представяш по този начин? Като лицемер. Засрами се, Лусиен.

Безочливостта й бързо се стопи под отправения й свиреп поглед, от който кръвта й се смръзна. Да дразни Лусиен бе почти толкова необмислено, колкото и да ръга с остра пръчка питбул. (Порода кучета. - Б. пр.) Без съмнение можеше да доведе до същия смъртоносен резултат. Логиката й подсказваше, че трябва да се извини, но тя наистина бе говорила искрено. Нямаше намерение да демонстрира престорено разкаяние.

Отвърна на погледа му с престорено безразличие.

- Какво има, Лусиен? Да не улучих някое болезнено място?

Лусиен изруга и отново се съсредоточи върху пътя.

- Някой ден ще ме предизвикаш, Ариел.

И отново разумът й подсказа да го остави на мира, но тя пак почувства непреодолимото желание да го подиграе.

- И какво ще стане с мен тогава? Ще ме използваш като ритуална жертва?

- Наближава съботата на жътвата - монотонно отвърна той.

Кръвта на Ариел се смрази от отговора му. Въпросът, който бе задала, имаше ироничен смисъл. Лусиен, обаче, бе отвърнал напълно сериозно, като бе добавил още едно доказателство, че си има работа с култ към Сатаната.

Ариел потрепера, облегна се назад и се опита да се отпусне, но нервите й тръпнеха, сякаш бяха оголени. Като подпря глава на стъклото, тя се загледа в отминаващата гъста зеленина на гората. Нямаше пътни знаци, които да й подскажат накъде отиват, нито градове по пътя.

Въпреки че се опитваше да се съсредоточи върху целта на пътуването им, умът й сякаш беше размътен и неспособен за целенасочено мислене. Предположи, че причината за объркването й е Лусиен, но изглежда, че не можеше да се пребори с него. След известно време изгуби усещане за посока и чувство за време. Може би бяха пътували минути, а може би часове, когато Лусиен изведнъж зави по един черен път с коловози, водещ между дърветата.

В главата й иззвъня тревожен звънец. Той й бе казал, че отиват към околията Ланкастър, която беше фермерска област, а все още се намираха сред планините, така че каква бе причината да спре тук?

Бяха й нужни три опита, преди гласът й да се възвърне дотолкова, че да попита:

- Какво правиш?

- Спирам - Лусиен спря колата на малка полянка и посочи надясно. - Земите на сборището започват зад тези дървета. За мен е прекалено рисковано да навлизам, докато не си станала официален жител. Трябва да отидеш в града, да вземеш ключовете за къщата и да се върнеш за мен.

- Искаш да отида там сама? - ужасено прошепна тя.

В гласа му се прокрадна нетърпение.

- Ариел, вече ти обясних, че не мога да стъпя на земите на сборището, докато не ме покани някой, който живее там. Официално ти ще станеш жител, щом вземеш ключовете. След това ще сме в безопасност или поне дотолкова, доколкото бихме могли да бъдем при тези обстоятелства и с известна доза успех ще успеем да открием Арманд. Нали това искаш? Да спасим брат ти?

Наистина искаше това, но изведнъж страхът сви стомаха й на топка. Ако можеше да се довери на Лусиен - а в момента му вярваше напълно - хората, към които щеше да се насочи след малко, бяха вещици и магьосници. При това те не бяха обикновени хора, които си опитваха силите с черна магия. Това бяха фанатици, които практикуваха сатанизма години, не, столетия наред! Какво ли щяха да й сторят, ако я заловяха? Може би щеше да понесе една бърза, лесна смърт, но ако решаха да я измъчват...

Лусиен прочете мислите, които сновяха в главата на Ариел и се намръщи. Вероятно трябваше да я окуражи, но ако, както предполагаше, Гейлън бе нарушил законите на сборището, тогава мислите й вероятно не бяха далеч от истината.

Погледна към границите на сборището със страх. Може би трябваше да остави Ариел при себе си и да измисли друг начин да спаси брат й. Но, бързо му напомни практичния му ум, дори да успееше да открие друг начин, беше наложително да се добере до Арманд, преди той да е възвърнал спомените си, ако разбира се приемеше, че това вече не се беше случило. А най-лесният и бърз начин да изпълни тази мисия, бе да се придържа към плана си.

Обаче, за да го приведе в действие, трябваше първо да успокои Ариел. Ако Гейлън забележеше паниката, можеше да реши да провери причината й от любопитство, тъй като обикновено простосмъртните, които навлизаха в земите на сборището веднага биваха очаровани от красотата му и изпълвани от всеобятното чувство за спокойствие.

Замисли се дали да не й направи нова магия, но се досети, че това би било прекалено опасно. Новите магии се откриваха лесно, а Гейлън определено щеше да прояви интерес към една омагьосана простосмъртна.

Като хвана брадичката на Ариел, той обърна лицето й към себе си. Когато се убеди, че вниманието й е насочено към него, той каза:

- Ариел, всичко, което се иска от теб, е да караш по този път. Точно след седем мили ще стигнеш до центъра на града. Търговската част заема само три преки, а офиса на агенцията за недвижими имоти е в левия край на втората пряка. Влез вътре, плати наема за един месец в банкноти и вземи ключа. След това се върни тук и ме вземи. Не отивай никъде другаде, не говори с никого и не споменавай моето име или това на Арманд. Ако се придържаш към тези прости указания няма да ти се случи нищо лошо.

Тъй като Ариел го погледна със съмнение, той я пусна и добави:

- Другото, което ни остава е да си тръгнем, Ариел. Не мога да ти помогна да откриеш Арманд, ако не успея да пресека магическия кръг.

- Магическият кръг ли? - повтори тя, а изплашеното й изражение се замени от любопитство.

Лусиен не искаше да губи време в изнасяне на исторически уроци, но не виждаше друг начин, по който би могъл да се справи. Ариел трябваше да отиде сама за ключовете и трябваше да се придържа стриктно към указанията му. Щеше да може да поддържа само ограничен контакт с нея, след като магическия кръг ги разделеше. Едва когато тя се завърнеше и двамата навлезеха заедно в кръга, магията, която й бе направил, щеше да започне да функционира правилно. Може би, ако разбереше какво ставаше, Ариел щеше да бъде емоционално подготвена да издържи.

- Сборището е дошло тук заедно с пионерите в Америка. Надявали са се да избягат от столетията преследване. Почти седемдесет години съжителствали в мир със съседите си, но след това лова на вещици започнал и тук.

- Говориш за Сейлъмските процеси срещу вещиците? - попита тя.

- Имало е и други процеси, но тези са най-известните - потвърди той. - Когато истерията стихнала, нашето сборище е било на косъм от изчезването. Решили, че единствената им възможност да оцелеят е да отидат в пустошта и да си изградят убежище. Накратко, установили се тук. Обединили силите си и изградили магически кръг, който е с диаметър петнайсет мили и се простира от земята до небето. Кръгът защитава сборището и в него те са всемогъщи. Поради тази причина те рядко го напускат. Аз бях изхвърлен извън кръга и ако се върна неканен... Е, нека просто кажем, че е събитие, което не бих искал да изпитам.

Ариел погледна тревожно към дърветата.

- Те дали ще ме убият или... ще ме измъчват, ако открият коя съм?

- Едва ли - извъртя той, като проследи погледа й. Знаеше, че за очите на простосмъртните кръга е невидим, но той виждаше съвършено ясно кристалната енергийна бариера. Не вярваше, че Гейлън би й причинил болка, но не можеше да пренебрегне тази възможност.

- Страх ме е, Лусиен - прошепна тя с разтреперан глас. - Какво ще стане ако сбъркам? Какво ще...

- Няма да сбъркаш! - прекъсна я Лусиен, като върна вниманието си към нея. Но щом видя бледото й лице и нервния начин, по който гризеше долната си устна, изпита силно съмнение във валидността на твърдението си. Както беше изплашена, можеше с лекота да допусне грешка. Нима трябваше да стигне толкова близо до избавлението си, само за да види как възможността му се изплъзва? Нима в крайна сметка Гейлън щеше да победи?

Импулсивно свали веригата през главата си и я сложи на шията й. Като мушна кристала под блузата й, той каза:

- Няма защо да се страхуваш. Ако се случи нещо, просто докосни кристала и си помисли за мен - аз ще дойда при тебе. Обаче кристала лесно може да бъде разпознат. Не трябва да позволяваш на никого да го види. Разбираш ли какво имам предвид, Ариел?

Ариел кимна, а вълнението й започна да се уталожва. Кристалът все още носеше топлината на тялото на Лусиен и докосването му до кожата й й действаше странно успокояващо.

- Ако не се лъжа, спомена, че не можеш да пресечеш кръга, ако не си поканен от някой, който живее вътре. Плащането на наема ще ме направи ли жител?

Лусиен поклати отрицателно глава.

- Важен е ключът за къщата. Според нашите обичаи, човекът, който притежава ключа, е жител на къщата. Така че не прави никакви грешки, докато не влезеш във владение на ключа, разбра ли? - навъсено каза той.

Ариел си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.

- Разбрах.

- Добре - Лусиен излезе от колата. Оумен прескочи облегалките и изхвърча след него. Ариел се намести зад волана и посегна към предпазния колан.

Когато се закопча, Лусиен затвори вратата и се наведе към нея през спуснатото стъкло.

- Помни, Ариел. Влизаш и излизаш. Колкото по-скоро се върнеш, толкова по-безопасно ще мине всичко - той се отдръпна от колата. - Върни се бързо.

С тези думи той се обърна и влезе сред дърветата. Точно преди да се скрие Ариел сложи ръка върху кристала. Лусиен спря рязко и се обърна към нея. Беше на десетина фута от нея и стоеше на сянка, но се виждаше слабия, неземен блясък на очите му.

- Само проверявам - прошепна тя.

Лусиен вдигна ръка в нещо като поздрав и изчезна сред дърветата. Ариел посегна към ключа на колата, преди да е изгубила самообладание.

 

Лусиен остана да гледа как Ариел завива и се връща обратно на пътя. Когато не можеше повече да вижда автомобила, той погледна към защитната преграда на сборището. Когато изведнъж повърхността й леко се набръчка разбра, че Ариел я е пресякла.

Неволно притаи дъх и зачака. Ако отварата на Арманд бе прекратила действието си, Гейлън щеше да узнае, че е тук и щеше да предприеме незабавни действия. След като отмина почти минута, без нищо да се случи, Лусиен облекчено въздъхна.

До него Оумен изръмжа леко. Лусиен посегна по навик към кристала и се сепна, щом не го откри на мястото му. Чувстваше се уязвим без него и имаше сериозни основания. Силите му бяха ограничени наполовина. Но ако кристалът послужеше на Ариел като талисман и я запазеше недокосната през следващия час, щеше да си струва.

Погледна надолу към Оумен. Трябваше да се съсредоточи, за да я разбере, тъй като силите му бяха ограничени.

- От какво се оплакваш сега?

Като го погледна с котешка злоба, тя махна неодобрително с опашка и повтори мисълта си. Лусиен кимна и отново насочи вниманието си върху енергийната бариера.

- И аз го усещам. В сборището има нещо нередно, но докато простосмъртната не се върне с кристала не мога дори да се опитам да разбера какво е то.

Това признание го разгневи. Ако беше стопроцентов магьосник нямаше да има нужда от мощта на кристала, за да разбере какво става. Разбира се, преди всичко нямаше да е забъркан в тази каша, ако беше стопроцентов магьосник. И докато старите ядове кипяха в него, Лусиен гордо закрачи навътре в гората.

Докато достигне до познатата скала, която му бе служила като скривалище като дете, ядът му бе отминал и Лусиен удивено поклати глава пред гледката, която се разкриваше под него. Шарената черга от зелени ниви, изпъстрена с фермерски къщи и обори, се простираше докъдето му стигаха очите. Хора, дребни като оловни войници, се трудеха из полето. Някои караха трактори, други бутаха ръчни плугове или вървяха зад теглени от коне рала. По пътя от време на време се виждаше по някоя кола, а така също и добре познатите файтони на менонитите, които развеждаха толкова много туристи из околията Ланкастър.

Макар Лусиен да бе накарал Ариел да повярва, че менонитите се боят от сборището, всъщност се съмняваше, че изобщо знаят за съществуването им. Те бяха внимателни, миролюбиви хора, които водеха прост живот и не се занимаваха с другите. Тъй като сборището също се придържаше към сепаратизма и рядко напущаше кръга, пътищата им рядко се пресичаха.

Лусиен седна на един камък. Колко ли часове бе прекарал като дете седнал на тази скала? Твърде много, за да си спомни всичките, но никога нямаше да забрави деня, в който откри това убежище. Беше на седем години и току-що се бе бил с Гейлън, защото Гейлън го бе нарекъл мелез.

Когато се върна в къщи с насинени очи и разкървавен от боя нос, очакваше баща му да го похвали загдето е защитил семейната чест. Вместо това баща му му каза, че това ужасно обвинение е истина - че майката на Лусиен е простосмъртна. След това го накара да седне и се опита да му обясни, че връзката с майка му е била необходима, но Лусиен беше прекалено смазан от истината за произхода си, за да слуша разказа на баща си. Изхвръкна от къщата и продължи да тича, докато изтощението не го накара да спре на ръба на тази канара. Часове по-късно дядо му го откри свит тук и го отведе у дома.

Въпросът повече не беше повдигнат, а три месеца по-късно баща му случайно загина при скално свличане. Майка му, която никога не се бе чувствала удобно в сборището, реши да се махне оттам. Помоли Лусиен да дойде с нея, но той отказа, като се скри зад дядо си. След като баща му беше мъртъв, той трябваше по право да стане водач на сборището. Неговото задължение беше да остане и да се обучава, за да поеме този пост.

Сега, като размишляваше за болезнените мигове в миналото си, не можеше да престане да се чуди защо баща му бе сметнал за нужно да вземе за жена простосмъртна. Един магьосник никога не прави нещо без причина, особено ако то е в разрез със законите на сборището. Но единствените хора, които може би знаеха мотивацията му, бяха дядо му и майка му.

Дядо му вече беше мъртъв. Нямаше представа дали майка му е все още сред живите. Всъщност никога не бе се интересувал истински, защото тя бе причината да е различен от останалите. Освен това тя го бе научила на нещо много важно, а именно, че не може да се вярва на любовта на простосмъртните. Нито една вещица не би изоставила детето си, без значение колко нещастна се чувства.

Но все пак не преставаше да мисли дали майка му все още не е жива. Щеше да бъде трудно да я открие. Тя беше някаква лекарка и беше сигурен, че може да я открие в някой щатски или национален регистър на лекарите. Едно посещение в някоя библиотека вероятно щеше да му даде търсения отговор, но той не го направи.

Размислите му бяха прекъснати от мисловен проблясък от кристала. Лусиен веднага скочи на крака и се загледа към кръга. Дали Ариел беше в опасност?

Колкото й да се съсредоточаваше, не можа нито да разбере нещо за нея, нито да почувства емоционалното й състояние. Тъй като едва ли бе имала време да достигне до сборището, логиката му подсказа, че вероятно просто бе докоснала кристала за кураж. Въпреки това безпокойството му не намаля и за негово още по-голямо разочарование не можеше да направи нищо друго, освен да чака и да се надява на най-доброто.

 

Ариел караше през "омагьосаната" гора на Лусиен и нервно се оглеждаше. Всичко, което й бе казал, бе прозвучало твърде фантастично, за да бъде истина. Ако не бе го видяла да извършва няколко очевидно невъзможни действия, би го описала като годен за освидетелстване. Сега просто се надяваше, че ще успее да стигне до града и да се върне обратно без никакви злополучия.

Вероятно се дължеше на въображението й, но тази част на гората сякаш беше по-друга. Околността изглеждаше по-здравословна, а цветовете - трептящи от живот. Дори въздухът, който нахлуваше през сваленото стъкло миришеше по-свежо. Вместо единичните диви цветя, които се мяркаха преди, сега се виждаха цели поляни, покрити с тях.

След като бе изслушала Лусиен, тя бе очаквала мястото да изглежда... ами, адски. Вместо това сякаш случайно бе попаднала в Едем. Колкото по-нататък караше, толкова повече започваше да й допада дивата красота на природата.

След един завой, който разкри една ливада с гъста трева, Ариел изпусна възхитена въздишка. На поляната пасяха стадо елени и при звука на колата самеца вдигна глава. Имаше най-големите рога, които бе виждала.

Беше толкова погълната от стадото елени, че не забеляза, че се е отклонила към прашния банкет на пътя, докато някой не изкрещя:

- Хей, внимавай!

При звука на гласа тя обърна глава напред и извика изплашено. Един бял кон препускаше към нея с такава скорост, че й се наложи рязко да извие волана, за да избегне сблъсъка.

Изгуби контрол над колата и докато гледаше как дърветата надвисват над нея инстинктивно сграбчи кристала на Лусиен. Но още щом прекара пръсти по него се досети, че е безполезно да го призовава. Беше й обяснил, че докато не вземе ключа за къщата, не може да й помогне. Не че имаше някакво значение точно в този миг, каза си тя, като затвори очи, секунда преди да се удари в дърветата. След миг щеше да бъде мъртва.

 

- Не се безпокойте. Ще се оправите. Просто предпазния колан ви е изкарал въздуха.

Ариел отвори очи и се озова лице в лице с най-красивата жена, която някога бе виждала. Беше приблизително на годините на Ариел и тъмнокестенявата й коса беше не по-дълга от един-два инча, което само подчертаваше безукорните черти на лицето й с форма на сърце. Големите й кафяви очи бяха обрамчени с толкова дълги и гъсти мигли, че Ариел би я намразила, ако ангелските й устни не се бяха разтворили в неподправена, приятелска усмивка.

- Съжалявам, че станах причина да катастрофирате - каза тя на Ариел. - Повечето туристи идват откъм долината, така че в тази част на пътя рядко има някой. Затова бях отпуснала юздите на Поличба.

- Грешката е моя - притеснено отвърна Ариел, като разкопча предпазния си колан с треперещи пръсти. - Не гледах където трябваше.

- Е, ще приема извинението ви, ако вие приемете моето.

- Разбрахме се - жената отвори вратата на колата и помогна на Ариел да излезе. Освен лекото чувство за неустойчивост изглежда, че й нямаше нищо. Ариел погледна към предницата на колата с ужасно предчувствие.

- Мисля, че трябва да погледна колата си.

- Вече я проверих. Нищо й няма.

- Невъзможно!

Жената невинно разтвори очи.

- Щом не вярвате, проверете сама.

- Е, не искам да кажа, че не ви вярвам, но искам да проверя сама.

Когато погледна отпред, Ариел просто онемя. Между колата и дървото имаше не повече от три инча и дори при разглеждане отблизо не се виждаха дори най-малки драскотини. Ариел се намръщи смутено. Знаеше, че се бе ударила в дървото и то с достатъчна сила, за да си изкара въздуха. Как колата бе останала невредима?

- Предполагам, че се нарича чудо - промърмори жената.

От думите й по гърба на Ариел пробяга тръпка и като се изправи, тя се загледа внимателно в жената. Имаше само един начин, по който колата можеше да излезе от подобна катастрофа без ни една драскотина. Пред себе си виждаше вещица.

Като се загледа в нея, Ариел откри, че макар фините черти и грациозната структура да й придаваха деликатния вид на миньонче, всъщност съвсем не беше така. Жената беше висока колкото Ариел, може би дори малко по-висока. Освен това яздеше огромния бял кон, а за да го управлява сигурно имаше значителна сила.

Ариел инстинктивно вдигна ръка към кристала на Лусиен, но спря, тъй като си спомни, че това нямаше да й помогне с нищо, докато не вземеше ключа за къщата. Вместо това заяви:

- Ако не знаех, че е невъзможно, щях да си помисля, че току-що прочетохте мислите ми.

- Ето това би било голям фокус! - отговори жената със звънък смях, който ни най-малко не успокои притесненията на Ариел. - Между другото, казвам се Шана Морланд.

- А аз Ариел Да... Смит - бързо се поправи Ариел.

- Вие сте жената, която ще наеме къща в града? - изненадано я попита Шана. - Споменаха, че търгувате със стари книги и аз си помислих, че би трябвало да сте... м-м, стара.

- Мнозина имат тази погрешна представа - кисело додаде Ариел. - Ами, мисля, че е по-добре да тръгвам. Искам да се настаня.

- Защо не се срещнем в офиса на агенцията за недвижими имоти и ще ви покажа как да отидете до къщата?

- Не! - Ариел осъзна, че протестира прекалено бурно, тъй като Шана учудено вдигна вежди. - Извинете. Не исках да бъда груба. Просто искам да направя някои проучвания, преди деня да е отминал, така че в къщата ще отида едва вечерта. Все пак благодаря ви за предложението.

На лицето на Шана се мярна разочаровано изражение.

- Няма нищо. Може би някой път можем да обядваме заедно?

В тона й имаше някакъв копнеж, почти чувство на самота, което докосна една подобна струна в душата на Ариел.

- Защо не.

- Много добре. Ще се видим по-късно.

Преди Ариел да успее да отговори, Шана завъртя ръка в кръг над главата си и конят изтопурка до тях. Шана се метна на седлото и като махна още веднъж, препусна в галоп.

Ариел се подпря на колата и зарови лице в дланите си. Още не бе стигнала до града и вече бе нарушила указанията на Лусиен. Ако разбереше, сигурно щеше да я удуши, или, по-вероятно, щеше да я принесе в жертва. В края на краищата, нали скоро идваше онази специална събота на жътвата.

Ариел се качи разтреперана в колата и потегли отново. Този път не обръщаше внимание на пейзажа. Обаче размишляваше за срещата си с Шана Морланд. Дали тази жена наистина беше вещица?

Държа се с нея толкова приятелски, че изглеждаше нелепо да е вещица, но в срещата им имаше твърде много странни неща, за да пренебрегне тази възможност. И първото от тях бяха първите думи, които бяха излезли от устата на Шана: "Не се безпокойте. Ще се оправите. Просто предпазния колан ви е изкарал въздуха."

Откъде го знаеше? Ами колата? Защо не беше повредена? "Мисля, че се нарича чудо", бе казала Шана, а Ариел все още изпитваше усещането, че четяха мислите й. А освен това не трябваше да пренебрегва вида на Шана. Подобно на Лусиен тя създаваше впечатлението, че е по-малка и нежна, отколкото беше в действителност. Не че Ариел някога бе считала Лусиен за малък или нежен. Просто отначало не бе осъзнала колко голям е всъщност той.

Но най-много от всичко я тормозеше името на коня на Шана. "Поличба" беше синоним на Оумен, името на намусената котка на Лусиен. Съвпадението беше прекалено голямо, за да се чувства спокойна.

Ариел почувства, че е попаднала в странни земи и подозираше, че ще става още по-странно.

 

 

Глава Шеста

"И князът на нощта е благородник."

У.Шекспир, "Крал Лир", 3.4.147

По-малко от пет минути след като Ариел напусна мястото на катастрофата, тя излезе на билото на един хълм и видя пред себе си малък град. Почувства се така, сякаш гледаше към някое старо европейско село. Сградите бяха проектирани в готическия стил, който бе доминирал през Средните векове, с източени кули, заострени сводове и арки. Лусиен не се бе пошегувал, когато й бе казал, че търговската част е само три преки дълга. Но това, което откри беше, че това беше всичко - три преки, оградени от дърветата. Не се виждаше ни една къща.

В началото на града една голяма табела оповестяваше: "Добре дошли в Сенктюъри". (Убежището (англ.). - Б. пр.)

Не можа да разбере защо името я стресна. След разказа на Лусиен за процесите срещу вещиците това име определено имаше смисъл. Но изглеждаше прекалено миловидно за име на град, в който се криеше сатанински култ.

Не беше трудно да открие агенцията за недвижими имоти. Намираше се точно там, където й бе казал Лусиен. Съвсем друг проблем, обаче, бе да намери място за паркиране. Градът изглеждаше претъпкан с туристи, което беше още едно изненадващо откритие. Тяхното присъствие караше мястото да изглежда толкова нормално.

Като стигна отсрещния край на града тя реши да последва примера на туристите, като паркира колата на магистралата и се върна пеша. Така не само щеше да има възможност да овладее нервите си, но и да се поогледа.

Надникна през вратата на първата сграда, до която стигна, като не обърна внимание на вътрешния глас, който й напомни, че Лусиен не би одобрил действията й. В края на краищата просто разглеждаше и при всичките тези туристи край нея изглеждаше неразличима в тълпата. Вътре имаше две жени. Едната предеше вълна с чекрък, а другата работеше на ръчен стан. Следващата сграда представляваше старомодна аптека. До нея имаше тенекеджийска работилница, а по нататък идваше фурна, където продукцията се печеше в каменни пещи, нагрявани с огън.

Докато достигне до втората пряка, Ариел стигна до заключението, че туристите идваха в Сенктюъри заради очарователните останки от миналото. Напомни си, че Лусиен я очаква, макар да и се искаше да разгледа още малко. Като подмина следващите няколко магазина, тя влезе в агенцията за недвижими имоти.

Бюрото на администраторката беше празно и мястото изглеждаше неестествено тихо. Като изчака няколко минути, Ариел погледна часовника си. Беше дванайсет и половина. Всички ли бяха излезли в обедна почивка? Ариел пристъпи към отворената врата, намираща се зад бюрото и повика:

- Има ли някой тук?

Вратата водеше към малък коридор с три затворени врати. Намръщи се, тъй като никой не отвърна на повикването й. Лусиен сигурно вече изпускаше пара, но не беше нейна грешка, че мястото беше така безлюдно.

Тъкмо се чудеше дали да остане или да потърси телефон, за да се обади на Джийн, когато през входната врата се втурна една възрастна жена. Беше приятно закръглена, със сивееща коса, прибрана на тила и зачервени като ябълки бузи. На Ариел й заприлича на баба Зима.

- Съжалявам - задъхано изхриптя тя. - Трябваше да отскоча до пощата. С какво мога да ви помогна?

- Казвам се Ариел...

- О! - изохка жената. - Вие сте търговката на стари книги, която иска да наеме къщата. Интересно, вие сте толкова млада! Мислех, че ще сте много по-възрастна. Казвам се Корин Мороу, но можете да ме наричате просто Корин - тя побърза да се настани зад бюрото и отвори едно чекмедже. - Ариел е толкова необичайно име и, бих казала, много красиво при това. Ох, къде съм сложила ключа? А, ето го!

Извади един ключодържател от чекмеджето и й го подаде с триумфална усмивка.

- Попълнихте ли формуляра? Разбира се, че не сте. Не бях тук, за да ви го дам, нали? За колко време смятате да наемете къщата?

- Един месец - отвърна Ариел, леко зашеметена от скорострелния монолог на жената.

Корин кимна и започна да се рови в купчината папки на бюрото си.

- Знаете ли, имате голям късмет. Рядко имаме свободни къщи за даване под наем. Как избрахте точно нашето селце за щаб-квартира, ако мога така да се изразя?

Въпросът беше поднесен толкова невинно, че ако Корин не бе употребила думата селце, Ариел можеше да се изтърве и да каже истината. Вместо това се загледа внимателно в жената и откри, че очите й пак я бяха излъгали.

Първото впечатление, което оставяше Корин, бе, че е дребна, закръглена жена. Едва сега забеляза, че, подобно на Шана, тя беше извънредно висока. При все че едва се забелязваше, погледа й имаше хитър блясък, който подсказа на Ариел, че наивността на жената е само привидна.

Като се насили да се усмихне, Ариел съчини набързо:

- Една приятелка минала оттук преди няколко седмици. Беше толкова впечатлена от Сенктюъри. Каза, че все едно е направила крачка назад в миналото. Понеже знаеше, че възнамерявам да идвам в тази област, за да търся книги, предположила, че ще ми допадне да се настаня тук.

- И съм сигурна, че ще бъде така! - обяви Корин, като й подаде лист и химикал. - Бихте ли попълнили договора за наемане на жилището, за да приключим с формалностите.

Ариел погледна към договора и разтревожено преглътна. Не бе предполагала, че ще й се наложи да попълва нещо подобно. Лусиен също. Какво, за Бога, трябваше да направи?

- Нещо нередно ли има, мис Смит?

На Ариел й потрябваха няколко секунди, за да осъзнае, че "мис Смит" това е тя. Вдигна очи към Корин и повторно се усмихна насила.

- Моля ви, наричайте ме Ариел. Просто... м-м... имам среща след няколко часа и се надявах да успея да се настаня и да се освежа. Надявам се да нямате нищо против да ви платя сега и да попълня формуляра по-късно?

- Е, не знам - промърмори намръщено Корин. - Малко е необичайно.

Ариел погледна смутено към формуляра. Вероятно можеше да излъже, но ако Корин провереше данните, бързо щеше да разбере, че Ариел не е тази, за която се представя. Проклятие! Както да прави сега?

Можеше да направи само едно нещо и то беше да се върне обратно при Лусиен и да види какво ще измисли той. Лусиен познаваше тези хора, така че по-добре знаеше дали лъжата би свършила работа.

- Боя се, че нямам време да попълня договора, защото ще закъснея за срещата си. Ще намина по-късно...

Телефонът иззвъня и я прекъсна. Корин се усмихна извинително и вдигна слушалката. Докато разговаряше бързо с някого, Ариел извърна поглед към прозореца.

Корин затвори телефона и обяви:

- Съжалявам, но ме викат по спешност и ми се налага да изляза веднага. Тъй като днес на работа съм само аз, агенцията ще бъде затворена. Така че нека да направим така, както предложихте. Ще предплатите наема, а по-късно можете да попълните договора за наемане на къщата. С чек ли ще платите или с кредитна карта?

- В брой - отвърна Ариел, като остави химикалката и формуляра на бюрото, и отвори портмонето си. Извади една пачка и започна да брои банкнотите. Щом ги подаде на Корин, тя я погледна с неодобрение.

- Нещо нередно ли има?

- Малко е необичайно да се плаща в брой.

Ариел осъзна, че отново й се налагаше бързо да измисли нещо.

- Ами, често ми се случва да откривам книги на разни разпродажби или бит-пазари, където хората не приемат чекове или кредитни карти, така че съм свикнала да пътувам с пари в брой. Освен това така се ограничавам от прекомерни разходи, докато пътувам по работа.

Корин все още нямаше щастлив вид, но все пак прие парите и й подаде ключа. Ариел го пусна в портмонето си и й се прииска да се отпусне облекчено. Беше успяла да премине през това изпитание. Сега просто трябваше да се върне при Лусиен.

Насочи се към вратата.

- Благодаря ви, Корин. Ще се отбия тия дни и ще попълня формуляра.

- Не забравихте ли нещо?

Ариел се завъртя към нея и предпазливо повтори:

- Да съм забравила нещо?

- Къде се намира къщата.

- Но разбира се! Не знам какво става днес с мен. Предполагам, че съм изморена от дългото шофиране.

Корин я изгледа продължително през присвитите си очи и Ариел доби предчувствието, че току-що отново бе направила голяма грешка. Инстинктивно притисна портмонето до гърдите си. Поне ключът беше в нея, а Лусиен бе казал, че щом веднъж го вземе, той може да дойде при нея, ако попадне в беда.

Помисли си дали да не стисне кристала, висящ на шията й, но се отказа. Не знаеше с какво точно си има работа тук и нямаше нужда да разлайва кучетата. Благоразумието й се оказа основателно - Корин седна зад бюрото си и извади една карта.

- Няма да ви затрудни да я намерите - каза тя, като й подаде картата. - Бих ви предложила да не ходите из гората, докато сте тук. Къщата е отдалечена и лесно можете да се изгубите. Освен това тази година има доста гърмящи змии.

Ариел неволно потръпна.

- Благодаря ви, че ме предупредихте. Мразя змиите.

- И аз не ги обичам много. Надявам се да ви хареса тук.

Телефонът отново иззвъня и избави Ариел от необходимостта да отговаря. Побърза да излезе навън. Трябваше да се върне при Лусиен, но първо трябваше да открие телефон и да се обади на Джийн.

Но щом излезе на тротоара, изведнъж усети, че не може да се ориентира. Нищо не изглеждаше познато и не можеше да си спомни къде е паркирана колата.

Подскочи, щом почувства, че някой докосва ръката й. Плътен мъжки глас загрижено попита:

- Добре ли сте?

Ариел погледна към задаващия въпроса и сърцето й прескочи. Всичко в този мъж беше златисто, от косата, през цвета на очите, до оттенъка на кожата му. Досега никога не се бе изкушавала да нарече някой мъж красив, но за този мъж това бе единственото подходящо прилагателно. Колкото и банално да звучеше, той приличаше на жив Адонис.

- Не ви е добре - промърмори той, като загрижено я хвана за ръката и я поведе по тротоара. - Сигурно е заради жегата и влагата. Защо не влезете за малко в магазина ми?

Ариел понечи да откаже, но отново се почувства дезориентирана, а умът й не можеше да се съсредоточи дотолкова, че да намери нужните думи. Миг по-късно се озова в стая, натъпкана с антики.

Щом очите й привикнаха с мрачната вътрешност на магазина, Ариел забеляза огромния шкаф за книги в дъното на помещението.

- О! Вие имате книги.

- Да. Някои от тях са доста стари. Обичате ли книгите?

- Продавам ги.

- А-ха. Сигурно сте търговката на стари книги, която иска да наеме къща.

- Мили Боже, всички ли в града знаят коя съм аз? - попита тя смутено.

Устните му се извиха в бавна, опустошителна усмивка, която накара Ариел да почувства как дъхът й секва. Отдавна не бе й се усмихвал по този начин някой красив мъж и това се отрази добре на самочувствието й, което бе особено пострадало след нападките на Лусиен през последните няколко дни.

- Градът ни е малък, което означава, че клюките са основно развлечение - обясни той. - Тъй като стана дума за вас, нека се запознаем. Вие сте Ариел Смит, нали? - когато тя кимна утвърдително, той добави: - Казвам се Гейлън Морган.

Ариел го погледна невярващо. Едва ли щеше да бъде поразена повече, ако й бе казал, че е самия княз на нощта. По начина, по който Лусиен бе говорил за него, тя бе очаквала да види самия дявол.

- Радвам се да се запозная с вас, мистър Морган.

- О, повярвайте ми, мис Смит, удоволствието е мое. И, моля ви, наричайте ме Гейлън.

- Само ако вие ме наричате Ариел.

- Не бих ви нарекъл по друг начин. Защо не разгледате книгите ми, докато аз свърша нещо? Тъкмо ще си починете от жегата.

Ариел се поколеба при това предложение. Лусиен й бе казал, че не трябва да разговаря с никого. От нея се искаше само да вземе ключа и да се върне при Лусиен. Но целта на идването им тук бе да открият Гейлън, а след като бе попаднала на него, може би щеше да успее да научи нещо за Арманд.

- С удоволствие ще разгледам книгите ви.

Като посочи с ръка към рафтовете, Гейлън каза:

- Ваши са.

Гейлън излезе през задната врата, а Ариел се приближи към книгите. Нужен й бе само един поглед към гръбчетата им, за да се увери, че Гейлън е прав. Много от тях наистина бяха стари.

Измъкна една случайна книга и я разтвори. Скоро се почувства така, сякаш бе разтворила сандък със съкровище. Имаше стари наръчници по самолечение, готварски книги и учебници. Всичките можеха да бъдат лесно продадени, а цените им бяха абсурдно ниски. Но най-много я очарова огромната колекция от детски книги. Бяха цели дузини и Ариел продължаваше да ги издърпва и да ги нарежда край себе си, докато накрая пода край нея се затрупа. Не можеше да повярва, че бе попаднала на първото издание на "Алиса в страната на чудесата" от Луис Керол с автограф на автора. Прелисти книгата на последната корица и бе дори още по-удивена от написаната с молив цена.

- Намерихте ли нещо, което да ви харесва?

Ариел изненадано вдигна глава. Беше толкова погълната от книгите, че бе забравила за Гейлън. Сега се чудеше как бе възможно това. Той седеше на една табуретка, подпрял единия си крак на напречната подпора на столчето, а другия протегнал напред.

Погледът й премина по дългите му, обути в дънки крака, през тесните му бедра, към широките гърди. Докато очите й стигнат до лицето му, Ариел бе стигнала до извода, че Гейлън е един смайващ мъж. Определено бе открила нещо, което й допадаше и то нямаше нищо общо с книгите.

- Открих доста книги, които ме интересуват, но сигурен ли сте за цените?

Той се намръщи.

- Ако ви се струват твърде високи...

- Не са високи - побърза да го увери тя. - Честно казано, мисля, че доста от тях са подценени - тя посочи изданието на "Алиса в страната на чудесата", което лежеше в скута й. - Например тази книга може би представлява библиографска рядкост. Ако наистина е така, бихте могли да получите за нея много по-висока цена от посочената.

- На всички ли посочвате грешките им или аз съм специален случай? - провлече бавно Гейлън.

Въпросът беше преднамерен и Ариел има достатъчно разум да не се опитва да му отговори. Освен това бе достатъчно трезвомислеща, за да не приема насериозно флирта му. Гейлън Морган бе от този тип мъже, които биха флиртували с всяка срещната жена. Ариел отклони въпроса му с думите:

- Не обичам да мамя хората.

- Странна философия за една бизнес-дама.

Ариел сви рамене неловко.

- Да правиш на другите...

Гейлън се наклони напред, като се подпря с лакти на коленете си. Лицето му се озова толкова близо до нейното, че тя почувства дъха му върху бузата си, когато промърмори:

- Цените на книгите отговарят на търсенето, Ариел. Не търся богатство, а прехрана и моите нужди не са толкова големи. Така че, каквото пожелаете в този магазин, то е ваше. Само трябва да го поискате.

Ариел остана с ясното впечатление, че той не говори за книгите. Очите й срещнаха кехлибарения му поглед и намериха потвърждение на подозренията й. Гейлън гледаше към нея с такъв явен сексуален интерес, че Ариел почувства как желанията й неспокойно се размърдват в нея.

Бързо уталожи хормоните си, като си напомни, че Лусиен бе обявил Гейлън за враг. Точно сега й беше трудно да го повярва, но но можеше да си направи изводи само на базата на запознанството си с този мъж. Външният вид, както добре бе научили през последните няколко дни, можеше да бъде измамен.

Като се отдръпна назад, за да остави малка дистанция между тях, Ариел попита:

- Бихте ли ми запазили тези книги, ако ви оставя депозит?

- С удоволствие ще ви ги запазя при едно условие - отвърна той, като се протегна, за да докосне едно кичурче от косата й.

Щом го нави на пръста си и го погали, Ариел преглътна и попита дрезгаво:

- И какво е то?

- Почти е време да затварям. Защо не изчакате няколко минути и след това ще ви заведа на вечеря?

Молбата му сепна Ариел. Тя погледна към часовника си и с ужас установи, че беше почти пет следобед. Беше толкова погълната от книгите, че не бе обърнала внимание как отминава времето.

Инстинктивно посегна към гърдите си, където под блузата й се криеше кристала. В мига, в който го докосна, той стана много горещ. Горещината не я изгори, но я изплаши, тъй като чувстваше, че се дължи на настроението на Лусиен. Срещата с разгневения Лусиен Моргрет не беше сред събитията, които очакваше с нетърпение.

- Благодаря ви, но днес не мога да вечерям с вас - каза тя, като побърза да се изправи на крака. - Аз... м-м... трябваше да се срещна с един човек и вече съм закъсняла. Ще се опитам да дойде утре, за да се договорим за книгите.

Преди Гейлън да успее да възрази, тя бързо излезе от антикварния магазин. Този път не се чувстваше изгубена и се втурна към колата си. Когато я достигна, кристала така се беше нагрял, че сякаш я тресеше треска.

- Идвам, Лусиен - нетърпеливо прошепна тя, като седна вътре. - Само се успокой. Идвам!

Лусиен беше обезумял. Пътуването на Ариел не трябваше да отнеме повече от час, а я нямаше вече почти пет часа. Освен онзи единичен проблясък от кристала, малко след като бе тръгнала, не бе приемал нищо от нея. Какво, по дяволите, бе станало с нея?

Тъкмо се разхождаше по края на поляната, когато почувства нов проблясък от кристала. Като затвори очи, той се опита да се съсредоточи върху него, но, ако Ариел се бе опитала да го призове, явно й бяха попречили.

Отвори очи и се загледа в енергийната бариера. Първият му импулс бе да я пресече и да тръгне да търси Ариел, но ако тя не бе успяла да вземе ключа за къщата, щеше незабавно да бъде убит. Дори да бе взела ключа, нямаше да й помогне много, ако Гейлън я беше пленил. Гейлън щеше да открие кристала и да го унищожи, като по-този начин щеше да остави Лусиен практически безсилен, особено в зоната на кръга. Като водач на сборището, Гейлън не само разполагаше със собствените си сили, но незабавно можеше да привлече силите на останалите.

Най-добрият вариант за Лусиен бе да подмами Гейлън извън защитата на кръга. Без кристала той пак щеше да бъде в неизгодна позиция, но може би щеше да има някакви шансове, ако се биеха един срещу друг на неосветена земя.

Знанието, че взема правилното решение не облекчаваше чувството му за безсилие, а това го накара да се разгневи. С отминаването на минутите гневът му ставаше все по-силен. Посрещна с радост гнева, защото той държеше страха настрани.

Изведнъж Оумен тихо изръмжа. На Лусиен не му се наложи да се съсредоточава, за да разбере какво казва котката, тъй като неговия собствен остър слух също бе доловил звука на приближаваща се кола. Сигурно беше Ариел, защото чувстваше как с всяка секунда силата му нараства, което означаваше, че кристала се приближава. Но също така бе възможно Гейлън да използва кристала, за да го свари неподготвен.

Макар да намирисваше на страх и да го дразнеше дяволски, Лусиен си наложи да се скрие сред дърветата и да зачака. Един директен двубой с Гейлън сигурно би успокоил самочувствието му, но нямаше да рискува само себе си. Трябваше да мисли и за Ариел и Арманд. Без него те не биха имали никакви шансове.

Няколко минути по-късно Ариел зави към полянката. Тъй като кристалът беше толкова близо, силите му се бяха възвърнали напълно. След една бърза проверка, че Ариел е сама и напълно читава, гневът му избухна. Усети, че избухването му е предизвикано от облекчение, но това само изостри повече чувствата му.

Щом Ариел излезе от колата, той се приближи с широки крачки към нея и попита:

- Къде беше досега, по дяволите?

Ариел бе подготвена да посрещне гнева на Лусиен, но по-никакъв начин не можеше да се подготви за изражението на неподправена ярост, изписано на лицето му. Ето кой беше самият Дявол! Всички самозащитни инстинкти в нея крещяха да бяга и да се спасява, но беше толкова изплашена, че остана като вкоренена на мястото си.

Докато той продължаваше да приближава към нея, тя преглътна буцата страх в гърлото си и каза:

- Знам, че закъснях, Лусиен, но имам основателни причини.

- Слушам те - рече той с нисък, съскащ глас, като спря пред нея.

Беше застанал толкова близо до нея, че й се наложи да отметне глава назад, за да види лицето му. Отблизо смъртнобледото му изражение беше още по-ужасяващо и Ариел отново преглътна. След това се впусна в подробен разказ на пътуването си, като започна от автомобилната катастрофа и Шана, и завърши със запознанството си с Гейлън.

С всяка дума, която Ариел казваше, вятърът се засилваше, докато накрая ги заблъска с вихрена сила. Едва след като спря да говори, тя забеляза, че вятърът духа само там където стояха тя и Лусиен, никъде другаде. Освен това видя, че кристалът под бялата й блуза излъчва червена светлина.

Ариел не се усъмни дори за миг, че Лусиен е причинил и двете явления, а щом очите му започнаха да тлеят, тя страхливо отстъпи крачка назад. Лусиен сграбчи ръцете й и я дръпна към себе си. Въпреки желязната си хватка, той не й причиняваше болка, но тя можеше да почувства, че е на границата да изгуби контрол над себе си.

- Лусиен, моля те, успокой се - настойчиво го помоли тя. - Плашиш ме.

Отначало си помисли, че той не я е чул, но след това очите му започнаха да стават нормални. Миг по-късно Лусиен я пусна, а заедно с това спря и вятъра. Поглеждайки към блузата си, Ариел с облекчение видя, че кристала вече не свети в червено. Без да откъсва бдителния си поглед от Лусиен, тя прегърна с ръце раменете си и си пое дълбоко дъх, опитвайки се да забави препускането на сърцето си.

Още няколко случки като тази и на Лусиен нямаше да му се наложи да я убива. Сърцето й просто щеше да се пръсне от страх, призна си тя, докато размишляваше над току-що случилото се. Вече се бе сблъсквала с тлеещите му очи и промяната в цвета на кристала, така че знаеше, че тези ефекти се дължат на настроението му. Но факта, че можеше да прави вятър, определено беше изнервящ. Започваше да се чуди какви ли още други способности не бе демонстрирал. Това я ужасяваше, тъй като показваше до каква степен е зависима от неговата милост. От друга страна я привличаше, тъй като не можеше да си представи какво ли би било, ако разполагаше с подобна мощ.

Лусиен прекара пръсти през косата си, докато гледаше как Ариел прегръща раменете си в самозащита. Винаги се бе гордял със самоконтрола си. Както често бе му казвал дядо му, изключителният магьосник се познаваше по това, че винаги владееше емоциите си. Тази черта беше от особена важност за магьосника, предопределен да стане висш свещеник, каквато съдба очакваше Лусиен, преди Гейлън да бе разрушил всичко.

Но откакто се бе запознал с Ариел, започна да се хваща, че от време на време губи самообладание и това го тревожеше. Това можеше да означава само, че магията, която й бе направил, набираше сила. Изключително важно бе бързо да намери Арманд, защото колкото повече време отнемеше, толкова по-трудно щеше да бъде да развали магията.

- Забеляза ли някакви следи от Арманд? - попита той.

- Не - отговори Ариел.

- Разкажи ми за запознанството си с Гейлън.

- Вече ти разказах.

- Разкажи ми отново и не пропускай нито една подробност, дори да ти се струва несъществена.

Като изпусна покорна въздишка, Ариел повтори разказа си. Когато свърши, Лусиен каза:

- Разкажи ми я отново.

Ариел го погледна с досада.

- Защо?

- Защото пропускаш нещо.

- Нима ме обвиняваш, че те лъжа.

Лусиен повдигна вежди.

- Лъжеш ли ме?

- Не, разбира се!

- Тогава значи нямаш нищо против да разкажеш историята още веднъж.

- Лусиен, няма никаква причина да я повтарям. Казах ти всички съществени подробности.

- Казала си ми всички съществени подробности? А какво пропусна?

- Нищо важно - промърмори тя, като извърна глава към гората.

- Остави преценката на мен - заяви той с тон, който убеди Ариел, че Лусиен няма да се откаже, докато не му разкаже всичко още веднъж.

Ариел му отправи изпепеляващ поглед, но той дори не потрепна.

- Добре, щом искаш да знаеш. Гейлън флиртуваше с мен.

Веждите му се вдигнаха още по-високо.

- Флиртувал е с теб?

- Не е нужно да звучиш толкова изненадан - раздразнено промърмори тя. - Независимо дали вярваш или не, но някои мъже ме намират привлекателна.

Лусиен отиде до колата, подпря се на предната броня и потъна в замислено мълчание. Ариел го загледа с нарастващи опасения.

След като изминаха няколко минути, тя не можеше повече да издържа напрежението.

- Какво има, Лусиен?

Той примигна, сякаш се изненада, че я вижда тук.

- Гейлън знае коя си или поне по някакъв начин те свързва с Арманд.

Ариел до такава степен се слиса от думите му, че само го зяпна удивено. Най-накрая успя да набере достатъчно самообладание, за да каже:

- Това е абсурд. С нищо казано или направено не показа, че знае моята самоличност.

- Повярвай ми, Ариел, той знае. Първата улика е посещението ти в агенцията за недвижими имоти. Не мислиш ли, че се е получило дяволски удобно, когато неочаквано са извикали Корин по телефона, докато си се колебаела за попълването на формуляра?

- Бях прекалено заета в търсене на изход от ситуацията, за да размишлявам много - призна Ариел. - Но, Лусиен, понякога се случват съвпадения.

- Не е било съвпадение - мрачно отговори той. - Целта на формуляра, който са искали да попълниш, е била да установят истинската ти самоличност. Когато си казала, че тръгваш и ще се върнеш по-късно, Корин се е свързала телепатично с Гейлън. Той вероятно е решил, че си решила да останеш извън кръга и докато успее да прецени дали представляваш заплаха, за него е било от особена важност да те задържи в контролираната от него сфера. Но би изглеждало странно, ако Корин изведнъж заяви, че няма нужда да попълваш формуляра. Тогава той се е обадил по телефона, за да направят всичко да изглежда естествено.

Преди два дни Ариел би се присмяла на идеята, че Корин и Гейлън биха могли да осъществят толкова сложна мисловна връзка. Но изглежда, че Лусиен редовно четеше мислите й. Освен това не можеше да забрави обезпокоителният момент с Шана Морланд, когато бе убедена, че жената е прочела мислите й.

Ариел нервно пристъпи от крак на крак и възрази:

- Това все още не доказва, че знаят коя съм аз. Може би просто е искал да ме провери, защото съм чужденка.

Лусиен поклати глава.

- Той не би си губил времето с непозната, освен ако не сметне, че представлява заплаха. След като си се измъкнала от попълването на формуляра и си настояла да платиш в брой, на него не му е останала друга възможност, освен да се приближи директно до теб. Той е предизвикал объркването ти, след което те е отвел на място, където лесно можеш да отвлечеш вниманието си - в антикварния магазин с книгите. Преценил е, че докато си заета с тях, защитните ти сили ще бъдат снижени и той с лекота ще може да определи коя си и защо си дошла. Но магията ми е била на мястото си, така че всичко, което е опитал, е било безуспешно. Като е разбрал, че си омагьосана, той е решил да поведе флирт с теб, като се е надявал, че като погъделичка суетата ти, ще успее да те подмами да му кажеш кой е направил магията. Само по себе си това е успокояващо, защото ако е подозирал, че съм аз, тогава просто е щял да привлече силите и на останалите и да развали магията. Тъй като се е държал предпазливо, това означава, че има причини да смята, че е в опасност от друг магьосник, могъщ колкото него самия. Страшно ми се иска да знам кой е той и какво означава всичко това.

Ариел знаеше, че Лусиен не очаква отговор, затова и не му предложи. Вместо това се замисли над намека му, че е толкова прозрачна, та един обикновен флирт да разкрие всичко в нея. Гейлън може и да е великолепен мъж, от който можеш да припаднеш в несвяст, но тя имаше достатъчно разум, за да задържи домогванията му на разстояние. Все пак се отказа да изкаже на глас размишленията си. Лусиен беше прекалено непостоянен и не знаеше с какво може да го изкара от равновесие. Едно избухване на магьосник на ден беше почти на горната граница на издръжливостта на нервите й.

- Ако приемем, че всичко, което казваш е вярно, как Гейлън е научил коя съм аз?

Лусиен сви рамене.

- Вероятно го е научил от Арманд.

Коленете на Ариел се разтрепериха при това заключение. Арманд винаги се бе държал внимателно, така че работата му да не я поставя в опасност. Единственият начин, по който Гейлън би могъл да го узнае от него, бе насилственото получаване на информация.

Изглежда, че Лусиен четеше мислите й, тъй като изведнъж каза:

- Ариел, не мисля, че Гейлън би наранил Арманд физически.

Може би щеше да приеме уверенията му, ако не бе употребил думата "физически". Изведнъж си спомни как бе попитала Лусиен дали Арманд е жив. Той й бе отвърнал: "В смисъла, в който питаш, да." Не беше нужно да е гениална, за да се досети, че Гейлън би могъл да нарани брат й по друг начин.

Защо изчака толкова дълго, преди да тръгне да търси Арманд? Защо изобщо му позволи да се захваща с тази откачена история? От мига, в който й разказа за сборището, Ариел усещаше, че има нещо гнило. Никога нямаше да си прости, ако с Арманд се случеше нещо.

При първото парване на напиращите в очите й сълзи, тя премигна, като си каза твърдо, че плачът няма да й помогне с нищо. Но колкото повече се опитваше да сдържа сълзите, те изглеждаха толкова по-твърдо решени да излязат на повърхността. Накрая, като реши, че се бие за спечелването на изгубена битка, тя зарови лице в дланите си и се разрида.

Когато Ариел заплака, Лусиен я погледна слисано. Не знаеше как да се справя с плачещи жени. Вещиците никога не плачеха. Те кълняха и беснееха, и запращаха разни летящи предмети към главите на магьосниците. Но си спомняше смътно, че майка му се беше отдавала на тази странна болест веднъж или два пъти и тогава баща му я беше прегръщал и целувал.

Лусиен предпазливо се приближи до Ариел и я прегърна. Щом тя притисна лице към гърдите му и започна да ридае неутешимо, той реши, че прави нещо напълно погрешно. Тъй като явно прегръдката не помагаше, той реши да използва стандартното средство на магьосниците за успокояване на вещици. Хвана брадичката й, повдигна лицето й към своето и я целуна.

Сърцето на Ариел ускори ударите, щом Лусиен приближи устните си към нейните. Предишната вечер целувката му беше безмилостна, наказваща. Но тази беше настойчива, гладна, сякаш му беше недостатъчна и Ариел се вкопчи в него, преди умът й напълно да схване какво става.

Докато я обземаше приятната тръпка на нарастващото желание, Ариел изпищя мислено: "Това е лудост! Та аз дори не харесвам този мъж!"

Това не я възпря да простене одобрително, щом той притисна бедрата си към нея, като по този начин й даде достатъчно доказателство за собствения си нарастващ копнеж. Ръката й по своя воля се промъкна до кристала и когато пръстите й го докоснаха умът й се наводни с еротични усещания. Най-шокиращото бе, че всички те бяха мъжки и толкова прелъстителни, че тя бе омаяна от тях.

Усещаше физически как ръцете на Лусиен я прегръщат, но умът й бе изпълнен с докосването на твърдите й зърна, притиснати в гърдите му и с притискането на корема й в ерекцията му. Щом кракът му се промуши между бедрата й и се притисна в топлината й, туптящата тежест на слабините му я прониза с такава сила, че си помисли, че би могла да умре от нея.

Той нетърпеливо разкопча блузата й, но щом плъзна длан под тъканта, за да обхване гърдите й, пръстите му докоснаха кристала. Ариел го почувства толкова горещ, че сякаш изгори. Разбра, че топлината беше отражение на нейната собствена възбуда. Това познание го възпламени и след това в отговор възпламени и нея.

Именно поради това тя се изненада толкова много, когато Лусиен я отблъсна от себе си. Погледна замаяно към лицето му и можеше да се закълне, че на него е изписано съжаление. Реши, че си е въобразила, защото вече гледаше към нея толкова хладно, че я побиха мразовити тръпки.

Изведнъж той й обърна гръб и рязко й заповяда:

- Стегни се, Ариел! Трябва да отидем в къщата и да направим план за спасяването на брат ти.

Отначало Ариел се вцепени от рязкостта му, но след това избухна в справедливо възмущение. Два пъти я бе целувал и след това се бе отнасял с нея така, сякаш беше някакъв парий.

Колкото повече размишляваше, толкова повече подлудяваше. Прокле го мислено, закопчавайки блузата си. Когато минута по-късно гордо мина покрай него, тя се закле мислено, че ако някого отново я докосне, ще го удари право по големия, надменен, магьоснически нос.

 

 

Глава Седма

"Какво остава от душата
целувката щом спре?"

Р. Браунинг

От три години насам Лусиен си представяше как ще се върне у дома, но след като двамата с Ариел се бяха качили в колата и бяха навлезли в кръга, чувството за нещо нередно в сборището беше толкова силно, че почти можеше да го пипне. Механично посегна към кристала, за да добие повече проницателност и установи, че Ариел все още го носи на шията си.

По дяволите! Защо не бе взел кристал от нея, още преди да бяха навлезли на територията на сборището?

"Защото бе толкова погълнат от целувката с нея, че изобщо забрави за кристала. Подобни грешки ще убият и двама ви."

Като тръсна глава, отвратен от себе си, Лусиен понечи да поиска кристала от Ариел. Тя се бе отпуснала на вратата, а в очите й блестяха нови сълзи. Лусиен се изненада от неочаквано нещастния й вид и се свърза с ума й, за да провери какво не е наред. Все още се безпокоеше за Арманд, убедена, че с него се е случило нещо ужасно и винеше себе си за това.

Неоснователните самообвинения бяха толкова чужди на Лусиен, колкото и сълзите и той насочи вниманието си обратно към пътя, озадачен от самобичуването й. В него нямаше логика, защото Ариел нямаше нищо общо с решението на Арманд да дойде тук. Факта, че тя се обвиняваше за затрудненията на брат си за него бе не само истински объркващ, но и напълно абсурден.

Понечи да изрази мнението си, но се отказа, тъй като се опасяваше, че може да я накара отново да избухне в плач. По-добре да се срещне със сто гневни вещици, отколкото отново да преживее това усещане. Но беше важно да я извади от състоянието й на депресия. Магията му можеше да направлява мислите й, но не можеше да контролира емоциите й. За да се справи успешно, а по възможност и безопасно, с Гейлън, тя трябваше да бъде спокойна и напълно съсредоточена.

Но как можеше да развесели една простосмъртна, зачуди се смутено той. Тъй като наближаваха къщата, реши да остави въпроса за по-късно. Тази вечер нямаше да се среща с Гейлън и това му даваше достатъчно време да стигне до някакво решение. Засега трябваше да се погрижи да влезе незабелязано в къщата. Щом наближиха отбивката към дома му, той зави към банкета.

Ариел погледна объркано към Лусиен, щом колата спря.

- Защо спираме?

- Сигурен съм, че Гейлън е оставил някой да наблюдава къщата. За мен е важно да открия кой е той, така че остатъка от пътя ще измина пеша - обясни той. - Всичко, което ти остава, е да минеш онзи завой, след което ще видиш пред себе си черен път. Карай по него в продължение на половин миля и ще излезеш при къщата. Щом стигнеш там, влез направо вътре и ме чакай. Ако някой се приближи, не го кани вътре. Това е много важно, Ариел. Не трябва никого да каниш в къщата! Разбираш ли?

Лусиен й говореше с педантичния тон, с който се поучаваха деца и Ариел се намръщи раздразнено.

- Разбира се, че разбирам. Не съм идиот, Лусиен. Мога да следвам прости инструкции.

Оумен изръмжа тихо, сякаш възразявайки на твърдението на Ариел. Тя се обърна и й метна свиреп поглед. Котката оголи зъбите си и изфуча в отговор. Лусиен издаде звук, който прозвуча подозрително подобно на смях, но тъй като вече излизаше от колата, Ариел не можа да се убеди дали е така. Ако се бе развеселил, усещането е било кратковременно, защото след като тя се настани на шофьорското място, той затвори вратата и я изгледа мрачно през прозореца.

- Помни, Ариел! Върви направо в къщата и...

- ...не пускай никого вътре - раздразнено довърши тя. За да се убеди, че лекцията е приключила, тя добави: - Тръгвам. Ще се видим в къщата.

Лусиен кимна и навлезе между дърветата, последван по петите от Оумен. Докато Ариел ги гледаше как се скриват, внезапно я обзе паническото чувство, че е изоставена сама. Поклати неодобрително глава. Всичко, което се искаше от нея, бе да влезе в една празна къща, за Бога. Трябваше да престане да бъде толкова страхлива.

 

Докато Ариел потегляше, Лусиен направи магия на себе си и Оумен, която ги превръщаше в практически невидими и щеше да заглушава всеки звук, който можеха да издадат. И добре стори, защото малко след това в началото на черния път преминаха край един млад магьосник и неговия питомец. Стомахът на Лусиен се сви от опасения. Гейлън използваше деца, за да държи под око Ариел и едва ли можеше да се измисли по-дяволски план да се проникне през защитата й. Лусиен й бе казал да не пуска никой в къщата, но не бе сигурен дали тя няма да пусне някое дете, защото простосмъртните не считат децата за заплаха.

Не че децата в сборището бяха заплаха или, ако ставаше дума за това, биха й навредили. Техните сили, дори да се сплотяха, не бяха достатъчно големи, за да направят нещо повече от незначителни магии. Но това, което можеха да направят, бе да отворят прохода, от който се нуждаеше Гейлън, за да започне работа по магията си над Ариел.

Изруга отново, щом си спомни, че пак е забравил да вземе кристала от нея. Магията му щеше да свърже умовете им здраво, само ако тя влезеше в контакт с Гейлън. Във всички останали случаи, за да се свърже с нея щеше да му е нужен кристала.

Проклятие! Защо не бе предвидил, че могат да настъпят подобни обстоятелства и не бе направил магията по-силна?

Защото колкото по-силна бе магията, толкова по-трудно щеше да я развали. Ако се опиташе да защити себе си, можеше да обрече всички на гибел.

 

Ариел стигна до къщата и я загледа тревожно. Беше огромна, триетажна, облицована с камък сграда, обраснала с бръшлян, със същите източени сводове и стройни кулички, както в търговската част на града. От двете й страни растяха гигантски дъбове и борове, които образуваха тучен зелен балдахин над покрива й. Беше запазен естествения вид на местността, така че вместо трева пред къщата в изобилие растяха папрати и горски цветя. Но въпреки цялата красота, която я обграждаше, в къщата имаше нещо зловещо, подобно на прокълнат замък от приказките.

Ариел неохотно излезе от колата и тръгна към постройката. Тъкмо бе стигнала до входната врата, когато от дърветата изскочи малко черно-бяло кученце. Спря в основата на верандата и я залая.

Ариел незабавно отстъпи към вратата и погледна наежено кучето. Макар да обичаше кучета, веднъж, когато беше на десет години, едно я беше ухапало, и оттогава се приближаваше предпазливо към тях, особено към тези, които лаеха. Бе научила и то по неприятния път, че старата поговорка "куче, което лае, не хапе" не винаги е вярна.

- Знак няма да ви ухапе. Просто иска да ви поздрави - каза нечий слаб глас.

Ариел извърна глава в посока на гласа и видя едно момиче на около дванайсет години, застанало до ъгъла на къщата. Беше тъкмо в кльощавата възраст на пубертета - само ръце и крака. Със силно къдравата си червена коса и луничаво лице приличаше на герой от детска приказка, но вниманието на Ариел бе привлечено от очите й. Те имаха същия бледосин цвят като на Лусиен и същата странна проницателност. Дали не му беше роднина?

- Здрасти, аз съм Ариел - колебливо се усмихна тя.

- Знам - отвърна момичето и пъхна ръце в джобовете си. Тръгна небрежно към кучето, което спря да лае. Като застана до него, тя погледа с любопитство към Ариел.

- Аз съм Лили.

- Радвам се да се запозная с теб, Лили.

Момичето кимна.

- Жадна съм. Може ли да си пийна вода?

- Разбира се - каза Ариел, като извади ключа от портмонето си и се обърна да отключи вратата. - Трябва само да открия къде е кухнята и да намеря чаша.

Отвори вратата и се обърна с намерението да покани Лили вътре. В този миг в ума й проблесна заповедта на Лусиен: "Не трябва никого да каниш в къщата." Едва ли е имал предвид едно дете.

Но щом очите на Ариел срещнаха призрачния поглед на Лили, тя реши, че е по-добре да бъде свръхпредпазлива, отколкото да провокира гнева на Лусиен.

- Ей сега ще се върна с водата.

Щом влезе в къщата, Ариел импулсивно погледа през рамото си. Момичето и кучето бяха изчезнали.

Излезе навън и огледа околността за някаква следа от тях. Нямаше нищо - нито звук, нито движение. Как бяха изчезнали толкова бързо и безшумно? Да не би момичето и кучето да бяха духове? Но това беше абсурд. Не съществуваха духове.

"Откъде знаеш? До вчера мислеше, че не съществуват магьосници, но сега си убедена в противното."

Объркана и доста обезкуражена, тя се върна в къщата, затвори вратата и се огледа тревожно. От начина, по който дърветата обграждаха къщата, предполагаше, че вътре е тъмно, но големите, открити прозорци пропуска достатъчно, макар и приглушена светлина.

Намираше се в помещение, което изглежда, че беше голяма дневна стая с гол дървен под и сводест таван. Едната стена бе изцяло заета от каменнна камина. Камъните бяха така наредени, че образуваха както полица над камината, така и десетки тесни каменни полици, разположени от пода до тавана. Полиците бяха отрупани със стари буркани, пълни с нещо, което приличаше на сушени треви. Пред камината се намираха две очевидно ръчно изработени дървени кресла с широки облегалки за ръцете и избелели възглавници на гърба и седалката. С изключение на малката ръчно изработена масичка, поставена между креслата, нямаше никаква друга мебелировка, нито дори лампа или картина.

Ариел влезе навътре в стаята, а стъпките й кухо отекнаха в тишината. Тъй като бе привикнала със спартанския начин на живот, който водеше брат й, аскетичността на помещението не я изненада така, както би учудила някой друг. Тъй като Арманд постоянно отсъстваше, той никога не се безпокоеше от липсата на мебелировка, но Лусиен бе посочил, че членовете на сборището рядко напускат магическия кръг. Ако това беше вярно, логично бе да се стараят да направят домовете си колкото е възможно по-удобни.

Предполагаше, че простотата може да е част от начина им на живот, но това някак не се връзваше с представата й за сборището. Ако, както подозираше, те бяха сатанисти, дали не трябваше да бъдат епикурейци? В края на краищата какъв бе смисълът да следват Дявола, ако той не ги възнаграждаваше материално?

С нарастващо любопитство тя се приближи към камината и заразглежда бурканите. Определено бяха пълни с изсушени растения, но нямаха етикети. Някой от стъклениците, които не можеха да бъдат достигнати с ръка, бяха покрити с такъв дебел слой прах, че със сигурност не бяха пипани от години.

- Е, къде са очите от саламандър и спиртосаните криле от прилеп? - промърмори тя и нервно се обърна с лице към стаята.

Не беше сигурна какво привлече вниманието й към пода. Може би просто нямаше върху какво друго да фокусира погледа си. Но щом погледа й проследи сложната мозаечна плетеница, тя изведнъж разбра защо в тази стая не беше нужна мебелировка. В центъра на пода беше вградена огромна пентаграма, заобиколена от две окръжности. Между двете окръжности бяха разположени странни символи, които изглеждаха неразбираемо и изглеждаха така обезпокояващо, както онези, които бе видяла на вратата на "Вещерска отвара".

Едва тогава Ариел проумя, че това не беше дневна, а... Как сатанистите наричат мястото, където извършват обредите си? Често казано, не искаше да знае. Искаше само да се махне оттук! Сега вече знаеше къде се намира Арманд и можеше да отиде до най-близкия полицейски участък за помощ.

Освен ако... тя все още нямаше доказателство, че Арманд се намира в Сенктюъри. Без доказателство, което би потвърдило правотата й, подозираше, че едва ли ще получи повече помощ, отколкото от полицията във Филаделфия. Проклятие! Какво можеше да бъде то?

Подскочи при силното почукване по вратата, което незабавно бе последвано от:

- Ариел, аз съм. Отвори вратата и ме покани да вляза.

Беше Лусиен и звукът на гласа му извади на повърхността всичките й опасения. Той продължаваше да твърди, че иска да й помогне да открият Арманд, но защо изобщо се бе свързал с Арманд и му бе казал за сборището? Единствената причина, за която се досещаше беше, че е искал да отмъсти загдето са го прокудили, но ако това беше вярно, защо тогава не бе дошъл с Арманд, както бе дошъл с нея? Защо го бе изпратил тук сам? Дали Арманд не бе послужил като средство за връщането му в сборището? Дали не бе го изпратил, за да послужи за някакво жертвоприношение? Дали не я бе довел тук поради същата причина?

"Позволяваш на въображението ти да вземе връх", упрекна я вътрешния й глас.

Но Ариел не беше убедена, че си фантазира прекомерно. Напротив, колкото повече размишляваше, толкова повече заключенията й добиваха смисъл.

В такъв случай какво трябваше да стори, отчаяно се зачуди тя, докато Лусиен отново задумка по вратата и закрещя:

- Проклятие, Ариел, покани ме вътре!

Без дори да осъзнава какво прави, тя докосна кристала и прошепна:

- Арманд, какво да правя?

Последва пукащ звук и въздухът изведнъж се изпълни със статично електричество, което изправи всички косми по тялото й. Щом от кристала се заизлива светлина, тя изскимтя и невярваща на очите си се втренчи в сцената, която се разиграваше пред нея. Арманд седеше в центъра на пентаграмата. Косата му, която винаги беше по-дълга от обичайното, бе достигнала раменете му и освен това беше с брада. Но Ариел бе ужасена от това, че косата и брадата му бяха напълно бели. Още по-лошо, той се взираше в нея с пусти очи.

- Арманд! - отчаяно изпищя тя към страховития му образ, но щом свали ръка от кристала, за да го докосне, Арманд изчезна. Заедно с това пукащия звук стана по-силен, а въздухът още по-наситен с електричество, което затрудняваше дишането й.

- Проклятие, Ариел, повикай ме да вляза! - изрева отново Лусиен, като продължаваше да думка по вратата. - Чуваш ли ме, Ариел? Трябва да ме поканиш да вляза и то веднага!

Ариел погледна зашеметено към мястото, където Арманд бе седял на пода. Изведнъж се почувства слаба и замаяна, а край нея се чуваше някакво тънък, монотонен напев. Сякаш цялата къща крещеше срещу нея, а звукът ставаше все по-силен и по-силен, докато накрая започна да й се струва, че тъпанчетата й ще се спукат.

Когато започна да се чувства така, сякаш мозъкът й все миг щеше да се разкъса, тя се строполи на колене, запуши уши с ръце и запищя:

- Спрете!

Но усилията й да надвика агонизиращия шум сякаш само го усилиха. Като осъзна, че единствения начин да избегне врявата бе да излезе от къщата, тя се опита да стане, но мускулите й сякаш се бяха превърнали на каша. Сви се на пода в трепереща купчина. Опита се да пълзи, но тялото й просто отказваше да й съдейства. Беше попаднала в капан!

О, Боже, какво да правя!

Докосни кристала и мисли за мен, така че да мога да дойде при теб!

Думите изненадаха Ариел, защото можеше да се закълне, че ги казва Лусиен. Но това беше невъзможно. Лусиен не беше тук.

Но той беше тук, смътно осъзна тя. Можеше да чуе над какафонията как думка по вратата и вика името й. Тогава защо не дойдеше при нея, за да я спаси? Той ли я подлагаше на това мъчение? Сигурно беше така. Вероятно бе направил нещо ужасно с Арманд и сега го правеше с нея.

По дяволите, Ариел! Докосни кристала и мисли за мен!

Яростта в мисловната заповед на Лусиен тласна Ариел към рефлекторно подчинение, при все че не беше лесно да достигне кристала. Ръката й сякаш пренебрегваше заповедта на мозъка да се премести. Като затвори очи, тя си наложи да заглуши доколкото може убийствения шум и да се съсредоточи върху изпълнението на тази задача.

Сякаш измина цяла вечност, преди ръката й най-сетне да се вдигне и след това едва-едва успя да достигне кристала. Но се справи и едва го бе докоснала, когато вратата се отвори.

Лусиен влетя в стаята с такава скорост, че Ариел го видя като размазано петно. Застанал над нея, той хвърли някакъв златист прашец във въздуха и извика някакви неясни думи. Миг по-късно шумът спря.

Ариел погледна немощно към Лусиен, неспособна да реши дали факта, че го вижда, я плаши или радва. Все още стоеше над нея с разтворени крака и ръце на кръста. Стойката му говореше за яростта му, но щом погледна към нея лицето му така пребледня, че Ариел нямаше да се учуди, ако го видеше да се превръща в лигав демон.

Тя облиза нервно устните си и се опита да седне. Едва бе успяла да се подпре на лактите си, когато Лусиен я вдигна в скута си с такава лекота, сякаш вдигаше малко дете.

Като я притисна до гърдите си, Ариел се озова очи в очи с гневния Лусиен. Само по себе си това бе достатъчно обезкуражаващо, но, комбинирано с неочакваното осъзнаване на силата му, й подейства направо плашещо. Вероятно можеше да се справи с нея просто като я стиснеше веднъж по-здраво.

Но ако възнамеряваше да я нарани, нямаше да й спасява живота, както току-що бе сторил. А Ариел не се съмняваше, че ако бе останала още малко изложена на онзи ужасен шум, това щеше да означава смъртта й.

Докато я носеше по мрачния коридор, Ариел отпусна глава на рамото му и затвори очи. Мускулите й все още бяха като желе и не можеше да си спомни някога да се е чувствала толкова изтощена.

Изглежда, че беше задрямала, защото следващото нещо, което видя бе как Лусиен я слага на едно легло. Погледна го смутено. Имаше нещо, което трябваше да му каже, но дори живота й да зависеше от това не можеше да си спомни какво беше то.

Понечи да каже нещо, но преди мозъкът й да успее да формулира думите й Лусиен поднесе малко шишенце към устните й и изля съдържанието му в устата й.

Щом клепачите й се отпуснаха тежко тя изведнъж си спомни, че искаше да каже на Лусиен за Арманд. Опита се да се разсъни, но Лусиен притисна длан към челото й и напя:

- Сега аз се грижа за теб, Ариел, и е важно да ми се подчиниш. Не мисли. Просто спи.

В гласа му имаше някакъв странен, мелодичен напев, който я приспа, въпреки настойчивото желание на мозъка й да стои буден. Докато усещаше, че се унася, продължаваше да го чува как казва:

- Подчини ми се, Ариел. Подчини ми се.

Тази заповед я накара да потрепери, защото най-сетне Ариел разбра, че нямаше друг избор. По някакъв начин Лусиен бе успял да се сдобие с власт над душата й и тя осъзна, че не можеше да му се противопостави, дори и да искаше.

 

Докато Лусиен наблюдаваше бледото, заспало лице на Ариел, сред емоциите му цареше такава бъркотия, че дори не се опитваше да я подреди. Вместо това се прокле, че се бе показал такъв глупак. На първо място не трябваше да изпраща Арманд тук, а след това не трябваше да задълбочава грешката с довеждането на Ариел. Ако тя беше прекарала още една минута в онази какафония, щеше да изгуби ума си. Дори сега съществуваше някаква възможност да е получила някакви необратими увреждания. Именно затова й бе дал приспивателната отвара. Беше важно да поспи, така че психиката й да има възможността да се възстанови от травмата.

Приглади косата си с ръка, все още зашеметен от случилото се. От Оумен бе научил за разговора на Лили с Ариел. Котката бе докопала информацията от питомеца на Лили. Освен това бе научила, че Ариел бе отказала да покани Лили в къщата. Затова се бе изненадал, когато, при приближаването му към къщата, направената магия започна да пращи край него.

Но как Гейлън бе успял да проникне в омагьосаната сграда, зачуди се объркан той. След като Ариел бе влязла във владение на дома, единствения начин, по който Гейлън можеше да добие подобна сила бе само ако той или някой друг под негов контрол влезеха в къщата по нейна покана, а Ариел бе отпратила Лили. Лусиен подозираше, че Гейлън е омагьосал къщата преди пристигането на Ариел, но въпреки това нямаше да успее да приведе магията си в действие, ако не бе получил някаква форма на покана. Така че въпросът беше как бе успял да го направи?

Имаше само един начин да разбере, мрачно осъзна той. Трябваше да използва кристала, за да претърси ума на Ариел и да я накара да изживее наново минутите, преди магията на Гейлън да влезе в действие. Но дали Ариел бе достатъчно силна, за да издържи на подобно напрежение? Ако нямаше достатъчно сили, можеше да се окаже, че е довършил онова, което Гейлън бе започнал - унищожаването на разсъдъка й.

Първият му подтик бе да я остави да оздравее, но после разбра, че би било твърде опасно да чака толкова дълго. Докато не разбереше какво бе привело магията в действие, нямаше да успее да се пребори с нея. Докато я чакаше да дойде в съзнание, Ариел можеше по невнимание отново да задейства магията и този път може би нямаше да успее да я спаси.

Преди да е успял да промени решението си, той започна да разкопчава блузата й и посегна към кристала, който лежеше между гърдите й. Щом ръката му докосна плътта й, собствената му магия незабавно влезе в действие, като изпрати вълни от задоволство през телата им.

Като пренебрегна нарастващото напрежение в слабините си и желанието, което усещаше, че се надига в утробата й, Лусиен внимателно проучи ума й. Като се увери, че Ариел спи спокойно - или поне дотолкова спокойно, доколкото позволяваше разбуденото желание - той поведе спомените й назад към онзи момент, когато той и Оумен я оставиха на пътя.

През следващите няколко минути Лусиен изживя пътя й до къщата и срещата с Лили и Знак. Щом почувства възбудата й от изчезването на Лили, той започна да въвежда успокояващи вълни в мозъка й. Едва след като се увери, че отново е спокойна, той я поведе по-нататък през спомените й.

Преживя разглеждането на стъклениците по рафтовете и се вкамени, когато Ариел разпозна пентаграмата на пода. Ариел не трябваше да я види, а камо ли да разпознае какво представлява, защото над всички простосмъртни, които навлизаха в долината, действаше обща магия. Тогава защо я бе видяла и разпознала?

Защото Гейлън е искал да я види и разпознае!

Но защо Гейлън би искал това, удиви се той. Отговорът сигурно се криеше някъде по-нататък. Поведе Ариел внимателно през спомените й, тъй като разбираше, че е достигнал опасен стадий. Страхът й стана осезаем, докато се колебаеше дали да отиде в полицията, а след това последва почукването му по вратата, което я хвърли в истинска паника.

Изруга се загдето бе постъпил по този начин. Беше толкова погълнат от желанието си да я накара да запомни, че не трябва да кани никого в къщата, че бе забравил да осигури собствената си покана. Без нея той просто не можеше да влезе, поради което не можа да й се притече на помощ, преди Ариел да бе докоснала кристала и да бе го призовала.

Отново я поведе из спомените й. Когато Ариел докосна кристала и попита брат си какво да прави, Лусиен се ужаси от вида на Арманд, така както се бе ужасила Ариел.

Бързо свали ръката си от кристала, тъй като разбираше, че е прекалено опасно да продължава да рови в паметта й. Освен това повече не се налагаше. Бе получил търсения отговор и за първи път в живота си изпитваше истински страх. Гейлън не бе омагьосал къщата. Той бе направил магия на Арманд. Всеки, който произнесеше името му в района на сборището и след това отвърнеше на образа му щеше да бъде подложен на наказанието, от което току-що бе пострадала Ариел. Плашеше го това, че единствения начин Гейлън да изпълни подобна опасно, унищожително заклинание бе употребата на Старите магии.

Още щом достигна до това заключение, Лусиен недоверчиво поклати глава. Не бе възможно Гейлън да прилага Старите магии. Та те бяха забранени преди повече от двеста години! Дори дядото на Лусиен, който беше висш свещеник на сборището, не знаеше думите, които ги привеждаха в действие. Те включваха употребата на тъмните сили и ако не се насочваха правилно бяха не само опасни, но и потенциално зли.

Но щом отново погледна бледото лице на Ариел, Лусиен разбра, че именно така Гейлън го бе победил, вземайки по този начин управлението на сборището в свои ръце. Това обясняваше също така странните сънища, които бе имал напоследък и които го бяха накарали да потърси съдействието на Арманд, а така също и усещането за нещо нередно в сборището. Злото от сънищата му е било реалност.

При това заключение изчезнаха всички надежди да се справи с Гейлън. Дори най-могъщият магьосник би се затруднил да надмогне такава сила. А той беше прокуден мелез, които се нуждае от кристал, за да достигне нивото на чистокръвен магьосник. Още щом Ариел се събуди, ще я качи в колата и ще побързат да се махнат оттук.

"А с Арманд какво ще стане?", обади се съвестта му. "Ти го изпрати тук, значи ти трябва да го спасиш."

"Но дали мога да го спася?", мрачно възрази Лусиен, като се изправи на крака и започна да крачи напред-назад. Едва ли, ако образа, който бе видял, отразяваше истинското състояние на Арманд, а не бе някаква страховита представа, създадена от Гейлън. Арманд не само се бе състарил. Пустотата в очите му говореше, че разума му си бе отишъл.

Заля го вълна от чист гняв, който бе насочен колкото към него, толкова и към Гейлън. Вярно, че не обичаше много простосмъртните, но това не му даваше право да ги хвърля във войната му с Гейлън без тяхното знание и съгласие. С нарушаването на тази етика той несъмнено бе унищожил Арманд, а с довеждането на Ариел тук щеше да причини и нейното унищожение.

Сега, след като Гейлън вече знаеше как изглежда Ариел, можеше лесно да открие местоположението й с извикването на съответната магия. Единственият й шанс за спасение бе, ако той успееше да убеди висшия свещеник на някое друго сборище да я защити. Но само Гейлън в ролята си на висш свещеник знаеше точното местонахождение на другите сборище и всички те бяха разположени в Европа. Лусиен трябваше да признае, че граничеше с невъзможното да открие навреме някое друго сборище, за да я спаси. Гейлън не само щеше да проследи Ариел, но щеше да се опита да разбере кой я е омагьосал. Вероятно щеше да узнае, че е бил Лусиен и когато това се случеше, щеше да ги унищожи и двамата. Намираха се в безизходна ситуация.

Но може би това не беше вярно, сепна се Лусиен, когато една неочаквана мисъл премина през главата му. Когато Ариел бе влязла в града, Гейлън е знаел коя е тя или, по-точно казано, знаел е, че по някакъв начин е свързана с Арманд. Лусиен бе приел, че е получил тази информация от Арманд, но тогава защо не я бе потърсил във Филаделфия? И защо, когато откри, че е омагьосана, не направи никакво усилие да развали магията?

Единственото смислено заключение отново бе, че Гейлън се държи предпазливо, защото се бои, че е застрашен от друг магьосник. Но ако, както подозираше Лусиен, той практикуваше Старите магии, какъв магьосник би имал достатъчно мощ, за да го изплаши?

Лусиен отметна назад косата си с ръка. Чувстваше се така, сякаш нареждаше картинна мозайка, половината късчета на която липсваха. Единственият човек, който можеше да му даде нужните отговори, бе Гейлън, а това едва ли щеше да се случи. Вместо да се опитва да реши нерешимото, трябваше да се съсредоточи върху проблема как да измъкне Ариел и Арманд от тази каша, ако приемем, разбира се, че Арманд все още беше жив. За нещастие виждаше само един метод и той беше несигурен, тъй като трябваше да подложи Ариел на още по-голям риск.

Спря да се разхожда и се приближи до леглото. Докато погледа му се взираше в лицето й, необходимостта да я защитава, която се бе пробудила в него предишната нощ, се размърда неспокойно. Ариел беше толкова уязвима, толкова неподготвена да се бори с Гейлън, че дори самата мисъл да я използва срещу него беше неразумна. Но въпреки това знаеше, че само тя притежава единствената сила, която евентуално можеше да победи Гейлън - любовта към брат си.

Но дали любовта й беше силна и достатъчно чиста? Ако ставаше дума за други простосмъртни, той би изпитал сериозни съмнения, но Ариел и Арманд бяха близнаци. Ако можеше да се вярва на прочетеното за близнаците, между тях съществуваше здрава връзка, също като между семейство вещица и магьосник. Трябваше ли да приеме риска и да провери дали прочетеното е вярно?

Лусиен отново се изправяше през множество въпроси без отговор. Освен това пред него стоеше едно съвсем лично решение. Ако решеше да използва Ариел, тогава трябваше да заздрави магията, която ги свързваше - да направи себе си напълно податлив на Ариел. С други думи трябваше да поеме риска да се влюби в простосмъртна.

Но трябваше да вземе решението преди зазоряване. Междувременно трябваше да се опита да провери дали е вярно предположението му за Гейлън. Съществуваше възможност, макар и малка, Гейлън да не използва Старите магии.

Като се убеди, че Ариел спи, Лусиен тръгна да търси Оумен, но не я откри в обичайните й свърталища. Помисли си дали да не я призове, но знаеше, че ще го пренебрегне. Беше станала ревнива, откакто Ариел се замеси в историята. Затова я бе изплашила миналата нощ и продължаваше да я провокира при всяка възможност. Ако котката се държеше зле с някоя вещица, Лусиен би й показал кой е господарят, но не виждаше защо трябва да си развалят отношенията заради една смъртна.

Сега беше благодарен, че не се е намесил, защото се нуждаеше от помощта на Оумен. Тъй като беше намерил котката, след като го изхвърлиха от сборището, тя не влизаше в обсега на магията, която го държеше изолиран. Това означаваше, че може да скита из сборището и тайно да събира информацията, която се обменя между питомците от сборището и техните господари, точно както бе направила с кучето Знак на Лили. С малко късмет можеше да му донесе някой от търсените отговори.

Но преди всичко трябваше да я открие и да я помоли за помощ. Тъй като питомците не бяха задължени да изпълняват молбите на господарите си, задачата беше дяволски неприятна. Като се вземеше предвид настроението на Оумен, вероятно щеше да се наложи да я моли, а той никога в живота си не се бе молил. Дори не бе молил милост от Гейлън след победата над него в спора за мястото на висшия свещеник.

Лусиен знаеше, че като бе отказал да моли за милост мнозинството в сборището го бе сметнало за прекалено горд. Искаше му се да признае, че до известна степен те бяха прави. Но всъщност бе избрал заточението най-вече защото оставането му щеше да означава да се закълне във вечна вярност на Гейлън. Още по онова време подозираше, че Гейлън е безскрупулен, но не можеше да го докаже. И щом веднъж дадеше клетва да му се подчинява и да го следва, ръцете му щяха да бъдат вързани. Щом се закълнеше, дори да откриеше доказателство, че Гейлън нарушава законите на сборището, откритото обвинение щеше да означава незабавна смърт.

"А идването тук сега не носи ли същото наказание?", присмя се вътрешния му глас.

"Това е война. Ако не бях дошъл, това би означавало безпрекословна капитулация!"

А Лусиен не възнамеряваше да се предава, защото знаеше какви ужасни последици щеше да има, ако съвета на висшите свещеници заловяха Гейлън да практикува Старите магии. Нямаше по-голямо престъпление и според висшия закон на сборищата, цялото сборище щеше да бъде унищожено. Семейството на Лусиен бе защитавало сборището повече от триста години и проклет да бъде, ако позволи на Гейлън да го унищожи.

Тръгна към втория етаж, където живееше след смъртта на дядо си. Смути се, когато не откри там Оумен. Можеше да почувства присъствието й, следователно тя беше някъде в къщата, но къде?

Три пъти прекоси коридора на втория етаж, преди да си спомни за третия етаж. Беше ходил там само веднъж, когато беше на девет години. Дядо му го бе завел там, за да му внуши колко деликатно е сборището, а празният трети етаж символизираше именно този факт.

Подобно на всяка друга раса, сборището си имаше своите наследствени слабости. При тях това беше раждаемостта. Една вещица можеше да роди само едно дете в живота си, а един магьосник - да зачене само едно. В зенита си, по времето когато процъфтяваха, беше нещо обичайно за сборищата в една къща да живеят четири поколения - прадядовците и прабабите, дядовците и бабите, родителите и детето. Но след това, по времето на Римската империя през първи век от Новата ера, бяха започнали да ги преследват и бе продължило до седемнадесети век. Осемнайсет столетия кланета бяха се отразили опустошително върху числеността на сборищата.

Всички тринайсет къщи в това сборище бяха изградени с традиционните три етажа с надеждата, че числеността на сборището може би ще нарасне и ще се върнат обратно към Златния си век. Но след повече от триста години само две фамилии бяха успели да запълнят капацитета на домовете си, а слуховете говореха, че в другите сборища положението е също така отчаяно. Някои дори предсказваха, че след няколко столетия тяхната раса ще престане да съществува - още една причина, поради която се налагаше да спре Гейлън, ако той използваше Старите магии. Ако сборището бъдеше унищожено, това щеше да увеличи още повече вероятността расата им да угасне.

Отиде до стълбата, която водеше към третия етаж и се изкачи. Вратата, водеща нагоре, беше някога заключена, но не се изненада, че я намира отворена и влезе вътре. Стаята беше празна с изключение на един голям куфар, поставен в далечния й край. Оумен седеше върху куфара в класическата котешка поза.

Лусиен любопитно огледа куфара. Откъде ли се бе появил и на кого принадлежеше? Щом се приближи, Оумен скочи на пода и махна триумфално с опашка. Лусиен отвори закопчалката и вдигна капака. Съдържанието на куфара го изненада. Върху купчина дрехи се виждаше позлатена писалка с гравирани инициали А.Д., които потвърждаваха, че пред него е собствеността на Арманд Дантес.

Възможните последици от находката му накараха ума му да препусне бързо. Някой бе влязъл в къщата, бе опаковал вещите на Арманд в куфара и го бе оставил тук. Не можеше да бъде Гейлън. Той щеше да е унищожил доказателството. В такъв случай кой и защо го бе направил? Нямаше разумно обяснение.

- Какво става тук, по дяволите? - объркано промърмори Лусиен. За нещастие нито куфара, нито съдържанието му можеха да говорят.

Е, това не беше точно така, мислено се поправи Лусиен. Писалката принадлежеше на Арманд и Лусиен го бе видял да си играе с нея при всяка от срещите им. Психометрията не беше сред най-развитите умения на Лусиен, но беше сигурен, че ако се съсредоточи върху писалката ще получи някаква представа какво се бе случило с Арманд.

Но преди това трябваше да се занимае с Оумен. Тя седеше на пода и го наблюдаваше предпазливо.

- Знаеш какво искам - каза Лусиен. - Ще се разходиш ли из сборището, за да ми събереш информация?

Котката изпусна тихо ръмжене и го изгледа обвинително.

Лусиен кимна тържествено.

- Права си. Предупреди ме, че ще си навлека неприятности като се захващам с простосмъртни. Освен това високо оценявам факта, че откри куфара. Но не отговори на въпроса ми. Ще се разходиш ли из сборището?

Опашката й настръхна и Оумен оголи зъби и изфуча срещу него. След това изскочи от стаята, преди Лусиен да успее да й отговори.

Лусиен поклати глава и въздъхна тежко. Оумен щеше да му помогне, дори ако я беше яд на него, че се бе усъмнил в помощта й. Разбира се, ако предварително бе приел, че ще му помогне, тя щеше да го обвини, че смята помощта й за нещо дадено.

Като реши, че никога няма да успее да проумее женския пол, Лусиен извади носна кърпичка от задния си джоб и внимателно вдигна писалката. Не искаше да я докосва, преди да се е подготвил както трябва.

Отиде на първия етаж и постави писалката в центъра на пентаграмата, като я заобиколи с дузина стъкленици от рафтовете. След това извади свещените свещи и кадилницата иззад тайния камък в огнището.

Едва след като бе събрал всичко, той си спомни, че не бе взел кристала от Ариел. Проклятие! Кристалът му беше нужен за магията, която искаше да направи. За нещастие, той го беше дал на Ариел, така че не можеше просто да си го вземе. Трябваше да я помоли за това, а не можеше да го стори, докато Ариел се намираше под въздействието на приспивателната отвара.

Лусиен не можеше да си спомни някога да е бивал толкова разочарован. През целия си живот бе следвал правилата на сборището, но през последните няколко дни бе научил колко спъващи можеха да бъдат те. Като че ли всеки път, когато се обърнеше, му се налагаше да моли за нещо, а като магьосник той бе навикнал да изисква.

Очевидното решение бе да изчака докато Ариел се събуди, но знаеше, че това беше твърде опасно. Тя беше заспала с мисълта за Арманд и вероятно той щеше да изпълни първите й мисли, щом се събудеше. Ако кажеше името му, преди Лусиен да е успял да я спре, магията на Гейлън щеше отново да влезе в действие. Дори моментното подлагане на въздействието й можеше да се окаже фатален удар за психиката й. Трябваше да направи магия, която да забранява на двама им да изговарят името на Арманд, преди да се е събудила. Но за такава магия, обаче, му бе нужна голяма мощ, а единственият начин да я добие бе посредством кристала.

С огорчение осъзна, че можеше да направи само едно нещо. Трябваше да използва Ариел като проводник между себе си и кристала.

Отказа се веднага от тази идея, защото, ако използваше Ариел като канал, нямаше да успее да запази себе си и нея като отделни индивиди. Макар Ариел да нямаше да извършва физически движения, тя щеше да вижда всичко, което вижда той, щеше да прави всичко, което той прави. От гледна точка на ума й това щеше да бъде нейно преживяване, а Лусиен трябваше да е в състояние да управлява емоциите й. Ако тя се паникьосаше и изпуснеше кристала по средата на магията, това можеше да даде сериозни отражения. Единственият начин да бъде сигурен, че това няма да се случи бе да се свърже толкова близко с Ариел, че във всеки миг да чувства онова, което чувства тя самата. Бедата при подобни близки емоционални връзки бе там, че те можеха да ги съединят така здраво, че да останат свързани с Ариел до края на живота си. Ако това се случеше, той никога нямаше да успее да си намери вещица, а тъй като никога не би избрал за спътница в живота една простосмъртна, това означаваше, че няма да може да стане баща. Животът му щеше да е приключен.

Можеше ли да поеме такъв риск? Желаеше ли да поеме такъв риск?

Всъщност знаеше, че няма друг избор. Беше морално задължен да защити сборището, дори с риск да се обрече на самотен живот.

Като изпусна една решителна въздишка, той тръгна към стаята, където спеше Ариел. Като седна на леглото до нея, той постави ръката й върху кристала и я покри с дланта си. След това смеси мислите си с нейните. Когато се бяха слели, той премести кристала във фокуса на мислите им и й заповяда да не го пуска, докато не й каже. След това стана от леглото и тръгна към пентаграмата, като знаеше, че в ума си Ариел изминава същия път.

 

 

Глава Осма

"Сън ли бе или мечта?
Махнете таз музика.
Аз буден ли съм или спя?"

Джон Кийтс, "Ода за Найтингейл"

Ариел се чувстваше безтегловна и нематериална като дух. Дори умът й бе потънал в тази омара на нереалността, докато вървеше по някакъв дълъг, дълъг коридор. Когато влезе в една голяма стая с огромна каменна камина, в дълбините на мозъка й затрака паниката. Трябваше веднага да се махне от това място!

"Всичко е наред! Тук няма нищо, което да те нарани!"

Вътрешният глас беше толкова спокоен, толкова окуражаващ, че Ариел продължи навътре в стаята. Разпилените по пода принадлежности неудържимо привличаха любопитството й. Без да знае какво върши, тя вдигна една тумбеста свещ и духна върху фитила, който веднага пламна.

Отново се почувства неспокойна, но същия вътрешен глас пак прошепна:

"Всичко е наред. Тук си в безопасност. Нищо няма да ти причини болка. В безопасност си."

През следващите няколко минути тя правеше ритуални движения с такава ловкост, сякаш ги бе повтаряла цял живот. Първо постави свещта на върха на петолъчната звезда, а след това запали още четири свещи и ги постави на съответните места. Когато приключи с тази задача, тя седна с кръстосани крака в средата на звездата и отвори половин дузина бурканчета, като от всяко от тях извади по една шипка сушени листа, които постави в една почерняла метална купа.

След като затвори бурканчетата, тя духна към купата. От нея изскочи малко облаче черен дим и се заиздига към Ариел, и миг по-късно към тавана заигра тънко стълбче огън.

Ариел изпищя от изненада и уплаха, но преди още да си помисли да избяга от огъня, гласът прошепна:

"Няма да те опари. Виждаш ли?

Преди да осъзнае какво прави, тя протегна ръка в пламъка. Той се заизвива между пръстите й, но не я изгори. Напротив, дори не беше топъл. Извади ръката си от пламъка и се загледа като хипнотизирана в огъня, монотонно напявайки думи, които дори не разбираше.

Нямаше представа колко време бе пяла, когато изведнъж почувства нужда да вдигне златната писалка, лежаща в краката й. В мига, в който я взе в ръка, в нея нахлуха представи и Ариел изохка, щом разпозна появилия се в пламъка образ на Арманд.

Смутено се загледа как Арманд се разхожда из Сенктюъри. Видя го как спира и разговаря приветливо с неколцина души. Почувства тревога, щом видя към него да приближава Гейлън. Но Арманд не изглеждаше разтревожен и продължаваше да се усмихва весело.

Изведнъж образът заблещука и Арманд вече не беше в града. Сега дебнеше сред дърветата. Продължаваше да се навежда и да оставя малки знаци в основата на дървесните стволове, докато накрая излезе на малка поляна. Като се сви сред някакви храсти, той се загледа с разочаровано изражение в малка група деца.

Образът отново проблесна и Арманд стоеше в същата тази стая, потънал в разпален разговор с един мъж с толкова поразителна външност, че Ариел не можеше да откъсне очи от него. В никакъв случай не можеше да бъде наречен красив. Имаше дълга до раменете тъмнокестенява коса, орлов нос и фанатично блестящи тъмни очи. Изражението на Арманд беше сериозно, а челото му смръщено, сякаш се безпокоеше за нещо.

Образът отново проблесна. Сега Арманд беше облечен в черно и тъкмо слагаше в джоба си фенерче. Изведнъж извади писалката си и я постави на масата между двете кресла. След това потъна в нощта с изражение на алчна възбуда върху лицето си.

- Не! - отчаяно извика Ариел, когато пламъка изведнъж угасна. - Върни се! Върни се!

"Всичко е наред!", тихо напя гласът, но Ариел рязко тръсна глава в яростен отказ. Не, не беше наред! Чувстваше, че злото очаква Арманд, а той отиваше право в лапите му.

"Успокой се!", настойчиво заповяда гласът. "Трябва да се успокоиш!"

Но тя не можеше - или не искаше? - да се вслуша в гласа. Трябваше да открие Арманд. Той беше в ужасна опасност! Трябваше да го измъкне оттам, преди да е станало твърде късно! Трябваше да го спаси! Трябваше да...

Изведнъж звукът, който я бе нападнал по-рано, запищя отново в ушите й. Беше толкова мъчителен, че й се искаше да започне да скубе косата си, но не можеше да помръдне ръцете си. Страхът се примеси с болката. Какво ставаше с нея? Защо не можеше да помръдне?

 

Болката, която удари Ариел, бе толкова неочаквана, толкова отслабваща, че за момент погълна Лусиен. Веднага щом я преодоля, той прекъсна връзката си с Ариел. Емоционалният стрес бе активирал отново спомена за магията на Гейлън.

Като скочи на крака, Лусиен се втурна по коридора към нейната стая. Проклятие! Трябваше да се досети, че не бива да я използва като канал, но беше толкова сигурен, че може да контролира емоциите, докато се бе слял с нея. Едва сега осъзна, че бе подценил душевната й връзка с Арманд. Ариел бе почувствала, че злото го очаква в нощта и любовта му към него бе толкова силна, че успя да се освободи от влиянието на Лусиен.

Когато се втурна в стаята, картината, която видя бе по-лоша, отколкото си представяше. Очите на Ариел бяха плътно затворени, а лицето й - мраморно-бяло. Тялото й беше напрегнато, а дишането накъсано. Докато тичаше към нея, остави ума си да се докосне до нейния. Всеки момент можеше да получи удар, а Лусиен не знаеше какво да прави. Можеше да развали магията, но не можеше да премахне спомена й.

Лусиен промърмори под носа си цветиста ругатня. Защо не се бе досетил да направи заклинание, което да я накара да забрави магията на Гейлън?

Защото толкова бързаше да открие каквото е възможно от писалката, че не отчете склонността на простосмъртните да се връщат чрез спомените си към миналото. Изглежда, че те изпитваха болезнено влечение към спомените си, като понякога ги използваха, за да се почувстват по-добре, а друг пък ги употребяха, за да се самоизмъчват.

Точно това се бе случило тук. Осъзнавайки че близнакът й отива срещу опасността, Ариел бе изпаднала в паника. Тъй като не можеше да му помогне, тя бе предпочела да накаже себе си, като се бе върнала към ужаса, с който се бе срещнала.

Все още стискаше кристала. Лусиен седна на леглото, сложи ръката си върху нейната и заповяда:

- Ариел, отвори си очите! Трябва да ми се подчиниш. Отвори си очите и то незабавно!

Клепачите й потрепнаха и след това бавно се вдигнаха. Надяваше се, че като го види, ще се освободи от спомена си. Но замъгленият, празен поглед в очите й говореше обратното. Никога не се бе чувствал толкова безсилен. Сигурно имаше някакъв начин да достигне до нея, но как, по дяволите?

Чисто инстинктивно той я целуна, изпращайки в ума й спомените за техния любовен сън. Няколко секунди нищо не се случи. След това, като простена, тя обви шията му с ръце и се притисна към него. Лусиен отново се докосна до ума й. Най-накрая се бе освободила от магията на Гейлън и докато мислите й се съсредоточаваха върху техния любовен сън, Лусиен бе зашеметен от страстта, която се трупаше в нея. Сякаш всичките й чувства се бяха развилнели и се сливаха в едно - чиста, неподправена сласт.

Когато Ариел започна обезумяло да дърпа ризата му, Лусиен хвана ръцете й и ги притисна над главата й. В никакъв случай не трябваше да прави любов с нея и понеже в момента кристала й принадлежеше, нямаше никакво намерение да се занимава с любовни фантазии. Ако само веднъж й позволеше да го контролира посредством кристала, повече нямаше да може да отбягва въпросите й или да извърта отговорите си. Ако тя го попиташе нещо, щеше да бъде задължен да й казва истината. Никога не би позволил подобно нещо на една простосмъртна, защото с всяко късче истина, което й даваше, той щеше да й отстъпва и частица от душата си. Магьосникът предаваше душата си единствено на вещицата, избрана да бъде другар в живота му и независимо какво щеше да се случи между него и Ариел, той никога нямаше да я избере за свой спътник. Никога!

Но решителността му започна да се пропуква, когато Ариел вдигна изпълнените си със сълзи очи към него и жално прошепна:

- Лусиен, моля те, помогни ми! Освободи ме от нея.

Не бе нужно да пита от какво трябва да я освобождава, тъй като чувстваше силата, с която страстта струи през нея и почувства, че се разкъсва на две. Ако в очите й нямаше сълзи, може би щеше да успее да си тръгне. Но сълзи имаше и това я правеше толкова уязвима. Обзе го всеобятното желание да я защити. Лусиен разбра, че няма да може да я остави да страда по този начин.

"Но ти не можеш да й дадеш такава власт над тебе!"

Но още докато спореше със себе си, той наведе глава към нея. В миг, в който устните им се сляха, Лусиен си помисли: "Дръж кристала, Ариел, и ми покажи какво искаш."

 

Ариел помнеше много целувки, но никога досега една целувка не бе предизвиквала в нея такъв трепет, както тази на Лусиен. Щом той се приближи към нея и се отпусна до нея на леглото, езикът му се промуши между устните й, търсейки вход към устата й. Ариел го прие с нетърпение. Лусиен потърси езика й и го призова на чувствен дуел, който я накара да се притисне към него с такова силно желание, че беше колкото плашещо, толкова и възбуждащо.

- О, Боже, Лусиен! - прошепна тя, като се освободи от целувката му и отново трескаво посегна към ризата му. Така силно го желаеше, че бе готова ако се наложи да разкъса дрехите му.

Лусиен хвана ръцете й и ги обви около кристала. Като положи дланта си върху ръцете й, той поднови целувките си, мушкайки езика си в устата й. Сега Ариел вече усещаше не своята, а неговата страст. Чувстваше мекотата на устата си през допира на езика му, чувстваше вълнението от нападенията и париранията на своя език. Когато Лусиен притисна бедрата си към нея, тя почувства как топлината на тялото й го облива с горещи вълни от удоволствие, които се стичат в слабините му, докато накрая той стана толкова твърд, че Ариел простена от желанието му.

- Лусиен, моля те! - изпъшка тя, като дръпна ръце от кристала и обхвана раменете му.

"Какво искаш, Ариел?"

- Теб! - извика тя. - Теб! Теб!!!

Очите му заблестяха. Той разтвори бедрата й и като коленичи между тях, съблече ризата си. Ариел прекара език по устните си и протегна ръка, за да погали гърдите му, наслаждавайки се на допира до къдравите, тъмни и косми и на чувственото напрягане на гръдните му мускули при докосването й. Бавно, предизвикателно, тя прекара пръст надолу, към тясната пътечка от косъмчета, които изчезваха под колана на джинсите му. Лусиен рязко пое въздух, щом тя игриво подръпна токата на колана му.

- Наистина ли ме желаеш, Лусиен? - гърлено попита тя, като отвори токата и прекара ръка по тъканта, покриваща твърдата издутина на еректиралия му член.

Той не отговори, но жарта в очите му и каза всичко, което имаше нужда да знае. Ариел безсрамно свали ципа на джинсите му и като мушна ръка вътре го докосна през тъканата на шортите. Пенисът му потрепна от допира й и, макар да изглеждаше невъзможно, стана още по-твърд.

Ариел вдигна глава към него и му заповяда:

- Съблечи се, Лусиен. Искам да видя колко ме желаеш.

Ъгълчетата на устата му потрепнаха иронично, докато слизаше от леглото. Ариел го наблюдаваше как захваща с палците си наведнъж шортите и джинсите, и след това ги смъква с бавно движение.

- Божичко, колко си красив! - промърмори тя, изправяйки се на колене в края на леглото. Прокара ръка по раменете му и по гърдите му, възхитена от променящия се релеф на мускулите му.

Лусиен отново пое дълбоко дъх, докато ръцете й продължиха надолу, галейки твърдия му, плосък стомах. Ръката й се плъзна по копринената плът на члена му, като накара цялото му тяло да се напрегне и след това да започне да трепери.

Желанието изпълни Ариел. Докато продължаваше да го гали, тя вдигна очарована очи към лицето му. Очите му бяха станали толкова блестящи, че бяха почти заслепяващи. Ариел почувства как потъва в дълбините им.

Откъсна се със сила от омагьосващия му поглед и като се отпусна назад му заповяда:

- А сега ме съблечи, Лусиен.

Той веднага се качи на леглото. Отново разтвори бедрата и застана между тях. Разкопча блузата й и освободи закопчалката на сутиена й, след което отмахна сексапилната червена дантела от гърдите й.

Този път Ариел бе наред да си поеме дълбоко дъх, щом Лусиен нежно прекара нокът през зърната й, превръщайки ги в тръпнещи връхчета.

- О, Лусиен! - простена тя, като зарови ръце в дългата му коса, щом Лусиен наведе глава и всмука едното зърно в устата си, докато дразнеше другото с пръст.

През следващите няколко минути той бавно я съблече, като изучаваше всеки инч от тялото с устата си и с пръстите си, докато накрая Ариел буквално започна да се гърчи под него.

Най-сетне тя беше гола като него. Лусиен целуна ходилото й и започна да прокарва пътека от целувки нагоре по крака й. Когато достигна до вътрешната страна на бедрото й, Ариел отново преплете пръсти в косата му. Щом устните му се допряха до топлината й, тя изпусна вик на удоволствие.

Езикът му побутна клитора й и след това започна да чертае кръгчета около него. Ариел никога не бе изпитвала такова сладко мъчение и се остави на пороя от страст, който я понесе към оргазма.

Когато от кулминацията я деляха мигове, Лусиен изведнъж се отдръпна. Ариел извика недоумяващо и след това въздъхна облекчено, щом той легна между бедрата й и проникна в нея. Темпото, което наложи, беше диво и я запрати отново към оргазма. Когато достигна върха, мощта му беше такава, че сякаш се разтроши на милиони късчета и тя слабо се притисна към Лусиен, който също потрепера облекчено.

Обзе я изтощение и като затвори очи чу Лусиен да шепне:

- А сега спи, Ариел, за да оздравееш. Спи и оздравявай.

 

Лусиен се надигна от леглото и се загледа в лицето на спящата Ариел. При спомена за споделената фантазия го прониза силно желание. Прииска му се да я събуди и да повторят наяве всеки миг от този сън.

Това го потресе до дъното на душата му, тъй като никога преди не бе искал да замени фантазията с реалност. Фактът, че сега искаше, го принуди да признае, че като бе й дал контрола над кристала, позволявайки й по този начин да диктува какво правят в съня, той бе позволил да се променят взаимоотношенията им. Вече не бяха просто магьосник и простосмъртна. Но не беше готов да даде точно определение. Така че, като изхвърли тази тема от ума си, той се захвана да я съблече, тъй като знаеше, че ще спи по-добре без бремето на дрехите.

След като Ариел бе останала само по сексапилното си червено бельо, той я зави с чаршафа и бързо се оттегли. Колкото по-далеч от нея стоеше, толкова по-голяма възможност имаше да избегне изкушението.

Върна се обратно при пентаграмата. Магическите свещи все още горяха и той седна сред тях да размишлява над узнатото от писалката на Арманд.

Лесно можеше да разтълкува три от сцените. Първата, където Арманд се срещаше с хората, представляваше просто една от разходките му в Сенктюъри. Втората очевидно беше успешното откриване на кристалната пещера. Лусиен бе усетил, че Арманд има нужда от нещо истинско, с което да провери твърденията му за магьосническото изкуство, затова умишлено му бе споменал за пещерата, като знаеше, че Арманд ще отиде да я потърси. Четвъртата и последна сцена беше доста неясна, но тя най-вероятно представляваше последното пребиваване на Арманд в къщата.

Вниманието си съсредоточи върху третата сцена, защото именно тя го бе обезпокоила. Не бе познал магьосника, с когото бе разговарял Арманд, а единствения начин, по който той можеше да е влязъл в дома, бе по покана. Лусиен бе втълпил на Арманд колко опасни могат да се окажат такива покани, така че съществуваха само три причини, поради които Арманд би нарушил това правило.

Първата бе, че Арманд е решил, че може да се довери на този магьосник. Лусиен не разчиташе много на тази теория. Арманд се занимаваше с проучвания и по тази причина беше естествено недоверчив. Това бе и един от доводите, поради който Лусиен го бе избрал за мисията в сборището. Недоверието поражда предпазливост, а предпазливостта бе от първостепенно значение за плана му.

Втората възможност бе магьосникът да е измамил Арманд. Това също не изглеждаше много вероятно на Лусиен. Пак заради недоверчивостта си Арманд не би допуснал да бъде измамен лесно.

Третата причина беше тази, която, казано направо, бе изплашила Лусиен. И тя бе, че магьосникът е направил заклинание на Арманд. Тъй като Арманд вече е бил омагьосан от Лусиен, била е нужна голяма сила, за да се наложи новата магия над старата. Може би Гейлън е бил в състояния да го стори. В края на краищата той можеше да тегли от мощта на цялото сборище. Но ако бе прибягнал към тази обединена мощ, самият той щеше да отиде при Арманд, вместо да изпраща някой друг.

Не, ако е била направена магия, направил я е същия този магьосник, а имаше само две възможности той да притежава толкова голяма сила. Или беше пратеник на съвета на висшите свещеници,и или практикуваше Старите магии. И двете възможности означаваха същинска беда за сборището.

Лусиен смутено прекара ръката през косата си. Кой беше непознатият магьосник и защо е бил с Арманд? Дали той беше магът, от който се боеше Гейлън? И ако беше така, дали беше представител на съвета, изпратен да търси доказателства, че Гейлън употребява Старите магии или беше още един пакостен магьосник? И накрая, дали той, Лусиен, не беше закъснял да помогне на сборището си или, което беше по-важното, дали беше достатъчно силен, за да го спаси, ако все още не беше късно?

Като стигна до извода, че само времето може да му даде отговор на тези въпроси, Лусиен изтласка объркването си на заден план и се зае с извикването на магия, която щеше да направи неясни спомените на Ариел за шумовото заклинание на Гейлън и за участието й в психометрията на писалката на Арманд. Би предпочел напълно да ги изтрие от паметта й, но за това трябваше отново да използва Ариел като канал. След случилото се последния път, просто не можеше да поеме този риск.

Когато приключи, той почисти пентаграмата. След като всичко бе поставено на мястото си, той върна писалката на Арманд в куфара му. След това свали багажа от колата. Постави чантите на Ариел в стаята й, отнесе продуктите в кухнята и реши да изчака там завръщането на Оумен. Може би тя щеше да му донесе нещо, което да му помогне в търсенето на отговорите.

Оумен се завърна преди зазоряване и не донесе добри новини. Всъщност не донесе никакви новини, защото цялото сборище, включително питомците, проявяваха неохота да разговарят за Гейлън. Освен това не бе научила нищо за непознатия магьосник.

Докато Лусиен стоеше на задната врата и наблюдаваше изгрева, той отново се прокле, че не бе взел кристала от Ариел. Макар да се съмняваше, че щеше да му помогне да научи нещо конкретно, поне щеше да му даде добра представа за емоционалното състояние на сборището. А ако го знаеше, може би щеше да се сдобие с някаква представа срещу какво е изправен.

Щом светлината изпълни небето, той тръгна към кухнята. Усети, че Ариел скоро ще се пробуди. Знаеше, че след пробуждането си ще страда от липса на ориентация от приспивателната отвара. Освен това може би щеше да има някакви незначителни психични ефекти от заклинанието на Гейлън. Трябваше да й свари малко чай, който щеше да й помогне да възстанови чувството си за ориентация, а така също щеше да облекчи евентуалните болки, които я тормозеха. След това, веднага щом се пробудеше достатъчно, за да разбира какво й говорят, трябваше да й поиска кристала.

 

Ариел отвори очи и се загледа в нашарения от слънчеви петна непознат таван от дърво и камък. Като примигна замаяно, тя се опита да си спомни къде се намира, но мозъкът й беше прекалено размътен, за да й даде смислен отговор. Опита се да седне, но главата й забуча и се завъртя. Усети, че й прилошава.

Отпусна се на възглавницата, затвори очи и започна да разтрива слепоочията си. За последен път се бе чувствала така, когато двете с Джийн бяха прекалили с шампанското, докато празнуваха откриването на магазина им.

- Изпий това и ще се почувстваш по-добре.

Тя отвори рязко очи и като видя пред себе си вечно намръщеното лице на Лусиен, в главата й нахлу като приливна вълна една картина. Представляваше много жив спомен как тя и Лусиен правят любов.

Без да мисли за главоболието си, тя седна рязко, а бузите й се изчервиха. "Мили Боже, нали не сме правили любов наистина?"

Лусиен я погледна и в очите му проблесна нещо тъмно, почти сексуално, което накара по гърба й да пробяга съблазнителна тръпка. След това погледът му се плъзна пренебрежително по тялото и Лусиен провлечено додаде:

- На твое място, Ариел, бих се покрил.

Тя погледна надолу, за да установи смазващия факт, че върху себе си няма нищо друго, освен червеното дантелено бельо. Като изохка, тя дръпна чаршафа до шията си и изгледа Лусиен с ужас. "Нима наистина бяха правили любов?"

Не. Сигурно е било сън, побърза да се успокои тя. В края на краищата беше облечена в бельото си. Ако наистина бяха правили любов, сега щеше да е гола.

"Какво те кара да бъдеш толкова сигурна", прободе я вътрешния й глас. "Може би той просто ти е облякъл бельото, за да си мислиш, че е било само сън."

Тази възможност беше прекалено обезпокоителна, за да я обмисля, така че Ариел я остави настрана и отправи обвинителен поглед към Лусиен.

- Ти си ме съблякъл!

Той повдигна вежди.

- Не беше в състояние да се съблечеш сама. И не се безпокой. Не се интересувам какво има по теб - като й протегна чашата, той повтори: - Изпий това.

Изведнъж си спомни как й наливаше нещо в устата предишната вечер. Погледна недоверчиво към чашата.

- Какво е това?

- Билков чай - тъй като Ариел не взе чашата, Лусиен изпусна нетърпелива въздишка. - Какво има, Ариел? Мислиш, че искам да те отровя?

- Мярна ми се тази възможност - без заобикалки отвърна тя.

Лусиен промърмори нещо неразбрано, което прозвуча подозрително грубо и отпи голяма глътка от течността.

- Видя ли? Не е опасен.

- Освен ако вече не си пил противоотрова - посочи тя.

Мускулите на челюстта му потрепнаха нервно и той тропна чашата на нощното шкафче.

- Добре. Твоя работа, щом искаш да страдаш - като кръстоса ръце пред гърдите си, той заяви: - Бих искал да ми върнеш кристала.

Думите му запратиха все още объркания ум на Ариел назад във времето. Стоеше на вратата на стаята с пентаграмата и когато докосна кристала Арманд се появи пред нея.

- Брат ми! - ахна тя.

Без да изпуска чаршафа от едната си ръка, тя сграбчи кристала с другата. Намръщи се в недоумение, когато Арманд не се появи пред нея.

- Не кристала е призовал образа му - каза Лусиен. - Било е името му.

Ариел го погледна и поклати глава.

- Не! Случи се точно когато докоснах кристала.

- Не! Случило се е когато си казала името му. Било е просто съвпадение, че в същото време си докоснала кристала.

- Опитваш се да ме измамиш - обвини го тя, като се отдръпна от него и стисна кристала по-здраво. - Знаеш, че е бил кристала и сега си го искаш, за да ме държиш настрани от брат ми.

По лицето на Лусиен пробяга раздразнение.

- Ариел, не кристала призова образа му. Било е името. Затова направих магия, която пречи на двама ни да казваме името му - тъй като тя го изгледа със съмнение, той я предизвика: - Можеш да мислиш името му когато пожелаеш, но е невъзможно да го кажеш. Опитай се да кажеш името му.

- Брат ми - рече тя, като сключи смутено вежди. Искаше да каже "Арманд". Опита отново. - Брат ми.

- Видя ли? - самодоволно заяви Лусиен.

- Това не доказва нищо - възрази тя. - Това, че не мога да казвам името му не означава, че не мога да го призова с кристала.

- По дяволите, Ариел! Кристалът няма нищо общо с брат ти.

- Е, щом е така, тогава защо толкова настояваш да си го вземеш? - при нормални условия свирепият поглед, който й хвърли Лусиен, би я изплашил, но сега не възнамеряваше да се поддава на заплахите му. Независимо от това какво казваше той, Ариел беше сигурна, че кристала има връзка с Арманд. Като го погледна начумерено, тя добави: - Чакам отговора ти.

Лусиен сви и разпусна няколко пъти ръцете си в юмруци, и кристала започна да се нагрява под дланта й. Ариел вече имаше достатъчно опит с това явление, за да разбере, че Лусиен започваше да излиза от кожата си.

- Ариел, искам кристала - каза той с такъв безстрастен глас, че прозвуча почти смъртоносно.

- Защо го искаш? - той не й отговори, но кристала продължи да се нагрява, а очите му започнаха да тлеят. Когато почувства, че край тях се надига вятър, тя преглътна, но остана непреклонна и настоя: - Защо ти е, Лусиен?

- Защото не мога да употребявам всичките си сили без него - яростно отвърна той. - А сега ми дай кристала!

Отговорът му беше толкова неочакван, че Ариел объркано се намръщи.

- Какво искаш да кажеш с това, че не можеше да употребяваш всичките си сили без него?

Очите му започнаха да светят, кристалът доби розов оттенък, а вятърът се засили.

- Ариел, искам кристала и то веднага.

- А аз искам моя отговор - отвърна тя, макар да знаеше, че да го предизвиква така бе равносилно на игра на руска рулетка. Обаче инстинктът й подсказваше, че е важно да продължава този разговор. - Защо ти е нужен кристал, за да можеш да използваш всичките си сили?

- Защото съм мелез! - изрева той. Кристалът стана тъмночервен, а вятърът се понесе с вой край тях.

- Мелез ли? - стъписано повтори тя. - Какво означава това?

Лицето му стана мъртвешки бледо, а устата му се отвори и затвори три път, преди накрая да изфучи:

- Майка ми е простосмъртна.

Ариел зяпна от изненада, а Лусиен се завъртя на пети и изхвръкна от стаята, като затръшна вратата. В мига, в който излезе, вятърът спря, но кристала продължаваше да червенее.

- Простосмъртна? - промърмори Ариел и удивено поклати глава. - Не мога да повярвам.

Но изглежда, че беше самата истина. Защо иначе Лусиен щеше толкова да се разгневи? Колкото и странно да беше, разкритието докосна съчувствена струна в душата й. Като се имаше предвид антипатията му към простосмъртните, Ариел заподозря, че Лусиен е бил отхвърлен в сборището, много преди да го обявят официално.

Помисли си дали да не го последва и да му се извини, но запазилия се червен цвят на кристала я накара да се откаже. Беше прекалено гневен, а дори когато се успокоеше беше по-добре да не засяга тази тема.

Но не знаеше дали ще успее да не я засегне. Въпреки твърдението на Лусиен, тя все още беше убедена, че кристала има някаква връзка с Арманд. Докато не се убедеше в противното нямаше никакво намерение да му го връща и беше сигурна, че това ще подлуди Лусиен.

Докато ставаше от леглото и отиваше към куфара се запита защо Лусиен не бе взел кристала от нея докато е спяла. Всъщност, защо не си го вземеше сега?

Въпросът беше озадачаващ, но умът й все още беше прекалено размътен, за да се опитва да го реши. Вместо това тя извади хавлията си от куфара и я облече. След това взе комплект чисти дрехи и тръгна да търси баня с надеждата, че един горещ душ ще прочисти ума й достатъчно, за да се изправи пред гнева на Лусиен.

 

 

Глава Девета

"Чувствам палци ме сърбят -
значи, злото е на път!
Гост на праг -
ключалко: щрак!"

У.Шекспир, "Макбет" 4.1.44

След като Лусиен затръшна вратата на спалнята на Ариел, известно време той беше бесен, но след като се докосна до мислите й, той пребледня от гняв така, че край него бурно зафуча вятър, който започна да тресе съседните врати и прозорци. Тя - една простосмъртна - си позволяваше да го съжалява! Незабавно прекъсна връзката с ума й, преди да е излязъл от кожата си.

"Грешката е твоя", сгълча го съвестта му, докато Лусиен отиваше към кухнята. "Изобщо не трябваше да й даваш кристала, но след като вече бе го направил, не трябваше да й позволяваш да установява контрол над тебе. Знаеш колко е опасно да отговаряш вярно на всички всичките й въпроси, след като веднъж си попаднал под властта й."

Да, много добре знаеше какви могат да бъдат последиците. Но кой би повярвал, че един от първите въпроси, излезли от устата й, ще го накара да разкрие обстоятелствата около раждането си?

Докато стигне до кухнята, той успя да се овладее достатъчно, за да спре вятъра край себе си, но все още беше достатъчно бесен, за да му се иска да изпотроши цялата стая. Това обаче щеше да бъде неоправдано разрушение, което не подхожда на един магьосник и въпреки кръвта на простосмъртните, която течеше във вените му, той беше преди всичко магьосник.

Така че, вместо да сее опустошение из кухнята, той си наля чаша кафе и седна край масата да анализира ситуацията. Наистина без кристала той беше като осакатен, но далеч не беше безсилен. Трябваше, обаче, да признае, че истинският проблем представляваше Ариел. Колкото по-дълго кристала стоеше в нея, толкова повече въпроси щеше да задава. Като се вземеше предвид, че за по-малко от десет минути бе успяла да научи подробностите за раждането му, можеше да се предположи, че не след дълго тя щеше да го познава не по-зле отколкото той самия себе си. Щом това се случеше тя щеше да премине в пълно владение на душата му и с това щеше да дойде края му.

Лек аромат на нежен парфюм прекъсна размислите му. Вдигна глава и видя, че Ариел е застанала на прага.

Погледът му механично се плъзна по тялото й. Беше облечена в обикновена памучна блуза и чифт размъкнати джинси. Облеклото й придаваше целомъдрен вид, но Лусиен вече беше запознат с нецензурната й спалня и сексапилното й бельо и знаеше, че всъщност в нея няма нищо целомъдрено. Тогава защо криеше и отричаше страстта си? Инстинктивно знаеше, че Ариел прави точно това. Освен това разбираше, че е тема, за която е по-добре дори да не помисля.

Насочи вниманието си обратно към лицето й. Ариел го наблюдаваше със силно безпокойство, но щом се свърза с ума й, научи, че тя се бе заклела да се бори с нокти и зъби за запазването на връзката с брат си. Това го разочарова, но не можеше да не й се възхити. Оказваше се, че Ариел е един интригуващ парадокс от страх и смелост.

Като вдигна чашата си с кафе, Лусиен отпи една глътка, преди да подхвърли:

- На печката има кафе, а в хладилника сок. Налей си, но не забравяй, че може да съм ги отровил, като разбира се предварително съм изпил противоотрова.

Ариел почувства как страните й пламват от подигравката на Лусиен и това я раздразни. Искаше й се да отстъпи, че може би бе преиграла при сцената с чая, но си спомняше как предишната вечер Лусиен й бе дал нещо. След това всичко се губеше в едно петно от странни образи, които не можеше да постави на фокус, като ми ли да свърже в последователност.

"Не всичко е замъглено", подразни я вътрешния й глас, докато Ариел отиваше към печката.

"Не сме правили любов", твърдо си рече тя. Дори Лусиен не можеше да бъде толкова долен, та да прави любов с нея и след това да я облече, за да може тя да си помисли, че нищо не се е случило. Беше просто сън и Ариел отказа да допусне каквото и да е друго.

На рафта бяха наредени половин дузина чаши за кафе. Тя напълни една от тях, обърна се към Лусиен и отпи от кафето. В този момент през лицето му премина изражение, което Ариел не успя напълно да определи, но поразително приличаше на облекчение. Изведнъж й се стори, че като го бе обвинила, че се опитва да я отрови, може би нараняваше чувствата му.

Откри, че предположението за наличието на деликатни чувства в Лусиен е трудно за преглъщане. Той сякаш имаше само една фасада - заплашителната. Всъщност единственото време, през което не се боеше от него, бе в сънищата й. Може би точно затова ги имаше. Може би единственият начин да се справи с истинския му образ бе като го прави по-човешки в подсъзнанието си.

"О, небеса! Почнах да правя същите любителски психоанализи като Джийн!", отвратена си помисли тя.

Като се приближи към масата, тя седна срещу Лусиен. Той се взираше към нея с присвити очи и Ариел едва успя да си наложи да не се загърчи под изучаващия му поглед. Знаеше, че Лусиен се опитва да я сплаши и за нейно огорчение се справяше дяволски добре със задачата си.

Като реши, че най-добрата й защита ще бъде прякото нападение, тя го попита:

- Какво си намислил, Лусиен?

- Знаеш какво.

- Няма да ти дам кристала.

- Той не е свързан с брат ти.

Ариел сви рамене.

- Може би не е. Всичко, което знам е, че щом го докоснах, образа му се появи.

- Видяла си го, защото си казала името му.

- Това е само твое твърдение и докато не съм в състояние да го проверя, няма да ти дам кристала - заяви тя с решително повдигната брадичка.

Лусиен повдигна вежди.

- И как възнамеряваш да го провериш? Ще попиташ Гейлън дали е направил магия, която влиза в действие ако кажеш името на брат си?

- Не, разбира се - нетърпеливо възрази тя.

- Е, поне имаш някакви заченки на разум - язвително промърмори той.

Ариел при подигравката в стила, в който бе отправена. Лусиен беше разочарован и гневен и на негово място би се чувствала по същия начин, особено ако онова, което казваше за кристала, беше вярно.

- Ако кристала не е у тебе това... х-м-м... ще ти причини ли нещо?

- Ако питаш дали ще изпитам физическа болка - не.

- Но това... те ограничава, нали?

- Да.

- Щом кристалът е толкова важен за теб, защо не си го взе докато спях?

На челюстта му потрепна един мускул и Ариел почувства нежеланието му да отговори, но въпреки това Лусиен каза:

- Аз ти го дадох, значи ти трябва да ми го върнеш.

Ариел искрено се изненада от отговора му.

- И какво ще се случи, ако просто си го вземеш?

- Ще изгуби мощта си.

- О! - понеже не знаеше какво да каже, Ариел отпи глътка кафе. Изминаха няколко изпълнени с напрежение секунди, преди да събере смелост да попита: - Какво се случи снощи?

Лусиен се отпусна назад и преметна едната си ръка през облегалката на стола.

- Ако искаш да ти отговоря, трябва да бъде по-конкретна.

- Не мога да бъда по-конкретна - призна тя, като приглади косата си с ръка. - Помня, че пристигнах в къщата. Спомням си срещата с момичето и кучето. Помня как докоснах кристала и видях ужасния образ на брат си и след това спомените ми се загубват до... тази сутрин - излъга тя, тъй като не желаеше да признае за еротичния си сън. - Искам да знам какво се случи, след като видях брат си.

Ъгълчетата на устните му потрепнаха иронично, сякаш Лусиен знаеше, че Ариел лъже.

- Щом каза името му, образът му се появи и магията на Гейлън влезе в действие. Тя щеше да разруши ума ти, ако...

- Ако? - окуражи го Ариел, когато той изведнъж спря да говори.

Веждите му се сключиха в мрачна гримаса, но гласът му остана спокоен, докато отвръщаше:

- Ако не бе докоснала кристала и не ме бе призовала.

Ариел инстинктивно вдигна ръка към кристала, криещ се под ризата й. Щом го докосна, в ума й се се избистриха някакви образи. Тя лежеше на пода и се мъчеше да докосне кристала. Но в мига, в който успя, Лусиен се втурна в къщата и...

- По дяволите, Ариел, остави миналото на мира! - дрезгаво заповяда Лусиен.

Ариел рязко вдигна глава към него и щом погледите им се срещнаха, тя преглътна от страх пред дивия блясък в очите му и гневно стиснатите му челюсти.

Но колкото й плашещо да беше изражението му, Ариел го изгледа удивено.

- Ти си спасил живота ми!

- Разбира се, че те спасих - промърмори той. - Не бих искал някой простосмъртен да умре в дома ми.

Ариел изненадано примигна срещу него.

- Това твоята къща ли е?

- Тя е - или по-точно беше - домът на моето семейство - неохотно призна Лусиен. - Но това няма нищо общо със снощи.

Беше очевидно, че не иска да разговаря за къщата, което предизвика любопитството на Ариел. Искаше й се да разчопли въпроса, но реши, че момента не е подходящ.

- Добре, спасил си ме, а после какво?

- Сложих те в леглото и ти дадох приспивателна отвара за да спиш и да оздравееш.

При тези думи в ума на Ариел проблесна друг спомен и тя почувства как кръвта се оттегля от лицето й. В края на съня, през който двамата с Лусиен бяха правили любов, той й бе казал: "А сега спи, Ариел, за да оздравееш. Спи и оздравявай."

Небесата да са й на помощ. Бяха правили любов!

Не, беше само сън!

Ами ако не е било сън? Ами ако...?

Тя тръсна рязко глава, отказвайки да позволи на мислите си да следват тази посока. Току-що Лусиен й бе казал, че й е дал сънотворно, което означаваше, че е била упоена. Вероятно е казал тези думи, докато й е давал отварата и тя просто ги е смесила с фантазиите си.

Като се облегна, тя впи очи в Лусиен. Искаше да му зададе един въпрос за Арманд, но го избягваше, защото се боеше от отговора.

Като пое дълбоко дъх, за да се окуража, тя попита:

- Образът на брат ми истински ли беше?

- Не знам - отвърна Лусиен, като вдигна ръката си от облегалката на стола и се наведе напред, така че да може да подпре лакти на масата. Взе чашата си в ръце, преди да допълни: - Интуицията ми подсказва, че образът му не е бил истинско отражение на физическото му състояние, а създадена от Гейлън картина с цел да те изплаши.

- Но ако е бил истински?

Лусиен я погледна със сериозно изражение.

- Ще се молим да не е.

Отговорът му сериозно разтърси Ариел. Като се опитваше да овладее чувствата си, тя додаде:

- Магьосниците молят ли се?

С нищо нямаше да помогне на Арманд, ако се разкиснеше. Трябваше да бъде силна.

- Ежедневно.

На Ариел й се прииска този отговор да й даде утеха, но не намери такава, защото си спомни на кого се молеха.

- Е? Какво ще правим сега?

- Гейлън е насочил вниманието си към теб. Където и да отидеш, той ще е по петите ти, докато не разбере дали представляваш заплаха - заяви Лусиен. - Затова искам да отидеш в града и да се преструваш на обикновен турист. Това ще ангажира вниманието на Гейлън, докато аз търся брат ти. След като узнаем къде се намира ще изработим план за спасяването му.

- На думи звучи лесно - рече Ариел.

- Повярвай ми, нищо няма да бъде лесно - мрачно отговори той. - Възможно е Гейлън да се разяри до такава степен от това, че не може да разбере дали представляваш заплаха, че да привлече силите на сборището, за да се опита да развали магията ми над теб. Когато това се случи, ще бъдем в огромна опасност, защото той ще узнае, че аз съм те омагьосал. Ето заради това трябва колкото е възможно по-скоро да открием брат ти и да се махнем оттук. На неосветена земя може би ще имаме някакъв шанс да го победим, но тук...

Ариел потрепери, щом гласът му заглъхна. Не бе нужно Лусиен да завършва изречението си, защото въображението й се справяше добре с тази задача. Страхливостта й изскочи на повърхността, за да й прошепне, че ако има поне една частица здрав разум веднага трябва да се махне оттук и да потърси друг начин да спаси Арманд.

- Прекалено късно е за бягство, Ариел - усети мислите й Лусиен. - Гейлън вече се е впил в аурата ти и не можеш да му избягаш. Ще те открие където и да отидеш и вероятно ще те унищожи. Единственият ти шанс да оцелееш е да останеш и да се бориш с него.

Ариел отвори уста да попита как точно се трябва да се бори с него, но преди да каже нещо из къщата отекна странен, кух звук.

- Какво е това? - ахна тя. Оумен се втурна в кухнята, скочи в скута на Лусиен и така измяука, че всички косми по тялото на Ариел настръхнаха. Лусиен погледна към входа на къщата с лице, до такава степен лишено от изражение, че чак изглеждащо безжизнено.

Гласът му беше също тъй лишен от емоции, когато обяви:

- Според Оумен Гейлън стои на входа.

- О, Боже! - ужасена прошепна Ариел. - Какво прави тук?

Лусиен бавно извърна глава към нея.

- Бих казал, че търси теб.

- Какво да правя сега?

- Отвори вратата - предложи Лусиен.

- А след това? - попита тя, объркана от спокойното му държание.

През последните няколко дни Лусиен й бе разяснявал колко зъл е Гейлън, а сега, когато този човек - не, магьосник, излязъл от Ада - чукаше на вратата й, той се държеше така, сякаш не ставаше нищо нередно.

Лусиен сви рамене.

- Няма нищо страшно, докато не го поканиш да влезе.

- А ако настоява да влезе?

- Няма да настоява.

- Защо си толкова сигурен?

- Защото съм магьосник и знам правилата на играта - отговори той. - А сега върви да отвориш вратата. Завий наляво по коридора и ще я видиш от дясната си страна.

 

Щом Ариел влезе в мрачното предверие, кухият звук отново отекна из къщата. Ариел потрепери. Огледа голите каменни стени и реши, че първото й впечатление за тази къща не е било погрешно. Най-слабото определение за това място беше "ужасяващо".

Щом влезе в стаята с пентаграмата, в ума й нахлуха куп неясни спомени, които бяха колкото смущаващи, толкова и обезпокоителни. Ако бе последвало трето почукване, вероятно щеше да подвие опашка и да избяга оттам.

Вместо това, тя побърза да открехне вратата. Надзърна през процепа и се увери, че свадливата котка на Лусиен бе права. На верандата стоеше Гейлън Морган, по-красив дори от вчера. В ръката си държеше огромен букет червени рози, увити в розова хартия.

- Добро утро - усмихна й се той. - Надявам се, че не съм ви прекъснал.

- Не, аз... ъ-ъ... тъкмо се канех да излизам

- Е, радвам се, че не ви изпуснах - той й протегна розите. - За вас са.

Ариел с неохота отвори вратата по-широко.

- Много са красиви, мистър Морган, но се боя, че не мога да ги приема.

- Ариел, трябва да ме наричате Гейлън. И освен това, разбира се, че ще ги приемете. Те са просто моят начин да приветстват с добре дошла новата съседка и ако ги откажете ще разбиете сърцето ми. Нали не искате да разбиете сърцето ми?

Той й отправи такъв очарователен, престорено отчаян поглед, че на устните на Ариел се появи усмивка.

- Е, щом това означава толкова много за вас, мисля, че мога да приема розите.

"Не!", изкрещя с такава сила гласът на Лусиен в главата й, че Ариел отстъпи крачка назад. Поклати глава, чувствайки се замаяна. Беше приела, че Лусиен често чете мислите й, но неочакваното му проговаряне в главата й беше дяволски изнервящо.

- Добре ли сте, Ариел? - загрижено попита Гейлън.

- Ъ-ъ... да - смутолеви тя, като прекара пръсти през косата си.

- Сигурна ли сте?

- Напълно - увери го тя, като се насили да се усмихне.

- Добре - рече той, без да изглежда убеден. Гледаше толкова напрегнато към нея, че когато отново й протегна розите, Ариел автоматично ги взе, така че да ги използва като параван за смущението си.

- Наистина са красиви. Благодаря ви.

- За мен беше удоволствие. Съжалявам, че не са във ваза, но изглежда, че неочаквано всички вази в града са се свършили.

- Няма нищо. Сигурна съм, че ще намеря ваза някъде.

Гейлън кимна, а изражението му стана обезпокоено.

- Изглеждате изморена. Не спахте ли добре?

Ариел пристъпи смутено от крак на крак.

- Нали знаете как е. Трудно се свиква с чуждо легло. Ще са ми нужни няколко дни, за да свикна.

Той отново кимна, без да казва нищо. Ариел осъзна, че очаква да го покани да влезе и се опита да измисли как би могла да отклони евентуалното му настояване, без да го обиди. В края на краищата Лусиен бе казал, че докато той търси Арманд, вниманието на Гейлън ще е заангажирано с нея. Това едва ли можеше да стане, ако предизвикаше гнева му.

- Вижте, Гейлън...

- Ариел, аз... - каза той едновременно.

И двамата спряха. Гейлън се усмихна извинително.

- Съжалявам. Кажете вие.

- Просто исках да кажа, че имам уговорена среща, така че след малко трябва да тръгвам.

- Разбирам. Махам ви се от главата. Просто исках да кажа, че вчерашното ви посещение в магазина ми достави истинско удоволствие и се чудех дали не бихте се съгласили да вечеряте с мен.

Ариел примигна, когато в ума й проблесна друго силно "Не!". Този път не беше толкова изненадващо и тя се възстанови по-бързо.

- Вечеря ли? Ох, Гейлън, не знам какъв ще бъде графика ми и...

- Е, щом вечерята ще ви затрудни - бързо вмъкна той, - тогава можем да обядваме заедно.

- Да обядваме ли? - колебливо повтори тя, очакваща да види какво ще каже Лусиен за това предложение. Тъй като не получи нищо, тя отговори: - Мисля, че мога да отделя време за един обед. По кое време ще бъде най-удобно за вас?

- Когато сте свободна. Просто елате в магазина. Ще ви чакам.

- Добре - съгласи се тя, докато Гейлън слизаше надолу по стъпалата на верандата. Спря долу и я погледна. Ариел добави: - Още веднъж, благодаря за розите.

- Няма нищо. Ще се видим по-късно.

Ариел изчака докато потегляше с колата си и затвори вратата. Дрезгавата глас на Лусиен зад нея я накара да извика уплашено.

- Хвърли веднага цветята, Ариел.

- Никога вече не се промъквай така зад мен! Изплаши ме до смърт! - извика тя, хвана се тя с ръка за сърцето и се обърна, за да види как Лусиен с бързи крачки идва към нея.

- Хвърли цветята! - зловещо повтори той, без да обръща внимание на думите й.

Жарта в очите му се появи отново, така че Ариел пусна цветята на земята и отвърна:

- Ето, доволен ли си?

Лусиен изгрухтя нещо, което Ариел не разбра, но предположи, че така е по-добре. Щом стигна до нея, той я хвана за мишницата и я повлече с такава скорост по коридора, че трябваше да тича, за да го настигна.

Секунда по-късно я избута към миниатюрната баня, където се бе изкъпала по-рано и я тласна към мивката. Докато минаваше покрай него, той я тупна по хълбока, но Ариел предположи, че не се е държал умишлено грубо. Просто банята беше прекалено тясна за двама души.

Като запали лампата, Лусиен сграбчи ръцете й и започна да ги разглежда отвсякъде.

- Убоде ли се?

- За какво говориш?

- За розите - изръмжа той. - Убоде ли се на някой трън?

- Не.

- Сигурна ли си?

- Да, разбира се.

- Измий си ръцете.

- Какво?

- По дяволите, Ариел, чу ме, не си глуха! - извика той. - А сега прави каквото ти казвам!

Очевидно Лусиен чувстваше, че в розите има нещо нередно и докато се обръщаше към мивката, по гърба на Ариел пробягаха тръпки на страх. Докато си миеше ръцете в нея започна да се надига паническа вълна. Ако не можеше да вярва на нещо толкова елементарно като букет рози, как тогава трябваше да се отнася към тези хора?

Пое дълбоко дъх. Паникьосването нямаше да реши нищо, а тя можеше да се справи с тези хора. Трябваше да го повярва, защото алтернативата беше непоносима.

Когато най-сетне успя да се овладее, тя сграбчи кърпата за ръце и се обърна към Лусиен.

- Имаш ли нещо против да ми кажеш за какво беше всичко това?

Вместо да й отговори, Лусиен попита:

- Защо не ме послуша?

- Не знам за какво говориш.

- Разбира се, че знаеш. Заповядах ти да не вземаш розите, така че защо ги взе?

Снизходителният тон на Лусиен разпали гнева на Ариел. Почувства, че я правят на глупак. Лусиен вече се бе държал ядосано с него. Спорът с него само можеше да влоши нещата, но като си спомни как изведнъж бе проговорил в главата й, Ариел не можа да се сдържи. Достатъчно бе, че чете мислите й, но когато изведнъж започна да я командва, това я хвърли в ужас. Започна да се чувства безполезна, а ако й отнемеше самоконтрола, тогава какво й оставаше?

Като изправи гръб, Ариел заяви:

- Не ми се иска да ти го напомням, Лусиен, но аз съм пълнолетна. Не получавам заповеди от никого и особено от надути и надменни магьосници, които нарушават личната ми свобода, като се натрапват в мозъка ми!

Опита се да се промуши край него, но Лусиен я сграбчи за раменете и я притегли към себе си. Гласът му беше мек и съскащ като плясък на камшик.

- Дойде при мен и ме попита дали мога да ти помогна да откриеш брат си. Въпреки противното ми мнение, аз се съгласих да ти помогна. Но ако си мислиш, че ще стоя отстрани и ще гледам как ще ме убият, защото си прекалено опърничава, за да ми се подчиняваш, това няма да стане. Тази игра е моя и ти ще я играеш по моите правила. Ако не искаш, тогава на Гейлън няма да му се налага да се безпокои заради тебе, защото за теб ще се погрижа самият аз. Ясно ли ти е?

Непокорството на Ариел се стопи бързо и тя кимна, тъй като беше прекалено изплашена, за да говори. Знаеше как изглежда Лусиен, когато е разгневен, но това беше нещо повече от гняв. Това беше толкова силна ярост, че кристалът стана студен като лед, пронизващ я до костите й.

За щастие Лусиен изглежда, че прие кимването й като съгласие, защото пусна ръцете й и добави безстрастно.

- Измий си отново ръцете и ела в кухнята.

При тези думи той се обърна и се отдалечи с широки крачки, без да поглежда назад.

Ариел потри ръцете си там, където Лусиен я бе държал, като разсеяно отбеляза, че макар хватката му да бе стоманена, той не беше я наранил. При нормални условия това щеше да уталожи страха й, но сега само го засили. Щом можеше да бъде толкова разярен и в същото време да се владее достатъчно, че да не я нарани, тогава не можеше да има съмнение, че можеше и сигурно щеше да изпълни заплахата си, ако не му се подчинеше.

Понеже знаеше, че ако продължава да мисли в тази насока ще припадне, тя си наложи да изпразни главата си от мисли, обърна се към мивката и започна отново да мие ръцете си.

 

Лусиен коленичи на пода и внимателно, една по една събра бодливите рози в кошчето за боклук. Спомни си една приказка, която някога бе му разказала майка му. Приказката беше за една принцеса, наречена Спящата красавица, която била прокълната от ревнива фея. Ако паметта му не го подвеждаше, на шестнадесетия си рожден ден принцесата убола пръста си на едно вретено и заспала дълбоко. Накрая един принц я събудил с целувката си.

Още като малко момче Лусиен бе забелязал колко глупава е приказката. Първо, всички знаеха, че такива неща като феи не съществуват. Освен това всички знаеха, че нито едно проклятие не може да се снеме с целувка. Обаче майка му изглеждаше така пленена от историята, че не бе посмял да й каже истината.

- А какво проклятие си приготвил за Ариел, когато убоде пръста си, Гейлън? - промърмори той, като вдигна последната роза и я огледа замислено.

Каквото и да беше, едва ли щеше да предизвика нещо толкова просто, като например да накара Ариел да заспи дълбоко. По-скоро щеше да изпадне в безкраен кошмар.

Хвърли последната роза в кошчето и седна на петите си. Остави ума му да се съедини с този на Ариел. Той беше странно пуст, но щом задълба по-навътре откри, че така я е изплашил, че тя отказваше да мисли.

Въздъхна тежко и разтри преградката между челото и носа си с палец и показалец. Не трябваше така да я плаши, но когато му се противопостави, нещо в него превъртя.

"Признай го! Беше се изплашил до смърт и за това изгуби самообладание."

Колкото и да искаше да го отрече, наистина се бе изплашил по глупав начин. Гейлън сигурно знаеше, че предишната вечер Ариел е активирала магията му. Освен това знаеше, че някой я е спрял. Когато Лусиен разбра, че Гейлън стои на вратата, можа да измисли само една причина, поради която Гейлън се бе осмелил на подобна дързост и тя бе, че е разбрал, че омагьосалият Ариел е Лусиен и бе дошъл да се изправи срещу него.

Очевидно не това бе причината, поради което Лусиен се чувстваше още по-нервен. Гейлън беше прекалено умен, че да се подлага на ненужни рискове, а след като бе дръзнал да застане пред входната врата, значи е бил изплашен. Но от кого? От неизвестния магьосник? Сигурно беше така, защото нямаше друго разумно обяснение.

Това поставяше Ариел в още по-голяма опасност, тъй като, както подозираше Лусиен, Гейлън мислеше, че Ариел е свързана със загадъчния магьосник. Ако това беше вярно, тогава толкова по-важно бе Ариел незабавно да се подчинява на всяка негова команда.

За нещастие в момента тя се боеше повече от него, отколкото от Гейлън и Лусиен съзираше опасност в това положение. Като се вземеха предвид вродения чар на Гейлън и странностите на мозъка на простосмъртните, Ариел вероятно можеше да убеди сама себе си, че истинският враг е Лусиен и да се обърне за защита към Гейлън. За да бъде сигурен, че това няма да се случи, трябваше да намери начин да поправи сторено от избухването му.

Въздъхна още веднъж и понесе кошчето към камината. Тъй като не знаеше каква магия е скрил в розите Гейлън, Лусиен реши да изчака, докато Ариел излезе и да ги изгори.

Постави кошчето в огнището и тръгна към кухнята. Трябваше по някакъв начин да накара Ариел да разбере правилата на играта. Освен това трябваше да й втълпи да се пази от магьосници, които й даваха подаръци.

 

 

Глава Десета

"Примири се с настоящото зло,
за да не дойде по-зло."

Федър, "Басни", книга 1, басня 2.31

Ариел се чувстваше бясна като лейди Макбет. Не можеше да спре да си мие ръцете. Осъзна, че е на ръба на истерията и си наложи да спре водата. След това се погледна в огледалото и едва успя да познае жената, която я наблюдаваше оттам. Беше толкова бледа, че приличаше на дух, а очите й бяха като на преследван - а може би на обладан от духове? - човек. И двете думи бяха подходящи за състоянието, в което се намираше.

- Трябва да се стегнеш - каза тя на образа си в огледалото.

За нещастие беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Все още виждаше пред себе си разгневеното лице на Лусиен и чувстваше как кристала се вледенява до кожата й. Припомни си заплахата му и настръхна.

"Тази игра е моя и ти ще я играеш по моите правила. Ако не искаш, тогава на Гейлън няма да му се налага да се безпокои заради тебе, защото за теб ще се погрижа самият аз. Ясно ли ти е?"

Според Ариел по-ясно нещо не бе чувала в живота си. Освен това осъзнаваше, че оставането й тук с Лусиен би било абсолютна лудост. Веднага, щом овладееше треперенето на коленете си, трябваше да се маха оттук.

"А с Арманд какво ще стане?"

Притвори очи, само за да види в клепачите си отражението на ужасния образ на Арманд, състарен и с празен поглед. Дали този образ беше истински? Изглежда, че Лусиен не мислеше така, но защо трябваше да му вярва? Възможно бе не Гейлън, а той да бе създал образът. Беше споменал, че къщата е негова. Изпрати я тук сама, а след това я натъпка с някакъв наркотик...

"По дяволите!", отчаяно си помисли тя и отвори очи. Защо не можеше да си спомни какво се случи, след като видя Арманд? Защо всичко бе толкова неясно? Какво ли бе имало в онази "приспивателна отвара", която й бе дал Лусиен?

Въпросите бяха прекалено много, а човекът, пазещ отговорите, само един - Лусиен Моргрет. През следващите няколко минути трябваше да реши дали да остане и да му се противопостави или ще бяга колкото и крака държат.

- Като че ли наистина имам право на избор! Няма начин да си тръгна без брат ми, ако ще да се бия с цяла орда магьосници начело с дявола - промърмори тя и отново се погледна в огледалото. Бузите й бяха започнали да възвръщат цвета си, а очите й придобиваха нормалния си поглед.

Като взе кърпата за ръце, Ариел пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Докато избърше ръцете си беше готова да се изправи срещу Лусиен. Имаше няколко въпроса, които се нуждаеха от отговори и първият от тях беше, защо изобщо бе изпратил Арманд в Сенктюъри.

Докато отиваше към кухнята реши, че вероятно това беше играта, която играеше Лусиен, но, доколкото разбираше, със замесването на Арманд той бе изоставил правилата, за да се добере на всяка цена до наградата. Нека Лусиен има по-голяма физическа сила и нека в добавка да разполага и с психична мощ, но Давид бе съборил могъщия Голиат с един изстрел от прашка. Значи тя също можеше да открие начин да победи Лусиен Моргрет.

Когато влезе в кухнята Лусиен седеше на същия стол, където го завари идването на Гейлън. На масата пред нейното място бе поставена обичайната й закуска - чаша портокалов сок и две филии препечен хляб, намазани с масло. Ариел замислено погледна Лусиен. Да не би това да беше пословичния последен обяд за осъдената жена?

Когато Лусиен й отправи еквивалента си на приятна усмивка, Ариел се настрои явно подозрително. Първо, чертите му бяха прекалено остри, че нещо, било дори усмивка, да промени обичайния им вид - опасни и заплашителни. Второ, той беше прекалено разгневен от нея, за да се успокои до такава степен за такова кратко време. Явно целеше нещо. Въпросът беше какво е то.

- Седни и яж, Ариел, а след това ще поговорим - окуражи я той. - Заклевам се, че не съм направил нищо на храната ти. Тя е така безопасна, сякаш е излязла от твоя хладилник.

Ариел изведнъж проумя, че всъщност закуската беше предложение за мир и почувства как останалия от свадата им страх изчезва. Това не означаваше, че вече не се боеше от него. Освен това със сигурност не му вярваше, но интуитивно знаеше, че в този момент не я грозеше опасност от негова страна.

Приближи се до масата, седна и се насили да започне да се храни. Не беше гладна, но тъй като възнамеряваше да обяви война на един магьосник, налагаше се да поддържа силите си. Освен това обичайността на процедурата й помагаше да успокои нервите си.

Напъха последния залък хляб в устата си и го прокара с остатъка от портокаловия сок. След това се облегна и погледна към Лусиен. Изражението и позата му бяха отпуснати, но Ариел чувстваше прикритото под тях напрежение.

След като отминаха няколко секунди стана очевидно, че Лусиен не възнамерява да наруши мълчанието, така че Ариел предприе първата стъпка с въпроса:

- Защо изпрати брат ми в Сенктюъри?

Лусиен се отпусна назад като нея. Кръстоса ръце пред корема си и каза:

- Не този въпрос е на първо място в главата ти, Ариел. Защо не ме попиташ онова, което наистина искаш да узнаеш?

- И какво е то?

- Дали наистина мога да чета мислите ти.

Ариел се намръщи, защото в момента най-много я безпокоеше точно този или поне подобен на него въпрос. Вече бе приела, че Лусиен чете мислите й, но дали знае всичките й мисли? Ако беше вярно, това беше силно обезпокоително. Това я караше да се чувства... ами, насилвана. Освен това означаваше, че борбата с него щеше да бъде безсмислена.

"Не!, възрази си тя сама. Няма нищо невъзможно."

Опита се да избегне прекия отговор, като каза:

- Ако наистина мислех това, тогава ти вече си отговори на въпроса ми, нали?

- А отговорих ли? - отвърна той.

Ариел го изгледа замислено и по някакъв необясним импулс вдигна ръка към кристала.

- Какво правиш, по дяволите? - сопна се той, впил очи в ръката й, която кръжеше около мястото, където кристала се криеше под блузата й.

- Щом си толкова вещ в четенето на мислите ми, значи няма нужда да ти казвам.

Веждите му се сключиха в свирепа гримаса, а погледа му се премести от ръката към лицето й.

- Не можеш да четеш мислите ми като докоснеш кристала.

- И защо трябва да ти вярвам?

- Защото е истина.

- Е, сигурна съм, че нямаш нищо против да се убедя сама.

Преди Лусиен да успее да възрази, тя сложи ръка върху блузата си. Дори през плата усети как мощта си пробива път през кристала и след това я заля плетеница от емоции - гняв, раздразнение и нещо близко до страх, макар да не беше достатъчно отчетливо, за да бъде наречено истински страх.

Дръпна ръката си от кристала почти веднага, след като го докосна. Емоциите бяха толкова мощни, че почти я смазаха и тя вдигна замислено поглед към Лусиен. Може би нямаше да успее да прочете мислите му, но определено можеше да разбере какви са чувствата му. В момента бяха доста непостоянни.

- Доволна ли си? - попита той с заплашително тих глас.

- За сега - отговори Ариел. - Колко често четеш мислите ми?

- Когато е нужно.

- И колко често е нужно?

Лусиен изпусна нетърпелива въздишка.

- Не чета мислите ти двайсет и четири часа в денонощието, Ариел. Повярвай ми, имам по-добри неща за вършене от валянето из преплетените меандри на мозъците на простосмъртните. Свързвам се с теб, когато искам да знам как се държиш при дадена ситуация, а когато разговаряш с Гейлън умовете ни се свързват автоматично.

- Искаш да кажеш, че когато съм с Гейлън ти знаеш всичко, което казваме и правим? - когато Лусиен кимна утвърдително, Ариел недоверчиво поклати глава. - Какъв си ти всъщност? Нещо като маниак, надзъртащ през ключалките, само че посредством телепатия?

- Аз съм твой защитник! - обяви безстрастно Лусиен.

Той е неин защитник? Ариел предпочиташе да има за пазач доберман-пинчер. На него поне човек може да му сложи намордник.

Като се размърда в стола си, тя попита:

- Защо умовете ни се свързват автоматично, когато съм с Гейлън?

Лусиен сложи ръка върху масата и започна да барабани с пръсти по дървото.

- Не мислиш ли, че изчерпахме темата?

- Отклоняваш въпроса ми. Това ми подсказва, че не сме изчерпали темата. Защо се свързваме автоматично?

- Само по този начин мога да те защитавам.

- Не това беше въпроса ми и ти го знаеш.

- Какво искаш от мен, по дяволите? - изръмжа Лусиен, като скочи от стола и започна да обикаля из стаята, досущ тигър в клетка.

Кристалът започна да се затопля и инстинктът за самозащита на Ариел включи червените светлини. Макар все още да искаше да разнищи този въпрос, тя реши засега да го изостави. Вместо това попита:

- Защо изпрати брат ми в Сенктюъри?

Лусиен замръзна при този въпрос. Преди бе успял да го отклони, но сега не само трябваше да отговори, но трябваше да каже истината. След като го стореше, Ариел щеше да зададе още въпроси и когато свършеше разпита й, вероятно щеше да знае всичко.

Проклятие, проклятие, трижди проклятие! Защо й беше дал кристала? Само ако можеше да върне времето обратно до този момент...

Наложи си да спре този ход на мислите си. Нямаше смисъл да си губи времето със самообвинения. Не можеше да върне времето назад, а дори да можеше, не би сторил нещо друго. Ариел имаше нужда от кристала като емоционална поддръжка, а без нея той нямаше да се върне на земите на сборището. В крайна сметка само това имаше значение. Ако се измъкнеха живи от тази каша можеше просто да й направи магия, която да изтрие всичките й спомени, свързани с него

"С изключение на факта, че с всяка истина, която й даваш, ти губиш в нейна полза частица от душата си, а връзката ви става все по-силна и по-силна. Какво ще стане ако изтриеш паметта й? Дали ще бъде същото като да загубиш спътницата си в живота? Дали няма на практика да се превърнеш във вдовец, предопределен да прекара остатъка от живота си, страдайки от скръб и отчаяние, че е претърпял такава загуба?"

Лусиен не можеше да си наложи да обмисля подобен въпрос, така че седна на масата и заяви:

- Може би е време да ти разкажа всичко.

Точно това искаше Ариел - да знае всичко. Но щом срещна пронизващия поглед на Лусиен, нещо й подсказа, че последното, което иска е да чуе изповедта на един магьосник, отритнат от своите.

 

- Проклятие. Откъде да започна? - промърмори Лусиен.

- От началото - предложи Ариел.

- Историята е дяволски дълга, защото започва преди повече от триста години.

- Мисля, че имаме достатъчно време, Лусиен. Единственият ми ангажимент е обеда с Гейлън и колкото повече знам преди срещата с него, толкова по-добре.

- Знанието не е оръжие, което можеш да използваш срещу Гейлън. Поне тези знания, които смятам да ти дам - мрачно рече Лусиен.

- Всяко знание е по-добро от невежеството - посочи тя.

Лусиен сви рамене.

- Може би си права.

- Да се върнем триста години назад. Какво се е случило тогава?

Той подпря лакти на масата и затъркаля празната чаша между ръцете си.

- Всъщност трябва да се върнем много по-назад. Както то казах вчера, можем да проследим корените си до времето на друидите. Състоим се от тринайсет сборища и всяко сборище има тринайсет фамилии. Подобно на друидите сме били пророци и лечители, и смъртните са ни почитали. След това дошли римляните и се захванали да ни унищожават. Това било началото на, както се оказало, многовековни гонения. Преследването на вещици достигнало връхната си точка по времето на инквизицията и когато спряло ние сме били намалели многократно и сме се криели постоянно. В началото на седемнайсети век се събрал съветът на висшите свещеници - продължи той. - Повечето от тях чувствали, че ако расата ни иска да оцелее тя трябва да се крие непрестанно. Но един от висшите свещеници обявил, че имал видение за една нова земя, която щяла да бъде наречена Америка. В тази нова земя било възможно да се основат тринайсет колонии и щяла да господства свобода на религиите. Мистичното значение на това видение било ясно - ние сме тринайсет сборището, всяко от по тринайсет семейства. Емиграцията в страна, в която щяло да има тринайсет колонии можела да се разтълкува само като добра поличба.

Лусиен спря и погледна към Ариел. Тя го гледаше очарована.

- Продължавай.

Той кимна и продължи:

- Разбира се някои висши свещеници се отнесли недоверчиво или предпазливо към тази идея. Ако това наистина било решението на проблемите им, тогава защо само един от тях имал видение? Последвали буквално години спорове, но след това узнали, че първите заселници се приготвят да отплават за Америка. Най-сетне стигнали до споразумението да изпратят по едно семейство от всяко сборище заедно с пионерите. Решено било, че ако тези фамилии успеят да съжителстват в мир със заселниците в продължение на сто години, тогава останалата част от сборищата може да емигрира за новите земи. Повече от седемдесет години те живели в хармония с заселниците и като че ли най-сетне били намерили мястото, където да могат да живеят в мир и безопасност. Но след това започнала истерията срещу вещиците в Масачузетс. Случило се толкова бързо и неочаквано, че не успели да се върнат в Европа, където щели да заживеят отново със сборищата си, така че избягали на това място и основали Сенктюъри.

Ариел удивено поклати глава.

- И от тогава сте тук? - когато Лусиен кимна утвърдително, тя попита: - Как сте успели да се криете толкова дълго, без да бъдете открити?

- Защитени сме от магическия кръг. Когато в него влезе простосмъртен той или тя вижда само онова, което искаме ние. Години наред не сме позволявали на простосмъртните да помнят нищо. Но в началото на този век висшите свещеници се срещнали и се споразумели, че е време да започнем да се интегрираме с останалия свят. Простосмъртните вече не вярват в нас - един факт, който окуражаваме винаги, когато е възможно, - а науката създава такива големи новости, които дори нашите магии не могат да възпроизведат.

- Какви новости, например? - любопитно попита Ариел.

- Електричеството, течащата вода и канализацията са първите, които ми идват на ум - отвърна Лусиен. - Дори ние одобряваме подобни модерни чудеса. Но, както и да е, в целия свят сборищата отворили вратите си, така да се каже, за туризма. Туризмът ни позволява да печелим пари, така че да можем да купуваме материалните неща, от които се нуждаем. Освен това ни позволява да се движим сред простосмъртните, така че можем да извличаме нужната ни информация от умовете им, за да можем да се пригаждаме към света им.

Ариел се замисли над чутото. Изглеждаше твърде фантастично, за да му се вярва, но все пак по някакъв необясним начин тя вярваше на всяка дума в разказа на Лусиен.

- И какво общо има всичко това с брат ми?

Лусиен се намръщи над кафената си чаша.

- Трябва отново да се върнем триста години назад. Както казах, от всяко от сборищата било избрано по едно семейство, което да емигрира в тази страна, което практически означавало, че се формира четиринадесето сборище. Това ново сборище се нуждаело от висш свещеник, така че след избора на фамилиите последвало нещо като турнир, за да се види, кой от магьосниците е най-могъщ. Оказало се, че двама - пра-прадядо ми и пра-прадядото на Гейлън - са равностойни. При обикновени условия това би означавало още няколко двубоя, докато единия бъде победен - обясни той, - защото след като висшия свещеник бъде избран, постът остава в семейството докато има син, който да го заеме. Но това сборище било основано като временно, така че щяло да съществува само докато останалите сборища дойдат в Америка или ние се върнем в Европа. И в двата случая семействата щели да се върнат към първоначалните си сборища. Съветът решил, че тъй като поста на висшия свещеник щял да бъде само временен, емигриращите фамилии могат да изберат кой магьосник да ги води, вместо да губят време в нови двубои. Фамилиите избрали пра-прадядо ми. Не е нужно да казвам, че пра-прадядото на Гейлън не бил поласкан, но тъй като това щяло да бъде само временно положение той се признал за победен и засвидетелствал лоялността си към моята фамилия.

Ариел, която разбра накъде отива историята, додаде:

- Само че оказало, че положението не е временно, заради лова на вещици в Масачузетс, който ви разделил от останалите сборища и фамилията на Гейлън се настроила срещу вашата.

- Много си проницателна - каза Лусиен. - Във всеки случай, когато бях на седем години баща ми беше убит от скално свличане и когато преди три години почина дядо ми, поста на висшия свещеник трябваше да премине към мен. Но Гейлън оспори правото ми на този пост, тъй като майка ми била простосмъртна. Тъй като аз съм първия и единствен съществуващ магьосник със смесена кръв, съветът на висшите свещеници реши, че Гейлън и аз трябва да се състезаваме, за да се определи кой е по-могъщ.

- И Гейлън победи - предположи Ариел, когато Лусиен, загледан свирепо в някаква неопределена точка на тавана, потъна в мълчание.

- Не. Той прибегна до измама - бързо заяви Лусиен, като насочи погледа си към нея. - Но не можах да го докажа, така че бях изправен пред дилемата да се закълна във вярност на Гейлън или да стана изгнаник.

- Разбирам - промърмори Ариел, която още не можеше да смели цялата информация. Честно казано цялата история й приличаше на баснята за лисицата и лозето, но предпочете да не му го казва. - Мисля, че разбирам какъв е проблема. Не можеше да докажеш, че Гейлън е мамил, затова изпрати брат ми тук, за да намери доказателство.

Лусиен потърка очи с длани, преди да продължи.

- Не. Приех съдбата си и бях готов да живея с нея. Но преди около шест месеца започнах да сънувам странен сън. Гейлън беше обкръжен от черен ореол и усещах, че сборището е в опасност. Отначало не му обърнах внимание, защото... ами, просто защото беше само един сън. Но той продължи да се повтаря, а усещането, че сборището е в опасност се засилваше. Ние вярваме в сънищата, особено в настойчивите. Най-накрая реших, че някой от сборището иска да ми подскаже, че Гейлън е поставил сборището в опасност и че този някой иска помощ от мен. Имаше само един начин да разбера дали предчувствието ми е вярно и той беше да изпратя шпионин - продължи той. - Но шпионинът трябваше да бъде някой, който знае как да се прикрива. Случайно попаднах на поредица репортажи на брат, в които описваше как е проникнал в религиозна група и разбрах, че той имаше точно такъв талант, от какъвто се нуждаех. Свързах се с него и му разказах за сборището и ето как той се озова тук.

Ариел го изгледа недоверчиво.

- Изпратил си го тук заради един кошмар?

- На практика, да - потвърди Лусиен.

Ариел продължи да го гледа, разкъсвана между съмнението и обидата. Знаеше, че Арманд никога не би се захванал с това проучване, ако е знаел, че не е основано на нищо друго, освен на един сън. Това означаваше, че за да го привлече, Лусиен го бе излъгал. Но макар да достигна до това заключение, Ариел не поиска да го приеме. Това би означавало, че се е доверила на мъж, на когото не може да се вярва.

- Разказали на брат ми за съня си?

Лусиен виновно отвърна поглед от нея.

- Не. Само му разказах за сборището. Но, повярвай ми, Ариел, не предполагах, че тук ще му се случи нещо. Всичко, което исках от него, бе да събере достатъчно доказателства, за да сваля Гейлън и да мога да се върна у дома.

- О, хайде, Лусиен! Не съм глупачка - подигравателно заяви тя. - Можеш да се опитваш да оправдаеш действията си докато свят светува, но истината е, че когато си се свързал с брат ми си имал само една мисъл в главата - да си отмъстиш на Гейлън, защото те е победил.

- Ариел, това не е вярно.

- Така ли? - тя кипна и скочи на крака, постави ръце върху масата и се наклони към него. - Можех да го повярвам, ако беше казал на брат ми това, което ми каза сега. Но ти си го накарал да повярва, че ще разследва някакъв сатанински култ, който представлява заплаха за обществото, а не че ще гони нещо, което не е нищо повече от една приумица. Ако Арманд е знаел това, никога не би дошъл тук. Ти си го излъгал!

- Ариел, ти си разстроена и...

- Дяволски си прав, че съм разстроена! - грубо го прекъсна тя, като тупна с длан по масата за по-убедително. - Не можеш да се примириш, че Гейлън Морган е по-могъщ от теб. Искаш да му отмъстиш и си използвал за тази работа брат ми. Ами ако това му коства живота? Той е само един простосмъртен, което го прави незначителен в очите ти, нали?

- Стига! - Лусиен го каза толкова тихо, че прозвуча като вик. Той също стана прав, подпря се на дланите си и се наклони към нея, почти опрял носа си в нейния.

Ариел осъзна, че ходи по плаващи пясъци, но не искаше да спре.

- Какво има, Лусиен? Да не би да уцелих прекалено близо до средата?

- Ариел!

Досега Ариел никога не бе чувала да произнасят името й като заплаха, но сега възприе произнасянето му именно така.

Вирна брадичка и го изгледа непокорно, докато провлечено казваше:

- Какво ще направиш, Лусиен? Ще ме убиеш ли?

Тъй като той не отговори, тя продължи:

- Едва ли, защото ако го направиш, аз повече няма да съм жител тук, което означава, че ти вече няма да си поканен. Кажи ми какво ще се случи с един полу-простосмъртен магьосник, ако от него се снеме тази защита?

Яростта нахлу в очите му.

- Предизвикваш ме, Ариел.

- О, повярвай ми, Лусиен, още дори не съм започнала да те предизвиквам - отвърна тя и ядно тръсна глава. - Освен това мисля, че ще е справедливо да те предупредя, че ако с брат ми се случи нещо, ще съжаляваш, че ще си имаш работа с мен, а не с Гейлън.

Лусиен промърмори някаква ругатня и се отдръпна от масата. Обърнал гръб към нея, с ръце на кръста, той няколко пъти пое дълбоко дъх.

За нейна изненада, когато се обърна с лице към нея, огъня в очите му беше изгаснал, макар топлия допир на кристала до кожата й да й подсказваше, че още е гневен.

Изведнъж устните му се изкривиха в пародия на усмивка.

- Това обещание ли беше? Ако с брат ти се случи нещо, наистина ли ще си имам работа с теб, а не с Гейлън?

- Можеш да бъдеш сигурен - твърдо заяви тя.

- Добре - Лусиен седна на стола си и посочи към нейното място. - Седни, моля те. Искам да ти кажа какво трябва да правиш, когато се наложи да си имаш работа с Гейлън.

Ариел го изгледа подозрително. За някакви секунди се бе променил от гневен в почти любезен. Искаше й се да докосне кристала, за да усети какви са истинските му емоции. Но като си спомни какво въздействие й бяха оказали предишния път, тя реши този път да разчита на изражението му.

Седна, кръстоса ръце пред гърдите си и каза:

- Слушам.

Лусиен кимна.

- Първото правило е: никога не приемай подаръци от Гейлън, независимо колко незначителни изглеждат. Каквито и да са, той ще им направи магия и мога да ти гарантирам, че когато магията влезе в действие, ефекта й няма да е приятен. Не мога да изкажа с думи колко важно е това, Ариел.

- Добре, Лусиен. Няма нужда безкрайно да повтаряш едно и също нещо - промърмори тя.

Лусиен повдигна вежди при остроумието й, но реши да не му обръща внимание и продължи:

- Второто правило е, че никога не трябва да се срещаш с него нощем. През нощта сме най-силни и тогава ще бъдеш изложена на най-голям риск. При първото докосване на нощта трябва да бъдеш в тази къща и трябва да останеш тук до изгрев слънце.

Ариел го погледна несигурно.

- Трябва ли освен това да нося огърлица от чесън, дъбов кол и шише светена вода?

- Не се шегувам! - предупреди я той, а в очите му отново проблесна гнева. - Ако не възнамеряваш да се отнасяш сериозно към съветите ми, можеш да забрави брат си, защото ще си опаковам нещата и ще се махна оттук.

Един поглед към решителното му лице бе достатъчен да убеди Ариел, че Лусиен говори сериозно.

- Извинявай, Лусиен. Ще следвам указанията ти. Просто ми прозвуча като долнопробен филм на ужасите.

- Де да имаше този късмет - отвърна злокобно той. Очевидно почувства, че извиненията й са искрени, защото продължи: - Третото правило е, че никога за нищо не трябва да каниш Гейлън. Не го кани в къщата. Не го кани на обяд. Не го кани да се разхождате по тротоара. С други думи, не го кани и точка. Винаги, когато отправяш покана към един магьосник, ти му даваш частица контрол над самата себе си. Гейлън е висш свещеник, което означава, че има огромна мощ. Ако му дадеш дори най-слаб контрол над себе си, можеш да унищожиш всичките ни шансове да спасим Арманд.

Лусиен спря, като че ли й даваше време думите му да попият. След това продължи:

- Последното правило е, че изброеното важи за всички в Сенктюъри. Не можеш да вярваш на никого, Ариел, дори на децата. Всички в сборището са обвързани с клетвата си за лоялност към Гейлън и ако той не може да те достигне сам, ще се опита да си проправи проход към теб посредством някой друг. Имаш ли въпроси?

- Не - отговори Ариел.

- Сигурна ли си?

- Разбира се, че съм сигурна - въздъхна тя. - Може да съм простосмъртна, Лусиен, но не съм глупава. Разбрах много добре какво ми казваш. Просто трябва да казвам не на всичко и на всички и нещата ще бъдат наред.

- Точно така.

Ариел стана права.

- Е, след като изслушахме една лекция между другото, мисля, че трябва да тръгвам.

Лусиен също се изправи.

- А-ха.

Макар да знаеше, че звучи глупаво, но Ариел изведнъж почувства неохота да тръгва.

- Предполагам, че по-късно ще се видим.

Лусиен мушна ръце в джобовете на панталоните.

- А-ха.

- Трябва ли да пазарувам нещо от града? Нещо за ядене?

- Имаме достатъчно за няколко дни.

- Добре. Тогава до скоро.

Почти беше стигнала до вратата, която Лусиен я повика.

- Ариел?

- Да? - отвърна тя и се обърна към него.

- Кристалът е у теб, ако ти трябвам за нещо. Но помни, че не е достатъчно да го докоснеш. За да дойда трябва да ме призовеш. Не го забравяй.

- Няма - макар да знаеше, че би трябвало да приключи разговора дотук, тя не се сдържа и добави: - Мисля, че стана по-добре, като задържах кристала у мен.

Нещо проблесна в очите му, но отмина толкова бързо, че Ариел не успя дори да започне да разбира каква беше тази емоция.

В гласа му прозвуча странна грубост, докато казваше:

- Предполагам. Внимавай и спазвай указанията ми.

След това се завъртя на пети и излезе през задната врата. Ариел тревожно поклати глава, докато го гледаше как се скрива. Колкото повече беше край Лусиен, толкова по-малко му вярваше, но все пак в него имаше нещо, което я караше да се чувства... всъщност не знаеше как се чувства.

Обаче това, което знаеше, бе, че тя и Арманд бяха станали пешки в една тристагодишна семейна вражда. За нещастие не знаеше дали е избрала правилната страна, а за да го разбере имаше само един начин - да изслуша версията на Гейлън.

Като въздъхна тежко още веднъж, Ариел реши, че засега е по-добре да си има работа с Лусиен - дявола, когото познаваше, отколкото да залага всичко на карта с Гейлън и тръгна към спалнята, за да вземе чантичката си.

 

 

Глава Единадесета

"Не е добро! Подушвам подло дело!"

У.Шекспир,"Хамлет", 1.2.254

Лусиен знаеше, че трябва да стои надалеч от къщата, докато Ариел се върне. Тя го бе изкарала от кожата му и Лусиен чувстваше, че само като стои далеч от нея ще успее да възвърне самообладанието си.

Като седна под вековния дъб, той разсеяно погали Оумен, която се бе присъединила към него. Само след десет минути почувства, че силата на кристала започва да отслабва и разбра, че Ариел беше излязла от къщата. Освен това знаеше, че колкото по-надалеч от него отиде тя, толкова по-малко сила щеше да има самият той. Прободе го безпокойство. Отново щеше да бъде с вързани ръце, а Лусиен ненавиждаше това чувство.

И, докато още се чувстваше загрижен, той си спомни думите на Ариел: " Мисля, че стана по-добре, като задържах кристала у мен."

Едва след като тя бе изказала тези думи, Лусиен осъзна, че наистина беше по-добре кристала да е у нея. Докато кристала беше в Ариел тя можеше да призове Лусиен в мига, в който й потрябваше. Разбира се, той не беше сигурен какво точно ще направи, ако Ариел го повика. Да предизвиква Гейлън без кристала би било равностойно на нападение срещу картечно гнездо с бейзболна бухалка.

Ето защо бе наложително колкото е възможно по-скоро да открие Арманд Дантес, но Лусиен нямаше никаква представа къде да го търси. Още по-объркващ беше въпросът, защо изобщо Гейлън беше затвори Дантес. Всичко, което Гейлън можеше да му стори, бе да му направи заклинание, от което Арманд да забрави всичко, което е видял или правил в Сенктюъри. Тогава защо Гейлън го беше пленил? Какво би могъл да иска от Арманд? Лусиен знаеше, че Гейлън иска нещо. Това беше единственото възможно обяснение на действията му.

Неспокойните му мисли бяха прекъснати от нервното мяукане на Оумен, последвано непосредствено от ясното пращене на светкавицата, съпровождаща правенето на магия.

Лусиен обърна рязко глава към къщата и видя как светкавицата я обгръща. Обхвана го ужас, щом разбра какво ставаше. Изглежда, че на розите на Гейлън бе направена магия, която се задействаше със закъснение. По дяволите! Защо не ги бе изгори, докато имаше тази възможност?

"Защото искаше да защитиш Ариел."

Сега вече истински разбра колко опасен можеше да бъде инстинкта му да я защитава. Поставяше безопасността й преди разумното магьосническо поведение и сега виждаше какви можеха да бъдат страхотните последици от подобен избор.

Щом светкавиците изчезнаха, Лусиен побърза към къщата. Подозираше какво ще намери и когато стигна до кошчето, в което бе хвърлил розите, откри, че е бил прав. Всичко останало от тях беше шепа пепел. Изруга цветисто. Сега в къщата имаше магия, пусната на свобода и без кристала нямаше да успее да я проследи. Това означаваше, че трябваше да отложи търсенето на Арманд, защото не искаше да напуска къщата, преди Ариел да се е върнала. В мига, в който тя прекрачеше прага, щеше да бъде в опасност, а Лусиен искаше да бъде тук, за да я защити.

Като прекара пръсти през косата си, Лусиен се закле, че щом Ариел се върне ще си вземе кристала, дори ако за тази цел трябва да я съблазни.

 

Ариел поклати удивено глава, докато караше през Сенктюъри. Беше малко преди десет в четвъртък сутринта и улиците вече бяха претъпкани с туристи. След изслушаната история на Лусиен й хрумна идеята, че може би сборището използваше някаква "магия", за да предизвика такъв наплив от туристи.

Отново й се наложи да паркира край магистралата. Докато вървеше по оградения с дървета път, Ариел с удоволствие си помисли, че градът не бе пожертвал вековните дървета заради места за паркиране. Тя обичаше дърветата, особено старите дървета, които се извисяваха над останалите. Според нея унищожаването им в името на прогреса беше истински грях.

Щом навлезе в същинската част на града, тя реши, че преди всичко трябва да намери телефон и да се обади на Джийн. Беше прекосила половината от първата пряка, когато чу да я вика женски глас:

- Ариел! Почакай!

Ариел изплашено спря. Първата й мисъл бе, че я вика Корин Мороу от агенцията за недвижимо имущество. Какво трябваше да прави, ако Корин настоеше да отиде с нея в офиса и да попълни формуляра за вземане на къща под наем?

Проклятие! Трябваше да се досети за тази възможност и да попита Лусиен какво да прави при подобен случай.

Когато се обърна, установи, че не Корин я бе приветствала. Невярваща на очите си, тя вида Шана Морган да бърза към нея по тротоара. Шана беше обута в сандали и облечена в дълга до под коленете пола, боядисана във всички цветове на дъгата и омотан около главата й тюрбан в подходящ цвят. Блестящата червена селска блуза разкриваше стройните й рамене. Освен това си бе сложила дузина гердани, а двете й ръце бяха покрити от китките до лактите с подрънкващи гривни.

Ариел не можа да подтисне завистта си. Ако тя се опиташе да се облече по този начин, щеше да изглежда така, сякаш се е маскирала за Деня на вси светии. А Шана изглеждаше красива, екзотична циганка.

- Забележителни дрехи - отбеляза тя, щом Шана я застигна.

Шана се изсмя.

- Много тактично казано, Ариел, но няма нужда да жалиш чувствата ми. Знам, че изглеждам глупаво, но днес е денят, в който предсказвам бъдещето, а на туристите им допадам в този вид.

- Не изглеждаш глупаво - увери я Ариел, а след това попита. - Бъдещето ли предсказваш?

Шана направи иронична гримаса.

- Само когато мога да изкарам пари от това. Но се радвам, че те срещнах. Искаш ли да обядваме заедно?

Ариел извинително поклати глава.

- Съжалявам, но имам уговорен обяд с Гейлън Морган.

- С Гейлън? - ахна Шана.

- Нещо нередно ли има в това?

- Не, разбира се - побърза да отговори Шана. - Просто Гейлън не се... х-м-м... среща с много жени.

Ариел я изгледа замислено. Дори да беше вещица, Шана изглеждаше приятелски настроена. Можеше да се окаже добър източник на информация. Ариел само трябваше да подходи към нея внимателно.

- Така ли? Мислех си, че красив мъж като Гейлън сигурно има натоварена програма - каза тя.

- Намираш Гейлън за красив?

- Не мислиш ли, че е красив?

- Нека просто кажем, че не отговаря на представата ми за любовника от сънищата ми?

Ариел се сепна от думата, която избра Шана. "Любовника от сънищата ми" беше прекалено близо до собствените й фантазии за Лусиен.

Като си каза, че Шана е употребила тази фраза като чисто съвпадение, тя попита:

- Знаеш ли къде има телефонен автомат?

- Ами, има един в ресторанта, но се намира близо до видео-игрите. Боя се, че е прекалено шумно, за да чуеш мислите си, да не говорим за разговор по телефона. Ако искаш можеше да ползваш телефона в магазинчето, където предсказвам бъдещето.

Ариел се поколеба. Лусиен ясно й бе заявил, че не трябва да се доверява на никого. Възможно бе Шана да работи за Гейлън. В този случай щеше да бъде по-добре, ако използваше обществен телефон. Но ресторантът също щеше да е пълен с подслушвачи от сборището, които щяха да чуят всяка нейна дума, защото щеше да се наложи да крещи, за да бъде чута. Ако не изпадаше в подробности по време на разговора с Джийн, нямаше проблем да използва телефона на Шана.

- Е, ако няма да те обезпокоя много, ще ти бъда благодарна да използвам телефона ти - рече Ариел. - Разговорът е междуградски, но ще бъде за моя сметка.

- Няма проблеми.

Докато вървяха към магазинчето й, Шана отново поде разговора.

- Чух, че си от Филаделфия.

- Да, оттам съм

- Сигурно е чудесно да живееш в голям град.

- Има си предимства, но, честно казано, бих предпочела да живея в малък град като този.

Шана я погледна така, сякаш Ариел току-що бе изгубила ума си.

- Сигурно се шегуваш. Искам да кажа, погледни това място. Всеки ден виждаш същите неща и същите хора, а ако искаш да имаш развлечения, просто ги забрави.

- Но в живота ти има някакво постоянство и чувство за принадлежност към нещо, а за това може да се говори много - посочи Ариел.

- Лично аз бих предпочела малко вълнения - промърмори Шана, като спря пред една сграда. - Магазинът е тук.

Влязоха във фоайето. Отдясно имаше врата с табела, която известяваше, че зад нея се намира ателието на майстора на свещи. Шана отвори вратата отляво. Табелката над нея оповестяваше, че тук се намира гадателката.

Шана включи лампите и Ариел ахна от възхищение. Светлината се процеждаше от тавана, който беше боядисан в тъмносиньо и украсен с лунен полумесец и трепкащи звезди. Стените бяха украсени с детайлно нарисувани карти тарок. (Тарок или таро - колода от 78 карти, с които се гадае. - Б. пр.)

Подът беше покрит с тъмносин килим. В средата на стаята имаше малка кръгла, покрита със стъкло масичка, чиито дървени крака представлява изящно резбовани и несъмнено еротична преплетена любовна двойка. Върху масата имаше колода тарок и голямо кристално кълбо, закрепено върху гърба на един оловен Пегас. Крилатият кон изглеждаше толкова истински, че сякаш всеки миг можеше да излети.

- Стаята е фантастична - обяви Ариел.

Шана се усмихна.

- Малко е претрупана за вкуса ми, но на туристите им харесва. Телефонът е в офиса ми.

Отиде към мястото на стената, където бе изобразена картата "Светът" и отвори вратата, така майсторски вписана в картината, че беше незабележима.

Като включи осветлението, Шана каза:

- Телефонът е на бюрото. Ако дойде някой клиент, преди да си свършила, ще ти позвъня. Бих искала да изчакаш, докато приключа с него, ако нямаш нищо против. Сеансите ми рядко продължават повече от петнайсет минути. В най-долното чекмедже на бюрото има списания, ако се наложи да чакаш.

- Няма проблеми - отвърна Ариел, като влезе в офиса. Стаята беше малка, без прозорци, с модерно бюро, стол и шкаф за папки. Върху бюрото нямаше нищо друго, освен телефона.

- Наистина съм ти много благодарна.

- Няма нищо. Аз съм в другата стая, ако ти потрябвам за нещо.

Когато Шана затвори вратата, Ариел почувства как я пронизва безпокойство, примесено с малко клаустрофобия. Ами ако Шана я заключеше тук? Щеше да бъде като в капан!

Ариел незабавно огледа бравата и откри, че ключа беше оставен от вътрешната страна. Това донякъде отне от напрежението, но все още се чувстваше достатъчно неудобно, за да иска час по-скоро да излезе оттук.

Като седна зад бюрото, тя придърпа телефона към себе си и набра телефонния номер на антикварния магазин. Докато слушаше как телефона в отсрещния край звъни, тя си напомни, че трябва да говори с Джийн с недомлъвки. Това, че Шана бе затворила вратата, не гарантираше, че не я подслушват. Може би Шана можеше да чуе всичко, което Ариел говореше, а може би я подслушваше, ако към телефона имаше свързан дериват.

Отговориха при четвъртото позвъняване. Ариел понечи да заговори и устата й остана отворена, когато чу гласа отсреща. Говореше не Джийн, а самата тя. Не беше се свързала с офиса, а с телефонния секретар у дома си!

Затвори телефона и се опита да убеди сама себе си, че без да иска бе сгрешила номера. Но още докато вдигаше слушалката, за да набере повторно, тя вече беше сигурна, че не е сбъркала. Когато отново се свърза с телефонния си секретар я хвана страх. Някой й пречеше да се свърже с външния свят. Въпросът обаче беше, кой?

Първата й мисъл бе, че е Шана. В края на краищата, телефонът беше неин. Но докато обмисляше подозренията си относно Шана, от устните й се откъсна гневно:

- Лусиен!

В мига, в който го каза, Ариел затисна устата си с длан. Лусиен постоянно я предупреждаваше колко опасно би било, ако някой разбере, че е тук с него. Как можа просто така да изтърве името му?

"Заради нервността, безпокойството и оправдания гняв, ето затова", промърмори си тя, щом чу сигнала на телефонния секретар, показващ, че е време да остави съобщението си.

Тъй като не можеше да се свърже с Джийн, тя реши, че е по-добре да остави поне някакво съобщение.

- Здрасти, Ариел е. Стигнах в Сенктюъри цяла и непокътната. Околията Ланкастър изглежда точно така, както си я представях. Скоро ще се обадя пак.

Като затвори телефона, тя се опита да се окуражи с мисълта, че от това съобщение поне ще разберат къде се намират двамата с Арманд. Само се надяваше да не бъде прекалено късно, когато открият съобщението. Освен това реши да опита повторно да се свърже от обществен телефон. Беше възможно не Лусиен, а Шана да е пренасочила разговора й, но не можеше да бъде сигурна, преди да е опитала отново от друго място.

Тъй като Шана не й беше позвънила, тя излезе от офиса. Шана седеше до масата и редеше картите пред себе си, а веждите й бяха сключени в намръщена гримаса.

- Лоши новини, а? - попита Ариел, като затвори вратата на офиса.

Шана сепнато вдигна глава и се усмихна печално.

- Нека просто кажем, че картите не показват това, което ми се иска да видя.

- А ти какво искаш да видиш? - попита Ариел, обзета от любопитство, въпреки предпазливостта си.

Шана повдигна рамене.

- Не знам. Бягство оттук. Вълнения. Нещо - каквото и да било, - което да е извън рамките на ежедневието, но картите показват, че живота ми ще бъде отегчителен както обикновено. Искаш ли да ти гледам на карти?

- Наистина ли вярваш, че... показват нещо? - попита Ариел, като посочи колодата карти и кристалното кълбо.

- А, значи имам един неверник на разположение - усмихна се Шана и с драматичен жест посочи стола срещу себе си. При това движение гривните издрънчаха. - Седни, Ариел, и ми позволи да ти открия какво те очаква.

Ариел не беше сигурна защо реши да послуша Шана. Може би беше любопитство, а може би в нея имаше частица, която искаше да повярва, че Шана наистина може да разгадае какво крие бъдещето. В края на краищата, ако знаеше предварително какво я чака, щеше да бъде нащрек. Разбира се не беше сигурна как точно трябва да се брани срещу цял град пълен с вещици и магьосници.

- Какво да правя? - попита тя, след като седна.

Шана й подаде колодата тарок.

- Разбъркай картите колкото смяташ, че е нужно и след това ги разцепи на три купчини пред мен.

Ариел размеси колодата десетина пъти, преди да ги раздели на три. Шана вдигна горната карта от първата купчина и я постави с лице нагоре върху масата.

- А, "Империатрицата"! - мелодраматично обяви тя. - Недоволна си от личния си живот, но не си сигурна какво трябва - или какво можеш - да направиш, за да го промениш.

- Това лошо ли е? - попита Ариел, озадачена от двусмислеността на думите на Шана. Едва ли имаше някой човек, който да не се чувства поне малко недоволен от живота, който води и да знае със сигурност как да го промени.

Шана се усмихна.

- Не. Повечето хора са объркани, Ариел, особено когато става дума за личния им живот.

Обърна втората карта и се загледа продължително в нея, преди да промърмори:

- "Рицарят на магическия жезъл". Ще преминеш през период на изключително напрежение, който ще бъде изпълнен с трудности и разочарования, но след това в живота ти ще влезе някой, който ще го промени към по-добро.

- Не съм сигурна какво означава това - каза Ариел.

- Много е просто. Пред теб ще възникнат множество проблеми, но някой ще ти помогне да ги разрешиш.

- И кой е този някой?

Шана сви рамене.

- Картите тарок само предсказват, Ариел. Те не дават нищо конкретно. Искаш ли да продължа?

- Разбира се.

Шана преобърна третата карта и се намръщи.

- "Силата". Това означава, че най-доброто ти поведение ще бъде да промениш начин, по който реагираш на околни свят. Едва след като се освободиш от страховете и съмненията си ще постигнеш желаната цел и ще бъдеш щастлива.

Преди Ариел да успее да го обмисли, Шана обърна четвърта карта.

- "Възмездието". Предстои ти нова дружба или връзка и не трябва да й обръщаш гръб, въпреки че ще бъдеш изкушена да го направиш.

Шана вдигна още една карта, но не я постави на масата. Вместо това я загледа толкова сериозно, че въпреки недоверието си Ариел настръхна от предчувствието за нещо недобро.

- Какво е това, Шана?

Шана сложи картата върху купчината, от която я бе взела и събра картите, след което обяви многозначително:

- Скоро ще трябва да избираш между светлината и тъмнината.

- Това какво означава? - подкани я Ариел, обезпокоена от нежеланието на Шана да погледне към нея.

Шана обърна глава към нея с усмивка, която обаче не промени очите й.

- Нямам представа, Ариел. Както ти казах, картите предсказват, но не дават подробности.

Ариел остана с чувството, че Шана определено я лъже и че знае нещо, което не желае да разкрие.

- Звучи доста зловещо.

- Всичко може да прозвучи зловещо - рече Шана, като размеси колодата и я остави върху масата. Подпря се на лакти и обхвана брадичката си с длани. - Но, независимо какво крие бъдещето, картите ти дадоха най-добрия възможен съвет и той е, че, ако искаш да бъдеш щастлива, трябва да промениш начина, по който гледаш на света и да се освободиш от страховете и съмненията си.

- По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

- Така е - завъртя очи Шана. - Ако го бях сторила, отдавна нямаше да съм в този град.

- Тогава защо не се махнеш?

- Бих могла да ти изброя милион причини, но това, което наистина има значение е, че ме е страх да бъда сама в един свят, който не разбирам.

- Можеш да опиташ за известно време и ако не се получи нищо винаги можеш да се върнеш у дома.

Шана тъжно поклати глава.

- Няма да бъде толкова просто.

Преди Ариел да успее да попита защо няма да бъде просто, вратата се отвори. Влязоха две жени на средна възраст и Шана незабавно се изправи, а тъгата в миг се замени от приветлива усмивка.

Докато Шана посрещаше клиентите си, Ариел излезе с намерението да отиде до ресторанта и повторно да се опита да се обади на Джийн. Ако пак се свърже с телефонния си секретар, щеше да знае, че не Шана е причинила този проблем. А ако се окажеше, че е така, тогава тя и Лусиен щяха да имат дълъг, "сърдечен" разговор.

Докато вървеше към ресторанта, Ариел се замисли над разговора си с Шана. Погледнато повърхностно нямаше нищо, което да подскаже, че Шана бе нещо повече от най-обикновена жена, отегчена от живота в задрямалия град. Дори не беше необичайно, че се бои да се впусне в нов начин на живот. Единствената обезпокоителна част от разговора й бе намека на Шана, че няма да може да се завърне. Ако напуснеше Сенктюъри, дали щеше да се превърне в прокълнат изгнаник като Лусиен? Ако това беше вярно, тогава Ариел определено можеше да разбере неохотата й. Това означаваше, че ако излезеше в широкия свят, можеше да открие, че там не й допада, но нямаше да има път за връщане.

Ариел влезе в ресторанта и откри, че там беше точно толкова шумно, колкото й бе казала Шана. Заобиколи дългата върволица хора, чакащи да се освободи маса и се насочи към видео-игрите в задната част. Имаше четири игри, и четирите в действие. Сред пронизителния електронен вой и навалицата от хлапета, очакващи реда си, Ариел си помисли, че ще бъде цяло щастие, ако успее да се измъкне с неувреден слух.

Отне й една минута да открие телефона, който се намираше зад един ъгъл до игрите. За нещастие беше твърде близко до тях, така че дори да успееше да се свърже с Джийн, нямаше да може да проведе никакъв разговор. След това отново си помисли, че така е по-добре. Колкото по-малко кажеше, толкова по-малко можеха да подслушат. Защото, въпреки врявата тук, Ариел подозираше, че ако някой член на сборището поиска да чуе какво говори, той ще го стори независимо от шума.

Като измъкна четвърт долар от джоба си тя понечи да го сложи в процепа. Но преди да успее да го пусне, някой се блъсна в нея, като изби монетата от ръката й.

Като изруга под нос, Ариел се обърна към "нападателя" си, мислейки, че е някое от децата. Но не беше дете. Преглътна, щом откри, че се намира пред нечии облечени в лен гърди, широки колкото тези на Лусиен.

Вдигна очи към лицето на мъжа и я обхвана чувството, че го познава отнякъде. Косата му беше дълга до раменете и имаше орлов нос и трескаво блестящи очи, толкова тъмни, че Ариел не можа да определи дали са черни или кафяви.

Ариел се намръщи от смущение, защото не беше сигурна, дали не го е виждала по-рано, но не можа да си спомни. Знаеше само, че се бои от него и инстинктивно вдигна ръка към кристала на Лусиен. Преди да успее да го докосне, мъжът се завъртя и се мушна сред тълпата. Ариел го изчака да се отдалечи и след това импулсивно докосна кристала, макар да не призова Лусиен. Не се чувстваше заплашена. Просто имаше необяснимото чувство, че кристала и този мъж са свързани по някакъв начин.

В мига, в който ръката й допря кристала, мъжът рязко спря. Обърна се и я погледна със заплашителен поглед, десет пъти по зъл от най-лошия поглед, който й бе отправял Лусиен. След това си запробива път сред тълпата, безмилостно разблъсквайки хората с лакти.

Ариел едва забелязваше главоломното му бягство. Умът й бе изпълнен с мъглявата представа за Арманд, разговарящ оживено с този човек.

Но в мига, в който образа изчезна, човекът излезе от ресторанта. Ариел се втурна след него и извика:

- Почакайте!

Тълпата не се разделяше с такава лекота пред нея и когато най-сетне успя да излезе, мъжът беше изчезнал.

Остана на тротоара и смутено се огледа в двете посоки. Къде беше изчезнал? Кой беше той? Каква беше връзката му с Арманд? И защо бе избягал от нея?

Реши да докосне кристала и да призове Лусиен. Той сигурно знаеше кой е този мъж и къде могат да го открият. Но преди да вдигне ръка, до нея се появи Гейлън.

Гласът му бе изпълнен със загриженост.

- Ариел, добре ли сте?

- Добре съм - промърмори тя, като едва успя да се сдържи да не изругае в отговор. Макар Гейлън да беше красив, определено трябваше да поработи над навика се да се появява точно когато не трябва.

- Сигурна ли сте?

Ариел понечи да му каже да престане да я обикаля, но си напомни, че трябваше да обядва с него. Просто трябваше да изчака докато се прибере в къщата, за да поговори с Лусиен.

- Добре съм - повтори тя и се насили да се усмихне. - Стори ми се, че видях един познат, но той си тръгна, преди да успея да му се обадя. Готов ли сте за обяд?

- Разбира се - отговори Гейлън и като я хвана под ръка я поведе надолу по улицата.

- Гейлън, ресторанта е ето там - напомни му тя, като опита да измъкне ръката си. Той само затегна хватката си.

- Знам, Ариел, но първо искам да ви покажа нещо. Не се безпокойте. Няма да ви отвлека. Ще ви заведа на едно специално място. Ще ви хареса. Честно.

Ариел понечи да възрази, но гласът на Лусиен изведнъж проехтя в ума й:

"Успокой се, Ариел. Гейлън няма да ти причини нищо лошо."

Звукът на Лусиеновия глас прогони всички мисли за Гейлън.

"Лусиен, в ресторанта имаше един мъж, който познава Ар..."

"Знам, Ариел. Ще поговорим за него по-късно. Само се успокой. Успокой се."

Сякаш се намираше под влиянието на хипнотизатор. Ариел почувства как страха й изчезва. Като остави Гейлън да я води Бог знае къде, тя си спомни предсказанието на Шана.

"Скоро ще трябва да избираш между светлината и тъмнината."

Дали нямаше предвид Лусиен, който беше тъмнокос и русия Гейлън?

 

Лусиен прокле факта, че когато бе изграждал връзката между Ариел и себе си, бе направил така, че да умовете им да се свързват, само когато тя е с Гейлън. Едва сега разбра, че трябваше да направи магията така, че да вижда какво става. Емоциите на Ариел бяха прекалено изменчиви, което не му позволяваше да възприема ясно събитията.

Като не преставаше да я окуражава, той извади магическите свещи и кадилницата. След това събра необходимите стъкленици за магическия огън. Тъй като кристала беше у Ариел, Лусиен трябваше да успее да изгради достатъчно силна връзка с ума й, за да получи образ в пламъка.

Докато палеше свещите и ги редеше по върховете на пентаграмата, той се окуражи, че Гейлън няма да причини нищо лошо на Ариел. Беше почти пладне, което означаваше, че енергията на сборището е в минимума си и вещиците и магьосниците са почти толкова слаби, колкото простосмъртните. Освен това би било безсмислено да предприема нещо грубо, при условие, че магията със закъснително действие беше на свобода в къщата. Гейлън не знаеше, че Лусиен е тук, за да защитава Ариел, следователно просто трябваше да изчака прибирането й в къщата, когато магията щеше да се задейства. Тогава щеше да може да прави с нея каквото си поиска.

Въпреки това Лусиен не беше съвсем спокоен, докато се разполагаше с кръстосани крака в центъра на пентаграмата. След това започна да прави движенията, необходими за запалването на огъня. Когато преди малко Ариел бе докоснала кристала, Лусиен се сепна и зачака да го призове, но вместо това тя преживя наново срещата на Арманд с неизвестния магьосник. Изненадата му прерасна в недоверия, когато разбра, че споменът бе извикан от срещата й с магьосника.

Но след това магьосникът бе избягал от ресторанта и незабавно се бе появил Гейлън. Дали не бе подмамил Ариел навън от ресторанта, където я очакваше Гейлън? Възможно ли бе двамата да работят заедно? Едва ли. Гейлън беше прекалено егоцентричен, за да заговорничи с някого, но Лусиен не можа да намери друга разумна причина, поради която магьосникът се бе показал на Ариел. А Лусиен беше сигурен, че той й се бе разкрил целенасочено. Магьосниците избягваха случайните срещи.

Лусиен духна в кадилницата и се загледа в бликналия към тавана пламък. След това започна да изрежда заклинания. Успокои се малко, когато пламъкът престана да трепти и даде ясно изображение на Гейлън и Ариел.

Миг по-късно застина, щом видя, че Гейлън я води към гората. Гейлън й беше казал, че ще я отведе на едно специално място, а единственото "специално" място в гората беше кристалната пещера. В никакъв случай не би могъл да я води към свещеното за сборището място.

Но Лусиен скоро разбра, че Гейлън я води точно там. Ако не беше периода от деня, в който силите на сборището бяха най-слаби, можеше да се обезпокои, че Гейлън ще се опита да открие кой е омагьосал Ариел. Но това беше невъзможно. Тогава какво, по дяволите, бе намислил той?

 

 

Глава Дванадесета

"Боже Господи, как този
тъй наречен род човешки
цял е глупости и грешки."

У.Шекспир, "Сън в лятна нощ" 3.2.115

Въпреки настойчивите повтаряния на Лусиен да се отпусне, Ариел стана неспокойна, щом Гейлън я поведе към гората. Опита се да запомни накъде отиват, но пътеката постоянно се разклоняваше поне в две, а понякога дори в пет различни посоки. Когато достигнаха може би петнадесетото разклонение, Ариел почувства, че напълно е изгубила ориентация. Ами ако Гейлън я изоставаше? Никога нямаше да успее да открие обратния път!

"Не се безпокой. Гейлън няма да те изостави, но дори да го стори аз ще те намеря", успокои я Лусиен.

"Освен ако не си в съюз с Гейлън", мрачно додаде тя.

Никога не би повярвала, че е възможно по мисловен път да бъде предадена продължителна, измъчена въздишка, но точно това бе усещането, което получи заедно с мисълта на Лусиен: "Ариел, престани да се държиш мелодраматично!".

Преди да успее да му отговори, Гейлън я изведе на една поляна. В единия й край се виждаше вход на пещера. Ариел мразеше пещерите или, по точно казано, мразеше техните обитатели. Щом Гейлън я поведе към нея, Ариел спря рязко и се опита да измъкне ръката си изпод неговата.

Този път Гейлън я пусна и я погледна озадачено.

- Има ли нещо, Ариел?

- Никога не влизам в пещери - отговори тя. - Не обичам прилепите и другите създания, които се въдят в тях.

Гейлън се усмихна.

- Ариел, вътре няма нито една пещерна твар. Освен това ти гарантирам, че щом веднъж я видиш отвътре, ще бъдеш щастлива, че си влязла.

"Хайде, Ариел. Гейлън е прав. Вътре няма пещерни твари."

"Няма да вляза в пещерата!"

"Мислех, че искаш да спасиш брат си."

"Да не би да искаш да кажеш, че Арманд е вътре?"

"Не, но Гейлън цели нещо. Ако искаш да разбера какво е то, трябва да правиш каквото иска от теб."

- Ариел, ако наистина се страхуваш от пещери, тогава няма да влизаме - каза Гейлън, като прекъсна мисловния й спор с Лусиен. - Просто тази пещера е такова забележително природно явление, че ми се прииска да ти я покажа.

Ариел все още се колебаеше. Изруга мислено, когато Лусиен я подразни: "Ще влезеш ли, Ариел, или ще оставиш страховете ти да вземат превес над спасяването на брат ти?"

- Ариел - намеси се Гейлън, - искаш ли да се върнем в града?

Ариел искаше точно това, но подигравката на Лусиен бе ударила право в целта. От значение беше само Арманд, дори ако за спасяването му се наложеше да се бие с прилепи и разни други отвратителни пещерни създания.

- Мисля, че искам да разгледам пещерата - каза тя и тръгна към входа на пещерата, преди да е изгубила куража си.

Наложи й се да се свие на две, за да влезе. След това тръгна по тесния, извит на дясно коридор. След миг се озова в самата пещера. Като се изправи, тя изпусна възторжена въздишка пред нейната великолепна кристална вътрешност. Оттук ли бе взет кристала на Лусиен?

- Нали ти казах, че тук няма никакви твари - додаде Гейлън, след като влезе след нея. - Тук е красиво, нали?

- Никога не съм виждала подобно нещо - промърмори със страхопочитание Ариел. - Откъде идва светлината?

- Някакъв вид органична флуоресценция. Не ме питай за подробности. Никога не съм бил добър в науките.

- За какво служи това дърво? - попита Ариел, докато разглеждаше огромния, висок до кръста й дънер от светещо дърво, разположен насред блестящия под. Би трябвало да изглежда не на мястото си, но по някакъв странен начин дънерът сякаш беше неделима част от пещерата.

- Служи за маса - отговори той. - Тази пещера е нещо като средище на обществения живот в Сенктюъри. Организираме тук забави и събрания, а понякога и венчавки.

Ариел можеше да си представи как би изглеждала една сватба в тази пещера. Мястото беше идеално за размяна на клетви за вярност. Пещерата криеше нещо... мистично, почти свято.

- Изненадана съм, че пещерата не е отворена за туристите - отбеляза тя. - Сигурна съм, че хората ще са повече от желаещи да я разгледат.

- Мислихме по тази възможност - отвърна Гейлън. - След това решихме, че пещерата е твърде специална, за да оставим туристите да се разхождат през цялото време напред-назад. Искаш ли да обядваме тук? Ще изтичам за няколко минути до града и ще донеса нещо.

"Не!", извика Лусиен.

Ариел сепнато примигна. Лусиен бе запазил мълчание толкова дълго, че бе забравила за присъствието му в ума й.

- Аз... ъ-ъ мисля, че няма нужда, Гейлън. Макар мястото да е красиво, боя се, че изпитвам нещо като клаустрофобия. Трябва да изляза навън.

- Разбирам. А какво ще кажеш да си направим един пикник на поляната?

"Не!", отново извика Лусиен.

Ариел погледна часовника си.

- Съжалявам, Гейлън, но времето ми за обяд е ограничено. Боя се, че тази малка разходка, колкото и приятна да беше, изразходи по-голямата част от обедната ми почивка. Може би някой друг път.

- Разбира се - усмихнато промърмори Гейлън, макар Ариел да бе готова да се закълне, че в очите му проблесна искрица разочарование. - По-добре да тръгваме, за да успееш да хапнеш нещо, преди да тръгнеш.

След като излязоха от пещерата и тръгнаха към града, Гейлън поднови разговора.

- Знаеш ли, Ариел, ще ми бъде много приятно да се обадя в антикварните магазини из околността и да проверя къде имат стари книги. Дори мога да те откарам дотам. Ще ти спести известно време.

"Не приемай предложението му!"

- Много любезно, Гейлън, но ако собствениците на магазините разберат, че самата аз съм търговец, едва ли ще бъдат толкова въодушевени да търгуват с мен. За сега предпочитам да запазя инкогнитото си.

- Щом смяташ така.

- Така смятам.

Последваха няколко минути мълчание, преди Гейлън неочаквано да попита:

- Ариел, женена ли си?

Ариел се изненада от неочаквания му въпрос и отговори механично:

- Не, защо?

- Просто ми се струваш... напрегната в мое присъствие. Помислих, че може би е нещо свързано с личния ти живот - Гейлън мушна ръце в джобовете на панталоните си и се усмихна глуповато. - Извинявай. Прозвуча егоистично, нали? Нямах предвид това. Освен това усетих, че се държа прекалено напористо. Моля да ме извиниш, ако съм те обидил. Надявам се това да не те настрои срещу мен, защото наистина бих искал да се опознаем.

Ариел го изгледа внимателно. Изглеждаше и звучеше искрено, но се усещаше някаква прикрита емоция, която не можа да идентифицира. Не беше гняв, но имаше същия остър привкус и това я караше да се чувства нервна.

- Не е нужно да се извиняваш, Гейлън. Не си ме обидил и аз също искам да се опознаем. Може би ти изглеждам напрегната, защото съм на делово пътуване, а не на екскурзия. Трябва да поставям работата на първо място, а удоволствията на второ.

- Напълно те разбирам - увери я той.

Почти бяха стигнали до ресторанта, когато Гейлън неочаквано спря и намръщено се загледа в нещо на отсрещния тротоар. Ариел проследи погледа му, но не видя нищо друго, освен обичайната тълпа туристи.

- Извини ме за миг, Ариел - каза той, като я остави на тротоара и прекоси улицата. Скри се в сградата, в която Ариел още не беше влизала. Не се виждаше никакъв белег, който да подсказва какво представлява зданието.

Изминаха почти пет минути, преди Гейлън да се върне. Изглеждаше обезпокоен, докато казваше:

- Съжалявам, Ариел, но ми се налага спешно да свърша нещо. Мога ли да си запазя правото друг път да те поканя на обяд?

- Разбира се. Надявам се, че не е нищо сериозно.

Гейлън се усмихна, но си личеше, че се насилва.

- Не е нищо сериозно, но е важно. Трябва веднага да се занимая с него. Може би ще се видим утре.

- Вероятно ще съм тук някъде.

- Много добре. Отбий се в магазина, ако ти се отдаде възможност.

Докато Гейлън бързаше надолу по улицата, Ариел се намръщи замислено. Определено ставаше нещо и тя усещаше, че е по-сериозно, отколкото го бе представил Гейлън. Помисли си дали да не го проследи, но след това се отказа. Докато не откриеше дали не е замесен в изчезването на Арманд, не можеше да си позволи да го настройва срещу себе си, а точно това щеше да се случи, ако я хванеше, че го следи. Изпусна смирена въздишка и се насочи към ресторанта. Трябваше пак да опита да се обади на Джийн.

Опашката в ресторанта бе намаляла малко, но тумбата хлапета край видео-игрите сякаш бе станала още по-голяма. Преди да тръгне към телефона, Ариел огледа тълпата с надеждата да види онзи непознат мъж. Не беше тук и тя разочаровано поклати глава. Кой беше той и защо бе избягал от нея?

Проправи си път до телефона. Няколко минути по-късно тя грижливо набра телефона с офиса си и се свърза с домашния си телефонен секретар. Като изруга под носа си, тя окачи слушалката. След това неочаквано й хрумна нещо. Само с Джийн ли не можеше да се свърже или беше изолирана от целия свят?

Като извади четвърт доларовата монета от процепа, тя набра нула и зачака обаждането на оператора. Можеше да накара оператора да избере номера вместо нея. Не можа да повярва, когато отново се обади собствения й телефонен секретар. Тресна слушалката. Сега беше сигурна, че е дело на Лусиен. Как смееше да я откъсва от външния свят! За какъв се мислеше той?!

"За магьосник, ето за такъв", каза един вътрешен глас.

- О, я млъквай! - изръмжа тя, докато отиваше към вратата, с намерението щом се върне в къщата да прати Лусиен по дяволите.

 

Лусиен стоеше скрит сред дърветата и чакаше завръщането на Ариел. Чувстваше, че мощта на кристала се засилва, следователно нямаше нужда да чака дълго.

Оумен, който бе проучил околността и я бе обявил за безопасна, за да може Лусиен да излезе навън, изведнъж се появи в краката му. Изръмжа, съобщавайки му, че отново беше прегледала околността и пак не бе открила някой, който да наблюдава къщата.

Лусиен предполагаше, че трябва да бъде доволен от факта, че къщата не е под наблюдение. Така по-лесно можеше да я спре да не влиза вътре. Но факта, че Гейлън не бе оставил някой на пост, потвърждаваше, че магията, която я очакваше вътре, наистина беше силна. Нещо по-лошо - Лусиен имаше неприятното предчувствие, че знае от кой тип магии беше и ако беше прав, тогава бе още по-наложително да си вземе кристала от Ариел.

Когато тя най-сетне пристигна, Лусиен побърза към колата и отвори вратата от другата страна. Ариел сепнато извика, щ&