КОРПОРАЦИЯ "БЕЗСМЪРТИЕ"

 

 

Превод - Любомир Николов

 

Част първа

 

 1.

 

По-късно Томас Блейн често си мислеше как бе умрял и все му се щеше да бе станало някак по-интересно. Защо не можа да срещне смъртта в двубой с тайфун, срещу връхлитащ тигър или както се катери по ветровита планина? Защо смъртта му бе тъй кротка, тъй банална, тъй обикновена?

Но разбираше, че една героична смърт не би му подхождала. Несъмнено му е било писано да умре тъкмо така - бързо, тривиално, калпаво и безболезнено. Навярно целият му живот бе преминал в подготовка и оформяне на тази смърт - смътни признаци в детството, многообещаващи перспективи в ученическите години, неумолима сигурност, когато навърши тридесет и две.

И все пак, независимо колко е банална, смъртта си остава най-интересното събитие в човешкия живот. Блейн мислеше за своята с неутолимо любопитство. Трябваше да опознае ония минути, ония последни безценни секунди, когато собствената му лична смърт го е дебнела в засада на едно мрачно шосе в Ню Джърси. Имало ли е някакво знамение, някаква поличба? Какво е сторил или не е сторил? Какво си е мислил?

Тия последни секунди бяха съдбоносни за него. Как точно бе умрял?

Караше по правото, пусто и бяло шосе, лъчите на фаровете опипваха далечината, а мракът отпред отстъпваше в безкрая. Спидометърът сочеше седемдесет и пет мили. Имаше чувството, че са само четиридесет. Нейде далече по пътя зърна да се задават фарове, първите от часове насам.

Блейн се завръщаше в Ню Йорк след едноседмична ваканция във вилата си край залива Чезапик. Беше се отдал на риболов и плуване, а между тези две занимания дремеше на припек върху нерендосаните дъски на пристана. Един ден отскочи с платноходката си до Оксфорд и вечерта посети танцовата забава в яхтклуба. Срещна смешно чипоносо момиче със синя рокля, което му каза, че прилича на авантюрист от южните морета - тъй загорял и строен в сиво-кафявия си спортен костюм. На другия ден отплава обратно към вилата да дреме на припек и да мечтае как ще зареже всичко, ще натовари платноходката с консерви и ще поеме за Таити. Ах Раятеа, планините на Муреа, прохладният попътен вятър...

Но от Таити го делеше цял континент, цял океан, пък и други препятствия. Тази мисъл стигаше само за някой и друг час бленуване, но като план за действие определено не я биваше. Сега се завръщаше в Ню Йорк при работата си като младши конструктор на яхти в знаменитата стара фирма "Матисън и Питърс".

Фаровете на другата кола наближаваха. Блейн намали скоростта на шестдесет мили.

Въпреки титлата си, Блейн рядко се докопваше до проектирането на яхти. Старият Том Матисън имаше грижата за стандартните увеселителни корабчета. Брат му Ролф, по прякор Царя на Мистиката, беше прочут по цял свят със своите платноходи за презокеански състезания и бързи индивидуални проекти. Тъй че какво оставаше за младшия конструктор?

Блейн чертаеше схеми и планове на палуби, въртеше организацията, обявите и рекламата. Работата беше отговорна и нелишена от известна доза удоволствие. Но не беше проектиране на яхти.

Знаеше, че би трябвало да подхване собствен бизнес. Но наоколо имаше толкова много проектанти на яхти и толкова малко клиенти. Както бе казал на Лаура, все едно че проектираш арбалети, боздугани и катапулти. Интересен творчески труд, но кой би купил продукцията ти?

- Можеш да намериш пазар за платноходките си - каза му тя отчайващо прямо. - Защо не се престрашиш?

Той се усмихна чаровно, хлапашки.

- Не ме бива за решителни действия. Аз съм спец по съзерцанието и меката печал.

- Искаш да кажеш, че си ленив.

- Нищо подобно. Все едно да кажеш, че орелът не препуска добре или че коня хич не го бива за полет. Не можеш да сравняваш разнородното. Просто не съм от хората, дето се докопват до кокала. За мен мечтите, бляновете, виденията и плановете са само обект на съзерцание, не и на изпълнение.

- Ненавиждам те, когато говориш така - въздъхна тя.

Разбира се, той наистина го излагаше грубовато. Но в думите му имаше и много истина. Беше си намерил приятна работа, прилична заплата, стабилно положение. Имаше апартамент в Гринуич вилидж, хай-фи уредба, вила на залива Чезапик, чудесна платноходка и обичта на Лаура плюс още няколко момичета. Може би според малко баналния израз на Лаура беше попаднал във водовъртеж сред потока на живота... Но какво от това? Кроткото въртене само помага да наблюдаваш по-добре сцената.

Фаровете на другата кола бяха съвсем наблизо. Блейн забеляза поразен, че е увеличил скоростта на осемдесет мили в час.

Отпусна педала на газта. Колата му буйно и вироглаво свърна към връхлитащите фарове.

Авария? Повреда в управлението? С все сила опита да извърти волана. Не се поддаваше. Колата удари ниската бетонна преграда между северното и южното платно, литна високо във въздуха. Кормилото свободно се завъртя в ръцете му и моторът изстена като осъдена душа.

Другата кола се мъчеше да кривне, но беше късно. Щяха да се сблъскат почти челно.

И Блейн си помисли, да, аз съм един от тях. Един от ония тъпи негодници, за които четеш как изгубили контрол над колите си и погубили невинни хора. Господи! Модерни коли и модерни пътища, и по-високи скорости, и все същите стари загубени рефлекси...

Внезапно, необяснимо, кормилото заработи отново - отсрочка по ръба на бръснача. Блейн не му обърна внимание. Когато фаровете на другата кола лумнаха през стъклото, настроението му изведнъж прерасна от съжаление в ликуване. В този миг приветствуваше съкрушителния удар, жадуваше за него, за болка, унищожение, жестокост и смърт.

Сетне колите се срещнаха. Ликуването избледня също тъй бързо, както бе дошло. Блейн усети дълбока жал за всичко, което оставяше недовършено, за непреплуваните води, невидените филми, непрочетените книги, недокоснатите момичета. Нещо го метна напред. Воланът се строши в ръцете му. Стоманената колона го прониза в гърдите и пречупи гръбнака, докато главата му минаваше през предното стъкло.

В този миг разбра, че умира.

Миг по-късно умря бързо, банално, калпаво и безболезнено.

 

 

2.

 

Свести се в бяло легло сред бяла стая.

- Сега е жив - каза някой.

Блейн отвори очи. Над леглото се свеждаха двамина в бяло. Изглежда, бяха доктори. Единият беше дребен брадат старец. Другият - грозен, червендалест петдесетинагодишен мъж.

- Име? - отсече старецът.

- Томас Блейн.

- Възраст?

- Тридесет и две. Но...

- Семейно положение?

- Неженен. Какво...

- Виждате ли? - обърна се старецът към червендалестия си колега. - Нормален, съвършено нормален.

- Никога не бих повярвал - каза червендалестият.

- Естествено. Смъртната травма винаги е била надценявана. Прекомерно надценявана, както ще докаже бъдещата ми книга.

- Хмм. Но депресията при прераждане...

- Глупости - решително заяви старчето. - Блейн, добре ли се чувствувате?

- Да. Но бих искал да знам...

- Виждате ли? - победоносно възкликна старият доктор. - Отново е жив и нормален. Сега ще подпишете ли доклада?

- Изглежда, че нямам избор - отвърна червендалестият.

Двамата лекари излязоха. Блейн ги проследи с поглед и се запита за какво ли говореха. Край леглото му застана шишкава сестра с майчински обноски.

- Как се чувствувате? - запита тя.

- Отлично - каза Блейн. - Но бих искал да знам...

- Съжалявам - рече сестрата, - засега никакви въпроси, тъй е наредил докторът. Изпийте това, ще ви ободри. Браво, добро момче. Не се тревожете, всичко ще се оправи.

Тя излезе. Утешителните й думи го изплашиха. Какво искаше да каже с това всичко ще се оправи? Значи нещо не беше наред! Какво не беше наред? Какво търсеше тук, какво бе станало?

Брадатият лекар се завърна, придружен от млада жена.

- Добре ли е, докторе? - попита жената.

- Съвършено нормален - отвърна старчето. - Това се казва удачно снаждане.

- Значи мога да започна интервюто?

- Разбира се. Обаче не мога да гарантирам поведението му. Макар и силно надценявана, смъртната травма все пак е в състояние да...

- Да, добре.

Момичето пристъпи към Блейн и се наведе над него. Блейн забеляза, че е много хубаво. Ясни, добре изразени черти на лицето, сияеща свежа кожа. Имаше дълга, лъскава кестенява коса, изпъната прекалено стегнато назад над мъничките уши, а наоколо се носеше едва доловим лъх на парфюм. Би трябвало да е красива, но я загрозяваше неподвижно застиналото лице, сдържаното напрежение на стройното тяло. Трудно бе да си я представи засмяна или разплакана. Изобщо не можеше да си я представи в леглото. В нея имаше нещо от фанатика, от страстния революционер, но той подозираше, че в себе си тя винаги намира единствената кауза, за която да се бори.

- Здрасти, мистър Блейн - каза тя. - Аз съм Мари Торн.

- Здрасти - бодро отговори Блейн.

- Мистър Блейн, къде предполагате, че се намирате?

- Прилича ми на болница. Предполагам...

Той млъкна. Току-що бе забелязал в ръката й мъничък микрофон.

- Да, какво предполагате?

Тя леко кимна. Няколко души се приближиха и дотъркаляха около леглото му тежко оборудване.

- Карайте направо - рече Мари Торн. - Кажете ни какво предполагате.

- По дяволите - унило промърмори Блейн, гледайки как непознатите разполагат машинарията наоколо. - Какво е това? Какво става?

- Мъчим се да ви помогнем - каза Мари Торн. - Няма ли да ни помогнете и вие?

Блейн кимна и му се прииска да види усмивката й. Изведнъж се почувствува крайно неуверен. Беше ли му се случило нещо?

- Спомняте ли си катастрофата? - запита тя.

- Каква катастрофа?

- Спомняте ли си как пострадахте?

Блейн потръпна, усещайки как спомените се завръщат сред лавина от вихрени светлини, виещи двигатели, сблъсък и трясък.

- Да. Воланът се строши. Прониза ме през гърдите. После си блъснах главата.

- Погледнете гърдите си - тихо каза тя.

Блейн погледна. На гърдите му под бялата пижама нямаше никакъв белег.

- Невъзможно! - викна той.

Собственият му глас прозвуча глухо, далечно, нереално. Дочуваше как хората около леглото разговарят, приведени над машините си, но те му се струваха плоски и безплътни като сенки. Тъничките, незначителни гласове бяха като бръмчене на мухи край прозорец.

- Първата реакция е добра.

- Много добра, наистина.

- Вие сте невредим - каза му Мари Торн.

Блейн погледна здравото си тяло и си припомни катастрофата.

- Не вярвам! - изкрещя той.

- Отлично напредва.

- Чудесна смес от вяра и недоверие.

- Тишина, моля - каза Мари Торн. - Продължавайте, мистър Блейн.

- Спомням си катастрофата - каза Блейн. - Спомням си смазващия удар. Спомням си... как умрях.

- Записа ли това?

- Да бе, страхотия. Това се казва игра!

- Съвършено спонтанна сцена.

- Великолепно! Ще подивеят от възторг!

- Малко по-тихо, моля. Мистър Блейн, спомняте ли си как умряхте?

- Да, да, аз умрях!

- Лицето му!

- Това нелепо изражение засилва реалността.

- Само дано и Рейли да смята така.

Жената каза:

- Огледайте внимателно тялото си, мистър Блейн. Ето ви огледало. Погледнете лицето си.

Блейн погледна и затрепера като в треска. Докосна огледалото, после прокара подскачащи пръсти по лицето си.

- Това не е моето лице! Къде ми е лицето? Къде сте скрили лицето и тялото ми?

Беше попаднал в кошмар, от който никога нямаше да се събуди. Плоските мъгляви хора се тълпяха около него, гласовете им бръмчаха като мухи на прозорец, а те протягаха мукавените си машини, изпълнени с неясна заплаха и въпреки това някак странно безразлични, сякаш почти не го забелязваха. Мари Торн свеждаше отгоре красивото си безизразно лице и от мъничките червени устни долитаха любезно кошмарните думи.

- Тялото ви е мъртво, мистър Блейн, то загина в автомобилна катастрофа. Спомняте си как е умряло. Но ние успяхме да спасим онази част от вас, която е наистина важна. Спасихме вашето съзнание, мистър Блейн, и ви дадохме ново тяло за него.

Блейн отвори уста да изпищи и пак я затвори.

- Невероятно - тихо каза той.

И мухите забръмчаха.

- Слабо казано.

- Ами естествено. Не може вечно да беснее.

- Очаквах да предъвква сцената малко по-дълго.

- Грешка. Недоразбраното всъщност подчертава дилемата му.

- Може би в чисто сценично отношение. Но погледни нещата реално. Горкият човечец току-що открива, че е умрял в автомобилна катастрофа и са го възкресили в ново тяло. И какво казва? "Невероятно." Проклятие, той всъщност не реагира на шока!

- Реагира. Ти искаш да ти играе по свирката!

- Моля ви! - каза Мари Торн. - Продължавайте, мистър Блейн.

Затънал в кошмара, Блейн едва долавяше тихите, бръмчащи гласове.

- Наистина ли умрях? - запита той.

Тя кимна.

- И наистина съм се преродил в друго тяло?

Тя пак кимна и зачака.

Блейн се загледа към нея, към мъглявите хора, обслужващи мукавените си машини. Защо му досаждаха? Не можеха ли да си намерят някой друг мъртвец? Не би трябвало да принуждават трупове да отговарят на въпроси. Смъртта беше древна привилегия на човека, негов договор с живота от незапомнени времена, гарантирана както на дворянина, тъй и на роба. Смъртта беше утеха и последно право на човека. Но може би те бяха отменили това право и вече не можеш да избягаш от отговорност само затова, че си умрял.

Те го чакаха да проговори. И Блейн се запита дали лудостта все още запазва наследствените си привилегии. С лекота би могъл да се подхлъзне към нея и да узнае.

Но не всекиму се удава да полудее. Самообладанието на Блейн се завърна. Той вдигна очи към Мари Торн и бавно изрече:

- Трудно ми е да опиша чувствата си. Умрях и сега разсъждавам над този факт. Предполагам, че никой не вярва напълно в собствената си смърт. Нейде дълбоко в душата си се чувствуваме безсмъртни. Смъртта сякаш дебне другите, никога нас. Като че едва ли не...

- Дайте да свършваме дотук. Взе да го избива на анализ.

- Мисля, че сте прав - каза Мари Торн. - Много ви благодарим, мистър Блейн.

Непознатите изведнъж станаха обемни и естествени, смътната им злокобност изчезна и те се заеха да събират апаратурата.

- Почакайте... - промълви Блейн.

- Не се тревожете - каза му тя. - Останалите ви реакции ще запишем по-късно. Сега просто искахме да хванем спонтанната част.

- До някое време беше адски добре.

- Бисер за колекциите.

- Чакайте! - викна Блейн. - Не разбирам. Къде съм? Какво е станало? Как...

- Утре ще ви обясня всичко - каза Мари Торн. - Ужасно съжалявам, но сега трябва да бягам и да редактирам това за мистър Рейли.

Хората и апаратурата бяха изчезнали. Мари Торн се усмихна ободряващо и изтича навън.

Блейн усещаше, че е готов да се разплаче най-позорно. Набързо примига и в това време добродушната шишкава сестра се завърна.

- Изпийте това - каза тя. - Ще ви помогне да заспите. Точно така, до дъно, като добро момче. А сега просто се отпуснете, тежък ден имахте с всичкото това умиране, възкръсване и прочие.

Две големи сълзи се търкулнаха по бузите на Блейн.

- Божичко - рече сестрата, - сега трябваше да докарат камерите. Ей това са най-истинските спонтанни сълзи, които някога съм виждала. Много трагични и спонтанни сцени съм преживяла в тая болница и ако исках, можех да кажа нещичко за истинските чувства на тия сополанковци от видеозаписа, дето си мислят, че познават всички тайни на човешкото сърце.

- Къде съм? - сънено запита Блейн. - Къде е всичко това?

- По вашему - в бъдещето - отвърна сестрата.

- О - каза Блейн.

После заспа.

 

 

3.

 

Много часове по-късно той се събуди спокоен и отпочинал. Огледа бялото легло, бялата стая и си спомни.

Беше загинал в автомобилна катастрофа и бе възкръснал в бъдещето. Един доктор смяташе, че смъртната травма се надценява, някакви типове записаха спонтанната му реакция и заявиха, че е бисер за колекциите, имаше и едно красиво момиче, чието лице за жалост не изразяваше и следа от чувства.

Блейн се прозина и разкърши тяло. Мъртъв. Умрял на тридесет и две. Жалко, помисли той, че този млад живот бе прекършен в разцвета на силите си. Блейн беше свястно момче всъщност, многообещаващо...

Ядоса се на вятърничавото си отношение. Не биваше да реагира така. Помъчи се да възвърне изумлението, което му се струваше най-подходящо за обстоятелствата.

Вчера, каза си той твърдо, бях проектант на яхти и се завръщах от Мериленд. Днес съм възкръснал в бъдещето. Бъдещето! Възкръснал!

Безполезно, думите не му оказваха никакво въздействие. Вече бе свикнал с идеята. Човек привиква към всичко, помисли той, дори към собствената си смърт. Особено към собствената си смърт. На мъртвеца навярно можеш да му сечеш главата три пъти дневно двайсет години наред - нищо, ще свикне и даже ще се разреве като бебе, ако престанеш...

Отщя му се да мисли по-нататък в този дух.

Сети се за Лаура. Щеше ли да ридае за него? Щеше ли да се напие? Или просто щеше да глътне успокоително хапче против депресията от тази вест? Ами Джейн и Мириам? Щяха ли изобщо да чуят за смъртта му? Едва ли. След месеци можеше и да се зачудят защо вече не се обажда.

Стига толкова. Всичко това беше минало. Сега се намираше в бъдещето.

Но от бъдещето бе видял само бяло легло и бяла стая, доктори, сестра, техници по записа и едно хубаво момиче. Засега не долавяше особена разлика от собствената си епоха. Но несъмнено имаше и разлики.

Припомни си какви статии и разкази бе чел. Днес може би имаше безплатна атомна енергия, подводно земеделие, всеобщ мир, международен контрол на раждаемостта, междупланетни полети, свободна любов, пълно премахване на расовото неравенство, лекарства за всички болести и планово общество, в което хората дишат с пълни гърди полъха на свободата.

Така би трябвало да бъде, помисли Блейн. Но имаше и далеч не толкова приятни вероятности. Може би някой Олигарх със сурово лице стискаше Земята в желязна десница, а фанатични нелегални групички се сражаваха за свобода. Или пък дребни пихтиести пришълци с неземни имена бяха заробили човешкия род. Може би ужасна нова болест шествуваше неудържимо през границите или пък, лишена от всякаква култура след термоядрена война, Земята мъчително се тътреше отново към технологичната цивилизация, докато човешки глутници бродеха из пущинаците; и още милиони други, все тъй страховити неща биха могли да се случат.

И все пак, мислеше си Блейн, човечеството през цялата си история е проявявало способността да заобикаля както върховете на щастието, така и върховните бедствия. Вечно ни пророкуват хаос, непрестанно предсказват утопии, а не се сбъдва нито едното, нито другото.

Съответно Блейн очакваше това бъдеще да прояви определени предимства спрямо миналото, но очакваше и някои недостатъци; част от старите проблеми щяха да са изчезнали, но на тяхно място щяха да са дошли други.

- Накратко - промърмори си той, - очаквам това бъдеще да се окаже като всяко друго бъдеще в сравнение с миналото. Не съм особено прецизен, но пък и не ми е работа да се занимавам с предсказания или пророчества.

Внезапното влизане на Мари Торн прекъсна размислите му.

- Добро утро - каза тя. - Как се чувствувате?

- Като нов човек - отвърна Блейн с напълно безизразно лице.

- Добре. Бихте ли подписали това, моля?

Тя му подаде писалка и някакъв машинописен текст.

- Адски сте деловита - каза Блейн. - Какво подписвам?

- Прочетете го - рече тя. - Документ, че ни освобождавате от всякаква юридическа отговорност, задето сме ви спасили.

- Наистина ли ме спасихте?

- Естествено. Според вас как сте попаднали тук?

- Право да си кажа, не съм мислил по въпроса - призна Блейн.

- Ние ви спасихме. Но законът не разрешава да спасяваме някого без писменото съгласие на потенциалната жертва. Адвокатите на "Рекс Корпорейшън" нямаха възможност предварително да получат съгласието ви. Тъй че сега бихме искали да се подсигурим.

- Какво представлява &q