КАРЪН РАФЪРТИ

 

ДОКОСВАНЕТО НА НОЩТА

 

 

 

TOUCH OF NIGHT

 

Посвещава се на Дебра Диксън и Лиза Търнър

Трудно се намират добри приятели. Още по-трудно се намират добри приятели с писателска дарба. Но вие двете сте най-добрите. Благодаря ви, че ми помогнахте!

 

 

ПРОЛОГ

"Като втора възможност... трябва да избираме най-малката злина."

Аристотел, "Етика"

Когато Арманд Дантес незабелязано се измъкна през входната врата нощта беше осветена само от плахото мъждукане на звездите. Именно това му харесваше най-много в професията на журналиста, извършващ разследвания - потайното проучване на неизвестното, играта на гоненица с опасността, - а скоро щеше да знае дали култа, който проучваше, криеше някаква заплаха.

Не можеше да вижда в мрака на гъстата пенсилванска гора, която обграждаше старата каменна къща, но щом пое по пътеката, водеща сред дърветата, внимателно се ослушваше за всеки шум. От две седмици обикаляше сред горските дебри в търсене на пещерата, където предполагаше, че се намира олтара на магьосническото сборище. Беше се надявал да успее да го проучи през деня, но от изгрев до залез пред входа му се тълпяха децата на магьосниците. По-малките играеха тихо, а по-старите просто седяха в мълчалив кръг, сякаш потънали в групова медитация.

През изминалите три години, по време на които се бе занимавал с репортажи за опасни дисидентски групи, Арманд бе открил, че винаги най-много безпокойства му причиняваха децата. Те често бяха пешките и нерядко жертвите в игрите на извратените умове на възрастните. Тези деца обаче бяха обезпокояващи заради самите себе си. Оглеждаха го или, по точно казано, сондираха го със сребристите си очи, които показваха тенденцията да стават непроницаеми с възрастта. И независимо от цвета на кожата си, всички имаха едни и същи очи - същите очи, като на Лусиен Моргрет.

Мисълта за Лусиен Моргрет, самопровъзгласилият се магьосник, който му беше казал за сборището, накара Арманд да потрепери. Моргрет несъмнено беше луд, а Арманд все още не можеше да разбере, защо магьосника го беше издирил и му беше доверил информацията за това място. Но каквито и да бяха подбудите на Моргрет, историята му привличаше неудържимо Арманд.

Когато най-сетне Арманд достигна пещерата, видя, че от отвърстието й струи призрачно сияние, къпещо площадката пред входа в светлина, подобна на лунната. Първата му мисъл бе, че магьосниците са се събрали, но надвисналата тишина беше прекалено пълна.

Любопитно се приближи към пещерата. Входът й представляваше малък овален коридор, който завиваше надясно, закривайки вътрешността й от погледа му. Трябваше да се наведе, за да влезе и почти веднага, след като зави, се озова в самата пещера. Изправи се и се огледа със страхопочитание.

Подът, стените и таванът бяха покрити със святкащи кварцови кристали, които грееха, без да има някакъв видим източник на светлина. Изглежда, че кухината беше идеален кръг с диаметър около двайсет фута. В средата се намираше голям блок от някакво блещукащо дърво, върху чиято повърхност се виждаха някакви предмети.

Арманд се приближи към дървения олтар, за да разгледа вещите. Имаше две очевидно стари ками - едната с резбована черна дръжка, а другата с неукрасена бяла дръжка. До тях беше поставен малък съд, който беше толкова опушен, че не можеше да се разбере дали е метален или керамичен. От него се носеше острата миризма на тамян. До него се виждаше непретенциозен златен потир, който изглеждаше достатъчно стар, за да се предположи, че е бил намерен при археологически разкопки. Следващия предмет представляваше каменна пентаграма, голяма колкото ръката му и украсена с рунически символи. Последният предмет беше абаносов жезъл, дълъг около два фута и с разклонен горен край, а по дължината му бяха резбовани преплетени змии.

Очевидно това беше набор от магически пособия, използвани в ритуалите. Арманд измъкна малък фотоапарат от джоба си и направи снимки на вещите, олтара и великолепната вътрешност на пещерата. След това напъха обратно апарата в джоба си и се опита да измисли подходящ начин, по който би могъл да заснеме религиозната общност по време на ритуал. Не се виждаше подходящо място, където би могъл да се скрие. Апаратът му беше снабден с часовниково устройство, но ако го оставеше черната му кутия веднага щеше да се набие на очи. Трябваше да му измисли някакво подходящо прикритие, така че едва ли щеше да успее да монтира апарата тази нощ. Явно трябваше да дойде отново някоя друга нощ.

Изпусна примирена въздишка и се обърна към входа на пещерата. Беше изминал няколко крачки, когато видя трите облечени в бели раса фигури, които му препречваха пътя към изхода. Расата им бяха с качулки, които скриваха лицата им, така че фигурите им напомняха статуи. Фактът, че стояха неподвижно на фона на кристалите ги бе направил почти невидими.

Арманд инстинктивно започна да отстъпва. Нямаше никакво оръжие, но ако успееше да се добере до ножовете на олтара, можеше да се защити в случай на нужда. Фигурите не помръднаха дори когато достигна олтара и посегна да сграбчи единия от ножовете. Но преди да успее да го докосне го разтърси такава силна болка, че залитна настрана от олтара. Преди да успее да възстанови равновесието си последва нов удар на парализиращата енергия, който го накара да се отпусне на колене.

"Кой те изпрати тук?"

Въпросът прозвуча гневно и ясно, макар да не беше казан на глас. Връзката беше мисловна и изведнъж Арманд повярва на всичко, което Моргрет му беше разказал. Тези хора бяха чародеи и магьосници, и след като го бяха възприели като опасност, щяха да обединят силите си, за да проучат ума му. Не трябваше да казва на близначката си Ариел за сборището на вещиците. Ако научеха, че тя знае за тях, Ариел също можеше да се окаже в опасност.

Но той й беше казал и сега беше изправен пред дилема. Можеше да приеме възможността, че тези хора всъщност не могат да прочетат мислите му или можеше да изпие течността, която Моргрет му бе дал в случай, че бъде заловен. Според Моргрет отварата щеше да предизвика незабавна амнезия, а точно в този момент амнезията изглеждаше по-малката от двете злини.

Издърпа стъкленицата, висяща на верижка под ризата му, отвори капачката на миниатюрния съд и го поднесе към устните си. Облеченият в расо човек в средата на триото изпусна гневен вик и се хвърли към него, протегнал ръце към шишенцето, но беше твърде късно.

Арманд потъна в незабавна летаргия. Докато губеше съзнание изведнъж разбра, че когато се събуди няма да си спомня никого, дори Ариел, която беше негова сестра, негов най-добър приятел, негов близнак! За пръв път в живота си щеше да бъде напълно сам и това го хвърли в паника.

"Ариел, помогни ми!", изпищя умът му, докато мрака го поглъщаше.

Даже в настъпващото безсъзнание чу неизказания глас, който попита:

"Коя е Ариел?"

 

 

Глава Първа

"Плам пламти! Котел бълбукай
Адска смес, мехури пукай!"

У. Шекспир, "Макбет" 4.1.10

Ариел Дантес потрепери щом застана пред вратата на "Вещерска отвара" - бар, разположен в един занемарен квартал на Филаделфия. Вратата беше черна, с боядисана в червено стъклена пентаграма, разположена в центъра. В стъклото внимателно бяха гравирани неразбираеми символи с демоничен вид. От пентаграмата до долния праг на вратата водеше нишка от червени късчета стъкло с формата на сълзи. Стъкълцата блещукаха подобно на пентаграмата, създавайки впечатлението, че във вратата кърви отворена рана. Ариел не можеше да повярва, че когато преди шести седмици брат й я целуна по бузата и й каза, че ще се обажда, той се е насочил насам.

Макар да знаеше, че трябва да влезе, не можеше да се застави да отвори вратата. Отстъпи встрани и нервно огледа улицата. Сред преливащите от кофите боклуци, от чиято воня стомахът й се преобръщаше, бяха паркирани дузина мотоциклети. Повечето от рушащите се триетажни тухлени сгради бяха със заковани дъски върху прозорците и запечатани като негодни за обитаване.

Ариел се загледа в една възрастна жена, която буташе с една ръка насред улицата пазарска количка, пълна с боклуци. Говореше и жестикулираше със свободната си ръка, сякаш водеше бурен разговор с невидим събеседник. Изнемощяла жена, понесла прилично на дух дете, се влачеше плахо надолу по уличката. В обратна посока се клатушкаха двама мъже, облечени в раздърпани дрехи, които очевидно бяха или пияни, или дрогирани. На отсрещния тротоар стоеше също тъй дрипав мъж, който я съзерцаваше толкова задълбочено, че Ариел бръкна в джоба си и стисна здраво гранатата със сълзотворен газ , която беше взела със себе си.

Здрачаваше се. Ариел хвърли бърз поглед нагоре-надолу по улицата и се убеди, че всички улични лампи са счупени. Беше въпрос на минути да стане толкова тъмно, че да не може да вижда колата си, която бе паркирана през една пряка. Щеше да спре някъде по-близо, но там намери единствено място по цялата улица, което не беше покрито с натрошени стъкла и разпиляна смет.

Здравият разум й подсказваше, че не е в безопасност, че трябва да побърза обратно към колата си и да се маха оттук. Би могла да се върне утре и да се изправи срещу Лусиен Моргрет на дневна светлина.

Но отхвърли възможността за бягство още докато я обмисляше. Единствената нишка, която водеше към Арманд, се намираше зад страховитата врата на "Вещерска отвара". Именно тук Арманд се беше запознал с Лусиен Моргрет, собственика на бара, който освен това бе заявил, че е магьосник. А разговора с Моргрет бе изпратил Арманд в абсурдното търсене на сборището на магьосниците и вещиците.

Това бе се случило преди шест седмици и от тогава не бе получавала никакви вести от него. Отначало не се обезпокои. Арманд беше журналист, който се занимаваше с разследвания и беше станал специалист в репортажите за опасни дисидентски групи. За него не беше необичайно да изчезне за известно време, но колкото и дълбоко да беше прикритието му, винаги й се обаждаше веднъж на месец, за да й съобщи, че е в безопасност. Следователно продължителното му мълчание можеше да означава само, че е попаднал в беда. Ариел не възнамеряваше да отлага дори с един ден опитите си да го открие. Като пое дълбоко дъх, за да събере целия си кураж, тя се обърна към вратата и я отвори.

Влезе в бара и изведнъж спря. Помещението беше осветено само от половин дузина крушки, но дори сумракът не можеше да прикрие неугледната му подредба. Огледа предпазливо посетителите. Макар броят им - всички до един мъже - да не беше голям, виждаха се достатъчно вериги, кожени дрехи и татуировки, за да я накарат да стисне още по-здраво гранатата със сълзотворен газ. Но мъжете не изглеждаха толкова заплашителни, колкото гравираните образи на дяволи и демони, които населяваха цялото помещение. Гледаха я от фриза, който обрамчваше тавана. Мръщеха й се от дървените колони на сепаретата и й се хилеха от облегалките и краката на столовете. Почувства се така, сякаш с влизането си във "Вещерска отвара" бе направила стъпка в ада.

Здравият разум отново й подсказа да семаха оттук, но тя пак си напомни за Арманд. Побърза към захабения махагонов бар, който също бе населен с демонични образи и се настани на един стол, опитвайки се да реши как да подходи към Моргрет. Арманд й беше казал, че мъжът е подозрителен и предпазливо настроен към непознати. Дали не трябваше просто да му каже коя е и за какво е дошла тук или трябваше да прибегне до хитрост? Първата й мисъл беше да бъде пряма, за да може да си тръгне по-бързо, но Моргрет можеше да е замесен в изчезването на Арманд. Значи трябваше да се преструва.

Барманът обслужваше клиент в другия край на бара и Ариел се възползва от възможността тайно да огледа посетителите. Арманд й беше споменал, че външността на Моргрет е толкова забележителна, че ще го познае в мига, в който го види. За нейно огорчение всички в бара изглеждаха забележително. Като търговец на редки и стари книги Ариел обикновено имаше работа с клиенти, които проявяваха склонност към лули и меки вълнени платове. Съмняваше се дали някой от клиентите й носеше верига или имаше татуировка.

Сепна се от неочаквания въпрос, зададен с плътен глас:

- Какво да бъде?

Погледна към бармана и челюстта й увисна. Арманд не се бе пошегувал. Моргрет имаше забележителна външност, така че без съмнение мъжът, застанал пред нея, беше именно той. Макар да не вярваше в магьосници, беше очевидно защо хората смятаха, че точно този човек е такъв.

Беше облечен в черни джинси и черна риза, разкопчана до средата на гърдите му, с ръкави, навити до лактите му. На кръста му имаше малка торбичка, притегната с шнур, а на врата му на тежка сребърна верига беше окачен извънредно дълъг, прозрачен кристал. Не можеше да се каже, че Моргрет е хубав. Напротив - най-доброто определение, което й идваше наум, беше заплашителен. Дългата му до раменете черна коса беше разрошена. Чертите на лицето му бяха груби и ъгловати. Но зловещият му вид се дължеше на очите му. Бяха толкова бледо сини, че изглеждаха почти сребристи. Те не я гледаха - те я пронизваха.

Наложи й се да се изкашля, за да успее да каже нещо.

- Имате ли... ъ-ъ... бяло вино?

- Вино няма, а коктейли не приготвям - отсечено отвърна той и се втренчи в нея със същата недоброжелателност както чудатите същества, обрамчващи огледалото зад него. - Клиентите ми предпочитат напитките си чисти.

- А бира? - додаде тя, интуитивно усещайки, че ако не си поръча питие, няма да успее да поговори с него.

- Наливна или бутилирана?

- В бутилка - последва бързия й отговор.

Ироничната му усмивка й подсказа, че му е ясно съмнението, на което подлагаше хигиеничността на чашите му и Ариел се прокле за глупавата си грешка. Не можеше да си позволи да го настройва враждебно. Замисли се дали да не промени поръчката си, но Моргрет вече беше извадил изпод бара бутилка бира и бе отворил капачката й.

- Два долара - рече той, като постави бирата пред нея.

Ариел извади портмонето си и му подаде десетдоларова банкнота. Докато Моргрет й връщаше рестото, тя се опита да измисли подходяща тема за разговор, която би го накарала да се разприказва, без да го настрои подозрително.

Продължаваше да се чуди как да разчупи леда, когато той се върна с рестото и я попита:

- Защо сте дошла тук?

Откровеният въпрос, отправен с разгневен тон, изненада Ариел. Наложи й се отново да се изкашля.

- Аз... ъ-ъ... отбих се да пийна нещо.

Веждите му се извиха в недоверчива гримаса.

- Добре. Привършвайте бирата си и се махайте оттук. Тези мъже не са склонни да дават пари за онова, което могат да получат безплатно.

При тези думи той се обърна и се отдалечи, като остави Ариел смутено да гледа след него. Какво, за Бога, искаше да каже този човек? Един клиент в дъното на бара махна с ръка и Моргрет се отправи към него, като грабна една бутилка от рафта зад себе си.

Докато той обслужваше клиента, Ариел забеляза, че двама яки мъже с дълги, мазни коси и покрити с татуировки ръце я гледат похотливо. Щом единият от тях размаха към нея снопче банкноти, смисълът на думите на Моргрет достигна до съзнанието й. Помислил я е за проститутка!

Очевидно мъжете с похотливите погледи смятаха същото, така че Ариел побърза да им обърне гръб. Господи, какво правеше тук и как беше възможно да я сбъркат с проститутка? Беше облечена в избелели джинси, размъкната фанелка и тънко яке. Жените, които бе видяла да кръстосват улиците, докато обикаляше из района в търсене на бара, бяха облечени или по-скоро разсъблечени за работа!

- Мисля, че ви казах да се махате - промърмори Моргрет, който неочаквано и безшумно се бе появил пред нея.

- Не съм си допила бирата - отговори Ариел, като му отправи най-дружелюбната си усмивка.

Моргрет се втренчи в нея, без да мига и й се наложи да употреби цялата си воля, за да не се загърчи под изучаващия му поглед. Ариел отпи една солидна глътка бира, надявайки се, че с това ще демонстрира безразличие, но подозираше, че действието й изглежда така притеснено, както й се чувстваше.

- Защо сте дошла тук? - запита той отново, а веждите му се сключиха в заплашителна гримаса, която накара косъмчетата по ръцете й да настръхнат.

- Казах ви. Отбих се да изпия едно питие.

Нещо проблесна в очите му, като ги накара да изглеждат дори още по-сребристи и Моргрет изведнъж вдигна ръка към кристала. Ариел инстинктивно схвана жеста като заплаха.

Преди той да е успял да докосне кристала, Ариел рече:

- Търся някого.

Изпита облекчение, щом ръката му се отпусна до тялото му.

- Кого? - попита той с толкова тих глас, че думите му едва се чуха. Ариел никога не беше чувала по-заплашителен глас. Косата по тила й настръхна и Ариел реши, че хитростите могат да вървят по дяволите. Колкото по-бързо се разбереше с Моргрет, толкова по-бързо щеше да си тръгне.

- Търся мистър Моргрет. Тук ли е?

- Не.

- Няма ли го? - повтори смутено Ариел. Беше сигурна, че именно той е Моргрет. Нима грешеше? Още докато си задаваше въпроса разбра отговора му. Той наистина беше Моргрет и се държеше предпазливо с непознати. - Знаете ли кога ще се появи?

- Не.

- Сигурен ли сте? Много е важно да поговоря с него.

Моргрет нехайно сви рамене.

- Не мога да ви помогна. А сега допивайте бирата си и се разкарайте оттук.

Ариел така се вцепени от заповедта му, че механично вдигна бутилката към устните си. Дори барманът да не беше Моргрет, все пак би трябвало да е поне достатъчно любопитен, за да я попита коя е.

Остави бутилката на бара и попита:

- Бихте ли предали името и телефонния ми номер на мистър Моргрет?

- Тук е бар, а не рецепция.

- Това да ли означава или не? - запита тя със саркастичен тон. Знаеше, че го предизвиква, но беше притисната до стената. Беше доведена до лудост от притеснение за Арманд, а шефът му и полицията се бяха отнесли с нея покровителствено. Нямаше намерение да позволи на човекът, който първоначално го бе забъркал в тази каша, да се държи обструктивно.

Моргрет кръстоса ръце пред гърдите си и се загледа в нея с изражение, лишено от емоции, с което видът му стана още по-заплашителен. При все че страхът трептеше в нея, гневът и гордостта я накараха да посрещне погледа му с изправена глава. Беше тук, за да открие брат си и проклета да бъде, ако позволи на този мъж да я изплаши до смърт.

- Какво искате от Моргрет? - попита той, след като сякаш цяла вечност бяха стояли втренчени един в друг.

Ариел изпусна мислено облекчена въздишка. Най-накрая бе отбелязала някакъв напредък.

- Въпросът е личен и предпочитам да го обсъдя с мистър Моргрет.

- Ако искате да му предам съобщение, ще трябва да кажете нещо повече от това.

- Добре. Казвам се Ариел Дантес и искам да говоря с него за брат си, Арманд.

Загледа се в лицето му за някакъв признак, че тези имена му говорят нещо, но не видя да потрепва дори един мускул. Изведнъж Моргрет вдигна ръка и погали кристала. В мига, в който той го докосна, Ариел почувства леко разтърсване. Изпита смътното усещане, че нещо нахлува в нея.

Чувството се засили, щом той присви очи замислено и обяви:

- Аз съм Моргрет. Какво искате да питате за брат си?

- Той изчезна и сега го търся.

Моргрет посочи към помещението зад нея.

- Както сама виждате, него го няма тук.

- Знам, че не е тук - нетърпеливо рече тя. - Искам да ми кажете как да го открия.

- Това място прилича ли ви на бюро "Изгубени вещи"?

Ариел усети, че ще избухне, но се сдържа. Беше прекалено близо до онова, което желаеше, за да се поддава на предизвикателствата му.

- Мистър Моргрет, Арманд ми разказа за вас. Разбирам неохотата ви да разговаряте с мен, но брат ми изчезна. Вие сте единствената ми следа към него.

- Кое ви кара да мислите, че е изчезнал?

- Не ми се е обаждал от шест седмици.

- Не бих казал, че това е необичайно. От онова, което ми разказа брат ви, за него е нещо обичайно да живее под чужда самоличност понякога в продължение на месеци.

- Повтаряте думите на полицията! - раздразнено възкликна тя. - И ще ви кажа точно това, което казах и на тях. Без значение колко дълбоко е бивало прикритието на Арманд, той винаги ми се е обаждал веднъж месечно, за да ме извести, че е добре.

- Били сте в полицията?

В гласът му се прокрадна режеща нотка. Моргрет без предупреждение сграбчи кристала, което накара Ариел да се сепне. Чувството за нахлуване в нея се върна, като предизвика странно трептящо усещане, което бързо се разля от главата до петите й.

Каза си, че само си въобразява. Но самоуспокоението не облекчи безпокойството й, тъй като очите на Моргрет бяха станали почти непрозрачни, а кристалът сякаш тлееше с неземна светлина.

Почувства, че се намира в опасност и преглътна, щом осъзна, че бе толкова нетърпелива да се срещне с Моргрет, че