Хърбърт Уелс

 

МАШИНАТА НА ВРЕМЕТО

 

  

 Преведе от английски Юлия Бучкова-Малеева

  

Хърбърт Уелс (1866-1946) е един от основоположниците на научнофантастичната литература. За разлика от Жул Верн, той я превръща в "приключение на мисълта", първи я насища със социално съдържание, нравствени анализи и прогнози. Същевременно проявява афинитет към големите естественонаучни и физически открития на своето време, като свързва с тях и най-необузданите свои хрумвания. "Машината на времето" е първият роман на Уелс (1895), който веднага налага името на своя създател. В предлаганата от нас книга е включен и още един ранен роман на писателя "Островът на д-р Моро".

Ч - 820-31

 

 

H. G. Wells

The Time Machine

Jancer Books Jnc. 1970.

 

 

Рисковете на човечността

 

Един сфинкс, обезобразен, като че ли разяден от проказа, е пространственият център на събитията в "Машината на времето" и през неговите невиждащи очи ни гледа Уелсовата представа за вечността. Тази представа е въплътена не в самия сфинкс, прастария човешки символ за битие, надмогнало времето, така както загадъчният каменен идол се възвисява над пясъците на пустинята - вечността за Уелс е тъкмо проказата, разяждаща неговия образ, тя е необозримост от безмилостни промени, а не пребъдване и неподвижност, не тази каменна непроницаемост, не спокойният и величав антипод на земната суетня. В един от аспектите си "Машината на времето" представлява именно приключение на илюзорната човешка представа за вечност, за изход от времевостта на света. Уелс подхвърля тази представа в света такъв, какъвто го разкрива съвременната му наука, превежда я през превратностите на една вселена, подчинена на втория закон на термодинамиката, подлага я на своя експеримент, съчетал теорията и фантазията, докато наивните й очертания се разтопят в перспективата, която хладно обзира раждането и умирането на цивилизации и на галактики.

Този поглед към участта на човека от една нечовешка дистанция разкрива космическото като противостоящо на човека, като чуждо и враждебно на неговите цели. Космосът: - това е равнодушното към човека, нехайното спрямо съдбата му. Този възглед, достатъчно очевиден в мрачните заключителни пейзажи от "Машината на времето", първия роман на Уелс, излязъл през 1895 г., е потвърден и в следващия - "Островът на д-р Моро" (1896 г.). Този път обаче не чрез рисковано пътешествие по "четвъртото измерение", а чрез друг фантастичен опит с времето, чрез времево сгъстяване, чрез метафорично "резюмиране" на еволюцията в рамките на един научен експеримент. Еволюцията предполага особена наситеност на времето: тя като че ли го осмисля, "очовечава" го. Еволюцията - това е времето като насоченост към човека, а в тази насоченост човекът е склонен да вижда нещо разумно, нещо сродно на себе си. В "Островът на д-р Моро" обаче времевото сгъстяване разкрива еволюцията като ад, скотобойна, "дом на болката" и в крясъците на зверовете, които чрез изгаряща болка трябва да бъдат превърнати в хора, добива глас цялата мъка на света. Страданието е нечовешко, а и резултатите му са съмнителни от гледна точка на човечността. Звярът прозира не само през зловещите хибриди на д-р Моро, но и през "истинските" човеци в романа, а гротескната литания на зверочовеците, в която сечете целият абсурд на една насилствена човечност, нелепите заповеди от рода на "да не се ходи на четири крака", в последна сметка едва ли се различават особено от вечно нарушаваното библейско "не убивай". Така, съмнителна и по отношение на средствата си, и по отношение на резултатите си, еволюцията се разкрива като закон за човека отвъд човека, като закон, който го вае, нехаейки за неговите собствени схващания за човечност: тя е още една проява на аморалността на вселената и напълно естествено след всичко, което вижда на острова, Едуард Прендик губи вяра в разумността на мирозданието.

В основата на първите два романа на Уелс, с други думи, стои противопоставянето на космос и етика, природа и разум. Но сгъстените краски в тези ранни творби не са несъвместими с утопизма от втория период в творчеството на Уелс. Характерно за неговия утопизъм е, че той се гради върху доверие в човешкия разум и изобщо във възможността чрез знание и наука да се противодействува на враждебните към човека космически сили; той извира от една съзнателно възприета позиция на съпротива, на борба с природното. Този утопизъм има за своя основа убеждението, че прогресът на обществото ще дойде не чрез имитация на космическия процес и още по-малко чрез опит за бягство от него, а в борба, в конфронтация с него. И ако творбите от първия период на Уелс са мрачни, то е защото в тях човекът не успява да заеме тази градивна човешка позиция. И "Машината на времето", и "Островът на д-р Моро" са по същество романи за зле употребения разум - така както "Невидимият човек" или "Вой на на световете" са романи за злоупотребения разум. Фаталната грешка в "Машината на времето" е в опи та за отбягване на реалния космически процес; "Островът на д-р Моро" - в опита за имитация на този процес. Това са романи за изгубения път, за проиграната позиция на разумността.

Така "Машината на времето" показва, че мечтата по "райско" блаженство, която е всъщност мечта по изход от даденостите на света, е една опасна и празна мечта. "Раят" е сферата, възвисена над естествените закони, "отбягнала" космическия процес. Елоите въплъщават тъкмо този идеал за ангелическо съществуване, изящно и безвредно, красиво и "невинно" - то протича сред "градината" на една напълно покорена природа. Но това "ограждане" срещу враждебните на човека сили, това самозатваряне в един херметичен и неизменен Едем се оказва по-скоро отказ да се посрещне реалната проблематика на битието, отказ да се види реалното положение на човека. Естествена проява на този отказ е отмирането на човешкото любопитство, - трайното нежелание - и невъзможност - елоите да се вгледат в застрашаващата ги отвън и отвътре опасност, в очебийния факт, че човекът се е "раздвоил" и че техният рай се компенсира от ада на морлоките, а "туберкулозната" им красота на изнежени създания се заплаща със свръхжизненото уродство на "демоничните" подземни обитатели. Ограденият от суровата борба с природното разум, укритият от космическите Закони разум, потърсил спасение в своя изкуствен рай, се оказва заплашван и разрушаван отвътре: опитът да се избегне борбата, рискът, динамиката, които са единственият начин да се съществува в свят като нашия, се свежда до два вида деградация, до два пътя за загуба на разумността и в последна сметка до един път към самоунищожение.

Доколкото в гротескното израждане на човечеството на елои и морлоки Уелс екстраполира тогавашното състояние на буржоазното общество, призивът към скрито посрещане на проблемите, които вселената представя пред човека, протестът на Уелс срещу удобния навик да се затварят очите пред тревожните истини, е същевременно протест срещу отказа на собствените му съвременници да прозрат нехуманността на своя привичен свят, на своето общество. В космос, така малко загрижен за човека - мрачните пейзажи в края на романа се появяват, за да докажат това - всяко отвръщане от истината, всеки "рай на щрауси" е гибелен. Да се взира докрай, да знае - такъв е единствено човешкият път, такава е самата природа на разума. Да знае - но как? На д-р Моро не му липсват нито любознателност, нито енергия. Но в неговото знание има нещо нечовешко, има всъщност един съзнателен отказ от човечността: изучаването на природата, счита той, прави човека безжалостен като природата. В този втори роман на Уелс фаталната грешка на разума е в опита му да се отъждестви с космическите закони, да се изтръгне отвъд оста на радостта и страданието, които според д-р Моро съществуват за нас само докато пълзим в прахта. Тук безразличието към чисто субективното, ирелевантивното към закона (болката, чувството, а следователно жалостта, състраданието) става начало на безчовечността. За разлика от мнозина свои следовници, които видяха в рационалното начало заплаха за човека, доколкото то е противопоставено на природното начало, Уелс е убеден, че разумът е безчовечен не като противопоставен, а именно като произтичащ от природата, като имитиращ природата с нейния аморализъм и нехайство към човека.

Така че за Уелс човечността е непрестанен риск. Тя изисква постоянна напрегнатост, динамика, отстояване - всяко отпускане, всяко самозабравяне води до отъждествяване с безчовечността на всемира. Всемирът е "неразумен" - ако човешкият разум забрави това, ако се остави на подтика към саморазтваряне в една съвършена обективност, той парадоксално изменя на собствената си природа. Но и опитът за самозатваряне в своя собствен свят не води доникъде. Знанието като непрестанно движение, като неуморно укрепване на човечността - такава е задачата, благодарение на която някой ден (по думите на самия Уелс в "Откритие на бъдещето") "съществата, засега потенциално заложени в нашите мисли и слабини, ще се изправят върху тази земя, както човек се изправя на столче, и със смях ще протегнат ръце сред звездите".

Миглена Николчина

 

 

 

МАШИНАТА НА ВРЕМЕТО

 

 

Едно

 

Пътникът във времето (защото ще бъде по-удобно да го наричаме така) се беше впуснал да ни разказва някаква небивалица. Сивите му очи блестяха и неуморно шареха, а обикновено бледото му лице сега пламтеше оживено. Огънят в камината гореше буйно и меката светлина, заструила от електрическите крушки в сребърните лилии, се отразяваше по мехурчетата, които проблясваха и се стопяваха в чашите ни. Столовете, негов патент, по-скоро ни обгръщаха ласкаво, вместо да се оставят да седим на тях и сега бе настъпила оная превъзходна атмосфера след вечерята, когато мислите се реят, приятно освободени от оковите на точността. Ето как ни представи той нещата - като отбелязваше с тънък показалец отделните пунктове, - докато ние седяхме и лениво се възхищавахме на усърдието му да ни обясни този нов парадокс (както го възприехме) и на изобретателния му ум.

- Трябва да ме изслушате внимателно. Имам намерение да поставя под съмнение една-две идеи, които са почти всеобщо признати. Геометрията например, на която са ви учили в училище, се гради на едно погрешно схващане.

- Не е ли твърде обширна тази тема, за да започваме оттук? - каза Филби, човек несговорчив, с рижа коса.

- Не възнамерявам да искам от вас да приемете нещо без солидни основания за това. След малко сами ще признаете онова, което искам от вас. Вие естествено знаете, че математическа отсечка с дебелина, равна на нула, фактически не съществува. Това сте го учили, нали? Същото се отнася и за математическата равнина. Тези понятия са просто абстрактни.

- Точно така - каза Психологът.

- И куб, който има само дължина, ширина и височина, в действителност не може да съществува.

- Тук възразявам - намеси се Филби. - Едно твърдо тяло естествено може да съществува. Всички действителни неща...

- Повечето хора мислят така. Но почакайте за малко. Може ли да съществува куб за един момент?

- Не ви разбирам - каза Филби.

- Може ли реално да съществува куб, който не съществува във времето?

Филби се замисли.

- Очевидно - продължи Пътникът във времето - всяко действително тяло трябва да има четири измерения: дължина, ширина, височина и... време. Но поради естествената нетрайност на материята, която ще ви изясня след малко, ние сме склонни да не обръщаме внимание на този факт. Четири измерения наистина има: трите, които наричаме трите равнини на Пространството, и едно четвърто - Времето. Съществува обаче тенденция да се прави нереално разграничение между първите три измерения и последното само защото от началото до края на живота ни нашето съзнание непрестанно се движи по него в една посока.

- Това - започна някакъв Много млад мъж, който[14] видимо се мъчеше да запали отново пурата си от лампата, - това е... напълно ясно.

- И тъй, изключително интересно е защо на това измерение тъй упорито не се обръща внимание - продължи Пътникът във времето и едва забележимо се развесели. - Именно то е Четвъртото измерение, макар някои хора, които говорят за Четвърто измерение, да не съзнават, че имат предвид тъкмо него. Та това е просто друг начин да се погледне на Времето. Между Времето и всяко от трите измерения на Пространството няма никаква разлика, само дето по времето се движи нашето съзнание. Някои наивни люде обаче възприемат този факт от погрешната му страна. Всички вие сте чували какво казват те за това Четвърто измерение?

- Лично аз не съм чувал - каза Провинциалният кмет.

- Ето какво. Говори се, че Пространството, както си го представят нашите математици, има три измерения, които могат да бъдат назовани Дължина, Ширина и Височина, и винаги се определя от съотношението на тези три равнини, всяка от които е под прав ъгъл спрямо другите две. Някои философи обаче питат защо именно три измерения - защо не друга посока под прав ъгъл спрямо останалите три? - и дори са се опитвали да създадат Четириизмерна геометрия. Професор Саймън Нюкоум само преди около месец се спря нашироко върху този въпрос пред Нюйоркското математическо дружество. Известно ви е как можем да представим едно триизмерно твърдо тяло върху плоска повърхнина, която има само две измерения; подобно на това те считат, че посредством триизмерни модели могат да представят един четириизмерен - ако съумеят да постигнат перспективата на тялото. Разбирате ли?[15]

- Струва ми се, да - измърмори Провинциалният кмет и като сключи вежди, се вглъби в себе си, движейки устни като човек, който повтаря някакви тайнствени слова. - Да, мисля, че вече разбирам - каза той след малко, добивайки изведнъж съвсем оживен вид.

- Всъщност няма да скрия от вас, че от известно време работя върху тази Четириизмерна геометрия. Някои мои резултати представляват интерес. Ето например един портрет на мъж на осем години, друг на петнайсет, трети на седемнайсет, четвърти на двайсет и три и прочее. Всички те са очевидно части, както виждате, триизмерни проявления на нещо, което съществува в четири измерения, постоянно и неизменяемо.

- Учените - продължи Пътникът във времето след пауза, нужна, за да бъдат по-добре възприети словата му - знаят отлично, че Времето е един вид Пространство. Ето тук една добре позната научна схема, климатична диаграма. Линията, която проследявам с показалец, показва движението на барометъра. Вчера той се бе вдигнал дотук, снощи спадна, тази сутрин отново се покачи и продължи малко по малко чак дотук. Живакът едва ли е следвал тази линия по волята на някое от всепризнатите измерения на Пространството. Но е сигурно, Не се е движил по такава линия и затова тази линия според нас, се движи по измерението Време.

- Но - намеси се Медикът, вторачен в някакъв въглен в камината - ако Времето е действително Четвъртото измерение на Пространството, защо се счита и винаги е било считано за нещо различно? И защо не можем да се движим във Времето, както се движим в останалите измерения на Пространството?

Пътникът във времето се усмихна.

- Сигурни ли сте, че можем да се движим свободно в Пространството? Наляво и надясно можем да вървим; назад и напред също, съвсем спокойно, и хората винаги са го правили. Признавам, че в две измерения се движим необезпокоявани. Но какво да кажем за движението нагоре и надолу? Тук земното притегляне ни ограничава.

- Не съвсем - каза Медикът. - Има балони.

- Преди балоните обаче, с изключение на някакви причудливи подскоци в близост до повърхността, човек не е имал свобода по отношение на вертикалното движение.

- И все пак е успявал да се вдига и спуска по малко - каза Медикът.

- По-лесно, далече по-лесно се спуска.

- А във Времето изобщо не можете да се движите, не можете да излезете от настоящия момент.

- Скъпи ми господине, тъкмо тук грешите. Именно тук греши и целият свят. Ние винаги изхождаме от настоящия момент. В нашето мислено съществование, което е нематериално и няма измерения, ние се движим по измерението Време с равномерна скорост от люлката до гроба. Точно както бихме се спускали, ако започвахме живота си на петдесет мили над повърхността на земята.

- Най-трудното обаче е следното - прекъсна го Психологът. - Вие можете да се движите във всички посоки на Пространството, но не можете да се движите във всички посоки на Времето.

- Точно тук е зародишът на голямото ми откритие. Вие грешите, като казвате, че не можем да се движим във Времето. Ако аз например си припомня съвсем ясно[16][17] някоя случка, аз се връщам до момента, в който тя е Станала, мислено се пренасям, както бихте казали. За момент правя скок назад. Ние, разбира се, нямаме възможност да се задържим назад във Времето, също както дивакът или животното не могат да се задържат на шест фута над земята. Цивилизованият човек обаче може да превиши средното ниво в това отношение. Той може да надвие земното притегляне с балон; защо тогава да не храни надеждата, че един ден ще бъде способен да спре или да ускори хода си в измерението Време, или дори да се обърне и да тръгне в обратната посока?

- Е, това - поде Филби - е вече само...

- Защо не? - отвърна Пътникът във времето.

- Това е противно на всеки разум - каза Филби.

- Какъв разум? - каза Пътникът във времето.

- В един спор винаги можете да докажете, че бялото е черно - каза Филби, - но никога няма да ме убедите.

- Имате право - каза Пътникът във времето. - Но вече започвате да съзирате предмета на моите изследвания из областта на Четириизмерната геометрия. Преди години ми бе хрумнала идеята за една машина...

- За пътешествия във Времето! - извика Много млад мъж.

- Която да се движи във всяка посока на Пространството и Времето в зависимост от решението на нейния водач.

Филби се задоволи само с бурен смях.

- Но аз вече имам доказателства - заяви Пътникът във времето.

- Такава машина би била много удобна за историка подхвърли Психологът. - Той би могъл да попътува назад, за да провери истинска ли е версията за битката при Хейстинг например!

- Не се ли боите да не привлечете вниманието? - каза Медикът. - Нашите прадеди не са обичали особено анахронизмите.

- Така древногръцкият може да се научи направо с устата на Омир или на Платон - сподели много младият мъж.

- Затова пък сигурно ще ви скъсат на изпитите. Немските учени неимоверно много са усъвършенствали гръцкия език.

- Ами бъдещето - намеси се Много младият мъж. Я помислете! Човек може да вложи всичките си пари, да ги остави да трупат лихви и да избърза напред.

- Това е една от най-екстравагантните теории - започна Психологът.

- Да, така ми се струваше и на мен, затова на никого не бях говорил за нея, докато...

- Не стигнахте до доказателства, изградени на експеримент! - извиках аз. - И имате намерение да проверите тази история?

- Експеримент, казвате! - възкликна Филби, който започваше да се дразни.

- Дайте все пак да видим вашия експеримент - каза психологът, - макар всичко това да са празни приказки.

Пътникът във времето се засмя и ни огледа. После все тъй леко усмихнат, бръкнал дълбоко в джобовете на панталона си, той бавно излезе от стаята