Айзък Азимов

 

ЛОГИКА

 

 

 

 Половин година по-късно двамата промениха мнението си. Пламъкът на гигантското слънце отстъпи място на кадифено тъмно пространство, но когато трябва да проверяваш как работят експерименталните роботи, промяната във външните условия е почти без значение. Каквато и да е околната обстановка, винаги си изправен срещу непроницаемия позитронен мозък, който според онези гении със сметачните линийки трябва да действа по такъв и такъв начин. Но ето че понякога той работи другояче. Пауъл и Донъвън откриха това още преди да бе изтекла втората седмица от пристигането им на станцията.

За да подчертае думите си, Грегъри Пауъл каза разчленено:

- Ние с Донъвън те сглобихме преди една седмица.

Той сбърчи чело и потегли края на кафявия си мустак.

В каюткомпанията на Слънчева станция N5 беше тихо - отдолу долиташе само тънкото предене на мощен излъчвател.

Робот КТ-1 седеше неподвижен. Тъмната стомана на туловището му проблясваше в лъчите на силните лампи, а пламтящите с червена светлина фотоелементи, които играеха ролята на очи, не се откъсваха от Земния човек, който седеше от другата страна на масата.

Пауъл овладя внезапното си раздразнение. Тези роботи имаха странни мозъци. Разбира се, Трите закона на роботиката действаха с пълна сила. Не можеше да не действат. Всеки, който работеше в "Ю. С. Роботс" - от самия Робъртсън до последната чистачка, можеше да гарантира това. Тъй че нямаше никаква опасност за КТ-1. И все пак...

Моделите КТ бяха съвсем нови, а това беше първият опитен екземпляр от тях. И математическите драскулици не винаги бяха най-добрата утеха при наличието на фактите.

Най-после роботът проговори. Гласът му се отличаваше със студения си тембър - нещо неизбежно при метална диафрагма.

- Давате ли си сметка, Пауъл, за пълното значение на тези си думи?

- Но все пак трябва да те е направил някой, Кюти - възрази Пауъл. - Ти самият признаваш, че твоята памет пълноценна сега, е възникнала преди една седмица от нищо. И аз ти обяснявам - ние с Донъвън те сглобихме от частите, които ни изпратиха тук.

Кюти погледна със загадъчен вид - като човек дългите си гъвкави пръсти.

Струва ми се, че трябва да има някакво по-правдоподобно обяснение. Според мен е невъзможно вие да сте ме направили.

Земния човек неочаквано се разсмя:

- Но защо?

- Наречете го интуиция. Засега това е само интуиция. Но аз смятам да намеря някакво обяснение. Поредица от логически правилни разсъждения неизбежно ще доведе до истината. И аз няма да се помиря, докато не я открия.

Пауъл стана и седна до робота в края на масата. Изведнъж той изпита дълбока симпатия към тази странна машина. Тя не приличаше на обикновените роботи, които изпълняваха старателно поставените им задачи, подчинявайки се на устойчивите позитронни връзки. Той сложи ръка върху стоманеното рамо на Кюти. Металът беше студен и твърд на пипане.

- Кюти - подзе Пауъл, - ще се опитам да ти обясня нещо. Ти си първият робот, който проявява интерес към собственото си съществуване. И, струва ми се, първият, който е достатъчно умен, за да осмисли външния свят. Сега ела с мен.

Роботът се изправи с лекота и последва Пауъл. Вървеше съвсем безшумно, защото на ходилата имаше дебела пореста гума. Земния човек натисна един бутон и част от стената се плъзна встрани. През дебелото чисто стъкло се виждаше осеяното със звезди космическо пространство.

- Виждал съм това през илюминаторите на машинното отделение - каза Кюти.

- Зная - отвърна Пауъл. - Но как го обясняваш?

- Точно така, както го виждам - черна материя непосредствено зад това стъкло, изпъстрена с малки светещи точици. Известно ми е, че нашият излъчвател изпраща лъчи към някои от тези точици - все към едни и същи, - че точиците се местят и заедно с тях се местят и лъчите. Това е всичко.

- Браво! Сега слушай внимателно. Черната материя е пространство - огромно пространство, което няма край. Малките светещи точици са огромни маси материя, носители на енергия. Това са кълба, чийто диаметър достига понякога милиони мили. За сравнение мога да ти кажа, че диаметърът на нашата станция е само една миля. Те изглеждат толкова малки, защото са безкрайно далеч. Точките, към които са насочени нашите лъчи, са по-близо и много по-малки. Те са твърди, изстинали и на тях живеят същества като мен милиарди хора. Ние с Донъвън пристигнахме именно от един от тези светове. Нашите лъчи снабдяват тези светове с енергия, която ние черпим от едно от огромните пламтящи кълба, което е по-близо до нас. Ние наричаме това кълбо Слънце - то се вижда от другата страна на станцията.

Кюти стоеше пред стъклото неподвижен като стоманена статуя. После, без да обръща глава, попита:

- От коя именно светеща точка претендирате да сте дошли?

- Ето я там, онази в ъгъла, много светлата. Ние я наричаме Земя. - Той се усмихна. - Добрата стара Земя. На нея живеят три милиарда такива като нас, Кюти. След някоя и друга седмица ние ще се върнем при тях.

Изведнъж, за голяма изненада на Пауъл, Кюти си затананика. В това тананикане не се долавяше мелодия, то приличаше по-скоро на тих звън на струни. То спря така внезапно, както и започна.

- Но аз откъде съм се взел, Пауъл? Вие не ми обяснихте моето съществуване.

- Всичко останало е просто. Когато за първи път бяха създадени тези енергостанции, за да снабдяват със слънчева енергия планетите, те се управляваха от хора. Но условията за работа се оказаха много трудни - поради високата температура, силното слънчево излъчване и електронните бури. Тогава бяха построени роботи, които да заменят човешкия труд. Сега за всяка станция са нужни само двама човека. А ние се опитваме да заменим и тях с роботи. Ето това е смисълът на твоето съществуване. Ти си най-съвършеният робот, създаден досега, и ако покажеш, че си способен сам да управляваш тази станция, вече няма да е нужно тук да идват хора - освен за да доставят резервни части.

Той протегна ръка към бутона и металният квадрат се върна на мястото си. Пауъл отиде пак при масата, взе една ябълка; отри я в ръката си и я заръфа. Но червеният блясък на очите на робота му пресече хапката.

- И мислите, че ще повярвам на тази заплетена и невероятна хипотеза, която току-що изложихте? - изрече бавно Кюти. - Бъркате ме с някого.

Пауъл почервеня цял и изплю отхапаното парче.

Това не е хипотеза, дявол те взел! Това са факти!

Кюти отвърна мрачно:

- Кълба, чийто диаметър възлиза на милиони мили! Светове с милиарди човешки същества на тях! Безкрайно пространство! Извинявайте, Пауъл, но не ви вярвам. Ще се опитам сам да разреша тази загадка. Довиждане.

Той се обърна и излезе от стаята. Пред вратата почти се сблъска с Майкъл Донъвън, кимна му сериозен и отмина по коридора, без да обръща внимание на изумения му поглед.

 

Майк Донъвън се почеса по червеникавата коса и отправи поглед към Пауъл.

- Какво говореше тази ходеща железария? Какво не вярва?

Пауъл подръпна ожесточено мустака си.

- Той е скептик. Не вярва, че ние сме го създали, че съществуват Земя, Космос, звезди.

- Да го порази Сатурн дано! Значи имаме си смахнат робот.

- Каза, че сам щял да си изясни всичко.

- Много мило - каза Донъвън. - Надявам се, че след това ще благоволи да каже и на мен какво е открил. - Изведнъж той кипна. - Слушай! Ако тази купчина желязо си позволи да говори така с мен, ще му извия хромирания врат. Да знаеш!

Той се тръшна на креслото и извади от джоба си детективски роман.

- Във всеки случай този робот ми действа на нервите. Прекалено е любопитен, да го вземат дяволите!

Когато Кюти почука тихо и влезе в стаята, Майк Донъвън изръмжа нещо и продължи да яде сандвича си.

- Пауъл тук ли е?

Продължавайки да дъвче, Донъвън отвърна:

- Отиде да вземе данните за функциите на електронните потоци. Изглежда, предстои буря.

В това време влезе Пауъл, забил поглед в диаграмите, които държеше в ръце, и седна на един стол. После разпръсна листата пред себе си и започна да изчислява нещо. Донъвън поглеждаше през рамото му, като продължаваше да дъвче и рони трохи. Кюти чакаше мълчаливо.

Пауъл вдигна глава.

- Потенциалът Зета расте, но бавно. Във всеки случаи функциите на потока са непостоянни, та не знам какво можем да очакваме. О, здравей, Кюти. Мислех, че наблюдаваш инсталирането на новия лост.

- Той е готов - отвърна спокойно роботът. - Дойдох да поговоря с вас двамата.

- О! - посмути се Пауъл. - Тогава седни. Не, не на този стол. Единият му крак е разклатен, а ти не си лекичък.

Роботът седна и заговори най-спокойно:

- Аз стигнах до определен извод.

Донъвън се начумери и остави остатъка от сандвича си.

- Ако говориш за твоите глупашки...

Пауъл му даде нетърпеливо знак да млъкне.

- Продължавай, Кюти. Ние те слушаме.

- През последните два дни се занимавах със самоанализ - каза Кюти и стигнах до крайно интересни резултати. Започнах с единствената вярна презумпция, която можех да направя: аз съществувам, защото мисля...

- О, Юпитер! изпъшка Пауъл. - Робот-Декарт!

- Кой е този Декарт? - намеси се Донъвън. - Слушай, защо е нужно да седим тук и да слушаме този железен маниак...

- По-спокойно, Майк!

Кюти продължи невъзмутим:

- И веднага у мен възникна въпросът: каква е причината за моето съществуване?

Пауъл стисна зъби така, че мускулите на бузите му заиграха.

- Сега говориш глупости. Нали вече ти казах, че ние сме те направили!

- И ако не ни вярваш - добави Донъвън, - с удоволствие ще те разглобим.

Роботът разпери изразително силните си ръце.

- Аз не приемам нищо на вяра. Всяка хипотеза трябва да бъде подкрепена от логика, иначе тя няма никаква стойност. А твърдението, че съм създаден от вас, противоречи на всички изисквания на логиката.

Пауъл сложи ръка върху внезапно свилия се пестник на Донъвън.

- Защо мислиш така?

Кюти се засмя. Това беше съвсем нечовешки смях - един машиноподобен звук, какъвто той за първи път издаваше. Рязък и отривист, този смях бе отмерен като чукането на метроном и не по-малко бездушен.

- Я се погледнете - каза най-после Кюти. - Не искам да кажа нищо обидно, но погледнете се. Материалът, от който сте направени, е мек и кашав, нетраен и слаб. Подхранвате се с енергия - недостатъчно - от окисляването на органични вещества. Като това - той посочи презрително остатъка от сандвича на Донъвън. - Периодично изпадате в безсъзнателно състояние, а и най-малките промени в температурата, налягането, влагата или интензивността на излъчването се отразяват на работоспособността ви. Вие сте сурогати. От друга страна, аз съм съвършено произведение. Поглъщам направо електрическа енергия и я използвам почти стопроцентово. Направен съм от здрав метал, постоянно съм в съзнание и понасям леко всякакви промени. Това са безспорни факти И ако приемем това, което се подразбира от само себе си, че никое същество не може да създаде друго, по-висше от него. тогава вашата хипотеза става на пух и прах.

Проклятията, които Донъвън мърмореше досега полугласно, отекнаха с пълна сила, когато той скочи, свъсил вежди.

- Ах, ти, копеле от буца желязна руда! Щом не сме те направили ние, кой тогава те е направил?

Кюти кимна сериозен:

- Много добре, Донъвън. Именно това беше следващият въпрос, който и аз си зададох. Очевидно моят създател би трябвало да е по-могъщ от мен. Така че оставаше само една възможност.

Земните хора гледаха с недоумение Кюти, а той продължи:

- Кое е център на живота тук, на станцията? Кому служим всички ние? Какво поглъща цялото ни внимание?

Той млъкна в очакване на отговор. Донъвън погледна смаяно приятеля си.

- Обзалагам се, че този поцинкован идиот говори за енергопреобразователя.

- Вярно ли е това, Кюти? - ухили се Пауъл.

- Говоря за Всемогъщия - последва студен, рязък отговор.

Донъвън избухна в неудържим смях и дори Пауъл не можа да се сдържи и се засмя.

Кюти стана и святкащите му очи току пробягваха от единия на другия човек.

- Въпреки всичко това е така и аз не се учудвам, че вие не искате да го повярвате. Сигурно няма да останете дълго тук. Самият Пауъл казваше, че отначало на господаря, с други думи, на Всемогъщия, служели само хора; после се появили роботите за по-обикновена работа; и накрая съм се появил аз - за да ръководя роботите. Тези факти са безспорни, но тяхното обяснение е съвсем нелогично. Искате ли да разберете истината?

- Продължавай, Кюти. Ставаш забавен.

- Отначало Всемогъщия създал хората - като най-прост вид, който и най-лесно се произвежда. Постепенно той ги е заменил с роботи - едно по-високо стъпало, и накрая е създал мен, за да заема мястото на останалите все още хора. Отсега нататък Аз ще служа само на Всемогъщия.

- Нищо подобно - възрази рязко Пауъл. - Ти ще си траеш и ще изпълняваш нашите заповеди, докато не се убедим, че можеш да управляваш преобразователя. Ясно ли е? Преобразователя, а не Всемогъщия! Не останем ли доволни от работата ти, ще те демонтираме. А сега, ако нямаш нищо против, можеш да ни оставиш. Вземи със себе си тези данни и ги нанеси, както му е редът.

Кюти пое диаграмите и излезе, без да каже дума повече.

Донъвън се отпусна на облегалката на креслото и заби пръста в косите си.

- Този робот май тепърва ще има да ни разиграва. Съвсем е откачил.

Сънливият тътнеж на преобразователя се чуваше по-силно в командната кабина, примесен с потракването на гайгеровите броячи и с безредното бръмчене на десетината сигнални лампи.

Донъвън се дръпна от телескопа и включи светлината.

- Лъчът от станция N4 падна на Марс точно по разписанието. Сега можем да пуснем и нашия.

Пауъл кимна разсеяно.

- Кюти е долу, в машинното. Аз ще дам сигнал, а останалото може да свърши той. Майк, погледни тук, какво ще кажеш за тези цифри?

Майк присви очи и подсвирна:

- Охо, това се казва гама-лъчи! Слънчицето се е поразлютило.

- Именно - отвърна кисело Пауъл. - И ни чака електронна буря. А нашият лъч към Земята е точно на пътя й. - Той се отдръпна нервно от масата. - Нищо. Дано само не започне, преди да е дошла смяната, но дотогава има цели десет дни. Майк, слез, моля ти се, долу и виж какво прави Кюти.

- Добре. Само дай ми още малко бадеми.

Той улови подхвърленото му пакетче и тръгна към асансьора.

Кабината се спусна меко долу и вратата се отвори към тесния мостик в обширното машинно отделение. Донъвън се наведе над перилото и погледна надолу. Огромните генератори работеха и от вакуумните тръби на дециметровия предавател се носеше ниско бучене, което изпълваше цялата станция.

Долу се виждаше голямата лъскава фигура на Кюти, който следеше внимателно работата на група роботи при един от блоковете на предавателя за Марс.

Изведнъж Донъвън се стъписа. Роботите, които изглеждаха като джуджета в сравнение с огромния блок, се строиха пред него с наведени глави, а Кюти закрачи бавно пред тяхната редица. Така изминаха петнадесет секунди, а после те паднаха на колене със звън, който заглуши дори бученето, носещо се из цялата станция.

Донъвън извика и полетя надолу по тясната стълба. Лицето му доби цвета на червените му коси. Размахвайки юмруци, той се спусна към роботите.

- На какво прилича това, безмозъчни тенекии! Ставайте! На работа! До края на деня да разглобите, да почистите и да сглобите отново всичко ако не, ще ви изгоря мозъците с променлив ток.

Нито един робот не се помръдна.

Дори Кюти, единственият, който стоеше прав, остана неподвижен, вперил поглед в тъмните недра на огромния апарат пред себе си.

Донъвън бутна силно най-близкия робот.

- Ставай! - изрева той.

Макар и бавно, роботът се подчини. Фотоелектрическите му очи гледаха с укор Земния човек.

- Няма друг всемогъщ освен Всемогъщия и КТ-1 е неговият пророк - каза роботът.

- А?

Донъвън усети върху себе си погледа на двадесет чифта механични очи. Двадесет метални гласа издекламираха тържествено:

- Няма друг всемогъщ освен Всемогъщия и КТ-1 е неговият пророк!

- Боя се - намеси се Кюти, - че моите приятели се подчиняват сега на по-висше същество от теб.

- По дяволите! Махай се оттук! С тебе ще си уредя сметките после, а с тези говорещи кукли - още сега.

Кюти поклати бавно тежката си глава.

- Извинявай, но нещо не ти е ясно. Това са роботи, което означава мислещи същества. Сега, след като им открих истината, те припознават Всемогъщия. Всички роботи. А мен наричат пророк. - Той сведе глава. - Разбира се, аз съм недостоен, но може би...

Едва сега Донъвън успя да си поеме дъх и реши да се възползва от това.

- Такава ли била работата? Браво! Чудесно! Колко мило! Но слушай какво ще ти кажа, желязна маймуно! Няма никакъв Всемогъщ, няма никакъв пророк и няма никакво съмнение кой заповядва тук. Ясно ли ти е? А сега - марш навън! - изрева неистово той.

- Аз се подчинявам само на Всемогъщия.

- По дяволите твоят Всемогъщ! - Донъвън се изплю. - Това за Всемогъщия. А ти прави, каквото ти казвам!

Кюти не каза нищо, останалите роботи също мълчаха, но Донъвън усети как напрежението изведнъж се засилва. Студеният червен пламък в неподвижните очи потъмня, а Кюти стоеше като истукан.

- Кощунство! - прошепна той и гласът му звънна от вълнение.

Кюти запристъпва към Донъвън и той за пръв път усети Страх. Роботът не може да изпитва гняв - но очите на Кюти бяха непроницаеми.

- Съжалявам, Донъвън - каза роботът, но след това не може да останеш повече тук. Отсега нататък на теб и на Пауъл ви се забранява да влизате в командната кабина и в машинното.

Той спокойно даде знак с ръка и в същия миг два робота хванаха здраво Донъвън. Той не можа да каже дори гък, усети само как го вдигнаха и го понесоха бързо по стълбата.

Със стиснати юмруци Грегъри Пауъл се мяташе напред-назад из каюткомпанията. После погледна с безсилна злоба затворената врата и се обърна сърдито към Донъвън:

- За какъв дявол ти трябваше да плюеш?

Потънал дълбоко в креслото, Майк Донъвън удари ядно двете странични облегалки.

- А какво трябваше да правя с това електрифицирано чучело? Нямам намерение да отстъпвам пред някаква машинария, която съм сглобил със собствените си ръце.

- Да, разбира се - отвърна кисело Пауъл, - а да седиш тук, варден от два робота пред вратата - това не е отстъпване, нали?

- Чакай само да се върнем в базата - изръмжа Донъвън. - Някой ще си плати за това. Тези роботи трябва да ни се подчиняват. Това е Вторият закон.

- Защо само да повтарям едно и също? Истината е, че не ни се подчиняват. И вероятно има някаква причина за това, която ще разберем твърде късно. Между другото, знаеш ли какво ще стане с нас, когато се върнем в базата?

Той се спря пред креслото и погледна сърдито Донъвън.

- Какво?

- А, нищо особено. Само двайсет години в мините на Меркурий. Или пък в затвора на Церера.

- Но за какво говориш?

- За наближаващата електронна буря. Знаеш ли, че центърът й ще премине точно през нашия лъч към Земята? Аз тъкмо бях изчислил това, когато роботът ме измъкна от стола.

Донъвън изведнъж пребледня.

- Велики Сатурн!

- И знаеш ли какво ще стане с лъча - защото бурята Ще беснее, както си иска? Той ще подскача като бълха. И ако при уредите няма друг освен Кюти, господ да е на помощ на Земята. И на нас.

Пауъл още не беше свършил, когато Донъвън заблъска бясно вратата. Тя се отвори и той политна навън, за да се блъсне в неподвижната стоманена ръка, която му преграждаше пътя.

Роботът п