Клифърд Саймък

Основна специалност - вестникар (работил е в редакциите на различни вестници от 1929 до 1976 г.).
 Започнал да публикува фантастика през 1931 г. - разказа "The World of the Red Sun" се е появил в списанието "Wonder Stories". От 1932 до 1937 е публикувал само един разказ, но от 1938 започва активно да пише разкази за списанието "Astounding SF", ръководено от Джон Кемпбъл. Благодарение на публикациите в "Astounding", Саймък бързо става популярен сред любителите на фантастиката. През 1944 г. той публикува в списанието романът "Градът" (книжната версия излиза през 1952 г., а през 1981 г. е издадена разширената версия), който става един от най-известните фантастични романи на XX век и е удостоен (книжната версия) с премията International Fantasy Award.
 В началото на 50-те Саймък започва да публикува и в други списания - по-точно в "Galaxy", където през 1951 г. излиза романът му "Time and Again". През 1953 г. като отделно издание излиза романът "Ring Around the Sun". През 50-те години той публикува и множество разкази, събрани в няколко сборника. Публикуваната през 1958 г. повест "The Big Front Yard" е удостоена с премията "Хюго".
 В началото на 60-те Саймък се насочва главно към писане на романи, най-значителни от които се явява "Междинна станция" (1963), също удостоена с премията "Хюго", макар и другите му книги от този период - "Времето е най-простото нещо" (1961), знаменития роман "Резерватът на таласъмите" (1962), "Всичко живо е трева" (1965) не му отстъпват много.
 Романите на Саймък, публикувани през 70-те и 80-те години значително отстъпват на по-раншните му творения. Най-значителните му романи за периода са "A Choice of Gods" (1972), "A Heritage of Stars" (1977), "The Visitors" (1980). Разказа "Grotto of the Dancing Deer" (1980) е удостоен с премиите "Хюго" и "Небюла".
 През 1977 г. на Саймък е връчена наградата "Grand Master Nebula".

 

 

МАГИСТРАЛА НА ВЕЧНОСТТА

 

 

Ню Йорк

 

1

 

Телеграмата завари Буун в Сингапур:

Имам нужда от човек, който може да премине отвъд. Коркорън.

Той хвана следващия самолет.

Шофьорът на Коркорън го чакаше пред митницата на летище "Кенеди". Взе чантата на Буун и го поведе към лимузината.

Бе валяло. Буун се отпусна удобно в тапицираната седалка, наблюдавайки през стъклото движението навън. Колко ли време мина, запита се той, откакто бе за последен път в Манхатън? Десет години, а може и повече.

Докато пътуваха към сградата, в която живееше Коркорън, започна да вали отново. Шофьорът събра багажа на Буун, извади чадър за него и го заведе до частен асансьор към апартамента на последния етаж.

Коркорън чакаше в библиотеката. Стана от един стол в ъгъла и прекоси стаята, покрита с дебел килим, като протегна напред едната си ръка с израз на облекчение върху лицето.

- Благодаря, че дойде, Том. Добре ли пътува?

- Доста добре - каза Буун. - Дремнах малко.

Коркорън кимна.

- Спомних си, че винаги можеш да спиш в самолети. Какво пиеш напоследък?

- Скоч с капка сода - Буун се отпусна на посочения му стол и изчака, докато му подадат питието. Отпи голяма глътка, като хвърли едно око на интериора в стаята. - Изглежда, че се справяш добре в последно време, Джей.

- Отлично. Имам богати клиенти, които плащат за това, което получават. И сътрудници по целия свят. Ако някой дипломат подсмръкне в Богота, аз научавам новината до няколко часа. Какво правеше в Сингапур?

- Нищо. Просто ваканция. Мога да си позволя да избирам темите на статиите си напоследък. Не е както преди.

- Кога беше това - попита Коркорън, - като се видяхме за последен път, имам предвид.

- Трябва да са петнайсет години или повече. Онази неприятна история на Изток. Ти дойде с танковете.

- Точно така. Ние доста закъсняхме. Беше кървава баня. Навсякъде осеяно с трупове и не се вижда никой жив.

Коркорън се намръщи при спомена.

- Тогава внезапно видяхме теб, недокоснат, стоящ между мъртъвците. Беше облечен в онова яке с многото джобове за твоите тефтерчета, касетофон, касетки, фотоапарат и филми. Носеше толкова много неща, че сякаш щеше да се пръснеш. И ми каза, че току-що си преминал отвъд.

Буун кимна:

- Смъртта бе само на половин секунда. Затова и преминах отвъд. Когато се върнах, те видях. Но не ме карай да ти обяснявам. Не можех да ти обясня тогава, не мога да ти обясня и сега. Единственият отговор е този, който не обичам - че съм по някакъв начин ненормален.

- Нека кажем мутант. Опитвал ли си го оттогава?

- Никога не съм опитвал. Но то се случи още два пъти - веднъж в Китай и веднъж в Южна Африка. Когато го правех, изглеждаше естествено - нещо, което всеки човек би направил. А сега разкажи за себе си.

- Чу ли какво ми се случи?

- Една част - отвърна Буун. - Ти си шпионин - ЦРУ и така нататък. Хващат те, ала се измъкваш и един изтребител те спасява. Опасно кацане, като от второкачествен филм. Самолетът е ударен, но успява да се върне...

- Точно така - каза Коркорън. - После се разби. Задната част на главата ми бе смазана и бях толкова близо до смъртта, че другото нямаше значение. Но имах много важна информация, така че направиха чудеса, за да ме спасят... Не знам как, но трябваше да омешат всичко в главата ми по странен начин. Очевидно някакви жички в мозъка ми са се преплели или нещо подобно. Сега понякога виждам нещата различни - виждам неща, които останалите не виждат или не могат да видят. И мисля по дяволски начин. Смесвам малки части информация в някакъв вид тайнствена дедуктивност, която не се подчинява на законите на нормалното мислене. Знам някои неща, без да има логична причина да ги знам. И ги използвам.

- Чудесно. И това има ли нещо общо с факта, че ме повика от Сингапур? - попита Буун.

Коркорън замислено се облегна назад и отпи от питието, което си беше забъркал. Най-сетне кимна.

- Има нещо общо с един от моите клиенти. Той ме потърси преди около шест години. Каза, че името му е Андрю Мартин. Може би си и беше такова...

Мартин бе дошъл, дръпнат и хладен, без да пожелае да си стиснат ръцете. Той напълно отказа да отговаря на каквито и да е въпроси. И тогава, когато Коркорън се опита любезно да му покаже вратата, Мартин бръкна във вътрешния си джоб, извади един плик и го остави на масата. Вътре имаше сто банкноти по хиляда долара.

- Това е само капаро - заяви той. - За всяка работа, която свършите, ще плащам два пъти повече от обичайната ви тарифа.

Това, което той искаше, бяха слухове от цял свят. Не обичайните политически информации, а необикновени ненормални историйки - такива, които на пръв поглед изглеждат без никакъв смисъл. Той не каза къде може да бъде намерен. Щеше да се обажда и да съобщава на Коркорън къде да го потърси - винаги на различни места.

Нямаше много от слуховете, които търсеше, но пък за тях плащаше добре, обикновено - повече от двойната тарифа - и винаги в банкноти от хиляда долара. Нещата продължиха така с години.

Коркорън, разбира се, го провери. Нямаше много за научаване. Мартин изглежда нямаше нито минало, нито откриваемо жителство. Държеше внушителен офис с възрастна секретарка, но тя нямаше представа с какво се занимава шефът. Той сякаш не поддържаше бизнес отношения.

Държеше ъглов апартамент в "Еверест", но не живееше там. Или поне, когато сътрудникът на Коркорън проникна в апартамента, не завари дрехи в гардеробите или какъвто и да е друг знак за домакинство.

Мартин бе забелязан случайно в града с жена на име Стела - толкова мистериозна личност, колкото бе и самият той.

И изведнъж, преди няколко месеца, Мартин и Стела изчезнаха, сякаш никога не бяха съществували.

Буун внезапно се изправи.

- Какво?

- Точно така - или поне така изглеждаше. След последния път, когато му предадох своя доклад, той си тръгна и е бил забелязан да се обажда по телефона. Малко по-късно моят сътрудник в "Еверест" видял, че Стела излиза и я последвал. Тя и Мартин влезли в стар склад близо до доковете. Повече не излезли. И не са забелязвани оттогава.

Буун отпи от чашата си и зачака. Най-сетне подсказа на Коркорън:

- Онзи последен доклад...

- Той дойде от Лондон. Имаше връзка с някой, който отчаяно търсел местност, наречена Хопкинс Ейкър.

- Звучи доста невинно.

Коркорън поклати глава.

- Освен една дреболия. В цяла Великобритания няма място, което се нарича Хопкинс Ейкър. Но е имало - преди четири-петстотин години, разположено в Шропшиьр. Проверих. През 1615 година имението изчезва, докато собствениците му са на пътешествие в Европа. Имало го е единия ден, а на следващия изчезва. Не е останала нито следа от съществуването му. Целият имот - земята, дори ландшафтът - всичко е изчезнало. Заедно с хората, които са обработвали земята или пък са слугували в къщата. Дори и самата къща. Дупка в земята не е останала.

- Невъзможно - каза Буун. - Това е приказка.

- Но истинска - каза Коркорън. - Установихме без съмнение, че е съществувало и е изчезнало.

- И това ли е краят на историята? - попита Буун. Поклати глава. - Все още не разбирам защо ме повика. Не съм спец в търсенето на изгубени хора или къщи, които са изчезнали преди почти четиристотин години.

- Ще ти обясня. Имах друга работа, Мартин бе изчезнал, затова и се опитах да го забравя. Но преди няколко седмици прочетох, че "Еверест" ще бъде взривен.

Коркорън въпросително повдигна вежди. Буун кимна. Той беше запознат с начина, по който разполагаха взривните устройства около сграда, която трябва да бъде съборена. Когато работата бе свършена добре, постройката просто се разпадаше на отломъци, които лопатите и булдозерите изриваха.

Коркорън въздъхна.

- Това отново ми припомни за Мартин. Отидох да хвърля последен поглед на сградата. Преди щях да оставя тази работа на сътрудниците си, което си е грешка. Спомняш ли си, че ти казах, че сега виждам нещата по различен начин?

- Видя ли нещо? - попита Буун. - Нещо, което твоите хора не са видели?

- Нещо, което те вероятно не могат да видят. Само аз мога да го видя и да го усетя. Аз... е, добре, не мога да преминавам отвъд, но понякога, като че ли мога да виждам отвъд. Може би в един по-широк спектър, може би малко извън времето. Мислиш ли, че е възможно човек да види отвъд или извън времето, Том?

- Не знам. Не съм мислил за това.

- Не си. Независимо как, но го видях - нещо като прилепен балкон, като онези, които виждаш по сградите, но закрепен точно отвън на апартамента на Мартин. Нещо като факт извън измеренията, които разбираш. Наполовина вътре и наполовина извън нашия свят. И тъй като Мартин никога не бе живял в апартамента, съм сигурен, че е живял на този "балкон" или "кутия".

Буун вдигна чашата си и я пресуши. Внимателно я постави обратно на масата.

- Ти очакваш от мен да премина отвъд и да вляза в тази кутия?

Коркорън кимна.

- Не съм сигурен, че мога - каза Буун. - Никога не съм правил това съзнателно. То винаги се случваше, когато бях в крайна опасност - нещо като инстинкт за самосъхранение. Не знам дали мога да го направя, щом поискам. Мога, разбира се, да опитам, но...

- Това е всичко, което искам - каза Коркорън. - Изчерпах всички останали възможности. Хотелът сега е празен и го охраняват, но уредих да се вмъкнем. Доста време изгубих там, докато изследвах, подслушвах, сондирах и почуквах, за да открия начин за проникване в тази странна кутия. Нищо. Мога да гледам през прозореца, на който е закачена, и няма дори знак, че там има нещо. Но като изляза навън и погледна нагоре, я виждам.

- Джей, каква е голямата ти грижа? Какво смяташ, че ще откриеш на този... "балкон"? - настоя Буун.

Коркорън разтърси глава.

- Не знам. Може би нищо. Мартин се превърна в идея фикс за мен. Сигурно изхарчих повече, за да открия някаква информация за самия него, отколкото за работата, за която ми плати. Това е зле. Том, трябва да вляза в тази кутия!

Той млъкна, гледайки в празната си чаша. После въздъхна и отново вдигна поглед.

- Бедата е, че нямаме много време. Днес е петък вечер, а планират да взривят хотела в неделя сутринта, призори, когато няма много хора по улиците.

Буун тихо подсвирна.

- Добре си го изчислил.

- Не можех иначе. Ти беше труден за откриване. Когато научих, че си се насочил към Сингапур, позвъних във всички хотели, където би могъл да отседнеш. И сега, ако искаме да свършим някаква работа, трябва да побързаме.

- Утре е събота - съгласи се Буун.

- Ще го направим утре вечер. Те ще съберат пресата в последния ден на стария хотел. Телевизията и вестникарите ще са навсякъде. Ние ще отидем, когато всичко се успокои.

Той стана и събра чашите, отивайки към дървения бар.

- Ще преспиш тук, разбира се.

- Помислих си го - отвърна Буун.

- Добре. Ще изпием по още едно и може би ще си поговорим за отминалите времена. После ще ти покажа стаята ти. И ще забравим за кутията до утре вечер.

 

 

Хопкинс Ейкър: 1745 година

 

2

 

Още от ранния следобед Дейвид се скиташе из полята, придружен от любимия си сетер, и се наслаждаваше на спокойствието да бъде сам в един прекрасен и подреден свят.

Пляскайки с криле, една яребица излетя от стърнището пред краката му. Той несъзнателно вдигна пушката на рамо и бузата му допря приклада. Мерникът се изравни с птицата и той насочи цевта малко вляво. Каза "Бум!" и знаеше, че ако в затвора има патрон и спусъкът бе натиснат, птицата щеше да се преметне към земята.

Скачащ от радост, сетерът се върна от гонитбата на птицата, легна на земята пред Дейвид, погледна нагоре и се засмя по свой си начин, сякаш искаше да каже: "Не се ли забавляваме чудесно!"

Сетерите в Хопкинс Ейкър се бяха приспособявали дълго време. Отглеждани да вдигат птиците и да донасят убитите, те съвсем не разбираха тази нова процедура. Но сега, след много поколения, беше различно. Те вече не очакваха звук от изстрели или да намерят убита птица.

За хиляден път Дейвид се запита защо в такъв случай носи пушката. Дали заради удоволствието да усеща тежестта й и заради начина, по който пасваше на рамото му? Или за да си докаже отново, че наистина е цивилизовано същество, въпреки своите предци с дълга история на насилие и жестокости? Но това щеше да е лицемерие. Той не би застрелял овца, но ядеше овнешко. Още беше месояден, а месоядните същества все пак са убийци.

Беше хубав ден, дори без птиците, припомни си той. Бе стоял на хълма и се беше взирал надолу към сламените къщурки на селото, където живееха овчарите и пастирите на овцете и другия добитък. По пасбищата бе видял животните, понякога съвсем сами, а понякога - наглеждани от момче и куче. Бе се сблъсквал в гъстите гори с грухтящи стада прасета, подивели като диви свине и ровещи за паднали жълъди.

Но не беше се осмелил на нещо повече. Дори сега той не можеше да завърже приятелство с веселите селяни, които обработваха земята. Беше видял променящите се есенни цветове на гората и дишал хладния въздух. Беше се приближавал до поточетата сред дърветата и беше пил от тях, виждайки стрелкащи се сенки на пъстърви.

По-рано през деня бе видял и Спайк, който играеше някаква странна игра, като подскачаше внимателно по безсмислена схема. Дейвид го беше наблюдавал и за пореден път се чудеше какъв вид създание всъщност е Спайк.

Изморен от играта си, Спайк се бе отдалечил към група дървета, скачайки по друг начин, в който имаше повече изящество и непринуденост от ограниченото подрипване в игричката преди малко. Кръглото му тяло блестеше на есенното слънце, а острите краища на неговите бодли пронизваха слънчевите лъчи и ги разпръскваха в малки проблясъци. Дейвид му бе извикал, ала Спайк явно не бе го чул и накрая бе изчезнал в гората.

Беше един изпълнен със събития ден, каза си Дейвид. Сега сенките се удължаваха и студът се засилваше. Време да се прибира у дома.

Щеше да има овнешко филе за вечеря. Ема, по-голямата му сестра, омъжена за Хорас, му го беше казала и го бе предупредила да се прибере навреме:

- Не закъснявай. Веднъж готово, филето не може да чака. Трябва да се яде горещо. И внимавай с тази пушка. Не знам защо въобще я взимаш, като не носиш нищо вкъщи. Защо не донесеш една-две връзки яребици? От тях би се получило вкусно ястие.

- Защото аз не убивам - беше отговорил той. - Никой от нас никога не убива. Това е изкоренено от нашата природа.

Което, разбира се, не беше вярно.

- Хорас би убил - язвително каза тя. - Ако има необходимост от храна, Хорас би убил. И когато донесе нещо, аз бих го изчистила и сготвила.

Права е, мислеше си той. Хорас, този непреклонен и практичен човек, би убил при необходимост, макар и да не би го направил просто за удоволствие. Хорас никога не правеше нещо за удоволствието от самото правене. Той трябваше да има причина, с която да обяснява всичко, което върши.

Дейвид се беше изсмял на притесненията на Ема:

- Тази пушка не може да ми навреди. Тя дори не е заредена.

- Ще я заредиш, когато я прибираш обратно на стойката. Тимъти ще настоява да я заредиш. Ако питаш мен, нашият брат Тимъти е малко смахнат.

Те всички бяха малко откачени. Той и Тимъти, а може би по различен начин - Хорас и Ема. Но не и малката му сестра Инид. Само тя бе свободният дух и мислителят. Той бе сигурен, че тя мислеше по-сложно, отколкото всеки друг от тях.

И така, като си спомни за печеното овнешко филе, което не може да чака и трябва да се яде горещо, той пое към дома с кучето, което, преситено от игри и смях, го следваше спокойно.

След като изкачи едно хълмче, в далечината видя къщата в зеления правоъгълник на градината, всред кафеникавите поля. Едри стволове на дървета, много от които блестяха в своите есенни одежди, се издигаха из целия парк, в чийто център бе къщата. Един прашен път, който в момента бе не повече от два коловоза, минаваше през градината. Път от никъде и за никъде. От пътя към входа на къщата водеше алея, оградена от редици високи тополи, които бяха вехнали през годините и които след известно време щяха съвсем да измрат и да паднат.

Следван от вярното куче, Дейвид се спусна по хълмчето и като премина през кафеникавите есенни поля, достигна до алеята. Пред него се изправи къщата - двуетажна каменна постройка с двукрилни прозорци, които блестяха с тихия огън, запален от залязващото слънце.

Той се изкачи по широките каменни стъпала и след кратка схватка с тежкото неудобно резе на масивната двойна врата, едно от крилата плавно се отвори, завъртяно от добре смазаните панти. Отвъд фоайето се простираше обширният салон, осветен само от един свещник, поставен върху масата в далечния край. В дъното на салона трептеше ярката светлина от многото свещи в трапезарията. Оттам се носеше едва доловим говор и той знаеше, че семейството вече се събира за вечерята. Влезе в салона и сви надясно, за да стигне до оръжейната, изпълнена с оживели сенки от закрепената върху една решетка самотна свещ. Като отиваше към поставката за пушки, той отвори двуцевката, измъкна от джоба на ловното си яке патрона, който носеше, постави го в цевта и с едно движение отново затвори оръжието. После сложи пушката на мястото й и се обърна. В дъното на оръжейната стоеше сестра му Инид.

- Добре ли прекара деня си, Дейвид?

- Не те чух да влизаш. Вървиш леко като перце. Има ли нещо, което трябва да узная, преди да вляза в бърлогата на лъва?

Тя поклати глава:

- Лъвът не е тук тази вечер. Хорас се държи почти човешки, толкова човешки, колкото въобще му е възможно. Днес си поговорихме. Геън ще дойде от Атина.

- Геън не може да спечели моите симпатии - каза Дейвид. - Той е толкова несравнимо начетен. С това ми влияе - кара ме да се чувствам излишен.

- И мен също. Може би двамата сме излишни, не зная. Ако ти и аз сме излишни, на мен ми харесва да съм излишна.

- На мен също.

- Хорас обаче харесва Геън и ако неговото идване ще направи Хорас по-човечен, ние ще спечелим от това посещение. Тимъти е в екстаз. Геън казал на Хорас, че ще донесе на Тимъти някаква книга - вероятно свитък - написана от Хекатеус.

- Хек... добре, каквото и да е името. Никога не съм чувал за него. Ако въобще е "той", а не "тя".

- "Той" е и е грък - каза Инид. - Хекатеус от Милет. Пети или шести век. Учените смятат, че Хекатеус е първият човек, писал сериозна историческа проза, като използвал критически подход, за да отдели митичното начало от историята. Геън смята, че свитъкът, който притежава, е неизвестно произведение, което е било изгубено.

- Ако е така, днес ще видим Тимъти за последен път преди дълга раздяла. Той ще се заключи в библиотеката, като ще иска да му носят и храната там. Ще му отнеме около година, за да се справи със свитъка. Това ще го погълне изцяло.

- Аз мисля - каза тя, - че той се отклонява, че затъва в блатото на историята и философията. Той търси основните грешки, които ние, хората, сме направили и смята, че ще открие техните корени в първите няколко хиляди години на човешката история. Вече е открил няколко, разбира се, но не е необходимо да се изучава историята, за да бъдат разгледани грешки като проблема с излишъците, желанието за печалби и желанието за война, което е породено от факта, че даден индивид или племе имат повече, отколкото друг индивид или племе могат да имат. Или пък не&#