МАГИСТРАЛА НА ВЕЧНОСТТА

 

 

Ню Йорк

 

1

 

Телеграмата завари Буун в Сингапур:

Имам нужда от човек, който може да премине отвъд. Коркорън.

Той хвана следващия самолет.

Шофьорът на Коркорън го чакаше пред митницата на летище "Кенеди". Взе чантата на Буун и го поведе към лимузината.

Бе валяло. Буун се отпусна удобно в тапицираната седалка, наблюдавайки през стъклото движението навън. Колко ли време мина, запита се той, откакто бе за последен път в Манхатън? Десет години, а може и повече.

Докато пътуваха към сградата, в която живееше Коркорън, започна да вали отново. Шофьорът събра багажа на Буун, извади чадър за него и го заведе до частен асансьор към апартамента на последния етаж.

Коркорън чакаше в библиотеката. Стана от един стол в ъгъла и прекоси стаята, покрита с дебел килим, като протегна напред едната си ръка с израз на облекчение върху лицето.

- Благодаря, че дойде, Том. Добре ли пътува?

- Доста добре - каза Буун. - Дремнах малко.

Коркорън кимна.

- Спомних си, че винаги можеш да спиш в самолети. Какво пиеш напоследък?

- Скоч с капка сода - Буун се отпусна на посочения му стол и изчака, докато му подадат питието. Отпи голяма глътка, като хвърли едно око на интериора в стаята. - Изглежда, че се справяш добре в последно време, Джей.

- Отлично. Имам богати клиенти, които плащат за това, което получават. И сътрудници по целия свят. Ако някой дипломат подсмръкне в Богота, аз научавам новината до няколко часа. Какво правеше в Сингапур?

- Нищо. Просто ваканция. Мога да си позволя да избирам темите на статиите си напоследък. Не е както преди.

- Кога беше това - попита Коркорън, - като се видяхме за последен път, имам предвид.

- Трябва да са петнайсет години или повече. Онази неприятна история на Изток. Ти дойде с танковете.

- Точно така. Ние доста закъсняхме. Беше кървава баня. Навсякъде осеяно с трупове и не се вижда никой жив.

Коркорън се намръщи при спомена.

- Тогава внезапно видяхме теб, недокоснат, стоящ между мъртъвците. Беше облечен в онова яке с многото джобове за твоите тефтерчета, касетофон, касетки, фотоапарат и филми. Носеше толкова много неща, че сякаш щеше да се пръснеш. И ми каза, че току-що си преминал отвъд.

Буун кимна:

- Смъртта бе само на половин секунда. Затова и преминах отвъд. Когато се върнах, те видях. Но не ме карай да ти обяснявам. Не можех да ти обясня тогава, не мога да ти обясня и сега. Единственият отговор е този, който не обичам - че съм по някакъв начин ненормален.

- Нека кажем мутант. Опитвал ли си го оттогава?

- Никога не съм опитвал. Но то се случи още два пъти - веднъж в Китай и веднъж в Южна Африка. Когато го правех, изглеждаше естествено - нещо, което всеки човек би направил. А сега разкажи за себе си.

- Чу ли какво ми се случи?

- Една част - отвърна Буун. - Ти си шпионин - ЦРУ и така нататък. Хващат те, ала се измъкваш и един изтребител те спасява. Опасно кацане, като от второкачествен филм. Самолетът е ударен, но успява да се върне...

- Точно така - каза Коркорън. - После се разби. Задната част на главата ми бе смазана и бях толкова близо до смъртта, че другото нямаше значение. Но имах много важна информация, така че направиха чудеса, за да ме спасят... Не знам как, но трябваше да омешат всичко в главата ми по странен начин. Очевидно някакви жички в мозъка ми са се преплели или нещо подобно. Сега понякога виждам нещата различни - виждам неща, които останалите не виждат или не могат да видят. И мисля по дяволски начин. Смесвам малки части информация в някакъв вид тайнствена дедуктивност, която не се подчинява на законите на нормалното мислене. Знам някои неща, без да има логична причина да ги знам. И ги използвам.

- Чудесно. И това има ли нещо общо с факта, че ме повика от Сингапур? - попита Буун.

Коркорън замислено се облегна назад и отпи от питието, което си беше забъркал. Най-сетне кимна.

- Има нещо общо с един от моите клиенти. Той ме потърси преди около шест години. Каза, че името му е Андрю Мартин. Може би си и беше такова...

Мартин бе дошъл, дръпнат и хладен, без да пожелае да си стиснат ръцете. Той напълно отказа да отговаря на каквито и да е въпроси. И тогава, когато Коркорън се опита любезно да му покаже вратата, Мартин бръкна във вътрешния си джоб, извади един плик и го остави на масата. Вътре имаше сто банкноти по хиляда долара.

- Това е само капаро - заяви той. - За всяка работа, която свършите, ще плащам два пъти повече от обичайната ви тарифа.

Това, което той искаше, бяха слухове от цял свят. Не обичайните политически информации, а необикновени ненормални историйки - такива, които на пръв поглед изглеждат без никакъв смисъл. Той не каза къде може да бъде намерен. Щеше да се обажда и да съобщава на Коркорън къде да го потърси - винаги на различни места.

Нямаше много от слуховете, които търсеше, но пък за тях плащаше добре, обикновено - повече от двойната тарифа - и винаги в банкноти от хиляда долара. Нещата продължиха така с години.

Коркорън, разбира се, го провери. Нямаше много за научаване. Мартин изглежда нямаше нито минало, нито откриваемо жителство. Държеше внушителен офис с възрастна секретарка, но тя нямаше представа с какво се занимава шефът. Той сякаш не поддържаше бизнес отношения.

Държеше ъглов апартамент в "Еверест", но не живееше там. Или поне, когато сътрудникът на Коркорън проникна в апартамента, не завари дрехи в гардеробите или какъвто и да е друг знак за домакинство.

Мартин бе забелязан случайно в града с жена на име Стела - толкова мистериозна личност, колкото бе и самият той.

И изведнъж, преди няколко месеца, Мартин и Стела изчезнаха, сякаш никога не бяха съществували.

Буун внезапно се изправи.

- Какво?

- Точно така - или поне така изглеждаше. След последния път, когато му предадох своя доклад, той си тръгна и е бил забелязан да се обажда по телефона. Малко по-късно моят сътрудник в "Еверест" видял, че Стела излиза и я последвал. Тя и Мартин влезли в стар склад близо до доковете. Повече не излезли. И не са забелязвани оттогава.

Буун отпи от чашата си и зачака. Най-сетне подсказа на Коркорън:

- Онзи последен доклад...

- Той дойде от Лондон. Имаше връзка с някой, който отчаяно търсел местност, наречена Хопкинс Ейкър.

- Звучи доста невинно.

Коркорън поклати глава.

- Освен една дреболия. В цяла Великобритания няма място, което се нарича Хопкинс Ейкър. Но е имало - преди четири-петстотин години, разположено в Шропшиьр. Проверих. През 1615 година имението изчезва, докато собствениците му са на пътешествие в Европа. Имало го е единия ден, а на следващия изчезва. Не е останала нито следа от съществуването му. Целият имот - земята, дори ландшафтът - всичко е изчезнало. Заедно с хората, които са обработвали земята или пък са слугували в къщата. Дори и самата къща. Дупка в земята не е останала.

- Невъзможно - каза Буун. - Това е приказка.

- Но истинска - каза Коркорън. - Установихме без съмнение, че е съществувало и е изчезнало.

- И това ли е краят на историята? - попита Буун. Поклати глава. - Все още не разбирам защо ме повика. Не съм спец в търсенето на изгубени хора или къщи, които са изчезнали преди почти четиристотин години.

- Ще ти обясня. Имах друга работа, Мартин бе изчезнал, затова и се опитах да го забравя. Но преди няколко седмици прочетох, че "Еверест" ще бъде взривен.

Коркорън въпросително повдигна вежди. Буун кимна. Той беше запознат с начина, по който разполагаха взривните устройства около сграда, която трябва да бъде съборена. Когато работата бе свършена добре, постройката просто се разпадаше на отломъци, които лопатите и булдозерите изриваха.

Коркорън въздъхна.

- Това отново ми припомни за Мартин. Отидох да хвърля последен поглед на сградата. Преди щях да оставя тази работа на сътрудниците си, което си е грешка. Спомняш ли си, че ти казах, че сега виждам нещата по различен начин?

- Видя ли нещо? - попита Буун. - Нещо, което твоите хора не са видели?

- Нещо, което те вероятно не могат да видят. Само аз мога да го видя и да го усетя. Аз... е, добре, не мога да преминавам отвъд, но понякога, като че ли мога да виждам отвъд. Може би в един по-широк спектър, може би малко извън времето. Мислиш ли, че е възможно човек да види отвъд или извън времето, Том?

- Не знам. Не съм мислил за това.

- Не си. Независимо как, но го видях - нещо като прилепен балкон, като онези, които виждаш по сградите, но закрепен точно отвън на апартамента на Мартин. Нещо като факт извън измеренията, които разбираш. Наполовина вътре и наполовина извън нашия свят. И тъй като Мартин никога не бе живял в апартамента, съм сигурен, че е живял на този "балкон" или "кутия".

Буун вдигна чашата си и я пресуши. Внимателно я постави обратно на масата.

- Ти очакваш от мен да премина отвъд и да вляза в тази кутия?

Коркорън кимна.

- Не съм сигурен, че мога - каза Буун. - Никога не съм правил това съзнателно. То винаги се случваше, когато бях в крайна опасност - нещо като инстинкт за самосъхранение. Не знам дали мога да го направя, щом поискам. Мога, разбира се, да опитам, но...

- Това е всичко, което искам - каза Коркорън. - Изчерпах всички останали възможности. Хотелът сега е празен и го охраняват, но уредих да се вмъкнем. Доста време изгубих там, докато изследвах, подслушвах, сондирах и почуквах, за да открия начин за проникване в тази странна кутия. Нищо. Мога да гледам през прозореца, на който е закачена, и няма дори знак, че там има нещо. Но като изляза навън и погледна нагоре, я виждам.

- Джей, каква е голямата ти грижа? Какво смяташ, че ще откриеш на този... "балкон"? - настоя Буун.

Коркорън разтърси глава.

- Не знам. Може би нищо. Мартин се превърна в идея фикс за мен. Сигурно изхарчих повече, за да открия някаква информация за самия него, отколкото за работата, за която ми плати. Това е зле. Том, трябва да вляза в тази кутия!

Той млъкна, гледайки в празната си чаша. После въздъхна и отново вдигна поглед.

- Бедата е, че нямаме много време. Днес е петък вечер, а планират да взривят хотела в неделя сутринта, призори, когато няма много хора по улиците.

Буун тихо подсвирна.

- Добре си го изчислил.

- Не можех иначе. Ти беше труден за откриване. Когато научих, че си се насочил към Сингапур, позвъних във всички хотели, където би могъл да отседнеш. И сега, ако искаме да свършим някаква работа, трябва да побързаме.

- Утре е събота - съгласи се Буун.

- Ще го направим утре вечер. Те ще съберат пресата в последния ден на стария хотел. Телевизията и вестникарите ще са навсякъде. Ние ще отидем, когато всичко се успокои.

Той стана и събра чашите, отивайки към дървения бар.

- Ще преспиш тук, разбира се.

- Помислих си го - отвърна Буун.

- Добре. Ще изпием по още едно и може би ще си поговорим за отминалите времена. После ще ти покажа стаята ти. И ще забравим за кутията до утре вечер.

 

 

Хопкинс Ейкър: 1745 година

 

2

 

Още от ранния следобед Дейвид се скиташе из полята, придружен от любимия си сетер, и се наслаждаваше на спокойствието да бъде сам в един прекрасен и подреден свят.

Пляскайки с криле, една яребица излетя от стърнището пред краката му. Той несъзнателно вдигна пушката на рамо и бузата му допря приклада. Мерникът се изравни с птицата и той насочи цевта малко вляво. Каза "Бум!" и знаеше, че ако в затвора има патрон и спусъкът бе натиснат, птицата щеше да се преметне към земята.

Скачащ от радост, сетерът се върна от гонитбата на птицата, легна на земята пред Дейвид, погледна нагоре и се засмя по свой си начин, сякаш искаше да каже: "Не се ли забавляваме чудесно!"

Сетерите в Хопкинс Ейкър се бяха приспособявали дълго време. Отглеждани да вдигат птиците и да донасят убитите, те съвсем не разбираха тази нова процедура. Но сега, след много поколения, беше различно. Те вече не очакваха звук от изстрели или да намерят убита птица.

За хиляден път Дейвид се запита защо в такъв случай носи пушката. Дали заради удоволствието да усеща тежестта й и заради начина, по който пасваше на рамото му? Или за да си докаже отново, че наистина е цивилизовано същество, въпреки своите предци с дълга история на насилие и жестокости? Но това щеше да е лицемерие. Той не би застрелял овца, но ядеше овнешко. Още беше месояден, а месоядните същества все пак са убийци.

Беше хубав ден, дори без птиците, припомни си той. Бе стоял на хълма и се беше взирал надолу към сламените къщурки на селото, където живееха овчарите и пастирите на овцете и другия добитък. По пасбищата бе видял животните, понякога съвсем сами, а понякога - наглеждани от момче и куче. Бе се сблъсквал в гъстите гори с грухтящи стада прасета, подивели като диви свине и ровещи за паднали жълъди.

Но не беше се осмелил на нещо повече. Дори сега той не можеше да завърже приятелство с веселите селяни, които обработваха земята. Беше видял променящите се есенни цветове на гората и дишал хладния въздух. Беше се приближавал до поточетата сред дърветата и беше пил от тях, виждайки стрелкащи се сенки на пъстърви.

По-рано през деня бе видял и Спайк, който играеше някаква странна игра, като подскачаше внимателно по безсмислена схема. Дейвид го беше наблюдавал и за пореден път се чудеше какъв вид създание всъщност е Спайк.

Изморен от играта си, Спайк се бе отдалечил към група дървета, скачайки по друг начин, в който имаше повече изящество и непринуденост от ограниченото подрипване в игричката преди малко. Кръглото му тяло блестеше на есенното слънце, а острите краища на неговите бодли пронизваха слънчевите лъчи и ги разпръскваха в малки проблясъци. Дейвид му бе извикал, ала Спайк явно не бе го чул и накрая бе изчезнал в гората.

Беше един изпълнен със събития ден, каза си Дейвид. Сега сенките се удължаваха и студът се засилваше. Време да се прибира у дома.

Щеше да има овнешко филе за вечеря. Ема, по-голямата му сестра, омъжена за Хорас, му го беше казала и го бе предупредила да се прибере навреме:

- Не закъснявай. Веднъж готово, филето не може да чака. Трябва да се яде горещо. И внимавай с тази пушка. Не знам защо въобще я взимаш, като не носиш нищо вкъщи. Защо не донесеш една-две връзки яребици? От тях би се получило вкусно ястие.

- Защото аз не убивам - беше отговорил той. - Никой от нас никога не убива. Това е изкоренено от нашата природа.

Което, разбира се, не беше вярно.

- Хорас би убил - язвително каза тя. - Ако има необходимост от храна, Хорас би убил. И когато донесе нещо, аз бих го изчистила и сготвила.

Права е, мислеше си той. Хорас, този непреклонен и практичен човек, би убил при необходимост, макар и да не би го направил просто за удоволствие. Хорас никога не правеше нещо за удоволствието от самото правене. Той трябваше да има причина, с която да обяснява всичко, което върши.

Дейвид се беше изсмял на притесненията на Ема:

- Тази пушка не може да ми навреди. Тя дори не е заредена.

- Ще я заредиш, когато я прибираш обратно на стойката. Тимъти ще настоява да я заредиш. Ако питаш мен, нашият брат Тимъти е малко смахнат.

Те всички бяха малко откачени. Той и Тимъти, а може би по различен начин - Хорас и Ема. Но не и малката му сестра Инид. Само тя бе свободният дух и мислителят. Той бе сигурен, че тя мислеше по-сложно, отколкото всеки друг от тях.

И така, като си спомни за печеното овнешко филе, което не може да чака и трябва да се яде горещо, той пое към дома с кучето, което, преситено от игри и смях, го следваше спокойно.

След като изкачи едно хълмче, в далечината видя къщата в зеления правоъгълник на градината, всред кафеникавите поля. Едри стволове на дървета, много от които блестяха в своите есенни одежди, се издигаха из целия парк, в чийто център бе къщата. Един прашен път, който в момента бе не повече от два коловоза, минаваше през градината. Път от никъде и за никъде. От пътя към входа на къщата водеше алея, оградена от редици високи тополи, които бяха вехнали през годините и които след известно време щяха съвсем да измрат и да паднат.

Следван от вярното куче, Дейвид се спусна по хълмчето и като премина през кафеникавите есенни поля, достигна до алеята. Пред него се изправи къщата - двуетажна каменна постройка с двукрилни прозорци, които блестяха с тихия огън, запален от залязващото слънце.

Той се изкачи по широките каменни стъпала и след кратка схватка с тежкото неудобно резе на масивната двойна врата, едно от крилата плавно се отвори, завъртяно от добре смазаните панти. Отвъд фоайето се простираше обширният салон, осветен само от един свещник, поставен върху масата в далечния край. В дъното на салона трептеше ярката светлина от многото свещи в трапезарията. Оттам се носеше едва доловим говор и той знаеше, че семейството вече се събира за вечерята. Влезе в салона и сви надясно, за да стигне до оръжейната, изпълнена с оживели сенки от закрепената върху една решетка самотна свещ. Като отиваше към поставката за пушки, той отвори двуцевката, измъкна от джоба на ловното си яке патрона, който носеше, постави го в цевта и с едно движение отново затвори оръжието. После сложи пушката на мястото й и се обърна. В дъното на оръжейната стоеше сестра му Инид.

- Добре ли прекара деня си, Дейвид?

- Не те чух да влизаш. Вървиш леко като перце. Има ли нещо, което трябва да узная, преди да вляза в бърлогата на лъва?

Тя поклати глава:

- Лъвът не е тук тази вечер. Хорас се държи почти човешки, толкова човешки, колкото въобще му е възможно. Днес си поговорихме. Геън ще дойде от Атина.

- Геън не може да спечели моите симпатии - каза Дейвид. - Той е толкова несравнимо начетен. С това ми влияе - кара ме да се чувствам излишен.

- И мен също. Може би двамата сме излишни, не зная. Ако ти и аз сме излишни, на мен ми харесва да съм излишна.

- На мен също.

- Хорас обаче харесва Геън и ако неговото идване ще направи Хорас по-човечен, ние ще спечелим от това посещение. Тимъти е в екстаз. Геън казал на Хорас, че ще донесе на Тимъти някаква книга - вероятно свитък - написана от Хекатеус.

- Хек... добре, каквото и да е името. Никога не съм чувал за него. Ако въобще е "той", а не "тя".

- "Той" е и е грък - каза Инид. - Хекатеус от Милет. Пети или шести век. Учените смятат, че Хекатеус е първият човек, писал сериозна историческа проза, като използвал критически подход, за да отдели митичното начало от историята. Геън смята, че свитъкът, който притежава, е неизвестно произведение, което е било изгубено.

- Ако е така, днес ще видим Тимъти за последен път преди дълга раздяла. Той ще се заключи в библиотеката, като ще иска да му носят и храната там. Ще му отнеме около година, за да се справи със свитъка. Това ще го погълне изцяло.

- Аз мисля - каза тя, - че той се отклонява, че затъва в блатото на историята и философията. Той търси основните грешки, които ние, хората, сме направили и смята, че ще открие техните корени в първите няколко хиляди години на човешката история. Вече е открил няколко, разбира се, но не е необходимо да се изучава историята, за да бъдат разгледани грешки като проблема с излишъците, желанието за печалби и желанието за война, което е породено от факта, че даден индивид или племе имат повече, отколкото друг индивид или племе могат да имат. Или пък необходимостта от скупчване, от обединяване - необходимостта на мъжете и жените да се сплотяват в племена, нации и империи, отразяваща онова ужасяващо чувство за несигурност, което е част от човешката душа. Може да се продължи още и още, разбира се, но аз мисля, че Тимъти се заблуждава. Смисълът, който той търси, е по-дълбок и ще бъде открит другаде, не в историята.

Той я запита доста сериозно:

- Инид, ти имаш ли някаква идея? Дори и съвсем смътна идея?

- Не още - отвърна тя. - И вероятно никога няма да имам. Всичко, което зная, е че Тимъти търси в грешна посока.

- Може би трябва да вървим на вечеря - предложи той.

- Да, мисля, че не трябва да принуждаваме другите да ни чакат. Ема беше почти в истерия при мисълта, че може да закъснееш. Тимъти точеше сатъра. А Нора направо пърхаше из кухнята. Овнешкото е почти готово.

Той й подаде ръка и те минаха през салона, внимателно заобикаляйки мебелите, които почти не се виждаха в сумрака.

- А, ето ви и вас! - викна Хорас, когато влязоха в трапезарията. - Точно се чудех къде може да сте. Печеното не бива да чака, както знаете. Заповядайте, всеки от вас трябва да опита чаша от този портвайн. Той е почти най-доброто, което съм пил от години. Наистина великолепен.

Той наля и заобиколи масата, подавайки на всеки от тях по чаша. Бе пълен човек, с ниско, набито тяло и прекомерно окосмен. Косата и брадата му бяха толкова черни, че цветът им преливаше в синкаво.

- Изглеждаш в чудесно разположение на духа - каза му Дейвид.

- Наистина - отвърна Хорас. - Геън ще бъде тук утре. Предполагам, че Инид вече те е уведомила.

- Да. Сам ли ще пристигне, или ще има някой с него?

- Не каза. Имаше проблем с връзката. Смущения. Това е нещо недоизпипано. Теди от Плейстоцена мисли, че е свързано с напрежението в регулирането на продължителността. Може би има нещо общо с аномалиите в посоките.

Хорас няма ни най-малка представа по въпроса, помисли си Дейвид. Може би има някакви бегли познания по темпоралната техника, ала със сигурност не знае нищо от теорията. Обаче по всяка тема е неизбежният експерт и може да говори авторитетно и убедително.

Хорас тъкмо щеше да се разпростре върху въпроса, но бе прекъснат от Нора, която влезе откъм кухнята, триумфално носеща блюдото с печеното овнешко филе. Постави го пред Тимъти и бързо се върна в кухнята. Останалите заеха местата си около масата и Тимъти започна разрязването на филето, което превърна в истинско събитие, заработвайки с ножа и вилицата с присъщото си въодушевление.

Дейвид опита виното. Беше великолепно. В някои случаи, като избора на добра бутилка портвайн например, законът за равенството в природата изкарваше Хорас прав.

Известно време се храниха мълчаливо. После Хорас възпитано изтри устата си със салфетката, постави я обратно в скута си и каза:

- От известно време се безпокоя за нашия преден пост в двайсети век в Ню Йорк. Не се доверявам на този Мартин. Опитвах се да го открия през последните няколко месеца и проклетникът не отговаряше.

- Може би е отишъл някъде за известно време - предположи Ема.

- Ако ходи някъде - каза Хорас, - като наш пазач е длъжен да ни информира. А при него е и онази жена, Стела. Ако той не е там, поне тя би могла да отговори.

- Може би е заминала с него - обади се Инид.

- Не е трябвало да го прави. Постът трябва да е винаги там, където е оставен.

- Бих казал - намеси се Дейвид, - че може би е вредно за нас да опитваме твърде настойчиво да влизаме във връзка с него. Като предпазна мярка би трябвало да ограничаваме съобщенията си до минимум.

- Ние сме единствените в този времеви отрязък - отвърна Хорас, - които имаме подобни способности. Няма кой да ни следи.

- Не бих залагал на подобно нещо - подхвърли му Дейвид.

- Какво значение има това? - попита Ема, винаги умерен пазител на мира. - Няма смисъл да седим тук и да спорим за подобни неща.

- Този Мартин почти никога не разговаря с нас - оплака се Хорас. - Никога не ни съобщава нищо.

Тимъти постави ножа и вилицата в чинията си по-шумно от необходимото:

- Въпреки факта, че не ни е известно почти нищо за този човек и не му се доверяваме напълно, все пак вероятно той знае какво върши. Ти правиш от нищо нещо, Хорас.

- Аз видях него и Стела - каза Дейвид, - когато бях в Ню Йорк на двайсетия век преди няколко години за някои книги, които Тимъти поиска. Тогава той се обърна към Тимъти - донесох двуцевката и карабината за колекцията ти.

- И двете са прекрасни оръжия - каза Тимъти.

- Това, което не мога да разбера - рязко се обърна към него Ема, - е защо трябва да ги държиш заредени. Не само тези двете, но и всички останали. Заредената пушка е опасна.

- Цялостност - отвърна Тимъти. - Сигурно дори и ти можеш да оцениш цялостността. Амунициите са основна част от оръжието. Без тях пушката е несъвършена.

- Това обяснение ми убягва - намеси се отново Хорас. - И винаги ми е убягвало.

- Не говорех за пушките - каза Дейвид. - Сега съжалявам, че изобщо го споменах. Опитвах се да ви кажа, че срещнах Мартин и Стела. Прекарах у тях няколко нощи.

- И как изглеждат? - попита Инид.

- Мартин е студен човек. Прекалено студен. Говори твърде малко и когато го прави, всъщност не казва нищо. Видях го само няколко пъти, всеки път за кратко. Имах чувството, че не е доволен от престоя ми там.

- А Стела?

- Също студена. Но по друг начин. Студена кучка. Наблюдава те през цялото време, но се преструва, че не го прави.

- Някой от тях да изглежда опасен? Опасен за нас, имам предвид.

- Не, опасен не. Просто неудобен.

- Може би сме твърде самодоволни - каза Ема със своя спокоен глас. Нещата вървяха много добре за нас през последните години и може да сме изпаднали в заблудата, че завинаги ще продължи така. Единствен сред нас Хорас е нащрек. През цялото време се занимава с нещо. Струва ми се, че ние, останалите, също бихме могли да вършим нещо, вместо да го критикуваме.

- Тимъти е толкова зает, колкото и Хорас - отвърна Инид. - Прекарва цялото си време в ровене из книгите и свитъците, които му събират. А кой ги събира? Дейвид ходи до Лондон, Париж, Ню Йорк, поема риска да напуска Хопкинс Ейкър и ги събира за него.

- Това всичко може да е вярно, мила - каза Ема, - но кажи ми какво в такъв случай правиш ти?

- Скъпи мои - възпротиви се Тимъти, - не трябва да се заяждаме помежду си. Инид, по свой собствен начин, прави колкото всеки от нас или дори повече.

Дейвид погледна през масата към своя спокойно говорещ, уравновесен брат и се удиви как успява да търпи Ема и нейния простоват съпруг. Дори и при най-крайна провокация той никога не повишаваше глас. С подобното си на светец лице, обрамчено от тънката му бяла брада, той беше спокойният глас на разума сред бурите, които понякога разтърсваха семейния кръг.

- Вместо да спорим - каза Дейвид - за това кой от нас прави най-много за решаването на проблема, пред който сме изправени, струва ми се, че е по-добре да признаем, че никой не прави нещо, което наистина има връзка с проблема. Защо да не признаем простичко и честно, че всички ние сме бегълци, свити тук, скупчени, надяващи се, че никой няма да ни открие. Бих се осмелил да предположа, че ако животът ни зависеше от това, никой от нас не би могъл да разреши проблема.

- Мисля, че някои от нас са на вярна следа - обади се Хорас, - и дори ако ние не сме, то има и други, които търсят отговора. Хората в Атина и в Плейстоцена...

- Точно това е - продължи Дейвид. - Ние, Атина, Плейстоцена и Ню Йорк, ако Мартин и Стела са още там. И колко сме всички взети заедно?

- Въпросът е - отвърна Хорас, - че трябва да има много други групи. Нашите три групи, тоест - нашите четири групи, знаят една за друга. Трябва да има много, свързани заедно като нашите четири, които да знаят за нас или за другите. Това вече има смисъл. Революционери, а ние в някои отношения сме такива, изолирани в клетки, с минимални познания едни за други.

- Колкото се отнася до мен - продължи Дейвид упорито, - аз все още смятам, че ние сме чисто и просто бегълци - единствените, които са се измъкнали.

Бяха привършили с овнешкото и Нора влезе да отсервира, след което се върна с изпускащ пара сливов пудинг и го постави в центъра на масата. Ема се протегна и го придърпа по-близо.

- Вече е нарязан - каза тя. - Подавайте ми десертните си чинии. Има и сос, ако някой иска.

- Днес видях Спайк - обади се отново Дейвид. - Когато бях в гората. Играеше си на неговата глупава игра с подскоците.

- Бедният Спайк - каза Тимъти. - Ние го измамихме. Той дойде да ни види. Не беше от семейството, но бе с нас, когато дойде време за тръгване. Не можехме да го оставим там. Надявам се да е щастлив с нас.

- Изглежда доста щастлив - отговори Инид.

- Не можем да разберем - възрази Хорас, - той не може да разговаря с нас.

- Той разбира повече, отколкото допускаме - каза Дейвид. - Никога не правете грешката да приемате, че е глупав.

- Той е извънземен - продължи Тимъти. - Беше домашно животно - не, това не е съвсем точно - той имаше някаква близост със съседното семейство. В онези дни отношенията с извънземните бяха странни и не бяха напълно разбираеми. Поне не за мен.

- С Хенри е различно - каза Инид. - Той е един от семейството. Връзката му може би е малко по-далечна, но той е един от нас. Той дойде напълно по свое желание.

- Понякога се безпокоя за Хенри - намеси се отново Тимъти. - Не го виждаме много често.

- Зает е - отвърна Дейвид. Прекарва добре. Скита из околностите отвъд Хопкинс Ейкър, като изкарва акъла на селяните, местното население, а може би и на някои все още твърде необразовани дворяни, които вярват в духове. Донася ни много тукашна информация. Благодарение на него и само благодарение на него ние знаем доста за това, което става отвъд имението.

- Хенри не е дух - каза Ема с наставнически тон. - Не бива да говориш по този начин за него.

- Разбира се, че не е дух - съгласи се Дейвид, - но прилича доста на такъв, за да заблуди някой, който не знае.

По всеобщо съгласие те прекратиха разговора и се заеха с пудинга - малко тежък, но извънредно вкусен.

Чух ви да говорите за мен, каза някаква мисъл, която не беше глас, но мисъл толкова силна и ясна, че всички на масата я чуха.

- Това е Хенри! - изпищя Ема, цялата разтреперана.

- Разбира се, че е той - каза Хорас, леко прокашляйки се. - Той обожава да ни стряска в неподходящи моменти. Може да го няма с дни и след това да се появи до рамото на някого и да викне в ухото му.

- Събери се, Хенри - каза Тимъти, - и седни спокойно на някой стол. Смущаващо е да общуваш с някого, който е невидим.

Хенри се събра, или поне събра по-голямата част от себе си, достатъчно плътно, за да бъде видим, макар и неясно, и седна на един стол до крака на масата срещу Тимъти. Представляваше нещо мъгливо, подобно на човек, макар и грубо оформен. Но това, което беше събрал, не стоеше напълно заедно, непрекъснато се разливаше настрани и очертанията на стола, който все още можеше да се вижда през неговата разредена материя, се променяха при всяко негово полюшване.

Вие сте се насладили на една отвратително тежка вечеря, каза им той. Всичко е било тлъсто. Овнешкото, пудингът, всичко. Тази тлъста храна ви прави толкова тежки.

- Аз не съм тежък - отговори му Тимъти. - Аз съм толкова слаб и лек, че се поклащам от вятъра.

Ти никога не излагаш себе си на вятъра, каза Хенри. Никога не излизаш от къщата. От години не си усещал топлината на истинска слънчева светлина.

- А ти почти никога не си в къщата - обади се Хорас. - Получаваш много повече от своя дял слънчева светлина.

Аз живея чрез слънчевата светлина, отговори му Хенри. Навярно съзнаваш това. Енергията, която поемам от слънцето, е тази, която ми позволява да се движа. Но не е само слънцето, има и други неща. Сладкият аромат на дивите рози, пеенето на птиците, усещането на голата пръст, шепотът или воят на вятъра, величественият всеобхватен купол на небето, непоклатимото достойнство на дърветата.

- Впечатляващ списък имаш - доста заядливо каза Дейвид.

Той е също и твой.

- Имам част от него - отговори Дейвид. - Разбирам за какво говориш.

- Виждал ли си Спайк? - попита Хорас.

Виждам го от време на време. Той е ограничен от балона около Хопкинс Ейкър. Аз съм единственият от вас, който може да минава през балона без помощта на времето. Скитам по малко.

- Скитай, щом ти харесва - каза Хорас. - Но искам да спреш да тормозиш местните жители. Смятат те за призрак. Обърнал си околността с краката нагоре за дълго време.

На тях им харесва, защити се Хенри. Животът им е сух и мрачен. Те изпитват удоволствие да бъдат плашени. Сгушват се в ъгъла до комина и си разказват приказки. Ако не бях аз, нямаше да има за какво да си разказват. Но не това е причината да съм тук.

- А каква е причината?

Има някои, които се интересуват от балона, отговори Хенри. Те не знаят какво представлява, не са сигурни в точното му местоположение, но го усещат и се интересуват от него. Непрестанно душат наоколо.

- Сигурно не са от местните. Няма как да се досетят за него. Тук сме почти век и половина и...

Не са местните, каза му Хенри. Нещо друго е. Нещо отвъд.

Дълбоко и ненарушимо мълчание се спусна над стаята. Всички седяха, сгушени в столовете си, втренчени един в друг. Някакъв древен страх изскочи от мрака на къщата и се концентрира в тази добре осветена стая.

Накрая Хорас се размърда. Изхъмка и каза:

- Значи се случи в края на краищата. Мисля, че всички знаехме, че някой ден това ще стане. Трябваше да го очакваме. Откриха ни.

 

 

Ню Йорк

 

3

 

Имаше нещо нередно, някакво отклонение, усещане за това, което е отвъд. Буун обаче не можеше да го осъзнае и като че ли нямаше начин да го разбере. Коркорън обикаляше покрай стената на най-външната стая на апартамента и държеше електрическото си фенерче на сантиметри от нея, наведен напред към гладката й повърхност. Спря и загаси фенерчето, после се обърна, за да погледне Буун. Уличната светлина отвън не позволяваше стаята да потъне в мрак, но беше твърде тъмно за Буун, за да може да види лицето на Коркорън.

- Безнадеждно е - каза Коркорън. - Тук няма нищо. И въпреки това аз знам, че навън, зад тези прозорци, ето там, от външната страна на сградата, е прилепено някакво странно устройство. Не може да съм сбъркал. Видях го.

- Вярвам ти, Джей. Има нещо нередно. Усещам го.

- Не можеш ли да го докоснеш?

- Още не - отвърна Буун.

Той се приближи до единия от прозорците и погледна към улицата. С изненада откри, че е опустяла. Нямаше плавно плъзгащи се по нея коли, нямаше никой и по тротоарите. Като се взря малко по-внимателно, забеляза някакво движение в един тъмен вход на сградата отсреща, после друго, по-тъмно тяло и, само за миг, нещо се отрази от едното от телата.

- Джей, кога каза, че ще взривят сградата?

- В неделя сутринта. Рано сутринта.

- Сега е неделя сутрин. Има ченгета отсреща на улицата. Видях светлина, отразена от полицейска значка.

- В четири-пет часа. По зазоряване. Виждал съм подобни операции. Винаги в ранни зори, преди да може да се събере тълпа. А сега е малко след полунощ. Имаме още няколко часа.

- Не съм съвсем сигурен - каза Буун. - Могат да ни свият някой номер и да я взривят, преди който и да е помислил, че ще го направят. Това е старо обществено и историческо място. Краят на "Еверест" със сигурност би събрал тълпа. Но ако го вдигнат във въздуха по-рано от очакваното време...

- Няма да направят подобно нещо - отговори Коркорън, приближавайки се към него. - Те просто не биха...

Тъп удар ги разтърси и ги събори на колене, мазилката на апартамента започна да се руши, а по ъглите на тавана се появиха пукнатини, които се разшириха настрани. Подът започна да поддава.

Буун сграбчи отчаяно Коркорън и здраво го прегърна с двете си ръце.

И те се озоваха на друго място, в друго помещение, където нямаше рушаща се мазилка и пропадащ под.

Ядосан, Коркорън рязко се дръпна от Буун.

- Какво означава това, по дяволите? - кресна той. - Защо ме сграбчи...?

- "Еверест" се руши - каза Буун. - Погледни през прозореца. Виждаш ли прахоляка?

- Не може да бъде. Ние все още сме в "Еверест".

- Вече не. Ние сме в кутията, която си забелязал. Преминахме отвъд.

- По дяволите! - извика Коркорън. - Искаш да кажеш...

- Нужна ми е някаква опасност, Джей. Трябваше да разбера. Мога да преминавам отвъд само в последния момент, в критичната точка, когато няма никаква друга надежда.

Коркорън го погледна укорително:

- Изигра ми мръсен номер. Не ме предупреди.

- Аз самият не знаех. Тази моя странност всъщност е шанс за оцеляване. Не действа, ако няма заплаха. Винаги се случва в такива моменти. Това е инстинктивна реакция.

- Но преди ти винаги си изчезвал за кратко. После си се връщал. Ще се върнем ли и...

Буун поклати глава.

- Не мисля. Връщал съм се само когато вече е било безопасно. Сега ще си висим във въздуха над падащата сграда. Ако се върнем обратно, ще паднем и ние. Преди никога не е имало нещо истинско. Винаги попадах в нещо като преддверие - сивкав, равен свят от мъгла, без реални измерения. Но този път ние преминахме в някакво истинско място - тази кутия. Не мога да съм напълно сигурен, но ми се струва, че съм прав.

- Значи това е то - каза Коркорън. - Ние сме в скривалището на Мартин. И какво ще правим сега?

- Ти решаваш - отговори Буун. - Ти искаше да премина отвъд. Направих го и те взех със себе си. Ти си човекът с многото въпроси, така че започвай да търсиш отговорите.

Той огледа помещението, в което бяха попаднали. Мебелировката беше особена - позната като форма и функции, но много странно конструирана. На отсрещната стена имаше нещо, което можеше да е камина, но което, помисли си той, най-вероятно не е. Над него висеше доста обемиста правоъгълна плоскост, подобна на картина. Но тя до такава степен надхвърляше дори най-ненормалните, извратени творби на модерните художници, които му бяха известни, че той не можеше да я приеме за произведение на изкуството.

Помещението изглежда имаше стабилна основа: не пропадаше и не се поклащаше. Но как беше възможно? По някакъв начин то беше прикрепено за сградата, която сега се превръщаше в безформена купчина. И въпреки това помещението си стоеше на мястото. Без подпора откъм взривеното здание, то си оставаше на разстояние от около стотина фута над улицата, без да помръдне.

Буун бързо приближи до прозореца и погледна навън. В бледата светлина на улицата видя как надигащ се облак от хоросан и мазилка покриваше земната повърхност, докато разбити тухли, разцепено дърво и парчета мрамор падаха и се търкаляха по тротоарите. Нямаше съмнение, че старият хотел вече бе рухнал или поне се намираше в процес на свличане.

Единият край на помещението, в което се намираха, внезапно се наклони, после, тресейки се, възстанови положението си. Затаил дъх, Буун се-завъртя с гръб към прозореца.

Поклащането беше откачило картината, или каквото и да беше това, и сега тя се свлече надолу, като разкри някакъв черен контролен пулт, вграден в стената. Повърхността му бе покрита с лъскави уреди, а в центъра мигаше червена лампичка.

Коркорън стоеше широко разкрачен, втренчен в пулта. Червената светлинка продължаваше да мига.

От пулта долетя глас, който ломотеше неразбираеми звуци. Говореше бързо и ядосано.

- Говори на английски! - изрева му Коркорън. - Английски! Не знаеш ли езика?

Червената лампичка спря да мига и гласът каза на английски, един доста особен английски:

- Разбира се, че този език ни е известен. Но защо да говоря на английски? Не сте ли вие, Мартин? Къде бяхте? Защо не отговаряхте на нашите повиквания?

- Аз не съм Мартин - каза Коркорън. - Мартин го няма тук.

- Ако вие не сте Мартин, то кой сте тогава? Какво ви влиза в работата да се обаждате? Защо се намирате в помещението на Мартин?

- Приятелю, който и да сте вие - каза Коркорън, - това е една дълга история, а нямам време да ви я разкажа. Хотелът бе сринат и ние сме в помещението на Мартин, увиснали във въздуха, готови да се разбием всеки момент.

Говорещият от пулта си пое дълбоко дъх. После каза:

- Не се вълнувайте. Нещата ще се оправят.

- Не се вълнувам - отвърна Коркорън. - Но мисля, че се нуждаем от помощ.

- Ние ще помогнем. Слушайте внимателно.

- Слушам внимателно.

- Виждате един контролен пулт. Трябва да го виждате. Задейства се само когато капакът му е свален. Трябва да е свален.

- Свален е, по дяволите! Престанете с тия детински обяснения и ми кажете какво да правя! Пултът е тук. Какво прави той? Как се задейства?

- В долния ляв ъгъл има няколко реда с... предполагам, че ги наричате бутони. На най-долния ред, като започнете от дясно пребройте три и натиснете третия бутон.

- Натиснах го.

- Сега... но не го правете, преди да ви кажа. Избройте нагоре към вашия десен ъгъл разстоянието от три бутона. Разбрахте ли?

- Разбрах. Пръстът ми е върху посочения бутон.

- Не го натискайте все още. Аз трябва да зная кога ще го натиснете. С натискането му вие прехвърляте управлението на мен и аз ще ви измъкна оттам.

- Имате предвид, че ще поемете управлението на помещението, в което сме и ще го придвижите другаде?

- Точно това имам предвид. Имате ли някакви възражения?

- Това не ми харесва - каза Коркорън. - Но ние не сме в ситуация, която позволява да се пазарим.

- Непрестанно повтаряте "ние". Има ли там още като вас?

- Двама сме.

- Въоръжени ли сте? Носите ли оръжие?

- Не, разбира се, че не. Защо трябва да носим оръжие?

- Не зная. Може би...

- Губим ценно време - извика Коркорън. - Може да се разбием всеки момент.

- Допрели ли сте правилния бутон?

- Да, допрял съм го.

- Тогава го натиснете.

Той го натисна. Обгърна ги мрак - мрак, създаващ пълна дезориентация, сякаш бяха откъснати от всичко реално. Отсъстваше усещането за движение - отсъстваше каквото и да е усещане.

После усетиха лек сблъсък. Мракът се разпръсна, през прозорците и през разширяващия се отвор на някаква врата, която се отваряше надолу, завъртяна в долния край, нахлу слънчева светлина.

- Предполагам - каза Буун, - че тук слизаме.

Пристъпи към вратата. Отвъд вратата, превърнала се в наклонен изход, видя градина. В горния й край се издигаше къща - старинна къща със забележителни размери, построена от поизносени вече каменни блокове, по които тук-там се забелязваха петна мъх.

Мъж, облечен в ловен костюм, се приближаваше към тях през градината. Носеше пушка на едното си рамо. От дясната му страна го придружаваше игриво куче, прекрасен златист сетер, а от лявата - някакво кълбовидно чудовище, високо почти колкото него. Чудовището се търкаляше спокойно до него, приравнявайки хода си с неговия. По цялата си повърхност бе осеяно с невероятни остри шипове, които светеха и проблясваха, огрявани от слънцето. Но тези шипове, въпреки остротата си, не се забиваха в земята. За миг Буун изпита странното усещане, че то се движи на пръсти, но почти веднага осъзна, че се носи по повърхността с бавно въртене.

Буун се спусна по наклона и стъпи на тревата. Коркорън се бе спрял зад него и оглеждаше околността, като бавно местеше поглед, за да може да обхване всичко.

В горния край на градината няколко други човешки същества бяха излезли от къщата и стояха на широките каменни стъпала, наблюдавайки това, което става.

Мъжът с пушката, все още придружаван от игривото куче и чудовището, се спря на дузина крачки и каза:

- Добре дошли в Хопкинс Ейкър.

- Значи това е Хопкинс Ейкър?

- Чували ли сте за това място?

- Съвсем наскоро - каза Буун. - Онзи ден.

- И какво се каза за него?

Буун сви рамене.

- Не много. Всъщност почти нищо. Просто, че някой е проявил внезапен интерес към него.

- Казвам се Дейвид - каза мъжът. - Това странно извънземно е Спайк. Радвам се, че успяхте. Хорас не е човекът, в чиито ръце бих искал да заложа живота си. Той е доста несръчен.

- Хорас ли е този, с когото разговаряхме?

Дейвид кимна.

- Той от месеци се опитва да влезе във връзка с Мартин. Когато нашето контролно табло ни сигнализира тази сутрин, той сметна, че Мартин се опитва да го открие.

Коркорън слезе по наклонената плоскост и застана до Буун.

- Казвам се Коркорън. Моят спътник се нарича Буун. И двамата сме невероятно заинтригувани да разберем какво се случи. Питам се дали бихте могли да ни обясните?

- Едва ли сте по-заинтригувани от самия мен - каза Дейвид. - Нека всички да отидем вкъщи и да поговорим. Мисля, че Нора скоро ще сервира обеда. Но може би имаме време за едно-две питиета, преди да седнем на масата.

- Би било чудесно - каза Буун.

 

 

Шропшиьр: 1745 година

 

4

 

- Най-важното, което трябва да осъзнаете - каза им Хорас, - е че никога няма да напуснете това място. Ако се появи някаква възможност за вашето заминаване, ще бъдем принудени да ви убием.

- Хорас е толкова суров - каза Инид. - Няма никакво чувство за приличие. Като чук е. Налага всичко като чук. Можеше да каже, че съжалява за невъзможността да ни напуснете, но да ви увери, че се радваме на вашето присъствие.

- Не съм уверен, че се радвам на присъствието им - каза Хорас. - Това е още един симптом, че положението излиза извън контрол. Мартин и Стела се разтварят във въздуха без следа, а и историята, която призракът...

- Хенри! - прекъсна го Инид. - Хенри, а не призрак!

- ... историята, която Хенри ни разказа снощи за нещо слухтящо навсякъде около имението, долавящо нещо странно, което се опитва да разкрие. Казвам ви, те ни приближават. Сега тези двамата се появяват от Ню Йорк, без да разполагат с напълно приемливо обяснение как са успели да влязат в Машината на времето на Мартин, и на всичко отгоре са чували за Хопкинс Ейкър.

- Останахме тук твърде дълго - проплака Ема. - Трябваше да заличим следите си и да отидем някъде другаде. Не биваше да се задържаме на едно и също място век и половина.

- Самото преместване би било опасно до известна степен - каза Хорас. - Ние би трябвало да подготвим група специалисти, способни да извършат подобна операция. Но първо би трябвало да подберем и проучим новото място. Бихме могли да се справим с проучването сами, но не бихме могли, поне не без никаква помощ да извършим преместването си на друго място. Не притежаваме и половината от необходимото умение.

- Бях останал с впечатлението - неприязнено се обади Дейвид, - че ти можеш да се справиш с всякакъв вид работа без никаква помощ.

Хорас наведе глава като разярен бик.

- Престанете - намеси се с типичната си деликатност Тимъти. - Престанете и двамата. Вместо да спорим помежду си, ние би трябвало да се опитаме да обясним по най-добрия възможен начин ситуацията, в която тези посетители са попаднали като наши гости.

- Искрено бих се радвал, ако го направите - каза Коркорън. - Казвате, че никога няма да можем да заминем и въпреки това Дейвид... Вие бяхте Дейвид, нали?

- Да. Аз съм Дейвид и пътувам от време на време. Най-вече до Лондон и Париж. Веднъж и до Ню Йорк.

- Отиванията и връщанията, както ги нарекохте - обясни Тимъти, - се извършват чрез превозни средства, които ние наричаме Машини на времето. Машината, в която живееше Мартин, ви докара от Ню Йорк. Но това още не е всичко.

- Аз натиснах бутони - каза Коркорън.

- Можехте да си натискате бутони колкото ви се иска и въпреки това Машината да не помръдне. Това, което направихте, бе че натиснахте определени бутони, които свързаха Машината с контролния пулт в тази къща. И когато това бе извършено, Хорас можа да поеме управлението на Машината на Мартин.

- Искате да кажете, че само определени хора могат да управляват Машините на времето?

- Въпросът е - каза Хорас, - че сега се намираме в нещо като балон на времето - опростен термин, разбира се - през който никой не може да преминава, дори ние. Единственият начин да се мине през него е Машината на времето.

Всички замлъкнаха за момент.

- Забравих - продължи Хорас. - Призракът е единственият, който може да преминава без чужда помощ, но той е особен случай.

- Хенри - напомни му Инид. - Хенри. Не призракът.

- Струва ми се - каза Буун, - че трябва да приемем на добра воля това, което ни казахте. И както сами казвате, тук сме и нямаме възможност да заминем. Не разбирам много от това, което чух. Имам много въпроси, но вероятно по-късно ще остане време да ги задам.

- Радвам се, че виждате нещата по този начин - отвърна Тимъти. - Ние самите сме обвързани от някои ограничения, които не можем да пренебрегнем. Надявам се, че ще ви е възможно да живеете приятно с нас.

- Има само един последен въпрос, който ми се струва твърде важен, за да може да почака. Кои сте вие? - попита Буун.

- Ние сме бегълци - каза Дейвид. - Бегълци, криещи се в дълбините на времето.

- Не е така - извика Хорас. - Продължаваш да дрънкаш, че сме бегълци. Ние сме революционери, казвам ви. Някой ден ще се завърнем.

Инид се обърна към Буун.

- Не обръщайте внимание на тези двамата. Винаги се хващат за гушите. Сигурна съм, че това, което ви интересува, е откъде сме дошли. Ние сме хора, които са живели на милиони години след вас. Ние сме от вашето най-далечно бъдеще.

Нора се обади от вратата към трапезарията:

- Обядът е сервиран.

Обядът беше цивилизован и приятен, без пререкания. Дейвид разказваше за няколкото дни, които бе прекарал в Ню Йорк през двайсети век и разпитваше Буун и Коркорън за града. Тимъти говореше за някои от книгите, които бе прочел. Инид не каза почти нищо, а Ема бе приветливо мълчалива. Хорас седеше приведен напред, зает със собствени мисли. Най-сетне нещо го накара да проговори:

- Чудя се какво се е случило с Геън. Трябваше вече да е тук.

- Геън е от Атина - каза Ема. - Носи някаква нова книга за Тимъти.

- Винаги казваме Атина - поясни Тимъти. - Но всъщност те не са в Атина, а близо до града.

- Имаме също една малка група и в Плейстоцена - каза Дейвид. - В Южна Франция. Ранните дни на последния ледников период.

- Неандерталци - каза Буун.

- Да, няколко от тях. Ранни неандерталци.

- Това, което не мога да разбера - рече Хорас, все още обзет от безпокойство, - е защо е трябвало Мартин да изчезне толкова внезапно. И Стела също. Очевидно той е имал някаква малка Машина на времето, скрита в някакъв малък склад и я е използвал, за да избяга, като предварително е предупредил Стела и тя се е присъединила към него. Трябвало е да използва Машината, в която живеел. Но не го е направил. Паникьосал се е. Проклетият му глупак се е паникьосал. Уплашил се и побягнал.

- Опасявал се е, че може да го заловят в хотела - намеси се Инид. - Това изглежда ясно. Може би не се е доверявал напълно на мистър Коркорън.

- Имал е причина - каза Дейвид. - Мистър Коркорън сам призна, че негови хора са наблюдавали Мартин и Стела. Те са били следени на всяка крачка.

- Той купи доверието ми и плати много добре за него - каза Коркорън. - Бих работил всеотдайно за всеки, който ми плаща. Никога, през целия си живот, не съм изменял на клиентите си.

- Ала в дадения случай не сте се доверили на клиента - продължи Дейвид.

- Не мога да отрека. Но той ми даде повод за това. Наблюдавах го не за да му навредя, а за да съм сигурен, че той няма да ми навреди. Беше интригуващо потаен. Не заслужаваше голямо доверие.

- Сигурно е знаел за разрушаването на хотела - каза Хорас. - Вероятно посетителите са били уведомени. И след като е знаел това, непростимо е да зареже Машината, в която е живеел и да допусне възможността присъствието му да бъде разкрито.

- Може би не е знаел за хотела - отвърна Коркорън. - Посетителите не се уведомяват до последния възможен момент. И дори тогава няма публични съобщения. Това е една от онези историйки, които биват покривани. Аз самият научих това дълго след като Мартин бе изчезнал. А твърде малко слухове ми се изплъзват.

- В такъв случай - предположи Дейвид, - е възможно да е заминал по спешност, като е смятал, че скоро ще се върне. Може би заради това е оставил голямата Машина.

Хорас изръмжа на Буун:

- Не ни обяснихте как вие двамата попаднахте в Машината. Не как сте я открили - това го разбирам, а как сте влезли вътре?

- Казах ви, че мога - отговори Буун. - Мога да минавам отвъд. Повече не мога да ви кажа. Сам не разбирам как го правя. Всичко, което зная, е че мога да го правя само при опасност.

- Това не е обяснение - каза Хорас. - Нима човек не знае какво прави, когато го прави?

- Съжалявам. Повече не мога да ви помогна.

- Щом стигнахме до подобни деликатни въпроси - обади се Коркорън, - бихте ли ми казали какво означаваше онази нечленоразделна смесица от звуци, която чух, когато се свързах с вас за пръв път?

- Аз мога да ви отговоря - каза Тимъти. - Както може би сте забелязали, ние сме доста потайни. Понякога като че ли твърде отдадени на мания за преследване. Смятаме, че в нашата система за свръзка не може да се проникне. Но срещу нас стоят сили, които са могъщи и удивително интелигентни. Не можем да сме убедени в безопасността си. Никога не можем да сме сигурни. И затова когато разговаряме помежду си чрез системата за свръзка, ние използваме един много древен език, език на един немногочислен народ. Надяваме се, че по тази причина дори и някой да е проникнал в системата ни за свръзка, вероятността да разшифрира какво си казваме е много малка.

- Това - каза Буун - е най-откачената ситуация, с която съм се сблъсквал.

- Още не знаете и половината - продължи Тимъти. - Вие не познавате Неограничените. Ако ги познавахте...

От кухнята долетя писък. Тимъти и Ема скочиха на крака. Нора се появи пищяща на кухненската врата. Шапката на главата й се бе накривила, а ръцете й мачкаха завързаната на кръста й престилка.

- Посетители! - изкрещя тя. - Имаме посетители! И нещо не е наред. Машината се приземи в цветната леха и се преобърна.

Столовете изскърцаха и всички се втурнаха в кухнята, устремени към външната врата. Коркорън погледна Буун.

- Може ли да е оня от Атина?

- Така предполагам - каза Буун. - Но по-добре да отидем да видим.

Те се спряха на верандата пред кухнята и се взряха в това, което ставаше в цветната леха. По нейната дължина зееше дълбока бразда, изорана от правоъгълен предмет, около дванайсет стъпки дълъг и шест широк, със забита в почвата предница. Дейвид, Хорас, Инид и Тимъти се опитваха да я побутнат или издърпат. Ема ридаеше отстрани.

- Трябва да им помогнем - каза Коркорън.

Двамата с Буун се втурнаха през градината.

- Какво искате да направите? - попита Буун запъхтения Хорас.

- Да го измъкнем от земята - изпъшка Хорас. - Да го обърнем с дясната му страна нагоре.

С усилията на всички, апаратът бе освободен и изправен.

Хорас и Дейвид скочиха към нещо подобно на люк в стената. Люкът бавно отстъпи под натиска на впитите им ръце, после изпука и се отвори. Дейвид се хвърли в отвора, пропълзя малко навътре, сетне отстъпи назад.

- Помогнете ми! - викна той. - Успях да хвана Геън.

Хорас се вмъкна до него и заопипва навътре, след което двамата запълзяха навън, теглейки едно отпуснато човешко тяло. Извлякоха го през лехата и го положиха на тревата.

Геън лежеше по гръб. Устата му кървеше. Едната му ръка висеше изкълчена, гърдите му бяха подгизнали от кръв. Хорас коленичи до него и го повдигна. Очите се отвориха и окървавената уста помръдна, но се чу само клокочещ звук.

Инид се втурна напред и коленичи до него.

- Всичко е наред, Геън. Ти си на сигурно място. Ти си в Хопкинс Ейкър.

- Какво се случи? - изкрещя Ема.

Думите излязоха с кръв.

- Няма я - изломоти той, после кръвта го задави.

- Коя я няма? Коя?

- Атина - и това беше всичко.

Обади се Тимъти:

- По-добре да го пренесем в къщата. Той е тежко ранен.

- Как е могло да се случи? - извика Ема.

- По дяволите, катастрофирал е - каза Дейвид. - Бил е ранен и е изгубил контрол.

Раненият отново се опита да проговори. Хорас го повдигна още. Инид се опита да избърше кръвта около устата му с тънка носна кърпичка, но само я изцапа.

- Атина - долетя задавян от кръвта шепот. - Атинската база я няма. Унищожена е.

И той се отпусна в ръцете на Хорас. Буун се доближи до тях и опипа пулса на гърлото на Геън. Сетне дръпна ръката си.

- Този човек е мъртъв - каза той.

Хорас отдръпна ръце със страхопочитание и остави тялото на Геън да се спусне на тревата. После бавно се изправи сред мъртвешкото мълчание, обхванало групата. Те се гледаха един друг и не разбираха напълно какво се е случило.

- Не трябва да го оставяме навън. Ще ми помогнете ли да го пренесем? - обърна се Тимъти към Буун.

- Трябва да го погребем - каза Ема. - Да му изкопаем гроб.

- Първо да поговорим - намеси се Хорас.

- Най-напред, преди всичко друго, трябва да поговорим.

- Къде да го сложим? - попита Тимъти Ема.

- В някоя спалня - отговори тя. - На горния етаж. Крайната спалня вдясно. Не можем да го сложим в салона. Кръвта ще изпоцапа мебелите.

- Какво ще кажеш за оръжейната? Това ще е по-лесно. Няма да има нужда да го носим нагоре по стълбите. Там има една кожена кушетка. После лесно ще избършем кожата.

- Добре. В оръжейната.

Буун и Тимъти вдигнаха тялото, като Буун го хвана за раменете, а Тимъти за краката. Минаха през кухнята и трапезарията, придружени от Дейвид, който разбутваше настрана столовете, за да освободи път. След като прекосиха салона, стигнаха до вратата на оръжейната.

- Ето там - каза Тимъти. - Там до стената.

Положиха мъртвия на кушетката и Тимъти се втренчи в него.

- Не зная - каза той. - Не зная как да приема това. В тази къща не е имало смърт от деня на пристигането ни. Това е ново преживяване и не сме готови за него. Както знаете, ние сме почти безсмъртни. Времевият механизъм го позволява.

- Не, не знаех - отвърна Буун.

- В балона на времето ние не остаряваме. Остаряваме само когато сме извън него.

Буун не отговори нищо.

- Тази случка е неприятна - продължи Тимъти. - Това е една от критичните ситуации, с които човек винаги може да се сблъска. Трябва да решим какво ще правим. И то - без да допускаме грешки. Това е най-важно - никакви грешки. Елате с мен. Другите сигурно вече разговарят.

Другите не разговаряха. Събрани в трапезарията, те викаха и крещяха.

- Знаех си - викаше Ема. - Знаех, че ще стане така. Просто знаех. Живеехме твърде спокойно. Смятахме, че така ще продължи вечно. Трябваше да гледаме напред, да кроим планове...

- Планове за какво? - изкрещя Дейвид. - Как можехме да знаем за какво да правим планове? Как можехме да знаем какво ще се случи?

- Недей да крещиш на жена ми! - изрева Хорас. - Никога повече не разговаряй със сестра си с подобен тон! Тя е права. Трябваше да предвидим всички възможни ситуации и да си изработим начин за реагиране на всяка една от тях. Не да висим тук, както в момента, и хванати неподготвени, да се опитваме да открием най-правилния изход.

- Мисля - каза Тимъти, намесвайки се в разправията, - че това, което трябва да направим, е просто да се успокоим и да разсъдим спокойно.

- Нямаме време за спокойни размишления - изкрещя Хорас. - Не и за ленивия размисъл, който имаш предвид. Познавам те добре, Тимъти. Само отлагаш нещата. Не си готов да постигнеш каквото и да е. И никога няма да можеш. Спомням си...

- Съгласен съм, че трябва да направим нещо - викна Дейвид. - Смятам, че подходът на Тимъти е неправилен. Нямаме време да седим и да чакаме нещо да се случи. Вероятно има мерки, които бихме могли да предприемем. Но не може всеки да продължава да вика какво смята за правилно и...

- Трябва да се махнем! - изпищя Ема. - Трябва да се махнем оттук!

- Няма полза - надвика я Дейвид - от паническо бягство. Бягство - да, ако се налага, но планирано.

- Аз няма да бягам - отново извиси глас Хорас. - Не възнамерявам да бягам. Бягството е за страхливци, а аз не бих казал...

- Но ние трябва да бягаме - чу се писъкът на Ема. - Трябва да се махнем. Не можем да чакаме каквото и да е. Трябва да намерим сигурно място.

- Няма да намериш сигурно място, като бягаш - избоботи Хорас. Трябва да използваме главите си.

- Все още смятам - каза Тимъти, - че реагирахме твърде прибързано. Няколко дни повече или по-малко не биха променили нещата.

- След няколко дни може да си мъртъв - викна му Хорас.

- Поне трябва да устроим на Геън подобаващо погребение - възрази Тимъти.

- Геън не влиза в сметките - продължи със същия тон Хорас. - Геън е мъртъв. Повече нищо не може да му се случи. Ние сме още живи и това, което ще стане, ни засяга и...

Буун стъпи на един стол и от него се качи на масата, като срита чиниите вляво и дясно.

- Млъкнете всички! - прогърмя гласът му. - Млъкнете и седнете!

Всички млъкнаха и се вторачиха в него.

- Вас това не ви засяга - язвително каза Ема. - Не сте един от нас.

- Направихте ни с Коркорън част от групата си - отвърна Буун, - когато ни казахте, че никога няма да можем да напуснем това място. И двамата имаме право да говорим. Всички сме в едно положение. Тъй че млъквайте и сядайте!

Стреснати, те си намериха столове и тихо седнаха. Буун се обърна към Коркорън, който все още стоеше до стената.

- Джей, ако някой почне да вика или се изправи на крака, ще му запушиш ли устата?

- С удоволствие - отговори Коркорън.

- Разбирам - започна Буун, - че това е просто една дребна семейна разправия и че повечето от вас не мислят и половината на това, което казаха. Но вие не можете да отидете просто където и да е, и смятам, че трябва да обсъдите това. Аз ще играя ролята на арбитър, независимо дали ви харесва или не.

Хорас се изправи. Коркорън се отблъсна от стената и се насочи към него. Хорас седна.

- Има ли нещо, което искаш да кажеш? - попита го Буун.

- Това, което щях да кажа, е че никой от нас не би ви приел. Вие нямате знанията, необходими на един арбитър.

- В такъв случай ти ли ще ме просветлиш?

- Хорас не може да го направи - намеси се Инид. - Той ще го каже, както той го вижда. Ще намали значението...

Хорас се изправи. Коркорън се отлепи от стената. Хорас пак седна.

- Добре, мис Инид. Може би ще ни представите вашата безпристрастна версия - каза Буун. После се обърна към Хорас: - Ти ще имаш възможност за това по-късно. Но правилата си остават същите - никакви викове, никакви разправии.

- Ние сме група бегълци - започна Инид. - Ние сме...

- Не бегълци! - викна Хорас.

- Млъкни! - каза Буун. - Инид, моля ви, продължете.

- Както вече казах, ние идваме от милион години във вашето бъдеще. През тези години човешката раса се е променила.

- Бе подтикната към промяна - прекъсна я Хорас. - Сама тя никога не би се променила.

- Не можеш да си сигурен - обади се Дейвид. - Вземи например Хенри.

- Мога да съм сигурен. Неограничените...

Буун вдигна ръка. Хорас млъкна.

- Непрестанно споменавате тази дума - обърна се Буун към Тимъти. - Точно щях да ви запитам повече за нея и се появи Машината от Атина. Кажете ми какви са тези Неограничени?

- Неограничените са друг вид разумни същества - обясни Тимъти. - Те са някъде от центъра на галактиката. Не са с биологична структура. Може би някога са били, но по-късно са се превърнали в това, което са сега.

- Всъщност - каза Дейвид - ние знаем малко за тях.

- Не бих казал - възрази Хорас. - Знаем поне приблизително какво представляват.

- Добре - продължи Буун. - Отклонихме се от темата. Инид ни говореше за това как човешката раса се е променила за един милион години.

- От същества с телесна структура, с биологична структура, расата се промени в безтелесни, нематериални създания, в чисти интелекти. Сега са подредени в огромни общества върху кристални решетки. Те са...

Хорас избухна:

- Такава гадост! Безсмъртието...

- Млъкни! - изрева Буун. После се обърна към Инид: - Но вие сте човешки същества. Хората в базата до Атина са човешки същества. С биологична и...

- Имаше някои, които се разбунтуваха - каза Инид. - Някои, които побягнаха, за да се спасят от дематериализацията.

- Дематериализацията бе за голяма част от човешката раса нещо подобно на нова и вълнуваща религия - обясни Тимъти. - Имаше все пак някои, които въстанаха яростно срещу нея. Ние бяхме сред тях. Има и много други въстаници, които се крият в различни времеви отрязъци. Ние се защитаваме в малки, твърде отдалечени групи. Така сме по-трудни за откриване. Избягахме и сега Неограничените и техните агенти ни преследват. Смятам убеждението, че дематериализацията е религия, за напълно човешка идея. Убеден съм, че за самите Неограничени това не е религия, а план, вселенски план. Неограничените са сигурни, че едно-единствено нещо може да оцелее след гибелта на вселената. И това е интелектът. Така Неограничените са се заели да създадат общества от чист интелект. Вероятно не само от човешката раса, но и от много други разумни същества в галактиката, а може би и във вселената. Неограничените в тази галактика може да са само една обикновена мисия сред много мисии, разпратени по цялата вселена, за да обработват внимателно невежите, варварски народи.

- Това е лудост! - кресна Хорас. - Казвам ви, това е лудост!

- Разбирате - каза Ема, - че ние никога не сме виждали Неограничените. Някои може би са, но ние не.

- Това, което Ема иска да каже - намеси се отново Хорас, - е че никой от нас, тук в тази стая, не ги е виждал. Други хора го направиха и бяха убедени, че цялата човешка раса трябва да позволи да бъде превърната в чист интелект. Това тяхно убеждение се превърна в безумна основа на една вяра. Тези, които се разбунтуваха срещу нея, се оказаха вън от закона.

- Трябва да разберете - меко каза Тимъти, - че нашата раса беше узряла за подобно развитие. Дори и преди появата на Неограничените човечеството се беше променило. До момента, в който избягахме, гледните точки и философските концепции бяха неимоверно коригирани. Расата бе уморена, отегчена. Беше постигнала невероятен прогрес, беше почти съвършена. Развитието вече не означаваше нищо. Дилетантството, повече или по-малко, бе станало закон.

- Но вие? - попита Буун.

- Ние не - продължи Тимъти. - Ние и някои други не. Не паднахме в капана. Бяхме като чужденци, скрити в горите особняци, живеещи далеч от бляскавото общество в каквото се бе превърнало човечеството. Ние искахме да останем хора. Не повярвахме на новите идеи. Затова се оказахме извън закона.

- А Машините на времето?

- Откраднахме идеята за Времето от Неограничените - каза Хорас. - Все още бяхме хора в такава степен, че да направим всичко възможно за спасението си. Неограничените не лъжат и не крадат. Те са велики и благородни.

- И глупави - добави Дейвид.

- Да, вярно. И глупави. Но сега са ни открили и ние отново трябва да бягаме.

- Не мога да замина - каза Тимъти. - Решил съм, че няма да тръгна. Не мога да оставя книгите или записките си, цялата работа, която съм извършил.

- Тимъти се опитва - поясни Инид на Буун - да открие някаква следа за това къде и как човешката раса е сгрешила, как е могла да стигне до положението хората от милион години в бъдещето да приемат начина на живот на Неограничените. Тимъти смята, че някъде в миналото, близо до корените на цивилизацията ни, може да открие нещичко чрез подробно изучаване на историята и философията.

- Близо съм до откритието - каза Тимъти. - Сигурен съм, че е така. Но не мога да продължа работата си без моите книги и записки.

- Няма да има място да вземем всичките ти записки, а какво остава за книгите - прекъсна го Хорас. - Възможностите на Машините ни са ограничени. Разполагаме с тази на Мартин и това ме радва. Разполагаме още и с нашата малка Машина и с тази на Геън, ако все още работи...

- Не мисля, че е повредена - каза Дейвид. - Геън просто загуби контрол над нея, това е всичко. Приземи се сравнително меко в цветната леха.

- Ще я прегледаме - добави Хорас.

- Сега вече постигнахме напредък - обобщи Буун. - Но трябва да се вземат важни решения. Ако сте убедени, че трябва да тръгнем, то има ли някой каквато и да е идея накъде да потеглим?

- Можем да се присъединим към групата в Плейстоцена - отговори Ема.

Хорас поклати глава.

- Не и това. Атина е унищожена, а Хенри каза, че нещо души около нас. Възможността хората в Плейстоцена да са открити е същата. В случай че не са, нашето отиване може да заведе преследвача ни и при тях. Предложението ми е да отидем назад във времето, преди Плейстоцена.

- На мен ми се струва, че трябва да отидем в бъдещето - предложи Дейвид - и да се опитаме да разберем какво става.

- Обратно в гнездото на осите - каза Ема.

- Ако се налага - продължи Дейвид. - Сигурно там има още хора като нас, такива, които не са избягали, които се крият някъде, борещи се, колкото могат, за оцеляването си.

- Мартин може би знае какво става - каза Хорас, - но къде, по дяволите, е Мартин?

- Трябва ни малко време да обмислим всичко - изказа мнението си Дейвид. - Не можем да вземем решение в такава напрегната обстановка.

- Два дни тогава - реши Хорас. - Два дни и тръгваме.

- Надявам се, че разбрахте - бавно и решително каза Тимъти, - че аз не възнамерявам да отивам никъде. Оставам тук.

 

 

Чудовището

 

5

 

Буун седеше на ниската каменна ограда, която разделяше пасбището от полето. На полето два сетера се преследваха във весела лудост и гонеха птичките, излитащи от стърнищата. Късното следобедно слънце бе горещо, а безоблачното синьо небе бе надвиснало отгоре като огромна синя арка.

В разстояние на няколко часа Буун, придружаван от веселите кучета, бе обиколил Хопкинс Ейкър. Първоначално се бе насочил да открие времевия балон и да стигне до разделящата времева стена. Беше се опитал да върви по права линия, като спираше на моменти, за да се увери, че върви напред. Но след час или повече осъзна с известно учудване, че се връща приблизително все на мястото, откъдето бе тръгнал.

Както и да е, разходката не беше съвсем безполезна. През този час и нещо природата, която прекосяваше, се бе просмукала в него. Бе минало доста време, откакто се бе разхождал сред нея и това му припомни и други разходки - в друго време и на други места. Премина през стадо самодоволни овце, които стояха и го гледаха с благ въпрос в очите си, а после отстъпиха малко назад, но продължиха да го наблюдават, докато не ги подмина бавно. Премина през малки рекички с кристални води, премина и през горички от едва прорасли дървета и с дълбоко задоволство забеляза дивите есенни цветя, които се поклащаха и отразяваха в поточетата.

И ето, сега седеше върху ниската каменна ограда, недалеч от мястото, където я бе прескочил в началото на разходката си. Зад него се виеше сред редици от умиращи тополи пътят към къщата. Пред него бяха извивките на стърнищата по полето. Седейки, той се замисли за това, което заедно с Коркорън бяха чули от хората в къщата. Беше толкова фантастично и толкова невероятно, че не можеше да го разбере. Не можеше да намери точка, от която да започне да го осмисля логически. Далече долу в полето забеляза сянката на нещо, което се раздвижи в горичката. Загледа се в него и разбра, че това е човек, а малко по-късно разпозна Коркорън. Докато го наблюдаваше, Коркорън се изкачи по възвишението към него.

Буун го изчака и потупа камъка до себе си.

- Сядай, Джей - каза той. - Разкажи какво намери.

Знаеше, че Коркорън не би се разхождал без цел и явно търсеше нещо.

- Намерих края на балона - отвърна Коркорън. - Сигурен съм, че успях, макар да беше толкова мъгляво, че не бих се заклел.

- Аз също го търсих - каза Буун. - Вървях по права линия и стигнах дотам, откъдето бях започнал. Не намерих края, но твоите очи са различни.

- Предполагам, че става дума за него. Аз наистина имам различен поглед. Но имам и свидетел. Хенри, кажи му!

- Хенри? Джей, ти си започнал да бълнуваш. С теб няма никой. Ти се изкачи по склона сам.

- Срещнах един приятел по пътя. Забравих, че едва ли ще го видиш от слънчевата светлина. Хенри, мръдни се към сянката на онова дърво, за да те види моят приятел.

Той посочи едно малко дърво до каменната ограда.

- Можеш да го видиш в сянката.

Буун погледна към дървото. Нямаше нищо - и изведнъж видя мъгляво движение, сякаш гледаше как прашинки танцуват в слънчева светлина, прецеждаща се през прозорец.

Беззвучен глас му проговори откъм сянката на дървото, а думите сякаш се удряха в мозъка му.

Радвам се, че се запознаваме, сър. Аз съм Хенри, макар и понякога Хорас да ме нарича Призрака, независимо от нежеланието и гнева на останалите членове на семейството. На мен Призрака изобщо не ми пречи. Призрак може би е най-подходящото име за това, което всъщност съм. Най-малкото заради това, че няма човек, който да може да каже какво е и какво не е призрак. Но дори и да съм призрак, аз не съм призрак от миналото, както предполагам, че са другите, а призрак от бъдещето.

- Така е, проклет да съм - каза Буун. - В светлината на останалите неща, ти почти си нещо обикновено. По-рано днес семейството те спомена. Впрочем аз съм Буун. Том Буун. Джей и аз сме приятели от доста време.

Това, което твоят приятел ти каза - че е видял времевата стена - е вярно, каза Хенри в ума на Буун. Знам, че я видя, макар и не съвсем. Приятелят ти е много необикновен. Доколкото знам, никой друг човек не може да я види, макар и да има начини за откриване на времето. Опитах се да му покажа надушвач. Има доста надушвачи, които се опитват да надушат стената. Те знаят, че има нещо нередно, но не знаят какво е.

- Ти видя ли надушвача? - Буун попита Коркорън.

- Видях нещо. Малко нещо. Не по-голямо от куче. Но не го видях добре. Всичко, което знам, е че там имаше нещо.

Не знам какви са надушвачите, каза Хенри. Но в нашия случай би трябвало да сме поне леко обезпокоени от всичко, което излиза извън границите на нормалното.

- Как вървят нещата в къщата? - попита Буун Коркорън.

- Когато тръгнах, те си говореха. Не викаха. Само Инид и Хорас се караха за това къде би трябвало да погребат Геън, Но останалите си говореха спокойно и обсъждаха проблемите.

- Мисля, че беше разумно двамата да се оттеглим - каза Коркорън. - Да им дадем шанс да си поговорят без присъствието на външни лица.

Буун се съгласи:

- Това си е тяхно шоу. Сами трябва да вземат решенията.

- Ама там, като скочи върху масата, ти дяволски добре го превърна в свое шоу!

- Не беше така - каза Буун. - Не опитвах да се изтъкна. Просто те не стигаха доникъде. Всичко, което правеха, бе да си крещят. Можеха да продължат така целия ден. Имаха нужда от някой, който да им влее малко здрав разум в главите.

Мислите лошо за тях заради лошото им държание, каза Хенри. Аз признавам, че то наистина е лошо, но вие трябва да разберете риска, който са поели. Те прелетяха от бъдещето към миналото на век и половина или повече от времето, в което сте живели вие. Прелетяха го, за да запазят своя живот, разбира се, но го прелетяха и заради всички тези мъже и жени, които не бива да живеят като безплътни абстракции и расата им трябва да е нещо повече от теоретичен или хипотетичен мисловен процес. Погледнете мен. Аз бях на половината път да се превърна в нищото, каквото щеше да е цялата човешка раса по плана на Неограничените. С мен не се получи. Процесът спря по средата и аз бях свободен. В сегашната си форма не мога да бъда заловен отново. Аз съм независим от всичко, освен може би от някоя необичайна опасност, за която още не подозирам. След като избягах, върнах се в семейството, с което и отлетях. Вследствие на непривичната си форма, можех да им бъда в известна помощ. И тъй като все още ме смятат за член на семейството, те ме защитават от нападките на Хорас, чиято единствена привързаност към фамилните традиции се проявява във факта, че е успял да принуди сестра ми Ема да се омъжи за него и въобще не ме уважава като равноправен член.

- Историята ти е удивителна - каза Коркорън, - и се връзва с нашите впечатления за ситуацията, в която попаднахме. Сигурно ти е ясно, че за нас е трудно да си представим неща, случили се милион години след нашето време.

Да, разбира се, отвърна Хенри, и трябва да призная, че съм учуден от възприемчивостта ви към това, което научихте през последните няколко часа. Нашите откровения не ви смутиха.

- Може би сме твърде шашардисани, за да се смутим - каза Буун.

Мисля, че не това е отговорът. Не показахте, че сте стреснати. Реакциите ви ме накараха да мисля, че все пак нашата раса е много по-рационална, отколкото очаквахме да открием в корените и.

- Любопитен съм - каза Коркорън - как си успявал да извършваш специфични задачи за семейството си по време на полета?

Действах като следотърсач, отвърна Хенри. Идеално ставам за такъв. Кой би заподозрял лъч лунна светлина или блестящи под слънцето частици? Дори и да види нещо подобно, всеки разумен човек ще го отдаде на моментно замъгляване на разсъдъка си. Затова и отлетях в миналото. За разлика от останалите аз нямам нужда от Машина на времето - времето и пространството са свободни пътища за мен. Пътувах като преден пост, като разузнавач. Останалите си правеха сметките и чакаха моята последна дума. Но преди да успея да се върна, те бяха принудени да излетят набързо, без посока и план. Най-сетне ги намерих в средата на тъй наречените Тъмни векове, в които големи части от Европа бяха празни, запустели и мрачни. Предполагам, че чудесно ставаше за скривалище - бе доста неприятно.

- Значи ти си открил сегашното място - Хопкинс Ейкър?

Точно така. Имаше други места, които можеха да свършат дори и по-добра работа, места, които аз харесвах повече. Но пък това бе готово за завладяване. Собственикът и неговото семейство бяха на пътуване из континента. Още преди да потърся другите, аз извиках техници от моето време, които да подсигурят прехвърлянето. Тъй че това място чакаше моето семейство, когато го открих в онази неприятна Европа на Тъмните векове.

- Не мога да се начудя на това семейство Хопкинс - каза Коркорън. - Връщат се от пътешествието и откриват, че имението им го няма, сякаш никога не го е имало. Пък и съседите от къщите, фермите и така нататък - каква беше тяхната реакция, когато всичко изчезна?

Не знам, отговори Хенри. Никой от нас никога не е знаел и не е мислел за това. Това не беше наша грижа. Всичко, което сме взели, е собствеността, от която се нуждаехме. Собствеността не е свещена.

Гласът на Дейвид се чу зад тях:

- Видях ви, че стоите тук и дойдох да ви кажа, че погребението ще е при залез слънце.

- Можем ли с нещо да помогнем? - попита Буун. - С гроба, може би?

Дейвид поклати глава.

- Нямаме нужда от помощ. Хорас е здравеняк и може да изкопае достатъчно. Малко работа няма да навреди и на Тимъти, макар и да се отвращава от нея. Няколко пришки по нежните и чисти ръце ще научат на нещо нашия брат Тимъти. Ема също ще помогне.

Дейвид изкачи стената и седна до тях.

- Хенри е тук с нас - каза Коркорън. - Говорехме с него. Приятен и полезен разговор.

- Помислих си, че може да е тук - каза Дейвид. - Усетих го. Хенри, радвам се, че си с нас. Цялото семейство ще е заето с погребението. Всички ще сме там, с изключение на Спайк. Имаш ли представа къде може да е той? Би ли го потърсил?

Нямам представа, Дейвид. Никой не може да го проследи. Може да е навсякъде. Но това не е от особено значение. Той всъщност не е член на семейството.

- В момента е - каза Дейвид.

- Мен ме интересува друго - каза Коркорън. - Стана ли ясно от какво умря Геън?

- Хорас го огледа. Гръдният му кош е бил разкъсан така, сякаш някаква огромна лапа го е съдрала. Не разбирам как е могъл да остане жив толкова време, за да ни предупреди. Беше почти мъртъв, когато Машината му катастрофира.

- Колко е продължило? Имам предвид пътуването от Атина до тук.

- Вероятно само миг.

- Наистина. По време на нашето пътуване от Ню Йорк за момент стана тъмно, а веднага след това се ударихме в земята.

- Предполагам - каза Дейвид, - че Хорас е единственият от нас, който можеше да се сети да прегледа Геън. Той напъва мозъка си да прониква в същността на нещата, да планира. Точно в момента той е подредил и трите Машини на поляната. Машината на Геън е в ред. Приземяването в цветната леха въобще не я е повредило. Хорас е напълнил и трите с храна и с някои от оръжията на Тимъти.

- Значи, решили сте да отпътувате?

- Да, предполагам, че е така, макар и да не знам точно къде и кога ще отидем. Хорас ни е разделил по различните машини.

- А ако вие заминете, ние ще тръгнем ли с вас?

- Разбира се. Не сме толкова много. Твърде вероятно е да имаме нужда от вас.

- Сигурно трябва да сме ви благодарни?

- Благодарни или не, вие тръгвате с нас. И двамата.

- Не мисля, че ще ми е по-приятно да остана тук - каза Коркорън, - хванат в капана на тези няколко акра на изместения времеви отрязък.

- Странно как се подрежда всичко - замислено, сякаш говореше на себе си, каза Дейвид. - Имам предвид със семейството. Хорас, твърдоглавият, практичен дървеняк, организаторът, планиращият. Ема, вайкаща се, пазач на нашите съвести. Тимъти, учащият. Инид, мислителката. И аз, безделникът, лошият пример, този, който кара останалите да се чувстват добродетелни.

- Казваш - обърна се Буун към него, - че Инид е мислителят. Стори ми се, че го употреби с особен смисъл...

- Във времето, от което идваме - отвърна Дейвид, - имаше поне възможност за мислене. Не беше необходимо някой да полага големи усилия, за да преуспее. Бяхме постигнали известен прогрес и той вече не ни интересуваше много. Затова мнозина запълваха свободното си време с мислене.

- Философия?

- Не, просто мислене заради самото мислене. Начин за убиване на времето. Това беше на голяма почит. Раждаха се куп велики идеи, които внимателно и логично биваха дискутирани, но никога не влизаха в употреба. Бяхме се изморили да вкарваме идеи в употреба. Специфичното при мисленето е, че то никога не свършва. Можеш да прекараш, както мнозина и направиха, целия си живот в мислене. Може би това бе и причината толкова много от нас да приемат идеята на Неограничените за превръщане на човеците в общество от безплътен интелект, мислещи същества, неограничавани от грубото биологично тяло.

- Звучи така, сякаш оправдаваш програмата на Неограничените.

- Ни най-малко - каза Дейвид. - Просто се опитвам да ви обясня ситуацията - такава, каквато беше за по-голямата част от човечеството.

- Но Инид...

- С нея е по-различно. Погледнете на нещата така. Тимъти изучава миналото на човечеството и се опитва да открие първичните, ранни недостатъци в човешката култура, като се надява, че с това ще помогне на останките от биологическата раса в бъдещето да заживеят по-нормално. Инид се опитва, мислейки, да начертае нови сценарии, които да служат за отправни точки на новата култура, ако някой от нашата раса оцелее биологически. Тимъти и Инид се стремят да открият нови пътища за нас. Дайте им време и те могат да създадат нов човешки модел.

Инид идва, каза Хенри.

Тримата слязоха от стената и я изчакаха прави.

- Готови сме да започнем - каза Инид.

- Хенри е тук при нас - каза Дейвид.

- Добре - отвърна тя. - Значи ще бъдем всички. Дори и Спайк е там. Дотъркаля се преди малко.

Тръгнаха по хълма към къщата. Коркорън и Дейвид вървяха отпред, а Буун и Инид ги следваха. Тя го хвана под ръка и каза поверително:

- Няма ковчег. Нямаше време да сковем. Просто го увихме в нов бял муселинов чаршаф, а Тимъти намери и парче брезент, от който с Ема ушихме чувал. Това е всичко, което можем да направим. Хорас се колебае. Смята, че може би е по-добре да тръгваме.

- А ти какво мислиш?

- Предполагам, че е прав. Вероятно трябва да заминем. Но не ми се тръгва. Тази къща беше наш дом за много дълго време. Ще погребем Геън под един стар дъб зад къщата.

- Привързана ли си към дърветата?

- Да. Не е нещо необичайно. Много хора ги обичат. Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че дърветата ще заменят хората? Те ще ни наследят и ще заемат нашето място.

Буун се засмя.

- Подобна липса на самочувствие не съм виждал!

Тя не отговори и двамата изкачиха хълма безмълвни. Щом доближиха къщата, тя посочи надясно.

- Ето там са Машините. Подредени са и чакат.

Те наистина бяха там, на поляната пред къщата - двете по-малки бяха по-наблизо, а голямата, която бе служила на Мартин за апартамент - на известно разстояние отзад.

- Ти и твоят приятел ще дойдете с нас - каза тя. - Някой сети ли се да ви го каже? Надявам се, че нямате нищо против и съжалявам, че се набъркахте в това.

Той мрачно отвърна:

- Не бих го пропуснал за нищо на света.

- Наистина ли мислиш така? - попита тя.

- Не съм съвсем сигурен - отговори той. - Но едно нещо знам със сигурност. Когато заминете, по-добре да дойда с вас където и да отивате, отколкото да остана тук, неспособен да се измъкна.

Коркорън и Дейвид бяха завили наляво, за да заобиколят къщата.

- Веднага след погребението - каза Инид - ще се съберем и ще вземем решение какво точно да направим.

Някъде от задната страна на къщата долетя пронизителен, неравен крясък. За момент затихна, а после се чу отново - рев на уплаха, който се засилваше все повече и повече.

Буун се затича по посока на звука, разтреперан, сякаш ужасът в крясъка го бе обгърнал и стиснал за гърлото.

Тъкмо когато щеше да завие зад ъгъла на къщата, нещо тежко и бързо го удари в гърдите и го прекатури. Той се претърколи по тревата и спря в един розов храст, а половината му тяло бе обхванато от бодлите. Носът му бе потънал в мръсотията и меката пръст около храсталака.

Протегна ръка към лицето си, за да го почисти, а с другата ръка се опита да се освободи от храста. Това не беше лесна работа, тъй като острите и дебели бодли се бяха впили здраво в дрехите му.

Все още с мръсно лице той видя Ема да тича към Машината на Мартин, а останалите, вероятно всички, я следваха. Тичаха така, сякаш бяха видели самия дявол. Ема, помисли си той, бе това, което ме блъсна.

Отчаяно се напъна да се освободи от храсталака, но не успя, тъй като бодлите все още държаха панталона му. Остана седнал на земята, с лице обърнато към лявата страна на къщата.

Нещо се приближаваше от тази страна, нещо, което той не само че не бе виждал преди, но и никога не би повярвал, че е възможно да съществува. Беше като жива паяжина с диаметър около дванайсет фута. Пулсираше с енергични импулси или поне той си помисли, че са такива, защото примигваха, блестяха и трептяха по всички тънки нишки, които изграждаха паяжината. Под нишките имаше огледало или по-скоро някакъв диск, който можеше да е око. Буун видя и неясните очертания на нещо като механични пипала, които вече се насочваха и спускаха към него. Имаше и други механизми в мрежата, но той не можеше да си представи какво са.

Един глас му изкрещя:

- Буун, глупако! Бягай! Ще те изчакам!

Той се надигна, отскубна панталона си от храста, завъртя се и се затича. Само една от малките Машини беше останала на поляната, вратата й беше отворена и там стоеше Инид.

- Бягай! - извика тя. - Бягай!

Той бягаше както никога преди. Инид се вмъкна в Машината и отчаяно му замаха с ръка.

Когато стигна до машината, той скочи през вратата, спъна се и се просна върху Инид.

- Махни се от мен, глупак такъв! - извика тя и той се претърколи на една страна. Вратата се хлопна. Докато се затваряше, той видя паяжината почти над главите им. Инид панически лазеше към контролното табло на Машината.

Буун запълзя към нея, но внезапен удар го прикова към пода. С удара дойде и мракът, пълният, обезсилващ мрак, който той вече бе опознал при полета си от Ню Йорк с Машината на Мартин.

 

 

Инид и Буун

 

6

 

Отново просветна - мигащи лампички по контролното табло и бледа слънчева светлина от малкия екран за наблюдение.

Буун се вдигна на колене и се опита да стане. Удари главата си в тавана доста болезнено.

- Тези превозни средства са малко тесни - обади се Инид със спокоен глас. - Трябва да пълзиш на ръце и колене.

- Къде сме?

- Не съм сигурна. Нямах възможност да избирам мястото или времето. Просто й казах "Тръгвай!".

- Това се нарича скок в неизвестното, нали?

- Съгласна съм. Но нима предпочиташе да останем и да позволим на чудовището да повреди машината?

- Не, разбира се. Не исках да те критикувам.

- Появи се някакъв надпис - каза наведената над контролното табло Инид. - Това всъщност е указател за времето. Още не знам къде сме.

- А надписът?

- Изчислено от времето, в което потеглихме - повече от 50 000 години в миналото - 54100, за да бъда точна.

- 50 000 години преди новата ера?

- Точно така - отговори тя. - Открита местност. Равнина. Хълмове в далечината. Странно изглеждащи хълмове.

Той изпълзя напред, смести се до нея и погледна през екрана за наблюдение.

Буйна трева изпълваше погледа до почти голи, плоски хълмове. В далечината се различаваха точки, подобни на стадо тревопасни.

- Америка, предполагам - каза той. - Западните равнини. Повече от вероятно сме някъде из югозападната част на Съединените щати. Не мога да ти обясня как го разбрах. Просто го усещам. По мое време бе пустиня, но преди 50000 години е било плодородна тревиста местност.

- Хора?

- Не е сигурно. Най-точното предположение е, че хората са се появили за пръв път 40000 години преди моето време. Не по-рано. Естествено, учените може и да бъркат. Във всеки случай, това е Америка през ледниковия период. Трябва да има глетчери на север.

- Значи сравнително безопасно. Няма кръвожадни племена. Нито прегладнели хищници.

- Хищници има, но има и достатъчно храна за тях. Не би трябвало да се занимават с нас. Имаш ли някаква идея къде може да са останалите?

Тя сви рамене.

- Всеки решава за себе си.

- А Тимъти? Той каза, че няма да тръгне.

- Мисля, че замина с другите. Твоят приятел Коркорън се дърпаше назад и се караше, искайки да разбере какво ще стане с теб. Дейвид го хвана и го хвърли в другата малка Машина. Те всички потеглиха, без да ни чакат.

- Ти ме изчака.

- Не можех да те оставя на онова чудовище.

- Смяташ ли, че е същото, което е разрушило базата в Атина?

- Вероятно. Няма как да разберем. Познаваш ли мястото, където попаднахме?

- Ако е югозападната част на САЩ, то аз съм бил там. Прекарвал съм няколко пъти отпуска си в тази област. Изглежда ми познато, освен ако и по други места има подобни възвишения. Никъде не съм виждал местност, която да ми напомня на тази.

- Храната и всичко останало, което Хорас нахвърли в Машината, трябва да е някъде отзад. Той сложи провизии във всяка Машина, но бързаше и вероятно е обърнал по-малко внимание от необходимото на това, което слага. Мисля, че хвърли в нашата Машина карабината, която Дейвид донесе на Тимъти от Ню Йорк.

- Искаш ли да излезем?

- Мисля, че се налага. Тук е ужасно тясно. Да излезем навън, да протегнем краката си, да хвърлим един поглед и да помислим известно време какво ще правим занапред.

- Имаш ли някаква идея какво ще правим?

- Никаква. Но докато ни открият в подобно място, ще мине известно време, ако въобще е възможно да се случи.

Като пропълзя по дължината на машината, Буун откри карабината, една раница, връзка одеала и някакви пакети, натрупани безразборно. Събра ги всичките, докато Инид отваряше вратата.

Промъквайки се към вратата, той прегледа пушката. Имаше един патрон в цевта и пълнител с още пет. Надяваше се, че в пакета има други муниции.

- Постой тук за момент - обърна се към Инид. - Нека да погледна какво е положението навън.

Скочи от платформата, като се изправи рязко при допира със земята, с готова за стрелба карабина. Това е пълна глупост, каза си той. Нямаше абсолютно нищо. Ако това беше югозападната част на Северна Америка 50000 години преди новата ера, щеше да има само стада дивеч и преследващи ги хищници. А и хищниците едва ли щяха да дебнат евентуалните пришълци, които във всички случаи биха представлявали една твърде жалка плячка.

Оказа се прав. Нямаше нищо. Местността беше пуста, с изключение на тъмните точки, които бе забелязал по-рано и които бе разпознал като стадо тревопасни.

Машината на времето лежеше в подножието на едно от възвишенията, които се забелязваха тук-там из равнината. Малко под средата на склона имаше малка горичка от дребни дръвчета, най-вероятно - хвойнови. С изключение на групата дървета и безразборно пръснатите тревни площи, възвишението беше голо. На места от повърхността се издигаха пясъчници.

Инид мълчаливо се приближи към него.

- Сами сме сред всичко това - каза той. - Машината е знаела какво прави. Освен пустинна област е подбрала и най-отдалеченото възможно място.

- Машината няма нищо общо - отвърна тя. - Това е само въпрос на случайност.

Слънцето клонеше към залез - Буун прие, че отива на запад. Сам не знаеше защо реши, че е така.

Самотна птица се рееше над тях, без да размахва криле, и се спускаше към някаква точка: лешояд, търсещ храна. Малки бабуни се виждаха тук и там. Иззад една от тях изпълзя някакво влечуго. Извивайки се сред пясъка, то се отдалечи от тях.

- Това и подобните му са тези, от които трябва да се пазим - обади се Буун.

- Змия? Какъв вид?

- Гърмяща. Гърмяща змия.

- Никога не съм чувала за такъв вид. Познанството ми със змиите беше твърде ограничено. Не мисля, че съм виждала повече от една-две през живота си.

- Някои от тях могат да бъдат твърде опасни. Не непременно смъртоносни, но твърде опасни.

- А гърмящата змия?

- Опасна е. Понякога смъртоносна. Но те предупреждава, тракайки с хлопките по опашката си. Не винаги, но най-често.

- Ти попита какво ще правим. Казах, че нямам представа. Ами ти?

- Още е рано - каза Буун. - Току-що пристигнахме. Ти спечели малко време. Нека да го използваме.

- Имаш предвид да останем тук?

- Не за дълго. Няма какво да ни задържа на това място. Съвсем нищо. Но пък можем известно време да постоим на спокойствие, да съберем мислите си и да поприказваме. Междувременно, нека разгледаме наоколо.

Той започна от възвишението, на което се намираха. Инид скочи, за да го последва.

- Какво търсиш?

- Всъщност нищо. Просто разположението на ландшафта, за да добия представа къде сме и какво може да е това място. Възможно е да има поточе, извиращо от хълмчето. Това там на склона е пясъчник. Водата се прецежда през пясъчниците. Понякога, когато срещне по-плътен слой, извира навън.

- Знаеш много странни неща.

- Обикновено умение. Познание за механизмите на природата.

- Ти си варварин, Буун.

Той лекичко се засмя.

- Да, разбира се, че съм. Ти какво очакваше?

- Хората във времето, в което сме родени, също бяха варвари. Но не като теб. Бяхме загубили допира с това, което ти наричаш природа. Там, в нашето време, е останала твърде малко природа. Имам предвид дива природа.

От едната страна на хълмчето имаше ръбеста варовикова издатина. Докато я заобикаляха, едно сиво животно изскочи иззад нея, отдалечи се с бяг на около петдесет фута и се обърна, за да ги погледне.

Буун се засмя.

- Вълк - каза той. - Голям прериен вълк. Чуди се какви ли сме.

Вълкът наистина изглеждаше объркан. Той предпазливо отстъпи назад в смешна, почти танцова стъпка, а после, сякаш удовлетворен от това, че те не изглеждаха опасни, седна спокойно, увивайки покрай задните крака опашката си. Като ги наблюдаваше внимателно, повдигна горната си устна в подобие на озъбена гримаса, а сетне отново скри острите си зъби.

- Ще се появят и други наоколо - каза Буун. - Обикновено вълците не се движат поединично.

- Опасни ли са?

- Предполагам, че могат да бъдат опасни, ако са гладни. Този изглежда сит.

- Вълци и гърмящи змии - каза Инид. - Не съм сигурна, че харесвам това място.

Докато заобикаляха варовиковия къс, Буун спря така внезапно, че Инид, която го следваше плътно отзад, се блъсна в него.

Варовикът бе вдлъбнат в нещо като полукръг и образуваше каменен джоб. От вътрешната му страна стоеше масивен звяр.

Огромен, черен, с рунтава глава, увенчана с два големи рога, висок около шест стъпки, той бе право срещу тях. Дългата му брада докосваше земята.

Буун сграбчи Инид за рамото и леко отстъпи назад. Зачервените очи на звяра ги наблюдаваха измежду дебелата козина.

- Лекичко - предупреди Буун. - Без резки движения. Може да ни нападне. Вълците са му извадили душата. Той е стар и отчаян.

Като достигна ръба на варовиковия къс, откъдето бяха попаднали в каменната ниша, Буун спря. Пусна рамото на Инид и вдигна пушката с двете си ръце.

- Бизон - каза той. - Бивол. Американците са ги наричали бизони.

- Той е толкова голям!

- Стар бизон. Тежи около тон или повече. Не е като бизоните от двайсети век. По-ранен екземпляр. Латифрон, може би. Не знам.

- Но ти спомена вълците. Те не могат да му се мерят.

- Той е стар и вероятно болен. Накрая те ще го съборят. Вълците могат да чакат. А той се е опрял в стената и готви последния си ход.

- Има няколко вълка наоколо. Друг наполовина е изкачил възвишението.

- Казах ти - рече Буун, - че те ловуват на глутници.

- Старият бивол - каза тя. - Можем ли с нещо да му помогнем?

- Най-добре би било да го застрелям, но сега не мога да го направя. Може би все още има шанс да избяга, макар и да е съмнително. Виждаш ли онази птица там горе?

- Видях я как кръжи.

- Чака. Знае какъв ще е краят. Когато вълците свършат, ще остане нещо и за нея. Ела, ще потърсим вода.

Малко по-късно те намериха вода - малко изворче, което едва течеше изпод един от ръбовете на пясъчника. Водата не отиваше никъде, а се събираше върху жадната земя, образуваше малко мокро петънце и попиваше в почвата. Буун изкопа дупка, в която да се насъбере. Отидоха обратно до Машината, за да намерят нещо, което би могло да им послужи за ведро. Всичко, което намериха, бе малка тенджера. Когато се върнаха при ямата, която Буун бе изкопал, там се бе събрала достатъчно вода, за да напълни тенджерата. Буун видя, че е бил прав за слънцето. Беше на запад. Движеше се забележимо към хоризонта.

- В тази хвойнова горичка ще се намерят дърва за горене - отбеляза той. - Ще имаме нужда от огън.

- Иска ми се да имахме брадва - обади се Инид. - Прегледах нещата, които Хорас е нахвърлил в Машината. Храна, одеала, тази тенджера, друга за готвене, една запалка, но брадва няма.

- Ще се оправим някак - каза Буун.

Направиха два прехода до хвойните, като събраха повече дърва, отколкото бяха необходими за нощта. Междувременно слънцето се бе спуснало. Буун запали огън, докато Инид тършуваше в раницата, за да намери храна.

- Мисля, че най-доброто предложение е шунката - каза тя. - Има също и парче хляб. Как ти се струва?

- Изглежда отлично - отвърна Буун.

Седнали край огъня, те дъвчеха сандвичи, докато нощта се спускаше. Вълк виеше някъде наоколо, а от по-далеч се чуваха звуци, които Буун не можеше да определи. Мракът се сгъстяваше, появяваха се звезди и Буун се опита да установи дали в съзвездията има някакви промени. За момент помисли, че има, но тъй като не беше много наясно със съзвездията и в собственото си време, не успя да реши дали нещо е променено. На известно разстояние от огъня един до друг се появиха отблясъци.

- Това вълците ли са? - попита Инид.

- Най-вероятно. Възможно е те никога преди да не са виждали огън. И никога да не са виждали или помирисвали човек. Любопитни са, а може би и изплашени. Най-малкото имат някакви опасения. Ще се промъкват и ще ни наблюдават. Това е всичко, което ще правят.

- Сигурен ли си?

- Абсолютно - отговори той. - Бизонът е обграден. Когато огладнеят достатъчно, ще го нападнат. Сигурно един-два от тях ще умрат, но останалите ще се сдобият с храна. Чакат го да отслабне още малко и после ще си опитат силите.

- Ужасно - каза тя. - Да се ядат един друг.

- Като нас. Тази шунка...

- Знам, знам. Но с шунката е малко по-различно. Свинята е била отглеждана, за да бъде заклана накрая.

- Но ако се замислиш, нещо умира, за да може някой друг да живее.

- Ако се замислиш - каза тя, - никой от нас не е много цивилизован. Има нещо друго, което ме изненада. Когато се освободи от розовия храст и се втурна към Машината с дишащото във врата ти чудовище, очаквах да изчезнеш.

- Да изчезна? Защо пък да изчезна?

- Сам ни разказа, не си ли спомняш? Как можеш да преминаваш отвъд...

- А, това ли! Предполагам, че чудовището не бе реална опасност. Ти ме чакаше и вратата бе отворена. Преминаването отвъд явно е последната възможност.

- И нещо друго. В Ню Йорк ти си преминал отвъд, взимайки със себе си Коркорън, и си се озовал в Машината на Мартин. Къде си се озовавал другите пъти?

- Странно - отвърна той. - Всъщност не си спомням. Сигурно съм бил някъде за съвсем кратко. Миг или малко повече и отново обратно. В собствения си свят.

- Трябва да е било повече от един-два мига. Би трябвало да си отвъд, докато опасността премине.

- Да, права си, но никога не съм се опитвал да си го изясня. Предполагам, че просто не ми се е искало да си го представям. Беше толкова шокиращо, дяволски невероятно. Спомням си, веднъж си казах, че вероятно има някакъв фактор на времево несъответствие, но не го доизследвах. Беше доста обезпокоително.

- Но къде си бил? Сигурно имаш някакво впечатление?

- Всеки път беше ужасно неясно, сякаш стоях в плътна мъгла. Имаше предмети, но всъщност никога не ги видях. Просто усещах, че там има нещо и това ме плашеше. Защо държиш да знаеш?

- Времето, това е всичко, което държа да зная. Помислих си, че може би си се премествал във времето.

- Не мога да съм сигурен, че съм го правил. Мислех си, че е възможно. Това ми даваше лесно обяснение за процес, който иначе изглежда невъзможен. Всеки търси отговори, обикновено лесни, простички отговори. Дори когато простичките отговори са неразбираеми.

- Ние имаме Машина на времето - каза тя - и никой от нас, сигурна съм в това, не я разбира докрай. Откраднахме я от Неограничените. Да се открадне Машината на времето бе единственият начин да отвърнем на удара, да избягаме. Човешката раса можеше да пътува из космоса далеч преди да се появят Неограничените. Мисля, че именно тези далечни космически пътувания бяха причината Неограничените толкова да се заинтересуват от нас. Понякога се чудя дали някои от най-примитивните принципи на времето не са направили нашите много по-бързи от скоростта на светлината пътувания възможни. Времето е свързано по някакъв начин с пространството, ала никога не разбрах точно как.

- Откраднали сте тази Машина на времето, която имате сега, от Неограничените? И въпреки това се наричате варвари. По дяволите, всеки, който може да открадне времевите фактори и да ги накара да сработят...

- Имаше и други там, в бъдещето, които, сигурна съм, можеха да използват Машината на времето по-добре. Но тях това не ги интересуваше. Механизмите, дори най-сложните механизми на Машината на времето, вече не им бяха интересни. Те бяха с по-висши интереси.

- Това са били хора без мотивация - каза Буун. - Отказали са се от човечността си.

- Какво е човечността? - попита тя.

- Не можеш да разсъждаваш така. Ти си тук, не там, на милион години оттук.

- Знам, И въпреки това как може някой да бъде напълно сигурен? Хорас винаги е сигурен, че е прав, разбира се, но Хорас е фанатик. Ема пък е сигурна, че Хорас е прав. Това е нейната сляпа, глупава вяра. Не съм сигурна за Дейвид. Той витае в облаците. Не мисля, че изобщо го е грижа.

- Аз пък мисля, че го е грижа - каза Буун. - Когато ножът опре до кокала, ще се заинтересува.

- Има още толкова много неща, които човешката раса можеше да направи - каза тя. - Толкова много неща, които още могат да бъдат направени. И внезапно, ако в историята има нещо вярно, човечеството губи интерес да сътворява неща. Възможно ли е да се е намесила външна сила, която да го е тласкала към преосмисляне? Мислила съм за това и мисля все още. Въртя се в кръг. Проклятието ми е, че имам мозък, който разглежда всички страни на въпроса и всички решения, за които мога да се сетя.

- По-добре сега се успокой - каза Буун. - Няма да решиш това тази вечер. Трябва да поспиш малко, там - в Машината. Аз ще остана тук отвън и ще поддържам огъня.

- Вълците ще се промъкнат към теб.

- Спя леко. Ще ставам на определени интервали и ще подклаждам огъня. Докато има огън, вълците ще се държат на разстояние.

- По-добре да остана тук с теб. Ще се чувствам по-сигурна.

- Ти решаваш. Но в Машината ще си в безопасност.

- Ще се задуша вътре. Ще отида да взема няколко одеяла. Искаш одеяло, нали?

Той кимна.

- През нощта тук ще застудее.

Луната се издигаше - огромна, надута, жълта луна, изплуваща над голите прашни хълмове. Сякаш нямаше никой. Нищо не се движеше, не се чуваше никакъв звук. Дори вълците наблюдатели бяха изчезнали, блестящите им очи не се взираха отвъд огъня. Тогава изведнъж той видя леко движение на сянка под лунната светлина. Те още бяха тук, като многото носещи се сенки. Стори му се, че част от празнотата и самотата се отдръпва.

Инид се върна и му подаде одеяло.

- Едно ще ти стигне ли? - попита тя.

- Да. Ще го наметна върху раменете си.

- Искаш да кажеш, че ще спиш седнал?

- Няма да ми е за пръв път. Така човек запазва вниманието си. Можеш да задремеш, но ако задремеш, се събуждаш.

- Не съм чувала друга подобна глупост - каза тя. - Ти си истински варварин.

Той й се усмихна.

Половин час по-късно, когато се изправи, за да сложи още дърва в огъня, видя, че тя е заспала, увита в одеялото си.

Огънят се засили, той отново седна, уви одеялото си по-стегнато около раменете си и постави пушката в скута си.

Когато по-късно се събуди, луната вече бе високо в небето. Огънят бе позатихнал, но имаше още много за горене. Той отпусна главата си и беше почти заспал, когато, разбуден за момент, видя, че някой седи срещу него от другата страна на огъня. Седящият беше увит в някакво неясно покривало и на главата си имаше нещо като конусовидна шапка, която бе покрила лицето му. Буун седеше тихо, без да помръдва, все още замаян от съня. През полуспуснатите си клепачи той наблюдаваше онзи от другата страна на огъня, чудейки се дали наистина там имаше някой, или това бе само халюцинация от съня. Другият не помръдваше. Вълк толкова променен от съня, че да прилича на седящ човек - вълк, приятелски седящ от другата страна на огъня? Не беше вълк, в това Буун бе сигурен. Насилващ се да излезе от летаргията, той се опита да се изправи. Още при първото му движение нещото от другата страна на огъня изчезна. Там нямаше нищо, каза си той, просто част от съня.

Поразбута въглените с парче дърво, събра ги към полуизгорените дръвца и добави още в огъня. После се уви в одеялото и отново заспа.

Събуди се постепенно, както обикновено се събуждат хората, но и с едно нарастващо предупредително чувство отвътре. Противопоставяйки се на това чувство, той леко отвори очи и видя точно срещу себе си вълк, чиято муцуна едва не опираше носа му. Като отвори очите си малко по-широко, се взря отсреща в жълти, мътни очи без блясък.

Удивеният разсъдък му крещеше да действа, но той остана неподвижен. Ако направеше някое внезапно движение, тези здрави челюсти щяха да захапят лицето му.

Вълкът повдигна горната си устна, после я спусна. Усети, че го напушва нервен смях от тази гротескна ситуация в центъра на древната пустош - вълк и човек, седящи лице в лице. Той тихо каза едва помръдвайки устни:

- Здрасти, приятел.

Звукът накара вълка леко да се дръпне и да увеличи дистанцията между двамата на около стъпка и малко.

Буун видя, че огънят почти беше изгаснал. Будилникът в главата му беше изневерил и той се бе успал.

Вълкът помръдна с бърни, сякаш пак щеше да се озъби, но не го направи. Опънатите му назад уши се изправиха като на хрътка. Буун усети желание да протегне ръка и да погали главата, която изглеждаше приятелски настроена. Потисна импулса. Вълкът се отдръпна още малко, плъзгащ се на задницата си.

На известно разстояние от другата страна на огъня стояха още няколко вълци с наострени уши и чакаха да видят какво ще се случи.

Вълкът бавно се изправи на крака и отстъпи. Буун остана седнал, пръстите му обгърнаха по-здраво пушката, въпреки че усещаше, че от това няма нужда. Инцидентът бе приключил. Двамата с вълка се бяха държали хладнокръвно и опасността бе отминала, ако въобще бе имало опасност. По-вероятно беше вълкът да не бе искал да му причини нещо лошо. Огънят бе изгаснал и вълкът се беше приближил, заинтригуван от този нов вид животно, появило се из ловните му полета, и воден от кучешкото любопитство да провери що за нещо е това.

Вълкът се оттегляше спокойно и бавно, леко обърнат на една страна. Сетне с мило безгрижие обърна гръб на Буун и се отправи към останалите вълци.

Буун отхвърли одеялото и се изправи. Огънят все пак не бе съвсем изтлял. Той махна пепелта от повърхността, откри малки въгленчета и сложи тънки тресчици върху тях. Запламтя и той добави още дърва. Когато се отдръпна от пламъците, вълците бяха изчезнали.

Изследвайки раницата, той откри пакет овесена каша. В малката тенджера все още имаше вода, която наля в голямата. Изсипа и овесената каша, поля я с малко вода, намери лъжица и разбърка сместа. Когато Инид се събуди и се изправи, увита с одеялото си, той беше клекнал до огъня и приготвяше закуската. Небето на изток просветляваше, а въздухът бе студен.

Инид се приближи до огъня и приклекна до него, протегнала ръце, за да ги стопли.

- Какво си приготвил?

- Овесена каша. Надявам се, че обичаш.

- Обикновено я обичам. Но предполагам, че тук няма захар или мляко. Хорас не би помислил за това.

- Останала е малко шунка. А сигурно и други неща. След като намерих овесената каша, не търсих повече.

- Мога да я изгълтам - каза тя. - Поне ще е гореща.

Когато стана готова, двамата я изядоха. Беше се оказала права - нямаше нито захар, нито мляко.

Свършил със закуската, Буун каза:

- Ще отида до изворчето и ще измия съдовете, а после ще донеса още вода.

- Докато се занимаваш с това, аз ще прибера всичко обратно в Машината. Не можем да оставим нещата наоколо.

- Искаш ли да ти оставя пушката?

Тя направи гримаса.

- Нямам представа как да я използвам. Освен това се съмнявам, че нещо ме заплашва.

Той се поколеба, а после каза:

- И аз мисля така. В случай, че стане нещо, влез в Машината и затвори вратата.

При изворчето той срещна два вълка, които лочеха вода. Те внимателно се отдръпнаха и го оставиха да измие съдовете и да напълни тенджерката с вода. След като си тръгна, той хвърли поглед назад. Двойката се бе приближила отново до поточето и вълците съсредоточено лочеха.

Когато се върна в лагера, Инид се беше свила до огъня. Тя махна приветствено с ръка, като го видя. Застанал до нея край огъня, той попита:

- Имаш ли някаква идея какво да правим?

Тя поклати глава.

- Дори не съм мислила за това. Ако имах представа къде са останалите, можехме да отидем там. Но те вероятно са постъпили като нас - избягали са колкото се може по-бързо, само и само да се махнат.

- Имаме ужасно много време да се мотаем наоколо, ако не знаем къде да отидем - каза той.

- Няма смисъл да заминаваме, без да сме наясно къде отиваме.

- По-късно Хенри може да ни открие. Предполагам, че е с някоя от другите две Машини.

- По-късно може да означава много време - каза Буун. - Нямам желание да прекарам остатъка от дните си в един ненаселен континент. Сигурен съм, че и ти мислиш същото. Бихме могли да отидем някъде, където ще ни е по-добре.

- Да, бихме могли - отвърна тя. - Но не просто така. Ако сме оставили следа, която може да се проследи, не бива да я прекъсваме. По-добре да останем тук и да изчакаме Хенри да ни открие.

Той клекна срещу нея от другата страна на огъня.

- Може би има и по-лоши места - каза той.

- Тук сме в безопасност. Но подозирам, че след време ще стане малко скучно. Само равнини и хълмове, хищни птици в небето, вълци и бизон.

- Ще свършим храната - каза тя.

- Пълно е с храна. Бизонът и други животни - той потупа пушката. - Ще живеем дотогава, докато това действа. След последния патрон, можем да си направим копия, а вероятно и лъкове и стрели.

- Няма да се стигне дотам - каза тя. - Преди това да стане, ние ще сме си заминали.

Той пресегна към купчината дърва и сложи няколко трески в огъня.

- Трябва да вземем повече дърва. Запасите ни са на изчерпване.

- Нека направим по-голяма купчина - каза тя. - Не би ми се искало да ходим до онази горичка всеки ден за дърва.

Глухият тътен, който се разнесе някъде наблизо, ги изправи на крака. Тътенът заглъхна, а сетне се чу отново, този път променен в рев.

- Това е биволът - каза Буун. - В беда е.

- Вълците настъпват.

- Ще отида да видя - каза Буун.

Той тръгна и тя припна след него.

- Не - каза той. - Ти оставаш тук. Не знам какво ще открия.

Обикаляйки наоколо, той стигна до пясъчната издатина, заобиколи я и влезе в каменната ниша, където бяха открили бизона. Бизонът стоеше с гръб към острата издатина на скалата, притиснал здраво задница в камъка. Срещу него имаше дузина вълци, които го нападаха с кратки атаки, а после се обръщаха, отбягвайки острите му рога. Бизонът ревеше гневно, но гневът му бе примесен с отчаяние. Главата му беше наведена надолу, мученето му бе накъсано и тежко. Въртеше главата си настрани, за да може да отбива атаките на глутницата. Като клатеше главата си, брадата му удряше земята. Хълбоците му трепереха и бе очевидно, че няма да може дълго да се бори с враговете си.

Буун повдигна пушката, но спря за момент, преди да я опре в рамото си. Биволът извъртя глава, за да го погледне. Очите му се взираха през мръсната козина. Буун свали пушката.

- Не сега, старче - каза той. - Не още. Когато се приближат, ти ще събориш един-двама от тях и мисля, че ти дължа това.

Погледът на бивола бе помътнял. Мученето му премина в клокочене. Вълците, притеснени от намесата на Буун се отдръпнаха.

Буун лекичко отстъпи, а бизонът и вълците го наблюдаваха внимателно. Аз съм натрапникът, помисли си той. Аз съм непознат и неочакван фактор в тази среда. И нямам никаква работа тук, никакво право да се намесвам. Открай време старите бизони са били храна за вълците, когато силите ги напуснат и остареят. Тук вълците бяха унищожители, а бизоните - жертви. Това беше алгоритъмът на живота, нормалният път на нещата, за който нямаше нужда от арбитър.

- Буун!

При този вик Буун се обърна и се втурна от другата страна на издатината. Инид стоеше до огъня и сочеше хълма. Право към лагера по хълма бързо се спускаше невероятното чудовище, което ги беше прогонило от Хопкинс Ейкър. Паяжината проблясваше на утринното слънце. От върха й се взираше огромното блестящо око, а някакъв тъмен механизъм се очертаваше над нея.

Нямаше никакъв шанс да достигне до огъня и той знаеше това. Никакъв шанс да направи каквото и да е, за да възпре чудовището.

- Бягай! - извика той. - В Машината! Давай!

- Но, Буун...

- Спаси Машината! - изрева й той. - Спаси Машината!

Тя се втурна към Машината и скочи в нея. Чудовището беше близко - на не повече от стотина метра от нея.

Разтреперан, Буун вдигна пушката. Окото, помисли си той, голямото, кръгло, блестящо око. Вероятно това не беше начинът, но бе най-доброто, за което се сещаше.

Пръстът му притисна спусъка, но тъкмо когато започна да го дърпа, Машината изчезна - мястото, където се намираше, бе празно.

Буун отпусна пръста си и свали пушката. Чудовището обиколи мястото, където бе стояла Машината, а после бързо се обърна, така че да застане срещу Буун. Огромното око, сега издигнато нагоре, го наблюдаваше, а паяжината продължаваше да блести на слънчевата светлина. Механизмът се прибра отново в светлеещата паяжина.

- Добре - каза Буун. - Сега ще те оправя.

Имаше шест патрона, а можеше да изстреля поне четири от тях, преди онова да го докопа. Първо окото, после паяжината...

Чудовището обаче не се приближи към него. То въобще не помръдна. Той разбираше, че то осъзнава присъствието му, чувстваше, че го вижда.

Той го чакаше, а то не помръдна. То знаеше, че той е тук и знаеше какво представлява той. Но знаеше ли, запита се той, че не е един от онези, които то преследваше? Ако чудовището бе такова, каквото изглеждаше - робот-преследвач, бе много възможно да е програмирано специално за целите си. Сега, лице в лице с него, това не изглеждаше вероятно. Логичното предположение беше, че то ще включи към целите си всяко човешко същество, което може да асоциира с хората от бъдещето.

Буун бавно пристъпи напред, после изчака. Чудовището не помръдна. Дали си играеше на котка и мишка, помисли си той, и дали го изчаква да се приближи достатъчно, за да го сграбчи, преди той да може да реагира защитно?

Не бе нужно да се връща към лагерния огън, помисли той. Там нямаше нищо, освен тенджерката и съда за готвене. Докато бе при изворчето, Инид бе пакетирала останалите припаси в Машината - храната, одеялата, раницата, всичко, което имаха. Оставаха му пушката и патроните в нея.

Когато осъзна това, почувства се страшно гол. Беше сам. Инид може да направи всичко възможно да се върне, за да го прибере. Но дали щеше да успее? Той не знаеше нищо за възможностите на Машината или за начина за управлението й, или за опитността на Инид в подобна ситуация.

Чудовището се помести, но не към него. Движеше се бавно и опипващо към равнината, сякаш не бе сигурно какво трябва да направи. Буун си помисли, че то може би се тревожеше. Беше се провалило, поне това бе ясно. Беше сбъркало в Хопкинс Ейкър, тук също сбърка.

Чудовището се премести от другата страна на огъня по посока към равнината - един блестящ със слънчевото сияние обект над сивотата на земната повърхност и прашните хълмове.

Наблюдавайки го внимателно, Буун отиде до огъня и сложи още дърва в него. Не след дълго щеше да се наложи да изкачи хълмчето и да донесе дърва от хвойновата горичка. Можеше да намери по-подходящо място за нощуване, някъде наоколо, но не искаше да се отдалечава. Когато Инид се върнеше - ако се върнеше - щеше да дойде тук. Когато Машината отново се появеше, той трябваше да е тук, очаквайки.

Коленичи до огъня, постави пушката на земята и претърси джобовете си. Извади носна кърпа и я разстла, като поставяше върху нея нещата, с които разполагаше. Запалка, лула, полупълен пакет тютюн, джобно ножче, което носеше от години по сантиментални причини, малък бележник, химикалка, остатък от молив, няколко кламера, шепа монети, чекова книжка с няколко листа, кредитни карти, шофьорска книжка - това беше всичко. Когато с Коркорън отидоха в "Еверест" той тръгна без нещата, които обикновено носеше. Другите вещи бе оставил в чекмеджето на нощното шкафче в стаята си. Все пак имаше два важни предмета: запалка, която можеше да използва пестеливо, и нож - малък, несигурен нож, но все пак нещо остро.

Той напъха вещите обратно по джобовете си, стана и изтупа панталоните си.

Видя, че чудовището е променило посоката си. Беше се извъртяло и сега се движеше право срещу него. Буун вдигна пушката, като се надяваше, че няма да има повод да я използва. Имаше едва шест патрона и нито един от тях не биваше да бъде пропилян. Но къде трябва да се уцели един робот, за да бъде поразен?

От другата страна на пясъчния ръб, покриващ каменната ниша, в която беше бизонът, се чу накъсано мучене. Вълците явно нападаха бизона за пореден път.

Това не може да е истина, помисли си Буун, нищо не е реално. Дори след като знаеше, че това наистина се случва, той усещаше някаква мисловна бариера да му повярва. Всеки момент това ще изчезне и той ще се озове в света, който познава, между приятели, без да си мисли за никакъв робот-убиец, борещ се за живота си бизон или вълк, стоящ лице в лице с него край гаснещ огън.

Чудовището вече бе значително по-близо и се приближаваше. Беше доста по-голямо, отколкото той си бе мислел и все още не бе съвсем за вярване. Чудовището сякаш не бързаше. Ревът откъм пясъчния ръб стана гръмотевичен, изпълнен с ярост и надигащо се отчаяние.

Буун пристъпи и застана стабилно. Повдигна пушката, но не я опря на рамото си. Помисли си, че вече е готов за каквото и да е. Първо голямото око, а после, ако е необходимо, центъра на паяжината.

Бизонът се появи в луд галоп иззад пясъчника. Вече не ревеше. Главата му бе вдигната високо, слънцето се отразяваше от рогата му. След него на големи подскоци идваха вълците, без да се опитват съвсем да го доближават. Знаеха, че сега им е сигурен: на откритото можеха да го обградят от всички страни и да го съборят.

Внезапно бизонът смени посоката си и главата му се приведе. Чудовището опита да се изплъзне, но движението му беше закъсняло. С цялата си мощ бизонът го подхвана изотдолу и го вдигна. Яростното движение на главата му проби чудовището с единия рог. То се завъртя във въздуха и главата на бизона се наклони на другата страна. Единият рог се освободи, а другият улучи чудовището, преди да се изплъзне. Блестящото око се спука и пръсна на малки части, а паяжината се разкъса. Чудовището падна на земята и бизонът мина през него, като копитата продължаваха да го тъпчат и разкъсват.

Бизонът се спъна и подкоси крака. С голямо напрежение отново се изправи и се извъртя, ревейки със сляп страх. Зад него лежеше купчината разкъсани останки на чудовището. Той спря, люлеещ главата си наляво-надясно в опит да се съсредоточи върху своите мъчители. Вълците, отстъпили когато бизонът бе подхвърлил чудовището, сега стояха и чакаха с изплезени езици. Вече тържествуваха. Бизонът трепереше целият - слаб и готов да грохне. Единият му заден крак се подгъна и той едва не падна, ала успя да се оправи и задържи на крака.

Буун вдигна пушката, прицели се в сърцето му и натисна спусъка. Бизонът падна толкова тежко, че отскочи от земята. Напъха нов патрон в затвора и каза на бизона:

- Дължах ти този изстрел. Сега те няма да те изядат жив.

Вълците се суетяха, стреснати от звука на изстрела. След малко пак щяха да се доближат; тази вечер от другата страна на огъня щеше да има пиршество.

Буун бавно се приближи към чудовището, като разбута с крак счупените елементи, които лежаха на пътя му. Беше пълна каша. Като го гледаше, Буун дори не можеше да си спомни предишната му форма. Ударът на бизоновата глава и разкъсващите движения на роговете му бяха разпердушинили робота. Блестящото око бе изчезнало, а раздраната паяжина едвам се разпознаваше. Наоколо лежаха разпръснати парчета метал, които допреди малко бяха работещи елементи.

Чудовището проговори в мислите му.

Милост, каза то.

- Върви по дяволите! - каза Буун, преди изненадата да пресуши устата му.

Не ме изоставяй тук, помоли чудовището. Не в тази пустиня. Аз просто си вършех работата. Аз съм обикновен робот. Нямам зли помисли.

Буун се обърна и тръгна към огъня. Внезапно почувства, че е изтощен. Напрежението го бе ударило и сега той бе направо отпуснат. Чудовището беше мъртво и въпреки това му говореше. Той за момент нерешително остана край огъня, а сетне изкачи хълмчето по посока на хвойновата горичка. Направи три прехода и донесе достатъчно количество дърва. Начупи ги на нормални дължини и ги подреди в купчинка. Чак тогава клекна до огъня и внимателно обмисли трудното си положение.

Беше изоставен сам в първобитната Северна Америка, без да има друг човек наоколо освен в Азия, отделена с парче земя, което по-късно щеше да се превърне в Беринговия проток. Ако му бе писано да остане в това време, бе възможно да измине хиляди мили, докато открие други хора - но защо, запита се. Имаше две възможности: да бъде убит или да го вземат в плен.

Имаше и по-добър вариант - да изчака, докато някой от Хопкинс Ейкър го намери. Сигурен бе, че ако е възможно, Инид щеше да се върне. Джей би обърнал земята и небето, за да го спаси, но Джей имаше нужда и от помощта на останалите.

Обстоятелствата не бяха много обнадеждаващи, призна той. Като се замислеше, май не бе много важен за хората от бъдещето. Все пак той не беше нищо повече от натрапник, дори недобре посрещнат натрапник, който глупаво се беше намесил в работите им.

Чудовището отново му проговори с плах и далечен глас.

Буун! Буун, моля ти се, смили се над мен!

- Изчезвай! - каза Буун, мърморейки по-скоро на себе си, отколкото на чудовището, защото не вярваше в неговия глас. Може би това изобщо не беше глас, а думите не бяха нищо повече от продукт на собственото му объркано съзнание.

Вълците се бяха върнали при бизона - сега бяха седем, макар преди да не бе виждал повече от шест - и разкъсваха трупа му.

- Приятно ядене - каза той.

Сигурно и кожата, и месото на древното животно бяха твърди. Вероятно трябваха доста усилия, за да разкъсаш кожата и да достигнеш до месото, което от своя страна надали бе най-добрата възможна храна. Но пък за вълк това щеше да е храна, която да запълни празен стомах.

Преди залез Буун щеше да има нужда от това месо. Нямаше нищо друго за ядене.

Беше опасно да се приближи до трупа и да си откъсне малко месо, като разкара вълците. Единственият остър предмет в него бе джобното ножче, което при силен натиск сигурно щеше да се счупи. Трябваше да изчака, докато вълците се нахранят и станат по-малко алчни. По това време те щяха дотолкова да са разкъсали кожата, че да открият достъп до парчетата месо, от които той можеше да си отреже за собствена консумация. Реши, че ще е в ролята на чакал след вълците.

Надигна се от мястото си край огъня и започна да ходи, като образува пътечка от пясъчника до лагера. Крачейки, той се опита да създаде план за оцеляването си. Способността му да преминава отвъд действаше единствено при екстраординерни ситуации. Освен това след преминаването той щеше да се върне обратно във времето, в което бе сега. Беше само щастлива случайност, че неговата способност ги бе отвела с Джей в Машината на Мартин. Не можеше да разчита същото да се случи и сега.

Имаше шест куршума и с всеки от тях можеше да свали повече от необходимото му месо. Но щом убиеше нещо, той трябваше да го пази от чакалите и скоро то щеше да е непригодно за ядене. Разбира се, можеше да го опуши, но не беше много наясно с процедурата по опушването; можеше да го осоли, но нямаше сол. Не познаваше начините да се прехранва в тази пустош. Вероятно можеше да намери плодове или корени за ядене, но как щеше да знае кои от тях стават за храна и кои може да го отровят? И така, проблемът бе ясен - как ще може да намира всеки ден необходимия за правилното му функциониране протеин.

Това означаваше набавяне на оръжия. Тоест, той трябваше да си ги набави, преди да изстреля и последния патрон. Първата стъпка бе намирането на камък, който да е подходящ за обработка. Пясъчните ръбове нямаше да му свършат работа. Но имаше и други места, където да намери необходимото.

Най-сетне спря да крачи и се настани край огъня. Вълците пируваха и се ровеха във вътрешностите на бизона през разкъсаната му кожа. От време на време вдигаха окървавените си муцуни и го поглеждаха, а после пак се заемаха с ръфането. След няколко часа може би щеше да е възможно да се промъкне и да прибере своята порция от трупа. Слънцето клонеше към пладне. Лешоядите се събираха. Дузина от тях, ако не и повече, се въртяха високо в небето, като с всеки кръг се спускаха все по-ниско.

Чудовището проговори отново.

Буун, бъди разумен. Изслушай ме.

- Слушам - каза Буун.

Лишен съм от всичките си сензори. Не мога да виждам и да чувам. Всичко, което мога да разбера, е това, което ми казваш, а досега ти не беше много любезен към мен. Аз съм нищо. Аз съм нищо, оставено в нищото. И въпреки това осъзнавам съществуването си. Мога да престоя така безброй години, знаещ, че съм нищо и съм неспособен да го променя. Ти си единствената ми надежда. Ако не се смилиш към мен, аз ще съществувам в тази форма завинаги, покрит от пясъци и прах, без някой друг да знае, че съм тук. Ще бъда погребан жив.

- Красноречив си - каза Буун.

Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

- Не мога да се сетя нищо друго.

Изкопай ме, помоли чудовището. Измъкни ме от останките, в които съм заровен и ме вземи с теб. Вземи ме където и да отиваш. Каквото и да е, само да не съм сам.

- Искаш да те спася?

Да, моля те, спаси ме.

- Това може да е само временно разрешение на проблема ти - каза Буун на чудовището. - Заради собствените ти действия, аз може би съм обречен да остана в тази пустиня, както я наричаш. Аз може и да умра тук и съдбата ти ще бъде такава, каквато е и сега.

Дори и така да е, поне за малко ще сме заедно. Няма да сме сами.

- Мисля - каза Буун, - че предпочитам да остана сам.

Но винаги има надежда. Може да се случи нещо, което да спаси и двама ни.

Буун не отговори.

Не ми отговаряш, каза чудовището.

- Няма какво повече да се каже. Няма да взема нищо от теб. Разбираш ли? Няма да прибера нищо от теб.

Да прояви милост към обикновен враг - да, това щеше да е благородно, по човешки. Но това не бе обикновен враг. Опитвайки се да си изясни какъв вид враг бе това, той усети, че няма име за него.

Това можеше да е капан, каза си и щом помисли за това, се почувства по-добре. Там някъде в купчината разпердушинени отломки, останали от чудовището, лежеше малък компонент, който вероятно бе мозъкът на чудовището или пък фантастичен компютър, който бе неговата същина. Ако се опиташе да разбута останките, за да достигне до същината, можеше и да стане жертва на чудовището, победен от някой все още опериращ негов елемент.

Не, много ти благодаря, каза сам на себе си. Прав съм, няма да взема нищо от него.

Вълците бяха привършили с хищническия си обяд. Няколко от тях седяха наоколо видимо удовлетворени, докато други все още ровеха в плътта, но вече без да бързат. Лешоядите се бяха спуснали доста по-ниско. Слънцето се бе преместило забележимо на запад.

Буун взе пушката и се приближи към трупа. Вълците наблюдаваха приближаването му с интерес. Когато той се приближи, те отстъпиха, после спряха и леко му изръмжаха. Той внимателно размаха пушката към тях и те отстъпиха още малко. Някои от тях седнаха, за да гледат.

Като достигна бизона, той наведе пушката и отвори джобното си ножче. Изглеждаше недостатъчно остро. Вътрешностите на бизона бяха изтърбушени, а кожата над бутовете бе раздрана. Месото от бутовете ще е твърдо, помисли си Буун. Но едва ли крехкото ножче щеше да успее да пробие по-навътре, за да достигне до по-добри парчета. Трябваше да вземе това, което може.

Той хвана кожата с две ръце и я издърпа с всички сили. Кожата се повдигна бавно. Той стъпи здраво и отново дръпна. Този път обели по-голяма част. Ножът, за негово учудване, вършеше по-добра работа, отколкото можеше да се предположи. Отряза голямо парче месо, остави го от едната си страна, после отряза друго - доста повече, отколкото можеше да изяде наведнъж, но пък това може би беше единственият му шанс. Други вълци щяха да се приближат, привлечени от миризмата на кръв, а и лешоядите щяха да се спуснат. Призори щеше да е останало твърде малко.

Огромен вълк, по-голям от останалите, се приближи към трупа, оголвайки зъби. Другите се изправиха на крака да го последват. Големият вълк спря, останалите също. Буун остави пушката, а после си отряза нов къс месо.

Без да сваля очите си от вълците, Буун събра месото и започна да отстъпва. Движеше се бавно. Каза си, че ако се движи бързо, вълците ще му се нахвърлят.

Вълците го гледаха, без да мърдат, заинтересувани от следващата му стъпка. Той продължи да отстъпва. Когато бе преминал половината път към огъня, те се втурнаха напред, заобиколиха мъртвия бизон, блъскайки се и зъбейки се един на друг. На него не му обърнаха повече внимание.

При огъня той намери чисто местенце и хвърли месото там. Десет пъти повече, отколкото можеше да изяде наведнъж. Стоеше и го гледаше, чудейки се какво да прави.

Не можеше да го запази. След ден-два щеше да е развалено. Трябваше да го сготви цялото, помисли си той. Да го сготви, да изяде необходимото и да завие останалото във фланелката си. Да изкопае яма в земята и сетне да седне върху дупката, където го е заровил. Ако не е защитено, вълците щяха да го изкопаят, щом свършеха с бизона. Но ако седеше върху него, то щеше да е на сигурно. Или поне се надяваше, че е така.

Хвана се на работа. Избра здрави клонки от купчината, която бе донесъл от горичката, начупи ги и заостри върховете им. Наряза месото на по-малки късове, проби ги с остриетата на клонките и на всяка наниза по няколко. Огънят бе изтлял. Той разрови пепелта, събра недоизгорелите клони встрани и ги използва, за да разпали нов. Заби под ъгъл в земята пръчките с късчетата месо, като внимаваше да останат над въглените.

Седна и започна да наблюдава готвенето, като от време на време нагласяше шишчетата. Устата му се навлажни при мириса на печеното месо. Но въпреки това то нямаше да е вкусно. Той нямаше сол, за да го подправи.

Вълците все още се занимаваха с трупа на бизона. Няколко лешояда бяха накацали долу, ала бяха прогонени от вълците. Сега бяха застанали на почетна дистанция, чакащи реда си. Слънцето беше над хоризонта. Задаваше се нощта.

Там, в равнината, лежеше трупът на бизон, познат във времето на Буун само като изкопаемо. Наоколо сигурно имаше и други изкопаеми мастодонти, мамути, първобитни коне и, вероятно, камили. Дори и вълците, наобиколили трупа на бизона, може би бяха изкопаеми.

Наведен над въглените, Буун се вгледа в месото, което готвеше. Гладът в него се обади. Освен безвкусната овесена каша сутринта, той не бе ял нищо. Бяха настъпили тежки времена.

Спомни си, че когато скочи в Машината заедно с Инид, една мисъл бе прерязала ума му - че ще отидат в бъдещето, а не при тези древни зверове и живи изкопаеми. После напрежението на тези последни секунди в Хопкинс Ейкър бе изтрило мисълта.

Може би в бъдещето щеше да има нещо, което да го заинтересува, но тук нямаше такова. Спомни си за това бъдеще, за което бе чувал в Хопкинс Ейкър - свят външно почти безлюден, макар и човечеството все още да го имало - безплътно, чист интелект, създаден от този инстинкт за самосъхранение, който бе превърнал господарите на планетата в нещо като купчина прах.

Промяна, помисли си той. Земята бе претърпяла промяна за близо пет милиарда години история. Това, което в началото бе изглеждало дребно, постепенно се бе оказало от голямо значение за един процес, който никакъв интелект не би могъл да спре, преди да е твърде късно за противодействие.

Дори с интелект, огромните влечуги не са можели да предположат какво ще им се случи преди шестдесет и пет милиона години. Другите форми на живот също са претърпели унищожение, което не е могло да бъде предвидено. Той бе чел, че първото голямо унищожение се бе случило преди два милиарда години, когато първите зелени растения бяха преработили въглеродния двуокис на кислород, вследствие на което земната атмосфера се бе променила и бе убила по-примитивните форми, за които кислородът е бил отрова.

Имало е много смърт; индивидите, които са умирали в миналото, са били доста по-многобройни от тези, които са оцелели. И накрая, там в бъдещето, изглежда, че човешката раса също умираше. Може би все още съществуваше, но във форма, която я изключваше като фактор за бъдещата еволюция на Земята.

Инид му беше казала, че дърветата ще заместят хората, че ще застанат на мястото на човека, когато той веднъж завинаги изчезне. Тази идея беше, разбира се, смешна. По какъв начин и с какви възможности дърветата биха заели мястото на човека? Макар че ако нещо трябваше да замести човечеството, това най-вероятно трябваше да са дърветата. През цялата история дърветата са били приятели на човека, а той им е бил едновременно приятел и враг. Хората са секли произволно големите гори, макар някои да са ги ценели и дори почитали.

Една от пръчките с нанизани късчета се наклони и падна в огъня. Буун изруга и я грабна от въглените. Държейки я с едната си ръка, с другата я изтупа от пепелта. Май беше готово за ядене. Предпазливо издърпа едно от парчетата, като го подхвърляше в дланта си. Когато изстина достатъчно, той го захапа. Липсата на сол го правеше безвкусно, но тъй като бе горещо и плътно, това му хареса. Сдъвка го. Трябваше да дъвче дълго, но пък стомахът му явно бе доволен. Щом изяде колкото можа, той остави месото върху една туфа трева и съблече първо якето, а после ризата и фланелката си. Разстла фланелката си на земята и събра всички късчета месо върху нея. После сложи суровите парчета месо върху въглените и седна да изчака, докато се опекат.

Падаше мрак. Той виждаше очертанията на вълците, които все още се мотаеха около мъртвия бизон. На изток небето светлееше в очакване да изгрее луната.

Той гледаше месото над въглените и когато стана готово, го постави във фланелката, уви го здраво в нея, изкопа с ножчето си дупка, постави месото в нея, запълни я с пръст, утъпка я и седна върху нея. Който и да иска това месо, каза си, ще трябва да мине през мен, за да го достигне.

Почувства се спокоен и горд от себе си. Каквото и да се случеше в идващите дни, досега той се бе справил добре. Имаше храна за няколко дни. Може би не трябваше да хаби единия патрон, но не можеше да спре. Беше осигурил на бизона бърза и достойна смърт. Ако не го бе направил, вълците вероятно щяха да съборят стария бивол и да започнат да го разкъсват, докато е още жив.

А може би загубата на патрона беше без значение. Инид щеше всеки момент да дойде и да го вземе. Той помисли за това известно време и се опита да си повярва, макар и без особен успех. Вероятността тя да се върне бе не малка, но точно толкова бе и шансът да не успее.

Той вдигна яката на якето си, за да се предпази от вечерния студ. Предишната нощ бе имал одеяло, но сега нямаше. Имаше само дрехите, с които бе облечен. Потръпна и стреснато се събуди. Нямаше причина да се стряска, всичко си бе на мястото. Отново заспа с пушката в скута си.

Разбуди се отново, полубуден-полузаспал. Не беше сам. От другата страна на огъня седеше, или изглеждаше, че седи, човек с покривало, което приличаше на мантия и конусовидна шапка, която скриваше лицето му. До него седеше вълкът - вълкът, защото Буун беше сигурен, че това е същият вълк, с когото бяха седели лице в лице при събуждането му предишната нощ. Вълкът му се усмихваше, а той никога не бе знаел, че един вълк може да се усмихва.

Погледна към шапката. Кой си ти? Какво е това?

Проговори наум, по-скоро на себе си, отколкото на шапката. Не бе казал нищо на глас, за да не стресне вълка.

Шапката отговори.

Става дума за братството на живота. Кой съм аз няма голямо значение. Аз съм тук просто за да играя ролята на преводач.

Преводач на кого?

На теб и вълка.

Но вълкът не говори.

Не, не говори. Но мисли. Той е страшно заинтригуван и зарадван.

Че е заинтригуван мога да разбера. Но зарадван?

Чувства същото като теб. Усеща нещо в теб, което му напомня за самия него. Заинтригуван е какво си ти.

Като мине време, каза Буун, той ще се присъедини към нас. Ще стане куче.

Дори и да знаеше това, каза Шапката, той нямаше да се впечатли. Той сега си мисли, че е като теб. Равен. Едно куче не ти е равно.

Понякога кучетата ни стават много близки.

Но не са като вас. Трябвало е още една стъпка, но тя никога не е била направена. Преди много време човекът е трябвало да я направи. Сега е твърде късно.

Виж, каза Буун, той не е като мен. Вълкът не е като мен.

Разликата, Буун, не е толкова голяма, колкото си мислиш.

Аз го харесвам, каза Буун. Уважавам го и го разбирам.

А също и той теб. Седял е лице в лице с теб, когато можеше просто да ти разкъса гърлото. Това бе, преди да убиеш бивола. Тогава той бе гладен. Месото ти можеше да напълни стомаха му.

Би ли предал, ако обичаш, благодарността ми, че не ми разкъса гърлото.

Мисля, че той го знае. Това бе неговият начин да ти каже, че иска да сте приятели.

Тогава му кажи, че приемам приятелството му и бих искал да съм му приятел.

Но Буун говореше на празнотата. Шапката вече не беше там. Мястото, където бе седял, бе празно.

Няма го, помисли си Буун, защото никога не е бил там. Всичко това беше само халюцинация. Нямало е никой, освен вълка.

Когато погледна, и вълкът бе изчезнал.

Буун се изправи. Беше измръзнал. Сложи още дърва в огъня и остана близо до него, поемайки топлината му. След малко се издигнаха нови пламъци, облизващи дървата.

Беше спал дълго. Луната се бе изместила далече на запад. Лунната светлина се отразяваше от разпръснатия скелет на чудовището. Беше минало доста време, откакто чудовището му бе проговорило, ако въобще му бе говорило. Като с шапката това просто можеше да е фантазиране.

Беше се променил, помисли си. Само преди часове той бе сериозен новинар, който работеше само със сигурни факти. А сега си фантазираше. Разговаряше си с една шапка, спореше с мъртво чудовище и бе видял приятел в един вълк. Самотата, помисли си той, може да докара човек до странности, но толкова скоро ли? Тук самотата може би беше по-различна от обикновената самота, защото беше допълнена от знанието, че той е единственото човешко същество сред два огромни континента. В неговото време мнозина учени предполагаха, че първият човек, стъпил на този континент, се е появил поне 10 000 години преди тези времена. Нейде из обширна Азия варварски племена бродеха из земите, а по на запад имаше други хора, които след 20 000 години щяха да надраскат първите рисунки на животни из пещерите на Източна Европа. Тук той беше не на място, сам сред зверовете.

Като се стопли, се отдръпна от огъня и започна да крачи около него. Опитваше се да мисли, но мислите му нямаха нито начало, нито край. Като обиколките му около огъня.

Вълците се караха за бизона, макар и караницата да беше вяла, защото не влагаха всичко от себе си в нея. Нейде далече някакво животно кряскаше - монотонно, постоянно оплакване. Над хълма, в хвойновата горичка, една птица тъжно изчурулика. Луната застана над западния хоризонт, а на изток небето просветля и се зазори нов ден.

Когато просветля, той изкопа фланелката и извади малко месо. Обикаляйки огъня, дъвчеше и дъвчеше, за да омекоти твърдото месо и да го преглътне. След като свърши, отиде до изворчето, за да напълни тенджерката с вода, а сетне изкачи хълма за нови дърва за огъня.

Осъзна, че трудно ще намери с какво да запълни деня си. Помисли си с какви задачи би могъл да се заеме. Не се сети за нищо, което да изглеждаше разумно. По-късно можеше да изследва околностите, но не виждаше особен смисъл в това. По-късно, може би, но сега щеше да остане тук, за да може Инид или който и да е, да го намери, когато се появи.

Отиде до каменната ниша, където преди бе притиснат бизонът и довлече камъни - най-тежките, които можеше да довлече - за да ги сложи над дупката, в която бе заровил месото. Огладнели чакали можеха да подушат месото и да поместят камъните, за да го достигнат. Но неговите вълци бяха твърде добре нахранени, за да го направят.

Напъна се да изкачи хълма откъм едната му страна. Най-сетне достигна върха и огледа земите наоколо. Нямаше много за гледане. На известно разстояние стадо тревопасни, вероятно бизони, пасяха. Групи от други животни скитаха като сенки. Кой знае защо, той ги оприличи на пронгхорни*.

* Еднорози

Нещо, което приличаше на мечка, се поклащаше в коритото на пресъхнала река. Останалото, което видя, бе пуста земя, разкъсвана тук-там от потоци и осеяна с многобройни хълмове. Имаше и храсталаци и малки горички, разсеяни наоколо.

Когато се върна в лагера, вълците се бяха отдръпнали от трупа на бизона, който сега не бе нищо повече от кости и парчета кожа, развяващи се от вятъра. Дузина лешояди подскачаха наоколо, кълвейки се един друг, за да запазят територията, която всеки един от тях смяташе за своя, и кълвяха последните парченца месо, останали по скелета.

Буун се настани да чака по най-добрия възможен начин. Изминаха четири дни и все още нямаше никаква Машина. Той бе изпълнил задачите си. Няколко пъти обиколи разбитото чудовище, пазейки безопасна дистанция. Опита се да го реконструира наум и да свърже счупените елементи в едно цяло. Може би щеше да свърши тази работа по-добре, ако си бе позволил да се доближи по-плътно до него, да вземе някои части и да ги разгледа. Но той не го направи. Чудовището не проговаряше и той накрая се убеди, че то никога не му бе говорило и че споменът за подобен разговор бе само негово умствено отклонение.

В края на четвъртия ден оставаха няколко парчета от месото, което бе приготвил, но бяха вече развалени. А той все още беше твърде цивилизован, за да яде развалена храна.

На сутринта на петия ден откъсна лист от бележника, който носеше във вътрешния си джоб, и написа с парчето молив: "Отивам на лов. Връщам се веднага."

Остави бележката върху купа камъни, които покриваха заритото месо и я покри с друг камък.

Чувстваше се отлично, когато тръгна с пушката. Най-сетне имаше какво да прави, имаше задача пред себе си, а не просто някаква работа за запълване на времето.

След около миля се показа вълкът, спуснал се от хълма, за да го последва. Движеше се от дясната му страна - на около стотина метра и леко отзад; изглеждаше настроен приятелски и щастлив отново да бъде с него. Той му проговори, но вълкът не обърна внимание на говора и продължи да върви с него.

Час и нещо по-късно, той забеляза малко стадо пронгхорни, които пасяха на известно разстояние. От лявата му страна имаше пресъхнало речно русло. Спусна се в него, като се движеше колкото се може по-тихо. Речното корито водеше наляво в посоката, която щеше да го доведе по-близо до плячката му. Вълкът се бе спуснал в сухото корито заедно с него и вървеше отзад. На два пъти Буун спря и погледна дали пронгхорните са на мястото си. Те още бяха там, където ги бе видял за пръв път, и се хранеха с туфи трева и бурени. Изглеждаха необезпокоени, но и дистанцията бе твърде голяма - трябваше да се приближи още. Отново се спусна в речното корито и продължи предпазливо, като внимаваше къде поставя краката си. Едно пропукване можеше да накара пронгхорните да побягнат. Като че усещайки дивеча, вълкът се промъкваше зад него. Десет минути по-късно Буун отново се показа над ръба на коритото. Пронгхорните бяха по-близо, отколкото очакваше. Той взе пушката, насочи я към животното, което искаше, прицели се и стреля. Пронгхорнът подскочи във въздуха и тежко падна. Останалата част от стадото препусна назад, на неколкостотин ярда спря, обърна се и погледна в неговата посока. Когато Буун се изкачи по ръба на коритото, те отново препуснаха.

Буун взе на рамо жертвата си и с вълка от едната си страна се насочи към лагера. Вълкът припкаше отстрани с доволно изражение от добре свършената работа.

В лагера Буун одра пронгхорна и разстла отстрани кожата, за да разположи върху нея парчетата месо. Като изкорми животното, той запази черния дроб, после изхвърли останалите вътрешности към скелета на бизона. Вълкът се захвана на работа. Буун разряза черния дроб, набучи го на една треска и го постави върху въглените. Сетне се зае да разчисти тялото. Запази филето и единия бут, а каквото остана, занесе извън лагера и изхвърли. Вълкът изостави вътрешностите и се насочи към по-приятната храна.

Буун се зае да сготви това, което щеше да го храни през следващите няколко дни. Така не може да продължава, помисли си той. Живееше ден за ден и възможността това да продължи по същия начин бе ограничена от четирите патрона в пушката. Преди те да свършат, той трябваше да измисли начин да се изхранва. Имаше нужда от дърво за лък, сухожилия за тетива, прави пръчки за стрели, камък за острието на стрелите и за нож, защото джобното ножче нямаше да издържи още дълго.

Знанията му за това как се прави лък бяха почти равни на нула. Все пак имаше представа от основното и щеше да се оправи. Можеше да направи слаб лък, с който да действа, докато направеше по-добър след много нови опити и грешки.

Утре, реши той, ще потърси дърво и камък. За момент помисли, че може да потърси дърво в горичката, откъдето вземаше дърва за огъня. Почти веднага се отказа от идеята. И най-здравата хвойна не бе достатъчна и той се съмняваше, че ще намери там нещо, което да стане за лък.

Появиха се още два вълка. Буун ги гледаше и се опитваше да познае своя вълк, но не бе сигурен кой от трите бе той. Когато слънцето се спусна, всичкото месо, което бе оставил за вълците, бе изядено и те бяха изчезнали.

Но рано вечерта, малко след падането на нощта, вълкът се върна и седна от другата страна на огъня срещу него.

Буун му заговори.

- Утре - каза той - отивам на поход, за да намеря дърва и камъни. Ще се радвам, ако дойдеш с мен. Ще бъде трудно пътуване. Няма как да нося вода, но ще нося месо и ще го разделя с теб.

Това е смешно, помисли си той. Вълкът не може да разбере нито дума от казаното, но въпреки това да му говори го успокояваше. Беше хубаво да има на кого да говори; един вълк бе по-добър от нищото. Беше някой, който може да сподели огъня с него.

Той се събуди през нощта и вълкът все още бе с него. Наблюдаваше го внимателно и приятелски, докато той хвърли дърва в огъня. После заспа отново, а вълкът продължаваше да го гледа.

На сутринта написа нова бележка - този път по-дълга: "Отивам на поход, който може да продължи няколко дни, но ще се върна. Моля, почакай ме. Може би един вълк ще бъде с мен. Ако е с мен, моля те не го наранявай. Той ми е приятел."

Затисна бележката върху купчината камъни и двамата с вълка тръгнаха. Движеха се на запад, по посока на тъмните петна, които Буун бе взел за група дървета. Те като че ли бяха на около един ден път.

Оказа се, че са на повече. Късно следобед Буун разбра, че няма да ги достигнат, преди да се стъмни. Беше изморен и жаден. Не бяха видели вода. Може би, каза си той, ще намерят вода на хълма. Можеше да издържи нощта без вода. Спускайки се в едно сухо речно корито, той тръгна по него, докато не стигна до някакво място, където бреговете се издигаха високо, образувайки закътано убежище.

Той събра съчки и стъкна огън. Отбра три парчета месо и ги даде на вълка. Докато вълкът ги поглъщаше, той седна да яде край огъня. Месото бе меко и не бе трудно за дъвчене. Вълкът свърши и очаквателно го погледна за още. Подхвърли му още едно парче.

- Това е всичко, което ще получиш - съобщи той. - Ако продължаваме да го разделяме по този начин, накрая за теб ще остане повече, отколкото за мен.

Изморен до мозъка на костите си, той заспа веднага след залез слънце, а вълкът се изтегна от другата страна на огъня. Събуди се на развиделяване. Огънят бе изгаснал, но не го запали отново. Даде на вълка малко месо и сам изяде малко. Потеглиха, преди още да се бе показало слънцето.

Достигнаха хълма преди пладне и започнаха да го изкачват. Възвишението бе доста по-високо от това, при което бяха лагерували с Инид. Изкачването бе дълго и трудно. Вълкът бе открил вода на половината път. Върна се с мокра муцуна, от която капеше вода.

- Вода - каза Буун. - Покажи ми.

Вълкът стоеше озадачен.

- Вода! - каза Буун. Опита се да наподоби движенията с уста, като че лочеше.

Вълкът се завъртя надясно, спря и погледна назад. Беше ли възможно, запита се Буун, да е разбрал? Бе лудост да мисли така, но, от друга страна, нали той бе разделил с него месото си - защо тогава вълкът да не раздели водата с него?

От часове бе жаден и се опитваше да не мисли за това, но сега, когато водата бе наблизо, жаждата му се усили. Устата и гърлото му бяха сухи и му бе трудно да преглъща.

Срещу него от възвишението се виждаше голяма купчина камъни. Опита се да побърза, но пътят бе стръмен и изсушената от слънцето трева се хлъзгаше. Тръгна нагоре, пълзейки на четири крака, ридаейки от жажда.

Видя, че се движи сред варовици, а не пясъчници. Варовикът може би лежеше върху пясъчен слой, идващ от другия хълм. Варовикът не вършеше работа като сечиво, но покрай него може би имаше кварц или мрамор.

Над него се издигаше каменна стена. Млади кедрови дървета се изпречваха пред лицето му. Той пълзеше по стръмния наклон към подножието на каменната стена. Откъртен камък се затъркаля под него. Беше загубил всякаква следа от вълка, но бе сигурен, че долавя звука на течаща вода.

Подхлъзна се, запази равновесие, а после пак се подхлъзна и внезапно спря. Нещо бе хванало десния му крак и агонизираща болка го разтърси - болка, толкова ужасна, че вътрешностите му се свиха, после плъзна надолу и навътре, така че му се повдигна.

Остана да лежи, докато болката бавно се разнесе, а после опита да седне. Не можеше. Каквото и да бе заклещило крака му, го държеше здраво към земята, прикован към склона на възвишението. Опита се да се извърти и да види какво не е наред с крака му, ала като се раздвижи, кракът му сякаш изкрещя. Отмалял от болката, той отново легна на земята. Когато отново събра част от силите си, опита пак, този път много внимателно. Успя да завърти глава така, че да види тялото си. Кракът му бе попаднал в тясна пукнатина. Отдолу под варовика лежаха откъснатите от каменната стена парчета. Десният му крак се бе заклещил и той се намираше в капан, потънал почти до коляното в процепа на пукнатината.

Колко глупаво, помисли той. Почувства, че го обзема паника и се опита да я превъзмогне. Всичко, което трябва да направи, реши той, е да размърда бавно крака си и да го освободи.

Опита се да го направи. Мускулите се подчиняваха. Можеше да го движи, макар че той се съпротивляваше. Може би бе изкълчен, но не изглеждаше счупен. Вероятно бе разсечен.

Вълкът се спусна по възвишението и застана с подвити крака, като го гледаше и виеше.

- Всичко е наред! - кресна Буун. - Ще се измъкна оттук след малко. Трябва да помисля как.

Но не успя да се освободи след малко. Независимо от усилията му, кракът оставаше заклещен. Начинът, по който се бе проснал на склона, затрудняваше работата. Когато се опитваше да извърти тялото си в по-изгодна позиция, болката в крака му го караше да спре, облян в пот. Накрая се предаде, твърде слаб и твърде изтощен от болката, за да продължи. Ще почина малко, каза си той.

Отпочинал, той опита пак. Сега вече бе почти тъмно. Вълкът бе тръгнал нанякъде и той бе останал сам. Още веднъж внимателно опита да освободи крака си и когато това не стана, отчаяно го дръпна. Взрив от болка го разтърси. Той стисна зъби и отново опита. Кракът не излизаше. Трети път не посмя. Лежеше изтощен. Сега ясно чу звука от течаща вода. Болката отново се обади, а изсушеното му гърло го задушаваше.

Опита се да прояви разум. Бе съставил план, но планът се бе провалил. Посегна към запаса месо, който носеше под мишница, но не го намери. Пушката също я нямаше.

Буун мрачно се усмихна. Бе попадал и на по-лоши места и бе оживявал. Освен всичко друго той можеше да преминава отвъд и да бъде свободен. Опита се да премине отвъд. Стисна очи, насили се и напрегна мозъка си.

- Отвъд! - изкрещя. - Отвъд! Къде, по дяволите, е това отвъд?!

Нямаше отвъд. Остана там, където бе. Отпусна се и се сви на земята.

Събуди се много по-късно. Звездите блестяха на небето. Студен вятър брулеше склона и той усети, че е наполовина замръзнал. За момент не можа да си спомни къде е, а после се осъзна. Беше заклещен на този хълм. Може би никога нямаше да се измъкне. Щеше да умре тук. Лежеше наранен и мръзнещ със свито от жажда гърло. Може би малко по-късно щеше да направи нещо за себе си, но не и сега.

Сива сянка помръдна под звездната светлина. Беше вълкът. Гледаше към него и виеше.

- Обещай ми само едно - каза му Буун. - Само за едно те моля. Бъди сигурен, че съм умрял, преди да започнеш да ме ядеш.

 

 

Инид

 

7

 

Всичко се обърка, помисли си Инид. Не трябваше въобще да се опитва да управлява Машина на времето. Трябваше да се сети, че не е компетентна. И все пак какво друго може да направи? Там, в Хопкинс Ейкър, тя бе оставена сама да чака Буун и не бе имала време да определи някакъв курс. Просто беше казала на Машината да тръгва - това беше единственият възможен изход. После се случи почти същото. Буун й бе извикал да спаси Машината и тя бе избягала. И сега се намираше тук, почти милион години в бъдещето след времето, където бе останал Буун, и нямаше и най-малката идея как да се върне и да го вземе.

Хорас е виновен, каза си тя. Хорас, който уж бе много добър в планирането, а планираше толкова лошо. Във всяка Машина трябваше да има по един способен пилот, макар че като се замисляше, сред тях нямаше трима, които да бяха достатъчно способни. Дейвид беше доста опитен. И Хорас, въпреки цялата си небрежност. Ема и Тимъти не знаеха нищо за управлението. И когато се наложи, оказа се, че има само двама, които можеха да управляват Машина.

Всичко можеше да е наред, ако чудовището не се беше появило и те имаха възможността да заминат по предварителен план. Щяха да са взели решение къде да отидат и вероятно Дейвид щеше да програмира Машините да попаднат в едно и също време и на едно и също място. Щяха да знаят къде и кога отиват и щяха да отидат там заедно. Ако нейната Машина беше предварително програмирана, тя нямаше да има никакви неприятности. Това, което я бе погубило, бе този два пъти повторен скок в тъмното.

Тя пак погледна към пулта - индикацията на времето бе съвсем ясна. Но индицираното местоположение бе за нея като надпис на санскрит. Знаеше времето, в което е, но не и мястото, където се намира. Буун бе този, който при предишния път бе определил, макар и най-общо, къде се бяха озовали. Разбира се, обозначението на мястото си стоеше на екрана, ала тя не можеше да го разчете. Това, което бе трябвало да направи, макар вече да бе твърде късно за това, беше да запише показанията на екрана.

Запазени някъде в паметта на контролния пулт, пространствените координати на мястото, където бяха кацнали с Буун, сигурно можеше да се извлекат. Просто трябваше да потърси в паметта, но тя нямаше никаква идея как да го направи.

Тръсна се назад в седалката, все още втренчена в пулта. Защо през цялото време, което бяха прекарали в Хопкинс Ейкър, тя не беше помолила Дейвид да я научи как се борави с Машината? Сигурна бе, че той с радост би й показал, но пък никога не й беше хрумвало, че ще се наложи да управлява някога Машина и затова никога не го бе молила.

Тя се взря в илюминатора, но той предлагаше ограничена видимост и почти нямаше какво да се отбележи. Изглежда се беше приземила на някаква височина, защото виждаше под себе си панорама от каменисти хълмове и река, проблясваща между тях.

И така, беше заминала. Навремето Хорас и Ема често й казваха, че е некадърна и може би бяха прави.

Беше изоставила един забележителен човек в далечното минало и нямаше никакъв начин да се върне, за да го спаси. Боеше се дори да опита. Бе извършила вече два скока в тъмното - един в далечното бъдеще и един в далечното минало. Хенри ги беше открил в Средновековна Европа, но в сравнение с настоящата ситуация, онова е било детска игра. Може би беше оставила следа, която той да проследи с малко късмет. Една следа - да, но две - как би могъл Хенри да се справи с две? Тя не се съмняваше, че трябва да остане тук, където се намира в момента. Още един скок, и повече от вероятно би останала изгубена завинаги. Дори сега, след не повече от два скока, тя пак можеше да е загубена завинаги.

Стана от пилотското място и си проправи път към вратата. Когато я отвори, чу някакъв странен шум, подобен на пчелно жужене. Щом излезе навън, видя откъде идва той.

Машината лежеше на един склон, малко под върха на висок хълм. По склона се движеше група хора, които издаваха въпросния звук - тихо бръмчене на говорещи едновременно много гласове.

Вляво и вдясно от нея, докъдето й стигаше погледът, се виждаха изкачващи се по хълма хора. Редицата бе неравна. На места хората се бяха скупчили плътно, другаде се движеха на малки групи, а неколцина вървяха сами. Открай докрай всички се движеха, но бавно.

Покрай тях се носеха, сякаш ескортираха процесията, някакви странни и различни фигури. Някои имаха почти човешки вид, а други въобще не приличаха на хора, но всички бяха живи и се движеха - пълзяха, поклащаха се, търкаляха се, припкаха по безумен начин, крачеха, плъзгаха се. Някои летяха.

Дъхът й спря, когато разпозна ескорта. Част от него, онази с човешки вид, бяха роботи, и без съмнение, другите, които не приличаха толкова на хора, също бяха роботи. Останалите бяха извънземни. Във времето, в което бе живяла, имаше много извънземни, които бяха в странни и невинаги разбираеми отношения с хората, но нейният народ, изгнаниците, имаха малко вземане-даване с тях.

Тя малко се отдалечи от Машината и се изкачи няколко метра по склона, в чиято основа бавно се придвижваше процесията. Мястото беше високо и сухо. Създаваше усещане за извисяване и изглеждаше като изправено на пръсти, за да докосне самото небе, което бе дълбоко и синьо - най-синьото небе, което Инид бе виждала някога, без нито един облак, който да го загрозява. Постоянен силен вятър плющеше в пелерината й. Сякаш преминал над студена и пустинна местност, той носеше леден полъх, въпреки топлината на обедното слънце. Под краката й се разстилаше мека трева, ниска и нормално растяща - трева, в която нямаше нищо диво. Тук-там по билото на хълма се виждаха единични дървета, всички с изкривени стволове, превити под вятъра, който сигурно бе духал векове, за да ги подчини на волята си.

Никой не я забеляза. Присъствието й нито за миг не повлия на това, което ставаше.

Може би е някакъв обред, чудеше се тя, или религиозно поклонение, или може би празник на древна митология? Всичко това обаче бяха просто бегли предположения. Въпреки че от мястото, където стоеше, процесията изглеждаше спокойна, можеше да стане опасно, ако тя се намесеше. Бе доста вероятно.

Внезапно един глас проговори до рамото й.

- Дошли сте, за да се присъедините към нас ли, лейди?

Стресната, тя се обърна. До нея стоеше робот. Шумът от приближаването му явно бе заглушен от вятъра. Той имаше човешка форма и беше доста цивилизован. Нямаше и намек за грубост. С един поглед можеше да се разбере, че беше, разбира се, машина. Но по някакъв особен начин доста наподобяваше човек. Лицето и тялото му бяха човешки по всички класически признаци. Беше умело конструиран - вградени ненатрапващо, металните му части й напомняха за изящната обковка на най-скъпата двуцевка от колекцията на Тимъти.

На рамо роботът носеше одрано прасе, а под едната си мишница - голям издут чувал.

- Моля да ме извините, лейди. Нямах намерение да ви плаша. Когато се изкачих зад вас, потърсих начин да ви известя с някакъв звук, но вятърът, разбирате ли, ми попречи. От този вятър не се чува нищо.

- Благодаря ти за загрижеността. Наистина ме уплаши, но не много и само за миг. И не, не съм дошла, за да се присъединя. Нямам представа какво става тук.

- Всичко е следствие на халюцинация - каза глухо роботът. - Това, което виждате, е маршът на Вълшебния свирач. Вие вероятно сте запозната с легендата за Вълшебния свирач?

- Да, прочетох я в една от книгите на брат ми. Разказва се за един свирач, който с музиката си примамил всички деца от едно село.

- Тук е същото. Маршът на Вълшебния свирач, само че без свирач. Причината е във всички тези извънземни.

- Ако няма свирач, тогава какво следват?

- В своите халюцинации, които, убеден съм, са дело на извънземни, те следват илюзии. Всеки следва илюзия, която си е само негова. Непрекъснато им го повтарях заедно с останалите роботи, но те не ни обръщаха внимание. Пренебрегваха съветите ни и последваха противните извънземни.

- Но тогава ти защо си тук? А и не си сам, има много други роботи.

- Някой трябва да се грижи за хората. Трябва да ги пази от самите тях. Те тръгнаха без провизии, без храна и вода, без подходящо облекло, което да ги защитава от студ и влага. Виждате ли това прасе на рамото ми и торбата с храна под мишницата ми? Събирам наоколо каквото мога. Това не е дейност, мога да ви уверя, която робот с моята честност и чувствителност би могъл лесно да приеме. Но трябва, защото тези заблудени мои хора са пленници на глупавите си илюзии и не обръщат внимание на нуждите си. Трябва да има някой, който да ги наглежда.

- Как ще свърши всичко това? - попита Инид. - Какво ще им се случи? Как ще приключи тази история?

- Съвсем не знам. Мога само да се надявам на най-доброто. Това може би се е случвало другаде и в друго време, но тук е за пръв път. Колкото и да обичам моите човеци, и като моля за вашето извинение, не мога да не кажа, че има моменти, в които те са най-немислещите, най-неразумните форми на живот. Живял съм много столетия, лейди, и съм чел историята на отдавна отминалите векове. Човешката раса, според старите истории, винаги е била немислеща и неразумна; но на мен ми се струва, че сега те са щастливо неразумни, докато преди са били глупаво и грешно неразумни. Да бъдеш щастливо неразумен, да се радваш на глупостта, за мен е най-лошата заблуда, в която някой може да изпадне.

- Трябва да помисля над това - каза Инид. - Струва ми се, че може би си прав.

Заблуда, помисли си тя. Възможно ли бе именно това да се е случило на човешката раса - една търсена заблуда, която беше свела до нула всички човешки достойнства, създадени и спечелени за повече от милион години? Може ли човечеството без особена причина и съвсем съзнателно да бе обърнало гръб на всичко, което изгражда човечността? Или може би това беше някакво второ детство, смъкване на товара от плещите и връщане към егоизма на дете, което се весели и лудува, без да мисли за последствията и отговорностите?

- Ще е съвсем безопасно, ако се изкачите на хълма и ги погледате, сигурен съм - каза роботът. - Убеден съм, че няма опасност. Те не са опасен, а просто глупав народ.

- Може би ще го направя.

- Или още по-добре, ако разполагате с време, бихте могли да се присъедините към нас - към моите човеци и може би няколко отвратителни извънземни - когато спрем да лагеруваме тази нощ. Ще има печено прасе, прясно омесен хляб и вероятно други храни, които приятелите ми ще донесат. Няма защо да се боите от външна намеса - ще бъдете само с моето семейство. През нощта различните семейства се събират отделно и се хранят с това, което техните роботи са доставили. Като изключим настоящата глупава проява, те са много мили хора. Надявам се, че тази лудост скоро ще премине.

- С удоволствие ще дойда - каза Инид. - Радвам се, че ме покани.

- В такъв случай елате с мен да ги потърсим. Те са някъде в процесията, не много далеч от нас. Сетне аз ще потърся място за лагеруване и ще подготвя вечерята - най-вероятно мястото ще е някъде напред по пътя, за да не са много далеч, когато лудостта им се оттегли с настъпването на мрака.

- Не вървят ли и през нощта?

- Не, разбира се, че не. Не са съвсем напуснати от разсъдъка си.

- Идвам с теб. Но не смятам да се включа в похода. Там ще бъда не на място. Ако дойда, мога да ти помогна при установяването на лагера.

- Няма нужда - отвърна роботът. - Ще дойдат и други роботи, а ние сме добри работници. Но ще се радвам, ако сте с мен. И тъй като ще прекараме известно време заедно, можете да ме наричате Джоунс.

- Радвам се да се запознаем. Казвай ми Инид.

- Ще ви наричам мис Инид. Младите жени се титулуват с "мис".

- Благодаря, Джоунс.

През това време те се изкачваха нагоре по хълма и сега бяха близо до колоната. Инид забеляза, че процесията следва някаква бледа следа, която минаваше по билото на хълма; нещо подобно на малко използвана пътека, по която от време на време са се изкачвали самотни пътници, бързащи с надежда да открият подслон за през нощта.

Процесията се бе разпростряла и в двете страни, докъдето стигаше погледът. Беше разпокъсана, но не дотолкова, че да се наруши впечатлението за наистина огромна тълпа.

Всеки вървеше сякаш сам, като обръщаше внимание на хората край него само от любезност. Вървяха уверено с вдигнати глави и гледаха по-скоро напред, отколкото нагоре, като че всеки момент очакваха да видят нещо, което няма да ги разочарова. Лицата им изразяваха ведро очакване и се усещаше, че са някак унесени - макар че, каза си тя, това не беше свещен или религиозен унес. Това не беше религиозна процесия, както си бе помислила в началото.

Сред вървящите нямаше деца. Имаше младежи, хора на средна възраст, по-възрастни, както и много стари участници, които се придвижваха с помощта на патерици и бастуни.

С тях тичаха, припкаха, поклащаха се или куцукаха внушителната група извънземни - не чак толкова много, колкото хората, но достатъчно голяма група, за да остави трайно впечатление в страничния наблюдател. Имаше едно подобно на дух същество, което летеше ту на едно ниво с процесията, ту над нея, като непрекъснато променяше формата си. Имаше и едно трикрако създание, крачещо горделиво, сякаш се бе качило на кокили, с тяло, което приличаше на обикновена кутия. Друго пък бе едновременно влечуго и топка - влечуго, което се плъзгаше като змия и се извиваше край краката на маршируващите, и което от време на време се превръщаше в плавно и спокойно търкаляща се топка. Имаше също и една глава, само глава, която по-скоро представляваше око и уста и тичаше наоколо, като че ли бърза, без да знае накъде. Имаше и много други.

Хората не им обръщаха никакво внимание, сякаш и те бяха хора като тях. Извънземните също не обръщаха внимание на човеците, като че ги познаваха добре и нямаше какво да ги учуди.

Инид остана с впечатление, че всички - хора и извънземни - наблюдават нещо, но не гледат в една обща точка, а пред всеки се разкрива някаква негова собствена гледка.

Тя се огледа за робота Джоунс и не можа да го открие. Имаше и други роботи, но малцина от тях се бяха смесили с хората и извънземните в маршируващите редици. Повечето вървяха встрани от процесията. Тя продължи да търси с поглед Джоунс, но той беше изчезнал без следа. Може би, каза си тя, трябва да избързам напред, за да го настигна. Беше гладна, а топло свинско с прясно омесен хляб звучеше страхотно добре. Беше глупаво от нейна страна да загуби връзка с робота. Затича се напред, но след няколко крачки спря. Не знаеше в каква посока е тръгнал Джоунс и така можеше по-скоро да се отдалечи от него, отколкото да го доближи. Някакъв глас прозвуча в ухото й - носов, нечовешки глас, говорещ с човешки думи:

- Любезно човешко същество, може ли да ви помоля да направите нещо за мен?

Тя рязко се извърна и инстинктивно отскочи встрани.

Беше извънземно, както бе предположила, но беше малко по-хуманоидно, отколкото останалите. Главата му, увиснала на дълъг и мършав врат, бе кръстоска от главите на отслабнал през зимата кон и на бездомна хрътка. Стоеше на два зле изкривени крака, а тялото му представляваше покрита с брадавици издутина. Ръцете му бяха дълги, много гъвкави и се извиваха като двойка влюбени змии. Ушите му се разширяваха като фуния на тромпет. Високо на челото му имаше две групи очи, всяко от които с по няколко ириса. Устата му бе широка, с неприятно влажни устни. Чифт хриле от двете страни на гърлото му мърдаха навън и навътре, докато дишаше.

- За вас - проговори то - без съмнение съм отвратителна гледка. Както и хората, преди да свикна с тях, бяха за мен такива. Но аз съм с добро сърце и имам чест.

- Не се съмнявам в това.

- Обърнах се към вас - продължи нещото, - защото сред всички човеци тук вие ми се струвате неангажирана с това, което става, и това ме кара да вярвам, че ще ми отделите малко време.

- Не си представям какво бих могла да сторя за вас.

- Но със сигурност има какво - настоя то. - Една съвсем проста задача, която поради специфичността й не мога да свърша сам. Нямам достатъчно... - тъжното конско лице се поколеба, сякаш търсеше точната дума. - Нека да приемем, че някой връзва пакет с въже и е затруднен, понеже няма повече ръце, за да направи възела. Тогава той ви моли да поставите пръста си на мястото, където въжето се кръстосва, за да може да направи възел. Макар и в малко по-друг план това е, което бих ви помолил да направите за мен.

- Поради липса на ръце?

- Не поради липса на ръце, а липса на друго умение, за което не мога да намеря дума, така че да ме разберете. За това вината е моя, а не ваша.

Инид го погледна озадачено.

- Все още ли не разбирате?

- Боя се, че е така. Трябва да ми обясните по-добре.

- Вижте всички тези хора, които се придвижват с пълна сериозност, като че търсят нещо, но всъщност търсят различни неща. Може би прекрасна картина, която да се нарисува на платно. Или музикална творба, която ще бъде слушана от много други любители на музиката. Или архитектурен проект, който някой се е стремил да създаде с години.

- Значи това е - каза Инид. - Това търсят те.

- Да, със сигурност. Мислех, че знаете.

- Знаех, че търсят нещо. Но не знаех какво.

- Не само хората търсят.

- Искате да кажете, че има нещо, което и вие търсите? И се нуждаете от помощ? Сър, аз не мога да разбера как бих могла да ви помогна.

- Имах идея и от време на време се опитвах да я изложа точно, но винаги не ми достигаше съвсем малко. И когато научих за тази процесия, си казах, че ако тя помага на хората, вероятно има шанс да помогне и на мен.

- И има ли?

- Мисля, че да. Смятам, че всичко ми е ясно, но не мога да съм сигурен, докато някой не постави пръста си там, където се кръстосват двете нишки.

- С изключение на факта, че всъщност не ви е необходим пръстът. Нито пък има някакви нишки.

- Разсъждавате съвсем правилно, прекрасна лейди. Схващате бързо и слушате внимателно. Бихте ли чули и останалото?

Инид набързо се огледа. Джоунс все още не се виждаше никакъв.

- Ще ви изслушам внимателно.

- Най-напред - каза Коня - трябва да съм откровен с вас. Трябва да ви разкрия с печал, че за съжаление аз съм един измамник. Всички останали извънземни тук, които са се присъединили към тази процесия, са специално подбрана група. Били са подбрани заради способността им да оказват на човешката чувствителност халюциниращо въздействие. По този начин хората, които участват, могат да доловят великото изкуство, към което се стремят. Още повече, че сред тези извънземни има такива, които могат да насочат хората към материализация на техните видения, да създадат картина, която да си представят, без да я рисуват - нещо средно между идея и реализация. Или пък способност да създават музика, която наистина звучи, но е създадена без партитура или инструмент.

- Но това е невъзможно! - извика Инид, внезапно представила си дъжд от картини, падащи от небето под съпровода на идваща отнякъде музика.

- Не е невъзможно - отвърна Коня.

- Оценявам вашата откровеност. Но ми казахте, че сте измамник. Защо?

- Защото се присъединих към тази процесия не за да влияя на хората, а заради себе си. Сметнах, че може би енергията на подобно сборище би съживила и допълнила моите възможности.

- Искате да кажете, че участвате в процесията заради себе си с надежда, че тя ще ви помогне да развиете идеята, която имате? И въпреки това вие все още не можете да осъществите намеренията си поради отсъствието на някой, който да постави пръст върху конеца?

- Вие отлично и в детайли очертахте ситуацията. И след като разбрахте всичко, бихте ли ми помогнали?

- Първо ми кажете - какво е това, което искате да постигнете?

- За съжаление не мога, тъй като то включва неразбираеми за човека понятия, освен ако той не е подробно инструктиран.

- Няма ли да е опасно? И няма ли да навреди някому?

- Но погледнете ме! Нима приличам на някой, който иска да навреди някому?

- Не мога да преценя от пръв поглед.

- Тогава имате думата ми. Това устройство няма да причини никаква вреда!

- Ако успея да ви помогна, какво в такъв случай ще спечеля аз?

- Ще бъдем партньори. Ще притежавате половината от творението и ще имате равни права над него.

- Много щедро от ваша страна.

- Съвсем не - отрече Коня. - Без вашата помощ никога не бих успял. Сега ще ми позволите ли да ви обясня в какво ще се изрази вашата помощ?

- Да, моля.

- В такъв случай затворете очи и мислете към мен.

- Да мисля към вас?

- Да. И аз ще мисля към вас - ще говорим мисловно.

- Никога през живота си не съм мислила към някого.

- Не е трудно - обясни Коня. - Просто затваряте очи и щом се концентрирате, мислите към мен.

- Звучи ужасно глупаво - каза Инид, - но смятам, че си струва да опитам.

Тя затвори очи и се концентрира да мисли към него. Подсъзнателно й се струваше, че не го прави както трябва, тъй като не знаеше как се мисли към някого.

Но усети, че той мисли към нея. Беше малко страшно, ала донякъде приличаше на говора на Хенри, който звучи в ума й. Тя запази спокойствие и не се отдръпна. Нямаше какво да загуби, макар и да се съмняваше, че има какво да спечели. Беше напълно безполезно начинание.

Постепенно в съзнанието й се оформи една картина, която тя едва ли бе измислила сама. Това беше някаква сложна структура, направена от много свързани цветни линии. Те бяха тънки и доста ефирни, но структурата, която тя не можеше да види поради огромните й размери, изглеждаше реална. Сякаш стоеше в самия център, а от всяка страна конструкцията се простираше толкова надалече, че Инид не можеше да види края й.

- Сега, точно тук - проговори в съзнанието й невидимият Кон - е мястото, където трябва да поставите пръста си.

- Къде? - попита тя.

- Точно тук - отвърна той и когато го каза, тя видя точно къде трябва да постави пръста си. Постави го и натисна силно, като човек, който притиска кръстосващите се конци, необходими за връзването на един пакет.

Не се случи нищо, поне нищо, което тя да забележи веднага. Все пак, по някакъв начин, структурата около нея стана по-стабилна и вятърът спря да духа. През цялото време тя се бе взирала в пръста си, за да е сигурна, че натиска здраво конеца, който всъщност не бе там.

Коня заговори отново, но не в съзнанието й, а на глас:

- Всичко е наред. Работата е свършена. Няма нужда вече да държите пръста си там.

Тя погледна нагоре и го видя на известно разстояние - катереше се по скелета на структурата като по стълба. Чу някакъв вик отдолу и погледна натам. Процесията се бе разпростряла под нея и всички хора гледаха към нея, викаха, размахваха ръце и крещяха удивено.

Уплашена, тя се протегна и сграбчи един от оцветените прътове, които изграждаха структурата. Прътът бе небесносин и бе свързан с два други, единия - лимоненожълт, а другия - тъмнолилав. Стори й се стабилна. Учуди се къде са й краката, погледна надолу и ги видя стъпили върху друг прът, червен и толкова здрав, колкото и светлолилавия, за който се бе хванала. Навсякъде около нея имаше други пръти, а цялата структура почти я обгръщаше. Тя погледна към хълмовете и долините и видя, че билото с виещата се по него процесия бе само малка частица от пейзажа, който се разкриваше под нея.

Структурата леко се наклони и тя се оказа в положението на разперила криле и гледаща надолу птица. Зина с уста, усетила, че я завладява панически ужас. Но когато осъзна, че се чувства толкова удобно в това положение, колкото и в предишното, уплахата я напусна. Тя стоеше на структурата, а не на земята, която бе далече под нея. Огледа се бързо за Машината, но не успя да я забележи.

Структурата се върна обратно в предишното си положение. По цялата конструкция в лишена от схема последователност пробягваха светли вълни. Коня слизаше към нея, подобно на гигантски паяк, пълзящ по паяжината си. Достигна до нивото й и се взря в нея.

- Какво мислиш за това? - попита той. - Не е ли прекрасно?

Тя се закашля и каза:

- Това ли се опитваше да построиш?

- Разбира се. Мислех, че вече си разбрала.

- Но какво е то? Кажи ми, ако обичаш.

- Това е мрежа - отговори Конят, - с която може да се улови Вселената.

Инид изви лице нагоре и се вгледа в това, което той нарече мрежа. Всъщност то бе ефирно и безформено.

- Сигурно не би могъл да уловиш Вселената в нещо толкова слабовато.

- Времето не влияе на тази мрежа - съобщи Коня, - нито пък пространството. Тя е независима от тях и само ги използва.

- Откъде знаеш всичко това? - попита Инид. Той не приличаше на създание, което знае много за каквото и да е. - Учил ли си го някъде? Не на Земята, разбира се, а...

- Изучавал съм го като племенно предание. Има много стари истории и древни легенди.

- Не може да се вярва на легенди за нещо подобно. Трябва да имаш познанията, да ти е известна теорията и основните факти.

- Но аз го направих, нали? И ти казах къде да си сложиш пръста?

Инид отвърна неуверено:

- Да, така е.

Структурата се променяше пред очите й. Постепенно губеше крехкостта си, ставаше по-здрава и по-добре оформена, макар все още да не впечатляваше с някаква стабилност или форма. Малките светли вълни по нея се превръщаха от блещукащи орнаменти в предмети, които имаха нещо общо с тази решетъчна конструкция, която Коня нарече мрежа. Макар че тя въобще не можеше да си представи каква бе връзката на тези неща със структурата. Най-много я смущаваше фактът, че той нарече това мрежа, а то със сигурност не приличаше на мрежа. Опита се да си представи на какво й прилича и не се сети за нищо.

- Ще можем да пътуваме с нея - каза й Коня - от една на друга планета, без да губим време и без да се докосваме до пространство.

- Не можем да прекосяваме пространството върху нея - възпротиви се Инид. - Няма какво да ни предпазва. Ще загинем от студа и вакуума. А дори и да успеем, може да попаднем на някоя непозната планета, чиято атмосфера да ни задуши или изгори, или...

- Ние ще знаем къде отиваме. Няма да има нищо непознато за нас. Съществуват карти, които ще следваме.

- Откъде са се появили тези карти?

- От далечни места и отдавна отминали времена.

- Виждал ли си ги някога? У тебе ли са сега?

- Няма нужда да ги притежавам или да ги виждам. Те са част от ума ми, нещо като ген, наследен от предците ми.

- За наследствената памет ли говориш?

- Да, разбира се. Смятах, че ще се досетиш. Памет от отминалите поколения, знания и умения, наследени от тях. Както и познанието за това какво влиза или следва да влезе в мрежата.

- И твърдиш, че тази твоя мрежа може да извършва много необикновени неща?

- Колко са необикновени дори и аз не знам. Времето не е пречка за нея, нито...

- Времето - каза Инид. - Това е, което ми трябва. Загубих един приятел в миналото. Зная кога, но не и къде.

- Това е дребна работа за нея. Твърде лесно.

- Но аз ти казах, че не зная...

- Само мислиш, че не знаеш. Но всъщност знаеш. Просто трябва да се обърнеш към мрежата. Позволи й да проникне в тебе. Тя ще открие забравеното.

- Но как да говоря с нея?

- Ти не можеш. Само тя може да говори с тебе.

- Тогава как да й съобщя, че искам да говори с мен? Как да съм сигурна, че двете с нея можем да общуваме?

- Ти мисли към мене, макар да каза, че не можеш да си представиш възела...

- Сега, след като всичко е свършено и ти имаш безценната си мрежа, би ли ми казал какво всъщност направих? Нямаше никакъв възел и никакъв пръст.

- Мила моя, няма как да ти обясня. Не че не бих го направил, ако можех, ала просто няма начин. Може би се е намесила някаква твоя неподозирана способност, която и аз не бях сигурен, че имаш. Дори когато ти казах да сложиш пръста си там, не бях напълно сигурен, че ще свърши работа. Само се надявах, че ще стане.

- Стига сме дрънкали за това тогава. Няма начин да разбера каквото и да е от тебе. Но силно желая да се върна при моя приятел и да извърша това, което ти нарече разговор с тази глупава мрежа. Моля те, покажи ми как да започна.

- Разбира се, че ще го направя - каза Конят. - Но всяко нещо с времето си. Първо трябва да изпълним една задача и след това...

Той се протегна и хвана един от орнаментите, пръснати из цялата мрежа.

- Наведи глава и се дръж здраво - каза Коня.

Тя не усети нищо, вдигна глава и отвори очи. Планетата беше розово-виолетова, а небето - златисто-зелено.

- Виждаш ли! - възкликна Коня триумфално. - Ние сме тук и нищо не ни се случи!

Инид внимателно си пое дъх - първо леко, а после по-дълбоко. Въздухът беше съвсем нормален. Нито я задушаваше, нито имаше някаква неприятна миризма.

- Какво има? - попита Конят. - Не си ли добре?

- О, напротив - отговори Инид, - но не е възможно небето да е с такъв цвят. Не съществува такова наситено зелено небе. И земята изглежда доста зле, макар че, предполагам, може да е розово-виолетова. Небето обаче не може да е зелено.

И въпреки всичко, каза си тя, небето е зелено. Тя беше жива и всичко беше наред. Или по-скоро може би беше наред, защото тя не знаеше какво всъщност става.

Коня се спусна надолу по мрежата, чийто долен край почти докосваше земята.

- Няма да се бавя - каза той. - Връщам се веднага. Чакай ме тук. Недей да се отдалечаваш. Стой наблизо.

Земята беше розово-виолетова. Имаше виолетова трева и розови дървета, но въпреки цвета си тази земя изглеждаше толкова еднообразна, скучна и безинтересна, колкото никоя друга, която Инид бе виждала преди. Простираше се във всички посоки към неясен хоризонт, който представляваше бледа смес от розово, зелено, златисто и виолетово. С изключение на случайни дръвчета и няколко разпръснати хълмчета, земята бе пуста. Нищо не се движеше, нито дори птица или пеперуда. Празнотата дори плашеше.

- Какво е това място? - попита тя Коня.

- Единственото му обозначение е някакъв символ върху една карта. Нямам представа как се произнася този символ. Може би въобще не е предвидено да се изговаря.

- И как дойдохме тук за толкова малко време и без...

- Телепортирахме се тук - отвърна той и щом достигна земята, й обърна гръб.

Без да каже нищо повече, Коня се отдалечи в нещо подобно на галоп, като странната му сянка, доста размазана по краищата, сякаш подскачаше в такт с движенията му.

На фона на зеленото небе издутото червено слънце излъчваше твърде малко светлина, за да има плътна и очертана сянка. Цялата планета, помисли си Инид, съвсем не бе блестяща и впечатляваща.

Тя се спусна малко, после спря, за да огледа сама местността по-отблизо. Коня изчезна в неясната далечина и тя остана сама. Долу нямаше никакъв белег на живот освен тревата и дърветата - само равна земна повърхност и разпръснатите хълмчета.

Инид се спусна на земята и остана изненадана от твърдостта й под краката си. В началото й се бе сторила блатиста. Отдалечи се от мрежата и се насочи към най-близката могилка. Тя бе малка и приличаше на куп камъни. Инид бе виждала подобни купчинки и на Земята, когато земеделците, за да освободят повече обработваема площ, вадеха от повърхността камъни и ги струпваха отстрани. Но онези купчини бяха изградени от тъмни камъни с различни размери - от малки късчета до тежки късове. А тук камъните бяха дребни и много от тях блестяха на слънцето.

Като стигна до могилката, тя се наведе и взе шепа камъчета. Вдигна ръка и я разтвори, като разпери пръсти. Изпъна дланта си и камъчетата лъснаха пред очите й. Уловили слънчевата светлина, камъчетата я отразяваха към Инид.

Тя затаи дъх, тялото й се стегна, а после бавно се отпусна. Каза си, че не знае почти нищо за скъпоценните камъни и не би различила парче кварц от диамант. Но въпреки това й се струваше невероятно целият този блясък върху ръката й да идва от шепа обикновени камъчета. Едно от тях, червеникаво, малко по-дребно от кокоше яйце, излъчваше яркочервена светлина от ъгъла си, където явно бе отчупено едно парченце. Друго камъче, разцепено на две, сякаш си играеше с трептящите сини отблясъци, а някои грееха в нюанси на зелено, пурпурно, виолетово и жълто.

Инид наведе ръка и те се изсипаха, а докато падаха, блещукаха. Ако наистина бяха скъпоценни камъни, щяха да са истинско богатство в някои периоди от миналото на човечеството. Но не и във времето, от което семейството й бе избягало. Всички ценни неща тогава, всички рядкости или антики бяха загубили стойността си. Нямаше пари и скъпоценности.

Запита се дали Коня е знаел за тези купища брилянти, натрупани безгрижно и в такива количества от непознат народ. Не, каза си, Коня сигурно търси нещо тук, но това едва ли са тези камъчета.

Тя се насочи към втора купчина, но не спря, когато я достигна. Имаше и други подобни могилки, всичките еднакви, различаващи се само по размерите си. Инид вече знаеше от какво са съставени и какво ще намери в тях. Може би беше време да пообиколи по-надалече и да види какво има по-нататък.

Макар че не го усети в началото, тя явно бе изкачвала лек наклон, защото изведнъж достигна до мястото, пред което земята под нея се пропукваше и разпадаше в плетеница от странни образувания, голи скали, дълбоко изровени корита на потоци и една група пирамиди, чиито стени плавно се събираха в остри върхове.

Тя стоеше на ръба на пукнатината и гледаше втренчено нагоре, където се извисяваха пирамидите. Опита се да си спомни нещо, което някога бе чела - че в природата не съществува права линия, че такава праволинейност предполага външна намеса. Пирамидите наистина наподобяваха архитектурни произведения. Ръбовете по ъглите им бяха ясно изразени, а събиращите се във върха страни бяха твърде гладки.

Докато ги разглеждаше, тя забеляза техния блясък. Но това бе невъзможно! Да се построят толкова правилно пирамиди от скъпоценни камъни бе невероятно, ако въобще бе възможно.

Тя продължи нагоре по склона. С приближаването й съмнението изчезна - пирамидите бяха от брилянти, или поне от това, което тя мислеше за брилянти. Отблизо постройката пред нея блестеше с хиляди многоцветни светлинки.

Инид доближи пирамидата, която под слънчевата светлина блестеше в червено, зелено и виолетово. Не обърна внимание на виолетовото - бе видяла достатъчно виолетово, розово и гаднозелено на тази планета. Но имаше и жълто - светло, чисто и ярко - което сякаш спря сърцето и дъха й. Излъчваше го един камък, по-голям от яйце - гладък - може би полиран от древна река, чиито води са текли покрай него.

Без въобще да помисли да се спре, тя протегна ръка и пръстите й го обвиха. Като го вдигна, цялата стена на пирамидата се свлече като лавина. Инид рязко се дръпна, за да избегне търкалящите се камъни.

Нещо изписука наблизо. Тя се огледа, за да разбере какво издава този звук. Тогава ги видя до свличащия се ръб на пирамидата - втренчени в нея с изпъкналите си очи. Кръглите им нежни, пухкави, миши уши се въртяха, а самите те стояха на пръсти, ужасени от случилото се с пирамидата.

Имаха изпъкнали очи, миши уши, триъгълните им лица излъчваха някаква нежност, но телата им бяха ъгловати, груби, наподобяващи на издялани от дърво паяци.

Инид си помисли, че приличаха на изсечени дървета, влачени от някоя река и изхвърлени по бреговете й. Посивели, изкривени, чепати дървета, чиито ръбове вече бяха гладки и блестящи, сякаш някой бе прекарал дълги часове в полирането им.

Тя им заговори меко, стресната от дървоподобните им тела, но привлечена от пухкавите им личица, от големите и влажни очи и от мърдащите се уши.

Дървоподобните крака заподскачаха и те се втурнаха назад, после се обърнаха и отново се втренчиха в нея. Бяха около дузина, с големината на овце.

Инид заговори отново, нежно като предишния път, и протегна ръка към тях. Движението на ръката й бе решаващо - те се извърнаха и побягнаха, този път без да спрат и да я погледнат. Затичаха се надолу по изровения склон, изчезнаха в една дълбока пукнатина и тя ги загуби от погледа си.

Изправи се до разрушената пирамида. Зеленото небе бе надвиснало над нея, а тя стискаше в едната си ръка големия камък с наситеножълт блясък.

Всичко оплесках, помисли тя, както обърквах всичко през последните няколко дни. Приближи се до ръба на разпиляната пирамида и спря изненадана.

По виолетовата трева лежаха пръснати четириъгълници от бял плат, а между тях имаше шарени кутии, най-вероятно - метални. Осени я мисълта, че вероятно бедните създания са били на пикник, прекъснат от нея по толкова груб начин. Продължи напред и ритна един от четириъгълниците с крак. Той подскочи във въздуха и падна нагънат. Плат, както и си бе помислила. Покривка, постлана на тревата, чиста повърхност, на която да се сервира храна.

Беше странно как идеята за пикник бе възникнала на тази планета по същия начин, както и на Земята. Въпреки че тук, разбира се, всичко това можеше да означава и нещо съвсем различно - можеше въобще да не е свързано с хранене сред природата.

Инид пусна жълтия камък в джоба си и се наведе да разгледа съдържанието на кутиите. Без съмнение този пикник, ако можеше да се нарече така, бе свързан с ядене. Тя беше сигурна, че това, което виждаше, е храна. Имаше плодове, очевидно току-що откъснати от дърво или храст. Имаше и доказателства за готвене - кубчета, квадратчета и топчета, а в една от кутиите бе поставена голяма купа с нещо подобно на салата - плетеница от листа със сос от тресяща се лигава материя. От купата се издигаха зловонни изпарения.

Почти задушена от смрадта, тя се изправи и се дръпна назад, като си пое дъх дълбоко, за да прочисти носа си. После, щом се огледа наоколо, видя кутията.

Беше малка черна квадратна кутия, чийто ръб бе около един фут и висока около шест инча, която лежеше на земята от другата страна на онова, което тя бе взела за покривка. По-голямата й част беше метална, но обърнатата към нея страна приличаше на сиво матово стъкло или кристал. Тя не разбираше как може да я отвори. А и нямаше време да опита. Коня скоро щеше да се върне, а тя не искаше той да не я намери.

Инид все още гледаше кутията, когато кристалът изведнъж просветна и показа образа на Коня, влачещ се през тревата, приведен почти на две от тежестта на голям сандък, който носеше на гръб.

Телевизия, сети се тя. Още един паралел със Земята - пикник и телевизор. На екрана Коня бе смъкнал сандъка от гърба си и бе поставил единия му край на земята, докато обърсваше потното си лице. Явно мъкнеше тежък товар.

Дали дървоподобно-паякообразните същества го бяха гледали през цялото време? Дали са знаели и за нея? Изглеждаха безкрайно изненадани, когато надзърнаха иззад пирамидата и я видяха.

В мига, в който помисли за тях, Инид веднага ги видя на екрана. Образът на Коня изчезна и се появиха те, спускащи се към дъното на пресъхнал каньон. В придвижването им личеше сурова решителност.

По-добре да се махаме оттук, помисли си тя. Почувства, че колкото по-скоро тръгнат, толкова по-добре. Трябваше да се върне и да изчака Коня при мрежата. Помисли за него и образът му се появи на екрана. Умствено превключване и настройка? Тази кутия беше нещо повече от телевизор. Може би бе шпионски апарат, който имаше способността да прониква в непредполагаеми места и непознати ситуации.

Тя вдигна кутията, която съвсем не беше тежка, и бързо тръгна надолу по склона, като внезапно осъзна, че може би е предала доверието на Коня, оставяйки мрежата без пазач. Когато най-сетне видя, че всичко си е на мястото, я обля вълна от облекчение и тя се затича.

Погледна надясно и видя Коня, клатушкащ се към мрежата със сандъка на рамо. Инид почувства необяснимо желание бързо да напусне планетата и реши, че Коня сигурно ще се съгласи с нея. Може би в това имаше някакъв резон. Сандъкът не можеше да е негов. Той го бе откраднал.

Тя доближи края на мрежата и хвърли телевизионната кутия отгоре. Кутията беше достатъчно голяма, за да се закрепи добре. Сега Коня тежко тичаше насреща, а сандъкът се люлееше на рамото му.

Инид скочи върху мрежата, закрепи се на нея и се протегна да поеме раклата и да я задържи, докато той я вдигаше от рамото си и я буташе върху мрежата. Тя хвана кожената дръжка, събра сили и дръпна силно, за да е сигурна, че сандъкът ще се закрепи, без да падне.

Сандъкът разклати мрежата и се плъзна към единия й край. Инид заби пети и го дръпна, като го побутна настрана, за да спре плъзгането.

С крайчеца на окото си забеляза, че някакво тъмнолилаво, почти сливащо се с тревата, създание се надига, протягайки извиващи се пипала. Коня изкрещя от ужас и се хвърли към мрежата. Ръцете му хванаха края й и той се придърпа нагоре, докато краката му се люлееха във въздуха. Инид сграбчи едната му ръка и я задърпа. Лилавата маса ги нападна. Инид се втренчи изплашена в зиналата паст, острите и бляскащи зъби и зловещата светлина на нещо, подобно на око. Под тях мрежата се тресеше, защото едно пипало бе сграбчило края й.

Стъпила здраво на краката си, Инид издърпа Коня и той се плъзна в мрежата. Тя се издигаше, а лилавата маса висеше от нея, вече доста далече от земята, но неразличима на фона на виолетовата трева. Ръката на Инид заопипва жълтият брилянт в джоба. Вдигна го и го стовари върху пипалото. Лилавата маса се сгърчи от болка и пипалото се откъсна. Тя се вгледа, но не можа да види как създанието се удря в земята. Нямаше и какво да се види - нещо лилаво се вливаше в друго лилаво.

Коня пълзеше бързо нагоре по мрежата. Беше хванал една от кожените дръжки на сандъка и го влачеше зад себе си.

Мрежата се издигаше във въздуха и Инид запълзя по нея, като се отдалечаваше от ръба. Телевизорът се плъзна към нея и тя протегна ръце да го хване. Екранът просветна и когато тя го погледна, видя Буун. Той се намираше на някакво сиво място, самият той изглеждаше сивкав, а с него беше и един сив вълк.

- Буун! - извика тя. - Буун, стой там! Ще дойда при теб!

 

 

Коркорън

 

8

 

Джей Коркорън излезе от Машината. Навън бе пролет, някъде в края на април. Машината лежеше на малка планинска полянка. Под нея се виждаше тясна долина, прорязана от сребриста водна линия. Над нея се издигаха заострени като с нож върхове. Дърветата бяха облечени с меките зелени дрехи на новия растеж, а поляната бе покрита с разцъфнали в пастелни тонове диви цветя.

Дейвид се изправи до него и каза:

- Отидохме малко по-далече, отколкото възнамерявах. Нямах време да наглася курса. Просто се разкарах от онова място.

- Колко далече? - попита Коркорън. - Не че има кой знае какво значение.

- Всъщност и аз не смятам, че има - отговори Дейвид. - Но при всички положения сме по-близо до времето, от което произлизаме ние. Сега сме, грубо казано, плюс-минус стотина години - 975 хиляди години от началото на вашето летоброене. А къде сме - вероятно някъде в това, което бихте нарекли колонията в Пенсилвания. Може би си чувал за нея.

- По мое време - каза Коркорън - нямаше колония.

- Дай ми малко време и ще мога да определя с точност до километър къде сме и с точност до година времето, в което сме.

Коркорън кимна. Посочи билото на склона, който се издигаше над полянката.

- Има нещо странно там. Нещо нередно. Може ли да са някакви руини?

- Възможно е - отвърна Дейвид. - По това време цялата Земя е отрупана със стари забравени места. Изоставени градове, надживели употребата си пътища, гробници и други свети места, напуснати при смяната на религиите. Искаш ли да се качим и погледнем?

- Не би било зле. Оттам ще можем и да огледаме местността.

Когато изминаха половината разстояние, стана ясно, че на върха наистина има руини.

- Не е останало много - каза Дейвид. - Още няколко века и ще останат само малки могили, намекващи за миналото. Има още много подобни места, пръснати са навсякъде. И никой никога няма да открие какво са били преди. Сега няма археолози. Човечеството е загубило интерес към миналото. Бремето на историята е твърде тежко. Някъде, предполагам, е скрит надпис, който би ни казал какво всъщност е това и би разказал историята му. Но никой няма да го прочете. Вече няма историци.

Вече почти на върха те наближиха една стена или поне това, което беше останало от нея. Беше порутена и никъде не се издигаше на повече от десетина стъпки. За да стигнат до нея, те внимателно подбраха пътя си през паднали каменни блокове, много от които бяха полузаровени в земята.

- Някъде трябва да има врата - каза Коркорън.

- По-голямо е, отколкото ми се стори от полянката.

Движейки се покрай стената, те достигнаха някаква врата. От едната й страна, на земята, седеше старец, облегнал се на стената. Износените му дрехи слабо се развяваха от лекия ветрец, духащ над билото. Бяла брада стигаше до гърдите му и бяла като брадата му коса се спускаше над раменете му. От лицето се виждаха само чело, нос и очи.

Те замръзнаха на място при вида му. Той се вгледа в тях, без да изглежда изненадан. Въобще не се раздвижи, само помръдна голите пръсти на краката си. После заговори:

- Отдалеч чух, че идвате. Вие сте тромави създания.

- Съжалявам, че ви обезпокоихме - каза Коркорън. - Не предполагахме, че може да има някой тук.

- Не ме безпокоите. Не допускам нищо да ме безпокои. Вече години нищо не ме безпокои. По едно време бях иманяр. Обикалях тия места с торба и лопата и търсех каквото и да е, съкровища. Намирах по нещо, макар и не много. Накрая разбрах, че съкровищата не струват нищо. Сега общувам с дървета и камъни - най-добрите приятели, които човек може да има. По света е пълно с ненужни хора. Те безцелно говорят помежду си единствено от любов към звука на гласа си. Роботите правят всичко за тях. Аз нямам робот и живея без неговите преимущества. Малкото разговори, които провеждам, са с дървета и камъни. Самият аз не говоря много. Не съм влюбен в гласа си, както мнозина други. Повече слушам дърветата и камъните, отколкото аз да им говоря.

Докато казваше това, тялото му се свличаше надолу по стената, на която се бе облегнал. Зае по-изправена позиция и смени темата на монолога си:

- По едно време обикалях звездите и общувах с извънземни, а общуването с извънземни, трябва да знаете е пълна глупост. Откривахме с моя екипаж нови планети и пишехме дебели доклади, натъпкани с трудно добита информация, които трябваше да бъдат предадени, като се върнем на родната планета. Но когато се върнахме на Земята, бяха останали само неколцина, които се интересуваха от нашите открития. Хората ни бяха обърнали гръб. Там, в Космоса, аз срещах извънземни. Има хора, които ще ви кажат, че в същината си извънземните са наши братя. Но, казвам ви честно, повечето извънземни са отвратителна каша...

- По времето, когато сте били в Космоса или тук, на Земята - прекъсна го с въпрос Дейвид, - чували ли сте нещо за извънземни, наричани Неограничените?

- Не, не мога да кажа, че съм чувал нещо подобно, но пък и аз не съм срещал никого от години. Не съм това, което бихте нарекли представител на обществото...

- Има ли някой друг наоколо, който може да е чувал за Неограничените?

- Не съм сигурен - каза му старецът, - но ако питате дали има някой, който би разговарял с повече желание с вас, то ще намерите група древни любопитковци на около миля надолу по долината в подножието на тази планина. Питайте ги нещо и те ще отговорят. Те говорят непрестанно. Чуят ли веднъж въпрос и докопат ли се до някакво предложение, става невъзможно да бъдат спрени.

- И вие добре се справяте - каза Коркорън. После се обърна към Дейвид: - След като сме тук, може би няма да е зле да се разходим из руините, преди да потърсим хората в долината.

- Няма какво да се види - обади се старецът. - Просто купчина камъни и дялани блокове. Ако искате, вървете, но не си струва да се разглежда. Аз ще остана тук на припек. Дърветата и камъните са мои приятели, също и слънцето. Макар че с него не може да се разговаря. Но то дава топлина, радост и не иска нищо в замяна, а с това показва истинско приятелство.

- В такъв случай - каза Дейвид - благодарим ви за времето, което ни отделихте.

След като каза това, той се обърна и мина през вратата. Нямаше никаква следа от път, но сред бъркотията от паднали камъни се срещаха открити места. Старецът беше прав: нямаше много за гледане. Тук-там все още се издигаше по някоя стена, а скелети на древни постройки се крепяха в част от предишните си очертания, но никъде не се виждаше и намек за предишния вид на тези останки.

- Губим си времето - каза Дейвид. - Тук няма нищо за нас.

- Ако не си губехме времето - язвително попита Коркорън, - какво бихме правили с него?

- И това е вярно - съгласи се Дейвид.

- Едно нещо ме смущава. Намираме се на почти милион години от моето време. Има милион години разлика между мен и теб. За теб аз би трябвало да съм непохватно и грубо първобитно същество; за мен ти би трябвало да си оформен софист. Но никой от нас не намира другия за странен. Какво става? Човешката раса не се ли е развила през тези милион години?

- Трябва да имаш предвид, че ние бяхме изостанали - каза Дейвид. - Бяхме селяците на своето време. Отчаяно се придържахме към старите стойности и стария начин на живот. Може би дори прекалявахме, но пък това бе нашият протест и поради това може би сме минали границата. Но тук има софисти. Създадохме велика техническа цивилизация и изучавахме пространството. Постигнахме съгласие в политиката. Няма вече враждуващи националисти. Всеки притежава пълно обществено съзнание. Никой в света, в който се намираме в момента, не чувства липсата на жилище, храна, медицинска помощ, въпреки че сега от нея има малка нужда. Епидемиите, които са ви унищожавали с милиони, са премахнати. Продължителността на човешкия живот е удвоена в сравнение с твоето време. Ако добре се вгледаш в това общество, може би ще го наречеш "утопично".

Коркорън изсумтя:

- Прекалено много утопия. Вашето време е постигнало утопията и сега отивате по дяволите. Чудя се дали вашата грешка не е именно утопията?

- Може би е така - меко отвърна Дейвид. - И не толкова самият факт, колкото приемането на утопията.

- Имаш предвид чувството, че всичко вече е направено и няма накъде повече да се върви?

- Може би, не съм сигурен.

Повървяха малко в мълчание, после Коркорън попита:

- А другите? Можем да направим много. Хорас е с Машината на Мартин, а тя има система за свръзка. Той може да опита. Но трябва да бъде много внимателен. Без съмнение съществуват, пръснати из времето, и други групи като нашата. И може никоя от тях да не е на по-сигурно място от нас. Който и да е пратил чудовището срещу нас, вероятно е направил същото и с тях. А ако има някои оцелели, те сигурно биха се пазили да отговарят на каквито и да е повиквания.

- Смяташ ли, че Неограничените са изпратили убийците?

Подозирам, че е така. Не се сещам кой друг би могъл да го направи.

- Но защо? Неограничените са ви прогонили в безпорядък назад из времето. Не можете да бъдете голяма заплаха за тях.

- Възможно е - каза Дейвид, - или поне Неограничените може би го смятат за възможно, че всички ние ще успеем да се прегрупираме и да се завърнем по-късно, установявайки ново общество. Бихме могли да изчакаме Неограничените да си тръгнат, а в тази възможност те може би виждат голямата заплаха. Ако те оставят някой от нас след себе си, винаги би съществувала вероятността, поне в техните мисли, че след като си тръгнат, ние ще се опитаме да унищожим тяхното дело.

- Но те вече са си свършили работата.

- Не и докато последният човек не е мъртъв или не е приел нематериалното съществуване.

През цялото това време те изкачваха склона към билото. Гледката пак не бе нищо особено. Отвсякъде ги заобикаляха раздробени камъни, сред които растяха храсти и ниски дръвчета. В случайно непокритата от камъните почва растяха цветя. Повечето от тях бяха диви, но имаше и някои, оцелели от градините на порутения град - пръснати тук и там теменужки, лалета в един ъгъл, образувани от две що-годе здрави стени, и разклонен люляк, отрупан с приятно миришещи цветове.

Коркорън спря до люляковия храст. Светът се беше променил толкова много за милион години. Земята беше същата. Още съществуваха цветя и дървета, при това познати на вид. Хората бяха почти същите, ако не и съвсем. Макар и да изглеждат доста, милион години са твърде малко време за забележими физически изменения. Но поне интелектуални промени трябва да има. И може би има. Той бе видял малко хора от това далечно бъдеще - само стареца при портата, Дейвид и неговото семейство.

Отдалечи се от люляка и продължи покрай оскъдните останки от частично рухналата стена. Като стигна до нейния край, Коркорън видя, че разстоянието до билото вече е съвсем кратко. В това било имаше нещо особено - някаква мъглявина висеше над ясно очертаните на фона на небето руини. Той постепенно забави крачка, спря и се втренчи в мъглявината, която започваше да приема очертанията на гигантска, извита, свободно стояща стълба, виеща се нагоре в небето.

После видя, че греши. Стълбата не стоеше свободно, а се виеше около огромен дънер. А дървото - мили Боже, дървото! Мъглявината се разсейваше и сега той можеше да го види по-ясно. Дървото се издигаше от билото и се извисяваше в небето, докъдето стигаше поглед, без да му се вижда краят. Издигаше се все по-нагоре и нагоре, докато дънерът и стълбата не се превръщаха в една тънка, сякаш теглена с молив черта, и после изчезваха в синевата.

- Има ли нещо там горе? - попита го Дейвид.

Коркорън се върна в реалността, сепнат от думите. Беше забравил за Дейвид.

- Какво каза? Съжалявам, но не те чух добре.

- Попитах дали има нещо над билото. Беше се втренчил в небето.

- Нищо съществено - каза Коркорън. Стори ми се, че видях ястреб. Изгубих го в отблясъка на слънцето.

Той погледна пак към билото. Дървото още беше там, а стълбата се виеше около него.

- Май е време да се връщаме - обади се Дейвид. - Тук няма какво повече да се види.

- Прав си. Идването ни тук беше само загуба на време.

Дори гледайки към върха, Дейвид не успя да види дървото със стълбата, помисли си Коркорън. А и аз не му казах. Защо, по дяволите, да не му кажа? От страх, че няма да ми повярва? Или понеже няма нужда да знае? Все същата стара, престара игра - никога не издавай нищо, пази знанията си само за себе си до мига, в който може би ще ти потрябват.

Това беше друг пример за изкривената му способност за виждане, позволила му да съзре и Машината на Мартин, без никой друг да може. Машината беше там; той знаеше, че и дървото беше там; но това беше специално, лично знание и трябваше да го запази за себе си.

Дейвид се спусна по склона. След като хвърли последен поглед, за да се увери, че дървото е там, Коркорън го последва. Старецът беше изчезнал, когато стигнаха до портата, и те продължиха надолу до полянката, където ги чакаше Машината.

- Какво ще кажеш - попита Дейвид - да потърсим онова село, за което ни каза старецът?

- Съгласен съм отвърна Коркорън. - Трябва да направим нещо, за да разберем каква е тукашната ситуация. В момента сякаш действаме във вакуум.

- Искам да разбера дали Неограничените вече са се появили. Някъде по това време се показаха за пръв път, но не съм сигурен в точните дати.

- Мислиш ли, че хората в едно малко селце могат да знаят? Тази област изглежда доста изолирана.

- Ще има поне слухове. Всичко, което трябва да разберем, е дали Неограничените са се появили. И най-незначителните слухове ще ни го подскажат.

В края на полянката откриха пътека, която водеше в долината, през която клокочеше малка рекичка. Дейвид тръгна надолу пръв. Ходенето бе лесно. Долината беше полегата, а край реката минаваше добре утъпкана пътека.

- Можеш ли да ми дадеш някаква идея къде ще попаднем? - попита Коркорън. - Каква, например, е икономическата ситуация?

Дейвид се подсмихна.

- Отговорът ще те шокира напълно. Всъщност няма икономика. Роботите вършат всичко и няма пари. Ти, предполагам, би казал, че ако все пак малко икономика съществува, тя е в ръцете на роботите. Те са се заели с всичко, грижат се за всичко. Нито един човек не се чуди как да се оправя.

- С какво се занимават хората при подобна система?

- Размишляват. Размишляват дълго и правилно, и когато се стигне до разговор, говорят твърде убедително.

- В моето време - каза Коркорън - фермерите просто щяха да отидат в града и да се отбият в някое кафене на по чашка. Ще се навъртат също и дребни чиновници и всички те ще седнат да оправят световните съдбини, като всеки от тях ще е убеден, че знае какво говори. Разбира се, не е така, но това не променя нищо. В собствената си черупка всеки може да е философ.

Последва мълчание.

Коркорън продължи:

- Но не и вашите хора, не всички...

- Ние бяхме малцинството - каза Дейвид. - Глупаци, които не можеха да разберат и не искаха да продължават така. Ние бяхме смутителите на реда, бяхме трън в очите на достойните, вдигахме шум за нищо...

- Но, доколкото разбрах, вие не сте били наистина смутители на реда.

- Не. Просто давахме лош пример.

Изкачваха малко възвишение. Когато стигна върха му, Дейвид спря. Коркорън го доближи и той посочи с глава надолу.

- Ето го селото.

Беше малко, спретнато селце. Няколко от къщите бяха със значителни размери, но останалите бяха доста малки. Не бяха много, може би над дузина, но по-малко от двайсет. Тесен път оформяше главната селска улица. Над реката имаше мост, а отвъд нея пътят лъкатушеше из низина, осеяна с полета и градинки. Отвъд низината отново се издигаха хълмове и планини.

- Община, затворила се в себе си - каза Коркорън. - Изолирана. Предполагам, че роботите се грижат за храната и са поели стадата.

- Точно така. И въпреки това хората тук имат всичко необходимо.

Спуснаха се по хълма и стигнаха до пътя, който оформяше улицата на селото. Един старец вървеше бавно и внимателно. Не се виждаше никой друг.

Един робот излезе от малка постройка на края на селото. Насочи се право към тях с целенасочена крачка. Когато наближи, той спря и застана с лице към тях. Беше обикновен, работен робот, без никакви украшения.

- Добре дошли в нашето село - каза той без каквото и да е встъпление, съответстващо на обществения етикет. - Радвам се, че ни посетихте. Имате ли нещо против да влезете с мен вътре, където можете да се насладите на чиния супа? Това е всичко, което имаме за днес освен ръчния хляб, който е в изобилие. От известно време нямаме кафе, но мога да ви предложа чаша от най-хубавата бира.

- Ще приемем вашето гостоприемство с дълбока благодарност - каза Дейвид с официален тон. - Жадуваме за компания. Ние сме на продължително пътешествие и срещахме малко събеседници. Когато чухме за вашето село, отбихме се от пътя си, за да ви посетим.

- Господата вътре - каза им роботът - биха били щастливи да поговорят с вас. Ние сме в малко затворено място, което ни дава много време за сериозни размисли. Тук има мислители които бихме противопоставили и на най-добрите в страната.

Той се обърна и ги поведе към малката постройка, от която беше излязъл. Задържа вратата, за да могат да влязат. Край една от стените имаше полица с наредени до нея столчета. В центъра на стаята имаше голяма кръгла маса с няколко запалени свещи. Около нея бяха насядали шестима души. Големите супени чинии бяха избутани настрани и заменени от халби бира. Въпреки свещите в стаята бе тъмно и задушно. В помещението имаше само два малки прозореца, през които проникваше светлина.

- Господа - каза роботът с глас, който прозвуча меланхолично, - имаме посетители. Ако обичате, моля, направете им малко място на масата.

Мъжете приближиха столовете си, за да освободят място на новодошлите.

За известно време, след като двамата седнаха, настъпи тишина. Другите около масата ги оглеждаха отблизо и може би малко подозрително. На свой ред и Коркорън изучаваше лицата около себе си. Повечето бяха старци и имаха бради. Но бяха чистоплътни, внушителни мъже. Той си помисли, че дори може да долови мириса на сапун: облеклото им бе чисто и изгладено, макар и тук-там с петна.

Един старец с рошава бяла коса и брада, навяваща мраз, най-накрая им проговори:

- Обсъждахме бягството на човечеството от мелницата, в която бяхме поставени от нашите предишни икономически и социални условия. Всички сме съгласни, че бягството едва ли е било навреме. Това е като че ли единственото нещо, с което сме съгласни, защото иначе всеки от нас си е създал различни схващания за това кога и как се е случило всичко. Светът е бил станал толкова изкуствен, съгласни сме с подобна отправна точка, толкова пречистен, стерилизиран и удобен, че човекът вече не е бил човек, а домашно животно, отглеждано от компютър. Някой от вас случайно разсъждавал ли е по тези въпроси?

О-па, помисли си Коркорън. Просто така. Без въведения, без въпроси като "кои сте?" или "какво правите?", без неща като "колко се радваме, че се случи да се отбиете", без празни приказки, въобще - без подготовка. Тези хора са фанатици, каза си той, макар че липсват белези на фанатизъм - няма див блясък в очите им, нито напрегнатост в движенията им. Всъщност изглеждаха спокойни и уравновесени хора.

- Мислили сме, разбира се, от време на време - каза Дейвид по същия спокоен начин като стареца с мразовитата брада. - Но нашите размишления са насочени като изходна точка към това защо човечеството се е хванало в капан по този начин. Търсим причината, но има толкова много преплитащи се фактори, че верните преценки са трудно постижими. През последните няколко месеца чухме откъслечни слухове за нова мисловна школа, която сочи дематериализацията като крайно решение на всички човешки проблеми. Това е ново за нас. Тъй като бяхме изолирани за дълго, чак сега чуваме за идея, за която се говори от известно време. Трудно ни е да схванем същността й.

Останалите около масата се наведоха напред с явен интерес.

- Кажете ни какво знаете за това - рече мразовитата брада. - Какво сте чули?

- Почти нищо - отвърна Дейвид, - Само слухове тук и там. Без обяснения. Без подробности за това какво става. Останахме озадачени. Чухме да се споменава и странно наименование - Неограничените. Но не знаем какво се крие зад това определение.

Един мъж с напълно плешива глава, но с големи като на морж мустаци каза:

- Ние също чухме за това, може би не повече от вас. Скитници, минаващи оттук, донесоха мълвата. Един дори твърдеше, че дематериализацията най-после ще дари на човечеството безсмъртието, към което винаги се е стремяло.

Роботът внесе две големи чинии със супа и ги сервира пред Коркорън и Дейвид. Коркорън взе лъжица и опита супата. Беше топла и вкусна. Някакво месо, говеждо на вкус, фиде, моркови, картофи и лук. Глътна още една лъжица с истинско удоволствие.

Заговори и трети мъж, този път с тънка брадичка:

- Не е трудно да се разбере защо такава идея получава широко разпространение. Смъртта винаги е била нещо достойно за съжаление. Опитите да се удължи животът са били частичен протест срещу срамния край на съществуването.

- Доколкото разбирам, дематериализацията означава загуба на индивидуалността - обади се с неодобрение един забележимо по-млад мъж.

- Какво имаш против групирането? - попита тънката брадичка.

- Ние говорим - намеси се Мразовитата брада - за човешкия ум. Ако е възможно да се постигне дематериализация, ще оцелее именно човешкият ум, а тялото ще се разгради. Ако някой се замисли по-дълбоко, ще разбере, че умът, човешкият интелект, е всичко, което всъщност има значение.

Младият попита:

- Но какво ще представлява умът без тяло? Той се нуждае от посредник.

- Не съм убеден в това - отвърна Мразовитата брада. - Интелектът може да бъде нещо изцяло извън параметрите на физическата вселена. Успели сме, струва ми се, да си изясним всичко освен интелекта и времето. Сблъсквайки се с тези два проблема, човечеството губи почва под краката си.

Роботът донесе халби с бира за Дейвид и Коркорън. Постави дъска за рязане, нож и сложи самун черен хляб върху дъската.

- Яжте - каза той. - Това е добра и здравословна храна. Има още супа, ако желаете. Бира също.

Коркорън отряза дебела филия за Дейвид и друга за себе си. Топна хляба в супата и го опита. Беше превъзходен. Както и бирата. Отдаде се на насладата от храненето.

Дейвид заговори отново.

- А как стои въпросът с Неограничените? Чухме термина, но нищо за това какво всъщност представляват те.

Старецът с мразовитата брада отговори:

- И ние, като вас, сме чули само слухове. Звучи като някакъв култ, но има и предположения, че не е изцяло човешки. Носи се мълва за извънземни мисионери.

- Разполагаме с много доказателства за обширна дискусия по въпроса - каза Тънката брадичка. - От време на време се появяват нови учения, процъфтяват за кратък период и после изчезват. Казвате дематериализация, но как се постига тя?

- Смятам, че ако човечеството иска да се дематериализира, може да се намери начин - каза Моржовия мустак. - Има много случаи, когато човекът е постигал неща, с които е било по-добре да не се захваща.

- Всичко отново опира - заговори Мразовитата брада с глас на съдия - до човешката черта, която сме премисляли дълги дни и нощи - ненаситния стремеж на човечеството към състоянието на пълно щастие...

Коркорън остави разговора да се развива. Обра чинията с късче хляб, след което изпразни халбата си. Изправи се в стола си с препълнен стомах, на крачка от преяждането.

Огледа стаята и забеляза за пръв път, че сградата е нещо като хижа. Беше малка и сурова, без украса, без почти никакъв замисъл за удобство, такава каквато би била например идеята на един робот за място за живеене: просто част от пространството, оградена от влиянието на климата. Изработката бе добра, такава, каквато трябваше да бъде, ако бе извършена от роботи. Масата и столовете бяха от истинско, здраво дърво. Но освен истинското дърво нямаше нищо друго. Супените чинии и халбите бяха най-проста керамика, а свещите домашно направени. Дори лъжиците бяха оформени и издялани от дърво и загладени след това.

И все пак тези селяни седяха на грубата маса в хижа и обсъждаха неща, далеч надхвърлящи способностите или силите им, за да могат да им повлияят. Щастливо мънкаха съображения, без да имат достатъчно информация дори за основа на разговорите си. Макар че, каза си той, надали самият той бе подходящ техен събеседник. Помисли си, че нямаше на какво толкова да се учудва. Всичко ставаше в съответствие с древната традиция на цялата човешка история. В древна Атина незаети хора се събирали на агората, за да вземат участие в надути разговори. Векове по-късно други незаети са се събирали по входовете на универсалните магазини в Америка и досущ старите атиняни са говорели надуто за неща, които не разбират. В английските клубове други хора са седели над питиетата си и са дрънкали помежду си.

Незаетостта води към разговори, помисли си той, а хората са се поддавали на оригиналността на собствените си мисли. Тези мъже тук не бяха заети с нищо, докарани до това положение от роботизираното общество.

Дейвид се надигна от стола си и каза:

- Боя се, че е време да тръгваме. Ако беше възможно, бихме останали повече, но трябва да вървим. Благодарим ви за храната и питиетата и за целия разговор.

Мъжете около масата не се изправиха. Не подадоха и ръце за довиждане. Просто вдигнаха очи за миг, кимнаха, а после се върнаха към безконечната си дискусия.

Коркорън стана заедно с Дейвид и се насочи към вратата. Роботът учтиво я задържа отворена пред тях.

- Благодарим за супата и бирата - каза Дейвид.

- Моля - отговори роботът. - Винаги сте добре дошли.

После се озоваха навън, а вратата се затвори зад тях. Улицата беше пуста.

- Открихме това, за което дойдохме - каза Дейвид. - Сега знаем, че Неограничените са тук. Те са дошли и започват мисията си.

- Изпитвам съжаление към тези хора - каза Коркорън. - Жалки нещастници. Няма какво да правят, освен да седят около масата и да си приказват.

- Няма защо да ги съжаляваш. Може и да не го разбират, но те са постигнали щастието си. Те наистина са щастливи.

- Може и така да е, но такъв край е ужасен за човешката раса.

- Като че ли тя се е развивала именно в тази посока през цялото си съществувание. През цялата си история човекът непрестанно е търсел някакъв способ, чрез който да прехвърли своята работа другиму. Първо кучето, коня, вола. После машините, а накрая компютрите и роботите.

Когато стигнаха до полянката с Машината, мракът тъкмо пропълзяваше над долината.

Докато приближаваха Машината, някаква неясна мъглявина от светещи прашинки тръгна към тях. Коркорън я забеляза пръв и спря за миг. Усети, че в пристъп на първобитен страх по гърба му запълзяха мравки, докато не се усети какво става.

- Дейвид - заговори тихо той, - имаме посетител.

Дейвид рязко си пое дъх, после каза:

- Хенри, радваме се, че се появи. Надявах се, че ще ни намериш.

Хенри ги доближи, носейки се над тревата. Поведохте ме по дълъг път, каза той. Трябваше да вървя.

- Какво стана с другите? Ти в коя Машина беше?

В никоя, отвърна Хенри. Останах в Хопкинс Ейкър. Знаех, че ще тръгнете поотделно и ще трябва да ви търся.

- Значи си решил да почнеш от самото начало.

Да. И добре, че постъпих така. Имаше усложнения.

- Добре, ти ни намери. Това е началото. Но защо тръгна след нас? Сигурно си знаел, че сами можем да се погрижим за себе си. Трябваше да последваш Инид. Тя имаше най-малък опит и вероятно е била изложена на най-голям риск.

Така и направих, каза Хенри. Тя е изчезнала.

- Но как се е случило? Трябвало е да те изчака. Трябвало е да се сети, че ще я последваш.

Не е чакала. Стигнала е до първата си спирка, после е напуснала мястото. Боя се, че е побягнала от чудовището. На първото място, което е достигнала, лежи чудовището. Мъртво.

- Мъртво? Кой го е убил?

- Може би Буун - намеси се Коркорън. - Буун беше с нея. Тичаше към нейната Машина, а чудовището го следваше. Опитах се да му помогна, но ти ме сграбчи и ме хвърли в Машината.

Не ме оставяте да ви разкажа всичко, оплака се Хенри. Все ме прекъсвате с бърборенето си. Имам още да ви разказвам.

- Добре, говори тогава - нетърпеливо каза Дейвид.

Тя е тръгнала сама. Сигурен съм. Буун е останал сам.

- Не ми се струва вероятно. Тя не би го изоставила.

Не съм напълно сигурен, каза Хенри. Разполагам само с умозаключенията си. Стигнах до място далече в миналото преди Хопкинс Ейкър. 50000 години в миналото, в Югозападна Северна Америка. Машината беше изчезнала, но миризмата и още бе там. Тя е тръгнала около седмица преди мен.

- Миризма? - попита Коркорън. - Той проследява Машините по миризмата им, така ли?

- Не знам - каза Дейвид. - А предполагам, че и той не знае, тъй че няма смисъл да го питаме. Притежава нещо, което ние с теб нямаме, и аз дори не мога да предположа какво е то.

Просто мога да го правя, обади се Хенри. Не зная как, не се и питам. Ще ми позволите ли да продължа?

- Ако обичаш - каза Дейвид.

Огледах наоколо. Имаше относително скромен лагерен огън. На два или три дни, не повече от четири. До него имаше пирамида от камъни. С друг камък върху нея бе закрепено парче хартия. Не можех да вдигна камъка, нито пък да пъхна достатъчна част от мен, за да разбера какво е написано върху хартията, ако въобще е пишело нещо. Предположих, че е бележка, оставена за други, ако се появят. Малко по-надалече лежаха останките на унищоженото чудовище, а на няколко крачки от него беше и скелетът на някакъв голям звяр, който беше вол, ако съдя по това как изглеждаше. Имаше огромни рога.

- Някаква следа от Буун? - попита Коркорън.

Никаква. Огледах, но, честно да си призная, не за много дълго време. Бях твърде загрижен за Инид. Следата бе дълга и заплетена, но успях да открия и второто място, на което се е приземила Машината й.

- И Инид не беше там? - попита Дейвид.

Нито тя, нито Машината. Машината не е заминавала, била е откарана. Открих следи от боксуване по земята, както и белези от колела. Била е влачена и поставена на някакво превозно средство. Опитах се да проследя дирята, но не успях.

- Огледа ли се за Инид?

Проверих, като правех големи концентрични кръгове. Навирах се във всеки ъгъл. Надзъртах във всяка цепнатина. Въобще не я усетих. Ако се намираше в онази местност, щях да го знам.

- Значи наистина е изчезнала. И някой, който не би трябвало, притежава Машината на времето.

- Има голяма вероятност - каза Коркорън - да не знае какво притежава. Някой я е открил, бил е заинтригуван и я е отмъкнал, преди собственикът да се е върнал. Смятал е, предполагам, че по-късно ще има възможността да разбере какво е.

Дейвид поклати глава.

- Слушай - продължи Коркорън, - колко Машини на времето има по света, а? И колко души преди твоето време са знаели, че пътуване във времето е възможно?

Коркорън може да е прав, намеси се Хенри. Трябва да го послушаш, Дейвид. Той има глава на раменете си. И приема фактите такива, каквито са.

- В момента - каза Дейвид - няма смисъл да обсъждаме това. Засега не можем да открием Инид. Машината й е изчезнала, както и тя самата. Нямаме представа къде да ги търсим.

Предлагам да се върнем в предисторическото място, каза Хенри. Там ще можем да потърсим Буун. Той може да има някаква следа, която да ни помогне да намерим Инид. Може да му е казала нещо важно.

- Можеш ли да ни закараш там? Имаш ли координатите?

Да, почти. Имам точните координати на мястото. Отбелязах го внимателно, преди да тръгна. А темпоралните координати се разминават съвсем малко.

- Мисля, че си прав - каза Дейвид. - Там може да открием нещо, което да ни помогне. Иначе ще се щураме насам-натам, без някаква идея какво да правим.

Коркорън кимна и каза:

- Това е единственото, което можем да направим.

Дейвид се качи в Машината и подаде ръка на Коркорън, за да го издърпа вътре.

- Затвори вратата и се настанявай. Щом Хенри ми даде координатите, потегляме.

Коркорън затвори вратата и мина напред, гледайки как Дейвид записва дадените от Хенри координати в бордовия дневник. Дейвид протегна ръка към пулта за управление.

- Дръж се! - предупреди той, а после дойдоха ударът и мракът - дълбокият, всепоглъщащ мрак. И сякаш почти веднага се обади отново: - Пристигнахме.

Коркорън затърси пипнешком вратата. Най-сетне я отвори и скочи навън. Слънцето прежуряше от подобното на разтопен метал небе. Хълмовете се извисяваха на фона на топящата се синева. Пелиновите храсти блестяха с отразена от пясъка слънчева светлина. По-надалече в равнината лежеше побелелият скелет на някакъв, огромен звяр.

Дейвид запита Хенри:

- Сигурен ли си, че това е мястото?

Това е. Минете малко напред и ще откриете пепелта от лагерния огън.

- Няма никаква пирамида - каза Коркорън. - Каза, че близо до огъня има някаква пирамида. Но камъните, от които бе направена, са пръснати по земята. Нещо ги е съборило.

Коркорън пристъпи напред. Камъните бяха разхвърляни и сред тях имаше изкопана дупка. Пепелта на лагерния огън се белееше върху пясъка.

- Вълци или лисици - реши той. - Пръснали са камъните, за да се доберат до земята под тях. Там нещо е било заровено.

- Месо - предположи Дейвид. - Буун сигурно е складирал месо в дупката и е построил пирамидата, за да го запази от вълците.

Коркорън кимна. Звучеше вероятно.

- Бележката трябва да е някъде наоколо - продължи Дейвид. - Всичко съвпада. Пепелта от огъня. Скелетът на голямото животно. А купчината боклуци там трябва да са останките на чудовището-убиец.

Потърсиха бележката, но не я намериха.

- Безнадеждно е - каза Дейвид. - Вятърът я е отвял. Няма начин да я открием.

Коркорън стоеше и гледаше към равнината. Доста далече като танцуваща змия се извисяваше облак. Съвсем на края на зрителния му обхват в маранята трептяха малки тъмни топчици. Бизони, каза си Коркорън. Но това бе само предположение. Не бе възможно с невъоръжено око да се установи с точност дали е така. Той знаеше, че скелетът е на праисторически бизон. Черепът лежеше на една страна, опрян на десния рог, а левият стърчеше във въздуха. Подобни рога, помисли си той, може да има единствено бизон, нищо друго.

Дали Буун го е убил? Ако е така, то той разполага с едрокалибрена пушка, защото само с такава би могъл да свали подобен едър звяр. А щом е имал пушка, дали е повалил и чудовището самият той? Коркорън поклати глава - нямаше как да разбере.

- Какво да правим сега? - попита Дейвид.

- Да огледаме наоколо - каза му Коркорън. - Можем да срещнем Буун да се връща оттам, където е отишъл. Може да го намерим мъртъв. Макар да е трудно за вярване, че нещо е способно да го убие. След всичките рискове, които е поемал, и всичките неприятности, в които се е замесвал, старият глупак трябваше да е умрял преди години. Но животът му е омагьосан.

- Ще се изкача на хълма. От върха може да видя нещо, което да ни насочи.

- Ще е още по-добре, ако вземеш бинокъл.

- Съмнявам се, че имаме такъв. Отивам да проверя.

И Дейвид се отправи обратно към Машината. Коркорън се насочи към купа отпадъци, представлявали някога чудовището. Спря на известно разстояние и тръгна в широк кръг около него, макар че едва ли бе останало нещо застрашително или опасно в разпръснатия метал. Все пак някаква предпазливост, сякаш идваща извън него, го предупреждаваше да стои по-далеч. Дейвид се върна и каза:

- Няма бинокъл. Хорас е нахвърлял нещата набързо, без въобще да мисли.

- Ако искаш, аз ще се изкача на хълма.

- Не, аз ще го направя. Бива ме в катеренето.

- Тогава аз ще обиколя подножието му - каза Коркорън. - Не очаквам да открия нещо. В цялата тази история има нещо странно. Чудя се дали Буун не е заминал с Инид.

- Хенри не мисли, че е така.

Коркорън премълча една не съвсем ласкателна забележка за блещукащия Хенри. Вместо това попита:

- А той къде е? Не се е обаждал от доста дълго време, а не мога и да го забележа.

- Сега, като спомена, се сетих че и аз не го виждам никъде. Но това не означава нищо. Той ще се върне. Може би разузнава наоколо.

Дейвид носеше двуцевка. Сигурно я бе взел, когато отиде да търси бинокъл. Подаде я на Коркорън, държейки я за приклада.

- Вземи я, на теб ще ти бъде по-полезна.

Коркорън поклати глава.

- Не очаквам нещо да ми се случи. Ще внимавам. А ти бъди сигурен, че се прицелваш добре. Тук наоколо има същества, за които една двуцевка не е никаква опасност.

Дейвид намести удобно оръжието под мишницата си. Изглеждаше доволен, че Коркорън не взе пушката.

- Никога не съм стрелял нито с тази, нито с която и да е друга пушка. Но при разходките си из Хопкинс Ейкър свикнах да нося оръжие. Специално това е станало част от мен. Чувствам се по-уверен, по-добре с тази пушка под мишница. Когато я нося, никога не я зареждам.

- Послушай ме - каза Коркорън с леко отвращение - и я зареди. Предполагам, че поне патрони носиш?

Дейвид потупа джоба на якето си.

- Тук са. Две шепи. Даже в Хопкинс Ейкър носех по два патрона. Изваждах ги от двуцевката, но Тимъти настояваше да я поставям на поставката заредена.

- Няма смисъл да носиш пушка, ако нямаш намерение да я използваш - каза Коркорън. - Каква е ползата от едно оръжие, ако не е заредено? Едно време, когато ми даде първия пистолет, моят старец ми каза: никога не насочвай оръжие към нещо, ако не възнамеряваш да го убиеш. Послушах съвета му и никога през живота си не съм вдигал оръжие, без да съм готов да убия.

- Аз също често насочвах тази пушка, но никога не съм убивал. Насочвал съм я към стотици птици, които кучето подплашваше, но никога не съм натискал спусъка.

- Какво се опитваш да докажеш - че най-после си се цивилизовал?

- Често и сам се чудя - отговори Дейвид.

Докато скиташе из подножието на хълма, Коркорън откри разровен подземен извор, който сега образуваше малък басейн от струящата вода. Неочаквано срещна един язовец, който му изсъска, преди да побегне. Усети, че един вълк го следва, но не му обърна внимание. Той се движеше след него, без да го приближава, но и без да изостава.

Нищо друго не се случи. Не откри нищо интересно. След известно време се обърна и пое обратно към Машината. Преди да се обърне, вълкът вече бе изчезнал.

Слънцето се доближаваше до западния хоризонт. С част от натрупаните дърва Коркорън запали малък огън. Отиде до извора и донесе кофа вода. Когато Дейвид слезе от хълма, той вече пържеше бекон в един цвърчащ тиган, а в друг правеше палачинки.

Дейвид седна на земята и сложи двуцевката в скута си.

- Нищо. Няколко стада тревопасни далеч в равнината и това е всичко. Най-усамотеното място, което някога съм виждал.

- Налей си кафе - каза му Коркорън. - Има достатъчно палачинки за начало. Вземи си и бекон. Чиниите и чашите са там, на одеялото.

След като хапна една палачинка, Дейвид попита:

- Хенри да се е появявал?

- Не съм го виждал.

- Странно е да тръгне, без да каже нищо. Или пък да се застои за дълго.

- Може би му е хрумнало нещо и е отишъл да провери.

- Надявам се, че е така. Понякога не съм сигурен, че го разбирам. Той е мой брат и така нататък, но не мога да приема, че е от плът и кръв; все пак, мой брат, но и твърде особено човешко същество. Той се остави Неограничените да го примамят с мазните си, предразполагащи приказки. Но капанът не щракна. Може би Хенри е много упорита и особена личност, за да го завладеят изцяло.

Коркорън се опита да го успокои:

- Не се притеснявай за него. Нищо не може да му се случи. Никой не може да го залови.

Дейвид не отговори веднага, но след няколко секунди попита:

- Какво мислиш да правим сега? Има ли смисъл да стоим тук?

- Рано е да се каже. Тук сме само от няколко часа. Нека изчакаме поне до утре. Може дотогава да ни хрумне нещо.

Някакъв беззвучен глас им заговори:

Вие търсите човек на име Буун, така ли?

След моментната уплаха Коркорън се обърна към Дейвид:

- Чу ли това?

- Да. Не е Хенри. Нещо друго е.

Аз съм разумът, каза гласът, на това, което вие наричате чудовище-убиец. Мога да ви помогна с този Буун.

- Можеш ли да ни кажеш къде е? - попита Коркорън.

Мога да ви кажа накъде отиде. Но преди това трябва да сключим малка сделка.

- Каква сделка, чудовище?

Престанете да ме наричате чудовище. Достатъчно неприятно е, че ме мислите за такова, а като го казвате, проявявате неучтивост.

- Щом не си чудовище, какво си?

Аз съм предан служител, който не изпълнява нищо повече от волята на господарите си. Не съм аз този, който преценява разумността на техните решения.

- Не се опитвай да се извиняваш - каза Дейвид. - Знаем кой си. Лежиш в купчината останки, които някога представляваха чудовище-убиец.

Ето, че пак ме нарекохте чудовище. При това, не съм се опитвал да се извинявам.

- Така прозвуча - обади се Коркорън. - Но да се върнем на сделката.

Тя е много проста. Ясна и без уловки. Аз ще ви кажа къде да търсите Буун, но преди това трябва да ме извадите от останките на предишното ми тяло и да ми обещаете искрено, че ще ме вземете със себе си - където и да е, но далече от тази ужасяваща пустота.

- Защо не? - каза Дейвид. - Сделката изглежда проста.

- Не бъди сигурен - предупреди го Коркорън. - Защо не си зададеш въпроса доколко можеш да се довериш на този глас, идващ от боклука?

- Струва ми се лесно. Той знае къде е Буун и в замяна иска...

- Това имах предвид. Той не каза, че знае къде е Буун. Каза само, че ще ни посочи къде да го търсим. А това са две съвсем различни неща.

- Всъщност, да. Как ще обясните това, мистър? Колко точна ще бъде вашата информация?

Ще ви помагам по всякакъв начин. Помощта, която предлагам, няма да се ограничи с намирането на Буун.

- Какъв друг вид помощ? В каква насока би могъл да си ни от полза?

- Остави го! - изръмжа Коркорън. - Не му обръщай внимание. Той е натясно и ще обещае всичко, за да се отърве.

Но в името на човешкото милосърдие, зави чудовището, вие трябва да ме съжалите! Не можете да ме обречете на безкрайна самота! Не мога да виждам, а с изключение на този телепатичен разговор, не мога и да чувам. Не усещам топлина или студ. Дори времето ми е неясно. Не правя разлика между секунда и година.

- В ужасно състояние си - каза Коркорън.

Наистина е така. Любезни господине, моля ви, смилете се над мен.

- Няма да ти протегна ръка за помощ. Дори пръст няма да ти подам.

- Държиш се грубо с него - каза Дейвид.

- Не толкова, колкото той се е държал в Атина. И не по-грубо, отколкото би се отнесъл с нас, ако имаше тази възможност. Ако не беше сгрешил.

Не съм сгрешил. Аз съм прецизен механизъм. Просто не ми провървя.

- Сигурно. И продължава да не ти върви - каза Коркорън. - Вече не ни интересуваш.

Чудовището млъкна. Не го чуха повече. След известно време Дейвид се обади:

- Хенри не се върна. Ти и аз останахме сами. Мозъкът на чудовището каза, че разполага с информация. Мисля, че е разумно да му повярваме. Било е тук заедно с Буун. Може дори да е говорило с него.

Коркорън изръмжа:

- Опитваш се да си повярваш, че ще покажеш великодушие към паднал враг, че ще постъпиш достойно, като джентълмен. Ако искаш, рискувай. Аз се оттеглям. Прави каквото искаш, по дяволите!

Слънцето бе залязло и дълбок мрак се разстилаше над земята. Някъде из пустошта зави вълк, друг му отговори. Коркорън се нахрани и се обърна към Дейвид.

- Подай ми чинията си и другите съдове. Ще отида до извора да ги измия.

- Искаш ли да дойда за охрана?

- Не, ще бъда в безопасност. Само на няколко крачки е.

Клекнал до изкопания басейн, Коркорън изплакна съдовете. Луната бавно се вдигаше на изток. Някъде в далечината около половин дузина вълци обединиха воя си в оплакването на тежкото си и жалко съществувание.

Когато се върна при огъня, Дейвид вече беше извадил одеялата.

- Беше тежък ден и трябва да поспим. Пръв ще застана на пост. Предполагам, че трябва да се пазим.

- Мисля, че е редно.

- Безпокоя се за Хенри. Той знае, че в подобна ситуация не бива да разпиляваме силите си.

- Вероятно просто се е забавил. До сутринта ще се завърне и всичко ще е окей - каза Коркорън.

Той нави якето си на топка вместо възглавница и се зави с одеялото. След малко вече спеше.

Когато се събуди, лежеше по гръб. Над него небето просветляваше от първото докосване на зората, а Дейвид не го беше събудил да поеме своята смяна.

Глупак, помисли си Коркорън. Той си знае. Не трябва да доказва, че може да поеме и втората смяна, нито пък, че е по-опитен от мен.

- Дейвид! - викна Коркорън. - Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Птици пееха на хълма и поздравяваха първото просветляване на изток. С изключение на тяхната песен, не се чуваше никакъв друг звук, а единственото движение наоколо беше пламъкът на гаснещия огън. В равнината белите кости на бизона отразяваха бледата мека светлина на зората, а малко по-надясно от тях се различаваха останките на чудовището.

Коркорън се изправи, като отхвърли одеялото, с което се беше завил. Приближи се до огъня, взе парче дърво, разбута и събра пръснатата жарава. Наведе се над нея и тогава чу звук, подобен на мляскане. Обля го вълна от страх. Не беше чувал такъв звук преди и не знаеше какъв е, но в звученето му имаше нещо, което го накара да застине. Чу се отново и този път той успя да завърти глава и да види откъде може да идва.

За момент всичко, което видя, беше светло петно, наведено над някаква тъмна маса на земята. Напрегна очи и когато светлото петно вдигна глава и се взря в него, той успя да го разпознае - плоска котешка муцуна, щръкнали космати уши, блясък на шестинчови зъби - саблезъб тигър, наведен над жертвата си и поглъщащ храната си с ужасяващ мляскащ звук.

Коркорън разбра коя е жертвата. В челюстите на саблезъба бе Дейвид!

Стиснал пръчката, която взе от купа дърва, той се изправи. Хвана дървото по-удобно. Смешно оръжие, но това беше единственото, което имаше.

Котката също се изправи. Бе по-голяма, отколкото предполагаше и внушаваше страх с размерите си. Прекрачи тъмната маса, в която се бе превърнал Дейвид, и направи няколко стъпки напред. После спря и изръмжа, а извитите й надолу зъби блестяха в настъпващата светлина. Предните крака на звяра бяха по-дълги от задните, гърбът му се спускаше надолу и така изглеждаше седнал. Вече беше достатъчно ясно и Коркорън различи пъстрата кожа - кафяви петна на светъл фон.

Той не помръдна. След първите си стъпки и котката спря на място. После бавно, без да бърза, сякаш още не бе решил, саблезъбът се извъртя обратно. Спокойно се върна при жертвата си, наведе се, захапа тъмната маса и разклати глава, за да я хване по-добре. Зъбите му потънаха в плячката, после я повдигнаха и тигърът започна да се отдалечава спокойно, обърнал гръб на човека край огъня.

Коркорън гледаше, неспособен да помръдне. Котката се затича в лек тръс. Държеше главата си високо, за да не може клатушкащата се плячка да опира земята. Но и така единият крак на жертвата падна, започна да се влачи и саблезъбият тигър спря един-два пъти, за да го захапе. Движеше се в подножието на склона, мина покрай издатината, от която хълмът преливаше в равнината, и изчезна.

До този момент Коркорън не бе помръднал. Сега се наведе и хвърли дърва в огъня. Огънят бързо ги обхвана и пламъците се вдигнаха високо. Още наведен, Коркорън се извъртя, за да се увери, че Машината е на мястото си - там, където се беше приземила. На малко повече от трийсет стъпки отвъд огъня лежеше двуцевката. Не беше я забелязал преди. Тогава беше доста тъмно, а освен това толкова съсредоточено наблюдаваше котката, че не можеше да види нищо друго. Не отиде да я вземе. Все още беше като парализиран от страх.

Постепенно целият ужас на случилото се го завладя с пълна сила. Убит от саблезъб тигър! Убит и изяден от саблезъб тигър. Убит не при самозащита, не дори от безсмислена жажда за убийства, а убит поради необходимостта от храна.

Дейвид беше мъртъв. Дейвид чий? Шокиран, Коркорън осъзна, че никога не бе знаел фамилното му име. Хората от Хопкинс Ейкър никога не го бяха споменавали и той никога не бе питал. Припомни си имената им: Дейвид, Инид, Тимъти, Ема и Хорас. Всъщност не беше точно така - фамилията на Хорас би трябвало да е различна.

Дейвид не го беше повикал, бе го оставил да спи. Ако ме беше извикал, помисли си Коркорън, можеше аз да съм на неговото място.

Опита се да си представи как се е случило всичко. Дейвид сигурно е чул нещо в мрака отвъд огъня и е отишъл да види какво е. Може да е бил изненадан, а може и да е видял котката навреме. Каквото и да се е случило, той не е стрелял.

Ако бях аз, помисли си Коркорън, щях да стрелям. Ако се бях отдалечил от огъня и се бях натъкнал на саблезъб тигър, щях да използвам пушката. Двуцевката не е най-подходящото оръжие срещу саблезъб. Но отблизо, дори и да не успее да го събори, една двуцевка определено би спряла охотата за убиване дори у такова голямо животно. Дейвид не я е употребил може би защото никога не е стрелял, а може би защото дори и да е имал възможност, се е чувствал твърде цивилизован, за да го направи. За него пушката не беше оръжие, а само бастун за разходки.

Нещастният проклет глупак, каза си Коркорън.

Остави огъня и отиде за пушката. Имаше два патрона в цевите - не беше стреляно. Постави я на лакътя си и продължи нататък. Един ботуш лежеше на земята, а в него бе и кракът. Костите бяха раздробени от хрускащите зъби на животното. Малко по-нататък вдигна разкъсано яке. Наоколо имаше пръснати патрони, лежащи там, където бяха паднали. Коркорън ги събра и ги пъхна в джоба си. Като че ли от Дейвид не бе останало нищо друго. Върна се при ботуша с крака вътре и се втренчи в него. Не се наведе да го докосне. Ще бъде гадно да го взема, каза си, и се отдръпна от него.

Клекна край огъня. Знаеше, че трябва да хапне нещо, но нямаше желание. В устата си усещаше неприятен накиселяващ вкус.

Сега какво да прави?

Предполагаше, че ще успее да управлява Машината. Знаеше, че Дейвид си е водил бордови дневник. Беше го наблюдавал как програмира контролния пулт за скока до това място.

Но къде да отиде? Дали да се върне в своя си 20-и век и да забрави тази история? Замисли се над това. Идеята беше привлекателна, но нещо го възпираше. Щеше да се чувства като дезертьор. Буун беше някъде из тая откачена бъркотия във времето и той не можеше да го изостави. Поне докато се убедеше, че не би могъл да помогне на приятеля си.

Сети се за саблезъба и за това, че може би бе сам в това забравено място. Тази мисъл не го зарадва. Но решението да остане и да изчака Буун да се завърне, където и да е отишъл, натежа. Трябваше също да изчака и Хенри, въпреки че Хенри не се нуждаеше от Машина, за да се придвижва из времето и пространството. Така че, реши той, Хенри въобще нямаше нужда от него.

Замисли се за тигъра и реши, че тази котка не е сериозен проблем и не бива да пречи на вземането на каквото и да е решение. Можеше и въобще да не се върне. А дори и да се върне, сега в ръцете на някой, който можеше да дръпне спусъка, имаше оръжие. С пушката в ръка, каза си той, няма да съм уязвим като Дейвид. Нощем можеше да спи в Машината, с плътно затворена за евентуалните нападения на хищниците врата. Имаше храна за известно време и вода от извора. Осъзна, че може да остане колкото му се иска.

Напълно се разсъмна и той се раздвижи. Отиде до извора за кофа вода и до Машината за храна. Клекна до огъня да приготви палачинки, да свари кафе и да опържи бекон. Страхотно, помисли си, също като на къмпинг.

Опита се да изпита съжаление за Дейвид, но изцеди съвсем малко жалост. Ужасът от смъртта - или по-скоро от обстоятелствата, при които бе настъпила - го накара да потрепери, но той събра сили да не се вживява в тази мисъл. Колкото по-скоро я изтриеше от ума си, толкова по-добре.

Чу някакво кикотене в ума си. Идваше нейде отстрани.

Ха-ха-ха, смееше се чудовището.

Обзе го гняв.

- Разкарай се! - кресна му той.

Ха-ха-ха, изсмя се пак чудовището. Приятелят ти е мъртъв, а аз съм още жив.

- Милиони пъти ще си пожелаваш да си мъртъв, преди всичко да е свършило.

Самият ти ще умреш, каза злорадо чудовището, доста преди мен. От теб ще останат само кости и прах.

Коркорън не отговори. Обхвана го съмнение. Възможно ли беше чудовището да е подмамило саблезъба към Дейвид?

Глупаво звучеше, като се замисли. Дори самата мисъл за това, каза си той, си беше чиста параноя. Изяде закуската си, после изми съдовете и ги избърса с крайчеца на ризата си. Като размисли отново, отиде до Машината и взе една лопата. Изкопа дупка и погреба ботуша с крака в него. От хигиенна гледна точка, каза си; действието нямаше ритуален характер.

Уви голямо парче хляб в носната си кърпа и го сложи в джоба си. После разрови нахвърляните в Машината предмети, търсейки манерка, каквато така и не намери. Поради липса на такава, той напълни кофата с вода до половината. Беше странна вещ за носене, но в случая бе най-добрия вариант.

Сетне тръгна през равнината, носейки пушката и кофата с вода. След няколко мили зави наляво и почна да върви в кръг, чийто център беше хълмът. Оглеждаше внимателно за какъвто и да е знак, че Буун е минал оттам.

Два пъти Коркорън откри нещо, което помисли за човешка следа. Проследи следите, но не можеше да е сигурен. И двете постепенно изчезваха. Безполезно е, каза си той. През цялото време бе знаел, че е безполезно, но дори и убеден в това, все пак трябваше да опита. Заедно с Буун бяха преживели доста и на няколко пъти бяха рискували главите си един за друг. Буун беше най-близкото до приятел същество, което някога бе имал. Нямаше много приятели.

От време на време срещаше вълци, които неохотно се отдръпваха от пътя му и клякаха да го наблюдават, докато отминеше. Подобно на сърна животно изскочи от един храсталак и се втурна напред.

Мина на около миля от малко стадо бизони. В далечината забеляза и същества, които приличаха на мастодонти, но бяха твърде далеч, за да е сигурен. Каза си, че е напълно възможно да има мастодонти на това място: беше точно тяхната епоха.

Когато слънцето застана точно над него, той спря и клекна под едно дърво. Задъвка хляба и отпи хладка вода от кофата.

Може би трябваше вече да се връща на хълма. Беше тръгнал с намерението да опише кръг около него. Беше изминал вече западната половина от кръга. На изток нямаше нищо освен равнината, простираща се широка, плоска и пуста, сливаща се в края си с небето. Ако Буун бе тръгнал нанякъде, той бе тръгнал на запад, където се издигаха хълмове. Не би тръгнал към пустошта на изток. Коркорън се замисли. Може би трябваше да се върне по стъпките си, да мине през почти същата местност като на идване, и да се огледа още по-внимателно за следи, които е пропуснал преди.

Дояде хляба и пийна още малко вода. Почувства нечие присъствие тъкмо когато се готвеше да стане. Замря и се заслуша. Не се чуваше нищо, но той чувстваше присъствието.

Заговори колебливо и несигурно:

- Хенри?

Да, аз съм, отговори Хенри.

- Разбра ли за Дейвид?

Да, разбрах. Разбрах веднага щом се върнах. А теб те нямаше. Тръгнах да те търся.

- Съжалявам за Дейвид.

Аз също. Беше незаменим като брат. И прекрасен човек.

- Да, наистина беше прекрасен човек.

Някаква котка го е хванала, каза Хенри. Проследих я и я намерих да довършва останките му. Не беше останало почти нищо. Разкажи ми как се случи.

- Той беше на пост. Открих какво се е случило чак когато се събудих. Не бях чул нищо. Котката го отнесе.

Видях някакъв гроб. Много малък гроб.

- Един ботуш - обясни Коркорън. - С един крак в него. Аз го зарових.

Благодаря ти. Направил си това, което щеше да направи и семейството.

- Ти знаеш къде е тялото. Можех да взема лопата, да подплаша котката...

Щеше да е безсмислено. Просто един напразен жест. Виждам, че имаш пушка. Той не я ли е използвал?

- Сигурно е бил изненадан.

Той никога не би я употребил, каза Хенри. Беше твърде благороден за свят като този. Тази история отива на зле. За всички нас. Първо изчезна Инид, после Буун.

- Знаеш ли нещо за Буун? Научи ли нещо ново?

Открих къде е отишъл, но там го нямаше. Носил е една карабина и някакъв пакет и те лежаха там, но той бе изчезнал. Мисля, че с него е бил и един вълк. Съжалявам, Коркорън.

- Струва ми се, че знам какво се е случило с него - каза Коркорън. - Отново е преминал отвъд. Надявам се да остане там, където е отишъл и да не се връща обратно.

Какво възнамеряваш да правиш сега? Няма смисъл да стоиш тук.

Коркорън кимна. Вчера беше мислил какво би могъл да направи. Беше си помислил да се върне в Ню Йорк. Беше отхвърлил идеята - Буун бе изчезнал и трябваше да бъде намерен. Осъзна, че Буун все още го нямаше, а шансът да бъде открит бе минимален.

Пак помисли за двайсети век и отново отхвърли този вариант. През целия си живот никога не бе обръщал гръб на приключенията, преди да бяха завършили. А това приключение, припомни си той, все още беше далеч от своя завършек.

Можеше да се върне в Хопкинс Ейкър. Беше сигурен, че в бордовия дневник на Дейвид има координатите. Животът там щеше да е приятен. Слугите и живущите щяха да са си там. Щеше да е на сигурно място и можеше да премисли положението и вероятно да направи логичен план за по-нататъшните си действия. Също така бе възможно и някой от другите да се върне там.

Но съществуваше и другото място, където руините на някакъв град покриваха един връх, а едно гигантско дърво се издигаше над тях, пронизващо небето. И около това дърво се виеше спираловидна стълба. Там имаше нещо загадъчно, което се нуждаеше от проучване.

Хенри чакаше отговор. Коркорън с трудност съзираше блещукането му - облак, проблясващ на слънцето.

Вместо да отговори, на свой ред зададе въпрос:

- Доколкото разбрах, ти си бил на крачка от дематериализацията. Би ли ми разказал какво се случи?

В основата на всичко беше моята погрешна преценка, каза Хенри. Позволих на Неограничените да ме уговорят. Започнах да прекарвам времето си с тях. Предполагам, че беше от любопитство що за същества са всъщност. Както вече трябва да си разбрал, те са твърде особени. В общи линии са човекоподобни или поне в моментите, когато успявах да ги зърна, изглеждаха така. Те не могат да бъдат разгледани. Просто ги мяркаш от време на време. Носят се насам-натам като призраци. Но независимо дали ги виждаш или не, ти ги чуваш през цялото време. Проповядват, обясняват, доказват, молят. Показват ти пътеката към безсмъртието и ти изреждат безкрайните му удобства и преимущества. Казват, че интелектуалното безсмъртие е единственият изход. Всичко останало е грубо, позорно и грозно. А никой не иска да е грозен.

- И са успели да ти пробутат идеите си?

Да, пробутаха ми ги. Но го направиха в момент на моя слабост. Когато слабостта ме напусна, аз започнах да се боря с тях. Бяха поразени до мозъка на костите си от моята наглост и именно тогава сериозно се заеха с мен. Но колкото по-силно ми въздействаха, толкова по-упорит ставах. И им се измъкнах. А може би те се отказаха от отвращение. Може би им губех повече време, отколкото заслужавах, и те просто ме зарязаха. Но когато се отървах, процесът бе стигнал твърде далеч - бях преминал половината път към дематериализацията, бях по средата. Такъв какъвто и сега ме виждаш.

- Това май не ти пречи много-много?

Има си своите плюсове и минуси, а аз самият смятам, че плюсовете са повече от минусите. Поне така си казвам. Не мога да правя много от обикновените човешки неща, но притежавам способности, които са недостижими за обикновените хора и ги използвам максимално, като не мисля за това, което съм изгубил.

- И какво възнамеряваш да правиш сега?

Остана още една част от семейството, която трябва да издиря. Хорас, Ема и Тимъти, който бе хвърлен на борда именно от онзи невъобразим грубиян Хорас.

- Имаш ли представа къде са?

Съвсем никаква. Ще трябва да проследя дирята от самото начало.

- Машината ще ти бъде ли от полза? Мога да я насочвам вместо теб.

Не, трябва да тръгна сам. Трябва да се върна в Хопкинс Ейкър и да поема следата оттам. Ще е много тънка и недоловима, но все ще е останала. Казваш, че можеш да управляваш Машината?

- Да. Знам къде е бордовият дневник и наблюдавах как Дейвид въведе координатите, когато идвахме насам.

Може би ще е най-добре за теб да се върнеш в Хопкинс Ейкър. Смятам, че там в момента е най-безопасно. Някой от нас може да се върне да те вземе. Като знаем къде си, можем да го направим. Координатите ги има в бордовия дневник. Сигурен ли си, че можеш да се справиш с Машината?

- Убеден съм - отвърна Коркорън. - Но не мисля, че ще отида в Хопкинс Ейкър. Може би по-късно, но не и веднага. Искам да се върна там, където ти ни намери с Дейвид. Искам да проверя нещо на това място.

Хенри не зададе въпроса, който Коркорън очакваше. По-скоро сякаш сви рамене.

Добре, каза той. Знаеш къде отиваш, а и аз знам къде отивам. По-добре да тръгваме, всеки по своя път.

И изведнъж изчезна.

Коркорън се изправи на крака. Буун вече не беше на това място и в това време, така че нямаше причина да се задържа тук. Знаеше къде да отиде и, както каза Хенри, беше по-добре да тръгне колкото се може по-скоро.

Когато стигна до лагера, мястото бе съвсем пусто. Не се виждаха нито саблезъбът, нито вълците. Коркорън събра съдовете, пръснати около пепелта от огъня, и ги хвърли върху одеялото. После вдигна и него и го преметна през рамо.

Един глас му заговори.

Ха-ха-ха.

При този звук Коркорън се извъртя към купчината отпадъци.

Хихикането не спря.

Коркорън се отправи към останките.

- Спри да се хилиш така идиотски! - викна той.

Смехът спря и започнаха молби: Скъпи господине, вие си тръгвате. Събирате си нещата. Моля ви, вземете ме с вас. Няма да съжалявате. Мога да направя много за вас. Ще ви се отплатя за добрината. Завинаги ще ви бъда приятел. Ако ме вземете, това няма да попречи на заминаването ви. Аз съм съвсем лек и не заемам много място. Не е нужно и да ме търсите. Намирам се в задната част на останките от моето тяло. Аз съм мозъчна кутия - добре полирана сфера. Върху покривка бих изглеждал доста добре. Ще съм полезен за разговори. Ще съм полезен за всичко. Когато сте сам и се нуждаете от компания, двамата с вас бихме могли да водим поучителни и забавни разговори. Имам бърз и логичен ум. Бих могъл и да ви служа като съветник от време на време. Винаги ще бъда ваш приятел, изпълнен с преданост и благодарност...

- Не, благодаря - каза Коркорън, извърна се и тръгна към Машината.

Зад него чудовището продължи да вие, да умолява, да проси милост и да обещава. После плачевният глас бе заменен от гневна буря.

Тъпо копеле, аз няма да ти простя това! Най-накрая ще те докопам! Ще танцувам върху костите ти!

Коркорън невъзмутимо продължи към Машината на времето.

 

 

Буун

 

9

 

Събуди го един студен нос и Буун се опита да се изправи. Рязката болка в крака се обади и той едва сподави вика си. Вълкът се отдалечи със скимтене. Хоризонтът на юг бе осеян със звезди, които го огряваха със студената си светлина. Дрехите му бяха ледено мокри от мразовитата роса.

Той огледа равнината от мястото, където лежеше. Тя бе оцветена в сребристо от луната. Равнината, която беше прекосил, приличаше повече на пустиня, макар и по нея да имаше малко трева. Някъде, вероятно на изток, би трябвало да има тревисти равнини, кръстосвани от големи стада. Но тук стадата бяха малки, а хищниците - единици.

- Не си за тук - каза той на вълка. - Другаде можеш да намериш по-добра храна.

Вълкът го погледна и изръмжа.

- Така не се води разговор - продължи Буун. - Аз не ръмжа. Никога не съм ти ръмжал. Пътувахме заедно, хранехме се заедно. Двамата с теб сме приятели.

Беше се изправил на лакти, но сега се отпусна на земята и обърна глава, за да вижда вълка - но не защото се боеше от него, а просто от желание да поддържа контакта с единствения си другар в момента.

Беше спал. Как бе могъл да спи при такива условия - кракът му заклещен в скална цепнатина, а насреща му вълк, който го чакаше да умре, за да може да се нахрани. Макар че, помисли си той, може би не беше справедлив към вълка - нали все пак бяха приятели?

Кракът го болеше. Вече не остро, а с тъпа, постоянна болка. Чувстваше се ужасно - болен крак, празен стомах, горещо гърло и пресъхнала уста. Изпитваше невероятна жажда. Бе уверен, че отнякъде, не много далече, чува шум от течаща вода.

Вълкът бе седнал с увита около краката си опашка, с глава, наведена настрани и уши, наострени напред.

Буун затвори очи. Притисна главата си още по-плътно до земята. Опита се да забрави болката. С изключение на звука от течащата вода, цареше тишина. Той се опита да се абстрахира и от този звук.

Какъв глупав завършек на живота ми, помисли си той. Сетне задряма за кратко.

И отново се сепна.

Стоеше на колене, без оръжие в ръка и без възможност да вземе оръжие отнякъде. Към него се носеше конник, изскочил от дълбините на паметта му, един великан, яхнал неголям, но жилав кон. Оголилият зъбите си кон беше толкова устремен и неумолим, колкото и мъжът върху му.

Ездачът беше отворил уста в победен крясък, а зъбите му блестяха в огнена светлина, идеща сякаш отникъде. Големите му мустаци се вееха назад от устрема му, а бляскавият тежък меч над главата му започваше да се спуска.

После се появи вълкът, скачащ с разпенени челюсти към гърлото на конника. Но беше късно. Много, много късно. Мечът се спускаше и нищо не можеше да го спре.

Буун се приземи с тъп удар, после се раздвижи. Очите му бяха пълни със сивота. Повърхността под него бе гладка. Като пропълзя по нея, разбра, че кракът му е свободен и че вече не е там, където беше - заклещен в стръмния склон на един хълм, с купчина камъни зад себе си и със звука от течаща наблизо вода.

Но звукът на течаща вода още бе тук и той запълзя към нея. Когато я достигна, се отпусна по корем и наведе глава, за да отпие. Беше възвърнал разсъдъка си дотолкова, че се насили да се ограничи до няколко глътки, след което се претъркули настрана.

Лежеше по гръб и се взираше в сивотата на небето. Мъгла, помисли си той. Но знаеше, че не е мъгла. Беше сиво небе. Всичко беше сиво. Огледа себе си. Кракът, който бе заклещил, беше зле, но нямаше нищо счупено. Водата бе изцелила зверската му жажда. Стомахът му беше празен. Иначе всичко останало беше наред.

Случи се отново. Премина отвъд.

Но каква беше тази история с конника с веещите се мустаци и замахващия меч? Не беше възможно в онова далечно минало да има такъв конник. Собственото ми подсъзнание, помисли си Буун, с цялата сложност, тайнственост и необяснимост на човешкия мозък. Не беше имало истинска, непосредствена опасност, необходима, за да предизвика минаването му отвъд. И подсъзнанието му, за да спаси неговия живот, беше създало ездача, този свиреп варварин, за да накара мозъка да реагира автоматично. Макар че ако се замислеше, това не изглеждаше съвсем верен и логичен отговор. Но, каза си, всъщност нямаше значение дали е логичен или не. Той се намираше тук, каквото и да бе това място, а именно това беше важното. Въпросът сега беше дали ще може да остане тук и да не се връща към праисторическия свят. Преди винаги се беше връщал на първоначалното си място - с изключение на последния път, когато с Коркорън бяха преминали в Машината на Мартин и бяха останали там, без да се върнат пак в стаята в "Еверест", която вече беше разрушена. Може би, помисли той, това условие вече е нарушено. Вече беше тук от дълго време.

Пропълзя обратно до потока и пи отново. Водата беше хубава, хладка, чиста и течаща. Той бавно се изправи на крака. Кракът, който бе заклещен в цепнатината, се държеше. Болеше, но иначе си беше наред. Извадих късмет, помисли си Буун.

Огледа се наоколо. Мястото изглеждаше доста реално. В предишните случаи, с изключение на "Еверест", където ситуацията бе по-особена, преминаването отвъд бе на по-ефирно, замъглено място, чиято структура биваше скрита и размазана от мъглата. Тук нямаше мъгла. Тя, ако въобще бе имало такава, се беше разнесла. Мястото все още бе сиво, но тази сивота имаше своя форма и структура.

Той стоеше в равнина. Тя без съмнение стигаше до хоризонт, но това не се разбираше, тъй като сивотата на небето се сливаше със сивотата на равнината и нямаше начин двете да бъдат отделени. Потокът, от който беше пил, се виеше из равнината. Идваше отникъде и отиваше наникъде. През равнината минаваше и един път, прав дотолкова, доколкото един път може да е прав. Той също беше сив, но бе забележим благодарение на две по-тъмни черти, които приличаха на коловози. Бяха много по-ясни, точни и правилни от истински коловози.

- Какво ли е това дяволско място? - гласно попита Буун, без да очаква отговор и без да го получи.

Пътят се простираше и в двете посоки и той вероятно трябваше да тръгне по него. Но накъде?

Всичко беше толкова объркано. Нямаше идея къде е или накъде да тръгне. Нямаше как да разбере от колко време е тук. Имаше вода, но не и храна.

Отдалечи се от потока и се насочи към пътя. Коленичи и опипа това, което бе взел за коловози. Очите му не можеха да определят до каква степен бяха издигнати тъмните черти, но пръстите му подсказваха, че чертите са издадени на около три-четири сантиметра от повърхността. По структура те като че ли бяха от същата материя, от която бе и самата повърхност, но бяха издигнати над нея. Той се почуди дали това можеше да са железопътни линии. Може би, ако изчакаше достатъчно, щеше да дойде някакво превозно средство, плъзгащо се по линиите, и той може би щеше да се повози на него. Но не можеше да разчита на това.

Застанал по средата на пътя, Буун взе решение: ще тръгне в същата посока, в която тече потокът. Ще следва течението. Спомни си отдавна казаните от някого думи, че водата тече по посока на цивилизацията. Следвай течението й вероятно ще срещнеш хора. Може би това беше вярно, но логиката тук сякаш не пасваше. Ако той поемеше в която и да е посока, имаше шанс и да не стигне никъде. Може би въобще нямаше докъде да се стигне.

Повървя известно време, но нищо не се промени. Виеща се из равнината, водата си течеше край него, ту по-близо ту по-далеч. Освен потока и пътя, нямаше нищо друго.

Чу някакво потракване зад себе си и рязко се обърна. Звучеше като шум от дращещи нокти и всъщност беше точно това. Един вълк стоеше наблизо. Неговият вълк? Не можеше да каже със сигурност. Този вълк беше сив, другият - също. Протегна ръце. Ръкавите на якето му също бяха сиви. А преди да дойде тук, то беше светлокафяво.

Вълкът беше спрял и седнал на не повече от шест стъпки от него. Уви опашката около задните си крака и го погледна. После се озъби като в усмивка.

- Радвам се, че ти харесва - каза Буун. - Може би знаеш къде сме?

Вълкът не отговори. Продължаваше да седи и да се усмихва.

- Мисля, че си вълкът, когото познавам - продължи Буун. - Ако е така, изръмжи.

Вълкът повдигна бърни в моментно ръмжене, после пак се усмихна. Когато изръмжа, зъбите му проблеснаха.

- Старият, познат вълк. Е, хайде да вървим двамата.

Той пое по пътя и вълкът беше до него. Добре е, че сме заедно, каза си Буун. По-добре да си с приятел, отколкото с непознат.

Нищо не се случваше. Нищо не се променяше. Буун продължаваше да върви, а вълкът го следваше. Можеха и да стоят на едно място - всичко оставаше едно и също, независимо от разстоянието, което изминаваха.

Той се чудеше къде е Инид и защо не се беше върнала. Какво й се беше случило?

- Помниш ли Инид? - попита той, но вълкът не отговори.

В далечината се появи една точка, която постепенно нарастваше.

- Нещо се приближава - каза Буун на вълка.

Дръпна се от пътя и зачака. Видя, че по линията идва някакво превозно средство. Отново се обърна към вълка.

- Движим се в погрешна посока.

Вълкът се прозя, сякаш казваше: "Има ли значение? Откъде да знаем коя е правилната посока"?

- Да, няма откъде - промълви Буун.

Точката се превърна в нещо като трамвай, смешен открит трамвай, макар че над двете седалки, едната от които гледаше напред, а другата - назад, имаше раиран навес. Водач нямаше, колата се движеше от само себе си. Трамваят намали, но не спря.

- Скачай! - извика Буун на вълка.

Вълкът се хвърли и седна на едно от местата. Буун скочи и се настани до него. Трамваят набра скорост.

Трамваят, разбира се, беше сив. Навесът беше раиран само дотолкова, доколкото различните райета бяха тъмно и светлосиви. Сив трамвай летеше през сива местност, а сив вълк и сив човек седяха в него под ветреещ се сив навес.

Най-сетне вляво от линията, доста надалече, се издигна нещо като куб, който ставаше все по-голям и по-голям с приближаването им. Трамваят намали скоростта си и сега можеше да се види, че кубът е постройка с разположени пред нея три маси и столове. Някой седеше на едната маса и когато трамваят спря, Буун различи, че седналата фигура е Шапката, който му се беше явил край огъня и му бе говорил за братството между човек и вълк. Голямата конусовидна шапка беше същата, толкова огромна, че опираше в раменете и изцяло закриваше главата.

Вълкът скочи от трамвая, затича се към масата на Шапката, после седна и се втренчи в него. Буун слезе по-бавно, отиде до масата и седна на стола срещу Шапката.

Чаках те. Казаха ми, че идваш. каза Шапката.

- Кой ти каза?

Няма значение. Важното е, че ти пристигна и доведе своя приятел.

- Не съм го довел - каза Буун. - Той дойде по свое желание. Той беше онзи, който ме откри тук.

Вие сте създадени един за друг, продължи Шапката. Казах му, че двамата ще станете приятели.

- Това ми прилича на място, където можеш да се нахраниш. Как да получим нещо за ядене?

Вашите желания са известни. Храната вече се приготвя.

- И за двамата ли?

Разбира се. И за двамата.

Дребен робот излезе от вратата на зданието. На върха на квадратната си глава носеше някакъв поднос. Спря до масата и премести с ръце подноса върху нея.

- Това блюдо е за хищника - каза роботът. - Как да го сервирам?

- Сложи го на земята - каза Буун. - Той обикновено се храни така.

- Месото не е сготвено.

- Правилно. Той го обича сурово.

- Нарязах го на парчета за по-лесно поглъщане.

- Разумно - каза Буун. - Имаш благодарността и на двама ни.

Роботът постави чинията върху земята и вълкът започна да яде. Беше гладен и поглъщаше бързо, без да дъвче.

- Гладен е - каза роботът.

- Аз също - отвърна Буун.

Роботът бързо сервира пред Буун - огромна, цвърчаща пържола, пържени картофи, купа сметана, салата със сирене, чиния зелен боб, парче ябълков сладкиш и кана кафе.

Буун се обърна към Шапката:

- Това е първата нормална храна, която виждам от седмица или повече. Но добре приготвените американски храни от двайсети век са изненада за мен на Това място.

Ние познаваме клиентите си, отговори Шапката. Нагаждаме кухнята си към техните изисквания. Знаехме, че вие с вълка ще бъдете наши гости.

Буун пренебрегна салатата и започна с пържолата. Сипа си лъжица сметана върху пържените картофи. После попита с пълна уста:

- Можеш ли да ми кажеш къде сме? Или някаква глупашка тайнственост ти пречи да говориш?

Съвсем не, каза Шапката. Може би няма да разбереш, но ти си на Магистралата на Вечността.

- Никога не съм чувал за нея.

Разбира се, че не си. Не би трябвало да си. Нито ти, нито което и да е друго човешко същество.

- Но ние сме тук. Вълкът и аз.

Шапката отговори с тъга:

Искаше ни се да вярваме, че това никога няма да се случи. Бяхме изключили изненадите. Шансът процесът на еволюция да достигне до странността, която ти притежаваш, беше един на много милиони. Преди можеше да се изчислява. Можеше да се планира. Но вече не. Не и с теб. Случайни биологически процеси доведоха дотам, че логиката стана смешна.

Буун продължи да се храни. Беше твърде гладен, за да се опита да бъде учтив. Вълкът беше изгълтал месото си и сега лежеше до чинията, само на няколко крачки от масата, за да е наблизо, ако някой донесе още храна. Гладът му беше притъпен, но вълкът бе животно, което трудно можеше да бъде натъпкано до такава степен, че да не може повече да яде.

Буун преглътна и се обърна към Шапката:

- Ти каза, че това е магистралата към вечността, нали?

Не. Казах, че е Магистралата на Вечността.

- Разликата е малка.

Не е толкова малка, колкото си мислиш.

- Добре, няма значение - съгласи се Буун. - Ако тръгна по този път, ще достигна ли до Вечността? И какво ще открия във Вечността? Кой, кажи ми, би искал да достигне Вечността?

Ти вече си във Вечността, отговори Шапката. Къде си мислиш, че се намираш?

- Нямах представа. Но чак пък във Вечността!

Това е хубаво място. Краят на всичко. Когато си във Вечността, значи вече си пристигнал. Няма смисъл да вървиш по-нататък.

- Значи би трябвало да остана и да се заселя тук, така ли?

Няма къде другаде да отидеш.

Има нещо неясно, каза си Буун. Шапката го лъжеше. Вечността не беше място. Може би не беше нищо повече от измислица на някой древен философ, но пък в никакъв случай не беше точка в пространството и времето. А и пътят не свършваше при това малко кътче за хранене. Продължаваше безкрайно в сивата далечина. Очевидно имаше къде другаде да се отиде.

Пържолата и картофите свършиха. Той бутна празната чиния настрана и придърпа пред себе си салатата, обратно на нормалния ред за хранене. Не държеше на салатата, но щеше да я изяде, защото все още се чувстваше гладен.

От известно време Шапката не говореше. Когато го погледна, Буун видя, че Шапката е паднал с лице върху масата. Ръцете му, които преди малко бяха облегнати на ръба й, се бяха плъзнали надолу и сега висяха от раменете му.

Буун се уплаши, стана и се вгледа в отпуснатата фигура.

- Добре ли си? - попита той. - Какво ти става?

Шапката не отговори. Дори не се помръдна.

Буун бързо заобиколи масата, хвана го за рамото и го вдигна. Шапката отпуснато се залюля в ръцете му.

Мъртъв е, помисли си Буун. Шапката беше мъртъв... ако въобще някога беше живял.

Пусна го и Шапката падна обратно върху масата. Буун отиде към сградата и влезе през вратата й. Обслужващият робот стоеше с гръб към него, наведен над нещо като печка.

- Бързо! - извика Буун. - Нещо стана с Шапката!

- Припаднал е - отговори роботът. - Някой му е изкарал въздуха.

- Да. Точно така. Мислех, че е мъртъв. Ти откъде знаеш?

- Случвало се е. Непрестанно му се случва.

- Когато се случи, какво правиш? Как може да му се помогне?

- Не правя нищо - каза роботът. - Не е мое задължение. Аз съм само обслужващ робот. Всичко, което трябва да правя, е да чакам по пътя да дойдат клиенти. Но това почти никога не се случва. Все съм сам. Когато те дойдат - ако дойдат - аз съм тук, за да ги обслужа. Това е всичко, което правя. Не мога да върша нищо друго.

- А Шапката? Шапката?

- Той се появява от време на време, но не се нуждае от обслужване. Не яде. Сяда на масата. Винаги на тази маса. Никога не разговаря с мен. Седи на масата и гледа към пътя. Понякога припада.

- И ти не правиш нищо за него, така ли?

- Какво може да се направи? Оставям го проснат там и после, след минути, часове или дни, той си отива.

- Къде отива?

Роботът вдигна рамене с отработено, но изкуствено движение.

Буун се обърна и излезе. Вълкът беше смъкнал Шапката от стола и го люлееше насам-натам, както куче си играе с парцалена кукла. Като го подхвърляше във въздуха, той го захапваше през средата, преди да падне и енергично го разтърсваше.

Кукла, помисли си Буун. Шапката всъщност беше кукла, грубо направена кукла, която се движеше из времето и пространството и вероятно служеше за глас на някой друг или, казано иначе, играеше ролята на чучело за някой вентрилоквист.

Застанал до масата и наблюдавайки как вълкът си играе с парцалената кукла, която преди малко беше Шапката, той потрепери от студ, дошъл някъде дълбоко от него самия - душевен студ, за който знаеше, че е причинен от смъртна уплаха.

Когато пристигна на това място, Буун беше учуден на каква странна територия е бил запратен. Сега учудването се върна в по-избистрен и ужасяващ вид. Земята, или мястото, или позицията, беше неземна и застинала. Той се учуди как не го беше забелязал преди. Почувства се беззащитен и сам, изправен срещу заплаха, която не познаваше. Макар и видима заплаха да нямаше, пък и той не беше сам - вълкът беше с него.

Вълкът спря играта си с Шапката и погледна към Буун с лека усмивка, щастлив, че си има играчка, щастлив, че не е сам. Буун потупа бедрото си и вълкът се приближи, за да седне до него. Буун се протегна и потупа своя другар по главата. Вълкът не се отдръпна.

Буун откри с изненада, че студът беше изчезнал и сивият пейзаж отново си беше само сив пейзаж.

Вълкът зави. Допря се плътно до крака на Буун и той усети нервното му потреперване.

- Какво има, приятелю? Какво става?

Вълкът изскимтя.

Буун го погледна и видя, че вълкът е вдигнал глава към небето, което всъщност не беше никакво небе, а просто надвиснала сивота, притискаща се към сивотата на земята.

- Там горе няма нищо. Съвсем нищо.

Още докато казваше това, Буун видя, че греши. Горе в сивотата имаше нещо, което бавно придобиваше очертания. Беше просто трептяща форма, която приличаше на люлеещ се сред сивотата лошо изтъкан килим.

Той видя, че клатушкащият се килим се спуска по-близо до земята, а сетне забеляза, че това не е килим, а много широка мрежа.

След малко тя се приземи с поклащане, а една женска фигура скочи от нея и се втурна към него с разтворени обятия.

- Инид! - викна той и се затича към нея.

Те се прегърнаха и тя долепи тялото си към неговото. Зарови лице в гърдите му и заговори, но думите й бяха така приглушени, че отначало не можеше да ги разбере. После ги чу.

- ... радвам, че те намерих. Не исках да тръгна и да те изоставя, но ти ми извика да тръгвам и да спасявам Машината. Щях да се върна при теб. Смятах да се върна, но не можах.

- Всичко е наред - каза той. - Най-важното е, че сега си тук.

- Видях те - продължи Инид, като вдигна лице и го погледна. - Видях те на някакво сиво място. Ти беше сив и с тебе имаше един сив вълк.

- Вълкът е още тук - каза Буун. - Той е мой приятел.

Тя отстъпи назад и го огледа внимателно.

- Добре ли си?

- Отлично.

- Какво е това място?

- Ние сме на Магистралата на Вечността.

- Какво, за Бога, е това?

- Не знам. Не мога да го проумея.

- Това е друго място. Не е Земята.

- Мисля, че не е - каза Буун, - но не знам къде е или какво е.

- Отново ли премина отвъд?

- Предполагам, че да. Бог знае какво преживях.

Втората фигура бе слязла от мрежата и се приближаваше към тях. Имаше две ръце и два крака и приличаше на човек, но не беше. Лицето му наподобяваше това на мършав кон и имаше много нещастно изражение. Ушите му се поклащаха от двете страни на издължената глава. Имаше две групи очи, разпръснати в два кръга на челото му. Вратът му беше тънък и мършав. Краката му бяха толкова тънки, че се клатушкаха при ходене. Ръцете му нямаха лакти и приличаха на гумени маркучи. От двете страни на гърлото му се виждаха хриле. Тялото му наподобяваше пъпчиво буре.

- Запознай се с Коня - каза Инид на Буун. - Не знам името му, но го наричам така и той не възразява. Кон, това е Буун. Този, за когото ти говорих. Този, когото търсехме.

- Радвам се, че ви открихме - каза Коня.

- И аз се радвам, че двамата сте тук - каза Буун.

Роботът се подаде от кубичната сграда със закрепен на главата си поднос.

- Гладни ли сте? - попита Буун. - Виждам, че храната е тук.

- Умирам от глад - бързо каза Инид.

След като седнаха на масата, Буун се обърна към Коня:

- Това е човешка храна. Може би няма да е по ваш вкус.

- По време на скитанията си - успокои го Коня - се научих да поглъщам всичко хранително.

- Не донесох нищо за вас - каза роботът на Буун. - Вие току-що погълнахте невероятно количество храна. Донесох още една чиния месо на вълка. Изглежда много гладен.

Роботът сложи чинията с нарязаното месо на земята. Вълкът се нахвърли върху нея.

- Той е ненаситен - каза Буун. - Един вълк може да изяде половин вол за нула време.

- Той да не е един от онези, които се навъртаха край лагера? Един от онези, които нападаха бедния стар бизон? - попита Инид.

- Да. След като ти тръгна - не, още преди това - той се сближи с мен. Когато се събудих първата вечер, той беше до мен. Не ти казах нищо, защото мислех, че халюцинирам.

- Разкажи ми за него. А и какво стана с чудовището и храбрия стар бизон?

- И ти имаш да разказваш.

- Първо ти. Аз съм твърде гладна, за да говоря.

Вълкът беше изял всичко. Отдалечи се и започна да си играе с Шапката.

- Какво е това, което държи вълкът? - попита Инид. - Прилича на кукла.

- Това е Шапката. Ще ти разкажа и за него. Той е съществена част от моя разказ.

- Тогава започвай - каза Инид.

- След малко. Ти каза, че си ме видяла. В някакво сиво място и вълкът е бил до мен. Би ли ми разказала как точно ме видя и как разбра къде съм?

- Разбира се. Намерих нещо като телевизор. Ще ти обясня по-късно как. Телевизорът показва това, което искаш да видиш. Просто си го помисляш. Аз си помислих за теб и ти се появи на екрана.

- Той може и да ме е показал на сивото място. Но не ти е казал къде да ме намериш.

- Мрежата се справи с останалото - намеси се Коня. - Може да изглежда съвсем крехка, но е удивителен механизъм. Не, не е механизъм. Далеч по-съвършена е от какъвто и да е механизъм.

- Коня я направи - каза Инид. - Той я направи в ума си и...

- Ти ми помогна много - настоя Коня. - Ако не беше ти, нямаше да има мрежа. Ти сложи пръста си, за да мога да вържа последния, най-важен възел.

- Това звучи загадъчно и интересно - каза Буун. - Разкажете ми всичко.

- Не сега - възрази Инид. - Първо да се нахраним. През това време ти разкажи какво се случи от момента, в който ми викна да се спасявам от нападащото чудовище.

Буун започна, като представяше фактите колкото се може по-сбито. Когато свърши, Коня тъкмо буташе чинията си настрани и избърсваше устни с опакото на ръката си.

Вълкът най-после бе спрял да си играе с Шапката и сега го използваше за възглавница.

- В разказа ти Шапката е жив - каза Инид.

- Сега е изключен - отговори Буун. - Не знам как по-добре да ти го обясня. Той е просто кукла. Чучело на неизвестен вентрилоквист.

- Нямаш ли представа кой може да е той?

- Ни най-малка. Но да не губим време. Разкажи ми какво се случи с теб.

Когато и тя свърши разказа си, той поклати глава.

- Това ми изглежда без всякакъв смисъл. Би трябвало да съществува някаква връзка, но нея я няма. Или поне аз не я виждам.

- Има връзка - намеси се Коня. - А също и смисъл. Тримата сме заедно и разполагаме със сандъка, който намерих на розово-виолетовата планета.

- Ти го открадна - поправи го Инид. - Ти не го намери, а го открадна. Много добре знам какво направи.

- Добре де, откраднах го - съгласи се Коня. - Може би просто го взех назаем. Звучи по-меко и по-приемливо.

Той скочи от стола си и тромаво закрачи към мрежата.

Докато го гледаха как мъкне тежкия сандък, превит от тежестта му, Буун попита:

- Имаш ли някаква представа кой всъщност е той?

- Удивително създание - отвърна Инид. - Нямам представа кой е или какъв е произходът му. Но има страхотни хрумвания и знания, макар и да не са човешки.

- Може ли да му се има доверие?

- Не съм сигурна. Но ще трябва да продължим с него и да го държим под око.

- Като че ли не е неприятен на вълка. Не съм сигурен дали вълкът го харесва, но поне не показва, че не го харесва.

- Вярваш ли на вълка?

- Там на хълма можеше да ме изяде. Нищо не можеше да му попречи. Провизиите ни бяха почти привършили, а той беше гладен. Но не вярвам дори да си е помислил, че може да ме изяде.

Коня се приближи до масата, а тежкият сандък го превиваше на две. Той го стовари на земята.

- Сега ще видим.

- Искаш да кажеш, че не знаеш какво е това? - попита Инид.

- О, зная какво е. Но не познавам формата му и начина на употреба - каза Коня.

Наведе се и щракна ключалките. Капакът се отвори и отвътре се надигна нещо като меко тесто. Тестото се изду, а после се свлече по стените на сандъка. Меката маса продължаваше да изскача от сандъка, като че ли това тесто е било натъпкано там и сега използваше възможността да се измъкне изцяло.

Тестото продължаваше да се излива. Заля мястото, където се намираха столовете и масите и обгърна кубичната постройка. Отвътре изскочи роботът и побягна от нашествието на тестоподобната материя. Буун сграбчи Инид за ръката и я издърпа встрани. Вълкът тичешком се присъедини към тях. Коня не се виждаше никъде. Далеч встрани, на няколко стъпки от земята, ниско летеше мрежата. След около стотина метра отново се спусна на земята. Предният край на тестото се приближаваше към трамвая и мотрисата тръгна назад, трополейки по релсите.

Тестото обаче започна да се променя. Вместо да остане плътно, то се изпъстри с пори и някакви дупки. Но продължаваше да се разстила наоколо. Пълзеше по земята и се издигаше във въздуха. Размерите му нарастваха неимоверно. По него се появиха блещукащи точки, големи тъмни зони и пронизвани от бледа светлина мъгливи спирали. Някои от точките ставаха все по-ярки, а други - по-неясни. Из цялата тестена маса се усещаше движение, преместване, промяна.

- Имаш ли представа какво е това? - попита Инид.

Буун поклати глава.

- Виждал ли си Коня? Още ли е там вътре?

- Мисля, че да. Този глупак се остави да бъде хванат.

Сандъкът вече не се виждаше. Беше погребан под тестото, което заприличваше все повече на мъглив воал и продължаваше да нараства, макар и по-бавно. Сега наподобяваше блестящ светъл сапунен мехур.

- Ето го - каза Инид глухо и напрегнато.

Буун погледна в посоката, която му сочеше и видя Коня, който упорито си пробиваше път към тях сред мехура. Най-сетне успя да се измъкне, подобно на разкъсващ паяжина човек, и се заклатушка към тях.

- Това е галактиката! - викна той. - Карта на галактиката! Бях чувал за подобни карти, но никога за такава като тази.

Спря и се втренчи в тях с опулените си кръгли очи, а после се обърна и започна да мушка балона с един от гумените си пръсти.

- Погледнете звездите - каза им той. - Някои греят с ярка светлина, а други са толкова неясни, че се виждат едва-едва. Вижте облаците от звезден прах в мъглявинния блясък. А там, тази права бяла линия, насочена право към центъра на галактиката, е Магистралата на Вечността.

- Това е невъзможно - каза Инид.

- Хем го виждате, хем твърдите, че е невъзможно. Не виждате ли колко е велика и необятна нашата галактика?

- Добре, това е галактика - каза Буун. - Там има и бяла линия, макар да не мисля, че именно тя е магистралата, на която сме...

- Така е, повярвайте. - настоя Коня. - В легендите на моя народ се споменава за магистралата, която минава сред звездите. Макар че в нито една легенда не се казва защо тази магистрала е там и накъде води. Сега обаче ще тръгнем по нея. Ще отидем и ще видим.

Буун внимателно огледа странната маса. Тя май наистина представляваше една спираловидна галактика. По форма беше относително овална, по-плътна в центъра, отколкото по краищата. Не приличаше много на спираловидните галактики, които беше виждал по снимките. Но все пак бе ясно, че това е развита спирала. Светли лъчи излизаха от центъра. Един от тях се виеше около мястото, където бяха масите. Макар и неясно, те все още се виждаха.

Вълкът стоеше до Буун и когато погледна надолу, той видя как животинското тяло потрепери. Нищо чудно, помисли си. Всичко наоколо щеше да е страховито за който и да е. Наведе се и потупа вълка по главата.

- Спокойно, момчето ми. Всичко ще бъде наред. Всичко е наред.

Вълкът се приближи по-плътно до него. Буун се чудеше дали бе казал истината. Не можеше да е сигурен, че всичко е наред. Обърна се към Инид:

- Той беше говорил за карти и схеми, нали?

- Той говореше за много неща. Някои от тях нямаха никакъв смисъл. Или поне на мен така ми звучаха. Не мога да си спомня всичко. Говореше най-вече за генетични карти, за вложени в ума или съзнанието карти.

Коня отново се приближи бавно към тях и попита:

- Ще хвърлим ли един поглед?

- Вътре в това нещо ли? - отвърна му Инид също с въпрос. - Искаш да кажеш, че трябва да влезем в това нещо?

- Разбира се. Как иначе ще си отговорим на въпросите? Бялата линия води нанякъде. Ще отидем да открием накъде. Тя е поставена там умишлено.

- Може да се загубим - възрази Инид. - Може да се лутаме там вътре с дни.

- Не и ако следваме бялата линия. Ще вървим по нея навътре, а после ще се върнем обратно пак по нея.

- Ако ще влизаме там, трябва да взема нещо.

След като каза това, Инид бързо затича към мрежата.

Последното нещо, което Буун искаше, беше да влезе и да огледа отвътре този мъглив въртоп. На пръв поглед всичко изглеждаше съвсем обикновено, нищо повече от една проекция, създадена чрез умения и технологии, които неговото време още не бе открило. Но около картата витаеше и някаква плашеща извънземност, която той не можеше да проумее. Ами ако се оплетеше вътре, без възможност да се измъкне? Коня бе казал, че ще следват бялата линия и това бе напълно правилно, стига обаче тя да си останеше на мястото. Но ако бялата линия бе само примамката, която да вкара жертвата в капана?

Инид се върна. Носеше малка черна кутия. Вдигна я, за да я покаже на Буун.

- Това е телевизорът, който открих на пикника. Реших, че ще е добре да го вземем, ако влизаме в картата.

- Пълен боклук - каза Коня.

- Не, не е. Той ми показа къде е Буун и ни каза как да стигнем дотук. Това са просто още един чифт очи, а пък ние ще се нуждаем от всички очи, с които разполагаме. Телевизорът ти показва това, което искаш да видиш.

Сравнението с чифта очи е неуместно, помисли си Буун, защото докато двамата с нея наистина имаха по чифт, то Коня имаше доста повече, при това - различни от човешките.

Вълкът изскимтя и Буун го погледна. Вълкът е уплашен, помисли си той, и ако у самия него бе останал някакъв здрав разсъдък, трябваше да се чувства също толкова уплашен, колкото своя четириног приятел.

- Е, идваш ли? - попита Инид.

- Какво можем да видим там? Коня каза, че Магистралата на Вечността води към мястото, където искаме да отидем, а това е всичко, което трябва да знаем. Нека просто се качим на трамвая и тръгнем по Магистралата.

- Но това е смешно - каза му Инид. - С трамвая ще ни трябва цяла вечност, за да стигнем където и да е. А ние ще пътуваме с мрежата и нито времето, нито пространството ще имат някакво значение.

- Добре - каза той, като търсеше начин да забави влизането в тази глупава карта, - но когато влезем, какво ще търсим?

- Неограничените, разбира се - отговори тя. - Родната планета на Неограничените. Това именно е смисълът на цялата тази история.

Той съвсем беше забравил за Неограничените, докато тя не произнесе името им. Много време беше изминало и много неща се бяха случили от момента, в който бе чул за тях за пръв път. Но Инид нямаше как да ги забрави, защото векове се беше крила от тях.

- За пръв път чувам за идеята за търсене на Неограничените - каза Буун. - Вие сте се крили от тях дълги години, а пък двамата с теб бягахме от тяхното чудовище, за да спасим живота си.

- Мислих за това и реших, че не можем вечно да се крием от тях. Трябва да отидем и да ги открием. Разполагаме с мрежата, а с Коня бихме могли да намерим и други, които да ни помогнат.

- Не знаех, че си толкова войнствена.

- Идваш ли или не? - рязко попита Коня. - Ако ще пътуваме с мрежата, трябва преди това да разберем в какво ще се забъркаме. Картата поне ще ни подскаже нещо.

- Имаш ли пълно доверие в тази карта? - усъмни се Буун. - Защо си толкова сигурен, че тя е точна?

В древната земна история създателите на карти с удивително лекомислие разполагали по картите си много, уж автентични територии, които били просто митове или продукти на волно въображение.

- Залагам честта си за нея. Тази конструкция е изработена от високообразована раса, която е знаела какво прави.

- Познаваш ли нейни представители?

- Знам за нея. Разказвали са ми още когато сядах на коленете на дядо си, а и мъдреците на моя народ споменават за нея.

Буун погледна надолу към вълка, но той вече не беше там. Видя го да седи малко по-далеч на пътя. Беше намерил Шапката и той отпуснато висеше от устата на животното. Вълкът не искаше да влезе в картата и Буун не виждаше смисъл да го кара да го последва в тази мъглива каша.

- Добре, Вълчо, ти ме чакай тук.

Другите двама вече влизаха в картата - Коня начело, а Инид след него. Буун побърза да ги настигне.

Приличаше на пространство, изпълнено с паяжини, но всъщност нямаше паяжини. Нямаше съвсем нищо. Когато Буун стъпи вътре, вече не усещаше земя под краката си. Сякаш стъпваше в празно пространство или по-скоро сякаш краката му внезапно бяха станали безчувствени и той вече не усещаше нищо, когато ги спускаше на повърхността.

От едната му страна гореше голяма червена сфера и Буун рязко се дръпна от нея, но се озова с лице срещу друга, грееща в синьо нажежена перла. Преди да успее да отскочи настрана, той се вряза в нея. Не усети нищо - нито горещина, нито какъвто и да е друг знак, че тези звезди наистина са там. Той нервно се засмя. Беше отскочил от един червен гигант и се беше врязал право в средата на доста по-гореща синя звезда. Дали тази карта съдържаше проекция на всяка една звезда, всяка струйка газ и всеки поток космичен прах в галактиката? На пръв поглед това изглеждаше невъзможно. Спомняше си, че май беше чел някъде за наличието на повече от сто милиарда звезди в Млечния път. Не беше възможно това количество да намери място в картата. С всичките тези звезди, дори и направени не по-големи от прашинки, цялото пространство в картата би било толкова натъпкано, че нямаше да е възможно да се върви из нея. Значи толкова струва, помисли си той, твърдението на Коня за точността й.

- Внимавай за бялата линия - каза му Коня. - Намира се на височината на бедрото ти вдясно от теб.

Буун погледна надолу и видя една бяла нишка, единствената връзка със сивия свят, където го чакаше вълка с Шапката - висящ от челюстите му, отпуснат и оръфан. Там беше и кубът, а някъде наблизо роботът вероятно приготвяше храна, за да е готов при евентуалното им завръщане.

Не мога да повярвам, каза си той. Не вярвам на нито една дума. Не мога да приема нищо от това. Всичко това просто не се е случвало.

Но то се случваше. Той се движеше в пространството, в което кракът му не усещаше земя под себе си. Минаваше през област, която не бе само илюзорна, но и въображаема; област, където имаше блестящи звезди и потоци от прах и газ, и всичко това можеше да се види, но не и да се докосне или усети. Появи се и нещо друго - някакъв звук, някакво пеене. Пееха му звездите - музиката на сферите, съскането на водорода, жуженето на радиацията, мелодията на времето, химна на пространството, тананикането на космичния прах и песента на необятната празнота. Най-ужасяващо от всичко беше, че тук всъщност нямаше нищо. Това не беше реалността. Най-много да беше магията на проекцията, магията на една напълно абстрактна конструкция.

Буун видя, че е изостанал от другите двама. Едва различаваше Инид през мъглата, а Коня въобще не се виждаше. Вървим вече часове, помисли си той, а това е смешно, защото картата е едва няколкостотин стъпки в диаметър.

Напрегна се да догони другите и се втурна напред. Не се опитваше да се предпазва от звездите или от паяжините звезден прах, тъй като вече можеше да приеме факта, че те всъщност не са тук. Но вместо абсолютната празнота, някаква субстанция го възпираше при напредването му. Струваше му се, че отчаяно се опитва да прегази буен поток.

Пред него се появи по-плътен от обикновено облак космически прах. Въпреки че вече бе наясно със състава му, той се опита да се наведе и да мине под него. Но облакът беше по-плътен, отколкото изглеждаше и го заслепи. Звездите наоколо се смалиха и той започна да си проправя път през тъмнината, сякаш удряше стена с главата си. Краката му го носеха напред и той още усещаше натиска на дърпащия го назад поток.

Изскочи от облака прах и изведнъж го обля светлина - много по-силна от преди малко. Източникът й, както той видя, беше блестяща като брилянт звезда вдясно от него, краищата на която бяха обгърнати от мъгла.

До него Инид каза:

- Нова звезда. Може би дори свръхнова. Не се вижда от Земята, защото е засенчена от облака прах.

В мига, в който тя заговори, Буун видя другата звезда. Тя беше толкова близо, че сякаш ако протегнеше ръка, щеше да я докосне. Беше почти незабележима - една бледа, малка, жълта звезда. Това, което го накара да я забележи, беше че някой - някой! - беше очертал един много ясно различим знак "X" върху нея. Като че някой бе взел писалка и бе белязал звездата така, че да я различи от останалите звезди в галактиката; и ако човек я видеше отново, щеше да я разпознае като много особена звезда.

- Буун, чуваш ли ме? - попита Инид. - Какво ти става?

Той не отговори, но пристъпи напред, като се завъртя така, че да види звездата от друг ъгъл. Когато се завъртя, хиксът се измести заедно с него. Той смени мястото си и хиксът направи същото. Откъдето и да я погледнеше, хиксът винаги беше в центъра на звездата. Това, каза си той, е невъзможно. Вероятно му се привиждаше...

Инид го хвана за ръката.

- Коня се е отдалечил от нас. И, Буун, къде е линията? Изгубили сме бялата линия. Никъде не я виждам.

Той се обърна, стреснат от натиска на ръката й и от нотките страх в гласа й. Тя се оглеждаше на всички страни и търсеше с поглед изчезналата белота на линията.

- Няма я - каза тя. - В бързината, а и учудени от това място... Какво ще правим сега?

Буун сви рамене.

- Ще се върнем по стъпките си и ще я търсим. Ще я намерим.

Но и сам не вярваше, че ще успеят. Линията беше толкова тънка, толкова незабележима, че можеха и да не я видят.

Малко по-надалеч се виждаше голяма бяла звезда, която бясно обикаляше около оста си, а пък около самата нея се въртеше една доста по-малка звезда, бяла и ярка, но все пак доста по-бледа от големия си съсед. Малката звезда обикаляше толкова бързо, че движението й беше почти неясно. Между двете се простираше светъл пръстен от пламтяща енергия, преливаща от по-голямото към по-малкото небесно тяло. Звезда тип B, помисли си Буун, обикаляна от бяло джудже.

- Не можем да се върнем - каза Инид. - Точно сега не можем да се върнем. Трябва да продължим и да намерим Коня. Той ще ни помогне да открием бялата линия.

Тя забърза напред и той я последва. Сега сякаш се изкачваха по някакъв хълм. Това е налудничаво, помисли си Буун. В галактиката няма хълмове. Около краката им се виеха потоци звезден прах, а самите звезди изглеждаха по-плътни и много от тях бяха червени и големи.

Вече нямаше съмнение, че наистина се изкачваха по висок стръмен хълм. Изкатериха склона и достигнаха върха му. Точно отвъд него видяха Коня. Мършав и прегърбен, той се беше втренчил право напред.

Те спряха и се загледаха с него към въртящата се тъмнина, кръстосвана от проблясъци светлина, които бързо угасваха.

- Водовъртеж! - зяпна Инид. - Всичко се върти. Като водовъртеж!

- Това е сърцето на галактиката - каза Коня. - Това е центърът на всичко тук. Голяма черна дупка, която поглъща галактиката. Краят на всичко.

Духаше някакъв хапещ вятър, въпреки че не трябваше да има никакъв вятър. Той носеше ледения полъх на празнотата, черната смразяваща целувка на смъртта. Може би това е, помисли си Буун, черният студ на победеното Време, довеян от унищожаващия и поглъщащ център.

- Казваш, че е краят на всичко - възрази Инид, - но това не може да е краят на всичко. Може би е краят на тази галактика. Но има и други галактики. Те са безкрайни.

- Вероятно има същества, които знаят това - каза Коня. - Но аз не съм от тях. Нито който и да е от моя народ.

- А тези, които са изобретили тази карта?

- Може би - отвърна Коня. - А може би не. Възможно е истината да състарява духа. А е възможно и въобще да няма отговор.

- Тогава нека всичко върви по дяволите - обади се Буун. - Аз се връщам.

- Не можеш да се върнеш - напомни му Инид. - Загубихме линията. Тънката бяла линия, спомняш ли си? Загубихме я.

Коня уплашено промърмори:

- Линията ли? Казваш, че сме я загубили, така ли? Съвсем я бях забравил.

- Ние също - каза Инид.

- Едва ли е толкова голям проблем - намеси се Буун. - Картата, в която сме, дори разстлана по този начин, надали е повече от няколко мили в диаметър. Когато я наблюдавах отвън, ми се стори, че дори не е повече от неколкостотин фута. Ако се движим по права линия в която и да е посока, би трябвало скоро да се озовем отвън.

- Тук няма прави линии - избоботи Коня. - Съществуват само виещи се спирали, останалото е зрителна измама.

- Ти вървеше право към центъра - възрази Буун. - Ти вървеше пред нас, устремен към центъра. И стигна там, където искаше. Значи не са само виещи се спирали...

- Наистина - прекъсна го Коня - се движех към центъра. Бях чул легенди. Центърът представляваше голям интерес за мен и интуицията ми ме доведе тук. Преди много време чух за черното нищо и...

- Нищо ново - каза Буун. - Хората от моето време знаеха за центъра. Знаеха за страхотните турбуленции в центровете на повечето галактики. Имаше такива, които ги наричаха черни дупки и...

- Този разговор няма да доведе до никъде - намеси се Инид. - Проблемът е как да открием бялата линия.

- Не е необходимо да я откриваме - продължи Буун. - Можем да се измъкнем и без нея. Просто трябва да вървим по права линия и така ще стигнем до края на картата.

- Не ме ли чуваш? - каза Коня. - Казах ти, че такава права линия не може да съществува тук. Всичко е извито, заплетено и прилича на много сложен възел.

- Опитваш се да ми кажеш, че не можем да излезем от тук, така ли?

- Не. Ако се полутаме, ще се измъкнем. Но няма да е никак лесно.

Глупости, помисли си Буун. Проблемът, въпреки всички тези приказки за сложността му, си беше съвсем прост. И все пак, като се огледа наоколо, той отчасти разбра какво имаше предвид Коня. Знаците за запомняне бяха прекалено много - не една звезда, не отделна мъглявина или въртяща се тъмнина, която да запомни - а твърде, твърде много. И всичко наоколо бе някак завъртяно.

Като че доловила мислите му, Инид каза:

- Сигурно си спомняш за някакъв ориентир?

- Да - сети се Буун. - Имаше една звезда с хикс върху нея.

- Хикс ли?

- Да, хикс. Сякаш някой го бе изрисувал отгоре й. Обикновена звезда, съвсем обикновена. Жълта. Вероятно тип C, като нашето Слънце.

- Не ми каза нищо за нея.

- Забравих я, когато ми извика, че сме загубили бялата линия.

- Ти видя ли звездата с хикса? - Коня попита Инид.

- Не. Не я видях. Но кой би минал оттук, за да нарисува хикс върху някаква звезда?

Коня се обърна към Буун:

- Помниш ли нещо друго?

- Не.

- Тогава е лесно - каза Коня. - Откакто дойдох, стоя тук, без да се движа, и гледам черната дупка. Значи разполагаме с отправна точка. Когато ме доближихте, с гръб ли бях към вас?

- Точно така - отвърна Инид. - С гръб към нас.

- В такъв случай е елементарно - каза Коня. - Аз ще се завъртя на 180 градуса и ще се спуснем обратно по хълма, върху който се намираме.

Буун сви рамене. Изглеждаше твърде просто. Не вземаха предвид възможните странични фактори. Но тъй като не можеше да измисли по-добър начин за измъкването им, се съгласи да опитат.

Обърнаха се и тръгнаха надолу по склона. Вървеше се лесно. Нямаше насрещно течение, което да им пречи. Буун все още не усещаше стабилна повърхност под краката си и звездите още пееха, но той вече не обръщаше внимание на тези неща. Слязоха по хълма и той продължи да върви. Бързаше в желанието си по-скоро да се измъкне от този въображаем лабиринт.

Зад гърба му Инид внезапно извика:

- Линията! Ето я отново!

Буун се обърна и видя, че двамата бяха застанали неподвижно и като уплашени се взираха в линията. Погледна наляво и видя накъде продължава тя. Той стоеше от едната й страна, а те - от другата. Очевидно бе минал през нея, без да я забележи.

Върна се при тях и заедно се втренчиха в бялата нишка.

- Сега - каза Инид - можем да я последваме в обратна посока и да излезем там, откъдето тръгнахме. Имахме късмет, че я открихме.

- Логично беше - каза Буун. - Движехме се по права линия.

Коня изръмжа:

- Права линия, казваш. Колко пъти трябва да повторя, че няма...

Буун не му обърна внимание. Като погледна към хълма, видя блясъка на новата - или свръхновата - която бяха забелязали с Инид, докато се изкачваха по възвишението. И встрани от нея беше малката жълта звезда.

Той се закатери по хълма обратно към жълтата звезда.

- Къде отиваш? - викна му Инид.

- Хайде нагоре - отвърна той, без дори да погледне назад, а очите му бяха приковани в малкото жълто небесно тяло. - Елате да ви покажа звездата с хикса.

В момента, в който го каза, се почувства глупаво. Можеше да не е същата звезда. Имаше много жълти звезди. Бяха навсякъде.

Нямаше обаче защо да се притеснява. Именно това беше звездата с начертания върху нея хикс.

- Този знак има някакво значение - каза Коня, щом застана до него. - Иначе защо ще е белязана?

- Тя е съвсем същата като милиони други от нейния клас - каза Буун. - Затова ми се стори странна. Помислих, че очите ми изневеряват. Всяка една от тези звезди е еднаква с останалите.

- Може би не звездата е важна - предположи Коня. - Може би около нея се върти планета, която именно е важната. Но не можем да видим тази планета.

- Минутка! - намеси се Инид. - Вероятно има начин...

Тя вдигна черната кутия, която носеше, и я насочи към звездата. Дъхът й замря.

- Така е. Ето я планетата.

Буун отстъпи зад нея и се взря в екрана. Планетата растеше и го запълваше. Продължи да расте, докато в един момент те можеха да виждат само част от повърхността й и това, което се намираше върху нея.

- Това е град - каза Коня. - Върху тази планета има град.

Високи постройки се издигаха пред очите им.

- Това е мястото - обади се отново Коня, с тих, но радостен глас. - Това е мястото, на което трябва да отидем. Натам води бялата линия.

- А кога ще стигнем там? - попита Инид.

Коня й отговори с въпрос:

- Как бих могъл да знам?

И е прав, помисли си Буун. Откъде би могъл да знае кога ще стигнат там?

Инид наведе телевизора и екранът потъмня.

- Да тичаме обратно и да следваме линията - предложи Коня. - После се мятаме на мрежата и...

- Чакай малко! - каза Буун. - Трябва да обсъдим това. Трябва да го обмислим.

Но Коня не го изслуша. Той вече галопираше напред, като се придържаше близо до линията. Буун погледна към Инид.

- Прав си - каза тя. - Трябва да го обсъдим.

- Тогава да се махаме оттук.

Тръгнаха - по-бавно от Коня, но все пак доста бързо. И двамата нямаха търпение да се измъкнат от картата.

Постепенно различиха пред себе си сивотата на мястото, което бяха напуснали. После видяха очертанията на куба и заобиколените от столове маси. Точно зад масите се виждаше вълкът, а до него роботът с плоската глава.

Когато най-сетне почувства твърда земя под краката си, Буун разбра, че картата е вече зад гърба му. Направи няколко крачки и каза:

- Как си, момчето ми? Какво става?

Вълкът седеше на задните си лапи. Пред него лежеше Шапката, все още отпуснат и раздърпан.

Коня не се виждаше никъде, но Буун забеляза, че по релсите се приближава трамваят. И на предната седалка седеше някой.

 

 

Тимъти

 

10

 

Вратата се отвори навън и се превърна в стълбичка за слизане. Хорас излезе през нея, но след миг се спря. Зад гърба му Ема изписка:

- Къде сме?

- Не зная - отговори й той. - Няма кого да попитам тук.

Въпреки че, помисли си, "кога сме" би бил по-добър въпрос.

Трябваше да бъде по-подготвен, скара се сам на себе си. Вярно, имаше критична ситуация, но бе имало достатъчно време да установи курса. Разбира се, времето не би му стигнало чак да го обмисли, да осигури действията си с необходимото обсъждане. Но подобно паническо бягство от нападащото чудовище, което ги гонеше по петите, бе непростимо.

Причината не беше в уплахата му, увери той себе си. Просто най-разумното беше да се махнат оттам по най-бързия възможен начин. Имаше много неща, помисли си Хорас, които могат да бъдат казани за него; надут, вероятно защото от време на време изглеждаше твърде надут човек; упорит, но в повечето случаи упоритостта е положително качество, а не недостатък; и доста нерешителен, защото беше твърде предпазлив във всичко. Единственото, което не можеше да се каже за него, беше, че е страхливец.

В края на краищата, каза си той, всичко беше наред, преди да се появят онези двамата от двайсетия век. Макар че, най-вероятно, вината за това беше на Мартин. Мартин е трябвало да знае какво става. Но явно той не е знаел, не е подозирал нищо, преди Коркорън да му е изкрънкал пари, като му казал, че някой слухти из Лондон и разпитва за място, наречено Хопкинс Ейкър. И какво бе направил той тогава? Беше побягнал, заедно със Стела. Щом си помисли за това, Хорас се почувства по-добре. Беше намерил на кого да прехвърли цялата вина. Той самият не беше виновен за нищо.

Направи още няколко стъпки надолу по трапа, но се спря на края му, в случай че ще трябва бързо да се оттегли. Машината лежеше на склона на един хълм, точно под върха му. В подножието се простираше малка равнина, в която бе издигната черна едноетажна сграда с много извивки и разширения, като че ли след построяването й към оригиналната структура са били добавени известен брой случайни пристройки.

Докато я гледаше, Хорас шокиран осъзна, че това бе един от построените от Неограничените манастири. Всъщност може би не бяха манастири, но хората ги наричаха така, защото Неограничените доста приличаха на малки, накуцващи монаси.

Нищо не помръдваше в долината. Това беше едно пусто място. Тук-там имаше затревени места и друга дребна растителност, но никъде не се виждаха дървета. Там, където бе имало дървета, сега стърчаха прогнили пънове. Слънцето се криеше зад плътна група облаци. Докато Хорас се оглеждаше, облаците се разпръснаха за момент и слънцето се показа. Навсякъде по върховете на околните извисени в небето хълмове се забелязваше блещукане и трептене, сякаш някой беше окичил небето с копринено ламе. Зад гърба му Тимъти заговори тихо и равно:

- Виждаш какво е останало от многомилионната човешка раса. Всяка от тези малки светлинки е дематериализирано човешко същество, заело мястото си и чакащо вечността.

- Не можеш да си сигурен в това - каза Хорас, който бе замаян от ужаса и красотата на гледката. - Никога не си виждал дематериализирано същество.

- Но съм виждал брат си Хенри. Той е нещо като рояк подобни светлинки, човек, който просто не е стигнал до последния стадий на дематериализацията. Ако беше стигнал дотам, и той щеше да е само една светлинка.

Тимъти е прав, помисли си Хорас. Тимъти бе винаги и дразнещо прав.

- Ако правилно съм разчел показанията на таблото - каза Тимъти, - ние сме далеч в бъдещето, на около 50 000 години от времето, от което избягахме в миналото.

- Значи Неограничените са победили. Това е краят. Ние, хората, не сме успели да ги спрем.

Ема им викна от вратата:

- Ей, вие двамата долу! Дръпнете се от трапа. Спайк излиза. Там няма място за всички вас.

Хорас бързо погледна назад през рамо. Спайк, приличащ повече отвсякога на въртящ се таралеж, вече се спускаше по трапа за слизане. Хорас бързо скочи на земята встрани от трапа. Тимъти го последва. Спайк мина край тях и продължи да се търкаля надолу по хълма.

- Ще се смъкне надолу и ще ни докара неприятности - каза Хорас. - Той винаги ни е докарвал само неприятности. Неограничените в манастира все още не са ни забелязали.

- Не знаем дали е така - възрази Тимъти. - Може дори да няма Неограничени. Има доказателства, че по-скоро са си свършили работата и са си тръгнали. Вероятно тук има само една група дематериализирани. Сигурно има други по света.

Ема се спусна по трапа и се присъедини към тях:

- Чакахме прекалено дълго. Трябваше да тръгнем по-рано. В такъв случай щяхме да можем да подберем време и място, а не да заминаваме по толкова безумен начин, без да знаем къде ще попаднем.

- Аз ще се върна веднага щом мога - каза Тимъти. - Сгреших, че дойдох с вас. Там останаха всичките ми книги и бележки...

- Забелязах - студено подхвърли Хорас, - че никак не се забави при тръгването си. Почти ме прегази в своя бяг. Беше се побъркал от страх.

- Не съвсем. Може би просто бях малко объркан. Механичен защитен рефлекс, нищо повече.

- Не успяхме да погребем Геън - обади се Ема. - Това е срамно. Просто го оставихме да лежи в незарития ковчег, увит в платно.

Спайк беше достигнал подножието на хълма и уверено се търкаляше през равнината към манастира.

Няколко пухкави облака скриха слънцето. Яркият блясък на кристалните решетки, които увенчаваха хълмовете и се извисяваха в небето, заблестя по-слабо.

Тимъти ги погледна замислено.

- Прах от мисъл. Философи с размери на прашинки. Мижави теоретици, които си създават мечти за величие. Без физически функции, само правилно настроени дейности на човешкия интелект...

- Я млъквай! - кресна Хорас.

Нещо изшумя по хълма над тях и едно бутнато камъче заподскача надолу по склона. И тримата се обърнаха по посока на шума. Един робот се спускаше към тях. Металното му тяло отразяваше бледата слънчева светлина. Носеше брадва, провесена на ремък от рамото му.

Той вдигна ръка и ги поздрави. После изрече с дълбок глас:

- Добре дошли, човеци. Измина много време, откакто за последен път видяхме някого от вашата раса.

- Ние? - погледна го въпросително Хорас. - Ти не си сам?

Роботът слезе малко под тяхното ниво и се обърна с лице към тримата.

- Много сме. Разнесе се мълва за вас и идват още, щастливи от това, че ще ви видят.

- Значи тук няма хора, така ли?

- Неколцина, само неколцина. Разпръснати надалече, криещи се. Една групичка тук, една групичка там, но като цяло - съвсем малко. Ние обаче сега сме твърде много. И само малцина от нас имат кого да обслужват.

- А как си прекарвате времето? - заинтересува се Хорас.

- Сечем дървета. Сечем всичко, което можем. Но има твърде много дървета. Не сме способни да отсечем всичките.

- Не разбирам - каза Тимъти. - Какво ги правите, след като ги отсечете?

- Събираме ги накуп и щом изсъхнат ги запалваме. Унищожаваме ги.

Друг робот слезе по хълма и се присъедини към първия. Свали брадвата от рамото си и я подпря на земята, като се облегна на дръжката. Сетне продължи, сякаш не първият робот, а той беше спрял да говори:

- Работата е тежка, тъй като не разполагаме с прекрасните, улесняващи труда механизми, които вие, хората, сте изобретили преди време. Преди имаше роботи с технически познания, но вече изчезнаха. След като хората се оттеглиха към опростения живот, за да развиват интелекта си, те вече не бяха необходими. Всичко, от което се нуждаеха хората, бяха твърде обикновени неща - градинарство, готварство и все от този род.

Други роботи се спускаха по хълма, като всеки носеше някакъв инструмент. Идваха по един, по двама, по трима и се групираха зад двата, които вече бяха застанали пред хората.

- Но кажете ми - запита Тимъти, - защо сте толкова всеотдайни в това унищожаване на дърветата? Не ги използвате след отсичането им. И сигурно нямате проблеми с тях.

- Те са нашият враг - каза първият робот.

- Сражаваме се с тях за правата си.

- Дрънкате глупости! - викна Хорас. - Как може обикновени, непретенциозни дървета да ви бъдат врагове?

- Вероятно знаете - намеси се вторият робот, - че след като човеците изчезнат - а те са на изчезване - именно дърветата ще ги наследят като господстваща раса на Земята.

- Чувал съм нещо такова - каза Тимъти на събралите се роботи. - Празно и необосновано твърдение. Никога не съм му обръщал внимание, макар че сестра ни Инид го смяташе за великолепна идея. Тя имаше чувството, че като господстваща раса, дърветата няма да са агресивни и няма да имат много допир с останалите форми на живот.

- Всичко това са празни приказки - възмути се Хорас. - Инид беше забележителна с неясните си размишления. Та едно дърво няма разум - съвсем никакъв разум. То не може да върши абсолютно нищо. Стои си на едно място и расте - това е всичко, което може да прави. А след време пада и изгнива и това е неговият край.

- Има някои детски приказки - каза Ема с много мек тон.

- Приказките са глупости. Всичко това са глупости. Само един глупав робот би повярвал на такова нещо.

- Ние не сме глупави, сър - каза вторият робот.

- Предполагам - намеси се Тимъти, - че вашата враждебност към дърветата се основава на вярата, че вие трябва да наследите хората?

- Ами да, разбира се - отговори първият робот. - Разсъждаваме именно по този начин. В това има логика. Ние сме продължение на расата. Създадени сме по нейно подобие. Мислим с мислите на хората и поведението ни е оформено по техен модел. Ние сме наследниците на хората и биваме мамени с нашето наследство.

- Спайк се връща - обади се Ема. - И с него идва още някой.

- Не го виждам - каза Хорас.

- Задават се иззад далечния ъгъл на манастира. Нещото е по-голямо от Спайк. Той подскача до него. Движат се насам.

Хорас присви очи и най-накрая различи странната двойка. Разпозна Спайк по насеченото му, поклащащо се придвижване, но известно време не проумяваше какво е другото същество. После нещо проблесна на бледите слънчеви лъчи и всякакво съмнение изчезна. Дори от такова разстояние, той можеше да види паяжината и единственото блестящо око.

- Това е чудовище-убиец - каза Ема. - Спайк си играе с него. Той си играе с всичко.

- Не си играе - каза Хорас, задавен от внезапен гняв. - Той го подкарва. Насочва го към нас.

Забеляза, че по хълма под него имаше все по-малко роботи. Докато ги гледаше, те продължаваха да се отдалечават, поединично, по двойки или по тройки, без да бързат. Просто си тръгваха, катерейки се нагоре по хълма.

Хорас се обърна към Тимъти:

- Какви пушки сложи в Машината?

- Аз не съм слагал пушки. Ти имаше грижата за тази подробност. Ти ограби колекцията ми от пушки, без да ми кажеш нищо. Просто грабна пушките, като че ли ти принадлежаха.

- Всички роботи ни напускат - Ема потрепери. - Те бягат. Няма да ни помогнат.

- Не съм и смятал, че ще го направят - изръмжа Хорас. - Те са страхливо племе. Никога не съм разчитал на тях.

Той устремено се насочи към Машината.

- Мисля, че има една с калибър 30,6. Не е калибърът, който бих искал, но ако куршумите са с голяма пробивна сила това ще оправи почти всичко.

- Най-доброто, което можем да направим - изстена Ема, - е да се качим в Машината и да заминем.

Тимъти рязко каза:

- Не можем да тръгнем без Спайк. Той е един от нас.

- Той е този - каза Ема хапливо, - който причини всички неприятности. Той винаги причинява само неприятности.

Всички роботи си бяха отишли. Склонът надолу от Машината бе пуст. Не беше останал нито един. Това няма значение, каза си Хорас, след като хвърли един бърз поглед наоколо. Даже и да бяха тук, те не биха помогнали кой знае колко. Куп смахнати същества.

Чудовището, придружавано от Спайк, сега беше по-близо. Двамата бяха изминали половината разстояние между манастира и подножието на хълма.

Хорас се обърна и се качи по трапа в Машината. Както си мислеше, пушките бяха там - цевите им се подаваха изпод купчина одеяла. Имаше една двуцевка и една карабина, калибър 30,6. Той сграбчи карабината и я отвори. Имаше един патрон в затвора и пълнителят беше зареден.

От известно време някъде навън се долавяше слабо движение, тихият звук на тичащи крака и чаткането на търкалящи се камъчета. Хорас го усети, докато преглеждаше оръжието, но сега, изведнъж, движението се увеличи и усили. Скала, вероятно доста по-голяма от камъче, се удари с метален звън в Машината. Отвън Ема викаше нещо, но той не можеше да разбере думите.

Извъртя се рязко и се хвърли към вратата. Отвън долиташе не само викането на Ема, но и топуркането на крака и звука от влачени по земята тежки предмети. Не можеше това да са чудовището и извратения Спайк, защото когато Хорас бе влязъл в Машината, те все още бяха твърде далече.

Като се показа, той видя невероятно глупава гледка - стотици роботи, много от които бяха натоварени с инструменти или дънери. Тези с дънерите бяха заети с носенето им на няколко места, където ги хвърляха на земята и, обръщайки се бързо, побягваха обратно отвъд хълма. Други роботи с лопати, кирки, чукове или брадви, се носеха наоколо, отивайки да строят.

Дълги дънери се забиваха в дълбоки дупки, наведени под остър ъгъл по посока на нанадолнището на хълма. Други биваха оформяни от проблясващите брадви в четвъртити греди. Свредели се врязваха в дървото, като дълбаеха дупки за тежки дървени клинове, докато някои групи роботи се мъчеха да струпат гредите на определени места, създавайки безсмислени на пръв поглед конструкции.

Тимъти каза тихо:

- Осъзнавате ли, че сме свидетели на действия, равняващи се на издигането на римски защитен вал? Къси, свързани укрепления, пред всяко от които има изкопани ровове, така разположени, че да се поддържат един друг. Онези другите конструкции са катапулти, предназначени да разбиват вражеските атаки. Много е вероятно цялата защита да се основава на класическия римски модел. Макар че те малко прекаляват, струва ми се.

Навсякъде по хълмовете, които заобикаляха долината с манастира, други групи роботи се трудеха над задачите си.

Тук-там пушеци дим се издигаха от огньовете, които роботите бяха запалили. Ако това означаваше нещо, явно този легион роботи се окопаваше и установяваше тук.

- Не мога да повярвам - продължи Тимъти, - че тези роботи са изучавали римска история. Тя е само прашинка, зареяна в купчина отвян прахоляк. Но същото мислене и същите фортификационни принципи са толкова основни днес, колкото са били и в дълбоката древност.

- Но защо? - изписка Ема. - Защо ни правят това?

- Не на нас, глупачке - викна Хорас. - Те го правят, за да ни защитят. Без да е необходимо.

Той разклати стиснатата в юмрука карабина над главата си.

- Можехме да се защитим и без тяхната намеса.

Далеч в равнината се виеше някаква малка вихрушка.

- Това са Спайк и чудовището - обясни Тимъти. - Чудовището, като вижда какво става, се опитва да се върне към сигурността на манастира. А Спайк е твърдо решен да го изкачи на хълма.

- Това е пълна глупост - изрева Хорас. - Защо Спайк ще иска да доведе чудовището до нас? Той знае що за създание е то.

- Спайк винаги е бил ненормален - каза Ема. - Дейвид непрестанно го защитаваше, Хенри винаги намираше добра дума за него. Но за мен той е просто едно голямо нищо.

Един робот се изкачваше по хълма към тях. Спря в подножието на трапа, на който стоеше Хорас. Удари петите си една в друга и рязко вдигна дясната си ръка за поздрав.

Като гледаше нагоре към Хорас, той каза:

- Вие сте в безопасност, сър. Положението е овладяно.

- Какво положение имаш предвид? - попита Хорас.

- Ами Неограничените. Гадните Неограничени.

- Но ние дори не сме сигурни, че тук има Неограничени - намеси се Тимъти. - Всичко, което сме видели, е чудовището.

- Там е и манастирът, сър - каза твърдо роботът, като че ли засегнат от изразеното съмнение в думите му. - Където има манастир, винаги има и Неограничени. Наблюдаваме това място от години. Контролираме го непрестанно.

- И колко Неограничени сте забелязали? - попита Хорас.

- Нито един, сър, поне не до този момент.

- От колко време наблюдавате мястото?

- Не го наблюдаваме през цялото време, разбира се. Но от горе-долу двеста години.

- И за два века не сте видели нито един Неограничен, така ли?

- Тъй вярно, сър. Но ако бяхме наблюдавали през цялото време...

- О, я престанете! - намеси се Ема. - Стига толкова.

Роботът настръхна от възмущение.

- Наричам се Конрад и съм командир в тези занятия. Ние просто изпълняваме нашата основна функция - защитата и грижата за човешката раса. Бих добавил, че изпълняваме дълга си с прецизност, умение и бързина.

- Отлично, Конрад - каза Хорас. - Моля, продължавайте.

Чудовището и Спайк бяха прекратили валса си из прахта и стояха един до друг, без да помръдват. Роботите, вече толкова много на брой, че възвишенията наоколо изглеждаха напълно покрити от тях, продължаваха енергично да издигат солидни прегради, заобикалящи долината и манастира.

- Е, предполагам, че ние нямаме с какво да помогнем - каза Ема. - По-добре да погледна вътре за някаква храна. Някой от вас гладен ли е?

- Аз - отвърна Хорас.

Той беше винаги гладен. Тя бързо се изкачи по трапа, а Хорас се спусна и застана до Тимъти.

- Какво мислиш за това?

- Съжалявам ги - отговори Тимъти. - Прекарали са векове, без да има хора, за които да се грижат.

- И изведнъж се появяваме ние и скачаме в обятията им.

- Точно така. Както не е имало никакви хора, внезапно изскачат трима човеци, които при това изглеждат напълно беззащитни и изложени на опасност. Донякъде въображаема опасност, тъй като е почти сигурно, че няма Неограничени. Но чудовището е съвсем реално и твърде опасно.

- И те се побъркват.

- Нормално. Били са без работа дълги години.

- Не са стоели бездейни. Секли са всяко дърво, което са откривали, изравяли са пънове и са палели огньове, в които са изгаряли дънерите.

- Измислена работа. За да я правят, за да вложат всичките си усилия в нея, те са се поддали на убеждението, че дърветата ще наследят хората като господстваща жизнена сила.

- Нали не вярваш на тази история с дърветата?

- Е, ако бъда откровен, аз съм раздвоен. Че дърветата могат да заемат господстващо положение, ми се струва донякъде възможно. Те вероятно биха се справили по-добре от хората, динозаврите или трилобитите, всички които са свършили твърде зле.

- Цялата идея е откачена - възрази Хорас. - Те стоят на едно място и не се движат.

- Забравяш, че ще разполагат с милиони години. Могат да си позволят да чакат и да дадат възможност на еволюцията. Това е бил именно проблемът на човешката раса. Не сме могли да чакаме и сме довели еволюцията до късо съединение. Но да се приема, че еволюцията е твърде бавна, също е погрешно. Виж какво е създала за по-малко от милион години - от първия незначителен проблясък на живот до високоинтелигентното същество. Същество, което се е оказало твърде умно, за да се погрижи за собственото си добруване.

- Пак започваш да унижаваш собствената си раса.

Тимъти сви рамене. Вероятно, каза си той, Хорас е прав. Наистина унижаваше собствената си раса. Но истината беше, че тя сама се бе унижила. Хората са тръгнали от позицията на некадърни примати. В течение на човешката история е имало и слава, и придобивки, но и много фатални грешки. Човекът е допускал всяка възможна грешка.

Слънцето залязваше на запад зад хълма. Тимъти бавно се спусна по склона, като остави Хорас сам. Когато приближи първото укрепление, трудещите се роботи пуснаха инструментите си и се изправиха в очакване.

- Всичко е наред - каза им Тимъти. - Не ми обръщайте внимание. Продължавайте работата си. Заслужавате похвала. Справяте се отлично.

Роботите се върнаха към работата си. Конрад забеляза Тимъти и побърза по хълма да го посрещне.

- Сър, те са обградени от всички страни. Хванали сме ги за гушата. Само да помръднат още малко нагоре и ще се хвърлим върху тях.

- Добра работа, капитане.

- Сър, аз не съм капитан. Аз съм полковник.

- Грешката е моя. Извинявай. Не исках да те обидя.

- Не съм приел думите ви като обида.

От вратата на Машината Ема извика, че обедът е готов. Тимъти се обърна и бързо се заизкачва по хълма. Беше гладен. Беше минало доста време от последния път, когато яде.

Ема бе разположила на масата една чиния със сирене, друга с шунка, голям буркан мармалад и самун хляб.

- Заповядайте - покани тя другите двама. - Всичко е студено. Или печката не работи, или аз не знам как да я ползвам. Не се поддаде на опитите ми.

- Ще се оправим и така - каза Хорас.

- Ще се наложи да пиете вода - оплака се Ема. - Има кафе и чай, но без печката...

- Всичко е наред - успокои я Тимъти. - Не се притеснявай.

- Потърсих бира. Но нямаше.

- Водата е достатъчна - отново се обади Хорас.

Насядаха и почнаха да се хранят. Не беше толкова зле. Сиренето бе отлежало и трошливо и се топеше на езика, а шунката беше сочна и вкусна. Мармаладът бе от къпини и въпреки многото семки беше превъзходен. Хлябът беше с вкусна коричка и беше питателен.

Ема лапна едно парче сирене и отхапа от намазаната с мармалад филия. Между две хапки попита:

- Какво ще правим сега?

- За момента ще останем тук - отвърна Хорас. - Тази Машина е удобна във всяко едно отношение. Ще ни служи за подслон и база за действия.

- Колко дълго? - попита Ема с разтреперан глас. - Това място не ми харесва.

- Докато разберем какво става. Положението навън ми изглежда хаотично, но всичко може да се реши след няколко дни и тогава ще знаем какво да правим.

- Колкото се отнася до мен - намеси се Тимъти, - аз се връщам обратно веднага щом стане възможно.

- Връщаш се къде? - попита Ема.

- В Хопкинс Ейкър. Нямах намерение въобще да го напускам. Ако имах време да помисля, нямаше да тръгна оттам.

- А чудовището?! - извика Ема ужасена.

- Докато се върна, то ще е изчезнало.

- Но защо искаш да се върнеш? Не разбирам. Може да е опасно.

- Книгите ми са там. И бележките, над които съм се трудил с години. Имам още работа.

- Работата ти е приключена - каза му грубо Хорас.

- Не, не е още. Има да се направи още.

- Ти работеше с надежда за бъдещето. Мислеше, че има начин човечеството да промени развитието си, да поправи старите си грешки и да започне отново. Не разбираш ли, че си се провалил? Това тук е твоето бъдеще и в него хората или поне по-голямата част от тях са се превърнали в онези светещи точки, които виждаш в небето. Неограничените са си свършили работата и са заминали.

- Но тук все още са останали хора. Можем да започнем отново.

- Не са достатъчно. Малцина тук, малцина там, и всички се крият. Някои в миналото, някои в настоящето. Генетичният набор е твърде оскъден за ново начало.

- Безсмислено е да го уговаряш - каза Ема. - Голям инат е. Влезе ли му нещо в главата не можеш вече да го изкараш оттам. Никакви разговори или аргументи няма да го убедят в противното.

- Пак ще поговорим утре - заключи Хорас. - След един хубав сън.

Тимъти се изправи.

- Мога ли да взема няколко одеяла? Ще прекарам нощта на открито. Времето е меко и не много студено. Ще спя под звездите.

- Не скитай много надалече - предупреди го Ема, като му подаде одеялата.

- Никога не скитам.

Нощта вече се бе спуснала. Тъмната маса на манастира бе погълната от заобикалящия мрак. Огньовете от лагерите на роботите светеха навсякъде по хълмовете, а над всичко това блещукаше небето. Загледан нагоре, Тимъти успя да различи някои звезди, но само по-ярките, тъй като сиянието на светещите точки засенчваше останалите.

Той откри малка, терасовидна площадка на склона. Бе равна и щеше да е добро легло. Разстла едното от одеялата, на което да легне, и се зави с другото.

Излегна се по гръб и се взря в светещите точки в небето. Изпитваше задоволство да ги наблюдава. Там горе се виждаше последната фаза на човешката раса. Като сегменти от чиста мисъл човечеството можеше да надживее изчезването на време и пространство, края на вселената. Човешкият интелект щеше да се запази недокоснат в празнотата и щеше да оцелее завинаги. Но за какво да оцелява? Той се опита да си представи какво би се появило - ако въобще нещо би се появило след изчезването на времето и пространството. Не можа да измисли нищо.

Беше казал на Хорас, че хората са били нетърпеливи в еволюцията си, че не са се задоволили да чакат. Дали не беше сгрешил? Дали делата и мечтите на хората не са били също толкова еволюционни, колкото и бавният процес, по време на който малкият импулс живот се е превърнал в човек? Дали намесата на Неограничените не бе само слаб катализатор по пътя на развитие, който хората са били предопределени да следват? Дали първият малък признак на живот в някое море не е бил неотменно насочен именно в посока към тези блестящи светлинки над главата му? Възможно ли бе вселената с цялата си слава и всичките си чудеса да бе само инкубатор за произвеждане на интелект?

Ако това беше истина, то тогава човешката раса е била Избраният народ. Но по-скоро като че бе имало не един, а няколко Избрани Народа. Вместо да се разчита само на една раса, вероятно е имало опит да се отгледат много различни интелекти, тъй като само един не би могъл да гарантира оцеляване. Поради глупави, а може би и неминуеми грешки много от тях вероятно са измрели по време на развитието си.

Други вероятно са поели по такива неблагоприятни пътища, че единственият изход да е бил съзнателното им елиминиране. Подобно на многото земни същества, които снасят милиони яйца, за да осигурят оцеляването и израстването на поне няколко от своите наследници, така и еволюцията трябва да е създала огромен брой интелигентни раси, за да е сигурна, че поне няколко накрая ще достигнат до пълно развитие. Не е възможно да е така, каза си Тимъти. Това е глупост, нелепи размисли, та дори и като моментно занимание.

Но защо тогава човечеството бе направило подобна стъпка, и то по времето, когато звездите бяха изцяло в обсега му, по времето, когато бе готово да пожъне плодовете от пътуването си по магистралата на технологията? Защо се беше препънал човекът? Дали се беше появила всеобща умора, бягство от неотложната отговорност, която, на фона на миналите си достижения, човекът би трябвало да е нетърпелив и готов да поеме? Застанал лице в лице с неограниченото пространство и откритите пред него възможности, дали човек не бе отстъпил, защото се е страхувал от провал?

Тимъти се опита да прекъсне размислите и да избистри съзнанието си, тъй като разбра, че така само неприятно се обърква, без да достига до някакви изводи. Затвори очи и се мобилизира да освободи тялото си от натрупаното напрежение. Най-накрая мислите, които се стрелкаха в главата му, намаляха. Той се унесе, но сънят му бе много неспокоен. Непрестанно се будеше, озадачен къде е, заслушан в стъпките и мърморенето на легиона, който все още работеше по укрепленията; смущаван от пулсиращите в небето светлинки. После си спомняше къде се намира и задрямваше отново. Сетне някой го дръпна за рамото, като говореше с нервен глас:

- Тимъти, събуди се! Ставай, Тимъти! Спайк е изчезнал!

Той седна, като отхвърли одеялото настрана. Беше учуден от настойчивостта на гласа, след като разбра, че Ема бе тази, която го дърпаше, за да му съобщи, че Спайк е изчезнал. Беше доста озадачен. Спайк винаги изчезваше. В Хопкинс Ейкър Спайк се губеше за значителни периоди от време. В края на краищата тогава не го виждаха с дни и никога не се притесняваха за него. В доброто старо време, неговото собствено време, той би се появил отново, както винаги скоклив, без никога нещо да му се е случило по време на отсъствието.

Земята изглеждаше сребриста от първите проблясъци на зората. Повърхността на долината все още тънеше в полумрак. Над разположените сред укреплението огньове се виеше пушек. Защо, учуди се Тимъти, роботите бяха толкова склонни да палят огньове? Със сигурност не за готвене, защото те никога не се хранят. Вероятно това палене на огньове беше още едно доказателство за стремежа им да наподобят своя създател човека.

Хорас стоеше на около стотина фута и разговаряше с Конрад и група други роботи. Хорас грубо викаше, но това не означаваше нищо. Той винаги викаше и гласът му почти всякога бе груб - една заучена преструвка, целяща да покаже колко твърд човек е.

Ема отново изстена:

- Спайк за пореден път причинява неприятности. Винаги докарва беди. Не знам защо го търпяхме през всичките тези години.

Тимъти се изправи на крака. Разтърка очи с юмруците си и после бавно се насочи към Хорас и роботите.

Като чу приближаването му, Хорас се обърна към него.

- Пак тоя Спайк! - викна той. - Играе си игрички. Скрил се е някъде. Мисли, че ще тръгнем да го търсим. Играе си на криеница.

Конрад заговори по-меко от Хорас, но думите му бяха ясни:

- Единственото място, където може да е, е в манастира. И той, и чудовището са изчезнали. Те са в манастира.

- Добре - кресна Хорас, - тогава защо ни притеснявате? Защо не отидохте и не проверихте в манастира?

- Не ние - каза командирът на роботите. - Манастирът не е работа за нас. Това е работа за хората. Ако вие влезете, ние ще дойдем с вас, но сами няма да отидем.

Тимъти се присъедини към групата и попита Конрад:

- Сигурен ли си, че не са се промъкнали през вашето обкръжение?

- Това е невъзможно. Бяхме на пост през цялата нощ. Държахме ги под око през цялото време. После те изведнъж изчезнаха.

- Какво правеха, докато ги наблюдавахте?

- Играеха си, струва ми се. Гонеха се един друг на смени.

- Спайк си умира за гоненица - обади се Хорас. - Няма нещо, което да обича повече. Няма да си губя времето с него. След време ще се умори и ще се довлече обратно.

- Правеше ни на глупаци дълги години - с тези думи Ема се приближи към тях. - И пак ще излезем глупаци, ако отидем да го търсим.

- Положението в случая е малко по-различно - възрази Тимъти. - Смятам, че трябва да отидем. Този път може да е в беда.

- Не! - изрева Хорас. - Нито крачка! Няма да мръдна оттук!

- Може би Тимъти е прав - плахо и несигурно каза Ема. - Все пак той е от семейството. Ние го оставихме при нас.

- Ако ти не искаш - обърна се към Хорас Тимъти, - аз ще отида сам. Вие двамата стойте тук. Дай ми карабината.

Хорас отстъпи назад:

- Няма да ти я дам. Ти не знаеш как да боравиш с нея. Ще си простреляш крака.

- Това е моята карабина, Хорас.

- Да, твоя собственост е. Което не означава, че знаеш как да я използваш.

- Тогава ще тръгна без нея.

- Не. Няма да те пусна сам. Не се знае в какво ще се забъркаш, без да има кой да те измъкне.

- Ако тръгнеш с него - каза Ема, - ще дойда и аз. Не искам да остана сама в тази дива пустош.

- Много съм ти задължен - каза Тимъти на Хорас. - Радвам се, че ще бъдеш до мен.

- Ще организирам един отр