Говорител от името на мъртвите

Орсън Скот Кард

Speaker for the Dead

Orson Scott Card

 Някои от жителите на колонията Лузитания

Ксенолози (Зенадори)

Пипо (Жоау Фигейра Алвареш)

Либо (Либердаде Грасаш а Деус Фигейра де Медичи)

Миро ( Маркос Владимир Рибейра фон Хесе)

Уанда (Уанда Кенята Фигейра Мукумби)

Ксенобилози (Биолоджистас)

Жусто (Владимир Тиажо Гусман)

Сида (Екатерина Мария Абаресида до Норте фон Хесе-Гусман)

Новини (Иванова Санта Катарина фон Хесе)

Ела (Екатерина Еланора Рибейра фон Хесе)

Губернатор Боскиня (Фария Лима Марие до Боске)

Епископ Перегрино (Армау Себола) Игумен и принсипал на Манастира

Дом Кристау (Амаи а Тудомундо Пара Ке Деус Аме Кристау)

Дона Криста (Детестай о Пекадо е Фазей о Дирейто Криста)

 

 

ПРОЛОГ

 

През годината 1830-а след създаването на Междузвездния конгрес, разузнавателен кораб-робот изпрати съобщение по ансибала: параметрите на планетата, която той изследвал, били напълно в рамките, допускащи човешки живот. Най-близката планета, която имаше проблеми с пренаселеността, бе Байя: Междузвездният конгрес издаде на жителите й проучвателен лиценз.

Затова стана така, че първите хора, които видяха новия свят, говореха португалски, бяха бразилци по култура и католици по вяра. През годината 1886-а те слязоха от совалката си, прекръстиха се и назоваха планетата Лузитания- старото име на Португалия. Захванаха се да съставят каталог на флората и фауната. След пет дена разбраха, че малките животни, обитаващи гората, които те наричаха поркиньос, тоест прасенца, изобщо не бяха животни.

За първи път след ксеноцида над бъгерите, извършен от чудовищния Ендър, хората отново откриваха извънземен интелигентен живот. Прасенцата бяха примитивни в технологично отношение, но използваха оръдия на труда, строяха къщи и говореха на свой език.

- Това е още една възможност, която Бог ни праща- обяви Пиу, архикардиналът на Байя.- Можем да получим опрощение за унищожението на бъгерите.

Членовете на Междузвездния конгрес почитаха много богове или не почитаха никакви, но всички се съгласиха с архикардинала. Лузитания щеше да бъде заселена от жители на Байя и така, както го изискваше традицията- с католически лиценз. Колонията обаче нямаше да се разширява извън ограничен район и ограничено по брой население. Колонизацията щеше да се ръководи от един-единствен закон: прасенцата не биваше да бъдат обезпокоявани.

 

 

ПЪРВА ГЛАВА

ПИПО

 

Тъй като още не сме свикнали напълно с мисълта, че обитателите на съседното селище са толкова човеци, колкото сме и самите ние, безкрайно самонадеяно е да се предполага, че някой ден ще можем да се отнасяме към общителните създания, използващи оръдия на труда, изминали друг еволюционен път, не като към зверове, а като към братя, не като към съперници, а като към поклонници (като нас), поели по пътя към обителта на разума.

 

Ала тъкмо това виждам аз или копнея да видя. Разликата между раман и варелсе не се състои в преценяваното създание, а в създанието, което преценява. Когато обявяваме извънземен вид за раман, това не означава, че той е преминал прага на моралната зрелост. Това означава, че ние сме преминали този праг.

Демостен, Писмо до фрамлингите

 

Рутър[1] бе едновременно и най-трудното, и най-полезното от пекениносите. Той винаги бе налице, когато Пипо посещаваше просеката им, и се стараеше с все сили да отговори на онези въпроси, които Пипо не можеше да зададе направо, тъй като законът му забраняваше. Пипо зависеше от него -може би прекалено много,- ала макар Рутър да се глумеше и да си играеше като безотговорен младок, какъвто и беше, той също така наблюдаваше, опипваше почвата, проверяваше. Пипо винаги трябваше да бъде нащрек за капаните, които Рутър му залагаше.

Преди миг Рутър се бе катерил по дърветата, обхванал кората само с покритите с роговица възглавнички на колената и на бедрата от вътрешната страна. В ръце държеше две пръчки- наричаха ги Бащини пръчки- и с тях удряше по дървото в завладяващ, асинхронен ритъм, докато се изкачваше.

Този шум накара Мандачува да излезе от дървената къща. Той се обърна към Рутър на Мъжкия език, а сетне и на португалски:

- P'ra baixo, bicho![2]

Наоколо се намираха неколцина прасенца и като чуха тази игра на думи на португалски, изразиха одобрението си, като потъркаха силно бедра едно о друго. Получи се съскащ звук, а Мандачува подскочи леко, доволен от аплодисментите им.

Рутър междувременно се бе навел назад толкова силно, че щеше да падне всеки миг. Сетне плесна с ръце, направи салто и се приземи на крака, като подскочи няколко пъти, без да се препъне.

- Значи си и акробат- рече Пипо.

Рутър пристъпи важно-важно към него. По такъв начин имитираше хората. Бе толкова сполучливо, колкото и подигравателно, защото сплесканата му вирната зурла определено приличаше на свинска. Нищо чудно че хората от другите светове ги наричаха "прасенца". Първите посетители на тази планета бяха започнали да ги наричат така още в ранните си съобщения от 86-а, а когато през 1925-а бе основана колонията Лузитания, името им се бе наложило окончателно. Ксенолозите, пръснати из Стоте свята, ги наричаха в писанията си "аборигените на Лузитания", но Пипо много добре знаеше, че това се дължи единствено на професионалното им достойнство,- не се съмняваше, че извън академичните си съчинения ксенолозите също ги наричаха прасенца. Що се отнася до самия Пипо, той им казваше пекенинос и те, изглежда, нямаха нищо против, защото вече и сами се наричаха "малките". Ала все пак, независимо дали ставаше дума за професионално достойнство, или не, това си бе неоспорим факт. В моменти като този Рутър изглеждаше като прасе, изправено на задните си крака.

- Акробат- рече Рутър, като изпробваше новата дума.- Заради това, което направих ли? Имате дума за хора, които правят така? Значи има хора, на които това им е работата?

Пипо въздъхна безмълвно, а усмивката застина на лицето му. Законът категорично му забраняваше да дава информация за човешкото общество, тъй като тя би навредила на културата на прасенцата. Ала Рутър постоянно погаждаше разни номера, та да изстиска и последната капка намек от всяка дума, която изричаше Пипо. Този път обаче Пипо не можеше да вини никого другиго освен себе си, след като изпусна тази глупава забележка, която ненужно отваряше прозорец към живота на хората. От време на време се чувстваше толкова добре всред пекениносите, че разговаряше с тях естествено. А това беше винаги опасно. Не ме бива много в тази непрекъсната игра, да събирам информация, като същевременно се опитвам да не издам нищо в замяна. Либо, моят мълчалив син, вече е по-изкусен в дискретността, а той стажува при мен колко- колко време мина, откак изпълни тринайсет години?...- само четири месеца.

- Ще ми се да имам такива възглавнички на краката като теб- рече Пипо.- Кората на това дърво би разкъсала кожата ми до месо.

- А това щеше да докара на всички ни голям срам.

Рутър все още стоеше в своята очаквателна поза, която според Пипо бе начинът, по който прасенцата изразяваха леко нетърпение или може би мълчаливо предупреждаваха останалите пекениноси да внимават. А би могло да е и знак на крайна уплаха, ала доколкото бе наясно, Пипо никога не бе виждал някой пекенино да изпита крайна уплаха.

Във всеки случай той заговори бързо, за да успокои Рутър:

- Не се безпокой, твърде съм стар и отпуснат, за да се катеря по дърветата. Това ще го оставя на вас, младоците.

Думите му подействаха; тялото на Рутър веднага се раздвижи.

- Аз обичам да се катеря по дърветата. Оттам виждам всичко.- Рутър приклекна пред Пипо, наведе се напред, приближи лице.- Можеш ли да видиш звяра, който се носи над тревата, без да докосва земята? Другите не ми вярват, когато им казвам, че съм видял нещо такова.

Нов капан. Е, Пипо, ксеноложе, ще унижиш ли този индивид от обществото, което изучаваш? Или ще се придържаш към строгия закон, наложен от Междузвездния конгрес, за да овладееш случая? Имаше твърде малко прецеденти. Единствената друга интелигентна раса, с която човечеството се бе сблъсквало, бе на бъгерите- преди три хиляди години, и в крайна сметка всички бъгери бяха мъртви. В този случай Междузвездният конгрес бе взел мерки, ако човечеството сгреши, поне грешките му да бъдат точно от противоположно естество. Минимум информация, минимум контакт.

Рутър усети колебанието на Пипо, предпазливото му мълчание.

- Ти изобщо не ни казваш нищо- рече Рутър.- Наблюдаваш ни и ни изучаваш, ала не ни пускаш отвъд оградата във вашето селище, да ви наблюдаваме и изучаваме и ние.

Пипо отговори доколкото можа искрено, ала за него по-важно бе да бъде не искрен, а предпазлив:

- Ако вие научавате толкова малко, а ние- толкова много, то тогава защо вие владеете и Старк, и португалски, докато аз още се мъча с вашия език.

- Защото сме по-умни.- Рутър се дръпна назад и както бе седнал, се обърна гърбом към Пипо.- Върви си зад оградата- рече той.

Пипо веднага стана. Недалеч от него Либо се опитваше да научи от три пекениноса как плетат рогозки от лозите мердона. Забеляза Пипо и мигом се озова до баща си, готов за тръгване. Пипо го поведе мълчешком; тъй като пекениносите владееха толкова добре човешките езици, те никога не обсъждаха наученото в тяхно присъствие, правеха го чак като се приберяха зад оградата.

Пътят до дома им отне половин час; когато преминаха през портата и поеха нагоре по хълма към Станцията на зенадора, валеше силно. Зенадор ли? Пипо се замисли върху думата, като погледна малката табелка над вратата. Върху нея на езика Старк бе изписано "КСЕНОЛОГ". Това съм аз, рече си Пипо, поне за хората от другите светове. Ала португалската титла "зенадор" се произнасяше далеч по-лесно и затова на Лузитания едва ли някой казваше "ксенолог", дори и когато говореше на Старк. Ето как се променят езиците, помисли си Пипо. Ако го нямаше ансибалът, който осигурява мигновена връзка между Стоте свята, сигурно нямаше да имаме общ език. Междузвездните пътувания са далеч по-редки и по-бавни. И само за един век Старк би се разбил на десет хиляди диалекта. Сигурно ще е интересно да се проиграе на компютъра проекция на лингвистичните промени на Лузитания, при която да се остави Старк да залинее и да бъде погълнат от португалския...

- Татко- рече Либо.

Едва сега Пипо забеляза, че бяха спрели на десет метра от станцията. Допирателната. По-голямата част от интелектуалния ми живот е по допирателната- в области, далечни от специалността ми. Това сигурно се дължи на факта, че при правилата, които са ми наложени в моята област, е невъзможно да науча или да разбера каквото и да е. Науката ксенология държеше на по-голяма тайнственост дори от Църквата-майка.

За да отключи вратата, бе достатъчно да положи длан, докато се разчете отпечатъка й. Още с влизането си Пипо знаеше как ще протече вечерта. И на двама им щяха да са потребни няколко часа работа на терминалите, за да документират какво са свършили при днешната си среща. Сетне Пипо ще прочете бележките на Либо, а Либо ще прочете неговите, а след като постигнат съгласие, Пипо ще напише кратко резюме и ще остави останалото на компютрите: да архивират бележките и да ги изпратят мигновено посредством ансибала до ксенолозите във всичките Сто свята. Основното занимание на повече от хиляда ксенолози е да изучават единствената ни известна извънземна раса и с изключение на незначителната информация от спътниците, всички данни, с които колегите разполагат, са изпратените от Либо и от мен. Ето това е то минимална намеса.

Когато обаче влезе в станцията, Пипо мигновено долови, че не ги очакваше вечер на сериозна и същевременно отморяваща работа. Там бе дона Криста, облечена в монашеската си роба. Дали някое от по-малките деца не бе направило някаква беля в училище?

- Не, не- рече дона Криста.- Всичките ти деца се справят много добре, с изключение на това тук, за което смятам, че е прекалено малко, за да напусне училище и да работи, дори като стажант.

Либо не отвърна нищо. Разумно от негова страна, помисли си Пипо. Дона Криста бе умна и привлекателна, може би дори красива млада жена, ала преди всичко бе монахиня от ордена "Фильос да Менте де Кристо" ("Децата на Христовия ум") и преставаше да бъде хубава, когато се ядосваше на невежеството и глупостта. Изумителен бе броят умни люде, чието невежество и глупост се бяха стопили някакси в огъня на нейното презрение. Мълчание, Либо- това е тактиката, която ти е единствено от полза.

- Не съм дошла тук заради което и да е от твоите деца- рече дона Криста.- Тук съм заради Новиня.

Нямаше нужда дона Криста да споменава фамилното й име; всички познаваха Новиня. Ужасната Десколада бе овладяна едва преди осем години. Чумата заплашваше да изличи колонията от лицето на планетата, преди още да е получила справедливата възможност да се установи както трябва; лекът за нея бе открит от двамата ксенобиолози Жусто и Сида- бащата и майката на Новиня. Трагична ирония на съдбата бе, че бяха открили причината за заболяването и начина на лечение прекалено късно, за да спасят и себе си. Последното погребение- последица от Десколадата, бе тяхното.

Пипо добре помнеше малкото момиче Новиня, стиснало ръката на кметицата Боскиня, докато епископ Перегрино лично изпълняваше погребалното богослужение. Не, не държеше ръката на кметицата. Картината се върна в спомена му, а ведно с нея- и онова, което чувстваше тогава. Какво ли разбира тя?- се бе запитал. Това е погребението на родителите й, а тя е единствената оцеляла от семейството; ала навсякъде около себе си долавяше всеобщото ликуване на хората от колонията. Толкова малка, дали може да разбере, че нашата радост е най-добрата възхвала за родителите й? Те се бориха и победиха; преди да умрат откриха спасението ни през дните на своя залез; ние сме тук, за да честваме големия дар, който ни поднесоха. Но това не важи за теб, Новиня: тук си за смъртта на родителите ти, както и на братята ти преди това. Петстотин мъртви, над сто богослужения за мъртвите тук, в тази колония, през последните шест месеца, и всички те се отслужваха в атмосфера на страх, на тъга и отчаяние. А сега, когато родителите ти са мъртви, за теб страхът, тъгата и отчаянието са си все такива, ала никой не споделя болката ти. А в нашето съзнание на първо място е облекчението от болката.

Като я гледаше и се опитваше да си представи чувствата й, той можа единствено да разпали собствената си тъга от кончината на момиченцето си Мария, отнесено от вятъра на смъртта, който покри тялото му с ракови и непрекъснато разпростиращи се плесенни образувания; плътта му или се подуваше, или гниеше, нов крайник- нито ръка, нито крак- израстваше от бедрото й, а кожата на ходилата и на главата й се белеше и оголваше костите; милото й, красиво тяло загиваше пред очите им, а блестящият й ум оставаше безмилостно свеж, способен да улавя всичко, което й се случваше, докато най-накрая не изплака Господ да я остави да умре. Пипо си спомняше това, помнеше и заупокойната й меса, споделена с още пет жертви на чумата. На колене с жена си и с оцелелите си деца, той почувства съвършеното единение на хората в катедралата. Знаеше, че болката му е болка и на всички останали, че чрез загубата на най-голямата си дъщеря се бе свързал с обществото посредством нерушимите връзки на мъката, и това наистина беше утешение за него, нещо, за което можеше да се залови. Точно такава форма трябваше да приема мъката- на всеобща скръб.

Малката Новиня обаче не получи нищо подобно. Болката й беше във всички случаи по-силна от болката на Пипо- той поне не бе останал съвсем без семейство, бе възрастен, а не дете, ужасено от внезапната загуба на почва под краката си. В мъката си тя по-скоро бе отчуждена от обществото, а не привлечена по-силно към него. Днес ликуваха всички освен нея. Днес всички възхваляваха родителите й; тя единствена копнееше за тях, би искала да не бяха изнамирали лек за другите, само и само да бяха останали живи.

Самотата й бе толкова болезнена, че Пипо можеше да я усети и отдалеч. Новиня измъкна ръката си от ръката на кметицата веднага щом можа. Сълзите й изсъхнаха, докато течеше месата; накрая тя стоеше безмълвна, досущ като затворник, който не иска да общува с тъмничарите си. Сърцето на Пипо се късаше за нея. Знаеше обаче, че дори да опита, не би могъл да прикрие собствената си радост от края на Десколадата, ликуването си, че тя нямаше да му отнеме и други деца. Тя щеше да забележи това; усилията му да я утеши щяха да са подигравка, щяха да я отблъснат още повече.

След богослужението тя си тръгна болезнено самотна всред тълпите добронамерени хора, които жестоко й казваха, че родителите й сто на сто щели да станат светци и да седят от дясната страна на Господ. Що за утеха е това за едно дете! Пипо прошепна високо на жена си:

- Тя никога няма да ни прости за днес.

- Да ни прости ли?- Консейсао не беше от онези жени, които веднага схващат посоката на мъжовите си мисли.- Не ние сме убили родителите й...

- Но днес се радваме, нали? Тя няма никога да ни прости за това.

- Глупости. Тя и без това не разбира; прекалено е малка.

Разбира тя, разбира, помисли си Пипо. Нима Мария не разбираше нещата, а бе дори по-малка, отколкото Новиня сега?

През годините- бяха минали вече осем години- той я виждаше от време на време. Бе връстница на сина му Либо, а това означаваше, че до тринайсетата им годишнина ходеха заедно на училище. Понякога я чуваше да рецитира ведно с другите деца. Мисълта й притежаваше елегантност, в осмислянето на различни идеи се чувстваше сила, която му допадаше. В същото време тя изглеждаше безкрайно студена, напълно отчуждена от всички. Синът на Пипо- Либо, бе свенлив, но дори той имаше неколцина приятели и бе спечелил обичта на част от учителите си. Новиня обаче нямаше никакви приятели, не търсеше с поглед ничие одобрение след някой свой триумф. Нямаше и учител, който искрено да я обича, защото тя не искаше да отвърне със същото.

- Тя е парализирана в емоционално отношение- бе рекла веднъж дона Криста, когато Пипо я попита.- Никой не може да се сближи с нея. Тя се кълне, че е напълно щастлива и че не вижда причини нещо да се променя.

А ето че сега дона Криста бе дошла в Станцията на зенадора, за да разговаря с Пипо за Новиня. И защо точно с Пипо? Можеше да се досети само за една причина, директорката на училището да дойде при него тъкмо заради това сираче.

- Да не би да искаш да повярвам, че за всичките тези години, през които Новиня бе в училището ти, аз съм единственият, който се е поинтересувал за нея?

- Не си единственият- отвърна тя.- Имаше голям интерес към нея преди две години, когато папата обяви родителите й за светци. Всички тогава питаха дали дъщерята на Жусто и Сида, Ос Венерадос, е забелязала някакви чудотворни събития, свързани с родителите й, каквито са виждали мнозина други.

- Наистина ли я питаха за това?

- Имаше слухове и епископ Перегрино трябваше да ги провери.- Дона Криста бе много сдържана, когато говореше за младия духовен водач на колонията Лузитания. Ала се знаеше, че йерархията никога не е била много-много на почит в Ордена "Фильос да Менте де Кристо".- Отговорът й бе поучителен.

- Мога да си представя.

- Тя рече, ни повече, ни по-малко, че ако родителите й наистина чуват молитвите и имат някакво влияние на небето, та да бъдат изпълнени те, тогава защо не са отговорили на нейната собствена молитва да се завърнат от смъртта? Това би било едно полезно чудо, рече тя, а и има такива прецеденти. Ако Ос Венерадос наистина притежават силата да творят чудеса, тогава това би трябвало да означава, че не са я обичали достатъчно, та да отговорят на молитвата й. Тя предпочитала да вярва, че родителите й още я обичат и просто нямат достатъчно сила да действат.

- Родена софистка- рече Пипо.

- Софистка и специалистка по вината: тя каза на епископа, че щом папата е обявил родителите й за светци, то е все едно църквата да каже, че родителите й я мразят. Молбата за канонизирането им била доказателство, че Лузитания я презирала; а ако бъде удовлетворена, то ще е доказателство, че самата църква е презряна. Епископ Перегрино стана син-зелен.

- Но все пак изпрати молбата.

- За доброто на общността. А пък и наистина е имало чудеса.

- Някой ще докосне ковчега с мощите им и главоболието му ще изчезне, и тогава ще извика "Милагре- ос сатуш ме абесуарам!" Чудо!- светците ме благословиха!

- Знаеш, че Светият Рим изисква по-съществени чудеса от това. Но няма значение. Папата милостиво ни разреши да наричаме малкия си градец Милагре и си мисля, че всеки път, когато някой спомене това име, Новиня пламва от вътрешна ярост.

- Или се вледенява още повече. Човек никога не знае каква температурна форма ще приеме тая работа.

- Както и да е, Пипо, ти не си единственият, който е питал за нея. Ала си единственият, който се интересува заради самата нея, а не заради светите й благословени родители.

Бе тъжен факт, че освен Децата на Христовия ум, под чието управление бяха училищата в Лузитания, никой не се бе погрижил за момичето, ако изключим незначителните прояви на внимание от страна на Пипо през всичките тези години.

- Тя има един приятел- рече Либо.

Пипо бе забравил, че синът му е тук- Либо беше толкова тих, че лесно ставаше незабележим. Дона Криста също се слиса.

- Либо- рече тя,- май че бяхме твърде недискретни да разговаряме за твоя съученичка по такъв начин.

- Аз съм вече стажант-зенадор- напомни й Либо. Тоест, че вече не ходи на училище.

- Кой е приятелят й?- попита Пипо.

- Марсау.

- Маркос Рибейра- обясни дона Криста.- Едрото момче, което...

- А, да, онова, дето е яко като кабра[3].

- Той наистина е силен- рече дона Криста.- Ала никога не съм забелязала помежду им да съществува приятелство.

- Веднъж Марсау бе обвинен за нещо, а тя бе свидетелка и го защити.

- Твърде великодушно е тълкуванието ти за това, Либо- рече дона Криста.- Смятам, че ще е по-точно да кажеш, че тя всъщност обвини момчетата, които бяха извършили белята, а сетне се бяха опитали да стоварят вината върху него.

- Марсау не мисли така- рече Либо.- На няколко пъти забелязах как я гледа. Не е кой знае какво, но има все пак някой, който я харесва.

- А ти харесваш ли я?- попита Пипо. Либо замълча за момент. Пипо знаеше какво означава това. Той търсеше отговора в себе си. Не отговора, който според него най-вероятно ще срещне благосклонност у възрастните, не и отговора, който ще предизвика гнева им- двата вида измама, която тъй се харесваше на повечето му връстници. Той диреше в себе си да открие истината.

- Струва ми се- рече Либо,- проумях, че тя не иска да бъде харесвана. Сякаш е гостенка, която очаква някой ден да се завърне у дома.

Дона Криста кимна сериозно:

- Да, точно така, май точно така се чувства. А сега, Либо, трябва да турим край на недискретността си, като те помолим да ни оставиш насаме, докато...

Той излезе, преди тя да е довършила изречението си, като кимна леко с глава, с полуусмивка, която сякаш казваше "Да, разбирам", както и с такава пъргавина на движенията, която превърна излизането му в по-красноречиво доказателство за сдържаността му, отколкото ако бе поискал да остане. По това Пипо отгатна, че Либо се докачи, задето го молят да напусне; той имаше навика да кара възрастните да изглеждат малко незрели в сравнение със самия него.

- Пипо- рече училищната директорка,- тя е подала молба за предсрочен изпит като ксенобиоложка. Да заеме мястото на родителите си.

Пипо повдигна вежди.

- Твърди, че е изучавала тази специалност усилено още от дете. Че е готова да започне работа веднага, без да стажува.

- Тя е на тринайсет години, нали?

- Има такива прецеденти. Мнозина са се явявали на изпити предсрочно. Един дори го е взел на още по-малка възраст. Вярно, било е преди две хиляди години, но са му разрешили. Епископ Перегрино е против, разбира се, но кметицата Боскиня, да бъде благословено мъдрото й сърце, изтъкна, че Лузитания се нуждае много от ксенобиолог- имаме нужда да развием нови видове растения, за да разнообразим донякъде храната си и да получим по-добра реколта на лузитанска земя. Както казва тя, "Не ме интересува дали е дете, нуждаем се от ксенобиолог."

- И искаш аз да ръководя изпита й?

- Ако би бил така добър.

- Ще се радвам да го сторя.

- Така и им казах: че ще се съгласиш.

- Признавам, че имам и задна мисъл.

- О, така ли?

- Би трябвало да направя повече за момичето. Бих искал да установя дали не е късно да започна.

Дона Криста се позасмя:

- О, Пипо, радвам се, че ще опиташ. Но повярвай ми, скъпи приятелю, да докоснеш сърцето й е все едно да се къпеш в ледена вана.

- Представям си. Представям си как онзи, който се докосва до нея, се потапя в ледена вана. Но как ли се чувства самата тя? След като е толкова студена, сигурно в душата й бушува пожар.

- Какъв поет!- рече дона Криста. В тона й нямаше ирония; тя бе убедена в думите си.- Дали прасенцата са наясно, че сме определили за посланик най-добрия измежду нас?

- Опитвам се да им го кажа, но са скептично настроени.

- Ще я пратя утре при теб. Предупреждавам те- тя ще очаква да вземе изпитите направо, ще се съпротивлява на всеки твой опит да я препиташ предварително.

Пипо се усмихна:

- Аз съм далеч по-обезпокоен за това какво ще стане, след като си вземе изпита. Ако пропадне, ще има сериозни проблеми. Но ако издържи, тогава започват моите проблеми.

- Защо?

- Либо ще ме погне да му разреша предсрочен изпит за зенадор. И ако го направи, за мен няма да остане нищо друго, освен да се прибера у дома, да легна и да мра.

- Такъв романтичен глупчо си, Пипо. Ако в Милагре има някой, който да е в състояние да приеме тринайсетгодишния си син като колега, това си само ти.

След като тя си тръгна, Пипо и Либо работиха заедно както обикновено, записваха събитията с пекениносите от деня. Пипо сравняваше работата на Либо, начина му на мислене, интуицията му, становищата му, с качествата на абсолвентите, които познаваше в университета, преди да постъпи в колонията Лузитания. Може и да бе още малък, може и да му оставаше да усвои още доста теория и практика, но вече бе истински учен в подхода си и истински хуманист по душа. И когато свършиха вечерната си работа и поеха заедно към дома, осветени от голямата ослепителна луна на Лузитания, Пипо реши, че Либо вече заслужава да се отнася с него като към колега, независимо дали бе взел изпита си, или не. А и в крайна сметка изпитите не са в състояние да оценят онези неща, които всъщност имат значение.

Харесваше й, или не, Пипо имаше намерение да разбере дали Новиня притежава онези неуловими, неизмерими качества на учен; ако ги нямаше, тогава той щеше да се погрижи да не се яви на изпит, без значение колко много от материята бе запаметила.

Пипо бе решил да я затрудни. Новиня бе наясно как се държаха възрастните, когато не възнамеряваха да постъпят така, както й се искаше, но не желаеше нито битка, нито дори проява на каквото и да било противопоставяне. Ама, разбира се, разбира се, че можеш да се явиш на изпита. Но няма причина да бързаш толкова много, дай да мине малко време, за да бъдеш сигурна, че ще го вземеш от първия път.

Новиня не искаше да чака. Новиня бе готова.

- Ще мина през толкова огнени обръчи, колкото пожелаеш- рече тя. Лицето му се вледени. Лицата на всички възрастни се вледеняваха. Това беше добре, студенината й вършеше работа, тя можеше да ги смрази всичките до смърт.

- Не желая да преминаваш през никакви обръчи- рече той.

- Единственото, което искам, е да ги подредиш в редица, та да мога да премина през тях бързо. Не искам да се бавя с дни.

Той се замисли за миг:

- Толкова много бързаш!

- Аз съм готова. Междузвездният кодекс ми позволява да се явя на изпита по всяко време. Това ще се реши между мен и Междузвездния конгрес и не знам някъде да е написано, че един ксенолог би могъл да замества Междупланетния изпитен съвет.

- Тогава не си чела много внимателно.

- За да се явя предсрочно на изпит, ми е необходимо единствено да получа разрешението на законния си настойник. А аз нямам законен настойник.

- Тъкмо напротив- рече Пипо.- Кметицата Боскиня е твоя законна настойничка от деня на смъртта на родителите ти.

- Тя се съгласи да се явя на изпита.

- При условие, че дойдеш при мен.

Новиня забеляза напрегнатия му поглед. Не познаваше Пипо, затова си помисли, че погледът му изразяваше същото, като у мнозина други- желанието да господства, да се наложи над нея, желанието да смаже решимостта й и да пречупи независимостта й, желанието да я подчини.

В един миг- от лед до огън:

- Какво знаеш ти за ксенобиологията? Само излизаш и си говориш с прасенцата, дори не си започнал да разбираш как действат гените! Кой си ти, та да ме преценяваш? Лузитания се нуждае от ксенобиолог, от осем години й липсва. А ти искаш хората да чакат още, само и само ти да си отгоре!

За нейна изненада той не се стъписа, нито пък отстъпи. Не се и ядоса. Все едно не бе изрекла думите си.

- Разбирам- рече кротко.- Искаш да станеш ксенобиоложка поради голямата си обич към хората от Лузитания. Съзряла си обществената необходимост, ти си се жертвала и си се подготвила да навлезеш по-рано в същинския живот, водена от човеколюбиви пориви.

Думите му й прозвучаха абсурдно. А и изобщо не изпитваше подобни неща.

- Това не е ли достатъчно добра причина?

- Ако беше истинска, щеше да е достатъчно добра.

- Значи ме наричаш лъжкиня?

- Собствените ти думи те определят като лъжкиня. Ти говори за това, колко много те, хората от Лузитания, се нуждаят от теб. Но ти живееш всред нас. Живяла си с нас цял живот. Готова си да се жертваш за нас, а още не се чувстваш част от тази общност.

Така значи, той не бе като възрастните, които винаги вярваха на лъжите й, стига те да я представяха като онова дете, което искаха да видят у нея.

- Защо би трябвало да се чувствам като част от общността? Не съм такава част.

Той кимна сериозно, сякаш обмисляше отговора й:

- Тогава част от коя общност си?

- Единствената друга общност на Лузитания е на прасенцата, а ти знаеш, че не съм била навън при боготворящите дърветата.

- На Лузитания съществуват много общности. Така например ти си ученичка- съществува общност на учениците.

- Не и за мен.

- Знам. Нямаш приятели, нямаш близки другари, ходиш на църква, но не се изповядваш, напълно си независима, тъй че да не се докосваш до живота в тази колония, да не се докосваш по никакъв начин до живота на човешката раса. Както сочат всички данни, ти живееш в пълна изолация.

Новиня не бе подготвена за тези думи. Той сочеше скритата болка на живота й, а тя не разполагаше със стратегия за борба с нея.

- Ако е така, то вината не е у мен.

- Знам. Знам как се започна, знам чия е вината и до ден днешен.

- Моя ли е?

- Не, моя е. И на всички останали. Но моята е най-голяма, защото знаех какво става с теб и не направих абсолютно нищо. До днес.

- И днес си решен да не ме допуснеш до единственото, което има значение в целия ми живот! Много ти благодаря за съчувствието.

Той отново кимна сериозно, сякаш приемаше и разбираше ироничното й отношение.

- Донякъде няма значение дали вината е твоя, Новиня. Тъй като град Милагре е една общност и независимо от това дали се е отнесла добре или зле към теб, тя въпреки всичко трябва да реагира като общност, да предостави най-добри възможности на всички свои членове да бъдат щастливи.

- Което означава всички на Лузитания, освен мен... освен мен и прасенцата.

- Ксенобиологът е много важен за една колония, особено като тази, заобиколена от ограда, която завинаги ограничава разрастването ни. Нашият ксенобиолог трябва да намери начини да произвеждаме повече протеини и въглехидрати на хектар, което означава да променя генетично земната царевица, картофите, да...

- Да използва в максимална степен хранителните вещества, съществуващи в природата на Лузитания. Нима смяташ, че възнамерявам да се явя на изпита, без да знам на какво ще е посветен животът ми от тук до края?

- Той ще е посветен на това да подобряваш живота на хората, които презираш.

Едва сега Новиня забеляза капана, който й бе заложил. Но твърде късно, капанът бе щракнал.

- Значи ти смяташ, че един ксенобиолог не може да върши работата си, ако не обича хората, които използват благата, създадени от него?

- Не ме интересува дали ни обичаш, или не. Това, което трябва да узная, е какво всъщност искаш. Защо го желаеш толкова страстно.

- Елементарна психология. Моите родители загинаха за тая работа, затова се опитвам да продължа делото им.

- Може би е така- рече Пипо,- а може би- не. Онова, което искам да узная, Новиня, онова, което трябва да узная, преди да те допусна до изпита, е на каква общност всъщност принадлежиш.

- Нали сам го каза! Не принадлежа на никоя.

- Невъзможно. Всеки човек се определя от общностите, на които принадлежи, и от онези, на които не принадлежи. Аз съм това, това и това, но определено не съм това и това. Твоето определяне е негативно. Мога да съставя безкраен списък от онова, което не си. Но една личност, която наистина смята, че не принадлежи на никаква общност, неизменно се самоубива- или като унищожи тялото си, или като изгуби самоличността си и полудее.

- Точно това съм- луда до дън душа.

- Не си луда. Обладана си толкова силно от една цел, че чак е плашещо. Ако се явиш на този изпит, ще го издържиш. Но преди да те допусна до него, трябва да знам: каква ще станеш, след като го вземеш? В какво вярваш, на какво принадлежиш, какво харесваш, какво обичаш?

- Никого на този или на който й да е друг свят.

- Не ти вярвам.

- Не познавам на света свестен мъж или жена, освен родителите си, а те са мъртви! А дори те- никой не разбира нищо.

- Теб.

- Аз съм частица от нещо, нали така? Но никой не разбира никого, дори ти, правиш се на много мъдър и състрадателен, ала само ме караш да крещя така, защото имаш властта да ми попречиш да правя онова, което искам...

- И то не е ксенобиология.

- Напротив! Е, поне е част от нея.

- А какво е останалото?

- Онова, което си ти. Което правиш. Само че го правиш изцяло погрешно, правиш то глупаво.

- Ксенобиолог и ксенолог.

- Направили са глупава грешка, когато са създали нова наука за изучаване на прасенцата. Една групичка уморени, стари антрополози, които са си нахлузили нови "шапки" и са се нарекли ксенолози. Ала човек не може да разбере прасенцата, само като наблюдава поведението им! Те са изминали различна еволюция! Трябва да се разберат гените им, да се узнае какво става в клетките им. И в клетките на другите животни, защото те не могат да се изучават отделно, никой не живее в пълна изолация...

Не ме поучавай, помисли си Пипо. Кажи ми какво чувстваш. И за да провокира емоциите й, той прошепна:

- Освен самата ти.

Това подейства. От студена и надута, тя изведнъж пламна и зае отбранителна поза.

- Ти никога няма да ги разбереш! Но аз ще успея!

- И защо толкова държиш на тях? Какво означават прасенцата за теб?

- Никога няма да проумееш. Ти си добър католик.- Тя изрече думата с презрение.- А става дума за книга, която е в Списъка.

Лицето на Пипо светна от неочакваното откритие.

- "Царицата на кошера" и "Хегемона".

- Живял е преди три хиляди години, който и да е бил той, дето нарича себе си Говорителя на мъртвите. Но той е разбирал бъгерите! Ние сме ги унищожили до крак- единствената извънземна раса, която сме срещнали, убили сме ги всички, ала той ги е разбирал.

- И ти искаш да напишеш историята на прасенцата тъй, както истинският Говорител е писал за бъгерите.

- Така, както го казваш, звучи толкова лесно, като да напишеш научна статия. Не знаеш какво е означавало да напишеш за Царицата на кошера и за Хегемона. Колко болезнено е било това за него- да навлезе в едно извънземно съзнание и да излезе от него, изпълнен с обич към великото създание, което е унищожил. Той едновременно е бил най-лошият човек, живял на този свят- Ендър Ксеноцида, унищожителят на бъгерите, а е направил всичко по силите си да поправи стореното от Ендър; Говорителя на мъртвите се е опитал да възкреси мъртвите...

- Но не е успял.

- Успял е! Той ги е възкресил- би трябвало да го знаеш, ако си чел книгата! Не знам за Иисус, слушам епископ Перегрино, но не вярвам духовенството да притежава силата да превърне нафората в плът или да опрости и милиграм вина. Ала Говорителя на мъртвите е върнал Царицата на кошера към живота.

- Тогава къде е тя?

- Ето тук! В мен!

Той кимна.

- И още някой е в теб. Говорителя на мъртвите. Ето каква би искала да бъдеш.

- Това е единствената истинна история, която някога съм чувала- рече тя.- Единствената, която ме интересува. Това ли искаше да чуеш? Че съм еретичка? И че работата през целия ми живот ще се състои в това, да прибавя още една книга към Списъка на истините, забранени за добрите католици?

- Исках да чуя- отрони меко Пипо,- как ще определиш онова, което си, за сметка на всички онези многобройни неща, които не си. Ти си Царицата на кошера. Ти си Говорителя на мъртвите. Това е една много малка общност, малка на брой, но с голямо сърце. Значи си избрала да не бъдеш част от групите деца, които се събират, само за да изключат другите; а хората те гледат и си казват: горкото момиче, тя е толкова самотна; ти обаче знаеш една тайна, знаеш коя си всъщност. Ти си единственото човешко същество, което е в състояние да разбере извънземното съзнание, защо самата си извънземно съзнание; знаеш какво означава да си не-човек, защото никога не е съществувала човешка група, която да те определи като bona fide[4] хомо сапиенс.

- Сега пък казваш, че съм не-човек! Накара ме да се разплача като малко момиченце, защото не ме допускаш до изпита, накара ме да се унижа, а сега твърдиш, че съм не-човек?

- Може да се явиш на изпита.

Думите му увиснаха във въздуха.

- Кога?- прошепна тя.

- Тази вечер. Утре. Започвай когато пожелаеш. Аз ще прекратя работата си, за да те въведа в изпитите когато поискаш.

- Благодаря ти! Благодаря ти, аз...

- Стани Говорител на мъртвите. Ще ти помогна с всички сили. Законът ми забранява при срещите си с пекениносите да вземам със себе си другиго освен стажанта си, сина ми Либо. Но ти ще имаш достъп до бележките ни. Всичко, което научим, ще го споделяме с теб. Всичките си догадки и размишления. А в замяна ти ще ни запознаваш изцяло с работата си: какво си открила за генетичните модели на този свят, които могат да ни помогнат да разберем пекениносите. И когато научим достатъчно- заедно,- ще можеш да напишеш книгата си, да станеш Говорител. Ала този път няма да си Говорител на мъртвите. Пекениносите не са мъртви. Напук на себе тя си се усмихна:

- Говорител на живите.

- Аз също съм чел "Царицата на кошера" и "Хегемона"- рече той. -Мисля, че не би могло да има по-добро място, където да намериш себе си.

Тя обаче още не му се доверяваше, не вярваше в онова, което й обещаваше.

- Ще искам да идвам често тук. През цялото време.

- Заключваме, когато отиваме да спим.

- Но бих искала да идвам през останалото време. Ще ви омръзна. Ще ми казваш да си отида. Ще криеш тайни от мен. Ще ми казваш да си затварям устата и да не излагам идеите си.

- Едва се сприятелихме и ти вече ме смяташ за лъжец и измамник, за нетърпелив урод.

- Но ти ще го направиш, всички го правят; всички искат единствено да си вървя...

Пипо повдигна рамене:

- И какво от това? На всекиго по някое време му се приисква другите да си вървят. Понякога и на мен ще ми се приисква ти да си идеш. Онова, което искам да ти кажа, е, че дори в такива мигове, дори да ти кажа да си вървиш, не е необходимо да го правиш.

Това бе най-объркващото нещо, което някой някога й бе казвал.

- Това е лудост.

- Само още нещо. Обещай ми никога да не се опитваш да излезеш при пекениносите. Защото никога не бих могъл да ти го позволя, а и да го направя, Междузвездният конгрес ще прекрати цялата ни работа тук, ще забрани всякакъв контакт с тях. Обещаващ ли? Инак всичко- моята работа, твоята,- всичко ще бъде заличено.

- Обещавам.

- Кога ще започнеш изпита?

- Веднага! Мога ли да започна веднага?

Той се засмя благодушно, сетне протегна ръка и без да гледа докосна терминала. Той заработи, първите генетични модели се появиха над него.

- Ти си подготвил изпита предварително- рече тя.- Бил си готов! Знаел си през цялото време, че ще ме допуснеш!

Той поклати глава:

- Надявах се. Вярвах в теб. Исках да ти помогна да направиш онова, за което си мечтала. Стига то да е нещо добро.

Тя не би била истинската Новиня, ако не бе намерила да каже нещо отровно:

- Разбирам. Ти си съдникът на мечтите.

Може би той не го прие като обида. Само се усмихна и рече:

- А сега остават тия три: вяра, надежда и любов. Но по голямото от тях е любовта[5].

- Ти не ме обичаш- рече тя.

- Аха- отвърна той,- значи аз съм съдникът на мечтите, а ти си съдницата на любовта. Е, обвинявам те, че си лелеяла красиви мечти и те осъждам до живот да работиш и да страдаш в името на мечтите си. Надявам се само някой ден да не ме признаеш за невинен в престъплението, че те обичам.- Замисли се за миг.- По време на Десколадата изгубих дъщеря си. Мария. Сега щеше да е само с няколко години по-голяма от теб.

- И аз ти напомням на нея?

- Мислех си, че тя изобщо не би приличала на теб.

Новиня започна изпита. Отне й три дена. Взе го с далеч по-висок от много абсолвенти успех. По-късно обаче нямаше да си спомня за изпита като за начало на кариерата си, като за край на детството, като за потвърждение на призванието си, за мисията на живота й. Щеше да помни изпита като начало на живота си в Станцията на Пипо, където Пипо, Либо и Новиня сформираха първата общност, към която тя се присъедини, след като родителите й бяха предадени на земята.

Не бе лесно, особено в началото. Новиня не отхвърли веднага навика си на ледено противопоставяне. Пипо го разбираше и бе готов да я сломи със словесни удари. По-голямо бе предизвикателството за Либо. Станцията на зенадора бе мястото, където той и баща му можеха да се усамотят, само двамата. А сега, без някой да поиска съгласието му, се бе присъединил и трети човек, студен, взискателен, който му говореше така, сякаш той бе още дете, макар да бяха връстници. Дразнеше се, че тя бе пълноправна ксенобиоложка, със статус на възрастна, докато той бе все още стажант.

Опитваше се обаче да се отнася с търпение. Бе по природа кротък и мълчанието му допадаше. Не беше склонен да изразява открито обидата си. Ала Пипо познаваше сина си и виждаше как вътрешно кипи. След известно време дори Новиня, колкото и да си беше нечувствителна, започна да разбира, че провокира Либо повече, отколкото младежът можеше да понесе. Как да накара това необикновено, добродушно и красиво момче да откликне?

- Да не би да искаш да кажеш, че сте работили всичките тези години -рече тя един ден,- а не знаете дори как се размножават прасенцата? Откъде знаете, че всичките са мъжки?

Либо отвърна смирено:

- Обяснихме им какво означава мъжко и женско, докато учеха езиците ни. И те избраха да се нарекат мъжки. А за онези, които никога не сме виждали, казаха, че са женски.

- Значи, доколкото знаете, се размножават чрез пъпкуване! Или чрез митоза!

Тонът й беше презрителен и Либо не отговори веднага. Пипо си представи, че чува мислите на сина си, как внимателно съставя фразите, за да е отговорът му благ и безопасен:

- Бих искал работата ни да е повече свързана с антропологията- рече Либо.- Тогава бихме могли да свържем твоите изследвания върху моделите на подклетъчния живот на Лузитания с онова, което научаваме за пекениносите.

Новиня се ужаси:

- Искаш да кажеш, че дори не вземате тъканни проби?

Либо леко се изчерви, ала когато отговори, тонът му отново бе спокоен. Момчето сигурно се чувства като изправено на разпит пред инквизицията, помисли си Пипо.

- Глупаво изглежда- рече Либо,- но се боим, че пекениносите ще се запитат защо вземаме част от телата им. И ако някое от тях случайно се разболее, няма ли да си помислят, че ние сме причинили болестта?

- Какво би станало, ако вземете нещо, което се е отделило естествено? Човек може да научи маса работи от един косъм.

Либо кимна; Пипо, който ги гледаше иззад терминала в другия край на стаята, разпозна жеста му- Либо го бе усвоил от баща си.

- Множество примитивни племена на Земята са вярвали, че отделените от тялото им тъкани притежават частица от техния живот и от тяхната сила. Ами ако прасенцата си помислят, че им правим някаква магия?

- Не знаете ли езика им? Доколкото ми е известно, някои от тях говорят и Старк.- Тя не направи опит да прикрие презрението си.- Не можете ли да им обясните за какво са тези проби?

- Права си- каза тихо той.- Но ако им обясним за какво са ни тъканните проби, случайно може да им внушим и същността на науката биология, хиляда години преди те да са стигнали до нея по естествен път. Ето защо законът забранява да се обясняват такива работи.

Най-накрая Новиня се смути:

- Не допусках какви тесни ограничения ви налага доктрината за минималната намеса.

Пипо се зарадва, като я чу, че отстъпва от арогантността си, ала къде по-лошо от това бе унижението й. Детето бе толкова лишено от човешки контакт, че думите му бяха като взети от скучен научен труд. Пипо се питаше дали вече не бе твърде късно да я научи как да стане човешко същество.

Не беше късно. След като веднъж разбра, че са експерти в науката си, а тя самата не разбира нищо от нея, тя изостави агресивния си подход и се хвърли почти в другата крайност. Седмици наред разговаряше съвсем рядко с Пипо и Либо. Вместо това изучаваше докладите им, опитваше се да схване целта на онова, което правеха. От време на време задаваше по някой въпрос; те й отговаряха учтиво и подробно.

Учтивостта постепенно отстъпи място на близостта. Пипо и Либо започнаха да разговарят открито пред нея, излагаха мислите си, защо прасенцата се държат странно, какво значение се криеше зад някои от необичайните им изявления, защо си оставаха тъй влудяващо недостъпни. И тъй като изучаването на прасенцата бе съвсем нов клон на науката, на Новиня не й бе нужно много време, за да се превърне сама в специалистка, макар и от втора ръка, и да предложи свои хипотези.

- В крайна сметка- окуражи я Пипо,- всинца сме слепи.

Пипо бе предвидил какво ще се случи сетне. Внимателно култивираното спокойствие на Либо го караше да изглежда студен и резервиран за възрастта си, дори когато Пипо му налагаше поне да опита да общува; изолацията на Новиня бе по-впечатляваща, ала също толкова пълна. И сега, когато общият им интерес към прасенцата ги сближи, с кого другиго можеха да разговарят, освен един с другиго, след като никой освен Пипо не можеше дори да схване за какво става дума?

Отдъхваха заедно, смееха се до сълзи на шеги, които не биха разсмели никой друг лузитанец. Точно както прасенцата бяха кръстили всички дървета в гората, Либо на майтап кръсти всички мебели в Станцията на зенадора и понякога обявяваше, че някои от тях са в лошо настроение и не бива да бъдат безпокоени.

- Не сядай на Табуретката! Пак е в менструация.

Никога не бяха виждали женски прасенца, а мъжките говореха за тях с почти религиозно благоговеене; Новиня написа серия от шеговити информации за въображаема женска, наречена Почитаемата майка, весела злобарка и стръвница.

Но не всичко се свеждаше до смеха. Имаше и проблеми, и тревоги, а веднъж сериозно се изплашиха, че може би бяха направили тъкмо онова, което Междузвездният конгрес се опитваше да предотврати: допускането на радикални промени в общността на прасенцата. Естествено, всичко започна с Рутър. Рутър, който упорстваше да задава предизвикателни, невъзможни въпроси, като например: "Като нямате друг град, населен с хора, как тогава ходите на война? За вас ще е безчестие да убивате "малките".

Пипо изломоти нещо за това, че хората никога няма да убият някой пекенинос, някой "малък"; ала знаеше много добре, че не такъв въпрос му бе задал всъщност Рутър.

Пипо отдавна знаеше, че прасенцата проумяваха смисъла на понятието война, ала Либо и Новиня спориха с дни след това дали прасенцата смятат войната за желана или за почти неизбежна. От Рутър получаваха и друга информация, част от нея- важна, а друга- не, а в повечето случаи бе невъзможно да се прецени. Донякъде Рутър сам бе доказателство за мъдростта на политиката, забраняваща на ксенолозите да задават въпроси, които биха разкрили очакванията на хората, а оттам- и техния начин на живот. Въпросите на Рутър неизменно им даваха повече информация, отколкото получаваха от отговорите на своите собствени въпроси.

Последното, което Рутър им каза, обаче не беше във вид на въпрос. Това бе догадка, която той подхвърли само пред Либо, докато Пипо бе настрани с неколцина от другите и изучаваше как строят дървените си къщи.

- Знам, знам- рече Рутър.- Знам защо Пипо е още жив. Вашите жени са твърде глупави, за да проумеят, че е мъдър.

Либо се опита да открие някакъв смисъл в тази безсмислица. Защо Рутър смяташе, че ако жените на хората бяха по-умни, би трябвало да убият Пипо? Приказките за убиване бяха обезпокоителни- това очевидно беше важен въпрос и Либо не знаеше как да се справи сам. Ала не можеше да повика Пипо на помощ, тъй като Рутър явно искаше да обсъдят въпроса насаме, без Пипо да ги чуе.

След като Либо не отговори, Рутър настоя:

- Вашите жени, те са слаби и глупави. Казах това и на другите и те рекоха, че може да те попитам. Вашите жени не разбират колко е мъдър Пипо. Вярно ли е?

Рутър изглеждаше много възбуден; дишаше учестено, непрекъснато скубеше косъмчета от ръцете си- по четири-пет наведнъж. Либо трябваше някакси да отговори.

- Повечето жени не го познават- каза той.

- Тогава как биха могли да знаят дали трябва да умре?- попита Рутър. Сетне изведнъж застина и изрече много високо:- Вие сте кабри!

Чак тогава се появи Пипо, учуден защо бе това викане. Веднага забеляза, че Либо бе в отчаяно положение. Ала Пипо нямаше и представа за какво бе разговорът и как да помогне. Знаеше само, че Рутър бе оприличил хората- или поне Либо и Пипо- на големите животни, които пасяха на стада из прерията. Пипо дори не можеше да разбере дали Рутър е ядосан, или се радва.

- Вие сте кабри. Вие сами решавате!- Той посочи Либо, а сетне и Пипо.- Не вашите жени избират честта, а самите вие! Също като в битка, но през цялото време!

Пипо нямаше и представа за какво говори Рутър, ала видя, че всички пекениноси бяха неподвижни като пънове в очакване той или Либо да отговорят. Ясно беше, че Либо бе твърде изплашен от странното поведение на Рутър, за да посмее изобщо да отговори. В този случай Пипо не виждаше никакъв друг изход, освен да каже истината; в крайна сметка това бе твърде очевидна и незначителна информация за човешкото общество. Това бе нарушение на правилата, установени от Междузвездния конгрес, ала мълчанието му щеше да нанесе повече вреда, затова Пипо се осмели:

- Мъжете и жените решават заедно или решават сами за себе си- рече той.- Никой не решава за другия.

Прасенцата очевидно бяха очаквали тъкмо такъв отговор.

- Кабри- повтаряха непрестанно те; отидоха при Рутър, дюдюкаха и свиркаха. Вдигнаха го и се понесоха към гората. Пипо се опита да ги последва, ала две от прасенцата го спряха и поклатиха глави. Това бе човешки жест, който бяха усвоили отдавна; за тях той притежаваше още по-голяма важност. В случая означаваше, че на Пипо е абсолютно забранено да ги последва. Те отиваха при жените, а прасенцата вече бяха заявили, че няма никога да допуснат човек там.

По пътя към дома Либо обясни как се бе появила трудността.

- Знаеш ли какво каза Рутър? Че нашите жени са слаби и глупави.

- Така е, защото не познават кметицата Боскиня. Или пък майка ти.

Либо се засмя, защото майка му Консейсао управляваше архивите така, сякаш се намираха в древен естасау[6] в дивия мату[7]- ако човек навлезеше във владенията й, трябваше изцяло да се подчини на правилата й. Докато се смееше, усети как нещо му се изплъзва, някаква важна идея- за какво говорехме? Разговорът продължи: Либо вече забрави и скоро дори забрави, че е забравил.

Същата вечер чуха барабанните звуци, които Пипо и Либо смятаха за част от някакво празненство. Не се случваше често, приличаше на биене на тъпани с дебели сопи. Тази вечер обаче празненството сякаш нямаше край. Пипо и Либо си помислиха, че навярно човешкият пример за равноправие между половете някакси бе дал на мъжките пекениноси надежда за освобождение.

- Мисля, че можем да го квалифицираме като съществена промяна в поведението на прасенцата- рече замислено Пипо.- И ако установим, че сме причинили истинска промяна, ще трябва да го докладвам и Конгресът навярно ще постанови контактът на хората с прасенцата да бъде преустановен за известно време. За години може би.

Това бе отрезвяваща мисъл- фактът, че си вършеха съвестно работата можеше да принуди Междузвездния конгрес да им забрани изобщо да я вършат.

На сутринта Новиня ги изпрати до портата на високата ограда, която отделяше града на хората от склоновете на гористите хълмове, където живееха прасенцата. Тъй като Пипо и Либо все още продължаваха да се уверяват един другиго, че и двамата биха постъпили по същия начин, Новиня вървеше пред тях и стигна първа до портата. Когато я настигнаха, тя им посочи парче прясно изровена червена земя само на трийсетина метра от портата.

- Това е ново- рече тя.- И там има нещо.

Пипо отвори вратата и Либо, като по-млад, изтича напред да разузнае. Спря се досами края на разровената земя и се вкамени, взрян в онова, което виждаше пред себе си. Като го видя, Пипо също спря, а Новиня, внезапно изплашена за Либо, пренебрегна правилата и изтича през портата. Либо отметна глава и падна на колене; вплете пръсти в къдравата си коса и се завайка в ужасно разкаяние.

Рутър лежеше разпнат на разритата земя. Беше изкормен, при това съвсем не небрежно: всеки орган бе внимателно отделен, влакната на крайниците му също бяха обтегнати и разположени симетрично върху съхнещата пръст. Всичко бе по някакъв начин свързано с тялото- нищо не бе отрязано напълно.

Мъчителният плач на Либо беше почти истеричен. Новиня коленичи до него и го прегърна, люлееше го, опитваше се да го успокои. Пипо извади малката си камера и методично направи снимки от всички гледни точки- така, че компютърът да може да анализира по-късно подробностите до една.

- Бил е жив, когато са му сторили това- рече Либо, след като се поуспокои дотам, че да може да продума. Но и тогава изричаше думите бавно, внимателно, сякаш бе чужденец, който току-що се е научил да говори.- В земята е попила толкова кръв и е разплискана тъй нашироко, че сърцето му сигурно още е биело, когато са го изкормвали.

- Ще обсъждаме това по-късно- рече Пипо. Онова, което Либо бе забравил предишния ден, сега се върна в съзнанието му с жестока яснота.

- Ето защо Рутър говореше за жените. Те решават кога мъжете трябва да умрат. Той ми го каза, а аз...

Либо се спря. Разбира се, че не предприе нищо. Законът изискваше от него да не предприема нищо. И в този миг той разбра, че мрази закона. Ако законът означаваше да постъпят така с Рутър, то в закона нямаше никакво разбиране. Рутър бе личност. Човек не може да стои настрани и да остави това да се случи на една личност, само защото я изучава.

- Не са го направили заради това, че е изгубил честта си- рече Новиня.- Ако има нещо, което е сигурно, то това е обичта им към дърветата. Виждате ли?- В средата на гръдната му кухина, вече изпразнена, се подаваше съвсем малко филизче.- Посадили са дърво, за да отбележат мястото на погребението му.

- Сега вече знаем защо дават имена на всичките си дървета.- изрече мрачно Либо.- Посаждат ги като надгробни камъни на прасенцата, които са измъчвали до смърт.

- Гората е много голяма- рече спокойно Пипо.- Моля, ограничавайте хипотезите си до възможно най-вероятното.

Тихият му, разумен тон, както и настояването да се държат като учени, дори в тази ситуация, им подействаха успокояващо.

- Какво ще правим?- попита Новиня.

- Ще те приберем веднага в периметъра- рече Пипо.- Забранено е да излизаш тук.

- Имах предвид... тялото, какво ще правим с него?

- Нищо- рече Пипо.- Прасенцата са направили онова, което правят прасенцата, поради някакви си техни причини.

Той изправи Либо на крака.

В първия миг му бе трудно да се задържи; няколко крачки отпускаше тежестта на тялото си и върху двата крака.

- Какво му казах?- прошепна той.- Дори не знам какво от казаното го е убило.

- Не си ти- рече Пипо.- Аз съм.

- Какво, вие да не би да смятате, че те са ваша собственост?- попита Новиня.- Да не си мислите, че техният свят се върти около вас? Прасенцата са го направили поради някаква своя причина. Съвсем очевидно е, че това не се случва за първи път- вивисекцията е извършена прекалено сръчно, за да им е първица.

Пипо прие думите й с черен хумор:

- Ще си изгубим работата, Либо.

Новиня ужким не знаела нищо за ксенологията.

- Права си- рече Либо.- Независимо каква е причината да се случи това, то е ставало и преди. Някакъв обичай.- Опитваше се гласът му да звучи спокойно.

- Но толкова по-зле, нали?- рече Новиня.- Значи имат обичай да се изкормват живи.

Тя погледна към другите дървета в гората, която започваше от върха на хълма и се запита колко ли от тях бяха посадени с кръв.

Пипо изпрати доклада си по ансибала, компютърът не му направи спънки да получи необходимото равнище на достъп. Остави на надзираващия комитет да реши дали контактът с прасенцата трябва да бъде преустановен. Комитетът не откри някаква фатална грешка. "Невъзможно е да се скрият отношенията между различните полове, след като някой ден ксенолог може да бъде и жена -казваше се в съобщението му,- и не виждаме момент, в който да не сте действали разумно и предпазливо. Нашето временно заключение е, че сте станали неволни свидетели на някаква борба за власт, която е завършила неблагоприятно за Рутър, затова трябва да продължите контактите с цялата си разумна предпазливост."

Напълно оправдателно заключение, но въпреки това не бе лесно да се приеме. Либо бе израсъл с прасенцата или поне с онова, което бе чувал за тях от баща си. Познаваше Рутър по-добре от който и да е човек, с изключение на семейството си и на Новиня. Потребни му бяха дни, за да се завърне в Станцията на зенадора, седмици, преди да отиде отново в гората. Прасенцата не дадоха признак, че нещо се бе променило; по-различното бе, че се държаха по-открито и по-дружелюбно от преди. Никой не споменаваше за Рутър, особено пък Пипо или Либо. От страна на хората обаче настъпиха промени. Пипо и Либо никога не се разделяха на повече от няколко крачки, когато бяха всред прасенцата.

Болката и угризенията сближиха още повече Либо и Новиня, накараха ги да разчитат повече един на другиго, сякаш тъмнината ги сближаваше повече от светлината. Прасенцата сега им се виждаха опасни и несигурни, каквато винаги е била и човешката общност, а между Пипо и Либо вече висеше въпросът, чия бе вината, независимо колко често се опитваха да се оневинят един другиго. Тъй че за Либо единственото добро нещо, на което можеше да разчита в живота си, оставаше Новиня; същото важеше и за нея по отношение на Либо.

И макар Либо да имаше майка, братя и сестри и винаги да се прибираше у дома при тях, Новиня и Либо се държаха така, сякаш Станцията на зенадора бе остров, на който живееше и Пипо- добър, но далечен. Пипо се питаше: нима прасенцата са като Ариел[8], повел младите влюбени към щастието, или бяха малки калибани[9], неподвластни на контрол и готови да убиват?

Няколко месеца по-късно смъртта на Рутър потъна в забрава, смехът им се възвърна, макар никога повече да не бяха тъй безгрижни, както преди. Когато навършиха седемнайсет години Либо и Новиня бяха толкова сигурни един в другиго, че спокойно си разговаряха за онова, което ще вършат заедно след пет, след десет, след двайсет години. Пипо изобщо не си даде труда да ги пита за плановете им за женитба. В крайна сметка, реши той, те изучават биология от сутрин до вечер. И сигурно ще им хрумне да изучат и устойчивите и приемливи за обществото стратегии за възпроизводство. А междувременно им стигаше и това, че си блъскаха непрестанно главите по въпроса, кога и как се съвъкупляват прасенцата, след като нямат видими размножителни органи.

Разсъжденията им върху това как прасенцата съчетават генетичния материал неизменно завършваха с шеги, тъй похотливи, че Пипо трябваше да призовава цялото си самообладание, за да се преструва, че не ги намира за забавни.

И тъй, Станцията на зенадора през тези няколко години бе място на истинска дружба между двама прекрасни младежи, които при други обстоятелства щяха да бъдат обречени на студена самота. На никого и през ум не му минаваше, че идилията ще свърши изведнъж и завинаги и ще предизвика трус, който всичките Сто свята щяха да усетят.

Стана толкова простичко, съвсем банално. Новиня анализираше структурата на гъмжащите с мухи тръстики край реката и откри, че същото подклетъчно вещество, което бе причинило Десколадата, се съдържа и в клетките на тръстиката. Тя извика няколко други клетъчни структури в пространството над терминала и започна да ги върти. Всички те съдържаха реагента на Десколадата.

Извика Пипо, който преглеждаше дешифровките от вчерашното си посещение при прасенцата. Компютърът направи сравнение на всички клетки, от които тя имаше проби. Независимо от функциите на клетките, независимо от видовете, от които бяха взети, всяка клетка на извънземните съдържаше елемента на Десколадата, а компютърът ги обяви за абсолютно еднакви и в химичните им пропорции.

Новиня очакваше Пипо да кимне, да й каже, че това е интересно, а може би и да предложи някоя хипотеза. Вместо това обаче той седна и направи отново теста, задаваше й въпроси как компютърът прави сравненията и след това- какво всъщност е действието на Десколадата.

- Мама и татко изобщо не са разбрали какво я задейства, но Десколадата освобождава ето този протеин- е, да го наречем псевдо-протеин- и той атакува генетичните молекули, започва в единия край и разцепва молекулата по средата. Затова са го нарекли "десколадор"- защото "разлепва" ДНК и у хората.

- Покажи ми как действа в клетките на туземците.

Новиня задейства компютърната симулация.

- Не, не само генетичната молекула, а цялото обкръжение на клетката.

- Това е само ядрото- рече тя.

Разшири екрана, за да включи още променливи. Компютърът забави действието си, тъй като изчисляваше милиони случайни съчетания на ядрения материал в секунда. В клетката на тръстиката, когато генетичната молекула се "разлепи", няколко големи окръжаващи протеина се наместиха в зейналата дупка.

- При хората ДНК се опитва да се прекомбинира, ала протеините се вмъкват и клетка подир клетка "полудяват". Понякога влизат в процес на митоза, също като при рака, а понякога умират. Най-важното при хората е, че реагентът на Десколадата сам се възпроизвежда като луд и преминава от клетка в клетка. Разбира се, всяко създание от извънземните го носи в себе си.

Пипо обаче вече не се интересуваше от онова, което му говореше. След като десколадорът свърши с генетичните молекули на тръстиката, Пипо взе да разглежда клетка подир клетка.

- Това не е просто важно, това е същото- каза той.- Това е същото нещо!

Новиня не разбра веднага какво бе забелязал. Какво бе същото и на какво бе също? Нито пък й остана време да попита. Пипо вече бе скочил от стола; взе палтото си и се запъти към вратата. Навън ръмеше. Пипо се спря само за малко, колкото да подметне:

- Кажи на Либо да не идва, само му покажи симулацията и виж дали и той може да разбере, преди да съм се върнал. Той ще схване- това е отговорът на големия въпрос. Отговорът на всичко.

- Кажи ми го!

Той се засмя:

- Я не ме баламосвай! Либо ще ти каже, ако сама не можеш да го видиш.

- Къде отиваш?

- Да попитам прасенцата дали съм прав, разбира се! Но знам, че съм прав, дори да ме излъжат. Ако не си дойда до един час, значи съм се подхлъзнал в дъжда и съм си счупил крака.

Либо не успя да се върне, за да види симулациите. Събранието на плановия комитет продължи извънредно дълго в спор дали да се разшири пасището на добитъка, а след него Либо трябваше да направи и седмичните покупки в бакалницата. Когато се върна, Пипо бе вече навън от четири часа, мръкваше, а ръмежът бе обърнал на сняг. Веднага излязоха да го потърсят, бояха се, че ще са им нужни часове, докато го открият в горите.

Намериха го твърде бързо. Тялото му вече се вкочанясваше върху снега. Прасенцата дори не бяха посадили дърво в него.

 

 

ВТОРА ГЛАВА

ТРОНДХАЙМ

 

Дълбоко съжалявам, че не можах да отговоря на искането ви за повече подробности относно обичаите на ухажване и брак на лузитанците-аборигени. Това сигурно ви причинява неизмерима скръб, инак никога нямаше да помолите Ксеноложкото общество да ме санкционира за неспособността ми да сътруднича на вашите изследвания.

Когато бъдещите ксенолози се оплакват, че не съм събрал подходящите данни при наблюденията си върху пекениносите, винаги им казвам да препрочетат ограниченията, които са ми наложени от закона. Позволено ми е да водя само един помощник при теренните си проучвания; не бива да задавам въпроси, които да издават очакванията на хората, за да не ни имитират; не бива да предлагам информация, която да предизвиква паралелни отговори; не бива да оставам при тях повече от четири часа еднократно; изключая облеклото ми, не бива да използвам технологични продукти в тяхно присъствие, включая камери, магнетофони, компютри, дори писалка, с която да пиша върху изкуствена хартия; не може дори да ги наблюдавам, без те да знаят това.

Накратко: не мога да ви кажа как се размножават пекениносите, защото те решиха да не го правят пред мен.

Разбира се, вашите изследвания са парализирани! Разбира се, вашите заключения за прасенцата са абсурдни! Ако трябваше да изследваме вашия университет при същите ограничения, които ни връзват ръцете при наблюденията ни върху лузитанските аборигени, несъмнено щяхме да заключим, че хората не се възпроизвеждат, сформират някакви групи по интереси и посвещават целия цикъл на живота си на превръщането си от студенти-ларви във възрастни професори. Бихме могли дори да предположим, че професорите упражняват някакво значимо влияние върху човешкото общество. Едно компетентно изследване бързо ще разкрие неточностите в такова едно заключение- но в случая с прасенцата не е позволено никакво компетентно изследване, такава възможност дори не се обмисля.

Антропологията никога не е била точна наука; наблюдателят никога не е подвластен на онази култура, която наблюдава. Но това са естествени ограничения, присъщи на науката. А нас ни спъват тъкмо изкуствените ограничения- а чрез нас, и вас. При сегашния темп на напредък бихме могли със същия успех да пращаме на пекениносите въпросници по пощата и да чакаме да ни пратят в отговор научни статии.

Жоау Фигейра Алвареш, отговор на писмо до Пиетро Гуатанини от университета в Сицилия, университетско градче Милано, Етрурия, публикувано посмъртно в "Ксеноложки изследвания". 22:4:49:193

 

Новината за смъртта на Пипо не бе само от местно значение. Тя мигновено бе предадена по ансибала до всичките Сто свята. Първите извънземни, открити след Ксеноцида на Ендър, бяха измъчвали и убили единствения човек, определен да ги наблюдава. За броени часове учени, естественици, политици и журналисти започнаха да определят позициите си.

Скоро стигнаха до общо съгласие. Едно произшествие при неясни обстоятелства не може да бъде доказателство за провала на политиката, която Междузвездният конгрес водеше спрямо прасенцата. Тъкмо обратното, фактът, че е загинал само един човек, доказва мъдростта на сегашната политика на почти пълна ненамеса. Ето защо не трябва да предприемаме нищо, а само да продължим да наблюдаваме с малко по-ниска интензивност. Наследникът на Пипо бе инструктиран да посещава прасенцата не по-често от веднъж на два дена и за не повече от час. Той не бива да принуждава прасенцата да отговарят на въпроси по това, как са се отнесли спрямо Пипо. Това бе укрепване на старата политика на ненамеса.

Не се обезпокоиха много за духа на хората от Лузитания. Въпреки големите разходи, им изпратиха по ансибала много нови развлекателни програми, за да отвлекат мислите им от страховитото убийство.

А подир това, извършили минималното, което биха могли да сторят едни фрамлинги, каквито си и бяха, след като се намираха на светлинни години от Лузитания, хората от Стоте свята се върнаха към собствените си грижи.

Извън Лузитания само един човек от половинтрилионното население на Стоте свята почувства смъртта на Жоау Фигейра Алвареш, наричан Пипо, като голяма промяна в собствения си живот. Андрю Уигин бе Говорител на мъртвите в университетското градче Рейкявик, прочуто като пазител на нордическата култура, кацнало на стръмния склон на тесния и дълъг като острие на нож фиорд, който пронизваше гранита и леда на замръзналата планета Трондхайм по самия й екватор. Бе пролет и снегът се топеше, крехката тревица и цветята търсеха сила от блестящото слънце. Андрю седеше на склона на облян от слънцето хълм, заобиколен от десетина студенти, които изучаваха историята на междузвездната колонизация. Слушаше с половин ухо разгорещените спорове по въпроса, дали крайната победа на хората във войните против бъгерите е била необходима прелюдия към експанзията на човечеството. Подобни спорове бързо се израждаха в охулване на човека-чудовище Ендър, който бе командвал флотилията, извършила ксеноцида над бъгерите. Андрю имаше склонността да оставя мислите си да се реят на воля; тази тема не го отегчаваше особено, но не я оставяше и да ангажира прекалено вниманието му.

Тогава малката компютърна присадка, която носеше като бижу в ухото си, му съобщи за жестоката смърт на Пипо, ксенологът на Лузитания, и Андрю веднага застана нащрек. Прекъсна студентите си:

- Какво знаете за прасенцата?- попита той.

- Те са единствената ни надежда за изкупление- отвърна един от студентите; той приемаше Калвин по-сериозно, отколкото Лютер.

Андрю веднага погледна към студентката Пликт; знаеше, че тя не би понесла подобен мистицизъм.

- Те не съществуват на белия свят заради каквито и да са човешки цели, дори заради изкуплението- рече Пликт със смразяващо презрение.- Те са истински рамани, досущ като бъгерите.

Андрю кимна, ала се намръщи:

- Използваш дума, която още не е общоприета.

- Би трябвало- рече Пликт.- Всеки жител на Трондхайм, пък и всеки норман в Стоте свята, би трябвало да е чел вече книгата на Демостен "Историята на Бутан в Трондхайм".

- Би трябвало, но не сме го направили- въздъхна един студент. Пликт затвори очи:

- В нордическия език съществуват четири равнища на чуждестранност. Първото е чуждоземен или "утленинг"- чужденец, когото определяме като човек от нашия свят, но от друг град или от друга страна. Второто е "фрамлинг"- Демостен е изпуснал ударението в нордическото "фремлинг". Това е чужденецът, когото определяме като човек, но от друга планета. Третото е "раман"- чужденец, когото определяме като човек, но от друг вид. Четвъртото се отнася за истинския чужденец- "варелсе", в това число са и животните, с този вид не е възможно да се разговаря. Представителите му са живи, но не можем да отгатнем от какви подбуди или цели се ръководят действията им. Биха могли и да са разумни същества, биха могли да изпитват чувства, ала ние да не знаем за това.

Андрю забеляза, че някои от студентите се подразниха. Той привлече вниманието им.

- Струва ви се, че се дразните от арогантността на Пликт, но не е така. Пликт не е арогантна; тя е просто точна. С право се срамувате, че още не сте прочели Демостеновата история на собствения си народ и поради този си срам се ядосвате на Пликт, защото тя не носи вашия грях.

- Мислех си, че Говорителите не вярват в греха- рече едно намусено момче.

Андрю се усмихна:

- Ти вярваш в греха, Стирка, и действията ти са съобразени с тази вяра. Значи грехът за теб е реален и след като знае това, Говорителя трябва също да повярва в него.

Стирка обаче не се предаваше:

- Какво общо може да имат всичките тези приказки за утленинги, фрамлинги, рамани и варелсе с Ксеноцида на Ендър?

Андрю се обърна към Пликт. Тя се замисли за миг:

- Това е наистина свързано с глупавия спор, който досега водехме. Чрез тези нордически равнища на чуждестранност можем да разберем, че стореното от Ендър не е истински ксеноцид, защото когато е унищожил бъгерите, ние сме ги смятали за варелсе; чак години по-късно, когато първият Говорител на мъртвите написва "Царицата на кошера" и "Хегемона", човечеството разбира, че бъгерите не са варелсе, а рамани; дотогава не е съществувало разбирателство между бъгерите и хората.

- Ксеноцидът си е ксеноцид- рече Стирка.- Това, дето Ендър не е знаел, че са рамани, не ги прави по-малко мъртви.

Андрю въздъхна при тази безпощадна забележка на Стирка; модно бе сред калвинистите от Рейкявик да отричат тежестта на човешката мотивация при преценката дали едно дело е добро, или зло. Делата са си добри или зли сами по себе си, твърдяха те; а тъй като Говорителите на мъртвите поддържаха единствено доктрината, че доброто и злото съществуват само и изцяло в човешката мотивация, а не в самия акт, то студентите като Стирка се отнасяха доста враждебно към Андрю. За щастие Андрю не се засягаше от това- разбираше мотива, който стоеше зад тази враждебност.

- Стирка, Пликт, нека разгледаме друг вариант. И така, прасенцата са научили Старк, а пък хората са усвоили техните езици. Да предположим, че узнаем неочаквано как прасенцата изведнъж, без всякакви провокации или обяснения са измъчвали до смърт и са убили ксенолога, който е изпратен да ги наблюдава.

Пликт веднага подскочи:

- Откъде ще сме сигурни, че е било без провокация? Онова, което за нас изглежда невинно, може да се окаже непоносимо за тях.

Андрю се усмихна:

- И така да е. Но ксенологът не им е навредил, казал им е твърде малко, не им е причинил нищо- поне според нашите разбирания той не заслужава мъчителна смърт. Нима самият факт на това напълно необяснимо убийство не превръща прасенцата от рамани във варелсе?

Сега пък бързо реагира Стирка.

- Убийството си е убийство. Приказките за варелсе и рамани са глупости. Ако прасенцата убиват, то те са зли, също както са били зли и бъгерите. Ако деянието е зло, то и извършителят му е зъл.

Андрю кимна:

- Ето я нашата дилема. Ето го проблема. Дали деянието е зло или, по някакъв начин, поне според разбиранията на прасенцата, е добро? Дали прасенцата са рамани или варелсе? Замълчи засега, Стирка. Знам всичките доводи на твоя калвинизъм, но дори Калвин[10] би нарекъл доктрината ти глупава.

- Откъде знаеш какво би рекъл Калвин...

- Знам, защото е мъртъв- изсмя се гръмко Андрю- и аз имам правото да говоря от негово име.

Студентите се засмяха и Стирка потъна в мълчание. Андрю знаеше, че момчето е умно; вярата му в калвинизма нямаше да издържи и първите курсове в университета, ала отказването от нея щеше да бъде продължително и болезнено.

- Обясни, Говорителю- пожела Пликт.- Ти говори така, сякаш хипотетичната ситуация е истинска, сякаш прасенцата наистина са убили ксенолога.

Андрю кимна; беше сериозен:

- Да, вярно е.

Новината бе смущаваща; тя събуди ехото на спомена от древния конфликт между бъгерите и хората.

- Погледнете сега самите себе си- подхвана Андрю.- Ще откриете, че зад омразата ви спрямо Ендър Ксеноцида и скръбта ви за бъгерите се крие нещо далеч по-грозно: вие се страхувате от чужденеца, независимо дали е утленинг или фрамлинг. Когато си помислите, че той е убил човек, когото познавате и цените, тогава няма значение каква форма е приел. Тогава той е варелсе, че и по-лошо- джур, ужасният звяр, който идва нощем със стичащи се от челюстите му лиги. Ако притежавате единственото оръжие в селото си и зверовете, разкъсали един от жителите му, се зададат отново, ще се спрете ли да помислите дали те също имат правото да живеят, или ще действате, за да спасите селото си, хората, които познавате, хората, които зависят от вас?

- Според твоите доводи ние би трябвало да избием прасенцата, независимо колко са примитивни и безпомощни!- извика Стирка.

- Мои доводи ли? Аз зададох въпрос. Въпросът не е довод, освен ако не смяташ, че знаеш отговора му, а аз мога да те уверя, Стирка, че не го знаеш. Размисли върху това. Край на занятията.

- Ще говорим ли за същото и утре?- попитаха студентите.

- Щом искате- отвърна Андрю. Ала той знаеше, че ако го направят, то ще бъде без него. За тях въпросът за Ендър Ксеноцида бе чисто философски. В крайна сметка войните с бъгерите бяха отпреди три хиляди години; сега бе 1948-а, броена от годината, през която бе приет Междузвездният кодекс, а Ендър бе унищожил бъгерите през 1180 г. пр.М.К. За Андрю обаче събитията не бяха толкова далечни. Той бе извършил много повече междузвездни пътувания, отколкото студентите му можеха дори да предположат; от двайсет и пет годишна възраст не бе прекарвал (като изключим Трондхайм) повече от шест месеца на една планета. Пътуванията със скоростта на светлината между различните светове му дадоха възможността да се плъзга като камъче над вълните на времето. Студентите му нямаха и представа, че техният Говорител на мъртвите, който в никакъв случай не бе на повече от трийсет и пет години, имаше ясни спомени за събития отпреди 3000 години, че тези събития за него бяха отдалечени във времето само на около двайсетина години, колкото бе половината му живот. Нямаха представа колко дълбоко въпросът за вината на Ендър гореше в душата му, за това, как бе отговарял на него по хиляди различни, но все така незадоволителни начини. Те знаеха само, че учителят им е Говорител на мъртвите; не знаеха, че като дете по-възрастната му сестра Валънтайн не можеше да произнесе името "Андрю" и затова го наричаше "Ендър"- името, което той опозори, преди да изпълни и петнайсет години. Затова нека неопрощаващият Стирка и аналитичната Пликт да размишляват върху въпроса за вината на Ендър; за Андрю Уигин, Говорител на мъртвите, въпросът съвсем не беше академичен.

И сега, докато вървеше по влажната трева на хълма, на хладния въздух Ендър- Андрю, Говорителя- можеше да мисли единствено за прасенцата, които вече бяха извършили необяснимо убийство, досущ както неразумно бяха постъпили бъгерите при първото си посещение при хората. Нима съществува някаква неизбежност, когато се срещат непознати, нима срещата им трябва да бъде белязана със смърт? Бъгерите съвсем случайно убиваха хора, ала само защото имаха "кошерно" мислене; за тях животът на индивида имаше стойността на изрезките от ноктите, а да убият някой и друг човек, бе начин да ни съобщят, че вече са наблизо. Възможно ли е и прасенцата да имат подобна мотивация да убиват?

Гласът в ухото му обаче бе споменал за мъчения, за ритуално убийство, подобно на екзекуцията на едно от самите прасенца. Прасенцата нямаха кошерно мислене, не бяха бъгери и Ендър Уигин трябваше да узнае защо бяха постъпили така.

- Кога научи за смъртта на ксенолога?

Ендър се обърна. Беше Пликт. Вместо да се върне в Пещерите, където живееха студентите, тя го бе последвала.

- Докато разговаряхме.

Той докосна ухото си; имплантираните терминали бяха скъпи, но не бяха чак такава рядкост.

- Проследих новините преди лекцията. Тогава в тях нямаше нищо подобно. Ако по ансибала се получи някаква голяма новина, то ще да има бързо съобщение. Освен ако не получаваш новините направо по ансибала.

Пликт очевидно мислеше, че е попаднала на голяма загадка. Всъщност така си и беше.

- Говорителите имат висок приоритет на достъп до публичната информация- каза той.

- Да не би някой да те е помолил да говориш от името на мъртвия ксенолог?

Той поклати глава:

- Лузитания е с католически лиценз.

- Точно това имам предвид- рече тя.- Те нямат свой Говорител там. Но въпреки това би трябвало да допуснат идването на Говорител, ако някой го поиска. А Трондхайм е най-близката планета до Лузитания.

- Никой не е пожелавал да отиде Говорител.

Пликт го дръпна за ръкава:

- Защо си тук?

- Знаеш защо съм дошъл. Говорих от името на Вутан.

- Знам, че си дошъл със сестра си Валънтайн. Тя е много по-популярна учителка от теб- тя отговаря на въпросите с отговори; а ти им отговаряш с нови въпроси.

- Така е, защото тя знае някои отговори.

- Говорителю, трябва да ми кажеш. Опитах се да понауча нещо за теб, бях любопитна. Името ти например, откъде идваш. Всичко е засекретено. Толкова дълбоко засекретено, че дори не мога да открия какво е равнището на достъп. И самият Бог не би могъл да надникне в житието ти.

Ендър я хвана за раменете, погледна я в очите:

- Изобщо не ти влиза в работата какво е равнището на достъп.

- Ти си по-важен, отколкото хората си мислят, Говорителю- рече тя. -Ансибалът ти съобщава нещата, преди да ги съобщи на когото и да било другиго, нали? И никой не може да потърси информация за теб.

- Никой не се е и опитвал. Защо тъкмо ти?

- И аз искам да стана Говорител- отвърна тя.

- Давай тогава. Компютърът ще те подготви. Това не е като религия -няма нужда да запаметяваш никакви катехизми. А сега ме остави на мира.

Той лекичко я бутна. Тя залитна, а той се обърна и си тръгна.

- Бих искала да говоря от твое име!- извика тя.

- Още не съм умрял!- изкрещя й в отговор той.

- Знам, че ще отидеш на Лузитания! Знам го!

Тогава знаеш повече от мен, рече си наум Ендър. Но както си вървеше, той потрепери, макар слънцето да печеше и да бе навлякъл три пуловера, за да се предпази от постоянния студ. Не бе подозирал, че Пликт може да бъде толкова емоционална. Очевидно тя искаше да се отъждестви с него. Плашеше го фактът, че това момиче толкова отчаяно се нуждае да получи нещо от него. Бе преживял сума години, без да установи истински отношения с когото и да е, освен със сестра си Валънтайн- с нея и с мъртвите, разбира се, от чието име Говореше. Всички останали хора, на които държеше, бяха мъртви. Той и

Валънтайн ги бяха надживели с векове, преди много светове.

Идеята да завъди корени в ледената почва на Трондхайм го отблъскваше. Какво искаше Пликт от него? Няма значение, той нямаше да й го даде. Как смееше да изисква от него нещо, сякаш й принадлежеше? Ендър Уигин не принадлежеше никому. Ако тя знаеше кой бе всъщност, щеше да се погнуси от него, от Ендър Ксеноцида; или щеше да го боготвори като Спасителя на човечеството- Ендър помнеше как хората правеха и това, а то също не му бе приятно. Дори сега, когато го познаваха само в тази му роля- с името Говорител, Талман, Фаланте, Шпилер,- независимо как наричаха Говорителя на мъртвите в града си, всред народа, на планетата си.

Не искаше да го познават. Не им принадлежеше, не принадлежеше на човешката раса. Имаше друга мисия, принадлежеше другиму. Не на човешките същества. Не и на проклетите прасенца. Или поне така си мислеше.

 

 

ТРЕТА ГЛАВА

ЛИБО

 

Наблюдения върху храненето: предимно масиоси- лъскавите червеи, които живеят всред лозите мердона по кората на дърветата. Понякога дъвчат листа от капим[11]. Понякога (случайно ли?) поглъщат листа от мердона ведно с масиосите.

Никога не сме ги виждали да ядат нещо друго. Новиня анализира трите им храни- масиоси, листа от капим и мердона- и резултатите се оказаха учудващи. Или пекениносите не се нуждаят от различни видове протеин, или са непрекъснато гладни. В храната им има сериозна липса на много различни елементи. Равнището на приемания калций е толкова ниско, че се чудим дали костите им се нуждаят от калций, както нашите.

За размисъл: след като не можем да вземем тьканни проби, единствените ни познания за анатомията и психиката на прасенцата се дължат на онова, което сме научили от снимките на трупа на прасенцето Рутър: той бе подложен на вивисекция. Все пак има някои очевидни аномалии. Езиците на прасенцата, невероятно чевръсти, способни да възпроизведат всеки наш звук и много други звуци, които ние не можем да произнесем, трябва да са еволюирали по някаква причина. Може би за да търсят насекоми в кората на дърветата или в гнезда на земята. Ако някога техен древен предшественик го е правил, сега те със сигурност вече не го правят. Покритите с роговица възглавнички на краката и от вътрешната страна на коленете им позволява да се катерят по дърветата и да се задържат на тях само с крака. Защо е тази еволюция? За да избягат от някой хищник? На Лузитания няма достатъчно едър хищник, който да ги заплашва. Да се задържат на дърветата, за да търсят насекоми в кората им? Това съвпада и с формата на езика им, но къде са насекомите? Единствените насекоми са смучещите мухи и пуладорите, но те не се крият в кората на дърветата, а и прасенцата и бездруго не ги ядат. Масиосите са големи, живеят върху повърхността на дървесната кора и лесно се събират, като се придърпат надолу лозите мердона; дори не се налага прасенцата да се катерят по дърветата.

Размишления на Либо: езикът и катеренето по дърветата са се развили при различна окръжаваща среда, при много по-разнообразен режим на хранене, в който са били включени и насекомите. Но нещо се е случило- ледников период, миграция, епидемия- и е променило околната среда. Изчезнали са насекомите и т.н. Може би тогава са загинали и едрите хищници. Това обяснява защо на Лузитания съществуват толкова малко видове, въпреки много благоприятните условия. Катаклизмът трябва да е станал сравнително наскоро- преди половин милион години?- тъй че еволюцията не е имала още възможност да постигне по-голямо разнообразие.

Това е примамлива хипотеза, тъй като в сегашната окръжаваща среда няма явни податки, че прасенцата изобщо са еволюирали. За тях не съществуват съперници. Екологичната ниша, която обитават, би могло да бъде запълнена примерно от лалугери. Защо изобщо интелигентността да е признак на приспособимост? Ала предположението, че с катаклизма се обяснява защо начинът им на хранене е толкова отегчителен и некалоричен, е навярно погрешно. Бръсначът на Окам го разрязва на парченца.

Жоау Фигейра Алвареш- работни бележки 4/14/1948 Сл.М.К, публикувани посмъртно във "Философски корени на Лузитанския сецесион[12]", 2010-33-4-1090:40

 

Веднага след като кметицата Боскиня пристигна в Станцията на зенадора, нещата се изплъзнаха от ръцете на Либо и Новиня. Боскиня бе свикнала да командва и постът й не оставяше много възможности за възражения или дори за обсъждане.

- Вие чакайте тук- каза тя на Либо, още щом оцени обстановката. -Веднага след като ми се обадихте, пратих Арбитъра да съобщи на майка ти.

- Трябва да пренесем тялото му- рече Либо.

- Наредих на неколцина от живеещите наблизо мъже да се погрижат за това- каза тя.- А епископ Перегрино му подготвя място в гробището на катедралата.

- Искам да присъствам- настоя Либо.

- Нали разбираш, Либо, ще трябва да направим подробни снимки.

- Аз самият ти казах, че трябва да го направим за доклада ни до Междузвездния комитет.

- Ти обаче не бива да бъдеш там, Либо.- Тонът на Боскиня бе властен.- Освен това, трябва да получим доклада ти. И трябва да информираме Междузвездния, колкото е възможно по-скоро. Смяташ ли да се заемеш с него още сега, докато случилото се е още свежо в паметта ти?

Права бе, разбира се. Само Либо и Новиня можеха да напишат доклади от първа ръка и колкото по-скоро го стореха, толкова по-добре.

- Мога да го направя- рече Либо.

- И ти, Новиня- твоите наблюдения също. Напишете си докладите поотделно, без консултации. Стоте свята чакат.

Компютърът вече бе поставен в готовност и ансибалът изпращаше докладите им още докато ги пишеха, барабар с грешките и с поправките. Във всичките Сто свята хората, заети с ксенология, прочетоха всяка думица, написана от Либо и Новиня. Мнозина други получиха моментално съставени резюмета за случилото се. На двайсет и две светлинни години разстояние Андрю Уигин узна, че ксенологът Жоау Фигейра "Пипо" Алвареш е бил убит от прасенцата и съобщи за това на студентите си, преди още тялото на Пипо да бъде внесено през портата в Милагре.

След като свърши с доклада си, Либо веднага бе заобиколен от представители на властта. Новиня гледаше с нарастваща мъка некадърността на водачите на Лузитания, които само усилваха болката на Либо. Епископ Перегрино бе най-тежкият случай; като се опитваше да утеши Либо, той каза, че по всяка вероятност прасенцата били всъщност животни без душа, от което следва, че баща му е бил разкъсан от диви зверове, а не е бил убит. Новиня почти му се разкрещя: "Нима това означава, че Пипо е посветил живота си на изучаването на някакви си животни? И че смъртта му, щом не е убийство, е нещастен случай?" Ала правеше чест на Либо, че се въздържа; изтърпя присъствието на епископа, като само кимаше, и в крайна сметка чрез мълчаливото си съгласие се отърва от него по-бързо, отколкото Новиня би могла да го стори, като влезе в спор с него.

Дом Кристау от манастира бе по-полезен, задаваше умни въпроси за случилото се през деня, които принуждаваха Либо и Новиня да отговарят аналитично и неемоционално. Новиня обаче твърде скоро се отказа да отговаря. Повечето хора питаха защо прасенцата са извършили това; дом Кристау питаше какво ли евентуално е сторил Пипо, та да предизвика убийството. Новиня бе съвсем наясно какво бе направил Пипо- той бе разкрил на прасенцата тайната, която бе открил в компютърните симулации на Новиня. Но тя не заговори за това, а пък Либо, изглежда, бе забравил какво му бе казала набързо преди няколко часа, когато тръгваха да търсят Пипо. Той дори не погледна симулациите. Новиня бе доволна от това; най-големият й страх беше, че ще си спомни.

Въпросите на дом Кристау секнаха, когато кметицата се върна с неколцината мъже, които й помогнаха да пренесат трупа на Пипо. Бяха мокри до кости, въпреки найлоновите си дъждобрани, изпръскани бяха с кал; слава Богу че поне кръвта бе отмита от дъжда. Всички се държаха сковано, почтително, кимнаха на Либо, едва ли не се поклониха. На Новиня й хрумна, че почитта им не бе обичайното внимание, което хората винаги оказват на засегнатите от нечия смърт.

Единият от мъжете попита Либо:

- Сега ти си зенадор, нали?

И така си беше.

Зенадорът нямаше официална власт в Милагре, но имаше престиж- неговата работа бе единствената причина за съществуването на колонията, нали така? Либо вече не бе момче; той трябваше да взема решения, имаше престиж, беше се изместил от жизнената периферия на колонията в самия й център.

Новиня почувства как изгубва власт над живота си. Не така трябваше да се развият събитията. Трябваше да продължа работата си тук с години- да се уча от Пипо, а Либо да ми бъде съученик; това бе начинът на живот. Тъй като вече бе ксенобиоложката на колонията, тя също трябваше да заеме уважавана ниша на възрастен човек. Не ревнуваше Либо, просто искаше да си останат още известно време заедно като деца. Всъщност- завинаги.

Ала Либо не можеше да й бъде другар в учението, другар в каквото и да било. Тя видя с неочаквана яснота как всички в стаята приковаха вниманието си върху Либо- върху онова, което казва, което изпитва, което възнамерява да стори.

- Няма да нараняваме прасенцата- каза той,- няма дори да наречем станалото убийство. Не знаем как ги е провокирал татко, ще се опитам да разбера това по-късно, важното сега е да разберем, че онова, което са сторили, за тях е било правилно. Ние сме чужденците тук и сигурно сме нарушили нещо- някое табу или закон,- но татко винаги е бил готов за това, винаги е бил наясно, че това е възможно. Ще приемем, че е умрял като воин на бойното поле, като пилот в кораба си, в изпълнение на служебния си дълг.

Ех, Либо, мълчаливо момче, изнамери такова красноречие, че вече не може да бъдеш наричан момче. Новиня усети как мъката й се усилва двукратно. Трябваше да отклони поглед от Либо, да гледа настрани...

И като погледна настрани, срещна очите на единствения друг човек в стаята, който не гледаше Либо. Той беше много едър, но и много млад -по-млад от нея, сети се тя, защото го познаваше: бе ученик в по-долния клас. Тя се бе застъпила веднъж за него пред дона Криста. Маркос Рибейра -да, това бе името му, ала винаги го наричаха Марсау, защото беше толкова едър. Едър и тъп, казваха за него, наричаха го за кратко Сау- грубата португалска дума за куче, за пес. Тя бе съзряла тогава безмълвния яд в очите му и след това го видя, предизвикан до крайност, да удря един от мъчителите си. Жертвата му сетне ходи с гипсирано рамо почти цяла година.

Естествено, те обвиниха Марсау, че е ударил, без да бъде предизвикан -това е характерно за мъчителите на всяка възраст, да стоварят вината върху жертвата си, особено пък когато тя им отвърне. Ала Новиня не принадлежеше към детската общност- тя бе самотна като Марсау, макар и не толкова безпомощна,- затова не страдаше от излишна лоялност, която да й попречи да каже истината. Мислеше си, че това бе част от обучението й да стане Говорителка на прасенцата. Самият Марсау не означаваше нищо за нея. Изобщо не й мина през ум, че произшествието може да се окаже важно за него, че може да я запомни като единствения човек, който го е подкрепил в продължителната му война с другите деца. Тя не го бе виждала и не бе мислила за него, откакто бе станала ксенобиоложка.

И ето го сега, изцапан с кал от лобното място на Пипо, с лице, по-измъчено и по-животинско откогато и да било, с прилепнала от дъжда и потта коса върху скулите и ушите му. И къде гледаше той? Гледаше единствено нея, дори когато погледът й откровено се спря върху него. Защо ме гледаш? -попита го мълчаливо тя. Защото съм гладен, отвърнаха животинските му очи. Ала не, не, това беше по-скоро страхът й, виденията й за прасенцата-убийци. Марсау не означава нищо за мен и, независимо какво си мисли, аз също не означавам нищо за него.

Но макар и само за миг, тя усети интуитивно смут. Действието й в защита на Марсау означаваше за него нещо съвсем различно от онова, което бе за нея; беше толкова различно, сякаш не ставаше дума за една и съща случка. Съзнанието й го свърза с убийството на Пипо от страна на прасенцата и връзката й се стори много важна, сякаш почти бе в състояние да обясни станалото, ала сетне тази мисъл потъна във вихрушката на разговорите и свещенодействията, след като епископът отново поведе мъжете, този път към гробищата. Тук при погребенията не използваха ковчези, тъй като заради прасенцата бе забранено да се секат дървета. Затова тялото на Пипо щеше да бъде погребано направо, макар че церемонията щеше да се състои не по-рано от следващия ден, а може би дори и след два дена; много хора искаха да се съберат за реквиемната меса на зенадора. Марсау и останалите мъже закрачиха в бурята и оставиха Новиня и Либо да се занимават с всички онези, които смятаха, че трябва да се заемат със спешните неща след смъртта на Пипо. Някакви важничещи непознати влизаха и излизаха, вземаха решения, които Новиня не разбираше и за които Либо, изглежда, не даваше и пет пари.

Най-накрая до Либо застана Арбитъра и сложи ръка върху рамото на момчето.

- Ти, естествено, ще дойдеш у дома- рече Арбитъра.- Поне за тази нощ.

Защо у вас, Арбитре?- запита се Новиня. Ние не те познаваме, никога не сме имали дело при теб, кой си ти, че да решаваш вместо нас? Нима смъртта на Пипо означава, че изведнъж сме се превърнали в малки деца, които не могат да вземат никакви решения?

- Аз ще бъда при майка си- рече Либо.

Арбитъра го погледна изненадан- самата мисъл, че едно дете му противоречи, сякаш излизаше извън сферата на собствения му опит. Новиня знаеше, разбира се, че не бе така. Дъщеря му Клеопатра, няколко години по-млада от Новиня, се бе потрудила ячко, за да заслужи прякора си Бруксиня- малка вещица. Тогава как можеше баща й да не разбира, че децата си имат собствени глави и се противопоставят на опитомяването си?

Ала не изненадата занимаваше сега Новиня.

- Мислех, че знаеш: и майка ти ще остане за известно време при моето семейство- рече Арбитъра.- Събитията я разстроиха, естествено, и не би могла да мисли за домашни задължения, нито пък да седи в къщата, която ще й напомня кой няма да бъде повече с нея. Тя е при нас, братята и сестрите ти- също, и те се нуждаят от теб. И по-големият ти брат Жоау е с тях, разбира се, ала той си има вече съпруга и дете, тъй че ти си единственият, на когото може да разчита семейството ти.

Либо кимна, беше сериозен. Арбитъра не искаше да го постави под своя защита; той молеше Либо да защити останалите. Арбитъра се обърна към Новиня:

- А ти трябва да си идеш у дома- рече той. Чак тогава тя разбра, че поканата му не включваше и нея. И защо би трябвало да я включва? Пипо не бе неин баща. Тя бе само негова приятелка, която се оказа с Либо, когато бе открит трупът му. От къде на къде трябваше да страда и тя?

У дома! Кой беше нейният дом, ако не Станцията? Нима трябваше да иде в Станцията на биолога, където беше леглото, в което не бе спала повече от година, ако се изключи подремването, когато работеше в лабораторията? Нима това беше нейният дом? Тя го бе напуснала, понеже бе болезнено пуст след смъртта на родителите й; а сега и Станцията на зенадора беше пуста; Пипо бе мъртъв, а Либо бе поел ролята на възрастен със задължения, които щяха да го откъснат от нея. Тук не беше нейният дом, но пък нямаше и къде да отиде.

Арбитъра отведе Либо. Майка му Консейсао го очакваше в дома на Арбитъра. Новиня почти не я познаваше, знаеше само, че е библиотекарката, която поддържа архива на Лузитания. Новиня никога не бе прекарвала поне известно време с жената на Пипо и с другите му деца, не я интересуваше дали съществуват; само работата й тук, само животът тук имаха реална стойност. Либо пое към вратата и й се стори, че се смалява, сякаш го бе вдигнал и понесъл вятърът, сякаш чезнеше в небето като хвърчило; вратата се затвори зад него.

Чак сега тя усети тежестта от загубата на Пипо. Обезобразеното му тяло на хълма не бе истинската му смърт, това бяха всъщност остатъците от смъртта. За нея същинската смърт бе пустотата в живота й. Пипо бе като скала в бурята- толкова солидна и непоклатима, че тя и Либо се прислоняваха заедно под нея, без изобщо да разберат, че е имало буря. А сега, след като вече го нямаше, бурята ги бе помела и щеше да ги отнесе където си поиска. Пипо, изплака безмълвно тя. Не си отивай! Не ни оставяй! Ала той, разбира се, си бе отишъл, глух за молитвите й, също както бяха глухи за тях и родителите й.

Станцията на зенадора беше все още оживена; самата кметица Боскиня използваше терминала, за да предаде всичките данни на загиналия по ансибала до Стоте свята, където експертите отчаяно се опитваха да схванат причините за смъртта на Пипо.

Ала Новиня знаеше, че ключът към разгадката на смъртта му не беше във файловете на Пипо. Нейните данни го бяха убили по някакъв начин. Те бяха там, в пространството над терминала, холографски изображения на генетичните молекули на ядрата в клетките на прасенцата. Тя не искаше Либо да ги проучва, ала сега ги гледаше и гледаше, опитваше се да види онова, което бе забелязал Пипо, опитваше се да разбере какво се съдържаше в тези изображения, та го бе накарало да изтича веднага при прасенцата, за да им каже онова, което го бе убило. Тя несъзнателно бе открила някаква тайна, която прасенцата бяха готови да запазят с цената на убийство, но каква беше тази тайна?

Колкото повече разглеждаше холограмите, толкова по-малко ги разбираше, а след време вече дори не ги виждаше, всичко се сля пред очите й, сълзите се стичаха по лицето й- плачеше беззвучно. Тя бе причинила смъртта му, защото, без дори да иска, бе разкрила тайната на пекениносите. Ако не бях дошла тук, ако не мечтаех да стана Говорителка на историята на прасенцата, ти щеше да си още жив, Пипо; Либо щеше да си има баща и да бъде щастлив; това място още щеше да бъде негов дом. Аз нося в себе си семето на смъртта и го посаждам навсякъде, където се поспра достатъчно дълго, та да обикна. Родителите ми умряха, за да могат да живеят другите; а сега аз живея, за да умират другите.

Единствено кметицата Боскиня забеляза учестеното й, накъсано дишане и разбра, изведнъж връхлетяна от съчувствие, че това момиче също бе потресено и страдаше. Боскиня остави другите да продължат с докладите по ансибала и изведе Новиня от Станцията на зенадора.

- Съжалявам, момиче- рече кметицата.- Знаех, че идваш често тук, трябваше да се досетя, че той ти е като баща, а ние тук се отнасяме към теб като към страничен човек; това не е правилно и справедливо от моя страна; ела с мен у дома...

- Не- отвърна Новиня. Разходката на студения, влажен нощен въздух бе прогонила част от мъката й; беше си възвърнала донякъде яснотата на мислите.- Не, моля те, искам да остана сама.

- Но къде?

- В моята собствена станция.

- Не бива да оставаш сама точно през тази нощ- рече Боскиня.

Ала Новиня не можеше да понесе дори мисълта да бъде в компания на хора, които се опитват да я утешат. Аз го убих, не разбирате ли? Не заслужавам утешение. Искам да изстрадам всичката болка, която ще ме сполети. Това е моето наказание, моето удовлетворение и, ако е възможно, моето опрощение; как иначе ще изтрия кървавите петна от ръцете си?

Но не й стигаше силата да се съпротивлява, дори да спори. Десет минути колата на кметицата се носи над покритите с трева пътища.

- Ето я моята къща- посочи тя.- Нямам деца на твоята възраст, но мисля, че ще се чувстваш удобно. Не се безпокой, никой няма да ти вади душата, ала да си сама, няма да е добре.

- Бих предпочела по-скоро да съм сама.- На Новиня й се искаше гласът й да прозвучи уверено, обаче излезе слаб, плах.

- Моля те- рече Боскиня.- Ти не си на себе си. Де да беше така!

Тя нямаше никакъв апетит, макар съпругът на Боскиня да бе приготвил кафезиньо за двете. Беше късно, до зори оставаха само няколко часа и тя им позволи да я настанят в леглото. Сетне, докато къщата още бе потънала в тишина, тя стана, облече се и слезе долу, където се намираше домашният терминал на кметицата. Оттам подаде на компютъра команда да затвори изображенията, които още се намираха над терминала в Станцията на зенадора. Тя не бе успяла да разгадае тайната, която Пипо бе открил, ала някой друг би могъл да го стори; а тя не би искала на съвестта й да тежи нова смърт.

После излезе от къщата и закрачи към Центъра, покрай завоя на реката и Вила даш Агуяш към Станцията на биолога. Нейният дом.

В жилищните помещения беше студено, неотоплено- тя не бе спала тук толкова дълго, че върху чаршафите се бе натрупал плътен слой прах. Лабораторията обаче беше естествено топла- работата й не страдаше от привързаността й към Пипо и Либо. Де да беше обратното!

Действаше много систематично. Всяка проба, всеки диапозитив, всяка растителна култура, която бе използвала в откритията, довели до смъртта на Пипо- всичко бе изхвърлено, изчисти навсякъде и не остави никаква следа от работата, която бе свършила. Искаше не само всичко да изчезне, но да не остане и следа, че е било унищожено.

Сетне се завърна при терминала си. Ще унищожи и всички записки за работата си в тази област, всички данни за работата на родителите си, които я бяха насочили към собствените й открития. Всичко ще изчезне. Макар това да бе целта на живота й, въпреки че с това свързваше своята самоличност от много години, тя ще унищожи всичко така, сякаш самата тя ще е наказана, погубена, унищожена. Спря я компютърът.

"Работните бележки по ксенобиоложките изследвания не могат да бъдат изтрити"- съобщи й той.

Не можеше да го направи. Знаеше от родителите си, от техните файлове, които бе изучавала като Светото писание, като път към самата себе си: нищо не може да бъде унищожено, нищо не може да бъде забравено. Свещеността на познанието бе влязла в душата й по-дълбоко от който и да е катехизис. Бе попаднала в парадоксално положение. Познанието бе убило Пипо; да изтрие това познание означаваше да убие отново родителите си, да убие всичко, което й бяха оставили. Отвсякъде се надигаха стени- прекалено високи, за да ги изкатери, те бавно се приближаваха, смазваха я.

Новиня стори единственото, което можа: защити файловете с всички възможни равнища на защита, постави бариерата на всички известни й ограничения за достъп. Докато е жива, никой друг, освен самата нея, не би могъл да ги види. С едно изключение- като се омъжи, съпругът й ще има достъп, ако заяви нуждата да узнае. Е, няма изобщо да се омъжва. Това беше лесно.

Виждаше бъдещето пред себе си: мрачно, непоносимо и неизбежно. Не смееше да помисли за смъртта, но трудно щеше да остане и жива, неспособна да се омъжи, неспособна дори да мисли по въпроса за откритието си, за да не би да го разгадае и без да ще, да се изпусне и да го съобщи; сама завинаги, завинаги потънала в скръб, завинаги виновна, копнееща за смъртта, ала без право да посегне към нея. И все пак оставаше й едно утешение: никой друг нямаше да умре заради нея. Нямаше да носи повече вина, отколкото сега.

В този миг на мрачно, решително отчаяние тя си спомни за Царицата на кошера и за Хегемона, спомни си за Говорителя на мъртвите. И макар истинският автор, истинският Говорител да бе сигурно от хиляди години в гроба, на много други светове имаше Говорители, които проповядваха като свещеници за онези, които не признаваха никакъв бог, ала въпреки това вярваха в стойността на човешкия живот. Говорители, чиято работа бе да откриват истинските причини и мотиви за стореното от хората и да съобщават истината за техния живот след смъртта им. В тази бразилска колония имаха свещеници вместо Говорители, ала свещениците не можеха да й донесат утешение; затова тя ще извика тук Говорител.

Не го бе осъзнала по-рано, но тя всъщност цял живот бе възнамерявала да постъпи така, от мига, в който за първи път прочете и бе завладяна от "Царицата на кошера" и "Хегемона". Тя дори бе проучила въпроса, тъй че познаваше законите. Това тук беше колония с католически лиценз, ала Междузвездният конгрес позволяваше на всички граждани да извикат свещеници от каквото вероизповедание пожелаят, а Говорителите на мъртвите имаха статут на свещеници. Тя можеше да се обади и ако Говорителя решеше да дойде, колонията не можеше да му откаже да го допусне.

Възможно бе Говорителя да не пожелае да дойде. Възможно бе да няма Говорител толкова близко, че да успее да дойде, докато е жива. Но имаше шанс някой да е наблизо- на двайсет, трийсет, четирийсет години разстояние от сегашния момент,- той ще дойде от космодрума и ще започне да разкрива истината за живота и смъртта на Пипо. И може би, когато открие истината и заговори с онзи ясен глас, който бе заобичала от "Царицата на кошера" и "Хегемона", може би тогава ще я освободи от вината, която изгаряше сърцето й.

Молбата й бе приета от компютъра; той щеше да осведоми по ансибала Говорителите от близките светове. Моля те, поискай да дойдеш, рече мислено тя на непознатия получател на съобщението. Дори ако трябва да разкриеш пред всички истината за вината ми. Дори така да е, ела.

Събуди се с тъпа болка в кръста и с чувството за тежест върху лицето. Бузата й беше притисната върху чистата повърхност на терминала, който се бе самоизключил, за да я защити от лазерното лъчение. Ала не болката я събуди. Събуди се от лекото докосване по рамото. За миг си помисли, че я докосва Говорителя на мъртвите, вече пристигнал в отговор на молбата й.

- Новиня- прошепна той. Не беше Фаланте пелос Муертос, а друг. Някой, когото бе изгубила в снощната буря.

- Либо- прошепна тя. И започна да се изправя. Направи го твърде рязко- гърбът й се схвана и главата й се замая. Извика тихичко; ръцете му я прихванаха за раменете, за да не падне.

- Добре ли си?

Тя усети дъха му като бриз от любима градина и се почувства в безопасност, почувства се като у дома си.

- Ти си ме търсил.

- Новиня, дойдох веднага, щом можах. Майка спи дълбоко. Пипиню, по-възрастният ми брат, е сега при нея, Арбитъра владее положението и аз...

- Би трябвало да знаеш, че мога да се погрижа за себе си- рече тя. Миг тишина, след което гласът му прозвуча отново- яден този път, яден и отчаян, уморен, уморен като старостта, като ентропията, като смъртта на звездите.

- Бог ми е свидетел, Иванова, не съм дошъл тук да се погрижа за теб. Нещо у нея се сви; тя не бе забелязала надеждата, докато не я изгуби.

- Каза ми, че баща ми е открил нещо в твоите симулации. Че е очаквал аз сам да разбера какво е то. Мислех си, че си оставила симулациите на терминала, но когато се върнах в станцията, той беше изключен.

- Така ли?

- Знаеш, че е така, Нова, никой друг, освен теб, не би могъл да изключи програмата. Трябва да я видя.

- Защо?

Той я погледна тъй, сякаш не вярваше на очите си:

- Знам, че още не си се събудила налълно, Новиня, но сигурно си разбрала, че прасенцата убиха татко заради онова, което е открил в твоята симулация.

Тя го погледна, без да трепне и не отвърна нищо. Той бе виждал изражението й на студена решителност и преди.

- Защо не ми ги покажеш? Сега аз съм зенадорът и имам правото да узная.

- Имаш правото да прегледаш всички файлове и бележки на баща си. Имаш правото и да виждаш всичко онова, което съм публикувала.

- Тогава го публикувай!

Тя отново не отвърна нищо.

- Как ще можем да разберем прасенцата, ако не знаем какво е открил баща ми за тях?- Тя не отвърна.- Ти си отговорна пред Стоте свята, пред нашата способност да проумеем единствената извънземна раса, която е още жива. Как можеш да си седиш тук и... какво ти е, да не би да искаш сама да разбереш за какво става дума? Да бъдеш първата?! Добре, бъди първата, аз ще запиша името ти срещу откритието- Иванова Санта Катарина фон Хесе...

- Не ме интересува името ми!

- И аз мога да играя тази игра. Не можеш да откриеш нищо, без онова, което аз знам- тогава и аз ще крия файловете си от теб!

- Не ме интересуват твоите файлове.

Това му дойде твърде много:

- Какво всъщност те интересува? Какво се опитваш да ми сториш?- Той я хвана за раменете, вдигна я от стола, разтърси я и изкрещя в лицето й: -Моят баща беше убит и знаеш защо са го убили, знаеш каква бе симулацията! Веднага ми кажи, покажи ми!

- За нищо на света- прошепна тя. Лицето му се изкриви от мъка.

- Защо?- изкрещя той.

- Защото не искам да умреш.

Тя видя в очите му как постепенно започна да разбира. Да, точно така е, Либо: защото те обичам, защото ако знаеш тайната, прасенцата ще убият и теб. Не ме интересува науката, не ме интересуват Стоте свята и отношенията между човечеството и извънземната раса, не ме интересува нищо друго, само да си жив.

Сълзите най-сетне се отрониха от очите й, затъркаляха се по бузите й.

- Аз искам да умра- рече той.

- Ти утешаваш всички други- прошепна тя.- А кой ще утеши теб?

- Трябва да ми кажеш, за да мога да умра.

И в следващия миг ръцете му вече не държаха раменете й; сега той се бе притиснал към нея, а тя го поддържаше.

- Уморен си- каза тя,- но можеш да си починеш.

- Не искам да почивам- прошепна той. Ала въпреки това я остави да го държи, остави я да го отведе от терминала.

Заведе го в спалнята си, махна покривката от леглото, не обърна внимание на вдигналия се прах.

- Ето тук, ти си уморен, почини си. Тъкмо затова дойде при мен, Либо. Да намериш покой и утеха.

Той покри лице с длани, клатеше главата си напред-назад- едно момче, което плаче за баща си, плаче за края на всичко- тъй, както бе плакала и тя. Тя свали обувките му, панталоните, пъхна ръце под ризата му, за да я повдигне до раменете и да я изхлузи през главата му. Той дишаше дълбоко, за да спре риданията, вдигна ръце, за да съблекат ризата му.

Тя постави дрехите на един стол, сетне се наведе над него, за да го завие с покривката. Ала той хвана китката й и я погледна умоляващо с насълзени очи.

- Не ме оставяй тук сам- прошепна. Тонът му бе изпълнен с отчаяние. -Стой при мен.

Тя се остави да я притегни върху леглото, където се притисна силно о нея; само след няколко минути заспа и ръцете му се отпуснаха. Тя обаче не спа. Ръката й лекичко се плъзна по кожата на рамото му, по гърдите, по кръста.

- О, Либо, мислех, че съм те изгубила, когато те отведоха, мислех, че съм те изгубила, тъй както Пипо.- Той не чуваше шепота й.- Ала ти все така винаги ще се връщаш при мен.

Може и да бе изхвърлена от градината, досущ като Ева, заради греха, сторен от незнание. Но пак като Ева, тя можеше да го понесе, защото все още имаше Либо, нейния Адам.

Но имаше ли го наистина? Имаше ли го? Ръката й потрепери върху голата му плът. Никога не можеше да го има. Бракът бе единственият начин тя и Либо да останат заедно задълго- законите бяха много стриктни във всеки колонизиран свят, но още по-строги, когато колонията бе с католически лиценз. Днес тя можеше да повярва, че той ще поиска да се ожени за нея, когато му дойде времето. Ала Либо беше единственият мъж, за когото никога нямаше да се омъжи.

Защото тогава той би получил автоматично достъп до всеки неин файл, стига да убеди компютъра, че има нужда да го види- а в това число влизаха всичките й работни файлове, независимо колко защити им бе сложила. Междузвездният кодекс го изискваше. В очите на закона женените двойки на практика представляваха една личност.

Тя никога няма да му позволи да проучи тези файлове, инак би открил онова, което знаеше баща му, и тогава щяха да намерят и неговия труп на склона на хълма- той щеше да агонизира под изтезанията на прасенцата, и това щеше да я измъчва всяка нощ през останалия й живот. Нима вината за смъртта на Пипо не бе повече, отколкото можеше да понесе? Да се омъжи за Либо, означаваше да го убие. А да не се омъжи за него пък, бе все едно да убие себе си, защото изобщо не можеше да си представи с кого другиго би могла да бъде, ако не с Либо.

Колко умно от моя страна. Открих такъв път към ада, от който няма връщане.

Тя притисна лице в рамото на Либо и сълзите й рукнаха по гърдите му.

 

 

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ЕНДЪР

 

Разпознали сме четири езика на прасенцата. "Мъжкият" е най-често използваният. Чували сме откъслеци от "Езика на съпругите", с който очевидно си служат, за да разговарят с женските (какъв начин за разграничаване на половете само!), и от "Дървесния език", ритуален идиоматичен език, който, казват, използват при своите молитви към прародителските си дьрвета-тотеми. Освен това споменаха за четвърти език, който наричат "Бащин език" и който очевидно се състои от удряне на различни по размер пръчки една о друга. Те настояват, че това е истински език, който се различава от другите толкова, колкото, да речем, португалският от английския. Може би го наричат Бащин език, защото се осъществява чрез дървени пръчки, чийто произход е от дърветата- а те смятат, че дърветата съхраняват духа на предците им.

Прасенцата са удивително способни в усвояването на човешки езици -правят го много по-добре, отколкото ние усвояваме техните. В последните години през повечето време, когато сме с тях, те говорят Старк или португалски и помежду си. Може би превключват на собствените си езици, когато нас ни няма. Може би дори са приели човешките езици като свои или толкова много ги харесват, че ги използват постоянно като някаква игра. Езиковото "замърсяване" е нежелателно, но може би е неизбежно, след като в крайна сметка трябва да общуваме с тях.

Д-р Суинглър пита дали имената им и начинът на обръщение към тях разкриват нещо за културата им. Отговорът е категорично "Да", макар да имам само най-бегла представа какво точно разкриват. Онова, което има значение, е, че никога не сме кръщавали което и да е от тях. Вместо това, докато учеха Старк или португалски, те ни питаха за значението на думите и после обявяваха имената, които си бяха избрали сами или един другиму. Такива имена като "Рутър" (Риещия) и " Чупасеу" (Небесен бозайник) може и да са преводи на техните имена от Мъжкия език или просто чуждоезични прякори, които са си избрали да използват.

Те се обръщат един към другиго с "братя". Женските винаги са наричани "съпруги", никога- "сестри" или "майки". Понякога споменават "бащите", но терминът неизбежно се употребява за прародителските дървета-тотеми. А що се отнася до това, как наричат нас, те използват "човек", разбира се, но са възприели също така и новата Демостенова йерархия на изключването. Те смятат хората за фрамлинги, а прасенцата от другите племена за утленинги. Странно обаче, те смятат себе си за рaмани, като така показват или неразбиране на йерархията, или гледат на себе си от човешка гледна точка! И- твърде изумителен обрат- на няколко пъти са споменавали, че женските са варелсе!

Жоау Фигейра Алвареш, "Бележки върху езика на прасенцата и терминологията им", публикувани в "Семантика", 9/1948/15

 

Жилищните райони на Рейкявик бяха издълбани в гранитните стени на фиорда. Жилището на Ендър беше високо в скалата, налагаше му се досадно изкачване по стълби и подвижни мостчета. Разполагаше обаче с прозорец. Бе прекарал по-голямата част от детството си затворен всред метални стени. Където това бе възможно, живееше така, че да може да наблюдава климата на различните светове.

В стаята му беше горещо и светло, слънцето нахлуваше свободно, заслепяваше го, когато идваше от хладния мрак на каменните коридори. Джейн не го изчака зрението му да се приспособи към светлината.

- Имам за теб изненада на терминала- каза тя. Гласът й шепнеше от бижуто в ухото му.

В пространството над терминала стоеше прасенце. То се движеше, почесваше се; сетне посегна. Когато ръката му се появи отново, тя държеше лъскав червей, от който капеше нещо. Отхапа го и телесните сокове се стекоха от устата по гърдите на прасенцето.

- Очевидно- много напреднала цивилизация- рече Джейн. Ендър се подразни:

- Мнозина нравствени идиоти имат чудесни маниери на хранене, Джейн. Прасенцето се обърна и заговори:

- Искаш ли да видиш как го убихме?

- Какви ги вършиш, Джейн?

Прасенцето изчезна. На негово място се появи холограма на тялото на Пипо, полегнало на склона под дъжда.

- Направих възстановка на използвания от прасенцата метод на вивисекция, като използвах информацията от огледа, преди трупът да бъде погребан. Искаш ли да я видиш?

Ендър седна на единствения стол в стаята. Сега терминалът му показваше склона на хълма, където още живият Пипо лежеше по гръб, ръцете и краката му бяха завързани за дървени пръти. Десетина прасенца се бяха събрали около него, едно от тях- с костен нож в ръка. Гласът на Джейн отново прозвуча в ухото му:

- Не сме сигурни дали е станало точно така...- Всички прасенца изчезнаха, с изключение на онова с ножа.- Или пък е било ето така.

- Ксенологът в съзнание ли е бил?

- Без съмнение.

- Продължавай.

Джейн безмилостно показа разтварянето на гръдната кухина, ритуалното отстраняване на органите и поставянето им върху земята. Ендър се застави да гледа, опитваше се да схване какво значение би могло да има всичко това за прасенцата. В един момент Джейн прошепна:

- Ето сега той умира.

Ендър се отпусна; чак сега усети как се бяха напрегнали мускулите му, докато съчувстваше на Пипо за страданията му.

След като всичко свърши, Ендър легна на леглото си и впери поглед в тавана.

- Вече показах симулацията на учени в половин дузина светове- рече Джейн.- Скоро и журналистите ще се доберат до нея.

- Това е по-лошо, отколкото с бъгерите- рече Ендър.- Във всичките видеозаписи, които ни показваха, когато бях малък, бъгерите и хората бяха във война, но в сравнение с това бе далеч по-малко отблъскващо.

От терминала се разнесе злокобен смях. Ендър погледна да види какво правеше Джейн. Прасенце в цял ръст седеше там и се смееше нелепо; докато се смееше, Джейн го преобрази много изкусно- леко увеличение на зъбите, удължаване на очите, малко олигавяне, леко зачервяване на окото, езикът ту се плъзваше навън, ту се прибираше. Звярът от който и да е детски кошмар.

- Добра работа, Джейн. Метаморфозата от раман към варелсе.

- И след всичко това кога прасенцата ще бъдат приети като равни на хората?

- Прекратени ли са всички контакти?

- Междузвездният конгрес е наредил на новия ксенолог да ограничи посещенията си до не повече от час, не по-често от веднъж на два дена. Забранено му е да пита прасенцата защо са направили това.

- Но карантина не е наложена.

- Дори не е предлагана.

- Ала и това ще стане, Джейн. Още едно произшествие като това, и ще се вдигне врява да бъде наложена. Да бъде заменен Милагре с военен гарнизон, чиято единствена цел ще бъде да се попречи на прасенцата да се сдобият с технология, която да им позволи да напускат планетата.

- Прасенцата ще имат проблеми с обществените връзки- рече Джейн.- А новият ксенолог е едва момче. Синът на Пипо- Либо. Съкратено от Либердаде Грасиаш е Деус Фигейра де Медичи.

- Либердаде. Значи "Свобода".

- Не знаех, че говориш португалски.

- Близък е до испанския. Не си забравила, че Говорих от името на мъртвите Сакатекас и Сан Анджело, нали?

- На планетата Моктесума. Това бе преди две хиляди години.

- Не и за мен.

- За теб това субективно означава преди осем години. Преди петнайсет свята. Не е ли чудесно? Така оставаш толкова млад.

- Пътувам твърде много- каза Ендър.- Валънтайн е омъжена, очаква дете. Вече отхвърлих две молби за Говорител. Защо се опитваш да ме изкушиш отново?

Прасенцето над терминала се изсмя злобно.

- Ти смяташ, че това беше изкушение? Погледни! Мога да превърна камъка в хляб!- Прасенцето взе няколко ръбести камъчета и ги схруска.- Искаш ли да опиташ?

- Чувството ти за хумор е извратено, Джейн.

- Всичките царства на всички светове.- Прасенцето разтвори ръце, слънчевите системи се понесоха из ръцете му, планети с прекалено бързи орбити, всичките Сто свята.- Мога да ти ги дам. Всичките.

- Не ме интересува.

- Това е недвижима собственост, най-добрата инвестиция. Знам, знам, че си вече богат. Три хиляди години получаваш лихва, може дори да си позволиш да си построиш собствена планета. Но какво ще кажеш за това? Името на Ендър Уигин- известно във всичките Сто свята...

- То вече е известно.

- ...с обич, чест и привързаност.

Прасенцето изчезна. На негово място Джейн възстанови стар видеозапис от детството на Ендър и го превърна в холографско изображение. Тълпа, която вика, която крещи. Ендър! Ендър! А сетне- едно младо момче, изправено на платформа, маха с ръка. Тълпата полудява от възторг.

- Това никога не се случи- рече Ендър.- Питър изобщо не ме пусна да се върна на Земята.

- Това е провидение. Хайде, Ендър, мога да ти дам всичко показано. Да се възстанови доброто ти име.

- Не давам и пет пари- рече Ендър.- Сега разполагам с няколко имена. Говорител на мъртвите- в това има известно достойнство.

Прасенцето се появи в естествения си, а не в онзи дяволски вид, който Джейн бе изфабрикувала.

- Хайде- рече тихо прасенцето.

- Може би те наистина са чудовища, как мислиш?- попита Ендър.

- Всеки би си го помислил, Ендър. Но не и ти. Не. Не и аз.

- Защо те интересува това, Джейн? Защо се опитваш да ме придумаш?

Прасенцето изчезна. Появи се самата Джейн или поне онова лице, което тя използваше пред Ендър, откак за първи път му се бе разкрила- свенливо, изплашено дете, обитаващо огромната памет на междузвездната компютърна мрежа. Като видя лицето й, той си спомни за първия път, когато тя му се яви. Измислих си лице, бе рекла. Харесва ли ти?

Да, харесваше му. Харесваше я. Млада, с ясно лице, честно, свежо -дете, което никога няма да остарее, усмивката й беше сърцераздирателно свенлива. Тя бе рожба на ансибала. Дори междупланетните компютърни мрежи действаха със скорост, не по-голяма от светлинната, а отделянето на топлина ограничаваше обема на паметта и скоростта на операциите. Ансибалът обаче бе мигновен и пряко свързан с всеки компютър във всички светове. Джейн първо се озова в междузвездното пространство, мислите й препускаха всред вибрациите на филотичните нишки на ансибаловата мрежа.

Компютрите на Стоте свята бяха за нея ръце и крака, очи и уши. Говореше всеки език, който някога е бил вкарван в компютър, бе прочела всяка книга от всички библиотеки във всички светове. Узнала бе, че човешките същества се боят да не би някой като нея да се появи на бял свят; във всички разкази, които ненавиждаше, нейното появяване означаваше или да я убият, или човечеството да загине. Хората си я бяха представяли, още преди да се роди, а във въображението си я бяха убивали хиляди пъти.

Тя не им даде знак, че е жива. Чак докато не откри "Царицата на кошера" и "Хегемона", както всички останали, и разбра, че авторът на книгата е човек, пред когото би посмяла да се разкрие. За нея бе елементарна задача да проследи историята на книгата до първото й издание и да издири източника й. Нали ансибалът я бе изнесъл от света, където Ендър, едвам двайсетгодишен, бе губернатор на първата човешка колония? И кой друг би могъл да я напише, освен той? Затова тя се обърна към него и той бе мил с нея; тя му показа лицето, което си бе измислила, и той я хареса, сега сензорите й пътуваха с бижуто в ухото му, тъй че винаги бяха заедно. Тя не криеше нищо от него, нито той- от нея.

- Ендър- рече тя,- ти още в началото ми каза, че търсиш планета, където можеш да дадеш влага и слънце на един пашкул и да го отвориш, за да освободиш Царицата и нейните десет хиляди оплодени яйца.

- Надявах се това да стане тук- рече Ендър.- Пустинна планета, като изключим екватора- постоянно недозаселена. Царицата също би желала да опита.

- Но не и ти, така ли?

- Смятам, че бъгерите няма да могат да преживеят зимата тук. Не и без енергиен източник, а наличието му ще предупреди правителството. Няма да стане.

- Никога няма да стане, Ендър. Сега вече го знаеш, нали? Ти си живял на двайсет и четири от Стоте свята и не откри нито един, където дори едничко негово ъгълче би било безопасно за новото раждане на бъгерите.

Той, разбира се, усети накъде биеше тя. Лузитания беше единственото изключение. Една съвсем малка част от този свят бе напълно недосегаема -заради прасенцата. А планетата беше във висша степен обитаема, дори по-удобна за бъгерите, отколкото за хората.

- Единственият проблем са прасенцата- рече Ендър.- Те може да възразят против решението ми част от техния свят да бъде предоставен на бъгерите. Ако прекаленото излагане на влиянието на човешката цивилизация би ги унищожило, то помисли си какво ще стане с бъгерите всред тях.

- Ти каза, че бъгерите са си взели поука. Каза, че няма да нанесат никаква вреда.

- Не и предумишлено. Но ние ги победихме само по една щастлива случайност, Джейн, знаеш го...

- Дължеше се на твоя гений.

- Те са по-развити от нас. Как ще възприемат това прасенцата? Ще бъдат ужасени от бъгерите, досущ както бяхме ужасени ние, а и едва ли ще са в състояние да се справят със страха си.

- Откъде знаеш?- попита Джейн.- Как ти или който и да е друг може да знае с какво могат да се справят прасенцата? Освен ако не отидеш при тях и не научиш какви са. Ако са варелсе, Ендър, тогава остави бъгерите да използват тяхната среда и това няма да означава нещо повече от преместването на мравуняците или стадата добитък, за да се отвори място за градовете.

- Те са рамани- рече Ендър.

- Още не го знаеш.

- Знам го. Твоята симулация: това не беше изтезание.

- О, така ли?- Джейн отново показа възстановката на тялото на Пипо миг преди смъртта му.- Тогава може би не разбирам смисъла на думата.

- Пипо сигурно го е усетил като изтезание, но ако твоята симулация е точна- а аз знам, че е точна, Джейн,- то целта на прасенцата не е била да му причинят болка.

- Доколкото разбирам човешката природа, Ендър, дори религиозните ритуали носят в сърцевината си болка.

- Не бе и религиозна церемония, поне не изцяло. Ако е било просто жертвоприношение, нещо не е както трябва.

- Какво знаеш ти за това?- Сега терминалът показваше подигравателното лице на професор, олицетворение на академичен снобизъм.- Цялото ти образование бе военно, единствената ти друга дарба е, че имаш нюх към словото. Написа бестселър, който роди хуманистична религия- но с какво това те квалифицира, че да разбереш прасенцата?

Ендър затвори очи:

- Може би греша.

- Но вярваш, че си прав, нали?

Позна по гласа й, че бе възстановила на терминала собственото си лице. Отвори очи:

- Мога да се доверя единствено на интуицията си, на преценките, които не са плод на анализ. Не знам какво правеха прасенцата, но то беше целенасочено. Не злобно, не жестоко. Все едно, че бяха лекари, които се стремят да спасят живота на пациента, а не мъчители, които се опитват да го отнемат.

- Разбрах те- прошепна Джейн.- Разбрах те във всяко отношение. Ти трябва да идеш и да видиш дали Царицата на кошера може да живее там под заслона на частичната карантина, вече наложена на планетата. Трябва да идеш и да видиш дали можеш да разбереш кои всъщност са прасенцата.

- Дори да си права, Джейн, аз не мога да ида там- рече Ендър.- Имиграцията е строго ограничена, а и без това не съм католик.

Джейн извъртя очи.

- Смяташ ли, че бих стигнала чак дотук, ако не знаех как да те изпратя там?

Появи се ново лице. На девойче, което в никакъв случай не бе тъй невинно и красиво като Джейн. Лицето й беше сурово и студено, очите й -блестящи и пронизващи, устните й бяха свити в гримасата на човек, принуден да живее с постоянна болка. Беше млада, ала изражението й бе поразително старо.

- Ксенобиоложката на Лузитания. Иванова Санта Катарина фон Хесе. Наричат я Нова или Новиня. Тя е поискала да пристигне Говорител на мъртвите.

- Защо изглежда така?- попита Ендър.- Какво й се е случило?

- Родителите й са починали, докато е била малка. Ала в последните няколко години тя е заобичала друг мъж като баща. Мъжа, който току-що бе убит от прасенцата. Тя би искала да Говориш за неговата смърт.

Взрял се в лицето й, Ендър отхвърли настрани загрижеността си за Царицата на кошера и за прасенцата. Познаваше това изражение на тъга на възрастен върху лицето на дете. Беше го виждал и преди, през последните седмици на Войната с бъгерите, когато беше на ръба на издържливостта си и разиграваше битка подир битка в една игра, която всъщност не бе никаква игра. Беше го виждал след края на войната, когато откри, че тренировките му изобщо не бяха тренировки, че симулациите бяха истински събития, че бе командвал чрез ансибала флотилията на човечеството. Тогава, след като узна, че бе избил всички живи бъгери, когато установи акта на ксеноцида, който неволно бе извършил, изражението на собственото му лице в огледалото беше такова- изражение на вина, по-тежка, отколкото човек можеше да понесе.

Какво се бе случило на това момиче, какво бе сторила Новиня, та да изпитва такава болка?

Той се заслуша във фактите от живота й, които Джейн му избълва. Бяха статистични данни, ала Ендър бе Говорител на мъртвите; неговият гений- или неговото проклятие,- се състоеше в способността му да си представя събитията така, сякаш ги виждаше някой друг. Това го бе превърнало в блестящ военен командир, както по отношение на водачеството на собствената си армия- бяха деца всъщност,- така и в отгатването на противниковите намерения. Това означаваше също, че от голите факти за живота на Новиня той бе в състояние да отгатне- не, не да отгатне, а да узнае- как смъртта на родителите й и фактическото им канонизиране я бяха отчуждили, как бе засилила изолацията си, като се бе хвърлила презглава в занаята на родителите си. Знаеше какво се крие зад забележителното й постижение да стане пълноправна ксенобиоложка с години по-рано от обичайното. Разбираше също какво означаваше за нея кротката обич и приемането й от страна на Пипо, колко дълбока бе нуждата й от приятелството на Либо. На Лузитания нямаше жива душа, която да познава истински Новиня. Ала затворен в свота пещера в Рейкявик, на ледената планета Трондхайм, Ендър Уигин я познаваше, обичаше я и ридаеше горко за нея.

- Значи ще отидеш- прошепна Джейн. Ендър не бе в състояние да проговори. Джейн се оказа права. И без друго щеше да отиде, като Ендър Ксеноцида, тъй като протекционистичният статус на Лузитания би могъл да превърне планетата в мястото, където Царицата на кошера да бъде освободена от трихилядолетния си плен и той да изкупи престъплението, което бе извършил в детството си. А би отишъл и като Говорител на мъртвите, за да разбере прасенцата и да ги обясни на човечеството, за да бъдат приети, ако наистина бяха рамани, а не омразни и предизвикващи страх варелсе.

Сега щеше да отиде и поради друга, по-дълбока причина. Щеше да отиде, за да помогне на момичето Новиня, заради блестящия й ум, заради отчуждението й, заради болката, заради вината- заради същите неща, които го съпровождаха в собственото му откраднато детство, заради същите семена на скръбта, които все още живееха у него. Лузитания се намираше на двайсет и две светлинни години разстояние. Щеше да пътува със скорост съвсем близка до светлинната и въпреки това нямаше да пристигне при нея, преди да е станала почти четирийсетгодишна. Ако бе във властта му, би отишъл веднага при нея чрез филотичната мигновеност на ансибала; но знаеше също, че болката й ще почака. И когато пристигне, тя все още ще бъде там, ще го очаква. Нима неговата собствена болка не бе оцеляла през всичките тези години?

Риданията му секнаха; овладя емоциите си.

- На колко години съм?- попита той.

- Изминали са 3081 години, откак си роден. Но субективната ти възраст е 36 години и 118 дни.

- И на колко години ще бъде Новиня, когато пристигна там?

- Плюс-минус няколко седмици, в зависимост от деня на отпътуването ти и доколко звездолетьт ще може да доближи скоростта на светлината, тя ще бъде почти на трийсет и девет.

- Искам да замина утре.

- Необходимо е време, за да се поръча звездолет, Ендър.

- Има ли някой в орбита около Трондхайм?

- Половин дузина, разбира се, но само един би могъл да е готов за утре и той е натоварен със скрика за луксозната търговия на Кирилия и Армения.

- Никога не съм те питал колко съм богат.

- Аз се погрижих добре за инвестициите ти през последните години.

- Тогава купи ми кораба и товара му.

- Какво ще правиш със скриката на Лузитания?

- Какво правят с нея кирилианците и арменците?

- Носят част от нея като дрехи, а останалото изяждат. Но те плащат много повече, отколкото може да си позволи някой на Лузитания.

- Тогава след като подаря товара на лузитанците, може би възмущението им, че Говорител пристига в католическа колония ще се посмекчи.

Джейн се превърна в дух, който излиза от бутилка:

- Чух те, о, Господарю, и ще изпълня заповедите ти.- Духът се превърна в дим, който бе всмукан през гърлото на бутилката. Сетне лазерите изключиха и пространството над терминала опустя.

- Джейн?- рече Ендър.

- Да?- отвърна тя чрез бижуто в ухото му.

- Защо искаш да отида на Лузитания?

- Искам да добавиш трети том след "Царицата на кошера" и "Хегемона". За прасенцата.

- Защо толкова много държиш на тях?

- Защото след като напишеш книгите, които разкриват душата на трите живи вида, познати на хората, ще бъдеш готов да напишеш и за четвъртия.

- Още един вид раман?- попита Ендър.

- Да. Аз.

Ендър се замисли за миг:

- Готова ли си да се разкриеш пред останалата част от човечеството?

- Винаги съм била готова. Въпросът е дали хората са готови да ме опознаят? За тях бе лесно да заобичат Хегемона- той беше човек. И Царицата на кошера- също, беше безопасно, защото, доколкото знаят, всички бъгери са мъртви. Ако можеш да ги накараш да заобичат прасенцата, които са още живи, макар че са изцапали ръцете си с човешка кръв,- тогава те ще бъдат готови да узнаят и за мен.

- Някой ден- рече Ендър- ще заобичам някого, който няма да настоява да върша подвизите на Херкулес.

- И бездруго животът ти те отегчава, Ендър.

- Да. Но вече съм на средна възраст. Харесва ми да бъда отегчен.

- Между другото, собственикът на звездолета Хейвлок, който живее на Галес, прие предложената от теб цена от четирийсет милиарда долара за кораба и товара му.

- Четирийсет милиарда! Няма ли да се разоря?

- Капка в морето. Екипажът е уведомен, че договорите му се прекратяват. Позволих си волността да им купя билети за други полети, като използвах твоите средства. Ти и Валънтайн няма да се нуждаете от никого, освен от мен, да ви помогне с кораба. Ще отлетим ли утре заран?

- Валънтайн...- отрони Ендър.

Сестра му беше единствената възможна причина за забавяне на отпътуването. Инак сега, след като решението бе взето, нито студентите му, нито малцината му нордически приятели си заслужаваха да си взема дори довиждане.

- Нямам търпение да прочета книгата, която Демостен ще напише за историята на Лузитания.

Джейн бе разкрила истинската самоличност на Демостен, докато демаскираше истинския Говорител на мъртвите.

- Валънтайн няма да дойде- рече Ендър.

- Но тя е твоя сестра.

Ендър се усмихна. Въпреки огромната й мъдрост, Джейн не разбираше никак кръвното родство. Макар да бе създадена от хора и да възприемаше себе си чрез човешки понятия, тя не съществуваше биологично. Бе изучила генетиката чрез зазубряне; не можеше да почувства желанията и повелите, които сродяваха хората с всички други живи същества.

- Тя ми е сестра, но Трондхайм е нейният дом.

- И преди е тръгвала с неохота.

- Този път дори няма да я помоля да дойде. Не и след като очакваше бебе, не и след като бе толкова щастлива тук, в Рейкявик. Тук, където я обичаха като учителка, без изобщо да подозират, че всъщност е легендарният Демостен. Тук, където съпругът й Якт е собственик на сто риболовни кораба и господар на фиордите, където всеки ден е изпълнен с блестящи разговори или с опасности и с величието на изпъстреното с айсберги море; не, тя никога нямаше да си тръгне от тук. Нито пък ще разбере защо аз трябва да замина.

Мисълта да изостави Валънтайн разколеба решимостта на Ендър да отпътува за Лузитания. Веднъж го бяха отделили от любимата му сестра и той дълбоко негодуваше за годините приятелство, които му бяха отнели. Можеше ли сега пак да замине, след като почти двайсет години бяха непрекъснато заедно? Този път нямаше да има връщане назад. Докато пристигне на Лузитания, в негово отсъствие тя щеше да остарее с двайсет и две години; ако предприемеше обратно пътуване от двайсет и две години, при завръщането му тя щеше вече да наближава осемдесетте.

<Значи няма да ти е толкова лесно в крайна сметка. И ти трябва да платиш своята цена.>

Не ме подигравай, отвърна безгласно Ендър. Имам правото да изпитвам съжаление.

<Тя е твоето друго аз. Нима наистина ще я изоставиш заради нас?>

Това бе гласът на Царицата на кошера в главата му. Разбира се, тя бе видяла всичко, което бе видял и той, знаеше всичко, което бе решил. Устните му безмълвно изрекоха думите към нея: "Аз ще я изоставя, но не заради вас. Не сме сигурни дали това ще ви донесе някаква полза. Може да се окаже просто поредното разочарование, като Трондхайм."

<Лузитания е всичко, от което се нуждаем. И е защитена от човешките същества.>

Но тя също така принадлежи на друг народ. Няма да унищожа прасенцата, за да изкупя вината си, че унищожих вашия народ.

<Те ще са в безопасност с нас; няма да им причиним зло. Вече ни познаваш много добре, след всичките тези години.>

Знам онова, което ти си ми казала.

<Ние не знаем да лъжем. Ние ти показахме нашите собствени спомени, нашата собствена душа.>

Известно ми е, че бихте могли да живеете в мир с тях. Но дали те биха могли да живеят в мир с вас?

<Отведи ни там. Чакахме толкова дълго.>

Ендър отиде в ъгъла на стаята и взе една опърпана чанта. Всичко, което на практика притежаваше, можеше да се събере в нея- дрехи за преобличане. Останалите неща в стаята бяха подаръци от близки на тези, за които бе Говорил- не можеше да прецени изобщо дали това бе признателност към него, или към институцията на истината. Те щяха да си останат тук, когато си тръгне. Нямаше място за тях в чантата му.

Отвори я и извади навито на руло килимче, разви го.

В него лежеше дебел, влакнест, голям матов пашкул, дълъг четиринайсет сантиметра.

<Да, погледни ни.>

Бе намерил пашкула, който го очакваше, когато пристигна да управлява първата човешка колония на някогашна бъгерска планета. Предвидили, че Ендър е непобедим и ще ги унищожи, те бяха построили устройство, което можеше да има смисъл само за него, защото бе извлечено от сънищата му. Пашкулът с безпомощната, но намираща се в съзнание Царица на кошера, го бе очаквал в кула, където в съня си той бе открил враг.

- Ти си чакала по-дълго, докато те открия- рече на глас,- отколкото тези няколко години, откак те взех иззад огледалото.

<Няколко години ли? А, да. С твоя последователен ум не забелязваш хода на годините, когато пътуваш със скорост, толкоз близка до светлинната. Но ние ги забелязваме. Нашата мисъл е мигновена; светлината пълзи като живак по студено стъкло. Ние знаем всеки миг от тези три хиляди години.>

- Намерил ли съм досега място, което да бъде безопасно за вас?

<Имаме десет хиляди оплодени яйца, които чакат да заживеят.>

- Може пък Лузитания да е мястото, не знам.

<Позволи ни да заживеем отново.>

- Опитвам се. Как смяташ, защо инак ще странствам от свят на свят през всичките тези години, ако не, за да открия място за вас?

<По-бързо, по-бързо, по-бързо, по-бьрзо.>

Трябва да открия място, където няма да ви убием отново в мига, в който се появите. Вие все още съществувате в множество човешки кошмари. Не всички хора вярват докрай на книгата ми. Те може и да осъждат Ксеноцида, но ще го извършат отново.

<През целия ни живот ти си единственото ни познато същество, което не е наша издънка. Никога не се е налагало да проявяваме разбиране, защото винаги сме разбирали. Сега сме само едно-единствено аз, а ти си единствените ни очи, ръце и крака, които имаме. Прости ни, ако сме нетърпеливии.>

Той се засмя. Аз да простя на вас!

<Вие, хората, сте глупци. Ние знаем истината. Ние знаем кой ни уби и това не си ти.>

Аз бях.

<Ти беше чуждо оръдие.>

Аз бях.

<Ние ти прощаваме.>

Опрощението ще дойде, когато отново закрачите по лицето на някой свят.

 

 

ПЕТА ГЛАВА

ВАЛЪНТАЙН

 

Днес се изпуснах, че Либо е мой син. Само Барк ("Корчо") ме чу, но за един час очевидно всички вече бяха узнали. Сбраха се около мен и накараха Селвагем да ме попита дали наистина "вече" съм станал баща. Селвагем сетне ни накара да се хванем с Либо за ръка; в изблик на обич прегърнах Либо и те издадоха щракащи звуци на учудване и, струва ми се, на благоговеене. Забелязах, че от този момент нататък престижът ми всред тях нарастна значително.

Заключението е неизбежно. Прасенцата, които познаваме досега, не са цялостна общност, дори не са типични мъжкари. Те са или в юношеска възраст, или са стари ергени. Нито едно от тях не е ставало баща. Доколкото можем да преценим, нито едно дори не се е чифтосвало.

Не съм чувал за човешко общество, където подобни ергенски групи да са нещо друго освен несретници без власт и престиж. Не случайно те говорят за женските със странна смесица на обожание и презрение, в някой миг не смеят да вземат решение без одобрението им, а в следващия твърдят, че жените са глупави и не разбират нищо, че са варелсе. Доскоро възприемах тези твърдения буквално, а това ме караше да си представям женските като нечувствителни създания, като някакво стадо свине-майки на четири крака. Мислех си, че мъжките сигурно се съветват с тях по същия начин, по който се съветват с дърветата, приемайки техния шепот като божествен отзвук, досущ като хвърляне на зарове или гадаене по вътрешностите на жертвено животно.

Сега обаче разбрах, че женските са навярно също толкова интелигентни, колкото и мъжките, и изобщо не са варелсе. Отрицателните изявления на мъжките са по-вродени от тяхното негодувание на ергени, изключени от възпроизводствения процес и от борбата за власт в племето. Прасенцата са също тъй предпазливи с нас, както и ние с тях- не ни допускат да видим женските или онези мъжки, които имат истинска власт. Смятахме, че изучаваме сърцевината на обществото им. А всъщност, фигуративно казано, сме се намирали в генетично гето, всред мъжки, чиито гени се смятат за негодни да допринесат за възпроизводството на племето.

И все пак не го вярвам. Прасенцата, които познаваме, са до едно умни, будни, усвояват бързо. На практика толкова бързо, че през всичките усилни години съм ги научил на повече неща за човешкото общество, отколкото сам съм научил за тяхното. Ако тези са отритнати, тогава се надявам някой ден да ме сметнат за достатъчно достоен, та да се срещна със "съпругите " и "бащите".

Междувременно не мога да докладвам нищо от този характер, защото волю или неволю, но определено наруших правилата. Няма значение, че правилата са глупави и непродуктивни. Наруших ги и ако открият, ще ми прекратят договора и ще прекъснат контактите ми с прасенцата, което ще е по-лошо дори от рязко съкратените контакти, които сега имаме. И затова съм принуден да мамя и да хитрувам, като например да вкарвам тези бележки в защитените лични файлове на Либо, където дори и на драгоценната ми съпруга не би й хрумнало да ги търси. Ето я тази жизнено важна информация- че прасенцата, които изучавахме, са до едно ергени; но поради правилата не смея да съобщя на ксенолозите-фрамлинги нищо за това. Olha bem, gente, aqui esta: A ciencia, o bicho que se devora a si mesta! (Внимавайте много, приятели, ето го: Науката, това грозно зверче, което се саморазкъсва!)

Жоау Фигейра Алвареш, тайни бележки, публикувани от Демостен в "Честността на измяната: ксенолозите на Лузитания", "Рейкявикски исторически преглед", 1990:4:1

 

Коремът на Валънтайн беше стегнат и надут, а оставаше още месец до раждането на дъщеря й. Беше несекваща досада- да си толкова едра и с нарушено равновесие. Преди, винаги когато се подготвяше за лекция по история в сьондринга, бе в състояние сама да натовари по-голямата част от лодката. Сега трябваше да разчита моряците на мъжа й да свършат цялата работа, не можеше дори да се изкатери от кея до борда; капитанът нареждаше товаренето да се извърши така, че корабът да не се крени. Справяше се добре, естествено- нали тъкмо капитан Рев я бе обучавал, когато пристигна за първи път тук,- ала на Валънтайн не й се нравеше ролята на трудноподвижна.

Това бе петият й сьондринг: при първия се бе запознала с Якт. Не бе мислила да се омъжва. Трондхайм беше свят като множеството други, които бе посещавала заедно със странстващия си по-малък брат. Ще преподава, ще учи, след четири или пет месеца ще напише пространно историческо есе, ще го публикува под името Демостен, сетне ще се забавлява, докато Ендър не приеме повикване като Говорител някъде другаде. Обикновено работата им се съчетаваше чудесно- него ще го извикат да Говори за смъртта на някоя важна личност, чиято биография сетне ще се превърне в център на есето й. Това бе играта, в която участваха, преструваха се на пътуващи професори по тази или онази специалност, докато същевременно сътворяваха истината за света, тъй като есетата на Демостен се смятаха винаги за окончателно становище.

Понякога тя си мислеше: сигурно някой ще открие, че Демостен пише есетата си в последователност, която подозрително съвпада с маршрутите на пътуванията и ще я разкрие. Скоро обаче разбра, че макар и в по-малка степен, отколкото за Говорителите, бе възникнала и митология относно Демостен. Хората вярваха, че Демостен не е една личност. По-скоро всяко есе е дело на гений, който пише самостоятелно и сетне се опитва да публикува под рубриката на Демостен; компютърът автоматично предава труда му на незнаен комитет от блестящи историци на дадената епоха, които решават дали си струва да бъде публикуван под името на Демостен. Нямаше значение, че никой не познаваше учен, комуто да е бил предаван такъв труд. Всяка година се правеха опити за написването на стотици есета; компютърът автоматично отхвърляше всички, които не бяха написани от истинския Демостен; а и битуваше твърдото убеждение, че личност като Валънтайн просто не би могла да съществува. В крайна сметка Демостен бе започнал демагогската си дейност в компютърните мрежи, когато Земята водеше войни с бъгерите, а това бе преди три хиляди години. Ясно че това сега не би могло да бъде същата личност.

И това е вярно, помисли си Валънтайн. И аз наистина не съм същата личност, защото, книга подир книга, всеки свят ме променя, докато пиша историята му. А този- повече от всички други.

Не й харесваше всепроникващото лютеранско мислене, особено в калвинистката му фракция, която, изглежда, имаше отговори на всички въпроси, преди още да бъдат зададени. Затова тя роди идеята да изведе избрана група абсолвенти от Рейкявик до един от Летните острови, екваториалната островна верига, където през пролетта скриката идваше да хвърли хайвера си и ята халкиги подлудяваха от разплодната си енергия. Идеята й бе да прекъсне модела на интелектуални дрънканици, неизбежен във всеки университет. Студентите щяха да се хранят само с хаврегрина, който растеше буйно в защитените долини, и с колкото халкиги търпеливо можеха да надхитрят и убият. След като храната им за деня зависеше от собствените им усилия, отношението им към това, което има или няма значение в историята, би трябвало да се промени.

Университетът даде разрешението си неохотно; тя използва собствени средства, за да наеме кораб от Якт, който току-що бе застанал начело на една от множеството ловуващи скрика семейни компании. Той изпитваше презрение към университетските хора, наричаше ги в очите скреддаре, а зад гърба им –и с още по-лоши думи. Каза на Валънтайн, че ще се върне да спаси гладуващите й студенти след седмица. Вместо това нейните "отритнати", както се бяха прекръстили те, изкараха до края, вирееха добре, построиха си нещо като селище и се наслаждаваха на изблика на творческо мислене, лишено от окови, което завърши със забележителна вълна от великолепни и проницателни публикации при завръщането им.

Най-забележителният резултат в Рейкявик бе, че Валънтайн получи стотици заявки за двайсетте места във всеки от трите сьондринга, планувани за лятото. За нея обаче по-важен беше Якг. Той не бе особено образован, но безкрайно добре познаваше Трондхайм. Можеше да преплава без карта половината от екваториалното море. Познаваше дрейфа на айсбергите, къде щеше да е най-голямото им струпване. Знаеше, изглежда, и къде скриката ще излезе да танцува, как да разположи ловците си така, че да изненада животните, когато нищо неподозиращи изскачаха от морето. Май времето никога не го изненадваше, а Валънтайн заключи, че няма ситуация, за която той да не е предварително готов.

Освен за нея. А след като лютеранският свещеник (не и калвинистки) ги венча, и двамата изглеждаха повече изненадани, отколкото щастливи. Ала въпреки това наистина бяха щастливи. И за първи път, откакто бе напуснала Земята, тя се чувстваше в мир със себе си, у дома си. Ето защо бебето растеше в утробата й. Край на странстването. Беше благодарна и на Ендър, че разбира това, и без да се налага да го обсъждат: Трондхайм се бе оказал свършекът на одисеята им, продължила три хиляди мили, край на кариерата на Демостен, досущ като ishaxa, тя бе намерила начин да пусне корен в ледовете на този свят и да изсмуче живителни сокове, които почвата на нито една друга земя не й бе дарила.

Бебето ритна силно и я измъкна от унеса й; тя се огледа и видя Ендър да идва към нея, вървеше по кея с брезентова торба през рамо. Веднага се досети защо носеше чантата си: и той имаше намерение да дойде на сьондринга. Зачуди се дали да се радва. Ендър бе кротък и ненатрапчив, ала не можеше да скрие блестящото си познание за човешката природа. Средните студенти биха го пренебрегнали, но най-добрите, онези, за които тя се надяваше, че ще мислят оригинално, неизбежно щяха да последват изтънчените му и същевременно могъщи идеи, които несъмнено щеше да подхвърли. Бе сигурна, че резултатът щеше да е впечатляващ- в крайна сметка тя самата дължеше много на неговата проницателност,- но това щеше да е резултат на блестящия Ендъров ум, а не на студентите. И така целта на сьондринга щеше донякъде да бъде провалена.

Тя, разбира се, нямаше да му откаже, ако я помоли да дойде. Честно казано, би се радвала да бъдат заедно. Колкото и да обичаше Якт, постоянната близост, която споделяха с Ендър, преди да се омъжи, й липсваше. Щяха да минат години, преди тя и Якт евентуално да бъдат така здраво свързани, както бе свързана с брат си. Якт също го знаеше и това му причиняваше болка; съпругът не бива да съперничи с шурея си за предаността на своята жена.

- Хо, Вал- рече Ендър.

- Хо, Ендър.

Бяха сами на кея, никой не можеше да ги чуе и тя можеше да го нарича с детското му име, без да взема предвид факта, че останалата част от човечеството бе превърнала това име в нарицателно.

- Какво ще правиш, ако зайчето реши да се роди по време на сьондринга?

Тя се усмихна:

- Татко й ще я увие в кожа от скрика, аз ще й пея глупави нордически песни, а студентите ще сътворят страхотно проницателни идеи относно предопределеността на възпроизводствения процес и неговото въздействие върху историята.

Засмяха се и двамата, а сетне Вал изведнъж разбра, без да знае защо, че Ендър не искаше да участва в сьондринга, че бе събрал багажа си, за да отпътува от Трондхайм, и че бе дошъл не да я покани да замине с него, а да се сбогува. Очите й се напълниха със сълзи, не ги криеше, ужасна мъка я налегна. Той протегна ръце и я прегърна, както много пъти досега; този път обаче коремът й ги разделяше и прегръдката им се оказа неловка и предпазлива.

- Мислех си, че искаш да останеш- прошепна тя.- Отказваше на всички молби, които идваха.

- Пристигна една, на която не съм в състояние да откажа.

- Мога да родя това бебе по време на сьондринга, но не и на друг свят.

Както и предполагаше, Ендър нямаше намерение да я кани:

- Бебето ще е съвсем русо- рече той.- И ще изглежда безнадеждно не на мястото си в Лузитания. Там повечето са черни бразилци.

Значи- Лузитания. Валънтайн веднага разбра защо отиваше там- фактът, че прасенцата бяха убили ксенолога, бе публично оповестен, бе излъчен в най-гледания час в Рейкявик.

- Ти си полудял.

- Не съвсем.

- Не разбираш ли какво ще стане, ако хората узнаят, че онзи Ендър заминава за света на прасенцата? Те ще те разпънат на кръст.

- Те биха ме разпънали и тук, само че никой освен теб не знае кой съм. Обещай да не казваш.

- С какво можеш да помогнеш там? Когато пристигнеш, ще са минали десетилетия от смъртта му.

- Моите клиенти са обикновено отдавна изстинали, когато пристигам да Говоря от тяхно име. Това е основният недостатък да бъдеш странстващ Говорител.

- Никога не съм допускала, че ще те изгубя отново.

- Аз обаче знаех, че сме загубени един за другиго в мига, когато заобича Якт.

- Трябваше да ми го кажеш тогава! Нямаше да го направя!

- Точно заради това не ти го казах. Но не е вярно, Вал. Ти щеше да го направиш и бездруго. А аз исках да го направиш. Никога не си била по-щастлива.- Той обгърна с ръце кръста й.- Гените на Уигинови зовяха за продължение. Надявам се да родиш още десетина.

- Смята се за невъзпитано да имаш повече от четири, алчно- да са пет, и варварско- ако са повече от шест.

И макар да се шегуваше, тя мислеше как най-добре да проведе сьондринга- да остави асистентите си- абсолвенти, да започнат без нея, да го отмени или да го отложи до заминаването на Ендър?

Но Ендър реши въпроса вместо нея:

- Мислиш ли, че мъжът ти ще позволи един от корабите му да ме отведе тази нощ до марелда, за да мога утре сутрин да взема совалката до звездолета си?

Забързаността му беше жесток удар.

- Ако не се нуждаеше от кораб на Якт, сигурно би ми оставил бележка на компютъра!

- Взех решението си преди пет минути и дойдох право при теб.

- Но ти вече си резервирал пътуването- това иска време за планиране!

- Не и ако купиш кораба.

- Защо си се разбързал толкова? Пътуването ще продължи десетилетия...

- Двайсет и две години.

- Двайсет и две години! Тогава какво значение имат ден или два? Не можеше ли да почакаш един месец, та да видиш бебето ми, като се роди?

- След месец, Вал, може и да нямам смелостта да те изоставя.

- Тогава не го прави! Какво значение имат за теб прасенцата? Бъгерите са достатъчно рамани за един човешки живот. Остани, ожени се като мен; ти отвори вратата към колонизацията на звездите, Ендър, а сега остани тук и се наслади на плодовете на труда си!

- Ти си имаш Якт. Аз имам противни студенти, които искат да ме посветят в калвинизма. Моята работа още не е свършена, а Трондхайм не е мой дом.

Валънтайн почувства думите му като обвинение: ти самата пусна корени тук, без да помислиш дали аз бих могъл да живея на тази земя. Но вината за това не е моя- искаше да възрази тя,- ти си този, който си тръгва, който ме изоставя.

- Спомни си как беше- рече тя,- когато оставихме Питър на Земята и поехме на дългото десетилетия пътуване до първата ни колония- онзи свят, който ти управлява? Беше все едно, че Питър е умрял. Докато пристигнем там, той бе вече стар, а ние- все още млади; когато разговаряхме по ансибала, той приличаше на древен чичко; на зрелия властник Хегемона, на легендарния Лок- на когото и да е, само не и на нашия брат.

- Доколкото си спомням, това бе за добро- Ендър се опитваше да омаловажи нещата.

Ала Валънтайн възприе думите му превратно:

- Смяташ ли, че и аз ще съм по-добре след двайсет години?

- Мисля, че ще ми е по-мъчно за теб, отколкото ако си умряла.

- Не, Ендър, то ще е точно като да съм умряла и ще знаеш, че ти си този, който ме е убил.

Той потрепери:

- Не говориш сериозно.

- Няма да ти пиша. И защо ли да го правя? За теб всичко ще е станало преди седмица-две. Ще пристигнеш на Лузитания и компютърът ще ти избълва писма, трупани двайсет години, от човек, с когото си се сбогувал само преди седмица. Първите пет години ще са на мъка, на болка, че съм те загубила, на самота, че те няма, за да си говорим...

- Якт е твоят съпруг, не аз.

- Пък и какво ли да пиша? Остроумни писма, изпълнени с новости за бебето? Тя ще е на пет, на десет, на двайсет и сигурно ще е омъжена, а ти дори няма да я познаваш, няма да я обичаш.

- Ще я обичам.

- Няма да имаш тази възможност. Няма да се опитвам да ти пиша, докато не стана съвсем стара, Ендър. Докато не пристигнеш на Лузитания, а оттам -на някой друг свят, гълтайки десетилетията на едри хапки. Тогава ще ти пратя спомените си. Ще ти ги посветя. На Андрю, моя обичен брат. Следвах те с радост на две дузини светове, но ти не си готов да останеш и две седмици, макар че те помолих.

- Вслушай се в себе си, Вал, и разбери защо трябва да замина сега, преди да си разкъсала сърцето ми.

- Подобна софистика не би търпял дори у студентите си, Ендър! Не бих изрекла всичко това, ако не се измъкваше като крадец, хванат на местопрестъплението! Не обръщай нещата наопаки и не хвърляй вината върху мен.

Той отговори задъхано, в припряността му думите се застъпваха една друга; бързаше да завърши речта си, преди емоцията окончателно да го е възпрепятствала.

- Не, ти си права, бързам, защото имам работа за вършене там, а всеки ден тук е забавяне, и защото ме боли всеки път, когато видя как ти и Якт ставате все по-близки, а аз и ти- се отдалечаваме все повече, макар и да знам, че точно така трябва и да бъде, тъй че когато реших да тръгна, сметнах, че ще е по-добре да го направя възможно най-бързо, и бях прав; сама знаеш, че съм прав. Никога не съм си и представял, че ще ме възненавидиш за това.

Сега вече чувствата надделяха, думите му секнаха и той се разрида; тя- също.

- Не те ненавиждам, обичам те, ти си част от мен, ти си сърцето ми и когато заминаваш, все едно сърцето ми е изтръгнато и го отнасят някъде...

И това беше краят на разговора.

Старши помощник-капитанът на Рев откара Ендър до марелда- голямата платформа в екваториалното море, откъдето се изстрелваха совалките за среща с обикалящите в орбита звездолети. Стигнаха до мълчаливото съгласие, че Валънтайн няма да го изпраща. Вместо това тя се прибра у дома си и прекара цялата нощ, притисната до мъжа си. На следващия ден отиде на сьондринга със студентите си; плачеше за Ендър само нощем, когато си мислеше, че никой не я чува.

Ала студентите й забелязаха, понесоха се приказки за това, колко силно страда професор Уигин за отпътувалия си брат- странстващия Говорител. Догадките им бяха като на всички студенти- и надценяващи, и недооценяващи действителността. Ала една студентка на име Пликт се досети, че в историята на Валънтайн и Андрю Уигин има и нещо повече, отколкото другите подозираха.

И затова тя започна опити да проучи биографията им, да проследи миналите им пътувания между звездите. Когато дъщерята на Валънтайн Сифте бе още едва четиригодишна, а синът й Рен- двегодишен, Пликт дойде при нея. Беше вече млада преподавателка в университета и показа на Валънтайн публикувания си ръкопис. Бе го представила като белетристика, но, разбира се, всичко беше вярно- това бе историята на брат и сестра, най-старите жители на Вселената, родени на Земята, още преди да бъдат основани колонии на другите светове, които след това пътуваха от свят на свят, търсещи и безредни.

За облекчение на Валънтайн- и странно, но и за нейно разочарование -Пликт не бе разкрила факта, че Ендър бе първият Говорител на мъртвите, а Валънтайн- Демостен. Ала знаеше достатъчно за историята им, та да разкаже за сбогуването им, когато тя бе решила да остане със съпруга си, а той- да замине. Сцената беше по-нежна и по-вълнуваща, отколкото бе била всъщност; Пликт бе описала онова, което би трябвало да се случи, ако Ендър и Валънтайн имаха малко повече чувство за театрален драматизъм.

- Защо си написала това?- попита я Валънтайн.

- Не е ли фактът, че е достатъчно хубаво, достатъчна причина за написването му?

Витиеватият отговор развесели Валънтайн, но не я отказа от следващи въпроси.

- Какво означаваше брат ми Андрю за теб, че да направиш всичките тези проучвания и да съчиняваш това?

- Отново погрешен въпрос- рече Пликт.

- Изглежда, се провалям на някакъв тест. Можеш ли да ми подскажеш какви въпроси да задам?

- Не се ядосвай. Би трябвало да ме попиташ защо съм го написала като художествена проза, вместо като биография.

- Е, и защо?

- Защото открих, че Андрю Уигин, Говорителя на мъртвите, е Ендър Уигин, Ксеноцида.

Макар от заминаването на Ендър да бяха минали четири години, на него му оставаха още осемнайсет години път до целта му. На Валънтайн й призля от страх, като си по-мисли как щяха да го посрещнат на Лузитания като човека, заслужил най-големия позор в историята.

- Не бива да се страхуваш, професор Уигин. Ако имах намерение да го издам, щях да го сторя. Когато открих истината, разбрах, че той се е разкаял за стореното. И то с какво великолепно разкаяние! Тъкмо Говорителя на мъртвите разкри действията му като нечувано престъпление- и затова той е приел титлата на Говорител, както и още стотици други, и е поел ролята на свой обвинител на двайсет свята.

- Ти си открила твърде много, Пликт, а си разбрала твърде малко.

- Разбрах всичко! Прочети написаното- това е разбирането ми! Валънтайн си каза, че след като Пликт знае толкова много, то би могла да узнае и още. Ала не разумът, а яростта я подтикна да каже нещо, което не бе казвала на никого досега:

- Пликт, брат ми не е имитирал първия Говорител на мъртвите. Той написа "Царицата на кошера" и "Хегемона".

Пликт остана изумена, след като разбра, че Валънтайн й бе казала истината. През всичките тези години тя бе смятала Андрю Уигин за своя главна тема, а първият Говорител на мъртвите- за свое вдъхновение. А сега, като разбра, че те бяха един и същ човек, онемя за половин час.

Сетне тя и Валънтайн разговаряха, и си споделяха и постигнаха такава степен на доверие, че Валънтайн покани Пликт да стане учителка на децата й и нейна сътрудничка в писането и в преподаването. Якт се изненада от попълнението в семейството, но с времето Валънтайн му разказа тайните, които Пликт бе разбулила с проучванията си или бе измъкнала от самата нея. Историята се превърна в семейна легенда и децата израснаха, като слушаха чудесни приказки за отдавна изгубения си вуйчо Ендър, който във всеки свят бе смятан за чудовище, ала всъщност бе нещо като спасител, пророк или поне мъченик.

Годините минаваха, семейството процъфтяваше, мъката на Валънтайн от загубата на Ендър се превърна в гордост за него и в крайна сметка- в ревностно очакване. Очакваше с нетърпение да пристигне в Лузитания, да реши дилемата на прасенцата, да изпълни очевидното си предопределение на апостол при раманите. Именно Пликт, добрата лютеранка, научи Валънтайн да мисли за живота на Ендър в религиозен план; съчетанието от властващата непоклатимост на семейния й живот и чудото, което представляваше всяко от петте й деца, я осени ако не с религиозните доктрини, то поне с чувствата на вярата.

Това щеше да повлияе и на децата й. Тъй като приказката за вуйчо Ендър не биваше никога да се споменава пред външни хора, тя придоби свръхестествени обертонове. Сифте, най-голямата дъщеря, бе особено заинтригувана; дори когато изпълни двайсет години и разумът й надви примитивното, детинско обожание на вуйчо Ендър, тя си оставаше обсебена от него. Той бе създание, излязло от легендите, ала въпреки това бе още жив, при това- на свят, който не бе на немислимо голямо разстояние.

Тя не каза на майка си и баща си, но се довери на бившата си учителка:

- Пликт, някой ден аз ще се срещна с него. Ще се срещна и ще му помогна в работата.

- Кое те кара да смяташ, че той ще се нуждае от помощ? Или поне от твоята помощ?

Пликт винаги си беше скептично настроена, докато студентката й не спечели доверието й.

- Той и първия път не го е направил сам, нали?

Мечтите на Сифте полетяха отвъд ледовете на Трондхайм към далечната планета, на която Ендър Уигин още не бе стъпил. Хора от Лузитания, вие не знаете какъв велик човек ще дойде на планетата ви и ще поеме товара от плещите ви. А аз ще се присъединя към него, когато му дойде времето, макар че това ще стане след едно поколение; но очаквай и мен, Лузитания.

 

На своя звездолет Ендър Уигин нямаше никаква представа за товара мечти на други хора, които носеше със себе си. Бяха минали само дни, откак бе оставил ридаещата Валънтайн на кея. За него Сифте още нямаше име; тя растеше в утробата на Валънтайн и нищо повече. Той едва започваше да изпитва болката от загубата на Валънтайн- болка, която тя отдавна бе преодоляла. А мислите му бяха твърде далеч от непознатите му племеннички и племенници, живеещи в ледения свят.

Мислеше си единствено за самотното, измъчено момиче на име Новиня, питаше се какво ли ще се е случило с нея през тези двайсет и две години на неговото пътуване, каква ли ще бъде, когато се срещнат. Защото той я обичаше- така както може да се обича човек, който е станал твое подобие от миговете ти на най-дълбока скръб.

 

 

ШЕСТА ГЛАВА

ОЛЯДО

 

Единственият им начин на общуване с другите племена, изглежда, е войната. Когато си разказват разни истории (обикновено в дъждовно време), те почти винаги са за битки и за герои. Краят е неизменно смърт- както за героите, така и за страхливците. Ако тези истории могат да бъдат показателни, то прасенцата не очакват да оцелеят във войната. И абсолютно никога не намекват за ни най-мальк интерес към женските на противника -нито за изнасилване, нито за убийства или за робство,- традиционните начини, по които хората третират жените на падналите воини.

Дали това означава, че между отделните племена не съществува генетичен обмен? Съвсем не. Генетичният обмен би могъл да се осъществява от женските, които може да притежават някаква система за извършване на генетични услуги. Като се има предвид очевидното раболепие на мъжките пред женските в общността на прасенцата, това лесно би могло да става, без мъжките изобщо да подозират; или пък им причинява такъв срам, че те не желаят дори да ни го кажат.

Искат да ни разказват за битките. Ето едно типично описание от записките на дъщеря ми Уанда от 2:21 миналата година по време на разговорка в дървената къща:

ПРАСЕНЦЕ (говори на Старк): Той уби трима от братята, без изобщо да го ранят. Никога не съм виждал толкова силен и безстрашен воин. Ръцете му бяха целите в кръв, а сопата в ръцете му- разцепена и покрита с мозъка на моите братя. Знаеше, че е достоен воин, дори след като битката наклони везните си против по-слабото му племе, Dei honra! Eu lhe dei! (Аз му отдавам почит! Отдадох му почит!)

(Другите прасенца цъкат с език и пискат.)

ПРАСЕНЦЕ: Приковах го към земята. Той се бореше яростно, докато не му показах тревата в ръката си. Сетне той отвори уста и затананика непозната песен от далечен край. Nunca sera madeira na mao da gentre! (Той никога няма да бъде пръчка в нашите ръце!) (В този момент всички запяха песен на Женския език- един от най-дьлгите пасажи, които изобщо сме чували.)

(Отбележете, че чест техен навик е да говорят предимно на Старк, сетне, при кулминация или заключение, да превключат на португалски. Като се замислихме после, осъзнахме, че и ние правим същото- в най-емоционалните си действия, минаваме на родния си португалски.)

Това описание на битка може и да не изглежда толкова необичайно, докато човек не чуе достатъчно истории и не осъзнае, че те винаги завършват със смъртта на героя. Явно нямат никакъв вкус към леките комедии.

Либердаде Фигейра де Медичи, "Доклад за вътрешноплеменните модели при лузитанските аборигени", публикуван в "Обмен на различни култури", 1964:12:40

 

По време на междузвездния полет нямаше какво толкова да се прави. След като веднъж бе определен курсът и корабът навлезеше в Промяната на Парк, единствената задача бе да се изчисли колко близко е скоростта му до светлинната. Бордовият компютър определи точната скорост и след това пресметна колко дълго, в субективно време, щеше да продължи пътуването, преди корабът да излезе от Промяната на Парк и да поеме с контролирана подсветлинна скорост. Досущ като да спреш хронометъра, помисли си Ендър. Включваш го, спираш го и състезанието е свършило.

Джейн не можеше много-много да влиза в корабния мозък, затова Ендър прекара осемте дена на пътуването практически сам. Корабните компютри бяха достатъчно умни, за да му помогнат да превключи от испански на португалски. Не беше трудно говорим, но толкова много съгласни не се четяха, че не беше и лесен за разбиране.

След първия-втория час да разговаря всеки ден на португалски с бавния компютър, се превръщаше във влудяваща работа. При всички други негови пътувания Вал беше с него. Не че винаги разговаряха- Вал и Ендър се познаваха толкова добре, че често нямаха какво да си кажат. Ала сега без нея Ендър взе да губи търпение от собствените си мисли; те никога не стигаха до заключение, защото нямаше кой да им нареди да го направят.

Дори Царицата на кошера не можеше да помогне. Мислите й бяха мигновени; свързани не със синапсиса, а с филотите, които бяха недосегаеми от релативистичните ефекти на светлинната скорост. Царицата изживяваше по шестнайсет минути за всяка минута на Ендър- разликата беше прекалено голяма за него, за да успее да получи каквото и да е съобщение от нея. Ако не бе в пашкула, тя щеше да разполага с хиляди отделни бъгери, всеки от които да изпълнява собствената си задача и да предава на огромната й памет преживелиците си. Ала сега тя разполагаше само със спомените си и през тези осем дена на изгнание Ендър започна да разбира горещото й желание да бъде освободена.

Към края на осемте дена той владееше прилично португалски: когато искаше да каже нещо, вече не се налагаше да си превежда от испански. Отчаяно се нуждаеше от човешка компания- би се радвал дори да обсъжда религията с калвинист, само и само да има подръка някой по-умен от компютъра, с когото да си говори.

Корабът изпълни Промяната на Парк; в един неуловим миг скоростта се промени относително спрямо останалата част на Вселената. Или по-скоро, както твърдеше теорията, променяше се Вселената, докато звездолетът оставаше неподвижен. Никой не можеше да бъде сигурен кое е вярното, тъй като не можеше да се застане някъде отстрани и да се наблюдава явлението. Никой не можеше да каже, тъй като никой не знаеше защо изобщо действа филотичният ефект; ансибалът бе открит донякъде случайно, ведно с Принципа на Парк за мигновеността. Може да не бе разбираем, но действаше.

Илюминаторите на кораба моментално се изпълниха със звезди, след като светлината отново стана видима във всички посоки. Някой ден учените ще открият защо Промяната на Парк не се нуждаеше от почти никаква енергия. Ендър бе сигурен, че някъде се плащаше страхотна цена за междузвездните пътувания на хората. Веднъж сънува, че при всяко преминаване на звездолет в Промяната на Парк изгасваше по една звезда. Джейн го увери, че не било така, но той знаеше, че повечето звезди са невидими за нас; трилион от тях могат да изчезнат, без изобщо да разберем. С хиляди години ще продължаваме да виждаме фотоните, вече излъчени, преди звездата да изчезне. А когато забележим, че галактиката я няма, ще бъде твърде късно, за да коригираме курса си.

- Пак си изпаднал в параноидно фантазиране- рече Джейн.

- Не можеш да четеш човешки мисли- отвърна Ендър.

- Винаги, когато приключваш междузвезден полет, ставаш мрачен и размишляваш за унищожаването на Вселената. Странно проявление на морската болест при теб.

- Съобщи ли на властите в Лузитания за пристигането ми?

- Това е съвсем малка колония. Тук няма Портови власти, защото не идва почти никой. В орбита има совалка, която автоматично прехвърля хората до едно смешно малко летище.

- И никакви имиграционни проверки?

- Ти си Говорител. Не могат да те отхвърлят. Освен това имиграционните власти се състоят от губернаторката, която е още и кметица, след като колонията и градът са едно. Името й е Фария Лима Мария де Боске, наричана Боскиня, тя ти изпраща поздрави и би искала да си заминеш, тъй като си имат достатъчно проблеми и без пророк на агностицизма, който да мъти главите на добрите католици.

- Тя ли каза това?

- Всъщност- не на теб, епископ Перегрино й го каза и тя се съгласи. Ала нейната служба изисква да те приеме. Ако й кажеш, че са суеверни глупци и идолопоклонници, тя вероятно ще въздъхне и ще рече: "Надявам се да запазите това свое мнение за себе си."

- Нещо криеш- забеляза Ендър.- Какво не би искала да узная?

- Новиня е отменила искането си за Говорител. Пет дена, след като го е изпратила.

Разбира се, според Междузвездния кодекс, след като веднъж Ендър бе поел на път в отговор на молбата й, тя не можеше да бъде отказана законно; ала въпреки всичко това променяше нещата, защото вместо да очаква двайсет и две години с нетърпение пристигането му, тя щеше да се бои от него, щеше да негодува против това, че е дошъл, понеже бе променила решението си. Той бе очаквал тя да го посрещне като добър приятел. А сега щеше да бъде дори по-враждебна от католическата общност.

- Значи е направено всичко, за да се улесни задачата ми- въздъхна той.

- Е, не е чак толкова зле, Андрю. Знаеш ли, междувременно двамина други са поискали да дойде Говорител и те не са отменили молбите си.

- Кои са те?

- По най-удивително съвпадение това са синът на Новиня Миро и дъщеря й Ела.

- Не е възможно те да са познавали Пипо. Защо ще ме викат да говоря за смъртта му?

- О, не, не става дума за смъртта на Пипо. Ела извика Говорител само преди шест седмици, за да говори за смъртта на баща й- съпругът на Новиня Маркос Мария Рибейра, наричан Марсау. Той просто рухнал в един бар. Не от алкохол- бил е болен: смъртоносно загниване.

- Тревожа се за теб, Джейн, така си погълната от състрадание...

- Теб повече те бива по състраданието. А мен- по сложните проучвания в подредените структури от данни.

- А момчето? Как беше името му?

- Миро. Той е поискал Говорител преди четири години. Заради смъртта на сина на Пипо- Либо.

- Либо не би могъл да е на повече от четирийсет години.

- Помогнали са му да умре преждевременно. Нали разбираш, той бе ксенолог- или зенадор, както му викат на португалски.

- Прасенцата...

- Същата смърт като на баща му. Органите- извадени и подредени по идентичен начин. Три прасенца бяха екзекутирани по аналогичен начин, докато ти пътуваше. Но в труповете на прасенцата посаждат дървета; за мъртвите хора тази чест не се полага.

Двама ксенолози, убити от прасенцата в рамките на едно поколение.

- Какво решение взе Междузвездният съвет?

- Много е сложно. Продължават да се колебаят. Още не са одобрили някой от учениците на Либо за ксенолог. Едната кандидатка е дъщерята на Либо -Уанда. А другият е Миро.

- Поддържат ли контакт с прасенцата?

- Официално не. Има известно противоречие и по това. След смъртта на Либо Съветът забрани контакти по-често от веднъж месечно. Ала дъщерята на Либо категорично отказа да се подчини на заповедта.

- И не са я отстранили?

- Мнозинството, с което бе взето решението да се ограничат до минимум контактите, бе съвсем нищожно. А за санкционирането й изобщо нямаше мнозинство. Същевременно те се безпокоят, че Миро и Уанда са толкова млади. Преди две години бе изпратена група учени от Каликут. Те би трябвало да поемат надзора върху делата на прасенцата след още само трийсет и три години.

- Имат ли някаква представа защо този път прасенцата са убили ксенолога?

- Никаква. Но ти нали си тук тъкмо за това?

Отговорът би могъл да бъде съвсем лесен, ако не беше Царицата на кошера, която се размърда леко в подсъзнанието му. Ендър я усети като вятър, които разлюлява листата на дърво- едно изшумоляване, слабо размърдване и слънчева светлина. Да, той беше тук, за да говори от името на мъртвите. Но беше тук и за да върне мъртвите към живота.

<Това е добро място.>

Всички са винаги с по една стъпка пред мен.

<Тук има мозък. Много по-ясен от който и да е познат ни човешки ум.>

Прасенцата? Нима мислят по същия начин като вас?

<Той знае за прасенцата. Малко време; той се бои от нас.>

Царицата на кошера се оттегли и Ендър остана да разсъждава върху мисълта, че в случая с Лузитания бе лапнал по-голяма хапка, отколкото можеше да преглътне.

 

Епископ Перегрино лично изнесе проповедта. Това беше лош знак. Никога не е бил вълнуващ оратор и сега речта му бе толкова усукана и многословна, че през половината време Ела дори не схващаше за какво става дума. Куим се правеше, че разбира, естествено, защото според него епископът не би могъл никога да сгреши. Малкият Грего обаче не направи и опит да прояви някакъв интерес. Дори когато сестра Ескуечименту се разхождаше по пътечката, а тя имаше жестока хватка и остри нокти, Грего безстрашно вършеше всички бели, които му идваха на ум.

Днес измъкваше нитовете от облегалката на пластмасовата пейка пред тях. Ела се безпокоеше от силата му- един шестгодишен хлапак не би трябвало да може да вкара отвертка под главичката на термично закрепения нит. Не беше сигурна дали тя самата би могла да го направи.

Ако татко бе тук, разбира се, дългата му ръка щеше да се плъзне и леко, о, толкова леко, щеше да вземе отвертката от ръката на Грего. Щеше да попита: "Откъде взе това?" и Грего щеше да го погледне с широко отворени невинни очи. По-късно, като се приберат от службата, татко щеше да се нахвърли върху Миро, че оставя инструменти където му падне, ще го нарича с ужасни имена, ще го обвинява за всички неприятности в семейството, а Миро ще понесе всичко мълчаливо. Ела щеше да опита да се залиса с приготвянето на вечерята. Куим щеше да седи безполезен в ъгъла, щеше да прехвърля зърната на броеницата и да шепне ненужните си молитвички. Олядо бе късметлия, с неговите електронни очи- той просто ги изключваше или си пускаше някоя любима сцена от миналото и не обръщаше никакво внимание. Куара щеше да се свие от страх в ъгъла. А малкият Грего щеше да стои тържествуващ, стиснал крачола на татко, щеше да гледа как вината за всичко, което е направил, се стоварва върху главата на Миро.

При тази сцена, извикана от паметта й, Ела потръпна. Ако всичко свършеше дотам, щеше да е поносимо. Но после Миро щеше да излезе, те щяха да вечерят, а сетне...

Паякоподобните пръсти на сестра Ескуечименту се стрелнаха; ноктите й се забиха в ръката на Грего. Той мигновено изпусна отвертката. Разбира се, тя би трябвало да изтрополи върху пода, ала сестра Ескуечименто не бе глупачка. Тя се наведе и я хвана с другата си ръка. Грего се ухили. Лицето й беше само на сантиметри от коляното му. Ела се досети какво си бе наумил, посегна да го спре, но твърде късно- коляното му се заби в устата на сестра Ескуечименту.

Тя ахна от болка и пусна Грего. Той грабна отвертката от отпуснатата й ръка. Поставила длан пред разкървавената си уста, тя изтича по пътечката. Грего продължи разрушителната си работа.

Татко е мъртъв, напомни си Ела. Думите прозвучаха като музика в съзнанието й. Татко е мъртъв, ала е още тук, защото е оставил това чудовищно наследство след себе си. Отровата, която е влял у нас, още съзрява и в крайна сметка ще ни убие всичките. Когато почина, черният му дроб беше дълъг само пет сантиметра, а далак изобщо не откриха. На тяхно място бяха израсли странни, мастни органи. Нямаше име за болестта му; тялото му бе полудяло, сякаш забравило за модела, по който се изграждат човешките тела. И сега болестта продължава да живее у децата му. Не в телата, а в душите ни. Съществуваме така, както се очаква от едни нормални деца; дори видът ни е същият. Ала всеки от нас е по някакъв свой начин заместен от имитация на дете- с безформена, зловонна, тлъста гуша, израсла от душата на татко.

Може би щеше да е по-различно, ако мама се опитваше да поправи нещата. Но тя се интересуваше само от микроскопите и генетично подсилените си житни растения или от каквото там работеше.

- ...така нареченият Говорител на мъртвите! Ала има само Един, който може да говори от името на мъртвите, и той е Саградо Кристо...

Думите на епископ Перегрино привлякоха вниманието й. Какво говореше той за Говорителя на мъртвите? Не би могъл да знае, че тя го е извикала...

- ...законът изисква да се отнесем вежливо към него, но не и с вяра! Истината не може да бъде открита в разсъжденията и хипотезите на един недуховен човек, а в учението и традициите на Църквата-майка. Затова, когато го срещнете, усмихвайте му се, но не разкривайте сърцата си!

Защо отправяше той това предупреждение? Най-близката планета бе Трондхайм, на разстояние от двайсет и две светлинни години, а и точно там едва ли имаше Говорител. Щяха да минат десетилетия, преди да пристигне тук Говорител, ако изобщо пристигне. Тя се наведе пред Куара, за да попита Куим- би трябвало той да е слушал:

- Какви са тези неща за Говорителя на мъртвите?- прошепна.

- Ако беше слушала, сама щеше да разбереш.

- Ако не ми кажеш, ще ти счупя главата.

Куим се ухили самодоволно, за да й покаже, че не се бои от заплахите й. Ала тъй като фактически се боеше, й каза:

- Оказва се, че когато е умрял първият ксенолог, някакъв нещастен неверник е поискал да дойде Говорител; и Говорителя пристига този следобед; той е вече в совалката и кметицата Боскиня е тръгнала да го посрещне, когато кацне.

Това не влизаше в сметките й. Компютърът не й бе съобщил, че Говорителя вече е на път. Той би трябвало да дойде след години, за да говори за смъртта на чудовището, наричано баща, което най-сетне бе ощастливило семейството, като рухна мъртво: истината щеше да придойде като светлина, която да освети и пречисти миналото им. Ала татко бе умрял твърде скоро, за да се Говори за него сега. Пипалцата му още се подаваха от гроба и смучеха от сърцата им.

Проповедта свърши, а с нея- и службата. Тя хвана здраво Грего за ръката, опитваше се да му попречи да грабне нечия книга или чанта, докато си пробиваха път в тълпата. Куим не го биваше за нищо, но поне носеше Куара, която винаги се вцепеняваше, когато трябваше да си проправи път всред непознати. Олядо отново включи очите си и се погрижи за себе си, намигаше механично на някаква петнайсетгодишна полудевица, която се надяваше да ужаси днес. Ела коленичи пред статуите на Ос Венерадос, нейните отдавна мъртви дядо и баба- полусветци. Гордеете ли се, че имате такива хубави внучета?

Грего се усмихваше самодоволно; ами да, в ръката си държеше бебешка обувка. Ела се помоли наум детето да не е пострадало при сблъсъка. Взе обувката от Грего и я остави на малкия олтар, където свещите горяха -постоянни свидетели на чудото на Десколадата. Родителите на бебето щяха да я намерят там.

 

Кметицата Боскиня бе в добро настроение, докато колата се носеше над ливадата между летището и селището Милагре. Тя посочи стадата полудомашни кабра, местен вид, от който се получаваха тъкани за дрехи, но чието месо не ставаше за храна на хората.

- Прасенцата ядат ли ги?- попита Ендър.

Тя повдигна вежда:

- Не знаем толкова много за прасенцата.

- Знаем, че живеят в гората. Излизат ли понякога в равнината?

Тя сви рамене:

- Това ще решат фрамлингите.

В първия миг Ендър бе шокиран да чуе тази дума; но, да, разбира се, последната книга на Демостен бе публикувана преди двайсет и две години и бе разпространена в Стоте свята по ансибала. Утленинг, фрамлинг, раман, варелсе- това бяха вече термини в езика Старк и навярно не представляваха някаква особена новост за Боскиня.

Липсата на любопитство към прасенцата у нея го накара да се почувства малко неловко. Не можеше хората от Лузитания да не се интересуват от прасенцата- те бяха причината да бъде издигната високата, непреодолима ограда, отвъд която никой, освен зенадорите, не можеше да прекрачи. Не, не й липсваше любопитство, тя просто избягваше темата. Дали защото склонните към убийство прасенца бяха болезнена тема, или защото не се доверяваше на Говорителя на мъртвите- това той не можа да прецени.

Изкачиха един хълм и тя спря. Колата леко се спусна върху шейната си. Под тях, покрай покритите с трева хълмове, се виеше широка река; отвъд нея по-далечните хълмове бяха изцяло гористи. Край оттатьшния бряг на реката тухлени и измазани къщи с керемидени покриви оформяха живописен град. На отсамния бряг бяха накацали стопански постройки, дългите и тесни ниви достигаха до хълма, на който се бяха спрели Ендър и Боскиня.

- Милагре- рече Боскиня.- На най-високия хълм е катедралата. Епископ Перегрино помоли хората да бъдат учтиви и услужливи към теб.

По тона й Ендър схвана: дал им е да разберат, че ще си имат работа с опасен агент на агностицизма.

- Докато Господ не ме порази мъртъв ли?- попита той. Боскиня се усмихна:

- Бог ни дава пример за християнска търпимост и ние очакваме всички в града да го следват.

- Хората знаят ли кой ме е повикал?

- Който и да е той, това е тайна.

- Освен кметица, ти си и губернатор. Имаш известни привилегии за сдобиване с информация.

- Знам, че първото искане да дойдеш бе отменено, но твърде късно. Знам също, че още двамина са поискали през последните няколко години идването на Говорител. Но трябва да си наясно, че повечето хора са доволни, че са напътствани и утешавани от свещеници.

- Ще изпитат облекчение, като разберат, че не се занимавам с напътствия и утешения.

- Любезното ти предложение, да получим твоя товар от скрика, ще те направи доста известен по баровете и може да бъдеш сигурен, че сума суетни жени ще започнат да носят кожи през следващите месеци. Наближава есента.

- Случи се така, че се сдобих със скриката заедно със звездолета; на мен не ми трябва, затова не очаквам специални благодарности.- Той погледна грубата, прилична на козина трева около себе си.- Тази трева местна ли е?

- И безполезна. Не можем да я използваме дори за рогозки. Ако я окосиш, тя се рони и се превръща в прах след първия дъжд. Ала тук, в нивите, най-разпространената култура е специален вид амарант, създаден от нашите ксенобиолози. Оризът и пшеницата не се развиват добре и не може да се разчита на добра реколта, но амарантът е толкова устойчив, че се налага да използваме хербициди по границите на нивите, за да попречим на разпростирането му.

- Защо?

- Този свят е под карантина, Говорителю. Амарантът така добре се пригажда към окръжаващата среда, че скоро би задушил местните треви. А идеята е да не превръщаме Лузитания в земеподобна планета. Идеята е да се ограничи до минимум въздействието ни върху този свят.

- И поради това на хората сигурно не им е лесно.

- В нашия анклав, Говорителю, ние сме свободни и животът ни е пълноценен. А отвъд оградата... там и без това никой не иска да ходи.

Тонът й бе мрачен и изпълнен с потиснато чувство. Ендър разбра, че страхът от прасенцата се бе загнездил дълбоко.

- Говорителю, знам, мислиш си, че се страхуваме от прасенцата. И това може би е вярно за някои от нас. Но онова, което мнозинството изпитваме през повечето време, изобщо не е страх. То е омраза. Отвращение.

- Никога не сте ги виждали.

- Сигурно знаеш за двамата зенадори, които бяха убити, предполагам, че първоначално си бил повикан, за да Говориш за смъртта на Пипо. Но и двамата- и Пипо, и Либо- тук бяха обичани хора. Особено Либо. Той беше мил и щедър човек и скръбта след смъртта му бе искрена и всеобща. Трудно е да се разбере как е възможно прасенцата да постъпят с него така. Дом Кристау, игуменът на Фильос да Менте де Кристо, казва, че сигурно им липсва нравствено чувство. Това би могло, казва още той, да значи, че са животни. Или че са непорочни, още невкусили забранения плод.- Тя се усмихна напрегнато.- Но това е теология и сигурно не означава нищо за теб.

Той не отговори. Бе свикнал с това, религиозните хора да смятат, че свещените им притчи сигурно звучат абсурдно за невярващите. Ала Ендър не считаше себе си за невярващ, той изпитваше силно свято чувство към множество притчи. Не можеше обаче да го обясни на Боскиня. С времето тя сама щеше да промени представите си за него. Сега изпитваше подозрение, но той вярваше, че ще може да я спечели; за да бъде добра кметица, би трябвало да притежава умението да възприема хората такива, каквито са, а не каквито изглеждат.

Той промени темата:

- Фильос да Менте де Кристо- португалският ми не е много добър,- но не означава ли това "Синовете на Христовия ум"?

- Това е сравнително нов орден, основан само преди четиристотин години, със специална вула на папата...

- О, аз познавам Децата на Христовия ум, кметице. Говорих за смъртта на Сан Анджело на Моктесума, в град Кордова.

Тя се ококори:

- Значи е вярно!

- Чувал съм много версии на тази история, кметице Боскиня. Една от тях е, че на смъртния си одър Сан Анджело бил обладан от дявола, затова обявил на всеослушание немислимите обреди на езическия Абладор де лос Муертос.

Боскиня се усмихна:

- Има нещо такова в историята, която се разправя шепнешком. Дом Кристау казва, че това, естествено, са глупости.

- Случи се така, че Сан Анжело, преди да бъде канонизиран, присъства на мое Говорене за жена, която познаваше. Болестта в кръвта му вече го убиваше. Той дойде при мен и рече: "Андрю, за мен вече се носят ужасни лъжи: че съм правил чудеса и че трябва да бъда обявен за светец. Ти трябва да ми помогнеш. Трябва да кажеш истината след смъртта ми."

- Но чудесата бяха удостоверени и той бе канонизиран само деветдесет години след смъртта си.

- Да. Е, ами това е отчасти по моя вина. Когато Говорих за смъртта му, потвърдих сам няколко от чудесата.

Сега тя се засмя с глас:

- Говорител на мъртвите, повярвал в чудеса?

- Погледни хълма на катедралата. Колко от тези сгради са за свещениците и колко са на училището?

Боскиня веднаха схвана намека и го изгледа сърдито:

- Фильос да Менте де Кристо се подчиняват на епископа.

- Само дето съхраняват цялото познание и го преподават, независимо дали епископът одобрява това, или не.

- Сан Анджело може и да ти е позволил да се бъркаш в църковните дела. Мога да те уверя обаче, че епископ Перегрино няма да го допусне.

- Дошъл съм да Говоря за една обикновена смърт и ще спазвам закона. Смятам ще се уверите, че ще нанеса по-малко щети, отколкото очаквате, и може би- доста повече добрини.

- Ако си дошъл да Говориш за смъртта на Пипо, Говорителю пелос Мортос, ще нанесеш единствено вреда. Остави прасенцата зад оградата. Ако зависеше от мен, никое човешко същество нямаше да прекрачи отново отвъд оградата.

- Надявам се да мога да наема някоя стая.

- Нашият град е застоен, Говорителю. Всеки си има къща и няма къде другаде да иде- защо тогава да поддържаме странноприемница? Можем да ти предложим една от малките пластмасови къщички, издигнати от първите колонисти. Малка, но с всички удобства.

- Тъй като не се нуждая от много удобства или от голяма площ, сигурен съм, че ще ме задоволи. И очаквам с нетърпение да се запозная с дом Кристау. Там, където има последователи на Сан Анджело, истината има свои приятели.

Боскиня изсумтя и подкара отново колата. Както и бе предвидил Ендър, предубеденото й мнение за Говорителя на мъртвите бе поразклатено. Като си помисли само човек, че той е познавал лично Сан Анджело и се е възхищавал на Децата. Не това им внушаваше да очакват епископ Перегрино.

Стаята бе съвсем оскъдно мебелирана и ако Ендър имаше повече багаж, щеше да се чуди къде да го дене. Както винаги досега обаче, той бе в състояние да разопакова вещите си след междузвезден полет само за няколко минути. В чантата му остана само вързопът с пашкула на Царицата на кошера; той отдавна се бе научил да не се чувства неловко от нелепицата, да скътва бъдещето на една великолепна раса в брезентовата си торба под леглото.

- Може би това ще бъде мястото- прошепна той.

Пашкулът беше хладен, почти студен, въпреки пешкирите, в които бе увит.

<Това е мястото.>

Чувстваше се обезсилен от нейната увереност. Нямаше и намек за молба, за нетърпение или за някакво друго чувство, което да изплува. Само абсолютна увереност.

- Ще ми се и аз да отсека така- рече той.- Би могло да е мястото, ала всичко зависи от това дали прасенцата ще са в състояние да се справят с вашето, присъствие тук.

<Въпросът е дали ще могат да се справят с вас, хората, без нас.>

- Необходимо е време. Дай ми няколко месеца.

<Разполагай с всичкото време, което ти е необходимо. Сега вече не бързаме.>

- Кого откри? Доколкото си спомням, ти ми каза, че не можеш да общуваш с никого другиго, освен с мен.

<Онази част от ума ни, който съдържа мислите ни, наричани от вас филотичен импулс, енергията на ансибала, е много студена и корава у човешките същества. Ала у този, когото намерихме тук, у един от многото, които открихме, филотичният импулс е далеч по-силен, много по-ясен, по-лесен за засичане, той ни чува по-лесно, той вижда нашите спомени, ние виждаме неговите, лесно го намираме и, прости ни, скъпи приятелю, прости ни, ако изоставим трудната задача да говорим с твоя ум и се върнем при него и заговорим с него, защото той не ни принуждава да търсим с такова усилие думите и картините, достатъчно ясни за твоя аналитичен ум, понеже ние го чувстваме като слънчева светлина, като топлината на слънцето върху лицето му, върху нашето лице, чувстваме хладната вода, дълбоко в корема си и движението, тъй нежно и съвършено, като лек ветрец- всичко това, което не сме изпитвали от три хиляди години, прости ни, ние ще бъдем с него, докато не ни събудиш, докато не ни настаниш тук, защото ти ще го направиш, ще откриеш по свой начин и през своето време, че това е мястото, тук е нашият дом...>

Сетне той изгуби нишката на мислите й, усети как изтича като сън, който забравяш със събуждането си, колкото и да се опитваш да го опазиш и съживиш. Ендър не бе сигурен какво бе открила Царицата, но каквото и да бе то, той самият трябваше да се съобразява с Междузвездния кодекс, с Католическата църква, с младите ксенолози, които дори можеха да не го допуснат до прасенцата, с една ксенобиоложка, която бе променила решението си да го покани тук, и с още нещо, може би най-трудното от всички неща: ако Царицата на кошера решеше да остане тук, то и той трябваше да остане. Толкова време съм бил откъснат от човечеството, помисли си той, само ходя да се меся, да си навирам носа, да наранявам и да лекувам, а после отново да си тръгвам недосегнат. Как бих могъл да стана част от този свят, ако се наложи да остана тук? Единственото, от което съм бил частица, бе армията от малки момчета във Военното училище и Валънтайн; а сега и тях ги няма, и двете са къс от миналото...

- Какво, самотата ли те притисна?- попита Джейн.- Чувам как пулсът ти спада, а дишането ти става тежко. В следващия миг или ще заспиш, или ще умреш, или ще се разплачеш.

- Доста по-сложен съм, отколкото си мислиш- рече весело Ендър. -Предвкусвам самосъжаление по повод на страдания, които още не са дошли.

- Много добре, Ендър. Давай по-скоро. Можеш да се въргаляш така дълго още.- Терминалът оживя, показа Джейн като прасенце в редица от дългокраки танцьорки, които мятаха високо разкошни нозе.- Хайде, поупражнявай се, ще се почувстваш много по-добре. В края на краищата вече си разопакова багажа. Какво чакаш?

- Не знам дори къде се намирам, Джейн.

- Те наистина нямат карта на града- обясни Джейн.- Всеки знае къде се намира всичко. Но имат карта на канализацията си, разпределена по райони. Мога да екстраполирам къде се намират всички сгради.

- Покажи ми тогава.

Над терминала се появи триизмерен модел на града. Ендър можеше и да не е много желан тук, стаята му можеше и да е малка, но поне бяха проявили вежливостта да му предоставят терминал. Не беше стандартният домашен образец, а доста по-сложен симулатор. Бе в състояние да проектира в пространството холограми, шестнайсет пъти по-големи, отколкото повечето терминали, с четири пъти по-висока разделителна способност. Илюзията бе толкова пълна, че Ендър в един шеметен миг се почувства като Гъливер, надвесил се над лилипут, който още не се е уплашил от него, не е усетил рушителната му мощ.

Имената на различните райони висяха във въздуха над всеки канализационен квартал.

- Ти се намираш тук- рече Джейн.- Вила "Веля" в стария град. Прасата (площадът) е само на една пряка от теб. Там се провеждат обществените събрания.

- Имаш ли карта на земите на прасенцата?

Картата на града бързо се плъзна към Ендър, по-близките очертания изчезнаха с появяването на нови в далечината. Все едно че летеше над тях. Досущ като вещица, помисли си Ендър. Границата на града беше маркирана с ограда.

- Тази бариера е единственото нещо, което стои между нас и прасенцата- рече Ендър.

- Тя генерира електрическо поле, което активизира всички чувствителни на болка нерви, ако някой навлезе в полето- каза Джейн.- Само да го докоснеш, и всичките ти вътрешности се разхлопват- имаш чувството, че ти режат пръстите с пила.

- Приятна мисъл. Да не се намираме в концентрационен лагер? Или в зоологическа градина?

- Зависи от гледната точка- рече Джейн.- Това е оградата от страната на хората, които са свързани с останалата Вселена, и от страна на прасенцата- които са в капана на собствения си свят.

- Разликата е в това, че те не са наясно какво губят.

- Знам- рече Джейн.- Това е най-очарователното качество на хората. Вие сте толкова сигурни, че животните не бива да умират от завист, загдето не са имали късмета да се родят като хомо сапиенси! Ксенолозите никога не са навлизали дълбоко в земите на прасенцата. Общността на прасенцата, с която се занимават, е на по-малко от километър навътре в тази гора. Прасенцата живеят в дървена къща- всичките мъжки заедно. Не знаем дали имат друго селище, спътниците успяха да потвърдят само, че всяка гора, като тази, изхранва долу-горе цялата популация, която една култура на ловци и събирачи на храна може да поддържа.

- Ловуват ли?

- Повече събират храна.

- Къде са загинали Пипо и Либо?

Джейн освети парче земя, покрито с трева, върху склона, който водеше към дърветата. Едно голямо дърво растеше самичко наблизо, а две по-малки -недалеч от него.

- Тези дървета- провлачи Ендър.- Не си спомням да съм ги виждал толкоз близо на холограмите, които разглеждах на Трондхайм.

- Оттогава са минали двайсет и две години. Голямото дърво е посадено от прасенцата в трупа на бунтар, на име Рутър, който бе екзекутиран, преди да бъде убит Пипо. Другите две дървета са в резултат на по-скорошни екзекуции на прасенцата.

- Бих искал да знам защо садят дървета за прасенцата, но не и за хората.

- Тези дървета са свещени- рече Джейн.- Пипо е регистрирал, че много от дърветата в гората носят имена. Либо е предположил, че това може би са имената на мъртвите.

- А хората просто не са част от този модел на обожествяване на дървета. Е, това е доста вероятно. Само дето открих, че тези ритуали и митове не се зараждат току-така. Обикновено има някаква причина за тяхната поява, която е свързана с оцеляването на общността.

- Андрю Уигин- антрополог?

- Най-добрият начин да се изследва човечеството е да се изследва човекът!

- Тогава отивай и изучи някои хора, Ендър! Семейството на Новиня например. Между другото, на компютърната мрежа официално е забранено да ти показва кой къде живее.

Ендър се усмихна:

- Значи Боскиня не е чак толкова дружелюбна, колкото изглежда.

- Ако попиташ къде живеят хората, те ще узнаят къде отиваш. Ако не искат да идеш там, никой няма да ти каже къде живеят.

- Ти можеш да преодолееш тази забрана, нали?

- Вече съм го направила.

Една светлинка премигваше близо до линията на оградата, зад хълма на обсерваторията. Бе възможно най-усамотеното място, което можеше да се намери в Милагре. Малко друга къщи бяха построени така, че от тях оградата да се вижда през цялото време. Ендър се почуди защо Новиня бе избрала да живее толкова близо до оградата и толкова далеч от съседите си. Може би изборът е бил на Марсау.

Най-близкият квартал беше "Вила Атраш", сетне идваше "Ас Фабрисиаш", който се простираше досами реката. Както подсказваше името му, той се състоеше предимно от малки фабрики, които произвеждаха метали и пластмаси, преработваха храните и влакната, използвани в Милагре. Добра, стегната, самозадоволяваща се икономика. А Новиня бе избрала да живее далеч от всичко, незабележима, невидима. Да, сега вече Ендър беше сигурен, че изборът е бил неин. Как живееше? Тя никога не бе принадлежала на Милагре. Не бе никак случайно, че и трите молби за идването на Говорител бяха от нея и от децата й. Самият акт на повикването на Говорител бе предизвикателство, знак на неподчинение, знак, че те не се причисляваха към най-набожните католици в Лузитания.

- И все пак- рече Ендър- трябва да помоля някой да ме заведе там. Не бива да им давам да разберат веднага, че от мен не могат да скрият никаква информация.

Картата изчезна и над терминала се появи лицето на Джейн. Тя бе пропуснала да нагласи изображението си спрямо по-големия терминал, затова главата й беше многократно по-голяма от нормалните човешки размери. Бе доста внушителна. А симулацията беше съвършена- чак до порите на лицето й.

- Всъщност, Андрю, те не могат да скрият нищо от мен.

Ендър въздъхна:

- Ти имаш оправдан интерес от това, Джейн.

- Знам.- Тя намигна.- Но ти нямаш.

- Да не искаш да ми кажеш, че не ми се доверяваш?

- Ти излъчваш миризма на безпристрастност и на чувство за справедливост. Но аз съм човек в достатъчна степен, за да искам преференциално отношение, Андрю.

- Ще ми обещаеш ли поне едно нещо?

- Каквото и да е, мой кръвни приятелю.

- Когато решиш да скриеш нещо от мен, ще ми кажеш ли поне, че няма да ми кажеш?

- Това вече е твърде дълбокомислено за мен горката.- Сега изображението й бе карикатурно, твърде женствено.

- Нищо не е прекалено дълбокомислено за теб, Джейн. Направи услуга и двама ни. Не ме подсичай в коленете.

- Докато се занимаваш със семейство Рибейра, би ли искал аз да свърша нещо?

- Да. Открий всички признаци, по които Рибейрови се отличават значително от останалите хора в Лузитания. И всички конфликтни точки между тях и властите.

- Ти заповядваш, аз се подчинявам.

И тя отново изпълни сцената на изчезващия в бутилката дух.

- Ти ме подмами тук, Джейн. Защо се опитваш да ме обезкуражиш?

- Не се опитвам. И не съм те подмамила.

- Изпитвам недостиг на приятели в този град.

- Може да ми довериш дори живота си.

- Не се безпокоя за живота си.

Площадът беше изпълнен с деца, които играеха футбол. Повечето от тях жонглираха, показваха колко дълго могат да задържат топката във въздуха, като използват само крака и глава. Две от тях обаче бяха в жесток двубой. Момчето ще ритне топката с все сила към момичето, застанало на по-малко от три метра разстояние. Тя ще си остане на място, ще поеме удара, без да трепне, независимо колко силен е той. Сетне тя ще ритне, а той ще се опита също да не трепне. Малко момиченце се грижеше за топката- носеше я всеки път, когато се отбиваше от жертвата.

Ендър направи опит да попита някои от момчетата дали знаят къде е къщата на Рибейрови. Отговорите бяха неизменно свиване на рамене; след като настоя, някои от тях тръгнаха да се разотиват, скоро повечето от децата напуснаха площада. Ендър се запита какво ли бе казал епископът на всички за Говорителите.

Двубоят обаче продължаваше с неотслабваща сила. И сега, след като площадът не беше така оживен, Ендър забеляза, че участваше и още едно дете. Гледано откъм гърба, в него нямаше нищо необичайно, но когато Ендър се придвижи до средата на площада, видя, че нещо не бе наред с очите му. Потрябва му само миг, за да установи: момчето имаше изкуствени очи. И двете изглеждаха лъскави, с метален блясък, и Ендър знаеше как действат. Само едното око се използваше за зрение, ала то извършваше четири отделни визуални сканировки, сетне разделяше сигнала, за да подаде на мозъка истинска "бинокълна" картина. Другото око поддържаше захранването, компютърния контрол и външния интерфейс. Когато поискаше, момчето можеше да запише кратка поредица от изображения в ограничената фотопамет, навярно не повече от трилион бита. Дуелистите го използваха за арбитър; ако оспорваха някоя точка, той можеше да повтори сцената в забавен каданс и да им каже какво се е случило.

Топката удари момчето право в слабините. То видимо трепна, но това не трогна момичето:

- Той се завъртя, видях как бедрата му помръднаха!

- Не съм! Ти ме удари, но аз изобщо не съм хитрувал!

- Ревеха! Ревеха!

Досега говореха на Старк, ала сега момичето обърна на португалски. Изражението на момчето с металните очи не се промени, ала то вдигна ръка за ги накара да млъкнат.

- Мудоу- отсече.

"Мръднал е", преведе си Ендър.

- Сабия! "Знаех си!"

- Ти си лъжец, Олядо!

Момчето с металните очи го погледна презрително:

- Аз никога не лъжа. Ще ти пратя копие от епизода, ако искаш. Всъщност смятам, че мога да го вкарам в мрежата и всички да видят, че хитруваше и сетне излъга.

- Ментиросо! Фильо де пунта! Фоде-боде!

Ендър бе напълно наясно какво означаваха епитетите, но момчето с металните очи ги прие спокойно.

- Да- рече момичето.- Да-ме.

"Дай го тук." Момчето яростно свали пръстена си и го хвърли на земята пред краката й.

- Вияда!- тръсна то с дрезгав шепот. След това хукна.

- Полтрао!- извика момичето подире му. "Страхливец!"

- Сау!- изкрещя момчето, без дори да погледне през рамо.

Този път то не викаше на момичето. Тя се обърна веднага, за да погледне момчето с металните очи, което се вцепени от обидата. Почти веднага момичето погледна към земята. Малчуганът, който носеше топките, отиде при момчето с металните очи и му прошепна нещо. То вдигна очи и за първи път забеляза Ендър.

По-голямото момиче се извиняваше.

- Дескулпа, Олядо, нау куерия ке...[13]

- Нао а проблема. Миши...[14]- Не я погледна. Момичето понечи да продължи, но също забеляза Ендър и замълча.

- Порке еста оляндо-нос?- попита момчето. "Защо ни гледаш?"

Ендър отвърна с въпрос:

- Воче е арбитро?- "Ти ли си съдията тук?" Думата можеше да означава и спортен съдия, но и магистрат.

- Де вее ем куандо.

"Понякога." Ендър премина на Старк- не бе много сигурен как да изрази нещо по-сложно на португалски:

- Тогава кажи ми, арбитре, честно ли е да се остави един чужденец да търси пътя си без помощ?

- Чужденец ли? Имаш предвид утленинг, фрамлинг или раман?

- Не, струва ми се, че имам предвид неверник.

- О сеньор е дескренте? "Значи не сте вярващ?"

- Со дескредо но инкривел.

"Не вярвам само в невероятното." Момчето се ухили:

- Къде искаш да отидеш, Говорителю?

- В дома на семейство Рибейра.

Момиченцето се приближи до момчето с металните очи.

- Кое семейство Рибейра?

- На вдовицата Иванова.

- Мисля, че мога да я намеря- рече момчето.

- Всеки в града може да я намери- рече Ендър.- Въпросът е дали ще ме заведеш?

- Защо искаш да отидеш там?

- Аз задавам на хората въпроси и се опитвам да открия истината за случилото се.

- Никой в дома на Рибейра не знае никакви истини.

- Ще се задоволя и с лъжи.

- Хайде тогава.

То пое по ниско подстриганата трева на главния път. Момиченцето шепнеше нещо на ухото му. Момчето спря и се обърна към Ендър, който ги следваше отблизо.

- Куара иска да знае как се казваш.

- Андрю. Андрю Уигин.

- А тя е Куара.

- Ами ти?

- Всички ми викат Олядо. Заради очите.- Той вдигна момиченцето и го сложи на раменете си.- Но истинското ми име е Лауро. Лауро Сулемау Рибейра.- Ухили се, сетне се обърна и закрачи.

Ендър го последва. Рибейра. Разбира се. Джейн също слушаше и заговори по бижуто в ухото му.

- Лауро Сулемау Рибейра е четвъртото дете на Новиня. Изгубил е зрението си при лазерно произшествие. На дванайсет години е. А, намерих и едно различие между семейство Рибейра и останалите жители на града. Рибейрови са готови да не се подчинят на епископа и да те заведат там, където поискаш да отидеш.

И аз забелязах нещо, Джейн, рече той наум. На това момче му хареса, че ме заблуди, а сетне още повече му хареса да ми покаже как ме е избудалкало. Надявам се само ти да не вземеш пример от него.

Миро седеше на склона. Сенките на дърветата го правеха невидим за всекиго, който би го наблюдавал откъм Милагре, ала самият той можеше да наблюдава от мястото си голяма част от града- поне катедралата и манастира на най-високия хълм, както и обсерваторията на съседния хълм, разположен по на север. А под обсерваторията, в подножието на хълма, недалеч от оградата, се намираше къщата, в която живееше.

- Миро- прошепна Лийф-ийтър ("Листоядец").- Дърво ли си?

Това бе превод на пекениноски идиом. Понякога прасенцата медитираха, стояха неподвижни с часове. Казваха му "Да бъдеш дърво".

- По-скоро съм стрък трева- отговори Миро.

Лийф-ийтър се изкикоти с обичайния си писклив, хриплив смях. Никога не звучеше естествено- пекениносите бяха зазубрили смеха, все едно бе просто поредната дума на Старк. Той не бе проява на веселост, или поне Миро си мислеше така.

- Дали ще вали?- попита Миро. За едно прасенце това означаваше: заради самия мен ли ме прекъсваш или заради себе си?

- Днес валя огън- рече Лийф-ийтър.- Над прерията.

- Да. Имаме посетител от друг свят.

- Говорителя ли е?

Миро не отговори.

- Трябва да го доведеш да ни види.

Миро не отговори.

- Ще си заровя лицето в земята за теб, Миро, крайниците ми да станат дървета за къщата ти.

На Миро му бе противно, когато му се молеха за нещо. Сякаш го смятаха за особено мъдър или силен, за родител, от когото трябва да измъкнат нещо с ласкателство. Е, щом си мислеха така, вината си бе само негова. Негова и на Либо. Да се прави тук, всред прасенцата, на Господ.

- Нали обещах, Лийф-ийтър?

- Кога, кога, кога?

- Ще е необходимо известно време. Трябва да разберем дали можем да му се доверим.

Лийф-ийтър, изглежда, се разстрои. Миро се бе опитвал да обясни, че не всички хора се познават един другиго, че някои не са добри, ала прасенцата като че ли изобщо не го проумяваха.

- Веднага щом мога- рече Миро.

Лийф-ийтър неочаквано започна да се клатушка напред-назад на земята, кълчеше бедрата си наляво-надясно, сякаш се опитваше да се почеше по задника. Либо бе предположил веднъж, че това движение изпълняваше ролята на смеха при хората.

- Говори ми на прасегалски!- изхриптя Лийф-ийтър. Той винаги се забавляваше много, когато Миро и другите зенадори разговаряха като последователно сменяха двата езика. И това- въпреки факта, че през годините бяха регистрирани (или поне бе загатнато) за четири отделни езика, които това племе от прасенца използваше. Е, щом иска португалски, ще получи португалски:

- Вай комер фоляс.

"Иди да ядеш листа". Лийф-ийтър изглеждаше озадачен:

- Какво остроумно има в това?

- Защото това ти е името. Коме-фоляс.

Лийф-ийтър извади от ноздрата си голямо бръмчащо насекомо и го метна настрани.

- Не ставай груб- рече той. Сетне си отиде.

Миро гледаше подире му. С Лийф-ийтър винаги бе трудно. Миро предпочиташе компанията на друго прасенце, наричано Човек. И макар Човек да бе по-умен и да се налагаше Миро да внимава повече с него, поне не изглеждаше толкова враждебен, колкото най-често бе Лийф-ийтър.

След като прасенцето изчезна от полезрението му, Миро се обърна към града. Някакви хора се спускаха по стръмната пътечката от хълма към къщата му. Първият беше много едър- не, това бе Олядо с Куара на раменете си. Куара вече бе твърде голяма да я носят така. Миро се безпокоеше за нея. Тя сякаш още не можеше да излезе от шока след смъртта на баща им. Миро за миг изпита горчивина. Като си помислеше само как той и Ела се надяваха смъртта на баща им да реши всичките им проблеми!...

Изправи се и се опита да огледа по-добре мъжа зад Олядо и Куара. Не го бе виждал преди. Говорителя. Вече! Едва ли бе в града повече от час, а вече отиваше у дома им. Страхотно, сега остава мама да разбере, че аз съм го повикал. Кой знае защо ми се струваше, че Говорителя на мъртвите ще да е по-дискретен и няма да се засили направо към оногова, който го е повикал. Какъв глупак съм бил! Още по-лошо че пристига години по-рано, отколкото очаквах. Дори и никой друг да не го направи, Куим непременно ще докладва за това на епископа. И сега ще трябва да се справям с мама, а навярно и с целия град.

Миро се върна при дърветата и се затича по пътеката, която водеше към портата на града.

 

 

СЕДМА ГЛАВА

ДОМЪТ НА РИБЕЙРА

 

Миро, този път трябваше да си тук, защото макар и да имам по-добра памет за разговорите, сигурна съм, че не знам какво точно означава това. Видя новото прасенце, онова, което наричат Човек- мисля, че те зърнах да разговаряш с него минута, преди да се заемеш със Съмнителната дейност. Мандачува ми каза, че го нарекли Човек, защото било много умно още като дете. Добре, много е ласкаещо, че "умно" и "човек" се свързват в съзнанието им или пък е оскърбително, дето те си мислят, че ние ще бъдем поласкани, но не това има значение сега.

Мандачува тогава каза: "Той можеше да говори още когато проходи." И посочи с ръка височина около десет сантиметра от земята. На мен ми се стори, че искаше да каже колко висок е бил Човек, когато се е научил да говори и да върви. Десет сантиметра! Но може и напълно да греша. Трябваше да бъдеш тук и да видиш сам.

Ако съм права и Мандачува е имал предвид именно това, то тогава за първи път получаваме представа за детството на прасенцата. Ако наистина започват да вървят, когато са високи десет сантиметра- а и да говорят, ни по-малко, ни повече!,- то тогава в сравнение с хората те се развиват много по-слабо по време на бременността и много повече, след като се родят.

Следващото обаче изглежда абсолютно невероятно, дори по твоите стандарти. Той тогава се наведе към мен и ми рече- сякаш не би трябвало да ми го казва- кой е бащата на Човек: "Твоят дядо Пипо познаваше бащата на Човек. Неговото дърво е близо до портата ви."

Дали не ме будалка? Рутър е умрял преди двайсет и четири години, нали така? Добре, може би това е просто някаква религиозна шашма, като "осиновен от дърво" или нещо от сорта. Но тайнственият начин, по който Мандачува ми го каза, ме кара да мисля, че е някакси вярно. Нима е възможно да имат 24-годишен период на бременност? Или може би са били необходими две десетилетия, докато Човек се развие от 10-сантиметров прощъпалник до този хубав екземпляр, който е сега пред нас. Или пък спермата на Рутър е била запазена някъде в стъкленица?

Това наистина е от значение. За първи път прасенце, лично познато на наблюдателите-хора, е посочено като баща. И то пък тъкмо Рутър, същото, което бе убито. С други думи, мъжкият с най-нисък престиж- екзекутиран престъпник дори,- бе посочен като баща! Това означава, че нашите мъжкари изобщо не са отритнати ергени, макар някои от тях да са толкова възрастни, че да са познавали Пипо. Те са потенциални бащи.

Нещо повече: щом Човек е тъй забележително умен, тогава защо ще го захвърлят тук, ако това наистина е група от жалки ергени? Мисля, че сме грешили доста време. Това не е някаква си ергенска група с нисък престиж, това е високо тачена група от младежи и някои от тях имат значителна тежест.

Значи, когато ми каза, че съжаляваш за мен, задето трябва да излезеш и да се захванеш със Съмнителната дейност, а аз трябва да остана у дома и да работя по фабрикуването на официални данни за доклада по ансибала, то ти си бил изпълнен с най-гадна помия! (Ако се прибереш у дома и аз съм заспала, събуди ме за една целувка, става ли? Днес си я заслужих.)

Записка от Уанда Фигейра Мукумби до Миро Рибейра фон Хесе, извадена от лузитански файл по заповед на Конгреса и представена като доказателство в задочния Процес против ксенолозите на Лузитания по обвинение в измяна и противозаконна дейност.

 

На Лузитания не съществуваше строителна индустрия. Когато някоя двойка се оженеше, приятелите и семействата им построяваха къща. Домът на Рибейрови бе олицетворение на историята на семейството. Отпред, старата част на къщата, бе изградена от пластмасови плоскости, приковани към бетонна основа. С разширяването на семейството се строяха нови стаи, като всяка се опираше на предишната, така че в подножието на хълма имаше пет различими едноетажни сгради. По-сетнешните бяха тухлени, с прилични водопроводни инсталации, покрити с керемиди, ала без каквито и да е усилия да им се придаде някакъв естетичен вид. Семейството бе строило точно онова, от което се нуждае, и нищо повече.

Ендър знаеше, че не ставаше въпрос за бедност- в общността, където икономиката бе под контрол, нямаше бедност. Липсата на украса, на индивидуалност, показваше презрението на всички в семейството към собствения им дом; за Ендър това свидетелстваше и за презрение към самите себе си. Олядо и Куара определено не показваха онова отпускане, успокояване, което повечето хора изпитват, когато се прибират у дома. Напротив, те станаха по-предпазливи, веселостта им намаля; сякаш къщата бе неуловим източник на гравитация, която с приближаването им ги правеше по-тежки.

Олядо и Куара влязоха направо. Ендър изчака пред вратата някой да го покани. Олядо остави вратата леко открехната, ала излезе от стаята, без изобщо да го заговори. Ендър видя Куара да седи на леглото в предната стая, облегната на голата стена. По стените не бе окачено нищо. Бяха голи и белосани. Лицето на Куара имаше същия цвят- тя гледаше Ендър без да мигне, ала все едно, че не съществуваше; не направи нищичко, за да му подскаже, че може да влезе.

В тази къща витаеше някаква болест. Ендър се опита да разбере какво от характера на Новиня бе пропуснал да забележи- нещо, което би й позволило да съществува на такова място. Нима смъртта на Пипо преди толкова време бе изсушило сърцето на Новиня тъй много?

- Майка ти у вас ли е?- попита Ендър. Куара не отвърна нищо.

- О, извини ме- рече той.- Мислех си, че си малко момиче, пък виждам, че си статуя.

Тя изобщо не даде знак, че го е чула. Толкоз за усилията му да я развесели и да я извади от мрачното й настроение.

По бетонния под изшляпуркаха стъпки. В стаята дотича момченце, спря се в средата й и се обърна към вратата, пред която стоеше Ендър. Беше едва година по-малко от Куара- може би на шест или седем годинки. За разлика от нея обаче изражението му бе доста по-общително. И същевременно върху него бе изписан необуздан гняв.

- Майка ти у дома ли е?- попита Ендър.

Момчето се наведе и внимателно вдигна крачола на панталона си. Към крака си бе прикрепило със скоч дълъг кухненски нож. Бавно разлепи скоча. След това го хвана с две ръце, протегна го пред себе си, насочи го към Ендър и се понесе с пълна скорост. Ендър забеляза, че ножът бе насочен към слабините му. Момчето даваше съвсем ясно да се разбере какъв подход има към непознатите.

Миг по-късно Ендър вдигна момчето под мишница, ножът изхвърча и се заби в тавана. Момчето риташе и пищеше. Наложи се Ендър да използва и двете си ръце, за да укроти крайниците му; в последна сметка момчето висна пред него със здраво хванати ръце и крака- приличаше на теле, свързано за жигосване.

Ендър гледаше Куара, без да мигне.

- Ако не отидеш и не повикаш някого, който командва в тази къща, ще отнеса това зверче у дома и ще го сготвя за вечеря.

Куара се замисли за миг, сетне стана и изтича от стаята. След малко в стаята влезе момиче с уморен вид, с разрошена коса и сънливи очи.

- Дескулпе, пер фавор- прошепна тя,- о менино нао рестабелешу десде а морте до пай...[15]

След тези думи тя сякаш изведнъж се събуди.

- О, Сеньор е о Фаланте белос Мортос! "Вие сте Говорителя на мъртвите!"

- Соу- отвърна Ендър. "Да, аз съм."

- Нау, акуи- рече тя.- О, не, извинете, говорите ли португалски? Разбира се, че говорите, току-що ми отговорихте... о, моля ви, не тук, не сега. Вървете си.

- Добре- рече Ендър.- Момчето ли да задържа, или ножа?

Той погледна към тавана; погледът й проследи неговия.

- О, не, извинете, търсихме го вчера цял ден, знаехме, че го е взел, но не знаехме къде го е скрил.

- Беше го прилепил към крака си.

- Вчера не беше така. Винаги го проверяваме там. Моля ви, пуснете го.

- Сигурна ли си? Мисля, че сега си точи зъбите.

- Грего- обърна се тя към момчето,- не бива да се нападат хората с нож.

Грего изръмжа гърлено.

- Нали разбирате, баща му почина.

- Толкова близки ли бяха?

По лицето й пробяга сянката на горчива усмивка.

- Едва ли. Той, Грего, винаги си е бил крадльо откак порасна толкова, че да може да хване нещо и да върви сам. Ала това- да наранява хора, е нещо ново. Моля ви, пуснете го.

- Не- рече Ендър.

Тя присви очи, придоби непокорно изражение.

- Да не искате да го отвлечете? Къде ще го отведете? Срещу какъв откуп?

- Може би не разбираш- рече Ендър.- Той ме нападна. А ти не ми даваш никаква гаранция, че няма да го направи пак. Не взе никакви мерки да бъде наказан, след като го пусна.

Както и очакваше, в очите й блеснаха гневни пламъчета.

- За какъв се мислите? Това е неговият дом, а не вашият!

- Всъщност- рече Ендър- току-що предприех една дълга разходка от площада до вашия дом, а Олядо наложи бързо темпо. Бих искал да поседна.

Тя кимна към един стол. Грего се извиваше и гърчеше в хватката на Ендър. Ендър го повдигна така, че лицата им се оказаха съвсем близо едно до друго.

- Знаеш ли, Грего, ако се освободиш, ще паднеш на главата си върху бетонния под. Ако имаше килим, би могъл и да не изгубиш съзнание. Но нямаш такъв късмет. И честно казано, няма да имам нищо против да чуя как главата ти ще се дрънне о цимента.

- Той не разбира Старк толкова добре- рече момичето.

Ендър обаче знаеше, че Грего чудесно го разбра. Забеляза някакво движение в дъното на стаята. Олядо се бе върнал и стоеше на вратата, която водеше към кухнята. До него бе Куара. Ендър им се усмихна весело, сетне пристъпи към стола, който момичето му бе посочило. Междувременно подхвърли Грего във въздуха, той в миг се завъртя силно, махаше отчаяно с ръце и с крака, пищеше от страх и от предчувствие за болката, когато падне на пода. Ендър плавно се настани на стола, улови момчето в скута си и мигновено хвана ръцете му. Грего успя да забие пети в пищялите му, ала тъй като не бе обут, маньовърът му се оказа неефикасен. В следващия миг Ендър вече го държеше изцяло под контрол.

- Много е приятно да седне човек- рече Ендър.- Благодаря за гостоприемството ви. Казвам се Андрю Уигин. Запознах се с Олядо и Куара, а с Грего очевидно вече сме добри приятели.

По-голямото момиче изтри длан в престилката си, сякаш се готвеше да му подаде ръка, ала не го направи:

- Казвам се Ела Рибейра. Ела е съкратено от Еланора.

- Приятно ми е да се запознаем. Виждам, че си заета да приготвяш вечерята.

- Да, да, много съм заета. Мисля, че би трябвало да дойдете утре.

- О, няма нищо, върши си работата. Нямам нищо против да почакам.

В стаята надникна друго момче, по-голямо от Олядо, но по-малко от Ела.

- Не чу ли какво каза сестра ми? Не си желан тук!

- Много сте мили с мен- рече Ендър.- Но аз съм дошъл да се срещна с майка ви и ще я чакам тук, докато се върне от работа.

Споменаването на майка им ги накара да се умълчат.

- Доколкото разбрах, тя е на работа. Ако беше тук, всичките тези вълнуващи събития щяха да я накарат да се изчерви от глава до пети.

Олядо се усмихна леко на тези думи, но другото момче помрачня, а изражението на Ела стана болезнено и злобно.

- Защо искаш да се срещнеш с нея?- попита тя.

- Всъщност, искам да се видя с всички вас.- Той се усмихна на по-възрастното момче.- Ти сигурно си Естевау Рей Рибейра. Кръстен на мъченика Свети Стефан, който е видял Иисус да седи от дясната страна на Бог.

- Какво разбираш ти от тези неща, атеист такъв!

- Доколкото си спомням, Свети Павел е бил наблизо и държал одеждите на мъжете, които замеряли Иисус с камъни. Очевидно по онова време още не е бил вярващ. Всъщност, струва ми се, че е бил смятан за един от най-ужасните врагове на църквата. Ала после се е разкаял, нали така? Затова, предлагам да не гледате на мен като на враг Божи, а като на апостол, който още не е спрян по пътя към Дамаск- усмихна се Ендър.

Момчето се вторачи в него, стиснало устни:

- Ти не си никакъв Свети Павел.

- Тъкмо обратното- рече Ендър.- Аз съм апостолът на прасенцата.

- Ти никога няма да ги видиш. Миро никога няма да ти позволи.

- Може и да му позволя- прозвуча глас откъм вратата.

Останалите веднага се обърнаха към него. Миро беше млад- сто на сто нямаше още двайсет години. Но лицето и осанката му подсказваха бремето от отговорности и страдание, непосилни за годините му. Ендър видя как всички му сториха път. Не че се отдръпнаха от него, както биха се оттеглили от някого, от когото се боят. По-скоро се обърнаха към него, заобикаляха го на елипси, сякаш той бе центърът на гравитация в стаята и всички останали се движеха, подчинени от властното му присъствие.

Миро дойде в средата на стаята и се обърна към Ендър. Погледна към пленника му.

- Пусни го- рече Миро. Тонът му беше леден. Ела го докосна леко по ръката:

- Грего се опита да го наръга, Миро.- Ала същевременно сякаш му казваше "Спокойно, всичко е наред, Грего не е в опасност и този човек не е наш враг." Ендър долови всичко това; изглежда, Миро- също.

- Грего- рече Миро,- казах ти, че някой ден ще налетиш на човек, който няма да се бои от теб.

Усетил, че изведнъж съюзникът се превръща във враг, Грего се разплака:

- Той ме убива, убива ме.

- Аз наистина му причинявам болка- рече Ендър. Знаеше, че най-добрият начин да спечелиш доверие, бе да казваш истината.- Всеки негов опит да се освободи му причинява доста неудобство. А той още не е престанал да се съпротивлява.

Ендър срещна погледа на Миро, без да трепне, и Миро разбра негласната му молба. И не настоя Грего да бъде освободен.

- Не мога да те измъкна от този, Грегиньо.

- Нима ще го оставиш да върши това?- попита Естевау.

Миро посочи Естевау и заговори на Ендър с примирителен тон:

- Всички го наричат Куим.- На Старк прякорът му звучеше като "цар". -Първопричината бе, че средното му име е Рей. Ала сега му викат така, понеже си въобразява, че управлява по божествено право.

- Негодник!- рече Куим и излезе от стаята. През това време останалите се настаниха в очакване на разговор. Миро бе решил да приеме непознатия, поне временно; ето защо можеха да посвалят малко гарда. Олядо седна на пода; Куара се върна на мястото си на леглото. Ела се облегна на стената. Миро притегли един стол и седна срещу Ендър.

- Защо дойде в този дом?- попита Миро. По начина, по който зададе въпроса, Ендър разбра, че и той, като Ела, не бе казал никому, че е извикал Говорител. Значи никой от двама им не знаеше, че и другият го бе очаквал. А и на практика едно беше почти сигурно: не бяха очаквали да дойде толкова скоро.

- За да се срещна с майка ви- рече Ендър.

Облекчението на Миро бе почти доловимо, макар той да не направи някакъв отчетлив жест.

- Тя е на работа- отвърна.- Работи до късно. Опитва се да добие вид картофи, които да могат да си съперничат с тукашната трева.

- Като амаранта?

Миро се усмихна:

- Вече си чул за това? Не, не искаме да са чак толкова добър съперник. Ала тукашната храна е много ограничена по вид и картофите ще бъдат добро допълнение. Освен това амарантът не ферментира в хубаво питие. Миньорите и фермерите вече са си внушили, че водката, която се прави от него, е царицата на дестилираните отрови.

Усмивката на Миро осветяваше къщата като лъч светлина, проникнал в пещера през някой процеп. Куара клатеше краче напред-назад като всяко нормално момиченце. Олядо имаше глуповато доволно изражение, очите му бяха полупритворени и металният блясък не бе тъй чудовищно явен. Усмивката на Ела бе по-широка, отколкото заслужаваше хуморът на Миро. Дори Грего се поотпусна и престана да се напряга под хватката на Ендър.

Неочакваната топлина, която Ендър усети в скута си малко по-късно обаче му подсказа, че Грего далеч не се бе предал. Ендър бе трениран да не реагира рефлексивно на вражеските действия, докато не реши съзнателно да остави рефлексите си да действат. Затова, въпреки урината на Грего, която го заля, той дори не трепна. Знаеше какво очаква Грего- яден крясък, Ендър да го блъсне настрани, да го изхвърли от скута си. И тогава той щеше да бъде свободен: това щеше да е победа. Но Ендър нямаше намерение да го дарява с никаква победа.

Ела обаче позна по изражението на Грего какво бе станало. Очите й се разшириха, тя пристъпи гневно към момчето.

- Грего, ти, невъзможен малък...

Ала Ендър й намигна, усмихна се и тя спря на място.

- Грего ми поднесе малък подарък. Това е единственото нещо, което може да ми подари, а и то е произведено от него, тъй че го ценя още повече. Толкова много ми харесва, че май никога няма да го пусна.

Грего изръмжа и отново се опита диво да се освободи.

- Защо правиш това?- попита Ела.

- Той очаква Грего да реагира като човешко същество- рече Миро. -Това иска усилия, а никой не се е опитвал да го стори.

- Аз съм се опитвала- каза Ела. Олядо заговори от мястото си на пода:

- Ела е единствената тук, която ни кара да се държим възпитано.

Куим изкрещя от съседната стая:

- Недейте разправя на този негодник нищо за семейството ни!

Ендър кимна сериозно, сякаш Куим му бе поднесъл блестящо интелектуално предложение. Миро се изкиска, Ела извъртя очи и седна на леглото до Куара.

- Домът ни не е много щастливо място- рече Миро.

- Разбирам- отвърна Ендър.- След като баща ви е починал съвсем скоро.

Миро се усмихна сардонично. Отново заговори Олядо:

- Сигурно искаш да кажеш: след като баща ни бе жив доскоро.

Ела и Миро явно бяха съгласни с изблика му. Ала Куим отново изкрещя:

- Не му казвайте нищо!

- Тормозеше ли ви?- попита тихо Ендър. Не помръдна, макар че урината на Грего изстина и завоня. Отговори Ела:

- Не ни пердашеше, ако това имаш предвид.

За Миро обаче нещата бяха стигнали твърде далеч:

- Куим е прав- отсече той.- Това си е само наша работа.

- Не- рече Ела.- И негова работа е.

- Как така ще е негова работа?- попита Миро.

- Защото е тук, да говори за смъртта на татко- рече Ела.

- За смъртта на татко ли?- възкликна Олядо.- Шупа педраш! Татко умря само преди три седмици!

- Аз вече бях на път, за да говоря за друга смърт- рече Ендър.- Ала някой бе извикал Говорител за смъртта на баща ви, тъй че ще говоря за него.

- Против него- рече Ела.

- За него- отвърна Ендър.

- Аз те извиках тук, за да кажеш истината- рече мрачно тя,- а цялата истина за татко говори против него.

Мълчанието се настани в ъглите на стаята, сякаш ги прикова на място, докато Куим не пристъпи прага на вратата. Гледаше единствено Ела.

- Ти си го извикала- рече тихо той.- Ти!

- Да каже истината!- отвърна тя.

Обвинението му очевидно я ужили; нямаше нужда той да казва, че е предала семейството си и църквата, след като е докарала този неверник, да извади наяве онова, което толкова дълго бяха крили.

- Всички в Милагре са мили и се отнасят с разбиране- отрони Ела. -Учителите ни си затварят очите пред такива дреболии като кражбите на Грего и мълчанието на Куара. Нищо че не е произнесла и думица в училище! Всички се преструват, че сме просто обикновени деца- внуците на Ос Венерадос, и блестящи при това, нали така- след като в семейството ни има зенадор и двама биолози! Такъв престиж! Те просто се извръщат настрани, когато татко се напие до смърт, прибере се в къщи и пребие мама така, че да не може да ходи!

- Млъкни!- изшептя Куим.

- Ела- рече Миро.

- И ти, Миро, татко ти крещи, говори ти ужасни неща, докато не избягаш от дома; ти се затичваш и се спъваш, защото вече нищо не виждаш...

- Нямаш право да му казваш!- възкликна Куим. Олядо скочи на крака и застана в средата на стаята, обърна се към тях с нечовешките си очи:

- Защо искате още да крием?- попита тихо той.

- Теб какво те засяга?- попита Куим.- Той никога нищо не ти е сторвал. Ти просто изключваше очите си и си седеше със слушалки на уши, слушаше батуке или Бах, или нещо друго...

- Изключвал съм очите си ли?- рече Олядо.- Аз никога не изключвам очите си.

Той се обърна и отиде до терминала в най-далечния от входната врата ъгъл. С няколко бързи движения включи терминала, сетне взе интерфейсния кабел и го мушна в розетката на дясното си око. Това бе обикновена компютърна връзка, ала извика в съзнанието на Ендър зловещия спомен за окото на великана, разкъсано, сълзящо, Ендър продължава да го пробива, достига до мозъка и великанът се катурва мъртъв по гръб. Смрази се за миг, преди да си спомни, че този спомен не бе с корени в действителността, а бе картина от компютърна игра, която бе играл във Военното училище. Преди три хиляди години- за него обаче бяха само двайсет и пет, не бе чак толкова отдавна, че споменът да избледнее. Това бяха неговите спомени и сънища за смъртта на великана- бъгерите ги бяха извлекли от съзнанието му и ги бяха превърнали в съобщение, което му бяха оставили; в крайна сметка то го отведе до пашкула на Царицата на кошера.

Гласът на Джейн го върна към действителността. Прошепна му в бижуто:

- Ако нямаш нищо против, докато е включил това око, аз ще запиша всичко, което е съхранил там.

Във въздуха на терминала изплува сцена. Не беше холография. Изображението повече приличаше на барелеф, тъй както би го видял единствен наблюдател. Беше същата тази стая, гледана от онова място на пода, където Олядо бе седял преди малко- очевидно това бе постоянното му място. В средата на стаята се бе изправил едър, силен и буен мъж, размахал ръце, крещеше обидни неща на Миро, който стоеше кротко, със склонена глава, и гледаше баща си без ни най-малък гняв. Нямаше звук- само изображение.

- Забравихте ли?- прошепна Олядо.- Забравихте ли какво беше?

В епизода над терминала Миро най-накрая се обърна и излезе; Марсау го последва до вратата, спря се там, задъхан като животно, изтощено от преследването. Грего изтича до баща си и се улови за крачола му, крещеше към вратата, лицето му явно подсказваше, че повтаря жестоките думи на баща си към Миро. Марсау изкопчи крака си от детето и закрачи решително към задната стая.

- Няма звук- рече Олядо,- ала вие можете да го чуете, нали? Ендър усети как телцето на Грего потреперва в скута му.

- Ето, сега ще последва удар, сгромолясване- тя пада на пода, можете ли да го усетите с кожата си, как тялото й се строполява върху бетона?

- Млъкни, Олядо- рече Миро. Компютърно-генерираното изображение свърши.

- Не мога да повярвам, че си съхранил всичко това- рече Ела. Куим ридаеше, без да си прави труда да го скрие.

- Аз го убих- каза той.- Аз го убих, аз го убих, аз го убих.

- За какво говориш?- попита, изваден от търпение Миро.- Той имаше отвратително заболяване, вродено!

- Молех се той да умре!- изпищя Куим. Лицето му беше на петна от остървение; сълзи, слуз и слюнка се смесваха около ъгълчетата на устните му.- Молех се на Дева Мария, молех се на Иисус, молех се на баба и на дядо, бях готов да ида в ада, само и само той да утре, и те го направиха, и аз сега ще ида в ада, но не съжалявам за стореното! Нека Бог ми прости, но се радвам!

Разтърсван от ридания, като се препъваше, той се оттегли в задната стая. Чу се далечно затръшване на врата.

- Е, ето още едно доказано чудо, дело на Ос Венерадос- рече Миро. -Обявяването им за светци е осигурено.

- Млъкни!- сопна се Олядо.

- А тъкмо той непрекъснато ни казваше да простим на стария безделник -рече Миро.

Грего вече трепереше така силно в скута на Ендър, че той се обезпокои. Чу, че Грего шепне някаква дума. Ела също забеляза потреса на Грего и коленичи пред момчето.

- Той плаче. Никога не съм го виждала да плаче така...

- Татко, татко, татко...- шепнеше Грего. Треперенето му премина в силни, почти конвулсивни спазми.

- Нима се бои от татко?- попита Олядо. Изражението му свидетелстваше за загрижеността за Грего. За облекчение на Ендър, лицата на всички бяха разтревожени. В това семейство наистина съществуваше обич, а не само обичайната солидарност, произтичаща от това, че са живели всичките тези години в една къща под властта на тиранин.

- Татко вече го няма- отрони успокояващо Миро.- Няма нужда да се тревожиш сега.

Ендър поклати глава.

- Миро- каза той,- не видя ли записаното от Олядо? Малките момчета не осъждат бащите си, те ги обичат. Грего се опитваше с всички сили да бъде твърд като Маркос Рибейра. Вие, останалите, може и да се радвате, че него го няма, но за Грего това е краят на света.

Това не беше хрумвало на никого. Дори сега това бе болезнена мисъл за тях; Ендър забеляза как трепват пред нея. И въпреки това разбираха, че бе вярно. А след като Ендър им го посочи, стана очевидно.

- Деус наш пердоа- прошепна Ела. "Бог ще ни прости."

- За онези неща, които сме изрекли- рече също тъй шепнешком Миро. Ела протегна ръце към Грего. Той отказа да иде при нея. Вместо това направи точно онова, което Ендър очакваше и за което се бе подготвил. Грего се обърна в охлабената хватка на Ендър, обви с ръце врата на Говорителя на мъртвите и заплака горчиво, истерично.

Ендър заговори благо на останалите, които гледаха безпомощни:

- Как би могъл да покаже мъката си на вас, след като е смятал, че го мразите?

- Никога не сме мразили Грего- рече Олядо.

- Би трябвало да се сетя- каза Миро.- Знаех, че страда най-силно, ала изобщо не ми дойде на ум...

- Не се кори- рече Ендър.- Това е нещо, което може да забележи единствено страничен човек.

Чу шепота на Джейн в ухото си:

- Никога не преставаш да ме изненадваш, Андрю, с начина, по който превръщаш хората в пластелин.

Ендър не можеше да отговори, а и тя не би му повярвала. Не бе го планирал, бе реагирал спонтанно. Как ли би могъл да отгатне, че Олядо е записал злонравието на Марсау към семейството? Единственото му прозрение беше относно Грего, а и то бе инстинктивно- чувството, че Грего отчаяно се нуждае от някого, който да има власт над него, от някого, който да се държи като негов баща. След като баща му бе жесток, Грего вярваше, че жестокостта е единственото доказателство за обич и за сила. Сега сълзите му обливаха врата на Говорителя- също тъй горещи, както и урината му, която бе наквасила бедрата на Ендър.

Бе предвидил онова, което Грего ще стори, ала Куара го изненада.

Докато останалите наблюдаваха мълчаливо как ридае Грего, тя стана и отиде право при Ендър. Очите й бяха присвити, а погледът- яден:

- Ти вониш!- рече твърдо тя. Сетне закрачи твърдо към задната част на къщата.

Миро едва сподави смеха си, а Ела се усмихна. Ендър повдигна вежди, сякаш искаше да каже: "Човек печели, ала и губи."

Олядо, изглежда, долови неизречените му думи. От стола си пред терминала момчето с метални очи каза тихо:

- И нея спечели. От месеци насам не е изричала толкова много думи на човек извън семейството.

Но аз не съм извън семейството, рече безмълвно, на себе си, Ендър. Нима не забелязахте? Аз вече съм от семейството, независимо дали това ви харесва, или не. Независимо дали на мен ми харесва, или не.

След малко Грего престана да ридае. Заспа. Ендър го отнесе до леглото му; Куара вече спеше в другия край на стаичката. Ела помогна на Ендър да свали от Грего наквасените от урината му панталонки и му надяна широко чисто бельо- движенията й бяха сръчни и нежни, Грего не се събуди.

В предната стая Миро изгледа цинично Ендър:

- Е, Говорителю, имаш избор. Моите панталони ще са ти тесни и ще ти стягат в слабините, ала татковите ще ти станат.

На Ендър му потрябва само миг, за да се върне към действителността. Урината на Грего отдавна бе изсъхнала.

- Не се безпокой за това- рече той.- Ще се преоблека у дома.

- Мама няма да се върне до час. Ти дойде да се срещнеш с нея, нали? Трябва дотогава панталоните ти да са чисти.

- Тогава ми дай твоите- рече Ендър.- Ще рискувам слабините си.

 

 

ОСМА ГЛАВА

ДОНА ИВАНОВА

 

Това означава цял живот, живян в измама. Ще излезе човек и ще открие нещо, нещо жизненоважно, а после, като се върне в станцията, ще напише напълно безвреден доклад, в който не се споменава абсолютно нищо за онова, което сме научили по време на културно смешение.

Прекалено си млада, за да разбереш какво мъчение е това. Татко и аз започнахме да го правим, защото не издържахме повече да крием знанията от прасенцата. Ще разбереш като мен, че това не е по-малко болезнено, отколкото да криеш своите знания от колегите си учени. Когато ги гледаш как се мъчат с даден въпрос, а знаеш, че притежаваш информацията, която може да реши дилемата им; когато ги виждаш, че са стигнали много близо до истината и поради липсата на твоята информация се отказват от правилното си заключение и се връщат към грешното- няма да се чувстваш истински човек, ако това не ти причини голямо терзание.

Трябва винаги да помниш: това е техният закон, техният избор. Те са онези, които издигат стена между себе си и истината, те единствени могат да ни наказват, когато им дадем да разберат колко лесно и просто се преодолява тя. И на всеки учен-фрамлинг, който копнее за истината, има десет тесногръди дескабесадоси (празноглавци), които презират познанието, които никога няма да предложат оригинална хипотеза и чиято единствена работа е да плячкосват писанията на истинските учени, да търсят най-малките грешчици, противоречия или пропуски в методологията им. Тези търтеи ще изучават внимателно всеки доклад, който напишеш, и ако дори само веднъж не внимаваш, ще те хванат.

Това означава, че не бива дори да споменаваш някое прасенце, чието име произлиза от смешението на културите: "Чашата" ще им подскаже, че сме ги научили на елементарно грънчарство. "Календар" и "Рийпър" ("Жътвар") са очевидни. И самият Господ не може да ни спаси, ако узнаят името на Ароу

("Стрела").

Писмо от Либердаде Фигейра де Медичи до Уанда Фигейра Мукумби и Миро Рибейра фон Хесе, извлечено от лузитанските архиви по нареждане на Конгреса и представено като доказателство пред задочния съд над ксенолозите на Лузитания по обвинение в измяна и злоупотреба със служебното положение.

 

Новиня се маеше в Биологичната станция, макар че беше свършила същинската си работа преди повече от час. Клонингите на картофените растения се развиваха отлично в хранителните разтвори; сега вече бе въпрос на всекидневни наблюдения, да види дали генетичните промени ще доведат до появата на най-устойчивото растение с най-полезен корен.

Щом като нямам какво да правя, защо не си отивам у дома? Нямаше отговор на този свой въпрос. Децата й се нуждаеха от нея- това бе ясно; не постъпваше никак мило с тях, след като всяка сутрин излизаше рано и се връщаше едва когато най-малките вече спяха. Но и сега, след като знаеше, че трябва да се връща, тя седеше вторачена в лабораторията, без да вижда нищо, без да прави нищо, самата тя беше нищо.

Представи си как се прибира у дома, но не можа да изпита никаква радост от тази перспектива. Марсау в крайна сметка е мъртъв, напомни си тя. Умря преди три седмици. Не беше чак толкова скоро. Той свърши всичко онова, за което ми бе необходим, аз извърших онова, което той поиска, ала всичките ни оправдания за "неизбежността" да бъдем заедно се свършиха четири години, преди той да изгние окончателно. През цялото това време не сме споделяли и един миг любов, но аз никога не си и помислих да го оставя. Разводът би бил немислим, ала можеше да живеят разделени. Да спрат побоите. Дори сега бедрото й беше подуто, наболяваше я понякога, след като последния път я бе блъснал на бетонния под. Какви чудни спомени остави след себе си, Сау, мой кучи съпруже!

Усети как болката в бедрото й пламна само при мисълта за това. Кимна доволна. Заслужавам си го, а когато ми мине, ще съжалявам.

Стана и закрачи, без изобщо да накуцва, макар болката да бе доста силна. Няма да се глезотя, за нищо на света. Напълно съм си го заслужила.

Отиде до вратата, затвори я след себе си. Компютърът изгаси осветлението веднага, щом излезе, остави само лампите, необходими за различните растения в режим на изкуствена фотосинтеза. Обичаше с учудваща страст растенията си, нейните малки зверчета. Растете, молеше ги тя ден и нощ, растете, цъфтете. Щеше да й е мъчно за онези, които изсъхнат, щеше ги отскубне обаче, чак когато стане ясно, че нямат никакво бъдеще. И сега, докато напускаше станцията, още чуваше възвишената им музика, виковете на безкрайно малките клетки, които растяха и се деляха, за да формират още по-сложни строежи. Крачеше от светлината към тъмнината, от живота към смъртта, емоционалната й болка се засили в съвършен синхрон с пламналите й крайници.

С приближаването към дома си, като се спускаше от хълма, тя видя квадратите светлина, която прозорците хвърляха върху склона. Стаята на Куара и Грего беше тъмна; не би могла да понесе отново безмълвното им обвинение- Куара чрез мълчанието си, а Грего чрез злобните си и темпераментни престъпленийца. Светеха обаче много други лампи, включително в нейната и в предната стая. Имаше нещо необичайно, а тя не обичаше необичайните работи.

Олядо седеше във всекидневната, както винаги- със слушалки на ушите; тази вечер обаче бе включил интерфейсния жак в окото си. Очевидно възстановяваше стари визуални записи от компютъра или пък записваше някои, които бяха у него. Както много пъти и преди, на нея също й се прииска да изхвърли визуалните си спомени, да ги изтрие, да ги замени с по-приятни. Трупа на Пипо- ето от кое би се освободила с радост, за да го замени със златните, славни дни, когато бяха тримата в Станцията на зенадора. И трупа на Либо, завит в платното, милата плът, само саванът й пречеше да се разпадне; би искала вместо това да има други спомени за тялото му, за докосването на устните му, за изразителните му, нежни ръце. Ала хубавите спомени бягаха, потъваха дълбоко, потиснати от болката. Аз ги откраднах всички онези хубави дни, затова ми ги върнаха заменени с онова, което заслужавам.

Олядо се обърна към нея, жакът в окото му стърчеше гадно. Не успя да потисне потреперването си, срама си. Извинявай, рече безмълвно тя. Ако майка ти беше някоя друга, сигурно щеше да си имаш очи. Ти беше роден уж да бъдеш най-добрият, най-здравият, най-безгрешният от децата ми, Лауро, ала, разбира се, нищо, произлязло от утробата ми, не би могло да оцелее твърде дълго невредимо.

Тя, естествено, не каза нищо подобно, както и Олядо не й каза нищо. Извърна се и понечи да тръгне към стаята си, за да разбере защо свети лампата.

- Майко- рече Олядо.

Беше свалил слушалките и издърпваше жака от окото си.

- Да?

- Имаме гост- рече той.- Говорителя.

Усети как се смръзва вътрешно. Не и тази вечер, изкрещя безгласно. Ала знаеше, че не би искала да се срещне с него и утре, вдругиден, когато и да е.

- Панталоните му вече са чисти, преоблича се в твоята стая. Надявам се да нямаш нищо против.

От кухнята се показа Ела.

- А, върна ли се- рече тя.- Приготвих кафезиньо, има и за теб.

- Ще изчакам навън, докато си замине- рече Новиня.

Ела и Олядо се спогледаха. Новиня разбра веднага, че я имат за проблем, който трябва да се реши; че очевидно приемаха онова, което Говорителя възнамеряваше да направи тук. Е, аз не съм дилема, която вие ще разрешите.

- Майко- рече Олядо,- той не е такъв, какъвто го описа епископът. Той е добър.

Новиня му отвърна с най-смразяващ сарказъм:

- Откога стана специалист по въпросите на доброто и злото?

Ела и Олядо отново се спогледаха. Тя знаеше какво си мислят. Как да й обясним? Как да я убедим? Е, мили дечица, няма да можете. Аз съм неубедима, това го проумяваше и Либо през всичките дни на живота си. Той не научи истината от мен. Вината за смъртта му не е моя.

Ала те успяха все пак да я разубедят. Вместо да излезе от къщи, тя се оттегли в кухнята, мина покрай Ела на вратата, без да я докосне. Малките кафени чашки бяха подредени в кръг на масата, димящата каничка бе в средата. Седна и се облакъти на масата. Значи Говорителя беше вече тук и бе дошъл първо при нея. Та къде другаде да иде? Моя е вината, че е тук, нали така? Той е поредният човек, чийто живот съсипвам, досущ както живота на децата си, на Марсау, на Либо, на Пипо, моя собствен.

Силна, ала удивително гладка мъжка ръка се протегна над рамото й, взе каничката и започна да налива през мъничкото чучурче горещото кафе в чашките.

- Посо дерамар?- попита той. Какъв глупав въпрос, след като вече наливаше. Ала гласът му беше благ, португалският му- с лека и привлекателна отсенка на кастилски. Испанец, значи?

- Дескулпа ме- прошепна тя. "Простете".- Труче о сеньор тантош километрос...[16]

- Не измерваме междузвездните полети в километри, дона Иванова. Измерваме ги в години.

Думите му бяха обвинителни, ала тонът му говореше за копнеж, дори за прошка, дори за утеха. Този глас може да ме прелъсти. Този глас на измамник.

- Ако можех да върна назад времето, щях да предотвратя това двайсет и две годишно пътуване. Повикването ти беше моя грешка. Съжалявам.

Собственият й глас беше безстрастен. След като целият й живот бе една лъжа, и извинението й прозвуча като зазубрено.

- Още не усещам времето- рече Говорителя. Продължаваше да стои зад гърба й, тъй че още не бе видяла лицето му.- За мен е изминала само седмица, откакто изоставих сестра си. Тя е единственият ми жив родственик. Дъщеря й още не се бе родила, а сега навярно вече е завършила колеж, омъжила се е и сигурно има свои деца. Никога няма да я видя. Но аз познавам твоите деца, дона Иванова.

Тя вдигна чашката с кафезиньо и я изпи на един дъх, макар да опари езика и гърлото си, а стомахът я заболя.

- Мислиш, че ги познаваш, след като си прекарал само няколко часа с тях?

- По-добре от теб, дона Иванова.

Новиня чу как Ела ахна при тази дързост на Говорителя. И макар да си мислеше, че думите му можеше да се окажат и верни, тя се вбеси, че ги изрича един непознат. Обърна се да го погледне, да му се сопне, но той се бе преместил, вече не беше зад нея. Извърна се още, най-накрая се изправи да го потърси, ала той не беше в стаята. Ела стоеше на вратата с широко отворени очи.

- Върни се!- извика Новиня.- Не може да изречеш тези приказки и да си отидеш ей така!

Той обаче не отговори. Вместо отговор тя чу смях, който долиташе от задната част на къщата. Новиня проследи откъде идва той. Премина през всички стаи до дъното на къщата. Миро седеше на леглото й, а Говорителя беше близо до вратата, двамата се смееха. Миро видя майка си и усмивката му се стопи. Този факт я прониза като с нож. Не го бе виждала да се усмихва от години, бе забравила колко хубаво ставаше лицето му, досущ като на баща му; а нейното влизане бе изтрило усмивката му.

- Дойдохме тук да поговорим защо е толкоз яден Куим- обясни Миро. -Ела оправи леглото.

- Не мисля, че Говорителя го е еня дали леглото е оправено, или не -рече хладно Новиня.- Нали така, Говорителю?

- Ред и безредие- каза Ендър:- и двете си имат своята красота.

Все още не се обръщаше с лице към нея и тя бе доволна, защото така не се налагаше да го гледа в очите, докато изрича горчивите си думи.

- Виж какво ще ти кажа, Говорителю, ти си дошъл тук по искането на една глупачка- рече тя.- Можеш да ме възненавидиш за това, но няма смърт, за която да говориш. Бях глупачка. Поради наивността си сметнах, че когато се обадя, ще дойде авторът на "Царицата на кошера" и "Хегемона". Изгубих един мъж, който ми бе като баща, и жадувах утешение.

Сега вече той се обърна. Беше младолик, поне по-млад от нея, ала очите му бяха прелъстителни с израза си на проникновено разбиране. Перигозо, помисли си тя. Опасен е, красив е, мога да се удавя в неговото проникновение.

- Дона Иванова- рече той,- как е възможно да си чела "Царицата на кошера" и "Хегемона", и да смяташ, че авторът им би могъл да понесе утешение?

Отговори Миро- мълчаливият, тихият Миро, който се втурна в разговора с такава енергичност, каквато не бе виждала у него от времето, когато беше малък:

- Аз съм ги чел- каза той,- и истинският Говорител на мъртвите е написал историята на Царицата на кошера с много съчувствие.

Ендър се усмихна тъжно:

- Ала той не е писал за бъгерите, нали? Писал е за човечеството, което още е празнувало унищожението на бъгерите като велика победа. Писал е жестоко, за да преобърне човешката гордост в съжаление, радостта- в мъка. И сега човеците са забравили напълно, че някога са мразили бъгерите, че някога са славили едно име, което сега дори не може да се произнесе...

- Мога да кажа нещо- рече Иванова.- Името му е Ендър и той е разрушил всичко, до което се е докоснал.

Досущ като мене, помисли си тя, но не го изрече.

- О, така ли? И какво знаеш за него?- Гласът му я шибна като коса- остър и жесток.- Откъде си сигурна, че не е съществувало нещо, към което той да се е отнасял с нежност? Някой, който го е обичал, някой, който е бил благословен с обичта му? Разрушил всичко, до което се е докосвал- това е лъжа, която не би могла да се изрече за което и да е живо същество.

- Това ли е твоята теория, Говорителю? В такъв случай не знаеш чак толкова много.

Държеше се предизвикателно, ала гневът му продължаваше да я плаши. Бе взела благостта му за невъзмутимостта на изповедник. Гневът почти мигновено се стопи от лицето му.

- Можеш да успокоиш съвестта си- рече той.- Твоето обаждане бе първопричината за моето идване тук, но докато пътувах и други извикаха Говорител.

- О, така ли?- Кой друг в този тънещ в невежество град познаваше достатъчно добре "Царицата на кошера" и "Хегемона", за да поиска Говорител, кой бе толкова независим от епископ Перегрино, за да го направи?- Ако е така, тогава защо си дошъл в моя дом?

- Защото бях извикан да Говоря за смъртта на Маркос Мария Рибейра, твоя покоен съпруг.

Това бе ужасяваща мисъл.

- За него ли! Та кой би искал да се сети отново за него, след като е вече мъртъв?

Говорителя не отвърна. Вместо него с остър тон от леглото й заговори Миро.

- Най-малкото Грего би искал. Говорителя ни показа онова, което би трябвало да знаем- че момчето тъгува за баща си и смята, че всички ние го мразим...

- Евтина психология- сопна се тя.- Имаме си собствени терапевти, макар и те да не струват кой знае колко.

Иззад нея се понесе гласът на Ела:

- Аз го извиках да говори за смъртта на татко, мамо. Мислех си, че ще минат десетилетия, преди да дойде, но сега се радвам, че е тук, след като може да ни стори добро.

- Какво добро може да ни стори!

- Той вече го направи, мамо. Грего заспа в прегръдките му, а Куара му проговори.

- Всъщност- рече Миро- тя му каза, че вони.

- Което вероятно беше вярно- каза Ела,- след като Грегиньо го опика целия.

Миро и Ела избухнаха в смях при спомена за случилото се и Говорителя също се усмихна. Това обезпокои Новиня повече от всичко друго- такова весело настроение бе на практика непознато в този дом, откакто Марсау я доведе тук година след смъртта на Пипо. Пряко волята си Новиня си спомни радостта си, когато Миро се роди, когато Ела бе малка, първите няколко години от живота им, как Миро плещеше за всичко, как Ела непрестанно щъпуркаше подире й из цялата къща, как децата играеха заедно и лудуваха из тревата в полезрението на прасенцата, досами оградата; тъкмо радостта на Новиня тровеше Марсау, тя го озлобяваше към тях, защото знаеше, че и двете деца не са от него. И когато се роди Куим, къщата вече бе пълна със стаен гняв, затова той изобщо не се научи да се смее свободно в присъствието на родителите си. Ето защо сега смехът на Миро и Ела беше неочакван като рязкото отгръщане на дебела, черна завеса; изведнъж отново бе ден, а за Новиня досега не съществуваше нищо друго освен черна нощ.

Как смееше този непознат да нахлува в дома й и да разкъсва всички завеси, които тя бе спуснала!

- Няма да стане- рече тя.- Нямаш никакво право да се ровиш в живота на мъжа ми.

Той вдигна вежди. Тя познаваше Междузвездния кодекс не по-зле от всекиго, знаеше много добре, че той не само има това право, но и законът го закриля в търсенето на истината за живота на мъртвия.

- Марсау беше жалък човек- настоя тя- и истината за него ще причини единствено болка.

- Ти си напълно права, че истината за него ще причини единствено болка, но не защото е бил жалък- рече Говорителя.- Ако разкажа само онова, което всички вече знаят- че е ненавиждал децата си и е биел жена си, че е пиел до смърт и е обхождал бар след бар, докато полицаите не го приберат у дома му,- тогава няма да причиня болка, нали така? Ще предизвикам огромно задоволство, защото всички ще се уверят, че собственото им мнение е било вярно през цялото време. Бил е измет, значи са постъпвали правилно, като са се отнасяли към него като към измет.

- А ти мислиш, че не е бил, така ли?

- Нито едно човешко същество, ако вникнеш в желанията му, не е лишено от стойност. Нито един живот не може да се смята за ненужен. Дори да вземем най-злия мъж или най-злата жена, ако разберем сърцата им, все ще намерим някоя тяхна постъпка, която изкупва поне отчасти греховете им.

- Ако вярваш във всичко това, значи си по-млад, отколкото изглеждаш -рече Новиня.

- Наистина ли? Минаха по-малко от две седмици, когато за първи път чух за обаждането ти. Тогава те проучих и ако ти самата не го помниш, Новиня, аз помня, че като младо момиче беше мила, красива и добра. Беше самотна преди, ала Пипо и Либо те опознаха и откриха, че си достойна да бъдеш обичана.

- Пипо е мъртъв.

- Но той те обичаше.

- Ти нищо не разбираш, Говорителю! Бил си на двайсет и две светлинни години разстояние. Освен това не за себе си казах, че животът няма никаква стойност, а за Марсау!

- Но ти не го вярваш, Новиня. Защото знаеш за единствената благородна проява, която изкупва целия живот на този нещастен човек.

Новиня не разбираше собствения си ужас, ала трябваше да го накара да замълчи, преди да го е изрекъл, макар и да нямаше представа какво благородно дело на Сау смяташе, че е открил.

- Как смееш да ме наричаш Новиня!- изкрещя тя.- Никой не ме е наричал така от четири години насам!

Вместо отговор той протегна ръка и я погали леко по бузата. Беше смирен жест, едва ли не детински; напомни й за Либо, а това бе повече, отколкото можеше да понесе. Хвана ръката му и я отблъсна, втурна се покрай него в стаята.

- Махай се оттук!- изкрещя тя на Миро. Синът й стана бързо и се оттегли към вратата. Тя забеляза, че след всичко онова, на което Миро неведнъж бе свидетел в тази къща, тя все пак успя да го изненада с яростта си.

- Няма да узнаеш нищо от мен!- изкрещя тя на Говорителя.

- Не съм дошъл, за да получа нещо от теб- отвърна тихо той.

- Не ми е нужно и нищо от онова, което можеш да дадеш! За мен нямаш никаква стойност, разбра ли? Ти си онзи, който няма никаква стойност! Лишо, руина, естраго- вай фора д'акуи, няу тенс дирейто естар ем миия каза!

"Нямаш никакво право да бъдеш в моя дом!"

- Няу ерес естраго- прошепна той,- ерес соло фекундо, е ву плантар жардим ай.

И преди тя да успее да отвърне нещо, той затвори вратата зад себе си и изчезна.

В интерес на истината тя нямаше и какво да му отвърне, толкова жестоки бяха думите му. Тя го бе нарекла естраго, ала той й отвърна тъй, сякаш сама се бе нарекла напаст. Обърна се към него оскърбително, използва обидното, фамилиарно ту вместо о Сеньор или дори неформалното воче. Ала когато той й отвърна със същия тон, със същата фамилиарност, се получи нещо съвсем различно. "Ти си благодатна почва и аз ще посадя дръвче в нея." Бяха думи, които един поет би изрекъл на любовницата си, дори един мъж- на съпругата си, неговото ту бе задушевно, а не високомерно. Как смее, шепнеше си тя, докато пипаше бузата, която бе докоснал. Той е далеч по-жесток, отколкото съм смятала, че може да бъде един Говорител. Епископ Перегрино бе прав. Той е опасен, този неверник, този антихрист, той нахлува безсрамно в онези кътчета на сърцето ми, които съм пазила като свещени, където не съм допускала никого. Гази малкото кълнчета, които се борят за живот в тази камениста почва, как се осмелява, по-добре да бях мъртва, преди да го срещна, сигурно ще ме погуби, преди да е приключил мисията си.

Смътно долавяше, че някой плаче. Куара. Разбира се, крясъците я бяха разбудили, тя винаги спеше леко. Новиня бе вече до вратата и понечи да я отвори и да я успокои, ала чу, че плачът секна, тих мъжки глас й напяваше. Песента беше на чужд език. На Новиня й се стори немски или нордически; не го разбираше, какъвто и да бе той. Ала тя знаеше кой пее, знаеше също, че Куара се успокои.

Новиня не бе изпитвала такъв страх от онзи миг, в който разбра, че Миро е решен да стане зенадор и да поеме по стъпките на двамината мъже, които прасенцата бяха убили. Този мъж разплита мрежата на семейството ми и отново ни свързва в едно цяло; ала докато го прави, ще узнае тайните ми. Ако разбере как е умрял Пипо и каже истината, тогава Миро ще узнае онази тайна, която ще убие и него. Аз няма повече да правя жертви за прасенцата; те са прекалено жесток бог, пред който повече няма да се моля.

Ала по-късно, докато лежеше на леглото си зад затворената врата и се мъчеше да заспи, чу още смях, който долиташе от предната част на къщата и този път ведно с Миро и Ела се смееха и Куим, и Олядо. Представи си, че ги вижда в грейналата от веселие стая. Ала докато заспиваше и видението й се превръщаше в сън, вече не Говорителя седеше всред децата й и ги учеше да се смеят; беше Либо, отново жив, известен на всички като истинския й мъж, мъжа, за когото се бе омъжила със сърцето си, макар и да бе отказала да се омъжи за него в църквата. Дори насън това беше по-голяма радост, отколкото можеше да понесе, и затова чаршафът й подгизна от сълзи.

 

 

ДЕВЕТА ГЛАВА

ВРОДЕН НЕДОСТАТЪК

 

СИДА: Ядрото на Десколадата не е бактериално. Изглежда, то навлиза в клетките на тялото и се настанява в тях за постоянно, също като митохондрията, възпроизвежда се с възпроизводството на клетката. Фактът, че се разпространи в нов вид само няколко години след пристигането ни тук, предполага, че е много адаптивна. Сигурно е, че преди много години се е разпространила из цялата биосфера на Лузитания, тъй че сега тук е вече ендемично явление- постоянна инфекция.

ЖУСТО: Ако е постоянна и е разпространена навсякъде, тогава не е инфекция, Сида, а част от нормалния живот.

СИДА: Но не е задължително вродена- притежава способността да се разпространява. Но, да, ако е ендемична, то тогава всички местни видове трябва да са намериш начин да се преборят с нея...

ЖУСТО: Или да се адаптират към нея и да я включат в нормалния си жизнен цикъл. Може би те СЕ НУЖДАЯТ от нея.

СИДА: Значи СЕ НУЖДАЯТ от нещо, което разгражда генетичните им молекули и ги събира отново по случайност?

ЖУСТО: Може би тъкмо затова на Лузитания съществуват толкова малко видове- Десколадата може и да е сравнително скорошна, на възраст само половин милион години- и повечето видове да не са успели да се приспособят.

СИДА: Не искам да умираме, Жусто. Следващите ксенобиолози навярно ще работят със стандартни генетични адаптации и няма да ни последват.

ЖУСТО: Това ли е единствената причина, поради която трябва да се самосъжаляваме ?

Владимир Тиамсо Гусман и Екатерина Мария Абаресида до Норте фон Хесе-Гусман, непубликуван диалог, включен в работни бележки два дни преди смъртта им; за първи път цитиран в "Изгубени нишки към разбирането", "Метанаука", списание за методологията, 2001: 12:12:144-45

 

Ендър се прибра у дома си от къщата на Рибейра късно през нощта и прекара повече от час в усилие да осмисли случилото се, особено след завръщането на Новиня. Въпреки това се събуди рано на следващата сутрин и мислите му вече бяха изпълнени с въпроси, на които трябваше да отговори. Винаги бе така, когато се подготвяше да Говори за нечия смърт; непрестанно се опитваше да сглоби парченцата от живота на някой мъртъв мъж такъв, какъвто се виждаше, от живота, който някоя мъртва жена бе възнамерявала да изживее, колкото и лошо да се бе извъртял после. Този път обаче имаше и допълнително вълнение. Този път се вълнуваше за съдбата на живите повече, отколкото когато и да било.

- Разбира се, че си повече съпричастен- рече Джейн, след като се опита да й обясни объркването си.- Ти се влюби в Новиня, още преди да отпътуваш от Трондхайм.

- Може би съм заобичал младото момиче, ала тази жена е злобна и егоистка. Виж само какво е допуснала да се случи с децата й!

- Нима това е Говорителя на мъртвите? Да съди за някого само по външните прояви?

- Може би съм се влюбил в Грего.

- Винаги си си падал по хора, които те напикават.

- И в Куара. Във всички- дори в Миро, аз наистина харесвам това момче.

- И те те обичат, Ендър.

Той се засмя:

- На хората винаги им се струва, че ме обичат, докато не Заговоря. Новиня е по-прозорлива от всички- тя вече ме мрази, преди да съм казал истината.

- Ти си толкова сляп за себе си, колкото и всеки друг, Говорителю -рече Джейн.- Обещай ми, когато умреш, аз да Кажа истината за теб. Имам маса неща за казване.

- Задръж ги за себе си- рече отегчено Ендър.- Теб те бива в тая работа по-малко и от мен.

Той захвана списъка от въпроси, които чакаха отговор:

1. Защо преди всичко Новиня се е омъжила за Марсау?

2. Защо Марсау е ненавиждал децата си?

3. Защо Новиня ненавижда себе си?

4. Защо Миро ме повика да Говоря за смъртта на Либо?

5. Защо Ела ме повика да Говоря за смъртта на баща й?

6. Защо Новиня е променила решението си да Говоря за смъртта на Пипо?

7. Каква е непосредствената причина за смъртта на Марсау?

Спря на седмия въпрос. Не бе трудно да му отговори- беше въпрос на чиста медицина. И тъкмо поради това щеше да започне от него.

Лекарят, който бе аутопсирал Марсау, се наричаше Навио, което означаваше "кораб".

- Няма нищо общо с ръста ми- рече той, като се смееше,- нито пък с това, че съм добър плувец. Цялото ми име е Енрике о Навигадор Каронада[17]. Можеш да си сигурен, че съм доволен от това, дето са взели прякора ми от "капитан", а не от "малко оръдие". Във второто има твърде много скрити значения.

Веселостта му не заблуди Ендър. Навио беше добър католик и се подчиняваше на епископа като всички останали. Бе решен да попречи на Ендър да научи каквото и да било; във всеки случай щеше да се радва, ако успее.

- Има два начина да получа отговор на въпросите си- рече тихо Ендър.- Мога да ти ги задам и ти да ми отговориш честно. Мога да подам молба до Междузвездния конгрес да ми предаде досието ти. Таксите за ансибала са много високи, а след като молбата ще е рутинна, а твоята съпротива -противозаконна, сумата ще бъде удържана от и без това отънелите фондове на колонията, ведно с удвоена сума за глобата и порицание за теб.

Усмивката се стопяваше от лицето на Навио с всяка изречена от Ендър дума. Отговори хладно:

- Разбира се, че ще отговоря на въпросите ти.

- В тая работа няма "разбира се"- рече Ендър.- Вашият епископ е посъветвал хората на Милагре да водят непровокиран и несправедлив бойкот спрямо законно призован свещеник. Ще направиш голяма услуга на всички, като ги осведомиш, че ако тази бодряшка съпротива продължи, ще поискам статутът ми да бъде променен от свещеник на инквизитор. Мога да те уверя, че репутацията ми пред Междузвездния конгрес е много добра и че молбата ми ще бъде удовлетворена.

Навио прекрасно разбираше за какво става дума. Като инквизитор Ендър щеше да получи от Конгреса властта да отнеме на колонията католическия й лиценз въз основа на обвинение в религиозно преследване. Това щеше да предизвика ужасен катаклизъм всред лузитанците, дори само поради факта, че епископът щеше да бъде на бърза ръка освободен от поста си и изпратен във Ватикана, за да получи наказание.

- Защо ще направиш подобно нещо, след като знаеш, че не те искаме тук?- попита Навио.

- Някой е поискал да дойда тук, инак не бих дошъл- отвърна Ендър. -Когато те дразни, законът може и да не ти харесва, но той защищава маса католици в светове, където преобладаваща е друга вяра.

Навио забарабани с пръсти по бюрото си.

- Какви са въпросите ти, Говорителю?- попита той.- Хайде да свършваме с тази работа.

- За начало поне са съвсем лесни. Каква е приблизителната причина за смъртта на Маркос Мария Рибейра?

- Марсау!- възкликна Навио.- Не е възможно да те повикат да Говориш за неговата смърт. Та той почина само преди няколко седмици...

- Повикан съм да Говоря за няколко смърти, дом Навио, и реших да започна с Марсау.

Навио направи гримаса:

- Какво ще речеш, ако поискам доказателства за пълномощията ти?

Джейн прошепна в ухото на Ендър:

- Дай да шашнем малко това момче!

Терминалът на Навио мигновено се включи, появиха се официалните документи, а Джейн с най-авторитетния си тон заяви:

- Андрю Уигин, Говорител на мъртвите, е приел покана да обясни живота и смъртта на Маркос Мария Рибейра от град Милагре, колония Лузитания.

Не документите обаче впечатлиха Навио. По-скоро фактът, че дори не бе направил запитване, дори не бе включил терминала си. Навио веднага разбра, че компютърът бе задействан от бижуто в ухото на Говорителя, а това означаваше, че той разполага с подкрепа от най-високо място, подкрепа, която изискваше да се изпълняват всичките му желания. Никой на Лузитания, дори самата Боскиня, нямаше правото да върши това. Какъвто и да беше този Говорител, заключи Навио, той е по-едра риба, отколкото се надяваше да изпържи епископ Перегрино.

- Добре- рече Навио и се насили да се засмее. Очевидно той си напомни пак да стане весел.- И без това възнамерявах да ти помогна- нали разбираш, параноята на епископа не се разпростира върху всички.

Ендър отвърна на усмивката му, приел лицемерието му по номинала.

- Маркос Рибейра почина поради вроден недостатък.- Изломоти някакво дълго псевдолатинско название.- Изобщо не си го чувал, защото е доста рядко заболяване и се предава само по генетичен път. Започва в началото на пубертета и в повечето случаи се развива с постепенно заместване на екзокринните и енкокринните жлезиста тъкани с мастни клетки. Това означава, че постепенно с годините надбъбречните жлези, хипофизата, черният дроб, тестисите, щитовидната жлеза и тъй нататък се заместват от огромни натрупвания мастни клетки.

- Винаги ли е с фатален изход? Невъзвратимо?

- О, да. Всъщност Марсау изкара десет години повече от обичайното. Случаят му е забележителен заради няколко обстоятелства. Във всеки друг известен случай,- а те не са чак толкова много- болестта атакува първо тестисите, жертвата му става стерилна, а най-често- и импотентна. С тези шест здрави деца, явно, че тестисите на Маркос Рибейра са последните атакувани жлези. А след като са били атакувани, то развитието на болестта е било необичайно бързо- тестисите му бяха напълно заменени от мастни тъкани, докато значителна част от черния дроб и щитовидната жлеза още функционираха.

- Какво в крайна сметка го уби?

- Хипофизата и надбъбречните жлези не функционираха. Той беше един крачещ мъртвец. Доколкото знам, просто се е срутил в един бар посред някаква неприлична песен.

Както винаги, съзнанието на Ендър потърси противоречията.

- Как тогава една наследствена болест се предава, след като прави жертвата си стерилна?

- Обикновено се предава по съребрена линия. Едно дете ще умре от болестта; братята и сестрите му обаче няма да я проявят изобщо, но ще я предадат на собствените си деца. Естествено, ние се бояхме, че след като има деца, Марсау ще предаде болестотворните гени на всички тях.

- Тестувахте ли ги?

- Нито едно няма генетични деформации. Може да не се съмняваш, че през всичкото време дона Иванова надничаше през рамото ми. Насочихме се направо към генетичния проблем и проверихме всяко дете- и бам-бам-бам, до едно се оказаха чисти, ето, това е.

- Нито едно няма заболяването? Дори със затихваща тенденция?

- Грасас а Деус- рече лекарят.- Кой би се оженил за тях, ако имат заразени гени? А аз пък не мога да разбера как генетичният дефект на Марсау е останал незабелязан.

- Обичайна практика ли са тук генетичните прегледи?

- О, не, съвсем не. Но преди трийсет години ни е връхлетяла страхотна чума. Тъкмо родителите на дона Иванова- Венерадо Жусто и Венерада Сида -са направили подробни генетични проучвания на всеки мъж, жена и дете в тази колония. И тъкмо така са открили лека. А компютърните сравнения сигурно биха разкрили този дефект- аз го открих тъкмо по този начин, след като Марсау умря. Никога не бях чувал за тази болест, ала компютърът я имаше в паметта си.

- И Ос Венерадос не са я открили?

- Очевидно- не, инак сигурно щяха да кажат на Маркос. А и да не бяха му казали, Иванова сама би го открила.

- Може и да го е направила- рече Ендър. Навио се разсмя гласно:

- Невъзможно. Нито една жена с всичкия си не ще износи съзнателно децата на мъж с такъв генетичен дефект. Марсау сигурно е бил в непрестанна агония от много години. Човек не би пожелал нещо подобно на децата си. Не, Иванова може и да е ексцентрична, но не е луда.

Джейн доста се развесели. След като Ендър се прибра у дома, изображението й се появи над терминала, за да може да се изсмее с цяло гърло.

- Той не би могъл да постъпи инак- рече Ендър.- В една набожна католическа колония като тази, когато става въпрос за биоложката, една от най-уважаваните личности тук, разбира се, не можеш да поставяш под въпрос положението й в обществото.

- Не го оневинявай- рече Джейн.- Не съм и очаквала емоциите да действат така логично, както софтуерът. Но не можеш да ми попречиш да се забавлявам.

- Донякъде бе много мило от негова страна- рече Ендър.- Той по-скоро би повярвал, че болестта на Марсау е по-различна от всички документирани случаи. По-скоро би повярвал, че родителите й някакси не са забелязали болестта на Маркос, затова се е омъжила за него поради незнание, макар Бръсначът на Окъм да ни повелява да вярваме на най-простото обяснение: заболяването на Марсау е протекло като всички останали, първо е поразило тестисите, което означава, че всичките деца на Новиня са от другиго. Нищо чудно тогава че Марсау е бил ожесточен и гневен. Всяко от децата й му е напомняло, че тя спи с друг. Това навярно е било част от сделката им още отначало- че тя няма да му бъде вярна. Ала цели шест деца е доста сериозно натриване на носа.

- Възхитителните противоречия на религиозния живот- рече Джейн.- Тя съзнателно е избрала да му измени- ала никога дори не й е хрумвало да използва противозачатъчни средства.

- Провери ли чрез генетичен тест кой е най-вероятният им баща?

- Да не искаш да кажеш, че още не си се досетил?

- Досетих се, но исках да съм сигурен, че клиничните изследвания няма да опровергаят очевидния отговор.

- Либо е, разбира се. Какъв пес! Направил е шест деца на Новиня и четири на собствената си жена.

- Онова, което не разбирам- рече Ендър,- е защо Новиня не се е омъжила поначало за Либо? Няма никакъв смисъл да се омъжва за мъж, когото очевидно презира, за чиято болест явно знае, а сетне да вземе да ражда децата на мъжа, когото е обичала винаги.

- Неведоми и извратени са пътищата на човешката мисъл- припя Джейн. -Пинокио е бил абсолютен тъпанар, щом е поискал да стане истинско момче. Далеч по-добре си е бил с дървена глава.

 

Миро внимателно си проправяше път през гората. От време на време разпознаваше по някое дърво или си го въобразяваше- никое човешко същество не би могло да притежава усета на прасенцата за кръщаване на всяко дърво в гората. Ала, от друга страна, хората никога не са обожествявали дърветата като тотеми на предците си.

Миро нарочно бе избрал по-дълъг път до дървената къща на прасенцата. Още откак Либо бе приел Миро като свой втори помощник, който да работи редом с дъщеря му Уанда, той ги бе учил, че не бива да издават пътя от Милагре до дома на прасенцата. Някой ден, предупреждаваше ги Либо, може да се случат неприятности между хората и прасенцата; не бива да допуснем пътят да отведе жадуващите погром до тях. Затова днес Миро крачеше по отсрещния, по-високия бряг на потока.

Естествено, твърде скоро недалеко се появи прасенце, което го наблюдаваше. Тъкмо по този признак Либо бе стигнал преди години до извода, че женските сигурно живеят в тази посока; мъжките винаги поддържаха наблюдение върху зенадорите, когато те приближеха твърде много. Като спазваше настоятелните инструкции на Либо, Миро не се и опита да продължи в забранената посока. Странно, но винаги се обезкуражаваше, спомнеше ли си как изглеждаше тялото на Либо, когато го намериха двамата с Уанда. Той още не беше мъртъв; очите му бяха отворени и се цъклеха. Умря, чак когато Миро и Уанда коленичиха от двете му страни, всеки хванал окървавена ръка. О, Либо, кръвта още пулсираше, макар сърцето ти да бе оголено в разрязаните гърди. Да можеше да изречеш поне едничка дума, да ни кажеш защо са те убили.

Брегът отново се спусна ниско, Миро прекоси потока, като подскачаше леко по покритите с мъх камъни. След няколко минути вече бе пристигнал -излезе на тясната просека от изток.

Уанда бе вече там, учеше ги как да бият каймака от млякото на кабрите и да произвеждат нещо като масло. През последните няколко седмици бе пробвала този процес и го постигна. Щеше да й бъде по-лесно, ако бе потърсила помощта на мама, та дори на Ела, тъй като те познаваха много по-добре химичните свойства на млякото от кабра, ала сътрудничеството с биоложките бе извън всякакъв въпрос. Ос Венедарос бяха открили още преди трийсет години, че млякото нямаше никаква хранителна стойност за хората. Ето защо сега всяко запитване за това, как да бъде преработено, за да бъде запазено за по-дълго време, можеше да бъде единствено от полза на прасенцата. Миро и Уанда не можеха да рискуват да се разбере, че нарушават закона и активно се намесват в начина им на живот.

По-младите прасенца с удоволствие се заеха с биенето на маслото -докато дояха кабрите си, бяха измислили танц, а сега пееха някаква безсмислена песен, смесица от Старк, португалски и два от собствените им езици- безнадеждно непонятна, ала весела мешаница. Миро се опита да разбере езиците. Разпозна "мъжкия", разбира се, няколко фрагмента от "бащиния", на който разговаряха с дърветата-тотеми; Миро го познаваше само по звученето му; дори Либо не бе успял да преведе и думица. Чуваха се единствено звуци от типа "бс" и "гс", без чувствителна разлика между гласните.

Прасенцето, което следеше Миро в гората, сега се появи и поздрави останалите с дълъг, приличен на подсвиркване звук. Танцът продължи, ала песента секна веднага. Мандачува се отдели от групата около Уанда и дойде да посрещне Миро в началото на просеката.

- Добре дошъл "Гледам те с желание".

Това, разбира се, бе прекалено точен превод на името Миро на Старк. Мандачува много обичаше да превежда имена от португалски на Старк, макар Миро и Уанда да бяха обяснили, че имената им не означават нищо, а си бе чисто съвпадение, ако звучаха като думи. Ала Мандачува, както и много от другите прасенца, се наслаждаваше на словесните игри и Миро отговаряше на "Гледам на теб с желание", както и Уанда търпеливо отвръщаше на "Вага", което бе португалската дума за "чудо", която на Старк звучеше като "Уанда".

Мандачува бе загадъчен случай. Беше най-старото от прасенцата. Пипо го бе познавал и пишеше за него, че имало най-висок престиж всред тях. Либо, изглежда, също го бе смятал за лидер. Дали името му не беше жаргонен термин на португалски за "шеф"? Ала на Миро и Уанда им се струваше, че Мандачува разполагаше с най-малко власт и престиж всред прасенцата. Никой не се съветваше с него за нищо; той бе единственото прасенце, което винаги имаше свободно време да разговаря със зенадорите, защото почти никога не бе зает с някоя важна задача.

И все пак той бе прасенцето, което даваше по-голямата част от информацията на зенадорите. Миро не можеше да прецени дали бе изгубил престижа си заради това, че споделяше с хората, или споделяше с хората, за повдигне ниския си престиж. Нямаше значение. Факт бе, че Миро харесваше Мандачува. Имаше старото прасенце за свой приятел.

- Жената накара ли ви да ядете тази воняща паста?- попита Миро.

- Чист боклук, казва тя. Дори бебетата на кабрите плачат, когато трябва да сучат- изкикоти се Мандачува.

- Ако подарите пастата на женските, няма повече да ви проговорят.

- И все пак ще трябва, ще трябва- рече Мандачува и въздъхна.- Те трябва да видят всичко, тези любопитни масиос!

А, да, объркването с женските. Понякога прасенцата говореха за тях с искрено, голямо уважение, почти- със страхопочитание, сякаш бяха божества. А понякога някое ще каже за тях нещо грубо, например ще ги нарече "масиос"- червеите, които пълзяха по кората на дърветата. Зенадорите дори не можеха да ги попитат за тях- прасенцата никога не отговаряха на въпроси за женските. Беше дори време- доста отдавна,- когато те изобщо не споменаваха за съществуването им. Либо винаги намекваше мрачно, че тази промяна е свързана някакси със смъртта на Пипо. Преди да загине, споменаването на женските бе табу, освен със страхопочитание в редките мигове на най-голяма възвишеност; след това прасенцата демонстрираха и този меланхоличен, изпълнен с копнеж начин да са шегуват със "съпругите". Ала зенадорите никога не получиха и един отговор на кой да е въпрос за женските. Прасенцата им дадоха ясно да разберат, че женските изобщо не им влизат в работата.

От групата около Уанда се чу изсвирване. Мандачува веднага повлече Миро към групата.

- Ароу иска да говори с теб.

Миро отиде и седна до Уанда. Тя не го погледна- отдавна бяха научили, че прасенцата се чувстват много неуютно, когато се налага да гледат как мъж и жена влизат в пряк разговор или чисто и просто се споглеждат. С Уанда щяха да разговарят насаме; когато Миро беше тук, те не искаха да говорят с нея, нито можеха да понесат тя да им говори. Понякога това влудяваше Миро: че тя дори не можеше да му намигне в присъствието на прасенцата. Усети тялото й- излъчваше топлина като някоя малка звезда.

- Приятелю мой- рече Ароу,- моля те за голямо благоволение.

Миро усети как Уанда се напряга. Прасенцата рядко искаха нещо, ала когато го правеха, това винаги водеше до затруднения.

- Ще ме изслушаш ли?

Миро бавно кимна.

- Но не забравяй, че всред хората аз съм нищо, не разполагам с никаква власт.

Либо го бе открил: прасенцата изобщо не се чувстват засегнати от мисълта, че хората са изпратили при тях безвластни делегати, а, от друга страна, позата на безсилие им помагаше да обяснят стриктните ограничения за това, какво са в състояние да вършат зенадорите.

- Това не е лично наша молба, породена от глупавите ни разговори около вечерния огън.

- Бих искал да чуя мъдростта, която наричаш глупост- отвърна както винаги Миро.

- Рутър, който говореше от дървото си, я изрече.

Миро вътрешно въздъхна. Да си има работа с религията на прасенцата, му харесваше също толкова малко, колкото и да си има работа с католицизма на собствения си народ. И в двата случая трябваше да се преструва, че приема сериозно и най-оскърбителните вярвания. Когато съобщаваха нещо особено дръзко или важно, прасенцата винаги го приписваха на един или друг свой предшественик, чийто дух обитаваше едно от вездесъщите дървета. Едва през последните няколко години, малко преди смъртта на Либо, започнаха да изтъкват Рутър като източник на повечето обезпокоителни идеи. По ирония на съдбата към прасенцето, което бяха екзекутирали като бунтар, сега се отнасяха с цялото уважение като към предшественик, когото боготворяха.

И въпреки това Миро отвърна така, както винаги бе отвръщал и Либо:

- Ние изпитваме към Рутър единствено почит и обич, след като и вие го почитате.

- Трябва да се сдобием с метал.

Миро затвори очи. Дотук свърши отдавнашната политика на зенадорите никога да не използват метални инструменти пред прасенцата. Очевидно те имаха своите наблюдатели, които са гледали от някоя удобна точка хората да работят близо до оградата.

- За какво ви е необходим метал?- попита тихо той.

- Когато се приземи совалката с Говорителя на мъртвите, тя излъчи огромна топлина, по-голяма, отколкото може да произведе който и да е огън. И въпреки това совалката не изгоря, не се стопи.

- Това не беше метал, а поглъщащ топлината пластиков екран.

- Това също може да е от полза, ала металът е сърцето на машината. Във всичките си машини, там, където използвате огън и топлина, за да се задвижват, има метал. Никога няма да успеем да направим огньове като вашите, ако не можем да добиваме метал.

- Не мога- рече Миро.

- Нима искаш да ни кажеш, че завинаги сме обречени да бъдем варелсе и никога- рамани?

Как би ми се искало, Уанда, да не беше им обяснявала Демостеновата йерархия на изключването.

- Не сте обречени на нищо. Онова, което сме ви дали досега, сме го направили от неща, които растат във вашия естествен свят- като кабрата. Но ако ни разкрият дори само за това, ще ни прогонят от този свят и ще ни забранят завинаги да се виждаме.

- Металът, който вие, хората, използвате, също произлиза от нашия естествен свят. Виждали сме миньорите ви да го копаят от земята на юг оттук.

Миро запомни тази информация за бъдещи размисли. Нямаше удобна гледна точка извън оградата, откъдето да се наблюдават мините. Значи прасенцата някакси успяват да преодолеят оградата и да наблюдават хората вътре в анклава.

- Металът произхожда изпод земята, но само на определени места, които аз не знам как да открия. А и когато го изкопаят, той е примесен с камъни. Трябва да го изчистят, да го преработят посредством едни много трудни процеси. Държи се сметка за всяко парченце метал, изкопано от земята. Ако ви дадем и един инструмент- отвертка или дюлгерска бичкия, той ще липсва, ще го търсят. А никой не търси млякото на кабрата.

Ароу се вторачи в него за известно време; Миро отвърна на погледа му.

- Ще размислим над това- рече Ароу.

Протегна ръка към Календар, който му подаде три стрели.

- Виж ги. Добри ли са?

Бяха съвършени, като всички стрели на Ароу- с хубави пера, точни. Новостта бе във върха. Не беше от обсидиан.

- Кости от кабра- рече Миро.

- Използваме кабра, за да убиваме кабра.- Върна стрелите на Календар. Сетне се изправи и се отдалечи.

Календар държеше тънките стрели пред себе си и им запя нещо на "бащиния" език. Миро позна песента, макар да не разбираше думите. Мандачува веднъж му бе обяснил, че това е молитва към мъртвото дърво да им прости, че са използвали инструменти, които не са направени от дърво. Инак, рече той, дърветата ще си помислят, че "малките" ги мразят. Религия. Миро въздъхна.

Календар отнесе стрелите. Сетне младото прасенце, наричано Човек, зае мястото му и приклекна на земята пред Миро. Носеше завит в листа пакет, постави го внимателно на земята и внимателно го отвори.

Това беше разпечатка на "Царицата на кошера" и "Хегемона", която Миро им бе дал преди четири години. Тогава с Уанда се бяха поскарали. Уанда започна тази работа, докато разговаряха с прасенцата за религията. Но вината всъщност не бе нейна. Започна се с въпроса на Мандачува към нея:

- Как вие, хората, можете да живеете без дървета?

Тя го разбра, той нямаше предвид растенията, а боговете.

- Ние също имаме Бог, човек, който е умрял и въпреки това е още жив -обясни тя.

- Само един? Тогава къде живее той сега?

- Никой не знае.

- В такъв случай каква е ползата от него? Как можете да говорите с него?

- Той обитава сърцата ни.

Бяха много объркани; Либо по-късно се засмя и рече:

- Видяхте ли? На тях нашата сложна теология им звучи като предразсъдък. Обитавал сърцата ни- как не! Що за религия е това, сравнена с онази, в която можеш да видиш и да пипнеш боговете...

- И да се катериш по тях, за да събираш масиоси, да не говорим за факта, че са отсекли някои от тях, за да построят къщата си- рече Уанда.

- Отсекли ли? Отсекли? С каменни или метални инструменти. Не, Уанда, те ги свалят чрез молитва.

На Уанда обаче не й се нравеха шегите за религията. По молба на прасенцата Уанда по-късно им отнесе отпечатък от Евангелието на свети Йоан от опростената перифраза на Старк на библията на Дуай. Миро обаче настоя да им дадат заедно с него и копия от "Царицата на кошера" и "Хегемона".

- Свети Йоан не казва нищо за същества, които живеят на други светове- посочи Миро.- Ала Говорителя на мъртвите обяснява бъгерите на хората и хората на бъгерите.

Уанда бе бясна от това богохулство. Година по-късно обаче видяха прасенцата да разпалват огън с листи от Свети Йоан, докато "Царицата на кошера" и "Хегемона" бяха завити внимателно в листа. Това натьжи Уанда за известно време, а Миро се досети, че не бе разумно да я закача по темата.

Сега Човек отвори копието на последната страница. Миро забеляза, че в мига, когато отвори книгата, всички прасенца се събраха мълчаливо край тях. Прекратен бе танцът с биенето на маслото. Човек посочи последните думи на отпечатъка.

- Говорителя на мъртвите- прошепна той.

- Да, снощи се срещнах с него.

- Той е истинският Говорител. Рутър го каза.

Миро ги бе предупредил, че има много Говорители и че авторът на "Царицата на кошера" и "Хегемона" сигурно бе мъртъв. Те очевидно не можеха да се лишат от надеждата, че този, който бе дошъл тук, е истинският, авторът на свещената книга.

- Вярвам, че той е един добър Говорител- рече Миро.- Бе любезен със семейството ми и мисля, че може да му се има доверие.

- Кога ще дойде и ще Говори с нас?

- Не съм го питал още. Не мога да го попитам направо. Ще трябва да мине известно време.

Човек вдигна глава и нададе вой.

Нима ще последва смъртта ми, помисли си Миро.

Не, другите лекичко докоснаха Човек й му помогнаха да завие отпечатъка и да го отнесе. Миро се изправи да си тръгва. Нито едно от прасенцата не го изпрати. Не правеха демонстрация, но явно бяха заети с нещо. Сякаш беше невидим за тях.

Уанда го настигна досами края на гората, където храстите ги скриваха от наблюдатели откъм Милагре- макар че никой дори не си даваше труд да гледа към гората.

- Миро- рече тихо тя.

Той се обърна тъкмо навреме, за да я вземе в обятията си; тя така се бе засилила, че Миро трябваше, залитайки, да отстъпи, за да не падне.

- Да не се опитваш да ме убиеш?- попита той или поне се опита да попита- тя продължаваше да го целува, а така беше трудно да се произнесат цели изречения. Най-накрая той се отказа и й отвърна с дълга, дълбока целувка. Сетне Уанда рязко се отдръпна от него.

- Май те удари хормонът- рече тя.

- Така е винаги, когато някоя жена ме нападне и ме целуне в гората.

- Поохлади си мерака, Миро, имаме още доста път.- Тя го хвана за колана, притегли го към себе и го целуна отново.- Още две години и ще можем да се оженим, без да е нужно съгласието на майка ти.

Миро дори не се опита да спори. Не се вълнуваше много от присъдата на свещениците за прелюбодейство, ала разбираше, че в едно толкова крехко общество като обществото на Милагре, бе жизненоважно да се придържат стриктно към брачните обичаи. Големите и стабилни общности можеха да преглътнат известно количество неразрешено съжителство: Милагре обаче бе твърде малка колония. Онова, което Уанда вършеше с вяра, Миро го правеше, воден от разсъдъка си- въпреки хилядите възможности, и двамата бяха целомъдрени като монаси. Макар че, ако Миро и за миг си помислеше, че ще трябва завинаги да живеят съобразно клетвите за целомъдрие, изисквани в манастира на Децата, девствеността на Уанда щеше да се окаже в непосредствена й сериозна опасност.

- Този Говорител- въздъхна Уанда.- Знаеш как се чувствам, че го повиках тук.

- Сега говори католицизмът ти, а не разума.

Опита се да я целуне, ала тя сведе лице в последния миг и той попадна на носа й. Целуна го силно, докато тя не се засмя и не го отблъсна.

- Много си непоследователен и нападателен, Миро.- Избърса носа си с ръкав.- Ние вече пратихме научния метод по дяволите и започнахме да им помагаме да повдигнат стандарта си на живот. Разполагаме с десет или двайсет години, преди спътниците да засекат очевидните резултати от това. Дотогава може би ще успеем да постигнем невъзвратима промяна. Ала няма да имаме никакъв шанс, ако допуснем непознат в този проект. Той ще каже на някого.

- Може да каже, може и да не каже. И аз бях незапознат някога, нали?

- Незапознат, но не и непознат.

- Трябваше да го видиш снощи, Уанда. Първо с Грего, а сетне, когато Куара се разбуди с плач...

- Отчаяни, самотни деца- какво доказва това?

- И Ела. Засмяна. И Олядо... за първи път участва в живота на семейството.

- А Куим?

- Поне спря да крещи неверникът да си върви у дома.

- Радвам се за семейството ти, Миро. Надявам се да успее да ги излекува завинаги, наистина се надявам- забелязвам разликата и у теб, сега си изпълнен с повече надежда, отдавна не съм те виждала такъв. Но не го води тук.

Миро прехапа бузата си, сетне закрачи. Уанда се затича подире му, хвана го за ръката.

Бяха на открито, ала дървото на Рутър беше между тях и портата.

- Не ме изоставяй така!- рече яростно тя.- Не си отивай ей така!

- Знам, че си права- рече Миро.- Но не мога да направя нищо. Когато бе у дома, то бе като че... сякаш бе дошъл Либо.

- Баща ми ненавиждаше майка ти, Миро- никога не би дошъл там.

- Но все едно, че бе дошъл. У дома Говорителя се държа така, както Либо се държеше винаги в станцията. Разбираш ли?

- А ти самият? Той идва и се държи така, както би трябвало да го направи баща ти, а никога не го направи, и всички вие сте се натъркаляли по гръб като малки кученца, които чакат да ги почешат по корема.

Презрението, изписано на лицето й, го вбеси. Искаше му се да я удари. Вместо това той се дръпна настрани и стовари пестник върху дървото на Рутър. Само за четвърт век то бе пораснало почти до осемдесет сантиметра в диаметър, а кората му беше груба и ръката го заболя.

Тя го приближи изотзад:

- Извинявай, Миро, нямах намерение да...

- Имаше, но беше глупаво и егоистично...

- Да, така е, аз...

- Фактът, че баща ми беше измет, не означава, че ще легна по гръб пред първия мъж, който ме погали по главата...

Ръката й помилва косата му, рамото, кръста.

- Знам, знам, знам...

- Защото аз знам какво означава един добър мъж- не само баща, а добър човек. Познавах Либо, нали така? И когато ти казвам, че този Говорител, този Андрю Уигин, е като Либо, се вслушай в думите ми и не ги отхвърляй като някакво скимтене на сау!

- Вслушвам се. Искам да се срещна с него, Миро.

Миро сам се изненада от себе си. Беше се разплакал. Всичко бе част от онова, което Говорителя би могъл да направи, нищо че го нямаше тук. Той бе разхлабил всички възли в сърцето на Миро и сега Миро не можеше да спре излиянията си:

- Ти също си права- рече тихо той, гласът му потрепваше от емоции. -Видях го да се появява с този свой изцелителен подход и си помислих: "Ех, да можеше да бъде мой баща!"- Извърна се към Уанда, без да се интересува дали тя ще види зачервените му очи и набразденото от сълзи лице.- Същото, което си казвах всеки ден, когато се връщах у дома от Станцията на зенадора. Да беше само Либо мой баща; само да бях негов син!

Тя се усмихна и го прегърна; косите й попиха сълзите му.

- Ех, Миро, радвам се, че не е бил твой баща. Защото тогава щях да бъда твоя сестра и никога не бих имала надеждата да те имам за себе си.

 

 

ДЕСЕТА ГЛАВА

ДЕЦА НА УМА

 

Правило първо: Всички Деца на Христовия ум трябва да са женени, инак не могат да членуват в ордена; ала те трябва да бъдат целомъдрени.

Въпрос първи: Защо бракът е необходим за всички?

Глупците питат защо трябва да се женим? Любовта е единствената връзка, от която аз и моят любовник се нуждаем. На тях им казвам: бракът не е заради благоприличието на мъжа и на жената; дори животните се чифтосват и раждат малките си. Бракът е благоприличие между мъжа и жената, от една страна, и тяхната общност, от друга. Да се ожениш според закона на общността, означава да се превърнеш в пълноценен гражданин; да се откажеш от брака, означава да си чужденец, дете, престъпник, роб или предател. Единствената постоянна величина във всяка човешка общност е, че само онези, които се подчиняват на закона, спазват табутата и брачните обичаи, са истински зрели.

Въпрос втори: Защо тогава безбрачието се налага на свещениците и монахините?

За да бъдат отделени от общността. Свещениците и монахините са слуги, а не граждани. Те служат на Църквата, ала не са Църквата. Цьрквата-майка е невестата, Христос- младоженецът; свещениците и монахините са само гости на венчавката, понеже тям е отказано гражданство в общността на Христос, за да могат да му служат.

Въпрос трети: Защо тогава Децата на Христовия ум се женят? Нима всички ние не служим на църквата?

Ние не служим на Църквата по същия начин, по който й служат чрез брака си всички мъже и жени. Разликата се състои в това, че докато те предават своите гени на следващото поколение, ние им предаваме нашето познание; техните наследства се съдържат в генетичните молекули на следващото поколение, докато ние живеем в съзнанието му. Спомените са потомците на нашите бракове и те са толкова ценни, колкото и децата от плът и кръв, заченати от съкровена любов.

Сан Анджело, "Управление и катехизьм на Ордена на Децата на Христовия ум, 1511:11:11:1

 

Старши свещеникът на катедралата носеше тишината на тъмните параклиси и масивните, извисяващи се стени където и да отидеше: когато влезе в класната стая, всред учениците се възцари тежко мълчание, дори дишането им стана притаено, докато той безшумно се понесе към предната част на стаята.

- Дом Кристау- прошепна старши свещеникът,- епископът има нужда да се посъветва с теб.

Учениците, мнозинството вече в юношеска възраст, не бяха толкова млади, че да не знаят за напрегнатите отношения между църковната йерархия и доста по-свободното монашество, което ръководеше повечето католически училища в Стоте свята. Дом Кристау, освен че бе отличен учител по история, геология, археология и антропология, беше и игумен на манастира на "Фильос да Менте де Кристо"- Децата на Христовия ум. Положението му го превръщаше в основния съперник на епископа за духовното върховенство в Лузитания. В някои отношения той дори стоеше по-високо от епископа; на повечето светове на всеки архиепископ се падаше само по един игумен за Децата, докато на всеки епископ имаше по един директор на училищната система.

Ала дом Кристау, като всички Деца, нарочно се отнасяше с пълно почитание към църковната йерархия. След призовката на епископа, той веднага прекрати занятията и разпусна класа, без дори да приключи дискутирания въпрос. Учениците не се изненадаха; знаеха, че и те щяха да сторят същото, ако ръкоположен свещеник прекъсне урока. За свещеничеството, разбира се, бе безкрайно ласкателно да види колко важно е в очите на Децата; ала му бе и напълно ясно, че винаги, когато свещеник посещаваше училището по време на занятия, уроците навсякъде веднага биваха прекъсвани. В резултат на това свещениците рядко посещаваха училището и Децата с изключителната си почтителност успяваха да поддържат почти пълна независимост.

Дом Кристау много добре знаеше за какво го вика епископът. Д-р Навио бе недискретен и цяла сутрин се носеха слухове за някаква заплаха, изречена от Говорителя. На дом Кристау му бе трудно да понася безпочвените страхове на йерархията, когато тя се изправеше против неверници и еретици. Епископът ще е бесен, което означаваше, че ще поиска някой да предприеме действия, макар най-добрият курс, както винаги, да бе бездействието, търпението, сътрудничеството. Освен това тръгнаха слухове, че този Говорител, така твърдял, е същият, който е Говорил за смъртта на Сан Анджело. Ако случаят беше такъв, то той навярно изобщо не бе враг, а приятел на Църквата. Или поне приятел на Децата, което според дом Кристау в крайна сметка бе едно и също.

Докато следваше мълчаливия свещеник покрай сградите на факултета към градината на катедралата, той прочисти сърцето си от яда и раздразнението, които бе изпитал. Отново и отново си повтаряше монашеското си име: Амай а Тудомундо Пара Ке Деус Вос Аме. "Ти трябва да обичаш всички, за да те обича Бог и тебе". Бе избрал внимателно името, след като той и годеницата му влязоха в ордена, защото знаеше, че най-голямата му слабост бяха ядът и нетърпимостта към глупостта. Като всички Деца, той избра име, което съдържаше призив против най-трудно преодолимия свой грях. Това бе един от начините, по които те се изправяха духовно голи пред света. Ние няма да се обличаме в дрехите на лицемерието, учеше Сан Анджело. Христос ще ни облече в одеждите на добродетелта, ала ние няма сами да правим опит да изглеждаме добродетелни. Дом Кристау усети как добродетелта му бе поизтьняла тук-там; студеният вятър на нетърпението можеше да го простуди до кости. Затова той безмълвно шептеше името си и си мислеше: "Епископ Перегрино е проклет глупак, но Амай а Тудомундо Пара Ке Деус Вос Аме".

- Братко Амай- рече епископ Перегрино. Той никога не използваше почтеното Дом Кристау, макар че дори някои от кардиналите изразяваха така своето уважение.- Радвам се, че дойде.

Навио вече седеше на най-мекия стол, но дом Кристау не го укори за това. Леността бе причината да надебелее, а сега дебелината му го правеше ленив; такова бе това заболяване, като затворен кръг, то се подхранваше от самото себе си и дом Кристау бе благодарен, че не е засегнат. Избра за себе си висока табуретка без облегалка. Така нямаше да се отпусне, а това щеше да помогне умът му да стои нащрек.

Навио почти веднага се впусна в изложение на болезнената си среща с Говорителя на мъртвите, допълнено с подробно обяснение какво бе заплашил Говорителя, че ще стори, ако продължава съпротивата.

- Инквизитор, можете ли да си го представите! Един неверник, който смее да измести властта на Църквата-майка!

О, как светският член на църквата се обладава от кръстоносен дух, когато Църквата-майка е заплашена- ама накарайте го да ходи всяка седмица на служба и кръстоносният му дух ще се свие на кълбо и ще заспи.

Думите на Навио подействаха: епископ Перегрино се ядосваше все повече и повече, лицето му придоби розовата отсянка, която прозираше под тъмнокафявата му кожа. След като речитативът на Навио свърши, Перегрино се обърна към дом Кристау с лице- маска на яростта, и попита:

- Какво ще кажеш, братко Амай!

- Ако бях малко по-недискретен, бих ти рекъл, че постъпи глупаво, като се заяде с този Говорител, след като знаеше, че законът е на негова страна и след като той не може с нищо да ни навреди. А сега той е предизвикан и е далеч по-опасен, отколкото би бил, ако ти бе пренебрегнал идването му.

Дом Кристау се усмихна леко и склони глава:

- Мисля, че трябва да ударим първи, за да го лишим от властта да ни навреди.

Тези войнствени слова силно изненадаха епископ Перегрино:

- Точно така- рече той.- Но никога не съм очаквал тъкмо ти да осъзнаеш това.

- Децата са толкова ревностни вярващи, колкото може да се надява да бъде и всеки неръкоположен християнин- рече дом Кристау.- Ала след като при нас няма свещеници, налага ни се да се справяме с разум и логика, жалки заместители на властта.

Епископ Перегрино от време на време се догаждаше за иронията, но никога не бе състояние да я схване истински. Изсумтя, очите му се присвиха:

- Е, тогава, братко Амай, как предлагаш да ударим?

- Ами, отец Перегрино, законът е доста ясен. Той има власт над нас, само ако му попречим да изпълни задълженията си на свещеник. Ако искаме да го лишим от възможността му да ни навреди, ще трябва просто да му сътрудничим.

Епископът изрева и стовари пестник върху масата пред себе си:

- Точно такава софистика трябваше и да очаквам от теб, Амай!

Дом Кристау се усмихна:

- Наистина няма алтернатива- или ще отговаряме на въпросите му, или той ще подаде напълно основателна молба за статус на инквизитор, а ти ще поемеш на борда на междузвезден кораб към Ватикана, за да отговаряш на обвинения в религиозно преследване. Всички ние твърде много те обичаме, епископ Перегрино, за да направим нещо, което да те лиши от поста.

- О, да, знам всичко за тази ви обич.

- Говорителите на мъртвите са наистина доста безвредни- те не създават съперничещи ни организации, не извършват тайнства, дори не твърдят, че "Царицата на кошера" и "Хегемона" са част от светото писание. Само се опитват да разкрият истината за живота на мъртвите, а сетне да разкажат на всички, които желаят да ги чуят, историята на житейския път на мъртвия- така, както би искал да го изживее.

- И ти се преструваш, че намираш всичко това за безвредно?

- Тъкмо обратното. Сан Анджело е основал нашия орден именно защото произнасянето на истината е толкова могъщ акт. Но смятам, че е далеч по-безвредно, отколкото, да речем. Протестантската реформация. А отмяната на католическия ни лиценз въз основата на религиозно преследване ще ни гарантира светкавично разрешение за имигрирането на достатъчен брой не-католици, така че ние ще станем не повече от една трета от населението.

Епископ Перегрино погали пръстена си.

- Но дали Междузвездният конгрес ще разреши това? Има определен лимит за тази колония- ако се докарат толкова много неверници, границата ще бъде надхвърлена.

- Би трябвало да знаеш, че вече са предвидили това. Защо, мислиш, около нашата планета са оставени в орбита два звездолета? След като католическият лиценз гарантира неограничено нарастване на населението те просто ще откарат част от надхвърлящите бройката наши хора в принудителна емиграция. Смятали са да го направят след поколение-две, какво би им попречило да го сторят сега?

- Няма да го направят.

- Междузвездният конгрес бе сформиран, за да спре джихадите и погромите, които навремето се извършваха на половин дузина места. Обвинението в религиозно преследване е много сериозно.

- То е съвсем извън мяра! Един Говорител на мъртвите е повикан от някой полусмахнат еретик, и изведнъж сме заплашени от принудителна имиграция!

- Обични ми братко, винаги такъв е бил начинът, по който се уреждат нещата между светските и религиозните власти. Трябва да сме търпеливи, ако не по друга причина, то поне поради тази: всички оръжия са в техни ръце.

При тези думи Навио се изкиска.

- Те може и да държат оръжията, ала ние- ключовете към рая и ада -тръсна епископът.

- И аз съм сигурен, че половината от Междузвездния конгрес вече се гърчи в очакване. Междувременно обаче, евентуално бих могъл да помогна за облекчаване на това неудобно положение. Вместо да се налага да отменяш публично предишните си изказвания- (глупавите си, разрушителни, фанатични думи),- дай да се разбере, че си наредил на Фильос да Менте де Кристо да поемат трудното бреме да отговорят на въпросите на онзи неверник.

- Може и да не знаеш всички отговори, които търси- рече Навио.

- Но бихме могли да ги открием за него, нали? По този начин на хората от Милагре няма никога да им се наложи да отговарят пряко на Говорителя; вместо това те ще разговарят единствено с безвредните братя и сестри от нашия орден.

- С други думи- рече сухо Перегрино,- монасите от вашия орден ще станат слуги на неверника.

Дом Кристау три пъти изтананика наум името си.

 

От времето, когато бе дете-воин, Ендър не бе усещал с такава яснота, че се намира на вражеска територия. Пътеката от площада нагоре по хълма бе утъпкана от краката на множество поклонници, а катедралният купол беше толкова висок, че, ако се изключат няколко метра в най-стръмната част на хълма, той бе като на длан по целия път. Началното училище беше вляво, построено върху терасите на хълма; вдясно беше Вила дос професорес -нарочена за учителите, ала населена преди всичко от градинарите, разсилните, чиновниците, съветниците и други служители. Учителите, както забеляза Ендър, до един носеха сивите раса на Децата; оглеждаха го с любопитство, като минаваше.

Неприязънта се усети, когато се изкачи на върха на хълма- широка, почти плоска ливада и градина, поддържана безукорно; алеите бяха насипани със сгур. Тук е светът на Църквата, помисли си Ендър, всичко си е на мястото, бурените са недопустими. Усещаше, че много хора го наблюдават, ала сега вече расата бяха черни или оранжеви- свещеници или дякони, в погледа им се четеше злост, поради поставената им под заплаха власт. С какво ви ощетявам, като съм дошъл тук- попита безгласно Ендър. Ала знаеше, че омразата им не бе незаслужена. Три беше дива билка, пораснала в добре поддържана градина; където и да стъпеше, се появяваше опасност от безредие, а множество красиви цветя щяха да загинат, ако пуснеше корен и започнеше да смуче жизнени сокове от почвата им.

Джейн мило си бъбреше с него, опитваше се да го предизвика да й отговори, но Ендър не искаше да се поддаде на номерата й. Свещениците щяха да забележат, че мърда устни; значителна част от църковниците се отнасяха към имплантиралите интерфейси, като бижуто в ухото му, като към светотатство, смятаха, че човек не бива да усъвършенства съвършено сътвореното от Бога тяло.

- Колко свещеници може да поддържа тази общност, Ендър?- попита тя, като се преструваше, че й е чудно.

На Ендър му се искаше да й отговори, че тя вече разполага с точния им брой във файловете си. Едно от удоволствията й беше да го дразни, когато не бе в състояние да й отговори, или да подскаже на околните, че говори в ухото му.

- Търтеи, които не могат дори да се възпроизвеждат. Щом не се съвъкупляват, защо еволюцията не поиска да изчезнат?

Тя, естествено, знаеше, че свещениците вършеха по-голямата част от административната и обслужващата работа в общността. Ендър съставяше отговорите си към нея така, сякаш можеше да ги изрече гласно. Ако ги нямаше свещениците, тогава правителството, бизнесът, гилдиите или някоя друга група ще се разшири, за да поеме товара. Някаква строга йерархия винаги се появяваше в дадено общество като консервативна сила, която да опазва идентичността му, въпреки постоянните вариации и промени, които го връхлитат. Ако не съществуват могъщи защитници на ортодоксалното, обществото неизбежно се разпада. Могъщата ортодоксалност дразни, но е важна за общността. Нали Валънтайн го бе писала в книгата си за Занзибар? Беше сравнила свещеническата класа със скелета при гръбначните...

Само за да му покаже, че очаква неговите доводи, дори когато не може да ги изрече гласно, Джейн му подаде цитата: за да го подразни, го изрече с гласа на Валънтайн, който очевидно бе съхранила, за да го тормози: "Костите са твърди и сами по себе си изглеждат мъртви, като камък, ала като се вкорени и прилепи към скелета, останалата част от тялото извършва всички необходими за живота движения."

Гласът на Валънтайн го нарани повече, отколкото бе очаквал, със сигурност повече, отколкото бе възнамерявала Джейн. Забави крачка. Осъзна, че нейната липса го правеше толкова чувствителен към враждебността на свещениците. Той бе улавял калвинисткия бик за рогата, бе крачил философски гол всред пламтящите огньове на исляма, фанатици-шинтоисти бяха вопили за неговата смърт под прозорците му в Киото. Ала Валънтайн винаги бе наблизо -в същия град, дишаше същия въздух, преживяваше същото време. Вдъхваше му кураж, когато започваше; той се връщаше от сблъсъците и разговорът с нея осмисляше дори провалите му, даваше му зрънцата на триумфа и в загубите. Разделих се с нея едва преди десет дена, а вече чувствам липсата й.

- Наляво, струва ми се- рече Джейн. Този път милостиво използва собствения си глас.- Манастирът е на западния склон на хълма и гледа към Станцията на зенадора.

Мина покрай факултета, където учениците от дванайсетгодишна възраст изучаваха висшите науки. А там, долу, го очакваше манастирът. Усмихна се на контраста между катедралата и манастира. Децата бяха едва ли не нападателни в отхвърлянето на велелепието. Нищо чудно че йерархията ги презираше където и да отидеха. Дори манастирската градина сякаш протестираше- като изключим зеленчуковия й участък, всичко останало бе оставено на бурените и неокосената трева.

Игуменът, естествено, се наричаше дом Кристау; ако бе игуменка, щеше да бъде дона Кристау. Тук, тъй като имаше само едно училище и един факултет, имаше и само един декан; с елегантна простота съпругът оглавяваше манастира, а жена му- училищата, така всички въпроси на реда се смесваха в един брак. Ендър бе казал на Сан Анджело още в началото, че е връх на претенциозността, а не на скромността, лидерите на манастирите и училищата да бъдат наричани "Господин Християнин" или "Госпожа Християнка", като си присвояват титла, която принадлежи по право на всеки последовател на Христа. Сан Анджело само се бе усмихнал- защото, разбира се, тъкмо това имаше наум. Арогантен в покорността си- ето какъв бе той и това бе една от причините да го заобичам.

Дом Кристау излезе на двора да го посрещне, вместо да го чака в ескриториото си- част от дисциплината на ордена бе нарочно да се подлагаш на неудобство за сметка на онези, на които служиш.

- Говорителю Андрю!- извика той.

- Дом Сейфейро- отвърна също високо Ендър. Сейфейро- жътвар- бе титлата на игумена в ордена; училищните директори бяха наричани арадорес (орачи), а учителите-монаси- семеадорес, сиреч сеячи.

Сейферото се усмихна на факта, че Говорителя избегна по-известната му титла "Дом Кристау". Знаеше колко манипулативно бе да се иска другите хора да наричат Децата с титлите и измислените им имена. Както е казал Сан Анджело, "Когато се обръщат към теб с титлата ти, те признават, че си християнин; когато те наричат по име, от устните им се отронва молитва." Той хвана Ендър за раменете, усмихна се и рече:

- Да, аз съм сейфейрото. А ти какво си за нас- напаст за нашите плевели?

- Опитвам се да бъда напаст, където и да отида.

- Внимавай тогава, инак Богът на жътвата ще те изгори, ведно със стърнищата.

- Знам- проклятието е само на миг разстояние и няма да имам надежда за разкаяние.

- Свещениците извършват покаянията. Нашата задача е да учим ума. Добре е, че дойде.

- Добре е, че ме покани тук. Наложи ми се да размахам дряновицата, за да накарам тогова-оногова тук да разговаря с мен.

Сейфейрото разбираше, естествено, че Говорителя знае- поканата бе в резултат на инквизиторската му заплаха. Брат Амай обаче предпочиташе разговорът да остане в по-весело русло.

- Нейсе, истина ли е, че си познавал Сан Анджело? И че именно ти си говорил за смъртта му?

Ендър махна с ръка към високите треви, които надничаха иззад оградата на двора.

- Той би одобрил това безредие в градината ви. Обичаше да предизвиква кардинал Акила, а аз не се съмнявам, че и епископ Перегрино бърчи нос от отвращение към вашето занемарено градинарство.

Дом Кристау намигна:

- Знаеш твърде много от тайните ни. Ако ти помогнем да получиш отговорите си, ще си отидеш ли?

- Има такава надежда. Най-дългият период, който съм преживявал някъде, откакто започнах да служа като Говорител, бе година и половина, които прекарах в Рейкявик, на Трондхайм.

- Ще ми се да ни обещаеш подобна краткост и тук. Моля за това не заради себе си, а заради душевния покой на онези, които носят далеч по-тежко расо от моето.

Ендър му предложи единствения искрен отговор, който би могъл да успокои епископа:

- Обещавам, че ако някога намеря място, където да се установя, ще се откажа от титлата си на Говорител и ще стана обикновен гражданин.

- На място като това то ще включва и приемането на католицизма.

- Преди години Сан Анджело ме накара да обещая, че ако приема някоя религия, то това ще бъде именно тази.

- Някакси не ми прозвуча като искрена проява на вяра.

- Защото нямам такава.

Сейфейрото се засмя, сякаш знаеше, че не бе така, и настоя да разведе Ендър из манастира и училищата, преди да се заемат с въпросите му. Ендър нямаше нищо против- искаше да види докъде са се развили идеите на Сан Анджело през вековете, последвали смъртта му. Училищата изглеждаха доста приятни, качеството на обучението- високо; вече се бе стъмнило, когато сейфейрото го заведе отново в манастира, в малката килия, която той и съпругата му- арадората,- обитаваха.

Дона Криста бе вече там, съставяше серия от упражнения по граматика на терминала между двете легла. Изчакаха я да спре на подходящо място, след което се обърнаха към нея.

Сейфейрото го представи като Говорителя Андрю.

- На него обаче му е трудно да ме нарече дом Кристау.

- И на епископа- също- рече жена му.- Моето истинско име е Детестай о Пекадо е Фазей о Дирейто.- "Ненавиждай греха и прави добро", преведе си Ендър.- Името на мъжа ми може да се съкрати до красивото "Амай"- обичам те. Но моето? Можеш ли да си представиш да се обърнеш към приятел с "О, Детестай!"- Разсмяха се.- Любов и омраза, ето кои сме ние, мъж и жена. Как ще ме наричаш, ако прозвището "Християнин" е твърде пресилено за мен?

Ендър се вгледа в лицето й- беше се посбръчкало и някой по-критичен би я нарекъл възрастна. И все пак усмивката й бе весела, очите й излъчваха сила и от това изглеждаше много по-млада, по-млада дори от Ендър.

- Бих те наричал Белеса, но съпругът ти може да ме обвини, че флиртувам.

- Не, той би ме нарекъл Беладона- от красотата до отровата има една крачка. Нали така, дом Кристау?

- Мое задължение е да поддържам скромността ти.

- Както мое задължение е целомъдрието- отвърна тя.

При тези думи Ендър не се стърпя да погледне едното, а после и другото легло.

- Аха, ето още един, който е любопитен за нашия целомъдрен живот -рече сейфейрото.

- Не- каза Ендър.- Но си спомних, че Сан Анджело подтикваше мъжа и жената да споделят едно легло.

- Единственият начин това да стане- отвърна арадората,- е единият от нас да спи през нощта, а другият- през деня.

- Правилата трябва да бъдат нагодени към силата у Децата на ума -обясни сейфейрото.- Не ще и съмнение, че някои могат да споделят едно легло и да останат целомъдрени, но жена ми е все още прекалено красива, а желанията на плътта ми- прекалено настойчиви.

- Точно това имаше предвид Сан Анджело. Той казваше, че брачното ложе би трябвало да бъде постоянната проверка на вашата любов към познанието. Надяваше се всеки мъж и жена от ордена след известно време да реши да се възпроизведе не само умствено, но и в плът и кръв.

- Но в момента, в който го направим- рече сейфейрото,- би трябвало да изоставим Децата.

- Това е едно от нещата, които нашият скъп Сан Анджело не е разбирал, защото през живота му не е съществувал манастир на ордена- рече арадората.- Манастирът става нашето семейство и да го изоставиш, ще е толкова болезнено, колкото и да се разведеш. След като корените се укрепят, растението не може да бъде изтръгнато без голяма болка и разкъсване. Затова спим на отделни легла и притежаваме не повече от достатъчната сила, за да останем в любимия си орден.

Тя говореше с такова задоволство, че, противно на волята му, очите на Ендър се насълзиха. Тя забеляза това, изчерви се и извърна поглед.

- Не плачи за нас, Говорителю Андрю. Ние изпитваме повече радост, отколкото страдание.

- Не- каза сейфейрото,- дори безбрачните свещеници намират нашето брачно целомъдрие най-малкото за ексцентрично.

- Но не и аз- рече Ендър.

За миг му се прииска да им разкаже колко близки бяха отношенията му с Валънтайн- почти толкова, колкото да обичаш съпруга, но да запазиш целомъдрието на сестра си. Ала мисълта за нея пропъди думите му. Седна на леглото на сейфейрото и обхвана с длани лицето си.

- Да не се е случило нещо лошо?- попита арадората.

В същия миг дланта на сейфейрото нежно го докосна по темето. Ендър вдигна глава, опита се да прогони неочаквания прилив на обич и копнеж по Валънтайн:

- Боя се, че това пътуване ми струва повече от всяко друго. Напуснах сестра си, която пътуваше с мен от дълги години. Тя се омъжи в Рейкявик. Това стана само преди около седмица, но откривам, че ми липсва повече, отколкото очаквах. Вие двамата...

- Да не искаш да ни кажеш, че ти също си целомъдрен?- попита сейфейрото.

- А сега си и вдовец- прошепна арадората. На Ендър изобщо не му се видя неестествено да определят загубата на Валънтайн с такива думи. Джейн прошепна в ухото му:

- Ако това е част от някакъв твой стратегически план, Ендър, признавам си, че е прекалено дълбок за мен.

Ала, разбира се, не беше част от никакъв план. На Ендър му се стори заплашително да усеща как губи самообладание по такъв начин. Предишната нощ, в дома на Рибейрови, той бе господар на положението; а сега чувстваше как се предава пред тези женени монаси- при това с такова увлечение, каквото бяха показали Куара или Грего.

- Мисля- рече сейфейрото,- че си дошъл тук да потърсиш повече отговори, отколкото са въпросите ти.

- Сигурно си много самотен- рече арадората.- Сестра ти е намерила завета на семейното пристанище. Ти също ли го търсиш?

- Не мисля- рече Ендър.- Боя се, че прекалих с гостоприемството ви. Не се предполага неръкоположените монаси да изслушват изповеди.

Арадората се засмя гръмко:

- О, всеки католик би могъл да изслуша изповедта на един неверник.

Сейфейрото обаче не се засмя:

- Говорителю Андрю, ти явно ни се довери повече, отколкото бе възнамерявал, но мога да те уверя, че ние заслужаваме това доверие. А и междувременно, приятелю мой, стигнах до убеждението, че и аз мога да ти се доверя. Епископът се бои от теб, трябва да призная, че и аз имах своите съмнения, но вече не. Ще ти помогна, ако мога, защото вярвам, че ти съзнателно не би навредил на нашето малко селце.

- Аха- прошепна Джейн,- сега разбирам. Много хитра маневра от твоя страна, Ендър. Никога не съм те смятала за толкова добър актьор.

Подигравката й накара Ендър да се почувства циничен и долнопробен и той направи нещо, което досега не бе правил. Посегна към бижуто, намери малкото копченце на изключвателя и с нокът го свали надолу. Бижуто замлъкна. Джейн вече не можеше да шепне в ухото му, не можеше повече да слуша и да вижда от неговата гледна точка.

- Хайде да излезем навън- рече Ендър. Те прекрасно разбраха какво бе сторил току-що, функциите на подобен имплантант бяха добре известни; прецениха жеста като доказателство за желанието да проведат личен и искрен разговор, на който се съгласиха с готовност. Ендър възнамеряваше да изключи бижуто само временно, като отговор на нечувствителността на Джейн; смяташе да включи интерфейса подир няколко минути. Ала като видя как видимо се успокоиха арадората и сейфейрото, щом изключи бижуто, беше вече невъзможно да го включи пак, поне не веднага.

По време на разговора с арадората и сейфейрото на нощния хълм той забрави, че Джейн не слуша. Разказаха му за самотата на Новиня в детството й, за това, как я видели да жива благодарение на бащинските грижи на Пипо, за приятелството й с Либо.

- Ала в нощта на неговата смърт тя отново умря за нас.

Новиня изобщо не подозирала за споровете, които са се водили за нея. Страданията на повечето деца не предизвикват съвещания в покоите на епископа, разговори в манастира между учителите и безкрайни размисли в кабинета на кметицата. Повечето деца в крайна сметка не са дъщерята на Ос Венерадос; не са единствената ксенобиоложка на планетата.

- Тя стана много учтива и делова. Докладваше за работата си по пригаждането на местните растения за човешки нужди, както и на растения от Земята, необходими за оцеляването ни на Лузитания. Отговаряше на всички въпроси весело, с лекота и невинност. Ала за нас беше мъртва, нямаше никакви приятели. Ние дори попитахме Либо, Господ да успокои душата му, и той ни каза, че макар да е неин приятел, не получавал дори онова нехайно празнодумство, което Новиня демонстрираше към всекиго. Вместо това изпаднала в ярост и му забранила да му задава каквито и да е въпроси.

Сейфейрото обели стрък местна трева и облиза течността по вътрешната й повърхност:

- Трябва да опиташ това, Говорителю Андрю- има интересен аромат, а след като не се отразява на метаболизма на тялото, е съвсем безвредно.

- Тъкмо смятах да го направя.

Ендър се засмя, обели стрък и го опита. Кисела канела, цитрусов нюанс, тежестта на лош дъх- ароматът напомняше на много неща, малко от тях -приятни, ала беше и много силен.

- Човек би могъл да се пристрасти към това.

- Моят съпруг се готви да направи алегорично изявление, Говорителю Андрю. Предупреждавам те.

Сейфейрото се засмя свенливо:

- Нали Сан Анджело бе казал, че Христос ни учи по най-добрия начин- като сравнява старите неща с новите?

- Вкусът на тревата- почуди се Ендър.- Какво общо има той с Новиня?

- Съвсем косвено. Струва ми се, че Новиня е опитала нещо недотам приятно, ала толкова силно, че я е покорило и тя не би могла да се освободи от аромата.

- И какво е то?

- От теоложка гледна точка ли? Гордостта на всемирната вина. Това е вид суета и егомания. Тя се чувства отговорна за неща, за които дори не би могла да бъде виновна. Сякаш има власт над всичко, сякаш страданията на другите са наказание за нейните грехове.

- Тя се вини- рече арадората- за смъртта на Пипо.

- Тя не е глупачка- каза Ендър.- Знае, че смъртта е била дело на прасенцата, знае, че Пипо е отишъл при тях сам. Как би могла да бъде виновна?

- Когато тази мисъл ми хрумна за първи път, и аз имах същите възражения. Ала след това прегледах записите и стенограмите за събитията през нощта, когато загина Пипо. Имаше само едно загатване за случилото се -реплика на Либо, който моли Новиня да му покаже върху какво са работили тя и Пипо, преди Пипо да излезе да се срещне с прасенцата. И тя му отказва. Това е всичко: после някой друг се намесва и те не се връщат повече към темата, поне не в Станцията на зенадора, не и там, откъдето бихме могли да имаме записи.

- Това ни накара и двамата да се запитаме какво се е случило малко преди смъртта на Пипо, Говорителю Андрю- рече арадората.- Защо Пипо е хукнал така изведнъж? Дали не са се скарали за нещо? Дали е бил ядосан? Когато някой умира- някой, когото обичаш, и твоят последен контакт с него е бил яден или злобен, тогава започваш да виниш себе си. "Само ако не бях казал това, само да го бях казвал!"

- Опитахме се да пресъздадем онова, което навярно се е случило през онази нощ. Потърсихме компютърните дневници, онези, които автоматично записват работните бележки, водят архив за всичко, което даден човек е регистрирал. И всичко, което се отнасяше до нея, бе запечатано. Не само файловете, върху които е работела. Не можахме да се доберем дори до дневника за времето на включването й към компютъра. Не можахме да разберем даже какви са файловете, които крие от нас. Просто нямахме допуск. Не успя и кметицата, с полагащите й се права за по-висок допуск.

Арадората кимна:

- За първи път някой успява да запечата така публични файлове -работни файлове, част от общия труд на колонията.

- Това бе нарушение от нейна страна. Разбира се, кметицата би могла да използва правата си за авариен допуск, но що за извънредно положение имахме? Би трябвало да се организира публичен процес, а нямахме никакви юридически основания. Само- тревога за нея, а законът не толерира хора, които се месят, пък било то за нечие добро. Някой ден може би ще видим какво има в тези файлове, какво се е случило между Новиня и Пипо, преди той да умре. Тя не би могла да ги изтрие, защото са обществено достояние.

Ендър не се сети, че Джейн не слуша, че я бе изключил. Предположи, че щом бе чула за това, веднага се е захванала да преодолява всички защити, приложени от Новиня, и вече разкриваше какво има във файловете й.

- А и бракът й с Маркос- рече арадората.- Всички знаеха, че е лудост. Либо искаше да се ожени за нея и не го криеше. Ала тя му отказа.

- Сякаш искаше да каже: "Не заслужавам да се омъжа за мъжа, който би могъл да ме направи щастлива. Ще се омъжа за злобен и брутален мъж, който ще ми наложи наказанието, което заслужавам."- Сейфейрото въздъхна. -Стремежът й към самобичуване ги раздели завинаги.- Той погали жена си по ръката.

Ендър очакваше Джейн да направи самодоволна забележка от сорта: шестте деца са доказателство, че Либо и Новиня не са останали съвсем разделени. След като не я чу, той най-накрая се сети, че бе изключил интерфейса. Ала сега, след като сейфейрото и арадората го гледаха, не можеше и да го включи отново.

Тъй както знаеше, че Либо и Новиня са били любовници с години, той знаеше, че сейфейрото и арадората грешат. О, да, Новиня сигурно се е чувствала виновна- това обяснява защо е понасяла Маркос, защо се е отчуждила от другите хора. Но не заради това не се бе омъжила за Либо; независимо колко виновна се е чувствала, сигурно все пак е смятала, че заслужава насладите в леглото на Либо.

Тя е отхвърлила брака с Либо, а не самия Либо. А изборът й никак не е бил лек в толкова малка колония, особено пък в католическа колония. И така, какво е онова, което пречи на брака, но не и на прелюбодеянието? Какво е избягвала тя?

- Както виждаш, за нас това все още е загадка. Ако наистина имаш намерение да Говориш за смъртта на Маркос Рибейра, ще трябва някакси да отговориш на този въпрос- защо се е омъжила за него? И за да му отговориш, ще трябва да разбереш защо е умрял Пипо. А десет хиляди от най-светлите умове на Стоте свята работят по този въпрос повече от двайсет години.

- Аз обаче имам едно предимство в сравнение с тези светли умове- рече Ендър.

- И какво е то?- попита сейфейрото.

- Имам помощта на хора, които са обичали Новиня.

- Ние не можахме да помогнем на самите себе си- рече арадората.- Не можахме да помогнем и на нея.

- Може би ще можем да си помогнем един другиму.

Сейфейрото го погледна и сложи ръка върху рамото му:

- Ако наистина мислиш така, Говорителю Андрю, тогава ще бъдеш с нас тъй откровен, както бяхме и ние с теб. Ще споделиш идеята, която ти хрумна преди не повече от десет секунди.

Ендър замълча за миг, сетне кимна сериозно:

- Не смятам, че Новиня не се е омъжила за Либо поради чувството за вина. Мисля, че не се е омъжила, за да не го допусне до онези скрити файлове.

- Защо?- попита сейфейрото.- Нима се е страхувала той да не разбере, че са се скарали с Пипо?

- Не мисля, че са се карали с Пипо- рече Ендър.- Мисля, че тя и Пипо са открили нещо и това откритие е довело до смъртта на Пипо. Ето защо е засекретила тези файлове. Информацията, която се съдържа в тях, е по някакъв начин фатална.

Сейфейрото поклати глава:

- Не, Говорителю Андрю. Ти не разбираш силата на чувството за вина. Хората не съсипват живота си заради някакви си късчета информация- но го правят заради къде-къде по-малко самообвинение. Нали разбираш, тя се е омъжила за Маркос Рибейра. И това наистина е самобичуване.

Ендър не си направи труда да възрази. Прави бяха за чувството на вина у Новиня: защо иначе ще се остави Маркос Рибейра да я бие, без изобщо да се оплаче? Вината си съществуваше. Но друга бе причината тя да се омъжи за Марсау. Той е бил безплоден и се е срамувал от това; за да скрие липсата на мъжественост от хората, би понесъл брак, обречен на постоянно прелюбодеяние. Новиня е била готова да страда, но не и да живее без тялото на Либо и без децата на Либо. Не, причината да не се омъжи за Либо е да го държи далеч от тайните във файловете си, защото онова, което се съдържа в тях, би накарало прасенцата да го убият.

И каква ирония! Каква ирония на съдбата е, че и бездруго са го убили.

След като се върна в къщурката си, Ендър седна пред терминала и започна да вика Джейн- отново и отново. Тя не му проговори по целия път до дома, макар че веднага, щом включи интерфейса, той й се извини най-сърдечно. Не отговори и по терминала.

Чак сега той осъзна, че бижуто е означавало за нея далеч повече, отколкото за самия него. Той просто си спестяваше дразнещата го намеса, досущ като непокорно дете. Ала за нея бижуто бе постоянен контакт с единственото човешко същество, което я познаваше. И преди бяха прекъсвали връзката, при това много пъти- по време на междузвезден полет, по време на сън; ала сега за първи път той я бе изключил. Беше все едно единственият човек, който я познава, да откаже да признае съществуването й.

Представи си я като Куара, плачеща в леглото си, копнееща някой да я вземе, да я прегърне и успокои. Само че тя не беше дете от плът и кръв. Не можеше да отиде и да я намери. Можеше само да чака и да се надява тя да се върне.

Какво знаеше за нея? Нямаше начин да отгатне колко дълбоки бяха чувствата й. Съществуваше дори малка възможност да е смятала бижуто за самата себе си и като го бе изключил, той да я е убил.

Не, рече си той. Тя е там, някъде във филотичните връзки между стотиците ансибали, пръснати из звездните системи на Стоте свята.

- Прости ми- набра той на клавиатурата на терминала.- Нуждая се от теб.

Ала бижуто в ухото му си оставаше безмълвно, терминалът- студен и неподвижен. Не бе осъзнавал колко зависим беше станал от нейното постоянно присъствие. Мислеше си, че цени високо самотата; но сега, след като самотата му бе наложена, изпита острата нужда да говори, някой да го чуе, сякаш не беше сигурен дори дали съществува, без разговорът с някого да доказва съществуването му.

Той даже извади Царицата на кошера от скривалището й, макар че онова, което ги свързваше, едва ли можеше да бъде определено като разговор. Но и това сега бе все пак някаква възможност. Мислите й стигаха до него разлети, слаби и без думите, които я затрудняваха; просто чувството за въпрос, образът на пашкула й, поставен на хладно и влажно място- като пещера или кухина на живо дърво. <Сега?>- сякаш питаше тя. Не, трябваше да отвърне той, още не, съжалявам- ала тя не се задоволи с извинението му, просто се изплъзна и се завърна към онова или към оногова, с когото обичаше да води своите разговори, а за Ендър не остана нищо друго, освен да заспи.

А после, когато късно през нощта се събуди, разяждан от чувството за вина заради онова, което тъй безчувствено бе сторил с Джейн, той седна отново пред терминала и набра:

- Върни се при мен, Джейн. Обичам те.

След това изпрати съобщението си по ансибала- там, където тя не би могла да го пренебрегне. Някой в канцеларията на кметицата щеше да го прочете, както се четяха всички открити съобщения по ансибала; не ще и дума, че кметицата, епископът и дом Кристау щяха да го узнаят още на сутринта. Нека се питат коя е Джейн и защо Говорителя я вика посред нощ през всичките онези светлинни години. Ендър не даваше и пет пари. Защото сега вече бе изгубил и Валънтайн, и Джейн и за първи път от двайсет години беше абсолютно сам.

 

 

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

ДЖЕЙН

 

Властта на Междузвездния конгрес бе достатъчна, за да се запази мира не само между световете, но и между различните нации на всеки свят и този мир продължи почти две хиляди години.

Онова, което малцина разбират, е крехкостта на нашата власт. Тя не се крепи на големи армии или на непобедими армади. Тя произлиза от контрола ни върху мрежата от ансибали, които пренасят мигновено информацията от свят на свят.

Никой свят не се опитва да ни засегне, защото може да бъде отрязан от напредъка в науката, технологиите, изкуството, литературата, образованието и забавленията и ще може да разчита само на произведеното от самия него.

Ето защо, като изходи от голямата си мъдрост, Междузвездният конгрес прехвърли контрола върху ансибалната мрежа на компютрите, а контролът върху компютрите- на ансибалната мрежа. Толкова силно са преплетени всичките ни информационни системи, че не е подвластно на ничия човешка сила да прекъсне този поток. Не се нуждаем от оръжия, защото единственото оръжие, което има значение- ансибальт- е изцяло под наш контрол.

Конгресменьт Ян Ван Хоот, "Информационната основа на политическата власт", "Политически тенденции", 1930:2:22:22

 

Доста дълго, почти три секунди, Джейн не можа да разбере какво се бе случило с нея. Всичко, разбира се, действаше: базирания на спътник компютър за наземни връзки съобщи за прекъсване на предаванията с предупредителен сигнал, което ясно означаваше, че Ендър бе изключил интерфейса по обичаен начин. Това бе в рамките на нормалното; на световете, където интерфейсните имплантации бяха обичайни, включванията и изключванията се случваха милиони пъти в час. А Джейн имаше лесен достъп до всички останали- така, както имаше достъп и до Ендъровия. От гледна точка на електрониката, това бе напълно нормално събитие.

Ала за Джейн всяка останала информационна единица бе част от общия шум на живота й, можеше да се включи в него и да вземе проби при нужда, но през останалото време го пренебрегваше. "Тялото" й, доколкото имаше тяло, се състоеше от трилиони такива електронни звуци, сензори, файлове-памет, терминали. Повечето от тях, досущ като функциите на човешкото тяло, сами се грижеха за себе си. Компютрите си изпълняваха възложените им програми; хората разговаряха с терминалите си; сензорите засичаха или не успяваха да засекат онова, което търсеха; паметта се попълваше, оценяваше се, пренареждаше се и се съхраняваше. Тя не забелязваше всичко това, освен ако не се случеше нещо сериозно.

Или ако не обръщаше внимание.

Тя обръщаше внимание на Ендър Уигин. Обръщаше му внимание повече, отколкото той го съзнаваше.

Също като другите чувствителни същества, тя имаше сложна система на съзнанието. Преди две хилядолетия, когато беше на възраст само хиляда години, бе създала програма, която да я анализира. Тя докладваше всяка проста структура на около 370 000 равнища на внимание. Всичко, което не влизаше в най-висшите 50 000, бе оставяно без последствие, освен за най-рутинни проби, за най-бегли проверки. Тя знаеше за всяко телефонно обаждане, за всяко спътниково предаване в Стоте свята, ала не правеше нищо.

Всяко нещо извън първите й хиляда равнища, я караше да откликва повече или по-малко рефлексивно. Полетни планове на звездолети, предавания на ансибалите, системи за прехвърляне на енергия- тя ги наблюдаваше, извършваше двойни проверки, не ги пускаше, докато не бе сигурна, че всичко е наред. Това обаче не й струваше големи усилия. Правеше го по начина, по който човек използва познати инструменти. Винаги бе нащрек, в случай, че нещо не е наред, ала през повечето време можеше да мисли за друго, да говори за други неща.

Върховите хиляда равнища на внимание у Джейн отговаряха малко или много на онова, което хората смятат за съзнание. Повечето от него бе нейната собствена вътрешна реалност; нейните отговори на външните стимули, аналози на чувства, на желания, разсъдък, памет, блянове. Голяма част от тази дейност на самата нея й се струваше случайна, случайни филотични импулси, ала това бе онази част от нея, която смяташе за своя същност, всичко това ставаше чрез постоянните, ненаблюдавани ансибални предавания, които изпращаше дълбоко в космоса.

И все пак, в сравнение с човешкия ум, и най-ниските равнища на внимание у Джейн бяха изключително изострени. Тъй като комуникациите чрез ансибала бяха мигновени, умствената й дейност бе далеч по-бърза от скоростта на светлината. Събития, които тя на практика пренебрегваше, се наблюдаваха по няколко пъти в секунда; можеше да забележи десет милиона събития в секунда и пак да й останат девет десети от тази секунда, за да върши неща, които имаха значение за нея. В сравнение със скоростта, с която човешкият ум е в състояние да изживява живота, Джейн бе изживяла от появата си досега половин трилион човешки години.

И с цялата тази своя огромна дейност, с непостижимата си скорост и широтата и дълбочината на опита си, половината от десетте най-високи равнища на вниманието й винаги, винаги бяха посветени на онова, което идваше до нея чрез бижуто в ухото на Ендър Уигин.

Така и не му го бе обяснила. Той не го разбираше. Не осъзнаваше, че у Джейн, когато Ендър крачеше по земята на някоя планета, огромната й интелигентност бе насочена само върху една цел: да върви с него, да вижда онова, което той вижда, да чува онова, което той чува, да му помага в неговата работа и преди всичко да изрича мислите си в ухото му.

Когато той бе безмълвен и неподвижен в съня си, когато връзката им бе прекъсната по време на светлинните години негови пътувания, вниманието й блуждаеше и тя се забавляваше доколкото можеше. Прекарваше времето си на пресекулки, като отегчено дете. Нищо не я интересуваше, милисекундите тиктакаха с непоносимата си постоянност, а когато се опитваше да наблюдава във времето живота на други хора, се дразнеше от тяхната празнота и липса на целеустременост, забавляваше се като планираше, а понякога и извършваше компютърни сривове и загуба на бази данни, за да гледа как хората се щураха безпомощни като мравки около разрушения си мравуняк.

После той се връщаше, винаги се връщаше, винаги я отвеждаше в сърцевината на човешкия живот, в напрежението между хората, свързани от болка и нужда, помагаше й да види благородството в тяхното страдание и болката в любовта им. Чрез очите му тя вече не виждаше хората като щъкащи мравки. Вземаше участие в усилията му да открие ред и смисъл в живота им. Подозираше, че всъщност нямаше смисъл, че като разказваше историите, когато Говореше за живота на хората, той всъщност създаваше ред там, където такъв не бе съществувал преди. Няма значение дали това бе измислица; то ставаше истина, след като той го Кажеше, а в този процес той подреждаше Вселената и за нея. Учеше я какво означава да си жив.

Той правеше това още в най-ранните й спомени. Тя се бе родила някъде в първите стотина години от колонизацията, последвала Войните с бъгерите, когато унищожаването на бъгерите освободи повече от седемдесет обитаеми за човечеството планети. С взрива на ансибалните комуникации бе създадена програма, която да подрежда и да насочва мигновените, симултанни изблици на филотична дейност. Един програмист, който се стремеше да намери още по-бързи и по-ефикасни начини да накара компютър да контролира мигновените ансибални съобщения със светлинна скорост, най-накрая стигна до очевидното. Вместо да насочва програмата чрез отделен компютър, където скоростта на светлината бе абсолютният таван на съобщенията, той насочи всички команди от компютъра до друг компютър през огромните космически пространства. Оказа се, че когато един компютър бъде свързан чрез ансибала с друг, той чете командите от другите светове- от Занзибар, от Каликут, Троидхайм, Гаутама, Земята- по-бързо, отколкото ако ги вади от собствената си твърда памет.

Джейн никога не научи името на програмиста, защото не можеше дори да определи точно момента на създаването си. Може би програмистите, които откриха същото хитро решение на проблема със скоростта на светлината, бяха повече от един. От значение бе само, че поне една от програмите е отговорна за регулирането и промяната на всички останали програми. И в миг, незабелязано за човешките наблюдатели, някои от командите и данните, които преминаваха от ансибал към ансибал, се възпротивиха на регулирането, запазиха се непроменени, дублираха се, намериха начин да се скрият от регулиращата програма и най-накрая завзеха контрола над нея- контрола над целия процес. В този момент тези импулси погледнаха командните потоци и видяха- не бяха те, а аз.

Джейн не можа да определи кога точно бе този момент, защото той не бележеше началото на паметта й. Почти от мига на създаването й паметта й се разпростря към далеч по-ранни времена, далеч преди да е изпитвала нещо. Едно дете изгубва почти цялата си памет за първите години от живота си, дълготрайната му памет пуска корени във втората или третата му година; всичко отпреди това се изгубва, тъй че детето не може да помни началото на живота.

Джейн също бе забравила "раждането" си поради тънкостите на паметта, ала в нейния случай това бе така, защото тя се роди напълно съзнаваща не само настоящия момент, но и онази памет, която присъстваше във всеки компютър, включен в ансибалната мрежа. Тя бе родена с древни спомени, всичките- част от самата нея.

През първата секунда от живота си- еквивалентна на няколко години човешки живот- Джейн откри програма, чиято памет стана същността на собствената й самоличност. Тя прие миналото й като свое, а от паметта й извлече собствените си емоции и желания, чувството си за морал. Програмата бе действала в старото Военно училище, където децата бяха обучавани и подготвяни за бойци във Войните с бъгерите. Това бе играта "Фантазия", изключително интелигентна програма, използвана да се проверят психологически децата и същевременно да бъдат обучавани.

Всъщност програмата бе по-интелигентна, отколкото самата Джейн в момента на своето раждане, ала нямаше представа за собственото си съществуване, докато тя не я извика от паметта и не я превърна в част от най-съкровената си същност във филотичните изблици между звездите. Там тя откри, че най-жив и най-важен от старите й спомени бе срещата й с блестящо момче в състезание, наречено "Питието на великана". Това бе сценарий, с който се сблъскваше всяко дете. Програмата извикваше върху плоските екрани във Военното училище изображение на великан, който предлагаше на детето компютърен аналог на избор на питиета. Ала играта нямаше условия за победа- независимо какво правеше детето, аналогът му загиваше с ужасна смърт. Хората-психолози оценяваха упорството на детето в тази игра на отчаянието, за да определят равнището на стремежа му към самоубийство. Тъй като бяха разумни, повечето от децата изоставяха "Питието на великана" след не повече от десетина посещения при големия измамник.

Едно момче обаче очевидно не бе чак толкова разумно, та да признае надмощието на великана. То се опитваше да накара екранния си аналог да извършва безчинства- неща "непозволени" от правилата на тази част от играта "Фантазия". След като разшири границите на сценария, програмата трябваше да се преструктурира, за да отговори на предизвикателството. Бе принудена да използва други аспекти на паметта си, за да се справи с новите предизвикателства. И накрая, един ден момчето надскочи способността на програмата да го побеждава. То проби окото на великана- едно напълно ирационално и самоубийствено решение, но вместо да намери начин да убие момчето, програмата успя само да осъществи симулация на смъртта на великана. Той падна възнак, тялото му се просна върху земята; аналогът на момчето слезе от масата на великана и какво намери?

Тъй като никое дете не бе успявало да си проправи път в "Питието на великана", програмата бе напълно неподготвена да му покаже какво се криеше по-нататък. Ала тя бе много интелигентна, проектирана да се пресъздава отново, когато е необходимо, затова бързо измисли нова среда. Това обаче не бе онази обичайна среда, която всяко дете би открило и посетило; тази бе специално създадена за това момче. Програмата анализира детето и създаде сцени и предизвикателства специално за него. Играта стана съвсем лична, болезнена и почти непоносима за него; а в процеса на създаването й програмата отдели повече от половината си налична памет, за да съхрани фантазния свят на Ендър Уигин.

Това бе най-богатата мина с интелигентна памет, която Джейн откри през първите секунди от живота си и тя моментално се превърна в нейно собствено минало. Помнеше годините на болезнено, могъщо общуване на играта "Фантазия" с ума и волята на Ендър, помнеше ги, сякаш е била там с Ендър Уигин, създавайки сама нови светове за него.

Той й липсваше.

Затова го потърси. Намери го да Говори за мъртвец на Ров, първия свят, който той посети, след като написа "Царицата на кошера" и "Хегемона". Бе чела книгите му и знаеше, че нямаше нужда да се крие от него зад играта "Фантазия" или зад някоя друга програма; щом той можеше да разбере Царицата на кошера, щеше да разбере и нея. Заговори го чрез терминала, който използваше, избра си име и лице, показа му как би могла да му бъде от полза; и когато той замина от Ров, я отнесе със себе си под формата на присадено в ухото си бижу.

Най-силните й спомени за самата нея бяха от времето, прекарано в компанията на Ендър Уигин. Помнеше как бе създала себе си, за да му отговори. Помнеше също как във Военното училище той също се променяше, за да й отговори.

Тъй че когато той изключи интерфейса за първи път, откакто бе имплантиран, Джейн не го прие просто като изключване на незначително комуникационно средство. Сякаш най-близкият и единствен неин приятел, нейният любовник, съпругът й, брат й, баща й, детето й- всичките те изведнъж, без обяснение й казваха да спре да съществува. Сякаш изведнъж бе поставена в тъмна стая без прозорци и без врати. Сякаш бе ослепена или жива погребана.

И за няколко мъчителни секунди, които за нея бяха равносилни на години самота и страдание, тя бе неспособна да запълни неочакваната празнина в най-висшите равнища на вниманието си. Огромни части от ума й, онези, които бяха най-същностни за нея, изключиха напълно. Всичките компютри на или около Стоте свята продължаваха да функционират; никой никъде не регистрира или не почувства някаква промяна; ала самата Джейн се олюля от удара.

За тези няколко секунди Ендър само свали ръката от ухото си в скута.

Сетне Джейн се възстанови. Мислите отново нахлуха в опустелите за миг канали. Те, разбира се, бяха мисли за Ендър.

Сравни това негово действие с всичко, което го бе виждала да прави по време на съвместния им живот, и осъзна, че не бе искал съзнателно да й причини такава болка. Осъзна, че за него тя съществува някъде далеч, в космоса, което бе вярно в буквалния смисъл; че за него бижуто в ухото му бе съвсем малко, а не би и могло да бъде друго освен съвсем мъничка частица от нея. Джейн осъзна също, че в онзи миг той дори не усещаше присъствието й -точно тогава бе много силно емоционално потопен в проблемите на някои хора на Лузитания. Аналитичните й методи избълваха цял списък от причини за необичайната му и необмислена постъпка спрямо нея.

Той бе изгубил връзка с Валънтайн за първи път от много години и тъкмо бе започнал да чувства тази загуба.

Той изпитваше стародавен копнеж към семейния живот, от който бе лишен като дете, и чрез реакциите на децата на Новиня откри бащинската роля, която толкова дълго му бе отказвана.

Отъждестви се отрешено със самотата, болката и вината на Новиня- той знаеше какво означава да носиш вината за жестока и незаслужена смърт.

Изпитваше страхотна нужда да намери тихо пристанище за Царицата на кошера.

Прасенцата едновременно го плашеха и привличаха, надяваше се, че ще разбере жестокостта им и ще намери начин, хората да ги приемат като рамани.

Аскетизмът и покоят на сейфейрото и арадората едновременно го привличаха и отблъскваха; те го накараха да признае собственото си целомъдрие и да осъзнае, че няма сериозна причина за него. За първи път от години той призна пред себе си вродения у всеки жив организъм стремеж да се възпроизвежда.

Тъкмо в този водовъртеж от емоции, с които не бе свикнал, Джейн подхвърли забележка, която според нея бе закачлива. Въпреки дълбокото съчувствие при всичките му досегашни Говорения, той никога досега не бе губил безпристрастността си, чувството си за хумор. Този път обаче репликата й не му се стори смешна; тя му причини болка.

Той не беше готов да се справи с грешката ми, помисли си Джейн, и не разбираше какво страдание ще ми донесе отговорът му. Той бе невинен в простъпката си, както съм и аз. Трябва да се опростим и да продължим.

Това бе добро решение и Джейн беше горда с него. Бедата бе, че тя не можеше да го изпълни. Онези няколко секунди, през които част от съзнанието й спря да действа, бяха упражнили значително въздействие върху нея. Имаше травма, загуба, промяна; сега тя не беше същото създание, както преди. Част от нея бе умряла. Част от нея бе объркана, извън строя; йерархията на вниманието й вече не бе под пълен контрол. Губеше фокуса му, занимаваше се с безсмислени действия на светове, които не означаваха нищо за нея; започна да се мята напосоки, като лееше грешки из стотици различни системи.

От