Играта на Ендър

Орсън Скот Кард

Orson Scott Card

Ender's Game

  На Джефри, който ме накара да си припомня колко невръстни и колко зрели могат да бъдат децата.

Части от тази книга намериха място в първия ми научнофантастичен разказ "Играта на Ендър", който през 1977 година бе публикуван в августовския брой на списанието "Аналог", издавано от Бен Бова. Неговата вяра в мен и в този разказ е в устоите на кариерата ми.

Хариет Мак Дугал от издателство "Тор" е от онези рядко срещани редактори, които вникват в повествованието и помагат на автора да го направи точно според първоначалния си замисъл. В издателството не й плащат достатъчно. Задачата на Хариет бе доста облекчена обаче от отличната работа на моята лична редакторка Кристин Кард. Аз също не й плащам достатъчно. Благодарен съм и на Барбара Бова, която ми бе приятел и литературен агент в добри и в трудни времена, както и на Том Доуърти, моя издател, който на годишния конгрес в Далас ми позволи да го убедя да издаде тази книга, което показва, че или има много верен мерник, или че един конгрес може наистина страшно много да отегчи човек.

 

ГЛАВА ПЪРВА "ТРЕТАКА"

 - Аз гледах с очите му и слушах с ушите му и те уверявам, че това е момчето, което ни трябва. Или поне се доближава най-много до онова, което търсим.

- Същото каза и за брат му.

- Изследванията показаха, че брат му е крайно неподходящ. Но по други причини. Те нямат нищо общо със способностите му.

- Такова е положението и със сестра му. Спрямо него също имаме известни колебания. Той е прекалено отстъпчив. Често е склонен да се поддава на чужда воля.

- Но не и ако насреща си има враг.

- Тогава как да постъпим? Да му осигуряваме непрекъснато вражеско обкръжение ли?

- Щом се налага.

- Останах с впечатлението, че това дете ти допада.

- Ако бъгерите го надвият, ще се погрижат да заприличам на любимия му вуйчо.

- Добре. Нали в края на краищата спасяваме света. Вземи го.

Операторката пред монитора се усмихна мило, разреши му косата и каза:- Андрю, сигурно вече наистина ти е омръзнал този противен монитор. И така, имам добра новина за теб. Ще ти го махнем още сега и изобщо няма да боли.

Ендър кимна. Това, че изобщо няма да боли, бе, разбира се, лъжа. Но тъй като възрастните я използваха винаги, когато наистина щеше да боли, той можеше да приеме, че тези думи предсказват какво точно го очаква. Лъжите понякога бяха по-надеждни от истината.

- И така, моля те, мини насам, Андрю, и седни ето тук, горе, върху дивана за прегледи. След секунда докторът ще дойде да те види.

Ще му махнат монитора. Ендър се опита да си представи как ще се чувства без апаратчето в тила си. Ще се търкалям по гръб в леглото и то вече няма да ме притиска отзад. Няма да ми става ту студено, ту горещо, когато се къпя. А и Питър ще престане да ме мрази. Ще се прибера у дома, ще му покажа, че са ми свалили монитора, и той ще се увери, че и аз не съм успял. Че вече ще си бъда нормално дете като него. И тогава всичко ще е наред. Той ще ми прости, че ми оставиха монитора цяла година повече от неговия. Ще бъдем...

Не, приятели вероятно не. Питър бе прекалено опасен. Така страшно се гневеше. Но братя да. Нито врагове, нито приятели, а братя, които могат да живеят под един покрив. Той няма да ме мрази- просто ще ме остави на мира. И когато му се прииска да играе на бъгери и астронавти, може би няма да ме принуждава да играя с него и аз ще мога да си почета някоя книжка.

Ендър обаче знаеше със сигурност, че Питър няма да го остави на мира. Когато го обземеше бяс, в очите на Питър имаше някакъв блясък и щом Ендър зърнеше този поглед, той знаеше, че Питър изобщо няма да го остави на мира. Упражнявам се на пиано, Ендър. Ела да ми обръщаш страниците. О, да не би момчето с монитора да е толкова заето, че да не може да помогне на брат си? Толкова ли е умно това момче? Да не би да се налага да убиеш някой и друг бъгер, астронавте? Не, вече не ми трябва помощ. Ще се справя и сам, малки подлецо, третак такъв!

- Ще свършим бързо, Андрю- рече лекарят. Ендър кимна.

- Мониторът е направен така, че да се сваля. Без инфектиране и без усложнения. Ще имаш обаче сърбежи, а някои хора казват, че усещат някаква празнина. Непрекъснато ще се оглеждаш за нещо, нещо, което търсиш, но не можеш да намериш, нито пък си спомняш какво е. Ще ти кажа направо. Онова, което ще търсиш, ще е мониторът, но той ще е вече свален. След няколко дни това усещане ще изчезне.

Лекарят завъртя нещо в тила на Ендър. Болката внезапно го прониза като игла от врата до слабините. Тялото му се сгърчи, после рязко се изви назад и главата му се удари в дивана. Краката му се замятаха из въздуха, а ръцете му се впиха една в друга така здраво, че му причиняваха болка.

- Сестра!- изкрещя лекарят.- Трябваш ми!- Сестрата се втурна задъхана.- Трябва да разхлабим тези мускули. Хайде, подай ми я! Какво чакаш!

Тя му подаде нещо- Ендър не успя да види какво. Той се килна настрани и падна от дивана.

- Хванете го!- извика сестрата.

- Дръж го здраво...

- Дръжте го вие, докторе, много е силен за мен...

- Полека, не изведнъж! Сърцето му може да спре...

Ендър почувства как една игла прониква в тила му, точно над яката на ризата. Тя пареше, но когато огънят й се разля по тялото му, мускулите постепенно се отпуснаха. Вече можеше да заплаче от страх и от болка.

- Добре ли си, Андрю?- попита сестрата. Андрю не си спомняше как се говори. Вдигнаха го отново на дивана. Провериха пулса му, последваха и други манипулации, но не всичко стигаше до съзнанието му.

Лекарят трепереше и когато заговори, гласът му прозвуча неуверено.

- Оставят тези неща в главите на децата по цели три години и какво очакват? Можеше да го съсипем, разбираш ли? Можеше да дръпнем шалтера на мозъка му завинаги.

- След колко време ще излезе от упойката?

- Дръж го тук най-малко още час. Наблюдавай го! Ако не започне да говори до петнайсет минути, повикай ме. Можеше да го извадим от строя завинаги. Аз не притежавам въображението на бъгер.

 

Той се върна в часа на госпожица Пъмфри петнайсет минути преди последния звънец. Все още стоеше неуверено върху нозете си.

- Добре ли си, Андрю?- попита г-ца Пъмфри. Той кимна.

- Болен ли беше?

Той поклати глава.

- Не изглеждаш добре.

- Нищо ми няма.

- Най-добре е да седнеш, Андрю.

Той се отправи към мястото си, но се спря. И така, какво търсех? Не мога да си спомня какво търсех.

- Мястото ти е хей там- посочи г-ца Пъмфри. Той седна, но разбра, че не това бе търсил, а нещо, което бе изгубил. Ще го намеря по-късно.

- Мониторът ти- прошепна момичето зад него. Андрю вдигна рамене.

- Мониторът му- зашепна тя на другите.

Андрю се пресегна и опипа врата си. Напипа залепен лейкопласт. Мониторът го нямаше. Сега бе вече като всички останали.

- Изритаха ли те, Анди?- попита едно момче, чийто чин бе на съседната редица, малко по-назад от неговия. Не можеше да си спомни как се казва. Питър. Не, Питър бе друго момче.

- Тишина, г-н Стилсън- обади се г-ца Пъмфри. Стилсън се ухили самодоволно.

Г-ца Пъмфри предаваше урок за умножението. Ендър започна да драска по чина си- нарисува контурите на планински острови и даде заповед на чина да ги покаже от всеки ъгъл в три измерения. Учителката сигурно се досещаше, че Ендър не внимава, но тя не би започнала да му досажда. Той винаги отговаряше правилно, дори и когато тя си мислеше, че не внимава.

В ъгъла на чина се появи една думичка и започна да се придвижва. Първоначално буквите бяха обърнати нагоре и изписани в обратен ред, но Ендър я прочете много преди тя да слезе в долния край на чина и да се изпише правилно.

Т Р Е Т А К

Ендър се усмихна. Не друг, а той бе измислил как да се изпращат съобщения, които да се придвижват по този начин, и независимо че тайният му враг го наричаше с обидни имена, това, че бе използвал неговия метод, му подейства като похвала. Той не беше виновен, че е Трети. Това бе решение на правителството, бяха го взели неговите членове- как иначе един Трети като Ендър би могъл да тръгне на училище? А сега му бяха свалили и монитора. Експериментът потвърди, че Андрю Уигин в края на краищата не е подходящ. Ако това бе по силите на членовете на правителството, Андрю бе сигурен, те щяха да поискат да бъдат отменени привилегиите, допуснали раждането му. Неподходящ, следователно заличете експеримента.

Звънецът удари. Всички приключиха работата с чиновете си или набързо набираха напомнителни бележки за следващия ден. Някои вкарваха уроци или данни в домашните си компютри. Неколцина се струпаха край принтерите в очакване да се напечата желаното от тях. Ендър разпери длани върху детската клавиатура по ръба на чина и се зачуди какво ли би било, ако имаш ръце, големи като на възрастните. Те сигурно бяха огромни и непохватни, с къси, дебели пръсти и тежки длани. Възрастните, разбира се, имаха по-големи клавиатури, но как можеха дебелите им пръсти да начертаят тънка линия, такава, каквато можеше Ендър, толкова точно начертана, че можеше да я извие в спирала седемдесет и девет пъти от центъра до ръба на чина, без линиите да се допрат или застъпят някъде. Това му създаваше някакво занимание, докато учителката преподаваше с монотонния си глас аритметика. Аритметика! Валънтайн му бе преподавала аритметика, когато бе тригодишен.

- Добре ли си, Андрю?

- Да, госпожице.

- Ще изтървеш автобуса.

Ендър кимна и стана. Другите деца си бяха тръгнали. Онези обаче, лошите, щяха да го чакат. Мониторът вече го нямаше на тила му, вече не чуваше онова, което чуваше Ендър, и не виждаше онова, което виждаше Ендър. Сега вече можеха да си говорят каквото си искат. Можеха дори да го ударят -никой нямаше да ги види и никой нямаше да се притече да спаси Ендър. Мониторът си имаше своите предимства и те щяха да му липсват.

Чакаше го не друг, а Стилсън, разбира се. Той не бе по-едър от повечето деца, но беше по-едър от Ендър. А с него имаше и други. Както винаги.

- Ей, Третак!

Не отговаряй. Замълчи си.

- Ей, Третак, на теб говорим. Третаче, бъгеропоклоннико, на теб говорим.

Не мога да измисля какво да им отговоря. Каквото и да кажа, ще стане по-лошо. Значи ще си мълча.

- Ей ти, третако-глупако, май са те изритали, а? Мислеше, че си по-умен от нас, но май птичето ти е отлетяло от тила и като че ли са ти лепнали лейкопласт на вратлето, а?

- Ще ме пропуснете ли да мина?- попита Ендър.

- Дали ще го пропуснем да мине? А да го пропуснем ли?- Всички се изсмяха.- Разбира се, че ще те пропуснем. Ще ти пропуснем първо ръчичката, после задничето, а после може и част от коленцето ти.

Останалите също се заобаждаха.

- Отлетя ти птичето, Третаче. Изгуби си птичето, Третаче.

Стилсън го блъсна с една ръка, друг отзад го тласна към Стилсън.

- Тик-так, подай ни го пак!- обади се някой.

- Да поиграем на тенис!

- На пинг-понг!

Това нямаше да свърши добре. Ето защо Ендър реши да не бъде потърпевшият накрая. Следващия път, когато ръката на Стилсън се протегна да го блъсне, Ендър направи опит да я сграбчи. Не успя.

- О, и ще се биеш с мен, а? С мен ли ще се биеш, Третаче?

Застаналите зад Ендър го сграбчиха и уловиха здраво.

На Ендър не му беше до смях, но се засмя.

- Да не искаш да кажеш, че са нужни толкова много хора, за да надвият един Третак?

- Ние сме хора, а не третаци, лайно такова. Силен си колкото един комар.

Те обаче го пуснаха. И още щом го пуснаха, Ендър замахна високо с всичка сила и ритна Стилсън право в гръдната кост. Той се строполи. Това изненада и Ендър- той не се бе надявал да повали Стилсън само с един ритник. И през ум не му минаваше, че Стилсън не би приел подобен бой сериозно и че не бе подготвен за такъв наистина отчаян удар.

За миг другите отстъпиха назад, а Стилсън остана да лежи неподвижно. Всички се питаха дали е умрял. Ендър обаче се опитваше да измисли как да предотврати отмъщението. Как да ги възпре да го нападнат вкупом следващия ден. Трябва да победя сега и завинаги или ще трябва да се бия всеки ден и ще става все по-лошо и по-лошо.

Макар и шестгодишен, Ендър знаеше неписаните правила на честната борба. Не бе позволено да удряш противника, който лежи безпомощно на земята- само едно животно би постъпило така.

Ето защо Ендър отиде до просналия се на земята Стилсън и ожесточено го ритна в ребрата. Стилсън простена и се претърколи. Ендър го заобиколи и го ритна отново, този път в чатала. Стилсън не пророни и звук, само се присви и от очите му рукнаха сълзи.

Ендър изгледа хладнокръвно останалите.

- Може би си правите някакви сметки да ме нападнете вкупом. И сигурно ще успеете да ме набиете прилично. Запомнете обаче как постъпвам с хората, които се опитват да ми причинят зло. След нападението ще започнете да се питате кога ще ви докопам и колко зле ще ви подредя.- Той ритна Стилсън в лицето. Кръвта от носа му опръска земята наоколо.- Няма да е просто зле -продължи Ендър.- Ще е много по-страшно.

Обърна се и си тръгна. Никой не го последва. Той сви по уличката, която водеше към автобусната спирка. Чу момчетата да казват зад гърба му: "Бре! Вижте го тоя! Направо се е чалдисал!"

Ендър облегна глава о една стена и плака, докато дойде автобусът. Аз съм също като Питър. Свалиха ми монитора и съм същински Питър.

 

 

ГЛАВА ВТОРА

ПИТЪР

 

- И така, мониторът е свален. Как е той сега?

- Живееш в нечие тяло в продължение на няколко години и свикваш с него. Сега го погледнах в лицето и не мога да кажа какво изпитва. Не съм свикнал да гледам изражението на лицето му. Свикнал съм да го усещам.

- Хайде, хайде, тук не става въпрос за психоанализа. Ние сме войници, а не знахари. Току-що видя как здравата наби водача на една банда.

- Беше много последователен. Не го наби, а просто го преби. Точно както Мейзър Ракъм на...

- Пожали ме. Значи според преценката на съвета той издържа успешно изпита.

- Почти да. Нека да видим как ще се държи с брат си сега, когато мониторът му е свален.

- С брат си! А не се ли страхуваш от онова, което брат му може да му стори?

- Ти самият каза, че в тази работа има известен риск.

- Пак прегледах някои от записите. Нищо не мога да променя. Момчето просто ми допада. Но си мисля, че ние ще го прекършим.

- Естествено, че ще го прекършим. Нали това ни е работата. Ние сме злата вещица. Обещаваме им захарни петлета, а после изяждаме горките дечица живи.

 

- Съжалявам, Ендър- прошепна Валънтайн. Тя не сваляше очи от лейкопласта на врата му.

Ендър докосна стената и вратата се затвори зад гърба му.

- Не ме е грижа. Радвам се, че го махнаха.

- Какво са махнали?- Питър влезе във всекидневната с уста пълна с хляб и фъстъчено масло.

Ендър не погледна Питър, за да види красивото десетгодишно момче, което възрастните виждаха- черна гъста разрешена коса и лице, което би могло да принадлежи на Александър Велики. Ендър погледна Питър само за да открие в очите му гняв или досада- онези опасни настроения, които почти винаги причиняваха болка. Сега, когато Питър зърна лейкопласта на врата му, в очите му проблясна издайнически искрицата на гнева.

Валънтайн също я забеляза.

- Сега той е като нас- рече тя, опитвайки се да успокои Питър, преди той да успее да нанесе удар.

Но Питър не се успокояваше лесно.

- Като нас ли? Държаха монитора в главата на това проклето сукалче, докато стане шестгодишно. Кога ти махнаха твоя? Когато беше на три години. Аз загубих моя, когато бях петгодишен. А той почти успя, копелето му с копеле, долен бъгер.

Така е добре, помисли си Ендър. Говори, Питър, говори. Добре е да говориш.

- Сега твоите ангели хранители вече не те наблюдават- продължи Питър.

- Не следят дали изпитваш болка, не слухтят да чуят какво говоря, нито пък дебнат какво ще ти направя. И какво ще кажеш сега? Какво ще кажеш?

Ендър сви рамене.

Най-неочаквано Питър се усмихна и плясна с ръце, преструвайки се, че се радва.

- Хайде да поиграем на бъгери и астронавти- предложи той.

- Къде е мама?- попита Валънтайн.

- Излезе- отвърна Питър.- Сега аз съм старшият.

- Мисля, че трябва да повикам татко.

- Викай го, колкото искаш- каза Питър.- Знаеш, че никога не си е у дома.

- Ще играя- рече Ендър.

- Ти ще си бъгерът- каза Питър.

- Остави го поне веднъж да е астронавт- обади се Валънтайн.

- Я си гледай работата и не се бъркай в нашата, дебелано- сряза я Питър.- Да се качим горе да си избереш оръжието.

Ендър знаеше, че играта няма да е приятна. Въпросът не бе в това, кой ще победи. Когато цели пълчища деца играеха из уличките, бъгерите никога не побеждаваха, но понякога играта ставаше нечестна.

Тук обаче, в техния апартамент, играта щеше да започне нечестно и бъгерът нямаше да може да напусне битката, така както биха постъпили в едно истинско сражение бъгерите. Бъгерът щеше да участва в битката, докато астронавтът не решеше, че тя е свършила.

Питър издърпа най-долното чекмедже и извади маската на бъгер. Майка му се беше ядосала, когато Питър я бе купил, но татко му изтъкна, че войната няма да им се размине, ако крият от децата маските на бъгерите или не им позволяват да си играят с детските си лазерни пушки. По-добре е да има военни игри, за да е по-голяма вероятността да оцелеят, когато бъгерите отново дойдат.

Ако оцелея от самите игри, помисли си Ендър. Той си постави маската. Тя му прилепна като длан, притиснала плътно лицето му. Но бъгерите едва ли се чувстват така, помисли си Ендър. Те не носят това лице като маска, защото то е собственото им лице. И дали в родните си светове бъгерите си поставят човешки маски, когато си играят? И как ли ни наричат? Мазници, защото сме много меки и мазни в сравнение с тях.

- Внимавай, Мазнико!- рече Ендър.

Той едва виждаше Питър през дупките за очите. Питър му се ухили.

- Мазник, така ли? Е, бъгер смахнат, я да видим как ще ти се смачка физиономията.

Ендър не успя да види нищо освен леко преместване на центъра на тежестта на Питър- маската пречеше на периферийното му зрение. Изведнъж усети болка и удар отстрани в главата. Той загуби равновесие и политна в същата посока.

- Май не виждаш много добре, а, бъгерче?- попита Питър.

Ендър понечи да си свали маската. Питър опря пръстите на крака си в слабините му.

- Не сваляй маската!- заповяда той.

Ендър придърпа маската обратно и свали ръце от лицето си.

Питър заби крака си в слабините му. Прониза го болка и Ендър се сви.

- Изпъни крака, бъгер такъв! Ето сега, мръснико, ще ти направим вивисекция. Най-после успяхме да пипнем един от вас жив и сега ще видим от какви чаркове сте направени.

- Питър, престани- рече Ендър.

- Питър, престани. Много добре. Значи вие, бъгерите, можете да отгатвате имената ни. Щом можете да си престорвате гласа да звучи така трогателно като гласчето на сладко детенце, ние ще ви обичаме и ще се държим добре с вас. Само че номерът няма да мине. Виждам те такъв, какъвто си в действителност. Явно, че са искали да минеш за човек, Третаче, но ти си всъщност бъгер и сега ти пролича.

Той отдръпна крака си, направи една крачка и притисна с коляното си Ендър в корема, точно под гръдната кост. Притискаше го все по-силно и по-силно. На Ендър му стана трудно да диша.

- Ето как можех да те убия- прошепна Питър.- Да натискам с коляно, докато умреш. И можех да кажа, че не съм и предполагал, че мога да ти сторя зло, че просто сме си играели. Щяха да ми повярват и всичко щеше да е наред. А ти щеше да си мъртъв. И всичко щеше да е наред.

Ендър не бе в състояние да говори, дъхът излизаше насила от дробовете му. Питър може и да говореше сериозно. Може би говореше на ужким, но имаше и вероятност да не се шегува.

- Говоря ти сериозно- рече Питър.- Всичко, което ти мине сега през главата, е самата истина. Допуснаха раждането ти само защото аз давах големи надежди. Аз обаче не се провалих. Ти просто се представи по-добре. Те те смятат за по-добрия от двама ни. Само че аз не искам по-добро братче, Ендър. Не искам някакъв си Третак.

- Ще те издам- каза Валънтайн.

- Никой няма да ти повярва.

- Ще ми повярват.

- Тогава и ти си покойница, сладка моя сестричке.

- Така ли- рече Валънтайн.- Значи ще повярват на това: "Не съм и предполагал, че това може да убие Андрю. И когато той бе вече мъртъв, изобщо и не предположих, че то може да убие също и Валънтайн."

Натискът понамаля.

- Значи няма да е днес. Но някой ден вие двамата просто няма да сте заедно. И тогава ще има нещастен случай.

- Само си дрънкаш- рече Валънтайн.- Приказваш всичко на ужким.

- На ужким ли?

- И знаеш ли защо?- попита Валънтайн.- Защото искаш един ден да влезеш в правителството. Искаш да гласуват за теб. Но няма да те изберат, ако противниците ти успеят да изровят факта, че още съвсем невръстни, и сестра ти, и брат ти са загинали едновременно при подозрителни обстоятелства. И най-вече заради скритото в тайника ми, което ще бъде отворено, в случай че умра.

- Я не ми пробутвай тези глупости- рече Питър.

- В него пише, че не съм умряла от естествена смърт. Убита съм от Питър и ако той още не е убил и Андрю, скоро ще го направи. Не е достатъчно, за да те осъдят, но е достатъчно, за да не те изберат никога в правителството.

- Сега ти си неговият монитор- каза Питър.- Най-добре ще е да го наблюдаваш и денем, и нощем. Най-добре ще е да не го оставяш сам.

- Ние с Ендър не сме глупаци. Ние, както и ти, си правим за всичко сметката. За някои неща дори по-добре и от теб. Ние и тримата сме толкова умни деца! Ти не си най-умният, Питър, само си най-големият.

- Да, знам. Но ще дойде ден, когато ти няма да си с него, когато просто ще забравиш. И изведнъж ще си спомниш и ще хукнеш при него, и той ще бъде цял-целеничък. И следващия път няма да се тревожиш толкова, и няма да пристигнеш толкова бързо. И всеки път той ще е невредим. И ти ще си помислиш, че съм забравил. Дори и да си спомняш, че съм го казал някога, ще си мислиш, че съм забравил. И ще минат години. И най-неочаквано ще се случи ужасен нещастен случай, а аз ще открия трупа му и ще ридая безутешно над него, и ти ще си спомниш за този разговор, Вали, но ще се срамуваш, че го помниш, защото ще си сигурна, че съм се променил и че това наистина е било нещастен случай, и че е жестоко от твоя страна дори да си спомняш какво съм казал при една детска препирня. Само че всичко ще е както ти казвам сега. Аз ще запомня всичко, той ще умре, а ти няма да направиш нищо-нищичко. И ще продължиш да вярваш, че аз съм само най-големият.

- Най-големият глупак!- рече Валънтайн.

Питър скочи на крака и тръгна към нея. Тя се дръпна уплашено. Ендър успя да свали маската си. Питър се пльосна отново на леглото и започна да се смее. Гръмогласно и толкова искрено, че чак сълзи бликнаха от очите му.

- Ама вие двамата сте страшни, най-големите сукалчета на планетата Земя.

- Сега ще ни съобщи, че всичко е било само една шега- каза Валънтайн.

- Не шега, а игра. Мога да накарам и двама ви да повярвате в каквото си поискам. Мога да ви накарам да затанцувате като марионетки.- И с престорено зловещ глас продължи:- Ще ви светя маслото, ще ви накълцам на парченца и ще ви напъхам в ямата за смет.- Той отново се изсмя. -Най-големите сукалчета в Слънчевата система.

Ендър стоеше, гледаше го как се смее и си мислеше за Стилсън, мислеше си, че от схватката не получи дори и драскотина. Ето кой си заслужаваше пердаха. Ето кой трябваше да го изяде.

- Не, Ендър- прошепна Валънтайн, сякаш бе прочела мислите му.

Питър внезапно се претърколи, скочи от леглото и застана готов за бой.

- О, да, Ендър- рече той.- Винаги когато поискаш, Ендър.

Ендър вдигна десния си крак, свали обувката си и му я показа.

- Виждаш ли това тук отпред? Това е кръв, Питър.

- Олеле, олеле. Ще умра. Ще загина. Ендър е убил една стоножка и сега иска да убие и мен.

Нищо не можеше да го стресне, Питър бе убиец по душа и никой не знаеше това освен Валънтайн и Ендър.

Майка им се прибра и изказа съчувствието си на Ендър във връзка с монитора. Баща им си дойде и непрекъснато повтаряше каква чудесна изненада е станалото, какви невероятни деца имат и колко е хубаво, че правителството им бе разрешило да си имат три рожби и че сега, когато правителството вече не иска да вземе нито едно от тях, им остават и тримата, че така си запазват и Третачето... А на Ендър му идваше да изкрещи: Знам, че съм Трети, знам и ако искате, мога да се махна, за да не притеснявам никого. Съжалявам, че изгубих монитора и че сега имате три деца, без каквото и да било приемливо обяснение. Съжалявам, че ви създавам това неудобство, наистина съжалявам, съжалявам, съжалявам.

Той лежеше в леглото, взирайки се в мрака. Чуваше как в горното легло Питър се върти неспокойно. После Питър слезе по стълбичката и излезе от стаята. Ендър чу приглушения шум от сифона в тоалетната, после силуетът на Питър се появи на прага.

Той си мисли, че съм заспал. Ще ме убие.

Питър стигна до леглото и както се очакваше, не се покатери горе. Вместо това приближи и застана до главата на Ендър.

Той обаче не се пресегна за възглавница, за да удуши Ендър. Нямаше и оръжие.

- Извинявай, Ендър- зашепна той.- Прости ми. Знам какво е, извинявай. Аз съм ти брат и те обичам.

Много по-късно по равномерното дишане на Питър разбра, че е заспал. Ендър отлепи лейкопласта от врата си. И за втори път през този ден заплака.

 

 

ГЛАВА ТРЕТА

ГРАФ

 

- Сестрата е уязвимото звено. Той наистина я обича.

- Знам. Тя може да провали всичко още от самото начало. Той няма да поиска да я изостави.

- И какво ще направиш тогава?

- Ще го убедя, че му се иска повече да дойде с нас, отколкото да остане при нея.

- И как ще го постигнеш?

- Ще го излъжа.

- А ако не се получи?

- Тогава ще му кажа истината. Това ни се позволява в критични моменти. Не можем да предвидим всичко, нали така?

На закуска Ендър не беше много гладен. Непрекъснато се питаше какво ли ще стане в училище. Да се изправи срещу Стилсън след вчерашния бой! Какво ли ще предприемат приятелите на Стилсън? Вероятно нищо, но не можеше да бъде сигурен. Не му се ходеше.

- Защо не се храниш, Андрю?- попита го майката. Питър влезе в стаята.

- Добро утро, Ендър. Благодаря ти, че си проснал гадната си хавлиена кърпа точно посред банята.

- Направих го специално за теб- промърмори Ендър.

- Андрю, трябва да се храниш.

Ендър протегна напред китките си- жест, който казваше: "Значи ще трябва да ме храните със системи."

- Много смешно- рече майката.- Старая се да съм грижовна майка, но това няма значение за гениалните ми деца.

- Всички гени, от които сме толкова гениални, мамо, сме ги наследили от теб- рече Питър.- От татко сигурно нищо не сме взели.

- Чух, чух- обади се бащата, който, хранейки се, следеше новините по дисплея- плота на масата.

- Ако не си чул, ще са думи, хвърлени на вятъра.

Масата запиука. На вратата имаше някой.

- Кой ли е?- попита майката.

Бащата натисна един бутон и на екрана се появи някакъв мъж. Той бе облечен в единствената униформа, която означаваше нещо, униформата на МФ -Международния флот.

- Мислех си, че въпросът е приключен- рече бащата. Питър не каза нищо, само си поля юфката с мляко.

А Ендър си помисли: "Може би все пак няма да ходя на училище днес." Бащата набра кода за отваряне на вратата и стана от масата.

- Аз ще видя кой е- рече той.- Вие стойте тук и се хранете.

Първото поръчение изпълниха, но не и второто. След няколко секунди бащата се върна в стаята и кимна на майката.

- Здравата си я загазил- каза Питър.- Открили са какво си направил на Стилсън и сега ще трябва да излежаваш наказание на Астероидния пояс.

- Та аз съм едва шестгодишен, глупако, аз съм малолетен.

- Ти си Третак, лайно такова. И нямаш никакви права.

Валънтайн влезе с ореол от разрошени коси около лицето си.

- Къде са мама и татко? Много съм зле, за да отида днес на училище.

- Значи пак контролно, нова проверка на мозъка, така ли?- попита Питър.

- Я млъквай, Питър- сряза го Валънтайн.

- Трябва да си отпуснеш душата и да се радваш- продължи Питър. -Можеше да е и по-лошо.

- Не виждам кое може да е по-лошо.

- Можеше да е проверка на задника ти.

- Дрън-дрън- каза Валънтайн.- Къде са майка и татко?

- Разговарят с някакъв от МФ.

Тя машинално погледна към Ендър. Та нали години наред бяха очаквали да дойде някой и да им съобщи, че Ендър е издържал успешно изпитанието и че имат нужда от него.

- Точно така, погледни го!- рече Питър.- Но може би разговарят и за мен, нали? Може да са осъзнали, че в края на краищата аз бях най-добрият сред онази пасмина.- Самолюбието на Питър бе наранено и той, както винаги в такива случаи, се държеше като леке.

Вратата се отвори.

- Ендър- каза бащата,- трябва да дойдеш.

- Съжалявам, Питър- присмя му се Валънтайн.

- Деца, работата не е за смях- намръщи се бащата.

Ендър последва баща си във всекидневната. Офицерът от МФ стана на крака при влизането им, но не протегна ръка на Ендър.

Майката въртеше нервно венчалната халка около пръста си.

- Андрю- рече тя,- никога не съм предполагала, че можеш да участваш в бой.

- Малкият Стилсън е в болницата- каза бащата.- Контузил си го сериозно. И то с обувката си, Андрю, което не е много честно.

Ендър поклати глава. Той бе очаквал за случая Стилсън да дойде някой от училище, но не и флотски офицер. Положението бе явно много по-сериозно, отколкото бе очаквал. Но въпреки това не си представяше как другояче би могъл да постъпи.

- Имаш ли някакво обяснение за поведението си, млади момко?- попита офицерът.

Ендър отново поклати глава. Не знаеше какво да каже, а и се боеше да не се покаже по-жесток, отколкото го бяха обрисували действията му. Ще понеса наказанието, каквото и да е то, мислеше си той. Само нека да приключим този въпрос.

- Склонни сме да вземем под внимание смекчаващи вината обстоятелства -продължи офицерът.- Но трябва да ви кажа, че шансовете не са много големи. Да го рита в слабините, да го рита нееднократно в лицето и в тялото, и то когато е бил вече съборен на земята- ти май наистина си изпитвал удоволствие от това.

- Не е вярно- прошепна Ендър.

- Тогава защо си го направил?

- Цялата му банда беше там- отвърна Ендър.

- И какво от това? Това оправдава ли те с нещо?

- Не.

- Кажи ми защо си продължил да го риташ. Ти вече си бил спечелил боя.

- С това, че го повалих на земята, спечелих само първата битка. А аз исках още там да спечеля и всички бъдещи битки, за да ме оставят завинаги на мира.- Ендър не можа да се сдържи- толкова се страхуваше и толкова се срамуваше от собствената си постъпка, че макар и да положи всички усилия да не го прави, той отново се разплака. Ендър не обичаше да плаче и рядко го правеше, а сега за по-малко от един ден го направи три пъти. И всеки път бе по-лошо от предишния. Да плаче пред майка си, пред баща си и пред този военен бе наистина срамно.- Вие ми махнахте монитора- добави Ендър. -Трябваше да се погрижа за себе си, нали?

- Ендър, трябваше да помолиш някой възрастен за помощ- започна бащата.

Но офицерът се изправи и прекоси стаята. Той протегна ръка на Ендър.

- Ендър, аз се казвам Граф. Полковник Хайръм Граф. Завеждам началното обучение във Военното училище в Астероидния пояс. Дойдох да те поканя да постъпиш в нашето училище.

Значи все пак...

- Ами мониторът...

- Последният етап от твоето проучване бе да се види какво ще стане, когато ти свалим монитора. Не постъпваме винаги така, но в твоя случай...

- И не съм се провалил?

Майката не можеше да повярва.

- Как допуснахте да изпрати малкия Стилсън в болницата? А как щяхте да постъпите, ако Андрю го беше убил? Медал ли щяхте да му дадете?

- Не е важно какво е направил, г-жо Уигин. А защо го е направил. -Полковник Граф й връчи папка, пълна с документи.- Ето официалните заповеди. Вашият син подлежи на задължителна военна повинност в МФ. Ние, разбира се, имаме вече вашето писмено съгласие още от деня, когато зачеването му бе потвърдено, защото в противен случай той просто нямаше да се роди. Така че още от самото начало той си е наш.

Когато бащата заговори, гласът му трепереше.

- Не е много любезно от ваша страна да ни карате да мислим, че не го искате, а след това все пак да ни го вземате.

- А и този сложен номер с малкия Стилсън- добави майката.

- Не беше номер, г-жо Уигин. Докато не бяхме сигурни за мотивацията на Ендър, не можехме да сме сигурни, че той не е същият като... трябваше да узнаем какъв е смисълът на действията му. Или поне какъв смисъл е влагал

Ендър в тях.

- Трябва ли да го наричате с този глупав прякор?- заплака майката.

- Съжалявам, г-жо Уигин, но това е името, с което той сам се нарича.

- И как смятате да постъпите, полковник Граф?- попита бащата.- Да го вземете на тръгване със себе си, така ли?

- Зависи- отвърна Граф.

- От какво?

- От това, дали Ендър ще поиска да дойде.

Плачът на майката премина в горчив смях.

- О, при вас значи е на доброволни начала, колко мило!

- За вас двамата изборът е бил направен още при зачеването на Ендър. Но Ендър още не е направил своя избор. От войниците на задължителна военна служба излизат добри артилеристи, но за офицери са ни потребни доброволци.

- За офицери ли?- попита Ендър.

Тонът, с който бе зададен този въпрос, накара останалите да замълчат.

- Да- отговори Граф.- Военното училище подготвя бъдещи капитани на звездолети, командири на флотилии и адмирали от флота.

- Нека не се заблуждаваме!- рече сърдито бащата.- Колко момчета от завършилите Военното училище са станали командири на кораби?

- За съжаление, г-н Уигин, това е поверителна информация. Но мога да ви кажа, че нито едно от нашите момчета, които са успели да изкарат първата година, не са се разминали с офицерския чин и нито едно не е служило с ранг по-нисък от помощник-командир на междупланетен кораб. Дори и в местните отбранителни сили в рамките на нашата собствена слънчева система те са на висока почит.

- А колко изкарват първата година?- попита бащата.

- Всички, които поискат- отвърна Граф. Ендър едва не каза: "Искам да дойда." Но се сдържа. Това щеше да го спаси да не ходи на училище, но не си заслужаваше- след няколко дни неприятностите щяха да отшумят. Щеше да го спаси от Питър- това бе по-важното и само по себе си можеше да означава живот. Но да остави мама и татко и най-вече да изостави Валънтайн. И да стане войник. Ендър не обичаше да се бие. Той не обичаше хора като Питър -силният срещу слабия, а и не обичаше хора като себе си- умният срещу глупавия.

- Мисля- започна Граф,- че ние с Ендър трябва да си поговорим насаме.

-Не!- отсече бащата.

- Няма да го отведа, без да му позволя да поговори отново с вас- рече Граф.- А и вие наистина не можете да ми попречите.

Бащата изгледа втренчено Граф, после стана и напусна стаята. Майката се поспря, за да стисне ръката на Ендър. Когато излезе, тя затвори вратата след себе си.

- Ендър- заговори Граф.- Ако дойдеш с мен, ти няма да се връщаш тук дълго време. Във Военното училище няма ваканции. Нито пък посещения. Пълният курс на обучение трае до навършването на шестнайсет години. При определени обстоятелства получаваш първата си отпуска на дванайсетгодишна възраст. Ако дойдеш с мен, сестра ти Валънтайн ще бъде жена, когато се срещнете пак. Ще си бъдете чужди. Ти все още ще я обичаш, Ендър, но няма да я познаваш. Виждаш ли, не те заблуждавам, че е лесно.

- А татко и мама?

- Аз те познавам, Ендър. Известно време следях мониторните дискове. Майка ти и баща ти няма да ти липсват нито много, нито за дълго. Ти също няма да им липсваш много.

В очите на Ендър, пряко волята му, напираха сълзи. Той извърна лице, но не посегна да ги избърше.

- Те наистина те обичат, Ендър. Но трябва да разбереш какво им е струвала твоята поява на бял свят. Знаеш, че родителите ти от малки са религиозни. Баща ти е кръстен с името Джон Пол Вицорек. Католик. Седмото от девет деца.

Девет деца! Та това е невероятно! Това е престъпление!

- Да, наистина, хората вършат странни неща в името на религията.

Известни са ти санкциите, Ендър- по онова време те не са били толкова строги, но съвсем не са били и леки. Само първите две деца са имали право на безплатно образование. Данъците рязко са се повишавали с раждането на всяко следващо дете. Когато баща ти навършил шестнайсет години, той се обърнал за закрила към Закона за неподчинилите се семейства, за да бъде заведен в отделен семеен регистър. Променил си името, отрекъл се от религията си и положил клетва никога да няма повече от разрешените две деца. И намеренията му били най-искрени. Заради позора и гоненията, които изтърпял като дете, той се заклел, че негово дете никога няма да преживее подобно нещо. Разбираш ли?

- Значи не ме е искал.

- Виж какво, никой вече не иска Трети. Не би могъл да очакваш, че ще ти се радват. Но при твоите родители случаят е по-особен. Те и двамата са се отказали от религията си- майка ти е била мормонка,- но всъщност чувствата им са до ден-днешен противоречиви. Знаеш ли какво означава това?

- Че искат да бъде и по единия, и по другия начин.

- Те се срамуват, че произхождат от неподчинили се семейства. Крият произхода си. Дотолкова, че майка ти отказва да признае пред когото и да било, че е родена в Юта, за да не би да заподозрат нещо. Баща ти отрича полския си произход, тъй като Полша е все още от неподчинилите се страни и по тази причина са й наложени международни санкции. И така, разбираш, че раждането на Трети, дори и по преки правителствени указания, опропастява всичко, което те са се стараели да създадат.

- Това ми е известно.

- Но положението е още по-сложно. Баща ти все пак те е кръстил с имената на законни светии. Всъщност той лично е кръстил и трима ви веднага щом ви е завел у дома след раждането ви. А майка ви се е противопоставила. Всеки път се карат за това, но не защото тя не е искала да сте кръстени, а защото не е искала да сте кръстени в католическа вяра. Те всъщност не са се отказали от религията си. Ти следователно си тяхната гордост, защото са успели да заобиколят закона и да имат Трети. Но ти си и тяхното малодушие, защото не смеят да отидат по-далеч и да обявят публично своето неподчинение, в което не намират нищо нередно. Ти си и техният обществен позор, защото на всяка стъпка пречиш на усилията им да се приобщят към нормалното подчинило се общество.

- Откъде знаеш всичко това?

- Нали си спомняш, че бяхме поставили монитори на брат ти и на сестра ти, Ендър? Ще се смаеш, ако видиш колко чувствителни са тези апаратчета. Бяхме свързани директно с мозъка ти. Чувахме всичко, което чуваше и ти, без значение дали ти слушаше внимателно, или не, и дали разбираше, или не. Важното е, че ние разбирахме.

- Значи родителите ми хем ме обичат, хем не ме обичат?

- Обичат те. Въпросът е дали те искат тук при себе си. Присъствието ти в тази къща всява непрекъснато раздори. То е източник на напрежение. Ясно ли ти е?

- Но аз не съм този, който създава напрежение.

- Напрежение създават не постъпките ти, Ендър, а самото ти присъствие. Брат ти те мрази, защото си живо доказателство, че той не се е оказал достатъчно умен. Родителите ти негодуват срещу теб заради цялото свое минало, от което се опитват да избягат.

- Валънтайн ме обича.

- От все сърце. Предана ти е изцяло и безрезервно, а и ти я обожаваш. Предупредих те, че няма да е лесно.

- А какво представлява училището?

- Много и напрегната работа. Учене, както и в тукашното училище, с тази разлика, че програмата по математика и компютърно програмиране е много по-натоварена. История на военното дело. Стратегия и тактика. И най-вече занимания в Бойната зала.

- Това пък какво е?

- Военни игри. Всички момчета са организирани в армии. Всеки ден се провеждат показни битки при нулева гравитация. Няма ранени, но победата и загубата са от значение. Всеки започва като редови войник и изпълнява заповеди. По-големите момчета са ви офицери и тяхно задължение е да ви обучават и командват в битките. Повече от това не мога да ти разкажа. Все едно че играеш на бъгери и астронавти, само че имаш оръжие, което действа, и бойни другари, които се сражават редом с теб, и цялото ти бъдеще и бъдещето на човешката раса зависи от това, как се обучаваш и как се сражаваш. Животът там е много труден и ти няма да имаш нормално детство. Естествено, при твоите умствени възможности и при положение че си Трети, ти във всеки случай няма да имаш нормално детство.

- Само момчета ли са?

- Има и няколко момичета. Те рядко издържат приемния изпит. Прекалено много са вековете на еволюция, които работят против тях. Никоя от тях обаче няма да е като Валънтайн. Но там ще срещнеш братя, Ендър.

- Като Питър ли?

- Питър не беше одобрен, Ендър, по простата причина, че ти го мразиш.

- Не го мразя. Просто се...

- Страхуваш от него. Питър, както знаеш, не е толкова лош. Беше най-доброто, което открихме за един доста дълъг период от време. Помолихме родителите ви второто дете да е дъщеря, като се надявахме, че Валънтайн ще е повторение на Питър, но с малко по-кротък нрав. Тя се оказа прекалено кротка. Ето защо направихме заявка за теб.

- За да бъда наполовина Питър и наполовина Валънтайн.

- Ако всичко се получеше както трябва.

- И получи ли се?

- По наша преценка да. Резултатите от нашите изследвания са много добри, Ендър. Но те не ни разкриват всичко. Всъщност те едва ли ни разкриват нещо.- Граф се наклони напред и взе ръцете на Ендър в своите. -Ендър Уигин, ако просто трябваше да избера най-доброто и щастливо бъдеще за теб, щях да ти кажа да си останеш у дома. Остани си тук, расти и бъди щастлив. Има по-лоши неща от това да си Трети, по-лоши неща от големия брат, който не може да реши дали да бъде човешко същество, или чакал. Военното училище е едно от тези по-лоши неща. Но ние имаме нужда от теб. Бъгерите може да са сега само игра за теб, Ендър, но миналият път те без малко не ни унищожиха. Но това не бе всичко. Те се сражаваха хладнокръвно с нас, превъзхождаха ни числено и бяха по-добре въоръжени. Единственото, което ни спаси, бе, че имахме най-изключителния военен командир, който някога се е раждал. Наречи го съдба, наречи го Божа благодат, наречи го дяволски късмет, но ние имахме Мейзър Ракъм. Сега обаче го нямаме, Ендър. Ние успяхме да струпаме всичко най-добро, което човечеството успя да произведе- флотът, който те хвърлиха срещу нас миналия път, изглежда пред днешния ни космически флот като детски корабчета в плувен басейн. Имаме и някои нови оръжия. Но дори и това може да се окаже недостатъчно. Защото през осемдесетте години, последвали миналата война, те са разполагали за подготовка с точно толкова време, колкото и ние. Нужно ни е най-доброто, и то сега, на часа. Може би ще се окажеш подходящ за нас, а може би не. Може би напрежението ще те смаже, може би ще ти съсипе живота, а може и да ме намразиш, задето съм дошъл в дома ти днес. Но ако съществува някаква възможност заради твоето присъствие във флота човечеството да оцелее и бъгерите да ни оставят веднъж завинаги на мира, тогава ще те помоля да го направиш. Ще те помоля да дойдеш с мен.

На Ендър му бе трудно да съсредоточи вниманието си върху полковник Граф. Струваше му се далечен и много дребен, сякаш Ендър можеше да го вземе с пинцети и да го сложи в джоба си. Да зареже всичко тук и да отиде някъде, където бе много трудно, където нямаше да е Валънтайн, нито мама и татко.

После се замисли за филмите с бъгерите, които всеки трябваше да гледа поне веднъж в годината. Унищожаването на Китай, Битката в Астероидния пояс. Смърт, страдание и ужас. И Мейзър Ракъм, чиито гениални маневри унищожават два пъти по-големия и по-мощен вражески флот, Мейзър Ракъм, който се сражава с толкова неустойчивите и безпомощни на вид човешки корабчета. Като деца, които се сражават с възрастни. Но ние победихме.

- Страх ме е- промълви тихичко Ендър.- Но ще дойда с теб.

- Повтори го пак- помоли Граф.

- Нали това е причината да се родя? Ако не дойда с теб, за какво ще съм жив?

- Не е достатъчно- каза Граф.

- Не ми се иска да дойда- рече Ендър,- но ще дойда.

Граф кимна.

- Можеш да промениш решението си. До мига, в който се качиш на колата, можеш да промениш решението си. След това обаче оставаш на заповедите на Международния флот. Ясно ли ти е?

Ендър кимна.

- Добре. Нека да им съобщим.

Майката заплака. Бащата здраво прегърна Ендър. Питър се ръкува с него и каза:

- Малък глупав мръсник, но роден с късмет.

Валънтайн го целуна и не избърса сълзите, които се стичаха по страните й.

Нямаше багаж за стягане. Нямаше вещи за взимане.

- Училището осигурява всичко необходимо от униформите до училищните пособия. А що се отнася до играчките- има само една-единствена игра.

- Сбогом- рече Ендър на близките си. Той се пресегна, улови полковник Граф за ръката и те заедно излязоха навън.

- Убий някой и друг бъгер заради мен!- изкрещя Питър.

- Обичам те, Андрю!- извика майка му.

- Ще ти пишем!- каза бащата.

А когато се качи на колата, която чакаше спокойно в уличката, той чу сърцераздирателния писък на Валънтайн:

- Върни се при мен! Винаги ще те обичам!

 

 

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

ПЪТУВАНЕТО

 

- При Ендър равновесието трябва да е много точно. Трябва да го държим в изолация, но така, че да запази творческите си способности, защото в противен случай ще възприеме тукашната система и тогава ще го загубим. В същото време трябва на всяка цена да съхраним дарбата му на водач.

- Щом заслужи ранг, ще бъде водач.

- Не е толкова просто. Мейзър Ракъм успешно командваше малкия си флот и победи. Но докато тази война започне, нещата ще станат прекалено сложни дори и за гений. Имаме твърде много малки кораби. Работата с подчинените му трябва да върви като по вода.

- Ясно. Значи ще се наложи да бъде едновременно и гениален, и любезен.

- Не и любезен. Един любезен командир би ни натикал до един в ръцете на бъгерите.

- Значи ще го поставиш в изолация.

- Ще го изолирам от останалите момчета още преди да пристигнем в Училището.

- Не се и съмнявам. Очаквам завръщането ти. Изгледах записите с пердаха на малкия Стилсън. Момчето, което ни водиш, в никакъв случай не е "сладко детенце".

- Тук грешиш. Той е дори още по-сладък. Но не се притеснявай. Ще го направим на бърза ръка горчив.

- Понякога си мисля, че ти доставя удоволствие да пречупваш тези малки гении и да ги кълцаш на парчета.

- Това е цяло изкуство и то не крие за мен никакви тайни. Но чак да ми доставя удоволствие? Е, може и да е така. Но като си съберат парчетата и отново ги подредят, стават по-свестни.

- Ти си чудовище.

- Благодаря. Това означава ли повишение в чин?

- Само медал. Бюджетът не е бездънна яма.

 

Казват, че безтегловността може да причини дезориентация, особено при децата, чиято способност за ориентиране не е още много укрепнала. Дезориентацията обаче споходи Ендър още преди да се раздели със земната гравитация. Преди още да започне изстрелването на совалката.

В набора на Ендър имаше още деветнайсет момчета. Те слязоха един по един от автобуса и в същия ред се качиха на асансьора. Разговаряха, шегуваха се, перчеха се и се смееха. Ендър не продумваше. Забеляза как Граф и останалите офицери ги наблюдават. Как анализират. Всяка наша постъпка или дума им говори по нещо, осъзна Ендър. Нека се смеят. Аз няма да се смея.

Позамисли се върху идеята да се опита да се държи като останалите момчета. Но не си спомняше никакви вицове, а и нито един от техните не му беше смешен. Откъде ли бликаше смехът им? Ендър не можеше да намери такова изворче у себе си. Той се боеше и страхът го правеше сериозен.

Облякоха го в униформа- цял гащеризон- и му се струваше нелепо, че около кръста си няма колан. Облечен така, имаше чувството, че е безформен и гол. Бръмчаха телевизионни камери, кацнали като птици върху раменете на приведени и дебнещи мъже. Мъжете крачеха бавно, с котешка походка, за да предпазят камерите от сътресения. Ендър се улови, че и той се движи със същата походка.

Представи си, че му вземат интервю за телевизията. Репортерът го пита: Как се чувствате, г-н Уигин? Всъщност напълно добре, като изключим това, че съм гладен. Гладен ли? О, да, не ни е разрешено да се храним двайсет часа преди полета. Колко интересно, никога не съм знаел това. Всъщност всички до един сме доста гладни. И по време на цялото интервю Ендър и телевизионният журналист ще следват с дълги плавни крачки оператора. На Ендър за пръв път му се прииска да се засмее. Той се усмихна. Момчетата край него тъкмо се смееха на нещо друго. Сега си мислят, че се смея на вица им, рече си Ендър. Но аз се смея на нещо много по-забавно.

- Трябва да се покатерите нагоре по стълбата един по един- нареди офицерът.- Щом стигнете до пътечка с празни кресла от двете страни, всеки да заеме по едно кресло. Места до прозорците няма.

Това бе шега. Другите момчета се засмяха.

Ендър бе към края на редицата, но не бе последен. Телевизионните камери не преставаха да бръмчат. Дали Валънтайн ще ме види как влизам в совалката? Хрумна му да й махне с ръка, да изтича при оператора и да му каже: "Дали може да кажа сбогом на Валънтайн?" Той не знаеше, че направи ли това, лентата ще бъде изрязана от цензурата, защото момчетата, удостоени с честта да бъдат приети във Военното училище, трябваше да бъдат до един герои. Те не биваше да тъгуват по никого. Ендър не знаеше, че съществува цензура, но знаеше, че няма да е правилно да се втурне към камерите.

Той се изкачи по късия трап към шлюза на совалката. Забеляза, че стената отдясно е застлана като под. Ето оттук започваше дезориентацията. В мига, когато взе стената за под, у него се появи усещането, че върви по стена. Стъпи на стълбата и забеляза, че отвесната повърхност зад нея също е застлана като под. Аз се катеря по пода. Прихващам се с дясната ръка, после с лявата, пак с дясната, стъпка по стъпка.

А след това, за разнообразие, си представи на шега, че се катери надолу по стената. Почти мигновено успя да убеди съзнанието си в това. Озова се седнал в креслото, с пръсти впити в тапицерията, въпреки че гравитацията го дърпаше здраво към седалката.

Другите момчета се подрусваха в креслата си, удряха се, блъскаха се и крещяха. Ендър внимателно намери коланите и разбра как се закопчават около чатала, кръста и раменете. Представи си как корабът виси надолу с носа и как исполинските пръсти на гравитацията ги държат здраво на едно място. Но ние ще се измъкнем, помисли си той. Ще се измъкнем от прегръдката на тази планета.

Той нямаше сега представа за значението на тази прегръдка. По-късно обаче щеше да си спомни, че още преди да напусне Земята, той си е помислил за нея като за планета, планета като всички останали, а не като за неговата родна планета.

- О, вече си успял да разбереш как се закопчават!- рече Граф. Той стоеше на стълбата.

- С нас ли идвате?- попита Ендър.

- Обикновено не слизам за набирането на нови курсанти- отвърна Граф.- Аз съм нещо като завеждащ там горе. Административният началник на Училището. Нещо подобно на директор. Казаха ми, че трябва да се върна, ако не искам да загубя работата си.- Той се усмихна.

Ендър му отвърна с усмивка. Присъствието на Граф му действаше успокоително. Граф беше добър. И беше директор на Военното училище. Ендър се поотпусна. Там щеше да има приятел.

Закопчаха коланите на онези момчета, които, за разлика от Ендър, не бяха успели да го направят сами. После мина цял час, докато един телевизор в предната част на кабината не ги запозна с полета на совалката, с историята на космическите полети и с вероятното бъдеще на курсантите като пилоти на междузвездните кораби на МФ. Много досадно. Ендър бе гледал и друг път подобни филми.

Само че не бе лежал пристегнат с колани в кресло в кабината на совалка. Увиснал с главата надолу от търбуха на Земята.

Изстрелването протече нормално. Беше мъничко страшно. Внезапен силен удар и лека паника, че това може да се окаже първото неуспешно изстрелване в историята на совалката. Филмите не бяха обяснили за натиска, който щеше да изпита човек, легнал възнак в мекото кресло. После всичко свърши и той наистина увисна на коланите, без абсолютно никаква гравитация.

Но тъй като бе вече възвърнал чувството си за ориентация, Ендър не се изненада, когато Граф се изкачи по стълбата заднешком, все едно че слизаше надолу, към предната част на совалката. Нито пък се разтревожи, когато Граф подпъхна ходила под една от напречните пръчки и като се отблъсна с ръце, се изправи с плавен скок на крака, все едно, че се намираше в най-обикновен самолет. Възвръщането на чувството за ориентация се оказа прекалено трудно за някои. На едно момче му призля. Ендър едва сега разбра защо им бяха забранили да се хранят двайсет часа преди полета. Да повръщаш при нулева гравитация не би било много забавно.

Ендър обаче се забавляваше неимоверно с гравитационната акробатика на Граф. И той я пришпори с въображението си, като си представи, че стърчи от стената. Гравитацията можеше да се проявява в каквато посока си иска. Мога да накарам Граф да направи челна стойка, без той да има и представа за това.

- Какво ти е толкова смешно, Уигин?

Гласът на Граф бе рязък и гневен. Къде сгреших, помисли си Ендър. Да не би да се изсмях на глас?

- Зададох ти въпрос, войнико!- излая Граф.

О, да! Това е началото на обичайната военна подготовка. Ендър бе гледал няколко военни филма по телевизията и в тях винаги крещяха неистово в началото, преди войникът и офицерът да станат добри приятели.

- Тъй вярно, сър!- отвърна Ендър.

- Тогава ми отговори!

- Представих си ви увиснал с главата надолу. Стори ми се смешно.

Сега, когато Граф го гледаше мрачно, това прозвуча нелепо.

- Може на теб да ти се е сторило смешно. Но дали ще е смешно и на друг някой?

Разнесоха се приглушени отрицателни отговори.

- Е, и защо не ви е смешно?- Граф ги изгледа е презрение. -Празноглавци, това сме взели в този набор. Глупави малки хапльовци. Само един от вас имаше достатъчно ум, за да разбере, че при нулева гравитация посоките са такива, каквито си ги представяш. Ясно ли ти е това, Шафтс?

Момчето кимна.

- Не, не ти е ясно. Разбира се, че не ти е ясно. Ти си не само глупак, но и лъжец. Тук има само едно момче, чийто ум е на мястото си, и това е Ендър Уигин. Хубавичко го вижте, момченца. Той ще е вече командир, докато вие все още ще се валяте в пеленките си. Защото той умее да мисли при нулева гравитация, а вие можете само да се перчите.

Действието не се развиваше по обичайния за филмите сценарии начин. Граф трябваше да се заяжда с него, а не да го сочи за пример. В началото трябваше да са противници, за да станат по-късно приятели.

- Повечето от вас ще се "простудят". Свикнете с тази мисъл, момчета. Повечето от вас ще отидат накрая в Бойното училище, защото няма да ви стигне умът да пилотирате междузвездни кораби. Ползата от повечето от вас няма да покрие и пътните ви разходи до Военното училище, защото ще се окаже, че не притежавате необходимите данни. Някои от вас може и да успеят. Някои от вас може и да се окажат от полза за човечеството. Но не залагайте много на това. Аз залагам само на един от вас.

Неочаквано Граф направи задно салто, улови се с ръце за стълбата, а после залюля крака и изопна тяло. Ако подът бе отдолу, това би било ръчна стойка. Ако подът бе отгоре, това би било вис. Като се прихващаше плавно с ръце, той се придвижи по пътечката до креслото си.

- Както излиза от казаното, ти си успелият сред нас- прошепна момчето до него.

Ендър поклати глава.

- Ооо, дори не благоволяваш да отговориш- рече момчето.

- Не съм го молил да наговори всичко това- прошепна Ендър.

Той усети остра болка по темето си. Последва я друга. Зад гърба му се разнесе кикот. Момчето в креслото отзад бе, изглежда, разкопчало коланите си. Нов удар по главата. Махни се, помисли си Ендър. Нищо не съм ти направил.

Отново удар по главата. Отново кикот. Граф не виждаше ли? Нямаше ли да сложи край на това? Още един удар. По-силен. Наистина го заболя. Къде беше Граф?

После всичко му стана ясно. Граф нарочно бе постъпил така. Това бе по-лошо и от малтретирането във филмите. Когато сержантът издевателства над теб, другите започват да те харесват повече. Но когато офицерът показва предпочитания към теб, останалите те намразват.

- Ей, лайнар такъв- долетя шепот отзад. Отново го удариха по главата.- Как ти хареса това, а? Ей, умнико, още ли ти е смешно?- Нов удар, толкова силен, че Ендър тихо простена от болка.

Щом Граф умишлено го възхваляваше, помощ не можеше да очаква от никого, освен от себе си. Изчака, преценявайки кога ще му нанесат следващия удар. Ето сега, рече си той. И наистина ударът не закъсня. Заболя го, но Ендър вече се опитваше да отгатне кога ще нанесат следващия удар. Ето сега. И наистина точно навреме. Пипнах ли те, помисли си Ендър.

Тъкмо когато момчето замахваше, за да му нанесе поредния удар, Ендър се пресегна с две ръце, сграбчи го за китката и го дръпна с всичка сила.

При наличието на гравитация момчето щеше да се блъсне в облегалката на креслото на Ендър и да си натърти гръдния кош. При нулева гравитация обаче той прелетя над креслото и пое нагоре, към тавана. Ендър не бе очаквал това. Той дори и не подозираше доколко нулевата гравитация може да увеличи силата на едно дете дори. Момчето се понесе из въздуха, удари се о тавана, после се отправи надолу и се блъсна в едно от момчетата, полетя по пътеката между креслата, размахал неистово ръце, докато се заби с писък в корпуса на предната част на кабината, при което лявата му ръка пое изцяло удара.

Всичко това стана само за няколко секунди. Граф бе вече там, сграбчил момчето. Ловко го свали и изтласка по пътечката към другия мъж.

- Лявата ръка. Сигурно е счупена- рече той.

Само след секунди на момчето бе дадена упойка и докато то си лежеше спокойно във въздуха, офицерът шинира ръката му.

На Ендър му се повдигаше. Той само бе искал да улови ръката на момчето. Не, не е истина, бе искал да му причини болка и го бе дръпнал с всичка сила. Не бе искал да го направи толкова явно, но момчето бе изпитало точно такава болка, каквато Ендър бе искал да му причини. Нулевата гравитация го бе подвела, това е всичко. Аз съм същият като Питър.

Абсолютно същият. Ендър се ненавиждаше.

Граф остана в предната част на кабината.

- Толкова бавно ли загрявате? Не успяхте ли да набиете в хилавите си мозъци един-единствен факт? Взехме ви на този полет, за да станете войници. В досегашните си училища, както и в досегашните си семейства, може да сте били и първенци, може да сте били издръжливи, може да сте били и умни. Ние обаче пресяхме най-доброто от най-доброто и тези най-добри деца са тук. И като ви казвам, че Ендър Уигин е най-добрият в този набор, вземете, че го проумейте, празноглавци. Нямайте вземане-даване с него! Във Военното училище и преди са загивали малки момчета. Ясно ли се изразих?

До края на полета в кабината цареше тишина. Момчето, което седеше до Ендър, педантично внимаваше да не се докосне до него.

Аз не съм убиец, мислено си повтаряше отново и отново Ендър. Аз не съм Питър. Каквито и да ги говорите, никога не бих убил. Не и аз. Само се защитавах. Проявих търпение. Не съм такъв, какъвто той ме изкарва.

Глас по високоговорителя им съобщи, че наближават Училището. За двайсет минути успяха да убият скоростта и да пристанат. Ендър се тътреше зад останалите. А и на тях им се искаше да го оставят последен сега, когато се катереха нагоре в посока, която при качването им беше надолу. Граф изчакваше в края на ръкава, който водеше от совалката право в центъра на Военното училище.

- Добре ли мина полетът, Ендър?- попита весело Граф.

- Мислех, че сте ми приятел.- Гласът на Ендър, пряко волята му, потреперваше.

- Кое ти е дало основание да мислиш така, Ендър?- доби учуден вид Граф.

- Защото вие... Защото ми говорехте дружелюбно и честно... не ме излъгахте.

- Няма да те излъжа и сега- рече Граф.- Моята задача не е да завързвам приятелства. Задачата ми е да създавам най-добрите войни на света. Имаме нужда от един Наполеон. От един Александър Велики. Само че Наполеон е загубил накрая, а Александър е живял бурно и е умрял млад. Имаме нужда от един Юлий Цезар, само че той се е превърнал в диктатор и това го е погубило. Задачата ми е да създам този войн, както и всички мъже и жени, от чиято помощ той ще има нужда. Никъде не е казано, че трябва да се сприятелявам с деца.

- Ти ги накара да ме намразят.

- Е, и? Какво смяташ да правиш сега? Да се свреш в някой ъгъл ли? Или да започнеш да ги целуваш по дупетата, за да те обикнат отново? Има само едно нещо, което може да ги накара да спрат да те мразят. И то е да бъдеш толкова добър в онова, което правиш, че те да са принудени да се съобразяват с теб. Казах им, че си най-добрият. И най-добре ще е наистина да бъдеш.

- А ако не мога?

- Тогава ще стане зле. Виж, Ендър, наистина съжалявам, ако се чувстваш самотен или ако те е страх. Но там горе, в космоса, дебнат бъгерите. Десет милиарда, сто милиарда, милион милиарда бъгери, доколкото ни е известно. С не по-малко кораби, доколкото ни е известно. С оръжия, чиято тайна не можем да разгадаем. И готовност да използват тези оръжия, за да ни унищожат. В опасност е не светът, Ендър. А ние. Човечеството. А човечеството не иска да загине. Ние сме еволюирали като биологичен вид, за да оцелеем. И сме го постигнали чрез непрекъснат подбор, така че накрая на няколко поколения се е раждал по някой гений. Човекът, който е изобретил колелото. И електричеството. И космическия полет. Човекът, който е построил града и е създал нацията и империята. Знаеш ли какво представляват тези неща?

Ендър си мислеше, че знае, но не бе много сигурен и не каза нищо.

- Не. Разбира се, че не знаеш. Ето защо ще ти го кажа направо. Човешките същества губят свободата си само когато човечеството има нужда от тях. Може би човечеството има нужда от теб. За да постигне някаква цел. Мисля, че човечеството има нужда от мен- да открия за какво те бива теб. Може да се наложи и двамата да извършим презрени дела, Ендър, но ако човечеството оцелее, можем да смятаме, че като оръдия сме си свършили добре работата.

- И това ли ще сме само? Оръдия?

- Човешките същества са само оръдия, които другите използват, за да ни помогнат да оцелеем.

- Това е лъжа.

- Не е. Това е просто половината истина. За другата половина можеш да се тревожиш след като спечелим тази война.

- Тя ще е свършила, преди да порасна- рече Ендър.

- Надявам се да не си прав- отвърна Граф.- Между другото това, че разговаряш сега с мен, съвсем няма да ти е от полза. Другите момчета сигурно си казват, че драгият Ендър Уигин е останал назад, за да се подмазва на Граф. Ако се разчуе, че си човек на учителите, смятай, че си се "простудил".

С други думи махай се и ме остави на мира.

- Сбогом- рече Ендър и като се прихващаше с ръце по стълбата, пое в посоката, в която бяха изчезнали другите момчета.

Граф го наблюдаваше как се отдалечава.

- Това ли е момчето?- попита един от учителите, застанал редом с него.

- Бог знае- отвърна Граф.- Ако не е Ендър, то най-добре ще е сам Бог да ни се яви тук.

- Може да се окаже, че никое от тях не е момчето, което ни трябва -продължи учителят.

- Може би. Но в такъв случай, Андерсън, Бог, според мен, е бъгер. Можеш да цитираш какво съм казал.

- И ще го направя.

Те поседяха в мълчание.

- Андерсън.

- Ммм.

- Детето греши. Аз наистина съм негов приятел.

- Знам.

- Той е чист. До дъното на душата си. И е добър.

- Четох рапортите.

- Андерсън, помисли си само какво ще направим от него.

- Ще направим от него най-добрия военен командир за всички времена -рече дръзко Андерсън.

- И после ще поставим съдбата на света върху плещите му. За негово добро се моля да не е той момчето, което ни трябва. Истина ти казвам.

- Я по-весело! Бъгерите може да ни изтрепят, преди Ендър да се е дипломирал.

Граф се усмихна.

- Прав си. Ето че ми стана по-добре.

 

 

ГЛАВА ПЕТА

ИГРИТЕ

 

- Браво, печелиш овации. Счупена ръка- това се казва майсторски удар.

- Беше нещастен случай. Чиста случайност.

- Така ли? А пък аз вече те похвалих в официалния рапорт.

- Пресилил си нещата. Сега ще излезе, че другият малчуган е герой. Това би могло да повлияе зле върху обучението на много деца. Бях убеден, че ще извика за помощ.

- Да извика за помощ ли? А аз си мисля, че цениш у него най-много именно това, че сам си решава проблемите. Когато е в открития космос, заобиколен от вражески флот, никой няма да му се притече на помощ.

- Кой да допусне, че онова сукалче е разкопчало ремъците си? И че ще се бухне така нелепо в корпуса?

- Това е само поредният пример за глупостта на военните. Ако имаше ум в главата си, щеше да се заловиш с нещо сериозно- да продаваш застраховки за живот например.

- Същото се отнася и за теб, умнико.

- Просто трябва да приемем истината, че сме хора второ качество. В чиито ръце е поверена съдбата на човечеството. И от това се чувстваш могъщ, нали? Особено сега, защото, ако загубим войната, няма да има оцелели и няма кой да ни търси грешките.

- Никога не съм се замислял за това. Но по-добре ще е да не я загубим.

- Виж само как се справя Ендър с положението. Представи си, че го бяхме загубили или че няма тези качества, кой друг тогава? Има ли друг?

- Мога да направя цял списък.

- А междувременно помисли как да не загубим Ендър.

- Казах ти вече. Изолацията му е бетон. Той вече не би повярвал, че някой някога ще му помогне. Ако поне веднъж допусне, че за него има и по-лесен начин, той е загубен.

- Прав си. Би било ужасно, ако повярва, че може да има приятели.

- Приятели може да има. Но не и родители.

 

Когато Ендър пристигна, другите момчета си бяха вече избрали леглата. Той се поспря на прага на общата спалня, търсейки с поглед единственото свободно легло. Таванът бе нисък- би могъл да го докосне с ръка. Помещение, направено за деца, в което долните легла бяха направо на пода. Другите момчета го наблюдаваха изпод око. Точно така, единствено празно бе долното легло до вратата. За миг на Ендър му хрумна, че като приема най-лошото място, той всъщност отправя към останалите покана за бъдещи схватки. Но нямаше как да измести някого от леглото му.

- Ей, много ви благодаря- рече той с широка усмивка. В нея нямаше и следа от сарказъм. Поблагодари им толкова искрено, сякаш му бяха запазили най-доброто място.- Помислих си, че ще трябва специално да ви моля за долното легло до вратата.

Той седна и погледна отвореното шкафче в долния край на леглото си. Върху вътрешната страна на вратичката имаше залепен лист.

ПОСТАВЕТЕ РЪКА ВЪРХУ СКЕНЕРА В ГОРНИЯ КРАЙ НА ЛЕГЛОТО И ПОВТОРЕТЕ ДВА ПЪТИ ИМЕТО СИ.

Ендър намери скенера- пластмасова матова плочка. Постави върху нея лявата си ръка и каза:

- Ендър Уигин. Ендър Уигин.

Скенерът за миг засия със зелена светлина. Ендър затвори шкафчето и после се опита да го отвори. Не успя. Тогава пак постави ръка върху скенера и каза: "Ендър Уигин". Шкафът се отвори. А заедно с него и още три отделения.

В едното имаше четири гащеризона като този, който бе облякъл, и един бял. В другото отделение имаше малък чин, същият като в училище. Значи не бяха приключили с училищните занимания.

В най-голямото отделение обаче се намираше най-примамливото нещо. Приличаше на скафандър на пръв поглед и към него имаше шлем и ръкавици. Но не беше. Нямаше уплътнения. Въпреки това щеше сигурно спокойно да покрие цялото тяло. Беше дебело подплатен. И мъничко корав.

Към него имаше и пистолет. Лазерлет, поне на такъв приличаше, защото върхът на цевта бе направен от твърдо прозрачно стъкло. Едва ли обаче биха позволили на децата да притежават смъртоносни оръжия...

- Не е лазерлет- изрече мъжки глас.

Ендър вдигна очи. Беше мъж, когото виждаше за първи път. Млад и любезен на вид човек.

- Но лъчът му е доста мощен. Добре фокусиран. Като го насочиш към стена на стотина метра, можеш да направиш светлинен кръг с диаметър около десет сантиметра.

- Къде се използва?- попита Ендър.

- При една от игрите, които играем през свободното време. Някой друг успя ли да отвори шкафа?- Човекът се огледа.- Искам да кажа, има ли и други, които са спазили наставленията и са закодирали гласа и дланите си? Без да направите това, не можете да проникнете в шкафовете си. Тази стая ще е вашият дом през първата година тук, във Военното училище, така че изберете си леглото, което ви харесва, и се настанявайте. Обикновено оставяме сами да си изберете старшия офицер и да го настаните на долното легло до вратата, но виждам, че това място е вече заето. А не можем да променим кода на шкафчетата ви. Така че помислете си кого да изберете. Вечерята е след седем минути. Следвайте светлинните кръгчета по пода. Вашият цветови код е червено-жълто-жълто. Където и да се наложи да отидете, винаги ще имате маркирана пътека- три кръгчета, червено-жълто-жълто, наредени едно до друго- следвайте тази светлинна маркировка. И така, какъв е вашият цветови код, момчета?

- Червено-жълто-жълто.

- Много добре. Аз съм Дап. И през следващите няколко месеца ще бъда вашата майка.

Момчетата се засмяха.

- Смейте се колкото си искате, но си го набийте в главите. Ако се загубите из училището, което е напълно възможно, не започвайте да отваряте врати. Някои от тях водят навън.- Нов взрив от смях.- Вместо това само кажете на някого, че майка ви се казва Дап, и те ще ме повикат. Или им кажете цветовия си код и те ще ви маркират пътечка, по която да се приберете. Ако имате някакъв проблем, идвайте при мен да си поговорим. И запомнете, аз съм единственият, на когото плащат да бъде добър с вас. Но не и прекалено добър. Направете ми някой нахален номер и ще ви размажа физиономията. Ясно?

Отново всички се засмяха. Дап се сдоби с цяла стая приятели. Сърцата на изплашените малчугани се печелят толкова лесно.

- Кой път води надолу, може ли някой да ми каже?

Казаха му.

- Да, вярно. Но тази посока води навън. Корабът се върти и по тази причина ни се струва, че там е надолу. Подът всъщност се движи в онази посока. Тръгнете нататък и като походите достатъчно, ще се върнете там, откъдето сте тръгнали. Само че не правете този опит. Защото нататък са учителските жилищни помещения, както и стаите на големите деца. А големите деца не обичат новобранците да им се пречкат на пътя. И току-виж някой ви изкомандвал. Всъщност със сигурност ще ви изкомандват. А стане ли така, не идвайте с плач при мен. Ясно ли е? Това е Военно училище, а не забавачница.

- Как трябва да постъпим тогава?- попита един съвсем дребен малчуган, който заемаше горното легло близо до Ендър.

- Ако не обичате да ви командват, преценете сами как да постъпите. Но ви предупреждавам- правилникът строго забранява убийството. Както и всякаква тежка телесна повреда. Разбрах, че по време на полета ви е имало опит за убийство. Счупена ръка. Ако тук се случи подобно нещо, някой "ще се простуди". Разбрано ли е?

- Какво означава "да се простудиш"?- попита момчето, чиято ръка бе шинирана.

- Да се "простудиш"? Означава да те изкарат на студеното. Да те върнат на Земята. Да те изключат от Военното училище.

Никой не погледна към Ендър.

- И така, момчета, ако някои от вас са си наумили да правят пакости, нека поне ги правят умната, ясно ли е?

Дап си излезе. Момчетата продължиха да не поглеждат към Ендър.

Ендър чувстваше как страхът набъбва под лъжичката му. Не жалеше момчето, чиято ръка бе счупил. Той беше от сорта на Стилсън. И подобно на Стилсън вече събираше банда. Групичка деца, неколцина от по-големите. Те се смееха в отдалечения край на стаята и от време на време едно от тях се обръщаше да погледне Ендър.

Ендър от все сърце искаше да се върне у дома. Какво общо имаше всичко това със спасяването на света? Мониторът вече го нямаше. Ендър бе отново сам срещу бандата, само че сега те бяха тук, в стаята. Пак Питър, само че я нямаше Валънтайн.

Страхът продължи да го гнети и по време на вечерята в столовата, тъй като никой не седна до него. Другите момчета разговаряха за най-различни неща- за огромното табло за резултатите, окачено на стената, за храната, за по-големите момчета. Изолиран, Ендър можеше само да наблюдава.

Таблата с резултатите показваха класирането на отборите, кой губи и кой печели, както и междинните резултати. Някои от големите момчета очевидно се бяха обзаложили за резултата от току-що завършилите игри. Два отбора "Богомолка" и "Трепетлика" нямаха още краен резултат- тяхното квадратче светеше. Ендър реши, че те сигурно играят сега, в момента.

Той забеляза, че големите момчета бяха разделени на групи според униформите, които носеха. Имаше и някои с различни униформи, които разговаряха заедно, но обикновено всяка от групите имаше свой периметър. Новобранците- групата на Ендър, както и следващите по възраст две-три групи носеха изцяло сини униформи. Но големите деца, онези, които бяха в отбори, носеха много по-ярки облекла. Ендър се опита да отгатне кои дрехи подхождат на името на отбора. "Скорпион" и "Паяк" се разпознаваха лесно. Както и "Пламък" и "Прилив".

Едно голямо момче дойде и седна до него. Изглеждаше около дванайсет или тринайсетгодишен. Бяха му вече наболи мустачки.

- Здрасти!- поздрави той.

- Здрасти!- отвърна Ендър.

- Аз съм Мик.

- Ендър.

- Това име ли е?

- Сестра ми ме нарича така, откакто се помня.

- Името не е лошо за тук. Ендър. Човекът, който нанася съкрушителния удар.

- Дано.

- Ендър, ти ли си бъгерът на последната група?

Ендър сви рамене.

- Забелязах, че се храниш самичък. Всяка група си има по един като теб. Дете, което никой не харесва. Понякога си мисля, че учителите нарочно правят този номер. Учителите не са много свестни. Сам ще се убедиш.

- Хм.

- Значи ти си бъгерът?

- Сигурно.

- Ей, хич да не ти пука, така да знаеш.- Той даде на Ендър кифлата си и взе пудинга му.- Яж само хранителни неща. Ще ти дават сила.- Мик заби лъжичка в пудинга.

- Ами ти?- попита Ендър.

- Аз ли? Аз съм нищо. Едно лайно, лепнато в климатичната инсталация. И все там си стоя, но никой не знае за това.

Ендър се усмихна неуверено.

- Аха, смешно ти е, но аз не се шегувам. Тук стигнах до задънена улица. Доста поизраснах. Много скоро ще ме изпратят в следващото ми училище. Но няма начин да е в Тактическото. Никога не съм бил водач. Там пращат само онези копелета, които стават за водачи.

- Кои стават за водачи?

- Ей, ако знаех, мислиш ли, че щях да съм на това положение? Колко такива дългучи като мен виждаш наоколо?

Не много. Ендър обаче не го каза.

- Неколцина. Аз не съм единственият "полупростудил се" некадърник. Няколко сме. Другите до един са командири. Всички момчета от моя набор си имат вече собствени отбори. С изключение на мен.

Ендър кимна.

- Слушай, малчугане, правя ти услуга с един съвет. Трябва да дружиш с останалите деца. Бъди водач. Ако се наложи, целувай и задници, но ако другите те ненавиждат... Ясно ли ти е за какво става въпрос?

Ендър повторно кимна.

- Нищо не ти е ясно. Вие, новобранците, си приличате до един. Нищо не знаете. Главите ви са като космоса. Абсолютно празно пространство. И при първия удар се скапвате. Виж, когато свършиш като мен, не забравяй, че все пак са те предупредили. Това е последното добро, което някой ще ти направи.

- Тогава защо ме предупреждаваш?- попита Ендър.

- Ти да не би да си голям умник, а? Я млъквай и яж!

Ендър млъкна и продължи да яде. Мик не му харесваше. А и знаеше, че няма начин да свърши като него. Може би такива да са и плановете на учителите, но Ендър не възнамеряваше да се съобразява с плановете им.

Няма да бъда бъгерът в групата си, мислеше си Ендър. Не съм оставил Валънтайн и мама, и татко, за да дойда тук и да "простина".

Като поднесе вилицата към устата си, той се почувства заобиколен, както винаги, от цялото си семейство. Просто знаеше накъде да обърне глава, да вдигне очи и да види мама, която се опитва да отучи Валънтайн да сърба шумно. Просто знаеше къде е седнал и баща му и как следи новините върху плота на масата, докато се преструва, че участва в разговора. Питър, който се хвали, че ще извади счупен фъстък от носа си, дори и Питър можеше да бъде забавен.

Грешка бе да мисли сега за тях. Почувства как в гърлото му се надига ридание и веднага се опита да го преглътне. Не виждаше чинията си.

Не биваше да плаче. Бе невъзможно да срещне съчувствие. Дап не беше като мама. И най-малката проява на слабост щеше да предупреди онези стилсъновци и питъровци, че това момче може да бъде пречупено. Ендър постъпи така, както постъпваше винаги, когато Питър го измъчваше. Започна да умножава по две. Едно, две, четири, осем, шестнайсет, трийсет и две, шестдесет и четири... и продължи така, докато главата му успяваше да побира числата: 128, 256, 512, 1024, 2048, 4096, 8192, 16384, 32768, 65536, 131072, 262144. На 67108864 стана неуверен- дали не бе пропуснал някое число? Къде трябваше да е сега- под десет милиона, над сто милиона или...? Отново се опита да умножава по две, но загуби нишката. Май беше 1342. Или 16? Или 17738? Не си спомняше. Трябваше да започне отначало. Да умножава по две, докато главата му успяваше да побира числата. Болката премина. Сълзите се скриха. Нямаше да плаче.

С настъпването на нощта обаче, когато светлината на лампите избледня, до него достигнаха хлипанията на няколко момчета, които тъгуваха за майките, бащите или кучетата си. Той не можа да се сдържи. Устните му изрекоха безгласно името на Валънтайн. Чуваше гласа й, чуваше смеха й в далечината, в дъното на коридора, виждаше как мама минава край вратата му и надзърта, за да го види как е. Чуваше как татко се смее, докато гледа видео. Всичко беше толкова ясно, но никога вече нямаше да е същото. Когато ги видя пак, ще бъда най-малко дванайсетгодишен. Защо се съгласих? Защо излязох такъв глупак? Какво толкова страшно имаше в това да ходя на училище? Да срещам всеки ден Стилсън лице в лице. И Питър. Той бе пикльо. Ендър не се страхуваше от него.

"Искам да се върна у дома", прошепна той. Шепотът му обаче бе като онзи, с който изплакваше мъката си, когато Питър го измъчваше. Той не стигаше по-далеч от собствените му уши, а понякога не отиваше и толкова далече.

Нежеланите сълзи можеха да капят по чаршафа, но тихите му, почти недоловими ридания не разтърсваха леглото. Болката обаче бе вътре у него, затъкваше гърлото, смъдеше в очите и пареше в гърдите. Искам да се върна у дома.

Дап дойде тази нощ и мина тихичко между леглата, докосвайки момчетата с ръка. Там, където минаваше, плачът не утихваше, а се усилваше. Съприкосновението с добрината в това страховито място бе достатъчно, за да накара някого да прескочи ръба и да избухне в плач. Но не и Ендър. Когато Дап дойде, той бе вече приключил с плача и лицето му бе сухо. Той поднасяше на мама и татко същото престорено лице, когато Питър биваше жесток с него и Ендър не искаше те да разберат. Благодаря ти за това, Питър. За сухите очи и безмълвния плач. Ти ме научи да крия всяко свое чувство. А това сега ми трябва повече от всякога.

 

Провеждаха се учебни занятия. Всеки ден. Часове наред. Четене. Смятане. История. Видеозаписи на ожесточени битки в космоса, в които кръвта на десантчиците оплисква стените на бъгерските кораби. Холоси на ловки бойни маневри- кораби, които се превръщат в светли облачета, докато космическите флотилии взаимно се унищожават в дълбините на нощта. Много неща, от които човек може да се поучи. Ендър работеше усърдно като всички останали- те се сражаваха за първи път в живота си и за първи път в живота си се състезаваха със съученици, които им бяха равни по ум.

Но игрите... именно те бяха смисълът на живота им. Ето как игрите запълваха часовете между събуждането сутрин и лягането вечер.

На втория ден Дап ги запозна с игралната зала. Тя беше нагоре, далеч над палубите, където момчетата живееха и учеха. Изкатериха се по стълби, които водеха към помещения с по-слаба гравитация, и там, в огромната пещера, блеснаха ярките светлини на игрите.

Някои от тях им бяха познати- дори ги бяха играли долу, на Земята. Лесни и трудни игри. Ендър отмина видеоигрите в две измерения и се загледа внимателно в игрите на по-големите момчета, холографичните игри с предмети, кръжащи из въздуха. В тази част на залата той бе единственият новобранец и от време на време някое от големите момчета го избутваше, за да не им пречи. Какво търсиш тук? Хайде, чупката! Изчезвай, отлитай! И в условията на тукашната по-слаба гравитация той наистина отлиташе- изпружваше крака и се рееше, докато се блъсне в нещо или в някого.

Но всеки път, щом се измъкнеше, той се връщаше, макар и не на същото място, за да погледа под друг ъгъл играта. Ендър бе прекалено дребничък, за да разгледа лостовете за управление и проследи как точно протича играта. Това обаче нямаше значение. Той улавяше движенията във въздуха. Начинът, по който играчът дълбаеше тунели в мрака, светлинни тунели, които вражеските кораби щяха да търсят и безжалостно да проследяват, докато не заловят кораба на играча. Играчът можеше да залага във въздуха капани- мини, плаващи бомби и примки, които принуждаваха вражеските кораби да повтарят нападенията си до безкрайност. Някои играчи бяха умни. Други бързо губеха.

Ендър обаче най-много харесваше едноличните двубои. Тогава единият играч трябваше да използва тунелите на другия и бързо ставаше ясно чия стратегия е най-добрата.

След около час играта започна да втръсва. Но Ендър бе вече научил как се играе правилно. Разбираше правилата, които следваше компютърът, и вече знаеше, че щом се научи да борави сръчно с лостовете, винаги би могъл да надхитри врага. Спираловидни движения, когато врагът реагира така, и лупинги, когато врагът реагира иначе. Залегни и изчакай до някой капан. После заложи седем капана и ги примами ето така. В цялата работа нямаше тръпка, трябваше просто да се играе, докато компютърът заработеше с такова бясно темпо, че никакви човешки рефлекси не можеха да му насмогнат. Това не беше забавно. Той искаше да играе с другите момчета. С момчетата, които бяха тренирани от компютъра така, че дори когато играеха един срещу друг, всеки се стараеше да се съревновава с компютъра. Да разсъждаваш като машина, а не като момче. Мога да ги бия, както си поискам.

- Искам да играя срещу теб- рече той на момчето, което тъкмо бе спечелило.

- Мили боже, какво е това?- попита момчето.- Бръмбар или бъгер?

- Нова партида джуджета- обади се друго момче.

- Ама то говори! Знаехте ли, че могат да говорят?

- Ясно- рече Ендър.- Страх те е да изиграем две от три.

- Да те бия- каза момчето- е все едно да се изпикая под душа.

- А няма да е и наполовината приятно- обади се друг.

- Аз съм Ендър Уигин.

- Слушай, тъпако. Ти си никой. Ясно ли ти е? Ти си никой! Разбра ли? Ти си никой, докато не пречукаш някого. Загряваш ли?

Жаргонът на по-големите момчета имаше свой собствен ритъм. Ендър го схвана доста бързо.

- Щом съм никой, защо тогава те е страх да изиграем две от три?

Сега вече и другите момчета започнаха да губят търпение.

- Виж му сметката на този нахакан хлапак и да приключим с въпроса.

И така Ендър зае мястото си зад непознатите лостове. Ръцете му бяха малки, но пък и устройството на лостовете бе достатъчно просто. Само след няколко минути той вече знаеше кой лост кое оръжие задейства. Лостът за движение бе стандартна метална топка. Първоначално рефлексите му бяха забавени. Другото момче, чието име все още не знаеше, бързо дръпна напред. Но Ендър проумя много тънкости и в края на играта вече се справяше доста добре.

- Доволен ли си, новобранецо?

- Две от три.

- Тук не играем две от три.

- Значи успя да ме победиш само защото хващам тези лостове за първи път- рече Ендър.- Ако не можеш да го направиш два пъти подред, значи изобщо не можеш да го направиш.

Отново започнаха да играят. Но този път Ендър бе достатъчно ловък и успя да направи няколко маневри, които момчето очевидно никога не бе виждало. Неговите заучени положения не успяха да се справят с тях. Ендър не победи лесно, но все пак победи.

По-големите момчета престанаха да се смеят и шегуват. Третата игра премина в пълна тишина. Ендър победи бързо и с висок резултат.

Когато играта свърши, едно от големите момчета каза:

- Крайно време е да сменят тази бракма. Ако я кара така, всеки мухльо ще може да й надвива.

Никакви поздравления. Ендър си тръгна сред мъртва тишина.

Не стигна далеч. Отмина малко, спря наблизо и започна да наблюдава как следващите играчи се опитват да използват онова, което им бе показал. Всеки мухльо ли? Ендър мислено се усмихна. Тези няма да ме забравят.

Стана му хубаво. Бе победил, и то срещу по-големите момчета. Може би не най-добрите от тях, но той вече не изпитваше тревожното чувство, че краката му не стигат дъното и че Военното училище може да не е лъжица за неговата уста. Трябваше само да наблюдава играта, да усвои тънкостите и тогава можеше да овладее системата и дори да й надвие.

Само дето цената на това изчакване и наблюдаване бе много висока. Защото, докато изчакваше и наблюдаваше, трябваше и да оцелява. Момчето, чиято ръка бе счупил, дебнеше за отмъщение. Той се казваше, Ендър бързо узна това, Бърнард. Изговаряше името си с френски акцент, тъй като французите, с дръзкия си сепаратизъм, настояваха общоприетият английски да се преподава само на деца, навършили четиригодишна възраст, когато у тях са вече заложени френските езикови модели. Акцентът правеше речта му екзотична и интересна, счупената му ръка го превърна в мъченик, а жестокостта му бе притегателна сила за всички, които обичаха чуждото страдание и болка.

Тихомълком обявиха Ендър за свой враг.

Дребни неща. Всеки път, когато излизаха и влизаха, ритаха леглото му. Блъскаха го, когато носеше подноса си с храна. Препъваха го по стълбите. Ендър бързо се научи да прибира всичко свое в шкафа си, както и да скача пъргаво на крака и да се улавя бързо при падане. "Maladroit"[1] го бе нарекъл Бърнард веднъж и това име му остана.

Понякога Ендър много се ядосваше. При Бърнард обаче и дума не можеше да става за гняв. Той бе просто мъчител. Ендър се вбесяваше от сляпото подчинение на неговите привърженици. Те, разбира се, знаеха, че в отмъщението на Бърнард няма и капчица справедливост. Те, разбира се, знаеха, че в совалката той бе ударил пръв и че Ендър бе само отвърнал на насилието. Но макар и да знаеха, те се държаха така, все едно че нищо не знаят, а дори и да не знаеха, би трябвало да разберат по поведението на самия Бърнард, че той е змия.

Та нали в края на краищата Ендър не бе единствената му мишена? Бърнард май си създаваше цяло царство.

Ендър наблюдаваше отстрани как Бърнард създава йерархията в бандата си. Някои от момчетата му бяха необходими и той бурно ги ухажваше. Други охотно му слугуваха и правеха каквото им каже, макар че той се отнасяше с презрение към тях. Някои момчета обаче се дразнеха от господството на Бърнард.

Като човек, който наблюдава, Ендър знаеше кои негодуват срещу Бърнард. Шен бе дребничко, амбициозно и избухливо момче. Бърнард бе открил набързо това и бе започнал да го нарича Червея. "Защото е много дребен- бе обяснил Бърнард.- И защото се извива. Вижте само как си върти задника, като върви."

Шен побесня, но това само накара другите да се смеят още по-гръмко.

- Вижте му задника! Ама наистина! Хей, Червей!

Ендър не каза нищо на Шен- щеше да стане очевидно, че и той организира своя банда. Той просто седна, уловил чина си с длани, като се стараеше да си придаде възможно най-прилежен вид.

Ендър изобщо не учеше. Той даваше нареждания на чина си да предава едно съобщение през интервали от трийсет секунди. Съобщението бе адресирано до всички и бе кратко, но съдържателно. Трудното бе да замаскира от кого идва съобщението, нещо, което учителите успяваха да постигнат. Под съобщенията, изпратени от всяко момче, се изписваше автоматично и името му. Ендър все още не бе проникнал в защитната система на учителите, така че не можеше да се представи за учител. Можеше обаче да изпрати съобщението от името на несъществуващ ученик, който по приумица нарече "Бог".

Едва когато съобщението бе готово, той се опита да улови погледа на Шен. Като всички останали момчета той наблюдаваше Бърнард и неговите приближени, как се смеят и шегуват, присмивайки се на учителя по математика, който често спираше насред изречението и се оглеждаше, сякаш автобусът го бе оставил на друга спирка и той не знаеше къде се намира.

Шен обаче случайно се огледа. Ендър му кимна, посочи към чина си и се усмихна. Шен изглеждаше объркан. Ендър повдигна леко плота на чина си и пак му го посочи. Шен се пресегна към собствения си чин. И тогава Ендър изпрати съобщението. Шен веднага го прочете и гръмко се изсмя. Той погледна към Ендър, сякаш искаше да му каже: "Ти ли го измисли?" Ендър сви рамене, с което казваше: "Не знам кой го изпрати, но със сигурност не съм аз."

Шен отново се изсмя и някои от другите момчета, които не бяха близки с тайфата на Бърнард, извадиха чиновете си и погледнаха. На всеки трийсет секунди съобщението се появяваше на всеки чин, обикаляше бързо екрана и изчезваше. Момчетата вкупом се изсмяха.

- Какво има толкова смешно?- попита Бърнард и се огледа из стаята. Ендър се постара да запази сериозна физиономия, като се преструваше, че го е страх колкото и останалите. Шен, разбира се, се усмихваше още по-предизвикателно. Само след миг Бърнард нареди на най-близкото момче да извади един чин. Те прочетоха следното съобщение:

ПОКРИЙ СИ ЗАДНИКА. БЪРНАРД ТЕ БРОЙКА. БОГ

Бърнард пламна от гняв.

- Кой посмя!- изкрещя той.

- Бог- отвърна Шен.

- Съвсем сигурно е, че не си ти- рече Бърнард.- Мозъкът на един червей не стига за такова нещо.

Съобщението на Ендър спря да се появява след пет минути. След малко върху чина му се появи съобщение от Бърнард:

ЗНАМ, ЧЕ ТОВА Е ТВОЯ РАБОТА. БЪРНАРД

Ендър не вдигна поглед. Той всъщност се държеше така, сякаш не е видял съобщението. Бърнард просто иска да ме улови с гузна физиономия. Само че той не е напълно сигурен, че съм аз.

Разбира се, нямаше значение дали е сигурен, или не. Бърнард така или иначе щеше да го накаже, защото трябваше да си възвърне позицията на водач. Единственото нещо, което не можеше да понася, бе другите момчета да му се присмиват. Трябваше да се изясни кой е главатарят. Ето защо още същата сутрин Ендър бе съборен под душа. Едно от момчетата на Бърнард се престори, че се препъва в него, и успя да забие коляно в корема му. Ендър понесе мълчаливо удара. Що се отнасяше до явната война, той си запазваше ролята на наблюдател. Нищо нямаше да предприема.

Но в другата война, войната на чиновете, той бе вече заложил следващата си атака. Когато Ендър се върна от банята, Бърнард вилнееше, риташе леглата и крещеше на момчетата.

- Не съм го написал аз! Млъкнете!

По екраните на всички чинове непрекъснато обикаляше следното съобщение:

ЛУД СЪМ ПО ЗАДНИКА ТИ. ПОЗВОЛИ МИ ДА ГО ЦЕЛУНА. БЪРНАРД

- Не съм писал това съобщение!- крещеше Бърнард. Виковете продължиха още малко и накрая Дап изникна на прага.

- Каква е тази врява?- попита той.

- Някой пише съобщения и ги изпраща от мое име- отвърна навъсено Бърнард.

- Какво съобщение?

- Не е важно какво съобщение!

- За мен е важно.- Дап извади най-близкия чин, който се случи чинът на момчето от леглото над Бърнард. Прочете съобщението, едва-едва се усмихна и върна чина.

- Интересно- рече той.

- Няма ли да издирите кой го е написал?- попита Бърнард.

- Аз знам кой е- отвърна Дап.

Да, помисли си Ендър. Тази защитна система бе прекалено уязвима. Направено е с цел да проникваме лесно в нея или в отделни нейни звена. Знаят, че съм аз.

- Кой е?- изкрещя Бърнард.

- На мен ли крещиш, войнико?- попита много тихичко Дап. Настроението в помещението незабавно се промени. Най-близките приятели на Бърнард забравиха за гнева си, а другите- за едва сдържания си смях, и всички станаха сериозни. Началството се канеше да говори.

- Не, сър- отвърна Бърнард.

- На всички ви е известно, че системата автоматично изписва името на подателя.

- Не съм го написал аз!- извика Бърнард.

- Пак ли крещиш?- попита Дап.

- Вчера някой изпрати съобщение с подпис "Бог"- рече Бърнард.

- Така ли?- каза Дап.- Не знаех, че и той е включен в системата. -Дап се обърна и излезе, а в помещението избухна смях.

Опитът на Бърнард да си възвърне властта се провали. Само неколцина останаха в тайфата му. Те обаче бяха най-злите. Ендър знаеше, че няма да му дадат мира. И все пак номерът със системата свърши добра работа. Крилцата на Бърнард бяха подрязани, а всички по-свестни момчета се освободиха от властта му. А най-хубавото от всичко бе, че Ендър успя да постигне това, без да го изпраща в болницата. И така бе много по-добре.

Сега той се залови със сериозна работа- трябваше да изработи защитна система за собствения си чин, тъй като вградената защита не бе надеждна. Щом в нея можеше да проникне едно шестгодишно момче, то тя бе играчка, а не сериозна защита. Поредната игра, която ни осигуряват учителите. А за тази игра много ме бива.

- Как успя да го направиш?- попита Шен на закуска.

Ендър спокойно си отбеляза, че за първи път новобранец от собствения му клас сяда при него по време на хранене.

- Кое?- попита той.

- Да изпратиш съобщение с измислено име. И с името на Бърнард! Това беше страхотно. Сега му казват Задникобройкара. Или само Бройкара за пред учителите, но всеки знае какво бройка.

- Горкият Бърнард- измърмори Ендър.- А той е толкова чувствителен.

- Я стига, Ендър. Ти си проникнал в системата. Как успя? Ендър поклати глава и се усмихна.

- Благодаря ти, че ме мислиш за толкова умен. Аз само видях пръв съобщението, това е.

- Добре, добре, не е нужно да ми казваш- рече Шен.- И все пак беше страшно хубаво.- Те продължиха да се хранят мълчаливо.- Наистина ли си въртя задника, когато вървя?

- Неее- отвърна Ендър.- Съвсем мъничко. Просто не прави такива големи крачки, това е.

Шен кимна.

- Друг освен Бърнард едва ли би го забелязъл.

- Той е прасе- рече Шен. Ендър сви рамене.

- В края на краищата прасетата не са чак толкова лоши.

Шен се засмя.

- Прав си. Не съм справедлив спрямо прасетата.

Те се засмяха заедно и към тях се присъединиха други двама новобранци. Изолацията на Ендър свърши. Войната тепърва започваше.

 

 

ГЛАВА ШЕСТА

ПИТИЕТО НА ВЕЛИКАНА

 

- Нима в миналото не сме преживявали разочарования? Чакаш с години, изпълнен с надежда, че ще успеят, а те вземат, че се провалят. Но и Ендър си го бива, решил е да се "простуди" още през първите шест месеца.

- Нима?

- Не виждаш ли какво става тук? Не се отделя от компютъра и играе само на "Питието на Великана". Да не би момчето да страда от мания за самоубийство? Никога не си споменавал за това.

- Рано или късно всеки се залавя с Великана.

- Само че Ендър няма да го остави на мира. Също като Пайнюъл.

- Идва време, когато всеки започва да прилича на Пайнюъл. Но той бе единственият, който се самоуби. Според мен самоубийството му нямаше нищо общо с "Питието на Великана".

- Залагам си главата, че грешиш. А и я погледни какво направи с наборната си група.

- Както знаеш, това не беше негова грешка.

- Не ме интересува. Чиято и да е грешката, той направо разлага групата. Момчетата трябва да се сработват, а появи ли се Ендър, зейва пропаст, широка цяла миля.

- Според плана ми той няма да остане дълго в тази група.

- Тогава най-добре ще е да си съставиш нов план. Тази група боледува и източникът на заразата е той. Ще остане в нея до излекуването й.

- Източникът на заразата бях аз. Исках да го изолирам и успях.

- Дай му време. Нека да видим как ще излезе от това положение.

- Не разполагаме с време.

- Точно така. Не разполагаме с време, за да пришпорваме едно дете, при което възможностите да стане чудовище или военен гений са еднакви.

- Заповед ли е това?

- Записващото устройство е включено. Както винаги. Значи тилът ти е подсигурен. Върви по дяволите.

- Ако е заповед, тогава ще се...

- Заповед е. Остави го в групата му, за да видим как ще оправи нещата в нея. Граф, от тебе ще хвана язва.

- Няма да хванеш, ако оставиш училището на мен, а ти поемеш флота.

- Флотът си търси боен командир. И не го ли доставиш, никой нищо не може да поеме.

 

На влизане в бойната зала се точеха тромаво един по един като деца, които влизат за първи път в плувен басейн и се задържат здраво за скобите по стената. Нулевата гравитация бе ужасяваща и дезориентираща и не след дълго те откриха, че по-добре е изобщо да не използват краката си.

А което бе още по-лошо, костюмите ограничаваха движенията им, най-вече отмерените, защото се прегъваха малко по-бавно и оказваха малко по-голямо съпротивление в сравнение с всички дрехи, които бяха носили досега.

Ендър се улови здраво за скобата и сви колене. Забеляза, че освен че прави движенията по-мудни, костюмът им придава и допълнителен замах. Беше трудно да размърдаш първоначално краката си, но крачолите на костюма продължаваха да се движат, и при това доста пъргаво, дори след като мускулите бяха вече в покой. Дайте им само първоначален тласък, ето такъв, и костюмът удвоява силата му. В началото ще съм малко непохватен. Най-добре да започвам.

И така, с ръка все още впита в скобата, той се отблъсна силно с крака.

Мигновено направи салто, краката му литнаха нагоре и той се бухна гърбом в стената. Отскокът, изглежда, се получи по-рязък и ръцете му изпуснаха скобата. Той прелетя през бойната зала, като непрекъснато правеше акробатични салта.

В един противен миг се помъчи да си възвърне нормалната ориентация за горе и долу. Тялото му се опита да си възвърне равновесието, търсейки гравитацията, която липсваше. Тогава реши да си наложи друго възприемане на посоките. Ето сега се носеше към една стена. Тя се намираше отдолу. И изведнъж той се овладя. Не летеше, а падаше. Това бе гмуркане. Можеше да избере как да се приземи.

Спускам се прекалено бързо, за да се уловя за нещо, но мога да омекотя удара от сблъсъка, мога да променя ъгъла на отскока, ако се претърколя и използвам краката си...

Не се получи нищо от това, което бе намислил. Отблъсна се под ъгъл, но не под онзи, който бе предвиждал. Нямаше и време да съобразява. След броени секунди се удари в друга стена, без да успее да се подготви. Съвсем случайно обаче откри как да използва краката си, за да определя ъгъла на отблъскване. Сега се носеше отново през залата, по посока на останалите момчета, които продължаваха да се държат за скобите по стената. Вече бе убил достатъчно от скоростта си, за да може да се улови за някоя скоба. Летеше към тях под невероятен ъгъл, но чувството му за ориентация отново пое в друга посока и сега му се струваше, че другите лежат върху пода, а не се притискат о стената, и че той вече не лети с крака, вирнати във въздуха, а се спуска към тях.

- Какво се опитваш да направиш, да се убиеш ли?- попита Шен.

- Опитай и ти- отвърна Ендър.- Костюмът те предпазва от контузия и можеш с крака да насочваш отскока си. Ето виж как.- Той му показа движението, което бе отработил.

Шен поклати глава- нямаше и намерение да опитва някакъв си глупав акробатичен номер. Едно момче обаче отскочи от стената, но не рязко като Ендър, защото полетът му не започна със салто. На Ендър не му беше необходимо да види лицето му, за да разбере, че това е Бърнард. А веднага след него се отблъсна и най-добрият приятел на Бърнард- Алей.

Ендър ги наблюдаваше как прекосяват огромната зала- Бърнард, който се бореше да поеме по посоката, за която смяташе, че води надолу, и Алей, който се подчиняваше на движението и се готвеше да се отблъсне от следващата стена. Нищо чудно, че Бърнард си бе счупил ръката в совалката, помисли си Ендър. При полет тялото му се вдървява. Паникьосва се. Ендър мислено си отбеляза тази информация, в случай че в бъдеще му потрябва.

И още нещо. Алей не се отблъсна в посоката, в която пое Бърнард. Той се отправи към единия от ъглите на залата. Летейки, те се раздалечаваха все повече и повече и докато Бърнард се удари с трясък и отблъсна от стената, Алей осъществи троен отскок от трите повърхности в ъгъла, който отне доста от скоростта, и полетът му продължи в най-неочаквана посока. Алей радостно крещеше и викаше, а момчетата, които го наблюдаваха, му пригласяха. Някои от тях забравиха за безтегловността и се пуснаха от стената, за да ръкопляскат. Сега се рееха плавно в най-различни посоки, като размахваха ръце и се опитваха да плуват.

Ето още един проблем, помисли си Ендър. Какво ще стане, ако се наложи да се рееш така? Няма как да се отблъснеш.

Той се изкушаваше да се порее и да опита най-различни методи, за да разреши този проблем.

Но виждаше безполезните усилия на другите да овладеят посоката на полета си и не можеше да измисли нещо, различно от онова, което те вече правеха.

Като се държеше с една ръка за пода, той безцелно завъртя в ръка оръжието играчка, което бе закачено отпред на костюма му, малко над рамото. После си спомни за ръчните ракети, използвани понякога от десантчиците при нападенията им над вражески космически станции. Издърпа пистолета и го разгледа внимателно. В жилищното помещение бе натискал всички бутони, но без резултат. Може би тук, в бойната зала, пистолетът щеше да заработи. По бутоните нямаше никакви надписи. Спусъкът личеше ясно- като всички деца и Ендър бе имал пистолети играчки още от най-ранна възраст. Имаше два бутона, до които палецът му стигаше лесно, и още няколко в най-долната част на дръжката, които можеха да се натиснат единствено ако човек я улови едновременно с две ръце. Двата бутона за палеца очевидно бяха за мигновено реагиране.

Ендър насочи пистолета към пода и натисна спусъка. Усети как пистолетът незабавно се затопли, а щом махна пръста си от спусъка- веднага изстина. Освен това върху пода, там, където се бе прицелил, се появи кръгло петно светлина.

Натисна с палец червения бутон и отново натисна спусъка. Същият резултат.

После натисна белия бутон. От дулото бликна сноп ярка светлина, който освети доста широко пространство наоколо. При натискането на бутона пистолетът бе съвсем студен.

Червеният бутон превръщаше пистолета в нещо подобно на лазер- но Дап бе казал, че не е лазер,- докато белият бутон го превръщаше в прожектор. И едното, и другото едва ли щяха да са от голяма полза при маневриране.

Значи всичко зависи от това, как ще се отблъснеш и в каква посока ще поемеш в началото. Това означава, че трябва да овладеем до съвършенство първоначалната посока и отблъскването, или ще свършим, реейки се безцелно в посоки, които не водят наникъде. Ендър се огледа из залата. Малцина бяха момчетата, които се рееха вече в близост до стените и протягаха ръце, за да се уловят за някоя скоба. Повечето се блъскаха един в друг и се смееха, а някои, уловени за ръце, кръжаха из залата. Единици бяха онези, които, подобно на Ендър, се бяха закрепили о стените и наблюдаваха.

Ендър видя, че един от тях е Алей. Бе се уловил за една скоба недалеч от Ендър, който спонтанно се отблъсна и се отправи бързо към Алей. Когато вече го приближаваше, той се зачуди какво ше му каже. Алей бе приятел на Бърнард. Какво можеше да му каже Ендър?

Курсът обаче вече не можеше да се промени. Ето защо Ендър се загледа право пред себе си, като правеше неуловими движения с крак или с ръка, за да контролира посоката, в която летеше. Осъзна твърде късно, че се бе насочил прекалено точно. Нямаше да кацне близо до Алей- щеше да се забие право в него.

- Ето, хвани се за ръката ми!- извика Алей. Ендър протегна ръка. Алей пое удара от сблъсъка и помогна на Ендър да се опре по-леко о стената.

- Така бива- рече Ендър.- Трябва да упражним това спиране.

- Точно това си мислех, само че всеки се движи както си иска- отвърна Алей.- Какво ли ще стане, ако полетим заедно? Ще можем да се отблъскваме в противоположни посоки.

- Точно така.

- Ще опитаме ли? А може би не всичко помежду ни ще се получи както трябва? Но все пак да опитаме ли да направим нещо заедно?

В отговор Ендър улови Алей за ръката и се приготви за отблъскване.

- Готови?- рече Алей.- Старт.

И тъй като всеки от двамата се отблъсна с различна сила, те започнаха да кръжат един около друг. Ендър правеше леки движения с ръка, после размърда и единия си крак. Скоростта понамаля. Повтори движението. Спряха да кръжат. Вече се рееха плавно.

- Сече ти главата, Ендър- рече Алей. Това беше голяма похвала.- Дай да се разделим, преди да се врежем в онова гъмжило.

- А после да се срещнем ей в онзи ъгъл- на Ендър не му се искаше да рухне този мост към противниковия лагер.

- Който пристигне втори, ще събира пръдня в шише- каза Алей.

След това бавно, с равномерни движения, те започнаха да маневрират, докато застанаха лице с лице, с разперени ръце и крака, допрели длан о длан и коляно о коляно.

- Само ще се отблъснем, нали?- попита Алей.

- И аз го правя за първи път- отвърна Ендър. Отблъснаха се. Полетяха по-бързо, отколкото бяха очаквали. Ендър се блъсна с две момчета и накрая се заби в една стена- нещо, което не бе очаквал. Беше му потребен само миг, за да се ориентира отново и да намери ъгъла, в който трябваше да се срещнат с Алей. Алей вече се носеше нататък. Ендър пое курс, който включваше две отблъсквания, за да избегне по-многобройните групи момчета.

Когато, Ендър стигна в ъгъла. Алей бе затъкнал лакти в две съседни скоби и се преструваше, че дреме.

- Печелиш.

- Я да видя какво си събрал в шишето- отвърна Алей.

- Пуснах събраното в шкафчето ти. Не подуши ли?

- Помислих, че е от чорапите ми.

- Ние вече не носим чорапи.

- Да, наистина!- А това напомни и на двамата, че са далеч от къщи, и помрачи част от радостта им, че са усъвършенствали елемент от навигацията.

Ендър издърпа пистолета си и показа какво е открил за двата бутона до палеца.

- Какво ли ще стане, ако се насочи към човек?- попита Алей.

- Не знам.

- Защо не проверим? Ендър поклати глава.

- Може да нараним някого.

- Имах предвид да стреляме взаимно в краката си или нещо подобно. Аз не съм Бърнард. Никога не съм измъчвал котки за собствено удоволствие.

- Сигурно.

- Ако е много опасно, не биха дали тези пистолети на деца.

- Но ние сега сме войници.

- Простреляй ме в крака.

- Не, ти ме простреляй.

- Хайде да стреляме едновременно един в друг.

Така и направиха. Изведнъж Ендър усети как крачолът на костюма му се втвърдява, как става неподвижен в коленната и глезенната става.

- Вцепени ли ти се кракът?- попита Алей.

- Като дъска.

- Хайде да замразим няколко души- предложи Алей.- Това ще бъде първата ни война. Ние срещу всички.

Те се усмихнаха. После Ендър каза:

- Добре ще е да поканим и Бърнард.

- Наистина ли?- повдигна вежда Алей.

- И Шен.

- Онзи дребосък ли с дръпнатите очи, дето си върти задника? Ендър реши, че Алей се шегува.

- Е, не можем всички да бъдем чернилки.

Алей се усмихна.

- Прадядо ми сигурно би те убил за тези думи.

- А моят пра-прадядо сигурно би го продал преди това.

- Дай да повикаме Бърнард и Шен и да замразим тези бъгеропоклонници. След двадесет минути всички в залата бяха замразени с изключение на

Ендър, Бърнард, Шен и Алей. Четиримата седяха, крещяха от радост и се смееха, докато не дойде Дап.

- Виждам, че сте се научили как да си служите с оръжието- рече той. След това натисна нещо върху устройството за дистанционно управление. Всички се понесоха бавно към стената, където бе застанал Дап. Той минаваше сред замразените момчета, като ги докосваше и размразяваше костюмите им. Сред настаналата врява се чуваха оплаквания, че не бил честен начинът, по който Бърнард и Алей ги заварили неподготвени и ги простреляли до един.

- И защо са ви заварили неподготвени?- попита Дап.- Вие всички облякохте костюмите по едно и също време. Разполагахте с толкова време, колкото и те, за да пърхате наоколо като пияни патета. Престанете да хленчите, защото започваме.

Ендър забеляза, че всички смятат Бърнард и Алей за водачи в битката. И това бе чудесно. Бърнард знаеше, че Ендър и Алей бяха открили заедно как се използват пистолетите. И че Ендър и Алей са приятели. Бърнард може би вярваше, че Ендър се е присъединил към групата му, но това не бе вярно. Ендър бе влязъл в нова група. Групата на Алей. Бърнард също бе влязъл в нея.

Не всеки разбираше това- Бърнард продължаваше да вилнее и да изпраща най-близките си приятели с поръчения. Но Алей се движеше свободно из цялата зала и когато Бърнард обезумяваше, Алей успяваше да го успокои с някоя шега. Когато дойде времето да се избира водач на цялата наборна група, Алей бе избран почти единодушно. Бърнард ходеше нацупен няколко дни, но после му мина и нещата си застанаха по местата. Наборната им група вече не се делеше на групичката на Бърнард и отцепниците на Ендър. Алей бе мостът помежду им.

Ендър седна на леглото си с плота от чина върху колене. Бе време за свободни занимания и Ендър играеше на "Свободния избор". Това бе динамична смахната игра, при която училищният компютър непрекъснато внасяше нови елементи, създавайки лабиринт, който играчът трябва да изследва. Играчът можеше да се връща и към събития и епизоди, които му харесват, но само за малко, защото задържеше ли се по-дълго, те изчезваха и на тяхно място се появяваше нещо друго.

Понякога нещата бяха забавни. Понякога вълнуващи и той трябваше да реагира бързо, за да остане жив. Умираше многократно, но това бе в реда на нещата, защото нали затова бяха игрите- човек умира многократно, докато им хване цаката.

Неговата фигурка на екрана започна играта като малко момче. След минутка се превърна в мечка. Сега представляваше огромна мишка, с дълги и нежни лапички. Бежешком трябваше да се провира под най-различни огромни мебели. Доста време си поигра и с котката, но му стана досадно- беше му вече прекалено лесно да се измъква- познаваше добре цялата мебелировка.

Този път не през дупката на мишето леговище, рече си той. До гуша ми дойде от този Великан. Това е тъпа игра и никога не мога да я спечеля. Какъвто и избор да направя, винаги е погрешен.

Въпреки това обаче той се пъхна в дупката и мина по мостчето в градината. Отмина патиците и пикиращите комари- бе опитвал да играе с тях, но те бяха прекалено елементарни и ако се заиграеше по-дълго с патиците, се превръщаше в риба, което не му харесваше. Превръщането му в риба наподобяваше прекалено много замразяването в бойната зала, с вцепенено тяло, в очакване на края на занятието, когато Дап ще го размрази. И така, както обикновено, се оказа, че се катери по терасовидните хълмове.

Започнаха свлачищата. В началото те го повличаха отново и отново, превръщаха го в огромно кърваво петно, което се процеждаше изпод купчина скални отломъци. Сега обаче бе усъвършенствал умението да се катери по скатовете под определен ъгъл, така че избягваше премазването, като непрекъснато търсеше по-горна тераса.

И както винаги накрая се оказваше, че свлачищата не са само хаотично разхвърляни камъни. Повърхността на хълма стана гладка, но вместо сред глинести шисти той се озова в средата на някакъв пухкав бял хляб, който се надигаше като втасващо тесто, докато кората му накрая се отдели и килна встрани. Хлябът бе мек и шуплест- фигурката на Ендър започна да се движи по-бавно. И когато скочи от хляба, той се озова застанал върху някаква маса. Зад гърба му се извисяваше огромен самун хляб, а до него имаше гигантски калъп масло. И самият Великан, подпрял брадичка с ръце. Фигурката на Ендър бе не по-висока от разстоянието между брадичката и веждите на Великана.

- Мисля първо да отхапя главата ти- каза както винаги Великанът. Този път, вместо да хукне да бяга или да остане вдървен на едно място,

Ендър насочи фигурката си нагоре, към лицето на Великана, и го ритна в брадичката.

Великанът изплези език и Ендър се строполи на масата.

- Какво би казал да поиграем на гатанки?- попита Великанът.

Да, нямаше нищо ново. Великанът играеше само на гатанки. Глупав компютър. В паметта му имаше милиони всевъзможни сценарии, а Великанът можеше да играе само на една глупава игра.

Великанът, както винаги, постави на масата пред Ендър две огромни стъклени чаши, високи до коляното на момчето. Както винаги и двете бяха пълни с различни течности. Компютърът внимаваше течностите да са всеки път различни, поне Ендър не си спомняше да са се повтаряли. Този път в едната имаше гъста кремообразна течност. Другата съскаше и се пенеше.

- Само в едната има отрова- рече Великанът.- Отгатнеш ли в коя, ще те заведа в Царството на феите.

Да отгатнеш означаваше да си навреш главата в една от чашите и да пиеш. Той никога не отгатваше. Понякога главата му се разтапяше в течността. Понякога го обгръщаха пламъци. Понякога падаше в чашата и се удавяше. Понякога падаше на масата, позеленяваше и се разлагаше. Беше винаги гадно и Великанът винаги се смееше.

Ендър знаеше, че какъвто и избор да направи, пак щеше да умре. Играта бе нечестна. При първата смърт фигурката му щеше да се появи отново върху масата на Великана, за да повтори играта оттам. При втората смърт трябваше да се върне при свлачищата. После- на мостчето в градината. После- пред отвора на мишето леговище. И после, ако успееше да се върне отново при Великана и отново умреше, чинът му щеше да потъмнее и по екрана му щеше да започне да обикаля надписът "Край на Свободния избор", а Ендър щеше да легне възнак в леглото си и да трепери, докато успее накрая да заспи. Играта беше нечестна, но Великанът продължаваше да говори за Царството на феите- някакво си глупаво Царство на феите- мечти за тригодишни малчугани, в което сигурно се мъдреха Кумчо Вълчо, Кума Лиса, Пепеляшка и Палечка, и дори не си и заслужаваше да се отиде в него, но той трябваше да намери някакъв начин да победи Великана, за да стигне дотам.

Ендър изпи кремообразната течност. На часа започна да се издува и да се издига нагоре като балон. Великанът се изсмя. Отново бе умрял.

Поднови играта си и този път течността се втвърди като бетон и приклещи здраво главата му, а Великанът го разряза по гръбначния стълб, обезкости го като риба и започна да го яде, докато ръцете и краката на Ендър все още потрепваха.

Върна се отново на свлачищата и реши да не продължава. Дори остави свлачищата да го затрупат. Но макар и да му ставаше ту студено, ту горещо, при поредното си оживяване той се върна при хълмовете, които се превърнаха в хляб, и той застана отново върху масата на Великана. Чашите отново застанаха отпреде му.

Той се втренчи в двете течности. Едната се пенеше, а в другата се плискаха вълни като в море. Опита се да отгатне какъв вид смърт го очаква във всяка от тях. Пенливата течност вероятно ще ме задуши. Мразя тази игра. Не е честна. Тъпа е. Гадна е.

Но вместо да потопи лице в една от течностите, той ритна първата чаша, после и другата и успя да се отскубне от огромните ръце на Великана, който крещеше: "Измамник! Измамник!" Скочи към лицето на Великана, покатери се пълзешком по устните и носа му и заби ръце в окото му. Стъкловидната течност се изсипа като извара и докато Великанът пищеше, фигурката на Ендър се зарови в окото му и продължи да дълбае навътре и още навътре.

Великанът се килна и падна възнак. След падането му пейзажът се промени и когато Великанът притихна на пода, навсякъде наоколо се появиха нежни като дантела дървета. Отнякъде долетя прилеп и кацна върху носа на мъртвия Великан. Фигурката на Ендър се показа от окото на Великана.

- Как успя да дойдеш дотук?- попита прилепът.- Тук никой никога не идва.

Ендър, естествено, не можа да отговори. Ето защо бръкна надълбоко, извади шепа стъкловидна течност от окото на Великана и я предложи на прилепа.

Прилепът я прие и отлетя, като, отдалечавайки се, крещеше:

- Добре дошъл в Царството на феите.

Беше успял. Трябваше да разгледа наоколо. Трябваше да слезе от лицето на Великана и да види какво най-сетне бе постигнал.

Вместо това обяви, че излиза от играта, прибра чина в шкафа си, съблече си дрехите и се зави с одеялото. Не беше искал да убие Великана. Това трябваше да е просто игра. А не избор между собствената му зловеща смърт и убийство, което бе още по-лошо. Аз съм убиец дори когато си играя. Питър би се гордял с мен.

 

 

ГЛАВА СЕДМА

АРМИЯ "САЛАМАНДЪР"

 

- Не е ли приятно да знае човек, че Ендър може да извърши и невъзможното?

- Това, че играчът трябва да умира толкова много пъти, е наистина противно. Винаги съм смятал, че "Питието на Великана" е най-извратената част от цялата игра, но пък да му извади окото по този начин- и то не друг, а момчето, което искаме да направим командир на нашите флотилии!

- Най-важното е, че той спечели игра, която не може да бъде спечелена.

- Сега сигурно ще го преместиш.

- Изчаквахме само да видим как ще се справи със случая Бърнард. А той се справи блестящо.

- Значи щом успее да се справи с дадено положение, ще го поставяш в друго, с което не може да се справи. Не му ли се полага малко почивка?

- Ще прекара още един-два, а може би и три месеца с набора си. Това е доста дълъг период от време в живота на едно дете.

- Не ти ли се струва понякога, че тези момчета изобщо не са деца? Наблюдавам ги как се държат и как разговарят. Та те изобщо не приличат на малки деца!

- Това са най-надарените деца в света.

- Но все пак не би ли трябвало да се държат като деца? Те НЕ СА НОРМАЛНИ. Държат се, сякаш идват от... историята. Наполеон и Уелингтън. Цезар и Брут.

- Ние правим усилия да спасим света, а не да лекуваме наранени сърца. Ти си прекалено състрадателен.

- Генерал Леви няма милост към никого. Всички видеофилми доказват това. Но не причинявай болка на момчето.

- Шегуваш ли се?

- Исках да кажа, не му причинявай повече болка, отколкото е необходимо.

 

На вечеря Алей седна срещу Ендър.

- Най-сетне разбрах как си изпратил онова съобщение. Използвал си името на Бърнард.

- Аз ли?- попита Ендър.

- Хайде-хайде, че кой друг? Разбира се, че не беше Бърнард. А Шен не може да се справя толкова добре с компютъра. Знаем, че не бях и аз. Кой друг тогава? Но това е без значение. Открих как може да се въвежда в компютъра името на нов ученик. Просто си измисляш един ученик на име Бърнард- набираш БЪРНАРД с интервал, така че компютърът да не го отхвърли като повторение на името на друг ученик.

- Звучи, сякаш би свършило работа- рече Ендър.

- Точно така. То наистина върши работа. Но ти успя да го направиш още първия ден.

- Може да е някой друг. Може да го е направил Дап, за да попречи на Бърнард да се сдобие с прекалено много власт.

- Открих и нещо друго. Не мога да направя същото с твоето име.

- Нима ?

- Всичко, свързано с "Ендър", се отхвърля от компютъра. И изобщо не мога да проникна в твоите файлове. Ти си си изградил собствена система.

- Може би.

Алей се ухили.

- Току-що успях да проникна и да се поразровя из файловете на един човек. Той обаче е по петите ми и всеки миг ще преодолее защитата ми. Имам нужда от закрила, Ендър. Трябва ми системата ти.

- Ако ти я разкрия, ще разбереш как съм я изградил, ще проникнеш в нея и ще тършуваш и из моите файлове.

- За мен ли става дума?- попита Алей.- За мен, най-готиния ти приятел?

Ендър се засмя.

- Добре, ще ти изградя системата.

- Веднага ли?

- Не мога ли да си довърша яденето?

- Ти никога не си довършваш яденето.

Това бе вярно. По подноса на Ендър винаги оставаше храна. Ендър погледна чинията си и реши, че е свършил.

- Тогава да тръгваме- каза той.

Когато стигнаха в помещението, Ендър приклекна до леглото си и каза:

- Вземи си чина и го донеси тук. Ще ти покажа как става.- Но когато Алей донесе чина си, той завари Ендър на същото място, а шкафчетата му стояха все още заключени.

- Какво има?- попита Алей. В отговор Ендър поднесе длан към шкафчето си, което отговори: ДОСТЪПЪТ ЗАБРАНЕН. И не се отвори.

- Май някой ти свива номер, приятелю- рече Алей.- Някой си прави майтап.

- Наистина ли толкова спешно ти е необходима защитната система? -Ендър се изправи и се отдръпна от леглото.

- Ендър!- възкликна Алей.

Ендър се извърна. Алей държеше в ръка късче хартия.

- Какво е това?

Алей вдигна поглед към него.

- Не знаеш ли? Беше на леглото ти. Сигурно си седнал върху него. Ендър взе хартийката.

 

Ендър УИГИН

КОМАНДИРОВАТЕ СЕ В АРМИЯ "САЛАМАНДЪР"

КОМАНДИР БОНСО МАДРИД

ЗАПОВЕДТА ВЛИЗА НЕЗАБАВНО В СИЛА

КОД ЗЕЛЕНО-ЗЕЛЕНО-КАФЯВО

НЕ ВЗЕМАЙТЕ СЪС СЕБЕ СИ НИКАКВИ ВЕЩИ

 

- Главата ти сече, Ендър, но в бойната зала не си по-добър от мен.

Ендър разтърси глава. Най-тъпото нещо, което може да се измисли, бе да го повишат тъкмо сега. Тук не повишаваха никого, преди да навърши осем години. Ендър нямаше още и седем. И момчетата от даден набор обикновено ги прехвърляха в армиите по едно и също време. По никое от другите легла нямаше командировъчна заповед.

Тъкмо когато нещата най-сетне потръгнаха. Тъкмо когато Бърнард започваше да се разбира с всекиго, дори и с Ендър. Тъкмо когато Ендър започваше да се сдобива с истински приятел в лицето на Алей. Тъкмо когато животът му най-сетне започваше да става поносим.

Ендър протегна ръка да издърпа Алей от леглото.

- "Саламандър" поне не се дава на другите армии- обади се Алей.

Ендър бе толкова разгневен от несправедливостта на тази заповед, че в очите му избиха сълзи. Не трябва да плача, рече си мислено той. Алей забеляза сълзите, но благородно ги подмина.

- Те са гадни глупаци, Ендър, дори не ти позволяват да си вземеш нещо свое.

Ендър се усмихна и в края на краищата не заплака.

- Може би ще поискат да се съблека и да си отида гол.

Алей също се засмя.

Ендър спонтанно го прегърна, силно, сякаш че прегръщаше Валънтайн. В този миг дори си помисли за Валънтайн и му се прииска да си отиде у дома.

- Не ми се отива там- рече той. Алей на свой ред го прегърна.

- Аз ги разбирам, Ендър. Ти си най-добрият сред нас. Може би бързат да те научат на всичко.

- Те искат да ме научат на всичко- отвърна Ендър.- Аз исках да науча какво значи да имаш приятел.

Алей кимна сериозно.

- Ти си оставаш завинаги мой приятел, най-добрият ми приятел- каза той. После се усмихна.- Тръгвай и не оставяй жив бъгер!

- Дадено- отвърна му с усмивка Ендър.

Алей неочаквано целуна Ендър по бузата и прошепна на ухото му: "Селям!" После, изчервен, се извърна и отиде при леглото си в дъното на помещението. Ендър предположи, че вероятно целувката и тази дума са нещо забранено. Може би някаква забранена религия. Или пък думата имаше някакво важно значение единствено за Алей. Каквото и да значеше тя за Алей, Ендър знаеше, че тя бе свещена, че той се бе разкрил само пред Ендър, така както майката на Ендър бе направила веднъж, когато той бе много малък, още преди да му поставят монитора в тила. Бе поставила длани върху главата му, като го мислеше за заспал, и дълго се бе молила, надвесена над него. Ендър никога и пред никого не бе споменавал за това, дори и пред майка си, но го бе съхранил като спомен за нещо свято, за това, как го обичаше майка му, когато си мислеше, че никой, дори и той, не би могъл да я види и чуе. Ето това му бе дал сега и Алей- толкова свят дар, че дори и Ендър нямаше право да разбере какво точно означава.

В подобни случаи думите бяха излишни. Алей стигна до леглото си и се обърна да види Ендър. Изпълнени с разбиране, погледите им се кръстосаха само за миг. После Ендър си тръгна.

В тази част на училището едва ли имаше пътека със светлинен код зелено-зелено-кафяво. Трябваше да набере кода в някоя от залите за обществено ползване. Другите момчета щяха да свършат съвсем скоро с вечерята- не му се искаше да се приближава до трапезарията. Залата за игри е сигурно почти празна.

В това си настроение нямаше желание да играе на нито една от игрите. Ето защо отиде в дъното на залата до банката с чиновете за обществено ползване и започна своята игра. Бързо се върна в Царството на феите. Сега Великанът бе мъртъв и Ендър трябваше да се спусне внимателно от масата, да скочи върху крака на прекатурения стол на Великана и оттам да скочи на земята. По едно време плъховете се бяха втурнали да глозгат трупа на Великана, но Ендър бе убил един с топлийка от парцаливата риза на Великана, след което те го бяха оставили на мира.

Разлагането на трупа на Великана бе в общи линии приключило. Онова, което е могло да бъде огризано от дребните мършояди, бе вече огризано. Личинките на къщната муха бяха свършили работата си по вътрешностите. Великанът бе вече една мумия, изтърбушена, озъбена в неизменна усмивка, с празни очни кухини и сгърчени пръсти. Ендър си спомни как бе дълбал в окото, когато то бе живо, злобно и интелигентно. И както беше гневен и обезсърчен, Ендър отново пожела да извърши подобно убийство. Великанът обаче се бе превърнал вече в част от пейзажа и бе недосегаем за яростта му.

Ендър винаги бе минавал по моста към замъка на Дама купа, където за него имаше достатъчно игри, но сега никоя от тях не му се виждаше привлекателна. Заобиколи трупа на Великана и тръгна нагоре по потока. Там имаше детска площадка, пързалки и шведски стени, дъсчени люлки за двама, въртележки и дванайсет деца, които се смееха, докато си играеха. Ендър се приближи и откри, че се бе превърнал в дете, въпреки че в игрите фигурата му бе обикновено на възрастен. Всъщност той бе и по-дребен от другите деца.

Нареди се за пързалката. Останалите деца не му обръщаха никакво внимание. Изкатери се до горната площадка на пързалката и се загледа как момчето отпреде му се стрелна вихрено по дългата спирала към земята. После седна в улея и се спусна надолу.

Не бе изминал и миг, когато улеят се продъни и той падна на земята под стълбата. Пързалката не го допускаше в улея си.

Същото се случи и със шведската стена. Както се катереше по нея, изведнъж се оказваше, че някоя от напречните пръчки е само илюзорна, и той пропадаше. Сядаше върху дъската на люлката и тъкмо когато стигаше до най-високото, се пльосваше на земята. Когато въртележката набереше скорост, той не можеше да се задържи на никое от кончетата и центробежната сила го отхвърляше настрани.

А другите деца- смехът им бе груб, гръмогласен и противен. Те го обикаляха, сочеха с пръст и се смееха дълго, преди да се върнат към игрите си.

Ендър искаше да ги удари, да ги хвърли в потока. Вместо това влезе в гората. Откри пътечка, която скоро се превърна в древен път, застлан с тухли, буренясал, но все още използваем. От двете страни на пътя се мяркаха знаци, които подсказваха, че наоколо има и други игри, но Ендър не последва нито един от тях. Той искаше да разбере накъде води пътечката.

Тя водеше до едно сечище, с кладенец в средата и надпис, който подканяше: "Пийни си, пътниче". Ендър пристъпи напред и погледна към кладенеца. В същото време чу ръмжене. От гората изникнаха дванайсет вълци с олигавени уста върху човешките си лица. Ендър ги позна- това бяха децата от площадката. Само че сега зъбите им можеха да разкъсват. Невъоръженият Ендър бе набързо изяден.

Фигурката му, както обикновено, се появи на същото място и Ендър отново бе изяден, макар че този път се опита да се напъха в кладенеца.

Следващата му поява обаче бе на детската площадка. Децата отново му се присмиваха. Смейте се колкото си искате, помисли си Ендър. Само че аз ви знам кои сте. Той побутна едно от децата. Момичето го последва сърдито. Ендър я поведе нагоре по стълбата на пързалката. Разбира се, улеят отново се продъни и той падна, но този път, тъй като го следваше много отблизо, тя също пропадна. Щом се докосна до земята, тя се превърна във вълк и остана да лежи мъртва или зашеметена.

Едно по едно Ендър заведе и другите деца в капана. Но преди да свърши с последното дете, вълците започнаха да се съживяват, не се превърнаха отново в деца. Ендър отново бе разкъсан.

Този път, разтреперан и потен, Ендър откри, че фигурката му започва играта от масата на Великана. Трябва да прекъсна играта, помисли си той. Трябва да се явя в новата си армия.

Но вместо това той накара фигурката си да скочи от масата, да заобиколи трупа на Великана и да се отправи към детската площадка.

Този път веднага щом детето докосна земята и се превърна във вълк, Ендър завлече тялото му до потока и го бутна в него. Тялото на всеки следващ вълк, хвърлен в потока, цвъртеше, сякаш водата бе киселина, вълкът изчезваше, а към небето се издигаше тъмен облак дим и отлиташе. Без много труд ликвидира бандата на децата, въпреки че накрая те започнаха да го преследват на двойки и тройки. На сечището Ендър не завари никакви вълци и се спусна в кладенеца по въжето на кофата.

Светлината в подземната пещера бе мъждива, но той успя да види купища скъпоценни камъни. Отмина ги, забелязвайки, че сред тях проблясват и очи. Една отрупана с блюда трапеза изобщо не привлече вниманието му. Отмина и клетките, които висяха от тавана на пещерата, във всяка от които имаше по някакво екзотично, дружелюбно на вид същество. Ще си поиграя с тях по-късно, помисли си Ендър. Най-после стигна до една врата, на която с бляскави емералди бяха изписани следните думи:

КРАЯТ НА СВЕТА

Той не се поколеба. Отвори вратата и прекрачи прага.

Стоеше върху малка издатина, на един висок зъбер. В краката му се ширеше сгряна от слънцето наситенозелена гора, поопърлена от есенните багри, сред която тук-там прозираха сечища и късчета обработваема земя, с пъплещи пред ралото волове и китни селца, замък върху едно възвишение в далечината и облаци, обяздили въздушните течения. Небето горе бе таванът на огромна пещера, с кристали, увиснали в прозрачни сталактити.

Вратата се хлопна зад гърба му- Ендър съсредоточено изучаваше пейзажа. Изправен пред тази красота, той вече не се тревожеше за оцеляването си. Много малко го вълнуваше и въпросът, каква би могла да е играта, предлагана от това място. Беше го намерил и това, че го видя, бе неговата награда. И така, без изобщо да се замисля за последствията, той скочи от издатината.

Сега падаше право надолу към някаква мътна река и ужасни скали, но един облак застана между него и земята, улови го и го отнесе. Занесе го до една кула в замъка и влезе през отворения прозорец. Остави го в стая без никаква врата. Имаше само прозорци, които гледаха към смъртоносна пропаст.

Само преди миг той бе скочил безгрижно от издатината на зъбера, но сега се поколеба да го направи. Килимчето пред огнището се разнищи и се превърна в дълга и тъмна змия, със зловещи зъби.

- Аз съм единственият ти изход- заговори тя.- Смъртта е единственият ти изход.

Ендър тъкмо се оглеждаше за някакво оръжие, когато екранът неочаквано притъмня. Следните думи започнаха да обикалят по ръба на чина му:

ЯВЕТЕ СЕ НЕЗАБАВНО ПРИ КОМАНДИРА. ЗАКЪСНЯВАТЕ. ЗЕЛЕНО-ЗЕЛЕНО-КАФЯВО.

Разгневен, Ендър изключи чина и отиде до стената с кодовете, където откри светлинния код зелено-зелено-кафяво, докосна табелката и тръгна по светналата пътека. Тъмнозеленото, светлозеленото и кафявото от табелката му напомниха за царството сред ранната есен, което бе открил в играта. Трябва да се върна на това място, рече си той. Змията е само един дълъг конец, мога да се спусна от кулата и да открия някакъв път. Вероятно са нарекли мястото "краят на света" защото отбелязва края на играта и защото мога да отида в някое от селцата и да стана едно от момченцата, които работят и си играят там, без да се налага да убивам и без да бъда убиван, просто да си живея там.

Като се замисли обаче, той не успя да си представи какво точно представлява това "просто да си живееш". Подобно нещо никога не бе му се случвало. Но много му се искаше да опита.

Армиите бяха по-големи от наборните групи. Казармените помещения бяха също по-просторни. Помещението на "Саламандър" бе дълго и тясно, с койки от двете страни.

Ендър застана на вратата. Няколко момчета наблизо го изгледаха, но те бяха по-големи и като че ли изобщо не го забелязаха. Продължиха да разговарят, както се бяха излегнали или подпрели на леглата. Разискваха, разбира се, сражения- по-големите момчета си падаха по това. Всички бяха много по-едри от Ендър. Десет- и единайсетгодишните стърчаха над него, а и Ендър не бе едър за възрастта си.

Опита се да разбере кое от момчетата е командир, но повечето от тях бяха облечени наполовина в бойна униформа и наполовина в "спална" (както я наричаха)- голи от глава до пети. Мнозина бяха извадили чиновете си, но малцина учеха.

Ендър влезе в стаята. В мига, в който влезе, той бе забелязан.

- Какво искаш?- попита строго момчето от горното легло до вратата. Той бе най-едрият от всички. Ендър го бе виждал и преди, млад великан, на който вече никнеше брада.- Ти не си от "Саламандър".

- Мисля, че вече съм- отвърна Ендър.- Зелено-зелено-кафяво, нали така? Командирован съм при вас.- Той показа заповедта на момчето, което очевидно бе охраната на вратата.

Момчето се пресегна да я вземе, но Ендър я дръпна на безопасно разстояние.

- Трябва да я предам на Банзо Мадрид.

Към разговора се присъедини едно момче, по-дребничко, но пак по-високо от Ендър.

- Не Бан-зо, глупчо. Бон-со. Името е испанско. Бонсо Мадрид.

- Aqui nosotros hablamos espanol, senor![2]

- Тогава вие ли сте Бонсо?- попита Ендър, като този път произнесе правилно името.

- Не, аз съм само един блестящо надарен полиглот. Петра Арканян. Единственото момиче в армия "Саламандър". С повече бойни попадения от всеки друг в това помещение.

- О, драгата Петра благоволява да говори- обади се едно от момчетата,- ами че тя благоволява да говори, да говори.

- За да наговори куп глупости, куп глупости, куп глупости!- рече друго момче.

Само няколко души се засмяха.

- Между нас казано- продължи Петра,- ако се наложи да направят клизма на Военното училище, наконечникът ще се забие в отверстие, оцветено в зелено-зелено-кафяво.

Ендър се отчая- вече нямаше никакви опорни точки- без бойна подготовка, дребен, неопитен и обречен на ненавист заради преждевременното повишение. А сега, най-случайно, се бе сприятелил с най-неподходящата личност. Отритнат войн от армия "Саламандър"- сега в съзнанието на всички останали името му щеше да бъде свързано с нейното. Прекрасен ден. Като огледа ухилените подигравателни физиономии наоколо, той за миг си представи телата им покрити с козина, а зъбите им готови да разкъсват. Аз ли съм единственото човешко същество тук? Нима всички останали са животни, които само дебнат да изядат някого?

Тогава си спомни за Алей. Във всяка армия, разбира се, имаше поне един, когото си струва да познаваш.

Изведнъж, макар и никой да не бе изшъткал за тишина, смехът секна и групата се умълча. Ендър се обърна към вратата. Там стоеше едно момче, високо, мургаво и стройно, с красиви черни очи и изящни устни, които говореха за изтънченост. Бих последвал такъв красавец, обади се някакъв вътрешен глас у Ендър. Бих искал да виждам онова, което виждат тези очи.

- Кой си ти?- попита тихичко момчето.

- Ендър Уигин, сър- отвърна Ендър.- Командирован от набора си в армия "Саламандър".- Той му протегна заповедта.

Момчето взе листа с рязко уверено движение, без да докосва ръката на Ендър.

- На колко години си, Уигин?- попита той.

- Почти на седем.

- Попитах те- продължи той все така тихичко- на колко, а не почти на колко години си.

- На шест години, девет месеца и дванайсет дни.

- От колко време тренираш в бойната зала?

- От няколко месеца. Прицелът ми е вече по-точен.

- Участвал ли си във военни маневри? По взводове ли ви обучаваха? Провеждали ли сте съвместни учения?

Ендър никога не бе чувал за подобни неща. Той поклати глава. Мадрид не сваляше поглед от него.

- Ясно. Както скоро ще разбереш, офицерите, които командват това училище, най-вече майор Андерсън, който завежда игрите, много обичат да правят номера. Армия "Саламандър" тъкмо започна достойно да напомня за себе си. Спечелихме дванайсет от последните си двайсет игри. Изненадахме армиите

"Плъх", "Скорпион" и "Хрътка" и сме готови да се борим за водачеството в играта. И, разбира се, разбира се, че ще ми пробутат такъв ненужен, необучен, безнадежден и недоразвит екземпляр като теб.

- Май не ти се зарадва особено- обади се тихичко Петра.

- Млъкни, Арканян- сряза я Мадрид.- Не ни стига една неприятност, а сега и друга. Но каквито и препятствия да ни издигат по пътя нашите офицери, ние си оставаме...

- "Саламандър"!- изкрещяха войниците в един глас.

Ендър инстинктивно започна да възприема събитията по друг начин. Това беше шаблон на поведение, ритуал. Мадрид не искаше да го обиди, а просто овладяваше положението "изникване на неочаквано събитие", като го използваше, за да укрепи властта си в армията.

- Ние сме огънят, който ще ги погълне, заедно с карантиите им, от глава до пети, ние сме много пламъци, но събрани в един огън!

- "Саламандър"!- изкрещяха отново всички.

- Дори и идването на този тук няма да намали силата ни! За миг Ендър си позволи да се поддаде на надеждата.

- Ще работя усърдно и бързо ще се науча- каза той.

- Не съм ти разрешил да говориш- отвърна Мадрид.- Възнамерявам да те разменя колкото е възможно по-скоро. Вероятно заради теб ще се наложи да се лиша от някой ценен войн, но такъв, какъвто си дребен, ти си по-лош и от ненужен. Още един неизбежно замразен във всяка битка, ето какво си ти, а ние сме в такова положение, че всеки замразен войник е от значение за класирането. Не влагам нищо лично, Уигин, но съм убеден, че трябва да получиш обучението си за нечия друга сметка, не за моя.

- Душа човек!- обади се Петра.

Мадрид пристъпи към момичето и я зашлеви през лицето с опакото на дланта си. Плесницата не бе звучна, защото я бе ударил само с върха на пръстите си. Но на бузата й се виждаха четири ярки червени петна, а капчици кръв отбелязваха откъде точно бяха минали ноктите му.

- Чуй инструкциите, Уигин. Надявам се, че това е последният път, когато ми се налага да разговарям с теб. Ще стоиш настрани и няма да ни се пречкаш, когато имаме занятия в бойната зала. Трябва да присъстваш, разбира се, но няма да се числиш към никой взвод и няма да участваш в никакви занятия. Когато ни извикат за сражение, ти ще се облечеш бързо и ще се представиш на портала заедно с всички останали. Но няма да минаваш през портала, докато не изминат пълни четири минути от започването на играта. След това ще стоиш на портала до края на играта, без да вадиш и без да стреляш с оръжието си.

Ендър кимна. Значи щеше да бъде едно нищо. Надяваше се размяната да стане час по-скоро.

Забеляза още, че Петра изобщо не заплака от болка, нито пък докосна бузата си, въпреки че капчиците кръв се стекоха в тънка струйка към брадичката й. Може и да бе отритната от останалите, но щом Бонсо Мадрид нямаше да му бъде приятел, тогава Ендър можеше да се сприятели с Петра.

Определиха му легло в дъното на помещението. Горно легло, от което дори не можеше да види вратата, тъй като я закриваше извивката на тавана. Край него имаше и други момчета- изтощени на вид, навъсени, на които почти не обръщаха внимание. Те нямаше какво да кажат на Ендър за добре дошъл.

Ендър се опита да отвори с длан шкафчето си, но нищо не се получи. Тогава осъзна, че шкафчетата нямат кодови ключалки. И на четирите имаше халки, които при отваряне се дърпаха. Значи тук, в армията, нищо нямаше да е само лично негово.

В шкафа имаше костюм. Не от бледозелените костюми на новобранците, а тъмнозелената, обточена с оранжево, униформа на армия "Саламандър". Беше му доста голям. Но сигурно никога не бе се налагало да доставят униформа за толкова малко момче.

Тъкмо понечи да се съблече, когато забеляза, че Петра се задава по пътеката между леглата. Той се спусна от леглото и застана мирно, за да я поздрави.

- Свободно- рече тя.- Аз не съм офицер.

- Но нали командваш взвод?

Някой се изкикоти.

- Откъде ти хрумна това, Уигин?

- Леглото ти е в предната част на помещението.

- Леглото ми е там, защото съм най-добрият снайпер в "Саламандър" и защото Бонсо го е страх, че ако взводните не ме държат под око там, отпред, аз ще организирам тук бунт. Като че ли може да се организира нещо с тези момчета.- Тя посочи към навъсените момчета по близките легла.

Какво се опитваше да постигне Петра? Да влоши още повече и без това лошото положение?

- Тук всички до един са по-добри от мен- заговори Ендър, за да се разграничи от нейното презрение към момчетата, които в края на краищата щяха да му бъдат съседи по легло.

- Аз съм момиче- каза тя,- а ти си шестгодишен пикльо. По толкова много неща си приличаме, че защо да не станем приятели?

- Няма да ти правя домашните- рече той. След миг тя проумя, че това е шега.

-Ха!- възкликна тя.- Когато си в играта, всичко е съвсем по военному. И училищните занятия не са като при новобранците. История и стратегия, и тактика, и бъгери, и математика, и астрономия, неща, които ще са ти необходими, като станеш пилот или командир. Ще видиш.

- Значи си ми приятел. И каква ще ми е наградата?- попита Ендър. Той имитираше начина, по който тя говореше- наперено, сякаш нищо не я интересуваше.

- Бонсо няма да ти позволи да участваш в занятията. Ще те накара да си занесеш чина в бойната зала и да учиш. Той донякъде е прав- не иска едно абсолютно неопитно детенце да притеснява скъпоценните му маневри.- Тя премина на жаргон, който имитираше говора на простолюдието.- Бонсо е пе-чен. Той, Бонсо, е корав чиляк. При него няма лабаво- пикае в паница, ама не разплисква.

Ендър се засмя.

- Тази бойна зала е отворена по всяко време. Ако искаш, ще те заведа там, когато няма тренировки, и ще ти покажа някои от нещата, които умея. Аз не съм велик войн, но доста ме бива и със сигурност зная повече от теб.

- Щом искаш- каза Ендър.

- Започваме утре сутринта след закуска.

- А какво ще стане, ако някой е заел залата? Нашата наборна група винаги ходи там след закуска.

- Нищо страшно. Всъщност бойните зали са девет.

- Никога не съм чувал, че има и други.

- Във всички се влиза през един и същи портал. Целият център на Военното училище, главината на колелото, представлява само бойни зали. Те не се въртят заедно с останалата част от станцията. И така се получава нулевата гравитация- тази част просто си стои неподвижна. Няма въртене, няма и притегляне. За всички зали се влиза през един портал, този, който ние всички използваме. Щом се влезе в залата, порталът се придвижва и води вече към следващата бойна зала.

- Не знаех.

- И така, както ти казах. Веднага след закуска.

- Добре- отвърна Ендър. Тя понечи да си тръгне.

- Петра- повика я той. Тя се обърна.

- Благодаря.

Тя не каза нищо, само се обърна и тръгна по пътеката.

Ендър се покатери обратно в леглото и си досъблече униформата. Лежеше гол в леглото, убиваше си времето с новия чин, опитвайки се да реши дали са направили нещо на кодовете му за влизане. Абсолютно сигурно е, че са разрушили защитната му система. Тук не можеше да притежава нищичко, дори чина си.

В помещението притъмня. Наближаваше време за лягане. Ендър не знаеше коя баня да използва.

- Щом излезеш, тръгни наляво- обясни му момчето от съседното легло. -Банята ни е обща с момчетата от "Плъх", "Кондор" и "Катерица".

Ендър му поблагодари и тръгна да излиза.

- Хей- провикна се момчето.- Не можеш да излезеш така. При излизане от помещението униформата е задължителна по всяко време.

- Дори и когато се отива до тоалетната ли?

- Най-вече. И е забранено да се разговаря с когото и да било от друга армия. Както в трапезарията, така и в тоалетната. Можеш да разговаряш безнаказано само в залата за игри, ако, разбира се, ти нареди някой преподавател. Но ако Бонсо те пипне, смятай се за мъртъв, ясно ли е?

- Благодаря.

- И още нещо, Бонсо побеснява, ако се съблечеш гол пред Петра.

- Но нали, когато влязох в стаята, и тя беше гола?

- Тя си върши каквото си иска, но ти не си сваляй дрехите. Заповед на Бонсо.

Това бе глупаво. Петра все още приличаше на момче. Това бе глупава заповед. Тя я отделяше от останалите, правеше я различна, разцепваше армията. Глупаво, колко глупаво! Как ли са направили Бонсо командир с такова некачествено мислене? Алей би бил по-добър командир от Бонсо. Той знаеше как се сплотява една група.

Аз също знам как се сплотява една група, помисли си Ендър. Може би един ден и аз ще стана командир.

Докато си миеше ръцете в банята, някой му заговори:

- Хей, значи вече обличат и бебета с униформата на "Саламандър"!

Ендър не отговори. Просто започна да си суши ръцете.

- Ей, вижте! В "Саламандър" вече има и бебета! Погледнете това бебе! Може да ми мине под чатала, без изобщо да ми закачи топките!

Когато Ендър излезе от банята, дочу някои да казва:

- Това е Уигин. Онова, умното копеле от залата за игри.

Тръгна по коридора, като се усмихваше. Може да е дребен, но му знаеха името. От игралната зала, разбира се, а това в армията не означаваше нищо. Но те щяха да видят. Той щеше да стане и добър войн. Много скоро всички щяха да научат името му. Може би не точно в армия "Саламандър", но щяха да го научат много скоро.

Петра чакаше в коридора, който водеше към бойната зала.

- Почакай малко- рече тя на Ендър.- Току-що влезе армия "Заек" и трябва да минат няколко минути, докато се придвижи порталът до следващата бойна зала.

Ендър приседна до нея.

- Според мен има много неща, които се премълчават за бойната зала -рече той.- Защо например в коридора, който води към залата, точно пред портала, има гравитация?

Петра притвори очи.

- И както в бойните зали няма гравитация, какво става, когато се свързват с коридора? Защо тогава не започват да се въртят заедно с училището?

Ендър кимна.

- Ето това са загадките- прошепна Петра.- Не си пъхай носа в тях. На последния войник, който се опита да ги разнищи, му се случиха страшни неща. Беше намерен увиснал от тавана на банята с краката нагоре и с глава, напъхана в тоалетната чиния.

- Значи не съм първият, който задава въпроси.

- Запомни нещо, момченце! (Нейното "момченце" звучеше приятелски, а не презрително.) Никога няма да ти разкрият повече истина от необходимото. Но всяко дете с мозък в главата си знае, че от времето на стария Мейзър Ракъм и Победоносния флот в науката са настъпили някои промени. Очевидно вече сме в състояние да контролираме гравитацията. Да я включваме и изключваме, да променяме посоката й, а може би и да я отразяваме- мислила съм си за много приятни нещица, които човек може да постигне с гравитационни оръжия или с гравитационни ядрени двигатели на междузвездните кораби. Помисли само колко близо до планетите биха могли да летят тези кораби. Може дори да откъртват големи късове от тях, като отразяват или пренасочват собствената гравитация на планетата, но от друга посока и към по-малка точка. Само че никой нищо не ти казва.

Ендър разбра повече от онова, което му каза Петра. Овладяването на гравитацията бе едно нещо, измамата, с която си служеха офицерите- съвсем друго. Но най-важното, което разбра, бе, че истинският враг са възрастните, а не другите армии. Възрастните са онези, които не ни казват истината.

- Ела, момченце- каза тя.- Бойната зала е вече готова. Ръцете на Петра чакат битка нова. Подлият враг е избит до крак.- Тя се изкиска. -Наричат ме Петра поета.

- И казват още, че си шантава колкото си искаш.

- Нямам нищо против това, бебчо.- Тя носеше в чанта десет топки за мишена. Ендър се бе уловил с една ръка за стената, а с другата за костюма, за да я задържи, тъй като Петра с все сила запокити топките в различни посоки. При съществуващата нулева гравитация всяка пое накъдето си иска.

- Пусни ме- каза тя. Отблъсна се, като се въртеше отмерено. С няколко умели движения на ръцете тя се спря и започна да се цели внимателно във всяка топка. Улучеше ли някоя, тя променяше светлината си от бяла в червена. Ендър знаеше, че червената светлина трае по-малко от две минути и отново се превръща в бяла. Когато уцели и последната топка, само една светлина бе станала отново бяла.

Петра се отблъсна внимателно от една стена и се стрелна обратно към Ендър. Той я улови, за да я предпази от ново отблъскване- една от първите хватки, на които го бяха научили като новобранец.

- Много те бива- рече той.

- По-добър снайпер от мен няма. Искаш ли да те науча как става?

Петра го учеше как да държи ръката си изопната и как да се прицелва с цяла ръка, чак от рамото.

- Това, което повечето войници не осъзнават, е, че колкото по-надалеч се намира целта, толкова по-дълго трябва да задържиш насочен лъча в кръгче с диаметър два сантиметра. Разликата е някъде между една десета от секундата и половин секунда, но при едно сражение това е много време. Макар и прицелили се съвсем точно, много войници не улучват, защото са отместили лъча прекалено бързо. Следователно не можеш да си служиш с пистолета като със сабя- тряс-прас... и си ги накълцал. Трябва да се прицелваш добре.

С помощта на топкосъбирача тя прибра мишените, после отново ги разпрати наоколо, бавно, една по една. Ендър стреля по тях. Не улучи нито една.

- Добре- каза тя.- Не си усвоил никакви лоши навици.

- Не съм усвоил и никакви добри- посочи той към мишените.

- Това е моя грижа.

Първата сутрин те не свършиха кой знае колко работа. Повече си говореха. Как да мислиш, докато се прицелваш. Как да задържаш в съзнанието си едновременно собственото си движение и движението на врага. Как да изопнеш цялата си ръка и да се прицелиш с тялото си така, че дори и да замразят ръката ти, пак да можеш да стреляш. Как да схванеш в кое положение всъщност стреля спусъкът ти и да задържиш пръста си на него, за да не го дърпаш целия всеки път, когато стреляш. Как да отпускаш тялото си и да не се напрягаш, защото от напрежението може да потрепнеш.

Това бе единственото занимание на Ендър за деня. По време на следобедните учения на армията Ендър получи заповед да си донесе чина и да си учи уроците, седнал в един ъгъл на залата. Всички войници на Бонсо трябваше да присъстват задължително в бойната зала, но не и да участват в сраженията.

Ендър обаче не си учеше уроците. Щом не можеше да участва в ученията като войн, тогава можеше да обучава Ендър като тактик. Армия "Саламандър" бе разделена на стандартните четири взвода от по десет човека. Някои командири така групираха войниците си, че във взвод А бяха най-добрите войници, а във взвод Г- най-калпавите. Бонсо ги бе размесил, така че във всеки взвод имаше и добри войници и по-слаби.

Само дето взвод Б се състоеше от девет момчета. Ендър се бе питал кого ли са откомандировали, за да се освободи място за него. Скоро стана ясно, че взводният тук е нов. Нищо чудно тогава, че Бонсо бе толкова разгневен- бе загубил взводен командир, за да се сдобие с Ендър.

По отношение на едно нещо обаче Бонсо бе прав. Ендър не беше готов. Времето, определено за занятия, бе запълнено изцяло с бойни учения. Взводовете, които иначе тренираха поотделно, провеждаха в точно определено време образцови по прецизност съвместни операции. Всички войници тук имаха вече изградени онези умения, които липсваха на Ендър. Умението да направиш меко приземяване, като поемеш по-голямата част от сътресението. Точен полет. Промяна на курса посредством използването на замразените войници, които се реят напосоки из залата. Кълба, салта, хитрости. Плъзгане по стените- много трудна маневра, но въпреки това една от най-ценните, тъй като врагът не може да те преследва плътно.

И макар че Ендър разбра колко много не знае, той все пак откри и неща, които можеше да усъвършенства. Добре репетираното разположение на силите бе грешка. То даваше възможност на войниците да изпълняват незабавно гръмогласните заповеди, но и означаваше, че тези заповеди са предсказуеми. Освен това на отделните войници им се даваше много малко инициатива. Щом веднъж се направеше разположение на силите, всички трябваше да последват шаблона. Нямаше възможност да се реагира на действията на противника срещу позициите им. Ендър изучи моделите на позициите на Бонсо така, както би сторил това вражи командир, набелязвайки си начини как да ги разбие.

По време на свободните занимания същата вечер Ендър помоли Петра да се поупражнява с него.

- Не мога- отвърна му тя.- Един ден искам да стана командир, така че ще трябва да се позавъртя из залата за игри.- Широко разпространено бе убеждението, че преподавателите наблюдават игрите с монитори и именно в залата за игри откриват потенциалните командири. Ендър обаче се съмняваше да е така. Взводните командири имаха далеч по-добра възможност да покажат на какво са способни като командири от което и да било видеоустройство.

Но той не възрази на Петра. Тренировките след закуска бяха достатъчно голям жест. И все пак той трябваше да се упражнява. А не можеше да тренира сам, освен някои от основните умения. Повечето от трудните неща изискваха партньори или отбори. Ех, ако можеше да тренира сега с Алей или с Шен.

Добре, а защо да не може да тренира с тях? Изобщо не бе чувал войник да тренира с новобранци, но и нямаше точка в правилника, която да забранява това. Просто не бе правено досега, защото всички презираха до смърт новобранците. А към Ендър все още се отнасяха като към новобранец. Той имаше нужда да тренира с някого, а в замяна можеше да помогне на приятелите си да научат някои неща, които бе видял от по-големите момчета.

- Ей, великият войн се завръща!- извика Бърнард. Ендър застана на прага на старото си спално помещение. Бе отсъствал оттук само един ден, а вече се чувстваше като на чуждо място. А и момчетата му бяха като чужди хора. За малко да се обърне и да си тръгне. Но тук бе Алей, който направи дружбата им свещена. Алей не му беше чужд.

Ендър не се опита да скрие как се отнасяха към него в "Саламандър".

- И са прави, аз съм ненужен като кихавица в скафандър.

Алей се засмя, а наоколо им се скупчиха и други новобранци. Ендър направи предложението си. Свободни занимания, всеки ден усърдна работа в бойната зала под наставленията на Ендър. Щяха да научат неща от армиите и сраженията, които Ендър ще наблюдава, а той щеше да се упражнява, за да усъвършенства войнските си умения.

- Ще се готвим заедно.

Още много други момчета поискаха да дойдат.

- Разбира се- каза Ендър.- Ако идвате за работа. Ако идвате, за да се фръцкате насам-натам, без вас! Нямам никакво време за губене.

И те не си губеха времето. Ендър непохватно обясняваше онова, което бе видял, като разработваше свои начини да го прави по-добре. Но в края на свободните занимания те вече бяха научили някои неща. Бяха уморени, но бяха схванали тънкостите на част от уменията.

- Къде беше?- попита Бонсо.

Ендър стоеше изопнат до леглото на командира си.

- Тренирах в бойната зала.

- Чувам, че се упражняваш с някои момчета от наборната си група.

- Не бих могъл да се упражнявам сам.

- Няма да търпя войни от "Саламандър" да се мотаят с разни новобранци. Ти вече си войник.

Ендър го гледаше, без да продума.

- Чу ли ме, Уигин?

- Тъй вярно, сър.

- Повече никакви тренировки с онези пръдльовци.

- Може ли да поговорим насаме?- попита Ендър. Това бе молба, на която командирите нямаха право да отказват. От физиономията на Бонсо пролича, че се ядоса, но излезе с Ендър в коридора.

- Слушай, Уигин, аз не те искам, опитвам се да се отърва от теб. Не ми създавай тревоги, защото ще те размажа о стената.

Един добър командир, помисли си Ендър, не би трябвало да отправя подобни глупави заплахи.

Бонсо се ядоса от мълчанието на Ендър.

- Нали ме помоли да изляза с теб навън, хайде, говори.

- Сър, вие бяхте прав, като не ме допуснахте във взвода. Аз не умея нищо.

- Няма нужда да ми казваш кога съм прав.

- Но аз ще стана добър войник. Няма да смущавам редовните занятия, но ще продължавам да тренирам, и то с единствените хора, които искат да се упражняват с мен, а това са момчетата от моята наборна група.

- Ще правиш това, което ти нареждам, копеле такова.

- Точно така, сър. Ще изпълнявам всичките ви заповеди, които имате право да ми давате. Но свободните занимания са свободни. При тях не могат да се възлагат никакви задачи. Никакви. От никого.

Той видя, че Бонсо кипи от гняв. Да се поддаващ на гнева си бе лошо. Ендър умееше да сдържа своя гняв и да му надвива. Бонсо се поддаваше на гнева си и гневът го надвиваше.

- Сър, аз трябва да мисля за собствената си кариера. Няма да се бъркам във вашите тренировки и сражения, но и аз трябва да науча нещо. Не съм молил да ме командироват във вашата армия. Вие искате да ме размените колкото се може по-бързо. Но нали никой няма да ме вземе, ако не знам нищо? Оставете ме да науча нещо и тогава ще можете да се отървете от мен по-скоро и да си вземете войник, от който да имате полза.

Бонсо не беше толкова глупав, че да допусне гневът да му попречи да открие здравия разум в онова, което чува. Но и не можеше да се отърве така бързо от яростта, която продължаваше да го дави.

- Докато си в "Саламандър", ще изпълняваш моите заповеди.

- Ако посегнеш на свободните ми занимания, ще се постарая да се "простудиш".

Това вероятно не бе вярно. Но беше възможно. Разбира се, ако Ендър вдигне шум, че му се бъркат в свободните занимания, това би могло да стане причина да свалят Бонсо от командирския пост. Освен това офицерите очевидно намираха нещо у Ендър, щом го бяха повишили. Може би Ендър наистина имаше достатъчно влияние сред учителите, за да "простуди" някого.

- Копеле- рече Бонсо.

- Не е моя вината, че ми даде тази заповед пред всички- каза Ендър. -Но ако искаш, ще се престоря, че ти си спечелил този спор. А утре можеш да ми кажеш, че си взел друго решение.

- Няма нужда да ме учиш какво да правя.

- Не искам другите момчета да мислят, че си отстъпил. Няма да можеш да ги командваш след това.

Бонсо го намрази заради този жест, заради благородството му. Сякаш Ендър по свое благоволение му позволяваше да е командир. Какво унижение, но той нямаше друг избор. Изобщо нямаше избор. На Бонсо не му хрумна, че грешката бе негова, тъй като бе дал на Ендър несъстоятелна заповед. Той само знаеше, че Ендър го бе победил, а после му бе натрил носа с великодушието си.

- Някой ден ще ми паднеш- рече Бонсо.

- Сигурно- отвърна Ендър.

Светлините угаснаха, последва звънецът за лягане. Ендър се върна в помещението с мрачна физиономия. Победен. Сърдит. Другите момчета си направиха съответния извод.

А на сутринта, когато Ендър тръгваше за закуска, Бонсо го спря и заговори на висок глас:

- Промених решението си, дребосък. Може би, като тренираш със своите малчугани, ще успееш да научиш нещо и ще мога по-лесно да те разменя. Готов съм на всичко, за да се отърва по-бързо от теб.

- Благодаря, сър- рече Ендър.

- На всичко- прошепна Бонсо.- Надявам се да се "простудиш".

Ендър му отправи благодарствена усмивка и излезе. След закуска той отново потренира с Петра. Целия следобед наблюдаваше занятието на Бонсо и си набелязваше начини за унищожаването на армията му. По време на свободните занимания той, Алей и останалите работиха до изнемогване. Мога да го победя, мислеше си Ендър, докато лежеше в леглото си с пулсиращи мускули, които сега се отпускаха. Наистина мога.

Четири дни по-късно армия "Саламандър" проведе сражение. Ендър тръгна след истинските войници, които кретаха по коридорите към бойната зала. По стените имаше две светлинни маркировки- зелено-зелено-кафявата на "Саламандър" и черно-бяло-черната на "Кондор". Когато стигнаха до обичайното място на бойната зала, те завариха този път разделен на две коридор- зелено-зелено-кафява лента, която водеше наляво, и черно-бяло-черна лента, която водеше надясно. След още един завой надясно армията спря пред празна стена.

Взводовете заеха позиция мълчешком. Ендър бе застанал най-отзад. Бонсо даваше нарежданията си.

- Взвод А! Хващате се за скобите и се отправяте нагоре. Б- поемате наляво. В- вдясно, а Г- надолу.- Той се убеди, че взводовете имат нужната ориентация, за да изпълнят указанията, и добави:- А ти, малък глупако, изчакай четири минути и после мини през портала. Да не си посмял дори да издърпаш пистолета си.

Ендър кимна. Изведнъж стената зад Бонсо стана прозрачна. Значи това изобщо не бе стена, а силово поле. Бойната зала също бе по-различна. Из въздуха се виждаха огромни кафяви сандъци, които закриваха отчасти гледката. Значи това бяха препятствията, които войниците наричаха "звезди". Явно че бяха хаотично разхвърляни, а Бонсо, изглежда, съвсем не се интересуваше от местонахождението им. Войниците, изглежда, вече знаеха как да се справят със звездите.

Докато стоеше и наблюдаваше сражението от коридора, на Ендър скоро му стана ясно, че те изобщо не знаят как да се справят със звездите. Те наистина знаеха как да осъществят меко кацане върху дадена звезда и как да я използват за прикритие. Беше им ясна и тактиката при щурмуването на вражеската позиция, разположена на тази звезда. Но изобщо не им беше ясно кои от тези звезди са най-важни. Те упорито атакуваха звезди, които спокойно биха могли да отминат, плъзгайки се по стените към по-предна позиция.

Другият командир се възползваше от пренебрежението на Бонсо към стратегията. "Кондор" принудиха саламандрите да предприемат атаки, които им струваха скъпо. Все по-малко и по-малко саламандри бяха размразявани за атаката на следващата звезда. Само след пет-шест минути стана ясно, че "Саламандър" няма да успее да разгроми врага с атаки.

Ендър мина през портала. Той се спусна леко надолу. В бойните зали, в които бе тренирал, вратите бяха винаги на нивото на пода. При истинските сражения обаче вратата бе поставена в средата на стената, на еднакво разстояние от пода и от тавана.

Изведнъж почувства, че си е възвърнал чувството за ориентация, както беше в совалката. Онова, което бе долу, сега бе горе, а ето че вече бе встрани. При нулева гравитация човек нямаше причина да има ориентацията, която бе имал в коридора. Гледайки идеално квадратните врати, беше невъзможно да се прецени кое е нагоре. Но това не беше и от значение. Защото Ендър бе открил сега ориентацията, която имаше значение. Вратата на врага бе надолу. Целта на играта бе да се спуснеш до вражеския дом.

Ендър направи движенията, които го тласнаха в новата му посока. Вместо да разпери ръце и крака и така да превърне цялото си тяло в идеална мишена за враговете, Ендър насочи само краката си към тях. Това го превръщаше в много по-дребна мишена.

Някой го забеляза. Той, в края на краищата, се носеше безцелно, без никакво прикритие. Инстинктивно присви крака под себе си. Но в този миг го поразиха и крачолите на костюма му замръзнаха в това положение. Ръцете му не бяха замразени, тъй като без пряко попадение в тялото замръзваха само поразените крайници. На Ендър му мина през ум, че ако не бе изложил краката си по посока на врага, тялото му сега щеше да е поразено. И тогава щеше да е неподвижен.

Но тъй като Бонсо му бе наредил да не изтегля оръжието си, Ендър продължи да се носи, без да движи главата и ръцете си, все едно че и те бяха замразени. Неприятелите престанаха да му обръщат внимание и съсредоточиха огъня върху войниците, които стреляха срещу тях. Сражението бе ожесточено. Въпреки численото превъзходство на неприятеля саламандрите упорито не отстъпваха. Сражението прерасна в десетина отделни престрелки. Дисциплината на Бонсо даваше сега своите плодове, защото всеки замразен саламандър повличаше със себе си поне един неприятел. Никой не бягаше, не изпадаше в паника, всеки запазваше спокойствие и се целеше съсредоточено.

Петра бе особено опасна. Кондорите забелязаха това и положиха всички усилия да я замразят. Първо й замразиха ръката, с която стреляше, и потокът от ругатните й секна едва когато я замразиха цялата и забралото на шлема й се смъкна надолу и закри устата й. След няколко минути всичко свърши. Армия "Саламандър" престана да оказва съпротива.

Ендър забеляза с удоволствие, че кондорите едва успяха да съберат пет войника, минималния брой, необходим, за да бъде отворена вратата на победата. Четирима от тях допряха шлемовете си до осветените кръгчета в четирите ъгъла на вратата на "Саламандър", докато петият мина през силовото поле. С това играта свърши. Светлините отново засияха с предишния си блясък и Андерсън изникна от учителския вход.

Когато врагът наближи вратата, можех да изтегля пистолета си, помисли си Ендър. Можех да поразя поне единия от тях и тогава нямаше да съберат нужната за финала бройка. Играта щеше да завърши с равен резултат. Без четирима човека, които да докоснат четирите ъгъла на вратата, и пети, който да мине през нея, кондорите нямаше да победят. Бонсо, тъпако такъв, можех да те спася от това поражение. Може би дори щях да го превърна в победа, тъй като те си седяха най-спокойно, бяха идеални мишени и в началото нямаше да разберат откъде идва стрелбата. Дотолкова поне ме бива като стрелец.

Но заповедите си бяха заповеди, а Ендър бе обещал да ги изпълнява. Известно удовлетворение му донесе фактът, че на таблото с резултатите на армия "Саламандър" не бяха отбелязани очакваните четирийсет и един улучени или елиминирани, а четирийсет елиминирани и един изваден от строя. Едва след като направи справка с дневника на Андерсън, на Бонсо му стана ясно за кого ставаше дума. Изваден от строя, Бонсо, помисли си Ендър. Но пак можех да стрелям.

Очакваше, че Бонсо ще дойде при него и ще му каже:

- Следващия път, стане ли пак така, можеш да стреляш.

Но Бонсо не му каза нищо до следващата сутрин след закуската. Бонсо, естествено, се хранеше в командирската трапезария, но Ендър бе сигурен, че необичайният резултат щеше да предизвика и там вълнения, и то не по-малко бурни от тези във войнишката трапезария. При всяка игра, която не завършваше наравно, всеки участник в победения отбор биваше или елиминиран- напълно замразен, или улучен, което означаваше, че някои части от тялото му не са били замразени, но той не е бил в състояние да стреля или да нанася поражения на врага. "Саламандър" бе единствената победена армия с един човек "излязъл от строя", но останал в Активната категория.

Ендър не пожела да дава обяснения, но другите войни от "Саламандър" разгласиха причината за станалото. И когато някои от момчетата го питаха защо не е пренебрегнал заповедта и не е стрелял, той спокойно отговаряше:

- Аз изпълнявам дадените ми заповеди.

След закуска Бонсо го потърси.

- Заповедта остава в сила- рече той.- Не забравяй!

Това ще ти струва скъпо, глупако. Може да не съм добър войник, но все пак мога да помогна с нещо и няма причина да ми пречиш да го правя.

Ендър не каза нищо.

Случи се и нещо интересно. След тази битка Ендър оглави листата по бойно майсторство. Тъй като не бе дал нито един изстрел, показателите му по стрелба бяха идеални- нито един пропуск. И тъй като никога не е бивал елиминиран или улучен, класирането му по този показател бе отлично. Водеше с голяма преднина пред останалите. Това предизвика смях у мнозина и гняв у други, но сега Ендър бе начело на ранглистата по бойно майсторство.

Продължаваше да не участва в бойните занятия на армията и все така упорито работеше самостоятелно, сутрин с Петра и вечер с приятелите си. Към тях непрекъснато се присъединяваха още новобранци, но не за развлечение, а защото виждаха резултатите- момчетата ставаха все по-добри и по-добри. Ендър и Алей обаче запазиха водачеството си. Отчасти, защото Алей непрекъснато опитваше нови неща, което принуждаваше Ендър да измисля нови тактики, за да се справи с тях. Отчасти, защото продължаваха да допускат глупави грешки, които ги караха да вършат неща, които никой уважаващ себе си опитен войн не би дори помислил да извърши. Много от нещата, които опитваха, се оказваха безполезни. Но беше винаги много забавно, винаги вълнуващо, а и все пак някъде успяваха и знаеха, че това ще им е от полза. Вечерта бе най-приятното време от денонощието.

Следващите две сражения донесоха лесни победи за "Саламандър". Ендър влезе пет минути след началото и остана незасегнат от разгромения неприятел. Започна да осъзнава, че армия "Кондор", която ги бе победила, бе доста добра. "Саламандър", макар и слаба колкото познанията на Бонсо по стратегия, бе една от добрите армии и се изкачваше твърдо в класацията, оспорвайки си четвъртото място с армия "Плъх".

 

Ендър навърши седем години. Във Военното училище не си падаха много по дати и календари, но Ендър бе открил как да изпише датата върху плота на чина си и отбеляза рождения си ден. Училището също го отбеляза- взеха му мярка и му дадоха нова униформа на саламандър и нов костюм за бойната зала. Върна се в помещението, облечен с новите дрехи. Струваха му се някак си особени и широки, сякаш кожата му не прилепваше вече добре по тялото му.

Искаше да се поспре до леглото на Петра и да й разкаже за семейството си, за това, как обичайно се празнуваха рождените му дни, да й съобщи, че днес му е рожден ден, а тя сигурно щеше да му го честити. Но тук никой не казваше кога му е рожденият ден. Беше детинско. Рождени дни празнуваха хората на Земята. Торти и разни там глупави традиции. На шестия му рожден ден Валънтайн му бе направила торта. Блатовете за тортата не бухнаха и беше ужасно. Вече никой не умееше да готви и да прави сладкиши и беше истинска лудост от страна на Валънтайн да се захване с тази работа. После всички дразнеха Валънтайн заради тази торта, но Ендър си скри в бюфета едно парченце. След това му свалиха монитора и той замина и сега само знаеше, че парченцето е още там, купчинка мазна жълтеникава прах. Никой не говореше за дома и семейството си, не и сред войниците. Преди Военното училище не е имало никакъв друг живот. Никой не получаваше и никой не пишеше писма. Всеки се преструваше, че не му пука.

Но на мен ми пука, помисли си Ендър. Единствената причина, заради която съм тук, е някой бъгер да не простреля в окото Валънтайн, да не й пръсне главата като на войниците от видеофилмите за първите сражения с бъгерите. Да не й разполови главата с бластер, така че мозъкът й да потече като превтасало тесто, както се случва в най-противните ми кошмари, в най-противните ми нощи, когато се събуждам и треперя, но не отронвам нито дума, защото трябва да мълча или другите ще чуят, че тъгувам за семейството си и че искам да си отида у дома.

Сутрин се чувстваше по-добре. Споменът за вкъщи бе само една тъпа болка в най-отдалеченото кътче на паметта му. Умора в очите. Тази сутрин Бонсо влезе, когато момчетата се обличаха.

- Бойни костюми!- извика той. Предстоеше сражение. Четвъртото сражение на Ендър.

Противникът бе армия "Леопард". Нямаше да е трудно. "Леопард" бе нова армия и беше винаги на опашката в класацията. Беше сформирана само преди шест месеца с командир Пол Слатъри. Ендър облече новия боен костюм и застана в строя. Бонсо го изтласка грубо и го накара да отиде на опашката. Не биваше да правиш това, рече тихичко Ендър. Можеше да ме оставиш в строя.

Ендър наблюдаваше от коридора. Пол Слатъри бе млад, но бе умен и имаше някои нови идеи. Войниците му бяха непрекъснато в движение, караше ги да се прехвърлят от звезда на звезда и да се плъзгат по стените, за да изпреварват флегматичните саламандри. Ендър се усмихна. Бонсо беше безнадеждно объркан, а така също и войните му. Леопардите оставяха впечатление, че се стрелкат във всички посоки. Битката обаче не клонеше толкова към едната страна, колкото изглеждаше. Ендър забеляза, че леопардите също губят много хора- дръзката им тактика ги излагаше на прекалено много опасности. Но решаващото бе това, че саламандрите се почувстваха победени. Бяха се напълно отказали от инициативата. И макар че силите им бяха почти равни с тези на неприятеля, те се скупчиха като шепа хора, оцелели от някакво клане, сякаш се надяваха, че неприятелят няма да ги забележи в започналата касапница.

Ендър се прокрадна и се вмъкна бавно през портала, ориентира се така, че вратата на неприятеля да е под него, и се понесе бавно на изток, към един ъгъл, където никой нямаше да го забележи. Дори сам стреля в краката си, за да ги замрази в приклекнало положение, което му осигуряваше най-добра защита. За случайния наблюдател той би изглеждал като още един замразен войник, който е напуснал безпомощно бойното поле.

И тъй като примирилите се саламандри унизително очакваха да бъдат сразени, леопардите не ги разочароваха. От армия "Леопард" бяха останали девет момчета, когато саламандрите най-сетне преустановиха стрелбата. Победителите се строиха и тръгнаха да отворят вратата на "Саламандър".

Ендър се прицели внимателно с изопната ръка, както го бе учила Петра. Преди някой да разбере какво става, той замрази трима от войниците, които щяха да допрат шлемовете си в светлите кръгчета на вратата. Тогава някои от останалите го забелязаха и стреляха, но в първия миг уцелиха само замразените му вече крака. Леопардите имаха само четирима незамразени, когато Ендър бе най-после улучен и поразен. Играта завърши с равен резултат и Ендър отново напусна полесражението, без да е улучен в тялото.

Пол Слатъри бе силно разгневен, но в цялата работа нямаше нищо нечестно. Всеки от армия "Леопард" бе убеден, че това е част от стратегията на Бонсо- да остави един човек за последната минута. И през ум не им минаваше, че малкият Ендър бе стрелял, нарушавайки заповед. Но саламандрите знаеха. Знаеше и Бонсо и по начина, по който го гледаше командирът му, Ендър разбираше, че Бонсо го мрази, защото го бе спасил от пълен разгром. Хич не ми пука, рече си Ендър. Сега ще ти е по-лесно да ме размениш. А през това време няма да дръпнете толкова много нагоре в класацията. Само ме размени. Успях да науча всичко, което може да се научи от теб. Как да губиш ефектно- ти умееш само това, Бонсо.

А какво научих досега? Ендър изброи наум нещата, докато се събличаше край леглото си. Вратата на неприятеля се намира надолу. При сражение да използвам краката си като щит. Една малка резерва, запазена за края на играта, може да се окаже решаваща. Понякога войниците могат да вземат решения, които са по-умни от дадените им заповеди.

Вече гол, той тъкмо се канеше да се качи в леглото, когато Бонсо дойде при него с мрачно, каменно лице. Виждал съм Питър с такова изражение, помисли си Ендър- мълчалив, с желание да убива с погледа си. Но Бонсо не е Питър. У Бонсо се долавя страх.

- Уигин, най-сетне успях да те разменя. Придумах армия "Плъх", че твоето водачество в ранглистата по бойно майсторство не е случайно. Утре се прехвърляш там.

- Благодаря, сър- каза Ендър.

Може би бе вложил малко повече признателност в думите си. Неочаквано Бонсо замахна към него и ожесточено го удари с отворена длан през устата. Ендър залитна към леглото и едва не падна. После Бонсо го удари силно в стомаха. Ендър се строполи на колене.

- Ти не изпълни заповедта ми- рече Бонсо на висок глас, за да го чуят всички.- Добрият войник винаги изпълнява заповедите.

Въпреки че плачеше от болка, Ендър не можеше да не изпита удоволствие от ропота, който се надигна в помещението. Глупако, Бонсо. Сега ти не укрепваш дисциплината, а я рушиш. Те знаят, че аз превърнах поражението в равен резултат. А сега виждат как ми се отплащаш. Показа на всички какъв голям глупак си. Колко струва сега дисциплинатата ти?

На следващия ден Ендър каза на Петра, че за нейно добро трябва да се прекратят сутрешните тренировки по стрелба. Сега на Бонсо не биваше да му се сервира нищо, което да прилича на предизвикателство, и най-добре ще е Петра да стои настрани от Ендър за известно време. Тя го разбра много точно.

- Освен това- рече тя- ти много скоро ще станеш страшен стрелец, какъвто винаги ще бъдеш.

Той остави чина и бойния си костюм в шкафчето. Щеше да носи униформата на "Саламандър" само докато стигне до интендантството, и щеше да я смени с кафяво-черната униформа на "Плъх". Не бе донесъл никакви вещи със себе си и нямаше да отнесе никакви. А и не се полагаше да притежава вещи. Всичко ценно бе в училищния компютър или в неговата собствена глава и ръце.

Отиде до един от чиновете за обществено ползване в залата за игри, за да се запише за индивидуален боен курс при земна гравитация, като си запази час веднага след закуска. Не кроеше планове да отмъсти на Бонсо, задето го бе ударил. Но възнамеряваше никога да не позволява на друг да постъпи отново така с него.

 

 

ГЛАВА ОСМА

АРМИЯ "ПЛЪХ"

 

- Полковник Граф, досега игрите винаги са се водили честно. Или хаотично, или симетрично разположение на звездите.

- Честността е чудесно качество, майор Андерсън. Само че то няма нищо общо с войната.

- Така играта ще загуби достойнствата си. Сравнителните таблици с резултатите ще станат безсмислени.

- Уви.

- Ще са необходими месеци. Дори и години, за да се създадат нови бойни зали и да се внедрят симулациите.

- Ето защо отправям още отсега молбата си. Не бива да се губи време. Нужно е да се подходи творчески. Трябва да се измисли най-заплетеното, най-несправедливото и невъзможно подреждане на звездите. Трябва да се измислят нови начини да се заобикалят правилата. Известяване в последната минута. Неравни сили. След това да се внедрят симулациите и да се установи кои са най-трудните и кои най-лесните. Искаме да постигнем напредък в умственото развитие. Искаме да го тласнем напред.

- Кога планираш да го направиш командир? Като навърши осем ли?

- Не, разбира се. Дори не съм сформирал още армията му.

- Значи и нея я подготвяш по същия начин?

- Прекалено много се вживяваш в играта, Андерсън. Забравяш, че тя е само тренировъчно занятие.

- Тя е и статут, самоличност, цел, име- всичко, което превръща тези деца в личности, идва от играта. Ако се разчуе, че тя може да бъде манипулирана и подправяна, това ще опропасти цялото училище. Не преувеличавам.

- Знам.

- И така, искрено се надявам, че Ендър Уигин наистина е момчето, което ни трябва, защото ти за дълго време ще погубиш предимствата на нашите методи на обучение.

- Ако Ендър не е момчето, което ни трябва, ако разцветът на неговия военен талант не съвпадне с пристигането на нашите флотилии на планетите на бъгерите, тогава изобщо няма да има значение какви ще са методите ни на обучение.

- Надявам се да ми простиш, полковник Граф, но съм убеден, че трябва да докладвам на Стратегоса и на Хегемона за тези ти заповеди и за това, какви според мен ще са последиците от тях.

- А защо не и на нашия скъп Полемарх?

- На всеки е известно колко сте близки с него.

- Каква враждебност, майор Андерсън. А аз си мислех, че сме приятели.

- Приятели сме. И мисля, че може и да си прав по отношение на Ендър. Но не съм убеден, че ти единствен трябва да решаваш съдбата на света.

- А пък аз не съм убеден, че е редно да решавам дори и съдбата на Ендър Уигин.

- Значи нямаш нищо против да ги известя?

- Разбира се, че имам, натрапнико. Това трябва да се реши от хора, които знаят за какво става въпрос, а не от тези наплашени политици, които са се издигнали само защото случайно са блеснали като политици в родината си.

- Но нали си наясно защо искам да го направя?

- Защото си бюрократ и късогледо копеле и защото си мислиш, че трябва да се застраховаш, в случай че нещата се объркат. А в случай че нещата наистина се объркат, ние всички ще станем плячка на бъгерите. Така че имай ми засега доверие, Андерсън, и не ми изсипвай на главата цялата тази проклета Хегемония. И без тях животът ми е достатъчно труден.

- О, намираш това за несправедливо? Да не би да те заплашва нещо? Значи можеш да усложняваш живота на Ендър, но не и своя, така ли?

- Ендър Уигин е десетократно по-умен и по-силен от мен. Това, което съм замислил, само ще спомогне за разцъфтяването на гения му. Ако аз трябва да мина през тези изпитания, те ще ме довършат. Майор Андерсън, наясно съм, че съсипвам играта, и ми е известно, че ти я обичаш повече от всички момчета, които играят. Намрази ме, ако искаш, но не ми пречи.

- Запазвам си правото да се свържа с Хегемонията и Стратегството по всяко време. Но засега- прави каквото си намислил.

- Благодаря ти от сърце.

 

- Ендър Уигин, малкият пръдльо, който оглавява класацията, какво удоволствие е да те видим сред нас.- Командирът на армия "Плъх" се бе проснал върху едно долно легло, покрил се единствено с чина си.- Коя армия би могла да загуби, щом разполага с твоята безценна помощ?- Няколко момчета наоколо се изкискаха.

Едва ли би могло да има две по-различни армии от "Саламандър" и "Плъх". Помещението бе разхвърляно, многолюдно и шумно. Ендър си бе мислил, че след Бонсо безпорядъкът би му се отразил добре. Тук обаче установи, че безпорядъкът го потиска.

- Как я караш, Ендър- крив холендър? Аз, Роуз дьо Ноуз, съм еврейско момче, чийто ум сече, а ти си тъп малчуган, през ден напикан. Гледай да не го забравяш.

Откакто бе основан МФ, Стратегосът на военните сили винаги е бил евреин. Съществуваше мит, че еврейските генерали не губят войни. И това твърдение бе все още вярно. То караше всяко еврейче във Военното училище да мечтае да стане Стратегос и още от самото начало допринасяше за доброто му име. Това, естествено, причиняваше и негодувание. Къде с възхита, къде с насмешка армия "Плъх" бе често наричана "Лударен отряд" по подобие на Ударния отряд на Мейзър Ракъм. Мнозина обичаха да си припомнят, че по време на Второто нашествие, макар че американски евреин бе Хегемон на Съюза, че евреин от Израел бе Стратегос и че руски евреин бе Полемарх на флота, не друг, а Мейзър Ракъм, почти неизвестен, съден два пъти от военния съд, полу-маор от Нова Зеландия, бе онзи, чийто Ударен отряд разби и окончателно смаза флота на бъгерите в сраженията около Сатурн.

И хората казваха, че щом Мейзър Ракъм е успял да спаси света, тогава няма никакво значение дали си евреин, или не.

Значение обаче имаше и това бе известно на Роуз дьо Ноуз. Той се присмиваше на себе си, като изпреварваше подигравателните забележки на антисемитите- почти всеки, когото Роуз побеждаваше в сражение, намразваше поне за известно време евреите. Но в същото време Роуз държеше всеки да разбере достойнствата му. Армията му бе на второ място и се бореше за първо.

- Взех те, момче, защото не искам другите да си мислят, че побеждавам само защото имам страшно добри войници. Искам да знаят, че дори и с такъв дребосък като теб пак мога да печеля битки. Тук имаме само три правила. Прави каквото ти наредя и не се напикавай в леглото.

Ендър кимна. Той разбираше, че Роуз очаква да го попита за третото правило. И го попита.

- Аз ти изброих три правила. Тук не ни бива много по математика.

Подтекстът бе ясен. Най-важна от всичко е победата.

- С твоите тренировки с онези пикльовци е приключено, Уигин. Край. Вече си в армия на големи момчета. Слягам те във взвода на Динк Мийкър. Отсега нататък, каквото и да стане, Динк Мийкър за теб е Бог.

- А ти тогава кой си?

- Шефът на личен състав, който е взел Бог на работа.- Роуз се ухили.- И ти се забранява да използваш чина си, докато не замразиш двама противникови войници в една битка. Приеми заповедта като самозащита от моя страна. Дочувам, че си гениален програмист. Не искам да си пъхаш носа в моя чин.

Всички избухнаха в смях. Само след миг Ендър разбра защо. Роуз бе програмирал чина си да показва в увеличен формат мъжки генитали, които се полюляваха на екрана на чина, покрил големия скут на Роуз. Точно на такъв командир би ме дал Бонсо, помисли си Ендър. Как е възможно да печели битки момче, което прекарва времето си по този начин.

Ендър намери Динк Мийкър в игралната зала. Той не играеше, а седеше и наблюдаваше.

- Едно момче ми каза кой си- рече Ендър.- Аз съм Ендър Уигин.

- Известно ми е- отвърна Мийкър.

- Зачислен съм в твоя взвод.

- Известно ми е- повтори той.

- Не съм много опитен.

Динк вдигна поглед към него.

- Виж, Уигин, всичко това ми е известно. Защо, мислиш, че накарах Роуз да те вземе в моя взвод?

От него не се бяха отървали, бил е разменен, защото са го поискали. Мийкър го е поискал за взвода си.

- Защо?- попита Ендър.

- Наблюдавах тренировките ти с новобранците. Мисля, че даваш надежди. Бонсо е глупав и ми се искаше да получиш по-добро обучение от това, което Петра може да ти даде. Тя може само да стреля.

- Трябваше да се науча и да стрелям.

- Все още се движиш така, сякаш те е страх да не си намокриш гащичките.

- Тогава научи ме.

- Тогава започвай да се учиш.

- Няма да се откажа от тренировките през свободното си време.

- Аз и не искам да се отказваш от тях.

- Само че Роуз дьо Ноуз иска.

- Роуз дьо Ноуз не може да ти пречи. Както и не може да ти попречи да си използваш чина.

- Мислех си, че командирите могат да се разпореждат за всичко.

- Те могат да заповядат и луната да стане синя, само че тя няма да посинее. Слушай, Ендър, командирите имат толкова власт, колкото им позволиш да имат. Колкото повече им се подчиняваш, толкова повече власт имат над теб.

- Как да им попреча да ми причиняват болка?- припомни си Ендър удара на Бонсо.

- Сигурен съм, че само заради това се записа в индивидуалния боен курс.

- Ама ти наистина си ме наблюдавал, а? Динк не отговори.

- Не искам да сърдя Роуз. Вече искам да съм част от битките. Омръзна ми да не участвам до края на сражението.

- Ще слезеш надолу в класацията. Този път Ендър не отговори.

- Слушай, Ендър, докато си част от моя взвод, ще си част и от битката.

Ендър скоро разбра защо. Динк тренираше своя взвод отделно от другите взводове на армия "Плъх" с необходимата дисциплина и енергичност. Той никога не се съветваше с Роуз и много рядко участваше в маневри с цялата армия. Сякаш Роуз командваше една армия, а Динк друга, доста по-малка, която сякаш случайно провеждаше по същото време занятията си в бойната зала.

Динк започна първата тренировка, като помоли Ендър да покаже позицията "с краката напред", която използваше при атака. Тя не се хареса на другите момчета.

- Как можем да атакуваме, легнали по гръб?- питаха те.

За изненада на Ендър Динк не ги поправи и не каза: "Не атакувате легнали по гръб, а се спускате надолу към противника." Той бе видял как се движи Ендър, но не бе проумял ориентацията, която използва. Скоро на Ендър му стана ясно, че макар и Динк да бе много добър, това, че упорито се придържаше към ориентацията в условията на гравитацията, вместо да си представи, че вражеската врата е надолу, ограничаваше неговото мислене.

Тренираха нападение на завзета от противника звезда. Преди да опитат метода на Ендър "с краката напред", те винаги се бяха движили с изопнато тяло, превръщайки се така в една огромна мишена. Дори и сега те стигнаха до звездата и след това нападнаха врага само от една посока.

- Към върха!- извика Динк и те поеха нагоре. За негова чест той повтори упражнението, като заповяда:

- Отново към върха, но този път "с краката нагоре"!

Поради упоритото им придържане към несъществуващата гравитация обаче момчетата този път се движеха тромаво, сякаш ги мъчеше световъртеж.

Те намразиха атаката "с краката напред". Динк настояваше да я прилагат. В резултат на всичко това те намразиха Ендър.

- Трябва ли да се учим от един новобранец как да се сражаваме? -изръмжа един от тях така, че Ендър да чуе.

- Да- отвърна Динк. Продължиха занятията.

И усвоиха маневрата. По време на сражението започнаха да осъзнават колко по-трудно бе да улучиш противник, който атакува "с краката напред". Веднага щом се убедиха в това, започнаха много по-охотно да упражняват маневрата.

Тази вечер Ендър за първи път пристигна на тренировка след редовни следобедни бойни занятия. Беше уморен.

- Сега си в истинска армия- рече Алей.- Вече не ти е нужно да тренираш с нас.

- От вас мога да науча неща, които никой не знае- отвърна Ендър.

- Динк Мийкър е най-способният. Чувам, че ти е взводен.

- Тогава да се залавяме за работа. Ще ви покажа какво научих днес от него.

Той започна е Алей и с още двайсетина момчета същите упражнения, които следобед му бяха изцедили силите. Сега обаче добави нови елементи към заучените положения, накара момчетата да опитат маневрите, като замразят единия си крак, после двата или като при промяна на посоката използват за опорни точки замразените вече момчета.

По средата на тренировката Ендър забеляза Петра и Динк, които стояха заедно на прага и ги наблюдаваха. Когато по-късно погледна пак нататък, те си бяха заминали.

Значи ме наблюдават и им е известно това, което правим. Той не знаеше дали Динк му е приятел, за Петра вярваше, че му е, но тук нищо не можеше да бъде сигурно. Може да са се разсърдили, че той върши онова, което само командири на армии и взводове би следвало да вършат- да упражняват и тренират войници. Може би са се засегнали от това, че един войник е толкова близък с новобранци. Притесняваше се, че го наблюдават по-големи деца.

- Струва ми се, че ти наредих да не си използваш чина- Роуз дьо Ноуз бе застанал до леглото на Ендър.

Ендър не вдигна глава.

- Довършвам си домашното по тригонометрия за утре.

Роуз заби коляно в чина на Ендър.

- Наредих ти да не го използваш.

Ендър остави чина на леглото и стана.

- Тригонометрията ми е по-нужна от теб.

Роуз бе поне с четирийсет сантиметра по-висок от Ендър. Но това не тревожеше особено Ендър. Нямаше да се стигне до физическа разплата, а ако се стигнеше, Ендър си помисли, че няма да му се даде. Роуз бе ленив и не владееше тънкостите на едноличния двубой.

- Името ти в ранглистата слиза надолу, бобче- каза Роуз.

- Очаквах това. Водех в класирането само заради глупавия начин, по който ме използваха в "Саламандър".

- Глупав ли? Стратегията на Бонсо спечели две решаващи сражения.

- Стратегията на Бонсо не би спечелила и сражение с комари. Всеки път, когато стрелях с пистолета си, аз нарушавах заповеди.

Роуз не бе знаел това. Той побесня.

- Значи всичко, което Бонсо ми е разправял за теб, е лъжа. Ти не само че си дребен и неопитен, но си и непокорен.

- Само че превърнах поражението в равенство, и при това съвсем сам.

- Добре, ще видим тогава как ще се справиш следващия път, и при това съвсем сам.- Роуз отмина.

Едно момче от взвода на Ендър поклати глава.

- Тъп си като ръб.

Ендър погледна към Динк, който си пишеше нещо по чина. Динк вдигна очи, забеляза, че Ендър го гледа, и му отвърна с непроницаем поглед. Без да потрепне. Изобщо. Добре, помисли си Ендър, мога и сам да се погрижа за себе си.

Битката настъпи след два дни. Ендър за първи път се сражаваше във взвод, нервничеше. Взводът на Динк се построи покрай дясната стена на коридора и Ендър особено внимаваше да не трепне, да не се наклони. Стойката му да е уравновесена.

- Уигин!- извика Роуз дьо Ноуз.

Ендър почувства как от глава до пети го пронизва ужас, как го задавя страх, от който потрепера. Роуз забеляза това.

- Трепериш ли? Тресеш ли се от страх? Не си подмокряй гащичките, новобранче.- Роуз придърпа с пръст дръжката на пистолета му и притегли Ендър към силовото поле, което закриваше от погледа бойната зала.- А сега ще видим колко добре се справяш, Ендър. Веднага щом тази врата се отвори, ще се метнеш вътре и ще се насочиш право към вратата на противника.

Самоубийство. Ненужно, безсмислено самоунищожение. Но сега трябваше да изпълнява заповеди, не да разсъждава. Това бе битка, а не учебен час. За миг Ендър се ядоса вътрешно, после се успокои.

- Отлично, сър- рече той.- Значи посоката, в която ще стрелям, е посока на основния им контингент.

- Ти изобщо няма да имаш време да стреляш, глупчо- засмя се Роуз. Стената изчезна. Ендър подскочи, улови се за скобите на тавана и се метна стремглаво надолу, към вратата на врага.

Противник им бе армия "Стоножка" и войниците й тъкмо излизаха от вратата си, когато Ендър бе вече стигнал до средата на бойната зала. Мнозина от тях бързо успяха да намерят прикритие сред звездите, но Ендър, присвил крака под себе си и стиснал пистолет между чатала си, стреляше непрекъснато и замрази доста от тях още с появата им.

Простреляха краката му, но той разполагаше с три безценни секунди, преди да поразят тялото му и да го извадят от строя. Той замрази още няколко, после размаха ръце- едната напред, другата назад. Ръката, която държеше пистолета, се насочи към основната група на стоножките. Той стреля в нея и едва тогава го замразиха.

Секунда по-късно той се бухна в силовото поле на противниковата врата и като се отблъсна, бясно се завъртя. Заби се в група вражески войници зад една звезда, те го отблъснаха и го завъртяха още по-силно. До края на битката безпомощно се блъскаше от стена в стена, макар че триенето с въздуха понамали скоростта му. Нямаше как да разбере колко души е замразил, преди да го извадят от строя, но бе убеден, че армия "Плъх" както винаги победи отново.

След сражението Роуз не го заговори. Ендър запази първото си място в класацията, тъй като бе замразил трима, елиминирал двама и извадил от строя седем. Повече не се говореше за неподчинение и за това, дали Ендър може да използва чина си. Роуз си стоеше в своята част на помещението и остави Ендър на мира.

Без да губи време, Динк Мийкър започна да упражнява нападение още от коридора- атаката на Ендър, започнала още докато противникът излиза от вратата си, се бе оказала унищожителна. "Щом един-единствен човек може да нанесе такива поражения, помислете си какво може да направи цял взвод." Динк помоли майор Андерсън да отвори и за тренировъчните занятия врата по средата на стената на мястото на вратата, която бе на нивото на пода, за да могат да упражняват влизането в бойната зала при условията на сражение. Сега вече никой не можеше да отделя в коридора по пет, десет или петнайдет секунди, за да прецени положението. Играта се бе променила.

Нови сражения. Сега Ендър наистина участваше в тях. Допускаше грешки. Губеше битки. Името му слезе от първа на втора позиция, после на четвърта. После грешките му понамаляха, той започна да се чувства добре във взвода и се върна на трето място, на второ и после на първо.

След едно следобедно учение Ендър остана в бойната зала. Бе забелязал, че Динк Мийкър обикновено закъснява за вечеря, и си помисли, че сигурно остава за допълнителна тренировка. Ендър не беше много гладен, а и искаше да види какво тренира Динк, когато никой не го гледа.

Но Динк не тренираше. Стоеше до вратата и наблюдаваше Ендър. Ендър стоеше на отсрещния край на залата и наблюдаваше Динк.

Никой от двамата не продума. Беше ясно, че Динк изчаква Ендър да напусне залата. Също толкова ясно бе и това, че Ендър отказва да напусне.

Динк обърна гръб на Ендър, старателно съблече бойния костюм и леко се отблъсна от пода. Понесе се бавно, много бавно, към средата на залата, тялото му почти напълно се отпусна, дотолкова, че пръстите и ръцете му сякаш бяха подхванати от почти несъществуващи в залата въздушни течения.

След скоростта и напрежението на занятията, след изтощението и убийствените усилия човек си почиваше само като го гледаше как се рее. Това продължи десетина минути, докато Динк стигна до другата стена. Отблъсна се доста рязко от нея, върна се при бойния си костюм и се напъха в него.

- Хайде!- рече той на Ендър.

Отидоха в спалното помещение. То бе празно, тъй като всички момчета бяха на вечеря. Всеки от двамата отиде до леглото си и си облече униформата. Ендър отиде до леглото на Динк и изчака за миг, докато Динк се приготви за тръгване.

- Защо ме изчака?- попита Динк.

- Не бях гладен.

- И така, сега стана ли ти ясно защо не съм командир?

Ендър си бе задавал този въпрос.

- Всъщност те ме повишаваха на два пъти, но аз отказвах.

Отказвал?

- Вземаха ми старото шкафче, и леглото, и чина, определяха ми командирска кабина и ми даваха армия. Но аз оставах в кабината само докато се откажат от намеренията си и ме върнат в нечия друга армия.

- Защо?

- Защото няма да им позволя да ми направят този номер. Сигурен съм, че ти вече си прогледнал в това блато, Ендър. Но ми се струва, че си още малък. Тези, другите армии, не са нашият истински противник. Истинският ни враг са учителите. Те ни карат да воюваме един срещу друг и да се мразим. Играта е всичко. Да побеждаваш, да побеждаваш и пак да побеждаваш. А това е едно нищо. Ние се изтрепваме, измисляме какво ли не, за да победим другия, а през цялото време дъртите копелета ни наблюдават, изучават ни, откриват слабите ни места и решават дали ни бива или не. И за какво да ни бива? Бях шестгодишен, когато ме доведоха тук. Какво, по дяволите, знаех тогава? Те бяха тези, които решиха, че съм подходящ за програмата, но никой не ме попита дали програмата е подходяща за мен.

- И защо не си отиде у вас?

Динк изкриви устни в усмивка.

- Защото не мога да се откажа от играта.- Той подръпна плата на бойния си костюм, прострян върху леглото.- Защото обичам всичко това.

- Тогава защо да не станеш командир?

Динк разтърси глава.

- Никога. Виж как се отразява това на Розен. Момчето е лудо. Роуз дьо Ноуз. Спи тук, при нас, вместо в кабината си. Защо ли? Защото се страхува да остане сам, Ендър. Страх го е от тъмното.

- Роуз?

- Но те го направиха командир и той сега трябва да се държи като командир. А не знае какво прави. Побеждава, но това го плаши най-много от всичко, защото не знае защо побеждава, само дето подозира, че аз имам нещо общо с това. Всеки миг някой би могъл да открие, че Розен не е някой израелски генерал-магьосник, който може да спечели всяка битка. Той не знае защо трябва да печели или губи. Никой не знае.

- Но това не означава, че е луд, Динк.

- Знам. Ти си тук от една година и си мислиш, че тези хора са нормални. Да, но не са. Никой от нас не е. Свързвам се с библиотеката, осигурявам си книги за чина. Стари книги, защото те не ни позволяват да четем нищо ново. От тези книги обаче добих много прилична представа за децата и мога да ти кажа, че ние изобщо не сме деца. Децата могат да губят понякога и никой не се притеснява от това. Децата не служат в армии, не са командири, не се разпореждат с четирийсет други деца. Човек едва ли би могъл да върши това, без да полудее.

Ендър се опита да си припомни как изглеждаха другите деца в класа и в училището му, там, на Земята. Но единственият, за когото си спомняше, бе Стилсън.

- Имах брат. Съвсем нормално момче. Интересуваха го единствено момичетата. И пилотирането. Искаше да лети. Обичаше да играе на топка с другите момчета. Много изискана игра- стрелба с топка в обръчи, дриблиране по коридорите, докато охраната по спокойствието ни конфискуваше топката. Страшно весело си живеехме. Тъкмо ме учеше да дриблирам, когато ме взеха тук.

Ендър си спомни за собствения си брат, но споменът не му достави радост.

Динк изтълкува погрешно изражението на Ендър.

- Ти какво? Да, знам, тук никой не бива да говори за семейството си. Но нали всеки от нас е дошъл отнякъде? Нали ти е известно, че Военното училище не ни е създало. Военното училище не създава нищо. То само унищожава. А ние всички си спомняме различни неща за родния си дом. Може би не много приятни неща, но си спомняме, а после лъжем и се преструваме...

Виж, Ендър, защо никой никога не говори за вкъщи? Не е ли това доказателство, че тази тема е много важна за всеки един от нас? И че никой не си признава, че... о, по дяволите!

- Не, всичко е наред- рече Ендър.- Просто си мислех за Валънтайн. Моята сестра.

- Не исках да те разстройвам.

- Няма нищо. Не мисля често за нея, защото винаги започвам да се чувствам... като сега.

- Точно така, ние никога не плачем. Господи, изобщо не съм се замислял за това. Тук никой никога не плаче. Ние наистина се опитваме да се държим като възрастни. Като бащите си. Обзалагам се, че приличаш на баща си. Обзалагам се, че той е така спокоен и преглъща всичко, докато накрая избухне и...

- Аз не приличам на баща си.

- Значи може би греша. Но вземи Бонсо, твоя бивш командир. Той е в напреднал стадий на мания за испанска чест. Не може да си позволи да изпита и най-малката слабост. Да бъдеш по-добър от него е истинска обида. Да си по-силен е все едно да му отрежеш тестисите. Ето защо те мрази, защото не показа, че страдаш, когато се опита да те накаже. Той те мрази заради това и наистина иска да те убие. Той е луд. Всички са луди.

- А ти не си ли?

- И аз ще полудея, дребосъче, но превъртя ли, ще се понеса сам-самин из залата и лудостта ми ще изтече от мен, ще попие в стените и няма да избие, докато не настъпят нови сражения и докато не започнат да се бухат в стените малки момчета, които да я смажат.

Ендър се усмихна.

- И ти ще полудееш- каза Динк.- Хайде да ходим да ядем.

- Възможно е да станеш командир и без да полудяваш. Може би като знаеш за лудостта, няма й да се дадеш.

- Няма да позволя на тези копелета да ме водят за носа, Ендър. Теб също са те набелязали и не очаквай да са много мили с теб. Виж само какво ти направиха досега.

- Не са ми направили нищо, освен че ме повишиха.

- И от това животът ти стана много весел, така ли?

Ендър се засмя и поклати глава.

- Излиза, че май си прав.

- Те си мислят, че си им в кърпа вързан. Не им се давай.

- Но нали затова съм тук- рече Ендър.- За да направят от мен онзи човек, който ще спаси света.

- Не е възможно все още да вярваш в това.

- Да вярвам в кое?

- В това, че бъгерите ни заплашват. Че трябва да се спасява светът. Слушай, Ендър, ако бъгерите трябваше да се върнат, за да ни унищожат, те отдавна щяха да са тук. Те няма да ни нападнат. Ние ги победихме и те се пръждосаха!

- Но видеофилмите...

- Всички те са от Първото и Второто нашествие. Баба ти, дядо ти още не са били родени, когато Мейзър Ракъм е разгромил бъгерите. Внимателно гледай филмите. Те са пълна измишльотина. Изобщо няма да има никаква война, просто ни будалкат.

- Но защо?

- Защото, докато хората се страхуват от бъгерите, МФ може да си запази властта, а докато МФ е на власт, определени страни могат да запазят своето господство. Но ти продължавай да гледаш видеофилмите, Ендър. Хората много скоро ще разберат истината за тази игра и ще започне гражданска война, която ще сложи край на всички игри. Това е истинската заплаха, Ендър, а не бъгерите. И когато тази война започне, ние с теб няма да бъдем приятели. Защото ти си американец, също като другите ни учители, а аз не съм.

Отидоха в трапезарията и вечеряха, като разговаряха за други неща. Но Ендър неволно продължаваше да мисли за казаното от Динк. Военното училище бе толкова изолирано, играта заемаше толкова важно място в съзнанието на децата, че Ендър бе забравил, че отвън има и друг свят. Испанска чест. Гражданска война. Политика. Военното училище бе едно наистина много малко място, нали?

Ендър обаче не споделяше заключенията на Динк. Бъгерите бяха реалност. Заплахата бе реална. МФ контролираше много неща, но не и видеофилмите и ефира. Поне не там, където Ендър бе отраснал. В родното място на Динк, в Холандия, при три поколения под руско господство, вероятно всичко се контролираше, но Ендър знаеше, че в Америка лъжите нямат дълъг живот. Ето защо той вярваше.

Вярваше, но семенцето на съмнението бе вече посято и от време на време пускаше по някое коренче. Това семенце промени всичко. То накара Ендър да се вслушва по-внимателно в онова, което хората искаха да кажат, а не в онова, което казваха. Накара го да поумнее.

На вечерната тренировка бяха дошли едва половината от момчетата.

- Къде е Бърнард?- попита Ендър.

Алей се ухили. Шен притвори очи с вид на човек, изпаднал в блажен размисъл.

- Не си ли чул?- попита друго момче, новобранец от групата на по-малките.- Говори се, че новобранец, който посещава твоите тренировки, няма да струва и пет пари, когато отиде в някоя армия. Говори се, че командирите изобщо не искат войници, които са осакатени от твоето обучение.

Ендър кимна.

- Но като разсъждавам- продължи новобранецът,- аз ще стана възможно най-добрият войник и всеки командир, който го бива, ще иска да ме вземе. Нали така?

- Точно така!- отсече решително Ендър.

Те се заловиха с тренировката. Половин час по-късно, тъкмо когато отработваха избягването на сблъсъци със замразени войници, в залата влязоха няколко командири в различни униформи. Те демонстративно започнаха да записват имена.

- Хей!- провикна се Алей.- Внимавайте да не ми запишете погрешно името!

На следващата вечер дойдоха още по-малко момчета. Сега Ендър научи какво е ставало- малките новобранци ги пердашели в банята или ги сполетявали най-различни беди в трапезарията и в игралната зала, или пък по-големите момчета им унищожавали файловете, преодолявайки примитивната защитна система на чиновете на новобранците.

- Тази вечер няма да има тренировка- каза Ендър.

- И защо, по дяволите?- запита Алей.

- Ще изчакаме няколко дни. Не искам някои от малките деца да пострадат.

- Ако прекъснем тренировките дори за една вечер, те ще си помислят, че могат да ни пробутват такива номера.

- Освен това- обади се Шен- ние не се страхуваме и изобщо не ни пука. Значи заради нас не бива да прекъсваш тренировките. Ние имаме нужда от тях, както и ти.

Ендър си спомни какво бе казал Динк. Съпоставена с големия свят, играта бе нещо съвсем маловажно. Защо тогава някой трябва да посвещава на тази глупава, толкова глупава игра, всяка вечер от своя живот?

- Ние и без това не научаваме кой знае колко- рече Ендър. Той понечи да си тръгне.

- И теб ли успяха да сплашат? Да не са те наплескали в банята? Да не са ти напъхали главата в писоара? Да не са ти опирали пистолет о слепоочието?

- Не- отвърна Ендър,- не са.

- Все още ли си ми приятел?- сниши глас Алей.

- Да.

- Тогава и аз още съм ти приятел, Ендър. Оставам тук и ще тренирам с теб.

По-големите момчета отново дойдоха, но само няколко от тях бяха командири. Повечето бяха от две армии. Ендър мярна няколко с униформата на

"Саламандър". Имаше дори двама от "Плъх". Този път не записваха имена. Но пък се подиграваха, подвикваха и се присмиваха, когато новобранците се опитваха да усвоят някои трудни умения с неукрепналите си мускули. Някои от момчетата започнаха да се засягат.

- Чуйте ги!- каза Ендър на останалите момчета.- Запомнете думите им. Ако някога ви се прииска да подлудите противника, изкрещете му в лицето точно тези гадости. Щом ги чуе, той ще извърши куп глупости, ще подлудее. Ние обаче не подлудяваме.

Шен обаче, взе идеята присърце и след всяка презрителна забележка от страна на по-големите момчета той организираше агитка от четирима новобранци, които по пет-шест пъти повтаряха на висок глас думите им. Когато започнаха да скандират подигравките като детски стихчета, някои от големите момчета се пуснаха от стената и се спуснаха да се бият.

Бойните костюми бяха предназначени за сражения с безвредни лъчи- но стигнеше ли се до юмручен бой при нулева гравитация, те не предпазваха кой знае колко и сериозно затрудняваха движенията. Половината от момчетата бяха замразени и не можеха да се бият, но втвърдените им костюми ги правеха по-полезни. Ендър набързо нареди на новобранците да се съберат в един ъгъл на залата. Големите момчета удвоиха подигравките, а някои от наредилите се край стената се отблъснаха, за да вземат и те участие в боя сега, когато виждаха, че групата на Ендър отстъпва.

Ендър и Алей решиха да запокитят един замразен войник в лицето на врага. Замразеният новобранец се понесе с главата напред и заби шлема си в гърдите на едно от по-големите момчета, което се улови за удареното място и зави от болка.

Подигравките секнаха. Останалите големи момчета също се спуснаха да участват в битката. Всъщност Ендър не хранеше големи надежди, че някое от момчетата му ще успее да се измъкне невредимо. Противникът обаче настъпваше хаотично и неорганизирано, те никога досега не бяха се сражавали заедно, докато момчетата от малката тренировъчна група на Ендър, макар и да бяха останали само дванайсет, се познаваха добре и знаеха как да действат задружно.

- Премини в нова!- изкрещя Ендър. Другите момчета се засмяха. Те се скупчиха в три групи, приклекнаха, долепили колене един до друг, и като се уловиха за ръце, образуваха малки звезди на фона на черната стена.- Ще ги заобиколим и ще се отправим към вратата! Тръгни!

При този сигнал трите звезди се разпръснаха, като всяко момче се отблъсна в различна посока, но под такъв ъгъл, че всеки, като се отблъснеше повторно, можеше да се насочи към вратата. И тъй като всички противници се намираха в средата на залата, където бе много по-трудно да се промени курсът, това се оказа една много лесна за изпълнение маневра.

Ендър бе поел такъв курс, че да може да се срещне със замразения войник, който току-що бе използвал като снаряд. Момчето не бе вече замразено и се остави Ендър да го улови и тласне по посока на вратата. За нещастие естественият резултат от тази маневра бе, че Ендър се отправи в обратна посока и при това с много малка скорост. Единствен той от цялата си група се носеше толкова бавно, и то към дъното на залата, където се събираха големите момчета. Извърна се и успя да види, че всички негови войници са в безопасност, струпали се край срещуположната стена.

През това време разгневените и неорганизирани противници го бяха вече забелязали. Ендър изчисли в кой момент ще стигне до стената, за да може да се отблъсне отново. Нямаше да е много скоро. Няколко противници вече поеха към него. Ендър объркан съзря сред тях физиономията на Стилсън. После разтърси глава и разбра, че е сгрешил. Въпреки всичко ситуацията бе същата, само че този път другите нямаше да изчакат търпеливо спорът да се уреди в едноличен бой. Доколкото Ендър знаеше, сред атакуващите нямаше водач, а и всички бяха много по-яки от него.

В индивидуалния боен курс той все пак бе понаучил някои неща за преместването на центъра на тежестта и за физиката на движещите се предмети. При сраженията в бойната зала никога не се стигаше до ръкопашен бой- човек винаги се сблъскваше с противник, който е замразен. Така че през малкото секунди, с които разполагаше, Ендър се опита да заеме такава позиция, че да посрещне гостите си.

За щастие те знаеха колкото него за ръкопашния бой при нулева гравитация и малцината, които се опитаха да го ударят с юмрук, установиха, че това е почти безсмислено, тъй като телата им политаха назад със същата бързина, с каквато юмрукът им се стрелваше напред. Доколкото Ендър забеляза обаче, някои от групата бяха замислили да чупят кости. Но той не възнамеряваше да участва в изпълнението на този им замисъл.

Улови единия от нападателите за лакътя и го блъсна с всичка сила. Тази маневра изстреля Ендър извън обсега на останалите участници в първата яростна атака, макар че тя изобщо не го приближи към вратата.

- Останете по местата си!- извика той на приятелите си, които очевидно се подреждаха, за да дойдат и го спасят.- Стойте там!

Някой улови Ендър за глезена. Здравата хватка му осигури известно равновесие, той успя да се отблъсне, стъпвайки рязко с крак върху ухото и рамото на другото момче, което изпищя и го пусна. Ако момчето го бе пуснало точно когато Ендър се отблъсна, болката му щеше да бъде много по-слаба и щеше да даде възможност на Ендър да използва по-успешно тази маневра. Вместо това момчето упорито го бе държало за крака. Сега ухото му бе отпрано и из въздуха се носеха пръски кръв, а от цялата тази история скоростта на Ендър съвсем намаля.

Ето че отново го правя, помисли си Ендър. Отново причинявам болка на хората, за да спася собствената си кожа. Защо не ме оставят на мира, за да не се налага да им причинявам болка?

Сега други три момчета се приближаваха към него и този път те действаха съгласувано. Само че, за да успеят да му сторят нещо, трябваше първо да го уловят. Ендър бързо зае такова положение, че двама да го уловят за краката, а ръцете му да останат свободни, за да се справи с третия.

Те, естествено, се уловиха на въдицата. Ендър сграбчи за раменете третото момче, рязко го дръпна нагоре и заби шлем в лицето му. Нов писък и кървав душ. Другите две момчета извиваха с всичка сила краката му. Ендър запрати момчето с разкървавения нос към единия от тях, те се сблъскаха и единият крак на Ендър бе освободен. Сега бе проста работа да използва хватката на другото момче, за да възстанови равновесието си, да го ритне здравата в слабините и да се отблъсне по посока на вратата. Отблъскването му не бе от най-сполучливите, така че и скоростта му не бе нещо особено, но това нямаше значение. Никой не го преследваше.

Той стигна до приятелите си, застанали до портала. Те го уловиха и поведоха към коридора. Смееха се и го потупваха закачливо:

- Непослушко такъв!- нареждаха те.- Пъзльо такъв! Шемет такъв!

- За днес приключихме- съобщи Ендър.

- Те утре ще дойдат пак- обади се Шен.

- Това няма да им донесе нищо хубаво- рече Ендър.- Ако дойдат без бойни костюми, ще им направим същия номер. Ако дойдат с костюми- ще ги замразим.

- Освен това- намеси се Алей- учителите няма да допуснат да се случи такова нещо.

Ендър си спомни какво бе казал Динк и се запита дали Алей наистина няма право.

- Ей, Ендър!- изкрещя едно от големите момчета, когато Ендър напускаше бойната зала.- Ти си нищожество. И ще си останеш нищожество.

- Това е бившият ми командир Бонсо- рече Ендър.- Имам чувството, че не ме обича.

Още същата вечер Ендър прегледа на чина си рапортите на дежурните. Четири момчета бяха потърсили медицинска помощ. Едно с натъртени ребра, друго с контузия на тестисите, трето с отпрано ухо и едно със счупен нос и разклатен зъб. Причината за нараняването бе една и съща:

НЕВОЛНО СБЛЪСКВАНЕ ПРИ НУЛЕВА ГРАВИТАЦИЯ

Щом преподавателите бяха допуснали станалото да бъде отразено в официалния рапорт по този начин, те очевидно не възнамеряваха да накажат никого за неприятното малко стълкновение в бойната зала. Наистина ли нищо не се канеха да предприемат? Наистина ли не им пукаше какво става в това училище?

И тъй като се бе върнал в спалното помещение по-рано от обикновеното, Ендър включи чина си, за да поиграе на фантастичната игра. Доста време бе минало, откакто бе играл за последен път. По тази причина играта не започна оттам, откъдето бе прекъснал. Започна от трупа на Великана. Само че сега бе много трудно да разпознае човек, че това е труп, освен ако не застане отдалеч и не го огледа много внимателно. Трупът се бе превърнал в могила, обрасла с трева и пълзящи растения. Белееше се само челната кост, подобно на варовикова скала, която се подава от тъжна, обрулена планина.

Ендър не възнамеряваше да се бие отново с децата-вълци, но за неговата изненада те не бяха там. Вероятно убити веднъж, те изчезваха завинаги. Това мъничко го натъжи.

Започна да си проправя път под земята, през тунелите, към издатината в скалата, от която се виждаше красивата гора. Отново се хвърли надолу, облакът отново го улови и отнесе в кулата на замъка.

Змията отново започна да се разплита от килимчето, само че този път Ендър не се поколеба. Пъхна главата й под крака си и с все сила я настъпи. Тя се гърчеше и извиваше, но в отговор Ендър я размазваше все по-ожесточено о каменния под. Накрая змията притихна. Ендър я вдигна и разтърси, докато тя се разплете докрая и шарката от килимчето изчезна. После, повлякъл змията след себе си, той започна да търси изход.

Вместо изход намери огледало. И в огледалото видя лице, което лесно разпозна. Беше Питър със струйка кръв по брадичката и една змийска опашка, която се подаваше от ъгълчето на устата му.

Ендър извика и отблъсна чина от себе си. Неколцината в помещението се разтревожиха от вида му, но той се извини и им каза, че всичко е наред. Те се разотидоха. Отново впи очи в чина. Фигурката му бе все още там и се взираше в огледалото. Опита се да надигне някои от мебелите, за да счупи огледалото, но нищо в стаята не помръдваше от мястото си. Огледалото също не можеше да се откачи от стената. Накрая Ендър запрати змията в него. Огледалото се разби, като остави след себе си дупка в стената. От дупката изпълзяха десетина змийчета, които бързо започнаха да кълват фигурката на Ендър. Като ги отскубваше трескаво от себе си, фигурката се сгърчи и умря сред живо кълбо от змийчета.

Екранът угасна и на него се появиха думите:

ЩЕ ИГРАЕТЕ ЛИ ПОВТОРНО?

Ендър заяви, че приключва, и прибра чина.

На следващия ден няколко командири дойдоха при Ендър, а други изпратиха войници, за да му кажат да не се безпокои: повечето от тях намирали извънредните тренировки за отлична идея и той не трябвало да ги прекратява. И за да са сигурни, че никой няма да му досажда, те изпращаха по няколко от по-големите си войници, които се нуждаеха от допълнителни тренировки, за да работят с него.

- Новодошлите не отстъпват по сила на бъгерите, които те нападнаха снощи. И онези хубавичко ще си помислят, преди да решат да нападнат пак.

Вместо десетина момчета тази вечер имаше четирийсет и пет, повече от една армия, и дали заради присъствието на по-големите момчета на страната на Ендър, или заради това, че ги бяха понатупали добре предишната вечер, нито един от нападателите не се появи.

Ендър не се върна към фантастичната игра. Но тя продължи да живее в сънищата му. Той си спомняше какво почувства, когато уби змията, как я стъпка на пода, как отпра ухото на онова момче, как преби Стилсън, как счупи ръката на Бърнард. А после ставаше, повлякъл трупа на врага, и намираше физиономията на Питър, която го гледаше втренчено от огледалото. Тази игра знае прекалено много за мен. Тази игра си служи с дебели лъжи. Аз не съм Питър. Аз не нося в сърцето си желанието за убийство.

А после идваше и най-големият страх, че наистина е убиец, само че много по-ловък от Питър, и че именно тази му черта най-много допада на преподавателите. Защото за войните с бъгерите те се нуждаят именно от убийци. Защото са им потребни хора, които да могат да размажат в праха физиономията на противника и да оплескат всичко наоколо с кръвта му.

Е добре, аз съм човекът, който ви трябва. Аз съм гадното копеле, което искахте. Аз съм вашето оръдие и какво от това, че мразя именно онази част от себе си, която най-много ви е необходима? Какво от това, че когато змийчетата ме убиха в играта, аз не се възпротивих, а бях дори доволен?

 

 

ГЛАВА ДЕВЕТА

ЛОК И ДЕМОСТЕН

 

- Не ви повиках тук, за да губим време. Как, по дяволите, компютърът направи този гаф?

- Нямам представа.

- Как е могъл да открие снимката на брата на Ендър и да я покаже сред обичайния пейзаж на Царството на феите?

- Полковник Граф, аз не съм присъствал, когато са програмирали тази игра. Зная само, че никога досега компютърът не е отвеждал никого дотам. Царството на феите е и без туй доста странно място, но това вече не е и Царството на феите. Това място е отвъд Края на света и...

- Имената на тези места са ми известни. Не знам само какво означават.

- Царството на феите бе програмирано. То се споменава в още няколко игри. Но за Края на света не знам нищо. Изобщо нямаме опит с това място.

- Не искам компютърът да въздейства по такъв начин на съзнанието на Ендър. Питър Уигин е най-значимата фигура в неговия живот, с изключение може би на сестра му Валънтайн.

- Но мисловната игра е предназначена да развива децата, да им помага да откриват светове, където да се чувстват добре.

- Вие май не разбирате, майор Имбу? Аз не искам Ендър да се чувства добре в Края на света. Нашата работа тук е да ни става зле от Края на света.

- Краят на света в тази игра не означава задължително края на човечеството във войните с бъгерите. За Ендър това място има съкровено значение.

- Хубаво. И какво е това значение?

- Нямам представа, сър. Аз не съм Ендър. Попитайте него.

- Майор Имбу, аз питам вас.

- Възможни са хиляди обяснения.

- Опитайте да формулирате поне едно.

- Вие непрекъснато изолирахте момчето. Може би Ендър си мечтае за края на този свят, света на Военното училище. Или може би става въпрос за края на света, в който е израснал като малко момче, за неговия дом. Или това може да е начинът да забрави за страданията, които е причинил на много деца тук. Ендър, както знаете, е чувствително дете, но той нанесе немалко телесни повреди и може би мечтае за края на този свят.

- А може и да е нещо съвсем друго.

- Мисловната игра е връзка между дете и компютър. Те заедно създават приказки. Приказките са истински, в смисъл, че отразяват действителността от живота на детето. Това е всичко, което знам.

- А пък аз ще ви кажа онова, което аз знам, майор Имбу. Не е възможно тази снимка на Питър Уигин да е била взета от нашите файлове тук, в училището. Откакто Ендър е при нас, ние не съхраняваме никаква информация за него- нито в компютъра, нито някъде другаде. А тази снимка е правена наскоро.

- Но той е тук едва от година и половина, сър, колко може да се е променил брат му?

- Сега прическата му е съвсем различна. Разполагам с негова скорошна фотография, доставена ми от Земята за сравнение. Единственият начин тукашният ни компютър да си достави тази снимка е да я изиска с официална заявка от компютър на Земята. И то от компютър, който не е свързан с МФ. А за такова нещо е необходимо да имаш право на официална заявка. Не може да се отиде просто така в област Гилфорд в Северна Каролина и да се грабне някаква снимка от училищните файлове. Някой от Военното училище упълномощавал ли ви е да доставите тази снимка?

- Вие не сте наясно, сър. Компютърът в нашето училище е само част от информационната мрежа на МФ. Ако ние поискаме някаква снимка, трябва да подадем официална молба, но ако програмата на мисловната игра реши, че снимката е необходима...

- Може просто сама да си я достави.

- Е, не за щяло и нещяло. Само когато става въпрос за доброто на детето.

- Да, случаят е точно такъв. Но защо? Неговият брат е опасен- той бе отхвърлен за тази програма, защото е едно от най-злите човешки същества, на които сме попадали. Защо може да е толкова важен за Ендър? Защо, след толкова много време?

- Честно казано, не знам, сър. А програмата на мисловната игра е направена така, че не може да ни съобщи. Всъщност дори и самата тя може да не знае. Тази територия е бяло петно за нас.

- Искате да кажете, че компютърът решава това в процеса на работа?

- Би могло да се каже така.

- Е, от това ми стана малко по-леко. Мислех си, че само аз постъпвам така.

 

Валънтайн отпразнува осмия рожден ден на Ендър сама, сред дърветата в задния двор на новия им дом в Грийнсбъро. Тя очисти на едно място боровите иглички и листата и написа с клонче на земята името му. После направи индианска колибка от вейки и иглички и запали малък огън. Пушекът от него се изви нагоре, сред клоните на дърветата и боровете. Мини през целия космос, рече тя тихичко. Чак до Военното училище.

Писма така и не пристигнаха, а доколкото им бе известно, написаните от тях писма също не бяха стигнали до Ендър. Когато го отведоха, татко и майка сядаха на масата и на всеки няколко дни му набираха по едно дълго писмо. Скоро обаче започнаха да го правят веднъж седмично, а след като не пристигнаха отговори, веднъж месечно. Сега се навършиха две години от заминаването му, но писма така и не получиха, абсолютно никакви и никой вече не си спомняше за рождения му ден. Той е мъртъв, помисли си тя отчаяно, защото ние го забравихме.

Но Валънтайн не бе го забравила. Тя внимаваше родителите й да не разберат, а най-вече дори и не намекваше пред Питър колко често си мисли за Ендър и колко често му пише писма, на които той нямаше да отговори. И когато татко и майка им съобщиха, че напускат града и ще се местят чак в Северна Каролина, Валънтайн разбра, че те вече не очакват да се видят отново с Ендър. Така напуснаха единственото място, където той знаеше, че може да ги намери. Как щеше да ги намери тук, сред тези дървета, под това променливо и начумерено небе? Ендър винаги бе живял сврян в някакви коридори и ако все още се намираше във Военното училище, там имаше още по-малък достъп до природата. Как би се оправил в тези гори?

Валънтайн знаеше защо бяха дошли тук. Преместиха се заради Питър, защото мама и татко се надяваха, че животът сред дърветата и животинките, животът сред природата, може би щеше да окаже благотворно влияние върху техния син, чийто странен характер ги плашеше. И резултат имаше. На Питър веднага му допадна общуването с природата. Дълги разходки, в които редуваше ту гъстата гора, ту ширналото се поле. Понякога не се прибираше по цял ден- само с чина си и един-два сандвича, напъхани в раницата на гърба, и с едно ножче в джоба.

Но Валънтайн знаеше. Беше видяла наполовина одрана катеричка с лапички и крачета разпънати и забити с клечки в земята. Представи си как Питър я бе уловил в капана, как я бе разпнал, как после внимателно, без да разпаря корема й, бе отделил и обелил кожата и как бе наблюдавал мускулите да се свиват и гърчат. За колко ли време бе умряла катеричката? И през цялото това време Питър бе седял наблизо, облегнат на дървото, в което вероятно е била хралупата на катеричката, и си е играл с чина, докато животът на катеричката бавно я е напускал.

Първоначално тя бе ужасена и едва не повърна на вечеря, като гледаше как Питър си похапва и разговаря весело. Но по-късно размисли по този въпрос и осъзна, че това вероятно представлява за Питър някаква магия, някакво жертвоприношение, което, подобно на нейните малки огньове, успокояваше тъмните сили, които се домогваха до душата му. По-добре да измъчва катерици, отколкото други деца. Питър винаги бе стопанисвал грижливо нивата на болката- засявал бе семената на болката, подхранвал бе почвата и бе поглъщал лакомо реколтата още с узряването й. По-добре да я поема в тези малки дози, отколкото да я причинява с упорита жестокост на децата в училище.

- Образцов ученик- казваха учителите.- Де да имахме още сто такива като него в училище. Непрекъснато учи, предава навреме всички задания. Обожава учението.

Валънтайн обаче знаеше, че това е измама. Питър обичаше да се учи наистина, но не бе научил абсолютно нищо от учителите. Той научаваше всичко необходимо от чина си у дома, като проникваше в книгохранилища или информационни бази, като размишляваше и най-вече като разговаряше с Валънтайн. Въпреки това в училище се държеше така, сякаш много го вълнуваше детинският урок, който предстоеше да вземат. Или пък, ах, не, не може да бъде, никога не съм и допускал, че отвътре жабите изглеждали именно така, казваше той, а след това у дома се залавяше с изграждането на клетъчните структури в организмите посредством филотичното съпоставяне на ДНК. Питър бе цар на ласкателствата и всички негови учители се подвеждаха.

Но въпреки всичко нещата сега вървяха добре. Питър вече не се биеше, не малтретираше никого. Разбираше се с всеки. Това бе един нов Питър.

Всички повярваха в това. Татко и мама го казваха толкова често, че на Валънтайн й се искаше да им изкрещи. Това не е никакъв нов Питър! Това е същият онзи Питър, само че е станал по-умен. Колко умен ли? По-умен от теб, татко. По-умен и от теб, майко. По-умен от всеки, когото познавате. Но не и по-умен от мен.

- Тъкмо решавах- заговори Питър- дали да те убия, или не.

Валънтайн се опря о ствола на бора- от малкия й огън бяха останали няколко тлеещи въгленчета.

- Аз обичам и теб, Питър.

- Толкова лесно ще стане. Ти винаги палиш тези глупави малки огньове. Само трябва да те бутна и ще изгориш. Ти си такава светулка.

- А пък аз си мисля да те кастрирам, както си спиш.

- Не е истина. Ти мислиш за такива неща само когато си с мен. Аз изваждам на бял свят най-добрите ти качества. Не, Валънтайн, реших да не те убивам. Реших, че ти ще ми помогнеш.

- Така ли?- Допреди няколко години Валънтайн би се ужасила от заплахите на Питър. Сега обаче не се страхуваше толкова. Не че се съмняваше, че той е в състояние да я убие. Не можеше да измисли нищо толкова ужасно, че Питър да не може да го направи. Знаеше и това, че Питър не е луд, не и в този смисъл, че да не може да се владее. Той се владееше много по-добре от който и да е друг. С изключение може би на нея. Питър можеше да отлага и изчаква толкова дълго, колкото е необходимо, можеше да прикрива всяко свое чувство. Ето защо Валънтайн знаеше, че той не може да й причини зло в пристъп на гняв. Би го сторил само ако ползата от това оправдаваше риска. А не беше така. Именно поради тази причина Валънтайн предпочиташе Питър пред останалите хора. Той винаги, абсолютно винаги се ръководеше от своя интелигентен егоизъм. И така, искаше ли да си осигури безопасност, трябваше само да се погрижи Питър да има повече интерес да я запази жива, отколкото да я убие.

- Валънтайн, нещата вървят към своята кулминационна точка. Напоследък следя движението на войските в Русия.

- За какво говорим?

- За света, Вал. Чувала ли си за Русия? Една огромна империя? А за Варшавския договор? Владетелите на Евразия- от Холандия до Пакистан?

- Те не публикуват данни за движението на войските си, Питър.

- Естествено. Само че публикуват разписанията на товарните и пътническите си влакове. Програмирах чина си да анализира тези разписания и да изчисли кога по същите тези железопътни линии се движат и влаковете, превозващи тайно войски. Накарах го да обработи данните за последните три години. През последните шест месеца тези превози се увеличават. Значи се готвят за война. За война по суша.

- Ами Лигата? Ами бъгерите?- Валънтайн нямаше представа за какво точно намеква Питър, но той много често подхвърляше по този начин теми за разискване и двамата обсъждаха заедно някои световни събития. Той я използваше, за да подложи на проверка и изясни представите си. В хода на разискванията тя внасяше яснота и в собствените си мисли. Валънтайн откри, че докато много рядко се съгласяваше с Питър за това, какъв трябва да бъде светът, те още по-рядко имаха разногласия по въпроса, какъв всъщност беше светът. Бяха станали завидно сръчни при отсяването на вярната информация от разказите на безнадеждно невежите, наивни новинари. "Новинарското стадо", както ги наричаше Питър.

- Полемархът е руснак, нали така? И той много добре знае какво става с флота. Или ще се установи, че бъгерите изобщо не представляват заплаха, или че ще трябва да се води голяма война. Но дори да се води война с бъгерите, тя ще свърши. И те се готвят за след войната.

- Ако прехвърлят войски, това сигурно става със знанието на Стратегоса.

- Всичко това е вътрешна работа в рамките на Варшавския договор.

Тези новини бяха тревожни. Фасадата на мира и сътрудничеството бе запазена непокътната още от началото на войните с бъгерите. Откритието на Питър бе цялостно нарушаване на световния ред. Тя мислено си представи, ясно като спомен, картината на света преди натрапения им от бъгерите мир.

- Значи връщаме се там, откъдето започнахме.

- С някои малки промени. Благодарение на защитните устройства никой вече не се вълнува от употребата на ядрените оръжия. Вече ще се избиваме наведнъж по хиляди, вместо по милиони.- Питър се усмихна.- Вал, това неизбежно щеше да се случи. Точно сега е създаден огромен международен флот и армия, в които американците имат превес. Когато войните с бъгерите свършат, цялата тази военна сила ще изчезне, защото изграждането й е основано върху страха от бъгерите. Изведнъж ще се огледаме и ще открием, че от старите ни съюзници вече няма никой, че са били избити и затрити, всички освен един- Варшавският договор. И тогава доларът ще започне война срещу пет милиона лазера. Ние ще имаме Астероидния пояс, но те ще имат Земята, а без Земята доста бързо ще ни свършат стафидите и целината.

Онова, което най-много безпокоеше Валънтайн, бе, че Питър изобщо нямаше вид на човек, който се тревожи.

- Питър, защо имам чувството, че гледаш на това като на златна възможност за Питър Уигин?

- За двама ни, Вал.

- Питър, ти си на дванайсет години. Аз съм на десет. За хора на нашата възраст има една специална дума. Наричат ни "деца" и се отнасят към нас като към мишлета.

- Само че ние не разсъждаваме като останалите деца, нали, Вал? Ние не разговаряме като другите деца. И най-вече не пишем като останалите деца.

- За разискване, започнало със закана за убийство, Питър, ние май се отклонихме от темата.

Въпреки това обаче Валънтайн се улови, че се вълнува. Писането бе нещо, което се отдаваше по-добре на Валънтайн, отколкото на Питър. И двамата знаеха това. Питър дори го бе споменал веднъж, когато бе казал, че той винаги вижда у хората онова, което те най-много мразят у себе си, и можел да ги унижава, докато Вал винаги виждала онова, което другите най-много харесват у себе си, и можела да ги ласкае. Беше цинично казано, но бе вярно. Валънтайн можеше да убеждава останалите да възприемат нейната гледна точка- можеше да ги убеди, че искат онова, което тя иска да искат. От друга страна, Питър можеше да ги накара да се страхуват от онова, от което той искаше да се страхуват. Когато той за първи път спомена това пред Валънтайн, тя се възмути. Искаше й се да вярва, че я бива да убеждава хората, защото е права, а не защото е умна. Но колкото й да си повтаряше, че никога не е искала да манипулира хората, както правеше това Питър, беше й приятно да знае, че може по своему да оказва влияние на другите. И не само да им внушава какви да са постъпките им. Тя можеше да им внушава какви да са и желанията им. Срамуваше се, че тази нейна власт над другите й доставя удоволствие, и въпреки това се улавяше, че я използва понякога. Да накара учителите, както и другите ученици, да направят онова, което тя иска. Да убеди мама и татко да възприемат нещата от нейната гледна точка. Понякога можеше да въздейства дори и на Питър. Това бе най-страшното нещо -тя разбираше отлично Питър и мисловната й връзка с него бе достатъчно добра, за да проникне в съзнанието му. У нея имаше много повече от Питър, отколкото се осмеляваше да си признае, макар и да дръзваше да мисли по този въпрос понякога. Ето какво си мислеше тя, докато Питър говореше: Ти мечтаеш за власт, Питър, но аз, по своему, имам повече власт от теб.

- Напоследък се занимавам много с история- продължи Питър.- Изучавах разни неща във връзка с моделите на човешкото поведение. Понякога настъпват периоди, когато светът се преустройва, и тогава добре подбраните и казани на място думи могат да променят света. Помисли си само какво е направил Перикъл в Атина или Демостен...

- Да, успели са на два пъти да разрушат Атина.

- Перикъл- да, но Демостен е бил прав по отношение на Филип...

- Или го е провокирал...

- Разбираш ли? Ето това правят обикновено историците- усукват по въпроса за причина и следствие, когато цялата работа е в това, че има периоди, когато светът се променя и добре подбраният глас, издигнал се на добре подбраното място, може да направи чудеса. Томас Пейн и Бен Франклин например. Бисмарк. Ленин.

- Това не са равнозначни случаи, Питър- сега тя просто по навик не се съгласяваше с него. Разбираше какво има предвид Питър и си мислеше, че всичко това вероятно бе възможно.

- Не съм и очаквал да ме разбереш. Ти продължаваш да вярваш, че учителите знаят нещо, което си заслужава да се научи.

Разбирам повече, отколкото си мислиш, Питър.

- Значи се виждаш като един нов Бисмарк, така ли?

- Виждам се като човек, който знае как да насажда идеи в общественото съзнание. Никога ли не си измисляла някакъв израз, Вал, някаква умна фраза и да си я казвала, а после, след две седмици или месец, да чуеш как някой възрастен я казва на друг, без и двамата да ги познаваш? Или да я чуеш в някой видеофилм, или да я уловиш по някоя информационна програма?

- Винаги съм смятала, че съм я чувала и преди и само си въобразявам, че съм я измислила.

- Грешка. В целия свят има две или три хиляди души, умни колкото нас, сестричке. Повечето от тях се трудят някъде, за да си изкарат насъщния. Преподават на бедните копелета или се занимават с изследователска работа. Само неколцина от тях имат достъп до структурите на властта.

- Предполагам, че ние сме сред тези щастливци.

- Смешно колкото еднокрак заек, Вал.

- Каквито несъмнено има поне няколко в горите наоколо.

- И си подскачат в спретнати кръгчета.

Валънтайн се засмя на отвратителната картина и в същия миг намрази себе си, задето бе помислила, че това е смешно.

- Вал, ние можем да изречем думите, които две седмици по-късно всички ще повтарят. Няма нужда да чакаме, докато пораснем и започнем да се трудим на някое поприще.

- Питър, та ти си едва дванайсетгодишен.

- Не и за информационните мрежи. По тях мога да се назова както си искам, ти също.

- Но по мрежите ние недвусмислено сме регистрирани като ученици и дори не можем да участваме в истинско обсъждане, освен като публика, което означава, че няма да ни разрешат дори да си отворим устата.

- Имам план.

- Ти винаги имаш.

Преструваше се на равнодушна, но внимателно нададе ухо.

- Можем да се появим по мрежите като пълноправни граждани, с каквито имена си изберем, ако татко ни впише в своя граждански пропуск.

- А каква причина ще му изтъкнем? Ние си имаме ученически пропуск. Какво ще му кажем, че ни трябва граждански пропуск, за да завладеем света?

- Не, Вал, аз нищо няма да му казвам. Ти ще му кажеш колко се тревожиш за мен. За това, колко много се старая в училище, но че според теб подлудявам от това, че не мога да разговарям с някой интелигентен човек, че всеки ми говори отвисоко, защото съм малък, че никога не успявам да водя свестен разговор с връстниците си. Можеш да докажеш, че това ми причинява стрес.

Валънтайн си припомни за умрялата катеричка в гората и осъзна, че дори и това й разкритие е част от плана на Питър. Или поне го е направил част от плана си, след като се е случило.

- Така ще го придумаш да ни упълномощи да ползваме неговия граждански пропуск. За да се явим там под друга самоличност, да скрием факта, че сме още малки, така че хората да ни засвидетелстват интелектуалното уважение, което заслужаваме.

Валънтайн можеше да оспорва идеите му, но не и тази. Тя не можеше да му каже: А какво те кара да мислиш, че заслужаваш уважение? Тя бе чела за Адолф Хитлер. Запита се какво ли е представлявал на дванайсетгодишна възраст. Не е бил толкова умен, не и колкото Питър, но страстно е жадувал за уважение, да, вероятно е било точно така. И как ли щеше да се е отразило на света, ако в детството си е бил грабнат от трансмисията на вършачка или стъпкан от кон?

- Вал- рече Питър,- знам какво си мислиш за мен. Мислиш си, че аз не съм добър човек.

Валънтайн го замери с една борова игличка.

- С тази стрела пронизвам сърцето ти!

- Отдавна се канех да дойда да си поговорим. Но все ме беше страх.

Тя пъхна игличка между устните си и като изду бузи, я изстреля срещу него. Игличката се заби досами краката й.

- Още един неуспешен изстрел. Защо се правеше на слаб?

- Вал, страхувах се, че няма да ми повярваш. Че няма да повярваш, че мога да го направя.

- Питър, вярвам ти, че можеш да направиш всичко и че сигурно ще го направиш.

- Но се страхувах повече от това, че ще ми повярваш и ще се опиташ да ме спреш.

- Хайде, Питър, заплаши ме пак, че ще ме убиеш.- Дали той наистина си мислеше, че тя ще се остави да я заблуди с новата си роля на "сладичко и послушно детенце"?

- Знаеш, че си падам по черния хумор. Извинявай. Знаеш, че само те дразня. Нужна ми е помощта ти.

- Ти си точно онова, от което светът има нужда. Едно дванайсетгодишно момче, което да разреши всичките ни проблеми.

- Не е моя грешка, че точно сега съм на толкова. И не е моя грешка, че точно сега се открива тази възможност. Точно сега е времето, когато мога да направлявам събитията. През периодите на промяната в света винаги цари демокрация и човекът с най-добрия глас ще спечели. Всеки си мисли, че Хитлер е дошъл на власт благодарение на армиите си и тяхната нагласа да убиват, и това е отчасти вярно, защото в реалния свят властта винаги се крепи върху заплахата от смърт и безчестие. Но той се е добрал до властта благодарение на словото, на най-подходящите думи, казани в най-подходящото време.

- Тъкмо се канех да те сравнявам с него.

- Аз не мразя евреите, Вал. Не желая да унищожавам никого. Нито пък искам война. Искам светът да запази своята цялост. Толкова ли е лошо това, което искам? Не желая да се връщаме към онова, което е било. Чела ли си за световните войни?

- Да.

- Има опасност отново да се върнем към тях. Или да стане още по-лошо. Да се окажем включени във Варшавския договор. Ето, на това се казва чудесно хрумване!

- Питър, ние сме деца, не разбираш ли? Ходим на училище, растем... -Но дори като му се противопоставяше, тя искаше той да я убеждава. Още от самото начало й се бе искало да я увещава.

Но Питър не знаеше, че вече е спечелил сражението.

- Ако повярвам в това, ако го приема за истина, тогава ще трябва да стоя и да чакам, докато си отиде и последната възможност, и тогава, когато ще съм вече достатъчно пораснал, ще бъде твърде късно. Чуй ме, Вал. Знам какво си мислиш сега и какво винаги си си мислила за мен. Бях зъл и противен брат. Бях жесток към теб и още по-жесток към Ендър, преди да го отведат. Но аз не ви мразех. Обичах и двама ви. Просто трябваше да имам... трябваше да бъда... да ми принадлежи първенството, разбираш ли? За мен това е най-важното нещо. Най-голямата ми дарба е, че мога да виждам къде са уязвимите места на хората, че мога да прозра как да се възползвам от тях, но аз просто виждам тези неща, без дори да полагам усилие. Бих могъл да стана бизнесмен и да ръководя някоя голяма корпорация, ще се боричкам, ще маневрирам, докато се изкача до върха, и какво ще стане тогава? Какво ще имам? Нищо. Аз трябва да управлявам, Вал, да имам власт. Но искам да имам власт над нещо, което действително си заслужава. Например една "ПАКС АМЕРИКАНА" за целия свят? И ако дойде някой друг, след като сразим бъгерите, ако дойде някой друг, за да ни смаже, той ще установи, че ние вече сме се разпрострели из хиляди светове, че сме в мир със себе си и че никой не може да ни разгроми. Разбираш ли? Искам да спася човечеството от самоунищожение.

Вал никога не бе го чувала да говори толкова искрено. Без капчица насмешка, без следа от неискреност в гласа. Явно, че напредваше като актьор. Или може би наистина бе искрен.

- Излиза, че едно дванайсетгодишно момче и по-малката му сестра ще спасят света, така ли?

- На колко години е бил Александър? А и не мога да постигна всичко това за една нощ. Само ще започна. Ако ми помогнеш.

- Не вярвам, че това, което си направил на катеричката, е част от някакъв план. Мисля, че си го направил, защото обичаш да го правиш.

Най-неочаквано Питър се разрида в шепите си. Вал си помисли, че се преструва, но после се замисли. Нали все пак бе възможно той наистина да я обича и сега, при откриването на тази страхотна възможност, да иска да се покаже слаб пред нея, за да спечели обичта й. Той ме манипулира, помисли си тя, но това не означава, че не е искрен. Когато си свали ръцете, страните му бяха мокри, а очите зачервени.

- Знам- каза той.- Точно от това най-много се страхувам. Че наистина съм чудовище. Не искам да съм убиец, но желанието да убивам е по-силно от мен.

Тя никога не бе го виждала да проявява толкова голяма слабост. Ти си така умен, Питър. Тайничко си трупал слабост, за да я използваш сега, за да ме трогнеш. И все пак слабостта му наистина я трогна. Защото, ако всичко това бе истина, било и отчасти, тогава Питър не бе чудовище, а тя можеше да задоволи своето собствено властолюбие, без да се страхува, че самата тя ще се превърне в чудовище. Тя знаеше, че дори и сега Питър си правеше някакви сметки, но въпреки това той говореше истината. Тази истина бе скрита под дебели пластове, но той ги бе разчупил, докато най-сетне се бе убедил, че Вал му вярва.

- Вал, ако не ми помогнеш, не знам какво ще стане с мен. Но ако си до мен, ако за всичко застанеш плътно до мен, можеш да ме предпазиш да не се превърна в... знаеш какво. В каквото се превръщат лошите хора.

Тя кимна. Ти само се преструваш, че ще споделиш властта с мен, помисли си тя, но всъщност аз съм тази, която има власт над теб, макар и да не го знаеш.

- Добре. Ще ти помогна.

Веднага щом татко вписа и двамата в гражданския си пропуск, те започнаха да опипват почвата. Избягваха контакти с информационните мрежи, които изискваха да се използва истинското име. Това не бе трудно, защото истинските имена трябваха само когато ставаше въпрос за пари. На тях обаче не им трябваха пари. Трябваше им уважение. И можеха да си го спечелят. С измислени имена и използване на подходящи мрежи те можеха да минат за когото си искат. За старци, за жени на средна възраст, за всекиго, стига да внимаваха как пишат. Хората щяха да се интересуват единствено от думите и от идеите им. Всеки гражданин имаше право на равен старт по информационните мрежи.

За първите си опити използваха случайни имена, а не онези, които Питър бе замислил да ги направят прочути и влиятелни. Никой, разбира се, не ги канеше на значими национални и международни политически форуми- там те щяха да бъдат само публика, докато не бъдат официално поканени или избрани да участват. Но се включваха и гледаха- четяха някои от есетата, публикувани от маститите автори, и наблюдаваха дебатите, които вървяха по чиновете им.

Но при по-незначителните конференции, където по-обикновените хора коментираха основните дебати, те започнаха да излизат със свой коментар. Първоначално Питър настояваше коментарът им да бъде решително провокационен.

- Не можем да разберем как се възприема нашият стил, докато не получим отговори, а ако не пишем интересно, никой няма да ни отговори.

Пишеха интересно и хората отговаряха. Отговорите, които бяха пуснали по информационните мрежи, бяха остри, а отговорите, които бяха изпратени на Питър и Валънтайн по пощата, за да ги прочетат лично, бяха отровни. Те обаче разбраха кое от написаното от тях се възприема като детинско и незряло. И започнаха да пишат по-добре.

Когато Питър се убеди, че вече умеят да пишат като възрастни, той заличи досегашните им имена и започнаха да се готвят за привличане на истинско внимание.

- Трябва да изглеждаме като напълно различни автори. Ще пишем по различно време и за различни неща. Никога няма да се позоваваме един на друг. Ти ще работиш предимно с мрежите по западното крайбрежие, а аз ще работя главно на юг. Ще работим и за областните програми. Така че сядай и си пиши домашното.

И те си пишеха домашното. Татко и мама се тревожеха понякога, че Питър и Валънтайн са непрекъснато заедно, стиснали чинове под мишница. Но нямаше от какво да се оплакват- бележките на децата бяха добри, а Валънтайн оказваше толкова благотворно влияние върху Питър. Тя бе променила целия му светоглед. И Питър, и Валънтайн седяха в гората при хубаво време или в закътани ресторантчета и закрити паркове, когато валеше, и съчиняваха политическите си коментари. Питър грижливо моделира и двете личности, така че никой от двамата да не е изразител на всичките му идеи- имаше и няколко резервни имена, които използваха, за да вмъкнат мнение на трета страна. "Нека и двамата си намерят последователи, както могат", каза Питър.

Веднъж, уморена да пише и преписва, докато Питър най-сетне остана доволен, Вал се отчая и каза:

- Тогава си го напиши сам!

- Не мога- отвърна той.- Коментарите не бива да звучат като написани от един човек. Никога. Забравяш, че един ден ще сме дотолкова известни, че някой ще започне да ни анализира. Всеки път трябва да се явяваме като двама напълно различни автори.

И така тя продължи да пише. Основното име, което използваше по мрежите, бе Демостен- Питър й го бе избрал. Той нарече себе си Лок. Бяха очевидно псевдоними, но това бе част от плана.

- Дано имаме късмет да не започнат да се опитват да отгатнат кои сме.

- Ако се прочуем много, правителството винаги може да нареди проверка и да установи кои сме.

- Ако това се случи, ще сме се окопали вече достатъчно добре и няма да понесем големи загуби. Хората може да останат потресени, че Демостен и Лок са две деца, но те вече ще са свикнали да ни слушат.

Заловиха се да съчиняват дебати за своите герои. Валънтайн щеше да подготви встъпителното си изявление, а Питър щеше да измисли случаен опонент, който да й отговори. Отговорът му щеше да бъде интелигентен и дебатът щеше да е оживен, изпъстрен с умни нападки и щеше да е образец на добра политическа реторика. На Валънтайн много й се отдаваше алитерацията и от това изразите й се помнеха лесно. После щяха да включат дебати в информационната мрежа, като ги разделят с разумно определени интервали, все едно, че всичко това се прави на живо. От време на време щеше да се включва по някой и друг коментатор, но Питър и Вал щяха по принцип да не им обръщат внимание или да променят по нещичко в своите коментари, така че да ги съгласуват с отправените забележки.

Питър грижливо си отбеляза всички техни по-забележителни изрази и от време на време предприемаше проверки, за да открие дали тези изрази не се проявяват вече и другаде. Не всички се използваха, но повечето от тях се споменаваха тук и там, а някои се появиха дори в главните дебати по най-престижните мрежи.

- Вече ни четат- каза Питър.- Идеите ни намират почва.

- По-скоро изразите ни.

- Точно това е показателят. Вече имаме някакво влияние. Все още не ни цитират по име, но обсъждат въпросите, които повдигаме. Ние помагаме да се състави дневният ред. Значи успяваме.

- Ще се опитаме ли да се включим в главните дебати?

- Не. Ще изчакаме, докато ни поканят.

Занимаваха се с това едва от седем месеца, когато една от мрежите от западното крайбрежие изпрати съобщение до Демостен. Предложение за седмична колонка в съвсем прилична информационна мрежа.

- Не мога да водя седмична колонка- рече Валънтайн.- Та аз дори нямам още менструация.

- Двете неща нямат нищо общо- отвърна Питър.

- За мен имат. Аз съм все още дете.

- Кажи им, че си съгласна, но тъй като предпочиташ да не си разкриваш самоличността, искаш да ти плащат в информационно време. Така чрез колективната им самоличност ще получиш нов, закодиран пропуск.

- И ако правителството реши да проследи...

- Ти просто ще бъдеш личност, която може да се включва чрез тяхната мрежа. Гражданският пропуск на татко изобщо няма да играе. Онова, което не мога да проумея, е защо потърсиха първо Демостен, а не Лок.

- Талантът винаги изпъква.

Като игра всичко това бе забавно. Но Валънтайн не харесваше някои от позициите, които Питър налагаше на Демостен. Демостен започна да се развива едва ли не като коментатор-параноик, върл противник на Варшавския договор. Тревожеше я само това, че Питър бе онзи, който знае как да използва страха в писанията си, и тя трябваше непрекъснато да ходи при него за идеи. Междувременно неговият Лок следваше умерената им емпатична стратегия. Това донякъде имаше смисъл. Като я караше да играе ролята на Демостен, това означаваше, че той също притежава известна емпатия. Лок също можеше да използва страховете на останалите. Но най-лошото бе, че тази й роля я поставяше в пълна зависимост от Питър. Тя не можеше да го зареже и да използва Демостен за свои собствени цели. Тя не би знаела как да го използва. И все пак тази зависимост бе двупосочна. Той също не можеше да играе ролята на Лок без нея. Или пък можеше?

- Останах с впечатлението, че идеята бе да се обедини светът. Ако пиша все така, както ти настояваш, Питър, аз направо призовавам да се започне война, за да се ликвидира Варшавският договор.

- Ти не си за война, а за открити информационни мрежи и за забрана на заглушаването. За свободно преливане на информацията. Съобразяване с правилата на Лигата, за бога!

Валънтайн неволно заговори с гласа на Демостен, макар че сигурно не изразяваше неговото мнение.

- Всекиму е известно, че още от самото начало на Варшавския договор на него е трябвало да се гледа като на отделна единица, в която тези правила са били спазвани. Международният информационен поток е все още свободен. Но между държавите от Варшавския договор тези въпроси са тяхна вътрешна работа. Ето защо те бяха склонни да допуснат американска хегемония в Лигата.

- Ти оспорваш позицията на Лок, Вал. Имай ми доверие. Трябва да призоваваш само към едно- Варшавският договор да загуби официалния си статут. Трябва да предизвикаш у много хора истински гняв. След това, когато започнеш да осъзнаваш нуждата от компромис...

- Тогава те просто ще престанат да ме слушат и ще тръгнат на война.

- Имай ми доверие, Вал. Знам какво правя.

- А откъде знаеш? Ти не си по-умен от мен, а и ти е за пръв път.

- Аз съм на тринайсет, а ти на десет години.

- Почти на единайсет.

- А освен това знам как тези въпроси влияят на хората.

- Добре. Ще го направя, както казваш. Но няма да пиша за неща, които призовават към свобода и смърт.

- И за тях ще пишеш.

- И един ден, като ни хванат и се зачудят защо сестра ти е такъв отявлен подпалвач на война, направо мога да се обзаложа, че ще им кажеш, че ти си ме накарал да пиша така.

- Сигурна ли си, че нямаш менструация, девойко?

- Мразя те, Питър Уигин.

Валънтайн обаче най-много се тревожеше, когато баща й, след като публикуваха колонката й по още няколко областни информационни мрежи, започна да следи написаното в нея и да го цитира по време на ядене.

- Ето най-сетне един човек с разум- каза той. После започна да цитира някои от пасажите, които Валънтайн ненавиждаше най-много от всички свои писания.

- Хубаво е да си сътрудничим с тези руснаци в битките срещу бъгерите, но не мога да си представя как след победата ще оставим половината от цивилизования свят в истинско робство, а ти, скъпа?

- Мисля, че вземаш всичко прекалено на сериозно- отвърна майката.

- Харесва ми този Демостен. Допада ми начинът, по който разсъждава. Изненадан съм, че не се появява по главните мрежи- потърсих го в дебатите по международните отношения и знаеш ли, той никога не е участвал в тях.

Валънтайн загуби апетит и стана от масата. Питър я последва след доста голям интервал.

- Значи не ти харесва това, че лъжеш татко- каза той.- И какво? Ти не го лъжеш. Той изобщо и не предполага, че ти си Демостен, а и Демостен не казва неща, в които ти наистина вярваш. И така двете неща взаимно се изключват. И резултатът е нулев.

 

- Именно този род разсъждения превръщат Лок в един мръсен глупак. -Тревожеше я истински не това, че лъже баща си, а че баща й всъщност бе съгласен с Демостен. Тя си бе мислила, че могат да го последват само глупаци.

Няколко дни по-късно на Лок му бе предложено да води колонка в информационна мрежа от Нова Англия, най-вече за да излага противоположни възгледи на популярната им колонка, водена от Демостен.

- Не е лошо за две деца, на които са порасли едва по осем косъма под мишниците- рече Питър.

- Пътят от воденето на колонки за информационна мрежа до управлението на света е много дълъг- напомни му Валънтайн.- Толкова дълъг, че още никой не го е извървял.

- Нашите герои обаче вече са го извървели. Или поне нравствената му равностойност. В първата си колонка ще наговоря куп гадни неща за Демостен.

- Хубаво. Само че Демостен няма и да забележи съществуването на Лок.

Никога.

- Засега.

Сега, когато Лок и Демостен се издържаха изцяло от доходите от воденето на колонките, Питър и Валънтайн използваха вече пропуска на баща си само за участие под трето име. Майка им все повтаряше, че отделят прекалено много време на информационните мрежи.

- Щом детето не играе, а на работа набляга, глупаво ще порасте и така му се полага- напомни тя на Питър.

Като добър актьор Питър й протегна трепереща ръка и каза:

- Ако смяташ, че трябва да преустановя тези си занимания, мисля, че вече ще мога да се справя, сериозно си мисля, че ще мога.

- Не, не- отвърна майката.- Не искам да ги прекъсваш. Просто внимавай, това е всичко.

- Аз внимавам, мамо.

 

Всичко си беше постарому, нищо не бе се променило за една година. Ендър бе сигурен в това и все пак като че ли всичко бе станало по-противно. Той продължаваше да оглавява ранглистата за бойно майсторство и никой не се съмняваше, че това е напълно заслужено. На деветгодишна възраст той бе взводен в армия "Феникс" с командир Петра Арканян. Продължаваше да провежда вечерните си тренировки и макар че в тях сега участваха елитни групи войници, подбрани от своите командири, всеки новобранец, който искаше, можеше да дойде. Алей също бе станал взводен, но в друга армия, и те все още бяха добри приятели. Шен не бе произведен, но това не бе пречка. Динк Мийкър най-сетне бе приел командирския пост и бе оглавил армия "Плъх" на мястото на Роуз дьо Ноуз. Всичко върви добре, и то много добре, и изобщо не виждам какво повече може да се иска... Защо тогава ненавиждам живота си?

Ендър мислено проследи стъпка по стъпка тренировките и игрите. Харесваше му да обучава момчетата от взвода си и те вярно го следваха. Радваше се на всеобщо уважение. По време и на занятия, и на вечерните тренировки към него се отнасяха твърде почтително. Командирите идваха, за да се запознаят с това, което прави. Другите войници идваха на масата му в трапезарията и искаха разрешение да седнат. Даже и преподавателите го уважаваха. Ползваше се с такова голямо уважение, че му идваше да закрещи.

Наблюдаваше малките момчета в армията си, напуснали току-що наборните си групи, наблюдаваше ги как играят и как се присмиват на командирите си, когато си мислят, че никой не ги гледа. Наблюдаваше сърдечните взаимоотношения между старите приятели, които от години другаруваха във Военното училище, които разговаряха и се смееха на стари битки и на вечните войници и кандидат-командири.

Но когато се намираше в компанията на своите стари приятели, нямаше нито смях, нито разказване на спомени. Само работа. Само интелигентни разговори и вълнения, свързани с играта, нищо повече. Тази вечер, по време на тренировката, Ендър и Алей обсъждаха нюансите на маневрите в открития космос, когато Шен дойде и след като ги послуша миг-два, неочаквано сграбчи Алей за раменете и закрещя:

- Нова! Нова! Нова!

Алей избухна в смях и няколко секунди Ендър ги наблюдаваше как си припомнят заедно сражението, онова сражение, в което надхитриха големите момчета и се измъкнаха от...

Изведнъж те си спомниха, че и Ендър бе участвал в тази битка.

- Извинявай, Ендър- каза Шен.

Извинявай. За какво? За това, че са приятели?

- Както знаете, аз също бях там- рече Ендър.

И те отново се извиниха. И отново на работа. И отново много уважение. И Ендър осъзна, че в смеха и в дружеската им закачка изобщо не бе предвидено да включат и него.

И откъде да се досетят да ме включат и мен? Да не би да се засмях? Или да поех шегата? Просто стоях като пън и ги наблюдавах като учител.

Те и за такъв ме имат. За учител. За легендарен войн. Но не и за един от тях. Не за човек, когото прегръщаш и му прошепваш в ухото "Селям!" Това бе продължило само докато Ендър изглеждаше жертва. Докато все още изглеждаше уязвим. Сега той бе войн-експерт и бе сам, абсолютно сам.

Потъжи за себе си, Ендър. Като си легна, набра думите "ГОРКИЧКИЯТ ЕНДЪР" на чина си. После се присмя на себе си и заличи написаното. Няма момче или момиче в цялото училище, което не би сменило с радост мястото си с моето.

Той отново се включи в мисловната игра. Тръгна, както често правеше това, из селцето, което джуджетата бяха построили в могилата от трупа на Великана. Беше лесно да построят яки стени от извитите ребра, между които имаше достатъчно място за прозорци. Целият труп на Великана бе разпределен на апартаменти, в които се влизаше от пътечката, минаваща по гръбначния стълб. Общественият амфитеатър бе издълбан в тазовата кухина, а общинското стадо понита пасеше в ливадите, заключени между краката на Великана. Ендър никога не бе сигурен с какво се занимаваха джуджетата, докато кръстосваха забързани нагоре-надолу. Те не го закачаха, когато минаваше през селото, а в замяна той никога не им причиняваше зло.

Прескочи тазовата кост в дъното на обществения площад и мина през пасбището. Понитата се разпръснаха при появата му. Не тръгна да ги гони. Ендър вече не разбираше по какви правила протича играта. По-рано, преди първото му отиване до Края на света, играта се състоеше единствено от сражения и ребуси, които той трябваше да решава- да разгромиш противника, преди той да те убие, или да измислиш как да преодолееш препятствията. Сега обаче никой не го нападаше, нямаше война и където и да отидеше, нямаше никакви препятствия.

Освен, разбира се, в стаята на замъка на Края на света. Това бе единственото опасно място, което бе останало. И Ендър, колкото и често да се заричаше да не го прави, винаги се връщаше там, винаги убиваше змията, винаги поглеждаше брат си в огледалото и винаги след това, каквото и да направеше, умираше.

И този път не бе по-различно. Опита се да използва ножа на масата, за да издълбае хоросана и да извади един камък от стената. Веднага щом проби дупка в замазката, през пролуката започна да шурти вода и Ендър видя как фигурката му, върху която бе вече загубил контрол, се бори отчаяно, за да спаси живота си и да не се удави. Прозорците на стаята изчезнаха, водата се надигна и фигурката се удави. През цялото това време лицето на Питър Уигин не изчезна от огледалото и не отмести погледа си от него.

Уловен съм в капан, помисли си Ендър, уловен съм в капан тук, в Края на света, и от него няма излизане. И той най-сетне разпозна горчивия вкус, който го преследваше неотклонно въпреки всичките му успехи във Военното училище. Наричаше се отчаяние.

 

Когато Валънтайн пристигна, на входовете на училището стояха униформени мъже. Стойката им не бе като на пост, а леко нехайна, сякаш изчакваха някой, влязъл вътре, да свърши някаква работа. Носеха униформата на МФ. Десантчици, същите униформи, които всеки бе виждал в кървавите сражения от видеофилмите. Това придаваше известна романтична атмосфера на този учебен ден и всички останали деца бяха страшно развълнувани от присъствието им.

Не и Валънтайн. Първо, това й напомни за Ендър. И второ, изплаши я. Някакъв драскач бе публикувал неотдавна жесток коментар върху събраните съчинения на Демостен. Коментарът, а следователно и работата й, бяха обсъдени на открита конференция по мрежата за международни отношения и там едни от най-влиятелните личности на деня или нападаха, или защитаваха Демостен. Онова, което я разтревожи най-много, бе изявлението на един англичанин: "Независимо дали ще му хареса, или не, Демостен не може да запази завинаги своето инкогнито. Той разгневи прекалено много умни хора и зарадва прекалено много глупаци, за да продължава да се крие зад своя прекалено удобен псевдоним. Или ще си свали маската, за да поеме водачеството над силите на глупостта, които свика в боен строй, или враговете му ще му свалят маската, за да диагнозират заболяването, довело до помътняването на разсъдъка му."

Питър бе много доволен, което по това време бе все още възможно. Валънтайн се страхуваше, че прекалено много могъщи хора са разгневени от злобните писания на Демостен и че тя наистина ще бъде разкрита. Онези от МФ можеха да го направят, щом на американското правителство му забраняваше конституцията. И ето ги вече войниците на МФ, струпани не другаде, а в училището в Уестърн Гилфорд, което не беше едно от обичайните им места за осигуряване наборници за МФ.

Ето защо Валънтайн изобщо не се изненада, че още с влизането си завари по чина й да обикаля следното съобщение:

МОЛЯ, ЕЛАТЕ НЕЗАБАВНО В КАБИНЕТА НА Д-Р ЛАЙНБЪРИ!

Тя зачака нетърпеливо пред кабинета на директорката, докато самата д-р Лайнбъри отвори вратата и й кимна да влезе. И последното й съмнение се стопи, когато видя мъж със заоблен корем с униформата на полковник от МФ, който седеше в единствения удобен стол в стаята.

- Ти си Валънтайн Уигин- заговори той.

- Да- прошепна тя.

- Аз съм полковник Граф. Срещали сме се и преди.

Преди ли? Кога е имала вземане-даване с МФ?

- Дойдох да поговорим поверително за вашия брат.

Значи не става въпрос само за мен, помисли си тя. Разкрили са и Питър. Или пък е нещо ново? Да не е направил нещо смахнато? Смятах, че вече се е отказал да върши смахнати неща.

- Валънтайн, изглеждаш ми уплашена. Успокой се. Моля те, седни. Уверявам те, че брат ти е добре. Той изцяло оправда нашите очаквания.

И в този миг, с огромно облекчение, тя осъзна, че са дошли не заради друг, а заради Ендър. Заради Ендър. И че изобщо не ставаше въпрос за тях, а за мъничкия Ендър, който бе изчезнал толкова отдавна и който не бе сега част от заговорите на Питър. Ти извади късмет, Ендър. Измъкна се, преди Питър да те пипне в капана на своите интриги.

- Какви чувства изпитваш към брат си, Валънтайн?

- Към Ендър ли?

- Разбира се.

- Какви чувства може да изпитвам към него? Та аз не съм го виждала и чувала, откакто бях на осем години.

- Д-р Лайнбъри, ще ни извините ли, моля?

Лайнбъри се ядоса.

- След като премислих, д-р Лайнбъри, реших, че ние с Валънтайн ще можем да разговаряме много по-ползотворно, ако се поразходим. Надалеч от подслушвателното устройство, което заместникът ви е инсталирал в тази стая.

За първи път Валънтайн виждаше д-р Лайнбъри онемяла. Полковник Граф отмести една картина от стената и свали оттам звукочувствителната мембрана заедно с нейния малък предавателен механизъм.

- Евтин номер- рече Граф,- но върши работа. Смятах, че знаете за него.

Лайнбъри взе устройството и се отпусна тежко на писалището си. Граф изведе Валънтайн навън.

Тръгнаха към футболното игрище. Войниците ги следваха на дискретно разстояние- разредиха се и образуваха огромен кръг, за да им осигурят възможно най-широк охраняван периметър.

- Валънтайн, нужна ни е помощ за Ендър.

- Каква помощ?

- Все още не знаем със сигурност. Искаме да ни помогнеш да разберем.

- Добре, но какво се е случило?

- Това е част от проблема. Не знаем какво се е случило. Валънтайн не се сдържа и се засмя.

- Не съм го виждала от три години! Вие изобщо не го пуснахте през това време.

- Виж какво, Валънтайн, идването ми дотук и връщането ми до Военното училище струват повече пари, отколкото баща ти може да изкара за цял живот. Не съм дошъл случайно дотук.

- Кралят сънувал сън- започна Валънтайн.- Но забравил какво точно е сънувал. Ето защо извикал мъдреците си да му разтълкуват съня, но ако не успеели, щели да умрат. Само Данаил успял да го разтълкува, защото бил пророк.

- Четеш Библията?

- Тази година по английски учим класически произведения. Аз обаче не съм пророк.

- Бих искал да ти разкажа всичко за положението на Ендър. Но това ще отнеме часове, може би и дни, а след това ще трябва да те изпратя в затвора за опазване на тайната, защото голяма част от тази информация е строго поверителна. Така че нека видим какво можем да направим с по-оскъдна информация. Има една игра, която нашите ученици играят на компютъра.- И той й разказа за Края на света, и за стаята без изход, и за изображението на Питър в огледалото.

- Значи компютърът поставя снимката там, а не Ендър. Защо тогава не попитате компютъра?

- Компютърът няма да знае.

- Тогава аз ли трябва да знам?

- За втори път, откакто е при нас, Ендър извежда тази игра до безизходно положение. До точка, в която изглежда, че играта няма решение.

- Той реши ли първата?

- Най-накрая успя.

- Тогава му дайте време- сигурно ще реши и тази.

- Не съм сигурен, Валънтайн, брат ти е едно много нещастно малко момче.

- Защо?

- Не знам.

- Вие май не знаете много, а?

Валънтайн за миг си помисли, че мъжът може да се разсърди. Той обаче реши да се засмее.

- Така е, не знам много. Валънтайн, защо Ендър вижда непрекъснато брат ви Питър в огледалото?

- Не би трябвало. Това е глупаво.

- Защо да е глупаво?

- Защото, ако има някой, който да е пълна противоположност на Ендър, това е Питър.

- Защо?

Валънтайн не можа да измисли как да отговори по начин, който да е безопасен. Прекалено много въпроси за Питър можеха да доведат до истинска беда. Валънтайн знаеше достатъчно за света, за да е убедена, че никой не би взел на сериозно плановете на Питър за господство над света, нито като опасност за съществуващите правителства. Но можеха спокойно да решат, че е ненормален и че трябва да бъде лекуван от мегаломания.

- Готвиш се да ме излъжеш- рече Граф.

- Готвя се да не разговарям повече с вас- отвърна Валънтайн.

- И се страхуваш. Защо се страхуваш?

- Не обичам да ме разпитват за семейството ни. Оставете семейството ни на мира.

- Валънтайн, опитвам се да оставя семейството ти на мира. Именно заради това идвам при теб, за да не подлагам Питър на цяла поредица от изследвания и да не разпитвам родителите ти. Опитвам се да разреша този въпрос сега, с човека, който Ендър обича най-много и на когото вярва най-много в света, може би единствения човек, към когото храни обич и доверие. Ако не можем да решим нещата по този начин, тогава ще изолираме семейството ти и оттам насетне ще постъпим както намерим за добре. Това не е маловажен въпрос и аз няма да си тръгна оттук с празни ръце.

Единственият човек, когото Ендър изобщо обича и на когото вярва. Почувства, че някъде дълбоко я прободе болка, обзе я съжаление и срам, че сега бе по-близка с Питър, с Питър, който сега бе центърът на живота й. За теб, Ендър, паля огньове на рождения ти ден. На Питър му помагам да осъществи мечтите си.

- Никога не съм ви имала за приятен човек. Нито когато дойдохте да отведете Ендър, нито сега.

- Не се преструвай на невежо момиченце. Виждал съм тестовете ти, когато беше малка, а и сега няма много професори- колеги, които да се равняват с теб.

- Ендър и Питър взаимно се мразят.

- Това ми е известно. Ти каза, че били две пълни противоположности. Защо?

- Питър... може да се държи отвратително понякога.

- В какъв смисъл?

- Подло. Просто подло, това е.

- Валънтайн, за доброто на Ендър, разкажи ми какво прави Питър, когато се държи подло.

- Непрекъснато заплашва, че ще убие някого. Не го казва на сериозно. Но когато бяхме малки, ние с Ендър се страхувахме от него. Той ни казваше, че ще ни убие. Всъщност казваше ни, че ще убие Ендър.

- Засякохме с монитора подобни сцени.

- Всичко беше заради монитора.

- И само толкова ли? Разкажи ми повече за Питър.

И тя му разказа за децата във всяко едно училище, в което Питър бе учил. Никога не ги е удрял, но ги е измъчвал, което е същото. Открива от какво се срамуват най-много и го съобщава на човека, на чието уважение те най-много държат. Установява от какво най-много се страхуват и се старае да им осигурява по-чести срещи с него.

- И с Ендър ли постъпваше така?

Валънтайн поклати глава.

- Сигурна ли си? Ендър нямаше ли уязвимо място? Нещо, от което да се страхува най-много или от което да се срамува?

- Ендър никога не е правил нещо, от което да се срамува.- И изведнъж, обзета от срам, че е забравила и предала Ендър, тя заплака.

- Защо плачеш?

Тя поклати глава. Нямаше да може да обясни какво изпитва, като мисли за малкия си брат, доброто момче, което беше защитавала години наред, и едновременно се сеща, че сега е съюзник на Питър в един замисъл, върху който тя изобщо нямаше контрол. Ендър никога не се подчини на Питър, а аз се огънах, превърнах се в част от него, каквато Ендър никога не стана.

- Ендър никога не отстъпи- рече тя.

- Пред какво?

- Пред Питър. Пред възможността да заприлича на Питър.

Разхождаха се мълчаливо по гол линията.

- По какво би могъл Ендър да заприлича на Питър?

Валънтайн сви рамене.

- Вече ви казах.

- Но Ендър никога не е вършил подобни неща. Той просто е бил едно малко момче.

- Ние обаче и двамата го искахме. И двамата искахме да... да убием Питър.

- Оо!

- Не, това не е вярно. Никога не сме го казвали гласно. Ендър никога не е казвал, че иска да го направи. Аз... само... си го мислех. Аз си го мислех, не Ендър. Той никога не е казвал, че иска да го убие.

- А какво искаше той?

- Той просто не искаше да бъде...

- Да бъде какво?

- Питър измъчва катерички. Той ги разпъва на земята, одира ги живи и ги наблюдава, докато умрат. Той правеше това по-рано, вече не го прави. Но го правеше. Ако Ендър знаеше за това, ако Ендър можеше да го види, мисля, че той би...

- Би какво? Би спасил катеричките? Би се опитал да ги излекува?

- Не, по онова време човек не можеше да поправи нещо, което Питър бе сторил. Не можеше да се отива против волята му. Но Ендър щеше да е добър към катеричките. Разбирате ли? Щеше да ги храни.

- Но ако започнеше да ги храни, те щяха да се опитомят и тогава на Питър щеше да му е много по-лесно да ги лови.

Валънтайн отново заплака.

- Каквото и да направи човек, то винаги ще е от полза за Питър. Всичко е от полза за Питър, всичко, човек няма как да се измъкне, всичко!

- Ти помагаш ли на Питър?- попита Граф. Тя не отговори.

- Чак толкова лош човек ли е Питър, Валънтайн?

Тя кимна.

- Питър ли е най-лошият човек на света?

- Откъде бих могла да знам? Той е най-лошият човек, когото аз познавам.

- И все пак вие с Ендър сте му брат и сестра. Имате едни и същи гени, едни и същи родители, как би могъл да бъде толкова лош, щом...

Валънтайн се обърна и му изкрещя. Изкрещя, сякаш той искаше да я убие.

- Ендър не прилича на Питър! Ендър по нищо не прилича на Питър! Освен по това, че е умен, но по нищо друго- по нищо, по нищо, абсолютно по нищо друго не прилича на Питър! По нищо!

- Ясно- рече Граф.

- Знам какво си мислиш, гадно копеле, мислиш си, че греша и че Ендър прилича на Питър. Е, добре, може би аз приличам на Питър, но не и Ендър. Винаги му казвах това, когато плачеше, много пъти съм му го казвала: ти не си като Питър, ти не обичаш да причиняваш болка на хората, ти си мил и добър и изобщо не приличаш на Питър!

- И това е истина. Неговото съгласие я успокои.

- Точно така, по дяволите, истина е! Истина е!

- Валънтайн, ще помогнеш ли на Ендър?

- Вече не мога да направя нищо за него.

- Става въпрос за същото нещо, което винаги досега си правила за него. Просто да го успокоиш и да му кажеш, че той изобщо не обича да причинява болка на хората, че е добър и мил и че изобщо не прилича на Питър. Това е най-важното. Че изобщо не прилича на Питър.

- Ще мога ли да го видя?

- Не. Искам да му напишеш писмо.

- Каква полза да му пиша? Ендър никога не отговори на нито едно от писмата, които му изпратих.

Граф въздъхна.

- Той отговаряше на всяко получено писмо.

Трябваше й само секунда, за да проумее.

- Наистина вониш като мърша.

- Изолацията е... оптималната околна среда за творческото мислене. На нас ни бяха нужни неговите идеи, а не... но нищо. Не е нужно да се оправдавам пред теб.

Тогава защо го правиш? Тя обаче не зададе въпроса гласно.

- Но той се е отпуснал. Кара я по инерция. Искаме да го тласнем напред, а той се съпротивлява.

- Може би ще направя услуга на Ендър, ако ви кажа да вървите по дяволите.

- Ти вече ми помогна. Но можеш да ми помогнеш още малко. Пиши му.

- Обещавате ли да не съкращавате нищо от това, което ще напиша?

- Не мога да обещая такова нещо.

- Тогава забравете за писмото.

- Не е толкова трудно. Ще напиша сам писмото ти. Можем да използваме и предишните ти писма, за да се доближим до стила ти. Нищо по-просто.

- Искам да го видя.

- Ще получи първата си отпуска, когато навърши осемнайсет години.

- Нали му бяхте казали, че ще я получи, когато навърши дванайсет?

- Изменихме правилника.

- И от къде на къде трябва да ви помагам?

- Не помагай на мен. Помогни на Ендър. А какво значение има, ако това ще е от полза и за нас?

- Кой знае какви ужасни неща му правите там, в онова училище? Граф се навъси.

- Драга Валънтайн, скъпо момиченце, ужасните неща тепърва предстоят.

 

Ендър бе прочел четири реда от писмото, преди да осъзнае, че то не е написано от друг войник във Военното училище. Беше пристигнало по обикновения начин- когато включи чина си, му бе съобщено, че за него има писмо по пощата. Прочете четири реда от писмото, после зачете края и разгледа подписа. После отново зачете началото и се сви в леглото, за да прочете отново и отново следните думи:

 

Ендър,

Мръсните копелета не са ти предали нито едно от писмата ми. Досега съм ти писала сигурно стотици пъти, но ти сигурно вече си мислиш, че изобщо не съм ти писала. Знай, че ти писах. Не съм те забравила. Спомням си рождения ти ден. Спомням си всичко. Някои хора може да си мислят, че щом си станал войник, ти си вече жесток и безмилостен и обичаш да причиняваш болка на хората като десантчиците от видеофилмите. Но аз знам, че това не е вярно. Ти по нищо не приличаш на знаеш кой. Той сега се прави на по-добър, но все още си е такъв гадняр по душа. Ти може и да имаш вид на безчестен, но мен това не може да ме заблуди.

Всичко е както го знаеш постаруму.

Приеми цялата ми обич, керино ушенце,

Вал

Не ми отговаряй, сигурно ще фсихоанализират писмото ти.

 

Очевидно писмото беше написано с пълното одобрение на преподавателите. Но нямаше съмнение, че е писано от Вал. Правописът на "фсихоанализират" и думата "гадняр", с която наричаше Питър, шегата, която си правеше, като произнасяше "старуму" като "умуване", бяха все неща, които никой друг освен Вал не можеше да знае.

И въпреки това бяха употребени много често, сякаш някой е искал да вземе всички мерки, за да повярва Ендър, че това писмо е истинско. А защо им е притрябвало да са толкова усърдни, щом то и без това е истинско?

Значи не е истинско. Дори и Валънтайн да го бе написала със собствената си кръв, то пак нямаше да е истинско, защото те са я накарали да го напише. Тя му е писала и преди, но не са пропуснали нито едно от онези й писма. Те сигурно са били истински, но това бе написано по поръчка, то бе част от тяхната манипулация.

И отчаянието отново го обзе. Сега вече знаеше защо. Сега вече знаеше какво ненавижда толкова много. Той нямаше власт над собствения си живот. Те направляваха всичко. Те вземаха всички решения. Бяха му оставили само играта, единствено нея, и всичко друго бяха те и техният правилник, и плановете, и уроците, и програмите им- той можеше да избере самостоятелно единствено как да проведе битката. Единственото истинско нещо, единственото безценно истинско нещо бе споменът му за Валънтайн, която го бе обичала, преди изобщо да се залови с играта, която го обичаше независимо от това, дали щеше да има война с бъгерите, или не, а те му я бяха отнели сега и я бяха спечелили на своя страна. Сега тя бе една от тях.

Той ги мразеше- тях и всичките им игри. Мразеше ги така неистово, че заплака, докато препрочиташе безсъдържателното, написано по поръчка, писмо на Вал. Другите момчета от армия "Феникс" забелязаха сълзите му и извърнаха погледи. Ендър Уигин да плаче? Това бе тревожен факт. Сигурно ставаше нещо ужасно. Най-добрият войник да лежи в леглото си и да плаче. В помещението цареше мъртва тишина.

Ендър изличи писмото, заличи го от паметта и после включи мисловната игра. Нямаше представа защо така настървено му се играеше, защо толкова неудържимо му се искаше да стигне до Края на света, но, без да губи време, се озова там. И едва когато облакът го подхвана и се понесе над есенните багри на пасторалния пейзаж, едва тогава той осъзна какво най-много ненавиждаше в писмото на Вал. В него се говореше само за Питър. За това, как той изобщо не приличал на Питър. Думите, които тя бе изричала толкова често, когато го прегръщаше и успокояваше, докато той трепереше от страх, ярост и ненавист след мъченията на Питър, тези думи бяха всичко, което бе казано в писмото.

Значи ето за какво са я помолили. Копелетата са знаели за това, знаели са за образа на Питър в огледалото в стаята на замъка, знаели са за всичко и за тях Валънтайн е била само още едно оръдие, за да засилят властта си над него, само още един номер, който да му погодят. Динк имаше право- те бяха истинският враг- те не обичаха нищо и не им пукаше за нищо, но той нямаше да направи онова, което искаха от него, повече нищичко нямаше да направи за тях. Беше му останал само един спомен, само едно светло нещо и тези копелета го бяха стъпкали и омърсили- и така, с него бе свършено, повече игри нямаше да има.

Както винаги змията го очакваше в стаята на кулата, като се разплиташе от килимчето на пода. Този път обаче Ендър не я размаза. Този път улови змията с ръце, коленичи пред нея и нежно, много нежно, поднесе зейналата й уста към устните си.

И я целуна.

Не бе имал намерение да направи това. Намерението му бе да остави змията да го ухапе по устните. Или може би да изяде змията жива, както би направил това Питър от огледалото, Питър с окървавената брадичка и змийската опашка, провиснала между устните му. Но вместо това я целуна.

И змията в дланите му набъбна и придоби друга форма. Форма на човек. Беше Валънтайн и сега тя то целуна.

Змията не можеше да бъде Валънтайн. Беше я убивал прекалено често, за да е сестра му. Питър я бе поглъщал прекалено често. Не, не можеше да приеме, че това е била Валънтайн.

Това ли именно са искали да постигнат, като са му позволили да прочете нейното писмо? Не му пукаше.

Тя се изправи от пода и отиде до огледалото. Ендър накара фигурката си също да стане и да тръгне с вея. Двамата застанаха пред огледалото, където вместо свирепия образ на Питър стояха дракон и еднорог. Ендър протегна ръка и докосна огледалото, стената рухна и пред очите им се разкри огромно стълбище, което водеше надолу. От двете му страни тълпи хора надаваха радостни викове и крясъци. Заедно, ръка в ръка, той и Валънтайн заслизаха по стълбите. Сълзи изпълниха очите му, сълзи на облекчение, че най-сетне бе излязъл на свобода от стаята на Края на света. И тези сълзи му попречиха да види, че всеки човек от тълпата имаше физиономията на Питър. Той само знаеше, че където и да отиде в този свят, Валънтайн щеше да бъде с него.

 

Валънтайн прочете писмото, което д-р Лайнбъри й бе дала.

"Драга Валънтайн- пишеше в него,- отправяме ти голяма благодарност и похвала за твоите усилия в името на военните дела. С настоящето те известяваме, че си кавалер на Звездата на Лигата на човечеството- първа степен, която е най-високата военна награда, давана на цивилни лица. За съжаление органите за сигурност на МФ не ни разрешават да направим тази награда публично достояние преди успешното завършване на текущите операции, но бихме искали да те известим, че усилията ти се увенчаха с успех.

Искрено твой, генерал Шимон Леви, Стратегос"

 

Когато Валънтайн прочете повторно писмото, д-р Лайнбъри го взе от ръцете й.

- Наредено ми е да ти го дам да го прочетеш и след това да го унищожа.- Тя извади от едно чекмедже запалка и подпали листа. Той изгоря с буен пламък в пепелника.- Какви бяха новините?- попита тя.- Добри или лоши?

- Продадох брат си- отвърна Валънтайн.- И току-що ми платиха.

- Звучи малко мелодраматично, нали, Валънтайн?

Валънтайн излезе от кабинета, без да отговори.

Същата нощ Демостен заклейми яростно законите за ограничаване на раждаемостта. На хората трябваше да се разрешава да имат по колкото си искат деца и излишното население да се изпраща в други светове, за да се разсели човечеството из цялата галактика и никакво бедствие или нашествие да не могат да заплашат някога човешката раса с унищожение. "Най-високата благородническа титла, която може да бъде дадена на някое дете, пишеше Демостен, трябва да е Третак!"

Това е за теб, Ендър, казваше си тя, докато пишеше.

Питър се засмя от удоволствие, когато прочете написаното.

- Ето това ще ги накара да се изправят на нокти в да ни забележат. Третак! Благородническа титла! О, в теб наистина има нещо порочно!

 

 

ГЛАВА ДЕСЕТА

АРМИЯ "ДРАКОН"

 

- Сега ли?

- Мисля, че да.

- Това трябва да е заповед, полковник Граф. Армиите не започват маневра, защото някой си командир казва: "Мисля, че е време за нападение."

- Аз не съм командир. Аз съм учител на малки деца.

- Полковник, сър, признавам, че ви досаждах, признавам, че ви бях трън в очите, но това даде резултат, всичко стана така, както вие искахте. През последните няколко седмици Ендър бе дори...

- Щастлив.

- Доволен. Той се справя добре. Умът му е остър, а играта- отлична. Никога не сме имали такова малко момче, което да е така добре подготвено за командир. Обикновено стават командири, когато навършат единайсет години, но макар и само на девет и половина, той е напълно готов.

- Точно така. Когато бях на Земята, се замислих що за човек би излекувал сърдечната болка на някое дете, за да може отново да го хвърли в сражение. Една малка лична нравствена дилема. Моля да не й обръщаш внимание. Бях много изморен.

- Нали трябва да спасим света?

- Повикай го да дойде.

- Правим това, което е необходимо, полковник Граф.

- Хайде, Андерсън, ти направо умираш да видиш как Ендър ще се справи с всички онези фалшифицирани игри, които те накарах да измислиш.

- Много долно нещо е да...

- И аз самият съм долен тип. Хайде, майоре. Ние и двамата сме измет от Земята. Аз също умирам да разбера как ще се справи. В края на краищата нашият живот зависи от това, дали ще се справи наистина добре. Така ли е?

- Нали не възнамерявате да започнете да говорите на жаргона на момчето?

- Повикай го да дойде, майоре. Ще сваля постоянното наблюдение върху файловете му и ще му дам възможност да си осигури защитна система. Онова, което се каним да направим за него, не е чак толкова лошо. Ще възстановя правото му на лична свобода.

- Искате да кажете правото му на изолация.

- Самотата на властта. Иди и го повикай.

- Слушам, сър. Ще го доведа до петнайсет минути.

- Довиждане. Слушам, сър, слушсър, слусър. Надявам се, че си се зарадвал. Надявам се, че си се почувствал щастлив, Ендър. Може би да ти е за последен път в живота. Добре дошло, момченце. Скъпият ти чичко Граф е приготвил за теб специален план.

 

Ендър разбра какво става още от мига, в който му съобщиха, че го викат. Всички очакваха, че той ще стане по-рано от другите командир. Може би не толкова по-рано, но почти цели три години той непрекъснато бе оглавявал ранглистата, откъснал се със значителна преднина пред следващите, а вечерните му тренировки се бяха превърнали в най-престижното занятие в училището. Имаше някои, които дори се чудеха какво още мъдруват учителите.

Питаше се коя ли армия ще му дадат. Скоро щяха да се дипломират трима командири, в това число и Петра, но почти не бе за вярване, че ще му дадат армия "Феникс"- никой никога не ставаше командир в същата армия, в която го бяха повишили.

Андерсън го заведе първо в новото му жилище. Това бе решаващо доказателство- само командирите имаха самостоятелни стаи. След това го заведе на проба за нови униформи и нов боен костюм. Той огледа бланките, за да открие името на армията си.

На бланката бе написано: Армия "Дракон". Но такава армия не съществуваше.

- Никога не съм чувал за армия "Дракон"- рече Ендър.

- Защото армия "Дракон" не съществува от четири години. Ние я разформировахме, защото името й се свързваше с разни суеверия. В цялата история на Военното училище нито една армия "Дракон" не е спечелила дори и една трета от битките си. Името й се бе превърнало в синоним на неуспеха.

- Добре тогава, но защо я възстановявате сега?

- Останали са ни много неизползвани униформи.

Граф седеше на писалището си и изглеждаше по-дебел и по-грохнал от последния път, когато Ендър го бе видял. Той връчи на Ендър куката му -малката кутия, която командирите използваха по време на занятията, за да стигнат до което си пожелаят място в бойната зала. Много пъти по време на вечерните тренировки на Ендър му се бе приисквало да има такава кука, вместо да трябва да се отблъсква непрекъснато, за да отиде докъдето трябва. Сега, когато бе станал майстор в маневрирането без кука, взеха, че му я дадоха.

- Куката действа- обясни Андерсън- само по време на редовните занятия, включени в програмата.

И тъй като Ендър вече замисляше провеждането на допълнителни тренировки, това означаваше, че куката няма да му е от полза през цялото време. Това обясняваше и защо толкова много командири никога не провеждаха допълнителни тренировки. Те зависеха от куката, а тя нямаше да им е от полза по време на допълнителните занятия. Щом смятаха, че куката им създава авторитет и че им дава власт над другите момчета, тогава от тях едва ли можеше да се очаква да работят без нея. Ето едно преимущество, което ще имам пред някои от противниците си, помисли си Ендър.

Официалната приветствена реч на Граф издаваше досада и рутина, придобити от често повтаряне. Едва към края сякаш прояви интерес към собствените си думи.

- С армия "Дракон" правим една необичайна стъпка. Надявам се, че нямаш нищо против. Сформирахме нова армия, като ускорихме курса на обучение на цяла наборна група и забавихме дипломирането на немалък брой ученици от най-старшите групи. Смятам, че ще си доволен от нивото на войниците си. Надявам се да си, защото ти забраняваме да прехвърляш когото и да било в друга армия.

- И размени ли няма да има?- попита Ендър. Та нали именно по този начин, като разменяха войници, командирите успяваха да си подсилват уязвимите места.

- Няма да има. И така, ти вече три години провеждаш допълнителни тренировки. Имаш последователи. Мнозина добри войници ще окажат несправедлив натиск върху командирите си, за да ги разменят и да дойдат в твоята армия. Ние ти даваме армия, която след време може да стане конкурентноспособна. Нямаме намерение да ти подаряваме първенството.

- А какво ще стане, ако имам войник, с когото не мога да се разбирам.

- Ще се наложи да се разбереш някак си с него.- Граф притвори очи.

Андерсън се изправи и разговорът приключи.

Определените за "Дракон" цветове бяха сиво-оранжево-сиво. Ендър си облече бойния костюм и тръгна по светлинната пътека, която го отведе до спалното помещение, където бе настанена армията му. Войниците бяха вече там и се навъртаха около входа. Ендър незабавно пое ръководството.

- Леглата ще се заемат по старшинство. Ветераните в дъното на помещението, младите войници- в предната част.

Това бе обратното на модела на обичайното настаняване и Ендър знаеше това. Той знаеше също, че не иска да бъде като повечето командири, които почти никога не виждаха по-малките момчета, защото те винаги бяха в дъното на помещението.

И след като се настаниха по реда на постъпването си в училището, Ендър започна да снове по пътеката между леглата. Почти трийсет от войниците идваха направо от наборната си група, без абсолютно никакъв боен опит. Някои бяха дори под възрастовия минимум, а настанените най-близо до вратата бяха трагично дребни на ръст. Ендър си припомни, че сигурно така бе изглеждал и той в очите на Бонсо Мадрид, когато пристигна в армията му. И все пак Бонсо бе имал само един малък войник, с когото да се оправя.

Никой от ветераните не бе от елитната тренировъчна група на Ендър. Никой от тях не е бил взводен командир. Никой всъщност не бе по-голям на години от самия Ендър, което означаваше, че дори и ветераните му имаха не повече от осемнайсетмесечен опит. Някои от тях дори не бе и виждал- явно не е имало заради какво да ги е забелязвал.

Но всички те, разбира се, познаваха Ендър, тъй като той бе най-известният войн в училището. А имаше и такива, които негодуваха срещу него. Ех, направили са ми поне една услуга- никой от войниците ми не е по-голям на години от мен.

Веднага щом всеки войник получи легло, Ендър им заповяда да си облекат бойните костюми и да тръгнат на тренировка.

- Включени сме в сутрешното разписание- трябва да тренираме веднага след закуска. Между закуската и тренировката официално имате свободен час. Ще видим какво ще правим, след като установя колко ви бива.

След три минути обаче мнозина от тях все още не бяха облечени, но въпреки това той им заповяда да напуснат помещението.

- Но аз съм гол- оплака се едно момче.

- Следващия път се облечи по-бързо. Три минути от първия сигнал до излизането от помещението- това е правилото за тази седмица. За следващата седмица правилото е две минути. Тръгни. Ще ни се пусне дума, че в армия "Дракон" са такива тъпаци, че се наложило първото им занятие да е по обличане.

Петима от момчетата бяха съвсем голи и бягаха по коридорите, грабнали в ръка бойните си костюми- малцина бяха онези, които бяха успели да се облекат както трябва. Като минаваха край отворените врати на класните помещения, събираха погледите на всички. Повече закъснения едва ли щеше да има.

По коридорите, които водеха към бойната зала, Ендър ги накара да бягат бързо напред и назад, докато облечените се поизпотиха, а голите се облякоха. После ги заведе до горната врата, онази, която се отваряше в средата на бойната зала, също като вратите в истинските игри. След това ги накара да подскачат и да се улавят за скобите на тавана, за да се отблъскват при влизане в залата.

- Сборен пункт- при отсрещната стена- рече той.- Все едно че тръгвате към вратата на противника.

По четирима наведнъж момчетата започнаха да скачат в залата. Почти никой от тях не знаеше как се тръгва по пряка линия към целта и когато накрая се добраха до отсрещната стена, много малко от новаците бяха разбрали как да контролират своите отскоци.

Последното момче, което скочи, бе дребно дете, очевидно под възрастовия минимум. Той изобщо нямаше как да стигне до скобата на тавана.

- Ако искаш, можеш да използваш страничната скоба- каза Ендър.

- Дръж си я за теб!- отвърна момчето. Той се стрелна нагоре, докосна скобата на тавана с върха на пръста си и префуча през вратата, въртейки се безпомощно едновременно в три посоки. Ендър се опитваше да реши дали да хареса дребосъка, задето бе отказал да приеме направената му отстъпка, или да се разсърди за непочтителното му поведение.

Накрая се събраха край насрещната стена. Ендър забеляза, че всички, без изключение, бяха застанали така, сякаш се намираха в коридора. Ето защо той умишлено се улови здраво за онова, което те смятаха за под, и увисна от него, явявайки се с краката нагоре по отношение на останалите.

- Защо сте с краката нагоре, войници?- попита той. Някои от тях се опитаха да застанат като него.

- Мирно!- Те замръзнаха по местата си.- Попитах защо сте с главата надолу.

Никой не отговори. Нямаха представа какъв отговор се очаква от тях.

- Попитах защо всеки от вас е вирнал крака във въздуха, а е провесил глава към земята! Накрая един от тях заговори:

- Сър, това е стойката, която бяхме заели при преминаването през портала.

- Какво общо има тук коридорът? Какво значение има каква е била гравитацията в коридора! В коридора ли ще се сражаваме? Тук, в залата, има ли гравитация?

- Не, сър. Няма, сър.

- Отсега нататък забравете за гравитацията, щом веднъж минете през портала. Старата гравитация я няма, изпарила се е. Ясно ли е? Независимо каква е гравитацията до пристигането ви до портала, запомнете едно -вратата на противника е надолу. Вие сте с крака насочени към противниковата врата. Нагоре е към вашата собствена врата. Север е нататък, юг е нататък, изток е тук, а запад е... накъде е запад?

Те посочиха.

- Това и очаквах. Единственият процес, който сте усвоили добре, е физиологическият и единствената причина да го усвоите добре е, че можете да тренирате в тоалетната. Какъв бе циркът, който току-що наблюдавах тук? Това ли наричате строй? Това ли наричате полет? Слушай командата: отблъскване и построяване на тавана! Готови! Тръгни!

Както и бе очаквал, доста от момчетата се отблъснаха и инстинктивно поеха, но не към стената, където се намираше порталът, а към стената, която Ендър бе определил като север, което бе нагоре по отношение на коридора. Те, разбира се, бързо осъзнаха грешката си, но много късно- трябваше да се забавят, за да променят посоката, като се отблъснат от северната стена.

Ендър междувременно мислено ги групираше на бързо схващащи и бавно схващащи. Най-малкото момче, което бе скочило последно през портала, пристигна първо до стената, посочена от Ендър, и ловко се улови за скобата. Основателно са го повишили. Той ще се справя добре. Беше наперен и непокорен и сигурно вътрешно кипеше, тъй като бе един от онези, които Ендър бе подгонил голи по коридорите.

- Ей, ти!- рече Ендър, сочейки към дребосъка.- Къде е надолу?

- Към противниковата врата.- Отговорът бе отривист. Беше донякъде и грубоват, все едно че казваше: Добре де, добре, а сега да пристъпим към по-важните неща.

- Как се казваш, момче?

- Казва се Бийн[3], сър.

- И за какво са му дали това име? Заради ръста или заради големината на мозъка му?- Някои от момчетата се позасмяха.- И така, Бийн, ти схващаш нещата точно. А сега слушай внимателно, защото това е важно. Никой не може да мине през този портал, без да се изложи на голяма опасност да го уцелят. Преди години човек разполагаше с десет-двайсет секунди, преди да скочи в залата. Сега, ако не си минал през портала преди появата на врага, смятай се за замразен. И така, какво става, когато те замразят?

- Не можеш да се движиш- отвърна едно момче.

- Да си замразен означава точно това- каза Ендър.- Но какво става с теб?

Бийн бе този, който, без да му мигне окото, отговори интелигентно:

- Продължаваш да се движиш в посоката, по която си поел при влизането. Със същата скорост, с която си се движил, когато са те замразили.

- Точно така. Правилно. Вие петимата, на опашката, тръгни!

Объркани, момчетата се спогледаха. Ендър замрази и петимата.

- Следващите петима, тръгни!

Те тръгнаха. Ендър замрази и тях, но те продължиха да се движат по посока към стените. Първите петима обаче се носеха безцелно близо до основната група.

- Погледнете тези така наречени войници- заговори Ендър.- Техният командир им нареди да тръгнат, а вижте ги сега. Не стига че са замразени, но са и замразени точно на това място, където пречат на останалите. Докато другите, които тръгнаха, когато им бе заповядано, са пак замразени, но са там, долу- препречили са коридорите на противника и са закрили зрителното му поле. Надявам се, че поне петима от вас са разбрали поуката от тази маневра. И Бийн несъмнено е един от тях. Така ли е, Бийн?

Първоначално той не отговори. Ендър се втренчи в него, докато момчето не промълви:

- Тъй вярно, сър.

- И така, каква е поуката?

- Когато ти заповядат да тръгнеш, тръгни незабавно, така че, ако те замразят, да се изтеглиш настрани, вместо да пречиш на операциите на собствената си армия.

- Отлично. Все пак имам един войник, който може да преценява нещата.

По това, как улавят скобата ту с едната, ту с другата ръка и как се споглеждат и отвръщат поглед от Бийн, Ендър отгатна негодуванието на другите войници. Защо правя това? За да бъдеш добър командир, трябва ли да превърнеш едно момче в мишена за всички останали? Само защото са постъпвали така с мен, и аз ли трябва да постъпвам така с него? Ендър искаше да си вземе думите назад, искаше да каже на другите, че малките се нуждаят от тяхната помощ и приятелство повече от който и да е друг. Но, разбира се, не можеше да го направи. Не и от първия ден. На днешния първи ден дори и грешките му трябваше да изглеждат като част от един блестящ план.

С помощта на куката Ендър се приближи до стената и дръпна едно от момчетата настрани от останалите.

- Дръж тялото си изопнато!- нареди Ендър. Той завъртя момчето така, че краката му се насочиха към останалите. И докато момчето се въртеше, Ендър го замрази. Останалите се засмяха.

- Коя част от тялото му е удобната за теб мишена?- попита Ендър момчето, застанало точно под замразените крака на войника.

- Мога да го улуча само в ходилата

Ендър се обърна към следващото момче:

- А ти?

- Аз виждам част от тялото му.

- А ти?

Момчето, застанало малко по-нататък, отговори:

- Виждам го целия.

- Ходилата не са големи. Не осигуряват кой знае каква защита.- Ендър отдръпна замразения войник от пътя си. После подви крака под себе си, сякаш че коленичи във въздуха, и ги замрази. Крачолите на костюма му незабавно се втвърдиха и останаха в това положение.

Ендър се изви във въздуха, така че застана коленичил над останалите момчета.

- Какво виждате?- попита той.

- Много по-малко.- отвърнаха те. Ендър провря пистолета между краката си.

- А аз виждам добре- рече той и се зае да замразява момчетата, които се намираха точно под него.- Спрете ме!- изкрещя той.- Опитайте се да ме уцелите!

Накрая успяха да го поразят, но след като беше замразил повече от една трета от тях. Взе куката и размрази себе си, както и всички други замразени войници.

- И така- рече той.- Накъде е противниковата врата?

- Надолу!

- А в какво положение тръгваме в нападение?

Някои започнаха да обясняват с думи, но Бийн отговори, като се отблъсна от стената с крака присвити под тялото си и се насочи право към насрещната стена, стреляйки непрекъснато между краката си.

За миг на Ендър му се прииска да му изкрещи, да го накаже. После се улови, че отхвърля този невеликодушен порив. Защо трябва да се сърдя на това малко момче?

- Бийн ли е единственият, който може да го направи?- извика Ендър.

Всички войници незабавно се отблъснаха и поеха към насрещната стена, присвили колене във въздуха, като стреляха между краката си и крещяха с всичка сила.

Когато всички стигнаха до стената отсреща, Ендър им нареди да го нападнат всички заедно. Да, помисли си Ендър. Не е зле. Дадоха ми неопитна армия, без блестящи ветерани, но поне не са банда глупаци. С тях може да се работи.

Когато се събраха отново, усмихнати и ободрени, Ендър започна истинската тренировка. Накара ги да присвият крака под себе си и да ги замразят.

- И така, за какво могат да ви послужат краката в едно сражение?

За нищо, отговориха някои момчета.

- Бийн не смята така- рече Ендър.

- Те са най-доброто средство за отблъскване от стените.

- Правилно- каза Ендър.

Другите момчета започнаха да протестират, че отблъскването от стените е движение, а не сражение.

- Няма сражение без движение- отсече Ендър. Те се смълчаха и още повече намразиха Бийн.- А сега, със замразени в това положение крака, можеш ли да се отблъскваш от стените?

Никой не се осмели да отговори от страх да не сгреши.

- Бийн?- попита Ендър.

- Никога не съм опитвал, но може би, ако човек застане с лице към стената и се присвие в кръста...

- Да, но не. Погледнете ме. Аз съм с гръб към стената и краката ми са замразени. И тъй като съм присвил колене, ходилата ми са срещу стената. Обикновено, когато се отблъсква, човек трябва да се отблъсне надолу, така че да изопне тялото си като шушулка зелен боб, така ли е?

Смях.

- Но когато са ми замразени краката, аз използвам горе-долу същата сила, която отблъсква надолу ханша и бедрата ми, само че тя сега отблъсква раменете и ходилата ми назад, отхвърля ханша ми и когато се понеса, тялото ми е стегнато и прибрано. Ето вижте.

Ендър направи рязко движение с ханша напред, което го отхвърли от стената, след миг промени положението на тялото си, присви колене под себе си и се понесе към отсрещната стена. Приземи се на колене, претъркули се по гръб и с лястовичи скок се отблъсна от стената.

- Стреляйте в мен!- извика той. После се завъртя във въздуха, като пое посока, почти успоредна на строилите се в редица до отдалечената стена момчета. И тъй като непрекъснато се въртеше, те не успяха да насочат към него и да задържат по-продължително лъча.

Ендър размрази костюма си и с помощта на куката се върна при тях.

- Ето върху това работим през първия половин час на днешната си тренировка. Да направим по-силни някои мускули, които и не подозирате, че притежавате. Да се научите да използвате краката си като щит и да контролирате движенията си така, че да можете да осъществите това въртене. При близко разстояние въртенето не е от голяма полза, но при по-далечно разстояние, ако се въртите, нищо не могат да ви сторят- при това разстояние лъчът трябва да се държи в една и съща точка в продължение на няколко секунди, но въртите ли се, това не може да стане. А сега замразете краката си и да започваме.

- Няма ли да очертаете коридори?- попита едно момче.

- Не, няма да очертая коридори. Искам да се блъскате неволно един в друг и да посвикнете, защото, когато упражняваме боен строй, обикновено ще ви карам нарочно да се блъскате. А сега, тръгни!

Щом каза "тръгни", и те наистина тръгнаха.

Ендър си тръгна последен след занятията, тъй като остана да помогне на по-мудните да усвоят някои похвати. Може да са имали и добри преподаватели, но неопитните войници, които бяха дошли направо от наборните си групи, бяха напълно безпомощни, когато се налагаше да правят по две-три неща едновременно. Беше им приятно да се упражняват в отскоците с присвити, замразени крака, не им бе трудно и да маневрират в полет, но да се отблъснат в една посока, да стрелят в друга, да се завъртят два пъти, да отскочат с лястовичи скок от стената и още с тръгването да стрелят, обърнати с лице към правилната посока- до усвояването на тези умения им предстоеше дълъг път. Упражнения, упражнения и пак упражнения. Това бе всичко, което Ендър можеше да им осигури за известно време. Познанията по стратегия и боен строй бяха полезни, но те не струваха и пукната пара, ако войниците не знаеха как да се оправят в едно сражение.

Трябваше сега да подготви армията си. Бяха го произвели преждевременно командир, а и преподавателите тъкмо сега бяха променили правилника, без да му позволяват каквито и да било размени и без да му дадат поне един ветеран от висока класа. Нямаше никаква гаранция, че ще му отпуснат и обичайните три месеца, необходими му, за да сплоти армията си, преди да я изпратят на бой.

Вечер поне щеше да е с Алей и Шен, които щяха да му помагат да обучава новите си момчета.

Намираше се все още в коридора, по който се излизаше от бойната зала, когато се озова лице в лице с малкия Бийн. Бийн изглеждаше ядосан. Ендър не искаше проблеми точно сега.

- Здрасти, Бийн.

- Здрасти, Ендър.

Мълчание.

- Сър- рече тихичко Ендър.

- Ясно ми е какви ги въртиш, Ендър, сър, и те предупреждавам.

- Предупреждаваш ли ме?

- Мога да бъда най-добрият войник в армията ти, но не си прави шегички с мен.

- Или какво?

- Или ще бъда най-лошият. Или едното, или другото.

- А какво искаш, обич и целувки ли?- Ендър вече започваше да се дразни.

- Искам взвод- отвърна Бийн, без да му трепне окото. Ендър се върна към него, сведе очи и ги впи в неговите.

- И защо трябва да получиш взвод?

- Защото знам какво да правя с него.

- Да знаеш какво да правиш с един взвод е лесна работа- каза Ендър. -Трудното е да накараш и войниците да го направят. Защо ще му е притрябвало на някой войник да последва един пръдльо като теб?

- Научавам, че и на теб са ти викали така. Чувам, че Бонсо Мадрид все още те нарича с това име.

- Зададох ти въпрос, войнико.

- Ще заслужа уважението на другите, ако не ми попречиш. Ендър се усмихна.

- Аз ти помагам.

- По най-дяволския начин- отвърна Бийн.

- Никой не би те забелязал освен от съжаление към малкото дете. Но аз се погрижих днес всички да те забележат. Те ще следят всяка твоя стъпка. Ако искаш да заслужиш уважението им, трябва вече да бъдеш безукорен във всичко.

- Значи нямам дори възможност да се науча, преди да ми пишат оценка.

- Горкото детенце. Никой не се отнася справедливо към него- Ендър леко притисна Бийн до стената.- Ще ти кажа как можеш да получиш взвод. Докажи ми, че знаеш какво трябва да правиш като войник. Докажи ми, че знаеш как да използваш другите войници. И след това ми докажи, че някой иска да те последва в битката. Тогава ще получиш своя взвод. Но не и преди това.

Бийн се усмихна.

- Това е справедливо. Ако си удържиш на думата, само след месец ще бъда взводен.

Ендър се пресегна, сграбчи го за платката на униформата и го блъсна в стената.

- Щом кажа, че ще направя нещо по даден начин, Бийн, аз наистина ще го направя само по този начин.

Бийн само се усмихна. Ендър го пусна и си тръгна. Когато се прибра в стаята си, легна на леглото и се разтрепера. Какво правя? Първите ми учебни занятия, а аз, подобно на Бонсо, тормозя хората. Като Питър. Блъскам ги. Заяждам се с някое нещастно малко момче, така че другите да си имат някого, когото да мразят. Отвратително. Върша всичко онова, което най-много ненавиждах у командирите.

Дали не е някой закон на човешката природа, според който неизбежно ставаш такъв, какъвто е бил първият ти командир. Ако е така, веднага мога да се откажа от този пост.

Той отново и отново премисли нещата, които бе направил или казал на първата тренировка на своята нова армия. Защо не можеше да разговаря така, както винаги бе разговарял в групата на вечерните тренировки? Без никакво перчене. Никога не бе давал заповеди, отправял бе винаги предложения. Това обаче не би донесло успех, не и в армията. Неговата неофициална тренировъчна група нямаше за задача да постигне синхрон в действията си. Не бе нужно да се изработва и колективно чувство, изобщо не им се налагаше да се учат как да се сработват и как да разчитат един на друг при сражение. Не им се налагаше да реагират мигновено и на заповеди.

А той можеше да отиде и до другата крайност. Ако поискаше, можеше да бъде немарлив и некомпетентен като Роуз дьо Ноуз. Можеше да допуска глупави грешки, независимо с какво се занимава. Трябваше да въдвори дисциплина, а това означаваше да иска и да получава бързо и безусловно подчинение. Трябваше да има добре обучена армия, а това означаваше непрекъснати тренировки за войниците, и то след като вече си въобразяват, че са усвоили дадена хватка, докато тя не се превърне за тях в нещо толкова естествено, че изобщо да не се замислят за нея, когато я прилагат.

А какво беше това нещо с Бийн? Защо се бе нахвърлил на най-дребничкия, на най-слабия и вероятно най-умния от момчетата? Защо постъпи с Бийн така, както бяха постъпвали със самия него командирите, които най-много ненавиждаше.

После си спомни, че всичко това не бе започнало с командирите му. Преди Роуз и Бонсо да се държат така презрително с него, той бе изолиран в своята наборна група. И не беше и Бърнард, който започна всичко. Започна го Граф.

Преподавателите бяха тези, които поставиха началото. И това не бе случайно. Ендър проумя всичко едва сега. Това бе стратегия. Граф умишлено го бе възхвалявал, за да го отдели от другите момчета и да направи невъзможно сближаването му с тях. И сега той започна да се пита какви са били причините за това. Не го е правел, за да сплоти останалата част от групата- тя всъщност се раздираше от разногласия. Граф бе поставил Ендър в изолация, за да го накара да се бори. Да го накара да докаже, че не само го бива като войник, а че е много по-добър от всички останали. Само по този начин Ендър можеше да спечели уважение и приятелство. Това направи от него по-добър войник, отколкото изобщо можеше да стане. В резултат на всичко това стана самотен, боязлив, сърдит и недоверчив. И тези му качества вероятно допринесоха да стане още по-добър войник.

Ето какво правя с теб сега, Бийн. Причинявам ти болка, за да те направя по-добър войник във всяко едно отношение. Да направя ума ти по-остър. Да направя усилията ти по-напрегнати. Да те изкарам от равновесие и да не си никога сигурен какво следва да ти се случи, така че да си готов на всичко, да си готов да импровизираш, да си решен да победиш в каквото и да било начинание. А на всичко отгоре те и унижавам. Ето защо са те довели при мен, Бийн. За да станеш същия като мен. За да пораснеш и да станеш пълно мое подобие.

Ами аз? Нима аз трябва да стана като Граф? Дебел и навъсен, и безчувствен, и да манипулирам живота на малките момчета, така че от тях да стават като от матрица образцови генерали и адмирали, готови да оглавят флота в защита на отечеството. И тогава изпитваш цялото удоволствие на кукловода. Докато ти попадне някой войник, който може да постигне много повече от всички останали. Това според теб е недопустимо. То ти разваля симетрията. Трябва да го вкараш в пътя, да го пречупиш, да го изолираш, да го мачкаш, докато не влезе в пътя с останалите.

Стореното от мен днес, Бийн, е вече сторено. Но аз ще те наблюдавам с повече съчувствие, отколкото изобщо можеш да си представиш, и когато му дойде времето, ще откриеш, че аз съм ти приятел и че ти си станал войникът, който искаш да бъдеш.

Ендър не отиде на следобедните занятия. Остана да лежи в леглото си и да записва впечатленията си от всяко момче в неговата армия, нещата, които бе забелязал веднага у тях, и нещата, върху които трябваше още да поработят. Довечера на тренировката щеше да поговори с Алей и двамата щяха да набележат как да обучават малки групи, за да ги научат на нещата, които трябваше да знаят. Поне нямаше да го прави сам.

Но когато същата вечер стигна до бойната зала, докато повечето момчета все още вечеряха, там го очакваше майор Андерсън.

- Има промяна в правилника, Ендър. Отсега нататък само войници от една и съща армия могат да тренират в бойната зала през свободното си време. Ето защо бойните зали са вече на разположение само по разписание. Ще можеш да тренираш пак след четири дни.

- Никой друг не провежда извънредни тренировки.

- Вече провеждат, Ендър. Сега, откакто командваш друга армия, никой не иска момчетата му да тренират при теб. Сигурен съм, че можеш да разбереш защо. По тази причина другите командири ще провеждат свои самостоятелни тренировки.

- Но аз винаги съм бил в армия, различна от тяхната. И въпреки това те изпращаха войниците си на тренировки при мен.

- Тогава ти не беше командир.

- Дали сте ми съвсем неопитни войници, майор Андерсън, сър...

- Не са малко и ветераните.

- Те не стават за нищо.

- Тук приемаме само високо надарени деца, Ендър. Направи от тях добри войници.

- Трябват ми Алей и Шен, за да...

- Крайно време е да пораснеш и да вършиш нещата си самостоятелно, Ендър. Не ти е нужно тези, другите момчета, да те водят за ръка. Вече си командир. Така че дръж се като такъв, Ендър.

Ендър отмина Андерсън и тръгна към бойната зала. После се поспря, обърна се и попита:

- И след като вечерните тренировки ще се водят по редовна програма, означава ли това, че ще мога да използвам куката?

Усмихна ли се Андерсън? Не. Не бе възможно.

- Ще видим- отговори той.

Ендър му обърна гръб и влезе в бойната зала. Скоро пристигнаха момчетата от армията му, но никой друг- или Андерсън стоеше отвън и пресрещаше всеки, който идваше на тренировката на Ендър, или из училището се беше разчуло, че с извънредните вечерни тренировки на Ендър бе вече свършено.

Тренировката мина добре, постигнаха много, но в края Ендър се почувства уморен и самотен. До сигнала за лягане оставаше още около половин час. Не можеше да отиде в спалното помещение на армията си- отдавна бе разбрал, че най-добрите командири стоят настрана, освен ако нямат някоя особена причина да направят посещение. На момчетата трябваше да им бъде осигурено правото на спокойствие и отдих, без някой да ги подслушва, за да ги покровителства или презира, в зависимост от това, което си казват, разговарят, вършат или мислят.

Ето защо се отправи към залата за игри, където още няколко момчета използваха последния половин час преди последния звънец, за да решат облози или да подобрят собствените си резултати от предишната игра. Нито една от игрите не му се стори интересна, но все пак започна една лесна, ободряваща игра, предназначена за новобранци. Отегчен, той не обърна внимание на новите цели в играта и използва малката фигурка на играча, едно мече, за да изследва забавния пейзаж наоколо.

- Така няма никога да спечелиш.

Ендър се усмихна.

- Липсваше ми на тренировката, Алей.

- Аз бях там. Само че за твоята армия бяха определили отделно място. Май си станал важна клечка и вече не можеш да играеш с малките момчета.

- Та ти си с цял аршин по-висок от мен.

- Аршин ли! Да не би Бог да ти пошепва да построиш и корабче или нещо подобно? Какво е това смахнато архаично настроение.

- Не е смахнато, а просто тайнствено. Тайно, неуловимо, загадъчно. Вече ми липсваш, обрязано куче.

- Не знаеш ли? Ние вече сме противници. Следващия път, когато се срещнем, ще бъде в сражение и ще те напердаша по задника.

Беше, както винаги закачка, но този път съдържаше и много истина. Сега, когато чу как Алей говори всичко това на шега, Ендър почувства болката от загубата на приятеля и най-гадната болка от съмнението, че Алей наистина го боли толкова малко, колкото показва, че го боли.

- Опитай само- отвърна Ендър.- Всичко, което знаеш, си го научил от мен. Но аз не съм те научил на всичко, което знам.

- Винаги съм знаел, че криеш нещо, Ендър.

Мълчание. Мечето на Ендър бе изпаднало в беда. Покатери се на едно дърво.

- Не е истина, Алей. Нищо не съм крил.

- Знам- отговори Алей.- Аз също.

- Селям, Алей.

- Уви, няма да го бъде.

- Кое?

- Мирът. Ето това означава селям. Мир вам.

Тези думи събудиха у Ендър далечен спомен. Гласът на майка му, която му чете тихичко, когато бе още съвсем малък. "Не мислете, че съм дошъл, за да донеса мир на този свят. Дошъл съм да му донеса не мир, а меч." Ендър си представяше как майка му пронизва с окървавен кинжал Питър Ужасния и думите се бяха запечатали в съзнанието му заедно с въображаемата картина.

Сред настъпилото мълчание мечето умря. Бе сладка смърт, придружена със смешна музика. Ендър се извърна. Алей си бе отишъл. Имаше чувството, че нещо от него си е отишло, някаква вътрешна опора, на която се крепеше неговата смелост и самоувереност. В дружбата си с Алей, Ендър бе почувствал толкова силно душевно единение, че думата ние му идваше по-лесно на езика, отколкото аз.

Алей обаче му бе оставил нещо. Ендър лежеше в леглото си и както си спеше, усети устните на Алей върху бузата си и го чу да изговаря думата "мир". Целувката, думата, мирът бяха все още с него. Аз съм само онова, което си спомням, а споменът за приятелството на Алей е толкова жив, че те не могат да ми го изтръгнат. Както и Валънтайн, от всички най-силният ми спомен.

На другия ден се разминаха с Алей в коридора и се поздравиха, докоснаха ръцете си, разговаряха, но и двамата знаеха, че между тях вече имаше стена. Тази стена можеше и да се събори в някой бъдещ ден, но засега единственият мост между тях бяха корените, пораснали надълбоко под стената, където бяха недосегаеми.

Най-ужасното нещо обаче бе страхът, че стената никога няма да може да се събори, че дълбоко в сърцето си Алей бе доволен от раздялата и че се радваше, че ще бъде противник на Ендър.

Защото сега, когато не можеха да бъдат заедно, вече ги разделяше бездна и онова, което бе сигурно и непоклатимо, бе вече крехко и незначимо. Откакто не сме заедно. Алей ми е някак си чужд, защото той води сега живот, който не е част от моя, а това означава, че когато се виждаме с него, ние вече няма да се познаваме.

Това го натъжи, но Ендър не заплака. Беше приключил със сълзите. Откакто бяха превърнали Валънтайн в чужд за него човек, откакто я бяха използвали като оръдие, за да му окажат натиск, оттогава насетне те никога повече не можеха да му причинят болка, толкова голяма, че да го накарат да заплаче. Ендър бе сигурен в това.

И събрал в себе си толкова много ярост, той реши, че е вече достатъчно силен, за да ги победи, тях, преподавателите, неговите врагове.

 

 

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА

VENI VIDI VICI

 

- Сигурно не говориш сериозно за програмата на сраженията.

- Напротив.

- Но армията му е сформирана едва преди три седмици и половина.

- Вече ти казах. Направихме няколко компютърни симулации по отношение на вероятните резултати. Ето какви са оценките на компютъра за онова, което ще постигне Ендър.

- Ние искаме да го обучаваме, а не да му причиним психически срив.

- Компютърът го познава по-добре от нас.

- Компютърът не е от милостивите.

- Ако искаше да си милостив, трябваше да отидеш в манастир.

- Искаш да кажеш, че това не е манастир, така ли?

- Това е най-добрият вариант и за Ендър. Така ще раздвижим истинските му възможности.

- Смятах, че ще му дадем две години като командир. Обикновено по програма след първите три месеца им планираме по едно сражение на всеки две седмици. Предложението ти е малко крайно.

- Разполагаме ли наистина с две години, за да му ги дадем?

- Да, знам. Представям си го Ендър след година. Ще е напълно изтощен и изчерпан, защото е бил тласнат много по-далеч, дотам, докъдето никой друг човек не би могъл да стигне.

- Най-важното задание, което дадохме на компютъра, бе субектът да остане годен за работа след тренировъчната програма.

- Е, всъщност, ако наистина остане годен...

- Виж какво, полковник Граф, ако си спомняш, ти бе човекът, който ме накара да изготвя тази програма, въпреки протестите ми.

- Така е. Прав си. Не трябваше да те товаря с моята съвест. Но моята страст да жертвам малки деца, за да спася човечеството, е поохладняла. Полемархът е бил на посещение при Хегемона. Изглежда, руското разузнаване се е разтревожило, че някои от активните граждани вече разискват по информационните мрежи как Америка да използва МФ, за да разруши Варшавския договор веднага щом бъгерите бъдат победени.

- Тази работа ми изглежда недоносче.

- Както и налудничава. Свободното слово е едно нещо, но да се излага на опасност Лигата, и то заради националистическо съперничество... И точно заради такива хора- късогледи, вредни самоубийци, ние тласкаме Ендър към ръба на човешката издръжливост.

- Мисля, че ти подценяваш Ендър.

- Но аз се опасявам, че подценявам и глупостта на останалата част от човечеството. Абсолютно сигурни ли сме, че трябва да спечелим тази война?

- Сър, тези думи звучат като предателство.

- Това беше черен хумор.

- Не беше смешно. Когато става въпрос за бъгерите, нищо...

- Нищо не е смешно, знам.

 

Ендър Уигин лежеше в леглото си и се взираше в тавана. Откакто бе станал командир, изобщо не спеше повече от пет часа на денонощие. Но тук гасяха осветлението в 22:00 и го пускаха чак в 06:00 часа. Понякога работеше с чина си, напрягайки очи да разчете бледия дисплей. Най-често обаче се взираше в невидимия таван и си мислеше.

Или преподавателите бяха прекалено снизходителни към него, или той бе по-добър командир, отколкото си мислеше, че е. Ветераните от разнородната му армия, които изобщо не се бяха проявявали в предишните си армии, се превръщаха сега в отлични водачи. Дотолкова ги биваше, че вместо обичайните четири взвода, той направи пет, всеки с по един взводен командир и по един заместник. Всеки ветеран имаше командирски пост. Провеждаше занятията на армията с взводове от по осем души и подвзводове от по четирима човека, така че на армията му можеха да се възложат по десет различни задачи, които да се изпълняват едновременно. Никоя армия досега не беше разчленявана на толкова малки звена, но и Ендър не възнамеряваше да прави нещо, което е било вече правено. Повечето армии провеждаха масови маневри и демонстрираха стратегически умения. При Ендър нямаше такива работи. Той обучаваше взводните си командири да използват най-пълноценно малките си бойни единици при постигането на конкретни цели. Без подкрепления, самостоятелно, по собствена инициатива. След първата седмица той провеждаше показни битки в залата за тренировки- ожесточени сражения, които довеждаха всички до пълно изтощение. Но Ендър знаеше, че макар и тренирала по-малко от месец, неговата армия имаше сила да стане най-добрата бойна група, която някога бе играла играта.

Каква част от всичко това бе планирано от преподавателите? Знаеха ли те, че му дават малко известни, но отлични момчета? Дали му бяха дали тези трийсет новобранци, много от които под възрастовия минимум, защото знаеха, че малките момчета схващат и мислят по-бързо? Или всяка група би могла да постигне това с командир, който знае какво иска от армията си и знае как да я подготви, за да го постигне?

Този въпрос не му даваше мира, защото не бе сигурен дали оправдава, или не очакванията им.

Беше сигурен само в това, че жадува за битка. На повечето армии им бяха нужни три месеца, защото трябваше да заучат десетки шаблонни строеви положения. А ние сме вече готови. Дайте ни сражение.

Вратата се отвори. Ендър се ослуша. Провлачена стъпка. Вратата се затвори.

Той стана и пропълзя два метра до вратата. Там имаше някакво листче. Нямаше как да го прочете, разбира се, но знаеше съдържанието му. Сражение. Колко мило от тяхна страна. Пожелах си го и те изпълниха желанието ми.

Ендър бе вече облечен в бойния костюм на армия "Дракон", когато включиха осветлението. Той незабавно хукна по коридора и в 06:01 бе пред вратата на помещението на своята армия.

- В 07:00 часа ще имаме сражение с армия "Заек". Искам да загреем в условията на гравитацията и да се приготвим за боя. Събличайте се и тръгвайте към гимнастическия салон. Донесете си и бойните костюми защото оттам ще отидем направо в бойната зала.

- Няма ли да закусим?

- Не искам да се повръща в бойната зала.

- Не може ли поне да пуснем по една вода?

- Може, но не повече от десет литра.

Момчетата се засмяха. Онези, които не спяха голи, се съблякоха, всеки нарами бойния си костюм и се втурна след Ендър по коридорите към гимнастическия салон. Прекара ги два пъти на бягането с препятствия, после ги раздели на групи, които минаха поред на батута, на земна и халки.

- Не се изморявайте много, само се разсънете.

Не биваше да се притеснява, че ще се изтощят. Те бяха в добра форма, леки и подвижни, а в добавка и развълнувани от предстоящата битка. Неколцина от тях спонтанно се сборичкаха- очакваното сражение най-неочаквано превърна гимнастическия салон от скучно в най-забавно място. Тяхната увереност бе онази върховна увереност на хора, които никога не са участвали в подобна битка, но са убедени, че са готови за нея. Добре де, и защо да не си мислят така? Те наистина са готови. Както и аз.

В 06:40 им нареди да се облекат. Докато се обличаха, поговори с взводните командири и заместниците им.

- Армия "Заек" се състои предимно от ветерани, а Карн Карби им стана командир едва преди пет месеца, но откакто е там, нито веднъж не съм се сражавал с тях. Той беше много добър като войник, а армия "Заек" винаги е заемала достойно място в класациите. Но очаквам да видя заучени строеви положения и не се тревожа особено.

В 06:50 им заповяда да легнат върху постелките за земна гимнастика и да се отпуснат. След това в 06:56 им нареди да станат и на бегом да поемат към бойната зала. От време на време Ендър подскачаше, за да докосне тавана. Момчетата до едно подскачаха, за да докоснат същото място. Светлинната пътека в техните цветове ги отведе наляво. Войниците от "Заек" бяха вече преминали надясно. И в 06:58 те стигнаха до своя портал, който водеше към бойната зала.

Взводовете се построиха в пет колони. "А" и "Д" бяха готови да сграбчат страничните скоби и да се стрелнат вляво и вдясно. "Б" и "Г" се построиха, за да се уловят за двете успоредни скоби на тавана и да се отблъснат нагоре. Взвод "В" бяха готови да отскочат от прага на портала и да се спуснат надолу.

Нагоре, надолу, надясно и наляво. Ендър стоеше отпред между колоните, за да не им се пречка, и им помагаше да се ориентират правилно.

- В коя посока е вратата на противника?

Надолу, отвърнаха всички през смях. И в този миг нагоре стана север, надолу стана юг, а наляво и надясно стана изток и запад.

Сивата стена отпреде им изчезна и бойната зала изникна пред погледа. Залата за днешната игра не бе тъмна, но не бе и ярко осветена- светлините бяха почти наполовина намалени и бе по-скоро сумрачно. В далечината, на мъждивата светлина, се виждаше вратата на противника и зайците, с осветени бойни костюми, вече се изсипваха през нея. Ендър изпита мигновено удоволствие. Без да губи и секунда, всеки от тях се стрелваше през портала и единственото нещо, което успяваха да си кажат, бе кое заучено положение ще използват. Командирите нямаха време да разсъждават. А Ендър нямаше да бърза и щеше да се довери на способността на войниците си да се сражават със замразени крака, за да се запазят невредими, тъй като те закъсняха с влизането си в залата.

Ендър прецени формата на залата. Познатите гигантски решетки от най-ранните игри, подобни на шведска стена от детски кът в парка, със седем-осем звезди, разпръснати сред тях. Звездите бяха разположени толкова напред, че си струваше да се атакуват.

- Разпръснете се към най-близките звезди- нареди Ендър.- Взвод "В" тръгвате с хлъзгане по стената. Ако успеете, "А" и "Д" ще ви последват. Ако не, ще получите по-късно друга заповед. Аз тръгвам с взвод "Г". Напред!

Всички войници бяха наясно какво става, но тактическите решения се вземаха от взводните. Бяха закъснели само с десет секунди с влизането си в залата. Армия "Заек" вече изпълняваше някакъв сложен танц в своя ъгъл. Във всяка друга армия, в която се бе сражавал, Ендър сега щеше да се тревожи дали при общото разположение на силите той и взводът му са заели правилна позиция. Докато сега и той, и хората му мислеха само как да не заемат шаблонна позиция, как да превземат звездите и ъглите на залата и как да разкъсат бойния строй на противника в множество групички, които от объркване нямаше да знаят какво правят. Макар че бяха тренирали заедно по-малко от четири седмици, начинът, по който вече се сражаваха, изглеждаше единственият интелигентен начин, единственият възможен начин. Ендър почти се изненада, че армия "Заек" не съзнават колко безнадеждно старомодни са.

Войниците от взвод "В" се плъзнаха покрай стената и се спряха върху присвитите си колене, с лице към врага. Том Лудата глава, командирът на взвод "В", очевидно бе вече наредил на хората си да си замразят краката. При тази мижава светлина това бе отлично хрумване, тъй като осветените бойни костюми потъмняваха там, където ги поразяваха. Това ги правеше по-трудно забележими, Ендър щеше да му отправи специална похвала за тази му съобразителност.

Армия "Заек" имаха възможност да отбият атаката на взвод "В", но не и когато Том Лудата глава и момчетата му разкъсаха строя им и замразиха десетина заека, преди останалите да отстъпят и да прибегнат до укритието на една звезда. Това обаче бе звезда отвъд позициите на "Заек", което означаваше, че сега щяха да бъдат вече лесна плячка.

Хан Цу, наричан обикновено Горещата супа, бе командир на взвод "Г". Той се плъзна бързо по ръба на звездата, към мястото, където бе коленичил Ендър.

- Какво ще кажеш да се отблъснем от северната стена и да се озовем коленичили върху физиономиите им?

- Става- отвърна Ендър.- Аз ще поведа взвод "Б" на юг, за да им излезем в тил.- После извика:- "А" и "Д", тръгни бавно към стените!- Той се хлъзна с краката напред покрай звездата, закачи глезените си о ръба и се отблъсна по посока на горната стена. Оттам се насочи надолу, към звездата на взвод "Г". След миг той вече ги водеше надолу, към южната стена. Те се отблъснаха наново в почти идеален синхрон и се озоваха зад двете звезди, отбранявани от войниците на Карн Карби. Все едно да режеш масло с нагорещен нож. Армия "Заек" бе разбита, оставаше само да се направи малка уборка. Ендър раздели взводовете си на подвзводове, за да претърсят ъглите за противникови войници. След три минути взводните командири докладваха, че залата е чиста. Само едно от момчетата на Ендър бе напълно замразено- то бе от взвод "В" и бе поело главния удар на нападението- и само петима бяха улучени. Повечето бяха извадени от строя, главно с поразени крака, но мнозина сами се бяха простреляли. Общо взето, резултатите бяха по-добри от очакванията на Ендър.

Ендър нареди на взводните си командири да извършат церемонията на противниковата врата- четири шлема да се допрат в ъглите и Том Лудата глава да влезе през вратата. Повечето командири вземаха за тази церемония който им попадне от оцелелите. Ендър би могъл да избере всекиго. Отлична битка.

Лампите отново засияха и майор Андерсън лично излезе от учителския вход в южния край на бойната зала. С тържествен вид той подаде на Ендър учителската кука, която според ритуала се връчваше на победителя. Ендър я използва да размрази първо поразените си момчета, естествено, и преди да размрази противника, събра войниците по взводове.

Твърд, войнствен вид, ето това трябваше да покажат момчетата, когато Карби и зайците щяха отново да са в състояние да се движат. Те могат да ни ругаят и да си лъжат по наш адрес, но ще си спомнят, че сме ги разгромили, и независимо от думите им, другите войници и другите командири ще прочетат в очите им, в тези заешки очи, и ще видят там стройния ни ред и победоносните ни погледи. За армия "Дракон" скоро щеше да се заговори.

Карн Карби дойде при Ендър веднага щом беше размразен. Той бе дванайсетгодишно момче, което очевидно бе станало командир през последната година от престоя си в училището. Ето защо не бе надменен като онези, които ги бяха произвели на единайсетгодишна възраст.

- Когато ме победят някога, ще си припомня ето това. Да запазя достойнство и да засвидетелствам уважение там, където се полага, за да не превърна поражението в безчестие. Но се надявам да не ми се налага да го правя често.

Андерсън разпусна армия "Дракон" накрая, след като момчетата от "Заек" минаха на малки групи през вратата, през която бяха влезли момчетата на Ендър. След това Ендър поведе армията си през вратата на противника. Сега, когато отново се връщаха към гравитацията, светлинният знак в долната част на вратата им напомняше накъде е надолу. Всички се приземиха леко на нозете си. Събраха се в коридора.

- Сега е 07:15- каза Ендър,- а това означава, че разполагате с петнайсет минути за закуска, преди да се срещнем всички в бойната зала за сутрешната тренировка.- Той дочу как някои момчета тихичко възразяват: "Добре де, нали победихме, нека сега да празнуваме."

- Добре- отговори им Ендър,- можете да празнувате. И имате разрешението на командира си да се замеряте с храна по време на закуска.

Те се смееха и викаха ура. После Ендър освободи момчетата и ги изпрати бегом до спалното помещение. Събра взводните командири на излизане и им каза, че тренировката няма да започне по-рано от 07:45 и че ще свърши по-рано, за да могат момчетата да си вземат душ. Половин час за закуска и никакъв душ след сражението- това също бе крайно недостатъчно, но в сравнение с петнайсетте минути щеше да е жест на щедрост. А Ендър искаше съобщението за допълнителните петнайсет минути да бъде направено от взводните командири. Нека момчетата свикнат отстъпчивостта да идва от взводните, а строгостта от командира им- това щеше да ги сплоти по-здраво в тези малки, стегнати звена на армия "Дракон".

Ендър не отиде на закуска. Не беше гладен. Вместо в трапезарията той отиде в банята и взе душ, като постави бойния си костюм в кабината за почистване, за да стане готов, докато се избърше. Изми се два пъти и остави водата да го облива обилно. После водата щеше да се преработи. Нека днес всеки пийне от потта ми. Бяха му дали необучена армия, но той бе победил, и при това не с какъв да е резултат. Бе победил само с шестима замразени или улучени. Нека видим докога другите командири ще използват тези шаблонни строеви комбинации сега, когато бяха видели какво може да постигне гъвкавата стратегия.

Носеше се свободно из бойната зала, когато войниците му започнаха да пристигат. Никой, разбира се, не го заговори. Знаеха, че той ще заговори само когато е готов, не и преди това.

Когато всички се събраха, Ендър се приближи с помощта на куката към тях и ги изгледа един по един.

- Успешна първа битка- рече той, което бе основание за мощно ура и скандиране "Дракон, Дракон", което той бързо прекрати.- Армия "Дракон" се справи добре срещу зайците. Но врагът няма да бъде винаги толкова слаб. Ако това, взвод "В", беше една добра армия, щяха веднага да забележат колко бавно се придвижвате и щяха да ви пометат още от фланговете, преди да успеете да вземете удобна позиция. Трябваше да се разделите и да влезете под ъгъл от двете посоки, така че да не успеят да ви нападат във фланг. Взводове "А" и "Д", попаденията ви са жалки. Резултатите показват, че на двама войници се пада средно по едно попадение. Това означава, че повечето от попаденията са на войниците от по-предните позиции. Това не може да продължава така- един опитен противник ще унищожи нападателите си, ако те нямат добро прикритие, осигурено от войниците, заели по-задни позиции. Искам всеки взвод да тренира далечна стрелба по подвижна и неподвижна мишена. Подвзводовете ще се редуват като мишени. Ще размразявам бойните костюми на всеки три минути. Действайте!

- Ще тренираме ли със звезди?- попита Горещата супа.- За да може прицелът ни да е по-стабилен.

- Не ми се иска да свиквате да имате нещо, което да прави ръката ви по-стабилна. Ако не я усещате стабилна, замразете си лакътя. А сега действайте.

Взводните командири бързо започнаха тренировката, а Ендър минаваше от група на група, за да прави предложения и да помага на войници, които наистина изпитваха особени затруднения. Войниците вече знаеха, че Ендър може да бъде груб, когато говореше на групите например, но когато работеше с отделния човек, той бе винаги търпелив, обясняваше толкова пъти, колкото е необходимо, правеше предложенията си спокойно и изслушваше въпросите, проблемите и мненията. Но така и никога не се засмя, когато искаха да се пошегуват с него, и те скоро спряха да правят подобни опити. Той бе командир във всеки един миг от общуването им. И никога не се налагаше да им го напомня. Той просто беше командир.

Трудиха се през целия ден с вкус на победа в устата си и отново извикаха "ура", когато завършиха половин час по-рано. Ендър задържа взводните командири до редовното за обяд време, за да поговорят за тактиката, която бяха приложили, и да направят преценка на работата на всеки войник. После отиде в стаята си и се преоблече за обяд. Щеше да влезе в командирската трапезария около десет минути след другите. Смяташе, че с точно толкова трябва да закъснее. Тъй като това бе първата му победа, той още не бе влизал в командирската трапезария и изобщо нямаше представа какво поведение се очаква от новите командири, но знаеше, че иска да влезе след всички останали, когато резултатите от сутрешните битки ще са вече изложени на таблото. Днес името на армия "Дракон" нямаше да е неизвестно.

Влизането му не предизвика кой знае какво оживление. Но когато някои от присъстващите забелязаха колко е дребен и видяха драконите по ръкавите на униформата му, те го зяпнаха открито и докато си вземаше храната и седна на масата, в помещението се възцари тишина. Ендър започна да се храни бавно и съсредоточено, като се преструваше, че не забелязва, че е център на внимание. Постепенно хората се върнаха към разговорите си и Ендър вече можеше да се отпусне и да се огледа.

Една цяла стена на трапезарията представляваше табло за резултати. Таблото в трапезарията на войниците информираше за резултатите на всяка армия през последните две години. Тук обаче таблото показваше резултатите на всеки командир. Новият командир не можеше да наследи доброто класиране на предшественика си- той се класираше само според своите собствени постижения.

Ендър имаше най-доброто класиране. Не само идеален резултат в графа "Победи и загуби", но и по останалите показатели бе доста напред. Среден брой улучени войници, среден брой улучени противници, средна продължителност на битката- по всеки един показател той бе на първо място.

Когато бе почти привършил с обяда си, някой пристъпи зад гърба му и го докосна по рамото.

- Ще имаш ли нещо против да седна при теб?- Ендър не трябваше да се обръща, за да разбере, че това е Динк Мийкър.

- Здрасти, Динк- поздрави Ендър.- Заповядай.

- Страшен победител се извъди- заговори весело Динк.- Всички се опитваме да решим дали резултатите ти там, на таблото, са чудо, или грешка.

- Само навик- отвърна Ендър.

- Една победа не означава още навик- рече Динк.- Не се фукай. Когато си все още новак, те пращат да се биеш със слаби командири.

- Карн Карби не е на опашката на ранглистата.- И това бе вярно. Карби бе някъде по средата.

- Него го бива- каза Динк,- като се има предвид, че току-що започва. Дава надежди. А ти не даваш надежди. Даваш обещание за опасност.

- Опасност от какво? Да не би да ви дават по-малко храна, ако победя аз? Доколкото си спомням, ти беше този, който ме уверяваше, че това е само една глупава игра, която пет пари не струва.

На Динк не му хареса да използват собствените му думи срещу него, не и при тези обстоятелства.

- Ти беше този, който ме караше да ги търпя, Ендър. С теб обаче аз няма да си играя игрички. Ти не можеш да ме победиш.

- Може и да не мога- отвърна Ендър.

- Аз съм те учил- каза Динк.

- На всичко, което знам- рече Ендър.- И го знам вече наизуст.

- Поздравления- каза Динк.

- Хубаво е да знам, че все пак тук имам приятел.- Но Ендър не беше сигурен, че Динк му е все още приятел. Нито пък Динк. След няколко кухи фрази Динк се върна на масата си.

Когато привърши с обяда си, Ендър се огледа. В момента се водеха няколко незначителни разговори. Ендър мярна Бонсо, който бе сега един от най-старите командири. Роуз дьо Ноуз се бе дипломирал. Петра бе с някаква групичка в един ъгъл в дъното на помещението и нито веднъж не погледна към него. И тъй като повечето от останалите, включително и онези, с които Петра разговаряше, му отправяха от време на време по някой прикрит поглед, Ендър бе съвсем сигурен, че тя нарочно избягваше погледа му.

Ето това му е лошото, като започнеш да побеждаваш още от самото начало, помисли си Ендър. Губиш приятелите си.

Ще им дам няколко седмици, за да свикнат с тази мисъл. До следващата ми битка нещата тук ще се поуспокоят.

Преди да свърши обедната почивка, Карн Карби счете за необходимо да дойде и да поздрави Ендър. Това бе благороден жест и, за разлика от Динк, Карби не изглеждаше предпазлив.

- Точно сега съм в немилост- рече той откровено.- Няма да ми повярват, като им кажа, че си направил неща, които никой досега не е правил. Така че се надявам да извадиш душата на следващата армия, с която се сражаваш. Ще ми направиш лична услуга.

- Наистина ще го направя като лична услуга за теб- каза Ендър.- И благодаря, че дойде да си поговорим.

- Според мен тук се отнасят доста зле към теб. Когато дойдат за първи път в трапезарията, на новите командири им се устройват обикновено овации. Само че преди да дойде за първи път тук, новият командир обикновено има вече няколко поражения в торбичката си. Аз влязох тук за първи път преди месец. Ако някой заслужава овации, това си ти. Но това е животът. Хубавичко им натрий мутрите.

- Ще се опитам.

Карн Карби си тръгна, а Ендър мислено го прибави към личния си списък на хора, които класифицираше като човешки същества.

От дълго време Ендър не беше спал по-добре, отколкото през тази нощ. Спа така добре, че всъщност не се събуди до запалването на осветлението. Събуди се в добро настроение, отиде бегом до банята да си вземе душ и забеляза листчето на пода едва когато се върна и започна да си облича униформата. Видя листчето само защото то се плъзна по пода, когато, преди да си облече униформата, я изтръска. Вдигна листчето и го прочете.

ПЕТРА АРКАНЯН, АРМИЯ "ФЕНИКС", 07:00

Това беше старата му армия, онази, която бе напуснал преди по-малко от четири седмици и чиито строеви положения знаеше със затворени очи. Донякъде под влиянието на Ендър те бяха станали най-податливи към новото- реагираха относително бързо на новите ситуации. Армия "Феникс" най-добре от всички би се справила с променливия, нестандартен стил на нападение на Ендър. Преподавателите явно бяха решили да направят живота му интересен.

На листчето пишеше 07:00, а сега бе вече 06:30. Някои от момчетата му сигурно бяха вече тръгнали на закуска. Ендър захвърли униформата, грабна бойния си костюм и само след миг стоеше на прага на спалното помещение на армията си.

- Господа, надявам се да сте научили нещо вчера, защото днес ще трябва да направим същото.

Трябваше им само миг, за да осъзнаят, че той говори за сражение, а не за тренировка. Сигурно бе грешка, казаха те. Никой никога не бе имал битки в два последователни дни.

Той подаде листчето на Флай Моло, командира на взвод "А", който веднага се развика: "Бойни костюми!" и започна да се преоблича.

- Защо не ни предупреди по-рано?- попита Горещата супа. Той имаше навика да задава на Ендър такива въпроси, каквито никой друг не се осмеляваше да му задава.

- Помислих си, че ще е добре да вземете душ- отвърна Ендър.- Вчера зайците се оплакали, че сме спечелили само защото те изпопадали от вонята ни.

Войниците, които го чуха, се засмяха.

- Май си намерил листчето чак когато си се върнал от банята, така ли е?

Ендър потърси с очи собственика на гласчето. Бийн, облякъл вече бойния си костюм, го гледаше нагло. Смяташ, че сега му е времето да си отмъстиш за старите унижения, така ли, Бийн?

- Точно така- отвърна надменно Ендър.- Аз не ходя като теб толкова близо до пода.

Нов взрив от смях. Бийн почервеня от гняв.

- Ясно е, че не можем да разчитаме на досегашните порядки- заговори Ендър.- Ето защо ще е най-добре по всяко време да имаме готовност за сражение. Не мога да си изкривя душата, че ми харесва, дето ни погаждат номера, но ми харесва едно нещо- че имам армия, която може да се справя с всичко.

След тези думи, ако бе поискал от момчетата си да го последват до Луната без скафандри, те щяха да го направят.

Петра не беше Карн Карби, тя имаше по-гъвкави строеви шаблони и реагираше много по-бързо на шеметното импровизирано и непредсказуемо нападение на Ендър. В резултат на това в края на сражението три момчета на Ендър бяха замразени и девет улучени. Петра не пожела да сведе глава над десницата му в края на битката. Гневът в очите й сякаш казваше: Аз бях твой приятел, а ти така ли трябваше да ме унижиш?

Ендър се престори, че не забелязва гнева й. Помисли си, че след още няколко сражения тя ще разбере, че всъщност е постигнала много повече попадения срещу нето, много повече, отколкото друг някой едва ли би могъл да постигне пак. А и той все още се учеше от нея. На тренировката днес ще обясни на взводните командири как да парират хитростите, които Петра им бе приложила. Скоро щяха отново да бъдат приятели.

Поне така се надяваше.

В края на седмицата армия "Дракон" бе вече водила седем сражения за седем дни. Резултатът бе седем победи и нула загуби. В никоя битка Ендър не бе понесъл повече загуби от тези в сражението с армия "Феникс", а в две битки не бе имал нито един замразен или улучен войник. Никой вече не вярваше, че някаква щастлива случайност го бе издигнала начело в ранглистата. Той бе победил водещи армии с нечуван резултат. Вече не беше възможно другите командири да продължават да се правят, че не го виждат. Неколцина от тях сядаха при него на всяко ядене, като внимателно се опитваха да разберат как е победил последния си противник. Той им обясняваше откровено, уверен, че едва неколцина от тях ще съумеят да тренират войниците и взводните си така, че да повторят успеха му. И докато Ендър разговаряше с няколко командири, много по-големи групи се тълпяха около противниците, които Ендър бе сразил, опитвайки се да узнаят как Ендър може да бъде победен.

Имаше и мнозина, които го мразеха. Мразеха го, защото бе още твърде млад, защото бе блестящ и защото заради него техните победи изглеждаха незначителни и измъчени. Ендър го разбра първоначално по физиономиите им, когато се разминаваха из коридорите. После започна да забелязва, че ако седнеше при тях в командирската трапезария, някои момчета ставаха групово и се местеха на друга маса. После дойде ред на лактите, които случайно го блъскаха в залата за игри, на краката, които се преплитаха с неговите, когато излизаше или влизаше в гимнастическия салон, и на храчките и топките мокра хартия, които попадаха в гърба му, докато бягаше из коридорите. Те не можеха да го победят в бойната зала и знаеха това- ето защо го нападаха там, където беше безопасно, където не бе исполин, а само едно малко момче. Ендър ги презираше, ала тайно, толкова тайно, че дори и самият той не го знаеше, той се страхуваше от тях. Точно такива дребни наглед мъчения бе използвал и Питър и Ендър започна да се чувства досущ като у дома.

Тези неприятности обаче бяха незначителни и Ендър си внушаваше да ги приема като друга форма на похвали. Другите армии бяха вече започнали да подражават на Ендър. Сега повечето войници атакуваха с крака присвити под себе си, все по-често не използваха шаблонните бойни позиции и все повече командири изпращаха взводовете си да се плъзгат по стените. Никой обаче не бе схванал още тайната на Ендър за петте взвода- единствено тя му осигуряваше малко преимущество, защото, докато си обясняваха маневрите на четирите взвода, те нямаше да се досетят за съществуването на петия.

От Ендър научаваха всичко за тактиката при нулева гравитация. Но къде трябваше да отиде самият Ендър, за да научи нови неща?

Той започна да използва видеозалата, пълна с пропагандни видеофилми за Мейзър Ракъм и другите велики командири на военните сили на човечеството по времето на Първото и Второто нашествие. Ендър прекратяваше общата тренировка един час по-рано и оставяше взводните командири да провеждат самостоятелни тренировки в негово отсъствие. Обикновено те провеждаха сражения между отделните взводове. Ендър изчакваше достатъчно, за да се убеди, че нещата вървят добре, и тогава отиваше да гледа старите битки.

Повечето от филмите бяха чиста загуба на време. Героична музика, командири в едър план и наградени с ордени войници, както и разпокъсана стрелба на десантчици, които нападат технически съоръжения на бъгерите. Но тук и там откриваше по някоя и друга полезна сцена: кораби, подобни на светлинни точки, които маневрират сред мрака на космоса, или нещо още по-хубаво, светлинната карта на битката върху екраните, която показваше изцяло разположението на силите и хода на сражението. Беше трудно на видеофилмите да се видят и трите измерения, а и често сцените бяха кратки и неясни. Но Ендър започваше да разбира колко добре използват бъгерите на вид случайно избраните въздушни коридори, за да всяват объркване, като прибягват до примамки и фалшиви отстъпления, за да вкарват в капани корабите на МФ. Някои битки бяха раздробени на много сцени, които бяха включени в различни касети, но като ги гледаше последователно, Ендър успяваше да възстанови цялата битка. Той започна да разбира неща, които официалните коментатори никога не бяха споменавали. Те винаги се стараеха да насаждат гордост от човешките завоевания и ненавист към бъгерите, но Ендър започна да се пита как изобщо бе победило човечеството. Корабите на МФ бяха тромави, флотилиите реагираха на новите обстоятелства нетърпимо бавно, докато флотата на бъгерите действаше в пълен синхрон и мигновено откликваше на всяко предизвикателство. Разбира се, при Първото нашествие корабите на МФ бяха напълно непригодни за светкавични нападения, но по онова време същото се отнасяше и за корабите на бъгерите. Едва при Второто нашествие корабите и оръжията бяха бързи и смъртоносни.

И именно от бъгерите, а не от хората, Ендър се научи какво е стратегия. Беше го срам и страх, че се учи от тях, тъй като те бяха най-ужасният враг, грозни, отвратителни, ненавистни убийци. Но много ги биваше. И все пак само в известна степен. Те като че ли винаги следваха само една-единствена основна стратегия- да съберат възможно най-големия брой кораби в ключовата точка на сражението. Не предприемаха нищо неочаквано, нищо, което да показва блестящ ум или глупост у обикновения офицер. Дисциплината бе очевидно много здрава.

А съществуваше и един странен факт. За Мейзър Ракъм се говореше много, а решаващата му битка бе показана в твърде оскъден видеоматериал. Някои сцени показваха самото начало на битката, където малката флотилия на Ракъм, опълчила се срещу огромната мощ на главния флот на бъгерите, представляваше покъртителна гледка. Бъгерите бяха вече победили главния флот на Земята в подстъпите на кометната защитна преграда, като бяха унищожили най-старите им междузвездни кораби и се присмиваха на домогванията на хората към висшата стратегия. Този филм се показваше често, за да възкреси отново и отново страданията и ужаса от победата на бъгерите. След това флотът им нападна малката флотилия на Мейзър Ракъм близо до Сатурн, безнадеждно неравенство на силите и тогава...

Тогава един оръдеен изстрел от малкия кръстосвач на Мейзър Ракъм и експлозия в един от вражеските кораби. Ето това бе всичко, което изобщо се показваше. В много филми можеше да се види как десантчиците си проправят път в корабите на бъгерите. Вътре бе осеяно с трупове на бъгери. Но нямаше филми, които да показват как бъгери загиват в еднолични схватки, освен ако в тях не бяха монтирани кадри от филмите за Първото нашествие. Ендър бе разочарован от това, че победата на Мейзър Ракъм бе така очебийно цензурирана. Възпитаниците на Военното училище трябваше да се учат много от Мейзър Ракъм, а всичко, свързано с неговата победа, бе заключено с девет ключа. Това крайно увлечение по опазването на тайните не беше от полза за децата, които трябваше да се научат как да повторят успеха на Мейзър Ракъм.

Веднага, разбира се, щом се разчу, че Ендър Уигин непрекъснато гледа едни и същи военни видеофилми, видеозалата започна да става многолюдна. Почти всички, които идваха, бяха командири и гледаха същите видеофилми, които гледаше и Ендър, преструвайки се, че разбират защо той ги гледа и какво научава от тях. Ендър не обясняваше нищо. Дори когато показа седем сцени от една и съща битка, но взети от различни филми, само едно момче попита колебливо:

- Някои от тези кадри не са ли от една и съща битка?

Ендър само сви рамене, сякаш това не го засягаше.

 

На седмия ден в края на тренировката, само часове след като армията на Ендър бе спечелила седмата си битка, майор Андерсън дойде във видеозалата. Той връчи някакво листче на единия от командирите, който седеше там, и после се обърна към Ендър.

- Полковник Граф желае да те види незабавно в кабинета си.

Ендър стана и го последва. Андерсън докосваше с длан и така отваряше ключалките, които не допускаха учениците в преподавателския сектор. Най-сетне пристигнаха в помещението, където Граф се бе настанил в едно въртящо се кресло, закрепено с болт към стоманения под. Търбухът му закриваше и двете ръкохватки на креслото, дори и когато седеше с изопнат гръб. Ендър се опита да си припомни. Само преди четири години, когато го видя за първи път, Граф изобщо не беше му се сторил много дебел. Времето и напрежението явно не са били много благосклонни към началника на Военното училище.

- Вече седем дни от първата ти битка, Ендър- заговори Граф. Ендър не отговори.- И спечелихте седем битки, по една на ден.

Ендър кимна.

- Личните ти резултати са също необичайно високи.

Ендър примига.

- На какво отдаваш, командире, този си забележителен успех?

- Дадохте ми армия, която върши всичко, което ми хрумне, че трябва да върши.

- И какво ти хрумва да върши?

- Ориентираме се надолу по посока на противниковата врата и използваме като щит краката и коленете надолу. Избягваме заучените строеви шаблони и държим непрекъснато да се движим. Полезно е и това, че имам пет взвода от по осем души вместо четири от по десет. Освен това нашите против