ЧОВЕКЪТ - АНФИБИЯ

 

АЛЕКСАНДЪР БЕЛЯЕВ

 

преведе от руски: Дона Минчева

 

Сканирал и обработил: Сергей Дубина

 

Файлов източник: dubina.dir.bg

 

Първа част       МОРСКИЯТДЯВОЛ

 

 

Настъпи една от душните януарски нощи на аржентинското лято. Черното небе

 беше обсипано със звезди. Спуснала котва, "Медуза" спокойно се

полюляваше. Нищо, нито плясък на вълни, нито скърцане на корабни въжета,

не нарушаваше нощната тишина. Океанът сякаш беше заспал дълбоко.

Върху палубата на шхуната бяха налягали полуголи ловците на бисери.

Изтощени от работата и палещото слънце, те се въртяха, въздишаха и

простенваха, унесени в тежка дрямка. Ръцете и краката им нервно

потрепваха. Може би виждаха насън своите врагове - акулите. През тези

горещи безветрени дни хората така се изморяваха, че след привършването на

лова не можеха дори да изкачат на палубата лодките. Но това не беше и

нужно: нищо не предвещаваше промяна на времето. И лодките оставаха през

нощта върху водата, привързани за котвената верига. Рейте бяха

неизравнени, такелажът - зле затегнат, и неприбраният кливер лекичко

потреперваше от слабия полъх на ветреца. Цялото пространство на палубата

между бака и юта беше изпълнено с купища бисерни миди, парчета от коралов

варовик, въжета, с които ловците се спущат на дъното, платнени торби,

където те слагат намерените миди, и празни бурета. До бизанмачтата имаше

голяма бъчва с вода за пиене и железен черпак, завързан с верижка. На

палубата край бъчвата се виждаше тъмно петно от разлята вода.

От време на време ту един, ту друг ловец ставаше и олюля-вайки се в

полусън, се помъкваше към бъчвата, като настъпваше спящите по ръцете и

краката. Без да отваря очи, той изпиваше черпак вода и се строполяваше,

където свари, сякаш не бе пил вода, а чист спирт. Жаждата измъчваше

ловците:

сутрин преди работа е опасно да се яде - налягането, което 'човек изпитва

 във водата, е твърде силно, - затова работеха, по цял ден на гладен

стомах, докато във водата не притъмнееше,

и можеха да ядат чак преди да си легнат, а пък ги хранеха със

сланина.

Тази нощ на вахта стоеше индианецът Балтазар. Той бе най-

близкият помощник на капитан Педро Зурита, собственик на шхуната

- "Медуза".

На младини Балтазар беше прочут ловец на бисери: той можеше да остане под

 водата деветдесет и дори сто секунди - два пъти повече от обикновеното.

- Защо? Защото по наше време умееха да ни учат и почваха да ни подготвят

още от малки - разказваше Балтазар на младите ловци на бисери. - Бях още

хлапе на десетина години, когато баща ми ме даде да се уча на тендера при

Хозе. Той имаше дванадесет момчета ученици. Учеше ни така. Ще хвърли във

водата бял камък или мидена черупка и ще заповяда: -Гмурни се и го

извади!" И всеки път хвърляше все по-надълбоко. Не успееш ли да извадиш

хвърленото, ще те нашиба с лин1 или с камшик и ще те хвърли във водата

като пале: -Гмурни се пак!" Така ни научи да се гмуркаме. След това почна

да ни приучва да стоим по-дълго под водата. Някой стар, опитен ловец ще се

 спусне на дъното и ще завърже за котвата кошничка или мрежа. А ние после

се гмуркаме и я отвързваме под водата. Докато не я отвържеш - хич не се и

показвай навън. Подадеш ли се - чака те камшикът или линът.

Биеха ни безмилостно. Малцина издържаха. Но аз станах пръв ловец на миди

в този край. Печелех добре.

Когато остаря, Балтазар остави опасния занаят на ловец на бисери. Левият

му крак беше осакатен от зъбите на акула, а хълбокът-раздран от котвена

верига. Той имаше в Буенос Айрес малко магазинче, дето продаваше бисери,

корали, мидени черупки и някои морски рядкости. Но на брега му беше

скучно, затова често отиваше на лов за бисери. Хората от професията го

ценяха. Никой по-добре от Балтазар не познаваше залива

Ла Плата, бреговете му и местата, където се въдят бисерните миди. Ловците

 го уважаваха. Той умееше да угоди на всички - и на ловците, и на

корабопритежателите.

Балтазар учеше младите ловци на всички тънкости на занаята: как да

задържат дишането си, как да отблъскват нападенията на акулите, а когато

биваше в добро настроение - и как да скрият от господаря си някой по-рядък

 бисер.

Господарите, собственици на шхуни, познаваха Балтазар и го зачитаха,

задето можеше само с един поглед да прецени безпогрешно бисерите и да

подбере веднага за тях най-хубавите.

Ето защо собствениците на шхуни го взимаха на драго сърце като помощник и

 съветник.

Сега Балтазар седеше на едно буре и бавно пушеше дебела пура. Светлината

от прикрепения към мачтата фенер падаше върху лицето му. То беше

продълговато, без изпъкнали скули, с правилен нос и големи, хубави очи -

лицето на арауканец2. Клепачите на Балтазар се отпущаха тежко и бавно се

повдигаха. Той дремеше. Но ако очите му спяха, ушите му бяха нащрек. Те

бодърствуваха и предупреждаваха за опасността дори по време на дълбок сън.

 Но сега Балтазар чуваше само въздишките и неясните промърморвания на

спящите. Откъм брега долиташе миризма на гниещи бисерни миди - оставяха ги

 да загният, за да се вадят по-лесно бисерите: черупката на жива мида

трудно се разтваря. На несвикнал човек тази миризма би се сторила

отвратителна, но Балтазар я вдишваше дори с известно удоволствие. На него,

 скитника, ловеца на бисери, тази миризма напомняше радостите на волния

живот и вълнуващите опасности на морето.

След изваждането на бисерите пренасяха най-едрите миди на  "Медуза".

Зурита беше пресметлив човек: той продаваше черупките на една фабрика,

където правеха от тях седефени копчета и копчета за ръкавели.

Балтазар вече спеше. Скоро отпуснатите му пръсти изтърваха пурата.

Главата му клюмна на гърдите.

Но в този миг до съзнанието му достигна някакъв звук, който долиташе

далеч от океана. Звукът се повтори по-близко. Балтазар отвори очи. Стори

му се, че някой свири с рог, а после сякаш бодър, младежки глас извика:

-А!", и след малко повтори о една октава по-високо: -А-а!. . ."

Мелодичният тръбен звук не приличаше на рязкото изсвирване на параходна

сирена, а веселият възглас съвсем не напомняше вик за помощ на давещ се

човек. Това беше нещо ново, непознато. Балтазар стана; стори му се, че

изведнаж се е захладило. Той се приближи до борда и внимателно огледа

гладката океанска шир. Нямаше никого. Тишина. Балтазар бутна с крак

легналия на палубата индианец и когато той се привдигна, тихо му рече:

- Вика. Навярно това е той!

- Не чувам - също така тихо отговори индианецът гурон3, като се

вслушваше, застанал на колене. И изведнаж тишината отново бе нарушена от

тръбния звук и вик:

-А-а!. . . "

Щом чу този звук, гуронът се сви, сякаш го удариха с камшик.

- Да, това навярно е той! - промълви човекът и зъбите му загракаха от

страх.

Събудиха се и другите ловци. Те допълзяха до осветеното от фенера място,

като че ли търсеха защита от тъмнината в слабите лъчи на жълтеникавата

светлина. Седяха, тясно притиснати един до друг, и напрегнато се

ослушваха. Тръбният звук и викът се чуха още веднаж в далечината и след

това всичко затихна.

- Това е той. . .

- "Морският дявол" - шепнеха ловците.

- Не бива да стоим повече тук!

- Това е по-страшно от акула!

- Извикайте господаря!

Чу се шляпане на боси крака. Стопанинът на шхуната Педро Зурита излезе на

 палубата, като се прозяваше и почесваше косматите си гърди. Беше без

риза, само по платнени панталони.

на широкия му кожен пояс висеше кобур. Зурита се приближи до хората.

Фенерът освети сънливото му, бронзово от слънцето лице, гъстите къдрави

коси, които висяха на кичури по челото му, черните вежди, буйните, завити

нагоре мустаци и малката му, прошарена вече брадичка.

- Какво има?

Грубоватият му и спокоен глас, уверените му движения успокоиха

индианците. Те заприказваха един през друг. Балтазар вдигна ръка, за да

млъкнат, и рече :

- Чухме гласа му.  на -морския дявол"!

- Така ви се е сторило! - отвърна Педро сънливо и главата му клюмна

надолу.

- Не, не ни се е сторило! Всички чухме неговото -а-а!. . ." и тръбния

звук! - извикаха ловците.

Балтазар ги накара да млъкнат със същото движение на ръката си и

продължи:

- Не аз чух. Така може да тръби само -дяволът". Никой друг в морето не

вика и не тръби така. Трябва да се махнем бързо оттук.

- Приказки! - все така вяло отговори Педро Зурита. Не му се искаше да

прибира на шхуната още недоизгнилите зловонни миди от брега и да вдига

котва.

Но не успя да убеди индианците. Те се вълнуваха, махаха с ръце, викаха и

заплашваха, че ако Зурита не вдигне котва, още на другия ден ще слязат на

брега и ще тръгнат пеш за Буенос

Айрес.

- Дявол да го вземе този "морски дявол", а и вас заедно с него! Добре! На

 разсъмване ще вдигнем котва! - и капитанът се отправи към каютата си,

като продължаваше да мърмори.

Беше се разсънил вече. Запали лампата, запуши пура и започна да се

разхожда напред-назад из тясната каюта. Мислеше за странното същество,

което от известно време се беше появило в тези води и плашеше ловците на

бисери и крайбрежните жители.

Никой не бе виждал това чудовище, но то вече няколко пъти бе напомняло за

 себе си. За него съчиняваха какви ли не измислици. Моряците ги разказваха

 шепнешком, като се озъртаха страхливо, сякаш се бояха да не ги подслушва

чудовището.

На някои чудовището правеше пакости, на други пък - най -неочаквано помагаше.

 -Това е морският бог - казваха старите. Нощем   излиза от

глъбините на океана веднъж на хиляда години, за да възстанови правдата на

земята".

Католическите свещеници уверяваха суеверните испанци, че това е "морски

дявол". Почнал е да се явява на хората, защото са забравили светата

католическа църква.

Всички тези слухове, предавани от уста на уста, бяха стигнали до Буенос

 Айрес. Няколко седмици вече "морският дявол" бе любимата тема на

хроникьорите и фейлетонистите от булевардните вестници. Ако при

неизвестни обстоятелства потъваха шхуни и риболовни кораби, повреждаха се

рибарски мрежи или изчезваше уловената риба, обвиняваха за това "морския

дявол". Други обаче разказваха, че "дяволът" подхвърлял понякога в

рибарските лодки едра риба, а веднаж дори спасил едного от удавяне.

Един, който се бе давил, уверяваше поне, че когато вече потъвал във

водата, някой го подхванал отдолу за гърба и придържайки го така, доплувал

 до брега, но изчезнал веднага в крайбрежните вълни, щом спасеният стъпил

на пясъка.

Най-чудното обаче беше това, че никой не бе виждал самия "дявол". Никой

не можеше да опише как изглежда това тайнствено същество. Намериха се,

разбира се, очевидци - те снабдяваха -дявола" с рогата глава, козя брада,

лъвски лапи и рибешка опашка или го представяха като огромна рогата жаба с

 човешки нозе.

Правителствените чиновници в Буенос Айрес отначало не обръщаха внимание

на тези разкази и вестникарски дописки, смятайки ги за празни измислици.

Но тревогата - най-вече сред рибарите - се усилваше все повече. Много от

тях не се решаваха да излизат в морето. Риболовът намаля и населението взе

 да чувствува недостиг от риба. Тогава местните власти решиха да

разследват тази история. Няколко катера и моторни лодки от полицейската

брегова охрана бяха разпратени по крайбрежието със заповед "да завържат

неизвестното лице, което сее смут и паника сред крайбрежното население".

Две седмици полицията обикаляше из Лаплатския залив и в крайбрежните

води, задържаха няколко индианци като злостни разпространители на лъжливи

слухове, всяващи тревога, но "дяволът" беше неуловим.

Полицейският началник публикува официално съобщение, че не съществува

никакъв "дявол", че всичко това са само измислици на невежи хора, които

вече са задържани и ще понесат съответното наказание, и убеждаваше

рибарите да не вярват на слухове, а да се заловят за риболова.

За известно време това помогна. Шегите на "дявола" обаче не престанаха.

Една нощ рибари, които се намираха доста далеч от брега, били разбудени

от блеенето на козле, което по някакво чудо се било появило на техния

баркас. Изтеглените мрежи на други рибари пък се оказали нарязани.

Зарадвани от новото появяване на "дявола", журналистите сега очакваха

обясненията на учените.

Учените не ги караха да чакат дълго.

Те смятаха, че в океана не може да съществува неизвестно

на науката морско чудовище, което да извършва постъпки, на каквито е

способен само човек. "Друго щеше да бъде - пишеха учените, - ако това

същество се беше появило в малко изследваните глъбини на океана." Но

учените все пак не можеха да допуснат, че такова същество може да постъпва

 така разумно. Както и полицейският началник, те смятаха, че това са само"

 дяволии на някакъв пакостник.

Не всички учени обаче мислеха така.

Някои от тях се позоваваха на знаменития немски естественик Конрад

Хеснер4, който бе описал морската девица, морския дявол, морския монах и

морския епископ.

-В края на краищата много от това, за което са писали древните и

средновековните учени, се оправдава, въпреки че новата наука не признава

тези стари учения. Божието творчество е неизчерпаемо и на нас, учените,

повече, отколкото на всички други" ни подобава да бъдем скромни и

предпазливи в заключенията си" - пишеха някои стари учени.

Впрочем трудно беше да се нарекат -учени" тези скромни и предпазливи

хора. Те вярваха в чудесата повече, отколкото в науката, и лекциите им

приличаха на проповеди.

И най-после, за да бъде разрешен спорът, изпратиха научна експедиция.

Членовете на експедицията нямаха щастието да срещнат -дявола". В замяна

на това пък те научиха много нови неща около подвизите на "неизвестното

лице" (старите учени настояваха думата -лице" да бъде заменена с думата

"същество".

В публикувания във вестниците доклад членовете на експедицията пишеха:

1. На някоя места на морския пясък забелязахме следи от тесни стъпала на

човешки крака. Следите идваха от морето и. водеха обратно към морето.

Такива следи обаче може да остави човек, който се е приближил до брега с

лодка.

2. Прегледаните от нас мрежи имат разкъсвания, които" могат да бъдат

направени с остър, режеш предмет. Възможно.

животните", която дълго време е оказвала необикновено силно влияние върху

натуралистите Б. а.

Възможно е мрежите да са се закачили за остри, подводни скали или за железни

отломки на потънал морски съд и да са се скъсали.

3. Според разкази на очевидци един изхвърлен от бурята на значително

разстояние от водата делфин е бил довлечен през нощта от някого отново до

водата, при което върху пясъка са останали следи от стъпки и като че ли от

 дълги нокти. Вероятно някой състрадателен рибар е довлякъл делфина до

морето.

Известно е, че делфините, когато преследват рибата, помагат на рибарите с

 това, че я гонят към плитките места. Рибарите пък често спасяват

делфините от беда. Следите от нокти биха могли да бъдат оставени от

човешки пръсти. Въображението е предало на тези следи вид на животински

нокти.

4. Козлето би могло да бъде докарано с лодка и подхвърлено от някой

шегобиец.

Учените намериха и други, не по-малко естествени причини-за да обяснят

произхода на оставените от "дявола" следи.

Те дойдоха до заключението, че нито едно морско чудовище не може да

извърши толкова сложни действия.

И все пак тези обяснения не задоволиха всички. Дори измежду

най-сериозните учени се намериха такива, на които тези обяснения

изглеждаха съмнителни. Можеше ли дори и най-ловкият и упорит шегобиец да

извърши всички тези неща и да не попадне толкова дълго пред очите на

хората? Но главното, което учените премълчаха в доклада си, беше това, че

"дяволът", както беше установено, извършваше своите подвизи в течение на

кратко време на различни места, разположени далеч едно от друго. Или

"дяволът" умееше да плува с нечувана скорост, или той имаше някакви

особени приспособления за това, или най-после "дяволът" не беше сам, а

имаше няколко "дявола". Но тогава всички тези шеги ставаха още по-страннни

 и заплашителни.

Педро Зурита си припомни цялата тази загадъчна история, докато крачеше из

 каютата.

Той не забеляза как се разсъмна и през илюминатора се промъкна розов лъч.

 Педро угаси лампата и почна да се мие.

Той заливаше главата си с топла вода, когато чу тревожни

викове, долитащи от палубата. Без да се доизмие, бързо се изкачи по

трапа1.

Голите ловци с платнени превръзки през бедрата, бяха застанали край

борда, размахваха ръце и един през друг крещяха. Педро погледна надолу и

видя, че оставените през нощта във водата лодки са отвързани. Нощният бриз

 ги бе отнесъл доста навътре в открития океан. Сега утринният бриз ги

носеше бавно към брега. Веслата на лодките, разхвърляни по водата, плаваха

 из залива.

Зурита заповяда на ловците да съберат лодките. Никой обаче не се решаваше

 да напусне палубата. Зурита повтори заповедта.

- Върви ти в лапите на -дявола"! " обади се някой. Зурита сложи ръка

върху кобура. Тълпата ловци се отдръпна и се струпа край мачтата.Те

гледаха враждебно Зурита. Стълкновението изглеждаше неминуемо. Но в този

момент се намеси Балтазар.

- Арауканецът не се страхува от никого - рече той, - акулата не ме дояде,

 ще преседнат и на дявола старите ми кости. - И като дигна ръце над

главата си, той се хвърли от борда и заплува към най-близката лодка.

Сега ловците отново се приближиха до борда и наблюдаваха със страх

Балтазар. Въпреки старостта и болния си крак той плуваше отлично. С

няколко замаха индианецът доплува до лодката, улови плаващото весло и се

качи в нея.

- Въжето е отрязано с нож - извика той - и добре е отрязано! Ножът е бил

остър като бръснач!

Когато видяха, че на Балтазар не се случи нищо лошо, няколко ловци

последваха примера му.

 

НА ГЪРБА НА ДЕЛФИНА

 

Слънцето току-що бе изгряло,но вече препичаше безмилостно.

Сребристосиньото небе бе безоблачно, океанът - неподвижен. "Медуза" вече

се намираше на двадесет километра южно от Буенос Айрес. По съвета на

Балтазар хвърлиха котва в малък залив край скалистия бряг, който се

издигаше на две тераси.

Лодките се пръснаха из залива. На всяка лодка по правило

имаше по двама ловци: единият се гмуркаше, другият го изтегляше После се

разменяха.

Една от лодките се беше приближила твърде много до брега, Ловецът обхвана

 с крака голямото парче коралов варовик, завързано за края на едно въже, и

 бързо се спусна на дъното.

Водата беше много топла и прозрачна - всеки камък на дъното се виждаше

ясно. Наблизо до брега от дъното се издигаха корали - неподвижно

застиналите храсти на подводните градини. Дребни рибки със златисти и

сребристи отблясъци сновяха между храстите.

Ловецът се спусна на дъното, наведе се и почна бързо да събира миди и да

ги слага в торбичката, която висеше на хълбока му, привързана с ремъче

около кръста. Неговият другар по работа, индианец гурон, държеше в ръце

края на въжето и се взираше във водата, наведен през борда на лодката.

Изведнъж той видя, че ловецът скочи на крака толкова бързо, колкото му

беше възможно, замахна с ръце, улови се за въжето и го дръпна така силно,

че едва не събори гурона във водата. Лодката се разлюля. Индианецът гурон

бързешком издърпа другаря си и му помогна да се качи в лодката. Ловецът

дишаше тежко с широко отворена уста, очите му бяха разширени от ужас.

Тъмното му бронзово лице беше посивяло - толкова бе побледнял.

- Акула ли?

Но ловецът се строполи на дъното на лодката, без да може да отговори.

Какво би могло да го изплаши толкова на дъното на морето? Гуронът се

наведе и се взря във водата. Да, там ставаше нещо нередно. Малките рибки,

като птици, забелязали ястреб, бързаха да се скрият в гъстите храсталаци

на подводната гора.

И внезапно индианецът гурон видя, че иззад издадения напред край на една

подводна скала се показа нещо, прилично на пурпурен дим. Димът постепенно

се разнасяше на всички страни, като оцветяваше водата в розово. В този

момент той видя нещо тъмно. Беше тялото на акула. То бавно се обърна и

изчезна зад издатината на скалата. Пурпорният подводен дим можеше да бъде

само кръв, пролята на дъното на океана. Какво ли се бе случило там?

Гуронът погледна другаря си, но той лежеше неподвижно на гръб, дишаше

тежко с широко отворена уста и гледаше с безизразни очи към небето.

Индианецът грабна веслата и побърза да закара внезапно заболелия си другар

 на борда на "Медуза".

Най-сетне ловецът дойде на себе си, но сякаш си беше глътнал езика -

издаваше само някакви неясни звуци, клатеше глава и пухтеше с издадени

напред устни.

Ловците, които се намираха на шхуната, го наобиколиха и с нетърпение

чакаха обясненията му.

- Говори! -извика най-после един млад индианец, като разтърси ловеца. -

Говори, ако не искаш страхливата ти душа да отлети от тялото!

Ловецът завъртя глава и глухо продума:

- Видях. . . "морския дявол".

- Него ли?

- Хайде, говори де, говори! - нетърпеливо викаха ловците.

- Гледам - акула. Акулата плува право насреща ми. Свършено е с мене!

Голяма, черна, зинала уста, сега ще ме захапе.. Гледам - плува и.. .

- Друга акула ли?

- "Дяволът"!

- Но какъв е той? Има ли глава?

- Глава ли? Да, май че има. Очите му - колкото чаши..

- Щом има очи, трябва да има и глава - уверено заяви младият индианец. -

Очите все са прикрепени за нещо. Ами

лапи има ли?

- Лапите му са като на жаба. Пръстите му дълги, зелени, с нокти и

плавателни ципи. Целият блести като риба с люспите си. Заплува към

акулата, блесна с лапата си и хоп! Кръв от корема на акулата. ..

- А какви са краката му? - попита един от ловците. _ Краката му ли? -

опитваше се да си спомни ловецът. - Крака въобще няма. Има голяма опашка.

А на края на опашката - две змии.

- Ти от кого повече се уплаши - от акулата или от чудовището?

- От чудовището - без колебание отвърна той - От чудовището, макар че то

ми спаси живота. Това беше той. . .

- Да, това е бил той.

- "Морският дявол" - рече индианецът.

- "Морският бог", който се притичва на помощ на сиромасите - поправи го

един стар индианец.

Новината веднага се разнесе по лодките, които плаваха из залива. Ловците

се насочиха бързо към шхуната и вдигнаха

лодките на борда.

Всички наобиколиха спасения от "морския дявол" ловец-

 той заповтаря разказа си, като добавяше все нови и нови подробности.

Спомни си, че от ноздрите на чудовището излизал червен пламък, а зъбите му

 били остри и дълги, на големина колкото човешки пръст. Ушите му се

мърдали, отстрани имал плавници, а отзад - опашка като лопата.

Педро Зурита, гол до пояс, по къси бели панталони, с чехли на бос крак и

с висока широкопола сламена шапка на глава, се разхождаше по палубата,

като тътреше чехлите си, и се вслушваше в разговорите.

Колкото повече се увличаше разказвачът, толкова повече Педро се

убеждаваше, че всичко това е измислица на ловеца, изплашен от

приближаването на акулата.

..Възможно е всъщност и всичко да не е измислено. Някой е разпрал корема

на акулата, щом водата в залива е порозовяла. Индианецът лъже, но във

всичко това все има нещо истина. Странна история, дявол да го вземе!"

Тук размишленията на Зурита бяха прекъснати изведнъж от звука на рог,

който се раздаде зад скалата.

Този звук порази екипажа на "Медуза" като гръм от ясно небе. Разговорите

изведнъж секнаха, лицата побледняха. Със суеверен ужас ловците впериха очи

 в скалата, откъдето се зачу тръбният звук.

Недалеч от скалата стадо делфини играеше по повърхността на океана. Един

делфин се отдели от стадото, изсвири шумно сякаш в отговор на призивния

тръбен сигнал, заплува бързо към брега и се скри зад скалите. Изтекоха още

 няколко мига на напрегнато очакване. Изведнъж ловците видяха, че делфинът

 се показва иззад скалата. На гърба му, яхнало го като кон, седеше странно

 същество - "дяволът", за когото преди малко разказваше ловецът.

Чудовището имаше човешко тяло, а на лицето му се виждаха огромни, прилични

 на старинни джобни часовници очила, блеснали на слънчевата светлина като

автомобилни фарове. по кожата му преливаха нежноснни сребристи отблясъци,

а ръцете му приличаха на жабешки-тъмнозелени, с дълги пръсти и плавателна

ципа между тях. Краката му под коленете се намираха във водата.

Завършваха ли те с опашки, или бяха обикновени човешки крака - не можа да

се разбере. Странното същество държеше в ръка дълга спираловидна раковина.

 То протръби още веднъж с тази раковина, изсмя се с весел човешки смях и

извика на чист испански език: -По-бърже, Лидинг!,

напред!", потупа с жабешката си ръка лъскавия гръб на делфина и го

пришпори с крака. И делфинът, като добър кон, увеличи скоростта си.

Ловците неволно възкликнаха.

Необикновеният ездач се обърна. Щом видя хората, той се плъзна с

бързината на гущер от гърба на делфина и се скри зад тялото му. Мярна се

само зелена ръка, която тупна животното по гърба. Послушният делфин се

потопи във водата заедно с чудовището.

Странната двойка направи полукръг във водата и изчезна зад подводната

скала. . .

Цялата тази необикновена езда зае не повече от минута, но зрителите дълго

 не можаха да се опомнят от изумление.

Ловците се развикаха, разбягаха се по палубата, като се хващаха за

главата. Индианците паднаха на колене и заклинаха бога на морето да ги

пощади. Един млад мексиканец от страх се покатери на гротмачтата и се

разкрещя оттам. Негрите се спуснаха в трюма и се свряха в един ъгъл.

За лов вече не можеше и да се мисли. Педро и Балтазар с голяма мъка

въдвориха ред. -Медуза" вдигна котва и се насочи на север.

 

НЕСПОЛУКАТА НА ЗУРИТА

 

Капитанът на "Медуза" се спусна в каютата си, за да обмисли станалото.

-Просто да полудее човек! - каза си Зурита, като изля на главата си кана

с топла вода. - Морското чудовище говори на най-чисто кастилско наречие!

Какво е това? Дяволска работа ли? Безумие ли? Но как може цялата команда

едновременно да обезумее? Дори един и същи сън не може да се присъни на

двама души едновременно. А ние всички видяхме "морския дявол". За това

спор няма. Значи, той все пак съществува,  колкото и

невероятно да е." - Зурита отново обля главата си и надникна през

илюминатора, за да се освежи.

-Както и да е - продължаваше той малко поуспокоен, - но това чудовищно

същество е надарено с човешки разум и може да извършва разумни постъпки.

То, изглежда, се чувствува еднакво добре и във водата, и на повърхността.

И може да говори испански. Значи възможно е да се влезе в разговор

с него. Ами какво би било, ако. . . Какво би било, ако човек рече да

хване чудовището, да го опитоми и да го застави да лови бисери! Тази

способна да живее във водата жаба сама може да замени цяла дружина ловци.

И колко изгодно би било това! Тъй или иначе, полага се на всеки ловец да

се дава четвъртината от неговия лов. А тази жаба няма да струва нищо. Ами

че така за съвсем кратко време могат да се спечелят стотици хиляди,

милиони пезети!"

Зурита потъна в мечти. Досега той се надяваше да забогатее, като търси

бисерни миди там, дето никой не ловува. Персийският залив, западният бряг

на Цейлон, Червеното море, австралийските води - всички тези богати с

бисерни миди места се намират далеч и хората отдавна търсят там бисери. Да

 иде в Мексиканския или Калифорнийския залив, към островите Тома и

Маргарита? Да отплува към бреговете на Венецуела, където се добиват

най-хубавите американски бисери, Зурита не можеше. Неговата шхуна беше

прекалено стара за това, пък и ловците му бяха недостатъчно - с една дума,

 работата трябваше да се разгърне на широка нога. А Зурита нямаше

достатъчно пари. Затова си и стоеше край бреговете на Аржентина. Но сега!

Сега той би могъл да забогатее за една година, само да успее да залови

"морския дявол".

Ще стане най-богатият човек в Аржентина, дори може би и в Америка. Парите

 ще му отворят път към властта. Името Педро Зурита ще бъде в устата на

всички. Но трябва да бъде много предпазлив. И преди всичко - да запази

това в тайна.

Зурита се изкачи на палубата, събра целия екипаж, включително и готвача,

и рече:

- Знаете ли какво стана с онези, които разпространяваха слуховете за

"морския дявол"!? Полицията ги арестува и те седят в затвора. Длъжен съм

да ви предупредя, че същото ще се случи и с всеки от вас, който се изпусне

 да каже, дори и дума за това, че е видял -морския дявол". Ще ви тикнат в

затвора и там ще си изгниете. Ясно ли ви е? Затова ако ви е мил животът,

никому ни дума за "дявола"!

-Всъщност никой няма и да им повярва: всичко това твърде много прилича на

 приказка" - помисли си Зурита и като извика в каютата си Балтазар,

посвети единствено него в своя

план.

Балтазар изслуша внимателно господаря си, помълча малко

и каза:

- Да, така е, "Морският дявол" струва колкото стотици ловци. Добре е да

имаш на служба -дявола". Но как да се улови?

- С мрежа - отговори Зурита.

- Той ще разреже мрежата, както разпра корема на акулата

- Можем да поръчаме метална мрежа.

- А кой ще иде да го лови? Само да споменеш думата "дявол" пред нашите

ловци, и коленете им се разтреперват от страх. И за торба злато няма да се

 съгласят.

- А ти, Балтазар?

Индианецът сви рамене:

- Аз още никога не съм ходил на лов за "морски дяволи". Да го издебне

човек навярно няма да е лесно, а да го убие, в случай че е от плът и кръв,

 не е трудно. Но на вас ви трябва жив -дявол".

- Ти не се ли страхуваш от него, Балтазар? Какво мислиш за -морския

дявол"?

- Какво мога да мисля за ягуара, който лети над морето, или за акулата,

която се катери по дърветата? Непознатият звяр е винаги по-страшен. Но аз

обичам да ходя на лов за страшни зверове.

- Ще те възнаградя богато! - Зурита стисна ръката на Балтазар и доразви

пред него своя план. - Колкото по-малко хора участвуват в тази работа,

толкова по-добре. Ти поговори с всички арауканци. Те са храбри и

съобразителни. Избери пет-шест души, не повече. Ако нашите не се съгласят,

 намери другаде. "Дяволът" се придържа към бреговете. Преди всичко трябва

да се проследи къде е леговището му. Тогава лесно ще го хванем с мрежата.

Зурита и Балтазар бързо се заловиха за работа. По поръчка на Зурита беше

изработена телена мрежа, която напомняше голяма бъчва с отворено дъно.

Отвътре Зурита обтегна тънки конопени мрежи, за да се заплете в тях

"дяволът" като в паяжина. Уредиха си сметките с ловците и ги освободиха.

От екипажа на "Медуза" Балтазар успя да придума само двама индианци от

племето араукан да участвуват в улавянето на "дявола". Други трима успя да

 привлече в Буенос Айрес.

Решиха да започнат проследяването на "дявола" в същия залив, където

екипажът на "Медуза" го беше видял за първи път. За да не събудят

подозрение у "дявола", шхуната хвърли котва на няколко километра от малкия

 залив. От време на време Зурита и спътниците му се занимаваха с риболов,

като че ли именно това беше целта на плаването им. В същото време

трима от тях поред зорко следяха какво става във водите на

залива, скрити зад камъните на брега.

Втора седмица вече изтичаше, а "дяволът" не се мяркаше

никакъв.

Балтазар бе завързал познанство с крайбрежните жители,

фермери индианци, продаваше им евтино риба и като разговаряше с тях за

различни неща, незабелязано отваряше дума за "морския дявол". От тези

разговори старият индианец разбра, че правилно са избрали мястото на лова.

 Мнозина от индианците, които живееха близо до залива, бяха чували звука

от рог и бяха виждали стъпки по пясъка. Те уверяваха, че петата на

"дявола" е човешка, но пръстите му са доста удължени. Понякога индианците

бяха забелязвали на пясъка отпечатък от гръб - той бе лежал на брега.

"Дяволът" не причиняваше зло на крайбрежните жители и те бяха престанали

да обръщат внимание на следите, които той оставяше от време на време, за

да напомни за себе си. Но самия "дявол" никой не беше виждал.

"Медуза" престоя в залива две седмици, като привидно се занимаваше с

риболов. Две недели Зурита, Балтазар и наетите индианци не сваляха очи от

повърхността на океана, но "морският дявол" не се появяваше. Зурита почна

да се безспокои. Той беше нетърпелив и освен това - скъперник. Всеки ден

му струваше пари, а този "дявол" ги принуждаваше да чакат. Педро почна

вече да се съмнява. Ако "дяволът" е свръхестествено същество, няма да

могат да го хванат с никакви мрежи. Пък е и опасно да си имаш работа с

такъв дявол - Зурита беше суеверен. Дали да не покани за всеки случай на

"Медуза" свещеник с кръст и светите дарове? Нови разходи! А може би

"морският дявол" съвсем не е дявол, а някакъв шегобиец, добър плувец,

който се е нагласил като дявол, за да плаши хората? А делфинът? Но той,

като всяко друго животно, може да се опитоми и дресира. Дали да не зареже

цялата тая работа?

Зурита обеща награда на този, който пръв забележи -дявола", и реши да

почака още няколко дни.

За голяма негова радост в началото на третата седмица "дяволът" най-сетне

 започна да се появява.

След дневния лов Балтазар бе оставил край брега пълната си с риба лодка.

Рано на следващата сутрин трябваше да дойдат купувачи за рибата.

Балтазар отиде до една ферма да навести познат индианец,

а когато се върна на брега, намери лодката си празна. Балтазар веднага

реши, че това е работа на "дявола".

-Възможно ли е да е изял толкова риба?" - учуди се Балтазар.

През същата тази нощ един от дежурните индианци беше чул звук от тръба

южно от залива. След още два дни рано сутринта младият арауканец съобщи,

че най-после е успял да проследи -дявола". Той доплувал с делфина. Но този

път "дяволът" не го бил яхнал, а плувал редом с делфина, като се държал с

ръка за -юздата" му - широк кожен нашийник. В залива "дяволът" снел

нашийника от делфина, потупал животното и се скрил в дъното на залива, в

подножието на една отвесна скала. Делфинът изплувал на повърхността и

изчезнал.

Зурита изслуша арауканеца, поблатодари му, обеща да го награди и рече:

- Днес през деня "дяволът" едва ли ще изплува от убежището си. Тогава ще

трябва да огледаме дъното на залива. Кой ще се заеме с това?

Никой обаче не искаше да слиза на дъното на океана и да рискува да се

срещне лице с лице с тайнственото чудовище.

Балтазар пристъпи напред.

- Аз! - каза кратко той. Балтазар беше верен на думата си.

"Медуза" все още стоеше на котва. Всички освен дежурните слязоха на брега

 и се отправиха към отвесната скала над залива.

Балтазар се завърза с едно въже, за да могат да го изтеглят, ако бъде

ранен, взе нож, стисна между краката си камък и се спусна на дъното.

Арауканците очакваха с нетърпение връщането му, взирайки се в петното,

което се мяркаше в синкавата мъгла на засенчения от скалите залив.

Изминаха четиридесет, петдесет секунди, минута. . . Балтазар не се

връщаше. Най-после той дръпна въжето и го изтеглиха на повърхността. След

като си поотдъхна. Балтазар каза:

- Тесен проход води в една подземна пещера. Там е тъмно като в корема на

 акула. "Морският дявол" може да се крие само в тази пещера. Стената

наоколо е гладка.

- Отлично! - извика Зурита. - Щом е тъмно - толкова по-добре! Ние ще

хвърлим мрежите си и рибката ще се улови.

Малко след залез слънце с помощта на здрави въжета индианците спуснаха

телената мрежа във водата пред входа на пещерата. Краищата на въжетата

закрепиха на брега. Балтазар бе

завързал за въжетата звънчета, които трябваше да звъннат и при най-лекото

 докосване до мрежата.

Зурита, Балтазар и петимата арауканци се настаниха на брега и зачакаха

мълчаливо.

На шхуната не беше останал никой.

Стъмваше се бързо. Луната изгря и нейните лъчи се отразяваха върху

повърхността на океана. Беше тихо. Необикновено вълнение обхвана всички.

Може би ей сега щяха да видят тайнственото същество, което всяваше ужас

сред рибарите и ловците на бисери.

Нощните часове се нижеха бавно. Хората задрямаха.

Изведнъж звънчетата звъннаха. Всички скочиха, спуснаха се към въжетата и

почнаха да изтеглят мрежата. Тя беше тежка. Въжетата потрепваха. Някой се

мяташе в мрежата.

Най-после мрежата се показа на повърхността на океана, а в нея, под

бледата светлина на луната, се гърчеше тялото на получовек-полуживотно.

Огромни очи и сребристи люспи блестяха на лунната светлина. "Дяволът"

правеше невероятни усилия да освободи ръката си, омотана в мрежата. И

успя. Той извади ножа, който висеше на тънко ремъче на бедрото му и почна

да реже мрежата.

- Да имаш да вземаш, не можеш я разряза! - тихо прошепна Балтазар,

увлечен от зрелището.

За негова изненада обаче ножът се справи с телената преграда. С ловки

движения "дяволът" разширяваше все повече отвора, докато ловците бързаха

колкото се може по-скоро да измъкнат мрежата на брега.

- По-силно! Хо-оп! - викаше вече Балтазар. Но точно в този момент, когато

 изглеждаше, че плячката е вече в ръцете им, "дяволът" се измъкна през

пробитата от него дупка, падна във водата и като вдигна цял фонтан от

блестящи пръски, изчезна в глъбините.

Ловците отчаяно отпуснаха мрежата.

- Хубаво ножче! Телта реже! - с възхищение каза Балтазар. - Подводните

ковачи са по-добри от нашите!

Навел глава, Зурита гледаше във водата с такова изражение, сякаш там бе

потънало цялото му богатство.

После вдигна глава, дръпна буйния си мустак и тропна с крак.

- Не, въпреки всичко не! - извика юл. - По-добре да пукнеш в подводната

си пещера, отколкото аз да се откажа от тебе. Няма да пожаля пари, ще

изпиша водолази, ще покрия

целия залив с мрежи и капани, но ти няма да ми избягаш от ръцете!

Той беше смел, настойчив и упорит. Ненапразно в жилите на Педро Зурита

течеше кръвта на испанските завоеватели. Пък и имаше за какво да се бори!

Оказа се, че "морският дявол" не е свръхестествено, всемогъщо същество.

Той явно бе направен от плът и кръв, както казваше Балтазар. Значи, човек

можеше да го улови, да го върже на верижка и да го застави да вади от

дъното на океана богатства за Зурита. Балтазар ще го намери; ако ще би

самият бог на морето Нептун със своя тризъбец да застане в защита на

"морския дявол"!

 

ДОКТОР САЛВАТОР

 

Зурита започна да привежда в изпълнение заплахата си. Той издигна по

дъното на залива много телени заграждения, опъна във всички посоки мрежи,

постави капани. Но негови жертви засега бяха само рибите -  "морският

дявол" сякаш бе потънал в земята. Той не се показа повече и с нищо не

напомняше за себе си. Напразно опитоменият делфин се появяваше всеки ден в

 залива, гмуркаше сей подсвиркваше, сякаш канеше своя тайнствен приятел да

 се разходят. Приятелят му не се показваше и делфинът изведнаж подсвирна

сърдито за последен път и отплува в открито море.

Времето се развали. Източният вятър разлюля гладката :шир на океана.

водите на залива се размътиха от пясъка, който се вдигаше от дъното.

Разпенените гребени на вълните скриваха дъното. Никой не можеше да види

какво става под водата.

Часове наред Зурита можеше да стои на брега и да гледа веригите от

огромни вълни. Те прииждаха една след друга, сгромолясваха се като шумни

водопади, а долните слоеве вода със съскане заливаха мокрия пясък,

търкаляха камъчета и черупки и допълзяваха до краката на Зурита.

- Не, така не може - казваше Зурита. - Трябва да се измисли нещо друго.

"Дяволът" живее на дъното на морето и не .желае да напусне убежището си.

Значи, за да го хванем, трябва ние да отидем при него - да се спуснем на

дъното. Това е ясно!

И като се обърна към Балтазар, който майстореше нов, сложен капан, Зурита

 рече:

- Тръгвай веднага за Буейнос Айрес и донеси оттам два водолазни костюма с

 кислородни резервоари. Обикновеният водолазен костюм с маркуч за

сгъстения въздух няма да върши работа. "Дяволът" може да пререже маркуча.

Освен това ще ни се наложи може би да направим едно малко подводно

пътешествие. Не забравяй да вземеш и електрически фенери.

- Искате да отидете на гости у "дявола" ли? - понита Балтазар.

- Разбира се, но с тебе, старче! Балтазар кимна с глава и се отправи на

път. Той донесе не само водолазни костюми и фенери, но и два дълги,

особено изкривени бронзови ножа.

- Сега вече не могат да правят такива - рече той. - Това са старинни

араукански ножове, с които моите прадеди някога разпаряли коремите на

белите - на вашите прадеди, с извинение!

Тази историческа справка не се хареса на Зурита, но ножовете той одобри.

- Ти си много предвидлив, Балтазар!

На следния ден призори, въпреки силното вълнение, Зурита и Балтазар

навлякоха водолазните костюми и се спуснаха на морското дъно. Те оправиха

трудно опънатите пред входа на подводната пещера мрежи и се промъкнаха в

тесния проход. Заобикаляше ги пълен мрак. Водолазите стъпиха на крака,

извадиха ножовете си и запалиха фенерите. Изплашените от светлината дребни

 рибки се пръснаха, а после доплуваха до фенера и се завъртяха в синкавия

му лъч като рой насекоми,.

Зурита ги пропъди с ръка: блясъкът на люспите им го заслепяваше. Пещерата

 беше доста голяма: висока не по-малко от четири метра и широка пет-шест

метра. Водолазите огледаха ъглите. Пещерата беше празна и необитаема. Само

 ята от дребни рибки, изглежда, търсеха тук закрила от морското вълнение и

 хищниците.

Зурита и Балтазар се придвижиха напред, като стъпваха предпазливо.

Пещерата постепенно се стесняваше. Изведнаж Зурита се спря изумен. Лъчът

на фенерчето освети дебела желязна решетка, която преграждаше пътя им.

Зурита не вярваше на очите си. Той хвана с ръка железните пръчки и почна

да ги дърпа, опитвайки се да отвори желязната преграда. Но решетката не се

 поддаваше. Зурита я освети с фенерчето и се убеди, че тя е здраво

зазидана в гладките стени на пещерата и има панти и вътрешна ключалка.

Това беше нова загадка.

"Морският дявол" трябва да бе не само разумно, но и изключително надарено

 същество. Той е съумял да опитоми делфина, позната му е обработката на

металите. Най-после можал е да направи на дъното на морето здрава желязна

преграда, която охранява жилището му. Но това е невероятно! Та той не е

могъл да кове желязото под водата! Значи той не живее във водата или

най-малко излиза за продължително време на сушата.

Слепите очи на Зурита тупаха силно, сякаш във водолазния му шлем нямаше

достатъчно кислород, макар че бе прекарал във водата само няколко минути.

Зурита даде знак на Балтазар и те излязоха от подводната пещера -нямаше

какво повече да правят тук - и се издигнаха на повърхността

Арауканците, които ги очакваха с нетърпение, се зарадваха много, когато

видяха водолазите здрави и читави.

Зурита свали шлема си, отдъхна малко и попита:

- Какво ще кажеш, Балтазар? Арауканецът разпери широко ръце.

- Ще кажа, че дълго трябва да висим тук. "Дяволът" вероятно се храни с

риба, а риба там има достатъчно. С глад няма да го принудим да излезе от

пещерата. Ще се наложи да взривим решетката - това е единственият изход.

- А не мислиш ли, Балтазар, че пещерата може да има два изхода: единият

откъм залива, а другият - откъм сушата?

- Балтазар не е помислял за това.

- Тогава трябва да помислиш. Как не се сетихме досега да огледаме

околността? - рече Зурита.

И те се заеха да проучат брега.

Близо до брега Зурита попадна на висока стена от бял камък, която

ограждаше огромен участък земя - не по-малко от десет хектара. Зурита

обиколи стената. По цялото й протежение намери само една порта, направена

от дебели железни плочи. В тази порта имаше малка желязна вратичка със

закрита отвътре шпионка.

-Истински затвор или крепост - помисли Зурита. - Странно! Фермерите не

строят такива дебели и високи стени. По стената няма ни отвор, ни пролука,

 през които човек би могъл да надникне вътре.

Местността наоколо беше дива и безлюдна: голи сиви скали, обрасли

тук-таме с бодливи храсти и кактуси. Долу - заливът.

Няколко дни Зурита броди покрай стената, като наблюдаваше

 продължително желязната врата. Но вратата не се отваряше. никой не

влизаше и не излизаше през нея. никакъв звук не долиташе отвътре.

Една вечер Зурита се върна на палубата на "Медуза", извика Балтазар и го

попита:

- Ти знаеш ли кой живее в крепостта над залива?

- Зная, питах вече за това индианците, които работят на фермите. Там

живее Салватор.

- А какъв е той, този Салватор?

- Бог - отговори Балтазар.

Зурита повдигна изненадано гъстите си черни вежди.

- Ти се шегуваш, Балтазар, нали? Индианецът едва забележимо се усмихна.

- Казвам това, което  съм чул. Много индианци наричат Салватор божество,

спасител.

- Че от какво ги спасява?

- От смъртта. Казват, че той е всесилен. Салватор може да прави чудеса.

Той държи в ръцете си живота и смъртта. На сакатите прави нови крака, живи

 крака, на слепите дава зорки като на орел очи и дори възкресява мъртвите.

- Проклятие! - измърмори Зурита, като подръпваше отдолу нагоре буйните си

 мустаци. - В залива - "морски дявол", над залива - "бог". Не мислиш ли,

Балтазар, че "дяволът" и "богът" могат да си помагат взаимно?

- Мисля, че би трябвало да се махнем оттук колкото е възможно по-скоро,

докато още не сме се побъркали от всичките тези чудеса.

- Ти самият виждал ли си някого от излекуваните от Салватор?

- Да, виждал съм. Показаха ми един човек със счупен крак. След като

прекарал известно време при Салватор, човекът взел да тича като мустанг.

Видях и един възкресен от Салватор индианец. Цялото село разправя, че

когато го носели при Салватор, индианецът бил студен труп - с разцепен

череп и открит мозък. А излязъл от дома на Салватор жив и весел. Оженил се

 след смъртта си. Взел добра девойка. Виждал съм и деца на индианци...

- Значи Салватор приема външни хора?

- Само индианци. И те идват при него откъде ли не: от Огнена Земя и

Амазонка, от пустинята Атакама и Асунсьон.

Като получи тези сведения от Балтазар, Зурита реши да замине за Буенос

Айрес.

Там той узна, че Салватор лекува индианците и се ползува сред тях със

славата на чудотворец. Зурита се обърна към лекари и научи, че Салватор е

талантлив и дори гениален хирург, но е много странен, като мнозина

знаменити хора. Името на Салватор било широко известно в научните кръгове

на Стария и Новия свят. В Америка той се прославил със своите смели ,

хирургически операции. Когато положението на болните се смятало за

безнадеждно и лекарите се отказвали да правят операция, викали Салватор.

Той никога не отказвал. Неговата смелост и находчивост били безгранични.

През време на империалистическата война той бил на френския фронт, където

се занимавал предимно с черепни операции. Хиляди хора дължели на него

спасението си. След сключването на мира заминал за родината си -

Аржентина. Лекарската практика и сполучливите спекулации със земя донесли

на Салватор огромно състояние. Той купил голям участък земя недалеч от

Буенос Айрес, оградил го с огромна стена - една от неговите странности - и

 след като се заселил там, прекратил всякаква практика. Занимавал се само

с научна работа в своята лаболатория. Сега лекувал и приемал само

индианци, които го наричали "слязъл на земята бог".

Зурита успя да научи още една подробност от живота на Салватор. Там,

където сега се намират обширните владения на Салватор, преди войната се

издигала малка къща с градина, също така обградена с каменна стена. През

цялото време, докато Салватор се намирал на фронта, един негър и няколко

огромни кучета охранявали този дом. Жива душа не пропускали в двора тези

неподкупни пазачи.

В последно време Салватор се обкръжил с още по-голяма тайнственост. Не

приемал у дома си дори своите бивши другари от университета.

Когато научи всичко това, Зурита реши:

-Щом Салватор е лекар, той няма право да откаже да прегледа болен. Защо

да не се разболея? Ще проникна в дома на Салватор като болен, а после ще

видим!"

Зурита се отправи към желязната порта, която охраняваше владенията на

Салватор, и почна да чука. Той чука дълго и упорито, но никой не му

отваряше. Вбесен, Зурита грабна един голям камък и взе да удря с него по

вратата, като вдигна шум, който би могъл да събуди и мъртвите.

Далеч зад стената залаяха кучета и шпионката на вратичката най-после се

пооткрехна.

- Какво има? - попита някой на развален испански език. - Болен, отворете

по-скоро - отговори Зурита.

- Болните не чукат така - спокойно възрази същият глас и в шпионката

надникна нечие око. -Докторът не приема.

- Той няма право да откаже своята помощ на болен човек - горещеше се

Зурита.

Шпионката се затвори, чуха се отдалечаващи се крачки. Само кучетата

продължаваха отчаяно да лаят.

След като изразходва целия си запас от ругатни, Зурита се върна на

шхуната.

Да се оплаче от Салватор в Буенос Айрес? Но това няма да даде никакъв

резултат. Зурита трепереше от гняв. Буйните му черни мустаци бяха

застрашени от сериозна опасност, тъй като той постоянно ги дърпаше от

вълнение и те се отпускаха надолу като стрелката на барометър, сочещ ниско

 налягане.

Малко по малко той се успокои и почна да обмисля какво да предприеме

по-нататък.

Докато размишляваше, загорелите му от слънцето пръсти все по-често

дърпаха нагоре разрешените му мустаци. Барометърът се покачваше.

В края на краищата Зурита се изкачи на палубата и неочаквано за всички

даде заповед да вдигат котва.

"Медуза"се отправи към Буенос Айрес.

- Добре - рече Балтазар. - Колко време изгубихме напразно! Да върви по

дяволите този "дявол" заедно с "бога"!

 

БОЛНАТА ВНУЧКА

Слънцето печеше безмилостно. По прашния път, покрай тучните житни,

царевични и овесени ниви вървеше стар, изтощен индианец. Дрехите му бяха

скъсани Той носеше на ръце болно дете, покрито от лъчите на слънцето с

вехто одеялце. Очите на детето бяха полузатворени. На шията му се виждаше

огромен оток. От време на време, когато старецът се спъваше, детето

дрезгаво простенваше и подвиваше клепачи. Старецът се спираше и духаше

загрижено в лицето на детето, за да го освежи. - Дано само го занеса живо!

 - прошепна той и забърза. Когато се приближи до желязната порта,

индианецът премести детето върху лявата си ръка и с дясната удари четири

пъти по портата.

Шпионката на малката вратичка се пооткрехна, в отверстието се мярна нечие

 око, резетата заскриптяха и вратичката се отвори.

Индианецът плахо прекрачи прага. Пред него стоеше стар негър със съвсем

побелели, къдрави коси, облечен в бяла престилка.

- При доктора, детето е болно - рече индианецът.

Негърът мълком кимна с глава, заключи вратата и със знак покани стареца

да го последва.

Индианецът се огледа. Намираше се в малък двор, застлан <: широки каменни

 плочи. От едната страна дворът беше заграден с висока външна стена, а от

другата - с една по-ниска -стена, която преграждаше двора от вътрешната

част на имението. Нямаше нито една тревичка, нито едно зелено храстче -

истински тъмничен двор. В ъгъла, до вратата на втората стена, се издигаше

 бяла къща с големи широки прозорци. На земята край къщата се бяха

разположили индианци - мъже и жени. Мнозина бяха с деца.

Почти всички деца изглеждаха съвсем здрави. Едни от тях играеха с мидички

 на -чифт-тек", други мълчаливо се боричкаха - негърът с побелелите коси

строго следеше децата да не вдигат шум.

Старият индианец покорно се отпусна на земята в сянката на къщата и почна

 да духа в неподвижното, посиняло лице на детето. Близо до индианеца

седеше стара индианка с подут "рак. Тя погледна детето, легнало върху

коленете на индианеца, и попита:

- Щерка ли ти е?

- Внучка - отговори старецът. Жената поклати глава и рече:

- Блатният дух се е вселил във внучката ти.  той е по-силен от злите

духове. Той ще прогони блатния дух и внучката ти ще оздравее.

Индианецът утвърдително кимна.

Негърът с бялата престилка обиколи болните, погледна детето на стария

индианец и посочи вратата на къщата.

Индианецът влезе в голяма стая, постлана с каменни плочи. Сред стаята

беше поставена тясна дълга маса, покрита с бяла покривка. Отвори се втора

врата с матови стъкла и в стаята влезе доктор Салватор в бяла престилка -

висок, широкоплещест, мургав. Освен черните му вежди и ресници на

главата на

Салватор нямаше нито един косъм. По всяка вероятност той я бръснеше

постоянно, тъй като кожата на главата му беше загоряла от слънцето също

така силно, както и на лицето му. Доста големият гърбав нос, малко

издадената напред остра брадичка и плътно стиснатите му устни придаваха на

 лицето му жестоко и дори хищно изражение. Кафявите му очи гледаха

студено. Под този поглед индианецът се почувствува смутен.

Старецът се поклони ниско и поднесе към доктора детето. С бързо, уверено

и в същото време предпазливо движение Салватор пое болното момиченце от

ръцете на индианеца, разгъна дрипите, с които беше увито, и ги захвърли в

ъгъла на стаята, като улучи точно поставеното там съндъче. Индианецът

закрета към съндъчето, за да си вземе дрипите, но Салватор строго го спря:

- Остави, не пипай!

След това сложи момиченцето на масата и се наведе над него-Беше застанал

с профил към индианеца. И изведнаж на стареца се стори, че това не е

доктор, а кондор, надвесен над малка птичка. Салватор почна да опипва с

пръсти отока по шията на детето. Пръстите му също поразиха индианеца. Това

 бяха дълги, необикновено гъвкави пръсти. Те можеха сякаш да се превиват в

 ставите не само надолу, но и встрани, и дори нагоре. Далеч не страхливият

 индианец се мъчеше да не се поддаде на страха, който му вдъхваше този

тайнствен човек.

- Прекрасно! Великолепно! - мълвеше Салватор, като че ли се любуваше на

отока, опипвайки го с пръсти.

Когато завърши прегледа, Салватор обърна лице към индианеца и каза:

- Сега е новолуние. Ела след един месец, в следващото новолуние, и ще

получиш момиченцето си оздравяло.

Той отнесе момиченцето зад стъклената врата, където се намираха

банята,операционната и болничните стаи.

А негърът вече въвеждаше в приемната нова пациентка - старицата с болния

крак.

Индианецът се поклони ниско пред стъклената врата, която се затвори след

Салватор, и излезе.

Точно след двадесет и осем дни същата стъклена врата се отвори.

на прага стоеше момиченцето в нова рокличка, здраво и румено. То плахо

погледна дядо си. Индианецът се спусна към него, грабна го на ръце,

разцелува го и огледа шията му. От

отока не беше останало и следа. Само малък, едва забележим червеникав

белег напомняше за операцията.

Момиченцето отблъскваше дядо си с ръце и дори извика, когато той го

целуна и убоде с отдавна небръснатата си брада. Трябваше да го остави на

пода. След момиченцето влезе Салватор. Сега докторът дори се усмихна,

поразроши косите на момиченцето и каза:

- Е, прибери си момиченцето. Донесе го точно навреме. Още няколко часа -

и дори и аз нямаше да бъда в състояние

да му върна живота.

Лицето на стария индианец се сбръчка, устните му се разтрепераха, от

очите му рукнаха сълзи. Той отново вдигна на ръце момиченцето, притисна го

 към гърдите си, падна на колене пред Салватор и с пресекващ от сълзи глас

 рече:

- Вие спасихте живота на внучката ми. Какво друго може да ви предложи за

награда един беден индианец освен живота си?

- За какво ми е твоят живот? - учуди се Салватор.

- Аз съм стар, но съм още силен - продължи индианецът, без да става от

пода. - Ще занеса внучката си на майка й - моята дъщеря - и ще се върна

при вас. Искам да ви подаря целия остатък от живота си за доброто, което

ми направихте. Ще ви служа вярно като куче. Моля ви, не ми отказвайте тази

милост!

Салватор се замисли.

Той приемаше трудно и много предпазливо нови прислужници, въпреки че

работата за тях би се намерила. И дори немалко работа - Джим не се

справяше с градината. Този индианец изглеждаше подходящ човек, макар че

докторът би предпочел негър.

- Ти ми подаряваш живота си и молиш да приема подаръка ти. Добре. Нека

бъде така, както ти искаш. Кога можеш да дойдеш?

- Няма да се е изпълнила още първата четвърт от луната, когато аз ще бъда

 вече тук - каза индианецът и целуна края на Салваторовата престилка.

- Как се казваш?

- Аз ли?. . . Кристо - Христофор. - Върви, Кристо. Ще те чакам.

- Хайде, внучке! - обърна се Кристо към момиченцето и отново го взе на

ръце.

Девойчето заплака. Кристо побърза да излезе.

ЧУДНАТА ГРАДИНА

Когато след една седмица Кристо се появи, доктор Салватор го погледна

изпитателно в очите и рече:

- Слушай внимателно, Кристо. Вземам те на служба. .Ще получаваш квартира,

 храна и добра заплата. . . Кристо замаха с ръце.

- На мене не ми трябва нищо, само да работя при вас.

- Мълчи и слушай - продължи Салватор. - Ще имаш

всичко. Но ще изисквам от тебе едно: трябва да мълчиш за онова, което ше

видиш тук.

- По-скоро ще си отрежа езика и ще го хвърля на кучетата, отколкото да

кажа макар и една дума.

- Внимавай да не ти се случи такова нещастие - предупреди го Салватор. И

като извика негъра с бялата престилка, докторът му заповяда: - Заведи го

в градината и го предай на Джим.

Негърът се поклони мълчаливо, изведе индианеца от бялата

къща, преведе го през познатия вече на Кристо двор и почука на желязната

вратичка на втората стена.

Отвътре се чу кучешки лай, вратичката изскърца и бавно

се отвори. Негърът бутна Кристо да влезе в градината, извика с гърлен

глас нещо на един друг негър, който стоеше зад вратичката, и си отиде.

Кристо изплашено се притисна до стената. с лай, подобен на рев, срещу

него тичаха непознати, жълточервеникави животни с тъмни петна. Ако Кристо

се срещнеше с тях в пампасите, веднага би ги взел за ягуари. Но животните,

 които се спуснаха срещу него, лаеха като кучета. На Кристо му беше

безразлично сега какви животни са го нападнали. Той се хвърли към близкото

 дърво и почна да се катери по клоните му с изнедадваща бързина. Негърът

изсъска на кучетата като разярена кобра. Това изведнъж ги успокои. Те

престанаха да лаят, легнаха на земята и сложиха глави върху протегнатите

си напред лапи,

поглеждайки изкриво негъра.

Негърът отново изсъска, но този път обърнат към седналия

на дървото Кристо, и взе да му маха с ръце - подканваше го да слезе.

- Какво съскаш като змия? - рече Кристо, без да напуска убежището си. -

Да не си си глътнал езика? Негърът само измуча сърдито. -Сигурно е ням-

помисли Кристо и си спомни предупреждението

 на Салватор. Нима Салватор реже езиците на слугите,, които

издават неговите тайни? Може би и езикът на този негър. е отрязан. . . И

внезапно такъв страх обзе Кристо, че той едва не падна от дървото. Дощя

му се на всяка цена да избяга оттук, и то колкото е възможно по-скоро. Той

 пресметна наум колко далеч от стената е дървото, на което се беше качил.

 Не, няма да успее да прескочи. . . Но негърът се приближи до дървото,

хвана индианеца за крака и нетърпеливо го затегли надолу. Трябваше да се

подчини. Кристо скочи от дървото, усмихна се, колкото можа по-любезно,

протегна ръка и приятелски попита:.

- Джим?

Негърът кимна.

Кристо стисна здраво ръката му. -Щом си се озовал в ада, трябва да си

добре с дяволите" - помисли той и продължи на глас:

- Ти ням ли си? Негърът не отговори.

- Нямаш ли език?

-Как ли да погледна в устата му?" - помисли Кристо. Но Джим явно нямаше

намерение да встъпва дори в мимически разговор. Той хвана Кристо за

ръката, заведе го при жълто-червеникавите животни и им изсъска нещо.

Животните станаха, приближиха се до Кристо, подушиха го отвсякъде и

спокойно се отдалечиха. На Кристо му олекна малко на сърцето.

Джим махна с ръка и поведе Кристо из градината.

След нерадостния двор, застлан с каменни плочи, градината поразяваше с

изобилието си от зеленина и цветя. Тя се простираше на изток, като се

снишаваше постепенно по посока на морския бряг. Посипани с натрошени

червеникави черупки пътеки я кръстосваха в разни страни. Край пътечките

растяха кактуси с най-странни форми, синкавозелени сочни агави!, метлички

с множество жълтозелени цветчета. Цели горички от прасковени и маслинени

дръвчета защищаваха със сянката си гъстата трева, изпъстрена с ярки цветя.

 Всред зеленината на тревата блестяха басейни, облицовани по краищата с

бял камък. Високи фонтани освежаваха въздуха.

Градината ехтеше от разногласи крясъци, пеене и чуруликане на птици, от

рев, писък и вой на животни. Никога още

Кристо не бе виждал толкова чудновати животни. В тази градина живееха

необикновени зверове.

Ето, пътечката пресече шестокрак гущер с блестяща медно-зелена люспеста

броня. От едно дърво висеше змия с две глави. Кристо ужасен отскочи

настрана от влечугото, което насочваше към него двете си глави със съскащи

 червени уста. Негърът отговори на змията с още по-силно съскане. Тя

разлюля във въздуха главите си, после се смъкна от дървото и се скри в

тръстиковите гъсталаци. Още една дълга змия се отдалечи пълзешком от

пътечката, като се опираше на двете си лапи. Зад една телена мрежа

грухтеше прасенце. То бе вперило в Кристо единственото си голямо око,

разположено в средата на челото му.

Два бели плъха, сраснали един за друг, тичаха по розовата пътечка като

някакво двуглаво и осмокрако чудовище. От време на време това единодвойно

същество почваше да се бори само със себе си: десният плъх теглеше

надясно, левият - наляво, като и двата пищяха сърдито. Побеждаваше обаче

винаги десният. Край пътечката пасяха сраснали -сиамски близнаци" - две

тънкорунни овце. Те не се караха като плъховете. Помежду им, изглежда,

отдавна вече се бе установило пълно единство на волите и желанията. Едно

уродливо животно порази особено Кристо: голямо, съвсем голо розово куче. А

 на гърба му, сякаш израснала от тялото на кучето, се виждаше малка

маймунка - нейните гърди, ръце, глава. Кучето се приближи до Кристо и

махна с опашка. Маймунката въртеше глава, размахваше ръце, потупваше с

длани гърба на кучето, с което образуваше едно цяло, и крещеше, загледана

в Кристо. Индианецът пъхна ръка в джоба си, извади бучка захар и я подаде

на маймунката. Но някой бързо отклони ръката му. Зад гърба на Кристо се чу

 съскане. Индианецът се обърна - беше Джим. Старият негър обясни на

Кристо, с жестове и мимика, че маймунката не бива да се храни. И в същия

момент едно врабче с глава на малък папагал подхвръкна, измъкна бучката

захар от пръстите на Кристо и изчезна в храстите. По-нататък, на ливадата,

 измуча кон с кравешка глава.

Две лами префучаха през поляната, размахвайки конските си опашки. От

тревата, от гъстите храсталаци, от клоните на дърветата гледаха към Кристо

 необикновени влечуги, животни и птици: кучета с котешки глави, гъски с

глави на петли, рогати глигани, щрауси канду с орлови клюнове, овни с тяло

 на пума. . .

На Кристо му се струваше, че сънува. Той търкаше очи, мокреше главата си

със студена вода от фонтаните, но нищо не

помагаше. В басейните видя змии с рибешки глави и хриле, риби с жабешки

крака, огромни жаби с дълго като на гущер

тяло.

И отново изпита желание да избяга оттук.

Но ето че Джим изведе Кристо на една широка площадка, посипана с пясък. В

 средата на площадката, заобиколена с палми, се издигаше вила от бял

мрамор, построена в мавритански стил. През стълбата на палмите се мяркаха

 арки и колони. Медни фонтани с форма на делфини изхвърляха струи вода в

прозрачни басейни, в които плуваха игриви златни рибки. Най-големият

фонтан пред главния вход изобразяваше юноша, възседнал един делфин,

подобен на митичния Тритон1, захапал спираловиден рог.

Зад вилата се намираха няколко жилищни и служебни постройки, а по-нататък

 следваха гъсталаци от бодливи кактуси, които стигнаха до една бяла стена.

-Пак стена!" - помисли си Кристо.

Джим въведе индианеца в малка прохладна стая. Той му обясни с жестове, че

 тя ще бъде негова, и се отдалечи като остави Кристо сам.

 

ТРЕТАТА СТЕНА

 

Постепенно Кристо свикна с този необикновен свят, който го заобикаляше.

Всички животни, птици и влечуги, които пълнеха градината, бяха добре

опитомени. С някои от тях Кристо завърза дори дружба. Кучетата с кожа на

ягуар, които така го бяха изплашили първия ден, вървяха по петите му,

ближеха ръцете му и се галеха. Ламите ядяха хляб от ръцете му. Папагалите

кацаха на рамото му.

За градината и животните се грижеха дванадесет негри, също така мълчаливи

 или неми като Джим. Кристо никога не бе ги чул да говорят дори помежду

си. Всеки от тях вършеше работата си мълчаливо. Джим беше нещо като техен

началник. Той надзираваше негрите и разпределяше задълженията им. Д

Кристо, за негова собствена изненада, беше назначен за помощник

 на Джим. Работата на Кристо не беше чак толкова много, хранеха го

добре. Той не можеше да се оплаче от живота си. Само едно нещо го

безпокоеше - това зловещо мълчание на негрите. Той бе уверен, че Салватор

е отрязал езиците на всички. И когато от време на време Салватор видеше

при себе си Кристо, индианецът всеки път си мислеше: -Ще ми отреже езика".

 Но скоро той престана да се страхува толкова за езика си.

Веднаж Кристо видя Джим, заспал под сянката на маслинените дървета.

Негърът лежеше по гръб, с разтворена уста. Кристо се възползува от това,

надникна предпазливо в устата на спящия и се убеди, че езикът на стария

негър е на мястото си. Тогава индианецът се поуспокои.

Салватор разпределяше строго своя ден. От седем до девет часа сутринта

докторът приемаше болни индианци, от девет до единадесет оперираше, а

после се прибираше във вилата си и се занимаваше там в лабораторията. Той

оперираше животни и след това дълго ги изучаваше. След като привършваше

наблюденията си, Салватор изпращаше тези животни в градината. Когато

понякога чистеше в къщи, Кристо проникваше и в лабораторията. Всичко,

което бе видял там, го поразяваше. В стъклени буркани, пълни с някакви

разтвори, пулсираха различни органи. Отрязани ръце и крака продължаваха да

 живеят. И когато тези живи, отделени от тялото части почваха да

боледуват, Салватор ги лекуваше и възстановяваше угасващия им живот.

Всичко това ужасяваше Кристо. Той предпочиташе да се намира сред живите

уроди в градината.

Въпреки доверието, което Салватор оказваше на индианеца, Кристо не

смееше да проникне зад третата стена. А това извънредно много го

интересуваше. Веднаж по пладне, когато всички почиваха, Кристо притича до

високата стена. Зад нея той чу детски гласове - различни индиански думи.

Понякога обаче към детските гласове се присъединяваха други, още по-тънки

и пискливи гласове, които сякаш се препираха с децата и говореха на

някакво непознато наречие.

Един ден, когато срещна Кристо в градината, Салватор се приближи до него

и като го гледаше, както обикновено, право в очите, каза:

- Вече цял месец работиш при мен, Кристо, и аз съм доволен от теб. В

долната градина се разболя един от прислужниците ми. Ти ще го заместиш.

Там ще видиш много нови неща. Но не забравяй

 нашата уговорка: дръж здраво езика си зад зъбите, ако не искаш да го

изгубиш.

- Аз вече почти се отучих да говоря всред вашите неми слуги, докторе -

отвърна Кристо.

- Толкова по-добре. Мълчанието е злато. Ако мълчиш, ще получиш много

златни пезети. Надявам се, че след две седмици ще вдигна на крака болния

си слуга. Между другото, ти познаваш ли добре Андите?

- Аз съм се родил в планините.

- Чудесно! Трябва да попълня менажерията си с нови животни и птици. ще

те взема със себе си. А сега си върви. Джим ще те заведе в долната

градина.

С много неща вече бе свикнал Кристо. Но онова, което видя в долната

градина, надмина всичките му очаквания.

На обширна, сгряна от слънцето ливада играеха голи деца и маймуни. Това

бяха деца от различни  племена. Между тях имаше и съвсем

малки - на не повече от три години, а най-големите бяха около

дванадесет годинки. Децата бяха пациенти на Салватор. Много от тях бяха

прекарали тежки операции и дължаха живота си на Салватор. Оздравяващите

деца играеха, тичаха из градината, а после, когато възстановяваха силите

си, родителите си ги прибираха в къщи.

Освен деца тук имаше и маймуни. двуопашати маймуни, Маймуни без снопче

козина по тялото си.

Най-поразителното беше това, че всички маймуни - коя по-добре, коя по-зле

 - умееха да говорят. Те се препиряха с-децата, караха се, пищяха

пронизително. Но все пак маймуните се спогаждаха с децата и се караха с

тях не повече, отколкото и. децата помежду си.

Понякога Кристо не можеше да разбере това маймуни ли са, или са хора.

Когато се запозна с градината, Кристо забеляза, че тя беше по-малка от

гормата градина и се спуща към залива още по-стръмно, опирайки до една

отвесна като стена скала.

Морето по всяка вероятност се намираше недалеч от тази стена. Отвъд

стената долиташе шумът от разбиващите се в брега морски вълни.

След няколко дни Кристо огледа тази скала и се убеди, че тя е изкуствена.

 В гъстите глициниеви храсталаци той откри сива желязна врата, боядисана в

 цвета на скалата и напълно сливаща се с нея.

Кристо се ослуша. Иззад скалата не се чуваше никакъв

звук освен плясъка на вълните. За къде водеше тази тясна врата? Към брега

 на морето ли?

Изведнъж долетя тревожен детски вик. Децата гледаха към небето. Кристо