Айзък Азимов

          Космически скитник

          ВЪВЕДЕНИЕ

                Тази книга е публикувана за пръв път в 1952 г. и описанието на повърхността на Марс и неговата атмосфера е в съответствие с познанията на астрономите през този период. От 1952 г. насам познанията им в рамките на Слънчевата система нараснаха неимоверно много.

                На 28 ноември 1954 г. космическата сонда „Маринър IV“ бе изпратена в посока на Марс. На 15 юли 1965 г. тя мина край планетата на разстояние малко повече от 6000 мили, записа наблюдения и направи снимки, които бяха изпратени обратно на Земята. Оказа се, че повърхността на Марс е осеяна с кратери, наподобяващи малко кратерите на Луната. От друга страна, не бяха видени ясни следи от канали.

                По-късните сонди насочени към Марс показаха, че на планетата има по-малко вода, отколкото се мислеше по-рано и че наблюдаваните от Земята ледени шапки на Марс са от замръзнал въглероден двуокис, а не от замръзнала вода.

                Всичко, това означава, че съществуването на каквито и да е форми на живот на Марс е далеч по-малко вероятно, отколкото астрономите мислеха през 1952 г.

                Надявам се, че тази история ще се хареса на читателите, но все пак не бих желал те да бъдат заблудени, приемайки като факт някои от материалите, които са били „точни“ в 1952 г., но сега са остарели.

                Айзък Азимов

                Ноември, 1970 г.

>             1. МАРСИАНСКАТА СЛИВА

                Дейвид Стар се бе втренчил в човека, така че го видя как умира.

                Дейвид Стар чакаше търпеливо д-р Хенри и междувременно се наслаждаваше на атмосферата в най-новия ресторант в Международния град. Това трябваше да бъде първото му истинско чествуване по случай получаването на новата степен и квалификация като пълноправен член на Научния съвет.

                Той нямаше нищо против да чака. Кафе „Сюприм“ още блестеше от прясно положените хромсиликонови бои. Меката светлина, разстилаща се равномерно из цялото помещение, идваше от невидим източник. Върху края на масата на Дейвид откъм стената имаше малък самосветещ куб, който съдържаше обемно копие на лента, а музиката, излъчвана от нея, допълваше нежния фон. Плотът на самата маса беше, разбира се, от типа „Санито“ — последна новост в приложението на силовото поле и като изключим бавното мигане, той бе съвсем невидим.

                Спокойните кафяви очи на Дейвид оглеждаха бързо и не без досада другите полускрити в нишите маси, защото хората го интересуваха повече от каквито и да е научни заврънгачки в кафе „Сюприм“. Обемната телевизия и силовите полета бяха чудо преди десет години, но днес всички ги бяха приели. Хората, от друга страна, не се бяха променили дори сега, десет хиляди години след построяване на пирамидите и пет хиляди години след експлозията на първата атомна бомба. Те продължаваха да бъдат неразгадана мистерия и неотслабващо чудо.

                Тук имаше младо момиче, облечено в красива дълга вечерна рокля, смеещо се тихо с мъжа срещу него; мъж на средна възраст в неудобно празнично облекло, набиращ комбинацията на меню върху механическия келнер, докато съпругата и двете му деца го наблюдаваха замислено; двама бизнесмена, говорещи оживено над десерта си.

                Погледът на Дейвид бе попаднал върху бизнесмените, когато се случи нещо неочаквано. Единият от тях, с налято от кръв лице, мръдна конвулсивно и се опита да стане. Другият извика, протегна ръка да му помогне, но първият бе започнал вече да се свлича под масата.

                Дейвид стана при първия признак за инцидент и с три крачки взе разстоянието между масите. Той влезе в нишата и докосна с пръст електронния контакт до куба за обемна телевизия, при което една виолетова завеса с флуоресциращи шарки се плъзна и закри отвора й. Това не направи впечатление на никого. Голям брой вечерящи тук предпочитаха предимството на този вид уединение.

                — Манинг е болен — едва сега успя да проговори другарят на падналия. — Навярно е получил удар. Вие доктор ли сте?

                — Седете спокойно и не вдигайте шум — отвърна тихо Дейвид. Гласът му вдъхваше сигурност. — Ще повикам управителя и каквото може, ще бъде направено.

                Дейвид вдигна болния въпреки тежестта му, сякаш бе парцалена кукла и бутна масата в дъното на нишата. После постави болния на стола, разхлаби яката на ризата и започна да му прави изкуствено дишане. Той не се заблуждаваше, че ще успее да го върне към живота, познаваше симптомите; внезапно зачервяване, загубване на гласа, спиране на дишането, няколкоминутна борба за живот и после — краят.

                Завесата отскочи настрана. Управителят се беше отзовал с възхитителна бързина на алармения сигнал подаден от Дейвид миг преди да напусне собствената си маса. Той беше нисък закръглен мъж в черни, плътно прилепнали до тялото му дрехи. Изглеждаше смутен.

                — В това крило ли някой… — започна той и млъкна.

                Изглежда се стъписа пред гледката.

                — Както вечеряхме, приятелят ми получи тази атака — заговори с истерична бързина другарят на пострадалия. — Другият мъж не го познавам.

                Дейвид изостави напразните си опити за съживяване и приглади гъстия си кестеняв перчем.

                — Вие ли сте управителят? — попита той.

                — Аз съм Оливър Гаспер — отвърна шашардисан пълничкият мъж. — Прозвуча аларменият звънец от маса 87 и когато пристигнах, тя бе празна. Казаха ми, че млад мъж току-що е изтичал в нишата на маса 94, последвах го и намерих това. Ще доведа лекаря на заведението.

                — Един момент — намеси се Дейвид. — Няма смисъл. Човекът е мъртъв.

                — Какво? — попита другият посетител и се хвърли напред с вик „Манинг!“, но Дейвид Стар го дръпна и притисна към невидимия плот на масата.

                — Спокойно, човече. Не можете да му помогнете — каза той.

                — Да, няма начин… — бързо се съгласи Гаспер. — Но, сър, все пак бедният човек трябва да бъде прегледан от доктор, който да изясни причината за смъртта му. Не мога да позволя нарушения на реда в моя ресторант.

                — Съжалявам, мистър Гаспер, но забранявам преглеждането на този човек в момента от когото и да било.

                — Какво говорите? Ами ако е умрял от сърдечен удар…

                — Моля ви, нека си сътрудничим, вместо да водим безполезни разговори. Как ви е името, сър?

                — Юджин Форестър — отвърна мрачно другарят на починалия.

                — В такъв случай, мистър Форестър, искам да знам какво сте вечеряли вие и вашият другар.

                — Сър! — възкликна учудено дребният управител. — Да не мислите, че е от храната?

                — Аз не правя предположения, а задавам въпроси.

                — Нямате право! Кой сте вие? Никой! Настоявам бедният човек да бъде прегледан от лекар!

                — Мистър Гаспер, това е работа на Научния съвет.

                Дейвид заголи китката на ръката си. За момент там се виждаше само гола кожа, но след малко се появи едно тъмно овално петно и в него, в познатите очертания на Голямата мечка и Орион, започнаха да проблясват и танцуват малки жълти точки.

                Устните на управителя затрепериха. Научният съвет не беше официална правителствена служба, но членовете му имаха голямо влияние върху правителството.

                — Извинете, сър.

                — Не са нужни извинения. А сега, мистър Форестър, ще отговорите ли на първия ми въпрос?

                — Бяхме поръчали специална вечеря №3.

                — И двамата ли?

                — Точно така.

                — И в двете ли блюда нямаше никакви замени? — попита Дейвид, който бе прегледал менюто на собствената си маса.

                Кафе „Сюприм“ се отличаваше с извънземните си деликатеси, но специалната вечеря №3 бе от обикновени ястия със земен произход. Тя се състоеше от зеленчукова супа, телешка пържола, печени картофи, грах, сладолед и кафе.

                — Да, имаше една замяна — сви вежди Форестър. — Манинг си бе поръчал за десерт задушени марсиански сливи.

                — А вие — не, така ли?

                — Не.

                — А къде са те сега? — попита Дейвид, който също ги беше опитвал.

                Тези сливи се отглеждаха в обширните марсиански оранжерии. Те бяха сочни, със слаб привкус на канела и, разбира се, безобидни.

                — Той ги изяде — отвърна Форестър. — Какво предполагате?

                — Колко време преди да припадне?

                — Около пет минути. Дори не бяхме си допили кафето — отвърна той и изведнъж прибледня. — Отровни ли са били?

                Дейвид не отговори.

                — Какво ще кажете за марсианските сливи? — обърна се той към управителя.

                — В тях нямаше нищо нередно. Нищо. — Гаспер сграбчи завесите на нишата и яростно ги разтърси, но не забрави да говори с най-тих шепот. — Те са прясна доставка от Марс, проверена и одобрена от управлението. Само през последните три вечери сме сервирали стотици порции. Нищо подобно не се е случвало досега.

                — По-добре дайте нареждане да ги задраскат от списъка с десертите, докато не ги проверим отново. Сега донесете някаква кутия, за да сложим в нея остатъка от вечерята за изследване, и, разбира се, никому нито дума за това.

                След малко управителят се върна, бършейки челото си с носната кърпичка.

                Дейвид прибра чиниите с остатъците от вечерята и прибави към тях парченцето от препечената франзела. После захлупи отново восъчните чашки, в които бе сервирано кафето и ги бутна настрана. Гаспер престана да трие отчаяно ръце и протегна пръст към бутона в края на масата.

                Ръката на Дейвид се стрелна и улови изненадания управител за китката.

                — Но сър, трохите?

                — Ще взема и тях.

                Той използува джобното си ножче, за да събере всяка трохичка. Стоманеното острие се плъзгаше леко по невидимата повърхност на силовото поле. Самият Дейвид се съмняваше доколко практично е да се използува силово поле за плот на масите. Кристалната му прозрачност не отморяваше. Гледката на блюда и прибори, поставени върху нищото, не спомагаше за отпускане на посетителите, така че полето трябваше умишлено да бъде дефазирано, за да предизвика непрекъснати интерференсни искри, които да дават илюзия за материал.

                Тези маси бяха популярни в ресторантите, тъй като след приключване на храненето бе необходимо само разширяване на границите на силовото поле с част от инча, за да бъдат унищожени полепналите по повърхността им трохи и капки. Едва след като събра трохите, Дейвид позволи на Гаспер да извърши това разширяване. Той свали предпазителя с едно докосване и после даде възможност на Гаспер да използува своя специален ключ. Мигновено се появи нова, абсолютно чиста повърхност.

                — Почакайте за момент — каза Дейвид и погледна часовника си. После повдигна едно ъгълче на завесата. — Доктор Хенри — каза тихо той.

                Високият слаб мъж на средна възраст, който седеше от петнадесет минути на масата на Дейвид, изненадано се огледа.

                — Аз съм тук — усмихна се Дейвид и сложи пръст на устните си.

                Д-р Хенри стана. Дрехите му стояха добре, а оредялата му коса грижливо прикриваше плешивината.

                — Мили мой Дейвид, тук ли си вече? — попита той. — Мислех, че си закъснял. Нещо нередно ли има?

                — Още един случай — отвърна Дейвид и усмивката изчезна от лицето му.

                Доктор Хенри пристъпи зад завесата и погледна мъртвеца.

                — Боже мой — промърмори той.

                — Това е един от начините да се пробутва отровната марсианска слива — каза Дейвид.

                — Изглежда ще трябва да затворим ресторанта — каза доктор Хенри, като свали очилата си и почисти стъклата им със силовия лъч на своя молив-чистач, преди да ги постави отново на носа си.

                Гаспер отвори и затвори беззвучно устата си, подобно на риба.

                — Изключено! — каза накрая приглушено той. — Това е гибел, абсолютна гибел!

                — О, само за около час. Докато се махне тялото и се направи проверка на кухнята ви. Сигурно искате от нас да заличим позора от отравяне с храна ако можем и едва ли ще искате да се пазарим в присъствието на посетителите.

                — Много добре. Ще се погрижа ресторантът да остане на ваше разположение, но ще ви помоля за един час отсрочка, за да могат присъствуващите да завършат вечерята си. Надявам се, че на случката няма да бъде дадена гласност.

                — Уверявам ви. — Покритото с бръчки лице на д-р Хенри изразяваше безпокойство. — Дейвид, свържи се, ако обичаш, със Залата на Съвета и помоли да ме свържат с Конуей. Ние имаме определена процедура в такива случаи. Трябва да знае какво да прави.

                — Необходимо ли е присъствието ми? — внезапно се намеси Форестър. — Не се чувствувам добре.

                — Кой е този, Дейвид? — попита д-р Хенри.

                — Приятелят на мъртвеца. Казва се Форестър.

                — О, съжалявам, мистър Форестър, но ще трябва да боледувате тук.

                Ресторантът беше студен и отблъскващ в своята празнота. Мълчаливи детективи влизаха и излизаха.

                Те прегледаха кухнята атом по атом. Сега бяха останали само д-р Хенри и Дейвид, седнали в една празна ниша. Нямаше осветление и обемните телевизори на всяка маса бяха просто мъртви стъклени кубове.

                — Нищо няма да научим — поклати глава доктор Хенри. — От опит го знам. Не така планирахме да протече честването ти. Съжалявам, Дейвид.

                — Има време — ще го отпразнуваме. В писмата си споменаваше за тези случаи на отравяния с храна, така че бях подготвен. Поне усещах, че е необходима голяма секретност. Но можех да бъда и по-дискретен, ако знаех.

                — Не, няма полза. Не можем да скрием тази неприятност. Малко по малко изтича информация. Хората виждат как някои умират, докато се хранят, а после чуват и за други случаи. И то — все при хранене. Работата е лоша и ще става все по-лоша. Е, утре, когато докладвам на Конуей, ще говорим повече по този въпрос.

                — Чакай! — извика Дейвид и погледна дълбоко в очите на стария мъж. — Има нещо, което те безпокои повече от смъртта на хиляда души. Кое е то?

                — Страхувам се, Дейвид — въздъхна д-р Хенри, — че Земята е в голяма опасност. По-голямата част от Съвета не вярва, а Конуей се колебае, но аз съм сигурен, че отравянето с храна е брутален опит за установяване на контрол над земната икономика. Досега обаче нямаме абсолютно никаква информация как точно се извършва отравянето и откъде иде заплахата. Научният съвет е напълно безпомощен.

>             2. КОШНИЦА ХЛЯБ НА НЕБЕТО

                Председателят на Научния съвет Хектор Конуей стоеше до прозореца в апартамента си на най-горния етаж от кулата на Съвета, издигаща се в северните предградия на Международния град.

                Светлините на града започваха да блещукат в ранния полумрак. Скоро по улиците му щяха да се впуснат оживени потоци от хора, а когато светнеха прозорците сградите щяха да заприличат на бижута. Насреща се виждаха куполите на конгресните зали със сгушената между тях резиденция на правителството.

                Конуей бе сам в офиса и окото на автомата бе нагласено само на пръстовите отпечатъци на доктор Хенри. Той чувствуваше, че подтиснатостта му намалява. Дейвид Стар бе тръгнал по своя път, внезапно пораснал и готов да получи първата си задача като член на Съвета. Имаше чувството, че ще го посети собственият му син. В известен смисъл това беше така. Дейвид бе негов син, негов и на Огъстъс Хенри.

                Отначало бяха трима, той, Гъс Хенри и Лорънс Стар. Как си спомняше Лорънс Стар! Тримата бяха учили заедно, заедно бяха станали членове на Съвета и заедно бяха направили първите си изследвания. После Лорънс беше повишен. Това се очакваше, защото беше най-добър от тримата.

                И така, той бе получил назначение на една станция на Венера и за пръв път тримата нямаше да работят заедно. Беше заминал заедно със семейството си. Жена му беше хубавата Барбара Стар! Нито той, нито Хенри се бяха женили и за двамата нямаше момиче, което да може да се сравнява по ум с нея. Когато Дейвид се роди, те бяха за него чичо Гъс и чичо Хектор. Дори понякога се объркваше и наричаше баща си чичо Лорънс.

                По пътя за Венера обаче ги бяха нападнали пирати. Имало голямо клане. На практика пиратските кораби не вземат пленници в космоса и за по-малко от два часа са били избити повече от сто човешки същества. Между тях били Лорънс и Барбара.

                Конуей си спомняше деня, дори минутата, когато новината достигна до кулата на Научния съвет. За преследване на пиратите в космоса бяха изстреляни патрулни кораби. Те атакуваха астероидните им леговища с безпрецедентна ярост. Дали бяха заловили точно подлеците, унищожили кораба за Венера, никой не можеше да каже, но от тази година мощта на пиратите беше сломена.

                Патрулните кораби бяха открили още нещо: малка спасителна ракета, колебаеща се в случайна орбита между Венера и Земята и излъчваща своя студен автоматичен радиосигнал за помощ. В нея имаше само едно уплашено четиригодишно дете, което часове наред не говореше нищо друго освен: „Мама каза, че не трябва да плача“. Това дете беше Дейвид Стар. Неговата история, видяна през детските очи, беше чудновата, но твърде лесна за разтълкуване. Конуей можеше все пак да си представи какви са били последните минути на унищожения кораб: Лорънс Стар умира в командната кабина с разбойниците, напиращи да влязат; Барбара, с бластер в ръка, натъпква отчаяно Дейвид в спасителната ракета, опитва се да я нагласи на автоматично управление и я изпрати в космоса. А после?

                Имала е оръжие. Докато е могла, го е използувала срещу врага, а след това и срещу себе си.

                Конуей мислеше с болка за това. Ех, ако му бяха позволили да придружи патрулните кораби и да помогне със собствените си ръце за превръщането на астероидните пещери в огнен океан от атомно унищожение. Но бяха му казали, че членовете на Научния съвет са твърде ценни, за да рискуват живота си в полицейски акции, така че трябваше да остане у дома си и да следи новините от лентата на своя теленовинарски проектор.

                Конуей и Огъстъс Хенри осиновиха Дейвид, като се опитваха да изтрият от паметта му ужасните космически спомени. Те бяха за него и майка, и баща. Лично следяха за обучението му с единствената мисъл в главата си — да направят от него втори Лорънс Стар.

                Дейвид беше надминал очакванията им. Строен, суров и хладнокръвен като баща си, той притежаваше бързите мускули на атлет и острия ум на първокласен учен. На всичко отгоре имаше нещо в кестенявата му, леко къдрава коса, в широко разположените му кафяви очи и следата от цепка в брадичката, изчезваща когато се усмихваше, което много напомняше на Барбара.

                Той беше преминал през студентските си години, правейки на пух и прах всички рекорди, както на игралните полета, така и в класните стаи.

                Конуей беше смутен.

                — Това не е нормално, Гъс. Той надминава баща си.

                А Хенри, който не вярваше на излишните приказки, пуфкаше лулата си и гордо се усмихваше.

                — Не съм ти го казвал — продължи Конуей. — защото ще ми се смееш, но има нещо ненормално в това. Спомни си, че детето е кръстосвало космоса цели два дни само с тънкия корпус на една спасителна ракета между себе си и слънчевата радиация. Той е бил само на седемдесет милиона мили от Слънцето в периода на максималните слънчеви петна.

                — От всичко, което казваш излиза, че Дейвид е трябвало да бъде облъчен със смъртоносна доза — отбеляза Хенри.

                — Е, не зная — измърмори Конуей. — Ефектът от радиацията върху живата тъкан, върху човешката жива тъкан има своите тайни.

                — Естествено. С нея трудно се експериментира.

                Дейвид бе завършил колежа с най-високия регистриран успех. Той успя да направи оригинални изследвания в областта на биофизиката на хабилитационно равнище. Беше най-младият човек, предлаган някога за пълноправен член на Научния съвет.

                За Конуей всичко това означаваше тежка загуба. Преди четири години той бе избран за председател на Съвета — чест, за която би дал живота си. Все пак знаеше, че ако Лорънс Стар беше жив, изборът щеше да падне върху него.

                С младия Дейвид Стар бе имал само случайни контакти, защото да бъде човек председател на Съвета означаваше да няма друг живот освен неотложните проблеми на цялата галактика. Дори на упражненията във връзка с дипломната му работа видя Дейвид само от разстояние. През последните четири години бе говорил с него само четири пъти.

                Затова когато чу да се отваря вратата, сърцето му силно заби. Той се обърна и се отправи с бързи крачки да ги посрещне на вратата.

                — Добре дошли, Гъс, старче, и ти, момчето ми — стисна ръцете им той.

                Измина цял час. Беше се стъмнило съвсем, когато спряха да говорят за себе си и насочиха разговора към Вселената.

                Пръв започна Дейвид.

                — Днес за първи път видях, чичо Хектор — каза той. — Знаех достатъчно, за да предотвратя паниката, но бих желал да знам достатъчно, за да предотвратя и отравянето.

                — Никой не знае толкова много — рече тъжно Конуей. — Предполагам, Гъс, че пак е причинено от марсиански продукт.

                — Няма начин да се разбере, Хектор, но е замесен сорт марсианска слива.

                — Предполагам, че