МАРСИАНСКИ ХРОНИКИ

 

 

На моята съпруга Маргарит, с най-искрена любов.

 

"Хубаво нещо е да се удивлява човек" - казал философът "Космическите полети отново направиха всички ни деца"

 

 

Януари 1999

Ракетно лято

 

Преди минута в Охайо беше зима: затворени врати, закрити прозорци, стъкла, ослепели от скреж, стрехи, обшити с ледени висулки: деца препускат по баирите със ски: жени в кожи, като черни мечки, бродят из заледените улици.

Но ето че изведнъж могъща топла вълна кръстоса градчето; заля го море от горещ въздух - сякаш някой бе оставил отворена вратата на пекарна. Знойна жега запулсира около къщите, храстите и децата. Ледените висулки падаха от стрехите, разбиваха се и се топяха. Вратите се разтваряха. Прозорците се открехваха. Децата събличаха вълнените си дрехи. Жените захвърляха премените си от мечи кожи. Снегът се топеше и под него се показваха миналогодишните - бледозелени полянки.

Ракетно лято. Тези две думи минаваха от уста на уста в разтворените, приветливи къщи. Ракетно лято. Жаркият пустинен въздух променяше скрежните рисунки върху прозорците, премахваше изкусните резби. Ските и шейните изведнъж станаха ненужни. Снегът, който се сипеше над градчето от студеното небе, се превръщаше в топъл дъжд още преди да докосне земята.

Ракетно лято. Хората се навеждаха от верандите, под дъждовните капки и гледаха нагоре към червенеещото се небе.

Ракетата стоеше на космодрума и изхвърляше розови огнени кълба и пещен жар. С всяко вздихание на мощните си тръби ракетата твореше лято в студеното зимно утро. Ракетата въздаваше климати и за кратко време из цялата околност настъпи същинско лято.

 

 

Февруари 1999

Ила

 

Те живееха на планетата Марс в къща с кристални колони, на брега на едно пресъхнало море и всяка сутрин Можеше да се види как мисис К. яде златни плодове, които растяха по кристалните стени, или как чисти къщата с помощта на шепи магнетичен прах, който горещият вятър отнасяше заедно с нечистотиите. Привечер, когато древното море беше жежко и неподвижно и винените дървета в двора стърчаха като вцепенени, а старинното марсианско градче дремеше, затворено в себе си, и никой не се показваше навън от вратата, тогава можеше да се види как мистър К. чете някаква металическа книга в стаята си, като докосва с пръсти изпъкналите йероглифи, сякаш свиреше на арфа. И книгата пееше под неговите ръце с напевен, древен глас и разказваше за онова време, когато морето застилало брега с червена пара и древните мъже отивали на война, въоръжени с металически насекоми и електрически паяци.

Мистър и мисис К. бяха живели на брега на мъртвото море цели двадесет години, техните бащи и деди също бяха живели в тази къща, която се бе обръщала като цвете към слънцето вече десет столетия.

Мистър и мисис К. не бяха стари. Като истински марсианци те имаха гладка, мургава кожа, очи жълти като златни монети и тих, мелодичен глас. По-рано обичаха да рисуват картини с химически пламъци, обичаха да плуват в каналите през сезона, когато винените дървета ги изпълваха със зелени води, и после до зори да бъбрят под сините фосфоресциращи портрети в стаята за разговори. Сега те вече не бяха щастливи.

Сутринта мисис К. стоеше между колоните и слушаше как пустинните, безплодни пясъци се сгорещяват, превръщат се в жълт восък и сякаш се устремяват към хоризонта.

Нещо щеше да се случи.

Тя чакаше.

Наблюдаваше синьото марсианско небе така, като че ли то всеки миг щеше да се наежи, да се свие и да изхвърли на пясъка някакво светло, лъскаво чудо.

Ала нищо не се случи.

Уморена, тя чакаше; започна да се разхожда между изпускащите пара колони. От фреските на капителите почна да вали тих дъждец и охлаждайки нажежения въздух, нежно милваше кожата й. В знойни дни това беше също като ходене из ручей. Подът на къщата заблестя под хладните струи. Чуваше се как нейният мъж свиреше без почивка на своите книги; старинните песни не изморяваха пръстите му. И тя спокойно си мислеше: как би желала един ден той отново да й отдели малко време, да я държи и да я докосва като малка арфа, така както сега докосваше невъзможните си книги.

Уви! Тя поклати глава и едва сви рамене опрощаващо. Миглите й се спуснаха лекичко и закриха златистите й очи. Женитбата караше хората да застаряват, да свикват един с друг, макар и още млади.

Тя се отпусна в едно кресло, което тутакси само прие формата на нейното тяло. Плътно и неспокойно затвори очи.

И сънят дойде.

Мургавите й пръсти затрепериха, протегнаха се нагоре, сякаш ловяха въздуха. Само след миг тя се изправи в креслото слисана, задъхана.

Бързо се огледа, като че ли очакваше да види някого пред себе си. Изглеждаше разочарована: пространството между колоните беше празно.

На триъгълната врата се показа нейният съпруг.

- Извика ли ме? - попита той раздразнено.

- Не! - почти изкрещя тя.

- Стори ми се, че извика.

- Тъй ли? Аз задрямах и сънувах нещо - Посред бял ден? Това не се случва често с теб.

Тя изглеждаше така, сякаш видяното насън я беше замаяло.

- Странно, много странно - промърмори тя. - Този сън...

- Е?

На него явно му се искаше да се върне към книгите..

- Присъни ми се някакъв мъж.

- Мъж?

- Висок мъж, шест фута и един инч.

- Глупости. Това е великан, изрод.

- Но все пак - тя бавно подбираше думите си - той изглеждаше добре. Въпреки височината. И имаше... о, зная, на теб това ще ти се стори глупаво... но той имаше сини очи!

- Сини очи! Боже мой! - възкликна мистър К. - Какво ли ще ти се присъни следващия път? И предполагам, че е имал черна коса?

- Как позна? - развълнува се тя.

- Просто избрах най-невероятния цвят - студено отвърна той.

- Да, черна коса! - извика тя. - И много бяла кожа. Един съвсем необикновен мъж! Беше облечен в странни дрехи; той се спусна от небето и любезно поговори с мен.

Тя се усмихна.

- От небето? Каква нелепост!

- Той долетя в металическа машина, която блестеше на слънцето - припомни си мисис К. Тя затвори очи, за да си пресъздаде сънуваното. - Видях небето и нещо, което блестеше като подхвърлена във въздуха монета; изведнъж то започна да става все по-голямо и после падна леко на земята; това беше дълъг, сребрист кораб, закръглен, чужд кораб. Отстрани на сребърното нещо се отвори една врата и от нея излезе този висок мъж.

- Ако беше поработила повече, нямаше да имаш такива глупави сънища.

- А на мен това ми харесва - отговори тя, като се излегна в креслото. - Никога и не подозирах, че имам такова въображение. Черна коса, сини очи, бяла кожа! Какъв странен мъж и все пак тъй красив!

- Иска ти се.

- Ти си неучтив. Аз не съм го измислила нарочно; той сам ми се яви в ума, когато бях задрямала. Това дори и не приличаше на сън. Тъй неочаквано, тъй необикновено. Той ме погледна и каза: "Аз прелетях с тоя кораб от Третата планета. Казвам се Натаниел Йорк ..."

- Глупаво име! - възрази съпругът. - Такова име въобще не съществува.

- Разбира се, че е глупаво. Та нали това беше насън! - съгласи се тя примирено. - Той каза още: "Това е първият полет в космоса. Ние сме само двама на кораба - аз и моят другар Берт."

- Още едно глупаво име.

- Той каза: "Ние сме от един град на Земята, така се нарича нашата планета" - продължи мисис К. - Това са неговите думи. Точно така каза: "Земята". Той не говореше на нашия език. Но по някакъв начин аз го разбрах. С ума си. Телепатия, както изглежда.

Мистър К. се обърна. Нейният глас го спря.

- Ил! - тихо го извика тя. - Мислиш ли си понякога ... хм ... дали на Третата планета наистина има хора?

- На Третата планета животът е невъзможен - търпеливо обясни съпругът. - Нашите учени са установили, че в тамошната атмосфера има премного кислород.

- Но колко чудесно би било, ако там живееха хора! И ако те можеха да плуват през космоса с някакви особени кораби!

- Слушай, Ила, ти много добре знаеш, че аз не обичам тези сантиментални бръщолевения. Нека продължим да си гледаме работата.

Денят вече преваляше, когато, присъствувайки между колоните под шумолящия дъжд, тя започна да пее. Една и съща мелодия отново и отново.

- Каква е тази песен? - сърдито извика най-после мъжът, приближавайки се към огнената маса.

- Не знам.

Жената погледна нагоре, изненадана от себе си. В почуда сложи ръка върху устата си. Слънцето залязваше. С угасването на дневната светлина къщата се затваряше като някакво огромно цвете. Между колоните задуха вятър; на огнената маса ожесточено клокочеше локвичка от сребриста лава. Вятърът леко развя червеникавите коси на мисис К. и тихичко затананика на ухото й. Тя стоеше мълчалива, загледана в далечината към просторното бледожълтеникаво морско дъно, и сякаш си спомняше нещо; очите й бяха тъжни и влажни.

 

С очите си само ти пий за мен

и с моите аз ще отвърна ...

 

Тя пееше тихо, бавно, нежно.

 

Ръба на чашата ти целуни

и чашата аз ще целуна ...

 

Мисис К. повтори мелодията, сега вече без думи, затвори очи и ръцете й сякаш подхвръкнаха с вятъра. Най-после млъкна.

Песента беше прекрасна.

- За пръв път чувам тази песен. Ти сама ли я измисли? - попита той, като я погледна строго.

- Не. Да. Не. Наистина не зная! - Тя беше смутена. - Аз дори не разбирам думите; те са на друг език!

- На какъв език?

Тя машинално хвърляше късчета месо в кипящата лава.

- Не знам. - След миг месото беше готово, тя го извади от огъня и го поднесе на мъжа си в една чиния. - О, навярно аз просто съм си измислила цялата тази щуротия. Сама не знам защо.

Той не каза нищо. гледаше как тя потапя месо в свистящата огнена локвичка. Слънцето бе залязло. Бавно, бавно нощта пропълзя в стаята, сякаш тъмно вино я изпълни до тавана, поглъщайки колоните и тях двамата. Само блясъкът на сребристата лава осветяваше лицата им.

Тя отново затананика странната песен.

Изведнъж той скочи от стола и сърдито напусна стаята.

По-късно мъжът довърши вечерята си сам.

Ставайки от масата, той се протегна, погледна към нея и прозявайки се, предложи:

- Хайде да отидем с огнените птици в града тази вечер и да се позабавляваме.

- Сериозно ли говориш? - попита тя. - Да не си нещо болен?

- Какво има тук толкова странно?

- Но ние вече половин година никъде не сме излизали!

- Струва ми се, че това е добра идея.

- Как така си станал изведнъж толкова внимателен?

- Остави това - намръщи се той. - Искаш ли да отидем или не?

Тя погледна към бледната пустиня. Двете бели луни близначки изгряваха на хоризонта. Прохладна вода милваше пръстите на краката й. Тялото й леко потрепера. Много й се искаше да си остане тук, да седи тихо, безмълвно, неподвижно, докато не се случи това, което бе очаквала всеки ден, това, което не можеше, но би могло да се случи. Душата потръпна, докосната от някаква песен.

- Аз ...

- Ще се почувствуваш по-добре - настоя той. - Хайде ела!

- Уморена съм - каза тя. - Някоя друга вечер.

- Ето ти шалчето. - Той й подаде едно шишенце. - Месеци вече, откакто никъде не сме ходили.

- Ако не се смятат твоите пътувания до Кси Сити два пъти седмично. - Тя избягваше да го гледа.

- По работа - каза той.

- Работа? - прошепна си тя.

От флакона протече някаква течност, превърна се в синкава мъгла и тръпнеща се обви около шията на жената.

 

На гладкия прохладен пясък, светещи като разпалени въглени, чакаха огнените птици. Надуван от нощния вятър, във въздуха припляскваше белият балдахин, привързан с хиляди зелени ленти към птиците.

Ила легна под балдахина и по заповед на нейния мъж пламтящите птици се понесоха нагоре към тъмното небе. Лентите се изопнаха, балдахинът се издигна във въздуха. Пясъците изчезнаха отдолу с вой; синкавите хълмове прелитаха и прелитаха, оставяйки назад техния дом, колоните, от които капеше дъжд, затворените в клетки цветя, пеещите книги, шепнещите ручейчета на пода. Тя не гледаше към мъжа си. Чуваше го как подвиква на птиците, а те се издигаха все по-високо, като десет хиляди нажежени искри, като множество червеножълти ракети в небесата, теглейки след себе си балдахина като цветно листенце, припламнало сред вятъра.

Тя не виждаше плъзгащите се отдолу мъртви, древни градове, с къщи, като изрязани от кост шахматни фигури; не виждаше старите канали, пълни с пустота и сънища. Над сухи реки и сухи езера летяха те като лунна сянка, като пламтящ факел.

Тя виждаше само небето.

Съпругът проговори.

Тя гледаше към небето.

- Чу ли какво ти казах?

- Какво?

- Можеше да бъдеш по-внимателна - шумно въздъхна той.

- Бях се замислила.

- Не знаех, че си такава любителка на природата; но тази вечер ти просто не откъсваш очи от небето - каза той.

- Много е красиво.

- Аз току-що си мислех - бавно продължи съпругът - дали да се обадя на Хале тази вечер. Бих искал да го попитам дали можем да прекараме известно време около една седмица, не повече - при тях, в Сините планини: Просто ми хрумна...

- Сините планини! - Тя се хвана с една ръка за края на балдахина и рязко се обърна към него.

- О, това е само една идея.

- И кога искаш да тръгнем? - неспокойно попита тя.

- Бихме могли да тръгнем утре сутринта. Нали знаеш: ранно пиле и прочие... - подхвърли небрежно той.

- Но ние никога не сме тръгвали толкова рано през годината!

- Е, сега ще направим изключение. Мислех си... - Той се усмихна. - Ще бъде добре да променим обстановката. Тишина и спокойствие. Ти знаеш. Или имаш някакви други планове? Ще отидем, нали?

Тя въздъхна, почака, сетне отговори:

- Не!

- Какво? - Неговият вик изплаши птиците. Балдахинът се разтърси.

- Не. - твърдо каза тя. - Аз няма да дойда.

Той я погледна. Те вече не проговориха. Тя се обърна настрана.

Птиците продължаваха да летят, десет хиляди искри, подгонени от вятъра.

 

В зори слънцето прониза с лъчите си кристалните колони, разтопи мъглата, върху която лежеше спящата Ила. Цяла нощ Ила бе висяла над пода, носена от меките килими на омарата, която се заизлива от стените, щом тя си легна. Цяла нощ бе спала върху тая тиха, неподвижна река като лодка сред безмълвен поток. Сега мъглата се изгряваше, нивото на омарата бе почнало да спада, докато най-после Ила остана на брега на пробуждането.

Тя отвори очи.

Мъжът й стоеше над нея. Той сякаш бе стоял тук и бе наблюдавал с часове. Без да знае защо, Ила просто не можеше да го погледне в очите.

- Ти пак си сънувала! - каза той. - Говореше непрекъснато и не ме остави да спя. Аз наистина мисля, че трябва да отидеш на лекар.

- Нищо ми няма.

- Ти говори много насън.

- Тъй ли? - Тя бързо се надигна.

В стаята беше студено. Сива утринна светлина обля Ила, докато лежеше.

- Какво сънува?

Тя помълча, докато си припомни.

- Корабът. Той пак се спусна от небето, кацна, от него излезе високият мъж и ми заговори. Той се шегуваше, смееше се и на мен ми беше приятно.

Мистър К. докосна с ръка колоната. Бликнаха струйки топла вода; парата прогони студа от стаята. Лицето на мистър К. беше безстрастно.

- А после - продължи тя - същият този мъж, със странното име Натаниел Йорк, каза, че аз съм красива ... и ме целуна ...

. - Ха! - извика мъжът и рязко се обърна; долната му челюст играеше.

- Но това е само насън - весело каза тя.

- Пази глупавите си женски сънища за себе си!

- Държиш се като дете! - Тя се отпусна върху последните снопчета от химическа мъгла. И след миг тихо се засмя: - Аз си спомних още нещо - призна си тя.

- Какво е то, говори! Какво? - изкрещя мъжът.

- Ил, ти си станал тъй нервен!

- Кажи ми! - настоя той. - Ти не трябва да имаш тайни от мен!

Над нея се бе навело мрачно, сурово лице.

- Никога не съм те виждала такъв! - отговори Ила; на нея й беше и страшно, и забавно. - Нищо особено не се случи, само дето този Натаниел Йорк ми каза... хм, Каза ми, че ще ме вземе на кораба си горе на небето и ще ме заведе със себе си на своята планета. Разбира се, това са глупости.

- Значи глупости! - едва ли не изрева той. - Ти трябва да се чуеш отнякъде как любезничеше с него разговаряше с него, пееше с него през цялата нощ, господи! Ти трябваше да се чуеш!

- Ил!

- Кога ще дойде? Къде ще се спусне с проклетия си кораб?

- Ил, по-тихо! Не повишавай глас!

- По дяволите с моя глас! - В гнева си той се наведе над нея. - В този твой сън... - Той я стисна за китката на ръката. - Корабът се приземи в Зелената долина, нали? Отговаряй!

- Да, там ...

- И това стана днес следобед, нали? - не стихваше той.

- Да, струва ми се, така беше. Но само насън!

- Добре - и той сърдито отхвърли ръката й. - Добре че поне си казваш истината! Аз чух всичко, що говореше насън, всяка думичка. Ти сама спомена за долината и часа.

Дишайки тежко, той се разхождаше между колоните като заслепен от мълния. Постепенно дишането му се успокои. Тя не сваляше очи от мъжа си - дали не е полудял? Най-после стана и тръгна към него.

- Ил ... - прошепна тя.

- Остави ме.

- Ти си болен.

- Не. - И той уморено се усмихна насила. - Детинщини и нищо повече. Прости ми, скъпа. - Той грубо я потупа. - Много работих напоследък. Извинявай. Ще отида да полегна малко ...

- Беше тъй кипнал.

- Сега съм добре. Отлично. - Той въздъхна. - Да забравим това. Знаеш ли, вчера чух един виц за Уел, исках да ти го разкажа. Ти ще приготвиш закуската, а пък аз ще разкажа вица, съгласна ли си? А за това повече няма да говорим. Какво ще речеш?

- То беше само сън.

- Разбира се. - Той машинално я целуна по бузата. - Само сън.

По пладне слънцето печеше високо и планините трептяха на светлината.

- Няма ли да ходиш в града? - попита Ила.

- В града? - Той леко повдигна вежди.

- Ти винаги ходиш там на този ден. - Тя намести една цветна клетка на подставката. Цветята се размърдаха и разтвориха гладките си жълти устенца.

Той затвори книгата.

- Не. Много е горещо. И късно.

- Да. - Тя привърши работата си и тръгна към вратата. - Скоро ще се върна.

- Почакай! Къде отиваш?

Тя беше вече на вратата.

- При Пао. Тя ме покани!

- За днеска ли?

- Не съм я виждала толкова време! Не е далече.

- В Зелената долина, ако не се лъжа.

- Да, малка разходка; не е далече. И аз реших, че ... - Тя забърза навън.

- Съжалявам, много съжалявам - каза той и изтича да я настигне; видът му беше много загрижен. - Съвсем забравих: аз поканих доктор Нлле на гости!

- Доктор Нлле! - Тя се наклони към вратата.

Той я хвана за лакътя и решително я задърпа навътре в стаята.

- Да.

- Но Пао...

- Пао ще почака, Ила. Ние трябва да посрещнем Нлле.

- Само за няколко минути ...

- Не, Ила.

- Не?

Той поклати глава.

- Не. Освен това до Паови има доста път. Все през Зелената долина, покрай големия канал, после надолу... нали? А днес ще бъде много, много горещо и на доктор Нлле ще му бъде много приятно да те види ... Какво ще кажеш?

Тя не отговори. Искаше й се да се отскубне, да избяга. Искаше й се да крещи, да вика. Но продължаваше да седи в креслото, сякаш бе попаднала в клопка и с безизразен поглед разглеждаше пръстите си, като ги въртеше бавно..

- Ила? - промърмори той. - Ти ще останеш в къщи, нали?

- Да - каза тя след дълго мълчание, - ще остана.

- Целия ден?

Гласът й прозвуча глухо:

- Целия ден.

 

Денят преваляше, а доктор Нлле го нямаше никакъв. Изглежда че това много не учудваше съпруга на Ила. Когато стана вече доста късно, той промърмори нещо, отиде при един долап и извади някакво зловещо оръжие - малка жълтеникава тръба, която завършваше с няколко малки меха и автоматичен спусък. Той се объ