| Саймън Кларк
| Нощта на трифидите



Кошмарни, ходещи, месоядни растения… Хората обаче не ги изтребват, защото извличат от тях всевъзможни полезни вещества. Ала ненадейно настъпва бедствието — почти цялото население на планетата ослепява след необичаен метеоритен дъжд. Малцината зрящи не само трябва да се спогодят какво общество ще градят върху развалините на предишното, но и да изтърпят терзанията на съвестта си, понеже не могат да помогнат на почти никого от обречените слепци.
А битката с трифидите съвсем не е завършила…


Бях дванайсетгодишен, когато открих поразителния роман „Денят на трифидите“ на Джон Уиндъм. За мен, на прага между света на детството и този на възрастните, той донесе прозрение. Това не е просто една хубава книга — от вълнуващото преживяване в мен за цял живот се запечата борбата на Мейсън за оцеляване.
И винаги, винаги когато я препрочитах, чувствах болезнена загуба в края й. Героите ме напускаха. Но дълбоко в себе си знаех, че историята им продължава, и години наред си представях бъдещите им приключения.
Сега мога най-накрая да тръгна по стъпките им в изследване на една велика цивилизация, загинала само няколко години преди раждането на рокендрола, цветната телевизия и кацането на Луната. Мога отново да се изправя пред заплахата на трифидите и да разбера, че оцеляването на хората не е сигурно…
Написах тази книга с много любов и я посвещавам с дълбоко уважение и възхищение на Джон Уиндъм.
@ Саймън Кларк

Посвещава се на паметта на Джон Уиндъм (1903–1969)
D$

> Предговор от преводача
> ДЕНЯТ НА ТРИФИДИТЕ НЕ СВЪРШВА С ПАДАНЕТО НА НОЩТА…

Подобно на всеки друг автор на предговор и аз се сблъсквам с опасната, макар и слабичка вероятност някой да обърне внимание на тези редове преди или след прочитането на романа. Това е плашещо. Имам обаче и други проблеми. „Нощта на трифидите“ е продължение на „Денят на трифидите“ от Джон Уиндъм, и то създадено от друг писател. Въпрос първи — да се занимавам ли с оригинала, или да се заровя само в продължението? Въпрос втори — да бъда ли откровен в мнението си за продълженията въобще? И така нататък в същия дух…
Но който се плаши от вълците на недоволството, да не навлиза в горските дебри на писането за литература (за разлика от писането на литература).
Моят отговор на първия въпрос гласи — твърде много уважавам покойния Джон Уиндъм, за да не започна именно с неговото творчество. Британски критици го определят като създател на парадоксалния под жанр „роман на уютната катастрофа“. И именно „Денят на трифидите“ според тях е отправната точка в тези пътешествия из пост апокалиптичната Земя, където шепа оцелели обикновени хора се борят за живота си в неочаквано и потресаващо променения свят.
Кошмарни, ходещи, месоядни растения… Хората обаче не ги изтребват, защото извличат от тях всевъзможни полезни вещества. Ала ненадейно настъпва бедствието — почти цялото население на планетата ослепява след необичаен метеоритен дъжд. Малцината зрящи не само трябва да се спогодят какво общество ще градят върху развалините на предишното, но и да изтърпят терзанията на съвестта си, понеже не могат да помогнат на почти никого от обречените слепци…
А какво споделя самият Саймън Кларк за романа и за дръзкото си хрумване да напише продължение?
„Преди три години [през 1998 г. — В. 3.] пътувах във влак и в него челно се блъсна птица. Докато чакахме да оправят бъркотията, аз открих, че съм се замислил за «Денят на трифидите». Уиндъм е съчетал две коренно различни идеи. Първата — растение, което ходи, храни се с животинска плът и убива с петметровото си жило. Чудесен материал за научнофантастично повествование. Но ето че намесва втората идея. Джон Уиндъм въвежда в сюжета и апокалиптично повсеместно ослепяване на хората. Загадъчни зелени проблясъци в нощното небе лишават от зрение почти цялото човечество освен малцината оцелели, които са принудени да започнат всичко отначало. Седях в експрес, сътворен от четиристотин тона стомана, сякаш напращяла от мускули. Само че го прикова на място птичка, тежаща петдесетина грама. Толкова лесно ми беше да се възхитя на притчата, разказана от Уиндъм и разкрила крехкостта на нашата цивилизация… «Денят на трифидите» е издаден през 1951 г., когато Британия преживява своеобразна криза на средната възраст. Без съюзниците си не би могла да победи във войната срещу Хитлер. Глобалната и империя се е разпаднала. Подобно на внезапно ослепелите в книгата на Уиндъм Британия не вижда пътя пред себе си. Мъкне се с опипване през развалините на стария световен ред.
Такова е настроението на страната, която се захласва по «Денят на трифидите». В романа тя вижда метафора за своето състояние. Тази книга казва ясно на читателите си, че са загубили своето могъщество, а зловещите хищници са спотайват в собствените им задни дворове. Но през целия този разказ за епохална катастрофа сияе нишката на надеждата — човешкият дух е несломим и ще съгради нови, макар и неузнаваемо различни общества.
Докато някой с парцал в ръка премахваше остатъците от сблъсъка по предните стъкла на влака, ненадейно си помислих: «А защо да не продължа историята в „Денят на трифидите“? Да, бе… Ще ти се!»
В онзи момент начинанието ми се струваше неосъществимо, все едно се мъчех да продам на Спилбърг сценарий за филм. Но идеята ме тормозеше упорито…“
Дотук добре. Смело. Стигнахме обаче до втория въпрос: за продълженията на известни и любими книги. Веднага ще изплюя камъчето — отнасям се с предубеждение към тях. Разбира се, на теория нищо не пречи и книгата, използваща света на оригинала, да бъде интересна и смислена. Уви, в повечето случаи крайният резултат е боклук. Не искам да засягам ничии нежни чувства, затова ще посоча не литературни примери, а един кино провал. Така де — „думам ти, дъще, сещай се, снахо“… Люк Бесон засне жестоко разтърсващия филм „Никита“ с Ан Парийо и холивудските акули решиха, че гладките билярдни топки в главите на американците не биха понесли толкова пренаситено със съдържание и емоции европейско кино. И скалъпиха (за да не употребя друга, по-точна дума) „Терористката“ с Бриджит Фонда. Олеле! Като капак на всичко натресоха на зрителите скудоумния до сълзи телевизионен сериал „Никита“…
Саймън Кларк обаче не е хлътнал в многобройните капани, които авторите на продължения си залагат сами. Героят в книгата не е Бил Мейсън от „Денят на трифидите“, а неговият син Дейвид Мейсън. Не се е опитал и да подражава на стила на Джон Уиндъм. Пък и неговата история започва двадесет и пет години по-късно. Още по-същественото е, че е направил много сериозен опит да покаже правдиво възможното развитие на този поразен от катастрофа човешки свят.
Не е изненадващо. Роденият на 20 април 1958 г. британец Саймън Кларк е известен автор в жанра „хорър“, дори е прекалено плодовит — десет романа за някакви си осем години… Важното е, че изобщо не му липсва обиграност в писателския занаят и според мен го доказва убедително в „Нощта на трифидите“. Освен това не е чужд на фантастичното, ако ще и досега да е наблягал на свръхестествената му страна.
Естествено не бих се опитал да преразказвам романа, но пък не мога да устоя на едно свое желание — да похваля Саймън Кларк за трезвия му възглед относно неспособността на човека дори в най-критични обстоятелства да се отърси от глупостта, алчността, ограничеността, ненавистта… И все пак не е нито мизантроп, нито циник. Иначе казано, умее да върви по острието на бръснача. Няма да прекалявам. Право на читателя е да одобри или оплюе писателя и творенията му.
Накрая ще добавя откъс от едно интервю със Саймън Кларк. Думите му едва ли се нуждаят от коментар.
„Въпрос: Във вашите книги се долавя силен апокалиптичен уклон, напомнящ за Джон Уиндъм, Джон Кристофър и Хърбърт Уелс. Доколко сте повлиян от тези автори? И защо писатели и читатели се увличат толкова по произведения, описващи мрачното катастрофално бъдеще?
Отговор: Адски съм повлиян от тези хора. И много съжалявам, че силните романи за бедствия на Кристофър — «Светът през зимата» и «Смъртта на тревата», напоследък не са лесно достъпни за читателите. Дори да е странно, има нещо невероятно завладяващо в историите за рухването на цели цивилизации. Вероятно на инстинктивно равнище непрекъснато се опасяваме, че тъкмо това ще ни сполети. Поне е ясно, че медиите неуморно ни заливат с материали за затоплянето на климата, новите заразни болести, опасността от падане на голям метеорит, «ядрената зима», ужасните последствия от употребата на генетично променени храни. Може би усещаме, че страшната беда дебне зад най-близкия ъгъл, и писателите се чувстват задължени да изследват и това «какво би станало, ако…». В края на краищата, ако сме научили нещо от историята си, то е истината, че нито едно общество или цивилизация не са нито неунищожими, нито неизменни.
Въпрос: А вие смятате ли, че човечеството съсипва света… или че светът ще изтреби човечеството?
Отговор: Интересен въпрос. Хъм… Ще го кажа така: светът е саморегулиращ се, самовъзстановяващ се организъм. Човечеството би могло да унищожи себе си и същевременно да нанесе тежки рани на света, но Земята ще се изцели…“
@ Владимир Зарков


> ПРОЛОГ

Минаха двайсет и пет години, откакто триста мъже, жени и деца напуснаха британските земи и създадоха убежище за оцеляване на остров Уайт.
Там във всяка библиотека и училище имат отпечатаните на пишеща машина и размножени на циклостил спомени на Уилям Мейсън за Голямото ослепяване, нашествието на трифидите и сгромолясването на цивилизацията.
Книгата съдържа малко над двеста страници във формат ин кварто и е подвързана с корици от твърд оранжев картон. В нея няма да намерите илюстрации, нито дори една-единствена снимка. Въпреки това е достатъчно ярка и жива история. Ето го последния абзац от книгата на Уилям Мейсън:
„Затова сме длъжни да смятаме, че бъдещата задача се пада само на нас. Вече ни се струва, че можем да видим пътя напред, но тепърва предстоят много работа и изследвания преди деня, когато ние, нашите деца или децата на нашите деца ще прекосим тесните проливи. Тогава ще потеглим на велик поход и ще отблъскваме трифидите все по-назад с неуморно изтребление, докато не премахнем и последния от лицето на земята, която те ни отнеха.“
Така завършва разказът на Уилям Мейсън. Оттук започва друг — в свят, който все още е покорен от страшния трифид…


> ПЪРВА ГЛАВА
> СВЕТЪТ ПРИТЪМНЯВА

Ако в девет часа през едно лятно утро е тъмно (или поне това ти подсказват очите) колкото в полунощ насред зима, значи някъде нещо се е объркало, и то твърде зле. Беше една от онези сутрини, когато мигновено се събудих бодър, свеж и готов за новия ден. Както би се изразила моята майка Джозела Мейсън, очите ми светеха, а опашката ми стърчеше.
Но да пукна, ако знам защо се чувствах така. Надигнах се на лакът и огледах спалнята. Беше не просто тъмно, думата е прекалено слаба в случая. Изобщо липсваше светлина. Нищо не виждах. Никакви блещукащи звезди зад прозореца, нито сияние на лампи в отсрещна къща. Не съзирах дори своята ръка пред лицето си. Нищичко. Единствено тъма с мастилена всеобхватност.
„Стига, де — помня, че си внушавах упорито, — още е посред нощ. Събудила те е някоя котка, отприщила на глас естествените си инстинкти. Или пък старецът в съседната стая е трябвало да стане за нещо. Я пак заспивай.“ Излегнах се по гръб и затворих очи. Но нещо не беше наред. Тревожен сигнал прозвуча слабичко, но и настойчиво някъде в дълбините на съзнанието ми. Отворих очи. И отново не видях нищо.
Заслушах се, обзет от подозрения, с цялото напрежение на човек, който чува в дома си скърцането на дъсчения под от стъпките на прокрадващ се неканен гост.
Вече бях убеден, че е нощ. Не можех да се усъмня в свидетелството на очите си. Не откривах дори най-слабичко мъждукане на зората, започнало да се процежда през закрития с перде прозорец. Но в този миг най-после ме осени прозрението: долавях звуците, присъщи на лятно утро, когато слънцето би трябвало да е огряло полята на острова.
Чух чаткане от копитата на кон, подминал къщата, после и честото почукване на бастунче по настилката на пътя — някой от слепците вървеше по своя работа. Хлопваха врати на къщи. Шумеше вода в тръба. И може би най-натрапчиво беше чудесното цвърчене на бекон, пържен за закуска, придружено от своя разнасящ се примамлив аромат.
Стомахът ми тутакси изкъркори гладно. Но едновременно с тези първи притеснения на глада осъзнах, че светът някак се е объркал. Напълно.
В този миг завърши животът, какъвто го познавах през изминалите за мен двайсет и девет години. Точно в онази сряда на 28 май. Нищо вече нямаше да бъде както преди. Нямаше погребален звън на камбана, който да отбележи края. Единствено звуци, които не би трябвало — и не биха могли! — да оповестяват неуместно и странно сутринта в непрогледния мрак на нощта. Кон теглеше каруца към брега, уверено почукваха бастунчетата, с които слепците напипваха пътя си към Дома на майките, мъж весело подхвърли „довиждане“ на съпругата си, преди да се заеме с работата си за деня.
Лежах и ясно чувах всичко това. Признавам обаче, че не откривах никакъв смисъл в ставащото. Зяпах към тавана. Взирах се поне пет минути, пет измамно безкрайни минути, с надеждата, че очите ми ще свикнат с тъмата. Не свикнаха. Не виждах нищо.
Все същият мрак, сякаш са ме затворили в плътен сандък и са ме заровили дълбоко в земята.
Обземаше ме безпокойство. За секунди тревогата плъзна като нетърпим сърбеж по тялото ми и скоро не можех да понасям повече излежаването. Побързах да седна и краката ми опряха в хладния линолеум.
Аз обаче изобщо не познавах стаята, не си спомнях дори в коя посока е вратата. Попаднах тук заради случаен обрат на съдбата. Излетях с хидроплан за кратък преход от Шанклин над широката шест километра ивица искрящо море, за да стигна до Лимингтън на голямата земя и да прибера оттам една снабдителна група.
Бях сам в едномоторния самолет. След толкова години в тези подскоци от нашия остров до сушата нямаше нищо по-драматично от пътуване с каруца. Небето беше ясно, морето — спокойно и гладко — отразяваше неопетнената синева. В прекрасно настроение предвкусвах полет без никакви главоболия в чудесния летен ден.
Ала съдбата винаги дебне да препъне безгрижните хора, а последствията са комични, досадни… или гибелни.

Щом прелетях над брега на остров Уайт, една едра чайка замени земното си битие за шанса да попадне в някакъв си неин птичи рай по съвсем простичък начин — заби се в единствената перка на моята въздушна машина. Дървеното витло тутакси се пръсна на трески.
А хидроплан без перката си е годен за летене горе-долу колкото някоя тухла.
Имах късмет, че принудих машината да завърти носа си в обратната посока, докато се рееше надолу, а въздушният поток свиреше в подпорите на крилете.
Кацането, макар и напълно лишено от изящество, поне беше задоволително. Иначе казано, не потроших нищо, когато хидропланът пльосна върху водата на броени метри от брега.
По-нататък в произшествието нямаше драматични моменти. Една рибарска платноходка ме изтегли до пристан, където вързах самолета. После отидох пеша до крайбрежното селце Байтуотър и оттам съобщих по радиото новината, че ме е свалила чайка.
След задължителния смях и бъзици ми казаха, че сутринта на другия ден ще пратят в Байтуотър техник и нова перка. Дотогава трябвало да си намеря подслон за през нощта.
Около час имах гадничко занимание — махах останките на птичето трупче от двигателя на самолета.
Но трябваше да си запазя перо от онази чайка за късмет. Непременно. Защото, без да подозирам, птицата просто ми спаси живота.
Не се съмнявам, че без нейната саможертва сега нямаше да четете тези думи.
Май нямаше изгледи положението да се оправи, докато си седях на леглото. Моите очи все още ме уверяваха, че е нощ. Ушите, а и носът обаче упорстваха, че е минало доста време от изгрева. Чувах шум, какъвто вдигат работещи хора. Стъпки на минувачи. Типичното бръмчене и гълчава на дневните часове.
Изведнъж до мен стигнаха неясни далечни викове. Помислих, че едва ли е нещо повече от спречкване между мъж и съпругата му. Дори очаквах затръшването на врата да отбележи драматичния финал на спора. Гласът секна внезапно. И почукването на бастунчето спря в същия миг. Само секунди по-късно ритмичното чаткане на коня неочаквано се превърна в тропот на копита по пътя, щом животното бясно препусна. После звуците също потънаха в странна тишина. И тази всевластна тъма… Ставаше непоносимо. Бях пилот. Човек със здрави нерви. Но мракът сякаш ги разяждаше и ме разстройваше по-силно, отколкото ми се искаше. Извиках името на моя домакин:
— Господин Хартлоу… Господин Хартлоу?
Чаках и си представях как всеки миг ще чуя вратата да се отваря, а благият глас на господин Хартлоу ще промълви: „Хайде, де, стига. За какво е тая врява, Дейвид?“
Но господин Хартлоу го нямаше, макар че след трийсет години слепота можеше да шета из къщата по-уверено и от младеж със стопроцентово зрение.
— Господин Хартлоу…
Гладният мрак алчно погълна гласа ми.
Обземаше ме гнусно чувство. Могъщо. Непреодолимо. Изплуваха детските страхове, които всеки потиска със съзряването си във възрастен човек. Изведнъж нахлуваха отново.
Пак онзи ужас от тъмнината. Той превръща силуета на стената в жесток безименен звяр, дебнещ да замахне и да разкъса гърлото ти… А проскърцването на пода предупреждава, че през вратата нахлува безумец, вдигнал окървавената си брадва… В този миг осъзнах, че страховете не изчезват с порастването, а само задрямват. Имат нужда единствено от подходяща обстановка, за да се завърнат с дългите скокове на призрачни хрътки, изскочили от потайно кътче на душата…
„А причината да не виждам, но да чувам щъкащи наоколо хора като в ясен ден…“
Целият се разтресох, когато думите се надигнаха бавно, но неумолимо някъде в главата ми. Не виждах, защото… „Сляп съм.“

Като наскоро ослепял изобщо нямах увереността на отдавнашните слепци, загубили зрението си заради странните зелени светлини, изпълнили нощното небе преди три десетилетия.
По-скоро съм бил жалка гледка, както тътрех крака през спалнята, протегнал ръце напред. Вече чувах само гръмкото туптене на сърцето си.
— Господин Хартлоу… чувате ли ме?
Нямаше отговор.
— Господин Хартлоу… Господин Хартлоу!
Не се отзова.
Излязох през вратата на площадката, все така обгърнат от повсеместния мрак. Под босите ми крака вече имаше мек килим. Повлякох се напред. Пръстите ми докосваха грапавата повърхност на тапети от смлени стърготини, после попаднаха върху твърдия хлад на рамка, накрая открих и самата врата. Отворих я и подвикнах:
— Господин Хартлоу? Вътре ли сте?
Той не ми отвърна. Моето пришпорено от ужаса дишане, смесващо се с неспирното „туп-туп-туп“ на сърцето, беше твърде силно, за да доловя по-тихи звуци, ако те изобщо проникваха през въздуха.
Продължих мъчително нататък, отварях врата след врата. И виках.
Губех представа къде съм, не знаех в коя посока е моята стая.
„Значи това била слепотата“, казах си. Свят на безкрайна нощ. Споходи ме зловещо хрумване. Дали загадъчните зелени светлини, ослепили над деветдесет процента от населението в света преди толкова години, не са се завърнали в небесата? Онзи необикновен космически фойерверк, приковал вниманието на безброй хора в същата нощ, когато баща ми Бил Мейсън лежал в болница с превръзки на очите заради попадналата в тях отрова на трифид? Порових в паметта си.
Легнах си след приятна вечер — слушах музика за пиано по Островното радио и си бъбрех с моя домакин господин Хартлоу. Той ми сипа една-две чаши от своето превъзходно пащърнаково бренди, за да спя по-сладко, така да се каже. Колкото и да се насилвах, не си спомних нищо особено в нощното небе.
Може би обаче не е и нужно човек да види зелените светлини (ако на тях дължах прискърбното прощаване със зрението си). Дали не са проблеснали в небето през деня, невидими за хората, заети с работата си из острова? Възможно ли беше някакво невидимо излъчване от тях да изгаря очните нерви? „Ох…“
Току-що бях намерил стълбата, като пропуснах първото стъпало. Ходилото ми се плъзна по поне още три, преди да сграбча опипом парапета. Макар че не допуснах да литна с главата напред и да си счупя врата, глезенът ми се усука болезнено.
И все пак острата болка, пронизала свода на стъпалото ми, подейства добре на моите нерви. Подтикна ме да откажа въображението си от неуморното и безполезно ровичкане във въпроса какво може или не може да ме е сполетяло, както и да не тъна повече в самосъжаление, а най-сетне да направя нещо. Стигнах до равния под в подножието на стълбата и се ослушах, а каменните плочи на кухнята вледеняваха краката ми. Не. Нищо не успях да чуя.
Накуцвайки леко от изкълчването, тръгнах из кухнята, протегнал ръце за напипване на препятствията (и през цялото време ми тежеше нелогичното очакване пръстите ми да докоснат закръглените ямички и издатини на човешко лице). Ударих палеца на крака си в една табуретка и за секунди болката ме лиши от интерес към каквото и да било, затова пък тръгна от устата ми няколко думи, които никога не бих изрекъл пред майка си, въпреки че тя не се стъписваше от нищо.
Отново стигнах до стена. Предпазливо, все едно се плашех в нея да не зейнат изведнъж острозъби усти, които да захапят върховете на пръстите ми (моята слепота несъмнено отприщи поне стотина безразсъдни приумици!), аз се плъзнах покрай стената. Първо стигнах до прозорец, закрит с перде (слепците и досега ги дърпат по навик). Побързах да отместя пердето с напразната надежда, че ослепителна светлина ще залее стаята. Въздъхнах. Мрак… все същият мрак. Преместих се, напипвах тигани, окачени на куки, цяла редица ножове, китки изсушени подправки. Някъде цъкаше часовник с муден, наситен с прокоба ритъм. Тик… так… тик… так… Непоносим звук, който намразих — пак без никаква причина — с цялата си душа. Тик… так…
Ако можех някак да докопам часовника, щях да стоваря проклетията на пода.
— Господин Хартлоу? — Добавих съвсем нелогично: — Чувате ли ме? Ако ме бе чул, непременно щеше да се обади. Тик… так… — Господин Хартлоу? Тик… так… тик…
Добрах се до вратата и ръката ми се плъзна по ключ за електрическо осветление. Разбира се, в толкова малко селце нямаше ток. В края на краищата електричеството беше скъпоценна необходимост, предназначена само за работилниците, болниците, лечебниците, съобщителните връзки… и за лабораториите като онази, в която се трудеше баща ми. Въпреки това жадно притиснах пръсти към превключвателя. Пролича, че не е използван от десетки години — металните контакти изчегъртаха по натрупаната вътре мръсотия, щом го натиснах надолу. Нямаше светлина.
С разсъдъка си не очаквах да има. Но в главата ми един ясен непререкаем глас ме тормозеше, че светлината — изобилие от прекрасна ярка светлина — се излива от лампичката и огрява цялата стая. „Но ти не можеш да я видиш, Дейвид Мейсън, защото всъщност си сляп… лишен от зрение като онези три мишлета… дето подтичвали след жената на селянина…“ „Я стига! — заповядах си рязко, за да се преборя с паниката, заливаща ме на опасни вълни. — Престани веднага!“ Отново заопипвах по стените. Ето дъски за рязане. Мивка. Печка. Още шкафове с чинии на… Спрях. Печка ли?
Припряно се върнах пипнешком през обгърналия ме мрак, докато не намерих котлоните и железните поставки за тиганите. Усещах кръглите регулатори за подаването на газ, твърди под трескаво шарещите ми пръсти. Газ. Да… Да! Помъчих се да открия запалката, която според мен трябваше да е наблизо.
След малко безплодното търсене ме подтикна да ругая и проклинам — едно не по-полезно занимание. Сетих се, че наоколо сигурно има и свещи, и фенери. Естествено не за да си служи с тях господин Хартлоу, а за виждащите му гости.
Но за мен те все едно бяха скрити на обратната страна на Луната, докато търсех слепешком по сякаш безбройните рафтове с чинии, кухненските прибори и кошниците със зеленчуци. Нищо чудно някоя свещ да е стърчала точно под носа ми, но не бих могъл да я открия, ако ще и животът ми да зависеше от това. Оказа се обаче, че присъщото ми нетърпение спаси моя разколебан разум. Отново се добрах до печката.
По-точно установих къде е, като си смазах ръката в сгорещената мас от бекон в тигана. Завъртях регулаторите отпред и незабавно чух съскането на метана от котлоните, който нямаше никаква миризма.
Да, де, грубиянско хрумване… но ако свършеше работа… е, щях да съм предоволен. Пак посегнах към работната маса. Пръстите ми хванаха тиган. Останах доволен от тежестта му и го взех. И както газът си съскаше от дюзите на печката, стоварих тигана юнашки по железните опори за съдове. Разнесе се оглушително дрънчене. Отново ударих печката. Металният звън изпълни ушите ми. При третия опит замахнах с цялата си сила и счупих дървената дръжка на тигана, но постигнах каквото исках.
От сблъсъка на двете метални повърхности изскочи една-единствена искра.
Със силен пукот, последван от „ууф“, под носа ми блъвна огнено кълбо.
Отскочих назад от парещия полъх, но миризмата на пърлено ми подсказа, че не съм бил достатъчно бърз да спася веждите си.
Изобщо не ме интересуваше. Хич не ми пукаше. Защото се случи нещо прекрасно. Виждах.
Зърнах кристално ясно мимолетното изригване на оранжево-жълти пламъци. След миг те спаднаха до четири диска от син огън, където струйките газ горяха пред дюзите си.
Не бяха никак ярки. И все пак хвърляха мъждукаща светлина в кухнята, открояваха стълбата, масата, радиоапарата… Зърнах лулата и кесийката с тютюн на господин Хартлоу, оставени на лавица до прозореца.
Още по-важно беше, че различих на стената часовника с мрачното тиктакане. За миг пак се уплаших, че очите ми погаждат номера. Ако часовникът беше верен, значи трябваше да е девет часът и десет минути.
Надникнах навън.
В този момент осъзнах, че или аз съм откачил окончателно и си въобразявам всичко това… или наистина е настъпил краят на света. Защото зад прозореца виждах само непрогледна тъмнина. Мъчителният глас на безумието не се забави с мърморенето: „Прав си, Дейвид Мейсън. Слънцето е угаснало. И започва безкрайната нощ.“


> ВТОРА ГЛАВА
> СТАР ВРАГ

Уж се полагаше да ми олекне главозамайващо, че отново виждам, но тутакси изпаднах в пълно, вцепеняващо недоумение.
Майско утро след девет часа. Селото и околните поля трябваше да са окъпани в светлина. А имаше само кадифена чернилка. Ама къде се бе дянало това слънца?
В мозъка ми се мярна светкавично идеята, че то изобщо не е изгрявало. Дали пък през нощта някакво бедствие с космически мащаби не бе изхвърлило Земята от орбитата и? Или планетата е спряла да се върти и отсега нататък ще е обърната към светилото само с едната си страна, както и Луната неизменно показва само едната си половина на Земята?
Но това бяха прекалени фантасмагории. Такова бедствие, например забиването на комета в планетата с хиляди километри в час, би причинило огромни вълни, трусове, взривове, цепещи цели континенти. На остров Уайт обаче всичко беше мирно и тихо, както подобава на лятно утро.
В ума ми се вихреше бъркотия, защото помнех, че със събуждането си чух как хората започват работа, все едно нищо особено не се е случило. Но защо са подхванали обичайните си дела, както си е нормално? И сякаш светът не се е обърнал с главата надолу? И не е потънал в абсолютен мрак?
Сетих се за кънтящо простичкия отговор — Байтуотър беше общност на слепци. Как биха могли да узнаят, че няма светлина?
В края на краищата тя не се долавя с кожата, не се надушва, нито има вкус. Ако човек е сляп, няма начин да различи светлината от тъмнината. Е, освен ако не го огряват достатъчно силни слънчеви лъчи, за да загреят кожата му. Иначе е принуден да разчита на звъна на часовниците и думите на зрящите.
Затова слепците от Байтуотър се бяха събудили в пълен мрак и без нищо да подозират, се бяха захванали със заниманията си за деня, убедени, че той не се различава по нищо от всеки друг ден.
Зяпах чернотата зад прозореца поне три минути, после тръснах глава. Трябваше да направя нещо. Не можех да чакам с простодушната надежда, че слънцето ще се завърне изведнъж в ослепителното си величие. Първата очевидна необходимост беше да облека някакви дрехи.
Вече нищо не ми пречеше да си намеря свещ. И тази светлина — прекрасната, великолепна светлина! — същинско чудо в мрака, ми показа пътя към спалнята.
Щом се облякох, претърсих набързо къщата. Господин Хартлоу го нямаше никъде. Вероятно бе излязъл да нахрани зайците си. И май ме е сметнал за ленивец, щом хъркам сутринта, докато другите се трудят.
Смених свещта с по-ярка маслена лампа и излязох от къщата, като старателно затворих вратата зад себе си. Знаех, че моят домакин няма да ми благодари, ако пусна всички котки от махалата в кухнята му. Щом се погрижих за това, тръгнах по пътя към вътрешността на острова.
Лампата хвърляше жълто петно пред мен, нищо повече от светла точица във всепоглъщащия мрак. Но помня как си мислех, че това отлагане на зората може би не е нищо по-страшно от случайно струпване на облаци, временно закрили слънцето, които ще се разнесат не след дълго.
Спирах неведнъж и вдигах лампата над главата си, озъртах се за някого от слепците, излязъл да нагледа добитъка си в полето, без още да е узнал за падналия мрак. Не забелязах никого.
Отстрани на пътя имаше боядисани в бяло перила, по които се ориентираха слепците от селото. Бяха издялани от дърво и сложени на височината на кръста. Тук-там надписи с Брайловата азбука упътваха слепците да свърнат наляво или надясно към определена къща, кръчмата или Дома на майките. Слепците винаги опипваха перилата с лявата си ръка, за да избягнат челния сблъсък с идващ насреща съсед. Но те толкова добре се бяха приспособили към състоянието си, че вървяха пъргаво из околността, като едва плъзгаха пръсти по перилата.
Закрачих по-бързо.
В маслената лампа нямаше отражател за насочване на лъча, затова вървях насред меко сияние с размити краища. И не можех да видя какво има на повече от три-четири метра пред мен. Така малко изненадващо се натъкнах на господин Хартлоу, седнал на пейка до пътя.
Той беше прехвърлил шейсетте мъж със здраво телосложение и късо подстригана бяла коса. Преди много години бил адвокат по авторско право в Лондон.
Вдигна глава, макар че аз спрях и звукът на стъпките ми секна. Изостреният му слух сигурно долови дишането ми.
— Кой е там? — попита, сякаш налегнат от неимоверна умора.
— Дейвид Мейсън — отговорих и пристъпих към него.
— А, Дейвид… ела насам, моля те…
Протегна ръка и аз я поех. В същия миг той стисна пръстите ми с учудващо смазваща хватка.
— Какво става, Дейвид? Нещо лошо е, нали?
— Тъмно е. Навсякъде, сякаш слънцето не е изгряло.
— Тъмно. Аха… — Гласът му звучеше дрезгаво от изтощение, все едно старецът току-що бе водил най-тежката битка в живота си. — За миг се почудих… — Поклати беловласата си глава. — Питах се дали зелените светлини не са се появили пак. — Вдигна невиждащите си очи към небето. — Преди малко чух Том Аткинсън да вика… ох, ти пък не познаваш Том, нали? Потвърдих, че не го познавам.
— Той е от малцината зрящи в селото. Рибар… и един от най-големите мърморковци, които съм срещал. Все му е много топло или студено, или рибата не ще да захапе стръвта, или вятърът не духа, накъдето той иска… Ах…
Господин Хартлоу млъкна за малко. Стори ми се, че ще задреме, както си седи на пейката. Вдигнах лампата, за да го огледам по-добре, но той бе провесил глава отмаляло.
— Господин Хартлоу?
Възрастният мъж като че събра сили.
— Извинявай… Не знам какво ме прихваща тази сутрин. Налетях на живия плет, докато идвах насам. Май съм се спънал в собствените си крака. Ставам един непохватен загубеняк. Досега не се е случвало… — Той се сепна внезапно. — Да, вярно, разказвах ти за Том Аткинсън, нали? Крещеше насред улицата, че нищо не виждал. Та както ти споменах, почудих се дали зелените падащи звезди или каквито бяха там, не са се върнали… Онези проклетии, които ни отнеха зрението преди трийсет години. — Поспря да си поеме дъх. — Знаеш ли, Дейвид… — Стисна ръката ми още по-здраво и сниши глас. — Онзи страх пак ме споходи. Страхът, който ме налегна след онази нощ в градината преди толкова години. Божичко! Със съседите дори го превърнахме в малко празненство, защото разправяха, че такова нещо нямало да видим повече. — Засмя се кухо. — Нямало да видим. Много прозорливо. Защото сутринта всички бяхме слепи. Разбира се, повече не видях и семейството си, макар да бяха до мен в къщата. Но пък ги чувах как пищят. Кълна се в небесата, твърде добре ги чувах — просто… просто пищяха от паника, докато зрението им помътняваше. Пръстите на господин Хартлоу, поразхлабили хватката си по време на печалния му разказ, отново се стегнаха. Обърна незрящите си очи към мен. Знаех, че той е от отдавнашните слепци. В този миг обаче бях готов да вярвам, че не само гледа мен, но и надзърта в дълбините на душата ми.
— Дейвид… Знаеш ли, имах красива умна съпруга и две хубави дъщери — бяха на едва десет и тринайсет години. И преди три десетилетия изведнъж ослепяха… слепи като камък… Всеки ден стоях на прага на нашия дом и виках за помощ. И слушах как жена ми и децата заспиват с плач всяка вечер през следващите три месеца. Нали разбираш, свърши ни храната. Не можех да намеря още храна… — Завъртя глава. — Мразех се, Дейвид. Бях твърде слаб, за да измисля как да им помогна. Господи, как бих искал да върна часовника назад… Ще ми се да имах поне едничък шанс да сторя нещо за тях, да ги избавя от мъките…, защото… Гласът му измени.
— Ще ви заведа в къщата — предложих внимателно.
— Може би след малко. Да ти кажа, никакви силици не са ми останали. Дейвид, какво ми става, да му се не знае?
— Не се тревожете, господин Хартлоу, сигурно е от падането, нищо друго.
— От едно пльосване в храсталаците ли? Май ми идва временцето, а?
— Господин Хартлоу, скоро пак ще бъдете свеж и бодър.
— Кой знае, Дейвид. Кой знае… А ти виждаш ли да се мярка някъде онова старо мрънкало Том?
— Почти нищо не виждам. Тази лампа не свети особено силно.
— Но как, в името на небесата, е притъмняло толкова? Не усещам да вали, значи не може да са се струпали много облаци… ах…
Пръстите, хванали ръката ми, внезапно омекнаха. Той пак провеси глава.
— Господин Хартлоу?
— О…, ъ-ъ? Извинявай, Дейвид… Просто ми се мае главата. Както ако изгълтам едва-две кани бира в повече. А този мрак… Според теб на какво се дължи?
— Не знам, може и да е от облаците. Но тогава трябва да са невероятно плътни. Без лампата не виждам дори ръката си, ако я вдигна пред очите си.
— Такъв мрак напълно изравнява положението на двама ни, какво ще кажеш? Нямаше злорадство в думите му, изрече ги все така благо.
— Господин Хартлоу, ще ви придружа до…
Той отстрани протегнатата ми ръка.
— Не сега, Дейвид. — Пое дълбоко дъх. — Дейвид… да знаеш, открай време очаквах нещо подобно. От толкова години си седя в къщата и си мисля за страшната беда, която се стовари върху планетата, за чудесата, които извършиха хора като майка ти, баща ти и Айвън Симпсън. Как спасиха толкова много зрящи и слепци, как закрепиха на този остров мъничък отломък от цивилизацията. — Той въздъхна. — Но аз отдавна стигнах до извода, че това е загуба на време и труд. Преди три десетилетия Майката природа, съдбата или самият Бог решиха, че на човека му стига толкова господство над планетата. Затова бе направен опит да бъде изтрит от лицето на земята, да бъде унищожен. Почти напълно успешен опит. Само че, както вече изтъкнах, с доблестните усилия на семейство Мейсън и други като тях надхитрихме гибелта. Ала ето какво ще ти кажа, Дейвид… — Обърна се към мен и слепите очи отново сякаш се взряха в душата ми. — От мен да знаеш, Бог не се оставя да го надхитрят. Каквото и да направи човек, не може да се опълчи срещу Неговите замисли. Всички ще измрем. Той вече го е решил. Последният четвърт век беше само мирен промеждутък. Отдих между двете половини на титанична катастрофа, която ще погуби всички хора. И сега Той — господин Хартлоу посочи небето — ще си довърши работата. Спомни си Книгата Изход в Библията. Една от напастите, с които поразил фараона, бил мракът. „Тогава рече Господ на Мойсея: «Простри ръката си към небето, за да настане тъмнина по Египетската земя, тъмнина, която може да се пипа.»“ — Със странен блясък в очите, старецът вдигна ръка, сякаш докосваше обгърналия ни мрак. — Във всяка култура тъмнината предшества Армагедон. Викингите предричали, че свършекът на света ще започне, когато чудовищният вълк Фенрир погълне слънцето и прати мрак. Древните шумери разказвали, че почти всички хора по земята били изтребени, когато „денят се обърнал на нощ“ и техният бог „строшил земята като чаша“… Помни ми думата, Дейвид. Хубавичко я запомни… Това е началото на края.
— Господин Хартлоу, уморен сте. Нека ви отведа във вашия дом.
— Благодаря, защо не… Ох…
— Какво има?
— Смъди ме лицето. Май съм се одрал, когато паднах. Той докосна бузата си.
— Я да погледна… Господин Хартлоу… Господин Хартлоу?
Главата му клюмна напред и се наложи да хвана рамото му, за да не падне. Но за господин Хартлоу това вече нямаше значение. Още когато го сложих да легне на хълбок върху пейката, по инстинкт се досетих, че е мъртъв. Вдигнах лампата да огледам лицето му. В сиянието и ясно видях алената ивица на бузата му. И разбрах какво го е убило.
Наведох се припряно, за да предпазва облегалката на пейката поне отчасти тялото ми. Вдигнах лампата, доколкото ми стигна дързостта, и се вторачих в тъмните очертания на храстите и дърветата. Но мъждукащата светлинка не ми позволяваше да различа отделните видове. Може и да бяха най-обикновени елши, кленове, недорасли дъбове, млади кестени… или нещо коренно различно. Нещо несравнимо по-зловещо. Знаех, че няма с какво да помогна на господин Хартлоу.
Единствено важно в момента беше да предупредя Кризисния щаб в Нюпорт. Хукнах приведен, снишавах се колкото можех.
Започна се още докато тичах. Кухо трополене на дърво по дърво. Всяко дете на острова бе научено да различава този звук. Дочух шумолене в живия плет отстрани. Сгуших глава в раменете си още малко и препуснах нататък.
Пред мен лежеше тъмното тяло на кон. Животното беше мъртво, дори изстинало.
След малко зърнах чифт рибарски ботуши да се подават от тревата край пътя. Предположих, че това е Том Аткинсън — сребристите риби се бяха разпилели от кошницата. Той бе донесъл последния си улов. Трополенето се засили. Влудяващо „тип-тап-тип-тап“. Зърнах пред себе си къща и прочетох на табелата, че е пощата. Втурнах се натам и с ъгълчето на окото си забелязах чудовищен силует, който се движеше на тласъци в мрака. Гласът ми отекна в тишината, когато нахлух в сградата.
— Здравейте! Има ли някой тук?
Мълчанието потискаше като тъмнината.
Трябваше да допусна, че съм останал сам в селото. Сенките от лампата се мятаха лудешки по стените, а аз обиколих пощата и открих стаята с радиопредавателя. Седнах пред малкия апарат и го включих. След секунди лампите грейнаха в жълто през вентилационните прорези на капака. Нещо чукна по отворения прозорец над главата ми.
Използвах Брайловите указания за работа с радиостанцията вместо щит пред лицето си, скочих, затръшнах прозореца и го затворих. Най-сетне можех да отправя зов за помощ. Натиснах бутона за предаване.
— Здравейте, това е извънредно съобщение на честота девет. Кризисен щаб в Нюпорт, чувате ли ме?
Съскаха атмосферни смущения. За миг повярвах, че няма да дочакам отговор. Значи бях закъснял — островът е прегазен. Опитах отново, но от напрежение гласът ми зазвуча по-високо:
— Кризисен щаб в Нюпорт, здравейте, чувате ли ме?
— До обаждащия се на честота девет. Моля ви, освободете ефира.
Умората направо се бе просмукала в гласа на радиста. Май бе изкарал трудна нощ.
— Но аз трябва да съобщя за извънредно произшествие.
— За притъмняването ли? О, да, много ви благодаря, знаем всичко за това. — Човекът явно ме отписа като тъпанар. — Вижте какво, очаквам няколко съобщения за пожари. Честотата трябва да остане незаета. Затова ви моля — освободете ефира.
— Ама че работа! Не говорите сериозно, нали?! — креснах аз, забравил правилата за учтивост в разговори по радиото.
— Господине, разбирам, че сигурно сте разтревожен от притъмняването. Официалните указания са да кротуваме. Вероятно някакъв необичайно плътен облачен слой е закрил слънцето. Затова бъдете така любезен да изключите…
— Не… изслушайте ме! Имам друго съобщение.
— Продължавайте — неохотно се смили радистът.
— Името ми е Дейвид Мейсън, обаждам се от Байтуотър. Трябва да докладвам за проникване на трифиди.
Кратко мълчание. Смущенията пращяха в ефира. Накрая от щаба долетя глас, направо преливащ от изумление.
— Повторете, господин Мейсън. Стори ми се, че споменахте думата „трифид“.
Нещо изплющя по прозореца.
— Разбрали сте ме правилно. И докато някой не ме убеди в обратното, аз ще твърдя, че трифидите току-що са нахлули при нас.


> ТРЕТА ГЛАВА
> ОКОТО НА БУРЯТА

Преди повече от двайсет години моят баща Бил Мейсън седнал зад бюрото си през една дълга снежна зима и написал искрен, дълбоко личен разказ за всичко, което го сполетяло след Голямото ослепяване и нашествието на трифидите. Сигурно вече всеки заселник познава книгата — не само на Уайт, но и на островите Сили и Нормандските острови. Размноженото на циклостил издание ин кварто веднага се разпознава по светлооранжевата си корица.
Наред с „История на една колония“ от Елспет Кери и документалните филми на Мат и Гуин Лойд, които продължават да заснемат всекидневието на заселниците, тя е неоценимо свидетелство за преместването ни в островните твърдини, когато целият свят попаднал под ужасното владичество на трифида — онова ботаническо отклонение, някога прославяно като „ходещото растение чудо“, което след броени години се превърнало в прокоба за човечеството и в негов унищожител.
Естествено прочетох спомените на моя баща още като малък. Почувствах се странно, когато преоткрих баща си като сложната личност Бил Мейсън, а не само веселия, почти винаги оптимистично настроен (макар и понякога завеян) татко, когото познавах от първия си ден.
Никога не съм и помислял, че ще напиша нещо, което може да се сравни с неговата книга. Досега писанията ми се ограничаваха до предполетни бележки, свързани с метеорологичните бюлетини, скоростта на вятъра и навигационните изчисления, надраскани върху стари пликове и опаковки от сандвичи, неведнъж украсени пищно с един-два мазни отпечатъка от пръсти. А сега се озовах до тази маса с десетина празни бележника пред мен. Почуквам устните си с молива. И челото ми се бърчи, докато умувам как, да му се не види, мога да уловя в писаното слово всички необикновени, често и кошмарни приключения, наситили живота ми от онзи съдбовен 28 май, три десетилетия след сгромолясването на цивилизацията.
Деня, когато се събудих в изпълнен с мрак свят. Същия ден, когато трифидите отново нахълтаха в нашето безопасно дотогава островно убежище.
Някои твърдят, че щом второто нашествие на трифидите съвпадна със злокобния момент, когато нощта отказа да отстъпи мястото си на деня, това не може да е случайност. Други виждат скрита ръка зад всички тези събития — може би десницата на отмъстително божество. Уви, не мога да хвърля светлина върху този въпрос. (Дано ми простите неволната шегичка.) Спомням си обаче един абзац от книгата на баща ми, в който размишлява над внезапното ослепяване на хората по света тъкмо когато безброй трифиди се изтръгнали от паркове и ферми. Той пише: „Разбира се, постоянно има съвпадения, но понякога се набиват на очи…“
Не знам дали дължа на съвпадение факта, че седя тук в свят, съвсем различен от онзи, в който израснах. Вятър, по-студен от всякога, обвява тази кула. Отново и отново призрачният вой на бурята ми напомня, че дори да нямам вродени заложби на литератор, поне разполагам с колкото си искам време, за да напиша книгата си. Затова ще опиша какво ми се случи. И ще започна със самото начало…


Детството ми мина безметежно. Израснах сред заоблените варовикови падини и тревисти хълмове на остров Уайт. Парче плодородна земя, превърнало се в остров преди някакви си шест хилядолетия, когато морското равнище се повишило и водата нахлула в долина, вече известна като пролива Солънт. Оттогава островът е приютявал праисторически ловци, римски селяни, които го нарекли Вектис, саксонски преселници, накрая и любители на отдиха сред природата от викторианската епоха, сред тях и лорд Тенисън, който възкликнал: „Въздухът по тези южни хълмове струва шест пенса халбата!“ А съвсем отскоро е дом за нас, малцината оцелели бежанци от големите острови. Изненадан съм, че помня всички тези факти от някой отдавнашен урок по история, от времето, когато господин Пинз-Уилкс толкова усърдно се мъчеше да вкара в главата ми поне малко академични премъдрости. Всъщност съм убеден, че и господин Пинз-Уилкс (който трябва вече да е в райските селения) би се изумил. Твърде ясно си спомням как от безпомощен гняв начесто обръщаше слепите си очи към тавана. За жалост умът ми задържаше историческите факти, колкото и едно сито задържа вода.
Там, в сърцевината на остров Уайт, споделях голяма къща в живописното селце Аретън (население — четирийсет и трима души) с моите майка и баща и двете ми по-малки сестри.

Щом пораснах достатъчно, започнах да се скитам из осеяните с макове ливади в търсене на „Мантун“.
Такова име дадох на моя въображаем изгубен приказен град — детска, фантазия, от която родителите ми неведнъж изпадаха в недоумение. А когато дъждът или техните наказания за неизбежните ми лудории ме затваряха в моята стая, грабвах молива с късите си пръстчета и рисувах скупчени здания, източени като бамбукови стъбла. Разбира се, когато родителите ми питаха какво съм нарисувал, аз отговарях гордо „Мантун“. Тогава въображението ми беше младо и неизчерпаемо. Забавно за мен, озадачаващо за околните.
Баща ми работеше предимно у дома в лабораторията и парниците си. Отглеждаше усърдно и грижливо трифиди, после ги нарязваше със същото старателно внимание към подробностите. Когато бях на пет-шест години, го гледах как смесва хранителни вещества, после ги разтваря във вода и храни растенията с лейка. Плъзгаше длан по листата им, както човек гали котка, а понякога им мърмореше нещо, сякаш говореше с най-близки приятели.
Дълго си представях, че той обича растенията като някаква лелеяна част от нашето семейство. Затова доста се стъписах, когато около осемгодишен научих, че търси начин да ги изтреби. Наистина смущаващо. Още повече се обърках, когато той ми каза, че иска да унищожи не само трифидите в нашите парници, а и всеки друг трифид по света. Прокарваше пръсти през красивата си прошарена коса и ми обясняваше за дефолианти, хормони на растежа, клетъчни дегенератори, инхибитори на опрашването, мутирали разновидности на трифидите с гарантирана нулева способност за размножаване! Още по-смущаващо. Абракадабра, казано по старовремски.
Тогава започвах да дърпам ръкава на лабораторната му престилка, настоявах да излезем и да ми помогне в пускането на хвърчилото. Най-често на лицето му блясваше добродушната усмивка и той обещаваше:
— Дай ми още десет минутки и ще се срещнем на хълма.
Всичко това би трябвало поне да намекне на баща ми какво ме очаква в бъдеще. А именно — никаква схватливост в ботаниката (още по-явна заради пълната липса на интерес у мен) заедно с нежеланието за академични занимания означаваха, че е крайно съмнително да тръгна по неговите стъпки.
Явно той се улисваше в мечти как ще намеря призванието си в приложната ботаника, и то, за да се посветя на премахването на заплахата от трифидите. Но колкото и да го обичах, колкото и да се напъвах да овладея объркания език на ботаниката и хитроумно сложните епруветки, реторти и бунзенови горелки, май си оставах един вид загадка за него. Ако кажа обаче, че съм го разочаровал, би било пресилено.
Обяснението е съвсем просто — Бил Мейсън обичаше децата си. Позволяваше ни да се увличаме по свои интереси. Нито за миг не пожела да бъдем обикновени подобия на него или на майка ни. (Макар че сестра ми Лизабет наистина наследи литературната дарба на нашата майка, както и палавия и стремеж да шокира хората. Показа го със сочните си разказчета за любовни историйки, появяващи се на страниците на „Фрешуотър Ривю“ още по времето, когато според недоволната директорка на нейното училище би трябвало да е изчервяваща се седемнайсетгодишна девойка.)
Пълната ми непригодност за лабораторни изследвания се изяви в цялата си прелест вечерта на един вторник, когато „помагах“ на баща си след учебните часове. Тогава бях на дванайсет години. Съвсем неволно успях да забъркам експлозивна смес от познатото розовеещо масло на трифидите с равно количество метилов спирт. Баща ми каза да оставя мензурката някъде на топло, за да се изпари спиртът. Осени ме вдъхновение. Реших да ускоря процеса, като кипна спирта над пламъка на бунзеновата горелка. Настаних се да гледам, засиял от собствената си досетливост.
Последвалият взрив се мереше по зрелищност само с гръмкостта си. Чуха го дори в Дома на майките — голямата къща над Аретън. Загубих повечето си коса в огненото кълбо. Загубих завинаги и работата си като помощник в лабораторията на баща ми.
Косата ми порасна отново, но се сдобих с чисто бяло петънце в иначе абаносово черния ми перчем и така си заслужих прякора Снежинката в училище. (Ох, как се присвивах, когато приятелите ми започнеха да ме тормозят с тази думичка.)
По-късно същия ден, след като баща ми (със своите по-способни помощници) бе отстранил повечето щети, нанесени от мен, той ме навести в моята стая. Стоеше до вратата със свещ, която огряваше посивяващата му коса. Вторачи се в бинтованата ми глава, защото мислеше, че съм заспал. Чух го да въздиша шумно през щръкналите бели косъмчета на мустаците си.
Бях се приготвил за извънредно цветисто, а несъмнено и гръмогласно описание на моите недостатъци.
Вместо това прозрях, че както се е загледал в мен, благодари на небесата, че и главата ми не е отлетяла нанякъде при взрива. (Нали на доктор Уайсър му се наложи да извади с плисета половин дузина стъкълца от мензурата, забили се в лицето ми…) Баща ми нагласи завивката около раменете ми, после нежно отпусна длан върху ръката ми.
— Татко, не исках да ти съсипвам лабораторията.
— Извинявай, Дейвид, да не те събудих?
— Не. Не мога да заспя.
— Боли ли?
— Ами, не много — заявих колкото се може по-мъжествено. — Само ме боцка малко около очите.
— Не се безпокой, лекарството на доктор Уайсър скоро ще притъпи болката, И ще ти помогне да заспиш.
— А ще успееш ли някога да оправиш лабораторията?
— Да, за Бога! — Засмя се и остави свещта на масата в стаята. — Минаха поне два часа, докато разчистим, каквото ти оплеска за две секунди, но всичко вече е чудесно. Дори успях да изкрънкам от стария генерал малко оборудване, за да сменя повреденото, значи сега не е като ново, а по-добро от ново.
— Татко, както излиза, няма да съм ти много полезен като помощник, а? Дали Лизабет или Ани няма да се справят по добре?
— Ти не се тревожи за това. Важно е само, че си жив и здрав. И недей да се главоболиш за косата си — нали знаеш, че пак ще порасне?
— Може пък да не съм подходящ за учен. — Надигнах се да седна в леглото. — Защо да не помисля за някаква друга професия? Баща ми се усмихна и около блестящите му сини очи се появиха бръчици.
— Виж, моят баща, да бъде благословен, беше счетоводител на държавна работа в старите времена, когато Обединеното кралство си имаше една омразна на всички организация, наречена данъчна служба. Според него се подразбираше, че аз ще го последвам в „семейния занаят“, както той се изразяваше. — Засменият ми баща завъртя глава. — Уви, не ме биваше да боравя с числа.
— Както мен не ме бива с епруветките и останалото ли?
— Почти същото беше. Доста добре броях на пръсти, но ако някой ме накараше да разделя сто двайсет и едно на седем, щях да съм жалка картинка, докато се чеша по темето и смятам на пръсти. Баща ми никога не ме гълчеше за моето невежество, ако изненадващо ми подхвърлеше поредната задачка за пресмятане наум. Но докато ме гледаше да се оплитам като пате в кълчища, лицето му все повече се зачервяваше. Аз обаче намерих призванието си след време. Затова повярвай на човек, който се опира на собствения си опит. И ти ще откриеш своето някой ден, ако…
В този миг гласът му пресекна, защото той изведнъж и сякаш за пръв път забеляза какво е пръснато из цялата ми стая. Стените бяха покрити със снимки на самолети и дирижабли, а навсякъде имаше модели — от недовършени скелети до готови въздушни машини, дори оборудвани с мънички двигателчета, също корпуси и криле, покрити с тънка хартия, вълшебно преобразена в твърдо блестящо покритие с помощта на лак за модели. На няколко парчета рибарска корда под тавана висеше прекрасен двуплощник, боядисан в ярко ягодово червено. Бях пуснал успешно тази машина да полети от нашата овощна градина над Дома на майките чак до далечно поле в низината. Имаше още хвърчила и чертежи, книги за авиомоделиране и вехти списания за авиация, издадени преди края на Стария свят. А на масата до прозореца се намираше моята гордост и радост — ракетоплан от шперплат, изобретен от самия мен, който щеше да се перчи с двуметров размах на крилете, когато го завършех.
Както споменах, баща ми зяпаше всичко това, сякаш превръзка падна от очите му и го виждаше за пръв път (макар че често бе слушал майка ми да се оплаква колко е разхвърляно в моята стая). В този миг лампичката светна в главите и на двама ни, както гласи старата поговорка. Пилот. Към това щях да се стремя в живота си. Разбира се, тогава бях прекалено малък, за да започна обучението си като пилот в оскъдния въздушен флот на острова. Но семето бе посято. Мислено се виждах в кабината на бърз реактивен самолет и се носех през облаците, високо над сушата и морето.
Баща ми започна да ме поощрява по съвсем практичен начин. Намери за мен още книги и списания за авиацията. Освен това ми отдели работилница, където да работя по обожаваните от мен модели. Прояви благоразумие и се постара работилницата да е по-далеч от къщата, щом научи, че ракетопланът ще лети с внушително количество барут, който съхранявах в тенекиена кутия от бисквити под леглото си. Трябва да си призная, че неведнъж опърлях мъхестите зачатъци на пубертетски мустак по лицето си, докато провеждах изпитания на ракетния двигател.
През останалото време продължавах заниманията си в училището, но с малко повече въодушевление, защото осъзнах нуждата от поне минимални теоретични знания, преди да се запиша в курса за пилоти. Само че един от основните предмети беше изучаването на трифида — произход, жизнен цикъл, свойства и опасности.
В ранните години на колонията към трифида се отнасяли като към демон и били убедени, че е причинил унищожението на Стария свят към средата на двайсети век по тогавашното летоброене. Говорели единствено колко злотворно е растението и как да не го допускат на острова. И как да го унищожат.
Вече се придържахме към по-уравновесени възгледи. Всеки сатирик би сметнал за великолепна ирония обстоятелството, че започнахме да зависим от трифида за производство на масло, гориво, животински фураж и още петдесетина продукта. И макар че на острова се отглеждаха само отделни подрязани трифиди за изследователски нужди, добивахме растението в огромни количества на големите Британски острови, където то избуяваше неограничено и наброяваше милиони екземпляри. След повалянето им от носещите здраво предпазно облекло „секачи“ трифидите се превозваха до остров Уайт за обработка. Естествено това не пречеше всяко дете още от пеленаче да бъде учено как да ги разпознава.
Училищните наставници винаги ми задаваха най-мъчните въпроси (или така ми се струваше) за ходещото растение вероятно, защото бях син на Бил Мейсън, най-големия специалист по трифидите в света. (Сякаш знанията за трифидите се предаваха генетично от баща на син или по-точно, щом задълбавахме в ботаниката, чрез тайнствения процес на осмоза. Как пък не!)
— Мейсън — случваше се да подхване господин Пинз-Уилкс със сериозния си глас, школуван в Оксфорд или Кеймбридж и боботещ изпод щръкналите му мустаци, — би ли описал на класа растението трифид?
(Този въпрос се задаваше нерядко въпреки окачените на стените многобройни изображения на трифиди.)
— Зрялото растение е високо около два метра и половина — започвах да повтарям наизуст като папагал. — От дървесния дънер се издига право стъбло, а… ъ-ъ, върху стъблото има фуния. Тя съдържа лепкава течност, в която се хващат насекоми, и растението се храни с тях, като разтваря и поема хранителните вещества чрез соковете си, Разперените му листа са зелени и с кожеста повърхност. Трифидът притежава жило, което е свито, подобно на… на великанска свинска опашка. — (Целият клас се засмиваше и аз се усмихвах на приятелите си.) — Трифидът може да разгъва жилото си много бързо и да удря като с камшик жертвите си. Ъ-ъ… Ъ-хъм…
— Има ли друго, Мейсън?
— Ъ-ъ, жилото е отровно. Смъртоносно е, ако удари по незащитената кожа на мъж или жена.
— Всъщност може да поваля и крави, и коне. Още някой бисер на мъдростта, Мейсън?
Долавях, че господин Пинз-Уилкс не е особено възхитен от рецитацията ми. Аз пък вече пристъпвах неловко от крак на крак.
— Мейсън, би могъл да започнеш с произхода на растението. В края на краищата съществувало ли е то, когато император Клавдий завладял Британските острови през 43 година след Христа? Бихме ли могли да дадем воля на въображението си и да си представим, че откриването му е заело първите страници на римския „Acta Diurna“?
— Не, сър.
— Или то е попаднало на нашата планета от открития космос, като може би се е повозило в опашката на някоя комета?
— Не, сър. Ъ-ъ… Предполага се, че трифидите са били създадени от учени в Русия след… ъ-ъ, Втората световна война, сър.
— Правилно, Мейсън. Хибрид, сътворен от множество различни видове. Но споменавал ли съм някога Ур*, древния шумерски град в Ирак, който процъфтявал две хилядолетия и половина преди раждането на Христос?
[* Името Ур и мънкането „ъ-ъ…“ се произнасят еднакво на английски. — Бел. прев.]
— Сър? — обърках се аз.
— Сетих се, защото ти толкова обичаш да изпъстряш речта си с името Ур, че се зачудих дали не си намислил да проучиш задълбочено и усърдно историята на легендарния шумерски град.
Оплетох се още по-зле. Прословутото остроумие на директора на училището често беше толкова неразгадаемо, колкото и ехидно.

Както вече споменах, ботаниката беше слабо, твърде слабо място в моя бездруго не чак толкова блестящ списък от академични постижения. В подобни моменти директорът неведнъж посочваше безпогрешно с бялото си бастунче някое момче, което изобщо не виждаше. Молеше далеч по-схватливия ми съученик да продължи. И момчето препускаше уверено по фактите.
— Трифидът, развива за около две години подобното на бич жило, с което може да порази жертва на три до пет метра от себе си. Жилото обикновено е смъртоносно за хората, освен, ако със спринцовка не бъде впръсната противоотрова в каротидната артерия. Най-голямата особеност на трифида в сравнение с останалите растения не е фактът, че е месояден — мухоловката се храни почти по същия начин, — а способността му да ходи. Премества се чрез трите израстъка с тъпи краища в долната си част. Отначало погрешно се смятало, че те са корени. Израстъците крепят основното тяло на растението и го издигат на около трийсет сантиметра от земята. То ходи досущ като човек с патерици. Два от затъпените крака се плъзгат, после цялото растение се затътря напред, щом задният крак се изравни с тях. На всяка крачка стъблото се клатушка силно напред-назад. Според израза на специалиста по трифидите Уилям Мейсън „човек може да го хване морска болест, докато гледа“. Движението е неравномерно и на тласъци, но растението е способно да се придвижва със скоростта на пешеходец.
— Отлично, Мериуедър. Отлично. Има ли друго за отбелязване?
— От трифидите извличаме масло, което може да се използва в производството на някои храни, а след рафиниране — да служи като гориво за двигатели. От тях добиваме суровини за пластмаси и разнообразни лекарства. Използваме влакната им за направата на въжета, а със сухите остатъци от обработените растения, смлени на питки, храним добитъка.
— Много добре.
— Растението може да издава тракащ звук, като удря с малки пръчковидни израстъци по стъблото си. Уилям Мейсън допуска, че така може би общуват помежду си, но засега няма доказателства за това.
— Превъзходно, Мериуедър. Седни, моля те. А сега — история, благородната история…

Понякога се дразнех, като чувах, че цитират баща ми, все едно е някой отдавна мъртъв учен. Но неведнъж, докато схватливите ученици сбито повтаряха научените уроци, погледът ми се отклоняваше към прозореца и аз се зазяпвах мечтателно в облаците, реещи се в наситено синьото небе с лекотата на перца. Представях си, че седя уютно в кабината на самолет и слушам сладкото бръмчене на двата двигателя „Мърлин“, усещам вибрациите на тези туптящи цилиндри да се предават през лоста за управление и да гъделичкат дланта ми. Да. Приключенията бяха в кръвта ми.
И както винаги, сънищата наяве ме отвеждаха далеч от класната стая, в свят отвъд нашия безопасен, но толкова обикновен островен дом.


Щом споменах за родния дом, може би ще е интересно за онзи, който се случи да прочете това писание, да научи нещо за островната ни общност. Когато семейството ми дойде на остров Уайт преди около двайсет и пет години след драматичното бягство от Шърнинг в гъмжащата от трифиди Англия, населението наброяваше едва няколкостотин души.
Нарастваше обаче непрекъснато, защото още бегълци се добираха до острова от Ирландската република, големите Британски острови и дори от континентална Европа, докато трифидите напираха на вълни от руските степи, подгонваха оцелелите на запад и накрая ги притиснаха към брега на Атлантическия океан.
В Западна Европа най-големите общности се заселиха на островите в Ламанша, на Уайт и на по-големите шотландски острови, като Фарьорските острови бяха най-северното убежище в Атлантика. В Британия и Европа, общо взето, не можеше да се припари. Трифидите се разпростираха на огромни ходещи гори, задръстваха и полята, и бившите градски улици.
От проучвателните полети и внимателното прослушване на радиопредаванията научавахме за малкото слабо населени общности, които едва издържаха на континента, неизменно обсадени от цели армии трифиди. Освен групите в Западна Европа имаше и други по света, вечно несигурни в оцеляването си. Много от тях падаха жертва на трифиди, природни бедствия, болести, глад… дори, колкото и да е нелепо, на войни, изправящи човек срещу човек.
Огромното мнозинство от населението на света измряло в първите месеци от Година първа на катастрофата. Пресмятахме, че всички хора на планетата едва ли наброяват и един милион мъже, жени и деца. Вероятно една трета бяха лишени от зрение.
При такова шеметно смаляване на населението никак не е чудно, че съветът на нашия остров придаваше огромно значение на размножаването. В края на краищата онези броени стотици, избрали остров Уайт за свой дом преди години, сигурно са се чувствали на неговите 380 квадратни километра като прословутото грахово зърно в петролен варел.
Жените в плодовита възраст бяха поощрявани да раждат колкото се може повече деца. Смяташе се, че пет-шест са допустимият минимум. Но Майката природа често с лекота отхвърляше всякакви планове, измислени от хората.
Например моята майка не можеше да има повече деца, след като роди с цезарово сечение по-малката ми сестра. (Така моите родители останаха само с трима потомци.)
Най-крайното начинание било основаването на Домовете на майките. Макар че съм се родил на големите Британски острови, преместих се на Уайт съвсем малък. Затова всъщност и аз съм дете на колонията, изобщо не ми пукаше за нравите и обществените условности на Стария свят и не намирах нищо странно в идеята за Домовете на майките.
Но когато започнали да я разискват преди повече от двайсет години, вдигнала се голяма врява. Мнозина напуснали острова, за да се присъединят към общностите на Джърси и Гърнси, където, както смятали някои, хората се придържали към по-строг морал. Най-просто казано, според този замисъл незрящите жени в плодовита възраст били помолени (едни уточняваха „увещавани“, други — „принуждавани“) да се превърнат в професионални майки. Отначало проектът предвиждал всеки зрящ мъж да има и „харем“ от слепи жени наред със зрящата си съпруга. Взрив от възмущение! Но идеята не отмря напълно.
Под наставничеството на „матрони“ (по-възрастни жени, повечето незрящи и до една прехвърлили детеродна възраст) професионалните майки заеха почти всички големи къщи на острова. Дадоха да се разбере, че ще управляват живота си демократично, но без абсолютно никаква намеса на мъжете… поне в административен смисъл. Човешката биология още не бе стигнала до етап, когато женските особи от вида биха могли да се възпроизвеждат без поне най-необходимото участие на мъжките.
Накратко казано, Домовете на майките живееха като самоуправляващи се общности от жени, посветили се на създаването на деца, заченати от мъже, които самите майки подбираха. Скоро Домовете се напълниха с нови бебета. Близките здания се преоборудваха в ясли, а с израстването на децата други сгради се превръщаха в училища. Нямаше съмнение, че Домовете на майките са станали неотменна част от живота ни. И съм длъжен да призная, че много ми харесваха. Там винаги беше весело, макар и малко шумно. Растяха щастливи здрави деца, за които всички техни връстници в Дома бяха братя и сестри, а всяка жена — майка.
Дори Съветът установи с изненада, че вместо да се превърнат в своеобразно „гето“ за унили слепи жени, които не могат да си намерят зрящ съпруг, Домовете на майките и техните обитатели се радваха на същата почит и възхищение като светите ордени на монахините в Стария свят. И то до такава степен, че много зрящи момичета, родени на острова, предпочитаха да се заселят в тях, дори от време на време се „ослепяваха“ символично с превръзки на очите си.
Някои възрастни жители на острова, особено с по-закоравели убеждения, мърмореха начумерено, наричаха майките „онези проклети пародии на монахини“, а близкия Дом — „майчинско свърталище“, намекваха и че там се вихри разюздан секс. Колкото и да е странно обаче, това не беше вярно. Дори да звучи особено, повечето хора смятаха майките за чисти и целомъдрени (ако ще всяка да е родила десет деца от десет различни мъже). А и в никакъв случай не живееха на гърба на останалите, всъщност скоро след основаването си Домовете вече бълваха своята „стока“. Моят стар учител господин Пинз-Уилкс (подозирам, че според него единствената достойна за споменаване цивилизация е рухнала с кончината на последния римски император) споделяше с искрено уважение, че вижда майките като земни въплъщения на класическата богиня Артемида. Тя била почитана не само като богиня на лова, но и събирала в себе си привидната несъвместимост на противоположностите, защото и се покланяли като на божествена покровителка и на целомъдрието, и на майчинството.
Системата на професионалните майки вършеше работа. И то прекрасна.
Раждаемостта на острова беше висока. Заедно с жадувания приток на заселници тя помогна населението на острова да се разрасне до солидните двайсет и шест хиляди — може би една четвърт от жителите му преди Година първа. Трябва да признаете, че е добро постижение, ако се замислите за обстоятелствата. Поне веднъж настъпва момент, когато баща и син разговарят не като родител и дете, а по мъжки. Като равни.
За мен това време дойде броени часове преди целият свят да потъне в мрак през съдбоносния 28 май.
Започна подобно на много други разговори с баща ми — в неговия парник, докато се откъсваше за отдих от онези твари, които бяха пуснали корени дълбоко и неизтребимо и в неговия живот. Наля ми кафе от термоса, но първо попита:
— Порцелан или тенеке? Сочеше двете чаши на работната маса.
— Тенеке.
— Добър избор. — Сипа тъмната течност и печално поклати глава. — Ох, само да усетя пак аромата на колумбийско кафе на зърна, а защо не и на безупречна кенийска смес… Печени жълъди…, каквито и нови хитрости да измислим, за да подобрим вкуса им, никога няма да наподобят истинското кафе.
Натъпка в лулата си няколко ивички нарязан бледокафяв тютюн от Джърси, най-големия ни остров в Ламанша, и се загледа унесено към трифидите, наредени в тухлените си корита, а слънцето огряваше листата им през стъклото. Заради безопасността жилата им бяха изрязани, вериги ги приковаваха към забити колове, за да не тръгнат нанякъде. Въпреки това от време на време опитваха да опънат веригите. Понякога се чуваше звън на метални халки.
Като дете долавях нещо вълнуващо в това място — миризмата на растенията под стъкления покрив, топлата, почти тропическа атмосфера дори зиме. Харесваше ми да идвам тук и да наблюдавам как баща ми борави с остър нож с цялата сръчност на хирург — подрязваше клони или сцепваше стъблото, за да измери количеството трифидово масло, което „кърви“ от кората подобно на кръв, разредена до бледорозово. Той позяпа замислено растенията, почеса се по едната бухнала вежда и подхвърли:
— Да ги беше чул как се разприказваха снощи.
— Трифидите ли?
Баща ми кимна и се усмихна криво за миг.
— Не съм ги слушал да бърборят толкова доста отдавна. Пръчиците им тракаха по стъблата в някакво растително подобие на морзовата азбука.
— Мислиш ли, че наистина са способни да разговарят? Разумно, тоест не като птици, които само си подвикват?
— Е, и птиците, и други животни наистина общуват със себеподобните си — предават си съобщения, изкрякват сигнал за опасност, такива неща.
— Но изцяло по инстинкт: или предупреждават за появата на хищник, или се опитват да привлекат партньор от другия пол.
— Вярно. Аз обаче се питам дали трифидите не са овладели изкуството да предават по-сложни послания на другите от своя вид. — Той засмука лулата си и издуха облак синкав дим, който се завъртя нагоре в слънчевите лъчи. — Може би дори успяват да обяснят идеи и представи на съседите си.
— Искаш да кажеш, че онзи трифид до вратата би могъл да предаде на някой в другия край на парника съобщение от рода на „Я ги чуй тези двамата човеци, пак си говорят за нас“.
Баща ми се засмя.
— Нищо чудно. Някога работех с човек на име Лъкнор, който май имаше изострен усет за трифидите. Беше убеден, че те действително говорят помежду си, и дори нещо повече — че притежават твърде развит интелект.
— Смяташ ли, че е бил прав?
— Според мен беше дяволски близо до истината. — По стар навик отново се почеса по побелялата вежда — признак, че умува.
— Знаеш ли, Дейвид… Сигурно съм разрязал хиляди от тези твари, но и досега не открих дори следа от нервна система, а несъмнено нямат и помен от дори далечно подобие на мозък. И все пак… Наблюдавам ги как действат цели четирийсет години. Движат се целенасочено. Общуват чрез тракане с пръчиците по стъблата. И когато удрят с жилата си, те „знаят“, че трябва да улучат незащитеното лице на човека. Наблюдавал съм ги да крачат из полята — цели легиони като пехота в поход. Виждал съм как се събират около някоя общност на хора, как я обсаждат. — Той отпи от кафето си. — Е, май няма да стигна дотам, че да ги нарека разумни, но ако нещо има четири крака, размахва опашка и лае, няма ли да кажеш, че е куче? А пък тези растения действат, реагират, планират, нападат и убиват, сякаш някъде в тях се крие невъзмутим интелект.
— А дали можем да ги победим?
— О, непременно ще се постараем. Ще сторим всичко по силите си. — Пак се взря в растенията, преди да ме изгледа косо. — В края на краищата не вярвам, че на тях се пада да владеят Земята. А ти?
Трифидите отговориха вместо мен. Дотогава бяха притихнали, но изведнъж затракаха с пръчиците по стъблата си. Прозвуча като лудория на палави ученици, които нарочно се мъчат да дразнят учителя си, като тропат с пръсти по чиновете, щом „Господинът“ им обърна гръб, за да напише с тебешира на дъската какво ще имат за домашно. Баща ми ме погледна с усмивка. — Ето, пак започнаха… моите чеда на пръстта. Беседват. Заслушах се как растенията барабанят с малките пръчици. Стори ми се, че долавям ритъма, а темпото подсказваше възбуда, сякаш всеки трифид предаваше тайно съобщение на съседа си.
В този миг бих се заклел, че някакво вълнение люшна двайсетината трифида, оковани в парника.
И баща ми го усети. Този път заговори на самите трифиди.
— Какво ли сте чули? Дали някоя от вашите армии е покорила още една от човешките ни общности? Или Главното командване на трифидите замисля поредното настъпление? Жадувате да участвате ли?
Може да беше съвпадение или реагираха на въпросите, които баща ми отправи полушеговито, полусериозно, но тракането на пръчици по стъбла изведнъж преля във вълна от шум. Започна мощна олелия, задрънчаха вериги, които растенията задърпаха. Стъблата се мятаха, сякаш внезапна буря люшкаше насам-натам житни стръкове.
Охотно бих повярвал тогава, че тези растения някак са приели пробудил ги зов да се надигнат, пратен им през морето от други като тях. Тракането на пръчиците им заместваше възторжените ръкопляскания, а люшкането наляво-надясно бе предизвикано от напиращо ликуване. Те предчувстваха наближаващи битки. И скорошни победи.
Можех да повярвам в това лесно, както вярвах, че утре слънцето пак ще изгрее.
Баща ми следеше тази демонстрация на шум, движение и — кой знае — дори вълнение у трифидите. Сивеещата му коса улови слънчевата светлина, докато той бавно поклащаше глава. По лицето му нямаше и намек за собствените му чувства. Помълча и подхвана:
— Дейвид, у мен винаги е имало ядро от твърд като желязо оптимизъм, но напоследък… Започват да ме гризат съмнения, разбираш ли?
— Но нали сме в безопасност от трифидите тук, на острова?
— Да, крепим се, синко. Но понякога се двоумя. Ами ако всъщност живеем в окото на бурята? Може би не сме застрашени само засега.
— Според теб спокойствието ни е заблуда? — Не бях чувал такива съмнения от устата на баща си, разтревожих се.
— Значи в края на краищата нашата общност няма да се съхрани?
— Ето какво ще ти кажа. Единствено късметът ни осигури време да си поемем дъх, след като избягахме от големите острови. Последните двайсет и пет години бяха затишие. Мирно, дори цветущо затишие, признавам това. Но мисля, че трябва да обърнем лице към по-суровата истина — по някое време в бъдещето тепърва ще се изправим срещу най-голямото изпитание.
— Но ние се справяме добре тук. Имаме ред, търговия, транспорт, домове, все по-голяма раждаемост.
— Така е, имаме… и това само по себе си е същинско чудо. Но ние изпадаме в самодоволство. Тук, на нашия малък остров, сме в безопасност. Но, общо взето, обърнали сме гръб на външния свят, с изключение на другите общности по островите в Ламанша. — Той ме погледна безстрастно, после заговори тихо, но с тежка сериозност. — Дейвид, чуй какво ти казвам. Ние сме общество, овладяло до съвършенство занаята на поддръжката. Рециклираме, почистваме, подновяваме. Но нищо не правим от началото до края. Не копаем руди от земята, за да ги стопим и пречистим в метал. Тогава не е ли немислимо да правим съвсем нови трактори или коли… или дори да излеем толкова скромна вещ като супената лъжица? В днешно време, ако не намерим полураздрънкан трактор, произведен преди ослепяването на света, смъкваме частите от половин дузина напълно съсипани трактори и едва скалъпваме един единствен, който върши работа. Ами въздушните машини, с които летиш? Най-новата е на повече от трийсет години — трийсет, Дейвид. Всички те отдавна трябваше да са в музея. — Подчерта думите си, като бавно замахна с ръка, сякаш разсичаше нещо. — Дейвид, каквото и да постигаме, не е достатъчно. Трябва да вървим напред, а не само да плячкосваме тази… тази мърша на една мъртва цивилизация. Длъжни сме отново да изобретяваме, да създаваме нови машини. И то като започнем от първата стъпка — добив на руда, производство на метали, леене…, защото някой ден от Стария свят няма да остане нищо за плячкосване. Изобщо няма съмнение, че тогава ще пропаднем в нова епоха на варварство. И може би никога няма да излезем от нея.
Изведнъж прозрях ясно. Стряскащо ясно. Баща ми предвиждаше бъдеще без светлика на цивилизацията, погълнато от всички мрачни страхотии, които носи подобно време на хаос и анархия. По-късно същата сутрин подкарах грижливо поддържана четирийсетгодишна таратайка от общия автопарк през огрените от слънцето низини към Шанклин, където моят хидроплан беше вързан за пристана, готов за краткия прескок до големия остров. (Както помните, този полет бе бързо прекъснат от самоубийствения таран на чайката.) Докато се провирах с колата по тесните селски пътища, размишлявах над думите на баща ми. И се питах какъв ли облик ще има тази нова епоха на варварство.
Оказа се, че моето умуване за метафоричното падане на нощта е твърде далеч от истината. Защото черният ужас се спусна над нас в буквалния смисъл. Истински мрак. Непрогледен.


> ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
> ПОМРАЧЕНИ ЗЕМИ

На излизане от пощата хукнах бясно. В лявата си ръка държах запалената лампа. В дясната стисках вратичка от шкаф, която изкъртих с пантите, и се молех да ми послужи като щит, ако попадна в обсега на бичуващото жило на трифид.
Радистът ме увещаваше да си седя кротко в пощата. Но жилата на трифидите биеха по стъклата и оставяха подобни на слюнка отровни ивици, а аз осъзнах, че ако се свирам вътре със замаяна от страх глава, с бездействието си ще бъда виновен за смъртта на други хора.
Трифидите нахлуха на нашия остров. Това поне ми беше ясно. Вече убиваха. И щяха да убиват още. Наблизо сигурно имаше десетки жители на острова, които не подозираха за опасността. Знаех, че съм длъжен да ги предупредя. Тичах с все сила, понесъл светлика и щита си.
Денят още беше черен като… ами като нощ. Виждах само на няколко крачки пред себе си. Твърде добре разбирах, че е вероятно дори да не зърна трифида, който би могъл да ме убие, удряйки с триметровото си жило от мрака отвъд тясното кръгче светлина, разстлано около лампата.
Имаше още едно затруднение — изобщо не познавах добре тази местност. Знаех обаче, че по хълма над Байтуотър минава тясна алея и тя стига през полята до един Дом на майките. Там трифидите щяха да намерят лесна плячка. Деца, играещи в двора. Майки, някои от тях слепи, които бутат колички с бебета или вършат нещо друго.
Затова тичах през всеобхватната тъмнина, въздухът чегърташе в гърлото ми, сърцето ми туптеше гръмовно. Виждах само бягащите си крака и няколкото квадратни метра пътна настилка под тях. Начесто стигах до паднала на пътя птица или котка, повалена от точния жилещ израстък на трифид. Отгоре на всичко проумях бързо, че привичките на смъртоносните растения са се променили. Вместо да порази жертвата и да се вкорени в земята до нея, за да се храни с гниещия труп, трифидът убиваше и продължаваше нататък в неумолимо дирене на поредната плячка. Нямах представа какво е причинило тази промяна в реакциите, но така растенията ставаха още по-опасни. Тичах и напрягах очи, за да видя какво има отпред, да различа характерния над двуметров, люшкащ се силует на растение убиец, търсещо нова жертва.
Нервите ми се изопнаха до скъсване, изостри се усетът ми за всеки звук или движение, всяко очертание, дори забелязано мимолетно с ъгълчето на окото. Неведнъж прикляках и притисках вратичката към лицето си, но щом я свалях, всеки път установявах, че съм се пазил от крайпътен знак или най-обикновен глог.
Не си позволявах да спирам за дълго. В мислите си виждах смразяващо отчетливо как гибелните растения местят на тласъци трите си крака към околността на Дома на майките, а жилата им свистят във въздуха, за да се впият в лицата и на деца, и на жени.
Плашех се, че ще стигна до къщата и ще стоя там, вдигнал високо лампата, вторачен безсилно в десетки трупове с разперени по земята ръце и застинали в посмъртната маска на страданието лица.
Нещо изсвири във въздуха. Рязко вдигнах вратичката пред лицето си. След частица от секундата усетих плющенето на жилото от другата и страна — толкова силно, че ме тласна назад. Чух пръчици да тракат по стъбла с безчувствената увереност, че е открита още една жертва.
Но нямаше да им се дам толкова лесно. Прикрил лицето си с вратичката, аз се втурнах напред. Удари второ жило, но не ме улучи, както тичах на зигзаг нагоре по алеята.
Задъхвах се. Стъпалото ме болеше отвратително заради подхлъзването по стълбата в дома на господин Хартлоу. Няколко пъти едва не изтървах лампата.
А малката крехка лампа с парцален фитил беше единственият ми източник на светлина. Счупех ли я случайно, щях да остана безпомощно сляп насред тези земи на мрака. Рискувах да погледна към небето. Макар да беше средата на предиобеда, нямаше и най-мъждив проблясък на слънцето.
Борех се да дишам, вкопчен мрачно във вратичката, която май натежаваше с всяка крачка, и накрая стигнах до билото на хълма.
Чух стъргане. С лудешки биещо сърце спрях на място и се постарах да обмисля звука, да го свържа с някакъв образ в паметта си.
Би трябвало да е трифид, влачещ се по настлана с чакъл пътека. Притисках лице към вратичката и очаквах удара на жилото.
— Да? Какво искате? — попита жена с нетърпящ възражение тон. От изненада, че чувам човешка реч, аз се смръзнах.
— Ей? Я стига глупости! Знам, че тук има някой. Пак се разнесе стъргане.
Вдигнах лампата.
В светлината стоеше една от слепите майки — разпознах я по отличителната бяла кърпа за глава, каквито всички те носеха. Тя енергично изравняваше с гребло чакъла там, където каруците бяха издълбали коловози. Начесто „поглеждаше“ към мен с очи, които въпреки слепотата и разкриваха буден ум. Може и да беше навършила седемдесет, но още преливаше от яка жизненост. Белите късчета варовик направо цвърчаха под зъбците на фучащото гребло.
— Майко… — Макар и задъхан, овладях гласа си и я заговорих с подобаващото обръщение. — Майко, трябва да се приберете вътре и да затворите портата.
— Значи трябва, а, младежо?
— Да. Има…
— И кой ми дава такива нахални заповеди?
— Извинете. Името ми е Дейвид Мейсън.
— Мейсън, тъй ли? Да не си роднина на господин Бил Мейсън?
— Да, аз съм негов син.
— Е, господин Мейсън младши, защо си толкова припрян и останал без дъх?
В същия миг пламъчето на лампата отслабна до мижаво блещукане. Толкова набързо излязох от къщата на господин Хартлоу, че пропуснах да проверя колко масло (трифидово масло, ако ще да звучи иронично) е останало в резервоарчето. Тъмнината тутакси нахлу само на метър от мен като въздух, светкавично запълващ вакуума. Навсякъде наоколо дебнеха присвитите чудовищни сенки на храсти, дървета и още кой знае какво.
— Моля ви, майко. — Озъртах се неспокойно. С тази лампа в ръката си нищо не можех да видя. — Майко, насам идват трифиди.
— Трифиди ли?! — слиса се тя и веднага престана да заравнява. — Ако това е шегичка, младежо, лошо ти се пише!
— Не е, майко. Моля ви… трябва да затворим тази порта. Ще бъдат тук всеки момент.
Озърнах се през рамо към пътя, по който дойдох. Зад мен нямаше нищо, освен мрак — плашещ мрак.
— По-чевръсто! — нареди тя, щом разбра за опасността. — Бутни лявото крило, аз ще затворя дясното.
С привършването на маслото пламъчето на лампата гаснеше бързо. Едва различавах портата от ковано желязо, висока поне два метра и половина. При затварянето си крилата запушваха отвора в тухлената стена, издигаща се дори по-високо. Молех се оградата да заобикаля отвсякъде имота… и да няма други отворени порти. Все пак трифидите бяха достатъчно хитроумни да вървят покрай всяка преграда, докато не се натъкнат на пролука. И тогава проникваха вътре — жилеха, ослепяваха, убиваха.
Някъде в далечината се разнасяха тъничките развълнувани гласове на деца. Щом тя щракна катинара на портата, попитах:
— Майко, има ли начин веднага да вкараме децата в къщата? Ако доближат самата ограда, пак ще бъдат в обсега на жилата.
— Ще ударя звънеца за училище — отвърна жената и с безпогрешен усет за посоката закрачи припряно по алеята. — Ела с мен, младежо, и ти можеш да си ми от полза. Децата се веселят. Казват, че още било тъмно.
— Така е.
Майката се поспря.
— Колко тъмно?
Обясних и че без лампата не виждам и ръката си, вдигната пред лицето. Тя се замисли.
— Първо мрак, после трифиди… Как да не му хрумне на човек, че това е лошо знамение?
Точно тогава лампата ми угасна окончателно. Макар че би трябвало да сме в безопасност поне временно, стомахът ми се присви болезнено. Отново загубих способността си да виждам. Преглътнах тежко.
— Имате ли радиостанция? Трябва да се свържем с властите. Вече ги предупредих за трифидите, но е добре да им съобщим, че засега сме невредими.
— Наистина е редно, господин Мейсън. Върви с мен, ще се качим до къщата. Тя е зад ей онези дървета.
— А-а… извинете, майко…
— Защо се нервираш толкова, младежо? Какво не ти понася?
— Лампата ми угасна.
— Значи казваш, че е твърде тъмно да видиш нещо наоколо?
— Да, вярно си е.
— Наистина чудата случка, а? Е, господин Мейсън, позволи ми да те хвана подръка и ще ти бъда водач.
После възрастната дама, която беше сляпа от трийсет години, закрачи пъргаво по алеята, като ме държеше подръка. Водеше ме в мастилената тъмнина, а чакълът хрущеше под краката ни.
Протягах другата си ръка напред на равнището на очите. Подобно на всички внезапно ослепели, боях се да не налетя на нещо твърдо и да си нараня лицето.
— Господин Мейсън, виждаш ли вече светлините на къщата?
— Нищичко не виждам.
— След малко ще ги видиш. Може би дърветата ги закриват.
„А може би — помислих си стреснат — трифидите вече са нахлули през друг вход и са избили всички със своите плющящи жила.“
— Впрочем, господин Мейсън, научавам много новини за похвалните усилия на баща ти да изтреби проклетите растения, обаче изобщо не съм чувала да споменават твоето име.
— Защото не работя с баща си. Нямам неговите способности в науките.
— Тогава с какво се занимаваш, господин Мейсън? Да, де, ако не смяташ, че си пъхам носа в чуждите дела.
— Пилот съм.
— О, значи един от шепата смелчаци. Но сигурно ти е възтесничко в онези кабини. Досещам се, че си едър мъж, доста над средния ръст. Май си към метър и осемдесет и осем, нали?
— Метър и деветдесет и три.
— Брей, изключителен ръст.
Тя бъбреше, за да се отпусна. Несъмнено долавяше колко ми е неуютно, меко казано, изведнъж да се лиша от зрението си. Да си призная, изобщо не ми олекваше. Не ми харесваше този неестествен мрак. Никак не ми харесваше. Освен това бях уверен, че трифидите бързат към къщата с цялата скорост, на която са способни с дървесните си чуканчета, досущ като глутница прегладнели кучета, привлечени от аромата на печено месо.
— Женен ли си, господин Мейсън?
— Още не.
— Не си намерил подходящото момиче, а?
— Отчасти и заради това. Но понякога съм далеч от острова седмици наред. Няма да е честно спрямо съпругата ми.
— Аха, мъж не само с героично призвание, но и с чувствителна душа. Непременно ще си поприказваме с теб, и то скоро. Ти си много по-ценен за острова, отколкото може би подозираш. Между другото… как е майка ти? Спомням си как някога четях нейния роман „Сексът е моето приключение“ с ненаситна жажда.
— Тя е много добре, благодаря. Но сега се ограничава с писане на лабораторни отчети и… Олеле! Не очаквах това.
— Това „олеле“ — то, предполагам, е заради включените лампи, нали?
В облялата ме ярка светлина от лампите на стълбове покрай алеята първо зърнах засмяното лице на майката. А щом заобиколихме гъстата ивица от храсти, следващата гледка бяха величествената триетажна сграда и децата, играещи в страничен квадратен двор, огрян от по-бледи електрически светилници.
— Е, вече виждаш отново, защо не ми помогнеш да вкара ме тези деца вътре? — Тя запляска с ръце. — Тимъти, Люси! Веднага слезте от това дърво.
Не се досещах как, по дяволите, различаваше точно кои деца си играят в клоните на дървото. После жената стигна до подобие на телеграфен стълб, побит в земята до алеята. На него имаше вързано въже. Върхът на стълба се губеше в мрака и не беше достъпен за зрението ми. Но когато тя дръпна въжето, чух звъна на камбана да отеква из околните ливади и да се понася в тъмните земи отвъд оградата.
Децата се отзоваха съвсем послушно на звънящата камбана. Претичаха край мен, подвиквайки сьс своите тънички възбудени гласчета — май преливаха от вълнение, а не страх заради пропуснатия изгрев на слънцето. Доколкото можах да видя, устремиха се към едното крило на къщата, от чиито прозорци струеше светлина.
Майката дърпаше силно въжето и камбаната звънеше. Така нареждаше на децата да се върнат в класните стаи. Пращаше обаче и ясен сигнал на трифидите, бродещи в полята. Все едно им съобщаваше, че вечерята е поднесена. Знаех, че не след дълго ще се скупчат около портата, ще се притиснат в нея, за да опитат здравината и. Зряща майка на двайсетина години с лека походка се приближи към нас по алеята.
— Майко Сюзън, всички деца вече се прибраха.
— Благодаря ти, майко Анджела. Най-добре е и ти да влезеш. Моля те, предай на майките и помощничките да се съберат в трапезарията, искам да говоря с всички вас.
— Добре, майко. Младата жена ме изгледа преценяващо от главата до петите и влезе в къщата, без да се бави повече.

Нямаше какво друго да сторим, освен да чакаме.
Всяка порта в оградата бе залостена. Щяха да издържат на натиска поне час, значи имаше предостатъчно време да пристигнат отрядите за борба с трифиди. Пък и вратите на самата къща бяха доста яки, дори някое растение да проникнеше в двора. Нямах с какво да си запълня времето и се помотах безцелно из прастарото здание. В библиотеката над камината от времето на крал Джейкъб видях каменна плоча, зазидана в стената от хората, съградили тази къща. В нея с дълбоки резки бяха издялани думите Sol luset omnibus. За мой късмет отдолу имаше и превод — „Слънцето огрява всекиго“. А, не… вече не беше вярно. Отвън цареше адска чернота. И кой би могъл да каже докога ще остане така? От библиотеката се върнах в коридора. Чух в една стая класът да пее древен псалм:
P>
Всичко хубаво и светло,
твари малки и големи,
всичко мъдро и чудесно
сътворил е Господ Бог…
P$
В този миг от детските гласове по гърба ми полазиха ледени тръпки. Те пееха, защото се чувстваха на сигурно място в своя познат свят. Но зад стените, в мрака отвън, трифидите щяха да чуят извивките на мелодията. Виждах ги с взора на въображението си. Тези уродливи растения, чиито стъбла се клатушкаха със заплахата на кобри, полюшващи се с песента на флейтата. Само че злите чудовища нямаше да бъдат омагьосани от музиката. И при най-нищожния шанс щяха да стоварят триметровите си жила по лицата на невръстните човечета.
Тези видения ме разстроиха. Ако аз се разпореждах тук, бих предпочел да събера децата в относителната безопасност на подземията.
Майка Сюзън обаче реши да не ги тревожи. Всичко беше както винаги, с изключение на мрака зад прозорците. Но аз предложих като предпазна мярка няколко зрящи майки да наблюдават. Сега те обикаляха по плоския покрив на сградата. Понякога съобщаваха на някоя от старите майки, че се забелязва типичното пресекливо движение на тънки стъбла зад оградата.
По-късно майка Сюзън ме откри безпогрешно в трапезарията, където подкрепиха силите ми с чай и препечени филийки. Седна до мен при една от дългите маси и подхвана енергично:
— Господин Мейсън, отдавна знам, че е най-добре да задам този въпрос направо. Регистрирал ли си се в някой Дом на майките?
— Да съм се регистрирал ли? — реших да се престоря на тъп.
— Хайде, хайде, без лукавство, господин Мейсън, знаеш много добре за какво говоря. Казвай — регистриран ли си или не?
— Не съм.
— Но за населението на острова ще бъде от огромна полза, ако има във вените си превъзходна кръв като твоята.
— Е, не знам дали…
— Да нямаш някакви принципни възражения срещу евгениката?
— Не, обаче…
— Значи уредихме въпроса. Щом отмине тази буря в чаша вода и се върнем към подобаващото си всекидневие, трябва да ни гостуваш за вечеря.
— Имам полет до…
— О, не те пришпорвам, господин Мейсън — увери ме тя със сияйна усмивка.
— Ще ти бъде ли удобно следващия петък?
— Ъ-ъ, не съм сигурен, че…
— Прекрасно! Значи се разбрахме за следващия петък. И не забравяй — не е нужно да засяваш само див овес. Тъй, а сега ще те оставя да си доядеш филийката. И опитай това сладко от касис, великолепно е. — Тя се изправи и пак ми се усмихна, преди да вметне нехайно: — Впрочем не се случва всеки ден да получиш покана, за да допринесеш толкова пряко и телесно към повторното заселване на света, нали?
— Ъ-ъ, така си е… не се случва.
Тя ме остави леко зашеметен, а думите на необичайната покана сякаш още се носеха из въздуха. Несъмнено се налагаше да я обмисля.


В онзи момент, въпреки потреса от озоваването в тъмнина, когато трябваше да е светло, и безпокойството от нахлуването на трифидите, пресекли пролива Солънт, за да стъпят на брега при Байтуотър, все още вярвах, че рано или късно животът ми ще продължи както дотогава. Пак щях да превозвам пътници по въздуха до островите Сили, Джърси или Гърнси и по-нарядко да прониквам навътре в сушата. Не можех да предположа, когато се събудих в помрачените земи, че всичко това е свършило — бъдещето от представите ми е строшено на парченца, пометени като счупено стъкло.
По-късно през деня пристигнаха отрядите за борба с трифидите в защитното си облекло, въоръжени с противотрифидни пушки. Тези екипи се състояха от мъже и жени с всевъзможни занятия. Щом бе обявена тревога заради трифидите, те бяха зарязали каквото правеха и се бяха втурнали към уговорените сборни пунктове, готови да се справят с всяко нападение на трифиди. Когато се появиха, аз се уверих окончателно, че животът скоро ще се върне в нормалното си русло.
От прозорец на горния етаж в Дома на майките наблюдавах как колите се събраха към растенията и ги осветиха с фаровете си. За броени минути трифидите бяха обезглавени делово и лишени от възможността да жилят. После ги повалиха един по един и отсякоха дървените им къси крачка. След това стъблата и дървесните дънери бяха натоварени за преработка и смилане, сякаш не бяха по-зловещи от пакетирана хартия за вторични суровини.
За няколко часа островът бе спасен от нашествениците. По радиото тържествуващо обявиха новината. Но в тъмното небе над нас сякаш още висяха мрачни въпросителни знаци. Къде се дяна дневната светлина?
Откъде ни се стовариха тези трифиди толкова внезапно и пагубно?
Както се оказа, нямаше да чакам дълго някои от отговорите. Следобед получих спешна заповед да се явя незабавно в авиобазата.
Как можех да предвидя, че краткото пътуване дотам е само първата крачка от най-удивителното пътешествие през моя живот?


> ПЕТА ГЛАВА
> В ТЪМНИТЕ НЕБЕСА

Към три и половина следобед събитията се редуваха забързано.
Една кола, очукана от стихиите, но със здрави механизми, ме върна от Дома на майките край Байтуотър в авиобазата на другия край на острова.
Светът още тънеше в мастилен мрак, лампи и прожектори огряваха ярко хангарите на самолетите и пистите.
Посрещна ме помощничката на командира на базата и ми заповяда веднага да облека летателния костюм. Трябваше да излетя с единствения ни реактивен изтребител „Пантера“ и да определя докъде се простира облачният слой.
— Мейсън, както чувам, бил си свален от чайка! — прозвуча вместо поздрав бодрият глас на Мичъл, когото наричахме Мич, още щом прекрачих прага на съблекалнята.
Беше дребничък, но имаше дълги жилави ръце, с които понякога заслужаваше второто си прозвище Маймуняка. Радиото в ъгъла тресеше прозорците с подбрани весели песнички от шоупрограмите на Ноел Кауърд. Ироничната „Стая с хубав изглед“ бе последвана от набързо измислената пародия „Не се отнасяй зверски с трифида“.
Мич ми подхвърли бисквита и пак се зае да сипва вряла вода в чайника.
— Та какво ще речеш за чайката? Трийсетмилиметрово оръдие ли си носеше, или ракети „въздух-въздух“?
— Много смешно, Мич.
— Големи ли са повредите?
— Разбита перка. Утре хидропланът ще може да излети.
— Дочух, че получаваш геройската задача.
— Не ми харесва как звучи.
— Слънчо, утре ще те има на първата страница във вестника.
— По приятен повод, надявам се.
— И мацките ще ти се редят на опашка, дърт пръч такъв.
— Сериозно ли си го мислиш?
— Абсолютно, мой човек. Тогава сритваш блокчетата пред колелата, даваш пълна тяга и си в безкрайната синева над нас сред толкова фусти, че не можеш да ги отпъдиш и с тояга.
— Да, ама героите имат навика да умират бързо и завинаги.
Такива ни бяха типичните лафове. Завърших школата за пилоти заедно с Мич и вече си имахме собствен жаргон, който често озадачаваше околните. Докато си подмятахме кратки майтапи като противници, налагащи топката за тенис в проточило се разиграване, аз навличах скафандъра за полети на голяма височина.
Изработен от вулканизиран здрав памучен плат с неопренова яка и маншети, скафандърът ми прилягаше като втора кожа. На хълбока ми се люлееше маркучът, който трябваше да свържа със системата за подаване на въздух в самолета.
— Някакви новини какво е причинило затъмнението? — попитах Мич.
— Имаше съобщения по радиото, предполагат, че просто е твърде дебел облачен слой…
— Ама че дебел трябва да е този слой.
— Чай?
— Благодаря.
— Но ако питаш мен, Дейвид, това чудо сащиса големите ни умници. С коя машинка ще потеглиш?
— С „Пантерата“.
— Късметлия си, дяволе. Ти си любимец на боговете, синко.
— Да се надяваме. Успях да затворя якия цип на гърдите си. След миг помощничката на командира надникна през вратата.
— В приличен вид ли си?
— Доколкото изобщо му е по силите — заяде се Мич.
— Има промяна в плановете — осведоми ме тя. — Шефа заповяда на наземния екип да изкара „Джевлин“.
— „Джевлин“ ли? Той е двуместен. Какво го подтикна да промени решението си?
— Не питай мен. — Начервените и устни се извиха в усмивка. — Аз само работя тук.
— Може би искат да ти вдъхвам смелост, Дейвид — ухили се Мич. — Имам сили да пропъдя надалеч всички грамадни гадни хвъркати, които все ти налитат.
— Нищо чудно — съгласих се. — Дали не е по-добре и ти да намъкнеш летателния костюм?
— Ау, ще направят и мен герой! — възкликна Мич. — Мой човек, всички онези момичета направо ще се тълпят около мен, почакай и ще видиш. — Започна да разхлабва вратовръзката си и подвикна на хубавичката помощничка, която излизаше: — Ей, красавице, имам идея — защо не те заведа някъде към осем вечерта?
— Имам по-добра идея — усмихна му се тя за миг. — Не си прави труда.
Мич вдигна рамене и ми намигна.
— Все пак не каза „не“, нали?
Напразно Мич положи усилия да се вмъкне в летателния костюм. Щом се явихме в кабинета на Шефа, чухме, че аз ще возя пътник в двуместния реактивен изтребител. Вече валеше. Трополенето на капките по гофрираната ламарина на покрива бе някак злокобно.
Командир Рейнълдс, по-известен като Шефа, беше поне на шейсет и пет години и имаше толкова увиснали бузи, че приличаше на застаряващ булдог, току-що сепнат от дълбок сън.
— Мейсън — изръмжа Шефа, — това е господин Хинкман.
Младок с блеснали очи, застанал до бюрото му, кимна оживено и ми протегна ръка. Имаше нетърпелив вид като наскоро завършил студент, на когото преди малко е възложена първата сериозна задача в живота му.
— Господин Хинкман е метеоролог — продължи Шефа с присъщото си бавно гърлено ръмжене. — Климатът е неговата стихия. Той ще заеме мястото на навигатора.
— Слушам, сър — отвърнах с мъничко неохота. — Разрешавате ли обаче да попитам дали господин Хинкман има някакъв опит в полетите с реактивен изтребител?
— Не чак…
Макар че разпаленият млад метеоролог понечи да отговори, Шефа удави в ръмженето си неговите думи.
— Никакъв, осмелявам се да предположа. А и не му е нужен. Ще седи зад теб в кабината, Мейсън. Ще си води бележки, ще снима, каквото е необходимо, такива ми ти работи.
— Слушам, сър.
— Някакви въпроси?
— Нямам, сър… е, тоест…
— Казвай, Мейсън.
— Сър, имаме ли вече представа каква е причината за затъмнението?
Дъждът барабанеше по-тежко по покрива, докато Шефа се почесваше замислено по едната увиснала буза.
— Лично аз не съм виждал такова нещо. Твърде тъмно е за нормална облачност. Най-близкото подобие на пълно затъмнение през деня наблюдавах в Суец. Проклетата пясъчна буря така фучеше, че не виждах и пръстите си, като ги доближа до лицето. Господин Хинкман?
Господин Хинкман се досети, че е поканен да даде своя принос в обсъждането. Заговори оживено, очите му светнаха.
— Командир Рейнълдс може би намери ключето към ковчежето. Облаците, с които сме свикнали в тази част от света, се състоят от вода или ледени частици, които не възпират напълно светлината. Пясъчните бури обаче се състоят… разбира се, от песъчинки. Те са много по-добра преграда за светлината и съвсем буквално засенчват слънцето.
Шефа като че се изненада.
— Пясъчни бури? На остров Уайт? Не може да говорите сериозно!
— Е, не същински пясъчни бури. Но за да намалее дневната светлина с…, ами със сто процента, значи се сблъскваме с твърде необичайно явление.
— А вашата задача, господа Мейсън и Хинкман, е да разнищите тъкмо тази загадка.
Хинкман забърбори за носени от ветровете частици, но Шефа се взираше сериозно в часовника си.
— Точно шестнайсет часа. Ако не греша, чувам двигателя на вашия самолет. На добър час, господа. — Той не обичаше многословието. Стисна ръката на Хинкман, после и моята. — Времето е направо прокълнато, Мейсън. Съжалявам, че те пращам да летиш в такава гнусотия, но работата е неотложна, сам знаеш. Дъждът трополеше по покрива и ми се стори, че зад прозореца се мярна синкаво-бял проблясък на мълния.
Макар че тъмните небеса никак не бяха приветливи, имах среща с тях, която не можех да отменя. Малко след четири и половина се бяхме напъхали в кабината, а реактивният самолет беше на пистата. Чакахме разрешение от контролната кула да излетим. Аз седях на пилотското място, а отзад Хинкман едва спираше да си поеме дъх. Макар че също като мен носеше летателен костюм и шлем, които сигурно му бяха непривични, бъбреше неспирно и забързано.
— Има десет основни вида облаци. От слоесто-дъждовните, които се оформят сравнително ниско, до високите перести, пересто-слоести и така нататък, които могат да съществуват и на пет хиляди метра над земята.
Той си говореше, а аз продължавах предполетната проверка. Дъждът бясно плющеше по плексигласовото покритие на кабината. Миризмата на самолетно гориво вече насищаше въздуха. Дестилирахме го от трифидово масло и миришеше сладникаво като круши в печащ се пирог.
— Почти съм убеден, че затъмняващият облачен слой започва ниско — продължаваше Хинкман. — Но тъй като тази гръмотевична буря очевидно се дължи на вида облаци, познати като купесто-дъждовни, нищо чудно да продължава до височина над шест хиляди метра.
Природните стихии сякаш пожелаха да потвърдят мнението на метеоролога и раздвоена мълния разцепи небето. Миг по-късно тътенът на гръмотевицата раздруса самолета на пистата.
— Господин Мейсън…
— Да?
— Нашият замисъл се отличава с изящна простота. Вие ще издигнете самолета през облака, докато не стигнем до невъзпрепятствана от нищо слънчева светлина, за да определим докъде се простира затъмняващият слой.
— Разбирам.
— Тази въздушна машина може ли да набере височина шест хиляди метра?
— Пределната височина на полета е около петнайсет хиляди метра. Това задоволява ли ви, господин Хинкман?
— Да… да, достатъчно е. Долових сериозен спад във въодушевлението му.
Поредната избликнала в небето мълния обля околността с електрическо синьо сияние. Дърветата, превърнати за малко в силуети, приличаха на рошави зверове, струпали се за нападение. Запомняща се картина. И смразяваща.
— А-а… Господин Мейсън…
— Наричай ме Дейвид, моля те.
— О, да, разбира се. Тогава те моля да ме наричаш Сеймор.
— Слушам те, Сеймор.
— Няма как да не забележа, че тази гръмотевична буря изглежда твърде силна.
— Страхотно трещи, нали, Сеймор?
— А-а… да. — В слушалките ми прозвуча бледа имитация на смях. — Така си е, Дейвид. Ъ-хъм, просто се питах…
— Да?
— Всъщност трябва ли да летим в такова време?
— Командир Рейнълдс вече каза, че задачата е неотложна.
— А, да, каза го.
— И ние искаме да открием на какво се дължи това адско затъмнение, нали?
— Да, да, разбира се. Ъ-хъм…, но не е ли… не е ли възможно нашият самолет да бъде ударен от мълния?
— Не, Сеймор, не бих казал, че е възможно. Просто е сигурно.
— Ох, Божичко…
— Не се притеснявай. Вчера катастрофирах със самолет и не вярвам, че чак толкова нямам късмет, за да се случи същото и днес. Ти как мислиш?
— Аз… ъ-хъм…
— Ето я и зелената светлина. Дръж се, Сеймор. Това бебче може да се носи шеметно.
Май го дочух да започва някакви думи, може и да беше молитва. Но ревът на двигателите заглуши гласа му. След миг се понесохме нагоре, където ни очакваше незнайно какво.


> ШЕСТА ГЛАВА
> РАЗУЗНАВАНЕ

Откровено казано, очаквах най-нормален полет. Но съвсем скоро открих достатъчно поводи да умувам.
Е, да, условията изобщо не бяха обикновени. Времето се разбушува свирепо. Вярно беше и че излетях в непрогледен мрак със Сеймор Хинкман, вече напълно вглъбения в себе си (и твърде мълчалив) метеоролог. Но този самолет — „Глостър Джевлин“ — беше изтребител за всякакви климатични условия и нощни полети, предназначен да понесе схватки дори зиме насред Арктика. И така, издигах се все по-нагоре. Хиляда и петстотин метра, хиляда и осемстотин, две хиляди и сто… А тъмнината сякаш нямаше край.
От време на време се обаждах по радиото в базата. Нямах нищо ново за казване.
Кръжах в трийсеткилометрови кръгове над невидимия остров Уайт. Издигахме се постоянно, двигателите виеха. Колкото вода бе останала по покритието на кабината, остъргваше я насрещният въздушен поток с хиляда километра в час. Пет хиляди и петстотин метра. Висотомерът се въртеше забързано, отброяваше все по-големи числа. Чух гласец в ухото си.
— Дейвид… ъ-хъм… Д-дейвид… невредими ли излязохме?
— През бурята ли? Да, няма проблеми.
— Не ни ли удари мълния?
— Удариха ни шест мълнии.
— Шест? — Гласът му изведнъж прозвуча задавено. — Шест?!
— Шест — потвърдих невъзмутимо. Не се безпокой. Уредите малко заподскачаха. Но ние не сме заземени, затова нямаше повреди.
— Слава Богу! — въздъхна той.
Озърнах се, но не видях лицето му заради затворения шлем и кислородната маска. Главата му обаче се въртеше наляво-надясно. Явно бе овладял страха си достатъчно, за да се събуди интересът му към ставащото наоколо.
— На каква височина сме по-точно? — попита той.
— Доближаваме шест хиляди метра.
— Всеки момент ще стигнем до горния край на облачния слой.
— Виждаш ли нещо?
— Нищичко. А ти?
— И аз. Ще продължа да се издигам.
— А ще можеш ли… ъ-хъм, да намериш обратния път?
— Не се тревожи, поддържам радиовръзка с базата, те ни виждат ясно и хубаво на радарния екран. Сега сме точно над Уинчестър.
— Уинчестър — като ехо повтори Сеймор. — Божичко… Баща ми бил учител по физкултура в едно училище там. Знаеш ли, отървал се от Ослепяването, защото паднал от коня по време на мач по поло, преди светлините да се появят в небето. Бил в безсъзнание две денонощия.
Сеймор ми ставаше по-симпатичен. Мъничко страх, вдъхнат от излитането насред гръмотевична буря, го очовечи несравнимо.
— Сега завивам надясно — осведомих го. — Така отново ще се насочим на юг към брега. Как се чувстваш?
— Добре съм, благодаря. Е… малко ми призлява, но май вече ми олеква. Скоро белите цифри щракнаха над седем хиляди и петстотин метра.
— Сеймор, седем хиляди и петстотин…
— Дръзвам да заявя, Дейвид, че открихме облаци, които бият всякакви рекорди. Би трябвало да сме… чакай… почакай малко. — Гласът му стихна. — Виждам очертания на облаци… като че почти излизаме над слоя.
Погледнах нагоре в търсене на млечнобялото сияние от слънчеви лъчи, проникващи през облака. Още го нямаше. Увеличих тягата на двата двигателя „Сапфир“ и продължих нагоре. Осем хиляди метра-… осем и петстотин.
„Всеки момент“, внушавах си. Всеки момент щяхме да изскочим сред слънчевата светлина, обсипваща памучните валма на облачния пейзаж.
Девет хиляди метра. Дръпнах лоста към себе си и добавих мощност. Самолетът сякаш се изправи на опашката си и се устреми право нагоре като ракета. На височина десет хиляди метра се измъкнахме от облаците.
— Ох…
Гласът на Сеймор в слушалките ми преливаше от почуда, а и от разочарование. Излязохме над облака, но не намерихме светлина. Поне не каквато очаквахме.

Светът бе претърпял огромна промяна.
— Какво… не… не разбирам… Чувах гласа на Сеймор, но цялото ми внимание бе приковано в небесната светлина.
Представете си гаснеща жарава, и то секунди преди мъждукането да се скрие в пепелта. Има червеникав проблясък, но е мътен, толкова мътен, че не обещава друго, освен смъртта на огъня.
Видяната от мен светлина ми напомни за това немощно тлеене. Докъдето ми стигаше погледът — от единия край на хоризонта през цялата му дъга до другия край — все същото мъждиво червено. Съвсем оскъдна светлина. И ми се стори студена. Още по-гибелно студена, отколкото е нормално на такава височина. Въздухът стенеше около крилете на изтребителя в едва ли не погребален плач. И сякаш даваше глас на моите внезапно пробудили се опасения.
— Не разбирам — повтори Сеймор. — Облаците са под нас. Е, къде е слънцето?


Половин час кръжахме високо в навъсеното небе. Мътната червенина светеше скъпернически.
Извих глава да погледна крилете на самолета. Денем над облаците по цялата им дължина искряха отражения на слънчеви лъчи. А сега сребристата повърхност бе добила ръждив оттенък.
— Значи обикновените облаци не може да са причинили затъмнението — престраших се да изрека накрая. — Поне не дъждовните облаци.
— Очевидно — съгласи се Сеймор. — Несъмнено са засилили ефекта, но би трябвало да има още по-висок облачен слой, който закрива слънцето.
— Нали каза, че облаците вероятно не са по-високо от седем хиляди и петстотин метра?
— Така е. Но ти се издигни още, ако можеш.
И ние се изкачихме още по-нагоре със самолета. Всъщност стигнахме до пределната височина от седемнайсет хиляди метра, където шумът на двигателите изобщо не се чуваше в разредената атмосфера. Тук небето трябваше да е почти черно, а не синьо. Заварихме обаче същия потискащ червен цвят. Дори ако се бяхме заблудили напълно за часа на излитането и бяхме потеглили след залез слънце, щяхме да видим великолепието на ярки като диаманти звезди. А сега сякаш отегчените от Земята богове бяха покрили лика и с червеникав саван.
Поговорих с щаба, причу ми се, че Шефа ръмжи указания на ръководителя на полета. Нерядко резки смущения отекваха в ухото ми, защото светкавиците продължаваха адската си забава над летището. Зад мен Сеймор пишеше и снимаше с фотоапарата. Погледнах контролното табло. Стрелките сочеха, че в резервоарите е останала една четвърт от горивото. Времето ни изтичаше. Казах на Сеймор да си прибере фотоапарата. Връщахме се у дома.


Намалих тягата и насочих самолета за снижаване. До последните мигове на захождането за кацане щях да се движа слепешком. От контролната кула трябваше да ме водят, докато не видя светлините на пистата.
Въображението ми подсказваше как операторът на радара се е навел към екрана и следи голямата мигаща точка, обозначаваща нашия сигнал.
Отзад Сеймор живна малко и макар че според мен по-скоро говореше на себе си, започна да умува защо е изчезнала слънчевата светлина.
— Вулканичните изригвания могат да изхвърлят частици в по-високите слоеве на атмосферата и да причинят подобно затъмнение. Но не и до такава степен, явлението е незапомнено. Изригването на Кракатау значително намалило количеството слънчева светлина, достигаща земната повърхност. Това довело до глобално спадане на температурата и поредица от страховити зими и хладни лета. Но такова нещо не се е случвало досега. Бихме могли да предположим, че…
В слушалката ме напътстваше ръководителят на полета.
— Снижи се до четири хиляди и петстотин метра, поддържай скорост от седемстотин километра в час и се движи по курс… Отново смущения, чувах ги като шума на прибой във вълнолом. Зачаках да прозвучи отново невъзмутимият глас на ръководителя на полета. Смущенията си съскаха.
— … следователно е ясно — дуднеше си Сеймор, — че нито водни, нито ледени частици могат да причинят това рязко намалено проникване на слънчева светлина. Ако причината не е и във вулканични изригвания, значи сме принудени да…
— Земя — заговорих припряно, — вече не ви чувам. Пращене. И никакъв глас. — Земя, чувате ли ме?
— Количеството частици в горните слоеве на атмосферата трябва да е неимоверно. Човек би могъл да…
— Сеймор — прекъснах го рязко.
— Ъ-хъм?
— Имаме проблем.
— Какъв проблем? — попита той едва ли не унесено, очевидно потънал в изчисления наум.
— Загубих връзка с ръководителя на полета.
— Това сериозно ли е?
— Да. И то много сериозно.
— Опитай пак.
— Опитах. Не отговарят.
Увеличих мощността и острият коничен нос на самолета се издигна. Висотомерът спря обратното си отброяване, отново се изкачвахме.
— Летим нагоре — неуверено установи Сеймор. — А трябва да кацнем, нали?
— Прав си. За предпочитане е обаче да кацнем на пистата, не в нечии зелеви лехи.
— Искаш да кажеш, че не можем да се приземим, докато не възстановим връзката ли?
— Нещо подобно — потвърдих със свито гърло. — Ще обикалям в кръг, докато те, да се надяваме, оправят техническите си неразбории. Така кръжахме десет минути… Дванайсет. Петнайсет, после шестнайсет. Стрелките за горивото пълзяха към заплашителната червена зона. И още нямахме радиовръзка.
Нямаше и светлина отвъд покритието на кабината. Нямаше го дори нерадостното червено небе. То беше далеч над облаците, през които се носехме. Нашият „Джевлин“ бе като змиорка, плъзгаща се в тинята на особено затлачена река. След седемнайсет минути казах на Сеймор:
— Ако постоим още малко тук, ще трябва да слезем и да продължим пеша.
— Моля?
— Не се стряскай, това е стара пилотска шегичка. Побутнах лоста напред и самолетът се спусна. Канех се да добавя как да използва катапулта на седалката си, ако горивото ни свърши. Но в тази мътилка… пък и Сеймор беше пълен новак в небето… по-милостиво би било направо да му опра пистолета в челото.
При изгубена радиовръзка трябваше да разчитам на приблизително пресмятане на курса, за да доближа пистата и да видя с очите си светлините. Преди излитането гледах как изстреляха сигнални ракети и пролича, че разстоянието между земята и облаците е около триста метра. Ако спуснех внимателно летящия сандък, в който се намирахме, бих могъл да се плъзгам под облака без сериозна опасност да се забием в някой хълм или друго препятствие. Макар че толкова ниско висотомерът престава да бъде точен уред, „Глостър Джевлин“ разполагаше с особено мощни прожектори за приземяване. Дори от триста метра щях да знам дали сме над суша или над вода.
Спусках равномерно изтребителя към височина триста метра. Оставаше ми гориво за около седем минути.

При тези обстоятелства, както и да кацнех, можех да очаквам голямо друсане.
Бях пресметнал, че съм летял в широк кръг при издигането над облаците. В средата на този кръг с радиус почти двайсет и пет километра трябваше да се намира остров Уайт. Струваше ми се, че ако се насоча по линия, пресичаща кръга на височина около триста метра, ще видя светлините на пистата или поне на градчета и селца.
Но не предполагах, че времето ще бъде още по-гнусно от преди.
Дъждовните капки биеха по плексигласа над главите ни като куршуми от картечница. А прожекторите на самолета открояваха само още дъждовни струи, оплетени и кълбящи се като дим. Поне наглед имах три възможности, докато съм в полет.
Първата: да летя през дъждовната вихрушка и обърканите ветрове, които блъскаха изтребителя. Втората: да летя в абсолютната тъмница на облаците. Третата: да се махна от облаците и мрака, като избера мътните червени небеса над тях. (Говоря за небеса само в смисъла на въздух високо над нас, иначе онези простори над облаците приличаха по-скоро на ада, и то смразяващо мрачен ад.)
В действителност обаче възможностите ми за размотаване горе намаляваха бързо. Стрелките за горивото доближаваха кулата, а още нямах връзка със земята, затова не оставаше друг избор, освен да продължа под буреносните облаци. Летях още трийсетина секунди с петстотин километра в час, а самолетът се мяташе в зоните на турбулентност като перце в морски бриз. Гъстата дъждовна пелена отразяваше заслепяващо лъчите на прожекторите. Насрещният поток виеше скръбно край крилете.
Пулсът ми се ускоряваше, капки пот се стичаха неприятно по гърдите ми.
Отхвърлих втората и третата възможност. Спуснах се. Все още не виждах земя под себе си. На тази височина обаче (висотомерът се колебаеше около нулата) нищо не пречеше да забия трийсетгодишната въздушна машина в някой заоблен хълм на остров Уайт.
— Дейвид… Дейвид, виждаш ли вече пистата?
— Не. Бездруго не виждах нищо пред себе си.
Отнех от тягата и намалих скоростта до четиристотин километра в час. Носът на изтребителя се наведе още малко и доближихме твърдата земя с няколко метра.
— А стига, бе… — ахнах аз.
— Какво не е наред? — отзова се Сеймор.
— Море — сопнах се. Изведнъж зърнах вълните на броени крачки под нас.
Покриваше ги бяла пяна. Внезапните пориви на вятъра бяха разбунили морето в кипящо месиво.
Не биваше да си изпускам нервите. Нямаше смисъл да набирам височина. И без това, кажи-речи, нямахме гориво. А ако престанех да виждам морето, нямаше да знам и кога сме се озовали над сушата. Завих наляво и едното крило едва не бръсна по вълните. След миг носът сочеше на север. Сега трябваше да стигна до земя — или нашия остров, или по-големия отвъд. Не че все още имаше значение. Налагаше се да приземя самолета през следващата минута, иначе рискувахме да си намокрим не само краката.
— Дейвид, според мен…
— Не сега, Сеймор. За около минута трябва да съм много съсредоточен.
Той си затвори устата. В лъчите на прожекторите морето под мен беснееше. Стори ми се, че различавам и отделни солени пръски, литнали нагоре към самолета. Под датчика за горивото замига червена лампичка. Не е задължително човек да е вещ в авиацията, за да знае какво означава това. Подръпвах лоста назад, мъчех се да запазя скъпо ценната локвичка гориво, която едва ли покриваше и дъното на резервоара. „Кротко и полека…“
Точно пред нас. Тъмна маса. Тя не отразяваше светлината на прожекторите.
Зарекох се, ако това не е суша, да си изям шапката заедно с кецовете за десерт.
Не забелязвах никакви скални издатини, дървета или къщи. Приличаше на равно пасище. Нямаше начин да спусна колесниците. Ако предният само закачеше вдлъбнатина или заешка дупка, щяхме да се премятаме презглава. По принуда щяхме да се плъзгаме по гладкия корем на самолета.
— Дръж се здраво — наредих на Сеймор. — Кацаме.


Кацането ми изби от главата интереса към практически всичко, което можеше да ми предложи този наш голям свят.
По някое време отворих очи и се заблудих, че се събуждам в леглото си.
Чувах обаче някакво трополене по главата си. Опипах я предпазливо с пръсти. Никакво усещане, И пръстите ми бяха изтръпнали.
Внезапно съзнанието ми се проясни и разбрах, че още седя в самолета. Трополяха капките дъжд по моя алуминиев летателен шлем. Някой бе вдигнал покритието на кабината.
Болеше ме шията. Не ми допадаше и стрелкането на болката в подбедриците ми. Разкопчах предпазните ремъци и изпъшках.
— Дейвид — извика някой в ромоленето на дъжда, — добре ли си?
Кимнах. Това изостри болката в шията ми, но поне всичко се движеше както му се полага.
— Сеймор? — подвикнах в отговор.
— Какво?
— Още ли си в кабината на самолета?
— Да. Реших да чакам тук, докато се свестиш.
— За Бога… И откога седиш така?
— Към половин час.
— Ама че си идиот! В резервоарите може би имаше достатъчно гориво да ни пръсне на парченца. Защо не се махна?
— Не знаех. Съжалявам.
Сетивата ми възвръщаха нормалното си състояние и макар че около самолета пак цареше адският мрак, виждах как дъждът отслабва. Досещах се, че има за какво да сме му благодарни. Бе угасил всички пламъци и охладил сгорещения метал, който иначе можеше да възпламени остатъка от горивото и да ни изпепели.
Без особена надежда опитах да включа радиото и опасенията ми скоро се потвърдиха. Аварийното кацане го бе съсипало веднъж завинаги. Казах на Сеймор да се измъкне от кабината. Без да сваляме шлемовете си, ние се плъзнахме по металните повърхности и стъпихме на земята. От всяко движение трепвах и охках.
А тази земя не само беше подгизнала, но и жвакаше кротко под краката ни. Изглежда се бяхме напъхали в мочурище. Нямах представа точно къде сме попаднали на нашия остров или по-скоро на големия. В такова положение бих предложил да изчакаме, докато се развидели. Но понеже можехме да си чакаме безкрайно да просветлее, нямаше какво да сторим, освен да бъхтаме пеша до най-близката ферма или къща и оттам да пратим вест в базата.
Отделих време да проверя внимателно краката си. Макар че подбедриците ми пламтяха от болка, поне знаех, че не са счупени. Не се съмнявах обаче, че при първото събличане ще ги видя привлекателно изпъстрени с натъртвания в приятни оттенъци на синьото и зеленото.
Озърнах се към моя „Джевлин“. Осветлението в кабината беше включено и стигаше да се уверя, че самолетът, общо взето, е здрав. Вярно, едното крило лежеше успоредно на корпуса, по острия нос висеше брада от зеленина. Но все пак кацането не беше катастрофално по последствия. Поне двамата със Сеймор бяхме живи и невредими.
— В аварийния комплект има фенерчета — споделих със Сеймор. — Ще ги взема и ще тръгнем.
— В коя посока? — Той си свали шлема и в светлината от кабината имаше много омърлушен вид. — Не знаем накъде да вървим.
— Право на юг. Ако сме на голямата суша, така ще стигнем до брега. Ако пък сме на нашия остров, няма страшно. Сигурно по пътя ще намерим някоя обитавана къща. Сеймор си избърса челото. Май имаше и немалко пот, смесена с дъждовната вода.
— Добре щеше да ми дойде чаша чай — отпаднало промълви той.
— И на мен, Сеймор.
С тези думи отидох да взема две фенерчета от самолета. Когато се върнах, Сеймор Хинкман, нетърпеливият млад метеоролог, беше мъртъв.


> СЕДМА ГЛАВА
> САМОТА

Сутринта отворих очи и открих, че вече не съм сам. През покритието на кабината виждах страшни полюшващи се силуети. Десетки трифиди се бяха събрали около падналия самолет, настървени като глутница гладни хрътки преди хранене.
При тях идваха и други. Виждах ги да се тътрят през мочурището към мен, листата им трепереха и се тресяха на всяка крачка. Позяпах ги, хипнотизиран от гледката на толкова много ходещи растения. Може би в този момент преживявах състоянието на мишка, вцепенена от пронизващия поглед на котка. Защото изобщо не се съмнявах, че тези растения са ме набелязали за следващата си засищаща гозба.
Трупът на младока Хинкман не личеше под зеленината на трифидите. Нямах желание да се замислям усърдно какво се бе случило с тялото.
Само по себе си беше учудващо, че успях да поспя при такива обстоятелства — свит в тясната кабина след аварийното кацане, ужасен от смъртта на Хинкман, обграден от трифиди. Обясних си го с последствията от травмата. В най-тежките несгоди човешкото тяло търси убежище в съня. В края на краищата събралото сили тяло има далеч по-добри шансове за оцеляване от изтощеното. Озъртах се към тварите, които се тълпяха около прикования към земята „Джевлин“, и изведнъж осъзнах, че е настъпила чудесна промяна. Виждах.
Светлината се бе завърнала в света.
Размърдах се, пулсът ми се ускори.
Поне имах малко повече поводи за оптимизъм. Вярно, слънцето изглеждаше като блед диск, не по-ярък от кръгче алуминиево фолио, залепено на небето. А и небето беше мътночервено. Но все пак различавах какво има наоколо. И в атмосферата почти не се мяркаха облаци, освен няколко перести високо горе, странно открояващи се във вид на успоредни черни линии.
Щом започнах да въртя глава насам-натам, трифидите се оживиха. Незабавно обсипаха прозрачното покритие на кабината със свирепи удари. Всяко жило оставяше петно лепкава отрова по плексигласа и накрая едва успявах да надникна през него.
Камерите за боеприпаси в изтребителя нарочно бяха оставени празни, за да се намали теглото му и да нарасне продължителността на полета. Жалко. Жадувах да натисна червения бутон на лоста за управление и да пратя по дяволите тези гибелни растения.
Поседях неподвижно, докато укротя трескавото си дишане. Задължително беше да мисля ясно и да реша какво трябва да направя. Щом престанах да се движа, плющенето по покритието секна. Скоро се възцари тишина, нарушавана единствено от лекото почукване на дървените „пръсти“ на трифидите по стъблата им.
Усетих се, че мисля за думите на баща ми. „Растенията говорят — бе ми казал той. — Общуват помежду си, разменят информация, съставят планове, може би дори изразяват своите мечти за господство над света и изтребление на хората.“ За пръв път проумях истински какво чух от него. И повярвах.
Тези адски растения притежаваха интелект. И в момента отправяха зов към съседите си. „Тук има човек. Елате за пиршеството!“


Да остана там означаваше да умра.
Не се съмнявах в това, докато си седях в пилотската кабина, заобиколен от над трийсет трифида, по чиито листа мътно блещукаше червеникавата светлина на деня.
Реших, че явно самолетът се е стоварил на големия остров. Още по-ясно ми беше, че не можех да чакам спасителния екип. Възможностите на нашата общност да организира издирване на паднал самолет бяха твърде ограничени. Ако гръмотевичната буря бе повредила и радара, а не единствено радиовръзката, щяха да имат само смътна представа къде да започнат търсенето, и то при слабо осветление в стотици километри обрасла пустош.
Навън тракането на трифидите леко се забърза и набра сила. Почти ми се вярваше, че и те знаят колко скоро ще бъда принуден да направя нещо. Налагаше се да обмисля своя план логично.
Първо, трябваше да изляза от самолета, за да тръгна на юг към нашия остров.
Бях уверен, че трифидите ще ме нападнат в мига, когато отворя покритието на кабината. Аз обаче още носех своя цял летателен костюм. Бе изработен от дебел гумиран памучен плат, сложех ли ръкавиците и шлема с лицева плочка от прозрачен плексиглас, по тялото ми нямаше да остане дори един квадратен сантиметър гола кожа. На теория щях да съм в безопасност, все едно си седя вкъщи. Ами ако отровата се просмуче през плата? Ами ако започна да се задушавам и по неволя вдигна лицевата плочка?
Прецених, че продължа ли да умувам, май няма да ми стигне храброст. Нямаше що да сторя, освен да нахлупя шлема и да надяна ръкавиците. И после да се поразходя.
Погрижих се шлемът да е закрепен добре (и лицевата плочка да е заключена в долно положение), а ръкавиците да прилягат плътно към неопреновите маншети на летателния костюм, после отворих кабината.
Осъзнах, че съм затаил дъх, когато се надигнах от седалката и се измъкнах от самолета. Мърдах мудно, сякаш напрягах волята си за скок в ледена вода.
Жилата светкавично заплющяха върху мен. Макар че отровата не можеше да проникне през здравия костюм, от мощното бичуване започна да ме смъди кожата, а попаденията по шлема предизвикаха неприятно туптене в шийните ми мускули, пренапрегнати при аварийното кацане.
Веднага скочих на земята и се запровирах между месестите листа като изследовател, напредващ в девствена джунгла. Плексигласът пред лицето ми за секунди беше оплескан с отрова от жилата, светът се превърна в размазана червена картина от шаващи сенки.
Зърнах тежките обувки на мъртвеца, но крачолите вече бяха празни. Съвременните трифиди не се помайваха в излапването на жертвите си.
После, слава на небесата, се измъкнах от гъмжащите растения. Но и докато се отдалечавах тичешком, усещах жилата да ме налагат по гърба.
Изтрих отровата от лицевата плочка с опакото на ръкавицата. Щом видимостта малко се подобри, можех да тичам по-бързо и аз веднага се постарах да избягам от скупчените около самолета растения.
Открилата се пред мен местност беше равна, дори учудващо плоска, и пружинираше изненадващо под краката ми. Струваше ми се, че ходя по гигантски дюшек.
Мислех си, че обяснението е обезсърчаващо просто. Знаех, че голяма част от низините в Южна Англия някога са били мочурища, пресушили ги през средновековието или по-късно. Но със спирането на електрическите отводняващи помпи и задръстването на канавките нивото на водата полека пълзеше нагоре както някога, бавно и неотклонно превръщаше наново земеделските земи в блата.
Спрях за момент да проверя револвера и аварийните припаси, които носех в платнена торба на рамото си. После съсредоточих вниманието си върху джобния компас. Щом открих накъде е юг, набелязах си ориентир на мъждивия червен хоризонт и закрачих.


Докато вървях, погледът ми нямаше на какво да се спре. Тук-там шубраци, но никакви дървета, къщи или пътища. Ръждива на цвят мъгла скриваше хоризонта, а зацапаният ми шлем не помагаше да виждам добре, затова не различавах нищо в далечината.
Едва ли бях вървял и пет минути, когато видях границата между сушата и морето.
Тъкмо започнах да си внушавам, че това трябва да е проливът Солънт, който отделя остров Уайт от Англия, когато прозрях, че съм твърде далеч от истината. Такава гледка за пръв път се откриваше пред очите ми. Земята не свършваше с крайбрежни скали, нямаше и плажове. Тя беше чудновато разръфана по краищата, сякаш бе изгнила до отделни влакна, които прибоят подмяташе насам-натам.
Тръгнах по-бавно към края, а почвата под краката ми поддаваше повече. Понякога кракът ми пропадаше през меката пръст в течността отдолу.
Още веднъж избърсах шлема. Не го почистих кой знае колко, но вече виждах, че този разпокъсан бряг продължава стотина метра вляво и вдясно от мен, а нататък се извива назад в посоката, от която дойдох. Бих могъл да опиша мястото като вдадена в морето част от сушата, само че думата „суша“ подхождаше съвсем приблизително. Тази „земя“ беше измамна. Представляваше шега на природата.
Предпазливо напредвах към морето. Водите му проблясваха в приглушени оттенъци на оранжевото и червеното, отразяващи мрачното небе. Дори подмятаната от свежия бриз пяна беше като ръждясала. Раци колкото супени чинии с мътно зелени раковини щъкаха странично по водораслите. Небесата да са ми на помощ, в какъв свят се озовах?
Питах се отново и отново, докато внимателно се промъквах към бреговата ивица с надеждата, че скоро ще видя пясък или скали. Нямаше ги никакви.
Наблюдавах как по-голяма вълна стигна до брега. Не се разби, а по-скоро се пъхна под „земята“, върху която стоях. Усетих огромния бавен напор, минал под подметките на пилотските ми обувки и продължил навътре в сушата.
Случи се пак. И още веднъж. Ама че работа… Това изобщо не беше земна твърд, а люшкаща се растителна маса. Огромно месиво, плаващо по морето, надигащо се и спускащо се заедно с вълните.
Върнах се във „вътрешността“, където сплетената растителност май беше по-плътна и вероятно би издържала тежестта ми. Защото бях попаднал на великански сал от плавен, скрепени с тънък слой почва. Отдолу бяха само солените дълбини.
Все още таях надежда, че тази огромна плаваща рогозка може и да е опряла в плътна земя. Но след едночасова обиколка по краищата и напълно си изясних положението. Моят „остров“ се рееше свободно по морето.
Я да видим… Не беше немислимо по големите Британски острови, където почти нямаше хора, растителността да е избуяла. Задръстените с тиня реки са променяли руслото си, градовете са пропадали в просмуканите с вода основи. Въпреки всичко ми се струваше малко пресилено да допусна, че грамадно струпване на дънери в река се е покрило с почва, а после ей така се е откъснало и се е превърнало в плаващ сал с площ около двеста декара.
На стотина метра от мен имаше горичка от трифиди, ветрецът поклащаше листата им. Иначе не помръдваха, задоволяваха се да стоят вкоренени в пръстта и да чакат. Дали пък този гигантски гъвкав сал не беше тяхно изобретение? Защо все пак да нямат мозъци в тези техни дървесни стволове? Ами ако са еволюирали толкова ускорено през последните двайсетина-трийсетина години, че у тях е възникнал разум? И отделните растения са развили специални умения. Трифиди военачалници? Трифиди техници? Трифиди инженери? Инженери, чиято задача е да измислят, да създадат и дори да управляват такъв морски съд, който ще ги отнесе до още незавоюваните от тях земи. Хрумването ми не беше ли прекалено невероятно?
Не можех да преценя. Попитайте обаче земеделеца колко бързо би успял магарешкият бодил да превземе една житна нива. Или поканете някой градинар да потвърди, че дори обикновената маргаритка би нахлула, завладяла и присвоила лехите му. После помислете дали на растение, което ходи, общува — и убива, — му е по силите да изобрети такъв сал, за да покори нови владения. Например аз вече знаех как трифидите са слезли на брега на остров Уайт при Байтуотър съвсем неотдавна. Нито за миг не се усъмних, че нашите хора ще открият такова парче оплетена растителност, изхвърлено от вълните на брега. То бе пренесло първите щурмови отряди на нахлуващите трифиди. Но в момента повече ме занимаваше въпросът накъде носят теченията този плавателен съд на трифидите.
Унило си казах, че след време ще узная отговора. Бях забелязал няколко ниски могилки, подаващи се над северния край на сала. Вместо да се свирам в убежището на пилотската кабина, реших да проуча още какви тайни крие този забележителен морски съд.


> ОСМА ГЛАВА
> ИМА НЯКОЙ НА ОСТРОВА

Находките сред онези гърбици и издутини потвърдиха първите ми подозрения. Под покривалото от водорасли, бръшлян и мъх видях парчетии от дървен кей, може би някога разположен около Саутхемптън или на река Ейвън.
Докато се провирах сред отломките, не свалях шлема от главата си и не вдигах лицевата плочка. Тук-там зърнах в сплъстената зеленина гредите на пристан. На един здрав стълб бе закована табела „Акостиране само с пропуск“, едва разчитащите се букви отдавна бяха избледнели до тънки очертания около петънца черна боя.
Другаде се натъкнах на трийсетгодишните останки от обувка, оплетена във водорасли. Разпознах и кутията на телевизор, без стъкло отпред и кинескоп вътре, а в нея се бе настанил прекрасен рак с най-големите щипци, които бях виждал дотогава. Щом го доближих, той щракна във въздуха — нямаше да отстъпи бакелитовия си дом без борба.
Над мен червеникавото слънце още бледнееше в ръждивото небе. Чайките надаваха толкова натрапчиво тъжни вопли, че само подчертаваха печалната атмосфера. Какъв свят… какъв изискано скръбен свят. Светлина с оттенъка на ръжда, боклуци и отломки на изчезнала нация, почти свръхестествено чувство на самота.
„Мъх, мъх, мъх — последният крал на Ангкор Ват е мъртъв…“
След малко се провирах между покрити с водорасли могилки, по-високи от къщи. С изненада установих, че те са корпуси на малки товарни корабчета, влекачи и рибарски платноходки. Всички са били впримчени в плътната растителна маса и в някой момент великанската рогозка се бе откъснала, за да се понесе по течението към открито море.
Почти хипнотизиран от гледката на това някак нереално опустошение (сцената за мен беше като гробище на всичко, което хората някога са ценили), избирах откъде да мина между килнати на една страна лодки, полупотопени от коварната зеленина. На едно място стърчеше прояден от ръжда комин. На друго зееше отворен илюминатор зад гъсти като в джунгла увивни лози. А в плавателния съд се мержелееха очертания, в които разпознах моряшки койки. Продължих нататък, дърпах снопове водорасли само за да открия написаното с боя име на носа или друг илюминатор, покрит със слой от мъх.
И увлечен, и отвратен от това срастване на човешките творения с природата, изобщо не бях подготвен за следващото видение.
Отместих увиснали клонки бръшлян от туловището на моторен катер с каюта за живеене и внезапно се смръзнах. Притокът на кръв затуптя в ушите ми. Зад илюминатора имаше лице. Двете очи светеха насреща ми по-ярко от всичко, което бях видял след попадането си на този остров от водорасли. Погледите ни се срещнаха само за частица от секундата. От напрежението на неочакваната среща дишането ми спря. После лицето се скри. Опомних се от изненадата, заотстъпвах от лодката, подметката ми се закачи в някакъв клон и аз тупнах тежко на задника си.
Когато вдигнах глава, на палубата се бе появила фигура. Не познах веднага, че е човек. По-скоро ми се мярна сюрреалистично видение на гъвкаво човекоподобно с огромна тъмна коса. Слисах се, защото съществото наглед бе облечено в превръзки, подръпвани от ветреца. То ми напомняше за египетска мумия, но подскачаше твърде пъргаво и неоспоримо живо по съсипания катер.
— Чакай! — провикнах се. — Моля те, почакай!
Фигурата поспря и се озърна. Вече виждах, че е момиче, може би на около шестнайсет години. Очите и бяха зейнали от потрес, блещеше се към мен, сякаш бях изскочил от гробница.
Сетих се, че реакцията и е съвсем естествена. Защото стоях пред нея с дрехи, които сигурно и изглеждаха неземни, а шлемът и плексигласовата плочка закриваха лицето ми. За секунда смъкнах шлема от главата си.
— Не се стряскай — помолих я. — Няма да ти сторя зло.
Щом видя, че непознатият привидно свали главата си, момичето ахна силно и вдигна треперещи ръце пред лицето си. Заговорих я колкото се може по-кротко.
— Не се тревожи. Моля те, не се тревожи. Няма да ти сторя зло…
Вече можех да я разгледам по-внимателно. Оказа се, че не е покрита с превръзки, просто дрехите и се бяха разпарцалосали. И макар че лицето и бе чисто, дори ми се стори старателно измито, бухналата и коса ме стъписваше. За пръв път срещах човек с такава външност. И в нея се долавяше нещо животинско, сякаш беше дива котка.
— Бих искал да си поговорим, ако може… моля те. Няма да ти навредя. Казвам се Дейвид… и попаднах тук случайно. Като теб.
Не можех да измисля друго обяснение за присъствието и — и тя се бе озовала по неволя на това място. Кой знае как се бе изплъзвала толкова дълго от гибелното внимание на трифидите. Усмихнах се.
— Повярвай ми, нищо лошо няма да ти направа. Ще си стоя тук, долу. Само искам да…
— Мм… мър-мър…
— Съжалявам, не…
— Мър-мър. Ах! Ах!
Будните и очи като че излъчваха жизненост и ум, но да не беше няма? Или… Боцна ме някакво чувство и се срамувам да призная, че много приличаше на погнуса. Бях чувал истории за останали сами деца в осеяните с трифиди земи на голямата суша, които били отгледани от животни, подобно на легендарните Ромул и Рем. Отхвърлях ги като измислици. Все пак имаше немалко съобщения за оцелели, които се върнали към първобитното състояние. Дори падали дотам, че напълно губели дар слово.
— Мър-мър. Ах! Ах! — Очите и блеснаха, тя сви пръсти и притисна длан към устата си. — Мър-мър. Ах! Ах! Ах! Ах!
— Храна… питаш дали имам храна? — Най-сетне проумях. — Гладна ли си?
Тя склони глава встрани, не ме разбираше.
— Храна. Обясних с жестове.
— Ах! Ах! Този път ме разбра.
Усмихнах се и кимнах. Нещастното създание може да беше тук от много седмици, сигурно умираше от глад. Посегнах към торбата си.
Но тя се оказа по-пъргава от мен. Светкавично скочи от палубата на катера и босите и пети тупнаха съвсем леко на мократа почва. Тръгна към мен, също усмихната и кимаща, и в движение разгъваше нещо, покрито с парче платно.
Вцепених се, защото осъзнах какво прави. Тя предлагаше храна на мен.
Продължи да кима и да се усмихва, зъбите и проблясваха ослепително бели. После разстла парчето плат на земята, сякаш бяхме на излет. По средата имаше два рака… и плъх.
Тя вдигна плъха и се престори, че гризе коремчето му, издавайки доволно „Ммм, ммм“. След това ми го подаде, за да се насладя на плодовете на нейния труд. Усмивката, която изобразих, не беше много искрена. Плъхът изобщо не будеше апетита ми. От ноздрите му капеше кръв, изпъкващите му зъби имаха гнусен жълтеникав цвят.
Не исках да обидя новата си приятелка, като откажа предложения ми деликатес. Вместо това със сърдечна усмивка отчупих парче бисквита от аварийните си запаси и го подадох на момичето.
Стори ми се, че нашият малък ритуал я удовлетвори, защото пак сложи плъха върху плата, уви го набързо и стисна вързопчето под мишница. Възползва се обаче от моето предложение. Сякаш за да извади горещ кестен от жарава, ръката и се стрелна мълниеносно да вземе бисквитата от пръстите ми. Не беше нито от алчност, нито от диващина, просто такива бяха движенията и. Много бързи, но и ловки.
Огледа бисквитата. Явно не бе зървала сладкиш от печено тесто. Подуши я, плъзна пръст по повърхността. Щом остана доволна, близна подаръка.
— Ммм-мм!
Срещнах погледа и. Очите и сияеха от удоволствие, докато напъхваше бисквитата в устата си и я хрускаше, и то с голяма радост. Преглътна и облиза поред всичките си пръсти.
— Ммм… ммм!
— Хареса ли ти?
— Ммм!
Засмях се.
— Аз съм… Дейвид… Дей-вид…
Тя ме изгледа питащо.
— Де… Дей… — Опита отново да оформи сричките с уста.
— Та… те… — Дейвид.
Усмихна ми се лъчезарно и ме изненада:
— Тате. — Изведнъж заговори като малко момиченце: — Тате-тате-тате-тате.
В този миг ме споходи озарение със свръхестествена яснота. Представих си общност на големия остров, която се бори да оцелее. Едно семейство сред другите. Баща, майка, малко момиченце. Сполетява ги беда. Умират всички, освен момиченцето. Сигурно ужасите, които бе преживяла, докато стигне до сегашните си години, можеха да запълнят страниците на цяла книга. Растяла е дива и самотна сред несекващи опасности.
— Тате, тате, тате — охотно повтаряше думата. — Тате, мама, леля Сю, мий-лице. Тате мър-мър. Мий-лице!
Очите и светеха, когато показа с жестове, че си мие устата и брадичката.
После се разсмя толкова хубаво, че и аз прихнах, преди да се усетя. Помъчих се да потисна смеха си, но изскачаше направо от корема ми и се разнасяше гръмогласно от устата ми.
Предполагам, че бяхме странна гледка. Ето ме, досущ космонавт от скъпоценните детски комикси, останали ни от Стария свят, пъхнал сребристия шлем под мишница. Момичето прилича на дивачка, облечена в парцали и хранеща се с плъхове. Стоим в облян от червеникава светлина свят на водорасли и разнебитени корабчета, кикотим се като прехласнати дечица. В този миг се изпълних и с обич към това същество, на която не можех да се противя. Момичето беше прекрасно, жизнено, с изящни движения, несъкрушимо здраво въпреки средата, в която бе попаднало. С нея бяхме две човешки същества, събрани от случайността насред опасности. Още тогава си наумих да измисля как да я измъкна от това плаващо островче сплетени водорасли. Не след дълго би свикнала с живота в моята страна. Вещи хора щяха да се погрижат за нея. Щеше да проговори английски, може би дори отново да има свое семейство. С периферното си зрение долових тътрещ се силует.
С едно незабавно движение грабнах револвера си и стрелях два пъти. Куршумите се забиха в стъблото на доближаващия ме трифид. Третият попадна в основата на жилото, както се извиваше за удар. Парчето метал 45-и калибър пръсна растителната тъкан на разкъсани влакна.
Момичето изпищя пронизително. Притисна длани към ушите си и хукна.
— Чакай! — викнах след нея. — Не се плаши!
Тя тичаше чевръсто като сърничка през бъркотията от нацепено дърво.
Втурнах се след нея, подвиквах и за да я успокоя, но девойката беше обзета от ужас. Може и никога да не бе чувала трясъка на изстрел.
Препускаше слепешком. Пред нея имаше гъста преграда от трифиди, заровили корените си в мочурливата пръст. Очаквах тя да свърне встрани. Не го направи. Мислех, че със сигурност ще спре. И това не направи. Бягаше с все сила. Изстрелите я бяха уплашили до полуда.
— Моля те, спри! Не отивай там… недей! В един миг на безумие понечих да пронижа крака и с куршум, за да не допусна да нахълта в този гибелен капан.
Но в последната секунда отпуснах оръжието надолу и поклатих глава отчаян. Оставаше ми само да зяпам втрещен как пищящото момиче се гмурва шеметно насред горичката от трифиди. Разтресоха се листа и стъбла, десетки жила се разгънаха и разцепиха със свистене въздуха. Групата зловещи растения излъчваше заплаха като гнездо на кобри.
Те се скупчиха около момичето, което вече не виждах. Имаше още трескави движения и грозните чудовища изведнъж замряха. Писъците на момичето секнаха. Стоях облещен. И почувствах как нещо в душата ми умря.

Прекарах окаяна седмица. Върнах се в изтребителя, опитвах се да спя, доколкото е възможно, хранех се с аварийните запаси, наблюдавах смяната на деня с нощ. Тормозеше ме умора, от която не успявах да се отърся.
Няколко пъти навличах шлема и ръкавиците и преброждах двестате декара на плаващия остров. Раците щъкаха насам-натам. Чайките крещяха като изгубени души.
Малкият ми свят се къпеше във все същото мътно червено сияние. То изобщо не разведряваше настроението ми.
Безброй пъти отивах до „брега“ и реех поглед над морето. Нито земя, нито кораби… нищо. Само унила ръждива вода без край. Лесно бих си помислил, че навлизам в протоците на Хадес.
Понякога валеше дъжд. Водата се събираше в кръглите ямички по крилата на самолета, които издълбах, удряйки с парче плавей. Грижливо я събирах в шишето си, за да продължа механичното си съществуване — хранене, пиене, сън, — но не влагах в това занимание нито душа, нито ум. Трифидите убиха двама души, които познавах толкова мимолетно. Но с отминаването на дните омразата ми към растенията стихна до кротко примирение. И моряците се давят в океана. Въпреки това синовете им често потеглят през морските простори. Затова се научих да приемам, каквото е отредила съдбата. А и трифидите скоро се превърнаха в нишката, която ме свързваше с живота. Защитен от шлема и летателния си костюм, повалях някой от тях и отсичах жилото му с ножа си. После откъсвах по-крехките филизи и листа и ги дъвчех със същото механично старание. Сладко-горчиви, толкова сладко-горчиви, но допълваха оскъдните ми дажби.
Щом се нахранех, настанявах се на седалката, затварях покритието на кабината, зяпах червеното небе над мен и си мислех за момичето, което срещнах тук. Чудех се как се е казвала. И дали самата тя е помнела името си от дните, когато е имала майка и баща.

Нощите бяха по-тъмни, отколкото през целия ми дотогавашен живот. Макар да подозирах, че някои са безоблачни, не се показваше и една-единствена звезда. И луната беше скрита от погледа ми.
Седях под плексигласовото покритие и спях на пресекулки.
Случваше се да отворя очи и да зърна лице със зейнали очи, които се взираха в мен, докато се унасях.
Колкото и да се стрясках, до сутринта отписвах тези посещения като обикновени сънища. Но докато крачех из моите понесени от морето владения, продължавах да виждам в мислите си засмяното лице на дивото момиче. Моят баща бе написал преди време, че на хората не е присъщо да останат за дълго съкрушени от трагедията. Съзнанието е същински феникс, отново и отново се издига от пепелищата на отчаянието.
Скоро и моето настроение се подобри. По-усилено мислех как да се махна от плаващия остров. Захванах се да режа с ножа си увивните лози, впримчили една здрава наглед яхта. Пресмятах, че за два-три дни ще я освободя и вероятно някак ще налучкам курса към сушата — поемех ли право на север, щях да стигна до остров Уайт или поне до големия остров. По време на работата не биваше да се заплесвам. Трифидите дебнеха неуморно наоколо. Съберяха ли се към мен, нахлупвах шлема и спусках лицевата плочка. Така беше неудобно и задушно, но поне проклетите растения не можеха да ми навредят.
В първите няколко дена на „острова“ често чувах скорострелното трополене на трифидите. Те обаче лека-полека се умълчаха. В един късен безсънен час си спомних афоризъм на Оскар Уайлд. Не бе ли изрекъл ехидните слова „Само едно нещо е по-лошо от това да те одумват… и то е изобщо да не те одумват“? Дали пък трифидите не бяха споделили помежду си всичко, което имаха да казват за мен? Може би са решили, че не ги интересувам. Или съм недосегаем в безопасността на кабината и костюма. Каквато и да беше причината, предпочетоха да не ме забелязват, и за мен вече имаха намусен, а не зловещ вид.
Отначало неочакваната тишина ме изпълваше с опасения. Но те не се занимаваха с мен и не бих казал, че се почувствах пренебрегнат. А и имаше кой да ми обръща внимание. Изобщо не липсваха плъхове. Представях си, че за тях съм нещо като закуска, обяд и следобеден сладкиш с чая, събрани накуп. Опитаха няколко набега срещу мен, докато се трудех около яхтата. Но аз се сдобих с парче верига, дълго метър и половина, от мостика на едно речно корабче. Беше много практично оръжие, започнех ли да го въртя над главата си. Плъховете тутакси се разбягваха из продънените трюмове и не се съмнявах, че пак ме следят с гладните си очички.
Понякога бурното море караше пълния с трифиди сал да се гърчи зрелищно. Случваше се вълнението да е толкова силно, че „земята“ се надигаше и спадаше колкото моя ръст. Тогава ставаше невъзможно да се задържа изправен и подскачах по влажната пръст като разтръскано бобено зърно.
Със събирането на дъждовни облаци се спускаше мрак. По принуда се прибирах в кабината на изтребителя. Там дремех или дъвчех листа от трифиди, които заливаха устата ми със сладко-горчивия си сок. Запълвах половин час с чистене на револвера и проверка на аварийните факли.
И в най-благоприятните обстоятелства надеждата е мимолетна. Колкото и усърдно да я пазиш и подхранваш с хапки оптимизъм, лесно е да изчезне. Въпреки всичко таях надежди. Например, че не съм далеч от сушата. Знаех, че теченията покрай южния бряг на Англия ще ме носят на югозапад до един момент. После ще се слеят с Гълфстрийм в Атлантическия океан, който пък ще ме тласне на север покрай издатината на Корнуол и към Ирландско море. Значи не бях чак толкова далеч от дома и семейството си. Поне се надявах…


Времето минаваше и у мен отново се прокрадваше подозрението, че не съм сам. Вече споменах, че някои нощи се будех в кабината и зървах надвесено над мен лице. Привиждаха ми се буйна коса и две блеснали очи. Сутрин си внушавах, че нощната гостенка е била при мен само насън.
Започнах обаче да откривам и по-веществени следи. Върнах се при самолета от яхтата и намерих на крилото два плъха с извити вратове. Бяха сложени прилежно един до друг като подарък. Една сутрин ми се причу човешки глас в далечината — напяваше меко и ритмично „Тате-тате, тате-тате-тате“… Писъци на чайки, променени от разстоянието? Кой знае.
Затова направих малък опит. Един следобед вързах парче бисквита на бинт от аварийния комплект. Провесих го от релинга на яхтата. Там се виждаше добре, но беше недосегаемо дори за най-атлетичния плъх.
После се поразходих по моята люшкаща се алея край морето. Върнах се след час и бинтът пърхаше леко с ветреца. Бисквитата я нямаше.
Ръждивото небе вече не ме потискаше. А щом се заех с работата си около яхтата, скоро се учудих на себе си. Подсвирквах си. Наистина си подсвирквах! Светлинката на оптимизма заблещука някъде в душата ми.


До десетия ден бях същински Робинзон Крузо. Събрах достатъчно плавен да си паля огън. Откъснах метален лист от опашката на самолета и го огънах в подобие на гърне, за да кипвам вода в него.
Пусках вътре филизи от трифиди и раци, подбрани измежду неуморно щъкащите по острова създания. Дори не се налагаше да ги ловя, сами се примъкваха към гърнето. Варивото имаше гадничък аромат — смес от сладост и горчилка с тегнещ над всичко остър солен дъх. С по-добрата храна се оправяше и настроението ми. Работата ми спореше. Можех и да се радвам на резултата от труда си. Скоро щях да освободя напълно яхтата от лозите.
Преди всичко обаче беше непоклатимото убеждение, че не съм сам на острова. По някакво чудо, което ме озадачаваше, но и радваше безмерно, дивото момиче бе оцеляло при нахлуването в гъсталака от трифиди. Вярно, още ме отбягваше. Боеше се твърде силно от оръжието, за да се покаже. Но щях да се справя с това, както се справих с хилядите лози, приковали яхтата към острова. С малко тактичност и поднесени бисквити бих могъл да си върна доверието и.
Кроях планове за завръщането у дома, и то с изумителна пътничка на борда.
Но знае се какво става и с най-хитроумните кроежи на мишките и хората…
Сутринта на единайсетия ми ден като съвременен Крузо вдигнах глава да си почина от рязането и зърнах параход, минаващ край острова. В този миг осъзнах, че съм приключил с освобождаването на яхтата. Веднага докопах и запалих авариен факел.
На кораба побързаха да дадат заден ход и да се върнат с кърмата напред към острова. Виждах непознати лица да се взират в мен от палубите. Явно бях интересна гледка за тях — фигура в нещо като скафандър и лъскав шлем, размахала ярко пламтящ факел върху сал от зеленина. А моето внимание бе приковано от непознатия флаг, който плющеше на мачтата на парахода.
Истината, че животът е пълен с изненади, се е изтъркала от повтаряне. И все пак си знаех, че събитията отново бяха взели неочакван обрат.


> ДЕВЕТА ГЛАВА
> НА БОРДА

Имаше посрещани. И то много. Събраха се на палубата в любопитна, но чудновато смълчана тълпа.
Все още задъхан от катеренето по въжената стълбичка, най-сетне откопчах шлема и го смъкнах от главата си. Як мъжага на шейсетина години с херкулесови рамене се вторачи в мен изпод свирепо настръхналите си гъсти бели вежди. По позата му — разкрачен и сплел пръсти зад гърба си — познах, че това трябва да е господарят и повелителят на кораба.
Накрая той ме заговори. От силата на дебелия му глас шлемът затрептя в ръката ми.
— Добре дошли на борда, господине. — Пронизващият му поглед не се отделяше от лицето ми. — Някои от тия хора… ония, де, дето май са чели множко от боклуците на Стария свят, ви взеха за пришълец от Космоса. Но не и аз, господине. И добре, че е тъй. Щото на оня, боцмана, де, му се щеше да ви пусне едно куршумче в корема. — Изви брадясалата си челюст към мъж с пушка в ръце.
— За всеки случай, нали схващате?
— Много се радвам, че сте го убедили да не стреля.
— Не съм го убеждавал, господине. Аз предпочитах да ви гръмне в крака. Ама имам пътници, дето много се напъваха да ме отклонят от тоя курс.
— Пътници ли?
Вече бях колкото останал без дъх, толкова и озадачен. Внезапното ми избавление от плаващия остров, последвано от срещата с цял куп корави нехайни моряци, съвсем ме обърка. А и заради странния говор на капитана трябваше да насилвам мозъка си, за да го разбера.
— Името ми, господине — продължи страховитият мъж с тътнещия си глас, — е Шарпстоун. Командвам парахода „Малкият Бигъл“. Нали не бъркам, че не сте били по своя воля на това парче носен от вълните боклук?
„Хайде, Дейвид, опомни се! — подканих се аз. — Размърдай си мозъка. Той те пита какво се е случило.“ Доста замаян, отговорих:
— Ъ-ъ… така е. Кацнах принудително тук преди няколко дена.
— Кацнахте принудително. Значи сте пилот?
— Да. Едва не добавих горчиво: „От най-злополучните. Две аварийни кацания за два дена.“
Капитан Шарпстоун попита:
— Пътници имахте ли?
— А-а… имаше един, но…
Обясних му как се озовах в безизходица на островчето и му разказах за смъртта на Хинкман.
— Адски лош късмет — подхвърли капитанът малко по кротко.
— Адски лош късмет…
Изви глава към човека с пушката и останах с впечатлението, че му даде поредица от заповеди. Но заради резкия акцент не долових повече от една-две думи. После пак се обърна към мен и подхвърли небрежно:
— Вярвам, че можем да ви предложим дребни удобства. Няма да откажете един душ и вкусна гозба, нали?
Отвърнах, че няма да откажа, и му благодарих.
— Но първо малко формалности за корабния дневник. Как се казвате, господине, и откъде сте?
— Името ми е Дейвид Мейсън. Аз съм от остров Уайт.
— Как точно се пише „Мейсън“, господине? Казах си фамилията по букви.
— Много благодаря, господин Мейсън, добре сте дошли на кораба. — Едрият мъж тържествено се здрависа с мен. Както и очаквах, пръстите му стискаха като менгеме. — Ще ме извините, но трябва да си поема задълженията. Моите пътници обаче ще се погрижат за нуждите ви. Дръзвам да позная отсега, че и те ще имат въпроси към вас.
Той понечи да се отдалечи, а аз усетих през подметките на обувките си боботенето на двигателите. Единственият син комин на кораба блъвна дим — набиваща се на очи бяла струя под необичайното червено небе. Потегляхме.
— Чакайте — спрях го внезапно. — Чакайте! Засега не бива да тръгваме. Капитан Шарпстоун впи в мен суров и недоумяващ поглед.
— Тъй ли било, господин Мейсън? Пък аз си мислех, че още командвам тоя кораб.
— Извинете… — смънках. — Аз… просто има още някой на острова.
— Нали казахте, че няма оцелели пътници от вашия самолет?
— Вярно…, но имаше едно момиче. Тя…
— Момиче ли? — Той многозначително изви вежда към стоящите наоколо. — И що за момиче беше то?
Убеден съм, че в този миг ме смяташе за бълнуващ луд, който си дърдори за въображаеми момичета, може би и русалки, припичали се на слънце върху сплъстените водорасли над водата.
— Вижте какво, капитане, съжалявам, ако не обяснявам смислено. Аз обаче открих момиче, което живее на острова. Трябва да е на петнайсет-шестнайсет години. Струва ми се, че е неспособна да говори. — Видях, че той се взря в острова, мъчеше се да намери момичето. — Тя започна да се крие от мен.
— Да се крие ли?
— Уплаших я… неволно…, защото стрелях с револвера по трифиди.
— Но ние, господин Мейсън, не забелязахме и помен от някакво момиче. Видяхме вас и групичка трифиди, друго нямаше. — Шарпстоун погледна един мъж на средна възраст. — Курс на югоизток, господин Ший. Скорост десет възела.
— Слушам, сър.
Мъжът закрачи енергично към мостика.
— А вие, господин Мейсън… — Както би се изразила майка ми, капитанът ми взе мярката с поглед от главата до петите. — Пъхнете се под горещия душ, после не е зле и корабният лекар да види как сте.
Почти му изкрещях:
— Капитане, там има младо момиче. Не може да се махне от острова, яде само мръсни плъхове и компания и правят трифиди! Тя ще умре, ако не я намерим!
Капитан Шарпстоун не трепна при моето избухване, сякаш беше издялан от гранит. Но очите му подсказваха, че ще ме окове в трюма или ще измисли друго морско наказание, ако продължа в същия дух.
— Господин Мейсън, преживели сте неприятни изпитания. Съветвам ви да изпуснете парата, после да приемете нашето гостоприемство.
Корабът вече се отдалечаваше от плаващото островче. Там стърчаха трифиди под мъждивата светлина. Представях си как прекрасното жизнено момиче вижда кораба — единствената му надежда за спасение — да се скрива зад хоризонта. Кипнах и треснах шлема си в релинга на кораба.
— Не можете да я зарежете там!
— Господин Мейсън…
— Върнете ме на острова, аз ще я доведа.
— Няма никакво момиче, господин Мейсън. А сега, за ваше добро, хората ми… — погледът му се спря на двама грамадни вахтени моряци — … ще ви отведат от палубата.
Двамата ме сграбчиха с ръце като лопати. Истинско безумие. Защо ли този човек не приемаше сериозно думите ми?
Направих опит да се изтръгна от хватката им. Напразно. Те бяха ходещи буци мускули. Без да влагат забележими усилия, моряците ме помъкнаха към една врата. Каквото и да сторех или да кажех, нищо нямаше да променя. Момичето щеше да остане на острова. И там щеше да си умре — от глад, от студ, от жилото на трифид. Нямаше никакво съмнение. Никакво.
— Настанете господин Мейсън в някоя каюта — заповяда капитанът.
— И не забравяйте да заключите вратата.
— Капитан Шарпстоун, един момент, моля.
Гласът, който чух, се различаваше коренно от грубата реч на моряците. Беше мек, сдържан и преди всичко женски.
— Капитане, бихте ли погледнали за миг към острова? — настоя този глас. — Има какво да видите.


И вие бихте си казали, че не започнах гостуването си на спасилия ме кораб по най-достойния начин. Но след като оставих зад себе си няколко трупа през последните седмица-две, бях непреклонен, че няма веднага да се натоваря с вината за гибелта на още един човек. Вече можех да се дръпна встрани, защото моряците ме пуснаха. Гледах с немалко злорадство как екипажът се разтърча по палубата, за да подготвят кораба за завой. Капитанът редеше заповедите си с привична лекота.
— Обърнете на сто и осемдесет градуса, навлизаме с острия край напред. Много бавно, господин Ший. Не ща тая мръсна гадост да се оплете във витлата. Господин Либъруиц, пригответе пак въжената стълбичка. Закрепете я.
Облегнах се на релинга. Над мен висеше слънцето — мрачен червен диск в зенита си. Светлината не беше в изобилие. Стигаше колкото да различаваме гнусните дебнещи трифиди и гърбиците, бележещи покритите с водорасли гробници на яхти и влекачи. Гледката би трябвало да е унила и потискаща. Но точно тогава, кълна се в небесата, целият настръхнах от победоносно ликуване.
Ето го и моето диво момиче с коса като огромно тъмно глухарче около главата си. Нейният блеснал от вълнение и (осмелявам се да предположа) страх поглед бе прикован в кораба с бълващ дим комин и пенещи водата витла. Допускам, че за пръв път виждаше такова нещо.
Толкова се радвах да я видя, че сърцето ми преливаше от простичко, дори идиотско щастие. Бях познал, че не е загинала в гъсталака от трифиди. Само Господ знаеше как е оживяла.
Доближи водата, колкото смееше, застана неспокойно върху опасно разръфаната сплъстена зеленина. Притискаше куфарче към гърдите си. Чакаше кораба, който я доближаваше мудно.
Мислено я убеждавах да не загуби смелост и да не се втурне обратно към скривалището си. Огромният кораб, надвиснал над нея, сигурно беше и величествен, и страшен. Но тя май разбираше, че в него е единственият и шанс да оцелее. Въпреки явния си ужас не помръдваше, вкопчена в куфарчето като майка, бранеща бебето си.
— Господин Мейсън, приятно е да ви види човек усмихнат.
Озърнах се към притежателката на мекия женски глас.
Прецених, че е на около двайсет и пет години. Стройна, но не и кльощава. Косата и с цвят между русия и рижия падаше свободно и се стелеше по раменете и в прическа, каквато не бях виждал. Ясните и умни очи имаха особен оттенък на зеленото, а по розово-бялата кожа на лицето и едва личаха лунички. Не беше на палубата, за да се занимава с машинариите — познах това по добре оформените ръце без мазоли. Тя направо излъчваше недоловимото качество, което някои наричат „потекло“. Носеше обаче работни джинсови дрехи, карирана риза и здрави обувки. Практичният избор на дрехи бе смекчен донякъде с розово шалче. Усмихваше се развеселена.
— Не се случва всеки ден някой да се опълчи на страшния капитан Шарпстоун. Поздравявам ви.
— Само исках да ми повярва. Но май избрах най-грубия начин.
— Все пак постигнахте каквото искахте. — Тя кимна към момичето, чакащо пъплещия кораб.
— Коя е тя?
— Не знам. Сигурно се е понесла в морето заедно с това парче, когато се е откъснало от сушата.
Обърнах се да погледна младата жена, застанала до мен. Мозъкът ми, изглежда, работеше твърде бавно този ден, защото чак сега разпознах акцента и макар да бях изгледал стотици холивудски филми в избледнялото величие на киносалона „Сандаун“.
— Вие сте американка — установих учуден.
— Вие, британците, сте невероятно проницателни хора. — Все тъй усмихната, тя плъзна пръсти по ръкава на моя гумиран летателен костюм. — Това ли е на мода сред младежите от вашата страна на Атлантика?
И аз се засмях неволно.
— Не бих казал. Всъщност с голямо облекчение ще го смъкна от гърба си след десет дена непрекъснато носене. Ъ-ъ… впрочем, моля да ме извините.
— За какво?
— За това, че изтъквам очевидното. Изтърсих, че сте американка. Нямах желание да се показвам толкова отчайващо тъп. Но преживях няколко необикновени дни, меко казано.
Загледах се в острия нос на кораба, който лесно разсече плаващата рогозка от водорасли като нож, режещ зеле. В този миг превключиха на заден ход и корабът спря. Един вахтен моряк спусна стълбичката. Промърморих по-скоро на себе си:
— Плаващи острови, трифиди, подивели момичета, дни с нощен мрак. Трудничко се свиква.
— Като ви слушам — благо промълви тя, — имате нужда от изобилна гозба и дълго отспиване.
— Охотно потвърждавам. И може би глътка-две ром, ако се намира на кораба?
— Мисля, че ще можем да напълним някоя и друга чашка. Сега пък аз се държа невъзпитано. — Светлозелените очи се смееха, когато тя ми подаде ръка. — Керис Бедекер от град Ню Йорк.
Отвърнах с кимане и усмивка, макар и бледа от умората.
— Дейвид Мейсън от остров Уайт.
Пак се обърнахме да гледаме как обвитото в парцали момиче се катери по стьлбичката. Дори с куфарчето в едната си ръка беше смайващо пъргава. Споделих откровено:
— Радвам се, че тя се отърва жива и здрава от трифидите.
Керис каза нещо, от което изпаднах в дълбоко недоумение.
— Да-а… — проточи и се взря замислено в страховитите според мен растения. — Доста жалки дребни екземплярчета, не мислите ли?


> ДЕСЕТА ГЛАВА
> ВЪПРОСИ И ОТГОВОРИ

Предполагах, че ще се храня сам в някоя каюта. Но очакванията ми бяха надминати.
Изкъпах се под великолепните горещи струи на душа. После се преоблякох с панталон и риза от тънък джинсов плат — даде ми ги назаем човек от екипажа, с когото бяхме почти равни на ръст. Засега не можаха да ми намерят обувки по мярка и ми предложиха чифт дебели вълнени чорапи с достатъчно черни шарки по тях, за да приличат смешно на куче-далматинец.
Мина час, след като взехме подивялото момиче от плаващия остров, и усещах боботенето на мощната парна машина, тласкаща кораба през открито море. Сресвах си косата с гребенче, също взето назаем, когато един моряк надникна през вратата.
— Кльопачката е готова, мой човек — осведоми ме той жизнерадостно. — В пътническия салон, по коридора, първата врата отляво. Няма как да го подминеш.
Благодарих му и отделих малко време да огледам гладко обръснатите си бузи. От здравословната, но ограничена диета през последните дни скулите ми изпъкваха повечко. Но нямах прегладнял вид, въпреки всичко.
Пътническият салон лъхаше на уют без никаква показност с меките си кресла и малкия, но сгряващ душата със съдържанието си бар в ъгъла. А на една маса се мъдреше голям супник, пълен догоре с яхния, която бе претъпкана със зеленчуци и големи телешки мръвки.
Открих, че няма да съм сам. Русокосата Керис Бедекер вече беше там заедно с трима мъже. Те горяха от нетърпение, досущ дечица, чакащи фокусник. Грейнаха в усмивки насреща ми, когато прекосих по чорапи килима.
— Хайде да пропуснем церемониите — подкани ме висок чернокож мъж и посочи супника. — Сигурно сте гладен.
— Няма да отричам. И ще бъда много щастлив, ако повече не вкуся трифид през живота си.
Май ги изненадах, защото се спогледаха недоумяващо. Керис стана.
— Ще донеса рома, който ви обещах. Но не чакайте, моля ви, започвайте с обяда. — Отиде до бара и наля щедра порция. — Между другото, нали нямате нищо против да ви правим компания?
— В никакъв случай.
Тя още държеше бутилката ром, но със свободната си ръка посочи поред всекиго от мъжете.
— Това са моите съратници в приключенията. Ето го Гейбриъл Дийдс.
Чернокожият пристъпи към мен. Беше най-високият от тримата и се движеше със свободната лекота на атлет. Усмихна се топло и стисна ръката ми.
— Радвам се, че сте на борда, господин Мейсън.
— Дейвид, моля — поправих го засмян.
— Достойният господин с русата брадичка е Дек Хърни — нехайно продължи Керис. — Не се оставяйте да ви подмами да играете шах с него. Партиите му се проточват дни наред и слага такъв вонящ тютюн в лулата си, че и месец не би ви стигнал да се съсредоточите. Мисля си, че тези димни завеси влизат в стратегията му.
Дек Хърни беше на около двайсет и три години, направи ми впечатление на дружелюбен, макар и стеснителен човек. Ухили се, изчервен от закачките на Керис.
— Последен, но не и по значение, е Рори Мастърфийлд. Най-запаленият свирач на банджо в целия кораб.
Рори имаше поглед на наблюдателен човек. Носът му пък завършваше с остър връх. Усмихваше се охотно, но малко ми приличаше на оса и се взираше много изпитателно. Завърших ритуала на здрависването, като стиснах неговата ръка.
— Дейвид, появихте се с интересен костюм. С какъв тип въздушна машина летяхте?
Обясних му и той подсвирна впечатлен. После примига, сякаш запаметяваше информацията, за да я използва по-късно.
— Хапнете си, хапнете — приятелски ме насърчи Гейбриъл. — Ще стигне и ако поискате допълнително. А, да. Дек, ще докопаш ли хляба от масата зад теб? Трябва да поохраним тоя човек.
Дек ми подаде чинията с купчина филии.
Яхнията ухаеше превъзходно. И вкусът не ме разочарова. Мръвките обаче ми се сториха удивителни — май бяха хвърляли безгрижно в яхнията цели телешки пържоли. Имаше и жълт зарзават колкото грах. Не го разпознах, но беше чудесен.
Набързо изгълтах няколко лъжици и поумувах как да подхвана огромните парчета телешко само със скромна лъжица в ръка. Тогава забелязах, че другите четирима около масата следят всяко мое движение с възбудата на публика, очакваща илюзионистът да извади заека от цилиндъра си.
Поспрях и се запитах дали не съм забравил нещо или пък случайно не съм проявил неучтивост. Керис обаче се изчерви.
— Моля да ни извините, че ви зяпаме. — Усмихна се виновно. — Но изобщо не сме предполагали, че морето ще ни поднесе нов Робинзон Крузо, и то пилот на реактивен изтребител.
Дек се хилеше.
— Отгоре на всичко готов да се опълчи на вдъхващия ужас капитан Шарпстоун.
Неволно се зачудих какво ли прави подивялото момиче. Съвсем новото и стъписващо преживяване при срещата с други хора сигурно я е объркало.
— Момичето, което качихте на борда… — подхванах аз.
— Не се безпокойте — побърза да ме прекъсне Керис. — Ким Со се е затворила с нея в една каюта. Гостенката ни с удоволствие похапва цяла купа курабийки. А вие харесахте ли яхнията?
— Изумителна е — отвърнах от все сърце. — Нямате представа колко ми е вкусна.
— Още хляб? Заповядайте, вземете си.
— А ромът как беше? — сети се Гейбриъл.
— Чудесен, направо чудесен. Отново започвам да се чувствам човек.
Рори се бе замислил.
— Никак не ви е провървяло, щом се наложи да зарежете самолета си на такова място. Какво се случи?
Разказах му как се опитахме да определим докъде се простира облачният слой, защото отначало предположихме, че той е причинил затъмнението, и как стигнахме до горчивия извод, че гръмотевичната буря е прекъснала радиовръзката ни с базата. Завърших историята с описание на аварийното кацане върху живата рогозка. Разбира се, поприказвахме си и за дребната гадост на природата, която явно не позволяваше на слънцето да свети нормално. Научих, че имат същия проблем в Ню Йорк, значи явлението не беше местно, а глобално.
Огледах оживените им лица, а те наблюдаваха как обирам чинията си с коричка хляб.
— Е, какво ви води насам? За пръв път срещам американци, а и не съм чувал някой да е стигнал до Европа през Атлантика още от Ослепяването.
— Ослепяването ли? — Керис кимна, че е разбрала. — При нас го наричаме Началото.
— Да, бе, Началото — сухо се засмя Гейбриъл. — Аз пък наричам това пресилен оптимизъм.
— Впрочем — обади се Рори — и европейците не пътуват на запад. — Поне не сме чували да се е случвало напоследък — уточни Керис.
Потиснах желанието да си оближа пръстите и се задоволих да допия рома от чашата си.
— Не е трудно да се обясни. Толкова заети бяхме с оцеляването от трийсетина години, че пътешествията в чужбина са ни последната грижа.
— Е, ние обаче смятаме да оправим положението — грейна Гейбриъл. — Обикаляме с това корито от Северния полярен кръг по целия бряг на Европа и Африка чак до екватора.
— Съставяме карти, събираме образци — животни, растения и минерали — допълни Дек.
— И преценяваме докъде са се разпрострели трифидите, доколкото можем — вметна Керис. — Още ром, Дейвид?
— Благодаря, но е по-добре да откажа. Вече ме удари в главата.
— О, между другото — Рори сякаш си спомни за незначителна, но заслужаваща да се спомене дреболия, — отбиваме се при хората по пътя да им кажем „здрасти“. — Усмихна се. — Време е да се опознаем със съседите си. Дейвид, разкажете ни за себе си. Как живеете на остров Уайт?
Последва доста продължителна размяна на въпроси и отговори. Четиримата ме подхванаха с въпроси и аз се стараех да им отговарям по-пълно. По едно време узнах, че корабът вече се е насочил към Ламанша и те се съгласиха по-скоро да седнем на по халба-две бира в Шанклин. След това и аз изкопчих малко сведения за събеседниците си. Всички живееха в Ню Йорк. Те бяха научният екип на „Малкият Бигъл“. Сигурно сте се досетили, че е бил наречен на кораба „Бигъл“, с който Дарвин обикалял океаните. Имало и кораб „Големият Бигъл“, който пътувал на юг край американския бряг със същите задачи. Общо взето, бе им възложено да проверят какво е оцеляло от Стария свят, да установят какви земи са завладели трифидите и да се свържат с разпръснатите отломки от човечеството с далечната цел да бъдат събрани в единна глобална организация. — Някои се отнасят равнодушно към това — въздъхна Керис, — А една общност на норвежкия бряг отговори на молбата ни за слизане на брега с няколко точни пушечни изстрела.
— Загубихме двама моряци. — Отнесеният поглед на Рори ми подсказа, че си спомня неприятна случка. — Затова капитанът беше малко наежен при стъпването ви на борда днес.
Докато си приказвахме, започнах да изпитвам едва ли не страхопочитание към тези млади хора. Тяхната жизненост и неукротимата им енергия бяха необичайни. Помня, че си казах: „Ако ги включат в контакта, ще дават електричество за всички уреди на кораба.“ Нито за миг не оставаха в покой, независимо дали бяха изправени или седнали, говореха с изразителни жестове и припряна самоувереност, каквато не бях виждал дотогава. От време на време се чувствах като тъповатия братовчед провинциалист от вицовете. А те жадуваха да научат всяка подробност от живота на моя остров.
— Откъде си доставяте въглища? — попита Дек, лъскайки очилата си, докато заблестяха като хелиограф. — На остров Уайт няма „естествени“ залежи на въглища, нали?
— Ъ-ъ… няма — потвърдих, щом сдъвках поредната бисквита, която те наричаха курабийка. — Почти не използваме…
— Не използвате въглища ли? — Всички се изненадаха.
— А отоплението и осветлението? Нали имате и параходи?
— Имаме, обаче са преоборудвани да работят с течно гориво.
— Да нямате петролни кладенци?
— Не, обаче…
— Не е възможно още да разчитате на стари петролни резерви.
— Така е. Извличаме гориво от трифидите.
— Трифидите?! — Очите на Рори се разшириха като че ли чу върховна глупост. — Но как, за Бога, рафинирате маслото им до гориво?
— Ами, построихме рафинерия, която преработва трифиди в промишлени мащаби. Моят баща и още един човек на име Коукър изобретиха инсталацията преди двайсетина години. Напълно възможно е от маслото да се извлече лек спирт със свойства като на керосина и…
— Чуйте го само! — възкликна Гейбриъл. — Тези приятели изстискват бензин от проклетите растения. Невероятно!
— Получаваме и по-тежки масла за смазки, готвене и лекарства — добавих гордо, но смутено. — И горивото в моя реактивен изтребител беше спирт от трифиди. Различава се от горивата за двигателите с вътрешно горене или…
— Божичко… — отрони изумената Керис. — Най-важно е обаче дали вашите хора биха дали технологията на нашите?
Засмях се доста наивно.
— Не виждам защо да не ви я дадат.
Рори си потриваше брадичката.
— И имате реактивен въздушен флот, така ли?
— Да. Предимно изтребители и леки бомбардировачи.
— Иисусе…
Изведнъж Дек и другите трима се облегнаха назад и взеха да се споглеждат. Май успяха да си кажат немалко неща само с очите. Неочаквано ми се стори, че биха предпочели да се усамотят, където няма да ги чувам, за да си поблъскат главите над казаното от мен.
Накрая Керис подхвана с много премерен тон, от който в ума ми за пръв път се пробуди безпокойство:
— Дейвид, значи твърдите, че вашият остров поддържа военновъздушни сили?
— Да — отвърнах, настроен по-предпазливо. — За самозащита.
— А смятате ли, че сте застрашени от… чуждестранна сила? Не мога да намеря по-точен израз.
— Не стигаме чак дотам. Но се е случвало да ни нападат пирати. По-малките острови от нашата група бяха особено уязвими.
— Значи сте използвали тези реактивни самолети и за атаки?
— Понякога. Гласче някъде в съзнанието ми ме предупреди да си прехапя дългия език.
— Ясно. — Керис поумува още малко. — Нали разбирате защо бихме могли да се обезпокоим, като научим, че общност от другата страна на океана поддържа толкова боеспособен въздушен флот?
— Само за отбранителни цели.
— Но е подходящ и за нападения, нали?
— Права сте. — Усмихнах се и вдигнах рамене. — Моля ви да повярвате обаче, че никой при нас не жадува да стане господар на света.
Рори издиша шумно и впи острия си поглед в мен.
— Дейвид, може би вниквате в затрудненията ни. Ние… тоест нашите хора се излагат на голям риск. Да, отиваме при общностите по цял свят, дружески им протягаме ръка и предлагаме да започнем търговия — да разменяме не само продукти, но и знания. Ала освен това издаваме, че имаме жизнеспособно, самозадоволяващо се общество с достъп до суровини като въглища и дървесина. Кимнах.
— Загрижени сте, че някоя от европейските общности би се опитала да ви нападне и да ви отнеме всичко.
— Не пренебрегваме тази опасност. — Изражението на Гейбриъл се помрачи. — И ние сме си патили от пиратски нападения. Загубихме приятели и близки.
— Затова не бива да се учудвате, че малко се изнервяме, щом научим, че някой има цял флот реактивни бомбардировачи и изтребители — вметна Керис.
— В края на краищата… — погледът на Рори срещу мен не трепваше — … бихте могли да решите, че е по-добре не да търгувате, а просто да ни пратите по дяволите с бомбите си и да си вземете, каквото ви хареса.
— Не сме такива хора — заявих убедено. — Предпочитаме мира. И ние искаме да създадем връзки между различните общности.
Гейбриъл се поотпусна.
— Радвам се да го чуя.
— И ние искаме да имаме само приятели — засмя се Рори, — а не врагове.
— Освен това — изтъкнах — нито един от нашите самолети, дори изтребителите, не може да стигне до Ню Йорк.
— Значи нямате самолетоносачи?
Прихнах.
— Нямаме. Не си позволяваме този лукс.
Изведнъж всички наоколо цъфнаха в усмивки.
— В такъв случай ще бъдем най-близки приятели — обяви Гейбриъл и стана. — Според мен поводът заслужава да си сипем нещичко, за да го отпразнуваме.
Върна се с уиски — толкова силно, че пареше гърлото. Две-три глътки стигнаха алкохолът да зазвънти във вените ми и да проникне направо в главата ми. След единайсет денонощия, през които спах сгърчен в тясната кабина, изведнъж усетих смазваща умора. Керис забеляза, че брадичката ми провисва към гърдите. Каза ми, че са приготвили каюта за мен, и ме съпроводи по коридора с лека стъпка до малка, но уютна стаичка, където ме чакаше току-що застланата койка.
— О, Дейвид, сетих се нещо — подхвърли на излизане. — Шкиперът каза, че би трябвало да пристигнем на остров Уайт утре сутринта. А дотогава се чувствай като у дома си.
Успях да и благодаря, преди да потъна в прекрасен унес без сънища.


> ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
> НОЩ

От кораба до много далечния бряг прелитаха радиосигнали, други се връщаха мигновено през ефира. Предаваше се информация. Задаваха се въпроси. Получиха се заповеди.
Тогава нищо не знаех. Спях в блажено кротко неведение на своята койка под палубата.
Шумът на двигателите се промени. Трептенето от блъскащите бутала се разнасяше по целия кораб, силата му нарастваше. Огнярите, вдигнати рано от койките си, получиха заповед да слязат в машинното, без да са закусили. Няма съмнение, че там не само са разпалвали котлите, но и са загрявали въздуха с пламенните си псувни. Но работата преди всичко. Трябваше да подават парата с най-голямото налягане, което би понесъл старият кораб. Захранваха пещите с въглища и още въглища. Корабът пореше все по-устремно океана в нощта. И това не знаех. Продължих да си спя.
Над мен искри изригваха от комина и проблясваха под небето, което оставаше беззвездно и мъртвешки тъмно. Всеки стоящ на палубата би могъл да види дирята зад кърмата като светеща следа от тебешир по черна дъска. Отначало трябва да е била права. По-късно обаче наблюдателят би забелязал как се извива градус по градус, докато корабът завива по нов курс. Имаше съкровище на борда. И то с такава безмерна ценност, че повелителят на кораба получи заповед да не спира пред нищо. И заради никого.
Потънал в уюта на все същото блажено неведение, аз се надигнах от койката, обух смешните чорапи като козина на далматинец, облякох се и отидох в пътническия салон. Там закусих със смес от хрускав бекон, яйца и препечени филийки, потопени в особено сладък сироп. Отгоре на всичко не се заслушах, когато Гейбриъл Дийдс влезе, отпивайки огромни глътки кафе от чашата си, и изтърси:
— Някой да е наясно защо шкиперът е пришпорил така вехтото корито? Тази сутрин се носи като скутер.
Другите само свиха рамене и пак се заеха със закуската. Керис ме разпитваше за инфраструктурата на остров Уайт.
Инфраструктура ли? Не бих могъл и да напиша думата правилно, без да напрегна паметта си, камо ли да се впусна в подробности за километрите релсов път или водопровод, с които можехме да се похвалим.
В онзи момент още бях простодушен невежа и си въобразявах, че ни остава един час път до моя дом. Керис вече се бе сдобила с филмова лента от складовете на кораба и я зареди в прекрасна германска 8-милиметрова камера. Неволно се вторачих в изящните и пръсти, прокарващи лентата през водачите и зъбците, преди внимателно да я пъхне зад обектива. Механизмите може и да бяха на четири десетилетия, но камерата още работеше с точността на швейцарски часовник. Срещата на два народа след трийсетгодишна раздяла щеше да бъде съхранена за поколенията.
По-късно излязох на палубата. Екипажът се трудеше усърдно, без да поглежда встрани. Видях капитан Шарпстоун на мостика, скръстил ръце зад гърба си, изпъчил се срещу хоризонта и вперил поглед над носа на кораба.
На предната палуба забелязах и малокалибрено оръдие, също и две стойки с тежки картечници. Тези хора нямаха намерение да навлязат неподготвени в опасни води.
Слънцето се издигаше високо над хоризонта. Тоест жалкото подобие на светило, което имахме в тези затъмнени дни. Отново ми напомни за кръг от оранжево фолио. Висеше равнодушно, сякаш залепено за небето. Очакваше ни поредният мрачен ден и макар да беше юни, студът се усещаше. Каквото и да филтрираше светлината толкова много километри над нас, със същия успех пречеше на слънцето да ни огрява. Ден след ден във въздуха натежаваше предчувствие за зима.
Дали последните думи на господин Хартлоу преди смъртта му не бяха самата истина? Може би това беше началото на края. Предричаше го коя ли не религия — свършекът на света ще бъде възвестен от неестествена тъма.
Без светлина няма фотосинтеза. Растенията щяха да измрат. След тях щяха да загинат тревопасните животни. Скоро цялата хранителна верига щеше да се разпадне брънка по брънка.
От тези мисли тръпки ме побиха чак в костите, смразиха ме по-силно и от студения въздух.

Опирах лакти на релинга, зяпах ту премятащите се вълни в ръждивото море, ту хоризонта с надеждата да зърна първите заоблени възвишения на остров Уайт. В този миг най-голямата радост за мен щеше да бъде разходката по вълнолома на път към града. Да видя познати лица. Да чуя гласовете на децата в училищния двор. Дори си представих как се отпускам удобно в мекото кресло у дома и разказвам на родителите и сестрите си своите премеждия. Въображението ми рисуваше техните ококорени очи, докато слухът им попива всяка дума от описанието на моите приключения. А вечерта ще си отпусна душата в града с Мич. Замечтан търсех с поглед родния край, но изведнъж усетих нечие присъствие до себе си.
— О, Керис, извинявай, не те забелязах веднага.
— Не исках да те безпокоя.
— Просто се надявах да зърна вече дома си.
— Виждаш ли нещо?
— Засега не.
— Трябва да ти намерим някакви обувки. Не бива да стоиш тук по чорапи, мразовито е.
— Не усетих — отвърнах, макар и да не беше съвсем вярно. Всъщност знаех добре, че е дяволски студено. — Подготви се за тържествено посрещане — кимнах към хоризонта. — Няма да се учудя, ако дори цялото население се струпа да ви поздрави. — Ухилих се. — Не се случва всеки ден до пристана да спре цял кораб, пълен с американци.
— И аз ще съм готова с кинокамерата — усмихна се тя до ушите. — Няма да пропусна хубавия ти профил, когато акостираме.
— Хубав ли? С тая муцуна, от която се напукват и лещите в обектива? Я стига.
— Ти ще си зает да търсиш жена си в тълпата.
— Не позна. Не съм женен.
— Тъй ли… — Тя се обърна да погледне напред, дългата и коса се разстла с вятъра. — Гейб е прав. Пердашим с пълна скорост. Шкиперът се е разбързал да те върне жив и здрав вкъщи.
— Сигурна ли си, че е изпратил предварително съобщение на честотата, която ви казах?
— Разбира се. От мен да знаеш, отдъхнаха си, щом чуха, че си невредим. — Жалко, че не мога да кажа същото и за моя спътник.
За малко се смълчахме, чуваше се съскането на разцепената от носа вода.
— Ти спаси момичето — накрая напомни Керис, приковала погледа ми със зелените си очи. — Ще се прибереш като герой.
— Не се чувствам такъв — тръснах глава. — Всъщност ми е адски гадно заради нещастието с Хинкман.
— Е, все пак си намисли речта, преди да си стъпил на родна земя. За онези твои хора на острова вече си герой.
— Май по-скоро се дължи на произхода ми, отколкото на собствените ми достойнства.
Керис отметна косата от лицето си, защото вятърът я раздуха в преливаща се завеса, искрящо червена в навъсения здрач.
— Дейвид, или си твърде скромен… почти непоносимо скромен, или криеш някаква голяма семейна тайна. Наведох се напред, подпрян на релинга, и се загледах в пяната около носа на кораба.
— Не е голяма. Просто баща ми, общо взето, е нещо като полубог в очите на хората у дома.
— И ти, тъй да се каже, знаеш какви велики дела се очакват и от теб?
— Донякъде е вярно.
— И това те измъчва?
— А, не особено — усмихнах и се. — Баща ми е страхотен татко, а семейството ми не иска от мен да бъда Бил Мейсън номер две. Но обществеността си има очаквания.
— Може би няма да ги разочароваш.
— Керис, досега единственото ми забележително постижение е съсипването на два от самолетите на острова за два дена. И ако очакват от мен да нахлузя обувките на великан, май ще се окаже, че краката ми са адски мънички.
Пак се облегнах на релинга и за пръв път забелязах колко бели са зъбите на Керис, обрамчени от тези нейни пълни устни. — Впрочем не исках да си помислиш, че се окайвам. А твоето семейство… бива ли си го?
— Бива си го. Но е трудничко да не го губя от поглед.
— Многолюдно семейство, а?
— Може да се каже.
— Един мой познат — Мич Мичъл — има осмина братя и две сестри. Не го знам как успява да им запомни рождените дни… — подсмихнах се — … а дори и имената.
— Приятелят ти Мич е изтеглил лекия жребий в живота.
— Твоите повече ли са?
— Хъм… — Тя кимна усмихната. — При последното преброяване имах сто и петнайсет братя и точно сто и двайсет сестри.
Разкикотих се и зачаках да чуя в какво е солта на шегичката. После долових, че не ме занася.
— Да му се не види…
— А ти си въобразяваше, че Мич си има проблеми. — Все тъй засмяна, тя докосна брадичката ми. — Ако това твое чене увисне още малко, ще нащърби палубата. Я да видим… — И тя се наведе над релинга, косата и се развя назад от ветреца. — Появи ли се вече този остров?
Осени ме дребно прозрение. Изолираните общества се развиват твърде различно едно от друго. Ние имахме Домове на майките. Ню Йорк пък се перчеше със семейства, в които има над двеста деца…, макар че как успяваха да извъртят този номер, само Господ знаеше. Но поне в едно бях убеден — по принуда щяхме да разширим смайващо кръгозора си. Трябваше да възприемем девиза: „Да живеят различията!“ Иначе щяхме да се сблъскаме с избуяли предразсъдъци, таящи в себе си заплаха.
И докато се питах как ли американците от кораба ще се справят с културния шок при срещата с провинциалната ни общност на остров Уайт, погледът ми се отклони към мъждукащото слънце. Едва сега открих, че с него става още нещо неприятно. Много неприятно.


> ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
> НЕОЧАКВАНО ПРЕПЯТСТВИЕ

— Дейвид? Какво не е наред?
Стрелнах Керис с толкова яростен поглед, че тя се отдръпна.
— Корабът! — сопнах и се. — Плава в скапаната обратна посока!
— Как така в обратната посока? Отвеждаме те у дома.
— О, не, по дяволите… Как не се сетих досега?
— Дейвид…
— Направо ми се навираше в очите от двайсетина минути.
— Дейвид — смутено завъртя глава Керис, — Не разбирам какво…
— Погледни слънцето.
Разтреперан от гняв, аз посочих кървавочервения диск в небето.
— Какво му е на слънцето? Не виждам…
— И аз не виждах. — Поех си дъх. — Слушай, Керис, сега е преди обед. Слънцето още се издига. Само че над кърмата — зад кораба! А трябваше да е отпред. Това означава, че сме се отправили на запад, а не на изток!
— Не мога да го проумея. Нали уж щяхме…
— Уж щяхте да ме откарате вкъщи. — Изгледах начумерено мостика. — Но май е имало промяна в плана.
— Дейвид?…
— Ще си поприказвам с онзи капитан Блай* или както му беше името! Вбесен, че ме изпързаляха така, аз се качих на мостика.
[* Уилям Блай е прочут британски мореплавател и флотски командир от края на XVIII и началото на XIX в. — Бел. прев.]
— Добро ви утро, господин Мейсън. — Капитан Шарпстоун пак стоеше с ръце зад гърба. Не ме погледна, взираше се в червения хоризонт. — Дано сте се наспали добре. — Обърна се към офицер зад себе си. — Скорост осемнайсет възела, господин Леман.
— Капитан Шарпстоун — подхванах аз, — какво става?
— Постигаме дяволски добра скорост, господин Мейсън. Ето какво става.
— Да, но сте сбъркали посоката.
— Няма никаква грешка.
— Не плавате ли на запад?
— На северозапад, господин Мейсън.
— Но защо? Нали щяхте да ме върнете у дома на остров Уайт.
— Променихме плановете си, господине.
— Защо се разбързахте толкова? Не можехте ли първо да ме оставите на острова?
— Такива заповеди получих, господин Мейсън.
— Едва ли ви оставаше повече от половин денонощие път от острова. Защо да не…
— Господин Мейсън, когато получите заповед от своя командир, вие я изпълнявате, нали? Бе ми заповядано от най висшите власти да завия обратно и да се отправя с пълна пара към своето пристанище. Нямам друг избор, освен да се подчиня. Или сте ме помислили за някакъв бунтар, господине?
— Не може ли да се обадите на вашето командване и да обясните къде сте? А ако привършвате запасите, нашите хора с радост ще ви…
— Господин Мейсън! Във вашата професия може и да е приемливо да оспорвате заповедите на командира си, но в моята това се смята за неподчинение. Значи е недопустимо. — Той впи поглед в мен изпод свирепо щръкналите си вежди. — Не се съмнявам, че ще бъде намерен начин да ви върнат невредим при вашите близки, щом бъде практически възможно. Но засега курсът ни е на северозапад.
— Към Ню Йорк ли?
Вместо отговор той се загледа упорито през панорамния прозорец на мостика. Усетих нечии пръсти да докосват ръкава ми. Керис ми подсказа с кимане, че е най-добре да оставя капитана на мира.
Макар още да скърцах със зъби, отидох с нея в пътническия салон. За жалост трябва да призная, че там и се наложи да изслуша мнението ми за заповедите, които капитанът бе получил. Както се бях разгорещил, изпъстрих думите си изобилно с най-долния английски жаргон.
Какво бихте сторили в такова положение? Ако откриете, че вместо да ви отведе у дома, корабът ви отнася към чужда земя? Ще вдигнете едноличен бунт, може би? Едва ли.
Въпреки това почти през целия ден крачех ядосан по палубата и се зъбех на всеки, чийто поглед срещах. Керис, Гейбриъл, Дек и Ким Со, момичето с азиатските черти, не криеха съчувствието си. Потвърдиха обаче, че капитанът е длъжен да изпълнява заповедите. Колкото и непреклонен да беше капитан Шарпстоун, прояви и справедливост. След обяда с толкова огромен бифтек, че се опулих, ми предложиха да съчиня съобщение до моето командване.
В пристъп на носталгия написах, че съм добре, но плановете са се променили и ще се върна в не чак толкова далечното бъдеще. После нямах друг избор, освен да се насладя на пътуването, доколкото мога.

Скоро така свикнах с боботенето на двигателите, че не го забелязвах. Първият ми унил ден завърши, когато слънцето, бледо като червеникава тухла, сякаш угасна в океана.
С нови обувки на краката се поразходих по палубата заедно с Керис. Не се борихме дълго с нощния студ и се върнахме в уютния салон, където Гейбриъл седеше до една маса и пишеше, а Рори лениво пощипваше струните на своето банджо. Прекарах около час в спокойна игра на карти с Керис, без да знам каква изненада ще ме сполети скоро.
Малко след девет часа влезе Ким Со, цъфнала в усмивка. Отначало бях готов да заподозра, че ми е подготвила някакъв майтап. Тя все се озърташе през рамо и лъскавата и черна плитка се люшкаше. Огледа всички ни, засмя се до уши и изрече:
— Може ли да ви запозная с нова гостенка?
На вратата нерешително се показа момиче на около петнайсет години. И нейното лице грееше в широка усмивка, а погледът и шареше по всички ни. Щом ме зърна, ухили се още по-весело. Посочи с пръст, разкикоти се и подвикна:
— Човек бум-бум! Човек бум-бум!
Как се бе преобразило моето диво хлапе от островчето… Отначало изобщо не я познах. Тъмното глухарче на бухналата и коса бе подрязано с вкус. Беше се изкъпала и носеше чисти дрехи. Промяната ме изуми, но и зарадва. Ким Со кимна насърчително на момичето и пак ни изгледа с горда усмивка.
— Искам всички да се запознаете с Кристина.
Доскорошното диваче се потупа с длан по лицето.
— Кис-тина. Кис-тина.
— Крис-тина — бавно повтори Ким.
— Крис-тина. — Кис-тина!
Ким се засмя.
— Е, все пак напредваме. Ако не с великански крачки, поне с бебешко топуркане.
Цяла нощ и ден Ким се бе старала да спечели доверието на момичето. Разказа ни, че Кристина охотно се пъхнала под душа и се преоблякла. Добави, че като малка сигурно е расла в цивилизована среда, защото знаела как да си мие лицето и зъбите и да си среше косата. Усилено наваксвала навиците за живот сред други хора. След броени часове пипала мебели, картини и дрехи, мъчела се да си припомни названията им.
И аз изпитах прилив на чувство, близко до гордостта, докато Кристина подтичваше из салона и оглеждаше всичко с детинско любопитство.
— Стол… маса. Маса! — Тя тържествуващо чукна по масата с кокалчетата на юмрука си. — Маса. Седни. Яж. Там леля Сю. — Посочи единия край на масата и се престори, че вади нещо от устата си. — Кхъ-кхъ… Уф! Размахваше ръка пред лицето си, докато кашляше.
Керис ме погледна.
— Доколкото схващам, леля Сю е пушила като комин.
— Макси — долу… долу… Макси лош. Вече имитираше куче, сложило предните си лапи на масата.
Рори се взираше в Кристина.
— Тя ще може ли да говори нормално? Тоест питам дали речникът и занапред ще си остане толкова оскъден?
— Попива всичко дяволски бързо. Много схватливо хлапе.
Кристина ненадейно пъхна пръст в устата си и го извади с влажен пукот. После се престори, че пълни чаша от въображаема бутилка. И този път заговори с учудващо дебел глас, почти като на мъж, а и долових ясно шотландски акцент.
— Наздраве за още една година живот… Бог да пази краля.
— Мили Боже… — Гейбриъл клатеше глава възхитен. — Чувал съм за фотографска памет, но както излиза, тя има фонографска памет.
— Допускам — подхвана Керис замислено, — че дори изведнъж да останеш сам на четири-пет години, ранните спомени за дома и семейството вече са се врязали твърде дълбоко и е невъзможно да се заличат.
Гейбриъл кимна.
— Горкото дете. Не ми се мисли през какви премеждия е минала.
— Засега отказва да спи на койка — сподели Ким. — Смъква завивките и си-прави от тях нещо като леговище в един ъгъл. Но както виждате, духът и е бодър. Тя е жизнена и умна.
Сияещата Кристина обикаляше, галеше всекиго по ръцете и главата и повтаряше:
— Здравей… здравей… здравей…
Щом стигна до мен, пак ме посочи и каза думите, с които влезе в салона:
— Човек бум-бум.
— Значи ти си човекът бум-бум? — подкачи ме развеселена Керис.
Кимнах и се усмихнах на Кристина, още се чудех на преобразяването и.
— Тя помни как я уплаших с револвера си. Гръмнах от упор един трифид, защото се примъкна прекалено наблизо. И тя направо полудя от страх.
— Е, няма страшно — увери ме Керис. — Виждам, че пак си и симпатичен. — Отново се ухили до уши и ме изгледа. — Човекът бум-бум.
Кристина ненадейно изскочи от стаята. Усмивката ми посърна.
— Керис, ти може би избърза малко…
— Не се притеснявайте — успокои ни Ким. — За Кристина всичко още е ново. Неизбежно е понякога да и дойде в повечко.
Предположих, че момичето се е свило в гнездото си от одеяла в своята каюта. Но тя се върна скоро, грейнала от гордост.
— Запазих го — похвали ми се и вдигна куфарчето пред себе си. — Запазих го… ти… ти! Подаваше ми куфарчето.
— Искаш аз да го пазя ли? — озадачих се. — Но то си е твое, Кристина.
— Ти го — настояваше тя. — Ти го! Завъртях глава. — Извинявай, Кристина. Не разбирам.
— Ти… го!
Безпомощно се озърнах към останалите. И те клатеха глави в недоумение.
— Ах! Ах! Ах! — От устата и се изтръгваха гърлени звуци, по-скоро лай, а не човешка реч. — Ах! Ах!
Изведнъж тя грабна листа, на който Гейбриъл пишеше преди малко. Размърда го наляво-надясно пред лицето си и едва не си избърса очите с него. Напяваше безспир:
— Ти го! Ти го! Ти го!
— О-о… искаш да го прочета!
Очите и блеснаха тържествуващо. Закима енергично и повтори възбудено:
— Прочети го. Прочети го.
— Добре — усмихнах се. — Вече те разбирам, Кристина.
Тя се настани до мен на дивана и с удоволствие обви ръце около коленете си като дете, за да гледа как отварям ключалките на куфарчето.
По белезите и петната (а май имаше и следи от животински зъби) личеше, че и то би имало какво да разкаже за приключенията си през годините. Само Кристина си знаеше защо го бе опазила грижливо, откакто още малка е била принудена сама да се бори за живота си. Вдигнах капака едва ли не почтително. Започнах да вадя предметите един по един и ги нареждах внимателно на масата. Малка Библия. Разгърнах я и прочетох посвещението.
— „Дар за Кристина Джейн Скофилд по случай кръщенето и. С обич от нейната леля Сюзън Турейн.“
Кристина наблюдаваше жадно как представям съкровищата и.
— Една кукла — промърморих и оставих играчката до книгата.
— Бекър — промълви Кристина и докосна лицето на куклата. Дойде ред на нещо твърдо, увито в хартия. В първия миг го помислих за камък. Само че…
— Хляб. Пресъхнал и престарял. Може би е от много години.
Имаше и няколко дрешки за момиченце на четири-пет години. В мен се прокрадна предчувствие за неизбежното. Знаех, че ще открия някакви сведения за миналото на момичето. Секунда-две се колебаех дали да продължа този ритуал пред очите на Кристина. Тя докосна памучна дреха.
— Блю-ззъ. — Помисли и се поправи: — Блуза. — Паметта и се възстановяваше, познах по внезапния разсеян поглед. — Лошо куче Макс… растението го ухапа. — Оживлението и се стопи, седеше неподвижно. — Растението го ухапа. Макс в земята.
Настроението в салона се помрачи забележимо. Стори ми се, че всеки се вторачваше в тази купчинка предмети и вече си имаше своя версия какво е преживяла Кристина преди години. Аз виждах във въображението си малко момиченце, тичащо през притъмняла гора, притиснало към гърдите си куфарчето, в което някой бе събрал най-необходими вещи. Къшей хляб, останал неизяден. Библия, която тя не е можела да прочете, но е щяла да и напомня за по-щастливи времена. Стига да оцелее.
Имаше още неща в куфарчето. Въженце. Джобно ножче. Празна кибритена кутийка. Златен медальон с рус кичур вътре. Надписът гласеше „Маргарет Ан Скофилд“.
Майката на момичето?
На дъното беше последната вещ. Метална кутия за пура със завинтено капаче. Побирала е голяма пура, вероятно кубинска. Спомен за баща и? Доста любопитна сбирка предмети.
Понечих да прибера всичко в куфарчето, но Кристина ме спря, вкопчвайки се в китката ми. Насочи ръката ми към кутията за пура и притисна пръстите ми към метала.
Огледах се към другите в стаята. Те наблюдаваха с напрегнато очакване в смълчаното помещение, където се чуваше само далечното боботене на двигателите.
— Прочети го — настоя момичето.
По цилиндърчето нямаше нищо за четене. Отворих го. И видях стегнато навитото листче.
Измъкнах листчето полека и мина време, докато го разгъна и го притисна с длани върху масата. Текстът като че бе надраскан припряно, но личеше и навикът да се пише красиво.
Взрях се в Кристина. И тя чакаше със светнали очи, без да шавне.
Нямаше как да протакам повече. Прочетох писмото на глас:

— „До всеки, за когото се отнася това. Момичето, което ви даде това писмо, е моя дъщеря. Името и е Кристина Джейн Скофилд. Тя е на пет години.
Не ми остава време да се впускам в подробности за премеждията ни. Двайсет години живяхме в укрепен лагер на брега на Корнуол. Бяхме смесена общност от зрящи и незрящи. По мое мнение се справяхме сравнително добре, препитавахме се предимно със земеделие и разнообразявахме храната си с по малко риба.
Но преди една година цяла флотилия яхти доближи брега. Нямахме време да се подготвим за отбрана, преди да ни нападнат. Нашествениците отведоха зрящите жени и децата ни. Останалите бяха изклани. По-скоро с късмет, а не с хитроумие, им се изплъзнах заедно с дъщеря си Кристина. Бродихме месеци наред. Хранехме се, с каквото намерим. Спяхме в развалини. И вечно бягахме от трифидите, които тръгнаха подир нас, както вълците вървят по следите на ранено животно. Всъщност точно така си беше. Вече бях на възраст, когато напуснахме селището. А сега съм болен. За мен е огромно мъчение да измина повече от километър-два на ден. Мъкнем се бавно и трифидите ни догонват.
За цяла година митарства не срещнахме дори един човек. И стигнах до заключението, че сме единствените хора в цялата страна. Трифидите или са изтребили другите, или са ги прогонили. А сега тези прокълнати растения упорито се канят да се нахранят с нас.
Седя и пиша до теб — непознатия, когото никога няма да зърна. С Кристина намерихме временно убежище в един хангар с лодки до река. Тъмно е. Макар че не ги виждам, мога да ги чуя — трифидите тракат по стволовете си с онези техни пръчици като пръсти, съобщават и на себеподобните си, че са ни хванали в клопка тук.
Кристина спи безметежно. Тя не знае, че това е последната ни вечер заедно.
Въпреки че не разбирам нищо от медицина, досещам се, че времето ми изтича. Напипвам твърда неподвижна буца в корема си. Кожата ми е болнаво жълта. Подозирам, че е тумор. Все едно е, защото съм твърде слаб да извървя повече от няколко крачки наведнъж. Скоро и това няма да ми е по силите.
Аз обаче не се безпокоя. Тревожа се само за дъщеричката си. Сърцето ми се къса при мисълта да я оставя самотна и беззащитна… и безпомощна срещу онези гнусни растения.
Вече се питам дали разсъдъкът не ме напуска. Толкова ми се дреме, че трудно оставам буден по-дълго от броени минути. Тази вечер Кристина се измъкна от хангара. Спомням си смътно, че я попитах къде е ходила. Тя отговори, че е търсила, ябълки, но някакви други растения непрекъснато я биели с вейките си. Разбира се, притесних се и я попитах дали са я удряли с жилата си. Тя потвърди, смъдяло мъничко, но не било много зле. По лицето и наистина имаше розови белези, но не и отоци, камо ли признаци на отравяне. Може обаче да ми се е присънило. Ех, съчинявам това писмо, за да се откъсна от действителността. Отлагам края и онова, което трябва да причиня на прекрасното си дете.
След малко ще я сложа в малката лодка, която намерих в хангара. Ще и дам храна, вода и това писмо, после ще я пусна сама в мрака. Друго не мога да сторя. Едва се движа. И знам, че не ми стигат силите да се намъкна в лодката при нея. Милото ми дете ще трябва да направи каквото може, за да оцелее в света отвън.
Да я гледам как си отива ще е най-голямата мъка в живота ми, защото знам, че се разделяме завинаги… и може би я пращам на смърт. Но има ли друг начин? Има ли?
От цялата си душа ви умолявам да се грижите за нея. Тя е добро момиче.
Искрено ваш Бенджамин Скофилд“

Когато привърших четенето на писмото, не добавих нищо. И другите не продумаха. Седяхме смълчани, потънали в мислите си.


> ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА
> НАПРЕД

— Още колко ще плаваме?
— До Ню Йорк ли? Според мен остават три дена.
— Доволен ли си, че се прибираш у дома по-рано?
— Заповедите са си заповеди. Но ще се радвам пак да стъпя на твърда земя. Ей, теб доста си те бива в това, а?
— Тренирам упорито, докато чакам в столовата подходящо време за полети.
Гейбриъл Дийдс беше много печен, както се казва, в тениса на маса. Чернокожият мъж пращеше от такава сила, че не едно топче се спукваше от мощта на унищожителния му замах.
По стените на салона за отдих пъстрееха снимки на разни звездички от шоубизнеса. Алени устни се цупеха предвзето на покритите с грим лица, обрамчени от изкусни платиненоруси прически.
— Ауу, откъде го научи този обратен сечен удар?
— От крикета.
— От крикета ли?
— Но хвърлям топката по-умело, отколкото отбивам.
— Какъв е пък този крикет? Под това име познавам само писклива буболечка.
— Никога ли не си чувал за тази игра?
Гейбриъл завъртя глава и ми върна топчето през масата, както ми се стори, с милион километра в час. То халоса хилката ми и рикошира в тавана. Докато го прибирах от ъгъла, изредих на противника си основните правила на крикета. Господин Пинз-Уилкс, старият ми училищен наставник, с обич го наричаше „любимата игра на Господ“. Когато свърших, лицето на Гейбриъл издаваше само дълбоко недоумение. След дълъг размисъл попита:
— И за колко време успяват двата отбора да се изредят в отбиването на топката? Два часа?
— О, не — отрекох ухилен. — Мачовете по крикет се проточват повечко.
Когато му обясних, погледът му натежа от подозрения, че си правя с него някакъв много сложен майтап.
— Два дена ли? — повтори като ехо. — Два дена?! — С огромния си палец изглади ръбче на топчето и поклати глава. — Вие, англичаните, трябва да сте страхотно жилави типове. Как издържате на такива мачове без храна и сън?
— О, отборите имат почивки за обяд и за чай.
— Чай ли? В очите му пак се мярна объркване. Осведомих го, че в Англия „чай“ означава не само напитката, но и закуската на границата между следобеда и вечерта. Гейбриъл кимна, преди да бие сервис.
— Прав е бил Чърчил — ние сме два народа, разделени от общия си език.
Отново проумях, че културните и дори езиковите различия между американците и англичаните, колкото и повърхностни да са на пръв поглед, могат да причинят не едно и две главоболия.
Но с Гейбриъл се разбирахме прекрасно. Сърдечността и дружелюбието му бяха чудесна подкрепа за мен. Играехме тенис на маса, пиехме кафе (истинско, а не варивото от жълъди, с което израснах, наричано при нас незнайно защо „френско кафе“) и си подхвърляхме теми за разговор заедно с пластмасовите топчета, толкова уязвими за ударите на Гейбриъл. Той ми разказа още неща за изследователския екип на борда на парахода „Малкият Бигъл“.
— Хората от екипажа малко странят от нас. Наричат всички ни „Оли“.
— Защо пък Оли?
— Започнаха с „Олозите“, но го съкратиха. — Подсмихна се. — Е, когато се качихме на кораба, може да сме приличали на надути пуяци с нашите книжки и лабораторно оборудване, Добър изстрел, Дейвид!… Но това не продължи много. Едва излязохме от пристанището и вече бяхме провесили глави зад борда с еленски рев.
— Еленски рев? — засмях се. — А, ясно. Mal de mer.
— Точно така… да му се не знае, сигурен съм, че тази мрежичка мърда. А след пристъпа на mal de mer започна пристъп и на mal du pays.
Mal du pays? Не много разпространеният френски израз за тъга по родината ми разкри още нещо за Гейбриъл. Образованието му безспорно е било първокласно.
— Досещам се, че екипажът ви е наричал „Олозите“ заради вашите професии, нали?
— Уцели десетката, Дейвид. Аз съм биолог, специалността ми са растенията.
— А Дек какъв е?
— Геолог. Ако случайно попаднем на петрол или полезни руди, искаме да ги проучим. Керис е нашият зоолог. Тя се опитва да установи как животинският свят понася всички онези прелестни люшкащи се трифиди.
— Зле, предполагам.
— Плъховете не са чак толкова зле.
— Искаш да кажеш, че обират остатъците, след като трифидите излапат по-едрите мръвки?
— Веднага се досети, Дейвид. Дявол да го вземе, тази мрежичка сякаш расте пред очите ми. Мой човек, трябва да ми покажеш как го въртиш този обратен сечен удар. — Гейбриъл измъкна топчето от мрежата и ми го подхвърли, за да бия сервис. — Ким Со се занимава с антропология. Изследва как малцината останали окаяници се справяме с оцеляването.
— Ами Рори?
— Той е изключение. Стихията му е дипломацията. Нещо като бродещ посланик. Поверено му е да създаде връзки — желателно съюзнически — с общностите, на които попаднем.
— Не вярвам да му е много лесно всеки път.
— Напълно прав си… А, тази точка е за мен, старче. — Той изпълни сервиса и топчето профуча край ухото ми. — Скоро ще спечеля гейма. — Пак подхвана разговора. — Вероятно и вие сте се натъквали на същото отношение. Хората се плашат, че и малкото храна, която отглеждат с пот на чело, ще им бъде отнета от бандити. Затова се затварят в своите общности, стават отчуждени и потайни.
— Мога да ги разбера.
— Е, да, но е време да съборим тези прегради помежду си. Не може вечно да се свираме на смотаните си островчета със смотаните си фермички в смотаните си дребни светове. Задължително е да общуваме помежду си, за да основем международно съдружие.
— Втора версия на Обединените нации ли?
— Защо не? Но някои типове, затворили се в мъничките си европейски твърдини, дори не смеят да включат радиопредавателите, за да не привлекат нечие внимание. Можеш обаче да заложиш сума ти пари, че всички до един слухтят до приемниците и се стараят да разузнаят всичко възможно за съседите си.
— Нищо не знаехме за Ню Йорк — подхвърлих аз.
— Значи и вие поддържате радиозатъмнение?
— Ето, гейм. — Топчето се фрасна толкова силно в хилката ми, че се сцепи на две равни половинки. Без да се запъне, Гейбриъл продължи: — Няма спор — работим със слаби предаватели, сигналите не стигат по-далеч от петдесетина километра. И ние сме си патили от пиратски нападения. Дори сме си имали големи неприятности, преди да изберем новата управа преди двайсетина години и да заздравим отбраната. Сега накани ли се някой да ни цапардоса, по-добре да размисли, защото така ще го халосаме в отговор, че ще му е за последен път. Искаш ли кафе?
Не можех да устоя на това превъзходно кафе. Седнахме на края на масата, отпивахме от хартиените чашки и си приказвахме за щяло и нещяло. Обсъждахме каква може да е причината за мрака, обгърнал плътно цялата планета. Споделяхме истории за семействата си и детските години. Разказах му как пусках да летят моделите на самолети, които сам правех, стигнах и до момента, когато любимият ми ракетоплан се издигна във въздуха. Описах му как изпадналият в паника клисар удари църковната камбана, защото си въобразил, че отново падат реактивните снаряди от времето на войната с Хитлер.
Гейбриъл избухна в кикот, дълъг и гръмогласен, пляскаше се по бедрото толкова безмилостно, че май си направи някоя синина.
После плъзна замислено грамадния си палец по ръба на хилката.
— Лесно е да забравиш хубавите дни, които си имал като хлапе. Аз отглеждах зайци, ама много. Те се развъждаха неуморно и не забелязвах, ако един-два липсваха. Нали разбираш, баща ми понякога вземаше месо за трапезата. — Засмя се. — Имах си и слабост. Филмите. Всяка събота бях пръв на опашката пред „Люис“. Това е голямо подземно кино на Бродуей. Страшно си падах по смехориите. Гледал ли си ги? Бъстър Кийтън, Лаурел и Харди, Аркина Росета? Само че не харесвах Чаплин, имаше много лиготии. Обожавах и каубойските историйки. С колкото се може повече престрелки. Но накрая ме догнуся да гледам как хората убиват други хора.
— Брей…
— Ами да, откакто татко гръмна мама. Пуф… право в сърцето.
Промърморих сащисан:
— Извинявай, Гейбриъл. Не исках да…
— Няма нищо, Дейвид. — И той махна с ръка смутен. — Случи се отдавна. Казаха, че било от непоносимост към химикала.
Нямах желание да го разпитвам за „химикала“, който спомена. Но той като че разгада изражението ми.
— И химикалът е нещо ново за теб, нали? — попита невъзмутимо.
Само кимнах, защото не намерих думи, които да не прозвучат неуместно, но приветливата усмивка отново огряваше лицето му.
— С химикала стерилизират мъжете чрез инжекция. — Показа с жест забиването на спринцовка в ръката. — Мисля си, че на двайсет и шест години татко беше твърде стар за процедурата. Малко го изкара от релсите. — Чукна с пръст по слепоочието си. — На мен изобщо не ми навреди. Но пък нямаше как да ми липсва онова, което не съм опознал, ако схващаш. Схванах, и то добре. И се ужасих в мислите си. Все тъй усмихнат, той добави:
— А щом получих „розовата карта“, веднага ме приеха в „Гимназията на скопците“, както я наричахме. — Прихна, сякаш му беше забавно. — И получих най-страхотното образование, на което може да се надява човек като мен. Сега си имам удобен апартамент наред с работа, която не бих заменил с нищо. Ей, Дейвид, разлял си малко кафе. Да ти долея ли?
Благодарих му и отказах… Исках да изляза на въздух… Похвалих го за играта… обещахме си реванш. И без лицето ми да издава какво мисля, напуснах помещението.

Времето минаваше. Понякога нощта по нищо не се различаваше от деня. Гъсти облаци се стелеха под избледнялото слънце и отнемаха дори оскъдната светлина. А корабът бумтеше напред, витлата пенеха водите на Атлантика и носът неотклонно сочеше на запад. От време на време вятърът духаше смразяващо. От тъмата напираха снежни пелени. Някой бе казал, че юнската снежинка е злокобна. Убедих се, че не е бил далеч от истината. Вместо топъл летен ден виждах край илюминатора да прелитат вълни от снежинки. Може би нямаше да има затопляне. И след няколко мрачни години целият свят щеше да се скове под дебел пласт смъртоносен лед.
Кой знае? Земята ще кръжи около Слънцето хиляда или милион години, или пък до края на вечността в своя леден ковчег. Без дори жалък микроб да е останал някъде по нея.
Избърсах капките влага от стъклото на илюминатора. Зад него имаше само плътен мрак, омърсен единствено от тези съскащи снежни повеи.
Отдавна мъртвият поет е бил прав. Снежинка през лятото — това наистина е злокобно.

— Здравей, човек бум-бум!
Кристина засия насреща ми от другия край на пътническия салон. Дебелият пастел в ръката и рисуваше човечета с ръце и крака като клечки. И аз се засмях, после опрях длан в гърдите си.
— Дейвид Мейсън — изрече тя оживено. — Да. Дейвид Мейсън? Време ли е за вечеря?
— Не — уверих я, слисан от нейния напредък. — Има още време до вечеря.
Керис вдигна глава от страницата на доклада, който пишеше.
— Кристина наваксва като спринтьор. Още годинка-две и може да кандидатства за нашия Изследователски екип.
— Значи и тя ще е от „Олозите“?
— Олозите ли? О, говорил си с екипажа, така ли?
— Не. Гейбриъл ме просвети. Откровено казано, моряците ме отбягват.
— Не си го слагай на сърцето. Отбягват и нас. Е, малко взаимно недоверие никому не е навредило. Искаш ли уиски?
— Ами… ъ-ъ… ако смяташ…
— Хайде, де, направи ми компания. Слънцето май вече е залязло, ако ще и да не виждаме проклетото светило. Тя гъвкаво измъкна дългите си крака изпод масата и прекоси стаята с толкова интересната за мен полюшваща се походка. (Гейбриъл я описа като „дръзка“ и ми намигна многозначително.)
— Ако питаш мен — подхвана Керис, докато пускаше ледени кубчета в широки чаши, — екипажът малко ни завижда за угодийките. — Разклати бутилката уиски към мен. — Докато са в морето, те са на сух режим. Зърнат ли ни с някоя освежителна чаша в ръка, направо се вкисват. Това ще ти стигне ли?
Показа ми чашата, в която бе сипала щедра порция.
— Да, предостатъчно е, благодаря ти.
Кристина ме изгледа строго.
— Гадна бира.
Направи гримаса — кръстоса очи и разклати глава в убедително подражание на човек, който се е увлякъл в издигането на чашките. Керис се засмя.
— Нещо ми подсказва, че след няколко месеца нашето дете на природата ще бъде същинска нюйоркска тийнейджърка… Наздраве!

След два-три дни бях свикнал с морето. Приспособих се и към всекидневието на кораба. Храната беше в невероятно изобилие. Имаше горещо кафе по цял ден. Често разговарях с „Олозите“. Керис Бедекер и Гейбриъл Дийдс се държаха най-приятелски. (Макар че Гейбриъл с огромно удоволствие ме разгромяваше на тенис на маса. Въпреки всичко изтръгнах една-две победи. Показах му и основите на крикета с помощта на картонена тръба и топка от чифт чорапи. Ах, колко сладко е отмъщението…) Ким Со отделяше почти цялото си време за обучението на Кристина и ги виждах рядко. Забелязах обаче, че момичето произнася думите с напевен американски акцент, в който тук-там се вмъкват изрази, присъщи само на шотландците от планините. Дек се държеше дружелюбно, но беше болезнено свенлив и почти винаги затъваше в работата си. От сутрин до вечер пишеше подробни доклади за геоложките си открития на различните места, където бе спирал корабът. Доколкото схванах, американците имаха неотложна нужда да намерят нови петролни полета, които да са лесно достъпни, но и без трифиди. Тежка задача. Най-малко симпатия изпитвах към Рори Мастърфийлд. Смущаваше ме пронизващият му поглед и макар да се прикриваше зад усмивката на добряк, долавях колко е наежен вътрешно.
Сам се изненадах от себе си, че очаквам с нетърпение пристигането си в Ню Йорк. Жаждата ми за приключения се пробуждаше отново. Исках да откривам нови неща. Естествено при завръщането си на остров Уайт щях да съставя пълен отчет за всичко научено в американския град. Вече попаднах на нещо, което ме дразнеше. Гейбриъл Дийдс сподели откровено факта, че е кастриран с химикал в замяна на някои привилегии. Произхождах от остров, където плодовитостта бе издигната на пиедестал, и самата представа, че един здрав млад мъж може да бъде скопен, мигновено ме изпълваше с погнуса. От друга страна, създаването на прослойка от евнуси не е нещо ново в човешкото общество. В древния Рим, Византия, Османската империя и много източни култури са кастрирали мъже. Често смятани за елит в обществото, евнусите изпълнявали различни по-особени задачи — от охраната на султанския харем през жречески задължения до висши постове в гражданските власти на Византия. Както слагат наочници на конете, за да се представят малко по-добре, така и някое момче би пожертвало мъжеството си, за да се съсредоточи в работата, без да го разсейват хормоните. Дори да смятах този обичай за отвратителен, явно нюйоркските евнуси бяха част от живота в света на Гейбриъл.
Вечерта на втория ден, когато слънцето не беше нищо повече от тухлено червено петно в небето, на палубата внезапно настана трескава шетня. От разни люкове изскачаха моряци с решителни, но и неспокойни лица. Капитан Шарпстоун ми подвикна от мостика с невъзмутим, но непреклонен глас:
— Господин Мейсън, приберете се долу, моля ви.
Любопитството ми надделя.
— Какво не е наред?
— Нищо, с което не бихме могли да се справим. Но искам от вас веднага да напуснете палубата.
Неколцина от екипажа вече смъкваха брезента, предпазващ оръдието на палубата, а други монтираха картечници на стойките им.
— Веднага, господин Мейсън — натърти капитанът. — Иначе ще бъда принуден да ви пратя долу с придружители заради собствената ви безопасност. Неохотно се махнах от палубата и слязох в пътническия салон.

Там напрежението бе обхванало и изследователския екип. Никой не продумваше. Гейбриъл кършеше пръстите си в сложни плетеници и се взираше през илюминатора.
— Какво става? — попитах. — Екипажът приготви оръжията горе.
— Обикновена предпазна мярка — увери ме Рори. — Няма за какво да се тревожиш.
Хубави думи…, но виждах угрижените погледи на Ким и Дек.
— Често ли се случва подобно нещо? — попитах аз. Изглежда, тези хора имаха врагове. И може би тъкмо сега противникът ги дебнеше в тъмния океан. И аз седнах тихо в очакване на първите изстрели.

Както и можеше да се предположи, вечерята закъсня. Едва след като изядохме набързо приготвения омлет, по съобщителната система прозвуча сигнал на боцманска свирка.
Чух облекчените въздишки на изследователите и се досетих, че трябва да е сигналът „отбой“. По коридора затропаха крака — моряците се връщаха на обичайните си места.
Каквото и да бе предизвикало тревогата, размина се без стрелба.
Но трескавото суетене около оръжията на кораба ми даде повод да се замисля. Когато се проснах на койката си вечерта, още се питах с кого ли е очаквал сблъсък в открито море капитан Шарпстоун.
Утрото не просветля, а някак се разля нагоре по източния хоризонт — бавно се разпростираше в мътно петно като кръв, просмукваща се в тъмен плат.
Събудих се премръзнал. На закуска научих, че за да увеличи скоростта, капитан Шарпстоун заповядал всеки кубически сантиметър пара да тласка двигателите още по-забързано, значи нямаше излишъци, с които да се отопляват каютите. Увих се в каквото можах, за да се опазя от хапливия утринен студ, оставил скреж по брезента на оръдието. Стоях и се взирах напред в зимния здрач. Зад мен зацапаният в червено кръг се издигаше в небето. Бавно, твърде бавно огряваше по-ярко. Към средата на предиобеда отново достигна блясъка на червено фолио. И все пак светлината си оставаше оскъдна.
За кой ли път подпрях лакти на релинга. Гладкото море приличаше на съсирваща се кръв — наглед лепкаво и червеникаво-кафяво. Повторно ми хрумна въпросът дали не съм се отправил към някакъв мрачен подземен свят.
От далечината долетя загадъчен вопъл. Самотен, жален, призрачен, със заглъхващ екот. Озърнах се за източника му. Лесно бе да си въобразя, че излиза от безтелесната уста на отдавна мъртъв моряк. Но разсъдъкът ме уверяваше, че трябва да е чайка, рееща се някъде наоколо из сумрачния свят. Взирах се дълго, без да видя дори една-единствена морска птица. Скръбният вик се разнесе отново.
Между морето и небето се простираше бледа ивица, докъдето ми стигаше погледът. „Мъгла“, казах си. Може би се дължеше на допира на студения въздух с малко по-топлия океан. Но щом се вторачих в нея, тя неусетно се преобрази. Далеч пред мен се появиха мънички силуети. Бяха скупчени нагъсто в средата и се разреждаха към краищата. Не бяха много. Освен това не ми се сториха особено големи, докато ги оглеждах обаче, ставаха по-отчетливи. Там от мъглата изплуваше някакъв омагьосан Вавилон, чиито шпилове и кули се извисяваха към небето. Вълшебна твърдина, понесла се по вълните.
Така се прехласнах по гледката, че не усетих кога Керис е застанала до мен.
— Въздействащо, нали? — промърмори.
Озърнах се към блесналите и зелени очи, а тя добави тихо:
— Родният ми дом.


> ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
> МЕТРОПОЛИС

Снимки, рисунки, филми, дори картинка на тенекиена кутия от бисквити — познавах какви ли не изгледи от това място. Но видението на здания, реещи се тайнствено и някак вълшебно над мъглата, ме изпълни с почуда.
До мен с разрешена от ветреца коса и Керис стоеше като омагьосана. Явно човек не можеше да се насити на тази гледка, колкото и пъти да му се яви. Накрая Керис промълви:
— Той е великолепен, нали?
Признах, че „той“ наистина е великолепен.
Мъгливите кули вече изпъкваха като отчетливи небостъргачи. Дори от около двайсет и пет километра веднага разпознах обтекаемата симетрия на Крайслер Билдинг, а по-агресивните неомегалитни очертания на Емпайър Стейт Билдинг се извисяваха близо до него. Преди много време Хърбърт Уелс бе написал: „Ама че смешно местенце е Ню Йорк — всичко стърчи и е обсипано с прозорци.“ Помислих си, че великият творец не е бил справедлив към този очароващ пейзаж. Никак не е бил справедлив.
Въпреки проникващия до костите студ, по мълчаливо съгласие решихме да останем на носа и да гледаме. Горе, на мостика, по-скоро се усещаше, а не се забелязваше страховитото присъствие на капитан Шарпстоун, водещ своя кораб и екипаж към сигурността на родното пристанище. Скоро погледът ми започна да се спира на риболовни корабчета, които изпъкваха като мастилени петна върху морето, а един разрушител, настръхнал от големи оръдия и ракети, пазеше подходите към кейовете.
Цветът на водата се промени в тинесто кафяво — от открито море навлизахме в сливането на Хъдзън, Харлем и Ийст Ривър. Двигателите на кораба намалиха оборотите си с доближаването към града, който сега надвисваше колосален над нас.
Не след дълго откъм левия борд подминахме прочутата бронзова дама — Статуята на свободата. Въпреки мижавата светлина личеше зеленият и оттенък. Видях натъжен, че някой безмилостно я е осквернил. Очите и бяха избити с взрив от лицето, оставяйки огромната статуя сляпа и чудовищно обезобразена. На самия остров около нея десетина оръдия бяха обърнати към морето, дулата им просветваха мътно.
Обърнах се да разгледам Манхатън и небостъргачите вече се извисяваха до нас, прозорците им отразяваха все същото мрачно слънце — милион матовочервени очи сякаш се вторачваха неприветливо в мен, Дейвид Мейсън, странник в тази наистина твърде странна страна.
Всевъзможни плавателни съдове обикаляха из пристанището — влекачи, траулери, лоцмански катери, полицейски моторници, шлепове, имаше и най-различни платноходи. Това ми подсказваше много за живота на този изгладнял за природни ресурси народ. Различавах пътищата, проникващи право в сърцето на града през каньони от стомана и бетон. Имаше и коли — хиляди камиони, автобуси, микробуси с какви ли не форми и размери, надули клаксоните си и огласящи въздуха с рев на двигатели като неспирни сдържани гръмотевици. Ярко светеха фарове, включени по пладне.
В тези мигове Керис се усмихваше с облекчение. За нея тук беше родината и. А за мен… е… не бях виждал нищо подобно. Чувствах се напрегнат. А главата ми не спираше да се върти наляво-надясно от желанието да огледам всичко наведнъж.
Земя на чудеса, на изумление, на почти свръхестествено великолепие. Тогава у мен се разгоря особен, почти животински глад. Исках… не, жадувах да се гмурна в този водовъртеж от движение, светлини и звуци.
Стори ми се, че се бавихме безкрайно, но накрая вързаха кораба за един кей. И скоро слязох по подвижното мостче, за да узная какво може да ми предложи този необичаен нов свят.

Имаше нещо като официално посрещане. Няколко жени и мъже тутакси тръгнаха с Кристина, чиято ръка Ким стискаше насърчаващо. В някакъв смисъл все още се чувствах отговорен за момичето и попитах Керис къде я отвеждат. Керис ме увери, че ще се грижат добре за нея.
— Единствената опасност е да се превърне в знаменитост. Същото важи и за теб, Дейвид. — Очите и заискриха. — Погледни… До пристана, по който ходим, е трябвало да спре „Титаник“ през 1912 година, ако бе прекосил успешно Атлантика… Разбира се, не знам дали ще приемеш това като добро знамение или лоша поличба. — Усмихна се на пристъпилите към нас униформени мъже. — Е, май ще трябва да се спазят някои формалности, преди да те настаним в хотела.
Цял час попълвах формуляри в митническата служба. Снимаха ме в профил и анфас за имиграционното ми досие. После човек със златни ширити по униформата си ми стисна ръката, приветства ме като гост на Ню Йорк и ме покани да мина през изхода, където ме чакаше кола.
Седнах отзад до Керис и се дивях на града, докато возилото бавно се промъкваше из претъпканите улици. Какво да кажа? Гледките, звуците, дори ароматите на екзотични гозби — всичко това беше същинско нашествие срещу сетивата ми. Очите ми се разширяваха, главата ми се навеждаше, въртеше, накланяше накъде ли не, защото исках да попия всичко. По улиците минаваха хора от какви ли не раси, имаше знаци и указатели със загадъчно звучащи имена — Трайбека, Чайна-таун, Малката Италия, легендарния Бродуей. Барове, магазини, закусвални, ресторанти, преливащи от живот. И всеки крачеше с устрем, който показваше неоспоримо енергията и решителността на тези хора.
Дори слънцето грейна по-ярко в доскоро мърлявото небе. Насищаше града с мека червена светлина, сградите засияха във всеки оттенък на червеното от тъмна мед до златисто. В разбърканата купчина първи впечатления се избистряше ясната представа за един чист град — добре уреден и процъфтяващ. В този момент се чувствах като древния британец, пропътувал с дрехите си от животински кожи разстоянието до имперския Рим на цезарите. Как ли се е смайвал от статуите в героични пози, огромните храмове, високите колони и изисканите граждани, отрупани с коприна и накити. Внезапно се сетих за своя роден остров. Затънтена провинция с криволичещи пътища, по които трополят теглени от коне и каруци. Миш-маш от овехтели селца, обитавани от сънливи дръвници. Твърде окаяно място в сравнение с това пред мен. Не след дълго колата спря пред грамадно здание.
— Твоят хотел — осведоми ме Керис и се засмя, защото сигурно изглеждах сащисай. — Не се безпокой, Дейвид. Вече те очакват. Би трябвало да са доставили и нови дрехи за теб… Пратих радиограма с мерките ти. Макар че трябва да се погрижим и да имаш по-подходящи обувки… Моряшките ботуши просто са неуместни в Манхатън.

Приличах на дете по Коледа, широко отворило очи от смайване, втурващо се от една изненада към друга. И все пак ме бодваше чувството, че съм неверен към старата си родина на онзи тих остров, от който ме деляха хиляди километри. Тя даде безопасно убежище на семейство Мейсън. И всичко, що растеше и пасеше по покритите със зеленина земи, ме бе хранило и обличало. Общността направи каквото можеше да ме образова и развлича. Но този туптящ от живот метрополис предлагаше несравнимо повече.
— Какво е това? — попитах бармана в хотела.
Ухили ми се.
— Телевизия, сър.
Мигновено пламнах от смущение. Знаех много добре какво е телевизия. Бях виждал предостатъчно прашни, остъклени отпред кутии, захвърлени в градински сайванти. Но не бях зървал…, ами не мога да подбера по-подходяща дума… оживял телевизор. По екрана на закрепения високо на стената апарат се сменяха цветни образи. Стори ми се, че за някакви си пет секунди (несъмнено бяха повече) се мярна трупа танцьорки, облечени в стъписващо розово и мятащи дългите си крака в стремителен ритъм. После се появи русо момиче, за да каже колко обича пуканки „Попе“. След това една дама заяви, че винаги пазарува в „Мейсис“. Незабавно я смениха войници, които първо маршируваха, после настъпваха с огнехвъргачки към трифиди, накрая стъпкаха бълващите пара растения под ботушите си.
— По-тежка и гореща работа от тази трудно се намира — забумтя сериозен басов глас. — Затова обожавам дългата глътка студен „Райнголд“. Бирата, която чака у дома героите.
Барманът ми поднесе бирата, която си поръчах, седнал на високата табуретка пред плота. Около час гледах как русокос мъжага с нелепо безупречна прическа спасява куп деца и изчервени от благодарност млади жени от някакви чужди агенти, отвлекли пътнически кораб. Вбесявах се, защото тъкмо когато изглеждаше, че русокосият ще бъде пръснат на мръвки от ръчна граната или ще го бутнат зад борда в гъмжащото от акули море, напрегнатите сцени отстъпваха на все по-шумни внушения да обличаме саката на точно определен моделиер, да изберем обувки с обещанието, че в тях все едно „стъпваме по въздух“, или да купим дъвката, с която „ще свалим мацето“.
— Само недей да ми се блещиш — чух весел глас. Керис се намести пъргаво до мен и си поръча бира. Носеше толкова впит панталон, че ми подскочиха веждите, и светлосин пуловер. Шията и беше хлабаво обгърната от копринено шалче, пронизано от златни и зеленикаво-сини нишки. Разменихме няколко любезни думи и тя ми връчи някакъв плик.
— Какво е това?
— Малко джобни пари.
— Керис, не мога да ги взема.
— Можеш, и още как! Ще имаш нужда от пари. А, да, сложих и карта за метрото.
— Но аз не мога да ти ги върна.
— Глупости.
— Но…
— Впрочем парите не са мои. Смятай, че гостоприемният град Ню Йорк те посреща с „добре дошъл“. — Усмихна се жизнерадостно. — Хайде, допивай. Няма да позволя да си прахосваш времето в хотелски бар.
— А къде ще ходим?
— Да разгледаме забележителностите.


> ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
> РАЗХОДКА С ЕКСКУРЗОВОД

Керис Бедекер не пестеше сили в обиколката. Дори пътуването с подземната железница беше истинско чудо за мен. Огромни стоманени вагони минаваха с грохот през тунели с такива размери, че ми напомняха за катедрали. Тя ми показа Емпайър Стейт Билдинг с думите „Там е канцеларията на моя баща“. Продължихме към Гринич Вилидж с доста по-скромните му постройки и екзотичната бохемска атмосфера, която събуди у мен странно вълнение.
Понякога Керис влизаше в ролята на екскурзовод, редеше факти и числа.
— Остров Манхатън е парче скала с площ петдесет и седем квадратни километра и на възраст три милиарда години. Получава питейна вода от три комплекса резервоари по тунел, дълъг двеста километра. Електроцентралите работят с въглища. Името „Манхатън“ дължим на случка с един пътешественик, който отпразнувал откриването на острова с група местни индианци. След обилно полятото с алкохол пиршество островът бил наречен „Манахатанинк“, което означава „Островът на всеобщото пиянство“.
— Наистина ли?
— Е, доста прилича на измишльотина. Всъщност никой не знае произхода на името. Огладня ли?
Хапнахме в непретенциозната кръчма „Белият кон“ на улица „Хъдзън“. Заведението щеше да си е на мястото и сред пивниците на остров Уайт.
Неведнъж забелязвах насоченото в небето дуло на зенитно оръдие върху плоския покрив на някоя сграда. Още едно доказателство за общество, грижещо се за отбраната си? Или имаше някаква конкретна заплаха? Дори да имаше, не личеше да опъва нервите на гъмжилото от минувачи.
Още веднъж се повозихме в подземния експрес. Този път — на север към Сентръл Парк, в който сега се отглеждаха картофи и жито. Там обаче забелязах, че недостигът на естествена светлина действа пагубно. Растенията бяха бледозелени. Стъблата се гънеха окаяно. Керис ги гледаше натъжена.
— Ако не се завърнат нормалните дни, много сме загазили. Посевите ще измрат до седмица.
Прекосихме някогашния изискан подреден парк към източната страна на острова. Дори в здрача виждах добре светлата стена, прокарана от изток на запад. Беше висока пет-шест метра, по нея личаха равномерно разположените стражеви кули.
— Керис, какво държите зад стената?
— А, това е 102-ра успоредна. Тя разсича Манхатън на две.
— Тъй ли? И защо?
— Построили са стената преди двайсетина години — уклончиво отвърна Керис.
Чаках да спомене още нещо, но тя предложи:
— Да вървим, има още много за разглеждане.
Хвана ме подръка и тръгнахме между нивите с посърнало жито.
Моята дама казваше истината. Имаше какво да се види. Галерии за изобразително изкуство. Музеи. Библиотеки. Исторически паметници. Изведнъж една кола спря на улицата с болезнено чегъртане. По звука се досетих, че двигателят и е блокирал внезапно и разрушително.
— Ще свикнеш с тези гледки — увери ме Керис, както вървяхме хванати подръка. — Гарантирам ти повреда на всяка улица.
— Не ви достигат резервните части ли?
— Не, вече ги произвеждаме. Зареждаме двигателите с дървесен спирт. Подходящ е за гориво, но направо съсипва буталата. По принцип всеки двигател трябва да бъде разглобен за основен ремонт на всеки три хиляди километра.
— По-практично, а и по-икономично би било да смените спирта с рафинирано гориво от трифиди. Разбира се, ще се наложи да преоборудвате двигателите на колите, но ние установихме, че издържат чудесно до сто и петдесет хиляди километра.
— Мили Боже… — промълви слисано Керис.
С риск да прозвучи като самохвалство, аз продължих:
— Баща ми изобрети технологията за рафиниране заедно с още един човек на име Коукър. В момента имаме три рафиниращи инсталации „Мейсън-Коукър“, които преработват растенията и осигуряват над двайсет милиона литра гориво всяка година. Тя въздъхна.
— Дейвид, може би провидението те е довело при нас. Ако твоите хора ни покажат как да си направим една от машините „Мейсън-Коукър“, ще решим затрудненията си с горивото за един ден. Е, образно казано.
— После ще имате нужда само от изобилие на трифиди.
— Трифиди ли? Имаме си ги.
Вървяхме по път, който свършваше при река, по-тясна от Хъдзън, ширината и едва ли надхвърляше двеста метра. Керис докосна ръката ми.
— Само ги погледни.
Обърнах се, накъдето ми сочеше. Другият бряг се издигаше към ивица порутени сгради.
— Бруклинските възвишения — просвети ме Керис. — Рядко се отбиваме там. И причината е очевидна.
В мрачната червеникава светлина оттатък реката се тълпяха трифиди. Милиони проклети твари. Безмълвни. Неподвижни. Никога не ги бях виждал скупчени така. Нито пък знаех, че достигат такава големина. Покриваха всеки квадратен сантиметър земя, докъдето стигаше погледът ми. Напираха към водата. Най-близките до нас дори бяха потопили корените си в реката и напомняха за злонамерен мангров гъсталак някъде в тропическите блата.
Знаех защо са се събрали. Между тях и изобилното пиршество от над триста хиляди души имаше само тясна водна преграда. Каквито и сетива да притежаваха, бяха ги насочили към шумния град, усещаха всички вкусни човешки мръвки… копнееха за тях. Потръпнах, щом си представих нашествието на неизброимите трифиди. Мярна ми се кошмарното видение как нахлуват по улиците на Манхатън. След малко подхвърлих:
— Поне е ясно, че суровината ще ви стигне за дълго.
— Вярно. Така е навсякъде около нас. — Керис се притисна до мен и хвана по-здраво ръката ми, имаше нужда от близостта на друг човек пред неумолимия враг. Усмихна ми се посърнало. — Сам се убеди. Ние сме под обсада.

Вечерта двамата с Керис се запътихме към ресторант, близо до хотела. Тя ме хвана подръка, без да се замисля — простичък човешки жест, който ми беше много приятен. Гейбриъл ни поздрави на улицата, май ни се зарадва искрено.
— Тъкмо щяхме да вечеряме. — Кимнах към ярко осветения ресторант. — Защо не дойдеш с нас?
Очите му срещнаха погледа на Керис. За миг почти усетих с кожата си неловкостта.
— Не, трябва да бързам. Но ти благодаря. Просто наминах през хотела да проверя как си се настанил.
— Много си любезен, Гейбриъл. И аз ти благодаря. — Хрумна ми нещо. — Кажи ми телефонния си номер. Време е пак да те разгромя на тенис на маса.
Той се разсмя.
— Не можеш да се наситиш на пораженията, а? Ето ти визитката ми. Забрави номера отгоре, това е служебният. Отдолу е домашният.
Гейбриъл вдигна яката си, за да се опази от нощния студ, и се отдалечи забързано.
— Да вървим, Дейвид. Краката ми премръзнаха.
Тръгнахме към подмамващата топлина на ресторанта. За миг се озадачих от внезапното смущение на Керис и Гейбриъл, когато го поканих да вечеря с нас. Да не са имали някаква романтична връзка преди? Но не се наложи да умувам дълго, защото доближих ресторанта и видях табелата на вратата — „Само за бели и зрящи“. Стиснах зъби и влязох след Керис.
Апетитът ми пострада от тази разстроила ме забрана на вратата, затова само човърках храната. Керис с нищо не показа, че е забелязала как се вторачих в табелата. Отряза парче телешко и го премести в средата на чинията си, за да има сос навсякъде около него.
Говорихме си за трифидите, обкръжили Манхатън. Увери ме, че не са чак такава заплаха, както си помислих.
— Извинявай, че си поиграх малко с храната — подхвана тя. — Но да речем, че тази дълга мръвка е остров Манхатън. Три реки го делят от американския континент. Харлем, през която надзърна днес, е най-тясната, затова оттам има добър изглед към трифидите. Същото е обаче и на отсрещните брегове на Хъдзън и Ийст Ривър. Пресметнаха, че почти седемдесет милиона трифиди са се натъпкали на земята, която преди е била Куинс, Ню Джързи, Бруклин и Бронкс. Образуват плътен куп с приблизителната форма на подкова около острова. За наш късмет водната преграда не ги допуска до нас. Едва ли е необходимо да споменавам, че на мостовете и тунелите, които ни свързват с континента, има много здрави огради.
— Уха-а… — Подсвирнах.
— А нататък по сушата има още десетки милиони.
— Именно. Цялата страна е недостъпна за нас.
— Много ли човешки колонии има от тази страна на Атлантика?
— Няколко. Не знаем да има на континента. Повечето са на острови в южна посока. Още няколко са пръснати по Големите езера.
— Поддържате ли връзки с тях?
— Почти никакви. През последните трийсетина години хората станаха много саможиви.
— А как добивате дървесина за извличане на метилов спирт?
— Има групи дървосекачи нагоре по Хъдзън. Бързам да добавя, че са предпазени добре от нападения на трифиди. Пускат дънерите по реката до завода, за преработване в северната част на острова.
— Нали ми каза, че населението ви надхвърля триста хиляди?
— И се увеличава бързо.
— Но как, за Бога, изхранвате толкова гърла? — Озърнах се към другите посетители на ресторанта. — Телешко, свинско, стриди, сирена… Купища зеленчуци, да не споменавам кафето и тютюна. Как отглеждате всичко това на земя, девет десети, от която е покрита с бетон?
— Не го отглеждаме тук, разбира се. Голяма част внасяме от Карибските острови.
— Нима?
— Успяхме да разчистим от трифиди някои острови там.
— Предполагам, че мнозина е трябвало да се потрудят.
— Как беше на латински? — Тя се замисли. — Labor omnia vincit.
Храбро се помъчих да преведа фразата. — „Щом има желание, ще се намери и начин“?
— Почти налучка. „Трудът побеждава всичко.“
Продължихме да си бъбрим. Но, честно казано, онази табела „Само за бели и зрящи“ ме потресе. Не се бях натъквал на нищо подобно — изкуствено издигната от хората-бариера между зрящи и незрящи, бели и черни. Когато пристигнах в Ню Йорк, все едно ми поднесоха прекрасна, чудесно украсена торта, обещаваща неизчерпаема наслада. Но само след две хапки сякаш открих гнусна муха, напъхана в сметановия крем. Напомних си, че съм в друга страна. Обичаите им се различаваха от нашите. Може и не всички да ми бяха по вкуса. Имах ли право да ги съдя, щом и нравите в моята родина вероятно биха се сторили съмнителни на някой чужденец?
Както и да е, моето мнение за този бляскав метрополис и кроежите ми за бъдещето нямаха никакво значение. Може би точно докато си приказвах с Керис по време на вечерята, един студен и безмилостен ум насочи вниманието си към мен. Както гросмайстор оглежда положението на шахматната дъска и вижда поновому фигура, която е пренебрегвал, така и това същество обърна мисления си взор към мен. Щях да се превърна във важен елемент от бъдещите замисли на друг. Без нищичко да подозирам, станах много важна фигура в шахматната партия на тази особа.
Може би докато поръчвах кафе и се шегувах с Керис, онзи взе решение и даде съответната заповед. После зачака какво ще се случи.


> ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА
> НОЩНИ РИТМИ

След ресторанта Керис предложи бар с музика на живо. Настроих се за един-два коктейла под дискретните звуци на пиано в ъгъла. Натъкнах се обаче на друга, съвсем различна страна от тази култура. В края на дългия бар музикантите свиреха на сцена. Инструментите — и китарите, и барабаните — бяха с електрически усилватели. И шумът беше невъобразим. От мига, в който влязох, върху мен се стовари същинска лавина от звуци. А на дансинга хората се кършеха в дива забрава.
Керис извика нещо в ухото ми. Викът и несъмнено беше силен, защото погъделичка разтърсващо тъпанчето ми, но при тези децибели на музиката нямаше как да я чуя. Засмях се и показах с жест, че нищичко не съм разбрал.
Тя се провикна отново толкова отблизо, че устните и се плъзнаха по ухото ми.
— „Манхатънски блус“!
Нямах представа дали това е името на песента, на състава или на музикалния стил. Но имаше някаква възбуда в близостта до тътнещия ритъм на барабаните, а китарата смайващо наподобяваше човешки глас. Втрещих се, когато разпознах китариста — не някой друг, а Гейбриъл Дийдс.
Стоях вцепенен от вида на въртящите се танцьори в толкова горещото помещение, че ми напомняше за фурна, натъпкано с изпотени хора и тресящо се от заразителните ритми. Музиката продължи двайсетина минути. Усилената китара на Гейбриъл свободно прескачаше от прекрасна поетична нежност към стряскащи вопли и вой, сякаш ниско над нас прелиташе реактивен самолет. Печалните кафяви очи на Гейбриъл се взираха в незнайна точка над главите ни, все едно отсрещната стена се разтваряше във въздуха и му откриваше изглед към рая. Вслушвах се в мелодиите на китарата и все по-ясно долавях дълбок и могъщ копнеж.
Щом съставът прекъсна изпълненията, Керис стисна ръката ми и ме задърпа през гъмжилото към сцената. Гейбриъл подпря китарата на усилвателя с размери на кухненски шкаф и се захвана да бърше врата си с кърпа, накрая попи и лъскавите капки от мургавото си чело.
— Керис? Дейвид? — ухили се, щом ни видя. — Чухте ли нещичко?
Заявих му, че направо ме е разбил с тази музика.
— Страхотно — отвърна доволен. — Не знам по-хубав начин да продухам паяжините от мозъка ми, след като съм се свирал цял ден в службата.
— Знаех, че ще те намерим тук — обади се Керис. — Исках и Дейвид да чуе как свириш.
Побъбрихме си, накрая стигнахме и до постоянно тегнещия здрач. По-рано през деня Гейбриъл бе участвал в конференция, обсъждали различни хипотези (и немалко безпочвени догадки).
— Най-убедителната — сподели той — гласеше, че отслабването на светлината се дължи на кометни частици, минаващи между Земята и Слънцето.
— Да, това обяснява какво прегражда пътя на слънчевите лъчи — съгласих се. — Но нали продължава почти месец, би трябвало скоро да излезем от облака?
— И те си мислят същото. Слънчевото греене се засилва. Средните дневни температури се повишиха с два градуса.
— Значи може скоро да имаме нормална слънчева светлина?
— Кой знае. Ако питаш мен, мнозина просто стискат палци и се надяват. Не ми се вярва, че се отървахме от неприятностите. Има и друго. — Той провеси кърпата около шията си. — Дали заради затъмнението, или по друга още неизвестна причина, но трифидите доста са се наежили. Казват, че шумотевицата им се чувала и през Ийст Ривър. Тракат с пустите си пръчици, сякаш животът им зависи от това.
Кимнах.
— Ако липсата на светлина убива обикновените растения, трифидите също ще си изпатят.
— Крайно време беше! — от все сърце изтърси Керис. — Дано мръсните гадини изгният.
— Но нали знаем, че ако им липсва естествено осветление, те или стават бездейни за известно време… — … или се впускат да наваксат с хранителните вещества.
Гейбриъл ни изгледа невесело.
— Значи ще имат нужда от месо.
— И понеже си имаме за съседи седемдесет милиона от тварите, няма да им стигнат два-три чийзбъргъра — суховато вметна Керис. — Ще напират за цял банкет.
— Така си е. — Гейбриъл си погледна часовника. — Време е за следващата забивка. Ще се навъртате ли наоколо?
— Само се опитай да ни изпъдиш!
Групата засвири и тълпи щастливи хора се втурнаха обратно към дансинга, за да се отдадат с удоволствие на всепоглъщащата музика. Наглед и най-дребни грижи не тежаха на душите им.
— Благодаря ти за много приятната вечер — подхванах, когато се запътихме към хотела.
— Но… ами…
— Но какво?
Тя се обърна мен и очите и внезапно се разшириха.
— Ами, вече се чувствам гузен, че ти се натрапвам през цялото време, а ти…
— Гузен си, че ми се натрапваш — повтори Керис. — Съвсем по английски. И какво означава всъщност? „Много ти здраве, ще ти се обадя пак на кукуво лято“?
— Моля? О, не. В никакъв случай. — Оказа се, че я обидих. — Не е вярно, но ако твоите началници са ти заръчали да ми правиш компания, струва ми се несправедливо да…
— Не са ми заповядвали да правя нищо, което не ми харесва.
— Значи нямаш нищо против? И не ти досаждам?
— Да ми досаждаш ли? Дейвид… много смешни приказки ръсиш понякога.
За малко постояхме, взрени взаимно в очите си като две островчета сред потока от минувачи, които препълваха улиците дори в този късен час. Уличните лампи се отразяваха в очите и, около нас се извисяваха небостъргачи и електрическите им светлини ги превръщаха в обсипани със скъпоценности колони.
Керис се усмихна и склони глава настрани. — Признавам, че ме помолиха да ти помогна, докато свикнеш, да те разведа насам-натам.
— Ами за същото говорех и аз. Ако ти отнемам време…
— Но… — спря ме тя и изпъна показалец. — Първо, и аз не исках да се размотаваш самотен в този голям град. Второ, ако щеш вярвай, наистина ми е приятно с теб. — Засмя се. — Може би заради старовремските ти изрази или акцента, кой знае.
— Щом е така, значи няма нищо лошо да ти кажа, че… — Вместо да продължа както си бях намислил обаче, неволно изсумтях от изненада.
— Ъх… кой изключи лампите?
Озъртах се, а лампите по улиците и зад прозорците на сградите, изобщо всички светлини в града, угаснаха едновременно, останаха само фаровете на колите. Но и возилата спряха мигновено. Макар че ако се съди по трясъка, някой не натисна спирачките навреме. Докато примигна, незнайно защо и шофьорите угасиха фаровете. Манхатън незабавно се обви в плашещ мрак. Дори пушачите стъпкаха проблясващите си цигари. Спусна се не по-малко странна тишина, в която долавях, че хората са затаили дъх. Пръсти се вкопчиха в ръката ми, чух Керис да ми шепне:
— Бързо, влизай във входа.
Не можех да я видя в тази абсолютна чернилка, но опипом се вмъкнах в някаква ниша, после рамото ми се блъсна в затворена врата.
— Ох, по дяволите… — прошепна Керис. В сдържаното проклятие прозвуча и съжаление.
Отначало помислих, че градът притъмня заради авария в електроснабдяването. Но тогава защо и шофьорите побързаха да изключат фаровете? Въпросът едва се мярна в ума ми и от покрива на едно здание засия лъчът на прожектор. После втори, трети, накрая десетина дебели ивици ослепителна бяла светлина зашариха в небето. За кратко играеха във всички посоки, сякаш наслуки, плъзгаха ярки петна по облаците.
Над друго здание нещо гръмна и вратата зад мен се разтресе. Керис рязко си пое дъх. Последва още един трясък. Този път видях синкаво-бяла искра да полита нагоре. Миг по-късно взрив отекна над града. Друго зенитно оръдие откри огън откъм Емпайър Стейт Билдинг. Първите изстрели бяха напосоки. Прожекторите осветяваха различни сектори. Или откъслечните залпове на противовъздушната отбрана бяха насочени към криволичеща някъде горе мишена, или стреляха слепешком.
Изглежда, скоро след това операторите на прожекторите и артилеристите получиха указания. Лъчите се събраха нагъсто и образуваха огромен триножник от дразнещи очите светлинни колони, за да се съберат в една точка високо над главите ни. Почти в същия миг поне десет зенитни оръдия забълваха снаряди към този връх.
Най-малко десетина секунди огнени кълба политаха с грохот към осветената част от облаците и шрапнелите се пръскаха с тътен километър и половина над града. Но оръдията замлъкнаха бързо. Прожекторите размятаха лъчи още малко на лов за мишена, която или се махна, или изобщо не се бе появявала.
Още почти час градът остана без светлини. Немислимо беше да тръгнем нанякъде в този непрогледен мрак. А и нямах желание да помръдна оттам. Защото през повечето време Керис беше в прегръдката ми и забравих всичко, освен докосването на меките и устни до моите.


> СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
> ДА НАМЕРИШ РАЯ

През следващите две седмици слънцето полека си възвръщаше яркостта с всеки изминал ден. В ранното утро и привечер небето още червенееше като адска жарава, но по пладне обикновено бе синьо. А самото светило набираше сила от мътночервено към яркооранжево. Засега нямаше нормално слънчево греене, но все пак началото беше добро и сгряваше душите.
Често се виждах с Керис Бедекер. И скоро бе неоспоримо, че сме „двойка“, както предпочитат да се изразяват някои хора.
Въздушното нападение не се повтори. Сутринта след затъмнението във вестниците и по телевизията имаше съобщения, които бих обобщил така: „Въздушните бандити прогонени.“ Споменаваха се минали зверства като бомбардировки на беззащитни риболовни кораби, извършени от някакви си „отцепници на Куинтлинг“. Населението видимо се перчеше самодоволно, но и тази драма скоро бе забравена. Всекидневието поднови обичайния си ход.
Оставиха ме свободно да обикалям из големия град, повечето пъти с Керис, понякога с Гейбриъл Дийдс и Кристина. Моето бивше диваче от островчето наваксваше шеметно пропуснатите години. С прическата и облеклото си напълно се вписваше сред останалите петнайсетгодишни момичета в Ню Йорк. И речникът и се обогати неимоверно, но още се подсмиваше палаво, сочеше ме с пръст и ме наричаше „човек бум-бум“. Отивахме в лунапаркове, возехме се в метрото, разглеждахме галерии или се отбивахме в барове, където Гейбриъл и приятелите му от групата свиреха своята хипнотична музика. Неведнъж бях принуден да си напомням, че моят дом всъщност не е тук, а на малък остров от другата страна на Атлантика. Откровено казано обаче, онзи остров някак избледняваше, сякаш прекарах първите три десетилетия от живота си в сън и се събудих истински едва в деня, когато стъпих в Ню Йорк. Чувствах се така преди всичко заради Керис. И след толкова кратко познанство ми се струваше непоносимо да я напусна и да се завърна на остров Уайт.
Ако мислите ми можеха да се пренесат по въздуха като радиовълни и да стигнат до онзи студен, сроден на Макиавели ум, който споменах, притежателят му би кимнал доволно. Имаше телефонен разговор. Скоро всичко бе уредено.

— Дейвид… — Керис въртеше в пръстите си чашата вино. Седяхме в бара на киното през паузата в прожекцията. — Може ли да ти задам един въпрос?
— Разбира се — уверих я засмян. — Казвай.
— Дори да звучи малко старомодно, искаш ли да се запознаеш с баща ми?
— Естествено. Ще се радвам.
Рядко споменаваше родителите си и предложението и ми дойде като гръм (е, мъничък) от ясно небе. Въпреки това се съгласих охотно.
— Ще мога ли да се запозная и с майка ти?
— Уви, не.
Пак тази моя недодяланост…
— Извинявай, Керис, не исках да…
— Няма нищо. — Спря с жест извинението ми. — Починала е при раждането ми.
— Много съжалявам.
— Недей. — Тупна ме по коляното. — Нямаше как да знаеш. Допий си виното. Ей сега ще пуснат филма.
Плакатът във вагона на подземната железница внушаваше посланието си с огромни, крещящо алени букви: „НЮ ЙОРК — домът на най-блестящите умове, най-способните хора, най-величавите градежи в света!“
Гейбриъл Дийдс забеляза, че чета думите. Подсмихна се.
— Напомнят ни, за да не забравим случайно.
— Да не намекваш, че това надуване на фанфарите е излишно шумно?
Гейбриъл се ухили до ушите.
— Как може, господин Мейсън, всичко е идеално!
— Май дочувам и намек за ирония…
Той просто сви рамене и надникна през прозореца — влакът пристигна на поредната ярко осветена спирка. Не беше препълнено с хора. Неколцина пътници влязоха в нашия вагон. Три чернокожи жени и двама слепи мъже. През вратите, които ни свързваха със съседните вагони, виждах, че там пътуват само бели и зрящи. Отначало не бях забелязал надписа на прозореца в нашия вагон: „Цветнокожи и незрящи.“ Не можех обаче да пропусна любопитните погледи, с които ме стрелкаха чернокожите жени.
— Не се притеснявайте, господин Мейсън — с присъщия си благ глас промълви Гейбриъл. — Няма пречка да се возите точно в този вагон.
Изведнъж ме обзе неловкост и подхвърлих:
— Гейбриъл, нали не си забравил, че името ми е Дейвид?
— На някои обществени места е за предпочитане да не забравям и обръщението „господин“.
— Значи и ти ще си „господин Дийдс“.
— В такъв случай, господин Мейсън, ще бъдете леко сгълчан от ченгетата, а на мен ще навлечете големи неприятности. Разбирате ли ме правилно, господин Мейсън?
— Разбирам… Гейбриъл.
— Не се вкисвай. Такива са ни обичаите тук. Ще свикнеш.
Обичаите не ми бяха приятни, но си замълчах.
Влакът нахлу на скорост в „Кълъмбъс Стейшън“. Всички от вагона, без мен и Гейбриъл, слязоха. Двамата слепци закрачиха бързо, почуквайки с бастунчетата си по земята. Щом вратите се плъзнаха на местата си, Гейбриъл се извърна към мен и промърмори:
— Е, какво ще кажеш за рая?
— Има какво да предложи. Но никак не си падам по сегрегацията на чернокожите и незрящите.
— Убеден съм, че това е само… Предположих, че ще каже „дребен недостатък“, но чух думите: — … временно правило.
— Според мен е ужасно.
Той не оспори мнението ми, а пак вдигна рамене.
— Когато слепотата сполетяла Ню Йорк, разразил се хаос, както и ти можеш да си представиш. Вероятно около деветдесет и осем процента от седеммилионното население загубили зрението си. Умирали от глад в жилищата си или на улиците. Единствено местните представители на дивата природа не оставали без храна. — Кимна натъртено. — Трифидите навлезли по мостовете. Изтребили повечето оцелели, но трябва да им се признае, че старателно оглозгали мъртъвците по тротоарите. После, преди двайсетина години, цяла армада от кораби навлязла в устието на Хъдзън. Наричат събитието „Чудото на стоте кораба“. Дори го празнуваме всяка година през април. Е, онези хора разчистили острова с помощта на общностите, които оцелявали на косъм по брега и на Лонг Айлънд.
— Сигурно здравата са се бъхтали.
— Позна. Но хората, които виждали Манхатън като твърдина на цивилизацията, били истински пророци. Сторили невъзможното. Милионите трупове, до които трифидите не можели да се доберат в сградите и по други места, били погребани в морето. Възстановили снабдяването с електричество и вода, унищожили трифидите. Събирали хора надлъж и нашир, довеждали ги тук, настанявали ги в хубави апартаменти, давали им работа и най-важното — надежда.
— В края на краищата кой е на власт тук?
— Тетрарсите.
— Тетрарх… напомня ми за Рим, ако не се заблуждавам.
Гейбриъл кимна.
— Паметта не те лъже. Ако някоя провинция била разделена на четири области, всяка със свой управник, наричали го тетрарх. Тук разпределението не е географско, а административно. Всеки тетрарх отговаря за определен дял от управлението. Генерал Филдинг се занимава с военните дела, външните отношения и възпирането на трифидите. Планирането и ресурсите се падат на доктор Уайзман. Възстановяването на населението е под ръководството на Валъри Зито, а възстановяването на промишлеността — на Джо Гарибалди.
— Изборни длъжности ли са?
— А кой е избирал твоите шефове?
— И на това ще му дойде времето.
— Значи сам си отговори на въпроса — сдържано се подсмихна Гейбриъл.
— Според теб добре ли управляват?
— Много добре.
— Харесваш ли ги?
— Дали ги харесвам? Уважавам ги.
— И все пак — харесваш ли ги?
— Това съществено ли е, ако трябва да прецениш дали си вършат работата или не?
Ухилих се.
— Точка за теб.
— Задавал ли си тези въпроси и на Керис?
— А трябваше ли?
Гейбриъл отново вдигна рамене.
— Ще ми бъде интересно да чуя нейния отговор… особено за генерал Филдинг.
— Защо точно за генерал Филдинг?
— Тя не ти ли е казала?
— Какво да ми е казала? — озадачих се аз.
— Генерал Филдинг е баща на Керис. — Гейбриъл кимна към вратата. Влакът стигна до поредната спирка. — Тук слизаме, господин Мейсън.


> ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
> РАЗГОВОР

— Не предполагах, че е толкова важно — нехайно отговори Керис.
Разхождахме се в слънчевата вечер.
— Това, че баща ти управлява цял град ли? Повечето хора не биха го крили. — Ухилих и се. — Представи си какви перспективи ти открива в кариерата.
И Керис се усмихна.
— Е, може да бъде и сложничко, защото съм дъщерята на шефа, така да се каже. Колегите предпочитат да стъпват на пръсти около мен. Впрочем… — Тя ме хвана подръка. — Той е единият от четиримата ръководители, не е единствен. Освен това е родом от Англия, значи имате нещо общо.
— Знам, че ще се покажа глуповат, но защо фамилията ти е Бедекер, а не Филдинг?
— „Бедекер“ е името на яслите, където ме отгледаха. Трябва да проумееш, че не ми е баща в традиционния смисъл. Никога не ме е разхождал в парка с количка, нито ме е водил на кино. Той е мой баща само в строго биологическия смисъл.
— А-а…
— Все пак сме се виждали няколко пъти. И дори ми се обади миналата седмица. Тогава ни покани да пийнем по чаша на събирането тази вечер.
Замислих се за момент. Керис не изглеждаше недоволна от положението. За нея всичко беше съвсем естествено. Спомних си за нашите Домове на майките на остров Уайт. В този свят по-важно от всичко друго се оказваше планетата да бъде заселена колкото се може по-бързо с повече хора. Осъзнах, че обществото в Ню Йорк си служи с подобни похвати. Тези порядки щяха да са невъзможни в Стария свят по какви ли не причини — социални, политически и емоционални. Сега на никого не му мигваше окото.
— Пристигнахме — подсказа Керис засмяна. — Тук се е настанил татко.
Отметнах глава назад да огледам зданието, покрито с червеникава позлата от вечерното слънце. Колоните в основата му със стилизираните папируси и палмови вейки навяваха мисли за Египет, а до вратите „пазеха“ издялани от камък орли. Погледът ми се стремеше все нагоре, но тъй и не видях върха. Водосточни тръби блестяха като скъпоценен метал, сякаш цялата постройка беше инкрустиран накит с приказни размери.
— Готов ли си? — подхвърли Керис.
— По-готов няма и да бъда.
Ръка за ръка влязохме през величествения вход под златните букви „Емпайър Стейт Билдинг“.
Озовахме се в пищно фоайе. Прекосихме мраморен под. Подминахме статуи на гръцки и римски герои (сред тях и великолепното мрачновато изваяние на Александър Велики). Стигнахме до асансьор с луксозно алено килимче. Служителят дръпна месингова ръчка. Асансьорът се устреми плавно нагоре. Керис стисна ръката ми и ме целуна по бузата.
— Отпусни се, Дейвид. — Смееше ми се. — Няма да те изяде. Честна дума.
Отвърнах на усмивката и.
— Запознанството с бащата на приятелката винаги е малко смущаващо.
— Не се съмнявам, че красавец като теб има богат опит.
Усетих как червенината плъзна нагоре изпод яката ми със скоростта на асансьора.
Ако съм подозирал, че ме очаква малка семейна сбирка, заблуждавал съм се. Асансьорът ни стовари в помещение, което едва ли отстъпваше по големина на футболно игрище. Под полилеите елегантно облечени мъже и жени си приказваха с чаши за коктейли в ръце. Мнозина познаваха Керис. Поздравиха я сърдечно с целувки по бузите. До този момент у мен се бе загнездило впечатлението, че градът пулсира от жизнеността почти само на младежи. В тази зала обаче виждах немалко посивели глави. Допусках, че те са управниците на Ню Йорк, зрели мъже и жени, които са се спасили от Ослепяването, за да наследят ако не Земята, поне това разкошно кътче от нея.
Самочувствието се просмукваше в залата наред с дима от пури. Тук великите и изтъкнатите обсъждаха политиката, определяха целите и сложните планове, даваха нарежданията си. Това беше кралският двор на Манхатън.
Керис ме поведе към прозорците с изглед към ширналия се долу град, който с падането на нощта се превръщаше в океан от светлини. Появи се сервитьорка с коктейл, отрупан с напитки. Взех си сухо мартини. Керис предпочете шампанско. В ъгъла струнен квартет свиреше приятни мелодии. Как ми се искаше баща ми да види това! Коктейл на върха на най-високата сграда в света!
Тогава се зарекох, че ще доведа семейството си в Ню Йорк. Блаженствах в топлото сияние на оптимизма, когато Керис докосна лакътя ми.
— Баща ми е ей там. Ела да те представя.
Виждах в профил един висок мъж. Беше на около шейсет години, стоеше изправен, сякаш бе глътнал бастун. Късата му червена коса посивяваше благородно. Говореше настойчиво с оплешивяващ мъж на неговата възраст.
— Татко — подхвана учтиво Керис, — позволи ми да ти представя Дейвид Мейсън.
— Приятно ми е да се запозная с вас, генерал Филдинг — протегнах му ръка.
Щом се обърна към мен, едва не трепнах от смайване. Отчетливият профил, който видях отначало, беше класически в героичната си красота. Но лявата половина на лицето му се различаваше потресаващо от другата.
Дясното око искреше в същия оттенък на зеленото, който имаха и очите на Керис. Лявото обаче имаше яркия цвят на яйчен жълтък. И нямаше ирис — стъписващото жълто запълваше всичко, оставяйки място само за свирепа черна зеница в средата. От окото към косата се проточваха белезникави зараснали рани. Прикрих изненадата си, а той се усмихна.
— Дейвид Мейсън. Повярвайте, очаквах с нетърпение срещата ни. Какво мислите за нашия град?
Казах му, че градът е невероятен, а той също ми протегна ръка. И въпреки военното си звание се здрависа по-скоро като политик. Обърна се към плешивия мъж.
— Позволете да ви представя на доктор Уайзман.
Говорът на доктор Уайзман веднага издаваше кореняка от Южните щати.
— Радвам се да се запознаем, господин Мейсън. За нас е удоволствие да ни гостувате. И се надяваме, че когато се завърнете у дома в Англия, ще говорите с добро за нас.
Генерал Филдинг ме гледаше, жълтото му око се взираше в лицето ми с изгарящо напрежение.
— Дейвид Мейсън ни показа пътя към справянето с един от нашите най-тежки проблеми.
— Нима? — приветливо откликна доктор Уайзман.
— Имат едно устройство, наричат го инсталацията „Мейсън-Коукър“ — поясни генералът. — То рафинира трифидово масло във висококачествен бензин. Нали така, Дейвид?
Потвърдих. Но гласчето в моето съзнание ми напомни, че прекалено щедро споделях с американските си приятели сведения за богатствата на своята родина. Ако тази общност нямаше достъп до петрол и производните му продукти, значи инсталацията се превръщаше за тях в кокошката със златните яйца от приказката. Както и да е, вече бях изплюл камъчето (потайността никога не е била сред достойнствата ми). Истината се знаеше. От все сърце се надявах, че няма да съжалявам за безгрижието си в първите дни на кораба.
Доктор Уайзман тактично се отдалечи да си вземе друго питие. Керис, баща и и аз останахме да си бъбрим, отпивайки от чашите. Генералът ни покани с жест към два меки дивана с масичка за кафе между тях. Щом хората на диваните забелязаха, че генерал Филдинг ни води натам, побързаха да освободят местата. Двамата с Керис се настанихме на единия, генерал Филдинг седна срещу нас. Така си говорихме лице в лице под омайващите мелодии на Щраус, наситили въздуха около нас.
Вече се бях опомнил от изненадата, че лицето на генерала е обезобразено. Всъщност не за пръв път виждах такива белези. „Жълтото око“ е следствие от отрова на трифид, баща ми се отървал на косъм от същата участ преди трийсет години. Само бързата медицинска намеса и промиването на окото със солен разтвор го спасили от неизлечими увреждания. Явно на Филдинг му бе провървяло по-малко. Знаех, че не вижда с лявото око.
Но здравото око следеше неотклонно лицето ми, сякаш четеше думи върху страница. Срещу мен седеше човек, който преценяваше събеседника си за секунди, после допълваше мнението си според първото впечатление.
— Кажи ми, Дейвид — започна генерал Филдинг, — имаш ли семейство на остров Уайт?
Обясних, че имам баща, майка и две сестри.
— Добре са, надявам се.
— С тях всичко е наред. Баща ми е увлечен в работата си, която за него е като свято призвание.
Генералът, изглежда, гореше от желание да научи повече факти за моя баща. Разказах някои случки от миналото му и как е успял да оцелее след Ослепяването и повсеместното нашествие на трифидите преди три десетилетия. Генералът ме подсети за неспирните въпроси при прекосяването на Атлантика, когато започна да ме разпитва за стопанството и инфраструктурата на остров Уайт. Накрая, уж без особен интерес, се осведоми за военната ни мощ.
Гласчето в главата ми се обади отново: „Не слагай картите на масата. Не разкривай твърде много.“
— О, имаме бойни кораби и самолети — отвърнах и се усмихнах толкова безизразно, че би ми завидял и свещеник.
— Да, чух за принудителното ти кацане с реактивен самолет. Бил е изтребител, нали?
— Изтребител-бомбардировач.
— И двигателят работи с трифидово масло?
— Да, с рафинирана разновидност.
— Позволявам си обаче да предположа, че напоследък не се намират лесно резервни части и боеприпаси.
— Можем да произвеждаме резервни части — изтъкнах, — също бомби и боеприпаси.
Колкото и тихо да беше тайното гласче в ума ми, не му липсваше благоразумие. То ми подсказа да внуша на генерала представата, че на остров Уайт не живее сбирщина от без защитни фермери, че имаме зъби и умеем да хапем.
Той кимна, осмисли информацията и попита направо:
— С колко реактивни изтребители разполагате?
— О, стигат ни да се браним. Отново го дарих с многозначителната усмивка.
— Ясно. Не искаш да споделиш тайни за въоръжението ви. Напълно ви разбирам. В края на краищата още не познаваме намеренията си, нали? Потвърдих съгласието си с поредната усмивка.
— Да си напълним чашите. — Кимна едва забележимо, но привлече вниманието на сервитьорка, която побърза да донесе още напитки. — Дейвид, да ти предложа още нещо? Пура? Някакво мезе?
— Не, това ми е достатъчно — посочих чашата си.
— Виж, Дейвид, надявам се, че нямаш нищо против да говорим откровено. Уверен съм, че Керис е споделила с теб към какво се стремим ние от Ню Йорк — да създадем връзки с други общности където и да са те по света. — Без да чака отговор, той продължи: — Ще започнем търговия, ще разменяме знания и специалисти.
— Но някои общности не желаят да разговарят с вас.
— Точно така. Неколцина от нашите хора бяха жестоко убити, макар че отиваха там под бяло знаме. Ето още една причина да имаме боеспособни въоръжени сили.
— Значи ще принудите общностите, които… да речем, малко се дърпат, да седнат около масата за преговори?
— Не, разбира се. Но сме длъжни да поддържаме способността за защита на своя град, както и на морските пътища.
— Генерал Филдинг, дано въпросът ми не е твърде безочлив, но каква е крайната ви цел?
— Естествено да завоюваме света.
Той следеше каква ще бъде реакцията ми. Не дочака никаква.
От усмивката белязаната кожа около жълтото му око се изопна.
— Трябваше да се изразя по-точно — продължи той. — Целта ни е да завоюваме света отново. За всички нас. За човешката раса. И да изтребим истинските си врагове.
— Трифидите ли?
Генералът кимна.
— Трудна задача, не ви ли се струва?
— Имам оръжие, Дейвид. Превъзходно оръжие.
— Атомната бомба ли?
— О, и от тях си имаме — отсече генералът, — но те са твърде грубо средство. И страшно мръсно. Какъв е смисълът да изпепелим трифидите, ако след тях ще останат милиони декари радиоактивна земя? Не, аз говоря за абсолютното оръжие. Най-старото в историята на човечеството, а и най-мощното.
Усмихна се доста сурово и склони глава настрани, сякаш ме подканяше да се досетя.
— Това е интересно. Както го описвате, оръжието трябва да е изключително.
— О, няма спор. — Наведе се напред, наслаждаваше се на откровението, което споделяше. — Оръжието е самият човек. По точно хората. Не десетки или хиляди. Милиони мъже… и жени! — От вълнение заговори по-приглушено. — Ако искаш, представи си този град като огромен завод. И този завод, Дейвид, произвежда хора.
— Които пък са тайното ви оръжие?
— Да, естествено. Разбери, Ню Йорк произвежда хора с такава скорост, че населението ни нараства като взрив. — Жълтото око сякаш пламтеше със собствена светлина. — След десет години ще нарасне толкова, че дори голям град като този не би могъл да го побере. Ще се спука по шевовете и хората ще се разпръснат, ще насекат и ще стъпчат трифидите в калта, където им е мястото.
— Но няма ли опасност населението да се увеличи над възможностите ви да го издържате? — Тогава заплахата от глад ще пришпори човечеството напред.
— Нима по-бавното и контролирано разрастване не е и по безопасно…
— По дяволите безопасността, човече! Това е война. Човек срещу трифид. Оцеляване срещу гибел. Жертвите са неизбежни, но с огромни резерви от мъже и жени ще възстановяваме загубите си мигновено. Където човек бъде повален от трифид, десетима ще заемат мястото му.
— А нарастването на населението няма ли да отнеме много време?
— Затова превърнахме размножаването в промишлен процес — заяви генералът. — Пренесохме технологиите на производството в родилния бизнес. Идеята жената да отдели девет месеца от скъцопенните си години на плодовитост, за да създаде само едно дете, е неприемлива в днешния свят.
— Значи намеквате, че жената ражда цяло котило… като животните?
— Наричаш родените по този начин деца „котило“. Звучи унизително. Ние бихме казали, че такава жена е плодовита.
— Възможно ли е да намерите жени, които раждат близнаци по поръчка? Нали…
— Не близнаци. Нормата е три, дори четири деца. Всъщност е така през последните двайсет години. На жените се дават лекарства против безплодие, за да раждат много деца.
У мен се надигаха опасения. Докато слушах този човек да описва тържествуващо как жените са били сведени до равнището на кокошки в курник, тази общност загуби немалко от блясъка си в моите очи.
— Трябва да ти кажа, че на родилките са спестени изтощителните и поглъщащи много време усилия по отглеждането на децата. Тази задача се пада на жени, които или са безплодни, или са прехвърлили плодовитата възраст, или нещо друго им пречи да бъдат майки. — Пронизващото здраво око на генерала разгада отвращението по лицето ми. — Не одобряваш това. Но както чух, твоите хора прилагат свои похвати за увеличаване на раждаемостта. Сетих се за веселите Домове на майките, изпълнени с щастливи и обичани деца.
— Вярно е — признах. — Но производственият процес не е на толкова научна основа.
— Искаш да кажеш, че е по-изложен на случайности? Не можете да предотвратите вродените увреждания? Всяка жена прахосва девет безценни месеца за едно-единствено дете?
— Колкото и да е случаен, процесът ни върши работа.
— А населението ви е около трийсет хиляди?
— Горе-долу.
— И… хъм, нека пресметна… около половината от населението е на възраст под двайсет и пет години?
Кимнах.
— Тук — натърти генералът — деветдесет процента от населението е под двайсет и пет години. Сам виждаш, че е пълно с енергични, бодри хора. Младежи с амбицията и потребността — да, жадната потребност да разчистят жизнено пространство за себе си. — Той въздъхна и сплете пръсти в скута си. — Дейвид, вгледай се в поуките на историята. Империите са процъфтявали при висока раждаемост. И са се сгромолясвали, когато раждаемостта е спадала. Замисли се и как различните общества са повишавали раждаемостта. В някои култури са забранявали противозачатъчните средства, в други жените с многолюдна челяд са били щедро възнаграждавани. Всеки — от просяка до краля — е давал своя принос. Накратко казано, хората са сила. Един човек може да помести камък. Хиляда ще поместят планина.
Към края разговорът премина в политическо слово, изнесено от генерал Филдинг. Керис не продумваше. Чудех се на колко ли деца са я обрекли да стане майка? Двайсет? Или трийсет?
Освен това знаех, че генерал Филдинг иска да получи технологията „Мейсън-Коукър“. Питах се дали в замяна ще натрапи на моите сънародници своята философия на нарастващото население заедно с лекарствата против безплодие. Да си призная, това ми даде изобилни поводи за размисъл до края на вечерта.


> ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
> ПОЛИЧБА

— Хайде, Дейвид, казвай защо си толкова унил.
Полунощ. Вървяхме подръка по Пето авеню, несекващите потоци от коли създаваха ослепителна, дори замайваща река от сияние. Двигател изтрещя стържещо и колата спря насред движението. Заехтяха клаксони.
— Дейвид? — подкани ме Керис.
— О, няма нищо.
— Явно това нищо те е обезсърчило.
— Ами, всичко е заради тази работа с… — започнах сърдито, но млъкнах и свих рамене.
— Не ти ли допадна баща ми?
— Не е заради баща ти. Той е изключителна личност.
Не се насилих да кажа, че ми е симпатичен. Досещах се каква ледена жестокост е скрита зад заучената усмивка.
— Само че това производство на деца в промишлени мащаби… струва ми се необикновено, меко казано.
— Аз пък никога не съм се замисляла за тези неща. Но ти си в чужда страна, господин Мейсън.
— А всяка страна си има свои нрави, госпожице Бедекер. — Усмихнах и се. — Да, ама като си помисля, че някой ден и ти… е, да му се не види, Керис, не ми харесва идеята да народиш само Господ знае колко деца.
Спря като закована и ме изгледа със зелените си очи. После притисна длан към устните си да заглуши кикота.
— Какво изтърсих пък сега? — учудих се аз.
— Дейвид… ох, Дейвид, имаш още много да научиш за нас. Аз с десетки дечица? Но това е нелепо.
— Защо? Нали баща ти каза…
— Не, не. Изслушай ме. — Тя избърса сълзите, бликнали от смях. — Нямам „майчинска карта“.
— Майчинска карта ли?
— Да. Оценяват момичетата, когато навършат тринайсет години, и им дават „житейско направление“. Аз имам „професионална карта“, а това означава, че постъпих в колеж, за да придобия професия, както подсказва и името на картата. Други момичета стават професионални майки.
— Аха…
— Те имат удобни стаи, хранят се до насита и гледат телевизия, докато им писне. Знаеш ли, животът на професионалната майка никак не е лош.
— Разбирам.
— Трябва да ти кажа още нещо. — Тя стисна ръката ми.
— Когато реша, че е време да родя свои деца, ще ги имам по прастария начин.
Ето какво ме дразнеше. Разстрои ме мечтата на генерал Филдинг за истинска приливна вълна от хора, която да помете враждебните трифиди. Особено след като чух за раждането на по три-четири деца заради масовото прилагане на лекарства против безплодие. В края на краищата, ако заплождате някоя кучка твърде често, за да ражда непрекъснато, тя е обречена на преждевременна смърт. Но колкото и отвратителна да ми изглеждаше стратегията на генерала, признавах и предимствата и. Пред нея доскоро впечатляващата за мен раждаемост на остров Уайт направо бледнееше. Ако искахме да поведем война срещу колосалните пълчища трифиди, налагаше се да имаме колосална армия. Още по-важно беше, че генерал Филдинг тласкаше своята общност да се разширява към превзетия от трифиди континент, да върне света на човечеството. А ние на малкия си остров до бреговете на Англия се задоволявахме да преживяваме дните си в блажено неведение за ставащото по света. Бяхме мудни, може би и лениви според някого. Нямахме замисли за завръщане на голямата суша. Отново си припомних разговора с баща ми в съдбовната вечер преди броени седмици. Той ме предупреди, че островната колония, за чието създаване бе помогнал, е изправена пред сериозната опасност да загине. Дори повечето жители на остров Уайт да не виждаха истината, мирното им усамотение някой ден щеше да им изиграе лоша шега.
Керис забеляза колко съм мрачен. Полека ме дръпна за ръката.
— Време е за кафе и ужасно лепкави понички — заяви решително. — После — в леглото.
Времето се изнизваше приятно. Аз обаче започнах да се поддавам на чувството за вина, че безделнича през тези дни, които споделях с Керис. Реших да се заема с проблема за завръщането си на остров Уайт. И исках да поканя Керис Бедекер да дойде с мен.
Но както се случва безброй пъти в живота, събитията изпревариха кроежите ми. Наближаваше краят на моята кротка безметежност. В големия град някои умове хладнокръвно съставяха стратегията си. И щях да бъда преместен отново като пешка на шахматна дъска.
Един следобед след първата ми среща с генерал Филдинг, бащата на Керис, аз усилено се опитвах да изравня резултата срещу Гейбриъл Дийдс. Напразни надежди! След могъщия му форхенд топчето отново отскочи от масата за тенис и се пръсна в тавана. Играехме в залата на „Дружеството на младите християни“. Той промълви с благия си глас:
— Точката май е за мен, господин Мейсън.
— Твоя си е — съгласих се задъхан.
Споделих с него, че ще поискам да ме върнат у дома при първа възможност.
— Ще зависи какви плавания са предвидили — напомни Гейбриъл и извади ново топче от картонената кутия вместо онова, чиито парченца лежаха на пода. — Все още рядко прекосяваме Атлантика.
— Но аз видях големи хидроплани в пристанището. Биха ме откарали у дома за по-малко от двайсет часа.
Гейбриъл се озърна да провери дали някой не се заслушва.
— Онези хидроплани… — сниши гласа си до шепот, сякаш се канеше да ми разкаже пиперлив виц — … са само за прах в очите.
— Прах в очите ли? Изглеждаха напълно годни за полет.
— Може би, но с подходящото гориво.
— Не са ли приспособени да летят с метилов спирт?
— Така е, но горивото не е достатъчно пречистено за двигателите им. — Той би сервис. — Можеш да издигнеш такава птичка в небето и да обиколиш над острова. Едва-едва.
Върнах му топката с коварен сечен удар, който го завари неподготвен.
— Добър удар, господин Мейсън. — Гейбриъл леко сви рамене. — Ще бъде истинско самоубийство, ако се опиташ да прекосиш океана с такъв самолет. Сам се убеди, че караме колите си на честна дума. Това гориво е толкова грубо, че направо хапе. Адски съсипва цилиндрите. Три хиляди километра и… бум! — Думата съвпадна с удара, който запрати топчето към мен. — Буталата са задрали безнадеждно.
Значи ми оставаше единствено да настоявам за пътуване с кораб. Но в този момент съдбата пробута поредното си съвпадение. Керис влетя в залата.
— Здрасти, Гейбриъл. Добър ден, Дейвид. Казаха ми, че ще те намеря тук.
— Добър ден и на теб. Явно имаш шпиони навсякъде — добавих на шега. — Как научи къде съм?
— О, свещена простота. Обадих се по телефона в твоя хотел. И дежурната на рецепцията ме осведоми, че си се запътил нанякъде с хилка за тенис в ръка и отчаян поглед. — Тя се ухили на Гейбриъл. — Много страшно ли губи?
Той вдигна рамене.
— Този младеж вече изостава само с някакви си шест игри.
— Съкращавам разликата — натъртих с престорена обида.
— Бавничко, Дейвид. Бавничко.
— Дейвид, чуй какво имам да ти кажа. — Керис се бе зачервила като че е тичала. — Нося ти новини. Имаше съвещание в Изследователското управление и директорът разреши ново пътуване до Европа. Освен това ще включат и дипломатически пратеници до остров Уайт. — Усмихна ми се. — Прибираш се у дома, Дейвид. Корабът ще отплава вдругиден.
Зяпнах я изненадан.
— Толкова скоро ли?
Гейбриъл ми кимна.
— Все пак ще си тръгнеш, Дейвид. Честито.
Ново двайсет, както казват в Ню Йорк. Изражението на лицето ми ме издаде. Керис наведе глава настрани.
— Не си ли доволен?
— Да, разбира се…, но не очаквах всичко да се реши толкова бързо. — Срещнах погледа и. — Керис, ще тръгна само при едно условие.
— И какво е то?
— Ти да дойдеш с мен.

Гейбриъл Дийдс предложи да пийнем на сбогуване. Вечерта преди отплаването двамата с Керис влязохме в блус-клуб с изглед към Статуята на свободата. Безмълвни мълнии проблясваха около гигантската метална скулптура. Влажният въздух беше наситен с електричество. Керис спомена, че в океана назрява буря. Нейната зашеметяваща рокля от искрящ червен плат се допълваше с климатичните фойерверки отвън.
Намерих свободна маса, поръчах питиета за нас и казах да занесат едно на Гейбриъл. Той беше зает на сцената, включваше усилватели и настройваше китарата си. Озърна се, погледна ме и вдигна чашата си за наздравица.
В клуба имаше навалица. Гълчавата клокочеше бурно. За пръв път, откакто генерал Филдинг ми описа въодушевено колко много деца се раждат наведнъж тук, забелязах двама еднояйчни близнаци в клуба. И тутакси ми се стори, че ги има навсякъде. Бързо преброих поне десетина двойки близнаци. В ъгъла две още недорасли момичета и приятелите им празнуваха с шампанско общия си рожден ден.
— Няма ли да ти липсва всичко това? — обърнах се към Керис.
— Убедена съм, че ще се нагодя някак — засмя се тя и зелените и очи блеснаха срещу мен в тъмния клуб. — Пък и очаквам с нетърпение да видя как живеете там. Това ще бъде ново начало и за двата ни народа.
— Пия за това.
Чукнахме чашите си.
После групата засвири. При тази сила на звука разговорът стана невъзможен. Очите ми шареха от музикантите към лицето на Керис, което грееше в прекрасно сияние от светлините на сцената. И през цялото време вълшебната музика се извисяваше и стихваше, китарата на Гейбриъл звучеше ту ангелогласно, ту демонично. Оставих се да ме понесе. Затворих очи и мелодията ме запрати да се вихря из космоса. Отново долових печалното желание в звуците на китарата. Почувствах безмерния копнеж.
Усетих ръка върху своята. Отворих очи — Керис държеше ръката ми върху масата и се взираше в музикантите, а главата и се поклащаше леко в ритъма на музиката.
Отново затворих очи. Тъжните акорди изтъкаваха магията си и аз се отпуснах в пълното и несмущавано от нищо блаженство. След изпълнението Гейбриъл ни изпрати до чакащото такси. Над океана още се виеха мълнии в грамадни сини и сребристи изблици. Гейбриъл отвори вратата на Керис.
— Приятно пътуване, госпожице Бедекер — каза и официално, защото бяхме на улицата. — Господин Мейсън, пазете се.
— Непременно, Гейбриъл. И ти се пази.
Винаги ще помня този миг. Широката му приятелска усмивка. Как раздрусваше ръката ми, докато стояхме до отворената врата на таксито. Защото в същия момент от сенките изскочи мъж с пистолет в ръка. Блъсна Гейбриъл към колата, отдръпна се и стреля в гърдите му.
Гейбриъл се свлече и тялото му падна на задната седалка до Керис. Хвърлих се напред, за да го хвана.
Но преди пръстите ми да го достигнат, нечия ръка се стегна задушаващо около гърлото ми. Остра изгаряща болка ме прониза в шията. Стори ми се, че Керис пищи някъде далеч. Изведнъж светлините на пристанището, смесени с мълнии, се сляха в размазан водовъртеж.
Кръжаха все по-бързо. И ме запратиха в мрака. В плътния бездънен мрак.


> ДВАЙСЕТА ГЛАВА
> ЙОНА

Бях погълнат в търбуха на кит. Усещах люшкащо движение. Чувах течности да съскат в тръби. Шум от продухване. Дълбокото туптене на могъщо сърце. Призрачен глас нареждаше:
— Десет разтега… осем разтега… пет разтега… четири разтега.
Отворих очи. Метални стени. Отвори се врата и откри за погледа ми коридор, осеян с електрически лампички. В този миг някаква фигура се надвеси над мен. Очите ми се приковаха в течност, цвърчаща от спринцовка. После иглата се заби в ръката ми. Чух странен рев. Смътно осъзнах, че се изтръгва от собствената ми уста. Закръжиха светлини, пак се появи водовъртежът. Още веднъж бях засмукан в онзи мрак.

Щом отворих очи, тутакси усетих някаква промяна във всичко около мен. Въздухът миришеше различно. Май на някакви билки. Лежах в по-просторна стая, леглото също беше по-широко. Имаше и други звуци. Дочух далечно тракане, сякаш някой свиреше приглушено на ксилофон.
А би трябвало веднага да разпозная звука, наистина би трябвало. Главата ми обаче все едно бе натъпкана с памук, очите ми сълзяха непрестанно, а езикът ми лепнеше за небцето. Чувствах се като след страшно пиянство (и сега плащах цепещата главата цена). Надигнах се да седна на леглото.
На пода имаше тенекиена чаша до кана с вода. Зяпах я дълго. Знаех, че искам, отчаяно жадувам да налея тази студена чиста вода в чашата и да пия до насита. Но незнайно как прекъсваше връзката между тази мисъл и действителното движение на ръцете, за да изпълня желанието си. Сълзящите ми очи поглеждаха ту чашата, ту водата. Мина много време, докато овладея поне донякъде крайниците си. Замаяно и не особено ловко се справих с лисването на вода в чашата. Вдигнах я и успях да излея всичко до последната капка върху ризата си, преди да поднеса чашата към устните си.
„Вдън земя да пропадне…“ Реших да взема самата кана и изгълтах набързо съдържанието и. Повярвайте ми, нищо по-сладко от тази вода не бях опитвал много отдавна. Изсипах в гърлото си около литър и вече не се чувствах толкова съсипан. Главоболието ми поолекна, започнах да изпитвам и мъждукащ интерес към нещата наоколо.
„Така — казах си глуповато. — Разгледай обстановката, Мейсън. Стените? От дърво. Прозорците? Преброй ги. Нито един. Има греди под наклонен покрив… от гофрирана ламарина. Да, сър… гофрирана ламарина, която е ръждясала и кърпена. Подът е от утъпкана пръст. Светлината идва от слаба електрическа крушка, провесена под греда. А ти седиш на сгъваемо легло… без завивки. Дотук добре.“
Неуверено се добрах до врата, която наглед бе принадлежала някога към изискана къща, но сега бе сложена да върши работа в далеч по-скромна постройка. Заключена врата. „Това вече не е много добре.“
Моето замаяно от опиат съзнание се прочисти достатъчно, за да установи факта, че съм пленник. Върнах се отмалял на леглото и задрямах седнал. Най-сетне вратата се отвори. Влезе жилава чернокожа жена на около двайсет и пет години с жълта лента на челото. Държеше автомат, който нехайно насочи към лицето ми. Не помръднах. Само се пулех със сънливо равнодушие.
Мургав младеж с черти на латиноамериканец напълни каната ми с вода от по-голям съд и остави на леглото до мен поднос с плодове и хляб.
Моите надзиратели не изрекоха и една-единствена дума. Аз също. Щом сериозната и безмълвна церемония завърши, те си отидоха. Стомахът ми потрепваше силничко и не бих рискувал с храна. Вместо това опразних каната на дълги жадни глътки. Водната церемония май се повтаряше през четири часа.
Влизаше същата двойка — жената с автомата в ръце, мъжът с голямата кана, за да напълни моята по-малка. И пак никой не продумваше. Малко по-късно ме оставяха да довърша церемонията, като изпия наведнъж водата.
След време възприемах по-отчетливо обстановката. Паяк колкото чиния се промъкваше по една греда под тавана и несъмнено наблюдаваше натрапника долу с многото си очички. За кратко навън затрополи гръмовно. Досетих се, че е дъжд, който плющи по гофрираната ламарина над главата ми. Пороят свърши скоро и толкова внезапно, колкото започна. Почти незабавно в ноздрите ми нахлу миризмата на мокра пръст. Паякът горе престана да ми обръща внимание, предпочете да изсмуче живота от голяма муха. Храна…
Сведох поглед към подноса до мен. Хлябът имаше възсух вид, розовият резен от диня обаче ме изкушаваше. Захапах го. Сладък сок плисна в устата ми заедно с цяла шепа семки, но апетитът ми се завърна като хала. Осмокракият ми сътрапезник се наслаждаваше на яденето си над мен, а аз ометох всичко от подноса. Отново чух ритмичното тракане. Заслушах се. Малки пръчици удряха равномерно по-голямо дървесно тяло. Намръщих се от усилието да определя този доскоро познат звук. И моят просмукан от дрога мозък най-после заработи. Думата, която напипвах, стигна до устните ми.
— Трифиди.
Без прозорци и с часовник, спрял на три и половина, нямах представа за времето. Скоро обаче забелязах, че ивицата светлина под вратата постепенно избледнява и накрая изчезна. За малко щракането на трифидите се засили с падането на нощта. И щурците зацвърчаха по-гръмко. Причу ми се квакане на жаби някъде недалеч. Притиснах ухо към вратата и до мен стигнаха гласове, но твърде смътни, за да различа отделните думи.
Върнах се на леглото. Очите ми вече не сълзяха, само че ги усещах неприятно гурелясали. Отделих малко от водата си за пиене, за да ги промия. И се загледах в сгъвката на дясната си ръка. Шест следи от игли бяха събрани около една вена. Докоснах и шията си отстрани. Трепнах от смъденето под лявото ми ухо. Очевидно пред блус-клуба някой ме обездвижи с ръка около врата ми, за да забият спринцовка в артерията. Похитителите ми поне се бяха постарали да ме докарат тук жив.
Спомнях си обаче твърде ясно как Гейбриъл Дийдс падна в колата след изстрела. Тогава Керис се разпищя. За Бога, какво ли и се е случило? Пострадала ли е? Дали е тук? Може би са я затворили в някоя съседна колиба? И ако е така, какво и правят? Целият преливах от мрачни опасения.
Скоро ударите на пръчиците по дървесните стволове на трифидите заглъхнаха. В колибата се спусна тишина и аз най-сетне се проснах на леглото.
Затворих очи, в главата ми се въртяха мисли за Керис Бедекер.
Събудих се от трясъка на отворената врата. Вътре нахлу сноп слънчеви лъчи. За миг се заблудих, че ще има повторение на водната церемония. Но момичето с жълтата лента на главата ме подкани с движение на автомата.
— Тръгвай. И не опитвай глупости като бягство. Няма да те гръмна, но ще бъдеш нажилен до смърт. Говорът и ме изненада с ирландското си звучене.
— Къде ме водите?
— Някой иска да говори с теб.
— Кой?
Тя май отмерваше скъпернически думите си, защото си замълча. Отдръпна се заднешком през вратата, цевта на оръжието следеше лицето ми.
Моментът не беше подходящ за внезапни и неочаквани движения. Просто вдигнах ръце до нивото на раменете си и вложих цялото си старание да изглеждам спокоен с надеждата моята поза да и подскаже, че изобщо не ми хрумва да си плюя на петите. В главата ми обаче изпъкваше ярко видение. Представях си как ме отвеждат към опръскай с кръв стълб. А там ме чакат строени в редица хора с пушки. Стиснах клепачи да пропъдя зловещата картина, поех си дълбоко дъх и излязох през вратата.
Сияйната слънчева светлина несъмнено беше най-силната, която виждах от седмици. И незабавно ме обгърна жегата, влажен задух, който полепна по кожата ми. Отначало очите ми трудно се справиха с ослепителните лъчи. Наложи се да ги засенча с длан, за да огледам околността. Стоях на полегат склон, спускащ се към широка река с кално кафява вода. Вляво и вдясно от мен се редяха бараки, които придаваха на мястото военен вид. Спътничката ми, изглежда, нямаше търпение да ме отведе, където и бе наредено. Махна с автомата да се размърдам. Е, оръжието беше в нейните ръце. Подчиних се, без да умувам.
Все пак успях да огледам, докато вървяхме към непретенциозна дървена къща. Забелязвах мъже и жени в униформи. Или се занимаваха с разни возила, или носеха сандъци към дървен кей. Там зърнах две тъмни източени подводници, вързани една до друга. Предположих, че са ме довели тук в някоя от тях.
Нагоре по реката имаше великолепна сбирка от хидроплани — от едноместни до големи пътнически машини, побиращи поне петдесетина души. С пълен резервоар свястно гориво някой от тези красавци можеше да ме пренесе през Атлантика до дома.
Повървяхме, докато стигнем до къщата. Озърнах се нагоре по склона, търсех къде тракат пръчици по стволове. Както и очаквах, видях ги. Трифиди. Хиляди. За щастие яка телена ограда, висока към три метра, ги делеше от лагера. Имаше следи и от изгаряне. Явно тукашните хора обезсърчаваха растенията да се умилкват на оградата с една-две струи от огнехвъргачка. У мен напираше отчетливото, макар и смахнато впечатление, че гадните твари ме гледат как отминавам. Подсилваше го трепкането на тъмнозелените листа, поклащането на конусите върху стъблата и внезапното трополене на пръчиците по покритите с власинки стволове. Дали не беше морзовата азбука на трифидите?
„Трифиди, пазете се… забелязан е синът на видния унищожител на трифиди Бил Мейсън… предайте съобщението… подгответе се за нападение… убийте го на място…“ Избърсах струйка пот от челото си. Да, нелогична приумица. Може би леки халюцинации заради отшумяващото действие на опиата, който ми впръскаха. Представата обаче беше убедителна. И тревожна. Както и да е, нямах време за това.
Момичето с автомата ме поведе покрай къщата. Спрях от изненада. Изпречи ми се най-чудатото превозно средство, което бях виждал.
— Сам — каза момичето на човек, пъхнал глава в машината през отворен люк. — Сам, ето го Мейсън. Какво да го правя?


> ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
> ИЗЛЕТ

Мъжът се измъкна заднешком от люка на странното возило. С едно движение на дългите си ръце хлопна шумно капака и се изправи, триейки с парцал омазаните си в грес ръце.
Единственото описание, което подхождаше на тази машина, беше железен слон. Боядисана в бледосиво, имаше две долепени кабини, които приличаха на разперени слонски уши. Отпред стърчеше нещо много подобно на слонски хобот, но метален. Необичайното съоръжение със смукателните отвори за въздух, ауспусите и цялото желязно туловище се опираше на две вериги. И май беше по-голямо от боен танк.
Приликата на машината с животното не се бе изплъзнала от вниманието на собствениците и. На дългия сив хълбок имаше изписани едри букви — ДЖЪМБО. А зад едната остъклена кабина забелязах пъстър свиреп профил на индианец, вирнал брадичка и вторачен в далечен хоризонт. До него със засукани буквички се пъчеха думите „Разбий ги!“.
Имаше още надписи, макар да бяха по-прозаични указания като „Впускателен отвор за сгъстен въздух“ и „Зареждайте само бензин с октаново число 100“. — Добро ти утро, господин Мейсън.
Човекът, човъркал доскоро машината, ми подаваше ръка. Беше висок и кльощав, с руса коса и светлосини очи. Прецених, че е на около трийсет и пет години. Говореше с провлечената приветливост на южняк. Откри още грес по опакото на дланта си, изтри я отзад на маскировъчния си панталон и пак я протегна към мен. Не помръднах. Той се усмихна.
— Не мога да те виня, приятел. На твое място и аз щях да съм твърде ядосан, за да се здрависвам. — Гласът беше жизнерадостен и благожелателен като сините очи. — Добре ли си вече? Мъчат ли те гърчове или гадене?
Завъртях глава.
— Доста добре съм… с оглед на обстоятелствата — уверих го малко сковано.
— Чудесно! Слушай, Джазмей — ухили се лениво на момичето, — не знам какво си мисли господин Мейсън, като се целиш тъй с автомата, ама аз взех да се изнервям… — Озърна се. — Ей, ти нали няма да ме цапардосаш или да побегнеш? Няма. Разбира се, че няма. Джазмей, прибери оръжието и загрей дъртия Джъмбо, бива ли?
Момичето отвори вратата на едната кабина, пъхна автомата в стойката вътре, после се промуши в подобието на шахта, побиращо кабинката на водача под другите две. Двигателят забръмча и забоботи. Две струи синкав дим изригнаха зад еленските „уши“.
— Страхотен звук, а? — възторжено подхвърли мъжът и тупна с длан машината. — Сложих нови свещи на старчето в твоя чест… — Понечи да се качи във возилото, но мигновено се извъртя към мен. — Между другото, казвам се Сам Даймс. — Пак протегна ръка да стисне моята и се подсмихна срамежливо. — А, ти не си падаше по здрависването, нали? Извинявай. Съжалявам и за другото… — Престори се, че забива игла в ръката си. — Не измислихме по-добър начин да те домъкнем тук, без да пострадаш.
Впих поглед в него, а стотина гневни въпроса се боричкаха кой пръв да бъде изречен гласно. Но още бях прекалено смаян, за да ги избълвам.
— Сам Даймс — повтори, като докосна с пръст гърдите си, и пак пристъпи към машината. — А сега те моля да се пъхнеш вътре. Трябва да ти покажа нещо.
Возилото тътнеше на веригите си по утъпкан път и подминаваше други като него — големи слоноподобни машини с надпис ДЖЪМБО отстрани. Всяка обаче се кипреше с различна емблема зад кабинката на водача. Имаше изображения на дъвчещи челюсти на акула, герои от комикси, съблазнителни момичета. И всяка носеше свое име — „Късметлийката“, „Дивака“, „Огнегълтача“. Последната пък се радваше на името „Жвакащата Марта“ и емблемата представляваше плашеща жена, която поглъщаше цели трифиди, сякаш бяха стръкове целина.
Настаних се на едната от двете анатомични седалки отпред до Сам Даймс. Джазмей караше грамадния метален звяр и седеше долу, главата и беше наравно с обувките ми. Друсането ми се отрази добре — преглътнатите въпроси изведнъж се отприщиха.
— Защо ме довлякохте тук, по дяволите?!
Сам Даймс ме изгледа с ококорени невинни очи.
— Ами, преди всичко, за да ти покажа нещо. Дръж се здраво, сега ще излезем през портата. Нататък не е много равно.
— Не… да му се… проклятие! Защо изобщо ме доведохте тук? И какво, за Бога, сте направили на Керис?
— На Керис ли? — Той се потърка замислено по бузата. — Тя си е добре.
— Откъде знаете?
— Налага се да ми повярваш.
— Тук ли е?
— Не, господин Мейсън, още е в Ню Йорк. И нищо и няма.
— Но вие най-безцеремонно убихте мой приятел.
— Съжалявам. Не знаех за никакви жертви. Нямахме такива намерения.
— А какви бяха намеренията ви?
— Да те доведем тук жив и здрав, не е ли ясно?
— И къде е това „тук“… по-точно?
— Южно от линията Мейсън-Диксън* — лаконично отвърна той. — Не е необходимо да знаеш точно.
[* Част от границата между Северните и Южните щати преди Гражданската война. — Бел. прев.]
— Добре, господин Дайм. А защо съм тук?
— Фамилията ми е Даймс. Защо ли? Надявам се, че скоро ще видиш причината по-ясно от носа си. — Пак ми се усмихна свенливо. — Извинявай, време е за малко борба с вредители.
През предните стъкла виждах, че сме стигнали до внушителна порта, която се отваряше с усилията на четирима мъже. Измъкнахме се за секунда-две. Озърнах се — веднага затвориха портата и я вързаха с вериги.
— Джазмей, ще ми пуснеш ли помпата? Благодарско.
Отпред ни се изпречиха трифиди, местейки се на тласъци, конусите върху стъблата им се люшкаха насам-натам.
Колкото и да бях ядосан, наведох се, за да гледам. В този момент Сам Даймс хвана лост за управление и натисна с палец червения бутон отгоре.
От края на металния „хобот“ изскочи огнено кълбо. Секунда по-късно три трифида бяха погълнати от него. Зелените листа почерняха и увиснаха, конусите се спаружиха. Едно растение пльосна на пътя. Сам Даймс се обърна с усмивка.
— Ето нещо, което ние имаме, а пустите плевели си нямат. Огън. Възхитителен огън!
Опърли ги още веднъж за всеки случай. Много трифиди заприличаха на горящия храст от Стария завет. Сам подвикна:
— Тия твари нахитряват. Щом изгориш две-три, останалите се разкарват.
Тромавото возило премаза димящите останки на трифидите, улучени от огнехвъргачката. Другите растения, макар да наброяваха хиляди, вече не ни се пречкаха. Няколко обаче изплющяха с жилата си по стъклата на кабината, докато ги подминавахме, и оставиха типичните петна отрова.
— По-сигурно от това няма. — Сам Даймс чукна по стъклото с кокалчетата на юмрука си. — Закалено е.
Разположението на трифидите около базата ми беше отдавна познато от други места. Около оградата се бяха скупчили нагъсто, пробваха си силите срещу нея и несъмнено таяха надежда в растителните си мозъци (ако изобщо ги имаха), че общият им натиск ще разкъса телта. С отдалечаването от телената ограда обаче те се срещаха все по-нарядко. Дали в армиите на трифидите тези разпръснати екземпляри имаха ролята на часови или резерви? Разбира се, напоследък не беше лесно да се намери свободна от тях земя. Машината тътнеше по равното поле и аз все зървах по някой трифид, стърчащ самотно. Повечето не шаваха. Но с доближаването на верижното превозно средство те „чуваха“ грохота на двигателя му и местеха късите си крачета, за да се завъртят към източника на звука. Няма спор, напомняха за хищници, проследяващи жертвата си.
Сам Даймс вече се облягаше удобно на седалката си, едната му ръка едва докосваше лоста, с който се управляваше „хоботът“ на огнехвъргачката. Общо взето, машината ме впечатли. Знаех колко полезен може да бъде за моите хора у дома такъв високопроходим унищожител на трифиди. Засега обаче още не бях разнищил загадката защо попаднах на това място.
— Благодаря, че ме повозихте — подхванах непринудено. — Но продължавате да се скъпите на отговори.
— Съжалявам, господин Мейсън, искрено съжалявам.
— Кои сте вие всъщност?… Питам за цялата ви общност.
— Доскорошните ти домакини ни наричат „отцепниците на Куинтлинг“.
— Да, чувал съм за вас.
— Нищо добро, обзалагам се.
— Казват, че сте бандитска сган — осведомих го. — И че крадете и убивате.
— Джошуа Куинтлинг е бил сред основателите на общността в Ню Йорк, но се появил генерал Филдинг и въвел… — Той вдигна рамене. — Да речем, по-силови методи. Затова преди двайсетина години Куинтлинг напуснал със семейството си и други семейства, които искали да живеят по-човечно.
— И накрая отцепниците на Куинтлинг се заселили тук?
— Не е точно така. Генерал Филдинг заповядал на един от бойните си кораби да подгони невъоръжения параход на Куинтлинг. Бойният кораб просто го разнебитил с оръдията си. Съпругата и малкият син на Куинтлинг загинали заедно с още десетина души. Куинтлинг спасил останалите от сигурна гибел, като забил парахода в пясъците на едно устие, където било прекалено плитко за бойния кораб. Иначе… — Пак сви рамене красноречиво. Взря се в мен сериозно със сините си очи. — Но ти не ми вярваш, нали, господин Мейсън?
— Какво ми остава, освен да приема думите ви на вяра? Хладният ми тон обаче май подсказа, че не ме е убедил.
— Както предпочиташ, господин Мейсън. Едва ли мога да набия доверие в главата ти с приклада на пушката, нали?
— Доколкото виждам, животът ми е изцяло във ваши ръце.
Не изрекох опасенията си, но вече се питах дали в един момент няма да спрат, да ме изритат на земята и да ме зарежат да се оправям сам в заетата от трифиди пустош. Той се позагледа в мен.
— Наистина ли си въобразяваш, че похарчихме толкова време и гориво — и то скъпоценно гориво! — за да те доведем тук и просто да се разправим с теб?
— Аз откъде да знам?
— Що за нелепост! — Стори ми се, че искрено се засегна от моя намек. — Толкова усилия хвърлихме, за да те спасим.
— Да ме спасите ли?
— Ами, да.
— И защо решихте, че е нужно да ме спасявате? Ако можехте да ме видите там, щяхте да знаете, че всичко ми потръгна прекрасно. Освен това на другия ден трябваше да отплавам към родината си.
— Знаем.
— Тогава, дяволите ви взели, какви номера ми въртите?
— Известно ни беше, че ще отплаваш към Англия. — Сам ме наблюдаваше невъзмутимо. — Научихме и че зад теб, точно отвъд хоризонта, за да не виждаш, ще плава тежко въоръжен броненосец, придружен от два разрушителя.
— Внушавате ми, че генерал Филдинг е намислил да превземе остров Уайт?
— Такива сведения получихме, господин Мейсън.
— Но какъв смисъл би имало? Готови сме да посрещнем с отворени обятия дружески настроени гости.
— Убеден ли си?
— Разбира се.
Той си пое дъх и остави очите си да огледат слънчевата местност и бдящите в нея трифиди.
— Господин Мейсън, както излиза, държали са те на тъмно. Ако не в буквалния смисъл, поне в преносния.
— Хайде, чакам изненадата.
— Нали знаеш, че хората в Ню Йорк под властта на генерал Филдинг нямат достъп до петролни залежи или резерви от бензин?
— Да. Карат колите си с метилов спирт.
— А той е толкова неподходящ, че съсипва двигателите за две-три хиляди километра.
Кимнах.
— Е, ние пък имаме два петролни кладенеца — продължи Сам Даймс, — имаме си и рафинерия, която произвежда към пет милиона литра гориво годишно… Признавам, не е много. Но така можем да юркаме стареца напред-назад. — Потупа с обич седалката. — И разполагаме с добро и чисто авиационно гориво за хидропланите.
— Каквито Ню Йорк също няма.
— Прав си, господин Мейсън. Могат само да се влачат по океаните с параходите си, които горят въглища. Значи разбираш, че ако докопат вашата технология „Мейсън-Коукър“, генерал Филдинг ще си преработва на воля соковете на скапаните трифиди и ще има колкото си иска гориво за колите, за транспортните самолети… и за бойните.
— И какви ще бъдат последствията?
— Ние ще бъдем изтрити от лицето на Земята. Нагоре от устията на реките сме в безопасност от неговите бойни кораби. Но сдобие ли се с бомбардировачи и изтребители… — Сам Даймс подсвирна. — Бомбите му ще ни издухат пред дверите на ада.
— Помирете се с него.
— Тоест да се предадем?
— Не — поправих го сериозно. — Изпратете делегация. Преговаряйте.
— Няма да се съгласи. Скоро ще има в ръката си дългия бич. Да, ще прибере жените и децата, за да ускори размножаването. Но мъжете? Е, ще ги откарат да добиват въглища или да секат дървета, или пък ще ги затворят в онези проклети робски ферми из Карибите, където всички се мъчат денем и нощем да махнат трифидите и да отгледат вкуснотийките, с които генералът глези привържениците си. — Наистина ли го смятате за толкова неразумен човек?
В паметта ми изплува образът на бащата на Керис — генерал Филдинг с пламтящото жълто око. Вярно, изглежда ръководеше с твърда ръка, устремен към целите си. Но да е тиранин и убиец? Не ми се вярваше.
Сам Даймс се взираше преценяващо в мен и подръпваше устните си. След малко пак ме заговори:
— Да, господин Мейсън, наистина смятам генерал Филдинг за крайно неразумен човек. И си мисля, че няма да се спре пред нищо, за да ни смаже и да покори остров Уайт. Освен това съм убеден, че той е жесток диктатор.
— Това си остава ваше мнение.
— Не е само мое, господин Мейсън.
— Нима? Кой друг мисли като вас?
— Не се ли досещаш? Човекът се подсмихваше, харесваше му да ме държи в напрежение. Свих рамене.
— Е, кой друг?
— Ами например собственият ти баща — Бил Мейсън.
— Баща ми ли? Той никога не е виждал генерал Филдинг.
— О, напротив. Стари познати са. И ти си го срещал още в детството си. Поклатих глава намръщен.
Ухиленият Сам Даймс посегна към краката си и измъкна куфарче. Отвори го, извади книга и ми показа корицата. Прочетох заглавието, после и името на автора — Уилям Мейсън.
— Много ще се учудиш, ако научиш чак докъде е стигнала книгата на твоя баща. Преди пет години дадохме за нея двеста литра бензин на едни португалски рибари. Дано баща ти не се заяде с нас за авторските права — отпечатахме хиляда екземпляра и ги разпространихме сред нашите хора. — Сам продължи отсечено: — Баща ти е познавал генерал Филдинг под друго име — Торънс.
— Торънс ли? — Името ми беше твърде познато, напрегнах се. — Баща ми е избягал от Торънс преди двайсет и пет години.
— Именно. Родителите ти напоили Торънс и бандитите му, когато онези нахълтали в Шърнинг, И щом Торънс се унесъл, баща ти повредил колата им, после се измъкнали. Торънс се събудил и открил, че птичките са отлетели от кафеза. Бил загазил зле, защото около къщата се събрали трифиди. Но той си е хитроумен, скалъпил противотрифидна защита от телена мрежа и зебло. Само че на излизане от къщата един трифид стоварил жилото си върху главата му, отровата се впръскала под мрежестия шлем и ослепила едното му око. — А после Торънс някак се добрал до Ню Йорк под ново име? — И с тежкарски пагони на раменете.
— Значи е знаел, че съм син на Бил Мейсън.
— Естествено. Искал е да те използва.
Картинката се проясняваше. Съзнавах обаче, че има още да си блъскам главата.
— Но аз познавам дъщерята на Торънс. Дори сме близки.
— Именно — натърти Сам Даймс. — Затова и тя е фигура в стратегията на стареца. Ето, пристигнахме.
— Но…
— Остави въпросите за по-късно. Трябва непременно да видиш това.


> ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
> АЛГОНКУИН

Джазмей спря машината в края на равнината. Пред нас една долина стръмно се спускаше към река, блещукаща под обедното слънце. Сам стъпи на металния прът между двете седалки, отвори люка в покрива на кабината и бутна капака нагоре. За миг сините му очи огледаха напрегнато всичко около нашия Джъмбо. След това ми махна.
— Чисто е. Най-близкият трифид е на петстотин метра. — Издърпа се нагоре през люка и застана върху возилото. — Лесно е, господин Мейсън. Стъпи на този прът и се измъкни.
След малко се изправих до него върху металния гръб. Надиплената следа от веригите се проточваше в линия, докъдето ми стигаше погледът. Както ми каза Даймс, един-единствен трифид стърчеше далеч от нас. Вече бе открил къде сме, с каквито и сетива да си помагаше, и се затътри към нас на трите си чуканчета. Сам също забеляза движението.
— Имаме предостатъчно време, докато се домъкне. Важно е да видиш нещо. Тогава адски лесно ще проумееш каквото имам да ти казвам. — Подаде ми бинокъл. — Ей… — Озърташе се, радваше се на гледката. — Колко е хубаво слънцето пак да свети истински. Нали знаеш, пълният мрак се задържа цели десет денонощия. И трифидите така побесняха, че се тъпчеха един друг от напъни да влязат в нашия лагер… — Вдишваше с пълни гърди. — Слънце, прекрасно слънце! — Засенчи очите си и посочи към долината под нас. — Различаваш ли нещо, господин Мейсън?
Взрях се.
— Река. Дървета. И може би около хиляда трифиди… събрани в три купа.
— Гледай през бинокъла. Има ли още нещо?
— Да, пушек. На почти километър оттук. Да не е селище?
— Откри го, господин Мейсън. Разгледай го внимателно. През бинокъла виждах подковообразния завой на реката.
— Две канута на брега и… различавам четири, пет… да речем, осем колиби от дървени трупи с… Мили Боже! — Вдишах рязко от изненада. — Що за щуротия става там? Ще бъдат избити!
Сам наблюдаваше невъзмутимо.
— Опиши ми точно каквото виждаш.
Потресът ми полека стихна до изумление.
— Долу има хора. — Очите ми все се насочваха към удивителното и немислимо зрелище. — Живеят в бивак без ограда около него. Деца си играят в гъсталак от трифиди. Изобщо не обръщат внимание на растенията. — А растенията също не ги забелязват. — Даймс взе бинокъла и погледна през него. — Един старец седи на сянка под трифид.
— Чакай малко… — Стиснах носа си с палец и показалец, затворих очи. — Тук нещо не е наред… това е…
— Невъзможно ли?
— Точно така. Освен, ако не е страничен ефект от дрогата, с която ме натъпкахте. — Изгледах остро Сам. — Халюцинации ли имам?
От усмивката покрай очите му се събраха бръчици.
— Онези хора в долината, господин Мейсън, са индианци от племето алгонкуин. Преди стотина години дошли мисионери и ги приобщили към цивилизацията. По времето на Ослепяването племето било на изчезване. От него останали само шепа нещастни алкохолици. Я ги виж сега.
Децата тичаха с кикот между трифидите. Едно момченце, може би осемгодишно, голо до кръста, с мургава кожа и дълга черна коса, се покатери по покрития с власинки ствол на растение убиец и се завъртя около стъблото, подвиквайки палаво на приятелчетата си. Всичко пред погледа ми подсказваше, че в долината до завоя на блестящата река живее щастлив народ.
— Но… — Не ми беше леко да преглътна истината, скрита зад тази картина. — Трифидите изобщо не се опитват да ги поразят. Да не са им отрязани жилата?
— Не. Простичкият факт е, че хората там имат имунитет. Трифидите не могат да им навредят.
Мина време, докато осмисля новината. Продължих с въпросите:
— Но трифидите дори ги пренебрегват. Никога ли не си правят труда да ги удрят?
— Предполагам, че в миналото са го правели. Но щом разбрали, че жилата им са безполезни срещу тези хора, престанали да си хабят отровата.
— Казваш, че трифидите разбрали. Значи им приписваш интелект?
— Естествено. А ти?
Помнех думите на баща си, изречени преди седмици. В своя парник той ме увери, че зловещите растения общуват помежду си — обмислят стратегии, планират нашествия, а после съвместно настъпват във войната си срещу нас.
Но що за заплетен обрат в природната бъркотия бе причинил промяната, чиито плодове виждах в долината? Мъже, жени и деца мирно съжителстваха с трифиди. Мястото би трябвало да е гибелно за същества като нас, но се бе превърнало в безопасна игрална площадка за децата на племето алгонкуин.
— Само си представи — вметна Даймс, — че имахме късмета на онези хора. Просто щяхме да си върнем безгрижно своя свят. Но не можем да припарим наблизо, за да научим тайната на техния имунитет.
Стояхме върху машината, вторачени в селището. Тогава ми се струваше, че съм изкачил висок хребет и съм успял да надзърна в рая. Но с тревога осъзнах и че чудото пред очите ми е твърде крехко. В непохватни ръце би се пръснало на късчета.
— А, господин Мейсън, сдобихме се и с компания.
Огледах се. Самотният трифид се бе довлякъл през делящото ни разстояние. След секунди щяхме да попаднем в обсега на четириметровото му жило. Даймс посочи отворения люк.
— След теб, господин Мейсън.
Когато тътнещият Джъмбо стигна до портата на лагера — и блъвна пламък към струпаните трифиди, за да ги изгони, — вече познавах малко по-добре новите си домакини.
Сам Даймс, инженер по образование, беше по средата на мандата си като „управител и главен черноработник“ в този военен преден пост на „горяните“. (Сам ми обясни, че името не се дължи на склонността им да секат дървета, а на живота им сред трифидите. „Истинското ни име е Обединена свободна конфедерация, но както виждаш… или по-скоро чуваш, малко пресяда в гърлото.“) За разлика от общността в Ню Йорк, събрала населението си в една географска точка, горяните се състояха от няколкостотин полунезависими селища, осеяли източния крайбрежен район от Мериленд чак до края на Флорида.
— Отначало се настанихме по острови и на самия бряг — разказа ми Сам. — Но Торънс под новата си самоличност на генерал Филдинг прати канонерки да ни разпердушинят. Затова се преместихме навътре в сушата, където канонерките му не можеха да ни намерят. Разбира се, няма начин да прати и сухопътна войска срещу нас заради трифидите. — Кимна към растение, което тъкмо шибаше стъклото с жилото си. — Тези пущини накрая се оказаха наши съюзници. Много смешно се извърта животът, нали?
Щом Джъмбо спря, аз се измъкнах навън и установих, че едната подводница е напуснала пристана. И Сам погледна натам, но не спомена нищо.
— Господин Мейсън, май си готов да заситиш глада си — усмихна ми се той. — Наплискай си лицето, изтупай си праха или както го наричаш. Кльопачката я раздават в столовата — ей онази барака с червения покрив.
Постоях неуверен, а Сам се запъти към друга постройка. Джазмей вече нямаше желание да се занимава с мен и си приказваше с двама незрящи, седнали зад пишещи машини под някакъв навес. Сам забеляза, че не мърдам и не знам какво да правя. Подвикна ми:
— Няма повече да те пазим с оръжие в ръка, господин Мейсън. Чувствай се като у дома си. Вече бях погълнал две порции люто ястие с цяла планина хляб, когато изпращя високоговорител. Женски глас съобщи за пристигането на хидроплан и покани чакащите пътници, които нарече „екипа от Блатата“, да се съберат при трети кей. Не след дълго голям сребрист хидроплан се спусна плавно към реката и кацна безупречно. Гледката сгря пилотската ми кръв. Какво не бих дал да седна пред контролното табло, два превъзходни двигателя „Ролс-Ройс“ да бучат сладкогласно и синьото небе да ме примамва.
— Ще споделиш ли какво ти е на душата, господин Мейсън?
Вдигнах глава. Сам Даймс държеше поднос с блюдо още горещи задушени зеленчуци.
— Имаш ли нещо против да седна при теб?
— Не. Заповядайте.
— Започваш ли да свикваш с нас? Уверих го, че свиквам.
— Добре, добре — отрони той бавно и нехайно, както говореше винаги. — Скоро ще ти кажем къде ще спиш. И май няма да е зле, ако вземеш назаем и бръснач.
Плъзнах пръсти по долната си челюст. Наболата четина се смекчаваше в истинска брадичка.
— Ще ми се и да сменя дрехите, ако може да измислите нещо.
— Смятай, че е уредено, господин Мейсън. Я, люти пиперки. Изобщо не ги видях в менюто. — Изви глава и подхвърли добродушно на незрящата жена зад тезгяха, която поднасяше храната. — Ей, Айрин… има ли още от твоите огнени чушчици? — Младият господин омете всичко до последната хапка.
— Брей, господин Мейсън, юначно похапваш…, но пък и ние те накарахме да поизгладнееш.
— Колко…
— Колко дълго беше в несвяст ли? Цели две денонощия. Ето, вземи от моето парче сладкиш. Поне с това да си изкупя вината. Заехме се с яденето и нещо, което се мотаеше из подсъзнанието ми последните две седмици, най-сетне изплува в ума ми.
— Господин Даймс, когато аз…
— Сам. Викай ми Сам, моля те. — Ухилен протегна ръка над масата. — Приятно ми е да се запознаем… о, ти не си падаше по здрависването, нали?
Изви вежда насреща ми с неочаквано ехидство.
— И на мен ми е приятно, Сам. — Позволих си усмивчица в смисъл на „Добре, де, ти печелиш“. Стиснах ръката му. — И стига с това „господин Мейсън“. Името ми е Дейвид.
— Както кажеш, Дейвид. Та какво щеше да ми разправяш? Много сериозен стана преди малко.
Кимнах.
— Не ми се вярва, че племето алгонкуин, което видяхме днес, е единствено по рода си.
— Я гледай.
— Убеден съм, че и други са неуязвими за отровата на трифидите.
— Защо, Дейвид?
Сам нападна огромно парче ябълков сладкиш, а аз му разказах за аварийното си кацане върху сала от зеленина с трифидите, после и за срещата си с дивото момиче Кристина Скофийлд. Слушаше, без да ме прекъсва, наглед по-увлечен от сладкиша, когато му описах уплахата и бягството и към гъсталака от трифиди. Как я бичуваха жилата. И как повярвах, че са я убили. Завърших със смайващото и завръщане жива и здрава.
— Е? — подканих го да каже какво мисли, щом преглътна и последното късче глазура.
— Айрин, има ли още от този чудесен сладкиш?
За миг се усъмних дали изобщо е чул разказа ми, но той веднага се обърна към мен.
— Кристина Скофийлд. Да. — Тонът му беше съвсем делови. — Прав си. Отровата на трифидите не и вреди.
— Ти май познаваш много подробно живота в Ню Йорк.
— Вътрешната информация струва колкото десетина канонерки, не мислиш ли? — отвърна Сам, а едрата възрастна жена постави пред него още едно парче сладкиш. — Благодаря ти, Айрин. Ох, великолепен е. — Но колкото и да се вдъхновяваше при вида на лакомството, апетитът му май се поукроти, а изражението му помрачня. — Дейвид, боя се, че бъдещето на Кристина никак не е розово.
— Защо?
— Според последните сведения, които получихме, Торънс е заповядал да започне операция в огромни мащаби с кодовото название „Лавина“. — Сам бутна чинията настрани. — Жените се раждат с два яйчника и във всеки има хиляди яйцеклетки. Както знаеш, ако яйцеклетката бъде оплодена, може да се развие в човек.
— Продължавай.
— Медиците на Торънс усъвършенстваха използването на лекарства против безплодие, за да се раждат по няколко деца. Знаеш и че той се стреми към взривообразно нарастване на населението в своята общност, за да отблъсне трифидите със самата човешка маса. Така общността му ще тръгне да завладява Лонг Айлънд, Ню Джързи и така нататък. Той и досега изпраща щурмови групи, за да отвличат жени и деца от други общности. — Сам отпи от кафето си. — Вече има и Кристина, която е неуязвима за жилата на трифидите, и можеш да си представиш какво му се върти в главата, нали? С един милион като нея може просто да навлезе обратно в континента и да започне изграждането на своята империя.
— Хайде да си говорим направо — искаш да кажеш, че хирурзите ще извадят яйчниците на Кристина, ще оплодят яйцеклетките и ще имплантират зародишите в други жени?
— И то с невиждан размах. Във всяка жена, която може да износи дете, ще има оплоден ембрион от Кристина. Говоря за всяка плодовита жена — и младите, и не чак толкова младите. Това се отнася и за Керис Бедекер, ако може да се вярва на нашите осведомители…, а те почти винаги са прави. Накратко, Кристина Скофийлд ще стане „майка“ на стотици хиляди деца. Естествено Торънс се надява, че тези нови бебета ще бъдат основата на свръхраса с имунитет към отровата на трифидите. Което пък ще го направи най-могъщия човек на планетата. — Сам си пое дъх. — Освен това Кристина ще бъде подложена на вивисекция в лабораторно подобие на „смъртта от хиляда порязвания“, за да изучават нейната естествена защита. — Ръката му се спускаше в бавни отсечени движения, за да подчертае думите. — Дейвид, Торънс се е устремил с фанатизъм към целта си. С бесен фанатизъм. И сега знае как да постигне тази жадувана цел. Всъщност дори е заповядал всички бременни жени да бъдат… ами върнати в изходно състояние, за да са готови за яйцеклетките на Кристина.
— За Бога… това е чудовищно! Ако…, ако изобщо ми бе хрумнало какво ще сполети Кристина, никога не бих позволил да я доведат в Ню Йорк. Щях да… — Замълчах, разярен от жестоката безчовечност на Торънс. Вече знаех твърде добре защо на спасилия ме кораб бе заповядано да се отправи с пълна пара към Ню Йорк. — О, небеса… — промърморих. — Как ми се иска да направя нещо, за да избавя Кристина. Горкото хлапе… сама се е отгледала от шестгодишна. Макар да е неуязвима за отровата на трифидите, минала е през самия ад. И я чака нещо по-лошо. — Усещах отвратителен вкус в устата си. — Ех, ако можех да стисна Торънс за шията!
Сам се взираше в мен с ясните си сини очи.
— Май няма как да се доберем до Торънс. И все пак се опитваме да направим нещо.
— Така ли?
— Знаем, че са отвели Кристина в болница. Остават към четири седмици до началото на „Лавина“, докато подготвят първата партида майки за забременяване. Значи имаме немалко време, преди да оперират Кристина. — Кимна към прозореца на столовата, откъдето се виждаше празният пристан за подводници. — Изпратихме отряд, който ще нахълта и ще я доведе тук. Ако всичко мине добре, тя трябва да е при нас жива и здрава най-късно след седмица.
— Вярваш ли, че ще успеете?
— Ще се опитаме, Дейвид. Ще сторим всичко по силите си.


> ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
> ПРИВИДЕНИЕ

— Една радиограма. Само една. Какво ти пречи да разрешиш? Все едно се блъсках в тухлена стена. Сам Даймс завъртя глава с искрено съжаление. — Но — напомних упорито — аз съм длъжен да изпратя съобщение до моите хора на остров Уайт. Нали ти е ясно защо?
— Разбира се.
— Тогава ми позволи да ги предупредя, че Торънс е жив. А по-лошото е, че се кани да ги нападне.
Пререкавахме се на брега. Слънцето, по-скоро алено, а не червено, се плъзгаше надолу зад хоризонта.
— Атмосферните условия ще бъдат идеални за предаване на къси вълни — настоявах аз.
— Съжалявам. Наистина. Но няма да стане. — Южняшкият говор на Сам си оставаше отпуснато провлачен, колкото и да му се сопвах. — Дейвид, Торънс праща кораби да ни търсят. Ако установят откъде предаваме, така ще нахълтат по реката, бълвайки огън и жупел, че не можеш и да си го въобразиш.
Прокарах пръсти през косата си. Колкото и вбесяващо да беше, признавах правотата му. Горяните пазеха в тайна разположението на селищата си, за да оцелеят. А през трите дена, откакто бях тук, се наслушах на истории за кланетата и грабежите на Торънс.
— Нали разбираш какво ме мъчи? — въздъхнах. — Аз си се припичам на слънчице, а през това време нашествениците на Торънс може би тъпчат родината ми.
— Дейвид, изслушай ме. Засега няма да се случи.
— Защо си толкова сигурен?
— Защото ще използва хората си за операция „Лавина“. Ще има нужда от всичките си лекари, за да работят в болниците по програмата за масово оплождане. Екипажите на корабите също са му необходими. В края на краищата яйцеклетките не се оплождат сами, нали?
Пак въздъхнах.
— Убеди ме.
— Впрочем от теб научих, че остров Уайт има внушителен въздушен флот. Торънс не би рискувал да загуби корабите си, щом почти няма надежда твоите хора да не отвърнат на удара. Искал е да си послужи с теб като с троянски кон, за да вкара на острова предрешени командоси и диверсанти. И без да си много прозорлив, ще се сетиш, че биха завзели летищата, за да ги отбраняват, докато корабите на Торънс стоварят подкрепления. Схващаш ли?
— Схващам.
— Е, допи ли ти се малко студена бира?
Точка по въпроса, както казват.
Все пак не ми беше неприятно в базата. Дружелюбният дългуч Сам Даймс беше приятен събеседник въпреки особения си говор, често прекъсван от „ъ-ъ“, „ъ-хъм“ и дълги замислени „мммм“. Открих, че не вярвам да е виновен за стрелбата по Гейбриъл Дийдс в Ню Йорк. И преди всичко му повярвах, когато ми обясни, че преуспяващата общност на Торънс се крепи върху изнурителен робски труд. Роби поваляха дърветата, от които се извличаше метилов спирт за гориво. Роби работеха във въгледобивните мини и докато не ги погубеха болните им бели дробове или пълното изтощение, не виждаха дневна светлина дори веднъж в месеца. Робини бяха затворени във фабриките за деца и принуждавани да забременяват година след година. Оказваше се и че робите са подбрани по цвета на кожата и липсата на зрение… или по склонността да изразяват гласно недоволството си от режима на Торънс. Повечето роби обитаваха северната част на Манхатън в някогашните райони Харлем и Уошингтън Хайтс, напоследък известни с безличното име „Първа промишлена зона“. Това гето се намираше зад високата стена, която видях при разходката с Керис. Тя я нарече 102-ра успоредна улица. Е, да, цветнокожи мъже и жени работеха и в други квартали на Манхатън, но им беше до болка ясно, че са получили специална привилегия. И от първия до последния съзнаваха, че най-дребното провинение ще им навлече бързо и безмилостно наказание.
Торънс и съучастниците му не бяха толкова тъпи, че да не забелязват изключително надарените личности сред цветнокожите и слепците. И използваха особено ценните за общността според способностите им, но срещу определена цена. За да се издигнат и в професията, и в обществото, тези хора трябваше да се откажат от своя пол. Никой не знаеше дали това е замислено като символичен акт на подчинение спрямо Торънс, или така слугите му стават по-покорни. Каквото и да беше обяснението, Торънс явно смяташе за много полезна прослойката от евнуси.
През тези дни помагах в общата работа из базата — патрулирах покрай оградата срещу трифиди, цепех дърва за огъня и белех цели планини от картофи. А в топлите меки вечери си бъбрех и се шегувах с хората на по една-две бири. Но мислите ми все се въртяха около Керис Бедекер. По хиляда пъти на ден се питах какво ли прави в момента. Дали се безпокои какво ме е сполетяло? Дали още ми е приятел или враг? Ако можех някак да я измъкна от остров Манхатън, би ли тръгнала по своя воля? Би ли признала, че баща и не е нищо повече от някакъв средновековен барон разбойник, безмилостен тиранин, на когото трябва да бъде отнета властта? Не знаех. Просто не знаех.
А нощем затворех ли очи, виждах я във въображението си… и понякога ме спохождаше в сънищата.
Следващият ден, седмият след пристигането ми тук, беше съдбоносен.
Зората пропълзя червена иззад отвесната канара на отсрещния бряг. Птички се обаждаха в клоните на дърветата. Петел изкукурига в курника.
Трифидите посрещнаха дневната светлина с тракане на пръчиците по стволовете. Представих си как казват: „Ето го слънцето, ето го слънцето…“ Дали още трепереха от проточилата се, едва ли не свръхестествена тъмнина, когато може би са очаквали да измрат? И сега приветстваха издигащото се слънце с буйно трополене, което се засили в безбожен грохот. Бръснех се и слушах тези растителни аплодисменти. До мивката се издигаше пара от чашата кафе. Банята беше небрежно скалъпено помещение — редица умивалници под покрив от гофрирана ламарина. Липсваха стени и виждах как трифидите разтърсват тъмнозелените си листа с началото на деня. Той щеше да протече за тях в притискане на хилядното им гъмжило към оградата. За зловещите растения това вероятно беше проява на сляпа вяра — някой ден преградата ще падне, досущ като стените на Йерихон. Наблизо бяха душовете, около които заради приличието имаше стени до тавана. Оттам се чуваше шум на вода в съпровод на нисък мъжки глас, който пееше учудващо мелодично.
Бях изчегъртал наболата на лицето ми четина до половината (и си спестих порязвания по брадичката), но се усетих, че хората бързат покрай доста откритата баня в една и съща посока. Гълчавата се издигна във викове, но не долових дали от стъписване или вълнение.
Грабнах една кърпа и изтрих остатъците от сапун по бузите си. Любопитството ми напираше като куче на опънат повод и аз се влях в потока от хора, подтичващи към реката. Озъртах се в търсене на причината за тази възбуда. Скоро я видях. Иззад завоя на реката се подаваше тъмният източен силует на подводницата, която преди време бе напуснала пристана. От крясъците разбрах, че нещо не е наред. И аз вече забелязвах, че се накланя на една страна, а кулата и изглежда оръфана. Някой повика лекарите.
Мъкнейки се като ранен морски колос, подводницата зави в дъга по реката. Щом се изравни с дървения кей, припълзя бавно напред.
Повредите личаха твърде добре в червеникавото утро. Кулата беше осеяна с пробойни от снаряди, горната и част се бе превърнала в парчета разкъсан метал. Перископът и корпусът на радара бяха напълно унищожени. Но по корпуса като че нямаше толкова тежки попадения. Тълпата се втурна, когато хората от екипажа се заизмъкваха отпаднало през люковете върху палубата и стъпиха на пристана, където ги посрещнаха с прегръдки. Личеше, че моряците са провесили глави не само от изтощение. Скоро догадката ми се потвърди.
— Кристина е преместена от болницата — каза ми Сам. — Съжалявам, Дейвид. Сигурно си много разочарован. — Загледа се как вадят носилките с ранените от подводницата. — Загубихме свестни хора. Само половината от командосите са се върнали. После бреговите батареи халосали подводницата, преди да успее да се потопи. Добре, че са се скрили в мъглата по-далеч от брега, иначе изобщо нямаше да се приберат.
— Ами сега?
— Сега ли? — угрижен промърмори Сам Даймс. — Минаваме на резервния вариант.
— Какъв е той? — Да ти призная ли нещо, Дейвид? Нямам си идея.
И той отиде да утеши с няколко думи пострадалите мъже и жени, които вече бяха качени в линейки.
Два-три часа след завръщането на подводницата в лагера отново беше спокойно. Капитанът и Сам Даймс се заеха с огледа на повредите. Тежко ранените сред екипажа и командосите бяха откарани с хидроплан към големите селища на юг, в чиито болници щяха да ги лекуват по-успешно.
Аз продължих да цепя дърва за огъня. Не бях далеч от трифидите зад оградата. Растенията не вдигаха шум. И не помръдваха. Долавях, че наблюдават случките в лагера със студена пресметливост. Повлиях се от посърналото настроение наоколо и открих, че и моите мисли за проклетите твари ставаха унили.
Трифидите се развиваха. Те се движеха, чуваха, убиваха. И бяха месоядни. Полека придобиваха някакво подобие на зрение. Мнозина учени им приписваха и интелект. Колко оставаше, докато задминат на скорост скромното човечество, като добавят още дарби в репертоара си? Умението да четат мислите ни? Способността да местят предмети с усилие на волята? Струваше ми се, че няма да чакаме дълго. А после щяхме да изпитаме на свой гръб новите дяволски трикове на тези създания.
Така се трудех над купчината дърва, разсичах ги на удобно малки парчета за кухненските печки и бойлерите, Слънцето се издигаше. Бе позагубило обаче от своя наскоро възстановен блясък. Днес не понечи да добие по-ярък оттенък от кърваво-оранжевото, а по хоризонта се събираше мъгла с цвят на съсирек.
До ранния следобед приготвих достатъчно цепеници и се облях до кръста с кофа вода, после закрачих към столовата за обяд. По разпарчетосаната горна част на подводницата гъмжеше от работници. Виждах синьо-белите проблясъци на ацетиленова горелка в началото на мъчителния ремонт.
При входа на столовата подминах толкова позната фигура, че не намерих нищо неуместно в появата и.
— Ей, господине, да знаеш може ли човек да поиграе тенис на маса при вас? Опулих се.
— Гейбриъл?
— Дейвид, взех да се плаша, че вече не ме познаваш.
— Познах те, разбира се…, но как, за Бога? Смятах те за мъртъв.
— Изпълнение като за „Оскар“, не мислиш ли? Гейбриъл Дийдс се ухили и ми протегна огромна мускулеста ръка. Стиснах я и се смръщих от страшната му хватка.
— Я гледай, вие двамата май се знаете.
Сам седеше до една маса с внушителна порция ябълков сладкиш пред себе си. Неговата бледа, но сърдечна усмивка беше твърде красноречива. Раздвижих изтръпналите си пръсти.
— Добре, Гейб, но нали се досещам вярно, че не си тук по някаква случайност? Сам Даймс престана да дъвче.
— Не бъркаш. — Посочи с лъжицата си. — Запознай се с нашия човек в Ню Йорк. Сега ще си доям тоя невероятно вкусен сладкиш, а Гейбриъл ще ти каже някои новини, които отдавна чакаш… Ей, Айрин… Айрин, остана ли още малко от твоя чуден ябълков сладкиш?


> ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
> ПРОМЯНА

Докато обядвахме, Гейбриъл ми разказа какво се е случило след отвличането ми преди повече от седмица.
— Аз уредих всичко — призна си. — Научих, че генерал Филдинг… вече си наясно, че това е Торънс… е намислил да те върне на остров Уайт, придружен от дипломатическа мисия. Тоест ти щеше да си мислиш, че са дипломати.
— А всъщност щях да осигуря безпрепятствен достъп на ударния им отряд. Да, Сам ме просвети за тази хитрина.
— Според мен беше задължително — продължи Гейбриъл — или някак да те махна от Ню Йорк, или да те убия със собствените си ръце.
Вторачих се в грамадните му длани и пак срещнах погледа на печалните кафяви очи, който бе натежал стряскащо. Осъзнах, че изобщо не се шегува за втората възможност.
— Повярвай ми, Дейвид, умолявах ги на колене да те отмъкнат от Ню Йорк. — Той пийна кафе. — Все пак нали разбираш, че подбудите ни да те доведем тук и така да отървем твоя остров от нашествие не са съвсем благородни и безкористни? Кимнах. — Ако Торънс превземе остров Уайт, ще се сдобие и с технологията „Мейсън-Коукър“.
— И ще има високооктаново гориво за самолетите си, за да бомбардира горяните, докато и помен не остане от тях. Същото би сполетяло всяко друго селище, което няма желание да приеме неговата… хъм, закрила.
— А Керис?
— Нищичко и няма — увери ме Гейбриъл. — Постарах се да е седнала в таксито, преди групата за отвличането да ти налети.
— Как е тя сега?
— Разстроена е, че ти изчезна. Но не пада духом.
— Керис не знае, че ти си…
— … шпионин ли? Изобщо не се досеща за другата ми роля в живота. За нещастие не знае и дали си жив или мъртъв. Естествено трябваше да си затварям устата.
— Нямаш ли и доверие?
Гейбриъл като че се докачи от избухването ми.
— Съжалявам, Дейвид. В края на краищата тя е дъщеря на Торънс. Не мога да си позволя такъв риск. Имаме и други агенти в Ню Йорк. Ако бъдат разкрити…
— Да, да, представям си. Кажи ми нещо друго, Гейбриъл — Керис знаеше ли за намерението на Торънс да нахлуе на остров Уайт?
Погледът му остана спокоен.
— Убеден съм, че не е знаела. Също като теб щеше да бъде пешка в ръцете на Торънс.
Отдъхнах си. Колкото и да ми тежеше тази раздяла, щеше да стане непоносимо горчива, ако си мислех, че Керис ме е въртяла на пръста си.
Обядвахме, а Гейбриъл ни разказваше за скорошния опит да бъде спасена Кристина, макар че знаехме почти всичко, което чухме от него. Общо взето, беше ни известно, че Кристина е била преместена светкавично на тайно място минути преди групата по отвличането да нахлуе в болницата с автомати в ръце.
— Лош късмет — от сърце промълви Сам. — Направо скапан.
— Както се пее в един стар блус — продължи Гейбриъл, — ако не беше лошият късмет, ама най-лошият, нямаше да знаем що е то сполука. Откарах момчетата от групата обратно към река Хъдзън и кого да видя — самият Рори Мастърфийлд се облещил насреща ми. Ясно беше, че ме е разпознал и с моето прикритие е свършено. Нямаше какво да сторя, освен да се разкарам веднага оттам. Пъхнах се в подводницата с нашите хора. Оставаше да се потопим и да се измъкнем по Хъдзън. Но една брегова батарея ни освети с прожектор. Бяхме тлъста мишена. Поне в едно ни провървя онази нощ — едрокалибрените оръдия по островите не можаха да се прицелят в нас. Снарядите падаха на километър встрани. Но не бяхме такива късметлии с две-три гаубици от батареята в Трайбека. Признавам, биваше си ги. Така надупчиха кулата на подводницата, че сега е повече въздух, отколкото метал. За капак отнесоха перископа и радарния купол. Заради това и заради излишните пробойни по корпуса не можехме да се потопим. Единственият ни избор беше да бягаме с все сила към открито море. И само случайността ни позволи да се пъхнем в мъглата, където се изплъзнахме на канонерките. — Той поклати глава. — Повярвайте ми, не искам повторно да преживея такова пътуване, много благодаря.
Последната дума, произнесена от Гейбриъл, сякаш още висеше във влажния въздух. Тогава ни връхлетя звукът, който усетихме по-скоро като невидима стена с твърдостта на бетон. Удари столовата, помете чиниите от масите, после и хранещите се хора от столовете им. Стъклата на прозорците се пръскаха. Грохот като гръмотевица отекна от скалите на другия бряг. Наоколо веднага се разнесоха крясъци. Сирена надаваше все по-силен вой.
Надигнах се от пода, осеян със столове, чинии и разсипана храна. Сам и Гейбриъл излизаха на бегом от столовата. Гейбриъл спря на пътя отвън, но Сам продължи към канцеларията си, дългите му крака препускаха с пъргавината на тренирай атлет.
— Проклети да са — яростно изсъска Гейбриъл. — Проклети да са!
Вторачих се в реката. По водата напредваха клиновидни разпенени вълни.
— Торпедни катери. — И Гейбриъл ги бе видял. — Дяволите да ги вземат, как са ни проследили дотук?
Гледах как катерите завиха към брега. Бяха малки и обтекаеми, едва надвишаваха по дължина торпедните тръби, разположени от двете страни на кабината. Устремиха се към лагера подобно на състезателни скутери, преди да избълват смъртоносния си товар. Торпедата напираха към нас и аз дръпнах Гейбриъл за ръката.
— Отстъпи. Прекалено близо сме.
Тези торпеда бяха бързички. Не успяхме да изтичаме назад повече от няколко крачки. А и Гейбриъл изпадна в такъв бяс, че почти очаквах да се втурне напред и да се опита да ги отклони някак с голи ръце.
Можахме само да спринтираме за кратко и да се обърнем, за да видим неизбежното. Две торпеда се забиха в годната за плаване подводница. Избухна гейзер от бяла пяна. Корпусът се пречупи, двете половини се разделиха и се заклатушкаха поотделно, преди да легнат на дъното на реката.
Третото торпедо се удари в калта по брега и издълба кратер, широк пет-шест метра. Незабавно кафявата речна вода нахлу да го запълни, бълбукаше и изпускаше пара като вариво на вещица. Щом изстреляха торпедата, катерите ни обсипаха с куршуми от картечниците си.
Застанал като тъмно изваяние на свирепостта, Гейбриъл Дийдс бълваше яростта си в думи.
— Как ни намериха? По пътя насам спазвахме всички правила. Наблюдавахме денонощно. Уверихме се, че не ни преследват. Как тъй са тук сега?
Май не забелязваше бръмчащите край него трасиращи куршуми.
— Гейбриъл! — викнах му. — Наведи се.
А той скочи към най-близкия Джъмбо и ловко се покатери отгоре.
— Там е! — посочи. — Ето как са ни сгащили копелетата!
Отидох при него, макар че опасността не ми допадаше. Куршумите летяха твърде наблизо.
Все пак погледнах какво ми показваше. Надолу по течението на реката, встрани от сражението, във водата лежеше странна машина, която вече си бе свършила работата. Беше нашарена с петна в морскосиньо и зелено, над повърхността едва се подаваше плоско подобие на калкан. Две стъклени кабинки се издуваха като лъскави очи. Явно миниатюрният морски съд, почти неразличим в океана, се бе прокраднал след повредената подводница до базата и после бе съобщил координатите по радиото на основните ударни сили.
— По дяволите! — избухна Гейбриъл. — Трябваше да се досетим какво са намислили. Затова големите оръдия стреляха встрани от нас, когато се измъквахме от Хъдзън. Искали са само да ни подплашат, за да ни проследят дотук и… Думите му преляха в поток от нечленоразделни псувни. Макар че в тази река не можеха да навлязат големи бойни кораби, които газят прекалено надълбоко, скоро загъмжа от цяла флотилия по-дребни съдове. Гърмяха в забрава с палубни оръдия, базуки, картечници, минохвъргачки и многозарядни ракетомети, напираха като глутница носещи се по вода хиени, готови да повалят плячката си.
Но и ние имахме остри зъби. На различни места по брега трещяха оръдия и снарядите им профучаваха над водата. Някои улучваха целта. Три десантни катера на врага избухнаха в огнени кълба и пламналите им екипажи се разлетяха из реката.
Гейбриъл подскачаше върху металния гръб на Джъмбо и крещеше от радост. Но съвсем навреме куршум от картечница отскочи от бронирания унищожител на трифиди и ни напомни, че сме доста лесни мишени. Побързахме да скочим на земята и наблюдавахме битката иззад возилото.
Не потръгна добре за нас. Въпреки упорития насрещен огън на нашите хора от окопи, артилерийски позиции и наблюдателни кули поне петнайсетина десантни кораба стигнаха до брега. Под прикритието на унищожителни картечни откоси войските на Торънс напираха по склона. Стреляха в движение, някои хвърляха гранати в окопите. Посърнах. Торънс бе организирал смазваща атака, изпращайки елитната си пехота. Горяните загиваха с десетки. В такива моменти често има и нелепи случки.
От високоговорителите, окачени на прътове из лагера, се разнесе музика. Звучен женски глас пееше бавна балада, която отекваше от склоновете. Дори стрелбата, смесена с мъчителните писъци на умиращите, не можа да заглуши прекрасната песен. Нечия ръка разтърси рамото ми.
— Това е сигналът да се махаме! — Гейбриъл отвори люка на Джъмбо. — По-живо!
Побързах да се наместя на едната предна седалка. Младеж с вид на латиноамериканец се вмъкна на мястото на водача под краката ми. След секунда двигателят избуча.
Машината вече пълзеше на веригите си, когато Гейбриъл се промуши до мен. — Виждал ли си Сам? — викна в ухото ми.
— Хукна към канцеларията си, после не съм го виждал.
Гейбриъл се изви на седалката, за да погледне административните сгради, където горяни прехвърляха по-секретните си документи в чакащи противотрифидни машини.
Изведнъж дрънченето на куршуми по нашия Джъмбо привлече вниманието ми обратно към реката. Бяха се появили още десантни катери, претъпкани с хора в зелени униформи. Някои се опитаха да стигнат до брега там, където склонът беше твърде стръмен. Нашествениците трябваше да скачат на сушата, но се плъзгаха по калната стръмнина и потъваха под тежестта на цялото си снаряжение.
Все пак мнозина стъпиха на брега, обаче не всички стигнаха до лагера. Картечарите на наблюдателните кули изораха земята с куршуми и повалиха в крачка немалко войници. Гърмеше несекваща какафония от автоматична стрелба, взривове и писклив вой на ракетомети. По лагера се стелеше дим, гъст като есенна мъгла.
— Ами Сам? — креснах на Гейбриъл.
— Ще се качи в друг Джъмбо…, а ние се омитаме оттук.
— Накъде?
Махна с ръка към най-близката ограда срещу трифиди.
— Навън. Хората на Торънс няма да ни гонят и там.
Нашата машина се бе вляла в колоната, газеща с грохот тревата. Едно бронирано возило закачи банята и стовари покрива върху себе си. Продължи напред без бавене, разравяйки пръстта в кал. От някои машини се подаваха цевите на тежки картечници, които се завъртяха към нападателите и ги обсипаха с гибелни откоси, изпъстрени от яркочервените ивици на трасиращи куршуми. Поваляха ги като житни снопове.
В тази минута още таях ясната надежда, че сражението може да се обърне в наша полза. Но тракането на куршумите по устойчивия корпус ми подсказа, че греша. Още от хората на Торънс се бяха промъкнали от вътрешната страна на противотрифидната ограда, за да обкръжат горяните. Единствената ни надежда беше в изтеглянето.
Привидно хаотичното бягство скоро се оказа организирано отстъпление. Колоната се разпръсна. Всяка машина се устреми към свой участък от оградата. Туловище след туловище си пробиваха път, разкъсваха телта, нацепваха коловете на тресчици. Гейбриъл ми се усмихна мрачно за миг.
— Сега ще оставим отбраната на големите зелени момчета.
— Кимна към чакащите трифиди. — Правим си сметката, че войниците на Торънс не биха посмели да се опрат на такова сборище.
Сякаш по сигнал трифидите навлязоха през пролуките в оградата, нетърпеливи до докопат жертвите си в лагера.
— Заради музиката е — помъчих се да надвикам рева на двигателя. — Насочват се по звука.
Гейбриъл кимна с начумерено задоволство.
— Затова пускаме песен, а не инструментална мелодия. Тези твари обожават човешкия глас.
Тътнехме към мястото, откъдето трябваше да се изтръгнем през оградата, а аз се озъртах. Силите на Торънс май бяха завзели около три четвърти от лагера. Обръч от фигури в бойни униформи се стесняваше около административните сгради. Последните Джъмбо се измъкваха със скъпоценния си товар от горяни. Една машина обаче се застоя. Беше същинско чудовище сред себеподобните си. Две картечни кули сееха огнена смърт и разруха. Щурмоваците напираха към нея, но отново и отново бяха принудени да отстъпват.
Тогава видях как Сам Даймс изтърча от канцеларията си. В едната си ръка държеше торба, издута от документи, явно твърде секретни, за да бъдат зарязани в ръцете на нашествениците. Зад него тичаше Джазмей и стреляше в движение с автомата си.
„Хайде, хайде!…“ Мислено ги подканях да се качат в гигантската верижна машина и да се понесат с бучене по хълма към спасението. Но както безмълвно се молех на двамата да бягат по-бързо, зърнах нападателите да разполагат дълга черна тръба на трийсетина крачки от машината. След секунда-две всичко беше свършило. С димна струя ракетата изскочи от тръбата, заби се в металния хълбок на големия Джъмбо и пръсна неустрашимото му сърце.
Взривът откъсна двете кули. Горящи отломки се разлетяха по тревата.
Облещих се, не исках да повярвам на очите си. Ударната вълна бе проснала Сам и Джазмей на земята, но те се изправиха светкавично и хукнаха неудържимо към столовата, за да се скрият вътре. Това убежище обаче нямаше да ги спаси за дълго. Завъртях се на седалката и тупнах Гейбриъл по ръката.
— Трябва да се върнем!
— Няма да стане. Почти се измъкнахме.
— Сам и Джазмей останаха там. Приклещиха ги.
Тъмните му очи веднага попиха гледката и той натисна бутона на разговорната уредба.
— Водач, завъртай обратно… и бъди готов да прибереш още пътници. — Гейбриъл ме погледна. — Е, Дейвид, май е време за кратка молитва. Сега ще си напъхаме главите право в устата на лъва.


> ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
> ОТСТЪПЛЕНИЕ

Джъмбо се понесе надолу към столовата, много по-бързо, отколкото при изкачването. Джазмей стреляше през един прозорец. Сам се целеше с револвера си иззад вратата.
Положението им изобщо не беше за завиждане. Трийсетина нападатели се събираха около сградата и дупчеха стените с куршуми от карабините си.
— Трябва да действаме по-чевръсто! — извика Гейбриъл. — Щом спрем отпред, отваряй люка и прибирай онези двамата колкото се може по-бързо. Разбра ли ме? Кимнах, вкопчен в дръжката пред себе си.
Струваше ми се, че сме прекалено уязвими във високо разположените кабини върху предницата на Джъмбо. Привидно около нас нямаше друго, освен стъкло. Макар да знаех, че е закалено, не ми се искаше куршумите да проверяват дали е така.
Машината ни излезе на равното и носът и се зарови достатъчно, за да откъсне цял метър от черния път. След секунда вече напирахме към нашата цел.
Успехът или провалът висяха на косъм. Стигаше и някой вражески войник да хвърли граната през вратата на столовата. А нашествениците пред нас сякаш се множаха. Водачът ни забави ход.
Гейбриъл обаче не беше настроен търпеливо. Тропна с крак по пода, за да подсили заповедта.
— Карай, по дяволите! — изрева в разговорната уредба. — Ако свинете не се дръпнат, прегази ги!
Свинете все пак се дръпнаха.
Отскочиха встрани, когато Джъмбо ги налетя с тътнещ двигател и вериги, разхвърлящи кал навсякъде.
— Приготви се да отвориш люка! — нададе вопъл Гейбриъл и нареди на водача да доближи още столовата.
Гледах как противникът ни пропускаше, както водите на Червено море се разделили пред Мойсей. Бяха се нароили на немислими пълчища наоколо в сиво-зелените си униформи.
Отделих миг да се огледам. Лагерът бе попаднал в ръцете на врага. Нямаше никакво съмнение. Превземането обаче нямаше да трае дълго. Вече виждах трифидите, настъпващи с пресекливата си походка, от която стъблата и конусите им се люшкаха силно. Тътреха се през премазаната ограда, насочваха се към жертвите, дадени от нас и от противника. Тази вечер растенията щяха да се заситят до пръсване.
— По дяволите! — ядно процеди Гейбриъл.
Обърнах се. Групичката отпред нямаше намерение да се махне. Двама насочваха точно към нас дългата черна тръба. Очите на Гейбриъл пламтяха.
— Базука! Готови за измъкване от машината!
Изумително е колко мълниеносно реагира човек в подобно положение, тласнат единствено от инстинкта за самосъхранение. Без да се замисля, докопах лоста, щръкнал пред мен, и натиснах с палец червения бутон.
Огромен пламък изскочи от тръбата на нашата машина. Съскаща и ревяща, огнената струя имаше цвета на самия ад. Преди вражеските войници да стрелят с базуката, пламъците ги погълнаха.
Вдигнах пръст от спусъка. Потокът от адски огън секна. Затворих очи, не исках да видя какво причиних. Не се и налагаше. След секунда-две возилото мина по останките от войниците.
— Дейвид, отвори им.
Машината спря до столовата, само на два-три метра от вратата. Сам Даймс излетя иззад разнебитената от куршуми врата, понесъл торбата с документите. Спря до люка на Джъмбо и махна на Джазмей, която ловко скочи през прозореца. И тя стигна до люка. Срещнах напрегнатия поглед на тъмните и очи. И тогава я улучиха. Тя се свлече на земята, прекрасната и коса подгизна в червено. Очите и зяпаха сляпо, светлината на живота мигновено угасна в тях. Сам се вторачи в нея със скръбна ярост. Вдигна автомата и от земята и в отмъстителния си бяс като че се накани да скочи към убиеца на Джазмей.
— Сам! — изкрещях му. — Твърде късно е. Влизай!
Дългурестото му тяло се спря нерешително. Жаждата за мъст го изгаряше. Погледна още веднъж замрялата Джазмей, печално поклати глава и се пъхна в машината.
— Хайде, водачо, хайде!
Тряснахме люка, Сам се вмъкна до мен в кабината. Изражението му беше като отворена рана. Мъка и гняв бушуваха в иначе кротките сини очи и от този поглед ми се смръзваше кръвта.
— Благодарско — промълви той изненадващо тихо. Вторачи се напред през стъклото, затворил се някъде далеч насаме с мислите си.
Докато нашият Джъмбо напираше тежко нагоре по склона, аз се простих с угризенията си. Ако някой нашественик се изпречеше на пътя ни, карах го да опита дяволската милувка на огнехвъргачката.
Най-сетне машината се измъкна през оградата, а зад нас се проточваше горяща пътека чак до мястото, където падна Джазмей. Гърчещи се димящи купчинки оставаха по следите ни. Този път гледах с широко отворени очи.
До свечеряване всички верижни машини, които ни останаха, бяха подредени в кръг — носът на едната опираше в задницата на другата. Намирахме се на петнайсетина километра от военния лагер на равнина, която се простираше до хоризонта. Трифиди се мъкнеха към далечния лагер.
Несъмнено по тяхната съобщителна мрежа бе плъзнала вест. „Елате на пиршеството.“ Един след друг напредваха неотклонно на север.
Преброихме се и научихме, че малко над стотина горяни са се измъкнали от битката. Потънали в униние от поражението, накладохме огън в разчистения от трифиди кръг между бронираните возила. Раздадоха суха храна и бутилирана вода за твърде нерадостна вечеря. Часови застанаха на пост, въоръжени с карабини и снабдени с мощни фенери, другите се помъчихме да спим, колкото можехме.
Лежах на тревата и зяпах звездите. Орион, любимото съзвездие от детството ми, напоследък не светеше кой знае колко. Не приличаше на искрящ пояс. Каквото и да създаваше тази мътна преграда между Земята и безкрайната вселена, все още прииждаше и се разнасяше в някакви огромни приливи и отливи на космическите морета. Понякога затъмняваше Слънцето до кървавочервен диск. Друг път изтъняваше и пропускаше почти нормална слънчева светлина. Сега дръпна мрачна завеса пред звездите и само най-ярките мъждукаха невесело, не по-привлекателни от зъби в гол череп.
Лежах дълго и се взирах в печално избледнелия небосвод, преди да се унеса в сънища, изпълнени с горящи хора, писъци и вцепенени от ужас лица. Неспирно се превърташе видението как Джазмей се свлича на земята. Вместо кръв от главата и поникваха филизи на трифиди, разпълзяваха се в безкрайни зелени пипала и подобно на бръшлян покриваха зданията, поглъщаха цели страни и застилаха целия свят…
Събудих се стреснат. В гъстия мрак до себе си различих седящ силует. Дим се просмукваше между пръстите, хванали цигара. Човекът беше толкова потънал в мислите си, че забравяше да изтръска пепелта и тя падаше на едри люспи по кокалчетата на юмрука му. Сякаш всички тегоби на света се бяха струпали върху Сам, за да го смажат. Макар да не помръдна, изглежда долови, че вече не спя.
— Лоша работа, Дейвид. — В гласа му имаше сила колкото да шепне. — Лоша работа.
Седнах и разкърших тялото си, вдървено от лежане на земята.
— Тя ми каза вчера, че чака дете… — Той редеше думите разсеяно и несвързано. — Утре щеше да отлети при мъжа си, започваше и отпускът по майчинство. Джазмей беше добро момиче… е, не момиче, ами жена. Познавах я, откакто семейството и пристигна от Ирландия с платноходка, дето май се крепеше само на канапчета и хартия. Ама че смехория е животът… абе, хич не е смешен. Ха-ха. Той… той просто ти се нахвърля и те захапва понякога. Тя все бъбреше, преливаше от щастие и вълнение, че ще става мамче. И след два-три часа лежи мъртва… как да не си блъскаш главата, а? Съдба. Предопределение. — Изведнъж мислите му кривнаха в друга посока, промени се и тонът му. В мекия южняшки шепот зазвуча самообвинителен гняв. — Как може да съм толкова тъп, Дейвид? Как успяха да ни изненадат така?
— Онези торпедни катери бяха бързи. Налетяха ни, преди да се усетим.
— Но ние имахме наблюдателни постове надолу по течението. Не мога да измисля друго обяснение, освен, че са издебнали постовете, преди да вдигнат тревога.
— Предполагам.
Повъртя догадката в ума си. Представях си очите му като два студени пламъка в мрака.
— Знаеш ли от какво се вкисвам най-много? Подцених жаждата за мъст у Торънс. Да, знам колко е безмилостен. Премахва всеки, който му се опълчи. Но изобщо не ми хрумваше, че ще подготви такъв щурм. Нито хората, нито ресурсите му са в излишък, но у този човек стремежът да си отмъщава е…, ами просто няма граници. Май хвърли срещу нас всичките си войници до последния, похаби почти целия си резерв от гориво и погуби половината си флот. Но е искал непременно да се сдобие с нещо… така го е жадувал, че почти съсипа народа си с този опит.
— И какво може да е искал? Ако съм те разбрал правилно, имате още десетки бази като онази, която нападна.
— Стига, де, Дейвид, не си чак толкова наивен.
— Моля?
— Хубавичко разгледай това. — Сам смачка фаса и извади нещо от джоба на якето си. — Взех го от един войник на Торънс… човекът нямаше нищо против, защото се впускаше в новата си кариера на покойник. Какво ще кажеш… я почакай… нищо не виждаш в тъмното. Дай да ти го осветя. — Чух щракането на запалката му. — Доколкото видях, цялата войска на Торънс си беше затъкнала същите в предните джобове или на каските. Ето какво е искал да докопа. В трепкащата светлинка на пламъчето различих снимка.
Проумях и въздъхнах.
— Мен.
— Позна от първия път. Докато си бил в Ню Йорк, шпионите на Торънс не са те изпускали от поглед. — Прибра снимката в джоба си. — И са те снимали.
— Но защо е рискувал живота на елитните си бойци, за да ме хване?
— Торънс е искал пак да те спипа, все едно жив или мъртъв. Не забравяй — според Торънс баща ти е виновен за ослепялото му око и за накърненото му самолюбие. Затова дори да те бяха убили, с радост щеше да прати на твоето семейство главата ти, маринована в буркан. Ако пък те беше прибрал жив в Ню Йорк, щеше да станеш негов заложник. И в единия, и в другия случай щеше да те употреби, за да причини мъка на баща ти като отплата за стореното от него.
— Имаш ли представа какво ми е сега? Десетки хора от вашите загинаха тази сутрин.
— Както и да го извърташ, само един човек е виновен за всичко. Торънс. Отговорността се пада на него. Кръвта е изцапала неговите ръце.
— И какво ще правим?
— Ще останем на бивак тук още няколко дена. Когато онези бандити се махнат, ще се върнем, ще разчистим базата от трифиди, ще възстановим оградата, ще строим наново. Ще погребем останките на мъртъвците. За дълго ще си имаме работа, но ще я свършим.
— Нали имате военни самолети? Можехте да догоните корабите на Торънс и да ги разпарчетосате с бомби.
— Бихме могли — потвърди Сам. — Но нали знаеш, че мнозина от нашите бяха пленени днес? И те са на онези кораби. Надяваме се един ден отново да бъдат свободни.
— Но дотогава ще бъхтят като роби?
— Вярно. — Сам кимна и замислено плъзна пръст по носа си. — А заловените жени ще бъдат използвани във великия замисъл на Торънс. Ще ги забременят насила. Ще раждат деца. — В гласа му натежа умора. — Ще си лягам. — Потупа ме по рамото. — И ти се опитай да поспиш. Тежки дни ни чакат.
Примъкна се да облегне гръб на една от машините. Много се съмнявам Сам Даймс да е мигнал през онази нощ. А дори да е заспал, според мен кошмарите мъчиха този добряк до зазоряване.


> ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
> ГЛЕДКИ И ЗВУЦИ

На следващата сутрин тъкмо си нахлузих обувките на краката и Гейбриъл Дийдс ме потупа по рамото.
— Дейвид, ела да погледнеш и ми кажи какво мислиш за това.
Съдейки по изражението му, току-що бе открил сандък със съкровище. Тръгнах с него към края на лагера, очертан от кръга верижни машини. Всеки Джъмбо изглеждаше още по-сив в мъгливото утро.
— Не ми се вярва да останем дълго без съседи — подхвърлих аз.
Трифиди се влачеха към лагера. Засега им бяхме препречили достъпа до нас. Все пак трябваше да се пазим от жилата им.
— Застани на онзи дънер, за да те виждат целия.
— Гейбриъл… — Взрях се питащо в него. — Гейбриъл, нагледал съм се на тези твари.
— Разбира се, но стъпи на дънера. Повярвай, имам какво да ти покажа.
— Ама нали те са…
— Не, изслушай ме — побърза да ме прекъсне той. — В тях се забелязва някаква разлика.
— Какво искаш да кажеш?
— Ако не се заблуждавам твърде зле, май са взели, че са научили съвсем нов трик.
Застанах на дънера, повече от метър над земята. Туловищата на возилата скриваха най-близките трифиди, освен горните части на стъблата и конусите. Но на стотина метра лека издатина в земята ми даваше възможност да ги виждам от корените до жилата. И тъкмо откъм онези трифиди се разнесе тракане на пръчиците по обраслите с власинки стволове. Озърнах се към Гейбриъл с ням въпрос.
— Какво чуваш? — попита той.
— Нищо, освен трифиди, трополящи с пръчиците си.
— Значи го пропусна, когато стъпи на дънера?
— Какво да съм пропуснал?
— Я сега не мърдай пет секунди.
— Гейбриъл…
— Довери ми се, а? Имаше сериозен вид, но и някак надъхан, сякаш бе налучкал нещо важно.
— Добре, какво искаш да правя?
— Така… Щом ти кажа „Сега!“, помъчи се да не шаваш пет секунди. После вдигни по-пъ&#