МИГЕЛ ДЕ СЕРВАНТЕС СААВЕДРА

 

ЗНАМЕНИТИЯТ ИДАЛГО ДОН КИХОТ ДЕ ЛА МАНЧА

  

 

 

Превел от испански Тодор Нейков

 

Стиховете преведе от испански Стоян Бакърджиев

 

Четвърто съкратено издание

(Помолих съответната служителка на Националната библиотека да ми предостави пълно издание, но не би... бел. Uploader Victor)

Издателство "Отечество" София, 1986

 

Miguel de Cervantes Saavedra "EL INGENIOSO HIDALGO DON QUIJOTE DE LA MANCHA"

Obras completas D. Aguilar, Editor Madrid, 1940 .

 

 

ПЪРВА ЧАСТ

 

ПРОЛОГ

 

Читателю, ти, който разполагаш със свободно време, няма нужда да ти се кълна, за да ми повярваш, че желая от все сърце тази книга, като рожба на духа, да е най-хубавата, най-забавната и най-умната от всички книги. Но, разбира се, не можех да не се подчиня на закона на природата, според който всяко живо същество създава само подобни на себе си. Какво друго бе способен да създаде безплодният ми и недостатъчно образован ум освен историята на един мършав син, съсухрен, своенравен и изпълнен с мисли, по-особени от тези на другите, мисли, които никого другиго не са могли да осенят? Син, роден в затворническа килия, в която всички неудобства си дават среща и всеки тъжен шум е като у дома си? Тишината, мирната обстановка, полската свежест, ведрината на небето, -ромонът на изворите, спокойствието на духа често съдействуват и най-безплодните музи да се покажат плодовити и да дарят света с рожби, които го радват и ощастливяват. Случва се баща да има грозен син, без никакъв чар, но любовта го заслепява и той не съзира недостатъците му. Напротив, в неговите очи тези недостатъци се превръщат в положителни качества и той го представя под тази светлина на приятелите си. Аз обаче съм всъщност пастрок, а не роден баща на Дон Кихот и не ще вървя по течението. Не ще те моля, скъпи читателю, така както другите го правят, едва ли не със сълзи на очи, да извиниш или да отминеш недостатъците, които ще забележиш в тази моя рожба. Ти не си сродник, нито приятел на моя герой. Имаш ум в главата си и можеш да преценяваш нещата не по-лошо от всеки друг. В своя дом ти имаш право да се разпореждаш така, както кралят с държавните работи. Сигурно ти е известна поговорката: "Под плаща си и краля убивам"1. Всичко това ти развързва ръцете и те освобождава от всякакво задължение и принуда, така че ти можеш да прецениш моята история както ти се иска, без да се боиш, че ще ти потърсят сметка за злото или че ще те наградят за доброто, което ще кажеш за нея.

Бих желал да ти представя книгата такава, каквато си е, без украсата на предговор и без многобройните обичайни сонети, епиграми и възхвали, които авторите поставят обикновено в началото на творбите си. И нека призная, че трудът, който положих, за да напиша самата книга, бе нищожен, като го сравнявам днес с усилието да съчиня предговора, който сега четеш. Много пъти вземах перото и много пъти го захвърлях, защото не знаех какво точно трябва да кажа. И ето че един ден, докато седях затруднен пред лист хартия с перо на ухото, облакътил се на масата, подпрял глава на ръка, и мислех какво да пиша, в стаята влезе неочаквано един мой приятел, човек разсъдлив и духовит, и като ме видя така потънал в мисли, запита ме за причините на моята загриженост. Без нищо да крия, аз му казах, че обмислям предговора към историята на Дон Кихот. Разправих му, че този предговор така ме затруднява, че не само нямам желание да го напиша, но че съм готов дори да не извадя на бял свят подвизите на този благороден рицар.

- Как искате вие да не ме смущава присъдата на читателя, този най-древен законодател, който ще отбележи, че издавам сега, под нарасналото бреме на възрастта, след толкова години, проспани в безмълвието на забравата, едно произведение, сухо като лико, лишено от въображение, с неиздържан стил, с оскъдно съдържание, без всякаква научна и познавателна стойност, без цитати по полетата на страниците и анотации в края на книгата, когато виждам как други книги, макар и от повествователен и светски характер, са изпълнени със сентенции на Аристотел, на Платон и на множество други философи, които карат читателите да ахкат от възхищение и да смятат авторите им за хора начетени, учени и красноречиви? А има ли нужда да се казва какво става, когато в тези книги се цитира Светото писание? Няма съмнение, че читателите ще отсъдят с какво авторите на тези трудове не падат по-долу от свети Тома и от други първоучители на църквата и че показват такава изумителна изобретателност, която им позволява в един ред да опишат похождение на безпътен любовник, а на следния ред да ви поднесат откъс от християнска проповед, която изпълва душата ви с удоволствие и наслада, когато я четете или слушате. Читателят не ще намери подобно нещо в книгата ми, тъй като аз нямам какво да отбележа по белите полета, нито пък мога да прибавя нещо в края й, а освен това не зная по какви автори се водя в разказа си, поради което не съм в състояние да дам в самото начало на труда си, както всички правят, азбучен списък, който да започва с Аристотел и да завършва с Ксецофонт, Зоил или Зевкис, макар единият от тях да не е бил нещо повече от злоезичник, а другият - художник. В книгата ми ще липсват също начални сонети или поне сонети, написани от херцози, маркизи, графове, епископи, благородни дами или именити поети, макар и да зная, че лесно мога да ги намеря, стига да помоля за това двама или трима мой приятели занаятчии, които ще съчинят сонети, по-хубави от тези на много най-известни поети на Испания. С една дума, сеньоре и приятелю мой - добавих аз, - решавам Дон Кихот да остане заровен в архивите си в Ла Манча, докато небето не изпрати човека, който ще го украси с всичко това, което сега му липсва. Аз се чувствувам неспособен да се справя с тази задача поради оскъдните си познания и недостатъчно образование и защото съм ленив по природа и ме мързи да търся автори, които да кажат неща, които сам мога да кажа и без тяхна помощ. Поради тези именно причини ме намирате тъй загрижен и възбуден. Те, струва ми се, не са маловажни.

Приятелят ми ме изслуша, плесна се по челото, прихна да се смее и каза:2

"Ей богу, братко, едва сега съзнавам, че е погрешно мнението, което съм си създал за вас в течение на дългото ни познанство. Мислех, че сте умен и че обмисляте всички ваши действия, но сега виждам, че тези способности са толкова далече от вас, колкото е далече небето от земята. Как е възможно такива дребни и лесно преодолими трудности да смутят зрял ум като вашия, свикнал да се справя успешно с много по-големи затруднения? Вярвайте ми, този смут не се дължи на недостатъчно способности, а на преголяма умствена леност. Искате ли да ви докажа, че съм прав? Напрегнете вниманието си и ще видите, че само за миг ще премахна всички ваши затруднения и ще запълня всички мними празнини, които ви смущават, плашат и възпират да издадете историята на вашия знаменит Дон Кихот; светило и огледало за цялото странствуващо рицарство.

- Кажете - отвърнах аз, като чух думите му, - как[29] смятате да ме извлечете от бездната на страха и да хвърлите светлина в хаоса на моето смущение?

На това той отговори:

- Първата спънка, за която говорите, а именно липсата на начални сонети, епиграми и възхвали, които трябва да бъдат написани от високопоставени и титулувани личности, може да се отстрани, ако си дадете труда да ги напишете сам, след което можете да ги кръстите и да им дадете каквито имена си пожелаете, като ги припишете на отец Хуан Индийски6 или на императора на Трапезунд, за които се разказва, доколкото знам, че са били прочути поети. Но ако те не са били в действителност поети и се намерят 2педанти и бакалаври, които биха почнали да шепнат зад гърба ви истината и се опитат да ви засегнат, хич не им обръщайте внимание. Дори и да докажат, че сте излъгали, няма да ви отрежат ръката, с която сте написали тези неистини.

А относно нуждата да се цитират в полето на страниците произведенията и авторите, от които ще черпите поговорки и сентенции за вашата история, ще трябва да се постараете да поместите сполучливо някои сентенции и латински фрази, които знаете наизуст или можете без особено усилие да намерите. Тъй например, когато говорите за свобода или робство, ще цитирате "Non bene pro to libertas venditur auroо"9, а в полето на съответната страница ще пишете името на Хораций или на този, който го е казал. Ако ли пък става дума за всемогъществото на смъртта, пишете веднага: "Pallida mors aequo pulsat pede pauperum tabernas, regumque turres"11.

Ако ли пък трябва да споменете нещо за дружелюбието и любовта, които Бог ни повелява да проявяваме към неприятеля си, поровете се в Светото писание, което можете да намерите и без да сте много любознателен, и цитирайте словата не на друг, а на самия Господ-Бог: "Ego autem dico vobis: diligite inimicos vessstros"12.

Ако ли пък се говори за зли помисли, позовете се на Евангелието: "De corde exeunt cogitationes malae"13. Стане ли пък дума за постоянството на приятелите, подръка ви е Катон, който е казал: "Докато си щастлив, много приятели ще имаш, но дойдат ли черни дни, ще останеш сам". 14

(Това по-горе е с гръцки букви, и понеже нямам гръцки драйвер за под ДОС, нито гръцки синтезатор, го преписвам от бележките в края на книгата. Victor from http://bezmonitor.com (123.dir.bg))

С тия латински изречения и с други подобни ще можете[30] да минете за граматик, а да си граматик в наши дни, не е малка чест и не е без полза.

А дойде ли ред за анотации в края на книгата, най-безпогрешно ще може да ги съберете по следния начин: ако споменете в книгата си за някой великан, направете така, че той да бъде Голиат, и тогава без особен труд ще имате готова бележката. Ще кажете: "Великанът Голиас или Голиат е филистимянин, когото овчарят Давид убил с камък от прашката си в долината на Теребинт, според както се разказва в Книгата за царете, глава...", в която ще намерите тези думи.

След това, ако искате да минете за човек, сведущ в областта на светските науки и голям космограф, ще намерите начин да споменете във вашата история за река Тахо и ето ви изведнъж друга бележка със следното съдържание: "Река Тахо е наречена така по името на един испански крал, извира в еди-коя си местност и се влива в океана, галейки стените на славния град Лисабон. Казват, че реката влачи златни пясъци и пр..." Ако в разказа ви се появят разбойници, ще ви предложа историята за Как, която зная на пръсти. Ако ли пък стане дума за блудни жени, епископът на Мондониедо ще ви заеме своите Ламиа, Лаида и Флора - а вие с този цитат ще увеличите авторитета си. Ако търсите пример за жестоки жени, ще вземете от Овидий неговата Медея. Касае ли се за вълшебници и магьосници, Омир ще ви помогне със своята Калипсо, а Вергилий - с Цирцея. А пишете ли за славни военачалници, Юлий Цезар ще ви предложи сам себе си за образец в своите "Коментари", а Плутарх ще ви посочи хиляди александровци. Дойде ли ред да описвате любовни приключения, колкото и слабо да владеете тосканския език, ще извикате на помощ Леон Евреина, който ще препълни чашата ви с примери. А ако не искате да се впущате в пътешествия из чужди земи, в дома си сигурно ще намерите книгата на Фонсека "За любовта към Бога", съдържаща всичко, което може да хрумне на вас и на най-изобретателния човек в тази област. Не ви остава в края на краищата нищо друго, освен да си дадете труд да цитирате тези имена или да споменете във вашата книга тези истории, които изброих, като оставите на мене грижата да поставя бележките и анотациите. Обещавам ви да изпълня всички полета и да напиша няколко листа за края на книгата.

Нека се занимаем сега със списъка на автори, какъвто има[31] в други книги и какъвто липсва във вашата. Лек за това се намира много лесно, ще трябва само да намерите книга, която да съдържа пълен списък с автори от първата до последната буква на азбуката, както сам вие казахте. Същия този азбучен списък поставете във вашата книга и не се тревожете никак дори ако се открие измамата, поради това, че вие не сте имали никаква нужда да черпите знания от тези автори. Все ще се намери някой наивен читател, който да повярва, че сте използвали всички тези автори за вашата проста и обикновена история. Накрая, ако този дълъг поменик от автори не послужи за друго, то поне ще даде тежест на вашата книга. Още повече че никой не ще седне да проверява дали наистина сте чели, или не тези автори, защото от това няма да му стане нито по-топло, нито по-студено. От друга страна, тази ваша книга, ако добре съм схванал смисъла й, не се нуждае никак от нещата, които според вас й липсват, тъй като тя от край до край е разобличение на рицарските романи, а за тях нито Аристотел е споменал каквото и да било, нито свети Василий е казал нещо, нито Цицерон е имал някаква представа. Невероятните безсмислия, които се изреждат в нея, нямат нищо общо със строгото спазване на историческата истина, нито с наблюденията на астрологията. Те не се засягат нито от геометрическите измерения, нито от оборването на ораторски доводи. Книгата ви не си поставя за задача да проповядва и не смесва божиите с човешките дела - тъкан, от която никой добър християнин не трябва да си крои дрехи. Когато пишете, трябва единствено да се придържате към подражанието на съществуващото. Колкото то е по-съвършено, толкова по-хубаво ще бъде това, което ще напишете. И понеже вашето произведение цели над всичко друго да унищожи влиянието и значението, което рицарските романи са придобили в света сред непросветеното общество, няма защо да ходите да просите от философите сентенции, да търсите съвети от Светото писание, вдъхновения от поетите, благозвучни фрази от ораторите и чудеса от светиите. Дайте си само труд речта ви да се лее, с изразителни, пристойни и добре подредени слова, фразите ви да са благозвучни и празнични и да разкриват по най-правилен начин всичко, което искате да кажете. Изразявайте понятно вашите мисли, без да ги оплитате и замъглявате. Постарайте се също да разсмеете с вашата история меланхоличния читател, да развеселите[32] още повече веселяка, да не отегчите неукия, да накарате прозорливия да се възхити от изобретателността ви, да не я презре взискателният, а истинският познавач да не престане да я възхвалява. Поставете си всъщност за цел да разрушите зле скърпената постройка на тези рицарски романи, ненавиждани от немалко хора и хвалени от много повече. Постигнете ли това, вие постигате много.

Изслушах с дълбоко мълчание това, което каза моят приятел, и думите му се запечатаха тъй дълбоко в мене, че ги възприех, без да му възразя, и реших да изградя с тях този предговор, който ще ти покаже колко е умен, драги читателю, този мой приятел и, колко голямо бе щастието ми да намеря в най-трудния час такъв съветник. Ти ще почувствуваш и облекчение, когато видиш колко искрена и неподправена ти се предлага историята на знаменития Дон Кихот де ла Манча, на човека, когото всички жители на Монтиелското поле считат единодушно за най-целомъдрения любовник и за най-юначния рицар от всички, които от много години насам са се подвизавали в този край. Съвсем не искам да преувеличавам услугата, която ти правя, като те запознавам с толкова забележителен и достоен рицар, но държа да ми бъдеш благодарен за запознанството ти със славния му оръженосец Санчо Панса, в чието лице, струва ми се, съм съчетал всички достойнства на оръженосците, описани най-безразборно в безброй празнословни рицарски романи. Нека Господ да ти дава здраве, пък и мен да не забравя! Vale 20!

 

ГЛАВА ПЪРВА,

в която се говори за нрава и обичаите на знаменития Дон Кихот де Ла Манча

 

В едно село на Ла Манча, за чието име не искам да си спомня, живееше неотдавна един идалго 2 от ония, които притежават копие, стар щит от биволска кожа, мършав кон и бързонога хрътка. За обед оля 3 от варено месо, по-често говеждо и по-рядко овнешко, за вечеря обикновено кълцано месо, подправено със сол, пипер, оцет и лук, яйца със сланина в[33] събота, леща в петък и по някой гълъб за прибавка в неделя - ето тези ястия изчерпваха три четвърти от доходите му. Останалата четвърт отиваше за облекло: за празник - връхна дреха от веларте, панталон от кадифе, наречен калсас, 6 и пантофи от същия плат, а за делник - дреха от тънък вълнен плат. В дома му живееха една икономка, която беше надхвърлила четиридесетте, и една негова племенница, която нямаше и двадесет години, както и едно момче ратайче, което вършеше полска и домашна работа. То умееше еднакво сръчно да оседлава коня на господаря си и да върти ножицата за подкастряне на овошките. Нашият идалго беше на около петдесет години, як, но мършав, със съсухрено лице. Той обичаше да става много рано и да ходи на лов. Казват, че презимето му било Кихада или Кесада, но по този въпрос не са единни авторите, които пишат за него, макар и да има правдоподобни съображения да се вярва, че се е казвал Кехана. Но това не е от особено значение, стига разказът ни в нищо съществено да не се отклонява от истината.

Трябва да се знае освен това, че нашият идалго беше посветил свободните си часове (а такива бяха повечето му часове през годината) на рицарските романи, които четеше с такава страст и наслада, че почти напълно занемари и лова, пък дори и имота си. Тази негова любознателност и побърканост стигна дотам, че той продаде много фанеги орна земя, за да си купи рицарски романи, и така той напълни дома си с всички подобни книги, които можа да намери. Най-много му допадаха романите, съчинени от прочутия Фелисиано де Силва, защото, той считаше, че ясният му стил и сложните му словосъчетания са същински перли. Особено обичаше да чете любовни излияния и покани за двубой, дето често намираше писания като следните: "Правдивостта на неправдата в отношенията ви към правдата ми дотам накърнява чувството ми към правда, че право се оплаквам от вашата красота..." Или пък: "Високите небеса на вашата божественост, които по божествен начин ви прикрепят към звездите, ви правят достойна за достойнството, което с право удостоява вашето величие.,."

Тези съждения караха горкия рицар да си губи ума и той прекарваше безсънни нОщи, за да си ги разясни и вникне в смисъла им, до който нямаше да може да се добере и самия Аристотел дори и да възкръснеше нарочно за целта.,[34]

Трудно му беше да се съгласи с това, което се разказваше за раните, които нанасял и получавал дон Белианис, защото си мислеше, че колкото и опитни да са били лекарите, които са го лекували, все са щели да останат следи и белези по лицето и тялото на този прославен рицар. Но въпреки всичко хвалеше писателя за това, че в края на книгата си обещаваше да продължи безкрайните приключения, често го обземаше желание да грабне перото и да довърши сам той книгата точно така, както бе обещал авторът, което несъмнено щеше да направи, и то навярно с успех, ако не го отвличаха постоянно други, по-важни мисли. Спореше често със селския свещеник (човек образован, получил учена степен в университета в Сигуенса) по въпроса кой е по-храбър рицар: Палмерин Английски или Амадис Галски. Но бръснарят на селото, Николас, поддържаше, че никой не може да се сравни с Рицаря на слънцето освен може би дон Галоар, брат на Амадис Галски, който се справял с всякакви Положения, не бил изнежен рицар и плачлив като брат си, а що се отнася до храбростта, с нищо не му отстъпвал.

С една дума, нашият идалго се задълба дотолкова в тези книги, че четеше непрекъснато, през деня от съмване до здрач и през нощта от здрач до съмване. И тъй като Дон Кихот малко спеше, а много четеше, мозъкът му се изсуши дотам, че в крайна сметка нашият герой изгуби съвсем ума си. Въображението му преливаше от всичко онова, което четеше в книгите: магии, разпри, боеве, покани за двубой, рани, обяснения в любов, любовни похождения и мъки и какви ли не други невероятни измислици. В главата му заседна здраво мисълта, че тези купища измислици и фантастични истерии са неопровержими исторически събития. Казваше, че Сид Руй Диас е отличен рицар, но че не може да се сравни в никой случай с Рицаря на пламтящия меч, който само с един удар на меча си бе разсякъл на две половини два свирепи, чудовищни великана. По-добро беше отношението му към Бернардо дел Карпио, защото бе убил в Ронсесвалиес омагьосания Роланд, като прибягнал до хитростта на Херкулес, който удушил в прегръдките си Антей, син на Земята. Изказваше се много ласкаво за великана Морганте, който, макар и да бил от рода на гигантите - същества надменни и груби, единствен показвал общителен нрав и добро възпитание. Но Дон Кихот изпитваше най-голяма слабост към[35] Риналд де Монталбан, и то особено когато си го представяше как напуска замъка, за да обира де кого завърне, и най-вече за това, че бе задигнал в задморски страни идола на Мохамед, цял от злато, както разказва животоописанието му. За да може да накаже със собствената си ръка изменника Ганелон, той беше готов да жертвува икономката си и дори самата си племенница в прибавка.

И ето че когато се умопобърка окончателно, на него му хрумна най-странната мисъл, която е спохождала някога луд човек по света. Стори му се уместно и необходимо както за собствена прослава, така и в полза на родината си да стане странствуващ рицар и да тръгне по света на кон и с оръжие в ръка да търси приключения и върши това, което са правили рицарите в прочетените от него книги, а именно: да изкоренява неправди, да се излага на рискове и опасности и по този начин да спечели безсмъртно име и слава. Бедният, виждаше се вече награден за храбростта си най-малко с кралската корона на Трапезунд! Потънал в тези толкова приятни за него мисли и воден от необикновеното удоволствие, което те му доставяха, побърза да приложи на дело своите намерения. Първо се залови да почисти доспехите, останали от прадедите му, които, покрити с ръжда и мухъл, забравени от векове, се търкаляха в един ъгъл. Почисти ги и ги поправи доколкото му беше възможно, но забеляза в тях голям недостатък: на шлема, липсваше забралото. Тук му дойде на помощ неговата голяма изобретателност. Изработи от картон нещо като половин забрало, с което поне привидно допълни шлема. Истина е обаче, че за да изпробва якостта му, той измъкна шпагата си, нанесе му два удара, като още с първия унищожи за един миг труда на цяла седмица. Леснината, с която разби на парчета забралото, го смути и за да се осигури срещу подобна опасност, се залови наново за работа, като подсили забралото отвътре с железни пластинки. Накрая якостта му го задоволи и без да рискува с нов опит, сглоби шлема и го прогласи за съвършено изделие.

Отиде след това да огледа коня си, който, макар и на години повече, отколкото са куартите в един реал и с недостатъци, по-многобройни от тези на коня на Гонела, който tantum pellis et ossa fuit 22 му се видя по-съвършен от Буцефал на Александър Македонски и от Бабиека на Сид. Цели четири дни изминаха, докато реши какво име да му даде,[36] защото (както си говореше сам на себе си) не беше никак оправдано конят на такъв знаменит рицар, а и сам по себе си тъй прекрасен, да остане без известно име. Напротив, стараеше се да му даде такова име, че да се знае кой е бил той, преди господарят му да стане странствуващ рицар, и кой е той сега, защото съвсем естествено беше, като се промени положението на господаря, и конят да промени името си и да получи ново, славно, внушително име, което да отговаря на новия сан и положение на господаря му. И тъй, след като измисли, отхвърли, съчини, не одобри и отново състави множество имена, реши най-сетне да го назове Росинант - име, което му се видя възвишено, звучно, многозначително, в смисъл, че той някога, преди да стане пръв между всички коне в света, е бил обикновен кон.

Кръстил коня си с име, което беше напълно по вкуса му, реши да измисли ново име и за себе си и трябваше да минат нови осем дена, докато се спре на Дон Кихот, име, което даде основание на авторите на тази толкова правдива история да твърдят, че истинското име на нашия идалго е било Кихада, а съвсем не Кесада, както други твърдят. Но като си спомни, че юначният Амадис не се задоволил със сухото име Амадис, а добавил към него името на своето царство и отечество и се назовал Амадис Галски, и той като добър рицар реши да добави към своето и името на своята родина и да се нарече Дон Кихот де Ла Манча. По този начин на всекиго щеше да стане ясно от какъв род и страна произхожда, като освен това удостояваше родината си с честта да носи името й.

След като почисти оръжието си, направи за шлема си забрало, даде ново име на коня си, а и сам промени своето, реши, че само едно нещо му остава: да намери дама, в която да се влюби. Защото странствуващ рицар без любима е дърво без листа и плод, тяло без душа. Дон Кихот разсъждаваше така: "Ако аз, за зло или за добро, срещна някъде някой великан, което се случва често в живота на странствуващите рицари, и го съборя с копието си или го разсека на две, или най-сетне го победя и заставя да моли за милост, няма ли да е добре да имам дама, на която да го изпратя в дар? Той ще отиде при моята нежна господарка, ще коленичи пред нея и ще й каже със смирен и покорен глас: "Аз, сеньора, съм исполинът Каракулиамбро25, владетел на остров Малиндра[37]пия26, победен в двубой с Дон Кихот де Ла Манча, чиито подвизи превъзхождат всяка похвала. Той заповяда да се явя пред ваша милост и да се поставя в пълно разположение на ваше величие." О, как ликуваше нашият добър рицар, когато произнесе тази реч, и колко повече се зарадва, когато намери коя да нарече своя дама! Казват, че в село, близко до неговото, живеела хубава селска девойка, в която той бил влюбен по едно време, макар тя, както се разбира само по себе си, никога да не била забелязала неговата любов и да не му обърнала никакво внимание. Името й било Алдонса Лоренсо. Нея именно реши той да избере за дама на своето сърце. Като търсеше за нея ново име, което да отговаря на неговото и да напомня името на принцеса и високопоставена сеньора, назова я Дулсинея дел Тобосо, защото бе родена в Тобосо. Това име му се стори благозвучно, особено и многозначително, както всички останали, които беше вече измислил.

 

 

ГЛАВА ВТОРА,

в която се разказва за първия поход на знаменития Дон Кихот като рицар

 

Когато завърши всички тези приготовления, Дон Кихот реши да не отлага повече изпълнението на плана си, защото го измъчваше мисълта, че светът щеше да понесе тежко всяко негово закъснение, толкова велики бяха задачите, които го очакваха: да отмъщава за обиди, да премахва неправди, оправя неуредици, изкоренява злоупотреби и възстановява правата на онеправданите. И тъй, без никого да посвети в намеренията си и без никой да го види, рано, преди да се съмне, в един от юлските дни, който обещаваше да бъде много горещ, той си сложи доспехите,-постави на главата си зле стъкмения шлем, възседна Росинант, взе щита и копието и излезе на полето през задната врата на двора, безкрайно доволен и радостен, че е успял тъй леко, без мъчнотии, да започне осъществяването на хубавите си замисли. Но щом се видя на полето, в главата му се вгнезди толкова страшна мисъл, че малко остана да се откаже от започнатото дело: дойде му на ум, че не е посветен в рицарско звание и че според закона на рицарството нито може, нито трябва да встъпя в бой с рицари. Пък дори и да беше посветен, длъжен беше като нов рицар да носи "бели доспехи", и да не изписва девиз върху щита си, докато със собствени усилия не го спечели. Тези мисли го разколебаха. Но лудостта му беше по-силна от всяка повеля на разсъдъка и той намисли да бъде посветен от първия срещнат по пътя си рицар, така както бяха постъпвали много други рицари според прочетеното в книгите, които бяха го докарали до това състояние. Що се отнася до "белите доспехи", Дон Кихот се зарече да изчисти своите така, че да станат по-бели от хермелин. Той се успокои и продължи своя път, който всъщност беше свободно избран от коня му. В това той смяташе, че се крие същността на приключенията.

Яздейки по пътя, нашият новоизпечен рицар си говореше сам на себе си: ."Има ли съмнение, че някой ден, когато ученият историк седне да опише славните ми подвизи, ще започне разказа за моя пръв поход като рицар -в този толкова ранен час по следния начин: "Едва-що руменият Аполон бе разпуснал по лицето на широката и просторна земя красивите си златни къдри, едва-що малките пъстроцветни птици бяха поздравили с нежните си и сладки песни появата на розовата Аврора, която, напуснала мекото ложе на ревнивия си съпруг, надникваше през вратите и прозорците на обикновените смъртни жители на Ла Манча, когато славният рицар Дон Кихот де Ла Манча се вдигна от меките си постели, метна се на прочутия си кон Росинант и започна да странствува из древното и знаменито Монтиелско поле."

И действително той странствуваше точно из това поле. "Щастливо ще бъде - добави той - времето и щастлив ще бъде векът, когато ще станат известни славните ми подвизи, достойни да бъдат излети от бронз, издялани от мрамор или изобразени на платна, за да се запазят в паметта на поколенията. О, мъдри вълшебнико, който и да си ти, комуто ще се падне честта да станеш летописец на тази странна история! Моля те, не забравяй добрия ми Росинант, вечен мой спътник по всички друмища. "Малко след това Дон Кихот добави, сякаш наистина беше влюбен: "О, княгиньо Дулсинея, господарко на това пленено сърце. Голяма обида ми нанесохте, като ме отблъснахте и отхвърлихте с жестоката си и строга заповед да не се явявам пред вашата красота. Смилете[39] се, сеньора, и си спомнете за това покорно вам сърце, което толкова страда заради любовта си към вас."

Към тези глупости той прибави и много други в духа на прочетеното в книгите си, като подражаваше, доколкото му бе възможно, на техния език. При това той напредваше толкова бавно, а слънцето тъй бързо се издигаше и тъй силно започваше да прежуря, че имаше опасност да размекне мозъка му, ако такъв беше изобщо останал в главата му.

Почти целия ден броди той, без да му се случи нещо забележително, и това го отчайваше, защото гореше от желание да се срещне час по-скоро-с някого, комуто да докаже силата на мишцИте си. Едни автори твърдят, че първото му приключение станало при прохода Лаписе. Други казват, че първият му подвиг е бил с ветрените мелници. Но от това, което можах да установя и което открих в летописите на Ла Манча, се разбира, че Дон Кихот странствувал цял ден и привечер той и конят му били капнали от умора и примрели от глад. Като се оглеждал на вси страни с надеждата да съзре някой замък или някоя овчарска хижа, където да се приюти, похапне и си почине, Дон Кихот забелязал недалече от пътя, по който се движел, един хан, който му се сторил пътеводна звезда, водеща не към предверието, а направо към самия дворец на спасението му. Пришпорил коня си и стигнал до него, преди да се мръкне напълно. И ето как продължава своя разказ летописецът:

Пред портата на хана стояха случайно две млади жени, от тези, наречени "дел партидо"2, които пътуваха за Севиля заедно с мулетари, решили да нощуват тук. Нашият ловец на приключения, който всичко мислеше, виждаше и си представяше по образ и подобие на това, което беше чел, веднага щом видя хана, си въобрази, че се намира пред замък с четири кули с блестящи сребърни игли, на който дори не липсваше подвижен мост над дълбок ров, с една дума, замък от тези, които се описват в романите. Като стигна на няколко крачки от хана или мнимия замък, Дон Кихот дръпна юздите и спря Росинант, тъй като очакваше някое джудже да се появи на бойниците, за да извести с тръбен зов, че рицар стои пред вратите на замъка. Но като видя, че никой не се явява и че Росинант тегли към конюшнята, Дон Кихот се приближи до вратата на хана и видя двете леки жени, които му се сториха прекрасни девойки или изтънчени дами, излезли да се[40] поразходят пред замъка. В това време съвсем случайно един свинар, който събираше пръснатите си из стърнищата свине (моля за прошка, но тези животни се наричат само така), изсвири с рог, за да ги подбере. Дон Кихот си представи веднага това, което желаеше, а именно, че тръбачът известява за пристигането му. Извънредно доволен, той се приближи до хана и до дамите, които, щом видяха да идва човек с такива доспехи и въоръжен с копие и щит, се изплашиха и решиха да се приберат. Дон Кихот обаче, като отдаде бягството им на плахия им нрав, вдигна картоненото забрало, откри мършавото си прашно лице и им продума вежливо, със спокоен глас:

- Не бягайте, милостиви дами, няма от какво да се страхувате! Рицарските закони, на които се подчинявам, не позволяват да нанеса обида на когото и да било и още по-малко на благородни девици, каквито, по всичко изглежда, сте вие.

Жените се обърнаха към него и се опитаха да разгледат лицето му, полузакрито от зле стъкменото забрало. Но щом като чуха, че ги нарича девици, тази толкова малко подходяща за тяхната професия дума, прихнаха да се смеят, и то така, че Дон Кихот се разгневи и им каза:

- На красиви жени най-приляга сдържаността, освен това признак на глупост е да се смее човек без сериозна причина. Но аз не ви казвам тези неща, за да ви огорча или ядосам, защото единственото ми желание е да се поставя на услугите ви.

Този непонятен за дамите език и жалкият вид на нашия рицар ги накараха да се засмеят още по-гръмко, а смехът им увеличи гнева на нашия рицар. Положението щеше може би много да се изостри, ако не беше се появил точно навреме ханджията, човек пълен и поради това и миролюбив. Когато съзря необичайно изглеждащата фигура на този мъж, въоръжен с най-разнородно оръжие, сбруя и копие, щит и нагръдна броня, се показа първоначално склонен да сподели веселото настроение на жените. Но все пак наплашен от цялата тази бойна машина, реши да му говори вежливо и каза:

- Ако, ваша милост сеньор рицарю, търсите подслон в Тоя хан, ще намерите ??всичко в голямо изобилие освен легло, защото в него няма нито едно легло.

Дон Кихот, като видя как смирено говори с него алкайдът3[41] на замъка (ханджията той бе взел за управител на замък), отговори следното:.

- Аз се задоволявам с малко, сеньор кастеляно4, защото:

Украса ми е мойта броня,

а почивка - боят лют5.

Ханджията си помисли, че Дон Кихот го е нарекъл кастеляно, защото го е взел за честен кастилец6, докато той всъщност беше андалусец, от крайбрежието на Сан Лукар7, не по-малък разбойник от Как и не по-малък мошеник от кой и да било слуга или студент, и му отговори по следния начин:

- Щом е тъй, легло за ваша милост ще са твърдите скали, а сънят ви - вечно бдение8... След като знаете това, можете да слезете от коня с пълната увереност, че ще намерите в тази колиба всичко необходимо, за да не мигнете не само една нощ, а дори цяла година.

Като изрече тия думи, ханджията се спусна да хване стремето, за да помогне на Дон Кихот да слезе, който се смъкна с голяма мъка от коня, между другото и поради това, че цял ден не беше сложил и хапка в устата си.

След това Дон Кихот помоли домакина си да положи големи грижи, за коня му, тъй като той бил най-хубавото от всички тревопасни животни. Ханджията погледна Росинант, но той не му се стори и наполовината толкова хубав. Настани коня в конюшнята и се върна, за да попита госта си дали не желае нещо. В това време жените бяха успели да се помирят с нашия рицар и му помагаха да съблече доспехите си. Те бяха смъкнали вече нагръдника и надраменната му броня, но не успяваха да свалят нито желязната яка, нито зле стъкменото забрало, скрепено със зелени ленти, които се налагаше да се прережат, защото не беше възможно да се отвържат възлите: Но Дон Кихот решително се противопостави на това и прекара цяла нощ със забрало на лицето, което му придаваше най-странния и най-смешен вид, какъвто човек може да си въобрази. А докато тези леконравни жени, които той смяташе за най-знатни дами и властелинки на замък, снемаха доспехите му, нашият рицар декламираше с най-голямо изящество следните стихове:[42]

Рицар никога от дами не е бил така обслужван, както Дон Кихот9, когато от селото си пристигна:

нему служеха принцеси, а на коня му - графини.

- Или, с други думи, обслужват Росинант, защото така се нарича, уважаеми дами, моят кон, а моето име е Дон Кихот де Ла Манча. Не възнамерявах да ви разкрия кой съм преди подвизите ми, извършени във ваша услуга и за ваше благо, да заговорят за мен самия, но желанието ми да приспособя към случая тоя стар романс за Ланцелот стана причина да узнаете името ми преждевременно. Все пак ще настъпи време, когато ваши милости ще ме призовете и аз покорно ще отговоря на вашия зов, и тогава силата на моите мишци ще покаже готовността ми да ви служа.

Жените, които не бяха свикнали да слушат подобни изблици на красноречие, не отронваха нито дума. Запитаха го само дали желае да закуси.

- Да, хапнал бих нещо - отговори Дон Кихот, - защото, струва ми се, доста съм огладнял.

За нещастие беше петък и в целия хан нямаше нищо друго за ядене освен малко риба от онази, която в Кастилия наричат "абадехо", в Андалусия - "бакаляо", а по други места - "курадильо" или "тручуела"10. Попитаха Дон Кихот дали би взел няколко тручуела, тъй като нямаше нищо друго.

- Щом като има много тручуели - каза Дон Кихот, - все ще може да ми се поднесе една труча11. Все ми е едно дали ще получа осем реала дребни, или една само монета от осем реала. Пък и не е изключено рибките да са по-вкусни от рибите, както телешкото месо е по-крехко от говеждото и ярешкото - по-вкусно от козето. Това всъщност не е от значение, важното е по-скоро да ми дадете да ям, защото войнските усилия и тежкото оръжие мъчно се понасят, без стомахът да е получил своето.

Сложиха му трапеза пред портата на хана, защото там беше хладно, и ханджията поднесе на Дон Кихот порция зле изкисната и още по-зле сварена моруна с парче черен и плесенясал хляб, подобен на доспехите му. Много смешно беше да го гледа човек да яде, защото с подбрадник и забрало,[43] вдигнато на челото, не можеше да тури нищо сам в устата си, а трябваше друг да му поднася и натиква залъците, задача, с която се зае една от дамите. Но тя не успяваше да му даде да пие и изобщо никой нямаше да може да го стори, ако ханджията не бе се досетил да издълбае една тръстикова пръчка и да сложи единия й край в устата на рицаря, а през другия да налива виното. Дон Кихот понасяше всичко това търпеливо, защото в никой случай не искаше да се съгласи да се прережат лентите, които крепяха забралото му. Точно тогава се появи случайно в хана човек, който се занимаваше със скопяване на нерези, и още непристигнал, наду четири или пет пъти тръстиковата си пищялка. Това убеди напълно Дон Кихот, че се намира в прочут замък, че го гощават с акомпанимент на музика, че моруната е пъстърва, хлябът - от чиста пшеница, леките жени - знатни дами, а ханджията - владетел на замък. В този ред на мисли той почувствува задоволство както от взетото решение, така и от първото си излизане от селото. Измъчваше го обаче мисълта, че още не е посветен в-рицарско звание и че не може да се впусне в приключение, без да принадлежи на рицарски орден.

 

 

ГЛАВА ТРЕТА,

в която се разказва по какъв забавен начин бе посветен Дон Кихот в рицарско звание

 

- Преследван от тази мисъл, Дон Кихот прибърза да привърши оскъдната ханджийска вечеря. След като се нахрани, извика ханджията, отдели се с него в конюшнята, падна пред него на колене и му каза:

- Храбри рицарю, не ще се вдигна от мястото си, докато ваша милост не ме удостои с благоволението, за което възнамерявам да ви помоля. Услугата, която ще ми направите, ще ви Покрие един ден със слава и ще бъде от полза за целия човешки род.

- Ханджията, като видя госта си паднал в краката му и като чу тези думи, се слиса и не знаеше какво да прави и какво да продума. Помоли Дон Кихот да се изправи, но той[44] упорито отказваше, докато не изтръгна най-сетне уверение, че молбата му ще бъде изпълнена.

- Като познавам вашето голямо великодушие, не можех и друго да очаквам - отвърна Дон Кихот. - Услугата, която поисках и която вие с вашата обичайна щедрост обещахте да изпълните, се състои в това, че утре сутрин ще трябва да ме посветите в рицарско звание. Тази нощ ще бдя над оръжието си в параклиса на вашия замък и утре, както вече казах, ще се сбъдне това, за което толкова много жадувам. Така аз ще придобия право да търся по четирите краища на света приключения в закрила на нуждаещите се, което е едно от задълженията както на цялото рицарство, така и на всички подобни на мен странствуващи рицари, които се стремят от все сърце към подобни подвизи.

Ханджията, както вече се каза, си падаше малко шегобиец и си беше дал донякъде сметка за това, че гостът му е умопобъркан. След като го изслуша докрай, той се убеди напълно в своето предположение и за да има на Какво да се смее през нощта, реши да изпълни молбата на нашия рицар; и тъй, той каза на нашия рицар, че желанието и молбата му са напълно разумни и че подобни намерения са присъщи и естествени за всички по-лични рицари, към които той по вид и юначна външност принадлежи. Той сам се бил посветил на млади години на това почетно поприще и странствувал по различни краища на света, като търсел приключения, без да пропусне да посети Лос Перчелес край Малага, предградието Риаран, Компас в Севиля, Асогехо в Сеговия, Оливера във Валенсия, Рондиля в Гранада, крайбрежието на Сан Лукар, Потро в Кордова, ханчетата при Толедо и много други места, където изпитал бързината на нозете си и ловкостта на ръцете си, вършил беззакония, прелъстявал вдовици, обезчестявал девойки, измамвал малолетни, като Прославил името си в почти всички съдилища и затвори на цяла Испания. Прибрал се най-сетне в този свой замък, за да заживее на своя и на чужда сметка, като приютявал в него всички странствуващи рицари, без разлика какво е тяхното звание и потекло, единствено от любов към тях и за да им даде възможност да поделят с него парите си в замяна на добрите му чувства. Обясни му също така, че в този замък няма параклис, където би могъл да бди над оръжието си, тъй като съществуващият преди бил съборен, за да бъде преустроен. Но в случай на нужда - той знаел това от собствен опит - допускало се да се бди навсякъде, като тази нощ гостът можел да бди над оръжието си в един вътрешен двор на замъка. На следния ден, с божия воля, при спазване на предвидения за случая ритуал, щял да бъде посветен в рицарско звание, за да стане рицар, и то такъв, какъвто друг няма по света.

Запита го дали носи пари. Дон Кихот му отговори, че няма нито стотинка, защото той не бил чел в нито един рицарски роман странствуващите рицари да носят пари със себе си. Тук ханджията му каза, че се лъже: ако в книгите не се споменава нищо по този въпрос, то е, защото авторите им не са сметнали за нужно да пишат изрично, че е естествено и необходимо да се носят пари и чисти ризи, така че не може да се допусне, че те не са ги носили със себе си. Напротив, той знае от напълно сигурен източник, че всички странствуващи рицари, за които тъй подробно говорят книгите, са носили пълни кесии за всеки случай, а освен това и ризи и кутия, пълна с мехлеми, с които те лекували своите рани, защото не винаги из полетата и пустините, където се сражавали и бивали ранявани, са намирали кой да ги лекува, освен ако са се радвали на приятелството на някой мъдър вълшебник, който им се притичвал на помощ, пращайки по въздуха, на някой облак, девойка или джудже с шишенце с чудотворна вода. Достатъчно било да изпият само една капка от тази вода и незабавно изчезвали всички рани и страдания. Те отново се чувствували така здрави, сякаш никога от нищо не били страдали. Но при липса на такива вълшебни средства рицарите в миналото смятали за напълно уместно оръженосците им да носят със себе си пари и други необходими неща, като например мехлеми и бинтове. Ако ли пък случайно тия рицари нямали оръженосци (което се случвало много рядко), те самите носели всички тези неща в много малки дисаги, прикрепени по такъв грижлив начин към задната част на седлото, че всеки можел да си помисли, че това не са дисаги, а някакъв скъпоценен предмет; защото за странствуващите рицари не било допустимо да носят дисаги освен при подобни изключителни обстоятелства. Ето защо той го съветва, а дори може и да му заповяда, като негов кръстник, какъвто много скоро ще стане, да не пътува отсега нататък без пари и без споменатите вещи. Той сам щял да се увери колко голяма полза ще му принесат тези вещи, когато най-малко се надява.[46]

Дон Кихот обеща да изпълни най-точно съветите и веднага след това получи заповед да пристъпи към бдението на доспехите в големия двор, който се намираше отстрани на хана. Дон Кихот събра всичките си доспехи, постави ги в едно каменно корито до кладенеца и въоръжен с копие и щит, започна с голямо достойнство да се разхожда пред тях. Точно в тоя час нощта започна да се спуска над хана.

Ханджията разказа на пътниците в хана за лудостта на госта си, за това, че той сега бди над доспехите си и че утре очаква да бъде посветен в рицарство. Учудени от такава странна лудост, всички отидоха да му се полюбуват отдалеч и видяха как нашият рицар ту се разхождаше спокойно пред кладенеца, ту опрян на копието си, се взираше в доспехите си, без да откъсва за дълго поглед от тях. Настъпи нощ, но луната светеше тъй силно, че можеше да съперничи със слънцето, което й заема светлината си, така че всяко движение на новия рицар можеше да се види от всички. По едно време на един от мулетарите му хрумна мисълта да напои мулетата, но за тази цел той трябваше да свали доспехите на Дон Кихот от коритото. Щом като го видя да се приближава, рицарят се провикна гръмко:

- О, който и да си ти, дръзки рицарю, внимавай какво правиш и не докосвай доспехите на най-смелия от всички странствуващи рицари, които някога са препасвали меч. Внимавай, ако не искаш да платиш с живота си за дързостта, която проявяваш.

Мулетарят не обърна внимание на тези слова (по-добре щеше да бъде за него, ако се беше вслушал в тях), а, напротив, хвана доспехите за ремъците и ги захвърли колкото се може по-надалеч. Като видя това, Дон Кихот вдигна очи към небето, отправи мисълта си - както стана впоследствие ясно - към Дулсинея и каза:

- Помогнете ми, сеньора, да отмъстя за тази първа обида, нанесена на това покорно вам сърце. Не ме лишавайте в това първо изпитание от вашето благоволение и покровителство!

И като говореше тези, и други подобни на тях думи, захвърли щита, вдигна с две ръце копието си и удари с него така силно мулетаря по главата, че той се строполи на земята. Още един такъв удар и мулетарят нямаше да има нужда от лекар. След това Дон Кихот събра доспехите си и поднови[47] разходките си със същото спокойствие както преди. Не след дълго, без да знае какво се бе случило (тъй като мулетарят беше още в безсъзнание), дойде друг мулетар, също с намерение да напои мулетата си. И той се опита да махне доспехите, за да освободи коритото. Дон Кихот, без да каже дума и без да се позове на ничия милост, захвърли щита си, дигна повторно копието си и успя, без да го счупи, да разбие главата и на втория мулетар. Шумът привлече всички хора от хана, включително и ханджията. Като ги видя, Дон Кихот взе щита си и сложил ръка на меча си, каза:

О, царице на красотата, смелост и мощ на изнемогващото мое сърце! Настъпи време да обърнете погледа на величието си към своя покорен рицар, който е в очакване на голямото приключение.

Тези думи толкова много въодушевиха Дон Кихот, че дори ако всички мулетари на света се бяха втурнали насреща му, той нямаше да отстъпи ни на една педя. Приятелите на ранените мулетари, като видяха другарите си прострени на земята, започнаха отдалеч да замерят с камъни Дон Кихот, който се пазеше с щита й не смееше да се отдалечи от коритото, за да не остави незащитени доспехите си. Ханджията им викаше да не го закачат, тъй като ги беше вече предупредил, че е луд и че като луд няма да го осъдят, дори и да ги убие всички. Крещеше и Дон Кихот, и то дваж по-силно. Наричаше мулетарите подлеци и предатели, а владетеля на замъка - страхливец и долен човек, който позволява да обиждат в замъка му странствуващите рицари, и се заканваше, че люто би си отмъстил за подлостта му, ако беше вече посветен в рицарско звание.

- А вас, нищожна и долна сган, презирам. Хвърляйте камъни- настъпвайте, нападайте и обиждайте ме колкото можете повече. Скоро ще платите за глупостта и безсрамието си.

Гласът му бе изпълнен с толкова жар и решителност, че вдъхна ужасен страх на нападателите. Поради това, пък и благодарение на увещанията на ханджията, мулетарите престанаха да го замерват с камъни, а Дон Кихот позволи да приберат ранените, след което той все така величествено и невъзмутимо поднови бдението над доспехите си.

Тези шеги на госта не се понравиха на ханджията и той реши да съкрати бдението и да го посвети в пустото рицарско звание, преди да се случи и друго нещастие. Приближи се до него, извини му се за нахалното държане на тези прости хора, за което той не носел никаква вина. Изказа задоволството си, че ги е наказал справедливо за дързостта им. Обясни му, както и преди го беше вече сторил, че в този замък няма параклис и че за обреда, който трябваше да се изпълни, всъщност не е и нужен параклис. Цялата церемония по посвещаването се свеждала, доколкото се простирали неговите сведения за рицарския ритуал, до удар с ръка по тила и със сабя по гърба и че той можел да извърши това дори и сред полето. Що се отнася до бдението над доспехите, Дон Кихот си бил вече изпълнил задължението, тъй като два часа бдение били достатъчни, а той бил бдял повече от четири. Дон Кихот повярва на думите на ханджията и заяви, че е готов да му се подчини веднага, стига всичко да стане във възможно най-кратък срок, защото, ако го нападнат отново и той е вече посветен в рицарство, не възнамерява да остави жив човек в замъка с изключение на тези хора, които владетелят на замъка му заповяда да пощади и над които ще се смили от уважение към него.

Уплашен от тези думи, пресметливият хазаин отиде да донесе тефтера, в който си записваше колко слама и ечемик дава на мулетарите. След това се върна отново при Дон Кихот, придружен от едно момче, което държеше в ръка парченце свещ, и от двете млади жени, за които се говори вече по-преди. Ханджията заповяда на Дон Кихот да коленичи и се престори, че чете набожно от тефтера някаква молитва. По средата на четенето вдигна ръка и го плесна силно по врата, а веднага след това го удари и здраво с шпагата по гърба, без да престане да цеди през зъби молитвените слова. След този обред заповяда на една от споменатите дами да му препаше шпагата. Тя изпълни нареждането много естествено и с голяма сдържаност, защото такава беше необходима, за да не избухне човек в смях по време на церемонията. Само подвизите на новия рицар, които те бяха видели с очите си, ги караха да сдържат смеха си. Почтената сеньора му препаса шпагата и каза:

- Нека Господ не ви лиши от своята милост и да ви отрежда само успехи в сраженията!

Дон Кихот я попита как се казва, за да знае отсега нататък кому да се чувствува задължен за оказаното благоволение,[49] тъй като възнамеряваше да й се отплати с част от славата, която щеше да спечели благодарение на силните си мишци. Тя отговори много смирено, че се казва Ла Толоса, че е дъщеря на един шивач, по скоро кърпач, от Толедо и че живее там, в търговския квартал Санчо Биенайя. Тя добави, че където и да се намира, ще бъде готова да му служи и да го смята за свой господар. Дон Кихот я помоли, от любов към него, да му направи удоволствие и прибави към името си "доня", като отсега нататък започне да се нарича доня Толоса2. Тя му обеща. Другата дама му постави шпората, произнесе почти същите думи, които беше изрекла преди това дамата на шпагата. Дон Кихот я попита и нея как се казва и тя му отговори, че името й е Ла Молинера3 и че е дъщеря на един порядъчен мелничар от Дитекера. Нашият рицар помоли и нея да си прикачи към името "доня" и да се нарича отсега нататък доня Молинера, като й предложи своите услуги и благодарности.

След като невижданият дотогава обред бе извършен на бърза ръка, Дон Кихот пожела час по-скоро да се качи на коня си и да потегли на лов за приключения. Оседла Росинант, възседна го, прегърна домакина и за да му изкаже благодарността си за посвещаването в рицарско звание, му изприказва толкова странни думи, че мъчно би се удало на човек да ги възпроизведе. Ханджията, за да го отпрати час по-скоро, отговори на думите му с не по-малко високопарни, макар и по-кратки слова, и без да му поиска нито грош, го пусна да си върви по живо, по здраво.

 

 

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА,

в която се разказва какво се случи на нашия рицар, след като напусна хана

 

Зазоряваше се, когато Дон Кихот излезе от хана толкова доволен, бодър и щастлив от посвещаването си в рицарство, че радостта му бликаше от всички негови пори и се предаваше дори на коня. Спомни си обаче за съветите на домакина относно тъй необходимите неща, които трябваше да носи със[50] себе си, на първо място пари и ризи, и реши да се завърне у дома, за да се запаси с всичко и си избере освен това и оръженосец, като имаше предвид един свой съселянин и съсед, беден и с тежко семейство, но твърде подходящ за оръженосец на служба при рицар. Обладан от тази мисъл, подкара към селото си Росинант, който сякаш отгатна намерението на господаря си и запрепуска с такава охота, че краката му сякаш не допираха земята.

Не беше извървял много път, когато изведнъж, откъм една гъста гора вдясно по пътя, му се стори, че чува слаб вик, подобен по-скоро на стон. Щом го чу, каза:

- Отправям благодарност към небето, за милостта, която проявява към мен, като ми предлага тъй скоро случай да изпълня това, което дължа на рицарското си звание, и да събера плодовете на добродетелните си намерения. Няма съмнение, че така може да стене само някой нещастник или някоя нещастница, човек, който се нуждае от моята помощ и подкрепа.

Дръпна юздите на Росинант и го отправи към мястото, откъдето му се струваше, че идват виковете. Едва навлязъл в гората, видя една кобила, вързана за един дъб, докато за друг беше вързано голо до кръста момче на около петнадесет години. То именно охкаше и не без причина, защото един снажен селянин го налагаше с кожения си ремък, като придружаваше всеки свой удар с укори и съвети.

- Дръж си езика и си отваряй очите! - говореше селянинът.

А момчето отговаряше:

- Няма така да правя друг път, господарю, кълна се в Бога, няма да правя вече така; обещавам, че отсега нататък ще се грижа по-добре за стадото.

Като видя тази картина, Дон Кихот се провикна гневно:

- Неучтиви рицарю, не подобава да нападате човек, който не може да се брани! Възседнете коня си и вземете вашето копие! - на дъба, на който беше завързана кобилата, бе подпряно едно копие, - и ще ви докажа, че само страхливци могат да вършат това, което вие правите.

Като видя надвесен над себе си тежко въоръжен човек, насочил копие към лицето му, селянинът помисли, че е настъпил последният му час, и отговори с примирение:

- Сеньор рицарю, момчето, което сега наказвам, е мой слуга и пази овцете ми, които пасат тук наоколо, но е толкова нехайно, че всеки ден ми изчезва по една овца. И сега, когато го налагам заради невниманието му и поразиите, които прави, то се оплаква, че го правя от скъперничество, че не му плащам това, което му дължа, а аз ви се заклевам в Бога и в собствената си душа, че то лъже.

- Как дръзвате, недодялани човече, да твърдите пред мен, че момчето лъже! - рече Дон Кихот. - Аз се заклевам в името на слънцето, което грее над нас, че ще ви пронижа с копието си! Платете му веднага, без всяко възражение. Не го ли направите, нека всевишния да ми е свидетел, че ще свърша с вас и ще ви унищожа! Отвържете го веднага!

Селянинът наведе глава и без да каже дума, отвърза слугата си, а Дон Кихот, запита момчето на каква сума възлиза дългът на господаря му. То отговори, че има да взима заплата за девет месеца, по седем реала на месец. Дон Кихот пресметна, че целият дълг възлиза на шестдесет и три реала, и заповяда на селянина или веднага да ги брои, или да се прости с живота си. Изплашеният селянин възрази, че макар и да знае колко е тежка съдбата, която го очаква, и въпреки дадената клетва - а той не бе дал никаква клетва - трябва да каже, че дългът му не е толкова голям, защото от сумата трябва да се приспадне стойността на три чифта обувки и още един реал, който дал на бръснаря, за да пусне на момчето на два пъти кръв, когато било болно.

- Добре - отговори Дон Кихот, - но боят, който му нанесохте, се уравнява с обувките и кръвопусканията. Защото, ако момчето е скъсало кожата на платените от вас обувки, вие скъсахте собствената му кожа, а ако бръснарят му е пуснал кръв, когато е било болно, вие му я пускате, като е здраво. Така че в това отношение той нищо не ви дължи.

- Бедата е, сеньор рицарю, че нямам пари в себе си. Нека Андрес дойде с мен в къщи и там ще се изплатя до последния реал.

- Какво? Да отида с него? - каза момчето. - Тежко ми! Не, сеньор, за нищо на света. Щом като останем насаме, ще ми смъкне кожата както на свети Вартоломей.

- Не, той няма да направи това - възрази Дон Кихот. - Достатъчно е аз да му заповядам, за да ми се подчини, И ако той ми се закълне в името на рицарския орден, на[52] който принадлежи, ще го пусна да си отиде свободен, сигурен, че той ще плати. ,

- Помислете добре какво творите, ваша милост - каза момчето. - Моят господар не е рицар, нито се числи към някой рицарски орден. Той се казва Хуан Алдудо Богатия и е жител на Кинтанар.

- Това няма значение - възрази Дон Кихот. - И алдудовци могат да станат рицари, още повече, че всеки човек е рожба на собствените си дела.

,- Прав сте - съгласи се Андрес, - но кажете ми на какви дела е рожба моят господар, щом отказва да възнагради труда и потта ми.

- Не отказвам, добри ми Андрес - каза селянинът. - Ще ми направиш удоволствието да дойдеш с мен и аз ти се заклевам в името на всички рицарски ордени, които има на света, да ти платя дълга си, както казах, до последния реал, и то все в новички монети. ,

- Може и да не са Нови - рече Дон Кихот. - Изплатете му дълга си, това е достатъчно. И гледайте да изпълните всичко според клетвата, която дадохте. Не го ли направите, аз се заклевам, че ще се върна да ви потърся и да ви накажа и мога да ви уверя, че ще ви намеря дори ако се скриете в миша дупка. И ако искате да знаете кой ви заповядва това- за да се убедите, че действително трябва да се подчините,- нека ви кажа, че аз съм храбрият Дон Кихот де Ла Манча, покровител на обидените и онеправданите; а сега нека Бог да ви закриля и не забравяйте това, което сте обещали под клетва, защото иначе ще понесете наказанието, за което вече говорих.

Като каза тези думи, Дон Кихот пришпори Росинант и много скоро се отдалечи. Селянинът го проследи с очи и когато видя, че рицарят излезе от гората и се загуби от погледа му,- обърна се към своя слуга Андрес и му рече:

- Ела насам, сине мой, защото искам да ти изплатя парите, които ти дължа, точно така, както ми заповяда този закрилник на онеправданите.

- Готов съм да се закълна - отговори Андрес, - че ваша милост ще извърши добро дело, ако изпълните заповедта на добрия рицар, Господ здраве да му дава. Защото, какъвто е юначен и при това праведен съдия, кълна се в свети Рок2, че ако не ми изплатите дълга си, той ще се върне и ще се разправи с вас, както обеща.

- И аз съм готов да се закълна - отвърна селянинът, но поради голямата си любов към тебе желая да увелича дълга си, за да увелича и заплащането.

И той хвана за ръка момчето, върза го отново за дъба и му тегли такъв бой, че едва не го преби.

- Хайде, сеньор Андрес - подхвърли селянинът, - повикай сега бореца против неправдите, за да видиш, че тази неправда ще остане неотмъстена, а струва ми се, че ще извърша още някоя, защото много ми се ще да ти смъкна кожата и оправдая с това твоите опасения.

В края на краищата селянинът отвърза момчето и му разреши да потърси своя съдия, за да изпълни той произнесената от него присъда. Андрес тръгна доста унил, като се заричаше да намери храбрия Дон Кихот де Ла Манча и да му разкаже с най-големи подробности за случилото се, което увеличаваше десеторно дълга на господаря му. Така или иначе, той си отиде разплакан, а господарят му го изпрати със смях. Ето как храбрият Дон Кихот отмъсти за нанесената обида. Той самият бе прещастлив от случката, тъй като смяташе, че е започнал по твърде сполучлив и възвишен начин своите подвизи, и доволен от себе си, продължи пътя си към. родното село, като си говореше полугласно:

- О, ти, Дулсинея дел Тобосо, най-прекрасна сред прекрасните! Можеш с пълно право да се смяташ за най-щастлива от всички жени, които днес живеят на земята! Съдбата ти е отредила да видиш покорен на твоята воля и готов да изпълни всички твои желания един толкова знаменит и храбър рицар, какъвто е и ще бъде, Дон Кихот де Ла Манча, който вчера, както цял свят знае, бе посветен в рицарско звание3, а днес премахна най-тежката неправда и най-голямата обида, породени от Насилието и извършени от жестокостта: днес той изтръгна от ръцете на онзи безмилостен злодей бича, с който изтезаваше без всякаква причина онова крехко дете.

Междувременно стигна до един кръстопът и веднага изникнаха във въображението му кръстовищата, където рицарите са се спирали, за да обмислят кой път да изберат. За да последва примера им, и той се спря, премисли дълго и след това отпусна поводите на Росинант, като предостави на коня възможността сам да избере пътя си. Росинант се подчини[54] на първоначалното си намерение и се запъти към своята конюшня. След около две мили път Дон Кихот съгледа голяма група хора, които, както по-късно се разбра, бяха търговци от Толедо, тръгнали да купуват коприна в Мурсия4. Бяха шестима, носеха чадъри и ги придружаваха четирима слуги на коне и трима мулетари, които ходеха пеш. Щом ги съзря, Дон Кихот си въобрази, че се намира пред ново приключение, и тъй като желаеше във всичко, доколкото му бе възможно, да следва примера на описаните в неговите книги рицарски дела, намисли да извърши подвиг, който му се стори много уместен в случая. И тъй Дон Кихот зае войнствена и мъжествена поза, стъпи здраво на стремената, стисна копието, долепи щита към гърдите си и застана сред тях, като очакваше да се приближат тези странствуващи рицари (защото той бе решил, че търговците са такива), и когато прецени, че те се бяха приближили достатъчно, за да могат да го видят и чуят, повиши глас и заговори надменно:

- Гответе се всички за бой, ако не признаете единодушно, че в целия свят няма девойка, по-красива от императрицата на Ла Манча, безподобната Дулсинея дел Тобосо!

Тези странни слова и още по-странният вид на този, който ги изрече, накараха търговците да се спрат стъписани, макар и да разбраха по фигурата и речта на Дон Кихот, че имат работа с луд. Все пак те поискаха да разберат какво точно трябваше да признаят и един от тях, който беше шегобиец и много остроумен, отговори:

- Сеньор рицарю, ние не познаваме красивата сеньора, за която споменахте. Покажете ни я и ако наистина красотата й е такава, каквато казвате, ние на драго сърце и без всякаква принуда ще признаем това, което вие искате от нас. , - Ако ви я покажа - възрази Дон Кихот, - каква цена ще има признанието на нещо толкова очевидно? Важното е, без да сте я видели, да повярвате на това, което ви казвам, да го признаете, потвърдите, подкрепите с клетва и поддържате. Но не го ли сторите, аз ви призовавам на бой, безобразни и дръзки хора! А сега, независимо от това дали ще пристъпите един по един, така както повеляват законите на рицарството, или ще се нахвърлите всички наведнъж според обичаите и лошите навици на хора като вас, аз ви чакам тук с вяра в истината, която е на моя страна.

- Сеньор рицарю - възрази търговецът, - за да не обременяваме[55] съвестите си с признание на нещо, което не сме нито видели, нито чули и което освен това може да обиди императриците и кралиците на Алкария- и на Естремадура, моля ваша милост от името на всички тук присъствуващи князе да благоволите да ни покажете някакъв портрет на тази сеньора, пък нека е той дребен колкото пшеничено зърно, защото по вълната се познава овцата. Така и ние ще бъдем задоволени и убедени в това, което твърдите, а и ваша милост ще остане доволен и удовлетворен. Ние сме толкова благоразположени към вас, че дори ако портретът покаже, че тя е кривогледа с едното си око, а че от другото й капе цинобър й сяра, при все това, за да угодим на ваша милост, ще й признаем всички достойнства, които желаете.

- Нищо подобно не капе от нея, безчестни негодници. - отговори Дон Кихот, пламнал от гняв. - Повтарям, от нея не капе това, което казвате, а, напротив, тя благоухае на амбра й мускус. Тя не е нито кривогледа, нито гърбава, а е по-стройна от гвадарамско вретено5. А вие ще платите за голямата обида, която нанесохте на една красавица, каквато е моята сеньора.

Като каза тези думи, Дон Кихот се спусна с насочено напред копие срещу човека, който му бе възразил, толкова сърдит и разгневен, че ако провидението не бе решило Росинант да се препъне и да падне на половина път, зла съдба щеше да постигне дръзкия търговец. Росинант падна и господарят му излетя доста далеч встрани. Дон Кихот се опита да се изправи, но не успя, тъй като за това му пречеха копието, щитът, шпорите, шлемът и старинните доспехи, които го смазваха със своята тежест. И докато се мъчеше безуспешно да стане, той не спираше да крещи:

- Не бягайте,-страхливци! Почакайте, нехранимайковци! Не е моя вината, че лежа сега на земята. За това е виновен моят кон.

Един от мулетарите, които придружаваха търговците и чийто нрав не ще да е бил от най-добрите, като чу ругатните на падналия нещастник, не можа да се стърпи и намисли да отговори на рицаря, като го наложи добре. Той пристъпи към Дон Кихот, грабна копието, начупи го на парчета и с едно от тях, въпреки железните доспехи, смля рицаря от бой, така както воденичните камъни смилат житото. Господарите му викаха да не бъхти толкова силно Дон Кихот и да го[56] остави на мира, но мулетарят се беше много увлякъл и не искаше да остави играта, преди да излее целия си гняв. Като взимаше поред парчетата от копието, начупи ги всички на съчки по гърба на падналия рицар, който, въпреки градушката удари, не си затваряше устата и заплашваше небето и земята, а най-вече тия, които смяташе за разбойници.

Най-сетне мулетарят се умори и търговците продължиха своя път, обогатени с нова тема за дълги разговори. Пребитият нещастник, щом като се видя сам, поднови опитите си да се изправи на крака, но как можеше да се вдигне сега, след боя, който бе изял, щом не бе успял да го направи преди, когато беше още здрав и читав? И въпреки всичко той се чувствуваше щастлив, защото му се струваше, че това бе обикновена беда за странствуващите рицари, а цялата вина хвърляше на коня си. Но да стане, той не можеше, защото навсякъде по тялото си чувствуваше силни болки.

 

 

ГЛАВА ПЕТА,

в която продължава разказът за бедата, сполетяла нашия рицар

 

Като видя, че не е в състояние да се мръдне от мястото си, Дон Кихот се реши да прибегне до онова средство, което обикновено му помагаше в такива случаи, а именно да си припомни някоя случка от рицарските романи. В болното му въображение изплува сцената, разиграла се между Балдуин и маркиз де Мантуа, след като Карлото ранил Балдуин в планината. Тази история, въпреки че е добре позната дори и на децата и юношите, въпреки че има успех и сред старците, които лековерно я поглъщат, не е по-правдоподобна от легендите за чудотворствата на Мохамед. Тази именно история се стори най-подходяща на Дон Кихот за положението, в което беше изпаднал. И тъй, с видими белези на дълбока болка започна да се търкаля по земята и да произнася със слаб глас словата, казани според авторите от ранения Рицар на леса:[57]

О, ела, сеньора моя, мъката ми укроти! Или ти това не знаеш, или си невярна ти?2

Той продължи романса до стиховете:

О, маркизе Мантуански, . чичо мой и господар!

Точно когато стигна до тези стихове, случи се по пътя да мине негов съселянин и съсед, който беше занесъл товар жито на мелницата. Селянинът, като видя, че на земята лежи някакъв човек, приближи се към него и го запита кой е и каква е болката, която го кара тъй печално да стене. Дон Кихот, разбира се, си въобрази, че пред него е изправен неговият чичо3, Мантуанският маркиз, и вместо да отговори, продължи романса, в който се описваха нещастията му и любовните връзки на сина на императора с неговата мащеха, точно така, както се казва и в романса.

Селянинът изслуша удивен тези несвързани слова, след това свали разкъсаното от ударите забрало, почисти покритото с прах лице, позна Дон Кихот и каза:

- Сеньор Кихана - защото по всяка вероятност, така са наричали Дон Кихот, преди да изгуби разума си и да се превърне от миролюбив и кротък идалго в странствуващ рицар, - кой докара ваша милост до това състояние?

Но рицарят продължаваше да отговаря на всички въпроси с думите на романса. Тогава добрият човек смъкна с немалко усилие нагръдната и надраменната броня на Дон Кихот, за да види дали не е ранен, но не откри нито кръв, нито някаква друга следа от рана. Успя да го вдигне от земята и с голям труд го покачи върху магарето си, тъй като реши, че то е по-кротко. Събра оръжието, дори и най-дребните съчки, останали от копието, привърза ги към седлото на Росинант, хвана коня за юздите и магарето за оглавника и тръгна към селото, като слушаше загрижен несвързаните приказки на нашия рицар. Дон Кихот, който беше пребит и смазан от бой, едва се крепеше на магарето и от време на време така стенеше, че селянинът се чувствуваше задължен да го пита какво го боли. Но сякаш самият дявол нашепваше на Дон Кихот[58] истории, които той приспособяваше към своите изпитания. Като забрави внезапно Балдуин, той си спомни за мавъра Абиндараес и как алкайдът на Антекера, Родриго де Нарваес, го хванал и отвел в плен в своя замък4. Когато по-късно селянинът го запита повторно как е и как се чувствува, нашият рицар му отговори дословно с думите и фразите, с които плененият абенсераж5 отговорил на Родриго де Нарваес, така както ги беше прочел, възпроизведени от "Диана" от Хорхе Монтемайор. Дон Кихот използуваше така уместно прочетеното в тази книга, че селянинът, поразен от тази плетеница от глупости, неведнъж спомена името на дявола. Всичко това го убеди напълно, че съседът му е луд, и затова той реши час по-скоро да се прибере в селото, за да се отърве от досадата, която му причиняваха безкрайните брътвежи на Дон Кихот. Накрая рицарят прибави:

- Нека ваша милост сеньор дон Родриго де Нарваес знае, че тази красива Харифа, спомената от мен, е сега прелестната Дулсинея дел Тобосо, за която съм извършил, върша и ще извършвам рицарски подвизи, по-славни от всички, които са станали, стават и ще станат по света.

Селянинът отговори:

-. Забележете, ваша милост, че аз, бедният грешник, не съм нито дон Родриго де Нарваес, нито Мантуанският маркиз, а съм Педро Алонсо, ваш съсед, а ваша милост не сте нито Балдуин, нито Абиндараес, а почтеният идалго сеньор Кихана.

- Аз зная кой съм - възрази Дон Кихот - и зная, че мога да бъда не само един от тези, които споменах, но и дванадесетте перове на Франция6 и деветимата мъже на Славата7 наведнъж, защото подвизите, които те са извършили всички заедно и всеки от тях поотделно, не могат да се сравнят с моите.

С тези и други подобни разговори стигнаха привечер в селото, но селянинът изчака да се мръкне, за да влязат по тъмно, защото не искаше хората да видят идалгото в такова жалко състояние. Когато настъпи часът, който той сметна за удобен, влезе в селото и стигна до къщата на Дон Кихот, в която цареше тревога. В тоя час там се намираха свещеникът и селският бръснар, големи приятели на Дон Кихот, които разговаряха с икономката. Тя говореше разпалено:

- Какво мисли ваша милост сеньор лиценциат8 Педро[59] Перес - така се казваше духовникът - за нещастието, което сполетя моя господар? Минаха вече три дена9 и никаква следа от него, от крантата, от щита, копието и доспехите му. О, горката аз! Все си мисля, че проклетите рицарски романи, които постоянно четеше, са объркали ума му. И в това съм толкова сигурна, колкото и че съм се родила и че ще умра. Спомням си сега, че съм го чувала често да си говори сам на себе си, че желае да стане странствуващ рицар, за да търси приключения по света. Дано вдън земя потънат всички тези книги, които погубиха най-изтънчения ум на цяла Ла Манча! Племенницата, каза същото и дори нещо повече:

- Знаете, сеньор маесе Николас - така се наричаше бръснарят, - че много пъти се е случвало на моя сеньор вуйчо да чете непрекъснато два дена и две нощи тези проклети книги за злополучни приключения и след това да захвърли книгата, да хване меча и да почне да сече с него стените. По-късно, премалял от умора, казваше, че е убил четири великана, високи колкото четири кули, и че потта, която тече от него, е кръв от раните, получени в сражението. След като изпиеше цяла стомна студена вода, той се ободряваше, успокояваше се и твърдеше, че тази вода е скъпоценна течност, доставена му от мъдреца Ескифе, велик магьосник и негов приятел. Вината е само моя, че не съобщих навреме на ваши милости за безумствата на моя сеньор вуйчо, за да вземете мерки, та да не стигаме до това, което сега де случи. Щяхте да изгорите всички тия проклети книги, защото много от тях-заслужават да бъдат хвърлени в огъня като еретически.

- И аз съм на това мнение - каза свещеникът - и ви давам думата си, че не ще изтече утрешният ден, преди да бъдат предадени на аутодафе и тържествено изгорени книгите, за които говорим. Нека те не предизвикат и други, които биха ги прочели, да извършат това, което добрият ми приятел вече е извършил.

Селянинът и Дон Кихот подслушаха целия този разговор. Така селянинът разбра от какво естество е страданието на съседа му и се обади на висок глас:

- Отворете, ваши милости, на сеньор Балдуин и на сеньор маркиз де Мантуа, който се връща тежко ранен, а също и на сеньор мавъра Абиндараес, който води пленен храбрия Родриго де Нарваес, алкайд на Антекера.

Като чуха този глас, всички наизлязоха. Едните разпознаха[60] своя приятел, а другите своя господар и вуйчо и се спуснаха да го прегърнат, макар и да не беше още слязъл от магарето, защото не беше в състояние да го направи. Той им каза:

- Чакайте да ви обясня. Връщам се тежко ранен по вина на моя кон. Отнесете ме в леглото ми и нека бъде повикана, ако е възможно, мъдрата Урганда, за да се погрижи за мен и ми излекува раните.

- Ето на, вижте, че за зла беда - рече икономката - сърцето ми вярно е подсказвало, че нещо не е в ред с господаря. Влезте, ваша милост, и бъдете добре дошъл, че и да не дойде тази Урганда13, все ще успеем да ви излекуваме. Проклети да са, сто пъти проклети, казвам аз, тези рицарски книги, които ви докараха до това състояние.

Сложиха го веднага да легне и потърсиха раните му, но не намериха нито една. Той им обясни, че е паднал от коня си Росинант и е натъртил цялото си тяло по време на сражение с десет от най-дръзките и най-свирепи великани, които могат да се срещнат по света.

- Аха! - възкликна свещеникът, - За великани се говори! Кълна се в светия кръст, че всичко ще изгоря утре, преди още да се е мръкнало.

Зададоха на Дон Кихот хиляди въпроси, но той не отговори на нито един от тях. Поиска само да му дадат да яде и да го оставят да спи, защото от това се нуждаел най-много. Изпълниха желанието му, а свещеникът се осведоми най-подробно от селянина за това как е намерил Дон Кихот. Селянинът му разказа всичко, като не пропусна да спомене и всички безсмислици, които Дон Кихот бе изрекъл на самото място и по пътя към селото. Този разказ затвърди още повече у лиценциата решението да изпълни онова, което още на следния ден извърши: повика приятеля си, бръснаря маесе Николас, и заедно с него отидоха в дома на Дон Кихот.[61]

 

 

ГЛАВА ШЕСТА,

за забавното и основно претърсване, което извършиха свещеникът и бръснарят в библиотеката на знаменития идалго

 

Дон Кихот спеше още. Свещеникът поиска от племенницата ключовете на стаята, където се намираха злополучните книги, и тя му ги предаде с най-голяма готовност. Влязоха в стаята всички заедно, включително и икономката, и намериха повече от сто големи и добре подвързани тома и други по-малки. Щом ги съгледа, икономката напусна бързо стаята и се завърна след малко със съд светена вода и китка за ръсене.

- Ето, ваша милост сеньор лиценциат - каза тя, - поръсете тази стая, защото тук може би витае някой от многото магьосници, скрили се в тези книги, които могат и да ни омагьосат, за да си отмъстят за намерението ни да ги унищожим.

Свещеникът се разсмя, развеселен от простодушието на икономката, поръча на бръснаря да му подава една по една книгите, за да прегледа тяхното съдържание, защото между тях може да се случат и произведения, които да не заслужават пламъците на кладата.

Свещеникът и бръснарят събират рицарските романи и ги изхвърлят през прозореца в двора. -

 

 

ГЛАВА СЕДМА

Второто излизане на нашия добър рицар Дон Кихот де ла Манча

 

В този миг проехтя гласът на Дон Кихот, който започна да вика с все сила:

- Елате насам, храбри рицари! Тук трябва да покажете силата на вашите мишци, иначе придворните рицари ще отнесат лаврите на турнира.[62]

Тези викове и крясъци наложиха да се прекъсне прегледът на останалите книги. Някои твърдят, че поради тази причина отишли в огъня без проверка и преглед "Ла Каролеа'"^ "Леон, Испанския лъв"2, заедно с подвизите на императора, описани от дон Луис де Авила3, които сигурно се намираха в библиотеката и може би, ако беше ги видял свещеникът, нямаше да получат толкова строга присъда.

Когато всички отидоха при Дон Кихот, той беше станал от леглото и продължаваше да крещи и да бесува, размахвайки меча си на всички страни. Беше съвсем буден, сякаш никога не беше спал. Те го хванаха и го накараха насила да си легне. Щом като се поуспокои малко, Дон Кихот се обърна към свещеника и му каза:

- Няма съмнение, сеньор архиепископ Турпин, че е голям позор за тези, които ние наричаме дванадесетте перове, да оставят току-тъй придворните рицари да спечелят турнира, след като ние, странствуващите рицари, три дни наред побеждавахме.

- Успокойте се, ваша милост любезни приятелю - отговори свещеникът. - Ако Бог даде, всичко ще се промени, за да бъде утре спечелено това, което днес бе изгубено. Моля ви, погрижете се за здравето си, тъй като, ако, разбира се, причината за това ви състояние не е тежка рана, вие, изглежда, сте много изморен.

- Не съм ранен - каза Дон Кихот, - но няма съмнение, че съм пребит и разсипан, тъй като онзи негодник Роланд ме би със стъблото на един дъб, докато ме разсипа от бой, и то само от завист, защото вижда, че само аз мога да се противопоставя на храбростта му. Но да не ми е името Риналд де Монталбан, ако не си отмъстя, щом се вдигна от това легло, въпреки всички негови магии. А сега нека ми донесат нещо за ядене, защото знам, че най-много се нуждая от храна, а отмъщението оставете на мене.

Изпълниха желанието му: донесоха му да яде и той отново се унесе в сън. докато те, поразени, се чудеха на лудостта му.

През тази нощ икономката подпали и изгори всички книги, които се намираха както на двора, така и в къщата, а между тях имаше и такива, които заслужаваха да бъдат запазени за вечни времена в архивите. Но за това попречи съдбата и леността на този, който трябваше да преценява достойнствата[63] им, и стана така, както казва пословицата, че често праведните плащат за грешниците.

Свещеникът и бръснарят препоръчаха като средство против болестта на техния приятел да се зазида и запуши помещението, в което държеше книгите, за да не го намери, когато оздравее. Надяваха се, че като премахнат причината, ще изчезне и последицата, и решиха да му разправят, че един магьосник е отнесъл помещението с всичко, което се е намирало в него. Този план изпълниха с голяма бързина. Два дена по-късно Дон Кихот стана от леглото и отиде най-напред да види книгите си; и понеже не намери стаята на старото й място, започна да се суети насам-натам, за да я открие. Търсеше вратата, опипваше с ръце стената, оглеждаше наоколо си, без да продума нито думица. След известно време обаче той запита икономката къде точно се намира стаята с книгите му. Подучена как да отговори на този въпрос, тя каза:

- Каква стая и какво чудо търси ваша милост? Няма вече нито библиотека, нито книги в този дом, защото самият дявол отнесе всичко.

- Не беше дявол - намеси се племенницата, - а магьосник, който пристигна, носен от облак, през нощта, която последва деня на заминаването ви оттук. Той слезе от един змей, когото беше яхнал като кон, проникна в стаята и не знам какво стана там, тъй като малко след това изхвърча през покрива, а къщата се изпълни с дим. Когато се сетихме да погледнем какво беше направил, не намерихме ни стая, ни книги. Икономката и аз си спомняме ясно само едно: когато този зъл старец излетя, извика гръмко, че от ненавист, която е хранил тайно към собственика на тези книги и на тази библиотека, той е направил голяма пакост на дома, която едва по-късно ще се открие. След това прибави, че го наричат мъдрия Мунятон.

- Сигурно е казал Фрестон? - запита Дон Кихот.

- Не знам - отговори икономката - дали каза Фрестон или Фритон. Помня само, че името му окончаваше на "тон".

- Така е - каза Дон Кихот, - защото той е мъдър магьосник и мой голям враг, който ме ненавижда, понеже е узнал чрез изкуството и книгите си, че някой ден ще се срещна неминуемо в двубой с един рицар, когото той покровителствува,[64] и че ще го сразя, без той да може да ми попречи. Затова се мъчи да ми причини всички възможни неприятности. Но аз го уверявам, че мъчно може да осуети и избегне небесните повели.

- В това никой не се съмнява - каза племенницата. - Но кой ви кара вас, сеньор вуйчо, да се бъркате в тези неща? Не ще ли бъде по-добре да си стоите тихо и мирно у дома и да не скитате по света, за да търсите под вола теле, без дори да ви дойде на ум, че мнозина отиват за вълна и се връщат остригани?

- О, племеннице моя - отговори Дон Кихот, - колко малко разбираш от тези неща! Преди мене да острижат, ще острижа и оскубя брадата на всеки, който би дръзнал да пипне дори само крайчето на един мой косъм.

Двете жени не се осмелиха да му възразяват повече, тъй като забелязаха, че гневът му се разпалва.

Така той прекара много спокойно цели петнадесет дена у дома си, без да даде някакъв признак, че възнамерява да поднови предишните си безумства. През това време той води много интересни спорове с двамата си приятели - свещеника и бръснаря. Той се опитваше да ги увери, че светът днес изпитва голяма нужда от странствуващи рицари и че в негово лице ще възкръсне странствуващото рицарство. Свещеникът му противоречеше понякога, а понякога и се съгласяваше с него, защото, ако не прилагаше тази тактика, всякакъв разговор между тях щеше да е невъзможен.

В същото време Дон Кихот влезе във връзка с един селянин, негов съсед, човек със златно сърце - ако може да се каже, че беднякът притежава изобщо нещо златно, - но с малко мозък в главата си. Дон Кихот му говори толкова много и му обеща такива работи, че бедният селянин се реши да тръгне с него и да му служи за оръженосец. Между другото Дон Кихот увещаваше съседа си да го последва и поради това, че някой ден, при някое щастливо приключение, той можел да спечели само в миг някой остров, на който след това щял да го назначи управител. Подмамен от тези и много други обещания, Санчо Панса - така се казваше селянинът - напусна жена и деца и постъпи на служба като оръженосец на съседа си.

След това Дон Кихот се зае да намери пари. Разпродаде някои неща, други заложи (като и в двата случая загуби), и[65] събра значителна сума. Набави си кръгъл щит, който взе назаем от един свой приятел, поправи доколкото можа счупения си шлем и предупреди оръженосеца си Санчо за деня и часа, в който мислеше да напусне селото, за да може той да се снабди с най-необходимите му неща, като не забрави да го предупреди да вземе и дисаги. Санчо обеща, че ще вземе, и му откри, че тъй като не бил свикнал да ходи дълго пеш, възнамерявал да тръгне с магарето си, което било много добро. По въпроса за магарето Дон Кихот се замисли малко, мъчейки се да си спомни дали някой странствуващ рицар е имал оръженосец, възседнал магаре. Не можа да си спомни подобен случай. При все това той се съгласи Санчо да си вземе магарето, като се надяваше, че скоро ще му се представи удобен случай да отнеме коня на първия срещнат неучтив рицар и да го предаде за ползуване на оръженосеца си. Запаси се съгласно съвета на ханджията с ризи и други необходими вещи, доколкото успя да ги намери. Като привършиха всички тези приготовления, двамата напуснаха една нощ селото - Санчо, без да се прости с жената и децата си, и Дон Кихот - с икономката и племенницата си, незабелязани от никого. През тази нощ изминаха толкова дълъг път, че на разсъмване бяха вече сигурни, че нямаше да ги намерят дори ако тръгнеха да ги търсят.

Санчо Панса не бе забравил дисагите и едно мехче с вино и сега, изпълнен с желание час по-скоро да се види управител на остров, яздеше магаренцето си като някакъв патриарх. Дон Кихот попадна случайно на същия път, по който беше тръгнал при първото си излизане, тоест през полето на Монтиел, което сега преброждаше с повече лекота, защото косите лъчи на утринното слънце не го измъчваха толкова. По едно време Санчо каза на господаря си:

- Гледайте да не забравите, ваша милост сеньор странствуващи рицарю, онова, което ми обещахте за острова. Аз ще се справя с управлението му, колкото и да е голям той.

Дон Кихот му отговори:

Трябва да знаеш, приятелю Санчо Панса, че в някогашни времена странствуващите рицари са имали обичай често да назначават оръженосците си за управители на завоюваните от тях острови и кралства, а знай и друго: аз съм твърдо решен да не оставя да се наруши по моя вина този толкова похвален обичай. Смятам дори да направя нещо повече.[66] Понякога, а може би и доста често, странствуващите рицари са изчаквали оръженосците им да остареят, да им дотегне да служат и да прекарват тежки дни и още по-тежки нощи и чак след това са ги награждавали с графска или в най-добрия случай маркизка титла, и са им давали да управляват някоя нищожна долина или провинция. Но ако ти и аз останем живи, съвсем не е изключено да завладея, преди да са изминали и шест дена, някое голямо кралство от тези, които държат в подчинение други по-малки, сякаш нарочно създадени, за да те провъзглася крал на някое от тях. И не мисли, че това е мъчно постижимо. На странствуващите рицари се случват такива особени неща и събития, и то по тъй чудноват и невероятен начин, че аз мога да ти дам дори повече от това, което ти обещавам.

- Значи - отговори Санчо Панса, - ако аз стана крал по силата на някое от тези чудеса, които ваша милост ми описа, моята благоверна Хуана Гутиерес ще стане кралица, а децата ми - инфанти4.

- Кой може да се съмнява в това? - възрази Дон Кихот.

- Аз се съмнявам - възрази Санчо Панса, - защото съм уверен, че дори по божие благоволение да се изсипе от небето дъжд от кралски корони, нито една няма да прилегне на Мари Гутиерес5. Знайте, сеньор, че тя и две пари не струва като кралица. По ще й върви да стане графиня, и то с много усилия и с божия помощ.

- Предостави тези неща на Бога, Санчо! - отвърна Дон Кихот. - Той ще се погрижи да й даде това, което най й прилича; но не унижавай духа си дотам, че да се задоволиш с по-малко от губернаторство.

- Няма да го сторя, сеньор - отвърна Санчо, - още повече че в лицето на ваша милост имам такъв високопоставен господар, който ще съумее да ми даде това, което ми се пада и е по силите ми.[67]

 

 

ГЛАВА ОСМА,

за големия успех на храбрия Дон Кихот в страшното и нечувано приключение с вятърните мелници и други още случки, достойни да бъдат увековечени

 

В това време те съгледаха тридесет или четиридесет вятърни мелници, които стърчаха сред полето, и Дон Кихот, щом като ги видя, каза на своя оръженосец:

- Щастливата съдба нарежда нещата така, както не сме могли и да мечтаем, защото погледни натам, приятелю Санчо Панса, и ще видиш, че се показват тридесет, пък и повече грамадни великани, с които възнамерявам да вляза в бой, като отнема живота на всички до един. Плячката ще е наша и това ще бъде основата на нашето богатство, защото тази война е справедлива и съвсем богоугодно дело е да изкореним тази проклета пасмина от лицето на земята.

- Какви великани? - запита Санчо Панса.

- Тези, които виждаш ей там - отговори господарят му. - Някои от тях имат ръце, не по-къси от две левги.

- Слушайте, ваша милост - забеляза Санчо, - това, което стърчи там, не са великани, а вятърни мелници, а това, което на вас ви прилича на предълги ръце, са крилата им, които, движени от вятъра, въртят камъните на мелниците.

- Явно е - възрази Дон Кихот, - че не си посветен в тайната на приключенията. Великани са и ако те е страх, махай се оттук и се отдай на молитви, а аз в това време ще вляза с тях в жесток и неравен бой.

Като каза това, той пришпори Росинант, без да се вслушва във виковете на оръженосеца си Санчо, който го предупреждаваше, че се впуска несъмнено в бой не срещу великани, а срещу обикновени вятърни мелници. Но Дон Кихот беше толкова убеден, че са великани, та нито слушаше гласа на Санчо, нито виждаше какво има пред себе си, макар че се доближаваше все повече към тях, като крещеше колкото му глас държи:

- Не бягайте, страхливци и подлеци, защото насреща си имате един-единствен рицар!

В това време задуха ветрец и големите криле започнаха да се движат. Дон Кихот забеляза това и се провикна:-[68]

- Аз ще ви оправя, негодници, дори да размахвате ръце, по-многобройни от тези на великана Бриарей2.

След това той призова от все сърце господарката си Дулсинея, помоли я да го подкрепи в изпитанието, покри се зад щита си, закрепи3 копието и пусна Росинант в галоп срещу първата мелница, която се изпречи пред него. Нанесе удар в крилото й, което в този миг вятърът така шеметно завъртя, че копието се строши на парчета, а кон и конник бяха подети и изхвърлени на полето в най-жалко състояние. Санчо Панса се спусна да му помогне, като препускаше магарето с все сили, но когато стигна на мястото на нещастната случка, намери господаря си неподвижен, защото страшен беше ударът, който го повали заедно с коня му на земята.

- О, Господи! - възкликна Санчо. - Не казах ли на ваша милост да премислите добре какво правите? Не ви ли предупредих, че това са вятърни мелници и че само този, който има такива мелници в главата си, не е в състояние да ги види?

- Мълчи, приятелю Санчо - отвърна Дон Кихот, - военните дела повече от всички други са изложени на постоянни промени. Убеден съм, че мъдрецът Фрестон, който ограби стаята и книгите ми, е превърнал тия великани в мелници само и само да ме лиши от възможността да се окича със славата на победата. Голяма е ненавистта, която изпитва към мен, но в края на краищата неговите зли магии ще бъдат обезвредени от силата на меча ми.

Това е вече божа работа - отговори Санчо Панса и помогна на господаря си да стане и да се качи на Росинант, чийто гръб беше доста пострадал. Потънали в разговори около току-що случилото се произшествие, те се насочиха по пътя, водещ към прохода Лаписе, защото според Дон Кихот в това толкова оживено място не беше възможно да не преживеят много и разнообразни приключения. Едно нещо го огорчаваше много - беше останал без копие. Споделяйки със Санчо тази си мъка, той му каза:

- Спомням си да съм чел някъде, че един рицар на име Диего Перес де Варгас, чийто меч се строшил сред боя, откършил от един дъб тежък клон и с него избил толкова маври, че го нарекли "Цепеницата", и оттогава той и потомците му се казват Варгас Цепеницата4. Казвам ти това, за да знаеш, че от първия дъб, който видим край пътя, ще си отчупя[69] и аз клон, какъвто именно ми е нужен. С него ще извърша такива подвизи, че ти трябва да се чувствуваш особено щастлив, че си заслужил да ги видиш и да станеш свидетел на неща, на които хората мъчно ще повярват.

- Всичко е в божиите ръце - каза Санчо - и аз вярвам във всичко, което ваша милост казва, но изправете се на седлото, защото сте се наклонили много на една страна и това сигурно се дължи на натъртване при падането.

- Това е самата истина - отвърна Дон Кихот - и ако аз не стена от болка, то е, защото не подобава на странствуващите рицари да се оплакват от раните си дори и червата им да се влачат след тях.

Щом това е така, няма какво да допълня - рече Санчо. - Но нека Бог ми е свидетел, че щеше да ми е по-леко, ако ваша милост се оплаквахте, когато нещо ви боли. А за мен ще си призная, че и при най-слаба болка обичам да си охкам, освен ако речете, че правилата, -които са в сила за странствуващите рицари, важат и за оръженосците.

Дон Кихот не можа да се въздържи да не се разсмее на простодушието на своя оръженосец и му заяви, че е свободен да стене както и колкото си иска, при болка и без болка, защото не е чел подобна забрана да важи и за оръженосците на рицарите. Санчо напомни, че е време за ядене, а господарят му отговори, че не му се яде,-но че Санчо може да закуси, щом е гладен. Получил разрешение, той се настани по-удобно на магарето, извади от дисагите каквото беше сложил в тях и като се движеше по пътя бавно зад господаря си, той си хапваше и от време на време надигаше с такава наслада мехчето с вино, че можеше да му завиди и най-големият чревоугодник от всички кръчмари в Малага. И така, глътка след глътка, Санчо започна да забравя обещанията, които господарят му бе дал, и взе да мисли, че да търсиш приключения, колкото и опасни да са те, не е никак тежък труд, а напротив, приятна почивка.

Решиха да пренощуват в една горичка и Дон Кихот отчупи един сух клон, нагласи на върха му желязното острие, което бе извадил от счупеното копие, и така се сдоби с нещо, подобно на копие. Като се стараеше във всичко да подражава на рицарите, за които беше чел, че прекарвали много безсънни нощи из гори и полета, мечтаейки за любимите си, Дон Кихот не мигна цяла нощ, потънал в мисли за своята господарка[70] Дулсинея. По-различно беше положението на Санчо Панса. Напълнил стомаха си, и то не с цикориева вода, а с вино, той изкара нощта в непробуден сън и ако господарят му не беше го събудил, това нямаше да успеят да сторят нито слънчевите лъчи, които огряваха лицето му, нито птиците, които весело пееха и шумно поздравяваха новия ден. Санчо стана и си сръбна пак от мехчето, което беше доста поприсплескано от миналата вечер насам. Това натъжи сърцето му, тъй като слаба беше надеждата да се възстанови в скоро време изпитото. Дон Кихот не пожела да закуси, защото, както казахме, се подхранваше със сладостни спомени. Тръгнаха пак по пътя към прохода Лаписе и към три часа следобед го видяха отдалече.

.- Братко Санчо Панса - каза Дон Кихот, като съгледа прохода, - тук можем да потопим ръце до лактите в това, което наричат приключения. Предупреждавам те обаче, че дори да ме видиш изложен на най-голяма опасност, не трябва да вадиш меч в моя защита, докато не се увериш, че тези, които ме нападат, са долна пасмина и негодници, тъй като само в такъв случай ти е позволено да ми се притечеш на помощ. Ако ме нападнат обаче рицари, не бива за нищо на света да ми помагаш, защото законите на рицарството не позволяват да се намесваш, освен ако си посветен рицар.

- Бъдете уверен, сеньор - отговори Санчо, - че в това отношение желанието на ваша милост ще бъде напълно уважено. Още повече че аз съм поначало миролюбив човек и не обичам да се бъркам в сплетни и разправии; но бъдете същевременно сигурен, че ако бъда заставен сам себе си да защитя, съвсем не възнамерявам да спазвам тези закони, защото никаква божа и човешка повеля не може да ти отнеме правото да се браниш, щом бъдеш нападнат.

- На същото мнение съм и аз - отвърна Дон Кихот, - но ако се постави въпросът за помощ срещу рицари, помъчи се да потъпчеш естествените си пориви.

- Заявявам, че ще действувам точно така - отговори Санчо - и ще спазвам предписанията ви, както спазвам тези за неделния ден.

Те още се разговаряха, когато по пътя се зададоха монаси бенедиктинци, яхнали мулета, едри като дромадери. Носеха пътнишки очила и чадъри. Зад тях се движеше каляска, заобиколена от четири или пет конници и от двама мулетари,[71] които вървяха пеш. В каляската беше настанена, както по-късно се разбра, една сеньора от Биская, която пътуваше за Севиля при съпруга си, назначен на висока служба в Америка. Монасите не пътуваха с нея, макар и да се движеха по същия път. Щом ги съгледа, Дон Кихот каза на своя оръженосец:

- Ако не греша, очаква ни голямо, невиждано досега приключение. Виждаш ли онези черни конници там? Те трябва да са, както се подразбира, магьосници, които са отвлекли някаква принцеса в каляска- На мен ми се налага да употребя всичката си сила, за да премахна тази неправда.

- Това ще свърши по-зле, отколкото историята с вятърните мелници - подхвърли Санчо. - Внимавайте, сеньор! Онези там са монаси бенедиктинци, а в каляската сигурно има пътници. Обмислете добре вашите действия и не се оставяйте лукавият да ви подведе.

- Казах ти вече, Санчо - възрази Дон Кихот, - че нищо не разбираш от приключения. Това, което твърдя, е самата истина и ти ей сега ще се убедиш в нея.

Като каза тези думи, той изведе коня си напред и застана сред пътя, по който идеха монасите. Щом те се приближиха достатъчно, за да могат да чуят думите му, Дон Кихот извика гръмко:

- Проклети дяволски изчадия, освободете веднага високопоставените принцеси, които насила водите в тази каляска! Не го ли сторите, пригответе се да умрете, и това ще бъде справедливо наказание за престъпленията ви.

Монасите дръпнаха поводите на мулетата си и застанаха втрещени от вида и словата на Дон Кихот, на които отговориха така:

- Сеньор рицарю, не сме проклети дяволски изчадия. Ние сме монаси от ордена на Сан Бенито, вървим си по пътя и никак не знаем дали в тази каляска пътуват, или не пътуват отвлечени принцеси.

- Не ще ме излъжете със сладки приказки. Добре ви познавам каква лъжлива сган сте - каза Дон Кихот.

Без да чака отговор, той пришпори Росинант и насочил копие напред, се хвърли с такава ярост срещу първия монах, че ако той не беше паднал своевременно от мулето си, щеше да бъде зле съборен и тежко ранен, а може би и умъртвен. Като видя какво става с неговия другар, вторият монах притисна[72] здраво с крака хълбоците на мулето си и запрепуска из полето, по-лек от самия вятър.

Санчо Панса, като видя, че монахът падна на земята, скочи набързо от магарето си, хвърли се върху него и започна да му съблича расото. В това време се приближиха до него двамата мулетари на монасите и го запитаха защо го разголва. Санчо им отговори, че негово законно право е да отнесе дрехите като трофей от сражението, което господарят му Дон Кихот бе спечелил. Мулетарите, които не разбираха нито от шега, нито от сражения и трофеи, като видяха, че Дон Кихот се отдалечава и говори с хората от каляската, се нахвърлиха върху Санчо, повалиха го на земята, изскубаха му брадата до последния косъм и го пребиха тъй здраво с ритници, че той остана да лежи на земята безжизнен и безчувствен. -Без да губи време, монахът, страшно изплашен и пребледнял, побърза да се метне на мулето си и се отправи към своя другар, който го чакаше на почетно разстояние и чакаше да види как ще свърши тази ужасна история. Двамата монаси се събраха и без да изчакат края на необикновената случка, продължиха пътя си, като се кръстеха усилено, сякаш самият дявол ги гонеше по петите.

А Дон Кихот, -както вече казахме, водеше следния разговор със сеньората от каляската:

- Сеньора моя - започна той. - Сега ваше великолепие е свободна да разполага както ще със себе си, защото наглостта на вашите похитители е сломена от силата на моите мишци и се търкаля в праха пред нозете ви. И за да не се измъчвате от това, че не ви е известно името на човека, който ви избави от плен, знайте, че се казвам Дон Кихот де Ла Манча, странствуващ рицар, любител на приключения и роб на безподобната красавица доня Дулсинея дел Тобосо. А като награда за услугата, която ви сторих, искам от вас само едно: върнете се в Тобосо и се явете от мое име пред тази сеньора, за да й разкажете всичко, което извърших, за да ви освободя.

Един от слугите, които придружаваха дамата, родом от Биская, като чу думите на Дон Кихот и видя, че той не иска да даде път на каляската, а настоява тя да се върне в Тобосо, се приближи до рицаря и като хвана копието му, рече на лош кастилски език и на още по-лошо бискайско наречие5:

Махай се от пътя, махай, проклетнико! Кълна се в Бога, че ако не пуснеш мине каляската, убие те бискаецът, така, както стоиш тук.

Дон Кихот го разбра съвсем добре и му отговори с голяма сдържаност:

- Да беше рицар, какъвто явно не си, аз вече щях да съм наказал глупостта и дързостта ти, презряна твар! Бискаецът възрази:

- Аз не рицар? Кълна в Бога, че лъжеш така, как истина, че аз християнин. Ако хвърлиш копие и вадиш меч, ще видим кой победи. Бискаец прати идалго по дяволите и ако друго нещо кажеш, лъжеш.

- Сега ще видиш, както е рекъл Аграхес6- отвърна Дон Кихот.

Той захвърли копието, изтегли меча си, хвана здраво щита и се спусна срещу бискаеца с намерение да му отнеме живота. Като го видя да наближава, бискаецът, макар и да искаше да слезе от мулето, което беше кираджийско и не внушаваше особено доверие, успя само да извади меча си. Щастливо обстоятелство беше, че се намираше до самата каляска, та се сети да измъкне оттам една възглавница, за да я използува като щит, и така те се нахвърлиха един срещу друг, сякаш бяха смъртни врагове. Присъствуващите се опитаха да ги помирят, но не сполучиха, защото бискаецът заплашваше със заваленйя си говор, че ако не го оставят да завърши двубоя, ще убие самата си господарка и всекиго, който би му попречил. Сеньората от каляската, учудена и изплашена от това, което се разиграваше пред очите й, заповяда на кочияша да се поотдалечи малко, за да наблюдава от разстояние яростния бой, през време на който бискаецът нанесе на Дон Кихот такъв силен удар по рамото, че ако не беше щитът, който пръв го посрещна, би го съсякъл до пояса. Дон Кихот, който почувствува тежестта на този свиреп удар, нададе вик и каза:

- О, сеньора на сърцето ми, Дулсинея, цвят на красотата, помогнете на рицаря ви, който в угода на вашите големи добродетели се излага на това тежко изпитание.

Като изрече тези думи, стисна меча си, закри се добре с щита и нападна бискаеца, решен всичко да заложи на един само удар.

Като видя устрема на противника си, бискаецът разбра какво възнамерява да стори и реши да последва примера му, като го причака, добре закрит от възглавницата, без да може[74] да извърти мулето си нито на едната, нито на другата страна, защото, уморено от дългия път и несвикнало с подобни глупости, животното не можеше да направи и стъпка. Както се каза вече, Дон Кихот нападна с високо вдигнат меч предпазливия бискаец. решен да го разсече на две, а бискаецът го посрещна и той с вдигнат меч, защитен от възглавницата си, и всички около тях чакаха със затаен дъх да видят какво ще се случи, когато заплашително вдигнатите мечове щяха да се спуснат с трясък. Сеньората от каляската и нейните прислужнички шепнеха молитви и даваха обети пред всички светци и черкви на Испания, за да спаси Господ бискаеца от голямото премеждие, в което беше изпаднал. Но за голямо съжаление, летописецът на този разказ прекъсва описанието на битката точно на това място, като се извинява, че извън изнесените вече данни не бил намерил други за подвизите на Дон Кихот. Трябва да отбележим, че вторият автор7 на това съчинение не пожела да повярва, че една толкова занимателна история може да бъде обречена на забрава и че умовете в Ла Манча са тъй малко любознателни, та не са се погрижили да запазят в своите архиви и писалища някои ръкописи, отнасящи се до знаменития рицар. Като разчиташе на това, той не загуби надежда да открие края на тази тъй занимателна история, която действително, с благосклонната помощ на небето, успя да намери и ще разкаже във втората част.

 

 

ГЛАВА ДЕВЕТА,

в която се говори за изхода и края на страшното сражение между храбрия бискаец и мъжествения ламанчец

 

В първата част на тази история оставихме храбрия бискаец и знаменития Дон Кихот вдигнали голи мечове, готови да си нанесат взаимно такива яростни удари, че ако можеха да изпълнят намеренията си, те най-малко щяха да се разсекат отгоре додолу, така както се разрязва на две половини нар. В тази толкова неизяснена фаза на боя нашият забавен разказ бе прекъснат, без самият автор да ни посочи къде би могла да се намери липсващата част от тази история.[75]

Сервантес разказва, че в Толедо купил от едно момче няколко тетрадки, в които на арабски език било написано: "История на Дон Кихот де ла Манча, писана от Сид Амете Бененхели, арабски историк". Романа си той представя като превод от арабски.

Разказът за сражението между Дон Кихот и бискаеца продължава. Пръв нанася удар бискаецът, но мечът му се отплесва и не причинява голяма вреда на рицаря, откъсва лявата страна на бронята му, разрушава голяма част от шлема му и отрязва половината му ухо. Със страшен удар върху възглавницата Дон Кихот поваля бискаеца и насочва острието на меча си към лицето му. Ужасените сеньори, които пътуват заедно с каляската, молят рицаря да пощади живота на бискаеца- Дон Кихот се съгласява само ако победеният отиде в Тобосо и се постави на разположение на безподобната доня Дулсинея. Приятелите на бискаеца обещават, че той ще изпълни поръчението.

 

 

ГЛАВА ДЕСЕТА,

за интересните мисли, които споделиха Дон Кихот и оръженосецът му Санчо Панса

 

Междувременно Санчо Панса, леко2 пораздрусан от слугите на монасите, се беше вече надигнал и наблюдаваше внимателно двубоя. Той молеше от все сърце Бога да дари Дон Кихот с победа, та чрез нея той сам да спечели някой остров, защото не забравяше нито за миг обещанието на господаря си да го направи управител. Като видя, че сражението свърши и че господарят му се готвеше да яхне Росинант, Санчо се спусна да му държи стремето, коленичи пред Дон Кихот и преди гой да възседне коня си, улови ръката му, целуна я и каза:

- Благоволете, сеньоре мой Дон Кихот, да ме направите управител на острова, който спечелихте в тази тежка битка. Колкото и голям да е той, аз чувствувам, че имам достатъчно сили да го управлявам добре и не по-лошо от всеки друг, който е управлявал острови на този свят.

На тези думи Дон Кихот отвърна така:

- Забележи, приятелю Санчо, че както днешното приключение, така и всички нему подобни приключения нямат за цел спечелването на острови. Това са обикновени приключения,[76] каквито се случват по пътищата и в които единствената придобивка е да ти счупят главата или да ти отрежат ухото. Потърпи само и ще видиш, че ни очакват големи приключения, благодарение на които не само ще мога да те направя управител на остров, но и нещо много повече.

Санчо изказа голямата си благодарност на Дон Кихот, целуна му отново ръката и края на бронята3 и му помогна да се качи на Росинант. След това възседна магарето и последва господаря си, който с бърз ход, без да каже нито дума повече и без да се прости с дамите от каляската, навлезе в една близка гора. Санчо се движеше зад него, като караше магарето си да препуска колкото се може повече, но въпреки това Росинант се отдалечаваше и Санчо, уплашен, че ще изостане, започна да вика на господаря си да го почака. Дон Кихот изпълни молбата му, дръпна поводите на Росинант и го спря, за да изчака изморения си оръженосец, който, щом пристигна, каза:

- Струва ми се, сеньор, че няма да е зле да потърсим убежище в някоя черква4. Няма да се учудя, ако ни обадят на Санта Ермандад5 и ни уловят, защото не са малко раните, които нанесохте на вашия противник в боя. Уверявам ви, че ако ни пипнат, ще има да се поизпотим, докато се измъкнем от затвора.

- Мълчи - каза Дон Кихот. - Къде си видял или чел да бъде изправен пред съд странствуващ рицар за битките, които е водил, колкото и да са били те кръвопролитни?

- Аз не знам какви са тези битки и тези кръвопролития - отговори Санчо - и през живота ми не се е случвало да участвувам в такива битки. Зная само, че Санта Ермандад се разправя с тези, които се бият по пътищата. Друго нищо не знам.

- Не се тревожи, приятелю - успокои го Дон Кихот, - готов съм да те изтръгна дори и от ръцете на халдейците6, та камо ли от ръцете на Санта Ермандад. Но кажи ми, за Бога: видял ли си по необятната земна шир рицар, по-смел от мене? Чел ли си друг да е показвал някога или да показва сега по-голям устрем в нападението, повече издръжливост в сражение! о, да нанася по-сръчно удари и да събаря с по-голямо настървение противника си?

- Правичката да си кажа - отговори Санчо, - аз никога не съм чел книги по простата причина, че не знам да чета[77] и пиша. но готов съм да се обзаложа, че през живота си не съм служил на по-дързък господар от ваша милост и дай Боже да не стане нужда да заплатим за тези дързости там, където казах. Но сега чуйте молбата ми и се погрижете за здравето си, защото ухото ви кърви силно. В дисагите си нося превръзки и малко бял мехлем 7.

- Всичко това щеше да е излишно - отвърна Дон Кихот, - ако бях се сетил да приготвя шишенце с балсама на Фиерабрас 8, защото само с една капка от него щяхме да си спестим, и време, и лекове.

- За какво шишенце и какъв балсам говорите? - попита Санчо Панса.

- За балсам - отвърна Дон Кихот, - чиято рецепта зная наизуст. Ако го притежаваш, няма защо да се боиш от смъртта, нито пък рискуваш да загинеш от рана, колкото и смъртоносна да е тя. И тъй, като приготвя от това питие и ти го поверя, ти трябва да действуваш с него по следния начин: когато видиш, че в някое сражение са ме разсекли на две половини през средата на тялото ми (а това често се случва), ще вземеш грижливо половината от тялото ми, която падне на земята, и много бързо, преди да се е съсирила кръвта, ще я поставиш върху другата половина, която е останала на седлото, като внимаваш да ги слепиш точно и вярно. След това ще ми поднесеш да пия само две глътки от питието, за което ти говорих, и ще видиш, че отново ще стана по-здрав от камък.

- Ако това питие действително съществува - каза Панса, - аз се отказвам отсега още от управлението на обещания остров и ще поискам от ваша милост да ми дадете като единствено възнаграждение за многобройните ми и ценни услуги рецептата на това удивително питие, защото смятам, че една унция от него ще може да се продава навсякъде за повече от два реала, а на мене това ми стига, за да живея до края на живота си честно и спокойно. Остава да ми обясните дали струва скъпо приготовлението му.

- С по-малко от три реала могат да се приготвят цели три асумбри9 - отговори Дон Кихот.

- Тежко на мен, грешника! - възкликна Санчо. - Какво още чака ваша милост, та не приготви от този балсам, а и на мен да покаже как се приготовлява?

- Млъкни, приятелю! - отвърна Дон Кихот. - Колко[78] по-велики тайни възнамерявам да ти поверя и с колко много по-големи благоволения желая да те удостоя! А сега нека се лекуваме, че ухото все по-силно ме боли!

Санчо извади от дисагите си превръзки и мехлем. Но когато Дон Кихот видя шлема си, малко остана да изгуби ума си от мъка. Постави ръка на меча си вдигна очи към небето и каза:

Кълна се в името на твореца на небето и земята и в най-пълния текст на светите четири евангелия, че ще водя живота, който е водил великият маркиз де Мантуа, когато се заклел да отмъсти за смъртта на племенника си Балдуин, тоест да не яде хляб на бяла покривка 13, да не се отбива при жена си и още други неща, които, макар да не помня вече, нека бъдат включени в клетвата ми, докато не си отмъстя докрай на човека, който ми нанесе такава обида.

Санчо чу тези думи и прибави:

- Забележете, ваша милост сеньор Дон Кихот, че ако рицарят изпълни заповедта ви да се представи пред моята 13 сеньора Дулсинея дел Тобосо, с това той изцяло изпълва поетото задължение и не заслужава друго наказание, освен ако, разбира се, е извършил ново престъпление.

- Ти наговори много умни и уместни неща - отговори Дон Кихот, - затова отменям клетвата си, що се отнася до желанието ми да му отмъстя още веднъж, но аз я повтарям и потвърждавам отново по отношение начина на живот, който ти описах, докато не отнема със сила от друг рицар шлем, равен на моя по достойнство. Недей мисли, Санчо, че това е някаква вятърничава мисъл. Ако аз вземам това решение, то е, защото имам кому да подражавам. Съвсем същото се бе случило с шлема на Мамбрино и това струва твърде скъпо на Сакрипанте 14.

- Защо ваша милост не изпрати по дяволите подобни клетви - запита Санчо. - тъй като те са извънредно вредни за здравето и много пакостни за съвестта? А за да ви докажа, че съм прав, отговорете само на въпроса: какво ще правим, ако по някаква случайност минат много дни, без да срещнем човек с шлем на глава? Ще трябва ли да изпълните клетвата си въпреки толкова трудности и неудобства, както например тези да спим облечени, да не нощуваме в населени места и да се подлагаме на хиляди други изпитания, за които се говори в клетвата на този луд старец маркиз де Мантуа й която[79] ваша милост се кани сега отново да възкресява? Не вижда ли ваша милост, че по тези пътища не се движат въоръжени хора, а само мулетари и талигари, които не само че не носят шлемове, но не са и чували през живота си да се споменава тази дума.

Тук именно грешиш - прекъсна го Дон Кихот, - защото в по-малко от два часа ние ще срещнем по тези пътища повече въоръжени мъже, отколкото тези, които се бяха отправили към Албрака 15, за да спечелят сърцето на красивата Анхелика.

- Нейсе, така да е - каза Санчо, - нека Бог даде да ни огрее щастието и да настъпи вече времето, когато ще завладеем острова, който толкова скъп ми излезе, пък ако ще и да умра след това.

Казвал съм ти и друг път, Санчо, да не береш грижа за това. Ако не се намери остров, то подръка ни е кралство Дания или кралство Собрадиса 16, които ще ти прилягат като пръстен по мярка, а това, че те не са острови, може само да те радва. Но нека оставим тези въпроси за когато им дойде времето, а сега виж дали носиш нещо за ядене в дисагите, защото ще трябва да потърсим после някой замък, в който да пренощуваме и да приготвим балсама, за който говорихме, тъй като, нека Бог ми е свидетел, ухото ме боли много.

- Нося в дисагите си една глава лук, малко сирене и няколко къшея хляб- каза Санчо,- но това не са ястия за такъв храбър рицар като ваша милост.

- Колко погрешно разбираш нещата! - отвърна Дон Кихот. - Знай, Санчо, че чест е за странствуващите рицари да не ядат по цял месец, или ако решат да хапнат нещо, да се задоволяват с това, което им попадне подръка. Това щеше да ти е известно, ако беше прочел толкова рицарски романи, колкото аз съм чел. Колкото и голям да е техният брой обаче, в нито един от тях не съм срещал да се спомене, че странствуващите рицари изобщо се хранят, освен на пищни пиршества, устройвани в тяхна чест, а през останалото време храната им е била оскъдна. Макар и да е ясно, че те не са могли да живеят, без да се хранят и без да удовлетворяват другите си естествени нужди, тъй като в действителност са били хора като нас, не по-малко е очевидно, че най-често са утолявали глада си с най-обикновена селска храна, каквато и ти сега ми предлагаш, защото са странствували през повечето време из поля и гори, и то без да ги придружава готвач. Впрочем, приятелю Санчо, нека не те смущава това, което мене ме радва, и не се мъчи да променяш света и да отклоняваш странствуващото рицарство от правилния му път.

- Нека ваша милост ми прости - каза Санчо, - тъй като аз, както вече ви казах, не знам да чета и пиша и не познавам правилата на рицарството. Отсега нататък ще пълня дисагите с всички видове сухи плодове за ваша милост, а за мен ще ги напълня, понеже не съм рицар като вас, с пилета, гълъби и други птици.

- Не съм казал, Санчо - забеляза Дон Кихот, - че странствуващите рицари са задължени да се хранят изключително с плодовете, за които ти ми говориш. Изтъкнах само, че обикновената им храна трябва да се състои от такива плодове и някои билки, които са намирали по полетата и които добре са разпознавали, което мога да правя и аз.

- Много е полезно - отвърна Санчо - да се разпознават тези билки, защото така, както ми се струва, че вървят нещата, скоро ще настъпи деня когато ще трябва да прибегнем към тези познания.

След това Санчо извади от дисагите си припасите, за които беше споменал, и двамата се нахраниха най-приятелски и в най-добро разбирателство. Желанието им обаче да намерят час по-скоро къде да пренощуват ги накара да привършат набързо бедната си и суха вечеря. Възседнаха добичетата си и побързаха да стигнат до населено място, преди да се мръкне. Скоро слънцето се скри и с него и надеждата да осъществят желанието си. Намираха се до колибите на някакви козари и решиха да прекарат нощта там. Колкото на Санчо му беше мъчно, че не са замръкнали в някое населено място, толкова господарят му беше доволен, че ще може да преспи на открито, тъй като си мислеше, че подобни случки доказват по безспорен начин, че той действително е рицар.[81]

 

 

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА,

за приключенията на Дон Кихот с козарите

 

Козарите приеха радушно Дон Кихот, а Санчо, след като се погрижи да настани криво-ляво Росинант и магарето си, се почувствува привлечен от миризмата на козя пастърма, която вреше в котел, поставен на огъня. Колкото и да му се искаше да опита дали месото е вече готово да мине от котела в стомаха му, той се отказа от намерението си, защото козарите свалиха котела от огъня, постлаха на земята овчи кожи, сложиха набързо селската си софра и поканиха гостоприемно и двамата да вкусят от гостбата. Шестима козари насядаха наоколо върху кожите и с учтивостта на простички хора поканиха Дон Кихот да се настани на едно обърнато корито. Дон Кихот седна, а Санчо остана прав, за да му поднася направената от рог чаша. Като го видя да стои прав, господарят му каза:

- За да видиш, Санчо, какви добродетели крие в себе си странствуващото рицарство и как бързо всички, които са му се посветили, достигат до положението да бъдат уважавани и почитани в света, искам да седнеш до мене, сред тези добри хора, за да се почувствуваш равен с мене, твоя сеньор и господар. Искам да ядеш от моята чиния и да пиеш оттам, откъдето и аз пия, защото за странствуващото рицарство може да се каже това, което се казва за любовта: то прави всички равни.

- Много съм благодарен! - каза Санчо. - По този повод дължа да кажа на ваша милост, че когато аз имам какво да ям, еднакво и дори по-добре ще се нахраня на крак и сам, отколкото седнал рамо до рамо с императора. Нещо повече, щом като съм тръгнал да казвам цялата истина, много по-вкусно ми е да си хапвам, макар и само хляб и лук, седнал в ъгъла си, без изтънченост и превземки, отколкото да ям пуйка на чужда трапеза, на която трябва бавно да дъвча, малко да пия, постоянно да се избърсвам, на която не мога нито да кихна, нито да се изкашлям, нито да върша и други неща, към които предразполагат свободата и усамотението. Тъй щото, сеньоре мой, тия почести, които ваша милост желае да ми окаже като на слуга и съратник на странствуващото рицарство, какъвто съм аз като ваш оръженосец, моля ви да ги превърнете в други блага, които са от по-голяма полза за мен. А щом се отнася за почестите, които ми предлагате, аз се отказвам от тях сега и завинаги, колкото и високо да ги ценя.

- Въпреки всичко ти трябва да седнеш, защото този, който се унижава, Господ го издига.

След това Дон Кихот хвана Санчо за ръка и го застави да седне до него.

Козарите нищо не разбираха от всички тия брътвежи за странствуващи рицари и оръженосци. Те ядяха, мълчаха и гледаха гостите си, които с голяма охота гълтаха парчета пастърма, едри колкото юмрук. Като се наситиха на месото, козарите сложиха на кожите голямо количество сухи желъди и до тях половин буца сирене, по-кораво от кирпич. Между това рогът се движеше в кръг, от ръка на ръка, ту пълен, ту празен, като ведро на водно колело1, с такава бързина, че скоро се изпразни единият от двата меха, които стояха на открито. След като Дон Кихот задоволи добре стомаха си, взе шепа желъди в ръката си и като ги разглеждаше внимателно, се впусна в следните разсъждения:

- Блажено време и щастлив век е онзи, който древните нарекоха Златен2, не защото златото, което толкова се цени в нашия железен век, се е добивало в онези щастливи години с всякакви усилия, а поради това, че хората, които са живели тогава, съвсем не са знаели двете слова "твое" и "мое". В онова свещено време всички неща са били общи: за да осигурят хляба си насъщен, достатъчно е било хората да вдигнат ръка и да си откъснат сладкия и вкусен плод на едростволестите дъбове, които така щедро са им го предлагали. Бистрите извори и бързоструйните потоци им поднасяли в прекрасно изобилие прозрачните си и вкусни води. В пукнатините на скалите и в кухините на дърветата умните и работливи пчели настанявали своите общежития, като предоставяли всекиму съвсем безкористно богатия плод на сладкия си труд. Огромните коркови дъбове щедро, без корист, снемали от себе си широки и леки кори, с които хората започнали да покриват първобитните си наколни жилища, за да намерят в тях закрила срещу не всякога благосклонната природа. Навсякъде по това време царували мир, приятелство и сговор. Тежкият палешник на извитото рало все още не се осмелявал да пори и бразди благочестивите недра на нашата прамайка Земя, защото тя, без всякаква принуда, сама отделяла от просторната си плодовита гръд онова, което е можело да нахрани, задоволи и зарадва синовете й, които я владеели тогава. Простодушни и красиви пастирки бродели от дол на дол и от хълм на хълм с волно веещи се на вятъра разпуснати коси. облечени не повече, отколкото е било нужно, за да се покрие прилично онова, което благоприличието налага и е винаги налагало да бъде покрито- Те не се кичели с накитите, които днес се употребяват и които тирският пурпур и коприната, подложена на най-изкусна обработка, оскъпяват, а слагали на челата си само венци от зелените листа на репея и на бръшляна. Така накичени, те са били може би по-красиви и изискани от днешните наши дворцови дами с техните особени и странни изобретения, към които ги тласка безделническият им нагон към новото. Любовта се е изразявала тогава с простота и непринуденост, така както хората са я чувствували, без да се търсят изкуствени и претенциозни словесни увъртания. за да й се придаде по-благоприличен вид. В онова време истината и простодушието не са се смесвали с лъжата, измамата и злобата. Користта и пристрастието не били толкова силни, че да посмеят да оскърбят или накърнят правосъдието, което днес се принизява, опорочава и изкористява. Законът на личния произвол не бил залегнал в съзнанието на съдията, още повече че тогава не е имало повод за съдебни дела, нито престъпник, който да бъде съден. Девиците и невинността са се движели, както казах, навред ръка за ръка, без страх да бъдат осквернени от хорска дързост и мъжка похотливост. и ако момите губели девствеността си, то е било само защото така са искали и желаели. А сега, в това наше отвратително време, никоя не е сигурна, дори ако я скрият и затворят в някой нов лабиринт, подобен на критския, защото дори и там, през пролуките или чрез самия въздух, прониква любовната зараза, която разбива на пух и прах волята им за въздържание. С цел да се защитят девиците, да се вземат под закрила вдовиците, да се подпомагат сираците и нуждаещите се в сегашните времена, които стават все по-лоши, е бил създаден Орденът на странствуващото рицарство. На този рицарски орден принадлежа и аз, братя козари. Много съм ви признателен за угощението и радушния прием, които оказахте на мене и на моя оръженосец. Защото, макар и по силата на естествения закон всички живи същества да са задължени да съдействуват на странствуващите рицари, все пак, като си давам сметка, че вие ме приехте и нагостихте, без да ви е било известно това ваше задължение, аз съм в правото си да ви благодаря от сърце за вашата Сърдечност.

Нашият рицар държа цялата тази предълга реч (която можеше прекрасно да остане непроизнесена) само защото желъдите, които му предложиха, му напомниха за Златния век и му хрумна да се впусне в излишни размишления пред козарите, които, без дума да продумат, удивени и слисани, го изслушаха докрай. Санчо мълчеше, ядеше желъди и много често навестяваше втория мех, който за да се изстуди виното, бе закачен на клона на един корков дъб.

Козарите, за да покажат уважението си към гостите и да ги развеселят, накараха един млад момък да им попее и да им посвири с гъдулката си. Той изпява любовен романс, Дон Кихот го моли да изпее още нещо, но Санчо Панса не се съгласява, защото било време не за песни, а за спане. От селото пристига друг момък, който съобщава, че студентът Грисостомо умрял от любов по красивата Марсела. Дон Кихот научава, че Грисостомо завършил астрология в Саламанка. влюбил се в пастирката Марсела и облечен като пастир, я задирял. По нея лудеели и други момци. Дон Кихот и Санчо Панса отиват на погребението на Грисостомо- Прочитат последните стихове на покойния младеж. Явява се Марсела и твърди, че несправедливо я обвиняват за страданията и смъртта на момъка, защото тя не е подхранвала никакви надежди у него.

... Защото какво са виновни честното ми поведение и скромната ми сдържаност, че Грисостомо загина заради силната си страст и безразсъдната си пламенност? Ако аз запазвам невинността си в обществото на дърветата сред гората, защо този, който държи аз да живея в обществото на хората, желае да я загубя? Аз, както знаете, притежавам собствени богатства и не ламтя за чуждите. Свободна съм и не желая да се обвързвам, не обичам и не мразя нито един мъж, не изневерявам на тогова и не търся оногова, не мамя и не залъгвам никого. Простодушният разговор с ратайкините от тези села и грижите по козите ми са мое забавление. Желанията ми имат за граници тези планини и ако понякога ги надхвърлят, то е, за да се насладя на красотата на небето...

Марсела се изгубва в планината, а приятелите на Грисостомо го погребват и окичват гроба му с цветя. ,

Дон Кихот желае да се постави в услуга на пастирката Марсела, затова навлиза в леса, в който тя се отдалечава. На една полянка рицарят и оръженосецът слизат от Росинант и от магарето, пускат ги да пасат, а самите те изяждат провизиите в дисагите. Росинант неблагоразумно отива при пасящите наблизо кобили, които яростно го нападат с копита и зъби, а конярите янгуесци му нанасят със сопи такъв бой, че го оставят проснат на земята. Дон Кихот и Санчо Панса се втурват да защитят славния кон, но двадесетина коняри ги обсипват с удари, повалят ги и се отдалечават с конете си.

Двамата герои дълго време не могат да се-изправят на нозе от побоя. Дон Кихот съжалява, че е изтеглил меч срещу хора, които не са посветени в рицарство. Трябвало само Санчо Панса да се справи с тях. Това мнение не се понравя на оръженосеца и той казва:

- Сеньор, аз съм човек миролюбив, кротък, спокоен и мога да понеса безропотно каквато и да е обида, защото имам жена и деца, които трябва да издържам и да храня. Затова нека и аз ви предупредя - защото да ви заповядам не мога, - че в никакъв случай не ще изтегля сабята си нито срещу рицари, нито срещу люде от долен произход и отсега нататък, нека Бог ми е свидетел, аз ще прощавам не само обидите, които съм получил, но и тези, които ще ми се нанесат, без разлика дали оскърбителят е високо или ниско поставен, дали е богат или беден; знатен или простосмъртен.

Санчо Панса сипе проклятия към конярите. едва успява да се привдигне- с голяма мъка хваща и оседлава магарето, настанява Дон Кихот върху

него, вдига Росинант и повежда двете добичета по пътя. Наблизо се вижда един хан. Дон Кихот спори със Санчо, че това е замък.

 

 

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА,

за онова, което се случи със знаменития идалго в хана, който той взе за замък

 

Като видя Дон Кихот легнал напреки на самара, ханджията запита Санчо какво се е случило. Санчо отговори, че няма нищо особено, но че господарят му паднал от една скала и си натъртил силно ребрата. Жената на ханджията се различаваше от обикновените ханджийки, понеже беше по природа милостива и състрадателна към болките на ближния си. Тя веднага се залови да лекува Дон Кихот и повика на помощ дъщеря си, която беше много мила девойка. В хана служеше и една мома от Астурия. с широко лице и сплесната глава, чипоноса, едното око кривогледо, а и другото не съвсем в ред. Вярно е, че затова пък беше сложена чудесно и това уравновесяваше напълно останалите й недъзи: на ръст не надхвърляше седем педи от главата до петите, а раменете й бяха толкова високо повдигнати, че я караха да гледа повече, отколкото желаеше, към земята. Тази миловидна прислужничка се притече на помощ на девойката и двете заедно постлаха на Дон Кихот страшно неудобно легло в едно таванско помещение, което, по всичко личеше, беше служило години наред за плевник. В същото помещение, малко настрана от леглото на Дон Кихот, беше настанено и леглото на един мулетар. Макар и стъкмено със самарите и чуловете на мулетата му, то все пак беше много по-удобно от онова на Дон Кихот, направено от четири грапави дъски, сложени върху две различни по височина магарета. Дъските бяха покрити с тънък като черга дюшек, толкова неравен и твърд, че ако не беше вълната, която се показваше тук-таме от прокъсаните места, човек би казал, че е пълен с камъни. На леглото бяха постлани два чаршафа сякаш от биволска кожа-и едно толкова изтъркано одеяло, че нишките му можеха да се преброят.

На този злополучен креват легна Дон Кихот и малко след това ханджийката и дъщеря й започнаха да облепват тялото му от горе до долу с пластири, а Мариторнес, така се казваше прислужничката, им светеше със светилник. Като видя синините по тялото на Дон Кихот, ханджийката каза, че комай приличат на следи от удари, а не от падане.

- Никакви удари! - възрази Санчо. - Скалата беше толкова грапава и остра, че при падането той се удари на много места.

След това добави:

- Не забравяйте, ваша милост сеньора, да запазите някой и друг пластир, защото има и други нуждаещи се- И моята гърбина ме боли.

- Какво? И вие ли паднахте? - запита ханджийката.

- Не. аз не паднах - отговори Санчо, - но като видях[87] как зле се сгромоляса господарят ми, така се стреснах, че ме заболя цялото тяло, сякаш ме бяха погалили с хиляди тояги.

- Да, това се случва - обади се девойката. - Много пъти съм сънувала, че падам от кула и безкрайно летя, докато стигна до земята. След това се събуждам и се чувствувам тъй разтърсена и разбита, като че ли наистина съм паднала.

- Там е работата, сеньора - рече Санчо, - че не насън, а в най-будно състояние - бях по-буден, отколкото съм сега - тялото ми посиня не по-малко от тялото на господаря ми Дон Кихот.

- Как се казва този рицар? - запита прислужничката Мариторнес.

- Дон Кихот де Ла Манча - отговори Санчо Панса. - Той е странствуващ рицар, и то от най-храбрите и най-силните, каквито светът отдавна не е виждал.

- Какво значи странствуващ рицар? - запита прислужничката.

- Да не сте вчерашна, та да не знаете какво значи това! - възкликна Санчо Панса. - Знайте прочее, сестро, че странствуващ рицар е човек, който може ей сега да бъде пребит от бой, а само миг след това да стане и император. Днес е най-клетото и най-бедното създание на света, а утре разполага с две или три кралски корони, които може да подари на своя оръженосец.

- Как може тогава - намеси се ханджийката - да сте оръженосец на такъв славен господар, а да не сте се сдобили досега, както ми изглежда, поне с едно графство?

- Рано е още - отговори Санчо. - Няма и месец, откакто сме тръгнали да търсим приключения, и още не сме попаднали на истинско. А нерядко се случва едно да търсиш, а друго да намериш. Все пак истината е, че ако моят господар Дон Кихот се излекува от тези рани или от това падане, а и аз остана невредим, не бих се отказал от надеждите си дори и срещу най-високите титли на Испания.

Дон Кихот, който слушаше много внимателно разговора, седна криво-ляво на леглото, хвана ханджийката за ръка и й каза:

- Повярвайте ми, красива сеньора, вие можете да се смятате за щастлива, че сте ме приютили във вашия замък. Няма да ви говоря, за моята личност, защото е унизително да хвалиш сам себе си, но моят оръженосец ще ви обясни кой съм. Искам само да ви заявя, че вечно ще запазя спомен на благодарност за услугата, която ми направихте, и ще ви бъда признателен през целия си живот. Ако по волята на небесата не бях безвъзвратно покорен на законите на любовта и на очите на онази красива неблагодарница, чието име тихичко мълвя, уверявам ви, че очите на тук присъствуващата прекрасна девойка щяха да заробят моята свобода.

Ханджийката, дъщеря й и простодушната Мариторнес, съвсем слисани, слушаха словата на странствуващия рицар, които, на гръцки да бяха казани, нямаше да бъдат по-неразбрани, макар и да се досещаха, че са израз на вежливост и любовни излияния. Тъй като не бяха свикнали да им се говори по този начин, те го гледаха и се чудеха, защото той им се виждаше съвършено различен от мъжете, които познаваха. Поблагодариха му за неговите любезности с думи от техния си ханджийски речник и напуснаха помещението, като астурийката Мариторнес остана да лекува Санчо, който имаше не по-малко нужда от помощ.

През нощта Дон Кихот, Санчо Панса и мулетарят лягат да спят в тъмнината на полупокрития обор. Дон Кихот си въобразява, че се намира в богат замък и че дъщерята на ханджийката, която за него е дъщеря на владетеля на замъка, се е влюбила в него- При тях идва слугинята Мариторнес. определила си среща с мулетаря. Дон Кихот я взема за дъщерята на ханджията, прегръща я и й обяснява, че не може да отвърне на любовта й, защото е отдал сърцето си на "безподобната Дулсинея". Мулетарят, като съзира Мариторнес в прегръдките на рицаря, се нахвърля с юмруци върху него. Леглото на Дон Кихот рухва и събужда ханджията, който идва при тях. В мрака Дон Кихот, мулетарят, Мариторнес, Санчо Панса и ханджията се бият и нанасят удари кой на когото свари.

В хана нощува и един стражар от Санта Ермандад, който идва да ги разтърве, съглежда проснатия като мъртъв Дон Кихот и се връща да вземе светилник. Ханджията и Мариторнес се изплъзват. В помещението остават Дон Кихот, Санчо Панса и мулетарят, всички пострадали от сбиването.[89]

 

 

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА,

дето продължават безбройните изпитания, които храбрият Дон Кихот и добрият му оръженосец Санчо Панса преживяха в хана, който, за голяма беда на рицаря, той смяташе за замък

 

Дон Кихот дойде на себе си и почна да търси оръженосеца си със същия глас, с който го беше повикал предния ден, когато лежеше безпомощен в Долината на цепениците.

Санчо, приятелю, спиш ли? Спиш ли, приятелю Санчо?

- Тежко ми и горко ми! - отговори Санчо с горчивина и досада. - За какво спане може да се говори през тази страшна нощ, когато хиляди дяволи решиха да се подиграят с мене.

Да, прав си така да мислиш - каза Дон Кихот. - Защото или аз нищо не разбирам, или този замък е омагьосан. Знай прочее... Но ще ми се закълнеш, че ще пазиш в тайна дори и след смъртта ми това, което сега искам да ти кажа.

- Кълна се-отговори Санчо.

Казвам го - забеляза Дон Кихот, - защото искам да се зачита хорската чест.

- Кълна се, ви казвам - повтори Санчо, - че ще запазя тайната до края на вашия живот и дано бъда в положение още утре да я разкрия.

- Толкова ли е голямо злото, което съм ти сторил, Санчо - попита Дон Кихот, - та желаеш смъртта ми да настъпи така скоро?

- Не исках да кажа това - възрази Санчо, - но не обичам да се вкисват в мене работите, които узнавам.

- Така или иначе - рече Дон Кихот, - аз най-много разчитам на твоята вярност и порядъчност. И тъй, нека ти кажа, че тази нощ ми се случи едно от най-странните приключения, с които бих могъл да се похваля. Накъсо казано, знай, че преди малко дойде при мене дъщерята на господаря на този замък, която е една от най-очарователните и най-красиви девойки на света. Как да ти опиша прелестите на това същество? Как да ти говоря за нейния възвишен дух? А[90] какво да ти кажа за другите и скрити чарове, които ще премълча, за да не престъпя верността си към моята сеньора Дулсинея дел Тобосо. Знай само едно - че или самото небе завидя на толкова голямото ми щастие, което благосклонната съдба постави в ръцете ми, или пък поради това (и това е много по-вероятно), че замъкът е наистина омагьосан; тъкмо когато се бяхме увлекли в сладък любовен разговор, зададе се изневиделица някаква ръка, която принадлежеше сигурно на някой чудовищен великан, и ми нанесе такъв удар с юмрук в челюстите, че те и сега целите са потънали в кръв. След това ми бе нанесен толкова жесток побой, че се чувствувам по-зле от вчера, когато поради дързостите на Росинант ни разсипаха от бой, което и ти сам добре знаеш. От това заключавам, че ключът към тези момински чарове се държи от някой омагьосан мавър и както по всичко личи, не са предназначени за мене.

- Нито за мене - добави Санчо - защото повече от четиристотин маври така ми наложиха гърба, че в сравнение с това побоят с цепениците е същинско цвете. Но кажете ми, сеньор, как можете да наричате щастливо и изключително едно приключение, което ни доведе до това жалко състояние? Ваша милост поне сте държали в обятията си онази безподобна красота, за която ми говорите, ами аз, клетникът, какво друго получих, освен най-страшния побой, който някога изобщо съм изяждал? Горко ми на мене и на майка ми, която ме е родила, защото нито съм мислил, нито мисля да стана някога странствуващ рицар, а във всички наши злополуки най-много си патя аз.

- Нима и тебе са те здраво наложили? - запита Дон Кихот.

- Тежко на целия ми род! Нали ви казах, че и аз съм съсипан от бой - отговори Санчо.

- Не се тревожи, приятелю - рече Дон Кихот, - още сега, ще приготвя оня ценен балсам, който ще ни излекува за един само миг.

В това време жандармът успя най-сетне да запали светилника и влезе да види човека, който му се стори, че е убит. Той беше по риза, с кърпа на глава и със светилник в ръка. Щом съзря неприветливото му лице, Санчо запита господаря си:

- Сеньор, да не би този да е случайно омагьосаният мавър,[91] който се връща, за да ни доналожи, ако изобщо му остават още сили?

- Не може да е мавърът - отговори Дон Кихот, - защото омагьосаните никога не се показват открито пред хората.

- Може да не се показват, но се усещат - рече Санчо. -

Гърбът ми има какво да каже по този въпрос.

- Също и моят - добави Дон Кихот, - но това още не означава, че този човек е омагьосаният мавър.

Жандармът влезе и се стъписа, като ги видя да разговарят преспокойно. Наистина Дон Кихот още лежеше неподвижно по гръб. Причина за това бяха както боят, който бе ял, така и пластирите. Жандармът се приближи до него и му каза:

- Как е работата, добри човече?

- На ваше място аз бих се показал по-благовъзпитан - рече Дон Кихот. - Да не би изобщо в този край да се говори така на странствуващите рицари, негоднико?

Жандармът не можа да понесе такава обида от страна на човек, който съвсем не приличаше на рицар. Вдигна пълния с масло светилник и го стовари върху главата на Дон Кихот с такава сила, че за малко не му счупи черепа. Всичко потъна отново в мрак и той напусна помещението. А Санчо Панса рече:

- Сега вече няма съмнение, сеньор, че този е омагьосаният мавър, който съхранява съкровището за други, а за нас пази само юмруци и удари със светилници.

- Така е - отговори Дон Кихот - и по-добре е да не обръщаме внимание на подобни вълшебства и да не се ядосваме и сърдим за тях. Те са невидими и призрачни, така че колкото и усилия да полагаме, няма да открием кому да отмъстим. Стани, Санчо, ако можеш, и повикай управителя на замъка, за да ни даде масло, вино, сол и розмарин за спасителния балсам. Страшно ми е необходим сега, защото много кръв тече от раната, която този призрак ми нанесе.

Санчо се надигна, въпреки че го боляха всички кокали, и тръгна из тъмнината да търси ханджията, но се натъкна първо на жандарма, който подслушваше в тъмното, за да разбере какво замисля врагът му. Санчо му каза:

- Сеньор, какъвто и да сте вие, умилостивете се и дайте ни малко розмарин, зехтин, сол и вино, за да излекуваме[92] един от най-славните рицари на света, който лежи, тежко ранен от върлуващия в този хан омагьосан мавър.

Когато жандармът чу тези приказки, помисли, че има работа с луд човек, и понеже се съмняваше вече, отвори вратата на хана, повика стопанина и му предаде молбата на добрия човечец. Ханджията даде каквото му поискаха и Санчо го занесе на Дон Кихот. Този последният стискаше с ръце главата си, по която след удара със светилника бяха израснали две подутини. Но рана нямаше и по лицето му струеше не кръв, а пот, плод на преживените мъки и тревоги.

Без да се бави, Дон Кихот взе всички необходими за балсама материали, смеси ги в една тенджера и държа доста време сместа на огъня, докато му се видя, че е вече готова. Поиска след това шише, за да я изсипе в него, но шише не се намери в хана и той бе принуден да си послужи с една тенекиена кутия за зехтин, която ханджията в изблик на щедрост му подари. След това Дон Кихот прочете над пълната с лекарство кутия повече от осемдесет пъти "Отче наш" и още толкова пъти "Ave Maria", "Salve regina" и "Credo", като след всяка дума прекъсваше и благославяше сместа. Всичко това стана в присъствието на Санчо, на ханджията и на жандарма. Липсваше само мулетарят, който преспокойно наглеждаше добичетата си. След като свърши тази церемония, Дон Кихот реши веднага да изпита действието на този чудотворен, както си въобразяваше, балсам. Той надигна тенджерата, в която беше сварил течността, и изпи порядъчно количество от нея. А там беше останало около половин асумбре от питието, което не бе могло да се побере в тенекиената кутия. Щом като изпи балсама, Дон Кихот започна така страшно да повръща, че стомахът му съвсем се изпразни. От напъните и напрежението при повръщането изби го силна пот и той помоли присъствуващите да го покрият и оставят на спокойствие. Те изпълниха молбата му, оставиха го сам и той можа да спи повече от три часа. Когато се събуди, почувствува необичайна лекота в тялото си и общо подобрение след всичките страдания, които бе преживял. Това го накара да реши, че е напълно оздравял и че дължи това чудо на балсама на Фиерабрас, лековито питие, с което той можеше отсега нататък да се впуща без никакъв страх във всякакви разпри, схватки и сражения, колкото и опасни да са те.[93]

Санчо Панса, който също така реши, че има някакво чудо в оздравяването на Дон Кихот, помоли господаря си да му даде да изпие това, което оставаше в тенджерата и което не беше малко. Дон Кихот се съгласи и той я надигна с две ръце, изпълнен със силна вяра и голямо желание, и погълна не по-малко количество от това, което беше изпил господарят му. Стомахът му беше несъмнено не толкова нежен, колкото този на рицаря, и затова, преди да повърне, Санчо изпита такива напъни и гадене, преживя такива изпотявания и прилошавания, че реши, че е ударил вече без съмнение последният му час. Измъчен и съсипан, той почна да проклина и балсама, и злосторника, който му го беше препоръчал. Виждайки го в това състояние, Дон Кихот се обърна към него:

- Аз мисля, Санчо, че причината за злото, което те е сполетяло, се крие в това, че не си посветен в рицарско звание. Мисля, че това питие не може да действува благотворно на хора, които не са посветени рицари.

- Щом като ваша милост сте знаели това, защо - проклет да съм аз и целият ми род - ми позволихте да го изпия?

В това време питието започна да упражнява своето действие и нещастният оръженосец започна да се облекчава и през двете отверстия, но с такава бързина, че и тръстиковата рогозка, на която лежеше, и одеялото, с което се беше покрил, станаха съвсем негодни за употреба. Санчо така се обливаше в пот, така се гърчеше и свиваше, че не само той, но и всички присъствуващи помислиха, че е дошъл краят му. Тази буря и мъките му траяха близо два часа, но за разлика от господаря му те го разнебитиха и омаломощиха до такава степен, че не можеше да се държи на краката си-

Дон Кихот, който, както се казва вече, се чувствуваше здрав и бодър, поиска да тръгне веднага на лов за приключения, защото смяташе, че колкото и малко време да се бави, това лишава света и всички нуждаещи се от неговата закрила и защита, още повече че сега разчиташе и на своя балсам. И тъй, воден от това неудържимо желание, той сам оседла Росинант, сложи самара на магарето на оръженосеца си, помогна му да се облече и да яхне добичето и след това сам той възседна крантата си и като минаваше през двора на хана, задигна едно дървено копие2, което отсега нататък трябваше да му служи като истинско бойно копие.[94]

Всички, които бяха в хана - а те бяха повече от двадесет души, наизлязоха да го видят. Гледаше го и дъщерята на ханджията, а и той не откъсваше поглед от нея и от време на време изпущаше по една въздишка, за която -човек би казал, че извираше от недрата на душата му. Всички или поне тези, които бяха присъствували на слагането на пластирите предишната вечер, бяха сигурни, че нашият рицар въздиша поради болките, които усещаше в ребрата си.

Когато двамата конници стигнаха до вратата на хана, Дон Кихот повика ханджията и му каза със спокоен и достоен глас:

- Многобройни и много големи са благодеянията, сеньор алкайде, които ми оказахте във вашия замък, и аз се чувствувам задължен да ви бъда благодарен до гроб. Желая само някой ден да имам възможността да ви се отплатя, като отмъстя вместо вас на някой безсрамник, който ви е нанесъл обида. Вие трябва да знаете, че моето звание ми налага да се притичвам на помощ на беззащитните, да отмъщавам на тези, които са жертва на неправди, и да наказвам безчинствата. Напрегнете паметта си и ако откриете, че ви се е случило нещо от този род, непременно ми го кажете. Аз ви давам честната си рицарска дума, че чрез мене ще получите пълно удовлетворение.

Ханджията му отговори със същото достойнство:

- Сеньор рицарю, аз нямам нужда ваша милост да отмъщава за нанесени ми обиди, защото сам мога да отмъщавам за тях, когато намеря това за уместно. Моля ви само да заплатите това, което ми дължите за сеното и ечемика на двете добичета, за вечерята и за леглата.

- Значи това е хан? запита Дон Кихот.

- Хан е, и то с много добро име - отговори ханджията.

- Колко съм бил заблуден! - каза Дон Кихот. - Мислех си, че е замък, и то не от най-незначителните. Но щом не е замък, а хан, всичко, което може да се направи засега, е вие да прости те за сметката. Защото аз не мога да престъпя правилата на ордена на странствуващите рицари, които повеляват - а аз най-положително зная това, защото в нито една книга не съм чел противното - рицарят никога да не плаща за нощуване и за каквото и да било друго по странноприемници и ханове, защото на него се дължи по право подслон и добър прием срещу непосилния труд, който полага,[95] като търси приключения дене и ноще, зиме и лете, пеша или на кон, жаден и гладен, запотен и премръзнал, изложен на всички стихии на природата и на всички несгоди.

- Всичко това съвсем не ме засяга - отговори ханджията. - Уредете си сметката и не ме занимавайте с разни рицарски истории. От вас искам само да ми платите разноските.

- Вие сте глупав и лош ханджия - рече Дон Кихот, пришпори Росинант, хвана дървеното копие здраво през средата, напусна двора на хана, без някой да го спре и без сам той да хвърли поглед назад, за да види дали Санчо го следва. Ханджията, като видя, че от Дон Кихот няма да получи пари, обърна се към Санчо и поиска от него да плати сметката. Санчо обаче отговори, че щом господарят му не иска да плати, той също няма да даде и грош, защото, като оръженосец на странствуващ рицар, той също както господаря си е подчинен на правилата, които строго забраняват да се плаща в странноприемници и ханове. Ханджията се разгневи силно и го заплаши, че ако не му плати, ще събере парите по такъв начин, че ще съжалява за отказа си. На това Санчо отговори, че по силата на рицарските закони, на които господарят му се подчинява, не ще плати и пукната пара дори ако се наложи да заплати с живота си, защото той в никой случай не ще позволи да се нарушат заради него добрите старинни обичаи на странствуващите рицари, нито пък да стане причина оръженосците на бъдещите рицари да го упрекват някой ден, че е позволил да се престъпят тези толкова справедливо придобити права.

За зла участ на нещастния Санчо между хората в хана се намираха четирима тепавичари от Сеговия, трима продавачи на игли от Потро де Кордова и двама амбулантни търговци от Севиля, всички те шегобийци, винаги готови да се забавляват и да правят пакости. Вдъхновени и подтикнати сякаш от една и съща мисъл, те обкръжиха Санчо и го свалиха от магарето. Един от тях отиде да вземе одеялото от леглото на ханджията и хвърлиха върху него нещастния оръженосец. След това вдигнаха очи и като видяха, че навесът е много нисък за играта, която бяха замислили, решиха да излязат на задния двор, над който нямаше друг покрив освен небето. Там започнаха да мятат нависоко проснатия на одеялото Санчо и да си играят с него така, както се прави с кучета през дните на карнавала.[96]

Крясъците на нещастника, който хвърчеше из въздуха, бяха толкова силни, че стигнаха до ушите на господаря му. Дон Кихот спря, ослуша се внимателно и в първия миг помисли, че се намира пред ново приключение, но скоро разбра, че човекът, който крещеше, беше собственият му оръженосец. Обърна коня и с тромав галоп се върна обратно към хана, но понеже намери вратата затворена, почна да го обикаля, за да види дали има друг вход. Едва стигнал до ниските стени на задния двор, той съгледа лошата игра, която бяха устроили на оръженосеца му. Видя го да се издига и пада с такава бързина и лекота, че да не беше големият му гняв, струва ми се, щеше да прихне да се смее. Опита се направо от коня да се изкачи върху каменната ограда, но беше толкова отслабнал и разнебитен, че не успя да се помръдне от седлото си. И тъй, възседнал коня си, започна да сипе върху тези, които мятаха Санчо, такъв куп нелепости и ругатни, че перото не е в състояние да ги възпроизведе. Те обаче не въздействуваха ни най-малко на мъжете, които продължаваха да се забавляват и смеят, и хвърковатият Санчо не преставаше да се оплаква, като оплакванията му се смесваха ту със заплашвания, ту с молби. Но нищо не помагаше. Шегобийците престанаха да го мятат едва когато се умориха. Тогава докараха магарето, качиха Санчо на самара и сложиха на раменете му горната му дреха. А състрадателната Мариторнес, като го видя тъй разнебитен, намери за добре да му се притече на помощ със стомна вода, която извади от кладенеца, за да бъде по-студена. Санчо пое стомната, вдигна я да пие, но спря, щом чу гръмовния глас на господаря си:

- Санчо, сине мой, не пий вода. Не пий, сине, че тя ще те погуби. Не виждаш ли? В ръцете си държа свещения балсам - Дон Кихот посочи тенекията с питието, - глътни две капки от него и напълно ще оздравееш.

Като чу тези думи, Санчо погледна накриво господаря си и извика още по-гръмогласно от него:

- Да не би ваша милост да забравихте, че аз не съм рицар, или искате да повърна и малкото черва, които ми останаха от снощи? Запазете това проклето питие за вас и ме оставете на мира.

Щом като изрече тези думи, той вдигна отново стомната, но още преди да изпие първата глътка, забеляза, че е вода, и се отказа от намерението си. Помоли Мариторнес да му[97] донесе вино и тя веднага изпълни желанието му. Поднесе му вино, което заплати тя самата със свои собствени пари. Не-напразно се говореше за нея, че не й липсваха черти, присъщи на християнското милосърдие, макар и да водеше не добър живот. Санчо изпи виното, заби пети в хълбоците на магарето и напусна хана през широко разтворените врати, предоволен, че нищо не е платил и че се е наложил въпреки всичко, макар и за сметка на обичайния си поръчител - неговия собствен гръб. У ханджията останаха наистина дисагите му, но в смущението си Санчо не забеляза липсата. Когато той се поотдалечи, ханджията понечи да затвори и залости здраво вратата, но шегобийците не му позволиха да стори това. понеже бяха такива хора, които съвсем нямаше да се стреснат дори ако знаеха, че Дон Кихот действително е странствуващ рицар от Ордена на кръглата маса.

 

 

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА,

в която се възпроизвеждат мислите, които размениха Санчо Панса и господарят му Дон Кихот, и се говори за други приключения, достойни да бъдат разказани

 

Когато Санчо настигна господаря си, беше тъй смачкан и разстроен, че не можеше дори да подкарва магарето си. Като го видя в това състояние, Дон Кихот му каза:

- Сега вече съм напълно убеден, добри ми Санчо, че онзи замък или хан е наистина омагьосан, защото, възможно ли е тези, които така жестоко се подиграха с тебе, да не са призраци и същества от другия свят? Това се потвърждава и от обстоятелството, че когато стоях край оградата на двора и следях хода на печалната ти трагедия, не успях нито да се покача на оградата, нито да сляза от Росинант, защото няма и съмнение, че ме бяха омагьосали. Кълна ти се в най-святото, че ако можех да се кача на оградата или да сляза от коня си, щях така да отмъстя на онези простаци и негодници, че те нямаше да успеят да забравят шегата си цял живот. Щях да го направя, макар и това да значеше, че ще наруша законите на рицарството, които, много пъти съм ти го казвал, не[98] позволяват на рицаря да вади оръжие срещу човек, който не е рицар, освен при самозащита, и то в крайна нужда.

- Ако можех, аз щях сам да си отмъстя, и то независимо от това дали съм, или не съм посветен рицар, но не успях, макар и да мисля, че онези, които се подиграха с мене, не бяха нито призраци, нито омагьосани същества, както ваша милост твърди, а хора като нас. Докато ме мятаха във въздуха, те говореха помежду си и аз научих имената им:

единият се казваше Педро Мартинес, другият - Тенорио Ернандес, а чух също, че ханджията се нарича Хуан Паломеке, по прякор Глухия. Причината за това, сеньор, че не можахте да прескочите оградата и че не успяхте да слезете от коня, се крие другаде, а не в омагьосването. Започвам да мисля, че тези приключения, които търсим под път и над път, ще ни докарат дотам, да не можем да различим десния си крак от левия. Колкото и ограничен да е моят ум, нещо ми подсказва, че най-добре ще бъде за нас да се върнем на село. Сега е време за жетва и за друга полска работа, а не да се скитаме насам-натам и да преливаме от пусто в празно.

- Колко зле разбираш, Санчо, всичко онова, което е свързано с рицарството! - рече Дон Кихот. - Мълчи и потърпи! Ще дойде ден, когато ще видиш със собствените си очи колко е почтено рицарското звание. Хайде кажи ми! Има ли по-голямо удоволствие на този свят, има ли усещане, което може да се сравни с насладата, която изпитваш, когато победиш и тържествуваш над врага? Няма, и в това никой не се съмнява.

- Може и да сте прав - отговори Санчо, - не зная. Зная само, че откак станахме странствуващи рицари, искам да кажа, откакто ваша милост стана рицар (защото не подобава и аз да се смятам за такъв), никога не сме побеждавали освен в сражението с бискаеца, пък и в него загубихте половин забрало и половин ухо. А от тогава насам върху нас се стоварват само цепеница след цепеница и юмрук след юмрук, а мене за прибавка ме мятаха и в одеялото няколко призраци, на които не можах да си отмъстя, за да вкуся сладостта на победата срещу врага, за която ваша милост споменахте.

- Тази именно е мъката, която тая в себе си и която трябва да е и твоя мъка - каза Дон Кихот. - Но отсега нататък ще се постарая да си набавя меч, който да бъде от[99] такава направа, че неговият притежател да е предпазен от всякаква магия. Съвсем не е изключено да ми се усмихне щастието и да попадна на меча, който Амадис е носил, когато се е кичил с прозвището "Рицар на огнения меч", един от най-добрите мечове, които рицар някога изобщо е държал в ръцете си, защото извън поменатото вече свойство той е режел като бръснач и не е имало броня, пък ако ще да е била и най-яката, и най-омагьосаната, която да устои на неговия удар.

- Късметът ми е такъв - рече Санчо, - че дори ваша милост да намери подобен меч, той също както балсамът ще бъде от полза и ще служи само на посветените рицари. А оръженосците кучета ги яли.

- Не бой се, Санчо - отговори Дон Кихот, - небето ще се смили над тебе!

Двамата се движеха, увлечени в разговор, когато Дон Кихот изведнъж съгледа, че по пътя срещу тях се задава гъст облак прах. Щом го видя, той се обърна към Санчо и му рече:

- Ето деня, о Санчо, в който ще се разбере какво ми носи съдбата. Това е денят, повтарям, в който ще трябва повече от всеки друг път да покажа силата на моите мишци и да извърша дела, достойни да бъдат вписани в книгата на славата, за да се четат през идущите векове. Виждаш ли, Санчо, облака прах, който се носи ей там? Той покрива многобройна войска, съставена от най-различни бойци.

- В такъв случай две трябва да са войските - каза Санчо, - защото и от противоположната страна се вдига друг облак прах.

Дон Кихот се обърна и видя, че Санчо говореше самата истина. Обзе го голяма радост, тъй като веднага си въобрази, че две войски се готвят да се срещнат и сразят сред това просторно и равно поле. Трябва да се отбележи, че той непрестанно си мислеше за подобни сражения, магьосничества, необикновени приключения, налудничави начинания, любовни похождения и всичко, което казваше, мислеше или вършеше, се насочваше към тези неща. Всъщност прахоляка из полето вдигнаха две големи стада овце и овни, които се приближаваха от две различни страни и не можеха да се различат от праха, който ги закриваше. Но Дон Кихот говореше[100] тъй убедително за армиите, които се движеха една срещу друга, че Санчо повярва и запита:

- А какво ще правим ние, сеньор?

- Какво ли? - поде Дон Кихот. - Ще подпомогнем и подкрепим тези, които са по-слаби и са в по-голяма нужда. Трябва да знаеш, Санчо, че армията, която настъпва срещу нас, е водена и командувана от великия император Алифан-фарон , владетел на големия остров Трапобана 2. А другата, която идва откъм тила ни, е армията на неговия враг, краля на гарамантите 3 Пентаполин, с прякор Запретнатия ръкав, защото винаги влиза в бой с разголена дясна ръка.

- А какво толкова има да делят двамата сеньори? - запита Санчо.

- Мразят се - отговори Дон Кихот, - защото този Алифанфарон е закостенял езичник, а е влюбен в дъщерята на Пентаполин, много красива и благовъзпитана девойка, която на всичко отгоре е и християнка. Баща й не иска да я даде на краля езичник, докато той не се отрече от лъжепророка Мохамед и не приеме християнската вяра.

- Кълна се в брадата си - рече Санчо, - че Пентаполин е напълно прав. Готов съм да му помогна, доколкото ми позволяват силите.

- Ще направиш това, което ти повелява дългът, Санчо - забеляза Дон Кихот. - Защото за участие в такива сражения не се изисква човек да е посветен в рицарско звание.

- Ясно ми е всичко - отговори Санчо. - Остава само да видим къде ще скрием магарето, за да можем да го намерим след сражението. Защото мисля, че надали има случай досега да е влизал в бой човек, яхнал магаре.

- Това е самата истина - рече Дон Кихот, - пусни го на воля, няма значение, че може да се изгуби. Защото, победим ли, ще разполагаме с толкова коне, че дори и за самия Росинант съществува опасността да бъде заменен с друг кон. Но гледай и слушай: сега ще ти кажа имената на по-известните рицари, които участвуват в тези войски. За да ги видиш и запомниш по-добре, нека се покачим на онова хълмче, откъдето ще можем да наблюдаваме и двете армии.

Това и сториха. Застанаха на най-високото място на хълма, откъдето можеха да се видят съвсем ясно двете стада, които Дон Кихот вземаше за войски, ако не беше гъстият прах, вдигнат от тях, който забулваше напълно гледката. Но[101] въпреки това, като си въобразяваше, че вижда неща, които нито се виждаха, нито съществуваха, нашият рицар започна да обяснява:

- Онзи рицар там с яркожълтите доспехи, с щит, на който е изобразен лъв венценосец, легнал пред нозете на една дама, е храбрият Лауркалко, Сеньор на сребърния мост. Другият със златоцветните доспехи, на чийто щит са изрисувани три сребърни корони на синьо поле, е страшният Мико-колембо, велик херцог на Киросия. Онзи вдясно от него с исполинското тяло е безстрашният Брандабарбаран Болички, владетел на трите Арабии, който носи доспехи, покрити със змийска кожа, и държи вместо щит врата, която според мълвата е една от вратите на храма, съборен от Самсон, който пожертвува живота си, за да отмъсти на враговете си. Сега погледни и на обратната страна и ще видиш най-отпред и начело на другата войска Тимонел Каркахонски, който всякога е побеждавал и никога не е бил победен, княз на Нова Биская, чиито доспехи са на сини, зелени, бели и жълти квадрати и който носи щит със златна котка върху жълто поле с надпис "Мияу" - началните букви на името на неговата дама на сърцето, безподобната Мияулина, дъщеря на херцог Алфеникен дел Алгарбе. Онзи, който носи снежнобели доспехи и бял щит без всякакъв герб и под чиято тежест се огъва мощната кобила, е нов рицар, французин, на име Пиер Папен, владетел на Утрехтските баронства. Този пък, който забива шпорите си в хълбоците на бързоногата шарена зебра и носи небесносини доспехи, е всесилният херцог на Нербия Еспартафилардо дел Воске. На щита му е изписана връзка аспержи и надпис на испански език, който гласи: "Следи за моята съдба."

И тъй Дон Кихот продължи да изброява множество рицари от единия и от другия лагер, съществуващи само във въображението му, и да описва доспехи, цветове, гербове и девизи, окрилен от въображението на своята единствена по рода си лудост. И без да спре нито за миг, продължи:

- Войската, която иде насреща ни, има разноплеменен състав: тук са тези, които пият сладките води на прословутия Ксанто 4, до тях са планинците, които тъпчат масилийските 5 високи полета, а онези там пресяват най-чистото и най-дребно злато на щастлива Арабия, другите пък са от племето, което се наслаждава на прочутите свежи брегове на бистрия[102] Термодонт6, тези тук окървавяват златния Пактол 7, ето и нумидийците, неустойчиви в обещанията си, и персийците, прославени със своите лъкове и стрели, партите и мидийците, които се сражават тичешком, и арабите с подвижните си селища, и бледоликите и жестоки скити, етиопците с продупчените си бърни и безброй други народи, които разпознавам и познавам, макар и да не си спомням за имената им. В другата армия настъпват тези, които пият кристалнобистрите води на маслинородния Бетис, и онези, които плакнат и освежават лицата си във винаги пълноводния и златоносен Тахо. другите там, които утоляват жаждата си с хлебоносните струи на божествения Хенил9, тези, които тъпчат тартесийските10 полета, известни с богатите си пасбища, тези, които волно си живеят в хереските елисейски долини, хората от Ла Манча, богати и увенчани със златни класове, онези, с железните одежди, последни потомци на готската кръв12, до тях пък племената, които се къпят в Писуерга13, известна със спокойните си води, онези, които пасат стадата си из просторните полета край лъкатушната Гуадиана14, прочута със своите подземни течения, тези, които треперят от студ сред гористите Пиренеи и снеговете на високите Апенини, с една дума, в тези редици воюват всички, които обитават Европа.

Колко области спомена, какви ли не народи изреди Дон Кихот, като отбелязваше с учудваща бързина качествата, с които се отличаваше всеки един от тях, цял увлечен и погълнат от прочетеното в лъжливите си книги. Санчо Панса поглъщаше словата му, без дума да продума, и насочваше от време на време погледа си, за да види дали ще съзре рицарите или великаните, които господарят му описваше. Но понеже не успяваше нищо да открие, не се сдържа и рече:

- Сеньор, никъде не се мяркат тези хора, великани и рицари, за които ваша милост говори. Аз поне не ги виждам. Може би пак има някаква магия или призраци като снощните?

- Защо говориш така? - каза Дон Кихот. - Не чуваш ли как цвилят конете, как звучат тръбите и бумтят тъпаните?

- Чувам само - отговори Санчо, - че блеят овце. Това беше самата истина, защото междувременно двете стада се бяха доближили до тях.

- Страхът, който те е обхванал - рече Дон Кихот, - ти пречи, Санчо, дори да виждаш и да чуваш добре. Защото[103] страхът смущава сетивата и не позволява на човека да вижда нещата такива, каквито са. Щом толкова се боиш, дръпни се настрана и ме остави сам. Моята намеса е достатъчна и тя ще наклони везните на победата към тези, които аз подкрепя.

Като изрече тези думи, Дон Кихот пришпори Росинант и с прикрепено в седлото копие се спусна като мълния по баирчето надолу.

Санчо започна да вика:

Върнете се, ваша милост сеньор Дон Кихот! Кълна се в Бога, че вие нападате овце. Върнете се, горко на мене, че съм се родил на този свят! Що за лудост е вашата? Вижте добре: няма пред вас нито великани, нито рицари, нито котки, нито доспехи, нито щитове на цели полета или на четвъртинки, нито небесносини доспехи, нито дяволи. Бог да ми е на помощ на мене, грешника! Какво вършите!

Но тези думи не успяха да върнат Дон Кихот обратно. Той продължаваше да се носи напред и да вика гръмогласно:

- Рицари! Вие, които се сражавате под знамената на юначния император Пентаполин Запретнатия ръкав, последвайте ме до един! Ще видите колко бързо ще се справя с врага му Алифанфарон Трапобански!

С тези думи той се вряза в стадото овце и почна да ги муши с копието си с такава юначност и решителност, като че ли наистина пробождаше най-върлите си врагове. Собствениците на овцете и овчарите, които водеха стадото, почнаха да викат на Дон Кихот да не върши това, но като видяха, че не разбира от дума, извадиха прашки от поясите си и към него полетяха камъни, големи колкото юмруци. Дон Кихот не им обръщаше никакво внимание и продължаваше да крещи:

- Къде се криеш, надменний Алифанфарон! Излез насреща ми! Тук те чака рицарят, който желае сам, в единоборство, да изпита силите ти и да ти отнеме живота като наказание за злото, което си сторил на юначния Пентаполин Гарамантски.

В този миг долетя един голям камък и му строши две ребра. Като почувствува силния удар, Дон Кихот помисли, че е убит или поне тежко ранен, спомни си за балсама, извади тенекиената кутия и почна да гълта от питието. Но преди да свари да изпие количеството, което смяташе за необходимо, друг камък го удари по ръката и кутията се пръсна на парчета.[104] Същият камък му изби пътем три или четири предни зъба и кътника и смаза два пръста на ръката му. И първият, и вторият удар бяха толкова страшни, че за бедния рицар не остана нищо друго, освен да се смъкне от коня и да падне на земята. Овчарите се доближиха до него и помислиха, че са го убили. Затова с голяма бързина те събраха стадото, вдигнаха и убитите овце, които бяха повече от седем, и без да се бавят, се отдалечиха.

През цялото това време Санчо остана на върха на хълма, наблюдаваше лудостите, които господарят му вършеше, скубеше си брадата и проклинаше съдбата, която го беше събрала с него. Като видя, че Дон Кихот лежи на земята и че овчарите се отдалечават, Санчо слезе от хълма, приближи се до господаря си и го намери в окаяно състояние, макар и да не беше загубил съзнание.

- Не ви ли казах, сеньор Дон Кихот, да се върнете, защото не бяхте тръгнали да нападате войски, а стада овце?

- Ето на, какви заблуди и промени е в състояние да извърши този безсрамен магьосник, мой враг. Знай, Санчо, че на такива хора им е много лесно да ни представят нещата такива, каквито ги желаят. Този злодей, който ме преследва, завидя на славата, която щях да спечеля в това сражение, и превърна вражите армии в стада овце. Ако не вярваш, заклевам ти се, Санчо, направи това, което ще ти кажа, за да престанеш да се съмняваш и се убедиш, че аз ти говоря самата истина: яхни магарето си и тръгни предпазливо по следите им и ще видиш, че като се отдалечат на неголямо разстояние оттук, отново ще придобият по-раншния си вид и вместо овце и овни ще се превърнат в хора от плът и кръв, както ти ги описах първоначално. Но не тръгвай веднага, защото се нуждая от твоята помощ и от твоите услуги- Наведи се и виж колко предни зъба и кътника ми липсват, защото имам чувството, че не ми остана нито един зъб в устата.

Санчо се надвеси и приближи до рицаря толкова много, че едва не се напъха в устата му. Точно в този миг балсамът оказа своето въздействие и Дон Кихот изстреля с неимоверна сила всичко, което имаше в стомаха си, като опръска лицето и брадата на състрадателния оръженосец.

- Пресвета Богородице! - рече Санчо. - Какво ли е пък това? Този грешник ще да е несъмнено смъртно ранен, щом повръща кръв.[105]

Но като се вгледа по-внимателно, забеляза, че избълваната течност няма нито цвета, нито вкуса, нито миризмата на кръв, и разбра, че това е всъщност балсамът от кутията, която бе видял, че Дон Кихот надига след сражението- От това така му се догади, че стомахът му се разбунтува и избълва всичко, което съдържаше, върху самия си господар, тъй че и двамата чудесно се разкрасиха. Санчо отиде да си вземе дисагите от самара на магарето с намерението да извади от тях необходимото, за да се изчистят и за да излекува господаря си, но не ги намери и за малко щеше да си изгуби ума от мъка. Той отново прокле съдбата и взе твърдо решение да напусне Дон Кихот и да се върне на село, макар че поради това можеше да загуби възнаграждението за прослуженото време и надеждите за управлението на обещания остров.

Междувременно Дон Кихот стана и като притискаше челюстите си с лявата си ръка, за да не му изпаднат и останалите зъби, хвана с другата юздите на Росинант, който не се беше отделил нито за миг от него (дотолкова той беше смирен и верен кон), и тръгна към мястото, където се намираше оръженосецът му. Санчо, сложил лакти на магарето и подпрял брада на ръката си, бе заел поза на дълбоко замислен човек. Като видя, че е толкова опечален, Дон Кихот му каза:

- Знай, Санчо, че човек превъзхожда другите само ако върши нещо по-възвишено от тях. Всички тези бури, които преживяхме напоследък, показват, че небето ще се изясни над нас и че ще настъпят по-добри часове. Защото не е възможно злото и доброто да траят вечно, а щом злото е траяло дълго, можем да се надяваме за промяна към добро. Няма защо да тъжиш за бедите, които ме сполетяха, щом на тебе не се пада дял от тях.

- Тъй ли? - рече Санчо. - Да не би случайно този, когото мятаха във въздуха, да не е син на баща ми? А дисагите, които изчезнаха с всичките ми вещи, да не би и те да не са мои?

- Дисагите ли ти изчезнаха, Санчо? - каза Дон Кихот.

- Няма ги никакви - отговори Санчо.

- Значи няма какво да ядем днес? - каза Дон Кихот. - Щеше да бъде така - рече Санчо, - ако липсваха из тези поля тревите, които ваша милост познава и които са замествали храната на бедствуващи като вас странствуващи рицари.[106]

- При все това - отвърна Дон Кихот - повече би ми се усладил сега четвърт хляб или някоя овчарска пита с две сардели, отколкото всичките билки, описани от Диоскорид и коментирани от доктор Лагуна !5. Тъй или иначе, яхни магарето, добри Санчо, и тръгни след мене. Господ, който се грижи за всичко, не ще ни изостави, още повече че ние странствуваме като негови служители. Господ не забравя нито мушиците, които прехвръкват във въздуха, нито червейчетата в земята, нито поповите лъжички из блатата и е толкова милостив, че огрява със слънцето си както добрите, така и злите и праща дъжд над праведните и грешните.

- На ваша милост - рече Санчо - по ви подхожда да бъдете проповедник, отколкото странствуващ рицар.

- Странствуващите рицари са знаели всичко и всичко е трябвало да знаят, Санчо - забеляза Дон Кихот. - Някога е имало рицари, които са произнасяли проповеди или речи във военните станове, като не са отстъпвали в това изкуство на кой и да е богослов или доктор, дипломиран в Парижкия университет. Това показва, че никога мечът не е притъпявал перото, нито пък перото - меча.

- Да бъде така, както ваша милост казва - отговори Санчо. - Но нека тръгнем веднага, защото трябва да потърсим подслон за тая нощ, и дано с божа милост попаднем на място, където няма да ме подхвърлят с одеяло и където няма да има нито призраци, нито омагьосани маври. Защото, ако пак се натъкнем на подобни неща, ще зарежа всичко и ще си вървя.

- Помоли се на Господа да ни запази от такива изпитания, сине мой - рече Дон Кихот. - А сега води ти, води, накъдето ти сметнеш за уместно, защото този път искам ти да избереш мястото за нощуване. Но дай си ръката и опипай с пръст, за да разбереш колко предни зъба и кътника ми липсват от дясната страна на горната челюст, че там именно чувствувам болка.

Санчо пъхна пръстите си в устата му, опипа му челюстта и запита:

Колко кътника имахте, ваша милост, от тази страна?

- Четири - отговори Дон Кихот - и с изключение на мъдреца всички непокътнати и много здрави.

- Спомнете си добре, сеньор - рече Санчо. - Четири, ти казвам, а може би и пет - отговори Дон[107] Кихот, - защото досега не са ми вадили ни преден зъб, ни кътник, нито пък някой е падал сам вследствие на загниване или оток.

- На долната челюст от тази страна - каза Санчо - ваша милост няма повече от два кътника и половина. На горната пък няма нито един, защото е гладка като дланта на ръката ми.

- Клетият аз! - изстена Дон Кихот, като чу печалната вест на оръженосеца. - Предпочел бих да загубя ръката си, стига да не е тази, която носи меча, защото, казвам ти, Санчо, че уста без зъби е като мелница без камък и човек трябва да цени зъбите си повече от диаманти. Но такава е участта на всички нас, които сме дали обет да принадлежим на строгия орден на рицарството. И тъй, яхни магарето, приятелю, и води. Карай напред и аз ще те следвам, с какъвто и ход да се движиш.

Санчо се подчини и се отправи към мястото, където му се струваше, че най-лесно ще намерят подслон, без обаче да се отделят от главния път, който тук се беше изпънал като струна.

Тръгнаха бавно, защото силната болка в челюстите не позволяваше на Дон Кихот нито да си отдъхне, нито да ускори хода. Като виждаше състоянието на господаря си, Санчо реши да го развлече и разсее, разказвайки му някои от нещата, които се описват в следващата глава.

Санчо смята, че бедите, които ги сполитат напоследък, идат като наказание, задето Дон Кихот нарушава законите на рицарството и не изпълнява клетвата си да не яде хляб на покрита маса.

През нощта срещат погребално шествие. Голяма група конници, облечени в дълги ризи, с факли в ръце, съпровождат мъртвец. Зъбите на Санчо почват да тракат от страх. За Дон Кихот това са призраци, които носят смъртно ранен рицар, за когото той се счита призван да отмъсти. Напада ризоносците свещенослужители и ги разпръсва из полето. Един от тях, бакалавър, свален на земята, обяснява кои са. Дон Кихот му казва, че неговото призвание пък е да странствува по света, да се бори с неправдите и да наказва злочинствата.

- Не ми е много ясно как се борите срещу неправдите -отвърна бакалавърът, - защото аз нямах никаква вина, а вие ме съборихте на земята и ми счупихте крака, който няма[108] да се оправи, докато съм жив. Казвате, че се опълчвате срещу злосторствата, но нанесохте на мене непоправимо зло. Страшно нещастие беше за мене да попадна на вас, човек, който търси щастието си в приключенията.

След като го настаняват на мулето му, Дон Кихот му поръчва да отиде при бягащите си другари и да го извини пред тях за злото, което им е направил. Санчо Панса, успял да обере едно товарно муле и да прехвърли съестните продукти от него на своето магаре, казва на бакалавъра:

Ако случайно тези сеньори желаят да знаят кой е храбрецът, който ги докара до това състояние, кажете им, ваша милост, че той е прочутият Дон Кихот де Ла Манча, който носи освен това и прозвището Рицар на печалния образ.

Бакалавърът тръгна да си върви, а Дон Кихот запита Санчо какво го беше накарало да го назове тъкмо в този час Рицар на печалния образ,

- Ще ви кажа - отговори Санчо. - Вгледах се в лицето ви под светлика на факлата, която носеше този злополучен странник, и трябва да призная, че лицето ви от известно време насам е едно от най-измъчените лица, които съм виждал в живота си. Това сигурно се дължи или на умората от сражението, или на беззъбата ви уста.

Отдалечават се и на една полянка утоляват глада си с храната, заграбена от дисагите на духовниците. Измъчвани от жажда, тръгват да търсят някое ручейче, но от тъмнината чуват страшни шумове, Санчо се разтреперва от страх, а Дон Кихот е готов за ново приключение. Той не е съгласен да се отдалечи от опасността въпреки увещанията на оръженосеца. На сутринта разбират, че грохотът иде от чукове на тепавица. Санчо прихва да се смее и почва да се шегува с господаря си, за което получава два удара с копието и нареждане -по-малко да говори.

Завалява дъжд. Двамата странници тръгват по пътя. Срещу тях се задава бръснар, възседнал магаре и сложил на главата си бръснарски леген, за да се предпази от дъжда. Дон Кихот го взема за рицар, върху главата на когото блести прочутият шлем на Мамбрино. Въпреки предупрежденията на Санчо Дон Кихот напада бръснаря, прогонва го и завладява бръснарския леген. Оръженосецът пък взема по-хубавия самар на чуждото магаре, като оставя своя. - Продължават пътя си. Санчо е на мнение, че е по-добре да постъпят на служба при някой император. Дон Кихот му отвръща, че преди това трябва да извършат подвизи и да си спечелят слава- И той си представя как ще бъде посрещнат в кралския дворец, как ще стане крал и ще направи Санчо граф.

 

 

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Как Дон Кихот дари свобода на много нещастници, които бяха насила водени там, където не искаха да отидат

 

Арабският писател от Ла Манча Сиде Амете Бененхели разказва в тази дълбокомислена, възвишена, подробна, забавна и изкусно измислена история, че след като Дон Кихот де Ла Манча и Санчо Панса, неговият оръженосец, разменили мислите, разказани в глава двадесет и първа, Дон Кихот вдигнал очи и видял, че по пътя им насреща идвали дванадесет души, нанизани като броенични зърна на голяма желязна верига, която омотавала вратовете им. На ръцете си те носели белезници. Водели ги двама конници и двама пешаци:

конниците - въоръжени с мускети самопали !, а пешаците - с леки копия и мечове. Щом ги съзрял, Санчо казал:

- Това са каторжници, осъдени от кралското правосъдие на принудителен труд. Откарват ги сега да гребат в галерите 2.

- Как така на принудителен труд? - запита Дон Кихот. - Нима кралят може да упражни насилие върху когото и да било?

- Не съм казал подобно нещо. Тези хора ги изпращат на принудителен труд в кралските галери за извършените от тях престъпления.

- Все пак - възрази Дон Кихот - тези хора отиват по принуда, не по своя воля там, където ги водят.

- Точно тъй - рече Санчо.

- Щом е тъй - каза господарят му, - налага се да изпълня моите задължения, които ми диктуват да се опълчвам срещу всяко насилие и да помагам на потиснатите.

- Забележете, ваша милост - добави Санчо, - че правосъдието, тоест самият крал, не упражнява насилие и не[110] нанася обида на подобни хора, и само ги наказва за извършени престъпления.

В това време веригата оковани каторжници се доближи и Дон Кихот много вежливо помоли пазачите да бъдат така любезни да му обяснят защо водят тези хора, и то по този начин. Един от конниците му каза, че това са каторжници, хора, които са на разпореждане на негово величество, изпратени на принудителен труд в галерите, и че повече не знае и няма защо да знае.

При все това възрази Дон Кихот - желал бих да зная причината на нещастието на всеки един от тях поотделно.

Към това той прибави и други вежливи слова, за да предразположи стражите да му кажат това, което искаше от тях. Другият конник му каза:

- Макар и да носим с нас делата и присъдите на всеки един от тия нещастници, не му е времето, нито мястото да ги вадим сега, за да ги четем. Приближете се, ваша милост, и разпитайте самите тях. Нека те ви отговорят, ако искат, разбира се. А навярно ще искат, защото тези хора изпитват винаги удоволствие да вършат мерзости и след това да говорят за тях.

С това разрешение, което сам щеше да вземе, ако не бяха му го дали, Дон Кихот се приближи до каторжниците и запита този, който вървеше начело, за какви грехове е изпаднал в това положение. Той му отговори, че го водят окован сега, защото е влюбен.

- Само затова ли? - запита Дон Кихот. Ако пращат влюбените в галерите, аз отдавна би трябвало да греба в тях.

- Не става дума за любов, каквато вие си представяте - отговори каторжникът. - На мене се случи да се влюбя в панер, пълен с бельо. Прегърнах го с такава сила, че ако не беше се намесило правосъдието да ми го издърпа насила от ръцете, и до ден-днешен щях да го държа в прегръдките си. Уловиха ме на местопрестъплението и не ме подложиха на мъчения 3, но след като делото приключи, наложиха ме със сто тояги и ми бутнаха като прибавка три години водолечение. Това е всичко.

- Какво значи "водолечение"? - запита Дон Кихот.

- "Водолечение" са галерите - отвърна каторжникът.[111]

Той беше момък на около двадесет и четири години, родом от Пиедраита.

Дон Кихот зададе същия въпрос и на втория поред каторжник, който изглеждаше меланхоличен и тъжен и дори не отвори уста да отговори. Но първият го стори вместо него:

- Този човек, сеньор, е осъден, защото е канарче4, тоест музикант и певец.

- Как така - попита Дон Кихот, - нима пращат в галерите музиканти и певци?

- Да, сеньор - отговори първият каторжник, - защото лошо нещо е да запее човек в беда 5.

- Но аз съм слушал да казват, че който пее, зло не мисли.

- Тук е тъкмо обратното - каза каторжникът, - защото, който пропее веднъж, после плаче до гроб.

- Не разбирам нищо - рече Дон Кихот. Тогава се намеси един от охраната и обясни:

- Сеньор рицарю, да запее човек в беда, значи за тези нечестивци да признае престъплението си при изтезание. Този грешник е бил подложен на мъчение и признал, че се е занимавал с кражба на добитък. Признал и го осъдили на шест години каторга в галерите, да не говорим за двестата удара с бич, които той вече получи. Сега е вечно замислен и тъжен, тъй като всички други престъпници, както онези, които са останали в затвора, така и тези, които са тук, го тормозят, дразнят и обиждат, защото е признал и не е намерил сили да премълчи. Те казват, че "да" има толкова букви, колкото и "не", и че голямо щастие е за престъпника, когато съдбата му зависи не от показанията на свидетели и от други доказателства, а само от собствения му език. Впрочем аз мисля, че разсъждават доста правилно.

- И аз съм на това мнение - отговори Дон Кихот. След това се приближи към третия каторжник и се обърна към него със същия въпрос, който бе задал вече на първите двама. Този живо, без всякакво стеснение му отговори:

- Отивам за пет години на гости у сеньора галера, защото не ми достигнаха десет дуката.

- На драго сърце бих дал двадесет - каза Дон Кихот, - за да ви спася от тази беда.

- Това е все едно - рече каторжникът - човек да се намира в открито море и да е натъпкан с пари, а да умира[112] от глад, защото няма откъде да си купи храна. Да бях имал навреме тези двадесет дуката, които ваша милост сега ми предлагате, щях да намажа перото на секретаря на съда и щях да освежа ума на моя защитник, А сега можех да се разхождам по площада Сокодовер6, вместо да се влача по този път, вързан като куче. Но добър е Господ, търпение му е майката, и толкова.

Дон Кихот пристъпи към четвъртия каторжник, мъж почтен на вид, с бяла брада, която покриваше гърдите му. Когато Дон Кихот го запита защо е наказан, той заплака и не отговори нищо. Вместо него се обади петият, който каза:

- Този почтен човек отива за четири години на галерите, след като го прекараха по обичайните улици празнично облечен и на кон 8.

- Сигурно иска да каже - рече Санчо, - че е бил подложен на обществено опозоряване.

- Тъй е - каза каторжникът. - Вината на този човек е, че освен всякакъв вид друга стока е доставял и жива стока, с други думи, той се е занимавал със сводничество, а на всичко отгоре се е отдавал и на магии.

- За магиите не казвам нищо - забеляза Дон Кихот, - но що се отнася до неговото посредничество в сърдечните работи, за това той по-скоро заслужава да бъде изпратен на галерите, за да ги командува, а не да гребе в тях. Защото сводничеството не е това, което обикновено се мисли за него. То е занятие, предназначено за умни хора, и е крайно необходимо за всяко добре организирано общество. Тази професия би трябвало да бъде упражнявана само от хора с благородно потекло, а и те дори би трябвало да бъдат наблюдавани от надзирател и инспектор, каквито има за други професии. Броят на сводниците би трябвало да се определи и оповести, както това става например с борсовите посредници. По този начин биха се предотвратили много злини, които днес шествуват по света само затова, че тази професия се упражнява от прости хора, най-често от някакви нещастни, безнравствени и безпътни жени, от пажове и шутове, маловръстни и неопитни, които при най-спешни случаи, когато е необходимо гениално хрумване, за да се излезе от затруднение, губят ума и дума и още повече объркват работата. С удоволствие бих се впуснал да дам още доводи защо е уместно да се подлагат на строг подбор тези, които упражняват една толкова[113] необходима за всяка държава професия, но не му е мястото тук. Всичко това ще разправя някой ден на лицата, които имат властта да уредят тези въпроси, като вземат нужните мерки. Сега ще добавя само, че мъката, която изпитах при вида на почтеното ви лице и на бялата ви брада, изчезна, като чух, че извън сводничеството се занимавате още и с магии. Много добре зная, че няма в света магии, които могат да прекършат и изнасилят волята, както простите хорица вярват, и че волята ни е свободна и няма треви и вълшебства, които могат да я покорят. Шепа празноглави женички и най-нагли измамници се занимават обикновено с приготовлението на напитки и отрови, които те препоръчват с гаранция, че осигуряват взаимност в любовта, а всъщност разстройват умствено хората. Но това е чиста измама, защото, както вече казах, ничия воля не може да бъде изнасилена.

- Напълно сте прав - рече каторжникът. - Всъщност обвиненията, че съм се занимавал с магьосничество, са чиста измислица, но не мога да отрека, че бях сводник. Никога обаче не съм допущал, че върша с това нещо престъпно. Единственото ми намерение беше да помагам на хората да живеят весело, мирно и тихо, без дрязги и терзания. Това мое добро намерение съвсем не ме предварди обаче от злата съдба, която ме заставя сега да отивам там, откъдето зная, че не ще се върна, защото годините тежат и някакво страдание в пикочния мехур не ми дава нито за минута покой.

Като каза тези думи, старецът зарида отново. А на Санчо му стана толкова мъчно, че извади от пазвата си един реал, и го подаде на каторжника.

Дон Кихот продължи и запита следващия каторжник за извършеното от него престъпление. Той му отговори още по-безочливо от предишния:

- Аз, сеньор, правя тази разходка, защото прекалих малко в любовта си към две мои братовчедки и към други две сестри, но не мои собствени- От тази игра произтекоха такива родствени връзки, които могат да объркат и най-големия познавач на църковното право. Срещу мене се натрупаха толкова улики и доказателства, че никой не пое защитата ми, а нямах и пари, та животът ми увисна на косъм. Едва успях да се отърва с шест години каторга в галерите и затова съм доволен. С тях ще изкупя греховете си. Добре е, че съм млад. Що са години, все са пред мене. Ще видя и аз бял ден. Здраве[114] да е само! Ако ваша милост, сеньор рицарю, можете да помогнете с нещичко на тези нещастници, Господ ще ви възнагради на небето, а тук на земята ние ще имаме грижа да молим Бога да даде здраве на ваша милост и дълъг и честит живот, какъвто заслужавате.

Той носеше студентски дрехи и един от пазачите каза, че е много сладкодумен бъбривец и отличен познавач на латинския език.

Последният от веригата беше човек на около тридесет години, строен и красив, макар и кривоглед. Той беше по-различно окован от другите, защото носеше на краката си дълга верига, която се опасваше около тялото му, а имаше и две халки на врата, едната прикрепена към веригата, а другата беше от тези, които наричат "приятелски обятия" или "крак на приятел". От тези халки се спущаха две железни пръчки и стигаха до пояса му, като се свързваха с белезниците, които така стягаха ръцете му, че нито можеше ръка да вдигне до устата си, нито главата си да наведе. Дон Кихот запита защо този човек носи повече окови от другите. Единият от стражите отговори, че той сам е извършил повече престъпления от всички други заедно и че е толкова дързък и изкусен злосторник, че дори и тъй тежко окован, пак не им вдъхва доверие и ги е страх да не им избяга.

- Какви ли престъпления ще да е извършил - попита Дон Кихот, - щом като е осъден все пак само на каторжна работа?

- Осъден е на десет години - обясни стражарят, - което е равносилно на гражданска смърт. Достатъчно е да ви кажа, че този човек е прочутият Хинес де Пасамонте, познат още под името Хинесильо де Парапиля 9.

- Не се изсилвайте, сеньор комисар - обади се тогава каторжникът, - съвсем не е нужно да изреждате сега имена и прякори. Казвам се Хинес, а не Хинесильо. Пасамонте е родното ми място, а не Парапиля, както вие казахте. Нека всеки се вгледа първо в себе си и това ще му създаде не малко труд-

- Не повдигайте тон, сеньор архимошенико - рече комисарят, - или ще ви накарам насила да млъкнете.

- Сега всичко ви е позволено, защото съм окован във вериги - каза каторжникът, - но ще дойде ден, когато на[115] някои хора ще им стане ясно дали се наричам, или не, Хинесильо де Парапиля.

- Та нима хората не те наричат така, мошенико? - запита стражарят.

- Наричат ме - отговори Хинес. - Но аз ще ги накарам да престанат да ме наричат така, а не престанат ли, ще им оскубя космите, а от кое място и кога, то си е моя работа. Сеньор рицарю, ако възнамерявате да ни подарите нещо, дайте го веднага и си вървете с Бога, защото ни се втръснахте вече с желанието си да се бъркате в живота на другите. Ако искате да знаете нещо за мене, достатъчно е, че вече чухте името ми. Казвам се Хинес де Пасамонте и животът ми е описан ей от тези пръсти.

- Казва самата истина - рече комисарят, - Сам си е написал историята и я е заложил в затвора срещу двеста реала.

- Но ще си я откупя - каза Хинес, - ако ще би и двеста дуката да заплатя.

- Толкова ли е интересна тази история? - запита Дон Кихот.

- Тя е толкова увлекателна, че пред нея бледнеят "Ласарильо де Тормес" и всички други книги от тоя род, които са вече написани или ще бъдат написани в бъдеще. Това, което мога да кажа на ваше благородие, е, че тя съдържа само истини, но тъй увлекателни и забавни, че никакви измислици не могат да съперничат с тях.

- Какво е заглавието на книгата? - запита Дон Кихот.

- "Животът на Хинес де Пасамонте" - отговори същият.

- А завършена ли е? - запита Дон Кихот-

- Как ще е завършена отговори Хинес, - щом като аз още не съм свършил! А това, което е написано в нея, започва с моето рождение и спира в деня, в който сега отново ме пращат да греба в галерите.

- Значи и друг път сте били там? - запита Дон Кихот.

- За да служа на Бога и на краля, прекарах в тях, цели четири години - отговори Хинес. - Познавам сладостите на сухарите и на бича и никак не ми тежи, че пак ме водят там, защото ще имам възможност да продължа книгата си. Остават ми още много неща да разкажа, а в испанските галери цари по-голямо спокойствие, отколкото е нужно, макар[116] и да не ми е необходимо много време за това, което трябва да напиша, защото го знам вече наизуст.

- Изглеждаш ми умен - рече Дон Кихот.

- И нещастен - добави Хинес, - защото нещастието преследва винаги умните хора.

- Нещастието преследва мошениците - намеси се комисарят.

-Казах ви, сеньор комисарю - рече Пасамонте, - да бъдете по-внимателен. Защото онези сеньори не са ви поверили жезъла, за да мъчите нас, клетниците, а за да ни водите там, където негово величество кралят е заповядал. Иначе, кълна се, по-добре е да не се доизказвам, но може някой ден да излязат наяве някои работи, които станаха в хана. По-добре нека всеки да си затваря устата, да си живурка кротко и тихо и да подбира по-добре думите си. А сега нека вървим, че достатъчно време загубихме в глупости.

В отговор на заплахите комисарят вдигна високо жезъла си, за да удари Пасамонте, но Дон Кихот застана между тях и го помоли да не го бие, защото няма нищо чудно в това човек с вързани ръце да си развързва понякога езика. Обърна се след това към веригата каторжници и каза:

- От всичко, което ми казахте, прескъпи братя, заключавам, че макар и да сте осъдени за престъпленията, които действително сте извършили, наложените ви наказания не са ви твърде по вкуса, а това ще рече, че вие не отивате по собствена воля там, където ви водят. Може следователно да се допусне, че малодушието, проявено у едного от вас при изтезанията, липсата на пари у втори, на покровителство у трети и най-сетне несправедливото решение на съдията са били причина за вашата гибел и не са позволили да възтържествува правдата, която е била на ваша страна. Всички тези съображения изникват сега в ума ми и ми подсказват, внушават и повеляват да ви покажа за какво ме е изпратил Бог на този свят, за какво ми е наредил да се посветя на странствуващото рицарство и е поискал да дам обет, че ще браня онеправданите и угнетените срещу по-силните от тях. Но понеже знам, че благоразумието изисква да не се прибягва до насилие, когато нещо може да се свърши с добро, искам да помоля сеньорите от стражата и комисаря да отвържат тези хора и да ги пуснат на свобода. Ще се намерят много други хора, които имат по-голямо право да служат на краля. Защото жестоко е според[117] мене да превръщаш в роби същества, създадени от Господа и природата, за да бъдат свободни, още повече, сеньори стражи - добави Дон Кихот, - тези клетници не са направили нищо против вас самите. Нека всеки отговаря сам пред себе си за собствените си грехове, има Бог на небето, който не пропуща да накаже злия и да възнагради добрия, и не е редно честни хора да стават палачи на себеподобните си, особено ако лично те не са пряко заинтересовани в това. Отправям ви тази молба смирено и кротко и ще ви бъда благодарен, ако я изпълните. Не го ли направите с добро, това копие, този меч и силата на мишците ми ще ви заставят насила да го сторите.

-Що за глупава шега! - рече комисарят. - Това ли измислихте след толкова мъдруване? Вие искате да освободим затворниците на краля! Мислите ли, че сме овластени да го сторим и че вие сте човекът, който може да ни заповядва подобно нещо? Я си вървете, ваша милост, по пътя, оправете цукалото, което носите на главата си, и не търсете под вола теле.

- Вие сте теле! Не само теле, а цял вол и подлец! - викна Дон Кихот.

Едва изрекъл тези слова, той се нахвърли върху му тъй стремително, че човекът не свари да се защити и се строполи на земята от силния удар на копието. И добре стана, защото само събореният конник беше въоръжен с мускет. В първия миг другите стражи се стъписаха и объркаха пред неочакваното нападение, но скоро те се съвзеха, конниците изтеглиха мечовете си, а пехотинците насочиха копията си и дружно нападнаха Дон Кихот, който ги чакаше с голямо спокойствие. Голяма беда щеше навярно да го сполети, ако каторжниците не бяха използвали случая, който им се предлагаше, за да спечелят свободата си, и не бяха успели да разкъсат веригата, на която бяха навързани. Настъпи такава суматоха, че пазачите, суетейки се между каторжниците, които се освобождаваха от веригата, и Дон Кихот, който ги нападаше, не успяха да свършат нищо полезно. Санчо, от своя страна, помогна на Хинес де Пасамонте да разкъса оковите си. Така Хинес пръв се освободи и се спусна веднага към съборения на земята комисар, грабна меча и мускета му и почна да насочва към стражата ту острието на меча, ту дулото на мускета. До стрелба обаче не се стигна, тъй като хората от[118] стражата хукнаха да бягат, изплашени от огнестрелното оръжие и от камъните, които освободените вече каторжници започнаха да хвърлят по тях. Случилото се разтревожи доста Санчо, защото той си помисли, че бегълците не ще пропуснат да доложат на Санта Ермандад, която щеше да се вдигне в тревога, за да търси престъпниците. Той сподели опасенията си със своя господар и го помоли да се отдалечат веднага и се скрият в близката планина.

- Прав си - рече Дон Кихот, - но аз зная какво е уместно сега да направя.

Той повика каторжниците, които сновяха крайно възбудено насам-нататък и бяха обрали комисаря до последния парцал. Те се събраха в кръг около Дон Кихот, за да чуят какво ще им каже.

- Свойствено е за благородните хора - рече им той - да са признателни за добрините, които им се правят, и един от най-тежките грехове към Бога е неблагодарността. Казвам това, господа, защото вие имахте възможността да почувствувате по най-осезателен начин доброто, което ви сторих. А сега като отплата аз искам от вас - такава е волята ми - да се запътите веднага, натоварени с тази верига, която свалих от вратовете ви, към град Тобосо и се представите там на сеньора Дулсинея дел Тобосо, за да й доложите, че Рицарят на печалния образ ви праща при нея с поръчението да й разкажете най-подробно всичко, което се случи при това знаменито приключение, завършило благодарение на мене с това, че спечелихте мечтаната от вас свобода. А след като изпълните тази поръчка, можете да отидете там, където поискате и решите, че ще ви е най-добре.

- От името на всички взе думата Хинес де Пасамонте и каза:

- Това, което вие, господарю и освободителю наш, искате от нас, ние съвсем не можем да изпълним, защото не е възможно да се движим всички заедно из пътищата, а трябва да се разделим и всеки да тръгне поотделно. Ако се наложи, ще се крием дори и вдън земя само и само да не попаднем в ръцете на Санта Ермандад, която сигурно ще тръгне по дирите ни. Но това, което ваша милост трябва и следва да направите, е да замените поръчката си до сеньора Дулсинея дел Тобосо с известен брой молитви към Господа и света Богородица, които ние ще отправим заради ваша милост.[119] Такава поръчка може да се изпълни и дене, и ноще, в движение и в почивка, в мир и във война. Но да си въобразите, че ще се върнем назад към миналото, тоест, че ще поемем отново оковите си и ще отидем в Тобосо, е все едно да твърдите, че сега е нощ, а не ден, и да поискате от нас нещо, което не бихме могли да направим, така както и брястът не може да роди круши.

- Кълна се - викна разгневен Дон Кихот, - дон кучи сине, дон Хинесильо де Порпильо 7 или каквото и да ти е името, че ще тръгнеш към Тобосо сам с подвита опашка и с цялата верига на гърба си!

. Пасамонте, който беше много сприхав, убеден вече напълно, че Дон Кихот не е с целия си, щом е можал да извърши глупостта да се застъпи за тяхното освобождение, и докачен от словата на рицаря, намигна на своите другари и те, след като се поотдалечиха малко, почнаха да обсипват Дон Кихот с такава градушка от камъни, че той едва смогваше да се брани с щита си. Напразно пришпорваше той Росинант. Крантата беше станала нечувствителна към шпорите, сякаш беше от бронз. Санчо се заслони зад магарето си и то го бранеше от градушката, която се сипеше върху двамата. Дон Кихот не можа да се запази със същия успех от камъните. Няколко от тях го улучиха в тялото с такава сила, че го събориха на земята. Едва паднал, студентът се нахвърли върху Дон Кихот, грабна легена от главата му и взе да го блъска по гърба на рицаря и по земята, докато го направи на парчета.

Задигнаха му наметалото, което носеше върху доспехите. Опитаха се да му измъкнат и чорапите, но не можаха поради железните наколенници. На Санчо взеха връхната дреха и го оставиха разсъблечен. Разделиха помежду си и останалата плячка и се пръснаха, всеки където му видят очите. Страхът им да не попаднат в ръцете на Санта Ермандад беше несъмнено по-голям от желанието да поемат веригата и да се явят пред сеньора Дулсинея дел Тобосо.

Останаха сами магарето и крантата, Санчо и Дон Кихот. Магарето, навело глава, замислено поклащаше от време на време уши, сякаш в тях още бучеше каменната буря: Росинант, проснат до господаря си, тъй като и него бяха съборили камъните:, Санчо полугол и силно изплашен от Санта Ермандад: Дон Кихот, крайно натъжен от тези, които така го бяха наредили, след като им беше сторил такава голяма добрина.[120]

 

 

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА,

за това, което се случи на славния Дон Кихот в Сиера Морена и което представлява едно от най-редките приключения, разказани в тази истинска история

 

Като се видя в това бедствено положение, Дон Кихот каза на своя оръженосец:

- Винаги съм слушал да казват, Санчо, че да правиш добро на простаци, е все едно да наливаш в морето вода. Ако бях те послушал, щях да избягна това голямо огорчение. Но стореното - сторено. Търпение и нека това ми послужи като урок за в бъдеще!

- По-скоро аз ще стана турчин - рече Санчо, - отколкото вие да се поучите. Но щом признавате, че ако ме бяхте послушали, не щеше да ви сполети тази беда, послушайте ме поне сега, за да избегнем друга, още по-страшна. Знайте, че в Санта Ермандад съвсем не се прилагат рицарските закони. Пет пари не дават там за всички странствуващи рицари, взети накуп. Изпитвам вече чувството, че край ушите ми бръмчат нейните стрели.

- Ти си страхлив по природа, Санчо - каза Дон Кихот. - Но за да не разправяш отсега нататък, че съм опърничав и че никога не се вслушвам в твоите съвети, този път ще те послушам и ще се отдалеча от опасността, която толкова те плаши. Това ще направя обаче само при условие, че никому не ще кажеш, докато си жив, че съм се оттеглил от страх и не съм посрещнал очи в очи тази опасност. Можеш да кажеш, че съм го направил по твое настояване. Кажеш ли друго нещо, то ще е лъжа и аз отсега още я опровергавам. Колчем помислиш или кажеш подобно нещо, ще лъжеш всеки път и аз всеки път ще те опровергавам. Не възразявай, защото само като си помисля, че отстъпвам пред някоя опасност, особено пред сегашната, и че някои могат да допуснат, че го правя от страх, идва ми да остана и да дочакам тук самичък не само Санта Ермандад2, от която толкова се боиш, но и всички братя от дванадесетте израелски племена, и седемте Макавейци, и Кастор, и Полукс, и всички братя и братства, колкото ги има по света.

- Сеньор - възрази Санчо, - да отстъпиш, още не значи[121] да избягаш, както и не винаги е мъдро да чакаш, когато опасността е такава, че не можеш да се надяваш на успех. Мъдростта изисква да се пазиш за утрешния ден и да не рискуваш всичко наведнъж. Знайте, че макар и да съм прост селяк, все пак не ми липсва това, което се казва здрав смисъл, та не се разкайвайте, че сте се вслушали в съвета ми. Хайде, ако можете, качете се на Росинант, пък ако не можете, аз ще ви помогна, и тръгвайте след мене. Защото сметалката ми подсказва, че сега ни трябват повече краката, отколкото ръцете.

Дон Кихот, без да възразява повече, се качи на крантата и под водачеството на Санчо, яхнал магарето си, навлезе в Сиера Морена. И намерението на Санчо беше да прекосят планината и да излязат някъде към Висо или към Алмодовар дел Кампо, като се укриват няколко дни в онези скалисти местности, така че, ако Санта Ермандад тръгне по дирите им, да не може да ги намери. Особено много се повиши настроението на Санчо от щастливото обстоятелство, че по някакво чудо дисагите с припасите бяха останали непокътнати, а не бива да се забравя, че каторжниците бяха търсили преди всичко храна.

Същата вечер стигат сред планината. Случайно на същото място се озовава и освободеният каторжник Синес де Пасамонте. Когато заспиват, той открадва магарето- На сутринта, като вижда, че му няма магарето, Санчо Панса почва да стене и да нарежда:

- О, прескъпи мой сине, роден в моя собствен дом, забавление на моите деца, утеха на моята жена, завист на моите съседи, облекчение на моето бреме, ти, който хранеше половината от моята особа, защото с двадесет и шестте мара-веди3, които печелеше на ден, покриваше половината от моите разходи...

Дон Кихот, за да го утеши, обещава да му даде запис за три магарета от петте, които има в село. Натоварен с дисагите и с останалите припаси, Санчо върви след рицаря и непрекъснато си похапва.

Намират една чанта, от която изваждат над сто златни монети и един бележник със стихове. Дон Кихот поисква бележника, а парите оставя на оръженосеца си. Рицарят чете стиховете и дори обещава да изпрати на Дулсинея писмо в стихове. От бележника Дон Кихот разбира, че чантата[122] принадлежи на някой благородник, доведен до отчаяние от неотзивчивостта на своята дама.

Като вървят през трудно проходимата планина, виждат момък с изпокъсани дрехи, който се скрива в храстите. Те разпитват за него един козар, а след това при тях идва и самият момък, който им разказва защо е избягал да живее в тази пустош. Казва се Карденио, от знатен род. Влюбен в красивата и богата девойка Лусинда, обичан от нея, той се чувствувал щастлив. Приятелят му Дон Фернандо, син на херцог, също харесва Лусинда. Дон Кихот неблагоразумно го прекъсва, Карденио изпада в умопомрачение и не завършва разказа за по- нататъшната си участ.

Разделят се с козаря, Дон Кихот се качва на Росинант и заповядва на Санчо да го последва. "Оръженосецът се подчини неохотно и тръгна подир него с магарето си", пише Сервантес. като забравя, че магарето е откраднато. Двамата навлизат в най-скалистата част на планината. По подобие на други рицари, за които е чел, Дон Кихот решава тук да се отдаде на "отшелничество като човек, загубил разума си, отчаян, разярен". да върши "хиляди безумия, достойни да бъдат прославени от историците", за да покаже на своята Дулсинея на какво е способен- Той смята да й изпрати по Санчо писмо и докато чака отговор, да се отдаде на различни лудории.

Стигат до подножието на каменисто възвишение, което се издига сред множество други скали. По склоновете му се вие тихо ручейче, което оросява свежа зелена поляна. Тя е изпъстрена с цветя и е заобиколена с дървета. Дон Кихот възкликва:

- Тази е местността, о небеса, която определям и избирам, за да оплача нещастието, което вие ми причинихте! В този планински кът сълзите на очите ми ще увеличат водите на тази малка рекичка и непрестанните ми и дълбоки въздишки ще движат безспирно листата на тези дървета, като доказателство и израз на болката, която терзае раненото ми сърце. О вие, неизвестни планински божества, които населявате тези диви чукари, изслушайте жалбите на този злощастен любовник, когото дълга раздяла и въображаема ревност са заставили да се оттегли в тези планински дебри, за да оплаква горко непреклонността на коравосърдечната и неблагодарна красавица, съвършенство и венец на всяка женска красота! О вие, нимфи и дриади, които обитавате горските усои! Дано бързоногите похотливи сатири, които постоянно, макар и безуспешно, ви задирят, престанат да смущават сладкия ви покой, за да ми помогнете да изплача мъката си или поне търпеливо да изслушате моите жалби! О, Дулсинея дел Тобосо, светлина в моята нощ, прослава на моята скръб, моя пътеводна звезда, сияние на моето щастие, нека небето бъде винаги благосклонно към тебе и изпълнява желанията ти! Отправи поглед към мястото, където ме доведе нашата раздяла, виж какво направи тя от мене и дай заслужена награда на моята вярност! О, самотни дървета, които от днес нататък ще бъдете другари на моето уединение, дайте знак с нежно поклащане на клоните си, че не ви е противно присъствието ми! О ти, мой оръженосецо, приятно спътниче в добри и лоши дни, запомни добре всичко, което виждаш, че правя, за да го разкажеш на единствената виновница за моето състояние.

Дон Кихот казва, че Санчо Панса ще замине след три дни, като види как рицарят разкъсва дрехите си,. как си блъска главата в скалите, за да разкаже всичко на неговата любима. Когато Санчо разбира, че Дулсинея е дъщеря на Лоренсо Корчусло и се нарича Алдонса Лоренсо, той казва, че я познава добре, но е разочарован, защото мислел, че Дулсинея най-малко е княгиня. Дон Кихот му отвръща:

- Аз обичам Дулсинея дел Тобосо заради качества, каквито няма и най-благородната княгиня на света. Мислиш ли ти, че всички поети, които възпяват своите възлюблени дами, назовани с измислени имена, са имали в действителност такива любовници? Мислиш ли ти, че всички онези Амарили, Филиси, Силвии, Диани, Галатеи, Филиди и много още други, които пълнят книгите, романсите, бръснарските дюкяни и комедиите, давани по разните театри, са били наистина някога същества от плът и кръв и са били любовници на тези, които ги възпяват? Сигурно не. Повечето от тях са може би измислени от поетите, за да си създадат те повод за стихотворство и за да се представят като пламенно влюбени младежи и за такива, които са достойни да бъдат обичани. На мене лично ми е достатъчно да мисля и да вярвам, че въпросната Алдонса Лоренсо е красива и благонравна. Колкото за нейното родословие, това за мене е маловажно. Не се касае за постъпване в някой военен орден, та да тръгнат хората да събират сведения за произхода й. За мене тя е най-знатната принцеса на земята. Защото ти трябва да знаеш, Санчо, ако случайно още не го знаеш, че две са нещата, които повече от всички други будят любовта: голямата красота и доброто[124] име. Тези две качества притежава във висша степен Дулсинея, защото по красота тя няма равна на себе си, а по добро име малко са жените, които могат да й съперничат. Ще прибавя в заключение, че за мене всичко това, което говоря в този час е истина, че във въображението си аз я виждам каквато я желая както по отношение на красотата й, така и на знатността й. С нея не могат да се сравняват нито Елена, нито Лукреция, нито коя да е от знаменитите жени на древността. Равна на нея не е имало нито при елините, нито при римляните, нито при варварите. И нека всеки си казва каквото си ще, но ако има невежи, които могат да ми отправят укори, то и най-строгите съдии ще ме оправдаят.

Дон Кихот написва в бележника писмото до Дулсинея. По настояване на Санчо той го прочита:

"Всегосподствуваща и високопоставена сеньора, Прободеният от острата сабя на раздялата и дълбоко ранен в сърцето си рицар ти пожелава, най-сладка от всички Дулсинея дел Тобосо, здраве, което той самият не притежава. Ако твоята красота ме презира, ако твоите добродетели не са ми благосклонни и ако твоето пренебрежение ме води към гибел, колкото и да съм свикнал да страдам, зле ще понеса тази мъка, която не само е силна, но и дълготрайна. Моят добър оръженосец Санчо ще ти разкаже най-подробно, о красива неблагодарнице, о възлюблена моя неприятелко, за състоянието, в което изпаднах по твоя вина. Ако решиш да ми помогнеш, аз съм твой. Ако ли не, прави каквото ти е най-угодно. Смъртта, която ме дебне, ще удовлетвори едновременно и твоята жестокост, и моето желание.

Твой до гроб Рицаря на печалния образ".

Санчо не забравя да поиска от господаря си и запис за получаване на обещаните три магарета. След това Дон Кихот настоява оръженосецът да види със собствените си очи някои от лудориите, които рицарят прави полугол. Санчо обещава на всяка цена да получи благоприятен отговор от Дулсинея, Дон Кихот му казва:

- Вярвай ми, Санчо, че такъв, какъвто те виждам, не изглеждаш по-трезв от мене.

Възседнал Росинант, Санчо тръгва за селото на Дулсинея. На втория[125] ден се намира пред хана, дето са го подмятали с одеяло. Тук намира свещеника и бръснаря от селото на Дон Кихот, които го разпитват за господаря му, и той им разказва за всички приключения, за отшелничеството на Дон Кихот и за писмото до Дулсинея. Оказва се обаче, че Санчо е забравил да вземе писмото и записа за трите магарета, предава им каквото е запомнил от писмото- като стъкмява смешни безсмислици. Той им казва, че след като получи добри вести от Дулсинея, Дон Кихот ще положи усилия да стане император, а него ще задоми за някоя благородна дама, наследница на обширни имоти. Свещеникът и бръснарят си мислят колко ли силна ще е била лудостта на Дон Кихот, за да успее да побърка ума на този беден човек.

С цел да върнат Дон Кихот в селото му, свещеникът и бръснарят решават да се преоблекат: първият като нещастна, оскърбена девойка, която да поиска от рицаря да отмъсти за нанесена й обида, вторият - като оръженосец на девойката. Ханджийката им дава необходимите дрехи. Духовникът размисля, че не подхожда на званието му да ходи облечен в женска премяна, затова предлага да разменят облеклото си с бръснаря.

Санчо ги повежда към мястото, където е рицарят. Като наближават, оръженосецът ги оставя и отива да търси своя господар. Свещеникът и бръснарят чуват наблизо песни и риданията на Карденио. Отиват при него. Той им разказва тъжната си история, както преди няколко дни я разкрива пред Дон Кихот, но сега излага злочестата си участ докрай. Влюбен в Лусинда, той иска да се ожени за нея. Дон Фернандо, който се представя за негов приятел и доброжелател, обещава да убеди баща му да говори с бащата на Лусинда за брака на младите. Карденио и неговата любима очакват мечтите им да се осъществят, без да подозират за коварството на дон Фернандо. Последният поисква Лусинда за своя жена и баща й с готовност се съгласява. В деня, когато девойката ще бъде венчана в семеен кръг с дон Фернандо- Карденио разговаря с нея и тя му казва, че е готова да се убие, за да му докаже, че го обича. Той незабелязано се промъква в къщата й и се скрива зад една завеса. Когато свещеникът поставя пръстените върху ръцете на младоженците, Лусинда припада. Майка й намира у нея писмо- дон Фернандо го прочита и остава дълбоко загрижен. Смутени са и родителите на Лусинда. Карденио напуска къщата и се отдалечава в планината, решен там да завърши живота си.

Свещеникът, бръснарят и Карденио намират край един ручей красивата Доротея. Тя им разказва, че в нея се влюбил благородникът дон Фернандо и я прелъстил, като обещал да се ожени за нея. Той обаче я напуска. Пръска се мълва, че е взел за своя жена Лусинда от съседния град- Доротея отива там да го пита защо я е изоставил. Узнава, че у Лусинда намерили писмо, в което тя заявява, че не може да бъде съпруга на дон Фернандо,[126] тъй като обича Карденио. В дрехите й открили кама, с която тя мислела да сложи край на живота си. Лусинда избягва от родителския си дом и от града. Понеже баща й я търси, Доротея се скрива в планината.

 

 

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА,

в която се разказва за забавните и изобретателни ходове, предприети с цел да се изтръгне нашият влюбен рицар от суровото покаяние, на което се беше подложил

 

- Това е, сеньори, правдивият разказ на моята трагедия. Преценете и съдете сами сега дали стенанията, които достигнаха до ушите ви, словата, които чух те, и сълзите, които изплакаха очите ми, не е трябвало да са още по-обилни. Като познавате естеството на моето злощастие, вие ще се съгласите, че за болката ми няма утеха, тъй като за нея няма лек, Моля ви само (това сте длъжни и можете без усилие да направите) да ме посъветвате къде да се оттегля да живея, за да се избавя от тревогата и страха, че ще бъда намерена от тези, които ме търсят. Не се съмнявам, че родителите ми, които толкова ме обичат, ще ме приемат радушно, но цяла пламвам от срам само при мисълта, че ще трябва да се явя пред тях не вече такава, каквато ме знаеха. Предпочитам по тези причини да не се вестявам пред очите им, защото, ако ги видя, ще прочета в погледа им укора, че не съм съумяла да запазя честта си, така както те с право очакваха от мене.

След тези думи тя млъкна, но поруменялото й лице издаваше болката и срама, които гнетяха душата й. А сърцата на тези, които я слушаха, се изпълниха със състрадание. Свещеникът поиска да й каже няколко утешителни и напътствени слова, но Карденио го изпревари:

- Разбрах, сеньора, че вие сте красивата Доротея, единствената дъщеря на богатия Кленардо.

Доротея се изненада, като чу името на баща си и видя жалката външност на човека, който го произнесе, защото, както се каза вече, Карденио бе облечен в дрипи. Тя го запита:

- Кой сте вие, добри човече, та знаете името на баща ми, което, доколкото си спомням, нито веднъж не споменах в разказа за нещастията си?

- Аз съм злощастникът, сеньора - отговори Карденио, - когото Лусинда е нарекла свой съпруг, както току-що споменахте. Аз съм клетникът Карденио, а човекът, който и вас потопи в такава печал, е същият, който ме доведе до това състояние: да скитам окъсан, полугол, безутешен и - което е още по-лошо - лишен от разсъдък, защото само от време на време и по божие благоволение съм във владение - и то за много кратко - на умствените си способности. Аз съм този, Доротея, който бе свидетел на вероломството на дон Фернандо и чу как при бракосъчетанието Лусинда отговори "да". Аз "съм този, който не намери сили и остана безучастен при нейния припадък и който не дочака да види какво е съдържанието на писмото, което намериха в пазвата й, защото не можа да устои на толкова големи изпитания. Загубих търпение, напуснах дома и оставих на човека, който беше ми дал подслон, писмо, с молба да го предаде на Лусинда. След това се отправих към този планински пущинак с намерение тук да дочакам края на живота си, който намразих като мой смъртен враг. Но съдбата реши да не ми отнеме живота, а само разсъдъка, навярно за да ми отреди щастието да ви срещна. А щом е вярно това, което току-що разказахте - в което напълно съм убеден, - може би всевишният да е отредил и на двама ни по-добра участ от тази, която очаквахме. Защото, ако допуснем, от една страна, че Лусинда не може да се омъжи за дон Фернандо поради това, че е моя, и че, от друга страна, и дон Фернандо не може да се ожени за Лусинда, тъй като той е ваш, можем да се надяваме, че Бог ще ни възвърне това, което е неоспоримо наше и което всъщност никой не ни е отнел, нито накърнил- Сега, когато притежаваме тази утеха, която не е плод на далечни надежди и не е породена от някакво произволно въображение, моля ви, сеньора, да дадете друга насока на вашите честни мисли, защото и аз самият решавам да променя намеренията си, за да се подготвим да посрещнем благосклонен обрат в съдбите си. Кълна ви се като благородник и християнин, че няма да ви изоставя, докато не ви върна дон Фернандо. Ако обаче не успея да го накарам с разумни доводи да признае какво ви дължи, ще се възползувам от правата, които ми дава качеството ми на благородник, и ще го извикам на двубой, за да[128] го възнаградя за делата, които не му приличаше да извърши. За обидите, които нанесе на мен лично, ще оставя небето да отмъсти, за да потърся възмездие тук на земята за тези, които на вас е нанесъл.

Доротея беше безкрайно поразена от словата на Карденио и тъй като не знаеше как да изрази благодарността си за голямата му готовност да й помогне, поиска да му целуне краката, но той не й позволи. Тогава се намеси лиценциатът. Той одобри благородните думи на Карденио, но се опита преди всичко да внуши на двамата с молби, добри съвети и приятелски увещания да слязат с него в селото му, за да се снабдят с всичко, което им липсваше, и да обсъдят там как да намерят дон Фернандо. как да заведат Доротея при родителите й, и с една дума, да вземат по всички въпроси най-целесъобразни решения. Карденио и Доротея му благодариха и приеха помощта, която им предлагаше. Бръснарят, който дотогава слушаше всичко мълчаливо и с голям интерес, се намеси най-сетне и предложи с най-голяма готовност услугите си за всичко, в което можеше да им бъде полезен. Той обясни накратко причините, които ги бяха довели тук, описа странната лудост на Дон Кихот и добави, че чакат неговия оръженосец, който бил тръгнал да го търси. Карденио си спомни като насън разпрата си с Дон Кихот и я разказа на другите, но не можа да обясни по какви причини беше избухнала.

В това време те чуха викове и познаха гласа на Санчо Панса, който ги търсеше, защото не бе ги намерил там, където ги беше оставил. Те го посрещнаха и го запитаха какво става с Дон Кихот. Отговори им, че го намерил да лежи полугол, по риза, съвсем измършавял, с бледожълто лице и премалял от глад и да въздиша по господарката си Дулсинея. На думите на Санчо, че тя самата му нарежда да напусне планината и да отиде в Тобосо, за да се срещне с нея, господарят му възразил, че е решил да не се явява пред нейната красота, докато не извърши подвизи, които да го направят действително достоен за нея. И ако всичко продължавало така, добави Санчо, съществувала сериозна опасност Дон Кихот да не може да стане император, както е вече обещал и поел задължение, нито Дори архиепископ, което е впрочем най-ниският сан, който неговият господар би могъл да приеме. Ето защо наложително е да обмислят как да го откъснат от тези чукари. Лиценциатът му каза да не се тревожи, защото те ще съумеят да го изведат оттам, колкото и да се противи на техните намерения. След това той изложи на Карденио и Доротея плана, който бяха съставили, за да излекуват Дон Кихот или поне да го отведат у дома му. Тогава се намеси Доротея. Тя каза, че би изпълнила по-добре от бръснаря ролята на нуждаещата се от помощ девойка, още повече че носи със себе си женско облекло; Настоя да се повери на нея задачата да изведе на добър край това начинание, тъй като е чела много рицарски романи и знаела езика, с който злочестите девици просели подкрепата на странствуващите рицари.

- Няма какво повече да се бавим - намеси се свещеникът. - Нека се заловим веднага за работа. По всичко изглежда, че съдбата ще бъде благосклонна към нас, защото за вас, сеньори, неочаквано се открехна вратата, която води към вашето спасение, а и нашата задача се улеснява.

Доротея извади от калъфа за възглавница дълга рокля от скъп вълнен плат и мантия от прекрасна зелена тъкан, а от една касетка - огърлица и други скъпоценности. Облече роклята, накичи се набързо и придоби изведнъж вида на богата дама. Тя обясни, че всички тези вещи и други още била взела от дома си за всеки случай, но че дотогава такъв случай не бил й се представил. Всички бяха във възторг от нейния чар и изящество и се чудеха как е могъл дон Фернандо да пренебрегне такава прелест. Най-възхитен от всички беше Санчо Панса, тъй като никога досега не беше виждал толкова красиво създание. Много настойчиво той запита свещеника коя е тази прекрасна дама и какво търси тя в тези пущинаци.

- Тази прекрасна дама, приятелю Санчо - отговори духовникът, - е ни повече, ни по-малко пряка наследница на владетеля на великото кралство Микомикон. Тя търси господаря ти, за да изпроси от него милостта да отмъсти за тежката обида, която й е нанесъл един зъл великан. Славата на безстрашен рицар, която твоят господар си е спечелил по целия свят, я е привлякла да дойде чак от Гвинея, за да търси неговата подкрепа.

Щастие е, че го е потърсила, и щастие е, че го намери - рече Санчо, - особено ако на господаря ми се отдаде да отмъсти за неправдата и да се разплати за оскърблението, като убие негодника великан, за когото ваша милост споменахте. Че ще го убие още при първата среща, не се и съмнявам, стига да не е призрак, тъй като срещу призраци на господаря ми хич не му върви. Но преди всичко искам за едно да ви помоля, сеньор лиценциат. За да не му хрумне на господаря ми да стане архиепископ, от което много се страхувам, убедете го, ваша милост, да се ожени незабавно за тази княгиня, та да не може да приеме архиепископски сан. Така той ще се добере по-лесно до императорския престол, а и моето желание ще се осъществи. Защото, след като много мислих, дойдох до убеждението, че не ще бъде добре за мене господарят ми да стане архиепископ. За църковен служител не ме бива, защото съм женен, а дълга и широка ще стане тя да гоня сега разрешение, за да получавам някакви църковни доходи, след като си имам в къщи жена и деца. Поради всички тези съображения, сеньор, единственото разрешение на въпроса е господарят ми да се ожени веднага за тази сеньора, чието име не зная и затова не мога и да я назова.

- Казва се - рече свещеникът - принцеса Микомикона. Тъй като кралството й се нарича Микомикон, ясно е, че не би могла да има и друго име.

- Тъй е, разбрах сега - отговори Санчо. - Познавам много хора, които се наричат според месторожденията си. Един се казва Педро де Алкала, друг - Хуан де Убеда, трети - Диего де Валядолид. Същото правило трябва да е сигурно в сила и за Гвинея, та затова кралиците се именуват по името на своите кралства.

- Сигурно е така - потвърди свещеникът, - а що се отнася до женитбата на господаря ти, ще направя всичко, което е по силите ми.

Санчо остана много доволен, а свещеникът не можеше да се начуди на неговото простодушие и на лековерието, с което приемаше безумията на Дон Кихот до степен да повярва, че господарят му ще стане император.

Междувременно Доротея възседна мулето на духовника, а бръснарят си постави направена от волска опашка брада. Поискаха от Санчо да ги заведе до мястото, където се беше уединил Дон Кихот, и го предупредиха да не се издава, че е видял свещеника и бръснаря, тъй като от това зависело дали господарят му ще предпочете императорския престол. Понеже свещеникът и Карденио решиха да не се явяват пред рицаря - присъствието на първия беше ненужно, а що се отнася до Карденио, съществуваше опасност Дон Кихот да си[131] спомни за разпрата, която беше имал с него, - пуснаха другите да вървят напред, а те ги последваха пеш и съвсем бавно. Духовникът не пропусна да даде указания на Доротея за всичко, което се очакваше от нея. Тя ги успокои, като им каза да не берат грижа. Всичко щяла да изпълни дословно, до най-малки подробности, съобразно изискванията на рицарските книги. Не бяха изминали и три четвърти левга, когато изведнъж съзряха Дон Кихот, застанал сред непристъпни скали, вече облечен, но без доспехи. Доротея го видя и след като Санчо й каза, че това е самият Дон Кихот, тя шибна мулето и последвана от брадатия бръснар, се приближи към него. Мнимият оръженосец се спеши и се спусна да поеме в ръцете си Доротея, която скочи чевръсто, пристъпи и падна на колене пред Дон Кихот и докато той се опитваше да я вдигне, тя произнесе следните думи:

- Не ще се помръдна от мястото си, о славни и неустрашими рицарю, докато вашето благородство и вашата добрина не ви склонят да извършите благодеяние, което вас ще възвеличи и прослави, а ще бъде от полза и за мене, най-оскърбената и най-безутешната девица, която божието слънце е огрявало. И ако силата на вашите мишци е на висотата на вашата безсмъртна слава, вие не можете да откажете своята подкрепа на нещастницата, която иде от толкова далечни земи, привлечена от прославеното ви име, с надежда да намери лек за своите беди.

- Нито дума не ще чуете от мене, прекрасна сеньора - отговори Дон Кихот, - нито ще се вслушам в думите ви, докато не се изправите.

- Няма да стана, сеньор - възрази опечалената девойка, - докато, воден от вашето благородство, не обещаете да изпълните молбата ми.

- Обещавам ви да извърша всичко, което ще поискате от мене - рече Дон Кихот, - стига исканото от вас да не е във вреда и ущърб на моя крал, на моето отечество и на дамата, която държи ключовете на сърцето и на свободата ми.

- Не ще е в тяхна вреда, добри ми сеньор - отговори многострадалната девойка.

В това време Санчо се приближи до своя господар и му каза тихо на ухото:

- Ваша милост можете спокойно да изпълните молбата[132] й, защото тя иска всъщност от вас съвсем дребна услуга. Чисто и просто трябва да убиете един великан, а девойката, която проси това благоволение, е високопоставената принцеса Микомикона, кралица на великото кралство Микомикон и Етиопия.

- Не е важно коя е тя - забеляза Дон Кихот. - Аз ще изпълня задължението си според както повелява собствената ми съвест и както ми налага званието, което нося.

След това той се обърна към девойката и каза:

- Можете спокойно да се изправите, прекрасна сеньора, защото аз ви обещавам да изпълня услугата, която очаквате от мене.

- Очаквам от великодушната ви особа - каза девойката - да ме придружите незабавно до мястото, което ще ви посоча, и да ми обещаете, че не ще се впуснете в никакво друго приключение и не ще изпълните никаква друга молба, докато не отмъстите на един предател, който, противно на всички божествени и човешки закони, е заграбил кралството ми.

- Разчитайте на мене - отговори Дон Кихот. - Можете още отсега да разсеете тъгата, която тегне над вас, и да влеете нови сили и упование в разбитото си от отчаяние сърце, тъй като с божия помощ и със съдействието на моите мишци ще се видите много скоро отново кралица на вашето кралство, настанена на престола на вашите деди и прадеди против волята на подлеците, които ще се опитат да се противопоставят. А сега на работа, защото, както се казва, най-опасно е да се бавим.

, Нуждаещата се от помощ девойка положи настойчиви усилия да му целуне ръка, но Дон Кихот, верен докрай на рицарската вежливост, не се съгласи. Помогна й да стане, прегърна я най-почтително и поръча на Санчо да оседлае Росинант и да му донесе доспехите, които висяха като трофеи на едно дърво Оръженосецът въоръжи за миг своя господар, който, щом като се приготви, каза:

- Нека потеглим сега с божия воля да помогнем на тази високопоставена сеньора.

Бръснарят продължаваше да стои на колене и едва успяваше да сдържа смеха си и да прикрепя брадата си, която можеше да падне и да опропасти всичко. Като видя, че обещанието е вече дадено и че Дон Кихот бърза да изпълни дадената си дума, изправи се, подаде ръка на своята сеньора и двамата заедно с Дон Кихот й помогнаха да възседне мулето. Дон Кихот се метна на Росинант, бръснарят се настани удобно на своето добиче, а Санчо остана да ходи пеш, което съживи у него тъгата по неговия Сивчо, тъй необходим в този миг. При все това той беше радостен, защото си въобразяваше, че този път господарят му е тръгнал, по сигурен път направо към императорската корона, защото щеше да се ожени за тази принцеса и да стане поне крал на Микомикон. Мъчеше го само мисълта, че това кралство е разположено в страната на негрите и че всичките му поданици ще бъдат черни. Но не закъсня и за тази своя мъка да намери утеха:

"Какво от това - си каза той, - че поданиците ми ще бъдат черни? Ще взема да ги натоваря на гемии и да ги пренеса в Испания, където ще ги продам, и то срещу пари в брой. С тях пък ще си купя някоя титла или служба, за да прекарам спокойно дните, които ми остават още да живея. Важното е да не прахосвам времето си, а да пипам здраво и умело да използувам положението. Ще продам на бърза ръка тридесетина или пък десет хиляди поданици. Ще ги продам за едното чудо, големи и малки, всички накуп, а това, че са черни като катран, няма да попречи да се върнат при мене в сребърни парици или златни жълтици. Само да ми паднат в ръцете, пък ще видим кой е глупав и кой умен." Тези мисли го вълнуваха и радваха толкова много, че забрави пешеходните си мъки.

Карденио и свещеникът, скрити зад едни храсти, следяха всичко това и се чудеха какво да направят, за да се присъединят към другите. Свещеникът, изобретател както винаги, измисли начин - извади едни ножици, които носеше в калъфче, и с голяма сръчност острига брадата на Карденио, даде му да облече сивата дреха, която сам носеше, и черното си късо наметало, а той остана по елече и панталони. Така Карденио стана друг човек и сам нямаше да се познае, ако можеше да се погледне в огледало. Другите се бяха поотдалечили, докато те се преобличаха, но пътеките бяха еднакво мъчно проходими и за конници, и за пешеходци, тъй че двамата успяха да стигнат първи до главния път и щом като се видяха на равнинно място, спряха. Когато Дон Кихот и придружаващите го се спуснаха от планината и се приближиха към тях, свещеникът се загледа продължително в него, даде вид, че го е познал, и след малко, като разтвори широко обятия, започна да вика:

- Добра среща, образец на рицарство, отлични мой съгражданино Дон Кихот де Ла Манча, връх и цвят на благородството, покровител и спасител на онеправданите, слава на странствуващите рицари!

Като изрече тези думи, той притисна до гърдите си левия крак на Дон Кихот, който, изненадан от словата и действията на този човек, се загледа внимателно в него. Като го позна, стана му някак неловко и поиска да слезе от коня си. Свещеникът обаче не му позволи да стори това и Дон Кихот му каза:

- Позволете ми да сляза, сеньор лиценциат. Недопустимо е аз да яздя, а човек като вас, ваше преподобие, да ходи пеш.

- Не мога в никакъв случай да се съглася с вас - рече свещеникът. - Нека ваше величие продължи да язди, защото само на кон сте вършили най-героичните дела и подвизи, с които се слави нашето време. А що се касае до мене, недостойния свещенослужител, достатъчно ще ми е, ако се кача на гърба на някое от тези мулета, които вашите спътници са яхнали, стига това да не им бъде неприятно. Това съвсем не ще ми пречи да си въобразя, че яздя Пегас или пък зебрата, или бойния кон, на който яздеше онзи прочут мавър Мусараке, който и до днес още лежи омагьосан в могилата Сулема3, разположена недалече от славния град Комплутум.

- За това не бях действително помислял, уважаеми сеньор лиценциат - отговори Дон Кихот, - но аз съм убеден, че сеньора принцесата, от желание да ми направи услуга, ще благоволи да заповяда на оръженосеца си да отстъпи седлото на мулето на ваша милост, а той да се настани зад вас, ако мулето може да носи и втори ездач.

- Аз вярвам, че ще може - отговори принцесата, - а съм също така уверена, че няма да стане и нужда да давам нареждания в този смисъл на сеньор оръженосеца си, тъй като той е толкова учтив и вежлив, че не ще допусне, едно духовно лице да върви пеш, щом има възможност да язди.

- Права сте - потвърди бръснарят.

Той слезе веднага от добичето и покани свещеника да го възседне, което той направи, без повече да чака покана. Но за зла участ, когато дойде ред бръснарят да се настани на[135] мулето зад свещеника, добичето, което беше кираджййско и следователно злонравно, вдигна задните си крака, хвърли два къча и ако беше улучило майстор Николас в главата или в гърдите, той сигурно щеше да прокълне за цял живот решението си да тръгне по дирите на Дон Кихот. Въпреки всичко, Николас толкова се изненада, че се изтърси на земята от уплаха, без да мисли за изкуствената си брада, която падна край него. Той бързо съобрази какво да прави, покри лицето си с две ръце и започна да се вайка, че са му избили зъбите. Като съзря цялото валмо брада, без челюсти и без кръв, настрани от падналия оръженосец, Дон Кихот рече:

- За Бога, какво голямо чудо е станало! Добичето е избило и откъснало брадата от лицето му, сякаш е била предварително отрязана.

Пред опасността цялата игра да бъде разкрита, свещеникът се спусна бързо, вдигна брадата от земята, приближи се до майстор Николас, който лежеше на земята и още се вайкаше, притисна главата му до гърдите си и му прикрепи брадата отново, като шепнеше слова, които били, както той обясни след това, нещо като чудотворна молитва за прилепване на брада. След като свърши магията си, свещеникът се дръпна настрана и оръженосецът се появи брадат и невредим както преди. Дон Кихот се учуди много и помоли свещеника да го посвети при първа възможност в тайната на вълшебните слова. Защото, според както той каза, не могат да се отскубват бради, без да се разрани кожата, а обстоятелството, че в случая всичко е окончателно излекувано, показва, че магията действува не само на бради.

- Така е - потвърди свещеникът и обеща да му разкрие при първи случай тайната си.

Уговориха се след това пръв свещеникът да яхне мулето, като след това се редуват тримата4, докато стигнат в хана, който отстоеше на около две левги. Така продължиха пътя си: трима от тях - Дон Кихот, принцесата и
свещеникът, яздеха, а другите трима - Карденио, бръснарят и Санчо Панса, вървяха пеш. По едно време Дон Кихот се обърна към девойката и каза:

- Водете ни, моя сеньора, накъдето вие желаете да отидем!

Преди тя да успее да отговори, намеси се лиценциатът:

- Към кое кралство желаете да ни водите, сеньора? Да не би случайно към кралство Микомикон? Защото няма кое друго да бъде, ако разбирам нещо от кралства.

Посветена вече във всички неща. тя разбра, че Трябва да отговори утвърдително, и каза:

- Да, сеньор, пътят ми води към това кралство. Щом е тъй - рече свещеникът, - трябва да прекосим нашето село и оттам ваша милост ще се запъти към Картахена, откъдето с божия помощ можете да се качите на кораб. Ако имате попътен вятър, ако морето бъде спокойно и няма бури, преди да изтекат девет години, ще съзрете голямото езеро Меона или по право Меотида 5, което е само на стотина дни път от кралството на ваше величие.

- Лъжете се, ваша милост сеньоре мой - отговори Доротея. - Няма и две години, откак напуснах кралството си, и макар че не бях съпътствувана от добро време, имах щастието да срещна човека, когото най-много желаех да видя - сеньор Дон Кихот де Ла Манча, за чиято слава чух, щом стъпих на испанска земя, което именно ме накара да го потърся, да се доверя на неговата отзивчивост и да поставя справедливото си дело под закрилата на непобедимите му мишци.

- Моля, престанете с хвалебствията - прекъсна я Дон Кихот, - защото аз съм враг на всякакъв род ласкателства. Дори ако словата ви са искрени, те все пак оскърбяват целомъдрения ми слух. Ще се задоволя само да ви заявя, моя сеньора, че каквато и да е моята храброст, голяма или малка, тя е изцяло на ваше разположение и аз съм задължен да ви служа до последна капка кръв. Но нека оставим тези неща за когато му дойде времето, а сега моля сеньор лиценциата да ми обясни какво го е довело в тоя край сам-самичък, без придружител. Всичко това ми се вижда толкова лекомислено, че ме плаши.

- На този въпрос ще отговоря съвсем накратко - отвърна свещеникът. - Заедно с майстор Николас, нашият приятел и бръснар, се бяхме запътили за Севилия, за да си прибера парите, изпратени ми от един мой сродник, който от години живее в Америка. Сумата съвсем не е малка, тя надхвърля шестдесет хиляди пълноценни песос. Като минавахме вчера през тази местност, нападнаха ни четирима разбойници, които ни взеха всичко, като не пощадиха и брадите ни. Наложи се бръснарят да си постави изкуствена брада. А[137] и този момък - той посочи Карденио - те подредиха добре и ограбиха без милост. Най-забележително е това в цялата околност се говори, - че нашите нападатели принадлежали към група каторжници, които са били освободени в същия този край от един извънредно храбър човек, който не се уплашил нито от кралския комисар, нито от стражата и ги освободил всички до един. Не ще съмнение, че този човек или си е загубил ума, или е негодник като тях самите, или е мъж без сърце и без съвест, щом е можал да пусне вълка в кошарата, лисицата в курника и мухите при меда. Той е посегнал на самото правосъдие, опълчил се е против своя крал, негов законен господар, като е попречил да бъдат изпълнени неговите заповеди, той е искал да лиши освен това галерите от гребци и е хвърлил в тревога Санта Ермандад, която от дълги години насам блажено си почиваше, и, с една дума, извършил дело, което погубва душата, без да е от каквато и да е полза за тялото.

Санчо беше разказал на свещеника и на бръснаря приключението с каторжниците, което господарят му бе довел до славен край, и сега свещеникът нарочно предаваше случката с толкова пресилени думи, за да види какво ще отговори или направи Дон Кихот. Рицарят менеше цвета на лицето си при всяка негова дума и не смееше да признае, че той е освободил онези благи душици.

- Същите тези хора - обясни свещеникът - ограбиха и нас и нека Господ с безкрайната си милост прости на оногова, който им попречи да получат заслуженото наказание.

Санчо бърза да оповести, че този подвиг е извършен от неговия господар, въпреки че той го е предупреждавал да не дарява свобода на престъпници. Ядосан, Дон Кихот заявява, че дълг е на странствуващите рицари да помагат на страдащите и на окованите във вериги, без да проверяват дали са виновни.

Доротея разказва на Дон Кихот своята измислена история за бедите, сполетели я като микомиконска кралица, Щом умират родителите й, кралството й бива нападнато и завзето от великана Пандафиландо, който иска тя да стане негова жена, но тя не се съгласява. Предсказано й било, че рицарят, който обезглави великана, ще стане неин съпруг и господар на кралството й. Дон Кихот й обещава да победи великана и да й върне отнетия трон, но не може да се ожени за нея, защото над сърцето му господствува друга дама. Санчо е недоволен от това, че господарят му ще изпусне кралството, затова казва: "Да не би случайно моята господарка Дулсинея да е по-красива? Разбира се, че не! Нито дори наполовина. Тя както се казва, не може и на кутрето й да кацне. А какво ще стане с графството, което аз очаквам, ако ваша милост продължавате да търсите под вола теле?" Възмутен от светотатствените му думи, Дон Кихот стоварва два пъти копието си върху оръженосеца и го събаря на земята. Умната Доротея успява да ги сдобри.

Срещат Хинес де Пасамонте, яхнал Санчовото магаре. Санчо, с обидни думи и закани прогонва каторжника, сетне милва и целува магарето си.

Междувременно свещеникът поздравяваше Доротея за това, че се беше показала толкова умела в краткия си и напълно съобразен с духа на рицарските романи разказ. Тя му каза, че е посветила много време на тези книги, но че не била много силна по местоположението на провинциите и пристанищата, поради което съвсем наслуки е подхвърлила, че е слязла от кораба в Осуна.,

- Веднага разбрах - рече свещеникът, - затова се намесих своевременно, за да ви извадя от затруднение. Но как ви се струва? Не е ли странно лековерието на този нещастен идалго, който приема като чисти истини всички измислици и лъжи, стига те да му напомнят езика и стила на неговите глупави книги?

- Твърде странно наистина - каза Карденио-и толкова невероятно и невидяно, че и да искаш да съчиниш нещо подобно, не ще успееш, колкото и да си остроумен.

- Но има и нещо друго - добави свещеникът. -.- Като махнем безсмислиците, които този добър идалго говори в лудостта си, щом стане дума за други неща, разсъждава съвсем правилно и проявява ясен и проницателен ум. И човек, който би водил с него разговор за друго, а не по-рицарските въпроси, ще го сметне за напълно уравновесен.

Докато останалите разговаряха така, Дон Кихот каза на Санчо:

- Нека забравим нашите спорове, приятелю Санчо. и побързай да ми кажеш сега без досада и без сръдня: къде,. как и кога намери Дулсинея? Какво правеше тя? Какво й каза? Какво ти отговори тя? Какъв беше изразът на лицето й, когато четеше писмото ми? Кой ти го преписа? Разкажи ми за всичко, което видя и което заслужава да ми бъде съобщено, без да измисляш и добавяш неща, за да ми бъдеш приятен, но и без да пропускаш други, за да ми намалиш удоволствието.

- Сеньор - отговори Санчо, - истина е, Че никой не ми преписа писмото, защото не носех със себе си никакво писмо.

- Да, това е самата истина - рече Дон Кихот. - Два дена след заминаването ти намерих у себе си бележника, в който го написах, и ми стана много мъчно, като си помислих, че няма да знаеш какво да правиш без писмото. И все очаквах, че ще се върнеш да си го потърсиш.

- Тъй щях да постъпя - каза Санчо, - ако не бях го научил наизуст, когато ми го прочетохте, така че можах да разкажа съдържанието му на един клисар, който го записа дума по дума и ми каза, че макар и да е чел много послания за отлъчване от църквата, никога в живота си не бил чел по-хубаво писмо от вашето.

- Още ли го помниш, Санчо? - запита Дон Кихот.

- Не, сеньор - отговори Санчо. - След като клисарят го записа дословно, аз си рекох, че няма вече смисъл да продължавам да го помня, и реших да го забравя. Запомних само онова в началото - "висока и сластна", искам да кажа, "висока и властна сеньора", и другото, на края: "Ваш до гроб Рицаря на печалния образ". А между началото и края вмъкнах безброй много "душа моя", "живот мой" и "очи мои".

 

 

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА

Продължение на занимателния разговор между Дон Кихот и неговия оръженосец Санчо Панса и други още случки

 

- Нямам причини да съм недоволен от това, което чух дотук, карай сега нататък - каза Дон Кихот. - И тъй, ти пристигна там благополучно. А какво правеше кралицата на красотата? Навярно нижеше бисери или бродираше със златни конци герб на рицаря, неин покорен роб?

Намерих я - отговори Санчо - в задния двор на дома й, където пресяваше две фанеги жито.

- Имай предвид - рече Дон Кихот, - че зърната на[140] това жито са се превръщали в бисери, щом ги е докосвала с ръцете си. А какво беше житото? От това, от което се прави бяло брашно, или обикновено?

- Обикновено беше - отговори Санчо.

Не е важно какво е било - каза Дон Кихот, - защото аз съм уверен, че пресято от ръцете й, то ще даде най-белия хляб. А когато й даде писмото, тя целуна ли го? Допря ли го до лицето си? Прие ли го с нужната тържественост, както се получава такова писмо? Какво изобщо направи тя?

- Когато й го подадох - отговори Санчо, - тя разтърсваше с все сила пълното със зърно сито и ми каза: "Сложете го, приятелю, върху оня чувал там, защото няма да мога да го прочета, докато не пресея всичкото жито."

- Колко умно! - възкликна Дон Кихот. - Тя е постъпила така. защото навярно е искала да го прочете спокойно и да му се наслади. Продължавай, Санчо. Докато работеше, за какво се разговаряше с тебе? Разпита ли те за мене? А ти какво й каза? Хайде, разкажи ми всичко, без да изпуснеш и най-малката подробност.

- За нищо не ме разпита - каза Санчо. - Но затова пък аз й разказах, че ваша милост сте си наложили покаяние, за да заслужите благоволението й, и че сте се усамотили сред планината, разсъблечен до кръста като същински дивак, че спите на голата земя, че ядете хляб на непостлано, че не си решите брадата, че плачете и проклинате съдбата си.

- Неправилно си казал, че проклинам съдбата - забеляза Дон Кихот. - Защото аз я благославям и ще я благославям, докато съм жив, загдето ме е удостоила с щастието да любя такава високопоставена сеньора, каквато е Дулсинея дел Тобосо.

- Наистина е високопоставена - рече Санчо, - почти с цяла педя ме превишава.

- Как така, Санчо? - запита Дон Кихот. - Да не сте се мерили с нея?

- Ето как стана - отговори Санчо. - Помогнах й да натовари един чувал жито на магарето. Докато й помагах, бях застанал съвсем близо до нея и забелязах, че е по-висока от мене почти с цяла педя.

- Висока е несъмнено - възрази Дон Кихот, - но високият й ръст е придружен и украсен с милион прелести. Няма да отречеш, че когато застана до нея, ти веднага почувствува[141] ухания от Сава , нежен аромат, нещо особено чаровно, което не мога да опиша с думи. Някакъв дъх или лъх, сякаш се намираш в магазин за фини парфюмирани ръкавици.

- Мога да кажа само - рече Санчо, - че почувствувах някаква доста мъжка миризмица, защото сигурно се беше поспарила и запотила от тежкия труд.

- Това не е възможно - възрази Дон Кихот. - Ти сигурно си бил хремав и със запушен нос или пък си взел твоята собствена миризма за нейна. Аз зная на какво ухае тази роза сред бодлите, тази лилия, поникнала сред полето, тази ароматна амбра.

- Може и така да е - отговори Санчо. - Вярно е, че от мен често се излъчва тази миризма, която тогава ми се стори, че идва от нейна милост сеньора Дулсинея. Няма нищо чудно в това, защото как можеш да различиш един дявол от друг?

- Добре - продължи Дон Кихот. - А като преся житото и го изпрати на мелницата? Какво каза, след като прочете писмото?

- Тя не прочете писмото - рече СанЧо, - защото каза, че не знае да чете и пише. Взе писмото, разкъса го на сто парченца и рече, че не искала да го даде на други да го четат, за да не се узнаят тайните й в родното й село- Стигало й това, което й бях предал устно - за любовта, която ваша милост изпитвате към нея, и за извънредното изкупление, което сте си наложили, за да й угодите. Каза ми още накрая да съобщя на ваша милост, че ви целува ръцете и че повече желае да ви види, отколкото да ви пише. Моли ви и ви повелява да напуснете тези пущинаци, да престанете да вършите глупости и да тръгнете незабавно към Тобосо, ако не ви спира някоя по-важна работа, тъй като голямо е желанието й да види ваша милост. Много се смя, когато й казах, че носите прозвището Рицаря на печалния образ. Запитах я дали се е явил пред нея нашият добър познат бискаецът, а тя отговори, че се е явил и че бил добър човек. Питах я и за каторжниците, но тя ми отговори, че не била виждала нито един от тях.

- Дотук всичко добре - рече Дон Кихот. - Но кажи ми, каква скъпоценност ти подари тя на прощаване за вестите, които й занесе от мене? Защото стар и много разпространен обичай е странствуващите рицари и дами да даряват[142] оръженосците, доверените си прислужнички и джуджета! а със скъпи накити като награда за всяка вест, която едните получат от другите.

- Допущам, че е така, и не намирам обичая лош, но това сигур но се е вършило на времето си. Сега вероятно обичаят е да се дава парче хляб и бучка сирене, защото сеньора Дулсинея ми даде само това на раздяла през оградата на кошарата. И нека добавя, че сиренето беше овче.

- Тя е много щедра - каза Дон Кихот - и ако не ти е дала златен накит, то е несъмнено защото не го е имала подръка, но бъдещето е пред нас. Щом я видя, всичко ще се уреди. Но знаеш ли, Санчо, какво най-много ме учудва? Струва ми се, че ти отиде до Тобосо и се върна по някакъв въздушен път, защото за малко повече от три дена си изминал повече от тридесет левги. Това мога да си обясня само по един начин - навярно вълшебникът, който ми е приятел и винаги ме покровителствува, защото съвсем естествено е такъв вълшебник да съществува, иначе нямаше да бъда истински странствуващ рицар, та този вълшебник, повтарям, сигурно ти е помогнал бързо да пътуваш, без да си дадеш сметка за това. Трябва да ти кажа, че има такива вълшебници, които вдигат странствуващия рицар, докато той си спи в леглото, и без да знае той сам кога и как, осъмва на втория ден на повече от хиляда левги от мястото, където е замръкнал. Да не бяха тези магии, странствуващите рицари съвсем нямаше да могат да си помагат един на друг в случай на опасност, както всъщност те си помагат на всяка стъпка. Случва се например рицар да се бори в планините на Армения с някакъв змей, с някакво чудовище или с друг рицар и да изпадне в разгара на борбата в смъртна опасност. И ето внезапно, изневиделица, носен от облак или качен на огнена колесница, се задава друг рицар, негов приятел, който само преди няколко мига е бил в Англия. Намесва се той в боя на негова страна и го спасява от гибел, а същата вечер си е отново в своя дом, на две-три хиляди левги разстояние оттам, и си вечеря спокойно. Всичко това става само благодарение на знанията и изкуството на тези мъдри вълшебници, които се грижат за юначните рицари. Тъй щото, приятелю Санчо, не ми се вижда никак невероятно, че си успял за толкова кратко време да отидеш в Тобосо и да се върнеш оттам, защото[143] сигурно някой от тези магьосници те е вдигнал във въздуха, без нищо да усетиш.

Тъй ще да е било - рече Санчо, - защото, Бога ми, Росинант препускаше като магарето на циганина с живак в ушите3.

- Само живак ли! - възкликна Дон Кихот. - Сигурно е имал в ушите си не само живак, а и цял легион бесове, защото те са същества, които, не само че неуморно се движат из друмищата, но подтикват и другите безспир да се движат. Но нека оставим това настрана и ми кажи какво мислиш ти, че трябва аз да направя, щом като моята сеньора ми заповядва да отида да я видя. Защото, колкото и да се чувствувам задължен да изпълня нейната заповед, все пак възпрепятствуван съм от обещанието, което дадох на принцесата, която пътува с нас. А законите на рицарството ми повеляват да изпълня първо даденото обещание, а после да мисля за своето удоволствие. От една страна, ме тегли и ме измъчва желанието да видя моята сеньора, а от друга страна, ме влекат и ме зоват даденото обещание и славата, която ще спечеля, като изпълня думата си. Мисля, че най-добре ще е да тръгна незабавно и да стигна по-бързо там, където се намира този великан, да го срещна и му отсека главата, да настаня мирно принцесата на престола й, а след това да се завърна бързо при светлината, която озарява всичките ми сетива. Тогава не ще пропусна да й представя такива извинения, че тя няма да ми се сърди за моето закъснение, защото ще се убеди, че всичко, което съм направил, е било за прослава на нейното име и че всичко, което съм постигнал, постигам и ще постигна с оръжието си в моя живот, се дължи изключително на нейното благосклонно съдействие и на това, че принадлежа на нея.

Ах - рече Санчо, - съвсем не ви е в ред главата, ваша милост! Кажете ми, сеньор, как е възможно да извършите целия този боен поход напразно и да пропуснете и пренебрегнете богата женитба като тази, от която ще получите в зестра цяло кралство, което според най-сериозни слухове се простира върху повече от двадесет хиляди левги? То се отличава с най-голямо изобилие и предлага всичко, нужно за поддържане на човешкия живот, и при това е по-голямо от Португалия и Кастилия, взети заедно. Мълчете, за Бога, засрамете се за всичко, което току-що казахте, послушайте съвета ми и не ми се сърдете - венчайте се незабавно в първото село, където намерите свещеник. Или пък ето на, тук е нашият лиценциат, който може чудесно да свърши тази работа. Трябва да знаете, че възрастта ми позволява да ви давам съвети, а това, което препоръчвам, ви приляга напълно. По-добре врабче в ръка, отколкото сокол в гора. Но който държи в ръка питомното, а тръгне да гони дивото, нека не се сърди на хората, ако сполучи3.

- Виж, Санчо - рече Дон Кихот, - ако ме съветваш да се оженя за принцесата само и само защото ще стана крал, след като убия великана, и ще мога да те възнаградя и изпълня обещанията си, то знай, че и без да се оженя, мога много лесно да изпълня желанията ти. Преди да вляза в бой, ще уговоря да ми се даде, ако победя, като прибавка към възнаграждението, дори и да не се оженя за принцесата, една част от кралството, за да мога да я преотстъпя на човек по мой избор. А щом получа тази част, кому ще я дам, ако не на тебе?

- Това ми е ясно - отговори Санчо, - но постарайте се, ваша милост, да изберете такава част от кралството, която да граничи с море, за да мога в случай че страната не ми хареса, да натоваря на корабите моите чернокожи поданици и да направя с тях това, което съм си наумил. А ваша милост няма защо да бързате сега веднага да отидете при своята сеньора Дулсинея. Идете по-добре да убиете великана, та да се сложи край на тази история. Нещо ми подсказва, ей богу, че тази работа ще ви донесе голяма чест и не малка полза.

- Признавам, Санчо ,- каза Дон Кихот, - че си прав и че трябва да се вслушам в съвета ти да тръгна първо с принцесата, а чак след това да отида да видя Дулсинея. Предупреждавам те да не казваш никому нищо, нито дори на тези, които пътуват с нас, за това, което си приказвахме тук. Дулсинея е много въздържана и не желае да се знаят мислите й, така че е съвсем неуместно да ги разкривам аз или друго лице чрез мен.

- Ако това е вярно, защо тогава - запита Санчо - изпращате всички победени от вашия меч да се явяват пред сеньора Дулсинея, което е все едно да потвърдите със саморъчния си подпис, че сте влюбен в нея и че тя е ваша възлюблена? И тъй като те трябва да се поклонят дълбоко пред нея и да заявят, че са изпратени от вас, за да изразят пред нея своето покорство, как могат тогава да се запазят в тайна чувствата на двама ви?

- О, колко си глупав и прост, Санчо! - възкликна Дон Кихот. - Не разбираш ли, че всичко това я издига още повече? Ти трябва да знаеш, че според нашите рицарски обичаи голяма чест е за една дама да бъде обслужвана едновременно от няколко рицари, чиято единствена мисъл е насочена как по-вярно да й служат и чиято единствена награда за преданата служба е да бъдат приети от нея за нейни рицари.

- Слушал съм да проповядват - каза Санчо, - че с тази любов трябва да обичаме нашия Господ-Бог заради него самия, а не с надеждата за небесна награда, нито пък от страх пред божието наказание. На мене обаче по ми се ще да го обичам и да му служа за това, което може да ми даде.

- Я го виж ти, селяка му със селяк - рече Дон Кихот. - Какви мъдрости ти идват изведнъж на ум! Човек би казал, че си образован.

- Честно слово, че не зная да чета - отговори Санчо.

В това време майстор Николас им викна да почакат малко, защото бяха решили да пият вода от едно изворче край пътя. Дон Кихот се спря за голяма радост на Санчо, който се беше изморил да лъже толкова много и се боеше да не вземе да се издаде с някоя необмислена дума. защото, макар и да знаеше, че Дулсинея е селянка от Тобосо, не беше я виждал нито веднъж в живота си4.

Междувременно Карденио се беше облякъл с дрехите, които носеше Доротея, когато я намериха, и макар те да не бяха особено хубави, все пак много се различаваха от предишното му облекло. Слязоха всички от добичетата си, седнаха край изворчето и само отчасти можаха да задоволят големия си глад с това, което свещеникът беше купил в хана.

Закусваха още, когато по пътя се зададе едно момче. Като минаваше край тях, то се загледа много внимателно в тези, които седяха около извора, и след малко се спусна към Дон Кихот, прегърна нозете му, зарида горчиво и му каза:

- Ах. сеньоре мой! Не ме ли познавате, ваша милост? Погледнете по-добре. Аз съм ратайчето Андрес, което ваша милост отвърза от дъба.

Дон Кихот го позна, хвана го за ръка, обърна се към присъствуващите и каза:

- За да се убедите, ваши милости, от колко голямо значение[146] е да има по света странствуващи рицари, които да премахват неправдите и отмъщават за обидите, вършени от нагли и зли хора, изслушайте следната история. Преди няколко дни, като прекосявах една горичка, чух много жални викове. Явно, че стенеше човек, който много страда и се нуждае от помощ. Воден от дълга си, спуснах се веднага по посока на стенанията и намерих вързано о един дъб това момче, което за голяма моя радост сега е пред вас, защото то ще свидетелствува, че няма да кажа нито една лъжа. Споменах вече, че го намерих вързано о един дъб, голо до пояса, а до него един селянин, който, по-късно разбрах, му бил господар. Селянинът налагаше момчето до кръв с юздите на коня си 5. Щом видях това, запитах селянина защо го бие така жестоко. Грубиянинът отговори, че бие своя слуга, защото разбрал, че известни негови грешки се дължат не толкова на простотията му, колкото на измамническия му нрав. Момчето се обади и ми каза, че господарят му го бие, защото било поискало заплатата си. Господарят му направи някакви опити да се оправдае, но аз го изслушах, без да възприема възраженията му. Заставих го в края на краищата да отвърже момчето и го накарах да се закълне, че ще го заведе в дома си, за да му плати всичко до стотинка. Не е ли истина всичко това, сине мой Андрес? Не чу ли ти как властно му заповядах да си изплати дълга и как смирено той обеща да изпълни всичко, което му поръчах и наложих? Отговори спокойно, няма от какво да се смущаваш и да се боиш. Кажи на тези сеньори всичко, което се случи, за да видят и да се убедят и те колко е важно и полезно да има странствуващи рицари по света.

- Всичко, което ваша милост казахте, е чиста истина - отговори момчето, - но случката свърши съвсем не така, както вие си въобразявате.

- Как тъй? - запита Дон Кихот. - Не ти ли плати всичко селякът?

- Не само че не ми плати - отговори момчето, - но щом ваша милост излязохте от горичката и останахме пак сами, наново ме завърза о същия дъб и така ме натупа, че останах съвсем без кожа, също както свети ВартоломеЙ. Всеки свой удар той придружаваше с по някоя подигравка или шега за ваша сметка и ако не бяха страшните болки, които изпитвах, щях много да се смея на думите му. Той ме наложи така жестоко, че едва сега излизам от болницата, където ми[147] лекуваха раните. А за всичко това вината е ваша. Защото, ако си бяхте вървели по пътя, ако не бяхте се появили там, където не са ви викали, и не бяхте се бъркали в чужди работи, господарят ми щеше да се задоволи с десетина-двадесет удара и щеше да ми изплати след това парите, които ми дължеше. Но ваша милост го оскърбихте силно и така го наругахте, че като не можеше да си отмъсти на ваша милост, изля върху мене целия си гняв, и то така, че от мен човек едва ли вече ще стане.

- Лошото беше - рече Дон Кихот, - че си отидох, а не трябваше да те напущам, преди сам да се уверя, че ти е платил. От собствен опит трябваше да знам, че никой селяк не изпълнява дадената дума, щом като не му е угодно да я изпълни. Но помниш ли, Андрес, клетвата, която дадох, да тръгна да го диря, в случай че не ти се издължи, и да го намеря, пък ако ще да се е скрил и в корема на кита.

- Вярно е - каза Андрес, - Но и това не помогна.

- Сега ще видиш дали ще помогне - рече Дон Кихот и преди да завърши словото си, скочи бързо от мястото си и поръча на Санчо да оседлае Росинант, който спокойно си пасеше, докато те обядваха.

Доротея го запита какво възнамерява да прави. Той отговори, че отива да търси селяка, за да го накаже за безчинствата му и за да го застави да изплати до последната стотинка сумата, която дължи на Андрес, напук на всички простаци и мошеници по света! Тя обаче му напомни задължението, което бе поел, да не се впуща в ново приключение, докато не изпълни обещанието си към нея. А понеже той знае по-добре от всеки друг да изпълнява задълженията си, прибави тя, нека сдържи гнева си, докато се завърне от нейното кралство.

- Напълно сте права - отвърна Дон Кихот, - налага се Андрес да потърпи до моето завръщане, както самата вие казахте. Аз му се заклевам отново и повтарям обещанието си, че не ще намеря покой, докато не бъда удовлетворен и отмъстен.

- Не вярвам на такива клетви - заяви Андрес, - за мене сега е по-важно да разбера как ще се добера до Севиля, отколкото да мисля за някакво отмъщение. Дайте ми, ако имате, нещо за ядене и за пиене за из път и останете със здраве, ваша милост, заедно с всички странствуващи рицари,[148] които нека странствуват и за своя зла беда, а не само за зла участ на такива като мен.

Санчо извади от торбата си парче хляб и бучка сирене, подаде ги на ратайчето и му каза:

- Вземи, брате Андрес, ние всички взимаме участие в твоето нещастие.

- Все пак с какво участвувате? - запита Андрес.

- С хляба и сиренето, което ти давам - отговори Санчо. - Защото един Господ само знае дали утре те няма да ми липсват. Трябва да знаеш, приятелю, че ние, оръженосците на странствуващите рицари, сме често изложени на голям глад, беди, и на какви ли не други още неща, които трудно се описват, но здравата се чувствуват.

Андрес взе хляба и сиренето и като видя, че никой нищо друго не му дава, наведе глава и, както се казва, си плю на петите. Но преди да тръгне, каза на Дон Кихот:

- Сеньор странствуващ рицарю, ако се случи пак да ме срещнете, то моля ви, за Бога, ако ще и на парчета да ме разкъсват, не ми се притичвайте на помощ, не се опитвайте да ме спасявате, а ме изоставете на злата ми участ, която не ще е толкова страшна, колкото е злото, което ще ме сполети, ако ваша милост решите да ми помогнете. И нека божието проклятие падне върху вас и върху всички странствуващи рицари, които са се раждали на земята.

Дон Кихот поиска да стане, за да накаже дръзкото момче, но то побягна, толкова бързо, че никой не помисли дори да го гони. Дон Кихот се почувствува извънредно засрамен от разказа на Андрес. а останалите положиха не малко усилия, да сдържат смеха си, за да не го засрамят още повече.

На втория ден всички пристигат в хана, който извиква у Санчо страх и ужас. Ханджията, ханджийката, дъщеря им и Мариторнес ги посрещат радушно. Настаняват ги на по-добри легла и Дон Кихот веднага заспива. Ханджията изважда из едно сандъче няколко рицарски книги, като казва, че ги четели и слушали с удоволствие. Свещеникът ги преглежда и е на мнение, че са пълни с глупави измислици, затова трябва да бъдат изгорени. Ханджията не се съгласява с него:

- На баба ми ги разправяйте тези неща! - каза ханджията. - Чудно ви се вижда че е спрял воденично колело! Дайте си труд да прочетете, за Бога, това, което аз съм чел[149] за Феликсмарте Иркански, който с един само замах разсякъл като краставици петима великани. А друг път нападнал многобройна и силна войска, която имала повече от милион и шестстотин бойци, всички въоръжени до зъби, и я разбил и пръснал като стадо овце.

Свещеникът му казва, че има опасност да го хване болестта на Дон Кихот. Ханджията отговаря:

- Няма такава опасност - каза ханджията. - Аз не съм луд да тръгна да ставам странствуващ рицар, защото си давам сметка, че нашето време е съвсем различно от онова, когато са странствували по света тези прославени мъже.

Санчо смутен слуша, че сега вече не бродят из света странствуващи рицари к че всички рицарски книги са пълни с лъжи и безумия. Той решава да изчака предначертаното пътуване на Дон Кихот и в случай че то не им дОнесе очакваното щастие, да го напусне, да се завърне при жена и деца и да се залови за обикновената работа.

Ханджията изважда от сандъчето ръкопис с надпис: "Повест за безразсъдно любопитния". По общо желание свещеникът им го прочита. В него се разказва за видните и богати дворяни Ажелмо и Лотарио, свързани с искрено приятелство. Анселмо се влюбва в прекрасната девойка Камилия, оженва се за нея и тя му става предана съпруга. Той обаче разказва на приятеля си, че е много любопитен да узнае дали наистина жена му е добродетелна и съвършена. Според него женските добродетели се изпитват при мъжките ухажвания. Вярна е само онази жена, която не изменя на своя мъж дори при упоритите задиряния на влюбените в нея мъже. За да се увери в добродетелите на жена си, Анселмо моли Лотарио да ухажва Камилия- да играе ролята на влюбен в нея. Лотарио дълго се противи, но Анселмо най-после го убеждава да се съгласи. Като се сближава с красивата Камилия, Лотарио неусетно се влюбва в нея. Тя не устоява пред неговите признания и сълзи. Двамата почват да мамят доверчивия Анселмо, който се чувствува неизказано щастлив. Накрая истината се разкрива. Животът и на тримата е разстроен. Камилия отива в манастир, Анселмо умира от страданията, които сам си предизвиква, а Лотарио загива в сражение.[150]

 

 

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА,

в която, се разказва за жестоката и необикновена битка, която Дон Кихот води срещу меховете с червено вино, а се предава също и краят на повестта за безразсъдно любопитния

 

Оставаше още малко за прочит, за да се довърши повестта. когато от стаята, където почиваше Дон Кихот, изскочи крайно възбуден Санчо , и извика:

- Елате бързо, сеньори, и помогнете на моя господар, който е започнал най-жестоката и яростна битка, която са виждали моите очи! Бог ми е свидетел, че е нанесъл с меча си такъв удар на великана, враг на сеньора принцесата Микомикона, че му е отсякъл главата като ряпа.

- Какво говориш, приятелю мой? - рече свещеникът и прекъсна да чете повестта. - Да не си полудял, Санчо? Как е възможно това да стане, дявол да го вземе, щом великанът е на две хиляди левги оттук?

В това време се чу силен шум. Дон Кихот крещеше:

- Не мърдай, крадецо, разбойнико, подлецо! Сега ми падна в ръцете и няма да ти помогне ятаганът!

Чу се, че някой нанасяше силни удари с меч върху стената. Санчо каза:

- Няма защо да чакате и се ослушвате, влезте да ги разтървете или да помогнете на моя господар, макар че това сигурно не е нужно, защото няма съмнение, че великанът е вече мъртъв и се е явил пред Бога, за да даде сметка за нечестивия си живот. Видях как се лее кръвта му по пода и как се търкаля главата му, едра колкото голям мех за вино.

- Ей тук да умра на място - обади се ханджията, - ако този Дон Кихот или дон Сатана не е промушил с меч някой от меховете с червено вино, които висят на стената зад леглото му, а този нещастник вероятно е взел пролятото вино за кръв.

Той влезе в стаята, последваха го и другите. Намериха Дон Кихот в най-странно облекло. Беше по риза, но тя не беше дълга и не успяваше да покрие бедрата му, а отзад беше поне с шест пръста по-къса. Краката му бяха дълги и мършави, космати и не особено чисти. На главата си носеше червено и мазно кепе, което принадлежеше на ханджията. Беше увил около лявата си ръка одеялото от леглото (оставило такива лоши спомени у Санчо), а в дясната си ръка държеше голям меч, с който нанасяше удари на всички страни, като крещеше, сякаш наистина се сражаваше с някой великан. Но най-хубавото беше, че той вършеше всичко със затворени очи, защото спеше и сънуваше, че води бой с великана. Въображението му беше толкова силно обладано от мисълта за предстоящото му голямо приключение, че се видя насън пристигнал в кралството Микомикон и влязъл в бой със своя враг. И тъй, в сънно състояние, той бе нанесъл такива удари с меч на меховете, че цялата стая беше заляна с вино. Щом видя това, ханджията страшно се разгневи, нахвърли се на Дон Кихот и взе да му нанася такива удари с юмруци, че ако не бяха се намесили Карденио и свещеникът, той щеше завинаги да тури край на битката с великана. Въпреки това нещастният рицар не се събуди, докато бръснарят не донесе котел със студена кладенчова вода и го обля с нея. Едва тогава Дон Кихот отвори очи, без обаче да си даде веднага сметка за положението, в което се намираше. Като забеляза колко леки и къси са дрехите, които той носеше, Доротея не пожела да влезе и се отказа да проследи борбата между нейния закрилник и врага й.

Санчо сновеше из стаята и търсеше навсякъде по пода главата на великана. Като видя, че я няма, рече: -,

- Ясно ми е вече, че в тази къща все с магии трябва да се разправяме. По-рано на същото това място, където съм сега, ме пребиха от бой, и то не разбрах кой го стори, защото жива душа не съзрях наоколо си. Ето че сега потъна вдън земя тази глава, която видях със собствените си очи отсечена, а от тялото кръвта шуртеше като от чешма.

- За каква кръв и за каква чешма говориш ти, враг на Бога и на всички светци? - викна ханджията. - Не виждаш ли, мошенико, че кръвта и чешмата не са нищо друго освен ей тези там промушени мехове и червеното вино, което е заляло стаята? Дано адът залее душата на този, който ги е изтърбушил!

- Нищо не разбирам - рече Санчо, - зная само, че изпаднах в голяма беда, защото, ако не успея да намеря главата, графството ми ще се стопи, както солта се стопява във водата.[152]

Санчо, макар и буден, беше още по-зле от спящия си господар, толкова го бяха побъркали обещанията, които Дон Кихот му беше дал. Вбесен от невъзмутимостта на оръженосеца и от поразиите на неговия господар, ханджията реши, че няма да позволи както миналия път те да се измъкнат, без да се издължат, и че сега рицарските привилегии няма да им помогнат да не платят и за тогава, и за сега, включително и закърпването на продраните мехове. Свещеникът държеше за ръка Дон Кихот, който, убеден, че е отмъстил вече и че се намира пред принцеса Микомикона, падна на колене пред духовника и каза:

- От днес нататък, ваше величество височайша и прославена сеньора, можете да живеете спокойно, защото този изрод не е в състояние да ви стори нищо лошо. Аз, от своя страна, съм вече свободен от Задължението, което поех по отношение на вас, тъй като изпълних обещанието си с помощта на всевишния и с благоволението на онази, за която живея и дишам.

- Не ви ли казах! - провикна се Санчо, щом чу думите на господаря си. - Явно е, че не съм пиян. Вижте как моят сеньор е нагласил великана! Работата е опечена! Графството е вече в джеба ми!

Как можеше човек да не се смее на глупостите на двамата - господар и слуга! Прихнаха да се смеят всички с изключение на ханджията, който бе побеснял от яд. Най-сетне не без усилия бръснарят, Карденио и свещеникът успяха да турят Дон Кихот в леглото и той, крайно изтощен, заспа веднага. Оставиха го да спи и излязоха на пруста, за да утешат Санчо Панса, който не беше успял да намери главата на великана. Но още по-трудно им беше да успокоят ханджията, който беше съвсем отчаян от внезапната гибел на меховете си. Ханджийката пък крещеше и нареждаше:

- Каква беше тази орисия и този лош час, в който влезе в дома ми този странствуващ рицар, който толкова скъпо ми струва! По-добре да не го бяха виждали очите ми! Миналия път не плати нито стотинка за нощуване и вечеря, за легло за него и за оръженосеца му, не плати и зобта и сеното за крантата и за магарето, защото бил рицар, тръгнал да търси приключения. Дано преживеят той и подобните му най-злополучни приключения! Не бил длъжен да плаща, защото така било писано в митническия правилник на странствуващото[153] рицарство. После дойде ей онзи там сеньор, взе ми опашката и ми я върна съвсем повредена и проскубана, та сега мъжът ми не може да си служи вече с нея, А ето на, че на всичко отгоре и меховете ми пробиха, и виното ми изтече. Дано видя да изтече кръвта им! Кълна се в костите на баща си и в паметта на майка си да не нося името, на което съм кръстена, и да не съм дъщеря на родителите си, ако не ги накарам да ми платят всичко до последна пара!

Такива думи и много други нареждаше в гнева си ханджийката, на която пригласяше вярната й слугиня Мариторнес. Дъщеря й мълчеше и само от време на време се усмихваше. Свещеникът успя да ги успокои, като обеща да ги обезщети за понесените загуби: за меховете, за виното и особено за повредената опашка, за която толкова настояваха. Доротея утеши Санчо Панса и му обеща да му даде най-доброто графство, щом като се потвърди, че господарят му наистина е обезглавил великана и тя зацарува отново спокойно и мирно в кралството си. Това обещание успокои Санчо и той увери принцесата, че е видял главата на великана, с брада, която му стигала до пояса, и че ако тя сега не е налице,-то е, защото всичко, което става в тази къща, е дело на магьосници. Той сам бил изпитал тяхното лукавство през време на едно по-раншно нощуване тук. Доротея каза, че му вярва напълно и че няма защо повече да се тревожи, тъй като всичко ще се уреди според желанията му. Когато всички се успокоиха, свещеникът предложи да продължат четенето на повестта, защото видял, че оставало още малко...

 

 

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА,

в която се разказва за други странни произшествия в хана

 

В това време ханджията, който стоеше на вратата на хана, каза:

- Задава се приятна компания. Ако тези хора останат да нощуват тук, ще прекараме весело.

- Какви са те? - запита Карденио.

- Четирима мъже - отговори ханджията. - Те яздят на коне, седлата им са с къси стремена, въоръжени са с копие и малки щитове, всички с черни маски 2. С тях пътуват една дама, облечена в бяло, седнала на удобно женско седло, и тя със закрито лице, и двама прислужници пешаци.

- Близо ли са? - запита духовникът.

Толкова близо, че вече пристигат - отвърна ханджията.

Като чу това, Доротея закри лицето си, а Карденио се скри в стаята на Дон Кихот3. Едва свариха да сторят това, и в двора на хана влязоха тези всички хора, които ханджията беше току-що описал- Четиримата мъже с привлекателна външност и изискано държане скочиха от конете си, помогнаха и на дамата да слезе, а един от тях я дигна на ръце и я настани на един стол до вратата на стаята, в която Карденио се беше скрил. Не свалиха маските си и не продумаха дума нито те, нито тя. Като седна на стола обаче, дамата въздъхна дълбоко и отпусна ръце. сякаш беше болна или съвсем отмаляла. Прислужниците отведоха конете в конюшнята.

Като видя това, духовникът поиска да узнае какви са тези така особено облечени и толкова мълчаливи хора, отиде при прислужниците и запита един от тях кои са господарите му. Слугата отговори:

- Повярвайте ми, сеньор, аз сам не зная кои са те. Знам само, че ако се съди по външния им вид, трябва да са много лични хора, особено този, който помогна на дамата да слезе. Казвам това, защото всички други се отнасят с голяма почит към него и защото единствено неговата дума се слуша.

- А коя е дамата?

- И това не зная - отговори прислужникът. - През целия път не можах да видя лицето й. Чух я обаче често да въздиша и да стене, и то така, сякаш се прощаваше с живота си. Не трябва да се чудите никак, че нищо не знаем, тъй като другарят ми и аз едва от два дена ги придружаваме. Срещнаха ни на пътя и ни помолиха и склониха да ги съпроводим до Андалусия, като обещаха да ни възнаградят богато.

- А не чухте ли да се споменава някакво име? -.- запита пак духовникът.

- Не, нищо не чухме - отговори слугата. - Всички пътници са странно мълчаливи, чуват се само въздишките и риданията на бедната сеньора, които ни трогват до дън душа. Убедени сме, че я водят насила, и ако се съди по облеклото[155] й, тя е монахиня или е на път да се покалугери, което е по-вероятно. Сигурно е обаче, че отива в манастира против волята си. защото по всичко изглежда, че тъгата й е голяма.

- Възможно е да е така - рече свещеникът. Той ги остави и потърси Доротея, която, изпълнена от състрадание към въздишащата маскирана дама, се приближи до нея и я заговори:

- Какво е вашето страдание, сеньора моя? Ако то е от тези, в чието лечение жените имат опит и умение, можете да разчитате на добрата ми воля да ви услужа.

На тези думи опечалената дама не отговори. Тя продължи да мълчи дори когато Доротея й предложи по-настойчиво услугите си. Междувременно до тях се доближи маскираният дворянин (за когото прислужникът беше казал, че всички му се подчиняват) и каза на Доротея:

- Не си давайте труд, сеньора, да предлагате услугите си на тази жена, защото тя е свикнала да отвръща с неблагодарност на всичко, което се прави за нея. Не се мъчете да я карате да проговори, защото, щом отвори уста, и ще ви излъже.

- Никога не съм лъгала - обади се тази, която дотогава беше мълчала. - Не защото съм лъгала, а защото съм казвала само истината, изпаднах в толкова голяма беда. Искам вие самият да сте свидетел на всичко, което казвам, защото моята пълна откровеност ви кара да сте неискрен и лъжлив.

Карденио чу тези думи съвсем ясно и отчетливо, защото само вратата на стаята, в която спеше Дон Кихот, го делеше от другите. Щом ги чу, той извика:

- За Бога! Какво чувам! Чий е гласът, който стигна до ушите ми?

Учудена, сеньората потърси да види кой бе произнесъл тези думи и като не видя никого, стана и се отправи към съседната стая. Но дворянинът я спря и не й позволи да пристъпи. От голямото й смущение и безпокойство маската падна и откри една несравнима красота, едно прекрасно, макар и изплашено и бледо лице. Очите й шареха тревожно на всички страни, сякаш бе обезумяла. Всички тези прояви накараха Доротея и всички, които я наблюдаваха, да изпитат чувство на силно съжаление. Дворянинът я беше хванал здраво за раменете и при усилията си да я задържи на мястото й не успя да намести маската си, която се смъкна от лицето му и падна. Доротея, която беше притиснала дамата в прегръдките си, вдигна очи и видя, че човекът, който също я Държеше, е нейният съпруг Фернандо. Щом го позна, от гърдите й се изтръгна продължителен и сърцераздирателен стон и тя загуби свяст и политна да падне. Тя щеше да се строполи на земята, ако не беше там наблизо бръснарят, който я пое в обятията си. Спусна се също и свещеникът, махна булото й и започна да пръска с вода лицето й. Дон Фернандо позна разбулената - мъжът беше действително Фернандо - и остана като ударен от гръм. Все пак той не изпусна Лусинда, която се мъчеше да се изтръгне от ръцете му. Тя беше разбрала, че гласът от съседната стая беше на Карденио, а и той беше познал гласа й. Карденио чу и стенанието на Доротея, преди тя да припадне, и помисли, че става нещо лошо с Лусинда, излезе силно изплашен от стаята и първият човек, когото видя, беше дон Фернандо, който държеше Лусинда в прегръдките си. Дон Фернандо позна веднага Карденио и така тримата - Лусинда, Карденио и Доротея - се заковаха онемели на местата си, сякаш не разбираха какво става с тях. Всички мълчаха, втренчили погледи един в друг - Доротея в дон Фернандо, дон Фернандо в Карденио, Карденио в Лусинда и Лусинда в Карденио. Първа наруши мълчанието Лусинда, която се обърна със следните слова към Фернандо:

- Пуснете ме, сеньор дон Фернандо, ако не от почит към другите, то поне от уважение към собственото ви достойнство. Не пречете на бръшляна да обвие стената. Нито досадните ви настоявания, нито заплахите, обещанията и подаръците ви успяха да ме откъснат от моята опора. Вижте как самото небе по свои незнайни и необясними пътища ме събра отново с истинския ми съпруг. Добре ви е известно от хилядократен скъп за вас опит, че само смъртта може да заличи образа му в паметта ми. А сега, след като нещата са стигнали дотук - ако не можете друго да направите, - то нека увлечението ви се превърне в жестокост, нека любовта ви стане омраза и нека с тази жестокост и омраза бъда убита от вашата ръка, защото, ако издъхна в присъствие на добрия си съпруг, ще сметна живота си за щастливо увенчан. Дано смъртта ми му докаже, че съм му била вярна до последния си дъх.

Доротея беше дошла междувременно на себе си и слушаше думите на Лусинда, от които разбра коя е тя. А като видя, че дон Фернандо нито я пуща от прегръдките си, нито й[157] отговаря, направи сетни усилия, стана, падна на колене пред нозете му и като проливаше горестни сълзи, каза:

- Ако не бяха, господарю мой, лъчите на това слънце, почерпено сега в твоите обятия, които те заслепяват и ти пречат да виждаш, ти щеше да си забелязал вече, че тази, която е коленичила пред тебе, е злощастната Доротея, на чието нещастие само ти можеш да сложиш край. Аз съм онази скромна селянка, която ти, от добрина или от прищевност, поиска да издигнеш до положението да се нарича твоя. Аз съм онази, която, затворена в пределите на честността, живя щастлив живот до деня, в който, поддала се на твоите ухажвания и на привидно искрените ти любовни чувства, отвори вратите на своята непорочност и ти предаде ключовете на свободата си. На този мой дар ти не отговори с благодарност и това се потвърждава както от мястото, където не по моя вина ме намираш, така и от обстоятелствата, всред които те откривам. При все това не бих искала да си помислиш, че тук са ме довели стъпките на моето безчестие, тъй като съм водена единствено от мъката и страданието, че съм забравена от тебе. Ти пожела аз да стана твоя, и то по такъв начин, че дори да не ме желаеш повече, не ще ти бъде възможно да престанеш да бъдеш мой. Помисли си, господарю мой, дали моята несравнена преданост не би могла да замести благородството, и красотата на жената, за която ти ме изостави. Ти не можеш да принадлежиш на красивата Лусинда, защото си мой, нито пък тя може да е твоя, защото принадлежи на Карденио. Щом е тъй, не е ли по-лесно за тебе да обикнеш съществото, което те обожава, отколкото да заставиш да те обича жената, която те ненавижда? Ти изкористи неопитността ми, ти обсади с молбите си моето целомъдрие, потеклото ми не ти беше неизвестно, ти знаеш при какви условия ти се отдадох, нямаш причина, нито предлог да смяташ, че съм те измамила с каквото и да било. Щом е тъй - а всичко това е самата истина, - ако си толкова добър християнин, колкото си знатен благородник, защо тъй дълго се бавиш да ме удостоиш най-сетне с щастието, с което ме дари в самото начало? Ако не ме обичаш вече като твоя истинска незаконна съпруга - каквато в действителност съм, - обичай ме поне и ме допусни при себе си като твоя робиня. Като бъда под твоя власт, ще се почувствувам предоволна и щастлива. Не позволявай, като ме отхвърлиш и изоставиш на произвола на съдбата, хората да се събират по улиците и да ме одумват! Недей осъжда на горчиви старини моите родители,. които са заслужили по-друга участ, след като служиха вярно като добри васали на твоя род. И ако се страхуваш, че ще поквариш кръвта си, като я смесиш с моята, знай, че не съществуват или са много малко знатните родове в света, които не са минали по този път, и че кръвта на жените Няма решаващо значение за потомствата на благородните семейства. Още повече че истинското благородство се крие в човешките добродетели. А ако ти отказваш да ми дадеш това, което ми дължиш, то ти не си благороден и аз безспорно те превъзхождам по благородство. Ще ти напомня, сеньор, най-сетне, че и да искаш, и да не искаш, аз съм твоя съпруга:

свидетели за това са собствените ти думи, които не може и не бива да са лъжливи, ако цениш в себе си това, което презираш у мене4. Свидетелствува за това и подписът, който сложи, и тържественото обещание, което даде пред всевишния, когото ти сам призова за свидетел на това, което ми обеща 5. Но дори и да не съществуваха всички тези доказателства, съвестта ти дори в дни на веселия не ще престане да ти напомня за мен. Тя ще се застъпва за тези истини, които ти казах, и ще смущава твоите радости и наслади.

Натъжената Доротея изрече тези, а и други подобни слова с толкова скръб и сълзи, че не само всички присъствуващи, но дори и хората от свитата на дон Фернандо се наскърбиха и просълзиха. Дон Фернандо я изслуша докрай, без да я прекъсне, а тя, като спря да говори, започна да въздиша и да ридае така, че само човек с каменно сърце можеше да не се разнежи. Лусинда я гледаше не само с голямо състрадание, но и изпълнена с възхищение от красотата и ума й. Макар и да искаше да се приближи до нея и да й каже някои думи за утеха, не можа да го стори, защото дон Фернандо я държеше все още в обятията си. Най-сетне той, силно развълнуван и смутен, след като дълго и внимателно беше гледал Доротея, пусна Лусинда и рече:

- Ти победи, красива Доротея, победи! Защото не е възможно човек да устои и отрече толкова много истини, събрани на едно място.

Освободена от прегръдката на дон Фернандо, Лусинда, която се чувствуваше зле, политна да падне, но Карденио, който стоеше зад гърба на Фернандо, за да не бъде видян от[159] него6, забрави страха си и излагайки се на опасност, се спусна мигновено да подкрепи Лусинда, прегърна я и й каза:

- Ако волята на всевишния е да получиш най-после заслужен отдих, вярна, непоколебима и красива моя сеньора, никъде не ще намериш по-сигурна отмора, отколкото в тези обятия, които сега те приемат и бяха те приели и преди, когато съдбата ми позволяваше да те наричам моя.

При тези думи Лусинда втренчи очи в Карденио. Първо тя го бе познала по гласа, а сега, като се увери, че това е той в действителност, почти не на себе си, без да държи сметка за всякакво приличие и че не са сами, се хвърли върху му, обгърна врата му, допря лицето си до неговото и каза:

- Вие и никой друг, сеньор, сте истинският господар на тази ваша пленница, каквито и пречки да постави пред нас враждебната съдба, на каквито и опасности да бъде изложен този живот, който само във вашия намира опора.

Странно зрелище беше това за дон Фернандо и за всички други присъствуващи, които се удивляваха на такова невидяно досега събитие. На Доротея й се стори, че дон Фернандо беше силно побледнял и сякаш се готвеше да отмъсти на Карденио, защото посегна към дръжката на сабята си. Мисълта й в миг се превърна в действие. С необикновена ловкост тя обгърна с ръце коленете му, започна да ги целува и ги притиска така здраво, че не му позволи да се помръдне от мястото си. Като не преставаше да плаче, тя каза:

- Какво мислиш да правиш, единствено мое спасение, в това тъй неочаквано изпитание? Пред нозете ти стои коленичила твоята съпруга, а тази, която искаш да ти стане жена, е в обятията на своя съпруг. Размисли добре дали ще е прилично, или дали изобщо ще ти е възможно да разтрогнеш това, което всевишният е създал, и дали не е по-благоразумно да повдигнеш от земята и приравниш към себе си съществото, което въпреки всички превратности на съдбата остана вярно и непреклонно и сега, с очи, втренчени в твоите, облива със сълзи на любов лицето и гърдите на своя истински съпруг. Моля те в името на Бога и те умолявам като човек с достойнство, не оставяй това съвсем понятно разочарование да засили гнева ти. Напротив, нека то да го намали до степен, че да позволиш спокойно и трезво тези двама влюбени да се наслаждават без пречка от твоя страна на щастието, което небето им е отредило. Само така ще покажеш великодушието[160] на знатното и благородно твое сърце и светът ще се убеди, че в тебе разумът е по-силен, отколкото страстта. Докато Доротея говореше, Карденио, макар и да държеше Лусинда в прегръдките си, зорко следеше с поглед дон Фернандо, решен, щом забележи, че прави някакво движение, насочено срещу него, да се брани и да се нахвърли с всички сили срещу всеки, който би се опитал да го нападне, пък дори и да изложи с това на опасност живота си. Но в това време се доближиха приятелите на дон Фернандо, а и свещеникът и бръснарят, които бяха свидетели на всичко случило се там. Не липсваше и добрият Санчо Панса. Заобиколиха дон Фернандо и го помолиха да се смили над разплаканата Доротея, Защото, ако казаното от нея е истина - а те бяха убедени, че е така, - той не трябва да допусне да бъдат излъгани Основателните й надежди. Още повече че в тази съвсем неочаквана среща, на най-неподозирано от тях място не може да не се види пръстът на провидението. Свещеникът му напомни, че само смъртта може да раздели Лусинда от Карденио и че дори и да ги раздели острието на меч, те биха сметнали смъртта си за най-голямо щастие. В тежки случаи като днешния, добави той, върховният разум налага човек да превъзмогне и победи сам себе си и изисква да се покаже великодушен, като позволи да се насладят двамата на благото, което небето им беше вече изпратило. Нека дон Фернандо се вгледа в красотата на Доротея и ще види, че съвсем малко жени - дори никоя - не може да се сравни с нея, а камо ли 1да я превъзхожда, а като се прибави към красотата й и нейната скромност, както и безпределната й любов към него, не му остава нищо друго, освен да постъпи като благородник и християнин и да бъде верен на дадената дума. Само така поведението му ще бъде угодно на Бога и ще заслужи одобрението на мъдрите хора, които добре знаят и правилно преценяват, че преимуществото на красотата, макар тя да е свързана със скромен произход, когато се придружава от честността, може да се издигне и приравни към най-високото положение дори и без следа от унижение за този, който я издига и приравнява към себе си. Никой не може да обвини човека, който се подчинява на всевластните закони на любовта, стига тя да не е греховна.

; Останалите присъствуващи прибавиха към тези доводи толкова много и тъй убедителни съображения, че те сломиха твърдостта на дон Фернандо (защото все пак сърцето му се подхранваше с благородна кръв). Истината, която той не можеше да отрече, каквито и усилия да положеше, го победи. В знак че е склонил и отстъпил пред разумните слова, той се наведе, прегърна Доротея и каза:

- Станете, моя сеньора, съвсем не подобава същество, което живее в душата ми, да коленичи пред мене. Ако до днес не съм дал доказателства, че тези ми думи са искрени, то това е било повеля на самото провидение, което е искало аз да разбера колко е силна вашата любов и да ви оценя по достойнство. Моля ви да не ме корите за лошото ми и пренебрежително отношение към вас, защото същата сила, която ме накара да ви приема за моя, ме подбуди да се постарая да не бъда ваш. И за да се уверите в това, обърнете се, погледнете очите на щастливата вече Лусинда. В тях ще откриете опрощаването на всичките ми прегрешения. Тя вече намери и постигна това, което желаеше, аз пък намерих във вас всичко, което ми трябва, за да бъда щастлив. Нека тя живее спокойна и честита дълги и щастливи години с нейния Карденио, а аз ще се моля Бог да ги даде и на мене, за да ги изживея и аз с моята Доротея.

След като изрече тези думи, прегърна я наново и допря лицето си до нейното с такава нежност, че с голяма мъка сдържа сълзите, които щяха да дадат сетно доказателство за любовта и разкаянието му. Не се овладяха обаче Лусинда и Карденио, както и другите там присъствуващи. Те всички - едните поради собственото си блаженство, а другите поради чуждото щастие - почнаха да плачат, та човек можеше да си помисли, че ги е сполетяло някакво голямо нещастие. Плачеше и самият Санчо Панса, макар и по-късно да призна, че е плакал само защото Доротея не беше, както дотогава той смяташе, кралица Микомикона, от която очакваше големи дарове. Ахканията и охканията продължиха още доста време и щом настъпи успокоение, Карденио и Лусинда паднаха на колене пред дон Фернандо и му благодариха за благоволението с такива вежливи слова, че той не знаеше какво да им отговори. Помогна им да се изправят и ги прегърна с израз на много обич и на рядка учтивост.

Дон Фернандо помоли след това Доротея да му разкаже как е стигнала до това толкова отдалечено от родното й село място. Тя му разправи с кратки и смислени слова всичко, което беше вече разказала на Карденио. Дон Фернандо и неговите придружители изслушаха с видимо задоволство разказа, като им се искаше той да продължи много по-дълго, понеже Доротея описваше крайно увлекателно нещастните си приключения.

После дойде ред на дон Фернандо и той разказа всичко, което му се беше случило в града, след като намерил в деколтето на Лусинда писмото, в което тя заявяваше, че е съпруга на Карденио и че не може да стане негова жена. Призна, че му се искало да я убие и че щял да изпълни намерението си, ако не му попречили нейните родители. След това напуснал дома разстроен и разярен и решил да си отмъсти при пръв удобен случай. Узнал впоследствие, че Лусинда напуснала къщата на родителите си и че никой не знаел къде е избягала. След няколко месеца разбрал, че се криела в манастир, където искала да прекара целия си живот, тъй като не можела да го посвети на Карденио- Като научил това, избрал тримата свои приятели, които сега го придружаваха, стигнали до местността, където тя се криела, и се спотаили там, за да не ги открият, та да засилят манастирската стража. Един ден, когато големите врати на манастира били отворени, оставил двама от приятелите си на стража пред портите, а той с третия се промъкнал в манастира и потърсил Лусинда, която в това време говорела с една монахиня. Хванали я, без да й дадат възможност да прояви съпротива, и я пренесли на едно място, където се снабдили с всичко нужно, за да организират отвличането й. Всичко това станало лесно и безнаказано, тъй като манастирът бил уединен в полето, далече от всякакво селище. Когато Лусинда се видяла наново в неговите ръце, загубила съзнание. След като обаче дошла на себе си, не престанала да въздиша и плаче, без дума да продума. И така - сред сълзи и мълчание, те стигнали до този хан, който се бил превърнал сега за него в небесно царство, където намират край и завършек всички земни беди.[163]

 

 

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА,

в която продължава историята за прочутата принцеса Микомикона и се описват други занимателни приключения

 

Санчо слушаше всичко това със съкрушена душа, защото виждаше как отлитаха като дим надеждите му да получи някое графство, тъй като прекрасната принцеса Микомикона се беше внезапно превърнала в Доротея, великанът - в дон Фернандо, а в това време господарят му продължаваше да спи, съвсем равнодушен към всичко, което ставаше около него. Доротея още не беше сигурна дали щастието й не е сън. Карденио преживяваше същото, а и Лусинда не беше с по-друго настроение. Дон Фернандо отправяше благодарност към Бога за това, че небето го бе съжалило и извело от заплетения лабиринт, в който малко остана да загуби доброто си име и душата си. А и всички, които бяха в хана, се чувствуваха доволни и весели, че така щастливо се бяха разрешили тези тъй заплетени и безнадеждни отношения. Свещеникът като разумен човек гледаше да доуреди всичко и поздравяваше всекиго за щастливата развръзка. Най-много ликуваше и най-доволна беше ханджийката поради обещанията на Карденио и свещеника, че ще й Платят всички вреди и загуби, причинени от Дон Кихот. Само Санчо, както вече казахме, беше опечален, нещастен и тъжен. Той влезе с наскърбено лице при господаря си, който се беше вече наспал, и му каза:

- Сега вече, ваша милост сеньор Печални образ, можете да спите колкото си щете, защото от плещите ви падна задължението да убивате какъвто и да е великан, за да върнете на принцесата кралството, тъй като всичко е вече свършено и приключено.

- Разбира се, че е свършено - отговори Дон Кихот. - Ненапразно водих с великана такова жестоко и страшно сражение, каквото сигурно не ще ми се случи да водя повече до края на живота си. С един обратен удар - прас! - и аз му отсякох главата, която се търкулна на земята, а кръвта заля като река стаята, сякаш не беше кръв, а вода.

- Кажете по-добре - сякаш беше червено вино - забеляза Санчо. - Защото искам да разберете, ваша милост, ако още не сте го разбрали, че убитият великан е пробит мях,[164] кръвта му - шест ароби червено вино, които съдържаше търбухът му, а главата на великана е... кучката,-която ме е родила, дявол ни взел всичките!

- Какво си се разбъбрил, полудя ли? - каза Дон Кихот. - С ума си ли си?

- Станете, ваша милост - рече Санчо, - и ще видите каква я надробихте и какво ще трябва да платим! Ще видите кралицата, превърната в обикновена жена на име Доротея, много други неща, които немалко ще ви учудят, ако ги проумеете, разбира се.

- Нищо не може да ме учуди - възрази Дон Кихот,- защото, ако си спомняш, още миналия път, когато бяхме тук, ти казах, че всичко, което става в този дом, е дело на магьосници и няма да е никак чудно и сега да е така.

- Всичко бих повярвал - рече Санчо, - ако не бяха Мятаниците с одеялото, в които нямаше никаква магия, защото само аз си знам колко бяха те истински и действителни. Този същият ханджия, който и сега е тук, държеше единия край на одеялото и ме подхвърляше нагоре най-старателно и с много подигравки и смях. А щом разпознавам хората, колкото и да съм прост и грешен, аз съм в състояние да разбера, че тук няма никакви магии, а само много тупаници и много лош късмет.

- С божия воля всичко ще се уреди - рече Дон Кихот. - Подай ми сега дрехите, за да се облека и да изляза да видя какви са тези събития и преобразования, за които ми говориш.

Санчо му подаде дрехите и докато Дон Кихот се обличаше, свещеникът разказа на дон Фернандо и другите за лудостта на Дон Кихот и за хитростите, до които трябваше да Прибягнат, за да го измъкнат от Пеня Побре, където си беше въобразил, че е, за да изкупи презрението на своята сеньора. Разказа им също почти всички негови приключения, тъй както Санчо ги беше предал, и всички немалко се учудиха и се смяха, защото стигнаха до заключението, до каквото бяха дошли и всички останали хора досега, че се касае за най-странния род лудост, каквато можеше да се побере в побъркана човешка глава. Но свещеникът добави, че се налагало сега, поради това, че щастливата развръзка пречи на сеньора Доротея да продължи играта си, да се изобрети и изнамери друг ход, за да се накара Дон Кихот да се завърне у дома си.[165]

Карденио сам предложи да доведе докрай започнатото и каза, че Лусинда ще замества отсега нататък Доротея.

- Не - рече дон Фернандо, - това няма да стане така. Аз настоявам Доротея да продължи да играе своята роля. Ако селото на този славен рицар не е много далече оттук, аз ще бъда доволен, ако се положат грижи той да се излекува.

- Селото му е на два дена път оттук - обясни свещеникът.

- Дори и да е по-далече, с удоволствие ще извървим този път, щом трябва да се извърши такова добро дело.

В този миг се появи Дон Кихот с всичките си доспехи, с шлема на Мамбрино на главата си - макар и доста очукан, - с малкия щит и с дървеното копие. Дон Фернандо и всички други останаха изненадани от странния вид на рицаря и се взряха учудено в дългото му половин миля, изпито и бледо лице, в претежкото му въоръжение, което не съответствуваше на сдържаното му поведение, и останаха безмълвни, в очакване той пръв да проговори. А той много тежко и важно устреми поглед в красивата Доротея и й каза:

- Осведомен съм от моя оръженосец, прекрасна сеньора, че вашето величие се е самоунищожило и че вашата същина се е разпаднала, тъй като от кралица и велика сеньора, каквато бяхте, сте се превърнали в обикновена дама. Ако това е станало по заповед на вашия баща - краля магьосник - от страх, че не ще бъда в състояние да ви окажа нужната и обещана помощ, ще ви кажа, че той не е разбрал и не разбира нищо от работата си и че е слабо посветен в рицарските истории. Защото, ако той ги беше чел и изучил така внимателно и подробно, както аз съм ги изучил, щеше да види, че други рицари, с по-малка слава от моята, са извършили подвизи, по-трудни от този да убиеш някакво си великанче, колкото и надменно да е то. Преди малко аз срещнах врага, но... по-добре е да мълча, за да не кажат някои, че лъжа. Обаче времето, което всичко разкрива, ще си каже думата, когато най-малко я очакваме.

- Срещнахте се с два мяха, а не с великан - обади се ханджията.

Но дон Фернандо му заповяда да мълчи и да не прекъсва в никой случай речта на Дон Кихот. Нашият рицар продължи словото си:

- Казвам в заключение, висока и обезнаследена сеньора,[166] че ако баща ви, по изтъкнатите вече от мене причини, е направил с вас тази метаморфоза, аз ви моля да не му вярвате, защото няма опасност на земята, през която да не си проправи път моят меч, с помощта на който, след като отсека главата на вашия враг, ще поставя на вашата глава в най-скоро време короната на кралството ви.

Дон Кихот не каза нито дума повече и зачака принцесата да му отговори. Доротея, като се съобразяваше с решението на дон Фернандо да продължат устроената игра, докато отведат Дон Кихот до селото му, каза с рядък чар и голямо достойнство:

- Заблудил ви е, храбри Рицарю на печалния образ, този, който ви е казал, че е станала пълна промяна и преобразяване с моята личност. Каквато бях вчера, такава съм и днес. Вярно е, че някои щастливи събития предизвикаха в мене известна промяна, като ми донесоха най-доброто, което можех да си пожелая, но това не значи, че аз не съм вече това, което бях по-рано, и че се отрекох от мисълта, с която живеех - да потърся подкрепата на юначните и непобедими ваши мишци. Тъй щото, сеньоре мой, нека вашата доброта възвърне честта на този, който ми е дал живота, и да го признае за човек разумен и мъдър, защото със своята наука е намерил толкова лесен и толкова правилен път за излекуването на всичките му болки. Аз вярвам, сеньор, че ако не бяхте вие, нямаше да постигна щастието, което сега имам. Че това е самата истина, могат да свидетелствуват повечето от присъствуващите тук господа. Остава сега още утре да тръгнем на път, защото днешният ден е вече към края си, а що се отнася до успеха на делото ни, в който твърдо вярвам, всичко предоставям на Бога и на вашето юначно сърце.

Това бяха думите на умната Доротея, а Дон Кихот, след като я изслуша, се обърна много сърдит към Санчо и му каза:

- Разбра ли сега, Санченце, че си най-голямото негодниче в Испания! Кажи ми, крадливи скитнико, не ми ли съобщи ти преди малко, че тази принцеса се е била превърнала в девойка на име Доротея и че главата, която отсякох-, била "кучката, която те е родила" и други още глупави приказки, които ме смутиха, както никога не съм бил смущаван в живота си? Кълна се в... - той вдигна очи към небето и стисна зъби - че ще те направя на пух и прах, та да послужиш[167] отсега нататък за пример и поука на всички лъжливи оръженосци на странствуващи рицари по света.

- Успокойте се, ваша милост сеньоре мой - отговори Санчо. - За промяната, която е станала със сеньора принцесата Микомикона, може да съм се излъгал, но за главата на великана или по-добре казано за пробитите мехове, а също и за кръвта, която е чисто червено вино, заклевам се в Бога, не се лъжа, защото ранените мехове си стоят на мястото, до възглавето на ваша милост, а червеното вино е превърнало стаята в езеро. Ако не вярвате, почакайте да ви бръкнат в кесията и ще видите. Искам да кажа, че ще се уверите, когато сеньор ханджията представи сметка за всички вреди. А за другото, че сеньора кралицата си остава, каквато е била, аз се радвам от сърце, защото при това положение няма как да не пипна своя пай.

- Аз пък ще прибавя, Санчо - намеси се Дон Кихот, - че си тъпак, прости ми за израза, и толкова!

- Хайде стига сега-рече дон Фернандо,-няма какво повече да се говори! Нека изпълним волята на сеньора принцесата, която нарежда да тръгнем утре, защото днес е вече късно! А тази нощ ние можем да прекараме в приятелски разговори до зазоряване, когато всички ще придружим Дон Кихот, защото искаме да бъдем свидетели на юначните, невиждани още подвизи, които ще извърши в изпълнение на великото дело, с което се е нагърбил.

- Всъщност мой дълг е да ви бъда в услуга и да ви придружа - отговори Дон Кихот. - Оценявам с гореща благодарност благоволението, което ми се оказва, и съм особено признателен за доброто мнение, което имате за мене. Ще се постарая да оправдая вашето доверие, пък макар и това да ми струва живота, а и повече дори, ако е възможно.

Много вежливи слова и немалко приятелски уверения се размениха между Дон Кихот и дон Фернандо...

В това време в хана пристига нов пътник, когото авторът нарича Пленника, с една малка мавърка - Сораида. На вечерята, когато всички са събрани около една маса, Дон Кихот произнася дълго слово за значението на учения и военния, на науката и военното изкуство.

По молба на дон Фернандо Пленника им разказва за своя живот. Избрал си поприще на войник, той участвува в много походи и сражения и добива чин капитан. Сражава се и в битката при Лепанто срещу турската флота, бие се храбро, но попада във вражески кораб, бива пленен и отвлечен отначало в Цариград, а сетне в Алжир, където е пленник на Асан ага и прави опити да се освободи.

- И тъй, аз се числях между пленниците, чакащи откуп. Щом се узна, че бях капитан, поставиха ме В редовете на благородниците и на хората, подлежащи на откуп, и всичките ми обяснения, че средствата ми са много ограничени и че съм безимотен, бяха оставени без последствие. Сложиха ми една верига повече, по-скоро като белег, че съм предвиден за откуп, отколкото като предпазна мярка, и така заживях в това баньо с много благородници и видни хора, предвидени и държани за откуп. Макар гладът и лишенията да ни мъчеха нерядко, а дори почти винаги, за нас беше по-мъчително да гледаме и чуваме на всяка крачка невижданите и нечуваните жестокости, на които моят господар подлагаше християните. Всеки ден той обесваше някого, побиваше на кол другиго, отрязваше ушите на трети. Всичко това се вършеше за най-малки провинения, а често и без какъвто и да е повод, та и турците разбираха, че го прави само за свое удоволствие, защото по нрав и същина беше убиец на целия човешки род. На по-добри обноски се радваше само един испански войник - някой си Сааведра, - който, опитвайки се да извоюва свободата си, извърши дела, които ще останат паметни за дълги години. Той никога не бе бит от господаря си или по негова заповед и не чу да му казват лоша дума. А ние се бояхме, че за най-малката си простъпка той можеше да бъде побит на кол, нещо, което и самият Сааведра неведнъж е очаквал. Ако ми позволяваше времето, бих разказал сега някои от подвизите му, които щяха да ви занимаят и учудят много повече, отколкото разказът за моя живот.

Пленникът разказва как хубавата мавърка християнка Сораида - дъщеря на богати родители - помага на него и на другарите му да заминат за родината си. Влюбена в него, желаеща да живее в християнска страна, тя се качва на кораба и заедно с тях пристига в Испания. Пленникът капитан пътува за родното си място и е щастлив, че Сораида ще бъде негова жена.[169]

 

 

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА,

в която се разказва за това, което още се случи в хана, и за други неща, които заслужават да бъдат отбелязани

 

След тези думи Пленника замлъкна, а дон Фернандо му каза:

- Наистина, сеньор капитан, начинът, по който вие ни разказахте вашите странни приключения, е на висотата на необикновените ви подвизи. Всичко, което ви се е случило, е и необикновено, и рядко, и пълно с неочаквани събития, които учудват и завладяват слушателя. А удоволствието, което ни доставихте, е толкова голямо, че да беше продължил разказът ви дори до зори, с радост бихме го изслушали още веднъж.

След това Карденио и всички други предложиха да му услужат кой както може с толкова топли и искрени думи, че капитанът се трогна дълбоко от тяхната голяма отзивчивост. А дон Фернандо му предложи, ако е съгласен, да ги заведе при брат си, маркиза, когото ще склони да стане кръстник на Сораида. Обеща му също съдействие и подкрепа, за да може да се завърне в родното си място с нужния авторитет и с достойнство, подобаващо на неговите заслуги. Пленника благодари най-вежливо, но не пожела да приеме нито едно от неговите щедри предложения.

В това време настъпи нощта, и когато съвсем се стъмни, в хана пристигна една кола, придружена от конници.

Новодошлите поискаха подслон, но ханджийката им каза, че в целия хан няма педя свободно място.

- Дори и това да е самата истина - рече един от конниците, които бяха вече влезли в двора, - не може да остане неподслонен сеньор оидорът 2, когото ние придружаваме.

Щом чу това име, ханджийката се смути и каза:

- Лошото е, сеньор, че няма никакви легла. Ако негова милост сеньор оидорът си носи легло - а предполагам, че го носи, - нека заповяда. Аз и моят мъж ще му отстъпим стаята си, за да му услужим.

- Много добре! Прието! - каза конникът. Междувременно от колата беше вече слязъл човек, чийто[170] чин и звание личаха по облеклото му. Дългата дреха с волани по ръкавите свидетелствуваше, че лицето беше наистина оидор, както бе казал прислужникът. Той водеше за ръка около шестнадесетгодишна девойка в пътническо облекло, толкова красива, стройна и жизнерадостна, че всички й се възхитиха. Ако не бяха вече видели Доротея, Лусинда и Сораида, сигурно трудно щяха да повярват, че друга такава красавица може да се намери на света.

Когато кралският съдия влезе с девойката в хана, Дон Кихот ги посрещна със следните думи:

- Ваша милост, можете без всякакъв страх да влезете в този замък и да се разположите в него. Макар той да е тесен и лишен от удобства, няма теснота и неудобство на този свят, които да не отстъпват пред военното изкуство и пред науката, още повече когато те се предвождат и вдъхновяват от красотата. Науката, която ваша милост представлявате, е съпроводена от тази красива девойка, пред която трябва да се разтворят широко и гостоприемно не само вратите на замъците, но трябва също да се отдръпват от пътя скалите, да се отделят една от друга и да се снишават планините, за да я посрещнат достойно. Влезте, ваша милост, в този рай, където ще намерите звезди и слънца, които ще красят небето, което водите със себе си. Тук ще намерите оръжието в целия му блясък и красотата в най-превъзходния й израз.

Слисан от речта на Дон Кихот, съдията почна да го разглежда внимателно и външността на рицаря го учуди не по-малко от неговите слова. Преди да намери подходящи думи за отговор, той бе изненадан още веднъж, когато видя пред себе си Лусинда, Доротея и Сораида, които, щом чуха от ханджийката новината за пристигането на нови гости и за красотата на девойката, излязоха да я видят и да я посрещнат. Но дон Фернандо, Карденио и свещеникът го приветствуваха по по-разбираем и светски начин, отколкото Дон Кихот. Сеньор оидорът се почувствува някак смутен от всичко, което виждаше и чуваше, а красавиците от хана посрещнаха с "добре дошла" хубавата девойка. С една дума, съдията се убеди, че останалите гости на странноприемницата бяха знатни и видни хора, но външният вид, лицето и държането на Дон Кихот съвсем го объркаха. Изслуша множество вежливи предложения, а и сам той отиде да разгледа помещенията, след което се спряха на първоначално взетото решение -[171] всички жени да се приберат в стаята, за която вече споменахме, а мъжете да останат отвън и да бдят над тяхната почивка. Сеньор оидорът изрази задоволството си, че девойката - която беше негова дъщеря - ще пренощува при тези дами, а и тя самата прие с радост поканата. В тесния креват на ханджията и в леглото, което съдията носеше със себе си, дамите се разположиха да нощуват по-удобно, отколкото очакваха.

Още щом видя оидора, сърцето на Пленника заби по-силно и в него се зароди едно съмнение, че това е родният му брат. Той запита един от прислужниците, които придружаваха съдията, как се казва и от кой край е. Прислужникът му отговори, че се казва лиценциат Хуан Перес де Виедма и че родът му е, доколкото знае, от едно планинско село в областта Леон. Това сведение потвърди първоначалното му съмнение, че съдията е този негов брат, който по съвета на баща им бе се посветил на науката. Развълнуван и зарадван, той повика настрана дон Фернандо, Карденио и свещеника, съобщи им новината и ги увери, че оидорът е негов брат. Прислужникът му беше казал също, че господарят му е назначен на служба в Америка, като съдия в Мексико. Узна освен това, че девойката е негова дъщеря, чиято майка се била поминала при нейното раждане, а също и че брат му наследил голямо богатство, като получил зестрата на покойната. Той поиска от тях съвет как да се открие и как да разбере предварително дали брат му, след като се открие, ще го приеме с отворени обятия, или като го види обеднял, ще се засрами от него.

- Позволете ми аз да уредя тази работа - каза свещеникът, - още повече че всичко ме кара, сеньор капитан, да мисля, че ще бъдете отлично посрещнат, тъй като духовната издигнатост и сговорчивият нрав, които благородната външност на вашия брат издава, не говорят в никой случай за високомерие и самозабрава или за това, че той няма правилно да разбере изпитанията на съдбата.

- Въпреки всичко - рече капитанът - аз бих желал да му се открия не изведнъж, а постепенно и със заобикалки.

- Бъдете спокоен - отговори свещеникът. - Аз така ще наредя нещата, че всички ще останем доволни.

В това време сложиха трапезата и всички седнаха около[172] масата3 с изключение на Пленника и на дамите, които вечеряха отделно в стаята си. Посред вечерята свещеникът каза:

- В Цариград, където прекарах няколко години в пленничество, имах, сеньор оидор, един другар, който носеше вашето име. Този мой другар беше един от най-храбрите войници и капитани от испанската пехота, но колкото беше храбър, толкова беше и злочест.

- Как точно се казваше този капитан, сеньоре? - попита съдията.

- Казваше се - отговори свещеникът - Руй Перес де Виедма и беше роден в едно село в планинската част на Леон. Той ми разказа за случилото се с баща му и братята му и ако тази история ми беше разказана от другиго, а не от човек, който обича истината като него, щях да я взема за приказка, каквито бабите разказват зиме край огнището. Той ми каза, че баща му разделил имота си между тримата си сина и че им дал някои съвети, по-мъдри от тези на Катон. Мога да ви уверя, че на този от тях, който избрал военното поприще, му вървяло тъй добре, че за късо време благодарение на юначността и усилията си, подкрепен единствено от големите си добродетели, стигнал до капитански чин, с изгледи и най-благоприятни перспективи да стане не след дълго командир на пехотен полк. Но щастието изведнъж му изменило, защото именно тогава, когато можело да се покаже най-щедро към него, той го загубил заедно със свободата си, и то в тъй честития ден на битката при Лепанто, в която мнозина бяха освободени от робство. Аз пък загубих свободата си в Ла Голета и след това по различни пътища се намерихме другари по съдба в Цариград. Оттам той се озова в Алжир, където узнах, че е преживял едно съвсем необикновено приключение.

Като продължи разказа си, свещеникът предаде накратко случката със Сораида. Всичко това бе изслушано с голямо внимание от оидора, който сега беше станал по оидор от всеки друг път4. Свещеникът разказа как пътуващите в гемията християни били ограбени от французите, поради което неговият другар и красивата мавърка изпаднали в голяма нужда и нищета, и прибави, че не узнал нищо повече за тяхната по-нататъшна участ, за това, дали са се добрали до Испания, или са били отвлечени от французите във Франция.

Капитанът, който се беше отделил малко настрана, изслуша[173] разказа на свещеника, следейки всяко движение на брата си. Когато свещеникът свърши, съдията въздъхна дълбоко и каза с насълзени очи:

- Ако знаехте, сеньор, колко дълбоко ме покъртиха вестите, които ми донесохте, лесно ще си обясните защо не мога, въпреки желанието и усилията си, да запазя спокойствието си и да сдържа сълзите, които пълнят очите ми. Този храбър капитан, когото споменахте, е най-големият ми брат. По-смел и с по-възвишени идеали и от другия ни брат, който е по-малък от мене, той избра почетното и достойно военно звание, което беше едно от трите препоръчани от баща ни поприща, както ви е казал и вашият другар. Аз избрах науката, поприще, в което с божия помощ и с прилежание стигнах до сегашния ми сан. Най-малкият ми брат е в Перу5 и е толкова забогатял, че с парите, които, прати оттам на баща ми и на мене, не само покри частта, която взе със себе си, но даде на баща ми възможност да задоволява вродената си страст към разточителност, а на мене помогна да следвам при по-добри и достойни условия и да се подготвя за сегашната си длъжност. Баща ми е още жив, но умира от желание да чуе нещо за най-големия си син и непрестанно моли Бога да не склопи очи, преди да го види здрав и читав. Чудно ми се вижда, като зная колко е благоразумен брат ми, как не се реши поне веднъж да пише на баща ми ако не тогава, когато се е намирал в неволя, поне в дните на сполука и щастие. Ако баща ми или някой от нас бе узнал, че е в плен, нямаше защо да чака чудото с тръстиковата пръчка, за да бъде откупен. Но това, от което сега се боя, е да не би французите да са го убили, вместо да го пуснат на свобода, за да прикрият грабежа си. Затова сега ще продължа пътуването си не вече с радост, както го започнах, а с дълбока скръб и печал. О, добри ми брате, кой би могъл да знае къде се намираш сега! Ако знаех, тръгнал бих да те търся и да те освободя от твоите страдания дори с цената да пострадам аз! Да можеше някой да занесе на стария ни баща вестта, че си жив, пък ако ще и да се намираш в най-мрачните зандани на Берберия, защото оттам биха те извадили неговите богатства, богатствата на брат ми и моите собствени! О, красива и щедра Сораида, кой ще може да ти се отплати за добрините, които си сторила на брат ми! С каква радост бихме присъствували на духовното ти прераждане и на твоята сватба![174]

- Така говореше съдията, дълбоко развълнуван от вестите. които беше получил за брата си, и всички присъствуващи, които го слушаха, съчувствуваха на болката му. А свещеникът, като видя до каква степен неговият план на действие отговаряше на намеренията му и на желанието на капитана, реши да тури край на общата скръб и затова стана от масата, влезе в помещението, където се намираше Сораида, взе я за ръка и я изведе навън, последван от Лусинда, Доротея и дъщерята на съдията. Капитанът чакаше да види какво ще направи свещеникът по-нататък, а той, минавайки край него, му подаде другата си ръка, поведе и двамата към мястото, където се намираше съдията заедно с другите благородници, и каза:

- Спрете сълзите си, сеньор оидор, съкровеното ви желание се увенчава по най-щастлив начин, защото пред вас са добрият ви брат и благородната ви снаха. Този човек, когото виждате тук, е капитан Виедма, а тази жена е хубавата мавърка, която му е направила толкова много добрини. Французите, за които ви споменах, са ги оставили в това жалко състояние, за да можете да проявите щедростта на вашето благородно сърце.

Капитанът се спусна да прегърне брата си, който сложи ръце на раменете му, за да го разгледа от известно разстояние. Когато го позна напълно, стисна го силно в обятията си и проля толкова щастливи сълзи, че всички наоколо се просълзиха заедно с него. Мисля, че едва ли някой би могъл да си въобрази, а камо ли да опише думите, които си казаха братята, и чувствата, на които дадоха свобода.

Всеки от тях разказа накратко по-важните случки от своя живот, като блесна в най-съвършена светлина вярното приятелство между двама братя. Съдията прегърна Сораида и постави целия си имот на нейно разположение. След това подкани дъщеря си и тя да я прегърне. Красивата християнка и прекрасната мавърка накараха всички да се просълзят. А Дон Кихот следеше всичко с голямо внимание, без дума да продума, размишляваше върху тези странни произшествия и приписваше всичко на химерите из рицарските романи. Решиха след това капитанът и Сораида да се завърнат заедно с брата му в Севиля, за да съобщят на бащата, че синът му е намерен и че вече е свободен, а също и за да го поканят да присъствува и той на кръщението и на сватбата на Сораида,[175] понеже на оидора не му беше възможно да се отклони от пътя си - той бе получил вест, че след месец една ескадра заминава за Нова Испания 6, и не можеше да пропусне този случай. Щастливият завършек на приключенията на Пленника изпълни всички със задоволство и радост и понеже две трети от нощта бяха вече минали, решиха да се приберат и си починат до сутринта. Дон Кихот предложи да поеме охраната на замъка, за да не би да ги нападне някой великан или някой злосторник, примамен от насъбраното там голямо съкровище от красота. Тези, които добре го познаваха, му благодариха и разправиха на оидора за странните особености на Дон Кихот. Съдията се забавлява не малко с този разказ. Само Санчо Панса беше отчаян, че толкова се бавят да си легнат, и се настани по-удобно от всички, като си стъкми легло от такъмите на магарето си. Това удобство, както ще видим по-нататък, му струва твърде скъпо. Дамите се прибраха в стаята си, другите се наредиха криво-ляво, а Дон Кихот излезе от хана, за да поеме, както беше обещал, охраната на замъка.

Обаче малко преди зазоряване до ушите на дамите достигна такъв сладък и звучен глас, че ги накара внимателно да се ослушат. Особено внимателно слушаше още будната Доротея, до която лежеше доня Клара де Виедма, така се казваше дъщерята на съдията. Никой не можеше да си представи кое може да е лицето, което тъй хубаво пееше без съпровод на какъвто и да било инструмент. Песента се носеше ту от вътрешния двор на хана, ту откъм конюшнята й докато дамите учудени слушаха, Карденио се приближи до вратата на стаята и каза:

- Който не спи, нека слуша! Ще чуете един мулетар, който пее вълшебно.

- Слушаме го, сеньор - отговори Доротея.

Клара казва на Доротея, че момъкът, който пее, е дон Луис, син на благородник. Дон Луис и Клара се обикват. Когато тя и баща й тръгват на път, момъкът ги последва, преоблечен като мулетар. Доня Клара се страхува за съдбата на тяхната любов, но Доротея я успокоява.

Дон Кихот стои на стража край хана и шепне възхвали на своята Дулсинея. Дъщерята на ханджията и слугинята му Мариторнес, за да се пошегуват, повикват рицаря при един отвор на плевника и завързват ръката[176] му. Убеден, че е омагьосан, той прекарва остатъка от нощта едва стъпил върху седлото на Росинант.

В хана пристигат четирима слуги, които познават преоблечения като мулетар дон Луис и му съобщават, че баща му ги е изпратил да го върнат при него, иначе ще умре от мъка. Около тях се събират. Карденио, дон Фернандо, Доротея, доня Клара, оидорът. Дон Луис признава пред бащата на Клара, че е напуснал бащиния си дом от любов към дъщеря му и ще е щастлив, ако тя стане негова съпруга. Оидорът смята, че този брак е подходящ, но трябва да се вземе съгласието и на бащата на момъка.

В двора на хана влиза бръснарят, от когото Дон Кихот отнема "шлема на Мамбрино", а Санчо - самара на магарето му. Щом вижда Санчо, бръснарят почва да вика:

- А, ето че ми падна в ръцете най-сетне, сеньор крадльо! Скоро да ми върнеш легена за бръснене и самара, които ми задигна!

Двамата се сбиват. Дон Кихот твърди, че са взели плячка седло на кон и шлема на Мамбрино от рицар, когото той победил. След това накарва Санчо да донесе "шлема".

 

 

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА,

в която окончателно и най-правдиво се изяснява спорът за шлема на Мамбрино и за самара и се разказват други още произшествия

 

- Как преценявате, ваши милости сеньори - запита бръснарят, - думите на тези благородни господа, които продължават най-настойчиво да твърдят, че това не е леген за бръснене, а шлем?

- Аз ще докажа - рече Дон Кихот - на всеки, който поддържа противното, че лъже, ако е рицар, ако ли пък е оръженосец, ще кажа, че хиляди пъти лъже.

Нашият бръснар, който присъствуваше на спора, познавайки нрава на Дон Кихот, намисли да налее масло в огъня и да продължи за обща забава шегата. Той се обърна към другия бръснар с думите;

- Сеньор бръснарю или какъвто щете да сте, знайте, че и аз съм от вашия занаят. Упражнявам го законно от двадесет години и отлично познавам без изключение всички помагала[177] и пособия на бръснарството. Бил съм освен това на млади години войник, зная добре какво е шлем - цялостен и частичен, - какво е забрало и много още неща, засягащи военното изкуство и бойното снаряжение на войника и затова поддържам, ако, разбира се, не се лъжа и докато не ми се докаже противното, че тази вещ, която е тук пред нас, в ръцете на този добър сеньор, не само че не е бръснарски леген, а се различава толкова от него, колкото се различава белият от черния цвят и истината от лъжата. Шлем е, повтарям, макар и да няма всичките си принадлежности.

- Разбира се, че не е цял - обади се Дон Кихот, - липсва му долната половина, а именно подбрадникът.

- Това е самата истина - прибави свещеникът, който беше вече схванал намеренията на приятеля си, бръснаря.

Същото потвърдиха и Карденио, дон Фернандо и прислужниците му. Дори и съдията щеше да вземе по-живо участие в шегата, ако не беше толкова загрижен за съдбата на дон Луис. Но сериозността на случая, който го занимаваше, го държеше в такова напрежение, че не можеше никак или почти никак да участвува в това забавление.

- За Бога! - извика тогава подиграният бръснар. - Как е възможно почтени хора като вас да твърдят, че това не е леген, а шлем! Това твърдение може да смае и професорското тяло на цял един университет, от каквито и светила да се състои то. Няма какво повече да се говори - щом този леген е шлем, то и този магарешки самар ще да е конска сбруя, както твърди този сеньор.

- На мене, ми изглежда като самар - намеси се Дон Кихот, - но аз вече казах, че това не ме засяга..

- Дали е самар, или сбруя - обади се свещеникът, - най-добре ще може да се произнесе Дон Кихот, защото по рицарските въпроси всички присъствуващи сеньори и аз го признаваме за по-вещ.

- Заклевам се, сеньори мои - каза Дон Кихот, - че в този замък - по време на двете ми пренощувания - станаха такива странни работи, че не смея вече да взема твърдо становище по нито една от вещите, които се намират в него, защото аз съм убеден, че всичко, което се случва тук, става по силата на някаква магия. Първия път един мавър магьосник, който се навърташе тук, ми създаде големи неприятности, а и Санчо пострада доста от неговите приятели. Снощи[178] пък цели два часа висях с вързана ръка, без да разбера защо и как изпаднах в това нещастно положение. Поради всичко това страх ме е сега да не направя някоя произволна преценка, като се намеся и дам мнението си по такъв неясен въпрос. Казах си вече думата що се отнася до този шлем, който някои наричат леген, а не шлем. Но на въпроса дали това е самар, или конска сбруя, не смея да произнеса окончателна присъда. Предоставям на ваши милости вие сами да се произнесете. Може би поради това, че вие не сте посветени рицари като мене, не ви хващат и магиите на този дом и умовете ви са по-свободни, така че ще можете да прецените нещата в този замък такива, каквито са си, а не каквито на мене ми изглеждат.

- Не ще съмнение - подхвана дон Фернандо, - че Дон Кихот е прав, когато казва, че нам се пада да разрешим този въпрос и за да действуваме с повече основание, аз ще събера тайно гласовете на тези сеньори и ще ви доложа най-подробно и добросъвестно за резултата, който ще се получи.

За тези, които добре познаваха нрава на Дон Кихот, всичко това беше крайно забавно, но за онези, които не го знаеха, целият този спор представляваше най-несъстоятелна безсмислица. Особено недоумяваха четиримата прислужници на дон Луис, а и той самият, както и други трима пътници, които бяха току-що пристигнали в хана и изглеждаха да са членове на Санта Ермандад (каквито в действителност бяха). Но най-отчаян от всички беше бръснарят, чийто леген се беше превърнал пред погледа му в шлем на Мамбрино и чиито хамути и самар бяха на път да се видоизменят и станат богата конска сбруя. И едните, и другите обаче следяха развеселени как дон Фернандо сновеше между присъствуващите, за да събере гласовете им, шепнеше им нещо на ухото, за да чуе тайно мнението им за това, дали оспорваното съкровище е хамути, или конска сбруя. След като събра гласовете на тези, които познаваха Дон Кихот, каза с висок глас:

- Уморих се, добри човече, да задавам все един и същи въпрос, защото няма човек, когото да съм запитал и да не ми е отговорил, че е глупост да се нарича магарешки самар това, което е конска сбруя, и то на породист кон. Така че не ви остава нищо друго, освен да се примирите, защото, колкото и да е неприятно за вас и за вашето магаре, това е сбруя,[179] а не самар и следователно всички ваши доводи и доказателства остават без последствие.

- Нека се лиша от своето място в царството небесно - каза нещастният бръснар, - ако греша аз, а не се лъжете всички вие вкупом! Нека душата ми не види лицето на всевишния, ако това, което виждам сега пред себе си, е конска сбруя, а не магарешки самар. Ясно ми е сега, че няма закони2... и пр... Но излишно е да говоря повече. Не съм пиян, може нещо да съм грешил, но истината е, че не съм сложил нищо в устата си.

Глупостите на бръснаря предизвикаха не по-малко смях от смахнатите слова на Дон Кихот, който каза:

- Не остана нищо друго, освен всеки да си прибере своето. Когато Господ дава, свети Петър само благославя. Един от четиримата3 рече:

- Ако всичко това не е шега, скроена предварително, и то неуместна, не мога да разбера как могат хора със здрав разум, каквито са или поне изглеждат всички, които са тук, да твърдят и поддържат, че това тук не е леген и че онова там не е самар. Но тъй като виждам, че те твърдят и поддържат неща, противни на истината и на самата действителност, заключавам, че във всичко това има нещо потайно. Защото... - и изруга най-цветисто - няма човек на света, който да е в състояние да ме накара да повярвам, че това не е бръснарски леген и че онова не е самар на магаре.

- Може да е и на магарица - пошегува се свещеникът.

- Това няма значение - рече прислужникът. - Въпросът е дали е самар, или сбруя, както ваши милости твърдите.

Един от новодошлите жандари на Санта Ермандад, които присъствуваха на спора, чу тези думи и извика с досада и гняв:

- Това е самар, както аз съм син на баща си, и който твърди или би твърдял противното, е пиян, та две не вижда!

- Лъжеш като дърт циганин! - викна Дон Кихот и се засили да стовари копието, което не изпущаше от ръка, върху главата на служителя на Санта Ермандад, който, ако не се беше отдръпнал навреме, щеше да се прости с живота си. Копието удари в земята и се строши на парчета, а другите стражи, като видяха, че нападат другаря им, започнаха да викат, искайки всички да се подчинят на заповедите на Санта Ермандад.[180]

Ханджията, който беше също член на Санта Ермандад4, се спусна веднага да вземе жезъла и сабята си и застана рамо до рамо с жандармите. Прислужниците на дон Луис обкръжиха господаря си, за да не избяга в суматохата. Бръснарят, като видя, че всичко се обръща с краката нагоре, посегна да вземе самара, но същото направи и Санчо. Дон Кихот извади меча си и се нахвърли върху жандармите. Дон Луис викаше на прислужниците си да не се занимават с него, а да се притекат на помощ на Дон Кихот, на Карденио и на дон Фернандо, които бяха решили да го подкрепят. Свещеникът викаше, ханджийката крещеше, дъщеря й хленчеше, Мариторнес плачеше, -Доротея беше силно смутена. Лусинда - разтревожена, а доня Клара беше почти загубила съзнание. Бръснарят биеше Санчо, а Санчо бъхтеше бръснаря, дон Луис, когото един от прислужниците се осмели да улови за ръката, за да не избяга, го удари по устата и му разкървави зъбите, съдията го бранеше, дон Фернандо беше повалил на земята един от стражите и го риташе с голямо удоволствие, ханджията наново повиши глас, за да поиска подчинение в името на Санта Ермандад. С една дума, целият хан беше изпълнен с плачове, викове, крясъци, глъч, страхове, тревоги, смущения, удари с ками и саби, със сопи, юмруци, ритници и кръвопролитие. Сред бъркотията и хаоса Дон Кихот си въобрази, че по чудо е пренесен сред раздора в лагера на Аграманте5, и каза със силен глас, който прогърмя из целия хан:

- Стойте! Приберете мечовете си! Укротете се и ме изслушайте всички, ако ви е мил животът!

Гръмкият му глас усмири всички, а той продължи:

- Не ви ли казах аз, сеньори, че този замък е омагьосан и че го обитават цял легион демони? За да се уверите в това, искам да видите със собствените си очи как се е пренесъл тук и се шири между нас раздорът, който е разкъсвал лагера на Аграманте. Вижте как се сражават един за меча, втори за коня, трети за орела, други за шлема6 и всички се бием и никой с никого не се разбира. Излезте напред, ваша милост сеньор оидор и ваша милост сеньор свещениче, и нека единият изпълни ролята на крал Аграманте, а другият да поеме задачата на крал Собрино, за да въдворите със съвместни усилия мир. Защото нелепо и грешно пред всемогъщия Бог е да се избиват толкова видни и знатни хора за такива дребни работи.

6 и всички се бием и[181] Жандармите, които нищо не разбираха от езика на Дон Кихот и бяха здравата набъхтани от дон Фернандо, Карденио и техните другари, не искаха да се усмирят; За бръснаря предложеното примирие беше добре дошло, защото в разгара на борбата Санчо бе оскубал брадата му, а и самарът беше пострадал. Санчо като верен слуга се подчини още при първите думи на господаря си. Четиримата прислужници на дон Луис се оттеглиха, защото не виждаха особена полза от това да продължават да се бият. Само ханджията настояваше да бъдат наказани дързостите на този луд човек, който всеки път внасял смут в хана. Най-сетне глъчката затихна, самарът си остана сбруя до второ пришествие, легенът - шлем, и ханът - замък във въображението на Дон Кихот.

Когато благодарение на съдията и- на свещеника всички се усмириха и станаха пак добри приятели, прислужниците на дон Луис започнаха отново да подканят господаря си да тръгне незабавно с тях. Докато той се разправяше със слугите, съдията дръпна настрана дон Фернандо, Карденио и свещеника, за да се посъветва с тях, като им повери това, което дон Луис му беше казал. Решиха най-сетне дон Фернандо да каже на прислужниците на дон Луис името и званието си, като им съобщи, че негово голямо желание е дон Луис да замине с него за Андалусия, където брат му, маркизът, ще го посрещне както подобава на ранга на дон Луис. Защото те с положителност знаеха, че дон Луис по-скоро би се съгласил да бъде разкъсан на парчета, отколкото да се върне сега при баща си. Щом четиримата прислужници, чуха кой е дон Фернандо, щом разбраха и намеренията на дон Луис, решиха трима от тях да се върнат и да доложат за станалото на господаря си, а четвъртият да остане да прислужва на дон Луис и да не го оставя сам, докато другарите му не бъдат наново изпратени да го приберат или да му предадат новите разпореждания на баща му. По този начин, благодарение на престижа на Аграманте и благоразумието на крал Собрино, се въдвори спокойствие след сложната разпра. Но когато врагът на съгласието и неприятелят на мира се почувствува презрян и излъган, когато видя колко нищожен плод е дала раздуханата от него свада, той замисли още веднъж да опита силите си с нови раздори и размирици.

Междувременно жандармите се укротиха, щом разбраха с какви хора имат работа, и се оттеглиха от борбата, понеже[182] се убедиха, че какъвто изход и да има тя, те ще трябва да плащат за счупените грънци. Но този от тях, който беше най много бит от дон Фернандо, си спомни, че между заповедите, които носеше за задържане на някои престъпници, имаше и такава за Дон Кихот, който трябваше да бъде арестуван по нареждане на Санта Ермандад, защото беше освободил каторжниците. От това именно Санчо се боеше с пълно основание. Като се сети, поиска да се увери дали отличителните белези, които се описваха в заповедта, съвпадаха с тези на Дон Кихот. За тази цел той измъкна от пазвата си някакви книжа и след като намери това, което търсеше, почна да го чете бавно - защото не знаеше добре да чете - и при всяка дума се вглеждаше в Дон Кихот, сравняваше посочените белези с чертите на лицето му и най-после се убеди, че без съмнение той е човекът, срещу когото беше издадена заповедта. Щом се увери в това, той взе заповедта в лявата си ръка, а с дясната сграби тъй силно Дон Кихот за яката на дрехата, че му пресече дъха. След това заяви гръмогласно:

- Окажете съдействие на Санта Ермандад! А който иска да се увери, че говоря от нейно име, нека прочете заповедта за задържането на този пладнешки разбойник.

Свещеникът взе заповедта и видя, че думите на жандарма отговарят на истината и че посочените отличителни белези напълно съвпадат с тези на Дон Кихот. А нашият рицар, като се почувствува дълбоко засегнат от един жалък простак, се разгневи така люто, че цялата му кръв се качи в главата. Улови с две ръце и с все сила жандарма за гушата така, че ако не бяха се притекли бързо на помощ другарите му, щеше да издъхне, преди Дон Кихот да го пусне да си вземе дъх. Ханджията, който се чувствуваше задължен да изпълни дълга си към хората на Санта Ермандад, се спусна и той да му помогне. Ханджийката, като видя мъжа си замесен в нова разпра, почна пак да крещи, съпроводена във виковете си от Мариторнес и от дъщеря си, и да моли помощ от небето и от присъствуващите. А Санчо, следейки новия бой, рече:

- Ей богу, прав е господарят ми, като казва, че този замък е омагьосан! В него човек нито за миг не може да намери спокойствие.

Дон Фернандо раздели саморазправящите се и за голяма радост на двамата разтвори здраво вкопчаните пръсти на единия в яката на дрехата и сключените ръце на другия около врата на противника. Но жандармите не се отказваха от своето. Те искаха да задържат престъпника и настояваха той да им бъде предаден вързан и укротен, тъй като така гласяха заповедите на краля и разпорежданията на Санта Ермандад, от името на която молеха за съдействие, за да задържат този опасен разбойник. Дон Кихот, като чу тези приказки, се засмя презрително и каза с олимпийско спокойствие:

- Елате насам вие, долни и мръсни души! За вас разбойник ли е човекът, който дарява свобода на окованите, освобождава затворниците, помага на страдащите, изправя падналите, подкрепя нуждаещите се? Ах, безчестни твари, вие не заслужавате поради вашето скудоумие и духовна нищета небето да ви просвети относно значението на странствуващото рицарство, не заслужавате също да ви разясни какво невежество проявявате и какъв грях вършите, като не почитате сянката, да не говорим за самото присъствие на който и да е странствуващ рицар! Елате, пасмина крадци, а не стражи, пладнешки хайдути на служба при Санта Ермандад, и ми кажете: кой е невежата, който е подписал заповедта за задържане на рицар като мене? Кой е този, който не е знаел, че странствуващите рицари не са подсъдни на обикновената съдебна власт, че мечът им е тяхно право, че храбростта определя правилата на поведението им, че волята е техен закон? Кой е този глупак, повтарям и ще повтарям безкрайно, който не е чул, че никаква грамота за благородничество не може да даде тези привилегии и изключителни облаги, които придобива странствуващйят рицар в деня, в който бива посветен за рицар и се отдаде на трудното рицарско звание? Кой странствуващ рицар е плащал налози, берии, данък за пантофката на кралицата 7, глоби, пътни и броднини? На кой шивач е плащал той за ушиване на своите дрехи? Кой владетел на замък е искал от рицар пари за нощуване? Кой крал не го е канил на трапезата си? Коя девойка не се е влюбвала в него и не се е подчинявала напълно на волята и желанията му? Кой странствуващ рицар в света не е намирал, не намира и не ще намери достатъчно сили, за да удари самичък четиристотин тояги на четиристотин жандарми, които биха се осмелили да излязат насреща му?[184]

 

 

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА,

в която се разказва краят на забележителното приключение с жандармите и за голямата ожесточеност, на нашия храбър рицар Дон Кихот

 

Докато Дон Кихот произнасяше словото си, свещеникът увещаваше жандармите, че Дон Кихот не е с целия си ум, както сами можеха да съдят по делата и по думите му, и че те трябва да се откажат от намерението си, тъй като и да го задържат и отведат, ще се наложи веднага след това да го пуснат, защото е луд. Но този, който носеше заповедта, възрази, че не е негова работа да прецени дали Дон Кихот е луд, или не, и че той е длъжен единствено да изпълни заповедта на своето началство. Те трябва да го откарат, пък после нека го пущат колкото пъти си искат.

- При все това - забеляза свещеникът - не бива сега да го отведете, а освен това той - доколкото разбирам - няма да се остави да бъде откаран.

Благодарение на красноречието на свещеника и на безумните действия на Дон Кихот жандармите се убедиха, че трябва да са по-луди от него, за да не разберат, че той действително е луд. Те склониха да отстъпят и дори се намесиха, за да разрешат разпрата между бръснаря и Санчо, които стояха наежени един срещу друг. Като представители на съдебната власт те разгледаха спора и го разрешиха по начин, че и двете страни да бъдат ако не напълно задоволени, поне отчасти удовлетворени - размениха се само самарите, а не подпругите и оглавниците, а колкото за шлема на Мамбрино, свещеникът скришом, без да го забележи Дон Кихот, плати на бръснаря осем реала за легена му, срещу които бръснарят му даде разписка, в която се отказваше от всякакви по-нататъшни искове завинаги и во веки веков, амин. След като бяха разрешени двата най-главни и съществени спора, оставаше сега прислужниците на дон Луис да се съгласят трима от тях да се върнат, а четвъртият да придружи господаря си при посещението, което щеше да направи на брата на дон Фернандо . И тъй като благосклонната съдба бе започнала да разчиства почвата и да изглажда трудностите в полза на любовниците в хана и на намиращите се там храбреци, тя реши[185] да увенчае делото си и да разреши по благоприятен начин всички спорове. Прислужниците се съгласиха да изпълнят желанието на дон Луис, а доня Клара се почувствува толкова щастлива, че всеки, който в този миг я погледнеше, можеше да прочете по лицето й голямата й радост. Сораида, макар и да не разбираше всичко, което се разиграваше пред очите й, ту се натъжаваше, ту се развеселяваше в зависимост от израза на лицата на околните и особено от израза на лицето на нейния испанец, когото следеше не само с очи, а и с цялото си сърце. Ханджията, от чийто поглед не убягна, че свещеникът обезщети бръснаря, поиска също да му се заплати за пренощуването на Дон Кихот и да бъде обезщетен за повредените мехове и разлятото вино и се кълнеше и вереше, че нито Росинант, нито магарето на Санчо ще излязат от хана, преди да му бъде изплатен дългът до последна стотинка. Свещеникът изглади и този спор, като сумата заплати дон Фернандо, макар че и съдията показа голяма готовност да уреди сметката. И тъй, всичко се успокои и усмири. Ханът не представляваше вече огнище на раздор подобно на лагера на Аграманте. В него цареше мир и спокойствие като по времето на Октавиан Август2. По общо мнение всичко това се дължеше на добрата воля и на голямото красноречие на свещеника, а също и на несравнимата щедрост на дон Фернандо.

А когато Дон Кихот се почувствува свободен и избавен от толкова спорове, негови и на Санчо, реши, че е уместно да продължи започнатото пътешествие и да доведе до добър край приключението, за което бе зван и избран. Твърдо решен да изпълни обещанието си, той падна на колене пред Доротея, но тя не поиска да чуе нито дума, докато не се изправи. Той я послуша, стана прав и й каза:

- Една много позната пословица казва, прекрасна сеньора, че настойчивостта е майка на сполуката. В много важни и трудни случаи опитът често е показвал, че от усърдието на ищеца зависи благоприятният изход и на най-съмнителната тъжба. Но никъде тази истина не намира такова потвърждение, както във военното изкуство, където бързината и сръчността изпреварват замислите на врага и изтръгват победи, преди противникът да се е организирал за отбрана. Казвам всичко това, високоблагородна и многоуважаема сеньора, защото считам, че по-дългият ни престой в този замък не е от полза, а, напротив, би могъл да ни напакости и че ще дойде[186] ден, когато ще се убедим в това. А кой знае дали чрез тайни разузнавачи и шпиони вашият враг великанът не е вече узнал, че съм решил да го унищожа? Ако му дам възможност и време, той може да се укрепи в някой непревзимаем замък или крепост, срещу които храбростта и силата на неуморните ми мишци не ще могат да направят нищо. Ето защо, сеньора моя, нека изпреварим, както вече казах, неговите намерения с нашата настойчивост и тръгнем веднага на поход! Защото, колкото по-скоро срещна вашия неприятел, толкова по-бързо ще се сбъднат и вашите желания.

Дон Кихот замлъкна и изчака спокойно отговора на красивата инфантка, а тя с царствен тон, в духа на стила на Дон Кихот, отговори по следния начин:

- Много съм ви благодарна, сеньор рицарю, за желанието ви да ми помогнете в сполетялата ме голяма беда, тъй вие сте неотклонно верен на вашия рицарски дълг да се притичате на помощ на сираци и бедствуващи. Дано Бог даде вашите и моите желания да се сбъднат, за да видите, че има жени на този свят. Що се отнася до заминаването ни, нека тръгнем незабавно, тъй като вашата воля е и моя воля. Разполагайте с мене както намерите за най-добре. Щом веднъж ви поверих защитата на моята личност и ви предоставих да ме възстановите на кралския престол, не мога в никой случай да се противопоставя на това, което вашето благоразумие ви внушава да предприемете.

- Нека поставим всичко в ръцете на Бога! - каза Дон Кихот. - Щом една сеньора като вас така смирено се обръща с молба към мене, не искам да пропусна случая да я издигна и я поставя на наследствения трон. Да тръгнем веднага, защото старата поговорка, която твърди, че да се бавиш, е опасно, пришпорва желанието ми да тръгна на път. Небето още не е родило и адът още не е видял човека, който ще ме стресне и уплаши. Оседлай, Санчо, Росинант и приготви магарето си и жребеца на кралицата. Нека се простим с владетеля на замъка и с тези сеньори и да тръгнем без забава.

Санчо, който следеше всичко, каза, като поклащаше глава:

- Ех, сеньор, сеньор, "в наше село става нещо много по-лошо от това, което се мълви", и нека бъда извинен от почтените дами.[187]

- Какво лошо може да се мълви за мене в село, пък и във всички градове по света?

- Ако ваша милост се сърдите - рече Санчо, - ще млъкна и няма да си отворя устата, за да кажа това, което съм длъжен да кажа на своя господар като верен оръженосец и добър слуга.

- Кажи каквото имаш да кажеш - възрази Дон Кихот, - стига да не искаш с думите си да ми вдъхнеш страх, защото, ако ти се боиш, боиш се, понеже си такъв по рождение, а аз от нищо не се плаша, понеже природата ме е създала такъв.

- Не съм и помислил подобно нещо, грешникът аз - отговори Санчо. - Искам само да кажа, че за мене е сигурно и извън всякакво съмнение, че тази сеньора, която се кичи с прозвището кралица на великото кралство Микомикона, е толкова кралица, колкото е кралица майка ми. Ако тя действително беше това, което твърди, че е, не би използувала всеки удобен момент, за да се мляска където свари с един от тези, които са между нас.

Доротея се изчерви, като чу обвиненията на Санчо, защото не беше лъжа, че от време на време, скришом от хорските погледи, съпругът й дон Фернандо вземаше с устните си част от бленуваната любовна награда (Санчо бе забелязал това и му се беше сторило, че свободното й държане подобава повече на куртизанка, отколкото на владетелка на толкова велико кралство). Доротея не можа и не поиска да отговори на Санчо, а го остави да говори. Оръженосецът продължи:

- Казвам това, сеньор, защото, сред като сме се скитали по поля и гори и след като сме прекарали лоши нощи и още по-лоши дни, по-добре ще е да си стоим тук спокойно и да не бързам да оседлавам Росинант и да слагам самара на магарето, ако е писано някой от тук присъствуващите млади хора да обере без всякакво усилие плода на нашия труд. С една дума, както се казва, нека уличниците да се заловят за хурката, а ние нека седнем да си хапнем и пийнем.

Не може да се опише гневът на Дон Кихот, като чу несвързаните слова на своя оръженосец! Яростта му бе такава, че се провикна с пресеклив глас, заекващ и с искрящи от яд очи:

- О, долен мерзавецо, безразсъден и нахален глупако! Невеж и недодялан непрокопсанико! Безсрамен и жалък злоезичнико[188] и нагъл клеветнико! Как се одързости да изречеш тези думи пред мене и пред тези знатни дами и да измислиш с побърканото си въображение такива срамни и безсрамни неща? Махни се от очите ми, изчадие и изрод, хранилище на лъжи, скривалище на коварства, склад на низости, изобретател на злини, разпространител на глупости, враг на уважението, което се дължи на кралските особи! Махни се, не се мяркай пред погледа ми, ако искаш да си запазиш кожицата!

Каза тези думи Дон Кихот и изви на дъга веждите си, изду бузи, метна поглед н