Марио Пузо

Кръстникът

 

 

      КНИГА ПЪРВА

 

 

      Зад всяко голямо богатство

      се крие престъпление.

      Балзак

 

 

 

      ПЪРВА ГЛАВА

 

      Америго Бонасера седеше в зала № 3 на нюйоркския съд за наказателни дела и очакваше да получи справедливост; да възтържествува възмездието над мъжете, които толкова жестоко бяха осакатили дъщеря му и се бяха опитали да я обезчестят.

      Съдията човек с груби, предизвикващи страх черти нави ръкавите на черната си мантия, сякаш се канеше физически да накаже двамата младежи, които стояха пред него. Лицето му беше замръзнало във величествено презрение. Но във всичко имаше някакъв фалш, който Америго Бонасера предусещаше, но не можеше да осъзнае.

      Държали сте се като най-отвратителни изроди рязко започна съдията. Тъй, тъй, мислеше си Америго Бонасера. Животни. Животни. Двамата младежи с лъскави, късо подстригани коси, чиито гладки и чисти лица изразяваха смирено разкаяние, наведоха чинно глави.

      Съдията продължи:

      Държали сте се като диви зверове в джунглата, но имате късмет, че не сте упражнили сексуално насилие над бедното момиче, защото тогава щях да ви тикна зад решетките за двайсет години. Той поспря за малко, очите му лукаво блеснаха изпод внушителните гъсти вежди към прежълтелия Америго Бонасера, а след това погледът му се сведе над купчината следствени доклади, оставени пред него. Той се намръщи, сви рамене, сякаш действуваше против собствената си воля, и заговори отново: И единствено заради младостта ви, чистите ви досиета и добрите ви семейства, а и защото законът в своето величие не търси отмъщение, аз ви осъждам на три години затвор. Присъдата е условна.

      Само четиридесетте години служба в погребалното бюро помогнаха на Америго Бонасера да скрие обезсърчението и омразата, които го завладяха. Неговата красива млада дъщеря беше още в болницата със счупена и хваната със скоба челюст нима сега тези животни щяха да излязат на свобода? Всичко беше фарс. Той гледаше щастливите родители, които се струпаха около скъпите си синчета. Да, сега те всички бяха щастливи, сега всички се усмихваха.

      Черна горчива жлъч се надигна в гърлото на Бонасера и преля през здраво стиснатите му зъби. Той извади своята бяла ленена носна кърпа и я притисна към устните си. Още стоеше така, когато двамата младежи минаха покрай него по-пътеката, свободни и самоуверени, невъзмутими и усмихнати, без дори да го погледнат. Той не им каза нито дума, стоеше, притиснал чистата ленена кърпа към устата си.

      Подминаха го и родителите на животните двама мъже с жените си, на негова възраст, чието облекло обаче беше по-американско от неговото. Те го погледнаха, по лицата им беше изписан срам, но в очите им имаше странно тържествуващо предизвикателство.

      Загубил контрол, Бонасера се наклони към пътеката и извика с предразнял глас:

      И вие ще плачете така, както плаках аз. Ще ви разплача, както вашите деца ме разплакаха. Ленената кърпичка сега беше на очите му. Адвокатите на обвиняемите вървяха последни и избутаха клиентите си напред в сплотена малка група, заедно с двамата младежи, които се бяха повърнали назад по пътеката, сякаш да защитят родителите си. Грамаден съдебен пристав се придвижи бързо да препречи изхода на реда, на който седеше Бонасера, но това беше излишно.

      През всичките години, прекарани в Америка, Америго Бонасера се бе доверявал на закона и реда. Така бе преуспял. Сега, въпреки че мозъкът му пламтеше от омраза и в главата му се блъскаше страшната мисъл да купи револвер и да убие двамата младежи, Бонасера се обърна към съпругата си, която още нищо не разбираше, и каза:

      Те се подиграха с нас. Той млъкна и тогава, без вече да се страхува какво ще му коства това, заяви: За да получим справедливост, трябва на колене да се молим на док Корлеоне.

 

 

      В един луксозно обзаведен хотел в Лос Анжелос Джони Фонтейн се бе напил от ревност така, както всеки обикновен съпруг. Проснат върху червената кушетка, той пиеше скоч направо от бутилката и после, за да оправи вкуса си, топеше устни в кристална кофичка с вода и бучки лед. Беше четири часът сутринта и в пияната му глава се въртеше желанието да убие безпътната си съпруга, когато тя се върне в къщи. Ако въобще някога се върнеше. Беше вече много късно да звъни на първата си съпруга да пита за децата, а и чувствуваше неудобство да се обади на когото и да е от приятелите си, сега, когато кариерата му рухваше. На времето щяха да бъдат очаровани и поласкани, че ги търси в четири часа сутринта, но сега това им досаждаше. Той дори се усмихна, като си спомни, че вълненията на Джони Фонтейн по пътя към върха бяха запленявали някои от най-големите кинозвезди в Америка.

      Докато гълташе жадно скоч от бутилката, той най-после чу ключа на жена си в ключалката, но продължи да пие, докато тя влезе в стаята и застана пред него. За него тя беше божествено красива, с лице на ангел и одухотворени теменужени очи, с толкова крехка и все пак идеално сложена фигура. На екрана красотата й се открояваше още по-силно и се одухотворяваше. Стотици хиляди мъже от целия свят бяха влюбени в образа на Марго Аштън и плащаха, за да го видят на екрана.

      Къде, по дяволите, беше? запита Джони Фонтейн.

      По мъже каза тя.

      Зле беше преценила колко е пиян. Той прескочи масичката за сервиране и я сграбчи за гърлото. Но като се намери така близо до това чародейно лице, до тези прелестни теменужени очи, гневът му се стопи и той се почувствува безпомощен. Тя сгреши, че Се усмихна подигравателно, но като видя как юмрукът му се свива, изкрещя:

      Джони, не по лицето, снимам филм.

      Смееше се. Той я удари с юмрук в стомаха и тя падна на пода. Строполи се върху нея. Усещаше благоуханния и дъх и докато тя се мъчеше да си поеме въздух, я удряше по ръцете и по гладките като коприна загорели бедра. Биеше я така, както някога, като малък хулиган, биеше по-малките сополанковци в нюйоркския Хелз Кичън*. Болезнени силни удари, които не оставяха трайни недъзи като разклатени зъби или счупен нос. И все пак не я удряше достатъчно силно. Не можеше. А тя се кикотеше. Просната на пода, с брокатената си рокля, вдигната над бедрата, тя му се присмиваше и го дразнеше:

      [* Италиански квартал на Ню Йорк. Б. пр.]

      Хайде, яхвай ме. Яхни ме, Джони, нали това в същност искаш.

      Джони Фонтейн стана. Той мразеше жената на пода, но красотата й беше като магически щит. Марго се претърколи настрани и с един грациозен скок се изправи на крака с лице към него. Заподскача в подражание на детински танц, като си повтаряше: Джони, мене хич не ме боли. Джони, мене хич не ме боли. После почти тъжно и с тържествено красиво изражение на лицето каза:

      Ах ти, жалко глупаво копеле, биеш ме като дете. Ех, Джони, винаги ще си останеш един ужасно романтичен италианец, ти дори се любиш като дете. Още си мислиш, че сексът е като онези скучни песни, които пееше. Поклати глава и добави: Горкият Джони. Довиждане, Джони.

      Тя отиде в спалнята и той я чу как завъртя ключа в ключалката.

      Джони седеше на пода, закрил лице с ръцете си. Обхвана го противно унизително отчаяние. И тогава упоритостта, присъща на децата от улицата, помогнала му да оцелее в джунглата на Холивуд, го накара да вдигне телефона и да поръча кола, която да го закара до летището. Имаше само един човек, който можеше да го спаси. Джони щеше да се върне в Ню Йорк. Щеше да се върне при единствения човек, притежаващ власт и мъдрост, от които той се нуждаеше, и любов, в която още вярваше. Това бе кръстникът му Корлеоне.

 

 

      Пекарят Назорине, топчест и зачервен от гняв като своите големи италиански самуни хляб, още с прах от брашно по дрехите си, изгледа навъсено жена си, дъщеря си станала вече за женене и чирака си Енцо. Енцо беше облякъл своята униформа на военнопленник с лента на ръкава със зелени букви, изтръпнал от ужас, че тази сцена може да забави явяването му в Гавърнърс Айлънд. Като един от хилядите италиански военнопленници, ежедневно освобождавани под гаранция, за да работят в американски предприятия, той живееше в постоянен страх, че може отново да бъде затворен. Ето защо малката комедия, която се разиграваше в момента, беше за него сериозна работа.

      Назорине му изрева свирепо:

      Успя ли да обезчестиш семейството ми и да оставиш на дъщеря ми малък подарък да те помни сега, когато войната свърши и знаеш, че Америка ще те ритне в задника и ще те върне в мръсното ти село в Сицилия?

      Енцо, възнисък як момък, сложи ръка на сърцето си и почти през сълзи, но добродушно каза:

      Падроне, кълна се в светата майка, че никога не съм се възползувал от добрината ти. Обичам дъщеря ти почтено и почтено поисках ръката й. Зная, че нямам право, но ако ме върнат обратно в Италия, никога няма да мога да се оженя за Катрин.

      Филомена, жената на Назорине, заговори без заобикалки:

      Престани с тези глупости заяви тя на топчестия си мъж. Знаеш какво трябва да направиш. Задръж Енцо тук и го скрий у нашите братовчеди в Лонг Айлънд.

      Катрин плачеше. Тя се беше вече позакръглила, грозничка, никнеха й мустаци. Никога нямаше да си намери толкова красив съпруг като Енцо и друг мъж, който да докосва интимните места на тялото й с толкова почтителна любов.

      Ще отида да живея в Италия изкрещя тя на баща си. Ще избягам, ако не задържиш Енцо тук.

      Назорине хвърли проницателен поглед към нея. Биваше си я тази негова дъщеря. Той я бе виждал как допира наедрелия си задник до корема на Енцо, когато чиракът се провираше зад нея, за да напълни кошниците на щанда с топъл хляб от пещта. Топлият самун на младия нехранимайко щеше да остане в нейната пещ, мислеше си похотливо Назорине, ако не се вземеха мерки. Енцо трябваше да остане в Америка и да стане американски гражданин. А имаше само един човек, който можеше да уреди тази работа. Кръстникът. Дон Корлеоне.

 

 

      Тези и много други хора бяха получили официални покани за сватбата на госпожица Констанца Корлеоне, която щеше да се отпразнува в последната събота на август 1945 година. Бащата на младоженката, дон Вито Корлеоне, никога не забравяше старите си приятели и съседи, въпреки че той самият сега живееше в огромна къща в Лонг Айлънд. Приемът щеше да бъде в същата тази къща и празненството щеше да продължи през целия ден. Нямаше съмнение, че това щеше да бъде събитие от голямо значение. Войната с японците бе току-що свършила, така че натрапчивият страх за синовете в армията нямаше да помрачава веселието. Едно сватбено тържество бе точно онова, от което хората се нуждаеха, за да изразят радостта си.

      И така в тази съботна утрин приятелите на дон Корлеоне дойдоха от Ню Йорк, за да го почетат. За сватбени подаръци носеха кремави пликове, натъпкани единствено с банкноти. Във всеки плик имаше картичка, която удостоверяваше самоличността на дарителя и размера на неговото уважение към Кръстника. Едно напълно заслужено уважение.

      Дон Вито Корлеоне беше човек, при когото всички идваха за помощ и никой не си отиваше разочарован. Той не даваше празни обещания, нито се извиняваше като страхливец, че ръцете му са вързани от по-могъщи сили в света. Не бе необходимо да ти е приятел, а още по-маловажно беше дали имаш средства, с които да му се отплатиш. Изискваше се само едно. Ти, самият ти, да засвидетелствуваш приятелството си. И тогава, независимо колко беден и безсилен бе молителят, дон Корлеоне вземаше присърце нещастието му. Не допускаше нищо да му попречи да избави човека от неволята му. Неговата награда? Приятелство, уважението да го наричат дон, а понякога и с по-нежното обръщение кръстник. Възможно бе да получи и някакъв скромен подарък четири-пет литра домашно вино или кошница лютиви сладки, специално приготвени да украсят коледната му трапеза, но единствено от уважение и никога с користна цел. Разбираше се от само себе си и се приемаше просто като проява на добро възпитание, че си му длъжник и че той има правото по всяко време да те помоли за някоя малка услуга, с която да изкупиш дълга си.

      Сега, в този тържествен ден сватбата на дъщеря му, дон Вито Корлеоне стоеше на входа на своя дом в Лонг Айлънд, за да посреща гостите все близки и доверени хора. За добрия си шанс в живота много от тях бяха задължени на дон Корлеоне и на такива интимни събирания като това те си позволяваха да го наричат кръстник. Дори хората, които обслужваха гостите, бяха негови стари приятели. Барманът му беше стар другар, чийто подарък беше всичкият алкохол за сватбата и изключително умелото обслужване на бара. Келнерите бяха приятелите на синовете на дон Корлеоне. Ястията за градинското увеселение бяха приготвени от съпругата му и нейните приятелки, а самата градина от един акър бе празнично украсена е ярки гирлянди от младите приятелки на младоженката.

      Дон Корлеоне посрещаше еднакво сърдечно всички бедни и богати, скромни и могъщи. Той не пренебрегваше никого. Такъв бе характерът му. Гостите така шумно се възхищаваха от това колко добре изглежда в своя смокинг, че един неопитен наблюдател лесно би взел дон Корлеоне за самия щастлив младоженец.

      Двама от тримата му синове стояха до него на вратата. Най-големият бе кръстен Сантино, но с изключение на баща му, всички останали го наричаха Сони. По-старите италианци го гледаха с подозрение, а по-младите с възхищение. Сони Корлеоне беше висок за италоамериканец от първо поколение над метър и осемдесет, и гъстата му къдрава коса го правеше да изглежда още по-висок. Имаше лице на охранен Купидон с правилни черти, а пълните му, леко извити нагоре устни и трапчинката на брадата бяха някак неприлично чувствени. Беше як като бик и за никого не беше тайна колко щедро природата го бе надарила, та измъчената му съпруга се страхуваше от брачното легло, както неверниците са се страхували от изтезанията. Шушукаше се, че когато като младеж посещавал къщи с лоша слава, и най-безстрашната и закоравяла putain* искала двойна цена, след щателен оглед на огромната му, внушаваща страхопочитание мъжественост.

      [* Проститутка (ит.) Б. пр.]

      Тук на сватбеното тържество няколко млади съпруги с едри бедра и големи устни измерваха Сони Корлеоне с хладнокръвни и самонадеяни погледи. Но точно днес те си губеха времето напразно. Сони Корлеоне, въпреки присъствието на своята съпруга и трите си малки деца, се бе ориентирал към кумата на сестра си Луси Мансини. Това младо момиче, напълно осведомено за намеренията му, седеше на една градинска маса в официална розова рокля и с букет цветя в лъскавата си черна коса. Тя бе флиртувала със Сони по време на подготовката за сватбата през изминалата седмица и бе стиснала ръката му тази сутрин пред олтара. Едно момиче не можеше да си позволи повече от това.

      Не я интересуваше, че той никога нямаше да бъде велик мъж като баща си. Сони Корлеоне беше силен и смел. Беше щедър и се смяташе, че сърцето му е толкова голямо, колкото и някои други части на тялото му. Не беше кротък като своя баща, а с буйна и гореща кръв, което го караше да допуска грешки в преценките си. И въпреки че много помагаше на баща си в бизнеса, мнозина бяха онези, които се съмняваха, че той ще го наследи.

      Вторият син. Фредерико, наричан още Фред или Фредо, беше дете, за което всеки италианец се молеше на боговете. Той бе покорен и предан, винаги в помощ на баща си и на трийсетгодишна възраст все още живееше с родителите си. Нисък и широкоплещест, той не беше красив, но имаше същата характерна за семейството глава на Купидон с шлем от къдрава коса над кръглото лице и чувствени извити устни. Само че у Фред тези устни не бяха чувствени, а студени като гранит. Макар и склонен към раздразнителност, той все пак беше опора за баща си, никога не спореше с него и не му създаваше грижи с неприлично поведение с жени. Въпреки всички тези достойнства, той нямаше онова обаяние на личността и животинска сила, толкова необходими, за да се разпорежда с хората, и затова се смяташе, че и той няма да наследи семейния бизнес.

      Третият син, Майкъл Корлеоне, не стоеше при баща си и двамата си братя на вратата, а седеше на една маса в най отдалечения ъгъл на градината. Дори там обаче не можеше да се отърве от проявите на внимание, които приятелите на семейството му оказваха.

      Майкъл Корлеоне беше най-малкият син на дон Корлеоне и единственият, който бе отказал да се вслуша в напътствията на великия човек. Той нямаше пухкавото лице на Купидон като другите деца, а черната му лъскава коса беше по-скоро права, отколкото къдрава. Кожата му беше гладка и матова и ако беше момиче, щяха да кажат, че е красив. Беше толкова нежен, че по едно време дон Корлеоне се бе загрижил за мъжествеността на най-малкия си син и забрави за тревогите си чак когато Майкъл Корлеоне навърши седемнайсет години.

      Сега този най-малък син седеше на една маса в най-отдалечения ъгъл на градината, за да подчертае отчуждението си от бащата и семейството. До него седеше американското момиче, за което всички бяха чували, но никой не я бе виждал до този ден. Той, разбира се, спази приличието, като я представи на всички присъствуващи на сватбата, включително и на своето семейство. Не им направи особено впечатление: беше прекалено слаба, прекалено руса, лицето й прекалено интелигентно за жена, а държането й прекалено свободно за момиче. Името и също звучеше странно в техните уши: наричаше се Кей Адамс. Ако им бе казала, че семейството й се е преселило в Америка преди двеста години и че името й е съвсем обикновено, те само биха свили рамене.

      Всички гости забелязаха, че дон Корлеоне не обръщаше специално внимание на третия си син. Преди войната Майкъл бе неговият любимец и очевидно наследникът, избран да поеме семейния бизнес, когато му дойде времето. Той притежаваше цялата спотаена сила и ум на великия си баща, вродения инстинкт да действува по такъв начин, че хората не можеха да направят нищо друго, освен да го уважават. Когато обаче избухна Втората световна война, Майкъл Корлеоне отиде доброволец във флота. С това той пренебрегна изричната забрана на баща си.

      Дон Корлеоне нямаше никакво желание, нито намерение да позволи най-малкият му син да бъде убит заради чужди интереси. Бяха подкупени лекари, направени тайни приготовления, пръснати много пари, за да се вземат необходимите предпазни мерки. Но Майкъл беше пълнолетен и нищо не можеше да се направи против собствената му воля. Той се записа доброволец и се би в Тихия океан. Стана капитан и бе награден с медали. През 1944 година снимката му бе отпечатана в списание Лайф заедно с фоторепортаж за неговите подвизи. Един приятел бе показал списанието на дон Корлеоне (семейството му не бе посмяло), а той бе изсумтял презрително:

      Майкъл прави тези чудеса за чуждите хора.

      Когато в началото на 1945 година Майкъл Корлеоне бе демобилизиран, за да лекува тежка контузия, той нямаше никаква представа, че баща му бе уредил освобождаването му от военна служба. Остана в къщи за няколко седмици и после, без да се посъветва с никого, се записа в колежа Дартмут в Хановър, щата Ню Хампшър, и така напусна бащината къща, за да се върне отново за сватбата на сестра си и да представи своята бъдеща съпруга това невзрачно американско момиче.

      Майкъл Корлеоне забавляваше Кей Адамс, като и разказваше историйки за някои от по-колоритните гости на сватбата. От своя страна, той се забавлявше, като виждаше, че тя намира тези хора за екзотични, и както винаги, се възхищаваше от живия й интерес към всичко ново и непреживяно. Накрая вниманието й бе привлечено от малка група мъже, събрани около бъчва с домашно вино. Това бяха Америго Бонасера, пекарят Назорине, Антъни Копола и Лука Брази. С присъщото и изострено внимание тя отбеляза, че тези четирима души не изглеждаха в много добро настроение. Майкъл се усмихна:

      Те наистина не са в добро настроение каза той. Очакват да се срещнат с баща ми насаме. Ще молят за услуга.

      И наистина, лесно се забелязваше, че четиримата мъже постоянно следяха с очи дон Корлеоне.

      Докато дон Корлеоне посрещаше гостите, един черен шевролет спря в далечния край на павираната алея. Двама мъже на предната седалка извадиха бележници от джобовете на саката си и без да правят дори опит да се крият, започнаха да записват регистрационните номера на останалите коли, паркирани по алеята. Сони се обърна към баща си и каза:

      Онези типове там трябва да са ченгета. Дон Корлеоне сви рамене:

      Улицата не е моя. Могат да правят каквото си искат. Едрото Купидоново лице на Сони почервеня от гняв:

      За тези долни копелета няма нищо свято. Той слезе по стълбите на къщата и пресече алеята по посока на черната лимузина. Ядосано навря лицето си близо до това на шофьора, който не трепна, а разтвори с плясък портфейла си, за да му покаже зелената си лична карта. Сони отстъпи, без да каже нито дума. Изплю се така, че храчката му се лепна върху задната врата на колата, и се отдалечи. Надяваше се, че шофьорът ще излезе от лимузината и ще го последва по алеята, но остана разочарован. Когато стигна до стълбите, каза на баща си:

      Тези типове са от ФБР. Записват всички регистрационни номера. Мръсни копелета.

      Дон Корлеоне знаеше кои са. Най-близките му приятели бяха посъветвани да не идват на сватбата със собствените си автомобили. Въпреки че не одобряваше глупавото демонстративно избухване на сина си, то щеше да изиграе своята роля. Щеше да убеди натрапниците, че пристигането им е било неочаквано и не са успели да се подготвят за него. Ето защо дон Корлеоне не се ядоса. Отдавна бе разбрал, че обществото налага обиди, които трябва да се понасят, и единственото успокоение беше, че и най-слабият, ако си отваря очите, може да отмъсти и на най-силния. И защото знаеше това, той никога не позволяваше да го напусне онази кротост, от която се възхищаваха всичките му приятели.

      В този момент в градината зад къщата засвири оркестър от четирима души. Всички гости бяха пристигнали. Дон Корлеоне прогони натрапниците от мислите си и поведе двамата си сина към градината.

 

 

      В огромната градина имаше вече стотици гости; някои танцуваха на дървената естрада, окичена с цветя, други седяха на дълги маси, отрупани догоре с ароматни ястия и пет литрови кани с тъмночервено домашно вино. Младоженката, Кони Корлеоне, седеше в цялото си величие на специално издигната маса с младоженеца, кумата, шаферите и шаферките. Така бе по стар селски обичай в Италия. Това не беше по вкуса на младоженката, но Кони се бе съгласила на италианска сватба, за да достави удоволствие на баща си, когото така бе разгневила със своя избор на съпруг.

      Младоженецът, Карло Рици, беше мелез, дете на сицилианец и североиталианка, от която бе наследил русата коса и сините очи. Родителите му живееха в Невада, но Карло бе напуснал този щат поради една малка неприятност със закона. В Ню Йорк се беше запознал със Сони Корлеоне, а после и със сестра му. Разбира се, дон Корлеоне бе изпратил доверени приятели в Невада и те му докладваха, че неприятностите на Карло с полицията са свързани с едно младежко прегрешение с оръжие, което не е сериозно и може лесно да се изтрие от списъците и младежът да остане с чисто досие. Те се върнаха също с подробна информация за официалния хазарт в Невада нещо, което силно заинтересува дон Корлеоне и за което той не преставаше да мисли оттогава. Част от величието на дон Корлеоне се състоеше и в това, че извличаше полза от всичко.

      Кони Корлеоне беше не много красиво момиче слаба и нервна, и бе сигурно, че с възрастта ще стане и свадлива. Но днес, преобразена от бялата булчина рокля и нетърпението на девица, бе толкова лъчезарна, че изглеждаше почти красива. Тя държеше ръката си под масата върху мускулестото бедро на младоженеца. Устните й с формата на купидоновия лък се издадоха напред, за да му изпратят въздушна целувка.

      За нея той беше невероятно красив. Още много млад, Карло Рици бе работил тежка физическа работа на открито в пустинята. Сега ръцете му бяха огромни, а раменете издуваха смокинга му. Той се радваше на възхищението в очите на жена си и й пълнеше чашата с вино. Карло бе изключително любезен с нея, сякаш и двамата бяха герои от пиеса. Очите му обаче неспирно проблясваха към огромната копринена чантичка, която младоженката носеше на дясното си рамо и която сега бе натъпкана с пликове, пълни с пари. Колко ли имаше вътре? Десет хиляди? Двайсет хиляди? Карло Рици се усмихна. Това бе само началото. В края на краищата той бе влязъл в кралско семейство. Ще трябва да се грижат за него.

      Сред тълпата от гости един елегантен млад мъж с пригладена лъскава коса като на пор също изучаваше копринената чантичка. Единствено по навик Поли Гато обмисляше как би могъл да открадне претъпканото дамско портмоне. Тази мисъл го забавляваше. Но знаеше, че това е безсмислена и наивна мечта като тази на малките деца да се бият срещу танкове с детски автомати. Той наблюдаваше своя шеф, Питър Клеменза дебел мъж на средна възраст, как върти младите момичета по дървения дансинг в страстна селска тарантела. Клеменза беше много висок и много едър, но танцуваше с такова умение и увлечение и така безсрамно блъскаше гърдите на по-младите и дребни жени с твърдия си корем, че всички гости му ръкопляскаха. Някои по-възрастни жени го сграбчваха за ръката, за да, му станат следващи партньорки. По-младите мъже почтително напуснаха дансинга и запляскаха с ръце в такт с бясното дрънкане на мандолината. Когато най-после Клеменза се строполи на един стол, Поли Гато му занесе чаша ледено тъмночервено вино и избърса потта от високото му чело с копринената си носна кърпа. Клеменза пухтеше като кит, докато гълташе жадно виното. Но вместо да благодари на. Поли, той му заповяда грубо:

      Не си прави труда да бъдеш съдия по танци. Гледай си работата. Разходи се из околността и виж дали всичко е наред.

      Поли се шмугна в тълпата.

      Оркестърът почиваше. Млад мъж на име Нино Валенти взе една оставена мандолина, сложи левия си крак на един стол и започна да пее вулгарна сицилианска любовна песен. Нино Валенти, вече леко пиян, имаше красиво лице, макар и подпухнало от постоянното пиене. Той въртеше очите си, докато устата му с наслада произнасяше, неприличните думи. Жените пищяха от удоволствие, а мъжете крещяха последната дума от всеки куплет заедно с певеца.

      Дон Корлеоне, прочут с пуританския си нрав, тактично изчезна в къщата, независимо че възпълната му съпруга радостно пищеше с останалите. Като видя това, Сони Корлеоне се отправи към масата на младоженците и седна до младата кума Луси Мансини. Нямаше нищо опасно. Жена му беше в кухнята, за да даде последните нареждания за сервирането на сватбената торта. Сони пошепна няколко думи на ухото на младото момиче и то стана. Той почака няколко минути, после я последва нехайно, като се спираше тук-там да поговори с някой гост, докато си пробиваше път през тълпата.

      Очите на всички ги проследиха. Кумата, изцяло поамериканчена от трите години в колеж, беше зряло момиче, създало си вече репутация. През цялата подготовка на сватбата тя бе флиртувала със Сони Корлеоне, като го дразнеше и закачаше, и смяташе това за допустимо, защото той беше кум и неин партньор на тържеството. Сега, като, повдигаше розовата си рокля от земята, Луси Мансини влезе в къщата, усмихвайки се с подправена невинност, и леко изтича нагоре по стълбите към банята. Остана вътре няколко минути. Когато излезе оттам, Сони Корлеоне беше на горната площадка и й махаше да се качи.

      Застанал до затворения прозорец на кабинета на дон Корлеоне ъглова стая, съвсем малко издигната над земята, Томас Хейгън наблюдаваше сватбеното тържество в обкичената с гирлянди градина. Стените зад него бяха отрупани с юридически книги. Хейгън беше адвокатът на дон Корлеоне, а изпълняваше също и длъжността на consigliori или съветник, и като такъв държеше най-възловото място в семейния бизнес след дон Корлеоне. Той и дон Корлеоне бяха решили много заплетени проблеми в тази стая и когато видя Кръстника да напуска празненството и да влиза в къщата, стана му ясно, че и в деня на сватбата ще се наложи да поработят малко. Дон Корлеоне идваше при него. След миг Хейгън забеляза Сони Корлеоне как шепне на ухото на Луси Мансини и видя тяхната малка комедия, когато той я последва в къщата. Хейгън се намръщи, поколеба се дали да съобщи това на дон Корлеоне и реши да мълчи. Отиде до бюрото и взе написан на ръка списък на хората, които бяха удостоени с честта да се срещнат с дон Корлеоне насаме. Когато дон Корлеоне влезе в стаята, Хейгън му подаде списъка. Дон Корлеоне кимна и каза.

      Остави Бонасера последен.

      Хейгън мина през двойната врата и отиде в градината към мястото, където около бъчвата с вино се бяха скупчили молителите. Той посочи пекаря, топчестия Назорине.

      Дон Корлеоне посрещна пекаря с прегръдка. Двамата бяха играли заедно като деца в Италия и бяха пораснали като приятели. Всеки Великден в дома на дон Корлеоне пристигаха съвсем топли баници със сирене и пълнозърнести пироги със златистожълта кора, големи колкото кормилото на камион. По Коледа или на рождените дни на членовете от семейството пищни пасти с крем засвидетелствуваха уважението на Назорине. През всичките тези години, оскъдни или щедри, Назорине с радост плащаше дължимото на съюза на пекарите, организиран от дон Корлеоне в младежките му години. Никога не бе молил за услуга в замяна, освен за възможността да си купи на черна борса купони за захар по време на войната. Сега бе дошло време пекарят да потърси правата си на верен приятел и дон Корлеоне очакваше нетърпеливо и с голямо удоволствие да удовлетвори молбата му.

      Той даде на пекаря една пура Ди нобили и чаша жълто Стрега и сложи ръка на рамото му, за да го насърчи. Това бе израз на човещина от страна на дон Корлеоне. От горчив опит той знаеше колко кураж е нужен, за да поискаш услуга от друг човек.

      Пекарят разказа историята на своята дъщеря и Енцо. Едно хубаво италианско момче от Сицилия, пленено от американската армия, изпратено в Съединените щати като военнопленник, освободено под гаранция, за да ги подпомогне в трудното военно време. Чиста и почтена любов се заражда между честния Енцо и неговата стеснителна Катрин, но сега, когато войната е свършила, бедното момче ще бъде репатрирано в Италия и дъщерята на Назорине сигурно ще умре от мъка. Единствено Кръстника Корлеоне може да помогне на злочестите влюбени. Той е тяхната последна надежда.

      Дон Корлеоне се разхождаше с Назорине напред-назад из стаята, сложил ръка на рамото на пекаря, и кимаше с разбиране, за да го окуражава. Когато пекарят свърши, дон Корлеоне му се усмихна и каза:

      Скъпи мой приятелю, забрави своите грижи.

      Той много внимателно му обясни какво трябва да се направи: да се подаде молба до конгресмена от техния избирателен район; конгресменът ще предложи специален законопроект, който ще даде възможност на Енцо да стане поданик. Законопроектът непременно ще бъде одобрен от Конгреса. Това бе привилегия, която всички тези мошеници си отстъпваха един на друг. Дон Корлеоне обясни, че това ще струва пари; цената в момента била две хиляди долара. Той, дон Корлеоне, ще гарантира изпълнението и ще приеме Назорине да си плати. Съгласен ли е приятелят му?

      Пекарят енергично кимна с глава. Той не очакваше толкова голяма услуга да му бъде направена без нищо. Беше естествено. Специален законодателен акт на Конгреса не излиза евтино. Назорине благодареше с почти разплакан глас. Дон Корлеоне го изпрати до вратата, уверявайки го, че компетентни хора ще бъдат изпратени в пекарната да уредят всички подробности и да попълнят всички необходими документи. Пекарят го прегърна, преди да изчезне в градината.

      Хейгън се усмихна на дон Корлеоне:

      Това е добро капиталовложение за Назорине: зет и пожизнен евтин чирак в пекарната всичко за две хиляди долара. Той помълча за миг. На кого да възложа тази работа?

      Дон Корлеоне сви вежди и се замисли:

      Не на нашия човек. Дай я на евреина от съседния район. Домашните адреси да бъдат сменени. Мисля, че ще има много такива случаи сега, когато войната свърши. Трябва да имаме резервни хора във Вашингтон, които да могат да се справят с наплива, без да се вдига цената. Хейгън си записа указанията в бележника. Не на конгресмена Лутеко. Виж Фишър.

      Следващият човек, когото Хейгън доведе, беше много елементарен случай. Казваше се Антъни Копола и бе син на човек, с когото дон Корлеоне бе работил в железопътния парк на младини. Копола имаше нужда от петстотин долара, за да отвори ресторант за пици, и парите щеше да даде като депозит за прибори и специалната фурна. Поради някакви причини, които не спомена, кредит не му бил отпуснат. Дон Корлеоне бръкна в джоба си и извади пачка банкноти, но те не стигнаха. Той направи гримаса и се обърна към Хейгън:

      Дай ми сто долара назаем. Ще ти ги върна в понеделник, когато отида до банката.

      Молителят запротестира, че четиристотин долара са предостатъчни, но дон Корлеоне го потупа по рамото, като се извиняваше:

      Тази разточителна сватба малко намали наличните ми средства. Той взе парите от протегнатата ръка на Хейгън и ги подаде на Антъни Копола заедно със своите банкноти.

      Хейгън го наблюдаваше с безмълвно възхищение. Дон Корлеоне винаги казваше, че когато човек проявява щедрост, той трябва да покаже, че тази щедрост е само за определен човек. Колко ласкателно е за Антъни Копола, че човек като дон Корлеоне взема пари назаем, за да му услужи. Не че Копола не знаеше, че дон Корлеоне е милионер, но колко милионери биха си позволили да бъдат обезпокоени от един беден приятел?

      Дон Корлеоне повдигна въпросително глава.

      Не е в списъка, но Лука Брази иска да ви види. Той разбира, че това не може да стане публично, но държи да ви поздрави лично.

      За първи път дон Корлеоне изглеждаше недоволен. Отговорът бе уклончив:

      Необходимо ли е? попита той. Хейгън сви рамене:

      Вие го разбирате по-добре от мен. Той бе много благодарен, че го поканихте на сватбата. Никога не го е очаквал. Мисля, че иска да изрази благодарността си.

      Дон Корлеоне кимна и направи знак да доведат Лука Брази при него.

      В градината Кей Адамс бе поразена от безумната ярост, изписана върху лицето на Лука Брази. Тя попита за него. Майкъл бе довел Кей на сватбата, за да може постепенно и възможно без особено силен шок да разбере истината за неговия баща. Но досега тя като че ли гледаше на дон Корлеоне като на малко неетичен бизнесмен. Майкъл реши да й каже по заобиколен начин част от истината. Той й обясни, че Лука Брази е едно от страшилищата на престъпния свят на Изток. Говорело се, че големият му талант се състоял в това да извърши убийство съвсем сам, без съучастници, което автоматично прави невъзможно откриването и осъждането на престъпника от закона. Майкъл направи гримаса и каза:

      Не зная дали всичко това е вярно, но зная, че е нещо като приятел на баща ми.

      За първи път Кей започна да разбира. Тя попита малко недоверчиво:

      Да не намекваш, че такъв човек може да работи при баща ти?

      По дяволите, помисли си той и каза направо:

      Почти преди петнайсет години някои хора искаха да поемат вноса на зехтин от баща ми. Те се опитаха да го убият и почти щяха да успеят. Тогава Лука Брази тръгна по дирите им. Историята разказва, че убил шест души за две седмици и така завършила прочутата зехтинова война.

      Той се усмихна, сякаш това бе шега. Кей потрепера.

      Искаш да кажеш, че гангстери са стреляли срещу баща ти?

      Преди петнайсет години каза Майкъл. Оттогава всичко е спокойно. Тон се уплаши, че е отишъл твърде далече.

      Опитваш се да ме уплашиш каза Кей. Просто не искаш да се омъжа за теб. Тя се усмихна и го мушна с лакът в ребрата. Добре измислено.

      Майкъл и се усмихна.

      Искам да помислиш върху това каза той.

      Наистина ли е убил шест души? попита Кей.

      Така твърдят вестниците каза Майкъл. Никой не можа да го докаже. Но има друга история за него, която никой никога не разказва. Предполага се, че е толкова ужасна, че дори баща ми не иска да я разкаже. Том Хейгън я знае, но не иска да ми я каже. Веднъж се пошегувах и попитах: Кога ще съм достатъчно голям, за да узная онази история за Лука?, а Том отговори: Когато станеш на сто години. Майкъл отпи от чашата с вино. Сигурно си я бива тази история. И сигурно си го бива този Лука.

      Лука Брази наистина беше човек, който може да изплаши и самия дявол в ада. Нисък, набит, с голяма глава, присъствието му бе сигнал за тревога. Лицето му бе застинало в постоянна маска на ярост. Очите му бяха кафяви, но не с онази характерна за кафявия цвят топлина, а по-скоро с мъртъв отблясък. Устните му не бяха толкова жестоки, колкото безжизнени: тънки, сякаш гумени и с цвят на телешко месо.

      Славата му на жесток човек вдъхваше страхопочитание, а предаността му към дон Корлеоне беше легендарна. Той сам бе едно от основните колела в изградената от дон Корлеоне машина на властта. Хората като него бяха рядкост.

      Лука Брази не се страхуваше от полицията, не се страхуваше от обществото, не се страхуваше от бога, не се страхуваше от ада, не се страхуваше от хората и не ги обичаше. Но той бе решил, бе избрал да се страхува и обича дон Корлеоне. Въведен в стаята при дон Корлеоне, страшният Брази замръзна на мястото си почтително. Той заекваше, когато поднасяше своите бомбастични поздравления и общоприетото пожелание първото внуче да бъде момче. След това подаде на Дон Корлеоне плик, натъпкан с пари, като сватбен подарък за младоженците.

      Значи това бе искал да направи. Хейгън забеляза промяната у дон Корлеоне. Кръстникът прие Брази като крал, поздравяващ поданик, който му е направил огромна услуга, без фамилиарничене, но с царствено внимание. С всяко движение, с всяка дума дон Корлеоне даваше на Лука Брази да разбере, че го цени. Нито за миг не показа учудване, че сватбеният подарък му се връчва лично. Той го разбираше.

      Сигурно бе, че парите в плика са повече от онези, които бе дал всеки друг. Много часове бяха нужни на Брази, за да реши каква сума да даде, сравнявайки я със сумите, които другите гости можеха да предложат. Той искаше да бъде най-щедрият, за да покаже, че неговата почит е най-голяма. Ето защо бе дал своя плик лично на дон Корлеоне нетактичност, която дон Корлеоне пренебрегна в своята надута благодарствена реч. Хейгън видя как лицето на Лука Брази изгуби своята маска на ярост и се разтопи от гордост и удоволствие. Брази целуна ръка на дон Корлеоне, преди да излезе от вратата, която Хейгън държеше отворена за него. Хейгън благоразумно му се усмихна приятелски, на което набитият мъж отвърна с учтиво разтягане на гумените, с цвят на телешко месо устни.

      Когато вратата се затвори, дон Корлеоне въздъхна с облекчение. Брази бе единственият човек в света, който можеше да го смути. Този човек бе като природна сила, която в същност никога не можеше да се укроти. С него трябваше да се борави така внимателно, както с динамит. Дон Корлеоне сви рамене. Но дори динамитът може да бъде безопасно взривен при нужда. Той погледна въпросително към Хейгън:

      Само Бонасера ли остана?

      Хейгън кимна. Дон Корлеоне сви вежди и се замисли, после каза:

      Преди да го доведеш, кажи на Сантино да дойде тук. Трябва да се научи на някои неща.

      Навън в градината Хейгън разтревожено търсеше Сони Корлеоне. Той каза на чакащия Бонасера да бъде търпелив и отиде при Майкъл и неговата приятелка.

      Виждал ли си Сони насам? попита той. Майкъл поклати отрицателно глава. По дяволите, помисли си Хейгън, ако Сони още оправя кумата, ще се получат големи неприятности. Съпругата му, семейството на младото момиче може да е фатално. Той разтревожен забърза към входа, през който бе видял Сони да изчезва преди почти половин час.

      Като видя Хейгън да влиза в къщата, Кей Адамс попита Майкъл:

      Кой е той? Ти ми го представи за свой брат, но името му е различно, а и никак не прилича на италианец.

      Той заживя с нас още когато бе на дванайсет години каза Майкъл. Родителите му починали и той се скитал по улиците с опасна инфекция на очите. Една вечер Сони го доведе и той просто остана. Нямаше къде да отиде. Живя с нас, докато се ожени.

      Кей Адамс бе развълнувана.

      Това е наистина романтично каза тя. Баща ти трябва да е сърдечен човек. Да осиновиш някого просто така, когато имаш толкова свои деца.

      Майкъл не си направи труда да й обясни, че един италиански емигрант счита семейство с четири деца за малко. Само каза:

      Том не бе осиновен. Той просто живя с нас.

      А! възкликна Кей, после попита с любопитство: Но защо не го осиновихте?

      Майкъл се засмя:

      Защото баща ми каза, че ше бъде неучтиво Том да смени името си. Неучтиво спрямо собствените му родители.

      Те видяха как Хейгън набута Сони през двукрилата врата в кабинета на дон Корлеоне, а после повика с пръст Америго Бонасера.

      Защо безпокоят баща ти с работа в такъв ден? попита Кей.

      Майкъл отново се засмя:

      Защото знаят, че по традиция никой сицилианец не може да отхвърли молба в деня на сватбата на дъщеря си. И никога нито един сицилианец не пропуска такъв случай.

 

 

      Луси Мансини повдигна розовата си рокля от пода и изтича нагоре по стълбите. Масивното Купидоново лице на Сони Корлеоне, зачервено и безсрамно от пиянска страст, я уплаши, но тя го бе дразнила през последната седмица, за да го доведе до този край. По време на двете си любовни авантюри в колежа тя не бе почувствувала нищо и нито една от тях не бе продължила повече от седмица. Когато се скараха, вторият й любовник бе измърморил нещо, че е много голяма там долу. Луси бе разбрала и през останалата част от семестъра бе отказвала да ходи на срещи.

      През лятото, когато се подготвяше за сватбата на най-добрата си приятелка Кони Корлеоне, Луси чу историите, които се шепнеха за Сони. Един неделен следобед в кухнята на семейството жената на Сони, Сандра, разправяше открито за това. Сандра беше груба, добродушна жена, родена в Италия, но преселена в Америка още като малко дете. Яка, с големи гърди, тя беше родила вече три деца за пет години брачен живот. Сандра и останалите жени се шегуваха с Кони за ужасите на брачното легло.

      Господи беше се изкикотила Сандра, когато за първи път видях пръта на Сони и разбрах, че ще го пъха в мен, изревах на умряло. След първата година вътрешностите ми бяха омекнали като макарони, варени един час. Когато чух, че правил това и с други момичета, отидох в черква и запалих свещ.

      Всички се бяха засмели, но Луси бе почувствувала как плътта между краката й се свива конвулсивйо.

      Сега, когато тичаше нагоре по стълбите към Сони, по тялото й премина огромна вълна от желание. На площадката Сони сграбчи ръката й и я повлече през хола в една празна спалня. Краката, й отмаляха, когато вратата зад тях се затвори. Почувствува устните на Сони върху своите; те бяха горчиви, с вкус на изгорял тютюн. Тя отвори устата си. В този момент почувствува как ръката му се движи нагоре под роклята й, чу шума от скъсването на плат и почувствува голямата му топла ръка да раздира сатенените й пличкета, за да я погали между краката. Тя обви ръце около врата му и остана да виси така, докато той разкопчаваше панталоните си. После той сложи и двете си ръце под нея и я повдигна. Тя леко подскочи във въздуха, така че краката й се увиха около горната част на бедрата му. Езикът му беше в устата й и тя го смучеше. Той направи такъв силен тласък, че главата й се удари във вратата. Почувствува как нещо парещо мина между краката й. Тя пусна дясната си ръка надолу, за да го насочи, почти разплакапа от благодарствен екстаз. Невероятното удоволствие, което изпита, я накара да се задъха, да вдигне тялото си и приеме яростните сврели на неговите светкавични тласъци, безбройни и мъчителни. Тя се повдигаше все по-високо и по-високо, докато накрая, за първи път в живота си, бе разтърсена от върховна възбуда. Краката й се отпуснаха бавно, като освободиха тялото му, и стъпиха на пода. Двамата стояха облегнати един на друг, останали без дъх.

      Не знаеха колко време са стояли така, когато чуха тихо почукване на вратата. Сони бързо закопча панталоните си, като в същото време затисна вратата така, че да не може да се отвори. Луси смъкна надолу роклята си като обезумяла, очите й блестяха, но онова, което й бе доставило толкова голямо удоволствие, бе вече скрито в безстрастен черен панталон. Чуха гласа на Том Хейгън, който много тихо попита:

      Сони, вътре ли си?

      Сони въздъхна с облекчение. Той смигна на Луси:

      Да, Том, какво има?

      С все същия тих глас Хейгън каза:

      Дон Корлеоне иска да отидеш в кабинета му. Веднага.

      Те чуха стъпките му, които се отдалечаваха. Сони почака малко, целуна силно Луси по устните и се измъкна от вратата след Хейгън.

      Луси среса косата си. Чувствуваше тялото си болезнено отмаляло, а устните обезформени и меки. Излезе от вратата и въпреки че усещаше лепкавата влага между краката си, не отиде в банята да се измие, а изтича направо надолу по стълбите и излезе в градината. Тя зае своето място на масата на младоженците до Кони, която раздразнено възкликна:

      Луси, къде беше? Изглеждаш като пияна. Стой тука. Русият младоженец наля на Луси чаша вино и се усмихна заговорнически. Но на Луси не й пукаше. Тя вдигна гроздовия тъмночервен сок до пресъхналата си уста и пи. Почувствува лепкавата влага между бедрата си и стисна крака. Тялото й трепереше. Докато пиеше, над ръба на чашата очите й жадно търсеха Сони Корлеоне. Никой друг не я интересуваше. Тя лукаво пошепна на ухото на Кони:

      Още няколко часа и ще разбереш всичко.

      Кони се изкикоти. Луси смирено скръсти ръце на масата, но някак си предателски ликуваща, сякаш бе откраднала от младоженката някакво съкровище.

 

 

      Америго Бонасера последва Хейгън в ъгловата стая на къщата и завари дон Корлеоне да седи зад огромното бюро. Сони Корлеоне стоеше до прозореца и гледаше навън към градината. За първи път през този следобед дон Корлеоне се държеше хладно. Той нито прегърна посетителя, нито се ръкува с него. Посърналият собственик на погребално бюро дължеше поканата си на, факта, че неговата жена и жената на дон Корлеоне бяха много близки приятелки. На самия Америго Бонасера дон Корлеоне гледаше зле.

      Бонасера започна да излага молбата си предпазливо и със заобикалки.

      Моля да извините дъщеря ми, кръщелницата на вашата съпруга, че днес не можа да дойде да уважи семейството ви. Тя все още е в болнииа.

      Той хвърли поглед към Сони Корлеоне и Том Хейгън, за да покаже, че не иска да говори пред тях, но дон Корлеоне беше безмилостен.

      Ние всички знаем за нещастието с дъщеря ти каза дон Корлеоне. Ако по някакъв начин мога да й помогна, трябва само да кажеш. В края на краищата жена ми й е кръстница. Никога не съм забравял тази чест.

      Това бе упрек. Собственикът на погребалното бюро никога не наричаше дон Корлеоне кръстник според обичая. Бонасера, целият пребледнял, вече попита направо:

      Може ли да говоря с вас насаме?

      Дон Корлеоне поклати отрицателно глава.

      На тези двама мъже доверявам живота си. Те са двете ми десни ръце. Не желая да ги обидя, като ги отпратя.

      Собственикът на погребалното бюро затвори очи за миг, после заговори. Гласът му беше тих, същият глас, с който успокояваше опечалените.

      Възпитах дъщеря си по американски. Аз вярвам в Америка. Америка ми даде моето богатство. Дадох на дъщеря си свобода, но я научих също никога да не опозорява семейството си. Тя си намери приятел, който не беше италианец. Ходеше с него на кино. Закъсняваше. Но той нито веднъж не дойде да се запознае с родителите й. Приех всичко това, без да се възпротивя, грешката е моя. Преди два месеца я завел на разходка с кола. С тях бил и един негов приятел. Накарали я да пие уиски, а после се опитали да я изнасилят. Тя се възпротивила. Запазила честта си. Били я. Като животно. Когато отидох в болницата да я видя, и двете й очи бяха насинени. Носът, й бе счупен. Челюстта, й беше счупена. Трябваше да я наместват. Въпреки болките си, тя изплака: Татко, татко, защо го направиха? Защо направиха това с мен? Плаках и аз.

      Бонасера не можа да продължи, защото плачеше отново, въпреки че гласът не бе издал вълнението му.

      Дон Корлеоне, сякаш против волята си, направи знак, за да изрази съчувствието си, и Бонасера продължи вече с по-човешки глас, изпълнен със страдание:

      Защо плаках ли? Тя бе слънцето в живота ми, моята любяща дъщеря. Красиво момиче. Вярваше в хората, но сега вече никога няма да им се довери. И никога вече няма да бъде красива.

      Той трепереше, а бледото му лице придоби грозен тъмночервен цвят.

      Като добър американец отидох в полицията. Онези двамата бяха арестувани. Изправиха ги пред съд. Доказателствата бяха поразителни и ги признаха за виновни. Съдията ги осъди на три години затвор и отложи изпълнението на присъдата. Още същия ден те бяха освободени. Седях в заседателната зала като глупак, а онези копелета ми се хилеха. И тогава казах на жена си: За да получим справедливост, трябва да отидем при дон Корлеоне.

      Дон Корлеоне бе навел глава, за да уважи мъката на човека. Но когато заговори, думите бяха студени израз на засегнатото му достойнство.

      Защо отиде в полицията? Защо още в началото не дойде при мен?

      Бонасера измънка почти без глас:

      Какво искаш от мен? Кажи какво желаеш? Но само направи това, за което те моля.

      В думите му имаше нещо нагло.

      Дон Корлеоне каза мрачно:

      И какво е това?

      Бонасера погледна към Хейгън и Сони Корлеоне и поклати отрицателно глава. Дон Корлеоне, който още седеше на бюрото на Хейгън, се наклони напред към собственика на погребалното бюро. Бонасера се поколеба, после се наведе и така доближи устните си до окосменото ухо на дон Корлеоне, че почти го докосна. Дон Корлеоне слушаше, както свещеник на изповед, вперил поглед встрани, безчувствен и непричастен. Стояха така доста дълго, докато Бонасера спря да шепне и се изправи в целия си ръст. Дон Корлеоне повдигна мрачно поглед към него. Бонасера се изчерви, но отвърна на погледа, без да трепне.

      Накрая дон Корлеоне заговори:

      Това не мога да направя. Отиваш твърде далеч.

      Бонасера отговори високо и ясно:

      Ще ти платя каквото пожелаеш.

      Като чу това, Хейгън трепна един нервен тик на главата му. Сони Корлеоне скръсти ръце и като се отмести от прозореца, за да види за първи път сцената в стаята, се усмихна язвително.

      Дон Корлеоне се изправи зад бюрото. Лицето му все оше беше безучастно, но гласът му прокънтя, студен като самата смърт.

      Ти и аз се познаваме от много години каза той на собственика ла погребално бюро, но ти до този ден нито веднъж не дойде при мен за съвет или помощ. Не си спомням кога за последен път си ме канил на кафе в дома си, въпреки че моята жена е кръстница на единственото ти дете. Нека бъдем откровени. Ти отхвърли моето приятелство с презрение. Страхуваше се да ми бъдеш длъжник.

      Бонасера смънка:

      Не исках да си имам неприятности. Дон Корлеоне вдигна ръка:

      Не. Не говори. За теб Америка бе рай. Работата ти вървеше, живееше добре и си мислеше, че светът е безопасно място, където можеш да се забавляваш както пожелаеш. Ти никога не се въоръжи с истински приятели. Та защо, нали полицията те пази, има съдилища, на теб и твоите близки не можеше да се случи нищо лошо. Ти нямаше нужда от дон Корлеоне. Чудесно. Моите чувства бяха накърнени, но аз не съм човек, който натрапва приятелството си на онези, които не го ценят, на онези, които не ме уважават.

      Дон Корлеоне спря и хвърли една учтива, но иронична усмивка към собственика на погребалното бюро:

      Сега идваш арн мен и казваш: Дон Корлеоне, искам справедливост. А освен това не молиш с уважение. Не ми предлагаш приятелството си. Идваш в моя дом в деня на сватбата на дъщеря ми, молиш ме да извърша убийство и ми казваш: Ще ти платя каквото поискаш. Не, не, аз не се засягам, но какво съм ти направил, за да се държиш толкова неучтиво с мен?

      Бонасера извика от болка и страх:

      Америка бе добра с мен. Исках да съм добър гражданин. Исках детето ми да бъде добър американец.

      Дон Корлеоне плесна ръце с явно задоволство:

      Добре казано. Много хубаво. Тогава няма от какво да се оплакваш, Съдията е постановил. Америка е постановила. Занеси на дъщеря си цветя и кутия бонбони, когато отидеш да я посетиш в болницата. Това ще я успокои. Бъди доволен. В края на краищата това не е било кой знае колко сериозно нещо, момчетата са били млади, буйни, а едното от тях е и син на влиятелен политик. Не, мой скъпи Америго, ти винаги си бил честен. Трябва да призная, че макар и да отблъсна приятелството ми, аз съм готов да се доверя на думата, дадена от Дмериго Бонасера, повече, отколкото на думата на всеки друг. Дай ми дума, че ще забравиш тази лудост. Не е по американски. Прости. Забрави. Животът е изпълнен с нещастия.

      Жестоката и надменна ирония, с която всичко това бе казано, овладеният гняв на дон Корлеоне, бяха докарали нещастния собственик на погребално бюро до състоянието на тресяща се пихтиеста маса, но той отново отвърна ясно н смело:

      Аз те моля за справедливост.

      Дон Корлеоне отговори рязко:

      Съдът ти е дал справедливост.

      Бонасера упорито поклати глава:

      Не, те дадоха справедливост на онези. Те не дадоха справедливост на мен.

      Дон Корлеоне призна това точно разграничение с одобрително кимване, после попита:

      Каква е твоята справедливост?

      Око за око, зъб за зъб каза Бонасера.

      Ти искаш повече каза Дон Корлеоне. Твоята дъщеря е жива.

      Бонасера каза неохотно:

      Нека страдат, както страда тя.

      Дон Корлеоне го изчака да продължи. Бонасера събра последния си остатък от кураж и каза:

      Колко трябва да платя? Това бе отчаяно ридание. Дон Корлеоне се обърна с гръб. Това бе краят на разговора. Бонасера не помръдна.

      И тогава, въздъхвайки като добродушен човек, който не може да се сърди на заблудения си приятел, дон Корлеоне се обърна към собственика на погребалното бюро, пребледнял сега подобно покойниците си. Донът бе внимателен и търпелив.

      Защо се страхуваш да засвидетелствуваш верността си към мен? попита той. Ходиш по съдилища и чакаш с месеци. Пръскаш пари по адвокати, които много добре знаят, че ще се подиграят с теб. Приемаш присъда от съдия, който се продава като последната проститутка на улицата. Преди години, когато имаше нужда от пари, отиде в банките, за да плащаш съсипваща лихва и с шапка в ръка, като просяк, да чакаш да душат наоколо, да навират, носовете си дори в задника ти, за да се уверят, че ще можеш да им се изплатиш.

      Дон Корлеоне спря, гласът му стана по-суров:

      Ако беше дошъл при мен, моите пари щяха да са и твои. Ако беше дошъл за справедливост при мен, тези отрепки, които съсипаха дъщеря ти, сега щяха да проливат горчиви сълзи. Ако по някаква лоша случайност честен човек като теб си спечелеше врагове, те щяха да са и мои врагове. Дон Корлеоне вдигна ръка, като сочеше с пръст Бонасера: И тогава, повярзай ми, те щяха да се страхуват от теб.

      Бонасера наведе глава и измърмори със сподавен глас:

      Бъди мой приятел. Приемам.

      Дон Корлеоне сложи ръка на рамото на човека:

      Добре каза той, ще получиш своята справедливост. Един ден, и дано той никога не идва, при теб ще дойда аз, за да ми услужиш в замяна. Дотогава считай тази справедливост като подарък от жена ми кръстницата на твоята дъщеря.

      Когато вратата зад признателния собственик на погребално бюро се затвори, дон Корлеоне се обърна към Хейгън и нареди:

      Дай тази работа на Клеменза и му кажи да използува само хора, на които може да се разчита, хора, на които няма да им прилошее от миризмата на кръв. В края на краищата не сме убийци, независимо какви халюцинации има в глупавата глава на този гробар.

      Той забеляза, че първородният му син се е втренчил през прозореца и гледа веселието в градината. Безнадеждно е, помисли си дон Корлеоне. Ако отказва да се учи, Сантино никога няма да може да поеме семейния бизнес и никога няма да стане дон. Трябваше да намери някой друг. И то скоро. В края на краищата не беше безсмъртен. От градината долетя щастлив гръмогласен възглас, който стресна тримата мъже. Сони Корлеоне се долепи до прозореца. Онова, което видя, го накара бързо да се придвижи към вратата с щастлива усмивка на лицето.

      Джони, дошъл е на сватбата. Какво ви казвах? Хейгън отиде към прозореца.

      Наистина е кръщелникът ви каза той на дон Корлеоне. Да го доведа ли тук?

      Не каза дон Корлеоне, нека хората му се порадват. Да дойде, когато свърши. Той се усмихна на Хейгън. Виждаш ли? Той е добър кръщелник.

      Хейгън почувствува пристъп на ревност и сухо каза:

      Изминаха две години. Сигурно има неприятности и иска да му помогнете.

      А при кого да отиде, ако не при кръстника си? попита дон Корлеоне.

      Първа видя Джони Фонтейн да влиза в градината Кони Корлеоне. Тя забрави за своето достойнство на младоженка и изпищя: Джони. После се хвърли в прегръдките му. Той я притисна здраво, целуна я по устата, а ръката му остана на кръста й, докато другите идваха да го поздравяват. Всички бяха негови стари приятели, хора, с които бе израснал в Уест Сайд. После Кони го повлече към новия си съпруг. Джони с удивление забеляза, че русият млад мъж бе малко огорчен от това, че не е вече център на внимание. С цялата си чаровност той стисна ръка на младоженеца и вдигна тост в негова чест с чаша вино.

      От подиума на оркестъра се обади познат глас:

      Защо не ни изпееш една песен, Джони?

      Той погледна нагоре и видя Нино Валенти да му се усмихва. Джони Фонтейн скочи на подиума и сграбчи Нино в прегръдка. Преди години двамата бяха неразделни, бяха пели заедно, заедно бяха излизали с момичета, докато Джони започна да става известен и да пее по радиото. След като бе отишъл в Холивуд да се снима във филми, Джони няколко пъти се бе обаждал на Нино, просто да си поговорят и бе обещал да му осигури ангажимент като певец в някой клуб. Но не го бе сторил. Сега, като видя Нино и неговата весела, подигравателна и пиянска усмивка, цялата му обич се възвърна.

      Нино започна да дрънка на мандолината. Джони Фонтейн сложи ръка на рамото му.

      Това е за младоженката каза той и като удари с крак, запя думите на една вулгарна сицилианска любовна песен. Докато той пееше, Нино правеше многозначителни движения с тялото си. Младоженката се изчерви горделиво, а тълпата от гости изрева от задоволство. Още преди края на песента всички вече тропаха с крака и крещяха няколкото закачливи и двусмислени думи, с които завършваше всеки куплет. Накрая не спряха да ръкопляскат; докато Джони не се изкашля, за да запее друга песен.

      Всички се гордееха с него. Той бе излязъл от тяхната среда и бе станал известен певец, кинозвезда и спеше с най-търсените жени в света. Но все пак бе уважил своя кръстник, като бе пропътувал три хиляди мили, за да присъствува на сватбата. И още обичаше старите си приятели като Нино Валенти. Мнозина от присъствуващите тук бяха виждали Джони и Нино да пеят заедно още като момчета, когато никой и не помисляше, че Джони Фонтейн ще се издигне толкова, че да държи сърцата на петдесет милиона жени в ръцете си.

      Джони Фонтейн се наведе и повдигна младоженката на подиума, така че Кони застана между него и Нино. Двамата, мъже се наведоха с лице един към друг, и Нино издрънка още няколко пронизващи акорда на мандолината. Това бе техен стар номер: мнимо съперничество и ухажване, в което използуваха гласовете си като мечове, като всеки от тях последователно изкрещяваше по един куплет. Възможно най-учтиво Джони позволи гласа на Нино да заглуши неговия, позволи Нино да вземе младоженката от ръката му, позволи му да мине към последния победоносен куплет, докато собственият му глас замря. От всички присъствуващи на сватбата се изтръгнаха викове на одобрение, а тримата накрая се прегърнаха. Гостите молеха за още една песен.

      Само дон Корлеоне, който стоеше на страничния вход на къщата, чувствуваше, че нещо не е в ред. Весело, с престорено добро настроение, като внимаваше да не обиди гостите си, той извика:

      Кръщелникът ми е изминал три хиляди мили, за да ни уважи, но никой не се сеща да му предложи нещо за пиене.

      В същия миг дузина ръце с пълни чаши с вино се протегнаха към Джони Фонтейн. Той отпи от всички по малко и се втурна към кръстника си да го прегърне. Докато правеше това, той пошепна нещо на ухото му. Дон Корлеоне го отведе в къщата.

      Том Хейгън подаде ръка, когато Джони влезе в стаята. Джони се ръкува и каза: Как си Том?, но без обичайния си чар, който се дължеше на искреното му сърдечно отношение към хората. Хейгън остана малко засегнат от тази въздържаност, но не се обиди. Това също влизаше в задължението му на пръв помощник на дона.

      Джони Фонтейн се обърна към дон Корлеоне:

      Когато получих поканата за сватбата, си рекох: Моят кръстник не ми се сърди вече. Обаждах ти се пет пъти след развода си, но Том винаги ми казваше, че те няма или си зает, от което ми беше ясно, че ми се сърдиш.

      Дон Корлеоне пълнеше чаши от жълтата бутилка със Стрега.

      Всичко това е забравено. Кажи ми сега мога ли да направя още нещо за теб? Не си нито прекалено известен, нито прекалено богат, за да не мога да ти помогна.

      Джони изгълта изгарящата жълта течност и подаде чашата си за още. Опита се да изглежда весел и каза:

      Не съм много богат, Кръстник. Вървя надолу. Ти беше прав. Не трябваше да напускам жена си и децата си, за да се оженя за тази развратница. Не те упреквам, че ми се разсърди.

      Дон Корлеоне сви рамене:

      Тревожех се за теб, защото си ми кръщелник. Това е всичко.

      Джони се разхождаше напред-назад из стаята:

      Бях луд по тази мръсница. Най-голямата кинозвезда в Холивуд. Красива като ангел. А знаеш ли какво прави, след като завърши някой филм? Ако гримьорът си е свършил добре работата, позволява му да я свали. Ако операторът е направил така, че да изглежда още по-красива, завежда го в гримьорната си и го сваля. Не подбира. Използува тялото си, както аз използувам дребните пари в джоба си за бакшиш. Курва, създадена за дявола.

      Дон Корлеоне рязко го прекъсна:

      Как е семейството ти? Джони въздъхна:

      Погрижих се за тях. След развода дадох на Джини и децата повече, отколкото определи съдът. Посещавам ги веднъж седмично. Липсват ми. Понякога ми се струва, че ще полудея. Той изпи още една чаша. Сега втората ми жена ми се присмива. Не може да разбере защо ревнувам. Нарича ме старомоден италианец, подиграва се с пеенето ми. Преди да тръгна насам, я набих добре, но не по лицето, защото снимаше филм. Бих я, удрях я с юмруци по ръцете и краката като дете, а тя все ми се смееше. Той запали цигара. Така че, кръстник, сега просто не ми се живее.

      Дон Корлеоне каза непринудено:

      Това са неприятности, в които не мога да ти помогна. Той помълча, после попита: Какво става с гласа ти?

      Всичката самоувереност, чар и насмешка изчезнаха от лицето на Джони Фонтейн. Той отговори почти на пресекулки:

      Кръстник, не мога вече да пея. Нещо става с гласа ми, а лекарите не могат да кажат какво.

      Хейгън и дон Корлеоне го погледнаха учудено Джони беше винаги толкова издръжлив. Фонтейн продължи:

      Двата филма ми донесоха много пари. Бях голяма кинозвезда. Сега ме изхвърлят. Директорът на студиото винаги ме е мразил и сега ми го връща.

      Дон Корлеоне застана пред кръщелника си и мрачно попита:

      Защо не те харесва този човек?

      Знаеш, че пеех онези песни по поръчка на либералните организации глупости, които ти не одобряваше. Е, добре, това не се харесваше и на Джак Уолц. Обяви ме за комунист, но не можа да ми навреди. После му отнех едно момиче, което бе запазил за себе си. Прекарах с нея само една нощ, но тя тръгна след мен. Какво, по дяволите, можех да направя? Сега втората ми жена, курвата, ме изхвърля. А Джини и децата не биха ме приели отново, освен ако не моля за това на колене. На всичко отгоре не мога вече и да пея. Кръстник, какво, по дяволите, мога да направя?

      Лицето на дон Корлеоне бе станало студено, без дори сянка от съчувствие. Той каза с презрение:

      Първо можеш да започнеш да се държиш като мъж. Изведнъж лицето му се изкриви от гняв и той изкрещя: Като мъж! пресегна се през бюрото и сграбчи Джони Фонтейн за косата с жест на страстна привързаност. За бога, възможно ли е толкова дълго време да си бил при мен и да не станеш нищо по-добро от това? Холивудски лигльо, който се оплаква и моли за съжаление. Който хленчи като жена: Какво да правя? Ах, какво да правя?

      Начинът, до който дон Корлеоне го имитира, бе изключителен и дойде така неочаквано, че изумените Хейгън и Джони избухнаха в смях. Дон Корлеоне остана доволен. За миг си помисли колко много обича този свой кръщелник. А как щяха да реагират неговите трима сина на такъв словесен бой? Сантино щеше да се начумери и да се държи зле седмица след това. Фредо щеше да се уплаши. Майкъл щеше да му се усмихне студено и да напусне къщата, без да се мерне там месеци наред. А Джони, о, какво чудесно момче беше той! Вече се усмихваше и събираше сили, разбрал намеренията на своя кръстник.

      Дон Корлеоне продължи:

      Отнел си жената на шефа си човек, по-силен от теб, а после се оплакваш, че не иска да ти помогне. Каква глупост.

      Напусна семейството си, остави децата си без баща, за да се ожениш за една курва и после хленчиш, защото не те приемат обратно с отворени обятия. Курвата не удряш в лицето, защото снима филм, а после се чудиш, че ти се присмива. Живял си като глупак и си стигнал до глупашки край.

      Дон Корлеоне спря, след което попита със спокоен глас:

      Ще се вслушаш ли този път в съвета ми?

      Джони Фонтейн сви рамене:

      Не мога пак да се оженя за Джини, не мога при условията, които тя поставя. Аз трябва да играя на комар, трябва да пия, трябва да излизам с приятели. След мене тичаха красиви жени и аз не можех да им откажа. А после, когато се връщах при Джини, се чувствувах мръсник. О, Исусе, не мога да преживея всичко това отново.

      Много рядко дон Корлеоне показваше раздразнението си.

      Не съм ти казал да се жениш отново. Прави каквото искаш. Хубаво е, че искаш да си баща на децата си. Мъж, който не е баща на децата си, никога не може да бъде истински мъж. Но тогава ще трябва да накараш майка им да те приеме. Кой казва, че не можеш да ги виждаш всеки ден? Че не можеш да живееш в същата къща? Че не можеш да живееш така, както искаш ти?

      Джони Фонтейн се засмя:

      Кръстник, не всички жени са като старите италиански съпруги. Джини не би се съгласила.

      Сега дон Корлеоне каза с подигравателен тон:

      Защото си постъпил като лигльо. Дал си й повече, отколкото е определил съдът. Не си ударил другата в лицето, защото снимала филм. Позволяваш на жените да диктуват действията ти, а те не могат да се оправят в този свят, въпреки че сигурно те ще бъдат светците на небето, а ние, мъжете, ще горим в ада. Наблюдавал съм те през всичките тези години. Гласът на дон Корлеоне стана искрен. Ти беше добър кръщелник, уважаваше ме. Но какво ще кажеш за другите си стари приятели? Една година се движиш с един, на следващата с друг. Онова италианско момче, което беше толкова смешно във филмите, има лош късмет и ти никога вече не го погледна, защото беше по-известен от него. А твоя стар, стар приятел, с когото ходеше на училище и който ти беше партньор в пеенето? Нино. Той пие прекалено много от разочарование, но никога не се оплаква. Работи здраво, превозва чакъл с камиона и пее за няколко долара през почивните си дни. Никога не говори против теб. Не можеш ли поне малко да му помогнеш? Защо не? Той пее добре.

      Джони Фонтейн каза търпеливо, но с досада:

      Кръстник, той просто не е достатъчно талантлив. Нино може да пее, но не е изпълнител от висока класа.

      Дон Корлеоне почти притвори очи, после каза:

      А ти, кръщелнико, сега ти нямаш достатъчно талант. Да ти намеря ли работа да караш камион като Нино? След като Джони не отговори, дон Корлеоне продължи: Приятелството е всичко. Приятелството е повече от таланта. Повече от правителството. То е почти наравно със семейството. Никога не забравяй това. Ако се беше обградил със стена от приятели, днес нямаше да ме молиш за помощ. А сега ми кажи защо не можеш да пееш? В градината пя добре. Толкова добре, колкото и Нино.

      Хейгън и Джони се усмихнаха на тази деликатна нападка. Сега бе ред на Джони да бъде снизходително търпелив.

      Гласът ми е слаб. Ако изпея една-две песни, после с часове, дори с дни не мога да пея. Не мога да издържам репетициите, нито снимките. Гласът ми е слаб. Имам някакво заболяване.

      И така, имаш неприятности с жените. Гласът ти не е в ред. Разкажи ми сега за неприятностите, които имаш с този дърт холивудски туз, който не ти дава да работиш.

      С този въпрос Дон Корлеоне се залавяше вече за работа.

      Той е по-важен от останалите дърти тузове каза Джони. Той е собственик на студиото. Съветник е на президента по въпросите на военната кинопропаганда. Точно преди месец купи правата за снимане на филм по най-големия роман на годината. Бестселър. А главният герой е точно човек като мен. Няма да е необходимо дори да се превъплъщавам в друг, а само да играя самия себе си. Не се иска даже да пея. Възможно е също да спечеля наградата на Академията. Всички знаят, че ролята е само за мен и че тя ще ме направи отново голям. Като актьор. Но това копеле Джак Уолц си отмъщава и няма да ми я даде. Предложих му да играя без пари, срещу минимално заплащане, но той пак отказа. Изпрати да ми кажат, че ако отида и целуна задника му в студиото, може и да си помисли.

      Дон Корлеоне отмина тази глупост, присъща на хората на чувствата, с махване на ръка. Деловите хора винаги можеха да се разберат по проблеми, възникнали помежду им. Той потупа кръщелника си по рамото.

      Ти си обезкуражен. Мислиш си, че никой не се интересува от теб. И много си отслабнал. Изглежда, доста пиеш, а? Не спиш и взимаш хапчета. Той поклати неодобрително глава. Сега искам да изпълняваш заповедите ми заяви дон Корлеоне. Искам да останеш в моя дом един месец. Искам да се храниш добре, да почиваш и да спиш. Искам да си с мен обичам компанията ти и може би ще научиш от кръстника си нещо за света, което би ти помогнало дори във великия Холивуд. Но никакво пеене, никакво пиене и никакви жени. В края на месеца може да се върнеш в Холивуд и този дъртак, тази важна птица ще ти даде ролята, която искаш. Така добре ли е?

      Джони Фонтейн не можеше напълно да повярва, че дон Корлеоне разполага с толкова власт. Но кръстникът му никога не бе казвал, че нещо може да бъде направено, без то да стане.

      Този човек е личен приятел на Едгар Хувър каза Джони. Не може дори да му повишиш глас.

      Той е бизнесмен любезно каза Дон Корлеоне. Ще му направя предложение, което няма да може да отхвърли.

      Вече е много късно каза Джони. Всички договори са подписани и снимките започват след една седмица. Абсолютно невъзможно е.

      Дон Корлеоне отвърна:

      Иди, иди на празненството. Приятелите ти те чакат. Остави всичко на мен. Той избута Джони Фонтейн от стаята.

      Хейгън седеше на бюрото и си вземаше бележки. Дон Корлеоне пое дълбоко въздух, въздъхна и попита:

      Има ли още нещо?

      Не може повече да отлагаме срещата със Солоцо. Ще трябва да го приемете тази седмица. Хейгън държеше писалката си върху календара.

      Дон Корлеоне сви рамене:

      Сега вече сватбата мина и може да насрочиш срещата за когато пожелаеш.

      За Хейгън този отговор значеше две неща. Най-важното, че отговорът, даден на Върджил Солоцо, ще бъде не. И второ, че дон Корлеоне, който бе отказал да отговори преди сватбата на дъщеря си, очаква неговото не да им създаде неприятности.

      Той попита предпазливо:

      Да наредя ли на Клеменза да изпрати няколко души да живеят в къщата?

      Дон Корлеоне отговори нетърпеливо:

      Защо? Не отговорих преди сватбата, защото на голям ден като този не бива да има облаци дори в далечината. Освен това трябваше предварително да зная за какво иска да разговаряме. Сега вече зная. Това, което ще предложи, е нечестно.

      Хейгън попита:

      Значи ще откажете? Когато дон Корлеоне кимна, Хейгън каза: Мисля, че преди да дадете отговора си, това трябва да се обсъди от всички, от цялото семейство.

      Дон Корлеоне се засмя:

      Така ли? Добре, ще го обсъдим. Когато се върнеш от Калифорния. Искам утре да заминеш за там и да уредиш работата на Джони. Срещни се с този филмов туз. И кажи на Солоцо, че ще го приема, когато се върнеш от Калифорния. Има ли още нещо?

      Хейгън сдържано каза:

      Обадиха се от болницата. Consigliori Абандандо е на смъртно легло и няма да издържи до сутринта. Семейството му е било помолено да отиде там и да чака.

      През изминалата година, откакто ракът бе приковал Абандандо на болнично легло, поста на consigliori заемаше Хейгън. Сега той очакваше да чуе от дон Корлеоне, че остава на този пост завинаги. Шансът не беше на негова страна. По традиция толкова висок пост се даваше само на човек, на когото и двамата родители са италианци. Вече имаше неприятности във връзка с временното му заемане на длъжността. Освен това беше едва трийсет и пет годишен и както обикновено се предполага, недостатъчно възрастен, за да е добил необходимия опит и умения, за да бъде добър consigliori.

      Но дон Корлеоне не го насърчи. Той само попита:

      Кога заминават дъщеря ми с младоженеца? Хейгън погледна часовника си:

      След няколко минути ще разрежат тортата и после до половин час тръгват. Това му напомни нещо друго. А, за вашия нов зет. Ще му поверим ли нещо важно в семейството?

      Беше изненадан от енергичността на отговора:

      Никога. Дон Корлеоне удари по масата с дланта си. Никога. Дайте му нещо, с което да живее, добре да живее. Но никога не допускайте да узнае нещо за семейния бизнес. Кажете и на другите, на Сони, Фредо, Клеменза. Дон Корлеоне млъкна. Уведомете синовете ми, и тримата, че ще ме придружат до болницата, за да видим бедния Абандандо. Искам да му засвидетелствуват своето последно уважение. Кажи на Фреди да докара голямата кола и попитай Джони дали ще дойде с нас. Ще ми направи особено голяма услуга. Той забеляза, че Хейгън го гледа въпросително. Искам да заминеш за Калифорния тази вечер. Няма да имаш време да отидеш да видиш Абандандо. Но не заминавай, преди да съм се върнал от болницата и да съм разговарял с теб. Разбрано ли е?

      Разбрано каза Хейгън. Кога трябва да ви чака Фредо с колата?

      Когато гостите си отидат каза дон Корлеоне. Абандандо ще ме дочака.

      Обади се сенаторът каза Хейгън. Извинява се, че не е дошъл лично, и се надява, че ще го разберете. Вероятно има пред вид тези двамата от ФБР, които записваха регистрационните номера от отсрещната страна на улицата. Но изпрати подаръка си по специален куриер.

      Дон Корлеоне кимна. Не намери за необходимо да споменава, че самият той бе предупредил сенатора да не идва.

      Хубав подарък ли изпрати?

      Хейгън направи ефектна гримаса на одобрение, типично италианска, но необичайна за неговото немско-ирландско лице:

      Старинен предмет от сребро, много ценен. Децата могат да го продадат за най-малко един бон. Сенаторът е изгубил доста време, докато намери най-подходящото нещо. За хора като него това е много по-важно, отколкото цената.

      Дон Корлеоне не скри задоволството си, че толкова го-лям човек като сенатора е показал такова уважение към него. Сенаторът, както и Лука Брази, бяха сред основните колела в изградената от дон Корлеоне машина на властта и с този подарък той също засвидетелствуваше още веднъж своята преданост.

 

 

      Когато Джони Фонтейн се появи в градината, Кей Адамс гс позна веднага. Тя бе наистина удивена.

      Никога не си ми казвал, че семейството ти се познава с Джони Фонтейн каза тя. Сега вече съм сигурна, че ще се оженя за теб.

      Искаш ли да те запозная? попита Майкъл.

      Не сега отговори Кей и въздъхна. Бях влюбена в него три години. Винаги идвах в Ню Йорк, когато пееше в зала Капитол и не ми оставаше глас от викане. Беше чудесен.

      Ще го видим по-късно каза Майкъл.

      Когато Джони свърши с пеенето и изчезна в къщата с дон Корлеоне, Кей се обърна към Майкъл дяволито:

      А сега не се опитвай да ми кажеш, че голяма кинозвезда като Джони Фонтейн ще иска услуга от баща ти.

      Той е кръщелник на баща ми каза Майкъл. И ако не беше баща ми, можеше и да не бъде голяма кинозвезда днес.

      Кей Адамс се засмя от удоволствие:

      Още една страшна история. Майкъл поклати отрицателно глава:

      Тази не мога да ти я разкажа каза той.

      О, довери ми се помоли го тя.

      И той й разказа. Разказа й я, без да става смешен. Разказа и я без гордост. Без никакви обяснения освен това, че преди осем години баща му бил по-буен и тъй като работата засягала кръщелника му, дон Корлеоне я счел за въпрос на чест, засягащ го лично.

      Историята бе разказана набързо. Преди осем години, когато пеел с един известен танцов оркестър, Джони Фонтейн постигнал изключителен успех. Станал най-голямата атракция на радиото. За нещастие ръководителят на оркестъра добре известна личност в шоубизнеса на име Лес Хали накарал Джони да подпише личен контракт за пет години. Това било обикновена практика в шоубизнеса. По този начин Лес Хали можел да продава Джони и да прибира по-голямата част от парите.

      Дон Корлеоне се включил лично в преговорите. Предложил на Лес Хали двайсет хиляди долара, за да освободи Джони Фонтейн от личния му договор. Хали предложил да взима само петдесет процента от печалбата на Джони. Дон Корлеоне се развеселил. Той смъкнал предложената от него сума от двайсет на десет хиляди долара. Ръководителят на оркестъра очевидно човек, незапознат с нищо извън света на своя шоубизнес, не схванал значението на предлаганата му по-малка сума. Отказал.

      На следващия ден дон Корлеоне отишъл лично да посети ръководителя на оркестъра. Завел със себе си двамата свои най-добри приятели, Абандандо, който бил неговият consigliori, и Лука Брази. Без никакви други свидетели, дон Корлеоне убедил Лес Хали да подпише документ, с който се отказвал от всичките си права над Джони Фонтейн срещу заплащане в чек на стойност десет хиляди долара. Дон Корлеоне постигнал това, като насочил пистолет в челото на ръководителя на оркестъра, уверявайки го най-сериозно, че точно след една минута върху този документ ще останат или подписът му, или неговият мозък. Лес Хали подписал. Дон Корлеоне прибрал пистолета си и подал чека.

      Останалото беше вече известно. Джони Фонтейн продължил да пее и станал най-голямата сензация в страната. Направил мюзикъли в Холивуд, които донесли на студиото му цяло състояние. Плочите му донесли милиони долари. После се развел с жена си неговата младежка любов, и изоставил двете си деца, за да се ожени за най-бляскавата руса кинозвезда. Скоро обаче разбрал, че е курва. Започнал да пие, да играе комар, да ходи по жени. Загубил гласа си. Плочите му вече не се продавали. Студиото не подновило договора му. И ето сега той се връща при кръстника си.

      Кей каза замислено:

        Сигурен ли си, че не ревнуваш баща си? Всичко, което ми разказа за него, показва, че прави неща все за другите. Трябва да е много добродушен. Тя се засмя пресилено. Въпреки че методите му не са съвсем законни.

      Майкъл въздъхна.

      Предполагам, че наистина така звучи, но нека ти кажа още нещо. Знаеш ли за изследователите на Арктика, които оставят след себе си складове с провизии, разпръснати по целия път към Северния полюс? Просто така, в случай че един ден им потрябват. Това представляват и услугите на баща ми. Един дек той ще почука на вратата на всеки един от тези хора и най-добре за тях ще е да му отворят.

      Беше се почти здрачило, когато изнесоха сватбената торта, възхитиха й се и я изядоха. Специално приготвена от Назорине, тя бе изкусно украсена с раковини от крем, така зашеметяващо вкусни, че младоженката лакомо ги обра, преди да изчезне на сватбено пътешествие със своя рус младоженец. Дон Корлеоне учтиво ускори рзотиването на гостите, като междувременно забеляза, че черната лимузина с хората от ФБР вече не се виждаше наоколо.

      Накрая единствената кола, останала на алеята, беше дългият черен кадилак с Фреди зад волана. Дон Корлеоне седна на предната седалка, като се настани доста бързо за годините и размерите си. Сони, Майкъл и Джони Фонтейн седнаха на задната седалка. Дон Корлеоне се обърна към сина си Майкъл:

      Ще може ли приятелката ти да се върне сама в града? Майкъл кимна:

      Том каза, че ще се погрижи за това.

      Дон Корлеоне поклати глава в знак на задоволство от експедитивността на Хейгън.

      Поради все още действуващите ограничения на бензина движението по Белт Паркуей към Манхатън беше малко. За по-малко от час кадилакът пристигна на улицата, където се намираше Френч Хоспитъл. По време на пътуването дон Корлеоне попита най-малкия си син дали му върви в училището. Майкъл кимна. После Сони от задната седалка попита баща си:

      Джони казва, че му уреждаш онази работа в Холивуд. Искаш ли да отида там и да помогна?

      Дон Корлеоне бе рязък:

      Том заминава тази вечер. Той няма да има нужда от никаква помощ, работата е проста.

      Сони Корлеоне се засмя:

      Джони мисли, че не можеш да се справиш, затова реших, че може да искаш аз да отида там.

      Дон Корлеоне обърна главата си.

      Защо се съмняваш в мен? попита той Джони Фонтейн. Не е ли изпълнявал кръстникът ти винаги онова, което е казвал, че ще направи? Взимали ли са ме някога за глупак?

      Джони нервно се извини:

      Кръстник, този човек действително е важна птица. Няма да можеш да го убедиш дори с пари. Има големи връзки. И ме мрази. Не зная как би могъл да се справиш.

      Дон Корлеоне се поразвесели и каза нежно:

      Казвам ти, че ще имаш ролята. Той мушна Майкъл с лакът. Няма да разочароваме моя кръщелник, нали, Майкъл?

      Майкъл, който никога дори за миг не се съмняваше в баща си, кимна с глава.

      Когато вървяха към входа на болницата, дон Корлеоне хвана Майкъл за ръката, така че другите останаха отпред.

      Като завършиш колежа, ела при мен да поговорим каза дон Корлеоне. Имам няколко идеи, които ще ти харесат.

      Майкъл не отговори нищо. Дон Корлеоне изсумтя ядосано:

      Зная какво мислиш. Няма да те карам да вършиш неща, които не одобряваш. Това е нещо специално. Сега прави каквото искаш, в края на краищата си мъж. Но когато свършиш образованието си, ела при мен, както подобава на син.

 

 

      Семейството на Абандандо съпругата и трите му дъщери, облечени в черно стоеше насред покрития с бели плочки коридор в болницата като стадо дебели крави. Когато видяха дон Корлеоне да излиза от асансьора, те сякаш инстинктивно, подобно на голяма вълна, се надигнаха от белите плочки, за да отидат при него за закрила. Майката беше мощна, но царствена в своя траур, докато дъщерите бяха дебели и безлични. Госпожа Абандандо едва докосна бузата на дон Корлеоне, като подсмърчаше и припяваше:

      О, вие сте светец, щом в деня на сватбата на дъщеря си идвате тук.

      Дон Корлеоне пренебрегна тези благодарности.

      Не дължа ли уважение на такъв приятел? Приятел, който е бил дясната ми ръка цели двайсет години?

      Веднага бе разбрал, че бъдещата вдовица не знае, че нейният съпруг ще почине тази нощ. Абандандо лежеше в тази болница тежко болен от рак вече почти година и неговото фатално заболяване бе започнало да изглежда за съпругата му като нещо почти неделимо от живота. Състоянието му тази вечер за нея бе просто още една криза. Тя продължи да бръщолеви:

      Влезте и вижте бедния ми съпруг, той пита за вас. Горкият човек искаше да дойде на сватбата, за да изрази уважението си, но лекарят не му позволи. Тогава помоли да дойдете вие и да го видите в този голям ден, но аз не вярвах, че е възможно. Да, мъжете разбират приятелството повече от нас, жените. Вървете, ще го зарадвате.

      Една сестра и един лекар излязоха от стаята на Абандандо. Лекарят беше млад мъж със сериозно лице и със самочувствието на човек, роден да командува, или с други думи със самочувствието на човек, който през целия си живот е бил много богат. Една от дъщерите го попита плахо:

      Доктор Кенеди, може ли вече да влезем да го видим? Доктор Кенеди изгледа с раздразнение огромната група.

      Не разбираха ли тези хора, че човекът вътре умира, и то в мъчителни болки? Много по-добре щеше да бъде, ако всички го оставеха да умре спокойно.

      Само най-близките от семейството каза той със своя безкрайно любезен глас.

      Учуди се, когато съпругата и дъщерите се обърнаха към ниския, набит мъж, облечен в непохватно ушит смокинг, сякаш за да чуят неговото решение.

      Набитият мъж заговори. В гласа му имаше съвсем незначителни следи от италиански акцент.

      Скъпи докторе каза дон Корлеоне, вярно ли е, че той умира?

      Да каза доктор Кенеди.

      В такъв случай вие не можете да направите нищо повече за него каза дон Корлеоне. Ще поемем този товар върху себе си. Ние ще го успокоим. Ще затворим очите му. Ще го погребем и ще плачем на гроба му, а после ще се порижим за неговата съпруга и дъщерите му.

      Като чу тези думи, казани съвсем открито, принуждавайки я да разбере истината, госпожа Абандандо се разплака.

      Доктор Кенеди сви рамене. Невъзможно бе да обясни на тези селяни. В същото време той призна грубата истина в думите на мъжа. Неговата роля бе изиграна. Все още безкрайно любезен, той каза:

      Моля, почакайте, докато сестрата ви позволи да влезете. Тя трябва да извърши още няколко необходими процедури на пациента.

      Той се отдалечичнадолу по коридора с развяна бяла престилка.

      Сестрата се върна в стаята и те зачакаха. Най-после се появи отново, като държаше вратата отворена да влязат. Тя пошепна:

      Унесен е от болките и треската, затова моля да не го вълнувате. С изключение на съпругата, другите могат да останат в стаята само няколко минути.

      Тя позна Джони Фонтейн, когато той мина покрай нея, и очите й се разшириха. В знак на благодарност той й хвърли лека усмивка и тя се втренчи в него с неприкрито желание. Той я заведе в списъка за евентуални справки и последва останалите в стаята на болния.

      Абандандо се бе борил дълго със смъртта и сега, вече победен, лежеше изтощен на повдигнатото легло. Станал беше кожа и кости, а онова, което преди беше, буйна черна коса, сега се бе превърнало в противни сплъстени кичури. Дон Корлеоне каза весело:

      Абандандо, скъпи приятелю, Довел съм синовете си да те уважат и представи си, даже Джони е пристигнал чак от Холивуд.

      Умиращият човек с благодарност повдигна трескавите си очи към дон Корлеоне. Той остави младите мъже да стиснат кокалестата му ръка в своите пълни ръце. Съпругата и дъщерите му се наредиха покрай леглото, като го целуваха по бузата и подред стискаха другата му ръка.

      Дон Корлеоне стисна ръката на стария си приятел. Той каза успокоително:

      Бързай да оздравееш и ще направим заедно едно пътуване до Италия, до нашето родно село. Ще играем с дървени топки пред пивницата, както някога са игради бащите ни.

      Умиращият поклати глава. Той махна на младите мъже и семейството си да се отдръпнат настрана, а с другата кокалеста ръка се вкопчи в дон Корлеоне. Опита се да каже нещо. Дон Корлеоне наведе глава, после седна на стола до леглото. Абандандо ломотеше нещо за тяхното детство. После неговите черни като въглени очи станаха лукави. Той зашепна. Дон Корлеоне се наведе по-близо. Другите в стаята се удивиха, като видяха, че сълзи се стичат по бузите на дон Корлеоне, когато той поклати отрицателно рлава. Треперещият глас стана по-силен и изпълни стаята. С мъчително, свръхчовешко усилие Абандандо повдигна глава от възглавницата си и с невиждащи очи посочи с пръст дон Корлеоне.

      Кръстник, кръстник викаше той напосоки, спаси ме от смъртта, моля те. Плътта изгаря и се стопява от костите ми и чувствувам как червеи изяждат мозъка ми. Кръстник, излекувай ме, ти имаш тази власт, изсуши сълзите в очите на бедната ми жена. В Корлеоне играехме заедно като деца. Ще позволиш ли сега да умра? Страхувам се от ада заради греховете си.

      Дон Корлеоне мълчеше. Абандандо продължи:

      Днес е сватбата на дъщеря ти, не можеш да ми откажеш.

      Дон Корлеоне заговори спокойно и сериозно, за да проникнат думите му през това богохулническо бълнуване.

      Стари приятелю каза той, нямам тази власт. По вярвай ми, ако я имах, щях да съм по-милостив дори от бога. Не се страхувай от смъртта и от ада. Ще наредя да отслужват литургия за душата ти всяка сутрин и всяка вечер. Жена ти и децата ти ще се молят за теб. Нима господ ще те накаже след толкова много молби за милост?

      Изпитото лице доби коварно изражение, което беше противно. Абандандо каза лукаво:

      Значи всичко е уредено!

      Когато дон Корлеоне отговори, гласът му бе студен и в него нямаше утеха.

      Ти богохулстваш. Примири се.

      Абандандо падна върху възглавницата. Очите му загубиха дивия си блясък, породен от надеждата. Сестрата се върна в стаята и съвсем делово започна да ги избутва навън. Дон Корлеоне стана, но Абандандо протегна ръката си.

      Кръстник каза той, остани тук с мен и ми помогни да посрещна смъртта. Навярно ако тя те види до мен, ще се уплаши и ще ме остави на мира. Или може би ще кажеш няколко думи, ще дръпнеш конците, а?

      Умиращият намигна, сякаш се подиграваше на дон Корлеоне, но сега в същност не говореше сериозно.

      В края на краищата вие сте кръвни братя.

      После, сякаш страхувайки се, че дон Корлеоне ще се обиди, той сграбчи ръката му.

      Остани с мен, позволи ми да държа ръката ти. Ще надхитрим тази мръсница, както сме надхитрявали и много други. Кръстник, не ме предавай.

      Дон Корлеоне махна да отпрати, другите от стаята. Те излязоха. Той взе изнемощялата ръка на Абандандо в своите две широки длани. Нежно, успокояващо, той окуражаваше своя приятел, докато чакаха заедно смъртта. Сякаш дон Корлеоне наистина можеше да измъкне живота на Абандандо от ръцете на тази най-отвратителна и престъпна предателка на човека.

 

 

      За Кони Корлеоне сватбеният ден завърши добре. Карло Рици изпълни задълженията си на младоженец умело и с жар, подклаждан от съдържанието на сватбеното портмоне на младоженката, сумата в което възлизаше на повече от двайсет хиляди долара. Все пак младоженката се раздели с много по-голяма охота с девствеността си, отколкото с портмонето. За последното той трябваше да посини едното й око.

      Сигурна, че ще й определи среща, Луси Мансини чакаше Сони Корлеоне да и се обади в дома й. Накрая тя позвъни у тях, но когато чу да отговаря женски глас, затвори телефона. Тя не можеше да знае, че почти всички на сватбата бяха забелязали нейното и на Сони отсъствие през фаталния половин час и че клюката, че Сони Корлеоне си е намерил нова жертва и е свършил онази работа с кумата на сестра си, вече се разпространява.

      Америго Бонасера сънуваше кошмари. В съня си той видя как дон Корлеоне с кепе, работен комбинезон и големи ръкавици разтоварва пред неговата зала за покойници надупчени от куршуми трупове и крещи: Помни, Америго, на никого нито дума и бързо да ги погребеш. Той стенеше в съня си толкова високо и продължително, че жена му го разтърси, за да го събуди.

      Ох, що за човек си? измърмори тя. Да сънуваш кошмари след сватба?

      Кей Адамс бе съпроводена до своя хотел в Ню Йорк от Поли Гато и Клеменза. Колата беше голяма, луксозна, караше я Гато. Клеменза седна отзад, а на Кей предложиха мястото отпред. И двамата мъже й се сториха страшно екзотични. Говореха като филмови герои от Бруклин; и двамата се отнасяха към нея с прекалена изисканост. По време на пътуването размени по няколко думи с тях и се учуди, когато заговориха за Майкъл с нескрита обич и уважение. Той й бе дал да разбере, че е чужд в света на баща си. А сега Клеменза я уверяваше със своя хриптящ гърлен глас, че Стария смята. Майкъл за най-добрия от синовете си, този, който сигурно ще наследи семейния бизнес.

      Какъв е този бизнес? попита съвсем естествено Кей.

      Поли Гато й хвърли бърз поглед, докато завиваше. Клеменза възкликна учудено зад нея:

      Майк не ви ли е казал? Господин Корлеоне е най-големият вносител на италиански зехтин в Щатите. Сега, когато войната свърши, бизнесът може много да се разрасне. Ще има нужда от умни мъже като Майк.

      В хотела Клеменза настоя да отиде с нея до рецепцията. Когато тя отказа, той просто й заяви:

      Шефът нареди лично да се уверя, че сте се прибрали без произшествия. Трябва да го изпълня.

      Като получи ключа от стаята си, той я придружи до асансьора и я почака, докато се качи. Тя му махна, усмихвайки се, и бе изненадана, когато той й отвърна с усмивка, изразяваща истинско удоволствие. Добре беше, че не го видя как се върна при администратора на хотела и попита:

      Под какво име е записана?

      Администраторът погледна Клеменза студено. Клеменза подхвърли към служителя смачканата зелена хартийка, която държеше в ръка, онзи я взе и веднага каза:

      Господин и госпожа Майкъл Корлеоне. Когато бяха отново в колата, Поли Гато каза:

      Хубава дама.

      Клеменза изпъшка:

      Майк я сваля. А може, мислеше си той, действително да са женени. Ела да ме вземеш рано сутринта каза той на Поли Гато. Хейгън има за нас някаква работа, която трябва веднага да се свърши.

 

 

      Едва в неделя през нощта Том Хейгън успя да целуне жена си за довиждане и да потегли за аерогарата. Със своето специално предимство № 1 (подарък в знак на благодарност от един генерал от Пентагона), той нямаше никакви проблеми с качването на самолета за Лос Анжелос.

      Изминал бе един напрегнат, но успешен за Том Хейгън ден. Абандандо бе починал в три часа сутринта и когато дон Корлеоне се бе върнал от болницата, бе уведомил Хейгън, че отсега нататък той официално е новият consigliori на семейството. Това означаваше, че Хейгън щеше да стане много богат човек, да не говорим за властта, която придобиваше.

      Дон Корлеоне бе нарушил една дългогодишна традиция. Consigliori бе винаги чистокръвен сицилианец и фактът, че Хейгън бе израснал като член на семейството на дон Корлеоне, нямаше никакво значение за традицията. Това бе въпрос на кръвна принадлежност. Само на сицилианец, закърмен с правилата на омерта, закона на мълчанието, можеше да се довери ключовият пост на consigliori. Между главата на семейството дон Корлеоне, който диктуваше политиката, и опериращото звено от хора, които в действителност изпълняваха нарежданията му, имаше три звена, или буфери. По този начин нищо не можеше да се проследи до върха. Освен ако consigliori не се окажеше предател. В неделя сутринта дон Корлеоне бе дал изчерпателни инструкции за това какво трябва да се направи с двамата младежи, които бяха пребили дъщерята на Америго Бонасера. Но той бе дал тези нареждания на Том Хейгън насаме. Същия ден по-късно Хейгън, също насаме, без свидетели, бе инструктирал Клеменза. На свой ред Клеменза бе наредил на Поли Гато да изпълни заповедта. След това Поли Гато щеше да събере необходимата човешка сила и да изпълни нарежданията. Поли Гато и неговите хора нямаше да знаят защо се изпълнява тази задача и кой в действителност е заповядал. Трябваше във всяко едно от тези звена на веригата да се окаже предател, за да бъде намесен самият дон. И въпреки че досега такъв случай нямаше, възможността винаги съществуваше. Церът за тази възможност също бе известен. Само едно звено от веригата трябваше да се ликвидира.

      Consigliori беше и онова, което означаваше названието. Бе съветникът на своя дон, дясната му ръка, неговият помощен мозък. Той бе също най-близкият му спътник и приятел. Шофираше колата му при важни пътувания, а на конференции излизаше да вземе нещо освежаващо кафе, сандвичи, пури. Знаеше всичко или почти всичко, което знаеше неговият дон; известни му бяха всички лостове на властта. Бе единственият човек в света, който можеше да го смаже и унищожи. Но досега нито един consigliori не бе предал своя дон, нито се помнеше подобен случай в някоя от могъщите сицилиански фамилии, установили се в Америка. Защото нямаше никакъв смисъл. Всеки consigliori знаеше, че ако остане верен, ще стане богат, ще има власт и ще си спечели уважение. В случай на нещастие жена му и децата му ще бъдат закриляни и ще се грижат за тях, все едно че е жив или свободен. Стига да удържеше на думата си.

      В някои случаи един consigliori трябваше да действува от името на своя шеф по-открито и въпреки това да не го намесва. Точно по такава работа отиваше Хейгън в Калифорния. Той разбираше, че кариерата му на consigliori ще бъде силно повлияна от успеха или провала на тази негова мисия. Според семейните стандарти дали Джони Фонтейн щеше да получи своята жадувана роля в този филм за войната, или не, беше нещо без особено значение. Много по-важна бе срещата със Солоцо, която Хейгън бе уговорил за следващия петък. Но Хейгън знаеше, че и двете бяха еднакво важни за дон Корлеоне, а това вече решаваше нещата за всеки добър consigliori.

      Витловият самолет разбърка и без това нервния стомах на Том Хейгън и той поръча на стюардесата едно мартини, за да го успокои. И дон Корлеоне, и Джони го бяха информирали накратко за характера на филмовия продуцент Джак Уолц. От всичко, което Джони бе казал, Хейгън знаеше, че няма никога да успее да убеди Уолц. Но също така ни най-малко не се съмняваше, че дон Корлеоне ще удържи обещанието си към Джони. Неговата роля бе само на човек, който води преговорите и посредничи.

      Излегнат на седалката, Хейгън премисляше цялата информация, която бе получил през този ден. Джак Уолц бе един от тримата най-влиятелни кинопродуценти в Холивуд, собственик на-студио, подписало контракти с десетки филмови звезди. Той бе член на Консултативния съвет на президента на САЩ по въпросите на военната информация, отдел Кинематография, което в същност означаваше, че той съдействува за създаването на пропагандни филми. Бе канен на вечеря в Белия дом. Угощавал бе Едгар Хувър в своя дом в Холивуд. Но нито едно от тези неща не бе толкова внушително, колкото изглеждаше. Всички тези контакти бяха официални. Уолц не притежаваше собствена политическа сила главно защото бе крайно реакционен, а освен това бе и мегаломан, който страшно обичаше да упражнява силата си, без да се интересува, че това му създава хиляди неприятели.

      Хейгън въздъхна. Не виждаше никакъв начин да се справи с Джак Уолц. Отвори чантата си и се опита да поработи, но беше много изморен. Поръча си още едно мартини и се замисли за живота си. За нищо не съжаляваше; в действителност той имаше изключителен шанс. Независимо от причината, пътят, който беше избрал, преди десет години, се бе оказал правилен. Преуспяваше, беше щастлив колкото всеки зрял човек би могъл с основание да очаква и намираше живота интересен.

      Том Хейгън бе трийсет и пет годишен, ниско подстриган, много слаб и със съвсем обикновена външност. Той беше адвокат, но в същност не се занимаваше с юридическите подробности в бизнеса на семейство Корлеоне, въпреки че след вземането на последния си изпит бе работил три години като адвокат.

      На единайсет години бе другар в игрите на единайсетгодишния Сони Корлеоне. Майката на Хейгън бе ослепяла и по-късно почина. Бащата на Хейгън, който пиеше много, бе станал отчаян пияница. Беше работил като дърводелец от сутрин до вечер през целия си живот. Той не бе извършил нито една нечестна постъпка. Но пиянството бе разбило семейството му и накрая го бе погубило. Том Хейгън остана сирак, обикаляше улиците и спеше по коридорите. По-малката му сестра бе изпратена в сиропиталище, но през двайсетте години социалните агенции не се занимаваха с дванайсетгодишни момчета, които бяха толкова неблагодарни, че бягаха от техните подаяния. Хейгън страдаше от инфекция на очите. Съседите шушукаха, че е бил заразен или я е наследил от майка си и следователно може да се прихване и от него. И го избягваха. Сони Корлеоне, сърдечно и властно единайсетгодишно момче, бе завел приятеля си в къщи и бе настоял да го приютят. Бяха дали на Том Хейгън чиния горещи спагети с тлъст доматен сос, чийто вкус той никога не забрави, и после го бяха сложили да спи на желязно сгъваемо легло. Съвсем естествено, без да каже дума или да го обсъжда по какъвто и да е начин, дон Корлеоне бе разрешил момчето да остане в семейството му. Той лично го бе завел на лекар и инфекцията му бе излекувана. Изпратил го беше в колеж, а после да учи право. Във всичко това дон Корлеоне бе действувал не като баща, а по-скоро като настойник. Нямаше демонстрации на привързаност, но колкото и странно да бе, дон Корлеоне се бе отнасял по-внимателно с Хейгън, отколкото със собствените си синове. Той не му бе налагал родителската си воля. След колежа момчето само бе избрало да учи право. То бе чуло веднъж дон Корлеоне да казва: Адвокатът със своята чанта може да открадне повече, отколкото сто души с оръжие. Междувременно, за голямо неудоволствие на баща си, Сони и Фреди бяха настояли да влязат в семейния бизнес веднага след завършване на средното си образование. Само Майкъл бе продължил в колеж, но се бе записал доброволец във флота в деня след десанта в Пърл Харбър.

      След последния си изпит по право, Хейгън се бе оженил и си бе създал свое семейство. Младоженката, младо италианско момиче от Ню Джърси, бе възпитаничка на колеж, което бе рядкост за онова време. След сватбата, която, разбира се бе отпразнувана в дома на дон Корлеоне, донът бе предложил на Хейгън помощта си във всяко негово начинание да му изпрати клиенти, да му обзаведе кантора, да му помогне да се сдобие с имот.

      Том Хейгън бе навел глава и му бе казал:

      Бих желал да работя за вас.

      Дон Корлеоне бе останал изненадан, но доволен.

      Знаеш ли кой съм аз? бе попитал той.

      Хейгън бе кимнал. В действителност той не знаеше докъде се простира властта на дон Корлеоне, поне тогава. Не бе узнал това и през следващите десет години, до момента, когато започна да изпълнява длъжността на consigliori след заболяването на Абандандо. Но тогава бе кимнал и бе срещнал погледа на дон Корлеоне.

      Ще работя за вас, както вашите синове бе казал Хейгън, което значеше с безкрайна преданост и изцяло в подчинение на родителската божественост на дон Корлеоне. Със своята разумност, която още тогава създаваше легендата за неговото величие, дон Корлеоне бе показал на младия мъж, за първи път откакто той бе дошъл в неговото семейство, своята бащина обич. Той бе прегърнал бързо Хейгън и след това се бе отнасял с него повече като с истински син, въпреки че понякога казваше: Том, никога не забравяй родителите си сякаш да го напомни не само на Хейгън, но и на самия себе си.

      Не бе възможно Хейгън да ги забрави. Майка му бе почти слабоумна и небрежна и толкова измъчена от анемия, че не бе в състояние да изпитва или да се преструва, че изпитва обич към децата си. Баща си Хейгън бе мразил. Слепотата ма майка му, преди тя да умре, го бе ужасила и инфекцията на собствените му очи бе за него като удар на съдбата. Той бе сигурен, че ще ослепее. Когато баща му бе починал, с разсъдъка на единайсетгодишния Том Хейгън бе станало нещо странно. Той бе скитал по улиците като животно, чакащо смъртта, до съдбоносния ден, в който Сони го бе намерил да спи в дъното на един коридор и го бе завел в своя дом. Онова, което се бе случило после, бе чудо. Години след това Хейгън имаше кошмарни нощи, сънуваше, че е пораснал сляп и почуква с бял бастун, а зад него слепите му деца, чук-чук, почукват с малките си бели бастунчета и просят по улиците. Понякога, когато се събуждаше сутрин, в първия съзнателен миг в ума му изплуваше образът на дон Корлеоне и той се чувствуваше сигурен.

      Дон Корлеоне бе настоял той да практикува три години общо право като допълнение към задълженията му в семейния бизнес. Този опит се бе оказал безценен по-късно, а също бе ликвидирал всички колебания на Хейгън относно работата му при Дон Корлеоне. Тогава бе прекарал две години на обучение в канторите на една от най-добрите фирми за адвокати-криминалисти, където дон Корлеоне имаше известно влияние. За всеки бе ясно, че той има нюх към този клон от правото. Справяше се добре и когато започна да работи, изцяло в семейния бизнес, дон Корлеоне не бе имал възможност нито веднъж през следващите шест години да го упрекне за нещо.

      Когато го натовариха със задълженията на consigliori, останалите могъщи сицилиански фамилии започнаха с презрение да наричат семейство Корлеоне Ирландската банда. Това бе развеселило Хейгън. Но също го бе научило, че не може никога да се надява да наследи лгвоя дон като глава на семейния бизнес. Но той бе доволен. Това никога не бе стояло пред него като цел, защото подобна амбиция би била неуважение към благодетеля му и неговото кръвно семейство.

 

 

      Беше още тъмно, когато самолетът се приземи в Лос Анжелис. Хейгън отиде в хотела си, взе душ, обръсна се, а после наблюдава пукването на зората над града. Поръча да му изпратят закуска и вестници в стаята и си отпочина до срещата с Джак Уолц в десет сутринта. Срещата бе уредена учудващо лесно.

      Предишния ден Хейгън се бе обадил на най-могъщия човек във филмовите профсъюзи Били Гоф. Като действуваше според инструкциите на дон Корлеоне, Хейгън бе казал на Гоф да му уреди среща с Джак Уолц за следващия ден, а също и че трябва да намекне на Уолц, че ако Хейгън не остане доволен от резултатите от разговора, възможно е избухването на работническа стачка във филмовото студио. След час Гоф се бе обадил на Хейгън. Срещата щеше да се състои в десет сутринта. Уолц получил съобщението за възможната работническа стачка, но това не му направило особено впечатление, бе казал Гоф. И бе добавил:

      Ако наистина се стигне дотам, ще трябва лично да разговарям с дон Корлеоне.

      Ако се стигне дотам, той ще разговаря с вас бе отвърнал Хейгън. Казвайки това, той бе избегнал да даде каквито и да е обещания. Не бе изненадан, че Гоф е така благосклонен към желанията на дон Корлеоне. Технически семейната империя не се разпростираше извън областта на Ню Йорк, но дон Корлеоне бе станал силен, подпомагайки най-напред профсъюзни ръководители. Все още много от тях му бяха задължени за неговото приятелство.

      Определянето на срещата за десет сутринта обаче беше лош знак. Това означаваше, че той ще е пръв в списъка на посетителите и няма да бъде поканен на обед. А това пък значеше, че Уолц не придава особено значение на тази ореща. Сигурно Гоф не го бе заплашил както трябва, вероятно защото името му фигурираше във ведомостта на Уолц за подкупи. Понякога умението на шефа да остане в сянка бе в ущърб на семейния бизнес, защото за външните хора името му не значеше нищо.

      Анализът му се оказа точен. Уолц го накара да чака половин час след определеното време. Но на Хейгън му бе все едно. Приемната бе изцяло в плюш, много комфортна и на една тъмносиня кушетка срещу него седеше най-красивото дете, което Хейгън някога бе виждал. Беше на не повече от единайсет-дванайсет години, облечено в много скъпи дрехи, но семпло, като голяма жена. Имаше невероятно руса коса, големи тъмносини очи и уста като малина. За него се грижеше една жена, очевидно майката, която се опитваше със студена надменност да накара Хейгън да сведе поглед, а това извикваше у него желанието да я удари с юмрук в лицето. Детето-ангел и майката-дракон, си мислеше Хейгън, като отвръщаше на студения втренчен поглед на майката.

      Най-после дойде една много добре облечена пълна жена ка средна възраст, за да го отведе през редица канцеларии до кабинета на кинопродуцента, голям колкото апартамент. Силно впечатление му направи красотата на канцелариите и на хората, работещи в тях. Той се усмихна. Те всички бяха свадливи, защото се опитваха да се доберат до нещичко в киното, и започваха с административни длъжности; ала повечето щяха да работят в тези канцеларии до края на живота си, или поне дотогава, докато не приемеха поражението си и не се върнеха по родните си места.

      Джак Уолц беше висок, едър мъж, с голям корем, почти скрит от идеално ушития костюм. Хейгън знаеше историята му. На десет години Уолц блъскал празни бирени бъчви и колички в Ист Сайд. На двадесет помагал на баща си жестоко да експлоатира шивашки работници. На трийсет напуснал Ню Йорк и се преместил на Запад; вложил пари в евтини атракционни заведения и проправял пътя на киното. На четирийсет и осем станал най-могъщия филмов магнат в Холивуд, но все още с груб език, ненаситен любовник, яростен вълк, опустошаващ стада от беззащитни млади звездички. На петдесет се преобразил. Вземал уроци по риторика, учил се как да се облича от един английски камериер и как да се държи в обществото от един английски иконом. Когато първата му жена умряла, оженил се за световноизвестна и красива актриса, която не обичала да играе. Сега на шейсет, събираше картини от стари майстори, бе член на Консултативния съвет на президента и бе учредил на свое име една мултимилионерска фондация, която да оказва подкрепа на киноизкуството. Дъщеря му се бе оженила за английски лорд, а синът му за италианска принцеса.

      Неговата последна страст, както добросъвестно съобщаваха всички американски вестникари, бе конезаводът му за състезателни коне, за който през последната година бе похарчил десет милиона долара. Направил бе сензация, закупувайки прославения английски състезателен кон Хартум за невероятната сума от шестстотин хиляди долара и обявявайки след това, че непобедимият бегач няма да се състезава, а ще бъде използуван за разплод единствено за неговия конезавод.

      Уолц прие Хейгън любезно. Неговото чудесно и равно загоряло лице, педантично обръснато, се изкриви в гримаса, която трябваше да означава усмивка. Въпреки изразходваните пари и услугите на най-компетентни козметици, възрастта му личеше: кожата на лицето му изглеждаше, сякаш я бяха съшивали. В движенията му обаче имаше много жизненост; и той, както и дон Корлеоне, имаше вид на човек, който напълно контролира света, в който живее.

      Хейгън премина направо към същността на въпроса. Каза, че е пратеник на приятел на Джони Фонтейн и че този приятел е много могъщ човек, който ще засвидетелствува своята благодарност и неувяхващо приятелство към господин Уолц, ако господин Уолц е така добър да му направи една малка услуга. Тази малка услуга се състои в това да се даде роля на Джони Фонтейн в новия военен филм, който студиото планира да започне през следващата седмица.

      Съшитото лице бе безчувствено и любезно.

      Какви услуги може да ми направи вашият приятел? попита Уолц. В гласа му имаше само следа от снизходителност.

      Хейгън пренебрегна снизхождението и обясни:

      Заплашва ви известна неприятност с работниците. Моят приятел може абсолютно да гарантира, че ще ликвидира тази неприятност. Имате също много известен актьор, който носи много пари на студиото, но който съвсем наскоро премина от марихуана на хероин. Моят приятел ще гарантира този актьор никога вече да не получи хероин. И ако в бъдеще се появят други някои дреболии, само едно позвъняване до мен ще разрешава проблемите ви.

      Джак Уолц изслуша това, сякаш чуваше хвалбите на дете. После, с преднамерено източен диалект, каза рязко:

      Опитвате се да ме изнудвате? Хейгън отвърна невъзмутимо:

      Определено не. Дошъл съм да искам услуга за приятел. Опитах се да обясня, че от това вие няма да загубите нищо.

      Сякаш по собствено желание, Уолц изкриви лицето си в гневна гримаса. Устата се сви презрително, гъстите, боядисани с черно вежди се събраха, образувайки дебела линия над проблясващите очи. Той се наведе през бюрото към Хейгън:

      Виж какво, хитър кучи сине, позволи да ти обясня някои неща, на теб и твоя шеф, който и да е той. Джони Фонтейн никога няма да получи тази роля. Не ми пука колко италиански разбойници от мафията ще излязат насреща ми. Той се облегна назад. И един съвет за теб, приятелю. Едгар Хувър, предполагам, чувал си за него Уолц се усмихна язвително, е мой личен приятел. Ако му кажа, че са ме изнудвали, въобще няма да разберете откъде и какво ви е сполетяло.

      Хейгън слушаше търпеливо. Очаквал бе нещо по-добро от човек с положението на Уолц. Как е било възможно човек, реагиращ така глупаво, да се издигне и оглави компания, струваща стотици милиони? Това бе нещо, за което си струваше да се помисли, тъй като дон Корлеоне търсеше нови неща, в които да вложи пари. И ако най-големите умове на тази индустрия бяха действително толкова тъпи, то си струваше да се вложат пари в киното. Самата обида никак не го засегна. Хейгън бе учил изкуството да се водят преговори лично при дон Корлеоне. Никога не се ядосвай го бе учил той. Никога не заплашвай. Убеждавай хората. Думата убеждавам звучеше много по-добре на италиански rajiman, съединявам се. Това бе изкуството човек да пренебрегне всички обиди и всички заплахи; да даде и другата си буза. Той бе виждал дон Корлеоне да седи на масата за преговори в продължение на осем часа, да преглъща обиди, опитвайки се да накара един известен мегаломан и деспот да поправи поведението си. В края на осмия час дон Корлеоне бе вдигнал безпомощно ръце и бе казал на останалите на масата: Никой не може да убеди този човек и гордо бе излязъл от залата. Деспотичният мъж бе пребледнял от страх. Изпратени бяха емисари да върнат дон Корлеоне в залата. Постигнато бе съгласие, но два месеца по-късно деспотичният мъж бе застрелян в любимата си бръснарница.

      Ето защо Хейгън започна отново, говорейки с най-обикновен глас.

      Погледнете визитната ми картичка каза той. Аз съм адвокат. Мислите ли, че бих рискувал? Произнесох ли една заплашителна дума? Позволете ми само да кажа, че съм готов да приема всяко поставено от вас условие срещу, участието на Джони Фонтейн. Смятам, че предложих вече достатъчно много за една толкова дребна услуга. Услуга, която, както разбирам, ще бъде и във ваш интерес, ако я направите.

      Джони казва, че признавате, че той е най-подходящият за тази роля. Позволете да кажа, че тази услуга нямаше никога да бъде поискана, ако това не беше така. В същност, ако се тревожите за капиталовложенията си, моят клиент ще финансира филма. Но разрешете ми да бъда абсолютно точен. Разбираме, че вашето не си е не. Никой не може, нито се опитва да ви насили. Знаем за приятелството ви с господин Хувър и бих могъл да добавя, че моят шеф ви уважава за това. Той много уважава тази връзка.

      Уолц си играеше с голяма писалка с червено птиче перо. При споменаването на пари интересът му се възбуди и той престана да си играе. След това покровителствено каза:

      Бюджетът на този филм възлиза на пет милиона. Хейгън леко подсвирна, за да покаже, че се е изненадал.

      После съвсем естествено каза:

      Шефът ми има много приятели, които подкрепят решенията му.

      За първи път Уолц поглеждаше сериозно на нещата. Той разгледа визитната картичка на Хейгън.

      Никога не съм чувал за вас каза той. Познавам повечето известни адвокати в Ню Йорк, но кой, по дяволите, сте вие?

      Аз съм адвокат на една известна реномирана корпорация каза Хейгън сухо. Сега по изключение се занимавам с този случай. Той стана, Няма да ви отнемам повече време. Подаде ръката си и Уолц се ръкува. Хейгън направи няколко крачки към вратата и отново се обърна към Уолц. Разбирам, налага ви се да се занимавате с много хора, които се опитват да изглеждат по-важни, отколкото са. В моя случай е вярно обратното. Защо не се осведомите за мен от нашия общ приятел? Ако размислите, обадете ми се в хотела. Той спря за малко. Може да ви звучи като кощунство, но моят клиент е в състояние да направи за вас неща, които дори господин Хувър би намерил, че са извън неговите възможности.

      Видя как очите на кинорежисьора се свиват. Най-после Уолц схващаше какво му говорят.

      Между другото, аз се възхищавам от филмите ви каза Хейгън с възможно най-раболепния глас, който можа да постигне. Надявам се, че ще можете да продължите хубавата си работа. Страната ни има нужда от нея.

      Късно този следобед секретарката на режисьора се обади на Хейгън, че след един час ще мине кола да го вземе и да го закара в извънградското жилище на господин Уолц за вечеря. Съобщи му, че пътуването ще трае около три часа, но че колата е снабдена с бар и няколко вида ордьоври. Хейгън знаеше, че Уолц отива дотам с частния си самолет и се чудеше защо не бе поканен да пътува с него. Гласът на секретарката добави учтиво:

      Господин Уолц предлага да си вземете нещата за преспиване, а на сутринта ще ви закарат до летището.

      Ще постъпя, както ми предлагате каза Хейгън. Това бе един учудващ факт. Откъде знаеше Уолц, че ще пътува обратно за Ню Йорк със сутрешния самолет? Той помисли известно време. Най-правдоподобното обяснение бе, че Уолц е изпратил детективи по следите му, за да съберат всичката възможна информация. Тогава Уолц със сигурност знаеше, че той представлява дон Корлеоне, което значеше, че знае нещо за него, което, от своя страна, означаваше, че сега бе готов да приеме нещата сериозно. Може пък нещо да излезе, помисли си Хейгън. А може би Уолц бе по-хитър, отколкото му се бе сторило сутринта.

 

      * * *

 

      Домът на Джак Уолц изглаждаше като неправдоподобен кинодекор. Имаше къща като на плантатор, заобиколена от великолепна, покрита с черна земя алея за езда, конюшни и пасища за цяло хергеле коне. Храстите, цветните лехи и тревата бяха така грижливо поддържани, както маникюрът на кинозвезда.

      Уолц посрещна Хейгън на една остъклена, с климатична инсталация веранда. Продуцентът бе облечен неофициално със синя копринена риза с отворена яка, с бежови памучни панталони и меки кожени сандали. Оградено с всички тези цветове и скъпи материи, съшитото му, упорито лице бе поразително. Той подаде на Хейгън необичайно голяма чаша с мартини и взе една за себе си от приготвения поднос. Изглеждаше по-приятелски настроен, отколкото през ранните часове на този ден. Сложи ръка на рамото на Хейгън и каза:

      Имаме малко време преди вечеря. Да отидем да видим моите коне. Докато отиваха към конюшните, той каза: Проучих ви, Том, трябваше да ми кажете, че Корлеоне ви е шеф. Аз си помислих, че сте някой третокласен ходатай, нает от Джони да ме провокира. А аз не се поддавам на провокации. Не че искам да си създавам врагове, просто никога не съм вярвал в това. Но сега нека се позабавляваме. За случая можем да поговорим и след вечеря.

      Съвсем неочаквано Уолц се оказа наистина мил домакин. Той обясни новите си методи и нововъведения, с които се надяваше да направи своя конезавод най-преуспяващия в Америка. Конезаводът бе изцяло пожарообезопасен, максимално хигиенизиран и се охраняваше от специална команда частни детективи. Най-накрая Уолц го заведе до една конюшня, на външната стена на която беше сложена огромна бронзова табела. На табелата бе написано името Хартум.

      Неопитността не попречи на Хейгън да забележи, че конят в тази конюшня бе едно прекрасно животно. Хартум бе смолисточерен и само на огромното му чело имаше бяло като диамант петно. Големите кафяви очи блестяха като златни ябълки, а черната козина върху здравото тяло бе като коприна. С детинска гордост Уолц каза:

      Най-добрият състезателен кон в света. Купих го миналата година в Англия за шестстотин бона. Обзалагам се, че дори руските царе не са давали толкова много пари за един кон. Но той няма да се състезава. Ще го оставя за разплод. Ще създам най-големия конезавод за състезателни коне, съществувал някога в тази страна. Той погали гривата на коня и нежно извика: Хартум, Хартум. В гласа му имаше истинска обич и животното му отвърна. Уолц се обърна към Хейгън:

      Знаете ли колко добър ездач съм. За първи път яздих, когато бях на петдесет години. Той се засмя. Може би някоя от бабите ми в Русия е била изнасилена от казак и аз съм наследил кръвта му. Той погъделичка Хартум по корема и с искрено възхищение каза: Вижте му само чреслото. И аз бих искал да съм като него.

      Те се върнаха в къщата, за да вечерят. Сервираха трима келнери под ръководството на един иконом. Покривката бе със златни нишки, приборите бяха сребърни, но Хейгън намери храната посредствена. Очевидно Уолц живееше сам и също толкова очевидно бе, че не е човек, който държи на храната. Хейгън изчака, докато и двамата запалиха по една огромна хаванска пура, и попита:

      Ще получи ли Джони ролята или не?

      Не мога каза Уолц. Не мога да включа Джони в този филм, дори да искам. Договорите за всички роли са подписани и снимките започват през следващата седмица. Не мога да променя нещата по никакъв начин.

      Хейгън каза раздразнено:

      Господин Уолц, голямото предимство да имаш работа с хора с най-високо положение е, че подобно извинение е несъстоятелно. Вие можете да направите всичко, каквото пожелаете. Той дръпна от пурата си. Не вярвате ли, че моят клиент е в състояние да удържи на обещанията си?

      Уолц отговори сухо:

      Уверен съм, че ще имам неприятности с работниците. Гоф ми се обади за това по телефона, кучият му син, и по начина, по който ми говореше, човек никога не би допуснал, че му плащам тайно по сто хиляди годишно. Убеден съм, че можете да откажете този мой некадърен актьор от хероина. Но това не ме интересува, а мога и сам да финансирам филмите си. Мразя това копеле Фонтейн. Предайте на шефа си, че това е единствената услуга, която не мога да направя за него, но също и че трябва да ме изпита пак, като поиска каквото и да е друго. Каквото и да е.

      Хейгън си помисли: Ах ти, подъл мръснико, защо тогава, по дяволите, ме доведе чак тук? Продуцентът си имаше нещо на ум. Хейгън студено каза:

      Мисля, че не разбирате добре как стоят нещата. Господин Корлеоне е кръстник на Джони Фонтейн. Това е много близка, много свята религиозна връзка. Уолц наведе почтително глава, щом се спомена за религия. Хейгън продължи: Италианците имат една малка шега, която казва: Животът е толкова тежък, че човек трябва да има двама бащи, които да се грижат за него, и затова имат кръстници. Тъй като бащата на Джони почина, господин Корлеоне взе задълженията си още по-присърце. А колкото до това, да ви изпита още веднъж, господин Корлеоне е много чувствителен. Той никога не моли повторно този, който веднъж му е отказал.

      Уолц сви рамене:

      Съжалявам. Отговорът ми отново е не. И понеже така и така сте тук, кажете колко ще ми струва уреждането на тази неприятност с работниците? Плащам в брой. Веднага.

      Това даваше отговор на една от загадките за Хейгън защо Уолц му отделя толкова време, след като вече е решил да не дава ролята на Джони. Нищо не можеше да бъде променено на тази среща. Уолц се чувствуваше сигурен, не се страхуваше от могъществото на дон Корлеоне. И съвсем естествено: със своите широки политически връзки, с познанството си с шефа на ФБР, с огромното си състояние и абсолютната си власт във филмовата индустрия Уолц нямаше защо да се страхува от дон Корлеоне. На всеки интелигентен човек, дори на Хейгън, бе ясно, че той правилно е преценил положението си. Той не можеше да бъде уязвен от дон Корлеоне, ако беше готов да понесе щетите, които работническата стачка можеше да му нанесе. Имаше само една грешка в цялото това уравнение. Дон Корлеоне бе обещал на кръщелника си, че ролята ще му бъде дадена, а той никога, доколкото Хейгън знаеше, не се бе отмятал от думата си в такива случаи.

      Хейгън спокойно каза:

      Вие преднамерено ме разбирате грешно. Опитвате се да ме направите съучастник в едно изнудване. Господин Корлеоне обещава само да поговори във ваша полза за тази неприятност с работниците като ваш приятел в замяна на вашето решение на въпроса в полза на неговия клиент. Една приятелска размяна на услуги и нищо повече. Но виждам, че не вземате нещата сериозно. Лично аз мисля, че грешите.

      Уолц, който сякаш бе чакал само удобен случай, избухна:

      Отлично разбрах каза той. Това е стилът на мафията, нали? Уж се занимавате само със зехтиново масло и сладки приказки, а в същност онова, което в действителност вършите, е да заплашвате. Нека ви кажа направо. Джони Фонтейн никога няма да получи тази роля, а тя е само за него. Тя ще го направи велик. Но никога няма да стане, защото мразя тази мъжка проститутка и ще го изхвърля от киното. И ще ви кажа защо. Той провали едно от най-скъпите ми протежета. Цели пет години обучавах това момиче да играе, да пее, да танцува, пръскайки стотици хиляди долари. Щях да я направя звезда. Ще бъда още по-откровен, за да ви покажа, че не съм коравосърдечен човек и ще ви призная, че работата не беше само в парите. Това момиче беше красиво и имаше най-хубавия задник, който някога съм виждал, а съм виждал стотици такива из целия свят. Тя бе в състояние да те изсмуче като водна помпа. И после какво, появява се Джони с този мазен глас и италиански чар и тя изчезва. Захвърли всичко, само за да ме направи смешен. Човек с моето положение, господин Хейгън, не може да си позволи да бъде смешен. Аз трябва да си разчистя сметките с Джони.

      За първи път Уолц успя да учуди Хейгън. Той не можеше да проумее как един толкова състоятелен човек може да допусне подобни дреболии да определят преценката му за делови неща, и го толкова важни. В света на Хейгън, в света на дон Корлеоне физическата красота и сексуалните качества на жените нямаха ни най-малка стойност при решаване на светските проблеми. Това беше личен въпрос, освен, разбира се, когато ставаше дума за брак и опозоряване на семейството. Хейгън реши да опита за последен път:

      Вие сте напълно прав, господин Уолц каза Хейгън. Но нима вашият повод за оплакване е толкова сериозен? Не мисля, че сте разбрали колко важна е тази малка услуга за моя клиент. Господин Корлеоне е държал малкия Джони в ръцете си, когато са го кръщавали. Когато бащата на Джони умря, господин Корлеоне пое родителските задължения. В действителност много хора, които искат да покажат уважението и благодарността си за оказаната им помощ, го наричат кръстник Господин Корлеоне никога не разочарова своите приятели.

      Уолц рязко стана:

      Достатъчно слушах. На мен главорези не могат да ми заповядат, аз им заповядам. Само ако вдигна тази телефонна слушалка, вие ще прекарате нощта в затвора. А ако този разбойник от мафията се опита да предприеме нещо по-специално, ще разберете, че аз не съм някакъв ръководител на оркестър. Да, и аз съм чувал за тази история. Слушайте, вашият господин Корлеоне ще си изпати зле. Дори ако се наложи да използувам влиянието си в Белия дом.

      О, глупав, глупав, кучи сине. Как, по дяволите, е станал такава важна птица, чудеше се Хейгън. Съветник на президента, шеф на най-голямото киностудио в света. Определено лон Корлеоне трябва да влезе във филмовия бизнес. А този приятел приемаше думите му в сантименталния им буквален смисъл. Не схващаше истинското им значение.

      Благодаря за вечерята и приятната вечер каза Хейгън. Възможно ли е да ми дадете превоз до летището? Не мисля, че ще остана да пренощувам. Той се усмихна студено на Уолц. Господин Корлеоне е човек, който държи лошите новини да му се съобщават веднага.

      Докато чакаше колата си в силно осветеното преддверие на голямата къща, Хейгън забеляза две жени, които се канеха да влязат във вече паркираната отпред дълга лимузина. Това бяха красивото дванайсетгодишно русо момиче и неговата майка, които бе видял в кабинета на Уолц тази сутрин. Но сега прекрасно очертаната уста на момичето се бе превърнала в подута розова маса. Морскосините й очи бяха замъглени, а когато слизаше по стълбите към отворената врата на колата, дългите й крака се подгъваха като на куцо жребче. Майката подкрепяше детето, помогна му да влезе в колата, като съскаше команди на ухото му. Тя обърна главата си, за да хвърли на Хейгън един бърз бегъл поглед и той видя в очите й триумфален хшцнически пламък. После тя също изчезна в лимузината.

      Значи затова не бях поканен да пътувам със самолета от Лос Анжелос, помисли си Хейгън. Момичето и неговата майка бяха пътували с продуцента. Това бе дало на Уолц достатъчно време да отпочине преди вечерята и да си свърши работата с малкото момиченце. И Джони искаше да живее в този свят! Дано има късмет и дано Уолц има късмет.

 

 

      Поли Гато мразеше прибързаните работи, особено когато имаше намесено и насилие. Обичаше да планира нещата предварително. Защото случай като тазвечершния, макар и съвсем обикновен, можеше да се превърне в сериозна работа, ако някой направеше грешка. Сега, като пиеше бирата си, той хвърли поглед наоколо, за да провери как върви работата между двамата млади негодници и двете малки курвета на бара.

      Поли Гато знаеше всичко необходимо за тези двама негодника. Казваха се Джери Уагнър и Кевин Мунън. И двамата бяха около двайсетгодишни, красавци, кестеняви, високи и добре сложени. И двамата трябваше да започнат занятията си в колеж извън града след две седмици, бащите и на двамата имаха политическо влияние и това, заедно с факта, че бяха студенти, им бе помогнало да избегнат досега военната служба. И двамата имаха условна присъда за нанасяне на побой над: дъщерята на Америго Бонасера. Мръсните му копелета, мислеше си Поли Гато. Отървали се от военна служба, нарушават условното си пускане на свобода, като пият в бар след полунощ, преследват уличници. Млади развратници. Поли Гато също бе отложен от военна служба, защото лекарят бе представил на военната комисия документи, посочващи, че неговият пациент от мъжки пол, бял, двайсет и шест годишен, неженен, е преминал лечение с електрически шок поради умственото си състояние. Всичко беше фалшиво, разбира се, но Поли Гато смяташе, че е заслужил освобождаването си от служба. Това бе уредено от Клеменза, след като Гато бе навлязъл в семейния бизнес.

      Клеменза му бе наредил тази работа да се ускори и свърши, преди момчетата да се върнат в колежа. Защо, по дяволите, това трябваше да стане в Ню Йорк, чудеше се Гато. Клеменза винаги даваше допълнителни заповеди, вместо да разпредели работата. Сега, ако двете малки скитнички излезеха с развратниците, и тази нощ щеше да бъде пропиляна.

      Той дочу едно от момичетата да се смее и казва:

      Ти луд ли си, Джери? Не влизам в никаква кола с теб. Не искам да свърша в болница като онова бедно момиче.

      Гласът и бе изпълнен със злобно задоволство. На Гато това му стигаше. Той изпи бирата си и излезе на тъмната улица. Идеално. Беше след полунощ. Само още един бар светеше. Останалите магазини бяха затворени. Клеменза се бе погрижил за патрулната кола в този район. Те нямаше да идват в тази посока, докато не ги повикаха по радиото, но и тогава нямаше да дойдат веднага.

      Той се облегна на шевролета с четири врати. На задната седалка седяха двама мъже, почти невидими, въпреки че бяха огромни. Поли каза:

      Хванете ги, когато излязат.

      Той все още мислеше, че всичко бе направено много набързо. Клеменза му бе дал копия от снимките на двамата развратника, взети от полицейския архив, и сведения къде ходят всяка вечер, да пият и да търсят момичета по баровете. Поли бе взел двама от мъжагите, работещи в семейството, и им бе посочил развратниците. Беше ги инструктирал. Никакви удари отгоре или отзад по главата, не биваше да има никакви фатални случайности. Като спазват това, оттам нататък можеха да бият колкото искат. Беше ги предупредил само за едно: Ако тези мръсници излязат от болницата след по-малко от месец, вие, приятели, ще отидете пак да карате камиони.

      Двамата огромни мъжаги излязоха от колата. И двамата бяха бивши боксьори, нестигнали по-далеч от малките клубове; Сони Корлеоне ги бе уредил със заемни спекулации така, че да могат да живеят прилично. Естествено те нямаха търпение да докажат благодарността си.

      Когато Джери Уагнър и Кевин Мунън излязоха от бара, те бяха в идеално настроение за случая. Закачките на момичетата в бара бяха раздразнили юношеската им суетност. Облегнат на калника на колата, Поли Гато им извика със заядлив смях:

      Хей, Казанововци, онези курви май наистина ви отрязаха.

      Двамата млади мъже с удоволствие се обърнаха към него. Поли Гато изглеждаше идеален отдушник за унижението им. С лице като на пор, нисък, слабичък и хитър при това. Хвърлиха се върху него и веднага усетиха, че отзад някой сграбчи ръцете им. В същия миг Поли Гато надяна на дясната си ръка специално направен бронзов бокс, осеян с трисантиметрови метални шипове. Включи се съвсем навреме тренираше в гимнастическия салон три пъти седмично. Той смаза носа на развратника на име Уагнър. Мъжът, който държеше Уагнър, го вдигна от земята и Поли замахна с ръка, като му нанесе силен удар в идеално изложената слабина. Уагнър окуця и огромният мъж го остави да падне на земята. За това бяха необходими по-малко от шест секунди.

      Сега и двамата насочиха вниманието си към Кевин Мунън, който се опитваше да вика. Мъжът зад него успяваше лесно да го удържа с едната си огромна мускулеста ръка. Другата бе сложил около гърлото на Мунън, за да прекъсне всякакъв звук.

      Поли Гато скочи в колата и запали мотора. Двамата огромни мъже биеха Мунън, докато той се превръщаше в пихтия. Те правеха това с ужасяваща отмереност, сякаш имаха на разположение цяла вечност. Не нанасяха ударите си хаотично, а с бавна и отмерена последователност, влагайки в тях цялата тежест на масивните си тела. При всеки удар се чуваше едно храс и плътта се разцепваше. Гато успя да зърне лицето на Мунън. Беше неузнаваем. Двамата мъже оставиха Мунън да лежи на тротоара и се обърнаха към Уагнър. Той се опитваше да се изправи на краката си и започна да крещи за помощ. Някой излезе от бара и сега двамата мъже трябваше да работят по-бързо. С удари повалиха го на колене. Единият от тях хвана ръката му и я изкълчи, после го ритна в гръбнака. Чу се пукане и агонизиращият писък на Уагнър накара всички прозорци на улицата да се отворят. Двамата мъже заработиха много бързо. Единият от тях държеше Уагнър за главата, из-ползувайки двете си ръце като менгеме. Другият блъсна в неподвижната мишена огромния си юмрук. Излязоха още хора от бара, но никой не се опита да се намеси. Поли Гато изкрещя: Хайде, достатъчно. Двамата огромни мъжаги скочиха в колата и Поли светкавично потегли. Някой щеше да опише колата и да съобщи регистрационния номер, но това нямаше значение. Номерът й беше калифорнийски, краден, а в Ню Йорк имаше сто хиляди черни закрити шевролети.

 

 

      ВТОРА ГЛАВА

 

      Том Хейгън отиде в адвокатската си кантора в града във вторник сутринта. Имаше намерение да навакса изоставането в писмената си работа, така че за срещата с Върджил Солоцо в петък всичко да бъде в ред. Срещата беше от толкова голямо значение, че той бе помолил дон Корлеоне да му отдели цяла вечер за разговор, за да се подготви за предложението, което знаеха, че Солоцо ще направи на семейството. Хейгън искаше да си изясни и най-малките подробности, за да отиде на тази подготвителна среща с необременено съзнание.

      Дон Корлеоне не остана учуден, когато Хейгън се върна от Калифорния късно вечерта във вторник и му докладва за резултатите от преговорите си с Уолц. Накара го да му разкаже всичко с най-големи подробности и направи гримаса на отвращение, когатс Хейгън спомена за красивото малко момиче и неговата майка. Той измърмори безсрамник, което бе израз на най-категоричното му неодобрение. Зададе му и един последен въпрос:

      Мъжко момче ли е този Уолц?

      Хейгън премисли какво точно може да има пред вид дон Корлеоне, задавайки този въпрос. През всичките тези години бе разбрал, че критерият му е много по-различен от този на повечето хора, така че думите му също можеха да означават нещо друго. Има ли Уолц силен характер? Има ли силна воля? Определено имаше, но не за това питаше дон Корлеоне. Има ли собственикът на киностудиото смелост да не се поддава на провокации? Готов ли е да понесе тежки финансови загуби което означаваше щеше ли да понесе скандала неговата голяма кинозвезда да бъде изложен като наркоман? Отговорът беше да. И все пак не беше онова, което дон Корлеоне имаше пред вид. Най-после Хейгън сп преведе правилно въпроса. В състояние ли е Джак Уолц да рискува всичко, дори да загуби всичко заради принципите си, заради честта си, или за да отмъсти?

      Хейгън се усмихна. Рядко правеше това, но сега не можа да устои на изкушението да не се пошегува с дон Корлеоне.

      Питате дали е като сицилианците? Дон Корлеоне кимна доволно, в знак на признание за ласкаещото го остроумие и потвърждавайки отговора. Не, не е отговори Хейгън.

      Това бе всичко. Дон Корлеоне бе обмислял тези неща до следващия ден. В сряда следобед бе повикал Хейгън в дома си и го бе инструктирал. Тези инструкции, изпълнили го с безкрайно възхищение, запълниха останалата част от работния ден на Хейгън. Той не се съмняваше, че дон Корлеоне е разрешил проблема и че Уолц ще му се обади на сутринта с новината, че Джони Фонтейн е получил главната роля в новия му филм за войната.

      В този момент телефонът наистина иззвъня, но това бе Америго Бонасера. Изпълненият с признателност глас на собственика на погребалното бюро трепереше. Той помоли Хейгън да увери дон Корлеоне, че ще му бъде приятел до гроб. Нека дон Корлеоне само му се обади и той, Америго Бонасера, ще даде живота си за скъпия Кръстник. Хейгън го увери, че всичко ще му бъде предадено.

      Дейли Нюс бе поместил снимки, отпечатани на цялата средна страница, на проснатите на улицата Джерн Уагнър и Кевин Мунън. Майсторски направените фотоси предизвикваха ужас това бяха човешки същества, направени на пихтия. По някакво чудо, казваше вестникът, и двамата били още живи, но щели да бъдат месеци наред в болница и трябвало да им се направят пластични операции. Хейгън си записа да напомни на Клеменза, че трябва да направи нещо за Поли Гато. По всичко личеше, че той си разбира от работата.

      Хейгън работи бързо и спорно през следващите три часа, обобщавайки доходите на дон Корлеоне от недвижимите имоти, от вноса на зехтин и от строителната му фирма. Нито една от тези компании не вървеше добре, но след като войната вече бе свършила, всички щяха да станат изключително рентабилни. Беше почти забравил за работата на Джони Фонтейн, когато секретарката му съобщи, че го търсят от Калифорния. С трепетно очакване той вдигна слушалката и каза: Хейгън на телефона.

      Гласът, който чу, бе до неузнаваемост променен от гняв и омраза. Мръсно копеле крещеше Уолц, ще ви тикна всички в затвора за сто години. Ще използувам всичките си пари до стотинка, за да ви пипна. Ще му разгоня фамилията на този Джони Фонтейн, чуваш ли, италиански простако?

      Хейгън любезно отговари: Аз съм от немско-ирландски произход. Последва дълга пауза, после тракването на телефонната слушалка. Хейгън се усмихна. Нито веднъж Уолц не бе изрекъл заплаха лично срещу дон Корлеоне. Геният винаги биваше възнаграден.

 

 

      Джак Уолц спеше винаги сам. Имаше голямо легло, което можеше да побере десет души, и огромна спалня, която можеше да се използува при снимането на бал, но откакто преди десет години бе починала първата му жена, той спеше сам. Това не означаваше, че въобще не спи с жени. Той бе физически здрав, въпреки възрастта си, но сега можеше да бъде възбуден само от много малки момиченца; разбрал бе, че само няколко часа на вечер с тях изчерпват силите и търпението му.

      В четвъртък сутринта, неизвестно защо, той се събуди рано. Сред дрезгавата светлина на ранната утрин огромната му спалня беше като голяма ливада, обгърната в мъгла. Някъде далеч, на края на леглото, се забелязваха познати очертания и Уолц с мъка се надигна на лакти, за да ги види по-добре. Имаха формата на конска глава. Все още замаян, Уолц се пресегна и запали нощната лампа.

      Онова, което видя, го потресе и смаза. Сякаш тежък ковашки чук се стовари върху гърдите му. Пулсът му запрескача и започна да му се повдига. Повърнатото се разплиска върху дебелото килимче.

      Отрязаната лъскава глава на големия черен кон Хартум бе здраво залепена в засъхнала гъста кръв. Виждаха се тънки бели сухожилия. Пяна покриваше муцуната, а онези големи като ябълки очи, които преди блестяха като злато, сега бяха потъмнели от съсирената кръв и придобили цвета на гниещ плод.

      Уолц бе обхванат от истински животински страх. Воден от този страх, изкрещя на прислужниците си и пак воден от същия този страх, се обади на Хейгън и така невъздържано го заплаши. Безумното му бълнуване разтревожи иконома, който повика домашния му лекар и първия му заместник от студиото. Но Уолц дойде на себе си, преди те да пристигнат.

      Беше дълбоко потресен. Що за човек бе онзи, способен да унищожи животно, струващо шестстотин хиляди долара? Без да го предупреди дори с една дума. Без каквито и да е преговори действието или заповедта да бъдат отменени. Жестокостта, пълното незачитане на каквито и да било ценности говореха за човек, който смяташе, че сам си е закон, дори бог. Човек, който освен тази воля притежаваше толкова власт и умение, че пет пари не даваше за охраната на конезавода му. Защото сега вече Уолц знаеше, че конят очевидно е бил силно упоен, преди огромната глава да бъде спокойно отсечена с брадва. Хората от нощното дежурство твърдяха, че нищо не са чули. На Уолц това му се струваше невъзможно. Те можеха да бъдат заставени да говорят. Бяха подкупени и можеха да бъдат заставени да кажат кой ги е подкупил.

      Уолц не беше глупав, а само безкрайно себичен. Погрешно бе сметнал, че властта, която има в своя свят, е по-могъща от властта на дон Корлеоне. Той просто се нуждаеше от някакво доказателство, че това не е така. Бе разбрал посланието, че въпреки богатството си, въпреки всичките си връзки с президента на Съединените щати, въпреки всичките си претенции за приятелство с директора на ФБР, един незначителен вносител на италиански зехтин щеше да го убие. Наистина щеше да го убие! Само защото той не искаше да даде на Джони Фонтейн желаната филмова роля. Това бе невероятно. Хората нямаха право да постъпват така. Нямаше да съществува никакъв свят, ако хората постъпваха така. Това бе лудост. Това означаваше, че човек не може да прави каквото иска със собствените си пари, с компаниите, които притежава, с властта, с която разполага. Това бе десет пъти по-лошо от комунизма. И трябваше да бъде смазано. Не биваше никога да се допуска.

      Уолц позволи лекарят да му даде съвсем слабо упойващо лекарство. Това му помогна отново да се успокои и да помисли разумно. Онова, което действително го потресе, бе безцеремонността, с която този дон Корлеоне бе дал заповед за унищожаването на световноизвестен кон, струващ шестстотин хиляди долара. Шестстотин хиляди долара! И това бе само началото. Уолц потрепера. Помисли си за живота, който си бе изградил. Беше богат. Можеше да притежава най-красивите жени в света само като ги повика с пръст и им обещае договор. Крале и кралици го приемаха. Живееше живот толкова съвършен, колкото парите и властта можеха да му осигурят. Лудост бе да рискува всичко това заради една прищявка. Възможно бе да се добере до Корлеоне. Но какво бе официалното наказание за убийство на състезателен кон? Той се изсмя диво, а лекарят и прислужниците му го наблюдаваха с плахо безпокойство. Хрумна му и една друга мисъл. Той щеше да бъде прицел на подигравки в цяла Калифорния самс защото някой бе проявил презрително незачитане към неговото могъщество по такъв арогантен начин. Това определи решението му. Това и мисълта, че може би те няма да го убият. Че имат като резерв нещо много по-хитро и мъчително.

      Уолц даде необходимите нареждания. Личният му доверен персонал се задействува. Прислужниците и лекарят бяха заставени да се закълнат да пазят тайна, защото в противен случай щяха завинаги да си спечелят за свои врагове Уолц и хората от неговото студио. На пресата бе съобщено, че състезателният кон Хартум е умрял от болест, прихваната по време на транспортирането му от Англия. Беше издадена заповед останките му да бъдат заровени на тайно място в имението. Шест часа по-Късно Джони Фонтейн бе уведомен по телефона от продуцента, че трябва да се яви на работа следващия понеделник.

 

 

      Същата вечер Хейгън отиде в дома на дон Корлеоне, който трябваше да го подготви за важната среща с Върджил Солоцо на следващия ден. Дон Корлеоне бе повикал да присъствува и най-големият му син. Сега Сони Корлеоне посръбваше от една чаша вода, а грубото му Купидоново лице бе посърнало от умора. Сигурно още си дава зор с онази кума, помисли си Хейгън. Още едно притеснение.

      Дон Корлеоне се настани в креслото, като пушеше своята пура Ди нобили. Хейгън винаги държеше по една кутия от тях в стаята си. Беше се опитал да накара дон Корлеоне да мине на хавански, но той бе казал, че му дразнят гърлото.

      Знаем ли всичко, което е необходимо да знаем? попита дон Корлеоне.

      Хейгън отвори папката, в която държеше бележките си. Те в никакъв случай не бяха уличаващи, а само тайнствени подсещащи записки, с които искаше да бъде сигурен, че ще засегне всички важни детайли.

      Солоцо идва при нас за помощ започна Хейгън. Той ще моли семейството да му даде най-малко един милион долара и да му обещае известна свобода извън закона. За Солоцо поръчителствува семейство Таталия и е възможно и те да имат участие в сделката. А сделката е свързана с наркотици. Солоцо има връзки в Турция, където се отглежда макът. Оттам товари кораби за Сицилия. Без никакви проблеми. В Сицилия има фабрика, която преработва мака в хероин. Има сигурна система, с която може да превърне опиума в морфин, или хероин, както е необходимо. Изглежда, преработващата фабрика в Сицилия е осигурена по всички възможни начини. Единственото затруднение е внасянето на опиума в тази страна и разпространението му тук. А също и началният капитал. Един милион долара в брой не растат по дърветата. Хейгън видя, че дон Корлеоне се намръщи. Той мразеше излишните надути фрази, когато ставаше дума за бизнес. Хейгън продължи по-бързо: Наричат Солоцо Турчина. По две причини. Прекарал е много време в Турция и се предполага, че има жена туркиня й деца. Второ: предполага се, че си служи много бързо с нож или си е служил с него, когато е бил млад. Само при сделки обаче, и то с някакво приемливо извинение. Много способен човек и съвсем самостоятелен. Има в досието си две присъди, едната е излежавал в Италия, а другата в Съединените щати и е известен на властта като човек, свързан с наркотиците, което може да бъде един плюс за нас. Това означава, че той никога няма да получи правото да свидетелствува срещу нас, тъй като за него смятат, че е най-главният, а и, разбира се, заради своето досие. Има също жена американка, и три деца, и е добър съпруг и баща. Ще издържи всичко, стига да знае, че за тях ще се грижат, като им осигуряват необходимите средства за живот.

      Дон Корлеоне дръпна от пурата си и каза:

      Сантино, ти какво мислиш?

      Хейгън знаеше какво ще каже той. Сони се дразнеше, че е изцяло във властта на дон Корлеоне. Искаше сам да организира някаква голяма операция. Подобно нещо щеше да е идеално за него.

      Сони пое голяма глътка скоч.

      Много пари има в този бял прах каза той. Но е опасно. Някои хора може да свършат в затвора с двайсетгодишна присъда. Бих казал, че ако стоим настрана от операциите и се ограничим само с покровителствуване и финансиране, това би било добра идея.

      Хейгън погледна Сони с одобрение. Беше изиграл картите си успешно. Придържал се бе към очевидното, което бе и най-добрият ход за него.

      Дон Корлеоне дръпна от пурата си.

      А ти, Том, какво мислиш?

      Хейгън се овладя, за да бъде абсолютно искрен. Вече бе стигнал до заключението, че дон Корлеоне ще отхвърли предложението на Солоцо. Но, което беше по-лошо, Хейгън бе убеден, че това е един от малкото случаи в практиката на дон Корлеоне, когато той не бе обмислил нещата докрай. Не гледаше достатъчно прозорливо.

      Започвай, Том подкани го дон Корлеоне окуражаващо. Дори и сицилианският consigliori не винаги е съгласен с шефа си. Всички се засмяха.

      Мисля, че трябва да отговорите с да каза Хейгън. Знаете всички очевидни доводи за. Но най-важният е този. В наркотиците има толкова потенциална печалба, колкото в никой друг бизнес. Ако сега не влезем в него, ще го стори някой друг, може би семейство Таталия. Със спечелените доходи те ще могат да увеличават все повече и повече влиянието си в полицията и политиката. Тяхното семейство ще стане по-могъщо от нашето. Накрая ще ни ликвидират, за да вземат и онова, което ние притежаваме. Това е точно както при държавите. Ако те се въоръжават, и ние трябва да се въоръжаваме. Ако станат икономически по-силни, те стават заплаха за нас. Сега хазартът и профсъюзите са наши и в момента те са най-доходните. Но мисля, че наркотиците са бъдещето. Смятам, че трябва да имаме дял в тази сделка, ако ли не рискуваме всичко, което имаме. Не веднага, но може би след десет години.

      Това очевидно направи огромно впечателние на дон Корлеоне, който подръпна от пурата си и измърмори:

      Разбира се, че това е най-важното. Той въздъхна и стана. В колко часа трябва да се срещна с този неверник утре?

      Хейгън отговори с надежда:

      Ще бъде тук в десет сутринта. Може би дон Корлеоне все пак щеше да се съгласи.

      Искам ви и двамата тук с мене нареди дон Корлеоне. Той стана, протегна се и хвана сина си за ръката. Сантино, гледай да поспиш тази вечер, приличаш на самия дявол. Пази се, защото няма да си вечно млад.

      Сони, окуражен от този жест на бащинска загриженост, зададе въпроса, който Хейгън не бе посмял да му зададе:

      Татко, какъв ще бъде отговорът ти? Дон Корлеоне се засмя:

      Как бих могъл да зная, преди да съм чул процентите и другите подробности? Освен това ми е необходимо време да размисля върху съветите, дадени тук тази вечер. Все пак не съм човек, който върши прибързани неща. Излизайки през вратата, между другото той каза на Хейгън: Записал ли си си в бележника, че Турчина е изкарвал прехраната си преди войната от проституцията? Както прави това сега семейство Таталия. Запиши си го, преди да си го забравил. В гласа на дон Корлеоне се долавяше следа от присмех и Хейгън се изчерви. Той съзнателно не го бе споменал, при това основателно, тъй като нямаше никакво отношение към въпроса и се бе страхувал, че може да повлияе на решението на дон Корлеоне. Донът бе известен с пуританските си разбирания за секса.

 

 

      Върджил Солоцо Турчина бе силен, среден на ръст мургав мъж, който можеше да се вземе за истински турчин. Имаше нос като ятаган и жестоки черни очи. Притежаваше също забележително достойнство.

      Сони Корлеоне го посрещна на вратата и го отведе в кабинета, където чакаха Хейгън и дон Корлеоне. Хейгън си помисли, че не е виждал друг път по-страшен мъж от него, освен Лука Брази.

      Последваха учтиви ръкостискания. Ако някога дон Корлеоне ме попита дали този човек е мъжко момче, ще трябва да отговоря да, помисли си Хейгън. Никога не бе виждал толкова сила в един човек, дори у дон Кордеоне. В същност дон Корлеоне се представяше в най-лошата си светлина. Държеше се малко прекалено простовато и бе прекалено селски в поздравленията си.

      Солоцо веднага премина към същността на въпроса. Сделката беше свързана с наркотици. Всичко бе уредено. Определени макови полета в Турция му бяха обещали определено количество продукция всяка година. Той имаше надеждна фабрика във Франция, която преработваше мака в морфин. Имаше абсолютно сигурна фабрика в Сицилия, която го преработваше в хероин. Незаконното му внасяне и в двете страни бе толкова обезпечено, колкото може да бъде в подобен случай. Внасянето в Съединените щати щеше да доведе до пет процента загуби, тъй като самото ФБР е неподкупно, както и двамата знаеха. Но печалбите щяха да са огромни, а рискът незначителен.

      Тогава защо идвате при мен? попита дон Корлеоне учтиво. С какво заслужих щедростта ви?

      Тъмното лице на Солоцо остана безизразно.

      Имам нужда от два милиона долара в брой каза той. Точно толкова ми е необходим и човек, който да има влиятелни приятели на важните места. С течение на годините някои от моите куриери ще бъдат заловени. Това е неизбежно. Всичките те ще имат чисти досиета, това гарантирам. Така че логично ще бъде съдиите да им дават леки присъди. Необходим ми е приятел, който да гарантира, че когато моите хора имат неприятности, няма да прекарат повече от година-две в затвора. Тогава те няма да говорят. Но ако получат десет или двайсет години, кой знае.? Има много слаби хора на този свят. Възможно е да проговорят и да изложат на опасност други, по-важни хора. Юридическото покровителство е задължително условие. Чувам, че вие, дон Корлеоне, имате толкова съдии в джоба си, колкото риби има в морето.

      Дон Корлеоне не си направи труда да благодари за комплимента.

      Какъв е процентът за моето семейство? попита той. Очите на Солоцо пробляснаха.

      Петдесет процента. Той млъкна, после каза с глас, който беше почти като милувка: През първата година вашият дял ще бъде тричетири милиона долара. След това непрекъснато ще нараства.

      Дон Корлеоне попита:

      А какъв е процентът на семейство Таталия? За пръв път Солоцо изглеждаше неспокоен.

      Те ще получат нещо от моя дял. Имам нужда от известна помощ в сделките.

      Следователно каза дон Корлеоне получавам петдесет процента само за финансиране и юридическо покровителствуване. И няма да имам никакви грижи със сделките, така ли?

      Солоцо кимна:

      Ако наричате два милиона долара в брой само финансиране, то аз ви поздравявам, дон Корлеоне.

      Дон Корлеоне каза спокойно:

      Съгласих се да се срещна с вас от уважение към семейство Таталия и защото чух, че сте сериозен човек, към когото също е необходимо да се отнасят с уважение. Трябва да ви откажа, но трябва и да ви обясня защо. Печалбите във вашия бизнес са големи, но и рискът също е голям. Вашите сделки, ако се присъединя към вас, могат да навредят на собствените ми интереси. Вярно е, че имам много, много приятели в политическата сфера, но те няма да са така приятелски настроени, ако, се занимавам с наркотици, вместо с хазарт. Те мислят, че хазартът е нещо като алкохола безобиден порок, а наркотиците смятат за мръсна работа. Не, не протестирайте. Казвам ви какво мислят те, а не аз. Как човек изкарва прехраната си не е моя работа. Онова, което ви казвам, е, че този ваш бизнес е прекалено рискован. Всички членове на моето семейство живяха добре през последните десет години, без опасности и без загуби. Не мога да изложа на опасност тях или техните средства за преживяване заради своята алчност.

      Единствен израз на разочарованието на Солоцо бе бързият проблясващ поглед, хвърлен из стаята, сякаш се надяваше Хейгън или Сони да го подкрепят. После той каза:

      За сигурността на двата милиона ли се тревожите?

      Дон Корлеоне се усмихна студено.

      Не отговори той.

      Солоцо опита още веднъж:

      Семейство Таталия също ще гарантира капиталовложенията ви.

      Точно тогава Сони Корлеоне направи една непростима грешка в своята преценка и в установената процедура. Той припряно попита:

      Ще гарантира ли семейство Таталия връщането на нашите капиталовложения, без да ни вземат никакъв процент?

      Хейгън остана ужасен от тази погрешна стъпка. Той видя как дон Корлеоне погледна със студени и злобни очи най-големия си син, който замръзна в недоумение и ужас. Очите на Солоцо отново пробляснаха, но този път със задоволство. Открил бе пукнатина в крепостта на дон Корлеоне. Когато дон Корлеоне заговори, в думите му имаше опит за оправдание.

      Младите хора са алчни каза той. А освен това не знаят и как да се държат. Прекъсват no-възрастните. Бъркат се, където не им е работа. Но аз имам сантиментална слабост към децата си и съм ги разглезил. Както сам виждате. Сеньор Солоцо, моят отказ е окончателен. Позволете ми да кажа, че аз лично ви пожелавам успех във вашия бизнес. Той не влиза в конфликт с моя. Съжалявам, че трябваше да ви разочаровам.

      Солоцо се поклони, ръкува се с дон Корлеоне и остави Хейгън да го изпрати до колата. Лицето му бе безизразно, когато се сбогува с него.

      Щом Хейгън се върна в стаята, дон Корлеоне го попита:

      Какво мислиш за този човек?

      Сицилианец е отвърна Хейгън сухо.

      Дон Корлеоне кимна замислено. После се обърна към сина си и кротко каза:

      Сантино, никога не допускай някой извън семейството да разбере какво мислиш. Никога не им позволявай да узнаят какво ти е на душата. Мисля, че започваш да оглупяваш от цялата тази комедия, която разиграваш е онова младо момиче. Престани и се заеми с работа. А сега се махай от очите ми.

      Хейгън видя изненадата, изписана върху лицето на. Сони, после гнева, породен от упрека на баща му. Наистина ли си мислеше, че дон Корлеоне не знае за завоеванията му, чудеше се Хейгън. И действително ли не знаеше каква опасна грешка бе допуснал тази сутрин? Ако това беше вярно, Хейгън никога не би желал да бъде consigrliori на дон Сантино Корлеоне.

      Дон Корлеоне изчака Сони да напусне стаята. После потъна в коженото си кресло и рязко посочи бутилката. Хейгън му наля чаша мастика. Дон Корлеоне повдигна очи към него:

      Изпрати ми Лука Брази каза той.

 

 

      Три месеца по-късно Хейгън бързаше да свърши писмената си работа в своята кантора в града, надявайки се да излезе достатъчно рано, за да купи някои коледни подаръци за жена си и децата. Бе прекъснат от едно обаждане по телефона отсреща бръщолевеше Джони Фонтейн в приповдигнато настроение. Филмът бил заснет, а първото копие, каквото, по дяволите, и да означаваше това, помисли си Хейгън, било фантастично. Изпращал на дон Корлеоне коледен подарък, който щял да го шашне. Искал лично да го донесе, но имало да се довършат още няколко незначителни неща във филма. Трябвало да остане на Западното крайбрежие. Хейгън се опита да скрие нетърпението си. Чарът на Джони Фонтейн никога не му бе въздействувал. Но интересът му се възбуди.

      Какъв е подаръкът? попита той. Джони Фонтейн се изкиска и отговори:

      Не мога да ти кажа, защото това е най-хубавата страна на коледния подарък. На Хейгън веднага му стана безинтересно и накрая успя учтиво да затвори телефона.

      Десет минути по-късно секретарката му каза, че на телефона е Кони Корлеоне и иска да говори с него. Хейгън въздъхна. Като младо момиче Кони беше приятна, но като женена жена бе досадна. Оплакваше се от мъжа си. Продължаваше да посещава майка си по за два-три дни. А Карло Рици се оказваше истински некадърник. Бяха му осигурили приличен малък бизнес, но той го проваляше. Освен това пиеше, развратничеше наляво и надясно, играеше на комар и биеше жена си отвреме-навреме. Кони не бе казала на родителите си за това, но го бе споделила с Хейгън. Той се чудеше каква злощастна истории му е приготвила сега.

      Но коледното настроение, изглежда, бе заразило и нея. Тя само искаше да попита Хейгън какъв подарък би зарадвал баща й за Коледа, а също и за Сони, за Фред и Майк. Вече знаела какво да купи за майка си. Хейгън й предложи няколко неща, които тя отхвърли като глупави. Най-после го остави, на мира.

      Когато телефонът отново иззвъня, Хейгън грабна книжата си и ги хвърли обратно в чекмеджето. По дяволите. Ще си тръгна. Но дори през ум не му мина да не се обади по телефона. Когато секретарката му каза, че е Майкъл Корлеоне, той с удоволствие вдигна телефонната слушалка. Винаги бе харесвал Майкъл.

      Том каза Майкъл Корлеоне, утре идвам с Кей в града. Има нещо важно, което искам да кажа на Стария преди Коледа. Ще си бъде ли утре вечер в къщи?

      Разбира се отговори Хейгън. Няма да напуска града преди Коледа. Мога ли да направя нещо за теб?

      Майкъл бе скъп на думи като баща си.

      Не каза той. Надяваме се, че ще се видим за Коледа. Всички ще бъдат в къщата в Лонг Бийч, нали?

      Да отговори Хейгън. Той се развесели, когато Майкъл затвори без каквито и да е любезности.

      Помоли секретарката си да се обади на жена му и да й каже, че ще закъснее малко, но да му приготви някаква вечеря. Излезе от зданието и забърза надолу към Мейсис в центъра на града. Някой му препречи пътя. За свое учудване той видя, че това бе Солоцо.

      Солоцо го хвана за ръката и бързо каза:

      Не се страхувай, искам само да поговоря с теб. Вратата на една кола, спряна до бордюра, изведнъж се отвори. Солоцо настойчиво подкани: Влез вътре, искам да поговоря с теб.

      Хейгън издърпа ръката си. Все още не беше обезпокоен, а само раздразнен.

      Нямам време каза той. В този момент двама души застанаха зад него. Изведнъж краката му отмаляха. Солоцо тихо каза:

      Влез в колата. Ако исках да те убия, щеше, да си вече мъртъв. Имай ми доверие.

      Без да му има дори капка доверие, Хейгън влезе в колата.

 

 

      Майкъл Корлеоне беше излъгал Хейгън. Той бе вече в Ню Йорк и се беше обадил от една стая в хотел Пенсилвания, който беше през десетина улици. Когато затвори телефона, Кей Адамс загаси цигарата си и каза:

      Колко изкусен лъжльо си, Майк. Майкъл седна на леглото до нея.

      Само заради теб, сладка моя. Ако кажех в къщи, че сме в града, трябваше да отидем там веднага. Тогава нямаше да можем да излезем да вечеряме някъде, да отидем на театър и да спим заедно тази вечер. Това не може да се случи в кьщата на баща ми, щом не сме женени.

      Той я прегърна и нежно я целуна по устните. Устата й бе сладка и той нежно я придърпа на леглото. Тя затвори очи, очаквайки го да я люби, а Майкъл изпита огромно щастие. Бе изкарал военните години в Тихия океан и на онези проклети острови бе мечтал за момиче като Кей Адамс. За красота като нейната. Красиво и крехко тяло с млечнобяла кожа, наелектризирано от страст. Тя отвори очи и дръпна главата му надолу, за да го целуне. Любиха се, докато стана време за вечеря и за театъра.

      След вечеря минаха покрай ярко осветените големи магазини, пълни е купувачи, правещи покупки за празниците, и Майкъл я попита:

      Какво искаш за Коледа? Кей се притисна до него.

      Само теб каза тя. Мислиш ли, че баща ти ще ме одобри?

      Майкъл нежно каза:

      Въпросът в същност е дали твоите родители ще ме одобрят.

      Кей сви рамене.

      Не ме интересува каза тя. Майкъл продължи:

      Мислех дори да си сменя името, официално, но ако нещо се случи, това няма с нищо да помогне. Сигурна ли си, че искаш да си госпожа Корлеоне? Това не беше казано на шега.

      Да отвърна тя, без да се усмихне. Притиснаха се един към друг. Бяха решили да се оженят по време на коледните празници съвсем скромен граждански брак в градския съвет с двама приятели за свидетели. Но Майкъл настояваше да каже на баща си. Беше й обяснил, че баща му няма да се противопостави по никакъв начин, при условие че не го направят тайно. Кей се съмняваше. Каза, че не би могла да съобщи на родителите си, докато не се оженят. Сигурна съм, че ще си помислят, че съм бременна рече тя. Майкъл се ухили.

      И моите родители също каза той.

      Онова, което и двамата не споменаха, бе фактът, че Майкъл трябваше да скъса тесните връзки със своето семейство. И двамата разбираха, че той вече го е сторил до известна степен, но въпреки това и двамата се чувствуваха виновни. Имаха намерение да завършат колежа, като щяха да се виждат в събота и неделя и да живеят заедно през летните ваканции. Струваше им се, че така ще са щастливи.

      Пиесата беше мюзикъл, наречен Въртележка, и сантименталната му история за един крадец-самохвалко ги караше да се усмихват един на друг, развеселено. Когато излязоха от театъра, се беше застудило. Кей се сгуши до него и каза:

      След като се оженим, ти ще ме биеш, а после ще ми свалящ звезди, така ли?

      Майкъл се засмя.

      Аз ще съм професор по математика каза той. После попита: Искаш ли да хапнем нещо, преди да отидем в хотела?

      Кей поклати отрицателно глава. Тя погледна нагоре към него многозначително. Както винаги, той бе развълнуван от жаждата й да се любят. Погледна надолу към нея и й се усмихна, после се целунаха на студената улица.

      Майкъл чувствуваше глад, но реши да поръча да му донесат сандвичи в стаята на хотела.

      Във фоайето на хотела Майкъл побутна Кей към щанда с вестници и каза:

      Купи вестници, докато аз взема ключа. Трябваше да изчака една малка опашка, в хотела все още не достигаше персонал, въпреки края на войната. Майкъл взе ключа от стаята и се огледа нетърпеливо за Кей. Тя стоеше до щанда за вестници, втренчила поглед във вестника, който държеше. Той отиде, при нея. Кей повдигна очи към него. Те бяха пълни със сълзи.

      О, Майк каза тя. О, Майк. Той взе вестника от ръцете й. Първото нещо, което видя, бе снимка на баща му проснат на улицата, а главата му в локва кръв. Един мъж седеше на бордюра и плачеше като дете. Това бе брат му Фреди. Майкъл Корлеоне усети как тялото му се вледенява. Не чувствуваше никаква мъка, никакъв страх само дива ярост. Той се обърна към Кей:

      Качи се в стаята. Но трябваше да я хване за ръката и да я отведе до асансьора. Изкачиха се заедно в мълчание. Вече в стаята, Майкъл седна на леглото и отвори вестника. Заглавията бяха:

 

 

      ВИТО КОРЛЕОНЕ ЗАСТРЕЛЯН.

      СМЪРТНО РАНЕН ГАНГСТЕРСКИ ШЕФ.

      ОПЕРИРАН ПОД УСИЛЕН ПОЛИЦЕЙСКИ НАДЗОР.

      ОПАСНОСТ ОТ КЪРВАВА АПАШКА ВОЙНА.

 

 

      Майкъл усети как краката му отмаляха. Той се обърна към Кей:

      Не е мъртъв, не са успели да го убият копелетата. Прочете отново статията. Бяха стреляли по баща му в пет следобед. Това означаваше, че докато той се е любил с Кей, докато са вечеряли и са били на театър, баща му е бил близо до смъртта. Повдигна му се от срам. Кей попита:

      Ще отидем ли в болницата,? Майкъл поклати отрицателно глава.

      Нека първо се обадя в къщи. Хората, които са направили това, са луди и сега, когато Стария е още жив, ще са като побеснели. Кой, по дяволите, може да каже какво ще направят по-нататък. И двата телефона в къщата в Лонг Бийч даваха заето и изминаха почти двайсет минути, преди Майкъл да успее да се свърже. Той чу гласа на Сони да казва: Да.

      Сони, аз съм каза Майкъл. И усети облекчението в гласа му.

      Господи, момче, ти ни разтревожи. Къде, по дяволите, си? Изпратих хора в онзи твой затънтен град да разберат какво се е случило.

      Как е Стария? попита Майкъл. Зле ли е ранен?

      Доста зле отвърна Сони. Стреляли са пет пъти в него. Но той е корав. В гласа на Сони имаше гордост. Лекарите казват, че ще се оправи. Слушай, момчето ми, зает съм, не мога повече да разговарям. Кажи къде си?

      В Ню Йорк каза Майкъл. Том не ти ли каза, че ще дойда?

      Гласът на Сони леко се сниши:

      Хванали са Том. Затова се тревожех за теб. Жена му е тук. Тя нищо не знае, нито пък полицията. Не искам и да узнаят. Копелетата, които направиха това, трябва да са луди. Искам веднага да дойдеш тук и да си затваряш устата. Ясно ли е?

      Ясно отговори Майк. Знаеш ли кой го е направил?

      Разбира се каза Сони. Но в момента, в който се включи Лука Брази, те ще са мъртви. Все още всичко е в наши ръце.

      Ще бъда там след час каза Майк. С такси. Той затвори. Вестниците бяха излезли преди три часа. Сигурно са го съобщили по радиото. Беше почти невъзможно Лука да не е чул новината. Майкъл разсъждаваше загрижено по въпроса. Къде беше Лука Брази? В този миг и Хейгън си задаваше същия въпрос. Същият въпрос тревожеше и Сони Корлеоне в къщата в Лонг Бийч.

 

 

      В пет без двайсет същия този следобед дон Корлеоне бе привършил с преглеждането на документите, които финансовият директор на неговата компания за зехтин му бе приготвил. Той облече сакото си и почука с пръст по главата на сина си Фреди, който бе забил нос в следобедния вестник.

      Кажи на Гато да докара колата от паркинга каза той. След няколко минути ще съм готов за в къщи.

      Фреди изсумтя:

      Ще трябва аз да я докарам. Поли се обади сутринта да каже, че бил болен. Пак е настинал.

      За миг дон Корлеоне остана замислен:

      Това е третият път за този месец. Мисля, че ще е по-добре, ако наме